Битката за Ориса

8Викът на гущера

В сърцата си всички богове са злобни побойници. Заявявам го без страх, защото съм видяла и добро, и зло от боговете и още не мога да реша кое е по-лошо — благословията или проклятието им. Мисля, че всички ние сме част от някаква тяхна игра, конците ни дърпа майстор кукловод, а по игралната дъска има толкова лайна, че никой смъртен не може да я прекоси, без да си оцапа ботушите. Да не говорим, че още не съм виждала дар, в който да не се крие змия, нито съм срещала човек, дори най-надарения, който на един или друг етап от живота си да не проклина съдбата, при това с основание.

Върна ли се в мислите си към морската битка, която ви описах току-що, ме изпълва сериозното подозрение, че в онзи ден залите на боговете са кънтели от смях и подигравки. Вярно, Ориса беше спечелила поредната си победа. Но и този път знамето беше издигнато на лайнян прът.

Загубите ни бяха страховити — мнозина бяха намерили смъртта си, а виковете на ранените кънтяха над съскащото море. От петнайсетте ни кораба бяха останали девет, два от които бяха пострадали до такава степен, че без сериозен ремонт скоро щяха да потеглят на свой ред към морското дъно. Единственият ни неоспорим късмет през онзи ден беше, че повечето от моите гвардейки бяха оцелели, при това без сериозни наранявания. Ала за мъртвите скърбях дълбоко, сърцето ми тежеше от загубата — тяхната и на Гамелан. Но да оплакваме мъртвите нямаше време, поне засега.

Въпреки бурното море накарах Стрикер да ми даде най-добрите си моряци, които да ме прекарат с лодка до флагманския кораб. Трябваше да говоря с Чола Ий лично, а не с помощта на сигнални флагчета или тръба. Корайс и Полило щяха да дойдат с мен.

Наемникът ме посрещна намръщен в каютата си, но след като го уверих, че Ориса ще го възмезди за изгубените кораби, настроението му се подобри значително. Изказах му съболезнования за хората, които беше изгубил, но той само махна с ръка.

— Не си губете съня заради тях, капитане. Аз със сигурност няма да загубя своя. Знаеха какъв риск поемат, като подписват договорите си. А и до един бяха пълен боклук, който лесно ще заменим, върнем ли се в познати води. Да не говорим, че така делът от плячката ще е по-голям за оцелелите.

Полило изръмжа при тази проява на неуважение към мъртвите. Изпитваше дълбоко презрение към наемниците и дори беше строшила главата на един, защото си беше позволил да я зяпа твърде открито. Въпреки това, според личния й кодекс на честта, те бяха братя по оръжие и заслужаваха нещо повече от страна на господаря си. Бях на същото мнение, затова не я смъмрих.

Освен това ме гризеше смътна тревога заради зле прикритото неудоволствие, с което реагира Чола Ий на появата ми. Сякаш не беше очаквал да преживея битката. Напомних си да не се държа като глупачка и да не позволявам на антипатията си към адмирала да ме подвежда. Не се и съмнявах, че Чола Ий би вдигнал банкет, ако падна и си строша врата, след като се приберем по живо по здраво в Ориса, но тук, сред незнайните опасности на това незнайно море, всеки меч беше от значение и адмиралът, също като мен, едва ли би се поддал на личните си антипатии.

Корайс запълни мълчанието:

— Говорите за завръщането ни като за нещо лесноосъществимо — каза тя и посочи разгънатата върху масата карта. — Дори не знаем къде сме, освен че сме отвъд границите на голямата карта, а и на всички останали.

— Не е толкова трудно, колкото изглежда — отвърна той и смигна на Фокас по повод глупавия въпрос на жената. — Само да се върнем от другата страна на рифа и бързо ще се ориентираме.

Корайс му върна усмивката, само че нейната беше тънка-тънка, а в очите й мярнах блясък, достатъчно твърд да наточиш с него камата си.

Погледнах през големия прозорец на каютата. Отвъд кърмата на кораба се виждаше веригата черни рифове и ръмжащи вулкани. Погледнати от палубата, те заемаха целия хоризонт, на юг и на север докъдето поглед стига.

— Все някъде свършват, предполагам — казах аз. — Въпросът е в коя посока да тръгнем, за да съкратим максимално пътя си?

— Много жалко, че магьосникът вече го няма — вметна Фокас. — Щеше да хвърли костите — и готово.

Ако питаха мен, това не беше единствената причина да съжаляваме, че Гамелан го няма. Когато го видях да лежи на палубата с окървавено лице, ме обзе дълбока мъка, почти сякаш бях загубила някоя от гвардейките си. Познавахме се отскоро, но въпреки това бяхме станали приятели и знаех, че компанията му ще ми липсва, нищо че все ме дразнеше с приказки за уж магическата ми дарба. Моряците, натоварени със задачата да съберат мъртвите, отказаха да докоснат трупа му. Страх ги беше от магьосника дори след смъртта му. Наредих да го преместят в малката му каюта, докато намерим време да подготвим тялото му за очистващите обреди и погребалните церемонии, достойни за най-великия жрец на Ориса.

Тези ритуали би трябвало да продължат седмици наред, целият град да е в траур, прозорците на жреческия дворец да бъдат затъмнени и самото небе да потъне в магически мрак. Избраният от жреческата гилдия негов заместник щеше да води погребалната церемония, а всички членове на градската управа и най-изтъкнатите ни съграждани щяха да държат речи във възхвала на покойника. На името му щеше да бъде наречен площад или булевард; цели стада говеда, а дори и една-две човешки души, навярно и някой покрусен от скръб доброволец, а не само осъдени престъпници, щяха да бъдат принесени в жертва. Ала тук, на много левги от Ориса, в средата на нищото, погребението му щеше да е много по-скромно. Въпреки това бях решена да направя всичко по силите си, дори смятах лично да го прехвърля през борда.

Пренебрежителната реплика на Чола Ий ме върна към настоящето.

— Не ни трябва магьосник, за да решим — каза той. — На север или на юг, няма значение. Въпрос на няколко дни повече или по-малко.

Измъкна златна монета от джоба си. Беше от Ираяс, с образа на цар Домас от едната страна и символа със слънцето и змията от другата. Зачудих се как ли се е сдобил наемникът с толкова рядка монета.

— Нека боговете решат — каза той. — Ако се падне царският образ, тръгваме на север. Ако отгоре остане змията — на юг.

Кимнах сдържано. Но когато Чола Ий хвърли монетата и тя се завъртя във въздуха, образът на цар Домас изникна пред вътрешния ми взор. Север. Трябваше да поемем на север. Монетата падна със звън на масата и змията се облещи насреща ми.

— Значи потегляме на юг — каза Чола Ий.

Едва не викнах: не, трябва да тръгнем на север! Настръхнах, толкова силна беше нуждата ми да извикам.

Но само миг по-късно усещането ме напусна и се почувствах глупаво.

— Така да бъде — казах.

С тези думи подпечатах съдбата ни.

Потеглихме на юг. Веригата рифове не свършваше, миля след миля ниски зъбери и извисяващи се вулкани. Много от тях бяха действащи, плюеха дим и храчеха лава, която се свличаше по склоновете им и караше морето наоколо да възвира. При един такъв вулкан видяхме хиляди мъртви риби да се полюшват с корема нагоре във водата. Ята птици кръжаха и кряскаха доволно над този неочакван пир от прясно месо. А после вятърът промени посоката си и довя плътен облак дим от друг действащ вулкан. Едно от грачещите ята попадна в обсега му и птиците западаха като зрели круши в морето. Скоро лютивият дим застигна и нас. Смрадта му беше такава, че мнозина започнаха да повръщат на палубата. Офицерите издадоха гъгниви заповеди и след малко успяхме да се измъкнем, макар гребците ни да бяха толкова зле, че едва се движеха. И едно мога да ти кажа, писарю — ако вятърът не беше променил отново посоката си, сега едва ли щях да съм тук и да ти досаждам с приключенията си.

Когато се отдалечихме на уж безопасно разстояние, прибрахме веслата, колкото да дойдем на себе си. Главата ме болеше ужасно, а костите си усещах така, сякаш някой гигант ме е изстисквал като мокро пране. Гълтах чист въздух, докато не ми се зави свят и не се почувствах очистена.

Обърнах се да видя как са другите и чух някой да вика:

— Махни се от мен, проклетнико!

Гласът беше на Гамелан! Ама той нали беше мъртъв?

— Те-Дейт ми е свидетел, че ще те превърна в жаба! И теб, и майка ти и баща ти също!

Хукнах към трюма и сварих някакво дребно старче с огромен белег на лицето да изхвръква от каютата на Гамелан. Не му обърнах внимание и влетях вътре.

Гамелан беше седнал в леглото и дърпаше ядно бялото памучно платно, с което беше увит наполовина. Чу ме да влизам и вдигна глава.

— Още един крадец! — извика той. — Добре. Теб ще те превърна в чапла, за да изядеш онзи първия нахалник и цялото му семейство. А после ще призова някой демон, който да ти оскубе перата за стрели и да ти одере кожата за колчан.

— Ти си жив! — извиках.

— Естествено, че съм жив — изръмжа магьосникът и продължи да дърпа погребалния си саван. — И ако бъдеш така добра да запалиш някоя свещ, така че да видя кого точно засипвам с проклятия, ще те възнаградя щедро, като те отърва по най-бързия начин от мъките ти.

Не отговорих. Зяпах сащисано големите му облещени очи. Вместо жълти и огнени те бяха промити и празни. Въртеше глава, но очите му не се спираха върху нищо. Приближих се и коленичих до него.

Гамелан подуши въздуха.

— Рейли? — Протегна предпазливо ръка и докосна гърдите ми. Не отблъснах ръката му, нито се дръпнах.

— Да, приятелю. Рейли съм.

Той се изчерви, осъзнал къде е попаднала ръката му, и побърза да я дръпне.

— Извинявай. Но тук е толкова тъмно… Кажи им да палнат някоя и друга лампа, моля те. Бъди добро момиче.

— Обедно време е — тихо казах аз.

Гамелан застина. Сбръчкана му ръка се вдигна бавно към челото. Той потръпна. Стиснах костеливото му рамо. Лицето му беше като от камък. А после Гамелан се усмихна, потупа ме по ръката и отбеляза делово:

— Сляп съм.

— Да — казах аз.

— Значи съм безполезен. Познавам само един сляп магьосник, а и той загуби зрението си на млади години. Имаше достатъчно време да се научи как се правят заклинания на сляпо, целия си живот на практика.

— На теб няма да ти отнеме толкова много — казах аз. — Все пак си майстор в магията.

Този път мълчанието се проточи. Усещах как Гамелан мобилизира силите си. Когато най-после проговори, тонът му прозвуча почти нормално, сякаш беше приел ужасния и внезапен недъг, осакатил тялото, душата и Дарбата му, с фатализма на храбър войник. Въздъхна и каза:

— Не, сега съм само най-обикновен старец. И не си мисли, че се валям в самосъжаление, моля те. Знам докъде стигат силите ми. Постигнах максимума им преди много години. Нямам нов ресурс, от който да почерпя.

— Скоро ще се приберем у дома — казах аз. — Ще имаш десетки чираци, които да ти помагат.

Магьосникът завъртя бавно глава, сякаш се ослушваше. Плъзна език по устните си — изненадващо младежки и розов — да усети вкуса на въздуха.

— Изгубили сме се — каза накрая.

— Няма страшно — отвърнах. — Трябва само да заобиколим проклетия риф. После за нула време ще намерим пътя към къщи.

Гамелан поклати глава.

— Може и да съм сляп, но още съм с ума си и знам, че няма да е толкова лесно.

— Боговете ни улесняват само когато подготвят падението ни — казах аз.

Гамелан се разсмя. Хубаво беше да чуя смеха му. Така изглеждаше здрав и зрящ като преди.

— Значи трябва да приемем сполетялото ме нещастие — моето и на всички останали — като добра поличба — каза той.

И се прозина широко. Бутнах го нежно назад. Той не възрази и се отпусна в леглото. Намерих едно одеяло и го завих до брадичката.

— Не ме оставяй да спя дълго — каза той. — Имаме да си говорим за много неща.

— Няма — обещах аз, макар да изтръпвах от мисълта за предстоящия разговор. Знаех каква ще е основната му тема.

Канех се да изляза, когато той ме повика отново.

— Рейли?

— Да?

Гамелан обърна към мен сляпото си лице.

— Баща ти сигурно се е гордеел с теб.

Не знаех какво да му отговоря, затова излязох и затворих вратата.

През нощта сънувах Трис. Беше същият сън като преди. Правихме любов, но този път страстно и примесено с щипка страх от моя страна, защото знаех какво ще последва. Властелинът дойде като предния път. Присмя се на голотата ми. Събудих се от сънувания сън и заварих Трис, която отново се готвеше да ме предаде. Сборичкахме се. Усетих убождането на сребърната й кама. А после се озовах трепереща в хамака си, стиснала очи и молеща се кошмарът да е свършил.

А после започна тропането. Чух Полило да ругае, после и скърцането на въжета, когато Корайс се изтърколи от хамака си и тръгна да види какво става. Аз обаче продължих да стискам очи, защото не знаех какво ще видя, ако ги отворя. Усетих паренето на изгорена плът там, където ме беше ранила камата на Трис. Чу се врява, а после гласът на Гамелан.

— Рейли! — извика той. — Рейли!

Отворих очи. Магьосникът стоеше надвиснал над мен. Целият в кървящи драскотини, получени по пътя от неговата каюта до тук — данъкът на слепеца.

Скочих от хамака си.

— Да, приятелю мой? Какво има?

— Властелинът! — каза Гамелан. — Той още е с нас!

— Знам — отвърнах тихо.

Стана ми студено и празно.

— Чуваш ли ме, Рейли? — извика Гамелан. — Още не е свършило!

— Чувам те, магьоснико — отвърнах. — Чувам те.

Някъде в нощта навън се чу крясъкът на морско гущерче, което викаше майка си.

9Татуираният вожд

Дните минаваха, а ние все така плавахме на юг, запасите ни намаляваха, водата се разваляше, а рифовете все така нямаха край, точеха се в назъбена верига без пролука към дома. Здравето на Гамелан укрепна, но очите му си оставаха слепи. Разговаряхме рядко и нито веднъж не подхванахме темата за властелина. Мисля, че и двамата отдавахме избухването си на умората и силните преживявания от онези дни. Практичната жилка в характера ми си каза тежката дума — властелинът беше мъртъв, и толкова. С очите си го бях видяла да умира и макар да ме беше проклел с последния си дъх, предпочитах да ме прокълне мъртвец, а не жив човек с потенциал да направи нещо по въпроса.

Настроението на жените ми беше оптимистично — според тях бяхме спечелили велика победа и рано или късно щяхме да стигнем края на рифа и да се върнем у дома, където целият град щеше да ни посрещне с почести. Хората на Чола Ий обаче започваха да мърморят и ми хвърляха мрачни погледи всеки път, когато се появях пред очите им. Нито Стрикер, нито шкиперът Клисара, нито отговорникът на гребците Дубан правеха някакви опити да спрат брожението или да вдъхнат кураж на хората си. Дори напротив, сопваха се на всеки, който изкажеше надежда за успешния край на експедицията.

Започвах да се чудя трябва ли да направя нещо по въпроса и какво, когато една сутрин се събудихме сред влажната миризма на плодородна почва, непознати цветя и до болка познатия стипчив мирис на домашно огнище. Смътен синкав силует на хоризонта вещаеше наличието на остров пред нас. Видяхме дърво да се носи по водата на пътя ни и го изтеглихме на палубата. Листата му бяха с форма на фунийки, пъпките се разтваряха в лилаво и кремаво, клоните му тежаха от месести червеникави кратунки, пълни с гъста, сладка на вкус течност, от която очите искряха, а на краката ставаше леко.

— Няма начин да няма хора там — заяви Полило. — Не може такова хубаво нещо да расте, ако няма хора, които да го ядат.

Логиката й разсмя Корайс.

— Ти винаги мислиш със стомаха си, приятелко.

Полило се изчерви, но срамежливата й усмивка показа, че не се е засегнала. Не каза нищо, само проби нова кратунка и ми я подаде с изискан жест, имитиращ маниерите на домашна прислужница в богатско семейство.

Въпреки размерите и гръмогласното поведение на Полило у нея имаше нещо така женствено — дори изящно понякога, ако можете да си представите изящество в жена с нейния почти гигантски ръст, — че именно с тази черта ще я помня винаги. Редно е да спомена, че двете с Полило за малко да станем любовници, когато бяхме съвсем млади. Въздишахме една по друга близо седмица. Сигурно щяхме да стигнем и по-далеч, но преди крехките ни чувства да бъдат консумирани, тренировките ни изправиха една срещу друга и след като аз я обезоръжих на два пъти, тя изпадна в такова смущение, че ме отряза изцяло. По-късно същата нощ стигнахме до решението, че трябва да си останем приятелки завинаги, но не ставаме за любовници, макар че тази дума не се спомена нито веднъж. Темата я повдигнах аз, защото знаех, че Полило не би се чувствала уютно в прегръдките на жена, която я превъзхожда във всички видове бой. И Полило се съгласи с нескрито облекчение. Но с течение на годините се случваше, макар и рядко, да се погледнем в очите с нотка на съжаление за пропуснатото. Би било чисто и просто страст, а не любов, ако двете някога престъпехме договорената граница. Но пък нощта щеше да е запомняща се.

Взех кратунката от девичето си увлечение, намигнах на Полило в знак, че и аз не съм забравила отдавнашната закачка, и отпих. Алкохолната напитка разпали надежда в стомаха ми. Може би Полило беше права. Може би във вкуса на кратунковия еликсир наистина имаше намек за човешко присъствие.

Гамелан докуцука и спря до мен. Бях пратила две гвардейки да се грижат за него, без да обръщам внимание на мърморенето му, че не бил сакат и нямало нужда да се държа с него все едно е такъв. Макар и сляп, беше твърде ценен за нас и не исках да го изгубим заради някоя глупава злополука.

Предложих му кратунката и той също отпи.

— Защо става така — каза и ми върна кратунката, — че най-прекрасните плодове никога не растат в нашите градини, а на края на света и под охраната на демони?

Канех се да отбележа, че засега не сме видели кой знае какви чудовища, когато вахтеният извика, че приближаваме суша и навлизаме в плитчини.

От едната страна на острова се протягаше зелен нос, почти като ръка, която се пресяга да ни прегърне. Навлязохме в малък заблатен залив и видяхме димни колони на лагерни огньове. Уханието на цветя се усили, както и другите миризми — и приятни, и не толкова, — които показваха, че островът е населен. Блатни птици излетяха на ята от обточилите носа гъсталаци и до слуха ни достигна тежък барабанен ритъм. Отърсих се от мечтанията и викнах на Стрикер да спре кораба и да прати сигнал към флагманската галера на Чола Ий. Време беше за спешно заседание.

Откъм тръстиките се появиха канута. Бяха дълги и с ниски бордове, покрити с цветни рисунки на тръстики — успешна маскировка, която ги беше крила от погледите ни до последния момент. Дадох знак за тревога и само след миг Исмет вече разгръщаше гвардейките на бойни позиции. Жените хукнаха към предварително определените си постове с извадени мечове, готови за удар копия и запънати в лъковете стрели. Гребците смениха посоката на веслата и галерата спря. Сигнални тръби се чуха и от другите кораби — цялата ни флотилия се готвеше за бой.

Канутата се подредиха в дълга редица и също спряха. После едно се отдели и пое към нас. Наричам ги канута и такива си бяха, но съвсем не приличаха на онези, с които влюбените двойки у нас се разхождат в спокойните води на градското езеро. Всеки от съдовете, които наблюдавахме в момента, носеше най-малко стотина бойци; най-напред различих блясъка на оръжията им, после и яркоцветните мазки по телата им, голи с изключение на набедрените превръзки — нещо като кесийки, в които бяха прибрали срамните си части. На носа на приближаващото се кану стоеше висок мъж. Държеше дълъг дебел жезъл, украсен с червено-зелените пера на някаква птица и издялан във формата на огромен пенис. Кожата му беше нашарена с такива великолепни и шеметни цветове, че внушаваше мисълта за високопоставен човек с множество роби на свое разположение.

Бойното кану бързо се приближи до кораба ни и спря. Високият мъж извика нещо на език, който никой от нас не разбираше. Тонът му беше заповеден — заповед лъхаше и от думите му, нищо че бяха неразбираеми за нас. Отвърнах му на търговския диалект, но макар че се обърна към мен — определено изненадан, че го е заговорила жена, — той поклати глава в знак, че не разбира казаното. После се ядоса, започна да ми крещи нещо и да размахва тоягата си.

Усетих някой да ме ръга в ребрата. Беше Гамелан.

— Прави каквото ти кажа. Бързо.

Отправих кратка молитва към Маранония магьосникът ни да е възвърнал магическите си способности въпреки слепотата и казах:

— Какво да направя?

— Остана ли нещо от онзи странен плод? — попита той. — Дето прилича на кратунка и е пълен със сладък сок?

Още държах в ръката си кратунката, която ми беше дала Полило. Кимнах, забравила, че Гамелан не може да ме види.

— Отговори ми — сопна се той. — Не мога да те виждам.

— Да — казах аз, твърде разтревожена от гнева на изрисувания вожд, за да търся кусури на Гамелан за тона или на себе си за липсата на съобразителност. — Държа един.

— Отпий от течността — каза Гамелан.

— Но как…

— Пий, момиче. А после ще повториш каквото ти кажа.

— С удоволствие — отвърнах аз. Надигнах кратунката, отпих голяма глътка от сладката течност и я свалих. — Готово. Сега какво да кажа?

Гамелан ме стисна над лакътя. Изненадах се от силата на хватката му.

— Ще трябва сама да се справиш с това, Рейли — изсъска той. — Не съм възвърнал магическите си способности, ако на това се надяваш. Ти ще трябва да направиш езиковото заклинание.

Шашардисах се.

— Ама нали ти казах, че не притежавам Дарбата.

— Тогава всички сме загубени, Рейли — сопна се гневно той. — Защото никой друг тук не може да го направи.

Идеше ми да викна. Да му кажа да си гледа работата. Вместо това изпелтечих:

— Добре де.

И Гамелан започна без предисловия:

— Думите раждат мощ…

— Думите раждат мощ… — повторих аз.

— Думите раждат глупци…

Макар да ми звучеше безсмислено, повторих всичко. Накрая той завърши с нареждането:

— А сега отпий пак, Рейли. Но този път погледни навътре… и виж…

Отпих както ми беше наредено. Но нямах представа какво трябва да видя извън онова, което се виждаше с просто око.

— Погледни, Рейли! — изсъска той. — Виждаш ли дървото, което е родило този плод? — Поклатих глава, отново забравила за слепотата му. — Дървото, Рейли — настоя той. — Мисли за дървото. — И изведнъж аз наистина го видях, видях го да се носи по водата, видях странно оформените му клони, цветовете и дългите, завити на фунийка листа. — Погледни по-надълбоко, Рейли — насърчи ме Гамелан. — Още по-надълбоко!

Опитах се с всички сили. Някаква врата се отвори в ума ми, лумна светлинка и аз видях листата да се движат. Превърнаха се в езици и езиците започнаха да говорят: „… Думите раждат мощ. Чуй своя брат; сестрицата чуй, чуй странника в тъмната нощ“.

Заклинанието ме стисна в хватката си, по-силно и от ръката на Гамелан. Главата ми се замая, страх ускори пулса ми и с цената на върховно усилие аз се отърсих, дойдох на себе си и открих, че гълтам жадно въздуха, сякаш съм изплувала като по чудо от морските дълбини. Тъжна усмивка разделяше бялата брада на магьосника.

— Вече можеш да говориш с него — каза той.

После взе кратунката от ръката ми и отпи. Видях го да я подава на Полило и на другите, за да отпият на свой ред.

Изтръпнала от главата до петите, аз се обърнах към вожда в кануто, който се беше умълчал по време на мълчаливия двубой между мен и магьосника. Гледаше ме с искра на интерес в очите, сякаш беше доловил частица от случилото се.

— Аз съм капитан Антеро от Ориса, милорд — казах. Очите на вожда се разшириха — очевидно беше разбрал казаното.

— Ти ли командваш тези хора? — изсъска той, без да скрива удивлението си.

— Да, аз командвам тук. И от името на всички ви уверявам, че сме дошли с мирни намерения. Идваме като приятели.

Вождът се изсмя.

— И без вас си имам приятели. За какво са ми още?

— Качете се на борда да се запознаем, милорд — казах аз. — Веднага ще се убедите, че можем да сме добро попълнение в групата на приятелите ви.

Не вярвах да се съгласи, най-малкото не веднага. Затова се изненадах, когато той извика на хората си да го изчакат, скочи към едно провиснало от борда на галерата въже и се закатери нагоре. След няма и минута вече крачеше по палубата ни. Изглеждаше още по-висок, сигурно заради изобилието от гола изрисувана кожа. Външността му беше варварска, откъдето и да я погледнеш. Косата си беше сплел на множество плитки, всяка боядисана в различен цвят и украсена с необработени скъпоценни камъни, странни златни фигурки, парченца слонова кост, пера и мъниста. На гърдите му беше нарисуван голям гущер с остри нокти. Влечугото се завиваше около шията му и главата му се показваше на дясната му буза със зейнала гневно уста, от която изскачаха пламъци, преливащи се в сплетената и боядисана в червено брада на вожда. Гола жена се виеше по дясното му бедро, красиво момче — по лявото; и двете изображения протягаха ръце към кесийката със срамните му части, която изглеждаше завидно издута. Мъжът спря пред мен и ме изгледа от главата до петите. Външността му може и да беше варварска, но в очите му грееше интелигентност. Отвърнах открито на погледа му, вместо да се свия пред толкова много груба мъжественост на показ.

Той смръщи вежди, после удари с тоягата си по палубата и заяви:

— Аз съм Кийхат. Цар Кийхат.

— За нас е чест, цар Кийхат — отвърнах аз, като се постарах да вложа в гласа си еднакво количество уважение и самочувствие. — Но трябва да простите невежеството ни, защото тук сме странници. Как се казва вашето царство?

— Това са островите Лонкин — каза той. Огледа галерата, после насочи поглед към другите кораби от флотилията ни. — Шаманът не ми каза, че имате толкова хубави кораби — отбеляза той и в очите му блесна алчност.

— Знаели сте, че идваме? — Нямаше начин да прикрия изненадата си.

— Знаех — мрачно отвърна той. — Всички знаехме.

— В такъв случай се надявам, че сме добре дошли — казах аз, решила, че засега е по-добре да не задавам повече въпроси. — Имаме богати дарове, достойни за цар. Молбата ни е само да купим от вас малко храна и вода, както и да ни дадете за временно ползване малък участък от брега, където да пристанем и да поправим галерите си. Вашият шаман навярно ви е казал, че не се натрапваме в земите ви по свой избор, ваше величество. Станахме жертва на морето и единственото ни желание е да се върнем час по-скоро у дома.

Той не каза нищо за молбата ми, а попита:

— Значи идвате от другата страна на рифа?

— Да, ваше величество. И нямахме намерение да навлизаме в тези води, но силна буря ни изхвърли от тази страна.

— Извадили сте лош късмет — каза Кийхат.

— Да — потвърдих аз, — лош късмет.

— Моят народ винаги е имал късмет — каза царят. — Поне допреди няколко дни. Тогава морските богове се разгневиха и ни проклеха. Пратиха огромни вълни, които заляха бреговете ни. Цели села изчезнаха в морето. Реколтата беше съсипана. И сега много от децата ни нямат майки и бащи и много от майките и бащите нямат деца.

— Значи ни е сполетяла една и съща беда, ваше величество — казах аз. — Защото и ние загубихме любими хора и другари.

Цар Кийхат ме гледаше мълчаливо. Лицето му беше безизразно, но не долавях гостоприемство в очите му. После той каза:

— Шаманът твърди, че вие сте причината за лошия ни късмет.

— Не може да е така — възразих аз. — Обикновено и ние се радваме на добър късмет. В интерес на истината, когато морето ни удари, току-що бяхме надвили ужасен враг в битка толкова страшна, че само благословените от боговете можеха да оцелеят в нея, камо ли да я спечелят.

Царят плъзна отново поглед по галерите и видя белезите от битката.

— Може и така да е — каза накрая. — Шаманът пропусна да спомене и за това колко са хубави корабите ви. Но той е млад, а преди да убия баща му, той ми обеща, че синът му ще ми служи достойно.

Не казах нищо — не се и очакваше, — само сведох глава в знак на почитание.

— Къде е вашият шаман? — попита царят.

Посочих Гамелан.

— Това е нашият магьосник. В нашата страна той е начело на всичките ни жреци, защото е много мъдър и надарен със сила мъж.

Гамелан пристъпи напред да го поздрави, но изглежда, стъпи накриво, залитна… и се хвана за жезъла на Кийхат. Царят го издърпа гневно, а аз видях как Гамелан стисна силно едно перце и то остана в ръката му. Магьосникът го мушна в робата си, след което се поклони в грешната посока.

— Приемете извиненията ми, ваше величество — каза той, с широко отворени, празни и втренчени в нищото очи. — Раните ме направиха тромав.

Гневът на Кийхат се смени с отвращение.

— Лошият ви късмет няма край — изсумтя той презрително. — Този ваш магьосник очевидно е сляп.

— А вашият е прекалено млад, милорд — отвърнах аз. — И двете състояния са временни, така че резултатът е изравнен.

— Не бих казал — отвърна той. — Вие сте тези, които молят за щедростта ми, а не обратното.

— Навярно не сте ме разбрали, ваше величество — казах аз. — Не молим за щедрост. Готови сме да платим за всичко, което бъдете така добър да ни предложите.

Кийхат пак замълча. Явно се опитваше да ни вземе мярката. Мислеше и се дръгнеше по издутата кесийка.

След малко кимна и каза:

— Ще видим. Чакайте тук. Трябва да обсъдя това-онова със съветниците си.

Обърна се и скочи в морето. Метна фалическия си жезъл на един от мъжете в кануто и се прехвърли през борда на дългата лодка с минимални усилия и максимално изящество. Кануто пое назад към другите.

— Адмиралът дава сигнал, че чака инструкции, кап’тане, — каза Стрикер.

Оглеждах канутата и се чудех какво ли е намислил Кийхат. Глождеха ме подозрения. Наистина ли беше отишъл да се посъветва с хората си? Или да даде заповед за битка? Не ми приличаше на водач, който търси чужди съвети. Но дали би поел риска на едно сражение с неясен изход само за да отмъсти за бедата, която уж ние сме му донесли? Едва ли. Не бях толкова сигурна обаче за неприкрития му апетит към нашите кораби.

Чапли кряскаха откъм тръстиките на запад. Видях една двойка да кръжи на едно място: двете птици се спускаха рязко надолу, после се вдигаха отново във въздуха и надаваха заканителни писъци, сякаш нещо заплашваше гнездото им.

— Ще се наложи да се бием — казах на Корайс, после извиках на Стрикер: — Дай сигнал на адмирала. Да се изтегли незабавно. Ние ще охраняваме ариергарда.

Едва бяхме вдигнали сигналните флагчета, когато пронизителен боен вик от хиляди гърла разцепи въздуха и канутата се понесоха към нас. Цар Кийхат водеше атаката.

— И от запад, капитане — извика Полило и точно както се опасявах, още двайсетина или повече вражески лодки се появиха от укритието си да ни ударят във фланг.

Черен облак стрели се вдигна откъм групата на Кийхат, но разстоянието беше твърде голямо и само няколко стигнаха палубата ни, без нито една да нанесе поражения. Извихме и поехме назад, барабанът трещеше, задавайки максимален ритъм на гребците, но колкото и да бяха бързи галерите ни, канутата бяха по-бързи и разстоянието се топеше пред очите ни. А после силни удари засипаха единия ни борд, когато първите лодки от атакуващия по фланга отряд ни настигнаха.

— Никой да не се прехвърли през борда! — извиках аз и Полило се завтече към опасната зона с отряд копиеноски.

Един от мъжете вече се прехвърляше през парапета, но Полило стигна навреме, замахна с брадвата, отсече пръстите му и онзи падна обратно с ужасен писък. Последваха още крясъци, когато копиеноските се включиха в защитата на парапета.

Пратих лъкометци там точно когато втори залп от стрели литна към нас. И този път нямаше жертви, затова пък нашите стрели се забиха сред бойците на Кийхат. Поне деветима бяха ранени, един — фатално. Исмет поведе група въоръжени с прашки жени назад към квартердека и градушка от тежки камъни засипа нападателите. Галерата се разтърси и аз залитнах — бяхме заорали в пясъчен нанос. Когато се изправих, видях, че сме се измъкнали от залива, но канутата ни заобикаляха отвсякъде, а през бордовете ни се прехвърляха мъже и размахваха мечове и тояги. Остана ми време колкото да видя, че другите галери се носят с максимална скорост към открито море, после изтеглих меча си и се включих в мелето. Пробих си път до Полило и двете се хвърлихме към група полуголи мъже. Полило надаваше бойния си вик и размахваше брадвата. Разсече един, който се беше лепнал за гърба ми, аз парирах напад с меч, после разпорих корема на собственика му, завъртях се наляво и посякох друг мъж, после надясно, колкото да резна гърлото на трети, пак наляво, където сритах един между краката, а друг пронизах с меча си в гърдите. Пръсна кръв и ме заслепи, но аз продължих да сека инстинктивно, като мигах да си прочистя зрението. Зърнах Гамелан, който размахваше около себе си някаква тежка тояга и поваляше всеки, който влезе в обсега й. Недалеч от него един от гребците въртеше чудовищното си весло и сееше смърт. Полило се разсмя налудничаво, обзета от жажда за кръв, и заора между половин дузина голи мечоносци. Остави ги да се мятат по палубата с отсечени крайници и строшени черепи.

А после силен вятър изду платната ни и галерата подскочи напред. Само за няколко минути се откъснахме от преследвачите, накълцахме последните нападатели и метнахме през борда мъртвите и ранените островитяни.

Изтичах назад към кърмата и видях, че канутата изостават. Застанал на носа на една от лодките, Кийхат размахваше жезъла си и пришпорваше хората си напред. Канутата сякаш нямаха чет, бяха стотици, а стотици други се изливаха от залива. Явно Кийхат не смяташе да се отказва само защото временно го бяхме надбягали.

Размених бързи сигнали с Чола Ий. Вятърът ни тласкаше на запад, но не смеехме да се отдалечим твърде много от южната посока, която трябваше да ни изведе до края на рифа. Чола Ий заложи на фалшива маневра. Продължихме на запад, като увеличихме максимално преднината си пред канутата, а после се опитахме да свърнем на юг. Но още щом доближихме един от островите, многобройна група канута ни пресрещна и ни принуди да свърнем обратно на запад. Още няколко пъти пробвахме същия номер, но неизменно ни изтласкваха обратно.

Шаманите на Кийхат сигурно препращала с магия вестта за преследването от остров на остров и всяко племе чакаше в бойна готовност да ни пресрещне, ако свърнем натам.

Отминахме поредния остров и попаднахме в море от отломки. Безброй изтръгнати от корен дървета, клони и цели къщи се носеха по течението. Навсякъде се виждаха подпухнали трупове — на селскостопански и диви животни, на хора, стотици мъже, жени и деца. Свидетели бяхме на резултата от великанската буря, която едва не беше унищожила флотилията ни и беше опустошила голяма част от царството на Кийхат. Беше и отговор за всеки глупак, който би се запитал защо царят ни мрази толкова и защо си прави толкова труд да отмъсти за загубите си.

Докато се опитвахме да намерим път между ужасните отломки, една от повредените ни галери получи пробойна в корпуса от остър дънер, закачил се току под повърхността на водата. Галерата започна да се пълни и прехвърлихме екипажа й на другите кораби, преди да е потънала. Това ни забави и канутата скъсиха опасно разстоянието. Отново ни обсипаха стрели. Една от галерите беше щурмувана. Уви, екипажът й извади двоен лош късмет — корабът им беше от повредените и не разполагаше с отряд от моите жени, които да отблъснат нападателите.

Чухме моряците да крещят за милост, но не можехме да спрем и да им помогнем, защото сами имахме проблеми с ордите на Кийхат и трескаво се мъчехме да излезем от капана.

Когато най-после се отскубнахме от преследвачите, извиках уморено на Стрикер. Казах му да прати сигнал на Чола Ий и на другите кораби. Говорех, а погледът ми все се връщаше към лодките на Кийхат, които пореха безотказно водите след нас. Друга група завиваше по фланга ни, в случай че отново свърнем на юг.

Имахме само един избор — да избягаме на запад в открито море, навътре в непознатото.

Цар Кийхат ни преследва толкова неотклонно, колкото ние бяхме преследвали властелина. Цяла седмица се движихме на запад с издути платна, когато имаше вятър, и с гребла колкото ни стигаха силите. Ала винаги когато приберяхме греблата за кратка почивка или за да попълним с риба топящите се запаси от храна, канутата скоро изникваха на хоризонта. Времето беше променливо, мяташе се от мъгливи затишия до внезапни силни ветрове и нито за миг не можехме да разчитаме, че платната ще ни отнесат достатъчно бързо и достатъчно далеч, за да се отърсим от преследвачите. Веднъж решихме, че най-сетне сме успели, след като два дни се движихме без почивка — кога тласкани от вятъра в платната, кога от мишците на гребците. Късно през втората нощ пуснахме котва в пълно безветрие, твърде изтощени, за да продължим, но и почти сигурни, че вече никой не ни гони. На следващата сутрин ни събудиха кръвожадни крясъците на диваците на Кийхат, чиято флотилия от лодки тъкмо се появяваше от гъстата мъгла. Измъкнахме се на косъм, но една от галерите се оказа в обсега на стрелите им и няколко души загинаха.

Накрая ми писна. Омръзнало ми беше да бягаме, омръзнали ми бяха свъсените погледи, с които ме стрелкаха моите гвардейки — обучението и традицията повеляваха да се бием, а не да отстъпваме, — писнало ми беше да се чувствам като дребна рибка, която трепери от страх. А и колкото повече се отдалечавахме от вулканичните рифове, толкова по-голям ставаше шансът да се изгубим безвъзвратно.

Свиках съвещание — моите офицери, Чола Ий с неговите и Гамелан. Открих дебата, като попитах магьосника как според него Кийхат успява да ни следва толкова дълго по петите без видима умора сред хората си.

— Работа на шамана ли е това? — попитах. — Направил им е заклинание, което да възстановява силите им?

Гамелан поклати глава.

— Не е магия. Заклинания от този вид изтощават силата на магьосника. Действат само докато магьосникът е свеж.

— Какво тогава?

— Подозирам, че е от млякото на онези кратунки, които открихме — отвърна Гамелан. — Ако си спомняш, дори малка глътка влива нови сили и в тялото, и в духа.

Наистина беше така. Поделили си бяхме съдържанието на всички кратунки от плаващото дърво. Неохотно, понеже исках да имам колкото се може по-малко общо с магията, бях повторила езиковото заклинание, така че и други да се сдобият със способността да разбират и говорят с хората, които можехме да срещнем из тези морета. И макар да се паднаха само по няколко глътки на човек, всички споделиха колко добре са се почувствали от течността… пък макар и леко опиянени също.

— Сигурен съм, че с достатъчно запаси от този чудодеен плод царят и хората му могат дълго да поддържат това убийственото темпо — продължи Гамелан. — Течността има и друг полезен ефект — залъгва глада, така че не се налага да товарят лодките си с друго освен с прясна вода. А с малко риболов в движение няма опасност да умрат от глад.

— Това е глупаво — изръмжа Полило. — Аз казвам да се бием. Едва ли са повече от няколко хиляди.

Корайс споделяше същото мнение, макар да го изказа по-спокойно и обосновано:

— Можем да му изиграем номера с мъглата — каза тя. — Нападаме от засада, избиваме колкото можем, после си плюем на петите. Няколко пъти така и Кийхат сам ще се откаже.

— Няма да стане — възрази Фокас. — Хората ми са твърде уморени.

— Мрън-мрън — изръмжа Полило.

— Най-малката грешка може да доведе до катастрофа — каза адмиралът. — Онези гольовци са твърде много.

— Дрън-дрън — гласеше отговорът на Полило.

Фокас и другите офицери на адмирала се ядосаха.

— На твое място бих си затварял устата — предупреди я Фокас.

Другите изръмжаха в израз на съгласие.

Полило се наведе напред и разтегли устни в широка хищна усмивка. После посочи устата си.

— Ами ето я. Затвори я, ако ти стиска.

Чу се мърморене, но никой не беше толкова глупав, че да я предизвика открито. Фокас се обърна и се престори, че рови из картите си.

Аз казах:

— Мисля, че идеята на легат Корайс не е лишена от смисъл. Стратегията на вълчата глутница срещу стадо глигани. Крием се в мъглата, стоварваме се отгоре им изневиделица, избиваме колкото можем и пак изчезваме в мъглата. Има и други номера: да се престорим, че един от корабите ни изостава например, изчакваме ги да се приближат, а после удряме и бягаме, удряме и бягаме, докато на Кийхат не му писне от толкова много смърт или не го отслабим дотолкова, че да го довършим с един последен удар.

Чола Ий поклати глава.

— Рискът е твърде голям. Хората ми ще откажат.

Вдигнах вежди.

— Нали си им адмирал? Кой командва — ти или страхът за кожите им?

Чола Ий сви рамене.

— Аз командвам, естествено. Но само до мига, в който загубя доверието им.

Гласът му беше толкова престорено смирен и мазен, че не повярвах и на една негова дума.

— Моите жени са готови да се бият — казах аз.

— Готови са, и още как — изсъска Полило. — Дайте ми вашите мъже за един ден и те също ще станат готови, гарантирам. Или ще се стегнат, или ще прокълнат и майчиното си мляко.

Вместо да се обиди, адмиралът въздъхна и се обърна към мен.

— Ако искате хората ми да се бият, ще трябва да ми предадете командването. Откровено казано, вече им писна да приемат заповеди от жена.

Значи такава била работата. Чола Ий ми играеше на протакане с цел изтощение, точно като цар Кийхат. И щеше да го прави, докато не отстъпя.

— Винят вас и жените ви за лошия ни късмет — продължи адмиралът. — И може да са прави, между другото. Всеки моряк знае, че жени нямат място на палубата. По някаква причина морските богове не обичат жените, а богините ревнуват от присъствието ви.

Гамелан се разсмя — подигравателен звук, който превърна думите на Чола Ий в глупашко бръщолевене. Едрият мъж почервеня и сви ръце в юмруци, но като се изключи това, успя да запази самообладание. Обърна се към мен с любезна усмивка.

— Отказвате да се биете, така ли да ви разбирам, адмирале? — попитах го. Време беше да си кажем истината в очите.

— Ни най-малко — отвърна той, но любезната му усмивка изчезна. — Само ви предупреждавам, че моите хора може и да не се подчинят на такава заповед, ако тя излезе от вас.

— А ако я дадете вие?

Чола Ий се усмихна.

— Тогава ще се бият.

Станах рязко от стола, с което сложих край на съвещанието, преди Полило да е изгубила окончателно власт над гнева си. Такова поне извинение си намерих. Признавам обаче, че и моят самоконтрол беше на път да изчезне в небитието.

— Ще говорим пак, нали? — попита Чола Ий, докато си тръгвахме. В гласа му се усещаше безпокойство.

— О, да — отговорих аз. — Пак ще говорим, адмирале. Не се и съмнявайте в това.

Метнах му най-хищната си усмивка и излязох.

Има една казармена игра, която младите гвардейки обичаха да играят по времето, когато и аз бях новобранка. Казваше се „Загубилата печели“ или „Куцла“. Куцла се играеше от две млади жени, и двете боси, като всяка разполагаше с по един остър нож за хвърляне. Застават на две крачки разстояние. Целта е да забиеш ножа си колкото се може по-близо до босите крака на съперничката си, без да я нараниш. Всяка има право на три опита. Всяко хвърляне трябва да е по-добро от предишното, в противен случай губиш играта. Играехме на пари, на дежурства, а веднъж и като начин да се разреши проблемът на един любовен триъгълник. Победителката в този последен случай изгуби част от големия пръст на единия си крак, което привлече вниманието на началниците ни към играта и й сложи край.

Ето в такава игра ме въвлече Чола Ий. Притисната бях от орда канута и адмиралът вярваше, че първа ще изгубя кураж и ще му предам командването. Залогът в тази игра беше животът на всички ни.

Редно е да призная, писарю, че когато онази вечер излязох от каютата му с най-гадната си и многозначителна усмивка, аз всъщност блъфирах. Но има още една подробност, която трябва да знаеш, и тя е, че никога не подвивам опашка, когато блъфирам. Работата е там, че аз бях една от участничките в онази последна игра на Куцла, за която ти разказах. Не е нужно да поглеждаш крадешком към краката ми. Всичките ми пръсти са си на мястото.

Ала последният сблъсък в този двубой на воли се отложи доста във времето. И го забави не друг, а Гамелан.

Две нощи след съвещанието в каютата на Чола Ий гъста мъгла погълна галерите. Толкова беше гъста, че не посмяхме да продължим, от страх, че корабите ще се разделят и повече никога няма да се намерят. Наредих да спрем, уведомих с рог другите галери, флотилията ни заседна в безветрието и не ни оставаше друго освен да чакаме мъглата да се вдигне. И да се молим Кийхат да е постъпил по същия начин.

Гамелан ме повика в каютата си. Бодра светлинка грееше в магическия му мангал.

— Ела да седнеш и да пийнеш чашка ракия със стареца — каза той.

— Трябва да съм на палубата, а не да седя тук с теб — отвърнах.

— Глупости. И без това нищо не се вижда. А види ли се нещо, значи е твърде късно и диваците са пред портите ни. Ела седни и ще ти кажа как да сложим край на това преследване.

Подчиних се, макар да си имах причини за безпокойство и още по-добри причини да пресуша на един дъх първата чашка и да си сипя втора. Първото заклинание, което Гамелан ме беше накарал да направя, ме беше изпълнило с дълбок потрес заради странния свят, до който се бях докоснала. А когато го повторих за другите — пак по негово настояване, — страхът ми нарасна още повече. Усещането, че нещо ме повлича надолу, сякаш в морските дълбини, беше дори по-силно от първия път. И за свой ужас изпитах неохота да изплувам обратно. Под повърхността на онези магически дълбини дебнеха толкова много обещания; обещания, които ме привличаха също толкова силно като картата на западните морета, когато я зърнах за пръв път и закопнях до болка да разбера какво се крие отвъд.

Гамелан мушна ръка в гънките на робата си и измъкна перото, което беше откраднал от жезъла на Кийхат. Протегна го слепешката към мен.

— Имаме нещо, което принадлежи на варварския цар — каза той. — Нещо, което той цени повече от всичко друго… — Взех перото с мисълта, че знам какви ще са следващите му думи. — Неговата мъжественост.

Перото трепереше в пръстите ми.

— Знам какво искаш, магьоснико — казах аз. — Аз обаче не мога и не искам да го направя.

— Защо се страхуваш толкова много от магията, Рейли?

— Много добре знаеш.

— Не знам! Кажи ми! — сопна се той.

— Намери си някой друг!

— Няма друг. Кажи ми!

И аз му казах. Това е история, която няма нищо общо с трагичната съдба на Халаб. И не съм я разказвала на никой друг, освен на Отара, а тя е мъртва. Така че пиши внимателно, писарю. Разказвам я само защото обещах да се придържам към истината.

Станах жена рано — месечните ми цикли започнаха, когато бях на десет. На единайсет вече имах гърди, оформен ханш и окосмение между бедрата като на зряла жена. Но макар тялото ми да беше разцъфнало, умът ми едва беше напъпил и този разнобой ме хвърляше в мъчително объркване. Непрекъснато си мислех за секс и това ме отвращаваше, защото тогава още не познавах влеченията си и свързвах физиологичните копнежи единствено с мъже. Без видима причина изведнъж утробата ми пламваше лепкава, но видех ли мъж в такъв момент, стомахът ми се обръщаше с отвращение при мисълта за твърдата четина, ъгловатите форми и киселите телесни миризми.

Бях на дванайсет, когато отидохме на гости в имението на един от чичовците ми. Той имаше големи градини с маслинени насаждения, хубава зеленчукова градина, където растяха и най-различни билки, имаше също и няколко стада кози, така че летата в имението му винаги бяха изпълнени с тлъсти черни маслини, вкусно саламурено сирене, уханния черен хляб, който печеше стринка ми, и промишлени количества домати и лук с най-прекрасния вкус на света. Един ден с братовчед ми Веран напълнихме кошница с подобни вкуснотии и тръгнахме към далечните хълмове, където пасяха малките ярета. Веран беше на петнайсет и макар да беше пораснал от последната ни среща, аз бях по-висока, а и по-силна от него, така че през онова лято, за разлика от предишните, безоблачното ни приятелство беше помрачено от пристъпи на неудобство и шумни караници. Ала онзи следобед, за който разказвам, беше така спокоен и мирен, че всяка раздразнителност и неуместни мисли изчезнаха като пуха на глухарчетата, който уханните ветрове разнасяха над зелените хълмове.

Та онзи ден се наядохме до насита, пихме вода от малък извор под един стар дъб и се излегнахме доволно под сянката му. Беше тих и горещ следобед. Цикади жужаха в гората, птички чирикаха и подскачаха насам-натам, бръмчеше самотна земна пчела. Въздухът тежеше от аромата на розмарин, риган и цъфнала мащерка.

Веран започна да разказва глупави историйки, които ме караха да се смея, а после взе да ме гъделичка и аз му отвърнах със същото. Кискахме се истерично като малки деца — търкаляхме се, пищяхме и се боричкахме.

А после детството свърши внезапно и преди да се усетя, полата ми беше вдигната, гащичките събути, краката разтворени, а Веран се пънеше отгоре ми. Дойдох на себе си и го блъснах силно назад. Веран стоеше на колене над мен, бричовете му бяха смъкнати и аз видях пениса му — не пишка на момченце, а мъжки орган, дебел и твърд, щръкнал като подвижен мост на крепост. От гледката ми се доповръща.

— Махай се! — казах аз.

Само че той легна отново върху мен, притисна ръцете ми към земята и замушка слепешката в опит да нацели верния път. Дърпах се и се борех трескаво, накрая успях да измъкна едната си ръка. Ударих го с всички сили, освободих и другата си ръка и тъкмо посягах да го избутам настрани, когато нещо ме удари силно по главата.

— Стига си се дърпала — извика той и видях, че стиска камък в юмрука си.

Вместо да го послушам обаче, аз изкрещях от гняв и болка. Дойдоха ми нови сили и успях някак да се надигна, той успя някак да ме фрасне с камъка и аз успях някак да го убия.

Да, писарю, убих братовчед си. И да, говоря ти за Веран Антеро и знам какво си мислиш, но те предупреждавам да си мълчиш като пукал и само да пишеш каквото ти казвам и точно както ти го казвам.

Допреди миг Веран клечеше отгоре ми и ме удряше с камъка, а сега аз стоях права, той лежеше неподвижно на земята с прекършен врат и мъртви очи, пълни с ужас и болка.

Стоях, изтръпнала до мозъка на костите си, с единствената мисъл, че току-що съм провалила невъзвратимо живота си. И че оттук насетне ме чакат само нещастия.

Женски глас прозвуча иззад гърба ми. Сладък, мелодичен глас, който ме накара да се обърна като да бях стрелка на компас, привлечена от Южните сирени, които задават всички посоки.

— Рейли — извика тя. — Рейлиии.

Стоеше под дъба досами извора. И беше красива, неземно красива, божествено красива. Косата й беше черна като нощта и се стелеше като вода по кожа с цвета на прясна сметана. Очите й бяха опушено черни, с ресници като ветрило на танцьорка и така поразителни, че в първия миг не забелязах голотата й, пленена от тях. Ала тя носеше голотата си като одежда, сякаш това беше естественото й състояние.

Повика ме с дълга изящна ръка.

— Ела при мен, Рейли.

И аз отидох. Имах чувството, че се нося бавно на педя над земята. Тя ме приласка в прегръдката си и аз заплаках от самосъжаление заради стореното, плаках за Веран и заради онова, което беше направил той. А после тя повдигна главата ми от меките си майчински гърди и се взря дълбоко в очите ми. Отвърнах на погледа й и се изгубих в гостоприемния мрак, който намерих там. Всичко друго изчезна от мислите ми.

— Обичам те, Рейли — каза тя.

Вместо да ме изненадат, думите й ми се сториха естествени, правилни. Знаех, че ме обича.

— Чаках те, Рейли — каза тя. И това също ми се стори правилно.

Хвана ме за ръка и ме поведе към мястото, където водата извираше изпод великанските корени на дъба. Нагазихме в малкия вир и една порта се отвори точно там, където извираше водата, минахме през нея и се озовахме в нейната градина, портата се захлопна след нас и ние се изправихме пред къща, построена от зелени горски клони.

— Сега това е твоят дом, Рейли — каза тя.

Така и стана. Живях там с Басана една година без един месец. Бяхме любовници. Басана каза, че била богинята на извора и че се влюбила в мен преди две години, когато Веран ме довел за пръв път тук. Не ми хрумна да се запитам защо. Младежите приемат такива неща сляпо — сякаш им се дължи. Освен с Отара може би — и дори и с нея само веднъж — никога по-късно не ме е спохождала такава страст, каквато Басана подпалваше в мен. Казвам това като жена със страстна натура, черта, която е характерна за всички от семейство Антеро. Това е и най-голямата ни слабост. Басана ме обгърна с любов — даваше ми подаръци, пееше ми песни, хранеше ме с деликатеси, хвалеше хубостта ми, ума ми, всичко. Забравих за дома и семейството си — забравих целия свят, от който произхождах. А после един ден се опитах да стана от посипаното с горски цветове легло, което Басана ми приготвяше всяка вечер, и открих, че не мога. Бях толкова слаба, че не можех да вдигна ръката си дори, нито да извикам за помощ. А когато Басана влезе в стаята, любовната й усмивка се беше превърнала в гладна озъбена гримаса.

Дойде при леглото и започна да ме щипе силно, мълвеше:

— Толкова сладка, толкова сладка…

Опитах се да заплача, защото разбрах, че съм била предадена, но само една сълза се стече по лицето ми. Басана се изкиска и изтри с целувка сълзата. Устата й се задържа върху бузата ми, но не от любов.

А после тя се надигна и каза:

— Не плачи, Рейли. Почти година те храних с любов и сега, когато си узряла, не бива да се оплакваш, защото дойде моят ред.

Опитах се да помръдна, но тя ме потупа утешително.

— Хайде, хайде, скъпа. Не си ти виновна, а аз. Такава е природата ми. Нямам собствена душа и на всеки десет години ми е нужно младо момиче, с което да се нахраня. Истината е, че всъщност не те обичам, Рейли, но трябваше да те убедя в обратното, иначе изтръпналото малко същество, което заварих до трупа на момчето, нямаше да ми свърши никаква работа. От опит знам, че най-добри са душите, пълни с щастие и любовно подхранена сладост. И не е само въпрос на вкусови усещания, скъпа моя. Представа си нямаш какви чудеса върши такава една душа за настроението ми. Да съм толкова млада и толкова… жива година след година!

После ми каза, че щяла да излезе за малко, за да се подготви. Докато я нямало, съм можела да се утешавам с мисълта, че макар да не ме обичала наистина, от всички момичета, пред които се била преструвала, с мен й е било най-приятно.

Тъкмо се обръщаше, когато усетих във въздуха ухание на сандалово дърво… и после влезе майка ми. И тя беше гола като Басана, и по-красива, струва ми се. Движеше се като пантера и огън струеше от очите й. Държеше върбова пръчка със заострен край.

Басана извика и скочи да я пресрещне — пръстите на ръцете и краката й се издължиха в остри извити нокти; дългите й изпилени зъби се стрелнаха да захапят гърлото на майка ми. Преди да я е достигнала обаче, майка ми протегна върбовата пръчка и тя прониза Басана в сърцето. Кръв шурна от гърдите й и тя падна мъртва на пода.

Майка ми не я погледна повече, а тръгна към мен и ме взе в обятията си.

— Дойдох да те прибера у дома, Рейли — беше единственото, което каза.

Понечих да стана, но тя ме бутна назад в леглото. А после ми запя някаква песен, чиито думи и до днес ми убягват на косъм. Галеше челото ми, аз затворих очи… и заспах.

Събуди ме гласът на Веран. Отворих очи и открих, че лежа до него под дъба. Всичко си беше както преди. Същият топъл летен следобед. Миризмите и звуците. Той каза нещо смешно и аз се разсмях. А после започна да ме гъделичка и аз му отвърнах със същото.

Чух мама да ме вика. Веран скочи на крака и се изчерви виновно. Аз станах и извиках в отговор и скоро тя се появи на билото на хълма. Облечена беше със семпла синя туника и сини панталони, напъхани във високи ботуши. Приближи се и усетих сандаловото ухание на парфюма й.

Погледна ме с нежните си очи и каза:

— Дойдох да те прибера у дома, Рейли.

И точно това направи.

Казах на Гамелан, че не знам дали случилото се е било сън, или истина. Склонна съм да го смятам за сън, също като теб, писарю. Сигурно си ме сметнал за луда, когато подхванах тази история, защото братовчед ми Веран Антеро си и съвсем жив и до ден-днешен, има чудесно семейство и върти успешна търговия. А сега сигурно ще кажеш, че е било просто сън. Сън на едно младо и объркано момиче.

Но както казах и на Гамелан, понякога ми се струваше, че изобщо не е било сън. Понякога ме изпълваше убеждението, че наистина съм била отвлечена от горски дух и че мама ме е спасила. Защото, ако не друго, от онзи ден майка ми се промени. Силите я напускаха. Слабееше все повече, а близо година по-късно почина. И понякога, когато безсънна нощ си довлече униние за компания, се чудя дали не е сключила сделка с някой бог или демон — моят живот срещу нейния.

— И това е причината — казах на Гамелан — да се страхувам от онова, което искаш от мен, и да го отхвърлям.

— Сега вече разбирам защо мислиш така, Рейли — отвърна магьосникът. — И дълбоко съжалявам за случилото се. Но всичко ли ми казваш? Майка ти е починала, но напуснала ли те е наистина? Случва ли се да дойде при теб? Нима духът й не е близо до любимото дете?

Не казах нищо — и за Гамелан мълчанието ми беше достатъчно красноречиво.

— В момента това няма особено значение — каза той. — Ти сподели основанията и страховете си. Но това не променя днешната ситуация. Ако продължаваме в същия дух, цар Кийхат ще ни настигне и ще ни избие всичките. Ти и аз обаче можем с общи усилия да го спрем. Можем да го спрем сега и единствената пролята кръв ще е неговата.

И отново ми подаде перото. Този път го взех.

Гамелан се усмихна.

— Довлечи раклата ми, моля те. Ще ни трябва едно специално масло, както и други неща.

Довлякох раклата, изрових нужното шишенце с масло и някакви изсушени и стрити на прах смрадливи билки, които Гамелан ми описа. А после ми каза и какво трябва да направя. Представих си, че влизам в битка, отблъснах всичките си чувства и се съсредоточих изцяло върху думите му.

Следвайки указанията на жреца, начертах с тебешир пентаграма около мангала и поръсих от прахта и маслото върху огъня. Издигна се лилав дим и се появи демон. Беше малък, с дебела зелена кожа, зъбато жабешко лице и крайници като на старец… е, старец с огромни извити нокти на краката и на ръцете. Гледаше ме злобно, съскаше и ръмжеше. Аз му подадох изтръпнала перото. Той го издърпа от пръстите ми и скочи обратно в мангала.

Гамелан ме беше предупредил какво да очаквам, но въпреки това се стреснах, когато пламъците лумнаха нагоре и навън. Затворих очи, когато огънят погълна лицето ми, а после и цялото ми тяло — но вместо да ме изгарят, пламъците студенееха по кожата ми. Отворих очи и усетих как ледените пламъци ме облизват. Навсякъде около мен се вихреха шеметни цветове, а под мен — на дъното на мангала имаше гъст дим. Духнах… и димът се разнесе.

Гледах от голяма височина към бойните канута. Мъглата все още ги скриваше частично, затова духнах отново и бледите валма се разнесоха върху сивото море.

Цар Кийхат се беше излегнал в най-голямото кану. Строен юноша, съвсем гол, дори без набедрена превръзка, му даваше храна в устата. Младежът имаше женски гърди и мъжки полови органи. Загребваше храна от една купа и я даваше на Кийхат. Царят отваряше уста, поемаше храната от пръстите на странния младеж, после ги облизваше. Младежът се кискаше и загребваше нова хапка. Гласът на Гамелан долетя отдалеч и ме подкани да продължа.

— Кийхат! — извиках аз. Гласът ми отекна, сякаш се намирах в огромна пещера.

Царят подскочи стреснато и бутна младежа настрана. Заоглежда се трескаво за източника на гласа.

— Кой вика царя? — кресна високомерно той.

— Кийхат! — извиках отново.

Царят въртеше глава насам-натам, гневният му поглед прескачаше от воин на воин.

— Кой говори? — изкрещя той.

Хората му не криеха ужаса си, явно решили, че царят им е полудял.

— Кийхат! — продължих да го викам аз.

Този път царят скочи на крака и в същия миг младежът се превърна във фалическия жезъл, с който Кийхат не се разделяше. Той го сграбчи и го размаха към хората си.

— Отговори — изкрещя той — или ще познаеш гнева ми!

Ала всички бяха така ужасени, че мълчаха като онемели. Кийхат удари с жезъла най-близко стоящия мъж. Воинът извика и се сви, сякаш жезълът го беше опарил.

— Не бях аз, господарю! — изпищя нещастникът.

— Кой тогава? — извика царят. — Знам, че всички говорите зад гърба ми! Шушукате си, че съм луд или глупак, щом продължавам това преследване!

Бойците мълчаха.

Кийхат удари с жезъла друг мъж. И той изпищя от болка като първия и се замоли на господаря си да му повярва и да пощади живота му. Но царят го събори, стъпи с крак на гърдите му и заби жезъла в корема му. Мъжът извика и започна да се гърчи от болка — нажеженият жезъл прогаряше плътта му.

— Какъвто господарят, такива и робите — извиках и думите ми се търкулнаха като вълна.

Кийхат се завъртя и вдигна глава нагоре, осъзнал, че гласът идва от небесата. За миг ми се стори, че гледа право към мен.

Размаха жезъла си към небето и ревна:

— Аз съм Кийхат! Кой смее да предизвиква царя?

Светкавица лумна от върха на жезъла и аз едва не отскочих встрани, за да се предпазя. А после усетих Гамелан да ме докосва насърчително по ръката. Светкавицата изтрещя безобидно покрай мен.

— Какъвто господарят, такива и робите — продължих аз, трупах магическа фраза връз магическа фраза. И докато говорех, ме изпълни усещане за сила, като натиск в тила. Ала от тази сила ми се гадеше и главата ми се въртеше като от треска. Не смеех да спра, защото Гамелан ме беше предупредил, че това ще има фатални последствия. Продължих: — Хърбел при щърбел… Омраза при злост. И нека робът, господар си намери! И нека господарят намери роб!

Близо до кануто водата се разплиска и Кийхат изкрещя уплашено, когато демонът с жабешкото лице изскочи от пяната. Царят замахна с жезъла си и демонът изврещя яростно, когато тотемът на Кийхат прогори плътта му. Царят се изсмя гръмко и замахна отново. Но този път демонът изчезна миг преди жезълът да го удари.

Кийхат започна да се върти в очакване на следващата атака. Хората му мълчаха… и не помръдваха.

А после той изкрещя уплашено, усетил жезъла да се гърчи в ръката му. Последва нов вик на ужас, когато върхът на жезъла се разтегли в острозъбото лице на демона. Кийхат изпищя от болка в прогорената си ръка. Опита се да хвърли жезъла.

Но тоягата се превърна в тялото на любовника му. Царят извика, видял, че момчето с женски гърди се е сдобило с глава на демон.

— Господарю! — изсъска демонът в грозна пародия на страстен повик. — Ела да те прегърна!

И Кийхат изкрещя отново, когато любовникът-роб се хвърли към него… и впи зъби в гърлото му.

Нито един от войниците не скочи да помогне на царя си, всички гледаха безучастно как младежът обвива с ръце Кийхат и скача с него през борда.

Водата закипя. А после утихна. Кървави петна изплуваха и се размиха около царското кану.

Чух един от мъжете да казва:

— Прав ти път.

И друг:

— Да кажем на другите, братя. Жените и децата ни чакат у дома.

Усетих силно дръпване, зрението ми се замъгли и в следващия миг се озовах коленичила в каютата на Гамелан, повръщах в някаква паница, а магьосникът придържаше главата ми и шепнеше утешителни думи.

Когато напъните спряха, той намери опипом някакъв напоен със сладки билки парцал, подаде ми го да изтрия лицето си и доволно заяви:

— Превъзходно като за пръв опит.

Не казах нищо. Може и да негодувах вътрешно, но не можех да отрека факта, че Гамелан току-що ме беше направил магьосница.

Сигурно по същия начин би се чувствала някоя от сестрите ми, ако току-що е станала курва.

На следващия ден пратих няколко лодки да огледат морето във всички посоки. От канутата нямаше и помен.

Никой не се зарадва особено. Защото за всички ни беше ясно, че окончателно и безнадеждно сме се изгубили.

10Скитници в незнайно море

Унинието се стовари отгоре ни като чука на морска буря. Обезкърви всяко чувство, парализира всяка мисъл. Не мисля, че има много живи хора, които разбират докрай значението на думата „изгубени“ и са познали отчаянието, което поражда тя. За повечето хора да си изгубен означава да се озовеш в малък кръг от Незнайно, обкръжен от огромното Знайно. Трябват ти само малко късмет и търпение и ще намериш верния път към дома. Брат ми веднъж попитал Дженъс Грейклок — който се беше сблъсквал с кажи-речи всичко, което може да сполети един пътешественик — дали му се е случвало да се изгуби. След кратък размисъл Грейклок отговорил: „Не. Изпадал съм само във временни затруднения с месец-два продължителност“.

Нашето затруднение не изглеждаше временно. Объркването ни беше толкова дълбоко, че подкопаваше основите на здравия ни разум. Кръгът на нашето Незнайно нямаше край. Вярно, морските създания ни бяха познати. Водата си беше все така солена. Ветровете духаха не по-различно отпреди. Слънцето изгряваше и залязваше по същото разписание и в познатите посоки. Дори звездите ни бяха познати, макар и разположени толкова странно, че и най-добрият лоцман не би намерил по тях пътя към дома. Ала всички тези неща не премахваха топката в стомаха ни, не тешаха прескоците на сърцата ни, не ни вдъхваха и най-рехавата надежда.

Ден след ден вехнехме в този кошмар — макар че и тази дума е твърде слаба. Дори кошмарите, с техните голи пейзажи, носят утехата на познатото. А ние… ние нямахме нито очи, нито сърце за другарите си, само се взирахме в празното море, с мисълта, че нито една от вълните, полюшващи кораба под нозете ни, не ще се разбие в познати брегове.

Парализиращ страх покосяваше като чума флотилията ни. Отначало моряците, а скоро дори моите гвардейки се поддадоха на болното униние, поемаха умърлушено постовете си и изпълняваха мудно заповедите на също толкова обезверените си началници. Броят на злополуките и нараняванията поради невнимание се увеличи, ежедневно избухваха скандали по най-дребни поводи, отдавнашни приятелства бяха подложени на изпитание, любовници се разделяха, но никой не търсеше заместник, който да запълни празнината.

Не друг, а Гамелан, нашият беден сляп магьосник, пръв се отърси от унинието.

Един ден по здрачаване с Полило и Корайс стояхме сгърбени при парапета и гледахме невиждащо великолепния залез. Терзаеха ме бавни мисли за Трис и дома, а разговорът на двете легатки с нищо не подобряваше настроението ми.

— Какво ще стане, когато умрем? — простена Полило. — Костите ни няма да познават земята, в която са погребани. Ами духовете ни? И те ли ще се скитат изгубени като нас?

Корайс поклати глава. Огнените й иначе очи сега бяха угаснали, придобили бяха цвета на опушена стомана.

— Не знам — каза тя. — Но съм чувала, че душата никога не намира покой, ако се отдели от тялото на такова място.

Гамелан викна зад гърбовете ни:

— Кой ти го каза това? — Обърнахме се стреснати, защото не бяхме усетили приближаването му. Той размаха бастуна си към Корайс. — Кой глупак ти е давал уроци за предпочитанията на душите и духовете?

Корайс заекна:

— Аз такова… ами… аз не…

— Говори, жено — прекъсна я гневно Гамелан. — Назови ми самозванеца.

— Добре де, щом толкова искаш да знаеш, каза ми го майстор Клисара — сопна се на свой ред Корайс и познати искри блеснаха за миг в очите й. — Леля му била перачка на някаква вещица. Била му като майка — лелята де, не вещицата. Така че той знае това-онова по въпроса.

Гамелан изпръхтя отвратено.

— Перачка на вещица, казваш? Дрън-дрън. — Той удари с бастуна си по палубата. — Не спира да ме удивява фактът, че иначе съвсем здравомислещи хора са склонни да вярват на всякакви врели-некипели, стане ли дума за света на духовете. А щом информацията идва от създание с брадавици по носа и чудато поведение, какво пък, значи трябва да е истина! — Брадата му се раздвижи от вълча усмивка. — Ами ако ти кажа, че баща ми доставяше риба за домакинството на оръжейник? Това прави ли ме специалист по качеството на щитове и мечове? Би ли заложила живота си на знанията ми по този въпрос?

Корайс почервеня като косата на брат ми. Рядко губеше самообладание и сърцето ми се сви, като я гледах така смутена.

— Остави я на мира, приятелю — намесих се аз. — Просто си говореха, нищо повече.

Гамелан не се трогна от думите ми, а изсумтя:

— Ами то май само това правят всички тук напоследък — говорят. Плещят врели-некипели и оплакват съдбата си. По-добре онзи дивак да ни беше видял сметката. Поне нямаше да слушам скимтенето ви.

Насоченият към Корайс огън порази и Полило. Раменете й се сгърбиха толкова много, че сякаш изгуби цяла глава от ръста си.

Притекох им се на помощ.

— Вие двете нямате ли си работа — брони за лъскане или оръжия за точене?

Те захапаха стръвно предложението ми като кухненски мишки презряло сирене, измърмориха по едно извинение и хукнаха да се спасяват. А аз се обърнах към магьосника, готова да поема гнева му върху плещите си.

Но вместо да ме засипе с укори, както очаквах, той каза спокойно:

— Какво да правим, Рейли?

Въздъхнах.

— Какво можем да направим? Не съм лоцман, нито моряк — слава на добрата ни Маранония, която е проявила достатъчно здрав разум да остави моретата на богове, които обичат да са мокри от сутрин до вечер и предпочитат смрадлива престояла риба пред метнат на скарата телешки бут.

Опитът ми да разсея напрежението с шега не успя — Гамелан ме прекъсна с нервно почукване на бастуна по палубата.

— Ти си водачът на тази експедиция, жено. Говори като водач.

Думите му ме засегнаха и повиших глас:

— Как мога да водя, когато не знам къде отиваме? Адмиралът и офицерите му не знаят къде сме, та аз ли? Какво мога да направя?

Гамелан се изсмя.

— Ами излъжи, какво друго! Всички добри водачи имат пълна торба с неистини. Време е да се поразровиш в своята. Вярно, проблемите ни са много, но всички те могат да почакат, докато се справим с двата най-неотложни. А в момента най-маловажният от всичките ни проблеми е пътят към дома.

— Да бе — троснах се аз. — Ако знаехме накъде да поемем, изобщо нямаше да се стигне до този разговор.

— Така е. Но ако всички изгубят надежда, че ще намерим пътя, сами ще подпишем присъдата си, защото ще сме спрели да търсим. И тогава ще трябва да се примирим с неприятната орис да прекараме живота си сред непознати, които до този момент показват силно изразено недружелюбие. С други думи, или ще ни избият, или ще ни заробят, или — поне що се отнася до твоите гвардейки — по принуда ще приемат съдбата на куртизанки или съпруги.

— С това не мога да споря — казах аз. — Но каква лъжа да измисля, която да им върне надеждата? И ще ми повярват ли изобщо? Аз съм войник, а не фокусник.

Гамелан не каза нищо. Само потропа по палубата с тъпия си бастун.

Изпъшках.

— А не. Не си го и помисляй, магьоснико. Не можеш да ме превърнеш в нещо, което не съм. И не ми казвай, че вече съм доказала заложбите си. И хич не си хаби дядовския чар върху мен, с надеждата, че ще почна да повръщам черните си тайни по пода като препил войник на гуляй. Писна ми вече, разбра ли?

Летяща риба се стрелна над повърхността и цопна доста далеч от мястото, където се беше появила и където зърнах за миг тъмната сянка на преследвача й. Магьосникът ме попита какво става и аз му описах подвига на тази забележителна риба.

— М-да, ето едно същество, което се е възползвало добре от страха си — каза той. — Отгледало си е криле.

После се обърна и пое назад по палубата, като почукваше пред себе си с бастуна.

— Добре де — подвикнах след него. — Разбрах. И за да спреш да ме тормозиш, ще направя каквото искаш. Е, какъв номер трябва да извъртя този път?

Гамелан се обърна.

— Едно-две номерца няма да свършат работа, скъпа ми Рейли. Не можем да нахраним флотилията с една въдица. Този път ще трябва да опънеш цялата мрежа.

Именно в онзи ден започна истинското ми чиракуване в магията. Защото тогава за пръв път се научих да я приемам такава, каквато е в действителност — зрелищно развлечение и нищо повече. Едно ще ти кажа, писарю, и то е, че няма голяма разлика между най-великия жрец и най-долния измамник. Всичко е въпрос на дим и огледала, писарю. И не прави тази неодобрителна физиономия, ако обичаш. Самият Гамелан го призна охотно, както сам ще се увериш.

Старият магьосник беше намислил да спретнем зрелищна церемония, с толкова великолепие и вълнение, колкото аз, с ограничените си познания, можех да сътворя. Церемонията трябваше да се състои в точен момент — така, че да представим някой дребен късметец като истинско чудо.

Започнахме с ежедневни и вбесяващо досадни уроци по магия. Това беше и първото, което научих за магията — че иска яко бачкане. Второто беше, че макар да съм имала — според Гамелан — значителна вродена дарба, ми липсваше какъвто и да било вроден ентусиазъм. Боя се, че мърморенето ми нямаше мярка, дотолкова, че Полило и другите взеха да странят от мен с повод и без повод всеки път, когато се появях на палубата след поредния урок.

— Опитвам се да те науча на възможно най-много неща и възможно най-бързо — каза ми Гамелан един ден. — Налага се обаче да прескочим всички правила и наизустяване на заклинания, които са задължителни за нашите чираци. Може и да е за добро, защото след откритията на Дженъс Грейклок всички тези неща скоро ще бъдат признати за безнадеждно остарели в най-добрия случай, и за ненужни и дори вредни в най-лошия.

Седяхме в претъпканата му каюта и се занимавахме с дребните подробности покрай подготовката за планираната церемония. По настояване на Гамелан бях призовала кухненския му демон и му бях възложила да смесва прахчета, да шие магическо платно и да стрива малки огледалца според указанията: Гамелан ме накара да ги открия в една дебела стара книга с напукана черна корица, която беше топла на пипане, почти все едно е живо същество. Това, разбира се, не беше обикновена книга. Като я отвориш, по страниците й се плисваха шеметни цветове, букви и фрази, които не стояха на едно място както му е редът, а скачаха насам-натам и хукваха към следващата страница, когато обърнеш листа. Спираха се само ако назовеш онова, което ти трябва. Ако кажеш например „демон“, страниците започваха да се разлистват лудешката първо в едната посока, после в другата и от тях изскачаха малки зелени създанийца — държаха в ръчичките си нещо като миниатюрни огнени мъниста — и започваха да пищят, докато не им обърнеш внимание. „Виж тук как да влееш страст в любовника си, уважаема госпожо“ — пищи едното. Или: „Как да прокълнете враговете си, туй е нашата специалност, господарке“. И дори: „Гарантирано проникване с взлом, моля заповядайте“. Когато си избереш категория, съществото, на чиято стока си се спрял, започваше да се зъби тържествуващо на другите, после пропълзяваше на страницата, която ти е нужна, вдигаше нагоре огнените мъниста и пред очите ти по страницата хукваха букви като подлудени от светкавица мравки. А когато зеленото мъниче започваше да крещи заповеди, буквите-мравки се строяваха и разкриваха значението си. А кажеш ли им „говори“, сами се прочитаха на глас.

Когато Гамелан заговори за Дженъс Грейклок, аз за десети път се опитвах да изпълня указанията на книгата за това как се вадят панделки от въздуха. Ето как се прави, писарю. Наблюдавай внимателно. Първо си свиваш пръстите ето така. Следва движение, все едно връзвам възел. После събирам пръсти ето така и… Виждаш ли? Панделка. Яркочервена панделка. Ето ти и още няколко. Хвани единия край и дърпай. Дърпай де. Извинявай, знам, че не можеш да пишеш и да дърпаш едновременно. Но нали видя колко лесно става. И там, откъдето идват тези панделки, има още много, сигурно са дълги повече от миля, ако ги вържеш, така че има бая да дърпаш, докато свършат. Но дори и простичък номер като този не е много лесен за начинаещ. Така че аз само си кълчех глупаво пръстите и вадех разни шнурчета с възли по тях, при това от най-евтините. И понеже определено не се справях със задачата, реших да прибягна до стария номер на мързеливия ученик, който сработва безотказно — номерът е да заговориш учителя си на някаква негова любима тема и така да се откачиш за известно време от неприятната задача.

— Както знаеш — подхванах аз, — не съм от онези, които се възхищават на Дженъс Грейклок. Накрая той предаде брат ми и едва не го уби. Амалрик обаче твърди, че магическите тайни, които ни завеща Дженъс, компенсират, че и отгоре, предателството му и че цяла Ориса е длъжна да го почита коленопреклонно в деня на смъртта му.

— Колегите ми жреци са на същото мнение — отговори магьосникът с горчивина в гласа.

Това ме заинтригува и съвсем забравих, че целта ми бе да спечеля време с глупави разговори.

— Ти обаче не споделяш този възглед, така ли?

— О, напротив — отвърна Гамелан. — Дарът на Грейклок е с мащаби, непознати в историята. Може да се сравнява само с подвига на онзи първи човек, който запалил огън и го споделил с другарите си. От Дженъс знаем, че магията се подчинява на закони. А като знаем това, знаем и че няма непостижими вълшебства, че всичко е възможно, ако вложиш достатъчно време и проведеш достатъчно експерименти.

— Думите ти са хвалебствени, приятелю — казах аз. — Но не долавям искреност в тях.

— Грешиш — възрази Гамелан. — Аз наистина вярвам в онова, което казвам.

След което мълча дълго. Накрая въздъхна.

— Добре де. Признавам, че в моменти на слабост — особено откакто загубих силите си — мразя Дженъс Грейклок заради знанието, което ни даде. Но това е само завист от моя страна. Когато бях млад и се отказах от живота, за който бях роден, и от жената, която обичах, замених всичко това за амбицията си да стана най-великият жрец на Ориса.

— И го постигна — казах аз.

— Да. С изключение на Грейклок. Разликата между неговите постижения и моите е огромна като морската пустош наоколо ни. В сравнение с Дженъс аз съм едно мяукащо новородено.

— Хайде стига — казах аз. — Всички познават твоята сила. Без теб никога нямаше да победим властелините.

— Дори да беше така — каза той, — това не би ме утешило. Виждаш ли, преди Грейклок ние практикувахме магията така, както са я практикували предците ни по времето, когато дори огънят е бил нещо ново. Успешните заклинания се наизустявали и предавали на следващите поколения жреци. Когато се появила писмеността, започнали да ги записват в книги — като тази, която четеш в момента. Никога никой не се запитал защо действа това или онова заклинание. Вярвахме, че резултатите са дело на боговете, и този отговор ни беше достатъчен. Ала знанието не може да порасне в нива, лишена от въпроси. Сега си давам сметка за това. Но не и преди. По онова време постиженията ни се заключаваха в някое и друго подобрение на старите номера. Подобрение, усъвършенстване, нищо повече. Силата на един магьосник се ограничаваше до вродената му способност. Каквато аз имах в изобилие, или поне повече отколкото имаха другите жреци.

— А магьосниците на Ираяс? — попитах. — Магията на Далечното царство, както всички знаем, е много по-могъща от нашата. Постигнали са изключителен напредък и без законите на Дженъс Грейклок.

Гамелан изпръхтя.

— Само защото са намерили стари свитъци и книги от Древните. Постиженията им не се дължат на мъдрост, а на фокуси, знанието за които не е стигнало до нас, изгубено във времето.

— Не бих нарекла фокус превръщането на обикновен метал в злато — възразих аз. — А в Далечното царство могат да го правят.

Магьосникът дръпна силно брадата си.

— Според Грейклок — или поне според онова, което ни разказа за теориите му брат ти Амалрик, — онова със златото също е фокус, не по-различен от панделката, с която ти се мъчиш в момента. Ако познаваш закона, на чийто принцип се постига едното, можеш да постигнеш и другото със същата лекота. Дженъс твърдеше, че съществува една-единствена природна сила — а не богове, — която контролира магията, както и всичко друго в ежедневието ни, в естествения свят — топлината, излъчвана от огъня, движението на водата, онова нещо, от което е направено златото — частици, според терминологията на Грейклок, които се подчиняват на същия закон, който ни позволява да премахнем със заклинание брадавица от нечий нос или да заповядаме на дъжда да завали или да спре.

— Не разбирам — казах аз.

— Ще разбереш — отвърна Гамелан. — Колкото повече научаваш, толкова по-очевидно ще ти се струва.

— Тогава защо му завиждаш? — попитах. — По думите ти излиза, че Грейклок всъщност е освободил всички от игото на традицията и че благодарение на тази свобода могат да се постигнат неща по-велики дори от онези, за които той е мечтал.

— Съвсем вярно — каза Гамелан. — Но замисли се за следното. Представи си начинаещ магьосник в бунтовните години на младостта си, който е зърнал за миг онова, което Грейклок по-късно е видял съвсем ясно. Но после е решил, че трябва да е пълен глупак, нали така. Как би могъл да знае повече от учителите си, от древните жреци, предали мъдростта си на идните поколения?

— Да не казваш, че си могъл да разбудиш същите мистерии като Грейклок? — попитах.

— Не. Дори аз не съм толкова самомнителен. Гений като Грейклок се ражда веднъж на стотици години, ако въобще се роди. И въпреки това мисълта какво е могло да бъде не ми дава мира.

— Тепърва ще се правят открития — казах аз. — Дори най-запалените почитатели на Грейклок казват, че той е положил само основите.

— Да — съгласи се Гамелан. — Което допълнително ме изпълва със завист. Всички бъдещи открития ще бъдат направени от млади мъже и жени, които не носят товара на цял живот сбъркано мислене. Твърде стар съм, Рейли. А сега и сляп на всичкото отгоре. И което е още по-лошо за старец като мен, е, че като ни даде дара си — пък било то и неволно, — Дженъс ми отне боговете. Защото това е в сърцевината на неговото учение. Боговете — дори да съществуват — се подчиняват на същите закони, на които се подчинява и най-долният просяк пред вратата на най-бедната кръчма в целия свят.

Прошепнах смаяно:

— Как така дори да съществуват? Нима се съмняваш?

Магьосникът сви рамене.

— Появявали са се твърде често в нашата история, за да се съмнявам сериозно в съществуването им. И не само пред очите на глупци и лъжци, а пред мъже и жени, чиято честност и здрав разум не подлежат на съмнение. Но ако теорията на Дженъс Грейклок е вярна, те не са богове, поне не в смисъла, който ние влагаме в тази дума — дума, която предполага почитание и преклонение.

Огледах се трескаво къде да се скрия, преди да е ударила светкавицата… точно като теб сега, писарю. Но нищо не последва и аз се успокоих.

— Ако не са богове — казах, — то какво и в чие име трябва да призова аз сега? Чия воля и чий план следваме?

Ето какво ми отговори магьосникът:

— Според Грейклок такова нещо като върховна или вселенска цел не съществува. Нашата воля си е само наша. И няма друг план освен онзи, който ние определим за живота си.

— А доброто и злото? — избълвах.

— Няма разлика между тях — отвърна Гамелан.

— Тогава какъв е смисълът? Защо просто не се откажем?

— Искаш ли? — попита Гамелан. — Според Грейклок това също няма значение.

Но за моите гвардейки имаше значение, помислих си. Имаше значение дори за хлъзгавия Чола Ий и неговите пирати. И най-важно, имаше значение за мен.

Поклатих глава. После си спомних, че Гамелан не може да ме види, и казах, повишила излишно глас:

— Не. А Дженъс Грейклок може да върви по дяволите.

Гамелан се засмя дрезгаво.

— Може вече да е при тях… ако е грешал в теориите си.

Вдигна бастуна и удари по пода.

— А сега да се върнем на задачата, ако обичаш. И вземи да се съсредоточиш малко, жено. Ако в тренировките си с меча беше толкова мързелива, колкото с тази проста панделка, главата ти отдавна да е украсила някое вражеско копие!

Докато се подготвим, минаха няколко седмици. Добре би било да имахме малко повече време, но настроението сред хората оставаше така затънало в миазми, че ако се забавехме още, и най-силната искра на надежда, която планът ни можеше да запали, щеше да угасне безславно, задушена от дълбокото униние. Гамелан ме караше да се упражнявам в хвърляне на кости всяка сутрин. Хвърлях ги, описвах му как са се подредили и той ми обясняваше дали вещаят добро или зло. В повечето случаи се подреждаха в модел, който според Гамелан не предвещавал нито едното, нито другото, а ни подтиквал да чакаме. Цялата тази история с хвърлянето на костите ми се струваше някак унизителна.

— Ти си си добре — казах на Гамелан. — Нали си жрец. Дори изглеждаш като жрец. Изпълнен с достойнство, белобрад, въплъщение на строгата мъдрост. Никой не би решил, че изглеждаш глупаво само защото хвърляш шепа миризливи стари кокаляци на палубата, а после клякаш до тях, зяпаш ги, мърмориш под нос и си сучеш брадата. Аз обаче изглеждам като… ами като мене си, мамка му! Не особено мъдра, без грам достойнство в излъчването, по тялото ми няма никакви косми, освен на едно място, а и там брадата е възкъса!

— Ако смяташ, че жените по принцип не притежават необходимото за един жрец излъчване и поведение — каза Гамелан, — то май ще е най-добре да се откажем от цялата тази история, докато е време.

— Не съм казала такова нещо!

— Аз пък точно това чух. И като се замисля, целият ни план май наистина е абсурден. Може пък женомразците да са прави. Може би на вашия пол наистина му липсва нужната сила на мисълта, а и да си призная… без брада ти наистина…

— Дай ми проклетите кости — изръмжах, грабнах ги от ръката му и ги хвърлих. — Само че е глупаво, да знаеш. Според онова, което ми разказа за Грейклок и неговите закони на магията, хвърлянето на кости е пълна глупост. Как може да се предскаже бъдещето, ако няма божествен план, към който да надникнем? Ако питаш мен, цялата тая дандания ми прилича на една голяма…

— Какво има, Рейли? — попита Гамелан.

— Костите — казах аз.

— Какво костите?

— Ами не знам… изглеждат добре. Не мога да обясня защо. Просто така ми се струва!

Описах му подредбата им и Гамелан се засмя.

— Права си! Чакат ни светли утра, приятелко. Светли утра, без съмнение.

Ето как станах гадателка по кости. От пълен невежа изведнъж станах мъдрец.

Час по-късно чух вахтения да вика, че е забелязал остров на хоризонта. Хората полудяха от вълнение. Островът беше доста скромен на вид, със скалисти брегове, тясна, покрита с камъчета плажна ивица и няколко уморени върха. Но в онзи момент всяка суша беше в състояние да породи надежда и мисли за дома. Бързо изпратихме разузнавателен отряд, който докладва, че островът не е населен, но предлага храна и вода. Слязохме на брега, като оставихме минимален екипаж на корабите.

Ентусиазмът ни, уви, беше краткотраен. Едва бяхме стъпили на брега, когато отгоре ни се спусна студена лепкава мъгла. Малкото дървета раждаха оскъдно количество горчиви ядки. Жилести птици ни подвикваха откъм билата с кресливи гласове като на рибен пазар. Водата ставаше за пиене, но вкусът й беше гаден. Извираше от няколко димящи вирчета около малък гейзер в подножието на едно от трътлестите възвишения. Гейзерът извираше на пресекулки и едва-едва — на височина стигаше най-много човешки ръст.

Стоях близо до гейзера в компанията на слепия си приятел и таях тъмни мисли за магията и хвърлянето на кости. Ако това беше предсказаният благоприятен обрат в късмета ни, значи за нищо не ставаше. Чух псувни откъм голяма група моряци, които бяха наобиколили едно от вирчетата и пълнеха съдове с вонливата вода. Не ги винях за псувните — просто изразяваха на глас собствените ми мисли, — но се напрегнах, когато видях Чола Ий и неколцина от офицерите му да стоят наблизо. Адмиралът внушаваше страх у подчинените си и обикновено никой не смееше да се оплаква в негово присъствие.

Един от моряците — едър тип с разплут нос — отпи вода от шепата си и веднага я изплю погнусено.

— Курвенска пикня — каза толкова високо, че само глухите не го чуха. — Вече ни карат да пием курвенска пикня, приятели. И не стига т’ва, ами искат да напълним и трюмовете си с нея, та да я пием и оттук нататък.

Друг от групичката, висок кльощав злодей с остра като кинжал брадичка, каза със също толкова силен глас:

— И се тъй ше е, докат’ оназ кучка раздава заповедите.

Обърна се и погледна право към мен, другите направиха същото. Чола Ий и офицерите му се отдалечиха спокойно, сякаш не беше станало нищо. Чух адмирала да се смее на нещо, казано от Фокас, а после се скриха зад една издадена скала. Сега всички моряци ме зяпаха враждебно и адски смело. Без да разменят и дума повече, посегнаха като един към ножовете на коланите си.

Усетил опасността, Гамелан ме дръпна за ръкава и прошепна:

— По-добре да се махаме.

Знаех, че няма да направим и десет крачки, преди ножовете да се забият в гърбовете ни. Готова бях да изтегля меча си и да се бия, дори стигнах дотам да заема бойна стойка, когато ботушът ми закачи нещо твърдо. Погледнах надолу с намерението да изритам камъка, за да не ми се пречка в краката, но видях празна раковина, голяма колкото детска глава. Обзе ме чувство на дълбоко спокойствие. Кръвта ми кипеше — не в пристъп на бойната ярост, която отдавна бях подчинила на волята си, а по-скоро от напън на сила, като пълноводна река, която нахлува в тесен канал.

Вместо да извадя меча си, се наведох и взех раковината.

Обърнах се към Гамелан, но се постарах гласът ми да е достатъчно силен, за да ме чуят всички.

— Ето още една раковина, приятелю. Залагам дебела кесия със злато срещу една медна монета, че месцето вътре е също толкова сладко, колкото и на предишната.

Гамелан свъси чело.

— Какви ги… — И млъкна рязко. — О! — Сложих раковината в ръката му и той бързо я опипа. После също повиши глас: — Да, вярно. Сигурно е също толкова вкусна като онази, която намерихме преди няма и час. — Облиза устни и млясна лакомо. — Истински деликатес. И да знаеш, че вкусът й ми напомня за едни редки омари, които готвачите ни приготвяха за градските празненства в Ориса.

Погледнах към моряците и разширих драматично очи, сякаш току-що съм ги видяла. А после изопнах физиономията си и им извиках с най-убедителния си командирски глас:

— Вие там! Прекратете каквото правите и елате веднага тук.

Толкова се стреснаха, че ръцете им паднаха от дръжките на ножовете. Махнах им нетърпеливо.

— По-бързо, ако обичате. Куп гладни гърла чакат да ги нахраним.

Тръгнаха сковано напред като механични играчки на богатско дете. Но преди да стигнат до мен, Разплутия нос започна да се отърсва от изненадата и двамата с кльощавия му приятел минаха напред.

Посочих раковината и наредих:

— Започвайте да събирате раковини като тази. На първо време ги слагайте в някоя празна кофа. — Мъжете ме зяпнаха. — Не се мотайте. Чухте какво казах. Ще уведомя офицерите ви, че съм ви дала друга задача, така че за това не се притеснявайте.

Разплутия нос се изхили.

— И на кой са му притря’али нек’ви стари черупки? — каза той и се обърна към приятелите си. — Утре сигур’ ше ни накара да варим яхния от камъни. — Мъжете се засмяха, но тонът им не предвещаваше нищо добро.

— Не говори глупости — отвърнах аз. — Страшно са вкусни.

Измъкнах ножа от колана му толкова бързо, че той успя единствено да примигне. Мушнах ножа в черупката и му заповядах да намери вътре живот. Представих си изпълнен от прилива крайбрежен вир, пълен с какви ли не плуващи и пълзящи гадинки. Усетих нещо да шава под върха на ножа. Бръкнах по-навътре, завъртях острието и измъкнах тлъсто животинче, което се гърчеше на върха на ножа.

— Изчакайте малко и сами ще се убедите — казах аз.

Клекнах до ръба на гейзера и потопих хапката сурово месо във врящата вода. Съсредоточих мислите си върху апетитната рибна яхния, която приготвяше майка ми. Във въображението ми сярната вода на гейзера се превърна в същия онзи богат бульон. И когато след няколко секунди извадих къса сварено месо, изправих се и го оставих на един плосък камък, в ума ми нямаше и капка съмнение. Бързо нарязах месото на малки парченца. Апетитно ухание изпълни въздуха.

Отделих едно парченце с върха на ножа и отхапах.

— Ммм — въздъхнах с искрена наслада. — Точно като гозбите на мама. — Последното не беше лъжа. Вкусът наистина беше великолепен. Отделих друга хапка, набучих я на върха на ножа и я подадох на Разплутия нос. — Опитай.

Вече не се хилеше подигравателно, когато взе ножа. Другите се скупчиха около него.

— Хайде, Сант — подкани го кльощавият му приятел. — Отхапи бе, човек.

Разплутия нос — или Сант, както явно му беше името — лапна мръвката и задъвка. Огромният му нос се разшири още повече в гримаса на удоволствие.

— Брей, не е лошо — възкликна той.

— Май ще има по хапка за всички ви — казах и посочих нарязаните мръвки.

Хвърлиха се напред и всеки грабна каквото успя да докопа, накрая само дето не облизаха камъка.

— И викате, че имало още таквиз по брега, капитане? — попита Разплутия нос. Този път в гласа му се прокрадва неохотно уважение.

— Това е втората, която намираме — излъгах аз. — Но със сигурност има още. Тъкмо обсъждах с лорд Гамелан къде да ги търсим.

И още щом го изрекох, увереността ми рязко отслабна. Как бих могла да изпълня даденото току-що обещание?

Доловил тревогата ми, Гамелан поглади брадата си с адски мъдра физиономия и каза:

— Дайте ми черупката, капитане.

Пъхнах я в ръката му и той започна да я обръща насам-натам под почтителните погледи на смълчалите се мъже. После ми я върна и каза:

— Сложете я на ухото си, капитан Антеро… и се вслушайте.

