Библиотеката на Въглен връх

I

На другата сутрин, около десет часа̀, Стийв нагази тичешком сред буренака покрай Шосе 78, забави крачка и спря. Пределно ясно си спомняше полицейските си снимки, излъчени по Си Ен Ен, и се престори на крайно заинтересован от нещо в гората, докато приближаващата кола отмина. Беше хладна, сива утрин, тъкмо да потичаш.

Щом заобиколи и последния завой, пред очите му изникна Гарисън Оукс — на половин миля от него, малко по-надолу по хълма. На вид не беше нищо особено. Към двайсетина къщи, наредени в спретнати редици покрай главния път. Три второстепенни пътища се отклоняваха от него, и трите без изход. Някакъв тип бе излязъл да си коси ливадката. Прозяв.

Инстинктите на крадец на Стийв моментално се събудиха. Къщите ставаха, макар и да си падаха малко нещо скромни, но паркираните пред тях коли бяха реликви на изчезване — „Кътлас Сюприйм“ от 1977, син датсун, та дори и комби. „Произвеждат ли ги още въобще?“ Бе открил едно добро практическо правило — щом някой пич има толкова пари, че да ги пръска за нова кола, значи му стигат и за електронни джаджи, бижута за жената и прочие нещица, дето можеш да ги заложиш. Бе открил, че важи и обратното.

„Не — помисли си той. — Няма нищо за крадене тука.“

Разбира се, това не беше обир като обир. Наред с другото, никога преди не беше носил пистолет. Карълайн не се бе сетила да подсигури и кобур, но двайсетина минути, прекарани в гаража на госпожа Макгиликъти, оправиха работата. „Как въобще човечеството я е карало без изолирбанд?“ — питаше се той. Саморъчно стъкменият кобур не го притесняваше, но мисълта за пистолета тлееше в подсъзнанието му. Докато се движеше, край нозете му пърхаха сухи листа, отронили се надолу от отвесната пропаст вляво от него.

Когато стигна на стотина крачки от табелата на селището, той забави ход до спокойна крачка, а после откопча мобилния телефон на госпожа Макгиликъти от ластика на анцуга си и набра номер 1 от бързото набиране — „Вкъщи“. Номер две беше някоя си Кати. Под номер три беше записано погребално бюро. Другите пет не бяха заети. Малко му дожаля за госпожа Макгиликъти.

Карълайн вдигна още след първото позвъняване.

— Стийв?

— Да.

— Къде си?

— На около петдесетина крачки оттам — каза той и пак окачи телефона на кръста си. Госпожа Макгиликъти имаше и блутут слушалка, която откри неразопакована в кутията. Сега беше закачена на ухото му. Между нея и пистолета се чувстваше като нинджа от мола, който се преструва на таен агент.

— Добре. Започни, като стигнеш до входа, трябва да навлезеш постепенно. Ако усетиш нещо необичайно, завий обратно и се върни по същия път.

— Разбрах — каза той и когато подмина табелата на Гарисън Оукс, я пипна. — Влязох.

— Усещаш ли нещо? — Щрак.

— Не, нищо. — Две, три крачки. Хрумна му да я попита дали е сигурна, че всичко това не съществува само в главата й. После погледна надолу. Асфалтът под нозете му бе потъмнял от засъхнала кръв. Много кръв. Въпросът заглъхна на устните му.

— Колко навътре влезе? — Щрак.

— Към двайсетина крачки.

— Добре — каза тя безстрастно. — Значи у теб тригер няма. В противен случай вече щеше да си го усетил. — Щрак.

— Щом казваш. Ей, какво е това щракане, дето постоянно го чувам?

— Маргарет си играе със запалката си. — Карълайн подвикна нещо сърдито. Щракането престана. — Да виждаш нещо необичайно? — Гласът й бе напрегнат.

— Дворът на оня тип на ъгъла е целият обрасъл с глухарчета — рече Стийв. — Същинска епидемия.

— Питам някой наблюдава ли те? Или нещо подобно? — Говореше доста любезно, но думите й звучаха като скърцане със зъби.

Стийв, доволен, че й лази по нервите, пусна усмивка, която Буда не би одобрил.

— Не. Някакъв тип си коси ливадата. Само него виждам.

— А кучета?

— Няма. А, чакай… има едно. — Дълбоко в сенките на нечия веранда се забелязваше силует. И очи, вперени в него.

— Как изглежда?

— Бая големичко… Към трийсет и пет — четирийсет кила? Шарено, на черни, бели и бежови петна. Как се казваше тая порода? Май че бернски зененхунд.

— С едно синьо и едно кафяво око ли е?

— Не се вижда… Чакай. — Кучето стана и се премести на слънце. — Да. Откъде знаеш?

— Тейн — произнесе едва чуто Карълайн.

— Какво?

— Кучето се казва Тейн — каза тя. — Той е господарят.

— Какво е той?

— Господарят на глутницата. Онова, което наричат… Няма значение. Алфа-мъжкарят. Какво прави той?

— Излиза на двора — отвърна Стийв. Сети се за Пийти и махна: — Ей, приятел!

— Ти луд ли си?! Не му привличай вниманието, Стийв!

— Защо? Защо не?

Карълайн въздъхна.

— Довери ми се, моля те! Не обръщай внимание на кучето. Недей да обръщаш внимание на всички кучета, които виждаш. — Пак скърцаше със зъби.

— Добре — каза Стийв, що-годе дружелюбно, и продължи да върви. След няколко крачки се намери пред друг нечий двор, този път на червена тухлена къща със странна архитектура, с украсена с дърворезба двойна входна врата и помръкнали прозорци. Изглеждаше му много позната, макар и да не си спомняше някога, преди да е идвал тук.

Зененхундът го последва. Излая само веднъж. В отговор друго куче, дебело гонче, изтърча в тръс иззад къщата, притича към Стийв на смешните си набити краченца и задейства алармата — направо се заливаше от лай.

„Бая мощно гърло вади за такъв дребосък“ — помисли си Стийв.

Лаят стигна и до ушите на Карълайн.

— Това гонче ли е?

— Да.

Стийв забърза малко крачка с надеждата, че кучетата ще го оставят на мира, като излезе от двора им. Но те го последваха, като гончето продължи да лае с изненадващия си баритонов лай, а Тейн бе вперил в него леденосиньото си око.

— Други виждаш ли?

На Стийв никак не му се искаше да откъсва очи от двата му непосредствени проблема, но долови настоятелност в гласа й и погледна към отсрещната страна на улицата. Малко по-напред двойка лабрадор ретривъри, черен и жълт, подтичваха редом. „Тези вървят в крак с мен.“ Косата на тила му настръхна. Някакво движение привлече погледа му. Пред очите му една доста дребна немска овчарка се появи на билото на хълма отпред. Щом го видя, тя излая веднъж.

— Да — каза Стийв. — Още три. Много кучета има в тоя квартал.

— Само три?

— Да. Значи общо пет.

— Доколко навътре си влязъл?

— Почти една пряка. Приближавам първите кръстовища. — Той се подвоуми. — Известни ли са тия кучета с това, че… хапят?

— Почти никога.

— Почти никога?

— Като стигнеш кръстовището, извести ме. Ще видим как се държат тогава.

Стийв продължи да върви. Тейн и гончето обаче продължиха да вървят редом с него. Слава Богу, гончето млъкна, щом излязоха извън територията му. Лабрадорите продължиха да вървят редом с него от другата страна на улицата.

Вече стигна при стареца, който си косеше двора. Той беше към шейсетте, сигурно пенсионер, с бейзболна шапка и работни ботуши.

— Ваши ли са тези кучета? — провикна се Стийв, забравил за миг, че е беглец, който не бива да привлича внимание към себе си.

Старецът махна.

— Ей, приятел, може ли да си прибереш кучето, ако обичаш?

Старецът сбръчка лице, объркан, и допря длан до ухото си. „Не те чувам!“ Не спря косачката.

— Можете ли. Да си приберете. КУЧЕТО! — подвикна Стийв по-силно.

Старецът пак тръсна глава, усмихна се и посочи шумната косачка.

— Задник — измърмори Стийв. Сега крачеше много бавно. Шумът на косачката поутихна, когато старецът тръгна към далечния край на двора. Кучетата го следваха в неговото темпо, едно към едно.

— Какво каза?

— Нищо, няма значение. Почти стигнах. Добре, вече съм на кръстовището.

— Изчакай там малко. Какво правят кучетата?

— Ъъъ… Двата лабрадора са изтичали при немската овчарка. Присламчило се е и още едно, някаква черно-бяла порода, средна големина. Това нещо като кучета пазачи ли са?

— Не точно в този смисъл, който влагаш. Опитай се да направиш две крачки напред.

Стийв направи. Реакцията бе незабавна и яростна. От пасивно наблюдение трите кучета пред него минаха към фронтална атака и се втурнаха към него с лай. В същото време големият зененхунд скочи и се вкопчи в ръката на Стийв. Гончето заби зъби в езика на маратонката „Рийбок“ на сина на госпожа Макгиликъти.

— Аааа! — изпищя Стийв колкото от болка, толкова и от изненада. Болката обаче дойде след секунда. Тейн, зененхундът, бе забил зъби в дясната ръка на Стийв над лакътя. Сега увисна там, всичките му 40 килограма се увесиха на трицепса. Стийв го заръчка яростно с лакът, като бясно опитваше с лява ръка да му отпусне челюстите. Кафявото око на кучето се извъртя към него, изпълнено с тъмен бяс. Кръвта на Стийв оцапа бялата козина по муцуната му.

— Какво стана? — попита Карълайн. — Стийв?

Той тъкмо беше напреднал донякъде с откъртването на зененхунда от себе си, когато другите три нападнаха. Жълтият лабрадор го захапа под левия лакът. Черният се лепна за левия му глезен. Овчарката атакува лявата му задна буза, но захапа най-вече трикото на анцуга му. Тя взе да лашка глава напред-назад. Стийв чу как трикото се раздра и усети по гъза си хладен есенен полъх.

— Стийв? Стийв, отговори ми! Какво става? Кучетата ли, Стийв?

„Кучетата възнамеряват да ме убият.“ Тази мисъл предизвика рязък прилив на адреналин. Той се гърчеше, извърташе и се мъчеше да се отръска от тях, но те висяха по него като коледни играчки. Залитна нататък, откъдето бе дошъл, като истерично се мъчеше да се сети кое ли ще свърши работа и ще ги убеди да го пуснат. Всичко това се случваше в безмълвие. Кучетата вече не лаеха, защото устата им бяха пълни. Болката още не беше толкова мъчителна, че да усеща нужда пак да нададе крясък. Единственият звук беше бръмченето на косачката. Той направи още една крачка. Гончето пусна обувката му и захапа ахилесовото му сухожилие. Болката го събори на колене, а може и да се беше препънал. Зененхундът пусна дясната му ръка и го заръфа по ухото, по скалпа, по лицето.

Стийв заудря на сляпо с десница. Сега крещеше.

— Край — реши Карълайн. — Пращам подкрепленията.

II

Проснат по очи на асфалта и затрупан от кучетата мародери, Стийв бе обзет от изненадващ покой. Почувства как кръвта бучи в ушите му, но не усещаше истинска болка. „Сигурно умирам.“ Забеляза едно парче гипс, вгнездено в асфалта на пътя на педя от окото му. Много беше интересно.

А после, сякаш много отдалече, чу звук — нито кучи лай, нито бръмчене на косачка. Беше басово боботене, рев. То отекна чак в дълбините на гърдите му.

Малко по-късно сянката на зененхунда — Тейн, помисли си Стийв, името му е Тейн — изчезна от лицето му. Неочаквано той пак се намери на слънце. Кучето, вкопчено в дясната му ръка, се откъсна. После и левият му крак се освободи. — … чуваш ли ме, Стийв? Отговори! Жив ли…

Зашеметеният Стийв подпря дясна ръка на асфалта и я огледа. Над лакътя зееше широка и дълбока рана. Сгънеше ли пръсти, виждаше как се свиват мускулите. „Обаче не тече много кръв.“ Мускулите под лакътя му много приличаха на сурово кокоше месо. Това също му се стори много интересно и той сви юмрук един-два пъти, за да го гледа в действие.

— Пистолета, Стийв! Ползвай пистолета!

Ей, тая идея си я биваше! Подпря се с ръка и се оттласна от асфалта. Дъртакът, дето си косеше ливадката, се беше упътил към него. Стийв му махна с окървавената си разкъсана ръка за помощ. Дъртият се усмихна и му махна в отговор, после допря шепа до ухото си, поклати глава и посочи косачката.

„Какво… става, бе… еба си?!“ Това беше достатъчно смахнато, че да го накара да дойде на себе си поне малко от малко. Изправи се на коляно и направи бърза проверка по списък. Десният му крак вършеше работа. Гончето не беше успяло да нанесе кой знае какви щети на глезена му. „Ама не защото не се е старало.“ Левият обаче не беше чак толкова във форма. Лошо ухапване по прасеца. Болеше, когато отпуснеше тежестта си върху него. „Питам се какво ли му има?“

— Пистолетът, Стийв! Пистолетът! Застреляй кучетата!

Това го накара да се стегне. Стийв, отново в пълно съзнание, си спомни кой… какво му е причинило това. Внезапно и остро осъзна присъствието на кучетата, проточили лиги зад гърба му. Мисъл за черно убийство закъкри в душата му, а посланието на Буда за състрадание към всичко живо бе временно забравено.

— Ела ми, ела, Тейн — каза той, докато вадеше пистолета. — Ела да те почерпя, приятелче!

„Иха — помисли си той. — Ей това е едро куче! Сигурно има… колко? Има-няма двеста кила. Може и над двеста да е.“

Но, разбира се, това не беше куче. Лъв беше. Всъщност бяха два лъва, възрастен мъжкар с гъста кафява грива и по-дребна женска, застанали между него и кучетата. „Ха, лъвове?! Бая необичайно си е това.“

Издърпа затвора на пистолета и го запъна. Вдигна го, прицели се в средата на гривата на едрия лъв и внимателно пусна един куршум. Въобще не улучи. Куршумът мина между двата лъва и рикошира в асфалта с лека искра.

Едрият лъв се обърна и изрева насреща му.

— Стийв — достигна до слуха му гласът на Карълайн, — какви ги вършиш? Не се дръж като идиот! Те дойдоха да те закрилят! Те са ти подкреплението!

— Я пак, ако обичаш?

— Лъвовете те спасиха. Те са подкреплението. Не стреляй по тях.

— Ти как разбра, че съм се пробвал…

Грамадният лъв отново изрева.

— Той казва, че други кучета не се пречкат. Можеш ли да стреляш? Ползвай пистолета. Но внимавай. Колко кучета има там?

Стийв направи оглед. Гончето лежеше мъртво на шосето със строшен гръбнак. Тейн, с кървяща рана на задника и настръхнала козина на врата, крачеше напред-назад пред лъвовете и ги изучаваше със злокобните си разноцветни очи. Зад него останалите четири кучета стояха и ръмжаха, леко ранени и разколебани. Още два-три ротвайлера и един пудел бяха довтасали, докато Стийв бе безпаметен. Докато гледаше, на хълма се покачи един голдън ретривър.

— Преброих девет.

— Стреляй! — нареди Карълайн. — Ще трябва да си пробиваш път с бой нагоре по улицата.

Стийв пусна куршум по английския шпаньол. И този път не улучи, обаче опитът заслужаваше повече доверие. Грамадният лъв погледна през рамо и се изтегли по-далече от огневия обхват на Стийвовия пистолет.

Шпаньолът ръмжеше, ръмжеше със сбръчкана муцуна над оголените зъби с червени петна от Стийвовата кръв. То излая, понечи да пристъпи напред…

… и Стийв го застреля право между очите.

Лъвовете изреваха одобрително. Стийв хвърли поглед надясно. Оня с косачката тъкмо беше минал още един ред и се обърна. Този път като мина край него, махна два пъти — веднъж на Стийв и веднъж на лъвовете.

Стийв простреля жълтия лабрадор в хълбока. Той направи две-три крачки напред и падна настрана. Ребрата му тежко се повдигаха и спадаха. „Почвам да му хващам цаката.“ Той стреля по черното куче и изобщо не улучи, после го простреля в бедрото. То изквича и закуцука към него. Простреля го в гръдната кост и то се строполи мъртво.

Останалите шест кучета нападнаха. Три от тях нападнаха лъвицата и се скупчиха върху й. Тя изрева от болка, но Стийв не се трогна, защото останалите три подминаха мъжкаря и нападнаха него. Не ги обвиняваше. Вече си проличаваше, че не е кой знае какъв стрелец.

Простреля пудела в гърдите. Не е зле… Стреля по Тейн и не улучи. Жълтооката овчарка му се нахвърли с ръмжене. Той вдигна ранената си ръка в защита и тя се залепи за нея, острите бели зъби се впиха в оголения мускул. Стийв изкрещя, заби пистолета в корема й и дръпна спусъка. От другата страна се посипаха карантии, но овчарката не пусна. Сега един питбул заръфа глезена, понаръфан от гончето.

Той стреля пак в тялото на овчарката, по-високо. Петлето изчатка върху празен пълнител. Кучето трябваше да е почти умряло, обаче не пускаше. Ухапването все едно го изгаряше. Стийв изкрещя пак и я тресна по главата с дръжката на пистолета.

— Яааа! — кресна той. — Пусни ме бе, гад шибана!

С изненадан поглед овчарката се откъсна от него и падна. Стийв тупна по задник и зарита питбула със свободния си крак. Той му изръмжа и заби зъби още по-дълбоко. Стийв писна.

Тогава двата лъва се приземиха върху питбула един след друг, с разлика частица от секундата. Стийв пак кресна — лъвските атаки често предизвикват това у хората, но него те не го и пипнаха, а заръфаха кучия гръбнак — единият до врата, а другият до опашката, и той изхруска. Сега бе ред на кучето да пищи.

— Яаааа, копеле гадно!

Когато те пуснаха кучето, то не шавна.

Лъвовете се обърнаха и се надвесиха над него, сега само на педя. Жълтите им очи се впиха в него. Усети дъхът им да облъхва раните му, лъщящата по челото му пот. Миришеше на кръв и разлагащо се месо. Стийв вдигна празния пистолет, после пак го свали. Големият поизръмжа и изсвистя с опашка. Отстъпи крачка назад, вдигна глава и погледна надолу към улицата. Бръчки набраздиха челото му.

Без да иска, Стийв се обърна и проследи погледа му.

Зад него имаше още към дузина кучета, десетина поне. Зад тях прииждаха още десетки или дори стотици. Изсипваха се от гората на половин миля оттук като река убиец, която прекосяваше ливадата и се изливаше надолу по главния път. Чаткането на ноктите им по асфалта ехтеше като копитата на стадо, втурнало се в панически бяг.

— Гадна работа — прошепна Стийв.

Лъвът изрева.

Стийв се изправи и заопипва гърба си. Карълайн бе залепила с тиксо другите два пълнителя там като Брус Уилис в оригиналния „Умирай трудно“. Тогава идеята им се стори добра, но когато напипа единия пълнител, той не се отлепяше. Дръпна пак, по-силно. Тоя път се отлепи, но пълнителите, дадени му от Карълайн, бяха хлъзгави от смазката и той се изхлузи от ръката му, изтрополи надолу по шосето и се спря недалече от уличната лампа.

— Гадория! — изруга отново Стийв.

