Битката за Ориса

1Демон при портите

Аз съм капитан Рейли Емили Антеро, напоследък от Маранонската гвардия. Войник съм и смятам да си остана войник, докато Злокобният вестител не се промъкне покрай поста ми. Като повечето войници, и аз ценя твърдата земя под ботушите си, добре изработените и добре поддържани оръжия, а също гореща вана и топло ядене след усилен поход. Накратко, аз съм практичен човек и предпочитам здравия разум пред бръщолевенето на жреците.

Ала стана така, че цели две години крачих по дървената палуба на боен кораб. Бих се с ръждясали остриета и бях благодарна и за тях. Къпах се в студени морета и ядях каквото сваря и когато сваря. Бях изгубена в незнаен океан на запад и не вярвах, че някога пак ще зърна дома си. Колкото до здравия разум, той едва не ме погуби; спасиха ме магията и един жрец.

Подвизите ми — и тези на моите гвардейки — са възхвалявани от мнозина. Създателите на легенди вече изковаха златни истории за нашата епична гонитба, за хилядите мили преследване на най-великото зло, което историята познава. Залогът, казват те, била самата съдба и цялата цивилизация висяла на косъм. Всички тези митове загърбиха пренебрежително истината, а с нея и уроците, научени с цената на толкова много кръв. А без тези уроци, ако някой ден мракът се надигне отново, току-виж сме се оказали безпомощни. Освен това, поне според мен, в този случай истината е по-вълнуваща от разкрасената си сестра.

Но преди да сте си дали парите на онзи обирджия в книжарничката, за да прочетете за нашите приключения, нека още веднъж ви напомня факта, че съм жена. Ако този факт не ви се нрави, по-добре си спестете парите или ги похарчете другаде. Отсъствието ви не ще ми липсва. Всички други са добре дошли при огнището ми — иначе казано, при този мой дневник. Ако ви е студено, разръчкайте огъня и си стоплете кокалите. Ако ожаднеете, до огнището има стомна греяно вино. Ако огладнеете, викнете слугинята и тя ще ви донесе от студените закуски, които й казах да задели настрана. Компанията ви е удоволствие за мен.

Писарят ми напомня, че тук му е мястото да отправя смирена молитва към боговете и богините на пътеписите. Ала аз имам да се грижа за доволството на свои собствени божества, а те са доста ревниви. И преди съм казвала на този стар глупак, че мечът е по-силен от перото, така че нежните богове на мастилото няма да ги огрее в мое лице. Моите молитви са запазени за онези, които помагат кръвта ми да си стои в кожата, а кожата ми — цяла и ненакърнена връз костите.

От самото начало дадох и друго нареждане на писаря. Думите, които пише, трябва да са само и единствено моите. И празен мех за вино не давам, че стилът ми на изразяване не му допадал. Ще разкажа истината, дори ако тя е гола като кубето му или безинтересна като бледото му лице без брадичка. Истината не се нуждае от писарски гирлянди да й подслаждат пътя. Само че този тип е упорит като магаре и малко нещо кавгаджия, също като тримата, които изгоних преди него. Казах му, че ако продължава така, ще му отрежа главата и ще я набуча на прът пред вратата си като предупреждение към следващия писар, когото наема. А той ми отвърна, че се боял повече за репутацията си, отколкото за главата си. И все бръщолеви за Наука и Изкуство. Това било История, а не казармени вулгаризми.

Аз пък твърдя обратното и не виждам причина да се срамувам. Защото тази история започна с оръжие и с оръжие свърши. А помежду началото и свършека останаха много мъртви войници, които да жалеем, и много подвизи, които да почитаме.

Да убиеш писар носи лош късмет. Освен това този работи за брат ми, а аз обещах на Амалрик да му го върна в добро здраве. Така че няма да го убивам, само мир да има. И нека още веднъж заявя, че поемам вината за всичко, което ще последва, следователно читателят може да се смята за предупреден.

Та ето я значи моята история.

Някои твърдят, че имало куп лоши поличби в онази сутрин, когато започна моята история — кърмачки, на които внезапно им секнало млякото; свинята на някакъв ханджия опрасила двуглаво прасенце; наскоро наточени мечове изведнъж загубили остротата си в оръжейната; а на някаква вещица чашката й за хвърляне на кости се строшила без никаква видима причина. Разправят дори за един жрец, който полудял и превърнал жена си и тъща си в говеда.

За тия работи не знам. Лично аз въпросната сутрин се събудих с ужасен махмурлук. Последва дълъг и болезнен опит да се ориентирам в ситуацията. В други, по-добри времена, щях да си лежа в голямото меко легло в хубавата квартира, която ми се полага като на командир на Маранонската гвардия. А до мен щеше да лежи красивата Трис. Денят ми щеше да започне с малко гъделичкане и гушкане, после щях да закуся обилно преди едночасовата тренировка с железните жени от гвардията. Вместо това се намерих в една от тесните единични стаи в казармата, свита на желязна кушетка… и съвсем сама. Бях избягала от квартирата си преди три седмици след последния гневен скандал. А предната вечер бях видяла бившата си любовница в компанията на друга жена от гвардията, жена с позорна слава. Някои я намираха за красива по тъмен начин, но по мое мнение просто беше мазна, некъпана и с напъпващ мустак над горната устна. Със сигурност щеше да съсипе моята невинна Трис.

Заех се да излекувам наранените си чувства първо с една стомна греяно вино е подправки, после с още една, докато вечерта не превали билото си и не се размаза в гръмогласни песни и залитане по тъмни улички; имаше и някакво сбиване сякаш, а накрая очевидно беше свършила върху това твърдо легло.

Обичам да си пийвам, но рядко прекалявам чак до такава степен. Богинята ме е благословила с бързо и силно тяло, очи, които могат да преброят бълхите в перата на врабче, и ясен повратлив ум. Това не е хвалба, а просто списък на част от талантите, които притежавам по рождение. С нищо не съм заслужила тези дарове, така че се чувствам длъжна да ги поддържам в добра бойна форма, също като оръжията, които нося. Пиячката е враг на тялото и ума, така както прахта и ръждата са враг на добрия меч.

Изреждах си наум всички тези неща, докато ставах от леглото, ръчкана от мадам Срам. Леденият каменен под ухапа босите ми стъпала. Хиляда войници набиваха крак из главата ми, други хиляда бяха клекнали да се облекчат върху езика ми, в стомаха ми избухна въстание и аз скочих да си изповръщам червата в нощното гърне. И докато клечах над него в пиянско покаяние, изведнъж се сетих, че днес е поменът за майка ми. Всяка година в деня на смъртта й семейството се събираше във вилата на Амалрик, за да почетем паметта й. Избълвах нова порция повръщано, докато госпожа Вина — тая стара шафрантия — подскачаше от радост и ръфаше стомаха ми.

Да се напиеш точно днес, цъкаше тя и клатеше глава. Не съм пияна, проклета да си! Просто си плащам за вчерашното пиянство. Трис беше виновна, курветината му с курветина. Давай, струпай всичко върху бедното момиче, виеше госпожа Вина. А междувременно духът на майка ти ще избяга подплашен от смрадливия ти дъх и кой знае на какви непознати ще се натресе. Ще броди по земята и ще окайва падението на милата си щерка.

— Разкарай се, проклетнице! — изкрещях. А после изпъшках, защото от крясъка гневната тълпа в стомаха ми се юрна на нов щурм. И както си клечах изгърбена над нощното гърне, вратата зад мен се отвори.

— А, виждам, че казваме молитва пред порцелановата богиня — отбеляза нечий саркастичен глас. — Ти си вдъхновение за всички ни, капитане.

Обърсах си брадичката, станах, събрах останките от достойнството си и се обърнах да посрещна новото предизвикателство. Саркастичният глас бе на Корайс, една от главните ми легатки. Корайс беше стройна, жилеста и ми приличаше на котка — най-вече заради навика да се подхилква и да си играе с плячката, преди да я изяде. В този конкретен момент в ролята на мишката бях аз, а тя дълбоко се наслаждаваше на нещастието ми.

— Майната ти, легат — изръмжах аз. — Не съм в настроение за сарказма ти.

Ухилената усмивка на Корайс стана още по-ухилена, остри бели зъбки святкаха зад чувствените й устни, тъмните й очи блестяха развеселено.

— Никога не би ми хрумнало, капитане — каза тя. — Ти толкова добре криеш проблемите си. Едва ли има и една жена в гвардията, която да подозира, че Трис те е изхвърлила от леглото си… и е приютила в него друга.

Сринах се обезсърчена на кушетката.

— Не ми казвай — простенах. — Ревала съм на всеослушание, нали?

— Е, чак да си ревала, не си — каза Корайс. — Но и не шепнеше. Колкото до всеослушанието, наложи се Полило да те смъкне насила от водната кула на полигона.

Борех се с вестта за това поредно унижение, когато нов глас стигна до слуха ми. Бумтеше по коридора като далечна гръмотевица:

— Кой споменава името ми? — Гласът бе последван от тежки стъпки и на прага застана огромно женище. — Богинята ми е свидетелка, че ако хвана някоя да ми говори зад гърба, ще й отрежа лявата цица и ще я дам на някой кожар да ми направи кесия.

Беше Полило, другият ми главен легат. Наведе глава, за да не се фрасне в горния праг на вратата, и влезе. Беше доста над два метра, с удивително дълги и добре оформени крака, съвършена в пропорционално отношение фигура и пълнеж точно колкото да скрие релефните й мускули, които се превръщаха в стоманени възли, размахаше ли бойната си брадва. Кожата й беше светла почти колкото моята, но косата й не беше златиста, а по-скоро светлокестенява. Ако беше куртизанка, а не войник, отдавна да бе станала наистина много богата.

Когато обаче видя, че съм аз, а не някоя друга, си глътна езика.

— О, извинявай, капитане. Мислех, че…

Махнах й да млъкне.

— Аз трябва да се извиня, не ти — казах. — Но ако толкова искаш, опашката започва от гърнето.

Полило се разсмя гръмогласно и ме фрасна добросърдечно по гърба, с което едва не ми изкълчи рамото.

— Една хубава битка ти трябва на тебе, капитане, нищо друго. И освен ако на ония подли ликантийци не им се дръпне лайното, скоро ще я имаш.

Споменаването на Ликантия ме подсети за задълженията ми. Станах с пъшкане, съблякох нощницата си и отидох при мивката. Явно някой слугиня се беше промъкнала, докато бях спала, защото до мивката имаше кофа с гореща вода, парфюмирана със свеж аромат.

Извиках през рамо на Корайс:

— Какви са новините?

Видях я в огледалото как свива рамене.

— За новини — няма. Само слухове — някои добри, други лоши. Единственото сигурно е, че война ще има.

Преди три седмици властелините на Ликантия бяха хвърлили ръкавицата — бяха изпратили бойна флотилия да прекъсне връзките със съюзниците ни и да тормози търговските ни кораби. Беше се случило в същия ден, когато пътищата ни с Трис така бурно се бяха разделили. И сега, когато разказвам за това пред писаря, разбирам, че не е било съвпадение. В основата на караниците ни винаги е била моята професия, а понеже войната ми е професия, новините от Ликантия бяха паднали като меч помежду ни.

— Войната може и да е сигурна — мрачно казах аз, — но не е толкова сигурно, че премъдрите ни управници ще позволят на Маранонската гвардия да се включи.

Полило се запени:

— Но ние сме най-добрите войници на Ориса! Бас ловя, че всяка от нас може да размаже десетима мъже от коя да е казарма в града. Защо, в името на Маранония, да не ни включат в битките?

Е, Полило може и да преувеличаваше малко способностите ни, но колкото до отговора на въпроса й, него го виждах в огледалото. Отвътре бях войник. Но в един управляван от мъже свят външността ми казваше друго. Гледах извивките на дългата си шия и знаех, че изглеждат изящни — нищо, че жилите изпъкваха като въжета, когато размахвах меча. С кожата си винаги се бях гордяла — приятна е на гледане и на пипане, в същото време е издръжлива на горещина, студ и физическо натоварване. А макар да съм минала трийсетте, гърдите ми са стегнати и високи, с нежнорозови зърна; талията ми е тънка; ханшът ми, макар и тесен, е приятно заоблен като камбанка. И там някъде — златният триъгълник между бедрата, обозначаващ пола ми.

Така че магистратите едва ли щяха да ни включат в битките — по три много основателни според тях причини. Първо, защото сме жени; второ — понеже сме жени; и трето — поради това, че сме жени.

Всички в Ориса знаят за Маранонската гвардия, ала малцина знаят за нея друго, освен очевидния факт, че е съставена изцяло и само от жени. Ние сме елитна част, основана толкова отдавна, че вече никой не помни кога и защо. Обикновено наброяваме петстотин, но по време на война попълненията удвояват тази бройка. Всички ние се заклеваме в служба и славим името на Маранония, богинята на войната. Когато постъпваме в гвардията, се отказваме от мъжете — е, вярно, че за повечето от нас това не е особена жертва. Моят вкус към женска компания и женска любов далеч не е изключение сред редиците ни. Освен това в тази наша така наречена цивилизована епоха Маранонската гвардия е единственото място, където една жена може да избяга, ако не иска да бъде съпруга, майка или курва. За онези, които все още копнеят за мъжко легло, размяната определено не си струва цената на едно обяздване.

Мълчанието ми не спря Полило. Докато се миех и обличах, тя продължи да ръфа упорито въпроса като канален гущер — свински кокал.

— Няма начин да не ни пратят с мъжете — настояваше на своето. — Нали така, Корайс?

Корайс само сви рамене по своя си изящно-елегантен начин. Така отговаряше на въпроси, върху чиито отговори още не е размишлявала. Корайс беше дребна и стройна, с красиви мургави черти. Макар да не беше слаба в ръцете, истинската й стихия бяха бързината и хитростта. Само аз в цялата гвардия бях по-добра от нея с меча, а това означава много, защото за всичките си години като войник още не съм срещала човек, който да ме надвие в двубой. И това не е празна хвалба.

— Ако ни пратят в битка, ще се бием — казах аз. — А ако не, ще изпълним каквато там мисия ни възложат. Така или иначе трябва да сме готови, независимо какви заповеди получим.

Показното ми безразличие беше лъжа. Вътрешно горях и то не само заради страничните ефекти на вчерашното вино. Рядко пращаха Маранонската гвардия на бойното поле. Макар да се бяхме доказали многократно в дългата си и почетна история и да бяхме удържали врага пред градските порти, магистратите и жреците упорито отхвърляха молбите ни да участваме в битки на чужда земя. Били сме последната бариера пред нашествениците, така казваха. Свещената ни мисия била да защитаваме Ориса. Ала сред нас нямаше и една жена, която да не знае истинската причина, и тя беше полът ни, който ни превръщаше в по-долно качество същества — хубавки домашни любимци, които следва да бъдат предпазвани от беди.

Полило тупна ядно с крак и заяви:

— Аз ще се бия! И в този град няма и един мъж, който да ме спре!

— Ще правиш онова, което ти е заповядано — сопнах й се. — И ако искаш да останеш легат, гледай да не споделяш възгледите си. Няма да допусна жените да се разбунят като пчелен кошер заради нечии невъздържани приказки.

— Да, капитане — каза Полило. Но главата й увисна, а пълните й устни потрепериха. — Ама не е честно.

Корайс я потупа успокоително по рамото.

— Хайде да се поупражняваме малко с брадвата ти, искаш ли? Ще напишем имената на магистратите от градския съвет върху чучелата и ти ще им резнеш главите.

Полило изтри една сълза от бузата си и се поусмихна. Бързо се ядосваше — понякога опасно бързо — и винаги говореше онова, което й е на ума. За щастие, доброто й настроение никога не униваше задълго.

— Ти си добра приятелка, Корайс — каза тя. — Винаги знаеш как да ми оправиш настроението.

Но преди да тръгнат към тренировъчния плац, Полило каза:

— Защо не говориш с брат си, капитане? Може пък той да каже някоя добра дума за нас където трябва.

— Не обичам да използвам семейните си връзки — отговорих й. — Гвардията ще трябва да се оправя сама.

Полило се намръщи, но Корайс я дръпна през вратата. Довърших тоалета си в усамотение. Ако не се помайвах излишно, щях да стигна навреме до вилата на Амалрик за ритуалите в памет на майка. Облякла бях церемониалната си униформа — лъснати до блясък ботуши, къса бяла туника, полиран портупей за меча и кинжала, златист плащ до кръста и половин дузина тънки златни гривни на всяка китка. И като черешка върху тортата — широка златна диадема на челото. Пръснах си малко парфюм с аромат на портокалови цветчета и избрах любимите си обици. Те също бяха златни — на лявото си ухо сложих миниатюрно копие с инкрустирани скъпоценни камъчета, на дясното — златна факла, и тя с камъчета; бяха до последната подробност като копието и факлата, които държеше нашата богиня.

Застанах за последен критичен поглед пред огледалото. Гледах се и открих, че пръстите ми току се вдигат към висулката на дясното ми ухо — факлата, която символизираше стремежа на Маранония към мъдрост. Може пък Полило да беше права. Може би позволявах на гордостта си да подложи крак на честта, която моята гвардия заслужаваше по право.

Добре тогава, реших — ще говоря с Амалрик. Ако някой можеше да срита дебелите задници на магистратите, то това беше най-малкият ми брат.

Яздех през града — град, обхванат от бойна треска. Макар войната да не беше обявена официално, нажежените емоции бяха изпреварили церемониите и това си личеше от пръв поглед. На хълма над жреческия дворец се виеше черен пушек от комините на съвещателните зали — магистратите и жреците се бяха събрали да обсъдят положението. По улиците хората пазаруваха като за последно, пълнеха торби и каруци с всичко, което според тях щеше да изчезне от пазара с избухването на войната. Надъхани младежи обикаляха улиците пеша или на коне, крещяха бойни призиви и се хвалеха какво щели да направят, когато се срещнели с врага на бойното поле. Млади хубавелки зяпаха възторжено младежите от прозорци и входове и несъмнено щяха да се измъкнат за тайна среща още преди да се е мръкнало. Таверните се пукаха по шевовете, както и вещерските павилиончета по пазара: в тях притежателките им хвърляха кости или се взираха в кървави животински органи с надеждата да разчетат бъдещето. В ковачниците трещяха безброй чукове, а дълбоко в недрата на жреческия палат заклинателите несъмнено се трудеха над последната мода магически оръжия. Така че защо управниците ни все още говореха, вместо да действат, за мен си оставаше загадка.

Като повечето войници и аз съм фаталист — каквото има да става, ще стане. Не харесвам политиците, защото те са склонни да хвърлят димна завеса върху намеренията на съдбата. Говорят ли, говорят, сякаш имат някакъв избор, вместо да приемат фактите и да се подготвят за неизбежното. Покажете ми планински проход, в чийто край има нещо ценно, и ви гарантирам, че рано или късно алчни хора ще пратят войски в него. Посочете ми добро място за засада — без значение колко пусто е наоколо — и се хващам на бас на каквото кажете, че там вече е проливана кръв, или ако не е, скоро ще се пролее. Само въпрос на време е.

Както аз виждах нещата, ликантийците бяха нашите естествени врагове и като такива следваше да бъдат пратени по най-бързия начин в небитието, а всичко друго бяха подробности от пейзажа. С ликантийците бяхме различни като деня и нощта. Ориса е търговски град, пълен с живот, смях и любов към изкуствата. Ние сме речен народ и като всички речни народи сме мечтатели. Готови сме да напрегнем мишци срещу силното течение, за да постигнем нещо, защото знаем, че след това ще легнем по гръб, ще се печем на слънцето и същото това течение ще ни върне бързо у дома.

Ликантия, от друга страна, е изчадие, родено на негостоприемен бряг до бурно море. Гражданите й не вярват на никого и ламтят за всичко. Охотно приемат игото на двама властелини, чиято дума е неоспорим закон, колкото глупав или зъл да е той. Ликантийците също са мечтатели, но техните мечти са за завоевания. Мечтаят за огромно царство, обхващащо нашите земи и земите отвъд, в което ние да им работим като щастливи и доволни роби.

През годините сме се били много пъти с Ликантия и талантът ни на войници с мъка е надвивал уменията им в морския бой и лекотата, с която понасят ужасяващи загуби в жива сила при масовите си фронтални атаки. Последния път за малко да ги пратим в забвение, но се въздържахме, преди да нанесем решителния унищожителен удар. Може би ще сметнете, че това е било мъдро решение и ще се съгласите с политиците, които твърдяха, че една отслабена Ликантия е по-добре от никаква Ликантия, защото присъствието й задържало други врагове далеч от границите ни. Едва ли ще се изненадате, ако ви кажа, че не съм на същото мнение. По следните причини: (1) техните властелини започнаха да заговорничат срещу нас от първия ден на поражението си; (2) Амалрик и покойният — и неоплакан от мен — Дженъс Грейклок пострадаха неведнъж от ликантийците по време на експедициите си в търсене на Далечното царство; (3) когато откриха земята, позната ни сега под името Ираяс, Амалрик и Дженъс разкриха и конспирация на властелините и принц Равелайн срещу Ориса и Домас, царя на Ираяс и брат на същия онзи Равелайн.

Толкова стига ли ви? Безкръвното същество, което ми служи за писар, казва, че независимо от резултатите първоначалното решение е било хуманно и следователно правилно. Но нека изброя и останалите си аргументи: (4) брат ми се завърна от Далечното царство не само с изключително изгодни търговски споразумения, но и с огромно магическо познание, което цар Домас се беше съгласил да сподели с нас; (5) властелините на Ликантия моментално бяха обзети от непримирима завист и още повече от страх, че това ново познание в ръцете на Ориса скоро ще направи неосъществими мечтите им да се надигнат от пепелта и да ни унищожат; (6) незабавно се хванаха на работа и вложиха всичките си ресурси, за да ускорят максимално тайното си превъоръжаване. Факти (7) и (8) още по-малко подлежат на дискусия и се случиха съвсем наскоро и почти едновременно.

Тайни шпиони, пратени в изблик на необичайна прозорливост от страна на нашите управници, се върнаха с шокираща новина — великата стена на Ликантия била издигната отново. Първоначално стената била построена в далечното минало, още преди имперските щения на ликантийците, и била подсилвана през столетията не само с робски труд, а и с всички защитни заклинания, които властелините могли да измислят. А после, при последната война — баща ми, Пафос Антеро, също участва в нея — всички жреци на Ориса събрали силите си и създали заклинание, което сринало стената за една нощ. Но ето че сега стената се беше възправила отново като самонадеяно доказателство, че властелините не са се задоволили само да съзаклятничат с принц Равелайн, а са почерпили и от черните му магически тайни.

Само по себе си това би било достатъчно, за да предизвика война, но властелините — и това е последният ми аргумент — нарушиха всички мирни споразумения между двата града, като изпратиха флотата си да тормози търговските ни кораби, нашите и на съюзниците ни. Това си е чиста проба обявяване на война, макар че, ако питате мен, набезите им са обикновено пиратство, а самите ликантийци са банда разбойници.

Писарят кима неохотно при последното. А щом този дребен гризач се признава за победен, значи спокойно мога да приема, че и вие сте съгласни с аргументите ми. Когато победихме ликантийците последния път, трябваше да заличим града им, да ги пръснем по четирите краища на света, така че след едно поколение никой да не помни, че е съществувал град на име Ликантия, а прокълнатата им земя да посипем със сол.

Докъде бях стигнала? А, да — политиците политиканстваха, жреците магьосничеха, хлапаците се хвалеха, момичките флиртуваха, а Ориса се стягаше за война. А аз отивах към дома на брат си, за да отдам почит на мъртвата си майка.

Когато пристигнах, цялото семейство без Амалрик се беше събрало пред параклиса й в градината. Свещеният час на мълчанието беше започнал, така че получих щедра доза сърдити погледи от другите си трима братя и презрително сумтене от съпругите им. Но те и без това рядко се разделят с мрачното си настроение, така че не им обърнах внимание. Понякога си мисля, че няма начин да носят в жилите си кръвта на семейство Антеро и че баща ми сигурно ги е направил в леглото на някоя смрадлива курва. Така че когато Оумъри ми махна, аз охотно се мушнах между редиците братя, братовчеди и друго студенокръвно роднинство, и седнах до нея.

Оумъри се наведе и ми прошепна:

— Амалрик е в двореца. Скоро трябва да се върне.

Кимнах — за мен не беше изненада, че най-малкото ми братче е в центъра на събитията. В главата ми се блъскаше тълпа от доводи, които щях да му изложа по-късно; скоро обаче мълчанието на другите и спокойствието на градината ме освободиха от тези трескави мисли.

Майка ми, Емили, бе скромна жена и смяташе, че натруфените олтари и светилища са проява на лош вкус. Когато почина, аз тъкмо навлизах в девическата възраст, а баща ми бе така покосен от скръб, че не намери сили да се погрижи както трябва за задгробния й живот. По онова време Амалрик беше съвсем малък и макар че другите ми братя и особено Порцемус, най-големият — искаха да издигнат цял храм в нейна памет, аз се борих свирепо и накрая победих. Така вместо храм поръчахме семпло каменно светилище, което се гушеше под един трендафил. Вместо нейно рисувано изображение — като онова, което красеше светилището на мъртвия ми брат Халаб, — аз настоях камъкът да остане недокоснат. Ала майка ми обичаше звука на ромоляща вода, затова наех един жрец да направи заклинание и в резултат малко ручейче се лееше денем и нощем по лицето на светилището и водата му се събираше в езерце, покрито сега с опадали трендафилови листенца.

Гледах семплия параклис и сърцето ми се изпълваше с гордост заради направеното преди повече от двайсет години. Онова тогава беше първата ми истинска победа. Бях палаво дете, което обичаше да се катери по дървета, да хвърля камъни по птиците и да бие момчетата, проявили неблагоразумието да ме нарекат момиче. Всички се оплакваха от мен и от пакостите ми — всички освен майка ми и баща ми. Баща ми все казваше, че ще израста пакостливия си период и скоро ще започна да кокетнича като всяка друга хубава девойка. Майка ми не казваше нищо, а когато направех някоя щуротия в нейно присъствие, само се усмихваше и се правеше, че нищо не е станало. Насърчаваше ме да уча и накара татко да ми наеме частен учител, както правеха за момчетата от заможни семейства. И когато в една съдбовна и гореща нощ й признах — бяхме сами в стаята й и въздухът тегнеше от споделени тайни между майка и дъщеря, — че от всичко друго на света най-много искам да стана войник, тя не ахна в потрес, нито се разплака от разочарование. Вместо това ми каза, че самата тя навремето имала много мечти, които не могла да осъществи заради пола си.

— Защо — проплаках със страстното негодувание на младостта, — защо сме се родили жени, мамо? Защо не се бяхме родили мъже?

Сега вече успях да я шокирам.

— Не това имах предвид — каза тя. — Никога не съм искала да ми пораснат мъжки части. От опит знам, че пенисът само отслабва ума. Не, мила моя, не си губи времето в мечти да бъдеш мъж. Вместо това мечтай да имаш същата свобода като мъжете и ако я получиш, бъди доволна. Ще ти кажа една тайна. Мисля, че някой ден и нашето време ще дойде и когато това стане, ще докажем, че жените са много по-способни да се грижат за света от всеки мъж, когото познавам.

— Не мога да чакам толкова дълго — извиках. — Дотогава ще съм остаряла, а старите не ги вземат за войници.

Майка ми ме гледа дълго, после кимна и каза:

— Ако това искаш, значи това ще станеш.

След седмица баща ми нае един пенсионирал се сержант да ме научи да се бия. Направи го без никакъв коментар, помня само как се усмихна, когато му се оплаках от синините, след като цял ден ме бяха налагали с дървен меч. Година по-късно усмивката му вече стигаше от едното ухо до другото, защото бях надминала сержанта във всяко от уменията му и се наложи да ми намерят друг, по-опитен учител. Когато майка ми почина, вече бях по-добра от всички младежи в града — или поне от онези, които приемаха да пробват силите си срещу едно момиче. Бях на шестнайсет, когато постъпих в Маранонската гвардия. И никога не погледнах назад.

Сладки звуци на лира ме откъснаха от спомените. Свиреше Оумъри — беше се преместила, без да я усетя, на ниско столче до светилището. Погледът й се спря на мен, докато пръстите й играеха по великолепния инструмент, и тя запя нежна песен, която — знаех — беше предназначена специално за мен. Загледах се в меката тежест на червената й коса — ярка като косата на Амалрик — и си помислих, че брат ми е извадил страхотен късмет с тази жена. Навремето имах една любовница, която ме вълнуваше така, както Оумъри навярно вълнуваше брат ми. Не Трис, а Отара — Отара с гърления смях, нежните ръце и пръстите, които умееха да прогонват демоните от главата ми. Бяхме любовници много години, преди тя да умре, и често си мислех, че Отара в много отношения беше заместила майка ми.

Прости ми хленча, писарю. Но не ми се подхилвай, все едно казваш, че такива са, видите ли, жените. Ако посмееш да го направиш — или си го помислиш дори, — ще забравя обещанието си и това ще ти е последното пренебрежително подхилване в живота, гарантирам, ти. За Отара винаги ще има място в сърцето ми и когато се заклех да говоря само истината, много добре знаех, че ще се наложи да разкрия неща, които при други обстоятелства не бих споделила с никого. Така че сигурно пак ще има да цивря, преди книгата да стигне края си; а вие внимавайте, за да не станат някои от сълзите ми и ваши. Така, нека сега изтрия очи и се съсредоточа…

Докато Оумъри пееше, аз скърбях за Отара — точно както го беше намислила снаха ми. После песента се промени и се почувствах пречистена. Лирата подхвана игрива мелодия. Напомни ми за смеха на мама и несъзнателно погледнах към светилището. Гледах как водата се стича по обраслия с мъх камък и си представих, че мъхът, водата и сенките на трендафила оформят лицето на мама. То сякаш оживя и аз видях очите й да се отварят и устните й да помръдват. Лъхна ме и тежкият аромат на сандалово дърво — любимия й парфюм. Усетих топла ръка да докосва тила ми и ми се стори, че чувам гласа й да шепне. Шепотът беше толкова тих, че не различих думите, но знаех, че ако се вслушам внимателно, ще ги чуя. После май се уплаших… Всъщност наистина се уплаших, защото изведнъж си помислих, че това са глупости. Махмурлукът си прави шеги със сетивата ми, нищо повече. Майка ми беше обикновена смъртна, също като мен. Определено не си падаше по игри на призраци. Тръснах глава и шепотът секна. Ароматът се стопи, а когато погледнах към светилището, лицето също беше изчезнало. Оумъри беше спряла да свири. Видях я как смръщва вежди и клати глава. Обзе ме усещането, че пропускам нещо много важно, и от тази загуба ме заболя.

А после всички мисли за загуби, любовници и духове се изпариха, прогонени от тропота на копита пред стените на вилата.

Амалрик се връщаше от двореца на жреците.

Върна се и донесе вестта, че е обявена война. Това сложи край на панихидата и предизвика истинска какофония, от която лъхаше на страх и вълнение. Вечерта всички граждани на Ориса трябвало да се съберат в градския амфитеатър, за да чуят официалното решение и придружаващите го речи за повдигане на бойния дух.

Брат ми се постара да успокои всички присъстващи и да сдържи раздразнението си въпреки пороя глупави въпроси — колко щяла да продължи според него войната; какви финансови загуби щяло да претърпи семейството; кои стоки щели да станат дефицитни, така че да се запасели навреме както за лична употреба, така и за бъдещи печалби от черния пазар. Макар да е най-малкото от децата на баща ни, Амалрик безспорно е главата на семейството: баща ни го обяви за наследник на търговската си империя, като мъдро прескочи по-големите си синове, чийто мързел се конкурираше единствено с глупостта им. Това естествено породи завист и негодувание, но силната личност на Амалрик и славата му на човека, открил Далечното царство, бяха достатъчни да държат тия нещастници в подчинение. По някое време сред данданията Амалрик улови погледа ми и ми даде знак, че иска да поговорим в кабинета му. После изкъшка роднините да си вървят, като им напомни да не забравят за градското събрание вечерта.

След няколко минути седнах до писалището му и по стиснатата му уста и необичайно зачервената кожа разбрах, че има и нещо друго освен обявяването на войната.

— Какво криеш, братле? — попитах го. — Давай. И започни с най-лошото.

Той се засмя, но някак горчиво и насила.

— Никога нищо не мога да скрия от тебе, нали, како?

— Въпрос на практика, миличък — отвърнах. — Преди да станеш голям мъж и такъв, как да се изразя, отговорен човек, стотици пъти съм те хващала с гущери в джобовете, а малко по-късно и с курветини в леглото.

Брат ми беше толкова малък, когато мама почина, че на практика го отгледах аз. Винаги сме били много близки, дотолкова, че си споделяхме тайни, които не бихме казали на никой друг.

— Хайде, изплюй камъчето, Амалрик — подканих го отново. — Кажи на кака за какво толкова са се паникьосали онези глупци в двореца.

Амалрик се усмихна криво.

— Макар отдавна да се вижда накъде отиват нещата — каза той, — излиза, че войската ни не е готова за война.

— Това се подразбира — отвърнах аз. — Макар че моите жени са готови. Удвоихме тренировките и сме в състояние на пълна бойна готовност още откакто ликантийците задрънчаха с мечовете си. А без да чакам изрични заповеди, разпратих допълнителни набирачи в девическите лицеи и по пазарите, като финансирах операцията със средства от един от резервните фондове — инициатива, за която може и да ме разжалват.

Говорех открито, без да крия горчивината си, и той ме изгледа изпод вежди.

— Е, сега и другите ни войски ще се заемат със същото. Особено след като градската управа наруга здравата некомпетентните ни командири.

— Скоро ще наберат достатъчно хора — казах; признавах, макар и неохотно, че братята войници не са съвсем за подценяване. — Което значи, че този проблем ще се разреши бързо и всички го знаят. Така че трябва да има друг, наистина голям проблем, щом управата и жреците дрискат в гащите.

Амалрик въздъхна.

— Има. И той е от магическо естество.

— Трябваше да се досетя и сама — отвърнах. — Големи страхливци са обаче. Толкова ли нямат вяра в собствените си заклинания? Или са лежали на кълка, вместо да усвоят тайните, които ти донесе от Ираяс?

— Не, разбира се. Но и властелините не са бездействали през това време — каза Амалрик. — И по всичко личи, че са получили от принц Равелайн повече тъмно познание, отколкото смятахме. Жреците ни се боят, че силите са изравнени. Виж само онази проклета стена напреко на полуострова. Един от жреците ми каза, че никой в двореца, дори Гамелан, не може да направи заклинание, което да я възстанови толкова бързо.

— На кого му пука? — изсумтях аз. — Така или иначе, накрая всичко се решава със стомана. Да не би властелините да са измислили заклинания, които да ги предпазят от оръжията ни? Дори да е така, нашите магьосници ще измислят контразаклинание и така нататък и така нататък, докато накрая пак ще остане на нас, обикновените войници, да спечелим войната по старомодния начин — с мечове, брадви, копия и лъкове. Не се тревожи. Досега винаги сме ги побеждавали. Магията няма да промени нищо.

— Обикновено бих се съгласил с теб — каза Амалрик. — Защото покрай Дженъс Грейклок и неговите магии стигнах до същия извод. Той беше велик магьосник, но преди всичко беше войник с практична мисъл.

Наля си вино. Предложи и на мен, но аз отказах и вместо това си налях студена вода.

— Този път обаче — продължи той — са плъзнали слухове, че властелините разработват някакво ужасно оръжие. Знам, че когато предстои война, слуховете се множат като зайци напролет. Само че Гамелан докладва за странни смущения в магическия етер, които го навеждат на мисълта, че слуховете може да не са съвсем безпочвени.

Не казах нищо. Гамелан беше не само главният ни жрец и един от най-силните ни магьосници, — а и стар човек, видял много през живота си. Славеше се с хладнокръвната си преценка. Щом Гамелан беше разтревожен, значи имаше защо.

— Какво друго? — попитах.

— Властелините правят опити да спечелят цар Домас на своя страна — каза брат ми. — Той е умен и опитен монарх, така че едва ли ще постигнат нещо съществено. Освен ако не го убедят, че нашата кауза е обречена. Тогава той ще постъпи като всеки друг разумен владетел — ще подкрепи сигурния победител.

Ако се стигнеше дотам, наистина бяхме обречени. Далечното царство превъзхождаше всички ни в магическите практики. Благодарение на Амалрик цар Домас беше наш съюзник. Но докога?

— Е, ако се стигне дотам, ще трябва да посрещнем гордо съдбата си — казах, като отново преминах към познатия ми уютен фатализъм. — Ако се стигне изобщо.

— Така или иначе, моята основна и всъщност единствена задача е да предотвратя това — каза брат ми. — Градската управа ми нареди да замина за Ираяс. И да коткам цар Домас, докато не свърши войната.

И без мрачната му физиономия знаех, че това го разстройва дълбоко. Не само щеше да пропусне битките, но и щеше да живее сред чужденци неизвестно колко, навярно години.

— Кога тръгваш? — попитах.

— След няколко дни. Веднага щом си събера багажа и корабът бъде готов да отплава.

И двамата се замислихме за бъдещето. Собствените ми мисли се въртяха най-вече около извода, че Амалрик едва ли ще има време да ми помогне за моята задача.

