Червения рицар

Глава единадесета

Торн седеше под една акация със скръстени крака и наблюдаваше света.

Не можеше да се престори, че видяното му харесва. Предния ден понесе смазващо поражение — малката армия, наета от сестрите и водена от тъмното слънце, което умееше да гаси собствената си светлина, се беше обединила с последния керван, пътуващ нагоре по реката, за да унищожи най-маневрената му войска.

Дори сега не можеше да се свърже с вождовете на ърките, които му бяха верни. Блатниците се връщаха през реката, но загубите му бяха потресаващи. Освен това все още усещаше вълните от сила, които продължаваха да прииждат от мястото на сражението. Някой, чиято мощ беше почти съизмерима с неговата собствена, бе използвал умения, които не биваше да се използват. Силата му ехтеше из Дивото като зова на рог, а Торн познаваше вкуса ѝ.

„Трябваше и аз да съм там — помисли си той и каменната му уста почти се усмихна. — Моят ученик най-сетне се е освободил от кулата си и вилнее из широкия свят.“ Той подръпна юздите на удържащото заклинание, но те висяха, прекъснати някъде много далеч, така че Торн ги прибра обратно при себе си. „Чудя се как се е усетило момчето“ — каза си той, но не му мисли много. Ученикът му бе успял да го надхитри веднъж, но това никога нямаше да се повтори.

Разбунтувалият се чирак обаче не беше единственият му проблем. Някой бе убил трима от дагите му — огромните пещерни гиганти, покрити с каменна броня, които хората наричаха „тролове“. Торн пороби само дузина, за да му служат, а сега трима от тях бяха мъртви.

Може би най-тежкият удар, който претърпя, беше дезертирането на сосагите. Вождовете им го бяха изоставили, заминавайки на изток, за да водят собствените си битки. Ако не се бяха отделили от армията му, това нямаше да се случи.

Торн насочи скорците и гълъбите си, погледна надолу през техните очи и осъзна, че някой в старата крепост го е подвел. Нападението на хищните птици бе прогонило малките му помощници и това го беше ослепило… за един-единствен час. Въпреки това в ръцете си държеше нещо безценно — неговият приятел най-после му беше изпратил съобщение. Подробно съобщение.

Въпреки поражението си Торн вече знаеше точния брой на вражеската армия, а тя се оказа по-малка, отколкото се опасяваше. Силата ѝ го беше опарила и това не му хареса, но от войниците не биваше да се бои — бяха твърде малко.

Не беше постигнал сегашната си сила, пренебрегвайки причините за предишните си поражения и презираше фалшивата гордост. Призна, че е бил надхитрен и победен и веднага промени плановете си.

Първо, сосагите бяха удържали победа, която можеше да му послужи. Жертвите им бяха многобройни, а вождовете им изглеждаха като глупаци. Сега беше моментът да ги принуди да се върнат при него. Нуждаеше се и от тях, и от безскрупулния им човешки интелект, тъй различен и толкова по-коварен от този на ърките и блатниците.

Трябваше да се посъветва със съюзниците си сред кветеногите. Една демонстрация на сила щеше да ги убеди, че той все още е господар на тези гори — иначе имаше опасност и те да му се изплъзнат. Торн се наслади на иронията — беше нападнал Скалата заради тях, а те заплашваха, че ще го изоставят.

Той въздъхна — тази мрежа от дребнави емоции и егоизъм толкова му напомняше на политическите интриги, които го прогониха от света на хората, когато самият той беше човек. Подири спасение в Дивото, което сега се оказваше съвсем същото.

Глупаво беше, че трябва да постигне победа, за да ги убеди, след като можеше да отнеме живота на повечето си съюзници като просто посегне към Дивата им същност и дръпне…

Навремето един от учениците му го смъмри, че не можел да убеди хората в правотата си, като ги убива и споменът го накара да се усмихне вътрешно. Момчето беше право, но и грешеше. Торн никога не бе имал особено желание да убеждава някого.

Възпоминанията обаче нямаше да му помогнат с нищо. Той отдръпна ума си от гълъбите, риса и лисицата — всички зайци бяха мъртви, разкъсани от кучета — и премести пръснатото си нашироко съзнание обратно в тялото, което беше изградил за него.

Дузина ърки стояха на стража наоколо му и той ги поздрави.

— Доведете пълководците ми — каза Торн с дрезгавия грак, който представляваше сега гласът му, а те стреснато се подчиниха.

Армията, която изминаваше последната права до Албинкърк, беше в пъти по-многобройна от елитната войска, напуснала Харндън преди седмица, но и далеч по-бавна.