— Какво стана? Какво става там?

— Те идват! Стотици са! А аз… аз изтървах шибания пълнител. — Докато говореше, се пресегна зад гърба си, този път внимателно, и обхвана последния пълнител, залепен на гърба му. Стисна го внимателно, ала здраво, и го отлепи.

Карълайн издиша леко.

— Трябва да влезеш на закрито — каза тя. — Влизай вътре, Стийв! Влизай вътре!

— Къде!

— Където и да е! Където е най-близо! Не е заключено! Давай!

Стийв закуцука колкото можеше по-бързо през полуокосения двор. Докато вървеше, захапа със зъби тиксото, все още залепнало за заредения пълнител, и дръпна. То се отлепи.

Зад гърба си чуваше тътена на тичащите кучета — още стотици пристигаха да подкрепят десетките, вече наредили се рамо до рамо на двайсетина крачки оттам. Само лъвовете стояха между тях и него. Дъртакът, който косеше ливадата, пак му махна.

— Гъз такъв! — кресна му Стийв.

Дъртакът долепи шепа до ухото си, после посочи косачката и поклати глава.

— Стийв, влизай вътре! — Гласът на Карълайн бе станал дрезгав от напрежение. — Трябва да влезеш на закрито веднага!

Като продължаваше да върви, Стийв извади празния пълнител и той тупна на тревата. „Дано му изкоруби острието на косачката.“ Натика заредения пълнител, дръпна затвора назад и го запъна. Вече беше пред вратата. Хвана дръжката, напълно подготвен да стреля, ако е заключено. „Несъмнено ще свърши работа! По филмите винаги върши!“ Но вратата се отвори лесно към невзрачно фоайе — застлан с линолеум под, тапети на цветя, прашасала стойка за чадъри.

— Ами лъвовете?

— Остави ги. Тях можем да ги прежалим. Само влез вътре.

Стийв се промъкна вътре и затвори след себе си.

— Вътре съм.

— Добре, сега си в безопасност. В коя къща влезе?

— Ъъъ… отвън е с бели тухли?

— Идеално. Във всекидневната има храна, вода и медицински средства. Остани там. Вътре нищо не те застрашава. Аз ще те изкарам оттам възможно най-бързо, но може да отнеме ден-два. — Тя затвори.

III

— Да му се не види! — изруга тя на пелапи, щом затвори телефона. Тя, Дженифър, Дейвид, Рейчъл и Питър седяха около кухненската маса на госпожа Макгиликъти. По тона й останалите разбраха, че работата е тръгнала на зле, но никой от тях не разбираше повече от някоя и друга дума английски.

— Какво стана? — избоботи Дейвид.

— Той се шмугна в една от къщите. — Тя стана и отиде до стената, на която висеше поставката на телефона. Когато го затвори, тя извади и кабела. Никой не забеляза. Библиотекарите не се оправяха много-много с техниката, нито пък госпожа Макгиликъти. И тя също, ако става въпрос, но беше имала време да попрочете нещо за телефоните. Другите телефонни кабели в къщата вече бяха извадени.

— Е… — рече замислено Дейвид. — Предполагам, че ще е едно от двете. Маргарет, според теб кое е по-зле? Да те разкъсат кучета или умрелите да те спукат от бой и да пукнеш? — Той я погъделичка. Тя се изкиска и загърчи и вдигна малък облак от мухи. — Точно ти ще си наясно, нали? — Тя пак се изкиска.

Дженифър се плясна по челото.

— О, не! Не го ли предупредихте? Ти ще искаш ли той да се върне, Карълайн? Защото ще стане голямо мазало. — Мъртъвците се държаха дружелюбно с непознатите, които срещаха извън къщи, макар и малко странно. Но в редките случаи, когато някой клетник от външния свят успееше да влезе вътре, те му се нахвърляха със зъби, с ръце, с тояги, с кухненски пособия, с каквото им попаднеше подръка. Освен ако някой не се намесеше бързо, обикновено почти нищо не оставаше.

Карълайн сви рамене.

— Можем да го прежалим. Ако успеем да проникнем вътре бързо-бързо, може би. Иначе, ако ме питате, нека си стои умрял.

— Значи… нов план?

— Абе, не знам. Мисля, че основният план си е стабилен. Проблемът беше, че той не подмина стражите.

— Какво направи?

— Заговори Тейн, това му беше почти първата работа.

Дженифър потръпна.

Карълайн усети как показалецът й аха-аха да се разтрепери.

— Не ми и хрумна да го предупредя. — Това бе правдоподобно. Повечето Библиотекари изпитваха ужас от кварталните кучета още от детството си. Дори и Майкъл бе склонен да пази дистанция. Но американците, кой знае защо, явно ги обичаха тия рунтави копеленца. Това бе една от техните неразгадаеми приумици.

— И какво тогава?

— Освен ако някой не се сеща за нещо по-добро, май ще изляза да видя дали мога да подбера още някой американец — излъга тя. — Дейвид? Това устройва ли те?

Дейвид, може би припомнил си кървавата баня в затвора, си даде благословията с леко кимване.

— Кога ще отидеш? — попита Дженифър.

Карълайн се замисли.

— Ами, май сега.

— Не искаш ли да поизчакаш малко? Скоро ще има за хапване. — Госпожа Макгиликъти се суетеше в кухнята.

Карълайн изпъшка.

— Не, днес ядох вече два пъти. А и в бара може да ми се наложи да мезя. Някой да е виждал ония ботуши, които носех? И синята мешка, натъпкана със зелени хартийки? Ще ми трябва за примамка.

Карълайн си събра нещата и излезе на следобедното слънце. „Доста добре мина — помисли си тя. — Мисията изпълнена, а Стийв е на сигурно място.“ Вярно беше, че мъртъвците яростно защитаваха жилищата си. Трябваше да е така. Личният им живот не понасяше много проверки. Но съществуваха и изключения. Библиотекарите можеха да влизат и излизат, когато си щат, както и други, които са били възкресени.

Нищо нямаше да стане със Стийв.

Другите не го знаеха, естествено.

IV

Стийв огледа набързо вътрешността на къщата, странно празна, и се обърна към вратата. В нея имаше една от онези малки шпионки, през които гледката навън се виждаше изпъкнала в средата. Двата лъва бяха на около пет метра от входа и бавно отстъпваха.

Не беше трудно да се види защо. Сега на улицата се бяха събрали поне стотина кучета с всякакви размери и външност — добермани, Джак Ръсел териери, пудели, едри и дребни, немски овчарки, лабрадори от шоколадовата, жълта и черна разновидност и десетки други породи. Настъпваха към лъвовете.

Едрият мъжкар огледа напред-назад кучешката сбирщина и нададе рев с цяло гърло. Ревът отекна надолу по улицата, като отскачаше от къщите на Гарисън Оукс. Женската погледна през рамо към вратата и погледът й сякаш се заби в Стийв.

Погледът й напомни на Стийв за нещо, но не се сещаше какво.

„Баси, баси, баси. Какво правя аз тука?“ — Лъвовете го бяха спасили. — „Ама това са лъвове, баси, нали се сещаш.“ И все пак той бе почти изпаднал в нокаут и безсъзнание, когато кучетата го заръфаха.

„Това ми напомня…“ Погледна надолу. От него по пода капеше кръв, но все пак не шуртеше, доколкото виждаше. Това сигурно беше добре. А Карълайн беше казала, че има медицински средства. „Медицински средства?! Това е подозрително удобно — помисли си той, а после: — Господи, как я мразя! Страшно!“

Навън се чуваше нисък тътен, който бавно нарастваше — едновременното ръмжене на стотици кучета. Но не успяваха да заглушат косачката. Лъвицата се беше изпречила на пътя на стареца. Той просто я заобиколи. Кучетата като че въобще не забелязваше.

Лъвът отстъпи още половин крачка. Тейн направи две крачки напред, а останалите кучета плътно го следваха. Ротвайлерът залая машинално пак и пак и пръскаше бяла пяна. В двора се бе ширнало море от сбръчкани муцуни, остри зъби и подивели очи.

„Да, спукана им е работата.“ Дори и лъвовете да имаха къде да избягат, а не беше така — те самите се бяха притекли, за да прикрият отстъплението на Стийв — той не се и съмняваше, че поне някои от кучетата могат да ги надбягат. А те бяха толкова много! Стийв тресна по стената. „Дейба мама му, дейба мама му, дейба мама му!“

Мина му през ум да набере Карълайн, но нямаше време. Грамадният лъв отново отстъпи крачка назад и пак изрева. Ротвайлерът го нападна, той отби атаката и го запокити по въздуха сред тълпата. Лъвицата отново погледна през рамо. Стийв би се заклел, че вижда упрек в очите й. „Нямаше ли нещо по Youtube преди година-две за някакви лъвове и английски пичове, дето си станали дружки? — присети се Стийв истерично. — Абе, майната му.“

Отвори вратата.

Лъвицата го погледна. Може би се самозалъгваше, но му се стори, че го гледа с благодарност.

— Влизай тук! Какво чакаш?

Тя се опита да скочи, но задният й крак се изметна и тя се пльосна по корем на тухлените стъпала пред вратата, а после се надигна с мъка. Мъжкарят не беше ранен, но я изчака да влезе вътре. Някои от кучетата сега бяха само на педя от него.

Той ги държеше на разстояние, като замахваше с лапа и, както му се струваше на Стийв, със силата на характера си.

— Хайде де!

Мъжкарят се завъртя и с два бързи скока се намери от другата страна на вратата. На прага Стийв понечи да я затръшне, по кучетата му попречиха. Две от тях, и двете — хрътки, заклещиха вратове между вратата и касата. Ръмжаха и тракаха със зъби. Стийв ги риташе по главите със здравия си крак, като се подпираше на вратата. С ритник прати горната хрътка в безсъзнание или може би я уби. Когато отпусна вратата, другата се измъкна навън. Тогава успя да затвори — навън имаше още много кучета, но, кой знае защо, само две-три се бяха покачили на стълбите и напразно дращеха по вратата с нокти.

Провери с изключително внимание дали резето е спуснато, а после пусна дръжката. Заключи, а после врътна и долната ключалка за всеки случай. Кучетата навън лаеха и драпаха по вратата. Стийв се облегна на стената и се обърна да види дали лъвовете сега ще го изядат.

Не го изядоха. Всъщност ни най-малко не му обръщаха внимание. Женската се беше проснала във всекидневната. От задната част на крака й липсваше големичко парче. Кръвта от раната не шуртеше, но изтичаше в постоянна струя. От фоайето към мястото, където лежеше, водеше кървава следа.

„Така. Медицинските средства“ — помисли си Стийв. Внимателно, като не изтърваше от око лъвовете, той изкуцука във всекидневната. Навън все още беше светло, но тук бе здрачно. Всички прозорци бяха закрити с дебели завеси и лампи не горяха. Той заопипва стената, накрая напипа редица ключове и защрака напосоки, докато един от тях проработи. Самотна анемична крушка светна горе. Мъждивото й сияние в охра допълнително помръкваше от останките на умрели насекоми по абажура.

— Я! — възкликна Стийв.

Всекидневната представляваше плоско празно пространство колкото гараж за две коли. Всички мебели бяха струпани в ъгъла — диванът бе изправен настрана, смачкан абажур на настолна лампа се подаваше изпод потрошена библиотека, крака на масичка стърчаха като пръстите на скелет. Призракът на дивана витаеше във вид на по-чисто петно на мръсния килим.

Снимките в рамки и картините също бяха струпани на купчината, но на стаята украса не й липсваше. Почти целите стени бяха покрити с недодялано изрисувани изображения — приличаха на творчеството на талантливо дете от детската градина. „Не — помисли си Стийв. — Не е точно така. Приличат на пещерни рисунки.“

Тези образи бяха в същия груб стил, но не изобразяваха животни. „Е, повечето — не.“ Забеляза тук-там няколко четириноги дзвера, вероятно кучета. Но повечето от тези пещерни рисунки изобразяваха съвременни предмети — той разпозна кафявия квадратен фургон на куриерската компания Ю Пи Ес, малка кола със знак на покрива, а до нея — човешка фигура, изобразена с чертички и с пица в ръце. Пощенска кола. Баскетболно табло. Велосипед. Но сред разпознаваемите и обичайни предмети от американския живот се срещаха и необясними неща — черна пирамида, жълт бик, застанал сред огън, сърдити калмари, люлеещи се сред зелени вълни.

Откри споменатите от Карълайн медицински средства, подредени спретнато в ъгъла срещу мебелите — две каси вода „Дасани“, пакет стерилна марля „Джонсън и Джонсън“, две кутии пластири „Бенд ейд“, найлоново пликче с говежда пастърма и нещо като кутия за инструменти с червен кръст на капака. Обикновена бяла кутия съдържаше набор от не толкова познати неща, грижливо увити в стара булчинска рокля: три глинени гърненца, поднос от стиропор със стъклени ампули, малки бурканчета пудра. „Всичко това като че е прясно, така изглежда. Тук е най-много от ден-два.“ Отвори кутия с лепенки, отвори една и я лепна върху малък белег от ухапване на пръста си. На друга кутия пишеше „амоксилин“. Отвори я и намери вътре дузина спринцовки.

— Ехо, здравей!

Стийв се сепна и се завъртя. Беше възрастна жена, преполовила шейсетте, облечена в комплект от пола и панталон на цветя, основно в лилаво. Самата тя беше много бледа, устните й бяха в цианово синьо.

— Колко ми е приятно да те видя! Няма ли да влезеш? Мога ли да ти взема палтото?

— Ъъъ… здравейте. Не знаех, че тук има някого. Извинявайте, че нахълтах така. Много съжалявам. Навън има кучета…

— Няма ли да влезеш?

— Аз не… — Той млъкна и се втренчи в нея. Сети се как косачът постоянно разиграваше, че не чува, и сочеше косачката пак и пак, все едно за пръв път. „Жена му може би? Идеално си пасват!“

— Няма ли да влезеш? — подкани го тя отново. — Колко ми е приятно да те видя! — Лъвът се приближи и я подуши. Тя погледна надолу към двестакилограмовата котка, която цапаше фоайето й с кръв, и го погали по гъстата прашна грива. — Да ти взема ли палтото?

Лъвът погледна през рамо към Стийв и изръмжа със съмнение.

Стийв тръсна глава.

— Пич, нищичко не мога да вдяна.

При думите на Стийв голямата котка изсвистя с опашка доста любезно, сякаш го разбра — може би не думите, но същината на мислите му, чувството. Кой знае защо, Стийв го досмеша. Когато кискането му отново предизвика жената да го попита може ли да му вземе палтото, той се смя дълго и силно.

Може би започваше да му схваща чалъма на тоя шантавелски ден.

I

Секретарката беше чернокожа дама на средна възраст с приветливо лице и ледени очи. Тя проследи приближаването на Ъруин така, както пантера следи коза, ситнеща към мястото за водопой. Зад нея висок прозорец гледаше към идеално оформена градина. Ъруин се загледа през прозореца с неподправен копнеж. Беше ясно и слънчево, хладно, ала не мразовито — може би най-хубавият ден от есента. На Ъруин му се искаше да броди из гората и да си пробива път, като разритва хрупкавата шума.

Вместо това влезе и остави посетителския си пропуск на бюрото й.

— Аз съм Ъруин — представи се той и посочи с палец сводестата врата вдясно от него. — Обадиха ми се, че той иска да ме види.

— Ъруин чий? — попита секретарката, като прокарваше пръст по разпечатан списък с имена. Ъруин не отговори. Фамилията му я пишеше на пропуска. Тя просто се заяждаше.

— Госпожо, това е Ъруин Лефингтън — изрече глас до него. — Онзи Ъруин Лефингтън.

Ъруин се обърна. Мъж на средна възраст със здрав и стегнат вид, облечен в униформа на армейски генерал, седеше на дивана зад него. В куфарчето му Ъруин видя няколко папки с черен бордюр. Хммм. Знаеше за съществуването на подобна класификация, но никога досега не бе попадал в едно помещение с такава.

— А… — прекъсна заниманието си секретарката. — Разбирам. Свързан сте с… онзи извънреден случай?

— Предполагам — отвърна Ъруин.

Секретарката сви устни. Провери друг, по-кратък списък, и кимна отсечено:

— Той ви очаква — призна тя. — Заповядайте, седнете.

Ъруин кимна.

Зад него генералът беше събрал документите, които преглеждаше, и ги прибираше в куфарче, вързано с верига за китката му. Сега се изправи с широка усмивка и дойде да поздрави Ъруин.

— Аз съм Дан Торп — протегна му той ръка. — За мен е истинска чест да се запознаем, сержант.

По навик Ъруин огледа почетните знаци на Торп — емблемата на въздушнодесантните войски, кръстосаните стрели на „специални операции“, цял куп лентички от кампании. Познаваше задочно командира от Обединени специални операции по репутацията му, макар и да не се бяха срещали. По общо мнение, беше доста свестен човек. Ъруин му стисна ръката.

— Драго ми е. — И додаде: — Сър.

— Капитан Танака ви праща поздрави. Сам искаше да дойде, но… е зает с друго. С планиране на мисия. Настоява да ви доведа да пийнем по бира, когато всичко това приключи.

Ъруин поомекна.

— Тъй ли? Познаваш го? — Двамата с Йошитака бяха служили заедно в Ирак. — Не знаех, че бил при вас бе, пичове.

— Вече от около година. Ти как така не си се явявал на подбор? — попита Торп. — Знам, че Клинт покани…

— Президентът ще ви приеме сега — обади се секретарката, стана и отиде да им отвори странно оформената врата.

Вратата не беше много широка. Ъруин, уволнил се със звание командващ старшина, се съобрази с чина на генерал Торп и го пусна да мине пръв, а после го последва в Овалния кабинет.

II

Ъруин за пръв път влизаше в светая светих. И преди беше идвал в Белия дом — веднъж с туристическа група и веднъж, когато с още двама-трима пичове наминаха да си вземат Кръстовете за изключителни бойни заслуги. Ъруин, на когото не му дремеше за медали, почти бе решил да го пропусне това последното. По онова време обаче си ремонтираше къщата. Интересно му бе да види как дърводелците са наредили первазите и са оформили отгоре извитите стени на Овалния кабинет. Ама стана издънка. Церемонията се проведе в Розовата градина, не в Овалния кабинет, а президентът — не тоя, а предпоследният — се оказа скапаняк. Дойде пиян и през цялото време точеше лиги по племенницата на един пилот от морската пехота. Щом тя му даде да разбере, че не обича страната си точно по тоя начин, Пияндурник МакПолитик се разкара. Освен това по време на церемонията произнесе неправилно името на пилота.

Както и да е, след девет години и двама президенти, ето го тук, в самия Кабинет. Не беше малък, но не беше и толкова голям, колкото очакваше. „Обаче… первазите добре са ги докарали.“ Идеално оформени блокове на цокъла, хубав, чист перваз и почти невидими сглобки на фестона горе. Той се огледа. И останалото в стаята си беше фантазе. Килими в кралскосиньо, редуващи се златни и кремави райета по стените. Погледът му се задържа на президентското писалище — от тиково дърво, със сложна дърворезба, изобразяваща някаква морска битка. „Хубаво изпипани детайли — помисли си той. — А тиково дърво изобщо намира ли се вече? — той се замисли. — Сигурно е антика, някаква такава простотия.“

— … а това е Ъруин Лефингтън — обясняваше Торп. — Преди в 82-ра въздушнодесантна дивизия, а сега специален следовател от Държавна сигурност.

