Билбо Бегинс или дотам и обратно

12. СРЕЩА С ДРАКОНА

Дълго време, джуджетата стояха в тъмното пред вратата и премисляха случилото се, докато най-сетне Торин каза:

— Ето че дойде моментът нашият уважаван господин Бегинс, който през дългото ни пътуване доказа, че е добър другар и че е далеч по-смел и съобразителен, отколкото подобава на дребния му ръст и който — ако мога така да се изразя — е роден под необикновено щастлива звезда, та казвам: сега е моментът той, да извърши услугата, заради която го включихме в нашето съдружие и да заслужи обещаното му възнаграждение…

Вие вече знаете, как обича да се изразява Торин при важни събития и затова няма да ви предавам по-нататък думите му, макар че той говори още много дълго. Събитието наистина беше важно и Билбо започваше да става нетърпелив. Той вече познаваше много добре Торин и се досещаше каква цел преследват думите му.

— Ако смяташ, че е мое задължение да вляза пръв в тайния коридор, о Торин, син на Трейн и внук на Трор, нека брадата ти да става все по-дълга и по-дълга — рече малко ядовито Билбо, — то кажи го веднага, и да не губим повече време! Аз мога и да откажа. Измъкнал съм ви вече от две опасни положения, които не влизаха в първоначалната уговорка, така че, струва ми се, съм заслужил възнаграждението си. Но „третият път възмездява всичко“, както казваше моят баща, затова мисля, че няма да откажа. Може би съм започнал да вярвам в щастливата си звезда повече, отколкото преди — той имаше предвид миналата пролет, когато бе напуснал дома си и му се струваше, че оттогава са минали векове, но така или иначе, ще вляза да видя какво има вътре, за да приключа с това неприятно задължение. Кой друг ще дойде с мен?

Билбо не очакваше да чуе хор от гласове на доброволци, така че не се и разочарова. Фили и Кили се спогледаха и застанаха на един крак, другите обаче дори и не се престориха, че предлагат услугите си. Единствен старият Балин, когото обикновено оставяха на пост и който много се бе привързал към хобита, каза, че ще влезе заедно с него и ще го придружи, поне донякъде, за да извика за помощ, ако стане нужда.

В защита на джуджетата трябва да се каже следното: те наистина възнамеряваха да заплатят богато на Билбо за услугите му, бяха го довели да им свърши една опасна работа и никак не се тревожеха, че мъничкото човече ще я свърши, щом, само желаеше това. Всички обаче, щяха да му се притекат на помощ, ако то изпаднеше в беда, както бяха сторили при залавянето му от троловете още в самото начало на приключението, преди изобщо да бе имало каквато и да било причина да му бъдат благодарни. Така че джуджетата не са герои, а пресметливи същества с много точна представа за стойността на парите; сред тях има и такива, които си служат с измама и мошеничество, но повечето са честни и добри като Торин и съдружие, стига да не очаквате прекалено от тях.

Звездите тъкмо започваха да се показват една след друга на тъмния небосвод, когато Билбо пропълзя през някаква решетка през омагьосаната врата и се вмъкна крадешком в Планината. Тук беше много по-лесно да се върви, отколкото хобитът бе очаквал, защото това не беше коридор в подземията на злите духове, нито в пещерите на елфите, а коридор, прокопан от джуджетата в дните, когато са били най-богати и най-опитни. Той беше прав като линия, с гладък под и гладки стени, с умерен наклон и водеше някъде надолу в мрака.

След малко Балин пожела на Билбо „добър успех!“ и остана да го чака на едно място, откъдето все още се виждаха слабо очертанията на вратата, а благодарение на ехото в тунела се долавяха и шепнещите гласове на останалите отвън джуджета. Тогава Билбо надяна пръстена и разбрал по ехото, че трябва да се движи по-безшумно дори и от хобит, започна да се спуска надолу и надолу в мрака. Вътрешно той целият трепереше от страх, но върху малкото му лице бяха изписани твърдост и решителност. Той бе станал вече съвсем различен хобит от онзи, който някога, толкова отдавна, бе изтичал от дупката си без носна кърпичка. Носни кърпички не беше употребявал от цяла вечност. По едно време Билбо спря, понамести сабята в ножницата, пристегна, колана си и пак продължи напред.

— Сега най-после ще загазиш, Билбо Бегинс — рече си той. — Сам се забърка в тази каша и кой знае дали изобщо ще се измъкнеш от нея! Какъв глупак излязох! Каква нужда имам аз от това съкровище, пазено от дракона? Съгласен съм всичкото да си остане тук завинаги, стига само да мога да се събудя и вместо в този тунел да се намеря в предверието на моя дом!

Той, разбира се, не се събуди, а продължи да върви напред и напред, докато всяка следа от вратата зад него се изгуби. Сега беше съвсем сам. Стори му се, че започва да става по-топло.

„Сякаш там, напред, съзирам нещо като сияние“ — помисли си хобитът.

И наистина, когато понапредна още малко, предположенията му се потвърдиха напълно. Пред него пламтеше червено сияние, което постепенно ставаше все по-ярко и по-ярко. В тунела сега вече беше направо горещо. Тънки струйки пара се носеха около хобита и той започна да се поти. Освен това в ушите му взе да тътне някакъв шум — сякаш голямо гърне вреше на силен огън, а към неговото клокочене се прибави и силното мъркане на гигантски котарак. Тези шумове очевидно се издаваха от някакво голямо животно, което хъркаше в съня си някъде напред в червеното зарево.