Гастон седеше на коня си насред задръстване, много по-голямо от някои селца в родния му край, клатеше глава и наблюдаваше четирима мъже, които седяха сгърбени под един мост и дъвчеха бекон.

— Сякаш сме победени — рече той на ниския стил на Стария език. — Само дето все още се движим към врага.

Заобиколен от най-височайшите си лордове, кралят беше практически недостижим, особено след като към него се бяха присъединили всички рицари в страната. Жан дьо Вреи вече не можеше да се преструва, че неговите триста воини представляват някаква заплаха за владетеля, кортежът му вече не беше най-големият. Гарет Монрой, известен още като граничния граф, пристигна с войска от петстотин души — сурови мъже, високи колкото галите, но с по-леки доспехи. Освен тях водеше и петстотин стрелци. От Бейн бяха дошли двеста рицари, водени от лорд Едуард Деспанзи, който беше същинско конте.

Това бяха най-великите велможи в страната — свитите им се състояха от професионални войници в униформи, които тренираха заедно, но освен тях от графствата под властта на Негово величество бяха дошли още стотици, поотделно. Не можеше да не се споменат и стоте кралски рицари — личните телохранители на владетеля. Те бяха пръснати из провинцията и служеха като съдии и ловци на чудовища под командването на незаконородения му брат, сер Ричард Фицрой, който обаче се ползваше с огромно доверие. Пристигнаха и сто рицари-свещеници, монаси и миряни от военните ордени на свети Георги, свети Морис и свети Тома. Дисциплината им не просто не отстъпваше на тази във всички роти, които Гастон бе виждал някога — превъзхождаше я. Водени от абата на Пинрайт и неговия адютант, те яздеха съвсем безшумно в покритите си с черни туники доспехи.

Кралят разполагаше с общо две хиляди рицари и още толкова войници, плюс три хиляди пешаци, чиито качества варираха от изключителни (облечените в зелено кралски ловци яздеха в началото на колоната и пазеха фланговете ѝ, като напредваха през все по-гъстия храсталак на специално обучени коне, макар че се биеха пеша, като стрелци) до абсурдни (мобилизираните селяни с копия и без доспехи служеха в продължение на двадесет дни или докато си изядяха бекона). Хората в краката му направо се тъпчеха.

Красивият му братовчед яздеше боен кон в началото на кортежа и беше в пълно въоръжение, като всички гали. През последните няколко дни и албинците бяха последвали примера им, макар че промяната настъпи постепенно. Освен това бяха започнали да се упражняват с копията и мечовете си вечер, след като подредяха конете си в две дълги редици.

Дьо Вреи обикаляше от група на група, хвалеше някои и предизвикваше други. Окуражаваше усърдните, пренебрегваше мързеливите, а хората започнаха да говорят за него. Това обаче бяха рицари, не като онези под моста. Гастон ги наблюдаваше, а те наблюдаваха него, дъвчеха и преглъщаха, тъпчейки пържения бекон в гърлата си.

Той отпусна юздите и кобилата тръгна надолу по тревистия бряг на потока. Мъжете под моста започнаха да си събират нещата, но той вдигна ръка, за да ги спре.

— Нищо лошо не сме направили — каза един русоляв селяндур с къса брада и вдигна мазните си ръце.

Гастон поклати глава.

— Отговорете ми само на един въпрос — каза внимателно той. Заговореше ли на албински, винаги оплиташе конците. Русолявият сви рамене и Гастон забеляза, че чукундурът дори не се опитва да го поздрави любезно — нито отдаде чест, нито се поклони.

Албинци — народ от глупаци и главорези.

— Защо толкова бързате да си изядете шунката и да се приберете? — попита той, накара кобилата да направи още няколко крачки, за да го чуват по-добре и се приведе към тях. И четиримата го изгледаха така, сякаш глупакът е той, а не те.

— Защото на жена ми ѝ трябвам вкъщи — каза един от тях.

— Защото ако слънцето грее все така, след десетина дни ще трябва да приберем сеното — рече вторият, който носеше хубава ленена риза и сребърен пръстен. По галските стандарти албинските селяни бяха заможни, охранени и невъзпитани.

— Защото съм длъжен да стоя, докато изядем бекона — каза третият, възрастен мъж с дълга побеляла коса. На туниката му Гастон забеляза очертанията на внимателно разшитата емблема от кръстоносен поход.

— Вие май сте воювали и преди, а? — попита той.

Възрастният мъж кимна с безизразно лице.

— Тъй, тъй, момко — отвърна той. Гласовете им ехтяха под моста.

