Човекът във високия замък

13

Денвър се оказа град с шикозни, модни магазини. Дрехите бяха ужасно скъпи, но за Джо това сякаш нямаше никакво значение — без колебание плащаше всичко, което й хареса и след това я повеждаше към следващия магазин.

Най-сетне някъде към обед, след като премери дузина различни рокли, Джулиана спря избора си на елегантен италиански модел, с къси ръкави и доста изрязано деколте. Виждала бе подобни рокли в магазините за европейска мода, тази линия се смяташе за хит на сезона, а и струваше близо двеста долара.

В добавка към роклята избра три чифта обувки, найлонови чорапи, няколко шапки и ръчноизработена чанта от черна, естествена кожа. Просторното деколте налагаше нов, по-тесен сутиен. Когато най-накрая Джулиана се изправи пред огледалото в магазина, стори й се, че е ужасно неприлично разголена. Но продавачките побързаха да я уверят, че ефекта е потресаващ.

„Боже мой, гърдите ми са почти отвън“ — мислеше си тя, докато се оглеждаше насаме в съблекалнята. Сутиенът беше доста скъп и без презрамки, момичетата й обясниха, че е внос и също е ръчноизработен. Предложиха й също така различни спортни екипи и бански костюми, но Джо започна да нервничи и се наложи да си тръгнат.

— Нали ще изглеждам страхотно? — попита го тя, докато подреждаха пакетите в колата.

— Да — разсеяно отвърна той. — Особено като си сложиш синята рокля. Ще я облечеш като тръгнем за онзи — Абендсън. Ясно ли е? — последните думи бяха произнесени с рязък тон, сякаш Джо й нареждаше. Тя го погледна учудено.

— Размерът ми е дванадесети, или четиринадесети — каза на момичето, когато влязоха в следващия магазин. Момичето я покани с грациозна усмивка към щанда с рокли. „Какво още ми трябва — зачуди се Джулиана. — Да, палто.“

— Джо, — повика го тя — имам нужда от палто. Но да не е вълнено.

Накрая се споразумяха за немски кожух от синтетична кожа, приятен на вид и значително по-евтин от естествените изделия. Джулиана с мъка преглътна разочарованието си. За да се поразсее, отиде на щанда с бижутата. Но изложените украшения й се сториха невзрачни и безвкусни.

— Трябва да си взема нещо все пак — убеждаваше тя Джо — за синята рокля. Обеци, или брошка. А и ти също имаш нужда от нов костюм.

Джо се съгласи и я остави да избира, а той влезе във фризьорския салон. Когато се появи отново на вратата, половин час по-късно, Джулиана бе поразена. Подстригал се бе съвсем късо, но освен това бе пребоядисал косата си, сега бе руса. „Мили Боже — рече си тя — Защо?“

Сякаш прочел мислите й, Джо сви рамене и отвърна:

— Омръзна ми да съм макаронджия — с това дискусията приключи и тръгнаха да купуват костюм.

Спряха се на великолепен модел, от лъскава синтетична материя, стил „Дюпон“. Освен това нови, островърхи мокасини, ризи, вратовръзки и чифт френски ръкавели, които предложи продавача. Тук се справиха значително по-бързо.

Към края Джо отново започна да нервничи, но тя настоя да вземат един хубав кожен портфейл. Беше четири и половина — Джо реши, че е време да приключат с покупките.

— Но костюмът ти трябва да се прибере малко в талията — възрази тя. — Ще го занесем…

— Не — прекъсна я почти грубо той.

— Какво има? Да не би да поисках прекалено скъпи неща? Ако искаш, бих могла да върна полата, която взех накрая.

— Да вървим да вечеряме — отвърна Джо.

— О, Боже — възкликна тя. — Сетих се какво съм забравила. Нощница.

Той я погледна вбесен.

— Не искаш ли да си взема някоя хубава нощница? Представи си само…

— Не — поклати глава Синандела. — Забрави я. Да потърсим неща за хапване.