Прикрих объркването си и с мисълта, че точно в този момент една брада би ми била от полза, та поне да изглежда, че знам какво правя, сложих раковината до ухото си. Чух само познатите ми морски шумове, които всички сме чували още като деца.

— Не знаех, че черупките говорят — чух да казва с нещо като страхопочитание кльощавият приятел на Разплутия нос.

Адски ми се прииска да отвърна: „Същото важи и за мен, брато, и аз не знаех“.

А после си спомних един от първите уроци по заклинания на Гамелан.

— Не мога да те науча на всички заклинания за толкова кратко време — беше ми казал той. — Най-добрите изпълват много томове на много лавици. Вместо това ще те науча какво съветват младите магьосници — последователите на покойния Дженъс Грейклок. Те твърдят, че думите, с които се изрича заклинанието, не са важни. Че единственото им предназначение е да фокусират енергията ни. И трябва да призная, че твърденията им не са лишени от основание. На тази си преклонна възраст самият аз не бих могъл да се закълна, че думите, които изричам, до една са запаметени заклинания, а не стихчета, които са ми хрумнали от нуждата на мига. Истината е, че потрябват ли ми, те просто изникват в ума ми.

— Това не ми помага особено — отвърнах тогава. — На теб думите са ти професия, магьоснико. А на мен — не.

— Ако се вслушаш внимателно, Рейли — каза той, — нужните думи ще се появят сами.

— Да се вслушам? — попитах аз. — В кого?

— В себе си, приятелко. В себе си.

Така че сега държах раковината до ухото си и се вслушвах. Отпърво чувах само звуците на прибоя и бавния пулс на сърцето си. А после по гръбнака ми полазиха ледени тръпки, защото долових глас. Глас, който идваше отвътре. Думи се надигнаха като гореща пепел, аз отворих уста и ги оставих да се изсипят:

Вдигнах глава да видя докъде е стигнало слънцето и посочих.

— Там — казах. — Зад онези скали ще намерите малък плаж, а току отвъд него ще намерите дома на тези вкусни гадинки.

Мъжете се разкрещяха победоносно без грам съмнение в думите ми, грабнаха празните ведра и хукнаха в указаната посока. Двамата с Гамелан тръгнахме след тях. И наистина, отвъд скалите имаше малък плаж и приливен вир, гъмжащ от ракообразни. Накарах моряците да викнат и другите и скоро плажът почерня от гладни мъже и жени, които изгребваха морските дарове от водата, откъртваха ги от дъното, хвърляха мрежи, докато целият бряг не се покри с храна.

Някой се сети да събере изхвърлени от морето клони, да напали голям огън и да струпа отгоре му водорасли. Миди, раковини и дори няколко шепи раци се озоваха върху водораслите и апетитният дим, който скоро се издигна във въздуха, разведри тегобите на всички ни.

Гамелан се появи с бастуна си. Мислех, че ще ме поздрави за успешното заклинание. Вместо това той ме подръпна за ръкава и каза:

— Тази вечер, Рейли. Трябва да им говориш тази вечер. По-подходящ момент едва ли ще има.

И така същата онази вечер аз направих своя жречески дебют.

Заповядах екипажът и гвардейките да се съберат на мястото, където бях намерила раковината. Спряхме се на това място по идея на Гамелан, който смяташе, че създаваната от димящите вирчета и къркорещия гейзер атмосфера ще направи публиката ми по-податлива.

Сбралите се пред мен хора се въртяха умърлушено. Доброто настроение, породено от заклинанието с раковината, не бе траяло дълго. Намерената храна беше вкусна, но оскъдна — вече бяхме остъргали до дъно вира при малкия плаж. Нямаше с какво да попълним запасите си, освен със смрадливата вода. Чола Ий се беше противопоставил на идеята за церемонията с думите, че няма какво толкова да се празнува и че това само щяло да разгневи хората му. Но Гамелан бързо-бързо му дръпна юздите, като строго го попита наистина ли отказва да въздаде почит на боговете.

Покачих се на един голям камък до гейзера, така че всички да ме виждат. Гамелан стоеше до мен, за да ми дава кураж и напътствия при нужда. Набързо хвърлих заклинанието за усилване на гласа, което бях научила от магьосника, и започнах. Започнах с кратък и драматичен разказ за досегашните ни приключения, с ударение върху постигнатото. Говорих за победата ни над Ликантия и за свещената ни мисия да догоним избягалия властелин. Похвалих ги за героизма, проявен в морската битка, завършила с окончателното поражение на злокобния ни враг. Накрая се спрях и на великия дар, даден ни от боговете и позволил ни да оцелеем въпреки жестоката буря и гигантските вълни. Част от мъжете се ядосаха и се разкрещяха, че не било никаква благословия, а лош късмет. Лош късмет, за който съм била виновна аз, защото съм им навлякла проклятието на властелина.

— Как смеете да обиждате боговете с безумните си приказки! — викнах аз. Гласът ми отекна гръмовно сред скалите, толкова силно, че и самата аз се стреснах. — Живи сте, нали? Не е ли това достатъчна благословия? Били сме изгубени, казвате. Да, но това е временно. На всички нас бе даден шанс, какъвто малцина получават, шанс, даден ни от могъщия закрилник на търсещите — Те-Дейт! Смеете ли да поставите под съмнение делата на нашия Бог?

Страх от богохулство затвори устите им.

— Никой в цялата ни история не е плавал в тези води — продължих аз. — Предците ни и ние самите винаги сме се питали какви ли тайнства и богатства се крият отвъд западните граници на познатия ни свят. Всички вие знаете, че моят брат, Амалрик Антеро, и могъщият и мъдър Дженъс Грейклок разкриха мистериите на Изтока, като откриха митичното Далечно царство. Оттогава мнозина ронят сълзи, че вече нямало какво да се открива. Е, ето че вие имате шанс. Шанс и възможност, каквито се случват веднъж на сто поколения. Онова, което научим тук, ще отнесем у дома. Имената ни ще бъдат издялани върху Камъка на великите, за да ги видят всички и да се дивят на подвига ни. Е, ще има и такива, които ще плачат, приятели мои. Ще ронят горчиви сълзи от завист, че не са били тук да споделят великото ни приключение!

Видях усмивки и чух развълнувано мърморене за пръв път откакто ни беше налегнало унинието. И сега, когато ги бях хванала на въдицата, както би се изразил Гамелан, беше време да ги вкарам в кепа.

Призовах на помощ Те-Дейт и Маранония и подхванах представлението, което бяхме планирали с магьосника. Хвърлих на земята малка кесийка и така предизвиках силна експлозия. Публиката ми ахна в почуда, когато цветни валма дим изпълниха въздуха. Хвърлих малки огледалца в дима и те изригнаха нагоре, пръснаха се на повече парченца, отколкото звезди има в нощното небе. Нова експлозия — и парченцата се пръснаха на още по-малки частици и заваляха бавно надолу, святкаха с цветовете на дъгата, а докоснеха ли се до нещо, се превръщаха в капчици, излъчващи нежно ухание. После изпълних номера с панделките и този път всичко мина добре, без тромаво кълчене на пръсти и евтини шнурчета. Червени, зелени и златни панделки се изстреляха от ръцете ми, разтеглиха се в прозирни воали, които уловиха бриза и литнаха около нас като вълшебни хвърчила.

С Гамелан бяхме решили следващият номер да е експлозия по-силна и от първата, която да вдигне към небето огромна колона червен дим. А после щях да призова боговете да благословят пътешествието ни и да бдят над съдбата ни до самия успешен и плодоносен край. Извадих кесийката със съставки, които бях смесила според указанията на Гамелан. Беше по-голяма от първата, за да осигури по-зрелищно представление. Ала нещо ме спря миг преди да я ударя в земята. Усетих на рамото си призрачна ръка, която ме подканяше да се обърна. Погледът ми попадна на бълбукащия гейзер и аз чух глас да шепне в ухото ми, да ме напътства. Без да мисля повече, хвърлих кесийката в димящия вир.

Вместо да последва експлозия, прозвуча рог, по-мощен и от най-силния тромпет. Гейзерът се изстреля нагоре, удвои височината си и започна да се върти като пустинен дервиш. Истинска вихрушка от ярки цветове. Рогът се сдоби с компания — барабани, струнни инструменти и гайди сляха гласовете си в прекрасна мелодия. Вирчетата около гейзера също изригнаха и се завъртяха в лудешки танц в ритъма на призрачната музика.

А после изведнъж утихнаха и се загладиха в сини езерца. Погледнах гейзера и видях, че той е придобил същия кристален нюанс и отразява образите ни като голямо дворцово огледало. Музиката спря. Дори гейзерът замлъкна сякаш от страх да не наруши съвършената тишина.

Глас набра сила в мен. И се кълна в духа на собствената си майка, че този глас нямаше нищо общо с мен, нито с никакви магически номера. Думите гърмяха от устата ми, а аз ги слушах, все едно ги изричаше някой друг:

— О, велики Те-Дейт. Закрилнико на пътешествениците. Господарю на непрекосените хоризонти и неразбулените мистерии. Дай ни благословията си. Накъде да отплаваме, Господарю? В коя посока лежи съдбата ни?

Завихреният гейзер се втвърди и на огледалната му повърхност се яви видение. Корабите ни, плаващи по гладко море. Начело плаваше моят кораб и знамето на Маранония се вееше. И плавахме на запад, по петите на залязващото слънце.

Видението изчезна и гейзерът се срина в съскащ вир.

Обърнах се отново към публиката си, преливах от радост. Заговорих, но този път думите си бяха мои:

— Ето го нашия отговор, приятели. Те-Дейт посочи пътя ни към дома. Потегляме на запад! И слава на Те-Дейт, вече не сме изгубени!

Радостни викове отекнаха по скалистия бряг. Някои се смееха и се тупаха по гърбовете. Други бяха толкова развълнувани, че плачеха. А моите жени, усетили правдивостта на мига, викаха по-силно от всички.

Колкото до мен, коленете ми изведнъж се подгънаха под тежестта на огромна умора. Сринах се върху камъка и всичко потъна в мрак.

Когато се събудих, бях на борда на кораба, който се носеше с пълна скорост под напора на силен вятър. Лежах в малката каюта на Гамелан, а той прокарваше по челото ми кърпа, наръсена с уханна целителна пудра.

Усмихна се, когато усети, че очите ми се отварят.

— А, ето че се върна сред нас, приятелко моя — каза той. — Как се чувстваш?

Понечих да се изправя, но крайниците ми бяха толкова слаби, че бързо се отказах.

— Като пребито псе — отвърнах. — Но това можеше да се очаква, нали? Понеже съм новак в заклинанията и така нататък. Още няколко часа почивка и пак ще съм на крака.

— Дано — изкиска се магьосникът. — Вече спа близо седмица.

Шашната, аз седнах с пъшкане в леглото.

— Седмица? Защо си ме оставил да спя толкова време? Имам работа бе, човек! Трябва да планирам… Обучението на новобран…

Само че Гамелан продължаваше да се киска и това бързо пресече бръщолевенето ми.

— Днешните жреци просто не са като едно време — каза той. — Че то, когато аз бях млад, чираците трябваше да измолват по една благословия преди закуска и да изцелят петдесет болни, преди камбаната да удари за молитвата в десет.

— Що не си го завреш отзад заедно с маншон от прилепска кожа, магьоснико — изръмжах аз.

Гамелан стана сериозен.

— Трябва да призная, че доста ме уплаши с твоето импровизирано гадателство, Рейли. Призоваването на оракули може да бъде опасно, особено за невежи начинаещи като теб.

Свих рамене.

— Ама се получи, нали? Боговете бяха така добри да ни посочат пътя към къщи. За да намерим Ориса, трябва да плаваме на запад.

Гамелан поклати глава и каза:

— Не непременно.

— Виж какво! — викнах разпалено. — Видението съвсем ясно показа, че плаваме на запад.

— Е, аз по очевидни причини не можах да видя призованото от теб видение — отвърна Гамелан. — Но макар да съм сляп, слухът ми си е съвсем в ред. И съвсем ясно те чух да питаш в коя посока лежи съдбата ни. Не спомена и дума за Ориса и как да я намерим. В интерес на истината, дори аз не знам за заклинание, което да ни покаже пътя назад. Ако имаше такова, отдавна да съм те научил как да измагьосаш някоя и друга карта.

Попитах с отпаднал гласец:

— Значи пътят към дома не е на запад?

— Кой знае? Възможно е съдбата и желанията ни да съвпадат. Може би като плаваме на запад — което, най-общо казано, е в противоположната посока на Ориса, — ще срещнем някой, който знае пътя. Или пък ще попаднем на бързо течение, което да ни отнесе към дома.

— Значи нищо не съм постигнала — казах аз, обзета от дълбоко отчаяние и чувство за провал.

— О, това изобщо не е вярно — горещо възрази Гамелан. — Другите допуснаха същата грешка като теб. Или най-малкото повярваха на начина, по който ти интерпретира видението. Всички са убедени, че това е верният път. Едва те бяхме пренесли в каютата ми, когато твоите легатки се събраха с Чола Ий и офицерите му и решиха веднага да потеглим на запад.

Скочих като ужилена от леглото. Явно ме бяха съблекли, защото в момента носех само намръщеното си изражение.

— Къде са ми дрехите? — викнах. — Трябва веднага да спра флотилията! Явно плаваме в грешната посока!

Гамелан ме стисна за ръката, дръпна ме да седна и изсъска:

— Не ставай глупачка! Ти постигна много повече, отколкото бяхме планирали. Хората са изпълнени с увереност, която доскоро беше крайно дефицитна стока. Ти вля сила в телата и надежда в сърцата им, Рейли.

— Но всичко е лъжа! — викнах.

— Да, но го знаем само ти и аз — отговори магьосникът. — А накрая може дори да се окаже, че не е лъжа. Само боговете знаят къде ще ни отведе този път. Като нищо може да завърши благополучно. Едно знам със сигурност — ако им кажеш истината, ще те намразят. Ще стане по-лошо и отпреди. А ако се стигне дотам, ще изгубим и последния си шанс да открием пътя към дома.

Отпуснах се безсилно на леглото и придърпах одеялото около себе си, защото изведнъж ми стана много студено.

— И какво да правя сега? — простенах.

— Нищо — отвърна Гамелан. — Просто гледай да се усмихваш и ако някой те попита, излъжи отново. Продължавай да лъжеш. И ако съдбата ни се усмихне, лъжата ти току-виж се превърнала в истина.

На следващия ден се чувствах достатъчно добре, за да стана от леглото. Всички ме посрещнаха с такъв небивал ентусиазъм — умилкваха ми се, предлагаха ми най-хубавото от храната и хукваха да изпълнят на секундата и най-дребната ми молба, — че скоро се почувствах последната мерзавка на света. Въпреки това следвах съвета на Гамелан, усмихвах се и приемах с демонстративна скромност подновения си статут на героиня и всеобща любимка. А когато възникнеше необходимост, наливах масло в лъжата, която бях създала на мрачното островче с гейзера.

С времето стана по-лесно, защото късметът ни, изглежда, наистина се беше обърнал към добро. Дните бяха слънчеви, ветровете — като по поръчка. Малката ни флотилия се носеше по вълните, подгонила слънцето, а то ни даряваше с най-великолепните залези, които бяхме виждали. Рибата в морето беше повече, отколкото можехме да изядем. А в деня, когато станах от леглото, наближихме остров, обитаван от огромни птици — на височина колкото половин Полило, — които не само бяха безкрили, а и толкова глупави, че безропотно се оставяха да ги приближиш и да ги млатнеш с тояга. Бутчетата им бяха огромни, а бялото месо от гърдите им — по-вкусно и от най-крехкото пилешко, което бях опитвала. Благодарение на тях попълнихме запасите си от месо — и пушено, и консервирано в саламура. На същия остров намерихме и прясна вода с чудесен вкус и без никакви примеси. Изляхме сернистата течност, която бяхме натоварили от острова с гейзера, измихме щателно бъчвите и ги напълнихме догоре.

Късметът ни спохождаше така неотклонно през онези дни, че скоро се превърна в норма — в нещо, което приемахме за дадено, за дължимо. Май детинското поведение е в сърцевината на човешката природа. Поканете ни на най-изискания банкет и ние ще се дивим от все сърце, ще черпим почти сексуална наслада от стотиците вкусове. Ала ако повторите същото на следващия ден и на по-следващия, скоро около масата ще се чуе недоволно мрънкане: „Какво е това? Език от колибри в мед… пак ли?“ Същото стана и с моите спътници. За такъв вятър можеше да си мечтае всеки моряк, но капитан Стрикер се оплакваше, че не можел да закърпи платната, защото вятърът не стихвал и за миг. Дубан мрънкаше, че подопечните му гребци започвали да се размекват от бездействие. Квартирмайсторите изпаднаха в паника, защото популацията на мишките се увеличавала покрай големите количества прясна храна в трюмовете; Исмет се притесняваше, че невижданият ентусиазъм, с който тренирали гвардейките, можел да ги пресили; а офицерите ми не можеха да прогонят мисълта, че нещо не е наред, защото не било възможно да цари чак толкова висок боен дух.

Аз обаче не станах жертва на тази слабост — не защото превъзхождах с нещо сестрите и братята си, а защото знаех, че всичко това почива на фалшива основа.

А после ветровете си отидоха… а с тях и късметът ни.

11Демонът и неговата фаворитка

В деня, когато късметът ни напусна, се събудих малко след зазоряване с ужасно главоболие. Беше горещо за толкова ранен час и не ми стигаше дъх. Въздухът беше гъст като сироп. Миришеше на нещо влажно и вехто, на неща, отдавна умрели или умиращи бавно. Чух, че свалят платната. Дубан ругаеше гребците си, защото твърде бавно сядали по местата си. А после барабанът подхвана ритъма си, увеличаваше нетърпимо натиска върху пулсиращите ми слепоочия, и галерата се разклати, преди бавно да поеме напред. Движеше се трудно, сякаш водата се беше превърнала в кал; стори ми се, че чувам някакви неща да стържат по корпуса. Станах с пъшкане и се облякох. На път към палубата чух жален стон откъм хамака на Полило — явно не бях единствената страдалка, която не намира сили да посрещне утрото.

На палубата заварих странна сцена. Светлината беше мъждива и жълтеникава, светлина, в която детайлите се губят; дори сенките ни изглеждаха раздути и с неясни очертания. Макар барабанният ритъм да беше много по-бавен от обичайното, гребците пъшкаха по пейките и при всяко загребване почти се изправяха на крака, за да преодолеят съпротивлението на водата. Въпреки усилията им обаче корабът буквално пълзеше.

Проблемът се виждаше с просто око. Галерата ни, а и цялата флотилия, беше заседнала в огромно поле от водорасли. Покрай корпусите на другите кораби се виждаха увиснали на въжета мъже, които сечаха с брадви дебелите лепливи стъбла, хванали в капан галерите им. Капитан Стрикер тъкмо организираше подобна група и на нашия кораб. Приближих се и го попитах какво става.

— Не съм аз виновен — изръмжа той. Изненадах се, защото не си бях и помислила да стоваря вината някому. — Рекох аз снощи, че ще има буря, и Клисара рече същото, ама слуша ли адмиралът таквиз кат’ нас? Мен, дет’ толкоз години съм прекарал в морето, та мож’ ме натика във варел със саламура вместо сол? Че то аз бях шкипер кога тъпият Фокас не е бил още мокро петно по пишката на баща си, ше ме извинявате за израза, кап’тан Антеро. Само че той, адмиралът, слуша само онуй невежо синче на ликантийска курветина. Рекох му аз, че трябва да пуснем котва и да изчакаме бурята да отмине, ама кой да ме слуша!

Бурята ме беше събудила през нощта, но не останах с впечатлението да е особено свирепа. Даже ми подейства приспивно и отново се унесох под песента на дъжда и бурното море, което люлееше кораба в прегръдките си. Като слушах сега негодуванието на Стрикер, си спомних началото на пътешествието ни, когато и аз, и гвардейките ми повръщахме през борда и при най-слабото морско вълнение. Напуши ме смях, който прикрих с кашлица, а после лепнах съчувствена физиономия на лицето си.

— Значи бурята е била опасна, така ли? — попитах.

— И последният глупак можеше да го види — каза Стрикер. — Скоростта на вятъра не беше кой знае к’ва, ама немаше ник’ва видимост. Дъждът се лееше по-изобилно и от ругатните на най-дъртата ми жена, кога закъснеех от кръчмата. А по-черна нощ не бях виждал, откак грабехме покрай Пиперения бряг преди сто години. Страх ме беше, че корабите ше се разделят или ше налетим на некой риф в тъмното. Най-добре беше, и така сигнализирах на адмирала, да изчакаме и на сутринта да решим к’во да правим. Ама оня Фокас се вика да бързаме и адмиралът го слуша. За къде бързаме, т’ва питам аз? Дори не знаем къде отиваме, нали така? Е, поне останахме в група, ама трябваше да ги заплаша с бунт, иначе и фенерите нямаше да окачат през бордовете, та да се виждаме. А после вятърът взе, че спря по-бързо и от курва, дет’ си прибира циците, кат’ види, че ти е празна кесията. И оттогаз не е подухнал ни веднъж. То т’ва не е толкоз лошо само по себе си. Лошото е, че се набутахме в ей тая супа.

И махна към полето от водорасли, толкова плътно, че на места водата изобщо не се виждаше, макар безспорно да беше там, защото къдреше зелената покривка с вълните си.

— Нивгаж не съм виждал такова нещо — каза Стрикер. — Толкоз голямо и толкоз гъсто! Само съм чувал да разправят. Чувал съм истории, от които да ти се дръпне лайното!

— Не се и съмнявам, капитан Стрикер — казах аз. — Надявам се обаче, че ще си мълчите за тези истории, докато не се измъкнем от тази „супа“. Няма смисъл да плашим излишно хората.

— Ако изобщо се измъкнем — мрачно отбеляза той.

Не обърнах внимание на песимистичната му прогноза. Сметнах, че просто се опитва да внесе допълнителен драматизъм в негодуванието си от несправедливото отношение на Чола Ий към разумния му съвет.

— Ше се опра’им — каза той по-спокойно и както ми се стори, по-откровено. — Да духне веднъж вятърът и за нула време ше се измъкнеме от тая миризлива супа.

Само че вятърът така и не духваше. Въздухът не помръдна нито в онзи ден, нито на следващия, нито през многото, които ги последваха. И беше горещо! В името на боговете, които отново ни обърнаха гръб, наистина беше горещо. Затисналата ни жълтеникава мъгла само усилваше горещината, все едно къкрехме на дъното на тенджера с извряла супа. На всичкото отгоре примката от водорасли около нас се затегна. По едно време зърнахме проход, който да ни изведе от тресавището, пробихме си някак път дотам и галерите поеха в колона по него. Ала вместо да ни изведе в чисти води, този канал ни натресе в лабиринт от слепи канали и теснини, които завиваха сами в себе си, и други, които водеха все по-навътре в заблатените територии. Нямахме друг избор, освен да се движим, защото изсечените с толкова труд проходи се затваряха буквално минути след като галерите се придвижеха напред.

Всеки ден хвърлях костите, но те не ми казваха нищо утешително. Колкото и да се стараех, както и да ги хвърлях, те неизменно се подреждаха по един и същи начин. И тази подредба, както ме беше научил Гамелан, показваше, че близкото бъдеще не вещае промяна. И докато екипажите лееха пот в ужасната жега и придвижваха педя по педя корабите през това морско тресавище, двамата с Гамелан изпробвахме всички заклинания за вдигане на вятър, които знаеше старият магьосник.

Извадихме магическите мехове за вятър, които бяха натоварени на корабите с именно тази цел. Лично Гамелан и помощниците му ги бяха създали, преди да напуснем Ликантия. Бяха с най-добро качество, гарантирано с щедри количества жречески талант, който, уви, отиде на вятъра. Смешно, нали? Отиде на вятъра, без да породи вятър, защото всеки път, когато изпълнявах ритуала, изричах необходимите думи и отварях меховете, от тях излизаше само нагорещен вонлив газ. Това тревожеше Гамелан — той казваше, че само заклинание за безветрие може да обясни провала на меховете.

Колкото по-навътре навлизахме в безкрайното поле от водорасли, толкова повече се променяше то. В началото беше раздвижвана от невидимите вълни равнина, но след като поехме по каналите, морската растителност започна да се трупа на все по-високи купчини, които на места оформяха брегове с височина колкото половин корабна мачта. И тези купчини приемаха най-разнообразни и чудати форми. Някои приличаха на кули, стърчащи от месест замък в кафеникави окраски. Други напомняха хора или животни. Минахме покрай една, която беше досущ като женски торс, израснал от задницата на кобила. Същата тази кобила беше яхната от млада жена с вирнати гърди и развети къдрици, сякаш двете с коня препускаха в галоп. Споделих впечатлението си с Полило, но тя каза, че ми се привиждат разни неща, защото отдавна съм била без любовница. Засмях се, но тайничко се притесних, че може и да е права.

Седмица след като попаднахме в хватката на водораслите поехме по канал с по-бързо течение. И тук корабите пъплеха, но дори и това незначително раздвижване беше като балсам за душата. Радостта ни, уви, беше краткотрайна. Прекрати я не друг, а Сант — старият ми познайник, когото за себе си продължавах да наричам Разплутия нос. Разговарях спокойно със Стрикер, а после Сант изведнъж се развика и ние хукнахме напред. Разбутахме група моряци, за да стигнем до носа, където Разплутия нос стоеше и ломотеше ококорен.

— Какво има бе, човек? — викна му Стрикер.

Но Сант беше изпаднал в истерия и изобщо не го чу.

— Прости ми, Те-Дейт, простете ми, богове — нададе оглушителен вой морякът. — Цял живот съм бил грешник, но никой не заслужава такваз смърт!

Стрикер го стисна за фланелката и го разтърси.

— Я ела на себе си бе, глупак смотан — кресна в лицето му. — Не си умрял! И като те гледам, няма да умреш скоро.

Сант се освести колкото да посочи с пръст вдясно от себе си и извика:

— Виж, капитане! Виж!

Погледнахме. Видях нещо сивкавобяло да стърчи от гората водорасли. Разбрах какво е и изтръпнах, после чух Стрикер да си поема шумно дъх.

— Те-Дейт да ни е на помощ, сега вече я втасахме — промълви прегракнало той.

Сиво-бялото нещо бяха оглозганите кости на човешки скелет. Малък рак изскочи от едната очна дупка, размаха щипките си и се втурна обратно във вътрешността на черепа. Вгледах се и различих гниещите дрипи на нещастника. Встрани от скелета видях нещо, което ми заприлича на колче за пристягане на въжета.

— Бедният кучи син — измърмори Стрикер, вперил поглед в оглозгания моряк. После се обърна към Сант и другите и изръмжа: — Хващайте се на работа, момчета. Нищо интересно няма тука, освен онуй, дет’ се вижда с просто око кат’ превтасалия пудинг, дет’ служи на Сант вместо нос. — Посочи скелета. — Ето какво става, кат’ не слушаш заповедите на капитана си. Корабът му е отплавал без него, а той е останал да нахрани раците.

Руга ги още известно време, колкото да ги извади от вцепенението, и те се върнаха към задълженията си — макар че току поглеждаха нервно през рамо.

— Добре се справи — похвалих го.

Стрикер поклати глава.

— Лъжливо копеле съм си аз и те много добре го знаят. Ако не бяха ония заклинания, дет’ ги спретна на острова, не знам к’во щяхме да правим. — Той потръпна. — Боговете са с нас, т’ва е ясно. Сички го видяхме. Ама и нищо не ни спестяват, капитан Антеро. Съвсем нищо.

Тръгна си, за да наглежда отблизо моряците, и аз останах сама на носа, ако не се броеше глождещото ме чувство за вина и съзнанието, че видението ми не сочи онова, на което се надяваха другите, и на практика не гарантира нищо. Бъдещето ни може и да лежеше на запад, но само боговете знаеха какво вещае… и кога. От гледната точка на настоящето, бъдещето ни можеше да свършва и във вид на храна за низшите форми на живот, които припкаха насам-натам из зелено-кафявия ни затвор, също като моряка, чиито кости току-що бяхме видели. Тъкмо се канех да потърся Гамелан за съвет, когато крехкото затишие беше прекъснато отново. Чу се вик от вахтения на наблюдателния пост. Нямаше нужда да ми казват какво е видял, защото в същия миг го видях и сама.

И двата бряга представляваха неизбродна костница. Безброй скелети — човешки и животински — бяха затънали в гъстата супа. Някои бяха цели и още носеха останки от дрехи, други бяха разкъсани на парчета, а големите им кости — пречупени, сякаш мършояди са се опитвали да стигнат до костния мозък. Моряците реагираха различно — някои се разкрещяха, други хукнаха да повръщат през борда, трети стояха пребледнели и мълвяха молитви за спасение. И докато тази страховита гледка се запечатваше в главите ни с обещание за бъдещи кошмари, каналът зави и се разшири в малка лагуна, където ни чакаше още по-голям ужас.

Прогнили черупки на кораби, древни, стари и по-нови, се простираха пред нас. Някои бяха уловени при самия ръб на лагуната, други стърчаха сред полюляващото се тресавище докъдето поглед стига. Някои бяха със съвременна конструкция, но други очевидно — дори за моето необучено око — бяха на стотици години. Сякаш се бяхме озовали в гробницата на всички кораби, изгубили се без следа от началото на времето.

Приклекнах, водена от неясен импулс, и добре че го направих, защото в същия миг над мен прелетя сянка. Чух вик на изненада и болка зад гърба си. Метнах се по корем на палубата, после се превъртях и скочих, измъкнах в движение меча си и приклекнах отново, за да избегна поредния снаряд — същия като онзи, който беше ударил моряка зад мен. Пискливи бойни викове изпълниха въздуха и тежки предмети заудряха по палубата. Плъзнах трескаво поглед и видях кльощави голи фигури да се засилват към нас откъм бреговете на лагуната, увиснали на въжета от сплетени водорасли. Размахваха оръжия от всякакъв вид. Ръждясало копие полетя към мен. Отбих го и посякох нападателя, после изревах на гвардейките си да заемат позиция за отбрана.

По палубата ни плъзнаха дребни кафяви фигурки с болезнено тънки и крехки на вид крайници. Ала размера си създанията компенсираха със свирепост и изненада. Моряците отстъпиха при първата вълна и мнозина получиха рани, но когато моите гвардейки се хвърлиха в боя, дойдоха на себе си и започнаха да налагат нападателите с всичко, което им попадне подръка. Видях Корайс и Гераса — най-добрата лъкометка сред гвардейките — да обстрелват нападателите, прикрити от размахващата брадвата си Полило. Три от съществата се втурнаха към мен. Изтеглих ножа с лявата си ръка и опрях гръб в мачтата миг преди да ме връхлетят. Онзи отляво замахна с тризъбец. Отсякох го при дръжката с меча, после се приведох мълниеносно напред и забих ножа си в гърдите на съществото, което се свлече на палубата. Ножът беше заседнал между ребрата му и не успях да го изтегля. Зарязах го и се извъртях, и замахнах с меча към второто същество и брадвата му. Острието го посече дълбоко и почти го сряза на две, от раната плисна кръв и ме заслепи. Дърпах трескаво да освободя меча си, когато усетих, че третият връхлита отгоре ми. Паднах на колене и той се спъна в мен. Преди да се е изправил, най-после изтеглих меча си и замахнах слепешката да го посека. Беше си чист късмет — за мен поне, — защото острието се вряза в гърба му, докато съществото се преобръщаше в опит да избегне удара. То изпищя и преди да съм изтрила кръвта от очите си, вече хъхреше предсмъртно.

Някъде прозвуча рог и докато успея да се изправя, враговете ни вече се изтегляха. Ала много от тях отнасяха кървава плячка — ръце, крака и големи парчета месо, отсечени от телата на мъртвите ни другари. И отстъплението им не беше паническо, а организирано, с отряди за бързо реагиране, които защитаваха онези с месото.

Изревах на жените си и всички се хвърлихме да довършим останалите на палубата нападатели, но съсякохме само малцина, преди останалите да се изтеглят по дебелите колкото торс на едър мъж лиани. Чух звуци на сражение от другите кораби, но скоро и това утихна, заместено от пискливите подигравателни викове на оттеглилите се нападатели. Редици голи тела пъплеха като мравки по бреговете на лагуната. Скоро се сляха в една голяма колона и потеглиха нанякъде. Тикнах меча си в ножницата и се покатерих по фокмачтата да видя накъде отиват.

Заварих високия кльощав приятел на Сант да клечи на платформата горе. Бръщолевеше нещо, но аз не му обърнах внимание, заета да се взирам във всички посоки за колоната странни същества. Видях ги, а по-нататък в същата посока различих и огромно възвишение с формата на кораб. Вгледах се по-внимателно и разбрах, че наистина е кораб — кораб, какъвто не бях виждала никога. Толкова беше голям, че можеше да побере цялата ни флотилия. Горната му част представляваше безумна конструкция от дървесни отломки и беше разделена на три части, които смътно наподобяваха кули. Тази в средата беше два пъти по-висока от съседите си и от заострения й покрив се къдреше дим. Колоната дребни мъже зави към странния кораб и след няколко минути ги видях да изчезват в една огромна дупка в корпуса.

Спуснах се долу и наредих на офицерите си да разположат постове и да се погрижат за хората, после изпратих лодка да доведе Чола Ий. Докато го чаках да пристигне, стана ясно, че сред моите гвардейки има само няколко ранени, и то леко. Бедният Стрикер обаче беше загубил десет моряци и телата на всичките — или поне значителни части от тях — бяха отнесени към странния кораб в далечината.

— Е, поне техните жертви са много повече от наш’те — каза той с мрачно задоволство.

По палубата се валяха трийсет и шест вражески мъртъвци, но лично аз не виждах повод за празнуване. Дребните създания не изглеждаха сломени от загубите, когато избягаха с плячката си от крайници и парчета месо. Ясно беше, че са канибали. Друго обаче не ми даваше мира — защо изглеждаха изпосталели, сякаш страдат от хроничен глад, с тънки като вейки крайници и подути кореми? Водата определено беше проблем в това задръстено от водорасли море, но не и храната. Гъстата морска растителност гъмжеше от живот, а каналите предлагаха изобилие от риба. Само че всички трупове по палубата бяха с подути кореми и оранжев оттенък на косата — все белези на недохранване, а сълзящите струпеи по кожата им изглеждаха стари и неизлечими.

Адмирал Чола Ий пристигна — потресен от сблъсъка, но и нетърпелив да влезе в нова битка.

— Торби с кокали, това са те — изсумтя презрително. — Хванаха ни неподготвени, иначе… Кой да предположи, че в това ужасно тресавище може да има човешки същества? Сигурно са оцелели от корабокрушенията. И не са обучени воини. Повечето кораби наоколо приличат на търговски.

Съгласих се.

— Едва ли са се сблъсквали с военна флотилия досега. Ако направим опит да се изтеглим, ще продължат да ни тормозят. Но ако им вземем страха сега, ще се сврат в дупките си и няма да излязат, докато не ни видят гърбовете.

— Едно нещо трябва да вземем предвид — намеси се Гамелан. — Останах с впечатлението, че действията им са съгласувани и целенасочени. Което означава, че имат водачи, а може би дори господар.

Кимнах.

— Щабът му сигурно е в онзи огромен кораб, където отидоха. Може би именно там трябва да ударим.

— Звучи логично — каза Гамелан. — Но не това имах предвид. Струва ми се, че това е шансът, на който се надявахме. Няма съмнение, че целият този район е под въздействието на магия — постоянното безветрие и този лабиринт от растителност. Някой ги е създал — и този някой не е природата.

— Магьосник? — попитах аз.

— Може би — отвърна Гамелан. — Или нещо друго, разбира се, но лично аз бих предпочел да е някой, с когото да се спазарим, за да се измъкнем най-сетне от това място.

— Както аз виждам нещата — каза Стрикер, — нямаме к’во да им предложим, освен кожите си. Следователно за пазарлък и дума не мож’ да става. Адмиралът е прав. По-добре да се бием.

Само че аз бях започнала да се досещам накъде бие Гамелан. И в главата ми се заформяше план.

— Съгласна съм, господа — казах. — Но в думите на лорд Гамелан има основание. Предлагам да работим и в двете посоки. Да вземем страха на противника и едновременно с тоза да намерим пътя навън.

Изложих им плана си. В началото срещнах неохота, но постепенно стигнахме до съгласие — щяхме да атакуваме през нощта.

Избрах осем от най-добрите си гвардейки, сред които Полило, Исмет и Джасена — бърза и издръжлива спринтьорка. Оставих Корайс начело на останалите и й заръчах да разстави стрелци, които да чакат завръщането ни, като изрично наредих Гераса да е сред тях.

Сведохме облеклото си до най-необходимото от гледна точка на скромността, потъмнихме кожата си — с изключение на Исмет, която си беше черна и без това, — намазахме с пепел и оръжията си. Гамелан ми помогна да измагьосам подобна на катран субстанция, с която намазахме босите си стъпала, и когато се прехвърлихме от кораба върху оплетените морски лиани, теренът под краката ни се усещаше хлъзгав, но и достатъчно стабилен. Трябваше да се съобразяваме със светлината на почти пълната месечина, но за щастие над охлаждащата се растителност тегнеше мъгла, която прикриваше отчасти придвижването ни. Джасена тръгна напред. Аз вървях зад нея, следвана от Исмет, а Полило имаше за задача да пази колоната ни отзад.

Знаех, че ако мисията ни се увенчае с успех, пътят назад ще е надбягване със смъртта. За да ни помогне, Гамелан ме накара да забъркам специално масло, което Полило носеше в една кожена паласка и което ръсеше на капчици по лианите. Течността беше прозрачна и Полило се нацупи, защото задачата й изглеждаше безсмислена, но аз я уверих, че когато му дойде времето, капчиците ще оправдаят предназначението си. Бях наредила и да окачат десетки огнени мъниста по мачтата на кораба ни, така че лесно да открием пътя назад. Колкото до целта на цялото това занятие — чудовищния кораб, — до него щяхме да стигнем лесно. Още по залез-слънце високата централна кула беше грейнала като морски фар. Странна шумна музика се лееше на вълни откъм кораба, прекъсвана от диви, смразяващи кръвта крясъци. Нещо като пир в чест на победата, решихме ние. Или пък кльощавите ни приятелчета събираха ентусиазъм за повторна атака на сутринта. Така или иначе, бях твърдо решена да им разваля празненството.

Отне ни известно време, докато свикнем с придвижването по необичайния терен. Цялата тази маса водорасли беше в постоянно движение заради вълните отдолу. На местата с по-рядка растителност морската вода изригваше без предупреждение и ние с мъка запазвахме равновесие. Не стига това, а трябваше да внимаваме и за пролуки между лианите, иначе рискувахме краката ни да пропаднат и да се пльоснем по лице в гадната кафеникавозелена каша. Другаде пък пролуките бяха толкова големи или растителността толкова слаба, че можеше цялата да пропаднеш в морските дълбини. Самата мен ме измъкнаха веднъж след такова пропадане, а по-тежката Полило се наложи да измъкваме три пъти. Усещането не беше от приятните, това мога да кажа. Водата беше топла и мазна, освен това гъмжеше от дребни пълзящи гадинки, които за нула време забиха острите си щипки и зъбки в мен. Дупката, в която пропаднах, беше не толкова вир, колкото водно гнездо, задръстено от бодливи лиани, които раздраха кожата ми. Когато пропаднах и водата се затвори над главата ми, изпитах паническото усещане, че нещо ме наблюдава. А когато главата ми отново излезе на повърхността, бях абсолютно сигурна, че онова нещо се промъква към мен. Само с крайно усилие на волята успях да запазя самообладание, докато другарките ми ме измъкнат. Лежах задъхана до припадък и събирах сили да стана, когато на повърхността изплуваха мехурчета, пръснаха се и изпълниха въздуха с миризма на леш. Потръпнах и едва не повърнах заради пристъп на развихрило се въображение, което побърза да обрисува няколко крайно неприятни източника на мехурчетата и вонята. Споменът за онази гадна дупка спохожда кошмарите ми и до днес. През цялото време имах смразяващото усещане, че съм на път да се превърна в нечия вечеря, и не само това, а че преди да стана годна за ядене, ще премина през серия от разнообразни и немислими унижения. И когато Полило започна да пропада в подобни дупки, се хвърлях трескаво да я измъквам заедно с другарките си, макар стомахът ми да се обръщаше наопаки при мисълта за онова, което едрата гвардейка изпитва в момента.

Накрая стигнахме до извода, че най-лесният начин за придвижване е да се доверим на инстинкта си и да тичаме презглава. Пъргавата Джасена водеше колоната ни, а ние тичахме след нея по лианите, стигнехме ли хребет на вълнуващия се под краката ни терен спирахме за миг, после скачахме напред и продължавахме да тичаме, докато ни застигнеше следващата вълна. Отне ни повече от час, докато усвоим този начин на придвижване, и за това време изминахме нищожно разстояние. Но след като изоставихме бавното и предпазливо пълзене напред, само за петнайсетина минути наближихме целта си.

Легнахме по корем и запълзяхме предпазливо към зейналия отвор в корпуса на чудовищния кораб. Джасена сигнализира, че не вижда стражи, но това не успокои страховете ми. Преди да тръгнем, Гамелан ме беше предупредил, че капаните могат да приемат много повече форми от тези, които природата и грозната страна на човешката изобретателност могат да измислят. Дадох знак за спиране и пролазих напред към Джасена. Обясних й мълчаливо да остане на мястото си и продължих да пълзя напред, съвсем бавно, а после спрях и напрегнах всичките си сетива.

Усетих прашни нишки да докосват бузата ми и да се лепват там като паяжина. Понечих да ги махна, но спрях навреме. Изтеглих се леко на заден ход, после протегнах бавно ръка напред, затворих очи и се съсредоточих. Не беше лесно, защото от толкова близо силната музика беше оглушителна и сякаш стържеше по костите ми. Ръката ми докосна магическата паяжина и аз застинах. Усетих сърбеж в пръстите. Оттеглих ги много бавно, магическите нишки се задържаха за миг, после се отделиха леко от кожата ми.

Гамелан ми беше дал указания какво да правя.

— Понеже изгубих силата си — беше казал, — не мога да преценя що за магия ви чака там. Ще трябва да се нагодиш според онова, което откриеш. За да избегнеш взора на врага, ще трябва да се облечеш в неговата кожа.

Дадох знак на другите да се приближат. Предупредих ги със знаци за капана, а после ги накарах да се скупчат плътно около мен. Извадих малък стъклен балон от кесията на колана си и го счупих в дланта си с дръжката на ножа. Отвътре се изсипа стрито на едри трохи вещество. Миришеше на рибешки кости и насекоми. Онова, дето миришело на рибешки кости, обясни Гамелан, било стрит клюн на сепия, смесена с малко от изсушеното мастило на тези чудновати морски обитатели. Насекомската част от сместа пък била обработени по подобен начин телца на особен вид бръмбари, които живеели на многочислени колонни и се хранели с цъфтящи растения. В името на безопасността тези гадинки се били научили да наподобяват зелените листа и шарените цветчета на своя гостоприемник. Разтворих длан и духнах по малко от праха в лицето на всяка от другарките си. А после поръсих останалото — с все парченцата стъкло — по главата си и прошепнах заклинанието:

И изведнъж се почувствах дребна, слаба и лишена от гордост. Глад прогаряше дупки в корема ми. Тънко гласче проплака в главата ми: „Умирам! Горката аз. Горката умираща аз“. Хлипането прерасна в умолителен вой: „Помогни ми, Велики господарю. О, моля те, господарю, ако само можех… да ям“.

Чух тихо пъшкане от другарките си, очевидно обзети от същото нещастие. Инстинктивно се противопоставих на слабостта, макар да знаех, че не бива да го правя, докато не дойде подходящият момент. Отказах се от борбата и се вкопчих само в частичка от здравия си разум. И ето, че отново станах жалка, крехка и гладна — ужасно гладна. Замолих се трескаво на моя Господар, моя добър, мил Господар, дали не би ми дал нещичко за ядене? После нещо тъмно и грозно се размърда и каза, че трябвало да му се подчинявам във всичко. Мислите ми изврещяха в щастливо самоунижение и охотно съгласие и грозотата възликува доволно. На свой ред изпитах доволство, когато ме изпълни омраза и притъпи глада. Омразата ми даде сила… и посока… мишената й беше собствената ми флотилия! Те трябваше да умрат, всички до един трябваше да умрат. Тогава и само тогава можех да се нахраня! Едва не се пречупих под натиска на този нажежен, изливащ се като пълноводна река гняв. Време беше да действаме, но ми липсваше волята да действам. Затърсих трескаво онова зрънце здрав разум, който бях посяла. Й миг преди да загубя надежда и да се предам безволно на Господаря… го намерих. И го сграбчих с мислите си. Стисках го с всички сили, докато не усетих, че ръцете ми се свиват в юмруци и ноктите ми се забиват дълбоко в дланите. Пот се ливна от порите ми, а после усетих хлад. Силата ми се върна и аз станах и преведох една по една хлипащите си другарки през мрежата. Тя се раздели да ни пропусне, без да долови опасност. Поспряхме за кратко от другата й страна, вече с ума си, макар и измъчвани от силна жажда като спомен за изпитанието. Не възразих, когато жените изляха в гърлата си манерките с разредено вино, които си носехме от кораба. Друг шанс да утолим жаждата си едва ли щяхме да имаме в скоро време.

Никой не понечи да ни спре, нито да вдигне тревога, когато минахме през зейналия като паст отвор в корпуса и се озовахме в нещо като огромен корабен трюм. За една бройка да си плюем на петите. Помещението беше пълно с мъже. Но всички те, изглежда, спяха или бяха под въздействието на заклинание, нищо че се гърчеха и стенеха в съня си. Реших, че е по-скоро второто, иначе оглушителният шум от вихрещото се празненство отдавна да ги е събудил. Пропълзяхме между тях, като отскачахме встрани от размятаните им крайници, подлудени в хватката на някакъв ужасен кошмар. Спрях при една дебела дървена колона в центъра, извадих дълъг червен конец и го увих около нея. Продължихме напред, като спирахме само колкото да увия други конци около греди и подпори.

Изкачихме се по няколко стълби към по-горното ниво; минахме по проходи и отново тръгнахме нагоре. Всички хора, които видяхме, спяха и всичките бяха мъже. Навсякъде, където минавахме, подбирах сухо дърво за конците си. Накрая излязохме под открито небе на главната палуба. Над нас се издигаше централната кула, която бях зърнала отдалеч. Стълби се виеха по спирала нагоре. Кръгли прозорци при върха на кулата бълваха светлина и звук. Светлината беше толкова силна, че сенките ни се протягаха огромни по пустата палуба. Оставих Исмет и още пет други да охраняват изтеглянето ни и хукнах към кулата, следвана от Джасена и Полило. После двете се разделиха да огледат обиколката на кулата, а аз извадих последното си гранче конец. Дано не се окажеше късо. За щастие, беше точно толкова дълго, колкото да довършим започнатото — вързахме го около кулата, като я обиколихме два пъти. Стегнах последния възел. Време беше да щракнем капана. Но преди това исках да видя с кого си имаме работа.

Дадох знак на Джасена да чака и двете с Полило тръгнахме нагоре по стълбището. Стъпалата свършиха при кръгла платформа малко под върха на кулата. Виждаше се отворена врата и някакви лудуващи фигури в помещението вътре. От другата страна на стълбището имаше прозорец. С Полило приклекнахме и се придвижихме натам. После се надигнахме внимателно да надзърнем. Полило затаи смаяно дъх. Не знам какво точно очаквахме да видим, но онова, на което станахме свидетели в помещението на върха на кулата, не е приказка за деца, нито дори за обръгнали сътрапезници на кана вино и тава печено в кварталната кръчма.

Помещението беше огромно и пълно с плячката от всички кораби, заседнали във водорасленото тресавище. Фино тъкани платове и дрехи се издигаха на купчини, покрай стените се редяха отворени сандъци, преливащи от бижута и златна посуда. Един връз друг се катереха чували със зърно и редки подправки. Стените бяха окичени с гоблени, коприна и брокат; също със стари оръжия, щитове и брони и още по-стари и ръждясали машини, чието предназначение не можех да отгатна. В средата на стаята имаше пламтящо огнище и над него къкреше огромен казан, толкова голям, че можеше да нахрани цяла малка армия. Огънят пламтеше в толкова различни цветове, че можеше да е единствено магически. Парчета месо се въртяха в казана. А миризмата, която се разливаше оттам… предпочитам въобще да не се спирам на нея. Музиката, под чийто ритъм танцуваха мъжете, се излъчваше отвсякъде и отникъде. От време на време някой от мъжете се отделяше от стадото, бръкваше с гола ръка във врящата супа и макар да пищеше от болка, си вадеше парче месо и моментално го захапваше алчно, без да спира да врещи и хлипа. Но преди да е погълнал и хапка, други се нахвърляха отгоре му и се бореха със зъби и нокти да докопат своя дял от мръвката.

Гледката ме потресе така дълбоко, че в първия момент не видях кой председателства тази лудница. А истината бе, че господарят тук си личеше от пръв поглед. Демон, проснат на повдигната платформа, застлана с дебели килими. От жълтите закривени нокти на краката до стърчащия от средата на челото му заострен рог демонът беше висок поне колкото две дължини на копие. Рогът му беше мръснобял и прошарен с червени нишки като тлъстината на току-що заклано прасе. Ръцете му бяха дълги като на маймуна и също като краката бяха с дълги животински нокти. Тялото му беше покрито с белезникави люспи, имаше и дълга опашка, която плющеше доволно по пода всеки път, когато някой от дребните мъже хукнеше да си попари ръката в клокочещия казан. Макар да беше висок на ръст, демонът нямаше излишни килограми. Целият беше едри кости, големи чворести стави и дълги жилести мускули, а гръдният му кош изпъкваше като ребра на недовършен кораб. Увенчаната му с рог глава беше плоска и с форма на лопата, с две червени дупки вместо нос и оребрена кост вместо устни. Тъкмо разглеждах удивена това странно създание, когато нова крамола привлече вниманието ми. В разгара на сбиването единият от участниците по погрешка отхапа парче от ръката на свой конкурент вместо от полусварената мръвка, но въпреки това сдъвка и глътна хапката без колебание. Демонът изврещя от задоволство. Беше същият звук, който чувахме да надвиква музиката по пътя насам. Зъбите му бяха заострени и дълги колкото човешки пръст, езикът му беше тънък, дълъг и сивкаво-розов.

Не е съвсем справедливо, че определям демона като „той“. Може да беше и „тя“, кой знае. Истината е, че съм имала късмета да познавам повече добри, отколкото лоши мъже в живота си, а най-важните за мен винаги са били почтени и мили. Така че приемете извиненията ми за това описание, но когато се сетя за онзи ден и за онзи демон, в главата ми неизменно изниква местоимението „той“. Макар да беше гол, не можах да преценя що за полов орган се намира между краката му. Видях само някаква белезникава буца, обточена с червено. Развинтеното ми въображение веднага реши, че от буцата в моменти на възбуда, като при някое от по-гротескните изпълнения на робите му например, излиза пенис, но нямах нито време, нито желание да подлагам това предположение на проверка.

Полило ме сръчка и посочи. На широко и постлано с килими стъпало току под платформата на демона най-после видях източника на музиката. Беше жена — единствената жена, която бяхме видели във владенията на демона. А също и единственото дебело същество тук. Гола като останалите, тази жена имаше огромни гърди, които висяха над дебел корем, краката и ръцете й бяха толкова тлъсти, че изглеждаха почти безполезни, а седалището й представляваше етаж връз етаж от тлъстини, сплескани от тежестта на тялото. Беше и ниска на всичкото отгоре — макар и седнала в момента, веднага се виждаше, че не би надскочила на ръст колана на повечето хора. Косата й висеше на мазни кичури, а главата й беше толкова малка сред всичките тези тлъстини, че приличаше на кукленска. От очите й се виждаха само две точки, а малката й уста беше нацупена. Свиреше на някакъв странен, подобен на лира инструмент. Рамката му беше наситеночерна, а струните — от някакъв сивкав, месест на вид материал, който лъщеше от влага и сълзеше под пръстите й. Най-разнородни звуци се сливаха в ритъма на танцуващите мъже. До дебеланата имаше дървен сандък с големината на малка маса, отрупан с купища храна — зърнена каша, буци сварено месо с изстинала лой по него, купове раци и други морски мекотели.

Господарят, изглежда, се отегчи от представлението. Опашката му се стрелна и удари жената. Тя се обърна към него и изобрази нещо като усмивка. Кимна, сякаш демонът й беше казал нещо, и спря да свири. В последвалата тишина мъжете се хвърлиха като един на пода и подхванаха унизителни славословия:

— Обичаме те, Господарю — запяха всички в хор. — Ти си любовта и красотата и доброто.

Демонът отвори уста и заговори:

— Аз ви давам да ядете. — Гласът му изгъгна сух и съскащ като предупреждение на гърмяща змия.

— Да, Господарю — извикаха мъжете. — Ти ни даваш да ядем.

— Другите не ядат — каза демонът.

— Те са недостойни, Господарю — отвърнаха мъжете.

— На тях давам сън — каза демонът.

— Сън, да, сън. На тях им даваш дара на съня.

Докато течеше този „разговор“, жената на стъпалото се тъпчеше с храна от сандъка. Тъпчеше с две ръце устата си и мазнотията от храната се стичаше на вади по брадичката й към провисналите гърди.

— Утре още ядене — каза демонът. — Утре всички ядат!

Мъжете толкова се развълнуваха от тази новина, че стройните им досега славословия се изродиха в истинска врява.

— Утре — продължи демонът — вие отивате кораби. Носите още ядене за всички.

Усетих как Полило потръпна. Демонът говореше за нас. Мъжете се разкрещяха как щели да ни избият до крак. Но после внезапно се смълчаха, защото демонът се изправи в пълния си ръст и надвисна над тях.

— Не убива всички — изрева той. — Някои убива. Други оставя. Роби за господаря. Да ядат за Господаря. — Мъжете започнаха да стенат в знак на съгласие и да се кълнат, че ще изпълнят точно повелята му.

Демонът се обърна към жената. Тя продължаваше да се тъпче, но изглежда усети какво се иска от нея и спря на половин загребване.

И каза:

— Господар яде сега, да? — Гласът й беше тънък и нежен като на малко момиченце.

— Да. Донеси добро ядене — каза демонът.

Жената изтръска ръцете си от храната — почти изящно — и стана. Тръгна сред коленичилите мъже, като ги щипеше по ръцете, мушкаше с пръст бутовете и слабините им. След като провери по този начин всичките, направи още една обиколка за по-сигурно. После посочи четиримата избрани с потупване по рамото.

Те изпищяха с престорена радост:

— Благодарим ти, Господарю. Благодарим ти, че ни сметна за достойни.

Демонът им махна и те запълзяха напред.

Опашката му се стрелна и улови един от четиримата избрани. Шиповете по горния й ръб се впиха в плътта му и той политна нагоре, като скимтеше от ужас и болка. А после демонът го метна във врящия казан и нададе радостен вой при вида на гърчещия се и пищящ мъж. След миг го извади, още жив и мърдащ, вдигна го над устата си и започна да го яде. Започна от пръстите на краката, които изчезнаха с хрущене в пастта му, а после нагоре и нагоре, като удължаваше агонията на жертвата си.

Извърнах лице. Стомахът ми се бунтуваше. Повече не можех да гледам. Вдигнах очи към Полило — и тя като мен бе пребледняла и на косъм да изповръща червата си. Никоя от нас не каза и дума. Прегърнахме се инстинктивно, като противоотрова срещу лудостта, която виждахме. Полило подсмръкна да сдържи сълзите си, дръпна се назад и прошепна:

— Много ми се ще да убия този… тази твар.

— Обещавам, че ти ще имаш честта — казах аз, — ако ни се удаде възможност.

Хукнахме назад по стълбите, подбрахме Джасена и другите и се оттеглихме по пътя, по който бяхме дошли. Минахме през пълния със спящи мъже трюм и след минути вече бяхме отвън и дишахме тежко влажния нощен въздух. Когато дойдохме на себе си, наредих на всички да заемат позиция близо до зейналия вход. Полило се ухили свирепо, извади брадвата си от калъфа и започна да я размахва, за да се разиграят мускулите й. Другите също извадиха оръжията си и се заеха да раздвижат схванатите си мускули, а аз клекнах и се захванах с моята част от упражнението. Развих тънко парче обработена кожа, покрито със символи, които Гамелан ме беше накарал да прекопирам от книгата му. Използвах няколко пръчици магически тамян вместо прахан, поръсих ги с щипка стрити на прах въглени, които по думите на Гамелан произлизали от свещено дърво, и драснах дълга искра с кремък и стоманата на меча си. Искрата възпламени праханта и аз духнах няколко пъти в малката купчинка, докато пламъкът не се разгоря. Бях запазила малко от червения конец. Потопих го в колба с течно масло, после го вдигнах над малкия огън върху кожата и запях, като разклащах равномерно конеца:

Пуснах конеца и съприкосновението му с огъня породи слаб излив на горещина и светлина. Бързо навих пергамента на руло, станах и размахах рулото над главата си, докато то не лумна в пламъци. Не усещах парене, нито болка, макар цялата ми ръка да пламтеше. Хукнах към входа и метнах вътре пламтящото руло. То падна близо до група спящи мъже. Въртеше се, съскаше и пръскаше искри, но никой от спящите не помръдна. Стоях и гледах, изтръпнала от чувство на вина, гледах как пламъците растат и стават все по-ярки. Преместих поглед към средата на трюма и видях, че червеният конец, който бях вързала около подпорната колона, е започнал да свети. А после колоната избухна в пламъци. Дори и сега мъжете не помръднаха. Изтеглих се назад и вдигнах очи — навсякъде, където бях вързала червен конец, един след друг лумваха ярки, гладни пламъци.

Първите писъци се чуха, когато централната кула пламна и бързо се превърна в ревяща стена от огън. Видях голи мъже да изскачат на платформата, но тя също се подпали, огънят ги погълна и ги превърна в обгорена гърчеща се маса. А после платформата се срина и пламъците плъзнаха по централната палуба.

Чух рев на ярост и болка, вдигнах очи и видях как демонът изскача през един прозорец. Увисна там за миг, после бръкна вътре да измъкне жената. Сложи я на раменете си и се изкатери на върха на кулата. Изправи се там, обграден от пламъци, главата му се въртеше трескаво във всички посоки. А после се втренчи сякаш право в нас. Ноктестата му лапа се стрелна да ни посочи и той изрева в пристъп на дива ярост:

— Събудете се! Събудете се!

Откъм трюма долетяха писъци на болка — приспаните с магия мъже се бяха събудили сред огнения ад.

— Убийте ги! — извика демонът. — Убийте ги!

Мъже изпълзяха през дима, някои горяха, други кашляха задавено, но целта им не беше да избягат от огъня, а да нападнат нас, посягаха да ни издерат очите, други мушкаха с мечове, които бяха докопали сред пламъците. Но бяха безпомощни пред моите жени. Полило нададе бойния си вик и скочи в мелето, размахала бясно брадвата. Исмет и другите призоваха Маранония да им дава сила и почнаха да посичат всеки, който навлезеше в обсега им. Само за няколко минути неспокойният терен от водорасли около тях се покри с купове мъртви тела и подгизна от кръв. Оцелелите мъже бяха отхвърлени назад към огнения ад на трюма. Някои се опитаха да избягат, но моите жени се биеха толкова свирепо, че единственият изход беше назад, в горящата преизподня.

Стоях встрани и наблюдавах зорко демона. Той врещеше с безсилна ярост и викаше на робите си да нападат. Огнена пелена изригна през покрива на кулата и той отскочи назад. Дебеланата се изпусна, падна от раменете му и се запремята с писъци надолу. Удари се в земята, но мекият терен пое част от удара и тя подскочи като върху легло с пружина, а после я видях да става и да пищи от страх.

— Полило — извиках. Полило обърна към мен опръсканото си с кръв лице и аз посочих жената, която беше само на няколко крачки от нея. — Искам я!

Полило взе на два скока делящото ги разстояние и преди дебеланата да се е осъзнала, я млатна по главата с тъпото на брадвата, грабна я през кръста и я метна на раменете си.

Демонът запищя свирепо. Нови и нови огнени езици пробиваха покрива на кулата, но вместо да го унищожат, сякаш увеличаваха силата му. Тялото му светеше от вътрешна енергия и се издължаваше. Сиянието се оформи в бронирана черупка и шест насекомоподобни крака се изстреляха странично от тялото му. Демонът използва новите си придобивки да се спусне сръчно по кулата, право през пламъците. От челюстта му израснаха щракащи щипки, а от дългата му назъбена опашка закапа отрова.

Дадох заповед за оттегляне и си плюхме на петите. Извиках на Джасена да избърза напред и да предупреди кораба. Пътят пред нас се виждаше ясно. Маслото, което Полило беше ръсила на идване, сега светеше и обозначаваше пътя ни към безопасността.

Хвърлих поглед през рамо и видях демона да скача на земята. Изкрещя нещо на робите си, оцелелите се изсипаха навън, скърцаха със зъби и крещяха кръвожадно.

А после демонът ме назова по име:

— Антеро! Ще те убия, Антеро!

Хукнах още по-бързо, като прескачах гнездата, където бяхме пропадали с Полило на идване. Наближавах последното, когато от него изскочи пипало. Огромно и обточено със зейнали смукала. Обви Исмет и тя извика от болка. Но преди чудовището да е стегнало хватката си, аз успях да замахна с меча и да отсека пипалото. Теренът под нас се разлюля от гърчовете на раненото създание. Исмет смъкна от себе си потръпващия отрязък от пипалото и видях, че по кожата й са останали кървящи следи от смукалата. Хукнахме отново, но кратката схватка с чудовището беше изяла преднината ни пред основния враг. Голите мъже почти ни настигаха, а зад тях демонът ругаеше, съскаше и ги подтикваше напред.

Видях кораба и в същия миг чух силно свистене — стрелците ни бяха пуснали първия залп. Мъже закрещяха зад мен, поразени от стрелите. Полило първа стигна до кораба, преметна пленницата си през борда, после се обърна, стиснала брадвата.

— Елате ми де, елате ми, прасета нещастни — изкрещя тя. — Имам нещо сладичко да ви почерпя. — И размаха брадвата над главата си.

Някои от мъжете се опитаха да ни нападнат във фланг и тя се зае да ги посича, докато Исмет и останалите се прехвърляха през борда с помощ отвътре. Нов залп стрели литна от кораба. Накрая и аз наближих галерата. Обърнах се да помогна на Полило, но видях, че демонът отзовава робите си. Стотици тела се валяха зад нас, осветени зловещо от огъня, който поглъщаше леговището на демона. Колкото до самия демон, той си върна предишната форма, след което поведе с ръмжене и съсък хората си назад в мрака. Скоро се изгубиха от поглед.

— Твърде лесно се предадоха — изръмжа недоволно Полило. — Тъкмо бях започнала да загрявам.

— Не си го слагай на сърцето — казах задъхано. — Ще се върнат.

Със сетни сили се прехвърлих през борда и се озовах в прегръдките на своите гвардейки. Всички викаха победоносно, пляскаха ни по гърбовете и ни подаваха мехове с вино да утолим жаждата си.

Грабнах един, надигнах го и пих жадно. Почувствах се страхотно. Не беше велика победа, но не беше и малка. Засега.

Поспах няколко часа и станах рано. Чувствах се отпочинала и нямах търпение да се подготвя за следващата атака на демона. Не се съмнявах, че ще дойде, особено щом държахме в плен фаворитката му. Казваше се Чаар и фактът, че е пленница, й беше взел ума. Наредих да опънат тента от шарен плат на централната палуба и да я доведат при мен за разпит.

— Ще съжалявате — започна тя веднага. — Моят господар Елам ме обича. Ще ви накара да си платите.

Не й казах, че точно на това разчитам. Само посочих няколкото меки възглавници, където да положи голия си задник. Полило пристъпяше от крак на крак, изгаряна от нетърпение да приложи каквато там болка се окаже нужна за изтръгването на информация. Споменът за видяното в залата на демона я преследваше също като мен и за състрадателната й природа беше естествено да потърси отмъщение за жертвите.

— Дай ми тая дебела кучка за половин час само — изръмжа тя. — Или ще си изпее и майчиното мляко, или ще й нарежа бозките на парчета да си ги цвръцнем на скара за вечеря.

Чаар се дръпна уплашено. Смигнах на Полило и казах:

— Не бива да прибързваме. Може би грешим за лорд Елам.

Гамелан, който също присъстваше на разпита, се включи в разиграването:

— Напълно сте права, капитан Антеро. Възможно е да сме преценили лорд Елам погрешно. Може би той наистина е милостив господар, който ще се отнася добре с нас, ако му служим достойно.

— О, така е, уверявам ви — каза Чаар. — Той наистина е много мил. Само от време на време се ядосва, и то защото е толкова тъжен…

— Тъжен? — попита Гамелан. — Как може един толкова могъщ господар да бъде тъжен?

— Самотен е, защото не може да си иде у дома — отговори дебеланата.

— О, сериозно? — възкликнах аз. — Разкажи ни по-подробно, скъпа. А докато го правиш, лейтенант Полило ще ти донесе нещо за хапване. Преживя такова изпитание, че сигурно умираш от глад.

— Е, бих хапнала нещичко — каза скромно тя. — Не би било учтиво да откажа поканата ви.

Полило изръмжа, но аз й смигнах още веднъж и сърдитата й гримаса се разтегна в най-доброто подобие на усмивка предвид обстоятелствата — е, не точно усмивка, по-скоро криво подхилкване. Излезе да изпълни нареждането ми. Аз седнах на палубата до Чаар и я заприказвах за това-онова, докато чакахме Полило да се върне. Беше схванала плана ми, намерила си беше помагачи и скоро под тентата се появиха огромни подноси с всички хранителни разновидности, които корабът ни можеше да предложи. Чаар се нахвърли лакомо върху храната и скоро се омаза цялата.

Когато прецених, че е заситила апетита си поне донякъде, отново подхванах разпита.

— Каза, че господарят ти не можел да си иде у дома. Защо?

Чаар изящно махна парченце храна, залепнало за долната й устна, и каза:

— Защото се е изгубил. Виждате ли, той не е оттук. Той е от… — Размаха ръце в търсене на думи. Не ги откри. — Не е от това място. Нито от никое. Един вид.

— Искаш да кажеш, че е от друг свят? — попита Гамелан.

— Да — кимна Чаар. — Не е от нашия свят. От друг е. Оттам е той. Там е домът му.

— И как се е озовал тук? — попитах.

— Ами… Той ми го обясни веднъж, но на мен ми е трудно да запомня всичко. Не съм толкоз умна. И в повечето неща никак не ме бива. Само едно мога — да правя Господаря щастлив. Винаги знам какво иска, дори ако не ми го каже на глас. Мога да го правя щастлив. В това ме бива.

Гъстите вежди на Гамелан се вдигнаха високо и той каза:

— Тя му е фаворитката.

— О, така е! — викна доволно Чаар. — Мен обича най-много от всички.

Знаех, че не това има предвид Гамелан. А че нейната роля е същата, която по-незначителни демони изпълняват за някои магьосници в нашия свят, като онзи дребен приятел, който готвеше на Гамелан, а напоследък изпълняваше и мои поръчки. Но не го казах на глас, а само я потупах по ръката.

— Не се и съмнявам, скъпа — казах. — Хайде сега да ми кажеш как се е озовал лорд Елам в това незавидно положение?

— Доколкото си спомням, тук го довел някакъв зъл магьосник. Бил… хм, призован… да, това е думата. И онзи лош магьосник бил толкова силен, че моят господар нищо не можел да направи. И така дошъл тук. И магьосникът го карал да прави разни неща. А после магьосникът бил убит в някаква битка и сега моят Господар не знае как да си иде у дома. Загубил се е, нали ви казах. Вече двеста години или там накъде, откакто се е загубил.

Описа широк жест с едната си ръка, обхващайки огромното море от водорасли, в което бяхме хванати.

— Постепенно изградил това. Направил си място, където да живее, да се храни, да си намира слуги и така нататък. Казва, че било нещо като гигантска паяжина. Само дето не било чак толкова голямо. Поне той така казва. Но непрекъснато го разширява.

Престорих се, че не вярвам на думите й.

— Я стига! Никой не може да направи нещо такова сам. Дори твоят господар не е достатъчно могъщ!

Чаар се възмути искрено.

— Направил го е, и още как! И продължава да го изгражда. Кара ветровете да спират. Кара водораслите да растат и да се слепват. И прави другите щастливи дори когато ги наранява. И не го прави, щото е зъл или нещо друго. Просто така храната му има по-добър вкус. А и мен никога не ме наранява освен т’ва. Е, може би съвсем мъничко, когато му трябва от кръвта ми за неговата магия. Не е толкоз лошо. Порязвам се лекичко и капвам малко от кръвта си в неговата купа, а после той добавя и други неща вътре. Само ме щипе малко, но той е толкоз добър, че винаги ми дава да си хапна допълнително, така че нямам нищо против.

— И защо е избрал точно теб за тази цел, скъпа моя? — попита Гамелан. — С какво е по-различна кръвта ти?

Чаар загреба нова шепа храна и обясни:

— Баща ми беше вещер. — И си напълни устата. Зачакахме я да преглътне. — Аз не съм вещица. Но баща ми беше. А после умря. И новата вещица направи голяма церемония за погребението. Моят народ построи дълга лодка и я напълни с неговите неща. Качиха също мен и майка ми, също всичките ми братя и сестри. Десетима, толкоз бяхме. Плюс майка ни. И значи избутаха лодката навътре в морето и я оставиха на течението. Течението ни отнесе много далеч. Накрая се озовах тук. И моят Господар ме намери.

— Само теб? — попитах. — А с другите какво стана?

Чаар сви рамене.

— Ами те умряха. Нямахме нищо за ядене. Така че се наложи да изядем онези, които умряха от само себе си. А после другите започнаха да ме гледат странно, сигурно щот съм малко пълничка. Затова една нощ ги убих, онез, дет’ бяха останали. С нож. Докато спяха. Тогава вече имах много храна — заключи тя и захапа една пилешка кълка. — Мама я изядох последна. Тя беше доста кльощава. Та ето как се озовах тук. А кръвта ми е специална, защото имам в мен достатъчно от баща ми, нищо че самата аз не съм вещица. Достатъчно, за да служи за магията на моя Господар.

Всички мълчахме, сащисани от разказа за приключенията й.

Гамелан пръв дойде на себе си.

— Това те прави много… — закашля се, после продължи: — … много специална, наистина. Не ти ли липсват понякога обаче? Домът ти, народът ти?

Чаар разтърси енергично глава и сланините й се разлюляха.

— Не, никога. Те не бяха добри с мен. Изобщо. Дори когато им правех пръчкокарти. Ловците само ги грабваха от ръцете ми и ме наричаха с разни лоши думи.

— Пръчкокарти? — попитах, като се опитах да скрия вълнението си. — Какви пръчкокарти?

— Онези, дето тате ме караше да правя, глупачке — каза тя. — Понякога ловците трябва да плават надалеч с лодките си, затова тате им даваше пръчкокарти, за да намерят пътя до рибата и после да се върнат.

— Но защо караше теб да ги правиш?

Чаар ме изгледа, сякаш съм най-тъпата на света.

— Щото ни трябваха много, затова. Чупеха се, или ловците ги губеха. И трябваше да правим още. Тате нямаше време да се занимава с всичко това, а братята и сестрите ми все работеха нещо. Мен не ме биваше много, но понеже често боледувах и не можех да работя, тате ме караше да ги правя. После само ги благославяше, и готово!

— Можеш ли да направиш и на мен такава карта? — попитах.

Чаар изсумтя.

— Естествено, че мога. Не съм умна, но съм направила толкоз много, че и да искам, не мога да ги забравя. Понякога дори ги сънувам — каза тя и потръпна. — Когато имам кошмари. За дома.

— Би ли ни направила една пръчкокарта? — настоях аз.

Чаар поклати глава.

— На господаря Елам това няма да му хареса.

— Не би имал нищо против, ако в замяна те пуснем да си ходиш — казах аз.

Чаар ме изгледа подозрително.

— За какво ви е? Така или иначе никога няма да се измъкнете оттук.

— Въпреки това — казах аз. — Ако ни направиш пръчкокарта, ще те пуснем.

Това ми спечели още един изпитателен поглед. Чаар загреба нова шепа, напълни устата си и задъвка енергично, докато преценяваше предложението ми. Накрая каза:

— Обещаваш ли?

— Обещавам — излъгах аз.

И така тя ни каза да й донесем пръчки и каквито черупки, камъчета и прежда успеем да намерим. Отне й някъде час. Пръстите й се движеха бързо за толкова мързеливо и тлъсто същество, но примитивната карта изглеждаше майсторски направена — макар че никога не бях виждала такава с очите си, а само бях чувала разказите на разни търговци за изключително точните карти, изработвани от диваците.

Когато картата беше готова, Чаар ми я връчи. Задържах я и тя ми показа главните ориентири.

— Ние сме някъде тук — каза тя и посочи една черупка близо до горния край на картата. — Не съм съвсем сигурна, но натам се движеше течението, когато ни качиха в лодката. — Пръстът й проследи синя нишка прежда, прокарана през рамката от пръчки.

Показа ни по-важните острови, но ни предупреди, че обитателите им не обичали чужденци. Накрая посочи група по-големи острови при долния край на картата.

— Това е Кония. Много хора живеят там. Толкова е далеч, че само малцина от моя народ са стигали дотам, и то преди много време. От тях се знае, че има стотици големи острови, всичките претъпкани с хора. И имали какви ли не чудесии и никога не били гладни, защото магьосниците им били най-великите в целия свят. Имали си цар и големи сгради, а не колиби като нашите, и в сградите им имало огнища, от които не излизал дим. Имали си също едни неща, дето ги зяпали с часове, викали им „книги“, имали и кораби, с които можело да се стигне навсякъде. — Тя сви рамене. — При нас не са идвали. Сигурно защото сме много глупави.

Полило се усмихна за пръв път от началото на разпита и възкликна доволно:

— Цивилизация!

Чаар поклати глава.

— Не. Кония е, нали ви казах. Не Цивили… както там я нарече. — Ухили се самодоволно на Полило. — Май и ти си доста глупава.

Но Полило само се засмя. Гамелан буквално се тресеше от вълнение. И как иначе — картата на Чаар беше като да намериш ключа за митична съкровищница, само че в нашия случай на карта беше заложен животът ни.

Чаар ни гледаше, обзета от внезапна тревога.

— Направих каквото поискахте — каза тя и посочи пръчкокартата. — Сега е ваш ред. Ще ме пуснете да си вървя, когато господарят Елам дойде, нали?

— Абсолютно — казах уверено. — Не бих си и помислила да направя друго.

Гамелан тропна с бастуна си да привлече вниманието ми.

— Мисля, че двамата с вас трябва да си поговорим по този въпрос, капитан Антеро — каза той. — Насаме, ако обичате.

Оставих Полило да пази дебеланата, като изрично я предупредих да не я наранява, след което изведох Гамелан от тентата.

Когато се отдалечихме достатъчно, той каза:

— Надявам се, че възнамеряваш да спазиш обещанието си.

Стреснах се.

— И защо не, за Бога? Тя е разменна монета. Нямаме друго, което да предложим на демона.

— О, не съм против обаче да се попазарим малко. Той, разбира се, няма да спази своята част от уговорката, това е извън съмнение. Но малко пазарлък може да свърши работа, колкото да не се усъмни, че я връщаме прекалено лесно.

— Магьоснико — казах аз, — усещам, че в тая твоя белокоса тиква набъбва някакъв план.

Зъбите му блеснаха през брадата.

— Не е план — изсумтя той. — Ами цял заговор.

— Разкажи ми за този твой заговор, приятелю мъдрий.

И той го направи. Планът му беше брилянтен, беше простичък и беше зъл. Накратко, съдържаше всички ключови съставки на конспирация от най-висш порядък. За магическата му част бяха нужни само няколко позасъхнали момици, които изчегъртах от моряшката торба на Корайс — тя, милата, имаше слабост към тези неща, макар да полагаше геройски усилия с оглед контролирането й. Освежих момиците с помощта на една отвара, чиято рецепта е позната на всеки уважаващ себе си касапин, и изрекох няколко думи, които сега няма да повторя. Убийството е достатъчно лесно и без това. Върнахме се под тентата и подхванахме небрежен разговор. Когато поканих Чаар да си вземе от момиците, тя направо зачурулика от щастие.

Слънцето още не беше стигнало зенита си, когато дебеланката задряма. Няколко минути по-късно се появи демонът.

Гераса го видя първа. Бях я пратила на пост заедно с шест от най-добрите с лъка гвардейки, в случай че Елам заложи на изненадваща атака. Когато Гераса извика предупредително, в началото видях само голяма вълна, която се търкаляше под плътната водораслена покривка. Движеше се много бързо и право към нас. На десетина метра от галерата спря рязко. Във водораслите зейна дупка и към небето блъвна дебела колона черен дим. Колкото до нас, всички бяхме на нокти и стискахме кой каквато опора свари, защото не знаехме какво ще последва. Димът се завихри, плюеше горещи искри. Постепенно прие форма и познахме Елам. Беше два пъти по-голям, отколкото го помнех. Очите му бяха вирове, пълни с ярост, опашката му плющеше гневно. Ясно ми беше, че едва ли би се приближил толкова, при това сам, ако не го защитаваха заклинания, затова прошепнах на Гераса и другите да не стрелят.

Стегнах се вътрешно, тръгнах спокойно към парапета и се обърнах към него:

— Добър ви ден, лорд Елам. Че ни удостоихте с присъствието си е изключителна чест за всички нас.

Той не обърна внимание на високопарните ми любезности.

— Тя къде? — изсъска демонът. Дъхът му беше толкова гаден, че едва не се задавих.

— Навярно имате предвид мадам Чаар — отвърнах. — Тя е добре, както сам ще се уверите съвсем скоро.

Дадох знак и Полило изведе Чаар от тентата. Дебеланата се прозяваше и търкаше очи, но щом видя Елам, извика радостно и дотича при мен в свински тръс.

— Дошъл си да ме вземеш, Господарю — изцвърча тя и заподсмърча от облекчение.

— Както виждате — казах на Елам, — тя е съвсем добре. И макар да си прекара чудесно в нашата компания, милата, вече се поумори от толкова вълнения и няма търпение да се прибере вкъщи.

Една от ноктестите ръце на демона се стрелна към мен.

— Дай ми я — изрева той. — Давай или всички ви ще избия.

Поклатих глава, все едно страдам от наранени чувства.

— Защо са тези приказки за убиване, лорд Елам? Та скъпата Чаар само ни погостува за обяд.

Потупах Чаар по главата.

— Добре се отнасяхме с теб, нали?

Все така подсмърчайки, тя кимна.

— Нищо не ми направиха — каза на Елам. — И обещаха да ме пуснат.

Стиснах я за рамото достатъчно силно, че да примижи, и казах:

— Ей сегичка, скъпа. Първо обаче трябва да си поприказвам с господаря ти.

Вдигнах отново поглед към демона и казах:

— Можеш да си я вземеш. Но преди това ще трябва да ни освободиш от капана на това място.

Демонът се изсмя. Поне реших, че е нещо като смях. Звучеше повече като глутница виещи върколаци.

— Не — каза той. — Вие давате. Аз не убива. Бъдете роби. Трябват ми роби. Много умря в огъня.

Поклатих глава.

— Колкото и примамливо да звучи поканата ви за дълго гостуване, боя се, че не можем да останем повече. Ще трябва да се съгласите на някаква отстъпка или…

Стиснах Чаар за косата, извадих ножа си и го опрях в гърлото й.

— Или малката ти тлъста фаворитка ще умре веднага.

Чаар запищя.

— Не им давай да го направят, Господарю! Моля те!

Вместо да се ядоса още повече, демонът бързо влезе в ролята на търговец, който се опитва да спечели труден пазарлък. Ноктите му бръснаха несъществуваща трошичка от люспестите му гърди.

— Защо да пускам? Тя само роб… робка.

— Може и така да е — отговорих. — Но с Чаар си поговорихме надълго и нашироко и вече знаем всичко за теб. Ти не си от този свят и ти е нужна магията в кръвта й, или в кръвта на друг като нея, за да живееш.

Отправих му най-състрадателния си поглед.

— Сигурно вече губиш силите си. Ако изчакаме достатъчно, може и да няма нужда от пазарлъци.

Страховито широките плещи на демона се свиха.

— Ще намери друга — каза той. Плоските му ноздри се разшириха и той подуши въздуха. Обзе ме усещането, че призрачни пръсти опипват тялото ми. Полазиха ме тръпки, но аз ги овладях и се ухилих широко, за да му покажа, че номерцата му не ми влияят. Лишената му от устни паст се отвори в израз на зъбато веселие.

— Ти имаш вещерска кръв — каза той. — Може пък аз почака. Можеш убиеш Чаар. После ти бъдеш фаворитка на Елам.

— Сигурен ли си, че разполагаш с нужното време? — попитах. — Да чакаш имам предвид. Ние имаме много храна и вода. И всички сме воини. Ще схрускаме на две хапки кльощавите ти роби. Кой ли ще издържи по-дълго, а?

Опашката на демона изпляска в пристъп на подновен гняв.

— Дай ми Чаар! — изрева той. — Давай! Искам!

— И ще ни пуснеш, ако ти я дадем, така ли?

Очите му се присвиха пресметливо.

— Да — каза той. — Вие пускате Чаар. После аз пускам да си ходите. Става?

Изобразих гримаса на притеснение и се престорих, че обмислям казаното. Накрая казах:

— Заклеваш ли се, че ако я освободя сега, ще спазиш своята част от уговорката?

Демонът излая отново, тоест се изсмя.

— Елам кълне. Пускаш Чаар сега, да?

Изимитирах кратко колебание, после — с видима неохота — бутнах Чаар напред.

— Можеш да вървиш — казах й.

Чаар изквича от радост и с нетипично за толкова тлъстини изящество се преметна през борда. Преплува умело разстоянието до Елам, който я загреба и я сложи на рамото си. Тя го прегърна през врата и го заудря с дебелите си пети от щастие.

— Изпълнихме нашата част — извиках му. — Сега е твой ред.

Ако преди смеха му беше като воя на глутница върколаци, сега прозвуча като сборище на хиляди, които се готвят за кървав пир. Престорих се на сащисана.

— Ще ни пуснеш да си вървим, нали? — казах с треперливо гласче.

— Излъгал те, глупачко — изрева той. — Сега правя вас роби. Или убия, може би. Още не решил.

Обърна се и закрачи.

— Сега тръгвам. Правя магия с Чаар. Стана много силен. После връщам.

Аз избухнах подобаващо и засипах ругатни и проклятия. Щом се изгуби от погледа ми, млъкнах. Обърнах се и се ухилих широко. Полило ме зяпаше с благоговение.

— Ако беше станала търговка вместо войник — каза ми, — щеше да натрупаш повече богатство и от брат си.

Засмях се и възразих, че съм пълен аматьор в сравнение с Амалрик. Но думите й ме поласкаха. Не че бих искала такова нещо за себе си — а и да исках, никой нямаше да приеме жена в търговската гилдия на Ориса. Войниклъкът ми харесваше. И все пак ми беше приятна мисълта, че Амалрик май не е единственият в семейството, който умее да се пазари.

— К’во ше пра’им сега? — попита Стрикер.

— Сигнализирай на адмирала да е готов — отвърнах. — Ако боговете не ни обърнат гръб, до един час ще сме вдигнали платната.

Стрикер поклати глава с нескрито недоверие, но въпреки това тръгна да изпълни нареждането ми.

Гамелан се приближи, потропваше с бастуна си.

— Добре се справи, Рейли. Определено ставаш за магьосничка.

Думите му успяха да вгорчат задоволството ми. Прищя ми се да му викна, да му кажа, че свърши ли веднъж това проклето плаване, няма и да си помисля за магии. Но той изглеждаше така горд с ученичката си, че прехапах език и вместо да му се развикам, го потупах по рамото.

Тъкмо се чудех как да му отговоря най-мило, когато вой на ужасна болка разцепи въздуха. Обърнах се и видях демона да залита иззад останките на овъгления си кораб. Изпищя отново и се преви на две, изгарян от отровата в червата си. А после се изправи и хукна към нас, дългите му крака изяждаха разстоянието. Оцелелите му роби се изсипаха от дупките си и хукнаха след него.

Дадох заповеди за действие, без да откъсвам поглед от връхлитащия демон. Малката ми войска извади оръжията си. Виждах как Елам мобилизира последните си сили и се източва на ръст. Скърцаше със зъби и размахваше нокти. Спря на самия бряг.

— Ти излъга! — изкрещя той.

— О, лорд Елам — отвърнах меко. — Откъде ви хрумна подобно нещо?

— Ти уби Чаар — изгъгна през зъби той, връхлетян наново от болката.

— За което дълбоко съжалявам — казах аз. — Но за да отровя вас, първо трябваше да отровя нея. Е, какво мога да направя за вас, милорд? Казвайте, защото си имам и друга работа.

Робите се бяха струпали зад него и чакаха заповед за атака. Демонът се изправи в пълния си ръст и отвори уста да изрече смъртната ни присъда. Но после болката го сгърчи и той се свлече на колене. Робите му нададоха вой от страх.

— Виждам, че се чувствате неразположен, милорд — казах аз. — Навярно бих могла да ви помогна… ако ни освободите, разбира се. Само че този път ще трябва да спазите своята част от уговорката, ако ви е мил животът.

Демонът потръпна и кимна.

— Да. Елам съгласен.

Обърнах се към Полило и тя ми подаде една кожена манерка, която бяхме приготвили с Гамелан. Махнах запушалката, извадих ножа си и се порязах по ръката. Оставих кръвта да се стече в манерката и да се смеси с еликсира вътре. Върнах запушалката на мястото й и подадох манерката на Полило.

— Бъдете така добра, лейтенант.

Полило метна манерката към брега и тя падна току пред коленичилия демон. Той се надигна с усилие, отвори манерката и подуши с подозрение съдържанието й.

— Отде да знам, че не лъжеш?

— Няма откъде — отговорих. — Но нека ти кажа едно. Тази отвара не само ще те изцели, но ще обвърже и двама ни към дадените клетви. Измамиш ли ни, само след няколко часа ще умреш в ужасни мъки. Спазиш ли обещанието си, ще живееш гнусния си живот, както си го живял досега. И за да бъда докрай откровена, истината е, че ако зависеше от мен, бих те оставила да умреш. А после щях да те одера и да опна кожата ти на стената в някоя кръчма, така че всички да те заплюват, докато слушат историята за демона Елам и всички злини, които е сторил. Уви, нямам избор. Трябваш ни жив, за да живеем и ние. Както казах, уви. Но нищо друго не мога да направя. Така че, пий, господинчо. Изпий до дъно манерката и благодари на гадните богове, които почиташ, че не са позволили на жената, която те победи, да направи нещо още по-лошо.

Елам ме изгледа злобно, после нова вълна от болка разтърси тялото му и той побърза да надигне манерката.

— Не се бави — извиках му. — Ако не действаш веднага, отварата няма да подейства.

Той се поколеба — доста дълго впрочем — и взе да се озърта, сякаш се канеше да насъска робите си срещу нас. Те се скупчиха още по-плътно около него, пъшкаха и го умоляваха да ги хвърли в атака. Само че той се обърна, изправи се в целия си ръст и отвори уста. Всмука въздух, толкова много и толкова силно, че звукът беше като хленча на хиляди призраци, които плачат за освобождение. А после духна.

Задуха зловонен вятър, толкова силен, че корабът подскочи напред. Толкова силен, че мнозина изпопадаха по палубата. Вятърът ревеше навсякъде около нас, после връхлетя другите кораби от флотилията, понесе се през равнината от водорасли. А после спря така внезапно, както беше започнал. Горещият влажен въздух стана хладен и огромни черни облаци плъпнаха по небето. Стрикер едва бе успял да даде нужните заповеди, когато нов ураганен порив се стовари отгоре ни. Морето изригна изпод водораслите и ние полетяхме напред с издути до пръсване платна. Зелено-кафявите брегове се разкъсаха и пред нас се отвори широк прав проход към открито море. Вятърът донесе до ушите ми слаби викове на радост, когато и на другите кораби разбраха какво става.

Изправих се, застанах на парапета и погледнах назад. Видях черния силует на Елам да стои на същото място. Движехме се бързо и фигурата му бързо се смаляваше.

Миг преди да изчезна напълно, той нададе мощен вик, който изгърмя през воя на вятъра:

— Излъга ли, Антеро? Излъга ли?

А после се озовахме сред открито море, далеч от чудатия си затвор. Повече нито видях, нито чух Елам, и слава на боговете за това.

Какво казваш, писарю? Питаш дали съм казала истината на демона? Че отварата ще го излекува? Обиждаш ме. Нима се съмняваш в мен? Добре де. Ще кажа само едно. Ако ти се случи да плаваш отвъд огнените рифове и да попаднеш в безветрие сред водорасли… не споменавай името ми пред тамошните богове, когато ги молиш за вятър.

Магическата буря скоро утихна и бе заместена от бързи естествени ветрове, които възродиха духа и надеждите ни. Дори Чола Ий и Фокас бяха в добро настроение, когато се събрахме да разгледаме пръчкокартата на Чаар, която Фокас обяви за точна, поне що се отнася до ориентирите, които самият той беше отбелязал, преди да се натресем в леговището на демона. Решихме да се отправим към далечното царство Кония и да потърсим помощ от цивилизования народ, който беше описала Чаар.

— Няма начин да нямат подробни карти на тези морета — каза Чола Ий. — С тяхна помощ скоро ще вдигнем платна към къщи.

Лично аз имах някои съмнения — Чаар беше твърде глупава, за да ни подведе съзнателно, но дали глупостта не изкривяваше и преценката и за конианците? Ала какъв друг избор имахме всъщност? Отърсих се от притесненията и се присъединих към празненството. А празненството онази нощ си го биваше.

Плавахме много седмици и все повече се уповавахме на пръчкокартата, защото посочените в нея ориентири неизменно съвпадаха с онова, което виждахме с очите си. Един ден се събудих в страхотно настроение, друго такова не помня и до днес. Изхвръкнах на палубата, пълна с енергия и доброжелателство. Заварих Полило да се упражнява — вдигаше огромно буре. Видя ме и го остави на палубата. Дъските изскърцаха под тежестта му.

После вдиша дълбоко и гърдите й се издуха до такива размери, че на моряците им изпопадаха очите.

— Какъв страхотен ден — възкликна тя. — Не съм магьосник, капитане, но мога да се закълна, че днес ще ни се случи нещо страхотно.

Разсмях се в съгласие, а после отидох при Гамелан за ежедневното хвърляне на кости. И той беше в повишено настроение като мен, решеше си брадата и ме подкачаше каква велика магьосничка съм щяла да стана, когато приключел с мен. Този път реших да не му се впрягам. Извадихме костите и ги хвърлих. Гамелан се разкудкудяка, когато му описах подредбата им, защото вещаели, че непосредственото ни бъдеще е от добро по-добро. На мен не ми изглеждаха по-различно от всеки друг ден, но реших, че нещо греша.

След час се върнах на палубата и бавно тръгнах покрай парапета да се порадвам на слънцето и свежия въздух. А после вахтеният извика: „Земя!“, и аз проточих врат да видя какво ни чака на хоризонта.

Видях светлосиня мъгла с тъмно очертание в основата. Мъглата се вдигна и сърцето ми подскочи развълнувано, когато пред очите ми се разкри великолепен остров. Остров, който тънеше в изумрудени отсенки и ни зовеше със сладки обещания и още по-сладки мечти.

12Сарзанът

Колкото повече наближавахме острова, толкова повече растеше радостта ни, почти все едно се връщахме у дома. Основание за чак такава радост нямахме, но след последните седмици на бездействие и мрачни перспективи спокойствието тук беше добре дошло за всички ни. Морето беше в унисон с настроението ни — вълни почти нямаше, само рано сутрин лек бриз откъм сушата накъдряше водата и рошеше косите ни. Открих дори, че се усмихвам без нужда на Стрикер, сякаш той беше съвсем приемливо човешко същество, а после се ухилвах още по-широко на собствената си мекушавост.

Моите жени, а дори и част от моряците, за които мислех, че са виждали всичко, което има да се види по широкия свят, виснаха като залепени по перилата. Любопитен тюлен изскочи на повърхността пред носа на кораба ни, после се гмурна и заплува към кърмата — толкова близо до повърхността, че ясно виждах движението на мускулите под гладката му кафеникава кожа.

— Може и да не се окаже чак толкова лошо — замечтано отбеляза Корайс, — ако глупците, които вярват в прераждането, се окажат прави. Не бих имала нищо против да се преродя в тюлен.

Дойде ми да й отвърна с нещо саркастично — например, че би било добре да се прероди във води, които ловците на тюлени още не са открили, — но после реших да не го правя. Корайс рядко се отпускаше така и не исках да й развалям настроението.

Гамелан също изглеждаше доволен, за пръв път откакто загуби зрението си. С риск да разваля неговото настроение, го попитах дали долавя нещо, което да вещае опасност откъм сушата, която наближавахме. Той се усмихна и поклати отрицателно глава.

Островът приличаше на присвита ръка — пръстите ограждаха залива, а земята в центъра се издигаше в плато. Прецених, че е дълъг приблизително десет мили и широк — шест. Целият тънеше в зеленина, така зелена, че те заболяваха очите. Стори ми се, че върхът на платото се белее, но после се вгледах по-внимателно и реших, че съм се излъгала.

Водата стана по-плитка, когато навлязохме в залива, а океанът придоби кристалносин нюанс като цвета на най-чист диамант. Една от гвардейките посочи развълнувано и видях първо един делфин, а после и другаря му. Плуваха на трийсетина метра един от друг покрай кораба и сякаш стискаха нещо в челюстите си. Стори ми се, че съзирам нещо да блещука на челата им, като отражение от диадемата на принц. На известно разстояние пред тях зърнах пасаж сребристи рибки, които се опитваха да избегнат съдбата си на обедно блюдо за делфините. А после корабите ни отминаха напред и разпенената вода скри сцената от погледа ни.

Чух някой да вика от съседните галери. Беше Чола Ий — даваше указания флотилията да се равни по неговата галера. Колкото и да беше странно, този път нарежданията му бяха лишени от обичайните ругатни и цинизми. Денят явно беше омагьосал и него. В рамките на няколко минути изстрадалите ни кораби се събраха със свалени платна, полюлявани от леките вълни. По ватерлиниите бяха полепнали рачета и дълги повлекла от водорасли. Платната имаха нужда от сериозно изкърпване, корпусите бяха покрити с петна, дъсчената им обшивка бе очукана и нацепена. Отправих една кратка молитва този остров да се окаже поне наполовина толкова мирен и спокоен, колкото изглеждаше отдалеч. Имахме отчаяна нужда не само да попълним запасите си от храна и вода, а и да изтеглим корабите на брега за ремонт и поправки.

