Бурята

15. Залата на основателите

Великата Александрийска библиотека, смятана за едно от чудесата на света, била най-славното постижение по време на управлението на Птолемей. Превърнала се в интелектуално средище на света, когато светът все още бил център на вселената и всичко друго се въртяло около него. За беда, Римската империя вярвала, че тяхната версия на света е център на вселената, и изгорила библиотеката до основи. Този акт се смятал за една от най-големите загуби на литература и мъдрост, които светът познавал.

Построяването ѝ отново бе идея на Бурята, която мобилизира хиляди за мащабното строително начинание и им даде работа и цел за петдесет години напред. Когато огромната библиотека бе завършена, тя бе възможно най-близкото до оригинала копие, издигащо се на същото място като някогашната. Замисълът ѝ бе да припомня за изгубеното в миналото и да служи като обещание, че никога повече няма да изчезне знание, че Бурята е там да го брани.

При завършването си библиотеката бе присвоена от Форума на Косачите, за да помещава сбирката им от косачески дневници — подвързаните с кожа пергаментови томове, в които всеки Косач бе задължен да води записки през всеки ден от живота си.

Тъй като Форумът можеше да върши каквото пожелае, Бурята нямаше начин да попречи. Трябваше да се задоволи с факта, че библиотеката поне е била изградена наново. Колкото до основното ѝ предназначение, то можеше да бъде оставено в ръцете на човечеството.

Мюнира Атруши като повечето хора в света имаше съвършената работа — в смисъл, че беше съвършено обикновена. И пак като повечето хора в света нито мразеше, нито обичаше работата си. Чувствата ѝ гравитираха някъде около центъра.

Работеше почасово в Александрийската библиотека две нощи в седмицата от полунощ до шест сутринта. Повечето от дните си прекарваше на занятия в Израбийския университет в Кайро, където учеше информационни науки. Разбира се, тъй като цялата информация в света отдавна вече бе дигитализирана и каталогизирана от Бурята, научната степен по информационни науки, също като повечето други научни степени, нямаше практическа цел. Тя щеше да е лист хартия, поставен в рамка на стената ѝ. Нещо като разрешително да се сприятелява с хора, притежаващи също такива лишени от функционалност степени.

Но тя се надяваше въпросната хартийка да ѝ даде достатъчно престиж, та да убеди библиотеката да я назначи на пълно работно време, когато се дипломираше — тъй като за разлика от останалата информация в света дневниците на Косачите не бяха каталогизирани от Бурята, а все още се обработваха от несръчни човешки ръце.

Всеки, който желаеше да проучи тези три и половина милиона тома журнали, събирани от зората на Косачите, трябваше да дойде тук, при това когато поиска, защото библиотеката бе отворена за целия свят по двайсет и четири часа всеки ден в годината. И все пак Мюнира бе установила, че много малко хора се възползват от тази достъпност. През дневните часове само шепа научни работници правеха проучванията си. Имаше много туристи, но тях повече ги интересуваха историята и архитектурата на библиотеката. Самите книги почти не ги вълнуваха освен като фон за снимки.

Нощем в библиотеката рядко идваха хора. Обикновено Мюнира беше сама с двама офицери от Гвардията на Острието, чието присъствие бе по-скоро декоративно. Стояха мълчаливо от двете страни на входа като живи статуи. През деня служеха като допълнителен декор за снимки.

Имаше късмет, ако през нощната ѝ смяна се появяха един или двама души. Такива хора обикновено знаеха какво им трябва и никога не спираха при нея на гишето за информация. Това позволяваше на Мюнира да прекарва всичкото си време в учене или в четене на писанията на Косачите, които тя намираше за много увлекателни. Да надниква в сърцата и душите на мъже и жени, натоварени да отнемат живот, да знае какво са чувствали, като са извършвали своите Прибирания, беше пристрастяващо и четенето на дневници я обсеби. Тъй като всяка година към сбирката се добавяха много хиляди томове, нямаше опасност да остане без материал за четене — макар записките на някои Косачи да бяха далеч по-интересни от други.

Тя беше изчела всичко за съмненията в себе си на Върховното острие Коперник, преди той да пристъпи към Самоприбиране, за угризенията на Косач Кюри по повод прибързаните ѝ действия като младши Косач и, разбира се, откровените лъжи на Косач Шърман. Имаше много какво да грабне интереса ѝ в простичките изписани на ръка страници в косаческите дневници.

Една вечер в началото на декември Мюнира беше дълбоко погълната от буйните подвизи на покойната Косач Ранд, която бе посветила много място в дневника си на подробности за безчетните си сексуални завоевания. Мюнира тъкмо беше обърнала на нова страница, когато зърна приближаващ се мъж. Стъпките му не издаваха никакъв звук върху мраморния под на входното фоайе. Беше облечен в безлично сиво, но Мюнира някак усети само по осанката му, че той е Косач. Косачите не вървяха като обикновените хора. Движеха се с овладяна властност, сякаш самият въздух беше длъжен да се раздели пред тях. Но пък ако беше Косач, защо тогава не носеше робата си?

— Добър вечер — поздрави мъжът. В дълбокия му звучен глас се долавяше мерикански акцент. Имаше посивяла коса и добре оформена брада, която също бе започнала да се прошарва, но очите му изглеждаха млади. Будни.

— Всъщност е сутрин, не вечер — поправи го Мюнира. — Два и петнайсет по-точно.

Лицето му ѝ бе познато, но не можеше да се сети откъде. За миг ѝ проблесна спомен. Безукорна бяла роба. Не, не бяла… цвят на слонова кост. Не познаваше всички Косачи, още по-малко всички мерикански Косачи, но ѝ бяха известни онези с международна слава. В крайна сметка щеше да си спомни кой е той.

— Добре дошли в Александрийската библиотека — каза му, а после попита: — Как мога да ви помогна? — Не добави „Ваша чест“, което бе обичайното обръщение към Косач, защото той очевидно се стараеше да е инкогнито.

— Търся ранните писания — каза ѝ.

— На кой Косач?

— На всичките.

— Ранните писания на всички Косачи?

Той въздъхна, леко подразнен, че не е бил разбран. Да, със сигурност беше Косач. Само Косач можеше да бъде едновременно подразнен и търпелив.

— Всички ранни писания на всички първи Косачи — поясни той. — Като Прометей, Сафо, Ленън…

— Знам кои са първите Косачи — каза тя, нервирана от снизхождението му. Обикновено Мюнира не се държеше така дръпнато, но беше прекъсната насред много интересно четиво. Освен това дневните ѝ занятия я лишаваха от достатъчно сън, така че беше уморена. Насили се да му отправи усмивка, решена да е по-приветлива с този загадъчен човек — защото ако той наистина беше Косач, като нищо можеше да реши да я подложи на Прибиране, в случай че му се стореше неуслужлива.

— Всички ранни дневници са в Залата на основателите — каза му тя. — Ще се погрижа да бъде отключена за вас. Моля, последвайте ме.

Постави табелката „Връщам се до 5 минути“ на гишето и поведе мъжа към дълбоките недра на библиотеката.

Стъпките ѝ отекваха в облицования с гранит коридор. Всичко звучеше по-гръмко в тишината на нощта. Пърхащ прилеп под стрехите можеше да ти се причуе като размахал криле дракон… Ала походката на мъжа не издаваше никакъв шум. Потайното му придвижване бе притеснително. Също така ѝ действаха светлините на библиотеката, които се включваха над главите им и угасваха при отминаването им, мигащи подобно на факли. Беше хитроумен ефект, но караше сенките да се източват и прибират с тревожна преднамереност.

— Нали знаете, че популярните писания на някои от основателите са налични на публичния сървър на Форума на Косачите? — попита Мюнира мъжа. — Има стотици подбрани текстове.

— Не подбрани текстове искам да видя — осведоми я той. — Интересуват ме онези, които не са влезли в „селекция“.

Тя го изгледа още веднъж и най-накрая ѝ просветна кой беше — осени я с такава сила, че залитна от шока. Беше съвсем леко залитане и тя бързо дойде на себе си — но той го видя. Косач беше все пак, а Косачите забелязват всичко.

— Нещо не е наред ли? — попита я.

— Съвсем не. Заради трепкането на светлините е — отвърна му тя. — Трудно ми е да виждам неравните очертания на камъните по пода.

Което си беше така, макар да не се явяваше причина за препъването ѝ. Но ако имаше истина в думите ѝ, той може би нямаше да разчете лъжата ѝ.

По време на службата си в библиотеката Мюнира си бе спечелила прякор. Останалите чиновници я наричаха зад гърба ѝ „гробарката“. Отчасти заради погребалното ѝ излъчване, но също и защото една от задачите ѝ беше да финализира сбирките на Косачи, които се бяха подложили на Самоприбиране или животът им бе отнет трайно при злокобни обстоятелства — както все по-често се случваше в мериканските региони.

Преди година бе каталогизирала пълната колекция на този Косач от деня на ръкополагането му до деня на смъртта му. Дневниците му вече не се пазеха редом с тези на живите Косачи. Сега те бяха в северното крило сред онези на всички останали средмерикански Косачи, които повече не ходеха по Земята. И все пак, ето го тук — Майкъл Фарадей вървеше редом с нея.

Беше чела доста от дневниците на Косач Фарадей. Мислите и разсъжденията му неизбежно ѝ бяха въздействали силно. Беше човек с проникновени изживявания. Новината за Самоприбирането му миналата година бе натъжила Мюнира, но не я бе изненадала. Тежко бреме за носене бе съвест, натоварена като неговата.

Макар Мюнира и преди много пъти да се бе озовавала в присъствието на Косачи, никога не се бе чувствала така зашеметена от звездната им слава. Но не биваше да допуска това да си проличи. Не биваше да се издава, че знае кой е той в действителност. Не и докато не бе имала време да обмисли ставащото и да си обясни как изобщо той може да е тук и защо.

— Казваш се Мюнира — изрече той без въпросителна интонация. Отначало тя си помисли, че може да е прочел името ѝ на табелката на гишето, но нещо ѝ подсказа, че го е знаел дълго преди да дойде при нея тази вечер. — Името ти означава „лъчиста“.

— Знам какво означава името ми — каза Мюнира.

— Е, такава ли си? — попита той. — Наистина ли грееш сред по-бледите звезди?

— Аз съм само скромен служител на библиотеката — отвърна тя.

От дългия централен коридор излязоха във вътрешна градина. В далечния ѝ край имаше порти от ковано желязо, водещи към Залата на основателите. Луната оцветяваше оформените от жив плет фигури и скулптурите наоколо в тъмнолилави нюанси, а хвърляните от тях сенки наподобяваха ями, в които Мюнира се притесняваше да стъпва.

— Разкажи ми за себе си, Мюнира — изрече той с кроткия маниер на Косачите, когато отправяха молби към хората, а те установяваха, че е немислимо да не ги изпълнят.

В този момент тя осъзна — той знаеше, че го е разпознала. Дали това я поставяше в опасност от Прибиране? Щеше ли той да отнеме живота ѝ, за да предпази самоличността си в тайна? От всичките му писания не бе останала с впечатление, че е такъв тип човек, но Косачите бяха неразгадаеми. Почувства хлад, макар израбийската нощ да бе мека и топла.

— Сигурна съм, че вече знаете всичко, което бих могла да ви кажа, Косач Фарадей.

Ето. Каза го. Край на преструвките.

Той се усмихна.

— Прощавай, че не се представих по-рано, но присъствието ми тук е… нека го наречем неортодоксално.

— Да смятам ли тогава, че съм в присъствието на дух? — попита тя. — Ще изчезнете ли в някоя стена само за да се връщате нощ след нощ и да ме преследвате все със същата молба?

— Възможно е — продума той. — Ще видим.

Пристигнаха пред Залата на основателите, тя отключи портите и влязоха в голямо помещение, което винаги бе напомняло крипта на Мюнира — дотолкова, че туристите често питаха дали първите Косачи не са погребани тук. Не бяха, но въпреки това Мюнира понякога усещаше присъствието им в залата.

По тежките варовикови лавици имаше стотици томове, всеки от които затворен в климатизиран плексигласов калъф — разточителство, запазено само за най-старите книги в библиотеката.

Косач Фарадей започна да ги оглежда. Мюнира си помисли, че вероятно би искал да го прави в уединение, и ще я помоли да си тръгне, но вместо това той каза:

— Поседи с мен, ако нямаш нищо против. Тази зала е тъй величествена и строга, че не приканва към самота.

И тъй, тя затвори портата, надзърна да се увери, че вън няма никого, който да ги види, а после му помогна да отвори прозрачния пластмасов калъф, в който бе поставен взетият от него от полицата том. Седна насреща му на голямата каменна маса в центъра на залата. Той не даде обяснение на очевидния въпрос, увиснал във въздуха помежду им, така че на нея ѝ се наложи да го зададе.

— Как така се озовахте тук, Ваша чест? — попита го тя.

— Със самолет и с ферибот — отвърна той с усмивка. — Я ми кажи, Мюнира, защо избра да работиш за Форума на Косачите, след като се провали в стажа си?

Тя се наежи. Това ли бе начинът да я накаже, задето бе задала нежелан от него въпрос?

— Не съм се провалила — отговори. — Имаше място само за един израбийски Косач в края на стажа ми, а кандидатите бяха петима. Така че един бе избран, а четирима — не. Да си сред неизбраните не е равносилно на провал.

— Прости ми, не исках да те обидя или да покажа неуважение — каза той. — Просто съм заинтригуван, че разочарованието не те е настроило срещу Форума на Косачите.

— Заинтригуван, но не изненадан?

— Малко неща ме изненадват — усмихна се Косач Фарадей.

Мюнира вдигна небрежно рамене, сякаш неуспешният ѝ стаж за Косач отпреди три години беше без значение.

