Билбо Бегинс или дотам и обратно

9. БУРЕТАТА

В деня след битката с паяците, Билбо и джуджетата направиха последен отчаян опит да намерят начин да излязат от гората, преди да са умрели от глад и жажда. Те станаха и със сетни сили се помъкнаха в посоката, накъдето осем от тринадесетимата смятаха, че се намира пътеката. Но тъй и не разбраха дали са били прави.

Мрачният, както винаги, горски ден бавно започваше да преминава в непрогледна нощ, когато изведнъж светлинките на многобройни факли, прилични на стотици червени звездици, ги озариха отвсякъде. Миг след това горските елфи насочиха лъковете си към тях и им заповядаха да спрат.

Джуджетата хич и не помислиха да се съпротивяват. Дори и да не бяха в такова тежко състояние, че пленяването им всъщност да ги радваше, малките им ножове — единственото оръжие, с което разполагаха — щяха да бъдат напълно безполезни срещу стрелите на горските елфи, които улучваха и птиче око в тъмнината. Ето защо, измъчените приключенци спряха веднага, седнаха и зачакаха — всички с изключение на Билбо, който бързо надяна пръстена и отскочи настрани. Затова, когато елфите навързаха джуджетата на дълга върволица и ги преброиха, те нито вързаха, нито преброиха хобита.

Нито пък го усетиха или чуха, че припка подир светлинките на факлите им, докато водеха пленниците си през гората. Очите на джуджетата бяха завързани, но нямаше никакво значение, защото дори Билбо, който се взираше напрегнато в тъмнината, не виждаше накъде отиват, пък и нито той, нито някой от останалите знаеше откъде изобщо бяха тръгнали. Билбо с голямо усилие успяваше да следва факлите, защото елфите караха джуджетата едва ли не да тичат, макар че те, горките, бяха крайно изнемощели и безсилни. Царят бе заповядал пленниците да му бъдат доведени колкото е възможно по-бързо. Внезапно факлите спряха и Билбо успя да се изравни с тях тъкмо когато те започваха да прекосяват един мост, който водеше през реката право към портите на двореца. Тъмните води на реката течаха бързо и буйно. Срещу отвъдния край на моста зееше отворът на огромна пещера, вдълбана в един стръмен и покрит с дървета склон. Букаците се спускаха до самия бряг, тъй че коренищата им се миеха от водите на реката.

Елфите поведоха пленниците си по моста, но Билбо се поколеба дали да ги последва. Никак не му се харесваше зейналата паст на пещерата. Но като поразмисли, реши, че не бива да оставя другарите си и тъкмо успя да застигне последните елфи пазачи, когато грамадните порти се затвориха зад тях.

Пещерата се осветляваше от червеното зарево на факлите и елфите пазачи подеха песен, когато закрачиха по лъкатушещите и пресичащи се проходи, които кънтяха от стъпките им. Тези проходи, обаче, се различаваха от проходите в свърталищата на злите духове — бяха по-тесни, не слизаха толкова дълбоко под земята и не бяха така задушни.

В просторна зала с колони, изсечени от самата скала, върху един пън седеше Царя на елфите. На главата си имаше венец от червени листа — тъй като есента вече беше настъпила, но пролетно време обикновено носеше венец от горски цветя. В ръката си държеше жезъл, издялан от дъбово дърво.

Елфите пазачи изправиха пленниците пред царя и той, макар че ги изгледа недружелюбно, нареди да ги развържат, за да не се измъчват повече.

— Освен това, тук съвсем не е нужно да стоят вързани — добави той. — За онези, които веднъж са влезли през вълшебните ми порти, няма излизане.

Дълго и подробно разпитва царят джуджетата — какво точно са правели, къде са отивали и откъде са идвали, — но и от тях не научи повече, отколкото от Торин. Пленниците го гледаха враждебно и ядовито и дори не се опитваха да се държат почтително.

