Черният колос

2

Слухове се разнасяха навсякъде из градовете на Хайборейците. Те настигаха керваните — дълги върволици от натоварени камили, пристъпващи през пясъците, предвождани от стройни мъже с ястребов поглед, облечени в бели кафтани. Те се разпространяваха от овчарите по пасбищата, от обитателите на палатки на обитателите на каменните градове, където крале с къдрави синьо-черни бради се прекланяха пред шкембести богове, извършвайки странни ритуали. Слуховете стигаха до веригата хълмове, където изпити предводители на племена, взимаха полагаемото им се от керваните. Тези слухове бяха донесени до плодородните плата, където величествени градове се издигаха край сини езера и реки; те маршируваха по широките бели пътища, осеяни с волски талиги, сгушили се стада, богати търговци, рицари в стоманени брони, стрелци и богослужители.

Слуховете идваха от пустинята, простираща се източно от Стигия, далече ма юг от хълмовете на Кот. Нов пророк се бил появил сред номадските племена. Мъжете говореха за междуплеменна война, за събиране на лешоядите на югоизток и за ужасен предводител, който е повел своята нарастваща войска от победа към победа. Стигийците — една вечна заплаха за северните нации, очевидно нямаха нищо общо с това, защото сами струпваха армии по източните си граници, а техните жреци подготвяха магии, с които да се противопоставят на магьосника от пустинята, когото хората нарекоха Натохк — Забуления, защото лицето му винаги бе скрито под маска.

Но нашествието настъпваше на север и чернобради крале намираха гибелта си пред олтарите на шкембестите си богове, а градовете им, заградени с ниски стени, потъваха в кръв. Хората разказваха, че цел на Натохк и неговите припяващи химни поклонници са Хайборейските плата.

Нападенията откъм пустинята не бяха нещо необичайно, но сега ставаше дума за нещо повече от нападение. Разказваше се, че Натохк е сплотил тридесет номадски племена и петнадесет града под предводителството си и че бунтовнически настроен стигийски принц се е присъединил към него. Последното придаваше на събитието характера на истинска война.

Характерно за тях, повечето от Хайборейските нации бяха склонни да игнорират нарастващата заплаха. Но в Хорайа, изсечена от шемитските земи от мечовете на котските търсачи на приключения, гледаха на ставащото със загриженост. Намирайки се югоизточно от Кот, там щяха да понесат главния удар на нападението. А младият крал бе пленник на коварния крал на Офир, който се колебаеше дали да го върне на престола срещу огромен откуп или да го предаде на врага му, стиснатия крал на Кот, който предлагаше изгоден договор вместо злато. Междувременно юздите на управлението бяха в ръцете на младата принцеса Ясмела, сестра на краля.

Певци бяха възпели красотата й из страните на Запада и тя се гордееше с кралската си династия. Но тази вечер гордостта бе паднала от раменете й като пелерина. В нейната спалня, чийто таван бе купол от лапис лазули, чийто мраморен под бе покрит с редки кожи и по чийто стени имаше златни фризове, десет девойки — дъщери на благородници, крайниците на които бяха покрити от гривни обсипани със скъпоценности, непробудно спяха върху кадифени възглавници около кралското легло, поставено на златен подиум и покрито с копринен балдахин. Но принцеса Ясмела не беше в това копринено легло. Тя лежеше гола, просната по корем върху мрамора като най-унижена робиня, тъмната й коса бе пръсната разпиляна по раменете, а тънките й пръсти бяха вплетени. Тя лежеше и се извиваше от ужаса, който вледеняваше кръвта в гъвкавите й крайници, разширяваше красивите й очи, гъделичкаше я неприятно в корените на тъмната й коса и караше кожата на красиво оформения й гръб да настръхва.

Над нея, в най-тъмния ъгъл на мраморната спалня, се носеше огромна, безформена сянка. Това не бе живо същество от плът и кръв. Това бе съсирек от тъмнина, несигурен образ на зрението, чудовищен инкуб, роден от нощта, който би могъл да се счете за творение на потопения в сън мозък, ако не бяха точките яркожълт пламък, които светеха като две очи през тъмнината.