— Къде? — попита Гастон.

— На изток — отвърна мъжът и отхапа от бекона. — А преди това се бих във войната с пейнимите под командването на сер Жил дьо Лен. Воювал съм и под знамето на лорд Бейн. И в армията на стария крал в битката при Чевин. Чували ли сте за нея?

Гастон се усмихна.

— Доставя ви удоволствие да ми се подигравате — любезно каза той.

— Не — рече старият стрелец. — Чужденците не знаят много за войната, а вие, види се, не сте се трепали в голяма битка като чевинската, иначе нямаше да ни задавате малоумни въпроси. Ядем си бекона, за да си идем, без да се бием. Защото битката ще бъде ужасна и аз много добре знам какво ще стане, мама му стара. Затуй зет ми и двамата му приятели ще дойдат с мен.

Гастон се стресна от тона на мъжа, както и от свирепия поглед в очите му.

— Но вие… вие сте били homme armé45. Знаете какво е чест… знаете какво е слава!

Мъжът го изгледа, довърши парчето бекон и се изплю.

— Толкоз. Време е да си вървим у дома — рече той и изтри мазните си ръце в кожения си колчан и калъфа на двуметровия си лък.

— Ако ни победят — каза Гастон, търсейки начин да се обясни с този арогантен селянин, — фермите ви ще бъдат унищожени.

— Ами — обади се по-младият брадат мъж. — Ако ви победят. Дивото ще смаже Севера. Ние не сме северняци — заяви той и сви рамене.

Старият стрелец също сви рамене, а другите двама се ухилиха. Възрастният мъж се доближи до стремето на рицаря.

— Слушайте, сер рицарю. При Чевин не отстъпихме и погина сума ти народ. Старият крал рече, че няма да ни закача повече. До края на живота ни. Е, аз ще се погрижа да си изпълни обещанието. Нал’ тъй? Чуйте съвета на един стар войник. Когато блатниците писнат и се юрнат към вас, кажете си молитвата, защото няма да спрат, а след тях ще дойде нещо много по-ужасно. Ще ви изядат жив. И по-страшни твари има — душата ви ще захапят, докато сте още жив. Тъй че е все едно дали сте били на литургията, нали?

В началото Гастон се чудеше дали да не убие и четиримата заради нахалството им, но думите на стрелеца някак си му повлияха и той започна да кима.

— Аз ще победя. Ние ще победим — рече Гастон. — Ще съжалявате, че не сте били до нас в този славен ден.

Старият стрелец поклати глава.

— Не. Точно туй вие богаташите никога няма да го разберете. Изобщо няма да съжалявам, но искрено ви желая късмет — каза той и се изкиска. — При Чевин бяхме двадесет хиляди души. Сега кралят с колко разполага, с четири хиляди? — рече стрелецът и се изсмя презрително. — Да ви предложа парче бекон?

Заради разговора със селяните Гастон беше изостанал и когато подкара коня по стръмния бряг на реката, дъвчейки сланина, той се озова сред контингента от граничните райони на кралството. Продължи нататък, докато настигна рицарите и професионалните войници, които бяха част от кортежа на граничния граф.

Един глашатай го забеляза и бързо го упъти към капитана на телохранителите, който пък го заведе при самия граф. Той яздеше в пълно бойно снаряжение — носеше хубава бяла броня, кована на изток, а под нея — ризница и кожени дрехи. Един оръженосец носеше шлема му, а на главата на графа бе нахлупена зелена кадифена шапка, украсена с диамантена брошка, от която екстравагантно стърчеше щраусово перо от Изтока.

— Гарет Монрой — представи се лордът и протегна ръка, още докато дърпаше юздите на коня. — Вие трябва да сте граф д’О.

— Имам тази чест — рече Гастон, като се поклони и стисна подадената му ръка. Гарет Монрой беше тридесет и петгодишен, с тъмни коси и надвиснали вежди и излъчваше абсолютния авторитет, присъщ само на големците. Този човек раздаваше заповеди всеки ден.

— Братовчед ви е онзи с големия галски кортеж, нали? — попита лорд Гарет и се ухили. — Добри бойци ми се струват, всичките са много едри, също като моите — рече той и посочи с палец през рамо.

— Да, и вашите хора изглеждат яки — отвърна Гастон.

— Гуилъм, я ни налей по чаша вино, за да измием прахта от гърлата си — рече лорд Гарет. — Моите момчета имат доста опит.

Всички рицари в кортежа на графа бяха с белези по лицата. Гастон отдавна не се беше чувствал толкова у дома си.

