Хелън се удари в земята със силно тупване.
– Ка-какво беше това? – изрече задъхано Ариадна и се изправи рязко в леглото.
– Аз – изпъшка Хелън от пода, като разтриваше цицината на челото си. – Паднах.
– Падна от кушетката? – попита Анди слисано. – Мислех си, че от вас, полубогините, се очаква да сте грациозни. Създадени от капки роса и розови пъпки, и прочее боклуци.
– Не, това са феите – каза Ариадна. – Без да броим онази част с боклуците, разбира се. – После тя се изкиска и Анди се изкиска в отговор. Хелън надзърна над ръба на подскачащия матрак и видя другите две момичета, изпаднали в пристъп на кикот.
– Добре де, добре. Не беше чак толкова смешно – промърмори Хелън, като се изправи и се затътри да вземе Анди. – Умирам от глад. Хайде да ядем.
Хелън застана между Анди и Ариадна, подкрепяйки двете момичета, докато си проправяха път с куцане и тътрене към разнасящия се от кухнята великолепен аромат на бекон и мъфини.
– Нова си – каза Кейт весело, веднага щом трите момичета влязоха.
– Ъм... да – отговори Анди, свеждайки очи. – Те дойдоха да ме вземат – измънка тя, като посочи към Хелън и Ариадна.
– Това е момичето, което е било нападнато – каза Ариадна. – Казва се Анди.
– Нека те погледна – каза Ноел мило. Остави тавата с мъфини, която току-що беше извадила от фурната, и се вгледа дълбоко в Анди. Очите й се смекчиха от тъга и тя поклати глава. – Наистина си разтърсена. Но въпреки това ме бива да разпознавам типовете, а не мога да определя лицето ти.
– Тя не е сирена, лельо Ноел. – каза Ариадна. – Наполовина сирена е.
Анди се присви и се притисна леко към Хелън, с очи, стрелкащи се наоколо, сякаш очакваше да се случи нещо ужасно.
– Охо! – възкликна Ноел с престорен ужас и се хвана за гърдите. – Не и някоя от онези сирени-убийци! – После се засмя и се обърна да вземе мъфините. – Сядайте, момичета. Преди всичките да сте паднали.
Хелън почувства как Анди се вцепенява от объркване. Хелън й помогна да се настани на дългата дървена пейка между нея и Ариадна.
– Наистина ли няма проблем? – попита Анди, докато Ариадна трупаше яйца върху чинията й. – Аз, така да се каже, просто цъфнах тук. Не е нужно да ме храните, или нещо от този род.
– Ха! Опитай се да не ядеш, когато си тук – каза Хелън. После погледна Анди с широко отворени, сериозни очи и поклати енергично глава, оформяйки безмълвно с устни думата „Недей“. Ариадна кимна в знак на съгласие с Хелън и трите момичета се засмяха тихо.
– Хелън. Баща ти се събуди за няколко секунди тази сутрин – каза Кейт, като свали цвъртящ тиган с бекон от печката и го понесе към масата.
Устата на Хелън внезапно пресъхна.
– Отбих се да го погледна, преди да тръгна вчера...
– Всичко е наред – прекъсна я успокояващо Кейт. – Не те обвинявах или нещо такова. Просто исках да знаеш какво става с него.
– Някой каза ли му вече нещо? – Хелън нямаше представа как да подхване темата. Знаеше ли той, че тя е Потомка? Трябваше ли просто да попита направо дали Джери вече знае, че не й е баща, или Кейт също още бе в неведение по този въпрос? – Дафна дали...?
– Размениха си няколко думи. Обаче не знам за какво – рече Кейт сковано, извъртайки се рязко от масата. – Той нито веднъж не е бил буден за достатъчно време да проведе цял разговор, но знае, че Бет се е върнала.
Хелън кимна. „Бет“ беше измисленото име, което Дафна бе използвала, когато измами Джери, оставяйки Хелън при него като бебе, преди да избяга. Хелън се запита как ли е преживял баща й срещата с нея.
– Дафна наблизо ли е? – попита Хелън. – Иска ми се да говоря с нея.
– Не. Тръгна преди няколко минути. Каза, че има да се погрижи за някои неща – отвърна Кейт със стиснати устни.