И нещо повече, от него се разнасяше глас — ниско, нечовешко съскане, което повече приличаше на онова, издавано от змия, отколкото на каквото и да е било друго и което очевидно не можеше да излиза от човешки устни. Този звук, както и онова, което се казваше, изпълваше Ясмела с разтърсващ ужас, толкова непоносим, че тя извиваше стройното си тяло като под ударите на бич, сякаш да освободи съзнанието си от оскърблението чрез физическо изтезание.

— Ти си белязана да бъдеш моя, Ясмела — разнасяше се насмешливия шепот. — Още преди да се събудя от дългия си сън, аз те бях избрал и бленувах за тебе, но бях задържан от древното заклинание, с помощта на което избягах на враговете си. Аз съм душата на Натохк — Забуления. Погледни ме добре, принцесо! Скоро ти ще принадлежиш на телесното ми превъплъщение и аз ще те любя!

Съскането заглъхна в похотливи обещания, а Ясмела изохка и заудря ужасена мраморните плочи с малките си ръце.

— Аз спя в спалнята на двореца в Акбитана — продължи съскащия шепот. — Там лежи тялото ми в рамката си от кости и плът. Но това е само една празна черупка, от която духът е отлетял за един кратък момент. Ако можеше да погледнеш от клетката си в двореца, щеше да осъзнаеш безсмислието на съпротивлението. Пустинята представлява розова градина под луната, в която цъфтят огньовете на стотици хиляди воини. И докато лавината се носи напред, помитайки всичко, нараствайки и ускорявайки се, аз ще нахлуя в земите на древните си врагове. От черепите на кралете им ще си направя чаши, а жените и децата им ще станат роби на робите на моите роби. О, колко силен станах през дългите години на очакване… Но ти, принцесо, ще бъдеш моята кралица! Ще те науча на отдавна забравените древни начини да се доставя удоволствие. Ние … — И пред потока от невероятни непристойности, който се изливаше от колосалната сянка, Ясмела се сви и сгърчи като от бич, стоварващ се върху фината й гола плът.

— Помни! — прошепна ужасяващото създание — Няма да изтекат много дни преди да дойда за да поискам своето!

Ясмела, въпреки че бе забила лице в плочките и бе запушила уши с нежните си пръсти, като че ли продължаваше да чува странния звук, напомнящ й за пляскащите крила на прилепи. След малко, страхливо повдигна поглед и видя само луната, която хвърляше през прозореца лъч, пронизал като сребърен меч мястото, където до преди малко се бе крил фантомът. Треперейки с цялото си тяло, тя се изправи, залитна към сатенения диван и се хвърли върху него, ридаейки истерично. Девойките продължаваха да спят, но една от тях се разбуди, прозя се, протегна стройната си фигура и примигвайки се озърна. В следващия момент тя се озова коленичила до дивана и прегърна Ясмела през кръста.

— Беше ли … пак ли…? — разтвори тя с уплаха очи.

Ясмела се вкопчи в нея конвулсивно.

— О, Ватиса, То се появи отново! Видях Го … чух Го да говори! Спомена ми името си — Натохк! Казва се Натохк! Не е било кошмар … Беше над мен, докато момичетата спяха като упоени. Какво … О, какво трябва да направя?

Ватиса завъртя златната гривна на ръката си докато размисляше.

— Принцесо, — каза тя — очевидно е, че смъртен не може да се справи с Него и че амулета, който жреците на Ищар ти дадоха е безполезен. Остава ти да потърсиш забравения оракул на Митра.

Въпреки пресните си спомени Ясмела потръпна. Боговете на миналото се превръщаха в дяволи на бъдещето. Котите отдавна бяха изоставили поклонничеството пред Митра, забравяйки атрибутите на този всеобщ Хайборейски бог. Ясмела имаше неясната идея, че след като е древно, от това следва, че божеството е и ужасно. Всички се страхуваха от Ищар, както и от всички богове на Кот. Котската култура и религия бяха резултат от деликатното смесване на шемитската и стигийската. Семплите обичаи на Хайборейците бяха в силна степен повлияни от чувствените, склонни към лукс, но и към деспотизъм обичаи на Изтока.

