Библиотеката на Въглен връх

I

Гадорията, дето прати Ъруин в пандиза, се случи само за един плувнал в пот следобед, но накрая му струваше десет годинки — минус времето, което можеха да му спестят за добро поведение. Стана тъкмо след въздушното нападение над пирамидата, по времето, когато храната започваше сериозно да не достига. Процес имаше, но той продължи само около седмица. И след това право в „Биг Санди“ — федерален затвор със строг режим в Кентъки.

Ъруин с изненада откри, че в затвора си му е добре.

Като начало, вече не беше под напрежение. Беше се потил седмица-две, преди най-сетне да вземе заложника, питаше се дали е правилно да постъпи така и се тревожеше, че ще го тикнат в затвора. Сега, когато всичко беше приключило, стореното — сторено, можеше да си отдъхне. Ама наистина да си отдъхне. За пръв път от години не му беше останало нищо, за което да се тревожи.

Животът в „Биг Санди“ беше под режим, което доста му напомняше за казармата. Беше се договорил да си трайка за това какви точно ги е свършил в замяна на относително лека присъда. Десет години — това звучеше много, обаче като цяло можеше да е много по-зле. Президентът го увери, че ще намерят начин, ако ги издъни, да му променят присъдата на доживотна без право на помилване в „Супермакс“. Затворът беше изненадващо уютен. Е да де, не беше луксозен хотел, обаче килията му беше бая новичка и чистичка и си беше само негова. Почти всички бяха гледали филма за Натанз, или бяха чели книгата, или още нещо си там, та го знаеха кой е. Ъруин чат-пат разказваше истории от войната и в замяна на това един от надзирателите, официален фен на Натанз на име Блейкли, правеше тегели до книжарницата „Барне и Ноубъл“. Дашаен, хлапето, което Ъруин бе научил да се бие, сега беше двайсет и няколко годишен и играеше успешно на борсата. Настоя той да плаща книгите, а освен това всеки месец туряше по няколкостотин долара на сметката на Ъруин в затворническата лавка. Ъруин беше признателен на всички, че си правят труда. А и беше хубаво да има и друг начин да си запълва времето, освен чекиите.

Един-двама затворници му се пробваха, то е ясно. Ъруин разбираше. Бахти, че то и на Майк Тайсън му се бяха пробвали, докато лежеше на топло. Един се опита да му вземе калъфа на възглавницата и Ъруин му изби пломбите. Два дни по-късно приятелчето на тоя тип, щангистче от Алабама, дойде да си поприказват. Ъруин така го изтряска, та онзи две седмици подозираше хората, че му четат мислите. Всъщност си мънкаше под носа, без да се усети. Имаше мозъчен оток или някаква такава гадост. На Ъруин му беше кофти, ама тая буца беше тръгнала да го щурмува. Обаче да го слушаш как реди мисли на глас си беше смехорийка. Когато на вечеря в столовата даваха бананов пудинг, той страшно се възбуждаше и си водеше уж наум списък кого да си представя, като лъска бастуна, докато всички гледаха телевизия в общата зала. Ама след две седмици му разкара, а след това всички бяха много любезни с Ъруин.

Иначе си я караха мирно и кротко. Пристигна в Кентъки тъкмо след като слънцето наново изгря, но първите две-три седмици затворниците все още бяха на хранителни дажби. Шестстотин калории дневно не ти даваха кой знае колко сили да правиш дивотии. Когато оня хляб взе да вали от небето, и надзиратели, и затворници повече или по-малко бяха стигнали до извода, че най-умният подход към Ъруин беше да не го закачат.

Това чудничко си устройваше Ъруин.

Като нов затворник първите два месеца не му се полагаше да получава поща. Но някои от надзирателите го познаваха от Афганистан и Ирак и чат-пат му подхвърляха писма от Торп, Дашаен и други, с които беше служил. Никой от тях не знаеше цялата история, разбира се, но те имаха абсолютна вяра в Ъруин.

Приятничко си беше.

И тъй, той си имаше писма, имаше си книги, имаше си местенце, където да се усамоти, когато му се иска, а когато не му се иска да се усамотява, си имаше хора, с които да играе шах или за разни там други занимавки. Манджата беше гадна, дума да няма, ама к’во да правиш?

Общо взето, беше доволен от житейския си жребий.

Тази вечер обаче гасенето на лампите го издебна. Четеше нова книга, която бе чакал с нетърпение — „Издокарване“, последната книга за Стефани Плъм, и беше загубил представа за времето. Надзирателят Блейкли бе вдигнал вежда, когато Ъруин му поръча да му вземе точно пък това заглавие. Ъруин разясни, че една от привилегиите да си носител на Медала за почест е, че може да си четеш каквото си искаш, дейба. Пък и без това Джанет Еванович, дейба, пише смешно, дейба, чак да се скъсаш от смях, дейба. Изплашеният Блейкли попита може ли да я вземе за четене, след като Ъруин я прочете. Нямаш грижи, рече му Ъруин.