Ъруин вдигна очи. Пред писалището един срещу друг стояха два златисти дивана с масичка за кафе помежду им. На тях се бяха натръшкали президентът и още някакви хора, които той смътно разпозна от новините. Изглеждаха като седнали на тръни. Ъруин завъртя очи наум. „Айде, почна се.“

— Защо е дошъл? — попита една възрастна жена, вперила поглед в него над очилата си. В скута й лежеше отворена папка със секретни документи. „Пак черен бордюр — забеляза Ъруин. — Трала-лала-ли.“ На етикета на вътрешната корица пишеше „Студен дом“.

— По ред причини, госпожо секретар — отвърна Торп. — Сержант… Извинете, специален агент Лефингтън се оказа много напреднал в изясняването на този случай. Преди вчерашните, ъъъ, събития той провеждаше разследване на престъпление, свързано с тях — банков обир. Освен това Лефингтън разпитваше беглеца в момента на бягството му от затвора. Той е единственият известен човек, който е видял извършителите и е оживял.

— Само един пич я свърши тая.

— Моля? — обади се очилатата дама.

Ъруин посочи Торп с палец.

— Той каза „извършителите“. Обаче пичът беше само един. Поне аз тъй видях де.

— Само един? А онзи, който е избягал от затвора? — Генералът зашумоля с листовете от папката с черен бордюр. — Стийв, ъъъ… Ходжсън? Този, когото сте разпитвали?

— Аз не бих използвал точно израза „избягал от затвора“ — отвърна Ъруин. — На мен по-скоро ми се видя, че го отвлякоха от затвора.

— Как така?

Ъруин сви рамене.

— Епа, той яко се ошашка, когато цъфна оня пич по балетна пачка. Всичките се ошашкахме. Направо ни увиснаха ченетата, кат’ пълни кретени. — Ъруин изпита особена наслада от по следния израз. „Кат’ пълни кретени“. Това го изтърсваше само по специални случаи. — Пък и пичът с пачката, за да накара Ходжсън да спре да се дърпа, се наложи да го смлати здравата.

— Извинете — обади се един висок мъж с медночервена коса. — Балетна пачка ли казахте?

Ъруин си прекопа паметта и изрови оттам едно име. „Брайън Хаман — помисли си. — Началник на кабинета на Белия дом.“

— Ъхъ. Лилава пачка и бронежилетка. Израелска, мисля. И към всичкото това — нож. Беше и бос. — Ъруин поклати леко глава. — Баси и шантавото.

— Значи… е бил невъоръжен? — произнесе бавно Торп.

— Бая големичък нож си беше. Обаче без огнестрелно оръжие, ако за това питаш.

— А колко жертви имаше? — попита президентът, докато прелистваше разни документи.

— Трийсет и седем — отвърна Ъруин, без да поглежда в никакви записки.

— Въоръжени ли бяха?

— Мнозина от тях бяха, да. Като че не им е помогнало много. Един тип в коридора лежеше със забучен в гъза четирийсеткалибров „Глок“, набит много по-навътре от предпазителя на спусъка. Само задният край на пълнителя се подаваше.

Държавният секретар, както поднасяше към устата си порцеланова чашка, се сепна и я остави на масата с ненапито кафе.

— Но вас ви е оставил жив — отбеляза тя. — Защо така според вас?

— Фенче — сви рамене Ъруин.

— Моля?

— Малко е дълго за разправяне. — Ъруин мразеше хората, които разправяха дълги истории без покана. Той огледа стаята. Президентът го подкани с жест. — Начи, тоя пич с пачката дъни с ритник вратата на параклиса и кажи-речи на секундата утрепва ченгето, дето го беше довело. — Ъруин си извади от джоба на ризата кутията с тютюн за дъвчене „Копенхаген“, потупа я два-три пъти, за да разтръска тютюна, и налапа малко. — А после попита кой от нас е Стийв. — Той изимитира гласа на грамадния: — „Ештиииийв?“ Ей така. Адвокатът на Ходжсън се раздърдори — тоя си беше путьо, и тая грамада утрепа и него, с една тежест на верига. — Ъруин прибра кутийката с тютюн обратно в джоба си. — Мале, как бързо действаше тоя — рече той, като гледаше многозначително Торп. — Аз толкоз бърз човек в живота си не съм виждал, еба си.

Торп кимна. „Съобщението е получено.“

— Та както и да е, зацепих, че сега ми идва редът. И почнах да мисля на скорост. И го попитах дали познава една мацка на име Карълайн. Той разпозна името. Това май за една бройка щеше да ме отърве.

— Какво ви наведе на тази мисъл? — попита държавният секретар.

Ъруин сви рамене.

— И той, и тя се обличат шантаво.

Сега всички бяха вперили очи в него.

— Шантаво в какъв смисъл? — попита Хаман.

— Ами, той беше по пачка. — Той огледа лицата им. — А Ходжсън беше споменал, че тая мацка, Карълайн, оная вечер като се запознали, се била издокарала с вълнен пуловер и колоездачен клин, от ония, еластичните. И с гети. Шантава работа. Та, това вече ме подсети как една от ония мадами, дето обраха банката, цъфна там по хавлия и каубойска шапка. Не че връзката беше кой знае каква, по-скоро някак си ми напомняха един за друг. Бая тънка връзка обаче, си мислех, че той като и без това се е наканил да ме убива, то не ми пречи да пробвам. И затова го питах дали я познава.

— И се получи?

Ъруин сви рамене.

— Без малко. Поне го позабави за секунда. Той не говореше английски, но си пролича, че името му е познато.

— А на какъв език говореше?

— Де да го знам. С шантав акцент. Не можах да го позная. Обаче като казах „Карълайн“, изправи гръб и се заслуша. После каза „Нобунунга“ или нещо такова. Направих се, че и него го познавам.

— Нобунага? — попита президентът. — Откъде ми е познато това име?

Ъруин се изненада. „Да бе, завършил е история!“ — помисли си той.

— Ода Нобунага. Да, и аз първо за него се сетих.

Президентът щракна с пръсти.

— Да, точно така!

— Извинете ме — обади се държавният секретар, — но за кого говорим?

— Ода Нобунага — обясни Ъруин. — Той обединил шогуната в Япония през шестнайсети век. Поне повечето от него.

Сега всички го гледаха втренчено, както тъпанарите се случва да те зяпат, като ги изненадаш. Всички, освен самия президент. Той лекичко се усмихваше.

— Продължавайте — каза той.

— Ама се бях объркал — обясни Ъруин. — Не беше Нобунага. Той рече „Нобунунга“.

— Кой е този, по дяволите? — попита Хаман.

— Представа си нямам, еба си — сви рамене Ъруин. — Може да е била кодова дума или някаква такава простотия. — Той кимна към директора на Централното разузнаване. — Без да ми се обиждате.

Директорът на Централното разузнаване кимна. „Не се обиждам.“

— И значи, издъних се. Като казах грешното име, оня с пачката зацепи, че се опитвам да го преметна. И се готвеше да ми види сметката с оная неговата пика или поне да се пробва. Обаче излезе, че ми е фенче. Хич не знам кой повече се изненада, той ли, аз ли.

— „Фенче“? — попита държавният секретар. — Значи… вие двамата се познавате? Не разбирам.

— Не бе, просто понякога…

Торп го прекъсна с леден тон:

— Госпожо секретар, командващ старшина Лефингтън е добре известен във военните среди. „Жива легенда“ вероятно е достатъчно добро описание на неговия статут. В Натанз, ранен, той сам, без чужда помощ…

— Да бе, да, и значи — прекъсна го Ъруин, — той беше чувал за мен. По някое време почваш да го разпознаваш тоя поглед.

— Разбирам. И смятате, че затова ви е пощадил?

— Абе, и аз нямаше да си седя там и да го оставя да ми види сметката. Обаче да. След като ме позна, той само награби онова момче, Ходжсън, и офейка.

— Но вие го подгонихте?

— Пробвах се. — Ъруин тръсна глава. — Леле, тоя какъв бързак беше, човек. — Той погледна президента. — Ей, да ви се намира тука кошче за боклук? Трябва да се изплюя. — И той посочи бучката „Копенхаген“ на устната си.

Торп го погледна опулено, а после едва потисна усмивката си.

— Под бюрото — каза президентът.

— Мерси. — Ъруин заобиколи и мина зад писалището на президента, придърпа кошчето му за боклук, изстреля в него кафява струя и го уйдурдиса отгоре на бюрото. „След малко може и пак да потрябва.“

— Абе, може ли да ви задам един въпрос?

Президентът разшава подканващо пръсти.

— На вас к’во ви пука?

— Добре, достатъчно вече с… — обади се Хаман.

Президентът вдигна ръка.

— В какъв смисъл, агент Лефингтън?

Лицето на Хаман страшно почервеня. „Мда — помисли си Ъруин. — Задник.“

— Викайте ми Ъруин — рече той на президента. — Та начи, искам да кажа на вас к’во ви пука?! Да бе, голям ужас, страшна работа, тъй то, ама това не ви ли е малко под равнището на заплатата? — Съвсем искрено го попита. „За един президент избиването на трийсет души не е нещо чак пък толкова важно.“

Президентът и Хаман се спогледаха. Президентът кимна леко.

— Господин Лефингтън… — подзе Хаман.

— Ъруин — поправи го Ъруин.

Лицето на Хаман почервеня още по-силно. На Ъруин не му дремеше.

— Ъруин, тогава — усмихна се Хаман през стиснати зъби. — Вие имате ли разрешение за достъп?

— Имам, бе — отвърна Ъруин. Намираше му се такова покрай тая работа в Държавна сигурност. Каза им нивото. Не беше особено високо.

Хаман за миг доби самодоволен вид, но щом погледна президента, физиономията му се помрачи.

— Въпреки това му кажете — рече президентът.

— Сър, не мисля, че…

Президентът го изгледа.

— Добре — каза Хаман. — Ъъъ, вчера в този кабинет се обади член на терористична организация. Жена.

— Карълайн? Обадила се е тук?

Всички отново го погледнаха.

— Правилно — отбеляза Хаман.

— Бееееез майтап! — възкликна тихо Ъруин. — Брей! За какво искаше да говорите?

— Причината да се обади беше Стийв Ходжсън — каза президентът.

— Нещо не зацепвам.

— Тя искаше да уредя помилването му — обясни президентът.

— Така ли! — възкликна Ъруин, вече крайно заинтересован. — Разговаряли сте с нея? Вие самият? Лично, един вид?

— Тя знаеше паролите за достъп — обясни Хаман и двамата с президента пак се спогледаха.

Ъруин изчака, но никой от тях не каза нищо повече. „Тоя крие нещо — помисли си Ъруин. — С паролите за достъп се стига само до него. Какво е казала? Какво е казала, че да накара тоя гъз да даде телефона на президента?“ Сети се за касиерките от банковия обир, сети се как Амрита Кришнамурти — безупречна служителка в продължение на петнайсет години — изхвърля „бомбите“ с боя, белязаните банкноти, кариерата си. Но в момента някой му говореше. Въпроса обаче си го биваше. Той си го запази за по-късно разглеждане.

— Извинявайте — каза Ъруин. — Я пак?

Президентът не изглеждаше особено обиден от това, че Ъруин е изключил. Ъруин временно реши, че тоя пич му е симпатичен.

— Казах, кое на първо място ви накара да се заинтересувате от нея? — повтори президентът.

— Извършила е банков обир преди три-четири седмици — тя и още една мадама. Оставила е отпечатъци навсякъде из банката. Ама навсякъде! А после — само един отпечатък в къщата, където са го намерили тоя Ходжсън.

— Само един отпечатък? — попита президентът. Гласът му звучеше така, сякаш разбираше защо цялата тази работа е много шантава, което пак изненада Ъруин.

„А, да бе, да, бил е прокурор.“

— Да. Само един-единствен. Шантава работа, а? Обикновено или ги има с купища, или ги няма никакви, ако пипат с ръкавици. Обаче този път — само един. При това идеален. Намериха го на пластината над ключа за осветлението в трапезарията, все едно го е отпечатала на лист.

— Значи е искала да я намерим — заключи президентът. — Защо?

— Не знам — позволи си да отвърне Ъруин. — Обаче въпросът е добър. Искала е да я свържем с тоя Ходжсън може би?

— Постоянно все при него се връщаме. Кой е той?

— С нищо не се отличава, доколкото мога да кажа. Водопроводчик е.

Държавният секретар царствено впери поглед в него над очилата си.

— Водопроводчик?

— Да. — Ъруин отново се изплю в президентското кошче за боклук. — Нали се сещате, ония пичове, дето вкарват тоалетните в ред? Обаче изглеждаше доста нормален — рече той замислено. — Не като ония мадами от банковия обир или пича с пачката.

— Нещо да ви направи впечатление в него? — попита президентът.

Ъруин се замисли над въпроса.

— Не съм си общувал чак толкова много време с него. Но мисля, че той вдаваше какво става не повече от мен. Обаче изглеждаше страшно виновен за нещо. Не можах да схвана за какво. Изловили го да шитка тревица като хлапе и отнесъл две годинки, като отказал да изпорти доставчика си. След това няма арести, но се споменава в много от досиетата на други пичове.

— А сега?

— В днешно време е чист, поне доколкото аз мога да кажа. Освен за мъртвото ченге де. А това той го отрича.

— Вярвате ли му? — попита президентът.

— Да — отвърна Ъруин. — Вярвам му. Мисля, че тя го е натопила.

— Защо?

— За да го използва като средство за постигане на някаква цел, подозирам. Какво казахте, когато ви попита за помилването?

Президентът не отговори. Погледът му беше леден. „Значи е отговорил «да».“

— Няма значение. Това не е моя работа, еба ти. Извинявайте.

— Може и да сте прав — рече президентът. — Средство за постигане на цел. Хм. Какво би поискала от него?

— Де да знам. Много напън, много нещо е това, ако е само за да го хване да й поправи чешмата. Има ли значение?

— В какъв смисъл?

— Ами, ей ви го там Торп. Той не си пада много по преговорите. Ще ги изтрепеш ли?

Всички притихнаха напълно. След време Ханан се обади:

— Благодаря, Ъруин. Това е всичко.

Ъруин изчака секунда, но този път президентът не го заби.

— Да, да. — Той отново се изплю. — Аз не бих.

Сега и Ханан, и държавният секретар го гледаха на кръв.

— Защо не? — попита президентът.

— Мисля, че те това искат — отвърна Ъруин. — Това иска тя. Която и да е тя, хич не е тъпа. Трябва да е била наясно, че ще проследите обаждането, нали? Трябва да е била наясно и че ще ви вбеси, като ви изкара от релсите.

— Тя не ни е изкарала… — подзе Хаман.

— Да бе, да, карай да върви. Та, тъй както аз го виждам, вие или можете да припнете лудешки по веселия път, прокаран от нея за вас, или да се скатаете за известно време, та да видите дали няма да вденете какво става, еба си.

Президентът се втренчи продължително в него.

— Надлежно отбелязано — каза той. — Ще го обмисля.

— Направете го. Приключихте ли с мен?

— Да.

Всички добиха облекчен вид.

— Ъруин, ще ме изчакаш ли във фоайето? — попита Торп. — Бих искал да ми дадеш възможност да те информирам за още някои подробности.

— Да — отвърна Ъруин и въздъхна наум с мисълта за есенните листа. — Разбира се. — И излезе през изхаканата сводеста врата, като се спря само за миг, за да прокара пръсти по съвършената ламперия.

III

Заговорничиха още някъде около час. Ъруин, ядосан, се развличаше с лазене по нервите на секретарката. Най-сетне вратата се отвори. Стадото задници се изсипа от нея и повечето на тръгване изгледаха Ъруин кръвнишки.

Торп беше сред последните излезли. Той отиде при Ъруин. Беше се облещил.

— Да знаеш, в Подразделението говорят за тебе — каза той. — Йошитака и другите. Чувал съм разни истории. Обаче преди днешния ден изобщо не съм вярвал…

— Ей! — подвикна президентът през отворената врата. — Ъруин? Да ти се намира една секунда време?

Ъруин и Торп се спогледаха.

— Не може да ме убие — сви рамене Ъруин. — Аз съм носител на Кръста за изключителни бойни заслуги.

— Два пъти. И на Почетния медал.

— Абе, тая история прекалено много я раздухаха.

Ъруин се върна в Овалния кабинет.

— Слушам!

— Исках да ти благодаря за помощта днес — рече президентът. — И за твоята служба за родината, разбира се. — Той замълча. — Срещата с теб беше много паметна.

— Да бе, и на мен ми беше драго да се запознаем. — Той махна пренебрежително с ръка. — Радвам се, че помогнах и прочие. — Ъруин се подвоуми. — Абе, ше моа ли аз да ва запитам за едно нещо?

Президентът сериозно се замисли над въпроса, преди да отговори:

— Давай. Обаче може да се възползвам от Петата поправка.2

Ъруин не се усмихна.

— Не съм гласувал за вас. — Зачака реакция, но не дочака. — Причината беше, че колкото пъти приказвахте по телевизията, все говорехте като тъпак. Много убедително ви се получаваше.

— Ъруин, ние сигурно вече трябва да… — обади се Торп от фоайето.

— Многогодишна практика — обясни президентът. — Какъв ти е въпросът?

— Само се питах защо ли го правите. Що се преструвате на тъпанар?

Президентът се ухили.

— Сигур зарад същото дет’ и ти, еба ти.

Поспогледаха се, а после и двамата избухнаха в смях и дълго и шумно се смяха.

— Да — рече Ъруин. — Добре. Убеди ме. Късмет през ноември!

— Мерси — отвърна президентът. — Няма нужда.

Пак се засмяха. Ъруин се запъти обратно към фоайето на заядливата секретарка.

— Ей! Ъруин?

Той се обърна.

— Да?

— Събираме се да играем карти във вторник на всеки две седмици. Ако си в града, много ще ми е приятно да се включиш.

Ъруин обмисли предложението.

— Не, нема да ти е приятно. Ше те обера до шушка.

— Аз мога да печатам пари — ухили се пак президентът.

— Хмм. Мда. Точка за тебе. Хубаво, навих се. В колко часа?

— Обикновено около шест.

— Айде до скоро.

— Филис? — Секретарката на президента вдигна очи. — Впиши Ъруин в списъка за вторник. Ако аз съм зает, заръчай на Харолд да го доведе в резиденцията.

Тя се навъси и драсна нещо в един бележник.

— Да, господине.

Торп гледаше Ъруин с чувство, близко до благоговение.

— Не’ам търпение да дойда — рече Ъруин.

И вярно, имаше нещо такова.

I

Когато остана сирак, Стийв беше към дванайсетгодишен. Дори и сега доста добре си спомняше живота с рождените си родители. Но катастрофата, която ги уби, а него вкара в кома, беше бяло петно — всичко след корнфлейкса на закуска три дни по-рано бе напълно изтрито. Казаха му, че при тежки мозъчни увреждания това се случва често. Спомняше си как се събуди в болнична стая. Беше нощ и той бе сам, въпреки че леля му Мери дойде след около час и го запрегръща, обляна в сълзи. Родителите му бяха мъртви. Самият Стийв бе изпаднал в кома.