Хелън виждаше как в Кейт бушуват едновременно гняв, тъга, тревога и негодувание – ослепителен калейдоскоп от емоции, които постоянно се движеха и изменяха, докато на Хелън й се наложи да стисне очи и да извърне поглед за миг. Това не бе нормално и наистина я стряскаше.
– Хелън? – Вечно бдителните очи на Ноел я погледнаха. – Добре ли се чувстваш?
– Да – отвърна Хелън, отърсвайки се от усещането. Когато погледна отново Кейт, цветовете бяха избледнели и Хелън откри, че може да ги пренебрегне. – Само съм замаяна. Какво става с мъфините?
Ноел свърши с прехвърлянето на лепкавите, покрити с меласа и стафиди лакомства в панерче и ги поднесе на масата.
– Да не се изгорите – предупреди тя без нужда, докато трите момичета грабваха по един.
Ариадна и Анди започнаха да премятат парещите мъфини от ръка в ръка, докато и двете ги пуснаха върху чиниите. Хелън просто захапа своя и задъвка доволно. Анди се втренчи в нея с отворена уста.
– Огнеупорна съм – промърмори Хелън с нарочно препълнена уста, за да го докаже. – Мислех си, че сирените имат криле.
– Някои имат – призна Анди смутено. – Видът на майка ми обаче няма. Ние сме повече от водния, пеещ тип.
– Можеш ли да дишаш под водата? – попита Кейт развълнувано. Анди се изчерви и кимна. – Невероятно.
– А къде е майка ти, Анди? – тактично попита Ноел.
– Не съм сигурна. – Анди сведе поглед към чинията си. Последва неловко мълчание.
– А някога да си изпитвала порив да удавиш някого? – попита Ариадна.
– Не! – отвърна Анди, ужасена.
– Тя просто се шегува с теб – увери я Хелън. Лицето й посърна. – Обаче, сериозно. Как гледаш на задушаването?
– Искаш да кажеш, като не броим това, че точно сега ми иде да ви удуша и двете ли? – попита Анди; усмивка изопна устните й, докато влизаше в тона.
– Ще се впишеш идеално тук, Анди – каза Ноел, докато всички се кискаха.
– Смеещи се жени – провлече Хектор, докато влизаше бавно в кухнята. – Любимият ми звук.
Реакцията на Анди беше незабавна и безумна. Тя метна вилицата си към главата на Хектор със стреснато ахване. Хектор улови с лекота вилицата и я сложи обратно на масата с шокирано изражение на лицето. После улови мъфина, празната водна чаша и салфетката, които веднага последваха вилицата. Анди сграбчваше всичко, което й попаднеше, и го мяташе с всичка сила, докато се мъчеше да стане от масата.
– Какво, по дяволите? – каза Хектор, като сложи всичко обратно на масата, а после вдигна длани в помирителен жест, докато се приближаваше към Анди.
Притисната от пейката, тя удари прасци в дървото, претърколи се през него, а после с усилие запълзя на ръце и колене по кухненския под, за да се отдалечи от Хектор. Той протегна ръка в опит да й помогне да се изправи.
– Не, не, не, о, моля те, не отново! – промърмори истерично тя, докато дращеше с нокти по пода.
– Хектор, спри – заповяда Хелън, като се извъртя на пейката и се изправи между двамата. Все още объркан, Хектор продължи да върви към Анди. Хелън сложи ръце на раменете му и го бутна назад. – Тя те мисли за Аполон, тъпак такъв! – изкрещя в лицето му. – Плашиш я до смърт!
Внезапно Хектор сякаш проумя какво казва Хелън, вдърви се и спря на място. Ариадна помогна на Анди да стане от земята, а после се помъчи да я удържи да не изхвърчи през страничната врата, докато Хектор гледаше със застинало изражение.
– Трябва да се успокоиш, Анди! Още оздравяваш и тялото ти не може да понесе това – каза Ариадна, като улови китките на Анди, за да й попречи да продължи да наранява крайниците си.
Задъхана и с обезумял поглед, Анди най-накрая спря да се бори и притихна в ръцете на Ариадна.