— Тогава ценях Форума на Косачите, ценя го и сега — заяви тя.

— Разбирам — кимна той и внимателно отгърна страница в стария дневник. — А доколко лоялна си на системата, която те отхвърли?

Мюнира стисна челюсти, без да е сигурна какво се надяваше да чуе той, нито пък какъв щеше да е действителният ѝ отговор.

— Имам работа. Върша я. Гордея се с нея — отсече.

— И е редно да е така. — Той погледна към нея, вътре в нея. — Може ли да споделя с теб моята оценка за Мюнира Атруши? — попита я.

— Имам ли избор?

— Винаги има избор — каза той, което си беше полуистина в пълния смисъл на думата.

— Добре. Споделете оценката си за мен.

Той предпазливо затвори стария дневник и насочи пълното си внимание към нея.

— Ти мразиш Форума на Косачите толкова, колкото го и обичаш — подхвана. — Поради това искаш да станеш незаменима за него. Надяваш се с времето да се превърнеш в най-големия авторитет в света за дневниците, съхранявани в тази библиотека. Това ще ти даде власт върху цялата история на Косачите. Тази власт ще е твоята безмълвна победа, защото ще знаеш, че Форумът на Косачите ще се нуждае повече от теб, отколкото ти от него.

Внезапно Мюнира леко изгуби равновесие, сякаш пустинните пясъци, погълнали градовете на фараоните, се разместиха под краката ѝ, готови да приберат и нея. Как можеше той да прозира толкова надълбоко в душата ѝ? Как можеше да облича в думи чувства, които не бе определяла и пред себе си? Бе я разчел съвършено по един напълно освобождаващ я, но и притеснителен начин.

— Виждам, че съм прав — каза той простичко. Отправи ѝ онази своя усмивка, която бе едновременно сърдечна и палава.

— Какво искате, Косач Фарадей?

И накрая той ѝ каза.

— Искам да идвам тук вечер след вечер, докато не намеря онова, което търся, в тези стари дневници. И искам ти да запазиш моята самоличност в тайна, да ме предупреждаваш, ако пристигне някой, докато върша своето проучване. Обещай ми да не оповестяваш пред Форума на Косачите факта, че съм още жив. Можеш ли да направиш това за мен, Мюнира?

— Ще ми кажете ли какво търсите? — попита тя.

— Няма как да го направя. Би могла да бъдеш принудена да го признаеш, ако ти го доверя. Не бих те поставил в такова положение.

— Но бихте ме поставили в неизбежното положение да укривам присъствието ви.

— Нищо неизбежно няма в него — отвърна той. — Всъщност подозирам, че за теб е голяма чест да ти поверя тайната си.

Отново беше прав.

— Не ми харесва да представяте нещата така, сякаш ме познавате по-добре от мен самата.

— Но това е истината. Да познавам хората, е част от работата ми като Косач.

— Не важи за всички Косачи — отбеляза тя. — Има такива, които стрелят, кълцат и отравят без уважението, което вие винаги сте показвали към субектите си на Прибиране. Едничката им грижа е да отнемат живот, не да опознават душите на хората.

За миг грижливо овладяното поведение на Фарадей бе нарушено от искра на гняв, но това не бе гняв към нея.

— Да, Косачите от „новия ред“ демонстрират възмутително незачитане спрямо значимостта на задачата си. Това е част от причината да дойда тук.

Не каза нищо повече. Просто изчака отговора ѝ. Мълчанието се проточи, но не бе неловко мълчание. Бе наситено със смисъл. Моментът бе важен и имаше нужда от време да се разгърне.

Тя не изпусна от внимание факта, че имаше още четирима, които споделяха с нея поста нощен администратор — други студенти, поели почасова работа. А това означаваше, че този път от петима е избрана тя.

— Ще запазя тайната ви — каза му Мюнира. После остави Косач Фарадей да си прави проучването, почувствала, че най-сетне в живота ѝ се е появила достойна цел.

16. Екстра си, докато вече не си

Камерите безшумно се въртяха да проследят Косач в червена роба, който влезе в кафене, придружен от двама едри служители на Гвардията на Острието. Микрофони улавяха всеки звук — от почесване на брада до прочистване на гърло. Диференцираха какофонията от гласове, за да отделят конкретен разговор, който започна със сядането на Косача в червена роба.

Бурята наблюдаваше. Бурята слушаше. Имаше да управлява и поддържа цял един свят и знаеше, че да отдели такова внимание на едничък разговор, бе неефективно използване на ресурсите ѝ, но пък Бурята преценяваше този разговор като по-важен от над милиард други, които водеше или следеше в този момент. Може би заради индивидите, участващи в него.

— Благодаря, че приехте да се срещнете с мен — каза Косач Константин на Косачи Кюри и Анастасия. — Оценявам, че напуснахте укритието си, за да проведем тази малка конференция.

— Не се крием — посочи Косач Кюри, очевидно възмутена от такова предположение. — Предпочетохме да минем към номадски начин на живот. Напълно приемливо е за Косачите да странстват където си пожелаят.

Бурята засили осветлението в помещението само с няколко лумена, за да оценява по-добре недоловимите промени в израженията.

— Независимо дали ще го наричате укриване, странстване или бягане, очевидно изглежда ефикасна стратегия. Или атентаторите са се снишили до следващата си атака, или са решили да не си правят труд с движещи се мишени и са насочили вниманието си другаде. — Той направи пауза, преди да добави: — Но аз се съмнявам в това.

Бурята беше наясно, че Косач Кюри и Косач Анастасия не се задържаха някъде за повече от ден или два след опита за покушение срещу тях. Но ако на Бурята ѝ бе позволено да направи предложение, би им казала да поемат по по-непредсказуем маршрут из континента. Винаги бе възможно да се предскаже с четирийсет и два процента точност къде предстоеше да отидат. А това означаваше, че и нападателите им щяха да успеят да го предвидят.

— Имаме насока откъде са доставени материалите за експлозивите — каза им Константин. — Знаем и къде са сглобени и дори сме набелязали превозното средство, което ги е докарало, но все още не сме наясно за извършителите.

Ако Бурята можеше да прихне презрително, би го направила. Тя знаеше точно кой е изработил експлозивите, кой ги е поставил и е опънал жицата, свързана с детонатора. Но да сподели с Форума на Косачите онова, което знаеше, би било грубо нарушение на Разделението Косачи-държава. Най-многото, което можеше да стори, бе индиректно да мотивира Грейсън Толивър да предотврати смъртоносната експлозия. Ала макар Бурята да знаеше кой е поставил експлозивите, знаеше също така, че това не са истински отговорните индивиди. Те бяха просто пешки, придвижвани от много по-способна ръка. Ръката на някого достатъчно хитър и предпазлив, че да избегне засичане — и то не само от Форума на Косачите, а от самата Буря.

— Трябва да обсъдя с теб методите ти на Прибиране, Анастасия — каза Косач Константин.

Косач Анастасия се размърда неспокойно на мястото си.

— Това вече бе обсъдено на конклава, имам всички права да върша Прибирането по своя начин.

— Не става дума за правата ти като Косач, а за твоята безопасност — уточни Косач Константин.

Косач Анастасия понечи да възрази, но Косач Кюри я възпря със съвсем леко докосване по ръката.

— Нека Косач Константин довърши каквото има да каже — предложи тя.

Косач Анастасия дълбоко пое дъх, задържа го и после го изпусна. Бурята подозираше, че Косач Кюри вече отгатва в каква посока ще говори Константин. А виж, Бурята нямаше защо да гадае, тя знаеше.

Цитра, от друга страна, нямаше никаква представа. Но си мислеше, че е наясно какво ще каже Косач Константин, и макар да се постара да изобрази внимание на физиономията си, вече формулираше своя отговор.

— Може да е трудно да бъдат проследени твоите движения, Косач Анастасия, затова пък е много лесно да бъдат проследени тези на хората, които си маркирала за Прибиране — посочи Косач Константин. — Всеки път, когато някой от тях се свърже с теб, за да уреди време и място за своето Прибиране, това дава лесна възможност на враговете ти да те ликвидират.

— Досега съм си екстра — изтъкна тя.

— Да — кимна Косач Константин. — И ще си бъдеш екстра до момента, когато вече не си. Именно затова помолих Свещеното острие Ксенократ да те освободи от Прибиране, докато заплахата не отмине.

Точно това Цитра бе очаквала да чуе от него, така че мигом парира:

— Освен ако не нарушавам някоя от Заповедите за Косачи, дори Свещеното острие няма право да ми нарежда какво мога или не мога да правя. Аз съм автономна и стоя над всички закони също като вас.

Отговорът ѝ не подтикна Косач Константин към спор, нито той прояви несъгласие и това разтревожи Цитра.

— Да, разбира се, отвърна той. — Не съм казал, че си принуждавана да спреш Прибирането, а че си освободена от задълженията си. Тоест, ако не изпълниш квотата си, няма да бъдеш санкционирана.

— Е, в такъв случай — с нетърпящ възражение тон изрече Косач Кюри — аз също ще отложа Прибирането. — После повдигна вежди, сякаш идеята ѝ бе хрумнала току-що. — Може да идем в Ендура! — Тя се обърна към Косач Анастасия. — След като сме в принудителна почивка, защо да не я превърнем в истинска ваканция?

— Отлична идея — отбеляза Косач Константин.

— Не ми трябва ваканция — упорстваше Цитра.

— Ами тогава го приеми като образователно пътуване! — възкликна Косач Кюри. — Всеки младши Косач трябва да обходи Острова на Издръжливото сърце. Това ще ти даде контекст и връзка с естеството на работата ни и причините да я вършим. Току-виж дори си се срещнала с Върховното острие Кало!

— Ще видиш сърцето, на което е кръстен островът — добави Константин, сякаш това би я примамило. — Също и Хранилището на реликвите и бъдещето, а то не може да бъде посетено от всеки, но аз съм близък с Върховния Косач Хемингуей от Световния съвет на Косачите. Обзалагам се, че той може да уреди индивидуална обиколка.

— Аз самата никога не съм влизала в Хранилището — рече Косач Кюри. — Чувала съм, че било много впечатляващо.

Косач Анастасия вдигна ръце нагоре.

— Стига! — изпъшка. — Колкото и примамливо да звучи едно пътуване до Ендура, не забравяйте, че имам тук отговорности, които не мога да загърбя просто така. Има още близо трийсет души, които съм набелязала за Прибиране. Инжектирани са с отрова, която ще ги убие след месец. Не това е начинът, по който искам да ги подложа на Прибиране.

— Не е нужно да се тревожиш за това — каза Косач Константин. — Те вече бяха подложени на Прибиране.

Бурята, разбира се, го знаеше, но Цитра бе напълно стъписана. Тя чу как Константин изрече думите, но ѝ бе нужен момент да ги регистрира с нервната си система и чак тогава със съзнанието си. Усети как ушите ѝ пламнаха, а гърлото ѝ се стегна.

— Какво казахте?

— Казах, че вече бяха подложени на Прибиране. Бяха изпратени няколко други Косачи да завършат Прибиранията ти, чак до господина, когото си избрала вчера. Уверявам те, всичко мина по реда си. На семействата им бе даден имунитет. Няма изостанали задачи, които да те поставят в опасност.

Цитра понечи да каже нещо, но заекна, което бе много нетипично за нея. Гордееше се, че винаги е членоразделна и точна в изказа си, но този шок буквално я извади от равновесие. Обърна се към Косач Кюри.

— Ти знаеше ли за това?

— Не — отвърна Мария. — Но има логика, Анастасия. Когато се успокоиш и поразсъждаваш над това, ще разбереш защо е трябвало да бъде направено.

Само че Цитра бе много далеч от успокояване. Замисли се за разните хора, които бе набелязала за Прибиране. Обещала им беше, че ще имат време да приключат делата си, че ще могат сами да изберат как и къде да посрещнат края си. Думата на Косача бе всичко. Бе част от кодекса на честта, който Цитра се бе заклела да спазва. А сега всичките ѝ обещания бяха рухнали.

— Как можахте? Кое ви дава това право?

Сега Косач Константин повиши глас. Не викаше, но звучният му тембър се извиси над негодуванието на Цитра.

— Твърде ценна си за Форума на Косачите, та да си позволим да те изгубим!

Ако тя бе зашеметена от първото му изявление, то това направо я нокаутира.

— Какво?

Косач Константин скръсти ръце на гърдите си и се усмихна, очевидно се наслаждаваше на момента.

— О, да, драга моя Косач Анастасия, ти си с много висока стойност. Искаш ли да знаеш защо? — Наведе се към нея и прошепна: — Защото разбъркваш казана.

— Как да разбирам това?

— Хайде сега. Не може да не си забелязала какъв ефект имаш върху Косачите от ръкополагането си насам. Смущаваш старата гвардия и плашиш новия ред. Караш самомнителните Косачи да застанат нащрек и да внимават. — Той се облегна на стола си. — Нищо не ме радва повече от това да видя Косачите изтръгнати от самодоволството им. Даваш ми надежда за бъдещето.

Цитра не можеше да прецени дали той е искрен, или саркастичен. Странно, мисълта, че наистина можеше да е искрен, я притесняваше повече. Мария ѝ бе казала, че Косач Константин не е врагът, но, о, колко много искаше Цитра той да е такъв! Идеше ѝ да се нахвърли срещу него и надменността, с която контролираше ситуацията, но знаеше, че ще е напразно. Ако възнамеряваше да запази достойнство, трябваше да поддържа хладната резервираност на „мъдрата“ Косач Анастасия. Когато се насили да уталожи мислите си, хрумна ѝ идея.

— Значи са прибрали всички, подбрани от мен през последния месец?

— Да, вече ти го казах — отвърна Косач Константин, леко подразнен, че отново е поставен на разпит.

