Чиракът на прогонващия духове

Глава 10 Горкият Били

След това почувствах такава слабост, че паднах на колене и след броени минути започна да ми се гади - толкова силно, колкото не ми се беше гадило никога преди. Напъвах се отново и отново, дори когато от устата ми вече не излизаше нищо освен жлъчка, напъвах се, докато усетих вътрешностите си разкъсани и сгърчени.

Най-накрая пристъпът свърши и успях да се изправя. Дори тогава мина дълго време, преди дишането ми да се нормализира, а тялото ми да спре да трепери. Просто исках да се върна в къщата на Прогонващия духове. Нима не бях направил достатъчно за една нощ?

Но не можех - детето беше в къщата на Лизи. Това ми подсказваха инстинктите ми. Детето беше в плен на вещица, способна на убийство. Следователно нямах избор. Нямаше никой друг освен мен и ако аз не помогнех, кой тогава? Трябваше да се отправя към къщата на Костеливата Лизи.

От запад се надигаше буря, тъмна назъбена редица от облаци, които се впиваха като зъби в звездите. Вече съвсем скоро щеше да завали, но когато се отправих надолу по хълма към къщата, луната още се виждаше - пълна луна, толкова голяма, каквато не помнех да е била някога.

Тя хвърляше сянката ми пред мен, докато вървях. Гледах я как расте и ми се струваше, че колкото повече се приближавах до къщата, толкова по-голяма ставаше сянката. Бях вдигнал качулката си и носех тоягата на Прогонващия духове в лявата си ръка, така че сянката сякаш вече не беше моя. Тя продължи пред мен, докато падна върху къщата на Костеливата Лизи.

Тогава хвърлих поглед назад, почти очаквайки да видя Прогонващия духове, застанал зад мен. Нямаше го. Беше просто трик на светлината. Затова продължих, докато минах през отворената порта и влязох в двора.

Спрях за миг пред входната врата, за да помисля. Ами ако беше твърде късно и детето беше вече мъртво? Или ако изчезването му нямаше нищо общо с Лизи и само напразно се излагах на опасност? Умът ми продължаваше да разсъждава, но точно както и на брега на реката тялото ми знаеше какво да прави. Преди да успея да я спра, лявата ми ръка потропа силно три пъти с тоягата по дървото.

За няколко мига цареше тишина, последвана от звука на стъпки и внезапно прокраднала се тъничка ивица светлина под вратата.

Когато вратата бавно се люшна и се отвори, отстъпих назад. За мое облекчение беше Алис. Държеше фенер на равна височина с главата си, така че едната половина от лицето й беше осветена, докато другата беше в мрак.

- Какво искаш? - попита тя с глас, изпълнен с гняв.

- Знаеш какво искам - отвърнах. - Дойдох за детето. За детето, което сте откраднали.

- Не ставай глупак - изсъска тя. - Върви си, преди да е твърде късно. Отидоха да се срещнат с Майка Молкин. Може да се върнат всеки момент.

Внезапно заплака дете - тъничък хленч, идващ отнякъде в къщата. Така че се проврях покрай Алис и влязох вътре.

В тесния коридор потрепваше само една-единствена свещ, но самите стаи тънеха в тъмнина. Свещта беше необикновена - никога преди не бях виждал такава, направена от черен восък, - но въпреки това я грабнах и оставих слухът ми да ме насочи към правилната стая.

Отворих внимателно вратата. В стаята нямаше мебели, а детето лежеше на пода върху купчина слама и парцали.

- Как се казваш? - попитах, полагайки всички усилия да се усмихна. Подпрях тоягата си на стената и се приближих.

Детето спря да плаче и с олюляване се изправи на крака, бе с много широко отворени очи.

- Не се тревожи. Няма нужда да се плашиш - казах, опитвайки се да придам на гласа си възможно най-успокояващ тон. - Ще те заведа у дома при майка ти.

Сложих свещта на пода и вдигнах детето. То миришеше толкова лошо, колкото и останалата част от стаята, и беше изстинало и мокро. Гушнах го с дясната си ръка и го увих възможно най-добре с наметалото си.