– Всичко е наред! Това не е Аполон. Това е просто брат ми, Хектор. Няма да те нарани – обеща Ариадна. Над рамото й Анди хвърли гневен поглед към Хектор; гърдите й още се повдигаха от ужасеното й дишане.
– Съжалявам – тихо се обади Хектор през стаята към Анди. – Не исках да те плаша.
Наситено червено пулсиране в гърдите на Хектор привлече погледа на Хелън и тя се взря в него, слисана, когато червено-златиста паяжина от светлина озари Хектор отвътре навън. Беше най-завладяващото нещо, което Хелън бе виждала.
– Стой далече от мен, Хектор – озъби се Анди, сякаш му се подиграваше. – Ясно?
Ярката светлина на Хектор потрепна. Хелън вдигна поглед към лицето му.
Онзи Хектор, когото Хелън познаваше – и обикновено й идеше да го удари в бъбрека, — щеше да каже нещо весело, докато излизаше от стаята, ухилвайки се на Анди по начин, който да я накара да се почувства несигурна дали иска да го ритне, или да го целуне. Но този нов, пламтящ Хектор само кимна в отговор на настояването й. Даде си още миг, за да се вгледа в порязванията и синините по лицето й, тъжно бърчейки чело. Обърна се и излезе от кухнята без нито дума повече.
Орион и Лукас точно влизаха, когато Хектор стигна до вратата. Хелън видя как погледът на Орион незабавно се стрелва надолу към гърдите на Хектор, после обратно нагоре към лицето му, с разширени от шок очи.
– Чухме крясъци — каза Орион, объркан.
Хектор се провря покрай Орион и Лукас. Претърсвайки кухнята, Орион бързо откри Анди, която още мяташе гневни погледи към гърба на Хектор. Гърдите й бяха като нажежено до бяло гнездо от страх и гняв. Хелън видя как Орион посърва и й стана ясно, че той разбира положението така ясно, както и тя.
– Хей, слънчице! Какво ти става? – изкрещя Лукас към оттеглящата се фигура на Хектор. Единственият отговор от страна на братовчед му беше затръшването на предната врата. Лукас огледа всички останали за отговор.
– Ще ти разкажа по-късно – тихо каза Орион на Лукас, с напрегнат от тревога глас. Хелън разбра, че Лукас точно се канеше да изстреля нещо нетърпеливо от рода на: „Не, кажи ми сега“, затова побърза да се намеси.
– Момчета. Това е Анди.
Лукас и Орион се усмихнаха и се представиха. Анди незабележимо местеше поглед напред-назад между двамата зашеметяващи млади мъже – несигурна кого й се иска да зяпа повече. Хелън се засмя, напълно съчувстваща на затруднението на Анди – очите на Лукас или устните на Орион? За самата нея бе проблем да реши дилемата. Хелън затисна устата си с длан, но не и преди да изсумти. Странният изблик й спечели два бдителни погледа.
На Хелън й хрумна, че всички емоции, които бе способна да улавя толкова лесно, не бяха очевидни за другиго – освен за Орион. Когато хвърли поглед към него, тя го видя да я изучава внимателно и страхът й се върна. Тя оформи с устни думите: „Трябва да поговорим“. Орион кимна веднъж в отговор.
– Закуската изстива – отбеляза Ноел.
– Може би това е лоша идея – каза Анди, като клатеше глава. – Не би трябвало да съм тук.
– Семейството ти може ли да те защити? – попита Лукас направо.
Анди сведе поглед към краката си.
– Не – отвърна тя. – Аз нямам семейство като вас. Имам адвокат и банкова сметка. Сирените не са точно от тези, дето стават за отглеждане.
– Тогава оставаш тук с нас. Сега сядай и яж – заповяда Ноел с онзи тон, който прекратяваше дискусиите.
Всички се настаниха на пейката или придърпаха столове и започнаха да си подават чинии. Хелън се озова между Орион и Лукас, но това не беше неловко или смущаващо. Струваше й се правилно, сякаш мястото на всички е именно тук, заедно, на тази маса.
Хелън осъзна, че тримата бяха обвързани от нещо повече, не само от взаимно уважение и привличане. Сега тя, Лукас и Орион бяха кръвни братя и всеки от тях чувстваше връзката с другия така дълбоко, сякаш тя бе съществувала от деня на раждането им.