Тогава Билбо се спря. За да продължи оттук нататък, вече се изискваше безумна смелост. Премеждията, през които мина след това, изглеждаха незначителни в сравнение с тази първа среща с неизвестната опасност. Истинската битка той проведе сам със себе си в тунела, преди още да беше видял какво всъщност го очакваше. След кратко двоумение той събра смелост и тръгна отново. Най-сетне стигна до края на тунела, който завършваше с един отвор с почти същата големина и форма, като този на външната врата. Билбо подаде през него мъничката си глава. Пред погледа му се разкриха смътно очертанията на най-голямото и най-дълбоко подземие, което джуджетата в някогашни времена бяха прокопали в самите недра на Планината. Действителната големина на подземието не можеше да се определи, защото ъглите му тънеха в полумрак, но от каменния под близо до отвора се излъчваше ярко сияние.

Там лежеше Смог. Огромният, златисточервен дракон спеше дълбоко. През устата и ноздрите му излизаха отмерено дрезгави звуци и тънки струйки дим, явно, че огненото му дихание също бе приспано. Под туловището му, под крайниците и огромната му, свита на кълбо опашка и по целия под наоколо, чиито краища се губеха в мрака, лежаха купища от скъпи предмети, злато и златни украшения, различни скъпоценни камъни и обагрено от червено сияние сребро.

Подобен на някакъв огромен прилеп, Смог лежеше с прибрани крила, леко обърнат на едната страна, така че Билбо виждаше долната му част и огромния белезникав търбух, по който от дългото лежане върху скъпото ложе се бяха полепили здраво скъпоценни камъни и късове злато. На близката стена зад дракона имаше окачени брони, шлемове, брадви, мечове и копия, а край стената бяха наредени огромни гърнета, пълни с богатства, които едва ли можеше да се пресметнат.

Да се каже, че дъхът на Билбо просто секна, би било твърде слабо. За съжаление не са останали думи, които да изразят най-точно смайването му, тъй като хората промениха езика, който бяха научили от елфите в дните, когато целият свят беше все още богат. Билбо бе чувал приказки и песни за драконови богатства, но никога не си бе представял блясъка, красотата и великолепието на едно такова съкровище. Душата му се изпълни с възхита и той започна да проумява копнежа на джуджетата. Стоеше като вкаменен и се взираше в несметното богатство, забравил за страшния му пазител.

Билбо дълго стоя така и гледа прехласнато, докато най-накрая с усилие на волята си се опомни, измъкна се крадешком от сянката на тунела и се приближи до най-близката купчина от съкровища. Лежащият отгоре дракон дори и в съня си изглеждаше страшен. Хобитът грабна една чаша с две дръжки, толкова тежка, че едва можеше да я носи, и хвърли боязлив поглед нагоре. Смог раздвижи едното си крило, помръдна леко един от големите си нокти и промени тона на гръмовитото си хъркане.

Тогава Билбо побягна. Драконът обаче не се събуди и не откри кражбата — поне засега, — а само засънува сънища за нови грабежи и злочинства. Хобитът затича обратно по дългия тунел. Сърцето му биеше до пръсване, а краката му трепереха много по-силно, отколкото на идване, но той стискаше здраво чашата и си мислеше:

„Най-после го сторих! Сега ще им докажа. Приличал съм повече на бакалин, отколкото на разбойник — нали така казваха! Май ще трябва да си променят мнението.“

И те наистина го промениха. Балин бе вън от себе си от радост, като видя хобита, но и изненадата му не беше по-малка. Той вдигна Билбо на ръце и го изнесе навън. Беше среднощ и облаците бяха скрили звездите. Билбо легна по гръб, затвори очи и взе да вдишва с наслада свежия въздух, без да обръща внимание на голямото вълнение на джуджетата, нито на похвалите, с които те го обсипваха, като го потупваха по гърба и му обещаваха своите услуги и услугите на целите си родове за поколения напред.

Джуджетата все още си подаваха чашата от ръка на ръка и говореха възторжено за възвърнатото си богатство, когато изведнъж силен тътен разтърси недрата на Планината, сякаш някакъв стар вулкан бе решил да започне да изригва отново. Те бързо придърпаха вратата, като препречиха един камък, за да не се затвори напълно, но от дълбините на дългия тунел се носеше такъв рев и такъв тропот, че цялата земя се затресе.

Джуджетата забравиха радостта си и самоуверените хвалби, които изричаха до преди миг, и се хвърлиха уплашено на земята. Тепърва им предстоеше да се разплащат със сериозния си противник Смог, а те изобщо бяха пропуснали да го включат в сметките си. Драконите не използуват богатствата си, но по правило знаят точно до грам големината им, особено след като дълго са ги притежавали, и Смог не правеше изключение. Неспокойният му сън (в който му се бе присънил някакъв воин, дребен на ръст наистина, но много сърцат и с много остра сабя) постепенно бе преминал в лека дрямка и накрая той се бе събудил. В подземието му се носеше полъх на свеж въздух. Дали не ставаше някакво течение през малкия отвор? Отворът още от самото начало дразнеше Смог, макар да беше малък, и сега, поглеждайки подозрително към него, той се запита защо изобщо не го бе затворил. Напоследък му се бе счуло, че през него до бърлогата му долита слабо ехо от чукане. Смог се раздвижи, протегна шия напред и започна да души. И тогава видя, че чашата я няма!