— Какво сме сторили, о, царю? — извика с огорчение Балин, най-възрастният от всички. — Нима е престъпление да се загубиш в гората, да умираш от глад и жажда и паяците да те заловят в мрежите си? Или паяците са ти толкова любими животинки, че те разгневихме, загдето ги погубихме?

Този въпрос, разбира се, разсърди царя още повече и той отговори:

— Престъпление е това, че сте се скитали из моите владения без позволение. Нима не знаехте, че се намирате в моето царство и че тъпчете пътищата, които моите поданици са направили? Нима на три пъти не обезпокоихте и не разпъдихте елфите от гората, а с крясъците си и с врявата не ядосахте паяците? След цялата бъркотия, която предизвикахте, аз имам правото да знам какво търсите тука. И ако не пожелаете да ми кажете още сега, ще ви държа затворени в тъмница, докато не се вразумите!

И тогава той заповяда джуджетата да бъдат затворени в отделни килии, да им се даде храна и вода, но да не им се разрешава да минават прага на тъмниците си, докато поне едно от тях не се съгласи да му разкаже всичко онова, което той би искал да знае. Той обаче не им каза, че и Торин е негов пленник. Това откритие бе направено от Билбо.

Клетият господин Бегинс — колко тягостно му беше да живее тъй дълго сам-самичък в такова място! Все трябваше да се крие, не смееше нито за миг да свали пръстена, боеше се дори и да заспи, скрит в някое тъмно и усамотено ъгълче. За да върши все пак нещо, той взе да обикаля из двореца на горския цар. Вратите се отваряха и затваряха по магически начин, но той се научи бързо да се промъква през тях. Понякога цели групи от горски елфи начело с царя излизаха на лов в гората или по някаква друга работа из земите на изток. Тогава Билбо, ако се окажеше достатъчно пъргав, успяваше да се стрелне подире им. Това обаче беше много опасно. На няколко пъти едва не остана приклещен между двете крила, когато те се притваряха след последния елф. Не смееше и да се движи сред елфите заради сянката си (колкото и прозрачна и неясна да беше тя) или от страх някой да не се блъсне в него и по този начин да го открие. А когато излезеше навън (което не се случваше често), не извличаше голяма полза от това. Той не искаше да изостави джуджетата, а всъщност и не знаеше къде да се дене без тях. Не успяваше да следва елфите по време на техния лов, не откриваше и пътя за излизане от гората, така че оставаше да се скита, нещастен и ужасен, че ще се изгуби, докато не му се представеше случай да се върне обратно. Освен това навън гладуваше, защото не беше ловец, а вътре в пещерите все пак смогваше да се нахрани, като открадваше по нещичко — било от килер за припаси, било от трапеза, когато нямаше никой наоколо.

„Аз съм като крадец, който не може да се измъкне и е обречен всеки ден да продължава да обира една и съща къща — мислеше си хобитът. — Това е най-тягостната и най-скучна част от моето жалко, отвратително, омразно приключение! Ох, защо не съм си в моята дупка край огнището и запалената лампа!“

Искаше му се по някакъв начин да изпрати вест до вълшебника и да го помоли за помощ, но това разбира се, беше невъзможно. След като мина доста време, Билбо разбра, че е излишно да чака подкрепа отнякъде и че трябва самичък да се залови със спасяването на джуджетата.

Накрая, след две или три седмици, прекарани в криене, дебнене и следене на пазачите, хобитът успя да открие къде са затворени другарите му. Дванадесетте килии се намираха на различни места в двореца, но скоро Билбо вече отлично знаеше пътя до всяка една. Каква беше изненадата му обаче, когато един ден, подслушвайки разговора на неколцина пазачи, научи, че в някаква особено тъмна и дълбока килия имало затворено и друго джудже. Той, разбира се, веднага се сети, че става въпрос за Торин. Скоро откри, че не се е излъгал, и след като преодоля много затруднения и пречки, успя да се добере до тъмницата, когато наоколо нямаше никой, и да размени няколко думи с предводителя на джуджетата.