— Първо да се регистрираме в хотела — каза с твърд глас Джулиана. — Искам да се преоблека. След това ще ядем. „Мисли му, ако хотелът не е хубав — закани се тя. — Иначе си тръгвам, нищо че става късно. Ще попитаме в хотела, кое е най-приятното място в Денвър за прекарване на вечерта. Ресторант, или нощен клуб, където гастролират истински звезди от Европа, а не провинциални величия, дето никой не ги знае. Денвър е голям град, сигурна съм че тук идват известни артисти. Не съм склонна на компромиси.“

Докато търсеха някой подходящ хотел, Джулиана не откъсваше любопитен поглед от мъжа до нея. С късо подстригана, руса коса и нов костюм той беше направо неузнаваем. Зачуди се дали така й харесва повече. Трудно бе да се каже със сигурност. Джулиана реши, че и тя ще изглежда толкова различна, ако успее да отиде на фризьор.

Паркираха пред един голям хотел в центъра на Денвър, портиерът на вратата носеше ливрея. Точно за такова място тайничко си бе мечтала. Почти на минутата дотича пиколото, който всъщност бе мъж на възраст и отнесе вътре куфарите и пакетите с покупки. Не им остана нищо друго освен да се изкачат по покритите с дебел килим стълби и да влязат през масивната махагонова врата в просторното фоайе. От двете страни се виждаха малки магазини за цветя, дребни подаръци, имаше сладкарница, телеграф, бюро за резервация на билети за самолет. Наоколо бе пълно с хора, миришеше на хотел, на пътешествия, на странни и непознати неща. Огромни светещи надписи сочеха накъде е расторантът, снек-барът, нощният бар. Двамата бавно пресякоха фоайето и се спряха на рецепцията.

Имаше дори книжарница.

Докато Джо попълваше регистрационните карти, тя се извини и отскочи до книжарницата, да погледне дали нямат „Скакалците“. И още от вратата я забеляза — в ярка обложка и рекламен надпис за това колко е популярна. Пишеше дори, че е „ферботен“ във всички немски области. Една усмихната миловидна женица на средна възраст дойде да я обслужи. Книгата струваше почти четири долара, на Джулиана й се видя скъпичко, но тя плати с райхсбанкноти, които извади от съвършено новата си чанта и после забърза обратно.

Пиколото ги поведе към асансьора. Стаята им беше на втория етаж, обувките им потъваха в мекия килим в коридора. Пиколото отвори вратата, покани ги да влязат, след това внесе багажа и вдигна завесите на прозорците. Джо му пъхна бакшиш и затвори вратата зад него.

Всичко се развиваше точно както в мечтите й.

— Колко време ще останем в Денвър? — обърна се тя към Джо, който вече разопаковаше багажа на леглото. — Преди да поемем към Чайене?

Джо не отговори, погълнат в мислите си.

— Един ден, или два? — попита тя и разкопча палтото си. — Не бихме ли могли да останем три дни?

— Тръгваме тази вечер — отвърна Джо.

В първия момент тя не разбра какво й казва, а когато осъзна не можа да повярва. Втренчи невярващ поглед в него. Той също я гледаше, лицето му бе напрегнато, мускулите потръпваха нервно, никога до сега не го бе виждала такъв. Не помръдваше, сякаш се беше парализирал, приведен, с ръце заровени в дрехите.

— След вечеря — добави Джо.

Джулиана не знаеше какво да отвърне.

— Така че побързай да си сложиш онази синята рокля, дето струваше толкова много — продължи той. — Разбираш ли — най-хубавата рокля — Джо се зае да си разкопчава ризата. — Ще се избръсна и после ще взема един душ — гласът му бе с металически отенък, сякаш говореше през някаква безкрайно дълга тръба. Той се отправи към банята с вдървена походка.

— Няма ли да е късно тази вечер? — най-сетне намери сили да попита тя.