— Къде се бихте? — попита той.

Лорд Гарет сви рамене.

— Аз държа западните гранични райони, макар че в двора има копелета, които не ме зачитат, както се полага — рече той. Оръженосецът му подаде красиво изработена сребърна чаша с полегати стени и изящно гравиран ръб, след което връчи една на Гастон, който с удоволствие забеляза, че неговата е позлатена и пълна с охладено вино.

„Охладено вино.“

— В ротата си имаме магьосник — рече лорд Гарет. — Защо пък да не охлажда виното до началото на боя? — Той се ухили. — Понякога се бием с морейците. С бантите също, както и с някой и друг блатник. Знаем как изглеждат блатниците, нали, момчета?

Те се изсмяха.

— А вие, милорд? — обърна се лорд Гарет към Гастон. — Служили сте и преди, предполагам?

— В местни войни — пренебрежително отвърна Гастон.

— Колко е голяма една местна война в Гале? — попита лорд Гарет.

Гастон сви рамене.

— Когато баща ми тръгне срещу врага, взима със себе си към хиляда рицари — отвърна той.

— Марийо, кралице небесна! — изруга лорд Гарет. — Йесу на кръста, милорд! Единствен кралят разполага с хиляда рицари, и то само когато им прати повиквателна — рече той и повдигна вежда. — Чувал бях, че правите така, но не и от очевидец.

— А — рече Гастон.

— И с кого воювате? — попита лорд Гарет. — С блатници? С ърки? С демони? С тролове? — рече той и се огледа. — Какви армии събира врагът, че на баща ви да му трябват хиляда рицари?

Гастон сви рамене.

— Никога не съм виждал блатник — рече той. — На изток се бием с хора.

Лорд Гарет потръпна.

— С хора? — повтори той. — Гадна работа. Признавам, че няколко пъти съм се бил с морейци, но те бяха най-вече разбойници. В боя с хора няма радост, когато наблизо дебне Дивото — отбеляза лорд Гарет и се наведе към Гастон. — Тогава кой воюва с врага на изток?

Гастон повдигна рамене.

— В северната част на страната това е работа на военните религиозни ордени. Само че никой не е виждал създание от Дивото от… — Той се замисли. — Моля ви, не се засягайте, но ако вие албинците не бяхте толкова сигурни, че Дивото съществува, щяхме да се усъмним в думите ви. Никой от нас не ги е виждал, мислехме си, че преувеличавате.

Рицарите на лорд Гарет до един отметнаха глави назад и се разсмяха, а един висок смугъл мъж в люспеста ризница се приближи с коня си, за да тръгне рамо до рамо с Гастон.

— Сер Алкеос Комнена от Митимна, милорд.

— Мореец — рече лорд Гарет. — Но и наш приятел.

— Може би е добре някой да обясни на кортежа ви за онези изчадия — предложи той, явно предлагайки услугите си, но Гастон поклати глава.

— Не, не. И без обяснения ще се справим. Тренираме много усърдно.

Рицарите наоколо му го изгледаха така, сякаш му бяха поникнали крила и за миг Гастон се притесни.

Алкеос поклати глава.

— Влязат ли сред конете, блатниците ще направят всичко възможно да ги изкормят — заизрежда той. — Един-единствен трол може да убие десет рицари в доспехи по-бързо, отколкото изричам тези думи. Разбирате ли? Змейовете летят и са невероятно опасни на открито. Единствената заплаха за тях са стрелците с тежки арбалети и най-смелите рицари. Конете не понасят змейове, а за страха не би могла да ви подготви никаква тренировка.

Гастон сви рамене, защото започваше да се дразни.

— Моите рицари няма да се поддадат на страха — рече той. Мореецът го изгледа така, сякаш го мислеше за глупак и това го вбеси. — Презирам тона ви — рече той.

Сер Алкеос сви рамене.

— Все ми е едно, гале. Презирайте ме колкото желаете. Искате ли рицарите ви да мрат като мухи, парализирани от страх, или предпочитате да нанесе удар на врага?

Граничният граф застана помежду им с видно неудоволствие.

— Мисля, че добрият граф д’О иска да каже, че няма на какво да го научим за военното изкуство — рече той. — Само че аз не търпя лични дрязги между рицарите си, така че, лорд Гастон, моля ви, не предизвиквайте сер Алкеос.

Гастон се слиса и го изгледа.

— Какво значение има за рицарите ви дали търпите дрязги или не? — попита той. — Щом нечия чест е заложена на карта, господарят му трябва най-малкото да го подкрепи.

Изражението на лорд Гарет стана предпазливо-безизразно.