Изведнъж детето проговори.

- Аз съм Томи - каза то. - Аз съм Томи.

- Е, Томи - казах, - имаме едно и също име. И аз се казвам Томи. Вече си в безопасност. Отиваш си у дома.

С тези думи взех тоягата си, влязох в коридора и излязох през предната врата. Алис стоеше в двора близо до портата. Фенерът беше угаснал, но луната още светеше и когато тръгнах към Алис, хвърли сянката ми върху стената на обора - огромна сянка, десет пъти по-голяма от мен.

Опитах се да подмина Алис, но тя застана точно на пътя ми, така че бях принуден да спра.

- Не се меси! - предупреди тя с глас, който беше почти ръмжене; зъбите й проблеснаха бели и остри на лунната светлина. - Това изобщо не ти влиза в работата.

Не бях в настроение да губя време в спорове с нея и когато тръгнах право към Алис, тя не се опита да ме спре. Отстъпи назад, за да се махне от пътя ми, и се провикна след мен:

- Ти си глупак. Върни го, преди да е станало твърде късно. Ще те проследят. Никога няма да се измъкнеш.

Не си направих труда да отговоря. Дори не погледнах назад. Минах през портата и започнах да се изкачвам, за да се отдалеча от къщата.

Тогава заваля дъжд, силен и проливен, право в лицето ми. Беше от онзи дъжд, който татко наричаше „мокър дъжд“. Разбира се, всеки дъжд е мокър, но някои видове, изглежда, наистина успяват да те измокрят до кости по-добре и по-бързо от други. Този беше възможно от най-мокрите и аз се отправих обратно към къщата на Прогонващия духове, колкото можех по-бързо.

Не бях сигурен дали дори там ще съм на сигурно място. Ами ако Прогонващия духове наистина беше мъртъв? Дали богъртът щеше все още да пази къщата и градината му?

Вече имах по-неотложни тревоги. Започнах да усещам, че ме преследват. Първия път, когато го почувствах, спрях и се ослушах, но нямаше нищо освен воя на вятъра и дъжда, който плющеше в дърветата и барабанеше по земята. Освен това не можех да видя кой знае какво, защото вече беше много тъмно.

Така че продължих с още по-големи крачки, надявайки се, че все още вървя в правилната посока. Веднъж се озовах срещу гъст, висок жив плет от глог и трябваше да направя дълго отклонение, за да намеря проход, като през цялото време чувствах, че опасността зад мен се приближава. Точно след като бях минал през малка гора, разбрах със сигурност, че там имаше някой. Изкачвайки се по един хълм, спрях да си поема дъх близо до билото му. Дъждът беше отслабнал за момент и погледнах отново надолу в тъмнината, към дърветата. Чух пукането и чупенето на клонки. Някой се движеше много бързо през гората към мен, без да го е грижа къде стъпва.

От хребета на хълма погледнах назад още веднъж. Първата мълния освети небето и земята отдолу и видях как две фигури излизат от дърветата и започват да се изкачват по склона. Едната беше женска, другата -със силуета на мъж, едър и снажен.

Когато гръмотевицата изтрещя отново, Томи започна да плаче.

- Не обичам гръмотевици! - изхленчи той. - Не обичам гръмотевици!

- Бурите не могат да те наранят, Томи - казах му, знаейки, че не беше вярно. Те плашеха и мен. Един от чичовците ми беше ударен от мълния, когато беше навън, опитвайки се да вкара в обора няколко говеда. Умря по-късно. Не е безопасно да си навън на открито в такова време. Но макар че мълниите ме ужасяваха, от тях имаше и полза. Те ми показваха пътя - всеки ярък проблясък осветяваше пътя ми на връщане към къщата на Прогонващия духове.

Скоро и дъхът започна да засяда в гърлото ми - смесица от страх и изтощение, докато се заставях да вървя по-бързо и по-бързо, просто надявайки се, че ще сме в безопасност веднага щом влезем в градината на Прогонващия духове. Никой не се допускаше в дома на Прогонващия духове без покана - повтарях си това отново и отново, защото то беше единственият ни шанс. Само да стигнем там първи, богъртът щеше да ни защити.