— Преди да тръгнеш — казах, — ми се иска да поговориш с градската управа. Всеки трябва да даде своята дан в предстоящата война. Маранонската гвардия не трябва да стои в казармите си!

Амалрик поклати глава.

— Вече повдигнах този въпрос. И въпреки всичките ми доводи, предложението беше отхвърлено.

Сърцето ми се сви. Не можех да повярвам, че съм загубила толкова бързо.

— Но защо? — извиках, макар че — както вече казах — знаех отговора.

— По обичайните причини. Ушите ми хванаха мазоли да ги слушам.

— Нека аз ги изброя тогава — казах аз, насмалко да изскоча от кожата си. — Боговете са създали жените нежни и войниклъкът е противоестествен за тях; не сме достатъчно силни и издръжливи, за да ни пуснат на бойното поле; настроението ни е подвластно на месечния ни цикъл; не разсъждаваме логично, а се поддаваме на моментни хрумвания и капризи; мъжете няма да искат да се бием рамо до рамо с тях или защото ни нямат доверие, или защото ще губят време и сили да ни защитават, вместо да преследват поставената им задача; ние, техните дъщери, ще се превърнем в курви, защото, както е добре известно, жените не са в състояние да контролират нагона си и се чукат с всеки срещнат мъж; а ако бъдем пленени, враговете ще ни изнасилят и така ще се надсмеят над мъжеството на Ориса.

— Май не пропусна нито един от аргументите им — сухо отбеляза брат ми. — Последният предизвика най-разгорещени коментари.

— О, гущерско ако миризливо! — изсъсках.

— Бих могъл да кажа същото — съгласи се Амалрик. — Макар реакцията ми в двореца да не беше чак толкова колоритна или по същество. Има и още нещо. Войската ще се командва от генерал Джинах. Именно той се противопостави най-многословно на предложението ми гвардията да бъде включена в експедицията.

Гневът ми достигна нови висини. Джинах главнокомандващ! Тази новина ме изненада, а не трябваше. Джинах беше от онези войници, които всяка мирна страна бълва така, както купчина тор бълва личинки. Войници от подходящите семейства, получили образованието си в подходящите лицеи; издигнати на подходящия пост в най-подходящото време, за да растат бързо в йерархията; умеят да разговарят по подходящия начин с началниците си; с политиците са спокойни, но и твърди; почти винаги изглеждат добре и имат мрачни физиономии, точно така, както трябва да изглежда един лидер; и името им никога не е било замесвано в скандал. По време на война обаче всички тези достойнства се превръщат във фатални недостатъци — семействата и учителите са имали грижата нито една оригинална идея или човек да не прекрачат прага в продължение на няколко поколения; раболепниченето пред висшестоящите се оказва обикновено подигравка, защото прикрива презрение, породено от свръхнапомпано самочувствие; изправят ли се пред трудно решение, тези хора си изкарват яда и объркването върху своите подчинени, като се отнасят с тях арогантно и с презрение. И накрая, избягвали са скандалите, като не са правели нищо извън крайно необходимото, а дори и него са правели само при наличие на подходящ подчинен, когото да обвинят при евентуален провал. Колкото до изисканата им външност — не съм виждала, нито чувала красиво лице да е спряло върха на насочено копие.

Накратко, според мен генерал Джинах беше въплъщение на всичко, което куцаше на орисианската армия, проспала дългите години на мир.

Не бях влизала в конфликт с генерала, освен веднъж, по време на учебни маневри, когато на нас се падна да играем „врага“ и пратих гвардията си в „битка“ срещу неговите „сили“, като използвах необичайна тактика, която не само унищожи авангарда му, а направи на пух и прах крайно прецизните му и крайно абсурдни стратегически преценки. Но не беше нужно да сме влизали в пряк конфликт, та Джинах да се противопостави на мен и гвардията ми: той беше широко известен като фанатичен враг на всичко ново и оригинално — с което не се различаваше особено от градските ни първенци.

Гневът ми се сдуха и ми остана само отчаянието. Сълзи замъглиха очите ми, но нито една не потече по страните ми. Чух Амалрик да става и само след миг усетих ръката му да ме прегръща утешително през раменете.

— Не казвай, че съжаляваш — сопнах му се. — Или ще изгубя и малкото останало ми достойнство.

Нямаше нужда да го предупреждавам. Амалрик ме познаваше достатъчно добре и не каза нищо. Но аз така или иначе не се отърсих от ръката му — в момент като този обичта и подкрепата на Амалрик значеха много за мен.

Сетих се за онзи миг в градината, когато бях съзряла лицето на мама в камъка на светилището, усетила бях уханието на сандалово дърво и бях чула неразбираемия шепот. Защо я бях отхвърлила? Защо й бях обърнала гръб? Защото, смъмрих се, всичко онова беше продукт на въображението ти. Проява на слабост заради махмурлука. Фантазия. Ала част от мен не се бунтуваше — фантазия или не, в онзи миг ти наистина повярва. Може да е било само въображението ми, или пък наистина бях зърнала призрака й — но така или иначе я отблъснах. Защо? Не знаех. И да имаше отговор, той лежеше на дъното на дълбока черна пропаст.

Сякаш прочел мислите ми, Амалрик каза:

— Мама би се гордяла с теб, сестричке.

— Ти пък откъде знаеш? — казах с ненужно груб тон. — Беше толкова малък, че изобщо не я помниш.

Амалрик седна на дебелия килим и се облегна на коляното ми. Обичахме да седим така, когато той беше малко момченце, а аз — неговата мъдра и юначна сестра.

— Разказвала си ми много за нея, затова знам.

Изсумтях, но от думите му ми стана по-добре.

— Каква беше тя, ама наистина? — попита той с тих глас, който ме върна към спомените за момченцето.

— Разказвала съм ти сто пъти.

— Нищо, разкажи ми пак — примоли се той. — Красива ли беше?

— Много красива — казах и пред мен изникнаха светлата кожа, големите дълбоки очи и стройната фигура на майка ни.

— Беше ли нежна и мъдра?

— Най-нежната и най-мъдрата от всички майки — отговорих по навик.

— Разкажи ми защо те е кръстила Рейли.

— И тази история си я чувал — казах аз. Но той стисна лекичко ръката ми и аз подхванах отново историята, защото никога нищо не можех да откажа на малкото си братче.

— В родното й село до кладенеца имало стара статуя, идол. Статуя на млада девойка, героиня от древни времена. Намерили я в гората — някои казвали, че била отгледана от дивите животни. Когато се появила в селото, не знаела кое е добро и кое — зло и се държала така, както й диктувала собствената й природа. Не отстъпвала по сила на селските момчета, надвивала ги във всички състезания. Но освен силна била и красива и красотата й ги изпълвала с копнеж и лъст. Скоро селяните възнегодували срещу нея и старейшините я прогонили в изгнание. Малко след като девойката си тръгнала, селото било нападнато от врагове. Били толкова много и толкова свирепи, че защитниците се отчаяли. Ала в най-тъмните часове на нощта момичето се появило, яхнало огромна черна пантера. И не били само момичето и пантерата, а и всички животни с остри зъби и нокти, които се стекли от гората и нападнали вражеските войници. Скоро селото било спасено и животните — заедно с момичето — изчезнали в гората. Легендата разказва, че появи ли се опасност — истинска, голяма опасност — това момиче ще се върне, за да спаси селяните. Затова те издигнали статуя, която да им напомня, че не всеки, който е странен, е непременно и лош.

— И тогава те й дали име — каза Амалрик.

— Да. Нарекли я Рейли.

— Защо?

— Защото… — И си спомних как мама ми разказа за пръв път тази история. Бях седнала в скута й и тя ме люлееше в прегръдките си. Тогава й зададох същия въпрос и тя ми отговори така: — Мама казваше, че думата е стара, от нейното село. Рейли означава надежда. И когато ме сложили на гърдите й, след като ме родила, това било първото име, което й дошло наум.

Дълго седяхме в мълчание. Накрая Амалрик ме потупа по коляното и се надигна.

— Благодаря за приказката.

Ухилих се.

— Аз трябва да ти благодаря, братле. Положението си е все така говняно, но малкият ти номер успя да ми пооправи настроението.

Амалрик не си направи труда да отрича. Вместо това хвана ръката ми и каза:

— Пак ще говоря с магистратите.

Кимнах мълчаливо. Признавам обаче, че в гърдите ми се размърда… надежда.

Същата вечер целият град се събра в амфитеатъра. Богати и бедни рамо до рамо; рибар до дебел търговец; вещици от пазара до тънконоси дами. На висока платформа в центъра на огромната арена стояха градските първенци — магистратите, Гамелан и водещите жреци, военните командири, богатите търговци; а малко встрани, но на почетно място — моят брат, лорд Антеро. Заклинания уголемяваха образите им, за да ги виждат всички, и усилваха гласовете им, за да ги чуват всички.

Знаех, че Амалрик е говорил с магистратите за Маранонската гвардия, както ми беше обещал. Не му беше останало време да ми съобщи какво са решили, но аз и сама се досетих, когато час преди началото на общоградското събрание в казармите ни дотича пратеник. Съветът на магистратите имал специална молба към нас за тази вечер. Петдесет гвардейки да изиграели ролята на почетна стража. Като символ на службата ни в защита на Ориса, трябвало да донесем нашия идол на Маранония, за да бъде направено щедро жертвоприношение на богинята в добавка към специалните молитви.

С други думи, бяха отхвърлили молбата ни и сега ни хвърляха кокалче, за да ни умилостивят.

Не казах и дума за това на моите гвардейки и докато се строявахме при големите порти на амфитеатъра в кръг около идола, лицата на жените грееха от гордост. Само усмивката на Полило стигаше да освети нощта, а Корайс беше толкова развълнувана, че дори не забеляза петното върху златистия плащ на една от жените. Самата аз се гордеех със своите гвардейки, с техния дух и професионализъм, с тяхната увереност — макар да бях сигурна, че само след час или там някъде високият им дух ще се смени с разочарование. Загледах се в лицето на Маранония и прошепнах личната си благодарствена молитва, задето съм благословена с командването на толкова елитна бойна част. Богинята не ми отвърна, но ми се ще да мисля, че зърнах особен проблясък в очите й. Стоеше сякаш по-изправена отвсякога с факла в едната ръка и високо вдигнато копие в другата.

Сведох очи, когато Гамелан пристъпи в средата на подиума, за да измоли благословия от боговете. Главният жрец беше висок и кльощав като градинско плашило, с дълга бяла коса и брада. Вдигна високо костеливите си ръце и ръкавите на черното му жреческо наметало се смъкнаха.

— Слава на Те-Дейт — извика той.

— Слава на Те-Дейт — изрева тълпата в пристъп на горещ ентусиазъм.

— О, велики Те-Дейт — продължи напевно Гамелан, — твоят смирен народ се е събрал да се помоли за подкрепата ти в този час на превелика нужда. Зли магьосници плетат козните си срещу нас. Ламтят за земята ни — за твоята земя, а нас искат да заробят, нас, твоите верни слуги. Ориса е в голяма опасност, о, боже Те-Дейт. Ориса е…

Ужасяващ яростен вой разцепи нощта. Ясното обсипано със звезди небе почерня от огромен облак, раздиран от ярки светкавици. Воят се раздели на два гласа, които припяваха в унисон:

Никой от хилядите присъстващи не попита чии са гласовете. Нито малките деца, нито девойките, нито воините или първенците, никой не попита, защото знаеха. Гласовете бяха на ликантийските властелини, а облакът беше първият щурм на войната. Можеше да се окаже и последният, защото целият град се беше стекъл в капана на амфитеатъра, право под ударите на ликантийската магия.

Гръм изтрещя зад мен, аз се обърнах и видях как тежките порти на арената отхвръкват от пантите си, изкъртени от незнайна сила. Преди още да се сринат в прахта, през прага нахлу гигантски демон. Приземи се на четири крака и обърна глава наляво и надясно, преценяваше размера на обещания му от властелините пир. Съществото беше наполовина куче, наполовина маймуна. Седеше на масивната си задница, а дългата му опашка потрепваше нетърпеливо. Ръцете му бяха жилести, покрити със сплъстена черна козина, и завършваха с остри извити нокти. Муцуната му беше като на ловджийско куче с огромни остри зъби, ушите му бяха малки и прилепнали към черепа. Три кървясали очи, наредени в редица напреко на челото, се въртяха насам-натам.

Вцепеняването от първия миг прерасна в паника, арената се изпълни с писъци, хората хукнаха накъдето им видят очите, но само се блъскаха един в друг. Нямаше време Гамелан или другите ни жреци да противодействат, дори да съществуваше контразаклинание срещу мощна магия като тази. Другите първенци на подиума изглеждаха също толкова парализирани.

Паникьосана млада жена изтича пред звяра и той изрева доволно, загреба я с лапа и набута пищящата плячка в черната си паст. Гърчещото се тяло провисна за миг от двете страни на устата му… чу се последен писък… после жената изчезна.

След този ордьовър демонът се хвърли напред да задоволи апетита си.

Без да мисля, изтеглих меча си и изкрещях предизвикателството си — свирепия дюдюкащ боен вик на маранонска гвардейка. Сестрите ми подеха крясъка и той разтресе свирепо нощта. Бяхме един глас, едно тяло и един ум.

Демонът се завъртя и скочи към нас. Ние нападнахме, готови да направим онова, което прави Маранонската гвардия, когато Ориса е в опасност: да се бием, докато и последната от нас не падне мъртва — или докато не покосим врага.

Безогледна ярост владееше телата ни и заличаваше всяко усещане за болка. Сечахме, мушкахме и раздирахме, звярът ни отмяташе назад, но ние скачахме отново на крака и налитахме пак. После демонът се съвзе от изненадата на самоубийствената ни атака и само след миг десетина от нас лежаха изкормени и мъртви, а още толкова стенеха в прахта на арената и кръвта им изтичаше. С Полило и Корайс се втурнахме в нова атака. Демонът ни прескочи, огромното му тяло се превъртя във въздуха с едно гладко движение, изящно като на морска змия. Ала не беше преценил добре скока си — приземи се върху идола на Маранония. Демон и идол се сринаха на земята, статуята се строши от силата на сблъсъка. И когато демонът се надигна, задните му крака нагазиха в отломките на нашата богиня.

Дадох знак и Корайс хукна наляво да заобиколи демона — целта й беше да среже колянното му сухожилие. Полило се стрелна надясно, бойната й брадва отразяваше светлинките на нощта. Аз атакувах фронтално.

Миг преди да стигна до демона зърнах копието на Маранония — лежеше си цяло и непокътнато в прахта. Направено беше от камък като статуята, а златният му цвят се дължеше на обикновена боя. Ала нещо ме накара да го грабна. Вместо да е тежко и неповратливо в ръката ми, копието на богинята беше съвсем леко, а когато го хванах за удар, открих, че балансът му е първокласен.

Демонът посегна и аз го оставих да ме сграбчи и да ме вдигне — нагоре и нагоре. А после съществото изрева от болка, защото Корайс го посече с меча си. Е, значи копелето все пак беше смъртно. Или поне изпитваше болка. Ала болката го накара да ме стисне още по-силно и пастта му се раззина пред мен. Зловонният му дъх ме шибна в лицето като смрад от отходна дупка, трите му червени очи се фокусираха върху мен — издължени зеници, пълни с омраза. А после демонът нададе нов писък и се опита да свали нещо от дясното си рамо. Аз висях в хватката му и се мъчех да хвърля копието. Видях, че нещото на дясното му рамо е Полило. Тя избегна удара на демона, метна се напред и силните й дълги крака стиснаха врата му изотзад. Брадвата й беше изчезнала някъде, но Полило така или иначе не би я използвала — решена беше да пребори демона с голи ръце.

Стисна ушите му и дръпна с все сили назад. Демонът изрева и се опита да я смъкне от врата си, но тя продължи да дърпа… и да дърпа… докато муцуната на звяра не се вдигна нагоре. Той се опита да ме хвърли, за да освободи и другата си лапа, но аз не се пуснах и когато лапата му замахна инстинктивно назад за нов удар, полетях заедно с нея.

Чух Полило да крещи молитва към Маранония за още сила, чух как жилите й пукат от усилието и в същия миг гърлото на демона се откри. Метнах се напред и ударих с копието. То потъна в меката плът, все по-навътре и по-навътре. Тялото на демона се разтресе от болка, зловонен въздух и кръв бликнаха от раната.

Демонът раззина паст за последен рев, а после цялото му тяло се нагъна; аз вече скачах настрани… свих се на топка, за да посрещна удара в земята. Паднах и се претърколих трескаво миг преди демонът да се срине на педя от мен върху арената.

Грабнах нечий захвърлен меч и хукнах да го довърша. Ала нямаше нужда — той не помръдваше. Лежеше мъртъв, а копието на нашата богиня стърчеше от гърлото му.

Обърнах се замаяна, а после се засмях, когато първо Полило, а после и Корайс ме сграбчиха в прегръдките си. Чух другите си сестри да крещят от радост, а после всички се скупчиха около нас, прегръщаха се, викаха и, да, плачеха.

Онази вечер ние бяхме герои. И следващата. И по-следващата. Още една легенда беше вписана в славната история на Маранонската гвардия.

Но докато градът празнуваше първата победа над властелините, ние погребахме мъртвите си сестри, грижехме се за ранените и почистихме инструментите на професията си. Хубаво е да те ценят и да ти се възхищават. Но всеки войник, който си въобразява, че обичта на благодарната публика ще трае по-дълго от подранил сняг, е обречен на горчиво разочарование.

На четвъртия ден Амалрик ми прати бележка с молба да се срещнем на пристанището. Хукнах натам, защото знаех, че той заминава за Ираяс при цар Домас.

Корабът беше почти натоварен, а Амалрик крачеше напред-назад по кея. Видя ме, извика като малко момче и хукна да ме прегърне. Дълго стояхме прегърнати, после всеки отстъпи крачка назад и се взря в очите на другия. Беше време да се сбогуваме. Ала вместо очакваната тъжна физиономия, лицето му грееше с широка усмивка.

— Имам добра новина за теб, како.

Зачаках. Рейли означава надежда, помислих си. Рейли означава надежда.

И Амалрик каза:

— Магистратите са си променили мнението. И понеже си ми особено скъпа на сърцето, исках да ти го кажа, преди да са го съобщили официално. Ти спечели. Маранонската гвардия ще тръгне на бой заедно с другите.

Засмях се. Той ме прегърна отново и каза:

— Оная нощ направо им събра очите.

Свих рамене.

— Не го направих сама. А и си беше най-обикновено свиване.

— Тогава няма смисъл да те успокоявам с лъжи, че оттук нататък ще става по-лесно — каза той.

— По-лесно ли ставаше, докато търсехте с Дженъс Далечното царство?

— Не — каза Амалрик. — Винаги имаше още един, по-висок хребет, който да изкатерим, още една по-голяма орда да избегнем, и по-голяма пустиня да прекосим. Разбрах, че никога не става по-лесно. Истината е, че става все по-трудно, но човек просто продължава напред… докато пътуването не свърши.

— Надявам се и други да съзнават това — казах аз.

— Някои може би. Представи си само — част от жреците мислеха, че демонът е бил тайното оръжие на властелините, за което говори мълвата, и ликуваха, че си го унищожила. Но Гамелан ги вкара в правия път. Магията наистина била могъща, каза той. Но…

— Но си беше просто един демон — вметнах аз.

— Да — каза Амалрик. — Беше си просто демон.

Корабната камбана прозвънтя призивно. Прегърнахме се за последно. Амалрик се качи на борда, моряците се пръснаха по мачтите. Останах на кея, докато корабът не изчезна зад завоя на реката. Последното, което видях, беше червената коса на Амалрик, подпалена от лъчите на слънцето.

Щяха да минат години, преди отново да видя братчето си.

2Обсадата на Ликантия

Преди няма и два месеца ме поканиха в цитаделата на магистратите за благословията на един велик фриз. Там хванах свещения нож и принесох в жертва бяло теле, за да осветя орнаментирания фриз, който обточваше пълния периметър на централния купол. Такава чест се пада рядко, особено на жена. Ала колкото пъти погледна този фриз — който уж разказва историята на Втората ликантийска война, толкова пъти полагам усилия да скрия чувствата си, били те кратък пристъп на гняв или усмивка. Церемонията беше всъщност повторно освещаване, защото се беше наложило скулпторът да промени драстично първата версия на произведението си, след като аз се завърнах от пътешествията си и се оказа, че отделни фрагменти от историята вече не могат да бъдат разказвани както преди.

Моят дребен писар, когото възприемам все по-малко като пристанищен плъх и все повече като досадна катерица, която шумно настоява за още ядки, изведнъж се уплаши, че ще опропастя историята си с подробности как и защо оригиналният фриз причини такова неудобство на магистратите и жреците. Споко, катеричке. Имам предостатъчно опит с бойните балади на висок глас и с разкрасените версии за битки, пиячка и креватни подвизи, разказвани пред също толкова сладкодумни другари по чашка, за да не разкрия подробности от историята, преди да им е дошло времето.

Сетих се за фриза, защото представата на скулптора — като повечето истории за война, изобразени с бои или камък, изпети, прочетени или разказани — си е чиста проба лъжа, също като притесненото заекване на майката, когато малкото й дете за пръв път се сети да я попита откъде идват бебетата. Първите няколко панела на фриза изобразяват гнева на ликантийците и атаката на демона в амфитеатъра. Следващият показва орисианската армия, която потегля гордо на война. После нападението над преграждащата полуострова ликантийска стена, следвано от отегчителна поредица сцени, които показват как орисианци мушкат, секат, прострелват и изобщо унищожават по всякакъв начин враговете, а накрая е представена и последната битка. Май трябва да съм по-снизходителна към това пано, защото сега то показва на преден план жените от Маранонската гвардия — включително една невъзможно красива гвардейка, която уж изобразява мен. Но аз се заклех да кажа истината, а тя задължително включва мислите и отношението ми към събитията. Иначе по нищо не бих се различавала от всеки пиян стар войник, чиито завалени хвалби прогонват клиентите на таверната право в сърцето на зимната буря вън.

Добре помня как потеглихме в онази студена пролетна утрин, великолепни в церемониалната си броня и маршируващи в съвършен синхрон, като да висяхме на конци, дърпани от умел кукловод. Марширувахме и пеехме някаква балада — която за щастие вече не помня, — как сме щели да се къпем в ликантийска кръв и да пируваме с ликантийски вътрешности. Забелязала съм, че такива кървави химни рядко се помнят след първата битка, заместени от старите песни за дома, миналото, изобилието и мира.

Не че предлагам фризът да включва и следващата фаза — когато армията спря час след като и последните изпращачи поеха назад към Ориса, и всички побързахме да смъкнем тежките, неудобни, лъскави и великолепни парадни доспехи и да ги хвърлим в каруците на обоза, където щяха да чакат до края на военната кампания или докато не дойде време да ни натикат в тях за погребението, и продължихме напред с лека стъпка и удобно облекло за бой. Не, срещу друго възразявам аз — че следващото пано показва пробива през стената, сякаш нищо не се е случило помежду тези събития. Ние наистина пробихме, но преди това се сражавахме цяла една година. А когато за пръв път наближихме стената, врагът ни чакаше на бойниците, готов да ни засипе със смъртоносен порой — от катапулти до обикновени лъкове.

През онази година загинаха много орисианци. Почти една трета от моите гвардейки също паднаха в сраженията, а аз открих, че като техен командир имам още едно задължение, което не се споменава в песните и книгите — да прося от началниците си и от всеки, който притежава някаква власт, да се моля за още: още оръжия, които да заместят изгубените и повредените; още доставки, които да заместят изяденото и разваленото; и най-вече още подкрепления, които да заместят моите ранени, осакатени или убити другарки. Новобранки пристигаха, вярно, но не можеха да се мерят с нашите паднали сестри, без значение колко усилно ги тренирахме, преди да им връчим гвардейския шлем. Научих се и да пиша писма на опечалените — писма, в които неизменно уверявах майката, бащата или любимия/любимата, че загиналата е паднала геройски и че е умряла веднага, без да се мъчи и да изпитва болка. Тези лъжи не ме притесняваха тогава, не ме притесняват и сега. Не съществува друга причина да разкриеш пред цивилните кървавото лице на истинската война, освен ако това не би сложило край на войните като начин за разрешаване на проблемите, но само глупачка или отчаяна романтичка, която не познава историята на народа си, би живяла с подобна илюзия.

Клането започна веднага щом се построихме в бойни редици пред ликантийската стена. Атакувахме и бяхме отблъснати. Атакувахме още веднъж, със същия резултат. Изсякохме горите зад линиите си, за да построим обсадни машини, и атакувахме отново. И отново бяхме отблъснати безапелационно от това надупчено с белези каменно лице, недостижимо като планински връх. Понякога стигахме до бойниците, но не успявахме да ги задържим; тогава мъже и жени падаха покосени от високото, всички, които не успееха да се оттеглят навреме. Въпреки това не отслабвахме натиска върху хванатите в капан ликантийци.

Когато издигнали за пръв път града си, толкова отдавна, че дори историята го е забравила, те го замислили като крепост, и го замислили добре. Построили го в края на тесен полуостров, където вулкан изригвал огъня си към небето, а после морето наводнило кратера му и се получило огромно пристанище с високи стени. Ликантийците опънали напреко на входа към пристанището тежка верига, та да ги пази от врагове. На самия връх на кратера се издигаше чудовищният морски замък на властелините, където бяха държали брат ми затворник. Градът се простираше по склоновете на кратера и по протежение на полуострова. Ликантийците предпочитаха да строят високи сгради, които се виеха като стени покрай улиците, вместо да се разрастват хоризонтално като орисианците. Стената се издигаше в най-тясната част на полуострова. Отвъд нея започваше пустошта, гъсти диви гори, в които не стъпваше ликантийски крак.

Армията ни ги беше запушила откъм сушата, но огромната ликантийска флота все още представляваше заплаха за нас. Като речен народ, едва наскоро си бяхме дали сметка колко е важно да бъдем силни и по море, затова бойните ни кораби бяха малко. Много други още се строяха, повечето в корабостроителницата на Антеро, която брат ми беше създал, след като се върна от Далечното царство. Не биваше да допускаме ликантийско господство по море, страх ни беше, че може да нападнат Ориса или да стоварят войници зад нашите линии. Ако не друго, корабите им щяха да доставят достатъчно провизии и подкрепления, та градът да издържи на обсадата. След като осъзнаха, че ликантийската флота трябва да бъде спряна, нашите магистрати и жреци взеха трудно решение — да прибегнат до помощта на морски наемници, от прости моряци и отделни кораби до цели ескадри и флотилии. Никой не си правеше илюзии, че наемниците са готови да се бият за друга кауза освен сигурното плячкосване — а дори и тогава не влагат сърце в боя, особено ако противникът умее да размахва оръжие или предложи сделка достатъчно щедра, за да ги привлече на своя страна. Ала никой не виждаше друга възможност и така орисианският флаг се издигна над кораби, които допреди седмица-две бяха плавали под черното знаме на пиратството и анархията. След шумен пиянски „избор“ начело на тази сбирщина застана „адмирал“ Чола Ий, едър като мечка човек, който — от показно фризираната си с восък коса, щръкнала в две редици шипове от челото към тила, до неизменно безукорните си копринени тоалети, трите, а според някои и четирите кинжала, които носел скрити в дрехите си, и плътно прилепналите ботуши в цветовете на дъгата — беше самият образ и подобие на корсар, истинско страшилище за всеки търговски кораб. Трябва да призная — неохотно, заради по-късни събития, — че ако не друго, Чола Ий поне държеше изкъсо разбойниците си. Започна управлението си, като издигна бесилки от двете страни на крайбрежното укрепление, бесилки, които редовно скърцаха под тежестта на нови и нови „осъдени“ за неподчинение. Освен това удари мълниеносно и сурово ликантийската флота, която побърза да се прибере в пристанището си, а корабите, които по една или друга причина се забавиха, Ий потопи или превзе. Тежката верига, която пресичаше входа към пристанището, опъната между морския замък на властелините и една стражева кула в края на полуострова, изпълни добре предназначението си — бойните ни кораби не можеха да атакуват пристанището, нямаше как да пратим запалени лодки, нито отряди, които да действат отвътре. Озовахме се в патова ситуация, но поне бяхме отрязали ликантийците и по море.

Сраженията за стената продължаваха. Магия беше възстановила стената преди началото на бойните действия, но както бях казала на Амалрик, накрая всичко се сведе до силата на обикновените оръжия, съвсем бегло подпомогнати от заклинания. Един особено проницателен ефрейтор от Граничните скаути, бойна единица, прославила се почти колкото моите гвардейки, забеляза, че определен участък от стената се охранява по-слабо от останалите. В продължение на седмица след това най-тежките ни катапулти обстрелваха с камъни прилежащия сектор, като само от време на време уж случайно уцелваха въпросния оголен участък. Когато решихме, че зидарията е достатъчно отслабена, но не дотам, че властелините или техните помощници да направят усилващо заклинание, започна атаката с жива сила.

Генерал Джинах реши скаутите да поведат нападението, макар че аз дълго и разгорещено се застъпвах за тази чест.

Гамелан беше в палатката на Джинах, когато отидох там да протестирам. Беше предпочел да напусне удобствата на Ориса и лично да поведе жреческия корпус. По онова време решението му будеше възхищение заради патриотизма и себеотрицанието си, макар че по-циничните наблюдатели го отдаваха под сурдинка на друго — че нашите жреци били адски притеснени от слуховете за тайното оръжие, разработено от властелините въз основа на знанията, получени от принц Равелайн. По-късно обаче осъзнах — както ще разберете и вие, когато му дойде времето, — че зад привидното себеотрицание на Гамелан се крият и други причини.

Когато спорът ни премина в караница на висок глас, главният жрец се намеси да успокои и двама ни. По онова време не оцених намесата му, но май именно тя ме спаси от позорно разжалване, защото тъкмо се канех да нарека Джинах некомпетентна гущерска пръдня, чиито единствени бойни умения се състоят във високопарни приказки около масата. Гамелан предложи компромис — след като скаутите превземат бойниците, моята гвардия да атакува като втора вълна. Съгласих се неохотно, още по-неохотно отдадох чест и излязох от палатката, като си нахлупих ядно шлема. Гамелан ме последва и когато се отдалечихме достатъчно, за да не ни чуват постовите, ме спря дискретно. Аз едва не се озъбих и на него, преди да си спомня правилата на доброто възпитание, както и че магьосник от неговата величина лесно може да ми направи заклинание за, да речем, невидими срамни въшки, които да ми напомнят за добродетелите на любезността.

Откакто стигнахме при стената, Гамелан на няколко пъти се беше отбивал при гвардията и лично при мен. Никой не знаеше защо и дори Корайс не смееше да изкаже предположение, а на нея предположения рядко й липсваха. Лично аз смятах, че това е неговият начин да се извини, задето толкова дълго беше събирал кураж да подкрепи Амалрик в борбата му срещу корупцията в жреческата гилдия; или защото и до днес помнеше отдавна загиналия ми брат Халаб, когото Гилдията беше унищожила под магическото давление на принц Равелайн. Ала при по-задълбочен анализ тези теории бяха също толкова безсмислени, колкото и негодуванието на гвардейка, на която й е наредено да изкопае отходна дупка.

На светлината на един лагерен огън наблизо видях, че на лицето на Гамелан се е изписала лека усмивка.

— Разбирам разочарованието ви, капитан Антеро — каза той. — Но замисляли ли сте се, че благодарение на ината на генерал Джинах повече от гвардейките ви ще доживеят да видят зората утре, отколкото ако вие бяхте повели атаката?

Сигурно съм примигнала сащисано, но преди да измисля що-годе любезен отговор, казах:

— И какво от това? Смъртта е част от войнишкия дълг. Защо иначе би постъпила всяка от тях в гвардията, ако не съзнава това?

Гамелан се засмя тихо.

— Директна както винаги, капитане. Реакцията ви би направила чест на всеки смел войник. Но… струва ми се, че от един Антеро може да се очаква повече. В края на краищата огледалото не отразява само един образ.

— Не разбирам.

Отговор не последва, а Гамелан се стопи в мрака толкова тихо, все едно беше използвал магия. Зачудих се за миг, после вдигнах рамене. Жреците винаги са такива, реших. Властта им се дължи колкото на магия, толкова и на съзнателното объркване, което внушават на хората. Хрумна ми нещо друго и то заслужаваше повече внимание — Гамелан, този свиреп сокол, не само се беше усмихнал, а даже се беше засмял с глас, пък било и тихо… освен ако не бях чула вятъра. Може пък някога в далечното минало, още когато рибите са имали крака, Гамелан да е познавал човешките грижи? Смял се е, обичал е, шегувал се е, а току-виж дори е обръщал по някоя чашка в повече и е намигал на хубаво момиче или момче? Невъзможно, реших аз, и тръгнах да дам нареждания за предстоящата след полунощ атака.

Атаката мина перфектно, за изненада на всички ветерани, защото една от основните характеристики на войната е объркването. Жреците, под ръководството на Гамелан, хвърлиха слабо заклинание, което покри небето с тъмни облаци и вдигна откъм морето вятър, който бръснеше на пориви полуострова, колкото да прикрие нечие тромаво и шумно подхлъзване по време на придвижването ни към стената. Скаутите хвърлиха абордажни куки, изкатериха се ловко по стената и безшумно пометоха ликантийците от парапета с предпочитаното си оръжие — прашка, която изстрелваше пълни с пясък кожени топки. После дадоха сигнал за втората вълна. Стълби изникнаха до стената и моите гвардейки я прехвърлиха за броени минути. Лумнаха факли, клането започна и екнаха крясъци, но вече нямаше нужда да пазим тишина, защото в подножието на стената тараните бяха подхванали ритмичната си работа. Преди ликантийците да се организират, стената беше пробита и нашата армия нахлу и заля полуострова, а после и самия град — първо ниските къщи в покрайнините, после щурмува улиците и високите каменни здания.

Гамелан сгреши за това колко гвардейки ще загинат този ден, защото ние натискахме здраво ликантийците: съзнавахме, че ако спрем за храна, вода или да си поемем дъх дори, ще им дадем време да организират контраатака. Е, не им го дадохме, изтласквахме ги къща по къща и улица по улица през собствения им град. Чела бях, че уличните сражения са най-лошите, че атакуващият командир може да загуби контрол над хората си и войската му да бъде изклана до последния човек, преди да е разбрал какво става. Оказа се съвсем вярно. От всички битки, които съм водила преди и след това, по суша и по море, не помня по-ужасна от битката в онзи кървав ден, когато изтласкахме ликантийците по улиците на родния им град към морето.

И ако сраженията бяха кървави преди, сега битката стана страховита. Войници и демони се изливаха от чудатите високи сгради и посичаха собствените си паникьосани съграждани, за да стигнат до нас. Не само войници загинаха във водовъртежа на тази лудост. Видях ликантийки, цивилни жени без доспехи, които размахваха сърпове и вързани за дълги сопи касапски ножове, или грабваха мечове и копия от повалени войници и се биеха в предните редици на защитниците. Видях ги и да умират. Видях старци, други жени и деца, невъоръжени, които пищяха от ужас, опитваха се да избягат, да се скрият, да се предадат. Видях как ги посичат освирепели от битката войници — включително жени от моята гвардия. Офицерите и сержантите ми крещяха заповеди срещу безогледното клане и гвардейките бързо дойдоха на себе си. Сраженията продължиха цялата нощ и следващия ден и после изведнъж се озовахме пред друга висока стена.

Морският замък на властелините. Там ни спряха. Последва нова обсада, която се проточи почти цяла година. Стените на морския замък удържаха нападение след нападение. Наша и тяхна кръв зацапа черния димящ камък. Портите се изкривиха и обгоряха от напора на обсадните машини, но упорито не поддаваха. Във всеки момент можеха да се отворят и да излеят насреща ни подлудени от заклинанията на властелините войници. Чувахме писъците на ранените и жалните стонове на гладните зад стените. Нашата армия също страдаше. Вече бяхме опоскали земята в радиус от десетки мили. Корабите ни за доставки просто не бяха достатъчни, за да осигурят изхранването на армията, а трябваше да храним и цивилните ликантийци, които не бяха успели да избягат зад стените на замъка — цивилни, които властелините отказаха да пуснат в замъка по време на единственото кратко примирие, което успяхме да постигнем. Войниците ни бяха изтощени, мъчеха ги глад и болести, които походните лазарети не бяха в състояние да поемат. Сънят също не предлагаше облекчение — въздухът така тежеше от вонята на магия, че сънищата ни се превръщаха в кошмари.

Ала не защитниците на крепостните стени спираха напредъка ни, а волята на властелините. Двамата царе-магьосници на Ликантия се бореха ожесточено за живота си. Нашите жреци, макар и подпомогнати значително от заклинанията, които брат ми беше донесъл от Далечното царство, непрестанно се натъкваха на контразаклинания, хвърлени от властелините.