Нарежданията на Чола Ий бяха кратки и ясни — да заемем формация стрела, като половината кораби оформят върха на стрелата, а другите се подредят в колона отзад. Никой да не пуска котва или да пристава на брега без изрично нареждане от флагманския кораб. А после се случи нещо невиждано — адмиралът ме попита дали имам да добавя или коригирам нещо към така дадените заповеди. Навярно пътешествието дотук и преживените изпитания бяха убедили дори инат като него, че няма място за конфликти между нас. Имах да предложа само едно нещо — че може би ще е добре един от корабите да остане за няколко часа извън залива, в близост до ограждащите го носове, в случай че дебнат вражески кораби, готови да ни отрежат пътя към открито море и да ни задържат в този красив капан. Чола Ий се ухили широко и изрева:

— Добра идея. От тази жена ще излезе моряк. Капитан Медудут… вие ще останете на пост. Обещавам да ви запазим достатъчно от виното и момичките, нямайте грижа.

Отдельонните ми вече бяха дали необходимите разпореждания и гвардейките лъщяха в пълно бойно снаряжение; гребците спуснаха веслата и галерите запълзяха бавно и тържествено в просторната лагуна. Отначало изглеждаше, че сме първите хора, попаднали в този рай, което си беше съвсем възможно при един изолиран остров насред непознато море.

Клисара каза на Стрикер, че от залива би излязла идеална база на бойна флотилия. Стрикер изкриви устни в усмивка и каза:

— Да де, с малката подробност, че ше трябва да плаваш с години, преди да срещнеш нещо, дет’ си струва да го земеш на абордаж.

След няколко минути един от вахтените извика и ние хукнахме към перилата.

— По всичко личи, че не си първият, дет’ му е хрумнала таз идея, Клисара — каза Стрикер.

През средата на залива минаваше линия от шамандури. Привързани бяха на равни интервали една от друга и това ме наведе на мисълта, че предназначението им е да подпомогнат организираното приставане в редици, а не да причинят хаос и повреди на евентуалните нарушители. Опитах се да ги броя… десет, двайсет, може и повече да бяха. Заливът наистина можеше да приюти цяла флотилия. Корабът ни наближи шамандурите сред тишина — единствените звуци бяха шепотът на вятъра и плисъкът на греблата. Шамандурите представляваха големи дървени бурета, привързани с вериги към друга, по-тежка и много по-дълга верига, която лежеше на морското дъно. Явно не бяха тук отдавна — веригата на дъното беше ръждясала, но още не беше обрасла с водорасли. Стори ми се странно обаче, че тук-там в редицата има празнини, останали от потънали или строшени шамандури, празнини, които никой не беше отстранил. Сякаш хората, създали това импровизирано пристанище, си бяха тръгнали малко след завършването му.

Заобиколихме група вдадени в залива скали и видяхме онова, което бяхме очаквали да видим — белокаменни сгради покриваха склона, наредени като мъниста покрай калдъръмени улички чак до високата стена в подножието на скалистото плато.

— Военно пристанище — каза Клисара и аз го попитах защо смята така.

— На търговските кораби им трябват докове или вълнолом поне, за да разтоварят стоката си. Бойните кораби предпочитат да пуснат котва на известно разстояние от брега. Така се чувстват в по-голяма безопасност, а и могат да се изнесат бързо към открито море при нужда. Но ако не бяха шамандурите, това тук си е чиста проба рибарско селище. — Знаех какво има предвид. Покрай брега нямаше и помен от защитни укрепления или бойни машини.

Чувството ми на задоволство понамаля, когато си дадох сметка, че откъм градчето не идва нито звук. Нямаше ги крясъците на деца и на улични търговци, не се чуваше скърцане на каруци и фургони, нито мучене на впрегатни животни. Градчето тънеше в тишина и неподвижност. Не се виждаха никакви признаци на живот. В пристанището имаше само една лодка — потънало наполовина неясно петно край единствения док.

— Капитан Стрикер — наредих аз. — Подайте сигнал на другите кораби да останат на дрейф, където са в момента и да чакат по-нататъшни нареждания от адмирала. Ще изпратим разузнавателен отряд да огледа брега.

Стрикер не понечи да спори, навярно заради досегашния ни опит с туземците. Наредих на Полило да сформира разузнавателния отряд — две лодки, петнайсет жени.

Не се изненадах — понеже войниците са си войници и скуката ги плаши повече и от най-кървавата битка, — че най-добрите ми гвардейки се трупат развълнувано около Полило и че доброволките са два пъти повече от посочената бройка, начело със самата Полило, също и Корайс, Исмет и кандидат-офицер Дика, която по мои сметки щеше да се превърне в същото огнедишащо чудовище като най-щурите от нас. Те — и другите — ме гледаха жално като изоставени кученца и очите им ме умоляваха да не ги оставям на борда.

Измърморих едно проклятие — защо вечно на мен се пада да съм лошата! — но се и подсмихнах вътрешно, защото да си командир си има и една положителна черта, а именно властта да решиш кой ще поведе експедицията. Полило и Корайс оставих да поемат командването, докато ме няма, Исмет определих за дясната си ръка по време на разузнавателната мисия, Дика също щеше да дойде с нас.

Спуснахме се в лодките, натоварени с бойна екипировка, и моряците загребаха към брега. Един от мъжете измърмори:

— Все едно некой магьосник ги е издухал право в небето. Призрачно село, на таквоз ми прилича.

Сержант Исмет му изръмжа да си затваря устата.

Лодките изстъргаха шумно в пясъка. Наскачахме бързо през борда, за да не улесняваме излишно враговете, в случай че ни чака засада. Дълбоката до бедрата вода беше топла и гостоприемна, такава изглеждаше и пясъчната ивица, простираща се до издигнатия крайбрежен калдъръм в началото на селото. Рибарски мрежи висяха прострени на стълбове, но не отскоро, както се виждаше от пръв поглед. Плажът беше загладен от вятъра, без следи от стъпки, ако не се брояха оставените от птичи крачка и разбутаният тук-там пясък от припичали се на слънце тюлени.

Пратих Исмет и още седем гвардейки да огледат крайбрежната улица в източна посока, а аз поведох останалите в западна. И тук не се чуваше нищо, освен крясъка на чайките и не се виждаше нищо, освен някой и друг плъх, пробягващ по калдъръма. Тук-там по улиците бяха нападали керемиди, съборени от покривите от бури. Зимни бури? Сега беше пролет, значи селото бе изоставено най-малко преди няколко месеца.

Иначе в селото нямаше нищо забележително, освен липсата на обитатели. Влязох с изваден меч в едно дюкянче. Оказа се точно такова, каквото човек би очаквал да намери в рибарско поселище — наполовина бакалница, наполовина магазин за рибарски принадлежности. Във въздуха се усещаше слаба неприятна миризма, чийто източник проследих до дървено ведро с отдавна развалила се стръв. По лавиците още имаше стока, макар и не много. Реших, че магазинчето едва ли е било единственото средство за прехрана на собственика си, иначе горкият би умрял от глад. Сигурно е имал малка ферма някъде зад селото или е излизал за риба в морето като клиентите си. Което ме накара да се запитам къде всъщност са се дянали лодките. Дали местните бяха отплавали вкупом, подгонени от предчувствие за беда, която така и не се е случила?

Влязох в задната, жилищната част на дюкяна… и впечатлението за мир и спокойствие се спука като сапунен мехур. Тук се беше вихрила борба на живот и смърт. Изсъхнала до черно кръв тъмнееше по леглото и завивките, по пода и стените. Някой беше умрял тук след отчаяна борба. Надзърнах през задната врата, която зееше открехната, но не видях нищо. Потръпнах, после се върнах по стъпките си през магазинчето и се присъединих към останалите жени от патрула. Това тук беше повече от странно. Но най-зловещо от всичко беше пълната липса на чувство за опасност, която откривах у себе си. Попаднала бях на странно и непознато място, но не съзирах никаква причина да съм нащрек, да си отварям очите на четири и да не свалям ръка от дръжката на меча. Насила си вмених бдителност — напомних си да се оглеждам за евентуална заплаха. Но нищо необичайно не последва и продължихме нататък.

Обходихме остатъка от крайбрежната улица, без да научим нещо повече. Поехме на бърз ход назад към лодките, където ни чакаше сержант Исмет. Провереният от нея участък също бил изоставен и със следи от борба. Но нямало нито трупове, нито кости, също като при нас. Който и да беше нападнал селото, или беше отнесъл труповете със себе си, или — нещо крайно нетипично за които да било нападатели — беше погребал жертвите си след клането. Хрумна ми, че може да са били търговци на роби, но пък те никога не опразваха така селата. Предпочитаха да отвлекат младите, хубавите и талантливите, а останалите оставяха, за да се размножават и да им осигурят нова реколта за в бъдеще. Но какво ли знаех аз за обичаите и нравите на тези далечни земи?

Пратих сержант Исмет да докладва на кораба и да предаде заповедите ми на капитан Стрикер и на Чола Ий. Нямаше данни за непосредствена заплаха, така че корабите можеха да хвърлят котва, но да останат в състояние на бойна готовност, докато не наредя друго. Като допълнителна предпазна мярка, исках още един кораб да се присъедини към галерата на капитан Медудут при входа на залива. Гвардията трябваше да слезе на брега в пълно бойно снаряжение. Щяхме да обходим и подсигурим острова. Казах също на сержант Исмет, че според мен ще е добре и безопасно корабите да пратят на брега екипи, които да попълнят запасите ни от вода — в западния край на селото имаше бистър поток, — но да не се отклоняват излишно и да бъдат придружени от въоръжени моряци.

След час гвардията вече бе стъпила на брега. Войниците на Чола Ий можеха и сами да осигурят безопасността на крайбрежния район, а вътрешността на острова не смятахме да проучваме — би било излишен риск с оглед евентуална атака откъм морето. Самото село се простираше само на няколко улици към вътрешността. На първо време нямаше да се занимаваме с платото и останалата част от острова. Ако не откриех причини за тревога, Чола Ий можеше да прати работни бригади отвъд селото, за да насекат и одялат необходимия за ремонта на корабите дървен материал, а междувременно два по два корабите щяха да се придвижат към брега и да изчакат приливът да ги изхвърли на пясъка. Едва тогава можеше да започне работата по изстъргването, запушването на пробойните и насмоляването на корпусите под ватерлинията, а моите гвардейки можеха с радост да се отдадат на ловни занимания, с които да попълнят хранителните ни запаси.

Гамелан, който беше слязъл на брега, без да го забележа, ме наближи, почуквайки с бастуна си, и попита дали може да дойде с нас. Няколко неща ми хрумнаха в отговор, но не изрекох нито едно от тях.

— Може пък — обоснова молбата си той — още да ми е останала малко сила, колкото да ви предупредя за наличието на опасност от магическо естество.

Не виждах причина да му откажа и наредих на две гвардейки да му помагат. Нямахме бърза работа, а ако ни нападнеха… е, Гамелан неведнъж беше повтарял, че не иска да го смятат за прът в колелата на експедицията.

Навлязохме в селото с извадени оръжия. Вървях отпред заедно с Дика. Корайс ме следваше на крачка, а Полило и знаменоска Исмет бяха поели ариергарда. Минавахме покрай магазинчета, къщи и всички други съставки на едно процъфтяващо поселище. Влязох в няколко къщи, като се опитвах да преценя предупредени ли са били хората за връхлитащата заплаха и колко време са имали да се подготвят. Обратно на онова, което със сигурност щеше да се разправя в казармите ни по-късно, ако и когато се върнехме в Ориса, по масите нямаше недовършени блюда нито следи от други дейности, зарязани без време.

С едно изключение — главното помещение на голяма странноприемница, което тънеше в останките на истински хаос. Разкъсани мехове за вино, строшени бутилки и чаши се валяха по пода, масите бяха преобърнати. Имаше и няколко големи петна от кръв. Прецених, че най-малко шест, ако не и десет души са били изненадани и заклани над питиетата си. Това, заедно с неоправеното легло в спалнята зад бакалията, ме наведе на мисълта, че смъртта е връхлетяла хората внезапно и през нощта. Продължихме нататък, готови за всякакви изненади. Само че и този път отсъстваше и най-слабото усещане за грозяща ни опасност. Беше все едно изследваме руините на цивилизация, отмряла по времето на баба ми.

Една от съгледвачките по фланговете се върна да съобщи за голяма сграда напред, в самото подножие на скалистото плато. Приличала на казарма. Ако съгледвачката ни беше права в предположението си, това беше първият знак за военно присъствие, освен шамандурите в залива. Тръгнахме към сградата.

Почти със сигурност беше казарма — дълга двуетажна сграда с охранителна будка отпред. И ето че за пръв път усетих бодеж на несигурност — усещане за опасност или за нещо нередно.

— Сержант Исмет при мен!

Тя се появи мигновено, а аз избрах още шест жени, всичките умели с меча, за да ни придружат в сградата. Полило и няколко други пратих да заобиколят отзад. Останалите заеха позиции за стрелба със заповед да наблюдават всички подстъпи към сградата.

Влязохме и открихме истинска касапница. Казармата беше приютявала поне двеста войници — разбрах го, защото сградата беше пълна с труповете им. Дори аз с мазолестия си войнишки непукизъм останах стъписана. Гледката явно беше поразила и другарките ми, защото не една и две ахнаха ужасено, чуха се и сподавени проклятия.

Страховитата сцена ми напомни за нещо и преди да съм хлопнала вратата пред спомена, той се появи — веднъж, когато бях съвсем малка, си играех в един от плевниците на татко с три попораснали котенца. По едно време те откриха гнездо на полски мишки сред сеното и изведнъж от дружелюбни и сладки създания се превърнаха в онова, което им повеляваха природата и дългът — с други думи, нахвърлиха се с мяукане и писъци върху мишките и изтребиха цялото гнездо, до крак. Но това очевидно не им беше достатъчно, защото се заплеснаха в игри с мъртвите и умиращите жертви. Някои изядоха, други просто надъвкаха. Точно това някой — или нещо — беше направил с бедните войници тук. Някои са били заспали, други са били на пост. Не че е имало значение. Видях строшени копия, счупени мечове и хубави доспехи от застъпващи се плочки, пръснати на парчета като изпотрошена глинена посуда.

От онази жестока нощ беше изминало време, но то не беше заличило и частица от ужаса. Някои от телата бяха изгнили до костите, други бяха изсъхнали като мумии и кафявите им устни разкриваха ухилени в мъртвешко веселие пожълтели зъби. Ала нито едно от телата — и мумифицираните, и скелетите — не беше цяло. Може би мършояди или гризачи бяха пирували с останките, а после бяха отнесли костите по някакви свои си причини. Може би.

Точно тогава чух музиката. Флейта. Идваше отвън. Не беше нужно да издавам заповеди — всички излязохме на бегом от казармата да открием източника на звука.

Идваше иззад казармата, където се издигаше голяма стена във форма на полукръг. Понечих да хукна натам, но спрях. Дадох знак и гвардейките се разтеглиха в бойна формация, после бавно тръгнахме напред. Заобиколихме края на стената и спряхме. Тук стената преминаваше в гигантска каменна балюстрада. Втора стена, подобие на първата, се издигаше от другата страна. В центъра бяха издялани големи стъпала, колосално стълбище по склона на платото. От двете страни на стълбището се спускаха драперии от злачни лиани, разцъфнали в цветовете на дъгата.

Музиката идваше от основата на тези стълби. Наистина беше флейта. На флейтата свиреше някакво странно създание. Със сигурност не беше човек, защото дори варварите от вечните ледове на далечния юг не са толкова космати, или така поне съм чувала. Не беше и маймуна, поне не от видовете, които бях виждала в горите и менажериите. Лицето му не беше нито човешко, нито маймунско. Най-точно бих го описала като лъвска муцуна, с огромни зъби, но без мустаци. На врата си носеше панделка с малък скъпоценен камък.

Създанието ни погледна с известен интерес, без да показва дори подобие на страх, и не спря нито за миг да свири. Мелодията на флейтата разказваше без думи за птици над бурно море, птици, които отчаяно търсят път към дома, отвени от вятъра, дом, който едва ли ще намерят отново.

Затаих дъх, когато разбрах от какво е направена флейтата. От човешка подбедрена кост, грижливо пробита и излъскана. Някакво движение привлече вниманието ми и аз се обърнах. Гераса, най-добрата ми стрелкиня, вдигаше лъка си и изпъваше тетивата с дясната си ръка.

— Спри — казах рязко и понеже гвардейките бяха научени на дисциплина, стрелата така и не излетя. Но и лъкът си остана изпънат. — Не да започваме война сме тук. Не знаем нито кои са били онези войници, нито защо са убити. Още по-малко дали този приятел тук има нещо общо със смъртта им.

Гераса ме стрелна с поглед и прочетох мислите й — никой войник не заслужава подобно заколение, нито паметта му да бъде поругавана от някаква си маймуна. Но все пак свали лъка.

Гамелан стоеше до мен, двете му водачки чакаха на крачка встрани. Понеже музикантът не даваше признаци на умора, аз обясних на магьосника за какво става въпрос, описах му съществото с флейтата и какво бяхме заварили в казармата. Гамелан мълча дълго. Въртеше глава, но все обърната към подножието на стълбите, сякаш можеше да ги види или да ги подуши като уловило дирята куче. Усмивка разтегли устните му.

— Не знам как да го опиша. Не е като да се връща силата ми — каза той и аз ясно долових усилията му да запази спокойствие. — Има нещо тук обаче. Представи си, че… все едно си стояла със затворени очи дълго, в пълна тъмнина, а после въображението ти започва да твърди, че виждаш нещо. Долавям магия тук, навсякъде около нас… но дали е добра или зла, не мога да кажа. Знам само, че е нещо, срещу което трябва да се изправим лице в лице.

Свирнята на създанието секна, сякаш чакала точно тези думи. „Маймуната“ скочи на парапета на стълбите, улови една лиана, изкатери се по нея и изчезна от поглед.

Вслушах се в себе си да видя дали долавям нещо. И наистина, имаше нещо тук, точно както го беше описал Гамелан. И това нещо се разбуждаше. Чувствах се като рибка току под повърхността на езеро, а някъде над калта по дъното му плува голяма щука. Но както и преди липсваше всякакво чувство за опасност и заплаха.

— Ще се качим по стълбите — реших. Пратих две жени да се върнат на плажа и да информират Чола Ий за намерението ни. После тръгнахме нагоре, през шест стъпала една от друга, така че да не улесняваме излишно стрелците или копиеносците в евентуална засада. Стъпалата бяха издялани съвършено в скалата, сякаш десетки каменоделци са вложили години в изпълнението на тази задача. Стигнахме до площадка и завихме — стъпалата преминаха в тунел, прокопан в самата скала, с хитро оформени прозорци, които от подножието на стълбите приличаха на естествени процепи. Стените бяха покрити с барелефи. Каменните пана разказваха история за кървави битки и странни градове на още по-странни острови. Опитах се да проследя нишката на разказа, така както човек разглежда гоблен, но смисълът ми убягваше. Изображенията ставаха все по-детайлни, все по-чудати и все по-кървави… затова скоро се отказах и отклоних поглед от тях.

Стигнахме до втора площадка. Оттук стъпалата излизаха на открито, издялани в самата скална стена. Над главите ни синееше небето, а скалите се издигаха високо от двете ни страни.

Спрях и погледнах назад да видя как се справят гвардейките ми. Някои дишаха тежко и аз изругах под нос, осъзнала за пореден път до каква степен пътешествие като нашето изцежда силите, без значение колко упражнения правиш или колко пъти обикаляш на бегом палубата под виковете на безмилостен сержант. Гамелан ме настигна. Помощничките му се бяха задъхали, но старият жрец почти припкаше, потропвайки с бастуна си, бързо и бодро, все едно бе три пъти по-млад. Продължихме нагоре.

— В оня проклет тунел май ми харесваше повече, поне имахме нещо над главите — каза Полило зад мен. — А оня хребет, дето стърчи над нас сега, като нищо може да вкара кофти идея в главата на някой, дето не ме смята за достоен другар по пиячка… или има удобен камък подръка.

Поизостанах, за да се изравним, и двете продължихме напред в мълчание, като се опитвахме да не броим стъпалата. А после стигнахме върха и излязохме под открито небе.

Платото представляваше огромна поляна. Ниски заоблени могили галеха погледа във всички посоки. Групи дървета стърчаха тук-там между могилите, потоци и езерца синееха на зеления фон. Само че този рай не беше с естествен произход — в средата на платото се издигаше разкошна вила с пръснати около нея допълнителни постройки. Беше построена от мраморни блокове и изглежда нея бях видяла да се белее, преди да влезем в залива. Беше многоетажна — два многоъгълни купола се издигаха в центъра й, свързани с покрита аркада. Попаднали бяхме в имение, което не отстъпваше и на най-добрата конеферма на Антеро… и дори я превъзхождаше.

Имаше някакво движение при къщата. Гвардейките се разгърнаха във V-образна формация, стрелкините по фланговете, охранявани от копиеноските, а в средата се скупчиха онези, които щяха да въртят мечове.

Движението придоби ясна форма — кон с ездач на гърба. И колкото повече наближаваше, толкова по-приказна ставаше гледката. Конят не беше обикновен кон, а зебра на бели и черни ивици, каквато бях виждала само един път — когато натоварен с екзотични животни кораб беше спрял в Ориса на път към двора на другоземски цар. Без седло на гърба й яздеше още един от странните зверочовеци, но този изглеждаше по-гротескно и от музиканта, защото беше облечен с червени бричове до коленете и зелена куртка. Зебрата спря сякаш по своя воля и ездачът се изсули от гърба й.

Огледа се любопитно, после тръгна право към мен. И той, както и другият, носеше скъпоценен камък на шията си. Зверочовекът се поклони, извади плочка от слонова кост от джоба на куртката си и я протегна към мен. На плочката имаше само две думи:

Поздравът беше написан на орисиански.

Зверочовекът не изчака отговор, а пак се метна на зебрата. И пак сякаш по своя воля животното отпраши в галоп, не към вилата с куполите, а към една голяма конюшня в далечината.

Казах на Гамелан за плочката и го попитах дали странното усещане, за което беше споменал, се е усилило.

— Не — отвърна той. — Знам само, че трябва да продължим напред.

Продължихме. Поехме към вилата в разгърната формация с подсилени флангове. Сградата се оказа дори по-голяма от предварителната ми преценка, и по-далеч. Всъщност доста далеч — на цели две мили. Когато наближихме, различих градини, лабиринт от едната страна, изкуствени езерца с рибки и други подробности от луксозно естество. Ала не видях нито един от очевидно многобройния екип градинари, нужни за поддържането на този грижливо фризиран парк.

Входна алея извиваше пред къщата, достатъчно широка за половин дузина карети и насипана с натрошени бели миди, които хрущяха под ботушите ни, докато вървяхме към входа — трийсет стъпки високи двойни врати в средата на просторна колонада.

Дадох заповед за спиране и гвардейките автоматично се строиха, сякаш се подготвяха за инспекция от принц или военачалник.

След миг вратите се отвориха и навън излезе мъж.

— Поздравявам ви с добре дошли в Тристан — каза той на орисиански, а гласът му иззвънтя като тежък гонг, приканящ като чаша ябълково вино с подправки в мразовита зимна нощ. — Аз съм Сарзанът и отдавна чакам появата ви.

Мина ден, откак освободих писаря, като му обясних, че не съм сърдита, а просто ми трябва време да обмисля с какви думи да продължа разказа си. Това време ми трябваше не защото ме е страх да разкажа какво се случи. Всички грешим и единственият грях е да допуснем два пъти една и съща глупост.

Често се случва, срещнеш ли някой велик човек, някой, под чиито стъпки земята трепери, спомените ти за тази първа среща да не отговарят изцяло на действителността. А Сарзанът определено спадаше към категорията на великите, защото това определение не прави разлика между добро и зло, а описва само мащаба. Не искам мисълта за случилото се по-късно да хвърли сянката си върху онова, което видях и почувствах на острова, когато за пръв път видях онзи мъж. Сега обаче думите ми са готови.

Бихте могли да сбъркате Сарзана с богат търговец. Беше облечен с туника с широки ръкави и яка. Крачолите на панталоните му се разширяваха в клош също като ръкавите. И туниката, и панталонът бяха в наситено цикламено и този кралски цвят му отиваше сякаш по рождение. Материята приличаше на тежка коприна. Коланът му беше от преплетени тюркоазени каишки, а изпод панталона надничаха върховете на ботуши с цвят на слонова кост.

Сарзанът беше малко под средния ръст, но не и под средното тегло. Очевидно не страдаше от липса на апетит, но не беше и ненаситна свиня като Чола Ий. Беше гладко обръснат и с напудрени бузи. Напомадената му коса падаше на букли до раменете и изглеждаше фризирана от майстор на машата буквално минути преди официалната му поява. Лицето му беше по-скоро кръгло, с много тъмни вежди и добре оформен мустак. Видиш ли го по орисианските улици, сигурно би го взел за чуждестранен богаташ и нищо повече. За човек, натрупал състояние и уважение.

А после погледнах в очите му. Кълна се, че спомените не ми играят лоша шега и че онова, което ще ви разкажа сега, е същото, което видях в онзи момент. Очите му бяха бездънни и изразителни. И бяха тъмни — не мога да кажа дали бяха наситено зелени, сини или черни обаче — и грееха със спомена за величие. Най-доброто сравнение, което ми идва наум, е това с очите на уловен в клетка орел, който си спомня как ноктите му разкъсват плячката; или с блясъка в жълтите очи на ловен сокол, когато му свалят качулката и погледът му попадне върху яребицата в полето.

Не. Дори и на пълна с хора улица, дори в богаташки квартал, Сарзанът не би останал незабелязан, зърнеш ли очите му.

На последното стъпало той спря и се поклони.

— Нищо не ви заплашва — каза и ме обзе непоклатима увереност, че казва истината. — Може да повикате корабите, които оставихте на пост извън залива, и да пуснете на брега толкова от моряците, колкото сметнете за нужно. Тук нищо не ви заплашва. Не очаквам да приемете със сляпо доверие думите ми. Долавям, че помежду ви има двама, които притежават Дарбата. Единият е бил наранен жестоко, усещам го… — Аз пък усетих как Гамелан се размърдва току зад мен. — А другият, простете, другата, е млада и тепърва проправя пътя си към силата.

Свалих шлема си и се поклоних.

— Поздравявам ви от името на Ориса — казах, но се въздържах от коментар по повод намека му за магьосници сред нас. — Виждам, че владеете силите на магията и сте онова, които ние сме свикнали да наричаме жрец. Долавяте ли нещо от нашата история?

— Нещичко — каза той. — А онова, което ми убягва, ще ми разкажете сами. Но не му е сега времето. Знам, че идвате отдалеч и сте преживели страховита битка, а след победата, която едва не ви е унищожила, сте преминали през нови изпитания. Сега обаче сте в безопасност. Можете да останете тук колкото искате и колкото е необходимо, за да стегнете флотилията си. Каквото намерите, било като инструменти, било като материал, можете да използвате по свое усмотрение. Можете да се настаните долу в селото или тук, на платото. Казармите са достатъчни и за далеч по-многобройна войска от вашата. Прясната вода, плодовете на дърветата и дивораслото зърно са на ваше разположение. Може да ходите на лов и риболов където пожелаете. Ще помоля само да не посягате на същества, които ходят изправени. Както и на такива, които носят моя знак — скъпоценен камък на челото или около врата. Те са мои слуги и приятели и съм се заклел да осигуря безопасността им. За това настоявам и всеки, който наруши закона, ще бъде наказан, а наказанието ще е най-сурово. — Сега всички виждахме блясъка на авторитет и власт в очите му.

Отърсих се от хватката, в която този странен тип беше стегнал умовете ни, и казах:

— Идваме с мир и не сме нито глупаци, нито деца. Съобразяваме се със законите на страната-домакин. — Тук вложих доза стомана в гласа си и продължих: — Дотогава, докато към нас се отнасят като към почетни гости. Ако това споразумение не бъде зачетено… — Не довърших изречението, нямаше и смисъл.

— Добре — каза Сарзанът. — Вече пратих долу един от своите… слуги да приветства останалата част от хората ви и да покани офицерите, най-вече онзи, когото наричате Чола Ий, в моята вила. Капитан Антеро, ако желаете, сега е моментът да дадете заповед „свободно“ на бойците си. Нека се освежат, преди да седнем на трапезата.

Замислих се. Абсурдно би било да приема на доверие захаросаните му думи, но и сега, както преди, не долавях нищо тревожно, само спокойствие и гостоприемство. Хвърлих поглед на Гамелан, но той беше вдигнал лице с лека усмивка, сякаш да го сгрее под лъчите на топло следобедно слънце.

— Благодаря ви, Сарзан — казах аз. — Признателни сме, че ни посрещате така радушно в царството си.

Изражението на Сарзана се промени внезапно, помрачня.

— Царство? — повтори той и гласът му също се промени. Все едно буреносен облак се беше дотъркалял изведнъж насред ясно небе. — Аз, който някога управлявах земи, така обширни, че никой човек не можеше да ги преброди за цял живот? Това тук не е моето царство. Това е моята гибел, капитане. Моето заточение. Изпратен бях тук, за да умра!

До средата на следобеда всичките ни кораби бяха пуснали котва в пристанището и повечето хора бяха слезли на брега. Сарзанът беше казал, че ще прати слугите си да почистят казармата от труповете, така че хората ни да се настанят там. Ала всички, които чуха предложението му, потръпнаха колективно при мисълта да прекарат дори една нощ в споменатата морга. Реакцията ни не убягна на Сарзана и той каза, че сме добре дошли да отседнем на платото, ако така предпочитаме — неговите врагове се били погрижили щедро за сградния фонд, преди да го заточат на острова.

Корайс събра смелост и го попита какво се е случило в селото.

Сарзанът се усмихна, но усмивката му нагарчаше. После каза, че рано или късно ще научим, но предпочитал да ни разкаже историята си в хронологичния й ред, а тази случка била към края й. Освен, добави той, ако уважаемата легатка не се притеснявала, че случилото се с онези негодници касаело по някакъв начин собствената й съдба? Макар в думите му да се прокрадна известна острота, никой не се засегна. Корайс само сви рамене и каза, че островът си е негов. Странното чувство на удовлетворение все още обгръщаше всички ни, сякаш проблемите ни най-после бяха стигнали окончателния си край.

Предложението на Сарзана беше щедро, но нито аз, нито Чола Ий бяхме склонни да се установим толкова далеч от корабите. Да не говорим, че изкачването по стъпалата щеше да затрудни и забави излишно ремонтните екипи, което беше недопустимо предвид лошото състояние на галерите.

Решихме малка група гвардейки начело с Корайс да се настани на платото, най-вече за да държи под око Сарзана. Останалите щяхме да използваме празните къщи на крайбрежната улица, след като ги почистим основно. Аз и адмиралът установихме щабквартирите си в две странноприемници. Онази, която си избрах аз, имаше просторни стаи на втория етаж, които реших, да използвам като жилищна част за себе си, Полило и кандидат-офицер Дика. Намислила бях да я направя легат, ако оцелее в следващата ни битка, а официалната политика да не се правят повишения без одобрението на по-висш офицер — разбирайте, мъж — да върви по дяволите. Дългото плаване ми беше дало време да помисля върху много неща, които в Ориса бях приемала като нещо нормално. Когато се върнехме у дома, щеше да има промени.

Сарзанът ни уведоми, че е планирал празненство за добре дошли. Приехме с уговорката, че постовите по корабите и част от гвардейките няма да присъстват. И ще празнуват с корабни порциони. А утре, ако никой от нас не получеше хранително отравяне, можеха да си спретнат истински банкет. Това беше обичайна практика на непозната територия, където отровата може да е обичайно средство в управленския арсенал на местните владетели.

Сарзанът се намръщи, когато му казах, че няма да се възползваме докрай от гостоприемството му, и това ме накара да отбележа — с известна острота в тона, — че ние също си имаме обичаи. Той се усмихна, без да се засегне, и усетих как последните останки от подозрението ми се стапят като ланшен сняг. Той каза, че обичаите са нещо похвално и че според него обикновените хора заслужавали банкет в чест на делата си не по-малко от всеки лорд или офицер. Самият той открай време прилагал на практика убеждението си, че аристокрацията и селяните е редно от време на време да се смесват.

— Ако не друго — каза той с още по-широка усмивка, която не стигна до очите му, — установил съм, че и най-изпадналият селянин или моряк са по-интересни събеседници от изисканите дами и господа в двора.

Останах дълбоко впечатлена, същото важеше и за жените ми. Самите ние спазвахме този принцип по време на битка — хранехме се и живеехме заедно без значение на ранга, — но в мирно време дори Маранонската гвардия имаше отделни столови за сержантите, офицерите и редниците. Отбелязах си да помисля върху думите на Сарзана. Навярно си заслужаваше да въведа и тази идея в хваналите паяжина армейски обичаи, когато се върнем у дома, поне що се отнася до гвардията и нейните порядки. Само Чола Ий и някои от офицерите му свъсиха вежди при мисълта, че ще делят една трапеза с простите моряци, но никой не изрече на глас негодуванието си.

Изкъпахме се на смени и направихме всичко възможно да придадем блясък на доспехите си. Уви, резултатът беше по-скоро жалък. Униформените ни туники бяха на петна от солените морски пръски, а броните ни бяха изгубили безнадеждно блясъка си, колкото и да ги лъскахме. Медните повърхности бяха придобили красив зеленикав оттенък, който отстранихме с цената на промишлени количества пепел и ругатни. Поизбелихме кожените портупеи с наличното масло и белина — надявах се, че ще ни остане време да скроим и обработим нови кожи, преди да отплаваме. Красивите ни обкичени с пера шлемове също не бяха понесли добре пътуването и приличаха на разрошени от ураганен вятър морски птици. Само оръжията ни грееха без петно от ръжда или мръсотия.

Колкото до самите нас, приличахме на сбирщина вещици. Полило хвърли поглед в огледалото между два прозореца и изпъшка.

— Това не е коса, а парцал за бърсане на под — обяви тя, стиснала шепа от кестенявите си къдрици.

Опитах се да измисля нещо утешително, но Полило беше права. Самата аз изглеждах дори по-зле, защото светлата кожа и русата коса са първите, на които налита времето в инстинкта си за разрушение. Бяхме се ресали и мили, а при възможност мажехме косите си с олио, но морето и соленият въздух се бяха подиграли безмилостно с усилията ни. Докато плавахме, това не ни се струваше важно, защото всички изглеждахме еднакво зле, а и на кого му пука какво мислят моряците за външния ни вид. Сега обаче, когато ни предстоеше банкет — макар че нямаше кого да впечатлим, освен Сарзана и неговите получовеци, — изведнъж се почувствахме засрамени.

Все пак направихме възможното с подръчните ни материали и време. И от това се роди още една история, която моите жени щяха да разказват, докато аз предвождам гвардията, а и след това.

Местните селяни явно бяха държали на чистотата, защото вани за къпане — и дървени, и метални — не липсваха, дори напротив. На двама от моряците на Чола Ий им хрумна неразумната идея да ни позяпат скришом, докато се къпем. Единият си изкара счупена ръка благодарение на Полило, която метна по него ведро, другият се отърва с натъртени ребра там, където го уцели затъпената стрела на Гераса.

Онези от нас, които предпочитаха крайниците си обезкосмени, наточиха ножове и бръсначи и се обръснаха. Зачудих се, докато псувах заради третото поред порязване, защо никой жрец не се е сетил да измисли депилиращо заклинание, а после си дадох сметка, че мъжете се гордеят с космурляците си, а женските нужди в това отношение са последната им грижа. Чувала бях слухове, че някои от най-изтънчените куртизанки в Ориса обезкосмявали изцяло телата си, и това ме наведе на заключението, че въпросното заклинание все пак съществува. Никога не ми беше хрумвало, че магията може да се използва и за такива дребни, ежедневни неща, поне докато Гамелан не започна да ме обучава.

Тъкмо това стана причина за нещастието ми. Пъшках разочаровано, вперила ужасен поглед в съдържанието на козметичната си чантичка, когато чух и други жени да се оплакват. В багажа на една гвардейка няма много място за глезотии, а ето че и малкото хитринки за разкрасяване, които носехме, бяха пострадали по-зле и от телата ни. Пудрите ни се бяха спекли, маслата се бяха сгъстили или изсъхнали напълно, кремовете се бяха пресекли, а ружовете — напукали. Този крайно неприятен факт, както и посоката, в която бяха поели мислите ми преди малко, породиха внезапен пристъп на вдъхновение. Щях да оправя работата. Извиках на сержантите да съберат изсъхналите мазила, като се погрижат всяка жена да отбележи своите. Позамислих се и сложих собствените си неща най-отпред. Взех малко чиста дъждовна вода от една цистерна, набрах благовонни цветчета от един храст, взех малко олио от кухнята на странноприемницата, а накрая и шал в ярки цветове, който намерих в един шкаф. Допрях шала до останалите съставки и реших, че съм готова.

Трябваше ми само някаква богиня. Първо се сетих за Маранония, разбира се, но веднага отхвърлих кандидатурата й. Ако чуеше молитвите ми, сигурно щеше да ме превърне в глиган, задето я занимавам с нещо толкова тривиално като пудра за лице.

Напрегнах ума си за някакъв друг бог, но за жалост — понеже бях истинска орисианка, тоест пропита от траен скептицизъм — личният ми пантеон включваше единствено Маранония, фамилното божество на домашното ни огнище, боговете-закрилници на града ни и от време на време разни други висши създания, към които бях отправяла формално молитвите си по политически причини на публично място. Само суеверните селяци и чуждоземците си имаха големи и малки богове за всяка дреболия от живота. Попитах събралите се жени дали не знаят за някоя богиня, която би могла да ни помогне, но ми отговори продължително мълчание.

Накрая Полило светна и каза, че когато била съвсем млада, имала една приятелка.

— Като сърничка беше — размечта се Полило, — но предпочиташе мъже, при това колкото по-космати, толкова по-добре, така че не ми обръщаше никакво внимание. Но добре помня, че все се молеше на някаква богиня… как й беше името… чакай да помисля… сетих се! Хелтот. Не, Хелот. Да, така беше. Сигурна съм.

Междувременно почти половината гвардейки се бяха събрали наоколо и ми ставаше все по-ясно, че правя струвам, не бива да се излагам.

Така че подхванах заклинанието:

Докато припявах, докосвах с шала всяка от кутийките, като внушавах на олиото, цветчетата и сладката вода да подмладят пудрите ни. Стори ми се, че зърнах някакъв проблясък, и погледнах към своята кутийка. Изглеждаше чистак нова, драскотините и чукнатите места след десетките военни кампании в мешката ми бяха изчезнали.

Боя се, че позволих на ентусиазма си да надвие здравия разум, но пък това беше първото ми истинско заклинание, лично мое от началото до края. Помня дори, че изписках:

— Успях!

Корайс първа отвори кутийката си, като изпревари дори мен. Зяпна… а после избухна в смях, смееше се и се държеше за корема, все едно някой я гъделичкаше с перо по петите. Разбрах, че нещо дяволски се е объркало, и отворих своята кутийка. Заклинанието ми наистина беше сработило добре. Малко прекалено добре обаче. Мазилата ми наистина се бяха подмладили и кутийката ми беше пълна с миш-маш от изходни съставки — бадеми, преди да ги смачкат, за да извлекат маслото; листа от роза, оловен прашец, краве масло, зехтин и всички останали неща, които опитните майстори стриват и смачкват, за да направят от тях мазила за разкрасяване.

И докато смехът около мен преминаваше в истеричен кикот, разбрах, че ще мине много дълго време, преди гвардията да забрави как капитан Антеро е върнала времето назад.

Преди да поемем под строй нагоре по стълбите към платото и обещания банкет, дръпнах Гамелан настрани. Той също се беше издокарал. Бях пратила две от жените да му помогнат, като ги предупредих, че ако чуя от него и най-малкия намек за недоволство от отношението им, хич да не се чудят кой ще отговаря за почистването на клозетите през следващите няколко месеца.

Зададох му същия въпрос, който му бях задала и преди да слезем на брега — дали долавя магии, насочени срещу нас.

Той каза, че не усеща нищо подобно.

— Но едно нещо мога да ти кажа, макар да съм сигурен, че си го осъзнала и сама. Този Сарзан е могъщ магьосник, толкова могъщ — чувствам го, нищо, че силата ми я няма, — колкото най-могъщите, за които съм чувал. Нещо повече, усещам, че е притежавал власт и на управник, а не само на магьосник.

Като властелините ли? — попитах.

Гамелан се замисли, преди да отговори.

— Донякъде. Има разлика, макар че ми е трудно да я обясня. Властелините усвоиха магията и с нейна помощ си присвоиха трона, верни на ликантийските традиции. Този човек е различен. Усещам, че този Сарзан — ще ми се да знаех какво означава тази дума и дали е име, или титла — е придобил магическия жезъл и управленския скиптър по едно и също време, използвал е едното, за да умножи силата на другото, и после е върнал услугата, преди да падне от власт.

— Чудя се какво ли е станало?

— Всичките ми сетива долавят, че е бил велик управник, че е управлявал мъдро, макар и строго. Затова се чудя каква е била причината да падне от власт. Как и защо?

— Може би сам ще ни каже — предположих аз.

— Може би. Макар че вероятно ще чуем неговата версия за събитията. Защото никой управник, без значение колко справедлив е бил и колко време е минало, откакто е загубил трона си — по своя или чужда воля, — никой управник не е доволен от съдбата си. Ние обаче нямаме друг избор, освен да се оставим на вятъра, което и правим, откакто се бихме с властелина.

— А от него долавяш ли нещо?

— Не — каза Гамелан. — И слава на боговете. За последно… за последно усетих присъствието му, когато се събудих и открих, че съм сляп. Макар че и онова може да е било халюцинация, както сам се опитвам да се убедя и почти успявам.

— Почти — повторих аз. — Де да беше сигурен.

Гамелан кривна устни, но не каза нищо. Вместо това ме хвана за лакътя.

— Млада ми Рейли, отиваме на банкет. Гледай да седнеш близо до мен, за да не си сложа риба в чинията за месо. Искам да ми служиш за очи.

— Убедена съм — рекох сухо, — че това ти желание е продиктувано единствено от стремежа ти да спазваш етикета.

— Че каква друга причина бих могъл да имам, капитане? — с негодувание възкликна той.

Засмяхме се, после аз изревах няколко команди на сбралите се гвардейки. Време беше да тръгваме за банкета.

Трапезата може и да не беше най-странната, на която съм сядала, но определено заслужава място в челото на класацията. Самата трапезария представляваше просторна мраморна зала, окичена с гоблени с изображения героични и гротескни като барелефите в прохода към платото. Имаше предостатъчно място за всички ни, че и отгоре — в интерес на истината залата можеше да побере цялата ни експедиция в първоначалния й състав. Колкото до великолепието й, залата не отстъпваше на никоя друга, дори на Банкетната зала в орисианската Цитадела на магистратите. Осветлението беше силно, но не дразнещо, макар че никъде не се виждаха лампи или факли. Същото беше и с музиката — тя беше налице, но не и източникът й. Никъде не се виждаха музиканти, не забелязах и отделена със завеса ниша, където биха могли да се скрият.

Както беше обещал Сарзанът, бяхме подредени моряк до офицер и прашкарка до легатка и разговорът наистина се оказа по-интересен от скучната размяна на любезности по време на дворцовите банкети, които се е случвало да посещавам в Ориса поради ранга си. Ето една традиция, която определено си заслужава да възприемем.

Писарят нещо се мръщи — явно се чуди защо съм нарекла банкета странен, а още не съм обосновала с нищо твърдението си. Бих могла да му напомня за тогавашното ни положение, как само допреди ден сме се лутали като отронени листа в мъртво море, или че домакинът ни, седнал начело на масата между Гамелан и мен, изглежда, беше единственото живо човешко същество на острова. Ала и без всичко това вечерта си беше повече от странна.

Да вземем прислугата например. Състоеше се изцяло от зверочовеци като флейтиста и ездача, посрещнал ни на платото от името на Сарзана. Тези обаче бяха облечени по-чудато и от ездача. Носеха разнообразни облекла, всичките от скъпи платове и с изящни кройки, някои бяха нагиздени в обсипани със скъпоценни камъни рокли, други пристъпяха в роби с богати дипли като на градските съветници в Ориса; трети се пъчеха в позлатени брони, на които би завидял и генерал.

Сарзанът забеляза интереса ми и обясни:

— Това е моя приумица. Една от многото всъщност. Всеки от слугите е облечен като член на двора ми. По този начин се чувствам обграден от същите дами и господа като в миналото. Само дето — добави той и в любезния му тон се прокрадна горчивина, — само дето тук не се страхувам от предателство, както се страхувах в друг един дворец и в друго време.

Кимнах, осъзнала, че като всеки опитен разказвач, Сарзанът подготвя почвата за предстоящата си история, и се зачудих кога ли смята да ни я разкаже.

Въпреки натруфените си одежди зверочовеците се оказаха сръчни и пъргави сервитьори: раздигаха чиниите веднага щом те се изпразнеха и допълваха своевременно чашите.

И до днес помня менюто от онази вечер, помня всяко ястие, придружено с различно и съвършено подбрано вино. Започнахме с различни блюда, подбрани специално за разбуждане на апетита — хапки хляб, намазани със силно подправен хайвер; сурови стриди в черупките или печени с парченца свинско; задушени зеленчуци с подправки. Следващи бяха птиците, печени с гарнитура от винено желе. После се появиха сьомги, по една голяма риба за всеки трима-четирима от сътрапезниците, сервирани още димящи от грила, който бе оставил хрупкавите си следи по кожицата им, придружени със сос от масло и копър по избор — самата аз си цвръкнах само малко лимон. След това се появи гъста супа, направена от безброй различни гъби, като всеки вид бе запазил собствения си вкус и аромат, сякаш бяха приготвяни отделно, а не в една тенджера.

След това ни сервираха основното ястие — големи бутове от някакъв дивеч с желе от стипчиви диви ябълки и горски плодове, всичко това увито с ивици осолено свинско. Попитах Сарзана от какво животно е месото и той обясни, че било от един вид еднорога антилопа, която обитавала северния район на острова.

— Тези животни са истинско предизвикателство за ловеца — каза той, — защото никога не се събират на стада, а живеят поединично. Нямам представа как или кога се съешават.

— Самият вие ходите ли на лов? — попита Полило от мястото си малко по-нататък на масата.

— Не — каза Сарзанът. — Вижда ми се безсмислено да пухтя и пъшкам с вид на дебел глупак, който е решил да изгуби и последните остатъци от достойнството си, като търчи из гората по петите на нещо, което би предпочел да срещне за пръв път на трапезата си във вид на блюдо. Слугите ми се занимават с това. С лова и риболова.

— Не видяхме лодки — каза Полило. — Вашите… слуги… от брега ли хвърлят мрежите?

Сарзанът се усмихна.

— Тези тук — той махна към щъкащата около масата прислуга — не са единствените, които решиха да ми служат. Има също делфини… тюлени… ястреби… и други, които направиха същото.

Сетих се за двата делфина, които видяхме на път към острова. Плуваха успоредно един на друг и нещо святкаше на челата им. Дали пък не бяха държали краищата на опъната мрежа в устата си, а онова на челата им да бяха диадеми със същата емблема, каквато носеха зверочовеците?

— Решиха? — меко попита Гамелан.

— Признавам, че подготвих почвата с едно-две заклинания — каза Сарзанът. — Но какво от това? Сега тези създания живеят много по-добре отпреди. Тогава те ловуваха и сами ставаха жертва на други хищници, животът им беше кратък и изпълнен с борба. Всяка болест или буря ги сварваше безпомощни. Сега, в замяна на дребни услуги към мен — повечето от които, като риболова например, така или иначе бяха част от естествените им навици, — животът им е по-щастлив и спокоен.

Запитах се дали отнемането на свободата може да направи едно диво животно щастливо, но си замълчах. Същия аргумент бях чувала да излагат и звероукротители в менажериите. Гамелан също се въздържа от коментар.

Вечерята продължи. Почти всички се държаха прилично. Бях предупредила изрично гвардейките си да не прекаляват с виното и нито една от тях, дори Клижес, най-голямото пиянде сред нас, не си позволяваше повече от някоя и друга глътка. Трима-четирима от моряците обаче, понеже си бяха моряци, решиха да се възползват от възможността. Единият върза толкова бързо кънките, че понечи да запее откъм долния край на масата. Сарзанът, изглежда, не забеляза, не се промени и приятният му сладкодумен маниер на разговор. Само хвърли поглед към пишман пиячите и те внезапно се умълчаха.

По-късно една от моите жени каза, че моряците наистина изтрезнели внезапно, но преди това ги полазили силни тръпки, сякаш в рамките на няколко секунди ги затиснал ужасен махмурлук. Явно Сарзанът контролираше трапезата си с нещо повече от гостоприемство и добри обноски.

Вечерята завърши с разнообразие от десерти — плодове, ядки и така нататък, — придружени от различни видове сирена, каквито никога не бях опитвала.

Тъкмо си дояждах, когато настана раздвижване. Гвардейките и моряците наставаха и се взеха учтиво довиждане, все едно бяхме в казармената столова и виното току-що е привършило. Отвън долетяха виковете на сержантите, които ги строяваха, и преди да съм затворила провисналата си челюст, те вече маршируваха през платото.

В голямата зала бяхме останали само Чола Ий, Гамелан, Корайс и аз. За миг ме обхвана тревога, а после мярнах на входа сержант Бодилон, която бях оставила тук с Корайс да държат под око Сарзана. От двете страни на вратата стояха гвардейки на стража, всяка с копие в ръка и бдително изражение на лицето.

Сарзанът ме погледна и каза:

— Капитан Антеро. Простете, че прекрачих границите, но ми се стори, че вашите жени ще се чувстват по-добре, ако се върнат в квартирите си. Денят им беше дълъг и уморителен. Същото важи и за вашите моряци, адмирал Ий.

По някаква причина никой от нас не възрази, нито се разтревожи от магиите на Сарзана. Топлото чувство, с което се отличаваше целият ден, сега обгръщаше раменете ни като вълнен плащ в мразовита нощ.

— А сега — продължи той, — нека се преместим в друга стая и там да продължим разговора си. Аз знам почти всичко за вас. За вас и за родната ви земя. Знам как сте преследвали отдавнашния си враг и как сте го победили. Знам какви опасности сте преживели по пътя насам. Знам и какво ви предстои… Вие обаче не знаете нищо за мен.

После се усмихна.

— Е, това е на път да се промени… Ще ви разкажа своята история и как се превърнах в Сарзана; ще ви разкажа за злото, което провали мен и великата цивилизация на Кония.

13Владетелят на Кония

Сарзанът се обърна и тръгна към изхода на голямата зала. Нито ни заповяда, нито ни покани да го последваме, но ние и без това знаехме, че трябва да го направим. Корайс прихвана Гамелан за лакътя и ние тръгнахме след него. Зверочовеците разчистваха масата и не ни обърнаха внимание.

Минахме по дълъг коридор, който приличаше на музей — сигурно имаше поне стотина предмета на изкуството, от картини и скулптури до пъстри носии на различни народи.

Накрая се озовахме в кръгла стая с кръгло огнище в центъра. Макар вечерта да беше топла, в огнището пламтеше огън, но топлината му не създаваше тягостно чувство. Около огъня бяха разположени удобни канапета и малки масички, на които бяха сервирани чаши и бутилки.

— Използвах една малка хитринка, за да узная какво питие предпочита всеки от вас — каза Сарзанът в опит да възроди лековатия тон на разговора около трапезата. — Надявам се ще ми простите това нахлуване в личното ви пространство.

Настанихме се и аз познах бутилката пред себе си — съвършено копие на талия, сладкото десертно вино, което именията Антеро произвеждаха от няколко поколения и пазеха само за най-почитаните си гости. Приготвяше се от грозде, което е оставено на лозите да презрее и се бере в най-голямата си сладост, а след това се събира в голяма каца, където да го смачка собствената му тежест. За миг забравих къде се намирам, а после сълзи замрежиха погледа ми при мисълта колко далеч е родният дом и че може никога вече да не го видя. За последен път бях пила от това вино преди години, когато реколтата беше достатъчно богата, за да оправдае приготвянето му, чиято технология беше свързана с твърде голяма от търговска гледна точка фира. Бяхме си поделили бутилката с Трис в дните, когато помежду ни имаше само копринена любов.

Извърнах лице, та Сарзанът да не види сълзите ми. Чола Ий изсумтя и отбеляза без особена охота колко удивително било, че лорд Сарзанът е осигурил най-хубавата напитка от родната му страна — дестилирана течност от черешови костилки, която, изглежда, малцина били в състояние да оценят по достойнство.

— Ще ви помоля да не ме титулувате с „лорд“ — каза Сарзанът. — За всички конианци титлата ми няма нужда от допълнителни финтифлюшки.

Кимнах замислено. Един от въпросите на Гамелан беше намерил своя отговор. Отделих с върха на ножа си восъчния печат от гърлото на бутилката, извадих тапата, налях малко вино в чашата и отпих. Прикрих умело усмивката си. Магията на Сарзана не беше оправдала очакванията ми — в това вино се усещаше тръпчива нотка, каквато нашето грозде не притежаваше. Ала трябваше да призная, че хрумването му беше постигнало своя ефект, а и виното беше доста приятно на вкус.

— Тази стая — каза Сарзанът — използвам като напомняне за миналото. Огледайте се. — Двамина от нас се обърнаха, но не и аз. Аз не откъсвах очи от ръцете на Сарзана, така както ме беше учил да правя Гамелан, когато съм в компанията на магьосник — дясната над лявата, с дланта нагоре и леко присвити пръсти. Запаметих жеста, но не вярвах, че ще ми помогне с нещо, защото бях видяла как устните му оформят заклинанието, но не успях да различа думите, които каза. После се обърнах да видя какво толкова иска да ни покаже.

Картината, събудена от Сарзана, превзе сетивата ми. Намирахме се в разкошен дворец, дворец, който плячкосваха. Гоблените по стените горяха. Видях красиви жени, които пищяха, влачени от пияни мъже. Видях мародери, които пълнеха чаршафи с ценни вещи или ги трошаха и съдираха от любов към унищожението. Видях войници в доспехи — някои мъртви, след като са изпълнили последния си дълг; други загърбили честта и сами превърнали се в мародери. Видях мъже, а също и жени, облечени във фините дрехи на управляваща класа, да подстрекават тълпата в жаждата й за разрушение. А после останаха само мраморните стени, прошарени с нишки от екзотични минерали.

— Това беше денят на моето падение — каза Сарзанът. — В този ден моята обичана Кония изгуби последния си шанс за величие, свобода и мир. — Видях как устните му се стягат в отглас на усилията му да възстанови контрола над чувствата си. — Пазя свеж този спомен — продължи той, — защото не искам да омекна тук, в дългото си заточение.

— Би било добре може би — каза Гамелан със своя тих, но авторитетен глас — да започнете с това какво сте управлявали.

Устните на Сарзана се извиха.

— Благодаря ви, лорд Гамелан. Така и ще направя. Не съм свикнал да разказвам и все забравям, че на света има страни и народи, които не знаят нищо за Кония и някогашното й величие.

Седна на едно от канапетата и си сипа питие от стъклена кана, така прозрачно, че приличаше на вода.

— Моето царство — почна той — се намира далеч на юг оттук и ако ми простите поетичното залитане, бих го сравнил с пръснат в морето диамантен наниз, защото се състои от хиляди красиви острови, в центъра на които се възправя Изолда, най-красивият диамант от всички. Именно там е бил центърът на властта от незапомнено време. Климатът на островите е най-разнообразен, от пустинен през тропически до високи, покрити с глетчери планини в най-далечните южни точки, които така и останаха неизследвани. Самата Изолда е на три седмици път оттук при подходящ вятър.

— Толкова много острови — каза Чола Ий. — Всичките ли са населени?

— Повечето — отвърна Сарзанът. — И в това е голямата трагедия на Кония. Понякога изглежда, че всеки остров е отделна нация, коренно различна и от най-близкия си съсед. И още по-лошо, всеки остров е в постоянна война с останалите.

Видях Чола Ий да се усмихва и знаех какво се върти в главата му — щом всички са заети да се бият помежду си, значи пиратските набези биха били лесни като детска игра.

— Ние, конианците — продължи Сарзанът, — имаме само едно общо нещо помежду си — гореща кръв и огнен темперамент, склонност да прибързваме в преценките си, силно да обичаме и силно да мразим. Има една поговорка: „И един конианец да има до теб, значи не ти липсват нито врагове, нито приятели“. Боя се, че е съвсем правдива.

— Трудна страна за управление — отбеляза Корайс.

— Такава е… беше, наистина.

— По наследство ли получихте трона? — попита Чола Ий.

— Не. Също като вашия жрец и аз бях рибар. — Хвърлих бърз поглед към Гамелан и го видях как потръпва леко, преди да е овладял изненадата си. — Макар че и това не е съвсем точно — продължи Сарзанът. — Семейството ми владееше не толкова изкуството на мрежата и въдицата, а това на лодките, и още по-важно, на пазара. Имахме пет рибарски платноходки и десет други семейства ни плащаха данък.

— Значи не мога да се меря с вас — вметна Гамелан. — Моето семейство имаше само една лодка, с която ловяхме риба в реката, а не в морето, а дори нея не бяхме изплатили докрай.

— Може би щях да съм по-щастлив във вашето положение — каза Сарзанът, — защото тогава не бих свършил тук, на тази забравена от боговете и хората скала. Но пък сигурно е наивно да смятам така, защото… според мен човек се ражда за трона, та дори да е роден в канавка. Царуването е орис, а не професия.

Чола Ий май беше склонен да се съгласи с това наблюдение, а Гамелан смръщи леко вежди, но никой от нас не прекъсна разказа на домакина ни.

— Както казах, с нищо не бях по-различен от поне десетината други собственици на лодки на нашия остров, с едно-единствено изключение — още от най-ранната ми възраст моето семейство разбра, че притежавам талант за магия. На нашия остров, за разлика от други някои места, към вещиците и магьосниците се отнасят с уважение, особено ако притежават онова, което ние наричаме усет за времето. Но знанията си трупах от най-различни места и по най-различни начини. Нямаше училище, което да ме обучи, за разлика от вашата система в Ориса, която се грижи за подготовката на младите магьосници. Може би, ако имахме повече пари или ако семейството ми беше с по-висок социален статут, макар че на острова ни нямаше аристократи в истинския смисъл на думата, можех да отида в Кония и да усъвършенствам изкуството си. Но това така или иначе не се случи. И по-добре, може би, като знам какво стана с много от лордовете и дамите няколко години по-късно. Достигнах мъжество не много по-различен от другите младежи от моята черга. Изучих из основи семейния бизнес — кормех риби, бях харпунджия, после навигатор, използвах и дарбата си, за да предскажа къде е най-добре да заложим мрежите. Островът ни имаше лошия късмет да се намира в богати на риба води близо до главния търговски път към самата Кония. Ала морето гъмжеше и от друг вид акули — пирати, роботърговци, бойни кораби, дори търговски, които не се свеняха да сложат ръка на лодките ни, ако имаха недостиг на хора. На мъжете от Острова на акулата им се носи славата, че са родени с ципи между пръстите на краката и с ръце, създадени за дръжката на греблото. Всяка година пет, десет, понякога и повече островитяни изчезваха. Някои намираха обратния път след края на плаването, други… — Сарзанът сви рамене. — Самият аз поне десетина пъти се измъквах на косъм от робство — или защото времето внезапно се обръщаше, или като се преструвах на болен или слабоумен пред роботърговците, спрели лодката ми. Разбира се, пазех в тайна дарбата си пред тези грабители, иначе цената ми щеше да скочи стократно.

— Правителството не можеше ли да ви помогне? — попита Гамелан.

— Правителство? — повтори Сарзанът и изсумтя. — Управниците ни бяха далеч и не се интересуваха какво става с нас, освен когато пращаха кораб да събере данъците. Което, според повечето от нас, си беше тегоба не по-малка от набезите на пиратите. Кония от векове се управляваше от една-единствена фамилия, чиято кръв се беше разредила опасно с времето. Не, не можехме да очакваме нищо от онези, които се смятаха достойни да носят короната.

— Боговете са дали на хората стомана — каза Корайс, — за да не се примиряват до безкрай с несправедливи управници.

Сарзанът я изгледа странно, после каза:

— Навярно така стоят нещата във вашата страна, легат. Но не и в моята. В Кония хората вярват, че онзи, който убие цар, ще умира хиляда пъти и душата му никога не ще познае покой, а ще я измъчват демони, докато свят светува. Но ние се отклонихме от темата за бедата, която сполетя моя остров. Един ден пирати обградили десет лодки, докато те вадели пълните си с улов мрежи, отвлекли всички мъже и потопили от чиста злоба лодките им. Този ден отбеляза края и началото. Всички собственици на лодки се събрахме и решихме, че трябва да направим нещо. Пак в този ден боговете ме докоснаха и аз разбрах без капчица съмнение какво трябва да направим. Може би тогава за пръв път дарбата ми намекна за истинския си потенциал. Трябва да отвърнем на удара, казах аз, и да отвърнем жестоко. Превърнали сме се в посмешище, смятат ни не за мъже, нито за жени дори, а за евнуси, и ако продължаваме да търпим това отношение, значи заслужаваме да ни изтребят до крак, да опожарят острова ни, а жените ни да откарат в пристанищните градове, където да се продават срещу къшей хляб. Като нищо можем да прекръстим острова си на Острова на медузите, защото не заслужаваме да носим името на морските царе. Явно съм бил необичайно красноречив, защото след края на речта ми моите съселяни се развикаха одобрително и ме вдигнаха на ръце.

Сарзанът спря за миг, после продължи:

— Тогава за пръв път чух да се скандира името ми и никога не ще забравя сладостта на това усещане. — Стори ми се, че говори по-скоро на себе си, отколкото на нас, слушателите.

— Сформирахме отбранителна лига. Повече никой рибар не странеше от другарите си, за да изследва сам някой таен риф или залив. Излизахме в морето на групи от пет лодки минимум, ловувахме в общи води и на всяка лодка имаше по един мъж, чиято работа беше да наблюдава хоризонта за вражески платна. Носехме и оръжия под мрежите. В началото това бяха само наострени харпуни, тризъбци и ножове за изкормване на улова, но след като първите пирати направиха грешката да ни нападнат, се въоръжихме с мечове, копия и лъкове. — Усмихна се горчиво при този спомен. — Бързо се научихме да ги използваме срещу онези, които бяха достатъчно глупави да нападнат хора от острова ни. Мълвата се разпространи — водите около Острова на акулата били безопасни за всички освен за онези, които търсят кръв, защото пиратите и роботърговците намирали там смъртта, която смятали да въздадат другиму.

Очите на Сарзана метнаха мълнии.

— А после започнаха да пристигат представители на други острови, които се дивяха на постиженията ни. На всички тях направихме едно и също предложение — присъединете се към нас и ще имате мир. Не беше нужно да ги убеждаваме дълго, защото ползите от кооперирането се виждаха с просто око.

Чола Ий изглеждаше развълнуван от разказа не по-малко от самия разказвач.

— И са ви избрали за свой водач?

— Разбира се — каза Сарзанът. — Кого другиго можеха да изберат? Само за една година наложихме мир на територията на целия архипелаг. Островитяните сметнаха моите идеи за благотворни, затова ме помолиха да ги управлявам и в ежедневните им дела, а не само в отбраната срещу грабители. Избрахме най-храбрите сред мъжете и им плащахме да стоят на пост и да пазят мира. Регулирахме пазарите, така че рибарите да излизат в морето спокойни, че няма да се върнат вкъщи с пълни трюмове и да заварят цените толкова ниски, че приходите от продажбата да не стигнат дори за поправка на мрежите или за стръв. Споровете между отделните села се разрешаваха от пътуващи съдилища вместо с традиционните кръвни вражди. Приехме свой собствен флаг — в чест на мястото, където се зароди идеята за коопериране, избрахме за символ акулата… И се възцари мир. Уви, не за дълго.

— Управниците ви едва ли са се зарадвали много на това ново царство посред собствената им територия — казах аз.

— Вярно. Но не това обърна лодката. Открихме, че има и по-страшен деспотизъм от този на една застаряваща и сенилна фамилия. Проблемът беше в самите хора. Старият цар умря и това отвори пролука. Когато няма коронясан цар, не може да има и цареубийство. В Изолда и на други острови хората се надигнаха спонтанно. Събраха се тълпи и нападнаха дворците на управниците. Докато вестите стигнат до нашите острови, старото правителство беше изчезнало в кръв и пламъци, а главите на благородниците маршируваха по улиците, набучени на колове.

Сарзанът потръпна.

— И тогава започна истинският терор. Нека ви кажа, уважаеми мои гости, в случай че никога не сте имали нещастието да познаете тиранията… няма по-страшна тирания от тиранията на народа. Успее ли някой мъж или жена с дори нищожно количество способности и ум да се отличи сред тълпата, то той бива посечен безмилостно, така както сърпът отрязва най-напред онези класове зърно, които са узрели най-бързо и са се издигнали над останалите. Тогава научих, че ако първият принцип на монархията е да се управлява справедливо, то вторият е, че онези, на които боговете са отредили да бъдат управлявани, никога не бива да имат влияние върху властта.

Хвърлих поглед към Корайс и видях, че изражението й е празно като моето, същата физиономия, с която посрещаше заповед, която смята за погрешна. Чола Ий обаче кимаше въодушевено. Изражението на Гамелан не успях да разчета. Сарзанът продължи разказа си:

— След като събориха правителството, така наречените водачи на революцията се събраха на тържествен конклав, който нарекоха Народно събрание. — Той изсумтя с отвращение. — Представете си онези съпруги на зарзаватчии, войници с окървавени ръце, покрити със спечена пръст селяни и други подобни как се трупат в оплячкосаните от самите тях дворци и всеки крещи да надвика другите, защото смята, че именно той знае как е най-добре да се управлява страната. В крайна сметка излязоха с декларация, че всички мъже и жени са равни помежду си и че всеки, който се смята за по-добър от другите, е зъл и трябва да бъде осъден на смърт, та това да напомня на останалите, че дните на царете са си отишли безвъзвратно и никога няма да се върнат. И което беше още по-лошо — навъсено продължи той, — селяците, поели управлението на държавата, бяха заобиколени от блюдолизци, които им замайваха главите с ласкателства и така им пречеха да осъзнаят собствената си глупост. В самото начало на бунтовете най-низшата прослойка на аристокрацията — бароните, които никога с нищо не бяха подпомогнали Кония, а само седяха като алчни паяци в именията си и експлоатираха всеки, проявил неблагоразумието да се хване в мрежите им — та тези барони разбраха накъде духа вятърът и се сдушиха с узурпаторите. Новите управници на Кония сочеха тези дребни лордчета като доказателство, че целта им не е да превърнат човечеството в мравуняк. А дребните благородници от своя страна играеха безропотно по свирката на новите си благодетели.

— Ако правилно съм разбрал — каза Гамелан, — някъде по това време вашите острови са влезли в конфликт с конианците.

— Точно така — кимна развълнувано Сарзанът. — Когато осъзнаха, че има и друг начин да се живее, начин, при който всеки човек може свободно да изплати дълга си към своя висшестоящ, а висшестоящите дават дори повече за общото благо… е, тогава хората решиха, че трябва да организират експедиция и да изкоренят тази ерес от земята на Кония. Самият аз вече бях стигнал до извода, че задачата на един управник е по-лесна при наличието на външен враг, който да съсредоточи върху себе си гнева на масите. Изпратиха многобройна флотилия със задачата да опустоши земите ни. Старият режим навярно би могъл да организира експедицията така, че тя да се увенчае с успех. Но не и новите боклуци. Минаха месеци, докато мобилизират и обучат нещо като армия, докато намерят кораби и преквалифицират търговските си капитани във военноморски офицери, и още толкова, докато снаряжат хората си и подготвят необходимите запаси. Всичко това им отне твърде много време — време, с което не разполагаха. Защото с мен се беше случило нещо. Един ден — и ако не се придържах строго към истината, бих описал този ден като ден на гръмотевици и светкавици — аз… аз проумях. Не знам как иначе да го опиша. Гамелан?

— Знам какво имате предвид — каза жрецът. — Не е необичайно за един рядко надарен магьосник да получи внезапно просветление, да види как стихиите на неговото изкуство се откриват пред него.

— Точно така беше — развълнувано потвърди Сарзанът. — За тази част от живота си не обичам да разказвам, затова сега изпитвам истинско облекчение, като знам, че и други са минавали през това. Защото щом силите ми се разшириха така, разбрах, че не бива да споделям преживяванията си с друг магьосник, от страх че той може да се превърне в заплаха. Усещах как враговете ми — враговете на моя народ — набират сила. Но и моята сила растеше бързо. Понякога ми се струваше, че самият дух на хората, избрали ме за свой водач, влива сила в таланта ми.

Сарзанът млъкна и си напълни чашата. Пресуши я на един дъх, остави я на масата и се усмихна, потънал в миналото.

— Когато флотата им наближи крайбрежните ни води, я посрещна страшна буря. Буря, вдигната с помощта на моите сили. Двеста и повече кораба бяха поели към нашите острови, но рифовете, вълните и ветровете ги пръснаха и потопиха! А когато ветровете утихнаха и слънцето изгря отново, ние тръгнахме с малките си кораби срещу техните могъщи галери. Хората ми се стълпиха около корабите им като баракуди. Битката приключи бързо и мъжете от Острова на акулата се поздравиха с победата. Сега ние бяхме най-голямата военна сила в цяла Кония. И знаехме какво трябва да направим. Не можехме просто да захвърлим мечовете и да се върнем към мрежите и фермите си — тълпата нямаше да се откаже толкова лесно, щеше да праща корабите си срещу нас, докато не ни повлече към океанското дъно. И така, събрахме си собствена бойна флота, но корабите не дойдоха само от нашия архипелаг. В Кония имаше и други, които мразеха новия ред и разбираха, че той носи само гибел на човешкия род. Край бреговете на Изолда се изсипаха близо хиляда кораба. Очаквахме историческа битка… но тя така и не се състоя. Бившите бунтовници и настоящи управници се бяха пречупили. Някои избягаха, други се отрекоха от идеите си, трети избраха смърт от собствената си ръка пред това да видят как светът се връща към нормалния ред. Понесоха ме на ръце от доковете, където беше хвърлил котва флагманският ми кораб, право към царския дворец, където ме короняса един от малцината оцелели членове на господстващата някога фамилия. Това стана преди почти трийсет години.

Сарзанът се умълча, зареял поглед към отдавнашния си триумф. Никой от нас не наруши тишината.

А после той каза:

— В началото всичко тръгна добре. Всички изглеждаха доволни, че управлението на тълпата е свършило. Наказах малцина, защото се стремях към мир, който да не бъде уронван от нечия жажда за отмъщение. Опитах се да управлявам милостиво… и това стана причина за падението ми.

— Как може милосърдието да доведе до нещо лошо? — попита Корайс.

— Точно такъв въпрос не бих очаквал от войник, легате. Нека ви дам един пример, който да разясни ситуацията. Да речем, че сте надвили противника си. Бихте ли му обърнали гръб след това, ако знаете, че на колана му още е втъкнат кинжал?

— А-а — измрънка Корайс.

— Именно. Част от онези, които бяха пратили флотилия срещу нас и които се бяха сговорили да избият благородниците от стария режим, пратих в изгнание в далечни земи, а други не по-далеч от личните им имения. Трети, чиято вина беше по-голяма, пратих в затвора да излежат присъдите си. Едва малцина понесоха най-тежкото наказание. И какво, мислите, постигнах? Изгнаниците крояха планове зад гърба ми. Онези, които екзекутирах, се превърнаха в мъченици. Затворниците пишеха страстни памфлети и декларации, които се предаваха от ръка на ръка и целяха да вдъхновят последователите им за нов бунт.

— Да, но всичко това, за което говорите — отбеляза цинично Чола Ий, — е в реда на нещата. Всеки силен мъж се сблъсква с недоволство, щом се добере до властта. Виж, за това, че сте били прекалено снизходителен и милосърден, няма да споря. В моята страна, когато един мъж се възкачи на трона, първата му задача е да прекара под ножа братята и чичовците си, за да не остане никой с неговата кръв, който да оспори правото му над короната.

Всичко това ми дойде в повече.

— Сарзан — казах. — Моите уважения, но собственият ми град претърпя сериозни промени през последните няколко години. Но нито срещу новите магистрати, нито срещу жреците, които говорят от името на народа след промените, не е имало и няма тайни заговори — или поне аз не знам за такива.

— Предполагам, че просто расата ви е по-флегматична по природа, капитане — каза Сарзанът. — Спомнете си, че ние, конианците, сме с гореща кръв и бързо се хвърляме в крайности. Народ като нашия може да се управлява само по един начин — с твърда ръка. Конианците приемат охотно подобно управление, стига да не сметнат, че законите, макар и сурови, се прилагат различно спрямо различните хора. Аз обаче имах и един допълнителен проблем, който се превърна в сърцевината на заговора срещу мен.

— Дребните благородници, за които споменахте — предположих.

— Именно. В началото бароните се надпреварваха да ме ласкаят. После обаче аз сметнах за необходимо да разгледам положението им по-подробно и открих, че те все така се ползват с голяма част от несправедливите привилегии, които бяха най-голямото зло по времето на старите управници, привилегии, които водеха началото си отпреди стотици години. Някои събираха рента от земи, които никога не бяха виждали, други държаха цели острови, че и морето около тях, като свои частни феодални владения. А робите си оставаха роби и не съществуваше законен начин да спечелят свободата си.

Размърдах се нервно при последното, защото и Ориса беше поправила тази неправда едва преди няколко години и то благодарение на моя брат Амалрик.

— Нещо повече, сред тях имаше такива, които по наследствено право можеха да заобикалят общите закони и да осъждат на затвор или по друг начин да наказват всеки, когото си поискат, без по-висша инстанция, която да надзирава действията им. Притежаваха огромни земи, които отдаваха срещу рента, а в същото време мнозинството конианци имаха само по някоя малка нива, която да обработват. Може би трябваше да действам по-предпазливо, да не прибързвам. Но подобна крайна несправедливост гневи сърцето ми и кара ръката ми да хване меча. Обявих, че привилегиите на бароните ще бъдат основно преразгледани и че свеж вятър на промяна ще задуха над земите ни. Това се оказа искрата. И тя падна върху сухи подпалки, защото боговете бяха обърнали гръб на Кония. Бяха се заредили няколко сезона с чести и опустошителни бури, а после сухи ветрове посипаха със сол плодородните ни земи. Рибните пасажи, които преди изобилстваха в морето, сега, изглежда, си бяха намерили нови води и за пръв път от незапомнени времена народът ни гладуваше. Искрата се разгоря в пламък. Някои от външните острови въстанаха срещу мен и нямах друг избор, освен да пратя войници, които да потушат бунтовете. За жалост капитаните, които избрах, се оказаха жестоки хора, хора, които смятаха, че най-добрият мир е този в гробищата. Съветниците ми скриха от мен истината за зверствата им и аз си мислех, че всичко е наред, че хората са добре и нищо не заплашва короната ми. Накрая хвърлиха срещу мен и най-черна магия. Незнайно как враговете ми се бяха добрали до сила, по-голяма от моята. Не знам откъде е дошла — дали е била с естествен произход, дали са се сдушили с някой могъщ демон, или са я призовали директно от друг свят. Така или иначе, всичко, с което се захванех с най-добри намерения, неизменно се проваляше. Между мен и бъдещето се издигна преграда. Вече не долавях и най-дребния намек за това какво ще ми донесе утрото. А после дойде бунтът. Мъже и жени се надигнаха, обзети от сляп гняв и паника. Тълпата отново завладя Кония. Само че този път конците й се дърпаха от хитри ръце. Бароните насочиха този лишен от мисъл гняв към онзи, който най-силно болееше за правата на обикновените хора. Свалиха ме, мен и приближените ми, които бях довел от различни части на царството и на които бях дал власт заради уменията им и заради обичта им към сънародниците. По-голямо опустошение земята ни не беше познавала.

И отново се проточи унило мълчание.

— Трябваше да ме убият — каза накрая Сарзанът. — Но подобна милост не беше по силите на закоравелите им сърца. Събраха се тайно и ме осъдиха на смърт. Дори бароните съзнаваха, че повечето конианци знаят истината със сърцата си и бързо ще си спомнят, че аз съм тяхното спасение, а не падение. Затова ме осъдиха на смърт, но водени от жестокостта си, постановиха, че присъдата ще бъде изпълнена, когато те решат.

— А проклятието, за което споменахте? Онова за цареубийците?

— Тайно ми бе казано, че на назначените да ме пазят войници било обещано мощно контразаклинание, когато настъпел моментът да изпълнят присъдата. Уверили ги също, че ако много ръце държат меча, демоните на смъртта нямало как да определят кой точно е извършил убийството. Освен това били обещани щедри количества злато и богати имения. Забелязал съм, че подобни обещания карат хората да забравят за далечните богове и техните забрани — каза с нескрит цинизъм Сарзанът.

— Как реагираха хората от Тристан, когато ви заточиха тук? — попитах. — И… какво стана с тях?

— Отначало — отвърна той — не знаеха какво да мислят, защото бяха останали встрани от кървавите събития в Кония. Построиха се много нови сгради и това беше добре за тях. Колкото и да е странно, този дворец вече беше наполовина построен по поръчка на някакъв ексцентричен лорд, който решил да се оттегли от света, след като натрупал огромно богатство. Но къщата още не била готова, когато той паднал от една скала, докато рецитирал стихове на боговете, обзет от пиянска еуфория. Тъй като бароните, новите управници на Кония, бяха отсъдили заточението ми да се отличава с лукс до момента на смъртта ми, тук се изхарчи още много злато извън необходимото за довършване на къщата. А големите бойни кораби в пристанището държаха настрани пиратите и роботърговците, което също беше добре дошло за местните хора. Отначало те посрещнаха войниците радушно. Защото войниците имаха пари, разказваха интересни истории и знаеха нови песни, а островитянските жени отдавна се бяха отегчили от местните ухажори. Това стана причина за първите неприятности. Гарнизонните офицери трябваше да се намесят, но не го направиха, а и повечето от тях също си бяха намерили тукашни любовници. Не знаех какво да направя, знаех само, че няма да обикалям покорно луксозната си клетка и да чакам безропотно палача. За щастие дарбата ми се завръщаше. Усещах, че онова, което беше блокирало сетивата ми преди, каквото и да беше, си е отишло, навярно там, откъдето беше дошло, макар още да не бях във форма след дългите месеци бездействие. — Гамелан примижа болезнено при последните думи. — Имах нужда от съюзници. А с усилия и постоянство изкуството ми щеше да възвърне предишната си сила.

— Животните — казах аз.

— Да. Недокоснати от човешкото зло в душите си, но въпреки това негови жертви. Направих общи заклинания за доброжелателство. Когато войниците тръгнеха на лов, пращах с тях заклинание, което да извести всички диви създания на острова какво зло се кани да им стори техният враг, човекът.

— А зверочовеците?

— Те са си мои. Не са ли великолепни, бъдете откровени?

— Нужно е могъщо заклинание, за да създадеш живот — каза Гамелан. — Има такива, които го наричат Тъмно дело.

— Когато човек се бори за живота си и за живота на хората си, няма място за морални предразсъдъци. Нека те останат за авторите на исторически книги, които ще почерпят знания от тихите библиотеки, създадени от кървавия управник. Не съм от хората, които дават оценки отвисоко и критикуват онзи, който е долу на арената и взема решения под натиска на момента.

Прищя ми се да поспоря по въпроса, но се отказах. Защо, в името на който там бог управлява устите на глупците, бяхме седнали да обсъждаме въпроси от морално естество насред царството на този мъж, колкото и малко да беше то? Стореното от този човек беше останало в миналото и беше без значение за настоящето. Навярно беше управлявал по-сурово, отколкото бих го направила аз, ако някой се окажеше достатъчно глупав да ми предложи корона, а аз — още по-глупава да я приема. Ала усещах с всяко свое сетиво, че Сарзанът е имал най-добри намерения и е бил предаден несправедливо. Тази мисъл ме изпълни и заедно с нея ме изпълни топлина, защото току-що бях прозряла една велика истина — че онези, които носят корона, не трябва да бъдат съдени от нас, обикновените хора.

— Тези създания — каза Сарзанът, — а те са по-добри приятели от всичките сладкодумни глупци, които ме заобикаляха в двора, дойдоха от много места. Използвах… За това няма дума на кониански, нито на орисиански или на друг от познатите ми езици… „душа“ би било най-близкото понятие, ако бяха хора, а не духовно присъствие на различни животни, убити в морето или на сушата. Дадох им нова плът и ги съживих, като им дарих сили и способности, каквито не са имали приживе. Те го съзнават и благодарността им няма граници. Един ден, когато — или да кажем „ако“ — намеря начин да избягам от този остров, ще ги освободя и те ще станат господарите на тази земя и ще я управляват много по-милосърдно от всеки човек, защото споделят обща цел с другите създания на морето и сушата. Но ето, че пак се отклоних от историята си… Усещах, че наближава моментът, когато в пристанището ще се появи кораб и ще донесе заповедта за изпълнение на смъртната ми присъда. Селяните като че ли също долавяха нещо, защото в случаите, когато ми разрешаваха да сляза по дългото каменно стълбище, ги чувах да мърморят срещу войниците, а рибарите правеха всичко възможно да ми покажат симпатията си. Това ме трогваше дълбоко, защото винаги съм се възхищавал на онези, които съумяват да запазят човечността си дори когато ги гази железен ботуш. А ми напомняха и за собственото ми село, останало толкова далеч в пространството и времето. И един ден наистина пристигна куриер. Подготвих се да посрещна смъртта, но нищо не се случи. Животът си продължаваше като преди, само дето ми забраниха да слизам повече в селото. Една нощ ме измъкнаха от леглото и ме затвориха в килия под тази къща, а цял взвод войници остана да ме пази. Реших, че това е краят. Ала слънцето изгря на следващия ден и аз още бях жив, не стига това, а ме освободиха. Казаха, че мога да ходя където поискам в рамките на острова… защото селяните вече ги нямало!

— Как? — попита Корайс.

— Привечер войниците ги накарали да се съберат на брега. После ги натоварили в собствените им лодки, без провизии, без нищо. Бойните кораби изтеглили претоварените лодки в открито море. Всичко това научих, като подпитвах дискретно войниците. Останалото разбрах чрез гадаене. Лодките били изтеглени навътре в морето, докато сушата не изчезнала от поглед. На войниците било наредено да няма очевидци на смъртта ми и те охотно изпълнили заповедта, навярно с идеята, че така ще измамят съдбата и ще се отърват от страшната орис, която заплашва цареубийците. Бойните кораби смазали лодките, а мъжете, жените и децата били оставени да се издавят или послужили като мишени за забавление на стрелците и копиеносците. Нито един не оцелял. Тогава разбрах, че дните ми са преброени. Обзе ме отчаяние. Дълго мислих и осъзнах, че кръвта е могъщо средство в магията, че е велико оръжие. Селяните — мислех за тях като за моите селяни — не бяха загинали напразно. И тогава направих първото си велико заклинание. То се стовари в онази нощ върху острова като внезапна зимна буря. Войниците не усетиха нищо. Но моите животни, моите приятели и слуги, почувстваха тежестта на всички поколения преди тях, на всички свои предци, които са станали плячка на хората. И онзи инстинкт, който хвърля животните в уплаха при вида на човек, изчезна. Така те получиха свободата да си отмъстят. И направиха точно това в онази дълга кървава нощ. Трябва да призная, че слушах писъците със задоволство. Заклинанието ми беше такова, че зверовете да отвърнат на войниците със същата жестокост, с която те се бяха отнесли към рибарите и семействата им. Някои умряха лесно в съня си, други дадоха отпор и бяха разкъсани, трети се опитаха да избягат на корабите и бяха удавени от тюлените и делфините. Когато слънцето изгря на следващия ден, аз бях единственият жив човек на Тристан. Наредих труповете да бъдат извлечени в края на платото, зад тази къща, и да бъдат хвърлени от скалите, за да ги отнесат силните течения. А после, и това беше тежка задача, аз и моите слуги се качихме на корабите, срязахме привързващите ги за пристанището въжета, вдигнахме платната им и един по един ги изведохме от залива, а после ги оставихме да се носят без кормчия през пустия океан, докато морските треви и чудовища не ги завлекат на дъното. И така, докато заливът не опустя също като осиротялото село.

Сарзанът млъкна. Ние, останалите, не казахме нищо. Историята за кръвопролития и убийства ме беше потресла до дън душа. Нямаше спор, че конианците са суров народ — и управниците, и управляваните.

А после той каза:

— Нарочно оставих казармата и труповете в нея непокътнати, като предупреждение за всеки, който дойде тук с лоши намерения.

— Това едва ли би ги спряло — възрази Чола Ий. — Знаели сте, че бароните ще пратят нови убийци.

— Знаех. И така стана. Ала новите убийци се натъкнаха на второто ми заклинание. Заклинание за объркване. То е доста просто, нали така, жрецо?

— Да — отвърна Гамелан. — Но е нужна изключителна сила, за да се скрие цял един остров.

— О, не си направих чак такъв труд — каза Сарзанът и нотка на гордост се промъкна в гласа му. — Достатъчно бе да „размътя водите“ на четири-пет дни разстояние от острова, така че кормчиите да се усъмнят в картите и инструментите си, капитанът да заподозре подчинените си в тайни кроежи и така нататък. Това се оказа достатъчна гаранция, че никога няма да бъда открит, освен ако сам не пожелая обратното. Пък и кой би си дал толкова труд да разбере какво точно е станало? Слуховете за незавидната орис на всеки, който се е опитал да ме убие, вече бяха плъзнали и малцина биха рискували да си навлекат гнева на боговете.

Сарзанът стана, протегна се и тръгна от канапе към канапе, като пълнеше церемониално чашите ни. Никой от нас не беше пил много, така ни беше запленил разказът му.

— Стана късно — каза той. — Или пък рано, ако трябва да сме точни, а вас ви чака много работа по изстрадалите ви кораби. Навярно ще е добре да се оттеглим в леглата си.

Станахме и вдигнахме чаши в някаква странна наздравица. А после тръгнахме към вратата. Спрях, преди да съм стигнала прага. Беше ми хрумнала една мисъл и събрах куража да попитам:

— Сарзан? Казахте, че можете да провидите отчасти в бъдещето. Можете ли да видите какво лежи пред вас? Тук ли ще прекарате остатъка от дните си, сам на острова?

— Провиждането е трудно, когато се отнася до собствената ти съдба — каза той. — Аз не правя изключение. Знам какво ми се струва, че виждам, но е твърде вероятно да бъркам желанията си с истината — виждам завръщането си в Кония. Знам, че ако стъпя на конианска земя, хората ще ме познаят, ще си спомнят. Мина достатъчно време и злините на бароните са се умножили, така че почвата за повсеместен и окончателен бунт е подготвена. Може би изглупявам или съм просто мечтател, но все още тая надежда, че родните ми острови ще заживеят отново в мир, мир, който ще продължи до края на самото време. И аз знам как да осъществя това. Но както казах, може би е само илюзия или щастлив мираж.

— Защо не използвахте някой от корабите с екипаж от питомните ви животни, за да се върнете в Кония? — попита Корайс, практична както винаги. — Казахте, че произхождате от семейство на рибари.

— Споменах, че силата, която замъгляваше способностите ми, се е вдигнала, но изглежда нещо от нея все пак е останало, или съм под въздействието на заклинание, направено ми още при детронирането. Помисля ли за плаване и кораби, умът ми се замъглява и изпадам в объркване. Навярно това е версия на често срещаното заклинание за кашкавалени пръсти, само че такава, която засяга ума. Не. От заточението трябва да ме спаси някой друг, някой, който е готов да повярва на думите ми и на обещанието, че ще бъде възнаграден щедро, когато си възвърна властта.

Корайс се върна в стаята си в къщата, а ние тримата поехме обратно по каменните стъпала. Имаше луна и виждахме ясно. Изчаках Чола Ий да свърне към плажа, където моряците от кораба му дремеха на пясъка, и попитах Гамелан какво мисли.

— Той е цар — отвърна жрецът. — А царете не споделят същите възгледи като мен. Струва ми се, че намеренията му са добри, че наистина желае най-доброто за своя народ. Не долових вълни на омраза към тях, която би била нормална след разрива и детронирането му. Долових в подтекста на думите му и една истина — че онези барони са по-опасни и жестоки от него и дори от капитаните с окървавени ръце, за които той спомена. Ала това са само чувства, неподкрепени с факти или магия. Ако силите ми бяха с мен, дори в непълния си размер, щях да знам повече. А ти какво усети?

— Не повече от теб — казах аз. — Дори по-малко. Нищо за бароните например. Колкото до другото, аз също останах с впечатление, че намеренията на Сарзана са благотворни. — Усмихнах се. — Ако изобщо е възможно подобно определение да приляга на един цар.

Гамелан се изкиска и се обърна към малката къща, която му бях определила. Тръгна към нея, сякаш можеше да я види, и аз се замислих с удивление колко бързо се научаваме да надмогваме слабостите си, ако духът ни е силен. Вече на вратата, Гамелан се обърна към мен и каза:

— Беше… интересно да си поговоря с друг жрец, чиито таланти почти се равняват на моите. Каквито бяха преди, разбира се. С което не искам да омаловажа твоята дарба, Рейли. Но когато Сарзанът говореше за споделеното ни изкуство, се почувствах така, сякаш отново съм в нашия дворец в Ориса и обменям професионални тайни със свой колега. — Въздъхна. — Струва ми се, че трябва да се оставим на течението, както го правехме досега. Може би Сарзанът ще ни помогне да открием пътя към дома. Той наистина е велик магьосник. Може би ще реши да ни помогне, а какво ще поиска в замяна е лесно да отгатнем. Намекът му накрая беше повече от прозрачен. Можем само да се надяваме, че наградата ще си струва цената.

После ми пожела лека нощ и влезе в къщурката.

Оставаше само час до зазоряване. Реших, че ако се опитам да поспя, само ще се мятам в леглото и ще мисля за историята на Сарзана, а дори да подремнех час-два, щях да се събудя раздразнителна и по-уморена, отколкото бях в момента. А и една дълга разходка щеше да изпари виното от кръвта ми.

Слязох на брега и тръгнах бавно по плажа. Отвърнах на поздрава на двама постови, но не ги притесних с празни приказки. Нощта беше мека и спокойна като лятна вечер. Нагазих в топлата като кръв вода и ритнах няколко пъти срещу прилива; нахалството ми вдигна пръски вода, които уловиха лъчите на луната и ме накараха да се кискам щастливо като малко дете. Чувството на доволство, завладяло ме още преди да наближим острова, ме владееше и сега. Само за едно нещо можех да си мечтая и това беше… но мисълта ми убягна, преди да се е оформила докрай.

Стигнах чак до мястото, където потокът се вливаше в морето, и видях, че една от лодките е изтеглена наблизо. Реших да поседна и да изчакам изгрева. Ала романтичното местенце се оказа заето. Дика и Исмет спяха върху един плащ, голи в прегръдките си. Гледката ме изпълни едновременно с доволство и тъга.

Чух стъпки и се обърнах. Беше Полило, поела последния пост преди зазоряване, както правеше често.

Спогледахме се, после сведохме очи към двете жени, които спяха на пясъка.

Наведох се и ги завих с края на плаща. Лека усмивка раздвижи лицето на Дика, но тя не се събуди, не помръдна дори.

После тръгнах назад по плажа.

Сама.

14На юг към Кония

На следващия ден се хванахме на работа. А работа имаше предостатъчно за всички. Когато приключихме и галерите ни изглеждаха така, сякаш току-що са излезли от корабостроителниците и кръвта от жертвоприношенията още не е изсъхнала по носовете им, онези от нас, които си бяха мечтали да си купят някоя малка лодка, за да си услаждат старините, отдавна се бяха отказали от тази идея. Също като мен Амалрик не си падаше по корабите, приемаше ги като необходимо зло за транспортирането на стоки от едно пристанище до друго; сега обаче моите чувства бяха придобили нова ожесточеност — искаше ми се да съм велик жрец и да павирам проклетото море, така че на никой освен на слабоумните, а в тяхно число включвах всички моряци, да не му потрябва вода за друго освен за къпане.

Негодуванието ми може да ви се стори преувеличено и сигурно наистина изглежда така. Но нека ви разкажа какво се наложи да направим, за да стегнем дори една-единствена галера!

Първо от кораба се сваляше всичко, което може да се свали, за да олекне и да гази възможно най-плитко, а после гребците го придвижваха близо до брега, докато дъното му не остържеше пясъка. След това го извличахме с въжета на плажа и го подпирахме с тежки, подплатени в единия край греди, така че да не се килне след отдръпването на прилива.

След това трябваше да остържем корпуса му от всички полепнали по него водорасли и ракообразни и в процеса на това занимание остъргахме толкова кожа от собствените си ръце, че би стигнала да се изработят колани за цяла армия. А после рачетата и мидите, които бяхме остъргали, умряха и започнаха да се разлагат. Само след няколко часа храбрият ни боен кораб вонеше като пристанищен клозет. Тази задача, както ме осветли Клисара, не изисквала специални умения извън наличието на дебел гъз и малък шлем, така че гвардейките били идеални за целта. Понечих да изръмжа, но видях, че просто е направил опит да се пошегува, и настроението ми се подобри. Поне докато не си дадох сметка, че е редно да дам пример на жените и първа да се захвана със стъргането.

— Бях останала с впечатлението — каза сержант Исмет, която се трудеше на няколко метра от мен, — че ще сме благородни ловкини и така нататък, а не кухненски помощници, които стържат нагара от тези исполински тенджери.

— Първо работата — изръмжах през зъби, — после удоволствието.

Не че ни товареха повече от другите — Чола Ий, Клисара и другите капитани тормозеха моряците повече и от нас. А и задачата, която ни бяха дали, дори не беше най-неприятната. На най-неприятната й дойде ред след като остъргахме дъното на кораба и с нея се заеха дребните нарушители в нашата флотилия — както шепа от моите гвардейки, на които се полагаше по-сурово наказание от ритник по дупето, шамар с опакото на ръката от сержанта или една седмица чистене на клозетите, така и далеч по-многобройната група моряци, които по една или друга причина бяха изпаднали в немилост. Всички изгнили въжета бяха свалени от кораба и струпани на голяма купчина досами водата. Наказателните отряди бяха пратени да разплетат насмолените въжета, нишка по нишка. След това тези нишки трябваше да се набутат в процепите между отделните елементи на корабната обшивка с помощта на чук и един инструмент с формата на тясно длето. Понеже тази задача имаше за цел да запуши евентуалните малки пробойни по корпуса, дори и най-мързеливите моряци работеха усърдно, но въпреки това и просто за всеки случай един особено свиреп оръжейник крачеше напред-назад между работниците с навързано на възли въже в ръка. Беше му забранено да удря гвардейки обаче.

Полило му го беше обяснила простичко:

— Само гвардейки могат да бият гвардейки. — Негодникът измери с поглед мускулите на Полило, прецени ледените й очи и кимна неохотно.

Запушихме цепнатините по описания начин и дойде ред да боядисаме корпуса. Боята представляваше воняща смес от катран, масло и някакви растителни отрови от острова. Отровата уж трябваше да предпази поне за известно време корпуса от нашествието на нови ракообразни, а това беше важно, защото налепите бавеха кораба и го правеха неповратлив, а и рано или късно гадинките пробиваха обшивката. И докато цялата тази дейност кипеше по външните повърхности на кораба, друга кипеше във вътрешността му.