Хелън почувства как Лукас притиска крак към нейния под масата. Не смееше да го погледне, защото чувстваше как топлината от бедрото му се просмуква през джинсите й в кожата. Притисна се в отговор към бедрото му и той се примъкна мъничко по-близо до нея, докато се хранеше.
Редно или не, Хелън знаеше, че винаги ще търси начин да докосне Лукас под масата или да се отърка в него, докато се разминават в коридора. Нямаше да го превъзмогне. Всъщност желаеше Лукас дори повече сега, отколкото преди седмици, когато за малко не го беше целунала в леглото му през онази първа нощ, след като паднаха.
Мозъкът й се изпълни с някои от спомените на другата Хелън – как бяха страдали заради съюза си. Бяха ужасни, но дори тези взети назаем спомени за разрушение и огън не можеха да я заставят да прекъсне допира.
Още спомени проблеснаха светкавично в ума й, като филмова лента, превъртяна бързо напред. Хелън и Лукас бяха женени от десетилетия. Бяха се срещнали само преди два месеца. Споделяха първата си целувка. Той я разсмиваше. Разплакваше я. Говореха си нежно. Спореха ожесточено. Образите отново и отново се надигаха и се разбиваха зад очите на Хелън като огромни вълни. Когато спряха, Хелън можеше да види ясно всичко – като бряг, пречистен след буря.
Тя и Лукас бяха създадени от една и съща тъкан, разделяни, а после – съшивани отново, от цикъл на цикъл. Обстоятелствата се меняха, но те винаги бяха обвързани, независимо от всичко.
Разликата сега беше, че в този живот са братовчеди. Това никога преди не бе представлявало част от сделката и на Хелън не й се струваше правилно. Лукас или Парис, или Ланселот, или което и да било от стотиците имена, с които го беше наричала през столетията, никога преди не беше неин братовчед. Винаги бяха споделяли обречена, прокълната любов, но никога не бяха имали родствена връзка. Какво се беше случило този път, за да наруши до такава степен баланса във всичко?
Вече наистина не ме е грижа дали ми е братовчед.
В мига, щом си помисли това, Хелън си спомни проклятието на Афродита. Ако Хелън не родеше дъщеря, самата любов щеше да бъде отнета от света. А Ариадна веднъж й бе казала, че близките роднини като братовчедите почти винаги имат ненормални деца. Тъй като Хелън беше напълно сигурна, че Афродита няма да забрави три хиляди и триста годишното си проклятие и тъй като никога не би могла да понесе мисълта да обрече едно невинно дете на безумие, не съществуваха варианти за избор за нея и Лукас. Тя рязко отдръпна крак и наклони колене на другата страна, към Орион. Долавяйки смущението й, Орион я погледна загрижено.
Ако оставеше настрана пристрастното си отношение към Лукас, Хелън трябваше да признае, че Орион е най-красивият мъж, когото е виждала. Усмихна му се, а той игриво побутна лакътя й със своя, преди и двамата да се заемат отново с храната си.
В някакъв момент по-късно Хелън отклони вниманието си от чинията за достатъчно дълго, за да забележи, че Джейсън и Клеър се бяха присъединили към тях на масата. Клеър носеше със себе си вестник.
– Тя откри нещо – каза Джейсън сериозно.
– Не е хубаво – предупреди Клеър. Отвори вестника и им показа една статия. – Три вулкана са изригнали нощес в Европа.
– Това не звучи нормално – отбеляза Кейт.
– Не е – отвърна Джейсън. – Особено след като един от вулканите е бил угаснал от хиляди години.
– Хефест? – предположи Анди.
– Така смятаме – потвърди Клеър, поглеждайки Джейсън.
– Но защо му е да предизвиква изригвания на вулкани? Просто защото може? – настоя Анди.
– Не. За да изкове оръжия за Олимп – отвърна Лукас. Няколко души заговориха едновременно. В суматохата Хелън съзря шанс да поговори насаме с Орион. Преметна крака и възседна пейката, правейки му знак с брадичка да я последва навън в коридора.
Докато минаваше, видя Лукас да вдига поглед към нея. Гледаше я така, сякаш тя е ширналото се синьо небе, а той го наблюдава как рухва.