— Към шест часа ще приключим с вечерята. До Чайене има около два часа път. Значи към осем, осем и половина сме там. Да кажем девет. Преди това ще позвъним на Абендсън. Това сигурно ще му направи впечатление — че идваме отдалеч. Ще кажеш, че пътуваме към Западния бряг и само тази вечер сме в Денвър. Че сме негови почитатели и сме готови да пътуваме два часа натам и още два обратно, само за да имаме възможността…

— Но защо? — прекъсна го тя.

От очите й бликнаха сълзи. Изведнъж осъзна, че е стиснала юмручета с палци навътре, точно както правеше, когато беше малка. Почувства че устните й треперят и когато заговори отново, гласът й едва се чуваше:

— Не искам да тръгвам тази вечер. Никъде няма да отида. Всичко което искам е да се поразходим из града. Ти ми обеща.

И още докато произнасяше първите думи, в гърдите й отново изплува страхът, онази ужасяваща паника, която сякаш не я напускаше дори и в най-хубавите мигове с него.

— Ще се върнем веднага — опита се да я успокои Джо. — И после можем да разгледаме града. — Говореше с уверен глас, сякаш рецитираше познато стихотворение.

— Не — рече тя.

— Сложи си синята рокля — той затършува из пакетите докато най-накрая я откри. После внимателно я разви и я положи на леглото. — Окей? Ще бъдеш неотразима. Слушай, по пътя ще вземем бутилка уиски. Чудесно ще си прекараме, ще видиш.

„Франк — мислеше си тя. — Къде си? Помогни ми. Забърках се в нещо, което не разбирам.“

— Много по-далеч е, отколкото си мислиш — възрази тя. — Гледах на картата. Можем да сме там не по-рано от единадесет.

— Облечи си роклята, иначе ще те убия — просъска Джо.

Тя се засмя нервно. „Ето че опрях до онова, което толкова време тренирах — мина й през ума. — Сега ще видим дали добре съм учила. Или ще ме убие, или ще му извия нещо, за да остане недъгав за цял живот. Не, сигурно той ще е по-добрият. Нали се е бил с британските командоси — учил ги е тези неща преди много години.“

— Може би ще успееш да ме хвърлиш — каза Джо, сякаш бе прочел мислите й — а може би не.

— Няма да те хвърлям — поправи го тя. — Ще ти оставя спомен за цял живот. Живеех на Западния бряг — в Сиатъл. Японците ме научиха да се бия. Щом си решил да вървиш в Чайене — върви, но без мен. Не се опитвай да ме принуждаваш. Достатъчно съм уплашена, за да направя нещо необмислено — гласът й отново затрепери. — Опитай само и ще видиш!

— О, стига вече — облечи най-сетне тази проклета рокля! За какво толкова се караме. И какви са тези заплахи — „ще ти оставя спомен за цял живот“. Какво толкова казах — просто предложих след вечеря да се поразходим с колата по аутобана и да отскочим до онзи, за чиято книга говорехме…

На вратата се почука.

Джо побърза да я отвори. В коридора стоеше млад мъж с хотелска униформа.

— Сър, търсят ви на рецепцията.

— А, да — Джо изтича до леглото, събра хвърлените там нови ризи и ги занесе на момчето. — Ще ги изгладите ли до половин час?

Когато се върна, Джулиана го гледаше замислено.

— Откъде знаеш, че новите ризи трябва да се изгладят, преди да се облекат? — попита го тя. Джо не отговори, само сви рамене. — А аз бях забравила… макар че жените трябва да го знаят… когато ги извадиш от целофана, винаги са смачкани.

— Като малък живеех в добро семейство — опита се да й обясни Джо.

— А откъде знаеш за хотелското обслужване? Аз например не знаех. Наистина ли си подстрига и оцвети косата? Мисля че косата ти винаги е била руса, а отгоре си носел перука. Така ли е?

Той отново вдигна рамене.