Всичката прогнила дървения трябваше да се подмени — извадихме късмета да открием склад, пълен с изсушен дървен материал, включително одялани дървесни стволове, с които заменихме мачтите, които се бяха нацепили лошо или вътрешността им беше прогнила. Дървенията и палубите намаслихме. В селото и около него намерихме достатъчно въжета, за да подменим стария такелаж.

Не стига това, ами трюмовете и каютите трябваше да се опушат. Чувала съм, че в орисианските корабостроителници за тази цел наемали пътуващ или обучаващ се жрец, който правел заклинание на кораба и всички плъхове, хлебарки и други гадинки измирали. Ала ние не разполагахме с нужните ресурси, поне в началото. Но след като един моряк едва не умря, нагълтал се със сернистите пари от факлите за опушване, реших, че трябва да се направи нещо. Двамата с Гамелан измислихме заклинание, което свърши чудесна работа. Заклинанието се състоеше от миша кръв, останките от няколко корабни насекоми, цветовете на едно нощно цвете с изключително силна миризма, пръст от селското гробище и няколко простички думи на староорисиански. В резултат от усилията ни галерите скоро се отърваха в приемлива степен от разнообразните вредители.

Всичко на кораба беше внимателно проверено, заменено, ако е възможно, и подсилено, ако не. И накрая, след като ремонтните работи приключеха, подпорите биваха избити във връхната точка на прилива и изтиквахме кораба в по-дълбоки води, където да пусне котва и да чака.

И докато този кораб чакаше, друг биваше изтеглен на брега и всичко започваше отначало.

Колкото и да беше изтощително обаче, сред нас все още имаше и такива с достатъчно енергия за други неща, някои похвални, други — не. Забелязах, че Дика прекарва повечето си вечери в компанията на сержант Исмет, после, стига да не бяха дежурни, двете се отправяха с едно-две одеяла под мишница към поляните зад селото. Одобрявах искрено връзката им — разговорите на възглавка са един от най-добрите начини да научиш полезни неща, а моята знаменоска се беше озовавала в ролята на първа полева любовница на не една и две кандидат-офицери в миналото. Исмет умееше и друго — да слага безболезнено край на връзките си, така че нито дисциплината, нито самочувствието на младите й любовници да пострадат.

И други сред нас продължаваха, подновяваха или започваха връзки. Винаги съм си мислила, че корабната романтика е заразна. Но не когато корабът е военен, не когато единственото достъпно усамотение са няколкото минути в преградените с брезент клозети, а най-далечният ти съсед по хамак е на няма и метър от теб.

И отново се появи старият проблем с мъжете. Най-редовно една или друга от гвардейките биваше заговаряна с плътски намерения, понякога учтиво, друг път грубо и дори настоятелно, сякаш моряците имаха божественото право да засеят всяка леха, която се мерне пред погледа им. Не знам защо всички мъже страдат от едно и също заблуждение — че жените, избрали интимната компания на собствения си пол, нещо са се объркали или просто не са имали късмет да попаднат на „истински мъж“. И това не се отнася само за мъже, чието „снаряжение“ е толкова гротескно, че не би посрамило и жребец. Помня, че чух един кльощав писар с тънко гласче да обещава на едра като канара гвардейка „такава любовна нощ, че ще забравиш завинаги онея глупости“. Ха! По-добре ще е онези заблудени нещастници да си убиват времето, като пробиват дупки в мек пясък с прехвалените си сечива, защото така или иначе бъркат любовния акт с копаене на дупки за колове! И не само моряците се държаха така — същият проблем имахме и в казармите си в Ориса всеки път, когато разни богаташчета наминеха да ухажват Маранонската гвардия.

Но стига за това. Достатъчно е да кажа, че кандидат-любовниците бяха отхвърляни по същия начин, по който си предлагаха услугите — някои с усмивка и шега, други с добре насочен удар малко под мястото, където е била прерязана майчината им пъпна връв, и малко над мястото, което, както изглежда, обитават душите им.

Позволих жените ми да бъдат използвани като общи работници, докато не приключихме с ремонта на половината галери, после се намесих и заявих твърдо на Чола Ий, че неговите моряци и войници могат да довършат останалото. Ние имахме друга задача — да подсигурим достатъчно провизии за предстоящото плаване.

Ясно помня първия ни голям лов. Помня как жените дюдюкаха и удряха с копията по щитовете и как огромният глиган изскочи със сумтене от храсталака. Хукна право към мен, бивните му лъщяха в мръсножълто в косата светлина на късния следобед, кръвта от раната на плешката му блестеше. В целия свят останахме само аз като представител на двукраките и глиганът с огромните закривени бивни, който изгрухтя, сведе глава за атака и се наби право на върха на копието ми. Силата на сблъсъка ме отхвърли назад, загубих равновесие и паднах на едно коляно, като успях да забия тъпия край на копието в земята, а животното продължаваше да се нанизва на острия, докато не се спря в кръстачката по средата. Нададе рев до небесата, килна се настрани и умря.

Жените разтуриха стената от копия и хукнаха към мен, като надаваха радостни възгласи. Не им обърнах внимание, а отправих кратка благодарствена молитва към Маранония заедно с молба да се отнесе мило към духа на животното. Бяхме го преследвали дълго и усилно по стръмните склонове в другия край на острова, а то често се бе обръщало в атака с надеждата да пробие стягащия се кордон. А когато го притиснахме до стената, се би сърцато и умря храбро. Полило дълго и разгорещено хвали смелостта му, пригласяха й и други от гвардейките.

За всички нас ловът беше най-благородният начин да си прекараш времето, който отстъпваше единствено на войната. А за някои от жените, онези, които идваха от по-дивите провинции извън Ориса, ловът беше не само хоби, а религиозна церемония. За самата мен ловът беше приятна задача, защото ми даваше възможност да подишам чист въздух, да раздвижа мускулите си, да подложа на тест уменията си да разчитам следи, а и слагаше на трапезата храна, която бях осигурила сама. Но предпочитах други спортове — ориентиране в пресечен терен, катерене по отвесни скали или проследяването на животно до леговището му, а с малко късмет „обектът на наблюдение“ имаше и малки, на които да се порадваш от разстояние. Когато ловувах, предпочитах да убивам набелязания дивеч по най-простичкия начин, да го наближа, преди да ме е усетил, и да сложа край на живота му, преди да го е обхванал страхът.

Интересно беше да наблюдавам как постъпват другите и как темпераментът им се отразява на простичката задача да подсигурим за флотилията месо, което да бъде осолено и опушено. Както вече казах, за Полило ловът беше спорт от най-висша проба. За нея ловът се равняваше на преследването. Обичаше да ловува сама или най-много с още една или две пъргави гвардейки. Подплашваше животното и се впускаше да го преследва, убиваше го с късо копие, а понякога и само с брадвичка, която хвърляше в движение със смъртоносна точност, а накрая прекратяваше мъките на животното с ножа си.

Корайс, от друга страна, твърдеше, че за нея ловът твърде много прилича на работа, при това отегчителна. Ходеше на лов сама и никога не се връщаше с празни ръце. Методът й беше простичък, но труден за изпълнение. Преди да се въоръжи, тя обикаляше набелязания район два или три пъти, обикновено призори и отново привечер. След като придобиеше представа за навиците на животното, което смяташе да убие, се промъкваше нощем или по обед, когато животните спяха, и си намираше скривалище. А когато животното излезеше, за да се нахрани или на водопой, нанасяше своя удар. Предпочиташе къс тежък лък и рядко се налагаше да стреля втори път.

За други ловът беше нещо като светско събитие. Исмет си умираше да организира ловни експедиции с викачи, които да подплашат дивеча към чакащите в засада стрелци, чиито позиции и задачи е планирала и разяснила предварително. Понякога си мислех, че я забавлява самият лов като игра, със своите прецизни ходове и взаимодействие, а убитото животно е по-скоро трофей, нещо като награда за добре изигран мач.

Съобразявахме се с предупреждението на Сарзана да не закачаме неговите зверочовеци — не че на някоя от нас би й хрумнало да ги убива, било за храна или забавление; отбягвахме и животните, които носеха емблемата на своя господар. Придържахме се и към кодекса на ловкините никога да не убиваме съвсем млади животни или такива, които имат малки или са на път да родят. Избирахме само животни и риби, които можеха да се ядат. Не закачахме пъстро оперените птици, нищо че от перата им би станала страхотна украса за шлемовете ни, нито животните с екзотична козина, с която бихме могли да украсим щитовете и ризниците си. След като бъдеха изкормени и одрани, животните се опушваха, мариноваха или консервираха. Птиците, които ловяхме с мрежи или примки, изкормвахме, осолявахме и натъпквахме в качета.

Не се налагаше да губим времето си с риболов — тази задача беше възложена на групи моряци и на делфините на Сарзана. Гледката беше доста зловеща. Моряците трябваше само да нагазят във водата. После делфините подкарваха рибата към тях, точно както овчарските кучета подкарват стадото в кошарата. Водата в залива изведнъж кипваше и се юрваше към нас. Рибите се виждаха ясно в кристалната вода, цели пасажи, които се мъчеха да избягат от прилежните делфини. А после попадаха в обхвата на мрежите, моряците получаваха заповед да ги изтеглят и на плажа се появяваше поредната купчина искрящо сребро, готово за почистване и опушване.

Забелязах, че Сарзанът неизменно участва в тези риболовни „експедиции“ и има грижата част от улова да бъде заделяна за него. Нагазваше в плитката вода край брега — движеше се доста тромаво за човек, който си е изкарвал прехраната от морето — и хвърляше по една-две риби на всеки делфин.

Разказах на Гамелан за това и той се усмихна.

— Нали веднъж вече ти казах, че магията изглежда доста по-натруфена, отколкото е в действителност. Понеже е умен мъж, Сарзанът не хаби силите си със заклинания, когато може да постигне същото с някоя и друга навременна и заслужена награда.

Колкото до зеленчуците, част от тях изсушихме, а останалите запазихме пресни с помощта на подмладяващо заклинание, което направи Сарзанът. Щяха да се запазят пресни поне месец, може би дори два. Яйцата потопихме в лой — така щяха да се запазят три до четири месеца.

Накрая всички галери бяха повече или по-малко готови за отплаване. Вече нямахме търпение да потеглим. До Ориса имаше много левги, а дори не знаехме накъде лежи пътят към къщи. Всички, струва ми се, усещахме, че престоят ни на Тристан е към края си. Време беше да опънем отново платната.

Островът на Сарзана ни даде нещо повече от място да ремонтираме корабите и да попълним запасите си. Даде ни възможност да се отпуснем, да се освободим от напрежението на гонитбата, битките и кръвопролитията, макар всички да си давахме сметка, че сме на половин свят път от Ориса и че моретата, които ни деляха от нея, едва ли тънат в мир и спокойствие.

Само един странен и грозен инцидент опетни това спокойствие.

Бях поела нощно дежурство и тъкмо предавах поста в два след полунощ, когато две гвардейки нахлуха задъхани в стражевата будка. Едната беше Джасена, другата — Еббо, копиеноска, и двете от отделението на Корайс, което бяхме оставили на платото при Сарзана. Отдадоха чест и докладваха, че Корайс е била нападната.

— Какво точно стана?

— Не ни бяха съобщени подробности, капитане — каза Джасена. — Чухме викове, излязохме и заварихме легат Корайс и сержант Бодилон пред сградата, в която ни настаниха. Легат Корайс ни нареди да си вземем оръжията и да ви докладваме по най-бързия начин. Каза, че не е пострадала, но настоя, че трябва да дойдете. Каза също, че няма нужда гвардията да бъде вдигана по тревога.

— Нещо друго?

Джасена се огледа, за да е сигурна, че никой друг няма да я чуе, и дори през нарастващия си гняв, че някой или нещо се е осмелило да нападне една от подчинените ми, аз си отбелязах наум тази проява на професионализъм от нейна страна.

— Легатът не беше с доспехи, капитане. Всъщност беше съвсем гола, ако не броим меча.

Реших да не прибързвам със заключенията. Казах на дежурната сержантка да събуди всички постови, определени за тази нощ, и да прати по две гвардейки на всеки пост; след това да вдигне всички останали от гвардията, но без да предизвиква паника и без моряците да се събудят. Предадох командването на Полило, взех пет от най-опитните жени, които бяха дежурни тази нощ, и последвах Джасена и Еббо по стъпалата към платото.

Отделението на Корайс беше разквартирувано в малък каменен павилион с куполообразен покрив, който изглеждаше идеално място за среща на влюбени и сигурно точно такова е било първоначалното му предназначение. Павилионът не само осигуряваше луксозна квартира на отделението, но беше и отделен от останалите сгради, а позицията му на билото на ниско възвишение го правеше най-сигурната постройка на платото от гледна точка на отбраната. Факли горяха около павилиона, а докато вървяхме с бърз ход натам, видяхме, че вилата на Сарзана също се събужда.

Жените на Корайс бяха готови за битка, с извадени мечове и опънати тетиви. Самата Корайс, вече в пълно бойно снаряжение, седеше намръщена зад една маса в преддверието на павилиона.

Стана, когато влязох, и отдаде чест. Попита, преди да съм казала каквото и да било:

— Капитане, мога ли да докладвам насаме?

Освободих другите. Корайс се огледа и явно реши, че това не е достатъчно. Поведе ме навън. Току отвъд светлината на факлите лъщяха доспехите на разставените в мрака постови. Зачаках, но Корайс мълчеше. Виждах лицето й — беше бледо и потресено, каквото не го бях виждала дори след битка, в която сме загубили приятелки. Осъзнах, че е станало нещо много сериозно, затова смекчих гласа си и й казах да започне от самото начало.

Понеже времето било много приятно, започна тя, напоследък си лягала да спи на кушетка пред входа на павилиона. Сигурно било глупаво от нейна страна, но пък имало достатъчно постове наоколо, а и тя „чувствала“, че не я заплашва нищо.

— Явно съм била прекалено самоуверена — заключи тя.

Лягала си облечена с лекото подплатено копринено бельо, върху което бързо можела да нахлузи доспехите си при нужда — всички спяхме така по време на поход.

— Сънувах — каза тя. После млъкна и мълча дълго. Понечих да я попитам нещо, но се въздържах. — Сънувах… мъже — продължи тя накрая. — Един мъж, по-точно. Мислех, че фантазията ми го е изрисувала ясно и с всички детайли, но явно съм сгрешила. Сега си спомням единствено, че беше висок, мускулест, с черна коса — ниско подстригана, струва ми се, — гладко избръснат и с усмивка, която намеква за черни грехове и удоволствия. Беше гол. Приближи се към мен, а неговият… неговият член беше щръкнал — смотолеви Корайс и потръпна. — Знаех какво е намислил и… и аз също го исках! Исках той да ме вземе!

Извърна се бързо настрани и започна да повръща, пристъпите следваха един след друг, сякаш бедната искаше да очисти не само тялото, а и ума си. Извиках на Бодилон да донесе кърпа, леген вода и вино. Корайс понечи да продължи разказа си, но аз й дадох знак да замълчи, докато сержантката си тръгне. Изтрих с влажна кърпа лицето на Корайс, накарах я да си изплакне устата с вино, а после и да изпие една чаша за кураж.

— Как, в името на Маранония, съм могла да поискам такова нещо? — възкликна тя. — Самата мисъл да… да бъда с мъж… винаги ме е отвращавала. Знаеш го.

Знаех, наистина. Също като мен и Корайс никога не беше мечтала за мъжка прегръдка и беше имала късмета родителите й да не настояват за противното.

— Той тъкмо щеше да… да ме докосне — продължи Корайс, — когато за миг дойдох на себе си и усетих, че се боря да изплувам, да си поема дъх, но съм затънала в някакъв мазен вир и няма да се събудя навреме. Но все пак се събудих, магията се разпръсна и видях онова омразно тяло в истинския му вид. Бях будна и гола, Рейли, и се кълна в обичта си към теб, към гвардията, към Маранония, кълна се, че онова същество още беше там, надвесило се беше над мен и се опитваше да разтвори с коляно бедрата ми! Извиках, претърколих се настрани и скочих с меч в ръка, готова да го промуша. Но…

— Но там не е имало никой — довърших вместо нея. — А стражите са били по местата си и не са видели никой да се промъква покрай тях.

Знаех какво ще е следващото, което ще каже Корайс, затова вдигнах ръка да я спра и казах:

— Не си сънувала.

— Знам. Ти откъде знаеш обаче?

Не знаех как да й отговоря, но бях казала истината. Наистина знаех. Някой или нещо се беше опитало да изнасили Корайс, а може би да й стори нещо по-лошо и от това, но не е било кошмар, а нещо, което бродеше из този остров, нещо реално или сътворено с помощта на магия. И не ме питай откъде ми е дошло това знание, писарю. От собствените ми призраци, от силата, на която ме учеше Гамелан, от самата Богиня или от вярата ми в Корайс, която веднъж ми беше споделила, че сънува само за злачни поляни и лудуващи животинки.

Очите на Корайс бяха влажни от сълзи. Тя се взира дълго в моите, после кимна.

— Благодаря ти — прошепна. — Благодаря ти, че ми повярва.

Канех се да кажа нещо, но мярнах един от натруфените зверочовеци на Сарзана да стои малко зад постовите. Отидох при него. Той ми подаде плочка от слонова кост, но аз я удостоих само с бегъл поглед.

— Предай поздрави на господаря си — казах му, — и го уведоми, че искам да ме приеме след един час. Тръгвай!

Съществото ме погледна и съзрях в очите му страх. После се обърна и потъна в мрака.

Върнах се при Корайс.

След час тръгнах по дългата пътека към вилата на Сарзана — в компанията на две отделения гвардейки с оръжия в ръце. На стъпалата ме чакаха двама зверочовеци. Не им обърнах внимание, а минах покрай тях, без да свалям шлема си.

Сарзанът ме чакаше. Наметнал се беше с пъстра роба, сякаш току-що е станал от сън.

— Някой — започнах без предисловие или поздрав — се е опитал да нападне един от офицерите ми. Легат Корайс.

Очите на Сарзана се разшириха изненадано.

— Тук горе? На моето плато?

Кимнах.

— Богове. Тя какво е направила? Какво е станало?

— Няма значение — казах аз. — Тя не е направила нищо и сега е добре. Знам, че не е бил от нашите мъже. Корайс го описа, но не знам доколко точни са спомените й.

— Мога ли да попитам какво мислите вие по въпроса? — започна Сарзанът и видях как челото му се набраздява, как ледено-огненият му поглед се впива в мен, а устните му се стисват на тънка черта.

— Не обвинявам вас — казах. — Не мисля, че човек с вашата мощ би се унижил дотам, че да изнасили жена. Но вашите създания? Вашите зверочовеци?

Сарзанът поклати енергично глава.

— Невъзможно. Абсолютно невъзможно. Когато ги създадох, им заложих способността да изпитват страст и да се размножават. Но тя ще се активира чак когато напусна този остров. Не, моите приятели са безобидни като кастратите, които навремето охраняваха моя харем. По-безобидни дори, защото понякога и ножът греши. Капитан Антеро… заклевам се, че това няма нищо общо със създанията от моята свита. Врявата ме събуди от дълбок сън. Опитах се да използвам магия, за да разбера какво става, но навън имаше нещо, което замъгли сетивата ми.

— Смятате, че нападателят на Корайс е бил с магически произход и сили?

— Не знам — каза той. — Демон? Зъл дух? Така и не ми остана време да разпитам селяните какви призраци обитават тези места, а после ги издавиха и… А и самият аз не изследвах района с изкуството си. Явно е трябвало. Капитане, не мога да ви опиша колко съм смутен и разтревожен. Приемам това като лична обида. Обещах ви безопасност, а не ви я осигурих и съм дълбоко засрамен от това. Обещавам ви обаче, че нищо лошо няма да се случи оттук нататък, докато сте на този остров. Веднага ще се заема със заклинания, които да пазят жените ви — както и моряците на Чола Ий — от всяка опасност. Нещо повече, ще разпратя свои собствени демони — има мнозина, които ми дължат услуга, — да потърсят създанието, отговорно за това ужасно посегателство. И когато го намеря — него или тях, — наказанието ще надхвърля и най-страшния ви кошмар.

Вгледах се дълбоко в очите на Сарзана и му повярвах. Отдадох чест и си тръгнах.

Нямаше повече инциденти, докато бяхме на острова. Дори сексуалните попълзновения на моряците секнаха изведнъж. Но аз реших да се презастраховам и наредих гвардейските да се движат по двойки, а нощем никой — нито аз, нито Корайс, нито влюбените Дика и Исмет — нямаше право да спи извън охраняваната територия.

Сарзанът се превърна в постоянно присъствие, макар че никога не се натрапваше излишно. Така или иначе обаче винаги беше наблизо. Копиеноска с най-нисък ранг обхожда поста си в най-пустата част на селото, да речем, и изведнъж Сарзанът минава покрай нея и я поздравява учтиво; или пък моряк връзва сложен възел и изведнъж вижда, че Сарзанът държи края на въжето и го опъва, за да не се заплете. Колкото до нас, офицерите, ние често обядвахме и вечеряхме в неговата компания, макар богатият пир от първия ден да не се повтори.

Той така и не попита направо дали може да тръгне с нас, когато напуснем Тристан. Но тази идея сякаш сама пусна корени и накрая всички знаехме, че Сарзанът ще дойде с нас, и тази мисъл ни вдъхваше допълнителен кураж и надежда.

Как точно щеше да ни помогне той и доколко ние можехме да му съдействаме в замяна, също не бяхме обсъждали. Не че Сарзанът мълчеше като риба за своите мечти или какво общо с тях можем да имаме ние — като група или поединично. Не пропускаше да изпробва чара си върху офицерите например. За пръв път го видях в това му качество един следобед в голямата вила на платото. Бях дошла да го търся по молба на Гамелан — трябваше да го попитам дали има власт над ветровете по подобие на пристанищните вещици. Заварих го потънал в разговор с Чола Ий, в същата кръгла стая, където ни беше разказал своята история за възход и падение.

Чух го да казва:

— В думите ви има много мъдрост, адмирале. Ако разполагах с малка група лоялни и опитни морски офицери със свои собствени кораби, нещата може би нямаше да се развият така. Навярно бих могъл да повикам помощ от родните си острови и да запазя трона си. Дадохте ми сериозен повод за размисъл, сър, наистина.

Изкашлях се, преди да вляза. Сарзанът стана да ме посрещне. Обясних му за какво съм дошла и той каза, че контролът върху ветровете бил нещо доста просто и веднага щял да се заеме с подготовката на нужните заклинания. След като той излезе, погледнах Чола Ий и вдигнах многозначително вежда. Стана ми ясно, че е чул приближаването ми, преди да го оповестя с кашлица.

— Е, и? — попита той без капка смущение. — Търся да извлека някаква печалба? Какво лошо има в това? Грешно е само защото вие се биете в името на кауза, така ли? Аз съм наемник, а наемниците винаги се оглеждат за нов работодател. Върнем ли се в Ориса, вашите магистрати ще гледат да ни отпратят по най-бързия начин. И толкова по-добре, защото, честно казано, антипатията ни е взаимна. И аз, и хората ми сме на мнение, че ни изпързаляха здраво, когато ни принудиха да хукнем по петите на проклетия властелин, вместо да си получим заслуженото възнаграждение и обещания дял от плячката. Пък и наистина ли ви интересува, капитане, какво ще правя, след като изпълня дълга си към вас и към Ориса?

— Никак даже, адмирале — отвърнах. — След като изпълните дълга си! Но не преди това!

— Значи пак сме приятели тогава — каза той и издаде онзи пръхтящ звук, който при него минаваше за жизнерадостен смях.

И това беше само един от случаите. Сарзанът прекарваше много време и с Гамелан. Където беше единият, там беше и другият. Улових се, че това ме изпълва с негодувание, странно защо, и побързах да си дръпна юздите. Къде ми беше умът? Да не би да ревнувах или що? Естествено, че велик жрец като Гамелан ще предпочете компанията на друг велик магьосник пред тази на начинаеща идиотка като мен, която знае долу-горе колкото проста селска врачка. Но след като подслушах предложението на Сарзана към Чола Ий, реших, че имам сериозен повод за притеснение. Знаех какъв морков размахва Сарзанът под носа на Гамелан.

Накрая го попитах директно. И както винаги жрецът не се опита да шикалкави.

— Разбира се, че Сарзанът се опитва да спечели подкрепата ми — каза той. — Предлага, след като си върне трона и пълния достъп до предишния си набор от демони и епруветки, да направи велико заклинание срещу другите светове, така че слепотата ми, както физическата, така и тази, която осакати дарбата ми, да бъде отстранена.

Възникна и друг въпрос:

— Всички ние се държим, сякаш сме обсъдили надълго и нашироко желанието на Сарзана и сме се съгласили да му помогнем, макар че подобна дискусия изобщо не се е състояла. Това ми мирише на магия, а на мен никак не ми допада мисълта разни заклинания да ровичкат из главата ми — казах откровено.

— Това не убягва и на мен. Сарзанът призна, че е възможно подсъзнателните му сили да проектират собствените му желания върху други хора, и аз смятам, че става въпрос именно за това. Е, и? Съмнявам се да притежава необходимата сила, за да подчини всички ни на желанията си. Способностите ми може и да спят дълбок сън, но все пак знам, че съзнанието ми би се разбунтувало, ако долавяше подлост в намеренията му.

Една мисъл се зароди в главата ми и се стопи, мисъл, която анализирах чак по-късно: „ето, че се случва отново… мислим си, че знаем нещо със сигурност, макар да няма никакви неоспорими доказателства в полза на това“. Но преди да съм казала каквото и да било, ми хрумна нещо по-важно:

— Според теб какво очаква от нас той, конкретно, освен да го отведем от този остров?

— Питах го и за това, но той не каза много, освен че би искал да го откараме до група острови югозападно оттук. Тези острови били сред най-ранните му поддръжници, затова смятал да ги използва за своя база. Преди това обаче трябвало да се промъкнем тайно през две други групи острови, които били населени с нецивилизовани варвари, но имали военни гарнизони и бойни кораби на конианските барони. Стигнем ли приятелските настроените острови, сме можели да отплаваме нататък, ако това е желанието ни. В замяна той щял да свика конклав от най-опитните навигатори и корабни капитани в онзи район. И понеже онези хора били прочути пътешественици и познавачи на моретата, както твърди той, се надявал поне един от тях да знае верния път към Ориса; самият той пък щял да ни осигури всякаква възможна помощ от магическо естество. Закле се също, че ще се опита да разбере дали властелинът още е жив и ако е така, да събере магьосниците си и да ни помогне в борбата срещу него.

Замислих се. Мислих и мислих, но по всичко личеше, че нямаме голям избор, и колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах в това. Или щяхме да бродим из тези непознати и опасни води до края на дните си, или да направим тази малка услуга на Сарзана. И какво толкова лошо може да стане, продължи да шепне умът ми, ако го направим? Нищо кой знае какво, реших аз, спомнила си за пореден път силното чувство на респект, което Сарзанът ми беше вдъхнал още при първата ни среща. Щом трябваше да има цар, а по думите му излизаше, че Кония се нуждае от твърда ръка, то никой не би бил по-подходящ от него. Той несъмнено щеше да е много по-справедлив и милостив в управлението си от банда алчни дребни аристократи, опитващи се да върнат силом народа към робската мизерия от миналото.

— Благодаря ти, Гамелан — казах накрая. — За пореден път твоята мъдрост ми отвори очите.

Ден по-късно, докато се разхождах преди вечеря по брега, срещнах Сарзана. Знаех, че срещата ни не е случайна, така че след като си разменихме любезности и той попита дали може да ми прави компания, се съгласих охотно. Беше ми любопитно какво има да ми предложи, защото това би било знак доколко добре ме е преценил. Доста добре, както се оказа.

— Сигурно вече сте забелязали, капитане, че разговарях с други членове на експедицията ви.

— Да, забелязах — отвърнах.

— Значи знаете, че направих на някои от тях предложения за работа или друго, с което бих могъл да им помогна. Ще ми се да направя същото и за вас.

Замълчах си.

— Но не съм толкова глупав, разбира се — продължи той. — Струва ми се, че ви опознах доста добре, Рейли Антеро, и смятам, че сте една от най-забележителните жени, които съм познавал. Царуването е сурово и цинично занимание и аз винаги съм смятал, че хората, и мъже, и жени в еднаква степен, си имат цена. Вие обаче сте доказателство, че всяко правило си има изключения.

— За това не знам — отвърнах троснато. — Знам обаче, че ласкателствата никога не са ми били по вкуса.

— Никого не лаская — каза той и гласът му звънтеше от искреност. — Макар да си давам сметка, че изглежда точно така. Не, опитвам се просто да кажа, явно не твърде сполучливо, че не мога да ви предложа нищо, което вече да нямате.

Спрях и го погледнах изпитателно. Сигурна съм, че веждите ми бяха вдигнати високо. Какво толкова имах, като си помислиш? Спях сама и това ми тежеше. Жената, която обичах някога, бях загубила и ни деляха безброй левги. Също толкова далеч бяха и шепата хора, които наричах свое семейство, сред които близък чувствах единствено Амалрик. Богатства? Сигурно можех да мина за богата жена заради дела ми в земите и собствеността на Антеро. Тук и сега обаче собствеността ми се свеждаше до оръжията, доспехите, няколко чифта дрехи и съдържанието на войнишката ми торба.

А после ме порази една мисъл. Не, дори тук бяха богата, поне според собствените си критерии. Имах уважението, подчинението и обичта на всичките си гвардейки. Какво повече можех да искам, освен да им служа добре и да запазя тази обич?

— Така че — нежно каза Сарзанът, — дори да имахте цена, капитане, тя е извън моите възможности. Затова вместо да ви предлагам каквото и да било, ще ви помоля за услуга. Ако си възвърна трона, смятам да създам гвардия като вашата. Гвардия, която ще полага клетва не пред мен, нито пред моите наследници, ако реша да имам такива. Не, клетвата й ще бъде пред Кония. Искам да създам сила, която да остава над дребните дрязги на ежедневното управление. Смятам, че такава военна част би била гаранция за стабилност. И се чудя дали най-голямото й преимущество в този смисъл не се дължи на една особена по своя вид сплотеност.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид мъже, които предпочитат собствения си пол, или жени като вашите гвардейки, или пък хора от един и същи клан.

Кипнах моментално.

— Смятате, че поведението ни се определя от това с кого се чукаме, така ли?

— Не, не, разбира се, че не — побърза да обясни той. — Засегнах ви, но беше неволно. Опитвам се да кажа, че не знам какво прави вас и вашите гвардейки такива, каквито сте. Но нещо дълбоко в мен ме подтиква да открия тайната. Не заради самия себе си, а заради Кония. Трябва да се научим как да посветим живота и усилията си на нещо по-значимо и голямо от собствения си интерес. Това е услугата, за която искам да ви помоля. Когато вие и вашите жени се върнете в Ориса, дали ще е възможно да пратя двама-трима от най-добрите си съветници и един-двама високопоставени офицери, които имам предвид, стига бароните да не са ги убили вече, за да прекарат известно време с вашата гвардия? Те, разбира се, ще задават множество въпроси, някои неудобни навярно, за да разберат какво определя самоотверженото ви поведение, а после ще се върнат с това знание при мен.

Гневът ми се стопи. Сарзанът се усмихна тъжно.

— Виждате ли? Това, че някой е цар или е бил такъв, още не значи, че не може да обиди някого неволно. Сигурно затова ние, царете, сме се научили да се обграждаме с хлевоусти съветници, които да водят преговори от наше име, иначе току-виж сме казали каквото не трябва и сме предизвикали ненужна война. Още веднъж ви моля да приемете извиненията ми, Рейли, искам да кажа: капитан Антеро. Няма да ви досаждам повече с това. Но когато му дойде времето, мога ли да се надявам, че ще обмислите молбата ми?

От гнева ми не беше останал и помен, дори напротив, обзела ме беше приятна топлина. Не казах нито „да“, нито „не“, а след няколко минути дотича един от зверочовеците на Сарзана и двамата тръгнаха нанякъде.

Стоях и го гледах как се отдалечава. Изключително необикновен човек, особено за цар. Господар на велика нация, но и човек, който прави грешки и не го е страх да си ги признае.

Късно същата нощ, в малките часове, се събудих внезапно. Нямаше причина да скоча така, но се чувствах бодра и нащрек, сякаш бях спала повече от необходимите ми четири-пет часа, а отгоре на това бях направила сутрешната си гимнастика плюс една миля крос. Облякох се тихо и излязох на селската улица. Спрях нерешително за миг, а после тръгнах към издяланите в скалата стъпала, които водеха към платото. Стигнах до охранявания периметър и с лекота се промъкнах край поста. Жената беше нащрек, но денят, в който аз, офицерите или сержантите ми не успеехме да излъжем обикновените редници от гвардията, щеше да е денят, в който да оставим оръжията и да се оттеглим в пенсия. Онази нощ наруших собствените си заповеди, но се чувствах сигурна с меча и кинжала си.

Поех по многобройните стъпала към платото на Сарзана и стигнах до втората площадка, където стъпалата отново излизаха под открито небе. Парапетът на площадката гледаше на юг. Приближих се до него и вперих поглед в нощта. Луната беше едва в първата си четвърт, но светлината на звездите беше достатъчна, за да виждам ясно. Вляво долу се виждаше пристанището и черните чертици на галерите. По-нататък се простираха обграждащите залива носове, които в близките дни щяхме да оставим зад себе си, както и полюсната звезда. Погледът ми се насочи натам. Отначало не съзирах нищо, освен тъмните води на океана и линията на хоризонта, над която започваше звездното небе.

Онова, което видях после, може да бяха най-обикновени фосфоресциращи водорасли сред тъмното море. Може да беше и видение. Дори днес не съм сигурна, затова ще е най-добре да оставя преценката на читателите — или дори на теб, писарю, — като обещавам да опиша само онова, което видях със собствените си очи. Появиха се пламъци, ниски и пръснати по протежение на хоризонта, сякаш пътувахме в пустиня и съзирахме ярко осветени градове само на ден-два път. Но после пламъците се умножиха и си представих, че това са светлинките на далечните кониански острови, и разбрах, че архипелагът е много по-голям, отколкото можех да си го представя. Все по-ярка ставаше светлината им, докато не ме обзе усещането, че се намирам на много по-голяма височина и гледам надолу към непозната долина.

Светлините лумнаха, а после иззад мен и над платото се ливна мрак, много по-тъмен от нощта, спусна се като чудовищен прилеп към морските огньове. Гмурна се надолу, а после — и това беше най-странното от всичко — към този непрогледен мрак се прибави друг, още по-черен, който дойде отгоре. Двете тъмнини се смесиха и се сгромолясаха върху морето като наквасен с вода плащ, метнат върху разгоряла се жар, плащ, който убива всяка светлина. Но не, спомените явно ми играят номера, защото помня, че три или четири светлинки се разгоряха, сякаш да дадат последен отпор на тъмнината, а после угаснаха и те.

Постоях още малко при парапета, но не видях нищо повече. А после забелязах, че е задухал бриз откъм морето. Беше доста студен и се зачудих защо не съм го усетила преди.

Слязох обратно по стъпалата, промъкнах се покрай дежурната гвардейка и се върнах в леглото си. Но не можах да заспя, защото мислех за видяното, без да разбирам кое го прави толкова важно. Можех да попитам Гамелан какво означава, но така и не го направих. Сигурно някакъв вътрешен гласец ми е пошушнал, че нещо, изречено веднъж, се узнава от всички, а онова, което е в сърцето ти, си остава тайна навеки.

Чола Ий реши, че сме готови да отплаваме. Корабите бяха натоварени с всичко необходимо, а както моряците, така и моите гвардейки бяха в най-добрата си форма. И ето, че най-после се състоя дълго отлаганата дискусия по въпроса със заминаването на Сарзана, ако нещо толкова кратко може да се нарече така. Дискусията се въртеше най-вече около въпроса с кой кораб ще отплава домакинът ни. Естествено, Чола Ий настоя честта да се падне на него. За мен нямаше да има голямо значение, ако не беше смътното безпокойство, което ме обземаше при мисълта, че този велик човек — когото честно казано не познавах добре, макар да чувствах с мозъка на костите си, че понякога се държа като глупава паникьорка — и наемническият адмирал ще делят една и съща палуба. Когато съвещанието ни приключи, отидохме вкупом в имението на платото и официално предложихме услугите си на Сарзана като почетен ескорт, който да го върне у дома.

Благодарностите му нямаха край и звучаха така, сякаш не е очаквал подобно предложение от наша страна. Закле се, че сме взели правилно и мъдро решение и че ще останем в историята като спасителите на Кония. Колкото до самия него, той просто не можел да намери подходящите думи, но знаел, че последователите му, а и всички свободолюбиви хора по света…

В този момент спрях да го слушам и се спогледах с Корайс. Поне по едно нещо тези непознати ширини не се различаваха от всички останали — и тук високопоставените люде си мряха да държат изпълнени с благородство, щедри обещания и драматични жестове речи, които сякаш нямаха край. Имаше различни становища по въпроса какви способности са необходими на една жена, за да бъде приета в гвардията. Не на последно място се нареждаше собственото ми мнение по този въпрос и то се отнасяше до способността да слушаш с часове брътвежите и на най-големия глупак, без мускул да трепне по тялото ти и без заинтригуваната ти и ведра физиономия да загуби свежестта си.

Накрая Сарзанът все пак изчерпа царските си приказки и отправи една крайно неочаквана молба към нас — дали ще е възможно да плава на един и същи кораб с Гамелан? Гневно изражение изкриви лицето на адмирала и Сарзанът побърза да обясни, че чувствал за свой дълг да впрегне силите си с надеждата да възвърне способностите на жреца, а за тази цел трябвало да е близо до него. Пак по същите съображения Гамелан трябвало да остане на същия кораб, с който плавал досега и който познавал най-добре. Адмиралът нямаше как да възрази на тези доводи и въпросът беше решен.

Очаквала бях Сарзанът да натовари на кораба сандъци и ракли, пълни със скъпоценности, редки кожи и книги върху изкуството на магията. Вместо това багажът му се състоеше от пет кутии, всяка от които можеше без голям зор да вдигне и младо момче.

Сарзанът явно забеляза изненадата ми, защото се усмихна и каза:

— Когато целият свят е бил ръцете ти, а после си го изгубил, се научаваш кое има значение и кое — не. Най-добре пътува онзи, който пътува без багаж.

Вечерта, преди да потеглим Гамелан попита Сарзана кога смята да изпълни обещанието си и да освободи своите поданици. Стори ми се, че зърнах Сарзана да свъсва чело, но веднага разбрах, че съм сгрешила. Той се усмихна и каза:

— Утре сутринта. От кораба.

Така и стана. Галерите ни бяха вдигнали котва и се полюшваха във водите на залива. Сарзанът беше помолил да му освободим фордека и беше разположил там осем факли, подредени във формата на осмоъгълник. Самият той стоеше в центъра на фигурата със сбрани ръце, все едно държи нещо тежко и невидимо. После започна да припява, но не различих думите на напева, а както разбрах по-късно, не ги бяха различили нито Гамелан, нито някой от моряците и гребците, които стояха наблизо.

А после зяпнах невярващо, защото откъм платото по селските улици се изсипа порой от създания. Първо си помислих, че Сарзанът е призовал призраците на убитите селяни, но после видях, че тълпата на плажа е съставена от неговите зверочовеци. Не си бяхме давали сметка колко са много, а би трябвало, като се има предвид каква прислуга е нужна за поддържането на толкова голямо имение. Не можах да преценя колко са — Корайс твърдеше, че са петстотин, Полило — че са повече, Исмет — че са по-малко. Повечето още бяха с царедворските одежди, в които ги беше облякъл Сарзанът.

Той продължаваше да пее, а ръцете му се раздалечаваха все повече, сякаш невидимият товар се увеличаваше. Напевът се издигна до вик, после факлите пламнаха с разноцветен огън. Ястреби, соколи и други птици кръжаха над нас, спокойната вода се разпени и делфини, големи и малки риби пробиха повърхността с изящни скокове. И тогава Сарзанът хвърли невидимия си товар, „дара“ на свободата, изхвърли го навън и нагоре, а факлите угаснаха изведнъж, без най-малкото валмо дим. Птиците над нас се пръснаха, а водите покрай плажа утихнаха празни.

Ала в селото не се възцари мир — зверочовеците пощуряха. Разкъсваха трескаво дрехите си, докато и едно парцалче не остана по голите им тела.

Полило се приближи до мен и каза под нос:

— Слугите на Сарзана май не са приели толкова охотно службата си, колкото ни се струваше. Ако питаш мен, постъпват доста неблагодарно.

Чух Корайс да се подсмихва.

— По-зле са и от уволнени войници след края на война — каза тя.

Сигурно трябваше да ги сгълча, но не го направих. Още помнех думите на Сарзана за заклинанията, които бил направил, за да „подготви почвата“, както и каква признателност изпитвали към него зверочовеците.

Само че никой, нито човек, нито звяр, не приема с благодарност оковите, дори да са от коприна.

Вятърът духаше откъм кърмата и след като излезехме в открито море, нямаше да има нужда да гребем. Корабите ни яхнаха първите океански вълни и сведоха носове в почит към боговете на морето. И тогава забелязахме нещо странно — напреко на курса ни, от единия към другия полуостров, плуваше ято лебеди. Плуваха бързо и изящно като бели драскулки сред бялата пяна на леките вълни.

— И т’ва ко не е добра поличба! — чух да казва един моряк. — Туй плаване ше ни донесе късмет и ше ни върне у дома.

Стиснах палци и усетих как мрачните колебания от последните дни се разсейват.

Почти две седмици плавахме под ясно небе и с попътен вятър в платната на югозапад. Не стига това, а всички ние, отпочинали след престоя си на острова, бяхме в чудесно настроение и с охота си помагахме в ежедневните задачи, както моряците, така и гвардейките.

На петнайсетия ден зърнахме първата суша. Извикаха ме на палубата, докато обяснявах на част от новобранките как да обтягат жилата на арбалетите малко след като бях приключила с обяда си. Без да губим време с официалности, всички хукнахме към палубата, нетърпеливи да видим земята, която ни очакваше. Погрижила се бях всички гвардейки да бъдат уведомени без много шум за онова, което Сарзанът беше казал на Гамелан — че плаваме във враждебни води и трябва да сме готови за всякакви изненади.

Право пред нас от водата се издигаше остров. През целия ден бяхме плавали в гъста мъгла, която бе крила сушата до последния момент. Сарзанът вече стоеше на квартердека със Стрикер и аз побързах да отида при тях.

— Това е група от три острова — каза ми той. — Не съм сигурен кой от трите е този, но няма и значение. Всички те разполагат с гарнизони на бароните, а местното население е враждебно настроено. Движим се точно по избрания курс. — После се обърна към Стрикер. — Капитане, бихте ли пратили сигнал на другите кораби да се построят?

Сигнални флагчета се развяха на вятъра и галерите се приближиха, за да чуят нарежданията на Сарзана. Гласът му беше подсилен магически, но без пискливото ехо, с което обикновено се отличават подобни заклинания. Напротив, звучеше кротко и успокояващо, и така лично, сякаш Сарзанът стоеше на крачка от всеки мъж и жена по палубите на галерите. Указанията му бяха да опънем всички платна и да се молим да не ни види никой от брега и най-вече от друг кораб.

Стоях, вперила поглед в изгърбения остров, който бавно се смаляваше зад нас. Сиво-зелен, зловещ и обрасъл с джунгла, той наистина изглеждаше опасен.

През следващите три дни плавахме все едно ни преследват. Сарзанът беше направил заклинания за вятър, които подпомагаха бягството ни, но както ми каза капитан Стрикер, не смеел да хвърли магия за мъгла, която да ни скрие, от страх, че баронските магьосници може да я „чуят“.

Сарзанът беше променил навиците си. Все повече се застояваше сам в капитанската каюта, която Стрикер му беше отстъпил, а когато все пак излизаше на палубата, даваше ясно да се разбере, че не желае компания.

Острови се издигаха пред нас и се стапяха зад кърмата ни. Някои бяха планински като първия. Други бяха голи скали, стърчащи от разпенения прибой. Трети тънеха в злачна зеленина, а нощем виждахме светлинки на поселища. Чудех се кога ли ще открият присъствието ни. Но това така и не се случи.

Направих опит да отвлека мислите си, като прегледам записките си от уроците на Гамелан. Но всеки път, когато насочех вниманието си към нещо, свързано с магия, бързо се разсейвах, започвах да се прозявам и губех интерес. А понечех ли да подновя уроците ни, неизменно изникваше нещо, което да попречи я на мен, я на Гамелан.

Запълвах времето си с физически упражнения, решена да държа гвардейките си във форма. Наредила бях на сержантите и офицерите по другите кораби да правят същото. Проблемът беше как да се разнообразят тренировките така, че да не се превърнат в скучно и монотонно занимание. Измислила бях за себе си и за всички, които проявяваха интерес, обедна серия от упражнения, която завършваше с придвижване по въже с възли през равни интервали, опънато от палубата чак до реята на фокмачтата. Оттам се залюлявахме към друго въже, което водеше обратно към палубата, с примки през половин метър разстояние, по което трябваше да се премине единствено с помощта на ръцете. Пет обиколки по този маршрут и болката в мускулите прогонваше всяко отегчение.

Бях се облегнала на мачтата, дишах тежко след втората си обиколка за деня и гледах група моряци на главната палуба току под мен. Бяха вързали въже за един харпун и се надяваха да заковат някоя от рибите, които често изскачаха на повърхността близо до кораба.

Видях, че Сарзанът е на палубата. Действията на моряците явно го бяха заинтригували и той тръгна към тях.

Забелязала съм, че моряците рядко уважават друг освен самите себе си, презират всички „сухоземни“, а най-много онези с висок ранг, без значение каква власт държат в ръцете си.

Един от моряците отдаде небрежно чест и каза:

— Началство, ние тука решихме да фанеме некоя риба, ма зверчетата не щат да съдействат нещо. Чухме, че навремето сте били рибар. Или нещо таквоз де, и магьосник също. Бихте ли размахали малко нещо ръце и да кажете там думичките, па дано некоя риба изскочи от водата, а?

Сарзанът го изгледа студено и каза:

— Нямам време за такива неща. Същото важи и за вас. — После пое назад към кърмата.

Моряците го изгледаха възмутено. Онзи, който го беше заговорил, се изплю през борда.

— Май ни туриха на мястото ни, а, момчета. За тоя тип май не струваме и колкот’ лайно на сепия.

— Може пък да е забра’ил рибарските си магийки — каза друг моряк. — Ко въобще е знаел таквиз де. Нема да е първият, дет’ се фали, че я пипа морската магия, а си е пробил път с бързи думи и по оня, още по-бързия начин, кога човек е с гръб към него.

После ме видяха и млъкнаха. Замислих се, после свих рамене. Дори човек като Сарзана, който искрено уважава обикновения народ, имаше право от време на време да изпада в лошо настроение и да вярва, че само небесните създания имат право да го заговарят. Да не забравяме обаче, че същият този човек ни беше посрещнал царски на Тристан, с любезност и интерес към делата на всички ни.

Два дни по-късно се случи нещо още по-странно, макар че по онова време не ми се стори такова. Стоях на палубата след вечеря и се чудех как по дяволите е успял готвачът ни да превърне обикновена яхния от осолена треска, пресни скариди, уловени с мрежа при кърмата, лимони и сушени зеленчуци в нещо, което сякаш е било изстъргано от дъното на океана. Чух тежки стъпки, обърнах се и видях Сарзана. Морякът на руля не му обърна внимание, вперил поглед в звездата, по която му беше наредено да се води.

Със Сарзана се заговорихме за дребни неща, а после изражението му стана сериозно.

— Капитан Антеро, може ли да повдигна един въпрос, който е донякъде неприятен, но слава на боговете, не доведе до сериозни последствия? — попита той и аз кимнах. — Спомняте си нападението срещу легат Корайс, нали?

Как бих могла да го забравя?

— Тогава си спомняте и че нямах представа какво може да е станало, дали не е бил някой местен демон, който е хвърлил око на младата дама? Е, явно съм прибързал с думите си, защото този следобед се замислих за първите си няколко дни на острова, когато на селяните все още беше разрешено да говорят свободно с мен. Е, имаше една млада жена, която изяви желание да ми бъде лична прислужница. Може да е имала и нещо друго наум, не знам. И да е имала обаче, щеше да остане разочарована. Мъж, който е бил лишен от целия си свят, рядко проявява интерес към плътските неща. Така или иначе, една вечер тя останала до късно в спалнята ми, уж да оправя леглото. Бях в друга част на сградата и не знаех, че момичето е там. Конианският офицер, който отговаряше за охраната ми, дойде да ми каже, че навън имало някакъв разтревожен човек, който търсел дъщеря си. Беше бащата на въпросното момиче. Бързо я намерихме, но вместо да избухне в сълзи на облекчение, както очаквах, баща й я шамароса през лицето и й каза никога и за нищо на света да не замръква на платото. Тя избяга, плачеше. Преди баща й да тръгне след нея, го спрях, за да го уверя, че в мое лице нищо не заплашва дъщеря му. А и конианските войници определено нямаха причина да търсят силом плътски удоволствия, защото сред селските моми имаше предостатъчно готови да им услужат доброволно. Мъжът каза, че не заради мен, нито заради войниците се тревожел. Ако дъщеря му искала да легне с някой от тях, това си било нейна работа. Или пък с мен, ако била хвърлила око по-нависоко — честно казано, останах с впечатлението, че дори би я насърчил в подобна амбиция. После каза, че го било страх от стареца. Попитах за какво става въпрос и той каза, че всяка островитянска девойка, особено непорочните, можела да стане негова жертва, ако замръкне навън, или още по-лошо — ако прояви неблагоразумието да заспи под открито небе. Старецът идвал при нея най-напред в съня й, а после и в ужасяващата действителност. Жената приемала охотно прегръдките му в началото, а после, когато съвкуплението станело болезнено и кърваво, започвала да се бори с чудовището. Но тогава било безнадеждно късно. На сутринта от девойката оставало само разкъсано тяло. Точно от това се страхувал, когато дошъл да търси дъщеря си. Казах му, че няма причина да се тревожи, че магията ми е достатъчно силна да защити всички, които ми служат. Ако се съди по случилото се с вашата легатка, стареца не е само легенда. — На лицето на Сарзана се изписа разкаяние. — Ясно е също, че мрежата от заклинания, която бях опънал около имението, не е била достатъчно силна, особено срещу стихийно същество като онзи демон.

Зачаках го да продължи, но той явно беше казал, каквото имаше да казва.

— Благодаря ви — казах аз. — Но защо ми го казвате сега? Онзи инцидент остана в миналото, а легат Корайс сигурно вече го е забравила или поне го е изтикала в някое тъмно кьоше на съзнанието си.

Сарзанът ме погледна странно, после каза:

— Ако трябва да съм откровен, исках да сваля всяко съмнение от моите служители, макар те да са вече свободни и далеч от нас.

Понечих да кажа нещо, но после реших, че ще е по-умно просто да му благодаря отново и да го уверя, че случилото се е забравено.

Поговорихме още малко за това-онова, после той ми пожела лека нощ и си тръгна.

Две нощи по-късно наближихме втората група враждебни острови, за които ни беше предупредил Сарзанът. Тези бяха по-големи и тъмнозеленото на джунглите беше заменено от по-светлите оттенъци на поля и овощни градини. Оттук насетне, каза той, трябвало да плаваме само нощем, а през деня да търсим убежището край бреговете на необитаеми острови; той пък щял да рискува със заклинание за мъгла, когато било възможно. Подчинихме се на желанието му. Колкото повече навлизахме сред островната група по време на нощните си плавания, толкова повече признаци за цивилизация виждахме. Островите целите грееха от светлинки, а на места се открояваха правите нанизи на осветени улици.

Сигурно трябваше да се страхуваме, но вместо страх изпитвахме меланхолия. Нима ни беше отредено да плаваме навеки в мрака, да се промъкваме тайно покрай облагородена суша като тази, където мъже и жени живееха живота си в мир и охолство, без значение на кой господар бяха васали? Кога щяхме отново да зърнем Ориса?

Сарзанът обеща, че ще стигнем неговите острови след седмица, а при силен вятър и по-рано. И тогава вече няма да се крием като банда морски разбойници.

Молехме се да е прав.

Повечето хора знаят какво е да лежиш буден в часовете преди зазоряване, когато и в душата ти, и извън нея има само непрогледна тъма. Това е времето, когато вярваме, че никой никога не ни е обичал, че животът ни е една обречена и лишена от смисъл борба, че краят ни ще е неприятен, а делата ни — бързо забравени.

Тези часове притискаха и мен. Така и не се научих как да превъзмогвам унинието призори, можех само да си повтарям, че не ми е за пръв път, нито ще е за последен.

Процесията от мрачни мисли набиваше крак в главата ми — че съм некадърен офицер и че онези, които на думи ме следват охотно, тайно се подсмиват зад гърба ми; че всичко, с което се захвана, е обречено на неуспех и така нататък, обичайните гадости. Насилих се да мисля за друго. За семейството си. За брат си Амалрик. За майка си Емили. Дори за жената-пантера, чието име носех. Усетих как мрачните мисли започват да се избистрят и скоро ще се разсеят. Въздъхнах облекчено — депресията преминаваше и скоро щях да заспя.

Мислите ми се проясниха, станаха чисти и прозирни като планински поток, като шлифован диамант. Замислих се за казаното от Сарзана предната вечер, а после за метода, по който разбирах коя от гвардейките е виновна за някое дребно нарушение — подозирай най-вече онази, която се обяснява най-многословно. А после объркването понечи да ме загърне отново с плаща си, но аз не се предадох. Спомних си внезапната яснота отпреди малко и поведох борба да си я върна. Бавно и постепенно спечелих битката. И тогава си спомних.

Спомних си стареца. Сетих се, че съм чувала нещо за това или съм го чела някъде. Или пък мама ми е разказвала нещо, макар че едва ли съм била достатъчно голяма, за да го запомня.

Може да го бях чула от войник — войниците обичат да си разказват страшни истории… да, така трябва да е било. Наистина го бях чувала, при това повече от веднъж — първо от една гвардейка, а после от стара селска вещица, която ни беше приютила, мен и патрула, който предвождах, когато нощта ни свари, преди да сме открили разбойниците, тормозещи онази високопланинска местност. Две легенди с принципно еднакво съдържание, разказани от хора, които произхождаха от различни места и които не се познаваха помежду си. Вече си спомнях съвсем ясно — само че легендата не беше за старец, а за жена. За Дъртата вещица, която идвала при някой мъж в съня му, изсмуквала цялата му сила и на сутринта от него оставала само празна черупка. Никой не бил в безопасност, освен… освен ако имал меч. Голата стомана прогонвала Вещицата.

Корайс беше казала, че се е събудила с меч в ръка, а аз знаех, че винаги спи с меч до себе си, освен когато е в родната казарма.

Замислих се за легендата, която ми беше разказал Сарзанът и която така удобно обясняваше случилото се с Корайс. И веднага се запитах защо я беше разказал на мен.

После мислите ми поеха в нова посока — към острата реакция на Сарзана, когато го помолиха да направи простичко рибарско заклинание; спомних си и думите на моряка, че може би изобщо не знае такива заклинания. Спомних си с какво удоволствие Гамелан грабваше въдицата при всяка възможност и колко тромав ми се беше сторил Сарзанът, когато нагази в прибоя, за да възнагради ловуващите за нас делфини — твърде тромав за човек, израсъл на брега на морето.

Ала тези мисли бледнееха в сравнение със следващата — от момента, в който зърнахме Тристан на хоризонта, до мига, в който отплавахме от острова, всички бяхме под властта на необяснимо доволство и безхаберие. Фалшиво чувство за сигурност въпреки тревожните факти — празно село, къщи с кървави петна по пода и стените, казарма, превърната в костница, зверочовеци, които свиреха на инструменти от човешки кости, и какво ли още не.

Какви глупаци сме били!

Не стига това, а бяхме налетели на цар-магьосник и бяхме повярвали безрезервно на твърденията му, че са го заточили лоши хора. Естествено. И логично. Всички бяхме чували за магьосници, които владеят достатъчно сила, за да създават живот от мъртвите, и които винаги използват тази сила за общото благо. Всички бяхме чували за царе с абсолютна власт и колко добронамерени са те по принцип. Откъде би му хрумнало на някой от нас, че ще срещнем такъв цар-магьосник и той няма да е истински светец? Естествено, че Сарзанът ще е съвсем различен от ликантийските властелини.

Глупаци, глупаци, че и отгоре.

Глупаци, които охотно бяха захапали въдицата и сега се канеха да върнат на трона човек, когото цяла една островна нация е прогонила в изгнание.

Не. Ние знаехме… чувствахме… мислехме… знаехме без грам колебание или съмнение.

Вече разбирах защо Сарзанът избра да пътува на нашия кораб — за да е близо до единствения ни жрец, пък бил той и временно безпомощен в магическото изкуство, и до единствения му чирак. Чирачка по-точно. Затова всичките ми опити през последните седмици да се упражнявам в магията и да продължа обучението си при Гамелан се бяха провалили — Сарзанът не искаше разни дребни магийки да развалят собственото му могъщо заклинание.

Нощта наоколо ми беше почервеняла — от гняв, а също и от срам заради глупостта ми, заради идиотизма на всички ни.

Измъкнах се от хамака и се облякох по най-бързия начин. Тръгнах към стълбите за палубата, макар да нямах ясен план в главата. Пътьом реших да събудя без много шум Гамелан и да му кажа до какви изводи съм стигнала. Може пък да беше глупост някаква, може би се поддавах на мрачните си мисли и нищо повече. Не! Това беше реалното, а не онези розови облаци на щастие, в които се носехме безгрижно, откакто стъпихме на проклетия Тристан. Върнах се за меча си. Не с някаква конкретна цел, а защото имах усещането, че може и да ми потрябва в най-скоро време. Точно тогава чух приглушен вик откъм палубата горе, тропот, скърцане на въжета, а след малко и силен плясък.

Хукнах по стълбите с меч в ръка и изскочих на палубата. Всичко тънеше в мир и спокойствие. Близо до носа видях двамата вахтени, взираха се в нощта. В средата на кораба двете дежурни гвардейки обикаляха нащрек импровизираната спалня на открито, където предпочитаха да спят някои от жените. Никой не забеляза появата ми и аз си дадох сметка, че „охраната“ е под влиянието на магия.

Нищо не помръдваше на квартердека. Нямаше и помен от кормчията, нито от помощник-капитана, който трябваше да дежури през нощта. Но дори и без очевидното им отсъствие беше ясно — от особеното полюляване на палубата под краката ми, — че никой не държи руля.

Хукнах нагоре по стъпалата. Вместо да насочва кораба, кормчията седеше опрял гръб в щурвала с отпуснати и разкрачени крака. Главата му се люлееше като на последния пияница. Не усетих вино в дъха му, но очите му бяха оцъклени и той бръщолевеше нещо неразбрано, сякаш е прекалил непростимо с пиенето или е видял нещо толкова ужасно, че умът му се е изключил. Проснат зад него по очи лежеше Клисара, шкиперът на нашата галера, който отговаряше за платната. Собственият му кинжал, онзи с дългото острие, който толкова си обичаше, беше забит дълбоко в гърба му и го бе приковал към палубата. Зад него висяха въжетата, придържащи капитанската лодка към корпуса. Само че лодката я нямаше, а въжетата се влачеха по водата. Изпсувах под нос, после извиках да привлека вниманието на гвардейките и вахтените.

Ясно ми беше какво е станало — Клисара и кормчията бяха принудени с магия да спуснат лодката. Клисара бе намерил в себе си сили да се съпротивлява и беше убит. А убиецът му беше избягал с лодката.

Плъзнах поглед по водата, но от лодката нямаше и помен, виждаха се само тъмните очертания на нови острови.

Мъже и жени скачаха от сън, на палубата и в трюма долу. Хукнах назад към стълбата, глуха за надигащата се врява, и нахълтах в една конкретна каюта.

Която се оказа празна. Сарзанът беше изчезнал.

В същия миг заклинанието се развали и всички прогледнахме.

15Заровете на исполина

Както сигурно можете да си представите, последвалото съвещание не беше от веселите. Сигнализирали бяхме с фенери за случилото се, така че да ни видят от флагманския кораб на Чола Ий и от другите галери, както и че призори ще има капитанско съвещание. Извадихме късмет, защото първата дневна светлина ни разкри нисък пясъчен нанос на четвърт миля разстояние. Това беше добре дошло, защото съвещанието щеше да е само и единствено за офицери, съвещание, от което останалите не биваше да чуят и дума, защото дискусията щеше да е жлъчна и настървена. Точно каквато се оказа.

Всеки кораб изпрати капитана и шкипера си. Наложи се да натоварим представителите на нашата галера в дългата лодка, не само защото капитанската беше изчезнала, а и защото сметнах за нужно да взема Полило и Корайс в добавка към Гамелан, Стрикер и Дубан, който беше повишен от отговорник на гребците в шкипер след смъртта на Клисара. Дубан, когото и сега не харесвах повече, отколкото когато навикваше гребците си все едно са роби, моментално почна да се чуди на глас защо е необходимо присъствието на цели три жени, две от които очевидно не притежават нужния ранг. Не му отговорих, защото всеки отговор би бил оскърбителен. Полило и Корайс бяха с мен, за да имам до себе си поне двама души, на които да разчитам, докато се разправям с бандата високопоставени пирати.

Стрикер пък непрекъснато повтаряше как умът му не го побирал. Как било възможно, в името на всички мокри преизподни, всички ние, до последния трижди проклет моряк, да изтъпеем до такава степен от заклинанието на Сарзана? Гамелан му напомни, че сме виждали и по-големи магии — стената, така бързо възстановена около Ликантия, както и последното заклинание на властелина, което ни беше изхвърлило в тези непознати води.

— Т’ва е различно — каза Стрикер. — Вулкани… стени… да, но това! Поне един от нас трябваше да се усети, мамка му! Така де, за миг поне някой трябваше да усети какво става!

— Имало е такъв миг — тихо каза Гамелан. — Миг, уловен от капитан Антеро.

Стрикер кимна сърдито.

— Е, т’ва сигурно е по-добре от нищо. Не ми се мисли к’во щеше да стане, ако никой не се беше усетил и бяхме продължили да се носим към к’вото там ни е бил подготвил онзи мръсник. Де да беше получила капитан Антеро просветлението си по-рано обаче, докат’ още бяхме на проклетия остров.

Когато се събрахме на наноса и обясних на присъстващите подробностите около бягството на Сарзана, съвещанието се взриви в очакваната буря. Чола Ий се мяташе между ярост към Сарзана и ругатни към нас с Гамелан, задето не сме прозрели козните му. Изтъкнах, че никой от нас не е показал особена прозорливост по отношение на Сарзана, което накара Чола Ий да се разкрещи още по-силно:

— Е, и? Никой от нас не си е приписвал магически способности, за разлика от вас двамата! Нито сме прекарвали и наполовина толкова време в компанията на онзи прокълнат самозванец. Никой от нас…

Тук Гамелан го прекъсна:

— Казаното от вас е вярно, адмирале. Ала миналото е запечатано в кехлибар. Каквото станало — станало. По-разумно ще е да обсъдим бъдещите си планове.

— Бъдещи планове, а? Как можем да пра’им к’вито и да било планове тук — каза Стрикер с ниския си като шепот глас, — в тея непознати води, и то след кат’ пуснахме такъв демон на свобода? От’де да знаем к’ва мизерия ни е намислил Сарзанът? Кой знае к’во заклинание на напра’ил — никой да не разбере за бягството му например. А мъртвите не говорят.

— Не мисля, че ще си губи повече времето с нас — каза Гамелан.

— Още по-лошо тогава — изръмжа Дубан. — Рано или късно някой ще се запита как се измъкнал оня от Тристан и ще тръгне да търси нещастниците, дето са му помогнали, тоест нас.

Разприказваха се и другите капитани. Накрая един от тях, Медудут, избухна:

— Тая трижди проклета експедиция ще ни убие всичките! Въобще не трябваше да тръгваме! Трябваше да останем в Ликантия и да си искаме златото, а лукавите орисианци и извратените им кучки с техните откачени идеи да вървят по дяволите!

Стомана се измъкна с шепот от ножница и Корайс се стрелна през пясъка. Медудут изписка и отскочи назад, но върхът на меча й така или иначе се опря в гърлото му. И други посегнаха към оръжията си; двете с Полило вече бяхме изтеглили наполовина своите.

— Още една дума — изсъска Корайс, — само още една, лайно миризливо, и ще ти е последната.

— Стига! — извиках аз и Корайс се овладя и направи крачка назад, но не сведе меча си. — Нямаме време за глупости! Сарзанът е на свобода, и то благодарение на нас. Гамелан вече зададе най-важния въпрос — какво да правим? Адмирале? Какво предлагате?

Корайс се успокои, прибра меча в ножницата и застана до мен. Но все така не сваляше поглед от корабния капитан.

Нарочно бях прехвърлила топката в полето на Чола Ий. Ако притежаваше някакъв реален талант на водач извън бруталността и умението да шикалкави, сега беше моментът да го прояви. Дишаше дълбоко в исполински опит да възстанови самообладанието си. Знаех, че има повече основания за гняв от всички ни, не само защото като всички бандити от своя вид се имаше за непогрешим познавач на човешкия характер, макар че именно такива като него се лъжат най-лесно, а и защото очевидно беше разчитал на отправеното му от Сарзана предложение за работа. Сега ръмжеше и си скубеше брадата, но червенината бавно започна да се отлива от страните му, докато обмисляше конкретния ми въпрос.

— За нищо свястно не се сещам — призна накрая. — Никакви блестящи стратегии не ми идват наум, освен една, която ще премълча, защото е толкова тъпа, че не заслужава и присмех дори.

— Никой няма да се присмива — казах аз. — Явно всички тук сме в еднаква степен глупаци.

— Добре тогава — каза адмиралът. — Ето какво успях да измисля. Първо, какви са шансовете Сарзанът да се добере до приятелски бряг? Ако сте права, капитан Антеро, и той е доловил подозренията ви — макар че не мога да се начудя защо точно вие сте минали между капките на могъщото му заклинание, — значи е духнал по-рано от предвиденото, което логично води до заключението, че може и да не се озове там, където е планирал. Може морето да го е изхвърлило на необитаем остров, или още по-добре — в компанията на канибали. — Чола Ий ни изгледа поред, но опитът му да изобрази оптимизъм се провали с гръм и трясък.

— Едва ли — каза един от другите капитани, Кидай. — Мошеници като него никога не улесняват живота на потърпевшите.

Чола Ий кимна намръщено.

— Може би ако вие, капитан Антеро, направите някакво заклинание с помощта на Гамелан, което да ни каже дали… — Гласът му секна и той не довърши. — Не. Говоря глупости. Дори и за мен е ясно, че това би било като да запалиш фар в мъгла. Забравете какво казах. Не бива да правим нищо, което би привлякло магьосническия поглед на онзи демон. — Замисли се отново, после лицето му се проясни. — Може пък да съм бил твърде черноглед — каза той. — Може пък никой да не разбере, че ние сме пуснали на свобода онзи бич божи, и докато се чудят, ние ще намерим някак пътя към Ориса.

Гамелан поклати глава.

— Де да можех да подкрепя надеждата ви, адмирале. Но описаното от вас развитие на нещата е крайно невероятно. Кония почти сигурно разполага с магьосници, чиито сили не отстъпват на силите на Сарзана, иначе не биха могли да го свалят от власт. И когато някой с неговата сила внезапно се появи на хоризонта, противниците му ще вложат всичко от себе си, за да разберат кой е скъсал веригите му. Не, не бива да се заблуждаваме, че не ще ни бъде потърсена отговорност, не за дълго поне.

— Ами ако поемем назад? — каза Полило. — Да натоварим още припаси на Тристан и после да опънем платната на изток, към познати води? А после ще свърнем на юг с надеждата да избегнем онези рифове и вулкани, които ни препречваха пътя, пък току-виж сме зърнали позната суша, Джейпур или Лаошия дори, а оттам до Ориса е детска игра.

Стрикер и Гамелан отвориха уста едновременно да отговорят и Гамелан даде знак на капитана да каже пръв.

— Лично аз не бих разчитал на тоз зар — каза той. — Пътят е твърде дълъг. При това във води, дет’ ги познаваме толкоз, колкот’ евтина курва — злато. Ако имахме карти, как да е. Но така хората ни няма да изтраят дълго.

Знаех какво има предвид и бях съгласна — пиратските офицери държаха екипажите си в подчинение с помощта на сила, късмет и консенсус. Една заповед, която да подразни чувствителния слух на недоволните моряци, и бунтът беше в кърпа вързан. Това бяха хора без корен, безсъвестни наемници, които лесно можеха да свалят офицерите си, да избият всички ни и да вдигнат черния флаг. Като нищо можеха да решат, че и тук има хляб за пирати, а не само в познатите води около Ориса. Освен това…

— Дори да не беше така — казах, — дали ще намерим обратния път до Тристан? Няма ли същото заклинание, което е попречило на конианците да открият острова — ако приемем, че Сарзанът е казал истината поне за това, — няма ли да попречи и на нас сега, когато несъмнено сме негови врагове?

— Именно — съгласи се Гамелан. — Тъкмо това се канех да кажа. Не. Не можем да тръгнем назад.

— Но не можем и да плаваме слепешката, по дяволите — сопна се Фокас, щурманът на Чола Ий.

— Така е — казах аз. — Не забравяйте обаче, че разполагаме с пръчкокартата, а вече се убедихме, че тя върши работа. Ако успеем да я разгадаем докрай, няма да плаваме слепешката.

— Не е достатъчно — възрази Стрикер.

— Не е, вярно — съгласих се аз. — Но не виждам някой да има по-добър план. Предлагам следното — продължаваме в посока юг — югозапад и се оглеждаме за обитаем и цивилизован остров. Пускаме смело котва в пристанището му и казваме истината — или поне част от нея. Че сме изследователска експедиция, която се е изгубила. Идваме от велика търговска империя с надеждата да установим търговски връзки със Запада. И че онзи, който ни помогне да се ориентираме и ни посочи пътя към дома, ще извлече голяма изгода за себе си. Бихме могли също да намекнем, че страната ни разполага с могъщи магьосници, които ще потърсят отмъщение, ако ни сполети нещо лошо. С малко късмет може да измолим заклинание от техните магьосници, или още по-добре, понеже така опасността да излезе наяве участието ни в бягството на Сарзана намалява, да се сдобием с указания за посоките от някой корабен капитан или навигатор. Може да имат мореплавателна гилдия като онази в Редонд.

Чу се одобрително мърморене. Стрикер изсъска, което според мен трябва да означаваше подкрепа. Чола Ий плъзна поглед по другите моряци и кимна с голямата си глава.

— Възможно е — каза той. — Възможно е. Ако не друго, планът е смел. По-добре така, отколкото да се влачим без посока, докато ни открият. Никак не е зле за една жена и не се различава съществено от онова, което сам се канех да предложа.

Корайс и Полило настръхнаха, но това си остана единственият външен признак на негодуванието им. Самата аз нямах нищо против Чола Ий да си припише заслугите за плана — ако смътната ми идея въобще можеше да се нарече план. Реших да си затворя очите и за пренебрежителния намек относно пола ми. Чола Ий си беше такъв.

— Най-важното — продължих — е да действаме бързо. Гамелан е прав — рано или късно ролята ни в освобождаването на Сарзана ще излезе наяве. Добре ще е да сме далеч от конианските острови, когато това стане.

Скоро стигнахме до решение. Опъваме платната и продължаваме напред. И докато търсим подходящ пристан, сравняваме всеки подминат остров с пръчкокартата, докато не успеем да триангулираме местонахождението си, след което можем да се захванем с изработването на своя карта.

Когато се върнахме на кораба, Гамелан ме дръпна настрана.

— Мисля, че идеята ти е добра, Рейли, възможно най-добрата в тази ситуация, макар и да не е съвършена, както каза и самата ти. Остава обаче един проблем, който не сме обмислили.

— Сарзанът — казах аз.

— Разбира се. И без магия е ясно, че ще направи постъпки да си върне трона по най-бързия начин и без да пести заклинания и чужда кръв, което е още една причина да се махнем оттук. Да не говорим, че като го освободихме, си навлякохме ужасен дълг, тежка кръвнина.

— Знам. — Това ми тежеше най-много. Стореното опетняваше всички ни, макар да бяхме допуснали грешката си неволно и под давлението на магия. — Как бихме могли да го компенсираме? Или да го намалим поне?

— Не знам — изнурено отвърна жрецът. — Не знам. Знам обаче, че по един или друг начин ще си платим за стореното.

Корайс беше вързала над лакътя си ивица пъстра коприна.

— Дала си клетва? — попитах я.

Тя кимна.

— Откъснах това парче от една от робите на Сарзана. Да ми напомня как ме посрами това копеле. Кълна се, Рейли, пред теб, пред Маранония, пред Те-Дейт и пред бога на домашното си огнище, че когато се срещнем отново — а усещам, че още не сме се отървали от него, — ще му платя с кръв заради онова, което ми стори!

През следващите няколко дни не видяхме признаци на развита цивилизация. Островите, които подминавахме, бяха малки и скалисти, а селцата, впили нокти и зъби в склоновете им, едва ли разполагаха с магьосниците и мореплавателите, които ни бяха нужни. На няколко пъти поехме риска да се приближим до рибарски лодки, от които купихме прясна риба срещу златни монети. И медни биха свършили работа, разбира се, но освен риба ние търсехме и информация. Канех рибарите да се качат на борда и ги заговарях за живота им, като постепенно преминавах към въпросите, които ни интересуваха.

Не че научихме много. Всеки остров беше независим и почти не поддържаше връзка с околните или с „хората със светлините“, които живеели в южната част на архипелага. Да се плава отвъд тази островна група било опасно, почти нямало суша, а само открито море с множество рифове, там били и прословутите Зарове на Исполина — скални колони, заобиколени от опасни течения, които подхващали корабите и ги натиквали в смъртоносната прегръдка на Заровете.

Обясниха и защо не поддържат търговски контакти с южните конианци — просто нямали какво да им предложат, нито пък проявявали интерес към техните неща. Не, не познавали нито един изтъкнат магьосник, и толкова по-добре. Един каза, че бил чувал истории за голяма война между лордове и магьосници преди известно време, война, която завършила с погром над магьосниците. Каза също, че за целта били призовани морски демони. Реших, че е чул слухове за поражението на Сарзана. Единствените „магьосници“, които познавал, били селските вещици, които викали рибата и понякога давали на рибарите по някоя торба с вятър, за да се приберат лодките по живо по здраво у дома, а в краен случай малък талисман, който да ги пази от буря.

Колкото до навигатори с техните карти, астролаби и компаси, такива хора нямало сред тях. Местните излизали за риба във водите около острова си, друго не им трябвало. Най-много половин ден в едната посока и още толкова да се върнат, а всяко тукашно момче познавало родните води около селото много преди да го пуснат зад руля. А ако буря отнесе някоя лодка навътре в морето, е, тогава всичко зависело от късмета и боговете. Ако боговете били благосклонни, лодката можело и да намери пътя към родния бряг. Иначе…

От разговорите с рибарите разбрахме, че онова, което търсим, най-вероятно лежи на юг. Отвъд Заровете на Исполина, които били хвърлени там от чудовищни създания в самото начало на историята, след като чудовищата играли на зарове срещу хората и загубили. Мизата били същите тези рибарски островчета. Но трябвало да внимаваме, а най-добре да изчакаме няколко седмици, докато летните бури утихнат.

Само че ние не разполагахме с толкова време. Продължихме напред и с всеки ден островите около нас оредяваха, а морето ставаше по-бурно, браздено от големи зелени вълни, които сякаш идваха от много далеч, събирайки сила по пътя си.

В море като това плаването с малките ни галери беше неприятно и мокро, но вече знаех, че повратливите леки кораби на Чола Ий могат да издържат и на най-силната буря. В крайна сметка бяхме оцелели след гигантските вълни на властелина. Така че, спокойни, макар и с разбъркани стомаси заради силното вълнение, ние се носехме напред, все по-далеч от обитаемите островчета, все по-близо до сърцето на Кония.

Една сутрин, малко след зазоряване, вахтеният забеляза платна на хоризонта. Едно, а после още три, когато скъсихме разстоянието. Свикахме спешно съвещание. Да избегнем ли срещата? Или да се приближим? Чола Ий каза, че трябвало да действаме смело. Имали сме значително числено превъзходство, вероятно сме били и по-бързи, а ако онези се окажели враждебно настроени, е, за гвардейките не знаел, но неговите мъже вече нямали търпение да измият с кръв солта от мечовете си, особено ако се очертавала и някаква плячка. А така сме можели и да изпробваме подхода си на практика, вместо да влезем слепешката в някое пристанище и да попаднем в капан.

Променихме курса си към четирите кораба. Сега плавахме почти право на изток, вятърът духаше дясно на борд и галерите се люшкаха повече и отпреди. Морето ставаше все по-бурно, вятърът набираше сила, заваля и дъжд, който се лееше на пелени по палубите. Още не беше станало обяд, а беше тъмно като в есенна привечер.

— Кат’ гледам, май лошо ни се пише — каза Стрикер. — Онез рибари явно не се шегуваха за летните бури.

Дубан го дръпна към стойката, на която беше прикрепено дългото ни атмосферно стъкло. Тръгнах с тях. Стрикер почука стъклото, прецени нивото, до което беше спаднала течността вътре, и подсвирна.

— М-да — каза Дубан, повишил глас, за да надвика воя на вятъра. — За няма и три часа е спаднало с цял пръст. Няма да ни се размине, капитане.

— Така изглежда — съгласи се Стрикер. — Предупреди сички да се вържат. И сички огньове на галерата да се угасят. Лодките да са вързани двойно, греблата да се подсигурят. — После се обърна към мен. — Кап’тан Антеро, ко обичате. Може ли да пратите от ваш’те гвардейки да помогнат с привързването на товара в трюма? Аз ше пратя мои хора да им казват кое как.

Извиках на Корайс да направи каквото иска Стрикер. Тя кимна, после погледна над рамото ми и очите й се разшириха.

Обърнах се и на свой ред зяпнах. Заради предстоящата буря съвсем бях забравила за конианските кораби. Сега ни деляха само няколкостотин метра и ги виждахме ясно въпреки дъжда. Три от тях бяха сравнително малки, приблизително два пъти колкото нашите галери. Всеки имаше по три мачти с триъгълни платна, високи корпуси и издигната кърмова палуба от средата на кораба до задния край. Ала не те, а четвъртият кораб ни накара да зяпнем.

Беше галера, но такава, каквато нито бях виждала, нито си бях представяла. Реших, че е поне десет пъти по-дълга от нашите кораби и също толкова широка. Имаше само един ред гребла, затова пък изумително дълги. Излизаха от дупки ниско в корпуса и не се виждаше колко мъже се трудят над тях, но нямаше начин да са по-малко от петима или дори шестима на всяка пейка. Над главната палуба имаше още една, голяма почти колкото нея, и още една върху втората. Може би именно последната, най-горна палуба беше отговорна за чудатия вид на галерата, защото крепеше три каюти или по-скоро къщурки с островърхи покриви с извити нагоре ъгли. Дървенията беше покрита с изящна резба. Всички каюти имаха големи кръгли прозорци, люкове със същата форма имаше и по стените на голямата кабина на долната палуба. Тежки парапети обточваха палубите, а стълбите между отделните нива приличаха повече на стълбище между етажите на къща. Накратко, корабът приличаше на двуетажна вила или на малък селски храм, сдобил се незнайно как с корпус и пуснат да плава по морето. В средата на кораба имаше една-единствена мачта с квадратно платно и с двойно спомагателно с триъгълна форма, опънато напреки на дълга рея, която изглеждаше приспособена от дървесен ствол.

— Ега ти водния бръмбар — каза Стрикер. Галерата наистина приличаше на дървен бръмбар, който пляска с крачка по водата. Дългите й весла пореха морето и вдигаха почти толкова пръски, колкото и вятърът.

— Не му завиждам на онзи, дето я управлява в буря кат’ таз — каза Дубан. — Виждаш ли как вятърът я носи настрани, а истинското представление дори не е започнало още. Сигур’ е с плоско дъно кат’ баржа.

Не беше нужно да си експерт по корабоплаване, за да разбереш, че са прави — виждаха се десет, не, четиринайсет мъже, които натискаха с всички сили двоен румпел, свързан с чудовищния рул, който зърнах за миг, когато корабът попадна в яма, заби нос във връхлитащата вълна и вирна кърмата си във въздуха. Моряци се тълпяха около платната.

— Какво е това нещо? — попита Полило.

— Не знам — каза Стрикер. — Кат’ го гледам колко е тромав, сигурно е търговски кораб за крайбрежно плаване. Но с толкоз много моряци… кат’ мравки са го налазили. Каква ли търговия върти, че да плаща на екипаж кат’ този? Може пък да е боен кораб. Ма как се бие е въпросът! Ко има таран — а кат’ го гледам как се клатушка, нищо чудно и да има — не виждам как може да го използва по предназначение, освен ако не се цели в някой, дет’ е пуснал котва. К’во пък, конианците може да се напиват кат’ свини преди битка и после да налитат на сичко, дет’ им се изпречи пред кривогледия поглед. Или пък само приближават корабите си и почват да се колят, докат’ не останат глави за рязане. — Тук Стрикер се замисли. — Интересно ще е — каза след малко — к’во можем направи срещу такъв кораб, кат’ се има предвид товарът, с който сигур са натъпкани трюмовете му.

Същото беше хрумнало и на мен между другото, за което побързах да се сритам мислено по кокалчетата. Нима се превръщах в същия плячкаджия като хората на Чола Ий? Корабите имат и други предназначения освен война и плячка, нали така. И все пак… представих си как четири-пет бързи галери се спускат връз бегемот като този — като глутница вълци, нападаща огромна мечка. Прибрах настрани тази мисъл за анализ в по-спокойни времена.

Трите по-малки кораба очевидно ескортираха четвъртия. В началото се бяха движили във формация стрела пред големия кораб, но после бяха променили курса си и в момента се намираха между нас и повереника си.

— Вардят го, мамка им — каза Дубан. — К’во ли не бих дал да ме пуснат за един час в трюмовете на тая хлебарка. Жалко, че имаме друга работа с тях.

Сигнални флагове литнаха към върховете на мачтите на ескортиращите кораби. Не можехме да ги разчетем, но без съмнение отправяха предизвикателство — откъде сме се взели и какви са намеренията ни? Погледнах към флагманския кораб да видя как ще отвърне Чола Ий. Заложил бе на един-единствен голям бял флаг, явно с идеята, че дори в тези непознати води бялото е знак за мирни намерения. Казах на Стрикер да направи същото.

Ала тук белият флаг, изглежда, означаваше друго, или пък непознатите кораби не повярваха на твърдението ни, защото видях въоръжени мъже да изскачат на палубите и да заемат позиции до парапетите, а по два леки катапулта бяха приведени в готовност на предните палуби.

— Стрикер — наредих аз, — дай сигнал на Чола Ий да изостане. Онези явно смятат, че се готвим за нападение.

— В такова време? Абсурд — каза той, но предаде нареждането ми на дежурния помощник-капитан.

— Ще изостанем, но така, че да не ги губим от поглед — реших аз. — А когато бурята премине, ще ги наближим само с един кораб.

— Сигнал от адмирал Ий, сър — извика дежурният. — Всички кораби… да продължат по свое усмотрение. Посока юг-югоизток по вятъра. Сбор по-късно… Само това успях да разчета, сър.

Нямахме повече време да се тревожим за чуждоземните кораби, защото бурята се развихри в пълната си мощ. Въздухът тежеше от водни пръски. Вятърът виеше пронизително. Преброих един, два… само три от нашите кораби се виждаха в сумрака, а скоро и те изчезнаха от поглед. Колкото до конианците, те вече се бяха изгубили в бурята.

— Как е стъклото? — попита Стрикер.

— Продължава да пада!

Стрикер изпсува. Излая цял куп заповеди и работни групи плъзнаха напред по ураганния мостик да приберат платната. Остана само допълнителното на фокмачтата. Главната мачта и реята бяха свалени и чух Стрикер да ругае Дубан, че не ги е свалил още преди час. Остана ми малко време да се запитам дали убийството на Клисара няма да има допълнителни неприятни последствия освен очевидните, защото по отношението на Стрикер към новия щурман ставаше ясно, че не го цени и наполовина колкото стария.

Наредих на гвардейките да слязат в трюма. Полило, пребледняла, ме дръпна настрани и се закле, че предпочита някоя вълна да я отнесе зад борда, отколкото да се задуши от вонята на собственото си повръщано в трюма. Съжалих я и й казах да се върже здраво за парапета на бакборда и да помага при нужда на кормчията. Стрикер вече беше пратил двама мъже при румпела, но дори те с мъка удържаха кораба по курса му. Слязох долу и пратих Дика и още две жени да се погрижат за Гамелан в каютата му, като преди да тръгнат, тихо, но изрично ги предупредих, че ако стане най-лошото, животът на магьосника е по-важен от техния и следва да действат съобразно с това. Те кимнаха с разбиране и хукнаха да изпълнят заповедта.

Върнах се на палубата, вързах въже около кръста си и го затегнах за парапета с три-четири метра свободна дължина, така че да се движа безпрепятствено в рамките на малкия квартердек. Стрикер и Дубан направиха същото.

Ветровете сякаш се надвикваха, издигаха гласове до пронизително кресчендо. Такелажът скърцаше като нож по стъкло. Скоро вълните започнаха да заливат палубата. Добре че бяхме успели да свалим навреме мачтата, защото всеки, дръзнал да излезе на палубата сега, би бил пометен моментално в морето. Сякаш изобщо не бяхме на кораб, а на два квадратни сала — фордека и квартердека, — свързани по неведом начин, които се носят през бурята.

Ала най-странно от всичко беше нещо, което никога няма да чуете от старите моряци, които се хвалят на чашка ракия за преживените бури — времето беше задушно и някак кално като в тропиците. Вълните, които ни заливаха, бяха топли като кръв.

Вятърът ни носеше на юг и нямаше никакъв начин да спазим наредената от Чола Ий посока юг — югоизток. А после от изток ни връхлетя страничен вятър и корабът затанцува по вълните като полудял. Полило се беше придвижила до румпела и напрягаше мишци заедно с двамата моряци в опит да удържат курса. Океанът беше придобил сивкав оттенък, виещият вятър отвяваше пяната от гребените на вълните и браздеше допълнително водата. Трудно беше да се каже къде свършва въздухът и къде започва водата. Ветровете за миг утихнаха и зърнах зад нас друга орисианска галера. После бурята отново я скри.

Страничният вятър отклоняваше кораба ни от курса и Стрикер извика в ухото ми, че има опасност да се обърнем напряко на вятъра. И проблемът не бил само в урагана, добави той. Влачело ни течение, толкова силно, все едно сме яхнали пролетното пълноводие на някоя орисианска река. Задължително било да спуснем плаващата котва. След което ми обясни какво трябвало да се направи. Знаех къде е боцманският склад — в предната част на трюма, затова се добрах някак до един капак в палубата, изчаках паузата между две вълни, отворих го и скочих долу.

Ако на палубата цареше ад, то долу беше още по-зле. Попаднах в лудешки подмятан ковчег, осветен само от мъждивата светлина, процеждаща се през няколко малки прозорчета от дебело стъкло, вградени в тавана. Въздухът беше задушен и вонеше на пот, мръсни тела, баят хляб, плесен, повръщано и лайна. Явно не всичко бе прикрепено навреме — някакъв сандък от камбуза се пързаляше насам-натам и едва не затисна един моряк. Метална посуда дрънчеше по пода, а под подметките на ботушите ми хрущяха чирепи от счупени глинени съдове.

Моряците на Стрикер се справяха с положението кой както може. Някои се опитваха да се развличат с истории и аз се чудех какво толкова намират да си разказват в момент като този. Други се молеха. Трети просто седяха привързани кой където е намерил и чакаха, вперили празни погледи в пространството. Неколцина се преструваха, че не им пука, и играеха на зарове върху едно одеяло, макар да ми се стори, че никой не е съвсем сигурен каква е мизата. Един обаче, стар сивобрад моряк, чието име съм запомнила — Бертулф, надминаваше всички. Беше вързал хамака си за таванските греди, пролазил беше в него и спеше. Знам, че не се правеше на заспал, защото го чух да хърка, а в сравнение с дъха му и отходен канал би ухаел на рози.

Колкото до моите гвардейки, те се справяха доста добре предвид ситуацията. Нямаше признаци на паника и безредие, макар никой да не ги беше подготвил за такова преживяване. Поредното доказателство, че за да ти е лесно в боя, трябва да се потиш здраво на полигона. Взех Клижес и Еббо, и двете силни почти колкото Полило, и трите с клатушкане тръгнахме към предната част на трюма.

Стигнали бяхме почти до стъпалата към главната мачта, когато надуших нещо. Дим! Дървените напоени с катран кораби могат да пламнат като факла за нула време; чувала бях разкази за попаднали в буря кораби, които потъвали не заради вятъра и вълните, а заради избухнал на борда пожар. Стори ми се, че съзирам тънка струйка дим близо до прикрепен към палубата шкаф, в който държаха тенджерите и тавите на готвача. Хукнах натам, махнах резето, вратата се отвори и валмо дим изригна от шкафа. Някой извика „пожар“, чух тропот на крака, удари и крясъци, но не им обърнах внимание. Заоглеждах се трескаво за вода, не видях нищо, остана ми миг, колкото да си дам сметка за иронията на ситуацията, после зърнах вързана за гредите кофа, изтръгнах я и лиснах съдържанието й в шкафа. Вдигна се кълбо от пара, през рева на вятъра вън се чу съскане. Едва не повърнах. Но важното беше, че клозетната кофа свърши работа — димът се разнесе, огънят угасна.

Огледах се за виновника и веднага го забелязах. Готвачът. Беше се свил зад една преградна стена. Тръгнах към него, а той заотстъпва, вдигнал ръце, сякаш да се предпази от удар.

— Аз такова… само малко прахан беше… не съм искал да… мислех, че няма опасност… само колкото да подклада огъня, когато вятърът утихне… — А после и двете му ръце литнаха във въздуха като за молитва и той се срина на пода.

Сант, морякът с разплутия нос, се наведе и избърса мокрото острие на кинжала си в дрехата на трупа. После се изправи, прибра ножа в канията и ме погледна.

— Ко някой е решил да ме убива, по-добре пръв да му видя сметката. — Изсмя се прегракнало. — Пък и това тъпо копеле една риба не можеше да сготви кат’ хората.

Не казах нищо, само минах покрай него. Имах си по-неотложни грижи. Наказанието му беше работа на Стрикер и Дубан, ако изобщо сметнеха, че е извършил някакво престъпление. Аз гледах да не се бъркам в отношенията между моряците и налагането на дисциплина.

Добрахме се до боцманския склад, смъкнахме голяма намотка дебело въже и тръгнахме обратно през трюма към палубата.

Бурята се беше разбесняла още повече, макар че допреди малко това би ми се сторило невъзможно. Вселената се беше свила до нашия кораб и бурята. Едва различавах носа през проливния дъжд. Като следвахме инструкциите на Стрикер, направихме примка и вързахме здраво въжето при кърмата, а после го прехвърлихме през борда. Разликата се усети веднага — корабът спря да се люшка като пияница и курсът се изправи. Появи се обаче едно неприятно подръпване, защото плаващата котва се изпъваше рязко при всяка вълна.

А вълните бяха големи. Зададе се една особено висока, аз успях да сграбча Клижес и да се хвана слепешката за някаква опора, видях Еббо да се хвърля по корем, а после вълната се стовари отгоре ни. Усетих същото завихряне и теглене като при вулканичните вълни, предизвикани от властелина. Ала тази продължи само половин вечност и се оттече. Изправих се, подадох ръка на Клижес… и се смразих, когато погледът ми попадна върху парапета. Вълната беше откъртила цели четири стъпки от него, отнесла го беше, а с него и Еббо! Допълзях дотам и погледнах надолу. Далеч зад кърмата зърнах за миг бяла ръка, а може да е било и плод на въображението ми. Стиснах очи да прогоня стичащата се по лицето ми вода, а когато ги отворих, от ръката нямаше и помен.

Дубан — беше се придвижил до мен — изръмжа:

— Може пък таз жертва да умилостиви бурята.

Едва не го ударих, но каква полза? Може и да беше прав. Отправих към Маранония кратка молитва за копиеноска Еббо и се заклех да направя жертвоприношение за упокой на душата й, когато се върнем в Ориса. За нея, както и за толкова много други мои гвардейки. Но сега не му беше времето за скръб, защото бурята отново ни беше сграбчила в зъбите си и ни разтърсваше свирепо както териерите на брат ми тръскат уловен плъх.

И така до безкрай. Плаващата котва помагаше в известна степен, но недостатъчно. Корабът се тресеше под ударите на заливащите ни вълни и започнах да се чудя още колко ще издържи корпусът на това мъчение. Попитах Стрикер, но той само сви рамене.

Трябваше ни нещо, което да успокои морето. Сигурно за стотен път съжалих, че Гамелан е загубил силата си. Иначе все щеше да измисли някое полезно заклинание, като например да обвие кораба с мехур на спокойствие, дремещо езерце сред бурята или нещо такова. Давах си сметка, че само жрец с изключителна сила би могъл да направи нещо срещу ураган като този. Мислих, мислих — и измислих. Масло. Стрикер бе казал, че в трюма имаме няколко бурета олио за готвене и една-две стомни минерално масло, с което мажехме оръжията да не ръждясват.

Ухилих се до уши — лесна работа. Осени ме точно в онзи момент, в разгара на бурята, заедно със смътен спомен от детството — помня как гледах умърлушено странните драскулки, които, изглежда, значеха нещо за всички останали, но за мен си оставаха пълна загадка, докато един ден най-внезапно не ги навързах и не установих, че вече мога да чета. По подобен начин прогледнах и сега и проумях онова, което Гамелан ми беше разказвал за „единната естествена сила“ на Дженъс Грейклок. Ако теорията на Грейклок беше вярна, в което не се съмнявах, значи имаше много пътища към една и съща цел, толкова, колкото умът на човек или демон може да измисли. Колкото до необходимите материали…

Беше все едно в ума ми е заседнал някакъв брадат педант, като частните учители на брат ми, да речем, само че моят педант наистина си разбираше от работата. Та този тип занарежда в ухото ми: „Масло, хм, да. Маслото е течно, а всички течности имат еднакви свойства, нали така? Следователно номерът е да…“

Номерът беше лесен, а и нямаше нужда да слизам пак в трюма. Грабнах канчето, което висеше на кацата с вода за пиене, закрепена близо до румпела, и го вдигнах пред себе си. Леещият се дъжд го напълни за нула време. Отворих вратата на шкафчето под компасната кутия и открих шишенцето с масло, с което допълваха стъкленото контейнерче на компасната игла. Стъпих стабилно с широко разтворени крака да обера клатушкането на кораба, махнах тапата на шишенцето и капнах няколко капки в канчето с водата.

Думите сякаш сами напираха на езика ми:

… и канчето беше пълно с масло.

Нататък беше лесно — изсипахме пясъка от противопожарните ведра, изчаквахме дъждът да ги напълни, капвахме по няколко капки масло във всяко и после ги изливахме през борда. Полило вложи цялата си сила да държи румпела стабилен, докато ние четиримата изливахме ведро след ведро във водата.