Нещо ярко и красиво в него сякаш догоря и се превърна в сажди. Болка и обида с цвят на пепел се размазаха около Лукас като мъгла, затъмниха въздуха и опариха очите на Хелън.
Тя стисна челюст и се насили да продължи, отправяйки се сляпо към входната врата. Почувства как Орион обвива пръсти около ръката й. Бяха до палтата, окачени в предния коридор, когато той най-накрая я смушка и я обърна да го погледне в лицето.
– Какво става с теб? – прошепна той. – Бих могъл да се закълна, че току-що си видяла...
– Как части от вътрешностите на Лукас изгарят и излизат от кожата му? Или говориш за това, как Хектор буквално засия, когато се влюби лудо в момиче, което го мрази? Защото аз току-що видях и двете неща да се случват – прошепна Хелън безумно. – Сякаш всяко нещо, което всеки чувства, се разплисква из вътрешностите му и аз мога да го видя! Напълно сигурна съм, че не би трябвало да мога да виждам вътре в хората!
Орион отстъпи назад, зашеметен за миг, а после кимна, приемайки чутото. Хелън вдигна умолително поглед към него.
– Какво, по дяволите, става с мен? – изписка тя. – Мога да виждам любовта, Орион, и това ме побърква.
– Да, любовта е способна на това – каза той вяло. Хелън подскачаше на пръсти, нетърпелива да чуе някакво обяснение или успокоение – всъщност, каквото и да е. Той сложи ръце на раменете й и ги стисна успокояващо. – Виждаш емоциите. Това е напълно нормално. За членовете на Римската династия, във всеки случай.
– Новина-изненада. Аз не съм от Римската династия.
– И това е големият проблем, нали?
– Лукас ми каза веднъж, че Потомците се раждат с всичките си таланти. Чувал ли си това да се е случвало някога преди?
– Какво? Някой Потомък да отнесе такъв голям бой, че да се събуди с нов талант? Не, не съм. – Той потърка с длани ръцете й над лактите няколко пъти, а после я притегли в прегръдка. – Трябва да има обяснение. Ще го проумеем.
– Не искам да го проумявам – изръмжа Хелън; думите й прозвучаха приглушено в гърдите му. – Искам да се махне. – Тя се отдръпна назад и вдигна поглед към него. – Как издържаш? На мен обикновено ми е достатъчно трудно да се справя дори със собствените си емоции. Какво, да му се не види, се предполага да правя с тези на всички останали?
– Свиква се – отвърна той с леко свиване на рамене. Хелън го изгледа със съмнение и той се изкиска. – Добре де, не се свиква – призна. – Но определено ставаш по-добър в блокирането им.
– Знаеш ли какво? Това е гадно. Точно започвах да хващам цаката на всички други неща, които мога да правя – каза тя, като вдигна ръце в жест на безсилие. – И имам чувството, че се събудих онзи ден, принудена да се справя с целия този нов куп магически трикове, но без инструкции как да върна проклетия заек обратно в шапката.
– Какво имаш предвид? Какво друго става там вътре? – попита Орион, като потупа леко Хелън с показалец по връхчето на носа.
– Не знам – каза Хелън с раздразнена въздишка. – Честно ли? Точно сега съм толкова объркана, че нямам никакво понятие какво да правя.
Орион се усмихна и се облегна назад на стената, оставяйки погледа си да се зарее замислено надолу. Хелън се взря в него за няколко мига, просто наслаждавайки се на компанията му и на факта, че е там с нея. Не. По-хубаво. Беше там за нея.
Орион й беше спасявал задника вече толкова много пъти, беше я слушал как хленчи, когато не можеше да проумее нещо. Беше я последвал до ада и обратно и въпреки това все още не даваше вид да му е писнало от нея. Признателността, която изпитваше към него, и към силата, довела го в живота й – какво и да бе тя, – беше огромна. Той усети потопа от чувства и стреснато вдигна поглед.
– Има нещо, което трябва да ти покажа – каза Орион тихо.
– Разбира се – отвърна Хелън, разтревожена. Полу-изплашеното, полу-натъжено изражение на лицето му я обезпокои.