Крадци! Крадци! Такова нещо не се бе случвало, откакто бе станал господар на Планината! Яростта му беше невъобразима — такава ярост обзема само богаташа, който има повече, отколкото му е необходимо, и изведнъж открива, че е загубил нещо, което много отдавна притежава, но никога не го е използувал или пък желал. От ноздрите на дракона изригнаха огнени езици, цялото подземие се изпълни с дим и Планината издъно се разтърси. Смог напразно се опитваше да провре глава през малкия отвор; накрая, като нави опашката си на кълбо и зарева гръмовито, той се понесе през просторните коридори на планинския дворец към Главната порта.

Намерението му беше да претърси Планината, да залови крадеца и да го накъса на парченца, да го смаже. Когато излезе от Портата, водите закипяха и се вдигнаха нагоре във вид на свистяща пара, а той се стрелна във въздуха, дъхайки огън, и се настани на върха на Планината сред стълб от зелени и алени пламъци. Джуджетата чуха страхотния плясък на крилата му и се прилепиха към стените на затревената ниша с надежда да се укрият от погледа на разярения дракон.

И сигурно там щяха да погинат всички, ако и този път не се намеси Билбо.

— Бързо! Бързо! — прошепна той. — През вратата! В тунела! Не бива да стоим тук!

Стреснати от тези думи, те тъкмо се канеха да пропълзят в тунела, когато Бифур извика:

— Ами братовчедите ми! Ние забравихме, че Бомбур и Бофур са в долината!

— Той ще ги погуби, ще убие и кончетата ни и ще унищожи всичките ни запаси — простенаха другите. — Но нищо не можем да направим.

— Не говорете така! — сгълча ги Торин, възвърнал самоувереността си. — Не можем да ги изоставим. Господин Бегинс, Балин, Фили и Кили ще влязат вътре — няма защо драконът да излови всички ни. Останалите да вземат въжетата! Къде са те? Хайде, по-бързо!

Това бяха може би най-опасните минути, преживени от тях досега. Яростният рев на Смог ехтеше из каменните пещери горе, всеки миг той можеше да се спусне като огнена хала над тях и да ги открие, докато теглеха бясно въжетата, застанали до ръба на скалата. Успяха да изкачат Бофур, без нищо да им се случи. Изтеглиха и Бомбур, който пухтеше и дишаше тежко, докато въжетата скрибуцаха, и пак не се случи нищо. После изтеглиха някои сечива и вързопи с вещи — и тогава опасността ги връхлетя.

Чу се шум като от вихър. Червена светлина огря върховете на скалите — и драконът се появи.

Джуджетата едва имаха време да притичат до тунела, влачейки след себе си вързопите, когато Смог се зададе стремително от север. Огнените езици, излизащи от ноздрите му, лижеха склоновете на планината, а крилете му издаваха такъв шум, сякаш духаше ураганен вятър. Горещото му дихание обгори тревата в нишата, проникна през леко открехнатата врата и опърли джуджетата, които лежаха скрити зад нея. Заблещукаха пламъци и черните сенки на скалите затанцуваха. Когато чудовището отмина, отново настъпи мрак. Кончетата зацвилиха тревожно, скъсаха въжетата, с които бяха вързани, и се разбягаха като подивели. Драконът се спусна да ги гони и изчезна.

— Свършено е с горките животинки! — рече Торин. — Нищо не може да убегне на Смог, щом веднъж го съзре. А ние май ще си останем завинаги тука, освен ако някой не се реши да извърви дългото разстояние до реката, сподирен от зоркото око на Смог.

Тази възможност не се хареса никому. Джуджетата пропълзяха по-навътре в тунела, легнаха отново и затрепераха, макар да беше топло и задушно; така ги завари бледото утро, проникнало през тесния процеп на вратата. Не веднъж и дваж пред нощта, те чуваха как гръмовитият плясък от крилете на дракона минава и заминава край тях и заглъхва — Смог упорито продължаваше да претърсва склоновете на планината.

По кончетата и по следите от лагерите, които откри, той разбра, че по реката от езерото са идвали хора и са се изкачвали на планината откъм долината. Вратата обаче убягваше от зоркия му поглед и закътаната от високите стени малка ниша оставаше незасегната от гибелния му огнен дъх. Напразно търси и обикаля драконът, докато накрая утрото поохлади гнева му и той се прибра да поспи върху златното си ложе и да събере нови сили. Дори и хиляда години да минеха, той нямаше нито да забрави, нито да опрости кражбата на златната чаша и все щеше да търси начин да си отмъсти. Сега обаче бавно и безшумно допълзя обратно в леговището си и затвори очи.

С настъпването на утрото, страхът на джуджетата понамаля. Те разбираха, че подобни патила са неизбежни, щом им се налага да се разправят с такъв страшен враг, но че не бива все още да се отказват от намеренията си. Пък и да искаха, тъкмо сега не можеха да си тръгнат, както бе казал и Торин. Кончетата им се бяха изгубили или бяха загинали, а за да се осмелят да изминат дългия път пеша, трябваше да се изчака бдителността на Смог да отслабне. За щастие бяха си разпределили храната пестеливо и тя щеше да им стигне още за известно време.

