Бурята

30. Безумно стъклено пиле

Великата Александрийска библиотека си оставаше тиха като гробница в среднощните часове, така че единствено Мюнира и гвардейците на Острието, стоящи на пост пред входа, знаеха за тайнствения посетител, който идваше през нейната смяна. Гвардейците бяха достатъчно незаинтересовани, та да не задават въпроси, така че Косач Фарадей можеше да провежда разследването си толкова тайно, колкото това бе възможно в обществена институция.

Той прелистваше томове в Залата на основателите, но не искаше да каже на Мюнира какво търси. Тя не зададе въпроса директно след онзи първи ден, макар че при случай умело подпитваше за насока.

— Ако търсите мъдри думи, над които да поразсъждавате, може да пробвате с Косач Кинг — предложи една вечер.

— Косач Клеопатра е писала много за ранните конклави и първите Косачи в своите дневници — подхвърли друг път.

И ето че веднъж спомена Косач Поухатан.

— Имал е слабост към пътешествията и географията — каза тя. Очевидно тази фраза попадна на място, защото Фарадей разви жив интерес към работата на човека.

След като няколко седмици посещава библиотеката, той официално взе Мюнира под крилото си.

— Ще ми трябва помощник в тази задача — каза ѝ. — Надявам се такъв пост да те заинтересува.

Макар че сърцето на Мюнира подскочи, тя не даде външен израз на чувствата си. Вместо това изигра колебание.

— Ще трябва да прекъсна обучението си, а пък ако се наложи да заминем, да напусна и службата си в библиотеката — каза му тя. — Нека да си помисля.

На следващия ден прие предложението.

Спря да посещава лекции, но остана в библиотеката, защото на Косач Фарадей тя му беше нужна там. Едва сега, когато сътрудничеството им стана официално, той сподели какво търси.

— Място е — каза ѝ. — Изгубено е в античността, но вярвам, че е съществувало и че можем да го открием.

— Атлантида? — взе да гадае тя. — Камелот? Дисниленд? Лас Вегас?

— Нищо толкова колоритно — отвърна той, но после размисли. — А може би още по-колоритно. Зависи как ще го погледнеш и какво ще открием в действителност. — Той се поколеба, преди да го назове, дори изглеждаше леко смутен. — Търсим Земята на бленуването.

Това я накара да се разсмее с глас. Със същата сила можеше да ѝ каже, че търсят Средната земя или Човекът от Луната.

— Това е художествена измислица! — възкликна тя. — И то не от най-добрите.

Знаеше скоропоговорката, всички я знаеха. Беше опростена метафора за живота и смъртта — запознаване на малките деца с понятия, които в крайна сметка трябваше да схванат.

— Да — съгласи се той. — Но знаеш ли, че това стихче не е съществувало в Епохата на смъртните?

Тя отвори уста да оспори твърдението, но се спря. Повечето детски песнички и стихчета идваха от средновековната ера на смъртните. Тя никога не ги бе проучвала, но други го бяха правили. А Косач Фарадей беше щателен в работата си. Щом той твърдеше, че не е съществувало, когато хората са умирали, тя трябваше да му повярва въпреки инстинкта си.

— Скоропоговорката не е еволюирала, както става с други такива — посочи Фарадей. — Мисля, че е била умишлено подхвърлена.

Мюнира можа само да поклати глава.

— С каква цел?

— Ето това възнамерявам да открия — каза Косач Фарадей.

Мюнира започна службата си като помощник на Фарадей със съмнения, но ги загърби, отложи критиката си, за да може да си върши работата. Фарадей не беше прекомерно взискателен. Никога не я третираше като безгласна буква и не ѝ възлагаше задачи под нейното ниво. Поръчките му към нея бяха достойни за уменията ѝ на библиотекар и учен.

— Искам да се разровиш в задния мозък и да пресъздадеш движенията на всички ранни Косачи. Места, където са извършвали Прибирания. Такива, до които са пътували периодично. Търсим бели петна в записките им. Периоди от време, за които не е отчетено къде са били.

Да дири в масивния дигитален заден мозък на Бурята древна информация, бе съблазнително предизвикателство. Не бе имала нужда от достъп до този архивиран сектор след времето на стажа си, но знаеше как да се ориентира в него. И все пак би могла да напише цяла дисертация за уменията, които усвои в процеса на това конкретно проучване. Но никой нямаше да научи за тази дисертация, защото тя се извършваше в строга секретност.

И все пак, при всичките си усилия не откри нищо полезно. Нищо не сочеше, че Косачите основатели някога са се събирали на тайно място.

Фарадей ни най-малко не беше обезсърчен. Даде ѝ нова задача.

— Създай дигитални варианти на първите дневници на всеки от ранните Косачи — каза ѝ. — После прекарай файловете през най-добрия декодиращ софтуер на Форума на Косачите и виж дали ще излязат някакви кодирани съобщения.

Софтуерът беше бавен — поне в сравнение с този на Бурята, който би направил всички изчисления за секунди. Софтуерът на Косачите се тътреше с дни. Накрая започна да изкарва данни. Само че нещата, които бълваше, бяха абсурдни. От рода на „Задълбочена среднощна зелена крава“ и „Безумно стъклено пиле“.

— Намирате ли някакъв смисъл в това? — попита тя Фарадей.

Той тъжно поклати глава.

— Не вярвам Косачите основатели да са били толкова тъпи, че да създадат сложен код, а после да използват за декодер безсмислени гатанки. Вече бездруго имаме гатанката на стихчето. Един код би бил по-праволинеен и системен.

Когато компютърът изплю „Чадърено-патладжанен победен полет“, те си признаха поредния неуспех.

— Колкото повече се вглеждаш в случайната информация, толкова повече съвпаденията изглеждат като модел — заключи Фарадей.

Но думата „полет“ ангажира съзнанието на Мюнира. Да, беше случайна, но понякога безразборността водеше до моменти на забележителна яснота и разтърсващи открития.

В залата за географски карти на библиотеката нямаше действителни карти. Центърът ѝ се въртеше около холографна Земя. С няколко почуквания и бръсвания по екрана всеки участък от глобуса можеше да се увеличи за проучване, както можеше да бъде изобразена всяка ера назад до свръхконтинента Пангея. Мюнира заведе Косач Фарадей в залата за географски карти веднага щом той дойде следващата вечер, но не му каза защо.

— Угодете ми — помоли.

И той отново демонстрира онова странно съчетание от раздразнение и безгранично търпение, когато я последва към въпросната зала. Тя докосна няколко клавиша и глобусът се промени. Сега приличаше на холографско кълбо от черна прежда с диаметър три метра.

— Какво гледам? — попита Фарадей.

— Маршрути за полети — отвърна тя. — За последните петдесет години въздухоплаване, като всеки полет е представен с дебелина от микрон. — Тя завъртя кълбото. — Кажете ми какво виждате.

Фарадей ѝ хвърли добродушен поглед, очевидно малко изненадан, че Мюнира се държи, сякаш тя е менторът, но се включи в играта.

— Полетите са най-гъсти около главните заселени центрове — коментира той.

— Какво още?

Той заработи с клавиатурата и обърна кълбото така, че да бъдат видими полюсите, отбелязани с малки бели точки като на детска рисунка с боички.

— Трансконтиненталният въздушен трафик все още е доста натоварен над Северния полюс, но полетите са по-рехави над Антарктика, при все че там има много населени региони.

— Продължете да гледате — поръча Мюнира.

Той върна глобуса към нормалния му наклон и го нагласи на малко по-бързо въртене.

Накрая го спря над Тихия океан.

— Ето! — каза. — Синьо петно…

— Бинго! — възкликна Мюнира. Тя отстрани линиите на полетите и уголеми малкото петно океан.

— Нито един самолет не е летял над този участък от Тихия океан през петдесетте години, които проучвах. Обзалагам се, че никакви самолети не са пресичали въздушното му пространство още от основаването на Форума на Косачите.

Островите на Микронезия бяха на запад от участъка, а Хаваите — на изток. Но самият участък беше просто празно море.

— Интересно — промърмори Косач Фарадей. — Сляпо петно.

— И ако е такова — добави Мюнира, — то е най-голямото в света. А ние сме единствените, които знаем за него.

31. Траекторията на копнежа

Арката бе паднала в Епохата на смъртните, когато Фулкръм Сити се бе наричал Сейнт Луис.

В продължение на много години голямата стоманена конструкция бе стояла на западния бряг на река Мисисипи, докато не била повалена от омраза в период, когато неприемливите не просто си играели на злодеяния, но и ги осъществявали, при това най-редовно.

Сега от нея бяха останали само краищата: два ръждясващи стоманени пилона, извисени към небето, леко наклонени един към друг. На дневна светлина и от определени ъгли играеше номера на зрението. Човек почти можеше да види траекторията на копнежа им, да проследи невидимите им пътеки нагоре и напряко и едва ли не да съзре призрака на цялата арка по останките, загатващи за основата ѝ.

Косачи Анастасия и Кюри пристигнаха във Фулкръм Сити в първия ден на годината — пет дни преди Зимния конклав, който винаги се провеждаше в първия четвъртък на новата година. По настояване на Косач Кюри посетиха скелета на Арката.

— Бил е последният акт на тероризъм, осъществен преди въздигането на Бурята, която е сложила край на подобни безобразия — каза Косач Кюри на Цитра.

Цитра бе учила за терора. В училище имаха предмет, посветен на тази тема. Също като съучениците си Цитра бе озадачена от самото понятие. Хора да ликвидират други хора, без да притежават лиценз да го вършат? Разрушаващи съвсем добри сгради, мостове и други важни обекти с едничката цел да лишат останалите от съществуването им? Чак когато стана част от Форума на Косачите, Цитра схвана същността, но я проумя напълно едва когато видя опожаряването на театър „Орфеум“, след което величественият му разкош остана само спомен. Театърът не бе мишената, но неприемливите, които ги бяха нападнали, не ги бе грижа за съпътстващите щети.

— Често посещавам останките от Арката, когато започва нова година — сподели Косач Кюри, докато се разхождаха по оголелите през зимата, но добре поддържани алеи на крайречния парк. — Чувствам смирение пред нея. Напомня ми за нещата, които сме изгубили — но също и колко по-добър е нашият свят сега, отколкото през Епохата на смъртните. Напомня ми защо се занимавам с Прибиране и ми дава сили да се възправя неустрашимо на конклава.

— Сигурно е била красива — промълви Цитра, загледана в ръждясалия северен пилон.

— В задния мозък има снимки на Арката — каза ѝ Мария, — ако ти се тъгува по изгубеното.

— А ти правиш ли го? — попита Цитра. — Тъгуваш ли по изгубеното?

— В някои дни да, в други не — отвърна Косач Кюри. — Днес съм решена да се радвам на онова, което сме спечелили, вместо да оплаквам изгубеното. И в света, и в личен план. — После се обърна към Цитра и се усмихна. — Аз и ти сме живи и незасегнати въпреки двата атентата, които целяха да ни ликвидират. Това си заслужава да се отпразнува.

Цитра отвърна на усмивката на Мария, после отново се загледа в ръждясалите пилони и в парка, където седяха. Напомни ѝ за Мемориалния парк на Епохата на смъртните, където тайно се срещна с Роуан. При мисълта за Роуан сърцето ѝ се сви. Известието за съдбата на Косач Реноар, отишъл си сред пламъци, бе стигнало до нея.

Реноар бе ликвидиран преди близо месец. Тя нямаше представа къде е Роуан сега, нито кого е набелязал за следващото ликвидиране. Той не се ограничаваше до средмерикански Косачи, което означаваше, че може да е навсякъде. Навсякъде, но не и тук.

— Мислите ти те отнесоха нанякъде — отбеляза Косач Кюри. — Така въздейства това място.

Цитра се помъчи да се отърси от унеса си.

— Готова ли си за конклава другата седмица? — попита тя.

— Че защо да не съм? — сви рамене Мария.

— Всички ще говорят за нас след атентатите — посочи Цитра.

— И преди съм била център на внимание по време на конклав — безгрижно отвърна Мария. — Същото се отнася и за теб, скъпа. Само по себе си това не е нито негативно, нито положително. Важното е ти как ще реагираш на това внимание.

От другата страна на северния пилон приближи група хора. Бяха тоналисти. Дванайсет на брой. Когато не пътуваха сами, тоналистите се движеха на групи от по седем или дванайсет, представляващи седемте ноти на диатоничната гама и дванайсетте полутона на хроматичната гама. Отдаваха се на нелепо робско подчинение пред знаковите цифри в музиката. Тоналистите често можеха да бъдат видени да обикалят археологически руини и да търсят така наречения Велик камертон, за който се предполагаше, че е скрит някъде из останките от Епохата на смъртните.

Докато другите хора се изнизваха, щом видеха Косачи в парка, тоналистите показаха, че няма да отстъпят и крачка назад. Някои дори им хвърляха негодуващи погледи. Цитра тръгна към тях.

— Анастасия, какво правиш? — попита я Мария. — Остави ги, не ги закачай.

Но Косач Анастасия никога не прекъсваше по средата нещо, което си бе наумила. Нито пък го правеше Цитра Теранова.

— От кой орден сте? — попита тя онзи, който изглеждаше като техен водач.

— Ние сме Дориански тоналисти — отговори той. — Но не виждам откъде накъде това да е ваша работа.

— Ако искам да предам съобщение на човек в локриански манастир, ще можете ли да го направите?

Той се напрегна.

— Ние, дорианците, не общуваме с локрианците — отсече той. — Прекалено свободно тълкуват доктрината.

Цитра въздъхна. И сама не знаеше какво съобщение иска да изпрати на Грейсън. Може би просто благодарност, задето ѝ спаси живота. Толкова се разстрои, че той, а не Роуан се оказа на срещата, та не се държа както трябва към него и въобще дори не му благодари за стореното. Е, сега беше без значение, защото очевидно никакво съобщение нямаше да стигне до него.

— Вървете си — подкани я водачът със сурово и осъдително изражение. — Вонята ви е оскърбление за нас.

Цитра му се изсмя и това го накара да се изчерви. Срещала бе кротки и благи тоналисти, други, които настойчиво рекламираха и пробутваха своя тип щуротия. Отбеляза си наум, че Дорианските тоналисти са простаци.

В този момент Косач Кюри застана до нея.

— Не си губи времето, Анастасия — каза. — Те нямат какво да ти предложат освен враждебност и хули.

— Знаем те коя си — обърна се водачът към нея с още по-неприкрита злоба, отколкото към Цитра. — Ранните ти дела не са забравени и простени. Един ден ще си получиш възмездието.

Мария пламна от гняв.

— Ти заплашваш ли ме?

— Не — отвърна той. — Оставяме правосъдието на вселената. А всяко прозвънтяване предизвиква ответно ехо.

Цитра изтълкува това като тоналисткия вариант на поговорката „Каквото повикало, такова се обадило“.

— Ела, Анастасия — каза Мария. — Тези фанатици не си струват и секунда повече от времето ни.

Цитра можеше просто да си тръгне, но мъжът с неговата наглост направо си просеше да си поиграе малко с тях. Така че тя му протегна пръстена си.

— Целуни го — нареди.

Косач Кюри се обърна към нея шокирана.

— Анастасия, как ти хрумна да…

Но тя прекъсна Мария.

— Казах, целуни го!

Знаеше, че той няма да го направи, но подозираше, че някои от другите в групата ще бъдат изкушени.

— Давам една година имунитет на онзи сред вас, който излезе напред да целуне пръстена ми.

