Глава четиринадесета

Долината на Кохоктън — Питър

Питър не толкова се възстанови, колкото свикна със загубата, както човек свиква с липсата на ръка или крак. Отне му дни, а не часове.

Ота Куон рядко му обръщаше внимание — откакто го направиха водач, беше станал гръмогласен, категоричен и твърде важен, за да си губи времето с един-единствен новобранец. Питър извървя пътя от Битката за брода (както бяха започнали да я наричат сосагите) до лагера им, потънал в мъгла от изтощение и мрак, каквито не бе познал дори като роб и три нощи подред сядаше до угасналото си огнище, втренчен в студените въглени, и обмисляше дали да не се самоубие. Рано или късно обаче чуваше гласа на Ота Куон, който крещеше указания, командваше и обясняваше. Това му даваше сили да продължи.

Четвъртата вечер Скахас Грахо седна при него и му предложи малко заешко. Питър хапна, а после двамата си поделиха сладката медовина на мъртъвците. Другарят му бързо се напи и запя, а Питър поде песните на народа си. На сутринта го болеше главата, но се чувстваше жив — и слава Богу, защото тръгнаха по виещите се пътеки още по изгрев.

Внезапно обаче всички се проснаха по лице и за миг само Питър единствен остана на крака. Беше толкова вглъбен в болката си, че пропусна сигнала. Разузнавачите изчезнаха в храсталака и скоро се върнаха при Ота Куон, за да му докладват, а в строя плъзна слух, че по пътя се движи огромна армия — твърде многобройна и добре подготвена, за да могат да се справят с нея сами. Макар и победители в Битката за брода, сосагите бяха загубили твърде много воини, а с тях си бяха отишли опитът и уменията им. Другарите му скочиха с бързината, с която се бяха проснали на земята, сякаш една душа обитаваше много тела. После хукнаха на север, към хълмовете в подножието на Аднаканарите, отдалечавайки се на километри от врага.

Едва след три дни път по най-тежкия терен, който Питър бе виждал в живота си, армията им се изкачи на един нисък хребет и пред тях се ширнаха лагерите им, пръснати сред горите и зелените поля на Лисен — там, където я пресичаше Кохоктън. От върха се виждаха хиляди светлинки, също като звездите в небето, само че всяка от тях беше огън, а около всяко огнище се бяха събрали по дузина човеци, блатници или други твари, които служеха на Торн, но обичаха пламъците. На студено из гората, в потоците или в калта, спяха още.

Питър позволи на Скахас Грахо да го задмине, спря в сгъстяващия се сумрак на върха на хребета и погледна надолу. Почти в краката му се издигаше огромната крепост на дамата. Сосагите я наричаха Скалата, кулите ѝ приличаха на изпочупени зъби, а прозорците ѝ грееха като тиквени фенери, осветени от огньовете в бойниците. Далеч на изток, на самия край на хоризонта, проблясваха други огньове — армията, покрай която се бяха промъкнали. Кралят на Алба.

Армиите се бяха събрали, а последните лъчи на слънцето осветяваха голямо ято гарвани и лешояди, които яздеха въздушните течения в долината на Кохоктън и чакаха.

Питър седна и се загледа в проблясъците сила, които пулсираха и се стрелкаха напред-назад, като светкавици при лятна буря.



Лисен Карак — Туркан

Тъмното слънце се измъкна пред очите на Туркан, след като се изправи срещу Торн и го гори със синия си огън, докато магьосникът избяга. За разлика от тези на Торн, телохранителите на тъмното слънце дойдоха и го спасиха, заобикаляйки го плътно отвсякъде.

Демонът бе научил много за уменията на рицарите и се обърна към сестра си:

— Торн е победен.

Тя се изплю.

— Не е победен. Не повече, отколкото ти снощи. Каза, че ще убие машината, която мята камъни и изпълни обещанието си. Престани с това глупаво перчене.

Туркан потрепери. Изпълваше го болезнена нужда да се бие.