— А Митра ще ми помогне ли? — Ясмела хвана ръката на Ватиса с надежда. — След като се покланяме пред Ищар толкова време …

— Разбира се! — Ватиса бе дъщеря на офирски жрец, който бе дошъл с навиците си, когато избяга от политическите си врагове, търсейки убежище в Хорайа. — Иди в храма! Аз ще дойда с тебе.

— Ще го направя! — Ясмела се изправи, но възрази, когато Ватиса предложи да я облече. — Не е подходящо да отида в храма, облечена в коприна. Ще отида съблечена, на колене, както подхожда на молител, иначе Митра ще помисли, че ми липсва смирение.

— Глупости! — Ватиса не уважаваше особено обичаите на този според нея фалшив култ. — Митра желае хората да стоят прави пред него, не да пълзят по корем като червеи, нито да проливат кръвта на животни на олтара му.

Укорена по този начин, Ясмела позволи на девойката да я облече в копринена блуза без ръкави, върху която сложи копринена туника, пристегната в кръста с широк кадифен колан. Обу стройните си крака в сатенени чехли и Ватиса оправи къдрите на тъмната й коса с няколко умели докосвания. След това принцесата последва момичето, което изтегли встрани позлатен панел в стената и дръпна резето на скритата зад него врата. Те влязоха в дълъг, извиващ се коридор, бързо тръгнаха по него, минаха през друга врата и се озоваха в просторна зала. Тук охраняваше часови с позлатен шлем, посребрена кираса, позлатени ръкавели и бойна секира с дълга дръжка в ръцете.

Ясмела направи жест за да изпревари възклицанието му, а той отдаде чест и отново зае поста си край вратата, неподвижен като бронзова статуя. Момичетата минаха през залата, която изглеждаше необятна и призрачна в светлината на светилниците, окачени по дългите стени и слязоха по стълбище, където Ясмела трепваше при всяка съзряна сянка, скрита в ъглите на стените. Три етажа по-долу те поспряха в един тесен коридор, чийто извит таван бе покрит със скъпоценни камъни, чийто под бе застлан с кристални блокове и чийто стени бяха украсени с позлатени фризове. Те се прокраднаха през блестящия коридор и хванати ръка за ръка се озоваха пред широк инкрустиран портал.

Ватиса отвори вратата, разкривайки светилище, отдавна забравено почти от всички с изключение на няколкото и то кралски особи, посетители на двора на Хорайа, заради които този храм все още се поддържаше. Ясмела не бе влизала в него по-рано, макар да бе родена в двореца. В сравнение с богато украсените светилища на Ищар, това място бе просто и обикновено, но се чувствуваше достойнството и красотата, характерни за религията на Митра.

Таванът беше висок, но не куполообразен и бе облицован с обикновен бял мрамор, така както пода и стените, по които имаше дълъг златен фриз. Зад олтар от яснозелен нефрит неизцапан от жертвоприношения, имаше пиедестал, на който можеше да се види материалното превъплъщение на божеството. Ясмела със страхопочитание изгледа широките масивни рамене, строгите изчистени черти — широко разположени очи, величествената като на патриарх брада, дебелите кичури на къдриците, прихванати с проста лента на слепоочията. Това, макар тя да не го знаеше, бе изкуство в най-висшата си форма — освободеното, неограничавано художествено изразяване на една високо естетична раса, непокварена от условностите на символизма.

Тя падна на колене, а след това и по очи, независимо от укорите на Ватиса, а последната за по-сигурно последва примера й, защото в крайна сметка тя беше само едно момиче, а светилището на Митра навяваше боязън. Но дори и в това положение тя не можа да се въздържи да не прошепне в ухото на Ясмела:

— Това е просто символ на бога. Никой не твърди, че знае как изглежда Митра. Това го представя просто в идеализиран човешки облик, толкова близо до идеала, колкото човешкия мозък може да си го представи. Той не населява този студен камък, както твоите жреци твърдят за Ищар. Той е навсякъде, над нас и около нас, а сам обитава високо сред звездите. Но тук е неговият фокус. Затова, обърни се към него.

— Какво да кажа? — прошепна Ясмела, заеквайки от страх.