Джуджетата дълго умуваха какво да направят, за да победят Смог, но накрая не можаха да измислят нищо и тъкмо в това — според преценката на Билбо — беше слабото място на техните планове. Объркани и обезсърчени, те, както си бе присъщо на нрава им, започнаха да негодуват срещу хобита и да го обвиняват, че е изнесъл златната чаша и с това твърде рано е събудил гнева на Смог, като забравяха колко се бяха зарадвали отначало на постъпката му самите те.

— А какво друго, според вас, би трябвало да направи един разбойник! — попита ги ядосано Билбо. — Наехте ме да крада съкровища, а не да убивам дракони, което си е работа на воините. И аз сторих, каквото можах. Нима сте очаквали, че ще изприпкам обратно с цялото съкровище на Трор върху гърба си? Ако някой има право да недоволствува, това съм аз. Трябваше да доведете петстотин разбойници, а не един. Прави му чест на вашия дядо, че е натрупал толкова огромно богатство, но вие изобщо не намерихте за нужно да ми разясните колко всъщност е голямо то! Дори да бях петдесет пъти по-голям, а Смог да беше кротък като заек, пак щяха да са ми нужни стотици години, за да го изнеса цялото.

Джуджетата се засрамиха от думите на Билбо и му поискаха извинение, а Торин го попита най-учтиво:

— В такъв случай ти какво предлагаш да направим?

— Ако става дума за изнасянето на съкровището, засега още не съм измислил нищо. Очевидно ще трябва да изчакаме късметът ни отново да се обърне и да се справим със Смог. Справянето с дракони изобщо не влиза в моята специалност, но аз ще се постарая да измисля нещо. Мога да кажа обаче, че нямам никаква надежда и бих искал да се намирам в безопасност у дома.

— Излишно е да говорим за това сега. По-добре кажи какво трябва да правим!

— Е, ако наистина желаете да чуете моя съвет, ще ви кажа, че не бива да правим нищо, а просто да стоим, където сме. Разбира се, денем можем да пропълзяваме, без да се боим, навън, за да дишаме чист въздух. Навярно скоро ще трябва да изберем, един или двама, които да отидат до реката и да попълнят запасите ни. Нощем обаче всички до един трябва да бъдем вътре в тунела. А сега искам да ви направя едно предложение: още днес по обед — по това време Смог би трябвало да е задрямал — да се промъкна отново вътре с вълшебния пръстен и да се опитам да разбера какво крои. Възможно е да открия нещо. „Всеки си има слабо място“, както казваше баща ми, макар че сигурно не вадеше това заключение от личен опит.

Джуджетата, разбира се, приеха с охота предложението. Те вече се бяха научили да ценят малкия Билбо и той всъщност бе станал истинският ръководител на смелото им начинание — сам вземаше решения и кроеше планове.

По пладне Билбо се приготви за второ пътешествие към недрата на планината. Не му беше много приятно, разбира се, но не се и страхуваше толкова, както първия път, защото, малко или много, вече знаеше какво го очаква там. Ако познаваше обаче по-добре хитрия нрав на драконите, сигурно нямаше да бъде така спокоен и така уверен, че ще свари чудовището заспало.

Когато Билбо тръгна, навън грееше слънце, но в тунела беше тъмно като в рог. Светлината, която проникваше през открехнатата врата, постепенно се изгуби. Хобитът стъпваше толкова безшумно, колкото безшумно би се носил дим, подет от лек ветрец, и когато стигна долния отвор, се почувствува много горд. Този път червеното сияние едва се долавяше.

„Старият Смог се е изморил и сега спи — помисли си Билбо. — Не може да ме види, а няма и да ме чуе. Смело напред, Билбо!“ — Хобитът беше забравил или пък никога не беше чувал за силното обоняние на драконите. Той не знаеше и друга една важна тяхна особеност: те можеха да спят с полуотворени очи, щом са се усъмнили в нещо.

Когато Билбо надникна през отвора, Смог изглеждаше дълбоко заспал — нито излъчваше светлина, нито издаваше звук — и ако не бяха тънките струйки пара, които излизаха от ноздрите му, можеше да се помисли, че е мъртъв. Билбо тъкмо се канеше да пристъпи напред, когато изведнъж забеляза, че изпод спуснатия клепач на лявото око на Смог се промъква тънък червен лъч светлина. Значи той само се правеше на заспал, а всъщност наблюдаваше входа на тунела! Билбо бързо се дръпна назад и с признателност докосна вълшебния пръстен. И тогава Смог заговори:

— Е, крадецо! Усетих те по миризмата! Чувам и дишането ти! Хайде, приближи се! И пак си вземи нещичко — както виждаш, има в излишък!

Но Билбо не беше толкова наивен и все пак познаваше донякъде природата на драконите, така че ако Смог се бе надявал толкова лесно да го подмами да се приближи, навярно остана разочарован.

— Не, благодаря ти, о Смог Страховити! — отвърна хобитът. — Не съм дошъл за подаръци. Дойдох само да видя наистина ли си такъв огромен, както се говори в приказките, защото не им вярвах.

— А сега вярваш ли им? — попита драконът, поласкан донякъде, макар и да не приемаше за истина нито дума от казаното.

— Да си призная, песните и приказките дори и наполовина не казват истината, о, Смог, най-велики и най-големи от всички дракони — отвърна Билбо.