Още по-смущаващи от погледа бяха цветовете, които видя да кипят вътре в него. Те се извиваха и изменяха, преди тя да успее да ги определи. Сепнато осъзна, че той криеше чувствата си от нея.
Хелън знаеше, че Орион е преживял много в живота си и понякога й се налагаше да прокарва през ума си цялата бъркотия, просто за да е наясно. Орион беше Потомък-Скитник. Родителите му бяха Глави на две враждуващи Династии – Римската и Атинската. Когато се родил, към него бе предявила претенции Атинската династия, затова Римската го мразеше и желаеше смъртта му, макар да бе наследил титлата на неин Глава. Атинската династия също го мразеше, защото бе роден с дарбата да предизвиква земетресения. Очакваше се Земетръсците да бъдат оставяни да умрат още при раждането си, но бащата на Орион се беше опълчил срещу това правило.
Когато други членове на Атинската династия открили, че Орион е още жив, те се опитали да го убият, докато още бил малък. За да защити сина си, бащата на Орион — Дедал – бе убил един от членовете на семейството си и бе станал Прокуденик, което означаваше, че в продължение на години преди Фурните най-сетне да бъдат надвити Орион не можеше дори да се доближи до Дедал, без да почувства влиянието на Фурните и да изпита желание да убие родния си баща. А баща му – да изпита желание да убие него.
Сякаш това не беше достатъчно лошо – всички бяха ужасени, че Орион ще се превърне в онзи свръхлош тип, Тиранина. Пророчеството гласеше, че Тиранинът ще се появи, ако кръвта на Династиите се смеси, а Орион беше син на две различни Династии. Предполагаше се също и че Тиранинът е способен да превърне всички градове на простосмъртните в руини. Като Земетръсец, Орион пасваше и на това описание.
Всички Потомци се бяха опасявали от Тиранина преди Троянската война. Както си спомняше Хелън, Троянската война бе започнала не заради една невярна съпруга с красиво лице, която избягала с красив принц, а защото останалата част от света вярвала, че Елена и Парис са създали Тиранина. Потомците нямаше да се спрат пред нищо, за да убият Тиранина – тогава и сега. Единствената причина Орион да е още жив, беше че не бяха сигурни, че той наистина е Тиранинът.
И тъкмо това безпокоеше Хелън най-много. Богините на Съдбата бяха жестоки към Потомците като цяло, но Орион беше преследван, изоставен без грижи, гонен и възприеман със страх още от малко момче и не бе сторил нищо на никого. Сякаш в мига, щом се бе родил, бе изтеглил късата сламка и Богините на Съдбата бяха настроили целия свят против него. Толкова ужасно лош късмет се струваше на Хелън нещо неестествено, дори за Потомък. Какво бе сторил, за да заслужи мъченията, които бе преживял? А Хелън беше напълно сигурна, че Орион е бил буквално изтезаван. Представи си ужасяващите белези по иначе великолепното му тяло и сърцето й отново се разби.
Орион погледна надолу към гърдите на Хелън, когато в нея избликна нежност към него. Беше неописуемо интимно и – Хелън трябваше да признае – истинска тръпка да бъде толкова открита пред някого.
– Довечера – изрече той с дрезгав глас, тактично отклонявайки поглед, сякаш Хелън внезапно се беше оказала гола. В известен смисъл наистина беше и двамата го знаеха. Хелън свенливо скръсти ръце на гърдите си. Той се отблъсна от стената и се изправи, докато застана в цял ръст над нея. Хелън отново бе зашеметена да открие колко едър е Орион. Може би това беше още една причина всички да се боят от него. Бе грамаден. – Искам да те заведа там довечера. Преди да се наложи да се върна в училище утре.
Хелън за малко не се засмя, а после се възпря, когато си спомни, че нейното училище бе това, което беше разрушено в метежите на Хелоуин, а не неговото. След всичко случило се Орион още трябваше да се преструва, че е нормален младеж, който посещава подготвително училище, пише си домашните и му пука какво мислят за него другите хлапета. Струваше й се толкова абсурдно, но никой не можеше да каже със сигурност какво ще се случи в бъдеще. Той просто гледаше да се погрижи за всичко.