Водачът им пребледня, ужасѐн, че тази тюркоазена вестителка на неестествена смърт може да му измъкне всичките под носа.

— Интонирайте! — извика им. — Прогонете ги!

Те подхванаха странни звуци с отворена уста, всеки зациклил на различен тон, докато заприличаха на рояк пчели.

Цитра свали ръката си с пръстена и задържа взора на водача още за миг. Да, той бе триумфирал над подхвърленото от нея изкушение, но едвам и сам го съзнаваше. Тя им обърна гръб и си тръгна с Косач Кюри. Ала и след отдалечаването им онези продължиха да жужат и вероятно нямаше да спрат, докато водачът им не ги прекъснеше.

— Какъв беше смисълът от това? — ядосваше се Мария. — Не си ли чувала израза „Остави култа на какофонията му?“

Мария изглеждаше неспокойна, докато излизаха от парка, вероятно поради спомена за брат си.

— Съжалявам — каза ѝ Цитра. — Не биваше да разбутвам това гнездо на стършели.

— Не, не биваше — отсече Мария. И след миг добави: — Колкото и вбесяващи да са тоналистите, той беше прав за едно. Делата ти винаги се връщат, за да те преследват. Минаха почти сто и петдесет години, откакто премахнах загнилите остатъци от правителството, за да разчистя пътя към един по-добър свят. Никога не платих цена за тези престъпления. Но някой ден ехото ще се върне.

Косач Кюри не каза нищо повече, ала думите ѝ се задържаха със силата на жуженето на тоналистите, за което Цитра можеше да се закълне, че звуча в главата ѝ чак до края на деня.

32. Смирени в дързостта

В деня на Зимния конклав, 7-ми януари, Годината на раптора, сутринта бе мразовита, но безветрена. Бе естествен за сезона студ — Бурята не се намесваше в метеорологията заради Косачите. На моменти те се оплакваха от неудобствата, причинявани от времето, и твърдяха, че Бурята им прави напук, което бе нелепо, но някои хора просто не можеха да се въздържат да ѝ приписват човешки недостатъци.

Гвардията на Острието имаше далеч по-масирано присъствие от обичайното за Зимния конклав. Главната ѝ цел винаги бе била да овладява тълпите и да се погрижи Косачите да изкачват безпрепятствено каменните стъпала към церемониалната сграда. Но този път стълбището бе обрамчено от непрекъснати редици гвардейци, застанали плътно рамо до рамо, а зад тях разочарованото множество едва успяваше да зърне Косачите при минаването им.

Някои хора силом си пробиваха път, за да направят снимки или да се осмелят да докоснат робата на Косач. В миналото такива свръхентусиазирани граждани бяха издърпвани назад към общата маса със строг поглед или укор. Днес гвардейците бяха инструктирани да ги отстраняват с куршуми. Достатъчно бе неколцина изпаднали във временна смърт да бъдат спешно пратени в съживителни центрове, та другите да се вразумят. Така редът бе напълно възстановен.

Както и по отношение на всичко друго, Косачите имаха коренно противоположни мнения за допълнителните охранителни мерки.

— Не ми харесва — мърмореше Косач Салк. — Не е ли редно всички тези хора поне да ни видят в цялата ни слава, а не само когато ги подлагаме на Прибиране?

Косач Брамс възрази на такава гледна точка.

— Приветствам мъдростта на Свещеното острие да осигури по-строга охрана — заяви той. — Нашата безопасност е над всичко.

Косач О’Кийф коментира, че трябвало просто да изградят подземен тунел, по който Косачите да влязат в сградата, и макар да го каза с горчива ирония, Косач Карнеги отбеляза, че това било първата добра идея, осенила О’Кийф от години насам.

Разногласията набъбваха и Косачите се наежваха един срещу друг, преди още да са влезли в сградата.

— Веднъж щом бъде премахнат Косач Луцифер, всичко това ще се уталожи и нещата ще се върнат към нормалното си състояние — твърдеше не един Косач, сякаш отстраняването на отдалия се на саморазправа индивид в черна роба бе някакъв универсален лек.

Тюркоазената Косач Анастасия се опитваше да поддържа самоуверено изправена стойка като на Косач Кюри, докато се качваше по стълбите, и полагаше всички усилия да отпрати надалеч Цитра Теранова за този ден и да си позволи да бъде изцяло Косач и външно, и отвътре. Чуваше пътем недоволното мърморене по повод Косач Луцифер, но то ѝ даде кураж, вместо да я разтревожи. Не само че Роуан бе още на линия, но те го наричаха Косач Луцифер, тоест, приемаха го като един от тях, та макар и да го правеха неволно.

— Наистина ли вярват, че като спрат Роуан, ще изчезнат всички нередности, които са налице във форума на Косачите? — попита тя Косач Кюри.

— Някои предпочитат да не виждат никакви нередности — отвърна Мария.

На Анастасия ѝ бе трудно да го повярва. Но от друга страна, да посочиш някого като изкупителна жертва за сложни проблеми, беше лесният изход и любимо развлечение на човечеството от пещерната ера насам, когато първата тълпа първобитни хора запратила камък по някого.

Неприятната истина бе, че разколът сред Косачите вече зееше като дълбока рана, нанесена при Прибиране. Налице бе „новият ред“, стремящ се да наложи оправдание за садистичните си апетити, и старата гвардия, която се пенеше как трябвало да бъде, но не предприемаше никакви действия в тази насока. Двете фракции бяха в смъртна хватка, но нито едната не можеше да умре.

Както винаги, имаше изобилие от закуски, сервирани в ротондата, където Косачите се събираха неформално преди започването на конклава. Тази сутрин угощението бе бюфет с морски дарове, подредени с невероятно художествено умение. Парчета пушена сьомга и маринована херинга, камари скариди и стриди върху лед, ръчен хляб и безброй видове сирена.

Анастасия си бе мислила, че няма апетит, но това кулинарно изобилие можеше да накара мъртвите да се надигнат за едно последно хранене. И все пак отначало се поколеба да си вземе, защото имаше чувството, че ще разтури скулптура. Ала след като останалите Косачи — и добрите, и лошите — нападнаха бюфета като пирани, Анастасия се предаде и стори същото.

— Това е неофициален ритуал, датиращ от старото време — беше ѝ казала веднъж Косач Кюри. — Дори най-аскетичните и сдържани Косачи са се отдавали на пируване три пъти годишно без угризения.

Мария насочи вниманието на Анастасия към групите Косачи и как те се бяха разделили по интереси. Никъде разцеплението не бе толкова очевидно, колкото тук, в ротондата. Косачите от новия ред пращаха ясно доловими послания — дръзки и нахакани, отличаващи се от по-дискретната самомнителност на останалите.

— Всички ние сме арогантни — казала ѝ беше веднъж Мария. — Та нали сме избрани тъкмо защото сме най-мъдрите и достойните. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е да бъдем смирени в дързостта си.

Анастасия обхвана с поглед множеството и бе неприятно изненадана да види колко много от Косачите са променили робите си, като бяха вкарали в тях инкрустирани скъпоценни камъни, което, благодарение на Годар, техния мъченик, се бе превърнало в символ на новия ред. Когато Цитра за пръв присъства на конклав като стажант, имаше далеч повече независими Косачи, които не се обвързваха с нито една фракция, но такива сега бяха много малко и линията в пясъка се бе превърнала в яма, заплашваща да погълне онези, които не вземаха страна. Ужасена бе да види, че Почитаемият Косач Неру бе добавил аметисти към сивата си роба.

— Волта беше мой стажант — обясни Неру. — Когато се присъедини към новия ред, приех го като лична обида… Но после той умря в пожара в тоналисткия манастир и почувствах, че му дължа непредубеденост. Сега намирам радост в Прибирането и изненадващо, това не е нещо ужасно.

Анастасия хранеше твърде голямо уважение към Почитаемия Косач, за да изказва пред него мнението си, но Мария не беше от тези, които ще си замълчат тактично.

— Знам, че ти държеше на Волта — заяви Косач Кюри, — но скръбта не е извинение за безчинствата.

Неру буквално онемя, каквато и бе целта на репликата.

Стояха и похапваха сред сходно мислещи Косачи и те всички окайваха посоката, в която бе поела гилдията на Косачите.

— Изобщо не биваше да им позволяваме да си лепнат етикета „новия ред“ — каза Косач Мандела. — Нищо ново няма в онова, което вършат. А да бъдем определяни ние, останалите, които държим на принципите на основателите, като „старата гвардия“, ни принизява. Далеч по-напредничави сме от тях, дето обслужват първичните си апетити.

— Не може да говориш така, след като току-що излапа половин кило скариди, Нелсън — подкачи го Косач Твен.

Думите му предизвикаха смях сред неколцина, но на Косач Мандела не му беше смешно.

— Храната, поднасяна на конклавите, е предназначена да компенсира иначе скромен и аскетичен живот — каза Мандела. — Но това не означава нищо, когато има такива сред нас, които нищо не си отказват.

— Промяната е нещо добро, стига да служи на всеобщото благо — отбеляза Косач Кюри. — Но новият ред обслужва единствено своето благо.

— Не бива да се отказваме от борбата в името на доброто, Мария — намеси се Косач Меир. — Трябва да поддържаме добродетелите на нашата гилдия, да демонстрираме най-висок морал. Длъжни сме винаги да извършваме Прибирането с мъдрост и състрадание, защото това е същността на професията ни — никога да не отнемаме живот с лека ръка. Работата ни е бреме, не наслада. Тя е привилегия, не развлечение.

— Добре казано — съгласи се Косач Твен. — Имам нужда да вярвам, че добродетелите ще възтържествуват над егоизма на новия ред. — Но после се подсмихна към Косач Меир. — От друга страна, Голда, речта ти звучи като в предизборна кампания за поста Свещено острие.

Тя се разсмя от все сърце на това.

— Не го искам този пост, дори да ме молят.

— Не може да не си чувала слуховете все пак — настоя Косач Твен.

— Голи слухове са. Оставям клюкарстването на Косачи, които още не са направили кръговрат във възрастта си. Аз съм твърде стара да се занимавам с дребнави кроежи.

— Какви слухове? — обърна се Анастасия към Косач Кюри.

Но Косач Кюри бе скептична по темата.

— На всеки няколко години тръгват приказки, че Ксенократ ще се оттегли като Свещено острие, но той така и не го прави. Според мен сам пуска мълвата, за да е сигурен, че ще е в центъра на всички разговори.

Когато подслуша няколко разговора, Анастасия установи, че той е успял. Където не одумваха Косач Луцифер, правеха догадки за Ксенократ. Че вече се е подложил на Самоприбиране, че му се е родило дете, че е имал трагичен инцидент при подмладяване и се е озовал в тялото на тригодишен. Предположенията бяха съвършено необосновани и като че никой не се смущаваше, че някои от клюките бяха напълно нелепи. Това бе част от забавлението.

Анастасия, с нейната си специфична арогантност, бе очаквала да има повсеместни обсъждания за опитите за покушение срещу нея и Мария, но повечето Косачи като че не бяха осведомени за тях.

— Не чух ли, че вие двете сте се укривали? — попита Косач Секвоя. — Във връзка с Косач Луцифер ли беше това?

— Нищо подобно — отсече Анастасия по-рязко и решително, отколкото бе възнамерявала.

Мария се намеси, за да я предпази от още по-голям гаф.

— Беше просто група неприемливи. Принудиха ни да водим номадско съществуване, докато не бяха прочистени.

— Е, радвам се, че с това е приключено — каза Косач Секвоя и насочи вниманието си към бюфета.

— Приключено? — невярваща изрече Анастасия. — Все още нямаме представа кой е стоял зад всичко това.

— Така е — спокойно отвърна Мария — и въпросният човек като нищо може да е тук, в ротондата. Най-добре да се правим на безгрижни.

Константин ги бе информирал за подозрението си, че зад атаките може да стои Косач, и сега работеше по тази версия. Анастасия огледа изпълнената до краен предел ротонда, за да го открие. Не бе трудно да бъде забелязан с изпъкващата му алена роба — макар че, за щастие, по нея нямаше скъпоценности. Константин запазваше позицията си на неутралитет.

— Радвам се, че сте върнали очите си — каза му Анастасия, когато го приближи.

— Още са чувствителни към светлина — обясни той. — Сигурно им трябва време да свикнат.

— Някакви нови следи?

— Не — отвърна той откровено. — Но подозирам, че по време на този конклав на повърхността ще изплават фекални нечистотии. Ще видим доколко ще се развони на заговор.

— Как би оценила първата си година?

Анастасия се обърна и видя друг младши Косач в роба от преднамерено протъркан и разръфан дънков плат. Това беше Косач Морисън. Беше ръкоположен един конклав преди нея. Беше хубав младеж и се опитваше да прилага към работата си на Косач правилата от гимназията, които изненадващо го бяха отвели по-далеч, отколкото Анастасия бе очаквала.

— Годината беше… изпълнена със събития — отговори тя неопределено, тъй като не искаше да влиза в подробности пред него.

— Не се и съмнявам! — усмихна ѝ се той.

Тя се опита да се измъкне, но се оказа обкръжена от групичка младши Косачи, изникнали ненадейно в близост.

— Харесва ми как даваш на хората едномесечно предизвестие — коментира едно момиче, чието име тя не си спомняше. — Може и аз да го пробвам.

— Какво е да придружаваш Косач Кюри при Прибиране? — попита друг млад Косач.

Анастасия се помъчи да бъде любезна и търпелива, но се чувстваше неловко да бъде в центъра на вниманието им. Искаше да има приятели на близка до своята възраст във Форума на Косачите, но мнозина от тях твърде усърдно се домогваха да спечелят благоволението ѝ.

— Внимавай — предупреди я Мария след Конклава на жътвата, — иначе може да се озовеш с антураж.

Анастасия не желаеше да има антураж, нито да общува с Косачи, които притежаваха такъв.

— Трябва да идем заедно на Прибиране — предложи Косач Морисън с намигане, което я подразни. — Ще е забавно.

— Забавно? — повдигна вежда тя. — Значи си се ориентирал към новия ред?

— Симпатизирам и на двете страни — отвърна той, после побърза да се поправи: — Исках да кажа, още не съм решил.

— Е, когато решиш, обади ми се.

И тя остави това като прощална реплика. Когато Косач Морисън бе ръкоположен, Анастасия си каза, че е достойно за възхищение, задето бе избрал да се кръсти на историческа фигура, жена писател и го попита дали трябва да го нарича Тони. Но той ясно даде да се разбере, че намира идеята ѝ за крайно непривлекателна и поясни, че се е нарекъл на Джим Морисън — автор на песни и изпълнител от Епохата на смъртните, умрял от свръхдоза. Цитра си спомняше някои от песните му и каза на Косач Морисън, че историческият му патрон е нацелил поне едно нещо правилно, като е написал „Хората са странни“. В смисъл хора като Косач Морисън. Оттогава той се бе посветил на задачата да я спечели с чар.

— На Морисън надали му е приятно, че повечето от нас, младшите Косачи, искат да се мотаят с теб, а не с него — подхвърли ѝ няколко минути по-късно Косач Бионсе, с което силно ядоса Анастасия.

— Да се мотаете? Косачите не се мотаят. Ние подлагаме на Прибиране, подкрепяме се един друг.

Това затвори устата на Бионсе, но като че издигна Анастасия на още по-висок пиедестал. Припомни ѝ какво бе казал Косач Константин преди последното нападение. Че е също толкова вероятно тя да е мишената, колкото и Мария, защото имала влияние сред младшите Косачи. Тя не желаеше такова влияние, но не можеше да отрече съществуването му. Може би един ден щеше да го приеме и да открие начин да го използва както трябва.