Казах, че кървавата баня по улиците на Ликантия е най-лошото сражение, което съм виждала. Ще ми се да имах друг комплект думи, с които да опиша какво представлява една обсада, защото в някои отношения тя е дори по-страшна. Скуката е постоянен фактор, на който не бива да се поддаваш и за миг. Разсееш се за минутка на открито и някой остроок стрелец пуска стрела в червата ти. Не бива да говориш на висок глас, още по-малко да викнеш, защото врагът ще се ориентира по звука и ще насочи катапулта към теб. Трябва да се ослушваш непрекъснато, иначе някоя група за бързи набези може да ти среже гръкляна, преди да си видяла блясъка на стоманата. Дори лайното си не можеш да оставиш открито, защото мухите ще го полазят, после ще кацнат върху храната ти и проклятието на диарията или на нещо още по-лошо ще плъзне из лагера. Трябва да се грижиш и за личната си хигиена, защото ако си ранена и мръсотия от дрехите ти попадне върху раната, тя ще загнои — макар че как може да си чиста, когато живееш в дупка, изкопана насред павираните градски улици, никой не знае. Трябва и да поддържаш доброто си настроение, защото постоянните ти оплаквания ще демобилизират и теб, и другарките ти. Трябва… и така нататък. Бих могла да продължа, но моят сътрудник с малките очички ми напомня, че това не е наръчник за войнишки инструктаж.

Колкото повече се проточваше обсадата, толкова повече се влошаваха отношенията ми с генерал Джинах, а следователно и неговото отношение към Маранонската гвардия. Отказана ни бе дребната слава да сме първите, опитали атака, или дори онова, което ние наричаме „напразна надежда“ — с други думи, малка група, възползваща се от неочаквана възможност, умалена версия на скаутското нападение над стената, което сега ни се струваше толкова назад във времето, все едно е подвиг, разказан от бабите ни. Пращаха ни във всяка операция и колкото по-кървава обещаваше да е тя, толкова по-вероятно беше Маранонската гвардия да е в предните й редици. Бавно и постепенно се стопихме до по-малко от двеста жени, а попълнения така и не пристигаха. На моменти ми се струваше, че Джинах иска да ни изколят до последната гвардейка. Отказвах да го повярвам, като отдавах мислите си на мъката и негодуванието, което изпитва всеки командир, когато вижда как най-добрите му хора умират, биват заместени и заместниците им умират на свой ред — и с каква цел? Така че не споделих мислите си с никого, дори с Корайс и Полило.

Плъзнаха слухове, че Джинах се обогатявал за сметка на армията и на Ориса като цяло, че имал специални отряди, пратени да претърсват ликантийските жилища за злато и други ценности и тайно да ги пренасят в крайградските му имения. Само че никой не беше виждал тези мародерски групи с очите си, затова аз скастрях строго всеки, който си позволеше да повтори мълвата в мое присъствие. Ала когато генералът ме привикаше за едно или друго, самата аз се изкушавах да търся в поведението му признаци за подобна алчност. Но на лицето му виждах само лоши предчувствия — ставаше все по-ясно, че не ще можем още дълго да поддържаме обсадата на замъка. Имаше и реален страх в очите му, особено когато шпионите докладваха за слухове, че властелините са на крачка да завършат смъртоносно заклинание, което щяло да унищожи Ориса веднъж и завинаги.

Най-накрая денят за разплата дойде — макар че както обикновено, и този път нямаше никакви предзнаменования или поличби, които уж придружават подобни събития.

Генерал Джинах ни събра за поредната утринна атака срещу непревзимаемите стени на замъка. От всички ни лъхаше уморена безнадеждност. Сержантите крещяха на войниците да се строят. Последваха още заповеди на висок глас, а войниците псуваха офицерите и съдбата, докато се подреждаха неохотно в бойна формация. Изпосталели волове влачеха тежки обсадни машини през калта — тарани, подвижни кули и огромни катапулти. Мъже със стълби заеха позициите си и заоглеждаха нервно стените. Междувременно врагът също се подготвяше за битка. Казани с горещо масло и стопено олово димяха по бойниците; купчини камъни чакаха да бъдат хвърлени връз нападателите; стрелци обтягаха тетивите на дългите си лъкове и избираха най-правите си стрели; пиконосци оформяха смъртоносна гора от остриета по парапетите. Нашата армия наброяваше двайсетина хиляди, но от професионалните войници бяха оцелели само няколко хиляди, сред тях и моите двеста жени. Останалите бяха магазинери, касапи, общи работници и бивши роби. Що се отнася до врага, нямахме представа за числеността му — може да бяха десетина хиляди, може и повече.

Когато звукът на рогове разцепи въздуха и войниците от двете страни заудряха уморено по щитовете си и закрещяха прегракнали обиди по адрес на противника в обичайната вече прелюдия преди битка, аз поведох десет гвардейки встрани от бойното поле, на мисия, наредена не от Джинах — макар той да се кълнеше, че идеята била колкото на Гамелан, толкова и негова, в което аз дълбоко се съмнявах.

Планираната диверсия граничеше със самоубийство. Именно затова поведох лично малобройния си отряд, който бях подбрала внимателно и който включваше двамата ми главни легати. Възнамерявах да ги върна живи до една, а ако не успеех, щеше да ми остане поне слабата утеха, че не съм поверила мисията на някой не толкова опитен или способен. А и не ставаш за командир, ако не си готов да отидеш там, където пращащ подчинените си.

Бяхме почернили лицата и всички открити части на кожата си с опърлен корк, а на оръжията ни беше направено заклинание така, че да не отразяват светлината. Бяхме без доспехи, защото тежестта им можеше да ни забави и да ни превърне в лесни мишени. Облечени бяхме само с тъмни къси туники, шапки и прилепнали бричове.

Стрелкахме се от едно прикритие към следващото, движехме се с лекота и в пълно мълчание, разбирахме се с отработен език от жестове и сигнали, все едно бяхме части на едно тяло. Първата ни цел бяха руините на една външна стражева кула, която никоя от страните не успяваше да задържи задълго и която достигнахме, без врагът да ни забележи. Клекнахме до високата й стена и Полило сплете пръсти в люлка. Пъхнах крак в това „стреме“ и Полило ме подхвърли нагоре към стърчащите от разбитата стена греди, част от пода на втория етаж. Увиснах с две ръце на една от гредите, изтеглих се нагоре и легнах по корем отгоре й, като се надявах да не съм обсипала другарките си с твърде много разместени от акробатичния ми номер отломки. Остър камък се впи в едната ми гърда, когато се обърнах на хълбок и свалих от рамото си намотаното въже. Вързах го с двоен възел за гредата и го пуснах надолу. След миг Корайс се покатери при мен. Намери си стабилна опора и се зае да помага на останалите в последния етап на придвижването, докато аз притисках допълнително въжето с тежестта на тялото си. Цялата операция премина в мълчание, чуваше се само скърцането на кожените портупеи, стърженето на ботушите ни и по някое приглушено тропване откъм увитите ни в парцали оръжия.

Последна се изкатери Полило. Ръцете ми изтръпнаха от напрежение, докато придържах изопнатото от тежестта й въже — тя беше два пъти по-тежка от останалите, — но така или иначе след няколко секунди Полило се присъедини към нас върху подпората от гниещо дърво. Свали тежката торба, която й бях поверила, и я хвърли на камъните, после се ухили.

— Е, време е да пуснем малко кръв на ликантийците — каза тя и потупа бойната брадва, затъкната в колана й. — Безценната ми приятелка е жадна, милата.

— Задачата ни е да отвлечем вниманието, легат — напомних й аз. — Убиването на ликантийци е доста назад в списъка ни за днес.

Полило се нацупи като разочаровано дете.

Корайс я шляпна по гърба да я извади от вкиснатото настроение.

— Ще ти хвана някой, обещавам — каза тя. — После можеш да му счупиш тънкото вратленце. — Показа нагледно с ръце, сякаш извиваше шията на кокошка, и тракна с острите си зъбки, имитирайки звука от счупена кост.

Полило отметна глава да се засмее с цяло гърло, но се усети навреме, захлопна уста и хвърли виновен поглед към стените на замъка, които се издигаха съвсем близо до нас.

— О, Корайс, какво щях да правя без теб? Кой щеше да ми оправя настроението?

— Е, щом това те разведрява, златце, обещавам да ти хвана двама.

Слушах само с половин ухо породените им от напрежението закачки, заета да оглеждам внимателно централната стена на морския замък — по нищо не личеше да са ни забелязали; после преместих поглед към бойното поле, от което бяхме дошли. Жреците бяха издигнали малка платформа в средата на редиците ни. Неколцина от тях, петима или шестима, се бяха качили на платформата, пееха и хвърляха заклинания, придружени с драматични жестове. В средата им стоеше Гамелан. Внезапно той вдигна високо ръце. Усиленият му от магия вик прогърмя по цялото бойно поле.

Иззад стените на замъка се чу също толкова силен рев от подсилените гърла на властелините. Въздухът изпука от рева, после се пръсна на парчета. А след това се надигна вой, така пронизителен, че всички се свихме, стиснали очи и запушили уши да намалим болката.

И тъкмо си дадохме сметка, че се държим като глупави новобранки, видели първите стрели да излитат към бойните линии и убедени, че всяка от тях е насочена право към сърцата им, когато битката на магии започна. Утринното небе потъна в среднощен мрак, магически огньове лумнаха над главите ни, легиони демони се сблъскаха с нечовешки вой. А на земята обикновени човеци хукнаха под строй напред.

Това беше уговореният знак и ние се вмъкнахме през един тесен процеп в полуразрушената кула. Хвърлих въжето към централното помещение на приземния етаж и се спуснах долу. Стената откъм замъка се беше сринала почти изцяло и нищо не ни скриваше от погледа на някой бдителен войник на крепостната стена горе. Полазиха ме тръпки. За пръв път се озовавах толкова близо до зловещия замък. Именно тук бяха затворили Амалрик, него и Дженъс Грейклок, първо в апартамент високо в една от кулите, където се бяха опитали да ги пречупят с магии, а после дълбоко под земята във влажните зандани. Овладях се — целта на мисията ни беше да унищожим това зло, от огромните камъни на зидарията до самите властелини, които го контролираха от сърцевината. Безсмислено беше да си пилея времето с лоши предчувствия като някоя излязла на пазар домакиня, уплашена от мънкането на смахната ясновидка.

Изоставената стражева кула ни беше препречвала пътя към тесен корниз от отдавна застинала лава, който започваше на трийсетина стъпки по-нататък и се виеше около крепостната стена. В най-тясната си част корнизът беше широк колкото дължината на копие и два пъти по толкова в най-широката, както бях установила през последните два дни, докато разузнавах отдалеч терена на възложената ни мисия. Не оставайте с грешното впечатление, че този корниз представляваше слабо място, от което армията ни да се възползва. От едната му страна, както казах, се издигаше непревзимаемата крепостна стена на замъка. От другата си страна корнизът пропадаше право надолу — вертикална и гладка като стъкло скала, двеста стъпки и повече, чак до пълното със закотвени кораби пристанище.

Дадох знак и Корайс с още три от гвардейките се спуснаха върху корниза. Чу се приглушен вик и ние, останалите шест, извадихме оръжията си — явно ликантийците бяха оставили наблизо наблюдателен пост или дори патрулиращ отряд. Полило хвърли торбата и посегна за брадвата си. Спрях я намръщено — Корайс щеше да извика, ако имаше нужда от помощ. Полило замърмори под нос, докато слушахме звънтежа на оръжия, и аз знаех, че кръвта й е кипнала. После се възцари тишина. Чакахме затаили дъх и след малко Корайс се появи, махаше ни да я последваме. Полило изръмжа ревниво, когато видя окървавения й меч. Корайс се усмихна, после сви рамене — нищо не можеше да направи по въпроса. Дълг и така нататък. Изсъсках им да престанат с глупостите и да внимават. После всички прибрахме оръжията си и поехме на бегом по корниза.

Заобиколихме почти наполовина замъка, преди да стигнем мястото, което бях избрала. Тук корнизът се разширяваше, мястото беше достатъчно за половин рота, да речем, половин рота, която щеше да бъде смазана за броени минути от защитниците върху стената — невъзможно беше да се организира мащабно нападение от тази позиция, нито да се пратят подкрепления. Само че аз не бях избрала мястото заради ширината му — сторило ми се беше, че различавам врата в стената тук, при една от ъгловите кули, а слабо заклинание за подсилване на зрението беше потвърдило догадката ми. Чудила се бях защо са избили врата тук, замислих се върху същото и сега. При самия ръб на скалния пропад се виждаха останките на каменна основа с неясно предназначение — може да беше поддържала повдигащ механизъм, кран или нещо подобно. Може би вратата е била таен вход за доставки, изтегляни директно от корабите и прибирани на скришно място. Потръпнах, защото въображението ми не стигаше да се сетя за нещо толкова ужасно, че властелините да го крият от покорния си до скудоумие народ.

Когато предния ден казах на Полило и Корайс за тайния вход, който съм видяла, очите им заискриха. Дали пък не бихме могли да разбием някак вратата? И да вкараме отряд в самия замък? Побързах да сложа край на фантазиите им. Знаех, че властелините и военните им командири не може да са толкова глупави и че подобно слабо място в защитата им, макар и труднодостъпно, отдавна е било зазидано. Сега, когато наближихме, видях, че съм била права. Вратата наистина беше зазидана и светлият цвят на хоросана показваше, че е зазидана от години. Навярно бихме могли да я сринем с огромен таран, ако имаше начин да го докараме тук, но такъв начин нямаше. Вратата все пак бе вдъхновила Гамелан и той нанесе някои промени в плана на операцията.

Под нас се виждаше устието на пристанището и извивката на колосалната верига, която блокираше достъпа до него. Всяка от брънките беше колкото рибарска лодка. Веригата беше позеленяла от годините, покрита с провиснали водорасли и слуз. Часове наред я бях оглеждала, докато планирах мисията, питах се дали не бихме могли да се придвижим по корниза до мястото, където гигантска скоба я свързваше с крепостната стена. Ала предположих, че корнизът се стеснява, преди да стигне края на веригата, и сега виждах, че съм била права. А дори да не беше така, каква полза? Без значение по какъв начин се спуска и вдига веригата — знаех, че освен лостове, макари и инженерна мисъл е намесена и магия, — това ставаше от кулата в другия й край, която се охраняваше не по-зле от самия замък.

Насочих мислите си към непосредствената ни задача и се засрамих. Държах се глупаво като млад и зелен ефрейтор, който все се оглежда за онзи велик удар, за онази единична атака, която не само ще ни спечели войната, а и ще покрие автора си със слава. Днешната ни задача беше много по-прозаична и в най-добрия случай щеше да удари едно рамо на главната атака, която се подготвяше далеч зад нас.

Студени тръпки плъзнаха по гръбнака ми. Обзе ме зловещото чувство, че ме наблюдават враждебни очи. Плъзнах поглед по бойниците горе, но не видях нищо подозрително. Само че с годините се бях научила да ценя предчувствията си, затова заоглеждах и стените, търсех прозорец или дори тесен отвор за стрелба с лък, откъдето някой би могъл да ни наблюдава. Но не видях нищо.

Зачудих се за миг дали Амалрик не е бил затворен именно в тази ъглова кула — споменал беше, че от прозореца на луксозния си затвор имал пряк изглед към пристанището и веригата. Не. Тези стени бяха голи, без прозорци — издигаха се гладки и ненакърнени, с изключение на отдавна зазиданата врата в основата. Амалрик явно е бил затворен другаде. Ала въпреки всичко усещането, че ме наблюдават, остана.

И тогава чух нещо. Глас, но не съвсем, който ми прошепна предупреждение, макар да не различих нито думите, нито пола на говорещия. Странният глас ми беше смътно познат и потръпнах, защото в кратък пристъп на лудост си помислих, че може да е Халаб, моят отдавна мъртъв брат. Амалрик ми беше разказвал как призракът на Халаб му се притекъл на помощ в Далечното царство. Макар винаги да съм смятала, че Амалрик е разумен човек, имаше период, когато вярвах, че въображението му често взема връх над разума под въздействието на онзи фантазьор и негодник Дженъс Грейклок. Или пък в Далечното царство пиеха силно вино.

Отърсих се от тези мисли и дадох уговорения сигнал. Полило метна торбата на рамо и скочи напред. Хукнах след нея през откритото пространство. Едрата жена се движеше леко въпреки тежестта, която би затруднила дори двама силни мъже. Спряхме в най-широката част на корниза и Полило отвори торбата. От нея се изсипаха три масивни кристални сфери заедно с чудато съоръжение, създадено от нашите магьосници в оръжейните им работилници. Състоеше се от дълъг три стъпки цилиндър, заоблен от едната страна, и триножник на колелца за основа. Цилиндърът се удължаваше двойно на принципа на телескопа, същото важеше и за краката на триножника. Докато се мъчех да сглобя джаджата, слънчев лъч проби магическата мъгла и ни окъпа в светлината си. Проклех несръчните си пръсти, защото знаех, че всеки миг може да ни забележат от стената. Ала накрая все пак сглобих проклетията, а Полило нареди сферите в триъгълник. Корайс и останалите ни другарки се подредиха в заучената формация — бяхме я упражнявали половината нощ под ръководството на Гамелан.

Полило се мръщеше — и тя като мен нямаше вяра на магиите. Редно беше да пратят с нас жрец, който да свърши тази част от работата. Гамелан беше настоял да ни придружи, но генерал Джинах отказа — без обяснение. Не се съгласи да ни отпусне дори някой от младшите и следователно не толкова незаменими магьосници. Полило откачи брадвата от портупея си и зае стойка за удар. Аз извадих малка торбичка от кесията на колана си и поръсих сив прах върху едната сфера, после и върху другите две. Прахта беше от стрити кости на загинали бойци. Убедена, че изглеждам като последната глупачка, занареждах напевно заклинанието, което Гамелан ми беше набил в главата:

Отстъпих и извадих меча си. После отметнах глава, поех дълбоко дъх и нададох бойния вик на Маранонската гвардия. Сестрите ми подеха крясъка. Гласовете ни набираха сила, докато пронизителният дюдюкащ вой не надви рева на бойното поле зад нас. А после зачакахме — бяхме само десет и със сигурност щяхме да умрем. Видях разни хора да тичат по стените горе и се стегнах да посрещна онова, което щеше да стане.

Изведнъж гъдел плъзна по цялото ми тяло. Косата ми се изправи, зърната ми щръкнаха като камъчета. Гъделът преля в топлина и се устреми към корема ми. Вля се в утробата ми, набра сила и лумна в горещ огън. Изкрещях в екстаз от силата на този пламък и чух сестрите ми да правят същото, докато десетте ни гласа не зазвучаха като рева на огромна тълпа. Усещах, че вече не съм един воин, а десет. А после десетте се умножиха десетократно и аз вече бях сто жени, които разсичаха предизвикателно въздуха със сто меча. А край мен имаше още деветстотин мои сестри-воини, жадни за кръвта на враговете.

Гамелан ни беше обещал, че в очите на врага ще бъдем като хиляда бойци, изскочили сякаш от самата земя. И наистина, чух викове на изненада откъм стената горе и разбрах, че старият жрец не ни е излъгал. Бойна ярост се надигаше в гърлото ми и ме тласкаше да дам заповед за атака, ала разумът удържа пред отприщеното ми с магия въображение и вместо това извиках на Корайс. Легатът и още една от жените се спуснаха към съоръжението и го затикаха напред. Заобленият му край се удари във вратата и макар цилиндърът да беше твърде малък, за да остави дори драскотина, звукът, който издаде при сблъсъка, беше като от огромен таран — и точно като такъв го виждаха противниците ни. Въздухът за миг потрепна и аз зърнах онова, което виждаха те — чудатото устройство се беше превърнало в огромна бойна машина, извисила снага над двестате жени-воини, които го управляваха, машина достатъчно голяма и тежка, за да разбие зазиданата врата. Останалите осемстотин бяхме облечени в искрящи доспехи и размахвахме най-различни оръжия в добавка към гигантския таран — брадви и лъкове, пики и арбалети, абордажни куки и стълби. С две думи, бяхме страховита гледка.

Предупредителните викове горе се бяха умножили, но не предвещаваха заплаха — сега паниката командваше стените. Чух Полило да се смее и да подиграва мъжеството им. Заразих се от смеха й — представях си как топките им са се свили на орехчета. Скоро врагът щеше да пренасочи силите си от централните порти към тази нова заплаха. Джинах държеше в резерв многобройна част, която щеше да хвърли срещу отслабената порта, и за втори път в историята на Ориса морският замък на властелините щеше да падне.

Чух една от гвардейките ми да вика уплашено. Огромни черни облаци препускаха в небето. Увиснаха над нас, вряха и кипяха застрашително. Кръвта ми се смръзна в жилите, когато от недрата им избухна призрачен смях. После облаците се разделиха и видях гигантското лице на някакъв мъж. Очите му бяха черни като гробове, месестите устни — кървавочервени, брадата му — непроходим лес. Устните се разтеглиха и разкриха дълги изпилени зъби. Властелинът се изсмя отново и смехът му беше толкова мощен, че разби заклинанието на Гамелан и аз усетих как новопридобитата ми сила изчезва. Смалявах се — вече не бях сто жени, а десет; а после останах самичка, и то толкова малка, че наглостта ми да предизвикам властелините на Ликантия изглеждаше немислима.

Устните на властелина оформиха дума, после я изсъскаха и дъхът му беше толкова гаден и толкова студен, че ни вкамени.

— Антеро — каза той. Стори ми се, че долових и нотка на изненада в гласа му. Погледът му се превърна в стотици червеи, които плъзнаха от черна кал да ме подушат и оставяха следи от слуз по душата ми. После пак онзи смях. — Жена! — Подигравката му беше като небесен гръм. Той си пое дъх — засмука толкова много, че въздухът запищя, — а после се изплю.

Плюнката му заваля като дъжд от облака и ни обля с невъобразима гнус. По-голямо унижение не помнех през живота си. После лицето изчезна в облачната маса, която се завихри бурно за миг, стрелна се като фуния към вътрешността на морския замък, проточи се надолу и надолу… и изчезна.

Десетте стояхме на открития корниз, беззащитни срещу враговете. Ала преди да умрем, беше наш ред да станем за посмешище. Мъжете по парапетите горе крещяха, подиграваха се с пола ни, обясняваха надълго и нашироко как щели да се забавляват с труповете ни. Ала подигравките им постигнаха обратния ефект — вместо да ни вдъхнат страх, ни изпълниха с ярост.

Полило изрева:

— Слезте и се бийте, ликантийска паплач такава! Ще ви отсека краката и ръцете, ще ви натикам топките в гърлата, а главите ще пратя на жените ви.

И метна нагоре тежката си брадва. Ала беше толкова ядосана, че я пусна прибързано и брадвата не стигна до парапетите — макар че ако някоя от нас беше опитала същото, брадвата не би изминала и половината от това разстояние. Острието се удари с трясък в гладката стена… но вместо да падне обратно, залепна там! Зяпнах невярващо — острието не се беше забило в камъка, а сякаш висеше във въздуха. Защо не падаше?

На парапета горе се бяха събрали лъкометци и дъжд от стрели се ливна към нас. Подготовката надви страха и ние се хвърлихме към основата на стената. Озовах се до Полило, притиснах се към камъка, за да се скрия от стрелите. Ала и това убежище нямаше да ни запази дълго — скоро стрелците щяха да се наведат напред и да ни пронижат една по една, или пък други войници щяха да ни изпържат с врящо масло.

Погледнах нагоре и видях, че се намирам точно под брадвата на Полило. За моя огромна изненада, острието й не се беше забило в пукнатина, а висеше от перваза на прозорец със затворени капаци, прозорец, който дори нямаше решетки. Преместих поглед в едната, после в другата посока, оглеждах с нови очи онова, което преди бях видяла като гладка стена. Сега виждах, че и други прозорци са надупчили лицето й като младежки пъпки. Докато се дивях на номера, който ни беше накарал да виждаме стените гладки от разстояние, някой извика от болка. Извърнах рязко глава и видях една от гвардейките да издърпва стрела от бедрото си. Много скоро щяха да ни довършат. Погледът ми попадна на кристалните сфери, които още си лежаха, където ги бяхме оставили, и изведнъж ми хрумна една идея. Обърнах се към Полило и й казах какво да направи. Тя кимна и лицето й светна.

Изправих се и напуснах на бегом прикритието на стената — обратно по корниза, все едно се опитвам да избягам, като се мятах на зигзаг между стрелите, които ме обсипваха. После се обърнах и хукнах назад. Докато стрелците бяха заети с мен, Полило беше хукнала към сферите. Взе едната и я метна към скупчилите се стрелци. Кристалното кълбо изсвистя към тях като гюле от обсаден катапулт, удари се току под парапета и се пръсна с ослепителна светлина и оглушителен трясък. Както бях предположила или по-скоро се бях надявала, — всичките заклинания, които жреците бяха изрекли над устройството, бяха вложили в сферите огромен заряд. Заряд, който може да се освободи не само с магия, а и чрез обикновена физическа сила; така както и най-прецизно изработената кристална чаша може да се пръсне на парчета, ако почукаш с нокът на подходящото място.

Каменните отломки от първото попадение още не бяха паднали на земята, когато Полило хвърли втората сфера. Тя прелетя над парапета и се взриви някъде в двора от другата страна на стената. Последната сфера попадна право в десетката и стрелците се разкрещяха от ужас и болка.

Преди враговете да са дошли на себе си, ние вече спринтирахме обратно по тесния корниз. Корайс тичаше начело, Полило — в края на редицата, преметнала през рамо ранената. Не си правехме труда да се привеждаме, нито да се движим на зигзаг, просто летяхме право напред като лястовици към гнездото си. И докато тичахме като луди, ме обзе дълбок срам. Успяла бях да измъкна сестрите си от сигурна смърт, но поражението горчеше в устата ми.

Тичахме по корниза към убежището на полуразрушената стражева кула. Залп от стрели разсече въздуха зад нас. Времето ни изтичаше.

И когато стрелите се забиха на педи зад нас, една мисъл си проби път през отчаянието ми. Изведнъж разбрах как да разреша гатанката на морския замък. Отправих молитва към Маранония да влее сила в краката ми и да спусне було пред взора на враговете ми. И ако богинята се смилеше над своята щерка, аз щях да се върна тук.

3Какво показват костите

Знаеш ли какво е да мразиш, писарю? Поглеждал ли си някога човек в очите, изпълнен с такава безмерна ненавист, че ти иде да ги изтръгнеш с голи ръце от главата му? Не ми отговаряй, няма нужда — виноватата физиономия и пламналите уши те издават. Добре. Приятно е да знам, че не си съвсем безгръбначен. Така ще ти е по-лесно да разбереш как стояха нещата между мен и Джинах.

В началото мислех, че е въпрос на взаимна антипатия. Не е кой знае какво. Нищо неестествено няма в това двама души да се намразят от пръв поглед. Вече споменах за недостатъците на Джинах и подобните му. Колкото до неговата антипатия към мен, тя също изглеждаше естествена. Орисианските патриции не гледат с добро око на търговските родове като Антеро. За тях спечелените с труд пари са миризливи. Самите себе си възприемат като царете и цариците на нашето общество. Ала в Ориса дори един прост селянин с хъс и ум може да си пробие път до сияйните зали, чиито врати са отворени за такива като Джинах по рождение. И нещо повече, именно кланът Антеро — благодарение на Амалрик — пръв беше освободил робите си за огромно неудоволствие на старите аристократични семейства.

Така че причини за антипатия не липсваха. Но Джинах беше главнокомандващ и аз се стараех да прикривам чувствата си. За разлика от него. Не че има значение. Аз съм войник и се гордея със способността си да служа независимо от обстоятелствата — дори когато срещам неодобрението на началниците си. Ала вечерта преди онази последна битка, докато седях в шатрата на Джинах и излагах плана си, зърнах за миг истинската дълбочина на чувствата му. Но треската на вдъхновението ме беше завладяла и не обърнах сериозно внимание. И заради този провал ръцете ми се изцапаха с кръв — кръвта на мои сестри и приятели. Духовете им са прекалено добри и не ме преследват. Въпреки това спя зле, писарю. А когато спя, никога не сънувам.

Мъжете се въздържаха от коментар, когато им казах какво съм видяла от каменния корниз. Генерал Джинах ме гледаше отвисоко покрай хубавия си нос, бледото му високомерно лице беше маска на любезно внимание, а тънките му устни бяха изтънели още повече във фалшива усмивка. Но докато говорех, пръстите му барабаняха нетърпеливо по плота на богато резбованата му походна маса. Другите офицери седяха със скръстени ръце и ме гледаха отегчено, следваха примера на генерала. В шатрата беше влажно и смърдеше на вкиснат мускус — мъжкарската представа за парфюм на Джинах, а следователно и на другите. Колкото до едрия като мечка адмирал Чола Ий, той пък се забавляваше, като ме събличаше с поглед. Зяпаше ме и галеше копринените си маншети, а от време на време опипваше таралежовите бодли по главата си. Страхотно, мислех си. Още един тъпанар, който е убеден, че стига веднъж да си легна с истински мъж, веднага ще сменя сексуалните си предпочитания. При други обстоятелства отдавна да съм го предизвикала на бой с голи ръце, но така се бях увлякла в излагането на плана си, че оставих без внимание опита му да ме унижи. Гамелан седеше в ъгъла и мълчеше като другите. Не можех да разчета мислите му, но поне не долавях враждебност.

Когато им разказах за брадвата на Полило, закачила се за скрит със заклинание прозорец, Джинах се прозя отегчено, ала една от веждите на Гамелан се изви във висока дъга над ястребовия му нос. Когато изложих пред командира си как смятам да се възползвам от това откритие, той се прозя още по-широко. Ала аз видях как Гамелан се напрегна и поглади дългата си бяла брада.

Капитан Хакс, главният адютант на Джинах, се престори, че си записва нещо.

— Да пратя ли разузнавателен отряд, който да потвърди… необичайните наблюдения на капитан Антеро, сър? — Гласът му прозвуча лениво, лепкав от подигравка.

Джинах се събуди, колкото да изиграе кратък етюд на тема внимателно обмисляне.

Аз побързах да възразя:

— Това може да ни издаде, сър. Само Те-Дейт знае дали ще имаме друг такъв шанс.

Джинах се намръщи.

— В случай че намеря… хрумването ви за приемливо, несъмнено бих настоял за професионално потвърждение.

Стиснах зъби, за да не му отвърна подобаващо. Посочих доклада си — с приложени подробни скици, начертани от Полило.

— Имате не само моята дума, сър. Моите офицери също подписаха доклада.

Хакс не каза нищо, само поклати глава.

Джинах ме поряза на свой ред:

— Не бих искал да засягам ненужно командния си екип, капитане. Затова не виждам необходимост да обсъждаме повече този въпрос. — Взе доклада ми и го разлисти. После изсумтя и го хвърли на масата. — От този ваш план обаче ме побиват тръпки. Той е дело на… как да се изразя… на един нестабилен ум. — Джинах се обърна към Хакс. — Точно за опасността от такива неща предупредих съвета.

Гневът едва не ме срита да скоча, но запазих самообладание.

— Самата аз мога да преглътна думите ви, сър — казах през зъби. — Но няма да допусна да петните така гвардейките ми. Те служат не по-зле и пострадаха не по-малко от всеки друг, а дори и повече от някои в тази война. Сър.

Очите на Джинах припламнаха, но той запази външното си спокойствие, както и дразнещата си пренебрежителна усмивка.

— Казаното от вас е вярно в по-голямата си част, капитане — каза той. — Отбележете ударението върху „в по-голямата си част“. — Главата му отново се завъртя към Хакс. — Тревожи ме непостоянството — продължи той. После се обърна към мен с физиономия на любезно превъзходство. — Но все пак трябва да се съобразяваме с недъзите на природата.

Чола Ий се изсмя, кратко и злобно. Това вече ми дойде в повече. Потупах кинжала в канията си.

— Внимавайте, адмирале — казах тихо. — Не чухте ли какво каза нашият генерал? На природата ми не може да се има доверие.

Лицето му потъмня от приток на кръв, но гневът му се оплете в мрежи от смущение. Как трябваше да реагира на предизвикателството ми? Никоя жена не си беше позволявала да му говори по този начин. Продължих, преди да се е опомнил. Обърнах се към Джинах и забелязах, че Хакс и другите офицери здравата са се притеснили. Точно както се бях надявала. Те познаваха репутацията ми на воин. Някои дори ме бяха виждали как се бия. Свиваха се на местата си като непослушни момченца. Но Джинах срещна спокойно погледа ми.

— С цялото ми уважение, сър, възразявам срещу реакцията ви на моя план — казах аз, като се постарах в думите ми да няма и намек за неподчинение. — Вярвам, че той заслужава по-внимателно обмисляне. Ако съм права, по това време утре войната може да е свършила, а врагът ни — съкрушен.

— Вече го обмислих внимателно, капитане — каза Джинах. — И взех решение.

— В такъв случай, сър, настоявам възражението ми да бъде отбелязано.

Джинах се ухили подло.

— Ами смятайте го за отбелязано, капитан Антеро. — И понечи да стане, сякаш разговорът ни е приключил.

— Искам да бъде документирано официално, сър — настоях аз. — Да бъде написано черно на бяло и подписано от всички присъстващи в тази шатра. Това е мое право. Утре куриер потегля за Ориса. И аз държа възражението ми да потегли заедно с него.

Джинах избухна.

— Как смееш да ме предизвикваш!

— Не ви предизвиквам, сър — отвърнах. — Просто моля за нещо, което е мое право, ако нямате нищо против.

— Е, аз пък имам против — озъби ми се Джинах.

— Отказвате ли ми, сър? — попитах, като добавих остра нотка в гласа си.

Яростта на Джинах вече клокочеше, но преди да е изригнала, видях Хакс да го подръпва за плаща. Както се бях надявала, верният адютант предупреждаваше мълчаливо генерала, че е на косъм да превиши пълномощията си. Войната не се развиваше добре за нас и ако това продължеше, политиците със сигурност щяха да използват моето възражение, за да стоварят вината върху неговата глава.

Джинах въздъхна дълбоко, после седна тежко в походния си стол.

— Какво искате от мен, капитане? — попита с тон на уморен, но разумен човек, решил да угоди на капризно дете.

— Искам да ощастливите много майки, сър — казах аз. — Искам да сложите край на кръвопролитието и да станете герой за цяла Ориса. Искам да издадете заповед за привеждане на плана ми в действие.

— Това не мога да го направя.

— Защо, сър?

— Защото планът ви е лишен от достойнства.

— Щом така смятате, обяснете ми защо — казах аз. — Нека се поуча от вашата мъдрост, сър, и тогава сама ще оттегля възражението си. Кажете ми, сър, къде греша?

Джинах се огледа за подкрепа, но преди някой от офицерите да се е намесил, Гамелан сложи край на проточилото се мълчание.

— Да, генерале — каза той. — Аз също бих искал да чуя основанията ви. — Джинах се обърна смаяно към него. Жрецът разсеяно подръпваше брадата си. — Прегледах доклада и не видях слаби места. Вярно, аз не съм професионален войник, но…

Въпреки спокойния си маниер старецът излъчваше авторитет, който не можеш да пренебрегнеш току-така. Очите му гледаха кротко, но Джинах се сви под тежестта им.

— Може би е редно да му хвърля още един поглед все пак — нервно отстъпи Джинах. Метна доклада ми към Хакс. — Искам това да се проучи — каза отсечено. — Резултатите да са готови до една седмица.

— Една седмица?! — извиках, самозабравила се при перспективата всичко да потъне в обичайната бумащина. — Стотици ще умрат за това време!

Избухването ми беше грешка. Дала бях на Джинах пътечката, от която се нуждаеше. Тънките му устни се разтеглиха в широка самодоволна усмивка.

Но преди да е нанесъл удара си, Гамелан се намеси отново:

— Да, да — разсеяно каза той, сякаш изобщо не бях повишавала глас. — Боя се, че това трябва да се направи сега, сега или никога.

Бръкна в един от джобовете на черната си жреческа мантия и когато извади ръката си, въздухът натежа от остра миризма на сяра. Джинах се ококори, когато жрецът отвори ръка и всички видяхме на дланта му пет светли кокалчета с врязани в тях тайнствени червени символи. Въздухът в шатрата припукваше от магически енергии. Всеки момент щяхме да станем свидетели на гадаене по кости. Чух Чола Ий да мълви молитва към който там пиратски бог почиташе. Хакс и останалите офицери бяха толкова уплашени, че май едва се сдържаха да не избягат. Аз, от друга страна, така се бях разгорещила от спора, че не усетих нищо, нито грам страхопочитание дори.

Очите на Гамелан светеха в жълто. Той протегна кокалчетата към Джинах и каза:

— Хвърлете ги, генерале.

Джинах побърза да отвърне поглед от жълтите лъвски очи. Облиза изсъхналите си устни.

— Но аз мислех, че вие ще…

Гамелан поклати глава.

— Не от мен, а от вас зависи съдбата на всички ни, генерале.

След дълго колебание Джинах протегна напред трепереща ръка. Гамелан изсипа кокалчетата в шепата му. Джинах ги стисна инстинктивно. Гамелан започна да припява:

Джинах изписка от болка и хвърли кокалчетата върху походната маса. Воня на печено месо опари ноздрите ни.

Джинах засмука изгорената си ръка и изграчи:

— Аз… аз… не мога.