След голямата среща на Династиите, която трябваше да се състои в някакъв момент през следващите няколко дни, Орион можеше да е принуден отново да се укрие. Може би на Хелън и Лукас също щеше да им се наложи да се скрият. Тримата бяха отговорни за нарушаването на Примирието и беше възможно да им се наложи да бягат, за да спасят живота си, ако другите Потомци се обърнеха срещу тях. Или пък да са принудени да се справят с боговете.
– Къде отивате?
Орион и Хелън подскочиха при неочаквания звук. Касандра се появи от сенките, промъквайки се безшумно, с немигащи очи. Хвърли поглед от Орион към Хелън, а после — към входната врата, пред която стояха.
– Отиваш ли си? – унило попита тя Орион.
Очите на Касандра бяха големи и лъскави в сумрачния коридор, като две неподвижни езерца от дълбока вода в сенчеста гора. Разсеяна от странно блещукане, Хелън погледна надолу към гърдите на Касандра. Едно-единствено сребристо кълбо привлече погледа й. Като пълна луна през зимата, то висеше в среднощно тъмната вътрешност на мъничкия гръден кош на Касандра и сияеше в призрачносин цвят, който танцуваше по бледите й бузи.
Самотно като камък в космоса, помисли си Хелън, взирайки се в кълбото. Това е сърцето й.
Когато погледна към Орион, очаквайки да го види съсредоточен върху сребърния проблясък от същината на Касандра, Хелън шокирано го видя да се усмихва щастливо – възможно най-слънчев и светъл. Сякаш мразът, който Хелън видя в Касандра, беше невидим за Орион.
– Хей, котенце – каза Орион, като се наведе и се ухили на Касандра.
Касандра не възрази на прякора, който й беше дал. Всъщност, изглеждаше, че й харесва, което беше напълно озадачаващо. Тя се усмихна на Орион и сребристата светлина в гърдите й се разля навън във вълнист танц по лицето й, надолу по ръцете й и навън към краищата на сплетената й коса.
– Каза, че ще поостанеш. – Погледът на Касандра бе прикован в Орион. – Каза, че ще ми направиш звънче.
Орион отметна глава назад и се засмя; белите му зъби проблеснаха в сумрачното антре:
– Вече го направих. Но няма да те насилвам да го носиш, ако не ти харесва.
Той измъкна от джоба си дълга, искряща, гладка като коприна пурпурна преплетена връв. Беше обсипана с миниатюрни камбанки, по-дребни от слънчогледови семенца. Очите на Касандра светнаха.
– Харесва ми – каза тя въодушевено.
– Никога преди не съм чувал за коте, което настина да иска да носи звънче – каза Орион с комична гримаса. Направи знак на Касандра да протегне китката си и когато тя го направи, започна да увива дългата връв отново и отново, при което образува многопластова, звънтяща ръкавица.
– Наистина е прекрасно – възкликна Хелън, когато Орион започна да връзва на възел гривната към китката на Касандра. Материалите бяха прости, но крайният резултат беше изненадващо стилен. На самата Хелън й се искаше такава гривна. – Кога успя да я направиш?
– О, нали знаеш. Тук-там – отвърна той със загадъчна усмивка, с поглед, съсредоточен върху задачата. – Правех бижута за туристите едно време, когато скитосвах из Индия и Тибет. Просто за да изкарам някоя пара. Станах добър в правенето на такива неща. – Той свърши с връзването на гривната и пусна китката на Касандра.
– Кога си бил в Тибет? – попита Хелън, изненадана и малко обзета от завист. Винаги беше искала да отиде там.
Орион прикова очи в нейните, здраво стиснал устни. Хелън хвърли поглед надолу към гърдите му, но той правеше онзи номер с отмъкването на цветовете, преди Хелън да може наистина да ги види.
– Ще поговорим за това, когато излезем довечера – рече той накрая.
– Добре. Но трябва да ме научиш на онзи прикриващ номер със завихрянето, иначе не отивам никъде с теб – каза тя, като посочи първо към гърдите му, а после към своите. — Тук съм в наистина неизгодно положение.
– Значи наистина си тръгваш – попита неспокойно Касандра, като се обърна към Орион. – Вие двамата на среща ли излизате?
– Не точно – каза Орион, взирайки се в Хелън със загадъчна усмивка. Хелън нямаше представа какво е намислил, затова просто сви рамене.