— Нима отправяте предизвикателство към честта на лорд Алкеос, защото се опита да ви каже, че кортежът ви се нуждае от обучение?

Тонът и онова, което казваше, накараха Гастон да се сгърчи в седлото.

— Той намекна, че хората ми ще се изплашат.

Алкеос кимна, сякаш това беше пределно ясно. Всички войници наоколо бяха замлъкнали и в продължение на един безкраен миг се чуваше единствено подрънкването на конските такъми и дрънченето на броните и оръжията, докато кортежът се придвижваше по пътя.

— Нали знаете, че всяко създание от Дивото излъчва вълна от страх и че колкото по-голям е звярът, толкова по-силна е тя? — попита лорд Гарет и повдигна и двете си вежди, а диамантът на шапката му проблесна.

Гастон сви рамене.

— Чувал съм за това — призна той. — Мислех, че сигурно е… оправдание… — заекна той, преди да замлъкне, притеснен от неодобрителните погледи на дузина белязани рицари.

Сер Алкеос поклати глава.

— Вие имате нужда от нас — тихо каза той.

Докато яздеше нагоре по колоната, Гастон се опита да си представи как ще успее да убеди в това братовчед си.

Пристигнаха, всичките следвани от поддръжниците си. Така ставаше в Дивото.

Човекът, познат като водачът на бунтовниците, дойде от запад. Лицето му бе скрито зад червеникава кожена маска, а вълненият жупон и панталоните му бяха мръснобели, като тези на бандата му. Нищо не издаваше ранга му — той нямаше нито натруфен меч, нито прекрасен лък и не беше нито висок, нито нисък. Единствено сивата брада, която се подаваше изпод маската му, издаваше възрастта му. Водеше със себе си дузина мъже с дълги тисови лъкове, снопове стрели, дълги мечове и щитове.

Туркан и семейството му дойдоха от юг, където бяха наблюдавали как кралската армия се придвижва нагоре по Албин. Осемдесеткилометровият пробег ни най-малко не го беше изморил. Вълната от страх, която излъчваше, накара бунтовниците да приберат оръжията; дори Торн усещаше силата му. С демона бяха дошли само двама от могъщите му роднини — брат му Корган и сестра му Моган. И двамата бяха големи колкото боен кон и имаха островърхи назъбени клюнове. Челата им бяха инкрустирани със злато, а под тях надничаха красиви очи. Краката им бяха дълги и мускулести, от също толкова дългите им ръце стърчаха костени остриета, а грациозните им опашки бяха покрити с люспи. С тях дойде и Силч — най-големият от абнетогите в северните гори. Неговият народ беше дал най-много жертви и яркочервените петна, които се плъзгаха като тлеещ огън по гладката му сива кожа, издаваха яростта му.

От изток дойде отряд изрисувани хора, водени от Акра Кром — вождът на абенаките. Те бяха нападнали покрайнините на Албинкърк, пленявайки няколкостотин души и се готвеха да си отидат у дома. Така действаха отвъдстенците — грабеха и се измъкваха. Въпреки че беше изключително стар, Акра Кром продължаваше да води абенаките и само кожата издаваше възрастта му. По него нямаше нито един косъм и плътта му бе покрита с металносива боя, която блестеше като сребро. Сред отвъдстенците рядко се срещаха хора като него — той притежаваше сила. Старецът беше шаман, воин и песнопоец, истинска жива легенда.

Ексреч бе най-великият вожд на гвилчите — съществата, които хората наричаха „блатници“. Гърдите му бяха искрящобели, а ръцете, краката и главата му — абаносовочерни. Беше висок колкото човек, около челюстите му проблясваше сила, а те бяха далеч по-едри от тези на гвилчите от по-низшите касти. Естествената му броня беше по-качествена, а ризницата му — внимателно изработен на Изток военен трофей, грижливо прикрепен към черупката му, за да бъде едно цяло с нея. На кръста му висеше рог, а в ръцете си носеше два меча — човешка изработка.

Торн беше доволен, че са дошли и им предложи вино и мед.

— Дадохме много жертви, извоювахме скъпо струващи победи и понесохме унизителни поражения — започна Торн и остави думата „поражения“ да виси във въздуха.

— Поне сосагите извоюваха голяма победа на изток — каза изрисуваният старец, а воините наоколо му изръмжаха одобрително.

— Да, но цената ѝ беше висока — кимна Торн. Звездите изгряваха на фона на синьо-черното вечерно небе и гледката беше впечатляваща. Срещата им обаче не беше осветена от огън — малко създания от Дивото го обичаха.