Другите мъже зашепнаха уплашено. Аз кътах чувствата си на скришно в сърцето и главата. Позволих си единствено утехата да стисна силно дръжката на меча си. Ала това не ми помогна особено, когато видях потреса, изписал се върху лицето на жреца.

— Вече е станало! — изсъска той.

— Какво? — изломоти Джинах. От страх думите му се бяха сбръчкали до шепот.

Гамелан поклати глава в знак да запазим мълчание. Започна да се обръща насам и натам, душеше въздуха и се ослушваше и за най-слабия звук в нощта. Усетих как кожата ми настръхва, докато сетивата на стария жрец душеха наоколо. Някъде отдалече се чу вой на вълча глутница.

Гамелан се завъртя рязко към генерала и каза:

— Властелините са направили някакъв пробив. Трябва да действаме бързо, иначе всяка надежда е изгубена.

— Но какво… — заекна сащисано Джинах.

Гамелан не му обърна внимание. Събра с едно движение костите и ги бутна към мен.

— Хвърлете ги вие, капитане.

Зяпнах го глупаво. Защо ме караше да ги хвърлям? Ако боговете се бяха отвърнали от нас, как бих могла аз да променя решението им?

— Направи го, Рейли — озъби ми се Гамелан. — Преди да е станало твърде късно!

Подчиних се, изтръпнала до безчувственост. Протегнах ръка и се стегнах вътрешно, когато Гамелан пусна костите в шепата ми. И се кълна във всичко свято, че в този миг времето спря. Сякаш сянка падна между мен и останалите. Усетих парфюма на мама, уханието на сандалово дърво. Кожата ми засия с мек светлик, сякаш току-що бях излязла от вана с топло мляко и подсладено вино. Всичко изглеждаше толкова… толкова правилно в този свят на сенките. Костите се гушеха в дланта ми, сякаш бяха оформени специално за тази цел. Усещах ги студени; усещах ги и приятни на допир и по някаква причина това ме притесни.

И отново Гамелан запя. Отново помоли костите да ни кажат каква орис ни чака. Костите бяха все така хладни в шепата ми, само усещането за приятен гъдел се усили. И докато той пееше, друг глас — женски глас — прошепна в ухото ми: „Рейли означава надежда. Рейли означава надежда“.

— Хвърли ги — каза Гамелан.

И аз хвърлих несръчно кокалчетата. Когато отскочиха и се търкулнаха по масата, усещането за сенчестия свят — за други думи просто не се сещам — ме напусна.

В същия миг светкавица освети вътрешността на шатрата. Последва гръм — толкова силен, че затиснахме ушите си с ръце. Само Гамелан сякаш не забеляза нищо. Вместо това се изсмя злорадо и скочи напред като котка, впил поглед в костите. Изкиска се отново и ги събра от масата. Ала докато ги прибираше в джоба си, ме изгледа странно. Не си направих труда да гадая какво значи погледът му. Ако трябва да съм честна, съзнателно избягвах всякакви размисли относно онова, което се въртеше в главата на магьосника.

Той се обърна към Джинах, който зяпаше с провиснало чене като риба на сухо, и каза:

— Тя е единствената ни надежда, генерале. Не знам защо. Знам само, че е така.

Ала Джинах продължаваше да се колебае. Погледна към мен и в този кратък миг булото се вдигна и аз съзрях омразата в очите му. Студена, черна и дълбока. Като юмрук в корема. Първата ми реакция беше почуда. С какво бях заслужила подобна омраза? А после почудата ми стана още по-голяма, защото видях, че омразата му е подплатена със страх. Преди да съм стигнала до някакъв отговор обаче, усетих как собствената ми ненавист набъбва лавинообразно. Превърна се в наситен пламък и ме обзе в такава степен, че ми се прииска да скоча през масата и да го убия с голи ръце.

А после шатрата грейна от нова светкавица. Всички скочихме на крака едновременно с придружаващия я трясък.

Джинах грабна чаша ракия и я изпи на един дъх да успокои нервите си.

— Е, генерале? — притисна го Гамелан.

Джинах кимна едва-едва. Гласът му раздра напрежението в шатрата:

— Ще атакуваме утре. Привечер.

Призори на следващия ден направихме жертвоприношение. И по-точно три жертвоприношения, което подсказваше не само значението, а и опасността на предстоящата мисия. Най-напред пратихме на Маранония една овца. Редно беше да принесем угоен овен, но както вече казах, земята наоколо отдавна беше опоскана и по липса на друго дръгливата овца трябваше да свърши работа. След като спечелехме битката, щяхме да се отчетем подобаващо. Маранония е войнишка богиня и сигурно разбира, че понякога идеята е по принуда по-задоволителна от реалността. Чуха се предложения да принесем в жертва някой ликантийски пленник, но бързо бяха отхвърлени, защото не е много логично да търсим одобрението на богинята, като й пращаме подгизнала от кръв душа, която би била най-силният аргумент срещу онова, към което се стремяхме. След това направихме по-дребно жертвоприношение във вид на няколко риби, с които да умилостивим орисианските богове, а всяка от нас направи лично приношение на собствения си бог на огнището. Надявах се, че тези последни дарове ще бъдат оценени по достойнство и възможно най-малко от нас ще се явят лично да засвидетелстват почитта си на боговете през идната нощ.

Остатъка от сутринта посветихме на подготовка. Така както бойните балади рядко споменават как потните ковачи преглеждат подковите на кавалерийските коне преди набег или как оръжейниците и брусовете наточват за последно мечовете, така и никой не си дава сметка, че войниците — поне умните и опитни войници — почти никога не хукват с рев в атака само защото са зърнали апетитна цел.

Лагерът ни жужеше от трескава дейност от зори до обяд. Екипировката на всяка гвардейка беше проверена най-напред от сержанта, а после и от Полило или Корайс. На обед се нахранихме до насита — традиционното ястие преди битка от печено говеждо и яйца. Наложило се беше да пратя продоволствен отряд от най-умелите си крадли далеч в провинцията, за да осигуря продуктите за този банкет.

Внезапен дъжд — предизвикан от двама жреци на средно ниво — ни прогони уж изненадани в палатките. Там, далеч от вражески поглед, се преоблякохме в бойни „доспехи“ — тъмни дрехи и почернена броня. Студен влажен полъх се мушна през отвора на палатката ми и аз потръпнах. Ала не заради хладния вятър.

Заложила бях целия си капитал на този едничък зар. Студената логика на войната диктуваше, че цяла бойна единица никога не се праща в една битка, особено когато на карта е заложено всичко. Войниците свиват примирено рамене, когато само шепа оцелели се върне от бойното поле; ала когато врагът помете цяла бойна единица, помита и бойния дух на войската.

А аз щях да поведа всичките си гвардейки, с изключение на ранените и на новите попълнения от необучени новобрански, които бяха пристигнали от Ориса под командването на една млада и напориста кандидат-офицерка предния ден. Тя беше и единственият все още жив командир освен мен, Полило и Корайс. Офицерите на гвардията по правило тръгваха с предните редици, затова и смъртността сред тях беше катастрофална, а така и не беше останало време да се съберем и да обсъдим кандидатурите за повишение.

Новата жена се казваше Дика и изглеждаше по-млада и от мен, когато постъпих в гвардията. Дръпнах я настрани и й казах, че ако не се върна на сутринта, тя ще е новият командир на Маранонската гвардия. Момичето пребледня, но стисна решително устни. Отбелязах си този факт — проявяваше решителност, което говореше за добър воин в зачатък.

— Ако се случи най-лошото — наредих й, — ти трябва да се върнеш в Ориса и да възстановиш гвардията. Задачата е трудна и ще трябва да впрегнеш всичките си сили, но Маранония ще е с теб, а в Ориса са останали достатъчно наши ветеранки, които ще ти помогнат. Първата ти задача обаче ще е да прибереш знамената — тези, които ще носим тази нощ. Ако не се върнем, знамената ни ще са там, където ще лежат и всички маранонски гвардейки — вътре в цитаделата на властелините.

Освободих я и се обърнах към Корайс, която беше изчакала Дика да излезе от палатката, преди да се усмихне лукаво, защото отлично знаеше причината да вложа толкова драматизъм в думите си.

— Браво, капитане — каза тя. — Ако тази нощ умрем, думите ти ще превърнат смъртта ни в легенда. Ако Полило беше тук, направо щеше да се разциври. — После въздъхна. — Не е ли жалко, че тая работа с легендите изисква толкова неприятни жертви?

Под прикритието на дъжда и вятъра, рота войници се настаниха в палатките ни. Задачата им беше да накладат лагерни огньове, да се мотаят от палатка в палатка, да сложат постови и изобщо да подлъжат всеки наблюдател, бил той с обикновен или магически взор, че Маранонската гвардия все така стои в резерв.

Стегнати за битка, ние се придвижихме бързо покрай задната линия на орисианския лагер до стръмните скали към брега оттатък Ликантия, където Чола Ий беше изтеглил галерите си на брега върху одялани трупи. Предната вечер се бях опитала да обясня — доста неумело като отрасла на сушата жена — какви съдове ще ни трябват за атаката. Чола Ий се беше изкискал с престорена добронамереност, сякаш сблъсъкът помежду ни изобщо не се беше състоял, а после каза, че му е ясно и нямало нужда да обяснявам повече.

— Случва се и ние, моряците, капитан Антеро — каза той, — да заложим на тишината и потайността, когато обстоятелствата го изискват. Всяка от моите галери носи по една или две лодки, чийто дизайн е идеално пригоден за задачата, която описвате. Надявах се да ги използвам за тайни експедиции срещу ликантийските търговци, които задръстиха с корабите си пристанището — стига да срежем някак оная проклета верига. Ала по-добре да не мечтаем излишно, защото боговете обичат разочарованието.

А после продължи отсечено:

— Всяка лодка може да качи десет души освен кормчията и четиримата моряци на веслата. Добре ще е да разпределите предварително „войниците“ си… — тук Чола не се въздържа от щедра нотка сарказъм, — за да не се превърне дебаркирането ви в гъсарка, която си вика стадото.

Само кимнах. Адмиралът си беше чешит, а ние си бяхме ние. Освен това си помислих, че по един или друг начин предстоящата мисия ще е последната ми среща с него, така че поведението му беше без значение. Което само показва колко струва ясновидската ми дарба!

Когато най-после стигнахме до лагера на наемниците, развърнах гвардейките си под прикритие и под командването на знаменоска Исмет, която беше една от най-големите чудачки сред и без това чудатата група оцелели жени от Маранонската гвардия. Само като я погледнех и самочувствието ми растеше. Как бихме могли да се провалим с жени като нея?

Защото Исмет беше пример за всички ни — от зелените новобранки и другите подофицери до самия офицерски състав. Тя въплъщаваше в себе си духа на гвардията. Сред жените дори се шушукаше, че може да е въплъщение на самата богиня, най-вече защото за всичките си години служба сякаш не беше остаряла и с ден. Тъмната й кожа — по-тъмна дори от кожата на севернячките от тропическите ширини — беше допълнителен щрих към тайнственото й излъчване. Никой не знаеше откъде е родом. Просто се появила един ден в казармите и заявила желанието си да служи като гвардейка. Когато я попитали за произхода й, не казала нищо, само се заклела, че или ще я приемат за гвардейка, или ще спре да се храни и ще гладува до смърт. Думите й предизвикали истинска врява, но никой не се усъмнил в решимостта й. Историята премълчава част от детайлите — може би моята предшественичка е била с меко сърце, или пък по онова време не е имало достатъчно доброволки, които да попълнят редиците. А по-вероятно е просто да са се вгледали в очите на Исмет и да са разбрали. Освен това Исмет доказала, че владее добре всички видове оръжие. Положила клетва за новобранка, но останала такава по-малко от месец. Повишили я, после пак и пак, докато не стигнала най-високия подофицерски чин. И това било последното повишение, което приела — отказвала упорито следващите, въпреки всички увещания и заплахи. Това е било преди две поколения. Исмет никога не беше излизала в отпуск. Никога не си беше наемала жилище извън казармите, нито беше започвала интимна връзка, която да изтрае повече от седмица-две. Често казваше, че един войник има само трима приятели — себе си, взвода си и гвардията.

След като жените заеха позициите си, аз, заедно с легатите и още четири гвардейки, отидох в шатрата на адмирала. Гамелан ни чакаше. Каза на Чола Ий, че иска да разговаря с нас насаме. Чола Ий изръмжа заплашително, но Гамелан само го изгледа немигащо. От спокойни и дълбоки извори на мъдрост очите на жреца се промениха в жълтия поглед на голяма котка, която се готви за скок. Чола Ий изскочи без повече възражения от шатрата и зарева безсмислени заповеди на хората си.

Гамелан беше приготвил необходимите за заклинанието неща. Беше разпитал подробно Полило за брадвата й, онази, която беше останала да виси забита в прозоречния перваз на ъгловата кула. Сега взе от масата умален макет на същото оръжие, запали един мангал и ни каза да коленичим пред него. После хвърли върху жарта билки, традиционно познати като усилващи зрението — розмарин, исоп, скална роза, бяла върба. Ронеше билките и шептеше и скоро над мангала се издигна сладък дим, раздели се на три и облъхна лицата ни. Но вместо да раздразни очите ни, ги успокои. Видях как четвърто валмо дим се устремява към отворените му длани, където Гамелан крепеше мъничката брадва, сякаш тя беше истинското, тежко и смъртоносно оръжие, хвърлено от Полило по крепостната стена. Жрецът занарежда напевно:

Пееше и обикаляше бавно около мангала, като допираше нежно малката брадва до клепачите на всяка от нас. Полило се дръпна несъзнателно — по-недоверчив към магията човек от нея не познавах. Веднъж ми беше признала за свой сън, който вещаел, че ще умре от магия.

— Готово — заяви Гамелан. — На първо време няма да усетите нищо особено, освен може би допълнителна острота на зрението. Това е едно хубаво, простичко заклинание — обясни той. — Когато му дойде времето, ще ви послужи добре, но не е толкова силно, че де привлече… как да се изразя, нежелано внимание в нежелан момент.

Легатите станаха и отдадоха чест, след което аз ги освободих. Гамелан се протегна.

— Така, сега ни остава само да чакаме, капитане — каза той. — Междувременно ще си позволя една чаша от виното на адмирала. Ще ми правите ли компания?

— Обикновено не пия преди битка — отвърнах аз. — Но… с удоволствие ще ви правя компания, още повече че искам да ви помоля за една услуга.

— Само кажете. Бих могъл да говоря надълго и нашироко какви надежди възлагаме на тази мисия и колко много зависи от успеха й, но точно вас едва ли има смисъл да надъхвам с речи. След посланието на костите снощи думите ще са съвсем излишни. Щеше ми се само да мога да тръгна с вас, да съм в първата редица. Но възрастта ми и… — Той махна надолу към одеждите си. Кимнах, че разбирам. Присъствието на толкова силен магьосник би предупредило властелините за „тайната“ ни мисия също толкова сигурно, колкото ако се бяхме нагиздили с пълните си парадни доспехи и бяхме подхванали атаката посред бял ден и под звука на рогове.

Възползвах се от повода да му изложа молбата си, която доста го стресна. Той помълча, като галеше брадата си.

— Признавам, че съм изненадан, капитане… Ако позволиш, ще мина на „ти“, нали може? Не знам дали това е проява на особен цинизъм по отношение на собствената ти тактика, Рейли, или какво…

— Предпочитам да мисля, че е въпрос на планиране и един вид застраховка — отговорих аз. Признавам, че в онзи момент не казвах истината. — Може ли да навреди по някакъв начин на основния ми план?

— Би могло, да, би могло — каза замислено той. — Още едно заклинание несъмнено увеличава риска властелините или някой от помощниците им да ви усетят. Но… чакай малко. Сещам се за едно заклинание. Много старо. Много простичко. Използвали са го надушвачите на вещици по времето на дядо ми. Толкова е примитивно, че може и да остане под сетивния праг на опитни магьосници като властелините. И се прави бързо — само за няколко минути. Ако беше жрец, Рейли, можех да те науча как се прави. Но понеже не си… хмм. Дали пък да не използваме амулет? — Кимна, доволен от хрумването си. — Да, не е лошо. Мога и да остържа малко от костите и онова, което те доловиха снощи от магията на властелините, да ти служи като, като… един вид задействащ механизъм. Хмм. Да, не е невъзможно, дори не е трудно. Да, да — продължи той, все по-развълнуван. — Мисля, че идеята ти наистина има достойнства. Но трябва да забравя временно онези — ако ми простиш признанието — все по-топли приятелски чувства, които изпитвам към теб, Рейли. Трябва да мисля за теб като за най-добрия шанс на Ориса — нито повече, нито по-малко; не като за приятел, а като за войник, без страха допълнителният риск да влияе на решенията ми.

— Ако сама не бях избрала риска за свой неизменен спътник — казах аз, — сега щях да съм в Ориса, заобиколена от деца и съпруг, и да се тюхкам какво да сготвя за вечеря или каква нова рокля да си купя.

Гамелан се усмихна бегло.

— Ако ти дам амулета, той може да те отведе не само до онези, които искаш да намериш… а и до самото ядро на силата им.

Казах:

— Ако сте прав и те наистина замислят могъща магия срещу Ориса, не е ли редно да унищожим и нея?

— Да бъде унищожена, може би, или пък, ако опетняването е обратимо, да бъде отнесена в Ориса, където да бъде използвана за добро. — Гамелан поклати глава. — Макар че сега се сещам за нещо, което Дженъс Грейклок казал на брат ти за магията — че тя е черна или бяла само според вижданията на наблюдателя, цинична мисъл, която и досега не разбирам напълно. — Отпи от виното и каза: — Добре, капитане. Ще ти дам нещо, което ще те превърне в малък пор, който надушва злото — и ако наистина решиш да го използваш, заклинанието ще те повлече неизбежно по дирите на плячката.

Последното ме накара да се усмихна.

— Поровете винаги са носили късмет на семейството ми — казах. — Брат ми се кълне, че духът на такова едно животинче, домашен любимец, който имаше като малък, спасил живота му при двубоя му с Равелайн.

— Това наистина е добра поличба — каза бодро Гамелан. — И облекчава тежестта на предчувствието, че те пращам на мисия, от която няма да се завърнеш.

Ала усмивката не стигна до очите му. Знаех, че просто се опитва да ми вдъхне увереност — на мен и на самия себе си.

Когато слънцето се килна към хоризонта, хората на адмирала избутаха галерите в плиткото, а оттам гребците ги придвижиха към грубо скован плаващ док, водещ от брега към по-дълбоки води, и там ние се качихме. Понеже нямаше да пътуваме дълго, се наблъскахме в три от корабите на Чола Ий. Осемнайсетте малки лодки, за които беше говорил адмиралът — седемнайсетте необходими плюс една резервна, — бяха вързани близо до кърмите на трите кораба, така че да не се виждат от замъка на властелините. Поехме на изток, сякаш се връщаме в Ориса. Гребците, по двайсет и петима от всяка страна, гребяха бавно, все едно потегляхме на дълго плаване без бърза работа, а разпънатите платна ловяха вятъра.

Аз бях на първия кораб — личната галера на Чола Ий — и докато порехме водите, седнах с Корайс и Полило на квартердека за кратка почивка. Морето беше спокойно и грееше с червени и златни отблясъци под косите лъчи на залязващото слънце. Опитвах се да мисля за спокойните води и за крясъците на една нахална чайка, която обикаляше край кораба, вместо за онова, което ни предстоеше. Един делфин се заигра в разпенените води зад кърмата, но бързо се отегчи и изчезна. После Чола Ий дойде при нас. Боя се, че не прикрих добре антипатията си, когато го попитах защо е решил да се присъедини лично към експедицията. Не е ли това под адмиралското му достойнство?

Чола Ий първо примигна — тонът ми не му беше убягнал, — после влезе в ролята на словоохотлив патриарх.

— Ах, капитане, вие просто не разбирате проблемите, с които се сблъскваме ние, бедните хорица, които рискуваме живота си за нещо повече от голата слава. Ако не направим така, че венецът на окончателната победа да закачи и нашите глави, работодателите ни твърде често се опитват да шикалкавят при уреждането на сметките. А това води до най-различни неприятни неща. — После стана сериозен. — А и с моряци като моите трябва да си в челните редици на битката, иначе току-виж си избрали нов водач. Така че присъствието ми тук изпълнява двойна функция.

Поклони се и тръгна към главната палуба, където гребците напъваха мишци.

— Ако този тип случайно се озове близо до парапета — каза Полило, — току-виж, без да искам, съм се блъснала в него. Чувала съм, че много моряци така и не се научават да плуват.

Корайс се ухили.

— Гледай да се въздържиш на първо време. А когато стъпим на твърда земя, ще го поканим на някое високо място, уж за да задоволим насаме и най-разюзданите му фантазии, аз ще коленича зад него, а ти ще го блъскаш колкото ти душа иска.

Когато слънцето залезе, моряците свиха платната и свалиха мачтите, все едно бяхме изчезнали зад хоризонта. В сгъстяващия се мрак корабите станаха почти невидими. Отпуснаха въжетата на лодките, за да не се пречкат на гребците, и галерите завиха обратно към Ликантия с максималната си бързина. Мъжете натискаха греблата, сякаш бяха на състезание, и аз се запитах как и защо са избрали такава съдба, да натискат напред-назад парче дърво до безкрай; дори реших, че може би са роби. Ала Корайс, която по принцип страдаше от ненаситно любопитство и вече беше поразпитала този-онзи по въпроса, каза, че не били роби, а свободни хора. И че галерите прибягвали до гребла само когато скоростта е жизненоважна, а при нормални обстоятелства разчитали само на платната.

Два часа преди полунощ наближихме входа на ликантийското пристанище. Стените на оформящия го кратер чернееха на нощния фон; вече се виждаше и морският замък — целта на мисията ни. Нощта беше спокойна и приятна, точно според заклинанията, наредени от Гамелан. Беше като намек за идващата пролет, топла и някак сънлива. Нищо не би могло да се случи в нощ като тази — постовите сигурно си мечтаеха за края на дежурството, командирите им едва ли щяха да излязат на повече обиколки от задължителните по устав, а свободните от задължения войници щяха да спят дълбоко.

Спуснахме се в лодките. Въпреки намеците на Чола Ий за неумението на гвардейките по море се прехвърлихме успешно, без излишен шум, без да изпуснем нито едно оръжие и без нито една жена да цопне в тъмния океан. Поехме към входа на пристанището. Признавам, че лодките наистина бяха идеални за онова, което бях намислила. Вместо гребла имаха колела от външната страна на бордовете. Всяко колело беше съоръжено с лопатки като краката на морска костенурка. „Гребците“, ако това е правилната дума, седяха в средата на лодката и натискаха яка ръчка, която придаваше въртеливо движение на колелата. Така лодките се плъзгаха безшумно към брега без плясък на гребло или указания от страна на кормчията. Личеше си обаче, че управлението на тези лодки не е за аматьори, защото четиримата гребци работеха в унисон — иначе щяхме да се мятаме на зигзаг из водата като пощурели морски бръмбари.

Докато се приближавахме към целта, обмислих за пореден път плана си. Най-голямото му достойнство беше неговата простота. Сложната тактика рядко оцелява след първия залп стрели. Идеята ми беше гвардейките да се покатерят по веригата от водата чак до върха на скалната стена, където веригата се свързваше със замъка. Изкатерехме ли се там, щяхме да потърсим достатъчно голям прозорец, през който да влезем. Влезехме ли, щяхме да се придвижим възможно най-бързо и безшумно към централните порти на замъка. Междувременно генерал Джинах щеше да е придвижил войската си пред портите. И когато отворехме портите, атаката щеше да започне.

Може да изглежда невъзможно, но не беше — не една и две велики крепости са падали пред шепа войници с храбри сърца. А дори да се проваляхме, както предричаха всички, какво толкова? Моите жени щяха да оставят труповете си зад стените на замъка. Десет пъти повече бяха загинали при безнадеждната атака, която последва опита ни за диверсия преди няколко дни. А и като се имаше предвид отношението на Джинах към жените в битка, генералът едва ли щеше да страда особено от липсата на „дяволския пол“, както го бях чувала да ни нарича, който да го тормози с разни женски глупости като логика и предварително планиране, вместо да ръкопляска на безразсъдното перчене и слепите атаки, достойни повече за побеснял бик, видял крава.

Настъпил беше моментът да изпробвам острието на меча, който бях изковала, да видя дали ще реже чисто, или ще се строши на безполезни парчета. Имах и още една, лична цел — именно заради нея бях потърсила съдействие от Гамелан, макар да не му бях обяснила какво точно смятам да правя.

Пристанището се отвори пред нас като зейналата паст на чудовище от приказките. А после стигнахме до веригата, опъната току под повърхността на водата и издигаща се към морския замък високо горе, и времето за размисли свърши. На преден план излязоха подготовката, мускулите и… да, опитът.

Моят писар вдига вежда при последното — сигурно си мисли, че катеренето по тежки вериги влиза в подготовката на гвардейките, и се чуди защо не е виждал подобни тренировъчни съоръжения на плаца ни. Всъщност няма голяма разлика между катеренето по верига звено по звено — хващаш се здраво за първото, твоя другарка се изкатерва по тялото ти и се хваща за второто и така постепенно оформяте стълба — та няма голяма разлика между това и другото упражнение, което цяла Ориса ни е виждала да изпълняваме по време на различни празници, когато демонстрираме атлетичните си умения в скоростно преодоляване на препятствия. С дребното изключение, че сега трябваше да внимаваме за няколкото хиляди вражески войници по върха на крепостната стена, а „препятствията“ ни бяха големи брънки от хлъзгаво ръждиво желязо, покрито със слуз, водорасли и разнообразие от ракообразни гадинки, които без съмнение биха изглеждали порядъчно гнусни на дневна светлина. Полило и други прочули се с физическата си сила гвардейки поеха основната тежест на операцията.

Брънка по брънка и жена по жена напредвахме нагоре по веригата. Накрая Корайс, Полило, Исмет и аз стигнахме до последното звено, там, където огромна скоба свързваше веригата с вертикалната стена на замъка. Четирите се бяхме вкопчили в това последно звено — другите чакаха по веригата надолу — и за миг си помислих, че приличаме на миниатюрни амулетчета, висящи от нечия гигантска гривна. Тръснах глава. По някаква причина, навярно заради близостта до толкова много магия, въображението ми се беше развихрило като фантазията на пияна мома.

Три от нас плъзнаха поглед по голата стена на кулата горе: Исмет не сваляше очи от бойниците, в случай че някой постови надникне надолу.

Заклинанието на Гамелан звучеше в главите ни. „Брадвата сляпа с взор бе дарена… дар… за дева родена… И нека видят момите…“

И очите ни наистина проникнаха през обвилото кулата заклинание. Имаше тесни прорези за стрелба с лък, други, които да пропускат светлина към потънали в мрак стълбища. После видяхме прозорци — открити, без решетки и капаци. Властелините, като мнозина други с превъзхождаща сила, разчитаха твърде много на главното си оръжие, магията. Високо горе имаше шест широки прозореца — сигурно на луксозния затвор, в който бяха държали Амалрик. Ала не се налагаше да подлагаме на ново изпитание катераческите си умения, защото на няма и двайсетина крачки по посока на морето и на петнайсетина крачки по височина имаше друг, не по-тесен отвор.

Полило се изкиска тихо, когато Корайс разкопча раницата на гърба й и извади тежката абордажна кука и въжетата. Знаех за какво си мисли — че сме изгубили толкова много време и сме пролели толкова много кръв, а ето че сега ще влезем в замъка без особени усилия, все едно сме излезли някой мързелив следобед да се качим на връх Ефенс край Ориса.

Полило хвърли с лекота куката и два от зъбците й се закачиха за перваза на прозореца. Тя дръпна силно, за да е сигурна, че зъбците държат здраво, а после се зае с единствената сложна част на операцията — важно беше въжетата да не са оплетени. Куката беше предназначена за масова атака и й беше направено съответното заклинание. Когато въжетата се разплетоха, Полило се наклони назад да ги изпъне. Плъзна края на основното въже около последното звено на веригата и зашепна. Всички знаехме думите, защото те бяха част от офицерското ни обучение. Преди години, преди Амалрик и Дженъс Грейклок да убедят орисианските жреци, че е безсмислено да пазят в строга тайна дребни заклинания от този вид, операция като нашата щеше задължително да включва и жрец, който да активира вграденото в куката заклинание. Ала политиката се беше променила и всеки старши сержант и офицер в армията можеше да направи същото, стига да е бил благословен предварително от жрец. Същото, което Полило правеше сега:

— Думите ми принадлежат на друг, но той каузата ми благослови. Бъди твърда, бъди силна, бъди права, дръж здраво. Дръж здраво и право като стомана кована…

И въжетата послушно се втвърдиха. Сега разполагахме със солиден мост от нас до прозореца горе, достатъчно широк дори за някоя изнежена будоарна, дама. Полило погледна назад, ухили се и прошепна:

— Това мога да го мина и с вързани очи.

Мушнах се покрай Полило с меч в ръка и стъпих на моста. Движех се бързо, за да не давам на евентуалния враг и минутка повече от крайно необходимото. Влетях през прозореца като котка в скок, краката ми срещнаха твърд камък, хлътнах в сумрака, за да направя път на другарките си, и приклекнах. Намирах се в празна стая. В другия й край имаше врата. Не беше залостена. Докато я отворя към тясната площадка и стълбището, които ми се разкриха от другата й страна, моите гвардейки вече се прехвърляха в стаята. Без команди на глас, дори без ръчни сигнали, се разделихме на екипи и тръгнахме.

Беше тъмно като в рог, самите стени лъхаха на безнадеждност и страх. Ала нито една от нас не тръпнеше в ужас — отдавна бяхме свикнали с вкуса на кръвта, а и ни изпълваше дива радост, че най-сетне, с помощта на Маранония, сме тук! Точно както бащите ни бяха проникнали в този могъщ замък през първата война срещу Ликантия, сега ние бяхме доказали, че сме техни достойни наследници. С малко късмет това щеше да е последната ликантийска война.

Изляхме се като течна смърт по витото стълбище към централните нива на замъка. Налетяхме на ликантийци веднъж, два пъти, четири пъти. Всеки път нечий меч грейваше в сумрака и врагът падаше, застигнат от ориста си, преди да е поел въздух да извика. Може да бяха войници, може да бяха от прислугата. Нямаше значение. Озовахме се в широко помещение с висок таван и гоблени по стените. В двата му края още пламтяха огньове. Реших, че е някаква зала за аудиенции. Сега, в малките часове на деня, беше празна. Откъм замъка идваха нормалните звуци на крепост под обсада — чувах постовите и приглушени викове на тревога някъде отдалеч. Повечето хора си мислят, че битките са водят под акомпанимента на дяволска врява, и обикновено е така. Ала при обсадите бива и различно. На мен ми се струваше много тихо, макар че ушите на някой цивилен сигурно биха чули повече — като онзи нисък, постоянен шум, който ние отдавна не забелязвахме, звук като от голяма глутница мършояди, звукът на армии, които чакат строени за битка.

Дадох знак за изчакване. Всички застинахме. Ако някой ни беше видял в този миг, сигурно би си помислил, че се молим. Не се молехме. Маранония е добра и разумна богиня, която знае, че в разгара на битката няма място за молитви. Друго правехме ние, от мен до последната гвардейка — представяхме си мислено нашата „карта“, макетите и чертежите на морския замък, които хората на генерал Джинах бяха подготвили, черпейки информация от всички възможни източници, от посетители в мирни времена до заловени пленници. Да. Да. Най-вероятно се намирахме тук… или малко по-нататък… значи трябваше да има проход към огромния вътрешен двор, а оттам през вътрешната отбрана на замъка към портите. В най-лошия случай бяхме един етаж по-високо. Но вече се бяхме ориентирали.

Корайс и Полило чакаха да поведа атаката. Очите им се ококориха, когато видяха сигнала ми… докоснах гребена на шлема си, после и техните… „сега вие командвате“… вдигнат пръст… „както сами прецените“… както ви е било наредено… както сме го упражнявали… а после жест с меча.

„Атака!“

Макар че последният жест беше излишен. Моите легати — а и всичките ми гвардейки — може и да се изненадаха от промяната в плана, но бяха войници и следователно се подчиниха, точно както ги бях обучила. Тих тропот на меки ботуши, в синхрон, сякаш тичаше само един човек… и аз останах сама в голямата зала. Ако не се броеше знаменоска Исмет. Понечих да смръщя вежди… но тя ме изпревари. Вдигна два пръста пред лицето си в мрака. Да ми напомни, че винаги се сражаваме по двойки. Винаги. Протегната с дланта нагоре ръка. „Чакам заповедите ти“.

Ухилих се. Дори тук, в този дом на кошмарите, намерих повод за искрена усмивка. Наистина ли си въобразявах, че аз, офицерчето с петнайсетина години служба зад гърба, мога да отхвърля желание на знаменоската? Абсурд. Бяхме екип и като екип щяхме да умрем.

Време беше за другото заклинание на Гамелан. Извадих амулета — нищо и никаква кесийка от съшито парче кожа с парченца от костите за гадаене на жреца, — докоснах с него носа си, а после и каменните плочи при краката си. Подуших, вдигнала нос. Нямаше промяна.

Не. Май наистина усещах някаква нова миризма, сладникава и гадна, която ми напомни за бойно поле с непогребани трупове. Но не ми казваше нищо. Замислих се, после си спомних думите на Гамелан, че е възможно амулетът да се нуждае от подсилване. Огледах се. Ако бях права и това наистина беше зала за аудиенции, използвана от властелините, то те най-вероятно бяха стояли… ето там. На онзи малък каменен подиум. Качих се на него и отново допрях амулета до каменния под. За всеки случай го допрях и до единия от гоблените на стената.

Подуших отново въздуха. Усетих същата миризма, но, много по-силна, много тежка. Пригади ми се и с мъка удържах напъна за повръщане. Сега вече разполагах с посока. Обърнах се да дам знак на Исмет и естествено я заварих точно там, където трябваше да е — на три крачки зад мен и на три крачки встрани, с изваден меч и с очи, които следяха едновременно мен и тъмнината наоколо.

Излязохме на бегом от залата. Целта ми се намираше четири етажа по-нагоре, но ние не тръгнахме по стълбището. Заобиколихме отдалеч по застлани с дебели килими рампи с каменни балюстради. Често спирах да сравня посоката, но амулетът ме водеше безотказно напред и вонята се засилваше.

По някое време отвън долетяха викове, писъци и трясък на стомана. Битката беше започнала. Чудех се колко ли близо са стигнали моите гвардейки до портите, преди врагът да ги открие. Замъкът се събуждаше за битка. Чух викове „Предателство!“, „Вътре са!“ и писъци на ужасени жени и деца.

Коридорът ни отведе на един балкон, от който се виждаше вътрешният двор. Наистина беше огромен. Цяла армия би могла да мине на парад долу, ако не бяха стражевите кули и наскоро издигнатите временни укрепления. Именно тук властелините провеждаха чудовищните си жертвоприношения, при които избраната жертва бавно отнемаше собствения си живот, заставена от тяхната магия. Пак тук се бяха опитали да стигнат до брат ми, но друго заклинание го беше спасило. Сега обаче вътрешният двор се беше превърнал в бойно поле. Ликантийски войници търчаха като обезумели да запалят факлите, други пристягаха броните си и размахваха оръжия. От далечния край на двора се чуваха виковете на моите сражаващи се жени. Едва не извиках победоносно, когато видях колко близо са до целта си. Виеха се точно до огромните порти на замъка. Ако успееха да ги отворят, армията ни щеше да нахлуе в замъка.

Ала ги бяха открили в най-опасния етап от операцията. Съвсем естествено, ликантийците бяха струпали най-голяма охрана в най-слабата точка на защитата си. До външните порти се стигаше по открит проход с бойни платформи върху високите стени. Гвардейките ми бяха разбили вътрешните порти, но преди да продължат по прохода, защитниците се бяха организирали за контраатака. И сега моите жени се сражаваха за живота си току пред входа на прохода — войници блокираха пътя им, други чакаха на платформите с готови за стрелба лъкове и копия. Гвардейките ми се бяха оказали между наковалнята на прохода и чука на стичащите се от замъка войници.

И още по-лошо, някъде отгоре се чу силно съскане — като от събуждаща се гигантска змия. В другия край на парадния плац се извиха два циклона, черни на фона на факлите и три или четири пъти по-високи и от най-високия мъж. Спуснаха се сред мелето, сеейки смърт — ликантийски войници и гвардейки отхвръкнаха без разлика към каменните стени. Амулетът ми излъчи последна вълна смрад — миризмата на властелинската магия, — аз се завъртях и хукнах по поредната рампа към залата на горното ниво, следвана по петите от Исмет. Нямаше да помогна на никого, като стоя и зяпам безпомощно. Гвардейките ми или щяха да удържат на физическата заплаха, или да умрат. На мен се падаше да ударя по другата опасност, по-голямата, която набираше сили.

