Човекът от Пацифида

II

Когато стълбът от пясък и воден прах се разсея, всички погледи се обърнаха към небето. То беше бездънно синьо и съвършено чисто.

Джери почеса долната си устна:

— Какво, у вас в Гонюдо често ли стават такива фойерверки?

— Стават — неопределено каза Като.

Изведнъж се разнесе пронизителен вик:

— Там има човек! Точно там, където избухна!

Всички, които бяха на плажа, видяха зад жълтата ивица на оголеното дъно, на фона на светлосинята плитчина, ясен силует, подобен на веселата играчка „дарума“.

— Човек!

— Той е зашеметен, не може да стане!

— Горкият!

— Мъже, какво чакате?

Кинооператорите смъкнаха панталоните и ризите си и решително тръгнаха към потърпевшия. Последваха ги неколцина курортисти. Барон Като, подсвирвайки през зъби, взе бинокъла.

— Виж ти… — промърмори той, вглеждайки се. — Странно!…

Капитан Исида познаваше Като вече петнадесет години и нито веднъж за това време не беше имал повод да заподозре барона в човеколюбив и хуманизъм. Затова се учуди, когато Като след внимателно разглеждане на черния силует внезапно хвърли бинокъла и започна да си развързва обувките.

— Там ли ще ходим?

— Събличай се — вместо отговор заповяда баронът.

— Само че…

— По-бързо, Исида, че ще закъснеем!

Исида мълчаливо се подчини. Подръпвайки гащетата си, те притичаха покрай американците и хукнаха след кинооператорите. Пясъкът беше влажен и плътен, лесно се тичаше. Те заобиколиха две-три малки плитки локви, прескочиха стърчащите от водата камъни и изпревариха един курортист. Исида се разсмя: това беше същият млад мъж с тъмните очила. Той леко накуцваше.

— По-бързо, по-бързо! — припираше го Като.

Исида тичаше след него, спазвайки дистанция от две крачки, като войник на гимнастически занятия. „Вассьо, вассьо! Раз-два, раз-два! Вассьо, вассьо!…“ Пред неговите очи равномерно подскачаше мургавият мускулест гръб на барона. Под краката им започна да плиска вода. Неочаквано Като спря и Исида едва не се блъсна в него. Като тържествено каза:

— Арестуван сте, моля, станете!

Тежко дишайки, Исида заобиколи барона. Нещо студено и хлъзгаво докосна коленете му. Беше малък октопод, изглежда, изхвърлен от взрива. Исида изруга през зъби, отхвърли го встрани и вдигна глава. На около двадесет крачки от тях под повърхността на водата се показаха блестящите черни рамене и главата на Железния човек.

Исида беше малко суеверен. И когато от групичката кинооператори и курортисти до тях се чу думата „каппа“, той, изплашен, отстъпи назад. Впрочем веднага си спомни, че каппа — водният дух от народните приказки — живее само в езерата и блатата. Освен това успокои го армейският дванадесетзаряден колт, появил се неизвестно откъде в протегнатата ръка на барока.

Хората с предпазливо учудване гледаха Железния човек, а Железния човек неподвижно гледаше хората с огромни изпъкнали очи, стърчащи от двете страни на главата. Слънчеви искри трептяха по неговата люспести кожа с цвят на оксидирана стомана.

Исида облекчено се засмя. Разбира се, това е шпионин с водолазен костюм. Офицерите от морската отбрана барон Като и Исида заловиха шпионин на чужда държава! Браво, Като!

— Ставай, мерзавец! — изкрещя той.

Железния човек не помръдна.

— Да не би да е в безсъзнание? Или е умрял?

— Сега ще проверим.

Отзад се чу плискане на вода. Исида се обърна. Към тях се приближаваше младият човек с черните очила.

— По… почакайте малко — задъхано произнесе той. — Не… не стреляйте…

— Не се пъхайте — любезно каза Исида, — ако не искате да получите по мутрата.

— Той… просто… не ви… разбира!

— Та кхай га цхунга — каза Железния човек.