Торн вдигна ръка към небесата.

— Сосагите и абенаките не са многобройни като звездите — рече той. — А днес много сосаги загинаха на Кръстопътя на видрите.

Челюстите на Ексреч се отвориха и затвориха с прещракване:

„Какво разхищение на добри воини! Няма да можем да ги заменим лесно. Целта не е ясна. Не одобрявам.“

Акра Кром сви рамене.

„Когато ти управляваш отвъдстенците, ще можеш да решаваш какви войни да водят.“

От черно-белия вожд на гвилчите се надигна парливата миризма на гнева.

— В дълбоките гори всички мекокожи ми изглеждат еднакви.

Торн изръмжа и двамата се укротиха.

Заговори Туркан, чийто демонски глас беше писклив и с неприятен тембър, който никак не подхождаше на такова красиво същество.

— Ти си виновен, Торн.

Торн не беше очаквал пряко предизвикателство и започна да събира силата си, а Туркан протегна дългата си ръка и посочи към него.

— Всички се подчиняваме на заповедите ти, но не работим заедно. Не сме едно цяло. Нито един гвилч не помага на сосагите, нито отива с абнетогите, когато нападат Скалата. Абнетогите, кветнетогите и гвилчите се борят с един враг в една гора, но не се поддържат взаимно. Хастеноките загинаха, въпреки че гвилчите бяха само на няколко крачки от тях.

Торн обмисли думите му, но докато беше изпълнен със сила, готов да посрещне предизвикателството, до което обикновено водеха такива обвинения, той не беше в състояние да мисли много рационално.

— Въоръжил си се срещу мен! — изхлипа демонът. Всяка негова дума звучеше като хленч. — Въпреки това не те предизвиквам, някогашни човеко.

Торн позволи на част от силата да се разнесе. Магията привличаше феите и стройните им грациозни телца внезапно изпълниха въздуха, наситен с агресивното ѝ зелено сияние.

Моган сграбчи една от тях и я изяде и когато дребното създание изчезна в хищната ѝ паст, предсмъртното му проклятие изпълни нощта.

Ексреч кимна.

„Силна е. Браво.“

Водачът на бунтовниците потрепери — повечето хора считаха убийството на фея за кощунство. Той се изплю.

— Торн, тук сме по една-единствена причина. Ти ни обеща, че ще победиш аристократите. Затова събрахме стрелци от всеки чифлик. Това лято хората ни страдат под игото на господарите, за да можем да ги победим. Въпреки това кралската армия се приближава все повече и повече — каза човекът и се намръщи. — Кога ще се бием?

— Ти си смъртоносна тайна, предводителю на бунтовниците — каза Торн и кимна. — Дългите ти стрели ще донесат смъртта на много рицари, а хората ти, както сам каза, трябва да останат скрити. След години в сенките те ще излязат на светло в подходящия момент, когато залогът е най-голям. Аз ще избера бойното поле, на което да се изправя срещу краля и армията му. Тогава ще дойдете.

Той се обърна към кветнетогите.

— Моя е вината, че ви изпращах да се биете сами с враговете си, но това все още ми се струва разумно. Гвилчите и отвъдстенците не са приятели, бунтовниците не обичат децата на Дивото, а всички зверове в гората се боят от кветнетогите и абнетогите — каза той и отхапа парче пчелна пита. — Досега трябваше да сме победили, усещам силната ръка на съдбата на ръба на щита ни. Заповядвам ви до един да бъдете по-внимателни.

Беше снишил гласа си, насищайки го със сила от въздуха и собствените си запаси. Въпреки това демоните му се възпротивиха.

— Подчинете ми се, хайде. Няма да се бием с краля при Албинкърк. Допуснахме ранната ни победа да ни разпръсне твърде нашироко и да намали силата ни. Нека Туркан да наблюдава краля и да яде конете му. Да не прави нищо друго. Нека Ексреч се оттегли от Албинкърк, без да се бие. Нека сосагите и абенаките се върнат в лагерите си тук, нека бунтовниците наострят кинжалите си. Нашият ден наближава и кралят никога няма да стигне до Лисен Карак.

Туркан кимна.

— Така вече ми харесва — изсъска той. — Една голяма битка, а после — дране.

Торн се насили да се поусмихне, което сякаш разцепи плътта около устата му и всички освен демоните се разтрепериха.

— Почти няма да се наложи да се бием — рече той. — Но след като се изпотрепят помежду си, можеш да ги дереш, колкото ти душа иска.

Туркан кимна.