Смяташе да му я даде утре, обаче днес получи писмо от Дашаен и половин час му отговаря и затова като стана тъмно, му останаха десет страници. Позамисли се дали да не се пробва да чете на светлината, която проникваше през прозорчето за наблюдение на вратата — книгата беше добра, а той тъкмо беше задъвкал нова доза тютюн — но после се отказа, прегъна страницата и посегна да остави книгата на пода до леглото си.

И тъкмо понечи да я остави, и някой го стисна за китката.

Не че Ъруин кресна, ама се размина на косъм. Извъртя се да надникне над ръба на леглото. Светлината стигаше колкото да види, че от пода стърчи ръка.

— Баси!

Ъруин дръпна силно, извъртя се и се опита да изтръгне китката си от хватката, обаче ъгълът беше неудобен, а пък онзи… или онова… си беше ячък! Миг по-късно още една ръка се подаде от пода. С движението на човек, който излиза от плувен басейн, тя се вкопчи в бетона и се набра.

От бетона се подаде женска глава. Жената пусна китката на Ъруин, оттласна се и измъкна от пода тялото си, а после и краката („Хубави крака“ — мина през ума на Ъруин ей тъй без всякаква връзка) — и се изправи.

— Здравей, Ъруин.

Той впери очи в нея, а после се отпусна с въздишка.

— Уф, да му се не види. Т’ва си ти, нал’ тъй?

— Да — отвърна Карълайн. — Какво правиш тук? Цяла вечност те издирвах.

Ъруин си помисли да й каже, че и той би могъл да я пита същото, но се отказа.

— Абе, знаеш как е — рече той и седна. — Малко поразпертушиних един. Нищо работа, два-три строшени зъба, ама… — той сви рамене и плюна — оня взе, че се обиди.

Карълайн объркано набърчи чело.

— Не разбирам защо са го раздухали толкова. Та на теб това ти влиза в номерата, нали така?

— Въпросният тип беше президентът. — И като забеляза изражението й, додаде: — Новият, не оная глава.

— А… — Тя се замисли. — А защо го удари?

— Не спря да се гърчи, та се притесних, че пистолетът ще гръмне.

— Пистолет ли? Да не го уби?

— Не бе, само със зъбите се отърва. И освен това го държах за заложник някъде три-четири часа.

— А! И какво стана после?

— Огъна се. Така си и знаех. — Ъруин се изплю в чашата си. — Путьо!

— Как тъй се е огънал?

— Ми, аз малко нещо го изнудвах — отвърна Ъруин. — Казах му, че ако не пусне една-две ракетки, ще му пръсна мозъка по всичката хубава дървения там. Той си помисли, помисли, па ги пусна.

— По кого?

— Ами… по теб.

— Сериозно? По мен? Защо?

Ъруин седна на леглото и се обърна да я погледне в лицето. Очите му се нагаждаха към тъмното.

— Оня малкия, Стийв, ми каза какво щял да направи, ако нашето въздушно нападение не свърши работа. И то, както знаеш, явно не свърши. След това отпуснах една седмица да видя дали ще те убеди да оправиш шибанията, ама промяна никаква. — Ъруин се поумълча. — Той наистина ли я свърши тая? С „Евърклиър“ и… нали се сещаш.

— И със запалката — рече Карълайн. — Да, свърши я.

— По дяволите. — Ъруин дълго мълча. — Е… Независимо дали го беше свършил или не, стана ясно, че не е станала работата. Не виждах какво още ни остава да пробваме. Ама президентът не беше съгласен. Каза, че „проучвал други възможности“. Може и така да е било, ама съм почти сигурен, че се тревожеше само дали ще го преизберат — сви рамене Ъруин. — И накрая ми писна да се караме.

Карълайн се вторачи в него.

— Значи ти си вдигнал във въздуха Въглен връх? С ядрени ракети?

— Кое да съм вдигнал във въздуха?

— Я пак?

— Каза, че съм вдигнал във въздуха… „Въглен връх“?

— Така ли?

— Да.

— Хе… — Тя се поусмихна.

— Да, хич не знам за какво говориш.

— Какво? А… Извинявай. Като малки ние със Стийв си имахме всякакви измислени имена за разни неща. Тайни имена, нали се сещаш, каквито си измислят децата. Дори нарисувахме карта. „Крастав плац“, „Котешките бани“, ей такива работи. „Въглен връх“ беше къщата на Бащата.

— Някаква причина има ли?

— Знаеш ли, не пом… — Тя щракна с пръсти. — Не, не, помня! Стийв ти е разказал за Бащата, нали?

— Това-онова.