— Преди да кажеш каквото и да е, Митра вече знае мислите ти … — започна Ватиса. Изведнъж и двете трепнаха, защото във въздуха над тях заговори глас. Дълбоките, спокойни, като от камбана тонове се разнасяха както от статуята, така и от всичко останало в храма. Отново Ясмела трепереше пред безтелесния глас, който се обръщаше към нея, но този път не от ужас или отвращение.

— Не говори, дъще, защото зная твоята нужда — чу се напевен, носещ се на музикални вълни глас, ритмично вибриращ около тях. — Само по един начин можеш да спасиш кралството си и спасявайки го, да спасиш и света от зъбите на змията, която е изпълзяла от тъмнината на вековете. Излез на улицата сама и постави съдбата на кралството си в ръцете на първия човек, който срещнеш там.

Думите затихнаха и момичетата се спогледаха. След това се изправиха, предпазливо излязоха и не проговориха преди да се озоват отново пред спалнята на Ясмела. Принцесата погледна през златните решетки на прозорците. Луната бе залязла. Отдавна бе преминало полунощ. Шумовете на пировете бяха заглъхнали из градините и под покривите на града. Хорайа спеше под звездите, които като че ли се отразяваха в светилиниците, примигващи в градините, по улиците и на покривите на домовете.

— Какво ще направиш? — прошепна Ватиса, треперейки неудържимо.

— Подай ми пелерината — отговори Ясмела, стискайки зъби.

— Но сама из улиците, в този час! — възкликна Ватиса.

— Митра го каза! — отговори принцесата. — Може да е глас на бога или трик на жрец. Няма значение. Отивам!

Тя загърна гъвкавото си тяло в голямата копринена пелерина, постави на главата си кадифена шапчица, от която падаше воал, забързано мина през коридорите и се озова пред бронзова врата, където цяла дузина стражи с копия в ръцете я изгледаха изумени, докато минаваше покрай тях. Излезе на улица, осветена от светилници, окачени през равни интервали.

Тя се поколеба, но преди решителността да я изостави затвори вратата зад гърба си. Лека тръпка мина през тялото й докато хвърли поглед в двете посоки на улицата, която бе тиха и празна. Като дъщеря на аристократи тя никога по-рано не се бе осмелявала да напусне непридружена двореца на дедите си. Събирайки куража си, тя бързо тръгна нагоре по улицата. Обутите й в сатенени чехли крака леко стъпваха по паважа, но дори техния звук качваше сърцето й в гърлото. Тя си представяше как този шум отеква гръмотевично из града, изправяйки на крака одърпани фигури с очи на плъхове, криещи се в скривалищата си в канализацията. Струваше й се, че зад всяка сянка се крие убиец, а всеки празен портал дава подслон на прокрадващите се кучета на тъмнината.

И изведнъж тя изтръпна. В призрачната улица пред нея се бе появила някаква фигура. Тя бързо се сгуши в една от сенките, която сега й се стори, че е райско убежище, а сърцето й биеше до пръсване. Приближаващата се фигура не се прокрадваше като крадец, нито пък пристъпваше плахо като страхуващ се пътник. Той вървеше по улицата през нощта като човек, който не изпитва нуждата или желанието да стъпва тихо. В походката му се забелязваше някаква напереност, а крачките му отекваха по паважа. И докато минаваше под един от светилниците тя го видя ясно: висок мъж, облечен в плетена ризница, издаваща в него наемника. Тя събра кураж и изскочи из сянката, придържайки пелерината плътно около тялото си.

— Ха! — Мечът му проблясна полуизмъкнат от ножницата. Той спря това движение, забелязвайки, че пред него има само една жена, но с бърз поглед над главата й се увери, че сенките наоколо не крият евентуални помощници.

Стоеше, изправен с лице към нея, с ръка поставена на дългия ефес, стърчащ изпод плаща му, който бе безгрижно наметнат на защитените му от ризницата рамене. Светлината се отразяваше от лъскавата синя стомана на набедрениците и шлема му. Но още по-зъл син огън блестеше в очите му. Тя веднага забеляза, че той не е кот, а когато заговори, разбра че не е и хайбореец. Облечен бе като капитан на наемници, а сред тях имаше мъже от различни земи, както варвари, така и цивилизовани чужденци. Имаше някаква настървеност в този войн, която издаваше в него варварина. В очите на никой цивилизован мъж, било той грубиян или даже престъпник, не можеше да гори подобен огън. В дъха му се долавяше миризмата на вино, но той нито залиташе, нито се поклащаше.