— Ти сигурно си агент от SD — тя впи поглед в него. — А се представяш за макаронджия. Бас държа, че кракът ти не е стъпвал в Северна Африка. Изпратили са те, за да убиеш Абендсън, така ли е? Сигурна съм, че е така. Каква глупачка бях, да ти повярвам.

Джо помълча няколко секунди и после каза:

— Не е вярно, че не съм се бил в Северна Африка. Само че не служих в артилерийската батарея на Парди. Бях в Бранденбургския отряд — командоси от вермахта. Диверсионно подразделение, за атака на противниковите щабове. И край Кайро съм се бил — дори ме повишиха в чин поручик. За бойни заслуги.

— Онази твоя писалка оръжие ли е?

Той не отвърна.

— Бомба, нали? — досети се Джулиана. — Миниатюрна мина, която е заредена така, че да избухне в ръцете на онзи, който се опита да я отвори.

— Не — каза той. — Това е двуватов приемопредавател. Чрез него поддържам непрестанна връзка, в случай че се наложи някаква промяна в плана. Особено сега, когато в Берлин е такава бъркотия.

— И преди да изпълниш задачата, ще се свържеш с тях за да ти дадат зелена улица, така ли?

Той кимна.

— Не си италианец — германец си.

— Швейцарец.

— А моят мъж е евреин.

— Не ме интересува какъв е мъжът ти. Всичко, което искам от теб е да навлечеш проклетата си рокля и най-сетне да отидем да вечеряме.

— Как точно смяташ да го убиеш?

— Моля те, Джулиана, престани. Облечи си роклята и да тръгваме. Ако искаш, можеш да се отбиеш във фризьорския салон. Имаш нужда от нова прическа. Ще ти запазя стол.

— А аз за какво ти бях нужна — за прикритие ли?

Докато набираше телефона, той й обясни:

— Научих от досието на Абендсън, че има слабост към един определен тип жени — мургави, страстни, средиземноморски или близкоизточен тип.

Той заговори в слушалката, Джулиана притвори очи и се отпусна на леглото.

— Говорих с фризьорския салон — обърна се след миг Джо — ще те вземат веднага. Салона е на първия етаж — той й подаде нещо. Джулиана присви очи — беше тъничка пачка райсхбанкноти. — Вземи. За фризьорката.

— Остави ме, моля те.

Джо й хвърли загрижен поглед.

— Знаеш ли, — заговори тя — Сиатъл е чудесен град. Съвсем като Сан Франциско, преди да го опустоши големият пожар. Истински стари дървени постройки, тук-там по някоя тухлена. Японците за се заселили в Сиатъл доста преди войната. Имат няколко свои квартала, със собствени магазини, офиси и старояпонски къщи. Близо до пристанището. Ходех на уроци по джудо при един възрастен японец — Минору Ячоясу. Една смешно, закръглено старче, винаги ходеше с костюм и вратовръзка. Залата беше на втория етаж на една сграда с японски офиси. Името му беше написано на вратата — точно както в зъболекарски кабинет. Дори имаше чакалня и масичка със списания.

Джо се наведе и внимателно я дръпна за да седне в леглото.

— Какво има? — запита я като я придържаше през рамо. — Да не си болна?

— Не — умирам — рече тя.

— Това е нервен припадък. Сигурно често ти се случва. Ще ти донеса нещо успокояващо от аптечката. Какво ще кажеш за таблетка „Фенобарбитал“? А може би ти е прималяло — не сме яли от сутринта. Всичко ще се оправи — ще видиш. Когато пристигнем при Абендсън нищо няма да правиш. Остави всичко на мен. Само се усмихвай и се постарай да му се харесаш. Сигурен съм, че като те види ще ни пусне да влезем, особено ако си с италианската рокля. И аз на негово място щях да те пусна.

— Искам да отида в банята — промърмори тя. — Остави ме — лошо ми е.

Той я пусна и тя се отправи с несигурни стъпки към банята. Влезе и затвори вратата зад себе си.