— Обноските ти са твърде изискани, за да си обикновен крадец и лъжец — рече драконът. — И, както виждам, моето име ти е известно, а аз не си спомням да съм те надушвал преди. Кой си и откъде идваш, ако мога да попитам?

— Можеш, разбира се! Аз идвам изпод Хълма и пътят ми минаваше ту под хълмове, ту над хълмове, а понякога и по въздуха. Освен това мога да ставам и невидим.

— Всичко това го вярвам — рече Смог, — но то не може да ти бъде име.

— Аз съм търсач на следи, секач на паякови нишки и жилеща мушица. Избраха ме заради щастливата цифра.

— Прекрасни наименования! — с подигравка рече драконът. — Но щастливите цифри не винаги носят щастие.

— Аз погребвам приятелите си живи, удавям ги, а после пак ги изваждам живи от водата.

— Това вече малко понамирисва на измислица — присмя се Смог.

— Аз съм приятел на мечките, гост на орлите, Пръстенопритежател, Късметоносач и Буреездач — продължи да изброява достойнствата си Билбо, доволен, че е успял да съчини такава сложна гатанка.

— Добре, добре! — рече Смог. — Само не преувеличавай много.

Ето как трябва да се разговаря с дракони, ако не искаш (от благоразумие) да откриеш истинското си име, пък и не искаш (пак от благоразумие) да ги ядосаш, като им откажеш направо. Никой дракон не може да устои на удоволствието от такъв гатанкоподобен разговор, а докато той се мъчи да проумее това, което си му казал, ти печелиш време. Всъщност Смог не разбра разказа на Билбо (който, смятам, за вас е бил напълно ясен, тъй като сте участвували заедно с хобита във всичките му приключения досега), но той си мислеше, че го е разбрал, и взе да се киска ехидно.

— Още снощи си го помислих — рече си Смог. — Езерните хора, да, тези жалки търговчета са намислили да ми скроят някакъв подъл номер. Да, това са само Езерните хора или пък аз не съм дракон, а нищожен гущер. Не съм минавал надолу цяла вечност, но скоро ще ги споходя! А гласно Смог каза:

— Добре, добре, о, Буреездачо! Може би Буре се е наричало, кончето ти, а може би и не, но във всеки случай беше доста охранено. Ти, както казваш, си невидим, но то не беше. Да не забравя да ти кажа, че миналата нощ изядох шест кончета, а останалите ще заловя и ще изям в най-близко време. Като отплата за прекрасната гощавка ще ти дам за твое добро един съвет: с джуджетата другарувай колкото можеш по-малко.

— С джуджетата ли? — престори се на изненадан Билбо.

— Хайде, хайде, и ти си намерил пред кого да хитруваш! — смъмра го Смог. — Никой по-добре от мен не познава миризмата (и вкуса) на джуджетата. Нима смяташ, че мога да изям конче, яздено от джудже, без да разбера това? Във всеки случай ти ще стигнеш до лош край, щом дружиш с такива приятели, Крадецо Буреездач! Не бих имал нищо против, като се върнеш при тях, да им предадеш какво съм ти казал. — Смог обаче, не каза на Билбо, че надушва една непозната миризма — хобитовата миризма, която силно събуждаше любопитството му и го озадачаваше. — Предполагам, че са те възнаградили добре за чашата, която открадна миналата вечер? — продължи драконът. — Хайде, кажи каква награда получи? Никаква ли? Впрочем това е присъщо на нрава им. Сигурен съм, че те се спотайват отвън, а теб те пращат да вършиш опасната работа и да задигаш каквото можеш, докато аз спя. И са ти обещали да ти дадат полагаемия ти се дял, нали? Но ти не им вярвай! Знай, че ще те излъжат, затова бъди благодарен, ако изобщо успееш да се измъкнеш жив оттука.

Междувременно Билбо започна да усеща, че изпада в особено настроение, че го завладява някакво странно смущение. Всеки път, когато блуждаещите очи на дракона, които го търсеха в мрака, проблясваха насреща му, той се разтреперваше. Започваше да изпитва необяснимо желание да изтича напред, да се разкрие пред Смог и да му разправи цялата истина. Той явно бе застрашен да изпадне под омайното влияние на драконовата магия. В един миг обаче, хобитът се сепна, събра смелост и заговори отново.

— Ти не знаеш всичко, о, Смог, могъщи! — рече Билбо. — Не само златото ни е довело насам.

— Ха, ха, ха — изсмя се Смог. — Ето че сам се издаде, като каза „ни е довело“. Защо не кажеш направо „нас, четиринадесетимата“, че да свършим с този въпрос, господин Късметоносачо? Радвам се да чуя, че имате и друга работа из тия места, освен да ми крадете златото. В такъв случай, може би няма съвсем напразно да си изгубите времето. А не ви ли е минавало през ум, че дори и да успеете да откраднете малко по малко съкровището — а за това ще ви трябват около стотина години, че и повече, — няма да можете да стигнете далече с него? И планината, и гората крият опасности. Не сте ли помисляли, че някой може да ви го отнеме? Предполагам, че си се условил за една четиринадесета или нещо подобно, нали? А как изобщо ще я пренесеш? С какво ще я превозиш? Ами въоръжените стражи и пътните такси? — Тук Смог се разсмя гръмогласно. Той беше коварен и зъл по душа и знаеше, че предположенията му не са много далече от истината, макар и да подозираше, че в дъното на целия кроеж стоят Езерните хора и че навярно е уговорено голяма част от плячката да остане в крайбрежния град, който в младите години на дракона се наричаше Есгарот.