Окуражена от успеха, си пробвах късмета с още едно заклинание. Казах на мъжете да допират всяко ведро до ахтерщевена, преди да го излеят през борда, и занареждах:

Не можах да преценя дали и доколко подейства това заклинание. Маслото сякаш наистина се лепна за кърмата и ни следваше като разлив от огромна бъчва с пробойна, но може да се дължеше и на всмукването, породено от движението на кораба. Във всеки случай не оправда напълно очакванията ми — бях си представяла как кротуваме доволно в средата на спокойно езерце сред бурните води.

Ала частичният успех на второто заклинание не беше толкова важен. Маслото уталожи водата и все по-малко вълни заливаха палубата, особено откъм кърмата. Не че изведнъж се намерихме в безопасност. Ветровете все така виеха и корабът подскачаше както преди.

Имаше и друг проблем — страничното клатене явно разбалансираше кораба и след всяка вълна затаявахме дъх, килнати сякаш в безтегловност, преди галерата да заеме нормалния си стоеж. Може би най-широката част на дъното се пълнеше с вода или пък вълните ни накланяха повече, отколкото бяха предвидили конструкторите на този тип галери. При едно такова накланяне увиснах на ръце от парапета на левия борд, а вързаната за румпела Полило се озова почти директно под мен. Останахме така сякаш цяла вечност, после корабът простена и неохотно политна назад. Дори с плаващата котва и маслото ситуацията не вещаеше нищо добро.

Мина време. Трябва да са били само няколко часа, защото не помня да е ставало тъмно. Помня само вода, вятър и бясно люлеене, което ме блъскаше насам-натам, докато по тялото ми не остана здраво място. Само две неща помня ясно от този период — смених Полило на румпела, а двама други моряци смениха кормчиите. Лицето на Полило беше червено като домат. Първо помислих, че се е зачервила от усилието, но после осъзнах, че й тече кръв. Вятърът беше толкова силен, че режеше кожата като с нож. Заповядах й да слезе долу. Тя ме погледна с празен поглед, после кимна умърлушено. Другият ми спомен е как една вълна ни повдигна, като едва не ни обърна напряко на вятъра, и ни понесе на гребена си, а аз благодарих на Те-Дейт за плаващата котва. Наклонът ни беше толкова голям, че се плъзгахме по вълната едва ли не на калкан. Погледнах надолу й едва не изпищях. В пропастта под нас се виждаше чудовищната конианска галера, с раздрано платно, счупена през средата мачта, пусти палуби, без кормчия. За миг си помислих, че ще се стоварим отгоре й, удар, който щеше да смели на трески и двата кораба, но после галерата изчезна зад нас, погълната от бурята.

Останаха само вятърът, водата и страхът.

А после изведнъж се озовахме под ясно слънчево небе.

Ако бяха само синьото небе и силното слънце, като нищо можехме да решим, че нечия могъща и благотворна магия ни е пренесла в спокойно море посред лято, море, което приканва за любовна разходка с лодка. Уви, бяхме попаднали в гигантски водовъртеж, вълни ни блъскаха от всички страни, вятърът жулеше от всички посоки на компаса. Довя ято чайки и ги отнесе нанякъде.

Зърнах още веднъж конианската галера, подскачаше в пиянски танц по вълните. Право пред нас се издигаха рифове и скали, познах ги по описанията на рибарите — Заровете на Исполина. Течението влачеше и двата кораба към гибел. Огромни скали, рифове и каменни колони стърчаха от полуделия океан. Нямаше и петънце в зелено или дори в кафявото на пръстта, нищо освен голи скали.

Дубан и Стрикер се разкрещяха едновременно на вързаните за пейките гребци да хващат веслата. Дотича Дика да ми каже, че Гамелан искал да се качи на палубата, но аз я пратих обратно със заръка да го държи в каютата. Дори за нас, зрящите, беше трудно да се задържим на палубата.

Моряците успяха някак да вдигнат главната мачта, развиха и част от платното. Това се оказа достатъчно, за да компенсираме течението, и греблата бавно ни изведоха от непосредствената опасност.

Ала нямаше какво да спаси конианския кораб. Течението го тласкаше безмилостно към гибел. От всички островчета и рифове, съставляващи Заровете на Исполина, галерата се насочваше към най-смъртоносните. Остри зъбери стърчаха право нагоре като пръстите на присвита в шепа ръка или по-скоро като зъбите на раззината паст. Между зъберите имаше разстояния, но твърде тесни дори за най-опитния капитан в най-спокойно море. Ескортиращите кораби не се виждаха никъде. Изглежда, бурята ги беше потопила.

През натежалия от водни пръски въздух виждах как конианските моряци се щурат по палубата на галерата и се опитват да импровизират от подръчни материали нещо като платно върху остатъка от пречупената мачта. Успяха да издигнат парче кафяв брезент и се обнадеждих, но само секунди по-късно вятърът го изтръгна. Гребците натискаха трескаво греблата, но явно бяха изпаднали в паника, защото в действията им липсваше всякакъв синхрон. Корабът се наклони и едва не се обърна напряко на вятъра, едва не се удари и в огромна канара, голяма колкото самия него, но в последния момент съдбата се смили и корабът само забърса скалата. Греблата от тази му страна се натрошиха като клечки за зъби. Сега вече конианският кораб беше напълно неуправляем.

Полило, забравила морската си болест, дойде при мен и викна:

— Можем ли да направим нещо?

Не знаех.

— Не може просто да… да ги гледаме как умират — добави тя.

Погледнах Стрикер.

— Капитане?

Той поклати глава.

— Ко нещастното копеле беше по-малко, а морето — по-спокойно, и ако трижди проклетото течение не дърпаше така, сигур’ бихме могли да се приближим, да им хвърлим въже и да ги издърпаме. Но… мама му стара! Нищо не можем направи! — Погледът му ме подмина и се спря върху другия кораб, който все така наближаваше скалите. — Закответе го бе, тъпи копелета такива! Пуснете нек’во желязо във водата!

И сякаш го чуха, защото видях дребни фигурки да се борят с единствената котва, която съзирах на кораба. Спуснаха я, въжето се проточи след нея и на мен ми останаха няколко секунди да се помоля за непознатите моряци и пътници, преди то да се изпъне докрай. Уви, течението не се трогна от тази тънка човешка нишка, влачеше ли, влачеше кораба към унищожението и миг по-късно галерата се разтърси — въжето на котвата се скъса и освободеният му край изплющя по палубата.

И корабът налетя на скалите. Поредната вълна го повдигна и го понесе към разположените в полукръг каменни зъбери. Но имаше и други скали преди тях и конианският кораб се стовари отгоре им. Явно бяха току под повърхността, защото когато вълната се отдръпна, галерата остана набучена, почти изцяло над водата, и аз видях обшивката по дъното й и тарана при носа, издялан в образа на някакъв техен си легендарен звяр. А после морето се надигна и заля главната палуба.

— Нема да се задържи дълго там — каза Стрикер. — Проклетият таран е тежък и скоро ше й пречупи гръбнака.

Погледнах го и той отвърна на погледа ми. Понечи да каже нещо, отказа се, после пак отвори уста, а накрая я затвори ядно и тръсна глава.

От галерата най-сетне ни видяха, все повече лица се обръщаха към нас, хората махаха трескаво с ръце, умоляваха ни да направим нещо, каквото и да било.

— Ако ми дадеш достатъчно моряци за лодката, ще се опитам да ги изтегля — казах аз.

— Абсурд — каза Стрикер. — Не и в море кат’ т’ва.

— А ако мина оттам? — Посочих му едно място оттатък извивката на зъберите. Течението ги заобикаляше от двете страни и продължаваше напред и ми се стори, че вътре в образувания от зъберите и течението кръг морето е спокойно, точно както висока стена разделя ураганен вятър и пази завет на прислонилите се под нея. — Ако се придвижим по посока на вятъра и спрем, не може ли да проврем лодка между зъберите и да се приближим изотзад?

Дубан слушаше разговора ни.

— Аз на такваз лодка се не качвам! И проклет да съм, ако пусна и моряците си на нея.

Стрикер се обърна и го погледна. Бившият отговорник на гребците сведе очи. Може би точно това определи решението на Стрикер. Така или иначе, той се обърна отново към мен и кимна.

— Права си. Тря’а да направим нещо. Иначе морските богове ще надушат страха ни и ще подпечатат същата съдба и за нас. Освен т’ва — добави той — на оная галера може да има богаташчета, готови да позлатят спасителите си, а някъде сигурно има семейства, дет’ биха дали мило и драго да получат труп, който да погребат кат’ хората. Дубан, ще направим както тя иска!

Разбира се, нямаше начин един моряк наемник да остави дори беглото впечатление у слушателите си, че е способен на съчувствие или че прави нещо просто от добро сърце. Често си спомням за онзи момент и се надявам боговете да дадат на Стрикер миг-два почивка от каквито там ужаси са му отредили заради сторените грехове.

Дубан се навъси, но даде нужните заповеди. Греблата се задвижиха и поехме бавно напред покрай рифовете. Откъм конианския кораб отново се размахаха ръце, ала този път в израз на гняв. Лесно ми беше да си представя писъците и виковете им при мисълта, че ги изоставяме; стори ми се, че ги чувам дори, макар че това би било невъзможно заради воя на вятъра.

Промъкнахме се покрай прегръдката на зъберите и се оставихме за кратко на течението. После завихме с помощта на греблата, за да излезем от задната им страна. Оказа се, че съм била права — и тук мъртвото течение беше силно, но морето не вилнееше и наполовина колкото преди. Не че имах време да се оглеждам — бях твърде заета да омагьосвам вода в масло и да я изливам през борда. Когато стигнахме набелязаната позиция, Стрикер ми извика.

Петнайсетина моряци се бяха събрали под квартердека. Стрикер попита има ли желаещи за лодката. Никой не помръдна. Не бях и очаквала да има доброволци. Тогава обаче се появи втората изненада за този ден: кльощавият злобар с острата като кинжал брадичка, който все се мъкнеше със Сант, изпсува под нос, изплю се на палубата, изтри плюнката с голата си пета и пристъпи напред, без да каже нещо повече.

— Ще те компенсирам, Фин — каза Стрикер и така научих името на кльощьото.

— Да бе — изръмжа ходещият скелет. — Нищо не ща от тебе, капитане. — Обърна се, плъзна поглед по другите моряци и излая шест имена, сред които и това на Сант. — Ко не друго, поне да се удавя с другарите си по чашка — каза той. — Вие поне знаете как да гребете кат’ хората. — Погледна към една от дългите лодки. — Ше ни тря’ат четири… не, осем празни бъчонки. Четири вържете под пейките, та да не потънем, кога вие, жабари такива, ни ръгнете в скалите. Другите четири ги вържете в хамаци и ги закачете на стометрово въже за шамандура. Едно каче напълнете с вода и глейте да има храна за два дни, в случай че морето ни отнесе и тия тука седят с палци в задника, щот’ не бързат да ни спасят; и резервни гребла също.

После се обърна към мен.

— Ше додат ли от кучките? Четири ша додат добре, по-силнички да са и да могат да плуват.

— Имаш ги — казах, без да се засягам. Фин си беше гаден кучи син, нямаше две мнения по въпроса. Обърнах се към жените на палубата.

— Желаещи?

И естествено, всички пристъпиха напред. Не си направих труда да видя дали някой от мъжете на Стрикер е имал доблестта да се засрами — за тях това без съмнение беше само поредното доказателство, че жени нямат място на борда на кораб, ако не за друго, то защото са пълни глупачки. Избрах четири — пак Клижес, после стрелкинята Локрис, канех се да назова и прашкарка Дацис, която беше по-жилава и от Клижес, когато видях как ме гледа Полило.

И отново проявих слабост, макар да знаех, че е пълна глупост да пусна двама офицери в море като това.

Всичко стана доста по-бързо, отколкото ми отне да ти го разкажа, писарю, и скоро лодката беше готова. Качихме се, прехвърлиха ни през борда и се приготвиха да ни спуснат с въжета до водата. Седях на кърмата с Фин. Той следеше напрегнато вълните, после извика: „Давай!“ и моряците при парапета отпуснаха въжетата. С този вдъхновяващ вик пльоснахме в бурното море.

Гребците моментално извадиха веслата и загребаха трескаво да отдалечат лодката от галерата. Родният ни кораб се беше превърнал в смъртен враг, капан опасен колкото зъберите, към които се бяхме насочили. От лодката гледната точка беше много различна — видимостта ни беше силно ограничена, не по-далеч от следващата вълна, а вълнението ни подмяташе както си иска. От кораба сигурно е изглеждало страшничко, но тук долу слънцето напичаше и въпреки люлеенето беше почти приятно.

Открих, че съм се ухилила до уши, забеляза го и Фин.

— Исках да додеш, щото имаш магия в костите. Накрая сигур’ ше те дъвче некой демон зарад черна магия, ама нема да се удавиш, затуй си ни на късмет — каза той и се изплю през борда. Явно това беше предпочитаният от него препинателен знак за край на изречението.

Отначало не виждахме конианския кораб, защото оставаше зад скалния пръстен. Морето се плискаше с рев в основата на зъберите и идеята ми изведнъж започна да изглежда адски глупава. За разлика от мен, Фин не изглеждаше разтревожен.

— Греблата горе… добре, броя… греби! Греби! Греби! — И се стрелнахме между двата най-близки зъбера все едно бяха колони на мост, а лодката ни беше кану, участващо в речна гонка през лятото.

Преминахме от другата страна и се завъртяхме диво, повлечени от теченията. Сега вече виждах конианския кораб. Видях го и изпсувах. Галерата буквално се огъваше през средата под комбинираното въздействие на рифа, вълните и тежкия таран при носа, които усукваха кила. Вълните заливаха палубите, островърхите покриви на каютите бяха станали на трески. Корпусът се люшкаше върху рифовете и жалното скърцане на обшивката се чуваше дори през воя на вятъра.

Ала още имаше оцелели — пълзяха по палубите, стискаха изпотрошените парапети. Водата около кораба носеше отломки, зърнах и трупове между тях. А после се чу страховит трясък и корабът се сцепи на две. Предната половина се отдели моментално от задържащия я риф и се плъзна, завъртя се, блъсна се в една от скалните колони и се сцепи на парчета.

Сега върху рифа беше останала само кърмовата част, набучена на острите скали.

— Ше вземем к’вото можем — нареди Фин, сочеше впилите се в кърмата моряци, и лодката ни пое натам. В същия миг оцелелите ни видяха и отново започнаха да викат, да размахват ръце, да молят за помощ, макар че гласовете им не стигаха до нас. Някакъв мъж скочи върху парапета, застина за миг така и макар да му давахме трескаво сигнали, скочи в прибоя. Главата и ръцете му изскочиха за миг над повърхността, после нещастникът потъна и не изплува.

— Тъпак! — изръмжа Фин. — Кат’ се приближим, тогаз да скачат. Или да се пуснат по въжета. После ше се фанат за шамандурата… Жалко, че нямаме стълби — каза той толкова спокойно, сякаш разказваше моряшка история в някоя пристанищна кръчма. — Със стълби е най-лесно, кога има таквиз вълни.

Зачудих се какво ли е станало с конианските лодки. Не видях нито една и реших, че или са ги спуснали веднага след като галерата се наниза на рифа, или бурята ги е отнесла преди това. А после видях една да виси при кърмата.

Вече бяхме толкова близо, че различавах отделни лица. Не знам колко души бяха останали на кораба. Десет, двайсет, трийсет може би. Но след всяка помитаща палубата вълна виждах все по-малко. Успях да се изправя, като опрях колене в гърба на Полило, свих длани пред устата си и извиках: „Сега! Сега!“, после размахах ръце и засочих нашата лодка.

Първо един, после още моряци скочиха през борда. Някои хвърляха пред себе си дървени отломки, които да използват вместо салове, други си бяха приспособили шамандури, трети скачаха с празни ръце с надеждата да стигнат с плуване до лодката или да намерят нещо подходящо сред отломките, на което да се закрепят, докато ги изтеглим.

И тогава я видях. Не знам защо реших, че е жена — като нищо можеше да е дългокос мъж. Но по някаква причина бях сигурна. Облечена беше в бяло от главата до петите и мокрите дрехи лепнеха по тялото й. Добре че беше топло, иначе да е замръзнала за броени минути. Беше излязла от едната потрошена каюта на горната палуба и сега стоеше при парапета и се оглеждаше. Като че ли не ни виждаше. Държеше се така, сякаш е в шок, а може да беше и ранена.

Викахме и крещяхме, но тя така и не ни забелязваше. Накрая погледна надолу и видя лодката. Кълна се, че се усмихна. А после с много бавни и предпазливи движения се покатери върху парапета, изправи се, все едно се готви за показен скок в любимия си речен вир, но вятърът изду внезапно дрехите й, събори я и тя политна надолу. Превъртя се два пъти, падна във водата и потъна.

Водена не от мисъл, а от някакъв инстинкт, който взе решението вместо мен, аз се метнах в бурните води. Изскочих над повърхността и заплувах към мястото, където я бях видяла да потъва, а течението се пънеше да ме повлече към скалите. Солената вода пареше очите ми, но аз виждах съвсем ясно, виждах кафявото, черното и сивото на опасно близките скали, виждах надвисналото над мен и покрито с рачета дъно на галерата… а после зърнах и нещо бяло.

Задържа се миг на повърхността, после отново изчезна. Свих се в кръста и ритнах силно с крака, заплувах трескаво под водата, надолу и надолу, протегнах ръце, усетих с пръстите си някакъв плат, коприна, стиснах го и го дръпнах към себе си, усетих и размаханите безсилно ръце, след което заритах към повърхността.

Изскочихме над водата и си поех жадно въздух, като се борех едновременно с ръцете й, които се мъчеха да ме завлекат обратно към дъното; накрая успях да промуша едната си ръка под шията й, а другата — под мишницата, хватка, която я принуди да се обърне по гръб, а след това заплувах с горящи от усилието дробове. Накрая усетих силни ръце, ръце, които можеха да са единствено на Полило, да ме сграбчват и да ме измъкват, мен и онази, която бях спасила, от смъртоносната прегръдка на морето.

16Принцеса Зиа

Следващият ми спомен е как отварям очи и виждам мрачната и едновременно с това язвителна физиономия на Корайс. Опитваше се да придържа главата ми с едната си ръка, докато надига голяма чаша с другата. Каютата вонеше като мръсен кръчмарски парцал.

— Стига си се дърпала, капитане — каза тя. — Разливаш хубавата ракия.

Чак тогава осъзнах какво правя и спрях. Разтворих устни и изгълтах послушно съдържанието на чашата. Ракията подпали стомаха и прочисти главата ми.

— Благодаря — промълвих. — Вече се чувствам като нова… струва ми се.

Подръпнах предницата на нощницата си, подгизнала от разлятата ракия. Кожата ми лепнеше неприятно.

— Май от гърдите ми тече алкохол вместо мляко — засмях се. — Представяш ли си какво биха казали от Гилдията на дойките?

Корайс изсумтя:

— За пръв път ми отказваш питие, капитане. Да не би да си отказала ракията? Така де, вече си по-горе от нас, общуваш си с магьосници и така нататък.

— Мери си приказките — озъбих й се на шега. — Гамелан ми показа едно заклинание, което превръща нахални легатки в плацента.

— Стига да е плацента на легатка, нямам нищо против — отвърна Корайс и напълни отново чашата.

Навън цареше мир и спокойствие. Кротко слънце напичаше през вратата на каютата; миришеше на лениво топло море. Заляха ме спомени и скочих като опарена.

— Какво стана със…

Корайс ми затвори устата с чашата.

— За всичко сме се погрижили — успокои ме тя. — Хайде, пий. По нареждане на Гамелан. Две чаши ракия, подсладени с нещо за проясняване на мозъка, което Исмет стри на прах по негова заповед.

Взех чашата и докато отпивах от еликсира, Корайс ми разказа какво е станало. Първо, заповедите, които съм била избълвала, когато ме изтеглили обратно на кораба, вече били изпълнени. Не помнех да съм давала заповеди — последният ми спомен беше за студената и мокра прегръдка на Полило, — но не го казах на Корайс, защото противното би значело да налея още масло в сарказма й. Каза също, че сме се измъкнали от бурята без повече злополуки и като цяло загубите ни изглеждали минимални. Спасени били тринайсет конианци, сред които няколко с дребни наранявания. За всички били положени необходимите грижи.

— А ти за пореден път доказа, че може и да не си най-добрият командир в историята на Маранонската гвардия, но безспорно си командирът с най-голям късмет!

— Водаческите си достойнства ще обсъждам с теб по-късно — изръмжах аз, като с мъка сдържах смеха си. Особеното чувство за хумор на Корайс ми подейства добре и ми напомни за общите ни преживявания — от самото начало та до ден-днешен. Заедно се бяхме потили на тренировъчния плац, ругали ни бяха едни и същи устати инструкторки, изпълнявали бяхме еднакви безумни заповеди, наредени от висшестоящи офицери със съмнителна интелигентност. Накратко, бяхме сестри и по време, не само по оръжие.

— Така значи — не ми остана длъжна Корайс. — Лошите новини ще ги оставим за по-късно, а сега ще чуем само добрите. Готово, о, превелика капитанке, ти, която си красива, колкото си мъдра, и си мъдра, колкото си…

— Да ти набутам мръсна набедрена превръзка в устата, легат — казах спокойно. — Разкажи ми за тоя твой прехвален „късмет“, дето уж бил мой.

— Късмет, и още как. От всички хора на света ти успя да спасиш не друг, а принцеса. Конианска принцеса при това.

Зяпнах.

— Значи онази жена…

Корайс кимна.

— Точно. Онова сладко девойче, дето го измъкна от морето, е царска особа, обект на безмерна почит като дирника на кръчмар в деня преди заплата. Не коя да е при това, а самата принцеса Зиа, дъщеря на един от членовете на конианския управителен съвет! И сега ще ни посрещнат като герои, а не като престъпници! Ще ни дадат всичко каквото поискаме!

Сведох поглед към празната чаша. Не знам какво беше турил Гамелан в ракията, но определено изостряше ума, дори малко повече, отколкото ми се искаше в момента. Там, където Корайс съзираше късмет, аз виждах потенциални неприятности. Какви точно, още не можех да преценя. Скрих предчувствията си от Корайс обаче. Нямаше смисъл да й развалям настроението с циничните си съмнения.

— От твоята уста в ушите на боговете, Корайс — казах и станах от леглото. — Добре ще е да се видя с царския ни улов, преди денят да е свършил.

Съблякох полятата с ракия туника и се поизмих, като се чудех как да се натруфя по подходящ за среща с принцеса начин.

— Още нещо, капитане — каза Корайс. — Сигналчикът на Чола Ий цяла сутрин размахва знаменца като чайка със запек. Адмиралът иска съвещание. Спешно.

— И ще го получи — казах аз. — Кажи да му пратят поздрави от мен и че може да заповяда на кораба ми.

Корайс излезе. Прекратих временно заниманията с тоалета си, за да се погледна в огледалото. Отдавна не се бях допитвала до него. Приключенията ни досега може да бяха съсипали нервите ми, но не и външния ми вид. Кожата ми грееше от здраве, слънцето беше изсветлило косата ми почти до бяло, без да я изсуши, а фигурата ми беше стегната въпреки трупащите се годинки. Скулите ми изглеждаха по-високи отпреди, бузите ми попадаха в сянката им и всичко това придаваше допълнителна плътност на устните ми. Очите ми бяха ясносини, с тънки бръчици в краищата, бръчици, които говореха за авторитет и бяха дори привлекателни, защото прибавяха малко от стипчивостта на отлежало вино към момичешката ми хубост.

Ако си мислиш, че този оглед беше породен от суета, писарю, значи грешиш. Откакто се бях примирила с обучението при Гамелан, най-редовно се сещах за ефекта, който според думите на брат ми оказало интензивното практикуване на магия върху Дженъс Грейклок. Магията изтощила тялото му и той остарял видимо. Е, вярно, че Амалрик имаше предвид експериментите на Дженъс с черна магия, но това по никакъв начин не успокояваше страховете ми. Така че направеният оглед ми донесе повече облекчение, отколкото задоволство.

Добре де, имаше и зрънце суета, признавам, и тя засягаше кожата ми, която винаги съм смятала за най-привлекателната си черта. Както казах, кожата ми буквално грееше от здраве и това искрено ме зарадва. И си помислих: нищо не заруменява така страните на една жена, колкото щипка власт.

Сложих си от любимия парфюм с аромат на портокалови цветове и се наконтих с най-хубавата си униформа. Стегнах на кръста си портупея с меча, закачих си златната капитанска брошка, сложих си обиците с копието и факлата. Огледах се за последно в огледалото като момиченце, дето се конти с дрехите на майка си.

— Умопомрачителна си, Рейли — вдъхнах си кураж на глас и излязох да се срещна с принцесата.

Корабният дърводелец — истински магьосник, ако питате мен, — беше измагьосал достатъчно място до каютата на Гамелан, където да създаде уютни, пък макар и миниатюрни покои за високопоставената ни гостенка. Вдигнах ръка да почукам на вратата, когато чух отвътре гласове.

Първият кудкудякаше като недоволна кокошка:

— Хайде, хайде, милейди. Знам колко мразите вкуса на алкохол, но наистина трябва да изпиете това. Онзи дърт магьосник може и да е сляп, благословена да е душата му, но знае как да забърка хубава отвара, дето да ви върне силиците. Дори скъпата ми покойна баба не би го направила толкова добре, а тя беше любимка на всички благородни дами, когато се чувстваха неразположени.

Гласът, който отговори, беше млад и забележително сладък.

— О, добре де, Азтарте. Не че имам нужда. Малко съм уморена, нищо повече. Но предпочитам да го изпия, отколкото да ме тормозиш така.

Чу се шумолене, звуци от изискано преглъщане, последвани от изненадано ахване.

— О, богове! Толкова е силно, че останах без дъх. Но не е и наполовина толкова ужасно, колкото очаквах. — Още шумолене и преглъщане. — Ммм. Даже е приятно. И колкото повече пиеш, толкова по-добър става вкусът му. Трябва да призная, че настроението ми е на път да се подобри значително. Май ще променя мнението си за алкохолните напитки. Явно досега са ми предлагали само долнокачествена ракия.

— Ето, видяхте ли, принцесо Зиа — продължи да натяква другата жена, — добре е да слушате бедната си Азтарте. Аз искам само най-доброто за вас. Още от деня, в който скъпата ви майка, нека почива в мир, прати да ме доведат от мойто село, за да ви кърмя.

Принцесата се изкиска. Звукът беше прекрасен, като от струните на лира.

— Да де, само че и до ден-днешен още ме мислиш за онова бебе, дето си го гушкала. Не каза ли, че магьосникът заръчал да изпия две чаши от еликсира? Хайде, нямам търпение да изпия и втората.

Звуци от налята в чаша течност и жадно преглъщане. После:

— Кажи ми, Азтарте, на кого трябва да благодаря за чудодейното ни избавление? Щяхме да сме на морското дъно като другите — горките, толкова ми е жал за тях, — ако тези смели хора не бяха рискували живота си.

— Спасителната лодка е била спусната по заповед на капитан Антеро — каза жената. — И пак капитанът ви измъкна от водата.

— Капитан ли? — попита озадачено принцесата. — Съвсем ясно си спомням, че от водата ме измъкна жена! Тогава ми се стори странно, но понеже се давех, не обърнах особено внимание. — Гласът й спадна с един тон в израз на разочарование. — Добре де, сега разбирам, че не може да е било така. Сигурно съм я сънувала. Но какъв сън беше само, Азтарте! По-красива жена никога не бях виждала. Ръцете и краката й бяха толкова женствени, но и атлетични също. Косата й се носеше по водата зад нея като гривата на златист кон, който лети през морето. Забележително видение, признай. Уви, явно е било само това — видение. Представи си само какво би било, ако жени като нас можеха да извършват такива геройства.

— Ама, милейди — побърза да каже жената, — то не беше… — В този миг почуках и я прекъснах насред изречението.

Кратка тишина, после Зиа каза:

— Влезте.

Направих го и се поклоних ниско.

— Капитан Антеро, ваше височество — казах. — На вашите услуги.

Принцеса Зиа изгуби ума и дума, само ме гледаше ококорено от възглавките си. Самата аз онемях за миг. Принцесата беше изящно същество — смугла като Корайс и стройна като нея, но макар да лежеше в леглото, виждах, че е висока почти колкото мен. Облечена беше с бяла роба от плътна материя, отстъпена й от някого за временно ползване, но я носеше по начин, подходящ за много по-изискана дреха. Косата й се спускаше на дълги черни вълни, които блестяха под галещите лъчи на слънцето. Очите й бяха големи черни вирове, клокочещи с енергията и младостта на осемнайсетгодишните. Тъмни вежди се извиваха над очите, подчертавайки високите скули и аристократичния нос. Устните й бяха с естествения цвят на роза, може би съвсем мъничко по-плътни за девойка, но само ако предпочитате хладната девича хубост пред зрялата чувственост.

Страните й поруменяха смутено под преценяващия ми поглед. А после тя дойде на себе си и плесна възторжено с ръце.

— Виждаш ли, Азтарте, не съм сънувала! Наистина ме е спасила жена.

Сивокосата слугиня поклати глава, с което приведе в движение множеството пластове на двойната си брадичка.

— Нали това се опитвах да ви кажа, ваше височество… че капитан Антеро е жена. Жена-воин, благословена да е душата й. Слава на боговете, че тя ви се притече на помощ, а не някой от пиратите, дето ги виждам на тоз кораб. Божке, добродетелта ви не би оцеляла и минутка сред такива като тях.

Принцесата скочи на крака и това бурно движение разтвори робата й и ме дари с изглед към високи кръгли гърди със зърна като горски ягоди и нежнорозовите листенца на пола й, обезкосмени като на малко момиченце. За миг си помислих, че ще ме прегърне, но тя отново се изчерви, забелязала жадния ми поглед, и побърза да прикрие голотата си. Но не докрай, както не убягна на вниманието ми.

А после каза официално:

— Дължа ви живота си, капитан Антеро. И което е по-важно, дължа ви живота на дванайсет свои сънародници, включително този на Азтарте, която ми е по-скъпа от всеки друг… освен баща ми, разбира се.

Азтарте премляска доволно при това признание.

— Много сте мила, принцесо — каза тя, а после извърна към мен кафявите си очи, които ми се сториха стряскащо млади върху това старо лице. — Трябва да ви кажа, капитане, че вече се бях отписала, когато онова ваше огромно женище — май се казва Полило, ако не греша — ме стисна за косата и ме измъкна като да бях риба, дето току-що е захапала стръвта.

Отново се поклоних ниско.

— Направихме само онова, което би направил всеки цивилизован човек — казах. — Ако ние бяхме изпаднали в подобно затруднение, вашите хора биха направили същото.

— Не съм толкова сигурна, капитане — каза Зиа. — Ние сме подозрителен народ, а вие, изглежда, не сте от тук.

— Така е, милейди — отвърнах. — Нашите владетели ни пратиха на важна мисия, която изпълнихме успешно, но после изгубихме пътя. Когато ни връхлетя бурята, плавахме към вашите земи с надеждата да намерим помощ и напътствия.

Принцеса Зиа се засмя. Смехът й беше истинско блаженство за ушите ми.

— И ще ги получите — каза тя. — Ще говоря за вас с баща си — лорд Канара. Обещавам ви, че той с радост ще използва влиянието си. В края на краищата вие спасихте единственото му дете.

Тъкмо се канех да й благодаря, когато на вратата се почука. Беше Корайс.

— Извинете, капитане. Лодката на адмирала е на път — каза тя, местеше поглед между мен и принцесата.

— Идвам след минутка, легат — казах аз и Корайс отдаде чест с толкова старание, че явно искаше да впечатли Зиа от мое име. После излезе и затвори вратата.

— Ако ме извините, принцесо — казах аз. — Дългът ме зове.

Погледът й изгуби част от светлика си.

— Разбира се — каза тя. — Той все пак е адмирал и трябва да изпълните нарежданията му.

Това ме накара да се засмея.

— Всъщност, милейди, той изпълнява моите. В тази флотилия адмиралът изпълнява моите заповеди.

Зиа грейна.

— О! — възкликна тя. — Жена да командва! Трябва пак да си поговорим, капитане, скоро.

Протегна ръка към мен. Наведох се и допрях устни до нежната й плът. Тя потръпна. Изправих се, притеснена от горещината, която се сбираше между бедрата ми, и се сбогувах вдървено.

Чола Ий крачеше нервно в каютата ми. Наредила бях на съквартирантките си да си изнесат нещата, да измислят отнякъде маса и столове, както и разхладителни напитки. Освен че крачеше гневно, адмиралът беше и сам. Което означаваше, че предпочита да няма свидетели на разговора ни.

— Вкара ни в голяма беда, капитан Антеро — озъби се той още щом влязох. — И ако не действаме бързо, ще ни съдерат кожицата от бой, ако не и по-лошо.

Обвинението му ме свари неподготвена.

— Какво съм направила?

— Спаси онези кониански копелета, какво — почти викна той. — Няма да споря, че беше храбра постъпка, но и адски глупава освен това.

— И откога спасяването на хора е глупаво? — попитах. — Мислех, че да окажеш помощ на свой събрат по съдба е един от неписаните закони на морето.

— Във вашите морета може и да е така. Не и в моето обаче. Още по-малко в тези води.

Не знаех как да му отвърна, още повече че се досещах откъде идват притесненията му. Чола Ий ме погледна, после пое дълбоко дъх и се овладя.

— Виж, капитане, преживяхме какво ли не заедно. Не те харесвам особено — достатъчно откровен съм да го призная, а и подозирам, че чувствата са взаимни. Но видях достатъчно, за да спечелиш уважението ми. Само че сега сме в голяма беда и няма смисъл да размахвам обвинително пръст, за което се извинявам. Не ни остана време да поговорим след онази история със Сарзана и точно това е в основата на неприятностите ни.

Тревогата, която ме глождеше, откакто Корайс ме бе събудила, нарасна главоломно. Проумяла внезапно реалната ситуация, аз се тръшнах на един стол и налях две чаши силно вино. Чола Ий кимна, прочел по лицето ми, че няма нужда да обяснява повече, и седна срещу мен. Пресушихме на един дъх чашите и ги напълнихме отново.

— Както аз виждам нещата — каза Чола Ий, — всичко, казано ни от Сарзана, е било лъжа. И то лъжа, която противоречи диаметрално на истината. Той е бил абсолютен мръсник и тъкмо заради това са го намразили конианците. Не са можели да го убият заради проклятието. За това поне ни е казал истината. Всеки конианец, който убие цар, е обречен. Затова са постъпили по единствения възможен начин — заточили са го на далечен остров. А после са събрали всички магьосници и вещици в царството и са направили заклинание, което да го държи там.

— А после се появяваме ние — казах — и го освобождаваме. Но вината не е наша! Без способностите на Гамелан как можехме да знаем, че Сарзанът е спуснал вълшебна пелена пред очите ни?

— Мислиш, че старият магьосник би се досетил? — попита Чола Ий.

— Естествено — казах. — Заклинанието на Сарзана може да е било силно и могъщо, но не би заблудило и за миг лорд Гамелан, ако не беше изгубил способностите си. Както спомена капитан Стрикер, самата аз усетих измамата, макар и със закъснение, при все че уменията ми са невръстни пред опита на магьосник като Сарзана. Така или иначе, това вече е минало. Измамиха ни чрез силна магия. Нищо срамно няма в това.

— И кофа пикня не давам дали е срамно, или не — изръмжа Чола Ий. — Мен ме интересува само едно — да стана богат и да умра стар. В момента обаче първото ми е последна грижа, защото шансовете брадата ми да побелее ще се изпарят яко дим, ако се разбере какво сме направили.

— Което ни връща към конианците, които спасихме.

— Което ни връща към конианците — съгласи се Чола Ий. — Преди те да се появят, можехме да блъфираме. Да се вмъкнем без много шум в някое пристанище, да ръснем някоя и друга хвалба какви важни клечки сме в Ориса, да измолим малко помощ от местните и да си плюем на петите, преди да са разбрали, че точно ние сме осрали работата със заклетия им враг. Ала този план — колкото и слаби места да имаше — отиде по дяволите в момента, в който ти спаси онези хора. Защото моряците хич не ги бива да пазят тайна. Много хора живеят на малко място. Конианците ще разберат и веднага щом пуснем котва в тяхно пристанище, слуховете ще плъзнат като горски пожар. И тогава здравата ще го закършим. От тяхна гледна точка сме си заслужили най-тежкото наказание.

— Може пък Сарзанът да се е удавил — казах с пълното съзнание колко безпочвена е тази надежда.

Чола Ий поклати глава.

— Гадняри като него не се давят. Дори морето би се погнусило. Не, сигурно в същия този миг той влиза в родното си пристанище, готов да насъска поддръжниците си.

— Е, все пак спасихме конианска принцеса — казах. — Това би трябвало да се брои за нещо!

— Да де, няма да ни избодат очите, след като ни съдерат кожата с камшици — каза Чола Ий. — Долу-горе за толкова ще ни послужи твоята прословута принцеса.

Потънах в мълчание. Отпивах от виното и ръчках мозъка си за някакъв изход.

— Лично аз виждам само един курс на действие — каза Чола Ий.

— И какъв е той?

Чола Ий сви рамене.

— Да ги хвърлим обратно в морето. Ще се удавят, което така или иначе щеше да стане, ако не се бяхме намесили. След което поемаме ни лук яли, ни лук мирисали към Кония и продължаваме по план. Никой нищо няма да заподозре, стига да си държим езика зад зъбите.

Поклатих глава и казах:

— Това няма да го направя.

Което хвърли Чола Ий в дива ярост.

— Кълна се, че лично ще ги издавя, ако на теб не ти стиска!

— Не воювам с цивилни — отсякох. — Тези хора не са ни направили нищо.

— Да, но ако ти не се беше намесила, така или иначе щяха да умрат — извика Чола Ий. Ръката му се премести към дръжката на меча. Скочих и изритах стола назад да не ми се пречка.

— Да, но се намесих. Точка по въпроса. Докато аз командвам тук, никой няма да ги закача.

Чола Ий изглеждаше готов да изтегли меча си и да си пробва късмета. Нямах нищо против. Уви, той отново успя да овладее гнева си. Чух скърцане на кожен портупей и погледнах през рамо. Едрата фигура на Полило буквално запълваше вратата. А зад нея надничаше Корайс. Явно спорът ни беше толкова разгорещен и шумен, че легатките бяха дотичали да проверят дали нямам нужда от помощ. Нямах. От друга страна обаче убийството на Чола Ий нямаше да реши проблема. Само щях да си навлека гнева на хората му.

— Не трябва да се караме — каза Чола Ий. — Може би има и друг изход. Ще се върна на кораба си и ще помисля.

— Аз също ще се опитам да измисля нещо.

— Да се срещнем отново утре, какво ще кажете, капитане? — попита Чола Ий, студен и официален.

— Както желаете, адмирале — отвърнах по подобен начин.

Той си тръгна, а аз се обърнах към моите две легатки и ги попитах:

— Колко чухте?

— Достатъчно — каза Полило.

— Както и половината кораб, капитане — добави Корайс. — Не знам дали си забелязала, но двамата с адмирала не си шептяхте на ушенце.

— Трябва да има някакъв начин да се измъкнем от тази ситуация — казах аз. — Хайде да идем при Гамелан.

Няколко часа по-късно, след като бяхме атакували проблема от всеки възможен ъгъл, дори магьосникът се видя принуден да признае поражението си.

— Знам едно заклинание, което причинява забрава — каза той. — Но на него не може да се разчита напълно, а може и да е опасно. Ако нещо се обърка, по-милостиво ще е направо да ги убием. А и не ми се вярва, че ще ти е по силите, капитан Антеро.

— Но си съгласен с мен, че не е редно да изхвърлим тези хора през борда, нали? — попитах.

— Само страхливец би постъпил така, капитане — изръмжа Полило. — Лично мен проливането на кръв не ме плаши, както добре знаете. Но не желая да участвам в избиването на невинни.

— Нагледах се на такива неща по улиците на Ликантия — каза Корайс и потръпна при спомена за цивилните, които властелините бяха хвърлили срещу нас.

Погледнах Гамелан. Сякаш усетил погледа ми, той поклати глава и каза:

— Имам достатъчно други грехове, за които да отговарям, когато ми дойде времето. Гласувам против.

— Тогава единственият вариант, който виждам — казах аз, — е да признаем всичко пред принцесата с надеждата тя не само да ни прости, а и да се застъпи за нас.

Никой не предложи по-добро решение, така че пратих да я доведат. Когато тя пристъпи през прага, каютата грейна от присъствието й. Облечена беше с къса туника, която разкриваше дългите й крака и подчертаваше тънкото кръстче и стегнатите гърди. А когато ме погледна, очите й бяха пълни с възхищение. Колкото и да ми беше неприятно, налагаше се да я освободя от заблудите й. И го направих.

Очите й ставаха все по-големи и погледът все по-сащисан, докато й разказвах за срещата ни със Сарзана, а когато разкрих какво сме направили, се превърнаха в мъртви черни огледала.

— По-добре изобщо да не ни бяхте спасявали — каза Зиа. — По-добре да бях мъртва, отколкото да видя какво ще стане с народа ми сега, когато Сарзанът е свободен.

— Поне сте предупредени — каза Гамелан.

Зиа се изсмя горчиво. А когато заговори, думите й не бяха като на осемнайсетгодишна девойка.

— Вие дори не можете да си представите какво сте направили — каза тя. — Сарзанът е най-големият злодей в цялата ни история. Той ни пороби, отне ни достойнството. Островите ни се къпеха в кръв, докато той беше на трона. Беше истинско чудо, невиждана благословия от боговете, че изобщо успяхме да се отървем от него. Няма да е лесно да го победим за втори път. Невъзможно дори. Той е магьосник с изключителна мощ, която без съмнение е развил допълнително на онзи остров, докато планирал отмъщението си. Планирал го е и е чакал деня, когато глупци като вас ще го освободят.

Погледна ме. Гневни сълзи се стичаха по страните й.

— Когато ви казах, че баща ми ще е благодарен, дето сте спасили единственото му дете, не обясних, че аз съм единственото му оцеляло дете. Някога имах четирима братя, всичките по-големи от мен. Сарзанът ги уби по време на чистките си.

Изтри очите си и направи опит да се овладее. Лицето й се изопна, студено и далечно.

— Работата е там, че семейството ми е прокълнато с царска кръв. По линия на майка ми, която почина, когато бях дете, произхождаме от древен род на кониански монарси. Сарзанът уби всички момчета, родени в семейства с царска кръв.

И заплака отново. Не виждах какво бих могла да й кажа. „Съжалявам“ би прозвучало жалко и дори обидно в момент като този. Хлипането секна и принцесата вдигна глава. Зърнах озадачение в очите й.

— Защо ми казвате това? — попита тя. — Сега, когато знам… не е безопасно за вас.

Казах й за Чола Ий, като я наблюдавах внимателно. Не долових страх дори когато й обясних, че макар аз да командвам флотилията, Чола Ий и неговите пирати ни превъзхождат по численост.

— Но вашите жени са по-добри воини, нали? — попита тя.

Потвърдих, но добавих, че би било грешка да се подценяват мъжете на адмирала. Те умееха да се бият, бяха безстрашни и имаха богат опит в избиването на невинни жертви.

— И въпреки това сте му отказали?

— Да.

— Защо?

Отговорих, макар и с известна трудност:

— Аз съм войник. Но най-вече съм командир на Маранонската гвардия. Клели сме се да защитаваме родината. И това е така от стотици години. Всяка от нас би предпочела смъртта пред срама от нарушаването на тази традиция.

Принцесата се замисли за миг и отново имах повод да се възхитя на необичайната за младостта й мъдрост. А после тя каза:

— Ще ви помогна… ако мога. Има едно малко и рядко населено място близо до Изолда, която е моят дом и главният остров на Кония. Оставате ни там късно през нощта и изчакайте. Ще говоря с баща си и ще му обясня, че сте станали жертви на Сарзана също като нас.

— Дали ще се вслуша в думите ви?

Зиа сви рамене.

— Не знам. Но дори да се вслуша, той е само един от деветимата в състава на съвета, който управлява страната. Съветът на чистите.

Направи физиономия, когато спомена името, сякаш то или хората, които влизаха в състава на съвета, й бяха неприятни.

— Не знам какво ще кажат те. Ако се съгласят, ще ви пратя вест. Ако не, ще трябва да опънете платната и да бягате колкото се може по-далеч и по-бързо. И макар че стореното от вас вещае ужасни беди за мен и моя народ, боговете да ми простят, но се надявам един ден да намерите пътя към дома си.

Предложението й беше повече от щедро и ние го приехме.

— Какво ще каже адмиралът? — попита принцесата.

— Не знам — казах аз. — Но ще се постарая да го убедя.

— А ако откаже въпреки всичко?

Погледнах към другите в стаята. Те кимнаха решително.

— Тогава ще се бием — отговорих.

Следващият ден дойде твърде скоро. Не спах добре през нощта и станах рано. Уведомих гвардейките, че трябва да се готвят за най-лошото, но така, че подготовката им да не привлича излишно внимание.

С Гамелан се поразходихме по палубата. Екипажът ни стрелкаше с толкова омраза, че дори слепият жрец усети скритото напрежение. Капитан Стрикер стоеше настрани от нас, което ми подсказа, че вече е говорил с Чола Ий, още повече, че вместо да крещи на мързелуващия екипаж, както правеше обикновено, сега се мотаеше сред моряците, говореше им тихо и току мяташе зле прикрити погледи в моята посока. Гамелан се стремеше усмивката да не слиза от лицето му, все едно всичко беше наред, но през цялото време ми даваше шепнешком съвети и пълнеше главата ми с арсенал от простички защитни заклинания.

Два часа преди слънцето да се издигне в най-високата си точка Чола Ий прати сигнал, че идва. Стоях на палубата и гледах как няколко лодки тръгват от флагманския кораб. Бяха пълни с въоръжени мъже. Чола Ий не направи грешката да ги качи всичките на борда на нашата галера. Заповяда им да чакат и се приближи само със своята лодка, а на борда с него се качиха неколцина офицери.

Приближи се между редицата моряци от едната страна и редицата мои гвардейки от другата. Спря на няколко крачки от мен. Косата му лъщеше прясно напомадена.

— Е, капитан Антеро — каза той, — обмислихте ли вчерашното ми предложение?

— Обмислих го, адмирале — казах високо. — Освен това говорих с принцеса Зиа, която пое ангажимент да ни съдейства.

Чола Ий се облещи, после отметна глава и се изсмя.

— Приемаш думата на едно момиче? Явно си по-глупава, отколкото те мислех.

Част от моряците избухнаха в грубиянски смях, а моите жени започнаха да ръмжат застрашително.

Аз пък се усмихнах на Чола Ий и вдигнах вежда в мълчалив коментар на поведението, демонстрирано от неговите моряци. Ако не друго, моите хора поне бяха дисциплинирани.

— Може и да съм глупава — казах. — Но не толкова, че да си запуша ушите за онова, което имате да кажете. Когато си тръгнахте вчера, обещахте да помислите за алтернативно решение.

— И го направих — каза Чола Ий.

— Имате план, който ще пощади живота на конианците?

— Ами да, имам. Предлагам да намерим някой остров. Забутан остров, където никой никога да не ги намери. Ще ги оставим там с колкото вода и храна можем да отделим, а после ще отплаваме към Кония все едно нищо не се е случило. Ще поискаме помощ, както го бяхме планирали, и когато я получим, ще опънем платна към родните морета — каза Чола Ий и се заклати на пети. — Какво ще кажете, капитане?

Поклатих глава.

— По-милостиво би било да ги убием, отколкото да ги оставим да умрат от глад или нещо още по-лошо. Съжалявам, адмирале, но предложеното от вас решение е незадоволително.

Лицето на Чола Ий почервеня от гняв. Ръката му се стрелна към дръжката на меча.

— Значи предпочиташ да се биеш с мен? — извика той. Моряците заръмжаха като ловни кучета, които само чакат да им свалят каишките.

— Определено предпочитам да решим спора по мирен начин — казах аз. — Но ако не успеем да се спогодим, тогава — да, ще се бием.

— Осъзнаваш, че трябва само да дам сигнал, нали? — каза адмиралът. — И цялата флотилия ще се нахвърли върху вас.

Кръв запя в ушите ми и аз се изсмях.

— Не цялата флотилия, приятелче. Моите гвардейки стоят зад гърба ми. А мога да се обзаложа, че част от собствените ти хора също ме подкрепят. Но ако толкова искаш да усетиш вкуса на стоманата, няма да те спирам.

Двамата изтеглихме едновременно мечовете си, а по цялата палуба тихо иззвънтя стомана, излязла на светло да поздрави деня.

Но в същия миг вахтеният извика предупредително и всички замръзнахме, защото викът му бе подет от всички кораби на флотилията. Обърнахме се и видяхме огромен боен кораб да се носи към нас. Палубите му чернееха от войници, а по гората от мачти бяха налазили десетки стрелци с готови за стрелба лъкове. После вахтените се развикаха отново, обърнахме се и видяхме още един огромен кораб, после още един и още един, докато не се оказахме обградени отвсякъде.

Дадох заповеди на гвардейките и те се обърнаха да посрещнат новия враг. Чола Ий се разкрещя на свой ред и неговите хора направиха същото.

После адмиралът пристъпи към мен с разкривено от кисела усмивка лице и каза:

— Странно колко бързо се променя играта, нали? Когато хвърляш зарове със смъртта.

Принцеса Зиа изтича от каютата си и извика:

— Това са кониански кораби! Това са моите хора!

Чола Ий преви кръст в поклон пред принцесата, надушил с пиратския си нос крехка надежда за оцеляване.

— Ще говоря с тях — каза Зиа. — Ще им кажа, че сте ни спасили. За Сарзана няма да споменавам. Със сигурност ще се чувствам като предател, но както казва баща ми, понякога се налага да излъжеш, за да постъпиш почтено.

Погледнах Чола Ий.

— Май нямаме друг избор — каза той. — Поне не такъв, който да гарантира и в най-малка степен живота ни.

И така ние прибрахме мечовете си и дадохме знак и останалите да направят същото. След няколко минути десетки кониански войници се качиха на палубата. Предвождаше ги висок прошарен мъж с униформа. За наше облекчение той веднага позна принцесата и се изненада, че я открива тук.

— Ваше височество! — възкликна той. — Слава на боговете, че сте жива и здрава.

— Аз също благодаря на боговете, адмирал Базана — отвърна тя. — Благодаря им, че пратиха тези странници в момент на крайна нужда. Те спасиха живота ни.

По лицето на Базана избиха червени петна.

— Редно е да ги заплюете, а не да ги благославяте, принцесо — викна той. — Тези негодници са освободили Сарзана. Той вече организира няколко нападения срещу нас. А мен ме пратиха да открия тези негодяи!

Даде знак на войниците си и те се нахвърлиха да ни ритат и събарят по очи, въпреки протестите на принцесата.

Само за няколко минути оковаха всички ни. При това без особена съпротива от наша страна, защото ситуацията се промени толкова бързо, че не остана време да организираме отпор.

— Как са разбрали? — прошепна ми Чола Ий, докато ни блъскаха, за да ни натоварят на чакащите лодки.

Устата ми беше пълна с кръв от побоя и не можах да му отвърна. Но дори да можех, не знаех какво да му кажа, защото бях озадачена не по-малко от него.

Хвърлиха ме с главата напред в една лодка, коленете и лактите ми поеха цялата тежест на сблъсъка и беше истинско чудо, че не си счупих някоя кост. Вдигнах поглед навреме да видя как мятат Гамелан през борда. Превъртях се с надежда да смекча падането му и явно успях да се преместя навреме, защото когато старият жрец се стовари отгоре ми, ребрата ми изпукаха и останах без въздух. Опитах се да вдишам, но брадата му упорито ми влизаше в устата.

— Махни се от мен, жрецо — успях да изсъскам накрая.

— Ти ли си, Рейли? — каза той. Претърколи се настрана и въздъхна с облекчение. — Страхувах се, че са те убили.

— Предполагам, че са решили да оставят тази чест на палачите — казах аз.

Гамелан кимна.

— Сигурно. — Беше адски спокоен. — Но засега още сме живи. Когато станеш на моите години, ще се дивиш на този факт всяка сутрин. И ще смяташ за добър всеки ден, в който не се е появила нова болежка.

— Жрецо — казах аз.

— Да, Рейли?

— Млъкни, ако обичаш!

17Занданите на Кония

Изолда се слави като най-красивият и изискан от стотиците острови, които влизат в границите на Конианското царство. Според легендите островите се били родили от градините на боговете, когато вълшебен вятър пръснал цветни семенца по западното море, а Изолда била дъщеря на най-възхитителното цвете от всички. Изобщо, конианците изпадаха в лирическо умопомрачение всеки път, щом станеше дума за този остров. Има десетки лирични поеми за герои и влюбени, които били прогонени от родния остров и повеждали епична борба да се завърнат. В тях се разказва за уханен въздух, за пчели, чийто мед ти замайва главата по-силно и от виното, за птици, чиито гласове са по-сладки от лирите на боговете, за топло слънце и нежни ветрове, които галят безспир бреговете на Изолда. Дори морето, чието изобилие няма край според поетите, раждало риба, чието месо било по-сладко и от месото на теле сукалче, отгледано за царската трапеза.

През три влажни килии от моята имаше един тип, който подхващаше тези песни при всеки пристъп на меланхолия, което се случваше често, защото бедният беше по-луд и от чирак при майстор на олово. След като волю-неволю го слушах повече дни, отколкото мога да преброя, бях готова собственоръчно да му отрежа езика. А в особено тежките нощи, докато слушахме бръщолевенето му в тъмния зандан, си мислех, че с радост бих разменила свободата си за възможността да му извия врата.

— Сигурно ще е истинско облекчение, когато ни отведат за изтезанията — казах на Гамелан. — Едва ли могат да измислят нещо по-гадно от това да слушаме този син на пъпчасала улична курва.

— Трябва да призная — каза Гамелан, — че когато ни доведоха в тези… покои за гости… гласът му ми се стори приятен. И дори се запитах защо конианците наказват човек с талант като неговия. Хубаво, напил се и проявил неблагоразумието да напише песен, която сравнявала Съвета на чистите с девет брадавици върху задника на дърта брантия. Какво от това? В цивилизованите страни към творците се отнасяме снизходително. Казваме си, че боговете по необходимост са изключили здравия разум от свещената глина, с която замесват хората на изкуството. Обаче си промених мнението. Ако си върна някога силите, кълна се, че първото ми заклинание ще е да превърна този кресльо в дебел жабок, заобиколен от вечно гладни жерави, които да го разкъсват на парченца всеки ден, а на следващата сутрин да го изсират цял, така че пак да се гощават с него.

Ободрих се от така обрисуваната сцена и отново се заех да изсмуквам мозъка от мишия кокал, който си бях заделила от воднистата яхния предната вечер. Гамелан винаги намираше начин да ти подобри настроението, колкото и зле да отиваха нещата.

Колкото и да беше странно, дължахме живота си на същия човек, който ни беше поставил в опасност — Сарзана. Беше пробил обсадата около Севените — голяма островна група, имала нещастието да се окаже негово родно място — и в компанията на хиляди жадни за кръв негодяи и постоянно растяща флота сееше разрушение и смърт по пътя си.

— Съветът на чистите е твърде зает, за да се занимава с такива като вас в момента — беше казал адмирал Базана, докато ни отвеждаха в окови. — Но не се бойте, няма опасност да ви забравят. Когато му дойде времето, ще понесете ужасно наказание за делата си.

Занданът, в който ни хвърлиха, беше издълбан в недрата на малка планина. Градът се катереше по склоновете й в претъпкани тераси, които се стесняваха постепенно чак до тесния връх, където клечеше старият обкичен с червени куполи Дворец на монарсите. Там се помещаваха офисите на Съвета и на легиона му от чиновници, бирници, управители и дребна администрация. С течение на времето градската канализация беше протекла през оскъдната почва по каменистите склонове, през безбройните пукнатини и други деформации и стигаше чак до нас под формата на постоянно сълзящи стени и тавани.

Един от затворниците — който чрез кражби и склонност към всякакви престъпления и безобразия беше успял да преживее повече от четиридесет години в тази смрадлива гробница — обясни, че занданът бил изкопан от първите мъже и жени, осъдени да излежат тук присъдите си. А през вековете следващите поколения го разширили до настоящите му гигантски размери.

— Помнете ми думата, че скоро пак ше ни карат да дълбаеме скалите — предрече той. — Винаги става така, когат’ има война. Тря’ва им още място да приберат сичките предатели. А за дъртия Олумп туй са добри времена. Щот’ покрай предателите затварят и семействата им. И тогаз дъртият Олумп им прави разни услуги, тъй, тъй, казва им кое как е, носи им разни мехлеми за раните. Имам си цена, естествено, ама ми е и един вид дълг към тез бедни нещастници, дето ги фърлят тука долу да им разтягат кокалите и да им дерат кожицата. — Тук „дъртият Олумп“ ни показа остатъците от прогнилите си зъби. Сигурно трябваше да мине за усмивка. — Последния път, докат’ Сарзанът управляваше, клиенти имах колкот’ душа иска. Ама оттогаз урожаят е слаб. Май дъртият Олумп е единственият конианец, дет’ има причина да благодари на вас, орисианците.

После изгледа пресметливо обиците ми.

— Та, когат’ ти дойде и не тебе времето, сестро — каза той, — мога да река некоя дума на сержанта, дето отговаря за дибата. Ко дадеш една от обичките, ша та уредя да ти прекъсне гръбнака при врата още при първото опъване. После нищо няма да усещаш.

Бях стояла сама в килията с дебели решетки цели четири дни, когато Олумп се дотътри по коридора. Пушливата факла, която носеше, беше първата светлина, която виждах за това време. Не ми бяха давали и храна, а вода можех да пия само от една ръждясала кофа, покрита с гнусни налепи. Килията беше от гол влажен камък с дупка в единия ъгъл, където да ходя по нужда. Така че Олумп беше радост за очите ми, откъдето и да го погледнеш.

Не отвърнах поглед от грозното му лице, което беше разтопено сякаш върху черепа. Облечен беше в мръсни дрипи, които при по-внимателен оглед разкриваха богаташкото си минало, а палците на краката му стърчаха от прогнилите ботуши на отдавна предал богу дух благородник. С изключение на оръжията ми бяха оставили всичко друго, което имах по себе си, когато ни задържаха, включително бижутата и широкия кожен колан, украсен със златни монети с образа на Маранония. Воднистите кървясали очи на Олумп се плъзнаха бавно към въпросния колан, като започнаха от обиците, минаха по гърдите ми, оттам прескочиха право на стъпалата, след което се задържаха върху голите ми бедра, препънаха се в подгъва на туниката ми, който препречваше по-нататъшната гледка, и накрая се спряха върху колана на кръста ми. Не възразих на огледа, дори се усмихнах, за да му внуша, че не представлявам заплаха.

Очите му се разшириха при вида на колана и Олумп бързо забрави по-нечестивите си мисли. Откъснах една монета от колана и я вдигнах високо, за да я види.

Той заоблизва устни и се приближи към решетката.

— Е, к’во може да направи дъртият Олумп за убавата дама?

Другата ми ръка се стрелна през решетките и го сграбчи за косата. Той изпищя от болка и аз забих лицето му в решетките. Оголих зъби и изръмжах:

— Ако дъртият Олумп иска да живее достатъчно дълго, за да си поеме още веднъж от смрадливия въздух тук, ще се държи прилично.

— Съжалявам, госпожо — изпъшка той. — Много съжалявам. Моля ви!

Пуснах го рязко и той едва не падна на пода. Изправи се, доколкото позволяваше осакатеният му от дибата гръбнак, и воднистите му кървясали очи ме стрелнаха злобно от грозното лице. Преди да е казал нещо, аз метнах монетата през решетките. Той я хвана във въздуха със сръчността на пазарен джебчия. Гневът му се превърна в интерес.

— Сега привлякох ли най-после вниманието ти? — попитах.

— О, да, и още как, госпожо — отвърна той.

— Капитан — поправих го аз. — Капитан Антеро, ако обичаш.

— Нека е капитан Антеро тогава. Може и генерал, ко кажете. За таквиз кат’ мен туй е без значение.

— Като за начало — казах аз, — тези покои не ми допадат особено.

Олумп кимна насърчително.

— Може намерим по-добри, гос… тоест, капитане.

— Освен това сама ми е скучно — продължих. — Имам един приятел. Сляп старец. Казва се Гамелан.

Олумп продължаваше да кима енергично.

— Знам де го държат, знам…

— Ами хващай се на работа тогава — казах. — Искам килия, която да е достатъчно голяма за двама ни, също и одеяла, много одеяла. И храна, разбира се. И…

— Дъртият Олумп знае к’во й тря’ва на капитанката — прекъсна ме той и вдигна монетата. — И не се кахърете, че ша ви измамя. С туй може много да се купи. Кога требе още, ше ви кажа. — И отново спря поглед на колана ми. — От т’ва, дет’ са чува, на вас орисианците не ви остава много. Тъй че коланът ша ви стигне за сичко — каза и си тръгна.

Не знам колко време мина, преди да дойдат стражите. Невъзможно беше да се държи сметка за часовете, още по-малко за дните в онази смрадлива тъмнина. Новата килия беше като царски покои в сравнение със старата. Беше сравнително просторна, не толкова влажна и имаше два каменни нара. На наровете имаше мухлясали сламеници и — слава на боговете — голям куп плесенясали одеяла с поносимо количество бълхи в тях. Не стига това, а имаше и дърва за огрев — на тавана беше издълбана дупка за отвеждане на дима, от която не влизаха твърде много плъхове, — както и материал за изработка на факли.

Заела се бях да опуша бълхите в одеялата, когато доведоха Гамелан. Косата му висеше безжизнено, лицето му беше посивяло, но крачеше подскокливо, което ме успокои в голяма степен за здравето му.

— Заповядай в новия си дом, магьоснико — казах аз. — Ела да се сгрееш на огъня.

Гамелан си отдъхна с облекчение.

— Слава на боговете, че си ти, Рейли — каза той. — Мислех, че ме водят при дибата или за нещо още по-лошо.

После се приближи внимателно към огъня — би се засегнал, ако му предложа помощта си — и се настани на пода. Подуши къкрещата яхния, която ни беше осигурил Олумп.

— Това дето го подушвам, месо ли е? Истинско месо?

— Плъшешко — казах и му сипах черпак от яденето, като загребах и хубаво тлъсто бутче.

— Май ще се наложа да свикна с плъшешко — каза той и сръбна от редкия бульон. — Не е лошо всъщност. — Бутчето се спря на устните му. Гамелан го хвана за кокалчето и го захапа с апетит.

— Тепърва има да се гощаваме — казах. — Случайно познавам ханджията.

Тръснах за последно одеялото и го метнах на кльощавите му рамене. Той го придърпа около себе си и усмивка на искрено наслаждение грейна през мръсната му брада.

— Не мога да повярвам, че пак ми е топло. Мисълта, че ще умра, не ме плаши особено. Колкото до изтезанията — твърде съм стар, за да ги понеса дълго. Виж, мисълта, че ще легна в гроба умрял от глад и премръзнал до мозъка на костите, никак не ми се нравеше.

— Стига си приказвал за умирачка, магьоснико — казах. — Сега гледай да си хапнеш до насита и да си стоплиш кокалите. Защото ми трябва мъдростта ти, за да се махнем оттук, приятелю.

— Не мисля, че бягството е по възможностите ни, Рейли — отвърна той. — Натикаха ни толкова дълбоко в недрата на тоя зандан, че половината тръби в света няма да ни стигнат, за да доведем дотук лъчите на слънцето. А и магията няма да свърши работа. Конианските магьосници са натрупали толкова пластове от заклинания връз това място, че дори великият Дженъс Грейклок би се затруднил да измагьоса цирей върху кожата на болен от шарка.

Не тръгнах да споря с него. Установила бях наличието на щита още при първото си заклинание, след като ни хвърлиха в тази конианска дупка.

— Въпреки това трябва да има начин — казах. — Няма да се предам току-така. Брат ми избяга от по-страшен затвор, където го държаха не кои да е, а ликантийските властелини. Освен това имам дълг към гвардейките си. Аз ги въвлякох в тази каша и аз трябва да ги измъкна от нея.

Точно тогава започна пеенето. Нечий забележително сладък глас изпълни коридорите на затвора с жална балада за трагична любов — за млада жена, която загинала, и любимият й се самоубил, за да се съберат отново като духове.

Тъкмо щях да изразя възхищението си от прочувствената песен, когато някой друг ме изпревари, макар коментарът да не беше така благосклонен:

— Затваряй си плювалника, Ажмер!

Смаях се от грубото отношение към певеца. Гамелан също вдигна озадачено вежди. Песента обаче си продължи, сякаш нищо не беше станало.

— Не се прави на глух, Ажмер! — извиси глас друг недоволен критик. — Кълна се, че ще ти откъсна главата, ако не млъкнеш.

Ажмер не им обърна никакво внимание. Довърши песента и подхвана друга — ода за дърво, което расло сам-самичко на речен бряг в продължение на хиляда години. Някога дървото било млада девойка, толкова красива, че някакъв бог се влюбил в нея и увлечен в ухажването си пренебрегнал авансите на богиня, която му била хвърлила око. Богинята била обзета от такава силна ревност, че превърнала девойката в дърво.

Скоро коридорът закънтя от гневни заплахи, но Ажмер продължи да пее все така сладкогласно.

— Ама че варвари — казах на Гамелан.

— Същото си мислех и аз — каза той. — Но свят широк — хора всякакви.

Мина много време. Втора монета се пресели в джобовете на Олумп. Двамата с Гамелан си блъскахме упорито главите, но не можехме да измислим нищо свястно. Междувременно Ажмер продължи да пее, като млъкваше само за да яде и да спи. И всичките му песни бяха все на тази тематика — за изгубената любов. Гласът му събуждаше сладко-горчиви спомени за собствените ми преживявания от подобен характер — за Трис, която ме заряза заради друга жена; за Отара, чиято гибел още не бях прежалила и никога нямаше да преживея напълно; и — най-влудяващото от всичко — за принцеса Зиа, която така и не бях вкарала в леглото си поради липса на време, но споменът за която ме преследваше жестоко в мрачното еднообразие на затвора.

Постепенно намразих Ажмер също като другите затворници. За да минава времето и за да запазим здравия си разум, с Гамелан започнахме да оценяваме по скала псувните и ругатните, които певецът отнасяше. „Ще ти изтръгна сърцето, ако не спреш“, надаваше вой някой от затворниците и двамата с Гамелан веднага обругавахме заканата като слаба и лишена от въображение. Засега най-висока оценка получи друг тип, който изкрещя вбесено: „Ще докарам пъпчива курва да ти се изпикае в супата!“. Автора й възнаградихме с купа плъшешка яхния. С това долу-горе се изчерпваха забавленията ни.

От Олумп разбрахме, че останалите се справят що-годе добре предвид обстоятелствата. Моите гвардейки ги държаха недалеч от нас и явно имаха достатъчно ценности по себе си, за да облекчат донякъде съществуването си. Пак по Олумп заръчах на Корайс и Полило да поддържат доколкото е възможно формата на жените с упражнения, като добавих и няколко насърчителни лъжи, за да им повдигна духа. Чола Ий и неговите пирати също се справяха приемливо — в края на краищата всички те имаха къде по-голям, къде по-малък опит в затворническия живот.

Времето си минаваше, а планът ни за бягство все така си оставаше само добро пожелание. Колкото повече напредваше проучването ни, толкова по-ясно ставаше, че шансовете ни са минимални. Имахме и още една тема за размисъл, а именно как са разбрали конианците за ролята ни в бягството на Сарзана.

— Колкото повече мисля — каза Гамелан един ден, — толкова по-вероятно ми се струва самият той да ни е изпял. Освен него само членовете на нашата експедиция знаеха какво е станало, а никой от тях нито беше виждал, нито беше чувал конианците, преди корабите им да ни изненадат.

— Но в това няма смисъл — възразих аз. — Какво би спечелил, като ни издаде? За него би било по-изгодно враговете му да си мислят, че е успял да избяга със собствени сили, понеже е станал адски могъщ и така нататък. Така щяха да се изплашат много повече, когато се появи изневиделица в Севените.

— Така е — каза Гамелан. — Само глупак не би съзрял подобно преимущество. А Сарзанът, както разбрахме на свой гръб, не е глупак. Въпреки това… просто не виждам друг начин. И ако подозренията ми са основателни, значи Сарзанът — или някой от приближените му — смята, че нашата гибел е по-важна от всяко предимство, което би могъл да извлече за себе си, като запази помощта ни в тайна.

Логиката на магьосника беше безупречна, но колкото и да си напъвах мозъка, не виждах какво би могъл да спечели Сарзанът от подобно поведение.

Монотонните дни в затвора се влачеха бавно и агонизиращо като песните на Ажмер. Събуждахме се всяка сутрин — сутрин по субективните ни сметки, защото нямаше слънце, което да я бележи — от трополенето на Олумп, който ни носеше хранителните продукти за деня. По необходимост ястията ни най-често представляваха един или друг вид яхния. Доставките на Олумп включваха шепа засъхнали зеленчуци, по няколко неодрани мъртви плъха, а понякога и парче месо с неустановим произход, но задължително с превес на тлъстината. Ако имаше ориз или боб, ги изчиствах от камъчетата, преди да ги сложа в тенджерата. Евентуалните корички, останали от порцията хляб, също отиваха в бъркоча. След това одирах плъховете, като внимавах всичката кръв да попадне в тенджерата, изстъргвах максимално кожите и слагах всичко да къкри на огъня.

Когато старите факли догаряха, си правехме нови, като остатъците от старите начупвахме за подпалки, сгрявахме вода на огъня и се поизмивахме доколкото е възможно. Аз се упражнявах редовно, правех лицеви опори, коремни преси и така нататък, сражавах се със сянката си върху стената на килията. Тичах на място с часове и се набирах на решетките, докато мускулите ми не запищяваха от умора. По този начин, вместо да отслабна, ставах все по-силна с всеки ден.

Но въпреки умората от физическите упражнения, сънят идваше трудно. Всеки път, когато бях на крачка да потъна в дълбок сън, някаква сила ме засмукваше надолу, така неумолимо, че ме обземаше абсолютната увереност за надвиснала беда, беда, която ще ме унищожи, ако се предам на съня. Дремех на пресекулки — нещо, което всеки войник владее до съвършенство — и по този начин успявах да си почина достатъчно. Веднъж седмично опушвахме одеялата, сламениците и дрехите си, за да се отървем от бълхите и въшките, успели да се настанят междувременно в тях.

Усамотението в общата ни килия беше невъзможно, но с Гамелан се справяхме що-годе, като всеки потъваше съзнателно в собствените си мисли, докато другият се занимаваше с физиологичните си нужди.

Гамелан беше толкова приятен събеседник, че приятелството ни се скрепи още повече. Той ми стана едновременно баща, брат и приятел. С него споделях най-личните си мисли и страхове, разказвах му откровено за слабостите и провалите си, а той неизменно откриваше по нещо добро или полезно в грешките ми. Една вечер му разказах за Отара, за смъртта й и как връзките ми с жени след нея неизменно са стигали до преждевременен провал. Дори и аз си давах сметка, че точно това е истинската причина за неприятностите ми с Трис. Разказах му колко отчаяно искаше тя да си осиновим дете и как аз се противопоставях, без да съм докрай наясно с причината. Гамелан каза, че според него съм се страхувала от качествено новото естество на връзката между двете ни, което би се породило от появата на дете, защото несъзнателно съм го възприемала като предателство спрямо Отара. Думите му ме разплакаха, защото разбирах, че е прав, а той ме прегърна и ме утеши все едно ми беше баща.

— Мисля, че Отара ти е била колкото любима, толкова и майка, Рейли — каза ми. — И скръбта ти по нея е оплетена в сложен възел с чувствата към майка ти, която си обичала повече от всички.

Споделих му и за усещането си, че понякога мама идва при мен, както през онзи далечен ден в градината — толкова далечен, сякаш бяха минали години, — когато Оумъри запя, а аз усетих аромата на парфюма й — любимото й сандалово дърво — и как й обърнах гръб и отказах да призная присъствието й.

— Нека ти кажа какво мисля аз, Рейли — отвърна Гамелан. — Помниш ли, че ми разказа за онзи свой сън, в който си убила братовчед си? — Кимнах и избърсах очите си. — Не е било сън, мила моя. И ти го знаеш, иначе нямаше да те преследва и досега. Когато ми го разказа, си помислих, че си наследила магьосническата дарба от майка си. Както я е наследил Халаб, а също и Амалрик, макар и в много по-малък мащаб. Но на теб се е паднала най-великата способност, защото е предадена пряко от майка на дъщеря.

— Да не твърдиш, че мама е била вещица?

— Да.

— Но как е възможно? Тя никога не е практикувала магия, дори не се впечатляваше особено от заклинатели и други подобни.

— Мисля, че съзнателно се е отказала от дарбата си — каза Гамелан. — От любов към баща ти.

Замислих се за жертвата, която е трябвало да направи самият Гамелан в името на магията, за горчивината, с която го изпълваше това до ден-днешен, и съзрях логиката в думите му. А после си спомних легендата за девойката от малкото селце, където беше родена майка ми, девойката, на която ме беше кръстила. Разказах я на Гамелан.

Той дълго мисли, после каза:

— Не е легенда, Рейли. Случило се е наистина.

Изведнъж започнах да разбирам.

— Значи онази Рейли от историята е била…

— Твоя родственица по права линия — довърши вместо мен Гамелан. — Сега разбирам защо самият аз те притисках така. Явно още при първата ни среща съм усетил, че предстои тежък дълг, който само ти си в състояние да изпълниш.

Ще призная, писарю, че след тези думи на Гамелан отново се разплаках.

— Мама винаги казваше, че Рейли означава надежда — промълвих през сълзи.

— Да, приятелко моя — каза старият жрец. — Ти си нашата надежда. Нашата единствена надежда.

Надеждата обаче се оказа дефицитна стока през многото последвали дни. Войната със Сарзана вървеше зле за Съвета на чистите. Всичките им усилия да спрат грабежите и опустошенията, които той сееше из владенията им, бяха напразни и единствен Олумп изглеждаше доволен от провалите на генералите и адмиралите, които губеха битка след битка. Онези, които оцеляваха след пораженията, идваха да ни правят компания в занданите и кесията на Олумп ставаше все по-тлъста в резултат на дребните услуги, които можеше да им предложи.

От тях научихме за жестокостите на Сарзана. Нарочел ли някой остров, го обсаждал отдалеч с корабите си, стоварвал отгоре му предизвикани с магия бури, пращал орди демони, които вилнеели безобразно, и когато населението на острова преклоняло глава пред неизбежното, стоварвал силите си на сушата и потичали реки от кръв, започвали убийства, изнасилвания и палежи. И колкото повече напредвал към столицата, толкова повече нараствала силата му, сякаш всички души, които погубвал, се вливали като гориво в унищожителните пожари на ненаситната му злост. Конианските магьосници изглеждали също толкова безсилни срещу него, колкото и военните сили. Един от хвърлените в затвора генерали разказа, че поражението му дошло след като шестима от най-могъщите магьосници в страната се опитали с общи усилия да вдигнат щит, който да предпази настъпващата му армия.

— Работиха дни над заклинанието — каза той — и когато приключиха, заявиха, че никоя сила на света не може да пробие щита. Аз лично поведох атаката по фланга. В началото всичко вървеше добре. Те ни нападнаха, ние ги отблъснахме и дори настъпихме. Видях Сарзана — яхнал огромен черен жребец — да насочва войските си от възвишението, към което настъпвахме. Пратих заповед до стрелците да засипят възвишението със стрели, с идеята, че дори да не го убият, поне ще го прогонят оттам. Но стрелите още не бяха стигнали най-високата си точка, когато небето потъмня от черен вятър и вместо да засипят Сарзана, стрелите се обърнаха към самите нас. А стрелците, вместо да преустановят стрелбата, направиха точно обратното, сякаш обладани от демони — изстрелваха залп след залп, и всяка стрела биваше отблъсната. Но макар и отблъсната, всяка улучваше… собствените ми войници право в гърдите.

Битката се изродила в хаос — войските на генерала се обърнали и си плюли на петите. И докато тичали да спасят живота си, от самата земя изскочили върколаци, които срязвали коленните им сухожилия в гръб, докато бойното поле не почерняло от повалени мъже.

— Самият аз оцелях само защото стрела порази коня ми и той ме затисна под себе си, преди да умре — каза генералът. — Цялата нощ лежах затиснат под него.

Генералът — краката му бяха натрошени — разказа през сълзи как върколаците се върнали да пируват с повалените войници. Затиснат под трупа на коня си, той цяла нощ слушал писъците на своите хора.

— Неколцина от най-смелите ми офицери се върнаха да ме спасят — каза генералът. — По-добре да ми бяха прерязали гърлото още там.

Генералът доказа, че е смел мъж. Когато дойдоха да го отведат, тръгна безропотно — дори изглеждаше доволен. Чувахме как мъчителите се трудят върху него. Случваше се да извика от болка, но нито веднъж не помоли за милост.

Няколко дни след това Олумп донесе вест за още по-голямо нещастие.

— Ша ми тря’ва още една монета, капитане, по-рано от обичайното — каза той, докато ми подаваше през решетките дневния ни порцион. — Нещата отвън ного поскъпнаха, тъй да знаеш.

Отвърнах нещо саркастично по повод алчните фермери и търговци, които извличат печалба от нещастието на хората.

— О, то т’ва си е така от самото начало — каза бодро той. — Както аз го виждам, те даже пра’ят услуга на хората, тъй де. Че то иначе сичко ша изчезне от бакалиите, ко не бяха дигнали цените до небето. Но когат’ сичко е ного скъпо, за онез дет могат да платят винаги ша има стока. То си е почти дълг, ко го погледнеш от пра’илната страна. И не е чак толкоз зле, право да ти кажа. То бедните са свикнали на глад, тъй че к’во им е? Па тез дет’ са скътали парици, сега ги дават на таквиз кат’ мен, дет’ си нямат, ко разбираш к’во ти казва дъртият Олумп.

Взех да се ядосвам, но Олумп си беше такъв безочлив негодни, че просто нямаше смисъл да си хабя гнева. Така че просто му метнах поредната монета и попитах:

— Това значи ли, че нещата са се влошили още повече?

— Ми да — каза Олумп. — Хората приказват, че преди седмица почнал да духа горещ вятър. Ден и нощ духал, тъй казват. И толкоз бил горещ, че изсмукал сичките сокове от зърното и другите посеви. И още духа. Дори старците викат, че нивгаж не са виждали таквоз нещо. Тука не го усещаме, щот’ сме ного надълбоко.

Кимнах и несъзнателно придърпах одеялото върху раменете си. В занданите на Кония винаги беше зима.

— Ма не е само вятърът — продължи той. — Ората зели да са разболяват. Ного да са разболяват де. Нек’ва чума сигур. Викат, че скоро ша има толкоз умрели, та нема да има достатъчно живи да ги погребват.

— Сарзанът! — процеди през зъби Гамелан.

— Тъй приказват сички — изкиска се Олумп. — Голяма работа е той с тез заклинания. Удря Изолда със сичко, дет’ го има!

— За теб май няма никакво значение кой ще спечели, а? — казах аз.

Олумп се изкиска още по-силно.

— Рекох ти го и преди — каза той. — Туй са добри времена за дъртия Олумп. Ма не толкоз, колкот’ кога Сарзанът седеше отгоре. Пак тогаз разшириха за последно зандана. Нема да ти кажа, че съжалявам, дет’ печели, щот’ ша е лъжа. — Прибра монетата в кесията си, разтръска я доволно, после тръгна да си върши мръсния занаят.

— Нищо чудно, че още не са дошли за нас — казах аз. — Толкова са заети, че нямат време за дребни отмъщения.

Гамелан не каза нищо. Погледнах го и видях, че челото му се е сбръчкало в дълбок размисъл. Пръстите му шареха разсеяно из брадата.

— Не е възможно — чух го да си мърмори под нос.

— Кое не е възможно?

Той изръмжа раздразнено и аз го оставих сам с мислите му. Не си проговорихме целия ден. Същата вечер, докато се приготвях за лягане, той още седеше на ръба на сламеника си и ровичкаше из брадата си. Понечих да го попитам какво го терзае, но се отказах.

Едва затворила очи, потънах в сън. Този път го нямаше предупредителното усещане за заплаха. Имах чувството, че падам с шеметна скорост от планински връх. Исках да се разпищя, да седна в леглото и да разкъсам хватката на съня, но не можех. Чух глас да ме вика по име. Беше дълбок, дрезгав и зъл. Стори ми се, че и преди съм чувала този глас, но не се сещах чий е. Каменистата земя се приближаваше шеметно към мен, но точно преди да си изпотроша кокалите изведнъж задуха горещ вятър, който ме издигна нагоре и се понесох през ясно, безоблачно небе.

Летях така дълго. Безкрайно, лишено от живот море се плискаше под мен. А после в далечината зърнах остров. Пламъци и дим се издигаха над него и видях пламтящи села, видях и орди войници, които се забавляваха безмилостно с обитателите им. Мъжете и младежите биваха убивани на място, някои с копие в гърдите, други — насечени на парчета. Жените и девойките бяха подложени на всякакви низости. Дълга колона конски каруци се спускаше по път откъм билото на високо възвишение.

Пожелах си да литна натам и само след миг вече кръжах над хълма. Точно под мен се издигаше великолепен храм с голям позлатен купол и просторни градини. В градините имаше статуи, вероятно на почитани от местните хора божества. Натоварени с плячка войници излизаха от храма. Други насилваха по най-отвратителни начини жриците. А после на ниска могилка в края на градината видях Сарзана, яхнал черен боен кон. Смееше се и насърчаваше мародерите. Войниците се нахвърлиха върху статуите, събаряха ги и изтръгваха декорациите от ценни метали. После довлякоха жриците, захвърлиха ги върху падналите идоли и ги изнасилиха за пореден път. А когато приключиха с това, ги убиха. Потресът ми беше толкова голям, че в сърцето ми не оставаше място за гняв, нито за ужас дори.

Сарзанът вдигна глава и погледна право към мен. Изсмя се и смехът му прогърмя, като да беше излязъл от гърлото на гигант. А после чух още един, ответен смях. Смях, който ме удари като гръмотевица. Идваше отгоре и аз извих врат да видя източника му. Плътен черен облак загрозяваше небето. После облакът сякаш кипна отвътре и шибна въздуха с грозд от светкавици. Смехът се изливаше от грозна дупка като паст на чудовище. Облакът придоби постепенно формата на лице — огнени очи, гърбав нос и пожълтели зъби. Властелинът!

Той ме видя и просъска:

— Това е Антеро. Гадният пор!

Сви устни като фуния и засмука въздух. Извиках уплашено, когато струята ме повлече нагоре, право към раззинатата паст.

Кошмарът се пръсна и подскочих в леглото си. Пот се лееше от мен, чувствах се слаба и разтърсена до мозъка на костите. Погледнах към Гамелан и видях, че спи. Надигнах се, запалих нова факла, защото старата догаряше, довлякох се до ведрото с водата и търках лицето си, докато не се зачерви. Накрая приседнах на ръба на сламеника и зачаках утрото.

Сякаш минаха часове, преди тракането на кофите с храната да оповести появата на Олумп. Беше започнал нов ден. Гамелан изпъшка и се събуди.

— Ей ги твойте, капитане — каза Олумп и бутна кофите през отвора за храната.

Обикновено Олумп не пропускаше да ме подразни с бодрото си настроение и гадни шегички. Днес обаче беше мрачен и мълчалив.

— Какво има, Олумп? — попитах го. — Да не си болен?

Той поклати глава.

— Добре съм си аз. Но по-добре да не говорим. Днес е лош ден.

— В поразен от чума град? — казах. — Какво толкова е станало, че днешният ден да е по-лош от предишните?

Олумп помълча, после се огледа предпазливо. Чак тогава се приближи до решетките.

— Станало е нещо ужасно — каза той. — Тоз път Сарзанът е отишъл твърде далеч. Вчера е поругал храма в Чалсидис. Осквернил го бил, тъй викат. Войниците му оплячкосали сичко, а отгоре на това изнасилили жриците.

Зяпнах сащисано и продължих да го зяпам, докато той описваше стореното от Сарзана в Чалсидис. Същото, което бях видяла насън. А щом дори Олумп беше ужасен от онова, което по някакъв начин бях видяла с очите си, значи Сарзанът наистина беше полудял. Или нещо още по-лошо.

Когато Олумп си тръгна, разказах на Гамелан за съня си.

Лицето на магьосника потъмня.

— Сарзанът, когото познавахме, не би направил такова нещо — каза той. — Не би осквернил собствените си богове. Би бил наясно, че колкото и велика победа да спечели, бившите му поданици никога няма да му простят такова богохулство. — Огънят изпука и аз подскочих стреснато. — Точно от това се страхувах, Рейли — продължи старият магьосник. — По някакъв начин властелинът се е завърнал. Сключил е сделка със Сарзана и очевидно го контролира.

Вече не ставаше въпрос само за нас. Сега, когато властелинът беше на свобода, самата Ориса беше застрашена.

— Призракът му ни е последвал от рифовете — каза Гамелан. — Търсел е пътека, по която да се завърне, и я е открил в лицето на Сарзана. Само че сега сме изправени не пред смъртен магьосник, а пред полубог, чиято сила расте главоломно, подхранена от пролятата кръв.

Когато тръгнахме по следите на властелина, знаехме, че работи по могъщо заклинание, чиято цел е да унищожи Ориса. Не ми се мислеше колко близо е до осъществяването й сега, с новопридобитите си способности.

— Трябва да го спрем — каза Гамелан.

— Че трябва, трябва, магьоснико — отвърнах. — Само че с какво бягството ни става по-лесно сега, отколкото беше преди?

— Сега знаем кой е истинският ни враг — каза Гамелан. — И ако боговете са на наша страна, това може да се окаже достатъчно.

След което ми изложи плана си. Четири монети от колана ми приведоха в действие първата му част.

Два дни по-късно войниците дойдоха да ме отведат. Оковаха ме с тежки вериги и ме поведоха по лъкатушните коридори на зандана, нагоре и все нагоре, докато студът изчезна, заменен от душна горещина. Чувах вятъра вън, който виеше като армия изтерзани духове. Подушвах силната миризма на оцет и сяра от огньовете, с които хората се надяваха да надвият заразата, а когато минахме покрай стаята на пазачите, зърнах прошарената слънчева светлина през зарешетените прозорци. Спряхме пред голяма метална врата в тежка дървена каса. Един от войниците потропа.

— Влезте — чух познат глас от другата страна.

Влязохме. Войниците се поклониха ниско пред закачулената жена вътре.

— Свалете оковите. — Войниците побързаха да изпълнят нареждането. После още една команда: — Оставете ни.

Войниците излязоха и затвориха тежката врата. Чух изстъргването на голямо резе. Жената свали качулката си и по раменете й се разсипа дълга черна коса. Беше принцеса Зиа, така болезнено красива след дългите дни в грозния зандан, че с мъка останах в съзнание. Заля ме уханието на хладен парфюм, когато тя се втурна да ме прихване.

— Бедният ми капитан — каза тя и гласът й ми се стори толкова сладък, че сърцето ми се качи в гърлото.

Заведе ме при една скамейка и ми помогна да седна. После тикна в ръцете ми сребърна манерка и надуших аромата на силно вино. Пих до насита и огън разцъфна във вените ми.

Погледнах я и времето спря. Сякаш внезапно се бях озовала в свят, където съществувахме само двете, аз и Зиа. Всички предразсъдъци, цялата предпазливост, диктувана от здравия разум, изчезнаха яко дим, докато се взирах в това изящно лице, в нежната като прясно издоено мляко кожа, в устните — червени и узрели за целувка. И я целунах.

Сякаш засуках живот през тези устни, езикът й танцуваше сладък в устата ми. Гърдите й се сплескаха в моите, усещах с бедрото си набъбналия плод на пола й. Отделихме устни, колкото да си поемем дъх, и двете настръхнали от страст.

— Мислех, че повече няма да те видя — прошепнах със задавен от хлипове глас.

— О, Рейли — каза Зиа, по страните й се стичаха сълзи. — Поболях се по теб. Само за теб мислех, сънувах те всяка нощ. Имам чувството, че винаги съм те познавала.

— И с мен е така, принцесо — казах аз.

Прегърнахме се отново. Тя полегна на широката твърда скамейка и аз се наместих до нея. Ръцете ме сърбяха за нежната й плът и аз повдигнах робата й, разкривайки белите й крака. Тя повдигна хълбоци и ми помогна да вдигна полите на дрехата до кръста й. Устните на пола й бяха гладки и нежни, сладко-розовата пъпка надничаше между тях. Когато сведох устни към тях, Зиа извика името ми.

И така с принцеса Зиа станахме любовници в онзи мрачен затвор, където вирееше само мъх и нощни спори. Скамейката стана венчалното ни ложе, а сивата каменна стая — убежище на първата ни страст. И нищо нито преди, нито след това, не можеше да се мери с преживяваното сега. Усещах я странно позната — комбинация от Отара, Трис и другите ми любовници, а в същото време нова, вълнуващо непозната и свежа. Излях в целувки всичките си копнежи и тя ми отвърна със същото. Когато страстта ни утихна задоволена, продължихме да се прегръщаме и да си шепнем глупотевини като слънчасали девойчета. И в известен смисъл бяхме точно такива. От непознати станахме любовници толкова бързо, че само богинята на слънцето можеше да ни разбере. Зад вратата издрънча метална ризница на раздвижил се войник и ние се разделихме неохотно.

— Трябва да тръгвам, любов моя — каза Зиа. — Кажи какво мога да направя за теб. Искам да ти помогна и ще впрегна всичките си връзки за тази цел.

— Искам да се явя пред Съвета на чистите — казах аз.

Зиа пребледня.

— Това е извън възможностите ми — каза и се разплака отново. — Така се надявах, че имаш план, за който да ти помогна. Но това, за което ме молиш, е невъзможно. Кой би се вслушал в момиче като мен?

— Повече хора, отколкото си мислиш — отвърнах. — Понеже сме момичета, от малки ни втълпяват, че нямаме никаква власт и влияние, затова никога не ни хрумва да изпробваме силите си. Ще се изненадаш какво може да постигне женската ти сила, ако я използваш целенасочено и с решимост.

— Но защо съветниците ще…

— Защото мога да им помогна — прекъснах я аз. — Мога да сложа край на чумата.

Очите на Зиа се разшириха. Но вместо да задава излишни въпроси, тя ми кимна да продължа.

Разказах й за властелина и за нашата мисия, която погрешно бяхме смятали за приключена. Казах й каква голяма опасност е той за моя и нейния народ и какво трябва да направя, за да го спра.

— Наистина ли мислиш, че ще успееш там, където нашите магьосници се провалиха? — попита тя.

— Да. И не защото подценявам способностите им. А защото между мен и властелина съществува връзка. Връзка, която се основава на омразата, вярно, но понякога омразата е по-силна спойка и от любовта.

На вратата се потропа. Време беше Зиа да си върви.

— Ще говориш ли с баща си за молбата ми? — попитах.

— Веднага щом се прибера у дома — обеща тя.

Целунахме се отново, после побързахме да се разделим, преди страстта да ни е победила. Тя извика на войниците, резето изстърга и вратата се отвори. Зиа придърпа качулката пред лицето си, стрелна с поглед войниците, които ме оковаваха отново, и избяга.

Не знам какво е казала Зиа на баща си, но думите й трябва да са били могъщи като заклинание на магьосник, защото само няколко дни след срещата ни се изправих пред деветима строги мъже.

Пазителите на общественото добруване бяха шарена смесица от благородници. Двама бяха толкова стари, че точеха лиги; четирима имаха общо по-малко коса по главите, отколкото се полага на един нормален скалп; а останалите трима — сред които и лорд Канара, бащата на Зиа — вече тропаха на последните порти между средната възраст и старостта. Ако бях млад кониански войник, групичката им едва ли би ме вдъхновила за саможертва. Дори разлигавените старчоци обаче бяха запазили достатъчно от едновремешното си високомерие, за да смразят с презрението си всеки обикновен човек, изправил се пред тях. Обзе ме отчаяние, когато плъзнах поглед по лицата им в търсене на евентуален съюзник и не открих нито един — дори в лицето на лорд Канара. Той може и да беше настоял за изслушването ми, колкото да угоди на дъщеря си, но изглежда не смяташе, че ми дължи каквото и да било друго. В погледа на всеки от деветимата съзрях засада. Затова постъпих по войнишки — атакувах.

— Ваши благородия — започнах аз, — докато ме водеха от затвора към тази зала, се чудех как да облека в красиви думи предложението си. Канех се да хвърля в краката ви своя живот — и живота на храбрите си спътници — и да моля за милост. Да ви кажа, че сме мирни странници, озовали се във вашето море по прищявка на съдбата. И пак съдбата направи така, че да ви навредим несъзнателно. Ала всичките ми думи изчезнаха безследно, когато видях ужаса по улиците на великия ви някога град. Улици, пълни с труповете на ваши поданици. Пазарът — затворен и празен. Вратите и прозорците на къщите — здраво залостени с надежда да спрат чумата, която броди по улиците и площадите. Дърветата в парковете — изсъхнали от горещия вятър на Сарзана. Градът, който видях, ваши благородия, е град на ръба на поражението. И ако не удовлетворите молбата ми, боя се, че много скоро ще паднем в ръцете на общия ни враг.

Зиа се присви до мен. Чух тихото предупреждение на Гамелан някъде отдалече.

Пръв заговори единият старчок. Гласът му беше тънък и пресекващ като на момче, което прекрачва в юношеството.

— Ти си жена — каза той. — Защо да ти вярвам, че можеш да направиш онова, което не можаха да сторят нашите магьосници?

— Ако съм толкова незначителна, колкото казвате — възразих, — защо стоя тук, пред вас? Пропътувах по-далеч от всеки мой сънародник, мъж или жена, за да стигна тези брегове. Победих многочислена армия, разбих могъща флотилия и лично убих брата на вашия истински враг — властелина на Ликантия. Съмнявам се, че някой от вашите поданици — бил той мъж или жена — може да се похвали със същото.

Старият лорд сви ръка около ухото си, все едно не ме е чул добре.

— Какво, какво? Властелинът? За пръв път го чувам. Сарзанът е причината за всичките ни беди.

Преместих поглед върху лорд Канара.

— Попитайте собствените си магьосници защо са безсилни срещу Сарзана. Вярно, той е могъщ магьосник. Но нима може да се опре на общите им усилия? Не е чак толкова могъщ, нали?

Облечен в черна роба магьосник се наведе зад лорд Канара и му прошепна нещо в ухото. Канара кимна, обърна се към колегите си от съвета и каза:

— Главният ни жрец потвърждава думите й. Това е загадка, на която още не намират отговор.

— Попитайте го дали са се чудели възможно ли е Сарзанът да е сключил съюз с друга тъмна сила — казах аз.

Магьосникът отново се наведе и зашушна енергично. Когато приключи, Канара каза:

— Да, вярно е, капитане. Обмисляли са подобна възможност.

— Подозренията на вашите магьосници са били основателни. Сарзанът наистина е сключил сделка. Сделка с властелина.