Торин беше толкова отпаднал духом от сполетелите го беди, че вече не изпитваше дори и гняв, и тъкмо си мислеше дали да не разкаже на царя всичко за откраднатите съкровища и за приключението, когато дочу тъпичкият глас на Билбо да достига до него през ключалката. Не можеше просто да повярва на ушите си, но бързо разбра, че не се лъже, приближи се до вратата и дълго разговаря шепнешком с хобита.

Сетне Билбо трябваше да отнесе тайно поръката на Торин до всяко едно от джуджетата. Той им съобщи, че Торин, техният водач, също е затворен наблизо и че им заръчва да не разкриват нищо на горския цар, поне дотогава, докато той, Торин, не им прати вест за това.

След като чу как Билбо спасил другарите му от паяците, Торин отново се окуражи и реши да не заплаща свободата си, като обещава на царя дял от съкровищата, докато не се изчерпи всяка надежда за спасение по някакъв друг начин — всъщност, докато се разбере дали съобразителният господин Невидимко Бегинс (за когото Торин вече имаше доста високо мнение) няма да измисли някой хитър план.

Джуджетата до едно одобриха решението на Торин. Всички знаеха много добре, че техният собствен дял от съкровището, което вече смятаха за свое, въпреки че се намираха в това окаяно положение и още не бяха победили дракона, значително ще намалее, ако горският цар вземе участие в подялбата, и бяха напълно уверени, че Билбо и този път ще ги спаси. Както виждате, ставаше точно така, както Гандалф бе предсказал. Може би това беше и една от причините да си отиде и да ги остави сами.

Билбо обаче не беше тъй уверен в себе си. Плашеше го това, че всички възлагаха надеждите си единствено на него и безкрайно му се искаше вълшебникът да се появи по някакъв начин при тях. Желанието му, разбира се, беше неосъществимо — между тях и Гандалф се простираше огромна и страшна Непрогледна гора. Затова Билбо седеше и мислеше напрегнато, тъй напрегнато, че главата му просто се пръскаше, но нищо полезно не можеше да измисли. Един вълшебен пръстен вършеше много работа, но не беше възможно да се подели между четиринадесетима. Накрая, разбира се — както навярно се досещате, — той пак успя да освободи приятелите си и вие сега ще разберете как стана това.

Един ден, както се скиташе из двореца, Билбо откри нещо много интересно — големите порти не бяха единственият вход към пещерата. Под най-ниско разположената част на двореца течеше река, която се вливаше в Горската река малко по на изток, отвъд стръмния склон, където се намираше главния отвор. При изхода на подземната река имаше нещо като шлюз. Точно там скалистият свод слизаше съвсем ниско над повърхността на водата и от него се спускаше подвижна вертикална решетка, която преграждаше достъпа към вътрешността.

Подвижната вертикална решетка обаче, често стоеше вдигната, защото през шлюза ставаше голямо движение и в двете посоки. Ако някой идваше отвън, би попаднал в един тъмен тунел с неравни стени, който водеше дълбоко в недрата на възвишението. Там, където тунелът минаваше под пещерите, в тавана му бяха прорязани няколко отвора. Отворите бяха покрити с големи дъбови капаци и водеха право в избите на царя, които от край до край бяха пълни с бурета.

Горските елфи и най-вече техният цар много обичаха вино, макар че из този край не вирееха лозя. Виното и разни други стоки елфите си доставяха от своите родственици от юг или от лозята на Хората от далечни земи.

Спотаен зад едно от най-големите бурета, Билбо видя капаците, разбра, за какво служат и от подслушания разговор на царската прислуга научи как виното и другите стоки се придвижват по реките или по сушата до Дългото езеро. Край езерото имало град, построен върху мостове навътре във водата за защита от всякакви врагове и най-вече от дракона. В него живеели Хора. От Езерния град буретата се изпращали нагоре по Горската река. Обикновено ги навързвали едно за друго — така че се образувало нещо като голям сал, който с помощта на гребла или пръти откарвали до избите. Понякога пък, натоварвали буретата на плоскодънни лодки.