Бе получил тежко сътресение на мозъка. Това доведе до мозъчен оток и комата се дължеше на това. И да имаше трайно увреждане, никой не можеше да го установи. Освен продължителния му сън — малко над месец и половина — и някои дребни изгаряния, нищо му нямаше и това бе забележително, като се има предвид колко тежка беше катастрофата. Години по-късно, в последния клас на гимназията, Стийв издири вестникарска снимка на останките. Камион с ремарке, носещ се на скорост, не спрял на знак стоп на един забутан път, врязал се в предницата на майчиния му кадилак и направо я разточил. Родителите му бяха станали на пихтия, а Стийв бе катапултиран в един нов живот, съвсем различен от онзи, с който беше свикнал.

След две седмици болничен престой, изял бащината му застраховка „Живот“, леля Мери отведе Стийв у дома, в своя тесен фургон. Стийв, опустошен, се сблъскваше с мъката си при всяка мисъл: „Зъбите ми като че са мръсни, по-добре да ги измия, така казва мама. Гладен съм, чудя се дали татко ще купи пица“. Загубата туптеше в самото ядро на неговата същност, като зъбобол.

Леля Мери не позволи на случката да разстрои плановете й. В нощта, когато отведе Стийв у дома, тя се замъкна в един крайпътен бар — „Купът на Лий“ — и се натряска здравата. Към два през нощта се дотаралянка обратно с някакъв тип на име Клем. Стийв беше се изплакал и гледаше луната през прозореца, докато слушаше как Мери и Клем бъхтят таблата на леглото оттатък тънката пластмасова стена.

На другия ден Клем го откара обратно в старата му къща с вехтия раздрънкан додж на Мери. Имотът бе обявен в несъстоятелност — очевидно таткото на Стийв, който се занимаваше с недвижими имоти, нещо я беше оплескал. Попечител им отключи и ги пусна да влязат. Стийв запази компютъра си „Комодор 64“, дрехите си и един кашон с комикси. Имаше и други играчки, но трябваше да избира, защото у Мери нямаше много място. Искаше да вземе телевизора, но него го препипа Клем. Попечителят ги изтика навън, преди търгът да започне.

Съвсем предсказуемо у Стийв се натрупа гняв. Да ходи в старото си училище и дума не можеше да става, и така заедно с родителите си той загуби и своите приятели, които познаваше от детинство. Стийв продължаваше да расте, но в списъка за пазаруване на Мери дрехите фигурираха по-надолу от водката и цигарите. Една любезна учителка по английски забеляза това, заведе го в един магазин на Армията на спасението и му купи със собствени пари дрехи по мярка. Стийв я намрази заради това, даже и още повече, когато другите деца схванаха какво става.

Започнаха да го бъзикат по темата, но това не трая дълго. След като Стийв едва не удави един добре облечен осмокласник, дето много му знаеше устата, в една тоалетна чиния, на която не й бяха пуснали водата, го отстраниха от училище за две седмици. Родителите на хлапето, почервенели, с крясъци настояваха той да бъде арестуван. След това никой дума не обелваше за неговите дрехи. Поне не и в очите му.

Започна да задига неща от магазините почти веднага — книги, касети, бонбони, каквото му паднеше, но чак като мина около година след смъртта на родителите му, извърши първия си обир. В първи курс на гимназията, в петък вечер, когато посрещаха футболния отбор след лятната ваканция, Стийв нахлузи кецовете си от Армията на спасението и притича през затънтената гора до скъпия квартал на осем мили от тях. Тази нощ на изток, край квартала, в който бе живял като малък, светеше бледо сияние.

Избра напосоки една тъмна къща, излезе от гората и прескочи високата ограда около басейна. Носеше чук и отвертка, но в крайна сметка, не стана нужда от тях. Задната врата беше отключена. Щом Стийв пристъпи прага, изсъхналата кожа на стария му живот се изхлузи и бе зарязана там. Той връхлетя в празната къща с дивашкото веселие на хун-грабител. Носеше със себе си черна калъфка за възглавница, в която да отнесе плячката. Тя плющеше в ръката му, докато обикаляше — знамето на неговата нова нация.

Като дете Стийв грабеше каквото му очи видят. Кутия шоколадчета „Милки уей“. Касети за „Атари“. Магнетофонни касети със записи. После, в голямата спалня, той попадна на предмета, който определи курса на живота му: кутия за бижута от лакирано дърво. Стийв си спомни как ахна, щом я отвори. Предметите вътре блестяха като съкровището на дракон: сребърна верижка, диамантени обици, златни пръстени. Докато ги крадеше, ръцете му трепереха така, както сигурно треперят ръцете на новоръкоположен свещеник, докато налива потира за първото си причастие.

По-късно, сам в стаята си във фургона, Стийв разстла златото върху разнебитеното си легло и се разрида, като едновременно с това и се усмихваше. В този миг родителите му никак не му липсваха.

Месеци по-късно бе вече ветеран с десетина обира и изобщо не беше толкова беден. Главно на късмет, той изнамери съвсем истински търговец на крадени вещи. Мълчаливия Лу, дебел диабетик, се спотайваше в най-тъмното кьоше на една заложна къща в града, а вързаните в затворена верига телевизионни монитори осветяваха лицето му изотдолу. Лу пушеше гадни пури и в магазина му пред хорските очи постоянно плуваше димно покривало. Много собственици на заложни къщи въртяха законна, или предимно законна, търговия. Лу не беше от тях. Той и Стийв никога не станаха приятели, но се разбираха.

Обаче не всичко, което Стийв отмъкваше, отиваше при Лу. Понякога той си запазваше разни неща, които особено му харесваха — което не беше умно, но пък и никога не стана някоя инфекция. Едно от тях беше коженото яке. Беше с подплата и тежко, от много дебела кожа, и миришеше на лула за тютюн. Стийв го задържа за себе си.

Седмица по-късно се запозна с Джак. Онази сутрин той влезе да пишка в мъжката тоалетна в училище — тази сутрин беше закъснял за часовете. Вътре имаше още едно хлапе, което пушеше крадешком. На първокурсника Стийв Джак му беше бегло познат от часовете по физическо, но Джак бе в трети курс и беше богат. Пропастта между двамата беше като Гранд Каньон… само дето Джак, чистичкият и спретнат потомък на двама силно набожни мормони, също имаше дивашка жилка.

— Хубаво яке — отбеляза Джак, надвиквайки шуртенето на урината в порцелана.

Стийв не се обърна.

— Благодаря.

— Откъде го имаш, ако не възразяваш да те попитам?

Стийв си го изтръска и си затвори ципа.

— От магазина.

— Така ли? От кой магазин?

— Забравих. — Стийв огледа Джак с очи на диво животно.

— Да не би да е магазин „къщата на Майкълсън“? Щото познавам един пич от „Кенеди“, който имаше точно такова яке. Със същото петно на лакътя и изобщо. Някой му обрал къщата преди две седмици. Задигнал и якето.

Стийв си затвори ципа, обърна се към Джак и го погледна.

Усмивката на Джак угасна.

— Спокойно бе, пич. Нищо няма да кажа. Той оня и без това е задник.

— Благодаря.

— Ей, що не се видим след часовете? Можем да идем до мола или нещо такова. Ще ми разкажеш как си се сдобил с това яке. Може и да пушнем.

Предпазлива усмивка трепна по лицето на Стийв.

— Така ли?

— Така.

Изпушиха не един, а цели два джойнта по пътя за мола и се мотаха из него, напушени като царе. Този път не се прибраха, натъпкали с плячка багажника на Джак, обаче го направиха на следващия ден и много пъти след това.

Джак беше сговорлив и ироничен пич. Собствената му аморалност произтичаше от другаде, не като тази на Стийв. Стийв, по природа интроверт, отдавна бе проумял основите на собствената си психика. Колкото до Джак, него така и не го разбра съвсем. Родителите му бяха солидни люде и ходеха на църква. На вид изглеждаха щастливи отвсякъде, а Стийв ги отгледа доста отблизо. Братът на Джак беше от момчетата, дето ходят в църковни младежки групи.

Джак можеше да се държи сурово и сърдито. Настроението му се сменяше рязко и непредвидено. Веднъж Стийв го видя как скъсва от бой един пич зад едно кино, задето разсипал пуканки — не върху самия Джак или дори върху някого, а просто на пода. Двамата със Стийв също се посбиваха, и то не един и два пъти — посинени очи, разкървавени носове. Обикновено започваше Джак и после винаги идваше у Стийв с посрамена физиономия да се извинява. Стигна се дотам, че Стийв свиваше джойнт, докато го чакаше да дойде и да посрещне с пренебрежително махване на ръка самите извинения.

За около половин година време семейството на Джак направо го осинови. Три нощи седмично преспиваше у тях, на пода на стаята на Джак или в спалнята надолу по коридора. Родителите на Джак никога нищо не казаха, но Стийв остана с усещането, че са наясно с положението му и сигурно ги беше жал за него. Отначало Стийв се засягаше от това, но Мартин и Силия бяха толкова мили по един старомоден начин, че просто нямаше как да изпитва неприязън към тях. Те му купуваха подаръци за рождения ден, еба ти.

Дотогава Стийв беше извършил десетки обири — достатъчно, че да го пишат във вестника. Джак беше с него при седем от тях. Когато извършиха последните два, на Стийв му се струваше, че Силия и Мартин започват да подозират нещичко, но те никога не ги разпитваха. Стийв подозираше, че ги е страх какво могат да открият.

Може би не знаеха каква мъдрост проявяват. При последния обир Джак бе предложил да полеят къщата с бензина от гаража и да я изгорят.

— Трябва да я палнем бе, човек! Да си покрием следите!

Стийв, признатият лидер в обирите, наложи вето върху това. Тази нощ той спа във фургона на Мери за пръв път от няколко дни. Лежа буден, огрян от лунните лъчи, почти до зори, мяташе се в леглото и се питаше дали приятелят му може да е луд. Две седмици по-късно Джак се изсра в леглото на една възрастна дама и си обърса гъза с вехтата й пожълтяла сватбена снимка.

Някои печалби от заложната къща Джак вложи в страничен бизнес — купуваше малки количества трева от един познат на Стийв, смесваше я с риган и я продаваше на другите хлапета от гимназията. Това бе стабилен, макар и скромен поток от джобни пари. После една от клиентките му, първокурсничка, я изловиха с пликче в чантата. Обляна в сълзи, тя бързо-бързо призна от кого го е купила. Полицията дойде у Джак и претърси стаята му. Джак тръгна с тях, закопчан с белезници.

Неприятностите със закона накрая не се оказаха нищо сериозно — съдът за непълнолетни, заличаване на досието, ала-бала — но от позицията на Джаковото семейство това си беше същи Армагедон.

Съвсем естествено, Силия и Мартин обвиниха Стийв. Сигурно е имало някакво оправдание — мислеше си той сега. По онова време обаче това му се струваше най-гнусна несправедливост. Забраниха на Джак да дружи със Стийв. Вече не го допускаха в къщата и той бе пропъден отново във фургона на Мери.

Двамата продължаваха да дружат, разбира се, но сега трябваше да бъдат предпазливи. Никакви ходения до мола повече, или поне не с колата на Джак. Стийв започна да обмисля начини сам да се сдобие с кола, започна да преглежда обявите с молив в ръка. Но цифрите го потискаха. Сигурно можеше да измисли някакъв начин да открадне кола — не беше по неговата част, но почваше страшно да задобрява с ключалките. Регистрацията й обаче беше друга работа. Нещо прилично сигурно щеше да струва към две хиляди долара, петорно повече пари от тия, които имаше на ръка. Стийв отиде при Мълчаливия Лу. Поприказваха си за цифри. Лу спомена аптеки.

Месец по-късно двамата с Джак се покатериха откъм гърба на покрива на една независима аптека с циркуляр с диамантен ръб, който обикновено се използва за рязане на бетон. Мълчаливия Лу им го беше продал на добра цена и обеща да го откупи обратно, когато вече не им трябва. Беше шумен, но свърши работата. Три бързи замаха изрязаха в покрива черен триъгълник. И да беше задействало това алармата, това по нищо не пролича.

Стийв бе навързал стъпенки по дължината на едно двайсет и пет метрово яко найлоново въже. Един по един, те слязоха долу между рафтовете, тихи като призраци. При обирите на жилища Стийв бе добил навика да пали лампите — светлини от фенерчета, поклащащи се из тъмна къща, биха изглеждали странно на съседите — но тук не разполагаше с тази възможност. Така и не разбра със сигурност, но смяташе, че тъкмо фенерчето им ги издаде. Съсед? Преминаваща кола? Кой да ти знае.

Разположението им беше непознато и им отне време да открият шишенцата, които интересуваха Лу. Разделиха се и запреглеждаха успоредно рафтовете. Сърцето на Стийв думкаше в гърдите. Джак подсвирна. Един по един, призовете се поддаваха на издирване — валиум, ксанакс, викодин, морфинов сулфат, сироп за кашлица, марков и обикновен, много дози, много шишета. Стийв все още използваше черния калъф за възглавница. Скоро той се изду.

След петнайсетина минути Стийв прецени, че са взели достатъчно. Лу беше скръндза, но никога не се опитваше да ги работи. Делът на Стийв щеше да е доста над две хиляди. С тях можеше да си купи колата. Не беше казал това на Джак, но това означаваше за него и нещо друго. Като си имаше кола, нямаше да разчита толкова на Джак за транспорта. Лека-полека всеки можеше да поеме по пътя си.

Стийв се изкатери горе пръв, като се изтласкваше с рамене. Джак, все още в тъмното, върза калъфа за възглавница на края на въжето. Стийв изтегли плячката.

Тъкмо я развързваше, когато видя просветващите в далечината сини светлини. Не бяха пуснали сирените. Една дълга минута се надяваше да е само съвпадение, но щом се втурнаха надолу, в душата си той усети, че не беше.

— Ченгетата! — подшушна той на Джак.

— Какво? Колко са далече?

— Не са далече. Побързай.

— Мамицата му.

Минута по-късно Джак бе стигнал до средата на въжето.

— Пич! — подвикна му Стийв. — На около две преки оттук са!

Джак се обърна нагоре и го погледна. Лицето му беше бледо на лунната светлина. Изглеждаше примирен и не особено разтревожен. Стийв се страхуваше и за двама им.

— Тръгвай — каза Джак. — Аз ще те настигна.

— Сериозно?

— Сериозно.

Стийв се замисли за секунда и после хукна. Торбата остави на покрива. В по-късни години щеше да лежи буден в тъмното и да се пита защо ли го е направил. Възможността да натресе торбата на Джак — или да тури Джак в торбата, ха-ха! — или му беше хрумнала в онзи миг, или не. Той просто не помнеше.

А после сините светлини връхлетяха към него, толкова близо, че нищо не му оставаше, освен да офейка. Увисна от покрива, залюля се и тупна долу, като прелетя покрай отводнителния улей, по който се бяха покатерили. Стрелна се в сенките зад базара секунда и половина преди светлините да влязат в паркинга и се скри зад един контейнер за боклук, когато първата кола направи предварителна проба. Стийв чуваше радиото през отворения й прозорец: „Заподозреният е задържан“. Колата направи обратен завой и отново зави към аптеката.

Този път нямаше да има съд за непълнолетни, нито пък интервенция преди процеса. Тоя влак беше заминал. Джак бе осъден като възрастен за кражба с взлом. Можеше да намали присъдата си, като изпорти Стийв, но не го направи. Мартин и Силия обаче му намериха добър адвокат. Успяха да свалят присъдата до три години и при добро поведение щеше да излезе след осемнайсет месеца. За присъда не беше чак толкова много време, но още от първото си свиждане Стийв забеляза, че работата отива на зле. Затворът беше със средно строг режим, но Джак беше млад, относително хубав и бял. Мълчаливия Лу бе обяснил, че той ще бъде трофей, а после обясни и какво значи това. Само след три дни Джак го погледна с измъчени очи.

Издържа три месеца, а после се обеси на долните си гащи. Стийв не отиде на погребението, но присъства на службата на гроба. Гледаше от стотина метра по-нататък зад едно дърво. Силия обаче го видя. След като погреба най-големия си син, тя връхлетя върху Стийв с пламнали очи като ястреб върху полска мишка. Нищо не каза. Жената, купила му неговия едничък, единствен подарък за шестнайсетия рожден ден, го зашлеви по едната, после и по другата буза и огласи присъдата си:

— Ти… ти, малък… задник!

Тя плачеше. Стийв не я спря, не понечи нищо да каже. Нямаше нищо за казване.

Докато дни, седмици, сезони се нижеха, той постоянно си повтаряше това нищо, без да иска. Постепенно осъзна, че точно това нищо е всичко, което можеше сега действително да каже. Нареждаше си го в килии и в мизерни апартаменти, декламираше го като литания, острата му грозна поезия го разкъсваше на дрипи. То отекваше по мръсни коридори и прахосваше мигове от живота му — отговор на всички въпроси, текст на всяка песен.

I

Около час след като Стийв и лъвовете се приютиха в стаята с пещерни рисунки, мобилният телефон на госпожа Макгиликъти иззвъня. Стийв седеше до лъвицата и преглеждаше превръзките й. Надигна се със сумтене, изкуцука през стаята и го вдигна на петото позвъняване.

— Ало?

— Здравей, Стийв. Карълайн е.

— Много ясно. — Прерови купчината с припасите за още говежда пастърма. Беше домашна и много вкусна. — Кой друг може да е? — Забеляза, че леко заваля думите. „Сигурно от болкоуспокояващите. Или от кръвозагубата.“

— Как си?

— А, екстра съм! — възкликна той, като вложи рязка нотка в гласа си. — Благодарение на тебе, искам да кажа. Намерих бинтовете и к’вото там. Много полезно. Мисля, че кървенето спря.

— Това е добре.

— Да. Да, добре е. И подозрително удобно.

Продължителна пауза.

— Има едно глинено гърненце, запушено с тапа — каза Карълайн. — Него видя ли го?

— В интерес на истината, видях го. Точно до спринцовките? Зачудих се какво ли е.

— Точно то е. Взех го от сестра ми. Съдържанието му ще ти помогне за кръвозагубата. — Тя замълча. — Ако, ъъъ, нали се сещаш… ако това ти създава проблем.

— Случайно да, създава ми. Убеден съм, че е така. Как така се сети? Доста ми се мае главата и според мен не е само от болкоуспокояващите. И какво… да ги дъвча ли тия топченца в гърненцето, или…?

— Ъмм… не.

— А какво тогава?

— Ами, те са за, ъъъ, това са… свещички.

— Ясно. Значи да си го навра в гъза?

— Да.

— Интересно.

— Какво?

— Тъкмо си мислех същото за тебе! — ревна Стийв. — Натикай си го в гъза, ужасна смахната кучко! — Той посегна да прекъсне разговора, но после му хрумна нещо. — Но първо един бърз въпрос, преди да ти затворя. — Изчака дълго. — Там ли си още?

— Да.

— Това нещо действа ли на лъвове?

— На лъвове?

— Да, на лъвове. Подкреплението ми. Благодаря ти и за тях впрочем. Страхотни бяха. Пристигнаха тук баш в пословичния точен момент, еба си. Обаче женската доста тежко я посръфаха. Загуби много кръв. Сложих й няколко стегнати превръзки, но мисля, че още кърви.

— Не са ли мъртви?

— Не — заяви Стийв, горд със себе си за пръв път от десетилетия. — Прибрах ги вътре.