— И какво предлагате вие? — попита лорд Канара.

— Първо, настоятелно моля за позволението ви да си премеря силите с чумата. И когато я победя, ще знаете дали съм жената, която да свърши останалото.

— Пълна глупост — заяви старчокът. — И ерес на всичкото отгоре — да позволим на чужденка да прави магии в Изолда.

— Ерес ли е? — попитах; отправих въпроса си директно към главния жрец.

Той ме погледна, после поклати отрицателно глава.

— Тогава какво може да загубите? — продължих. — Ако се проваля, ще ме върнете в зандана и ще продължите постарому. Ако успея обаче, ще се отървете от чумата. Едва ли е най-големият риск, който сте поемали.

Деветимата снишиха гласове в обсъждане. Говореха с недомлъвки, така че и малкото, което чух, остана неразбираемо за мен. Накрая се облегнаха назад и ме погледнаха. Принцеса Зиа стисна силно ръката ми.

— Добре — каза лорд Канара. — Получавате своя шанс.

Старчокът се намеси:

— И за ваше добро се надявам да успеете, капитане. Нашите тъмничари нямат равни в изтезанията.

Думите ми пред Съвета на чистите може да бяха смели, но вътрешно се разкъсвах от съмнения. Според Гамелан заклинанието, причиняващо чумата, можело да бъде развалено. Не се и съмнявах, че той би се справил перфектно с тази задача, когато очите още му служеха, но таях сериозни съмнения относно собствените си способности. В края на краищата бях начинаеща, истински заек в магическото изкуство. Какъв шанс имах срещу властелина? Упоритите опити на Гамелан да ми вдъхне увереност удряха на камък, но така или иначе нямах друг избор, освен да продължа напред.

Прехвърлиха ни в охранявана каменна къща в края на дворцовия комплекс. Донесоха ни инвентара на Гамелан, който бяха конфискували при залавянето ни, и ние се хванахме на работа. Не видях принцеса Зиа през двата дни на трескава подготовка, само личната й шивачка дойде да ми вземе мерки за дрехата, която бях поискала — семпла червена туника без ръкави и с дължина до средата на бедрото, така че ръцете и краката ми да имат свобода на движение. Плюс златен шарф на кръста. Гамелан ме предупреди да не слагам никакви бижута, особено метални, както и че трябвало да съм боса. С помощта на магическата книга на Гамелан, в която имаше изобилие от лични бележки под линия, добавяни от него в течение на годините, стрих на прах десетки отвратителни съставки и смесих зловонни и силно летливи масла. Работехме без прекъсване, а зловещият вятър виеше отвън и блъскаше каменните стени на малката къща. Накрая бяхме почти готови.

Нямахме друга видима публика, освен шепата изнервени пазачи, които ни чакаха в малката градина, заделена за експеримента ни. В центъра й имаше езеро. Около него — в четирите ъгъла на мислен квадрат — бяха стъкнати клади от клоните на редки дървета. Щом влязохме в градината, по калдъръмената пътека изтрополи фургон. Коларят беше уплашен почти до смърт и шибаше бясно конете. А после дръпна поводите толкова рязко, че фургонът едва не се преобърна. Мъжът скочи на земята, сряза каишите на впряга, хвърли последен ужасен поглед на товара и забърза да отведе конете.

Самата аз тръпнех при мисълта какво ме очаква, но после се стегнах вътрешно и издърпах първия труп. Труп на дете, покрит с гнойни циреи. Другите три трупа във фургона бяха на близките му — на майката, бащата и сестричката. Намазала бях тялото си със сребърното мазило, което според Гамелан щяло да ме предпази от заразата, но този факт не успокои особено страховете ми, когато взех на ръце телцето на малкото момченце, занесох го при една от кладите и го положих отгоре й. После направих същото с другите три трупа.

Гамелан мълчеше, обзет от силен гняв, че не е в състояние да ми помогне. Облякох труповете с разкошни дрехи, после напоих обилно кладите с магическо масло. Цареше пълна тишина, ако не броим вятъра, но усещах как стотици очи ме следят от прозорците на двореца. Когато приключих с труповете, отидох при Гамелан и той ми подаде абаносовата кутия със сърцето на убития от мен властелин, брата на онзи, срещу когото се изправяхме в момента.

— Бъди много внимателна, Рейли — прошепна ми. — Прави и изричай само онова, на което те научих. Иначе…

Не беше нужно да продължава. Вече ме беше предупредил, че при провал конианските инквизитори ще бъдат лишени от удоволствието да ме измъчват, защото властелинът ще е похапнал предварително с душата ми.

Отидох при езерцето и сложих кутията в една детска платноходка. Вдигнах капака и слънцето огря скъпоценния камък-талисман, в който се беше превърнало сърцето на първия властелин. До него сложих огненото мънисто, което бяхме приготвили, изрекох заклинанието, което му вдъхваше живот, после пуснах лодката във водата и я тласнах лекичко напред.

Прошепнах:

Въпреки вятъра, който браздеше водната повърхност, малката лодка заплува леко по курса си — платната й се местеха, сякаш командвани от опитен екипаж. И така, докато не стигна средата на езерото. Там спря, а черното сърце в кутията засвети в огненочервено. Не можех да отместя поглед от него, бях като хипнотизирана.

Гамелан изсъска зад мен:

— Побързай, Рейли!

Скочих на крака, вдигнах ръце и извиках:

— Събуди се! Събуди се!

Екна гръм и от лодката изригна пламък. Нов гръм и аз отскочих назад, защото цялото езеро лумна в пламъци.

— Сега, Рейли! — извика Гамелан. — Не се колебай!

Огънят ставаше все по-жежък, но здравият разум и естествените инстинкти бяха товар, от който трябваше да се освободя. Пристъпих напред, обля ме нетърпима горещина, но аз въпреки всичко продължих до самия ръб на пламтящото езеро. Протегнах единия си бос крак към огъня, но кожата не се сгърчи, нито почерня от пламъците. Преглътнах и стъпих върху горящата огнена повърхност. Усещах силна топлина, но не и болка, докато крачех по твърдата повърхност към лодката в центъра. Взех я и я вдигнах високо над главата си. Пламъците се извиваха около мен. И тогава изрекох заклинанието, а гласът ми прогърмя през вятъра и удари небето:

Извадих грейналото сърце, сложих го в дланта си и духнах връз него право в платната на лодката.

И тя се размърда, после скочи напред като отлитаща птица. Щом се измъкна от пламъците, огънят внезапно изгасна и открих, че стоя до колене в кървавочервена вода. Малкият кораб се носеше от клада към клада и кладите избухваха в пламъци и черен дим. Димът над всяка се усука около себе си като гнездо от змии, после четирите димни колони се сбраха в една — плътна, дебела и зловонна, — която изригна нагоре. Небето се покри с грозни петна, после петната се сгъстиха в съсиреци и оформиха черно чело с гневни червени очи.

Гласът на властелина прогърмя:

— Махни се! Махни се!

Но димът от чумавите трупове влезе в очите му и той изпищя от болка.

Извика отново, но този път в гласа му се долавяше агония:

— Махни се! Махни се!

Димът се кълбеше все по-плътен, закриваше призрачните черти на властелина. Чу се нов вой на болка и ярост… после небето се изчисти.

Почувствах се слаба, изцедена. Погледнах надолу и видях само обикновена вода, която се плискаше гальовно по бедрата ми. До слуха ми достигна чуруликане и се огледах озадачена — и ето го, на съсухрен от сушата клон едно малко птиче пееше жизнерадостно. Клонът не помръдваше и в този миг осъзнах, че горещия вятър го няма. Зацапах през водата към Гамелан. Той взе сърцето на властелина от ръката ми, остави го настрана и ме прегърна.

Радостни викове долетяха откъм двореца и след миг конианците се втурнаха навън, начело с принцеса Зиа. Полите на туниката й се развяха, подети от приятен вятър, натежал от влажно обещание за дъжд.

Бяхме развалили заклинанието.

Следващия път, когато се изправих пред Съвета на чистите, деветте чифта очи ме фиксираха като че ли мъничко по-благосклонно. Е, дружелюбни не бяха със сигурност, но в тях се четеше респект и нетърпение да разберат какво друго имам да предложа. Не си губих времето с предисловия, а подкарах по същество:

— Искам свобода за воините и екипажа си — казах. — Върнете ни мечовете и корабите и ние ще се бием заедно с вас до победата.

— Откъде да знаем, че няма просто да избягате? — попита лорд Канара. — Защо ще се биете за чужда кауза?

Принцеса Зиа понечи да каже нещо, но аз побързах да я прекъсна, преди неволно да е обидила баща си.

— Защото каузата е и наша, лорд Канара — отвърнах. — Вече ви обясних, че съюзникът на Сарзана е смъртен враг на моя народ. И ще е нужно нещо повече от няколко заклинания, за да ги победим сега, когато са обединили силите си.

— Дори да отстраните властелина — каза лорд Канара, — пак ще трябва да се справяме със Сарзана. А той вече доказа, че е труден за надмогване враг.

— Тогава позволете да го убия вместо вас. Вие не можете заради проклятието. Но аз съм чужденка и няма да пострадам, задето съм отнела живота му.

Лорд Канара и благородните му колеги сбраха глави за кратко съвещание, после той се обърна отново към мен.

— Какво по-конкретно предлагате?

— Предлагам да организираме съвместна експедиция срещу силите на Сарзана — казах. — Няма да съжалявате за съюзници като нас. Орисианците имат богат опит във военните кампании.

Ново шушукане, после:

— Не се съмнявам в храбростта на вашите войници, капитане — каза лорд Канара. — Но това не решава въпроса за доверието. Ние не ви познаваме. Пътищата ни са се пресичали само два пъти. Първия път ни вкарахте в страшна беда. Втория път ни помогнахте, вярно, но за да спасите собствения си живот. Откъде да знаем как ще се обърне монетата, ако ви позволим трето хвърляне?

Принцеса Зиа пристъпи напред.

— Моля, милорд, позволете ми да говоря от името на конианската младеж.

Баща й се смути, но въпреки това й кимна да продължи.

— Войната причинява страдания на всички — каза тя. — Но нима не засяга най-тежко младите? А когато Сарзанът беше на трона, нима вашите синове и дъщери не бяха онези, към които прояви най-голямата си жестокост? Колко от децата ви бяха убити тогава, милорди? И колко умират сега, в този момент, докато ние с вас си говорим?

Сред публиката, събрала се да чуе изслушването, се надигна ропот, особено сред младите благородници.

Зиа сложи ръка на рамото ми.

— Ти каза, татко, че капитан Антеро е била изпитана само два пъти. Моля да ми простиш, че ще те поправя, но имаше и трети път — когато спаси мен. Можеше да продължи по пътя си. Да ни подмине. И навярно с основание, защото бурята още не беше утихнала. Но тя не го направи. Рискува живота си, за да спаси моя. А нейните гвардейки направиха същото, за да измъкнат други дванайсет конианци от лапите на смъртта.

Боях се, че ще спомене за сблъсъка ми с Чола Ий относно съдбата на спасените конианци. Това щеше да е висока препоръка за нас, но не и за него. А аз имах нужда от Чола Ий, проклета да е пиратската му кожа. Затова въздъхнах облекчено, когато тя подмина тази подводна скала и продължи напред. Ала следващата й спирка ме свари неподготвена.

— Нека ви покажа колко непоклатимо е доверието ми в капитан Антеро, милорди. Моля — не, настоявам — да я придружа в битките. Нека споделя съдбата й. Знам, че тя няма да ме предаде, нито подведе. Няма да предаде младежта — бъдещето — на Кония.

Баща й само дето не падна от стола. Колегите му бяха стъписани не по-малко от него. Публиката обаче реагира спонтанно и избухна в гръмки аплодисменти и викове на одобрение. Името на принцеса Зиа бе подето от стотици гласове, които закънтяха под куполите на просторната зала. Десетки се спуснаха напред, викаха на съветниците и настояваха да бъда допусната в борбата им срещу Сарзана. С принцеса Зиа до мен — заложница по своя воля.

Съветът, воден от лорд Канара, нямаше друг избор освен да даде официалното си позволение. И когато бащата на Зиа удари с чукчето за край на изслушването, тълпата пощуря, сякаш победата вече беше спечелена.

Погледнах новата си любима. Лицето й беше поруменяло от вълнение, очите й танцуваха в екстаз. Ала в нея имаше още нещо, което не бях забелязала досега — упорито вдигнатата брадичка, изправения непреклонно гръб, царствения поглед. Боговете са ми свидетели, че в онзи миг тя приличаше на истинска царица.

18Любов и война

Някои казват, че пътят, който изминаваме в живота си, е настлан от боговете. Ако е така, значи боговете страдат от нездрава привързаност към силните питиета. Как иначе да обясним безумието на тази пътека — лудешките й завои и врътки, калните локви и висините, от които ти спира дъхът? Ще ми се да се срещна с бога, дето е картографирал моя живот. Не знам дали бих му клъцнала гърлото, или бих му поръчала още едно от същото. В Кония например аз бях най-нещастната жена на света, гниех в червата на зандана и чаках кога ще ме поведат към дибата. А после за нула време се превърнах в герой на деня и същите хора, които ме бяха хвърлили в тъмницата, ме обсипваха с хвалебствия във великолепните зали на царския дворец. Ти ми кажи, писарю, нямам ли основание да се питам трезвен ли е бил богът, отговорен за такова едно предначертание?

Дните след изслушването ми пред Съвета на чистите минаха под знака на масово умопомрачение. Освободиха ни от затвора и ни настаниха в истински лукс. Дори най-долният моряк и последната новобранка от гвардейките получиха собствена стая, при това не каква да е. Облякоха ни и ни нахраниха щедро. Засипаха ни с толкова покани, че се наложи да откажа всичките, за да не обидя неволно един или друг от конианските благородници. Имах си основателно извинение — че съм твърде заета с подготовката на предстоящата битка. Което не беше далеч от истината. Е, оставаше ми достатъчно време за интимни развлечения. Имах си задължения все пак, задължения към една принцеса.

Зиа уреди да ме настанят в малка вила с изглед към пристанището, за която да се грижат най-дискретните й слуги. Денят, когато ми я показа, беше топъл, въздухът тежеше от аромата на зюмбюли. Вилата беше с дебели бели стени и покрив от сини плочи. Трендафили се катереха по портата, зад която се ширеше слънчева градина. Колоритна алея се провираше през тунел от ароматни кратунки, чиято сърцевина беше така сладка, че подлудяваше осите. Те се стрелкаха от плод на плод и апетитът им никога не секваше. Древен фонтан плискаше игриво струите си в центъра на градината под надвисналите клонки на върба и влагата му подхранваше мек килим от зелен мъх.

Спалнята беше огромна, застлана с дебели килими и пръснати по пода възглавнички с всякакъв цвят и размер. Леглото с балдахин беше голямо колкото малък тренировъчен плац, заемаше кажи-речи половината стая и само тясна пътечка го делеше от вратите към верандата, откъдето се откриваше великолепна гледка към пристанището. С две думи — убежище за любов и залези. Едва-що влезли в стаята, ние се хвърлихме на леглото. Бяхме неутолими като гладните оси навън, жадно целувахме и проучвахме всеки сантиметър от сладостта на телата си. Стонове и викове на наслада придружаваха играта ни и върховете, които изкачвахме заедно.

Виждам, че нещо се червиш, писарю, а вечерта е доста хладна. Да не би разказът за любовта ни да те възбужда, или пък те шокира може би? Аха, второто, както виждам. Защо ли, чудя се? Несъмнено имаш опит с откровения като тези. Макар че досега си записвал спомените на мъже, които вършат мъжки неща, затова ли? И такива пиперливи подробности не подхождат за мемоарите на една жена? Или пък любовта между хора от един пол обижда чувствата ти? Ако е така, ще се наложи да го преглътнеш. Заклех се да кажа истината, а истината е, че любовта е еднаква без значение в какъв костюм е облечена. Страстта е в природата на всичко, що ходи, пълзи или плува. И да го отричаш значи да си затваряш очите пред пълната истина за живота, който са ни вдъхнали боговете. Като не разбираш другите, няма да разбереш и самия себе си.

Двете със Зиа се любихме, докато слънцето не се мушна в собствената си постеля. Лежахме лениво в прегръдките си под нежната милувка на хладния вечерен вятър.

Накрая Зиа наруши мълчанието:

— Ти не си ми първата — каза със свенливо сведени очи.

И сама се бях досетила — принцесата беше доста опитна за възрастта си. Но не това казах.

— Това не е моя работа. Ти решаваш как и с кого да се забавляваш. Също и дали да го споделиш, или да го запазиш в тайна.

— Искам да ти разкажа. За да ме опознаеш по-добре.

Целунах я и я оставих да говори.

— Винаги съм знаела, че съм странна, че не съм като другите — започна тя. — Сякаш не бях истинска част от семейството си, а просто са ме оставили пред вратата и майка ми ме е приютила от добро сърце, което би било напълно в природата й.

— Не мислиш, че наистина е станало така, нали? — попитах.

Тя поклати глава.

— Не. Намереничетата не стават принцеси. Но това чувство така или иначе не ме напускаше. Момчетата никога не са ми харесвали. Приятелките ми непрекъснато плямпаха за момчета, дори преди да ни пораснат гърдите и да започне месечното ни неразположение. Всъщност именно към тях, към приятелките ми, усетих за пръв път влечение. В началото изглеждаше съвсем естествено. Вярно, приказваха за момчета, но се занасяха и помежду си. Девичи залитания, сещаш се. Доста от тях свършваха в леглото, но това никого не впечатляваше особено. Дори ми се струва, че обществото ни насърчава в някаква степен подобни игрички. Девствеността се цени високо в Кония и невинни забавления от този вид помагат тя да се запази непокътната, докато семействата договорят бъдещето ни, разбирай — женитбите ни.

— В Ориса е същото — казах аз.

Зиа се замисли над думите ми, после продължи:

— Всичко вървеше добре, докато не станах на възраст за женене, тоест на шестнайсет. Оттогава баща ми няма търпение да ме омъжи и да се сдобие с внуци, които да продължат рода ни.

— Но ти си се възпротивила?

— Категорично. Не искам мъж, който да ме командва, още по-малко да спи в леглото ми. — И отново забелязах онзи царствен, упорит поглед в очите й. Зиа беше от хората, които не бих искала за свои противници.

Тя продължи:

— Ставаше все по-трудно да отказвам на татко. И най-вече след онова, което се случи малко преди бурята да ме срещне с теб.

— Чудех се как си се озовала там, между другото — казах аз.

— Пратиха ме в храма на Селен за очищение — каза тя. — Баща ми разбра, че съм станала любовница на по-голяма от мен жена, Фиорна. Тя е съпруга на един от нашите генерали. Той рядко се задържа на Изолда, което е добре дошло за жена му, защото когато е вкъщи, генералът тормози и нея, и децата им. А и тя е като… като нас. Предпочита жени. Така или иначе, успяхме да избегнем скандала, макар и на косъм. Пратиха Фиорна при майка й, а съпругът й получи назначение в един пограничен гарнизон. Колкото до мен, баща ми реши, че вкусовете ми имат нужда от пречистване. Така се озовах на онзи кораб.

Засмях се и плъзнах пръст по кръглите й гърди.

— Пречистването май не е свършило работа.

Зиа се намуси сладко.

— Всъщност жриците ми бяха доста полезни. Научиха ме как да съм по-дискретна.

После ми хвърли пакостлив поглед. Протегна ръка и откри едно местенце, от което ме полазиха тръпки.

— Научиха ме и на други нещица — каза тя и се изкиска.

— Бог ми е свидетел, че винаги съм била любознателна — прошепнах със секнал дъх.

По-късно, когато стана да се облече преди тръгване, Зиа каза:

— Мога ли да те помоля за нещо?

— Можеш да ме помолиш за всичко — отвърнах.

— Ще ме научиш ли да се бия?

Надигнах се стреснато в леглото.

— Ти си принцеса. Такива умения не ти трябват.

Тя поклати глава. По всичко личеше, че говори сериозно.

— Ще бъда до теб, когато започне битката. И не като някое безпомощно цвете, докато други жени — твоите гвардейки — рискуват живота си. Ако не друго, научи ме да се защитавам. Спокойно, няма да направя някоя глупост, като да се втурна в мелето например и да ти стоваря беля на главата. А и не искам хората да ме възприемат само като хубавата принцеса Зиа. Не искам да съм само бележка под линия в историческите хроники.

Обмислих молбата й. Стори ми се разумна. А после Зиа каза:

— А и с теб трябва да бъдем дискретни, любов моя. Тренировките ще са чудесен претекст да идвам и да си отивам, когато пожелая.

— Добре — казах аз. — Започваме утре.

Направихме го и тя се оказа толкова пламенна в тренировките, колкото и в любовта.

Междувременно конианците се готвеха за война. Съветът на чистите още се мотаеше с дискусии как точно да се води войната, но времето за празни приказки беше свършило.

С всеки ден корабите, приставащи във водите около острова, ставаха все повече. Понякога пристигаше един, друг път — половин дузина, а веднъж пристигна цяла флотилия от трийсетина кораба. Накрая броят им надхвърли четиристотин. Пристанището се напълни и закъснелите хвърляха котва извън него. Прииждаха от всички краища на царството — ако може да се нарече така разнородната смесица от стотици острови, разделени на групи и архипелази, всеки със свои обичаи и език. Комуникацията се осъществяваше или на кониански, който повечето от островните първенци знаеха в една или друга степен, или на изродения му търговски вариант, или с помощта на онези от моите орисианци, с които бях споделила езиковото заклинание.

Корабите също бяха разнородна смесица — от бойни по конструкция и предназначение до набързо преустроени търговски съдове и дори леки, хищни на вид галери, чиито екипажи обичайно се занимаваха с пиратство, а сега се бяха присламчили към конианците с надежда да приберат своя дял от плячката.

Бързината, с която конианците се настроиха за война, ме впечатли и попитах Зиа дали народът й притежава някакъв по-специален талант в това отношение.

— Не знам — каза тя и се прозина. — Но враждите тук са нещо обичайно. Ако искаш, ще накарам някой от слугите да ти покаже арсенала.

Поисках и на следващия ден ме заведоха в отделена с ограда и охранявана част от пристанището. Там научих тайната на конианците. „Арсеналът“ представляваше редица кейове — или по-скоро изкуствено създадени острови — с дълги складови помещения по протежение на всеки. Между кейовете минаваха тесни ивици вода, а в двата края имаше широки басейни. Кейовете гъмжаха от работници, които стигаха до тях по широки мостици от главния док. „Отпочиващите“ кораби биваха изтегляни в басейна в единия край с помощта на въжета, свързани към огромни шпилове на самия бряг. Мачтите и рейте им се сваляха и оголените от всичко движимо корпуси чакаха възникването на поредната криза.

Когато настъпеше моментът, големите плъзгащи се врати на складовете се отваряха да приемат теглените по тесните канали кораби. В първия се пазеха мачтите — всяка маркирана с номера на кораба, от който е била свалена. Кранове ги придвижваха над палубата и дърводелци ги закрепваха по местата им. После корабът се придвижваше към следващия склад, където го оборудваха с реи и стенги. След това идваше ред на безброй намотки с въжета и сложния процес по опъване на такелажа. После товареха платната. Слугата на Зиа ми обясни, че изолдианските корабостроители правели корабите си с еднакъв дизайн, така че оборудването да е взаимозаменяемо.

На този етап голите доскоро корпуси вече приличаха на кораби и продължаваха нататък по канала, където ги оборудваха с гребла и пейки за гребците, после идваше ред на каци с осолено говеждо и свинско, после одеяла, вино и бурета с прясна вода и така нататък, като всеки склад отговаряше за отделен артикул от продоволствието. Докато стигнат края на канала, бойните кораби бяха готови да приемат екипажите си и да се наредят при другите в крайбрежните води. Процесът по подготовката им беше впечатляващ… за разлика от самите кораби. Всички те бяха близнаци на огромната едномачтова галера, с която пътуваше Зиа, когато бурята захвърли кораба й върху рифовете при Заровете на Исполина. За разлика от Чола Ий и някои от островитяните по периферията на царството, конианците очевидно не харесваха бързите малки галери.

Постарах се да разбера как водят морските си битки конианците и тактиката им се оказа дори по-примитивна от онова, което аз и жените ми бяхме научили от краткия образователен курс, изнесен ни в началото на това сякаш безкрайно пътешествие. Бойните кораби качвали толкова войници, колкото могат да поберат — войници, които знаеха за корабите и морето по-малко и от мен, когато потеглихме от Ликантия. Капитаните имали простата задача да плават в плътно формирование с останалите кораби, докато не зърнат врага. Тогава се давала заповед за нападение, като атаките неизменно се провеждали в една или друга масова формация, зададена от командващия адмирал. Последната задача на капитана била да придвижи кораба си успоредно на вражеска единица. Тогава войниците се изсипвали вкупом на вражеската палуба. Цялото въоръжение на корабите, от катапултите до шиповете, предназначени да пробият обшивката на противника, се използваше за постигането на тази единствена цел. Тараните все още се смятаха за нововъведение, защото често атакуващият кораб понасял не по-малко щети от атакувания или пък морето го отнасяло настрани и прехвърлилите се на вражеската палуба войници не съумявали да доведат сражението до „подходящия завършек“. Това беше тукашната представа за морска битка, такава щеше и да си остане. Корабите на Сарзана нямало да се различават съществено от нашите, следователно изходът от битката щял да зависи от числеността, оръжията, магията — и най-вече от справедливостта. Лично аз рядко съм виждала последното да решава изхода на която и да било битка.

Сетих се какво бяха казали Стрикер и Дубан за галерата на Зиа по време на бурята, както и аналогията с нападнатата от вълци мечка, до която бях стигнала сама. Този път не се задоволих с разсъждения. На свечеряване привиквах при себе си Корайс, Исмет и Дика — смятах, че е важно и Дика да присъства на тези тайни срещи, защото от опит знаех, че новобранките често имат по-ясен поглед върху предстоящата битка и от най-опитния ветеран. Понякога привиквах и Полило въпреки шумните й протести, че е боец, а не тактик.

Купила бях евтин макет на чудовищните кониански кораби от една сергия и четирите сядахме около играчката, разглеждахме я от всички страни и мислехме усилено. Понякога мисленето се отплащаше, но по-често идеите ни бяха глупави или неизпълними. Аз обаче записвах всичко, макар че мразя да пиша, а и нямам дарба за думите, така че редовно си изливах яда в порой от ругатни. За какво си говорехме и какви плодове дадоха дългите часове на дискусии ще разкажа, когато му дойде времето.

Въпреки протестите на Зиа прехвърлих обучението й почти изцяло на Исмет. От опит знам, че приятелството не е добър съветник във военната подготовка. Чувствата неизменно подвеждат и те карат да се подхлъзнеш в едната или в другата посока — или да щадиш прекалено приятелката си, или да я тормозиш излишно. А и нищо не дава по-точна представа за напредъка ти от безпристрастната оценка на суров сержант. В резултат на всичко това принцесата тренираше заедно с другите гвардейки. Справяше се с лъка, копието и меча, сякаш беше родена за това, и си умираше от кеф всеки път, когато надвиеше спаринг партньорката си и я натупаше здравата с дървения меч. А като видях колко бързо се научи да пуска стрела след стрела в центъра на мишената, се поздравих мислено за решението да я прехвърля на Исмет, вместо да се червя, когато ученичката надмине „всезнаещата“ капитан Антеро, чиито умения с лъка не блестяха с нищо особено.

Физическите упражнения бяха друга работа. Всяка сутрин тичахме по околовръстния път, ограждащ изгърбената централна част на Изолда. Разстоянието никак не беше малко, някъде пет мили, ако не и повече — от пристанището до малка таверна близо до моята вила. Мина цяла седмица, докато Зиа успее да завърши първата обиколка. А когато й казах, че следващата ни цел е да удвоим разстоянието, после да го утроим и учетворим, направо си глътна езика.

— Е, до четири обиколки едва ли ще стигнем — успокоих я аз. — Няма да има време да влеем достатъчно сила в краката ти.

— Какво им е на краката ми? — нацупи се тя. — Не съм забелязала да им намираш кусури, когато не тичам с тях.

— О, краката ти са страхотни — казах аз. — И са достатъчно силни, когато са на врата ми. Но битките изискват повече сила от любовта. Краката на една гвардейка са по-важни дори от оръжията й. Именно с тях трябва да измине мили до бойното поле, пак те трябва да я носят по време на сражението, а ако така решат началниците — и да я разкарат оттам, когато боят приключи.

— Нали ще сме с кораби? — възрази тя. — Те ще ни закарат до сражението и ще ни върнат обратно. Така че една обиколка със сигурност е достатъчна.

— Не знам дали ще можеш да ме убедиш — казах аз.

— А ако успея? — попита тя и вдигна палаво вежди.

Зашепнах на ухото й. Тя се изкиска.

— О, това определено звучи добре. Или предпочиташ да се заемем веднага с втората обиколка?

Дойде денят, когато свикаха общо събрание на всички дивизионни командири. Щяха да ни представят новия флотски адмирал. Мислех, че нищо не може да ме изненада, но както обикновено и този път не успях да предвидя постъпките на мъжете по отношение на командването.

Моите жени настръхнаха, но аз бях наясно, че няма начин да поверят на мен експедицията срещу Сарзана, поне не официално. Колкото и да ме ценяха на думи от Съвета на чистите, знаех, че в най-добрия случай ще съм съветник, а в най-лошия — обикновен фигурант. Корайс и Полило замърмориха, че това ще е поредното незачитане на женските способности, но аз ги попитах колко кораби и войници биха ми поверили нашите собствени магистрати, ако Ориса се окаже в подобно положение, особено ако съм чужденка от далечни брегове.

Мислех, че аргументът ми е логичен, но те само се спогледаха, а после Корайс се подсмихна и каза:

— Рейли, скъпа, мъжката глупост е повсеместна и това никой не го оспорва. Имахме предвид как би постъпил един интелигентен човек.

Разсмях се. Уви, това си остана последният повод за веселие по време на събранието.

С Чола Ий седяхме от двете страни на новия адмирал на висока сцена, монтирана в зейналата абаносова паст на някакво морско чудовище. Флотският адмирал се казваше Трахерн и внушаваше страхопочитание. Беше огромен мъж — висок почти колкото Полило. Гласът му гърмеше като дворцова камбана. Имаше дълга бяла брада, сресана грижливо и разделена на две половини, които се спускаха на вълни по раменете му. Сигурно беше над седемдесетгодишен, но косата му изобщо не беше оредяла, носеше я на плитчици с вплетени скъпоценни камъни, които се събираха в опашка на тила. Копринената му туника беше окичена с медали — всички възможни отличия, с които една признателна нация може да награди своя най-велик воин.

За жалост, последната си война адмирал Трахерн беше водил преди двайсет години — добре организирана, макар и лишена от оригиналност кампания срещу някакви варварски племена от погранични острови. След това се беше оттеглил в огромните си имения и се беше заел с писането на исторически хроники. Цялата му кариера се отличаваше с храброст, чест и благородство. И сега го бяха повикали да поведе Кония към нейния най-велик и неговия последен триумф.

Когато го обявиха официално за новия командир на флотата, капитаните посрещнаха новината с бурни аплодисменти. Беше ми направило впечатление, че повечето старши капитани са родом от Изолда, дори когато корабите и екипажите им идваха от други острови. Явно и тук управляващата класа беше съсредоточена в един-единствен район. Сарзанът може и да беше фаворизирал прекалено сънародниците си от Севените, но и настоящите управници не се различаваха много в това отношение. И докато мъжете си деряха гърлата да възхваляват адмирал Трахерн, мен ме тормозеше една-единствена мисъл — мама му стара, натресоха ми втори генерал Джинах на главата.

Трахерн изнесе задължителната за такива случаи героична реч. Каза каква голяма чест било за него да служи отново под националния флаг, как сме били решени да победим, че справедливостта била на наша страна и нямало начин да не триумфираме, как Кония имала невероятния късмет да се възползва от таланта на велики воини от далечните брегове на… на… тук направи неловка пауза, понеже не се сещаше откъде са дошли чужденците, после смотолеви набързо едно „Лариса“ и продължи нататък.

След като екзалтираните офицери го вдигнаха на ръце и обиколиха с него залата, адмиралът се срещна насаме с мен и Чола Ий. Беше в страхотно настроение и излъчваше оптимизъм на вълни. Той, разбира се, знаел, че ние сме реалните водачи на експедицията, понеже бил наясно с проклетите магьосници и така нататък — и особено онзи, дето идвал от нашите земи, или така поне бил чул, макар че проклет да бил, ако знаел как може да убият някого, а после той пак да влезе в бой, макар че никой, разбира се, не би омаловажил силите на един велик магьосник. Смятал обаче, че можел да ни е от полза, защото познавал добре конианското море и още по-важно, душите на хората си и как да ги подтикне към геройства като от старите легенди на народа му, така да ги надъха, че всеки войник да се равнява на десетима или дори на два пъти по толкова войници от друга земя. Заедно сме щели да командваме флотата, обединени от взаимно доверие, вяра и решимост и от съзнанието за общата възвишена цел в името на всички мъже и жени навсякъде по света.

На мен обаче думите му ми прозвучаха като лошо предзнаменование.

Една вечер със Зиа се разхождахме в градината, преди тя да си тръгне, и аз я попитах дали баща й подозира за връзката ни.

Напоследък е толкова зает — каза тя, — че не му остава време за нищо друго. А дори да е заподозрял нещо, не би искал да вдига шум по въпроса от страх, че колегите му в Съвета на чистите може да разберат.

— Трябва да кажа, че групичката им едва ли си заслужава името — отбелязах.

— Така е, повярвай ми — каза тя. — Ако държаха на клетвите си, курвите отдавна щяха да са стигнали до просешка тояга. А младите роби и от двата пола, имали нещастието да попаднат в техните домакинства, щяха да имат повод за невиждана радост.

— Добродетелни или не — казах аз, — името, което са си избрали, звучи странно за едно управително тяло.

— За това е виновен един от моите по-разпуснати предци — засмя се Зиа. — Развратността му стигала до такива крайности, че дори построил храмове — разбирай публични домове — в чест на някои от по-разгулните ни божества. Освен това не пропускал да се възползва от по-хубавите девойки и младежи сред прислугата. Стигнало се дотам, че бароните се разбунтували и го принудили да престане. Точно тогава бил създаден Съветът на чистите. Първоначалната му задача била да следи за моралните устои на конианското общество. А после, когато Сарзанът беше свален от трона, Съветът се оказа единствената традиционна институция по старото ни законодателство, която позволяваше на бароните да вземат властта.

— Мислиш ли, че Кония ще се върне някога към монархията като форма на управление? — попитах.

Зиа се замисли сериозно. Приседна на ръба на фонтана и плъзна пръсти по водата.

— Баща ми определено се надява това да стане — каза накрая. — Както и част от другите благородници, които имат царска кръв в жилите. Но ако се стигне до това, никой от тях, дори баща ми, не би се осмелил да се обяви за цар. Би било твърде рисковано. Истината е, че царете на Кония бяха свалени от тълпата. Сарзанът се появи по-късно. А баща ми и другите се боят от гнева на народните маси почти толкова, колкото се страхуват от Сарзана. Така че мисля, че в обозримо бъдеще никой няма да предяви претенции към трона. Поне никой от тяхното поколение. А какво ще направят децата им, не знам.

— Ти например?

— Никога не съм се замисляла по въпроса — каза тя. — Би било глупаво да храня подобни амбиции.

— Кония имала ли е някога царица?

Зиа кимна.

— Моята прабаба — починала е много преди аз да се родя — е била царица. Съпругът й не е имал реална власт, дори не е носел титлата цар, а само консорт.

Отворих уста да повторя въпроса си дали наистина не е обмисляла варианта да седне на трона. Но нещо в погледа й ми подсказа, че ще е по-разумно да приема думите й на доверие. В края на краищата царете и цариците никога не лъжат. Само променят при нужда мнението си.

Едно от най-полезните неща, които произлязоха от храбрата и заявена на всеослушание решимост на Зиа да участва лично в бойните действия, беше, че войната се превърна в свещен кръстоносен поход. Опитът ми показваше, че войните се започват от благородници с хартия и се довършват от селяни с кръв, а онези, които ще извлекат най-голяма полза от победата, гледат да стоят колкото се може по-далеч от бойното поле. Ала заразени от примера на Зиа, младите аристократи на Кония се стичаха масово под знамената.

За разлика от Зиа обаче всички доброволци бяха мъже и това ме накара да се замисля, че въпреки неравностойното отношение към жените в Ориса, което открай време ме възмущаваше дълбоко, ние поне си имахме Маранонската гвардия. Не беше кой знае какво, но изглеждаше адски прогресивно в сравнение с малоумната политика и практика в други градове и царства.

Не си бях давала сметка колко популярна е Зиа сред хората от собствената си класа и поколение, докато не се заредиха опашките от богато облечени мъже, които чакаха що-годе търпеливо реда си пред наборните павилиони по пазарите. За онези, които имаха някакъв опит с меча или корабоплаването, лесно се намираше подходящо място във флота, ала в по-голямата си част благородната младеж на Кония владееше единствено различните видове спортен лов и други дворцови забавления. Нямало значение, твърдяха те. Готови били да служат, както ние преценим, от квартир-майстори до обикновени юнги. И повечето наистина спазиха думата си, служиха добре и с желание. Което ме изненада, защото не вярвах, че тези мекушави младежи ще издържат тормоза на помощник-капитаните, които ги юркат от мачта на мачта, или крясъците на сержант Исмет и конианските подофицери.

Няма да забравя една случка, на която станах случайно свидетелка и която ми се стори крайно забавна. Боцман със зачервен нос и вонящ на ром дъх размахваше пръст в лицето на едно хубаво момче и му крещеше, сякаш ги дели не педя разстояние, а цял параден плац:

— Лорд Хилмут, сър, ти и за шестокрако прасе не ставаш бе, акълът ти е по-малко и от на оглупяла коза, сър, и да знаеш, че ако пак те видя да сгъваш така платно, малоумник с пръчовски лайна в ушите, ще ти късам хубавото задниче от тук до края на плаването, тъй да знаеш! Моля да ме извините, сър.

Имаше още две ползи от присъствието на аристократчетата — първо, всичко необходимо се доставяше на секундата, и второ, селяните от именията им масово следваха примера на младите си господари. Често съм се чудела защо селяните хранят дълбока омраза към дворянството, а в същото време се възхищават искрено на прищевките и глупостите им до степен да ги имитират доброволно и безкритично.

Флотата постепенно заприличваше на бойно формирование, а не на разнородната смесица от плавателни съдове, каквато беше в началото. Вече бяхме почти готови да отплаваме, за да се изправим срещу Сарзана и неговия много по-опасен съюзник и таен господар властелина.

През тези дълги седмици на подготовка почти не се виждах с Гамелан, макар да бяхме настанени в една и съща вила. А когато го потърсех за съвет по някой труден въпрос, той само шикалкавеше и казваше да постъпя както смятам за най-добре, което ме докарваше до полуда. Не идваше дори за утринното хвърляне на костите, под предлог, че бил твърде уморен, болен или нещо друго от сорта. Най-много ми липсваха нощните ни раздумки, когато всичко под слънцето беше разрешен повод за дискусии.

През цялото това време не го видях да се усмихне, само се мъкнеше насам-натам, влачейки крака като последния старчок — той, който доскоро, макар и сляп, стъпваше отскокливо като младо момче. Жените, които бях пратила да му помагат, казваха, че ядял малко, макар да го изкушавали с какви ли не деликатеси, а вино не близвал — само вода. И всичко това от човека, който ни триеше сол на главата, че губим надежда, и продължаваше напред, независимо от трудностите.

Духът му се спихваше пред очите ми и аз се запитах дали пък преживяното в тъмницата не му е дошло в повече. Обзе ме страх, че може скоро да умре.

Една вечер отидох при него с твърдото намерение да разбера какво става. Може би знаеше някой еликсир, който да приготвя по негови указания и който да възвърне част от предишната му жизненост.

— Просто съм стар, по дяволите! — извика той с треперлив глас.

— Гамелан, приятелю мой, имам нужда от теб. Всички имаме нужда от теб, разбери.

— От вашите нужди сили не ми останаха — извика той. — А сега си върви и ме остави на мира.

Тръгнах си. Какво друго можех да направя? Забелязах обаче, че колкото повече напредваше подготовката за отплаването, толкова повече отпадаше Гамелан. Ако не бях толкова заета, сигурно щях да разкрия причината по-рано. Не, това не е вярно. Майната им на задълженията. Трябваше да намеря време, но Зиа ми беше завъртяла главата и направо не бях на себе си.

Оплела ме беше в мрежите на великолепно заклинание, а и аз, струва ми се, бях сторила същото с нея. Беше ми като слънцето и въздуха. Сластта ми нарастваше, вместо да намалява; едва бяхме станали от леглото, а аз вече копнеех за следващата ни среща. Зиа намери някакви забранени книги със сексуални трикове и изпробвахме всички, освен онези, които бяха унизителни или причиняваха болка. Мажехме се с мед и вино и после с часове облизвахме взаимно телата си. Втривахме ароматни масла в кожата си и се борехме, докато една от нас не се престореше на победена. После победителката избираше подробностите на наградата си.

А и онези дълги лениви следобеди, прекарани в разговори и тайни, които се споделят само между любовници! Зиа плака с мен, когато й разказах за Отара. Но когато й разказах за Трис и скандалите ни, се ядоса и ми обърна гръб, а когато понечих да й разтрия гърба, ми се сопна да не я докосвам.

— Какво толкова съм направила? — попитах недоумяващо.

— Ти още я обичаш — обвини ме тя.

Изсмях се.

— Не ставай глупава. Тя ме заряза и това беше краят.

— Нищо подобно — каза тя. — Личи ти, даже името й произнасяш по особен начин. Тя си играе с теб. Курвата му с курва! Още щом се прибереш в Ориса, ще си набръчка нослето и ти ще й паднеш моментално в обятията.

— Кълна се, Зиа, обичам теб и никоя друга — възразих горещо аз.

Тя се разплака и след малко ми позволи да я успокоя. Шептях името й и настоявах да ми повярва, че обичам само нея. Накрая се сдобрихме. Сексът на опрощението беше горещ и бурен и когато си тръгна, Зиа преливаше от усмивки. Повече не повдигнахме този въпрос. Трябва да призная обаче, че обвиненията й ме накараха да се замисля. Възможно ли беше още да съм влюбена в Трис? И колкото и да беше невероятно, не бих могла да се закълна пред себе си в противното.

Разкази за поредните жестокости на Сарзана пристигаха с всеки нов кораб, хвърлил котва в изолдиански води. Предполагам, че делата му целяха да ни хвърлят в паника и да повлияят пагубно на преценката ни, като ни подтикнат към някоя военна глупост или дори към капитулация. В огромната си част обаче те постигаха обратния ефект. Сарзанът подлагаше на огън и сеч всеки остров и пристанище по пътя си, без значение дали са го посрещнали враждебно, обявили са неутралитет или са развели бели знамена, и това само засилваше решимостта ни. За всички ни беше повече от ясно, че е невъзможно да се постигне примирие, компромис или взаимни отстъпки. А и да имаше такива, които смятаха, че режимът на Сарзана не е бил чак толкова ужасен и е за предпочитане пред сегашното управление, те си държаха езика зад зъбите и се включваха в общия патриотичен хор.

На няколко пъти чух изразено на глас учудване как така Сарзанът се е „променил“ толкова. Знаех, че съюзът му с властелина е влял допълнителна доза мрак в делата му, но разликата между сегашното му поведение и предишната му тирания беше въпрос единствено на степенуване.

Рано една сутрин се сблъсках по най-грозен начин със злината му, когато вахтеният ме извика на палубата. На практика имах две щабквартири, едната в двореца, където провеждах официалните си срещи и по-многобройните съвещания, другата — на старата ни галера, в каютата, която бяхме приспособили за Зиа. Именно там работех върху секретните или изключително важни въпроси. Този втори „команден център“ ми беше необходим и като напомняне да стоя настрана от политиканстването, заговорите и проблемите на конианците. Дългът ми беше простичък — най-напред към Ориса, която трябваше да отърва веднъж и завинаги от заплахата на властелина; към собствените ми гвардейки; и накрая, към наемниците на Чола Ий. В крайна сметка нищо друго — освен дълга към собствената ми душа — не беше от съществено значение.

Когато палубният офицер ме попита дали имам време да се срещна с един човек, забързах нагоре, отегчена до смърт от списъци с провизии, дежурства и останалите войнишки задължения, за които не се пее в баладите. На палубата ме чакаше строен мъж към петдесетте. Брадата му беше грижливо подрязана, косата прибрана на малка опашка. Облечен беше в свободни семпли дрехи. Меч и кинжал висяха на колан с ремък през рамото, ножниците бяха потъмнели от старост, а дръжките на оръжията — излъскани от дългогодишна употреба. Явно си имах работа с войник. Само едно нещо ми се стори странно. Не носеше пръстени и бижута, но зад едното му ухо беше пъхната тубичка дълга десетина сантиметра, златна и инкрустирана със скъпоценни камъни.

На близкия кей стояха под строй още стотина облечени по подобен начин мъже на възраст от двайсет до шейсет години. Поздравих топло посетителя и изразих надеждата, че е довел хората си да се присъединят към нас. Той се представи като Нор и ме увери, че точно затова са дошли. Каза също, че мъжете на кея са едва половината от онези, които го последвали. Зарадвах се, защото срещах сериозни затруднения с подготовката на собствените си сили за битката, имах недостиг на доверени хора и трябваше да се примиря с крайно неприятния факт, че разполагам едва със сто двайсет и пет воини, на които да разчитам безрезервно — тоест своята собствена гвардия.

Попитах Нор за чина му.

— Нямам чин — отвърна той. — А за чина, който имах преди, ме е срам да говоря.

Вгледах се продължително в очите му — горящи и открити. И преди бях виждала очи като неговите — на нещастниците, които освободихме от тъмницата на властелините, когато превзехме морския замък на Ликантия. Разбрах, че мъжът насреща ми има какво да разкаже, разбрах и че историята му не е за ушите на всеки. А любопитни уши не липсваха — както откъм моите жени, така и от моряците, които все гледаха да си намерят работа близо до нас. Казах на Нор, че може да освободи хората си, за да си потърсят квартири, защото се сбираше мъгла, която вещаеше скоро да се обърне на летен дъжд.

Той поклати глава.

— Хората ми ще останат където са. Малко дъжд няма да ги разтопи.

Поведох го към празния фордек, където моряците бяха опънали импровизиран навес от брезент. Предложих му вино, но той отказа. Явно предпочиташе да говорим по същество, нещо, с което побързах да се съобразя.

— Значи искате да се включите в кампанията — казах аз. — Защо дойдохте при мен, а не при адмирал Трахерн или някой от генералите му? Хора като вашите, ако са толкова корави в битка, колкото изглеждат, биха могли да избират къде и за кого да се сражават.

— Първо, тук съм, защото чух хубави неща за вас и за вашите жени. Имам основания да смятам, че не сте се заразили от игричките, които конианците наричат сражения, с всичките им диверсии, блъфове, поборници и така нататък.

— Така е — казах аз. — Войната е работа като всяка друга и трябва да се свърши възможно най-бързо и ефикасно.

Той продължи, сякаш не го бях прекъсвала:

— Втората причина е, че моите хора едва ли биха получили топло посрещане другаде.

Мамка му, помислих си. Сигурно са бандити или бивши затворници. Постарах се да не покажа разочарованието си и изчаках да видя как ще продължи разговорът.

— Тези мъже са мои братя — каза Нор. — Имаше време, когато наброявахме хиляда. Но това беше преди повече от пет години, когато ни наричаха Личната стража на Сарзана.

Бурната ми реакция не му убягна.

— Да. Ние бяхме телохранителите на този мръсник. Неговата елитна част, която не се отделяше от него денем и нощем — в двореца или на път. Бяхме готови да жертваме живота си за него, а безопасността и удоволствията му бяха единствената ни грижа.

— Повечето владетели имат стража като тази, която описвате — казах аз. — Но тези хора обикновено загиват в опита си да опазят живота на господаря си в случай на преврат. Или биват убити след това от превратаджиите. И рядко съм чувала такива мъже да ругаят бившия си господар, от когото са получавали значителни облаги, стига той да не е бил пълен идиот.

Нор не каза нищо, само смъкна с рязко движение панталоните си. Отстъпих назад, помислих, че насреща ми стои командир на банда откачалки. А после разбрах какво иска да ми покаже и стомахът ми се обърна. Мъжът изобщо нямаше пенис, само нещо като малка подутина, широка не повече от пръст. Странно, но отдолу висяха нормални на вид тестиси. Виждала бях евнуси и те бяха или изцяло кастрирани, или с отстранени тестиси и запазен член.

Кимнах, че съм разбрала. Нор вдигна панталоните си без признак на каквото и да било смущение. Вече знаех за какво служи златната тръбичка зад ухото му — с нейна помощ мъжете облекчаваха физиологичните си нужди. Чувала бях за такива осакатявания, точно както бях чувала и за варварски племена, които осакатявали момичетата си така, че да не изпитват наслада от секса.

— По този начин Сарзанът си осигури лоялността ни — каза Нор. — Трябваха му бойци с недокосната мъжка добродетел — моля да ме извините за избора на това клише. Не евнуси обаче, а мъже, запазили семето си, но лишени от средството да облекчат желанията и нуждите си, което ги прави свирепи бойци, изпълнени със сляпа ярост, готова всеки миг да прелее. Това беше идеята на Сарзана и резултатът напълно оправда очакванията му. Бяхме зверове, способни да убият или осакатят всеки, бил той дете, мъж или животно, при най-малкия знак на господаря ни.

— Но как ви е задържал при себе си, предвид чудовищното нещо, което ви е причинил? — попитах аз. — С магия?

— Отчасти — каза Нор. — Когато го свалиха от трона, се разкъса и булото, което беше хвърлил отгоре ни. Но имаше и друго. Той ни подбра още като малки момчета. Не знаехме кои сме, кои са родителите ни, откъде сме дошли. Бяха ни отвлекли по заповед на Сарзана, после… бяхме обработени от специален екип — не бих ги нарекъл „хора“ предвид занятието им, — който отговаряше за изтезанията в тъмниците и за други задачи, които дори нещастници като нас биха отказали да изпълнят. Никой от тях не оцеля и ден след падането на Сарзана. Бяхме отгледани и обучени отделно от другите хора; втълпяваха ни, че сме специални и че боговете са ни създали с една-единствена цел — да служим на Сарзана и да умрем за него. — Нор изкриви лице в гримаса. — Повтаряйте това на едно дете по сто пъти на ден от деня, в който е проходило, и ще получите онова, което виждате отсреща на кея.

— И сега искате отмъщение?

— Да — каза Нор. — Това е единствената ни мечта, друга нямаме. По един или друг начин част от нас оцеляха, когато дворецът падна, успяхме и да се намерим след това. И през последвалите пет години живяхме само заради тази цел — да пратим Сарзана в най-гадния ад, който боговете са могли да измислят. Нарекохме се Прекършените. Откровено ще си призная, че организирахме заговор с цел да научим на кой остров е заточен Сарзанът. Купихме пет кораба от едни кониански корсари, кораби почти като вашия по дизайн, макар че едва ли са толкова повратливи и лесни за управление. Учехме се как да боравим с платната, както в спокойно море, така и по време на буря. Никой от нас не дава и пукната пара за проклятието, което застига цареубийците. Какво по-голямо проклятие от това да пикаеш през сламка — той вдигна ръка към обсипаната със скъпоценни камъни тръбичка зад ухото си — и да знаеш, че никоя жена няма да те погледне втори път, че дете няма да носи името ти и че никой няма да те оплаче, когато умреш? Затова, когато Сарзанът употреби магията си върху вас, орисианците, и се измъкна на свобода, ние ликувахме, макар всички други да си скубеха косите. Защото сега той е на път да се срещне със съдбата си, а тя е жестока.

— Наистина ли се смятате за чак толкова непобедими? — попитах аз, без да си правя труда да звуча впечатлена.

— Не, разбира се. Аз съм войник, а не глупак. Възможно е той да си върне трона. Но това ще означава, че всички ние сме загинали, до последния. Капитан Антеро, едно знам със сигурност — че ако вярваш в нещо достатъчно силно, толкова силно, че да преодолееш естествения страх от смъртта, значи има голям шанс да постигнеш целта си.

— Вярно е — казах аз. — Значи искате да служите под прякото ми командване, така ли?

— Само така можем да се включим в експедицията. Е, сигурно бихме намерили и друг начин да последваме целта си, със собствени сили. Да купим още кораби или да откраднем, ако се наложи. А дори магьосник като Сарзана може да умре от кинжал в гърба посред нощ, ако няма друг начин.

Не бързах да отговоря, обмислях проблемите, които биха могли да възникнат. Реших, че е редно да отвърна на Нор със собствената му брутална откровеност.

— Ако приема предложението ви, ще трябва да ми се подчинявате безпрекословно, на мен и на всичките ми офицери и сержанти.

— Естествено! Не сме бебета.

— Не ме разбрахте. Като казвам, че трябва да се подчинявате на заповедите ни, имам предвид най-вече евентуалните заповеди да не се биете, да не нападате, да не жертвате живота си в безнадеждни атаки само защото сте съзрели в тях минималния шанс да се доберете до Сарзана. Има една стара войнишка шега, която гласи, че никога не трябва да се криеш зад един щит с човек, който е по-смел от теб. По-смел или по-безразсъден. Това е единственото ми условие, Нор, но трябва да го приемете безусловно. В същото ще трябва да се закълнат и хората ви, в името на каквито там богове почитате най-много.

Сега беше ред на Нор да се умълчи. Размишляваше, свъсил чело. Накрая вдигна очи към мен.

— Приемам. Не защото съм съгласен с вас — вярвам, че боговете винаги помагат на онези, които влизат в битка, без да мислят за собствената си безопасност. Но… приемам условията ви. — Застана мирно и сложи дясната си ръка на сърцето.

Отвърнах на поздрава му, като тайничко се питах дали му вярвам, или не. Прекършените едва ли щяха да удържат дадени пред боговете клетви, особено в разгара на ожесточено сражение. Реших обаче, че ще се оправям с този проблем, когато му дойде времето. А дотогава щях да разполагам с двойно повече бойци, отколкото имах преди час, а числеността е важно нещо и изисква компромиси.

Когато се готвиш за битка, подготовката никога не свършва напълно. Колкото и усилено да тренираш войниците си, винаги може да се твърди, че е можело и още. Колкото и добре да си се въоръжил, винаги ще има някое по-ново и по-добро оръжие, до което не си успял да се докопаш. А корабите могат да се усъвършенстват още и още, докато океаните не пресъхнат. Ала винаги идва момент, когато и последният войник усеща, че е дошло времето да се изправи пред врага. От този момент насетне времето работи за противника ти.

И ето че този ден най-сетне дойде и за нас. Отливът беше идеален, ветровете бяха идеални; дори магьосниците с ясновидски способности твърдяха същото.

Цяла Изолда излезе да изпрати отплаващата флота. Имаше процесии и речи, вино и тамян. Войници се натискаха за последно с изгорите си по пристана и дори най-превзето благочестивите се усмихваха и им хвърляха милозливи погледи. Затръбиха рогове, задумкаха барабани и яркоцветен облак от церемониални хвърчила нашари небето. Майки викаха имената на синовете си, които се качваха по корабите; бащи плачеха от завист, че не могат да ги последват; сестри плачеха, че никой не се е сетил да покани и тях. А после корабни свирки разцепиха въздуха, платна полазиха по мачтите и скоро цялото море оживя, браздено от белокрили кораби, поели към съдбата си.

Колкото до мен, аз гледах смаляващите се фигурки на изпращачите и си мислех за друг един ден, деня, когато потеглихме от Ориса.

Сякаш беше минала цяла вечност, писарю, от деня, когато молитвите за късмет бяха предназначени за мен и моите храбри гвардейки.

19По вятъра

Флотски адмирал Трахерн може и да беше приказвал надълго и нашироко за равноправното и обединено командване, но щом излязохме в открито море, везните се наклониха решително в негова полза, поне в собствените му представи. Той беше главнокомандващият, а аз и Чола Ий — негови подчинени. Важни, вярно, но не толкова, че да ни доверява плановете си, освен когато сметнеше за необходимо. Това стана очевидно, когато прати главния си адютант с бърза куриерска лодка и заповеди, прозрачно маскирани като доклад.

Адютантът каза, че според конианските магьосници Сарзанът и съюзниците му дебнели някъде при Аласторите — верига острови, отстоящи на три седмици път в южна посока, където, изглежда, бяха устроили нещо като база за бойната си флота. Трахерн „предлагал“ ние да продължим разузнавателните си операции и да коригираме курса си така, че да останем пред неговите кораби. Й толкоз — адютантът не беше получил инструкции да попита за нашето мнение.

Забавно ми беше да гледам как Чола Ий се пеняви, че го третират по този „безобразен“ начин. Сигурно не трябваше да го правя, но не се сдържах и посочих спокойно, че поведението на Трахерн наистина е безобразно и че би трябвало да се поучи от Чола Ий и особено от отношението му към самите нас, когато бяхме потеглили от Ликантия. Уви, сарказмът ми само го вбеси още повече.

Зиа реагира по-бурно и от него, ръмжеше, че била предадена и че адмиралът не може да се държи така с аристокрацията. Беше сънлив следобед и единствените звуци, които стигаха до каютата ни, бяха скърцането на кораба и стъпките на постовия по палубата над нас. Бях се излегнала в леглото, а Зиа седеше до мен, подвила крака под себе си. Казах й, че е права, но че така е устроен светът, както тук, така и в Ориса. Мъжете са еднакви навсякъде. Може пък тя да стане царица някой ден, продължих аз, и да наложи нов начин на мислене, който да сложи край на тези простотии. Тя ме изгледа странно. После се намръщи и продължи да се възмущава на глас. Ала аз вече мислех за друго, опивах се от топлината, която се разливаше по вените ми, като я гледах да седи до мен под меката светлина на малкото прозорче. Тя улови погледа ми и се засмя разбиращо… после гневът й се стопи без следа в прегръдките ми.

Самата аз така и не успях да се ядосам, най-вече защото предварително ми беше ясно, че Трахерн няма намерение да ни третира като равни нему, и следователно бях планирала как и кога да се справя с този проблем. Докато не ни грозеше пряка заплаха, бях склонна да се примиря със ситуацията. Насочих енергията си към ежедневни тренировки, така че всички в малката ни флота да проумеят новия начин, по който смятах да водим битката. А разликата беше голяма, голяма колкото между тебешира и сиренето.

Най-съществената промяна беше в отношението. Вместо да се възприемаме като пехота, която случайно се е озовала на кораб, трябваше да мислим за себе си като за кавалерия. Няма по-голям грях за един кавалерист от това да изгуби коня си и да се приравни с простите свине, които иначе тъпче с копита. В нашия случай корабите се явяваха в ролята на коне. Коне, от които щяхме да „слезем“ само при условие, че противникът е трайно осакатен, така както кавалеристите скачат от коня само за да съкратят мъките на ранения враг.

Целта ни беше да унищожим врага окончателно, а не просто да завземем позициите му, тоест кораба му, преведено на военноморски език. С други думи, трябваше да го подпалим, да пробием корпуса с тараните, да го изтикаме върху рифовете, да унищожим платната или греблата му и по този начин да го извадим веднъж завинаги от битката.

Естествено капитаните на Чола Ий се размрънкаха, че така нямало да остане плячка. Уверих ги, че разбирам доводите им, като тайничко ругаех наум алчността им и си мечтаех за моряци, които се бият заради града си, а не от любов към златото. Но трябваше да се задоволя с наличностите, затова им казах, че ако се подчиняват на заповедите ми и спечелим битката, ще има предостатъчно кораби, които да плячкосат на воля. Нима такъв един кораб, попитах ги, с деморализиран и склонен да се предаде екипаж, не би бил далеч по-лесна плячка след поражението на флотата си, отколкото преди това, по време на ожесточените сражения? Освен това, ако превземеха на абордаж противника чак след като са си осигурили значително предимство, вероятността собствената им галера да пострада или да потъне значително намаляваше. Напомних им също, че огромните галери на Сарзана несъмнено разполагат с каменни снаряди, които да пускат от високите си палуби отгоре ни, ако се приближим твърде рано, и които ще ни пратят на дъното без много церемонии. Капитаните не бяха склонни да приемат нововъведения в морския бой, още по-малко такива, измислени от новаци, на всичкото отгоре и жени. Така че обсъждахме отново и отново стратегията, докато ледът не започна да се пропуква. А всеки път, когато някой от тях направеше предложение, отразяващо едно към едно собствените ни хрумвания, аз не пропусках да го похваля и да го уверя, че ще съобразим плановете си с неговата идея.

Накрая започна да им се струва, че новата стратегия е колкото наша, толкова и тяхна, и след като се споразумяхме за основните неща, оставаше само да отработим отделните тактически елементи. Моряците се учеха как да направляват умело галерите в близък бой, като тренираха срещу кораби от собствената си флотилия, упражняваха се в спешно отстъпление, светкавично издигане на платната, бързи маневри за сближаване и раздалечаване с противника; изобщо повратливите галери се стрелкаха като хрътки около глиган и никога не се задържаха на едно място толкова, че да се нанижат на бивните му.

Научихме се как да воюваме на групи от два или три кораба, търсейки заход към фланговете и слабите места на противника, да се сражаваме без милост и без да очакваме милост към себе си, нито да се бием „честно“, каквото и да означаваше това. Имахме достатъчно време да свалим платната и да свърнем от общия курс за тези тренировки, защото галерите ни бяха три и дори четири пъти по-бързи от тежките кониански кораби зад нас.

Имахме и нови оръжия, с които да свикнем, оръжия, чието конструиране бях поръчала тайно в една малка корабостроителница и които бяхме качили на галерите под прикритието на нощта. Ставаше въпрос за специални катапулти с двойни рамена, разположени под леко разминаващи се ъгли. Някакъв кониански моряк ни беше видял, докато товарехме един от тях на палубата, и попита дали смятаме да изстрелваме по два снаряда едновременно. Отговорих утвърдително, без да навлизам в подробности, защото подозирах, че Сарзанът има свои шпиони из цяла Кония или пък ни държи под око с магически средства. Притесних се, но Гамелан ме успокои с думите:

— Само защото някой е видял нещо, още не означава, че може да разбере какво е или за какво служи, нали така?

На Полило възложих задачата да обучи моряците как и най-вече кога да използват катапултите, които бяха предназначени за близък бой.

Тя изръмжа, че си имала достатъчно работа с тренировката на гвардейките, а трябвало да мисли и за собствената си форма, така че Безценна — тоест брадвата й — да утоли до насита жаждата си в боя. И че някой друг можел да се занимава с шантавите морски кучета на Чола Ий.

Корайс се засмя и й каза, че постъпва адски глупаво. Самата тя за нищо на света не би пропуснала шанса да учи мъже на нещо, което би трябвало да е в собствената им компетенция.

— Това е все едно да покажеш на някой от тия смъкни-гащи дигни-гащи бързаци какво е нужно, за да доставиш истинско удоволствие на една жена.

Полило се ухили отровно, после каза замислено:

— Не се бях сетила за това. Ако се държа добре, току-виж някой от тях ме запознал със сестра си.

— Внимавай — предупреди я Корайс. — Моряците нямат сестри. Те се сношават само с морски котки и докери.

Слушах с половин ухо глупостите им, защото се чудех и маех как властелинът беше успял да прати огън по водата. Вече се бях примирила с мисълта, че подобно заклинание не ми е по силите, но смятах, че бих могла да измисля контразаклинание, по-ефективно от онова, което Гамелан беше сътворил в разгара на битката.

Гамелан беше друг проблем, който не ми даваше мира. Бедният се стараеше да не бъде в тежест на никого и да скрива налегналото го униние, но успехът му беше в най-добрия случай частичен. Веднъж случайно чух сержант Бодилон да го нарича „Мрачния жрец“ пред другарките си, дръпнах я настрани й остро я попитах как би се справила тя, ако внезапно изгуби и двете си ръце. Бодилон отвърна, че по-скоро би скочила в най-близката пропаст, отколкото да се щура като муха без глава и да сговнява настроението на посестримите си.

— Което показва кой от двама ви е по-храбрият, нали така — отвърнах аз. — Защото Гамелан още не се е предал.

Тя понечи да отговори нещо, после наведе глава, извини се и каза, че съм права.

Може и да бях, но така или иначе трябваше да се направи нещо по въпроса с нашия жрец. Започвах да се тревожа, че може и той да предпочете изхода, описан от Бодилон, и реших да предупредя двете жени, които бях натоварила с грижите за него.

А после ми хрумна друго. Обмислих го от всички страни и реших, че не е съвсем лишено от достойнства. Поне едва ли щеше да влоши още повече нещата.

Следващият ден беше ясен и студен, носът на галерата пореше вълните и вдигаше пръски под напора на вятъра в платната, които ни носеха към предполагаемата база на Сарзана. Имаше и рядка мъгла, точно колкото да замазва хоризонта и да му придава огледален блясък. Гамелан вече стоеше на носа както обикновено и се взираше напред, сякаш можеше да види нещо. Дадох знак на двете му придружителки да ни оставят сами и застанах до него.

— Как върви планирането, Рейли? — попита ме той, след като го поздравих, гласът му бе повехнал и безжизнен.

Тонът му ме изненада. Бяха минали дни, откакто говорихме за последно, и изведнъж си дадох сметка колко се е задълбочила междувременно депресията му — като на войник, чиито рани упорито не зарастват. Поговорихме малко, после насочих разговора към предсказанията на конианските магьосници, че наближаваме Сарзана.

— Най-вероятно са прави — каза той. — Не че се е върнала силата ми, просто натам сочат елементарната логика и дългогодишният ми опит.

— Продължавай — подканих го аз.

— Ако приемем, че Сарзанът ни е казал истината, първият му голям триумф е била победата над флотата, която конианският цар изпратил срещу него. Логично е да се стреми към повторение на онзи триумф, не мислиш ли?

— Разбира се — казах аз. — Това е капан, в който попадат мнозина войници. Щом е сработило веднъж, значи ще проработи пак, и така, докато един ден не попаднеш на засада и не те покоси враг, който е проучил навиците ти по-добре, отколкото ти си проучил неговите.

— И което е още по-важно — продължи Гамелан, — Сарзанът има интерес да разбие силите на Съвета колкото се може по-бързо. Свирепите му набези вече са настроили срещу него огромната част от населението и ако продължава така, бунтовете няма да имат край. Разбие ли обаче единственото законно управително тяло, което конианците приемат и признават, населението може и да го приеме, вместо да рискува с повсеместна гражданска война. — Гамелан въздъхна. — Така че скоро ще се срещнем с него, сигурен съм. За жалост съм сигурен и в друго — че ще ни примами да приемем битка на място, което са избрали той и властелинът. Може да бъркам от суета, но ми се струва, че никой от жреците, с които разговарях в Кония, не притежава и половината от силите на Сарзана, за властелина да не говорим… Богове! — процеди той с внезапна ярост. — Предстои битка, която ще реши съдбата на Кония, а навярно и на Ориса, а аз съм толкова безполезен, че със същия успех могат да ме турнат пред портите с паничка за милостиня в ръка! Рейли, ако само знаеше колко се молих, мислих и копнеех поне частичка от способностите ми да се завърне!

— Знам — казах аз. После замълчах, оставих паузата да се проточи, след което продължих съвсем тихичко: — Снощи ми хрумна нещо, което би могло да помогне и навярно да…

Преди да съм завършила, той се завъртя и ме хвана за ръцете. Лицето му се изопна, сякаш можеше да прогледне само с усилие на волята, сякаш би могъл някак да ме погледне в очите.

— Готов съм на всичко, приятелко. На всичко. Ако продължи все така, няма да издържа дълго.

Изчаках да се успокои, после подхванах отново:

— Не знам много за магьосничеството въпреки усилията ти да ме научиш. Имам предвид, че не знам как те спохожда Дарбата.

— Спохожда те така, както си и отива — каза той. — Без да си я канил и без значение дали я искаш, или не. Ще ми се никога да не ме беше спохождала, да си бях останал прост рибар на брега на родната ни река.

— Точно това си мислех и аз — продължих, без да обръщам внимание на горчивината в думите му. — Знам също, че в бран плащаш по-малка цена в човешки живот, ако измислиш как да заобиколиш отбранявана позиция или да я завземеш изотзад, вместо да се пънеш с бойни викове и да атакуваш фронтално.

— Което правех аз, като се опитвах да върна способностите си със сила — каза Гамелан. — Е, какъв е обиколният път, хитра моя приятелко?

— Някога си бил рибар — казах аз. — Точно тогава хората са започнали да се досещат, че имаш призвание за жрец, нали така?

— Така беше, да.

— Ами върни се към онова време, или поне към тогавашния си начин на мислене. Тук има въдици и кукички колкото искаш. Можеш пак да се пробваш като рибар. Остави пръстите да ти припомнят как си се чувствал и какво си мислел през онези далечни години, когато винаги си се връщал у дома с богат улов.

Гамелан закима развълнувано, а после се усмихна и си помислих, че това е първата му усмивка от седмици.

— Да. Да — каза той. — Винаги можеш да вържеш възел или сплитка, ако ръцете ти са свикнали да го правят, но опиташ ли да си представиш наум движенията, непременно ще се объркаш още в началото. Може би… може би… — Млъкна и ми се стори, че зървам влага в очите му, после побърза да ми обърне гръб.

Повиках една от гвардейките, които се грижеха за него, и й казах да намери въдица, стръв и каквото друго поиска жрецът. После обясних на Гамелан, че трябва да вървя, защото имам работа, и той кимна разсеяно; мърдаше беззвучно устни, устремен към собственото си минало.

Когато вечерта слязох в трюма да си лягам, Гамелан и двете гвардейки още бяха на палубата, силуетите им се очертаваха при носа. Сетих се за любовта на живота му, Риана — жената, от която е трябвало да се откаже. А после се замислих за разните слухове, които бяха стигали до ушите ми — слухове за любовна магия и какви силни заклинания можела да създаде тя. За миг си помислих колко добре би било, ако някоя от моите жени, може би от онези, които бях назначила за негови придружителки, си пада по мъжете, после поклатих глава. Глупости бяха това. А и вече бях направила всичко по силите си.

Бяхме вечеряли вече и се качих на палубата да помогна с подготовката на стрелите. Подрязвах внимателно паунови пера под необходимия ъгъл и подострях основата им, следвайки указанията на ефрейторката, която държеше канчето с лепило и следеше работата на групичката ни. Корайс седеше близо до мен и преплиташе тетива с копринена нишка. След известно време ефрейторката реши, че сме направили достатъчно стрели за цял полк, и ни каза да се разотиваме; пак тогава и Корайс приключи със своята задача. Двете отидохме при парапета да се порадваме на залеза — едно от малкото предимства на плаването по море, които така и не ми омръзваха.

Корайс още държеше лъка си и докато говорехме за това-онова, плъзгаше ръка по тетивата, та маслото от дланта й да попие в нишката. Дадох си сметка, че стреля с този лък още откакто и двете бяхме новобранки, но никога не я бях питала откъде се е сдобила с него. Сега я попитах дали не е семейна ценност и тя поклати глава, а после изопна изненадано лице, осъзнала на свой ред, че въпреки цялата ни близост и десетките споделени тайни, все е останало нещо, което не знам за нея.

— Направих го сама — каза тя. — Започнах го, когато бях едва на десет, и минаха пет години, докато го завърша. В селото ни имаше един мъж, по който си падах.

— Падала си си по мъж! — поднесох я аз. — На десет години? Явно скоро след това си се отклонила от истинската си природа, както биха се изразили повечето мъже и жреци.

Тя ме изгледа и сбърчи нос.

— Както съм ти казвала неведнъж, моето село беше най-скучното място на света. Освен летния панаир, празника за прибирането на реколтата и зимното слънцестоене най-интересното там беше да гледаш как растат репите. Народонаселението ни от мъжки пол се състоеше от фермери, селския жрец, магазинера, който редовно лъжеше с рестото и… онзи тип, за когото ти споменах. Казваше се Солертиана и беше майстор на лъкове.

— Аха, ясно защо си се запалила толкова по лъковете.

— Донякъде — каза Корайс. — Вярно, в работилницата му имаше обелени клони, които бавно се превръщаха в смъртоносни певци, и дълги редици стрели със сиви гъши пера. Но въображението ми подклаждаше самият майстор и не само с историите, които ми разказваше, нито заради клиентите, които идваха от далечния град, за да си поръчат лък при него, макар да знаеха, че ще трябва да чакат година и повече, докато поръчката им бъде изпълнена. Тъкмо бях започнала да разбирам, че не съм като другите момичета и не мога да играя глупавите им игрички, да врещя наужким, докато момчетата ме гонят, за да си пъхнат в мен свинските опашчици и да ме гъделичкат с тях. Усещах, че Солертиана също е различен. Когато станах на петнайсет и лъкът ми беше готов, знаех, че съм била права — виждала го бях как се заглежда през прозореца над тезгяха си към младежите отвън със същия копнеж, който изпитвах и аз към една-две от селските моми. Но докато на мен ми излизаше от време на време късметът, нищо че едната се правеше на заспала, а другата на пияна, Солертиана знаеше, че копнежите му са неосъществими. Възникнеше ли и най-малкото подозрение, жрецът щеше да събере тълпа, която да изгори и него, и къщата му.

Корайс изсумтя и продължи:

— Разбира се, същият този жрец си правеше оглушки, когато някой фермер пребиеше жена си или решеше, че има правото да се възползва от всички жени във фермата си, и големите, и децата. Жреци! — Корайс се изплю през борда и продължи: — Веднъж годишно Солертиана ходеше в Ориса да купи коприна и паунови пера и се надявам поне там да е намирал временна утеха. Един път го попитах и той каза, че не можел да диша свободно, ако не вижда пътя на слънцето от зора до заник, а сградите в големия град го задушавали. — Корайс сви рамене. — Но аз май се отклоних от разказа си. Така или иначе, чувствах майстора на лъкове близък. И не само защото беше различен в предпочитанията си като мен, а и защото ми подсказа пътя, по който да тръгна. Знаех, че трябва да се махна от селото — иначе или трябваше да си остана стара мома, или да прекарам живота си в преструвки под потните телеса на някой пъшкащ мъж. Колкото до лъка, направен е от дървесината на един от трите стари червени тиса, която растяха достатъчно близо до свещената горичка, за да ги оставят хората на мира в течение на десетилетия, но не толкова, че да се смята за богохулство, ако отсечеш някой от тях. Когато казах на Солертиана, че искам лък, той ме изгледа продължително. Очаквах да ме разкара с оправданието, че и без мен си има достатъчно работа, както обикновено правят възрастните. Само че той кимна и повече не ми обърна внимание. А седмица по-късно ме заведе в онази горичка и ми посочи един от тисовете. Повече от час го ряза с трион. После сряза внимателно ствола на две и взе половинката, която беше расла откъм другите две дървета в сплотената им група. По нея нямаше клонки и чворове. Занесе я високо сред хълмовете при един бистър поток и я върза здраво във водата. Дървото престоя там три месеца, за да отмие потокът част от мъзгата. После Солертиана го прибра в една влажна тъмна барака, на решетка над земята, където половинката престоя повече от година. Може да си е мислил, че ще забравя за цялата тази история, не знам, но аз не забравих. Нещо повече, всеки ден ходех да нагледам „своя“ бъдещ лък и ми се струваше, че го виждам как се променя и изсъхва. Дори си представях, че само аз съзирам обещанието за съвършенство, скрито в парчето дърво. Солертиана постепенно го преместваше на все по-сухи места. Последната година парчето дърво прекара на открито под стрехите на работилницата му. Докато траеше процесът на съхнене, Солертиана работеше по него: първо внимателно обели съхнещата кора, после започна да го маже с различни неща. След това се зае да го оформя с помощта на пили, натрошено стъкло и пемза. Когато лъкът започна да придобива форма, майсторът все по-често доверяваше на мен работата по него. Накрая държах в ръцете си нещо, което почти приличаше на лък. Тогава дойде най-опасната част. Той сряза дървото на две и аз едва не умрях, защото си помислих, че е съсипал цялата ни работа. Ала той сръчно дооформи парчетата, нагласи ги и ги залепи и… лъкът беше готов! Намаза го с восък и лак и прикрепи връхчетата — тях ги бях издялкала от бивните на един глиган, който бях проследила и убила посред зима с друг лък. След това официално ми го връчи. Лъкът беше мой. — Корайс плъзна доволно поглед по оръжието в ръката си. — Това беше първото наистина мое нещо, ако изключим две кукли, с които мама беше играла като дете и които предаде на мен. Скоро след това Солертиана умря и аз заминах за Ориса. Тогава се срещнахме с теб.

Корайс отново поглади лъка.

— Когато се осмеля да мечтая за бъдещето — каза толкова тихо, че наведох глава, за да я чуя, — което е глупаво за жена, която си изкарва прехраната с проливане на кръв, винаги си представям как един ден ще имам малка работилница като онази на Солертиана. Ще изработвам лъкове и стрели. Едва ли ще стана добра колкото Солертиана, но пък не ми и трябва много. Войниклъкът ни учи на това, нали?

— Къде би искала да живееш? — тихо попитах аз, за да не нарушавам настроението й. — В град?

— Не. Нагледах се на градове. Всички си мислят, че обичам ярките светлини и така нататък, но истината е, че още съм онова босо дете с окъсяла рокличка и свински лайна между пръстите на краката. Не, бих отишла някъде на село. Но не в нашето, проклето да е. На него му пожелавам да го опоскат варвари, няколко пъти при това. Но все трябва да има място, където хората не бързат да си вирят носа и да дават оценки.

Въздъхна и продължи:

— Може би онова село, за което ти ми разказа, селото на майка ти, което било спасено от момичето с пантерата. Това все трябва да им е отворило малко очите. Може пък аз да им послужа като напомняне какво е добре никога да не забравят.

Забравила бях, че веднъж й казах откъде идва името ми, и за пореден път си помислих колко малко знаем всички ние за хората, които ни заобикалят, за нещата, които са наистина важни за тях, които дърпат струните на сърцата им.

— Може да ми идваш на гости — каза Корайс. — Ти и жената, с която си решила да прекараш старините си, след като кокалите ни вече не стават за войниклък. Представяш ли си само, великата лейди Антеро, която тогава ще е дукеса или нещо от тоя род, да дойде в онова малко селце. Ще изпием всичкото пиене в местната кръчма и ще се постараем да развалим всички налични девици.

Морето се размаза малко пред очите ми, и аз не знам защо.

— Идеята звучи добре — успях да кажа. — Много добре дори.

— Е — каза Корайс унило, — та това е историята на моя лък… и на нещата, за които си мечтаех.

Последното ме върна рязко в реалността.

— Мечтаеше?

Корайс не каза нищо, само поклати бавно глава. Ръката й се плъзна нагоре към ивицата от робата на Сарзана, вързана над лакътя й. Горчива усмивка разтегли устните й за миг.

Сигурно бих настояла за обяснение, но откъм носа се чу врява и развълнувани викове:

— Хванах нещо! Сам го подлъгах, кълна се в боговете!

Беше Гамелан, с толкова широка усмивка, че лицето му за малко да се разцепи на две. Забързах натам и се кълна, че зърнах радост в слепите му очи. Една от придружителките му с мъка удържаше голяма мятаща се риба — някакъв вид пъстърва, реших аз. Вдигна я високо във въздуха, после я пусна на палубата и я уби.

— Усетих я във водата, Рейли, наистина я усетих — викна Гамелан и аз се зачудих как е разбрал, че именно аз стоя пред него. — И я подлъгах да се приближи. Беше изплувала от дълбините да си намери храна и започнах да й внушавам, че парченцето плат пред нея е най-сладката хапка, за която би могла да си мечтае, и тя я захапа алчно, захапа я! — Усмивката му се стопи. — Рейли… дали се връща, как мислиш?

— Да — твърдо казах аз, влагах убеденост в гласа си и се опитвах да я почувствам в сърцето си. — Разбира се, че се връща.

Същата вечер отидох при Гамелан в каютата му и му казах, че според мен се приближаваме твърде много до врага, без да разполагаме с нужната информация, тоест че реално плаваме на сляпо. И аз като него нямах голяма вяра на конианските магьосници и предпочитах да имам и друг източник на информация. Той подръпна замислено брадата си, промърмори нещо за рисковете на прекаленото самочувствие, после млъкна и се извини.

— Не знам дали заклинанията ще подействат — каза ми. — Отделянето на духа от тялото не е лесна магия, не се препоръчва дори за жреците-пътешественици. Но времената са опасни и кой може да каже какво трябва и какво не трябва да се прави, кое е възможно и кое не? Необходимо ни е създание, чиято форма да приемеш. Надявам се разбираш, че не става въпрос за истинска трансформация — няма да се превърнеш във въпросното създание, освен ако теориите на Дженъс Грейклок не са верни и всички ние не сме различни прояви на една и съща сила. Често съм си блъскал главата над тази идея, но тя ме озадачава и до днес.

— А защо просто не пратя духа си? Нали така ни откри властелинът. Предпочитам да съм невидима, отколкото да се маскирам като някакво зверче.

— Проблемът с отделянето на духа в чист вид, мила ми приятелко, ако приемем, че заклинанието изобщо проработи и издържи необходимото време, е, че в такава форма ти би била изключително уязвима. Не, по-добре да ти придадем някакво реално подобие. Самият факт, че си реална, подсилва връзката ти с нашия свят и ти дава сила. Е, и в това не съм съвсем сигурен, но такава е моята теория. По-добре е да си нащрек за някой моряк с остро зрение, който би могъл да те забележи като делфин, да речем, и да посегне към харпуна си, отколкото да те надуши магьосник от мащаба на Сарзана или властелина. Ако са хвърлили подходящите магически мрежи, духът ти ще привлече погледа им като морски фар. А един майстор в магическия занаят, каквито безспорно са и двамата, лесно ще насочи срещу теб заклинание, което да разкъса връзката с тялото ти. И тогава ще бродиш по света като призрак и нивга не ще намериш покой.

Потръпнах, спомнила си как бяха подмамили бедния ми брат Халаб да се подложи на изпитанията за жрец и как Равелайн от Далечното царство го беше унищожил. От Халаб не остана тяло, което да опеем, а духът му беше намерил покой чак след като Амалрик уби Равелайн в обладани от демон руини.

Прогоних тази мисъл и се съсредоточих върху настоящите си проблеми.

— Какво създание имаш наум, Гамелан? Албатрос може би?

— За нищо на света.

Ухилих се, уж не разбирам.

— Защо? Нима формата на тази изящна птица не би ми отивала? Винаги съм харесвала албатросите, как се носят над морето и кацат само за сън и храна.

— Харесваш ги — както и всеки друг начинаещ магьосник — каза той. — Със същия успех можем да прикачим за перата на опашката ти сигнално флагче с надпис „Аз съм Рейли, шпионката“. Хем ще си спестим времето и усилията за приготвяне за защитните заклинания.

Разбрах какво има предвид. Обсъдихме надълго и нашироко проблема и постепенно измислихме план, който изглеждаше поне малко по-осъществим, след което аз подбрах двете му придружителки и отидохме да съберем нужните за заклинанието съставки. Казах на Зиа какво смятаме да направим и тя понечи да възрази, но после се отказа. Кимна отсечено и хукна към каютата ни, за да се наплаче на воля. Не я последвах, защото с нищо не можех да я успокоя. Понякога е по-трудно да обичаш войник, отколкото самият ти да си войник.

Обясних накратко плана ни на Корайс и Полило и им възложих командването на гвардията. Не беше нужно да задълбавам в подробности относно другите промени в йерархията. Те бяха войници и знаеха достатъчно. Полило се намръщи и понечи да каже нещо, после стисна решително уста. Сигурно се канеше да ме предупреди за опасностите на магията, изкуство, което я плашеше повече и от полк вражески войници.

Докато съберем необходимите неща, мина полунощ. Гамелан каза, че това е добре, защото съм щяла да стигна — аз или създанието, понесло се на крилете на заклинанието — до флотата на Сарзана призори.

Палатката на Гамелан беше разпъната на фордека, разположила бях около нея гвардейки, за да държат любопитните настрани. Ще се спра подробно на това заклинание, защото то показва, че понякога магията изисква почти толкова усилия, колкото и „истинският“ труд. Първата част на заклинанието ни се състоеше в това да накараме духа ми — макар Гамелан изрично да подчерта, че думата е неточна — да пропътува за няколко часа разстояние, което кораб изминава за една седмица.

— Има още едно нещо, за което чираците рядко си дават сметка — каза той. — Мислят си, какво толкова, казваш няколко думи, и бум — вече си риба. А после бързо-бързо предават богу дух, защото не са във водата. Или пък ги хвърлят бърже през борда и трябва да плуват две седмици, преди да стигнат целта си. Понякога — каза той високомерно — направо се вбесявам, защото хората си мислят, че магията може да направи всичко. Така, първата част от пътуването ти ще бъде по въздуха. Ще си почти толкова уязвима, колкото ако те пратехме като чист дух, но не съвсем. Наближиш ли базата на Сарзана, ще се задейства хитрата част от плана ни. Е, поне аз се надявам, че е хитра.

Нареди ми да се съблека гола и да се намажа с мехлема, който бях приготвила по негови указания. От мехлема кожата ми пламна, но Гамелан каза, че точно това била целта — да накараме духа да пожелае да се измъкне от тялото. Мехлемът беше приготвен от различни билки, сред които върбинка, джинджифил и исоп, плюс масла от запасите на Гамелан, плюс малко кожа от празните вече корабни торби с магически вятър, която бяхме стрили на прах и която трябваше да вложи в мехлема есенцията на вятъра и заклинанието, което го беше уловило в капан. Имаше и други стрити съставки, чиято цел беше да подпомогнат втората фаза на пътуването ми.

Нисък огън пламтеше в мангала и вонеше дори по-зле от обикновено. Гамелан обясни, че основната съставка на подпалките било парче старо платно, което да улови вятъра и да ме повдигне. Сред горящите билки имаше мента, коноп и смирна.

Бях си подготвила предварително думите и ги изрекох както стърчах гола насред палатката. Гамелан седеше мълчаливо до мен — помолила го бях да ми помогне, но той се боеше, че липсващата му дарба може да хвърли сянка над заклинанието и да го развали. Започнах с имената на десет от местните богове и богини, като ги повторих многократно с надеждата, че са в състояние да подпомогнат мисията ни. Сред тях бяха богът на бурята, богинята на морето, разни по-дребни божества, които танцуваха с вятъра, една нимфа на зефира, чието име Зиа помнеше от детството си, и така нататък. Няма да ги спомена поименно тук, макар да ги помня всичките, защото според повечето магьосници силата на по-дребните божества се простира само върху територията, където хората ги почитат. Онези, които поискат да изпробват описаното тук заклинание, ще трябва да използват собствените си божества или изобщо да прескочат този етап, което сигурно би било по-мъдрият вариант, като се има предвид каква според мен е истинската природа на боговете.

След това подхванах самото заклинание:

И докато изричах думите, пусках над мангала малки парченца хартия. Бях написала същите думи на лист, който после накъсах. Димът улавяше парченцата и ги понасяше нагоре, а аз усетих как главата ми се замайва, сякаш внезапно бях вдигнала висока температура. А после се озовах над себе си и погледнах тялото си отвисоко. Физическото ми „аз“ първо приседна тромаво, после се просна по гръб на пода. Но аз нямах нито време, нито желание да се занимавам с това тяло, защото покривът на палатката вече се отваряше — чух шепота на въжето, с което го направляваше Гамелан — и над мен се ширна обсипаното със звезди нощно небе. Бях свободна.

Нещо ме запрати нагоре и напред, високо в небето, зърнах едно познато съзвездие и разбрах, че се нося на юг. Не ме носеше вятърът, защото самата аз бях вятър и усетих как сърцето ми пее. Тялото ми беше далеч под мен и зад мен, но духът ми усещаше призрачната коса да се развява от стремглавия порив, усещаше острото щипане на нощния въздух, все едно съм излязла от сауна посред зима и съм се гмурнала в дупка в леда. Беше все едно още имам тяло и едновременно с това нямам. Не се налагаше да обръщам „глава“, за да „видя“ как галерите се смаляват под и зад мен, как светлинките на мачтите им блещукат на тъмния морски фон, а светлите точици на конианските кораби се влачат зад тях.

И вече разбирах каква може да е магията, какво може да даде, че не е само тъмно предзнаменование за смърт или начин да надвиеш противника, нито досадно рецитиране на думи, чиято единствена цел е да ти спести тежка физическа работа. За миг дори се почувствах съпричастна с Дженъс Грейклок, защото разбрах какво го е привлякло към магията, същото, което по-късно го беше унищожило.

Долових присъствието на земя пред себе си и скоро я видях, защото полетът ми беше скорострелен. Група от десет, а може би двайсет острова, по-малките пръснати безредно пред по-голямата суша. Знаех, че това са Аласторите, защото бях виждала карти на островите, където според нашите съюзници беше Сарзанът. Когато наближих външните островчета, долових присъствието на мъже ниско долу, мъже, които чакаха напрегнато, пратени там да следят за първата поява на нашата флотилия. Магическата част от мен все така се дивеше на способността ми да виждам всичко, от хоризонт до хоризонт, но хладнокръвният воин напомняше на капитан Рейли, че при толкова много и така умело разположени предни постове едва ли ще успеем да изненадаме Сарзана. Не че се бях надявала на такова нещо, защото физическите постове биха били най-малката ни грижа дори ако имаше начин да ги заблудим.

Мисълта за Сарзана ме накара да пусна напред „пипалата“ си, както ме беше инструктирал Гамелан, в търсене на евентуални магически капани, които чакаха да уловят корабите ни. Не усетих нищо, но това не беше повод за успокоение. В крайна сметка аз бях зелена новобранка, която се опитва да избегне засада, евентуално поставена от опитен ветеран в занаята.

Главният остров се издигна насреща ми. Време беше да пристъпя към втората промяна, към една уж не толкова уязвима форма.

Вятърът, в който се бях превърнала, не искаше да се променя, не искаше да се откаже от великолепната си свобода, но разсъдъкът ми надделя и оформи думите:

И промяната стана за един-единствен шеметен миг. Не само приех физическа форма, подмятана от вятъра, който допреди миг беше едно със същността ми, а се умножих. След като отхвърли идеята за албатроса, Гамелан предложи една не толкова набиваща се на очи маскировка, но аз отидох по-далеч. Защо да съм една птица? Самотната птица лесно би предизвикала подозрения, особено ако се държи странно. Но цяло ято? Той вдигна изненадано вежди, после се изкиска и каза, че определено е дошло времето с магията да се заемат младите. Определено.

Бях ято малки чайки, които летяха към брега. Сигурно би трябвало да говоря за себе си в множествено число, но писарят ми изглежда объркан, сякаш усеща първите признаци на умствено разногледство, така че ще се опитам да опростя максимално нещата. Доста странно беше онова усещане, да си много създания едновременно. Бях десет или петнайсет птици с едно мислене, но всяка със свои очи. „Аз“ се спуснах ниско над издаден в морето скалист нос, като прелетях и от двете му страни едновременно. Възприех гледката, сякаш я виждах само с един чифт очи, но очи, които можеха да видят обекта на наблюдение от всички страни едновременно. В същото време нямах усещане за нещо особено или невероятно, новият поглед ми лепна естествено, сякаш го притежавах още от рождението си.

Издигнах се по-високо, когато ятото наближи главния остров. Беше планински, с високи върхове и почти разцепен от дълъг тесен залив по средата. По протежение на залива имаше градове, като най-големият, Тичино, се намираше в дъното му, в планинските подножия. Дори в предутринните часове светлинки изпъстряха улиците му и прецених, че е голям почти колкото столицата на Изолда.

Флотът на Сарзана беше пуснал котва на завет извън пристанището, охранителни лодки кръстосваха между корабите. Знаех, че е събрал много бойни съдове, но въпреки това се изненадах неприятно от числеността им. Опитах се да ги преброя, но не можах. Грубата ми преценка сочеше поне четиристотин — колкото имахме ние, — а вероятно и повече.

Наближавах корабите на височина приблизително триста метра. Повечето бяха огромни галери, същите като на конианските ни съюзници, и войнишката ми душа се възрадва. Новите бойни тактики, които бях измислила, можеше и да свършат добра работа. Имаше и други кораби, дрейфуващи в отделна група по-близо до брега, и аз литнах натам. Не ги виждах добре обаче. Зрението ми се замъгли неравномерно, както когато ти плиснат вода в лицето, преди да си имал време да мигнеш, или когато се спусне мъгла в слънчев ден.

Нещо ми прошепна, че не бива да се приближавам повече, засега поне. А и независимо колко се „взирах“, мъглата все така запречваше гледката ми към корабите.

Иначе всичко долу изглеждаше спокойно. Малкото моряци по палубите се мотаеха сънено, заети с рутинните утринни задачи. Никой не поглеждаше нагоре, а и да беше погледнал, щеше да види само ято сивкави чайки, тръгнали на лов за закуска.

Реших да се приближа към града, където несъмнено се намираше магическото средище на Сарзана и властелина. Ала и този път „очите“ ми се замъглиха и изгубих ясна представа за подробностите на терена, макар че летях ниско над земята и острото зрение на моите чайки различаваше дори малките рибни пасажи близо под повърхността на водата. И отново усетих онзи шепот, усилил се почти до глас, онова ясно предупреждение. Здравият разум надделя и ме принуди да свърна назад към залива.

Не бях видяла нищо тревожно, но въпреки това бях убедена, че съм се измъкнала на косъм от голяма опасност. Направих три големи кръга, все по-високо и по-високо в небето, докато слънцето надигаше глава над хоризонта, а сенките по сушата и морето се скъсяваха. Видяла бях достатъчно за този свой пръв шпионски набег.

Флотата на Сарзана беше точно там, където очаквахме да я намерим, и беше готова за бой, точно както бяха предсказали конианските жреци. Но какви бяха онези мъгляви петна?

Не знаех, но ги усещах като заплаха. Нямаше значение. Свършила бях достатъчно за една нощ.

Време беше да се връщам.

По-късно истинското ми „аз“ се гмурна в един различен и много по-приятен полет — със Зиа. Помня как се завърнах от далечното място, където ме бяха отвели устните и ръцете й, с опразнено съзнание и тръпнещо от ехото на екстаза тяло. Смътно усетих, че главата й е отпусната на корема ми. Успях да изсумтя, защото нямах сила за друго. Зиа се изкиска.

— Къде се изгуби така?

— Ммм.

— На бас, че мога пак да те пратя там — каза тя и пръстите й се раздвижиха. Намерих сили да дръпна ръката й и да я сложа върху гърдите си.

— Не, не можеш — казах аз. — Като разварени макарони съм. Като подгизнал топ мокра коприна.

— Че си коприна, коприна си — съгласи се тя, но не понечи да отмести ръката си. След кратка тишина, когато почти се бях унесла в сън, Зиа каза: — Рейли? Какво е следващото?

— Следващото е да поспя малко, ненаситен звяр такъв.

— Не. Имах предвид след като убием Сарзана.

— Обичам оптимистите — казах. — Като убием мечката, директно ли ще врътнем мръвките на шиш, или първо да ги накиснем в оцет? Бая ще трябва да се изпотим, преди да сложим тази мечка на масата.