— Да не са те изхвърлили на улицата? — запита той на котски с варварски изговор, протягайки ръка към нея. Пръстите му леко обхванаха китката й, но тя чувствуваше, че той може с лекота да раздроби костите й. — Току-що излязох от последната отворена винарна. Нека Ищар прокълне онези благопристойни реформатори, които затвориха пивниците за грог! „По-добре мъжът да спи, отколкото да смуче“ казват те. Да! За да може да работи и се бие по-добре за господарите си! Гърчави евнуси, така ги наричам аз. Когато служех с наемниците от Коринтия, пиехме и се забавлявахме с жени по цяла нощ, след което се биехме по цял ден. Да, кръв течеше по мечовете ни. Но да се върнем на тебе, момичето ми. Махни тази проклета маска …

Тя избегна ръцете му с гъвкаво извиване на тялото си, стараейки се да не го отблъсне. Осъзнаваше опасността да е насаме с пиян варварин. Ако разкриеше самоличността си, той можеше да й се изсмее или просто да си отиде. Не бе сигурна дали няма да пререже гърлото й. Варварите вършеха необясними неща. Тя се пребори с надигащия се в нея страх.

— Не тук — усмихна се тя. — Ела с мен…

— Къде? — Дивашката му кръв кипеше, но той бе предпазлив като вълк. — Да не ме отведеш в някое свърталище на грабители?

— Не, няма, кълна се! — тя с труд отбягваше ръката, която отново се опитваше неумело да свали воала й.

— Дявол да те вземе, момиче! — изръмжа той недоволно. — Ти си лоша като останалите хиркански жени, а този проклет воал… А, ето … поне ще видя тялото ти!

Преди да може да му попречи, той смъкна пелерината от нея и тя чу как дъхът му изсъсква през зъбите. Той стоеше държейки пелерината и я оглеждаше сякаш бе изтрезнял от гледката на богатите й одежди. Тя забеляза как в очите му проблясва неясно подозрение.

— Коя, по дяволите, си ти? — прошепна той. — Ти не си уличница, освен ако любовникът ти не е ограбил кралския харем за да те облече.

— Остави това — тя се осмели да постави бялата си длан на масивната му, облечена в желязо ръка. — Ела с мен и да се махнем от улицата.

Той се поколеба, но след това сви могъщите си рамене. Тя видя, че я смята за благородница, която изморена от вежливи любовници е решила по този начин да се позабавлява. Той й позволи да наметне пелерината си отново и я последва. С ъгълчето на очите си тя го наблюдаваше докато вървяха заедно по улицата. Ризницата не можеше да скрие твърдите линии на тигровата му сила. Всичко в него напомняше за тигър, първичност, неопитоменост. Той й беше чужд както джунглата и тя осъзнаваше разликата от непринудените ухажори, с които бе свикнала. Страхуваше се от него, убеждаваше се, че ненавижда суровата му брутална сила и безсрамния му варваризъм, но нещо изплашено и крехко в нея се стремеше към него, а онази скрита, първична струнка в душата на всяка жена бе докосната и бе отговорила. Тя бе почувствувала твърдостта на ръката му върху своята и дълбоко в нея едно приятно усещане живееше със спомена от този контакт. Много мъже бяха падали на колене пред Ясмела. Сега до нея, който, чувствуваше тя, никога не бе коленичил пред никого. Чуствуваше се като човек, който съпровожда незавързан тигър — тя бе изплашена и омаяна от този страх.

Тя спря пред портите на двореца и леко се облегна на вратата. Хвърли бърз поглед към спътника си, но не видя подозрение в очите му.

— Дворец, а? — избоботи той. — Да не си прислужница?