Приближавах дърветата с пейката под тях, с градината, очакваща ме оттатък, когато се подхлъзнах на мократа трева. Падането не беше тежко, но Томи заплака още по-силно. След като успях да го вдигна, чух някой да тича зад мен... с крака, удрящи по земята.

Хвърлих поглед назад, мъчейки се да си поема дъх. Това беше грешка. Преследвачът ми беше на около пет-шест крачки пред Лизи и ме настигаше бързо. Отново блесна мълния и видях долната половина на лицето му. Изглеждаше, сякаш от двете страни на устата му растяха рога, а докато тичаше, той движеше главата си ту на едната, ту на другата страна. Спомних си какво бях прочел в библиотеката на Прогонващия духове за мъртвите жени, които били намерени със смазани ребра. Ако Тъск ме хванеше, щеше да стори същото и с мен.

За момент бях като вкопан на място, но той започна да надава рев точно като бик и това ме накара отново да се раздвижа. Сега почти тичах. Щях да хукна с всичка сила, ако можех, но носех Томи и бях твърде изморен, с натежали и мудни крака, дъхът стържеше в гърлото ми. Всеки момент очаквах да бъда сграбчен изотзад, но подминах пейката, където Прогонващия духове често ми даваше уроци, а после, най-сетне, се озовах под първите дървета на градината.

Но дали бях в безопасност? Ако не бях, и с двама ни беше свършено, защото нямаше начин да успея да изпреваря Тъск до къщата. Спрях да тичам и успях да направя само няколко стъпки, преди да спра напълно, опитвайки се да си поема отново дъх.

Точно в този момент нещо се отърка в краката ми. Погледнах надолу, но беше прекалено тъмно, за да видя каквото и да било. Първо почувствах натиска, после чух нещо да мърка - дълбок пулсиращ звук, от който земята под краката ми започна да вибрира. Усетих как ме отмина и продължи да се движи към края на дърветата, заставайки между нас и преследвачите ни. Сега не чувах никакво тичане, но чух нещо друго.

Представете си гневния вой на разгневен котарак, стократно усилен. Беше смесица между пулсиращо ръмжене и писък, изпълващ въздуха с предупредителния си зов, звук, който можеше да бъде чут в продължение на мили. Беше най-ужасяващият и заплашителен звук, който бях чувал някога, и тогава разбрах защо селяните никога дори не се приближаваха до къщата на Прогонващия духове. Този вик беше изпълнен със смърт.

Пресечеш ли тази граница, казваше той, ще ти изтръгна сърцето. Пресечеш ли тази граница, ще оглозгам костите ти, докато ги превърна в пихтия и кръв. Пресечеш ли тази граница, ще ти се прииска никога да не си се раждал.

Така че засега бяхме в безопасност. Досега костеливата Лизи и Тъск сигурно вече бягаха обратно надолу по хълма. Никой нямаше да е толкова глупав, че да се спречка с богърта на Прогонващия духове. Нищо чудно, че имаха нужда от мен, за да нахранят Майка Молкин с кървавите кекс-чета.

В кухнята ни очакваха гореща супа и буен огън. Увих малкия Томи в топло одеяло и му дадох малко супа. По-късно свалих няколко възглавници и му приготвих легло близо до огъня. Той заспа като пън, докато аз слушах как вятърът вие навън, а дъждът потропва по прозорците.

Нощта беше дълга, но на мен ми беше топло и удобно и се чувствах спокоен в къщата на Прогонващия духове, която беше едно от най-сигурните места по целия широк свят. Сега знаех, че нищо неканено не може дори да влезе в градината, камо ли пък да прекрачи прага. Беше по-сигурна от крепост с високи бойници и широк крепостен ров с вода. Започнах да мисля за богърта като за свой приятел и при това - много могъщ приятел.