— Ще го убием. Сигурна съм — каза Зиа. — Така че ми отговори на въпроса.

Седнах в леглото, разсънена окончателно, и казах:

— Аз ще трябва да се върна в Ориса.

— Ами аз? Ами ние, двете с теб? Не се виждам като твоя компаньонка в Ориса, поне не задълго. Така де, все пак съм Канара. Последната от рода.

— Не съм си и мислила, че ще ме последваш — казах.

— Тогава защо ти не останеш тук? С мен? Не ми се вярва вашите барони или както там наричате управниците си да възразят, като се имат предвид заслугите ти.

— Така е — казах аз. — Няма да възразят.

Млъкнах, облегнах се назад и се замислих. Какво щях да правя наистина? Какво следваше? Тя беше Канара, аз бях Антеро — а освен това и командир на Маранонската гвардия. Това, че съм Антеро, може и да не беше толкова важно. — Амалрик и малоумните ни братя щяха да се оправят с именията ни и без мен. Но бях ли готова да приключа с гвардията? Бях ли готова да изоставя войниклъка? И още повече — бях ли готова да изоставя Ориса завинаги?

— И какво ще правя, ако реша да остана с теб? — зачудих се на глас.

— Ей сега ще ти покажа — отвърна тя и подръпна игриво зърното ми, което моментално щръкна. — И обещавам да ти го показвам много-много често.

— Не — казах аз. — Имах предвид… — Но така и не довърших. Странна работа. Обикновено аз командвах парада — и това са точните думи — в любовните си отношения. А ето че сега едно осемнайсетгодишно момиче се опитваше да планира бъдещето ми. Не знаех дали това ми харесва. Сигурно това е начинът, по който разсъждават царските особи. Поне се допитва до мнението ми, което все е нещо, мрачно си помислих. Само че перспективата да се превърна в домашен любимец не ми допадаше, макар да бях сигурна, че Зиа ще ми намери някаква работа, ако поискам. Да командвам войници или нещо от сорта. Аристократите винаги са имали нужда от мечове, които да охраняват властта им. И все пак… все пак…

Постъпих като всеки войник, който има проблем с близкото бъдеще — пратих го по дяволите. И без това едва ли щяхме да се измъкнем живи от предстоящото сражение.

Не че бях в състояние да мисля, защото Зиа вече се беше заела амбициозно с тайните ми местенца.

Ден-два по-късно, точно по зазоряване, стоях на палубата и чаках тялото си да се събуди. Сержант Исмет правеше упражнения за разтягане наблизо. Довърши серията и застана при парапета до мен. Денят беше великолепен, небето синееше наситено, слънцето се издигаше ярко и подканящо. Хладен бриз галеше гребените на ниските вълни, а галерата ни летеше устремено напред. Зад нас плаваха другите галери от авангардната група, а основната флота се мержелееше като точки на хоризонта.

— Странна работа — отбелязах. — Ето ни тук, в това спокойно море и в ден, създаден за романтични разходки, а истината е, че отиваме на битка.

— За разходките не знам — каза Исмет. — Като я гледам тая мараня на хоризонта и като не знам какво се крие зад нея, изключено е да ми се отпусне душата.

— А ако не беше войник?

— Ако не бях войник, нямаше да съм тук, нали?

И без да изчака отговора ми, продължи:

— Ще ме извиниш, капитане, ама има няколко мързеливи повлекани, дето трябва да ги изритам от хамаците. — И с тези думи си тръгна.

За пореден път се замислих каква странна птица беше Исмет. Ако съдите само по разказа ми, сигурно вече сте я определили като обикновена глупачка, нищо повече от нискочела грубиянка. Но това е много далеч от истината — виждала я бях да рецитира наравно с поети стари епични поеми. Ала станеше ли въпрос за любовни песни или легенди за гиганти и феи, които уж бродели по земята, преди да се появят хората, Исмет си запушваше ушите и не искаше да чуе и дума.

Ще ми се да можех да кажа, че я разбирам, дори сега. Но не. Никой от нас не я разбираше. Може пък наистина да беше въплъщение на Маранония в някой неин аспект, както веднъж ми беше хрумнало в пристъп на рядко вдъхновение.

На следващата сутрин Гамелан прати да ме извикат и го открих на обичайното му място за риболов, буквално грейнал от вълнение.

— Гледай — каза той още щом наближих. Клечеше на палубата и ако не беше робата му, спокойно можеше да мине за обикновен стар рибар, който се мръщи на купчината оплетена мрежа пред себе си.

Протегна ръка с дланта надолу и докосна мрежата, после вдигна ръката си на десетина сантиметра. Описа няколко кръга, като шаваше с пръсти, толкова бързо, че ми стана трудно да следя движението им. А после съвсем забравих за тях, защото нишките на мрежата потрепнаха и се раздвижиха сякаш по своя воля, без никой и нищо да ги докосва; купчината се разтресе няколко пъти, после се свлече неподвижна — все така на куп, но с разплетени възли.

Шепата моряци и гвардейки, които наблюдаваха със затаен дъх демонстрацията, се развикаха одобрително, но Гамелан нямаше нужда от гласовете им, за да разбере какво е станало. Усмихваше се широко.

— Правех това като дете — тихо каза той, — и сега пак мога да го правя… Дарбата ми наистина се завръща.

След няколко дни направих още една визита в базата на нашия противник. Този път трябваше да се приближа повече, затова се застраховах допълнително — ако се наложеше да побягна внезапно, нямаше да е под формата на ято чайки. Щях да съм едно по-бързо и по-хитро създание. Новото мазило забърках в близост до два талисмана — първият беше парченце от ивицата плат, която Корайс беше откъснала от робата на Сарзана и още носеше вързана на ръката си като символ на омразата си; вторият беше вкамененото сърце на властелина, когото бях убила в Ликантия. Гамелан се опита да ме разубеди, но аз не отстъпих. Мисията беше важна и знаех, че ако се движа предпазливо и ненатрапчиво, точно като чайка, ще мога да се вмъкна и измъкна незабелязано.

Този път тръгнах по-рано, така че да се озова над острова цял час преди зазоряване. В Тичино всичко изглеждаше спокойно и приближаването ми не предизвика никакво раздвижване. Направих три кръга над укрепеното пристанище, но и сега не видях повече отпреди, освен че осъзнах магическото естество на „мъглата“, която възпрепятстваше зрението ми. И макар че дрейфуващите близо до брега кораби останаха недостъпни за зрението ми, града видях по-добре. Беше огромен, както бях предположила и преди. Имаше малко улици, затова пък изобилие от канали свързваше сградите, вилите и площадите. В центъра на града се издигаше голяма кула. Кръгъл замък по-скоро, с насечен от кулички и бойници ръб. Площадите около него бяха празни, ако не се брояха множеството статуи, а достъпът до замъка се осъществяваше по четири моста, които се издигаха над стените. С други думи, такова укрепление нямаше да се предаде лесно и можех само да се надявам, че ще заловим Сарзана и властелина — в каквато и форма да се подвизаваше понастоящем последният — в морето и с това ще сложим край на дългата война.

Видяното дотук не беше достатъчно и единственият начин да преодолея ограниченията беше да подсиля заклинанието, макар че пропорционално с това щеше да нарасне и рискът. Риск, който трябваше да поема. Мобилизирах силите си и извиках в съзнанието си образа на Сарзана, какъвто го бях видяла за последно — на палубата на нашата галера, облечен в коприна и намусен. Подхванах предпазливо напева. Но още при първите думи мисленият образ на Сарзана ми се изплъзна, заменен от образа на истинския и по-опасен враг.

Изгубих контрол, образът на властелина сред разкъсвано от вулкани море, с кървава пяна на устата и кървави петна по жълтеещата брада се пръсна на парчета и светът се завъртя шеметно под мен. Попаднах във вихър, който ме запрати надолу към замъка.

А после всичко утихна. Намирах се в просторна, потънала в сенки зала, с гоблени по стените и осветена с факли. Вече не бях чайка, нито ято чайки, не бях и жена дори. Бях дух, голо присъствие, и се взирах в единствения човек в стаята, човек, който току-що беше усетил присъствието ми. Този човек беше Сарзанът. Седеше пред една маса, а на масата имаше голяма купа, пълна с нещо, което блестеше като живак.

Очите на Сарзана светнаха.

— Антеро — изсъска той, но гласът не беше неговият. Беше същият съсък, който чух от черните облаци, когато за пръв път щурмувахме морския замък на Ликантия. Беше змийско съскане и ми се стори, че подушвам същото зловоние, смрад като от гроб или нещо още по-лошо. Сарзанът се изправи. Тръгна към мен, но походката му изглеждаше странна и различна от неговата. Не се движеше като дребния мъж, когото бяхме спасили от Тристан, а с дългите крачки на друг човек. И аз разбрах, че тялото, което виждам, е просто вместилище на моя най-голям враг — властелина.

Сарзанът проговори отново, но аз вече знаех, че не той задвижва устните и използва гърлото.

— Още не си приключила с Ликантия, Антеро — каза той.

А след това се изсмя със смеха на властелина.

— Научих много — продължи той, — и ако бях знаел какви съкровища ще открия, отдавна бих тръгнал на това пътуване. Има много светове, Антеро. С брат ми можехме да оберем плодовете им, да се върнем и да направим Ликантия по-велика отвсякога, по-велика както от реалната сила на Далечното царство, така и от детинските легенди, които бяхме слушали за него, преди да го открием. Но дори и сега не е късно това да се случи — каза той и тръгна към мен, а после нададе вой, същия, какъвто се беше изтръгнал от гърлото му на кораба на Саймън, вой, изпълнен с омраза и ярост, дори думите му бяха същите: — Цената е платена и битка предстои! — и пръстите му се свиха като ноктите на граблива птица, точно както на брат му в морския замък, но този път помежду ни нямаше стоманена броня, нямаше плът дори.

Имаше един миг, частица от миг, когато двете чудовища — защото не мога да нарека човеци нито властелина, нито неговия нов роб Сарзана — се поколебаха, сякаш събираха сила, и в това мигновение аз намерих своята и изхвърлих себе си, духа си, надалеч, отвъд стените на замъка, премятах се шеметно във въздуха и вихрушка от образи се гонеше в съзнанието ми — муцунката на пор, лицето на Гамелан, мощехранителницата със сърцето на убития властелин, мярнах за миг дори лицето на Амалрик, а после майка ми, милата ми майка. Премятах се и усещах как пипалата на властелина се протягат след мен.

Ала за част от секундата се озовах извън обсега им и в този мигновен промеждутък от време си спомних думите и ги изрекох:

„Пръстите“ на духа ми си спомниха усещането за перото от сокол скитник, което бях държала на борда на нашия кораб, и аз се превърнах в този сокол, стрелнах се ниско над каналите, размахах устремно криле… далеч, отвъд, към морето. Скитническата ми душа искаше да се издигне, да се извиси високо в небето над опасността, но аз — онова аз, което беше Рейли Емили Антеро — удържах на изкушението и се стрелнах над група стрелци, после право през пристанището, като сменях рязко посоката. За секунди подминах галерите, но още усещах яростта зад себе си, извиращия напред гняв като ловни хрътки, надушили следата, но вече се бях измъкнала. Възползвала се бях добре от онзи кратък миг, от който властелинът и Сарзанът бяха пропуснали да се възползват.

При устието на залива се върнах към основното заклинание и се понесох като вятър към открито море, вятър, който повя като вихър и изчезна. Стори ми се, че „виждам“ далеч зад себе си и високо в небесата огромен орел, смъртния враг на моя сокол скитник, който кръжеше и търсеше… или пък не. Не си заслужаваше риска, нито разхода на излишна енергия да проверявам.

Бях откраднала ценно мигновение от властелина.

Лукс, който той нямаше да ми позволи отново.

Когато разказах на Гамелан какво е станало, той много се ядоса.

— Властелинът те е белязал отново, Рейли — каза ми. — И при следващия ни сблъсък ти ще си първата му цел.

— Ами да заповяда — казах аз и веднага се засрамих от това новобранско перчене, още повече, когато Гамелан ме фиксира със слепите си очи и вдигна презрително вежда. Преди да ми е казал онова, което и сама знаех — че всяка следваща среща с властелина е в ущърб на собствените ми шансове, — се извиних за глупостта си.

— Въпросът сега е — продължи той — какъв щит да ти измислим, така че да се срещнете на равна нога, пък било то и за кратко. Трябва да помисля… Трябва да помисля.

Уви, други не проявиха неговата охота за размисли, и най-вече адмирал Трахерн, когато му доложих какво съм открила. Той почти не обърна внимание на казаното за властелина, сякаш все още не можеше да свикне с мисълта за съществуването на магията.

— Сега вече ще го хванем в капан — гласеше самодоволното му заключение, последвано от заповед всички платна да се опънат и гребците да хващат веслата. — Този път Сарзанът няма да ни избяга.

Знаех, че корабите на Сарзана все така си стоят преспокойно на котва в залива, без опит да отплават в открито море, и започвах да се питам кой точно ще се озове в капан. Питах се също защо Трахерн беше дал заповедта за гребците. Нима не си даваше сметка, че така само ще изтощи моряците си преди деня на битката?

Но никой не ме попита за мнението ми, така че не обелих и дума по въпроса.

Седмица по-късно наближихме Аласторите. Плаването се проточи сякаш цяла вечност, въпреки обзелия ме силен страх от битката, която ни предстоеше в края му. По някое време се запитах дали не е възможно всички жени и мъже да се научат на магия и как да изпращат духовете си където пожелаят? Глупава мисъл, но поне отвлече за кратко вниманието ми от мрачната атмосфера на лоши предчувствия.

Още два пъти се опитах да пратя духа си към Аласторите, но и двата пъти си останах гола и наклепана с течен мехлем в палатката на Гамелан като последната глупачка. Властелинът, защото така мислех за него въпреки физическата му обвивка, явно беше залостил здраво вратата.

Но винаги има и друг начин. Приближихме се с нашата галера под прикритието на нощта и лошото време, после се натоварих с подбрани моряци на една от лодките и проникнахме с нея в залива, достатъчно навътре, за да видим корабите на Сарзана, които чакаха, готови за битка. М-да. Сарзанът определено не смяташе да бяга.

Накрая флотата ни навлезе във водите около острова и се подреди в три бойни крила. Флотски адмирал Трахерн извика всички корабни капитани на флагманския си кораб — най-големия и според мен най-тромавия от всички кониански кораби.

Аз, Гамелан и Чола Ий също отидохме. Чола Ий вече кипеше вътрешно.

— Чудя се как ли точно изкуфелият дъртак ще осере пейзажа — изръмжа той.

Съгласих се с него, че Трахерн без съмнение ще направи нещо глупаво. Така и стана.

Накарал беше един от питомните си адютанти, който очевидно имаше артистични заложби, да нарисува огромна скица на плана му за битката. Скицата беше много хубава, а адютантът беше намерил време да добави бълващи пяна дракони, русалки и дори един-два морски демона — но по краищата, така че да не затъмняват блясъка на гениалния адмиралски план. Това произведение на изобразителното изкуство се връзваше идеално с позлатените декорации и изобилния плюш на флагманската каюта, а и със самия кораб, лъскав до вгадяване с излъсканите си метални части и порцеланови топки и дръжки навсякъде, с пажовете и палубната стража, издокарани с колосани туники на сини райета, бели панталони, боси крака и бели ръкавици, кораб, в сравнение с който онзи, от който бях спасила Зиа, изглеждаше образец на изискана декорация и дизайн.

Планът, който Трахерн ни изложи сбито, предвиждаше флотата да се раздели на три ударни елемента. Единият щеше да държи левия — или западния — фланг, когато навлезем в залива, и щеше да е под командването на адмирал Базана, същия, който беше поискал главата ми, когато конианците ни заловиха. Той поне беше боец. Дясното — или източното — крило щеше да се командва от адмирал Борну, за когото бях чувала само пренебрежителни изказвания, в смисъл че го било повече грижа кой боцка дебелогъзата му, но богата жена, отколкото какво става на поверените му кораби. Централното крило и цялата флота оставали под командването на самия Трахерн.

Планът на Трахерн беше прост, което беше и единственото му достойнство. Флотата ни щеше да навлезе в залива. После, незнайно точно как, щеше да се срещне с флотата на Сарзана, преди да е наближила Тичино. Тогава всички кониански кораби щели да атакуват фронтално противниковите, да ги превземат на абордаж и да извоюват на бърза ръка победата. На това възлизаше адмиралската „стратегия“.

Вече кипях вътрешно, защото не се беше чула и една дума за нашата роля в битката. Овладях яда си и повдигнах спокойно въпроса.

Адмирал Трахерн отвърна изнервено:

— Вижте, капитане — и проклет да съм, ако не трябваше да ви уредим подходяща титла, защото аз повече от всички съзнавам, че сте нещо много повече от обикновен корабен офицер, — така или иначе, решихме, че ще е по-разумно вие и вашите мъже, ъъ, тоест хората под ваше командване, да останете в резерв, готови да се включите в битката в подходящия момент.

При думата „мъже“ се чуха подхилквания, не само заради моите гвардейки, а и заради хората на Нор. Не им обърнах внимание.

— И този момент е? — попитах.

— Ами, по сигнал от мен, разбира се — побърза да обясни Трахерн. — Или пък, след като разбием флотата им, бихте били полезни в разчистването. Да, това ще е вашата роля.

Бях на косъм да избухна и точно тогава всичко ми се изясни, очевидно до последната подробност и кристално ясно, сякаш гледах миниатюрно бойно поле под увеличително стъкло. Знаех какво трябва да направим и още по-важно — давах си сметка, че адмиралът току-що ми е дал необходимата възможност. И точно в този миг Чола Ий изригна, скочи на крака и столът падна с трясък зад него. Завъртях се и времето застина за част от секундата. Чола Ий беше зинал, готов да се разкрещи, че пак го оставят извън сметката… но аз го погледнах право в очите. Не твърдя, че съм направила магия в онзи момент. Никакво заклинание не ми хрумна, кълна се. Но по някакъв начин онова, за което си мислех, явно стигна до него, защото той си затвори ядно устата, обърна се и излезе, без да каже и дума.

Адмирал Трахерн беше почервенял като рак и сигурно го сърбеше езикът да окове и хвърли в трюма този непокорен пират, но успя да запази самообладание.

— Моля да извините придружителя ми — плавно се намесих аз. — Той просто гори от нетърпение да унищожим това зло, точно като всички нас. Нали?

Трахерн кимна отсечено.

— Понеже така или иначе взех думата — продължих, — позволете да задам един въпрос относно вашата стратегия. Вие, изглежда, забравяте проклятието, застигащо онези, които посегнат върху живота на своите управници. Проклятие, застигащо само конианци. Една от причините Съветът на чистите да се вслуша в мен и в принцеса Зиа — на последното натъртих осезателно — беше желанието им аз и моите хора да поемем това задължение. От думите ви съдя, че сте решили да пренебрегнете проклятието, права ли съм?

Капитаните замърмориха и зърнах страх по лицата на мнозина.

— Колкото до проклятието — изсумтя Трахерн, — лично аз винаги съм таял съмнение относно някои от вярванията на простолюдието. Така де, кой може да каже какво се е случило с човека, който и да е бил той, прерязал гърлото на покойния ни цар? Не съм виждал призрака му да търчи по улиците на Изолда, преследван от демони.

Засмя се насила, но никой друг не последва примера му.

— Но въпреки това реших да се съобразя с въпросното проклятие, капитан Антеро. Твърдо възнамерявам да използвам максимално вашата част в подходящия момент и по никакъв начин няма да престъпя желанието на Съвета. — Последното, изглежда, го притесни в някаква степен. — Но реално погледнато, ако Сарзанът падне в битката от ръката на незнаен войник или от случайна стрела… е, каквито и мъки да сполетят душата на този незнаен герой, те ще се компенсират от почитта, която цяла Кония ще отдаде на паметта му. Но не вярвам да стане така, затова и реших вашите галери да останат в резерв. Изолираме ли Сарзана и превземем ли флагманския му кораб, ще ви дам сигнал, или с флаг, или с помощта на някой от нашите магьосници, и вие ще знаете, че е дошло време да нанесете финалния удар, който ще отърве земята ни от тиранина. Радвам се, че зададохте този въпрос, капитане, за да изясним това малко недоразумение.

Недоразумение, как ли не. Трахерн се оказа дори по-голям задник, отколкото го мислех. Ясно беше, че е решен да обере цялата слава от смъртта на Сарзана и е готов да пожертва всичко живо наоколо си в името на тази цел. Отново се сетих за генерал Джинах — още един мъж, който би предпочел да загуби войната, отколкото да се изправи лице в лице с реалността.

Запазих непроницаемо изражение, поклоних се и помолих да ме извинят, под претекст, че трябва да дам нареждания на галерите си, и с обещанието, че ще следя зорко за сигналите на адмирала. Трахерн знаеше — или си мислеше, че знае — какво се върти в главата ми и нямаше нищо против да ми види гърба. Хванах Гамелан за ръка и излязохме от каютата.

Чола Ий крачеше напред-назад край парапета. Беше сам на палубата — никой от конианците нямаше смелост да заприказва този едър като мечка мъж с щръкнала като таралежови бодли коса и потъмняло от гняв лице.

Понечих да тръгна към него, но Гамелан ме спря.

— Рейли — каза тихо той. — Близо до нас има ли нещо, което отразява светлината?

За миг си помислих, че е полудял, после се овладях.

— Колкото искаш има. Адмирал Трахерн явно смята, че всичко, което се движи, трябва да отдава чест, а останалото трябва да лъщи.

— Заведи ме при нещо такова, метално по възможност.

На няма и три крачки от нас имаше нещо като декоративен щит, направен от бронз и закачен на една преградна стена. Поведох Гамелан натам.

— Извади кинжала си — каза той — и си порежи пръста.

— Гамелан…

— Рейли, прави каквото ти казвам!

В гласа му звънна заповедна нотка, която ми напомни, че този мъж, макар и сляп сега, някога беше ръководил всички жреци на Ориса. Така че млъкнах и се подчиних.

— Размажи малко кръв по ръба на това нещо, каквото и да е то — каза той. — В крайчето, така че никой да не я забележи. И гледай да не те видят какво правиш.

Направих и това. Конианците на палубата бяха заети със задачите си — като всеки разумен човек, озовал се на кораб с адмиралски флаг, — и ако поглеждаха нанякъде, то беше към Чола Ий, който се явяваше най-любопитната гледка на палубата в момента. Плъзнах пръст по ръба на щита.

— Добре. А сега подбери Чола Ий и да се махаме — каза Гамелан.

— Няма ли да обясниш?

— Може би. Но не сега.

Чола Ий седна на кърмата на лодката. Още кипеше от гняв. Насочихме се право към неговата галера и аз го последвах в каютата му. Той понечи да си налее вино, после спря. Обърна се и надвисна над мен.

— Е? — беше единственото, което каза.

Обясних му. Планът за атака на Трахерн беше повече от глупав. Сарзанът със сигурност знаеше, че идваме. Не стига това, а явно ни чакаше с нетърпение. Иначе казано, разполагаше и с друго предимство, освен лекото числено превъзходство на корабите си.

— Естествено, че разполага — вметна Чола Ий. — Точно затова исках да кажа на онзи размекнат мозък, че… няма значение. Продължавай.

И аз продължих. Коя е нашата битка? Коя е основната ни задача?

— Властелинът — изръмжа заядливо Чола Ий. — Ако приемем, че умът ти не е бил забълбукнат от някакво заклинание, значи той, или духът му, или каквото там е останало от него, дяволите го взели дано, се е слял със Сарзана и вече са едно.

— Именно. И умре ли, или бъде пленен дори, войната свършва. Нали така?

— Така.

Продължих нататък. Нямах причина да жертвам жените си заради конианците, нито мъжете на Чола Ий, ако тази жертва не служеше на задачата, поставена ни от нашите орисиански управници. Предстоящата битка, дори да нямаше гадни изненадки с автор Сарзана, щеше да е кървава баня отвсякъде. Чола Ий от своя страна логично би искал да се върне в орисиански води поне с част от корабите и хората си, а ако решеше да остане в Кония, би искал флотилията му да е в работно състояние, а не да краси дъното на Тичинския залив.

— И за това си права.

Така че адмирал Трахерн можеше да ни нарича както си иска, мобилен резерв или розови лъвове, ако му харесва повече. Нашата работа беше да видим сметката на Сарзана. Успеехме ли в това, всичко друго щеше да ни бъде простено.

— Вярно. Плюс това имаме твойта малка птичка принцесата, която ще каже някоя и друга дума в наша полза, когато се върнем в Кония.

— Именно.

Предложението ми беше следното. Оставяме трите крила да се счепкат с противниковите кораби, а аз активирам предварително подготвено заклинание, което да ни посочи къде точно се намира копелето. И тогава удряме директно по неговия кораб, без да се съобразяваме с никого.

— В хаоса на битката — каза Чола Ий, гневът му утихваше с всяка следваща дума, — такъв един план, подплатен с нужното количество смелост, има добри шансове за успех. Ако ударим с всичките си сили, в клиновидна формация, да речем, право през мелето… хмм. И ако ние се върнем с главата на Сарзана и съумеем да пратим окончателно по дяволите властелина… мама му стара! Ако поискаме, и столицата си ще прекръстят на Ий… или Антеро.

Сега вече Чола Ий наля вино — в две чаши, едната от които ми връчи тържествено.

— Капитан Антеро — каза той, — според мен твоят план не само ще ни покрие със слава, тоест със злато, а и ще опази повече от нас живи, за да си го харчим. Ти си истински боец, капитане.

Понечи да каже още нещо, но спря, и вместо това отпи от виното. Отпих на свой ред, като с мъка удържах усмивката си. Какви ли думи беше преглътнал току-що? — „Истински боец… като за жена“? Или „… жалко, че си се родила с цепка“? Или „… почти мъжко момче“?

Нямаше значение. Изпих виното си и се върнах на галерата си.

Никой не спа през онази нощ.

А на следващата сутрин поехме към бойното поле.

20Бронираният полумесец

Корабите на Сарзана чакаха, подредени в огромен полукръг, който блокираше залива от плитчините в източния му край до стръмните скали на запад. Утрото беше ясно и слънцето се отразяваше в металните части на вражеските кораби и ризниците на вражеските войници.

Нашите галери се поклащаха от лекото вълнение с вдигнати в готовност гребла, докато трите крила на конианската флота се придвижваха да срещнат бронирания полумесец. Не бяхме смъкнали мачтите, защото по-късно можеше да ни потрябва висока скорост и маневреност. Галерата на Чола Ий чакаше на някакви си десетина метра от моята и не можех да се отърва от неприятното усещане, че сме само пасивни зрители на великански двубой — двубой, от който зависи животът ни. Зиа стоеше до мен, нагиздена с новата си ризница и с меч на кръста. Предложила бях да й назнача телохранителка, но тя отказа категорично. Корайс, Полило и Гамелан също бяха на палубата, както и Стрикер и Дубан. Гамелан беше с двете си придружителки. Едната от тях, Памфилия, беше поела ролята на негови „очи“ и тихият й говор се беше превърнал в обичаен звуков акомпанимент на присъствието му.

Гребла се забиха във водата и бойната флота на Сарзана се раздвижи. Вятърът, който духаше към Тичино, внезапно утихна и друг се надигна в отговор на противниковата магия. Юрна се южно, право в лицата ни, и платната на вражеските кораби се издуха. Конианските жреци отвърнаха на удара и платната изплющяха празни. После ветрове задухаха лудешки от всички посоки на компаса. Чола Ий изкрещя заповеди и ние също потеглихме, за да запазим уговорената дистанция зад конианската бойна линия — достатъчно близо, за да се притечем на помощ при нужда, но не толкова, че да се озовем в обсега на предстоящата битка.

Обзе ме непреодолимото желание да се превърна в чайка и да наблюдавам битката отвисоко. Попитах Гамелан за мнението му и той се намръщи.

— Рейли, мислех, че съм те научил поне на това и определено те мислех за по-умна. Какво според теб ще стане, ако изстреляш духа си в небето като някоя придворна кокона, която е излязла на пикник близо до бойно поле, за да погледа как войниците проливат кръвта си? И ако някой от могъщите ни врагове те забележи как висиш горе без защита, без прикритие, напълно уязвима? Жено, що ти трябва да слагаш врат на дръвника, преди палачът да е дошъл?

Наведох засрамено глава.

Не че имаше значение. Не знам как да го опиша — беше повече от видение и по-малко от онова, което виждаш реално с очите си — все едно се намирах високо в небето или стоях на скалите в западния край на залива и оттам видях всичко, което се случи в онзи ужасен ден. Също като конианските, и силите на Сарзана изглеждаха разделени на три основни формирования. Може да беше случайно съвпадение или пък въпрос на стандартна бойна тактика по тези краища, но за мен това не предвещаваше нищо добро и намекваше за вътрешна информация от магическо или друго естество. Така или иначе, Сарзанът умело беше разпределил силите си по начин, който му позволяваше да отвърне самостоятелно на всяка атака от нашите крила.

Опитах се да погледна отвъд придвижващия се напред полумесец, нататък по залива към Тичино. И отново се натъкнах на странната „мъгла“ — лежеше ниско между мен и града, точно там, където би трябвало да чакат корабите от резерва на Сарзана. И сега както преди не виждах какво се крие под пелената, но можех да се досетя — Сарзанът, изглежда, беше създал ново магическо оръжие, което да използва в подходящия момент. Това беше втората лоша поличба за този ден. А после забелязах, че скалните била на запад са пусти и голи, сякаш напълно лишени от живот, и това незнайно защо увеличи притесненията ми. Когато морска битка се води близо до населено място, всичките му жители обикновено се събират на някоя височина, за да окуражават с викове войниците си, да се тревожат групово за собствената си съдба или просто да позяпат спектакъла. Чудех се какво ли е станало с жителите на Тичино. Ако Сарзанът паднеше днес, дали пък нямаше да влезем победоносно в мъртъв град с окървавени улици?

— Стрелят — изсумтя Стрикер и аз също видях фонтаните на далечни попадения пред линията на връхлитащите кониански галери.

— Браво на тях — каза Полило в опит да внесе малко оптимизъм. — Да се надяваме, че ще похабят всичките си снаряди в опит да убият вълните между нас.

Различавах бойни машини, монтирани при носовете на вражеските кораби, виждах как катапулти запращат тежки камъни във въздуха. Струваше ми се, че чувам как дървените им рамене се удрят в подплатените напречни греди, виждах как войници ги запъват за нов снаряд. Докато още бяхме на Изолда, споделих с адмирал Трахерн мнението си, че конианските кораби разполагат с твърде малко подобни съоръжения, но той каза, че в техните войни нямало място за машинарии — конианските битки се решавали с меч и кръв, а не с дърво, въжета и желязо. Малкото съоръжения, с които разполагала конианската флота, били напълно достатъчни за победата и той не смятал за нужно да оборудва корабите си с дубликати на специалните машини, които бях измислила. Очевидно не беше научил неоспоримата истина, че в битка няма начин да се презапасиш.

Усетих страх да пълзи по гръбнака ми — страх и чувство на обреченост, в добавка към мисълта, че съм тотално безполезна като капитан, по-опасна за собствените си гвардейки, отколкото за врага. Но такива чувства ме бяха обземали и преди. Същото заклинание беше хвърлил срещу нас властелинът в битката при вулканите. Чувството беше смущаващо както тогава, но много по-поносимо, защото вече знаехме какво го причинява. Чух тревожни викове откъм конианските кораби и изпсувах наум. Предупредила бях конианските жреци за всички номера, с които би могъл да им излезе властелинът, и те ме бяха уверили, че контразаклинанията са лесни за изпълнение. Ако въобще си бяха направили труда да подготвят такива обаче, те очевидно не действаха. Спомних си една от фреските в казармената ни оръжейница в Ориса. Изобразяваше трупа на гвардейка, просната на бойно поле, с еднозначен надпис отгоре: „НЕ ПОДЦЕНЯВАЙ ВРАГА СИ“. Днес конианците щяха да научат този урок на свой гръб, макар че не проумявах откъде се е взела наглата им арогантност и как толкова бързо са забравили предишните си поражения от Сарзана. Изглежда, победителите имат по-къса памет и от победените.

Корабите ни вече бяха навлезли в обсега на Сарзана. Нова група катапулти откри огън с дълги тежки стрели, които раздираха платна и плът. Неща, които бях нарекла за себе си „огнени пръсти“, се протегнаха от предната линия на противниковата защита и поразените кониански кораби почнаха да лумват като факли. Опитах се да преценя дали огнените залпове идват от един източник, което би ми подсказало на кой кораб се намира Сарзанът, но те идваха сякаш отвсякъде. Властелинът явно беше усъвършенствал заклинанието си.

Кониански кораб недалеч пред нас внезапно намали скоростта си, греблата му се замятаха като крачката на изпаднал в паника воден бръмбар, видял атакуващ го от дълбините шаран. Нашите галери скъсиха делящото ни разстояние и пред погледите ни се разкри странна гледка — войници и моряци се биеха отчаяно по палубата на изостаналия кораб, сякаш ги беше нападнал невидим враг. А после видях с какво се сражават. Палубата гъмжеше от огромни змии, които се мятаха и нападаха мъжете с неестествено ожесточение. Не бях видяла катапулт да запраща жив снаряд като този, което означаваше, че змиите са били транспортирани с помощта на магия.

— Сарзанът демонстрира някои интересни номера — каза Гамелан, след като Памфилия му описа случващото се на поразения кораб. — Не ми беше хрумвало подобно нещо. Струва си да се запомни, между другото.

— Сарзанът… или властелинът — тихо каза Корайс.

Полило потръпна и аз стиснах тайничко ръката й, после я пуснах, преди някой да ни е видял. Полило бързо възвърна обичайното си хладнокръвие преди битка.

— Важно е да не забравяме — казах, — че властелините управляваха Ликантия не само с магия, а и с умението си да предвождат армии в бой.

Зиа изглеждаше разтревожена и уплашена, което си е нормално като за първа битка.

— Какво означава това? — попита тя.

Чудех се какви по-меки думи да намеря, но Стрикер ме изпревари:

— Капитан Антеро има предвид, че лошо ни се пише, ако бикът не свали копиеносеца, преди конят му да го е отнесъл встрани.

Конианските кораби все така плаваха напред, бавно, стабилно, като бикове, през дъжда от огън, който ги обсипваше на талази. Помня собственото си участие в авангарда на подобна атака — беше погранично сражение, но къде точно съм забравила. Дългите редици пехота още са пред очите ми. Войниците напредваха под постоянен обстрел, сгърбили рамене под връхлитащите от небето стрели, и продължаваха упорито напред, точно като хора, застигнати от проливен дъжд. Същото беше и сега с конианските кораби.

— Вижте — обнадеждено каза Зиа. — Пробиват!

Така изглеждаше. Централното крило на врага се беше изместило. Сигнални флагчета се изкатериха по мачтите на флагманския кораб, но адмирал Базана вече беше видял пролуката и ярко знаме плющеше на собствената му мачта. Корабите му се отделиха от основната конианска формация, оставиха зад гърба си плитчините и евентуалните изоставащи вражески единици, които по план трябваше да дебнат, и се устремиха напред с надеждата да ударят централните сили на Сарзана във фланг. Смел щурм като този можеше да разпръсне вражеската флота и да ускори значително края на битката.

— Избързват, избързват, мамка му — измърмори Полило. — Първо трябва да си сигурен, че не ти въртят номер, и чак тогава да атакуваш така.

Преценката й се оказа вярна. Докато корабите на Базана заемаха новите си позиции, задуха силен магически вятър, изчакващите кораби на Сарзана го уловиха в платната си и връхлетяха Базана във фланг.

— Мамка му! — изруга Стрикер. — Хвана се в същия капан, който готвеше на противника!

Маневрата заплашваше не само източното ни крило. Центърът ни също се беше изместил. Трахерн, изглежда, се беше надявал да подсили атаката към слабото място на противника и в резултат беше паднал право в капана.

Двата фронта се сляха и започна истинската битка. Ала не започна така, както се бяха надявали Трахерн и конианците. Трахерн може и да се стремеше към абордаж и близък бой, но галерите на Сарзана маневрираха и упорито избягваха контакт. Ала маневреността не беше от силните им страни, така че рано или късно абордажните куки се забиваха в палубите и конианските войници нападаха. Но дори и тогава битката не се развиваше според очакванията на Трахерн. Друга вражеска галера издебваше атакуващия кораб откъм кърмата и войниците й го засипваха със стрели в опит да го отклонят от курса му. Действаха като добре обучени ловни кучета, които ръфат краката на мечката, докопала някое от тях.

Викове и крясъци се носеха над водата, пожари избухваха и мачти се сриваха под ударите на Сарзана. Дори абордажът се оказваше по-сложна задача, отколкото го беше планирал Трахерн. Зърнах проблясък на стомана малко над борда на един вражески кораб — колове с остри метални върхове изникнаха под ъгъл навън. Защита, която щеше да противодейства на абордажа по-ефикасно и от традиционните мрежи. Щеше да затрудни действията и на собствените им войници, но по всичко личеше, че днес Сарзанът е решил да обърне гръб на традициите. Поредният знак, че властелинът е поел командването не само в магията, а и в бойните действия.

Вяхме твърде близо до мелето и извиках предупредително на Чола Ий да ни изтегли назад, където да чакаме в готовност, ако крилото на Базана се разкъса. Изтеглихме се на по-добра позиция, но очакваният сигнал да се включим в битката така и не идваше. Можехме само да чакаме. Усещането, че наблюдавам битката отвисоко, се засили още повече. Гледано от водата, сражението изглеждаше хаотично като всяка сухоземна битка, мъже крещяха и умираха, залитаха напред и назад, дим и прах се стелеха навсякъде, знамена се вееха и падаха, после се издигаха отново — само дето сега войниците бяха заменени от чудовищни кораби.

Някои от тези кораби вече потъваха, войници се давеха, стискаха със сетни сили по някоя откъртила се дъска и викаха за помощ. Някои видяха нашите галери и заплуваха отчаяно към нас. Но бяха далеч, твърде далеч, и един по един изчезнаха под водата. Имаше и кораби, които се изтегляха от сражението, на някои все още се вихреше битка, други изглеждаха изоставени, трети бяха с потрошени палуби. Струваше ми се, че конианските кораби са повече от вражеските. А после видях кониански галери да поемат към открито море, да се отдалечават от битката. Някои бяха сериозно пострадали, с провиснали през борда потрошени мачти, други димяха повече или по-малко опожарени. Ала имаше и много, които не бяха пострадали изобщо.

Полило беше извадила брадвата си и удряше с плоското на острието лявата си длан. Дланта й беше почервеняла, а лицето й се беше покрило с петна от гняв и безпомощност.

— Бъзливи копелета — изръмжа Стрикер. — Напълниха гащите и си плюят на петите, а още не е станало обед.

Изведнъж осъзнах, че слънцето се е качило високо над главите ни, и се зачудих кога са отлетели часовете; после насочих поглед другаде, защото магическият облак на Сарзана най-сетне се беше вдигнал и тайното му оръжие се включваше в битката. Тайното му оръжие представляваше малка флотилия от кораби, каквито не бях виждала никога. Бяха малко по-дълги и по-широки от нашите галери, с по един ред гребла. Ала поразителният им вид не се дължеше само на ярките цветове, в които бяха боядисани — цветове на кръв и смърт, — а на факта, че вместо мачти имаха солидни покриви. Приличаха на многокраки костенурки-кораби, които не можеш да превземеш с абордаж; малки кораби, до които тежките кониански галери не биха могли дори да се приближат. Не завиждах на конианските капитани от авангарда, защото на този етап изобщо нямах идея какво и как може да унищожи тези неуязвими на пръв поглед съдове. Бяха поне трийсет и атакуваха във формация стрела — право към пролуката в западния край на централното ни крило, която откриваше достъп до корабите на адмирал Борну.

Стрикер изпсува, Дубан измърмори нещо.

Корайс не беше впечатлена.

— Не ми е ясно как смятат да се бият — отбеляза тя. — Може би идеята е просто да ни уплашат до смърт.

Ала само след секунди осъзнахме, че „костенурките“ са точно толкова смъртоносни, колкото подсказваше външността им. Конструирани бяха като огромни тарани и когато видях как първата забива нос в кониански кораб и след това се изтегля, сякаш нищо не се е случило, вместо да остане в смъртоносна прегръдка с врага, за пореден път осъзнах, че тактиката на Сарзана има качествено нов характер. Конианският кораб се разлюля от удара, а после бавно се килна — през пробойната, отворена в корпуса му от бронирания нос на „костенурката“, нахлуваше вода. За няма и минута огромният кораб изчезна под водата. Прецених, че тараните или са разглобяеми, или по-вероятно се изчислени така, че да се откършват при достатъчно силен сблъсък. Подобно устройство би било неподходящо при дълги плавания и лошо време, защото при по-бурно море може да се откърши непредвидено и да отвори пробойна в корпуса на собствената си галера. Тук обаче, в спокойните води на залива, тараните бяха съвършеното оръжие. И не бяха единственото, с което разполагаха корабите-костенурки. Люкове се отвориха с трясък по протежение на покривната конструкция и тежки метални глави на огромни харпуни щръкнаха от тях, когато една от костенурките се озова под кърмата на кониански кораб. Дим се вдигна от всяка глава и катапултите метнаха смъртоносните се снаряди — пламтящите харпуни се забиха дълбоко в дървения корпус на конианеца. След това люковете бързо се затвориха — стрелците най-вероятно се бяха заели да презаредят оръжията си на спокойствие във вътрешността на „корубата“, докато конианският кораб гореше. Харпуните или бяха напоени с катран, или „оборудвани“ със заклинание.

Когато първият кораб избухна в пламъци, Зиа изписка уплашено, но толкова тихо, че само аз я чух, факт, който ме изпълни с уважение към храбростта й. Справяше се по-добре от повечето новобранци преди битка, по-добре от мен във всеки случай, докато марширувах редом с другарките си към първото сражение във войнишката си кариера, когато още не знаех, че чакането и мисленето са по-вредни за смелостта и от най-свирепия враг.

Битката беше в разгара си и инициативата вече беше у Сарзана. Зад корабите-костенурки напираше цялото западно крило на флотата му, стотина и повече обикновени кораби. Не знаех какво да правя. Конианската флота се разпадаше по всички фронтове. Вляво от нас галерите на адмирал Базана се огъваха; силите на Трахерн в центъра бяха попаднали в капана на огнено меле; а вдясно корабите-костенурки и застигащото ги подкрепление забиваха клин в крилото на Борну. И когато фронтът на Борну се разкъса, разбрах, че с нищо не мога да помогна, освен ако не успея някак да се умножа хилядократно и да умножа още хиляда пъти по толкова гвардейките си и галерите на Чола Ий. Онези от корабите на Борну, които още не бяха пострадали сериозно, бързо сменяха курса, греблата се забиваха алчно във вълните, платната се обръщаха да прихванат вятъра, който Сарзанът беше насочил към открито море. Поединично и на групи корабите на Борну се отправяха натам, а по петите им напираха костенурките и големите галери на Сарзана.

Другите конианци, изглежда, бяха видели или усетили какво е станало, защото крилата на Трахерн и на Базана се разкъсаха едновременно. Ала не всички кораби бяха в състояние да се изтеглят. Част все още се пържеха в централното меле — кораби, които един по един щяха да бъдат щурмувани и потопени. Зърнах флага на Базана да се приближава откъм плитчините; после видях и флагманския кораб на Трахерн с изпънато докрай главно платно и пълен набор гребла в движение. Ах, ти, копеле нещастно, помислих си. Хвърли моряците си на вълците, а дори нямаш куража да умреш с тях. Каквато и смелост да бе притежавал адмиралът в миналото, смелост, донесла му слава и уважение, възрастта и бездействието я бяха заличили безследно.

Първите кораби ни подминаха и чух моряците им да викат, че трябвало да бягаме, да си плюем на петите, защото битката била загубена и дори мъртвите се били надигнали от дълбините срещу нас. Зачудих се на думите им, а после едва не си изповръщах червата, защото непоносима смрад заля галерата ни. Носеше се от първите вражески кораби, от които ни деляха не повече от триста-четиристотин метра.

Стигнах до решение, но Чола Ий ме беше изпреварил. Сигнални флагове литнаха към върха на главната му мачта, а той крещеше през рупора си заповеди за изтегляне, бягство по най-бързия начин, безсмислено било да се борим с това.

Зиа изкрещя в пристъп на сляпа ярост, нарече го долен страхливец, а после се завъртя към мен, когато дадох същата заповед на Стрикер.

— Не можеш да постъпиш така! — изпищя тя истерично, на ръба на сълзите. — Значи не си по-добра от…

— Млъкни! — извиках аз. — Искаше да бъдеш войник? Ами бъди! — Острата ми реакция я спря като шамар в лицето и се оказа достатъчна, за да й върне здравия разум, а когато това стана, Зиа изгърби рамене и ми обърна гръб.

Вече виждах ясно първите кораби на Сарзана и гледката ме накара да ахна. Моряците от бягащите кониански галери май щяха да излязат прави. По палубите на вражеските кораби се разхождаха кошмарни същества, отдавна напуснали света на живите — някои се разлагаха като в гроб, други бяха съсухрени като трупове под горещ пустинен вятър, трети бяха подпухнали и побелели като след дълъг престой на океанското дъно. Някои се трудеха на греблата, други обслужваха методично катапултите или чакаха търпеливо с копия и лъкове да се скъси дистанцията. Сетих се за една от историите на брат ми — как попаднали в град на ходещи мъртъвци далеч на запад, почти пред портите на Далечното царство, където дори градският първенец бил жив труп, и как Амалрик едва не загинал в онзи ужасен некропол. Само че той е разполагал с Грейклок… за разлика от мен.

Вонята на разложение ставаше непоносима и дори моите обръгнали наемници показваха признаци на страх, докато изпълняваха заповедите за оттегляне. Обърнахме галерата и се юрнахме по петите на другите бегълци.

И тогава разбрах каква е миризмата и какво представляват мъртвите моряци. Сигурно трябваше да благодаря за това на таланта си, на чувствителността си към магията. И като разбрах истината, разбрах и как да й противодействам. Казах на Зиа да слезе долу и да ми донесе козметичната си чантичка. Тя ме зяпна глуповато и аз й се сопнах да побърза, и тя го направи, макар и с озадачена физиономия. Върна се бързо и ми връчи чантичката. Намерих вътре шишенце с парфюм, махнах запушалката и го подуших. Тежка, силна миризма с цветна основа — идеална за целта.

Метнах шишенцето във въздуха и то се завъртя, пръскаше съдържанието си. Занареждах необходимите думи, които сякаш сами идваха на устата ми:

Трупното зловоние изчезна.

— Това е обикновено заклинание, измама за сетивата! — извиках. — Онези мъже не са по-различни от вас и от мен. Просто властелинът ги е обвил в магия!

Думите ми или самият факт, че някой е запазил хладнокръвие, сложиха край на паниката въпреки гледката на гъмжащите от живи трупове връхлитащи вражески кораби.

— Ще разваля и това заклинание — извиках, после млъкнах рязко.

Битката беше свършила, но не за всички ни. Две галери плаваха обратно, назад към корабите на Сарзана! Не беше нужно да напрягам очи, за да разбера кои са. Бяха две от галерите на Нор, носеха се към смъртта си, заслепени от гняв. При други обстоятелства навярно бих се възхитила донякъде на самоубийствената им атака, защото бях виждала и познавала жени, които съзнателно жертваха живота си, хвърляха се в центъра на вражеските сили с песен на уста. Сега обаче не изпитах нищо подобно. Защото на тези два кораба имаше осем мои гвардейки, които не бяха избрали смъртта. Добре, помислих си. Значи ще имам още една сметка за уреждане, първо с Нор, после със Сарзана и властелина.

Двата кораба бяха обградени от костенурки, мачтите им изчезнаха за нула време и повече не ги видях, нито в онзи ден, нито никога.

Но сега не му беше времето да се гневя.

Една от чудовищните галери на Сарзана връхлиташе към нас от запад.

— Полило! — извиках и тя хукна към оръжейните отряди, които пристъпваха нервно от крак на крак зад странните си съоръжения, прикрепени от двете страни на предната мачта. Раменете на катапултите бяха натегнати докрай със заредени в двете гнезда стрели и провиснала помежду им мрежа, в която имаше намотана тънка верига, на която бях направила заклинание за сила.

Огромният кораб ни настигаше, платното му бе издуто докрай от магическия вятър на Сарзана; чуваха се триумфалните викове на войниците по палубите му: те очевидно смятаха, че са ни хванали в капан.

Чух и отрепетираната команда на Полило:

— Задръж… задръж… малко по-наляво… задръж… нагоре… още малко… готови… готови…

— Стреляй! — изкрещях аз и катапултите издадоха звук като зле излети камбани, млатнати със стоманени чукове. Стрелите на десния излетяха настрани и пропуснаха целта, но тези отляво обещаваха попадение. Точно както, ги бях замислила, точно както показаха тестовете, стрелите се раздалечиха в полет, мрежата се разкъса и веригата се изпъна между тях… за миг ми се стори, че ще се скъса или ще се отклони, но тя намери целта си — вряза се във вражеската мачта и я прекърши като вейка през средата. Платното политна назад и се строполи с все реите върху палубата.

За друг изстрел нямахме време, а дори и този бях наредила най-вече за да повдигна малко духа на хората си.

Сега беше време да бягаме, преди костенурките да са ни прихванали.

Всички платна вече бяха вдигнати, а гребците гребяха като за последно. Отправих благодарствена молитва към Маранония, че не се бяхме подлъгали да свалим платната, каквато беше обичайната процедура при битка. Сега, когато половината от илюзията на властелина беше обезвредена, щях по-лесно да намеря контразаклинание за другата. С малко късмет това можеше да вдъхне достатъчно кураж на конианците — толкова, че да обърнат корабите си и да влязат в бой, ако не за победа, то поне за да спрат временно корабите на Сарзана.

Докато търсех подходящи думи и съставки, трябваше да подготвя и сигнал за Трахерн. Застанах при парапета и плъзнах преценяващ поглед по залива, който се разширяваше към открито море. Вече почти бяхме подминали двата града при устието. Корабите ни бяха пръснати по водата като парченца хартия в придошла река, всеки се опитваше да избяга и мислеше единствено за собствената си кожа. Със или без контразаклинание, за днес битката беше приключила.

Твърде късно беше за магия, моя или нечия друга.

Имахме късмет, че корабите на Сарзана не бяха по-бързи от конианските, защото ако ги бяха настигнали, щяха да ги потопят до един. Истината бе, че вече изоставаха. Вълните в открито море подмятаха опасно костенурките и те започнаха да обръщат назад към спокойните води на залива, доволни от изпълнената мисия. След няколко минути ги последваха и останалите кораби на Сарзана. Защо да се морят излишно — вече бяха спечелили победата, бяха разбили на пух и прах конианската флотилия.

Галерата на Трахерн беше изостанала значително. Сигурно първа беше побягнала, но се оказа точно толкова бавна и тромава, колкото мислех. И тъкмо когато погледът ми я откри сред хаотичното ято кораби, тя се изду във вряща огнена топка, димни колони лумнаха към небето и флагманът на нещастната ни флота избухна с оглушителен гръм! След секунди ударната вълна от експлозията застигна и нашите галери.

Преди огнената топка да изчезне, в небето над нея се появи видение.

Образът на властелина се оформи за част от секундата, изпилените му зъби уловиха светлината в раззинатата му победоносно паст. А после небето се изпразни и остана само пепелявият вкус на поражение и смърт.

21Кукловодът в кръглата кула

По здрачаване конианците изглеждаха склонни да сложат край на бягството си. Това не беше първата изпаднала в паника армия, която виждах, нямаше да е и последната. Но и най-уплашените войници не могат да бягат до безкрай. Спират тогава, когато вече не виждат врага, когато изтощението ги надвие, когато виждат други около себе си да намаляват темпото или когато се изправени пред неизвестност — а неизвестността често е по-ужасна от онова, което ги е прогонило от бойното поле.

Така стана и с конианските кораби. Озовали се бяха далеч от родните си острови и пътят към безопасността минаваше през открито море. А и някои от тях сигурно бяха видели корабите на Сарзана да обръщат назад към залива и след известно време си бяха дали сметка, че никой не ги преследва. Така или иначе, корабите постепенно се събраха на малки групи около оцелелите командни галери.

Сарзанът беше допуснал сериозна грешка. Трябваше да продължи преследването поне докато се спусне мракът, така че плячката да остане с твърдото убеждение, че демоните още са по петите й.

Реших, че има две възможни причини за постъпката му. Сарзанът се стремеше към символична победа, без да подлага корабите си на риска от допълнителни действия, които да доведат до окончателното ни унищожение. Това е често срещана грешка на самовлюбените тирани — всичките им действия трябва да носят печата на храброст и енергичност и да траят толкова, че да не отегчат поданиците им. Дребните досадни подробности не са за тях. Точно по тази причина, ако войната се води между гениален генерал и опърпани разбойници, всяка умна жена би заложила на разбойниците.

Другото възможно заключение беше, че властелинът ще нанесе финалния си удар с помощта на унищожителна буря с магически произход. Тя щеше да пръсне корабите ни като песъчинки, така че само шепа от тях да се върнат в Кония с вестта за поражението. Усетила бях струпването на магическа енергия още при залива, докато бягахме след конианците и напразно пращахме сигнал след сигнал. А когато капитаните най-сетне дадоха заповед за прибиране на платната — осъзнали навярно, че се държат като глупави кокошки, — първите признаци за зараждаща се буря вече бяха налице. Студен вятър духаше откъм Тичино, вълните къдреха бели капели, а барометърното стъкло падаше главоломно.

Знаех, че до няколко часа бурята ще ни застигне, но имаше други, по-неотложни проблеми, с които трябваше да се справя преди това.

Приближихме се до галерата на Базана, която за момента се явяваше флагман на останките от конианската флота, и му пратихме сигнали незабавно да свика на съвещание всички корабни капитани. Смятах, че на флагманския кораб ще има достатъчно място да се съберат, защото по груба преценка бяхме загубили повече от половината си кораби. Зачаках, без да съм напълно сигурна какво ще правя, ако исканията ми останат без ответ, но после с облекчение видях съответните флагове да се катерят по флагманската мачта и сигнални фенери да предават съобщението в сбиращия се мрак. Сигналите на Базана бяха приети и препратени от другите кораби, които скоро се събраха около флагманската галера и малки лодки поеха към нея с високопоставения си товар.

Пратих съобщение до галерата на Нор, че присъствието му на обявеното съвещание няма да е необходимо и че ще го очаквам на моята галера при подаден сигнал. Исках да дам на Прекършения време да размисли за прекършената си клетва. Казах на Корайс, Зиа и Гамелан, че искам да дойдат с мен. На Зиа заръчах да остане с бойните си доспехи. Тя се изненада, но аз я уверих, че скоро ще разбере причината.

Оставих Полило начело на гвардията не само за да имам солиден човек, който да ми пази гърба, а и защото не би се вписала добре в непосредствените ми планове. Някои от по-нелицеприятните аспекти на войниклъка не бяха по силите на моята легатка, което само я издигаше в очите ми, а себе си презирах тайничко, или поне онази своя част, която беше в състояние да изпълни неприятни задължения като задачата, която най-вероятно щеше да излезе на дневен ред в близкия половин час.

Тръгнахме към флагманския кораб на адмирал Базана с две лодки. В първата се натовариха знаменоска Исмет с десет тежковъоръжени гвардейки, корабният ни дърводелец, двама моряци и нещата, които сметнах за необходими. Във втората се качих аз с Корайс, Зиа и Гамелан. Казах на моряците да гребат към галерата на Чола Ий и когато стигнахме там, обясних на пиратския адмирал какво съм планирала за съвещанието и какво задължително трябва да се направи, ако искаме да оцелеем, а с повечко късмет и да се измъкнем от тази ужасна ситуация.

Имала бях достатъчно време да съставя план, докато галерата ни се носеше с издути платна след другите бегълци. За моя изненада Чола Ий ме изслуша внимателно и неохотно призна, че идеята ми най-вероятно има известни достойнства. Сметнах, че единствените му несподелени възражения се въртят около факта, че не той е измислил плана и не той ще ръководи изпълнението му. Така или иначе, вече разполагах с един съюзник, на първо време поне. Не хранех излишни илюзии за дългосрочната благонадеждност на пирата.

Наближихме кораба на адмирал Базана и гневът ми поохладня, когато видях в какво състояние е галерата му. Явно Базана не беше побягнал при първия заплашителен крясък на Сарзана. Корабът му беше понесъл сериозни щети от бойните машини на противника. Покривът на голямата каюта на най-горната палуба беше отнесен, същото беше сполетяло парапета и част от самия корпус при десния борд. Главната палуба беше почерняла и обгорена от запалителните харпуни, а половината гребла бяха скършени. Два гротщага също бяха счупени, а мачтата се беше килнала като дърто пиянде. Мъже търчаха по палубите в опит да поправят най-належащото, като гледаха да извръщат поглед от дългата редица покрити тела при кърмата, които чакаха морското си погребение.

Качихме се на борда и капитанът на галерата побърза да отдаде чест. Изгледах го студено и казах високо, така че да ме чуят всички моряци наоколо:

— Военен поздрав приемам само войници, а не от хора, които са обърнали гръб на честта.

Капитанът почервеня, но не събра смелост да ме погледне в очите. Това беше първият признак, че планът ми може и да сработи — ако беше избухнал гневно и бе посегнал към оръжието си, щях да знам, че конианците наистина са загубили куража си.

Казах на Чола Ий и другите да изчакат на палубата, а на дърводелеца и помощниците му да се хващат на работа. После наредих на капитана да ме заведе при Базана. Той беше долу — в каюта, която не отстъпваше много-много по великолепие на онази, в която ни беше събрал преди време адмирал Трахерн. Стоеше с гръб към мен и се взираше през един от кръглите люкове към кърмата и редицата трупове.

Каза, без да се обръща:

— Аз съм глупак.

— Така е — съгласих се. — И нещо по-лошо. Избягахте.

Сега вече Базана се обърна.

— Първо се подлъгах детински, а когато ни атакуваха, не успях да прегрупирам корабите си. — Не казах нищо, само го гледах студено. — Но не съм избягал, кълна се — продължи той. — Кълна се, че от кораба на Трахерн вдигнаха флагове със заповед за отстъпление.

Продължих да мълча и раменете му се изгърбиха.

— Не очаквам да ми повярвате — каза той. — Надявам се само на позволение да платя за грешката си.

— И как предлагате да стане това?

— Като отида при боговете си. — Ръката му се плъзна към късия меч на колана му. — Вече се опитах да го направя, но ме спряха. Капитан Ойрот каза, че… Всъщност няма значение какво каза.

— Веднъж вече избягахте — казах аз, като се постарах презрението да прокапе от гласа ми като кръв по острието на меч, — и сега искате да го направите отново? Желанието ви да угодите на гузната си съвест е отхвърлено. — Базана почервеня. — Когато всичко това свърши, можете да си прережете гърлото, да си дадете медали или да си набиете мачта в задника, за мен е без значение. Сега обаче ще се поставите под мое командване и ще правите онова, което аз ви кажа. Ясно ли е?

Пречупи ли се веднъж честта на един войник, той е като маджун в ленено масло. Номерът е да не го засрамваш допълнително, иначе ще се разкашка в пръстите ти и няма да става за нищо. А точно това държах да избегна на всяка цена.

Така че казах:

— Добре. Ето какво ще направим. — И продължих по същество, давах му подробни указания.

След час корабните капитани се събраха. Бяха сто седемдесет и четирима, така че изпълниха не само фордека, а и пасажите покрай палубната каюта. Сред тях беше и адмирал Борну, чиято особа очевидно беше понесла точно толкова щети, колкото и корабът му, когато ни подмина с издути в бягство платна — иначе казано, никакви. За разлика от Базана, той беше решил да заложи на арогантното поведение като начин да замаже провала си. Казах му да чака на фордека с другите, без да обърна внимание на претенциите му. Капитаните бяха в по-голямата си част мълчаливи, едно заради понесения срам, второ заради устройството, което дърводелецът беше сглобил на най-горната палуба по мое нареждане.

Стоях на върха на стълбата към каютата на най-горната палуба. Зад и до мен се бяха подредили Чола Ий, Корайс, Зиа, Гамелан и адмирал Базана. Зад тях стояха гвардейките.

Излезли бяхме мълчаливо от руините на каютата, без да направим някакви изявления, просто стояхме и чакахме. Постепенно капитаните ни забелязаха и тихите разговори утихнаха. Оставих тишината да се натрупва, докато премине границите на поносимостта. Чуваше се само воят на усилващия се вятър и плисъкът на вълните в корпуса на галерата.

— Днес Сарзанът ни победи — казах накрая. — И ние побягнахме като рибки пред акули. Ще се върнем ли в Кония с този товар в душите си? Ще се приберем ли у дома, за да кажем на любимите си хора, че сме се проявили като последните страхливци и че трябва да се подготвят за отмъщението на Сарзана?

— Какво друго ни остава? — извика някой откъм задните редици. Въпросът предизвика одобрително мърморене. И този път оставих думите да утихнат от само себе си.

— Какво друго ли? Тръгваме назад към Тичино, ето какво! — казах съвсем спокойно. — Битката още не е свършила.

— Кога? — попита един офицер от предната редица, не го познавах. — Колко време ще мине, докато пристигнат подкрепления от Кония? Месец? Два?

— Потегляме утре. Утре през нощта — казах аз.

— Това е невъзможно! — извика адмирал Борну.

— Няма нищо невъзможно — казах аз.

— Що не вървиш по дяволите! — извика той, изкачи се решително до средата на стълбата и се обърна към капитаните. — Днес понесохме тежко поражение, надвиха ни с магия и със силата на оръжието! Няма начин да обърнем нещата, не и сега, не и при численото превъзходство на противника! Цялата кампания беше обречена предварително! Изобщо не трябваше да се бием! Трябваше да изчакаме Сарзанът да се приближи до Изолда и там да го победим на свой терен, в собствените си води!

Думите му бяха посрещнати с нарастващо одобрение.

— Или пък — вметнах аз — да се бяхме предали без борба, а? Това ли е подтекстът на думите ви, адмирале?

Отново се възцари тишина, мъртвешка тишина.

— Какво пък, навярно бихме могли да се споразумеем някак — каза Борну, без помен от предишната си надменност. — Ако бяхме отишли при Сарзана да му предложим…

— Да му предложите какво? — прекъснах го. — Дъщерите си? Съпругите си? Златото си? Не бихте могли да му предложите честта си, защото от думите ви излиза, че изобщо нямате чест!

Ръката на Борну литна към дръжката на сабята му. Чух шумолене зад себе си и разбрах, че Локрис или някоя друга посяга към колчана си. Слязох едно стъпало надолу.

— Сега вече посягате към оръжието си, така ли, адмирале? — попитах. — След като го оставихте цял ден да ръждясва в ножницата?

— Това е лудост някаква — каза той, но свали ръка от сабята.

— Така ли? Чуйте, мъже. Чуйте вятъра. Не е ли по-силен, отколкото беше преди час, преди два часа? Наистина ли вярвате, че Сарзанът и неговият съюзник властелинът са приключили с нас? Точно сега, когато ни принудиха да излезем в открито море, когато прекършиха духа ни, отслабиха ума ни и смачкаха куража ни, дали пък точно сега не е моментът да хвърлят буря срещу нас? Наистина ли вярвате, че ще ни оставят да се приберем у дома, та да прегрупираме силите си и отново да излезем насреща им? Ето това лекомислие аз наричам лудост! Не че има значение какво вярвате. Вие сте войници и моряци. Заклели сте се да браните Кония с цената на живота си. Единствените от вас, които са спазили клетвата си и са съумели да опазят честта си, сега лежат на кърмата, зашити в чаршафи, с монета в устата и чугунен блок, вързан за глезените, който да ги повлече към океанското дъно. А вие, останалите? Какво мислите вие за самите себе си? Колцина от вас побягнаха от бойното поле, без да изстрелят и една стрела, без да хвърлят и едно копие? Предлагам ви да приемете моето командване, да ми се подчините. Ще щурмуваме Сарзана още веднъж. И този път ще го унищожим!

— Да се подчиняваме на теб? — изсмя се презрително Борну. — На една чужденка? На жена?

Обърнах се към Зиа и тя пристъпи напред и каза високо и ясно:

— Аз съм принцеса Зиа Канара. Баща ми е в Съвета на чистите. Говоря от негово име. Има ли някой сред вас, който да оспори това мое право?

— Вие сте още дете — каза Борну. — Не съм се клел да се подчинявам на вас.

— Но ще ми се подчините. И аз ви заповядвам да изпълнявате нарежданията на капитан Рейли Антеро, която беше посочена изрично от Съвета като човека, който най-добре знае как да унищожим Сарзана. И срам за всички нас, че тази експедиция не беше поставена под нейно командване от самото начало.

Бях впечатлена — подсказала бях на Зиа какво в общи линии може да каже, но не и това последното.

Борну понечи да възрази, но адмирал Базана го изпревари и застана до Зиа.

— Адмирале — каза той. — Жените са прави, и двете. Днешният ден е ден на позор и ние трябва да поправим стореното. Знам, че не съм ваш висшестоящ според военноморската йерархия, но мисля, че трябва да се подчините на принцеса Зиа и капитан Антеро.

— Аз съм адмирал Непен Борну, барон — отвърна другият мъж, — и семейството ми служи на Кония от поколения. Аз също имам свой дълг и той е да върна корабите си у дома, за да защитят Кония в последната битка. Искате от мен да приемам заповеди от вас, при положение че съм старши по ранг; от тази чуждестранна магьосница, която като нищо може да е в таен заговор със Сарзана и която стовари тази злина на главите ни; и от това невръстно девойче, което си е загубило ума по чужденката… Не. Отказвам.

— Ще повторя още веднъж заповедта си, адмирале — каза Зиа и гласът й не беше на „невръстно девойче“.

— Имам своя дълг и той е на първо място.

— Принцесо — казах аз. — Заклех се пред вашия съвет да направя всичко по силите си за унищожението на Сарзана. Длъжна съм да отбележа, че думите на този човек са думи на изменник.

Откъм офицерите се чуха възклицания и немалко обърнаха глави към устройството, което бях наредила да сглобят.

— И не каква да е измяна, а държавна измяна — продължих аз, — защото думите му са в противоречие със заповедите на Съвета.

— Наричате го измяна и то наистина е такова — каза Зиа.

Борну се огледа трескаво. Преди да е помръднал или друг да се е притекъл на помощ, казах:

— Сержант Исмет!

Жените ми се спуснаха по стълбата като нападащи лъвици, с извадени мечове, вдигнати за удар копия и опънати лъкове. Исмет и Дацис сграбчиха Борну за ръцете още преди да е посегнал към сабята си. Събраните на палубата офицери вече викаха гневно и тук-там зърнах проблясък на оръжия.

— Сержант! Обесете го!

Борну крещеше и се дърпаше, но без успех. Само за секунди го завлякоха до върха на стълбата и оттам към устройството, сглобено по мое нареждане. То всъщност представляваше обикновена бесилка, която дърводелецът беше изработил на нашата галера, пренесли я бяхме на части до флагманския кораб на Базана и я бяхме сглобили. Нахлузиха примката на врата му, прехвърлиха провисналото въже през хоризонталната греда и сложният възел се озова точно зад лявото ухо на адмирала.

Обърнах се към принцеса Зиа. Устните й бяха свити в тънка решителна черта.

— Екзекутирайте предателя — каза тя.

Сержант Исмет завъртя бесилото около оста му, Борну залитна повлечен и падна от издигнатата палуба. Въжето се изпъна и през воя на вятъра чух как вратът му се скърши с остро изпукване. Тялото се залюля, после увисна безжизнено. Тишината беше толкова плътна, че с нож да я режеш.

— Осъдих адмирал Борну като предател — казах аз. — И ще осъдя по същия начин всеки, който оспори или пренебрегне моите заповеди сега и за в бъдеще. Ще бъде осъден за измяна и ще понесе същото наказание. Ще ми се подчините — продължих аз и този път позволих на гнева да нахлуе в гласа ми — или, боговете са ми свидетели, ще убия всеки десети от екипажите ви, а после ще вляза в битка с обесени на всяка рея трупове, ако се наложи!

Не им дадох време да дойдат на себе си.

— Така. Всички дивизионни и отдельонни капитани да се явят незабавно в каютата на адмирал Базана. Там ще получат заповеди, които да предадат на останалите.

Не казах нищо повече, обърнах се и хлътнах в сенките; чух, че другите ме следват. Може да бях изглеждала като безчувствена тиранка, но стомахът ми се обръщаше и присвиваше болезнено. И преди си бях имала работа със страх и паника, но не в такива размери. И макар да бях налагала закона многократно, включително и най-тежкото наказание, а веднъж дори пратих провинила се в убийство и посрамила жестоко бойната си част гвардейка да бъде принесена в жертва при церемониалната целувка на камъните, досега не бях пращала човек на смърт без съд и присъда, без защита, без право на обжалване.

Но тогава не виждах друг начин, не виждам и сега. Когато предстои съдбоносна битка, няма място за дебати и колебание и всяка слабост трябва да бъде изрязвана незабавно като отровна стрела, иначе всички са обречени.

Виждам, че моят писар скрибуца упорито с перото си и не вдига глава да срещне погледа ми. Да, това е още един аспект на войната, за който никой не говори, особено онези, които предпочитат да забравят, че убиването е в центъра на цялата история — смъртта, а не бойните песни, байраците, парадите или лъщящите под лятното слънце доспехи. Помни какво казах, писарю, и го разкажи на синовете и дъщерите си, преди да са хукнали лекомислено към наборните комисии.

Също толкова суров беше подходът ми и към капитаните в каютата на Базана. Там те получиха по-нататъшните си заповеди, както и известно обяснение — споменах, че съм се консултирала с капитан Ойрот и той е потвърдил, че в тези води и по това време на годината никога не е имало силни бури.

Сега, когато трупът на Борну не се поклащаше пред очите им, офицерите имаха време да обмислят положението. Макар и неохотно се съгласиха с мен, че би било крайно невероятно Сарзанът да не хвърли срещу нас магията си и че шансът да избягаме от нея е точно толкова нищожен, колкото ако флотата му ни гони по петите.

— Разбира се — каза един от тях, — винаги бихме могли да се пръснем и да поемем към дома поединично. Макар че така само бихме дали на това копеле шанс да ни потопи един по един.

Възползвах се от умислената тишина и представих плана си. На следващия ден щях да пратя на всеки кораб хора с изрични инструкции. Късно следобед щяхме да потеглим назад към Тичино и да навлезем в залива след падането на нощта, което означаваше, че ще наближим вражеската флота, хвърлила котва близо до града, около полунощ.

— Нощен щурм — каза един от офицерите и свъси чело. — Моите хора не са свикнали да се бият на тъмно.

— А тези са Сарзана са свикнали, така ли?

Офицерът се поусмихна и поклати глава.

— Предимството винаги е на страната на атакуващия — казах аз. — Нали така? Нима съдбата не обича смелите?

— Ами магията? — попита друг. — Моите хора се държаха, докато не се пръкнаха онези прокълнати покрити кораби и другите зад тях, с екипажи от трупове.

Казах, че нито костенурките, нито магиите на Сарзана ще бъдат и наполовина толкова ефикасни сега, когато знаем какво да очакваме. И че преди да започне атаката, ще бъде направена орисианска магия, която ще пръсне техните заклинания на парчета като тънък лед върху езеро.

Дадох им и други заповеди — да обяснят подробно цялостния план на останалите офицери, да стегнат колкото е възможно корабите си и най-важното — да нахранят добре хората си и да им осигурят почивка на смени. Призори дивизионните офицери трябваше да прегрупират оцелелите си кораби и да чакат заповеди.

Всичко това беше важно само по себе си, разбира се, но имаше и допълнителната задача да създаде достатъчно работа на конианците, толкова, че малодушието да не намери отново пролука към сърцата им. Обясних им също, че орисианските галери са получили допълнителни заповеди — да кръжат около флотата, в случай че някой се опита да избяга.

— Хвана ли такъв кораб — казах, — дори няма да си правя труда да издигам бесилки. Ще хвърля екипажа му в морето без погребален ритуал, така че духовете им никога да не намерят покой.

След което ги пратих да си вървят.

Конианските капитани се прехвърлиха в лодките си, които чакаха до кораба на Базана, и изчезнаха в нощта. Не един и двама хвърляха скришно погледи към полюляващия се труп на адмирал Борну.

Изчаках докато си тръгне и последният, после тръгнах към външната бордова стълба и лодката, която ме чакаше долу. Адмирал Базана ме настигна и помоли за няколко думи насаме.

— Ще се подчинят — твърдо каза той. — Същото важи и за самия мен.

Изгледах го продължително. После се спуснах в лодката си, без да кажа и дума.

Прехвърлих се на нашата галера. Знаех, че никой от нас няма да почива тази нощ, аз най-малко от всички. Това щеше да е втората ми безсънна нощ, така че на следващия ден трябваше задължително да полегна за час-два, иначе щях да съм безполезна като дървен нож в битка.

Първите ми задачи не бяха на боен командир, а на жрец. Най-напред трябваше да отклоня бурята, която иначе щеше да ни застигне по някое време през нощта. Но именно там започнаха изненадите.

— Не можем да направим заклинанието толкова директно — каза Гамелан.

— Защо? Знам, че силите му са големи, по-големи от нашите, но мисля, че…

— Ти май наистина не разбираш — прекъсна ме Гамелан с явна изненада.

— Какво да разбирам?

— Мислех, че си наясно и че именно това ти е дало идеята за повторната атака. Властелинът те мисли за мъртва.

— Какво? Как? Защо? — Сигурно съм изглеждала точно толкова тъпо, както преди години, когато отдельонната командирка ме привика да ме уведоми, че една от постовите, за които отговарях, е вкарала двама винопродавци в казармите, след като приела цял галон вино като подкуп и впоследствие го изпила до капка.

— Личи си, че още се учиш — въздъхна той. — Помниш ли когато бяхме на кораба на Трахерн и те накарах да размажеш капка от кръвта си върху отразяваща повърхност, щит или каквото беше там? Изрекох няколко думи, с надеждата, че силите ми се завръщат, защото това заклинание може да го направи и начинаещ жрец, особено ако е предназначено да заблуди наблюдател на голямо разстояние.

— О! Значи онзи бронзов щит е бил един вид огледало, което да отразява… мен?

— Именно. В разгара на битката, сред хаоса от дим, заклинания и магия, властелинът те е „видял“ на кораба на Трахерн. Нали не мислиш, че би си мръднал и малкия пръст за дъртото копеле? Защо му е било да праща онова заклинание, което пръсна флагмана като пъпеш, хвърлен от върха на кула? Целел се е в теб и сега си мисли, че е успял. Силно подозирам, че именно затова изтеглиха флотата си, вместо да ни преследват, и пак затова се мотаят толкова с бурята. Унищожението на конианската флота може и да е от първостепенно значение за Сарзана, но едва ли е в приоритетите на властелина. Той знае, че може да срази Кония когато и както си поиска, след като те е отстранил от пътя си. Струва ми се, че разбудих и друга една загадка. Помниш ли как се чудехме защо Сарзанът е позволил да се разчуе за нашето участие в бягството му, вместо да си припише заслугата изцяло? И това е било идея на властелина, а не негова. Изглежда, е пратил някакво шептящо заклинание из цяла Кония, така че всички да научат за орисианците, измъкнали Сарзана от заточението му, макар че ако си направиш труда да разпиташ, ще се окаже, че никой не може да каже откъде е тръгнал този слух. Явно е решил да те премахне на всяка цена, но за разлика от плиткоумни злодеи като Нису Саймън или арогантни магьосници като Равелайн от Далечното царство, властелинът няма нищо против друг да му свърши мръсната работа.

— Не знам… Държи се, сякаш съм велик жрец, сякаш съм някой като теб, с мощта на цялата жреческа гилдия на Ориса зад гърба. Той не е страхливец. Възможно ли е да е толкова глупав обаче?

— В момента ти говориш глупости, Рейли. Погледни от неговата камбанария. Представи си, че ти и брат ти сте велики магьосници и сте били в съюз с още по-велики магьосници от Изтока, а после плановете ви осуетява някакъв тип на име Антеро, след което брат ти умира от ръката на друг, вероятно още по-могъщ Антеро… какво би направила тогава? Очевидно е, че наистина притежаваш завидни сили, макар още да не си ги развила в пълния им капацитет.

Мълчах и мислех. После тръснах глава.

— Както и да е — казах. — Сега обаче трябва да се заемем със заклинанието, господин жрецо. Можем ли да го нагласим така, че да не разрушим заблудата за преждевременната ми смърт? Идеята да остана встрани от вниманието на онова копеле адски много ми допада.

Така и направихме — с цената на един час допълнителна работа. Заклинанието беше силно, но семпло, по-скоро магия за забавяне, а не за отрицание. Бурята щеше все така да набира мощ, но щяха да минат поне два дни, докато стигне връхната си точка. Смятахме, че властелинът няма да усети съпротивата ни, особено щом разпръснатата ни флота не представляваше особен интерес за него. Стига Гамелан да беше прав в разсъжденията си, разбира се.

Второто заклинание беше по-рисковано и би могло да разкрие факта, че още съм сред живите. Но аз смятах, че рискът си заслужава. Източих няколко капки живак от компасната кутия на кораба, взех малко от „летящия“ мехлем и се усамотих в каютата на Гамелан. Запалих една свещ, пуснах в пламъчето й малко билки, напръсках я с ароматно масло от запасите на Гамелан и вдишах дълбоко. След това нагласих до свещта стоманено огледало и насочих цялото си внимание, цялото си същество в отражението на свещта. Разстоянието и отместването щяха да ме предпазят от разкритие, или така поне се надявах. Но бързо забравих и за властелина, и за Сарзана, когато се слях с пламъка, превърнах се в пламъка, нищо повече и нищо по-малко.

И онази, що беше Рейли Антеро, изчезна, престана да съществува, остана само малко пламъче, пропито от стремеж да прогони мрака. Капка от мазилото върху парченце дърво подхрани огъня и той лумна, превърна се в нещо друго, откри изненадите и радостта на това да летиш, да летиш над вода, над земя, над двамата си най-върли противници. Пламъкът видя „отражението“ си в капчицата живак и незнайно как почувства онова, което един човек би облякъл в думите:

За част от секундата се превърнах в капчицата живак и „потърсих“ брат си. Открих го веднага и лед вкорави душата ми, усетих мрак, който се сбираше и къкреше зад мен, и в същия миг… „аз съм огън, аз съм сама“… и вече бях свещ, бях в безопасност на собствената си галера… и знаех, защото моята капчица живак беше „намерила“ купата с течен метал върху масата на Сарзана, там, където можех да го намеря и да го убия.

Този път нямаше да влезем в битка слепешката. Ала сражението щеше да е на живот и смърт — Сарзанът се беше укрепил в най-непревзимаемото място в Тичино. Много кръв щеше да се пролее, преди да го измъкнем оттам.

Почти се беше зазорило. През последния час на нощта бях чертала точна карта на Тичино и нашите цели там. После я нарязах на почти двеста парчета, изрекох простичко размножително заклинание и масата ми изскърца под тежестта на двеста непокътнати карти. Не се сещах какво друго мога да направя, затова предадох временно управлението на Корайс и потънах в сън без сънища.

Когато се събудих, наредих да опънат параван на палубата и се изкъпах със солена вода, като изливах кофа след кофа върху главата си — една от гвардейките ги пълнеше през борда и ми носеше. Соленият душ беше постен заместител на онова, за което жадувах — мечтаех си да кисна с часове във вана с ароматни масла като онези във вилата на семейството ми. Голяма вана с вода гореща като от гейзер и мека като целувка, парфюмирана с най-скъпите масла и соли. Унесох се за кратко в мечти. М-да, вана, последвана от дълъг масаж. В ролята на масажистката си представях Зиа, макар че с част от съзнанието си се питах как се е озовала Зиа в Ориса, не че това имаше значение, защото и двете бяхме голи, Зиа втриваше бавно масло в кожата ми, зърната й се плъзгаха по гърба ми, втвърдяваха се, а после…

… а после Корайс се извини, че ме прекъсва, и каза, че се получил сигнал от галерата на Нор. Така че отложих продължението на фантазията си — грижливо подбраните ястия, преплетените ни тела върху копринени чаршафи и часовете спокоен сън след това, сън, от който те събужда ухание на любов, а не мисълта за война, за магьосници и за заповедите, които всички чакат от теб.

Казах на Корайс, че изобщо не ме интересува какви са сигналите му и да му пратят съобщение да се яви незабавно. Избърсах се — кожата започваше да ме сърби от изсъхващата сол — и навлякох доспехите си.

Изгоних от квартердека всички, освен дежурния офицер и кормчията и наредих две въоръжени до зъби гвардейки да ми доведат Нор. Не бях сигурна какво да му кажа — той беше корав мъж, по-корав от Базана и неговите капитани. Знаеше, че офицерите му са престъпили клетвата си, като бяха хвърлили поверените им кораби в самоубийствена атака, и не виждах смисъл да му напомням това. Вместо това го уведомих, че нито неговата, нито другите две останали му галери ще участват в предстоящата битка и че точно за това не са били повикани на съвещанието вчера. Той потръпна, после процеди, че нямало начин да го спра.

Уверих го в противното и добавих, че нищо не ме спира да пратя по три от корабите на Базана срещу всеки от неговите. Прекършените вдъхваха страх и омраза у конианските моряци, защото им напомняха каква е могла да бъде и собствената им участ. Освен това конианците горяха от нетърпение да докажат, че още са бойци, и с радост биха изпълнили заповедта ми.

Той не каза нищо. Нямаше и нищо за казване — знаеше, че съм права. Въздъхна.

— Има ли шанс да промените заповедите си? Няма да се извинявам за онова, което направиха Яно и Насби, но те наистина нарушиха клетвата, дадена от всички нас. Не очаквам да повярвате на обещание от мен, но истината е, че това няма да се повтори. Всичките ми хора видяха смъртта на братята си, смърт безсмислена, защото с нищо не навреди на Сарзана.

С което Нор падна в капана ми. Казах му, че има само една възможност, и му обясних каква е. Това беше единственият начин да участва в битката и евентуално да компенсира за нарушената клетва. Той понечи да възрази, после млъкна. Осъзнал беше, че говоря сериозно, въпреки че заповедите ми означаваха той и хората му да се откажат от всичките си планове и представи за сблъсъка си със Сарзана. Но… или това, или нищо.

Така че се съгласи неохотно. Казах му, че има два часа да подготви хората си за прехвърлянето, а ние ще изпратим необходимите лодки.

Така и стана. Галерите им бяха закачени на буксир от по-големите кониански кораби. Тежки лодки обикаляха около съдовете, които бяха пострадали твърде много, за да се върнат в битката, товареха каменния баласт от трюмовете им и го пренасяха на други кораби, за да захрани катапултите във вид на допълнителни муниции. След това опразнените кораби бяха изоставени и потопени.

Флотата пое към Тичино. Движехме се бавно заради повредените кораби, които бихме потопили по подобие на събратята им, ако в плановете ни влизаше нормална бойна тактика, но сега, в комплект с Прекършените на Нор, те щяха да послужат като дебютен клин на моята атака.

И така, плавахме към Тичино. Лодки кръстосваха между корабите, прекарваха някои неща до повредените, пренасяха моряци от кораб на кораб и изпълняваха други, по-дребни задачи.

Аз също не стоях със скръстени ръце. Уведомила бях Базана, че ще ми трябват пет кораба за специална задача, с най-смелите моряци за екипаж. Почти без да се замисля, Базана посочи пет галери от отделението на капитан Йезо. Екипажите им се състояли от мъже, избягали от острови, които Сарзанът беше подложил на огън и меч, а цялото семейство на Йезо било изклано от Сарзана преди години, когато той още бил на трона.

Аз обаче се бях наслушала на празни хвалби от конианците, затова казах на Базана, че искам да преценя лично. Посетих всеки от посочените кораби и разговарях с екипажите. Неохотно макар, защото на онзи етап не хранех никакви топли чувства към проклетите конианци, признах, че мъжете може и да свършат работата, за която ми трябваха, макар да съзнавах, че и сега, както винаги, истината излиза наяве единствено в боя. Но трябваше да поема риска. Добре би било да имах рота гвардейки или поне толкова, че да пратя по един взвод на всеки от петте кораба — но нямах.

Постарах се всеки от подбраните моряци да разбере какво точно се изисква от него и колко малък е шансът да види изгряващото слънце идния ден. Никой не би отбой. Ако повредените кораби с екипажи от хората на Нор бяха в ролята на клин, то тези пет щяха да са лостът, с който да отворя вратата докрай.

Поисках да ми доведат най-сръчния в дялкането човек от нашия екипаж и му дадох нареждания. За моя изненада това се оказа не друг, а кръвожадният Сант, приятелчето на Фин. Понечих да му обясня защо ми е необходимо онова, което му поръчвам да направи, но той и сам се беше досетил.

— Оня син на пъпчасала курва ни шибна здраво с магийките си — каза ми. — Добре ще е, ко мож’ ги обърна срещу него. — Подхвърли преценяващо парчето мека дървесина в ръката си, после започна да си тананика нещо под нос и задялка.

По-късно, в каютата на Гамелан, старият магьосник получи шанс да изпробва на практика своя бавно завръщащ се талант. Помня колко приятно ми беше, когато задържа ръце над мен и изрече със смръщено от съсредоточаване чело:

Завърши заклинанието, докосна с вейка от лиственица главата и раменете ми, после сви своите и каза:

— Е, ако силите ми са се върнали поне малко и ако си спомням правилно това бебешко стихче, значи съм ти дал известна защита от властелина… поне малко.

Усмихна се стеснително на глупавата си шега, а аз се засмях с глас, не толкова заради казаното, а защото сърцето ми се изпълваше, като го гледах как си връща отново духа, такъв, какъвто беше преди Кония. Горещо се надявах способностите му да укрепват все така бързо, защото усещах, че в противен случай ще пропадне в предишното си униние.

Усмивката му се стопи и той ме погледна угрижено.

— Усещаш ли някаква промяна, Рейли?

Заклинанието му може и да беше просто като изпълнение, но идеята зад него ми се струваше доста хитроумна. Беше вариант на магията, с която властелинът беше скрил корабите-костенурки под пелена от мъгла, макар че изискваше много по-малко енергия и материали. А и беше насочено само към магическото „зрение“, което допълнително опростяваше нещата. Ако магьосник насочеше „погледа“ си в моята посока, щеше да усети леко щипане в „очите“ си, все едно някой е пръснал капчици вода в лицето му — точно каквото направи Памфилия по искане на Гамелан, докато се готвехме за заклинанието, — и щеше да отклони поглед в друга посока, защото това би било най-лесната и естествена реакция, макар че този импулс щеше да протече на инстинктивно ниво, без да бъде регистриран от съзнанието му.

— Как бих могла да кажа? „Виждането“ все още не ми се удава. Може да привикаме някой властелин и да го попитаме, какво ще кажеш? — подкачих го, заразена от бодрото му настроение.

— Е, рано или късно ще разберем дали се е получило — каза Гамелан. — Ако не е, мога ли да получа магическите ти записки?

Засмяхме се и пристъпихме към следващото заклинание. Преди да започнем, подхвърлих какво ли би било да живееш в свят, където магията никога не е съществувала.

— Невъзможно — изсумтя Гамелан. — Все едно да се питаш има ли свят без вода за пиене и въздух за дишане.

Следващата ми мисъл беше също толкова тъпа:

— Понеже така или иначе военната магия не сработва добре и дори изобщо сред хаоса от заклинания и контразаклинания, какво би станало, ако влезеш в битка, без да си направил нито едно?

— Слагала ли си празна амфора на огъня и след това да я запушиш плътно с тапа, преди да е изстинала?

— Само веднъж, като малка. Пръсна се на парчета из цялата кухня и баща ми ме наказа. Амалрик обаче извадил повече късмет: хвалеше се, че неговата тапа била всмукана в амфората със силен пукот.

— Същото би се случило, ако влезеш в битка без жреци и техните заклинания, дори да са неефективни или детински. Огънят е изгонил нещо от онази амфора и е създал празнота, която е повлякла тапата навътре. Без защитни заклинания магията на противника би била привлечена към твоята армия като рибен пасаж към мрежа със стръв и би ви помела до крак.

— Значи не ни остава друго, освен да правим заклинания, контразаклинания, контразаклинания на контразаклинанията и…

— Рейли, чака ни работа.

Така си беше. Но преди да се захванем с колбите и билките, отново се замислих за онзи хипотетичен свят без магия. Ако не друго, войната би била значително по-просто занятие, в което да разчиташ единствено на ума, мускулите и меча си. В такъв един свят сигурно изобщо не би имало армии, защото не би имало нужда от поддържането им, а мъжете и жените биха уреждали противоречията си, както са го правели нашите примитивни предци — в двубои.

Когато подготвихме необходимото за магията, пратих сигнал всички оцелели кониански жреци да се съберат на нашата галера. Бяха само четирима — останалите бяха загинали, когато властелинът взриви галерата на адмирал Трахерн. Така се сдобихме с четирима чираци, защото конианците наистина изоставаха донякъде в сравнение с нашите орисиански жреци. Събрали бяхме малкото неотворени торби с вятър от другите кораби и с тях за основа направихме заклинание за вятър в платната на корабите ни, който да ни отвее право към Тичино, при това такъв, който да контролираме като сила и дори като посока. Или така поне се надявахме.

Предложила бях да си подсигурим насочването на вятъра, като сложим в гърлото на кожената торба малък компас, и докато четиримата конианци изричаха заклинанието, пернах с пръст стрелката му и тя се завъртя лудо. Когато приключихме, един от конианците каза, че моята намеса най-вероятно ще ни докара ветрове от всички посоки едновременно или дори циклон. Не му обърнах внимание.

С напредването ни към Тичино бурята на властелина изчезна и приех това за окуражителен знак — ако ни следеше с магически средства, властелинът несъмнено щеше да я измести към нас.

Късно следобед зърнахме първите външни острови. Бях се превърнала в любимото си ято чайки и разузнавах водите пред нас. Нямаше опасност да ме разкрият, дори с тази позната вече маскировка, стига да стоях настрани от главния остров. Повечето от наблюдателните постове по периферията бяха изоставени — хората явно бяха отзовани в Тичино, след като корабите ни бяха побягнали в открито море, а малкото останали наблюдатели съвсем не бяха в най-бдителната си форма. Въпреки това, когато наближихме периферните острови, прибягнахме до още едно заклинание. Излишно беше да поемаме ненужни рискове. За щастие денят беше облачен, макар че аз бях измислила алтернативен напев, в случай че небето е ясно. Подредихме на палубата пет мангала на високи триножници във върховете на мислена пентаграма. Във всеки сложихме тамян, който би трябвало да умилостиви конианските богове на въздуха, както и билки, които да осигурят магическа сила на заклинанието, без значение дали боговете харесват миризмата им, или не — дафинови листа, планинска звездица, корени от калум и самакитка.

Гамелан беше начертал с тебешир символи в средата на пентаграмата и аз коленичих там пред слаб огън от въглища. В огъня хвърлихме различни билки, включително корен от жълтурче, сложихме отгоре му котле. Когато водата завря и се вдигна пара, засричах имената, които бях написала на един лист. Не знаех на какъв език са, Гамелан също не знаеше.

— Това е едно от заклинанията, които са се предавали от жрец на жрец от незапомнени времена. Когато аз ги учех наизуст, никой не знаеше значението на думите, освен че с тях се викали облаци и че ги използвали най-вече селските вещици за предпазване на младите посеви от силно пролетно слънце.

Бяхме попроменили малко заклинанието според нашите нужди и докато изричах със запъване непознатите думи, погледнах нагоре и видях как много бавно и много царствено облаците се спускат към нас. Прекратихме церемонията, преди мъглата да е станала толкова гъста, че да не виждаме корабите до нас. Би било много глупаво защитната магия да ни ослепи дотам, че да се потопим сами в мъглата и да свършим работата на противника.

След това магията и магьосниците се прехвърлиха на флагманския кораб. На галерата на Стрикер нямаше достатъчно място, нямаше и да е безопасно, когато започнеше сражението. Възложихме на един от конианските магьосници да поддържа заклинанието и да повтори думите, ако мъглата започне да се вдига; другите трима имаха задачата да поддържат вятъра. Гамелан не беше убеден в благонадеждността на конианците и се чудеше дали да не остане с тях на кораба на Базана.

— Там поне — каза горчиво — старец като мен няма да се пречка на никого.

Отворих уста да възразя, но Памфилия ме изпревари:

— Не, не, господин жрецо — каза тя, — и дума да не става. Трябва да сте с нас, когато слезем на брега. Така де, в авангарда трябва да има поне един с необходимия за изнасилване инструмент!

Гамелан изсумтя, но унинието му се стопи.

Заварих Зиа в каютата ни. Време беше да се вмъкна в бойните си доспехи. Зиа вече беше облякла униформата на Маранонската гвардия, седеше на раклата и гледаше меча, с който така усилено беше тренирала, сякаш го вижда за пръв път.

— Принцесо — казах; залагах на официалността, защото онова, което имах да й кажа, беше заповед, а не молба между влюбени; или поне се надявах, че решението ми е продиктувано от логика, а не от любов. — Когато влезем в битка…

Зиа ме прекъсна:

— Когато влезем в битка, ще съм до теб, капитане.

Млъкнах. Очаквала бях да възрази на настояването ми да се прехвърли на флагманския кораб или в най-лошия случай да остане на нашата галера, когато слезем в Тичино, и бях подготвила грижливо аргументите си. Но ето че тя издърпа килимчето изпод краката ми, като използва военния ми чин, точно както аз се бях опитала да придам официалност на разговора.

— Никой Канара не е водил битка от безопасността на шатрата си. Няма да съм аз първата, която да поругае тази традиция — каза тя.

— Добре — отвърнах. — Това е достойно за уважение, принцесо. Но ти си последната Канара. Какво ще стане, ако…

— Баща ми ще трябва да узакони някое от копелетата си или дори да се ожени за някоя от наложниците си — каза тя. — И малоумните синове на похотта му ще съсипят семейното богатство за има-няма десет години. Какво от това обаче? — продължи тя. — Случилото се преди да се родя не ме интересува, освен ако няма пряко отношение към настоящето, още по-малко ме интересува онова, което може да се случи след смъртта ми. Ако ще и светът да угасне като свещ на вятъра. Кой знае, може пък всичко това да е било създадено за мое собствено развлечение.

Понечих да кажа нещо за невижданата арогантност на последните думи, но навреме видях, че Зиа крие напираща усмивка и в погледа й блещука хитро пламъче.

— В моето семейство има и друга традиция — каза тя с дрезгав глас и пристъпи към мен. А аз носех само ботушите, широка туника до средата на бедрото и колана с оръжията. И капанът падна с трясък на пода, после ръцете на Зиа се озоваха на раменете ми и смъкнаха туниката на кръста ми, сетне и туниката се озова на пода, а Зиа ме прегърна и ме повлече надолу.

Самата тя не се съблече, а ме взе така, както войник взема дадена му като военна награда девойка. Устните и пръстите й бяха навсякъде, галеха, милваха, насилваха, а аз се мятах, дъските на пода деряха гърба ми, и с мъка потиснах вика си, когато тя ме издигна до висини, където не ме беше издигала дори магията.