„Поне това имам сили да направя“ — мислеше трескаво Джулиана. Тя щракна лампата и замижа от силната светлина. Джулиана отвори шкафчето и зашари с треперещи пръсти — вътре имаше ножчета за бръснене, сапун, паста за зъби. Тя отвори пакетчето с ножчета и извади едно. Бавно разви опаковката. Пусна водата от душа и пристъпи под него. Изведнъж видя, че е облечена с новия костюм. Мократа тъкан бе прилепнала към тялото й. От косата й шуртеше вода. Джулиана се огледа ужасена, сякаш едва сега осъзна къде се намира, после протегна ръка, подпря се на стената и заплака.

Когато не след дълго Джо влезе в банята, завари я клекнала гола до умивалника. Съблякла бе мокрия костюм. Още щом го зърна, тя произнесе с отпаднал глас:

— Божичко, не знам какво да направя. Току що си съсипах вълнения костюм — тя махна с ръка към купчината в ъгъла.

Джо пребледня, но успя да запази самообладание.

— Е, така или иначе тази вечер не ти трябва — рече той. — После извади една пухкава кърпа от гардеробчето и се зае да я подсушава. — Сложи си нещо, ще се обадя фризьорката да дойде в стаята.

— А какво стана с успокоителното? — сети се тя.

— Забравих. Ще звънна и в аптеката. Не, почакай. Мисля че имам нещо — „Нембутал“ или какво беше там — той отвори куфара.

Когато й подаде кутийката с успокоителното, Джулиана го попита:

— Няма ли да ми навреди?

— Какво? — Джо я погледна изненадано.

— Искам да кажа — поправи се тя, като се проклинаше мислено за своята непредпазливост — няма ли да ми разстри концентрацията?

— Не. Това е доста популярно лекарство в Германия. Аз самият го употребявам винаги когато не мога да заспя. Ще ти донеса чаша вода — той се втурна към банята.

В главата на Джулиана се носеха разпокъсани мисли:

„Ножчето — рече си тя. — Погълнах го, сега ще ми разпори червата. Това е божие наказание. Омъжих се за евреин, за да завърша живота си в обятията на убиец от гестапо — по страните й потекоха сълзи — това заслужавам, за всичките си грехове.“

— Да вървим — тя се изправи решително. — Във фризьорския салон.

— Но ти си съвсем гола! — извика Джо. Той започна трескаво да я облича, но нищо не се получаваше. — Тук ще ти направят прическата. Но къде се бави тази фризьорка, тази Hur42!

— Кральо-портальо, — заговори с болезнен, мъчителен глас Джулиана — отвори порти, та да отиде, малкото момиченце на война. Отворете, затворете и само мен оставете. „Стомахът ми гори от тези проклети таблетки. Сигурно е от киселината. Сега всичко вътре се е забъркало в смъртоносен коктейл.“

Джо я погледна внимателно и пребледня. „Сигурно ми е прочел мислите — мина й през ума. — Нали в главата си има машина за четене на мисли, макар да не се вижда.“

— От таблетките е — каза тя. — Чувствам се замаяна и объркана.

— Но ти не ги взе — отвърна Джо като посочи стиснатия й юмрук. — Още са там. Струва ми се, че си превъртяла — поклащаше се бавно над нея като някаква инертна маса. — В това състояние никъде не можем да идем.

— Не искам доктор — вкопчи се тя в него. — Ще се оправя.

— Не можем да отидем при Абендсън — продължаваше да мърмори той. — Поне не сега. Може би утре ще си по-добре. Ще опитаме утре. Нямаме друг изход.

— Ще ми позволиш ли да отида до банята?

Той кимна, потънал в мисли. Лицето му имаше загрижен вид. Тя се върна с несигурна стъпка в банята и затвори вратата. Взе от шкафчето друго ножче, скри го в шепата си и излезе отново.

— Чао-чао — каза Джулиана.

В момента, в който отвори вратата към коридора Джо се хвърли след нея.

Храс!