— Ще го предизвикам — заяви той.

Няма! — отвърна Моган.



Лисен Карак — Майкъл

Обсадата на Лисен Карак. Ден тринадесети.


Снощи врагът ни нападна с цялата си мощ в опит да превземе крепостта. Кралският маг, игуменката и Червения рицар се биха с него и го отблъснаха, но игуменката загина, защитавайки дома си, простреляна в гърба от гнусен предател.

Майкъл седеше, подпрял глава на ръката си, втренчен в набързо изписаните думи. Отпи глътка вино и се опита да не заспи върху дневника.

Капитанът беше в лазарета. Вдлъбнатината в нагръдника му беше голяма колкото мъжки юмрук. Петима войници бяха загинали, а стрелците открито заявиха, че е назрял моментът за преговори.

Майкъл се завъртя върху високия дървен стол, на който седеше. Кейтлин Ланторн лежеше на леглото му, напълно облечена. Дойде след връщането на вилазката, целуна го и остана при него, докато той се занимаваше с подробностите — например да накара оръжейника да изправи вдлъбнатината в нагръдника на капитана.

— Не бива да стоиш тук — каза Майкъл, а тя продължи да лежи с отворени очи.

— Бременна съм — каза момичето и седна. — О, може и да греша, но Амичия така каза, а тя ще знае — Кейтлин повдигна рамене. — Бременна съм, но магьосникът и без друго ще ни избие до крак. Какво значение да има дали ще прекарам нощта с теб?

Майкъл се опита да мисли като капитана, да намери баланс, но не можа, така че остави перото и взе лицето ѝ между дланите си.

— Обичам те — каза той.

Тя се усмихна.

— Хубаво — рече Кейтлин. — Защото и аз те обичам и ще имаме дете.

— Ако оцелеем през следващите няколко дни — кимна Майкъл и легна до нея, а тя се обърна към него.

— Ти ще ме защитиш. Поне така мисля.

Майкъл се втренчи в мрака.



Лисен Карак — Маг шивачката

Заедно с дъщеря си Суки и дузина монахини и местни жени, Маг подреждаше загиналите на земята. Този път усещането за триумф липсваше, цената се оказа твърде висока — игуменката беше мъртва, а сред обвитите в бели чаршафи трупове имаше загинали както от местните хора, така и от наемниците.

Червения рицар също го нямаше — бяха го внесли в лазарета. Игуменката загина, покосена от стрела и сякаш никой не разследваше убийството ѝ.

Мери Ланторн приглади чаршафа върху трупа на сер Томас Дъръм.

— Хубав мъж беше — рече тя, а Фран поклати глава. Суки ридаеше и Маг притисна главата ѝ до гърдите си. Съпругът на дъщеря ѝ също беше сред загиналите — третото тяло отдясно. Тя дълго държа Суки в прегръдките си, а после уви трупа на Трикракия. Тялото му беше смазано, а от лицето му не беше останало почти нищо, но въпреки това Маг внимателно пристегна чистия бял чаршаф. Подробностите бяха важни за нея.

„Господи, вземи ги бързо при себе си, какъвто и живот да са водили.“

— Чух, че Червения рицар бил на косъм от смъртта — рече Мери.

Ейми Картър вдигна очи.

— Онази послушница ще го спаси. Амичия.

Кити погледна към сестра си.

— Мъжете разправят, че била вещица — рече тя и за миг погледна към Суки и Маг, а после пак се обърна към сестра си. — Бен казва, че тя е убила игуменката.

Очите на Ейми се разшириха, а Маг сложи ръка на рамото на момичето.

— По-добре не разнасяйте тези приказки, момичета.

— Късно е вече — каза Кити. — Всички мъже приказват, че някои от монахините са вещици.

Сестра Майрам тъкмо изтърсваше един чаршаф и рязко се обърна. Слухът ѝ явно беше необикновено остър.

— Кой разправя, че сме вещици? — попита тя.

