Богиня

2

Анди гневно погледна метронома върху църковния орган, на който свиреше, и със силата на волята си го призова да експлодира. Не се получи. Тя си пое дълбоко дъх, изчака един такт и се впусна отново в музиката на Бах. Десет движения от махалото на метронома по-късно, тя ръмжеше през стиснати зъби и клатеше юмруци във въздуха, вместо да заблъска с тях по клавишите. В ума на Анди грубото отношение към музикални инструменти беше непростимо оскърбление. Но метрономите, от друга страна...

– Имаш късмет, че си антика – каза му тя, просто за да му даде да разбере как разбиването му на трески се бе разминало на косъм. Изпразни ума си и започна отново.

Този път остави Бах да свърши работата и за няколко такта откри изкуството в сложната математика на фугата.

Истинско блаженство. Точно до мига, когато я прекъсна звън от таймера на уред за варене на яйца. Пръстите на Анди се плъзнаха от клавишите с оглушителния, нестроен шум, който единствено един гигантски, стогодишен орган можеше да издаде.

– Сериозно? – изрече Анди към божественото сияние от прозореца на „Тифани“, който стигаше високо над главата й. Дори красотата на цветните квадрати, топлещи лицето й като яркоцветен юрган от светлина, не бе достатъчна да я успокои. Точно когато улавяше настроението, се налагаше да спре.

Потисна порива да изругае в църква и погледна часовника си. Вече беше осем сутринта. Да му се не види. Времето й за репетиция беше приключило и трябваше да изчезва възможно най-бързо, за да стигне навреме за първия си час.

Бе смразяващо студено. Навън слънцето едва започваше да се показва над далечния край на кампуса. Анди се опитваше да остане незабелязана в непривлекателно изглеждащите пластове фланелен плат и вълна, които използваше, за да прикрива зашеметяващата си фигура, и си проправи път през скованите от скреж ниски храсти на „прекия път“. Честно казано, пътят беше непряк. Важното беше, че се намираше встрани от пътеката и най-далече от всички останали. Анди не си търсеше приятели в училище. Харесваше самотата си. Всъщност това не бе съвсем вярно. Мразеше самотата си, но вярваше на нея повече, отколкото се доверяваше на хората.

– Видях те да свириш – каза млад мъж с мелодичен глас.

Анди изпищя и се извърна рязко. Видя висок, красив младеж с корона от златни къдрици. Силуетът му блещукаше на рехавата слънчева светлина на мразовитата ноемврийска сутрин.

– Какво правиш тук? – попита Анди спокойно. Примигна със заслепените си от слънцето очи и хвърли поглед наоколо, търсейки някой друг. Колежът „Уелсли“ беше девическо училище в най-аристократичния, изтънчен и предан на традициите район на Масачузетс. Освен ако този младеж не беше професор или служител от охраната, не му бе позволено да навлиза толкова навътре в кампуса без значка на посетител.

– Много си талантлива – каза той, приближавайки се към нея.

– Каза, че си ме видял, така ли? – Анди отстъпи назад: тази ситуация не й харесваше. – Как може да си ме видял в параклиса? Бях сама.

Той се засмя; гласът му разлюля нотките като вятърна камбанка.

– Не бях в параклиса, разбира се. Видях те през онзи голям прозорец.

– Видял си ме през прозорец от цветно стъкло? Как го направи този номер?

– Мога да намеря такава красавица като теб независимо къде се криеш. Толкова си сияйна; обзалагам се, че дори светиш в тъмното.

Начинът, по който го изрече, не прозвуча фалшиво. Не беше злобен или груб по никакъв начин, но все така се придвижваше към нея, макар тя очевидно да не искаше той да го прави. Когато той се приближи, Анди усети нещо нередно в очите му – нещо отявлено животинско и съвсем неприсъщо за човек. Спомни си слънчевата светлина, която докосна лицето й през прозореца от цветно стъкло, и проумя как я беше видял. Разбра с кого, или по-скоро с какво, си имаше работа сега. Анди се дръпна бързо назад, дъхът й започна да става хриплив от истински страх.

– Ще избягаш ли от мен? – попита младежът остро, сякаш това му се беше случвало много пъти преди.

– Ще ме преследваш ли? – попита тя, добавяйки към гласа си прелъстителната, хипнотична нотка, която можеше да тласне простосмъртните мъже към смъртта им. Трябваше да протака нещата, за да спечели време, може би да го накара да я последва обратно до пътеката. Там със сигурност щеше да има кой да й помогне.

– Разбира се, че да – ниско каза той с припламващи очи. Беше възбуден, но не и хипнотизиран – за нещастие на Анди. – Само онези, които бягат, си струва да се преследват.

Не е ли логично?, помисли си тя с онази отчаяна веселост, която ни спохожда само при най-безнадеждните обстоятелства. Прекарах целия си живот, страхувайки се до смърт да изкуша някое момче, а накрая едно от тях ми скача в девическо училище.