— Знам, ужасно е — заговори с вдървен глас Джулиана. — Толкова много насилие има по улиците. Мама не веднъж ме е предупреждавала — „Внимавай, инак ще ти дръпнат чантата, ще те убият!“ Но сега вече мога да се справям сама. Хей, къде изчезна тоя? Цепнах му шията и той се загуби някъде. Все им казвам да не ми се изпречват на пътя, но те никога не слушат. Мислят си, че като съм само жена… — тя вдигна ножчето и се огледа. Джо седеше на пода зад нея, стиснал гърло с ръце. Изглеждаше като изгорял на слънце курортист.

— Сбогом — каза му тя и затвори вратата зад себе си. Килимът под краката й беше приятно топъл.

От дъното на коридора се зададе жена в бяла престилка, която побутваше пред себе си количка с прибори. Жената се спря пред стаята на Джулиана и я погледна изненадано.

— О, миличка — възкликна тя — май няма да се оправиш само с фризьор. Веднага се прибирай в стаята и се обличай преди да са те изхвърлили от хотела. Мили Боже! — тя се пресегна и отвори вратата. — Кажи на мъжа ти да ти поръча кафе, за да изтрезнееш по-бързо. Моля те, прибирай се преди да те е зърнал някой — тя бутна Джулиана в стаята, хлопна вратата зад нея и стъпките й утихнаха по коридора.

Фризьорката, сети се Джулиана. Тя сведе поглед и чак сега разбра, че е съвсем гола.

— Джо — каза тя — не ме пуснаха.

Джулиана се приближи към леглото, по което бяха разхвърляни дрехите и започна да се облича. Бельо, риза, пола… обувки. — Казаха ми веднага да се прибирам — тя сграбчи гребена и започна да се реше с механични движения. — Божичко, каква ситуация. Тъкмо излизам и тази жена иде насреща ми. — Така по-добре ли съм? — тя се завъртя пред огледалото, като лекичко се повдигна на пръсти. — Толкова ме е срам — Джулиана потърси с поглед Джо. — Направо не знам какво върша. Сигурно е от таблетките, дето ми ги даде. Вместо да се оправя, аз се разболях още повече.

Седнал на пода, с притисната към шията ръка, Джо й каза:

— Слушай, страхотна си. Не знам как го направи, но ми преряза аортата. Шийната артерия.

В отговор Джулиана се изкикоти, после притисна уста с ръка.

— О, Боже… толкова си смешен. Непрестанно бъркаш думите. Аортата се намира в гръдната кухина. Това там е каротидната артерия.

— Ако си дръпна ръката — каза той — след две минути ще умра от загуба на кръв. Знаеш го не по-зле от мен, нали? Така че размърдай си задника и повикай линейка. Нарочно ли го направи? Хайде, какво чакаш? Да не искаш… Окей — ще повикаш ли някой?

— Нарочно — каза тя след кратка пауза.

— Както и да е. Повикай някой на помощ. Заради мен.

— Повикай си ти.

— Не мога да затворя напълно раната — между пръстите му се прецеждаше кръв. — На пода вече се бе образувала локва. — Не смея да мръдна. Трябва да остана тук.

Джулиана си наметна палтото, взе си чантата и пакетите с новите дрехи, като внимаваше да не пропусна синята рокля, след това отвори вратата към коридора и се спря на прага.

— Бих могла да съобщя на човека от рецепцията — рече тя.

— Да-да.

— Добре — кимна Джулиана. — Ще му кажа. Не си губи времето да ме търсиш в Кенън сити, защото никога вече няма да се върна там. Взех пачката с райхсбанкнотите, така че мога да стигна далеч. Сбогом. Съжалявам — тя притвори вратата и забърза по коридора.

Край асансьора на помощ й се притече възрастен джентълмен. Той й помогна с пакетите и ги предаде на пиколото във фоайето.