– Не заминаваш задълго, нали? – настоя Касандра; в гласа й се прокрадна отчаяна нотка.
– Няма начин – отвърна Орион. Хвана игриво ръката й и я разтърси, при което звънчетата на новата й гривна прозвънтяха за миг. – Ще се върна, преди да се усетиш.
– Хубаво – каза Касандра, изричайки думата като въздишка на облекчение. Забеляза Хелън да я наблюдава внимателно и изправи рамене. – Хектор каза, че т-трябва да се държим заедно. М-мисля, че е прав.
Да я убиеха, Хелън не можеше да си спомни Касандра да е заеквала някога преди и се запита дали беше прозряла нещо за излизането й с Орион. Може би за тях бе твърде опасно изобщо да напускат имението на семейство Делос? После Хелън си спомни, че Касандра не беше направила дори едно-едничко пророчество от цели дни насам. От Хелоуин насам, помисли си Хелън.
Преди да успее да я попита дали това е нормално, Касандра се обърна рязко и се плъзна надолу по коридора.
– Като говорим за Хектор... – каза Орион, напълно несмутен от странното поведение на Касандра. – Вероятно би трябвало да отида да го взема. Не може да се шляе наоколо точно сега, когато се предполага да се спотайва, независимо колко се е поболял от любов.
– Да – измънка Хелън, все още мислейки за Касандра. Ако Орион можеше да вижда сърцата, как не можеше да види колко различна е тя в близост до него? Хелън реши, че сигурно си въобразява.
– Добре ли си? – попита Орион, докосвайки леко ръката й. Загрижеността му за нея само доказваше предположението й. Ако Орион не го забелязваше, тогава не беше възможно нещо да става вътре в Касандра – тя си беше просто едно странно момиче, а Хелън трябва да бе изтълкувала погрешно онова, което видя.
– Да, предполагам – махна с ръка тя, като пропъди мислите си и му се усмихна. – Върви да вземеш Хектор. Довлечи този тъпак обратно тук, ако се налага.
– Вероятно е в океана. Обича да плува, когато е разстроен. Не би трябвало да ми отнеме много време – каза той, а после се вгледа внимателно в нея. – Сигурна ли си, че ще си добре?
– Да. Не се безпокой за мен.
Ъгълчетата на устата на Орион се повдигнаха в едва доловима усмивка.
– По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. – Той се наведе през няколкото сантиметра, които ги деляха, и лекичко докосна с устни нейните. – Ще се върна скоро – прошепна и се обърна да си върви, преди Хелън дори да успее да отвърне на целувката му.
Мат можеше да почувства как неговите воини се приближават. Бяха обвързани помежду си чрез кръвни клетви и се усещаха взаимно, сякаш различни крайници на едно и също тяло.
По някое време през следващите няколко дни войските му щяха да пристигнат на този бряг с кораби, повтаряйки като ехо плаването, което бяха предприели преди хиляди години, за да поискат троянската Елена. Мат потърси с поглед наближаващите им мачти от брега. Останките от тази някога велика армия бяха започнали пътуването си в мига, щом кинжалът се бе озовал в избраната ръка, но понеже бяха разпръснати по всички части на земното кълбо, щеше да им е нужно време да достигнат този бряг.
Най-сетне, след толкова много хилядолетия, те щяха да се съберат отново с преродения си господар. И с кинжала, върху който всички се бяха заклели да пожертват живота си.
Именно заради кинжала, вълшебният дар на среброногата Тетида за единствения й син, всички те бяха обречени да живеят, докато загинат в битка за неговата чест и слава.
Не бяха извадили късмет.
Почти непобедимият им господар бе загинал, преди да имат шанс да умрат за него, но клетвите им още ги обвързваха. Не можеха да умрат от старост, от болест или от сломено сърце, независимо колко ужасно се отнасяше светът с тях. Можеха да умрат само в битка и повечето от тях бяха загинали. Не бе останал никой, освен най-силните – онези, най-предани на господаря си и на дадения от него обет да убие Тиранина.
Само трийсет и трима, всичко на всичко.
Но Мат знаеше, че трийсет и трима три хиляди и триста годишни мирмидонци са достатъчни да подпалят света.