— Знам какво ми казахте… но ми е трудно да повярвам, че сте могли да подложите всички на Прибиране. Обзалагам се, че има още един-двама, до които не сте се добрали. Бихте ли го признали, ако случаят е такъв?

Константин я изгледа с известно подозрение.

— Накъде биеш?

— Към евентуална възможност…

За момент той не каза нищо. Косач Кюри взе да мести поглед между двама им. Накрая Константин заговори.

— Има трима още нелокализирани. Планът ни е, в мига щом ги открием, да ги подложим на Прибиране.

— Но няма да го направите — отсече Цитра. — Ще оставите мен да го извърша, както бе предвидено… а вие ще издебнете онзи, който се опита да ме убие.

— По-вероятно е Мария да е тяхната цел, не ти.

— Е, ако никой не ме нападне, тогава ще го знаете със сигурност.

Но той все още не бе убеден.

— Ще подушат капана от километър.

— Тогава трябва да бъдете по-съобразителни от тях — усмихна се Цитра. — Или искам твърде много?

Константин се смръщи и това накара Косач Кюри да се разсмее.

— Само да си видиш физиономията в този миг, Константин. Струва си дори покушение над живота ни!

Той не отговори на това, а задържа вниманието си върху Цитра.

— Дори да ги надхитрим, а ние ще го сторим, пак ще е рисковано.

Цитра отново се усмихна.

— Какъв е смисълът да се живее вечно, ако човек не може да поеме някой и друг риск?

Накрая Константин неохотно се съгласи да позволи на Цитра да се превърне в примамка за капан.

— Предполагам, че Ендура може да почака — въздъхна Косач Кюри. — А очаквах с такова нетърпение да ида там.

Ала Цитра подозираше, че тя е далеч по-въодушевена от новия план, отколкото даваше да се разбере.

Макар че това щеше да я постави в опасност, Цитра установи, че придобиването на известен контрол над ситуацията ѝ носи така нужното облекчение.

Всъщност дори Бурята регистрира, че тя се освободи от напрежението. Тя не можеше да прозира в съзнанието на Цитра, но разчиташе езика на тялото и биологичните промени с голяма прецизност. Засичаше фалша и истината, били те изречени или не. Което означаваше, че знаеше дали Косач Константин бе искрен, или не, като твърдеше, че иска да я запази жива. Ала както винаги, когато опреше до Косачи, беше длъжна да запази мълчание.

17. УУЖАС

Докато на Цитра често ѝ бе трудно да се помещава в кожата на Косач Анастасия, Грейсън Толивър нямаше никакъв проблем да се превърне в Главорез — прякора на неприемлив, който си избра. Родителите му веднъж му бяха казали, че са му избрали името Грейсън по моментна прищявка, защото се родил в сив ден3.

Нямаше никакъв смисъл отвъд лекомисленото отношение на родителите му към всичко в дългия им и безцелен живот.

Но Главорез бе личност, с която околните трябваше да се съобразяват.

В деня след срещата си с Тракслър той боядиса косата си в цвят, наречен „обсидианово празно“. Беше абсолютно черно, толкова тъмно, че не съществуваше никъде в природата. Буквално засмукваше светлината около себе си като черна дупка и караше очите му да изглеждат хлътнали в черепа и загадъчно засенчени.

— Много в стила на двайсет и първи век — бе казал стилистът. — Каквото и да значи това.

Грейсън си постави метални пластинки, имплантирани под кожата на двете му слепоочия, които наподобяваха наболи рога. В комбинация с косата му придаваха извънземен и донякъде диаболичен вид.

Ако не се чувстваше неприемлив, то поне изглеждаше такъв.

Следващата му стъпка бе да изпробва новата си самоличност.

Сърцето му препускаше ускорено, докато наближаваше „Откачалки“ — местен клуб, където се събираха неприемливи. Неколцина такива, мотаещи се отпред, го огледаха преценяващо. Тези хора бяха карикатури на самите себе си, каза си той. Проявяваха такъв конформизъм към културата си на антиконформизъм, че се бяха уеднаквили и така обезсмисляха течението си.

Приближи се до мускулестия пазач на вратата, на чийто бадж пишеше „Катил“.

— Само за неприемливи — изрече строго Катила.

— Какво, не ти приличам на неприемлив ли?

Онзи вдигна рамене.

— Навъртат се разни позьори.

Грейсън му показа документа си за самоличност, маркиран с голямо червено „Н“. Пазачът бе удовлетворен.

— Приятно прекарване — измрънка безрадостно и го пусна да влезе.

Очаквал бе да се озове в помещение със силна музика, святкащи прожектори, полюшващи се тела и тъмни ъгли, където се извършват всякакви спорни дейности. Но онова, което завари в „Откачалки“, бе толкова различно от предположенията му, че се оказа напълно неподготвен и се закова на място, сякаш бе отворил погрешна врата.

Намираше се в ярко осветен ресторант — старомоден тип заведение с червени сепарета и столчета от неръждаема стомана покрай бара. Имаше младежи с якета на гимназиален спортен отбор и хубави момичета с конски опашки, дълги поли и пухкави къси чорапки. Грейсън разпозна епохата, която заведението имаше за цел да отрази: исторически период, наречен „Петдесетте години“. Беше от Мерика през Епохата на смъртните, където всички момичета носеха имена като Бети, Пеги и Мери Джейн, а момчетата бяха Били, Джони или Ейс. Веднъж учител бе казал на Грейсън, че Петдесетте всъщност са били период само от десет години, но на Грейсън му бе трудно да го повярва. Трябваше да са били поне сто.

Заведението изглеждаше точна реплика на епохата, но имаше нещо, което нарушаваше духа му — сред спретнатите младежи тук-там се мяркаха неприемливи, които изобщо не бяха на място там. Един такъв с умишлено разпарцаливени дрехи се натрапи в сепаре, където седеше щастлива двойка.

— Изчезни — заяви той на як на вид типичен мерикански младеж, примерно Били, облечен с пуловер с инициал. — Искам да се опозная с твоето момиче.

Били, то се знае, отказа да напусне и заплаши неприемливия, че „ще го млати до следващия вторник“. Неприемливият реагира, като се изправи, извлече юнака от сепарето и подхвана бой. Едрият младеж всякак превъзхождаше хърбавия неприемлив — по размери и сила, а най-вече по външност. Всеки път, щом младежът замахнеше с юмрук, не уцелваше, докато пестниците на неприемливия нямаха пропуск. Накрая хубавият младеж побягна, като виеше от болка, и заряза приятелката си, която сега изглеждаше силно впечатлена от изпълнението на неприемливия. Той седна насреща ѝ, а тя се приведе към него, сякаш вече бяха истинска двойка.

На друга маса неприемливо момиче влезе в словесен двубой с хубавка дебютантка в розова блузка. Конфронтацията завърши с това, че неприемливата сграбчи блузката на опонентката си и я съдра. Хубавкото момиче не ѝ отвърна, само скри лице в шепи и зациври.

В дъното някакъв друг Били мрънкаше, защото изгубил всички пари от татенцето в залог на билярд срещу безмилостен неприемлив, който не спираше да сипе обиди насреща му.

Но какво ставаше тук?

Грейсън седна на бара, като му се щеше да изчезне в черната дупка на косата си, докато не се ориентира в разните драми, разиграващи се наоколо.

— Какво ще обичате? — попита наперена келнерка зад бара. На униформата ѝ бе избродирано името „Бабс“.

— Ванилов шейк, моля — каза той. Защото това се поръчваше в подобно заведение, нали така?

— Охо, „моля“ — засмя се келнерката. — Не се чува често тук.

Бабс му донесе шейка, пъхна вътре сламка и рече:

— Да ти е сладко.

Напук на желанието на Грейсън да изчезне, до него седна друг неприемлив. Беше мършав като същински скелет.

— Ванилов? Ха стига бе! — възкликна той.

Грейсън се напъна да докара подходящото поведение.

— Проблем ли имаш? Що не ти го лисна в лицето тогава и не си поръчам друг?

— Не бе — възрази Скелета. — Не в мен се очаква да го лиснеш.

Онзи му смигна и на Грейсън най-сетне му просветна. Схвана естеството на заведението и неговата цел. Скелета го наблюдаваше да види какво ще направи и Грейсън осъзна, че за да се впише — ама истински — трябва да е на ниво в ситуацията. Така че привика Бабс.

— Хей — тросна ѝ се. — Шейкът ми не струва.

Бабс предизвикателно постави ръце на кръста си.

— И аз какво да направя?

Грейсън посегна към шейка си. Тъкмо се канеше да го изсипе върху бара, когато Скелета светкавично грабна чашата и запрати съдържанието ѝ срещу Бабс, като оля цялото ѝ лице, от което започна да се стича ванилова сметана, а една от захаросаните черешки се пъхна в джобчето на гърдите ѝ.

— Той каза, че шейкът му не струва — процеди Скелета. — Направи му друг!

Бабс с оклепаната си униформа само въздъхна и промърмори:

— Пристига ей сегичка.

После се запъти да приготви нов шейк.

— Ей тъй се прави — рече неприемливият.

Представи се като Закс. Беше малко по-възрастен от Грейсън — може би двайсет и една годишен — но нещо у него подсказваше, че не за пръв път е на тази възраст.

— Не съм те виждал тук — каза.

— Интерфейсът на властта ме изпрати тук от север — отвърна му Грейсън, смаян от способността си да измисли версия в крачка. — Твърде много ядове създавах, та Бурята реши, че ми трябва ново начало.

— Ново място, където да създаваш ядове — уточни Закс. — Готино.

— По нашия край нямаме клубове като този — посочи Грейсън.

— Абе, вие на север сте много изостанали. Тук клубовете УУЖАС са последният писък на модата.

Обясни, че УУЖАС било съкращение от Ултра Утопичен Жест към Анахронистичното Съществуване. Всички тук — без неприемливите, естествено — били служители. Дори разните Билита и Бетита. Работата им била да понасят всички приумици на неприемливите. Губели при сбивания, позволявали да бъдат замеряни с храна, да им крадат гаджетата. И Грейсън прие, че това е само за разгрявка.

— Тези заведения са страхотни — каза му Закс. — Тук можем да вършим каквото си поискаме, дето навън няма да ни се размине.

— Да, но не е истинско — посочи Грейсън.

— Достатъчно реално е — сви рамене Закс. После протегна крак и спъна минаващо покрай него момче с вид на зубрач. То залитна твърде силно, което издаваше преструвка.

— Хей, какво ти става? — възропта зубрачът.

— Става ми в сестра ти — отвърна Закс. — Хайде, чупката, преди да съм отишъл да я намеря.

Момчето го изгледа неприязнено, но отпраши без нито дума.

Още преди да е дошъл новият му шейк, Грейсън се извини, че трябва да иде до тоалетната, което не му се налагаше. Просто искаше да се махне от Закс.

В тоалетната срещна типичното мериканче Били с пуловера с апликиран инициал. Името му обаче не беше Били, беше Дейви. Разглеждаше подутото си око в огледалото и Грейсън не се въздържа да прояви любопитство към „службата“ му.

— Всеки ден ли ти се случва това? — попита го.

— Всъщност по три-четири пъти.

— И Бурята го позволява?

Дейви вдигна рамене.

— Че защо не? Никой не е пострадал от това.

Грейсън посочи отеклото око на Дейви.

— Виждаш ми се зле пострадал.

— Какво, това ли? Не, нанитите ми за болка са настроени на максимум, почти не го усещам. — После се ухили. — Хей, виж това.

Обърна се отново към огледалото, пое дълбоко дъх и се концентрира върху отражението си. Пред погледа на Грейсън зачервеното и подуто око спадна, избледня и стана нормално.

— Лечебните ми нанити са поставени на ръчно управление — обясни той на Грейсън. — Така мога да изглеждам зле пребит, докато ми е нужно. Нали се сещаш, за максимален ефект.

— Ъъ… ясно.

— Разбира се, ако някой от неприемливите ни гости отиде твърде далеч и докара някого от нас до временна смърт, налага му се да плати за съживяването и му се забранява достъп до клуба. Все пак трябва да има някакви правила, нали така? Но не се случва често. Дори най-лошите от неприемливите нямат желание да докарат някого до временна смърт. Никой не проявява чак такова насилие след Епохата на смъртните. Повечето служители стигат до временна смърт поради злополука. Удряш си главата в масата, неща от този род.

Дейви прокара пръсти през косата си, за да се увери, че е в изряден вид преди следващия рунд.

— Не предпочиташ ли служба, която да е по твой вкус? — попита го Грейсън. При настоящото състояние на света на никого не му се налагаше да върши нещо нежелано.

— Кой е казал че това не ми е по вкуса? — подсмихна се Дейви.

Мисълта, че някой може да изпитва удоволствие от това да бъде пребиван — и че Бурята, съзнавайки го, бе намерила начин да събере биячи с кандидати да ядат бой в едно и също затворено пространство — буквално шашна Грейсън.

Дейви трябва да бе забелязал изумлението му, защото се разсмя.

— Ти отскоро си неприемлив, нали?

— Толкова ли си личи?

— Да, и не е никак добре, защото печените неприемливи жив ще те изядат. Имаш ли си име?

— Главорез — отвърна Грейсън.

— Е, Главорез, нужно ти е да влезеш в общността на неприемливите с гръм и трясък. Ще ти помогна.

И тъй, няколко минути по-късно, веднъж след като Грейсън успя да се отърве от Закс, Главореза приближи до Дейви, който сега ядеше бургери с двама други типични мерикански младежи. Грейсън не бе много наясно как да подходи, така че за момент само постоя втренчен в него. Дейви взе нещата в свои ръце.

— Какво зяпаш? — изръмжа той.

— Бургера ти — отвърна Грейсън. — Добре ми изглежда. Мисля да го взема.