Светлината отново заискри от него, улови краищата на силуета му и го направи по-реален, отколкото ако наистина беше такъв, сякаш съществуваше в четириизмерна форма. Анди знаеше, че това не е трик на изгряващото есенно слънце. Знаеше също и че това не е момче. Майка й я бе предупредила за възможността от нещо такова, но Анди никога не беше мислила, че то ще се случи.

– Хей, Анди! – провикна се едно твърде жизнерадостно момиче, с което се бяха запознали преди месец на една ориентировъчна обиколка за първокурсниците и оттогава насам Анди я избягваше. Момичето изгледа неуверено Анди и младежа. Шумната групичка момичета зад нея замлъкна, когато видяха, че Анди е с момче. – Идваш ли в час?

– Здрасти... Сюзън! – провикна се енергично Анди в отговор, спомняйки си името на момичето в последния момент. – Искам да отида с теб!

Красивият младеж се усмихна тъжно на Анди, когато бъбрещата групичка от млади жени се приближи да я вземе. После се обърна и побягна към езерото Уабан.

– Къде отиде приятелят ти? – попита Сюзън, озадачена.

– Не ми е приятел – отвърна Анди и хвана с облекчение ръката на Сюзън в ръкавица с един пръст. – Трябва да отидем при охраната на кампуса веднага.

– Мога да го опиша! – изписка едно момиче в тайфата на Сюзън, което имаше лъскава черна коса и кожа с цвят на канела. Каза на служителя от охраната: – Сигурно е замръзвал, защото носеше само джинси и впита тениска!

– Имаше къдрава руса коса и беше наистина загорял от слънцето. Като сърфист от Малибу – избъбри едно бузесто момиче с права като клечки руса коса, сякаш не можеше да сдържи вълнението си.

– И имаше наистина гладка кожа. Като делфин! – изкиска се в отговор канеленото момиче към русото и двете изпаднаха в пристъп на кискане, захласвайки се по младежа, който едва не бе похитил Анди.

Анди отпусна лице в ръката си и разтри очи, докато слушаше още подобни реплики от останалите свидетелки – или „групита“, както започваше да ги възприема. Напомни си, че нямаше как да сдържат реакцията си. Те бяха просто човешки същества.

След като прекара следващите два часа с охраната, разказа цялото преживяване и отведе охранителите до точното място, където беше пресрещната, Анди с признателност прие нова „висулка“ за ключодържателя си. Тя официално имаше преследвач, човек, който бе успял да влезе в кампуса, и то без пропуск, и охраната нямаше да я остави да се разхожда наоколо без да вземе предпазни мерки. „Висулката“ представляваше паник-бутон, който моментално щеше да ги доведе при нея. Ако дори само зърнеше отново момчето, тя щеше да ги повика. Анди се чудеше дали наистина щеше да го натисне и да изложи на опасност всички тях, или щеше да се изправи срещу него сама.

Макар че Сюзън и нейната групичка се бяха намесили и потвърдили историята на Анди, всички го сториха с нотка на смущение. Анди беше съобщила дума по дума какво й беше казало момчето, а всяка от тях би дала най-скъпото си, за да чуе такъв готин тип да й казва подобни неща.

Анди не можеше да обясни, че това не е романс. Мъжете винаги й бяха казвали такива неща, но това нямаше нищо общо с любовта. Тя цял живот посещаваше девически католически училища и бе бягала от всеки мъж, който я бе ухажвал, но това не ги спираше да я преследват. Беше бягала също и от момичетата, които я ухажваха, а беше имало много такива. След онова ужасно преживяване в седми клас, когато най-добрата й приятелка се беше опитала да я целуне пред класа по история на сестра Мери Франсис, тя никога не си бе позволявала да има приятелки.

Анди странеше от хората по принцип. Това беше за тяхно собствено добро. Твърде опасно беше за простосмъртните да бъдат в близост до същества от нейния вид.

По някакъв начин след няколко учебни часа, тя успя да се отърве от Сюзън и антуража й. Сюзън я беше погледнала със смесица от тревога и копнеж, когато даде съвсем ясно да се разбере, че ги зарязва. На Анди й беше гадно заради това. Сюзън беше красива и популярна и изглеждаше истински добър човек. Именно затова Анди трябваше да прекъсне тези отношения още в зародиш. Не искаше да наранява някой толкова страхотен като нея, само за да може да има приятелка. Сюзън заслужаваше нещо по-добро от това.

Минаваше девет вечерта, когато часът по астрономия на Анди приключи и тя си проправи път покрай езерото Парамесиум до спалното си помещение. Носът я засърбя. Тя извади ръка от джоба си, пускайки висулката само за миг, и почувства яки, мускулести ръце да я сграбчват през гърдите изотзад.

– Бягай – прошепна той в ухото й. – Обожавам да преследвам.

Хелън сънуваше делфини, но това не беше щастлив сън, в който посещаваше „Морски свят“. Делфинът, който Хелън видя, не се премяташе и не правеше номера. Делфинът в съня преследваше момиче приблизително на възрастта на Хелън. Момичето се опита да се отдалечи от него с плуване, но той непрекъснато я буташе надолу под повърхността, удряйки я с перките и опашката си, докато от тялото й потече кръв.