— Но… нали ти казах…

— Да. Спомена, че „можете да ги прежалите“. Почти сигурен съм, че точно така го каза. Обаче нали тъкмо ми бяха спасили живота, си рекох, че да ги зарежа да умрат там навън, това не е пътят на дао, еба ти.

— Кое?

— Пътят на дао. Това е на китайски. Значи, че не беше редно да постъпя така.

— А.‍ Произношението ти…

— Кое?

— Няма значение. Но нека отговоря на въпроса ти — да. Би трябвало да действа и на лъвове.

Стийв се умълча продължително.

— Там ли си още?

— Какво? Да. Извинявай. Опитвах си да си представя как се пъха нещо в лъвски гъз. И като че ли още не съм успял съвсем.

— А… Ами, ти си решаваш. Както казах, на този етап те могат да бъдат прежалени. Но няма да ти сторят зло. Дали са дума.

— Ясно. Дали са дума, а? На теб ли?

— Не на мен. На брат ми.

— Страховитата грамада?

— Не. На другия ми брат. Майкъл. Той разговаря с лъвовете. И им нареди да се погрижат за теб.

— Разговарял е с лъвовете, а?

— Да. Сключихме сделка. Те ще те закрилят, все едно си малкото им.

— Може да са го казали просто от учтивост.

— Не — отвърна тя сериозно. — Дрезден може да е в изгнание, но все още е цар. На неговия език думата за „обещание“ е същата като думата за „несломима кост“. Каквото е казал, ще го изпълни.

Стийв се замисли над това. Когато заговори, майтапчийският му тон частично се беше изпарил.

— Щом казваш. Като че точно това правят. И честно казано, почти бях зацепил, че няма да ми сторят зло. — Той замлъкна. — Но просто ти трябва време, докато проумееш идеята. Когато станах тази сутрин, бях с впечатлението, че лъвовете са страшни. — Той потупа Дрезден по гривата и му предложи остатъка от говеждата пастърма.

Едрият лъв я подуши, после предпазливо я пое от ръцете му и оголи кучешки зъби, по-дебели от палеца на Стийв.

— Тия двата обаче изглеждат свестни. Днес нанесохме мощен удар по предразсъдъците. — Хрумна му нещо. — Я кажи, на женската знаеш ли й името?

Отначало тя не отговори. После чу плътно басово ръмжене, точно като лъвско. Стийв вдигна вежди и дръпна слушалката от ухото си. Щом чу звука, мъжкарят надигна заинтригувано глава.

— Друг лъв ли има при тебе?

— Не. Аз бях. Това й е името.

— А… — Стийв млъкна. — Надали ще мога да го произнеса правилно.

— Сигурно няма. Теоретично и аз не мога.

— Как така теоретично? Та аз току-що…

— Няма значение. Практика е нужна. И лека хирургическа операция, за да можеш да го докараш както трябва. Но… можеш да й казваш Нагасаки. Нага на галено. Така ги кръсти оня, дето ги беше отвлякъл. На тях тези имена не им харесват, но ще ги различат. Ще знаят на кого говориш.

— Дрезден и Нагасаки, а? Сладурско. Женени ли са, или както там се казва?

— Не. Нага е малкото му.

— Бая голямшко малко.

— Рожбата му де. Но тя ще стане още по-едра. Ще достигне зрелост чак след две години.

— Ако оцелее дотогава.

— За какво говориш?

— Както казах, загубила е много кръв. А аз никъде не мога да отида заради кучетата. Навънка са поне двеста броя. Как смяташ да ме измъкнеш оттук?

— Ще вървим пеша. Но няма да стане по-рано от утре. Най-малко.

— Тя… Нага… Тя няма да издържи толкова дълго. И какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „ще вървим пеша“? Нали уж ти не можеше да…

— За това ще говорим, като дойда там. Вероятно мога да…

— Не може ли да си измениш графика или нещо такова? Тази лъвица… Та тя ми спаси живота. — За миг видя лицето на Джак през дупката в покрива на аптеката, пленник в мрака, който никога нямаше да напусне. „Тръгвай. Ще те настигна.“

— Съжалявам, Стийв. Просто не мога. Но лъвицата не е важна.

— Да, обаче за мен може и да е важна. — Той затвори. — И майната ти!

Тя пак позвъни, после още веднъж. На третия път той изключи телефона.

II

Когато затвори, лъвицата — Нага, помисли си Стийв, името й е Нага — все още беше в съзнание, но едва се крепеше. Въпреки неговите изключителни старания и възхитителното търпение, което тя прояви, изпод превръзката все още се процеждаше кръв. И още по-важно, състоянието й сякаш влошаваше. Докато я стягаше с бинтовете, явно я болеше, но тя не го разкъса, не изръмжа дори.

Разговаряха с лъвовете, значи? Почти можеше да го повярва. Не съвсем, но почти.

Ала може би на подсъзнателно ниво наистина го вярваше, защото когато повдигна мощната плът на муцуната й, за да провери капилярната реакция, в действителност не изпитваше никакъв страх. Стийв не беше ветеринар, но през годините бе имал много кучета, включително и едно, което го прегазиха. Знаеше, че един от начините за проверка колко кръв е загубило животното е да притиснеш с палец венците му и да проследиш колко бързо ще порозовеят отново. Бързото възстановяване е добър признак. Ако се забави, както при Анджи, след като колата я удари — не чак толкова добър.

Той не смяташе, че Нага вече е толкова зле, колкото беше Анджи, все още не, но бързо я настигаше.

Затова, като експеримент, той изтръска една свещичка от глиненото гърненце, оставено му от Карълайн, и я отнесе в банята. Там се наведе и с треперещия си пръст я набута в собствения си задник. Щом след това завъртя крана да си измие ръцете, оттам не потече нищо. Вместо това изразходва две бутилки „Дасани“, като разпени един древен засъхнал сапун „Айвъри“, който събираше прах в една чинийка на мивката. Когато успя да отмие вонята от показалеца си, вече се чувстваше по-добре. Всъщност много по-добре. Дори и завалянето на думите беше изчезнало. Обаче беше страшно жаден. Излочи две бутилки вода и преполови трета, и чак тогава жаждата спря да го гори.

Тогава с въздишка извади тапата от глиненото гърненце и изтръска още една свещичка.

— Мац, пие, пие, пие! — прошепна той едва-едва.

Дрезден го погледна озадачено.

— Нищо, нищо — подвикна му Стийв. — Несполучлива шегичка. Той изкуцука до другия край на стаята. Сега Нага лежеше в доста голяма локва от собствената си кръв. Не искаше да седне в нея и да си намокри панталоните, а с разкъсаните си глезен и прасец не можеше да приклекне. Самата Нага вече не беше в съзнание, но Стийв усещаше вперените в него очи на баща й, жълти и чужди в мъждивата светлина на лампата горе.

Щом се подготви, той се наведе, вдигна опашката й и оголи ректума. Отначало тя не реагира, но когато Стийв постави бялото топченце до набръчканата плът и го набута вътре, тя потрепера насън. Дрезден набърчи чело, направи крачка напред и се озъби на Стийв.

Стийв бързо се изправи и протегна разтворени длани към Дрезден.

— Готово! — каза той. — Съжалявам. — И отстъпи крачка назад. Дрезден, за негово облекчение, не го последва. — Ще ида да потърся купа — каза той. — Ако това й подейства, тя сигурно страшно ще ожаднее.

Старицата беше в кухнята. Мъжът й, приключил с косенето, сновеше около входната врата с две-три кучета. Изглеждаше объркан и се буташе насам-натам между кучетата като топче от флипер, като от време на време дърпаше дръжката на заключената врата. Вътре жена му стоеше до кухненската мивка и бършеше вехти, прашни чинии с гнила гъба.

— Ъм… извинете?

— Вечерята още не е съвсем готова, скъпи. Защо не отидеш да погледаш мача?

— Да ви се намира купа, която да мога да заема? По-големичка? Може би купа за смесване?

Тя примигна.

— Ами че… да. Да, имам. — Тя като че се изненада толкова, колкото и Стийв. Посочи едно шкафче под печката. — Там.

— Благодаря. — Стийв отвори вратата на шкафчето и затършува вътре. Имаше сума ти купи — керамични, от алпака, пластмасови. С дрънчене той измъкна една доста големичка от купчината.

— Вечерята не е съвсем готова, скъпи.

— Отивам да погледам мача.

Тя се усмихна и кимна. С куцукане той се върна във всекидневната. Нага се беше изправила и това го разведри. Пред погледа му тя направи една крачка. Олюля се, ала не падна. Дрезден отиде до задницата й и я подуши с озадачено изражение.

— По-добре ли си? — Стийв долови истинско облекчение в собствения си глас. — Страхотно.

Сигурно и лъвовете го доловиха. Те размахаха опашки — в пълен синхрон, както се получи, и това беше доста весело. Стийв отиде до купчината с припаси и изля половин дузина бутилки вода в купата. Щом го направи, ноздрите на Нага трепнаха и тя направи още една крачка. Този път загуби равновесие и падна.

— Недей да се пресилваш — посъветва я Стийв. — Аз ще ти я донеса. — И той постави купата пред нея. Тя залочи жадно и след като изгълта повече от половината, полегна настрана.

Стийв колебливо докосна муцуната й. Тя се дръпна и ръката на Стийв отскочи назад. „Би могло да се нарече свръхреакция, но ако някога му е било времето да нервничиш, то е тъкмо когато се подбъзикваш с лъвска муцуна.“ После тя се наведе напред и го близна по кокалчетата на ръката. Дрезден, щом видя това, пак размаха опашка.

— Нещо против да… — Той колебливо докосна отново муцуната й. Тя не се отдръпна и той повдигна устната й и притисна палец към венеца й точно над левия резец. Направи пробата два пъти, като го сравни със същия тест на собствения си нокът. Прецени, че тя е по-добре, но не е съвсем оздравяла.

Приплъзна се до задницата й и огледа стегнатата превръзка на бедрото. Тя беше се издула, подгизнала и от нея капеше кръв. Стийв се позамисли дали да я смени, а после реши да увие трети бинт, последният, върху първите два. Бинтова я стегнато с надеждата, че прекият натиск ще помогне. По докторските предавания май правеха така.

III

Час по-късно той все още притискаше превръзката, а кръвта на Нага вече течеше по-слабо, но кървенето не беше спряло напълно. В гърненцето бе останала още една свещичка. Той си блъскаше главата кога да я използва. Сега? Или в последния момент? Нямаше представа как действа това чудо и нямаше как да предполага. Дали беше като във видеоигра, където ако подраниш да си изпиеш отварата за здраве, губиш известна част от ползата? Или като точене на нож, когато е най-добре да вложиш малко усилие и да заточваш острието всеки път, когато го ползваш, вместо да чакаш да се затъпи докрай, преди да извадиш точилото? Не знаеше.

Знаеше обаче, че ако не спре кървенето, Нага надали ще издържи, докато Карълайн си дойде.

— А това не е за изпускане — прошепна Стийв. — Ще е шантаво, няма начин!

Докато чакаше, мислите му отново се върнаха към Джак, който също бе проявил доброта към него и когото бе съсипал. Докато си мислеше за това и гледаше раненото тяло на Нага, му хрумна, че може би съществува нов начин да изкаже нищото, тегнало тъй дълго-дълго на сърцето му. Докосна леко Нага по врата. Тя повдигна леко глава и го погледна.

— Ще те измъкна оттук.

Думите му увиснаха в прашната тишина на всекидневната. При звука Дрезден се обърна, златистите му очи гледаха тържествено на оцапаната с кръв муцуна. Думите на Карълайн отекнаха в съзнанието му. „Той е цар. Неговата дума за «обещание» означава също и «несломима кост». Стийв погледна лъва в очите.“

— Да. Ще я измъкна оттук, та ако ще това да ми струва шибания живот.

Стийв стана и се върна в кухнята. Жената вече не бършеше чиниите. Сега стоеше до стената и изстъргваше мръсотията и боята, като прокарваше линии във формата на пещерно изображение на куче.

— Вечерята още не е съвсем готова, скъпи.

— Няма нищо. Трябва да взема колата ти. — Той се огледа. Надяваше се да зърне чантата й или купа. После окото му мярна закачалка, на която висяха резервни ключове. Един от тях беше с кожен ключодържател с логото на „Форд“.

— Намерих го.

Навън не бе обърнал особено внимание на къщата, но смътно си спомняше, че гаражът е в далечния край. Нататък минаваше коридор, но там беше тъмно. Намери ключ и го натисна, но лампите не светнаха. Тръгна пипнешком надолу по коридора в тъмното.

Първата стая, до която стигна, беше спалня, превърната в ателие на художник. Някой — жената? — някога беше рисувал там с маслени бои натюрморти — цветя, плодове, нахвърляни накуп украшения. Повечето бяха доста добри. Стийв се сети за детско-градинските драсканици по стените на всекидневната, захлопна вратата след себе си и потръпна.

Следващото помещение вече беше гаражът и фордът бе там, но отпуснат върху четири напълно спаднали гуми. Слоят прах върху капака беше толкова дебел, че бе трудно да се каже какъв цвят е колата. Стийв при все това врътна ключа, но той само щракна и толкова.

— Гадост. — Той тресна по кормилото. „Тогава какво?“ Той затвори вратата на гаража и се върна в относително светлата всекидневна. Дрезден се беше надвесил над Нага. Локвата от кръвта й се бе разтекла. Хълбоците й се надигаха тежко. Стийв изтръска последната свещичка от гърненцето и я набута в задника й при другата. Избърса пръст в килима и го изплакна с половин бутилка „Дасани“, после изпи останалото.

Изкуцука обратно в сумрачното фоайе без прозорци. И тогава чу отвън бръмчене на мотор. Карълайн? Шмугна се в кухнята и погледна през прозореца над мивката. Не беше Карълайн, а едно от онези малки бели джипчета, които използва пощата. Намираше се през две къщи оттук. Оня с косачката никакъв не се виждаше.

Безброй кучета лежаха из двора и по уличното платно наблизо и наблюдаваха как колата се приближава. Стийв се запита какво ли ще направят.

Пощальонът сега се намираше през една къща от тях. Той пусна пощата в кутията, но не продължи надолу по пътя, седеше си там, а моторът боботеше на празен ход. „Видял ги е.“

След продължително време той свали стъклото, зави в съседната автомобилна алея, а после излезе на заден, обърна в противоположна посока и потегли надолу.

— Гадост. — Изобщо не се сещаше каква помощ би могъл да му окаже пощальонът, но несъмнено му беше много неприятно да му изгледа гърба.

Кучетата проследиха заминаващия джип, но не го последваха. След като той излезе на главното шосе, те като че ли загубиха интерес. Освен това, вместо да си седят на поляната и да зяпат къщата, сега някои от тях си гледаха кучите работи — опъваха се, играеха си на гоненица с хапане или каквато и да беше тая игра, чешеха се и гонеха бълхите. За петнайсетина минути време повече от половината се вдигнаха оттам. „Имаме напредък!“

Обаче не всичките се вдигнаха. Тейн и още двайсетина други продължаваха нощното си бдение в двора. Пред погледа на Стийв един едър пес — може би ротвайлер? — притича до входната врата и седна.

— Баси мамата.

Той отиде до вратата и погледна през шпионката. Глезенът му започваше да пулсира. „Е — помисли си той. — Комай винаги можеш да извикаш Спешна помощ. Те сигурно ще те измъкнат оттук.“

Щракна с пръсти и включи пак телефона на госпожа Макгиликъти. Когато намери добър обхват, набра 411. „Град?“ — попита го компютърен глас. Стийв отговори, като внимаваше да го изговори ясно.

— Кой списък с номера?

— Която и да е таксиметрова фирма.

Зад него откъм входа се разнесе ниско, дебело ръмжене. Стийв се дръпна от вратата.

Механичният глас издекламира деветцифров номер, а после попита дали Стийв иска да го свържат срещу допълнителна такса от петдесет цента. Стийв се съгласи.

Телефонът иззвъня веднъж, два, три пъти. „Хайде де, вдигнете!“ — помисли си Стийв. Четири, пет. Тъкмо понечи да затвори и да пробва друга фирма, когато някой вдигна отсреща.

— Такси „Юкатан“ — произнесе мъжки глас. Говореше с индийски акцент, тежък и мелодичен. — Se habla espanol.

— А английски? — попита Стийв.

— Разбира се — отвърна мъжът, явно леко обиден, че Стийв го е попитал.

— Чудесно — каза Стийв. — Трябва ми такси. Голямо. Да ви се намира миниван или нещо такова?

— Имам два, но в момента разполагаме само с един шофьор. Тя тъкмо потегли на адрес. Можете ли да изчакате около час?

Зад него ротвайлерът излая и задраска по вратата. Кръвта на Нага се стичаше на локва в краката му.

— Боя се, че това не ме устройва — отвърна Стийв, като се мъчеше да говори естествено. — Вижте какво ще ви кажа. Ще ви заплатя подобаващо. Сто долара как ви звучи? Няма да ходим далече. — Нямаше пари, но пък имаше пистолет. Щеше да се извини по-късно. — Ще закъснеете с няколко минути за другото повикване, и толкова.

— Извинете, сър, но не мога да…

— Страшно много бързам. С децата трябва да посрещнем тъста и тъщата. Колата ми не пали. Ако закъснея, има да си плащам! Чуйте какво ще ви предложа: петстотин долара!

— Петстотин долара? — повтори мъжът. — А! Сега разбирам. В селото ни викахме на хората като тебе „пастирите на лайняната планина“. Такива хора често ги пребиваха с пръчка. Довижда…

— Не, чакайте! — извика Стийв. — Петстотин долара в брой! Наистина! Тържествено обещавам! Плюс съответната такса. Пътуването няма да отнеме и пет минути, кълна се!

Мъжът се позамисли.

— Може. Какъв е адресът, моля?

Мъчен въпрос. Стийв трескаво се замисли. Изкуцука до кухненския прозорец и надникна към пощенската кутия.

— Гарисън драйв 211 — съобщи той. — В селището Гарисън Оукс. Знаете ли го?

— Гарисън Оукс… — Гласът на мъжа звучеше сдържано.

— Да — потвърди Стийв. — Малко селище, току встрани от Шосе 78. Знаете ли го?

— А, да — каза той колебливо. — Знаете ли, не мисля, че някога съм стъпвал там.

— Не съм изненадан — отвърна Стийв.

Зад вратата кучето излая ниско и гърлено. И друго се разлая, после и трето. Скоро лаеха всичките.

— Какъв е този шум? — попита таксиджията.

— Нищо особено. Кучето ми.

— Много едро е май това куче.

— Да — отвърна Стийв. — Едричък си е. Раздялата го изнервя. Много мрази да го оставям сам.

— Не можете да вкарате това куче в мойто такси, да сте наясно.

— Не бих си и мечтал — отвърна Стийв.

— Добре — рече мъжът. — За пет стотака сам ще дойда. След десет минути съм там.

— Вижте, има и още нещо. Един мой, ъъъ, приятел ще дойде с мен. Той си пада малко нещо агорафоб и…

— Какво? Болен ли е? Не ща болни хора в таксито ми, сър.

— Не, не. Не е болен. Агорафоб означава, че не обича да излиза навън. Като стигнете тук, спрете възможно най-близо до входа, отворете вратата и бипнете с клаксона. Ще можете ли?

Последва продължително мълчание.

— Тая работа не ми харесва, сър.