Кити пребледня, а Майрам се намръщи.

— Кой разпространява тази отрова, дете?

Кити се огледа несигурно.

— Брат ми Бен каза, че го чул от свещеника.

Суки погледна към майка си.

— Бил Фулър също — враждебно изрече тя. — Цяла нощ дрънка глупости.

Майрам се огледа, а после отиде да докосне първото тяло в редицата, което беше по-дребно от другите. Игуменката.

— Показах се нехайна — каза сестра Майрам. — Позволих на скръбта да скрие земните неправди от очите ми.

Кити Картър погледна сестра си.

— И за миг не повярвах, че Амичия е убила игуменката.

Ейми извъртя очи.



Лисен Карак — Червения рицар

Когато капитанът се свести, още не беше съмнало. Събуди го шум в коридора, дрънчене на доспехи. Освен това не беше в собственото си легло, а меча му го нямаше.

Вратата се отвори и в килията му влезе сестра Майрам, облечена в расото на ордена. Последваха я сер Йеханес, целият в доспехи, Майкъл, търговецът Рандъм и Йони — приставът на едно от градчетата.

Капитанът дръпна ленения чаршаф върху гърдите си.

— Игуменката загина по време на битката — каза сестра Майрам. Лицето ѝ беше остаряло.

Досега почти не я беше чувал да приказва. Отне му секунда да възприеме думите ѝ и преди да осъзнае важността на казаното, съзнанието му упорито се дивеше на мисълта, че тя може да говори.

— Много съжалявам — изрече той. Празни, безполезни думи.

— Открито се говори за преговори. Искат да предадем крепостта, за да ни пуснат да си отидем — обади се Йеханес с тон, който накара останалите да потръпнат.

— Не. Нито ще се предадем, нито ще преговаряме — рече Червения рицар. Забеляза, че ребрата му са превързани, а космите по гърдите му — обръснати. До вчера бяха доста гъсти. Капитанът трепна. Игуменката беше мъртва и той осъзна, че я е обичал посвоему.

„Не спирам си търся по-добра майка“ — помисли си той.

— Ако обичате, излезте, за да може Майкъл да ме облече — тихо каза капитанът.

— Побързайте — рече Йеханес, — защото вече се канят да започнат. — Той замълча. — Всички местни и някои от нашите.

Сестра Майрам отиде до вратата.

— Тя никога не би се предала — тихо рече монахинята. — Хората в двора говорят, че Амичия я е убила — добави тя.

Капитанът трепна и срещна погледа ѝ.

— Аз ще се погрижа.

Монахинята затвори вратата, а той стана от леглото, въпреки че леко му се виеше свят. Познаваше това чувство от дете — беше изцедил докрай херметическите си сили. Изпитваше празнота, но и удоволствие, сякаш бе тренирал добре мускулите си.

„Пруденция е мъртва.“

Не за пръв път умираха добри хора, за да спасят живота му.

Появи се Тоби, понесъл стария му черен жакет и черния му прилепнал панталон, както и хубавия златен колан. Момчето изглеждаше ужасено.

Отне му известно време да се обуе, докато се опитваше да успокои бясното биене на сърцето си и да не мисли за учителката си и за игуменката.

— Била е убита — рече Йеханес. — Някой е застрелял игуменката в гърба. — Той заговори по-тихо. — Гелфред рече, че стрелата е от вещича гибел.

При тази мисъл му се повдигна.

— Никой ли не е видял как е станало? — уморено попита той.

— Всички са гледали боя навън — отвърна Йеханес.

Капитанът въздъхна.

— Заварди всички порти и проходи. Под главния донжон има един, който води извън крепостта. Сега е препречен от каруците ни, но сложи двама стрелци на стълбата. От нашите. Съобщи ми, щом си готов.

— Какво разбирате под „заварди“? — попита Йеханес и замълча.