За момент установи, че се пита с някаква странна ревност дали някоя от нейните прислужници вече не е въвеждала този войн в двореца. Стражите даже не помръднаха, когато тя го поведе между тях, но той ги изгледа така както разгневено куче оглежда непозната глутница. Тя го въведе през скрита зад завеса врата в една вътрешна стая, където той застана разглеждайки с наивно любопитство гоблените по стените, докато не видя кристална кана с вино на маса от абанос. С въздишка на благодарност той взе каната и я надигна. В този момент Ватиса дотича отвътре и задъхана извика:

— О, моя принцесо…

— Принцесо!

Каната с вино се разби на пода. С движение, толкова бързо, че не можеше да се проследи с поглед, наемникът дръпна воала на Ясмела и заби разгневен поглед в лицето й. След това отскочи с проклятие, а в ръката му се появи меч, чието широко острие отразяваше синя светлина. Очите му горяха като на тигър, хванат в капан. Във въздуха се чувствуваше онова напрежение, което предхожда настъпването на буря. Ватиса се отпусна на пода, онемяла от страх, но Ясмела се изправи срещу разгневения варварин без да мигне. Тя осъзна, че е заложила живота си: вбесен от обзелото го подозрение и изпаднал в необоснована паника, той можеше да посее смърт при най-малката провокация. Но пред лицето на кризата тя изпитваше вътрешно възбуждение, което я оставяше без дъх.

— Не се страхувай — каза тя. — Аз съм Ясмела, но няма причини да се боиш от мен.

— Защо ме доведе тук? — изръмжа той, а пламналия му поглед оглеждаше стаята. — Що за клопка е това?

— Няма никаква клопка — отговори тя. — Доведох те тук, защото можеш да ми помогнеш. Обърнах се към боговете… към Митра… и той ми нареди да изляза на улицата и да поискам помощта на първия мъж, когото срещна.

Това бе нещо, което той можеше да разбере. Варварите също имаха своите оракули. Той свали меча, но не го прибра в ножницата.

— Е, добре, ако си Ясмела, значи имаш нужда от помощ — изсумтя той. — Кралството ти е забъркано в голяма каша. Но как мога да ти помогна аз? Ако искаш да прережа нечие гърло, да, но…

— Седни! — поиска тя. — Ватиса, донеси му вино.

Той се подчини, но тя забеляза, че не забрави да седне с гръб опрян на празна стена, откъдето да наблюдава цялата стая. Той постави извадения си меч на защитените си от броня колене. Тя гледаше меча в захлас. Тъмно сините отблясъци, които хвърляше като че ли разказваха за проливане на кръв и плячкосване; тя се съмняваше, че би могла да го повдигне, но съзнаваше, че наемникът може да го държи в ръката си със същата лекота, с която тя държи камшика за езда. Тя забеляза размера и силата на ръцете му — това не бяха късите, недоразвити лапи на някакъв троглодит. Гузно трепвайки, тя осъзна, че си представя тези силни пръсти, вплетени в косите й.

Чувството му за сигурност забележимо укрепна, когато тя се отпусна на дивана срещу него. Той повдигна шлема си и го постави на масата, свали назад качулката и остави гънките на ризницата да паднат свободно на масивните му рамене. Сега тя по-добре можеше да оцени приликата му с Хайборейските раси. В тъмното му, покрито с белези лице имаше нещо мрачно и макар да нямаше даже сянка на поквареност или на зли помисли, там се долавяше нещо зловещо, подсилвано от горящия поглед на сините му очи. Ниското, но широко чело бе обрамчено от квадратно оформена разбъркана грива, черна като гарваново крило.

— Кой си ти? — попита тя рязко.

— Конан, капитан на наемниците — отговори той, изпразвайки чашата с вино на един дъх и протягайки я за още. — Роден съм в Кимерия.

Името не означаваше нищо за нея. Тя смътно си спомняше, че това е една дива, хълмиста страна, която се простираше далече на север, отвъд последните поселения на Хайборейските нации и че е населявана от свирепа, мрачна раса. Никога по-рано не бе срещала никой от тях.

Подпирайки брадичка върху ръцете си, тя го гледаше с дълбоките си тъмни очи, които бяха заробили не едно сърце.

— Конан от Кимерия, — каза тя — ти каза, че съм имала нужда от помощ. Защо?