— Какво толкова не ви харесва? — попита Стийв, стиснал очи и сбърчил чело. — Петстотин долара си е доста тлъст бакшиш. — Принуди се да млъкне и стисна телефона с побелели кокалчета.

Диспечерът се замисли.

— След десет минути съм там — повтори той. — Гледай да подсигуриш парите.

— Къщата е бяла, тухлена.

— Сигурен съм, че е много хубава. Гледай да подсигуриш парите.

Таксито спря пред къщата единайсет минути по-късно — бял миниван с лепната снимка на пирамидата на маите в Чичен Ица отстрани. Шофьорът бипна с клаксона. Обаче не спря досами входа. „Много ясно — помисли си Стийв. — Така щеше да е много лесно.“ Налягалите в двора кучета наблюдаваха всичко това, но не се разлаяха и не заръмжаха.

Стийв отчаяно си напъна мозъка. Дори и само с шест кучета на поляната към трийсетте крачки си бяха все едно хиляда мили. Не би се опитал да бяга, дори и да можеше. Окуцял и помъкнал млада лъвица на гръб нямаше абсолютно никакъв, ама никакъв шанс.

Шофьорът пак избибипка. Дрезден отиде до входната врата, подуши, изръмжа и погледна Стийв.

— Мисля, да му се не види! — Секундите се влачеха. Той погледна навън през кухненския прозорец. „Вероятно можем да излезем през гаража. Там имаше дистанционно за електрическа врата и…“

Шофьорът почука на вратата.

Стийв и Дрезден се спогледаха. Стийв се ухили.

— Идвам!

— Сър, може ли да побързате, моля? Трябва бързо да се върна в офиса.

Стийв изкуцука до входната врата и погледна през шпионката. Ротвайлерът бе единственото куче пред входа. Тейн и петте останали стояха на поляната нащрек под слънчевия син есенен небосвод. Стийв извади пистолета от калъфа, хвана дръжката на вратата и преброи наум. „Три, две…“

Окървавеният и бинтован Стийв отвори рязко вратата с дясната си ръка и застреля ротвайлера. Главата на кучето избухна, плисна кръв и гръмна гръм. Стийв награби таксиметровия шофьор за ризата.

— Влизай вътре!

На ливадата Тейн се заливаше в яростен лай.

Таксиджията инстинктивно вдигна ръце и поприклекна.

— Не стреляйте!

Опита се да се дръпне назад. Стийв се лашна назад с цялата си тежест и дръпна и двамата във фоайето. Глезенът му поддаде и той се строполи по гръб. Таксиметровият шофьор едва не падна заедно с него, но се задържа на крака.

Кучетата търчаха към вратата. Леденосиньото око на Тейн се впи в него. Щом стъпалата на Тейн докоснаха тротоара, той скочи и…

Стийв изрита вратата със здравия си крак, като вложи цялата си сила, и тя се захлопна. Една милисекунда по-късно се чу глух удар на буца плът в нещо твърдо — Тейн се беше врязал във вратата.

Все още по гръб, Стийв се завъртя на линолеума, за да се оправи с шофьора.

— Не мърдай!

Но мъжът не помръдваше. Дрезден с всичките си двеста килограма и отгоре бе застанал на педя от него. Таксиджията беше дребен и слабичък индиец с карамелена кожа и опулени от ужас очи. Ръцете му кръжаха пред лицето в знак, че се предава, или може би се отбраняваше. Трепереше цял.

— Спокойно — каза Стийв, като се мъчеше гласът му да прозвучи успокояващо. — Той не хапе.

Шофьорът погледна Стийв.

— Това е лъв.

— Да. Да, лъв е.

— Ти имаш пистолет.

— И това е вярно.

— Ами тогава… — шофьорът говореше така, сякаш се обръща към тъпо, та тъпо детенце. — Защо не застреляш лъва?

Стийв се разсмя.

— Ти майтап ли си правиш? Дрезден ми е приятелче. — И тогава загря. Youtube. Лъвът Крисчън. — Ти интернет не гледаш ли?

— Какво?

— Карай да върви. Ключовете ти ми трябват.

— Какво?

— Ключовете. За таксито ти. Дай ми ги. — Стийв размаха пистолета.

Шофьорът доби печално изражение.

— Ами моите петстотин долара?

— Абе, както се оказа, съм лъгал. Извинявай. — Той се позамисли. — Виж какво, аз наистина съжалявам, тъй де. — Той посочи Нага с пистолета. — Ако не я изкарам скоро оттук, тогава… карай. Дълго е за разправяне. Но се предполага, че на другото място ме чака една мешка, тъпкана с пари. Става ли да ти ги пратя по пощата? Ще ги направя хиляда.

— Мисля, че пак ме лъжеш.

— Не, ще ти ги пратя. При първа възможност, обещавам. — И щеше да му ги прати. — Но точно сега ключовете ти ми трябват. Извинявай.

— Няма ли да ме застреляш?

— В никакъв случай.

Шофьорът погледна Дрезден.

— Ами него?

— Той идва с мен. И двамата идват.

— А… Тогава при всяко положение, мама му стара… Таксиметровият шофьор бръкна в джоба си за ключовете и му ги подаде. В ръката на Стийв те зазвъняха като райските камбани.

— Мерси, пич — рече Стийв. — Много съжалявам за всичко това. — Хрумна му и още нещо. — Мобилен телефон имаш ли? — Никак не му се щеше пичът да извика полиция.

— В таксито е.

Ключът беше от старомодните — метален ключ като метален ключ, без копчета за заключване и отключване.

— Таксито заключено ли е?

— Не.

Стийв размаха пистолета.

— Дано не ме лъжеш.

— Защо да го заключвам? Излязох само до входа.

— Добре де. — Стийв стисна очи и се замисли. — Добре, точно зад ъгъла тук има баня. Влез вътре и се затвори. — Забеляза, че коленете на мъжа треперят, буквално. — Виж какво, пич… Ако щеш вярвай, ама наистина съжалявам за всичкото това. Забърках се в едни бакии и…

— Да, не се и съмнявам. Я си го начукай отзад, ако обичаш. — Мъжът отстъпи предпазливо една крачка назад. Дрезден изръмжа предупредително.

— Не, няма нищо, грамадански — каза Стийв. Лъвът го погледна объркано. Стийв обгърна с ръка раменете на по-дребния и го прегърна по мъжки. — Няма нищо. Той е приятел, виждаш ли? — А сетне подкани шофьора: — Айде, беж!

Таксиджията направи една предпазлива крачка, после втора, без да откъсва очи от Дрезден. Когато се приближи достатъчно, скочи в банята и затръшна вратата. Стийв чу как ключалката изщрака.

Нага бе в съзнание, но явно не можеше да се изправи. Стийв пак й провери капилярната реакция — не беше зле, но само толкова. Беше сдала. Той провери пълнителя на пистолета — осем куршума плюс един в патронника. Бяха останали седем кучета. Той се върна във всекидневната и седна на пода до Нага. Промуши ръце под нея и прецени тежестта й. Беше много тежка, към деветдесет килограма, но Стийв реши, че сигурно ще може да я вдигне.

— Добре — обърна се той към Дрезден. — Ти готов ли си?

Дрезден го погледна объркано.

Стийв раздрънка ключовете така, както когато извеждаше Пийти на разходка с колата. Болка прониза сърцето му. Запита се ще види ли някога пак кучето си.

Дрезден погледна ключовете, все така объркан.

Стийв прибра пистолета в калъфа, обърна се и погледна Дрезден в очите. Награби шепа от гривата му с дясна ръка, а с лявата потупа Нага по хълбока.

— Сега. Ще. Я.‍ Изкарам… — Тук той пак потупа Нага. — Навън. От. Тук. — Той посочи входната врата.

Бръчките по челото на Дрезден се разгладиха. Той нададе кратък рев и така уплаши Стийв, че той щеше да напълни гащите. После се протегна и близна Стийв по бузата.

„Не е зле — помисли си Стийв и промуши ръце под Нага. Тя като че беше объркана и не бе напълно в съзнание. — Дано само тя не забрави, че сме си дружки“ — помисли си той и я вдигна. Лек гърч премина по тялото й, а после тя се надигна и отлепи предната си част от пода на всекидневната. Стийв се пъхна под нея, като едновременно с това я повдигна и успя да я метне през лявото си рамо — недодялано, сплескано подобие на пожарникарска хватка. Болката го пронизваше и заслепяваше. В паметта му се мярна лицето на Карълайн, придружено от мисълта: „Баси как я мразя тая кучка!“. Последвалият прилив на адреналин беше толкова силен, че можеше да изправи лъвицата на крака.

След като се изправи, вече беше по-лесно. Направи една предпазлива крачка. Едва успя да запази равновесие. Направи втора, по-малка крачка, почти подскочи на здравия си крак, като влачеше подире си ранения. Така беше по-добре, макар и да не се отличаваше с грация. Нага, овесена на гърба му, издаде някакви раздразнени лъвски звуци. Стийв й се сопна да млъкне.

Той бавно занапредва към вратата, съпровождан от Дрезден. Лъвът не изтърваше от поглед вратата и всичко зад нея. „Да, той знае — помисли си Стийв. — Разбира какво ни предстои да извършим.“

Все още притиснат под тежестта на Нага, той се обърна и надникна през шпионката. Сега на поляната бяха останали шест кучета заедно с Тейн. „При все това, шест кучета са си много. Голяма гадория ще е!“ — помисли си Стийв и погледна надолу към Дрезден.

— Готов ли си?

Грамадният лъв махна с опашка, без да погледне Стийв. Лицето му бе като издялано от камък. Като прикрепяше Нага на рамо с лявата си ръка, Стийв измъкна пистолета от калъфа и го захапа със зъби. Усети вкуса на оръжейна смазка, метал и пришълец. Хвана дръжката, стисна очи и ги отвори.

— Време е за шоу! — изсумтя и отвори вратата.

Тейн се изправи пръв и излая. Стийв извади пистолета от устата си, прицели се внимателно и го простреля право между синьото и кафявото око.

Дрезден се втурна навън с рев в атака. Щом го видя, едно от останалите кучета се врътна и побягна в обратна посока. Стийв закуцука по площадката. Дрезден скочи към един едър доберман и кацна върху него. Миг по-късно Стийв чу писъците на кучето. Останалите три кучета, до едно едри, заръфаха Дрезден кой където намери — по рамото, по предната лапа, по гърба.

Стийв, вкопчен в железния парапет, слезе с куцукане от първото стъпало, после и още две по-надолу. Нага се размърда на рамото му.

— Полека, момиче — предупреди я той. До таксито оставаха към трийсетина крачки.

Когато доберманът умря, Дрезден се насочи към кучето, което ръфаше дясната му предна лапа, едра немска овчарка. Той вдигна лапа, оголи хълбока на кучето и се опита да го заръфа. Първия път не улучи, но при втората атака захапа здраво задния крак на кучето. Стийв чу изпращяване. Овчарката изквича.

„Минус три! — помисли си Стийв. — Справяме се!“ — Той защапука към предната пътека, покрай един розов храст, а после и втори. Беше на двайсет крачки от таксито.

На Дрезден му беше трудно да стигне до кучето на гърба му. Стийв се замисли дали да не го застреля, но после реши, че съдейки по досегашния му опит, вероятността да уцели кучето или лъва бе еднаква. След малко Дрезден смени прицела. Наведе се надясно и изтрака със зъби срещу кучето, приседнало на задница. Кучето се вдигна и се оттегли, заобикаляйки отдалече. Забеляза Стийв и излая предупредително.

Лаят му — ау, ау, ау, ау, ау, ау, ау, ау, ау, ау — отекна по протежение на улицата. Миг по-късно Стийв чу чаткане на нокти по асфалта — първо на един набор от четири крака, после и втори, а след това — препускане. „Да му се не види!“ Беше на петнайсет крачки от таксито.

Дрезден скочи към кучето, дало тревога. Стийв вече ги беше подминал и не виждаше какво се случва, но след две крачки отново чу писък. Ревът, с който отговори Дрезден, бе примесен с бълбукането на нещо мокро.

Оставаха десет крачки.

Стийв рискува да погледне през рамо. На гърба на Дрезден все още висеше едно куче… Но зад него на хълма — десетки… стотици и още повече се изсипваха надолу, за да заемат местата им. „Откъде ли се взеха всички?“ — попита се той. Твърде много бяха. Дори и Дрезден не би устоял дълго срещу подобна орда.

— Хайде, грамадански! Време е да се махаме оттук! — Само две крачки оставаха между него и таксито. Вратата на таксито бе блажено и прекрасно отключена. Стийв се обърна.

Дрезден само го погледна. Бе обкръжен от трупове. Последното куче висеше от гривата му, дращеше и ръмжеше. Лъвът не помръдваше.

— Давай! — кресна отново Стийв, направи още една крачка и се нахака в таксито. Едва не изгуби равновесие. С разтреперани под тежестта на Нага мускули той плъзна назад вратата на минивана. — Давай!

Погледна през рамо да види какво задържа лъва.

— Какво правиш, по дяволите? Идвай!

Дрезден изтръска от себе си овчарката. Сега победоносно наблюдаваше как Стийв положи дъщеря му на задната седалка и спихналата се винилова тапицерия изсъска, а после как Стийв затвори вратата. „Сега тя е в безопасност.“ Жълтите му очи срещнаха погледа на Стийв. Дрезден, цар от старата епоха, замахна с опашка — само веднъж. После отмерено се обърна да посрещне прииждащите кучета. Всеки мускул изпъкваше в рязко очертан релеф. Той изрева. Ревът отекна надолу по улицата, като отскачаше от спретнатите къщи в предградието и добре подрязаните плетове със силата на динамит. Кучетата прииждаха към него като приливна вълна, бездънна и неудържима.

Дрезден ги нападна.

Стийв се вцепени за миг — чувстваше се незначителен и неспособен да откъсне поглед от силите, развихрили се пред него. В паметта му изникнаха думите на Карълайн: „Той ще те закриля, все едно си неговото малко“. Дрезден се вряза във вълната от кучета — оръдеен изстрел със заряд от кръв и ярост. „Той ги задържа. Забавя ги да стигнат до Нага… и до мен.“ А после, с гласа на Силия — „Не пропилявай това, задник такъв!“.

Стийв тръсна глава, принуди се да извърне очи, отвори вратата и се настани зад волана.

Сега кучетата атакуваха Дрезден. Първо едно, после — три, после дузина, и две дузини, и още сто подире им. Заедно изградиха жива стена от мускули и козина. „Таксито просто не би могло да я пробие — помисли си Стийв. — И танк не би могъл да я пробие.“ Той затръшна вратата. Сега Дрезден бе заровен под тях, невидим под бушуващата планина от козина и зъби — лабрадори, пудели, добермани, ротвайлери, черни, жълти, кафяви. Бледото лице на шофьора наблюдаваше всичко това от прозореца на банята. Стийв свали стъклото, обезумял, после извади пистолета и се стегна. Прицели се внимателно и стреля. Едно куче падна с писък и на негово място изникнаха още три. Стреля пак, стреля, докато ударникът щракна по празния патронник.

— Майната ви! — кресна той. — Майната ви, майната ви, Майната ви!

Едно-две кучета вдигнаха глави. Шоколадов лабрадор излая, после се втурна към колата. Стийв вдигна пак стъклото, но недостатъчно бързо. Кучето увисна на прозореца на косматите си кафяви лапи, лаеше и тракаше със зъби и дращеше със задни крака по вратата. Между горния край на стъклото и рамката на вратата имаше към четири пръста място — недостатъчно, че да стигне до Стийв, но кучето беше толкова тежко, че той не можеше да вдигне стъклото. Показа среден пръст на кучето и пъхна ключа в таблото.

Таксито запали веднага. Той излезе на заден от автомобилната алея. Кафявото куче продължаваше да виси на прозореца и да му пречи да вижда. Стийв се наведе назад на седалката да провери дали по някакво чудо Дрезден се е измъкнал от купчината.

Не беше.

Стийв насочи таксито към изхода и го подкара. Само след секунди рязко наби спирачки на изхода и гумите му изпушиха. Включи мигача, зави вдясно по Шосе 78 и отново го подкара.

Табелата на Гарисън Оукс се полюшваше в огледалото му за задно виждане.

IV

Името на таксиметровия шофьор беше Харшен Пател. Два часа по-късно, свит зад завесата за баня в прашната зелена вана, той чу женски глас:

— Стийв?

— Внимавай! — извика Пател. — Според мен тия са луди! — И придържа ръката си, бинтована с кървава тоалетна хартия и остатъците от ризата му.

— Стийв? — Сега в гласа й се прокрадваше съмнение.

— Не знам кой е този. Ако търсиш оня гадняр и лъжец с двата лъва, той замина.

— Замина?! — попита недоверчиво тя.

— Да. Преди два часа.

— Как?

— Открадна ми таксито.

Тя се изкиска.

— Изобретателен е, признавам му го.

— Много трябва да внимавате — рече Харшен. — Има двама, старец и старица. Тя дойде при мен, каза ми „Вечерята е готова“, и после и двамата почнаха… почнаха… да ме хапят. — Усети зараждащия се писък в гласа си и го потисна. — Изядоха ми лявото кутре. И част от палеца ми. Може и още да са там навън. Трябва да…

— Няма нищо — каза тя и задърпа дръжката на вратата. — Може ли да отворите, моля?

След дълго мислене той отвори.

Жената в коридора беше дребничка, къдрава и боса, със синя брезентова мешка, метната на рамото. Огледа го от глава до пети, като се спря на раните на рамото, врата и чатала му. Кафявият й поглед бе мрачен и напрегнат, трудно беше да я погледнеш в очите.

— Ще живееш.

— Смятате ли?

— Да. Провървяло ти е. Не са много хората, които посещават тоя квартал.

Харшен кимна нещастно.

— Вярвам ви. Питам се… може ли да си тръгваме веднага, ако обичате?

Тя го обмисли.

— Разбира се — сви рамене тя. — Ще те изпратя. Как се казваш?

Той й се представи и двамата излязоха на светло.

— Приятно ми е. Аз съм Карълайн.

— Вие… вие тук ли живеете?

— Не в тази къща. — Тя посочи с палец надолу по улицата. — Две преки по-навътре.

— А… — той я изгледа с ужас.

— Спокойно. Нищо лошо няма да ти сторя. Ти помогна на Стийв. — Тя тръсна усмихнато глава. — Много си го бива да се измъква от тия петонша, не смяташ ли?

— От тия какво?

Извинявай. Това не е на английски. По някое време всички езици почват да ми се смесват. Казах „петонша“. Това означава „капанчета“. — А…

Извървяха в мълчание някъде около пряка.

Първа заговори тя:

— И все пак… ти наистина помогна на Стийв. Трябва да ти върна услугата. — Тя се замисли. — Семейство имаш ли? В града ли живееш?

— Имам жена. Есперанца. Имаме две момчета. Но не, ние сме извън града, в…

Тя махна с ръка и го прекъсна.

— Изобщо не ме интересува. Когато стигнем до края на улицата, аз ще изчезна. Щом това се случи, натоварвай си семейството в колата и…

— Не мога.

— Какво?

— Не мога да си натоваря семейството в колата. Той я открадна. Не я знам къде е.

— Кой я открадна? Стийв?

— Той ли е мъжът с лъвовете?

— Да.

— Да. Той. Той е копелето, което ми сви таксито.