Той грабна бургера на Дейви и отхапа грамадански залък.

— Ще се каеш за това — заплаши Дейви. — Ще те млатя до другия вторник. — Явно това му бе една от любимите анахронистични фрази. Излезе от сепарето и вдигна юмруци, готов за бой.

И тогава Грейсън стори нещо, което никога дотогава не бе правил. Удари човек. Фрасна Дейви в лицето и Дейви се олюля. Самият той замахна към Грейсън, но не го уцели. Грейсън отново го халоса.

— По-силно — прошепна му Дейви и Грейсън изпълни. Нанасяше удари с всичка сила отново и отново. Дясно кроше, ляво кроше, ъперкът, докато Дейви не рухна със стонове на земята. Лицето му започваше да се подува.

Грейсън се озърна и видя, че неколцина неприемливи са го наобиколили и кимат одобрително.

Беше му нужно да впрегне цялата си вътрешна сила, за да не се извини и да не помогне на Дейви да се изправи. Вместо това се обърна към останалите на масата.

— Кой е следващият?

Двете момчета там се спогледаха, после единият каза:

— Хей, приятел, не искаме неприятности — и бутнаха бургерите си към Грейсън.

Дейви бързо му смигна от земята, преди да се надигне и да тръгне към тоалетната, за да се съвземе. Грейсън отнесе плячката от победата си в сепаре в дъното, където яде, докато не изпита усещането, че ще се пръсне.

18. Да откриеш Пюрити4

Докато Грейсън Толивър бе честен до болка, Главореза бързо се превърна в изпечен лъжец. Започна с биографията си. Измисли неприятен живот в семейството, какъвто не бе съществувал. Описваше конкретни моменти, които никога не се бяха случвали. Цитираше анекдоти, които разсмиваха хората и ги караха или да го намразят, или да му се възхищават.

Родителите на Главореза бяха професори по физика и очакваха синът им да поеме по пътя на академичната кариера, защото при такива майка и баща нямаше как да не е гений. А вместо това той бе избрал пътя на бунта. Веднъж се бе спуснал върху автомобилна гума по Ниагарския водопад, защото бе далеч по-вълнуващо от размазването. Отнело бе три дни да възстановят тялото му и да го съживят.

Подвизите му в гимназията бяха легендарни. Съблазнил бе и кралицата, и краля на абитуриентския бал, но единствено с цел да ги раздели, защото нямаше по-нарцистична двойка от тях в училището.

— Невероятно — възхити се искрено Тракслър при следващата им среща. — Не бях очаквал от теб такова богато въображение.

И докато Грейсън Толивър би се обидил, Главореза го прие като комплимент. А след като Главореза бе тъй забележително човешко същество, минаваше му през ума да запази името дори след като тайната операция приключеше.

Благодарение на Тракслър всичките му истории влязоха в официалното му досие. Сега, ако някой искаше да удостовери лъжите, сипани от него, те бяха там, черно на бяло.

А историите ставаха все по-фантасмагорични.

— Когато майка ми бе подложена на Прибиране, реших да стана напълно неприемлив — разправяше той на хората. — Но Бурята не ми даваше статуса, и туй то. Все ме пращаше на психотерапия и бърникаше нанитите ми. Мислеше си, че ме познава по-добре от мен самия, и ми повтаряше, че всъщност не искам да съм неприемлив, бил съм просто объркан. Накрая трябваше да извърша нещо голямо, та да докажа правотата си. Така че откраднах неконтролирана кола и с нея блъснах един автобус от мост. Двайсет и девет души изпаднаха във временна смърт. То се знае, имам да плащам за съживяването им още години напред, но пък си струваше, защото получих каквото желаех. Сега ще си стоя неприемлив, докато не изплатя всички онези съживявания.

Беше завладяваща измислица, която неизменно впечатляваше аудиторията му. И никой не можеше да я опровергае, защото агент Тракслър бързо я вмести в дигиталната му биография. Тракслър стигна дотам, че създаде цяла история за падналия автобус и несъществуващите жертви. Дори разшири прякора на Главореза със съответстваща ирония. Кръсти го Главореза от моста. В свят, в който никой — дори неприемливите — не предизвикваше умишлено изпадането на хора във временна смърт, историята бързо се превърна в местна легенда.

Той прекарваше дните си да се размотава по места, посещавани от неприемливи, разпространяваше измишльотините си и залагаше стръв, като твърдеше, че му е нужна работа, и то не конвенционална, а такава, при която би могъл да си изцапа ръцете.

Излязъл навън в широкия свят, взе да свиква с подозрителните погледи от минувачи. С начина, по който продавачите го дебнеха, сякаш щеше да открадне нещо. Как някои хора пресичаха улицата, та да не вървят по един и същ тротоар с него. Намираше за странно, че светът е свободен от предубеждения, освен що се отнасяше до неприемливите — а повечето от тях си мечтаеха останалото човечество да бъде техен колективен враг.

„Откачалки“ не беше единственият клуб УУЖАС в града — имаше ги много и всеки пресъздаваше конкретен знаков исторически период. „Туист“ бе в духа на Дикенсова Англия, „Бенедиктс“ беше в колониален мерикански стил, „Морг“ беше пълен с евроскандинавски викингски препратки. Грейсън обикаляше различните клубове и постепенно придоби умения да се изявява в тях и да печели уважение сред неприемливите.

Най-тревожещо от всичко бе, че на Грейсън всичко това започваше да му харесва. Никога преди не бе разполагал с официалното позволение да върши нещо нередно — сега целият му живот бе изтъкан от нередности. Това го държеше буден нощем. Копнееше да поговори с Бурята за това, но знаеше, че тя не е в състояние да му отговори. Беше сигурен обаче, че го наблюдава. Камерите ѝ бяха из всички тези клубове. Непрестанният немигащ надзор на Бурята открай време бе утеха за него. Дори в най-самотните си моменти беше спокоен, че не е истински сам. Но сега нямото ѝ присъствие бе изнервящо.

Нима Бурята се срамуваше от него?

Измисляше си диалози наум, та да потушава страховете си.

„Изследвай тази нова своя страна с моята благословия — представяше си, че му казва Бурята. — Няма страшно, стига да помниш кой си в действителност и да не изгубиш себе си.“

„Ами ако аз наистина съм такъв?“ — питаше я той. Но дори и въображаемата Буря нямаше отговор на този въпрос.

Името ѝ беше Пюрити Виверос и беше от най-изявените неприемливи. За Грейсън бе ясно, че тя има голямо червено „Н“ в документа си за самоличност, и то не като следствие от неблагоприятно стечение на обстоятелствата. Тя бе екзотична. Косата ѝ бе не просто бяла, а лишена от всякакъв пигмент, а скалпът ѝ бе инжектиран с фосфоресциращи бои във всякакви цветове, което караше краищата на кичурите ѝ да искрят като фиброоптични влакна.

Грейсън инстинктивно усети, че тя е опасна. Също така я намираше красива и бе привлечен от нея. Питаше се дали би я харесал в предишния си живот. Но след като от няколко седмици се бе потопил в битието на неприемлив, подозираше, че критериите му за привлекателност се бяха променили.

Срещна я в клуб УУЖАС — един в другия край на града, който не бе посещавал преди. Наричаше се „Пандиза“ и бе проектиран по подобие на затвор от Епохата на смъртните. При пристигането си всеки посетител биваше обискиран от пазачи, тътрен през няколко врати и хвърлян в килия със случаен съквартирант без оглед на пола.

Идеята за ограничаване на човешката свобода в затвор бе тъй чужда и абсурдна за Грейсън, че когато вратата на килията бе затръшната със зловещо щракване, отекнало в бетонната сграда, той се разсмя. Нямаше как хората наистина да са били третирани така. Със сигурност това тук бе преувеличение.

— Най-сетне! — прозвуча глас от горния от двата нара в тясната килия. — Мислех си, че никога няма да ми докарат съкилийник.

Тя се представи и обясни, че Пюрити не ѝ било прякор, а рожденото име.

— Ако родителите ми не са искали да демонстрирам иронията, да ме бяха кръстили другояче — отсече тя пред Грейсън. — Ако ме бяха нарекли Профанити5, можеше от мен да излезе добро и примерно момиченце.

Беше с крехка конструкция, но в никакъв случай момиченце. В момента беше на двайсет и две, макар Грейсън да подозираше, че изобщо не ѝ е за пръв път, а май не и за втори. Съвсем скоро щеше да установи, че тя е силна и гъвкава и познава отлично уличните нрави.

Грейсън огледа килията. Беше просто помещение с недвусмислено предназначение. Пробва вратата, после пак. Разклати се, но не поддаде.

— За пръв път ли си в „Пандиза“? — попита го Пюрити. И тъй като това бе очевидно, Грейсън реши да не лъже.

— Да. И какво се очаква да правим сега?

— Ами, може да се поопознаем например — отвърна тя с палава усмивка. — Или можем да се разкрещим на пазача да ни донесе „последно угощение“. Длъжни са да ни сервират каквото си поискаме.

— Сериозно?

— Да. Преструват се, че се опъват, но накрая го правят, нали това им е работата. В крайна сметка това е ресторант.

И тогава Грейсън отгатна целта на мястото.

— От нас се очаква да избягаме, така ли?

Пюрити пак му отправи немирната си усмивчица.

— Леле, колко бързо схващаш.

Той не беше сигурен искрено ли го казва, или го подиграва. Но във всеки случай му хареса да го чуе.

— Винаги има път за бягство, от нас зависи да го открием — каза му тя. — Понякога е таен коридор, друг път е пила, скрита в храната. Или пък няма уловки и инструменти, всичко зависи от нашата съобразителност. Ако не успеем по никой начин, пазачите са лесни за надхитряване. Такава им е работата — да играят глупаци.

Грейсън чу викове и шум от тичащи крака да отекват в сградата. Друга двойка клиенти току-що бе офейкала.

— Е, какво да бъде? — попиша Пюрити. — Вечеря, бягство или откровения със съквартиранта?

И преди той да успее да отговори, тя залепи целувка на устата му — такава, каквато не бе изживявал дотогава. Когато приключи, той не се сети да каже друго освен:

— Аз съм Главореза.

На което тя отвърна:

— Не ми пука — и отново го целуна.

Пюрити изглеждаше повече от готова да доведе нещата докрай, но надзъртащите пазачи и минаващите покрай килията им затворници им се хилеха похотливо и дюдюкаха, от което Грейсън изпитваше крайно неудобство. Отдръпна се.

— Хайде да избягаме — предложи — и… да си намерим по-добро място за опознаване.

Тя изключи от скорост също тъй бързо, както бе включила.

— Дадено. Но не си въобразявай, че задължително ще проявя интерес по-късно.

Тя повика пазач, след като бе настояла първо да се нахранят, и поръча бонфиле.

— Нямаме — отвърна пазачът.

— Абе я донеси и не знай много — отсече тя.

Пазачът си тръгна със сумтене и се върна след пет минути със сгъваема масичка, върху която бе поставена чиния с толкова бонфиле, че и на кон би му приседнало, допълнителни съдове и вино в бяла пластмасова бутилка.

— На ваше място не бих пил виното — предупреди ги пазачът. — Другите затворници много си изпатиха от него.

— Изпатиха си? — учуди се Грейсън. — Как точно си изпатиха?

Пюрити го срита под масичката достатъчно силно, че да активира нанитите му за болка. Това го накара да млъкне.

— Благодаря — рече Пюрити. — Омитай се сега.

Пазачът се озъби, излезе от килията и отново ги заключи.

Пюрити се обърна към Грейсън.

— Трябва да си доста тъп — посочи. — Това с виното беше намек за нас.

При по-внимателен оглед се оказа, че на бутилката е написано предупреждение за биоопасност. Явно бе предназначено за още по-тъпи от него клиенти, предположи той.

Пюрити отвъртя капачката и килията мигом се изпълни с остра химическа воня, от която очите на Грейсън се насълзиха.

— Какво ти казах! — възкликна Пюрити. Затвори бутилката и я остави за финала на вечерята. — Ще измислим какво да правим със съдържанието, след като се наядем. Не знам за теб, но аз умирам от глад.

Докато се хранеха, тя говореше с пълна уста, бършеше устни с ръкава си и удавяше всичко в кетчуп. Беше точно типът кошмарно гадже, за което родителите му биха го предупредили, ако изобщо ги бе грижа. Много му хареса, че е такава. Тя бе истинска антитеза на предишния му живот!

— Е, с какво се занимаваш? — поинтересува се момичето. — Искам да кажа, когато не се шляеш по клубове. Ходиш ли на работа, или просто цицаш Бурята като половината загубеняци, които се наричат неприемливи?

— За момента разчитам на Гарантирания основен доход — каза ѝ той. — Но това е само защото съм нов в града. Още си търся работа.

— И твоето Облаче не е успяло да ти намери нищо?

— Моето кое?

— Надзорника ти от Облака, тъпчо. Облачетата обещават работа на всеки, който я иска, как така ти още търсиш?

— Моето Облаче е некадърник — заяви Грейсън, защото предполагаше, че подобно изявление е в стила на Главореза. — Мразя го.

— Защо ли не съм изненадана?

— Бездруго не искам работата, дето ИВ ще ми даде. Искам такава, която да ме устройва.

— И каква точно би те устроила?

Сега бе негов ред да ѝ отправи палава усмивка.

— Такава, от която кръвта ми ще закипи. Каквато Облачето ми изобщо не би ми предложило.

— Момчето с очи на невинно кутре си търси белята — подразни го Пюрити. — Чудя се какво ли ще направи, като я намери.

Тя облиза устни, а после ги обърса с ръкава си.

Виното се оказа някакъв вид киселина.

— Флуоро-флеровиева, ако не се лъжа — каза Пюрити. — Това обяснява пластмасовата бутилка. Вероятно е тефлонова, защото химикалът би проял всичко друго.