— Направи го така, сякаш превземаме крепостта — рече остро капитанът. — Сякаш сме в Гале. Доверявай се само на нашите хора и използвай сила, ако се наложи. Завардѝ всички изходи, Йеханес!

Старият рицар отдаде чест.

— Да, милорд.

Майкъл донесе чизмите му, закопча катарамите и привърза горната им част към кафтана му.

— Цялата броня, ръкавиците и бойния меч — рече рицарят.

Майкъл се подчини. Напредваха бавно, а понякога болката беше много силна, но това, че е с доспехи, щеше да бъде послание само по себе си. Ризницата и гамбезонът, който носеше под нея, му тежаха като оловна риза и власеница едновременно. Много рицари вярваха, че болката от доспехите е покаяние пред Бог.

„Тяхна си работа.“

Започнаха с набедреника, продължиха с наколенника и подколенника и приключиха със сабатоните, които бяха тъй здраво прикрепени към ботушите му, че прилепваха дори към внимателно оформените им заострени върхове. Майкъл привърза набедрената част към жакета с удивителна скорост, а Тоби му помагаше. Капитанът се изправи, раздвижи крака и с помощта на Жак оръженосецът нахлузи кирасата през главата му и я закопча.

— Няма да повярвате каква вдлъбнатина имаше — каза Майкъл.

— О, ще повярвам и още как — отвърна капитанът.

Оръженосецът изсумтя.

— Карлъс каза, че никога преди не му се е налагало да полага такива усилия, за да я оправи — рече той. — Сякаш стоманата била омагьосана.

След малко всеки грабна по една част от железния ръкав. Подлакътникът, налакътникът и подмишницата бяха едно цяло, прикрепени едни към други с плъзгащи се нитове — смайващо постижение на ковашкия занаят, изработено от позлатен бронз и закалена стомана. С помощта на ремъци и катарами ги прикрепиха към горната част на ръцете му, а после и към раменете. След това сложиха нараменника и облите плочки, които пазеха мишниците му и завършиха церемонията със златния колан и златните шпори на петите му. Накрая му подадоха ръкавиците, меча и палката, символ на ранга му.

— Готов сте, милорд — каза Майкъл.

Червения рицар се усмихна — бяха се справили със задачата възможно най-бързо и безболезнено.

— Ти си чудесен оръженосец — каза той и тръгна към лазарета. Надзърна в главния коридор и видя брат си, който седеше на леглото, спуснал крака на пода.

— Не мърдайте оттук — внимателно изрече капитанът. — Майкъл, остани при този човек.

Майкъл кимна и отдаде чест, разпознал тона на капитана.

— Ама… — започна Гавин.

Капитанът поклати глава.

— Не сега, месир.

После тръгна по коридора към другото отделение. Сер Йеханес вече беше минал оттук.

Сим Долния обличаше гамбезона си.

— Имаш ли меч, Сим? — попита капитанът.

Сим кимна безмълвно, а рицарят му посочи изящния гръб на Амичия, която стоеше до сухата мивка в другия край на стаята.

— Не ѝ позволявай да излиза, преди да съм се върнал — рече той. — Нараниш ли я, ще те убия, но не я оставяй да излиза. Ясно ли е?

Амичия рязко се завъртя.

— Какво?!

— За ваша собствена безопасност е, сестро — рече тихо той. — Отец Хенри е убил игуменката, но иска да обвини вас.

— Отец Хенри? — каза тя и тръгна към него с ръка на сърцето. — Свещеникът?!

Капитанът излезе на площадката.

— Ако ви е скъп животът, подчинете се — рече той, пренебрегвайки възраженията ѝ, слезе по стълбите, мина край казармите и излезе на двора. На вратата го чакаше Том Лошия, в доспехи от главата до петите и с алебарда в ръка.

— Лоша работа — каза той.

Рицарят кимна, нахлузи бронираните ръкавици и измъкна капитанската палка от колана си.

— След мен! — нареди Той и Том отвори вратата.