Това беше тайната ми цел. Бях съставила два плана. Първият включваше гвардейките. Вторият засягаше само мен — а сега и знаменоска Исмет. Намерението ми — знам, че звучи безумно — беше да нападна самите властелини. Не го бях споделила с никого, защото само щяха да го отхвърлят и да ме нарекат откачила глупачка. Аз обаче не смятах така, защото знаех на какво е способен един решен на всичко, дори на саможертва войник. Давам си сметка, разбира се, че в днешните модерни времена, когато мъжете говорят за многочислени батальони и десетки жреци, за бойни полета, които се разпростират на левги, и за битки, които продължават с дни, подобна идея звучи като романтична глупост. Може и да беше глупост, но аз бях завещала душата си на Маранония, вещите си — на своите приятелки и семейство, простила се бях и с всяка мисъл, че ще доживея утрото.

Когато наближих вратата на стаята, съскането стана по-силно. Стражи нямаше, което в първия миг ме изненада, но защо да има всъщност? Кой би посмял да прекъсне заниманията на властелините?

Отвътре се чуваха гласове — „братко“… „удари ги“… „само някакви си жени!“. Щеше ми се да имах миг колкото да си събера мислите и силата, да си поема дъх, но и половин миг не ми остана, защото ми се стори да чувам, а може и наистина да го чух — „отзад!“, и „отвътре!“, и „Опасност!“ — затова зарязах мисленето и се втурнах в личните покои на властелините.

Погледът ми се плъзна трескаво по стъкло и злато, реторти и свитъци, запалени мангали и тамян, кости и страховити създания, но нямах време за по-подробен оглед, защото знаех, че обикновен човек като мен има само един-единствен шанс срещу магьосници като тези — и този шанс зависеше от изненадата и бързината.

Двама високи мъже с бради и лица на лешояди, чиято злост ги бележеше по-ясно и от табелки с имена, се завъртяха към мен и вдигнаха ръце за атака, единият протегна пръст като копие и нещо сиво-черно се сгъсти от въздуха; стрелна се към мен и изби меча от ръката ми, а аз метнах странично щита си, право в търбуха му, скочих на свой ред в същата посока, вдигна се голямо валмо дим и чух съвсем човешки писък на болка, последван от вик откъм другия мъж. А после ръцете ми докоснаха плът, плътта се превърна в люспи, сетне отново в плът, и двамата с властелина паднахме на пода и се затъркаляхме, усещах как огромни мускули се стягат, сякаш се борех на тепиха с най-силния мъж на света, после могъщи ръце приковаха моите към тялото ми, озовах се затисната по гръб и ръцете ме стиснаха за гърлото… слава на боговете, че не бяха опитни войнишки ръце и стискаха трахеята, а не артериите. Светът започна да почернява и аз ударих със свободната си ръка, с извити пръсти като ноктите на ястреб, посегнах да издера очите на властелина. Той изкрещя, аз усетих влага по ръцете си и го изритах да се освободя, после и двамата скочихме на крака, но от неговото лице през пръстите му се стичаше кръв и някаква друга течност… само че нямах време за тези подробности, скочих към него, замахнах странично с двете си събрани в юмрук ръце като с боздуган и го фраснах в слепоочието… властелинът политна назад и падна, тялото му се тресеше в конвулсии, сякаш отказваше да приеме, че вече е мъртво.

Плъзнах поглед по пода, видях меча си и го грабнах. Натиснах с крак гърдите на властелина, така както се обездвижва змия, и нанесох един-единствен, чист удар. Мечът отдели главата от раменете му и изкънтя в каменния под. Мъртъв, да, засега поне, но първо трябваше да се заема с другия… завъртях се, готова за бой.

Ненужно, както се оказа. В стаята беше само знаменоска Исмет.

— Избяга — каза тя. — Размахваше ръце към теб за някакво заклинание и аз метнах камата си. Удари го право в гърдите и се отплесна, сякаш беше с броня.

— Накъде? Накъде отиде?

Исмет посочи малка отворена врата. Пастта й беше тъмна, черна дори, точно като тунела, който ми беше обещал Гамелан.

— След мен — наредих аз.

— Да, капитане. След като си покрием задниците.

Понечих да повторя заповедта си по-остро, но Исмет вече беше открила камата си и вървеше към обезглавения труп на властелина. Коленичи и направи разреза на орела. Когато се изправи, държеше в ръка сърцето му. А после двете хукнахме по тъмния тунел след другия властелин.

Тунелът, изглежда, беше последният им път за бягство. Имаше ниши за засада в стените. Но никой не ни дебнеше от нишите. Имаше хитроумни капани, но никой не се беше сетил да ги запъне. Не спирах да се питам — защо другият властелин не беше останал да помогне на брат си? От страх? Или се беше паникьосал? Едва ли. Всеки друг би се уплашил, но не и мъже като тях, управлявали толкова дълго и толкова кърваво. Не знаех отговора, но продължавах по петите му, бързо, за да не го изпуснем, но не толкова, че да попаднем в някой капан.

Тунелът сякаш нямаше край, ставаше все по-тесен и слизаше все по-надълбоко. Вече не беше градеж, а проход, прокопан в самата скала. Молех се да не стане още по-тесен и таванът му още по-нисък, иначе трябваше да продължим на колене и лакти, докато не открием, че се смалява до нищо и пътят нататък е възможен само с магия — „нищо“, което щеше да ни улови в капан като менгеме дълбоко в недрата на замъка.

А после тунелът наистина свърши — със звезди и луна. Надзърнах предпазливо навън. Намирахме се на десетина крачки над пристанището. Над отвора имаше отвесна скала, а над нея се издигаше замъкът, откъдето бяхме дошли през каменната плът на древния вулкан. Нямаше и следа от властелина. До ушите ми стигна оглушителен трясък и се свих инстинктивно. Видях как блокиращата входа към пристанището верига се скъсва сякаш дръпната от невидими ръце. Стовари се във водата и потъна. Вече нищо не блокираше входа на пристанището.

Знаменоска Исмет извика:

— Виж!

И аз видях флагове да се издигат по мачтите на част от ликантийските кораби, които смятахме за изоставени. Флаговете ми бяха познати. По-ниският беше дълъг, разцепен на две в края, със стилизиран образ на червена пантера. Фамилният флаг на отдавнашните ни врагове, с които моето семейство беше в кръвна вражда. Нису Саймън! И още по-лошо, горният флаг беше царското знаме на Ликантия, черен двуглав лъв, който държеше в лапите си кръстосани меч и магьоснически жезъл. По някакъв начин властелинът се беше добрал до онзи кораб. Имаше и други кораби — чух Исмет да ги брои тихо и май спомена числото девет, — но не обърнах внимание, защото не можех да откъсна поглед от малката флотилия, която се движеше към мен… и към изхода на пристанището. Изпъшках ядосано, защото оцелелият властелин се измъкваше пред очите ми.

А очите ми изведнъж прогледнаха надалеч, сякаш някой държеше магическо стъкълце под носа ми, и видях съвсем ясно двамата мъже, застанали до кормчията. Първият беше Нису Саймън. Не го бях виждала дотогава, но го познах по белязаното от огън лице, което преди било красиво като на жена — преди брат ми и Дженъс Грейклок да го обезобразят. А до него стоеше властелинът!

Чух рев като на ураган от кораба и разбрах, че те също са ме видели. Облак стрели се изви към отвора на прохода, но Исмет ме дръпна назад и стрелите изтракаха безсилно в скалата. Корабите вече отминаваха и аз подадох глава да ги видя. Нямаше кой да ги спре. А можехме да пратим корабите на Чола Ий да блокират пристанището, но кой да се сети, че може да се стигне дотук?

Ревът стана още по-силен, а после от дълбините се стрелна дълго пипало. Уви се около кръста ми. Загубих равновесие, залитнах, успях да се хвана за един стърчащ ръб на скалата и запънах крака. Ревът натежа победоносно. Борех се с всички сили, но пипалото ме изтръгваше от скалата, все едно бях ракообразно от онези, които децата събират край морето. Сведох поглед към мръсната вода на пристанището и видях други пипала да се устремяват към мен. Чух как жълтият клюн на създанието изтрака доволно, видях блясъка в едно студено око.

Кама литна покрай мен, надолу към водата, и въздухът се изпълни с черни пръски. Пипалото около кръста ми се отпусна, морето долу завря разпенено, а от съществото не остана и помен.

— Пропускам само по веднъж — чух гласа на Исмет.

И двете бяхме опръскани в черно от кръвта на сепията, призована като прощално заклинание от властелина.

— Избяга — казах. Следях с поглед деветте кораба на Саймън. Вятър изпъваше платната им и ги тласкаше към открито море.

Исмет не каза нищо, само посочи нагоре.

Вдигнах поглед към бойниците на морския замък и видях над тях да се развява златното знаме на Ориса.

Е, единият избяга, повторих наум. Но какво можеше да направи един магьосник, дори да е силен като него, без бърлогата си, без свитъците си, без инструментите на магията си?

Войната беше свършила. Ориса триумфираше. Ликантия беше победена.

Владичеството на властелините беше останало в миналото.

4Сърцето на магьосника

Никога не е имало друг пир на победата като онзи след падането на Ликантия. Нямаше значение, че един от властелините и Нису Саймън са избягали. Достатъчно беше, че с пукването на зората войниците видяха знамето на Ориса да се вее над ликантийския замък. Вече можеха да изпълзят от дупките си и да се разхождат свободно под надвисналите бойници, които месеци наред бяха сели смърт сред редиците им. Всички бяха пияни от радост, викаха, пееха, въртяха се в луди танци. Статуите на всичките ни богове бяха извадени от каруците и окичени с гирлянди, плячкосани киприла и бижута. В морския замък намерихме истинска пиячка и това допълнително нажежи празненството. Говеда, кокошки, прасета и кучета бяха принесени в жертва на боговете.

Самата мисъл, че ще сме живи и утре, и вдругиден, така изпълваше душите ни, че дисциплината изчезна, пометена от пълноводната река на облекчението. Колкото до нас, офицерите, ние мъдро стояхме настрани и не налагахме наказания, стига празнуващите да не закачаха цивилното население или военнопленниците.

Моите жени празнуваха с не по-малък хъс от всички останали. Полило се появи тичешком в лагера ни с по едно буренце плячкосана ракия на всяко рамо. Изби с брадвата си канелките и кехлибарената течност се заизлива в гърлата на сестрите ми. Корайс и Исмет останаха сравнително трезви, колкото да държат под око останалите. Подобна еуфория в комбинация с големи количества алкохол се превръща в мощен еликсир за невнимателните, а демоните на гнева са готови да надигнат глава и при най-незначителната обида. Не една и две сръдни между любовници са се уреждали със силата на оръжието след битка. А вече и без това имахме достатъчно кръв по ръцете.

Колкото до мен, аз внезапно се оказах герой. Всяка новобранка си мечтае за това — уморените й мускули потрепват в съня след поредния тежък ден на тренировъчния плац под крясъците на сержантката, която я гони от една безсмислена задача към друга, и сънува как някой ден ще се изправи с високо вдигната глава и смирено сърце, хилядно множество ще крещи името й, а старите войници ще си шепнат един на друг, когато минава край тях. И аз сънувах същото, когато бях млада. Но когато през онзи ден наистина ме окичиха с венеца на героите, открих, че усещането не е чак толкова приятно. Бързите кораби, които отнесоха новината за победата ни в Ориса, отнесоха и цветисти разкази за моите действия и стореното от Маранонската гвардия. Изкорменият от битки пейзаж ехтеше от възхвали в моя чест. Където и да отидех, войнишкото множество се разделяше да ми стори път. Някои посягаха да докоснат туниката ми, сякаш беше нещо свещено, а не грубо войнишко платно. Дарове се трупаха пред палатката ми и купчината растеше толкова бързо, че се наложи да сложа отпред постови, който учтиво да отпраща приносителите им. Засипваха ме предложения за женитба, десетки, да не кажа стотина. Мъже ме молеха да станат бащи на първото ми дете. Жени — дори такива, които преди си виреха носа пред мен — сега шепнеха горещи предложения от сенките и ме канеха в леглото си. Говореше се, че ще бъде обявен ден в моя чест, с всичките жертвоприношения и церемонии, подобаващи на такъв празник.

Не ми се понрави, писарю. И още потръпвам, като си го спомня. Това е фалшиво и много опасно нещо, което може да превърне един щастливо обикновен смъртен в демон на суетата. На героите мястото им е в гроба. Само там са в безопасност от себе си и от своите почитатели.

Най-лошото във внезапното ми канонизиране беше растящата омраза на Джинах, който смяташе, че съм му отнела полагащия му се и лелеян венец. Някой се беше разприказвал и скоро тръгна слух, че ако не е била намесата на Гамелан, Джинах е бил готов да отхвърли плана ми. Само няколко часа след като и последният ликантийски войник се предаде, вече се разказваха вицове за генерала. Започнаха да наричат дългата кървава обсада „Издънката на Джинах“, мнозина го проклинаха гневно, задето е позволил войната да се проточи толкова и за глупавите му решения, които стрували живота на хиляди орисианци.

За да бъда честна, ще кажа, че ликантийците бяха корав противник, а властелините им — толкова могъщи, че едва не надвиха собствените ни жреци. Въпреки това Джинах щеше да отговаря за много неща, не тук, а когато се върнеше в Ориса и се изправеше пред съвета на магистратите. Видно беше, че ако някой бог не развиеше внезапна и силна слабост към генерала, той трудно щеше да се опази от срама, с който да остане в историята. Ала стана така, че на Джинах му излезе късметът същата онази нощ. Разрази се буря, която превърна лагера ни в море от кал. Дъждът се лееше като пелена. Разбуненото море шибаше скалистия бряг с вълни, три пъти по-високи от висока жена. И точно тогава Джинах прати да ме извикат — трябвало да се явя при него незабавно. Не в шатрата му, а в морския замък, в личните покои, където бях убила брата на избягалия властелин.

На влизане в огромната стая несъзнателно стиснах малкия амулет, който ми беше дал Гамелан. Успокоявах се с мисълта, че ужасната смрад, довела ме до властелините, вече я няма. Когато се огледах, засенчила очи от нажежения до бяло пламък на магическите факли, запалени сега с орисианска магия, с изненада установих, че няма и помен от борбата, състояла се тук само преди няколко часа. Гамелан и неговите жреци бяха привели залата в съвършен ред. Новаци с широки бели пояси смитаха последните парчета счупено стъкло, после ги предаваха на чираци с жълти пояси, които мърмореха заклинания и размахваха кадилници със сладък дим над парчетата и те скоро се сбираха в предишните си форми — кани, епруветки или кристални купи с магически символи по тях. Други жреци и помощниците им се движеха бавно из залата и връщаха разни неща на местата им по масите, скамейките и резбованите лавици. Цялата тази дейност се надзираваше от няколко старши жреци с червени пояси, които се ръководеха от пергаменти с карти, върху които Гамелан или някой от помощниците му беше пресъздал чрез заклинания оригиналната подредба на стаята. До голяма златна урна при прозорците видях Джинах и групичка от адютантите му. Гледаха Гамелан, който стоеше до странен апарат, качен върху преносим олтар. Нагласяше нещо по апарата, но едва бях прекрачила прага, когато жълтите му очи се вдигнаха, обходиха залата и се спряха на мен. Вдигна пръст сякаш в знак на предупреждение. Преди да разбера какво има предвид, Джинах на свой ред ме видя.

— А, капитан Антеро — каза той. — Нашата славна героиня. — От гласа му капеше отрова. — Ела тук, ако обичаш. Имаме нужда от помощта ти.

Знаех, че завистта и омразата са се съвкупили в гърдите му, затова се изненадах да видя нескритата радост в очите му, когато се приближих. Нямах представа какво значи това, но видът му ме подсети за старата ни котка, която обичаше да се забавлява дълго с бедните мишки, преди да ги изяде.

— Генерал е — казах. — Какво има?

— Изглежда, сме спечелили битката, но не и войната — отвърна той с наслаждение.

— Добре казано, сър — побърза да се включи капитан Хакс, най-вярната му подлога. След което се обърна към мен: — Боим се, че всичките ви смели действия може да са били напусто.

Погледнах към Гамелан и попитах:

— Властелинът?

Гамелан кимна навъсено.

— Генералът прати след него адмирал Чола Ий. Но властелинът вдигна бурята, която ни тормози в момента, и адмиралът трябваше да се откаже от преследването.

После продължи да се занимава с апарата — сложно нещо с множество тръбички, жици и стъклени реторти, пълни с разноцветни течности, които вряха под въздействието на някаква магическа сила. Цветен дим се издигаше над тях, но миризма не се усещаше.

Свих рамене и казах:

— Все някога бурята ще утихне. Рано или късно ще го заловим. По-скоро рано. Никой бряг няма да го приюти сега, когато е без армия и родина. Шпионите ни скоро ще го надушат.

Докато изричах това обаче усетих ледени тръпки по гръбнака си и неволно докоснах амулета на Гамелан. Старият жрец видя жеста ми и кимна.

— Не можем да заложим бъдещето си на шанса и шпионите. — Обхвана с жест залата. — Възстановихме стаята с всички подробности от мига преди ти да нахлуеш така смело, чак до хлебарката, вмъкнала се да проучи съдържанието на една магьосническа кесия.

И вдигна малка кожена торбичка. Кожата беше превъзходно обработена и нашарена с множество символи. Разхлаби златния шнур, взе щипка прах и го задържа над една от стъклените реторти.

— Това е една от съставките на заклинание. Направена е от стрита кост и стъблото на някакво растение. Кост от животно и стъбло от растение, които никой от нас не познава. — Пусна прахта във врящата течност. После запуши с тапа ретортата и вкара края на медна тръбичка в един отвор. Тръбичката се виеше сред лабиринта от колби и епруветки на чудатия апарат. Гамелан завъртя спиците на малко молитвено колело, прикрепено до апарата. До слуха ни стигна тих звук на камбанки — колелото подхвана автоматичния си напев. По онова време знаех малко за магията, но не се съмнявах, че машината и свързаното с нея молитвено колело са родени от откритията на брат ми и Дженъс Грейклок, направени в Далечното царство.

Гамелан не обясни действията си. Обърна се към нас, сякаш апаратът нямаше нищо общо с разговора ни.

— Кажи й и останалото — настоя Джинах. — Кажи й какво научи.

Гамелан започна без предисловия:

— Открихме неоспорими доказателства, че властелинът и неговият брат са били буквално на крачка от създаването на оръжието, което плашеше всички ни. И още по-лошо, властелините са взели мерки срещу евентуално поражение, като са подготвили дубликати на целия си инструментариум и записки. Прибрали са ги в специални сандъци, които са непроницаеми за сили както от естествен, така и от магически произход. И когато нашият приятел избяга с корабите на лорд Саймън, сандъците са отплавали заедно с него.

Червата ми се разкуркаха от ужас. Обърнах се гневно към Джинах.

— Със или без буря, сега трябваше да сме в морето и да го гоним по петите. Къде му е бил умът на Чола Ий, защо се е върнал? Преднината на Саймън беше минимална. А пират като него със сигурност е виждал и по-страшни бури.

— Адмирал Чола Ий е направил всичко възможно — каза Джинах. — Но не е разполагал със средствата, необходими да продължи преследването.

— Искал е още пари, предполагам. — Не си направих труда да прикрия отвращението си.

Джинах кимна.

— Естествено. Ние се сражаваме за идеали. Той го прави за пари. Освен това има нужда от още кораби, запаси и войници, така че да довършим работата, когато настигнем властелина.

Изведнъж ми светна, че като цяло генералът се държи твърде спокойно. Каква беше целта на тази среща? Защо ми губеше времето с всичко това? Аз бях просто един от офицерите му. Вместо да уведомява мен за плановете си, трябваше вече да е издал съответните заповеди. Незабавно трябваше да се организира експедиция. Колкото по-голямо ставаше разстоянието между нас и корабите на Саймън, толкова по-трудно щеше да е залавянето и унищожението им. Вместо да си приказваме сладко, някой орисиански командир с опитни в морските плавания войници трябваше да подготвя хората си за път с корабите на адмирала, точно както аз трябваше да подгоня жените си в бърз марш назад към къщи, за да защитим Ориса, в случай че властелинът открие начин да заплаши града. Всичките тези приказки за гибелно оръжие и хлъзгави магьосници само ми напомниха за дълга на Ма-ранонската гвардия към защитата на Ориса. А после започна да ми просветва какво си е наумил Джинах.

Преди подозрението ми да се е оформило докрай, той каза с най-гадния си мазнишки тон:

— Бързам да ви зарадвам, капитане, че реших да почета Маранонската гвардия с честта на тази жизненоважна мисия.

— Това е глупаво, сър — веднага отвърнах аз. — Моите гвардейки са уморени, по-уморени от всяка друга част в нашата армия. Или вече забравихте за днешната битка?

— Естествено, че не съм забравил, капитане — продължи мазно той. — Именно вашият и техният кураж наклониха везните в полза на това ми решение.

Веднага разбрах какво е намислил. Беше прозрачен като воала на танцуваща одалиска. Разкараше ли ме от пътя си, щеше лесно да си присвои славата, извоювана от моите гвардейки. Както и лъвския пай от плячката.

— Наистина е така — продължи Джинах. — Има само една жена, достойна за толкова важна мисия. Героинята от Ликантия. Капитан Рейли Емили Антеро.

Знаех, че съм изгубила, но пробвах още веднъж, от друг ъгъл:

— С радост ще се подчиня, генерале — казах възможно най-спокойно. — И ви благодаря от името на всички за рядката чест, но дългът на Маранонската гвардия е у дома. В интерес на истината, още утре сутринта смятах да дойда при нас, за да получа заповедите си за тръгване.

— Ще ги получите още сега — каза Джинах. — Но няма да тръгнете към Ориса. Както казах, тази мисия се нуждае от герой. И ще го получи. С което без съмнение ще се съгласят и магистратите, когато вдигна тост в твоя чест след няколко седмици.

Хакс и другите адютанти се изкискаха вкупом.

Следващите думи на Джинах прозвучаха заповедно:

— С твоите жени ще се присъединиш към адмирал Чола Ий утре призори. Заповедите ти са да последваш властелина. Да го намериш и убиеш. Нещо повече, заповядвам ти да не се връщаш, докато не изпълниш тази задача. Ясно ли се изразявам?

Беше като прогонване, сякаш аз и гвардейките ми бяхме наказани заради успеха си… което си беше точно така.

Изглеждаш точно толкова потресен, колкото се чувствах и аз тогава, писарю. Писаните истории за онзи период не споменават мотивите му, нали? Добре дошъл в света на жените, приятелю. Той е доста претъпкан, защото мъжете изискват — и си присвояват — много повече място, отколкото се пада на мен и сестрите ми. И е доста студено тук освен това, писарю. Горивото за нашите огньове е ограничено. Смята се, че ни е нужна топлина само колкото да изглеждаме добре, да си спечелим другарче в леглото, да поддържаме домашното огнище, децата и кухнята чисти. И е доста мрачно. Не ти трябва много светлина, когато си само отражение на мъже до себе си.

Втренчих поглед в Джинах след последните му думи. Сякаш можех със силата на волята си да му вменя друго. Ала нямаше да отстъпя — според него сигурно не бих могла дори да исках. Идеше ми да се разкрещя, че Маранонската гвардия е пехотна единица от самото си създаване, че е била замислена като такава. Нямахме никакъв опит в морските битки. Идеше ми да го прокълна, че се опитва да ми отнеме славата, към която само преди час се отнасях с пренебрежение. Идеше ми да падна на колене и да го моля — не за себе си, а за живота на моите сестри. Колко от тях щяха да зърнат отново благословените брегове на Ориса? Ала не можех да направя нито едно от тези неща. Бях получила изрични заповеди и трябваше да се съобразя с тях, без значение колко са безумни.

Но не му позволих да злорадства, тоест не показах нито страх, нито объркване. Нито щракнах с токове и козирувах чинно. Защото Джинах не заслужаваше подобен израз на уважение. А единствено уважение можех да му откажа.

Затова само кимнах.

— Добре, сър. Но настоявам за едно.

— И какво е то, капитан Антеро? — попита с тънка усмивка генералът. Можеше да ме отреже, че нямам право да настоявам за каквото и да било, но не посмя. В края на краищата самият той ме беше нарекъл героинята от Ликантия. А на герой не се отказва току-така, нали?

— Искам да ми бъде дадено едноличното и абсолютно командване на експедицията, сър. Чола Ий трябва изрично да бъде уведомен, че всяко мое хрумване е равносилно на заповед, която следва да се изпълни незабавно. Аз от своя страна поемам ангажимента да не злоупотребявам с пълномощията си. Мореплавателските въпроси ще оставя на него. Но за всичко, което касае преследването и евентуалните бойни действия, моята дума ще бъде закон.

Джинах се засмя неприятно.

— С адмирала обсъдихме вече тези въпроси, капитане. И аз му дадох ясно да разбере каква ще е неговата роля в експедицията.

Още хихикане откъм Хакс и другите адютанти.

— Сър, моля да повторите всичко казано от мен в официален разговор с адмирала.

— Щом го смятате за необходимо, капитане, с радост ще удовлетворя молбата ви — отвърна Джинах и се обърна да си ходи. — До един час ще свикам съвещание.

А после чух гъгнивия глас на Гамелан.

— Минутка само, генерале.

Джинах спря. Обърна се към магьосника и гладкото му като на мома чело се сбърчи притеснено. Нима Гамелан смяташе да се намеси по някакъв начин? Самата аз таях подобни надежди, но Гамелан бързо ги угаси.

— Експедицията ще има нужда от жрец — каза той.

— Изберете когото прецените — отвърна генералът.

— О, ще го направя, разбира се — реагира троснато Гамелан, подчертаваше, че преценките и изборът на главния жрец са само и единствено негови. — Избирам себе си.

Джинах зяпна.

— Но това е… вие сте…

— Твърде стар? — повиши глас Гамелан и изсумтя. — Точно това е причината да тръгна с тях. Работата, която остава да се свърши тук, е по-подходяща за младите ми колеги. А и смея да кажа, че бих бил по-достоен противник на властелина от всеки друг. Вярвам, че присъствието ми ще увеличи значително шансовете за успех на тази експедиция.

Видях радост да изгрява в очите на Джинах — с един удар щеше да се отърве от двама врагове. По-хубаво от това, здраве му кажи.

— Те-Дейт ви пази тогава — отвърна той.

Гамелан не каза нищо. Пак се беше заел с апарата — държеше се, все едно съвсем е забравил за присъствието на генерала. След проточило се и донякъде смущаващо мълчание Джинах поклати глава и излезе, следван по петите от адютантите си като току-що излюпени скални гущерчета, които припкат след майка си с надеждата татко да се прибере рано вкъщи с вечерята.

Останах в залата. Номерцата на стария жрец започваха да ми се изясняват.

— Благодаря ви — казах само.

— За какво, мила ми Рейли? Че те натоварих със старчок, чиито години са дълги колкото брадата му? — Поглади рошавата си брада като илюстрация на последното. Очите му бяха топло жълти като весели пламъци в огнище. Засмя се и кривите му предни зъби лъснаха сред сивия гъсталак.

— Въпреки това — казах аз, — преди да обявите намерението си, смятах, че цялата тази история е безнадеждна.

— Съмняваш се в способността си да изпълниш мисията?

— Не точно — отвърнах. — Не бих се съмнявала, ако шансовете бяха изравнени. Но не мисля, че генералът иска да се върна. Според мен е по-загрижен за собствената си репутация — и обогатяване, — отколкото за сигурността на Ориса.

Жълтите пламъци в очите му станаха по-жежки.

— Моето мнение е същото, Рейли.

За пръв път ми направи впечатление колко фамилиарно е започнал да се държи с мен. Сякаш предвиждаше, че ще станем приятели. И аз май нямах нищо против, макар че, като представител на семейство Антеро, това ме изпълваше и с безпокойство. Семейството ми никога не се беше погаждало с жреците. Но за такива неща не беше прието да се говори.

— Именно недоверието ми е причината да тръгна с вас — продължи Гамелан. — Ако дадем време на властелина, той ще довърши оръжието си. Вярно, ще му отнеме повече време, отколкото ако го бяхме оставили да работи на спокойствие тук. А и липсата на брат му също ще го забави. Ала не трябва да го оставяме на мира, иначе днешната победа ще е напусто.

Замислих се за тази опасност, а Гамелан се засмя. Малко е странно да чуеш как магьосник се смее. Срещала съм мнозина по време на пътуванията си и знам, че тази толкова човешка проява не им е присъща. Някои се кискат пискливо като вещици. Други крякат като разгонен жабок. Трети вият като върколаци към луната. А когато беше доволен, което му се случваше рядко, както разбрах с времето, Гамелан бухаше като бухал, тръгнал на лов. За пръв път, откакто го познавах, този звук ми допадна.

— Имам си и друго основание — каза той, — и трябва да призная, че е доста егоистично.

— Какво е то? — попитах.

— Помня деня, когато дадох разрешение на брат ти и на онзи разбойник Грейклок да тръгнат към Далечното царство. Седях на високия си стол и се чувствах като малко момче, а не като мъдър стар жрец с големи отговорности и голяма власт. Кълна ти се, че бих разменил и високия си стол, и всичкото си знание и власт за възможността да тръгна с тях.

Сега беше мой ред да се разсмея.

— Приключения? Това ли е слабото ви място, магьоснико?

Гамелан избуха отново, после каза:

— За това съм бил роден, Рейли. Но съдбата се намеси и развали всичко. Имал съм нещастието да се родя с жречески талант. Но това е друга история, която с радост ще ти разкажа по време на нашето пътешествие.

Поклати глава и намота на пръст кичур от косата си, обзет от искрена радост.

— Леле! Да говоря за такива неща… пътешествия, приключения, легенди. Още не сме тръгнали, а вече се чувствам като младеж.

И наистина, сякаш години се бяха смъкнали от плещите му за броените минути на разговора ни. Страните над брадата му бяха порозовели. Очите му грееха. Гърбът му се поизправи. Даже изведнъж ми се стори някак красив. Ако жените ми нямаха други вкусове, немалко от тях щяха да стигнат до размяна на удари за честта да метнат този старчок на килимчето пред камината. Заклех се пред себе си, че ако по време на предстоящото пътешествие ми се удаде сгоден случай в комплект с някоя хубавелка с вкус към мъжете, ще й прошепна някоя и друга добра дума за магьосника и неговата постеля.

Гамелан се сепна и заговори бързо:

— Май наистина съм прекалено стар. Почти забравих с какво съм се захванал. — Забърза към апарата, наведе се да подуши парата, която нямаше мирис, завъртя миниатюрни кранчета, та една течност да прокапе в друга, като през цялото време не спря да говори: — Благодарение на теб се сдобих със средството, което да ни въоръжи срещу властелина и да ни даде наше собствено тайно оръжие. Само по себе си едва ли ще е достатъчно да го победим, но със сигурност ще го отслаби. И ще ни помогне да го открием по-лесно.

Сложи на масата една орнаментирана кутия. Беше абаносовочерна, с богати вписани цветове. Не личеше да има капак или какъвто и да било отвор. Гамелан прокара ръцете си над нея, прошепна няколко думи и я натисна от двете страни с палец и показалец. Кутията се отвори. Погледнах вътре и едва не повърнах при вида на съдържанието й. В кутията имаше голямо парче месо с кафеникаво лилавия цвят на вътрешен орган, който скоро ще започне да се разлага.

— Това е сърцето на властелина, когото ти уби — каза Гамелан и го извади с лекотата на човек, който е свикнал да си има работа с карантии. Сложи го под голяма медна канелка, която стърчеше от апарата, и завъртя кранчето. Гъсти мазни капки с яркозелен цвят текнаха върху сърцето. Течността обля органа и го покри с тънък зелен слой. Гамелан запя:

Сърцето започна да се смалява, да променя формата и цвета си. Ставаше все по-малко, отначало бавно, а после, докато мигна, се смали от юмрук до размера на птиче яйце. И стана гладко и черно като абаносовата кутия. Гамелан го вдигна предпазливо с кристална маша и го върна в кутията. После я притисна отстрани и прошепна заклинанието. Кутията се затвори със силно изщракване.

Гамелан я взе, държеше я между разтворените си длани. Сведе глава и примижа съсредоточено. После кимна и вдигна поглед. Кривите му зъби лъщяха през брадата.

— Действа — каза доволно, сякаш бе таил някакви съмнения.

Протегна кутията към мен и аз се дръпнах.

— Хич не ща да го пипам това чудо — казах, плашлива като едва напъпила девойка.

— Не мога да те виня — отвърна Гамелан. — Знаем къде е било, нали? Й все пак… за да ми угодиш, ако не друго.

Поех кутията, като я хванах така, както я държеше той. Веднага усетих гъдел. Вибрация като от струнен инструмент под неопитни пръсти.

— Какво става? — попитах.

Гамелан пак избуха в смях.

— Как какво! Казва ни, че брат му още е близо. Остава ни само да го последваме и…

А после вълнението от победата завладя магьосника. Гамелан отметна глава и нададе вик, който отекна гръмливо в покоите на властелините:

— Пипнах те, копеле недно! Пипнах те!

5Преследване до края на света

Опънахме платна на първи свещоден от месеца на реколтата през годината на елена. Гамелан избра двама войници, осъдени за изнасилване на ликантийски жени, които да бъдат принесени в жертва на боговете. Смазаха ги между два големи воденични камъка според традицията; но вместо да поръси с кръвта им нивите, Гамелан намаза носовете на корабите, а остатъка изхвърли в морето като дар за неговите богове. Всички бяха на мнение, че това е добро начало на пътуването ни, а и денят беше зареден с добри предчувствия.

Може и така да беше. Но с риск да опърля със сквернословията си щръкналите ти като миди уши, писарю, ще кажа, че според мен Гамелан, този стар дявол, се възползва много хитро от обстоятелствата, за да стресне Чола Ий и неговите пирати. Цялата армия се беше строила на брега да ни изпрати, нагиздена в пълни бойни доспехи, които Гамелан и неколцина приятелски настроени офицери успяха да изстискат от завистливия генерал Джинах. Цялата тази церемониалност се проточи и изпуснахме сутрешния отлив, но Гамелан ми прошепна да не се притеснявам, защото имал едно-две номерца за компенсация.

Флотилията ни се състоеше от петнайсет дълги галери, които изглеждаха смъртоносни дори на брега, изтеглени на трупи върху пясъка, и които най-малкото изравняваха шансовете ни срещу въоръжените търговски кораби на властелина. Бях разпределила гвардейките си на десет от корабите, плюс този, на който щях да пътувам самата аз и командният състав. Останалите четири щяха да носят на палубите си само въоръжените моряци на адмирала. Искаше ми се да кача по един взвод гвардейки на всеки от корабите, защото нямах доверие на Чола Ий, и още по-малко на хората му, но дори с новобранките, доведени от кандидат-офицер Дика, численият състав на гвардията беше под всякаква критика.

След множество заклинания и речи — Джинах дори се насили да каже няколко добри думи за мен и жените ми — минахме през редиците аплодиращи ни войници. Отвсякъде ни засипваха пожелания за успешно завръщане и докато минавах покрай другарите ни от дългата обсада, видях мъже така преизпълнени с емоции, че сълзи се ронеха по бузите им. Барабани забиха и рогове зазвучаха призивно, когато се строихме пред корабите. Чола Ий вече ме чакаше да ме поздрави. Облякъл беше най-хубавата си униформа — разбирайте най-ярката, — с толкова медали, че предницата на куртката му почти не се виждаше. Отвърнах на поздрава му и плъзнах поглед по въпросните медали. Няколко от тях ми бяха познати. Очевидно сам си ги беше дал, защото законно се присъждаха от флоти, които Чола Ий никога не би могъл да командва, и за храброст, каквато никаква сума не би могла да изтръгне от наемника. Но иначе изглеждаха добре — още повече че бяха предназначени да ме впечатлят. Разбойническата му усмивка беше ослепителна почти колкото медалите и кажи-речи толкова истинска.

Но аз реших, че няма смисъл да се впрягам, и вместо това се съсредоточих върху този миг на нови преживявания. След дни и нощи недоспиване чувствах главата си олекнала, а ентусиазмът наоколо ме заливаше като безумен миш-маш от гледки и звуци.

— Гвардия! — извиках, легатите повториха заповедта и гвардейките се изпънаха като една. — По отделения… на корабите! — Оръжия затракаха, докато гвардейките се качваха на бегом по подвижните мостчета към новата си задача.

Чух заповеди на висок глас от капитана на моя кораб, казваше се Стрикер, подети веднага от капитаните на другите кораби. Зловещ писък на сирени дънеше въздуха, докато се качвахме на нашата галера. Офицерите и екипажът се бяха строили да ни посрещнат. Воня на вкисната пот се смеси с острата солена миризма на пристанището. Гребците, до един с яки ръце, широки плещи и тънки като вретена крака, стояха до пейките си и тракаха с греблата. Колкото до моряците — имало съществена разлика между тях и гребците, както изрично ми беше обяснено по-късно, — те стояха на пъстри групички. С изключение на офицерите, мъжете на кораба бяха боси, което не им беше попречило да се издокарат в чудата смесица от дрипи и плячкосани богаташки одежди. Женски шалове и шарени туники се смесваха с дочени бричове и дори с набедрени превръзки. Бижута от всякакъв вид лъщяха на вратовете им, висяха от ушите, носовете и устните. Видях дори неколцина гологърди мъже с тежки кръгли обици на зърната.