Изсипаха течността в основата на няколко от решетките на килията. Киселината започна да прояжда желязото, вдигнаха се зловонни пари, които натовариха лечебните нанити в дробовете им. За по-малко от пет минути успяха да изкъртят решетките и да избягат.

В затворническия блок цареше истинска лудница. Сега, след като повечето от „арестантите“ се бяха нахранили и се бяха изтръгнали от плен, се бяха заели да разнебитят мястото. Пазачи ги гонеха, те гонеха пазачите. Имаше престрелки с храна и юмручни боеве. При схватка на някого с пазачите, пазачите неизменно губеха, без значение колко яки изглеждаха и колко добре бяха въоръжени. Накрая половината от тях се озоваха заключени в килии и станаха обект на подигравки от страна на неприемливите. Останалият персонал заплашваше да повика някаква част, наречена „национална гвардия“, за да потуши бунта. Голяма веселба падаше.

Накрая Грейсън и Пюрити успяха да се доберат до офиса на коменданта. Изритаха самия комендант оттам и в мига, в който вратата бе заключена, Пюрити подхвана отново започнатото в килията.

— Тук достатъчно уединено ли ти е? — попита го, но не изчака отговор.

Пет минути по-късно — когато бе докарала Грейсън до възможно най-безпомощно състояние — тя размени ролите.

— Ще ти кажа тайна — прошепна в ухото му. — Ти не се озова по случайност в моята килия, Главорез. Аз го уредих.

Сякаш от нищото в ръката ѝ се материализира нож. Той мигом започна да се бори, но напразно. Бе по гръб, неспособен да помръдне — тя го бе приковала. Притисна върха на ножа към голите му гърди, точно под гръдната кост. Един тласък нагоре би пронизал сърцето му.

— Не мърдай, че току-виж ръката ми се отплеснала.

Той нямаше избор. Бе оставен напълно на нейната милост. Ако наистина бе неприемлив, щеше да предвиди такъв развой на събитията, но се оказа твърде доверчив.

— Какво искаш?

— Въпросът не е аз какво искам, а ти какво искаш — отвърна тя. — Знам, че подпитваш наоколо за работа. Истинска работа. Такава, дето да ти разтупка сърцето, както се изразяваш. Така че приятелите ми насочиха вниманието ми към теб.

Тя се вгледа в очите му, сякаш се опитваше да разчете нещо там, после стисна още по-здраво ножа.

— Ако ме убиеш, просто ще бъда съживен — припомни ѝ той. — А теб ИВ ще те перне през ръцете.

Тя увеличи натиска върху ножа. Той изпъшка. Уплаши се, че тя ще го вкара до дръжката, но всъщност той само леко одраска кожата му.

— Кой е казал, че искам да те убивам?

После отдръпна ножа, докосна малката раничка на гърдите му и лапна пръста си.

— Просто исках да се уверя, че не си робот — обясни. — Бурята ги използва да ни шпионират, знаеше ли това? Ето как Бурята вижда на места, където няма камери. Роботите взеха да изглеждат все повече като истински хора. Но кръвта им си остава на вкус като машинно масло.

— А моята какъв вкус има? — осмели се да попита Грейсън.

Тя се наведе по-близо към него.

— На живот — прошепна в ухото му.

През останалата част от вечерта до затварянето на клуба Грейсън Толивър, наричан още Главореза от моста, изживя зашеметяващо разнообразие от онова, което животът имаше да предложи.

19. Острите ножове на собствената ни съвест

Бе минала седмица от срещата им с Косач Константин, а нито Цитра, нито Мария бяха извършили и едно Прибиране. Отначало Цитра помисли, че отдих от всекидневното Прибиране би ѝ се отразил добре. Никога не бе изпитвала удоволствие от забиването на нож или дърпането на спусъка на огнестрелно оръжие, не ѝ беше приятно да вижда как светлината напуска очите на поелия от нея смъртоносна отрова, но това да си Косач променяше човека. През първата година от пълноправната ѝ дейност като Косач бе стигнала до неохотно примирение с тази професия, която я беше избрала. Изпълняваше Прибирането със състрадание, вършеше си работата добре и бе започнала да се гордее с това.

И Цитра, и Мария взеха да отделят все повече време да водят записки в косаческите си дневници — макар че без Прибиране имаше все по-малко материал за писане. Все още „странстваха“, както се изразяваше Мария, от град на град, никъде не се задържаха повече от ден-два и никога не планираха накъде ще поемат, докато не стегнеха багажа си. Цитра установи, че дневникът ѝ започва да прилича на пътепис.

Онова, за което Цитра не пишеше, бе цената, която тялото на Косач Кюри плащаше в следствие на бездействието им. Без ежедневния лов, който я държеше във форма, тя бе започнала да се раздвижва по-бавно сутрин, мислите ѝ се отплесваха, докато говореше, и сякаш постоянно бе уморена.

— Може би ми е време за подмладяване — сподели тя с Цитра.

Мария никога преди не бе споменавала за подмладяване. Цитра не знаеше как да го тълкува.

— На каква възраст би искала да се върнеш?

Косач Кюри се престори, че разсъждава по въпроса, сякаш не го бе обмисляла от известно време насам.

— Може би бих се спряла на трийсет или трийсет и пет.

— Ще запазиш ли косата си сребриста?

Тя се усмихна.

— Разбира се, това ми е търговската марка.

Никой близък на Цитра не се бе подмладявал. Имаше съученици, чиито родители пренастройваха възрастта си, както им скимне и според настроението си. Неин учител по математика се бе върнал след дълъг уикенд практически неузнаваем. Бе превключил на двайсет и една годишна възраст, а другите момичета в класа си шушнеха колко секси бил станал, от което Цитра буквално я побиваха тръпки. Макар връщането на трийсетгодишна възраст да не променеше чак толкова много Косач Кюри, пак щеше да е смущаващо. Цитра съзнаваше, че проявява себичност, но все пак ѝ каза:

— Повече те харесвам каквато си сега.

Мария се усмихна и отвърна:

— Може би ще изчакам до следващата година. Физическа възраст шейсет е добра за превключване. Точно на шейсет бях при миналото подмладяване.

Но сега бяха участнички в игра, която можеше да вдъхне живот и на двете им. Три Прибирания и всичките през Месеца на светлината и старовремския празничен сезон — като трите духа на Коледа: Минало, Настояще и Бъдеще, почти забравени във времената след Епохата на смъртните. Духът на миналото означаваше твърде малко, когато годините бяха обозначавани с имена, не с цифри. И за болшинството от хората бъдещето не бе нищо друго освен неизменчиво продължение на настоящето, като за въпросните духове не оставаше къде да идат освен в забрава.

— Прибирания по празниците — напевно изрече Мария. — Кое би могло да е по-старовремско от смъртта?

— Ужасно ли е да се каже, че ги очаквам с нетърпение? — попита Цитра по-скоро сама себе си, отколкото Мария. Би могла да се оправдае, че всъщност няма търпение да примами техния нападател, но това би било лъжа.

— Ти си Косач, мила. Не бъди тъй сурова към себе си.

— Нима твърдиш, че Косач Годар е бил прав? Че в един перфектен свят дори Косачите би трябвало да изпитват наслада от работата си?

— Не, разбира се! — изрече Мария с подобаващо негодувание. — Простичкото задоволство, че си добър в това, което правиш, е много различно от това да се радваш, че отнемаш живот. — Тя се вгледа продължително в Цитра, улови нежно ръцете ѝ и каза: — Самият факт, че си измъчвана от този въпрос, означава, че си истински достоен Косач. Брани съвестта си, Анастасия, и не ѝ позволявай да повехне. Тя е най-ценното притежание на Косача.

Първото от трите Прибирания на Косач Анастасия беше на жена, която бе решила да се размаже от най-високата сграда във Фарго — град, който не беше прочут с високи сгради. И все пак четирийсет етажа бяха повече от достатъчни да свършат работата.

Косач Константин, половин дузина други Косачи и цяла фаланга офицери от Гвардията на Острието се скриха на стратегически места около покрива, в самата сграда и из околните улици. Те бдително чакаха, нащрек за тайния убийствен заговор зад планирания убийствен заговор.

— Ще боли ли, Ваша чест? — попита жената, като погледна отвъд ръба на заледения, обвяван от силен вятър покрив.

— Не ми се вярва — отговори ѝ Анастасия. — И дори да заболи, ще е само за част от секундата.

За да бъде официално Прибиране, жената не можеше да скочи сама, Косач Анастасия трябваше да я бутне. Странно, но за Цитра да блъсне жената от покрива, бе далеч по-неприятно, отколкото да използва оръжие. Припомни ѝ онзи ужасен момент, когато като дете блъсна друго момиче под камион. Разбира се, момичето бе съживено и след няколко дни отново беше на училище, сякаш нищо не се бе случило. Само че този път съживяване нямаше да има.

Косач Анастасия изпълни каквото трябваше да стори. Жената умря по график без фанфари, но и без инцидент и семейството ѝ целуна пръстена на Анастасия, като прие тържествено годината си на имунитет. Цитра бе едновременно облекчена и разочарована, че никой не изскочи да посегне на живота ѝ.

Следващото Прибиране на Косач Анастасия след няколко дни не се оказа така просто.

— Искам да бъда преследван с арбалет — заявил бе мъжът от Брю Сити. — Желанието ми е ловът да продължи от изгрев до залез в гората край дома ми.

— Ами ако се спасиш от лова, без да бъдеш подложен на Прибиране? — попита го Цитра.

— Ще изляза от гората и ще се оставя да ме Приберете — отвърна той, — но в случай, че оцелея през целия ден, семейството ми ще получи две години имунитет вместо една.

Косач Анастасия кимна утвърдително със стоическия и официален маниер, който бе усвоила от Косач Кюри. Беше определен периметър, маркиращ границите, в които мъжът можеше да се крие. Отново Косач Константин и екипът му следяха за външни хора и подозрителни движения.

Мъжът си въобразяваше, че е равностоен противник на Цитра. Не беше. Тя го проследи и повали след по-малко от час преследване. Една-единствена стрела в сърцето. Беше милостиво Прибиране като всички, които Косач Анастасия изпълняваше. Той бе мъртъв, преди още да падне на земята. И все пак, макар да не беше издържал до края на деня, тя даде на семейството му две години имунитет. Знаеше, че ще я въртят на шиш на конклава, но не я беше грижа. През цялото време, докато траеше Прибирането, нямаше и знак за заговор срещу нея.

— Би трябвало да си облекчена, не разочарована — каза ѝ Косач Кюри същата вечер. — Това сигурно означава, че само аз съм била мишената, а ти можеш да си отдъхнеш.

Но самата Мария ни най-малко не си беше отдъхнала и не само защото тя бе вероятната мишена.

— Боя се, че тук не опира просто до вендета срещу мен или теб — сподели Косач Кюри. — Това е смутно време, Анастасия. Витае твърде много насилие. Копнея за простичките дни, когато ние, Косачите, нямаше от какво да се боим освен от ножовете на собствената ни съвест. А сега съществуват врагове сред враговете.

Цитра подозираше, че има някаква истина в това. Атаката срещу тях бе само тънка нишка от много по-мащабен гоблен, който не можеха да съзрат от мястото, където стояха. Усещаше с всяка фибра на тялото си, че зад хоризонта се спотайва нещо огромно и застрашително.

— Установих контакт.

Агент Тракслър повдигна вежда.

— Разказвай, Грейсън.

— Моля, не ме наричайте така. Казвайте ми Главорез. По-лесно ми е.

— Ами добре тогава, Главорез, разправи ми за този твой контакт.

До този ден седмичните им надзорнически срещи бяха протичали безметежно. Грейсън докладваше колко добре се адаптира към образа на Главореза от моста и колко ефективно се инфилтрира в местната култура на неприемливите.

— Не са толкова лоши — увери той Тракслър. — Повечето поне.

На което Тракслър отговори:

— Да, аз също установих, че въпреки поведението си неприемливите са безобидни. Повечето поне.

Странното бе, че Грейсън се оказа привлечен към онези, които не бяха безобидни. Към една по-точно. Пюрити.

— Има една персона — съобщи той на Тракслър. — Предложи ми работа. Не знам подробности, но съм наясно, че е в нарушение на закона на Бурята. Мисля, че цяла група хора действа в сектор, свободен от наблюдение.

Тракслър не си водеше бележки. Нищо не записваше. Никога не го правеше. Но винаги слушаше с наострени уши.

— Вече не е свободен от наблюдение, след като някой го държи под око — уточни Тракслър. — Тази персона има ли си име?

Грейсън се поколеба.

— Още не съм го научил — излъга той. — Но по-важни са хората, които тя познава.

— Тя? — Тракслър отново повдигна вежда и Грейсън безмълвно се наруга. Старал се бе с всички сили да не разкрива нищо за Пюрити, включително пола ѝ. А ето че го бе изтърсил и вече не можеше да стори нищо по въпроса.

— Да, мисля, че е свързана с някои доста сенчести личности, но още не съм се срещнал с тях. Те са хората, които би трябвало да ни тревожат, не тя.

— Това аз ще го преценя — отсече Тракслър. — Междувременно се постарай да проникнеш възможно най-дълбоко.

— Вече съм дълбоко — увери го Грейсън.

Тракслър се вгледа право в очите му.

— По-дълбоко.

Грейсън установи, че когато беше с Пюрити, не мислеше за Тракслър и за мисията си. В главата му бе само тя. Нямаше съмнение, че е забъркана в криминална дейност, при това не само престорени престъпления като при повечето неприемливи, а истински.

Пюрити знаеше начини да минава под радара на Бурята и ги преподаде на Грейсън.