— Винаги така правиш, Торн. Като опрем до зъби и копия обаче, не обичам Кохоктън да е зад гърба ми.

Торн ненавиждаше да се съмняват в думите му и се ядоса.

— Нима се боиш от поражение още преди да сме хвърлили и едно копие?

Демонът не отстъпи.

— Да — каза той. — Понасял съм много поражения и съм извоювал много празни победи — белезите ми не са избледнели, а гнездото ми е празно, въпреки че трябваше да е пълно с живот. През последния месец загинаха и двамата ми братовчеди — единият беше покосен от тъмното слънце, а душата на другия бе изтръгната с жестока магия — рече той и се огледа. — Кой ще ми се притече на помощ? Ти очакваш предателство и аз съм съгласен, че човеците са родени предатели, но много от тях ще се бият, и то до самия край. Те са такива! Затова пак питам: кой ще ми се притече на помощ?

— Приключи ли с хленченето? — изрева Торн.

Бунтовникът изправи рамене.

— Ако несподеленият ти план е демоните да се изправят срещу краля, то за мен и съмишлениците ми ще бъде чест да поделим опасността с люспестите ни съюзници.

На Торн му се прииска да изкрещи от раздразнение. „Моят план си е мой! Няма да го споделям със себеподобните ти!“ Той обаче само присви очи, пропъди горчилката от сърцето си и кимна.

— Тогава съберете още лодки и се пригответе да прекосите реката. Този път обаче ги защитете, защото освен ако е пълен глупак, кралят ще настъпи по южната страна на реката, както се бои моят брат Туркан. Ясно ли е? Ако ви притиснат, ще ти изпратя гвилчи. От по-леката каста, за да могат да прекосят реката.

Ексреч изплю нещо прозрачно.

„Конфликт на интереси и прахосване на ресурси.“

Торн си пое дълбоко дъх и вля силата си в думите:

— Подчини се.

Докато се появят светулките, просеката се изпразни.

Все още в пътни дрехи, Дезидерата седеше на трона си в голямата зала в Лорика. Трябваше да разреши още дузина дребни спорове, а ѝ се искаше единствено да вечеря и да си легне. Оказа се, че да изминеш пътя между Харндън и Лорика с керван за един ден е по-трудно от очакванията ѝ.

Занима се с делата едно по едно — някаква жена, убила тъкач, монаси от два съперничещи си манастира, които се обвиняваха взаимно за кражбата на стадо крави…

Накрая се появи вестоносец, облечен в кралска ливрея в синьо и алено, която веднага привлече вниманието ѝ, въпреки че беше покрита с прах от пътуването. Беше млад и не особено привлекателен, но въпреки това поведението му бе изпълнено с достойнство. Той коленичи и ѝ подаде една чанта.

— Пратка от краля за вас, господарке — официално каза той.

Тя не го познаваше, но войната бе принудила съпруга ѝ да умножи служителите си. Това щеше да се отрази върху кралския бюджет за десет години напред.

— Името ми е Ройе льо Арди, милейди — рече вестоносецът.

— Какви новини ми носиш? — попита кралицата.

— С армията всичко е наред — отвърна Ройе, а кралицата взе чантата, извади ножчето, което винаги носеше на пояса си и внимателно сряза кралския печат върху катарамите. Вътре имаше четири кожени тубуса, в които бяха навити дузини запечатани писма до морейския император и краля на Гале, както и един дебел пакет с нейното име, изписано с почерка на съпруга ѝ. Кралицата го извади веднага, прочете първите няколко реда и се намръщи.

— Ваши благородия, дами, добри хора — каза официално Дезидерата и се изправи на крака. — Дворът ще се събере отново утре сутрин и всички дела се отлагат дотогава. Сенешалът, шерифът и лордовете да останат — каза тя и се усмихна така топло, че голяма част от множеството в краката ѝ отвърна.

Камерхерът удари жезъл в земята.

— Кралицата разпусна събранието! — обяви той, в случай, че някой не е разбрал, а кралският иконом и ковчежникът дойдоха при нея още преди да е излязъл последният тъкач.

— Новини ли има? — попита епископ Годуин, а лорд Лесинг — банкер, получил благородническа титла от стария крал — поглади брадата си.

Дезидерата опря писмото в горната си устна.

— Ще продължим на север, за да се присъединим към армията — каза тя. — Ако въобще успеем да проведем турнира, това ще стане под носа на врага, в Албинкърк или Лисен Карак — рече тя, но беше очевидно, че мислите ѝ витаят другаде.

Писмото на краля звучеше отчаяно — той ѝ беше заповядал да не идва.