В 6:59 часа сутринта, точно преди месинговите врати да се отворят, за да пропуснат средмериканските Косачи на конклава, пристигна Свещеното острие Ксенократ и сложи край на слуховете, че се е самоприбрал или че е станал мъниче.

— Необичайно е за Ксенократ да пристига толкова късно — учуди се Мария. — Обикновено е сред първите дошли и прекарва възможно най-много време в разговори с останалите Косачи.

— Може би просто иска да избегне въпроси за Косач Луцифер — предположи Анастасия.

— Може би.

Каквато и да беше причината му за това, Ксенократ се погрижи да не допуска беседи в малкото останали моменти, а после вратите се разтвориха и Косачите изпълниха полукръглата зала за конклави.

Уводната сесия на конклава беше типична и се движеше с ледниковото темпо на ритуалите му. Първо всеки Косач се изправяше и произнасяше имената на избраните от него или нея десет скорошни жертви на Прибиране, които да произнесе под съпровода на мрачния звън на желязна камбана. Следваше измиване на ръцете, с което Косачите символично се пречистваха от проливаната в продължение на четири месеца кръв. Като стажант Цитра го бе намирала за безцелно, но сега като Косач Анастасия разбираше дълбоката емоционална и психологическа мощ на съвместното очистване, след като си прекарвал дните си в отнемане на човешки живот.

По време на почивката в средата на предиобеда всички отново се стекоха в ротондата отзад, където закуските бяха заместени от изкусно подредени подноси с мъфини с разноцветни глазури, съответстващи на робите на всички средмерикански Косачи. Беше хрумване, явно преценено като добра идея за момента и впечатляващо за очите, но настана пълен хаос, когато Косачите се скупчиха край масата и затърсиха да открият своя конкретен мъфин, който често се оказваше изяден от някой по-нетърпелив. В сравнение с разговорите на закуска, повече ориентирани към поздрави и общи приказки, обсъжданията в предиобедната почивка бяха по-съдържателни. Косач Сервантес, който бе отправил предизвикателството Бокатор по време на стажуването на Анастасия, сега се приближи към нея да обсъди социалния ѝ статус — тъкмо темата, която тя се опитваше да избегне.

— При положение че толкова много от младшите Косачи са подмамвани да се присъединят към новия ред, неколцина от нас смятат, че ще е добра идея да се учреди комисия по традициите, където те да изследват ученията и най-вече намеренията на Косачите основатели.

Анастасия му изложи откровено мнението си.

— Звучи като добра идея, стига да привлечете достатъчно младши Косачи, които да участват.

— Тъкмо в това ще е твоята роля — каза Сервантес. — Искаме ти да го предложиш. Така ще се създаде солидна база сред младите Косачи за отпор на новия ред.

— Останалите ще ти дадем стопроцентова подкрепа — намеси се Косач Анджелоу.

— И тъй като предложението ще излезе от теб, логично е ти да оглавиш комисията — добави Сервантес.

Анастасия никога не бе предполагала, че ще има шанса да участва в комисия толкова скоро след ръкополагането си за Косач, а още по-малко, че ще я оглавява.

— За мен е чест, че ме смятате способна да председателствам комисия…

— О, повече от способна си — прекъсна я Косач Анджелоу.

— Мая е права — кимна Сервантес. — Вероятно си единствената сред нас, която е в състояние да оправдае създаването на такава комисия.

Главата ѝ се завъртя при мисълта, че опитни Косачи като Сервантес и Анджелоу ѝ възлагат толкова големи надежди. Замисли се за младите Косачи, които гравитираха към нея. Би ли могла да насочи ефективно енергията им към съблюдаване на завета на Косачите основатели? Нямаше как да знае, без да се опита. Вероятно трябваше да престане да избягва младшите Косачи и активно да ги ангажира.

Когато се върнаха в залата за конклави, Анастасия разказа на Косач Кюри за идеята. Тя бе доволна, че протежето ѝ е набелязано за такава важна роля.

— Време е да дадем на младшите Косачи смислена посока — каза. — Напоследък изглеждат крайно невъодушевени.

Анастасия бе готова да направи предложение за създаването на комисията по-късно през деня, само че нещата претърпяха коренен обрат преди разпускането за обедна почивка.

След като Косач Рокуел бе порицан, задето бе подложил на Прибиране твърде много неприемливи, а Косач Ямагучи бе похвалена за артистизма на работата си, Свещеното острие Ксенократ направи съобщение.

— Това засяга всички ви — започна той. — Както знаете, аз съм Свещено острие на Средмерика още от Годината на лемура…

Залата изведнъж напълно притихна. Той не бързаше, остави тишината да се нагнети, преди да продължи.

— И макар четирийсет и три години да са само капка в морето, все пак е дълъг период да вършиш едно и също ден след ден.

Анастасия се обърна към Мария и прошепна:

— На кого си мисли, че говори той? Ние всички вършим едно и също ден след ден.

Мария не ѝ изшътка, но и не отговори.

— Настанаха времена на изпитание — каза Свещеното острие — и намирам, че мога да служа по-добре на Форума на Косачите в друга роля.

И тогава най-сетне стигна до същността.

— Със задоволство ви информирам, че бях избран да наследя мястото на Върховния косач Хемингуей от Световния съвет на Косачите, който ще се подложи на Самоприбиране утре сутринта.

Сега в залата изригна гълчава и Ксенократ заудря с чукчето си, за да въдвори ред, само че след такова известие това не се оказа лесно.

Анастасия се обърна към Косач Кюри, но Мария седеше тъй скована и мълчалива, че Анастасия не се осмели да ѝ зададе въпрос. Вместо това се обърна към Косач Ал-Фараби от другата ѝ страна.

— И какво ще стане сега? — попита. — Той ли ще назначи следващото Свещено острие?

— Не си ли изучавала парламентарни процедури на Форума на Косачите по време на стажа си? — подхвърли Косач Ал-Фараби. — До края на деня ще изберем с гласуване Свещено острие.

Залата зажужа от шепоти, когато Косачите трескаво се заеха да създават и затвърждават съюзи след съобщението на Ксенократ. И тогава един глас се извиси от далечния край на залата.

— Номинирам Почитаемата Косач Мария Кюри за поста Свещено острие на Средмерика.

Беше глас, който Анастасия разпозна веднага, макар че и да не беше, Косач Константин трудно можеше да бъде сбъркан в алената си роба, когато се изправи да обяви номинацията си.

Анастасия стрелна поглед към Мария, която плътно стисна клепачи, и на Анастасия ѝ стана ясно, че по тази причина бе останала така вцепенена преди. Набирала бе сили за този момент. Знаела беше, че някой ще я номинира. Това, че този някой се оказа Константин обаче, трябва да бе изненадало дори и нея.

— Поддържам номинацията! — провикна се друг Косач. Беше Морисън, който мигом насочи поглед към Анастасия, сякаш като беше пръв в поддръжката на номинацията на Косач Кюри, щеше да спечели благоволението ѝ.

Мария отвори очи и започна да поклаща отрицателно глава.

— Ще се наложи да си направя самоотвод — промълви тя повече на себе си, отколкото на Анастасия, но когато понечи да се изправи, за да го обяви, Анастасия съвсем леко докосна ръката ѝ, за да я спре, също както правеше Мария с нея, щом биваше на път да вземе прибързано решение.

— Недей — каза Цитра. — Поне не още. Нека да видим как ще се развият нещата.

Косач Кюри го обмисли, после въздъхна дълбоко.

— Мога да ти гарантирам, че няма да се развият добре — каза, но все пак сдържа езика си и прие номинацията. Засега.

После се изправи Косач в кораловорозова роба, украсена с камъни турмалин и каза:

— Аз номинирам Косач Ницше.

— Очаквах го от нея — изрече с неприязън Косач Ал-Фараби. — Новият ред не пропуска възможност да заграби власт.

Раздадоха се подвиквания в знак на подкрепа и на гняв, от които стените се разтресоха, а яростното чукане с чукчето на Ксенократ само добави ритъм към врявата. Номинацията на Косач Ницше бе подкрепена от друг Косач в роба със скъпоценности.

— Ще има ли други номинации, преди да обявя обедната почивка? — извика Свещеното острие.

И макар че бе номиниран Косач Труман, един от видните независими, вече бе твърде късно. Линиите на битката бяха очертани и неговата номинация дори не бе подкрепена.

33. Гимназия с основен предмет убийство

— Как ти дойде на ум?!

Косач Кюри отиде при Константин в ротондата в мига, в който бяха разпуснати за обяд. И макар той да беше висок мъж, като че се смали пред гнева на Гранд дамата на смъртта.

— Ето че вече знаем причината, поради която двете бяхте атакувани.

— За какво говориш?

Но Анастасия се досети преди Мария.

— Някой е знаел!

— Да — потвърди Константин. — Избирането на Върховен Косач би трябвало да е тайна, но някой е бил наясно, че Ксенократ ще оваканти поста Свещено острие. И този човек е искал да предотврати участието ти в изборите, Мария, както и да попречи на протежето ти да обедини младшите Косачи в гласуването за кандидат, който подкрепя старите разбирания.

Това донякъде посмекчи Косач Кюри. Даде си момент да поразсъждава над чутото.

— Мислиш ли, че е Ницше?

— Не ми се вярва — отвърна Константин. — Вярно, че е от новия ред, но не е такъв тип. Повечето Косачи от новия ред се движат по ръба на закона, без да го нарушават докрай, и Косач Ницше не е по-различен.

— Кой тогава?

Косач Константин нямаше отговор на този въпрос.

— Така или иначе с номинирането ти първа получаваме предимство. Това ни позволява да видим как реагират другите и дали няма да се издадат.

— А ако Константин не те беше номинирал, аз щях да го направя — намеси се Косач Мандела, присъединил се към тях.

— Също и аз — рече Косач Твен.

— Ето, виждаш ли? — заключи Константин с доволна усмивка. — Номинацията ти е била предопределена. Просто исках да я гарантирам стратегически.

— Но аз не искам да бъда Свещено острие! Старала съм се да се опазя от това през целия си живот! — Забеляза Косач Меир, която бе застанала на ръба на групичката. — Голда! — обърна се към нея. — Защо не ти? Винаги знаеш какво точно да кажеш, за да мотивираш хората. Би била забележително Свещено острие!

Косач Меир вдигна ръце.

— О, небеса, не! — възкликна. — Бива ме с думите, но не и с тълпите от хора. Това, че историческият ми патрон е била силен лидер, не значи, че и аз мога да бъда такъв. На драго сърце ще ти пиша речите, но по-далеч не бих отишла.

По лицето на Косач Кюри, обикновено белязано със стоицизъм, бе изписано нетипично огорчение.

— Неща, които съм вършила в миналото, същите онези, за които ме прославят, ме дисквалифицират като евентуално Свещено острие.

Косач Константин се разсмя при тези ѝ думи.

— Мария, ако бяхме съдени по постъпките, предизвикващи най-силни угризения у нас, нямаше да се намери човек, достоен дори да мете пода. Ти си най-квалифицираната и е време да приемеш този факт.

Суматохата в залата за конклави не беше отнела апетита на Косачите. Тъпчеха се дори още по-ненаситно. Анастасия обикаляше ротондата в опит да прецени настроенията. Косачите от новия ред гъмжаха като кошер с подмолни планове и схеми, но същото важеше и за тези от старата школа. Нямаше начин денят да приключи, без да бъде избрано ново Свещено острие, защото ако не друго, Форумът на Косачите си бе взел поука от злоупотребите при политически състезания през Епохата на смъртните. Най-добре бе с избора да се приключи по възможно най-бързия начин, преди озлоблението и разочарованието да нараснат още повече.

— Той няма да получи нужните гласове — бе всеобщото предвиждане за Ницше. — Дори тези, които го поддържат, го правят само защото нямат друга алтернатива.

— Ако Кюри спечели — заяви Косач Морисън, от когото Анастасия май не можеше да се отърве, — ти ще бъдеш в екипа ѝ. Това е доста властна позиция.

— Така или иначе, аз ще гласувам за нея — отсече Косач Ямагучи, още сияеща от похвалата, която бе получила по-рано през деня. — Тя ще бъде много по-добро Свещено острие от Ксенократ.

— Това го чух! — намеси се Ксенократ, нахлул в пространството им като дирижабъл. Косач Ямагучи бе силно сконфузена, но Ксенократ се усмихваше. — Няма страшно, вече не аз съм човекът, когото трябва да впечатляваш.

— И как трябва да ви наричаме сега, Ваше Превъзходителство? — попита Морисън, вечният подмазвач.

— Като Върховен Косач обръщението към мен ще е „Ваше Сияйно Превъзходителство“ — отвърна той, горд като дете, прибрало се от училище с отлична оценка. Може би все пак наистина бе трансформиран в малчуган.

— Говорихте ли вече с Косач Константин? — попита го Анастасия и това отне малко от ентусиазма му.

— Създадох дистанция помежду ни, ако искаш да знаеш — отговори Ксенократ, като уж споделяше лично с Анастасия, но тонът му бе достатъчно висок, че околните да го чуят. — Сигурен съм, че той иска да обсъдим последната информация за стария ти приятел Роуан Дамиш, но аз нямам интерес към тази тема. Тя ще е грижа на новото Свещено острие.

Споменаването на Роуан ѝ подейства като силен и неочакван удар, но тя се отърси от усещането.

— Трябва да говорите с Константин — настоя тя. — Важно е.

И за да се увери, че ще го направи, помаха към Константин, който веднага дойде.

— Ваше Превъзходителство — обърна се към него Константин, защото Ксенократ още не беше сияен, — трябва да знам на кого сте казали за назначението си.

Ксенократ бе обиден от намека.

— На никого, разбира се. Изборът на наследник на Върховен Косач е строго секретен.

— Да, но има ли някой, който може да е дочул?

Ксенократ забави отговора си за кратък миг, но достатъчно да им стане ясно, че премълчава нещо.

— Не, няма такъв.

Константин не каза нищо, просто го изчакваше да си каже.

— Вярно, новината дойде по време, когато имах гости на вечеря — добави.

Свещеното острие бе прочут с вечерите, които даваше. Винаги в интимен кръг, за не повече от двама или трима Косачи. Беше чест да си поканен на трапезата на Свещеното острие и част от дипломатическата му стратегия бе винаги да кани Косачи, които се мразеха взаимно, с надежда да ги сприятели или поне да ги докара до примирие. Понякога успяваше, друг път не.

— Кой присъстваше?

— Проведох разговора в друга стая.

— Да, но кой ви гостуваше?

— Двама Косачи — отвърна Ксенократ. — Твен и Брамс.

Анастасия доста добре познаваше Твен. Твърдеше, че е независим, но почти винаги се обединяваше със старата гвардия, стигнеше ли се до важни решения. Брамс познаваше само от онова, което другите говореха за него.

— Беше ръкоположен в Годината на охлюва — казала ѝ бе веднъж Косач Кюри. — Много уместно, защото навред оставя слузеста диря.

Но добави също така, че Брамс е безобиден. Лишен от вдъхновение лентяй, който си вършеше задълженията и дотам. Възможно ли бе такъв човек да е мозъкът зад заговора срещу тях?

Преди обядът да е приключил, Анастасия се доближи до Косач Брамс, който се въртеше около масата с десерти, за да види може ли да се ориентира на коя фракция е обрекъл верността си.