Щом буретата се изпразнели, елфите ги спускали през отворите, вдигали шлюза и те се понасяли, полюшвайки се, по реката, докато течението ги отвеждало до едно място при самия източен край на Непрогледната гора, където брегът се издавал силно навътре във водата. При тази издатина събирали буретата, навързвали ги едно за друго и ги отпращали към Езерния град — там, където Горската река се вливала в Дългото езеро.

Билбо дълго размишлява за този шлюз, като се питаше дали той не би могъл да послужи по някакъв начин за спасението на другарите му, и най-накрая в главата му се зароди един отчаян план.

Вечерята вече беше раздадена на затворниците. Пазачите се оттеглиха с тежки стъпки по проходите, като отнасяха със себе си факлите, и подире им всичко потъваше в тъмнина. Тогава Билбо чу царският виночерпец да пожелава лека нощ на главния пазач.

— Всъщност, защо не дойдеш с мен да опиташ новото вино, което току-що пристигна? — рече виночерпецът на главния пазач. — Тази вечер ме чака голяма работа, ще изхвърляме от избите празните бурета, затова нека пийнем по чашка, че да ми спори трудът.

— Бива, бива — отвърна зарадван главният пазач. — Ще дойда да опитам с теб новото вино, за да видя дали е достойно за царската трапеза. Тази вечер ще има угощение, а не е хубаво да изпращаме горе недоброкачествено питие!

Когато Билбо чу този разговор, целият се разтрепера от вълнение, защото разбра, че му се открива щастлива възможност незабавно да приложи на дело смелия си план. Той вървя подир виночерпеца и главния пазач, докато те влязоха в една малка изба и седнаха край една маса, на която имаше две големи кани. Скоро двамата започнаха да се черпят и да се кискат весело. Билбо ги слушаше и просто не можеше да повярва на късмета си. Виното явно беше силно и предназначено за царски гощавки, а не за пазачи и виночерпци, които вместо с бокали го пиеха с кани и то не закъсня да ги опие.

След малко, главният пазач оброни глава, опря я на масата и дълбоко заспа. Виночерпецът продължи известно време да си говори и да се смее самичък, без да забележи нищо, но сетне и неговата глава се отпусна на масата и той захърка до приятеля си. Тогава хобитът се вмъкна в избата. След миг главният пазач вече нямаше ключове, а Билбо припкаше с всички сили по коридорите към килиите на затворниците. Връзката с ключовете беше твърде тежка за мъничките му ръце и от време на време така издрънчаваше, че той примираше от страх да не го открият, макар да беше с пръстена.

Отключи първо вратата на Балин и старателно я заключи, когато джуджето се намери отвън. Можете да си представите колко изненадан беше Балин. Радостта му, че се е измъкнал от малкия каменен затвор, нямаше граници, но той искаше да знае и какво смята да прави Билбо, затова се спря и взе да задава въпроси.

— Нямаме време за губене! — смъмри го Билбо. — Следвай ме, без да говориш. Сега трябва да се съберем всички заедно и да не се излагаме на опасността да бъдем разделени отново, ако искаме да се спасим. Или всички, или никой — това е последната ни възможност. Открият ли ни, кой знае царят къде ще ви затвори, а нищо чудно и да ви окове във вериги. Така че бъди добър и не ме разпитвай!

И Билбо продължи да обхожда врата след врата, докато свитата му нарастна на дванадесетима, но — дали поради тъмнината или поради дългото престояване в килиите — джуджетата се движеха крайно тромаво и бавно. Сърцето на хобита се разтупкваше всеки път, щом някой от тях се блъснеше в друг или пък измърмореше или прошепнеше нещо в мрака. „Проклета да е тази тяхна врява!“ — рече си той. Но всичко мина добре и те не срещнаха нито един пазач. Всъщност, тази вечер имаше голямо есенно празненство в гората и почти всички поданици на царя бяха отишли да се веселят.

Най-после, след дълго лутане Билбо и джуджетата се добраха до килията на Торин, която се намираше доста надълбоко, но за щастие пък бе близо до избите.