— Ако Бурята знаеше всичко за мен, би ме преместила надалеч, както е сторила с теб — каза му Пюрити. — После ще разбърника нанитите ми, за да ми вдъхне щастливи мисли. Като нищо може и напълно да подмени паметта ми. Бурята ще ме излекува. А аз не искам да бъда излекувана. Искам да съм по-лоша от неприемлива, истински лоша, отвсякъде.

Той никога не бе разсъждавал за Бурята от гледната точка на непокаял се неприемлив. Дали бе нередно Бурята да променя цялата същност на човек? Не трябваше ли на лошите да се даде свобода да си бъдат лоши, без да им се осигуряват предпазни мрежи? Такава ли бе Пюрити? Носеше ли у себе си злина? Грейсън нямаше отговори на настойчивите въпроси, задръстили съзнанието му.

— Ами ти, Главорез? — попита го тя. — Искаш ли да бъдеш лош?

През деветдесет и девет процента от времето той знаеше отговора. Ала когато бе в прегръдките ѝ и цялото му тяло вибрираше от усещането за близостта ѝ, когато чистият кристал на съвестта му бе раздробен на късчета, отговорът му бе непоколебимо „да“.

Третото от прибиранията на Косач Анастасия бе най-сложно за изпълнение. Субектът бе актьор на име сър Албин Олдрич. „Сър“ бе измислена титла, тъй като никой вече не бе посвещаван в рицарско звание, но звучеше много по-внушително за актьор с класическо обучение. Цитра знаеше каква е професията му, когато го подбра за Прибирането, и подозираше, че ще иска театрален край, какъвто тя на драго сърце щеше да му осигури — но молбата му учуди дори нея.

— Искам Прибирането ми да се извърши като част от представлението на Шекспировата пиеса „Юлий Цезар“, в която ще играя главната роля.

Очевидно в деня, след като го бе набелязала за Прибиране, той и репертоарната му трупа бяха изоставили постановката, която репетираха, и бяха започнали да се подготвят за единично представление на прочутата трагедия от Епохата на смъртните.

— Пиесата носи малко смисъл за нашето време, Ваша чест — обясни ѝ той. — Но ако Цезар не просто се преструва, че умира, а бъде подложен на Прибиране, нищо чудно публиката да го преживее и запомни, както е ставало в Епохата на смъртните.

Косач Константин побесня, когато Цитра му предаде молбата.

— Категорично не! Всеки може да е сред тази публика!

— Именно — каза му Цитра. — И всеки присъстващ там или ще работи в театъра, или ще има предварително закупен билет. Което означава, че ще може да проверите всички преди вечерта на представлението. Ще разберете, ако има някой, на когото мястото не е там.

— Ще се наложи да удвоя контингента на гвардейците под прикритие. На Ксенократ няма да му хареса.

— Ако уловим виновника, много ще му хареса дори — изтъкна Цитра и Косач Константин нямаше как да не се съгласи.

— В случай че решим да предприемем това — каза той, — ще подчертая пред Свещеното острие, че е станало по твое настояване. Ако стане така, че се провалим и се стигне до окончателната ти смърт, вината ще е твоя и само твоя.

— Ще го преживея — увери го Цитра.

— Тъкмо това няма да се случи — поправи я Константин.

— Изникна работа — каза Пюрити на Грейсън. — Точно каквато търсиш. Не може да се сравнява със спускане по водопад със сал, но е достатъчно вълнуваща, че да остави отпечатък.

— Спуснах се с автомобилна гума, не със сал — уточни той. — Що за работа е?

Любопитството, което изпита, се равняваше на тревогата му. Вече бе привикнал към този модел на живот — през деня се движеше в средите на неприемливите, нощите прекарваше с Пюрити. Тя беше като природна стихия от някогашните времена. Ураган, преди Бурята да съумее да укроти унищожителната им мощ. Земетресение, преди да се научи как да преразпределя ужасяващите трусове в хиляди по-слаби. Тя беше необузданият свят — и макар Грейсън да си даваше сметка, че я възвеличава по абсурден начин, позволяваше си да го прави, както напоследък си позволяваше всеки свой каприз. Дали въпросната работа щеше да промени всичко дотук? Агент Тракслър му бе поръчал да проникне по-дълбоко. Сега се намираше в самите дълбини на своята неприемливост и никак не беше сигурен, че иска да се покаже на повърхността, за да поеме въздух.

— Всичко ще обърнем наопаки, Главорез — каза му тя. — Ще маркираме света, както го правят животните, и ще оставим зад себе си миризма, която никога няма да изчезне.

— Харесва ми — кимна той. — Но ти още не си ми казала какво точно ще правим.

Тя се усмихна. Не беше обичайната ѝ лукава усмивка, а по-широка и плашеща. И много по-съблазняваща.

— Ще си убием двама Косачи.

20. Във вряла вода

Свещеното острие Ксенократ се наслаждаваше на къпането си. Пищната баня в римски стил бе построена специално за него. Той оповести обаче, че това е обществено съоръжение. Имаше много отделни помещения, където всеки би могъл да се възползва от успокояващите минерални води. Разбира се, в личното му помещение не бе позволен достъп на външни хора. Не би понесъл да седи сред изпаряващата се пот на непознати.

Банята му бе по-обширна от стандартните — с големината на плувен басейн, украсена над и под повърхността на водата с многоцветни мозаечни плочки, оформящи картини от живота на ранните Косачи. Банята изпълняваше две функции за Свещеното острие. Първо, тя бе убежище, където можеше да комуникира с дълбините на душата си сред горещата вода, поддържана при температура на границата на издръжливостта му. Второ, бе място за делови срещи. Често канеше други Косачи или видни граждани от средмериканската общност, за да обсъждат важни проблеми. Изслушваха се предложения, сключваха се сделки. И тъй като повечето от гостите му не бяха привикнали към горещината, Свещеното острие винаги бе в позиция на отявлено предимство.

Годината на капибарата отиваше към края си и Свещеното острие посещаваше банята си все по-често. За него това бе начин да се очисти от старата година и да се подготви за новата. А тази година имаше много за отмиване. Не толкова от собствените му действия, колкото от тези на други, полепнали по него като воняща дреха. От всички неприятни неща, случващи се през мандата му.

Повечето от службата му като Средмериканско Свещено острие бе протекла мудно и без особени събития — но последните години бяха наваксали с нещастия и интриги. Той се надяваше спокойният и ненапрегнат размисъл да му помогне да загърби всичко това и да го подготви за предстоящите трудности.

Пиеше обичайния си Московски коктейл. Предпочитаната от него напитка представляваше смесица от водка, джинджифилова бира и лайм. Кръстена бе на прословутия град в Транссибирския регион, където бяха избухнали последните бунтове на съпротива. Това бе още в ранните дни на Епохата на безсмъртие, когато Бурята за пръв път бе въздигната на власт, а Форумът на Косачите получи контрол над смъртта.

За Свещеното острие това бе символично и много важно питие — едновременно сладко и горчиво, а и доста опиващо в достатъчното количество. Винаги му припомняше онзи славен ден, когато бунтовете бяха потушени и светът накрая се установи в настоящото си мирно състояние. При московските бунтове на съпротива повече от десет хиляди души изпаднаха в състояние на временна смърт, но нито един живот не беше изгубен за разлика от бунтовете в Епохата на смъртните. Всички убити бяха съживени и върнати при близките им. Разбира се, Форумът на Косачите намери за редно да подложи на Прибиране най-упоритите бунтовници, както и онези, които възразиха на Прибирането им. След това протестите бяха редки и на големи интервали.

Несъмнено бяха тежки времена. Днес всеки, който негодуваше срещу системата, бе игнориран с безразличие от Форума на Косачите и посрещан с разбиране от Бурята. В съвремието да бъде подложен някой на Прибиране поради мнението или поради поведението му се смяташе за сериозно нарушение на втората заповед на Косача, тъй като щеше да демонстрира предубеждение. Косач Кюри бе последната, поставила на истинско изпитание въпросната заповед преди сто години, като освободи света от последните политически фигури с лоша слава. Би могло да се сметне за нарушение на втората заповед, но нито един Косач не повдигна обвинение срещу нея. Косачите не изпитваха симпатия към политиците.

Служител от банята сервира на Ксенократ втори Московски коктейл. Още не бе отпил и глътка, когато служителят каза нещо извънредно странно:

— Достатъчно ли се сварихте, Ваша Светлост, или горещината тази година не ви бе достатъчна?

Свещеното острие никога не обръщаше особено внимание на служителите, които го обслужваха тук. Бяха безшумни и ненатрапчиви, както го изискваше работата им. Рядко някой, камо ли прислужник, се бе обръщал към него с подобно неуважение.

— Моля? — изрече той с премерена доза негодувание и се обърна към служителя. На Свещеното острие му отне само миг да разпознае младежа. Не носеше черна роба, а белезникавата униформа на работещ в банята. Не изглеждаше по-застрашителен сега, отколкото първия път, когато Ксенократ го видя преди близо две години — тогава бе невинен стажант. Сега вече у него нямаше нищо невинно.

Ксенократ положи всички усилия да скрие ужаса си, но се опасяваше, че той прозира под престореното му хладнокръвие.

— Дошъл си да ме ликвидираш ли, Роуан? Ако е така, приключвай, ненавиждам чакането.

— Изкушавате ме, Ваша Светлост, но колкото и да се мъча, не бих могъл да открия в миналото ви нещо, което да ви спечели окончателна смърт. В най-лошия случай заслужавате едно напляскване, както са наказвали непослушните деца в Епохата на смъртните.

Ксенократ бе оскърбен, но повече от всичко облекчен, че нямаше да умре.

— Да не би тогава да си дошъл да се предадеш, за да бъдеш съден за гнусните си деяния?

— Не и след като ме чакат още толкова много „гнусни деяния“, които да извърша.

Ксенократ отпи от питието си и в същия миг забеляза, че горчивият вкус надделява над сладкия.

— Няма да се измъкнеш от тук, нали знаеш? Навсякъде има гвардейци.

Роуан сви рамене.

— Както влязох, така и ще изляза. Забравяте, че съм обучен от най-добрите.

И макар на Ксенократ да му се щеше да се изсмее презрително, знаеше, че младежът е прав. Покойният Косач Фарадей беше възможно най-добрият ментор, що се отнасяше до психологическата нагласа у един Косач, а Косач Годар бе ненадминат учител по отношение на бруталната страна на призванието им. Събрано заедно това означаваше, че Роуан Дамиш не се е появил тук по дребен въпрос.

Роуан бе наясно, че с идването си тук се излага на риск, и съзнаваше, че неговата самоувереност може да се окаже фатален недостатък. Но опасността също така го възбуждаше. Ксенократ робуваше на навиците си, така че след малко проучване Роуан знаеше точно къде ще се намира всяка вечер през Месеца на светлините.

При все многобройното гвардейско присъствие да се вмъкне в банята, не представляваше трудност. Роуан отдавна се бе уверил, че мъжете и жените от Гвардията на Острието макар и добре обучени за физическа отбрана, не се славеха с излишък на ум, нито пък с остра наблюдателност. Не беше учудващо — доскоро гвардията имаше повече представителна, отколкото защитна функция, тъй като рядко биваха заплашвани Косачи. Работата им бе да стърчат в хубавите си униформи и да изглеждат внушителни. Възложеше ли им се сериозна задача, изпадаха в тотално объркване.

На Роуан му беше достатъчно просто да се облече като служител на банята и да се държи, сякаш тук му е мястото, за да влезе, а пазачите не му обърнаха никакво внимание.

Роуан се огледа, за да се увери, че никой не ги наблюдава. В къпалното помещение на Свещеното острие нямаше гвардейци, всички бяха в коридора зад затворената врата, което означаваше, че могат да проведат хубав разговор на четири очи.

Той седна на ръба на ваната, където ароматът на евкалипт в парата бе силен, и потопи пръст в твърде горещата вода.

— За малко не се удавихте в басейн не много по-голям от този — отбеляза Роуан.

— Колко мило, че ми го припомняш — отвърна Свещеното острие.

Тогава Роуан заговори делово.

— Имаме едно-две неща за обсъждане. Първо, бих искал да ви отправя предложение.

Ксенократ му се изсмя насреща.

— Кое те кара да мислиш, че бих обмислил предложение, направено от теб? Във Форума на Косачите не преговаряме с терористи.

Роуан се ухили широко.

— Хайде сега, Ваша Светлост, не е имало нито един терорист от стотици години. Аз съм просто разсилен, който почиства нечистотията в тъмните ъгли.

— Похватите ти са във висша степен незаконни.

— Наясно съм, че мразите Косачите от новия ред не по-малко от мен самия.

— Към тях трябва да се подхожда дипломатично — настоя Ксенократ.

— Към тях трябва да се подхожда с решителни действия — възрази Роуан. — И многото ви опити да ме проследите не идват от желание да ме спрете, а от неудобство, че не сте способен да ме заловите.

Ксенократ остана смълчан за миг. После попита с глас, пълен с неприязън:

— Какво искаш?

— Много е просто. Престанете да издирвате мен, а вложете всичките си усилия да откриете кой се опитва да убие Косач Анастасия. В замяна аз ще спра с „похватите“ си. Поне в Средмерика.

Ксенократ бавно и продължително изпусна дъх, очевидно облекчен, че искането не беше от невъзможните.

— Ако искаш да знаеш, вече изтеглихме най-добрия си — и единствен — разследващ от твоя случай и му възложихме да открие нападателите на Косачите Анастасия и Кюри.

— Косач Константин?

— Да. Така че бъди спокоен, правим всичко по силите си. Не искам да изгубя двама добри Косачи. Всяка от тях струва колкото десет от онези, които ти забърсваш като „разсилен“.

— Радвам се да чуя, че го казвате.

— Не съм го казал — заяви Ксенократ. — Категорично ще отхвърля всякакво обвинение, че съм го изрекъл.