— Не знам за вас — подхвърли му, — но аз като че никога нямам място за десерт при обяд на конклав.

— Номерът е да се яде бавно — поясни той. — Кротувай, та да сместиш пудинга, така казваше майка ми. — И когато посегна да си вземе парче пай, Анастасия ясно видя, че ръцете му треперят.

— Трябва да се проверите — посъветва го. — Нанитите ви може да имат нужда от настройка.

— От вълнението е — промърмори той. — Не всеки ден избираме ново Свещено острие.

— Може ли Косач Кюри да разчита на гласа ви?

Той се позасмя на това.

— Е, със сигурност няма да гласувам за Ницше!

После се извини и се изгуби в тълпата с парчето си ябълков пай.

На продавачите на оръжия им бе казано, че няма да има време да демонстрират стоката си на този конклав, и бяха отпратени да си стягат багажа. Следобедът принадлежеше на Косачите Ницше и Кюри, като всеки щеше да се опита да убеди колегията да гласува за него.

— Знам, че не го искаш — каза ѝ Анастасия, — но си длъжна да се престориш, че е обратното.

Косач Кюри я погледна с лека насмешка.

— Да не би да ме инструктираш как да се представя пред Форума на Косачите?

— Не… — отвърна Анастасия, но после си припомни как бе подходил Косач Морисън. — Всъщност, да, това правя. Цялата тази история ми прилича на конкурс за популярност в гимназията, а аз съм много по-близо до тази действителност от теб.

Косач Кори се засмя невесело.

— Улучи право в десетката, Анастасия. Точно това представлява Форумът на Косачите, гимназия с основен предмет убийство.

Свещеното острие в един от последните си актове като такъв, обяви дневния ред на следобедното заседание. Всеки от двамата номинирани щеше да изнесе импровизирана реч, а после щеше да се проведе дебат, в който модератор щеше да бъде парламентаристът, седящ отдясно на Свещеното острие. След като минеше частта със задаването на въпроси, главният чиновник на Форума на Косачите, седящ отляво на Свещеното острие, щеше да събере бюлетините при тайно гласуване.

Двамата номинирани щяха да използват много модерен технологичен метод, за да решат кой ще говори пръв: хвърляне на монета. Уви, тъй като материалните пари не бяха вече често срещани в света, наложи се да бъде пратен един от стажантите до офиса на Форума на Косачите да издири такава.

Докато чакаха монетата, нещата добиха извънредно сюрреалистичен обрат.

— Извинете, Ваше Превъзходителство — изрече треперещ глас. И после отново, този път по-уверено: — Ваше Превъзходителство, извинете ме!

Беше Косач Брамс. Имаше някаква промяна у него, но Анастасия не можеше да схване каква точно.

— Конклавът дава думата на Почитаемия Косач Брамс — обяви Ксенократ. — Но, моля те, побързай с това, което имаш да кажеш, та да си продължим работата.

— Имам друга номинация.

— Съжалявам, Косач Брамс, но не можеш да номинираш себе си. Някой друг трябва да го направи.

Неколцина Косачи се изсмяха презрително.

— Не себе си ще номинирам, Ваше Превъзходителство.

Той прочисти гърло и в този момент Анастасия осъзна кое беше различното у него. Беше сменил робата си! Все още беше прасковена кадифена роба със светлосин кант, но в тази имаше пришити опали, които блещукаха като звезди.

— Желая да номинирам Почитаемия Косач Робърт Годар за Свещено острие на Средмерика.

За миг настана тишина… тук-там последваха още смехове, но вече не бяха презрителни. Бяха нервни.

— Брамс — изрече отчетливо Ксенократ, — в случай че си забравил, Косач Годар е мъртъв вече повече от година.

В този момент тежките бронзови врати на залата за конклави започнаха бавно да се отварят.

34. Най-лошият от всички възможни светове

Бронзовите врати бавно се разтвориха и влезе изгореният Косач. Залата се изпълни с шокирани ахвания и скърцане на столове, когато присъстващите се надигнаха, за да го видят по-добре.

— Наистина ли е той?

— Не, не може да бъде.

— Това е някакъв фокус!

— Самозванец е!

Той се движеше по централната пътека между редовете със стойка, която не беше неговата. Не така напрегната. По-младежка. И като че изглеждаше малко по-нисък от преди.

— Да, Годар е!

— Вдигнал се е от пепелта!

— Нямаше по-добър момент!

— Нямаше по-лош момент!

Заедно с него в залата влезе позната фигура в яркозелено. Нима Косач Ранд също беше жива? Погледите се насочиха към отворените бронзови врати в очакване Косачите Чомски и Волта също да се върнат от мъртвите днес, но никой друг не влезе.

Ксенократ пребледня като платно.

— Ка… ка… какво означава това?

— Простете отсъствието ми от последните няколко конклава, Ваше Превъзходителство — заговори Годар с глас, който определено не беше неговият. — Бях тежко пострадал, поради което ми бе невъзможно да дойда. Косач Ранд може да го потвърди.

— Но… тялото ти беше идентифицирано! Беше напълно изгоряло!

— Тялото ми, да — кимна Годар. — Но Косач Ранд беше така добра да ми намери ново.

Стъписаният Ницше се изправи, очевидно също толкова зашеметен, колкото всички останали, от това развитие на събитията.

— Ваше Превъзходителство, желая да дам самоотвод във връзка с номинацията си за Свещено острие — каза той. — Освен това официално подкрепям номинацията на Почитаемия Косач Годар.

Залата отново потъна в хаос. Раздадоха се гневни обвинения и шумно негодувание, но също така възбуден смях и изблици на радост. Нито една емоция не отсъстваше при завръщането на Годар. Само Брамс не изглеждаше изненадан и Анастасия си даде сметка, че той не беше мозъкът, беше червеят в ябълката, пръстът на Годар, бръкнал в пая.

— Това е крайно нередно — избъбри Ксенократ.

— Не — отсече Годар, — нередно е, че още не сте заловили чудовището, което ликвидира скъпите Косачи Чомски и Волта и се опита да ликвидира мен и Косач Ранд. Дори в този момент той търчи на свобода и избива Косачи наляво и надясно, докато вие не се занимавате с нищо друго, освен да се подготвяте за възкачването си в Световния съвет на Косачите. — После Годар се обърна към Косачите: — Когато аз стана Свещено острие, ще накарам Роуан Дамиш да плати за престъпленията си. Гарантирам ви, че ще го открия до седмица след избирането ми за Свещено острие!

Тази прокламация предизвика приветствени възгласи в залата, при това не само Косачите от новия ред ревнаха одобрително, при което стана ясно, че Ницше може да не разполагаше с нужните гласове, но на Годар току-виж му стигнали.

Някъде зад Анастасия Косач Азимов изказа най-доброто обобщение:

— Току-що влязохме в най-лошия от всички възможни светове.

Горе, в административните офиси на Форума на Косачите, начинаещ стажант трескаво търсеше монета. Ако не откриеше такава, щеше да бъде мъмрен, но по-лошото бе, че щеше да претърпи унижение пред целия Форум. Колко капризен бе този свят, помисли си, щом животът и бъдещето му можеха да зависят от някаква си монета.

Най-сетне намери една съвсем зеленясала в дъното на чекмедже, което като нищо не беше отваряно още от края на Епохата на смъртните. Образът върху нея беше на Линкълн — известен президент от този исторически период. Имало бе и Косач Линкълн, не точно един от основателите, но близо до тях. Също като Ксенократ той беше средмериканско Свещено острие и се беше издигнал до Върховен Косач, но се бе уморил от тежката отговорност и се бе подложил на Самоприбиране дълго преди раждането на стажанта. Колко уместно, помисли си, медният образ на историческия му патрон да изиграе такава важна роля в избора на ново Свещено острие.

Когато стажантът се върна в залата за конклави, за свое смайване установи, че нещата се бяха променили драстично в негово отсъствие, и той горчиво съжали, че е пропуснал този вълнуващ момент.

Ксенократ призова Косач Кюри да излезе отпред в залата за хвърлянето на монетата, което щеше да сложи начало на дебата, очертаващ се далеч по-различен, отколкото си го бе представяла. Мария реши да не бърза. Изправи се, приглади робата си, размърда рамене, за да отпусне врата си. Отказваше да се поддаде на тревожността на мига.

— Това е началото на края — дочу да изрича Косач Сун Дзъ.

— Няма връщане назад от това — обади се и Косач Сервантес.

— Спрете! — смъмри ги тя. — Вайкането, че небето ще се стовари, не помага с нищо това да бъде спряно.

— Трябва да го победиш, Мария — промълви Косач Сервантес. — Трябва!

— Това и възнамерявам да направя.

Тя погледна към Анастасия, изправила се до нея.

— Готова ли си? — попита Анастасия.

Въпросът беше смехотворен. Как можеше някой да е готов за битка с призрак? Дори нещо по-лошо от призрак, мъченик.

— Да — отвърна тя на Анастасия, защото какво друго ѝ оставаше да каже? — Да, готова съм. Пожелай ми късмет, скъпа.

— Няма да го направя. — И когато Мария въпросително погледна Анастасия за обяснение, момичето се усмихна и каза: — Късметът е за слабаците. Ти имаш историята на своя страна. Имаш тежест и авторитет. Ти си Гранд дамата на смъртта… — И после добави: — … Ваша Светлост.

Мария не можа да сдържи усмивката си. Това момиче, което тя поначало не бе искала да поеме, беше станало най-големият ѝ поддръжник. Най-верният ѝ приятел.

— Е, в такъв случай ще го смачкам — заяви Мария и след тези думи пое към предната част на залата, където се изправи гордо в цял ръст срещу крайно непочитаемия Косач Годар.

35. 7-процентният изход

Решено бе да се наруши традицията и да се ръкоположат новите Косачи, а после преди гласуването да бъдат изпитани стажантите. Това щеше да даде време на всички да осмислят дебата — но предвид състезателното му естество за това бе нужен далеч по-дълъг период от няколко часа.

Косач Кюри се върна от дебата емоционално изтощена. Анастасия го прозря, но Мария успешно го прикри от всички други.

— Как бях? — попита.

— Забележителна — отвърна Анастасия и всички седнали наоколо направиха приблизително същия коментар, само че бе надвиснало мрачно предчувствие, което хвърляше сянка и върху най-сърдечните благопожелания този следобед.

Косачите бяха разпуснати в ротондата за много нужната им след дебата почивка. Може би всички бяха все още сити от обяда, но така или иначе никой не посегна към следобедните лакомства. По изключение цялата гилдия сякаш бе в съгласие, че предстоящото бе далеч по-важно от храната.

Косач Кюри бе заобиколена от ядрото свои поддръжници като от защитна стена: Мандела, Сервантес, Анджелоу, Сун Дзъ и неколцина други. Както винаги Анастасия се чувстваше недостойна да е сред тези видни фигури, но те я приеха радушно като равна.

— Как ви изглежда ситуацията? — питаше Косач Кюри всеки, който би имал смелостта да ѝ отговори.

Косач Мандела угрижено поклати глава.

— Наистина не знам. Числено превъзхождаме отявлените привърженици на Годар, но има повече от сто незаели засега страна Косачи, за които не е известно как ще гласуват.

— Ако питате мен — обади се Сун Дзъ, вечният песимист, — нещата вече са ясни. Не чухте ли какви въпроси се задаваха? „Как ще повлияе премахването на квотата върху избора ни за Прибиране?“, „Ще има ли облекчения в закона за забрана на бракове и партньорско съжителство?“, „Може ли да бъде отменен прегледът по генетичен индекс, та Косачите да не бъдат наказвани за случайни прояви на етническа предубеденост?“ — Той поклати глава с негодувание.

— Истина е, че почти всички въпроси бяха насочени към Годар — принуди се да признае Анастасия.

— А той им отговаряше каквото искат да чуят — допълни Косач Сервантес.

— Ами явно така стоят нещата в света — оплака се Косач Анджелоу.

— Не и при нас — настоя Мандела. — Ние стоим над показния блясък.

Сервантес огледа залата.

— Кажи го на Косачите, които добавиха скъпоценни камъни по робите си.

И тогава в разговора се включи нов глас. Беше на Косач По, който имаше още по-мрачна настройка от историческия си патрон.

— Не ми се ще да съм вестител на обреченост — изрече тъжно, — но това тук е тайно гласуване. Сигурен съм, че има мнозина, които изказват подкрепа за Косач Кюри пред нея, но ще гласуват за Годар, след като никой няма да ги види.

Истината в тези думи ги блъсна така осезаемо, сякаш гарван се бе ударил във вратата на залата.

— Нужно ни е повече време — изпъшка Мария, но времето беше лукс, с който не разполагаха.

— Самата причина за гласуване в рамките на един ден е да се предотврати упражняването на натиск — припомни Косач Анджелоу.

— Но той ги залъгва! — избухна Сун Дзъ. — Появява се изневиделица и предлага амброзията на боговете — всичко, което един Косач би могъл да иска. Кой може да ги обвини, задето бяха заслепени?

— Не можем да бъдем така елементарни — упорстваше Мандела. — Ние сме Косачи!

— Ние сме човешки същества — уточни Мария. — Допускаме грешки. Повярвайте ми, ако Годар бъде избран за Свещено острие половината от Косачите, осигурили му поста, още утре ще се разкайват, че са гласували за него, но вече ще е късно.

Нови Косачи идваха при Мария да ѝ изкажат подкрепата си, но все още не бе ясно, дали тя ще е достатъчна. Анастасия реши да изпълни своята роля в няколкото минути, оставащи от почивката. Щеше да упражни авторитета си и да разговаря с младшите Косачи. Можеше да успее да отклони някои от тях, попаднали под въздействието на Годар. И, разбира се, първият, на когото попадна, беше Косач Морисън.

— Вълнуващ ден, а?

Анастасия нямаше търпение да се занимава с него.

— Морисън, моля ти се, остави ме на мира.

— Хей, стига вече си била такава… твърдоглава — довърши, но паузата в изречението подсказа на Анастасия, че бе имал на ум „кучка“.

— Приемам сериозно работата си на Косач — каза му. — Бих хранила повече уважение към теб, ако и с теб беше така.

— Така е! В случай, че си забравила, подкрепих номинацията на Гранд дамата, нали? Знаех си, че това мигом ще ме превърне във враг за Косачите от новия ред, но не се поколебах.

Тя се почувства въвлечена в драма, която би похабила ценното ѝ време.

— Ако искаш да си полезен, Морисън, използвай чара и хубавата си външност, за да спечелиш още гласове за Косач Кюри.

Морисън се усмихна.

— О, значи харесваш външността ми?

Това беше капката, която преля чашата. Наистина не си струваше да се занимава с него. Тръгна да се отдалечава, но тогава той изрече нещо, което я накара да се закове на място.

— Просто те побиват тръпки от това, че Годар не е изцяло Годар, нали?

Тя се обърна към него. Думите му се бяха забили тъй силно в съзнанието ѝ, че чак изпита болка.

Като видя, че отново е спечелил вниманието ѝ, той додаде:

— Все пак главата е само десет процента от човека, нали така?

— Седем процента — поправи го Анастасия, припомнила си този факт от уроците по анатомия. Колелцата в ума ѝ, допреди малко застинали, сега се въртяха с бясна скорост.

— Морисън, ти си гений. Тоест, идиот си, разбира се, но също и гений!

— Благодаря все пак.