Едва ли ще повярвате, но Билбо стоеше и слушаше като втрещен. Досега той бе насочвал всичките си мисли и цялата си енергия към една цел — да стигне да Планината и да открие тайния вход. Никога не се бе запитвал как ще бъде отнето съкровището, нито пък как онази част, която би се паднала на него, ще бъде пренесена през целия дълъг път

до под Хълма.

Сега в съзнанието му се загнезди мъчителното съмнение — дали и джуджетата бяха забравили тази важна подробност, или през цялото време бяха му се присмивали тайно! Ето какво въздействие можеха да окажат приказките на дракона върху неопитния, върху доверчивия по характер. Билбо, разбира се, трябваше да бъде нащрек, но притегателната мощ на Смог беше огромна.

— Пак ти повтарям — рече Билбо, правейки опит да остане верен на приятелите си и да не се предаде, — мисълта за златото беше на второ място. Ние вървяхме под хълмове и над хълмове, в бури и дъжд в името на Отмъщението. Нима ти не си разбрал, о, Смог, несметно богати, че твоята победа ти е създала смъртни врагове?

Тогава Смог се разсмя — силен и помитащ като морска вълна звук повали Билбо на земята, а джуджетата горе се сгушиха едно в друго и си помислиха, че сега вече хобитът сигурно е срещнал ужасната си смърт.

— Отмъщение ли? — изсумтя драконът и гневните пламъци в очите му осветиха подземието от край до край, сякаш в него проблесна алена светкавица. — Отмъщение! Царя на Планината е мъртъв, нима сред неговите потомци има такива, които се осмеляват да търсят отплата? Гирион, господарят на Дейл, е мъртъв и аз изядох неговите хора, както вълк яде овци, нима са останали негови правнуци, които биха дръзнали да се доближат до мен? Убивам всичко, което пожелая, и нищо не смее да ми оказва съпротива. Някога изтребих до един смелите им воини, а такива като тях сега няма по света. Тогава бях млад и слаб. Сега съм стар и силен, силен, силен, Крадецо, дето се спотайваш в тъмното! — злорадо добави Смог. — Бронята ми е здрава като десет щита, събрани заедно, зъбите ми са мечове, а ноктите — копия, ударът на опашката ми поразява като гръм, крилете ми са ураган, а диханието ми е смъртоносно!

— Винаги съм знаел — изписука уплашено Билбо, — че отдолу драконите нямат броня и слабото им място е в областта, хм — на гърдите. Но сигурно един такъв всесилен дракон като тебе се е погрижил за това.

Драконът в миг престана да се хвали.

— Сведенията ти са стари — ядосано рече той. — Аз съм покрит и отгоре, и отдолу с железни люспи и твърди скъпоценни камъни. Никакво острие не може да ме прониже.

— Трябваше да се досетя — рече Билбо. — Наистина къде може да се намери равен на Великия неуязвим Смог? И кой друг освен него би могъл да притежава такова необикновено скъпо нещо — елече от най-прекрасни диаманти!

— Да, наистина необикновено скъпо нещо — повтори наивно Смог, поласкан от възхвалите на Билбо. Той не знаеше, че хобитът още при първото си идване беше зърнал странната защитна обвивка на долната му част и сега по някакви свои съображения гореше от желание да я разгледа по-отблизо.

— Погледни! — рече драконът. — Какво ще кажеш за това?

— Смайващо красиво! Ненадминато! Великолепно! Възхитително! — взе да възклицава гласно Билбо, а в същото време си мислеше: „Старият му глупак! Не знае, че от лявата страна на гърдите си има едно незащитено местенце, голо като охлюв без черупка!“

След като господин Бегинс видя това, единственото му желание оттук нататък беше да се измъкне по някакъв начин.

— Е, във всеки случай не бива повече да те задържам, Ваше величие — рече хобитът, — и да ви лишавам от тъй необходимия ви сън. Сигурно сте много уморен, защото кончетата, струва ми се, не се ловят лесно. А също и разбойниците — добави хапливо Билбо, преди да се обърне и да хукне с всички сили нагоре по тунела.

Забележката му обаче, излезе злополучна. Драконът се разяри, избълва подире му няколко огнени езика и макар Билбо да припкаше бързо по нанагорнището, все пак не беше се отдалечил достатъчно, когато Смог се опита да провре страшната си глава през малкия отвор. За щастие челюстите му се приклещиха, но през ноздрите си той продължи да праща огън и пара, които почти застигаха хобита. Силно изплашен и обгорен, той със сетни сили подтичваше слепешком в тунела. Беше добил самоувереност от остроумието, което бе проявил в разговора си със Смог, но последствията от крайната му забележка сега го накараха да се опомни.

— Никога не се шегувай с жив дракон, глупави Билбо! — рече си той и по-късно често обичаше да повтаря това свое умозаключение, което най-накрая се превърна в пословица. — Краят на приключението още не е дошъл — добави хобитът и това беше наистина така.