— О… Хммм… — Карълайн се замисли за миг, а после му връчи синята мешка. — Ето. Вземи това. Купи друга.

Той отвори мешката и погледна вътре. Пари.

— Я!

— Да. Похарчи ги бързо. След седмица-две няма да струват кой знае какво — Бари О’Ший е излязъл от скривалището си. Щом той се наложи, ще последва нещо като, ъъъ, мор.

— Какво? Какъв мор? Кой е…

— Няма значение. Стягай си жената и децата. Купи храна, вода, оръжия. Може и генератор. Иди в града — някъде, където има много електрически лампи и добро електроснабдяване.

Влез на закрито, на горния етаж на висока сграда, ако можеш. Не стой на прозорците. А ако видиш хора с пипала, дръж се по-надалече. Не им давай да те докоснат.

Харшен зяпна насреща й. Тя говореше безумни неща, но гласът й бе спокоен и уверен. Изражението й му напомняше за една картина, от която като малък се уплаши — Кали унищожителката, която се усмихваше, докато разни дребосъчета мряха.

— Много силно ще притъмнее, ще видиш.

I

След две мили в западна посока Шосе 78 се вливаше в четирилентова магистрала, която влизаше в самия град — общо взето на два крайпътни търговски комплекса разстояние между Стийв и още много празен път. Знакът за ограничение сочеше 45 мили в час. Той погледна надолу и видя, че пердаши с осемдесет, а раздрънканото такси се тресеше като онези вибриращи легла по евтините мотели. Спря на първия червен светофар, малко нервно.

„По предното стъкло има кръв — помисли си той. — Как е попаднала там?“ Напръска го с почистваща течност с надеждата тя да отмие частично кучешката кръв. Не я отми, само я поразмаза. Главата му се замая.

Отзад Нага вдигна глава и се огледа наоколо, като примигваше.

— По-добре ли си? — Помисли си, че втората свещичка може да действа. — Недей да мърдаш. Измъкнахме се. Няма вече кучета!

Тя поразмърда опашка, после се наведе към задницата си и подуши превръзките.

— Е, да — въздъхна Стийв. — Така е то.

„Къде, по дяволите, трябва да закараш ранен лъв? В зоопарка?“

Черен камион „Тойота“ спря току до него. Стийв се обърна към него и пред очите му изникнаха калниците. Толкова високо шаси имаше, че, за да се качваш и слизаш, направо си трябваше стълба. „На това ли му викат камион чудовище? Къде е границата? — запита се Стийв. — Колко трябва да стане голям, та да стане чудовище? Дали трябва да е само еди-колко си по-висок от фабричния, или и гумите трябва да са…“

Камионът бибипна. Стийв вдигна очи. На около метър по-нагоре някакъв тип на пътническата седалка махаше на Стийв да си свали стъклото. Стийв го свали.

— Да?

Пътникът беше момче, осемнайсет-двайсетгодишно, нахлупило бейзболната си шапка на обратно.

— Йо, пич — каза той. — Към половин куче ти виси от задния калник.

— Така ли?

— Да. Да не го прегази? Нарочно, един вид?

— Не. Буда учи да уважаваме всичко живо. — А после додаде едва чуто: — Ама аз май позастрелях две-три.

— И цялата ти шибана врата е оплескана с кръв, човек. Да н’си катастрофирал нещо?

— Не. Бой с кучета. — Хрумна му нещо. — Ей, някъде тука да има ветеринар?

Малкият го погледна, като да беше луд.

— Човек, на туй куче никъф ветеринар не мой му помогна. Скъсано е на две, бе!

— Не питам за него — отвърна Стийв. — За нея питам.

— К’во?

Стийв посочи с палец задната седалка. Хлапето се наведе навън да надникне.

— Ау! — После се обърна към шофьора. — Ей, Франк, тоя кара лъв с таксито бе, баси!

Шофьорът се наведе напред:

— К’вооооо рече?! Я се дръпни назад, че не мога…

„Май трябва повечко старание да си трайкаш, беглецо.“

— Леле-мале! — възкликна шофьорът. — Аз тебе те знам! Ти си оня от Фокс Нюз!

— Не! — отрече Стийв. — Не съм аз! Ама много често ми го казват! Ха-ха! — „Тоя светофар се бави цяла вечност.“ Помисли си дали да не мине на червено, само за да се отърве от хлапетиите в камиона. „Не. Кофти идея.“ Вместо това вдигна стъклото — това всъщност помогна, то цялото беше в засъхнали кучешки лиги — и се престори, че разглежда рекламата на базара на четвърт миля по-напред. Присви очи. Там имаше супермаркет „Бай-ло“, магазин на „Уол-Март“, някакъв ресторант „Мосю Тако“ — „Т’ва пък к’во е?!“ — и ветеринарна клиника „Черният път“.

Стийв се замисли. Реши, че шансът ония от камиона да се обадят на полицията е 50 на 50. Трябваше да се махне от пътя, и то бързо. „От друга страна, Нага е тук.“ Тя си гризеше бинтовете. Вече бяха подгизнали и от тях капеше кръв. Свещичката бе помогнала, но въздействието й скоро щеше да отшуми.

Светна зелено.

— Майната му! — заяви той. — Истинският будист не би се проявил като морален и интелектуален страхливец! — Изчака онези с камиона да потеглят, а после се пререди зад тях. Половин отсечка по-нататък сви вляво към базара — и се издъни. Таксито беше миниван „Крайслер Вояджър“, четирицилиндров и много по-мощен от неговия работен пикап. Стийв не можа да прецени разстоянието до идващото насреща БМВ и накара жената зад волана да набие спирачки. Двамата със Стийв си отдадоха чест с вдигнат среден пръст. Нага пак надигна глава и изрева. Това така го стресна, че колата занесе и той се качи на бордюра, забърса плета и почти се нахака странично в един камион, натоварен с озеленители, който излизаше от драйв-тру заведението на „Макдоналдс“.

— Ааааа!

Нага отново изрева.

— Млък! Карам!

Видя в огледалото за обратно виждане как Нага го погледна с упрек. Стийв забави скоростта до пешеходна крачка и мина през останалата част от паркинга внимателно, като се оглеждаше и на двете страни на кръстовищата, и най-сетне акостира пред ветеринарната клиника. Отпред имаше надпис: „Вземете на Писанка крем против бълхи!“.

— Изчакай тук — заръча Стийв на Нага. — Ей сега идвам. — Той затъкна пистолета отзад в анцуга си и придърпа върху него фланелката от концерт. Докато заобикаляше таксито отзад, видя, че наистина от ауспуха виси половин куче. Не можеше да бъде сигурен, тъй като бе цялото оплескано с кръв, но му се стори, че като че ли е шоколадовият лабрадор, който му се беше лепнал на прозореца. „Може някак си да се е заклещил под заглушителя?“ Смътно си спомняше, че колата друсна няколко пъти на излизане от Гарисън Оукс.

С мисълта, че ветеринарят може и да не одобри това, той отдели секунда за опити да попритули малко трупа, но той беше едновременно страшно, ама страшно гнусен и заклещен здраво на мястото си. Когато в гърлото му се надигна напън за драйфане, той се отказа, избърса ръка в анцуга си отзад и закуцука към кабинета.

Подът на чакалнята бе застлан с фаянсови плочки и тя миришеше на храна за котки. Превзет на вид мъж с папийонка придържаше на къс повод йоркширски териер. Срещу него хипарка на средна възраст седеше с кошница за котки в скута.

Стийв се надвеси над рецепцията и се подпря на омазаните си с кръв ръце.

— Трябва да видя някой от лекарите — изрече той задъхано. — Спешно е.

Териерчето, ситно и безукорно на вид, излая по него.

— Трябва да попълните това — отвърна служителката на рецепцията, като го огледа предпазливо. — И се боя, че тези двама души са преди вас. Имате ли час?

Той се изсмя, не точно истерично.

— Случаят е спешен! Да имате носилка? Голяма носилка?

Спешен?

— Оооо, да! — Той закима настоятелно. — Страшно!

— Няма проблем — обади се жената с котешката кошница. — Аз не бързам.

Типът с териерчето я изгледа кисело.

— Само момент — каза служителката на рецепцията и вдигна слушалката на телефона. — Ей, Джър? Тук имаме един мъж със спешен случай. Можеш ли да вземеш Али и да донесете носилката? Благодаря.

— Не — рече Стийв искрено. — Аз ви благодаря! Много! — И едва не додаде „съжалявам“, но после размисли. Обаче действително съжаляваше. Мислеше си как най-вероятно всички в тази стая по-нататък ще преживеят един много гаден следобед.

Малко по-късно дотичаха две младички жени със зелени престилки. Едната носеше доста голяма носилка.

— Къде е той? Кучето ви, нали?

— Ъммм… Тя е в колата — каза Стийв. — Насам.

Те го последваха навън. На паркинга той видя, че ония с тунингования черен камион бяха завили обратно. Мотаеха се на паркинга пред „Уол-Март“ и зяпаха, камионът им чудовище боботеше слабо, но все пак се чуваше. Стийв изпъшка.

— Какво има? — попита по-високата зоотехничка.

— Нищо. Боли ме кракът. — Всъщност наистина го болеше. — Тя е тук. — Той отвори плъзгащата се врата на минивана и се дръпна зад жените. Нага вдигна глава, отпаднала, но заинтригувана.

— А стига, бе! — възкликна по-нисичката.

— Това лъв ли е?

— Ха-ха! Много често ни го казват! Всъщност тя е лабрадудел. Само сме я избръснали като лъв. Голяма веселба, а?

Двете се вторачиха в Нага. Стийв стаи дъх. Високата каза:

— Ние… — Тя посочи по-ниската. — … сме студентки по ветеринарна медицина. Разбирате това, нали?

— Да — кимна по-ниската. — Дивотии. — И двете се обърнаха и го погледнаха. — Вие да не ни мислите за иди… Ъ!

Стийв бе извадил празния пистолет, без да се цели в никого.

— Ето как ще постъпим. Вие дръжте носилката, а аз ще я извадя — каза той. — Тя няма да навреди на никого. Нито пък аз. Изгубила е много кръв. Ще я внесем вътре при доктора, а после вие двете сте свободни.

Двете осмислиха това.

— Говоря сериозно — каза Стийв. — Всичко ще е наред. Имам нужда от помощ, това е всичко. Ще ми помогнете ли? Моля ви! „Хайде де, хайде…“

Те се замислиха.

— В никакъв случай! — отряза ниската и погледна партньорката си за потвърждение.

Високата зоотехничка оглеждаше Нага.

— Влезли сте тук с лъв на задната седалка на таксито ви?

— Ами, кажи-речи да.

— Откъде знаете, че тя няма да хапе?

— Просто знам. Вижте я, много тежко е пострадала. Неприятно ми е да ви причинявам това, но…

Високата сега оглеждаше него. Стийв притаи дъх.

След малко тя каза:

— Става ли ние да носим лъва, а вие да й държите… Нали е женска?… Главата.

— Става! — отсече Стийв. — Сега ще вляза в таксито.

— Добре, господине — каза ниската прекалено искрено.

— Само да сте побягнали, ще ви прострелям в колената! — заяви Стийв, размахал празния пистолет. — Сериозно говоря! Много съм точен. Имам сребърен медал от Олимпиадата през 92-ра. Изстрелът няма да ви убие, но ще ви осакати за цял живот.

Притисната до стената, тя пусна фалшива усмивка.

— Не бих си и мечтала.

Той се качи в таксито.

— Сега ще прибера пистолета. — Затъкна го отзад. — Ето. Няма и да го видите пак, освен ако не се опитате да бягате.

— Приятно ми е да го знам — каза високата.

— Добре, подгответе носилката.

Двете зоотехнички погледнаха лъва, а после се спогледаха помежду си.

— Добре — каза високата. — Да. — Тя впи очи в Стийв. — Ще й държите главата, нали?

— Ще й държа главата.

Тя кимна на другата и двете нагласиха носилката в хоризонтално положение.

Стийв им се усмихна.

— Благодаря. Много. — Той ги заобиколи и влезе в таксито. — Ей, Нага! Ей, голямо момиче! Почти стигнахме, сладуранке. — Той я погали по козината и зрелищно й провери превръзките.

Зоотехничките го наблюдаваха облещени.

— Пич, не мисля, че ти трябва да…

— Шшт! — Възможно най-нежно той подпъхна ръце под Нага. Нага поръмжа, но не се съпротивлява. Той напрегна мускули и я вдигна от седалката. Много беше тежка. Той не толкова успя да я пренесе, колкото да осъществи едно контролирано падане на пода на таксито и още едно върху носилката. „Сигурно съвсем съм бил превъртял, та да я изкарам от къщата.“

На носилката Нага вдигна глава и се взря в двете зоотехнички. Те примигнаха насреща й, усмихнати и обзети от явен ужас.

— Хвани й главата — каза високата прекалено нежно. — Ммм, става ли?

— Дръпни се малко назад — рече Стийв. — Не мога…

Те се дръпнаха на крачка от таксито.

Той изскочи навън и изсумтя, когато болката се стрелна от болния му глезен и го прониза като мълния. Подпъхна ръка под повдигнатата глава на Нага, положи другата на бузата й и я погали по муцуната. „Ако реши да направи нещо, аз няма как да я удържа, но това може да им даде една секунда да избягат.“ Заедно те се заклатушкаха през паркинга и влязоха в чакалнята.

— Трябва ни стая… веднага! — заяви високата.

Служителката на рецепцията хлъцна, скочи от стола и си изтърва химикалката.

— Стая, ъъъ… Втора стая.

— Отиваме.

— Пич, ама това е лъв, бе! — отбеляза непринудено хипарката с кошницата за котки. Стийв не й обърна внимание. Типът с папийонката се надигна и се стрелна навън през вратата. Малко по-късно и териерчето му го последва.

— Какво става… — разнесе се женски глас от дъното на клиниката. — А! — възкликна тя. — Майчице.

— Вие ли сте лекарят?

Жената зяпна и после затвори уста.

Стийв нямаше как да я обвини.

— Всичко е наред — каза той. — Нага няма да навреди на никого.

Тя се замисли.

— Да, добре. Аз съм доктор Доджсън. Тя… какво й е?

— Кучета — обясни Стийв. — Сбихме се с едни кучета. Разкъсаха й крака доста тежко. Мисля, че са прекъснали артерия. Направиха й две, ъъъ, вливания, но не мога да спра кръвотечението.

— Вързана ли е?

— Не — отвърна Стийв. — Но тя няма да ви навреди.

— Няма как да го знаете. Нищо няма да предприема, докато не вържат това животно.

— Добре, добре. Донесете каквото и да е, ще й го сложа. — Мислеше за намордник или може би някакви ремъци.

— Той има пистолет — обади се ниската.

— Аз ще си тръгвам — каза жената с кошницата за котки.

— Съжалявам, но не мога да ви позволя — каза Стийв. — И да, имам пистолет. Не съм дошъл тук да нараня никого, кълна се, но имам нужда от помощ. — В мислите си видя Джак, навеки в плен на мрака. Плесницата на Силия изгори бузата му. Той погледна умолително лекарката.

Доктор Доджсън стисна устни и заобмисля положението.

— Добре — каза тя най-сетне. — При две условия. Първо, пускате всички тук да си тръгнат. Второ, вие да забодете спринцовката в ранения лъв.

Благодарността на Стийв бе тъй безкрайна, че той онемя. Нищичко не каза, само кимна. Лекарката махна на всички да се изнасят. Жената с кошницата за котки изскочи навън. След малко я последва и служителката на рецепцията.

Лекарката се обърна към зоотехничките:

— И вие.

— Аз ще остана — отвърна високата.

— Джери, няма нужда да…

— Ще остана. Това не бих го пропуснала за нищо на света.

Всички погледнаха другата.

— Приятно ви прекарване — каза тя. Стийв пое от нея дръжките на носилката и тя се изнесе с мълниеносна скорост.

— Добре. — Лекарката насочи вниманието си към своята пациентка. — Хайде да я закараме във втора стая. Тя не е напълно съзряла. Имате ли представа колко годишна е?

Стийв поклати глава.

— Тегло?

— Вдигнах я, но нищо повече не можех да направя. Към деветдесет килограма, може би?

— Според мен са си сто като нищо. — Тя позамълча. — Вдигнали сте я? Сам?

— И тя ми помогна малко. — Без да пуска носилката, той наведе рамо надолу и показа. — Пожарникарска хватка.

— Добре. Е… вие какъв сте, звероукротител или… — Тя тръсна глава. — Няма значение. По-късно. — В стаята за преглед те положиха носилката на масата. — Джери, иди в „Мерк“ и провери каква доза ни трябва за стокилограмов лъв.

— Кетамин и ксилазин?

Лекарката смръщи лице.

— Освен ако ти не се сещаш за нещо по-добро? Това ми е първият лъв.

— Това ползвахме миналото лято. Отивам да донеса.

— Ще ни трябва и ендотрахеална тръба. Най-голямата, която имаме.

Задните лапи на Нага висяха от ръба на масата. Тя вдигна глава, огледа стаята и изръмжа. Лекарката отскочи леко назад.

— Няма нищо — каза Стийв и потупа Нага по врата. — Няма страшно.

Зоотехничката Джери се върна след малко с голяма спринцовка и плик с найлонови тръби, който подаде на лекарката.

Доктор Доджсън провери нивата.

— Това ли е всичко?

— Кетаминът малко не ни достига.

Лекарката вдигна вежди.

— Само малко.

— Добре, трябва да стигне. — Тя погледна лъва, намръщи се и подаде спринцовката на Стийв. — Някога, преди да сте слагали инжекция?

— Не.

— Няма нищо сложно. Тази е мускулна. Забивате бързо и после бавно инжектирате. Вижте дали можете да намерите място на задния крак, по-далече от раната. — Стийв пое спринцовката, а после тя се дръпна до вратата. — Джери… Зад мен.

Стийв огледа задницата на Нага и намери един доста голям, хубав мускул. Пробва да нагласи иглата.

— Така ли?

Лекарката кимна.

— Все едно боцкаш портокал — обади се Джери от коридора.

— Добре. — Стийв издиша шумно и се съсредоточи. — Айде. — И забоде иглата в бедрото на Нага. Тя вдигна глава, озъби се… и изрева.

Стийв отскочи назад. Спринцовката увисна от бедрото на Нага. Той вдигна пръст, все едно се караше на непокорно дете:

— Лошо коте! Бъди послушна!

Ръмженето й бавно утихна. Стийв направи крачка напред, после и втора.

— От това ще ти стане по-добре. — Той хвана спринцовката.

Щом я докосна, Нага се сепна. С див вой, от който на Стийв едва не му се изпразниха червата, тя го удари по гърдите с дясна лапа. Ноктите й изровиха дълбоки бразди в плътта му. Стийв отскочи назад с крясък. Нага скочи от масата, приземи се с лапи на раменете му и го ухапа по лявата ръка. Някой в коридора изпищя.

Стийв — странно, но никак не го беше страх — вдигна ръце на височината на гърдите, отблъсна с всички сили и откъсна Нага от гръдта си заедно с доста кожа от гърба и рамото му. Нага се блъсна в стената и отскочи.

Следвайки инстинкт, който не разбираше съвсем, Стийв зашлеви лъвицата по лицето. Тя не го ухапа, нито го одра — сигурно от изненада, но отново нададе рев.