— Честна дума! — рече Торин, когато Билбо му прошепна да излезе и да се присъедини към другарите си. — Гандалф, както винаги, се оказа прав! Виждам, че когато се наложи, ти ставаш отличен разбойник. Каквото и да се случи оттук нататък, ние винаги ще бъдем на твоите услуги. А сега какво ще предложиш?

Билбо прецени, че е настъпил моментът да разкрие, доколкото може, плана си, но никак не беше сигурен дали джуджетата ще го възприемат. И опасенията му наистина се оправдаха. Доскорошните затворници започнаха да роптаят гласно въпреки голямата опасност, която все още ги заплашваше.

— Та ние целите ще се израним и ще се раздробим на парчета, а нищо чудно и да се удавим! — взеха да нареждат недоволно те. — Смятахме, че си измислил нещо по-разумно, щом си успял да се добереш до ключовете. Планът ти е направо безумен!

— Добре тогава! — рече Билбо разочарован, но и доста ядосан. — Върнете се обратно в приятните си килии, аз ще ви заключа отново, а вие се разположете удобно в тях и измислете по-добър план. Не ми се вярва обаче да успея да пипна втори път ключовете, дори и да имам желание да го сторя.

Думите му стреснаха джуджетата и те се смълчаха. В края на краищата не им оставаше друго, освен да се примирят с плана на Билбо, защото нито знаеха откъде другаде да минат, за да излязат от пещерата, нито пък можеха да се промъкнат през вратите, които се затваряха магически. Беше безсмислено и да се лутат и недоволствуват из коридорите, докато най-накрая ги заловят. Ето защо, те последваха хобита надолу към избите. Пътем минаха покрай една врата, през която се виждаше как виночерпецът и главният пазач продължаваха сладко да хъркат с усмивки на лицата. Силното вино ги бе упоило дълбоко и те явно сънуваха приятни сънища. На следващия ден главният пазач едва ли щеше да има същото весело изражение на лицето, макар че добросърдечният Билбо на минаване се вмъкна в малката изба и остави обратно ключовете на колана му.

— Това ще намали донякъде вината му и няма чак толкова да си изпати — рече си господин Бегинс. — Той, горкичкият, никак не е лош и се държеше доста дружелюбно със затворниците. Ама как само ще се изумят всички! Ще си помислят, че сме направили някаква страшна магия, за да минем през затворените врати, и така сме изчезнали. Но време е вече наистина да изчезваме. И трябва да побързаме, ако искаме да успеем.

Балин бе определен да остане да наблюдава виночерпеца и главния пазач и да даде знак, ако те се размърдат. Останалите влязоха в съседната изба, където бяха отворите към подземната река. Време за губене нямаше. Билбо знаеше, че е наредено на няколко елфи да слезнат в избите, за да помогнат на виночерпеца да изхвърли буретата през отвора в реката, а те сигурно щяха да дойдат много скоро. Буретата вече бяха наредени в средата на избата и само чакаха да поемат пътя си. Онези от тях, които бяха от вино, не вършеха работа, защото трудно можеха да се отворят, без да се вдигне шум, и също така трудно можеха да се затворят. Имаше обаче няколко, в които бяха докарвали ябълки, масло и разни други неща.

Билбо бързо подбра тринадесет от тях, достатъчно големи, за да поберат по едно джудже. Впрочем, някои бяха дори твърде големи и като се вмъкваха в тях, джуджетата с тревога си представяха как щяха да се тръскат и блъскат вътре. Билбо, обаче намери отнякъде слама и на бърза ръка попълни празнините, така че да им бъде по-удобно. Най-сетне дванадесет от джуджетата бяха настанени. Торин създаде най-големи затруднения — въртеше се и се преобръщаше в бурето си и неспирно, ръмжеше като някакво голямо куче, попаднало в малка колиба. А Балин, който остана последен, вдигна голяма врява, че неговото буре нямало пролуки за въздух, и каза, че се задушава, преди още да бе сложен похлупакът. Накрая, като остана сам, Билбо отново прегледа всички бурета, запуши страничните отвори и провери дали похлупаците са здраво закрепени. Той припкаше наоколо и довършваше работата си, като се надяваше планът му по някакво чудо да излезе сполучлив.