Посрещнаха го с викове, първо гневни, после — изплашени. В двора се бяха събрали всички селяни и арендатори, четиристотин мъже и жени на площ от четиристотин лакътя. Глъчката сякаш беше живо същество.

Пред амбулаторията имаше дървено стъпало, до което двама от войниците му не допускаха никого. В другия край на двора се бяха скупчили дузина едри фермери, с тях бяха и някои от търговците. Капитанът се обърна към Карлъс и той наду тромпета. Гласът му беше силен и пронизителен.

Всички глави се извърнаха към тях и капитанът размаха палката си над сборището.

— Разотивайте се! — изрече той в рязко настъпилата тишина. — Няма нито да преговаряме, нито да се предаваме.

Хората замърмориха заплашително.

— Моля ви, върнете се на постовете и в леглата си и да не говорим повече за това — продължи рицарят, като се стараеше да звучи спокойно и любезно.

Един от търговците вдигна глава.

— Кой сте вие, месир, че да решавате вместо нас?

Капитанът си пое дълбоко дъх и се опита да угаси гневната искра, която лумна в гърдите му. Защо добрите хора винаги го караха да се чувства така?

— Няма да обсъждам това с вас — каза той. — Ако желаете да си тръгнете, ще ви отворим.

Друг фермер изкрещя:

— Майната ти! Това е смъртна присъда! Дивото унищожава земите ни! Стопанствата ни изгоряха, наемнико! Махни се от пътя ни, да не минем през теб!

Йеханес стоеше до лебедката на тежката желязна решетка и му махаше. В ръката си държеше ключ.

— Тази крепост е под защитата на ротата ми — извика капитанът. — Лейди игуменката ми възложи да я пазя и аз ще изпълнявам дълга си, докато умра. Онзи, който ни обсади, не би се поколебал да лъже, мами и манипулира, за да ни унищожи, но няма да позволи който и да е от вас да избяга жив оттук. Единствената ви надежда да оцелеете е като се присъедините към нас и се съпротивлявате до последната си капка кръв. Или още по-добре, до последната капка от тяхната — добави той и се огледа. — Кралят — започна капитанът, макар че титлата почти го задави — идва насам. Не се поддавайте на отчаянието. А сега ви моля да се разпръснете.

— Не можете да се биете с всички ни! — извика фермерът.

Червения рицар въздъхна.

— Всъщност можем да ви избием до крак — високо изрече той. — Огледайте се. Игуменката би ли се предала? Дори не сме я погребали още, а я се погледнете! Нима сте готови да се откажете? — Той пресече двора въпреки възраженията на Том и си проби път през тълпата, докато се оказа лице в лице с едрия селянин.

— Свещеникът рече, че тя е била вещица — каза той. Хората се отдръпнаха от него. — Рече, че всичките така наречени монахини са вещици! — настоя фермерът. — Че душите им са черни като нощта!

Няколко мъже кимнаха. Нито една от жените не помръдна.

Капитанът го хвана под ръка.

— Ела с мен — каза той.

— Не съм длъжен да… ааа!

Фермерът се препъна, неспособен да устои на силата на рицаря, който го повлече след себе си през тълпата и спря до главната порта.

— Погледни — каза капитанът. — Погледни какво е сторил Торн. Той предаде своя крал. Той предаде народа си. Той се превърна в създание от Дивото, в магьосник, който няма равен и не може да бъде озаптен нито от законите, нито от приятелите си. И ти си мислиш, че е по-добър от вашата игуменка? Защото някакъв свещеник ти казал, че черното е бяло, а бялото — черно?

Капитанът сякаш плюеше думите една по една.

— И какво, на тебе ли да вярвам? — изръмжа мъжът.

— Тъй като очевидно си глупак — да. По-добре е да се довериш на човека, който се бие, за да те защити, отколкото на проклетия свещеник, който уби вашата игуменка!

Хората се отдръпваха от него и той реши, че сигурно очите му отново сияят. Селянинът не отстъпи, но челюстта му трепереше.