Всички замряха. Баронът взе пистолета с лявата ръка.

— Заговори!

Железния човек с безжизнен глас издаваше глухи гърлени звуци. Продължаваше да бъде неподвижен, но очите му се напълниха с жълта светлина и отново угаснаха. На лицето на младия човек се появи изумление.

— Слушайте — прошепна той, — ами че това е…

Баронът подозрително го погледна.

— За какво става дума?

— Той каза, че е много недоволен. Говори на тангутски!4

— Откъде знаете?

— Откъде знам!?! Аз съм аспирант във Филологическия факултет към университета в Киото и тангутският език е моя специалност. Аз съм Ейкити Каваи!

На никого от присъствуващите това име не направи особено впечатление, но барон Като помоли:

— Тогава разберете, моля ви, кой е той!

— Сега — с готовност каза Ейкити Каваи. Той се замисли и разчленено произнесе: — Цха гхо та на!

— Кха го га тангна — отговори Железния човек.

Каваи си свали очилата, учудено погледна люспестото тяло и се обърна към барона:

— Казва, че е дошъл от Долното човечество. Страхувам се да не греша, но ми се струва, че той има пред вид океанското дъно.

— Значи, дошъл от океанското дъно — каза Като. — Да не лъже?

— Почакайте, може би не съм го разбрал добре. Ще попитам пак.

Каваи размени с Железния човек няколко фрази. Исида с интерес следеше как светват и угасват жълти пламъчета в изпъкналите очи на чудовището.

— Няма какво да се прави — каза най-сетне Каваи и разпери ръце. — От океанското дъно, от дъното на Голямото източно море… Така тангутите са наричали Тихия океан. Няма грешка.

Баронът пъхна пистолета под мишница и захапа нокътя си.

— Започва прилив — напомни Исида.

— Да, да… Слушайте, Каваи, помолете го да стане и да ни последва. На брега ще можем да поговорим в по-спокойна обстановка.

— Той казва — преведе след минута Каваи, — че му е много трудно да ходи. Тук той тежи много повече, отколкото на тангна… в родината си.

— Ние ще му помогнем — обеща баронът. — Това да е грижата.

Той се обърна към кинооператорите:

— Вие сте яки момчета, я се заемете с тази работа.

Операторите бързо, макар и не много охотно се приближиха до Железния човек. Един загорял младеж внимателно докосна рамото му.

— А-аз!

Исида подскочи. Младежът изрева, падна по гръб и изчезна под водата. След секунда изскочи, като плюеше и ругаеше:

— Дявол! Ох, дявол го взел! Удря с ток като динамомашина!

Кинооператорите веднага се върнаха на предишните си позиции.

— Как е на пипане? — наивно запита нисък космат курортист.

— Опитайте сам — посъветва го пострадалият, като бършеше с трепереща ръка лицето си.

— Кажете му да си изключи електричеството — предложи Исида.

Каваи махна с ръка:

— Не знам как е това на тангутски. Тангутите не са имали представа за такива неща.

— Но нали трябва да се направи нещо?

Водата прииждаше, стигаше вече до кръста. Раменете на Железния човек се скриха под водата и над повърхността стърчеше само черната люспеста глава, подобна на обърнато котле. Всички погледнаха към барон Като. Баронът мислеше.

— Може да отидем за въже — нетърпеливо предложи Исида.

Но Железния човек се оправи без чужда помощ. Когато първата вълна лизна стъклените му очи, той се наведе и започна да се изправя. Виждаше се, че това му струва големи усилия. Ето че над водата отново се появиха раменете му, после полегатият, заострен надолу гръден кош и най-сетне раздутият му корем и тежките като пънове крака. Железния човек беше много по-висок от нормалния човешки ръст. Той постоя, леко олюлявайки се, направи две несигурни крачки, олюля се по-силно, тромаво размаха трипръстите си ръце, но се удържа и не падна.

— Хайде напред, напред — ласкаво каза барон Като.

Каваи с пресеклив фалцет извика къса фраза и Железния човек бавно тръгна към брега покрай поразените хора.