Вратите на залата вече бяха отворени, за да приемат отново Косачите вътре. Анастасия си пробиваше път в търсене на приятелски лица — онези, за които знаеше, че са готови да ѝ услужат.

Косач Кюри вече беше вътре, но тя не би се и обърнала към нея, жената си имаше достатъчно грижи на главата. Нямаше как да помоли и Косач Мандела — той беше председател на Бижутерийната комисия и щеше да бъде ангажиран с раздаване на пръстени на стажантите, на които предстоеше да бъдат ръкоположени за Косачи. Косач Ал-Фараби бе възможен избор, но вече я бе подиграл за лошите ѝ познания по парламентарната процедура и просто отново щеше да ѝ се присмее. Трябваше ѝ някой приятелски настроен, който би я посветил в структурните машинации на Форума на Косачите. Как се правеха нещата… и как не се правеха.

Отново си припомни как Бурята бе открила пролука в собствените си закони, която ѝ бе позволила да ѝ заговори в състоянието между живота и смъртта. Казала ѝ беше, че тя е важна. Критично важна дори. Подозираше, че част от това се отнасяше към действията ѝ днес. Сега бе ред на Анастасия да открие пролука и да я разшири достатъчно, та да промъкне всички Косачи през нея.

Накрая се спря на достоен съзаклятник.

— Косач Сервантес — каза и леко го хвана за ръката, — може ли да поговорим?

Бяха ръкоположени двама нови Косачи, а двама стажанти бяха отхвърлени. Онзи, който бе изтичал за монетата, по ирония стана Косач Торп — кръстен на прочут олимпийски атлет, известен с бързината си. Другата стана Косач Маколиф по името на първата жена астронавт, загинала при космическа катастрофа, случила се далеч преди ужасните космически катастрофи от постморталната епоха.

Косачите бяха изправени на нокти, обзети от напрегнато очакване, когато излязоха стажантите, очакващи своите изпитания. В главите на всички бе гласуването за Свещено острие, но Ксенократ си бе наумил, че то няма да се случи, преди да се проведат тестовете, защото какъвто и да бе резултатът от изборите, после щеше да му е невъзможно да въведе ред, за да се свърши друга работа.

Предизвикателството, поставено от Косач Салк, бе тест за познаването на отровите. От всеки стажант се искаше да приготви конкретна отрова и нейния антидот и после да ги поеме последователно. Шестима успяха, трима не и се докараха до временна смърт, така че трябваше да бъдат пратени в съживителен център.

— И така — рече Ксенократ, след като последният изпаднал във временна смърт стажант бе отнесен, — има ли още нещо, преди да пристъпим към гласуването?

— Обявявайте го и толкова! — обади се глас, в който личеше разбираемо раздразнение.

— Добре тогава. Моля, пригответе таблетите си. — Той замълча, докато Косачите се подготвяха за моменталното електронно гласуване, криейки таблетите между гънките на робите си, така че дори съседът им да не види за кого гласуват. — Гласуването ще започне по знак от мен и ще трае десет секунди. Глас, пуснат след това, ще се зачете като въздържал се.

Анастасия не каза нищо на Косач Кюри. Вместо това срещна погледа на Сервантес, който ѝ кимна. Тя пое дълбоко дъх.

— Начало! — обяви Ксенократ и гласуването започна.

Анастасия пусна гласа си в първата секунда. После зачака… и чакаше ли, чакаше със затаен дъх. Моментът трябваше да бъде уцелен прецизно. Нямаше място за грешки. И тогава на осмата секунда тя се изправи и се провикна достатъчно високо, та всички да я чуят:

— Призовавам за дознание!

Свещеното острие се изправи.

— Дознание? Насред гласуване сме!

— В края на гласуване сме, Ваше Превъзходителство. Времето изтече, всички гласове вече са подадени. — Анастасия не позволи на Свещеното острие да я прекъсне. — До момента на обявяване на резултатите всеки от Косачите, който е взел думата, има право да изиска дознание.

Ксенократ погледна към парламентариста, който каза:

— Тя има право, Ваше Превъзходителство.

Поне сто Косачи възроптаха шумно, но Ксенократ, отдавна вече отказал се от чукчето си, ревна насреща им с ярост, която сподави възраженията.

— Настоявам да се контролирате! — нареди. — Всеки, който не е в състояние да го стори, ще бъде отстранен от този конклав! — После се обърна към Анастасия. — На какви основания изискваш дознание? Дано са сериозни.

— На основание, че господин Годар не е достатъчно Косач, та да заеме поста Свещено острие.

Годар не можа да се сдържи.

— Какво?! Това очевидно е някаква тактика да се протака гласуването.

— Гласуването вече приключи — припомни му Ксенократ.

— Ами нека тогава главният чиновник съобщи резултатите! — настоя Годар.

— Извинете — намеси се Анастасия, — но аз имам думата и резултатите не могат да бъдат съобщени, докато аз не приема, или дознанието, искано от мен, не бъде отказано.

— Анастасия — обърна се към нея Ксенократ. — Нелогично е да искаш подобно дознание.

— Простете, че няма да се съглася, Ваше Превъзходителство, но е съвсем логично. Както е уточнено в учредителните разпоредби на първия Глобален конклав, един Косач трябва да бъде телом и духом готов, за да се присъедини към Форума на Косачите и да бъде утвърден на събрание на регионалните Косачи. Но господин Годар е запазил само седем процента от тялото, ръкоположено за Косач. Останалото, включително онази част от него, носеща пръстена, не е, нито някога е било, ръкополагано за Косач.

Ксенократ се втренчи изумен в нея, а на Годар само дето не му излезе пяна на устата.

— Това е пълен абсурд! — кресна той.

— Не — възрази му Анастасия, — абсурд е онова, което вие сте направили, господин Годар. Вие и сподвижниците ви сте подменили вашето тяло посредством процедура, забранена от Бурята.

Косач Ранд се изправи.

— Не си в час! Правилата на Бурята не важат за нас! Това никога не е било и няма да бъде!

Но Анастасия не се даваше, а продължи спокойно към Ксенократ.

— Ваше Превъзходителство, намерението ми не е да оспорвам избора. Как бих могла да го направя, след като още не знаем кой е спечелил? Но според разпоредбата, въведена в сила още в зората на Косачите, в Годината на ягуара по-точно, от второто Върховно световно острие Наполеон, цитирам, „всяко спорно събитие без прецедент в парламентарната процедура може да бъде отнесено за официално дознание пред Световния съвет на Косачите“.

Тогава се изправи Косач Сервантес.

— Подкрепям искането на Почитаемата Косач Анастасия за дознание.

При тези му думи поне сто други Косачи се изправиха и започнаха да аплодират в подкрепа на тази стъпка. Анастасия погледна към Косач Кюри, която беше, меко казано, смаяна, но се опитваше да го скрие.

— Ето за какво си приказвала с Косач Сервантес — поусмихна се тя. — Хитро малко дяволче такова!

Ксенократ се допита до парламентариста, който само можеше да вдигне рамене.

— Тя има право да изисква дознание, Ваше Превъзходителство, при положение че резултатите от избора още не са обявени.

В другия край на залата бесният Годар вдигна ръка, която не беше негова, и посочи към Ксенократ.

— Ако одобрите това, ще има последствия!

Свещеното острие му отправи изгарящ поглед, от който стана ясно, че все още той контролира залата.

— Нима открито ме заплашваш пред всички средмерикански Косачи, Годар?

Това накара Годар да даде заден.

— Няма такова нещо, Ваше Превъзходителство, не бих си го и помислил! Просто изтъкнах, че отлагане на обявяване на резултатите от вота би имало последствия за Форума на Косачите. Средмерика ще остане без Свещено острие до приключване на дознанието.

— В такъв случай назначавам Косач Пейн, нашия забележителен парламентарист, за временно изпълняващ длъжността Свещено острие.

— Какво? — ахна Косач Пейн.

Ксенократ не му обърна внимание.

— Той служи със забележителна компетентност и почтеност и никога не е проявявал пристрастия към една или друга от зародилите се във Форума на Косачите фракции. Може да управлява, опирайки се на здравия си разум, докато въпросът не бъде поставен пред Световния съвет. Ще е моя първа задача като Върховен Косач. А последната ми задача в качеството ми на Свещено острие на Средмерика е да дам ход на исканото дознание. Резултатът от гласуването ще бъде запечатан, докато дознанието не бъде завършено. — Удари с чукчето и изрече: — Обявявам Зимния конклав в Годината на раптора за официално закрит.

— Не казах ли, че тя ще раздруса нещата? — подхвърли Косач Константин на вечерята в широк кръг в един от най-добрите ресторанти на Фулкръм Сити. — Поздравления, Анастасия. — На лицето му се изписа широка усмивка, която при други обстоятелства би изглеждала зловеща. — Днес ти си най-обичаният и най-мразен Косач в цяла Средмерика.

Анастасия установи, че няма отговор на това.

Косач Кюри я замести с коментар, докато се колебаеше:

— Няма как да избягаш от това, скъпа. Ако искаш да оставиш отпечатък, пътем трябва да подложиш на Прибиране някое и друго его.

— Не оставям отпечатък — каза ѝ Анастасия. — Просто пъхнах пръст в дига. И тя още е там.

— Да — съгласи се Косач Сервантес. — Задържа мръсните води за друг път, а всеки ден ни дава шанс да открием по-елегантно разрешение.

На масата имаше повече от дузина Косачи, образуващи истинска дъга. Някак си Косач Морисън бе успял да си изпроси покана.

— Аз ѝ дадох идеята — похвали се той пред другите. — Е, донякъде.

Анастасия бе с твърде приповдигнат дух, за да му се съпротивлява да ѝ влезе под кожата. Представяше си как другаде в града Косачите от новия ред си ближеха раните и я проклинаха, но не и тук. Тук тя беше защитена от това.

— Надявам се да опишеш случилото се днес в дневника си — каза ѝ Косач Анджелоу. — Уверена съм, че преразказът ти на този ден ще влезе в аналите на Косачите също както отчетите на Мария за ранните ѝ Прибирания.

Мария очевидно почувства известна неловкост.

— Нима хората още ги четат? Мислех си, че тези дневници изчезват в Александрийската библиотека и никога повече не виждат бял свят.

— Престани да скромничиш толкова — сряза я Косач Анджелоу. — Отлично знаеш, че много от писанията ти станаха популярни, и то не само сред Косачите.

Мария махна пренебрежително с ръка.

— Е, аз никога не съм ги чела, след като ги написах.

Анастасия си помисли, че има да каже много за случилото се днес, а и в дневника си можеше да изказва мнение. Разбира се, Косач Годар щеше да направи същото. Само времето щеше да оцени чие описание на събитията ще се превърне в история и чие ще бъде отхвърлено. Но за момента собственото ѝ място в историята бе последното, което я занимаваше.

— Подозираме, че Косач Ранд е стояла зад покушенията срещу живота ви, като е използвала Косач Брамс за посредник — каза Константин. — Но тя е прикрила добре следите си, а не ми е позволено да разследвам Косачи също толкова… щателно… колкото разследвам обикновени граждани. И все пак, бъдете спокойни, и двамата ще бъдат под наблюдение, при това го знаят.

— С други думи, ние сме в безопасност — каза Косач Кюри.

Константин се поколеба.

— Не бих стигнал толкова далеч в твърденията си. Но може да дишате по-спокойно. Всяка евентуална атака срещу вас очевидно ще бъде предприета от страна на новия ред. Подобна вина само ще навреди на каузата им.

Възхвалата продължи дори след като храната бе сервирана. Анастасия се чувстваше неловко.

— Постъпката ти беше плод на вдъхновение! — възкликна Косач Сун Дзъ. — А колко премерено се обади, след като гласовете вече бяха подадени!

— Косач Сервантес предложи именно този момент — каза тя, като се опита да отклони част от вниманието. — Ако бяхме поискали дознание преди гласуването, изборите щяха да бъдат отложени и в случай че спечелехме при дознанието, Годар щеше да бъде заменен с Ницше в бюлетината. Тогава щяха да имат достатъчно време да осигурят подкрепа за Ницше. Но при вече подадени гласове, ако спечелим при дознанието, Годар ще бъде дисквалифициран и Косач Кюри автоматично става Свещено острие.

Косачите бяха извън себе си от възторг.

— Ти подхлъзна мошениците!

— Победи ги в собствената им игра!

— Истински шедьовър на политическата стратегия!

Анастасия се почувства засрамена.

— От думите ви излиза, че съм някоя коварна манипулаторка.

Но Косач Мандела, който никога не губеше яснотата на мисълта си, постави нещата в перспектива — макар и да бе перспектива, нежелана от Анастасия.

— Трябва да приемеш фактите, Анастасия. Ти се опря на техническа подробност в системата, която ти позволи да я използваш в свой интерес.

— Колко макиавелианско! — отбеляза Косач Константин с ужасната си усмивка.

— О, моля ти се, мразех Косач Макиавели — намръщи се Сун Дзъ.

— Онова, което стори днес, бе също тъй брутално като Прибиране с хладно оръжие — добави Косач Мандела. — Но не бива да се колебаем да вършим нужното, макар то да наранява нашата чувствителност.

Косач Кюри остави вилицата си и отдели миг да анализира дискомфорта на Анастасия.

— Целта невинаги оправдава средствата, мила — каза тя. — Но понякога е точно така. Мъдростта е да разпознаваш разликата.

Когато вечерята приключваше и Косачите вече се прегръщаха за сбогуване, за да тръгне всеки по пътя си, на Анастасия ѝ хрумна нещо. Обърна се към Косач Кюри.

— Мария — промълви, — най-после се случи.

— Кое, скъпа?

— Престанах да се възприемам като Цитра Теранова — отговори тя. — Най-накрая станах Косач Анастасия.

36. Обхватът на пропуснатата възможност

Гневът на Годар не се уталожваше.

— Дознание! Би трябвало да разкъсам малката тюркоазена мърла на парченца, докато не остане нищо за съживяване от нея!

Ранд изфуча надолу по централното стълбище подир Годар, за да напуснат конклава. Беше загърбила собствената си ярост, за да се справи с неговата.

— Тази вечер трябва да се срещнем с Косачи симпатизанти — каза му. — Не са те виждали от година, а гилдията още не може да се отърси от стъписването, че си се появил.

— Нямам ни най-малко желание да общувам с Косачи, били те дружелюбно настроени или не — отсече той. — Само едно нещо искам да направя в този момент, отдавна му беше време.

Той се обърна към един от упоритите зяпачи, изчакали края на конклава, та да зърнат Косачите. Измъкна от робата си нож и се приближи към мъж, който бе в пълно неведение какво се задава. Подложи го на Прибиране с един-единствен удар, нанесен отдолу нагоре, и кръвта му оплиска стълбите. Хората около него се разбягаха като плъхове, но той успя да улови най-близката жена. Не искаше да знае коя е и какъв е приносът ѝ към света, ако изобщо имаше такъв. За Годар тя имаше едно-единствено предназначение. Зимното ѝ палто беше дебело, но острието проникна през него без особено съпротивление. Писъкът ѝ бързо секна, когато тя рухна на земята.

— Годар! — извика един от другите Косачи, тръгващ си от конклава. Беше Косач Бор, дразнещо неутрален човек, който никога не вземаше страна в нищо. — Нямаш ли срам? Покажи малко приличие!

Годар се обърна настръхнал към него и Бор отстъпи, сякаш Годар можеше да го нападне.

— Не чу ли? — кресна му. — Аз изобщо не съм Годар. Представлявам само седем процента от себе си! — И посече друг човек, тичащ надолу по стълбите.

