Черният колос

3

Още в ранни зори по улиците на Хорайа наизлязоха тълпи за да наблюдават войските, задаващи се от към южната порта. Армията най-сетне бе тръгнала. Това бяха рицарите, блестящи в кованите си брони с разноцветни пера, веещи се над излъсканите им шлемове. Конете им, нагиздени с копринени покривала и седла от лъскава кожа, танцуваха, насочвани от ездачите си. Слънчеви лъчи хвърляха отблясъци от върховете на копията им, които се издигаха като гора над армията, а дълги тесни знамена се полюшваха от бриза. Всеки рицар носеше и знак на благоволение, даден от някоя дама — ръкавица, шалче или роза, закачени или на шлема му или пристегнати към колана на меча. Това бе рицарството на Хорайа — 500 души на брой, предвождани от граф Теспидес, за който хората казваха, че има аспирации за ръката на самата Ясмела.

Те бяха следвани от лека кавалерия на дългокраки коне. Ездачите бяха в мнозинството си планинци, стройни мъже с източени лица; островърхи леки шлемове покриваха главите им, а плетените им ризници проблясваха изпод развяващите се кафтани. Оръжието им беше внушаващия ужас шемитски лък, чиято стрела лети на петстотин крачки. Тези пет хиляди души се предвождаха от Шупрас, който яздеше с мрачно лице начело.

Веднага след тях маршируваха копиеносци, както обикновено малко на брой, защото в Хорайа се считаше. че кавалерията е единствената благородна служба в армията. В жилите им, както и в рицарите, течеше древна котска кръв — това бяха синове от бедни семейства, неуспели мъже, безпарични младежи, които просто не можеха да си позволят коне или броня, общо 500 на брой.

Наемниците завършваха шествието — 1000 ездачи и 2000 войници с копия. Стройните коне на кавалеристите изглеждаха здрави и диви като конниците, те не се изправяха на задните си крака. Имаше някаква зловеща деловитост в тези професионални убийци, ветерани от кървави сражения. Облечени от глава до крака в плетени ризници, те носеха леки шлемове без забрала върху качулки, изплетени от материята на ризниците. Щитовете им не бяха украсени, на дългите им копия не се развяваха флагове. На седлата им висяха бойни секири и стоманени боздугани, а на хълбока на всеки от тях висеше дълъг, широк меч. Пехотинците бяха въоръжени по сходен начин, но вместо копия носеха пики.

Това бяха хора от много раси. Тук имаше източени хайперборейци, с едри кости, бавна реч и склонност към насилие; кестеняви гъндърейци от северозападните хълмове; жизнени зингарци със стърчащи черни мустаци и буйни глави; аквилонци от далечния Запад. Но всички, с изключение на зингарците, бяха хайборейци.

Зад всички пристъпваше камила, богато украсена, водена от рицар, яхнал огромен боен кон. Те бяха заобиколени от група бойци, подбрани измежду кралската гвардия. Под копринения балдахин, закрепен над седлото на камилата, седеше стройна, облечена в коприна фигура, и при вида й тълпата (която никога не пропускаше да забележи кралско присъствие) изпадна в див възторг и започна да хвърля шапки във въздуха и оглушително да я приветствува.

Конан Кимериеца, неспокоен въпреки бронята си, гледаше натруфената камила неодобрително и се обърна към Амалрик, който яздеше до него, облечен в позлатена плетена ризница със златен нагръдник и шлем, над който се развяваше кичур от конска грива:

— Принцесата иска да дойде с нас. Може и да е издържлива, но е твърде крехка за тази работа. Както и да е, поне ще трябва да махне тези одежди.

Амалрик засука мустак за да скрие усмивката си. Очевидно Конан считаше, че Ясмела ще трябва да запаше меч и да вземе участие в схватката, както жените на варварите, които сами често воюваха.

— Жените на хайборейците не воюват както вашите кимерийски жени, Конан — каза той. — Ясмела язди с нас за да наблюдава битката. Между другото, — той се помести в седлото си и понижи глас — между нас казано, на мене му се струва, че принцесата просто не смее за остане. Тя се страхува от нещо…

— Бунт? Може би трябваше да обесим няколко граждани преди да потеглим…

— Не. Една от прислужниците и се разбъбри и спомена за… Нещо, което идвало в двореца нощем и плашело Ясмела до побъркване. Не се съмнявам, че е някакъв дяволски трик на Натохк. Конан, ние се борим срещу нещо повече от обикновена плът и кръв.