Точно преди пладне отнесох Томи долу в селото. Мъжете вече се бяха върнали от Лонг Ридж и когато отидох в къщата на месаря, в мига щом видя детето, изнурената му намръщена гримаса се превърна в широка усмивка. Накратко обясних какво се беше случило, навлизайки само в най-необходимите подробности.

След като свърших, той се намръщи отново.

- Трябва да се справим с тях веднъж завинаги - отсече той.

Не останах дълго. След като Томи бе предаден на майка си и тя ми беше благодарила за петнайсети път, стана очевидно какво щеше да се случи. Дотогава вече се бяха събрали трийсетина мъже от селото. Някои от тях носеха тояги и здрави пръчки и мърмореха гневно за „убиване с камъни и изгаряне“.

Знаех, че нещо трябва да се направи, но не исках да бъда част от това. Въпреки всичко, което се беше случило, не можех да понеса мисълта Алис да пострада, затова отидох да се разходя по скалистите възвишения за около час, за да проясня ума си, преди бавно да се отправя обратно към къщата на Прогонващия духове. Бях решил да поседя на пейката и да се насладя на следобедното слънце, но там вече имаше някой.

Беше Прогонващия духове. В края на краищата беше невредим! До този момент бях избягвал да мисля какво да правя нататък. Искам да кажа - колко дълго щях да остана в къщата му, преди да реша, че няма да се върне? Сега всичко се беше уредило, защото той беше там, взирайки се през дърветата към мястото, от което се издигаше струйка кафяв дим. Изгаряха къщата на Костеливата Лизи.

Когато се приближих до пейката, забелязах голяма, пурпурна синина над лявото му око. Той ме видя, че поглеждам към нея и ми отправи уморена усмивка.

- В тази работа си създаваме много врагове - каза той, - и понякога трябва да имаш очи дори и на тила. И все пак нещата не се развиха твърде зле, защото сега имаме един враг по-малко близо до Пендъл, за когото да се тревожим. Седни - каза той, като потупа мястото до себе си на скамейката. - Какво си намислил? Кажи ми какво става тук напоследък. Започни от началото и свърши накрая, без да пропускаш нищо.

Така и направих. Разказах му всичко. След като свърших, той се изправи и погледна надолу към мен - зелените му очи се взряха в моите много настоятелно.

- Ще ми се да бях знаел, че Лизи се е върнала. Когато затворих Майка Молкин в онази яма, Лизи си тръгна доста бързичко и не мислех, че някога ще има дързостта да си покаже отново лицето. Трябваше да ми кажеш, че си срещнал момичето. Това щеше да спести на всички много неприятности.

Сведох поглед, неспособен да го погледна в очите.

- Какво беше най-лошото, което се случи? - попита той.

В паметта ми, остър и ясен, се върна споменът как старата вещица сграбчи ботуша ми и се опита да се извлече от водата. Спомних си писъка й, докато се вкопчваше в края на тоягата на Прогонващия духове.

Когато му разказах за това, той въздъхна продължително и дълбоко.

- Сигурен ли си, че беше мъртва? - попита той.

Свих рамене.

- Не дишаше. После течението отнесе тялото й до средата на реката и го отвлече.

- Е, било е лоша работа, спор няма - каза той, - и споменът за това ще остане в паметта ти до края на живота ти, но ще трябва да живееш с него. Имаш късмет, че си взел със себе си най-малката ми тояга. В крайна сметка това те е спасило. Направена е от самодивско дърво, най-полез-ното дърво, когато си имаш работа с вещици. Обикновено не би смутило една толкова стара и толкова силна вещица, но тя се е намирала в течаща вода. Така че си имал късмет, но си се справил добре за нов чирак. Показал си кураж, истински кураж, и си спасил живота на едно дете. Но си допуснал две по-сериозни грешки.

Наведох глава. Мислех си, че вероятно бях допуснал повече от две, но нямаше да споря.

- Най-сериозната ти грешка е била, че си убил онази вещица - каза Прогонващия духове. - Трябваше да бъде доведена тук. Майка Молкин е толкова силна, че би могла дори да се освободи от костите си. Това става много рядко, но може да се случи. Духът й може да се роди отново на този свят заедно с всичките й спомени. После ще дойде да търси теб, момче, и ще иска отмъщение.