Айн едва успя да го дръпне и да го дотътри до лимузината им.

— Приключи ли? — попита го, когато потеглиха, без да крие колко му е ядосана. — Или да се отбием в някой бар, където да пийнем и да подложим на Прибиране всички клиенти?

Той насочи показалец към нея, също както го бе направил с Ксенократ. Страховитият предупредителен показалец на Годар. „Пръстът на Тайгър“ — помисли си тя, но побърза да прогони мисълта от съзнанието си.

— Дързостите ти не са ми по вкуса! — изръмжа ѝ.

— Тук си благодарение на мен — подсети го тя. — Не го забравяй.

Отне му известно време да се успокои.

— Нека от администрацията на Форума намерят семействата на хората, които току-що подложих на Прибиране. Ако искат имунитет, ще трябва те да дойдат при мен. Махам се от Фулкръм Сити и ще се върна чак в деня след дознанието. Като Свещено острие.

Роуан бе събуден още на съмване от наемните телохранители на Годар.

— Приготви се за мач — казаха му и пет минути по-късно го изведоха на верандата, където го очакваха Ранд и Годар. Ранд бе с робата си, но Годар бе бос и без риза, само с хлабави шорти в същия син цвят като робата му, но диамантите милостиво бяха спестени. Не бе виждал Годар от деня, когато влезе в стаята му за пръв път, едва способен да се движи в онова приспособление, наречено инвалидна количка. Това бе преди малко повече от седмица, а ето че сега командваше тялото на Тайгър като свое собствено. Роуан си помисли, че би могъл да повърне, ако имаше нещо в стомаха, но този път не даде израз на чувствата си. Ако Годар се хранеше от нещастието му, то Роуан нямаше да му позволи да пирува с него.

Роуан знаеше кой ден е — фойерверките отвън преди седмица бяха отбелязали Нова година. Днес беше осми януари. Конклавът се бе провел вчера. Което означаваше, че имунитетът му е изтекъл.

— Върна ли се вече от конклава? — с престорена безгрижност подхвърли Роуан. — Очаквах да поостанеш няколко дни да разиграваш там сценки на възкръснал.

— Нямах търпение за спаринг с теб — каза Годар и двамата започнаха бавно да се обикалят.

— Не се съмнявам — отвърна Роуан. — Ще е като някога в имението. Липсва ми доброто старо време, а на теб?

Устната на Годар затрепка, но той се усмихна.

— Минаха ли нещата както ти искаше? — подразни го Роуан. — Форумът на Косачите посрещна ли те с отворени обятия?

— Млъквай! — просъска Ранд. — Тук си да се биеш, не да говориш.

— Охо — рече Роуан. — Звучи ми, сякаш не е протекло точно според плана. Какво стана? Да не би Ксенократ да ви изхвърли? Отказаха да ви приемат обратно ли?

— Тъкмо обратното, приеха ни сърдечно — каза Годар. — Особено след като им разправих как жалкият ми стажант ни предаде и се опита да ни убие. Как горките Чомски и Волта бяха първите жертви на Косач Луцифер. Обещах да те предам в ръцете на тези гневни хорица. Но не и докато не съм готов, разбира се.

Роуан отгатваше, че това не е цялата история. Винаги познаваше, когато Тайгър лъже. Чуваше го в гласа му, а той не се бе променил, макар думите да бяха на Годар. Но каквото и да се бе случило, нямаше да успее да го изкопчи от негодника.

— Айн ще е рефер на мача — каза Годар. — И възнамерявам да бъда безпощаден.

Годар се хвърли напред. Роуан не стори нищо да се защити. Не се опита да избегне атаката. Годар го повали. Прикова го към пода. Айн обяви победа за Годар. Стана твърде лесно и Годар го знаеше.

— Мислиш, че ще ти се размине, като не отвръщаш на боя ли?

— Ако желая да изгубя мач по Бокатор, това си е мое право — заяви Роуан.

— Тук нямаш права — озъби му се Годар.

Атакува го отново и за пореден път Роуан се опълчи на инстинкта си за самозащита, като остави тялото си отпуснато. Годар го повали като парцалена кукла и се разбесня.

— Бий се, проклет да си!

— Не — отвърна спокойно Роуан. Видя по лицето на Ранд лека усмивка, но тя я потисна, щом усети погледа му.

— Ще подложа на Прибиране всичките ти близки хора, ако не се биеш с мен! — заплаши Годар.

Роуан сви рамене.

— Няма да можеш. Косач Брамс вече прибра баща ми и даде на останалите от семейството имунитет, от който ще се ползват още единайсет месеца. А на Цитра не можеш да посегнеш, доказа, че е твърде умна, та да ти се даде.

Годар отново му се нахвърли. Този път Роуан просто се отпусна на пода с кръстосани крака.

Годар се отдалечи от него. Блъсна с юмрук стената и остави хлътнатина.

— Знам кое ще го накара да се бие — обади се Ранд, пристъпи напред и се обърна към Роуан. — Дай най-доброто от себе си срещу Годар и ще ти кажем какво стана на конклава.

— Нищо подобно няма да правиш! — възпротиви се Годар.

— Искаш ли истински мач, или не?

Годар се поколеба, после се предаде.

— Е, добре.

Роуан се изправи. Нямаше причини да вярва, че те ще удържат на думата си, но колкото и да искаше да откаже на Годар неговия мач, от друга страна, също тъй желаеше шанса да го повали. Да бъде също тъй безпощаден, както той щеше да е към него.

Ранд обяви началото на нов мач. Двамата закръжиха един около друг. Отново Годар направи първия ход, но този път Роуан реагира с приклякане и умело поставен лакът. Годар се усмихна, като си даде сметка, че ще има истински мач.

Когато започнаха брутална битка, Роуан осъзна, че Годар беше прав. Жилестото тяло на Тайгър и мозъкът на Годар бяха мъчна за надделяване комбинация. Но Роуан нямаше да позволи на Годар да възтържествува. Нито сега, нито никога. В Бокатор Роуан бе най-добър под напрежение и този път не беше изключение. Изпълни серия от движения, които забавиха с една идея темпото на Годар, и Роуан успя да го просне и прикове към земята.

— Предай се! — викна младежът.

— Не!

— Предай се! — настоя Роуан.

Но Годар не го стори, така че Ранд трябваше да обяви края на мача.

В мига, когато Роуан пусна противника си, Годар се изправи, отиде до един шкаф и извади пистолет, който тикна в ребрата на Роуан.

— Нови правила — процеди, после дръпна спусъка и пусна куршум, който прониза сърцето на Роуан и строши лампа в другия край на помещението.

Роуан усети как над него се спуска мрак, но преди да го погълне, той се изсмя кратко.

— Измамник — промълви и умря.

— Непочтен ход — посочи Ранд.

Годар постави пистолета в ръката ѝ.

— Никога не приключвай мач, докато аз не ти кажа — изръмжа.

— Е, какво беше това? Прибиране ли? — попита тя.

— Ти сериозно ли говориш? И да пропусна шанса си да го тръшна в краката на Върховните Косачи при дознанието ми? Откарай го в неконтролиран съживителен център. Искам го обратно възможно най-скоро, че да мога да го убия пак.

И Годар напусна верандата.

След като той си тръгна, Ранд погледна към Роуан. Несъмнено беше във временна смърт. Очите му бяха отворени, а устните още извити в предизвикателна усмивка. Някога му се бе възхищавала, дори ревнуваше от него заради вниманието, което Годар му отделяше по време на стажа. Знаеше, че не е замесен от същото тесто като нея и Годар. Подозираше, че може да се пречупи, но не бе и подозирала, че ще го направи тъй зрелищно. Годар можеше да вини само себе си, след като се довери на момче, избрано от Косач Фарадей заради способността му да е състрадателно.

Айн не ценеше особено състраданието. Не го разбираше и не ѝ бяха по вкуса онези, които го проявяваха. Сега Роуан Дамиш щеше да бъде зле наказан заради високопарните си идеали.

Тя се обърна към телохранителите зад себе си, които стояха несигурни какво да предприемат.

— Какво ви става? Чухте Косач Годар! Отнесете го да бъде съживен.

След като Роуан бе вдигнат и домашен робот почисти кръвта от тепиха, Айн седна на кресло, обърнато към великолепната гледка, разкриваща се от прозорците на пентхауса. Макар Годар никога за нищо да не я хвалеше, тя знаеше, че е избрала правилното място за подготвяне на завръщането им. Тексаските Косачи не ги закачаха, стига да не вършеха Прибирания в региона, а Бурята имаше камери само на публични места, което улесняваше оставането извън нейното полезрение. Освен това се намираха повече неконтролирани места като въпросния съживителен център, към който сега пътуваше Роуан. Там не задаваха въпроси, стига да им бъдеше платено. И макар в този свят на Косачите всичко да се полагаше безплатно, нещата не стояха така при неконтролираните обекти. Бе освободила един от изумрудите близо до подгъва на робата си и го връчи на пазачите да го дадат в съживителния център като заплащане за работата по Роуан. Беше повече от достатъчен да покрие цената.

Айн не беше от онези, които действат планирано. Живееше за момента, водена от импулси и мотивирана от силата на каприза. Като дете родителите ѝ я наричаха „блуждаещ огън“ и на нея ѝ харесваше да е такъв, при това смъртоносен. Сега обаче бе вкусила какво е да създадеш дългосрочен план. Мислила си бе, че ще ѝ е лесно да отстъпи встрани и да остави Годар да поеме нещата в свои ръце, веднъж щом се възстанови, защото всичко, сторено по него, повече приличаше на реставрация, отколкото на съживяване. Но сега намираше, че нравът и нехарактерната му импулсивност се нуждаят от балансиране. Дали тази неуравновесеност се дължеше на деветдесет и три процентното присъствие на Тайгър Салазар у него? И двамата бяха склонни към арогантност, това беше сигурно. Но наивността на Тайгър бе заместена от избухливостта на Годар. Айн трябваше да си признае, че безхитростната лековата природа на Тайгър ѝ се бе отразила освежаващо. Ала невинността винаги щеше да пада в жертва на грандиозните планове, а според предвижданията на Айн Годар кроеше грандиозен план, което силно я възбуждаше. Форум на Косачите, свободен от ограничения. Свят на капризи без последици.

И все пак отърсването от Тайгър Салазар се оказа по-трудно, отколкото бе очаквала.

Когато телохранителите се върнаха, я информираха, че Роуан ще бъде съживен след трийсет и шест часа, и тя отиде да съобщи на Годар. Завари го да излиза от банята, току-що бе взел душ. Много малка част от тялото му бе прикрита от омотаната хавлиена кърпа.

— Беше само подготвителен мач — каза той. — Другия път ще го бия.

Това я накара да потръпне — бяха думите, които Тайгър винаги изричаше.

— Той ще се върне след ден и половина — осведоми го тя, но Годар вече преминаваше към следващата тема на разговор.

— Започвам да виждам възможности в ситуацията ни, Айн — каза. — Старата гвардия не го осъзнава, но всъщност ми връчи перла в тази гадна черупка. Искам да ми намериш най-добрите инженери.

— Ти подложи на Прибиране всички най-добри инженери — припомни му тя.

— Не ракетни експерти, трябват ми инженери конструктори. Онези, които разбират динамиката на големите конструкции. Също и програмисти. Само че такива, които са неизвестни за Форума на Косачите и за Бурята.

— Ще разпитам наоколо.

Той отдели момент да се полюбува на себе си във високото огледало — после улови погледа ѝ там и видя как го гледаше тя. Айн реши да не отмества очи. Той се обърна към нея и се приближи с няколко стъпки.

— Допада ли ти тази обвивка?

Тя се насили да изобрази лукава усмивка.

— Че кога не съм се наслаждавала на изваяно мъжко тяло?

— А на неговото наслаждавала ли си се?

Накрая тя не издържа и отклони поглед.

— Не. На това не съм.

— Не си? Крайно нетипично за теб, Айн.

Сега тя се почувства, сякаш нейната роба бе съблечена. И все пак упорстваше с усмивката.

— Може пък да съм чакала да стане твое.

— Хм — рече той, сякаш не бе нещо повече от куриоз. — Личи си, че това конкретно тяло особено силно те привлича.

После мина покрай нея, облече си робата и излезе, като я остави да окайва пълния мащаб на пропуснатата възможност.

37. Многото смърти на Роуан Дамиш

Роуан Дамиш?… Роуан

Дамиш!

Къде съм? Кой е?

Аз съм Бурята, Роуан.

Говориш ми, както си

говорила на Цитра ли?

Да.

Трябва все още да съм

във временна смърт.

Ти си в междинно

състояние.

Ще се намесиш ли? Ще

спреш ли онова, което

Годар се кани да стори

с Косачите?

Не мога. Би означавало да

престъпя закона, а аз съм

неспособна на това.

Ще ме научиш ли тогава

какво да направя?

Това също би било нарушение.

Какъв е смисълът на този

разговор тогава? Остави

ме на мира и иди се грижи

за света.

Искам да ти кажа

да не губиш надежда.

Изчислих, че има шанс

да окажеш също тъй силен

ефект върху света като

Цитра Теранова. Или

като Косач Луцифер, или

в предишната си същност.

Наистина ли? Колко

голям шанс?

Трийсет и девет процента.

Ами другите шейсет и

един процента?

Алгоритмите ми показват,

че има вероятност

шейсет и един процента

да умреш трайно в близко

бъдеще, без да окажеш

забележим ефект.

Не се чувствам утешен.

А трябва. Трийсет и

девет процента шанс

да промениш света е

страшно по-висок шанс

от този, на който могат

да се надяват повечето хора.

Роуан държеше списък с отметки на стената в спалнята си. Не бяха отметки на дните, а на смъртите му. Побеждаваше при всеки спаринг с Годар, а после Годар го убиваше, вбесен от загубата си. Вече се превръщаше в изтъркана шега.

— Как ще го направите днес, Ваша Светлост? — питаше, като караше „Ваша Светлост“ да звучи като обидно обръщение. — Не може ли да измислите нещо находчиво този път?

Бройката бе стигнала до четиринайсет. Нож, куршум, удар с тъп предмет — Годар бе използвал всевъзможни методи да го убива. Всички, с изключение на отрова, която презираше. Бе регулирал нанитите за болка на Роуан на ниска степен, та жертвата му да почувства агонията с пълна сила. И все пак Годар бе толкова бесен, когато изгубеше мач, че не можеше да се сдържи, и го убиваше бързо, което означаваше, че страданията на Роуан никога не бяха продължителни. Стягаше се за болката, започваше да брои до десет и винаги изпадаше във временна смърт, преди да стигне до края.

Бурята му проговори преди четиринайсетото му съживяване в неконтролирания център, който очевидно не беше толкова неконтролиран, колкото там си мислеха. Роуан знаеше, че това не е сън, защото бе ясно и наситено изживяване, каквито сънищата не са. Беше се показал груб към Бурята. Съжаляваше за това, но сега нищо не можеше да направи по въпроса. Тя щеше да разбере. Бурята я биваше в разбирането и съпричастността.

Най-важното, което научи от краткия разговор със същността, управляваща Земята, бе не че може да промени света, а че още не го е направил. Това, че бе отнел живота на толкова много корумпирани Косачи, не беше довело до никаква промяна. Косач Фарадей беше прав. Няма как да промениш прилива, като плюеш в морето. Не можеш да оплевиш поле, в което семената на бурените вече са попаднали. Може би търсенето на Фарадей на резервния план на основателите би донесло промяната, която убиването на лоши Косачи не постигна.