И тъкмо навреме привърши всичко. Само минута-две след затварянето на бурето на Балин се чуха гласове и в мрака затрепкаха светлинки. Няколко елфи се приближаваха към избите, като се смееха, говореха и пееха. Те бяха напуснали веселото угощение в едно от горните помещения, но смятаха да се върнат колкото е възможно по-бързо.

— Къде ли е Галион, виночерпецът? — рече един от елфите. — Не го видях на трапезата тази вечер. Би трябвало да е вече тук, за да ни покаже какво има да се върши.

— Много ще ме е яд, ако този мързеливец закъснее — рече друг. — Никак не ми се ще да си губя времето тук, докато горе вече идва ред, на песните!

— Охо! — чу се вик. — Я го вижте стария негодник, как си е натопил главата в каната! Явно е, че той и приятелят му, главният пазач, са си устроили едно свое малко угощенийце!

— Разтърси го! Събуди го! — завикаха останалите нетърпеливо.

На Галион никак не му беше приятно да го разтърсват и събуждат, а още по-малко пък — да му се подиграват.

— Защо закъсняхте? — ядосано рече той. — Аз ви чакам ли, чакам тук долу, вие обаче си пиете, веселите се, а работата си забравяте. Какво чудно има, ако съм заспал от умора!

— Нищо чудно няма — отвърнаха те. — Обяснението е ей тук, в каната! Но хайде по-добре дай и ние да опитаме от твоето приспивателно лекарство, преди да се заловим за работа! Не е нужно да събуждаме тъмничаря. Личи си, че той си е взел своя дял.

Новодошлите пийнаха и изведнъж се развеселиха, без да се напият обаче.

— Ей, Галион! — извика един от тях. — Ти май толкова отрано си започнал своето угощение, че главата ти съвсем се е размътила! Ако се съди по тежината, сред празните бурета си наредил и някои пълни.

— Хайде, хайде, работете! — изръмжа виночерпецът. — На ленивите ръце всичко им се струва тежко. Точно тези са буретата, които трябва да отплуват. Знам го по-добре от вас, затова работете и не се майте!

— Добре, добре — отвърнаха елфите и затъркаляха буретата към отворите. — Ти ще отговаряш пред царя, ако метнем в реката пълните му с най-хубаво масло и най-отбрано вино бурета и ги пратим на хората от Езерния град да се гощават даром!

Тази песничка запяха елфите, когато буретата едно след друго затрополиха към тъмния отвор и започнаха да цамбуркат подред в студената вода няколко стъпки по-надолу. Някои от тях бяха наистина празни, но други, както знаете, не бяха. Независимо от това обаче всички политаха надолу, цамбурваха с глух плясък във водата, блъскаха се в стените на тунела или едно в друго и с клатушкане се понасяха по течението.

Но тъкмо в този момент, Билбо изведнъж съзря слабото място на своя план. Възможно е вие да сте го открили по-рано от Билбо и да сте му се присмели, но аз не мисля, че ако бяхте на негово място, щяхте да се справите и на половината тъй добре.

Билбо беше забравил, че и той самият трябваше да влезе в някое буре. Но дори и да не беше забравил, кой щеше да го настани вътре и да затвори похлупака? Този път като че ли наистина щеше да загуби приятелите си (повечето от тях бяха вече изчезнали през тъмния отвор) и щеше завинаги да остане да се спотайва като крадец из пещерите на елфите. Защото дори и да успееше начаса да се измъкне през портата горе, възможността да намери отново джуджетата беше безкрайно малка. Той не знаеше как да стигне по сушата до мястото, където събират буретата. Питаше се освен това, какво ли щеше да се случи с джуджетата по-нататък без него, защото не бе имал време да им разкаже всичко, което беше научил, нито пък какво бе възнамерявал да направи, щом веднъж се измъкнеха от гората.

