Чиракът на прогонващия духове

Глава 6 Момиче с островърхи обувки

Кухнята се беше променила след последното ми посещение. В решетката на огнището бе стъкнат малък огън, а на масата имаше две чинии с бекон и яйца. Имаше също и прясно изпечен самун хляб и голяма бучка масло.

- Лапай, момче, преди да изстине - покани ме Прогонващия духове.

Залових се незабавно с яденето и не ни отне много време да довършим двете пълни чинии и да изядем и половината самун. После Прогонващия духове се облегна назад на стола си, подръпна брадата си и ми зададе един важен въпрос:

- Не мислиш ли - попита той с очи, втренчени право в моите, - че това беше най-вкусният бекон и яйца, който някога си вкусвал?

Не бях съгласен. Закуската беше добре приготвена. Наистина добра, спор няма, по-вкусна от кашкавала, но бях опитвал и по-добро. Бях вкусвал по-хубави неща всяка сутрин, когато живеех у дома. Мама беше далеч по-добра готвачка, но не мислех, че това е отговорът, който Прогонващия духове търсеше. Затова изрекох малка безвредна лъжа, неистина, която всъщност не нанася никаква вреда и може да направи хората по-щастливи, като я чуят.

- Да - съгласих се, - това беше най-хубавата закуска, която съм опитвал. Съжалявам, че слязох прекалено рано и обещавам да не се повтори.

Щом чу това, Прогонващия духове се ухили толкова широко, та си помислих, че лицето му ще се разцепи на две; после той ме тупна силно по гърба и ме изведе отново в градината.

Когато вече бяхме навън, усмивката му най-сетне помръкна.

- Браво, момче - рече той. - Има две неща, които се поддават добре на ласкателство. Първото е жена, а второто е богърт. Действа им всеки път.

Е, не бях видял никаква следа от жена в кухнята, така че се потвърждаваше онова, което бях заподозрял - че някой богърт приготвяше храната ни. Това беше изненада, най-слабо казано. Всички смятаха, че един гонител на духове е убиец на богърти или че ги приковава на едно място така, че не можеха да вършат никакви пакости. Кой би повярвал, че е наел един такъв да му готви и чисти?

- Това е западната градина - каза ми Прогонващия духове, когато тръгнахме по третата пътека, а белият чакъл скърцаше под краката ни. -Безопасно място е независимо дали е ден, или нощ. Самият аз често идвам тук, когато имам проблем, който имам нужда да обмисля.

Минахме през друга пролука в живия плет и скоро вървяхме през дърветата. Веднага почувствах разликата. Птиците пееха, а дърветата се поклащаха леко на утринния ветрец. Това беше по-щастливо място.

Продължихме да вървим, докато излязохме от дърветата и се озовахме на склон с изглед към скалистите хълмове от дясната ни страна. Небето беше толкова ясно, че можех да видя стените, построени от камъни без хоросан между тях, които разделяха по-ниските склонове на нивя и бележеха територията на всеки фермер. Всъщност гледката се простираше чак до хребетите на най-близкото скалисто възвишение.

Прогонващия духове посочи с жест към дървена пейка вляво от нас.

- Вземи да поседнеш, момче - подкани ме той.

Направих каквото ми каза и седнах. За няколко мига Прогонващия духове се взря в мен, със зелени очи, приковани върху моите. После закрачи нагоре-надолу пред пейката, без да проговори. Вече не ме гледаше, а се взираше в пространството с празно изражение в очите. Отметна назад дългия си черен плащ и пъхна ръце в джобовете на бричовете си, после, съвсем внезапно, седна до мен и започна да задава въпроси.

- Колко различни типа богърти мислиш, че съществуват?

Нямах понятие.

- Вече познавам два типа - казах, - свободните и обвързаните, но не мога дори бегло да предположа какви са другите.

- Това е двойно похвално, момче. Запомнил си каквото съм те научил и показа, че си човек, който не прави безпочвени догадки. Виждаш ли, има толкова различни типове богърти, колкото и типове хора, и всеки си има собствен характер. След като казах това, обаче има някои видове, които могат да бъдат разпознати и назовани. Понякога - заради формата, която приемат, а понякога - заради поведението им и пакостите, които измислят.

Той бръкна в десния си джоб и измъкна малка книга, подвързана с черна кожа. После ми я подаде.

- Вземи, това вече е твое - рече. - Грижи се за него и каквото и да правиш, не го губи.