— Е, добре, — изсумтя кимериеца — по-добре е да излезеш срещу врага, отколкото да го очакваш.

Той хвърли поглед към дългата върволица фургони, събра юздите в ръкавицата на едната си ръка и, по стар навик, извика фразата на потеглящите на бой наемници:

— Ад или плячка, момчета… ходом… марш!

Далече назад, зад края на дългата колона, величествените порти на Хорайа се затръшнаха. Развълнувани жители се подредиха около бойците. Те разбираха, че това, което наблюдават ще им донесе живот или смърт. Ако войската претърпеше поражение, бъдещето на Хорайа щеше да бъде изписано с кръв. За ордите, които нахлуваха откъм юг, милостта бе нещо непознато.

Бойните колони маршируваха през целия ден, минавайки през ливади, насечени от малки ручеи, а теренът постепенно започна да се издига. Пред тях се простираше дълга верига от хълмове, плътно закриващи хоризонта от изток до запад. Те издигнаха бивак на северните склонове на тези хълмове за през нощта и покрай лагерните огньове наклякаха посетители от местните племена — мъже с пламтящи очи и извити носове, които повториха новините, дошли откъм загадъчната пустиня. В историите, които разказваха, името на Натохк се вплиташе като пълзяща змия. По негова заповед демоните на въздуха донасяли гръмотевици, ветрове и мъгли, а чудовищата на подземния свят разтърсвали земята със зловещ тътен. Той извличал огън от въздуха за да изпепели портите на оградените градове и да изпече живи облечените в броня войни. Редиците на бойците му покривали пустинята, а заедно с него пътувала в бойни колесници петхилядна стигийска армия, под предводителството на разбунтувалия се принц Кутамун.

Конан слушаше невъзмутимо. Неговият занаят бе сражаването. Животът беше една непреставаща битка или серия от битки; откакто се бе родил, Смъртта беше негов постоянен спътник. Тя го дебнеше отстрани, гледаше през рамото му над масите за хазарт, костеливите й пръсти подрънкваха с чашите за вино. Тя се изправяше над него — една закачулена и чудовищна сянка, когато лягаше да спи. Той не възразяваше срещу присъствието й така както кралят не възразява срещу присъствието на виночерпеца си. Някой ден костеливите й пръсти щяха да се затворят и това щеше да е всичко. Бе достатъчно, че живее сега.

Обаче другите не бяха така безразлични към страха както той. Прибирайки се след огледа на нощните часови, Конан спря рязко, когато стройна, завита в пелерина фигура се изпречи пред него с протегната ръка.

— Принцесо! Трябваше да си в леглото си.

— Не можах да заспя. — Тъмните й очи се озъртаха неспокойно в тъмнината. — Конан, страхувам се!

— Страхуваш се от някой от войската? — ръката му обхвана дръжката на меча.

— Не от човек — потръпна тя. — Конан, има ли нещо от което се страхуваш ти?

Той помисли, подръпвайки бузата си.

— Да! — призна той накрая. — От проклятието на боговете.

Тя отново потръпна.

— Аз съм прокълната! Зловещо създание от бездната ме е избрало. Нощ след нощ той се крие из сенките и ми шепне отвратителни тайни. Иска да ме отвлече със себе си в преизподнята за да ме направи своя кралица. Не смея да заспя — ще дойде и тук, както правеше в двореца. Конан, ти си силен, остани с мене! Страх ме е!

Тя вече не беше принцеса, а просто ужасено момиче. Гордостта бе паднала от нея, но тази голота не я притесняваше. В нейния трескав страх тя бе отишла при онзи, който и се струваше най-силен. Онази безжалостна сила, която й бе отвратителна в началото, сега я бе привлякла.

Вместо отговор, той свали аленочервения си плащ и я загърна в него, грубовато, сякаш всякаква нежност му е неприсъща. Облечената му в желязо ръка за момент се задържа върху нежните й рамене и тя отново потръпна, но не от страх. Някаква вълна от животинска жизненост премина през тялото й, сякаш част от неговата разточително бликаща сила й бе придадена.

— Легни тук! — той й посочи едно поразчистено място около примигващия огън. За него нямаше нищо неестествено една принцеса да легне на голата земя до лагерния огън, загърната в плаща на войн. Но тя се подчини без да задава въпроси.