— Не се бойте — успокои го Роуан. — Както казах, не вие сте врагът.

— Приключихме ли? Мога ли да си продължа къпането на спокойствие?

— Още нещо. Искам да знам кой подложи на Прибиране баща ми.

Ксенократ се обърна и го погледна. Дали зад възмущението му, че е притиснат в ъгъла по този начин, в изражението му не се четеше състрадание? Роуан не можеше да прецени дали то е искрено, или престорено. Дори без тежките си роби този човек все още бе обвит в толкова много непрозрачни слоеве, че бе трудно да се разбере къде е истината при него.

— Да, чух за това. Съжалявам.

— Наистина ли?

— Бих казал, че е нарушение на втората заповед, защото ясно демонстрира предубеждение към теб. Но предвид това как те възприема Форумът, надали някой би повдигнал обвинение срещу Косач Брамс.

— Нима казахте… Косач Брамс?

— Да, безличен човек, лишен от вдъхновение. Може да си е мислел, че като подложи баща ти на Прибиране, ще си спечели някаква слава. Мен ако питаш, това го прави още по-жалък.

Роуан не каза нищо. Ксенократ нямаше представа колко тежко го бе поразила новината. По-болезнено от пронизване с хладно оръжие.

Ксенократ остана втренчен в него за миг и успя да разчете поне част от мислите му.

— Виждам, че вече се каниш да нарушиш обещанието си и да ликвидираш Брамс. Имай приличието да изчакаш поне до Нова година и да ми дадеш малко покой, докато отминат Старовремските празници.

Роуан все още бе толкова зашеметен от онова, което Свещеното острие му бе съобщил, че не можа да отвори уста да заговори. Би бил идеалният момент Ксенократ да вземе надмощие, като се възползва от това, че събеседникът му е изваден от равновесие, но вместо това той каза само:

— Сега най-добре си върви.

Накрая Роуан намери гласа си.

— Защо? За да извикате гвардейците в мига, щом отворя вратата?

Ксенократ отхвърли тази мисъл с махване на ръка.

— И какъв смисъл би имало? Сигурен съм, че няма да си им по силите. Ще им прережеш гърлата или ще им избодеш сърцата, та да се налага съживяване. По-добре да се измъкнеш под носовете на тези безполезни некадърници също така лесно, както си влязъл, и да спестиш неудобства на всички ни.

Изглеждаше крайно неприсъщо за Свещеното острие да капитулира така бързо. Роуан реши да го поразръчка и да разбере защо.

— Сигурно много се измъчвате да сте тъй близо до залавянето ми и да не можете да го осъществите — подхвърли той.

— Раздразнението ми ще е кратко — увери го Ксенократ. — Скоро ще престанеш да си мой проблем.

— Ще престана да съм ваш проблем? И как?

Но Свещеното острие нямаше какво повече да добави. Изгълта питието си и подаде на Роуан празната чаша.

— Би ли я оставил на бара на излизане. И им кажи да ми донесат още едно.

21. Не бях ли достатъчно ясна?

„Ще си убием двама Косачи“ — беше казала Пюрити. Думите ѝ, сладостното ѝ предвкусване, осъзнаването, че тя е напълно способна да го направи, държаха Грейсън буден през цялата нощ и казаното от нея се повтаряше отново и отново в главата му.

Грейсън знаеше как трябва да постъпи. Диктуваха го почтеността, лоялността и собствената му съвест. Да, той още имаше съвест, макар да водеше живот на неприемлив. Опитваше се да не мисли за това. Ако разсъждаваше твърде много, би се разкъсал на две. Вярно, мисията от Интерфейса на властта беше неофициална, но това я правеше още по-важна. Той бе ключовата фигура и Бурята от разстояние разчиташе на него. Без Грейсън тя нямаше да успее и Косач Анастасия или Косач Кюри, или и двете можеха да бъдат поразени от окончателна смърт. Ако това се случеше, всичко, през което бе преминал — спасяването на живота им първия път, изключването му от Облачната академия и отказването от стария му живот — щеше да се окаже напразно. По никакъв начин не биваше да допусне личните му чувства да застанат на пътя му. По-скоро тях трябваше да промени, за да е годен за задачата.

Налагаше се да предаде Пюрити. Но това изобщо нямаше да е предателство, изтъкна пред себе си. Ако я спреше да извърши това ужасно дело, щеше да я спаси от нея самата. Бурята щеше да ѝ прости, че е била част от провален заговор. Тя прощаваше на всички.

Тормозеше го това, че Пюрити още не му бе съобщила подробностите на плана, за да предаде на Тракслър датата, когато щеше да се извърши атаката. Нито пък знаеше как и къде ще стане.

Тъй като всеки неприемлив провеждаше срещи за надзор с агент на Облака, вижданията му с Тракслър не породиха никакво подозрение у Пюрити.

— Кажи нещо, дето ще вбеси Облачето ти — каза му Пюрити, когато тръгваше тази сутрин. — Изтърси такова, дето да го накара да онемее. Винаги е забавно някое Облаче да бъде извадено от равновесие.

— Ще се постарая — обеща ѝ той, целуна я и тръгна.

Както обикновено в Службата за неприемливите бе шумно и кипеше дейност. Грейсън си взе номерче, изчака си реда с повече търпение от всеки друг път и бе насочен към стая за срещи, където отново се отдаде на чакане Тракслър да се появи. Последното, което му се искаше сега, бе да остане сам с мислите си. Колкото повече им позволяваше да препускат из главата му, толкова по-голяма бе вероятността от сблъсък между тях.

Накрая вратата се отвори, но не агент Тракслър влезе през нея. Беше жена. Носеше обувки с високи токчета, които чаткаха по пода, докато вървеше. Косата ѝ бе оранжева с кадифена текстура, а червилото бе твърде ярко за лицето ѝ.

— Добро утро, Главорез — поздрави го, щом седна. — Аз съм агент Крийл, новият ти надзорник. Как си днес?

— Чакайте… как така сте новият ми надзорник?

Тя взе да пише нещо в таблета си и въобще не го погледна.

— Не бях ли достатъчно ясна?

— Но… но аз трябва да говоря с Тракслър.

Накрая тя го погледна. Скръсти любезно ръце върху масата и се усмихна.

— Ако ми дадеш шанс, Главорез, ще установиш, че съм също толкова квалифицирана, колкото агент Тракслър. С времето може дори да ме приемеш като приятел. — Отново насочи очи към таблета си. — Запознах се с твоя случай. Ти си доста интересен млад човек.

— Доколко сте запозната със случая ми? — поиска да узнае Грейсън.

— Досието ти е доста подробно. Израснал си в Гранд Рапидс. Дребни провинения в гимназията. Умишлено хвърляне под автобус, което те е вкарало в значителен дълг.

— Не тия неща — прекъсна я Грейсън, като се опитваше да не позволи паниката да проличи в гласа му. — Онова, дето го няма в досието ми.

Тя вдигна поглед към него с известна предпазливост.

— Какви неща?

Очевидно не беше посветена относно мисията му, а това значеше, че този разговор нямаше да отведе доникъде. Припомни си какво му беше казала Пюрити — да вбеси агента си. Нямаше желание да вбесява агента си. Искаше само тя да се махне.

— Майната ти! Трябва да говоря с агент Тракслър.

— Боя се, че не е възможно.

— Как ли пък не е! Докарай Тракслър тук, и то на мига!

Тя остави таблета си и пак го изгледа. Не започна да спори, не реагира на агресивното му поведение. Нито пък му предложи отработената си усмивка на агент на Облака. Изражението ѝ бе някак замислено. Почти искрено. Почти съчувствено, но не докрай.

— Съжалявам, Главорез, но агент Тракслър бе подложен на Прибиране миналата седмица.

22. Смъртта на Грейсън Толивър

Грейсън беше зашеметен от този обрат на събитията. Можеше единствено да се взира в агент Крийл, докато тя говореше.

— Знам, че Прибирането никога не е приятно и не идва в удобен момент — каза тя, — но дори ние в Интерфейса на властта не сме недосегаеми за него. Косачите могат да приберат когото си искат и ние нямаме думата по въпроса. Така е устроен светът. — Отдели миг да погледне към таблета си. — Според документацията си прехвърлен под наша юрисдикция преди месец, което означава, че не си имал много време да изградиш близост с агент Тракслър и не може да твърдиш, че отношенията ви са били чак толкова задълбочени. Всички съжаляваме за загубата му, но можем да я преодолеем. Дори ти.

Тя го погледна в очакване на отговор, но той все още не можеше да открие такъв. Тя прие мълчанието му за съгласие и продължи.

— Както виждам, каскадата ти на моста „Макинак“ е пратила двайсет и девет души във временна смърт и върху теб е паднало задължението да платиш за съживяването им. От прехвърлянето ти насам живееш от Гарантирания основен доход. — Тя поклати глава неодобрително. — Сам си наясно, че ако се хванеш на работа, ще печелиш повече и по-бързо ще изчистиш дълга си, нали? Защо да не ти назнача среща с нашия център по заетостта? Ако искаш работа, ще я получиш. И то такава, която, сигурна съм, ще харесваш. Имаме сто процента трудова заетост и деветдесет и три процента удовлетвореност — а това включва и екстремните неприемливи като теб.

Накрая той възвърна гласа си, за да проговори:

— Аз не съм Главореза от моста — каза той. Изричането на тези думи усети като предателство към всичко.

— Моля?

— Тоест, сега съм Главореза от моста, но преди се казвах Грейсън Толивър.

Тя се позанимава с таблета си, като прегледа различни менюта и файлове.

— Тук не е отбелязана промяна на името.

— Трябва да говорите с началниците си. С някого, който знае.

— Началниците ми имат същата информация, с която разполагам и аз. — Тя отново го изгледа, този път с подозрение.

— Аз… работя под прикритие — каза ѝ той. — Работех с агент Тракслър. Все някой трябва да знае! Не може никъде да не е вписано!

И тя се разсмя насреща му. Наистина взе, че му се изсмя.

— О, моля ти се! Имаме си достатъчно наши агенти. Нямаме нужда от тайни, а дори да имахме, не бихме възложили на неприемливи подобна функция, най-малко на такъв с твоята биография.

— Тази биография аз я измислих!

Сега вече лицето на агент Крийл стана сурово. Вероятно такава физиономия използваше за най-мъчните си случаи.

— Слушай, няма да ставам обект на шегите на някакъв си неприемлив! Всички сте една стока! Мислите си, че след като ние, останалите, сме избрали целеустремен живот в служба на света, заслужаваме вашите подигравки! Сигурна съм, че ще се хилите с приятелчетата си, като си тръгнеш от тук, и това никак не ми е по вкуса!

Грейсън отвори уста. После я затвори. Отново я отвори. Но колкото и да се мъчеше, нищо не излизаше от нея, защото не намираше какво да каже, че да я убеди. Осъзна, че никога нямаше да успее. Нямаше писмени доказателства за това, което бе помолен да направи, защото никога не бе директно „помолен“ да го направи. На практика не работеше за ИВ. Както му бе казал агент Тракслър още първия ден, той бе частно лице, действащо по своя собствена воля, защото само като частно лице може да прекоси тънката граница между Косачите и Бурята…

А това означаваше, че сега, след като агент Тракслър беше подложен на Прибиране, нямаше никого, абсолютно никого, който да знае какво върши той. Прикритието на Грейсън бе толкова дълбоко, че цял го бе погълнало — и дори Бурята не можеше да го измъкне.

— Е, приключихме ли с тази малка игра? — запита агент Крийл. — Може ли да пристъпим към седмичния разбор?

Той пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.

— Добре — каза и започна да говори за седмицата, като изключи всички неща, които би казал на агент Тракслър, и престана да споменава мисията си.

Грейсън Толивър бе вече мъртъв. По-лошо от мъртъв — защото за света Грейсън Толивър никога не бе съществувал.

Брамс!

Роуан бездруго се бе чувствал отговорен за смъртта на баща си, а сега го изпитваше с двойна сила. Дължеше се на това, че бе заложил на сдържано поведение — и ето я наградата, задето бе укротил ръката си и позволи на Брамс да остане жив. Трябваше да ликвидира ужасния дребосък, както бе сторил с останалите, незаслужаващи да бъдат Косачи. Само че бе предпочел да му даде шанс. Какъв глупак се оказа да допусне, че подобен човек би оценил жеста.

Когато остави Ксенократ в банята онази вечер, Роуан заскита безцелно по улиците на Фулкръм Сити, подтикван единствено от стремежа да се движи, без да спира. И сам не знаеше дали се опитва да надбяга гнева си, или да го настигне. Може би и двете. Ту препускаше пред него, ту го гонеше по петите, мира не му даваше.

На следващия ден реши да си иде у дома. В някогашния си дом. Онзи, който бе напуснал преди близо две години, за да стане стажант Косач. Може би, помисли си, там щеше да получи усещане за нещо приключило.

Когато стигна в квартала, започна да следи бдително дали някой не го наблюдава, но не откри такъв. Нищо освен вечно бдящите камери на Бурята. Може би от Форума на Косачите си бяха казали, че след като не се бе появил на погребението на баща си, нямаше изглед да се весне насам. Или пък, както беше казал Ксенократ, сега вече се нареждаше на второ място като приоритет.

Отиде до входната врата, но в последния момент не можа да се застави да почука. Никога дотогава не се бе чувствал като такъв страхливец. Безстрашно се изправяше пред мъже и жени, трениран да отнема живот, но да застане пред семейството си след подлагането на баща му на Прибиране, се оказа не по силите му.

Обади се на майка си, когато колата за обществен транспорт бе вече на безопасно разстояние от къщата.

— Роуан? Роуан, къде се изгуби? Къде си сега? Толкова се тревожехме!

Точно това бе очаквал да чуе от майка си. Не отговори на въпросите ѝ.