Докато местех поглед по тази свирепа сбирщина, всичките ми стари съмнения и недооформени идеи се скупчиха в и без това измъчения ми мозък. Добре че точно тогава знаменоската разви флага ни. Прикрепихме го към една от високите мачти, а после зачакахме Гамелан да изпее обичайните благословии и молитви към Маранония. Преди да даде знак за вдигане на знамето, той извади от ръкава си малка кратунка и я удари в палубата. Сладък дим се закъдри нагоре и се раздели на димни пипалца в червено, зелено и синьо. Когато знаменоската вдигна флага, димът пое нагоре заедно с него, все по-нагоре, докато знамето не стигна върха на мачтата. Увисна неподвижно за миг, после Гамелан извика нещо и откъм брега задуха вятър. Шареният облак дим припна на запад и знамето се развя, изпъна се и показа образа на нашата богиня в пълния й блясък. Беше боец от главата до петите, от златните ботуши до копието и факлата в протегнатите й ръце. Лека ризница се спускаше по бялата като сняг туника, изпод заострения шлем се виеха черни къдрици.

Никога не съм се чувствала толкова горда, както в онзи миг, със знамето на богинята ни, развято за пръв път в историята на корабна мачта. Чух Полило да сподавя хлип, видях Корайс да изтрива сълза от ъгълчето на окото си. Колкото до мен, изведнъж взех да кашлям, защото нещо затъкваше гърлото ми.

Мъжете от групите по избутването напрегнаха мишци, галерите се плъзнаха по огладените трупи и скоро вече се полюшваха в слабото крайбрежно вълнение.

Стрикер прошепна с онзи странен всепроникващ шепот, който се чува надалеч, и с още по-странния си маниер на говорене, при който половината гласни отиваха в небитието:

— Да дам ли зап’вед за отплав’не, кап’тан Антеро?

Можех само да кимна. Нов изблик на сирени и викове откъм брега и ето че екипажът се втурна в лудешкия прощален балет, разиграващ се по палубите на всеки кораб, който се кани да напусне сушата, твърде дълго държала го в плен. Залп от заповеди, чудати стържещи звуци, а после потракването и плисъкът на гребла откъм нашия и другите кораби.

Гамелан ми даде знак и аз залитнах напред. Той ми връчи златно копие, същото като онова в ръката на нашата богиня. Посочи към далечния хоризонт и ми каза да го хвърля. Умората и вълнението така ме бяха изцедили, че като нищо щях да се изложа, но Гамелан стисна дясната ми ръка над лакътя и в мускулите ми изведнъж се вля нова сила. Дясната ми страна беше като натегната пружина, която чака да я отпуснат. Запънах крака и отметнах ръка назад. Гамелан запя:

Вложих цялата си сила в хвърлянето. Заля ме сладостта на съвършеното движение. Метнах копието с такава сила, че краката ми се отлепиха от палубата, но вместо да залитна тромаво, стъпих обратно с изяществото на акробат или танцьорка. Видях как златното копие разсича въздуха и полита към далечния запад. Дъгата му го изведе толкова далеч и високо, колкото не би могъл да го хвърли никой смъртен. Копието летеше като ловуващ орел — и летя, докато не се изгуби от поглед.

А после петдесет големи гребла захапаха дълбоко морето и галерата ни се стрелна рязко в указаната от копието посока. Движехме се с удивителна скорост, следвани от останалите кораби.

Възторжените викове откъм брега удавиха всичко друго и аз се обърнах назад. Първо другарите ни, а после и самият бряг се смалиха пред очите ми.

Залитнах и Полило ме прихвана за лакътя. Помня, че запелтечих нещо за несвършени задачи и нераздадени заповеди, но тя ми изшътка като на малко дете, заведе ме долу и ме сложи в някакъв хамак. Клепачите ми тежаха повече от волята ми да ги задържа отворени. И аз заспах.

Сънувах, че пак съм в прегръдките на Трис. Беше нощта преди похода към Ликантия и двете си бяхме дали прошка, последвана от дива, почти жестока любов. Сега небето изсветляваше и аз лежах с глава на меката й гръд. Знаех, че е сън, и то такъв, който лъже за реалните събития — по онова време не бяхме разменили и дума, какво остава за прегръдки. Но пък лъжата беше сладка и аз я оставих да ме води. Целувах напъпилите й като рози зърна и галех бедрата й, докато те не се отвориха за ръцете и устните ми. Стори ми се, че чух Оумъри да свири някъде в далечината и музиката й ми шепнеше, че постъпвам правилно. Че тук ми е мястото. Че това е истинският живот, място за любов, музика и уханни въздишки.

Чух плющене на бич, тропот на копита и трясък на бойна колесница. Стената на стаята ни се срина и аз изскочих гола от леглото миг преди властелинът да нахлуе с черната си колесница в стаята. Колесницата беше обточена с остри шипове, теглеха я два черни коня с широките криле на гигантски орли. Разбитата стая се преобрази в палубата на нашия кораб, а властелинът се изсмя подигравателно от колесницата си. Чола Ий и екипажът се изсмяха с него, сочеха голата ми плът и ме засипваха с обиди, че съм жена, която обича друга жена. После се оказа, че Трис е пленница на властелина, той тръсна юздите, извика на конете и повлече Трис за оковите, които стягаха китките й. Скочих към тях, но беше твърде късно, конете литнаха и издигнаха властелина и колесницата му високо в небето. Чух Трис да вика, а властелинът се изсмя гръмовно. После всичко изчезна. Лежах будна, със затворени очи. Мускулите ми трепереха от призрачното напрежение на кошмара. Звуци на море, вятър и гребла долитаха отвън. Грубият хамак се люлееше под мен. Усетих нечие присъствие. Опасност? Отворих бавно едното си око.

Трис се беше надвесила над мен. Облечена в прозрачна, развяваща се бяла роба. Първо ми се усмихна, а после в очите й блесна омраза и видях, че стиска тънка сребърна кама. Замахна да ме прониже. Завъртях се тромаво на една страна и усетих как острието се забива в ръката ми. Измъкнах се някак от хамака и паднах на дъсчения под. Чух Трис да идва към мен. Опитах се да стана, но бях уморена, толкова уморена, че не можех да помръдна. А после…

Нищо. Затворени очи. Потрепващи мускули. Звуци на море и вятър. Хамакът се люлее под мен. Усещам нечие присъствие. Опасност?

Още веднъж отворих очи. Корайс ми се хилеше.

— Сладки сънища, а, капитане?

Изпъшках, приседнах в хамака и преметнах краката си отстрани.

— Беше повече като кучешки сън за неуспешен лов — казах.

Усетих пареща болка в ръката. Погледнах и видях капка кръв да се стича от малка рана като от убождане. Изтрих я замаяно.

— Някой моряк, изглежда, си е изгубил иглата — каза Корайс. Плъзна ръка по ръба на хамака, явно с мисълта, че иглата се е забила някъде там.

— Да — казах с нескрито облекчение. — Това трябва да е било.

Корайс ме изгледа и свъси тревожно вежди.

— Защо, какво друго би могло да е?

Именно. Нищо друго не можеше да бъде. Защото всичко друго би означавало, че сънят ми изобщо не е бил сън. А това не беше възможно… нали?

Станах да посрещна новия ден и само след час се оказах толкова ангажирана на това необичайно за мен място, че съвсем забравих и за съня, и за раната.

Първата задача беше да се хване дирята на властелина. Свиках съвещание на борда на флагманския кораб. Избрах мястото по две причини: 1) На Чола Ий беше обяснено, че аз командвам парада. Лично се бях погрижила да му го втълпят до степен, близка до унижението. Затова изборът на неговия кораб за съвещанието беше лъжичка мед, с която да подсладя горчивия вкус на реалността. 2) Той имаше голяма каюта. Ако дискусията се сгорещеше дотам, че оръжията напуснеха ножниците, исках да имам достатъчно място, за да развъртя меча си. Не че очаквах да се случи нещо такова, но ако се наложеше да му внуша страх с някой драматичен жест, като да стисна заканително дръжката на меча си например, исках да знае, че нищо няма да ме забави или препъне.

Още щом влязох в каютата му, стана ясно, че Чола Ий си живее добре и като пират, не само като наемник. Каютата беше шарена като покоите на куртизанка; или по-скоро като на улична курва, която си е намерила щедър благодетел. Гоблените и килимчетата бяха в толкова ярки цветове, че човек неволно присвиваше очи. Беше претъпкана с всякакви инкрустирани със скъпоценни камъни предмети, чието предназначение варираше от нощни гърнета до нещо, което — кълна се — приличаше на обкичена с пера машина за секс, по чиято дръжка лъщяха редки камъни. Отвсякъде висяха воали и дантели от най-високо качество, използвани, уви, по най-безвкусен начин като декорация на рафтчета, стени и статуетки — повечето от които изобразяваха откровени сексуални отношения. Навсякъде се валяха огромни възглавници, също с лъстива бродерия. Имаше една, която привлече вниманието ми — две прегърнати жени, като едната удивително приличаше на Трис. В средата на каютата имаше широка маса от тъмен полиран дъб. Наоколо й бяха наредени столове с кожена тапицерия, като онзи начело беше с особено висока облегалка. Очевидно там сядаше адмиралът. Заобиколих масата и седнах на високия стол. Медът си е мед, но не е нужно да прекаляваме с него, нали така. Чола Ий се намръщи, а аз заоглеждах каютата му с демонстративно отегчение и превъзходство. Аз съм дъщеря на баща си все пак и макар да се впуснах съвсем млада във войнишкото поприще, бях усвоила достатъчно търговски хитринки, за да обърна в своя полза и най-враждебната среда за преговори. Адмиралът свърна към стола вдясно от мен. Прозорецът с богата дърворезба по черчевето се падаше зад въпросния стол и лицето на адмирала щеше да остане в сянка на фона на късното следобедно слънце. Щеше, само че Гамелан скокна като малко момче и пръв седна на стола. Намигна ми, а после плъзна мрачен поглед по сладострастните статуетки в каютата, поклати глава и насочи вниманието си към Фокас, шкипера на флагманския кораб, който разгъваше голяма карта. Йерархията тук, както и всичко друго на вода, беше ужасно различна от онова, с което бях свикнала. Чола Ий например беше адмирал и отговаряше за всички кораби. На практика обаче той се явяваше почетен гост на Фокас, който командваше самия кораб. По подобен начин Стрикер беше капитанът на моя кораб, след него идваше шкиперът Клисара, след него — Дубан, който отговаряше за гребците. В какво друго се състояха задълженията на Стрикер, освен да чупи стойки на квартердека и да ми вгорчава живота, не знаех.

Когато видях картата на Фокас, моментално забравих за малкия ни сблъсък за надмощие с адмирала. Преследването, с което се бяхме захванали, изглеждаше нереално, когато го съпоставиш с мащабите на картата. На запад от Ориса и Ликантийския полуостров, картата показваше повече мили, отколкото можех да си представя. Единственото, с което можех да направя сравнение в онзи момент, бяха разстоянията, които звездобройците се опитват да измерят, когато търсят поличби за съдбата ни. И преди бях виждала такива карти — в кабинетите на Амалрик и на баща ми. Ала не ми се беше налагало да поставям себе си в тях, ако разбирате какво имам предвид. Виждах познатите ми пристанища и градове, където моето и други търговски семейства сключваха сделки и въртяха търговия. Само че тези пристанища и градове се смаляваха до точици и съвсем изчезваха, заместени от развихрилото се въображение на картографа — малки рисунки на дяволи като предупреждение за наличието на диваци, или на демони като знак, че обозначените места уж носели лош късмет и бъкали от черна магия. Ала онова, което ме остави без дъх, беше самото море. Изглеждаше толкова голямо, че сякаш всеки миг щеше да погълне тънките късчета суша, дръзнали да накърнят великолепието му, и островчетата, кацнали опасно на челото му. Морето се простираше на запад до края на картата. Нямаше суша, която да маркира края му. По-нататък никой не беше стигал — дори моряшките легенди нямаше какво да разкажат за света отвъд тази мислена граница. Разстоянието плашеше.

Фокас драсна върху лененото платно на картата — на пръст, пръст и малко западно от Ликантия. Не беше нужно да ми казват, че драскулката бележи местото, където се намирахме в момента — в най-източния край на картата.

— Потеглиха близо два дни преди нас — каза Чола Ий, — имаха и благоприятни ветрове. Въпреки това едва ли са стигнали по-далеч от тук…

Сложи два пръста по-напред от нашата позиция. Фокас отбеляза мястото и нарисува около него кръг. Някъде в този кръг се намираше врагът. Само дето не знаехме дали се движим в правилната посока. Властелинът може да беше сменил курса и да се отдалечава от нас с всяка минута.

— Мисля, че няма да сбъркаме, ако приемем, че все още плава на запад, засега поне — каза Гамелан. — Всички заклинания, който направих, за да увелича нашата скорост и да забавя неговата, бяха контрирани с магия, която може да идва само от нашия стар приятел. И тъкмо в западна посока е разбунен етерът.

— Следователно и ние трябва да продължим на запад — вметнах аз.

— Западът е широко понятие — пренебрежително се изсмя Фокас и махна към картата. — Кажи-речи всичко тук е запад.

— Дръж се прилично — сопна му се Чола Ий.

Фокас пребледня. Адмиралът беше в лошо настроение. На съвещанието при Джинах бях дала ясно да се разбере — с подкрепата на Гамелан и офицерите, които ми симпатизираха, — че генералът обвинява единствено Чола Ий за бягството на властелина. Защото не бил блокирал пристанището. Още по-лошо, Джинах му беше казал, че договорената сума при победа ще бъде изплатена едва след края на експедицията. Пак тогава адмиралът и хората му щели да получат дял от ликантийската плячка. Мислех, че при последното Чола Ий ще избухне като вулкан, но вместо това двамата с Джинах си размениха странни погледи и адмиралът овладя гнева си. Чудех се дали не са сключили някаква сделка. По онова време реших, че Джинах най-вероятно се е съгласил да го компенсира, задето поема цялата вина за проваленото залавяне на властелина. Защото по неписан закон именно Джинах, като главнокомандващ на армията, заслужаваше най-голямата черна точка за провала.

Гамелан наруши напрегнатото мълчание:

— Нека оставим на врага да разреши дилемата ни.

И извади черната кутия с талисмана, който беше направил от сърцето на властелина.

Чола Ий и Фокас стрелкаха с неспокойни погледи кутията. Чули бяха слухове за талисмана, но и най-развинтеното въображение не можеше да се сравни с прекия досег до предмет с подобна магическа сила.

— От вас ще искам само един компас — каза Гамелан.

— Моля? — Чола Ий зяпна, сякаш току-що е изплувал от дълбоки води.

— Компас, ако обичате — повтори Гамелан.

Побързаха да му намерят компас. Гамелан сложи кутията върху кръга, начертан от Фокас, а компаса сложи най-отгоре. После ни даде знак да запазим тишина — не че имаше нужда, защото пиратите така или иначе мълчаха ужасени. Този път заклинанието мина без прелюдия. Нямаше напев, поне не на глас; нито призив за помощ към боговете.

Гамелан впери поглед в кутията, съсредоточен до крайност. Жълтите му очи светеха като слънцето и скоро цялата стая грейна от преливащата вътрешна светлина. Чуха се ахвания, когато кутията завибрира с нисък жужащ звук. А после самата кутия грейна. Стрелката на компаса помръдна. Завъртя се диво, направи пълен оборот, после още един, а на третия внезапно застина, сякаш някой я беше спрял с ръка.

Гамелан се облегна назад. Светлината се отцеди от очите му и те си останаха само жълти. Жрецът изтри потта от челото си и посочи стрелката на компаса. Тя потрепваше, сякаш всеки миг щеше да се завърти отново.

— Проследете посоката й — каза Гамелан — и ще знаем къде е врагът.

Компасът сочеше право на запад.

Не мога да кажа какво точно се случи след това. Чола Ий ме попита нещо и аз му отговорих. Само че всичко ми изглеждаше адски неясно и някак отдалечено. Не можех да откъсна очи от стрелката на компаса и огромната шир върху картата.

Виждах всички познати ми места. Ето го Трос, богат град, с който семейството ми търгуваше от поколения; ето я и Савия, прочута с вината си; Турган — с майсторите оръжейници; и Луангу, известен с отглеждането на добитък, чиито обори обточваха брега в продължение на мили. Отвъд тях се намираше Джейпур, варварско пристанище, където ежедневно пристигаха кервани, натоварени с коприна, подправки и редки магически предмети от места, които бихме познавали само от легендите, ако не ги познавахме по стоките им; до него се виждаше Лаоша, където семейство Джана контролираше пазара на слонова кост и онази красива черна дървесина, която е толкова твърда, че отклонява стоманен меч.

На отсрещния бряг видях Редонд, а отвъд него почти непроходимите планини на царство Валарой, които се точат покрай брега; оттатък планините се намира огромната пустиня с вилнеещите конни номади. Тях познаваме само по красивите килими и благовонните масла, които слагаме в лампите по празници. Още по на запад се намира Тигровият залив, наречен така не заради тигрите, а заради цвета и шарките на перлите, донасяни оттам. Всички тези места познавах добре, както ги познава всеки орисиански ученик. Ала отвъд тази граница, оттатък Жасминовите острови, Коралово море, Джинджифиловата река и Лимоновия бряг — всичко ми беше непознато.

Брат ми често казваше, че в началото на всяко сериозно плаване настъпва момент на възторжено въодушевление. Преди този момент има само детински фантазии; след него пътешествието се размива в еднообразно ежедневие. Брат ми разбира от тези неща, защото никой друг в историята на Ориса не е плавал по-далеч от него… макар че сега като нищо можеше да го задмина.

Именно в онзи ден, в натруфената каюта на Чола Ий, започнаха моите приключения. В онзи миг ме обзе необяснима сигурност, че преди пътешествието ни да приключи, ще съм видяла с очите си земите от картата. Погледът ми все се отплесваше към ръба, отвъд който лежеше непознатото. И постепенно ме обзе усещането, че ще видя и него. Не се уплаших от това видение, писарю. И понеже обещах да казвам пълната истина, трябва да призная, че за кратко съвсем забравих за властелина. Вместо това се изпълних с дълбок копнеж. Исках да разбера, трябваше да разбера отговора на гатанката, която ми поставяше картата — отговора на въпроса какво лежи отвъд.

За пръв път проумях благословията — и проклятието — на неспокойните души като Дженъс Грейклок, на вечно търсещите, какъвто беше и собственият ми брат, макар че не искаше да го признае.

Смутена от тази нова страна на характера си, за чието съществуване не бях подозирала, погледнах към Гамелан. В първия миг не различих чертите му, сякаш помежду ни беше паднала сянка. Сянката ми беше позната, познато ми беше и уханието. Стори ми се, че чувам женски шепот. Тръснах глава, сянката изчезна и зрението ми се проясни. Видях, че Чола Ий и Фокас обсъждат разпалено бъдещите ни планове. Но старият жрец гледаше мен.

— Видение ли имаше току-що? — попита ме.

Поклатих отрицателно глава. Ала знаех, че лъжа, защото в стаята се усещаше аромат на сандалово дърво.

Плавахме по петите на властелина, като се водехме по магическия компас. Когато стрелката му се отклонеше, отклонявахме се и ние. Върнеше ли се в първоначалната посока, връщахме се и ние. Можехме само да гадаем дали курсът се променя случайно, или защото властелинът знае за пас. Но никой не се съмняваше, че сме по петите му. Властелинът беше някъде там — на няколко левги или на няколко дни пред нас.

С течение на дните вълнението от гонитбата повехна и постепенно затънахме в рутината на новия си моряшки живот.

Времето минаваше и аз бавно започнах да осъзнавам, че корабите ще са новото ни бойно поле, а аз знаех за тях толкова, колкото и за борбата върху лед, да речем. Реших, че това трябва да се промени, че трябва да опозная корабите до последното кьоше и да се погрижа същото да направят моите жени, защото утре, вдругиден или дори днес — според волята на Те-Дейт — можехме да зърнем флотилията на властелина. Така че избрах най-скучния мъж на борда на кораба, който се кичеше с титлата помощник-капитан, което, скоро разбрах, беше морският еквивалент на армейските интенданти, иначе казано, беше отговорник по снабдяването. Само че докато интендантите можеха да те отегчат до смърт с нескончаемите си брътвежи за палатки и котлета, този тип обичаше да приказва надълго и нашироко за въжета, къси морски саби и какво ли още не, свързано с корабния живот.

За онези, които искат да научат нещо за света, в който се озовахме и където дълго щяхме да останем, някои от нас — до края на живота си всъщност, ето ви някои подробности:

Нашите галери бяха от вида, познат като „дълги бегачи“ и били конструирани, както гордо ми обясни помощник-капитанът, за всякакви цели — от речно плаване до абордаж на търговски кораби, от нападения над пристанища до дълги преходи в открито море. „Стествено, — призна той, което ние бяхме установили вече от личен опит, — наш’те галерки газят плитко и секо вълнение или ветрец ги подмятат насам-натам. Даже кат’ ги вържеш на док, пак се клатят надлъжно, затуй е добре моряците да имат здрав стомах. Иначе хич нема смисъл да ядат, щото к’вото изядат, ше го издрайфат за нула време“. По някаква причина мъжете на кораба намираха мъките на морската болест за изключително смешни, стига, разбира се, да тормозят друг, Корайс подхвърли, че едва ли биха ревали като магарета от смях, ако веднъж месечно ги сполетяват кажи-речи същите усещания, които тормозеха нас в момента. Самата аз гледах да не се впрягам от подигравките им.

Всяка галера беше дълга по стотина крачки и двайсет широка. Газеше само на три стъпки, което й придавало „игривост“, по думите на помощник-капитана. На всеки кораб имаше по трима офицери — капитан, шкипер — който отговаряше за платната, и началник на гребците. Следващи в йерархията бяха така наречените „помощници“, които не се водеха офицери, а бяха нещо като нашите сержанти. Така наричаха и корабните занаятчии — дърводелците, платнарите и т.н. Всяка галера имаше петдесет гребци, които при извънредни обстоятелства се включваха и като моряци. В добавка към всичко това имаше и по петнайсет истински моряци, които си виреха носовете и не биха хванали гребло дори корабът да заседне в плитчина. За ден-два галерите можеха да приютят кажи-речи неограничен брой войници, но в мирни времена (тоест по време на пиратски набези според терминологията на Чола Ий) на борда на всеки кораб имаше по двайсет и петима войници с минимален набор моряшки умения.

Всяка галера си имаше основна (или открита) палуба и закрита — за спане и при лошо време. Само че времето трябваше да е наистина много лошо, та мъжете да слязат в тъмния претъпкан трюм. Ако си над метър и шейсет, трябваше да вървиш приведен или да си удряш постоянно главата в тавана. Спяхме в хамаци, които всяка сутрин се сваляха и прибираха, а вечер ги връзвахме според предпочитанията си — най-често на откритата палуба. Там имаше брезентови тенти, които се опъваха в горещи дни, и наистина беше много приятно морският бриз да те полюлява лениво в хамака ти под яркоцветните изпънати райета, и наистина много трудно да станеш за поредната серия упражнения или тренировки с меча и копието.

При острия нос имаше малка повдигната палуба, от която започваха атаките при битка. В складовите пространства под нея държаха оръжия, резервни платна, въжета, бъчви с вода, порциони и други работи.

При кърмата имаше друга повдигната палуба — така наречения квартердек. От там галерите се командваха и насочваха с дълъг румпел, свързан покрай единия борд с руля. Под тази палуба се намираха единствените що-годе луксозни помещения — самостоятелните каюти на офицерите.

Друга палуба, дълга и тясна, свързваше квартердека с повдигнатата палуба при носа. Беше широка само три стъпки, наричаше се „ураганен мостик“ и служеше не само за придвижване, когато бурното море стоварваше вълните си върху главната палуба, а и като допълнително укрепване на корпуса.

Всяка галера имаше две мачти с триъгълни платна, които най-често осигуряваха движението на кораба. Ако вятърът беше насрещен или се изискваше висока скорост, моряците смъкваха платната и греблата се привеждаха в движение.

За камбуз беше отделено настлано с пясък и заградено място на долната палуба. Храната се приготвяше от един мъж в огромни казани, после се предаваше на „столовите“ за по-нататъшно разпределение. Всяка „столова“ се състоеше от десет моряка, чиито прибори и съдове се държаха в отделен сандък, заедно с каквито допълнителни запаси бяха закупили със собствени средства. Всеки моряк имаше правото да се присъедини или да се „отпише“ от дадена столова, така както другите членове на столовата имаха правото да го приемат или отхвърлят.

Колкото до физиологичните нужди, към кърмата беше прикрепено нещо като здраво скована седалка и се избутваше навън, когато някой почувстваше нужда да се облекчи. За къпането пък… е, както каза помощник-капитанът, „остър нос значи бързина, ама май през половината време плуваме“.

Това беше всичко. Галерите бяха точно това, на което приличаха — машини, построени с две изрични цели, скорост и сражения. Нищо излишно не намираше място по палубите им. Обхождах нашата галера стотици пъти, още толкова пътя я скицирах подробно, докато не почувствах, че я познавам като петте си пръста. След това се заех да изуча друг аспект на проблема — как се управлява и хвърля в битка корабът. Само че това проучване продължи до самия край на пътуването ни.

Събрах офицерите си да обсъдим как ще се организират бъдещите битки. Чола Ий и един от военноморските му офицери изнесоха цяла лекция, не че имаше кой знае какво да се научи. Морските битки се водеха така, сякаш всеки кораб е пълен с пехота фургон, който атакува други фургони, или може би е по-добре да се сравни с група малки вражески укрепления, заобиколени от блато. Първият етап на битката изискваше да нанесем колкото се може повече щети на противниковия кораб от разстояние с помощта на копия, катапулти, магия — ако има жреци на борда — и други оръжия. След като се доближахме до вражеския кораб, гвардейките щяха да се прехвърлят по даден сигнал на противниковата палуба и да избият колкото се може повече войници, най-добре всичките. Корабът оставаше за победителите, стига да не е пострадал толкова сериозно, че да потъне, а победените ставаха обяд за акулите, които още отсега обикаляха недалеч от галерите.

Имаше и някои тънкости като таранна атака с носа на галерата и използването на абордажни мрежи, но за тях ще ви разкажа, когато му дойде времето. Така или иначе, атаката срещу кораб не се различаваше съществено от атаката срещу крепост. По вода или по суша, пехотата си беше пехота.

След като съвещанието приключи, с Корайс обсъдихме наученото насаме. И двете бяхме останали с впечатлението, че пропускаме нещо. Този стил на сражение беше като сбиване на две пияндета със завързани очи, които се млатят с тояги в тясно помещение. Трябва да имаше още нещо. Само че по онова време и двете нямахме представа какво може да е то.

Оказахме се прави, но това също е част от разказа ми, затова ще оставя подробностите за по-нататък.

Ако не беше пиратският вид на екипажа и постоянните тежки тренировки на моите гвардейки, в очите на всеки външен наблюдател, пътуването би изглеждало като плаване за забавление. Морето искреше, небето беше кристално, а нощем обсипано със звезди като в най-романтичния сън. Бързите ветрове улесняваха гребането и удължаваха приятно дните. Ала разстоянието до вражеските кораби не се променяше, нито ги настигахме, нито изоставахме, и скоро стана ясно, че битката се заключава в двубой на воли между преследвача и преследвания. И че онзи, който направи първата грешка, ще изгуби битката. Дори Гамелан и властелинът бяха сключили нещо като задочно примирие в магическата си борба. Всяко заклинание биваше контрирано и така битката загуби смисъл — а и разстоянията бяха такива, че се губеше тръпката от магическите фойерверки. Явно и двамата магьосници бяха решили да пестят силите си за битката лице в лице. Въпреки това Гамелан беше нащрек за изненадващи атаки — същото правел и властелинът, увери ме той. Вярвахме обаче, че преимуществото е на наша страна, защото имахме числено превъзходство и в корабите, и в броя на войниците, имахме и по-големи запаси, така че рано или късно врагът щеше да спре някъде за храна и вода.

Колкото до моите жени, бойният им дух беше по-висок от очакваното. Онези, които страдаха от носталгия за дома и любимите си, отвличаха мислите си с новите неща, които виждахме, и новите умения, които усвоявахме. Приятелствата укрепнаха, онези, които търсеха нова любов, я намериха, а другите, на които споменът за любимата стигаше, спяха спокойно в празните си легла. Колкото до най-приближените ми офицери и подофицери, Исмет както винаги залагаше предимно на собствената си компания; Корайс не изневери на стила си във флиртовете, ограничаващ се до закачки и любовен гъдел, без наранени чувства и излишни обещания; а Полило се влюби до уши в една дребничка руса легатка, Нюстия, която дълго я държа на нокти, после угаси нажежената й до бяло страст през два запомнящи се дни на гукане и дива любов във всяко що-годе закътано кьоше на кораба, а накрая двете се скараха жестоко, крещяха като умопобъркани и се кълняха пред всички богове, че никога и изобщо не са харесвали другата, не били толкова тъпи и така нататък. Не бях виждала Полило по-щастлива, откакто преряза две ликантийски гърла в рамките на пет минути. Колкото до мен, старая се да не флиртувам в бойна обстановка. Но дори да не беше така, Трис щеше да застане между мен и всяка привлякла вниманието ми жена.

Накратко, морето остана гостоприемно в продължение на много дни. Всяка сутрин ни посрещаше с празен хоризонт, който ни приканваше да продължим напред, и всяка нощ започваше с великолепен червен залез, който според моряците предвещавал поредния прекрасен ден.

6Историята на магьосника

Дните си минаваха и все по-често се оказвах в компанията на Гамелан. Отначало не се чувствах съвсем удобно, защото още таях неприязън към жреческата гилдия заради смъртта на брат ми Халаб. Вярно, Амалрик сключи мир с орисианските жреци, а знанията, които донесе от Далечното царство, освободиха всички ни от робството на магията. Но моето мнение не се беше променило и едва ли някога щеше да се промени, ако не беше Гамелан. Не съм от хората, които прощават лесно, особено когато се е проляла кръв.

Ала отношението ми започна да се променя в деня, когато видяхме плаващото ледено поле. В западния океан рядко се вижда подобно явление, но пътешествениците твърдят, че понякога теченията довличат големи ледени късове от замръзналия юг. Леденото поле, което видяхме, беше огромно, колкото малко село, да речем. Беше назъбено, имаше си върхове, а от едната страна и голяма розова дупка, пробита от топлите тукашни води. Гледката ни изпълни с удивление, дори пратихме неколцина мъже в малка лодка и те се върнаха с трофей във вид на голямо парче розов лед. Натроших малко в чаша вино и се разсмях, когато парчетата се издигнаха игриво на повърхността, изпускайки малки въздушни мехурчета.

Докато корабът ни преминаваше покрай леденото поле, излязох на палубата и така се заплеснах по чудноватата гледка, че едва не съборих Гамелан, който се занимаваше с нещо до парапета. След като се извинихме един на друг за взаимното недоглеждане, сведох поглед и видях две големи кофи с морска вода с по няколко тлъсти риби в тях. Гамелан държеше здраво влакно с няколко прикрепени по дължината му кукички. Пристъпи смутено от крак на крак, когато го погледнах въпросително, но продължи да слага стръв на кукичките.

Засмях се.

— Играете си на рибар, а? И то доста добър, както изглежда! Мислех, че когато магьосниците ходят за риба — не че ми е хрумвало подобно нещо изобщо, — просто правят заклинание и рибите сами скачат във ведрото. Или изливат някаква гадна отрова във водата, за да измре рибата.

— Когато започнах да чиракувам — отвърна Гамелан, — първото правило, на което ни научиха, беше никога да не прибягваме ненужно до магия.

— Е, яденето не е ненужно — възразих.

При което Гамелан взе, че се изчерви. Въпреки дългата си бяла брада и покрито с бръчки лице ми заприлича на притеснено момченце. Ако имах дори зачатък на майчински инстинкт — какъвто определено нямам за огромно раздразнение на Трис, — веднага щях да го прилаская на гърдите си. А после той сви рамене. — Не ми се ще това да става всеобщо достояние, но е факт, че обичам да ловя риба. И ако искаш да знаеш, съм бил рибар. Родителите ми казваха, че когато порасна, ще стана най-добрият рибар в цяла Ориса.

Удивлението ми нямаше да е по-голямо, ако беше измъкнал демон от ръкава си и го беше обявил за малката си сестричка. Толкова голямо всъщност, че неволно минах на „ти“.

— Рибар? Ти?

Той се усмихна и хвърли импровизираната си въдица.

— Наистина ли ти се струва толкова странно? И аз съм роден някъде като всички останали, имам родители и семейство.

— Но как от рибар си станал магьосник? И то не какъв да е, а главен жрец на Ориса?

Той мълча дълго. Гледах го как провлачва нишката покрай леденото поле. После каза:

— Водните ми приятелчета са се скрили под леда. Още щом го видях, разбрах, че уловът ще е добър.

Не възразих, че сменя темата. Личеше, че се чувства неудобно. Затова казах:

— Чувала съм, че студът ги прогонва.

— Нямам опит с леда — отвърна Гамелан. — Но когато видях леденото поле, си помислих, че на рибите би им харесало да се мушнат отдолу. Не само за да се крият, а и заради храната. Не ме питай откъде знам. Просто го усетих.

— Магия? — настоях аз.

— О, не. Просто… изведнъж започнах да мисля като риба. И знаех, че там долу ще ми хареса.

Нишката се изпъна в ръката му, веднъж, после още веднъж. Толкова силно, че той напрегна мишци да я задържи. Понечих да му помогна, но той изглеждаше толкова уверен, ръцете му така умело водеха нишката, че се въздържах. След няколко минути огромна риба се мяташе трескаво на палубата.

— Виждаш ли? — възкликна Гамелан.

— Никога не споря с вечерята — отговорих аз.

— В такъв случай те каня на гости довечера — каза той. — Гарантирам ти, че няма да съжаляваш.

Приех със съзнанието, че поканата е не само за вечеря.

По-късно вечерта се намъкнах в тясното пространство, което корабният дърводелец беше опразнил, за да отвори място за багажа на жреца. Каютата беше препълнена с какво ли не — дебели книги, епруветки, буркани и кесийки с мистериозно съдържание. Ала уханието на рибата върху малкия мангал надви временно любопитството ми. Умирах от глад. Заехме се с храната без предисловия.

Когато приключихме, отпуснах колана си и въздъхнах.

— Ако ми кажеш, че в предишния си живот си бил главен готвач на най-богатото семейство в Ориса, веднага ще ти повярвам. — Взех си последно парченце от чинията. — Явно си човек с много таланти, магьоснико.

Гамелан се засмя.

— Всъщност наистина използвах магия — призна той. — Имам си един малък демон, подмамих го от кухнята на друг магьосник. Онзи беше стипца. Спазарих се с демона и оттогава той ми готви.

— Нали магията уж не трябвало да се използва ненужно — подразних го аз.

Гамелан се ухили през брадата си и ми го върна:

— Яденето не е ненужно.

Извадих шишето ракия, което бях донесла, и казах:

— Ако дадеш две чашки, може да подкрепим допълнително настроението си. Даже току-виж си събрал смелост да ми разкажеш за рибарлъка си.

— Не е въпрос на смелост или срам — каза той, но все пак извади чашки и аз ги напълних. Отпихме мълчаливо, после Гамелан продължи: — Просто сметнах, че ще е по-добре да разкажа историята си в спокоен момент. Защото вярвам, че засяга и теб.

Изненадах се.

— Мен? По какъв начин?

— Ти притежаваш Дарбата — с равен глас каза той.

— Глупости — сопнах се аз. Нямаше нужда да питам какво има предвид. — Дарбите ми са физически, при това постигнати с много труд.

— Отричай колкото си искаш, Рейли — отвърна Гамелан. — За мен това е неоспорим факт. Помниш ли когато хвърлих костите в шатрата на Джинах? Нали не мислиш наистина, че само с късмет и бойни умения си успяла да убиеш единия властелин и да прогониш другия? Обикновен човек не би могъл да го направи, уверявам те.

— Ама аз дори не харесвам жреците — възразих разгорещено. — Без да се изключват тук присъстващите, щом ще си говорим за такива щуротии.

Гамелан не се засегна.

— Брат ти Халаб имаше Дарбата. И това ли ще отречеш?

Не бих могла. Според Амалрик, ако не беше загинал, Халаб щял да стане един от най-великите жреци в познатата история. Само че жреците, преди Амалрик да ги опитоми, завидели на силата му и направили така, че Халаб да не издържи жестокото изпитание, което трябвало да докаже уменията му.

— Той беше единственият в семейството — казах аз.

— Сериозно? — настоя на своето Гамелан. — Самият Амалрик притежава малък талант. Значи има и друг.

Тръснах енергично глава.

— Не вярвам. А и ако се среща толкова често в рода Антеро, защо не е имало други, в миналото? Други, силни колкото Халаб?

— А ти сигурна ли си, че не е имало?

— Естествено, че съм сигурна. Никой от бащиния ми…

Гамелан ме прекъсна:

— Това го знам. Какво ще кажеш за майка си и нейното семейство?