— Не забравяй, че по онова време си мислехме, че Бащата е най-обикновен човечец. От време на време го виждахме навън, но той никак не беше общителен. Сега го разбирам — ох, как го разбирам! — обаче по онова време беше странно. Хората канеха стария господин Блек да дойде на гости, на по бира, обаче той все повтаряше едно и също — „Ще дойда, като това свинско хване коричка от въглен!“. Всеки път. Възрастните го майтапеха за това. А къщата му беше на върха на един бая стръмен хълм. И затова за Стийв й мен неговата къща беше Въглен връх. Още преди Библиотеката и… и всичко останало. Когато още бяхме дечица и… такова… всичко си беше наред. — Карълайн се усмихна. На Ъруин тя му изглеждаше тъжна, но не особено нещастна. А после рязко се стегна: — Е, тогава имаше смисъл. Чудя се какво ли ме е подсетило за това сега? Не съм й казвала така от цяла вечност.

— Де да знам — отвърна Ъруин, макар и да му се струваше, че май се досеща.

— И ти си го вдигнал във въздуха? С ядрени ракети?

— Ми, нещо такова. — Ъруин я погледна. — Не ги ли забеляза? И двете попаднаха право в целта. Двайсет мегатона общо. Гъбата се виждаше през два щата.

— Не, извинявай. Явно съм го изтървала. — Тя го погледна извинително. — Много бях заета.

— Няма нищо. — Бръчки се врязаха в челото на Ъруин. — Помислих си, че си дошла да ме убиеш. За отмъщение ли, що ли. Ама май не е тъй.

— Да те убия? Не ставай смешен!

— Тогава какво?

— Дошла съм да ти предложа работа, Ъруин.

— Я пак?

— Ти вече много ми помогна. А има още много работа.

— Благодаря, ама май вече съм се наситил на стрелбата по хора.

— Не това имам предвид. Е, може би не точно никога, обаче няма да е основното.

— А какво тогава?

— Туйцък-онуйцък. Поръчки. Неща, дето не ме бива по тях.

— Като например?

— Първото, което имах наум, е да ти възложа да се погрижиш за едно куче.

— Куче? Фрашкано е с песове навсякъде!

— Не, за едно конкретно куче. Много ми трябва да го намеря, обещах. Обаче аз и кучетата не се разбираме.

— А! И кое?

— Пийти се казва. Кокер.

— Не познавам никакви кокери на име Пийти.

— Може да е и мъртъв.

Дълга пауза.

— Ти с мене ебаваш ли се?

— Никога, никога не бих го направила, Ъруин.

А после откъм тоалетната чиния от неръждаема стомана се разнесе мъжки глас:

— Тяяя не биии. Карълайн теб харешшва.

— Т’ва пък к’во беше?!

— Брат ми. Майкъл се казва. — После додаде тихичко: — Английския му не го бива, обаче се старае. Прояви търпение, а?

— Да, разбира се — прошепна Ъруин в отговор, а после продължи с обичайния си глас: — Е, с радост ше го потърса из килията, ма ако го нема тука, сигур нема да свърша мноу работа. — Той посочи с палец вратата. — Заключено е, да знаеш.

— Ъруин, я не изтъпявай! Много ясно, че ще те изкарам навън. Ще го направя, дори и да не приемеш работата — несъмнено ти дължа поне това. Обаче имаш и друга изгода. Мога да те понауча на разни неща.

— На разни неща?

Тя кимна.

— Интересни неща. И то цял куп. Сега имам библиотека.

Той пообмисли предложението.

— Може би ще започнеш, като ми обясниш как го свършихте онова в банката? Как ги накарахте ония касиерки да проявят такава отзивчивост?

— Разбира се, стига ти да…

Мъжкият глас отново се обади — дърдореше като картечница на някакъв език, непознат на Ъруин.

— Ча гуай — рече Карълайн.

— Ару пен та…

— Ча гуай! — отсече Карълайн и тоалетната чиния млъкна.

— Това какво беше?

— Той каза, че идвали насам.

Ъруин чу тътен отвън в коридора, подобен на трясъка при рухването на кулите на Световния търговски център. А после — писъци. През прозорчето видя по коридора да се кълби облак сив прах.

Карълайн направи гримаса.

— Решавай сега, Ъруин! Ще направя каквото пожелаеш, но наистина се налага да тръгвам. Ти идваш ли?

Ъруин го мисли около половин секунда.

— Да, еба ти! Пиши ме и мен.

— Трябва ли ти да си вземеш нещо?

— Не. Тоест… — И той грабна книгата. — Само това.

Карълайн се усмихна.

— Чудесно ще се впишеш. Хайде, хвани ме за ръка.

Ъруин я хвана. Чу навън в коридора стон на откъртваща се стомана.

— Значи… ти каза, че те идвали. Кои са те?

— Още не съм напълно сигурна. Баща ми имаше врагове. Някои вече са и мои врагове. Започнаха да действат срещу мен.

— Опасни ли са? Опасни като тебе, искам да кажа?

— Някои да.

— Хммм…

— Спокойно — каза Карълайн. — Имам план.