Момичето заплува към една шамандура, която се поклащаше в средата на нищото, задъхвайки се и плачейки, докато се придвижваше с усилие през вълните. Делфинът нападна, но този път, вместо перки, мъжки ръце се обвиха около момичето и стиснаха.

Очите на Хелън се отвориха рязко и тя се замъчи да си поеме въздух, чувствайки се, сякаш гърдите й са притиснати в менгеме. Събуди се сред тъмнина.

Колко ли дни беше изпадала в безсъзнание и беше изплувала отново? – зачуди се тя. Помнеше как майка й почиства най-големите петна от кръв и мръсотия с гъба, как Кейт й дава супа с лъжица в устата, а Клеър поделя един портокал между нея и почервенялата до кръв Ариадна. Спомни си белезите на Орион и сърцето й отново се присви от болка за него.

Хелън си спомняше и други неща – неща, които никога не й се бяха случвали, като например как завързва тога (Хитон, спомни си тя. Гърците носеха хитони, а римляните носеха тоги) и разчепква вълна. Хелън Хамилтън бе адски сигурна, че никога през целия си живот не беше връзвала хитон или чепкала вълна, но помнеше да е правила и двете.

Тези „видения“ за троянската Елена винаги й се струваха като спомени, а сега, напълно будна, Хелън бе съвсем сигурна, че бяха точно това. Но как можеше да помни нечии други спомени? Беше невъзможно. А като се имаше предвид колко ужасни бяха тези „взети назаем“ спомени, това, което Хелън наистина искаше да знае, беше как може да ги накара да спрат.

– Лени? – прошепна Клеър, някъде до стъпалата на Хелън.

Хелън погледна надолу и я видя да подава глава над гърба на ниската софа, която Ариадна бе поставила в долния край на леглото. Обикновено Ариадна просто хвърляше дрехите си върху нея, затова Хелън я възприемаше повече като място за трупане на дрехи, отколкото като мебел за сядане.

– Наистина ли си будна, или само се отбиваш за секунда? – попита Клеър. Дори на бледата предутринна светлина, която влизаше през прозорците, Хелън видя тревогата в очите й.

– Будна съм, Гиг. – Хелън мъчително се надигна и седна. – Колко време бях в безсъзнание?

– Почти два дни.

Само толкова ли? На Хелън й се струваха като цели седмици. Хвърли поглед към Ариадна, която още спеше.

– Тя ще се оправи ли? – попита Хелън.

– Да – отговори Клеър, като седна напълно изправена. – Двамата с Джейсън ще се оправят.

– Орион? Лукас?

– Добре са – изтощени са, но се подобряват. – Клеър извърна поглед, а челото й се сбърчи.

– Татко?

– Свести се на два пъти, но само за няколко секунди. Ари и Джейсън правят всичко по силите си.

Не беше отговорът, на който се надяваше Хелън. Тя кимна и преглътна буцата в гърлото си. Баща й не беше Потомък, а се бе доближил до смъртта повече от всекиго от тях. Щеше да му е нужно много по-дълго време, за да се възстанови. Хелън отблъсна мисълта, че той можеше никога да не се оправи напълно, и погледна Клеър.

– Как си? – попита Хелън, виждайки тъжното изражение върху лицето на най-добрата си приятелка.

– Адски уморена. А ти?

– Умираща от глад. – Хелън провеси крака от леглото и Клеър стана да й помогне. Двете слязоха, олюлявайки се, заедно долу, за да нападнат хладилника. Макар да знаеше, че трябва да изяде толкова, колкото успее да погълне, за да помогне на тялото си да се възстанови, тя не можеше да откъсне очи от Клеър.

– Какво има, Гиг? – попита тихо Хелън, след като преглътна няколко лъжици пилешка супа с фиде. – Заради Джейсън ли?

– Заради всички вас. Този път всички пострадаха. И знам, че това не е краят на историята – нетипично тъжна отговори Клеър. – Задава се война, нали?

Хелън остави лъжицата си.

– Не знам, но боговете са свободни да напуснат Олимп и да дойдат отново на Земята. Заради мен.

– Вината не е твоя – поде отбранително Клеър. – Изиграха те.

– Е, и? Изиграна или не, аз се провалих – рече Хелън сухо. – Оставих Арес да ме хване натясно, макар да бях предупредена, че нещо ще се случи.

Чувстваше се ужасно, но знаеше, че не може да си позволи да потъва във вината, затова не допусна нотка на самосъжаление в гласа си. Подземният свят я бе научил, че поддаването на отрицателни мисли никога не решава никой от проблемите й. Запази това откровение за някой друг разговор с Хадес и се върна на темата.

– Боговете появиха ли са се вече някъде? Направили ли са нещо?

Образът на едър, красив жребец, тичащ по морски бряг, се мярна в ума на Хелън. По предните му крака имаше кръв. Накара я да потръпне от отвращение.