- Обаче това би отнело години, нали? - попитах. - Едно новородено бебе не може да направи кой знае какво. Тя ще трябва първо да порасне.

- Това е най-лошата част от всичко - каза Прогонващия духове. -Може да се случи по-скоро, отколкото мислиш. Духът й може да завземе нечие друго тяло и да го използва като свое собствено. Това се нарича „обсебване“ и е лоша работа за всички засегнати. След това никога няма да знаеш кога и от коя посока ще дойде опасността.

Тя може да обсеби тялото на млада жена, девойка с ослепителна усмивка, която ще спечели сърцето ти, преди да ти вземе живота. Или пък да използва красотата си, за да подчини на волята си някой силен мъж -рицар или съдия, който ще нареди да те хвърлят в тъмница, където ще си на нейната милост. Пък и времето ще бъде на нейна страна. Тя може да нападне, когато не съм тук да ти помогна - може би след години, когато отдавна си преминал разцвета си, когато зрението ти отслабва, а ставите ти започват да скърцат.

Но има и друг вид обсебване - такова, което е по-вероятно в този случай. Много по-вероятно. Виждаш ли, момче, има проблем да държиш жива вещица, пленена в яма, по този начин. Особено някоя толкова могъща, която е прекарала дългия си живот в правене на магия с кръв. Сигурно се е хранила с червеи и други слузести създания, чиято влага постоянно се е просмуквала в плътта й. Така че по същия начин, както едно дърво може бавно да бъде вкаменено и превърнато в скала, нейното тяло сигурно е започнало бавно да се променя. Сграбчването на тоягата от самодивско дърво сигурно е накарало сърцето й да спре, изтласквайки я през бариерата към смъртта, а това, че реката я е отнесла, може да е ускорило процеса.

В този случай тя все още ще е обвързана с костите си като повечето други злонамерени вещици, но поради огромната си сила ще е в състояние да раздвижи мъртвото си тяло. Виждаш ли, момче, тя ще е това, което наричаме уика. Това е стара дума от Графството, която без съмнение ти е позната. Точно както косата може да бъде нападната от въшки, сега мъртвото й тяло е измъчвано от злия й дух. То ще се гърчи като купа с ларви и тя ще пълзи, ще се плъзга или ще се влачи към избраната си жертва. И вместо да е твърдо като вкаменено дърво, мъртвото й тяло ще бъде меко и гъвкаво, способно да се провре и в най-тясното пространство. Способно да се провре в нечий нос или ухо и да обсеби тялото му.

Има само два начина да се увериш, че една толкова могъща вещица като Майка Молкин не може да се върне. Първият е да я изгориш. Но никой не бива да понася такава болка. Другият начин е толкова ужасен, че дори не мога да мисля за него. Това е метод, за който малцина са чували, защото се е практикувал отдавна, в една страна далече отвъд морето. Според техните древни книги, ако изядеш сърцето на вещица, тя не може никога да се върне. И трябва да го изядеш сурово.

Ако приложим който и да е от двата метода, не сме по-добри от вещицата, която убиваме - каза Прогонващия духове. - И двата са варварски. Единствената алтернатива, която остава, е ямата. Това също е жестоко, но го правим, за да предпазим невинните, онези, които ще са нейни бъдещи жертви. Е, момче, така или иначе, сега тя е свободна. Със сигурност ни чакат неприятности, но не можем да направим много сега, когато е свободна. Просто ще трябва да бъдем нащрек.

- Аз ще съм добре - казах. - Ще се справя някак.

- Е, по-добре за начало да се научиш как да се държиш с богърт -каза Прогонващия духове, като поклати печално глава. - Това е била другата ти голяма грешка. По цяла свободна неделя всяка седмица? Това е твърде щедро! Във всеки случай какво да правим по този въпрос? - попита той, сочейки към тънка струйка дим, която все още се виждаше слабо на югоизток.