Докато тези мисли му минаваха през ума, развеселените елфи започнаха да пеят нова песен, надвесени над отвора. Някои вече бяха отишли да дърпат въжетата, с които се вдигаше вертикалната решетка, тъй че буретата веднага да потеглят, щом всички бъдат изхвърлени във водата.

Сега вече и последното буре се затъркаля към отвора. Отчаян и не знаейки какво друго да направи, горкият малък Билбо се хвана за него и полетя надолу. След миг цопна в студената тъмна вода и бурето го притисна отгоре. Той се помъчи да се покатери върху него, като същински воден плъх, но въпреки всичките си усилия не успя. И колкото пъти да се опитваше, бурето все се преобръщаше и го потопяваше отново. То беше наистина празно и се носеше по реката, леко като коркова тапа. Макар ушите на Билбо да бяха пълни с вода, той все още чуваше елфите да пеят горе в избата. Сетне капакът се затвори с трясък върху отвора и гласовете заглъхнаха. Сега хобитът плуваше в ледено студената вода сам-самичък — не можеше да се каже, че е с приятели, след като те бяха затворени здраво в буретата.

Скоро в мрака пред него се появи някакво сиво петно. Билбо чу как вратата на шлюза със скърцане се вдигна и той изведнъж се намери сред огромната маса бурета, които стремглаво се люшкаха и блъскаха едно в друго, надпреварвайки се да минат под свода и да заплават свободно в открития поток. Горкичкият хобит едва успяваше да се опази да не го ударят и направят на пихтия. Най-после, блъсканицата около него понамаля и буретата едно по едно взеха да се изнизват под каменния свод. Сега Билбо разбра какъв голям късмет се оказа всъщност неуспехът му да възседне бурето, защото между него и внезапно снишаващия се при вратата на шлюза таван пространството беше толкова малко, че дори и един хобит нямаше да може да се промъкне оттам.

Сега вече всички бурета плаваха спокойно под надвисналите клони на дърветата, които растяха по двата бряга. Билбо се питаше как ли се чувствуват джуджетата и дали вътре не бе навлязла вода да ги измокри. Някои от буретата, които се полюшваха край него в мрака, бяха доста надълбоко потопени в реката и той се досети, че тъкмо в тях има скрити джуджета.

— Дано да съм затворил добре похлупаците! — помисли си Билбо.

Скоро, обаче, той така се разтревожи за себе си, че забрави джуджетата. Успяваше да задържа главата си над водата, но така трепереше от студ, че се питаше, дали все пак няма да умре, преди, късметът му отново да се върне, дали ще може, още дълго да се държи за бурето и дали не е по-добре да се спусне от него и да се опита с плуване да стигне до брега.

Късметът му обаче не закъсня да се върне; въртеливото течение отнесе няколко бурета близо до брега, където те заседнаха върху някакви скрити под водата коренища. Тогава Билбо използува, удобния случай да се покатери върху бурето си, докато то стоеше неподвижно, подпряно здраво от друго буре. Горкичкият — приличаше на същинска мокра мишка! Най-сетне изпълзя отгоре и се простря целият, за да пази по-лесно равновесие. Вятърът също бе доста хладен, но съвсем не като водата и Билбо се молеше да не падне отново в нея, когато буретата потеглят пак.

Скоро те се освободиха и се закандилкаха надолу по течението. Билбо откри, че сега му беше още по-трудно да се задържа за бурето, отколкото преди. За щастие той беше много лекичък, а бурето — възголямо и с множество пролуки, през които вече бе проникнало известно количество вода. Така или иначе, хобитът имаше мъчителното усещане, че язди — без юзда и стреме — върху кореместо конче, на което все му се иска да се отъркаля на тревата.