– Не сме чули нищо – рече Клеър, свивайки рамене. – Поне не и нещо за гнева на боговете.

– Какво прозря Касандра?

– Нищо. Не е правила никакви пророчества, откакто тримата бяхте върнати тук.

Хелън присви устни, потънала в мисли. Точно когато Потомците най-много се нуждаеха от Оракул, разбира се, тя мълчеше. Така действаше гръцката драма. И въпреки всичко това безпокоеше Хелън. Гръцко или не, все пак трябваше да има причина Касандра да не може да вижда бъдещето. „Защото е иронично“ просто вече не беше достатъчно убедителен отговор за Хелън.

– Лен? – попита Клеър; гласът й беше изплашен шепот. – Можеш ли да спреш боговете?

– Не знам, Гиг. – Хелън хвърли поглед към най-добрата си приятелка. Клеър бе бледа от страх и недоспиване. – Но ако някой от тях се опита да нарани когото и да е от нас, ще се бия с тях с всички средства.

Клеър се усмихна, най-после отпускайки се малко.

– Изяж си супата – сгълча я тя внезапно, сякаш току-що й беше хрумнало.

Хелън се засмя и се подчини. Знаеше, че това е начинът на Клеър да поеме отново обичайната си роля на „шефа“, и покорно посегна към лъжицата, докато мислеше за боговете. Те можеше и още да не събарят планини, но това не означаваше, че не са се раздвижили. След хиляди години в затвор трябваше да се върнат на Земята, но къде? Потомците бяха слаби и разпръснати. Ако боговете искаха да ги победят, сега бе моментът да нападнат. Какво чакаха? Хелън преглътна няколко лъжици супа, преди да забележи широко отворените очи на Клеър.

– Какво има? – попита с пълна уста.

– Ти дори не взе лъжицата си – отвърна Клеър, с немигащи очи, докато се взираше в ръката на Хелън. – Протегна ръка и лъжицата просто долетя при теб.

Хелън погледна лъжицата и се опита да си спомни да я е взимала. Помнеше, че посегна за нея, но това беше всичко. Остави лъжицата и вдигна ръка над нея. Не се случи нищо.

– Мисля, че трябва да се върнеш в леглото, Гиг – рече Хелън с колеблива усмивка.

– Да. Може би си права – съгласи се Клеър, но не изглеждаше убедена.

Когато Хелън приключи с обилната закуска, Клеър й помогна да се качи обратно горе и да влезе под душа. Докато изстъргваше последните остатъци от кръв и мръсотия, Клеър седеше върху мивката, втривайки лосион в краката и стъпалата си, гледайки да е на разположение, в случай че на Хелън й прилошее.

– Сигурна ли си, че нямаш нужда от помощ? – попита за десети път.

– Сигурна съм – засмя се Хелън, докато се подсушаваше с хавлия. – Честно, чувствам се доста добре.

– Наистина си най-силната, нали?

Хелън извърна поглед. Макар че тя и Клеър бяха вземали заедно душ след състезания по бягане милион пъти и ни най-малко не се стесняваха от близост една до друга, Хелън внезапно се почувства разголена. Не й харесваше Клеър да мисли, че тя е някакво... ами, полубожество. Двете бяха нещо повече от най-добри приятелки. Всъщност бяха сестри и на Хелън й бе омразно да й се напомня, че има нещо, в което не са равни.

– Какво те кара да го кажеш? – напрегнато попита тя. Клеър присви устни.

– Трябва да видиш момчетата веднага щом свършиш.

– Първо татко – отсече Хелън.

Клеър помогна на Хелън да се облече и да се облегне на нея, докато си проправяха път надолу по коридора. Вратата беше отворена, така че тя видя Джери в леглото и Кейт, седнала на стол до него. И двамата бяха дълбоко заспали. Джери беше толкова слаб и блед, че Хелън не можа да повярва, че това е баща й. Наложи се да си напомни да е признателна, но бе трудно да изпитва друго освен страх, когато той изглеждаше толкова болен.

Изминаха няколко крачки надолу до стаята на Хектор. Хелън дочу плътни, мъжки гласове зад вратата. Звучеше сякаш всички момчета са вътре. Почукаха и когато влязоха, откриха, че Хектор е преместил Джейсън и Лукас при Орион.

Хелън бе споходена от друго видение или спомен, или каквото там беше. Всички мъже бяха налягали заедно в една шатра насред обширен, прашен лагер – обсадният лагер точно под голямата стена на Троя. Тя поклати глава и зрението й се проясни.

– Не сте ли всичките малко старички за пижамено парти? – подметна закачливо Клеър.

Момчетата се засмяха предпазливо.

– Омръзна ми да тичам нагоре-надолу по коридора, за да ги наглеждам, затова просто пренесох всички легла тук – призна Хектор смутено.

Хектор Закрилникът, помисли си Хелън. Никога не може да понесе да е далече от войниците си, когато са ранени – без значение дали са незаменими военачалници като Еней, или обикновени пехотинци. Именно затова всички в армията му го обичат и го следват към сигурна смърт.