— Благодаря ви — кимна Джулиана. После се приближи към рецепцията и попита за гаража. Само няколко минути по-късно стоеше пред входа на големия подземен паркинг, очаквайки да изкарат отвътре нейният „Студебейкър“. А малко след това, колата се носеше по обления от нощни светлини централен булевард. Наоколо грееха реклами. Никой в хотела не бе проявил любопитство дали ще се върне. Джулиана предположи, че Джо вече бе платил сметката.

Едва когато спря на първия светофар, Джулиана си спомни, че не им бе казала за Джо. „Ще има да чака, — мислеше си тя — докато настъпи края, или докато се появи чистачката — едно от двете. Ще трябва да се върна. Не, по-добре да телефонирам. Ще спра на следващата будка. Колко глупаво свърши всичко. Кой би могъл да предположи — само допреди час? Когато пристигнахме, докато се регистрирахме… още малко и щяхме да се облечем и да слезем на вечеря. Може би дори щяхме да отидем на бар — тя почувства, че очите й се изпълват със сълзи. — Трябваше все пак да се консултирам с Оракула. Щеше да ме предупреди. Защо не го направих? Разполагах с толкова много време — тя тихичко заплака.“

Най-сетне намери място за паркиране, спря и се загледа в треперещите си ръце, легнали на кормилото. После пое дълбоко дъх, излезе от колата, отвори багажника и започна да ровичка в куфара. Най-сетне откри двете подвързани с черна кожа томчета, хвърли ги на задната седалка и без да обръща внимание на бръмчащия мотор се зае да хвърля монети, под бледата светлина, която идваше от близкия универсален магазин. „Какво да сторя — повтаряше мислено тя. — Кажи ми какво да сторя, моля те.“

Ето я — хексаграма четиресет и две — „Нарастване“, с движещи линии на втора, трета, шеста и горна позиция, тоест, с постепенен преход към хексаграма четиресет и три — „Пробив“. Тя плъзна поглед по текста, като от време на време се спираше, за да обмисли скритите значения, благоприятните възможности. Божичко, колко вярно бе всичко, ето го чудото отново, за кой ли път. Всичко, което бе станало, се разстилаше като на длан пред нея, кратък, сбит анализ на събитията:

Значи, предстои й да пътува и да извърши нещо важно. А сега линиите. Устните й четяха безмълвно…

А сега линия шест на трета позиция. Тя зачете, чувствайки се все по-объркана:

Принцът… това трябва да е Абендсън. А свитъкът вероятно е неговата книга. Нещастието — Оракулът вече знае какво й се е случило, ужасната история с Джо. Тя погледна на четвърта позиция:

„Трябва да отида — осъзна тя — дори ако Джо успее да ме последва.“ Джулиана трескаво потърси последната линия, девет на върха:

„О, Божичко, това е за убиеца от гестапо. Иска да каже, че той, или някой друг ще се добере до Абендсън и ще го убие.“ Тя затърси трескаво хексаграма четиресет и три. „Окончателен извод“:

Значи няма никакъв смисъл да се връща в хотела, други вече са го сторили или скоро ще го сторят. Това, което й внушаваше Оракулът, би могло да се изрази така: Иди в Чайене при Абендсън и го предупреди, независимо от всичко за надвисналата опасност. Занеси му истината.

Тя затвори книгата. Седна отпред, включи на заден и отново се сля с оживения вечерен трафик. Не след дълго пресече центъра на Денвър и се понесе по магистралата в северна посока. Колата цялата се тресеше от непривичната за нея висока скорост.

Към десет вечерта Джулиана почувства, че е на предела на силите си. До Чайене имаше още много път и тя реши да потърси място, където да пренощува.

Не след дълго стигна до отбивка, над която се поклащаше светещ надпис: „Грийли — 5 мили“. Джулиана отби към градчето и след няколко минути излезе на главната улица. „Първо трябва да се обадя на Абендсън“ — помисли си тя и паркира близо до един денонощен магазин. После изтича до телефонната будка и поиска да я свържат с централата в Чайене. Слава Богу, имаха телефона на Абендсън. Джулиана пъхна четвърт долар и в слушалката се разнесе сигнал за повикване.