Мирисът на кожа беше много силен, а книгата изглеждаше чисто нова. Бях малко разочарован, когато я отворих и открих, че е пълна с празни страници. Предполагам, че бях очаквал да е пълна с тайните на занаята на Прогонващия духове - но не, изглежда, от мен се очакваше да ги запиша, защото след това Прогонващия духове извади перодръжка и шишенце мастило от джоба си.

- Приготви се да си водиш записки - каза той, като стана и закрачи отново напред-назад около пейката. - И внимавай да не разлееш мастилото, момче. Не го доим от кравите.

Успях да махна запушалката на шишенцето, после много внимателно топнах в него връхчето на перодръжката и отворих книгата на първата страница.

Прогонващия духове вече беше започнал урока и говореше много бързо.

- Първо, има космати богърти, които приемат образа на животни. Повечето са кучета, но има и почти толкова котки, а и някоя и друга коза. Не забравяй обаче да включиш и конете - те могат да бъдат много хитри. Независимо в какъв образ са, косматите богърти могат да се разделят на такива, които са враждебни, дружелюбни или нещо по средата.

После има „блъскащи богърти“, понякога превръщащи се в „хвърлячи на камъни“, които могат много да се разгневят, когато бъдат предизвикани. Един от най-противните видове е разкъсвачът на добитък, защо-то също толкова много обича и човешка кръв. Но не оставай с мисълта, че ние, гонителите на духове, си имаме работа само с богърти, защото неспокойните мъртъвци също никога не са много далече. После, сякаш не стига това, ами и вещиците са истински проблем в Графството. Сега нямаме местни вещици, за които да се тревожим, но на изток, близо до Пендъл Хил, те са истинска заплаха. И помни - не всички вещици са еднакви. Делят се приблизително на четири категории - злонамерени, благосклонни, погрешно обвинени и неосъзнати.

Досега вече, както може би сте се досетили, бях истински загазил. Първо, той говореше толкова бързо, че не бях успял да запиша нито думичка. Второ, дори не знаех всички дълги думи, с които си служеше. Точно тогава обаче той замълча. Мисля, че сигурно беше забелязал зашеметеното изражение на лицето ми.

- Какъв е проблемът, момче? - попита той. - Хайде, изплюй камъчето. Не се страхувай толкова да задаваш въпроси.

- Не разбрах всичко, което казахте за вещиците - отвърнах. - Дори не зная какво значи „злонамерен“. Нито пък „благосклонен“.

- Злонамерен значи зъл и коварен - обясни той. - Благосклонен значи добър. А „неосъзната вещица“ означава вещица, която не знае, че е такава, а понеже е жена, това я прави двойно по-опасна. Никога не вярвай на жена - обясни Прогонващия духове.

- Майка ми е жена - рекох, внезапно почувствал се малко ядосан - и й имам доверие.

- Майките обикновено са жени - отбеляза Прогонващия духове. - И обикновено са напълно достойни за доверие, стига да си им син. Иначе внимавай! Някога имах майка и й се доверявах, така че добре помня чувството. Харесваш ли момичетата? - попита той изведнъж.

- Всъщност не познавам много момичета - признах. - Нямам никакви сестри.

- Е, в такъв случай можеш да станеш лесна жертва на хитрините им. Така че бъди нащрек със селските момичета. Особено такива, които носят островърхи обувки. Запиши си това. Със същия успех можеш да започнеш и оттук.

Зачудих се какво ли му беше толкова ужасното да носиш островърхи обувки. Знам, че мама нямаше да е доволна от това, което Прогонващия духове току-що беше казал. Тя вярваше, че човек трябва да приема хората каквито са, а не да разчита на нечие друго мнение. И въпреки това какъв избор имах? Така че най-горе на първата страница написах: „Селски момичета с островърхи обувки“.

Той ме загледа как пиша, после поиска книгата и перодръжката.

- Виж - каза, - ще трябва да си водиш бележки по-бързо. Има много да учиш и не след дълго ще си изписал дузина тефтери, но засега три-че-тири заглавия ще са достатъчни за начало.

После написа „Космати богърти“ най-горе на втората страница. После „Блъскащи богърти“ най-горе на третата страница; после най-накрая „Вещици“ най-горе на четвърта страница.