Хелън поклати глава и се опита да примигне, за да прогони нежеланите спомени. Та те дори не бяха нейни.

– Не мога да повярвам, че ходиш – каза Орион на Хелън. Въпреки адреналиновия изблик на енергия, когато ги събуди с писъка си, той и Лукас още бяха приковани към леглата. Не бяха дори и наполовина толкова напреднали във възстановяването си, колкото нея, а Джейсън бе напълно изцеден от спасяването на Джери. Тримата едва можеха да седят в леглото, без да трепнат, камо ли пък да стоят.

– Само се опитвам да ви натяквам нарочно, хора. Да ви накарам да изглеждате зле – пошегува се Хелън, опитвайки се да скрие колко се тревожи за всички тях.

Клеър отиде при Джейсън, а Хелън автоматично се отправи да седне на ръба на леглото на Лукас. В последната минута осъзна какво прави и смени посоката, за да отиде при Орион. Лукас я наблюдаваше с непроницаемо изражение, за да скрие чувствата си. Хелън преглътна и се застави да избегне погледа му. В този живот те бяха братовчеди, напомни си тя, независимо какво бе видяла в сънищата си.

Тя хвана Орион за ръка и се почувства по-добре. Той й се усмихна нежно и сърцето й запърха. Наистина обичаше Орион, помисли си тя, докато се изпълваше с приятна топлина. Следователно, какво, ако това не бе внезапното замайване, което изпитваше в присъствието на Лукас? Може би и без друго „замайването“ не беше най-доброто състояние, в което да прекарва живота си.

– За какво говорите всички? – попита Хелън безгрижно, опитвайки се да си каже, че някой ден ще стане по-лесно да вижда Лукас „надянал“ безизразния поглед, с който я наблюдаваше как държи ръката на Орион. За миг й се стори, че видя отровен, киселиннозелен цвят да се мярва под кожата на Лукас. Тя примигна и извърна поглед, надявайки се, че зрението й не е напълно увредено заради нараненото око.

– Обсъждахме стратегически въпроси. Потомците се нуждаят от план, и то бързо – отвърна Хектор и лицето му придоби сурово изражение. – Слаби сме. Разделени. Сега е моментът да нанесат удар срещу нас.

Хелън се засмя – тихо, безрадостно.

– Точно си мислех същото. – Хектор я погледна одобрително и Хелън се замисли дали е възможно той да е направил войник от нея в крайна сметка.

– Но не сме чули нищо. Доколкото знаем, боговете са още на Олимп – каза Клеър, мръщейки се от тревога. Джейсън я притегли по-близо до себе си.

– Мат откри някои неща. Сега ще дойде да обясни – каза й той. Джейсън погледна брат си. – Къде е той, между другото?

– При Ариадна – отвърна Хектор, отначало сприхаво, а после тонът му се промени. – Наглежда я по около дузина пъти на ден.

– Не са цяла дузина – възрази Мат, докато влизаше през вратата, като крепеше Ариадна с едната си ръка и носеше джобния си компютър в другата. – Десет. Най-много.

Хелън едва не отстъпи слисано назад, когато видя Мат. Беше наблюдавала как приятелят й става по-силен през последните няколко месеца. Дори бе забелязала как се превръща в истински съблазнителен мъж, макар че мисълта за Мат като „обект на любов“ й беше неприятна. Но това беше различно. Той изглеждаше поразително.

– Как се чувстваш, малка сестричке? – обърна се Хектор към Ариадна, но очите му оглеждаха преценяващо Мат от горе до долу. Каквото и да се бе променило, Хектор също го виждаше, Хелън бе сигурна в това.

– Ъх – изпъшка тя комично, като се тръсна до брат си. – Като прежúвяна.

– Прежúвяна? – попита Орион, сякаш не беше сигурен, че е чул добре.

– Сдъвкана, преглътната, повърната и отново сдъвкана – каза му тя, като се ухили.

– Как си? – обърна се Мат към Хелън, докато всички се смееха на отблъскващото сравнение. И внезапно той си беше отново просто Мат, старото й другарче, и в него нямаше абсолютно нищо странно.

– Добре съм – каза тя, като потупа дланта, която той положи върху ръката й.

– Сигурна ли си? – настоя той, вглеждайки се по-дълбоко в увреденото й око. Хелън си спомни, че схватката й с Арес беше оставила син белег, спускащ се по дължината на ириса на дясното й око. Казаха й, че приличал на мълния, но тя още не го беше виждала. Бе имала по-важна работа, отколкото да се гледа в огледалото.

– Да, добре съм – увери го тя и се засмя. — Щях да съм по-добре, ако можех да накарам Ари да спре да рита насън.

– Хей, поне не хъркам – отвърна Ариадна.

– И двете хъркате – вметна Клеър ухилено. – Все едно да делиш стая с две момчета.