Свих рамене.

- Предполагам, че сигурно вече всичко е свършило - казах. - Имаше множество гневни селяни и говореха за убиване с камъни.

- Свършено? Не вярвай на това, момче. Вещица като Лизи има по-добро обоняние от което и да е ловно куче. Може да подуши нещата още преди да се случат и сигурно е изчезнала много преди някой да се приближи. Не, сигурно е избягала обратно в Пендъл, където живеят повече-то от пасмината. Би трябвало да я последваме сега, но съм на път от дни и съм твърде уморен, а краката ми - твърде подбити и трябва да събера сили. Но не можем да оставим Лизи свободна твърде дълго или тя ще започне отново да злосторничи. Ще трябва да тръгна след нея преди края на седмицата, а ти ще ме придружиш. Няма да е лесно, но не е зле да свикваш с идеята. Но най-важното е да ме последваш...

Докато тръгвах след него, забелязах, че накуцваше леко и вървеше по-бавно от обикновено. Така че каквото и да се беше случило на хълма в Пендъл, то не беше минало без поражения за него. Той ме въведе в къщата, нагоре по стълбите и вътре в библиотеката, като спря пред най-далечните лавици, онези близо до прозореца.

- Обичам да държа книгите си в библиотеката си - каза той - и предпочитам библиотеката ми да се увеличава, а не да намалява. Но заради случилото се, ще направя изключение.

Посегна нагоре, взе една книга от най-горния рафт и ми я подаде.

- Ти се нуждаеш от това повече, отколкото аз - рече. - Много повече.

Като за книга, не беше много голяма. Беше дори по-малка от тефтера ми. Като повечето книги на Прогонващия духове беше подвързана с кожа и заглавието й бе напечатано както на предната корица, така и на гръбче-то. То гласеше: „Обсебване: Прокълнатите, Замаяните и Отчаяните“.

- Какво означава заглавието? - попитах.

- Каквото пише, момче. Точно каквото гласи. Прочети книгата и ще разбереш.

Когато отворих книгата, бях разочарован. Вътре, всяка дума на всяка страница беше напечатана на латински - език, който не можех да чета.

- Изучи я добре и я носи със себе си винаги - каза Прогонващия духове. - Това е основополагащият труд по тези въпроси.

Сигурно ме бе видял да се намръщвам, защото се усмихна и заби пръст в книгата.

- „Основополагащ" означава, че досега това е най-добрата книга, писана някога за обсебването, но тази тема е много трудна и книгата е била написана от млад мъж, който тепърва имал много да учи. Така че това не е последната дума по темата и има още много за откриване. Прелисти до задните страници на книгата.

Направих каквото ми каза и открих, че последните десетина страници са празни.

- Ако откриеш нещо ново, тогава просто го запиши там. Всичко, дори най-дребното, е от помощ. И не се притеснявай, че е на латински. Ще започна с уроците ти веднага щом се нахраним.

Влязохме за следобедното си ядене, което беше съвършено приготвено. Докато преглъщах последната си хапка, нещо се размърда под масата и започна да се търка в краката ми. Внезапно се чу звук от мъркане. Постепенно ставаше все по-силен и по-силен, докато всички блюда и чинии в бюфета задрънчаха.

- Нищо чудно, че е щастлив - каза Прогонващия духове, клатейки глава. - Един свободен ден годишно щеше да е по-сполучливо решение!

И все пак не се безпокой, това е работа, както обикновено, и животът си продължава. Донеси си тефтера, момче, доста имаме да свършим днес.

Така че последвах Прогонващия духове надолу по пътеката до скамейката, отпуших шишенцето с мастило, топнах перодръжката си и се приготвих да си водя бележки.

- След като са издържали изпитанието в Хоршоу - каза Прогонващия духове, като закуцука нагоре-надолу пред пейката, - обикновено се опитвам да въведа чираците си в работата възможно най-внимателно. Но сега, след като си се изправял лице в лице с вещица, знаеш колко трудна и опасна може да бъде работата и мисля, че си готов да разбереш какво се случи с последния ми чирак. Свързано е с богъртите - темата, която изучаваме - така че не е зле да си извадиш поука. Намери чиста страница и запиши като заглавие следното...