- Ето - каза. - Това ти дава начало. Просто записвай всичко, което научи днес, под едно от тези четири заглавия. Но сега - към един по-не-отложен въпрос. Трябват ни провизии. Така че слез до селото или утре ще гладуваме. Дори най-добрият готвач ме може да готви без продукти. Помни, че всичко отива в торбата ми. Тя е при месаря, така че иди първо там. Просто попитай за поръчката на господин Грегъри.

Той ми даде малка сребърна монета, предупреждавайки ме да не изгубя рестото, после ме изпрати надолу по хълма по най-краткия път към селото.

Скоро вървях отново през дърветата, докато най-сетне стигнах до ограда със стъпала, която ме изведе на стръмен, тесен път. Стотина крачки по-надолу завих зад един ъгъл и пред погледа ми се показаха сивите плочи на покривите на Чипъндън.

Селото беше по-голямо, отколкото очаквах. Имаше поне стотина къщи, кръчма, училищна сграда и голяма църква с камбанария. Не се виждаше и следа от пазарен площад, но настланата с калдъръм главна улица, която се спускаше доста стръмно, беше пълна с жени с препълнени с покупки кошници, които забързано влизаха и излизаха от магазините. От двете страни на улицата чакаха коне и каруци, затова беше ясно, че тук идваха на пазар жените на местните фермери, а без съмнение и хора от селцата наблизо.

Съвсем лесно намерих магазина на месаря и се присъединих към опашката от шумни весели жени, до една провикващи се към месаря -весел, едър червендалест мъж с рижа брада. Той, изглежда, познаваше всяка от тях по име, а те неспирно се смееха на шегите му, които се лееха бързо една след друга. Не разбирах повечето от тях, но жените със сигурност ги разбираха и явно наистина се забавляваха.

Никой не ми обърна особено внимание, но най-сетне стигнах до тезгяха и беше мой ред да бъда обслужен.

- Дойдох за поръчката на господин Грегъри - казах на месаря.

Щом проговорих, магазинът утихна и смехът спря. Месарят се пресегна зад тезгяха и извади голям чувал. Можех да чуя как хората шушукат зад гърба ми, но дори напрягайки слух, не можах да доловя напълно какво казваха. Когато хвърлих поглед зад гърба си, те гледаха навсякъде другаде, но не и към мен. Някои дори бяха забили поглед в пода.

Дадох на месаря сребърната монета, проверих си внимателно рестото, благодарих му и изнесох чувала от магазина, мятайки го на рамо, ко-гато излязох на улицата. Посещението в бакалницата не ми отне почти никакво време. Продуктите там бяха вече увити, така че сложих пакета в чувала, който сега започваше да ми се струва тежичък.

Дотогава всичко беше минало добре, но докато влизах в пекарница-та, видях шайката момчета.

Бяха седем-осем, насядали на една градинска стена. В това нямаше нищо странно освен факта, че не разговаряха помежду си - всички бяха заети да се взират в мен с гладни изражения, като глутница вълци, следящи всяка моя стъпка, докато се приближавах към пекарницата.

Когато излязох от магазина, те още бяха там и сега, щом започнах да се изкачвам по хълма, тръгнаха след мен. Е, макар и да бе твърде голямо съвпадение да помисля, че просто бяха решили да тръгнат нагоре по същия хълм, не се разтревожих твърде много. С шестимата си братя имахме доста голям опит в битките.

Чувах звука от ботушите им все по-близо и по-близо. Настигаха ме доста бързо, но може би това беше, защото вървях все по-бавно и по-бавно. Нали разбирате, не исках да си помислят, че съм уплашен, а и във всеки случай чувалът беше тежък, а хълмът, по който се изкачвах, бе много стръмен.

Настигнаха ме, когато ми оставаха към дузина крачки до прелеза, точно там, където пътят разделяше на две малката гора: дърветата протягаха пълзящите си клони от двете страни, за да закрият утринното слънце.

- Отвори чувала и дай да видим какво имаме - рече един глас зад гърба ми.

Беше висок, плътен глас, свикнал да нарежда на хората какво да правят. У него имаше сурова опасна нотка, която ми подсказа, че собственикът му обичаше да причинява болка и винаги дебнеше за следващата си жертва.