Крайно изнемощял от напрежението, Билбо най-сетне стигна до едно място, където дърветата започваха да редеят и през пролуките се съзираше нощното небе. Тъмният поток изведнъж стана много широк, защото тъкмо тук той се съединяваше с водите на Горската река, която се спускаше стремително надолу направо от дворцовите порти. Наоколо вече нямаше никакви дървета, които да засенчват водната повърхност, и по нея сега танцуваха начупените отражения на облаци и звезди. Буйното течение на Горската река понесе буретата към северния, бряг, подмит така силно от водата, че се бе образувал широк залив. Дъното на залива бе покрито с камъчета, а източният му край свършваше при малък, издаден напред нос от твърда скала. Повечето от буретата, заседнаха в плитчината, някои обаче успяха да стигнат до скалния кей и със сила се блъснаха в него.

На наблюдателния пост на брега стояха елфи. Те бързо изтикаха с пръти всички бурета към плитчините, преброиха ги, навързаха ги едно за друго и ги оставиха там да нощуват. Горките джуджета! Положението на Билбо, обаче, не беше тъй тежко. Той се спусна от бурето си във водата, прегази до брега и се промъкна до една група колибки, които се издигаха наблизо. Когато му се отдаваше възможност, той вече не се двоумеше да посегне към чуждата вечеря, без да е поканен. В двореца на горския цар твърде дълго се бе прехранвал по този начин и добре знаеше какво значи да си истински гладен, а не просто да изпитваш любопитство към лакомствата на един добре натъпкан килер. През дърветата Билбо съзря огън, който гореше недалеч, и страшно му се прииска да се постопли на него, защото, от изпокъсаните му дрехи се стичаше вода и той, горкият, цял трепереше от студ.

Излишно е да ви разказвам подробно за всичките му премеждия през тази нощ — пътуването ни на изток е към своя край, наближаваме последното и най-голямото приключение и затова ще бъде по-добре да побързаме. С помощта на вълшебния пръстен, разбира се, отначало Билбо се справяше добре, накрая обаче го издадоха мокрите отпечатъци от краката му и водната диря, която оставяше след себе си, където и да отидеше или седнеше. На всичко отгоре го хвана и хрема и колкото и да се мъчеше да се укрие, шумът от сподавените му кихавици го издаваше веднага. Скоро в крайречното селище настъпи голяма суматоха; Билбо обаче успя да избяга в гората, като отнесе със себе си един хляб, един кожен мех с вино и парче баница, които, както се досещате, съвсем ме бяха определени за него. Той прекара остатъка от нощта далеч от огъня, зъзнещ от студ в мокрите си дрехи. Благодарение на виното обаче, малко се постопли и дори можа да подремне върху куп сухи листа, макар че есента вече беше напреднала и въздухът беше хладен.

Събуди го една особено звучна кихавица. Сивото утро вече беше настъпило и откъм реката се носеше весела врява. Елфите връзваха буретата на сал и салджиите скоро щяха да го насочат надолу по реката към Езерния град. Билбо кихна отново. От дрехите му вече не се стичаше вода, но той целият се бе вкочанил. Краката му бяха направо сковани от студ, но той се втурна с всички сили към реката и в общата блъсканица успя тъкмо навреме да се метне върху буретата, без никой да го забележи. За щастие, слънцето още не беше изгряло, така че нямаше опасност да го открият по сянката му, а и кихавиците му секнаха.

Елфите, нагазили в плитката вода, потопиха прътите и затласкаха с все сили сала. Завързаните бурета заскърцаха и заскрибуцаха.

— Ама че тежък товар! — измърмори недоволно някой. — И вижте само колко надълбоко потъват! Сигурен съм, че не всички са празни. Ако бяха пристигнали през деня, можехме да надзърнем вътре.

— Няма време! — викна салджията. — Хайде, бутайте!

Най-сетне салът потегли. Отначало мина бавно покрай скалния пристан, където също стояха елфи и с дълги пръти го предпазваха да не се удари, после течението го поде и той бързо се понесе към езерото.

Наистина, джуджетата се бяха измъкнали от тъмниците на царя и от гората, но дали бяха живи или мъртви, остава да разберем в следващата глава.