Всички се насмяха хубавичко за тяхна сметка. Хелън беше поразена колко щастливи бяха просто да са заедно – защитени и спокойни в компанията си, сякаш се бяха мотали заедно така хиляда пъти. Но никой от тях не можеше да пренебрегне за твърде дълго причината, поради която бяха тук, и чувството за непринуденост бързо се изпари.

– Е, какво откри за боговете, Мат? – попита Орион, чувствителен както винаги към едва доловимата промяна в настроението. – Чул ли си нещо?

– Да. Имало е няколко... нападения – каза Мат неохотно.

– Какво значи това? – попита Клеър.

Мат почука с пръст по джобния си компютър и започна да „прелиства“ вестникарски заглавия, и всички се скупчиха заедно.

– Преди два дни една жена в Ню Йорк Сити била открита върху Емпайър стейт билдинг, починала от загуба на кръв, причинена, както изглежда, от гигантски птичи нокти. А тази сутрин е намерено тяло на момиче, стъпкано до смърт от кон, на един плаж в Кейп Код. И двете жени били изнасилени, преди да бъдат убити.

Хектор взе джобния компютър и го погледна.

– Това е заглавие от таблоид – каза той със съмнение. – Пише, че свидетели в Ню Йорк твърдят как са видели жена, отнесена от грамадна птица.

– Орел. Бил е орел – каза Хелън тихо, потискайки едно потръпване. Всички се взряха в нея за миг, очаквайки обяснение. – Това е просто идея, но имам странни сънища и чудати... предполагам, бихте ги нарекли проблясъци – призна тя със свиване на рамене, опитвайки се да омаловажи напълно оформените спомени, които изживяваше, докато ги разбере малко по-добре.

– Кога започнаха? – попита Лукас, загрижен. Хелън сбърчи лице, опитвайки се да си спомни първия път, когато видя него и другите момчета в доспехи.

– Хелоуин – каза тя, осъзнавайки го, докато говореше. Погледна Орион: – Помниш ли как забравих всичко за секунда там, след като докоснах водата от онази река? – попита тя. Почти суеверно избягваше да изрече името на река Лета, просто за да не би това да я накара отново да забрави всичко.

– Ъ-хъ – отвърна Орион с лека усмивка. Хелън му се усмихна нервно в отговор, спомняйки си как се бяха нахвърлили един върху друг в мига, щом забравиха кои са. По топлия поглед, който й отправи, Хелън бе сигурна, че и той си спомня. – За малко не можеше да си спомниш дори собственото си име. Това беше лошо.

– Е, когато все пак си спомних отново, имах усещането, че умът ми е твърде пълен, или нещо такова. – Хелън въздъхна с чувство на безсилие. – Още не мога да го обясня, но сега, когато сънувам, ми се явяват всички тези чудати образи.

– И един от тях е на орел? – попита Мат.

– Да, защо? Какво си мислиш, Мат? – попита Хелън, като посочи към джобния му компютър и статиите за убитите момичета.

– Знам, че това, изглежда като измишльотина от жълтите вестници, но в гръцките митове непрекъснато се говори за жени, отвличани от преобразени като животни богове. Мисля, че орелът е Зевс, а конят е Посейдон – каза Мат.

– Мат, аз мога да се превръщам в кон – каза Орион с извинително изражение. – Всички в Династията на Атина могат.

– Хайде, стига бе, я се разкарай – каза Хелън и рязко се извърна към Орион с широко разтворени очи.

– Какво? Аз пък мога да се превръщам в делфин – каза Джейсън, сякаш просто им съобщаваше колко е часът.

– Млъквай! – изпищяха Клеър и Хелън в един глас. Джейсън се засмя.

– Някои Потомци могат да се преобразяват в животинските въплъщения на своите божества – каза Хектор, като изгледа странно Хелън. – Нима не знаеш това?

– Никой не ми каза, а аз никога не съм умеела да го правя! – изкрещя Хелън в отговор. Нахвърли се отново върху Орион: – Защо не ми каза?

– Не е като да има някаква полза от това или нещо такова – каза той, като сви рамене. – Помисли си. Колко коне виждаш да подтичват в тръс из града напоследък?

– Да – изкиска се Джейсън. – А и като се преобразиш, отново си гол-голеничък. Я се опитай да обясниш това. Адски забавно е да бъдеш животно, не ме разбирай погрешно, но рядко е практично.

– Да, но... – избъбри Клеър. – О, Боже!

– Толкова е нечестно. Аз получавам всичките скапани таланти като спускането в Подземния свят и сънуването на откачени сънища, а ти можеш да се превръщаш в делфин. – Хелън се нацупи и замери Джейсън с възглавница.

– Добре, добре – Мат вдигна ръце да върне всички към основната тема. – Колко Потомци обаче могат да се превърнат в орел, достатъчно едър да отнесе жена?

– Николко. – Хектор наклони глава на една страна. – Добре, Мат. Ти какво мислиш, че става?

– Мисля, че боговете правят точно каквото са правели някога, преди да ги затворят на Олимп – търчат наоколо и похищават простосмъртни жени. Този път обаче не оставят жертвите си живи.