Следобедът преваляше и отстъпваше ред на вечерта, когато Билбо с несигурни стъпки се появи навън и се отпусна полужив „на прага“. Джуджетата се заловиха да го свестяват и да лекуват, доколкото могат, раните от обгарянето му. Трябваше да мине обаче дълго време, преди космите на тила и на петите му да пораснат отново, защото бяха опърлени до самата кожа. Междувременно приятелите му се стараеха всячески да го ободрят; те горяха от нетърпение да чуят разказа му и най-вече да разберат защо драконът бе вдигнал такъв страхотен шум и как Билбо бе успял да се спаси.

Хобитът обаче, изглеждаше угрижен и неспокоен и те с мъка успяваха да измъкнат по някоя и друга дума от устата му. Като размишляваше върху случилото се, сега той съжаляваше, че бе разкрил толкова много неща пред дракона и никак не му беше приятно да разказва за това. Старият дрозд бе кацнал на една близка скала и с наклонена настрани глава слушаше всичко, което се говореше. Колко лошо бе настроението на Билбо, можете да разберете от това, че по едно време взе един камък и го запрати по дрозда, който обаче само изпърха с криле и пак кацна на същото място.

— Проклета птица! — викна ядосано Билбо. — Сигурен съм, че ни подслушва, пък и видът й никак не ми харесва.

— Остави я на мира! — обади се Торин. — Дроздовете са дружелюбни, а този изглежда много стар и може би е последният, останал от породата, която живееше някога тук. Те бяха толкова питомни, че кацаха по ръцете на баща ми и на дядо ми, а бяха също и дълголетни, така че не бих се изненадал, ако този тук наброява сто, пък и повече години и все още помни нашите честити дни. Жителите на Дейл бяха научили езика им и изпращаха по тях съобщения до Езерните хора или до някои други.

— Е, този ще отнесе интересни новини в Езерния град, ако заради това седи тук и ни подслушва — рече Билбо, — макар че се съмнявам дали там все още са останали хора, които да разбират езика на дроздовете.

— Но кажи най-после какво се случи? — завикаха джуджетата. — Разправи ни всичко подробно!

Билбо им разказа подробно всичко, което си спомняше, и накрая си призна, че се чувствува виновен, загдето чрез гатанките си бе доразкрил онова, което драконът вече бе разбрал по лагерните следи и по кончетата.

— Той със сигурност знае, че сме дошли от Езерния град и че сме получили помощ оттам, затова много се опасявам, че сега ще насочи гнева си в тази посока. Какво ми трябваше да споменавам, че съм бил Буреездач! Дори един сляп заек от тия места веднага ще се досети, че това е свързано с Езерните хора.

— Е, хайде! Станалото — станало. Както съм чувал, при разговор с дракон изобщо било трудно да не допуснеш грешка — рече Балин с желание да успокои хобита. — Ако ме питаш мен, ще ти кажа, че се справи отлично — откри една много важна подробност и се завърна жив и здрав. Малцина са онези, които са разговаряли с такива като Смог и са постигали същия успех. Имаме голям късмет, че научихме за пробитото място в диамантеното елече на стария дракон.

Това даде нова насока на разговора. Джуджетата взеха да разправят разни истории за убиване на дракони (крайно заплетени и очевидно измислени), за различните начини на удряне и пробождане и за хитрите уловки, които били приложени при тези случаи. Всички бяха съгласни, че да заловиш дракона, докато спи, съвсем не е така лесно, както изглежда, и че опитът да го пронижеш в съня му може да завърши далеч по-злополучно, отколкото ако се осмелиш да го нападнеш открито.

През цялото време, докато те говореха, дроздът ги слушаше; най-сетне, когато звездите взеха да се показват на небосвода, той разпери безшумно криле и отлетя. Докато джуджетата приказваха, а сенките се удължаваха, Билбо ставаше все по-мрачен и по-мрачен и лошото му предчувствие растеше. Най-накрая той прекъсна разговора.

— Сигурен съм, че тук се намираме в голяма опасност — рече той, — и не виждам защо трябва повече да стоим. Драконът обгори хубавата трева, а вече се спусна нощ и става студено. Пък и нещо ми подсказва, че точно това място ще бъде нападнато. Смог вече знае как съм слязъл долу до неговото подземие и можете да бъдете уверени, че ще се досети къде излиза другият край на тунела. Ако реши, той ще натроши на парченца целия този склон за да ни попречи да влизаме повече, а ако заедно със склона ни смачка и нас, сигурно ще бъде още по-доволен.

— Много мрачно гледаш на нещата! — обърна се Торин към Билбо. — Защо Смог не запуши долния отвор, щом чак толкова не желае да ни допуска вътре? Той обаче не го запушва, ако го беше сторил, щяхме да чуем.

— Кой знае, кой знае! Може би не го е запушил, защото отначало е смятал да се опита да ме примами отново, а сега пък изчаква да се стъмни достатъчно, за да се впусне в ловитба, или пък не иска да си разваля спалнята. Но, така или иначе, аз ви моля да не спорим по това. Смог ще излезе всеки миг и единствената надежда да му убегнем е да се скрием в тунела и да затворим вратата.

Билбо изглеждаше така разтревожен, че джуджетата най-после се вслушаха в съвета му и влязоха в тунела, но не бързаха да затворят вратата. Това им се струваше безразсъдно, защото не се знаеше дали ще могат да я отворят отново отвътре, а мисълта да останат затворени в едно място, от което можеше да се излезе единствено през бърлогата на дракона, никак не им се харесваше. Освен това всичко изглеждаше тихо и спокойно — и отвън, и вътре в тунела. Ето защо те дълго седяха наблизо до открехнатата врата и продължаваха да си говорят.