— Ами, — започна той — това е ясно за всеки. Кралят, твой брат, е в офирски затвор; Кот крои заговор да те зароби; онзи магьосник иска да унищожи Шем с огън от ада… и което е най-лошото, войниците ти дезертират всеки ден.

Тя не отговори веднага; усещането някой мъж да й говори така прямо бе нещо ново за нея, а и думите му не бяха украсени по дворцовия начин на изразяване.

— Защо дезертират войниците ми, Конан? — запита тя.

— Някои биват наемани направо в Кот — отвърна той, отпивайки с наслаждение от каната с вино. — Много считат, че Хорайа е обречена като независима държава. Много са изплашени от разказите за това куче Натохк.

— А наемниците ще останат ли? — осведоми се тя с безпокойство.

— Докато ни плащаш добре — отговори той честно. — Политиката ти не ни интересува. Можеш да имаш доверие в Амалрик, нашия генерал, но останалите сме обикновени хора, които обичат плячката. Ако платиш откупа, който Офир иска, хората казват, че няма да можеш да плащаш на нас. В този случай може да преминем при краля на Кот, макар че този проклет нещастник никога няма да ми стане приятел. Или можем да оплячкосаме този град. В гражданските войни плячката е винаги изобилна.

— А защо няма да преминете на страната на Натохк? — запита тя.

— Какво може да ни плати той? — изсумтя Конан — Да не би с кореместите идоли, които е награбил от шемитските градове? Докато се бориш срещу Натохк, можеш да ни имаш доверие.

— А приятелите ти ще тръгнат ли след тебе? — запита тя неочаквано.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, — отговори тя натъртено, — че възнамерявам да те направя командир на армиите на Хорайа.

Той рязко спря, едва поднесъл чашата до устните си, които се изкривиха в широко ухилване. В очите му блесна нова светлина.

— Командир? Кром! Но какво ще кажат напарфюмираните ти благородници?

— Те ще ми се подчинят! — Тя плясна с ръце за да повика роба, който влезе и се поклони дълбоко. — Нека граф Теспидес веднага дойде при мен, както и канцлера Таурус, лорд Амалрик и Ага Шупрас.

— Ще се доверя на Митра — каза тя, свеждайки поглед към Конан, който сега унищожаваше храната, поставена пред него от треперещата Ватиса. — Поне воювал ли си достатъчно?

— Аз съм роден по време на битка — отговори той, откъсвайки със силните си зъби парче месо от огромен кокал. — Първите звуци, чути от ушите ми, са били дрънченето на мечовете и виковете на посечените. Бил съм се заради кръвна вражда, в племенни войни и имперски кампании.

— Но можеш ли да поведеш хората или да организираш бойния ред?

— Е, мога да опитам — отвърна той невъзмутимо. — Това не е нещо повече от бой с мечове, само че в по-голям мащаб. Премахваш защитата му и после… мушкаш, сечеш. И пада или неговата глава, или твоята.

Робът отново влезе и оповести пристигането на мъжете, които бяха повикани, а Ясмела излезе във външната стая, придърпвайки кадифената завеса зад гърба си. Благородниците се поклониха, очевидно изненандани, че са повиквани в такъв час.

— Повиках ви, за да ви съобщя за решението, което взех — каза Ясмела. — Кралството е в опасност …

— Съвсем правилно, моя принцесо — заговорилият бе граф Теспидес, висок мъж, чийто черни кичури бяха накъдрени и напарфюмирани. С една ръка той приклади заострените си мустаци, а с другата придържаше кадифена шапка с алено перо, прикрепено със златна игла. Острите му обувки бяха от сатен, а нагръдника му от обшито със злато кадифе. Бе леко развълнуван, но мишците му под коприната бяха стоманени. — Добре е да се предложи на Офир повече злато за да бъде освободен вашия брат — краля.

— Решително не съм съгласен — намеси се канцлера Тау — рус, възрастен мъж в хермелиново наметало, чието лице бе набраздено от грижите, свързани с дългата му служба. — Това, което вече предложихме ще ни направи просяци. Да се предлага повече, означава само да се подхранва алчността на Офир. Моя принцесо, казвам онова, което вече съм казвал: Офир няма да предприеме нищо, преди да сме посрещнали ордата нашественици. Ако загубим, те ще предадат крал Хосус на Кот, ако спечелим, те без съмнение ще ни предадат Негово Височество, след като платим откупа.