Обърнах се с лице към него, но стиснах чувала още по-силно, задържайки го здраво върху рамото си. Онзи, който бе проговорил, беше главатарят на бандата. Нямаше съмнение в това. Останалите имаха слаби, изпити лица, сякаш се нуждаеха от едно хубаво ядене, но той изглеждаше, все едно ядеше за всички. Беше поне с една глава по-висок от мен, с широки плещи и врат като на бик. Лицето му също беше широко, с червени бузи, но очите му бяха много малки и сякаш изобщо не мигаше.

Предполагам, че ако той не беше там и ако не се беше опитал да ме тормози, може би щях да отстъпя. В края на краищата някои от момчетата изглеждаха полумъртви от глад, а в торбата имаше много ябълки и кейкове. От друга страна, не бяха мои, че да ги раздавам.

- Това не е мое - казах. - На господин Грегъри е.

- Последният му чирак не допускаше това да го смущава - каза тарторът, като приближи едрото си лице към моето. - Той отваряше чувала за нас. Ако имаш малко ум в главата и ти ще сториш същото. Не го ли направиш по лесния начин, тогава ще трябва да е по трудния. Но това няма да ти хареса особено, а в крайна сметка резултатът ще е същият.

Бандата започна да се приближава и почувствах как някой зад мен дърпа чувала. Дори тогава отказах да го пусна и в отговор се втренчих в свинските очички на предводителя, усилено опитвайки се да не мигам.

В този момент се случи нещо, което завари неподготвени всички ни. Дърветата някъде вдясно от мен се раздвижиха и всички погледнахме натам.

В сенките се появи тъмен силует и когато очите ми се нагодиха към полумрака, видях, че е момиче. Тя се движеше бавно към мен, но приближаването й бе толкова тихо, че игла да паднеше, щеше да се чуе... и толкова плавно, че тя сякаш по-скоро се носеше, а не вървеше. После спря точно досами сенките на дърветата, сякаш не искаше да излезе на слънчева светлина.

- Защо просто не го оставите на мира? - запита тя. Уж беше въпрос, но тонът на гласа й ми подсказа, че по-скоро беше заповед.

- Теб пък какво те засяга? - попита главатарят на шайката, като издаде брадичка напред и стисна юмруци.

- Не за мен трябва да се тревожиш - отговори тя от сенките. - Лизи се върна и ако не направиш каквото казвам, ще отговаряш пред нея.

- Лизи? - попита момчето, като отстъпи назад.

- Костеливата Лизи. Тя ми е леля. Не ми казвай, че не си чувал за нея.

Имали ли сте някога чувството, че времето забавя ход толкова много, че сякаш почти спира? Слушали ли сте някога звука на часовник, когато на следващото „тик“ сякаш му трябва цяла вечност, за да последва последното „так“? Е, усещането беше точно такова, докато, съвсем внезапно, момичето изсъска високо през стиснатите си зъби. После проговори отново.

-Хайде - каза тя. - Изчезвайте! Пръждосвайте се: побързайте или сте мъртви!

Въздействието върху бандата бе незабавно. Зърнах израженията по лицата на някои от тях и видях, че бяха не просто изплашени. Бяха ужасени и на косъм от паниката. Водачът им се врътна на пети и веднага побягна надолу по хълма с останалите плътно зад него.

Не знаех защо бяха толкова уплашени, но и на мен ми идеше да побягна. Момичето се взираше в мен с широко отворени очи и се чувствах неспособен да контролирам крайниците си както трябва. Чувствах се като мишка, парализирана от втренчения поглед на белка, която се готви да скочи всеки момент.

Заставих левия си крак да се раздвижи и бавно обърнах тяло към дърветата, за да последвам посоката, която носът ми сочеше, но все още стисках чувала на Прогонващия духове. Която и да беше тя, все още не смятах да го пускам.

- Няма ли и ти да побегнеш? - попита ме тя.

Поклатих глава, но устата ми беше много суха и не можех да си имам доверие, за да пробвам да проговоря. Знаех, че думите ще излязат объркани.

Тя вероятно беше някъде около моята възраст - може би малко по-малка. Лицето й беше доста хубавичко, с големи кафяви очи, високи скули и дълга черна коса. Носеше черна рокля, пристегната на кръста с парче бяла връв. Но докато попивах с поглед всичко това, внезапно забелязах нещо, което ме обезпокои.

Момичето носеше островърхи обувки и незабавно си спомних предупреждението на Прогонващия духове. Но не отстъпих, решен да не бягам като другите.

- Няма ли да ми благодариш? - попита тя. - Бъди така вежлив да кажеш няколко думи за благодарност.