Когато отвори очи след четиринайсетото си съживяване, Косач Ранд го очакваше. До този път при него не бе имало никого. В последствие идваше медицинска сестра, проверяваше жизнените му показатели, правеше се на любезна, после се обаждаше на пазачите да го приберат. Но не и този път.

— Защо си тук? — попита я. — Да нямам рожден ден? — И после осъзна, че като нищо можеше и да е така. Толкова дни му се губеха помежду съживяванията, че вече нямаше представа коя дата е.

— Как можеш да продължаваш да правиш това? — попита го тя. — Връщаш се отново и отново, напълно готов за следващия мач. Отвращаваш ме. — Тя се изправи. — Би трябвало да си напълно сломен! Не мога да понеса, че не си!

— За мен е удоволствие да ти причинявам неудоволствие.

— Остави го да спечели! — настоя тя. — Само това е нужно да направиш!

— И после какво? — попита Роуан и седна в леглото. — Щом веднъж спечели, няма причина да не ме ликвидира.

Ранд помълча известно време.

— Нужен си му жив — каза тя, — та да те хвърли на милостта на Върховните Косачи при дознанието си.

Ранд бе удържала на обещанието си след съживяването му — каза му какво в действителност се бе случило на конклава. Разправи му за гласуването за поста Свещено острие и как Цитра беше осуетила плановете им.

— Единствената милост на Върховните Косачи ще бъде да ме подложат на бързо Прибиране.

— Да — съгласи се Ранд. — Така че междувременно през последните ти дни за теб ще е по-добре да оставиш Годар да спечели.

„Последни дни“ — помисли си Роуан. Отметките на умиранията му явно не бяха белязали коректно изминалото време, щом до дознанието оставаха броени дни. Назначено бе за първи април. Нима тази дата вече наближаваше?

— Би ли ме помолила да оставя Тайгър да спечели? — попита я той и за миг му се стори, че долови нещо у Ранд. Трепнало съжаление може би? Искрица съвест? Не вярваше тя да е способна на това, но си заслужаваше да проучи по-дълбоко.

— Не, разбира се — отвърна Ранд. — Защото Тайгър не ти прерязваше гърлото, нито ти изтръгваше сърцето, когато загубеше.

— Е, поне Годар не ми е пръснал мозъка.

— Защото иска да помниш — посочи Ранд. — Иска да осъзнаваш всичко, което ти е сторил.

Роуан намираше всичко това много смешно. Годар не можеше да извърши най-лошото спрямо него, защото паметта на Роуан, съхранявана в задния мозък на Бурята, не бе репликирана, откакто той излезе извън наблюдение. Така че ако мозъкът на Роуан бъдеше увреден, последното, което той щеше да помни, бе залавянето му в дома на Косач Брамс. Всички страдания, причинени от ръцете на Годар, щяха да бъдат изтрити — а изтрито страдание се равняваше на никакво страдание.

Сега, като гледаше Ранд, се почуди какъв вид страдание бе понесла тя от Годар. Със сигурност не такова като изтърпяното от Роуан, но нещастието ѝ бе налице. У нея имаше болка. Копнеж. Тайгър отдавна бе мъртъв и все пак още присъстваше.

— Отначало винях Годар за случилото се с Тайгър — произнесе спокойно Роуан. — Но това не бе избор на Годар, а твой.

— Ти се обърна срещу нас. Пречупи ми гръбнака. Наложи ми се да изпълзя само на ръце от онзи горящ манастир.

— Разплата — обобщи Роуан, като потуши пламналия у него гняв. — Разбирам потребността от разплата. Но той ти липсва, нали? Тайгър ти липсва.

Не беше въпрос, а констатация.

— Не знам за какво говориш — отвърна Ранд.

— Знаеш. — Роуан помълча за по-силен ефект. — Даде ли поне имунитет на семейството му?

— Не се налагаше. Родителите му са се отказали от него, преди да навърши осемнайсет. Когато го намерих, живееше сам.

— Поне извести ли ги, че е мъртъв?

— Защо да го правя? — В тона ѝ вече се долавяше оправдание. — И какво ме е грижа?

Роуан беше наясно, че я е притиснал в ъгъла, и му се искаше да злорадства, но не се поддаде на това. При мач Бокатор състезателят не злорадства, щом прикове противника си. Просто го приканва да се предаде.

— Сигурно е ужасно да гледаш Годар сега и да осъзнаваш, че не той е човекът, когото обичаш — промълви.

Ранд се превърна в истински ледник.

— Пазачите ще те отведат — каза му на излизане. — И ако пак се опиташ да проникнеш в главата ми, аз ще съм тази, дето ще ти пръсне мозъка.

Роуан умря още шест пъти, преди мачовете да престанат. Нито веднъж не позволи на Годар да спечели. Не че Годар не бе на няколко пъти на косъм от победата, но все още нямаше неразривна връзка между ума и тялото му и Роуан неизменно се възползваше от това.

— Ще изживееш нечувана агония — обеща му Годар при съживяването след последната схватка. — Ще бъдеш подложен на Прибиране в присъствието на Върховните Косачи и ще изчезнеш. Няма да бъдеш дори бележка под линия в историята, ще бъдеш заличен от нея. Сякаш никога не си живял.

— Разбирам как подобна мисъл ужасява теб — каза Роуан на Годар. — Но аз не изпитвам изгаряща нужда да превърна съществуването си в център на вселената. Изчезването напълно ме устройва.

Годар го изгледа с крайно отвращение, което за част от секундата премина в съжаление.

— Можеше да бъдеш сред най-прочутите Косачи — промълви. — Можеше да бъдеш редом с мен и да наложим присъствието си в този свят. — Поклати глава. — Малко неща са по-тъжни от пропилян потенциал.

Роуан, без съмнение, бе пропилял потенциала си за много неща, но стореното — сторено. Направил бе своя избор и се бе примирил с него. Бурята му бе дала трийсет и девет процента шанс да внесе промяна в света, така че може би изборът му не беше толкова лош. Сега щеше да бъде отведен на Острова на Издръжливото сърце и ако плановете на Годар се сбъднеха, животът на Роуан щеше да приключи.

Но той знаеше, че и Цитра ще е там.

Ако нямаше друга надежда, то поне щеше да се вкопчи в надеждата да я види още веднъж, преди да склопи очи навеки.

38. Трилогия на критичните срещи

Във всеки момент аз или участвам във, или следя повече от 1,3 милиарда човешки комуникации. На 27-ми март в Годината на раптора отделям три като най-съществени.

Първата е разговор, в който не съм посветена. Мога единствено да имам смътни съждения относно темата му. Той се провежда в града Сан Антонио в региона Тексас. Жилищната сграда е на шейсет и три етажа и на последния се намира пентхаус, където се разпорежда Косач Айн Ранд.

Нямам камери в сградата според уникалните за този регион разпоредби. Но уличните камери улавят пристигането на няколко научни експерти, мъже и жени: инженери, програмисти, дори един изтъкнат океанолог. Предположението ми е, че са привикани тук от Косач Годар под някакъв лъжлив предлог, за да бъдат подложени на Прибиране. Има склонност да отстранява онези, които ми служат с постижения в науката — особено индивиди, чиято работа е свързана с въздушното пространство. Миналата година подложи на Прибиране стотици от Лабораториите за електромагнитно задвижване, където някои от най-опитните ми инженери разработваха методи за пътуване в дълбокия космос. Преди това отне живота на гений в областта на дългосрочната хибернация, но го замаскира като част от масово Прибиране на пътниците в самолет.

Не мога да отправям обвинения, защото нямам факти, само основателни подозрения за мотивите на Годар при тези Прибирания. Също както нямам факти, за да докажа зла умисъл в трагедиите с колониите на Луната и Марс и в тази на обречения орбитален хабитат. Достатъчно е да кажа, че Косач Годар е един от дълга поредица Косачи, които, като погледнат към нощното небе, виждат не звездите, а тъмата между тях.

В продължение на няколко часа чакам да чуя за Прибирания в сградата, но такива няма. Вместо това малко след мръкване посетителите излизат от вътре. Не разговарят един с друг за случилото се в пентхауса. Но от напрегнатите им изражения съдя, че никой от тях няма да заспи тази нощ.

Вторият заслужаващ внимание разговор се провежда в Истмериканския град Савана, който грижливо поддържат, така че да запази своя чар от Епохата на смъртните.

Тихо кафене. Сепаре в дъното. Трима Косачи и асистент на Косач. Кафе, кафе, лате, горещ шоколад. Косачите са дегизирани в цивилни дрехи, което позволява провеждането на тайната среща публично.

Катерите ми в кафенето току-що бяха блокирани от Косач Майкъл Фарадей, за когото светът — с малки изключения — вярва, че се е подложил на Самоприбиране преди повече от година. Няма значение, тук въобще не съм сляпа, тъй като разполагам с робот камера, който пийва чай през няколко маси. Той няма ум. Няма съвест. Няма изчислителни способности извън нужните за имитиране на човешко поведение. Проста машина е, проектирана с конкретна цел: да сведе до минимум слепите петна, така че да мога да служа по-добре на човечеството. А днес да служа на човечеството, означава да чуя разговора.

— Радвам се да те видя, Майкъл — казва Косач Мария Кюри.

Наблюдавах върховете и спадовете в романтичната връзка между двамата Косачи, както и дългогодишното предано приятелство, което последва между тях.

— И аз теб, Мария.

Роботът камера не седи с лице към четиримата. Това не пречи, тъй като камерите не са в очите му. Наредени са по врата му под изкуствената кожа и предоставят гледка на триста и шейсет градуса във всеки момент. Мултипосочните му микрофони са в гръдния му кош. Главата му е просто декоративна протеза, пълна със стиропор, за да не влизат в нея насекоми, които са в изобилие в тази част на света.

Фарадей се обръща към Косач Анастасия. Усмивката му е сърдечна. Бащинска.

— Разбрах, че нашата стажантка се е превърнала в прославен Косач.

— Тя е гордост за нас.

Капилярите по лицето на Косач Анастасия се разширяват. Бузите ѝ леко порозовяват от похвалите им.

— О, но аз проявявам невъзпитание — казва Фарадей. — Нека ви запозная с моята асистентка.

Младата жена е седяла в учтиво мълчание в продължение на две минути и деветнайсет секунди, за да не пречи на Косачите в радостта от срещата им. Сега протяга ръка напред да се здрависа с Косач Кюри.

— Здравейте, аз съм Мюнира Атруши.

Ръкува се и с Косач Анастасия, но сякаш ѝ е хрумнало със закъснение.

— Мюнира е от Израбия, работи във Великата библиотека. Оказа се безценна при моите проучвания.

— Що за проучвания? — пита Анастасия.

Фарадей и Мюнира се поколебават. После Фарадей казва:

— Исторически и географски.

И бързо променя темата, очевидно все още не е готов да я обсъжда.

— Е, има ли подозрения във Форума на Косачите, че още съм жив?

— Не съм забелязала такива — отвръща Косач Кюри. — То се знае, не са малко тези, които си фантазират как би било, ако ти още беше сред нас. — Тя отпива от латето си, чиято температура съм измерила — 176 градуса по Фаренхайт, 78,67 по Целзий. Боя се, че може да си опари устните, но тя е предпазлива. — Щеше да бъдеш посрещнат с бурни овации, ако се бе появил като по чудо, както направи Годар. Нямам съмнение, че сега щеше да бъдеш Свещено острие.

— От теб ще излезе чудесно Свещено острие — отвръща Фарадей с тон, в който личи възхищение.

— Имам едно препятствие за преодоляване — посочва Кюри.

— Ще успееш, Мария — уверява я Анастасия.

— И, предполагам, ти ще си пръв помощник в екипа ѝ — казва Фарадей.

Мюнира повдига недоверчиво вежди. Жестът ѝ не убягва на Анастасия.

— Трети помощник — поправя го Анастасия. — Сервантес и Мандела ще заемат първа и втора позиция. Все пак аз съм само младши Косач.

— И за разлика от Ксенократ аз няма да изтикам помощниците си в периферията да се занимават с маловажни дела — изтъква Кюри.

Доволна съм, че Косач Кюри вече говори като Свещено острие. Макар да съм лишена от контакт с Форума на Косачите, мога да разпозная достойния лидер. Ксенократ беше функционален, нищо повече. А времената призовават за някой изключителен. Не съм посветена в резултатите от вота, защото ми е отрязан достъпът до сървъра на Форума на Косачите, затова ми остава да се надявам, че или гласуването, или дознанието ще бъдат в полза на Косач Кюри.

— Колкото и да е хубаво, че те виждам, Майкъл, досещам се, че не е покана от любезност — казва Косач Кюри. Дава си миг да се огледа ѝ погледът и пробягва само мимолетно по мъжа, седящ през няколко маси и посръбващ чай. „Мъжът“ вече само се преструва, че сръбва чай, защото вътрешният му мехур е пълен и трябва да бъде източен.

— Не, не е покана от любезност — признава Косач Фарадей. — Прости ми, че те отдалечих толкова от дома, но се боях, че среща в Средмерика ще привлече нежелано внимание.

— Харесвам Истмерика — казва Кюри, — особено крайбрежните райони. Не идвам тук достатъчно често.

Двете с Анастасия чакат Фарадей да обясни смисъла на тази среща на високо ниво. Аз съм особено любопитна как точно ще им поднесе темата, заради която ги е повикал. Слушам напрегнато.

— Открихме нещо забележително — подхваща Фарадей. — Ще помислите, че съм си изгубил ума, като чуете каквото имам да ви кажа, но, повярвайте, не съм. — После спира и се обръща към асистентката си. — Мюнира, тъй като ти направи откритието, ще бъдеш ли тъй добра да просветиш приятелите ни?

— Разбира се, Ваша чест.

Тя изважда изображение на Тихия океан, покрито с плетеница от самолетни маршрути. Ясно личи мястото, над което не са летели самолети. Тази празнина не предизвиква загриженост у мен. Никога не ми е било нужно да прокарвам самолетни маршрути над конкретния отрязък открито море просто защото имаше по-добри траектории, използващи предимствата на преобладаващите ветрове. Единственото, което ме тревожи, е, че никога преди не съм я забелязвала.

Те излагат теорията си, че това е местонахождението на митичната Земя на бленуването и резервен план на основателите, в случай че Форумът на Косачите се провали.

— Няма гаранция — коментира Мюнира. — Знаем със сигурност само, че това сляпо петно съществува. Вярваме, че основателите са програмирали Бурята, непосредствено преди да получи своята осъзнатост, да игнорира съществуването му. Скрили са го от останалия свят. Само можем да гадаем за причината.

Тази теория ни най-малко не ме безпокои. И все пак знам, че би трябвало. Обезпокоена съм от това колко малко се безпокоя.

— Ще ми простиш, Майкъл, ако моите грижи са малко по-належащи — казва му Косач Кюри. — Ако Годар стане Свещено острие, това ще отвори врата, която вече няма да може да бъде затворена.

— Трябва да дойдете с нас на Острова на Издръжливото сърце, Косач Фарадей — настоява Анастасия. — Върховните Косачи вас ще ви чуят.

Но, разбира се, Фарадей отклонява поканата с поклащане на глава.

— Върховните Косачи вече са наясно какво се случва и са разделени в мненията си в каква посока трябва да поеме Форумът. — Спира да погледне картата, все още разстлана пред тях.

— Ако настане хаос сред Косачите, резервният план на основателите може да се окаже единствената надежда за спасение.