– Хм. – Хектор изсумтя скептично. – Не поемат никакви рискове.

– Не. Не и този път – отвърна Мат.

– Какво искаш да кажеш? – попита Ариадна.

– Във всяка от историите за бог, явяващ се на някоя жена в образа на бик или лебед, или златен дъжд, девет месеца по-късно се ражда Потомък – каза Хектор, разпервайки ръце, за да посочи всички тях. – Изглежда, че никога не пропускат.

Лукас тактично пренебрегна непристойната забележка на Хектор и погледна Хелън:

– Какво друго си виждала в онези проблясъци?

– Имаш предвид какви други животни? – попита Хелън неуверено. Едва се сдържа да не изтърси: „Непрекъснато виждам нас и сме женени!“, но се спря точно навреме.

Лукас я погледна с присвити очи, усещайки моментната й несигурност, и отвори уста да подеме нещо, което – бе сигурна – щеше да е смущаващ разпит.

– Видях орел, делфин и жребец – продължи тя още преди той да започне. Доколкото познаваше Лукас, Хелън бе сигурна, че само е отложила въпросите му. Той нямаше да забрави, а тъй като бе Търсач на истината, тя имаше избор или да му каже истината, или да запази мълчание. Да излъже Лукас не беше вариант – което беше адски досадно.

– А делфинът е Аполон, нали? – попита Клеър остро, вдигайки поглед от джобния компютър.

– Делфинът, вълкът, мишката и гарванът са били все животински превъплъщения на Аполон – отговори Ариадна.

Клеър им показа статията, която четеше – за странно нападение в колежа „Уелсли“. Всички се наведоха и доближиха глави, за да четат. Момиче, чието име не се споменаваше във вестника, беше ужасно тежко ранено от млад рус мъж предната нощ. Отблъсквала свирепото му нападение за достатъчно време, за да може охраната на кампуса да реагира на беззвучната аларма, която успяла да задейства. Младият мъж се измъкнал при „подозрителни“ обстоятелства. Полицията на „Уелсли“ се обръщаше за насочващи показания към обществеността. Смятаха нападателя на момичето за крайно опасен.

Очевидно повече от един свидетел от отзовалия се охранителен екип съобщаваше, че е видял младежа да отлита, когато осъзнал, че е обкръжен. Момичето се възстановяваше от нараняванията си в местна болница.

– А сега – гвоздеят на програмата. – Клеър придвижи страницата надолу, за да покаже рисунка с молив, изобразяваща човек, който изглеждаше точно като Хектор.

– О! Направо страхотно – заяви Хектор с каменно изражение на лицето.

– Какво значи това? – попита Ариадна, широко разтваряйки очи от страх, докато оглеждаше всички. – Няма да дойдат да търсят Хектор, нали?

Никой нямаше отговор.

– Знам няколко места, където можеш да се покриеш за известно време – предложи Орион тихо. – Не са върхът на удобството, но на хората там им е трудно да помнят лица.

Зашеметена за миг, Хелън гледаше изучаващо Орион, питайки се за какво ли място говореше. Всевъзможни мизерни образи проблеснаха из ума й. За нищо на света не можеше да си представи Орион в някой мърляв приют за бездомници или свърталище на крадци. Трябваше обаче да признае пред себе си, че той е много по-добре запознат с този свят от всеки друг, с когото бе общувала преди. Отново се зачуди за ужасното детство на Орион и дали щеше някога да й разкаже за него – и как е получил онези белези.

– Благодаря, братле. Но няма да изоставя отново семейството си – каза Хектор, отправяйки към Орион признателен поглед.

Орион кимна, но Ариадна ожесточено заклати глава.

– Не, Хектор. Не – каза тя, с глас, в който се зараждаше паника. – Току-що те получихме обратно. Не искам някой да дойде тук и да те завлече в затвора.

– Всичко е наред – заяви той, придърпа сестра си към себе си и я потупа по рамото. – Никой не знае, че съм на острова. Всички мислят, че още следвам в Европа. Ще се укрия тук в къщата. Всичко ще се оправи.

Ариадна му повярва, успокои се и стисна брат си през гърдите в ожесточена прегръдка. Мат и Хектор се спогледаха над главата й: Мат – даващ безмълвно обещание да се грижи за Ариадна, ако нещо се случи на Хектор. По някакъв начин Хелън можа да види как емоциите преминават между двамата така ясно, както можеше да види цветовете, нанесени върху рисувателно платно. Запримигва яростно, отчаяно надявайки се това да спре.

– Какво по... – възкликна внезапно Орион, като подскочи рязко и прекъсна нишката на мисълта й. Изви се рязко и разкри Касандра, която се беше промъкнала зад него на леглото. Отпусна се веднага щом я позна.

– Тук ли беше през цялото време? – попита Клеър, слисана.

Касандра сви уклончиво рамене, но не каза нищо.