— Ало — обади се почти веднага приятен женски глас. Ако се съди по интонацията жената бе млада, може би на нейна възраст.

— Мисис Абендсън? — рече Джулиана. — Мога ли да говоря с мистър Абендсън?

— Кой се обажда, моля?

— Прочетох книгата му, — заговори припряно Джулиана. — Идвам чак от Кенън сити, Колорадо. Сега съм в Грийли. Надявах се тази вечер да стигна при вас, но изглежда не ще мога. Има ли възможност да се срещна утре сутринта с мистър Абендсън?

Мисис Абендсън помълча за миг и сетне отвърна с все така вежлив глас:

— Да, наистина, вече е късно, а и ние си лягаме раничко. Имате ли някаква конкретна причина, за да се срещнете с мъжа ми? Той е доста зает напоследък.

— Бих искала да говоря с него — гласът й прозвуча сухо и рязко, тя се вгледа отчаяно в отражението си от стъклото. Чувстваше се разнебитена от умора, боляха я всички мускули, имаше неприятен вкус в устата си. Отсреща, в яркоосветеното кафене на магазина посетителите пиеха освежаващи напитки. Ужасно й се прииска сега да е там, да си поръча ароматизирана сода и сандвич с пилешка салата.

— Хауторн работи спорадично — обясняваше с равен глас мисис Абендсън. — Ако пристигнете утре не мога да ви гарантирам нищо. Може да е зает през целия ден, а може и да е свободен. Исках да го знаете, преди да поемете насам…

— Да — прекъсна я Джулиана.

— Сигурна съм, че ще му е приятно да си поприказва няколко минути с вас — продължи мисис Абендсън. — Но искам отсега да ви предпазя от разочарования, ако случайно откаже да се срещне с вас или дори не пожелае да ви види.

— Неговата книга направо ме порази — каза Джулиана. — Нося я със себе си навсякъде.

— Разбирам — отвърна благосклонно мисис Абендсън.

— По пътя се отбих в Денвър, исках да пазарувам, но само си загубих времето. „Не — помисли си Джулиана. — Така не става. Трябва да кажа истината“. — Слушайте — продължи задъхано тя — Оракулът ми каза да ви намеря.

— О, Божичко! — възкликна мисис Абендсън. Без съмнение, разбираше за кой Оракул става дума, но изглежда това й се струваше несериозно.

— Ще ви кажа кои линии излязоха — Джулиана затършува из страниците на книгата, която бе взела със себе си. — Минутка само — най-сетне откри мястото и прочете строфите от хексаграма четиресет и две. Когато стигна до линия девет на върха, мисис Абендсън възкликна развълнувано.

— Продължавайте, моля — извини се тя. В гласът й Джулиана долови тревожно напрежение.

Джулиана дочете докрай хексаграма четиресет и три, където се споменаваше думата опасност. Настъпи мълчание. Никоя от тях не смееше да заговори след лошата поличба.

— Е, ще ви чакаме утре — мисис Абендсън намери най-сетне сили да наруши мълчанието. — Бихте си си казали името, ако обичате?

— Джулиана Фринк. Благодаря ви, мисис Абендсън — в този момент от централата ги прекъснаха. Джулиана прибра томчето на Оракула в чантата и забърза към кафенето.

Едва след като поръча сандвич и кола, Джулиана с ужас осъзна, че бе забравила да разкаже на мисис Абендсън за човекът от гестапо, или SD — кой знае — който бе оставила да лежи в безпомощно състояние в хотелската стая. „Как можах да забравя най-важното — упрекна се тя. — Направо ми изхвърча от главата! Майчице, какво става с мен — не мога да мисля. Трябва да е от изтощение.“ Тя затършува в чантата за дребни монети, твърдо решена да се обади още веднъж. Но после се отказа, вече беше доста късно, а и разговорът не беше за телефон. Приключи набързо с вечерята и после пое към мотела, който бе зърнала на идване.