Млъкнах. Майка ми наистина беше малко странна. Понякога нейният свят сякаш се разминаваше с една идея от нашия. Почти сякаш живееше на… по-високо ниво? Колкото до семейството й, тя рядко говореше за хората в малкото селце, където беше срещнала и запленила баща ми.

— Не знам — признах накрая. Но гласът ми беше толкова тих, че самата аз едва чух думите си.

— Аз обаче знам — каза Гамелан. — Точно затова колегите ми проявяват такава подозрителност към семейството ви. Преди време направих заклинание и разбрах, че баба ти е била известна вещица, добре позната в целия район, а също и майка й преди нея.

Нямах причина да се съмнявам в думите му. Защо да ме лъже? Но казаното не ми хареса.

— Е, и? — Вирнах брадичка. — Това още не означава, че съм прокълната.

— Наистина ще се превърне в проклятие — повиши глас Гамелан, — ако продължаваш да се бориш с него. Както си го подкарала, ще си навлечеш само неприятности. И не само на себе си, а и на околните.

Не отговорих. Самообладанието ми висеше на косъм, смут и страх се блъскаха в сърцето ми. Пресуших чашата си и я напълних отново.

— А сега ще ти разкажа историята си — каза Гамелан. — За да знаеш, че човекът, когото виждаш пред себе си, не е онзи, в който исках да се превърна.

Отпих… и зачаках.

— Роден съм на рибарска лодка — започна той. — Цялото ми семейство, предците ми — всички са били рибари. Ловели риба в благословената ни река още от времето, когато Ориса била голямо село.

Знаех за какви хора говори. Те прекарваха целия си живот по реката, а на брега слизаха само за да поправят лодките си, да продадат улова и да се запасят с това-онова. Нощем, връзваха лодките си близо една до друга и във водата изникваше истинско село, а обитателите му минаваха от лодка в лодка така, както се минава от къща в къща. Случвало се бе късно вечер да чувам смеха им и ритмите на музиката, която харесваха. И винаги изглеждаха така безгрижни, че понякога ми идеше да ида при тях и повече да не се връщам в града.

— Реката е в кръвта ни — продължи Гамелан. — Нещо повече дори — кръвта и реката за нас е едно и също. Реката ни къта в обятията си и ни отнася далеч от проблемите. Тя е нашата храна и вода. Нашите… нашето всичко. А и всяка река е така пълна със загадки — понякога опасни, — че никога не може да ти омръзне. Крие в дълбините си тайни, до които хората нямат достъп. Аз бях роден за такъв живот. И за него копнеех в сърцето си. Копнея и до днес.

Отпи замислено.

— Но се оказа, че имам Дарбата — продължи Гамелан. — Отначало никой не забеляза. Но още от съвсем малък, стигаше да докосна и най-оплетената мрежа… и възлите се разплитаха, а мрежата ставаше като нова. Имаше и други признаци, дребни в началото. Семейството и приятелите ми откриха, че загубят ли нещо, трябва само да ме попитат и аз веднага отивах при него. Понякога, когато се ядосах, пламъците в огнището се разбесняваха страховито. Предмети летяха насам-натам, без никой да ги е хвърлил. Чаши се чупеха без видима причина. А по дъното на лодката се чуваше тропане… почукване… сякаш под водата има човек, който дава сигнали.

— Ето, виждаш ли! — казах. — На мен нищо такова не ми се е случвало! Значи все пак съм си обикновена смъртна.

Гамелан не ми обърна внимание, а продължи да разказва. В началото семейството му се гордеело с него — особено когато се разбрало, че може да лекува малки рани с докосване. Този рядък талант, както и обещаващите му умения на рибар, който винаги се връща с богат улов и може да заведе другите при рибни пасажи, когато в цялата река сякаш не била останала и една риба, превърнали семейството му в обект на благородна завист от страна на приятели и роднини. Когато станал на осемнайсет, бъдещето му изглеждало предначертано. Баща му се канел да му повери първата му лодка и всички вярвали, че някой ден Гамелан ще е техният първенец. А после младежът се влюбил.

— И до днес помня Риана, сякаш е пред очите ми. Най-красивата жена, спохождала някога мъжките сънища. Вярвахме, че никога не е имало други, които толкова да се обичат, и се кълняхме наляво и надясно, че боговете са ни обрекли един на друг още при рождението ни.

Напълних отново чашките, докато го чаках да продължи. Той се отърси от спомените и каза:

— Сигурно повечето хора биха сметнали, че сме страдали от типичните симптоми на трескавата младежка възраст. Но аз не мисля така. Както и да е, скоро стана ясно, че боговете са имали други планове.

Спомних си за моята отдавна мъртва Отара и сълзи опариха очите ми при спомена какво е да обичаш и да бъдеш обичан така.

— Един ден станахме свидетели на злополука. Девойка от града беше излязла със семейството си на разходка с лодка и плъзгаше пръсти по водата край борда. Само че неопитният им кормчия приближи лодката твърде много до един търговски кораб. Стана така, че ръката на момичето беше откъсната над лакътя. Моята лодка първа се отзова на писъците й. Помня болката и ужаса в очите й, вперени в бликащата от раната кръв. Погледна ме и извика: „Но аз съм само на шестнайсет“. Видях откъснатата ръка да лежи до нея в лодката, грабнах я и я притиснах до чукана. А после започнах да се моля, молех се от цялото си сърце. Не знаех на кого, знаех само, че не бива едно младо момиче да си отиде така. После чух вик, момичето възкликна, аз отворих очи и видях, че от раната няма и помен. Родителите й и другите хора в лодката ми благодариха през сълзи и попитаха как се казвам. Но аз бях така потресен от чудото, че се уплаших, скокнах в своята лодка и избягах.

Няколко дни след това Гамелан за пръв път срещнал магьосник.

— По онова време главата ми бъкаше от глупави момчешки представи и магьосникът определено не оправда очакванията ми — каза Гамелан. — Представял си бях човек, който да изглежда така, както аз изглеждам днес. Стар. С брада. С очи, които биха спрели и побеснял бик.

Вдигнах поглед към чудноватите жълти очи на Гамелан. Точно сега те бяха нежни и топли като кухненски огън.

Гамелан улови погледа ми и се позасмя:

— Могат да гледат и по-страшно.

Засмях се, после се облегнах назад. Разказваше толкова интересно, че съвсем забравих собствените си тревоги.

— Но да се върнем на моя пръв жрец — продължи Гамелан. — Беше доста млад и красив отгоре на това. И богат. Брат на девойката, която бях спасил. Казваше се Юлор и беше магьосник със скромен талант и огромна амбиция. Искаше да ме възнагради за помощта, като ме представи пред съвета на жреците. Не след дълго съм щял да облека жречески роби и всички в града да ми се кланят. Но аз не исках и да чуя. Защото знаех, че напусна ли реката, няма да се върна. Юлор потвърди това мое прозрение, но каза, че не било голяма загуба, а семейството ми щяло да спечели много. И което било по-важно, надарените с толкова рядък талант хора имали дълг към гражданите на Ориса. Дни наред ухажва мен и семейството ми, докато не повярвах, че наистина нямам друг избор. Постъпех ли другояче, щях да обрека себе си и семейството си на жалко съществуване, причинено от магическия дух в мен, който, както ме уверяваше магьосникът, щял да ме яде отвътре, докато не си пробие път навън. Накрая се съгласих.

— Предполагам, че Юлор те е смятал за своя златен шанс — казах аз. — Смятал е чрез теб да постигне награда за себе си.

— Точно така беше — каза Гамелан. — Като мой наставник, той се издигна заедно с мен в жреческата йерархия. Почина неотдавна. Беше много щастлив човек, наистина.

— А какво стана с Риана? — попитах аз.

— Изгубих я. Не ни разрешиха да се оженим. Така де, де се е чуло и видяло жрец да се ожени за рибарска щерка?

— Ами ти не се ли опъна? — викнах аз. — Не се ли бори?

Гамелан въздъхна.

— Напротив. Но борбата ми беше обречена. В прав текст ми обясниха какво ще се случи с Риана, ако продължавам да се инатя. Подозирам, че тази загуба стана една от причините да постигна мощта си. Така и не обикнах друга жена — нищо не отклоняваше вниманието ми от учението, скоро то ме погълна изцяло и от рибаря не остана нищо. Бях станал магьосник.

— И искаш същото да сполети и мен? Аз и така съм си щастлива.

— Наистина ли си щастлива, Рейли?

Сетих се за съня, в който Трис ме беше предала. Не бих могла да отговоря утвърдително.

— Така или иначе, въпросът не е в щастието — каза Гамелан. — Трябва да последваш таланта си или да посрещнеш последиците.

— Последиците? — троснах се аз. — Нали с това те е подмамил и онзи твой лъжлив приятел Юлор.

— М-да… За това обаче не ме излъга — отвърна Гамелан.

— Аз съм войник. И нищо повече. — Думите ми прозвучаха завалено. Бях пияна, но ракията не беше единствената причина.

— Ще си помислиш ли? — попита Гамелан.

— Хич не разчитай — казах сърдито. Бях обзета от гняв и омраза.

— Ще поговорим пак утре сутринта — каза Гамелан.

Замълчах си. Но си помислих — ако наистина имам магически сили, утре слънцето изобщо няма да изгрее.

Е, изгря, писарю; но денят не протече според очакванията ми, нито моите, нито на Гамелан.

Всеки ден отвеждаха с лодка жреца до адмиралската галера, където да обсъдят предполагаемия курс на властелина и Нису Саймън. Всеки ден коригирахме собствения си курс според показанията на навигационните инструменти и магическите умения на Гамелан. Сигнални флагчета съобщаваха новия курс и останалите кораби нанасяха необходимите корекции.

В онзи ден обаче рутината се промени. Двете с Корайс тъкмо обсъждахме напредъка в обучението на новобранките, когато чухме дежурния на вахта да вика предупредително. Огледах се и с известна изненада установих, че посещението на Гамелан при Чола Ий е свършило доста по-рано от обичайното и малката му лодка се връща. С Корайс тръгнахме лениво към парапета да видим какво става. А нещо определено ставаше — Гамелан сочеше нетърпеливо към нашия кораб и пришпорваше гребците да побързат.

— Разбързали се магьосници рядко предвещават добро — сухо отбеляза Корайс.

Чух Полило да вика и погледнах към нея. Сочеше към лодката на Гамелан. На петдесетина метра встрани от носа й огромна птица с кожести крила се бореше с морски гущер за голяма риба. Нищо не заплашваше магьосника, така че и аз, като всички други на палубата, се загледах в двубоя на тези така нетипични противници.

Гущерът беше огромен, два пъти колкото средно висок човек, но не личеше птицата да е впечатлена от размерите му. Беше уловила рибата в тежкия си, обточен със зъби клюн, но преди да се издигне, гущерът се беше включил в надпреварата. Сега и двата хищника бяха впили зъби в рибата и всеки дърпаше в своята посока — птицата нагоре, гущерът надолу.

— Залагам един сребърник на птицата — извика Полило.

Уви, никой не прие облога — явно всички смятаха, че шансовете са на страната на странното небесно създание, което подкрепяха с дюдюкане и окуражителни викове. А после птицата внезапно отпусна захвата си и всички изстенаха хорово.

— Два сребърника срещу един! — повиши залога Полило, когато гущерът се търколи по гръб, стиснал рибата в челюстите си. Този път не липсваха желаещи да приемат облога. Ако се съдеше по широката й усмивка, Полило твърдо вярваше, че птицата е точно толкова умна, колкото и смела. И наистина, докато гущерът се носеше по гръб във водата, зашеметен от внезапната си победа, птицата се стрелна надолу и заби извитите си като куки нокти в белезникавия му корем. Гущерът изпищя, сви се и се разтресе в агония. Птицата моментално грабна рибата и се издигна в небето под акомпанимента на одобрителни викове и тук-там по някой приглушен стон от онези, които бяха приели облога на Полило.

— Веднага разбрах, че това птиченце е боец — заяви злорадо тя и закрачи решително към новите си длъжници. — Да видя цвета на монетите ви, приятели. Само бял метал, ако обичате. Няма място за мед в кесията ми.

Всички бяхме въодушевени от борбата, сякаш сами бяхме взели участие в нея.

— И това ако не е добра поличба, значи нищо не разбирам от тези работи — заяви Корайс.

Искаше ми се да се съглася с нея. Но вродената ми предпазливост — някои я наричат цинизъм — побърза да се намеси. Може наистина да беше добра поличба. От гледната точка на гущера обаче можеше да се тълкува и като предупреждение.

Шумолене на роби прекъсна размисъла ми, обърнах се и видях Гамелан да бърза към нас с цялата скорост, която можеше да изстиска от старите си крака. Беше стигнал до галерата в разгара на двубоя и явно се беше прехвърлил някак на палубата, навярно без чужда помощ, както се бяхме заплеснали всичките.

— Извинявай… — започнах аз, но магьосникът махна нетърпеливо с ръка и каза:

— Флотилията на властелина е спряла.

Опулих се и от устата ми излезе обичайното тъпо мучене на офицер, когото рутината е погълнала до степен да забрави, че войнишкото занятие е неразривно свързано с изненадата като такава.

— Не знам колко ще се забавят, нито какъв е проблемът — продължи Гамелан, — но всичко сочи, че са спрели, сякаш са пуснали котва или са попаднали в пълно безветрие.

— Сигурно са спрели някъде да се запасят с прясна вода и храна — предположих аз. — Потеглиха доста набързо, ако си спомняш.

Гамелан кимна; брадата му беше настръхнала като наежен таралеж, а жълтите му очи танцуваха като слънца-близнаци.

— До същия извод стигнахме и с адмирала — каза той.

А после разви малка, неугледна на вид карта, която но бях виждала дотогава.

— Майстор Фокас я намери сред другите си бумаги. Уж показвала какво лежи отвъд границите на голямата ни карта, но Фокас ме предупреди, че силно се съмнява в правдивостта й, защото я бил купил във винарска изба, а не от специализиран магазин.

С Корайс се наведохме да погледнем. Гамелан забоде пръст в малка група острови близо до западния край на картата.

— Изглежда, тук се намира в момента флотилията им. Дали могат да си осигурят провизии там, никой не знае. Чола Ий казва, че самото съществуване на тези острови е под въпрос.

До островната група имаше малък символ, който предупреждаваше, че картографът се е водил повече от слухове, отколкото от проверени факти, когато е нанасял малките точици върху картата си. Въпреки това кръвта зашумя призивно в ушите ми.

— Ако няма острови, защо му е да спира в средата на океана?

Магьосникът нави доволно кичур брада около пръста си.

— Защо, наистина? — повтори като ехо.

Корайс се засмя.

— Следващия път, когато видя разбързал се магьосник, може и да го сметна за добра поличба.

— Не предизвиквай боговете — предупредих я аз, не съвсем на шега. — Първо трябва да ги настигнем. След това да се бием.

Полило се приближи иззад гърбовете ни и извика:

— Спомена ли някой за битка? Или въображението ми съвсем се е разпасало?

— Не, приятелко, не е виновно въображението ти — казах аз. — Колкото до другото, да, май най-после ще имаш възможност да размахаш брадвата си.

— Това е добре. Щото бях почнала да се чудя дали не съм попаднала в компания на страхливци. Брадвата ми съвсем изсъхна милата.

Битката не дойде толкова бързо. Както бях предупредила Корайс, първо трябваше да настигнем властелина. Летяхме по морската повърхност, тъпаните задаваха двоен ритъм, гребците натискаха така силно, че веслата се огъваха при всеки напор. Движехме се толкова бързо, че корпусите не успяваха да се намокрят. Гребахме така в продължение на два дни, а след броени часове почивка — още два.

Напрежението бе така осезаемо, че никой не обърна внимание, когато прекосихме западната мислена граница на голямата карта и навлязохме в неизвестни води.

На петия ден видяхме флотилията на властелина.

7Море в пламъци

Колкото и бързо да се бяхме движили през последните дни, сега барабаните ускориха ритъма си още повече, гребците напрегнаха мишци до краен предел и след два часа флотилията-беглец вече се виждаше от фордека. Струваше ми се дори, че различавам платната на отделните кораби. Малката палубата беше пренаселена — освен мен тук бяха Корайс, Полило, капитан Стрикер и Гамелан. А после за спешно съвещание пристигна и Чола Ий, макар никой да не го беше канил. Въздухът припукваше от напрежение и възбуда.

— Дали са ни забелязали вече?

Въпросът на Корайс беше отправен към Стрикер, но вместо него отговори Гамелан:

— Да. Ако не с очи, то с магия. Вече усетих пръстите на властелина да се протягат към нас.

Чола Ий се намръщи, когато видя един застанал наблизо моряк да потръпва, и то не заради хладния бриз. Гамелан кимна, че е разбрал, и всички се изтеглихме по ураганния мостик, така че да разговаряме на спокойствие.

— След колко време ще ги настигнем? — попита Полило.

Чола Ий вдигна поглед към издутото централно платно, а после пресметна времето според разстоянието, което сянката на високата мачта беше изминала по палубата, откакто се бяхме събрали на наблюдателния пост.

— Ако вятърът не се промени — каза той — и ако те запазят сегашния си курс… два, може би три дни.

— Ако аз управлявах оная флотилия — каза Стрикер — и знаех, че няма как да избягам от битката, щот’ корабите, дет’ ме преследват, са по-бързи, щях още сега да построя моите за битка и да дебна за сяко възможно преимущество.

— Същото бих направил и аз — каза Чола Ий. — Но почнеш ли веднъж да бягаш, трудно се спира. Страхът е лош съветник.

— А ти сигурен ли си, че тях ги е страх, адмирале? — попита Гамелан. — И че бягат, а не бързат към нещо или някъде?

Чола Ий понечи да отвърне троснато, после се замисли. Лека тревога засенчи лицето му и той прокара ръка по гребена бодли на главата си.

— Поддържат все един и същи курс, нали? — каза накрая. — От известно време.

— Точно това си мислех и аз — отвърна Гамелан. — Макар че не разбирам от корабоплаване.

— Долавяте ли нещо по-така, лорд Гамелан? — попита Стрикер.

— Засега не — каза магьосникът. — Но повечето ми енергия отива в опити да разбера какви заклинания е намислил да хвърли срещу нас властелинът и как да ги контрирам. Въпреки това ще се опитам да промуша незабелязано някоя проследяваща магийка.

След което се върна по ураганния мостик, слезе на главната палуба и тръгна към претъпканата си каюта.

Полило поклати глава.

— Не обичам да се сражавам срещу магьосници и не бих искала да съм на мястото на Гамелан. Само си представете враг, когото нито виждаш, нито чуваш, нито можеш да го прободеш с желязо.

Корайс преметна ръка през кръста й.

— Нямай грижа, сестро. Другият властелин също се имаше за безсмъртен, но после налетя на нашата Рейли и сега се пържи нейде из черните преизподни.

Настроението на Полило веднага се подобри и тя се ухили до уши.

А после думите ни се изчерпиха и всички вперихме поглед в малките точици на хоризонта.

Същата нощ навлязохме в странно море. Слънцето залязваше, а небето още беше светло. Когато и залезният светлик угасна, видяхме, че сиянието идва някъде отвъд флотилията на властелина. Беше червено, сякаш някъде зад хоризонта гореше пожар. Чувала бях за фосфоресциращи морета и попитах Стрикер дали и сега става въпрос за това.

— Не съм чувал за морски пожар, дет’ да освети цялото небе — каза той.

— Тогава какво мислиш, че е?

Стрикер се изплю през парапета.

— Отказах се да му мисля много-много още когат’ поехме на туй плаване, капитане. Иначе, кат’ го настигнем оня черен вещер, ръката ми на руля ще се тресе кат’ трепетлика.

Часовете минаваха и светлината на хоризонта ставаше по-силна, а след полунощ, когато най-после слязох в трюма да си легна, в небето се различаваха четири отделни сияния.

Събудих се преди зазоряване, стресната от ужасна воня и викове откъм палубата. Първо си помислих, че ни нападат с магия, и се изтърколих от хамака, като опипвах трескаво наоколо си за меч. Само че се оказа друго. Въздухът, морето, целият свят смърдеше като калните серни бани край Ориса, където баща ми ни водеше често навремето. Хукнах по стълбите към палубата и за пореден път едва не се скалпирах сама в ниския праг на отвора. Явно се бях събудила последна, защото палубата гъмжеше от мъже и жени, които се блъскаха за място до перилата.

Слънцето още не беше изгряло, но имаше някаква плътна жълтеникава светлина, достатъчно силна, за да виждаме. Кафява мараня покриваше морето и макар че през нощта бяхме изминали няколко левги, ликантийските кораби си оставаха едва различими точки на мъгливия хоризонт. Ала не това приковаваше вниманието на всички. На свой ред зяпнах при вида на сушата. Странна беше не само защото не очаквахме да я има тук, а и защото обясняваше вонята и зловещото сияние в нощта. Преброих ниските планински върхове, които се издигаха сякаш от самата водна шир — три… не, пет… действащи вулкана. От конусите им се издигаха димни колони, примесени на моменти с искри и мърляви пламъци. Корайс и Полило стояха мълчаливо до мен.

Видях Гамелан и Стрикер на квартердека и отидох при тях. И двамата изглеждаха напрегнати като струни.

— Изглежда, беше прав, че властелинът бърза нанякъде — казах на Гамелан.

Вместо него ми отговори Стрикер:

— Май тъй излиза, кап’тане. Дали пък не знаят за нек’во убежище от другата страна? Или имат приятели, дет’ да им помогнат? — Почеса се по главата. — Щот’ кожата ти тря’ва да е от желязо, за да живееш тука. Значи нещо друго са си наумили.

Гамелан се намеси разпалено:

— Да, но през цялото време плаваха право насам, към този район, целенасочено. Не са слепи и щяха да променят курса по-рано, ако смятаха, че влизат в капан.

Спомних си нещо, което ми беше казал Амалрик.

— От брат си знам, че кланът Саймън е плавал на запад, по никой не знае докъде са стигали.

Гамелан поглади брадата си.

— Толкова надалеч? Без морска карта? Според мен тези морета са толкова непознати за Нису Саймън, колкото и за нас. По-вероятно е властелинът да е използвал магията си, за да надникне напред.

— Добре щеше да е и вие да бехте надникнали — тихо каза Стрикер, — та да ни предупредите за тоз забравен от боговете океан.

Гамелан погледна наемника и жълтите му очи светнаха опасно. Затова пък тонът му беше от студен по-студен:

— Както вече споменах, използвах цялата си енергия, за да следя движението на властелина и корабите му. Макар всички вие да не сте ги усетили, много заклинания бяха хвърлени, за да ни отклонят от правилния курс, други целяха да ни внушат безнадеждност, толкова силна, че сами да се откажем от преследването. Колкото до тези вулкани… най-голямата опасност, пред която сме изправени, се твори в момента, на борда на флагманския кораб, с който плава властелинът. Точно както Саймън и войниците му точат оръжията си за битката, така властелинът подготвя заклинанията си. — Зъбите му светнаха през брадата и той добави: — Заемете се със своите задължения, капитане, а аз ще се заема с моите.

Стрикер се сви пред презрението на магьосника, но бързо се окопити.

— Простете, че си разтропах толкоз глупаво плювалника, лорд Гамелан — каза той, обърна се и тръгна към главната палуба.

Гамелан само го изгледа мълчаливо.

— Имате ли представа срещу какви заклинания ще се изправим? — попита Корайс в опит да разсее напрежението.

— Не мога да кажа с точност — отвърна Гамелан. — Но всеки може да се досети накъде върви работата само като хвърли поглед наоколо. Не само морето е странно, но и времето се влошава.

И наистина, толкова се бяхме заплеснали по фойерверките на родените от океанските дълбини вулкани, че чак сега забелязахме колко бързо се е променило времето. Слънцето трябваше вече да е изгряло, но небето тегнеше от облаци, плътна сива маса, която бързо почерняваше. Вятърът бръснеше на пориви гребените на шлемовете ни. Дълги вълни на големи интервали браздяха морската повърхност, като онези, които бях виждала при устието на орисианската река по време на зимни бури. По-високите заливаха носа на галерата ни и моряците на вахта се хвърляха по корем зад перилата.

— Трябва да сме готови за всякакъв вид заклинания — объркване, отчаяние, какво ли не — каза Гамелан. — Властелинът няма друг избор освен да ни унищожи или да ни отслаби дотолкова, че сами да се откажем от преследването. В противен случай днес ще е последният ден от живота му.

— Така и ще бъде, гарантирам — твърдо рече Полило.

Гамелан се усмихна одобрително.

— Дано всички споделят твоята решителност, легат. Не забравяйте, че имаме едно голямо предимство — властелинът разполага само с войниците, които са били на борда на корабите в момента на бягството му. Срещу тях ще се изправи Маранонската гвардия, наточена като брадвата, която носиш на кръста си.

Корайс и Полило приеха комплимента спокойно, най-вече защото не го смятаха за преувеличение, и тръгнаха по задачи. Двамата с Гамелан се спогледахме. Думите му за превъзходството на Маранонската гвардия бяха на място, но това далеч не беше единственият решаващ фактор за изхода на предстоящата битка. Имаше поне още два, които Гамелан беше пропуснал да спомене — първо, какво може да се крие в сандъците, които властелинът беше натоварил на корабите от морския замък, и второ, че властелинът се беше озовал в капан. А всеки войник знае, че няма по-опасен противник от онзи, чийто гръб е опрял в стената.

Два часа по-късно вахтените вдигнаха тревога — плавахме право към линия от рифове. Стрикер даде заповед да се промени курсът и да се вдигнат сигнални знаменца, които да предупредят другите кораби. А после изкрещя нови заповеди, които противоречаха на първите, и каза:

— Не са скали. Или поне не такива, които да ни потопят.

Не обясни нищо повече, затова пък всичко живо се струпа отново по перилата. Корабът ни се носеше право към разпенената вода. Наближихме „рифа“ и аз отстъпих стреснато, защото за миг ми се стори, че скалите се издигат и спадат заедно с вълните.

Стрикер прати един моряк да донесе мрежа, спусна я във водата и извади една от скалите. Голяма беше колкото човешки торс и Полило зяпна с уважение капитана, изненадана от силата му, която не беше проявявал преди. Преди да е казала нещо обаче Стрикер извади скалата от мрежата и я метна с една ръка към Полило.

Полило зяпна още повече и отскочи встрани. Скалата падна върху палубата, без да причини по-голямо сътресение от котка, която е скочила от скута на някоя дама. Полило я вдигна и ми я донесе. Тежеше не повече от възглавница.

— Пемза, тъй му викат — обясни Стрикер. — Идва от вулканите. И преди съм виждал таквиз „камъни“, даже съм плавал през цели полета от тях. — После свъси вежди. — Е, май е редно да спомена, че малко след кат’ минах през онуй поле, вулканът взе, че се пръсна кат’ цирей.

Погледнах напред. Бяхме скъсили разстоянието до вулканичните острови и вече различавахме повече от десетина. Зачудих се какво ли ще стане, ако някой от тях изригне, преди да сме настигнали вражеската флотилия. Реших, че това е в ръцете на богинята, и отправих кратка молитва към Маранония, като се надявах властта й да се простира и до тези пламнали морета.

По-късно същия ден видяхме и други отломки — първо носещи се по водата дървета, после и оплетени храсталаци, изтръгнати навярно от далечната суша, чиито върхове различавахме на хоризонта. Всеки връх сякаш принадлежеше на отделен остров или така поне ни се струваше от разстояние. После се появиха и признаци на живот — или на бивш живот по-скоро. Съзряхме малка лодка, носена от морско течение. Пратих взвод на носа, с доспехи и запънати лъкове. Когато се приближихме, видях, че лодката е рибарска, и реших на всяка цена да заловя хората в нея и да ги разпитам за странните тукашни води. Бяха четирима, всичките седнали. Стори ми се странно, че никой не се е изправил и не ни маха, нито се опитва да отклони лодката далеч от флотилията ни; не промениха курса си и към нас, така че ние променихме своя.

Бяхме на хвърлей копие от лодката, когато разбрах защо рибарите са така самоуверени — уви, вече нищо на земята или небето нямаше да наруши спокойствието им. Седяха полулегнали на дъното на лодката, с вдигнати към небето лица. Бяха мъртви, но по телата им не се виждаха рани. Нямаше и признаци на разложение; сякаш смъртта ги бе застигнала съвсем наскоро.

Лодката им беше на метри от носа на нашата галера, когато все пак забелязах нещо — очите им ги нямаше. Към задъненото от облаци небе се взираха празни дупки, покрити със спечена кръв.

— Чайки — чух да казва един моряк. — Първо на очите налитат тия гадини. А понякога нападат и докат’ си още жив, ако си толкоз отслабнал, че нямаш сили да ги прогониш.

Потръпнах.

Продължихме напред сред засилваща се смрад, поддържахме курса си към вулканите и корабите на властелина. По залез-слънце изчислих, че на следващия ден би трябвало да ги настигнем. Позволих си лукса на надеждата, че ще имам честта лично да убия Нису Саймън. Това щеше да сложи край на прокълнатия им род и моето семейство щеше да получи полагащата му се мъст за много злини, включително и за онова, което Саймън беше причинил на Амалрик — затвор и изтезания, а после и опит за убийство.

Морето беше все така бурно, вълните прииждаха на по-къси интервали, а вятърът се беше усилил почти до ураган, тика че Чола Ий даде заповед да пренаредят платната.

— Големите вълни са кофти работа за кораби кат’ тез’ на властелина — каза ми Стрикер. — Галери кат’ нашата могат да издържат и най-силната буря, ама стават много трудни на управление. Газим плитко и вятърът ни носи настрани. — После видя тревогата по лицето ми и побърза да ме успокои: — Не се кахъри, кап’тане. Буря или не, утре със сигурност ще си изпробваме силите срещу властелина.

Наредих гвардията да остане в състояние на готовност през нощта, а един взвод пратих при вахтените на носа. Не мислех, че властелинът ще обърне корабите си и ще ни пресрещне за нощно сражение, но би било глупаво да не взема никакви предпазни мерки.

Бях в трюма и преглеждах за петнайсети път бойните си планове — безсмислено упражнение, което всеки командир изпълнява преди битка, — когато един от невръстните юнги дойде да ми каже, че Гамелан ме чака на палубата. Докато се качвах по стълбите, чух двама моряци да си говорят тихо. Подадох глава и ги видях да стоят с гръб към мен при парапета. Заслушах се.

— Проклет да съм — казваше единият, — ама май тря’ваше да си остана в Джейпур да ме гепи стражата. Щяха да ми лепнат пет годинки в кариерите… голям праз, познавам мъже, дето са издържали! А вместо това… — Морякът се изплю ядно в морето. — Първо ни преметнаха за плячката в Ликантия, а после ни пратиха на тая просешка мисия с банда мърли, дето се задоволяват с дръжки на копия и една с друга. Гоним некъв магьосник, дето утре ще ни види сметката като стой та гледай… а дори ние да го надвием… дори да го надвием, казвам ти, пътят назад е дълъг и бас държа, че ония гадни орисианци пак ще се опитат да ни измамят с платата, дето с кръв сме си я заслужили.

— Да не мислиш, че адмиралът не го знае това, а? — каза другият. — Да убият веднъж ония кучки властелина и да сложим ние ръчички върху златото, дет’ го е натоварил на корабите си… плановете ще се променят, казвам ти. А и не забравяй, че онзи уж носел неква магия, дет’ със сигурност ще можем да я шитнем на някого… к’во, може даже ония магьосници от Далечното царство да проявят интерес, ако не за друго, то за да не я спипа некой друг. Не бързай да овесваш нос, приятел. До утре на обед сички ще пърдим в коприна, казвам ти.

Първият моряк изсумтя, но преди да е отговорил, аз издрънчах с ножницата на меча си в перилото на стълбите към палубата, сякаш тъкмо съм тръгнала нагоре. Двамата се обърнаха, видяха ме да излизам от трюма и побързаха да се отдалечат към кърмата. Не казах нищо, но си помислих, че току-виж утре ни се наложило да водим две битки вместо една и че трябва да подготвя гвардейките си за възможно предателство. Приказките на двамата моряци може да бяха само празни думи на недоволни негодни, но не се съмнявах, че Чола Ий има резервен план, в случай че изникне възможност за по-голяма печалба.

Лесно намерих Гамелан. Беше накарал моряците да му разпънат малка палатка близо до главната мачта. Дори през сернистата воня на въздуха долових уханието на тамян от четирите мангала в ъглите на палатката. Заварих го в мрачно настроение. Седеше с кръстосани крака на килим, застлан върху палубата. Пред него бяха подредени жезълът му, няколко малки колби и петте кокалчета с врязани червени символи, с които правеше предсказанията си. Четири уханни кандила висяха на копринени въжета, вързани за тавана на палатката. Ала онова, което веднага привлече погледа ми, беше отворената абаносова кутия и черният скъпоценен камък в нея — сърцето на властелина.

— Хвърлих костите — каза без встъпление Гамелан — с надеждата да разбера какво е намислил за утре властелинът. Усещам заклинание, което използва същите странни изкуства, които долових и преди последната атака в Ликантия. Но не мога да определя какво точно представлява.

— Явно е насочено срещу нас — казах меко.

— Странно, но не е, поне засега. Набира сила, точно като бурята. Ала му липсва фокус. Не знам с какво да го сравня, така че да ме разбереш, но… може би с циклон, който набира невидими сили във въздуха, преди да се стовари върху земята. Ще ми се да можех да надникна в сърцето на властелина така, както селските вещици уж виждат в сърцето на ухажорите.

— Вчера се чудеше дали властелинът не е подбрал съзнателно това място за голямата битка. Намери ли отговор на този въпрос?

— Да… и не. Долавям тъмна целенасоченост, но не знам дали е планирал това предварително, или просто е решил да се възползва от възможността. Във всеки случай не долавям заплаха от пространствата отвъд хоризонта, а все щях да усетя нещо, ако там ни чакаше засада от магическо естество. — Той поклати объркано глава. — За друго те повиках обаче. Повиках те, защото научих, че именно в теб властелинът вижда най-опасния си враг. Той се страхува от теб.

Не възразих, защото би било проява на фалшива скромност. Властелинът имаше адски сериозни основания да се страхува от мен!

— Подозирам, че ще се опита да те отстрани в самото начало на битката — каза Гамелан. — Теб и знаменоската, която е изтръгнала сърцето на брат му от гърдите. Исмет вече беше при мен и й подсигурих най-добрата защита, която ми е по силите. Едва ли ще я грози по-голяма опасност от всеки друг по време на битката — макар че и така опасността е голяма, разбира се. На теб ще ти е нужно нещо повече обаче. Ела. Седни срещу мен.

Свалих меча от кръста си и седнах с кръстосани крака срещу Гамелан. Той протегна кокалестата си ръка и подхвана тих напев:

После каза:

— Подозирам, че властелинът е разгадал онова заклинание с пора, което ти направих преди последната битка, затова реших, че е по-добре да го разваля.

Кимнах признателно, макар че сърцето ми се сви — Гамелан все още не разбираше слабостта на семейството ми към тези малки и решителни ловци и как духовете им ни бяха помагали неведнъж. Реших, че приключим ли с всичко това, ще го помоля да направи друго заклинание, нещо като кръвна връзка с породата им, да речем.

— Има и още нещо, което може да помогне — каза той. Извади малък златен сърп и го положи върху вкамененото и смалено сърце на властелина. — Вдигни ръце с дланите нагоре. — Допря сърпа до китките ми, точно там, където се напипва пулсът. — Вече приготвих билките и направих заклинанията върху този предмет — обясни той, след което запя:

А после каза с нормален тон:

— Това е всичко, приятелко моя. Боя се, че основната ти защита утре ще трябва да поемат сестрите ти и собственият ти меч.

— За повече от това никой боец не може да си мечтае, освен за благословията на Маранония и Те-Дейт — казах аз. Понечих да стана, но после ми хрумна нещо и седнах отново на килима. — Гамелан… аз, разбира се, не съм никакъв жрец. Но… преди малко ти каза, че властелинът едва ли е смятал да се озове точно тук, когато избяга с корабите на Саймън, но сега се надява да извлече някаква изгода от положението. Възможно ли е… тези вулкани, към които се приближаваме, да са в дъното на всичко?

Дори на треперливата светлина от мангалите видях как пребледня лицето му.

— Земна магия — прошепна той, повече на себе си, отколкото на мен. — Тук, където тя се протяга от сърцето на света? — Замисли се, после поклати глава и каза по-спокойно: — Не, Рейли. Дори със знанията, получени от Далечното царство и от Дженъс Грейклок, властелинът едва ли е способен да направи това. За да привлечеш от тази сила, не е достатъчно да си велик магьосник в разцвета на могъществото си, нужно е жертвоприношение, толкова голямо, че дори не мога да си го представя… За миг обаче се разтревожих. Благодаря ти, Рейли. Тази нощ ти ме научи на нещо. Не само ми напомни, че мозъкът ми остарява също като костите, а и че прекарвам твърде много време да ровя в собствените си мисли, вместо да почерпя мъдрост от мислите на другите. Моля те, Рейли, ако ти хрумнат и други такива идеи, сподели ги с мен, колкото и нелепи да ти се струват. Вярно е, че сме на път да притиснем властелина до стената, но да проследиш мечката до бърлогата й не е същото като да проснеш кожата й пред камината.