– Изкарва ми ума така сигурно по пет пъти на ден. Кълна се, че не издава никакъв звук, когато се движи – каза Орион на Клеър. Обърна се към Касандра: – Ако продължаваш така, ще ти окача звънче. Като на непослушно котенце – заплаши той със строго изражение на лицето, но не я отблъсна. Вместо това я вдигна на ръце и я сложи върху възглавниците си, включвайки я в кръга на разговора.

– И така, всички знаем, че някой трябва да открие това момиче и да го доведе тук възможно най-скоро – каза Орион, като посочи статията. Всички момчета кимнаха.

– Чакайте? Защо? – попита Хелън, изненадана.

– Тя вече не е в безопасност в света на простосмъртните. Аполон още не я е хванал – отговори Джейсън; гласът му заглъхна. Хелън погледна към Клеър за отговор, но Клеър сви рамене, без да знае как да отвърне.

– Аполон никога не оставял никое момиче да се измъкне – каза Лукас, сякаш му бе омразно да признае, че е потомък на толкова неприятна личност. – Когато пожелаел някоя простосмъртна, той я преследвал, дори ако тя не отвръщала на чувствата му. Накъдето и да побегнела, той я следвал. Не се отказвал.

– Освен ако тя не помолела някоя богиня да я превърне в дърво или поток, или нещо, което той не можел да оскверни – обясни Мат сопнато. – Никога ли не сте се чудили защо Тиванската династия, която произхожда от Аполон, има толкова много членове?

– Всички богове са били отвратителни, похотливи, войнствени копелета. Не само Аполон – каза Хектор с гримаса. – Точно затова трябва да намерим начин да се отървем от тях. Отново.

Орион, Лукас и Хелън се спогледаха, наранени, всеки – остро даващ си сметка, че вината е тяхна. Тримата случайно бяха станали кръвни братя, когато се биеха с Арес, и това бе обединило четирите Династии и пуснало отново боговете по света.

– Чакайте малко. Не обвинявах вас тримата – поде Хектор извинително, но Орион се усмихна и сложи ръка на рамото на приятеля си.

– Знаем, че не искаше да кажеш това – каза той.

– Но въпреки това ние сме виновни – напомни Хелън на всички. – Боговете винаги са притискали Потомците натясно и са ни принуждавали да избираме между лошо и по-лошо, но ние сме тези, които винаги са се хващали в капаните им. Няма да позволя това да се случи отново.

Лукас изгледа Хелън разтревожено, но преди да успее да й изнесе лекция за опасността от хюбриса за десети път, тя смени темата:

– Е, кой иска да дойде с мен да вземем това момиче?

– Няма да отидеш – заявиха Лукас и Орион в един глас.

– Да, отивам – заяви Хелън. – Вие двамата сте зле, а Хектор не може да се покаже пред хора. Кой друг да отиде?

– Ще дойда с теб, Лен – каза Клеър, прекъсвайки Лукас и Орион, преди да продължат с възраженията. – Не се тревожете, момчета, ще я наглеждам. Ако припадне, може да се приземи върху мен, става ли?

– И мен – каза Ариадна.

– Още си твърде изтощена – каза Джейсън, клатейки глава към близначката си.

– А онова бедно момиче е било нападнато от божество снощи. Вероятно е твърде тежко ранена, за да бъде местена без Лечител. Предполагам също и че точно сега последното, което иска, е да я докосне някои мъж, така че това те изключва – твърдо отвърна Ариадна на Джейсън.

– Значи Лари, Мо и Кърли¹ потеглят на спасителна мисия? – Хектор разтри чело, сякаш го болеше мозъкът.

– Много забавно – каза Хелън, обидена.

Той вдигна поглед към нея със сериозни очи:

– Как са мълниите ти?

Тя вдигна жужащо кълбо от електричество, свито в дланта й. То цвъртеше от потисната енергия и мяташе вълни от топлина в стаята.

– По-добре от всякога – отвърна тя с повдигната вежда. – Сега сякаш става почти без усилие. Като че ли изобщо не ме изтощава.

– Хубаво – рече Хектор, видимо отпускайки се сега, когато знаеше, че Хелън може да защити и трите. – Аполон вероятно се спотайва някъде близо до болницата, така че си дръж очите отворени.

– Ще го направя. Но няма вероятност той да се приближи твърде много до мен след онова, което причиних на неговия полубрат – каза тя мрачно.

Хелън погледна надолу към кълбото от енергия в ръката си, спомняйки си как беше поразила с електричество Арес и го беше затворила в Тартар, след като я бе изтезавал. Приятно чувство бе да знае, че е победила един бог. Когато вдигна поглед, всички се бяха втренчили в нея.

Тя затвори дланта си и угаси мълнията.

¹ Герои от поредицата късометражни американски филми „The Three Stooges“ („Тримата глупаци“), излъчвана от началото до средата на XX в. Във филмите си са известни най-вече с малките си имена – Мо, Лари и Кърли или Мо, Лари и Шемп. Започват кариерата си като „Тед Хейли и неговите южняшки джентълмени“, в състав: Мо Хауърд, Лари Файн и Шемп Хауърд. – Б. пр.