Накрая, ден, седмица, а може би и година по-късно, дойдох на себе си и видях, че Зиа лежи на пода до мен и плъзга лениво пръст по кожата ми.

— Хубава традиция — измърморих. — Няма да е лошо и ние от рода Антеро да я възприемем.

Мобилизирах силите си и посегнах към нея, но тя поклати глава.

— След битката, мила Рейли. След като им видим сметката. Тогава ще има достатъчно време за любов.

Корабите ни се промъкнаха в мрака между порталните градове. Всички светлинки по галерите ни бяха угасени, не се чу и един вик от палубите. Де да беше така и при първата ни атака. Ако беше, сега с нас щяха да са няколко хиляди мъже повече с мечтите си за дома и славата, вместо да гният, подмятани от теченията по океанското дъно.

Бяхме уточнили в подробности плана си за сражението още преди да навлезем в залива. Силно повредените кораби с екипажи от хората на Нор и конианските доброволци се движеха в авангарда; зад тях бяха нашите седем галери и петте кониански кораба на капитан Йезо. Следваха ни флагманският кораб на адмирал Базана и останалата част от флотата. Единствените ми заповеди към тях бяха да нападнат и унищожат всеки появил се в близост вражески кораб. Надявах се, че капитаните им са достатъчно компетентни сами да подредят корабите си в подходяща формация. Казах им, че едва ли ще се изправят пред същия проблем като преди, когато противникът избягваше всячески близкия бой, защото сега елементът на изненадата ще бъде на наша страна. Накрая обясних изрично, че никой кораб няма да напуска битката, освен по мое лично нареждане и че е направено могъщо заклинание, което ще прати морски демони срещу всеки кораб или моряк, който пренебрегне тази заповед.

Понеже не исках да завърша инструктажа си с лъжа като тази, се замислих за миг, после казах:

— Всеки, който поеме курс към тазнощната битка, поема към благородна кауза. Боговете стоят зад Кония!

А после ми остана само да чакам и да се моля.

Корайс стоеше до мен на фордека. Напредвахме към Тичино и светлините на порталните градове избледняваха бавно зад нас. Обърнах се да се върна на квартердека, но Корайс вдигна ръка да ме спре.

— Когато се върнеш в Ориса — каза тя, — би ли организирала турнир по стрелба с лък на мое име, рано през пролетта? И нека е отворен за всички желаещи, особено за момичета, които биха проявили интерес към гвардията.

Отворих уста, но смених в движение онова, което възнамерявах да кажа:

— Обещавам. А ти ще си главният съдия и лично ще извършиш жертвоприношението в чест на Маранония.

— Нека жертвоприношението е от пролетни цветя. Рози, глицинии, люляк и така нататък — каза тя. — Не искам да се пролива кръв в мое име.

— Добре — казах аз. — Но при едно условие. Ще трябва да си държиш ръчичките далеч от кандидатките, поне докато майките им гледат.

Корайс се усмихна и посегна към ивицата от робата на Сарзана, вързана над лакътя й.

— Благодаря ти — беше единственото, което каза.

Тичино блещукаше през мъгливия мрак. Скоро щеше да се разбере дали стратегията ми ще проработи. Основните ми притеснения не бяха свързани с потенциала й, а с вероятността щурмът ни да е бил разкрит с магически средства и да налетим на капан; плюс по-голямата ми тревога, разбира се — дали конианците ще се бият, или отново ще подвият опашки.

Наредила бях незабавна повторна атака по базата на Сарзана не защото ме водеше гняв, нито за да докажа старата поговорка, че за да язди отново без страх, хвърленият от коня ездач трябва да го яхне възможно най-скоро, а защото познавах войниците. След победа, особено категорична като тази, която бяха извоювали войниците на Сарзана, идваше ред на пир в нейна чест. Войниците просто нямат търпение да се напият, да се наядат и да оправят някоя и друга женска, с други думи, да отпразнуват факта, че още са в света на живите.

Най-добре би било, ако можехме да атакуваме в нощта след първата битка, но това нямаше как да стане. Макар че при по-внимателен анализ и след като си спомних колко бяха продължили някои от собствените ми запои след битка и съпровождащият ги махмурлук, атаката срещу Сарзана на втората нощ можеше да свари войската му дори още по-неспособна. Така или иначе, скоро щяхме да разберем. Вече чувах виковете на празнуващите, ритъма на бойни маршове и пиянски песни, виждах блещукането на факли в гондолите, които се придвижваха бавно по каналите на Тичино. За разлика от ярко осветения град, пристанището тънеше в мрак, нямаше ги дори обичайните светлини по мачтите на хвърлили котва кораби.

Дадох заповед и сержант Исмет вдигна и спусна няколко пъти вратичката на ветроупорния фенер в уречения сигнал. Жреците на флагманския кораб трябваше да следят за сигнала и да реагират съобразно. Усетих как вятърът откъм кърмата се усилва. Гамелан, който стоеше до мен, каза с известно облекчение:

— Поне могат да изпълняват заповеди, ако не друго. Засега де.

— И добре правят — изръмжа Полило. — Иначе ще взема да изуча магията и ще им направя заклинание, от което малките им пишки ще се спаружат съвсем и ще окапят.

Погледна към Корайс, очакваше подобаваща реакция на пиперливата си шега, но тя само се усмихна вяло и продължи да мълчи. Полило свъси разтревожено вежди, но после сви рамене и тръгна към катапултите, за които отговаряше.

Платната се издуха и Дубан даде заповед да приберат бушприта — вятърът беше предназначен да подпомогне другите, по-бавни съдове. Така и стана — големите главни платна на авангарда се издуха и пострадалите от предишната битка корпуси заскърцаха от допълнителната скорост. Белокапи вълнички накъдриха повърхността зад кърмите им. Корабите на капитан Йезо ни подминаха, като пореха с максимална скорост водата — тяхната задача предхождаше нашата.

Дотук стратегията ми сработваше идеално и започнах да се тревожа, спомнила си старото поверие, че ако всичко върви според предварителния ти план, значи те чака засада. Светлинен сигнал просветна откъм вражеска лодка и някой извика да се идентифицираме. Само след секунди първият от корабите на Йезо се вряза в малкия съд и го прати на трески към дъното. Писъците на мъжете замлъкнаха в прегръдката на морето. По палубите на корабите в челото пламнаха факли, точно според указанията, които бях дала. Тези осакатени кораби бяха жертвени агнета, подвижни факли, натоварени със запалителни материали — привързани към мачтите бурета с масло, качета със стари напоени с восък платна в трюмовете и намазан с катран такелаж. Конианските магьосници подсилиха вятъра и Прекършените на Нор и другите доброволци веднага разбиха капаците на буретата и подпалиха съдържанието им.

Огън ревна в нощта и мракът се изпълни с викове. Ярките червено-оранжеви пламъци очертаваха силуетите на търчащи по палубите на горящите кораби хора, които хвърляха запалени факли в трюмовете и хукваха да се спасяват в лодките, привързани зад кърмата. На един от корабите мъжете се забавиха, огънят се протегна и ги сграбчи в прегръдката си. Жертвените кораби пламтяха като хартиени фенери и се носеха към хвърлилите котва вражески съдове.

Пристанището бе обхванато от хаос — моряците на Сарзана се спъваха по палубите, сънени, пияни или и двете едновременно. Представях си паническото им объркване, докато се чудят коя от многото трескави заповеди да изпълнят по-напред. Тук-там явно беше останал по някой трезвен, достатъчно съобразителен да пререже с брадва придържащите въжета, но вятърът подкара освободените кораби право към другите. Една от галерите на Сарзана не успя да се изтегли навреме пред връхлитащия я горящ кораб и той се вряза в корпуса й. Пламъците се прехвърлиха мълниеносно върху палубата на закъснялата галера и удвоената клада лумна с вой към небето. После още една и още една от галерите на Сарзана станаха жертва на корабите-факли.

Чух трясъци зад себе си — бойните машини на конианските кораби започнаха да изстрелват снарядите си. Все още бяха твърде далеч и попаденията вдигаха само фонтани в тъмната вода. Но после навлязоха в обхват и все повече камъни намираха целта си по палубите на вражеските кораби. Огнени стрели литнаха през нощното небе и нови пожари се разгоряха сред флотата на Сарзана.

Водещият кониански кораб се вряза в противников съд, литнаха абордажни куки и атакуващите отряди наскачаха по палубата с кръвожадни викове. Втори кораб се приближи във фланг на атакуваната галера, трети я притисна отзад. Явно дори тромавите кониански кораби можеха да приложат нашата тактика и да сгащят плячката си като ловджийски кучета.

Новите катапулти-мачтоубийци на нашата и на другите орисиански галери също не бездействаха. Мачтите на вражеските кораби бяха лесна мишена, очертани в черно на огнения фон. Но нямаше значение дали стрелите ни попадат в мишената, или се отплесват към града — те, както и всичко друго, бяха предназначени най-вече да създадат хаос и да хвърлят врага в паника. Но ако се съдеше по доволните крясъци и подвиквания откъм фордека, Полило се кефеше максимално след дългия ден на бездействие и поражение.

Най-страшното оръжие — изненадата — беше на наша страна и възнамерявах да се възползвам от него докрай. Всичко дотук трябваше да отклони вниманието от собствената ми атака срещу властелина. Но имах да свърша още нещо, преди да се заема с него. Близо до брега чакаха костенурките. Екипажите им явно бяха подбрани сред най-опитните или трезви моряци, защото почти половината от тях бяха успели да извадят греблата си, срязали бяха въжета и котви и вече се придвижваха за отпор.

Извадих малкия макет на кораб-костенурка, който Сант така грижливо беше издялкал. Направила му бях заклинание, после го бях докоснала с главата на вражеска стрела, така че да „познае“ по-големите си братя и да ги издири. Сложих макета в пълна с вода тенджера, не толкова за да подсиля заклинанието, колкото за да предпазя от пожар собствения си кораб. Отворих едно шишенце и капнах върху дървеното корабче малко от маслото, което използвахме за фенерите. После занареждах:

И подпалих напоения с масло макет.

Корабите-костенурки избухнаха. С мрачно задоволство си помислих, че оръжието на властелина, което бяхме видели за пръв път в морето с вулканите, сега беше дало плод и се беше обърнало срещу него. Всички костенурки бяха уловени от заклинанието и пламтяха като клади. Бронираната обшивка, която преди ги защитаваше от стрелите, сега се беше превърнала в смъртоносен капан. Видях само неколцина моряци да се измъкват през люковете, преди корабите да догорят до ватерлинията, да се килнат и да потънат, погълнати от магически огън, който гореше по-бързо от всеки пожар с естествен произход.

Пристанището грееше като посред бял ден. Градските светлини се умножаваха — Тичино се събуждаше бавно от пиянския си ступор, но аз нямах време да мисля за това, защото ме чакаше ново заклинание. Лично аз не го смятах за необходимо, но конианците вече се бяха пречупили пред една илюзия и не исках да загубя и тази битка заради същото нещо.

Гамелан беше подготвил един мангал и аз поръсих в пламъците му сушени билки, сред тях хмел и седефче срещу чужда магия и розмарин като пазител срещу смъртта.

Малкото облаче дим растеше и растеше, разстла се зад нас, плъзна се през конианските кораби и изчезна. Предупредила бях адмирал Базана, че ще направя заклинание, което да противодейства на илюзията с живите мъртъвци, и че той трябва да уведоми хората си, за да не се стреснат, но въпреки това до слуха ми достигнаха уплашени викове, а два от корабите се отклониха от курса си. Изпсувах, но и за това нямах време, защото петте кораба на капитан Йезо наближаваха целите си, а именно петте морски порти, които свързваха океана с градските канали и които обикновено бяха затворени, за да намалят ефекта на прилива. Видях войници да се стичат в боен ред към брега и да засипват корабите на Йезо със стрели и копия. Но беше твърде късно.

Стана време да сваля жреческия си плащ, доколкото го имах, и да се върна към онова, което умеех най-добре. С меч в ръка, скочих от квартердека и хукнах напред по ураганния мостик към чакащия ме атакуващ отряд. На лицето на Зиа светна студена усмивка, за която тя едва ли си даваше сметка на съзнателно ниво, после принцесата отправи поглед към растящите пред нас докове на Тичино.

Петте кораба на Йезо и петте морски порти… наредила му бях да ги атакува директно от морето, където водата щеше да е най-дълбока. Единият от щурмуващите кораби се отклони от курса, може би случайно, или пък кормчията му беше улучен от стрела, заора в дъното и се удари силно в дигата. Ала вражеските войници явно не бяха осъзнали истинската цел на атаката, защото част от тях прекратиха стрелбата по другите четири кораба и насочиха усилията си към пострадалата галера, която не беше успяла да изпълни мисията си. Секунди деляха корабите на Йезо от сблъсъка и аз видях, че хората му наистина са толкова дисциплинирани, колкото твърдеше. Без да обръщат внимание на стрелите, моряците вече режеха въжетата, които прикрепваха котвите към импровизирани кранове, издадени над кърмите, както го бяха упражнявали по време на плаването ни дотук, и котвите паднаха с плисък в тъмните води на пристанището.

Четирите кораба на Йезо удариха. Чух раздиращите трясъци през рева на битката — и четирите бяха ударили право в центъра на преградните шлюзове. От силата на сблъсъка моряците изпопадаха по палубите, но бързо скочиха на крака, докато осакатените кораби полягаха на една страна, и хукнаха към импровизираните лебедки, които бяхме сковали върху квартердеците, за да изтеглят корабите настрани с помощта на спомагателните котви.

Чух как Стрикер крещи да опънат всички платна и как Дубан крещи на гребците да напрегнат мишци докрай, но вниманието ми беше съсредоточено върху корабите на Йезо. Бавно и с цената на много усилия един, два, а после и три кораба тръгнаха назад и освободиха подхода към каналите. Мълниеносно движение привлече погледа ми към четвъртия — веригите и на двете котви се бяха скъсали. Но три от портите бяха отворени и ни осигуряваха достъп до сърцето на града. Чола Ий крещеше от флагманския си кораб, аз крещях от нашия, греблата щръкнаха във въздуха и се обърнаха за загребване и галерите ни литнаха под подновения напор на магическия вятър. Чух дърво да се цепи с писък, когато един от корабите заора в каменните брегове на канала, но нямаше значение колко тесни са ръкавите, стига да се движехме напред.

После каналът се разшири, вече можехме да гребем нормално и корабите ни възстановиха част от изгубената скорост. Архитектите на Тичино бяха разположили каналите по права линия от прибоя до централния градски площад. И тъкмо това иначе ефективно и логично архитектурно решение сега подписа смъртната присъда на града. Право пред нас се виждаше празният площад и исполинската кръгла кула на Сарзана. Хвърлих поглед назад, чула трясък на ожесточаваща се битка, и разбрах какво става. Хората на Йезо слизаха от корабите си, както им беше заповядано — плуваха, скачаха или се прехвърляха по дългите дъски, които бяхме качили на палубите като един вид импровизирани мостици. Следващата им задача беше проста — да създадат паника в града с огън и меч. Казано им беше да не закачат населението и да се въздържат от плячкосване, макар че не си правех излишни илюзии за изпълнението на последната заповед. Скоро, ако битката в пристанището вървеше по план, и другите кониански кораби щяха да свалят войници на брега със същата задача.

Хаосът ми беше необходим, за да отвлече вниманието на истинските ни врагове от моите гвардейки и наемниците на Чола Ий, които се придвижваха все по-навътре в града, за да ги стиснат за гърлата.

Чух Дубан да крещи гневно, когато „неговият кораб“, т.е. нашата галера, се натресе в каменния кей в края на площада, но какво от това? Ако оцелеехме, конианците щяха да ни построят хиляда пъти по толкова кораби, преди да отплаваме към дома. Мостиците изтрещяха и ние се юрнахме към брега, хукнахме по каменните плочи на централния градски площад. И от другите галери скачаха хора. Ала нямах време да спирам, нито да се огледам дори, защото тичах презглава към стълбището, което се извиваше нагоре към подстъпите на кулата. Имаше пет, не, шест постови, но те вече бяха мъртви или залитаха по стълбите със стрели в гърдите.

Подстъпите бяха отворени, виждах вътрешността на кулата и се затичах още по-бързо, затичаха се и другите с мен, преди портите да се затворят отново. По протежение на кръглата стена горе имаше стрелци и една стрела се удари в тухла до мен и отскочи. После запяха нашите лъкове, стрели литнаха нагоре и бойниците се опразниха.

Чух бойните викове на моите жени. Корайс дюдюкаше като побесняла лисица. За миг ме обзе дива радост. Точно за това бях изградила гвардията, за това ги бях повела. Сега те бяха моето грейнало бойно острие, с което да нанеса смъртоносния удар. Бяхме едно в онзи миг, в онзи пропит с кръв бяг по подстъпите край разкривените тела на мъртви войници. Ето такъв трябваше да е животът ми, а не безкрайни досадни дежурства, нито ломотене на заклинания над огъня като някоя дърта селска вещица… но дори в онзи нажежен миг и през пелената на кървав екстаз си дадох сметка, че не съм съвсем права.

Бяхме на няколко метра от късия тунел в стената на кулата, когато чух стържене на ръждясващ, клеясал от дълго бездействие метал и видях железните шипове на решетка да се спускат от жлеб в тавана. А после Локрис и Полило я подпряха, преди да се е спуснала докрай. Четири други жени — помня само едната, легат Нюстрия, другите съм ги забравила — се стрелнаха покрай мен и едната запречи копие в жлеба, по който трябваше да се спусне втората, вътрешна решетка. Стоях в центъра на тунела и гледах как Полило удържа самичка желязната решетка, а после Локрис се върна, повлякла тежко дърво… изправи го и го натика под решетката. Пътят беше отворен.

По подхода вече тичаха гвардейките от другите галери, следвани от Чола Ий и неговите мъже. На площада долу зърнах трима души: единият беше Гамелан, несломим дори в слепотата си, другите бяха придружителките му. По подхода лежаха трупове, трупове на мои гвардейки, толкова много, че погледът ми се дръпна като опарен и аз го насочих обратно към вътрешността на крепостта в края на тунела. Някъде над мен, през отвор в тавана на тунела, звънна тетива и дълга стрела се заби дълбоко под ребрата на Локрис. Тя извика, стисна инстинктивно стрелата, направи две крачки и умря. Една гвардейка пусна стрела в отвора на тавана, но там вече нямаше никой, или поне не чухме звук от попадение.

Хукнахме отново и навлязохме в по-мекия мрак на вътрешната крепост под надвисналите кръгли стени. Чудовищните порти бяха залостени, а пред тях чакаше взвод стрелци.

Изкрещях на жените да залегнат и всички се проснахме по корем, точно както го бяхме упражнявали стотици пъти. Зиа тупна от едната ми страна, а миг по-късно тетивите на дългите лъкове изплющяха гръмовно като скъсани корабни въжета и стрелите разцепиха въздуха над нас и повалиха неколцина от мъжете на Чола Ий, които така и не се бяха научили да залягат.

На пет метра от мен Дика скочи на крака и викна:

— Напред! — И хукна с вдигнат меч. Никой не я последва и преди да успея да извикам предупредително, първата редица стрелци клекна и втората пусна стрелите си. Дика се разтресе и падна, мечът й литна към небето.

Нощта изведнъж почервеня, не със заревото на пожари, а с аленото на кръвта — гвардията скочи и нападна с крясъци на безгранична ярост, заля вътрешния двор като живак, като светкавица. Исмет беше до мен, тичаше и ръмжеше като дива котка за любимата си, вълната гвардейки заля с меч и бойни брадви стрелците, преди да са извадили нова стрела от колчаните, и ги помете до крак. И гвардейки паднаха в мелето — в онзи кървав миг Нюстрия и Джасена също срещнаха смъртта си.

Отделих секунда да оплача Дика. Тя, разбира се, беше сгрешила, като се бе втурнала напред преди втория залп на защитниците, но пък беше загинала храбро и начело на атаката.

Огромните порти към вътрешната крепост бяха залостени, но внезапният ни щурм не беше оставил време на войниците да затворят малката врата за излаз от обсада и преди някой от другата страна да е реагирал, нахлухме през нея.

Незнайно как Полило ме беше изпреварила и сега трима войници връхлитаха отгоре й. В техните очи сигурно приличаше на фурия, на машина за смърт, но за мен движенията й бяха много точни, много бавни и икономични — тя изтласка с тъпото на брадвата си първия мъж към втория и докато те залитаха, изгубили равновесие, промени захвата си, нападна с брадвата като с алебарда и заби извития й ръб в гърлото на третия. Без да променя стойката си, освободи върха на брадвата миг преди първите двама да й налетят. Изтласка меча на първия все едно беше суха пръчка и при обратния замах сряза гърлото на втория. Първият изпищя и се опита да побегне, но Полило, със същите прецизни и изчистени движения, все едно демонстрираше изкуството на боя с брадва пред зяпнали в страхопочитание новобранки, хвърли оръжието си, то се заби в гърба на побягналия войник и той се пльосна като пронизана с харпун риба.

Някакъв мъж се втурна със закривена брадва в ръка и Зиа отсече с меча си дървената дръжка на оръжието, а с него и ръката на нападателя. Кръв бликна от раната, мъжът изкрещя и падна.

В този миг усетих как направеното от Гамелан заклинание се стопява и разбрах, че стоя гола пред погледа на властелина. „Чух“ вик на изненадана ярост и всички усетихме как каменната настилка под краката ни стърже и се размества, сякаш сме попаднали в епицентъра на земетресение, но аз знаех, че това е просто друг знак за шока на властелина, осъзнал със закъснение, че е бил измамен и че още съм жива.

Изкрещях нова команда и се втурнахме по дълъг лъкатушен коридор. Врати се отваряха и войници изскачаха на групи, стрели ни подминаваха или намираха целта си, копия звънтяха в каменни стени, докато защитниците на Сарзана се опитваха да ни спрат, да се прегрупират — неуспешно, и накрая да спасят кожите си с бягство. А после коридорът свърши, таванът се издигна и се озовахме в тронната зала на Сарзана. Куполът се издигаше на трийсетина метра височина, залата беше с диаметър деветдесет метра и повече. Стените тежаха от огромни гоблени и бойни знамена между стойките със запалени факли, а по едната се лееше огнена завеса.

В помещението бяхме само ние… и Сарзанът на подиум в центъра. Или това поне видяха моите гвардейки, Чола Ий и шепата мъже, които ни бяха последвали по коридора.

Аз видях и друго.

Надвиснал над Сарзана, като кукловод над марионетката си, се издигаше властелинът! Издигаше се огромен, десет метра висок, а погледът ми различаваше каменните блокове на отсрещната стена през не съвсем материалното му тяло. Ръцете му се вдигаха за удар.

Корайс вдигна лъка си, изпъна го докрай, широкото острие целуна дървото, пръстите й стискаха уверено стрелата, издърпана чак до ухото й. Беше спокойна и уверена, все едно демонстрира умението си на казарменото стрелбище. Стреля и стрелата полетя право към Сарзана. Ръката му се протегна и мога да се закълна, че се движеше бавно като муха в мед, но въпреки това улови стрелата във въздуха и я скърши между пръстите си. В същия миг чух силен пукот и лъкът на Корайс, същият, който беше изработила с толкова любов и търпение преди години, се счупи като вейка, или като стрелата, която Сарзанът захвърли презрително.

Стрелнахме се отчаяно към подиума, а Сарзанът вече вдигаше ръка, пръстите му събрани и извити като змийска глава, сетне зелен огън като онзи, който се събира по корабните мачти по време на буря, припламна, вплътни се в топка и полетя към нас. Корайс падна. Помислих, че е загинала, но тя скочи отново на крака с окървавено като след побой лице. Нова топка зелен огън се появи в ръката на Сарзана, а Корайс извади кинжала си, отри го в ивицата от робата му над лакътя си и го метна. Не беше магьосница, нито си бе приписвала някога способностите на жрец, но талисманът, който носеше вече толкова време, изглежда, беше попил част от омразата й към Сарзана, задето едва не я беше посрамил.

Хвърлянето й беше повече от точно и кинжалът се заби в гърдите на Сарзана, точно под гръдната кост. Той изкрещя, агонизиращ вой като на ранено животно, а после писъкът му се превърна във вик на радост, в дрезгав крясък:

— Свободен съм!

В същия миг усетих, че властелинът си отива.

Сарзанът издърпа кинжала от гърдите си и го метна обратно към Корайс. Острието се стрелна към нас като нападаща змия и се заби в гърдите й. Не знам дали в онзи момент Сарзанът вече беше мъртъв, или могъщата му магия го беше предпазила някак от смъртоносното попадение на Корайс, нямаше и значение. Защото аз вече стоях на подиума и замахвах с меча, сбрал в себе си цялата ми болка и ярост. Посякох го в рамото, точно до врата, толкова силно, че мечът спря чак в гръдната кост. Бликна кръв и Сарзанът се свлече безжизнено, докато измъквах меча от тялото му.

Ала аз не исках да поемам излишни рискове и продължих да сека, също като Исмет преди, а после метнах кървящото му сърце в угасващите пламъци на камината. Може би трябваше да го запазя като сувенир, но не намерих сили, толкова яростен беше гневът ми заради Корайс. Пламъците поеха сърцето на магьосника и лумнаха бясно, сякаш подхранени с цяла кофа масло. Залата потрепна като в лятна мараня и земята отново се разтресе под краката ни, после чух далечния вой на демоните, които отнасяха душата на Сарзана, доколкото беше останало нещо от нея. Така или иначе, пребиваването на тиранина в нашия свят беше приключило окончателно.

Но не за това мислех тогава. Хукнах към Корайс, чиято глава почиваше върху коленете на Полило.

Още беше жива, макар да личеше, че злокобният вестител ще я приласкае всеки момент. Обърна поглед към мен, направи опит да се усмихне, но не можа.

— И без това… от мен би излязла… кофти възрастна дама — каза тя; после от устата й шурна кръв и тя си отиде.

Полило вдигна очи към мен.

— Уби я магия — прошепна толкова тихо, че само аз я чух. — Точно както ще убие и мен.

Изправих се. Зиа се приближи, но на мен не ми беше до утешения.

Знам, че рано или късно всички ще умрем и че като бе избрала войнишкия живот, Корайс беше избрала и войнишката смърт. А преди да умре, беше сразила Сарзана. Ала в онзи момент бях готова да разменя и него, и всички други трижди проклети конианци срещу живота на моята Корайс.

22На път към дома

В повечето земи богът на победата има великолепни криле, а лицето му е образ и подобие на свирепо благородство. А е редно да го изобразяват като върколак, който вие над изкормената си жертва. Никога не съм намирала победата в сражение за благородна, още по-малко за сладка. Е, има нещо като краткотрайно въодушевление — докато се хвалиш с надебелял от виното език пред другарките си как си изиграла и надвила някой особено хитър противник. Ала войнишката радост скоро започва да бие на кухо, когато си дадеш сметка, че си жива благодарение на слепия късмет, който е обърнал гръб на много твои другарки.

И други бяха загинали, извън загубите сред моите гвардейки. Фокас беше загинал от случайна стрела, докато галерата на Чола Ий се промъквала през каналите. Загинали бяха също капитан Медудут и адмирал Йезо; Нор, който, надявах се, беше намерил относителен покой в смъртта; и стотици кониански войници и моряци, чиито имена не знаех. Много години щяха да минат, преди тази победа да се отърси от траурните флагове.

Върнахме се в Изолда като герои. Кораби и лодки прииждаха да ни поздравят от пристанищата на всички острови по пътя. Тромпети и рогове тръбяха в наша чест. Хълмовете чернееха от конианци, излезли да ни поздравят за завръщането. Но в трюмовете ранените стенеха, а по палубите жреците благославяха труп след труп и пъхаха монети под езиците им, за да умилостивят Злокобния вестител, когато дойде да ги прибере в леговището си. Не говорех с никого, дори с Гамелан, дори със Зиа, лежах по цял ден в леглото си и скърбях за Корайс и за всички жени, с които бях нахранила демоните на войната. Останали бяхме петдесет. Петдесет! От стотиците, които бях повела срещу Ликантия. Не плачех; скръбта ме беше вкаменила. Когато се събудех сутрин, не бързах да отворя очи… вместо това се молех, когато ги отворя, кошмарът да е свършил и Корайс да ме гледа отвисоко със саркастичната си усмивка. Липсваше ми. И още ми липсва. Ако има друг живот след този, дано двете тръгнем отново под едно знаме.

Две нощи преди да стигнем Изолда Зиа пропълзя в прегръдките ми. Любовта ни беше бавна и горчиво-сладка. А после задрямахме сгушени, заслушани в плисъка на вълните. Точно преди зазоряване Зиа се надигна и ме погледна сериозно в очите. Нейните бяха остарели — имаше болка в тях, и познание, придобито на висока цена.

— Обичам те, Рейли — прошепна тя. И се изниза от каютата, преди да съм казала нещо.

Станах, нито отпочинала, нито особено бодра, но донякъде изцелена. И разтревожена. Смътно усещане за опасност ме глождеше под лъжичката, но от какво или откъде идваше опасността — не знаех.

Гамелан ме чакаше в каютата си.

— Канех се да пратя да те извикат, Рейли — каза той. — Имам нужда от теб.

— Властелинът, нали? — казах аз, досетила се какво занимава мислите му. — Още не е приключил с нас. Нито ние с него.

— Не съм сигурен — каза магьосникът. — Хвърлих заклинания във всички посоки и не открих и помен от него. Вярно, че способностите ми не са се възстановили докрай, но всяко заклинание, което направих, биваше блокирано. Не, не блокирано — това би било като усещане за стена. По-скоро сякаш се натъквам на врата, която е заключена. И това само по себе си ме кара да се тревожа.

— С какво мога да помогна аз? — попитах и седнах до него. — Какво мога да направя, което ти не можеш?

— Смятам, че имаше — или има и досега — особена връзка между теб и властелина — каза той. — Връзка, която е изтъкана от омраза, естествено; но оковите, които се каляват в този огън, са изключително здрави. Връзката навярно се е зародила още когато брат ти е надвил властелините. По онова време имаше изобилие от черни заклинания покрай Грейклок, Равелайн и двамата властелини, които дълбаеха на места, които никой не е дръзвал да доближи още от епохата на древните. Макар и неволно, Амалрик се е оказал в центъра на всичко това. А после се появи ти и за втори път представител на семейство Антеро се забърка в игра с високи залози. Още в Ликантия, когато Джинах не успя да задържи костите, още по-малко да ги хвърли, разбрах, че те ще проговорят на теб и само на теб. А после ти уби единия брат, с което потвърди най-лошите страхове на властелините за ролята на Антеро в съдбата им. И накрая, когато последният властелин те прокле с предсмъртния си дъх — а после успя да избегне смъртта, като премина в етерите, — проклятието заякчи окончателно връзката помежду ви. Колкото до твоя въпрос, приятелко скъпа — да, има много неща, които ти можеш да направиш, а аз — не. Или така поне се надявам. Надявам се Рейли Емили Антеро да е онази, която държи ключа към затворената врата.

— Какво искаш да направя?

— Намери властелина — отвърна кратичко Гамелан и извади кутията със сърцето-талисман.

Не тръгнах да споря, но страхът ме заля като вълна, когато взех кутията.

— Хвани я между дланите си — каза Гамелан. — Насочи мислите си през нея. Трябва да се съсредоточиш максимално. Недей да говориш, нито да търсиш думите за заклинанието. Аз ще ги изрека вместо теб.

Преглътнах.

— Дай ми минутка да се подготвя.

Задишах дълбоко и се опитах да изпразня съзнанието си. Разкърших рамене и завъртях няколко пъти глава да отпусна възлите на врата си. После стиснах силно кутията между длани и си поех дъх. Издишах шумно и казах:

— Готова съм.

Гамелан занарежда:

Чух трясък на гръмотевица и притъмня. Въздухът стана тежък и горещ. Замириса ми на сандалово дърво — любимия аромат на майка ми. Беше по-силен отвсякога. Чух глас да шепти името ми. Беше майчиният ми глас и хлип затъкна гърлото ми, защото я обичах и много ми липсваше. Тя прошепна отново името ми и усетих дъха й до ухото си, деликатен като пеперудено крило. Потръпнах.

Кутията подскочи в ръцете ми. Стиснах я по-силно. Червено сияние се процеди под капака и оформи двуглавия лъв от герба на властелина. Лъвът оголи зъби и се стрелна към отсрещната стена. После чух съскане и видях черна пантера да се готви за скок под греещия лъв. Зъбите й бяха оголени, опашката й биеше ожесточено по пода. Огненочервените лъвски глави се уголемиха. После нарасна и тялото. Главите нададоха яростен рев и се издължиха върху общия си врат. Но това само разгневи допълнително пантерата. Тя изсъска отново и снижи още повече корем към пода, извади ноктите си и краката й се напрегнаха за скок. Нов гръм… и зад звяра на властелина се отвори черна дупка. Главите нададоха последен рев, после животното се хвърли в дупката. Пантерата скочи след него.

Гласът на майка ми прошепна:

— Последвай ги.

И без никакво предупреждение се озовах в центъра на вихър. Падах от огромна височина през мрак и шеметни светлинки. В ушите ми ревяха и виеха някакви неща, други неща лаеха, имаше и такива, които пищяха в безконечна агония. Усетих миризма на сяра, кръв и изпразнени от страх черва. Беше ми студено, много студено. Студено като да се порежеш с нож в зимно море. Студено като дъжда на Злокобния вестител, който се излива веднъж на сто години и убива гори, поля и хора. А после вече не падах, а тичах през обгоряла до черно гора. Пътеката беше тясна и камениста и едва не се пльоснах по задник, когато настъпих голям бял червей, който пресичаше пътя ми. Страхувах се, но знаех, че съм преследвачът, а не преследваният. Далеч пред себе си виждах пантерата, която свърна със скок зад един завой. Затичах се още по-бързо. Зървах тук-там демони да се кискат в обгорените клони. Видях гарвани да се гощават с месата на ранени войници, които викаха за помощ и ме гледаха умолително. Но аз не можех да спра, не смеех да спра, можех само да следвам пантерата.

После мъртвата гора свърши и излязох на покрита със сняг и огряна от луната равнина. Пътеката се превърна в разнебитен от времето път, обсипан с камъни и купчини боклук. Битка се вихреше в равнината. Войници размахваха мечове и брадви, снегът чернееше от труповете им и аленееше от кръвта им. Далеч напред виждах пантерата; още по-далеч — звяра на властелина. На хоризонта се издигаше черна планина и светкавици удряха по върховете й.

Пътят се катереше по планината, стръмен и хлъзгав от лед; започвах да се уморявам. Ала сега пантерата тичаше не пред мен, а до мен и ме насърчаваше да продължа. Напрегнах се и скоро излязохме от поредния проход. В края на пътя имаше черен стоманен замък. Приличаше на демонски череп с кули на мястото на рогата, бойници вместо вежди и огряна от факли порта вместо уста. Видях как звярът на властелина хлътва през портите и те бавно се затварят. Пантерата скочи напред, но беше късно и портите се затръшнаха под носа й. Пантерата изрева гневно и заудря с лапи по решетките. От нейния гняв и моята кръв възвря, сграбчих решетките и нададох бойния си вик.

Видях властелина. Стоеше във вътрешния двор, двуглавият звяр клечеше до него. Този път не беше исполински образ в облак, а с човешки ръст. Но от това не изглеждаше по-малко страшен и когато ме видя, протегна към мен разкривен пръст и извика:

— Махни се!

Огън изригна от пръста му и удари решетките. Извиках от ярост и болка, когато нажежените железа изгориха ръцете ми. Стиснах ги по-силно. Нямаше да се предам. Подуших миризмата на собственото си месо, а после чух някой да вика в ухото ми:

— Рейли! Рейли! — Беше Гамелан.

Пуснах решетките и се озовах в каютата, чух се как крещя предизвикателно. Кутията с талисмана лежеше на пода, където я бях изпуснала. Спаруженото черно сърце се търкаляше до нея. Гамелан ме беше прегърнал през раменете и шепнеше:

— Няма нищо, Рейли. Няма нищо.

Потръпнах, отърсих се от кошмара и казах:

— Добре съм, магьоснико.

Лявата ми ръка пулсираше болезнено. Погледнах дланта си и видях жигосания знак на властелина — двуглавия лъв.

— Той още ли е с нас? — попита Гамелан. — Още ли представлява заплаха?

— Да — отвърнах. — Властелинът е тук.

Разказах на Гамелан всичко, което бях видяла, и той каза:

— Това е изключително сериозно, приятелко моя. Властелинът е успял да си създаде средоточие на сила в някой от призрачните светове. Явно силите му наистина са нараснали неимоверно.

— Но нали току-що го победихме — казах аз. — Би трябвало сега да е по-слаб отпреди, а не по-силен.

— Злото поражда зло, Рейли — каза жрецът. — Както доказа самият Грейклок с непредпазливите си действия. Властелинът е почерпил нови сили от пролятата кръв, от страха и ужаса, от скръбта. Поражението просто е запушило достъпа му до този източник. А когато е погълнал душата на Сарзана… Само тя сигурно се е равнявала на стотина мъртви войници.

— Какво според теб е намислил?

— По този въпрос няма нужда да гадая — отвърна Гамелан. — Познавам врага си. Първо, иска отмъщение. Иска да изравни Ориса със земята — така, че даже и помен да не остане от нея. И второ, иска да се сдобие с още по-голяма сила и власт. Да създаде царство в този свят. Не мисля, че Ориса, Ликантия и дори Далечното царство биха го задоволили. Ако искаш да разбереш с какво същество си имаме работа, мисли за него като за полубог с тъмни намерения.

— И как ще го спрем?

— Трябва да се върнем в Ориса по най-бързия начин. Ако всичките ни жреци действат в синхрон, можем да го надвием.

Тонът му не прозвуча и наполовина толкова убедено, колкото думите. Но за умението на орисианските жреци щях да се притеснявам когато… или ако се приберем вкъщи.

— Пантерата обаче ме притеснява — каза Гамелан.

— На мен ми се стори добра поличба — възразих. — Сигурна съм, че това е същата пантера от историята, която ми разказваше мама. Онази, която адашката ми е яздила, когато спасила селяните.

— Да, знам — каза Гамелан. — Само че… точно преди да… да се върнеш… ти изкрещя.

— Да — казах аз. — И?

— Ами… беше точно като рев на пантера — отвърна жрецът.

Цяла Изолда бе излязла да ни посрещне. Морето беше така препълнено с лодки и кораби, че с мъка си проправихме път до кейовете. Сякаш всички музикални инструменти на острова се надпреварваха да озвучат празника, всички рогове, флейти, барабани, дори тенджерите и тиганите. Градът беше излъскан в наша чест, над всяка по-висока сграда се вееха знамена и флагчета. Празнични огньове горяха навсякъде и хората хвърляха в тях благовония. Хиляди цветя посипаха пътя ни, когато слязохме от корабите и тръгнахме по терасирания хълм да занесем официално новината за победата пред лордовете на Кония. Първи вървяха всички оцелели в битката кониански офицери. След тях бяхме аз и гвардейките ми, Чола Ий и мъжете му. Принцеса Зиа предпочете да върви до мен, а тълпата, вече на прага на истерията, избухваше в сълзи при появата й, мнозина се хвърляха на земята и крещяха името й.

Пред Двореца на монарсите стояхме с часове, докато и последният член на Съвета — с подсилени от жреците гласове — изкаже дълбоката си благодарност към нас и възслави победата. Накрая множеството стана неуправляемо и поиска аз и принцеса Зиа да се качим на сцената, така че всички да ни видят. Когато го направихме, хората се разкрещяха, видях мъже и жени да припадат от прилив на емоции.

Когато най-сетне шумотевицата утихна, лорд Канара ме дръпна за ръкава и ми даде знак. Двете със Зиа се изнизахме след него. Влязохме в двореца и той ни заведе в малка, но богато обзаведена стая. Масата се огъваше под подносите с храна и каните с вино. Лорд Канара ни даде знак да се подкрепим, но и двете поклатихме глави — бяхме твърде уморени.

— Но ще пийна малко бренди, татко, благодаря — каза Зиа.

Казах, че и аз бих изпила едно. Лорд Канара ни наля в красиви кристални чаши, напълни една и за себе си. После седна, след него и ние.

— Дъще — каза той. — Ти ме накара да се гордея.

Зиа сведе скромно глава.

— Изпълних дълга си, татко, нищо повече — каза тя, но по очите й виждах, че скромността е престорена.

— Дори така да е — каза баща й. — Ти написа името си с големи букви в историята, моето момиче.

Видях как Зиа потръпна при това обръщение.

— Други бяха по-храбри от мен, татко. Но все пак ти благодаря.

— Тепърва ще те възхваляват и почитат — каза той. — Част от наградата с радост ще ти връча лично.

Зиа се усмихна още по-скромно.

— Благодаря ти, татко. — Изглеждаше съвсем искрена. Но аз отново улових онзи поглед в очите й и мога да се закълна, че претегляше баща си, преценяваше го. И май го намери по-дребен, отколкото го бе смятала досега.

— А вие, капитан Антеро — обърна се Канара към мен. — На вас дължим толкова много.

— Аз искам само едно — да ни помогнете с карти и съвет, така че да се върнем у дома.

— Разбира се — каза Канара. — Картите вече са подготвени, а най-добрите ни мореплаватели са на ваше разположение.

— Благодаря ви, лорд Канара — казах аз.

— Смятаме освен това да ви възнаградим богато — продължи той. — Решихме да натоварим корабите ви с толкова ценности, колкото могат да поберат. Когато се приберете у дома, дори най-долният ви моряк ще е богаташ.

Благодарих му отново, а той попита:

— Има ли нещо друго? Някакво желание, за което не сме се сетили?

Погледнах към Зиа. Но и без да виждам изражението й, знаех, че не мога да назова първото, което ми дойде наум. Затова назовах второто.

— Бих искала да помилвате всички мъже и жени във вашите зандани, милорд — казах аз. — Ако си спомняте, самата аз бях ваш… гост там. Сприятелих се с много от обитателите им.

Канара смръщи вежди и приликата с дъщеря му изведнъж се наби в очи. После се усмихна.

— Ще бъде сторено — каза той и допи брендито си. Виждах, че събира сили за нещо друго.

Накрая изплю камъчето:

— И аз имам една молба към вас, капитане.

— Стига да е по силите ми, ще я изпълня без колебание.

— Всички вие, орисианците, трябва да си тръгнете веднага — каза той. — И без много шум.

— Татко! — извика потресена принцесата. — Как можеш да…

Вдигнах ръка.

— Няма нищо, милейди. Молбата на баща ви не ме обижда. — После се обърнах към лорд Канара. — Страх ви е от Сарзана — казах аз. — Или поне от проклятието, предречено на онзи, който го убие.

— Според мен това са суеверни брътвежи и нищо повече — каза Канара. — Но има други, които не мислят така. Мнозина го приемат съвсем сериозно. Боят се какво може да стане, ако се застоите тук.

— Тогава ще тръгнем възможно най-скоро — казах аз. — Самата аз имам причини да бързам.

Лорд Канара се отпусна видимо облекчен. Вдигна чашата си и каза:

— Да пием за Ориса. Благословена да е, задето ни прати дъщерите си в момент на нужда.

— За Ориса — повторих.

Отпих и превелик копнеж по града край реката сви сърцето ми. Напълних повторно чашата си и я пресуших на един дъх.

Следващата нощ се видях с принцеса Зиа за последен път. Тя дойде във вилата ми и двете излязохме за бавна разходка в градината, наслаждавахме се на тишината и аромата на цъфтящите зюмбюли. Долу в пристанището някой свиреше на лира и пееше стара песен за намерена и изгубена любов. Прегърнахме се и аз я целунах. Устните й бяха меки и опияняващи като вино. Отдръпнах се, усетила как зърната й се втвърдяват. Вгледах се дълбоко в тъмните й очи, плъзнах поглед по косата и златната тиара, грейнала под лунните лъчи.

— Ще ми липсваш — казах.

Тя се дръпна смутена.

— И ти на мен.

Отиде при фонтана и седна. Вдигнах крак на големия камък срещу нея и зачаках.

— Може би е добре, че си тръгваш — каза тя.

— Това прозвуча като от човек с планове — казах аз. — Планове, на които присъствието ми би попречило.

Тя кимна и каза:

— Напоследък много неща ми се изясниха. За което трябва да благодаря на теб и на твоите гвардейки.

Не казах нищо. Тя вдигна глава да ме погледне. Лицето й беше идеален обект за царски портрет.

— Искам да знаеш — каза тя, — че след няколко години, ако твоите сънародници решат да установят търговски контакти с Кония, ще бъдат добре дошли. Това ти го обещавам.

— Нахакано хлапе с връзки ли чувам да говори, или бъдеща царица? — попитах.

Зиа се засмя. Но в смеха й нямаше веселие. Беше насилен, така както се смеят монарсите, когато искат да покажат, че и те са хора и могат да приемат шегите на нас, простосмъртните.

А после каза театрално:

— Разкрихте тайната ми, премъдри капитане.

— Че си решила да ставаш царица ли? — казах с усмивка. — Нищо мъдро няма в тази догадка. Мисля, че винаги съм го знаела. От теб ще стане добра царица. Бих заложила доста пари на това. Но баща ти? Какво ще каже?

— Едва ли ще е трудно да спечеля подкрепата му — каза тя. — А ако… прояви разум… Ще видим. Ще видим… — проточи тя. Реших, че не бих искала да съм на мястото на лорд Канара, ако реши да застане на пътя й.

— Още нещо, Рейли — каза тя. — Надявам се това да не те нарани… не бих искала да ти причиня болка. Но ако някога ти хрумне да се върнеш… по-добре недей.

— Заради Сарзана и проклятието ли? — попитах, макар да знаех, че не това е причината. Но исках да го чуя от нейната уста.

— По това с баща ми си приличаме — отвърна тя. — Проклятието е глупост. Но плановете ми налагат рано или късно да се омъжа. Ще ми е нужен консорт, от когото да родя деца. Родът Канара трябва да продължи.

— Разбирам, че присъствието ми би било пречка за това — казах аз.

Тя стана и хвана ръката ми. Дишането й се беше учестило. Страст грееше в очите й.

— Искам те, Рейли, сега! — възкликна тя. — Моля те!

А аз казах прегракнало:

— Махни тази корона!

Думите ми я стреснаха. Тя се поколеба, после кимна. Свали внимателно тиарата от главата си и ми я подаде. Аз я метнах във водите на фонтана, после грабнах Зиа на ръце и я отнесох по стълбите в спалнята си…

Призори тя се разплака.

— О, Рейли. Толкова съжалявам… — И плака дълго, болезнено, сърцето й се късаше.

— Недей, любов моя — казах. — Ще се оправя. Никога няма да те забравя… но все ще се справя някак.

Тя ме погледна с плувнали в сълзи очи и прошепна:

— Не плача заради теб, Рейли. Плача заради себе си.

Отплавахме в проливен дъжд и нямаше никой на пристанището или хълмовете да ни изпрати. Но седемте кораба, останали от флотилията ни, газеха дълбоко, натежали от жълтици и други съкровища. Най-ценният дар бяха картите в каютата на Чола Ий, които конианците картографи и жреци бяха изработили и с чиято помощ щяхме да намерим пътя за дома.

Бях променила разпределението на гвардейките. Оцелели бяха едва шепа и аз ги събрах всичките под мое командване на галерата на Стрикер. Не исках да ги разпределям по корабите, защото все така нямах доверие на наемниците, особено сега, когато кесиите им тежаха от злато. Имаше и друга причина да ги събера около себе си — преживяното беше взело своята дан от жените, а в трудни моменти Маранонската гвардия си ближе раните в група.

Дъждът беше студен и съвсем неподходящ за сбогуването ни с тези великолепни острови, но източният вятър духаше силно и ни носеше към Ориса. Дъждът и вятърът не спираха, но не заплашваха корабите, и онези от нас, които не бяха ангажирани с управлението, скоро хлътнаха в скучния коловоз на редуващи се ядене и сън. По този начин минаха много дни, толкова безинтересни, че им загубихме бройката, и преди да се усетим, наближихме проливите, които според конианските карти трябваше да ни изведат покрай огнените рифове.

Денят беше сивкав и ветровит като предишните. Видимостта беше слаба, но далеч на север небето лъщеше зловещо, чувахме и приглушеното громолене на вулканите. Както обещаваха картите, на юг от нас имаше земя. Посъветвали ни бяха да се придържаме близо до бреговете й, за да избегнем рифовете на север. Не бивало и да се бавим излишно обаче — заклинанията за определяне на курса, които били направили конианските жреци, доловили голямо зло в тази земя. И така, ние се промъквахме предпазливо и поединично през проливите и макар да не съзирахме нищо подозрително, тягостно чувство обзе всички ни. Докато нашият кораб минаваше през най-тясната част на протока, кожата ми настръхна, сякаш ме наблюдаваха стотици очи. Стори ми се, че зървам с крайчеца на окото си пантерата, прилепила корема о дъските на палубата — с оголени зъби и неспокойно помръдваща опашка. Но когато се обърнах да погледна, я нямаше.

Най-сетне се измъкнахме от проливите — без инциденти и с огромно облекчение. Въпреки това разпънахме бързо платната, нетърпеливи да оставим зад гърба си това странно място. Същата нощ небето се проясни и посрещнахме с ликуване гледката на познати съзвездия. Следващият ден дойде слънчев и топъл и макар че още бяхме далеч от Ориса, за пръв път почувствахме, че наистина се прибираме у дома.

След няколко дни отидох да се срещна с Чола Ий на неговия кораб. Макар да бяхме плавали тук и преди, водите си оставаха повече или по-малко непознати за нас, а и флотилията ни сега беше значително по-малобройна и смятах, че трябва да сме нащрек за пиратски нападения. До външната стълба беше вързана малка лодка — явно Чола Ий имаше и друг посетител освен мен. Казах на моите гребци да вържат лодката ни до другата и да останат в нея, за да не попадне под корпуса на галерата.

Прехвърлих се на палубата точно когато се сменяха постовете. Явно никой не очакваше появата ми — сякаш в доказателство, че сме станали твърде небрежни. Дежурният офицер се стресна, като ме видя, и побърза да отдаде чест. Поздравих го на свой ред, но когато понечи да ме придружи до каютата на Чола Ий, му казах да остане на поста си.

— На твое място бих дръпнала едно конско на вахтените — казах му. — Щом не видяха мен, не ми се мисли кого другиго биха пропуснали. — Той измърмори някакво извинение, а аз тръгнах сама по палубата.

Поколебах се пред вратата, чула характерното потракване на зарове в чашка, а после и тропота им върху масата. Някой изруга, недоволен от резултата. Познах гласа — беше на Стрикер, който очевидно беше дошъл тук, без да ме уведоми, че напуска галерата.

— Не съм виждал такъв късмет! Ко заровете не бяха моите, щях да си помисля, че са фалшименто.

Чола Ий се засмя.

— Губиш за шести път. Ще заложиш ли и остатъка от дела си да видим дали ще те победя и за седми?

Усмихнах се. Въпреки всичките богатства в трюмовете Чола Ий явно не беше доволен от своя дял, на който би се зарадвал и принц. И сега се беше заел да одира кожите на собствените си хора. В негово лице изразът „пиратска алчност“ добиваше ново измерение.

Стрикер се засмя насила.

— И к’во ше праиш тогаз, адмирале? Ше сключиш сделка с некой демон?

Гласът на Чола Ий се вкорави.

— Ти да не ме обвиняваш в нещо?

Стрикер побърза да бие отбой:

— Не бе. В нищо не те обвинявам, адмирале. Просто псувах дяволския ти късмет, т’ва е.

Чола Ий се успокои и се изкиска:

— Само с лъка си по-некадърен, отколкото с чашката за зарове, мой човек. Помня онзи път, когато имаше идеална възможност за изстрел, вятърът духаше накъдето трябва и никой не гледаше какво правиш, щото всички бяха твърде заети да си спасяват кожите. А ти взе, че не уцели.

На това Стрикер отвърна:

— Не бях аз виновен. А и не беше толкоз лесно. Палубата много се люлееше. А и половин дузина дяволи се надпреварваха да ми скочат отзад. Освен т’ва говорим за късмет, дет’ няма равен. Така де, твоят късмет е нищо в сравнение със…

— Внимавай какво приказваш — прекъсна го Чола Ий. — Когато си на кораб, никога не се знае кой чува думите ти.

Изчервих се, сръчкана от чувство за вина. Като се чудех разсеяно дали нещастникът, за когото говореха, все пак е отървал кожата, почуках на вратата.

— Влез — излая отвътре адмиралът.

Като ми видяха, двамата се изчервиха и скочиха на крака като по команда. Едва не се разсмях. На този кораб вината явно беше заразна като лятна настинка.

— Аз, ъъ… такова… приятно ми е да ви видя, капитан Антеро — почна Чола Ий. — Със Стрикер ние, ъъ… просто…

— Да пофърляме малко — притече се в помощ на адмирала си Стрикер. — Само че той малко нещо ме обра, ко знаете к’во имам предвид… ха-ха-ха.

Държаха се като момчета, хванати да вършат някаква пакост, вместо да залягат над уроците. Сега вече наистина се разсмях.

— Господа, моля ви! — казах. — Не съм света вода ненапита. Истината е, че и аз обичам да играя на зарове.

Двамата се засмяха, но някак кухо.

— Какво има, капитане? — попита Чола Ий.

— Мислех да поговорим за безопасността, адмирале — казах аз. — Морето тук не ми вдъхва доверие.

— Имате право — каза Чола Ий. Стрелна с многозначителен поглед Стрикер и той побърза да се изниже.

Чола Ий наля по чаша бренди, минахме на „ти“ и се хванахме на работа. Той бързо се съгласи с предложенията ми и дневният ни ред се изчерпа. После напълни повторно чашите и вдигна своята за тост.

— Добре си попътешествахме, капитане. Донякъде даже съжалявам, че приключенията ни са към края си.

Вдигнах своята чаша в отговор и отпих.

— Едно е сигурно — че пътешествието ни не протече така, както го беше замислил генерал Джинах.

Лицето на Чола Ий потъмня.

— Какво имаш предвид?

Тонът му ме изненада.

— Е, нищо, от което да се засегнеш толкова — казах. — Мислех, че желанието на Джинах да се отърве от мен е очевидно, искаше да ме разкара от пътя си, за да не дели с никого славата. Определено не се е надявал мисията ни да успее.

— Тоя мръсник лиши мен и хората ми от полагащата ни се плячка — изръмжа Чола Ий. По някаква причина старото му негодувание се беше разбудило.

— Е, така или иначе вие ще се смеете последни — казах аз. — Натоварени сме до ватерлинията със злато. Много повече, отколкото ако бяхте останали.

Но Чола Ий продължи да беснее.

— Когато тръгнахме, имах петнайсет кораба в отлично състояние! Сега имам седем, които за нищо не стават. Кофти работа, това мога да кажа аз. Истината е, че ме измамиха.

Не изтъкнах, че само шепа от конианските дрънкулки, които се падаха на него, можеха да компенсират изгубените кораби, та и отгоре. Вече бяхме близо до дома обаче и предпочитах да плавам в компанията на доволен от живота пират. Нямаше смисъл да го ядосвам излишно.

— Ще имам грижата загубите ти да бъдат покрити — обещах му. — Ако се наложи, ще ти платя от собствения си дял.

— Значи според теб само парите ме интересуват, така ли? — изръмжа Чола Ий. — Ами уважението? Какво, ще ми платите и прав ми път, крива ми пътека, а? Когато ви трябвам, „адмирале това, адмирале онова“ и „бъдете така добър да пукнете за нашата кауза, сър“. Но приключи ли войната, с момчетата ставаме обикновени злодеи, дето само ви се пречкат в краката.

Реших, че съм се наслушала на глупостите му. Той явно не държеше на мирното съвместно съществуване. Реших пак да мина на „вие“.

— Многократно сте ми напомняли, че всички вие сте наемници. И че плавате под флага на златото. Нищо лошо. Осигурих ви предостатъчно злато. Имате и уважението ми — като боец, — ако това го броите изобщо. Колкото до другото обаче… сами сте си избрали този живот, приятелю.

Загребах заровете с чашата и я разклатих.

— Ако не ви харесва как се обръщат заровете, трябва да се сърдите единствено на себе си.

Обърнах чашката. Чола Ий сведе автоматично поглед… и ахна. Погледнах на свой ред и видях седем точки да се кокорят насреща ми — хвърлянето, известно като „любимец на съдбата“.

Чола Ий пребледня; изглеждаше разтърсен до дъното на душата си. Вдигна чашата си и отпи жадно. После каза:

— Простете избухването ми, капитан Антеро. — Потри чело. — Напоследък не спя добре. А главата така ме боли, че ми иде да я откъсна.

Не ми пукаше, но не исках да изглеждам безчувствена и казах:

— Аз също се извинявам. Трябваше да се досетя, че не се чувствате добре. Мога ли да направя нещо? Да помоля Гамелан за някой цяр?

Чола Ий поклати категорично глава. А после се усмихна, прибягвайки към познатото убежище на разбойническия си чар.

— Друг цяр не ми трябва. И посочи брендито. Гаврътна чашата и избърса брадата си. — Ще се погрижа за отбранителните мерки, които обсъдихме — добави, с което разговорът ни официално приключи. Разменихме още някоя и друга дума, после аз си тръгнах.

Още щом затворих вратата, чух заровете да тракат в чашката, последва хвърляне. Чола Ий изруга. Явно заровете се бяха обърнали зле.

Нямах представа какво означава всичко това.

Полило скърбеше за Корайс по-безутешно и от мен. Двете бяха неразделни от толкова години, че беше трудно да си представиш едната без другата. Бяха различни по темперамент, колкото по ръст и цвят, но се допълваха взаимно. Полило беше силата и безразсъдната смелост, Корайс — бързината и острият ум. Заедно представляваха страховит противник за всеки, проявил глупостта да ги предизвика на бойното поле или в кръчмарски побой. Полило не увеси нос, нито рони сълзи след смъртта на Корайс. Вместо това потъна в работата си, тренираше жените, учеше ги на нови бойни трикове, които беше измислила сама, или просто ги държеше за ръцете и ги утешаваше, когато собствените им проблеми избиеха в сълзи. Променила се беше и в други отношения.

Един ден по време на тренировка се метна настрани да избегне дървения меч на спаринг партньорката си и събори един моряк, който се беше приближил твърде много, привлечен от изобилието тресяща се женска плът.

Морякът изкриви лице от болка, опита се да я избута и викна:

— Махни се от мене, краво дебела!

На палубата се възцари тишина. Полило бавно се изправи. Надвисна над моряка, който беше пребледнял като платно.

— Как ме нарече, дребосъко?

Морякът преглътна шумно. Знаех, че проклина наум демоните, които го бяха дръпнали за езика.

Сетих се за друг един мъж, отправил подобна обида на Полило в една орисианска пристанищна кръчма. Пиехме си кротко и се смеехме, а онзи тип се засегна, защото дъщерята на съдържателя очевидно предпочиташе компанията на Полило пред неговата. След малко не издържа, удари я в гръб с един стол и извика: „На ти, краво!“. Полило си пада малко чувствителна на тема надареност. И се обиди. Преди да разберем какво става, вече беше сграбчила мъжа, навряла беше лицето му в гърдите си, душеше го и викаше: „Му-му, теле такова“. Ако Корайс не се беше намесила, със сигурност щеше да го убие.

Помислих, че същото ще се случи и тук, затова пристъпих напред. Но за мое искрено учудване Полило изведнъж се ухили, наведе се и разроши косата на изплашения до смърт моряк. После го подуши и сбърчи нос.

— Напишка се в гащите, а?

Мъжът само кимна унило.

— Върви да се измиеш тогава — посъветва го тя. — Иначе ще вземеш да ми се подсечеш.

И му обърна гръб, а морякът се просна прималял на дъските.

— Да те черпя едно, красавице? — казах, докато тя изтупваше туниката си.

— Това е най-доброто предложение, което получих за днес — каза тя, хвана ме под ръка и слязохме в каютата ми да пробваме едно конианско питие с много светъл цвят, което риташе като боен жребец.

— Онова горе беше удивителна проява на милосърдие от твоя страна — казах след първата чашка.

Полило сви рамене.

— Корайс все казваше, че избухливостта е най-лошата ми черта. Сега я няма да ме спира, значи трябва да се спирам сама. — Очите й се наляха със сълзи. — Май за много неща разчитах на нея. Направо не знам как ме търпеше. — И избърса гневно една сълза.

— Тя те обичаше, Полило — казах. — Всички те обичаме. Колкото до избухливостта ти, винаги съм смятала, че върви ръка за ръка с всичките ти достойнства. Иначе щеше да си прекалено съвършена.

Тя изсумтя.

— Достойнства? Аз съм огромна и грозна. Що за достойнства са това?

Смаях се.

— Грозна? — възкликнах. — Боже, Полило, няма и една жена на света, която не би завидяла на външния ти вид.

Не преувеличавах. Както вече споменах, Полило имаше съвършени форми. И грам тлъстина не разваляше извивките на фигурата й. Краката й бяха грациозни като на танцьорка, а лицето й, с огромните живи очи, би вдъхновило всеки художник.

— Е, не е като огледалата да се трошат от ужас, като се огледам в тях — отстъпи тя. — Но трябва да признаеш, че размерът и силата ми не са нормални.

— Благословена си със силата на героите, а не на ненормалните — уверих я. — И един ден, когато от нашето време останат само спомени, за теб, приятелко моя, ще се пеят песни. Поетите ще разказват за красавицата, която имала силата на десетима едри мъже. Крайно време е да свикнеш с тази мисъл. Родена си да се превърнеш в легенда, мила.

Полило се изкиска.

— Да, и с гаден характер освен това.

— С гаден характер, да — съгласих се.

Полило отпи голяма глътка и призна:

— Е, спукала съм доста канчета, дето си го просеха.

— Без съмнение.

— Като започнах със собствения си баща.

— Споменавала си, че не е бил стока — казах аз. — Но нищо повече. Държал е хан, нали?

Полило кимна.

— Наполовина ханджия, наполовина ковач, ама като цяло голям задник. Много едър и силен беше, кучият му син. И ако познаваше баба ми, майка му имам предвид, щеше да знаеш, че не го казвам просто така. Баща ми държеше една отвратителна дупка на кръстопътя в нашето село. Имаше и ковачница отзад — подковаваше при нужда конете на пътниците и други дребни неща. Изпиваше кажи-речи всичко припечелено, а ние се обличахме в дрипи и ходехме насинени от юмруците му, поне докато аз не се източих. Понякога си мисля, че затова израснах толкова голяма. Биеше ни, откакто се помня. Натроши ръката на по-големия ми брат — а той беше такава нежна душа, такова сладко дете, че сърцето ти да се скъса. Майка ми постоянно куцаше и й беше насинено окото, ту едното, ту другото. Толкова ме вбесяваше тоя мой баща, че бях само на шест, когато го нападнах в леглото му с една маша. Едва не ме преби от бой. Много ме болеше, но стисках зъби и не заплаках. Точно тогава реших, че ще стана толкова голяма и силна, та да го е страх да ни докосне повече. Започнах да тренирам, вдигах разни неща… каквото по-тежко ми попаднеше пред погледа. Тичах като гламава по селските улици, борех се с момчетата. На десет вече вдигах наковалнята. И тогава зачаках. Но минаха седмици, преди да ни посегне отново. Чакането едва не ме подлуди. Започнах да се тревожа, че може да е осъзнал грешката си. Толкова го мразех, че се молех да не е така. Представяш ли си значи колко много съм искала да му размажа мутрата? Но ми трябваше повод.

— И накрая той ти даде, така ли? — попитах аз.

Полило се ухили свирепо.

— Кучето обича ли кокали? Даде ми, и още как. Посегна на майка ми. И аз го спрях. — Удари юмруците си един в друг и аз примижах от страховития пукот на кости. — С един удар. Строших му челюстта. Зъбите му се търкаляха из цялата къща. Дори в супата имаше един. После го изхвърлих навън и казах на мама, че отсега нататък ханът е неин.

— И повече не го видяхте?

Полило се изсмя.

— Никога. Срам го беше да си покаже мутрата в селото, нали всички знаеха, че го е набила десетгодишната му дъщеря. Това й е хубавото на мъжката гордост — смажеш ли я, няма поправяне.

— Като моряка, който си опика гащите? — попитах.

Полило сви вежди.

— О, той не е толкова лош. Виждала съм го как работи — не се скатава като повечето. А и в битка не е за изхвърляне. Днес просто го изненадах, това е. Не искаше да ме обиди. Просто се изпусна. Гледах го как се свива в краката ми и си казах: „Полило, моме, колко пъти си нагазвала в лайната само защото не си държиш затворен плювалника?“. А после си помислих, че Корайс много би ми се ядосала, ако го убия. Така че не го убих.

Понечи да отпие отново, после спря и челото й се набръчка притеснено.

— Другите нали няма да си помислят, че съм станала мекушава или нещо такова, а?

— На теб пука ли ти? — попитах.

Тя се замисли за миг, после каза:

— Май не.

И щом осъзна какво е казала, прекрасна усмивка огря лицето й.

— Корайс наистина би се гордяла с мен, нали?

— Със сигурност, мила.

След което прекарахме една чудесна нощ, пиехме, кискахме се и се надлъгвахме, точно като в старите дни, когато бяхме млади, невинни и надеждите ни бяха лъскави като неопетнената още стомана на нашите мечове.

Плавахме на изток и свикнах всяка сутрин да ставам преди зазоряване, за да посрещна новия ден. Тази гледка така и не ми омръзваше — особено когато бледорозовото сияние се плиснеше по небето като подсладена розова вода. Гамелан също беше от ранобудните, като повечето стари хора, затова идваше с мен и аз му описвах какво виждам, докато той клечеше на палубата с въдица в ръка.

— Когато бях малък, обичах залезите — каза той един ден. — Всички дребни разочарования на деня изчезваха, а небесното представление навяваше мисли за новите възможности на утрешния ден. Но когато остарях, залязващото слънце започна да ми се струва… ами, като лоша поличба, край, финал, нещо такова. Когато си стар, не знаеш дали изобщо ще доживееш утрото. А изгревът те подлъгва, че бъдещето ти ще изтрае поне до края на деня.

— Но ти си магьосник — казах аз. — Мислех, че магьосниците предусещат кончината си.

Гамелан се засмя.

— Познавам само един жрец, който успешно предсказа смъртта си, и това беше старият ми учител. Но пък той всеки ден се кълнеше, че ние, малоумните му ученици, до вечерта ще сме го вкарали в гроба. И познай? Предсказанието му наистина се сбъдна — на деветдесет и две годишна възраст.

— Ти ще го надживееш, приятелю — казах аз. — И гледай да не ме разочароваш. Иначе ще се разправяш с мен.

Вместо да се засмее учтиво на опита ми за остроумие, той изведнъж стана сериозен и каза:

— Нощес сънувах пантерата.

— О?

— Не знам дали си струва да го споменавам изобщо — продължи жрецът. — Бяхме в каютата ми, аз и пантерата, и тя искаше да излезе. Беше превъзбудена, крачеше нервно, но когато отидох при вратата — винаги се сънувам зрящ, между другото, — не можах да вдигна резето. Извиках за помощ, но никой не ме чу.

— И после?

— Това беше — каза Гамелан. — После се събудих. А ти сънувала ли си я, Рейли? Пантерата?

— Напоследък нищо не сънувам — казах. — След онова видение за властелина и първата си среща с пантерата спя като заклана.

— А обикновено сънуваш ли? — попита той.

— Винаги. Дори да не помня съня си, когато се събудя, знам че съм сънувала.

Гамелан въздъхна и поклати глава.

— Това означава ли нещо? — попитах.

— Не знам, Рейли. Грейклок смяташе, че сънищата може да са истински. Че когато сънува, човек се пренася в друг свят. И че този свят е съвсем същият като нашия, с разлика само в един детайл — бил той дребен или значим. И точно този различен детайл се превръща в обект на съня ти.

— Проклетият Дженъс имаше теории за всичко, дяволите го взели — изръмжах аз. — Защо трябва всичко да е претеглено и измерено до най-малката подробност? Защо сънищата ни да не са просто сънища и толкова?

— Може и да има нещо вярно в теорията му все пак — каза жрецът. — Сетих се заради пантерата. Ти нали каза, че от време на време имаш чувството, че я виждаш край себе си?

— Само с крайчеца на окото си — казах аз. — И винаги в сенките. Може би си въобразявам.

— Да — каза Гамелан. — Най-вероятно е така.

През нощта се постарах да сънувам, доколкото е възможно такова нещо. Насочих мислите си към Зиа, докато образът й не се вплътни до последната подробност. И когато усетих, че се унасям, вкопчих мислите си в този образ. Но трепнах и образът се изплъзна. Прогоних съня и опитах отново. Със същия резултат. Опитах се да задържа други образи, и приятни, и неприятни, но колкото и да се мъчех, те изчезваха веднага щом дрямката ме надвиеше. Накрая се разсъних окончателно. Цяла нощ се мятах и се въртях, ставаше ми ту горещо, ту студено.

И през цялото време ми се струваше, че чувам драскане на нокти. Нокти на голямо животно. Знаех, че е пантерата, че обикаля ли, обикаля.

Накрая станах и излязох на палубата. Нощта беше тиха, морето — спокойно. Слязох долу, отидох при каютата на Гамелан и опрях ухо на вратата. Отвътре долиташе четкането на големи ноктести лапи.

Опитах се да отворя вратата. Резето беше заяло. Дръпнах по-силно и този път успях да го издърпам. Открехнах предпазливо вратата. Жрецът спеше спокойно.

Бръсна ме горещ въздух, отстъпих встрани и усетих как нещо изхвърча покрай мен. Нещото нямаше форма; всъщност не бих могла да се закълна, че в каютата имаше и друго същество освен спящия Гамелан. Знам само, че усетих козина да бръсва кожата ми и ноздрите ми се разшириха от силната миризма на голяма котка. Огледах се и не видях нищо. Хвърлих още един поглед на Гамелан, после затворих вратата и се върнах в каютата си. Легнах и заспах моментално.

Онази нощ сънувах. Сънувах черната пантера. Тя тичаше през вековна гора и ме носеше на гърба си.

23Море на демони

Дните минаваха, вятърът духаше от запад и ни носеше, според картите поне, към родните води и Ориса.

Времето се задържа приятно, напрежението от дългата гонитба започна да отслабва и на корабите ни се възцари всеобщо доволство. Моите жени мързелуваха и мечтаеха на глас какво ще направят с дела си от щедрата конианска плата, а той щеше да възлиза на истинско богатство дори след като градският съвет на Ориса и жреците вземеха полагащия им се по закон налог. Двечки дойдоха при мен и попитаха най-небрежно дали някой сладкодумен като моя милост не би се явил пред градския съвет с молба да ни бъде опростен данъкът — направили сме били толкова много за Ориса, тъй че защо градът да не ни се отплати, като се откаже от полагащата му се, но иначе незаслужена част от нашето злато.

И на двете отговорих, че алчността не отива на един войник.

Едната, Памфилия, възрази разгорещено, че воюването за злато не прави Чола Ий и хората му по-малко бойци. Явно компанията на Гамелан й се отразяваше зле — забравила беше да си държи езика зад зъбите. Казах й да се яви при сержант Исмет и да си поиска някоя подходящо неприятна като за проявеното неподчинение задача по избор на знаменоската. Тайничко се зарадвах обаче, че жените ми още са в състояние да се ежат след усилните месеци и дългия списък на дадените жертви.

Другата, Гераса, дойде при мен със същата молба, но когато й отговорих като на Памфилия, ме погледна продължително в очите, помоли за разрешение да говори свободно и ме попита наистина ли смятам, че ще остане в гвардията, след като се приберем.

По този въпрос не казах нищо, а я пратих да си ходи с думите, че законът си е закон и нито тя, нито аз имаме право да обсъждаме какво прави Ориса със златото си.

Ала странното й изявление ми даде повод за размисъл. Самата аз май не се бях замисляла много-много за бъдещето. Винаги бях смятала, че ще остана в гвардията, докато го позволява възрастта ми, после ще ми дадат медал, ще организират пиянски банкет в моя чест и ще ме произведат в генералски чин — почетен, разбира се, щото нали съм жена, — а след това ще се оттегля в именията си. Или това, или — по-вероятно — ще загина в някое дребно погранично стълкновение. Не се бях замисляла за живота извън гвардията. Тя ми беше баща, майка, любовница и дом още от девическите ми години, наравно, а понякога и повече от всеки с името Антеро, Отара, Зиа и дори Трис, колкото и да ги обичах всичките.

Опитах се да прогоня тези мисли — не е добре за една гвардейка да се заплесва по бъдещето, защото докато стои на пост и мечтае за топли таверни и пищни любовници, някой с поглед вперен в днешния ден като нищо може да се промъкне зад гърба й с кинжал в ръка. Но не се получи.

А и много добре знаех какво следва. Още не се бяхме справили с властелина. Щом се върнехме в Ориса, първата ми задача беше да се явя с Гамелан пред магистратите и жреците, за да им изложа притесненията си.

Всичко това ми развали донякъде настроението, но аз се постарах да не го показвам. Заспивах трудно и се будех често. Ставаше ми ту горещо, ту студено. Знаех, че съм сънувала и че сънищата са били неприятни, но събудех ли се, не помнех нищо конкретно.

Един от тези кошмари ми спаси живота.

Събудих се рязко и седнах в хамака с надеждата да се разсъня, макар тялото ми да ме теглеше назад. Заинатих се, защото усещах, че ако не стана, не се разтъпча и не се разсъня, пак ще потъна в онзи кошмар, какъвто и да беше той. Смътно усещах, че скоро ще се зазори. През скърцането на корпуса и шума на морето долових тихо шумолене, сякаш някой се опитва да издърпа нечуто резето. После вратата се отвори, нечий силует се очерта в рамката й, прекрачи прага и тръгна тихо към мен. Тъмната фигура вдигна ръка и дълъг двуостър кинжал се спусна към мястото, където лежах.

Само че аз не бях там.

Преди пишман убиецът да е изгрухтял изненадано, изскочих от сенките, метнах захвърленото на пода одеяло като рибарска мрежа отгоре му, а после се завъртях и го изритах в корема.

Хвърлих се отгоре му. И двамата бяхме слепи в мрака, но моите мускули и юмруци имаха очи благодарение на безбройните часове тренировки и аз го ударих силно с ръба на дланта си в челото и забих главата му в дъските. С другата ръка го цапардосах по слепоочието и се спрях миг преди да нанеса смъртоносния трети удар от серията — този в оголеното гърло. Мъжът изгъргори от болка и се отпусна, а аз скочих и грабнах лампата. Отворих капачето й, духнах върху тлеещото парченце прахан вътре да се разгори, врътнах клапата и маслото моментално подхрани пламъка. Замислих се дали да не вдигна тревога, но реших да не бързам. Нападателят се надигаше тромаво на ръце и колене. Грабнах собствения му кинжал, възседнах го и дръпнах назад главата му за косата.

Беше Стрикер.

Очите му се проясниха и се сведоха към острието, което притисках под брадичката му.

— Твоя ли беше идеята? Или на Чола Ий? — попитах.

Той стисна устни. Плъзнах острието по врата му и от плитката рана потече кръв.

— Чола Ий — казах аз, защото ако нападението беше плод на яростен пристъп или нещо такова, Стрикер моментално щеше да хвърли вината върху началника си. — Защо?

Стрикер продължи да стиска упорито устни и аз понечих да го резна отново.

— Ти ни водиш на смърт — побърза да каже той. — Нещо ни дебне, нещо лошо. Чола Ий рече, че мож’ да го усети, а и аз го усещам понякога. И знам к’во е.

— Властелинът?

— Умница си ни ти.

— И какво ще спечелите от смъртта ми?

Стрикер пак стисна устни и аз пак го резнах.

— Говори — казах студено. — Или ще повикам Полило да почне да ти сече пръстите с любимата си брадва, докато не пропееш.

— И какво? — каза Стрикер. — Така или иначе ще ме убиеш.

— В момента това е сигурно. След минута или след час… може да ми хрумне друго. Е, какво ще спечелите от смъртта ми?

— Може ли да седна?

— Ще говориш както си. И ако излъжеш, пак ще ти пусна кръв.

— Чола Ий ми каза к’во ста’а. Имал видения. Се едно е жрец. Рече, че властелинът дошъл при него, макар че не видял лице или форма нек’ва, ма той тря’ва да е бил. Казал му, че преследването не е свършило и че нема начин да стигнем живи и здрави в Ориса, щот’ ни бил спретнал заклинания да ни спрат, пък и ваш’те магистрати тъй или иначе нямало да ни платят дължимото. Казал, че онез’, дет’ са на негова страна, ше останат в историята, а другите, дет’ му се опънат, щели да ги ръчкат демони до края на вечността.

— И ти… и Чола Ий е повярвал на властелина?

— Знам, че не изглежда мно’о умно — каза Стрикер. — Ма Чола Ий рече, че не’аме избор, щом велик магьосник кат’ онзи иска така. Особено кога дава обещания и казва, че ше му тря’ат мъже, истински живи мъже, да му помогнат да си върне трона. Трона и повече. Щот’ сега вече имал голяма сила, тъй каза Чола Ий. Оназ магия, дет’ с Гамелан си говорехте за нея на ушенце преди време, кога си мислехте, че никой ви не чува. Чини ми се, че властелинът вече е нещо кат’ бог — продължи Стрикер. — А хората не могат се мери с боговете. Най-добре е човек да си наляга парцалите и да врътне некоя сделчица с тях. Да им служи добре и да припечели нещо от цялата работа.

Направи гримаса и продължи:

— И сам тря’аше да се сетя, кат’ фърлих очите на смъртта, кога фърляхме с Чола Ий на неговия кораб, а после ти кацна на прага. Щот’ такъв лош късмет не съм имал никогаж. Още кога за пръв път се счепкахме с властелина, тря’аше да разбера, че съм прокълнат. Щото не можах да свърша работата как тря’аше. Още преди вулканите да ни изплюят в тия проклети води.

— Това пък какво означава?

— Ше ти кажа. Може и сичко да ти кажа, па дано натежи на везните. Кога ти и оназ черната кучка се префърлихте на кораба на властелина, горе на предната мачта, помниш ли?

Спомних си го, и то съвсем ясно, ахнах и се дръпнах несъзнателно назад, по-далеч от Стрикер, докато не се озовах коленичила на метър от него. Двете с Исмет се бяхме покатерили до реята на предната мачта, когато помежду ни се заби стрела и одраска ръката на Исмет, но никоя от нас не видя стрелеца. Не бихме и могли, разбира се, защото го търсехме на палубата долу, а той бе стрелял от собствената ни галера.

— Помня — казах. Стрикер седна предпазливо. Прокара пръсти по раните от двете страни на врата си и примижа. — Значи онази стрела беше твоя?

— Да. Ма не уцелих. За малко да видя сметката на черната кучка, което пак щеше да е нещо.

— Чола Ий ли ти нареди?

— Никой нищо не ми е нареждал — каза Стрикер. — Чола Ий само рече, че генерал Джинах му намекнал, дет’ ти си най-големият му враг и че кат’ се върнем, той ше е важна клечка в градския съвет, и ако не му се налага да се разправя с тебе, платата ни щяла да се уреди по-бързо и по-щедро, и че сме можели сами да се оправиме с властелина.

— Глупаци, трижди проклети глупаци!… Защо обаче чак сега опита отново?

— Щот’ не съм пълен идиот, зат’ва. След като вълните ни изфърлиха през рифовете в непознати води, и аз кат’ Чола Ий реших, че ше ни тря’ат сички налични мечове. Чола Ий рече, че ше се тревожим за Ориса, Джинах и другите простотии, когат’ наближим бреговете й, ако изобщо ги наближим.

— И двамата сте адски тъпи копелета, това ще ти кажа. Наистина ли вярваш, че властелинът ще се съобрази с желанията ви? Виж какво стана със Сарзана. И той си мислеше, че може да хвърля заровете наравно с властелина. Никога не съм виждала… — Млъкнах, осъзнала, че на свой ред започвам да говоря като глупачка. Властелинът, неговият призрак или демон, или каквото беше там, не би се поколебал да хвърли заклинание за убеждение върху тези двама негодяи.

— Добре — започнах. — Ще се оправяме с проблемите по реда на възникването им. Първо ти, после адмиралът.

Още не бях решила какво да правя със Стрикер, едва бях започнала да обмислям този проблем. Но корабният капитан явно разчете грешно думите ми и сметна, че съдбата му е решена. Не бях забелязала кога е подвил крака под себе си, но явно го беше направил, защото се оттласна към мен, като посегна с една ръка към кинжала, а с другата — към очите ми.

И този път мускулите ми реагираха безпогрешно — озовах се по гръб на пода, острият зъб на кинжала стърчеше нагоре, другата ми ръка се стрелна към дръжката да подсили захвата и Стрикер се наниза на собствения си нож. Кръв се ливна по мен, той изпъшка, изпружи се и умря. Измъкнах се изпод натежалото му тяло и скочих на крака; нахлузих туниката си и грабнах колана с оръжията. Изхвърчах през вратата, вдигнах тревога и докато гвардейките скачаха от хамаците си, хукнах по стълбата, изскочих на палубата под сипващата се зора и изтеглих меча от ножницата.

На двайсет — двайсет и пет метра от нас видях флагманския кораб на Чола Ий: носеше се право към нас, палубата му настръхнала от въоръжени мъже, подвижните мостчета — готови за абордаж. На носа стоеше самият Чола Ий в пълни бойни доспехи. Видя ме — очевидно все още жива — и изкрещя от гняв. Зад него напираха още два кораба — единият на Кидай, на другия капитан не помнех името. Явно Чола Ий смяташе, че три кораба са достатъчни да ни избие. Или пък не беше успял да убеди другите капитани в ползата от подобен бунт.

Моите жени се заизсипваха на палубата, пристягаха в движение колани с оръжия и каишки на шлемове. Сред тях имаше и от хората на Стрикер, които зяпаха с недоумение ставащото. Чола Ий, като опитен изменник, очевидно знаеше, че успехът на всяка конспирация е обратнопропорционален на броя на посветените в нея. Ако бях загинала в каютата си, Стрикер щеше да има предостатъчно време да събуди хората си и да ги хвърли срещу гвардейките. Сега обаче…

— Убийте ги! — разкрещя се Чола Ий. — Избийте ги тия кучки! До последната! Те са в съюз с властелина!

Моряците ни попогледнаха, погледнаха и извадените мечове.

— Всеки, който вдигне ръка срещу нас, ще умре! — извиках в отговор. — Чола Ий е предателят! — добавих и веднага се сритах мислено, защото така само наливах масло в огъня на объркването. Смених тактиката: — Всички моряци, в трюма! Веднага! Иначе ще умрете! Не се замесвайте в това!

Някои тръгнаха към стълбите, други стояха шашардисани на място. Дубан явно знаеше нещо за заговора, защото измъкна кама от колана си. Преди да е направил каквото и да било друго обаче, Исмет го наръга и моряците се развикаха гневно.

Но аз нямах време за тях — корабите на Чола Ий бяха съвсем близо.

— Ще се пробват с абордаж — извиках. — Гераса! Целете се в кормчиите и Чола Ий! — Най-добрата ми стрелкиня, която бях повишила в сержант въпреки протестите й, ме зяпна невярващо, после зараздава на свой ред заповеди, отделението й зае позиции покрай парапета и откри огън. Но бяхме закъснели. Видях как стрела прониза мъжа до Чола Ий, намръщих се, разочарована от ненавременния пропуск, корабът на Чола Ий ни удари, куките на подвижните абордажни мостици се забиха в перилата и двете галери — неговата и нашата — остъргаха корпуси. Друг кораб се приближи откъм десния борд да ни приклещи, но звъннаха прашки, камъни литнаха над делящите ни вълни, тримата мъже на квартердека паднаха със строшени черепи и останалият без управление кораб се отдалечи по вълните.

Третият кораб се приближаваше откъм кърмата, но аз си имах други грижи в момента — хората на Чола Ий се изсипваха на палубата ни.

— Копие! — изрева Полило, четири жени се подредиха зад нея и формацията нападна. Моряците се развикаха уплашено и се опитаха да избягат от пощурялата й брадва. Двама хукнаха към мен, решили да се възползват от численото си превъзходство, но аз отскочих встрани и тия глупаци едва не се събориха един друг на палубата. Парирах тромавия удар на първия, резнах го над лакътя и му прекъснах поне едно сухожилие. Мечът му издрънча на палубата и това ми даде време да пронижа другарчето му, да изтегля меча си и да довърша ранения, преди да съм посрещнала следващия кандидат за слава.

— Размажете ги тия кучки! — крещеше Чола Ий. — Избийте ги! Най-напред проклетата им капитанка убийте!

Някакъв тип се изпречи пред мен, стиснал окървавена алебарда, парира удара ми, нападна, предугаждайки посоката, в която ще отскоча, после отново зае бойна стойка. Беше опитен боец. Гмурвах се ту наляво, ту надясно с надежда да го объркам, канех се да нападна, видях как очите му се разшириха и вместо това се хвърлих надясно върху дъските, претърколих се и едновременно с това се извърнах назад. Мечът на Сант се стовари сякаш на сантиметри от мен и от палубата се разхвърчаха трески.

Сант изкрещя уплашено и затегли заседналия в дъските меч, а аз скочих и ударих в движение. Мечът ми отсече по-голямата част от лицето му, Сант залитна към парапета и падна през борда, но алебардата на другия моряк се стрелна като нападаща змия и острият шип от опакото й поряза незащитените ми от доспехи ребра. Болка се стрелна към мозъка ми, но аз не й обърнах внимание — уловила бях алебардата с лявата си ръка и бързо я дръпнах към себе си, като повлякох и моряка. Към себе си и към меча. Очите му се замъглиха, той се срина на палубата и аз го натиснах с ботуш да издърпам меча си.

Битката се вихреше по цялата палуба и не можех да преценя в чия полза се накланят везните. Имаше само един бърз начин да сложа край на това. Огледах се и видях Чола Ий през тълпата, мечът му се вдигаше и спускаше, напомадените шипове на косата му лъщяха под лъчите на ранното слънце. Запробивах си с меч път към него.

Но Полило стигна преди мен. Видях как Чола Ий посяга да я намушка с меча си, видях как Полило се извива назад под острието, а после замахва с брадвата си като с тояга. Ударът попадна в гърдите на Чола Ий и той залитна. Но по дрехите му не изби кръв, нито лицето му се изкриви в агония — беше с ризница под туниката. С Полило затанцуваха напред-назад. Явно всички усетиха, че този двубой ще реши изхода на битката, защото никой не хвърли копие или камък в гърба на противника, нито стреля с лък. Не знам как се стигна до такова абсурдно нещо като дуел между моята легатка и онази фурнаджийска лопата Чола Ий на борда на клатушкащия се пиратски кораб, но се стигна, и толкова. Поне за момент.

Мечът на Чола Ий беше огромен, двуръчен и със съвършен баланс и той го използваше както по предназначение, така и с една ръка, тъчеше мрежа от стомана между себе си и танцуващата брадва на Полило, която напираше целеустремено и го изтласкваше все по-назад към парапета.

Полило съзря възможност за пробив и замахна силно. Някой — може да съм била и аз — изпъшка, когато ударът й се отклони от целта и Полило се откри лошо. Чола Ий удари, но напук на всички закони на физиката Полило съумя да овладее инерцията на тежката брадва, промени посоката на удара и парира меча, а сблъсъкът запрати Чола Ий встрани. Пиратският адмирал заходи кръгово за нова атака, Полило блокира, а после въпреки късия замах след блока удари с цялата си сила — сила, каквато аз не бих постигнала и при максимален замах — и острието на брадвата й се заби в хълбока на Чола Ий въпреки ризницата. Кръв и вътрешности плиснаха по палубата.

Чола Ий нададе вой и се строполи, лицето му бе потъмняло от предсмъртна ярост.

Дойдох на себе си и замахнах към най-близкия моряк, но той вече беше хвърлил меча си и празните му ръце се вдигаха нагоре за милост, други правеха същото, оръжия дрънчаха по дъските и все повече мъже викаха, че се предават. Ала моят гняв не беше утихнал и бликна наново, когато преброих три, не, четири от малкото останали ми гвардейки да лежат мъртви на палубата. Сигурно щях да наредя да избият всички до крак, ако погледът ми не беше попаднал на Гамелан, който стоеше на квартердека с Памфилия и другата си придружителка — двете изпълняваха стриктно нарежданията да го бранят с цената на живота си.

— Спрете! — извика той. — Той идва! Идва! Виждам го!

Имах само секунда да осъзная какво значат думите на Гамелан, да се взра в очите му — ясни, вперени в мен, в света, а не втренчени във вътрешния мрак като преди.

А после морето изригна и властелинът нападна.

Всъщност така и не го видяхме в забързаните мигове на онзи трескав кошмар, защото атаката му не беше изтъкана от магия в чистия й вид, а от морски демони и създания на тъмните океански дълбини.

Водата почерня, сякаш тонове мастило се изляха в нея, пипала пробиха повърхността, протегнаха се и сграбчиха първо един нещастник, после втори от кораба до нас и ги повлякоха надолу към огромните очи без клепачи, гигантският папагалски клюн се раззина, захлопна се с трясък и писъците на моряците секнаха. И друго същество изплува от дълбините — люспест саламандър три пъти по-голям от човешки ръст, люспите му бяха черни на червени ивици и бълваше пламък при всяко отваряне на пастта си. Създанието пропълзя тромаво по галерата на Кидай, моряците се опитаха да пробият с копия дебелата му кожа и запищяха, пламнали като живи факли.

Видях и други чудовища във водата, някои демони като Елам, макар и по-дребни от него; катереха се по корабите, размахваха нокти като мечове или просто сграбчваха изпречилия им се нещастник и го разкъсваха със зъби. Нещо с пипала, по-големи и от пипалата на кракена отпреди малко, разсече повърхността, обви една галера в прегръдката си и потъна, като остави след себе си само огромен водовъртеж, повлякъл шепа отломки.

В онзи миг всички, струва ми се, полудяхме, видели неща, които никой човек не бива да вижда, изправени пред смърт, каквато не може да роди и най-мрачното въображение. Някои се вкамениха от потрес и умряха от ужас. Други се съпротивляваха храбро и също загинаха.

Битката не беше съвсем едностранчива — огненият саламандър отвори уста и Кидай метна копие в нея едновременно с изригналия пламък, който го изпържи като моряците преди това. Саламандърът изрева в агония и се замята в предсмъртни конвулсии, смаза неколцина и прекърши мачтите на галерата, преди да се свлече в черните води. Галерата се килна и започна да потъва.

Демон се изкатери по борда на нашата галера и се срещна с брадвата на Полило, която отнесе горната половина на главата му. Но чудовището не умря, а прекоси слепешката палубата и падна в морето през другия борд.

Друго чудовище изплува от морските дълбини. На дължина достигаше шест-седем метра, приличаше на исполинска лигава зелена змия, само дето нямаше нито очи, нито ноздри, а устата му беше кръгла като фуния и обточена със зъби. Стрелна се към мен и аз отскочих настрани, погледът ми попадна на алебардата, чийто собственик бях убила, захвърлих меча си и я грабнах. Когато звярът ме нападна отново, замахнах с цялата си сила и го приковах към дъските на палубата.

Чудовищна морска змия се издигаше над носа на галерата, зъби лъщяха под увенчаната с рог муцуна. Спусна се и грабна една от моите жени, а после изсъска оглушително, когато стрели надупчиха главата й като игленик… и изведнъж се отърсих от лудостта.

Магия беше призовала тази чудовищна глутница и само магия можеше да я изтика обратно. Затърсих трескаво думи, заклинание някакво; разбрах, че няма да ми стигне времето, и хукнах към Гамелан… в същия миг друг демон изригна от морето и скочи на квартердека. Приличаше на нещо като воден лемур, само дето плътта му сивееше на ивици като разлагащо се месо и вместо ръце имаше дълги сърпове. Замахна към Гамелан, но старият жрец го видя и се дръпна от пътя му, посегна към дълъг харпун от оръжейната поставка на квартердека… и в същия миг демонът атакува отново. Памфилия скочи помежду им и сърпът я посече през кръста, докато тя забиваше меча си дълбоко в гърдите на демона.

Хукнах по стълбата към квартердека, но Гамелан вдигна ръце.

— Не, Рейли — каза спокойно, сякаш седяхме в малката му каюта и обсъждахме теорията на магията. — Не се приближавай.

Знаех, че трябва да се подчиня, и останах на място.

Гамелан ми хвърли усмивка, приятелска, топла усмивка, която приласкаваше и се сбогуваше едновременно, а после погледът му се плъзна отвъд мен, към черното море.

Той бръкна в пазвата на робата си и извади черната кутия със сърцето на властелина. Вдигна я с две ръце над главата си и заговори — много тихо, но гласът му прогърмя над океана по-силно и от разбеснял се тайфун:

Ръцете му затанцуваха странен танц, описаха серия от кръгове или символи на непознат език може би, докато словата на заклинанието се редяха. От нищото изригна рев на болка и звук, който не знам как иначе да опиша, освен като оглушителен пукот, като разпукващо се ледено поле.

Трудно ми е да облека в думи онова, което последва, но приличаше на пелена от мъгла, разцепена от внезапен вятър. Разцепи се на сиви пипала, които се протегнаха от Гамелан, плъзнаха по палубата, оттам по морето, свръщаха към демоните и когато ги достигнеха, демоните пищяха от болка и умираха или потъваха в морето. Надигна се звук като от страшна буря, като от бесни ветрища, макар платната да висяха неподвижно.

Чух триумфален вик да разтърсва небесата и си помислих, че разпознавам гласа на Гамелан; после всичко утихна.

Морето беше спокойно като езеро в слънчев ден.

Всички чудовища на властелина бяха изчезнали.

Ала кръвта още аленееше по палубата, труповете още лежаха по дъските, а после и ранените подеха мрачната си песен от викове и предсмъртен плач.

Гамелан стоеше неподвижен, с празни ръце. Хукнах към него и видях как тялото му се отпуска, сякаш костите му внезапно са омекнали. Подхванах го, преди да е тупнал на палубата. Очите му бяха ясни, виждаха, но гледаха някъде отвъд мен.

Той ми се усмихна пак.

А после умря.

Усетих го как си отиде, усетих празнота в света, празнота, която преди беше жива, беше топла, беше добра.

Положих го нежно на дъските, изправих се и заплаках.

Гамелан си беше отишъл и в саможертвата си беше отнесъл единствения ни талисман, сърцето на властелина.

Ала сега не долавях никакъв признак за присъствието на втория брат.

Той едва не ни беше унищожил чрез предателство и силата на магията си. От седемте ни кораба само два бяха оцелели — нашият и флагманският на Чола Ий. Останалите бяха потопени.

Превързахме ранените и изпратихме мъртвите на последното им пътешествие.

А те бяха много — почти толкова, колкото бяхме загубили в битката срещу Сарзана. Памфилия. Клижес. Дацис. Други. Много моряци. От някои бяха останали тела, които да изпратим с траурна церемония, от други — само парче от дреха, шишенце парфюм, любимо оръжие, от Дацис — любимата й кожена чаша за вино, — неща, които да използваме символично, за да спасим духовете им от безутешно скитане за вечни времена.

Огледахме жалките останки от флотата си и изпънахме отново платна. На изток.

След два дни видяхме на хоризонта орисиански кораб.