— На мен ли го казваш? — засмях се аз. Думите му ме подсетиха за първия ми сблъсък от подобен род. Изправила се бях с копието си срещу голяма кафява мечка, а накрая се озовах сред клоните на едно дърво, достатъчно дебели да издържат тежестта на младо момиче, но не толкова, че да понесат и тежестта на мечката, която изведнъж се беше превърнала от плячка в ловец. — Ще ида да поспя — казах и станах. — Дано да имаш късмет утре, Гамелан. Ти, аз и всички останали.

Излязох навън и вонята ме блъсна в носа. Знаех, че никой от нас няма да спи спокойно, докато властелинът е жив.

Някъде посред нощ променихме курса си. Право пред нас беше първият огромен вулкан, възправил снагата си от океанското дъно. Червеното сияние откъм пресечения му връх се лееше върху вълните, които се разбиваха високо в основата му. Явно нямаше прилежаща суша, защото морякът, когото пратиха да измери дълбочината, така и не стигна дъно с оразмерения си прът.

Нощното небе беше достатъчно светло и с лекота различавахме деветте кораба на властелина. Те също бяха променили курса си и плаваха близо до основата на вулканичната планина. Когато вулканът остана зад кърмата ни, вече се беше зазорило и виждахме съвсем ясно.

Пред нас, на приблизително равни интервали, се редяха още три вулкана, по-ниски и не така заплашителни като първия, който бяхме подминали. Не бяха и изолирани като него — свързваха ги ниски пясъчни наноси, които се точеха по протежение на хоризонта докъдето поглед стига. Вече нямаше съмнение, че властелинът е попаднал в капан.

Когато слънцето се издигна над хоризонта, властелинът и Саймън вече бяха строили корабите си в бойна формация, със свалени платна. И чакаха нещо — или сигнал за атака, или ние да ги нападнем първи. Слънцето наистина беше изгряло, но лъчите му с мъка пробиваха гъстия задимен въздух — беше толкова мрачно и задушно, сякаш сме се озовали в средата на горски пожар. Стори ми се, че чувам грохот откъм останалия зад гърба ни вулкан, но после реших, че идва от рифовете пред нас.

Морето беше сиво и бурно. Вятърът отново беше променил посоката си и духаше срещу нас. Бяхме свалили мачтите — стандартна процедура при галерите преди битка. Причините бяха две — както да се предпазят гребците, защото мачтите нерядко падаха отсечени в мелето, така и за да се възползват корабите максимално от задвижващата сила и повратливост на веслата. Всички гребци без изключение бяха по местата си, бойните барабани отмерваха ритъма на движенията им, тежкият им звук се носеше от кораб на кораб през воя на вятъра. Барабаните имаха и друго предназначение, освен да задават ритъма на гребците — смяташе се, че разиграват кръвта и вдъхват кураж пред лицето на противника. Може и да помагаха на моряците и войниците на Чола Ий, но моите жени едва ли се нуждаеха от насърчение. Дългото пътуване по море се беше оказало точно толкова отегчително, колкото и по суша. Днес обаче дългата борба за надмощие между Ориса и Ликантия щеше най-после да свърши, колкото и могъщ магьосник да беше последният жив властелин.

Трудно беше да се различат другите четиринайсет кораба от нашата ескадра — след като мачтите бяха свалени, от палубите им стърчаха само тънките прътове при кърмата за сигналните флагчета. Не че в момента се пращаха сигнали от кораб на кораб — тактиката ни беше разработена отдавна. Всяка галера щеше да си избере цел по свое усмотрение, да се приближи до избрания кораб и да го превземе на абордаж. Капитаните на Чола Ий, моите сержанти, както и отговорниците на гвардейските отделения на единайсетте кораба, които имаха честта да ги превозват, бяха инструктирани да си отварят очите за застрашени орисиански галери и при възможност да им се притекат на помощ. А ако се отвореше шанс да ударят пострадал ликантийски кораб, който опитва да се измъкне от битката, заповедта беше да го атакуват и потопят.

Ликантийските кораби бяха значително по-големи от нашите и много различни. Бяха типични платноходи, а не галери с платна, и всеки имаше по две или три допълнителни палуби над ватерлинията, по три мачти и бушприт с платна. Говореше се, че били гордостта на Саймъновата флотилия — бързи и въоръжени търговски кораби, които не се различават функционално от бойните, освен по луксозните каюти. Сега, когато вятърът духаше откъм гърба им, предимството беше на тяхна страна.

Видях голям флаг да се спуска два пъти над един от корабите, от върха на стърчащия под ъгъл над носа бушприт, и ликантийците вдигнаха до един платната си. Чух подигравателни крясъци откъм нашите галери.

— Тия копелета ще опитат таран — каза Стрикер. — Ама много им здраве. Щото нямаше да сме акулите на Чола Ий, ако се помотвахме, докат’ делфините се пънат да ни ударят.

Греблата се забиха дълбоко във водата и галерите ни се устремиха към битката. Видях, че корабите с моите отделения минават напред, нетърпеливи да се счепкат с врага, но не казах нищо. Не казах нищо, макар че видях другите кораби, онези с войниците на Чола Ий, да изостават и да оставят на друг да обере славата — и да пролее кръвта — на първото стълкновение.

— Капитан Стрикер — извиках. — Онзи кораб, който даде сигнала за атака. Там трябва да е властелинът. Насочете се към него!

Стрикер изрева някакви заповеди и галерата ни се стрелна към набелязаната цел. Явно не само ние бяхме видели сигнала със знамето, защото и други орисиански кораби се включиха в атаката. Най-отпред беше галерата на Чола Ий. Като знам каквото знам сега, и като знам какво стана с Чола Ий, съм склонна да обясня усърдието му с онова, което ми каза преди атаката срещу Ликантия — че един водач на наемници трябва да е винаги в първите редици, иначе рискува глутницата бързо да му намери заместник. Но макар да се надявам, че банда гладни демони разкъсват душичката му на малки парченца, охотно признавам, че кураж не му липсваше. Никога не бива да забравяме, че храбростта не е запазена марка на героите.

Два ликантийски кораба излязоха пред флагмана на властелина в опит да защитят водача си. Скоростта, с която се движеха, ми се стори неестествена. Макар вятърът да духаше бясно в платната им, единствено магия можеше да обясни подобна скорост.

Заля ме вълна от страх. Изведнъж осъзнах, че ще умра, при това не благородно, а като последната неудачница, с разпорен корем и разпилени черва, ще се гърча в агония и ще гледам безпомощно как властелинът се измъква от хватката ни. Чух жени и мъже да крещят от ужас, покосени от същото заклинание. Потърсих думи, с които да върна куража им — техния и своя, — но не открих и една, защото в същия миг ни застигна второто заклинание на властелина и мислите ми се пръснаха хаотично. Объркването ми беше толкова голямо, че нито знаех какви заповеди да дам, нито какво ще правя, когато стигнем до противника.

А после откъм носовете на галерите ни изригна огромен зелен облак, страхът и объркването се стопиха и аз видях Гамелан, който размахваше трескаво ръце, заплитайки контразаклинанието. Обикновено магиите не сработват добре по време на сражения, защото и двете страни влагат ужасно много време в създаването на най-разнообразни заклинания — от такива за персонална защита и непробиваеми доспехи до други от тактическо естество като тези, които властелинът току-що беше хвърлил срещу нас. Ала рядко се случва толкова могъщи заклинатели като Гамелан и властелина да присъстват лично на бойното поле. Нямаше съмнение, че сме свидетели на магически двубой, който щеше да остане в историята.

Поех жадно въздух и той ми се стори сладък, нищо че вонеше на развалени яйца. Хвърлих поглед към другите одрисиански кораби точно когато една от галерите се опита да избегне сблъсъка с налитащ ликантийски кораб. Но или магията за объркване още не се беше вдигнала докрай, или гребците не бяха достатъчно опитни, защото подсиленият нос на ликантиеца се заби странично в корпуса на галерата, натроши фалшборда и я наниза на тарана си както рибар нанизва риба на харпун. Разнесоха се викове, когато галерата се вдигна над водата и увисна за миг във въздуха; а после дървенията се сцепи, галерата се наклони настрани и цопна обратно във вълните. Носът на ликантийския кораб се стовари отгоре й, потопи я, прегази я и тя пое към морското дъно… моряци и гвардейки се мятаха трескаво във водата, търсеха нещо, за което да се хванат, но дрехите и доспехите ги дърпаха надолу, разпенените вълни ги заливаха.

Толкова видях — за повече нямах време. Хукнах към носа, като крещях заповеди на гвардейките си. Знаменоска Исмет тичаше на крачка след мен. В движение чух нов грохот и този път бях сигурна, че не идва нито от морето, нито от рифовете в далечината, а от вулкана зад нас. Изригвай, проклет да си, помислих си. Непосредственото ми бъдеще носеше сблъсък на мечове, а не потоци от лава.

Корайс и Полило ме чакаха начело на взводовете си. Корайс си беше лепнала застиналата усмивка, която неизменно кривеше лицето й по време на битка. Полило си тананикаше нещо, което пък беше нейната запазена марка. След една битка я попитах каква е тази песен, която толкова я вдъхновява, а тя ме изгледа с празен поглед и ме попита добре ли съм, защото изобщо не можела да пее и си го позволявала само в пияно състояние и при наличието на достатъчно голям хор от други пияндета, който да прикрие фалшивото й мучене.

Двата прикриващи ликантийски кораба бяха само на три изстрела с лък от нас. Зад тях се виждаше флагманът — ясно различавах знамето на Саймън, а над него и двуглавия лъв на властелина. Корабът на Чола Ий не се виждаше никъде.

Три галери се стрелнаха през бурното мрачно море към ескортиращите кораби. Добре насочени копия и стрели обсипаха квартердека на единия… и той свърна настрани, останал без кормчия. Две галери се плъзнаха покрай бордовете на втория кораб и видях гвардейките от прилежащите отделения да се изсипват към перилата с изтеглени за бой мечове.

Третата галера се канеше да направи същото с пострадалия кораб, когато властелинът удари. Сякаш от нищото лумна огън, в права линия по самата вода, все едно невидим лъкометец я беше изстрелял от неговия кораб. Носът на галерата избухна в пламъци като сухи подпалки. Гамелан зареди някакво заклинание на висок глас и огънят угасна толкова бързо, колкото беше пламнал… но орисианският кораб беше на практика отстранен от битката, поне докато щуращите се по палубата му гвардейки и екипаж не успееха да си върнат контрола върху управлението му. Справиха се по-бързо от очакваното и скоро галерата пое отново напред, а аз едва сдържах победоносния си вик, като гледах как орисианците хвърлят кораба си обратно в сърцето на ликантийската флотилия, вместо да подвият опашка след сблъсъка си с магията на властелина!

И ето че пред нас се отвори пространство за атака.

— Какво ще заповядаш? — викна Полило.

Замислих се. От ниските реи на мачтата към фалшбордовете на флагманския ликантийски кораб бяха опънати големи увиснали мрежи. Зад парапетите се бяха наредили копиеносци, които щяха да пронижат всяка заплела се в мрежите гвардейка. Зад тях чакаха стрелци със запънати в лъковете стрели, на фордека имаше два малки катапулта и още един при бизана. Стори ми се, че най-отзад, на квартердека, различавам Нису Саймън и самия властелин.

Един от другите ни кораби се беше приближил до ликантийски съд, нос към кърма, и го беше уловил с абордажни куки. Само че силните пориви на породения от магия вятър тласкаха галерата назад и тя се клатеше неуправляема. Един от катапултите на ликантийския кораб изстреля огромен камък, който проби корпуса й. Чуха се писъци и бълбукане на вода. Въжетата на абордажните куки бяха срязани моментално и ликантиецът пое напред, докато нашата галера потъваше в морето.

Корабът на властелина се виждаше все по-ясно. Бяха ни видели, осъзнали бяха заплахата в наше лице и вече запъваха катапултите си. Огромен камък цопна близо до нас и воден фонтан обля гвардейките при носа.

Хрумна ми нещо и извиках на Гамелан:

— Магьоснико! Спри вятъра, ако обичаш!

Гамелан ме чу и го видях как заприда ново заклинание. Свих шепи пред устата си и изкрещях на Стрикер, който наблюдаваше битката от квартердека:

— Приближи ни под носа им! — После грабнах лъка и колчана на една гвардейка и ги преметнах през рамо.

Стрикер може и да ме беше сметнал за луда, която незнайно защо иска от него да се забие в ликантийския кораб, но не се поколеба и за миг, а изкрещя съответните заповеди с пронизителен като воя на самия вятър глас. Кормчията дръпна силно румпела, Дубан — отговорникът на гребците — изкрещя нещо на хората си… а после вятърът утихна, усмирен от контразаклинанието на Гамелан… платната на ликантийския кораб увиснаха в безветрието и движението му рязко се забави.

Нашият кораб свърна близо до борда на ликантиеца, който надвисваше високо над нас, а после се озовахме при носа му и греблата от тази ни страна се вдигнаха. Видях глави да надзъртат над парапетите горе, копия и стрели литнаха към нас, а после се мушнахме под носа на кораба и аз скочих, макар да виждах само една от котвите му, увиснали от подкрановата греда. Улових ръждясалия метал, стиснах с всички сили, набрах се и се изтеглих върху един от зъбците. Котвата се залюля. Посегнах надолу, Исмет хвана ръката ми… и после и тя като мен се озова на ликантийския кораб. Зад свъсеното й лице зърнах нашата галера, която се отдалечаваше трескаво; Стрикер крещеше заповеди, които да я изведат успоредно на ликантиеца като преди.

Двучленният ни абордажен отряд предизвика викове и крясъци откъм палубата, един стрелец в гнездото на бушприта пусна по нас стрела, но тя мина далеч. Самата аз вече държах в ръце взетия назаем лък, прицелих се и стрелях — стрелецът високо горе размаха ръце и падна, пронизан в гърдите. В гнездото на мачтата имаше още двама стрелци, които се целеха към нас, без да съзнават, че времето им е изтекло — Исмет свали единия, а аз, преминала в боен режим, който разтегляше времето като в подводен сън, извадих без бързане стрела от колчана, изпънах тетивата, усетих мига, в който лъкът и стрелата ми прошепнаха „пускай“, направих го и послушната стрела се заби в гърлото на последния ликантиец горе. Гнездото се опразни и поне на първо време нищо не ни заплашваше — поне докато ликантийците на палубата не откриеха начин да се промушат през мрежата, която сега ни прикриваше.

Галерата на Стрикер беше заела позиция, а после видях и кораба на Чола Ий да се приближава с пълна скорост. Колкото повече подкрепления, толкова по-добре. Преметнах лъка през рамо, покатерих се по веригата, открих солидна дървена подпора, за която да се хвана, и се прехвърлих на бушприта.

Писарю, ще се отклоня за кратко, колкото да спомена за още един аспект на сраженията, който сагите пропускат. Солидната дървена „подпора“, за която споменах току-що, беше всъщност един от отворите, прорязани в носа, за да служат като отходно място. Мога да се хвана на бас — залагам наследствения си дял от богатството на рода Антеро срещу кое да е копче от твоята туника, — че нито една героична картина или описание на онзи момент не ме изобразява как вися там с ръце в лайната и с Исмет до мен.

Но това нямаше значение, нито тогава, нито по-късно, защото от бушприта към средата на предната мачта беше опънато дебело въже, така нареченият щаг. Разполагах с броени секунди, защото по мрежите вече пълзяха копиеносци.

Извиках надолу към нашата галера да ни осигурят прикритие със стрелба, но гласът ми се стопи в поривите на внезапния вятър, пробил си път през контразаклинанието на Гамелан. Ала и без изричната ми заповед откъм палубите на Стрикер и Чола Ий литнаха стотици стрели, ликантийските копиеносци закрещяха и отстъпиха.

И ето че с Исмет се закатерихме по дебелото въже към мачтата, увиснали надолу с главите като маймунки. Щагът свършваше при малка платформа, която, както разбрах по-късно, се наричала „марс“, точно над най-долната рея, и явно Маранония ни помагаше, защото на платформата нямаше вражески войници. Бяхме извадили мечовете си и се оглеждахме трескаво. Едновременно забелязахме въжетата, които държаха предпазната мрежа. Придвижихме се странично по реята, дебелата греда, която държеше платното, разсякохме с няколко удара въжетата и мрежата се срина върху палубата и захлупи шепата стрелци, които се целеха в нас. Сега нищо не пречеше на абордажните отряди да си свършат работата.

Галерата на Стрикер се беше лепнала за борда на ликантийския флагман и се подмяташе по вълните, а после абордажните куки литнаха и моите жени се изсипаха върху вражеската палуба. Отзад беше галерата на Чола Ий, стрелците му се трупаха на носа и засипваха кораба на властелина със стрели.

С Исмет спряхме за миг, колкото да си поемем дъх, и една стрела изжужа на косъм от главата ми — широкият й връх поряза ръката на Исмет и се заби в мачтата. Исмет понечи да скочи, но овладя инстинктивната си реакция, преди да съм посегнала, за да я спря.

— Не можем да останем повече тук — каза тя, докато бършеше кръвта от плитката рана, после свъси объркано вежди. — Макар че не виждам откъде дойде тази стрела. Хайде да се махаме. По-късно ще си уреждаме сметките с онзи тип, който и да е той.

Хубаво, помислих си. Къде да се махнем обаче? Фордекът под нас гъмжеше от сражаващи се мъже и жени, писъци и бойни викове. Мярнах Полило — острието на брадвата й хвърляше отблясъци. Огромната жена парира удар с копие, премина в атака и брадвата й се заби дълбоко в рамото на копиеносеца. Никоя от страните не отстъпваше, никой не предлагаше, нито молеше за пощада. Ликантийците може и да бяха зли, но боговете са ми свидетели, бяха и смели. С костите си усещах, че днешното сражение, дори да не засягаше така драматично съдбата на Ориса, щеше дълго да живее в легендите. Битката не носи слава, ако врагът е малодушен.

През звуците на битката долових отново громоленето на вулканите.

Можехме да се спуснем по такелажа към битката долу, но имахме по-спешна задача. В другия край на палубата, зад централната мачта, беше струпана стена от войници, които препречваха пътя на абордажните отряди към крайната им цел. Властелинът стоеше спокойно на квартердека, точно зад ликантийския кормчия. Докато той не паднеше, всички ние се моряхме да избиваме паленца, вместо да се хвърлим върху вълка.

Пред властелина стояха две отворени черни ракли. Той вземаше разни неща от тях и ги хвърляше по вятъра, като ни засипваше с безумен миш-маш от заклинания. Опитах ли да задържа погледа си върху него, очите ми се насълзяваха от болка, затова ги отместих и спрях погледа си върху Нису Саймън. Знаех го добре, макар да не се бяхме срещали лично, от стройната снага и русата коса, която падаше на вълни по раменете му, до тънкото острие в ръката му и белезите, с които магията на Дженъс Грейклок беше съсипала красивото му някога лице, превръщайки го в образ на чудовище в синхрон с истинската му същност.

Вече не бях само капитан Рейли Антеро от Маранонската гвардия. Острието ми трепна, въжето от нашата позиция до главната мачта се озова срязано в ръката ми, а мечът — обратно в ножницата си. И аз скочих, залюлях се на изопнатото въже, видях поддържащата централното платно рея да се приближава стремително под мен, посрещнах я с краката си с намерението да отскоча, но изпуснах въжето, загубих равновесие и като по чудо паднах върху дебелата греда, вместо да полетя надолу. Нямах време да размишлявам за глупостта на постъпката си, нито какво щеше да стане, ако се изпуснех и паднех на палубата или още по-лошо, между галерата на Стрикер и корпуса на ликантийския кораб. В първия случай щях да се изпотроша, във втория — да бъда смазана на кайма. Хвърлих поглед надолу. Никой не ни обръщаше внимание, включително Нису Саймън — вниманието на всички беше ангажирано с битката на фордека.

А после замръзнах като заек под погледа на ловуващ орел — видях как властелинът плъзга поглед по мачтите. Заклинанието на Гамелан прозвуча в главата ми: „Ястребът за лов кръжи в небето… порчето не мръдва и не шава“… но не посмях дори да прошепна безгласно думите. Леденият поглед на властелина ме перна веднъж, после още веднъж, и продължи нататък. Изглежда, още бях под защитата на Гамелан, но знаех, че не мога да разчитам само на магия.

Видях как Исмет сряза на свой ред едно въже, за да се придвижи от предната мачта към мен, но аз имах недовършена работа с Нису Саймън и властелина, която не можеше да чака повече. Огледах се трескаво, зърнах близо до себе си подпорна греда от главната мачта към бизана и пропълзях до нея.

Скоро се озовах над властелина и Саймън. Охраняваха ги само двама войници, плюс двама морски офицери и кормчиите.

Давам си сметка, че разказът ми за събитията от момента, в който напуснахме галерата, до момента, в който се озовах над най-смъртоносния ни враг, звучи като начинание продължително и хладнокръвно. И такова ми се струваше тогава, макар че едва ли бяха минали повече от четири минути.

Спускането ми надолу беше съвсем лесно — въжетата на един от катапултите висяха и аз се хлъзнах по тях все едно бях на тренировъчния полигон в родните казарми. Когато стигнах на десетина стъпки над мъжете, пуснах въжето и паднах на крачка зад Нису Саймън.

Той се обърна с провиснала челюст, но мускулите му реагираха мълниеносно и сабята му излетя от ножницата в защитна позиция. Един от войниците се хвърли напред с насочено за удар копие, аз отбих оръжието и го пронизах. Измъкнах меча си от корема му точно когато Нису нападна, явно с мисълта да се възползва от временното ми затруднение. Направих крачка встрани и замахнах тромаво с меча, но дори и така го принудих да отскочи. А после чух властелина да вика нещо зад Саймън и разбрах, че разполагам с броени секунди. Ала сега бяхме в царството на стоманата и секундите на магията се точеха бавно.

Саймън нападна отново и аз блокирах удара му с надеждата, че по-тежкият ми меч ще строши неговата сабя за дуели. Ала той умело извъртя меча ми встрани и разбрах, че имам насреща си достоен противник.

Успях да закача с меча си гърдите му, но върхът звънна в метал — Саймън носеше ризница под черната си туника. А после си разменихме серия от удар и блок… удар и блок… удар и блок, сетне аз сниших уж неволно върха на меча си; преди да се е възползвал Саймън от предимството обаче, ударих сабята му с плоското на моя меч, точно над ефеса; ударът не беше силен и целеше единствено да обърка защитата му… после посякох. Мечът ми издълба бразда в бедрото му и аз видях как устата му се сгърчва от болка. Ала Саймън бързо се съвзе и нападна на свой ред. Оръжията ни се сблъскаха при дръжките.

И двамата мълчахме — в истинските двубои, когато залогът е кръв, няма време за чесане на езици.

Следващата му атака беше насочена към лицето ми, явно с идеята, че тази част от тялото си бих пазила най-зорко, понеже съм жена. Но аз само мръднах главата си и острието му пропусна целта. Не му дадох време да възстанови равновесието си, а нападнах, целех се в ямката на гърлото. Моят удар също не намери целта си и за миг се озовахме гърди до гърди, толкова близо, че усетих сладникавия мирис на кардамон в дъха му. Опита се да ме удари с глава, но аз дръпнах навреме своята, изплюх се в лицето му и отскочих назад.

Помня, че кимнах несъзнателно, докато заемах защитна стойка — Нису Саймън умееше да се бие. Дълго ще помня мига на смъртта му, а че беше такъв, съмнение нямаше. Разбрахме го и двамата — очите му изведнъж се разшириха, а после се стиснаха инстинктивно в очакване на болката, докато аз се хвърлях напред и отдолу. Мечът ми се плъзна под ризницата и се заби дълбоко в корема му.

Саймън залитна назад. Вече не представляваше заплаха, затова се обърнах светкавично с вдигнат за блокада меч, а до ушите ми стигнаха победоносните викове на моите жени. Явно бяха пробили ликантийските редици на главната палуба, възползвайки се от смута сред войниците при смъртта на Саймън. Ала всичко това само мина покрай вниманието ми.

Пред мен беше последният властелин. Зад него стоеше последният войник на квартердека, но той беше без значение.

Властелинът изпълваше целия ми свят.

И в този миг илюзорното, „подводно“ разтягане на времето стана реалност, а не страничен продукт на претоварените по време на битка сетива. Беше все едно се движа в гъст петмез или газя в плаващи пясъци, ужасия, излязла от нечий кошмар.

— Порчето! — изръмжа насреща ми властелинът. А после хвърли към мен заклинанието си: — Женският пор, кучката! Убийцата на брат ми, навлякла чужда магия. Антеро! Този път нишката на живота ти ще прекъсне, ще се прекъснат и всичките ти дела! Умри заради нахалството и арогантността си, умри заради разрухата, която носиш със себе си! Сега ще стоиш и ще чакаш смъртта си, докато помета този кораб и това море от всички орисианци. Твоята смърт обаче ще е особена, Антеро, ще е най-ужасната, каквато са познали само онези, които умират като мои Избрани, ще умреш от собствената си ръка, но начина ще го избера аз. И не търси помощ, кучко. Помощ няма да дойде, нито от твоя магьосник, нито от мърлите, с които служиш.

Знаех, че казва истината, защото всички на кораба се бяха вкаменили също като мен.

— А сега ме погледни в очите и чуй какво ще ти заповядам — каза накрая той.

И бавно, много бавно, очите ми се вдигнаха нагоре, по костеливите му гърди, по рошавата брада и изпилените остри зъби; не можех да се спра и след миг погледът ми затъна дълбоко във водовъртежа на очите му.

— Да, очите — каза властелинът почти спокойно, сякаш двамата се намирахме в някаква тиха и безопасна стая. — Твоите очи. Те ще са първи. Хвърли меча и си извади очите, порче. Имаш остри нокти, които дълбаят навътре. Забий нокти в очите си, порче, и ще ти дам позволение да крещиш колкото си искаш.

Усетих как мечът се изплъзва от хватката ми и пръстите на другата ми ръка се свиват послушно като нотките на граблива птица. И тъкмо посягах неохотно към лицето си, когато усетих нещо и изведнъж възвърнах контрола над собствените си действия… само за миг се бях отърсила от лепкавото като плаващи пясъци заклинание. Стиснах здраво меча си като преди, а пръстите на другата ми ръка се отпуснаха. Браво, Гамелан!

— Съюзникът ти е по-добър, отколкото очаквах, но не толкова, че да ме спре — каза властелинът и се наведе, без да отделя очи от моите. Мушна ръка в отворена кесия, която висеше на гърдите му, и хвърли към мен шепа прах.

Прахта се втвърди и се превърна в миниатюрни остри стрелички. Опитах се да отскочи встрани, но краката ми пак бяха натежали. Една мисъл прекоси главата ми, докато се готвех да посрещна смъртта си, мисъл, която не разбирах:

Беше все едно съм направила заклинание, но трябва да го беше направил Гамелан, разбира се. Така или иначе, смъртоносният облак се раздели в два потока и ме заобиколи.

Властелинът примигна объркано, после дойде на себе си.

— Смъртта те чака, смъртта те вика — извика той с пронизителен глас, издигнал се почти до писък в края на фразата; ръката му се стрелна и измъкна меча от пръстите на замръзналия от ужас ликантийски войник до него. — Силата ми става на стомана, става на меч и се стрелва към сърцето ти, така както ти отне сърцето на брат ми. — Пристъпи напред, бързо и изящно, като млад воин, а не като старец.

Аз стоях като вол в кланица, който чака чука на касапина, но миг преди да е станало твърде късно, нещо застана между нас.

Не знам как да го опиша другояче освен като присъствие, което се промени пред разфокусирания ми поглед. Първо го взех за образа на Маранония, с доспехите и шлема, но после то се промени във формата на моята отдавна мъртва и дълго оплаквана Отара, а после се промени отново и ми се стори, че разпознавам Трис, но лицето беше на майка ми, а после прие формата на жена, която не познавах, жена със старомодна носия на орисианска селянка… а после крайниците ми се раздвижиха освободени и видението се разпадна в обикновена морска мъгла от бушуващата наоколо буря, и аз хвърлих меча, както се хвърля копие; властелинът почти ме беше достигнал във вихъра на атаката си.

Върхът на меча се заби под извивката на ребрата му вдясно и проби белия дроб.

Властелинът изкрещя, мускулите му се свиха конвулсивно и мечът му излетя високо, после цопна в морето. Той залитна назад и помислих, че ще падне, но по някакъв начин — със силата на волята си, без съмнение, — той остана на крака, а мечът ми падна на палубата.

Червена пяна обагряше устните му и той я изплю, веднъж и още веднъж, и брадата му поаленя.

Залитна отново и се подпря на капака на една от отворените магически ракли.

— Браво, браво. Боях се от това… и хвърлих костите. Има светове, още и още. Ти ме порази, женско порче, но нищо не ще спечелиш от този удар. Пак ще умреш, сега или след ден или месец. И дните, които ти остават, ще бъдат дни на болка и смут. Дни преброени, Антеро, и броят им е малък.

После вдигна очи към тъмното буреносно небе и гласът му набра сила, издигна се до писък, оглушителен както онзи път, когато ми се заканваше от облаците над морския си замък, и заговори на език, който не знаех, редеше тъмни заклинания, които не разбирах, но които вледеняваха душата ми. А после различих последните думи:

И сякаш не го бях ранила смъртоносно, се изправи силен и жизнен и се източи на ръст високо над мен. Магьосниците умират трудно, помислих си, ръката ми откри дръжката на кинжала и го извади от канията.

Но преди да нападна, властелинът се наведе, взе една от раклите — ракла, която дори трима силни мъже биха повдигнали трудно, и с три дълги крачки стигна до парапета.

— Цената е платена и битка предстои — изкрещя той и скочи право в бурното море, стиснал в ръце магиите си.

Хукнах към парапета и се наведох през него, но не видях нищо освен разпенени вълни.

Осъзнах, че последният властелин наистина е мъртъв, но не ми остана време да се зарадвам.

Защото морето изведнъж полудя и разбрах за каква кървава цена ломотеше той, преди да скочи зад борда. Разбрах дори и казаното от Гамелан предната вечер в палатката: „за да привлечеш от тази сила… е нужно жертвоприношение… толкова голямо, че дори не мога да си го представя“.

Властелинът беше платил тази цена и земята вля нужната сила в неговото най-велико заклинание — изплю огън в небесата и прогони сивия полумрак и дъжда. Два вулкана изригнаха едновременно. Лава бликна от пастта на по-близкия, дим и огън изригнаха до небесата.

Стоях и зяпах, а после Корайс се появи до мен и ме задърпа трескаво.

— Рейли! Трябва да бягаме!

Спомените ми за последвалите минути или часове са неясни, но ясно помня как Корайс ме повлече насила по палубата, а после жените ме прехвърлиха тромаво на нашата галера. Нямам спомен, съпротивата на ликантийските войници и моряци да е продължила след смъртта на властелина. Може да бяха загинали всичките, или пък като мен са зяпали омагьосани огнената смърт. Помня, че чух Стрикер да крещи всички да хващат греблата, помня и как зърнах през сивата мараня кораба на Чола Ий, който бягаше с пълна скорост пред разширяващия се ад.

Помня също, че видях няколко ликантийски кораба да се поклащат безцелно, мятани от вълните, сякаш кормчиите им ги бяха зарязали в пристъп на паника.

Огромни скали, хвърлени от катапултите на самите богове, скали по-големи и от най-големия кораб, се забиваха в морето около нас, а от небето се сипеше нестихващ дъжд от нажежени частици пръст.

Помня, че видях и други орисиански кораби да тръгват след нас, веслата им загребваха дълбоко в отчаяно бягство от гнева на вулканите.

Но убежище нямаше, защото бяхме попаднали в същия капан като властелина и неговите кораби. Зад нас бяха вулканите. Пред нас се точеха рифовете, свирепи каменни пръсти, щръкнали от беснеещите вълни; дълги пясъчни наноси чакаха да прегърнат киловете ни, а малки скални острови ни обръщаха негостоприемно ръбатите си гърбове. Излаз към безопасността на откритото море нямаше.

Стоях на квартердека. Стрикер беше поел румпела, помагаха му двама от най-силните му и опитни моряци.

— Кажи на жените си да слязат долу — извика ми той.

Зачудих се защо. Ако някоя от онези канари удареше кораба, всички бяхме обречени, и ако трябваше да избирам, бих предпочела да умра тук, под открито небе, нищо че въздухът вонеше нетърпимо на сяра, отколкото в задушния трюм на галерата. А после един от войниците погледна назад към вулкана и изкрещя.

Обърнах се и видях нещо, което и днес спохожда кошмарите ми и ме буди с писъци на ужас. Чудовищна вълна, не, не вълна, а буквално стена от вода връхлиташе отгоре ни. Сива, прошарена с бяло, с ивица мръсна пяна по гребена. Приближаваше се по-бързо от тигър в бяг, по-бързо от хвърлено копие, по-бързо от стрела, по-бързо от самата орис.

Очите ми казваха, че надхвърля на ръст дори породилия я вулкан, макар да съзнавах, че не е възможно. Колко беше висока ли? Не знам, не бих се осмелила да предположа дори. Във всеки случай много по-висока от главната ни мачта. Може би два пъти или три пъти по-висока — над сто стъпки. Породила се беше близо до сушата, защото носеше изтръгнати с корените дървета, а ми се стори, че зърнах дори колиби и малки лодки да се премятат в сърцевината й.

Ревеше — по-силно от вятъра, по-силно от вулканите. Може и да съм крещяла. Знам, че чух други да крещят, и да крещиш в онзи миг не беше срамно, нито проява на слабост. Хвърлих се да търся някакво прикритие, докато Стрикер, мъж по-корав, отколкото се полага комуто и да било, крещеше последни заповеди към гребците да изтеглят веслата. Зърнах някаква решетка, метнах се отгоре й и впих пръсти в пречките.

А после морето ни сграбчи.

Сграбчи ни за кърмата и ни повдигна нагоре и още по-нагоре, като едновременно с това ни тласкаше напред, носът увисна и аз вече гледах надолу към фордека и впилите се в пейките си гребци, и отвъд тях — към разбеснелите се вълни долу.

Продължихме да се издигаме, още и още, яхнахме гребена на вълната и за миг почувствах прилив на надежда, но после гребенът поддаде и морето се сгромоляса върху палубата. Не знаех какво става, къде е горе и къде е долу, къде е небето; водата ме блъскаше с огромни юмруци, дробовете ми крещяха отчаяно за въздух, но въздух нямаше; не можеха да издържат и миг повече, но аз им забраних да се предават, забраних им слабостта да се откажат от борбата… а после въздухът се появи отново, защото галерата се плъзгаше свободно по другия склон на гигантската вълна.

Надигнах се, остана ми време да видя, че повечето ми гвардейки са успели да се задържат; Стрикер също беше жив и отново раздаваше заповеди с гръмовния си глас; същото правеше и Дубан; гребците пак хващаха греблата. А после някой извика, че напред имало пенести вълни.

Щяхме да се разбием в рифовете. Протягаха алчно извитите си пръсти сякаш на стъпки от носа на галерата. Нямаше начин да обърнем, нито да ги избегнем, защото ни застигаше нова вълна.

И отново полетяхме нагоре, а после се сринахме в дълбините и отново оцеляхме, завъртяхме се като пумпал във водовъртежа след тези адски вълни — и оцеляхме.

Спомних си за рифа, рифа, на който щяхме да се нанижем, и плъзнах поглед напред за тази нова опасност. Но там нямаше нищо… разбрах какво е станало и погледнах назад. Предположението ми се потвърди — вълната ни беше пренесла над острите зъбери.

Ала наоколо имаше други скали, затова Стрикер закрещя нови заповеди и гребците се опитаха да ги изпълнят, но време не остана, защото ни подхвана трета вълна.

Когато и тя отмина, видях още два кораба в хватката й — и двата орисиански.

Отново бяхме оцелели.

Още четири гигантски вълни ни връхлетяха през онзи страшен ден и всяка ни отнасяше на запад, все по-навътре в непознатото море, все по-далеч от линията на рифовете, които блокираха единствения известен ни път към дома.

Така или иначе, последната огромна вълна ни захвърли, отмина и отново се озовахме в лапите на „нормална“ буря. Време беше да преценим щетите. Огледах се и различих силуетите на други кораби в сумрака. Единият беше галерата на Чола Ий.

Не бяхме единствените оцелели.

Ликантийски кораби не се виждаха. Реших, че вълните са ги погълнали заради по-малката им повратливост в управлението. А някои може и да бяха издържали на водната стихия, но да се бяха разбили в рифовете. Може и да имаше оцелели от екипажа и войниците, но те щяха да изживеят остатъка от живота си на варварски брегове. Всичко това беше без значение. С Ликантия беше свършено.

Но цената беше жестока.

Бяхме изгубени в непознато море, картите ни бяха безполезни. Мъже и жени бяха мъртви, други скоро щяха да умрат от раните си. Единствената ни надежда за спасение беше в магията. Тя ни беше докарала тази беда, пак тя беше единствената ни надежда да се измъкнем.

Само че на палубата, точно там, където беше разпънал палатката си преди сражението, Гамелан лежеше окървавен. Не помръдваше, а на челото му имаше огромна синина.

Без съмнение беше мъртъв.