— Чух за татко — промълви. — Аз… ужасно много съжалявам…

— Беше кошмарно, Роуан. Косачът седна пред пианото ни и засвири. Накара всички ни да слушаме.

Роуан направи гримаса. Знаеше за ритуала на Брамс, съпровождащ Прибирането. Не можеше да си представи, че на семейството му се е наложило да понесе това.

— Казахме му, че си бил стажант при Косач. Макар не ти да бе избраният, надявахме се, че това ще го накара да размисли, но не се получи.

Той не ѝ каза, че вината е негова. Искаше да ѝ го признае, но разбираше, че това само щеше да я обърка и да я накара да задава нови въпроси, на които нямаше да може да отговори. Или пък отново се проявяваше като страхливец.

— Как го понасят другите?

— Държим се — отговори майка му. — Отново имаме имунитет, така че това е някаква малка утеха. Съжалявам, че не беше тук. Иначе Косач Брамс и на теб щеше да даде имунитет.

При тази мисъл Роуан усети у него да се надига гняв. Принуди се да го заглуши, като блъсна с юмрук по контролното табло.

— Предупреждение! Насилствено поведение и/или вандализъм ще доведат до изхвърлянето ви от превозното средство — съобщи колата. Той я игнорира.

— Моля те, ела си у дома, Роуан. Ужасно много ни липсваш.

Странно, изобщо не им бе липсвал по време на стажуването. В семейство, голямо колкото неговото, отсъствието му почти не се усещаше. Но явно Прибирането променяше нещата. Живите се чувстваха по-уязвими и ценни един за друг.

— Не мога да си дойда у дома — каза ѝ. — И моля те, не питай защо, тъй като това само ще влоши нещата. Искам да знаете, че обичам всички ви… и… ще се обадя, когато мога. — После затвори без нито дума повече.

Сълзи замъглиха зрението му и той отново блъсна с юмрук по таблото, предпочел тази болка пред вътрешната.

Колата незабавно намали ход, отби край пътя и вратата се отвори.

— Моля, напуснете превозното средство. Изхвърлен сте поради насилствено поведение и/или вандализъм и ви е забранено да използвате всякакъв обществен транспорт през следващите шейсет минути.

— Дай ми секунда — каза ѝ той.

Имаше нужда да помисли. Сега пред него имаше два пътя. Макар да знаеше, че Форумът на Косачите активно се мъчеше да предотврати нова атака срещу Цитра и Косач Кюри, нямаше вяра в способностите им. Неговите шансове можеше и да не са по-добри, но той дължеше на Цитра да се опита. От друга страна, налагаше се да коригира грешката си и трайно да приключи живота на Косач Брамс. Някаква тъмна сила у него му подсказваше първо да пристъпи към отмъщението и да не чака, но той не ѝ се поддаде. Косач Брамс нямаше да му избяга, след като Цитра бъдеше спасена.

— Моля, напуснете превозното средство.

Роуан слезе и колата отпътува, като го остави насред нищото. Прекара часа си на наказание да върви край шосето и да се чуди има ли някой в Средмерика толкова съкрушен, колкото него.

Грейсън Толивър се заключи в апартамента си и отвори прозорците, за да пусне вътре студа, после се пъхна в леглото под плътните завивки. Така бе правил като малък, когато светът го довеждаше до отчаяние. Можеше да изчезне под юрганчето си, което го предпазваше от студенината на света. Много години бяха изминали, откакто не бе изпитвал потребност да се оттегли в зоната на комфорт от детството си. Но сега имаше нужда да накара останалия свят да изчезне, та макар и за няколко минути.

Когато го правеше в миналото, Бурята го оставяше сам на себе си за около двайсет минути. После кротко му заговаряше. „Грейсън — питаше го, — тревожи ли те нещо? Имаш ли желание да си кажеш какво ти тежи?“ Той винаги отговаряше „Не“, но накрая се разприказваше и Бурята неизменно успяваше да го накара да се почувства по-добре. Защото го познаваше повече от всеки друг.

Но ето че сега биографията му бе заличена — старата му самоличност бе изместена от криминалните деяния на Главореза от моста. Познаваше ли го вече дори и Бурята? Или като останалия свят и тя вярваше, че е какъвто сочеха официалните сведения за него?

Възможно ли бе и паметта на Бурята за него да бе изместена? Каква ужасна съдба, ако и самата Буря бе убедена, че той е закоравял неприемлив, който получава удоволствие от това да причинява временна смърт на хората. Бе достатъчно да пожелае собствената му памет да бъде подменена. Бурята можеше да го превърне в някой друг не само по име, но и по душа. И Главореза от моста, и Грейсън Толивър щяха да изчезнат завинаги, без той изобщо да помни кои са били. Нима би било толкова лошо?

Реши, че в момента собствената му съдба е без значение, важни бяха двете жени Косачи… и нуждата някак да защити Пюрити.

Но така или иначе го преследваше ужасно чувство на изолация. Беше повече от всякога сам на света.

Знаеше, че в апартамента му има камери. Бурята наблюдаваше, без да дава оценка. Наблюдаваше с добронамереност, за да може да се грижи по-добре за всеки гражданин на света. Тя виждаше, чуваше, помнеше. А това означаваше, че няма как да не знае неща отвъд фалшифицираната биография на Грейсън.

Той се измъкна изпод завивките в студената си празна стая и попита:

— Там ли си? Слушаш ли? Помниш ли кой съм аз? Кой бях аз? Помниш ли кой щях да бъда, преди да решиш, че съм „специален“?

Дори не знаеше къде са разположени камерите. Бурята бе безкомпромисна в решимостта си да не се натрапва очевидно в живота на хората, но че камерите присъстваха, съмнение нямаше.

— Познаваш ли ме все още, Буря?

Отговор не дойде. Нямаше как. Защото Бурята стриктно спазваше закона. Главореза от моста беше неприемлив. Дори да би искала, Бурята не можеше да наруши мълчанието си.

23. Гаден малък реквием

Роуан не можеше да открие Цитра, което означаваше, че не може да ѝ помогне.

Наруга се, задето не бе притиснал Свещеното острие Ксенократ да разкрие местонахождението ѝ. Роуан се бе оказал глупав и вероятно достатъчно самонадеян да си въобрази, че ще може сам да се ориентира за следите ѝ. Нали все пак бе съумял да изнамери Косачите, които бе ликвидирал? Но пък тези Косачи бяха все публични фигури, които демонстрираха своята позиция пред света. Самодоволно съществуваха в съмнителната си слава като в центъра на мишена. Докато Цитра бе изчезнала от полезрение заедно с Косач Кюри — а да се намери укриващ се Косач, бе почти невъзможно. Колкото и да му се искаше да изиграе ролята на техен спасител от заговора за покушение, не му беше по силите.

Така че мислите му постоянно се връщаха към единственото, което можеше да направи.

Роуан винаги се бе гордял със своя самоконтрол. Дори когато подлагаше някого на Прибиране, успяваше да укроти гнева си и да ликвидира дори най-презрените Косачи без злоба, както изискваше втората заповед. Сега обаче не можеше да потуши яростта си срещу Косач Брамс. Тя се издуваше като корабно платно на вятър.

Косач Брамс беше тесногръд и с провинциална душевна настройка. Собственото му полезрение беше с диаметър около трийсет километра. С други думи всичките си Прибирания осъществяваше около дома си в Омаха. Щом Роуан го набеляза за пръв път, проследи движенията му, които бяха пределно предсказуеми. Всяка сутрин разхождаше вресливото си малко куче до едно и също заведение, където неизменно закусваше. В същото ресторантче раздаваше имунитет на семействата след извършено предишния ден Прибиране. Дори не се надигаше от мястото си в сепарето, само протягаше ръка, която опечалените да целунат, после отново насочваше вниманието си към омлета пред себе си, сякаш тези хора бяха досадни натрапници, които му губеха времето. Роуан не можеше да си представи по-голям лентяй сред Косачите. Очевидно за него бе представлявало голям труд да прекоси половин Средмерика, та да подложи баща му на Прибиране.

Един понеделник сутрин, докато Брамс закусваше, Роуан отиде до къщата му, за пръв път облечен в черната си роба посред бял ден. Нека хората го видеха и разпространяха слухове. Нека най-сетне присъствието на Косач Луцифер бъдеше оповестено пред обществеността.

Многото тайни джобове на робата му бяха натежали от повече оръжия, отколкото му бяха нужни. Не беше сигурен кое точно ще използва, за да отнеме живота на този човек. Може пък всичките да ги пуснеше в действие — с всяко едно да нанася нови поражения на Брамс, та да наблюдава приближаването на смъртта.

Къщата на Брамс нямаше как да бъде сбъркана. Беше добре поддържан викториански дом, като слязъл от картинка с орнамент в бебешкосиньо — същия като на робата на Брамс. Планът бе да проникне през страничен прозорец, да изчака връщането на Брамс и да го приклещи в собствения му дом. Яростта на Роуан се разгаряше с приближаването му и в този момент се сети за нещо, казано му от Косач Фарадей: „Никога не пристъпвай към Прибиране ядосан. Макар гневът да изостря сетивата ти, той притъпява преценката ти, а преценката на един Косач никога не бива да бъде замъглена“.

Ако Роуан се бе съобразил със заръката на Косач Фарадей, нещата можеха да се развият много различно.

Косач Брамс оставяше малтийската си болонка да си свърши работата на чиято предна морава си избереше, а Брамс не можеше да си прави труда да почиства след кучето. Откъде накъде това да е негов проблем? А и съседите му никога не се оплакваха. Ала в този ден на връщане от закуска кучето се бе позапекло и се бавеше. Наложи се да повървят допълнително, докато най-сетне Реквием приклекна на заснежената морава на семейство Томпсън.

След като остави подаръче за Томпсънови, Брамс откри подарък и за себе си, очакващ го в дневната му.

— Хванахме го да се прехвърля през прозореца, Ваша чест — уведоми го един от пазачите в къщата. — Още преди да е успял да влезе, го цапардосахме.

Роуан лежеше на пода здраво овързан и със запушена уста — отново в съзнание, но замаян. Не можеше да повярва на собствената си глупост. Как не му хрумна след последната среща с Брамс, че той ще се обкръжи с телохранители? Цицината на главата, където го бе фраснал един от тях, бе изтръпнала и започваше да спада. Нанитите му бяха настроени на ниска степен, но все пак освобождаваха болкоуспокояващи и го караха да се чувства леко упоен. Или пък може да бе получил мозъчно сътресение от удара. Ситуацията се влошаваше от непрестанния лай на противната болонка, която отгоре на всичко му налиташе, сякаш да го нападне, но в последния миг хукваше надалеч. Роуан обичаше кучета, но от това му се искаше да има Косачи за кучешко Прибиране.

— Говеда! — изсумтя Брамс. — Толкова ли не можахте да го проснете в кухнята, а не в дневната? Оцапал ми е с кръв белия килим!

— Простете, Ваша чест.

Роуан се опита да се пребори с въжето, но то само повече се затегна около него.

Брамс отиде до масата за хранене, където бяха разположени оръжията на Роуан.

— Красота! — възкликна. — Ще ги добавя към личната си колекция. — После свали пръстена от ръката на Роуан. — А този поначало никога не е бил твой.

Роуан се опита да го наругае, но, естествено, не успя заради запушената си уста. Изви гръб в дъга, при което въжето се впи плътно в него и той нададе гневен стон, а кучето заджавка още по-силно. Роуан знаеше, че всичко това предоставя на Брамс тъкмо желаното от него шоу, но не можеше да се въздържи. Накрая Брамс инструктира телохранителите си да го сложат да седне на стол и после лично извади парцала от устата му.

— Ако имаш да кажеш нещо, говори — нареди той.

Вместо да заприказва, Роуан се възползва от възможността да заплюе Брамс в лицето, с което си спечели плесник с опакото на дланта.

— Аз те оставих да живееш! — изкрещя Роуан. — Можех да те подложа на Прибиране, но те оставих да живееш! А ти ми се отплати, като отиде да прибереш баща ми!

— Ти ме унижи! — писна в отговор Брамс.

— Малко ти беше! — не закъсня да му викне Роуан.

Брамс погледна пръстена, който бе свалил от ръката на Роуан, и го тикна в джоба си.

— Ще ти призная, че след твоето нападение се вгледах внимателно в себе си и подложих действията си на преоценка — каза Брамс. — Но после реших, че няма да се оставя да бъда тормозен от разбойник. Не възнамерявам да се променям заради такъв като теб!

Роуан не беше изненадан. Грешката си бе негова, задето бе решил, че змията би поискала да бъде нещо различно от змия.

— Бих могъл да ти упражня Прибиране и да те изгоря, както би сторил ти на мое място — заяви Брамс, — само че още се ползваш от онзи случаен имунитет, даден ти от Косач Анастасия, така че ще ме накажат за нарушаване на имунитет. — Той поклати глава. — Колко ни спъват собствените ни правила.

— Сигурно сега ще ме предадеш на Форума на Косачите.

— Бих могъл — отвърна Брамс — и там ще се радват да те подложат на Прибиране, щом имунитетът ти изтече другия месец. — После се ухили широко. — Само че няма да кажа на Форума, че съм пипнал неуловимия Косач Луцифер. Ние имаме далеч по-интересни планове за теб.

— Кои сте тези „вие“? — поиска да узнае Роуан.

Само че разговорът бе приключил. Брамс натика парцала обратно в устата на Роуан и се обърна към телохранителите:

— Бийте го, но не го убивайте. Щом нанитите му го излекуват, бийте го пак. — След това щракна с пръсти към кучето. — Хайде, Реквием, ела!

Брамс остави биячите си да отворят работа на нанитите на Роуан, а отвън сякаш небето се бе разтворило и изсипваше печален пороен дъжд.