— Вземете всички каруци в града — нареди Дезидерата. — Ще оставя всичко, от което нямам нужда. Ще взема четири прислужници. Никакви официални рокли, никакви труфила, никакви дрехи. Вие, господа, ще останете тук, за да управлявате страната — рече тя и замълча за миг. — Не. Върнете се обратно по реката в Харндън.

Епископът въздъхна от облекчение.

— Ще отсъствам близо месец — рече кралицата. — Може и повече. Ще остана при краля, докато кризата премине. Лорд Лесинг, ще ми направите голяма услуга, ако организирате обоза, както правех аз досега.

Лесинг подръпна брадата си — в нея имаше златни нишки, което сякаш я караше да изглежда още по-сива.

— Ще изпълня волята ви, милейди — каза сериозно той, — но ще трябва да върнем някои от каруците. Напълно изпразнихме южната част на кралството и сериозно се съмнявам, че в Харндън е останала дори ръчна количка. Ако бъдат унищожени, реколтата ще изгние по нивите.

— Тогава нека се постараем да не бъдат унищожени — каза тя с усмивка. — Ще се погрижа каруците, които пратих на север, да се върнат обратно — или празни, или пълни със северната реколта.

— Кораби — внезапно се обади Лесинг. — Ако кралят е тръгнал към Лисен Карак, най-добре ще е да пътувате с кораби. По доковете има много празни галери, собственост на майстор Рандъм от Харндън. Събрал е огромен флот, с който да прекара северната реколта. Признавам, че това трябваше да остане в тайна, но жена му я сподели с мен, а с гребла и платна ще се придвижите далеч по-бързо. Освен това така е по-сигурно — досега не съм чул за блатник, който да може да плува. Какво ще кажете?

Тя направо обикна лордовете си за това, че не се опитват да ѝ попречат и че веднага се заеха да планират практическата страна на пътуването ѝ, за да може да се присъедини към армията.

След като изготвиха дузина списъци и извикаха при себе си половината големци в града, за да бъдат свидетели по нотариални актове и да станат управители на това или онова, тя най-после се тръшна в най-хубавото легло в кралската крепост в Лорика. Мери ѝ помогна да си свали копринения жакет, после сукмана и ризата, а накрая и мъжкия прилепнал панталон, който носеше под тях, за да може да язди като мъж.

— Ще ме вземете ли със себе си? — попита Мери.

— Ще взема теб, Емота, Хелена и Аполонасия — апатично отвърна кралицата. — И Бека.

— Да ви приготвя ли ваната? — попита Мери.

— Да, ще ми бъде последната за Бог знае колко дни — рече кралицата. — О, par dieu46, Мери, ще се освободим от всичко това! Очаква ни приключение!

Лейди Мери се усмихна на господарката си, но усмивката не стигна до очите ѝ, тя сякаш гледаше далеч отвъд стаята им.

— Още ли мислиш за него? — попита кралицата първата си дама.

— Само когато съм будна — призна Коравото сърце. — Понякога и когато спя.

— Той не е с армията — рече Дезидерата. Беше получила две съобщения, в които съпругът ѝ споменаваше Гавин Мюриен, но нито едно не указваше къде се намира той.

— Ще бъда по-близо до него — рече Мери и въздъхна. — Не осъзнавах, че го обичам, докато кралят не го отпрати.

Кралицата прегърна Мери, изчака я да си поплаче и се замисли за писмата на съпруга си.

„Звучеше разтревожен.“ Беше го усетила ясно въпреки бъбренето му… или може би точно заради него. Мъжът ѝ имаше нужда от нея, за да му напомни кой е.

Дезидерата заспа, мислейки за Мери и Гавин и когато се събуди, разбра, че е станала адмирал на флотилия от четиридесет речни галери, двадесет от които с гребла, масивни мачти и бронирани стени. Движеха се бързо и можеха да носят тежък товар. Когато слънцето се издигна над речните брегове, флотилията ѝ вече потегляше на север, а жителите на града се радваха да видят гърба на гребците, които им бяха докарали повече неприятности от цяла рота войници. Въпреки плана си Дезидерата тръгна с всичките си дами, комплект шатри, доспехи и сушено месо за армията. С нея тръгна и отряд мъже от гилдиите в Лорика, облечени в ужасни кафтани в пурпурно и златно. Умееха да стрелят с арбалет и никога не бяха напускали града, но епископът не беше успял да ѝ намери други войници.

— Гребете с всички сили, момчета! — извика кормчията.

Облечената в бяло Дезидерата се излегна под яркото слънце и остави лъчите му да позлатят косата ѝ.