Разговорът им се насочи към злонамерените думи, които драконът беше казал за тях. На Билбо му се искаше никога да не ги бе чувал или поне да можеше да се увери по някакъв начин, че джуджетата бяха искрени, когато твърдяха, че изобщо не са мислили какво ще стане, след като съкровището бъде спечелено отново.

— Ние знаехме, че начинанието ни е опасно — заяви Торин. — Опасността, както е известно на всички, все още не е отминала, но аз мисля, че след като си възвърнем отнетото богатство, ще имаме достатъчно време да мислим какво да направим с него. Що се отнася до твоя дял, господин Бегинс, можеш да бъдеш напълно спокоен. Искам да те уверя, че ние сме ти повече от благодарни и затова, когато ще имаме какво да поделяме, ти сам ще си избереш твоята четиринадесета част. За съжаление, с право се тревожиш за пренасянето, тъй като, да си призная, то ще бъде съпроводено с големи трудности — с течение на времето пътищата не стават по-безопасни, а тъкмо обратното. Но ние ще направим, каквото можем, за да ти помогнем, и ще поемем нашия дял от разноските, когато стане нужда… Ако искаш, вярвай ми!

Оттук, разговорът се пренесе към самото съкровище и към онези скъпи предмети, за които Торин и Балин си спомняха. Те се питаха дали всичко лежи все още непокътнато долу в подземието: копията, направени за армиите на великия (отдавна починал) цар Бладортин, чиито върхове бяха три пъти закалени, а прътите им — изкусно украсени със злато; тези копия обаче бяха останали непродадени на царя, а също и незаплатени. Сред богатствата трябваше да се намират и множество щитове, изработени за отдавна починали воини, голямата златна чаша на Трор с двете дръжки, украсена с цветя и птици с очи от скъпоценни камъни, посребрени и позлатени брони, огърлието на Гирион, владетеля на Дейл, направено от петстотин зелени като тревата смарагди, което той бе дал на джуджетата, за да изплетат на най-големия му син ризница от сребърни нишки, каквато не бе правена дотогава и която имала трайността и здравината на три пъти закалена стомана. Но най-красивото от всичко сред цялото това великолепие беше големият бял скъпоценен камък, който джуджетата бяха извадили изпод самите недра на Планината — самото сърце на Планината, диамантът на Трейн, който бяха нарекли Аркен.

— Аркен! Аркен! — взе да повтаря унесено Торин в тъмнината, опрял брада на коленете си. — Той беше кръгъл, с хиляда шлифовани страни; на светлината на огъня грееше като сребро, като вода блестеше на слънцето, като сняг искреше на звездите, като дъжд сияеше на луната!

Опиянявящият копнеж по богатството, обаче, беше напуснал Билбо. Докато джуджетата говореха, той почти не ги слушаше. Седеше близо до вратата, наострил уши да долови през шепота им всеки звук, който би долетял отвън или откъм подземието.

Мракът се сгъстяваше и Билбо ставаше все по-неспокоен.

— Затворете вратата! — помоли той отново. — Знайте, че драконът ни готви нещо. Тази тишина ме плаши много повече от снощната врява. Затворете вратата, докато не е станало късно!

Тревогата в гласа му накара джуджетата да се опомнят. Торин бавно се отърси от мечтите си, стана и ритна камъка, който подпирае вратата. След това, всички джуджета я забутаха с общи усилия, докато тя, с тракване, се затвори. Никаква следа от ключалка не се виждаше вече. Те бяха затворени в Планината!

И тъкмо навреме. Едва бяха навлезли малко по-навътре в тунела, когаято силен удар разтърси склона на планината, сякаш великани искаха да го поломят със стенобитна машина от гигантски дъбови греди. Скалите екнаха, стените взеха да се пукат и от тавана, по главите на джуджетата, се посипаха каменни отломки. Какво би станало, ако вратата все още стоеше отворена, не смея и да помисля! Те хукнаха надолу по тунела, радостни, че са останали живи, а зад тях се носеше тътенът от яростта на Смог. Той трошеше на парченца скали и канари, размахвайки ожесточено огромната си опашка, докато малката, удобна ниша, в която бе разположен лагерът им, обгорената трева, камъкът на дрозда, покритите с охлюви стени, тясната площадка — всичко се срина, стана на пух и прах и лавина от натрошени камъни полетя към долината.

Смог се бе измъкнал скришом от леговището си, бе излетял тихичко във въздуха и се бе понесъл в мрака като някакъв исполински гарван по посока на вятъра на запад от планината с надеждата да залови ненадейно някого или нещо и да открие къде точно е изходът на тунела, по който крадецът бе влязъл в подземието. Когато не откри никого и не видя нищо, дори и там, където очакваше, че трябва да се намира изходът, яростта му се разрази в пълна сила.

Като се навилня здравата, той се почувствува по-спокоен и реши, че поне от тази посока повече няма да го безпокоят. Сега му оставаше да отмъщава другаде.

— Буреездач! — изсумтя Смог. — Без съмнение той е дошъл по реката. Миризмата ти ми е непозната, но ако не си от Езерните хора, поне си получил помощ от тях. Затова ще отида да им покажа кой е истинският Цар на Планината.

И той полетя сред огнени пламъци на юг към Течащата река.