Направих каквото ми каза. Написах: „Как да обвържеш богърт“. После, докато Прогонващия духове разказваше историята, започнах да си водя бележки, бързайки да не изоставам от говоренето му, както обикновено.

Вече знаех, че обвързването на богърт изискваше много тежка работа, която Прогонващия духове наричаше „полагане". Първо трябваше да се изкопае яма възможно най-близо до корените на голямо, завършило развитието си дърво. След цялото копаене, което Прогонващия духове ме беше карал да върша, останах изненадан да науча, че един Прогонващ духове рядко копае сам ямата. Подобно нещо се правеше само ако бе напълно неотложно. За това обикновено се грижеха специален копач и помощникът му.

После трябваше да се наеме каменоделец да изсече дебела каменна плоча, която да се положи върху ямата като надгробен камък. Беше много важно камъкът да е изсечен в точния размер, за да запечата добре ямата. След като долният край на камъка и вътрешността на ямата се покриеха със смес от желязо, сол и здраво лепило, идваше времето богъртът да бъде вкаран успешно вътре.

Това не беше особено трудно. Кръвта, млякото или съчетание от двете вършеха работа всеки път. Истински трудната част беше да наместиш камъка, докато богъртът се хранеше. Успехът зависеше от това, колко добър помощник ще наемеш.

Най-добре беше да разполагаш с каменоделец, който да стои наблизо, и двама души за спускането на камъка, които използваха вериги, контролирани от подемно устройство, поставено над ямата, за да спуснат камъка долу бързо и благополучно.

Това била грешката, която Били Брадли допуснал. Било късна зима, времето било противно... и Били бързал да се върне в топлото си легло. Затова работел през куп за грош.

Използвал местни работници, които не били вършили такава работа преди. Каменоделецът бил отишъл да вечеря, обещавайки да се върне до час, но Били нямал търпение и не му се чакало. Вкарал богърта в ямата без особени проблеми, но се натъкнал на трудности с каменната плоча. Нощта била влажна и плочата се хлъзнала, затискайки лявата му ръка под ръба си.

Веригата заяла, така че не могли да повдигнат камъка, и докато работниците се борели с нея, а единият от тях се върнал тичешком да доведе каменоделеца, богъртът, разярен, че е хванат в капан под камъка, взел да напада пръстите на Били. Нали разбираш, бил един от най-опасните богърти. Наричат ги „Разкъсващи“ и обикновено се прехранват само с добитък, но този обичал човешка кръв.

До полагането на камъка минал почти половин час, а дотогава било твърде късно. Богъртът бил отхапал пръстите на Били чак до второто ко-калче и се заел да смуче кръвта от тялото му. Писъците му от болката заглъхнали до хленч, а когато освободили ръката му, останал бил само палецът. Скоро след това умрял от шок и от загуба на кръв.

- Това беше тъжна работа - каза Прогонващия духове. - Сега той е погребан под живия плет, точно извън църковния двор в Лейтън - онези, които вършат нашия занаят, нямат право да положат костите си в осветена земя. Това се случи само преди малко повече от година и ако Били беше оживял, сега нямаше да разговарям с теб, защото той щеше още да е мой чирак. Горкият Били, той беше добро момче и не заслужаваше това, но тази работа е опасна и ако не се върши правилно.

Прогонващия духове ме погледна тъжно, после сви рамене.

- Поучи се от това, момче. Нужни са ни кураж и търпение, но преди всичко, никога да не прибързваме. Използваме ума си, мислим внимателно, после правим каквото трябва да се направи. При обичаен ход на събитията никога не изпращам някой чирак сам, докато първата година от обучението му не приключи. Освен ако, разбира се - добави той с лека усмивка, - не поеме нещата в собствените си ръце. Пък и тогава трябва да съм сигурен, че е готов за това. Както и да е, всичко по реда си - каза той. - Сега е време за първия ти урок по латински.