— И ти си един от тях. Свещеникът казва, че другата вещица е убила игуменката, за да вземе силата ѝ!

Тълпата отново замърмори.

— И ти си един от тях! — извика един мъж най-отпред.

— Аз съм онова, което реша — каза капитанът. — Вие също. Какво решавате?

Том и Йеханес застанаха зад него, а с тях дойдоха още дузина войници с тежки доспехи, както и повечето от стрелците. Останалите бяха по стените и в кулите.

— Не ме принуждавайте да правя това — каза Червения рицар на тълпата.

От разрушения параклис излезе сестра Майрам заедно с Маг шивачката и вдигна ръце, а Маг извика:

— Погледни се само, Бил Фулър! — Тя опря ръце на кръста си. — Играеш си с огъня. Ще стоиш тук, докато те застрелят ли? — Шивачката огледа тълпата. — Върнете се в леглата си, стига толкова. Загубихме игуменката, нека не проливаме повече кръв тук.

— Можем да ги победим — каза Фулър, но по тона му личеше, че лъже и го знае. Маг отиде при него и го зашлеви.

— Винаги си бил слабохарактерен глупак, Бил Фулър — рече тя. — Могат да ни избият, ако се наложи, а ние даже няма да ги одраскаме. И за какво? Врагът е отвън!

От параклиса излезе приставът Йони.

— Хубаво го рече, Маги — рече той и застана до Том Лошия. — Аз представлявам игуменката. Няма да се предадем.

Дъщеря ѝ Суки дойде и застана до нея. Трепереше. Картърови също започнаха да си проправят път през тълпата, а Дан Фейвър застана до Йеханес. Ейми Картър хвана сестра си за китката и я задърпа през двора, а след това се обърна към тълпата.

— Не се дръжте като шайка глупаци! — викна тя. — Омагьосали са ви. Не го ли усещате? Толкова ли сте глупави и невежи, че не го виждате?!

Перачката Лиз излезе напред и застана до Том. Кейтлин Ланторн също пресече двора.

— Курви и уличници — изрече някой и всички се обърнаха едновременно.

Отец Хенри изглеждаше така, сякаш го бяха разпнали. По лицето му чернееха засъхнали пръски кръв, а расото му беше разкъсано и висеше около кръста му, излагайки на показ аскетичното му тяло, цялото покрито с рани.

Тълпата се раздели, за да му направи път и той мина сред хората като крал.

— Уличници и курви! Това ли са съюзниците ти, Сатана? — извика той и спря в края на тълпата.

— Не всички сме уличници, свещенико — каза търговецът Рандъм и навлезе сред хората. — Ейдриън! Алън Чертожника! Какво правите при този човек? Неприятности ли забърквате?

Рандъм обикаляше сред тълпата, търсейки и други познати лица.

— Вие убихте игуменката — каза капитанът.

Отец Хенри изправи гръб и той осъзна, че го е притиснал. Свещеникът беше твърде горд, за да отрече престъплението си.

„Глупак.“

— Тя беше вещица, изчадие на Сатаната, което избра да утоли собствените си апетити, вместо да…

Камъкът удари свещеника по главата и той рязко се извърна. Очите му горяха и за миг вместо на благия разпнат Йесу, той заприлича на луд. От очите му струеше гняв.

— Дръжте го — каза Червения рицар и посочи отец Хенри с палката си.

Том Лошия посегна с алебардата си, закачи крака на свещеника с върха ѝ, препъна го и той падна. Рицарят го ритна жестоко, а щом бронираният му крак се заби в корема му, се разнесе тъп, но съвършено отчетлив звук.

Отец Хенри повърна. Двама стрелци го сграбчиха, вдигнаха го и той се опита да каже нещо, но Том го плесна по стъпалото с края на алебардата и свещеникът изкрещя. Внезапно тълпата се превърна просто в група уплашени хора, които търсеха спасение и се питаха: „Къде е кралят?“

Загрузка...