— А междувременно, — прекъсна го Амалрик — войниците ще дезертират ден след ден, а наемниците ще се чудят защо протакаме. — Той беше немедиец, едър мъж с лъвска жълта грива. — Ако ще действуваме, трябва да го направим бързо…

— Утре потегляме на юг — отговори тя. — И ето мъжа, който ще ви предвожда!

Рязко дръпвайки встрани кадифените завеси, тя с драматичен жест посочи кимериеца. Моментът може би не беше найподходящия за това съобщение. Конан се бе изтегнал на стола си, с крака върху абаносовата масичка и бе зает да огризва хванатия здраво с две ръце говежди кокал. Той погледна небрежно към изумените благородници, леко се ухили в посока на Амалрик и продължи огризването с непроменено настървение.

— Нека Митра ни опази! — експлодира Амалрик. — Това е Конан северняка — най-големият смутител на спокойствието от всичките ми момчета! Бих го обесил още преди години, ако не беше най-добрия боец с меч, който някога е слагал ризница…

— Ваша светлост може да е настроен да се шегува — извика Теспидес, чийто аристократични черти на лицето потъмняха. — Този мъж е дивак … младеж без култура, без потекло! Оскърбително е да се иска от благородници да му се подчиняват! Аз…

— Граф Теспидес, — обади се Ясмела — мушнал сте ръкавицата ми под ремъка си. Моля ви дайте ми я и после вървете.

— Да вървя? — извика той трепвайки — Къде да вървя?

— В Кот или Хадес! — отвърна тя. — Ако не ще ми служите както желая това, няма да ми служите изобщо.

— Не сте справедлива към мен, принцесо — отговори той, покланяйки се, дълбоко наранен. — Няма да ви изоставя! Заради вас ще поставя меча си на разположение дори на този дивак!

— А вие, милорд Амалрик?

Амалрик тихо изруга, после се засмя. Един истински войн на удачата, за него не съществуваха промени в благоразположението, колкото и неприятни да бяха, които можеха да го изненадат.

— Ще служа под негова заповед. „Къс живот, но весел“ казвах на времето, а с Конан-Убиеца начело, животът най-вероятно ще бъде едновременно къс и весел. Митра! Ако кучето някога е командвало някога повече от група себеподобни, аз ще го изям така, както си е — с цялата екипировка!

— А вие, мой Ага? — обърна се тя към Шупрас.

Той сви рамене примирено. Бе типичен представител на расата, развила се покрай южните граници на Кот — висок, сух, с черти по-източени и по-ястребови, отколкото на пустинните му събратя с по-чиста кръв.

— Ищар решава, принцесо — в думите му звучеше фатализма на предците му.

— Почакайте тук — разпореди се тя и докато Теспидес пуфтеше и мачкаше кадифената си шапка, Таурус мърмореше тихо, а Амалрик крачеше напред-назад, дърпайки жълтата си брада и усмихвайки се като гладен лъв, Ясмела изчезна отново зад завесата и плясна с ръце, извиквайки робите си.

По нейна заповед те донесоха доспехи за да подменят старите на Конан: яка за ризницата, обковани ботуши, кираса, набедреници, лек шлем със забрало. Когато Ясмела отново дръпна завесата, един нов Конан облечен в излъскана стомана, стоеше пред публиката. Скрит под плочите на бронята, с вдигнато забрало и тъмно лице, по което играеха сенките на перата, полюшващи се над шлема му, в него имаше една мрачна внушителност, която дори Теспидес неохотно отбеляза. Насмешката угасна устните на Амалрик.

— В името на Митра, — каза той бавно — никога не съм очаквал да те видя облечен в желязна броня, но на тебе тя ти прилича. Кълна се в костите на ръцете си, Конан, виждал съм крале, които носят доспехите си с по-малко царственност от тебе!

Конан не проговори. Една бърза сянка мина през мислите му. През годините, които му предстояха, когато мечтите му щяха да се сбъднат, той щеше да си спомня думите на Амалрик.