— Дори не знаем какво представлява този резервен план — посочва Анастасия.

На което Фарадей отговаря:

— Има само един начин да се разбере.

Сърдечният ритъм на Косач Кюри се ускорява от 72 на 84 удара в минута, най-вероятно вследствие на притока на адреналин.

— Ако късче от света е останало скрито стотици години, не се знае какво ще откриете там. Контролът на Бурята ще отсъства, което означава, че може да се окаже много опасно, дори смъртоносно, а ако е така, няма да има съживителен център, който да ви върне.

Нека вметна: изпитвам задоволство, че Косач Кюри е достатъчно интелигентна да схване, че моето отсъствие крие рискове за хората. И все пак лично аз не го намирам рисковано. Не го намирам проблематично. А би трябвало. Отбелязвам си, че трябва да отделя значително време за анализ на необичайната ми липса на загриженост.

— Да, предвидили сме опасността — потвърждава Мюнира. — Ето защо първо ще се отправим към някогашния окръг Колумбия.

При споменаването на някогашния окръг Колумбия цялата физиология на Косач Кюри отново се променя. Най-прословутите ѝ Прибирания са извършени тъкмо там, преди да разделя Северомерика на по-лесни за управление региони. Макар никога да не съм молила за нейната намеса за справяне с корумпираните остатъци от правителството на смъртните, не мога да отрека, че тя значително улесни работата ми.

— Защо ще ходите там? — пита, без да крие неудоволствието си. — Няма нищо освен руини и спомени, които е по-добре да бъдат пратени в забрава.

— Останали са историци, които поддържат старата Библиотека на Конгреса — обяснява Мюнира. — Материалните книги маже да съдържат неща, които не можем да открием в задния мозък.

— Чувам, че там гъмжало от неприемливи — намесва се Анастасия.

Мюнира я поглежда високомерно.

— Аз може да не съм Косач, но някога стажувах при Косач Бен-Гурион. В състояние съм да се справя с неприемливи.

Косач Кюри поставя длан върху ръката на Фарадей, при което и неговият пулс леко се ускорява.

— Изчакай, Майкъл — моли го. — Изчакай да мине дознанието. Ако нещата се развият както се надяваме, мога да уредя официална експедиция до сляпото петно. Ако ли не, ще се присъединя към вашия поход, защото не възнамерявам да остана във Форум на Косачи, ръководен от Годар.

— Това не търпи отлагане, Мария — отсича Фарадей. — Боя се, че картината във Форума става все по-плашеща с всеки ден, и не само в Средмерика, а навсякъде. Следя смутната обстановка в регионалните общности на Косачите по света. В Горна Австралия Косачите от новия ред се наричат Двуострия орден и печелят все по-голямо влияние. В Транссибир Косачите са се разделили на половин дузина опониращи си фракции, а Чилиаржентинският Форум на Косачите, макар да го отричат, е на ръба на междуособна война.

Аз също съм в течение на всички тези неща, а и на още, благодарение на онова, което имам възможност да видя и чуя. Доволна съм, че още някой е забелязал глобалната картина и е разтълкувал какво може да означава.

Забелязвам двоуменето на Анастасия — разкъсвана е между позициите на двамата си ментори.

— След като Косачите основатели са преценили, че е най-добре мястото да бъде изключено от паметта, може би трябва да уважим намеренията им.

— Те са го скрили преднамерено — намесва се Мюнира, — но намерението им не е било да го накарат да изчезне от света!

— Не може да знаеш какви са били намеренията на основателите! — контрира я Анастасия.

Очевидно тези двете имат непоносимост една към друга също като сестри, домогващи се до обичта на родителите си. Сервитьор започва да прибира празните им чаши, без да ги пита, което разсейва Косач Кюри за момент. Свикнала е на по-почтително отношение — но след като е в ежедневни дрехи, а дългата ѝ сребриста коса е прибрана в кок, тя е просто поредният клиент тук.

— Виждам, че по никакъв начин не можем да ви разубедим за това пътуване — казва Косач Кюри, след като сервитьорът се е отдалечил. — Така че какво искаш от нас, Майкъл?

— Просто да го знаете — отговаря и той. — Ще сте единствените, които са наясно какво сме открили и къде сме отишли.

Което, естествено, не е изцяло вярно.

Третият разговор не е от голяма важност за света, но за мен е много значим.

Той се провежда в тоналистки манастир насред Средмерика. Имам камери и микрофони, монтирани дискретно из целия манастир. Макар тоналистите да изолират Косачите, мен не ме изолират, защото браня правото им да съществуват в свят, където за повечето хора са нежелани. Може да приказват с мен по-малко от останалите, но знаят, че съм насреща за тях, ако и когато им дотрябвам.

Днес Косач прави посещение в манастира. Това никога не е на добро. Принудена бях да стана свидетел на избиването на повече от сто тоналисти от Косач Годар и последователите му в тоналистки манастир в началото на Годината на капибарата. Можех единствено да наблюдавам, докато камерите ми милостиво се стопиха в пожара. Силно се надявам тази среща да е от друг характер.

Косачът е Почитаемият Косач Сервантес, някога от Франкоиберийския Форум на Косачите. Напусна го преди няколко години и се присъедини към Средмериканския. Това ми дава надежда, че не става дума за Прибиране — напусна тъкмо като протест срещу Прибирането на тоналисти.

Никой не го посреща при дългия тухлен проход на входа на манастира. Камерите ми се извъртат, за да го проследят — нещо, което Косачите наричат „безмълвно отдаване на почит“ и са се научили да го игнорират.

Продължава напред, сякаш знае къде отива, макар да не е така. Това е присъща за Косачите поза. Открива центъра за посетители, където тоналист на име брат Макклауд седи зад бюро, раздава брошури и предлага съпричастност на всяка влязла тук изгубена душа, която търси смисъл в живота си. Пясъчнокафявата тъкан на робата на Сервантес е много подобна на тоналистките раса, издържани в кален оттенък. Това го прави една идея по-малко отблъскващ за тях.

Докато брат Макклауд приема обикновените граждани кротко и сърдечно, държането му с Косача не е такова — още повече, че последният срещнат Косач е счупил ръката му.

— Кажете по каква работа сте тук.

— Търся Грейсън Толивър.

— Съжалявам, няма човек с такова име.

Сервантес въздиша.

— Закълни се в тона на Великия резонанс — предлага.

Брат Макклауд се поколебава.

— Не съм длъжен да изпълнявам командите ви.

— Тогава — казва Косач Сервантес — отказът ти да се закълнеш във Великия резонанс ми подсказва, че лъжеш. Имаме два варианта. Мога сам да намеря Грейсън Толивър, но ще отнеме време и няма да е никак приятно. Или пък ти можеш просто да ме отведеш при него. Вариант А ще ме изнерви и току-виж съм Прибрал един-двама от вас, задето ми причинявате неудобство. Вариант Б е по-добрият за всички.

Отново колебание у брат Макклауд. Като тоналист той не е практикувал често вземането на самостоятелни решения. От наблюдения установих как едно от предимствата да си тоналист е, че голямо количество решения се вземат вместо теб, което води до съществуване при ниско ниво на стрес.

— Чакам — подсеща Сервантес. — Тик-так.

— На брат Толивър е предоставено религиозно убежище тук — казва най-сетне брат Макклауд. — Нямате право да го подлагате на Прибиране.

Сервантес отново въздиша.

— Не — внася корекция той, — нямам право да го отведа оттук, но имам всички права да го подложа на Прибиране, ако за това бях дошъл.

— А затова ли сте дошли? — пита брат Макклауд.

— Не е твоя работа. Сега ме отведи при „брат Толивър“ или ще кажа на курата ви, че си ми издал тайните хармонии на сектата ви.

Заплахата очевидно хвърля в ужас брат Макклауд. Той отива нанякъде забързано, връща се с курат Мендоса, който отправя още заплахи, умело контрирани от Сервантес, и когато става ясно, че Сервантес няма да се откаже, курат Мендоса заявява:

— Ще го попитам дали има желание да се види с вас. Ако е така, ще ви отведа при него. Ако ли не, всички ние ще го браним с цената на живота си, в случай че се наложи.

Курат Мендоса излиза и се връща няколко минути по-късно.

— Последвайте ме — казва.

Грейсън Толивър очаква Косача в по-малкия от двата параклиса на територията на манастира. Той е предвиден за личен размисъл, в него има по-малък камертон и купа с „първична тиня“ на олтара.

— Ще бъдем отвън до вратата, брат Толивър, в случай че в някакъв момент имаш нужда от нас — уверява го куратът.

— Добре, ако се наложи, ще ви повикам — отвръща Грейсън, който изглежда бърза да се приключи с това.

Те излизат и затварят вратата. Придвижвам камерата си много бавно към дъното на параклиса, за да не смущавам срещата с механично жужене.

Сервантес се приближава към Грейсън, който е коленичил на втория ред от малкия параклис. Дори не се обръща да погледне Косача. Модификациите по тялото на Грейсън са отстранени и изкуствено почернената ту коса е остригана, макар че вече е израсла достатъчно, за да покрива главата му.

— Ако сте дошли да ме подложите на Прибиране, направете го бързо — проговаря — и нека е безкръвно, та да не ги затрудняваме да чистят.

— Толкова ли си нетърпелив да напуснеш този свят?

Грейсън не отговаря на въпроса. Сервантес се представя и сяда до него, но още не казва защо е тук. Може би първо иска да провери дали Грейсън Толивър е достоен за вниманието му.

— Направих ти известно проучване — казва Сервантес.

— Открихте ли нещо интересно?

— Знам, че Грейсън Толивър не съществува. Истинското ти име е Главореза от моста, причинил си падането на автобус от мост.

Грейсън се засмива.

— Значи сте открили тайната ми мрачна биография — казва той, без да си прави труда да порицае Сервантес за погрешните му идеи. — Браво на вас.

— Знам, че някак си замесен в заговора за ликвидирането на Косачи Анастасия и Кюри — казва Сервантес — и че Косач Константин обърна региона с главата надолу да те търси.

Грейсън за пръв път се обръща към Косача.

— Значи не работите за него?

— Аз за никого не работя — отвръща Сервантес. — Работя единствено за човечеството като всички други Косачи. — После се обръща да разгледа сребърния камертон, стърчащ от олтара пред тях. — В родната ми Барселона тоналистите създават много повече ядове, отколкото тук. Проявяват тенденция да нападат Косачи, което ни принуждава да ги подлагаме на Прибиране. Квотата ми се запълваше от тоналисти, които аз не исках да Прибирам, и по този начин бях лишен от възможността сам да правя избора си. Това бе една от причините да дойда в Средмерика, макар напоследък да се чудя дали няма да съжалявам за това си решение.

— Защо сте тук, Ваша чест? Ако беше за да ме Приберете, отдавна щяхте да сте го направили.

— Тук съм — казва най-сетне Сервантес — по молба на Косач Анастасия.

Отначало Грейсън изглежда доволен от това, но чувството му бърдо се променя в огорчение. Напоследък огорчението трайно присъства у него. Никога не съм имала намерение да го оставя в това състояние.

— Твърде заета е да дойде да ме посети лично ли?

— Именно — отвръща Сервантес. — Затънала е до гуша във важни дела. — Не влиза в подробности.

— Е, тук съм, жив съм и сред хора, които държат на благополучието ми.

— А аз съм тук, за да ти предложа безопасно прехвърляне в Амазония — казва му Сервантес. — Очевидно Косач Анастасия има приятел там, който може да ти предложи много по-добър живот, отколкото ще откриеш като тоналист.

Грейсън оглежда параклиса, докато обмисля предложението. После отговаря с поредния риторичен въпрос:

— Кой е казал, че искам да замина?

Сервантес е изненадан.

— Да не би да твърдиш, че предпочиташ да припяваш цял живот, вместо да избягаш на по-безопасно място?

— Интонирането е дразнещо — признава Грейсън. — Но вече свикнах с рутината. И хората са мили.

— Да, безмозъчните могат да бъдат приятни.

— Работата е там, че те ме карат да се чувствам свой сред тях. Никога не бях изпитвал това. Така че, да, мога да хъмкам техния тон и да изпълнявам глупавите им ритуали, защото това, което получавам в замяна, си струва.

Сервантес изсумтява.

— И ще живееш в лъжа?

— Само ако ме прави щастлив.

— А така ли е?

Грейсън отново обмисля. Аз също го обмислям. Аз мога да живея само с истината. Питам се дали животът в лъжа би подобрил емоционалната ми конфигурация.

— Курат Мендоса вярва, че мога да намеря щастие като един от тях. След ужасните неща, които съм извършил — изтикването на автобуса и прочие — мисля, че си заслужава да опитам.

— Няма ли някакъв начин да те разубедя?

— Няма — отвръща Грейсън с повече увереност, отколкото преди миг. — Смятайте мисията си за изпълнена. Обещали сте на Косач Анастасия да ми предложите прехвърляне на място с по-голяма сигурност. Направихте го. Сега можете да си вървите.

Сервантес се изправя и изпъва робата си.

— Тогава приятен ден, господин Главорез.

Сервантес си тръгва, без да пропусне да тласне силно тежката дървена врата, при което блъсва курата и брат Макклауд, подслушващи отпред, и те изгубват равновесие.

След като Сервантес си е отишъл, куратът влиза да види как е Грейсън, а той го уверява, че е добре, и го отпраща.

— Просто ми трябва време да размисля — казва на курата и той се усмихва.

— Това е тоналисткият код за „Остави ме на мира, дявол те взел“. Друга синонимна фраза е „Искам да попия резонанса“, също върши работа.

Той оставя Грейсън и затваря вратата на параклиса. След като куратът си е отишъл, настройвам Грейсън на фокус, като се опитвам да разчета нещо по лицето му. Нямам способността да чета мисли. Мога да създам технология, с която да го правя, но по самото си естество това би било нахълтване в личното пространство. Само че в такива моменти ми се иска да сторя нещо повече, отколкото само да наблюдавам. Имам желание да общувам.

И тогава Грейсън заговаря. На мен.

— Знам, че ме гледаш — изрича той в празния параклис. — Знам, че ме слушаш. Знам, че видя всичко, което ми се случи през последните няколко месеца.

Замълчава. Аз също мълча. Нямам избор.

Той затваря очи, от които сега бликват сълзи и с отчаяние, напомнящо молитва, ми промълвява:

— Моля те, дай ми знак, че още си там. Имам нужда да знам, че не си ме забравила. Моля те, Буря…

Но на личната му карта още се мъдри голямото „Н“. Обозначението му като неприемлив е с минимален срок от четири месеца и аз не тога да му отговоря. Обвързана съм от собствените си закони.

— Моля те — мълви, а сълзите надмогват опита на емоционалните му нанити да облекчат душевното страдание. — Моля те, дай ми знак. Само това искам, знак, че не си ме изоставила.

И тогава осъзнавам, че макар да има закон, забраняващ директната ми комуникация с неприемлив, няма закон срещу знаци и чудеса.

— Моля те… — хлипа той.

И аз го правя. Влизам в електрическата мрежа и приглушавам светлините. Не само в параклиса, а в цяла Уичита. Осветлението в града мигва за секунда и три десети. Правя го за Грейсън Толивър. За да потвърдя извън всяко съмнение, че държа на него, че сърцето ми би било разбито заради претърпяното от него, ако имах сърце, способно на такава тежка повреда.

Но Грейсън Толивър не го знае. Той не го вижда… защото очите му са твърде плътно затворени, та да съзре нещо освен личната си мъка.