Той седна до нея на един камък, поставял меча си през коленете. Осветяван от пламъците на огъня той изглеждаше като статуя от стомана — някаква динамична сила, намерила за момент покой; не почиваща, а просто неподвижна за малко, очакваща някакъв сигнал за да се хвърли в страховито движение. Отблясъците на огъня играеха някаква своя игра по лицето му, правейки чертите му да изглеждат като че ли са изсечени от някаква материя, може би неясна, но твърда като стомана. Те бяха неподвижни, но в очите му страстно гореше живот. Той не бе просто див човек — той беше част от дивото, човек, замесен с неукротимите първични елементи на природата; във вените му течеше кръвта на глутница вълци, в мозъка му се криеха замайващите бездни на северната нощ, а сърцето му туптеше с пламъка на обхванати от пожар гори.

Така, полузадрямалата Ясмела заспа, обхваната от прелестното чувство на сигурност. По някакъв начин тя бе усетила, че никаква огнеока сянка няма да се надвеси над нея в тъмнината докато мрачната фигура до нея я охранява. И въпреки това, веднъж тя се събуди, макар и не защото бе видяла нещо.

Разбудил я бе шепот на гласове. Отваряйки очи, тя видя, че пламъците на огъня угасват. Чувстваше се, че наближава зората. В тъмнината тя съзря Конан, който все още седеше на камъка, видя и дългия син отблясък на острието на меча му. Близо до него бе приклекнала друга фигура, върху която ниските пламъци на огъня хвърляха слаба светлина. В просъница Ясмела различи профила на извит орлов нос и проблясването на око под бял тюрбан. Човекът бързо говореше на шемитски диалект, който тя разбираше с труд.

— Нека Бел ми пречупи ръката! Говоря истината! В името на Деркето, Конан, аз наистина съм краля на лъжците, но няма да излъжа стария си другар. Кълна се в дните, когато бяхме заедно крадци в земите на Замора, преди да облечеш ризница! Видях Натохк; заедно с другите коленичих до него, докато се молеше на Сет. Но не си заврях носа в пясъка като останалите. Аз съм крадец от Шумир и зрението ми е остро като на невестулка. Вдигнах поглед и видях воала му да се развява от вятъра. Той го отметна встрани и аз видях… видях… Нека Бел ми е на помощ, Конан, казвам, че видях! Кръвта ми замръзна във вените, а косата ми настръхна. Това, което бях видял, изгори душата ми като нажежено желязо. Не можех да се успокоя докато не се убедя. Отправих се към земите на Кутчемес. Вратата на храма от слонова кост стоеше отворена, а зад прага се виждаше огромна змия, пронизана от меч. Вътре в купола лежеше тялото на човек, така сгърчено и изкривено, че в началото не можах да го позная, но това бе Шеватас — замореца, единствения крадец на света, чието превъзходство признавам. Съкровището бе недокоснато — лежеше на блестящи купове около трупа му. Това е всичко.

— Нямаше кости… — започна Конан.

— Нищо нямаше! — прекъсна го страстно шемитът. — Нищо! Само един-единствен труп!

За момент настъпи тишина и Ясмела се сви от някакъв безименен ужас.

— Откъде е дошъл Натохк? — чу се отново звънкия шепот на шемита. — От пустинята, през една нощ, когато света бил заслепен и полудял от побеснелите облаци, носени през някаква неземна светлина между треперещите звезди, а воят на вятъра се смесвал с писъците на духовете из безлюдните земи. Онази нощ излезли вампири, вещици се носели голи по вятъра, върколаци виели из пустошите. И се появил той, на черна камила, носейки се като самия вятър, по тялото му играел нечестив пламък, а копитата на камилата светели в тъмнината. Когато Натохк слязъл от нея пред храма на Сет край оазиса Афака, животното се скрило в нощта и изчезнало. А аз говорих с хора от племената, които се кълнат, че то неочаквано разперило гигантски криле и се стрелнало към облаците, оставяйки след себе си огнена диря. Никой повече не видял камилата след онази нощ, но една черна, зловеща, човекоподобна фигура се примъквала до палатката на Натохк и говорела на неразбираем език с него в тъмнината преди да съмне. Ще ти кажа, Конан — Натохк е… виж, ще ти покажа образа на онова, което видях оня ден край Шушан, когато вятърът духна встрани неговия воал!

Ясмела видя блясъка на злато в ръката на шемита в момента, когато двамата се надвесиха над нещо. Тя чу Конан да изсумтява и неочаквано над нея се спусна тъмнина. За първи път през живота си Ясмела бе припаднала.