- Благодаря - рекох неубедително, едва успявайки да изрека думата от първия опит.

- Е, това е някакво начало - каза тя. - Но за да ми благодариш подобаващо, трябва да ми дадеш нещо, нали? Един кейк и една ябълка ще свършат работа засега. Не искам много. В чувала има колкото щеш и Стария Грегъри няма да забележи, а и да разбере, няма да каже нищо.

Бях потресен, като я чух да нарича Прогонващия духове „Стария Грегъри“. Знаех, че нямаше да му хареса да бъде наричан така и това ми даде да разбера две неща. Първо, момичето не хранеше особено уважение към него, и второ, ни най-малко не се боеше от него. Там, откъдето идвах, повечето хора потръпваха дори при мисълта, че Прогонващия духове може да е в околността.

- Съжалявам - казах, - но не мога да направя това. Не са мои, та да ги раздавам.

Тогава тя ме изгледа сурово и дълго време не проговори. В един момент си помислих, че ще ми изсъска през зъби. Отвърнах на погледа й, опитвайки се да не мигам, докато най-накрая слаба усмивка освети лицето й и тя проговори отново.

- Тогава ще трябва да се задоволя с едно обещание.

- Обещание ли? - попитах, чудейки се какво имаше предвид.

- Обещание да ми помогнеш точно както ти помогнах аз. Точно сега не ми трябва помощ, но може би някой ден може да ми потрябва.

- Добре - казах й. - Ако някога в бъдеще ти потрябва помощ, просто ме помоли.

- Как се казваш? - попита тя, като ми отправи наистина широка усмивка.

- Том Уорд.

- Е, аз се казвам Алис и живея ей там - посочи назад през дърветата. - Аз съм любимата племенница на Костеливата Лизи.

„Костеливата Лизи“ беше странно име, но щеше да е грубо да спомена това. Която и да беше, името й се беше оказало достатъчно да изплаши селските момчета.

Това беше краят на разговора ни. После и двамата се обърнахме да си вървим всеки по своя път, но докато се отдалечавахме, Алис извика през рамо:

- И да внимаваш. Не искаш да свършиш като последния чирак на Стария Грегъри.

- Какво стана с него? - попитах.

-По-добре питай Стария Грегъри! - извика тя и изчезна обратно между дърветата.

Когато се върнах, Прогонващия духове провери внимателно съдържанието на чувала, като отмяташе нещата от един списък.

- Имаше ли някакви неприятности долу в селото? - попита той, след като най-сетне свърши.

- Няколко момчета ме последваха нагоре по хълма и искаха да отворя чувала, но аз им отказах - рекох.

- Това е било много смело от твоя страна - каза Прогонващия духове. - Следващия път няма да има нищо лошо, ако им дадеш няколко ябълки и сладкиши. Животът и така е достатъчно тежък, а някои от тях са от много бедни семейства. Винаги поръчвам допълнителни продукти, в случай че помолят за нещо.

Тогава се почувствах подразнен. Само ако ми беше казал това предварително!

- Не исках да го правя, без първо да ви попитам - казах.

Прогонващия духове повдигна вежди.

- Искаше ли да им дадеш няколко ябълки и сладкиши?

- Не ми харесва да се заяждат с мен - казах, - но някои от тях изглеждаха наистина гладни.

- Тогава следващия път се довери на инстинкта си и използвай интуицията си - рече Прогонващия духове. - Довери се на вътрешния си глас. Той рядко греши. Един гонител на духове разчита много на това, защото понякога въпросът може да е на живот и смърт. Така че това е още нещо, което трябва да разберем за теб. Дали на инстинкта ти може да се разчита, или не.

Той направи пауза, взирайки се сурово в мен, зелените му очи обходиха лицето ми с търсещ поглед.

- Някакви неприятности с момичета? - попита внезапно.

Понеже още бях афектиран, не отговорих направо на въпроса му.

- Абсолютно никакви неприятности - отговорих.

Не беше лъжа, защото Алис ми беше помогнала, което беше обратното на „неприятност“. И все пак знаех, че той всъщност искаше да разбере дали съм срещнал някакви момичета, и знаех, че трябваше да му кажа за нея. Особено след като тя носеше островърхи обувки.

Като чирак допуснах много грешки и тази ми беше втората сериозна такава - че не казах на Прогонващия духове цялата истина.

Първата, още по-сериозна, беше обещанието ми на Алис.