Стийв ревна насреща й:

— Давай де! Искаш да умреш накрая ли? Още ти тече кръв ма, скапанячке! Хапи ме колкото си щеш и ходи да си кървиш на паркинга! Да видим някой дали ще ти завлече грамаданския гъз до зоопарка! Айде да видим! — Капки от неговата кръв покапаха по пода и се смесиха с нейната. И двамата се изгледаха зверски. — Давай де!

След малко Нага се свлече до стената. Миг-два по-късно спря да ръмжи.

— Да — рече Стийв. — Така си и мислех. — И вдигна спринцовката от пода.

Зад гърба му лекарката извика:

— Според мен не бива да…

— Да, да, да. — Той отиде при Нага. Тя изръмжа пак и показа дълги бели зъби на фона на розови, здрави венци. „Бас държа, че капилярната й реакция в момента е доста добра.“ Без да обръща внимание на ръмженето й, той издърпа здравото й дясно бедро от стената и заби иглата в него. Тя пак изрева — тътнещ басов рев, от който стъклата на прозорците издрънчаха.

— Млъквай, ма!

— Бавно — обади се доктор Доджсън. Гласът й прозвуча приглушено. Стийв се огледа назад. Вратата беше почти затворена. Тя надникна вътре — показа се само до очите.

Той започна мъчително да натиска буталото, милиметър по милиметър. След малко спринцовката се изпразни. Стийв извади иглата и я захвърли настрана.

Нага го погледна объркано.

— Готово! — процеди саркастично Стийв. — По-добре ли ти е?

Нага го позагледа, а после се свлече. Малко по-късно положи глава на пода. Стийв също се свлече, опрял гръб на стената. Лопатките му като че бяха мокри. Изправи се пак, обърна се и погледна. Там, където се бе опрял, на стената имаше голямо кърваво петно. Той се обърна към ветеринарката:

— Да имате лепенки?

— Джери, донеси ми марля и лейкопласт.

Нага лежеше в полусъзнание на пода.

— Мисля, че можете да започвате — каза Стийв.

— Още не. Оставете да подейства десетина минути.

— А, добре. Силно ли кървя? — Той отиде до нея и й показа гърба си.

Тя го огледа.

— Лоша работа. Но мисля, че е повърхностно. Сигурно обаче ще ви останат белези. Трябва да ви позашият.

— Надали ще е проблем. Сигурно някой скоро ще дойде да ме арестува.

— Не се и съмнявам. По-голяма тъпотия май не съм виждала. — Умълча се. — Не ти липсва храброст, ама си много, много тъп. Този лъв твой ли е?

— Не точно. Но нещо такова. Срещнахме се едва преди няколко часа.

Тя вдигна вежди.

Стийв сви рамене.

— Много наситени няколко часа.

Ветеринарката погледна Нага.

— Кръвта й изтича. Сигурно нямаше да издържи още дълго.

Стийв я погледна.

— И по-тежки случаи съм виждала обаче. Тая превръзка ще задържи кръвта, докато тя е под анестезия. Почти съм убедена, че мога да я закърпя навреме. — Тя го погледна спокойно. — Ако си се опитвал да спасиш живота й, като че ли успя.

Стийв обмисли казаното, огледа го от всички страни и се усмихна.

— Така ли?

— Да. Обаче вярно беше тъпо.

Стийв въздъхна. Умираше си за една цигара.

— Буда учи, че трябва да уважаваме всичко живо.

— О… — Тя се замисли. — Будист ли си?

— Не. Гъз. Обаче се старая, не се отказвам.

II

Десет минути по-късно Нага отново лежеше на масата. Поставиха носилката на пода. Стийв я беше замъкнал върху нея, докато тя още беше в полусъзнание. Щом го направи, Нага извади език и близна кръвта от опакото на ръката му.

— Няма нищо — погали я Стийв по бузата. — Голяма работа. Когато Нага затвори очи, тримата с Джери и доктор Доджсън я вдигнаха на масата за преглед. Докато чакаха анестезията да подейства, Стийв взе няколко бинта и почна да се увива.

Когато взе да си личи, че се справя много нескопосно, доктор Доджсън каза:

— Прицели се в мен с тоя пистолет.

— Моля?

— Прицели се в мен с тоя пистолет.

— Ъъъ… Добре. — Стийв извади „Хеклер и Кох“-а от анцуга си и го насочи към нея.

— Какво се казва? — попита Доджсън. — Ако не те бинтовам, ще ме застреляш? Е, в такъв случай явно нямам избор.

Стийв примигна и й се усмихна.

— Благодаря.

— Джери, обърни се, ще давам лош пример. — Джери се подчини. Доктор Доджсън почисти драскотините по гърба му с шишенце физиологичен разтвор, а после му инжектира нещо. След около минута гърбът му изтръпна. — Донеси ми рапид, ако обичаш.

Джери, нахлузила ръкавици, излезе за малко и се върна с прозрачен пластмасов уред, голям горе-долу колкото книга с меки корици и с две защипващи се дръжки.

— Това какво е?

— Телбод пистолет.

— Какво?

Щрак!

— Олеле! Баси!

— Извинявай. Не мърдай.

Щрак!

— Оуууу! Да не съм ти дъсчица!

— Стига си ревал като бебе. Нямам време за шевове.

Стийв успя да си затрае при следващите два бода, но лицето му се кривеше от болка. На шестото, седмото и осмото щракане изсумтя.

— Готово — каза доктор Доджсън. — Приключихме. Насочи пистолета към Джери и й кажи да те бинтова.

Стийв насочи пистолета към нея.

— Ъъъъх! Не стреляй. Чакай, трябва да донеса още лейкопласт.

Тя се върна след миг, с широко отворени очи.

— Ъм… господине?

— Стийв се казвам.

— Стийв? Навън има един мъж. Казва, че иска да говори с теб.

Стомахът на Стийв се сви на възел.

— Ченге?

— Не съм сигурна. Има пистолет.

Стийв се замисли над това. Сви устни и кимна.

— Кажи му, че става. Кажи му да влезе. По нищо няма да стрелям.

Ъруин влезе вътре почти на секундата.

— Радвам се да го чуя — заяви той и погледна Нага. — Хмм. Хубава лъвица.

— Благодаря.

— Като ги чух да се обаждат, та си рекох, че може да си ти. Ти си арестуван, еба ти, арестуван до дупка! Нали си знаеш? — Ъруин извади от задния си джоб комплект от ония пластмасови белезници, дето приличат на кабелни връзки.

Стийв не помръдна. Мислеше си за входната врата, за редицата от дървета зад базара, за таксито.

— Не — каза Ъруин, щом забеляза как той се напрегна. — Не бива.

— Не бива ли?

— Не бива. — Той посочи към чакалнята. — Там отзад, на покрива на пункта за химическо чистене, има един тип. Работех навремето с него. Добър стрелец е. Пробваш ли да офейкаш, ще ти пусне един куршум в центъра на масите. Той ще ти пробие дупка в гърба една стъпка в диаметър. И ще ти издуха навън половината карантии. Ще умреш още преди да си разбрал откъде ти е дошло.

Стийв излезе във фоайето и надникна през прозореца.

— О… — възкликна той. — Иха!

На покрива на химическото чистене наистина имаше един тип с пушкало. На паркинга, освен това имаше и десетина полицейски коли с мигащи сини светлини. На стотина метра оттук хората се изсипваха от „Уол-Март“ тичешком, с наведени глави. Огледа покривите и забеляза още един снайперист върху „Мосю Тако“.

— Еба си — възкликна той. — След всичкото онова.

— Да, гадна работа — потвърди Ъруин и поразклати пластмасовите белезници във въздуха. — Ще ме оставиш ли да ти ги надяна, или ще се наложи да те пушнем?

Стийв погледна входа и отпусна за проба тежестта си върху бинтования глезен. „Вероятно бих могъл да изскоча отзад и…“

— Ако решиш да бягаш, може ли първо да ми отпуснеш една секунда? Искам да изведа онези приятни дами встрани от огневата линия, преди защитниците на закона да са почнали да гърмят. Всичките са се нахъсали. Надали ще внимават много-много, като те видят как изтичваш навънка с патлака. Ако вземат да ни изтрепят и нас покрай тебе, срамота.

Стийв притисна длани към слепоочията си и взе да обикаля из чакалнята, като повтаряше „Баси мамата, баси мамата, баси мамата“. Изрита голям чувал с кучешка храна. А после промълви с въздишка:

— Добре, прав си. Изход няма. Обаче все още имам един проблем.

— Така ли? Какъв?

— Знаех как най-вероятно ще свърши всичко това, обаче все пак дойдох тук. Сега ми хрумва, че ако просто хвърля пистолета…

— Не го хвърляй — посъветва го Ъруин. — Ще вземе да гръмне. Остави го внимателно долу.

— Да бе, да. Ако го хвърля…

— По телевизията все ги хвърлят тия пистолети. Веднъж един така го застреляха пред очите ми.

— Добре. Разбрах. Ще го оставя долу. Ако…

— Ако какво?

— Ако ти… — Той погледна Ъруин многозначително. — Ако ми обещаеш, че няма да им дадеш да нахлуят тук и да я убият. Обещай ми да измислиш нещо, де да знам к’во. Зоопарк. Цирк. — Той впери очи в лицето на Ъруин. — Моля те. Ако го направиш, ще ти помогна с каквото мога.

— Да ми помогнеш? Как?

— Аз не знам чак пък толкова много, обаче ги знам къде са… Карълайн и останалите.

Ъруин обмисли това.

— Пълно съдействие? Без нищо да криеш?

Стийв кимна.

— Можеш ли да скицираш вътрешността на това място?

— То е ясно.

Ъруин се замисли за кратко.

— Не мога да заведа тоя лъв в моя апартамент, нали разбираш.

— Това го разбирам. Само те моля да ми кажеш, че ще направиш всичко по силите си.

— Да — каза Ъруин. — Добре. Имаш думата ми.

Стийв кимна и протегна китки към Ъруин.

— Първо остави пистолета.

Стийв внимателно го постави на рецепцията.

— Ръцете зад тила.

Изпълни и това. През прозорците примигваха сини светлини. Той отметна глава назад и затвори очи. Звукът на белезниците, когато се закопчаваха, беше същият като от закопчаването на пластмасов кабел за връзване.

— Умно — каза Ъруин. — Те наистина щяха да те убият.

— Знам.

Ъруин се наклони назад и надникна във втора стая.

— Голям лъв, голямо нещо.

Стийв се поусмихна.

— Ако смяташ нея за едра, да беше видял татко й! Зрял мъжкар. Над двеста кила сигурно!

— А? — Ъруин като че се поразтревожи. — Той тука ли е?

Стийв поклати глава.

— Не. Не оцеля. — После повиши глас: — Ей, докторе, тя как е?

Бяха сложили Нага на система и й вливаха някаква прозрачна течност. Превръзката бе махната и доктор Доджсън се бе привела над крака й. Тя не отговори. Джери му изшътка, после отиде до вратата и я затвори, ала бавно, и му показа вдигнат палец със свободната си ръка.

Стийв й кимна леко. Тя също му кимна в отговор и затвори.

— Твоя ли е? В досието ти нищо не пишеше за домашен любимец лъв.

— Не е моя. Просто се срещнахме. Грижехме се един за друг, един вид.

— Просто си се сблъскал с нея на улицата?

— То така си и беше.

Ъруин го погледна в очакване на отговор. След около минута се отказа от чакането.

— Някакъв шанс да те накарам да го разкажеш малко по-подробно?

— Няма проблем, извинявай. Щото имам да мисля за други работи. Излязох да побягам и цял куп гадни псета — десетки, ти казвам — се опитаха да ме изядат. Опушках няколко, обаче те ме събориха на земята. Пътник бях. Нага и татко й изскочиха ей тъй от нищото и издърпаха кучетата от мен. Спасиха ми живота.

— Вярно ли? Без майтап?

— Без майтап.

Ъруин се замисли.

— Необичайно е.

— И аз тъй си помислих. — Стийв сви рамене. — С Дядо Коледа не се спори, май е това.

— Сметаш ли, че тея лъвове мой да имат нещо общо с онаа твойта мацка, Карълайн?

Стийв завъртя очи.

— Хмм… Отде да знам. Остави ме да си помисля малко.

— Извинявай. Тъп въпрос. А те… Чакай малко. — Ъруин долепи длан до ухото си. — Мноу мий драго да си бъбря с небе, ма вънка ченгетата ги е фанала нервата. — Той вдигна китка и изговори в ръкава си: — Мдам, заподозреният е задържан и ала-бала.

Две секунди по-късно вратата се отвори с трясък и вътре нахлуха половин дузина защитници на закона с извадени пистолети.

— Полекичка, хора — рече Ъруин. — Всичко е наред. Федерално задържане, помните ли?

— Аз помня — процеди през зъби един мъж с много ленти на ръкава. — Какво става с лъва?

— Спи — отвърна Ъруин. — Оперират го. Той затова е дошъл тук.

— Недейте да й правите нищо лошо, а? — рече Стийв.

— Какво? — Ченгето го изгледа така, като да беше гадинка, пълзяща по пътя.

Стийв усети как вътрешният му покой му се поизплъзва.

— Много ви се моля!

— Службата за защита на животните идва насам. В тоя град не може да си държиш лъв за домашен любимец, синко — каза ченгето. — Такива са общинските разпоредби.

Две-три от ченгетата се разкискаха.

Стийв усети как гневът му кипва.

— Ъруин?

— Да?

— Запомни какво си казахме.

— Помня.

— Добре. Ако искаш, мога да те заведа там, където те… — Телефонът, защипан на кръста му, зазвъня.

— Кой те търси?

Стийв се замисли трескаво.

— Сигурно е тя. Карълайн. Тя ми даде телефона. Вече ми звънна на няколко пъти. Искаш ли да поговоря с нея?

Ъруин помисли.

— Не. И без това ще се видим с нея след минутка.

— Вие вече знаете къде е тя?

— Да бе, да. В едно хубавичко кварталче на около две мили оттук. От обяд сме го обкръжили. Ще изчакаме, докато евакуираме всички съседи, и после нахлуваме.

— Нещо не чувам ентусиазъм в гласа ти.

Ъруин го изгледа продължително.

— Няма, факт.

— Защо така?

— Просто не съм сигурен какво… — Ъруин се сепна. — Не е вярно. Сигурен съм. Става нещо гадно. Обаче просто не знам какво. Чувствам се така, както сигурно се чувства плъхът, когато подуши сиренцето в капана. — Той погледна Стийв. — Твойто другарче в онази къща ли е?

Стийв го погледна неразбиращо.

— Оня с ножа. Дето те изнесе от затвора. Той там ли е?

— А… Дейвид се казва. Да, там е. Поне последния път, като го видях, беше.

Ъруин се намръщи.

— От това се страхувах.

— Обаче не ми е другарче — поясни Стийв. — За това бъркаш. Нямам представа нито кои са тези хора, нито какво искат от мен. А пък оня е изтрещял. От него ме е шубе до смърт. Според мен и останалите от тях се плашат от него.

— Останалите от кои?

Стийв понечи да заговори, но затвори уста.

— А какво ще стане с Нага?

— С лъва ли? Ще пробвам със зоопарка. — Ъруин като че се намираше на милион мили оттук.

Стийв го изгледа скептично.

Ъруин вдигна очи.

— Имаш думата ми. Ще измисля нещо.

Стийв го гледаше все така скептично.

Ъруин с въздишка се обърна към типа с всичките ония лентички на рамото.

— Франк? Слушай с’я. Тоя лъв е веществено доказателство във федерално разследване. Погрижи се добре за него.

— За нея — поправи го Стийв.

— К’ви ги плещиш бе, да те вземат дяволите — рече Франк.

— Не — каза Ъруин и се обърна с лице към мъжа. Говореше тихо и много любезно. Но в този миг Стийв за пръв път разбра колко необикновено опасен в действителност е Ъруин. — Сериозно ти го казвам. Обади се в шибания зоопарк, обади се в службата за защита на животните, обади се там, на когото трябва, обаче ако нещо стане с това животно… ние с тебе ще си имаме проблеми.

Ченгето беше към четири-пет пръста по-високо от Ъруин. Когато двамата се погледнаха в очите, онзи гледаше от по-високо. Издържа на погледа на Ъруин… но само за кратко, а после видимо посърна. Гърдите му се спихнаха. Той отвърна поглед. Пред очите на подчинените си.

— Добре — каза той. — Да. Хубаво.

Ъруин отново се обърна към Стийв.

— Това устройва ли те?

— Устройва ме — отвърна Стийв. Устата му беше пресъхнала. Преглътна тежко. — Благодаря ти. Добре, не знам чак толкова много. За пръв път го видях тогава, когато и ти — в затвора. Видях какви ги беше свършил в коридора — „Черва, провлечени надолу от флуоресцентните лампи“ — и ме втресе. Оня се вбеси и ме нокаутира, мисля. Свестих се в къщата, на няколко мили оттук, както ти каза. Тия там бяха цяла тайфа. Карълайн каза, че й били братя и сестри, ама на мен не ми приличаха на семейство. Имаше двама черни пичове, които изглеждаха като близнаци, и една мадама, дето беше живият ужас и смърдеше на умрял гъз — нещо като полинезийка, струва ми се, само че кожата й беше толкоз бяла, че чак синя. Ама знам ли ги, може да са осиновени. Поне всичките говореха на един и същ език.

— Какъв език? Можеше ли да го определиш?

Стийв поклати глава.

— Нищо подобно не бях чувал преди. Може да е малко като виетнамския. Само че не е.

— Те като него ли са? Карълайн и останалите? Опасни? Без пари ти казвам — ако моите момчета влязат там и пострадат, защото ти си ни излъгал, яката ще си го отнесеш от мен.

Стийв се замисли над въпроса, и не само защото Ъруин го заплаши.

— Не знам — отвърна той най-сетне. — Според мен не. Всичките явно много ги е страх от него.

— Добре — рече Ъруин. — Аз ще…

— Но мисля, че те може да са опасни по други начини — допълни Стийв. — Всичко, което ти казах за Карълайн, беше истина. Всичко. Тя не е като тоя Дейвид, обаче мисля, че у нея има… нещо.

— У нея има нещо?

— Не знам. Просто тя не изглежда, знам ли… безпомощна. Някои от другите несъмнено изглеждат. С един-двама от тях кажи-речи съм сигурен, че и аз ще се оправя. Обаче не и с оня Дейвид, нито пък с нея. У нея има нещо… — Стийв поклати глава. — Не знам. Аз бих внимавал, това е всичко.

Ъруин го изучаваше с поглед.

— Колко бяха там? От семейството?

— Не съм сигурен. Не съм ги броил. Към дузина, мисля, плюс-минус. Плюс възрастната жена, на която е къщата. Тя е нормална, не е от тях.

Ъруин, потънал в мисли, изцъка с език.

— Не ми ли вярваш?

— Не, бе — рече Ъруин. — Мисля, че ти вярвам. Преди два часа пратихме един RC-135 да прелети ниско над къщата. Инфрачервените лъчи показаха тринайсет души вътре. Ти това не го знаеше. Ако щеше да лъжеш за нещо, това би било подходящо за начало.

Инфрачервени лъчи? Но това повдигаше още един въпрос.

— Ей — каза Стийв, — ти как въобще ме намери?

— Ти доведе лъв на ветеринар, синко. Дори и без пистолета за такова чудо хората ще се разприказват, няма начин.

— Значи… ти просто си бил тук на почивка или нещо такова?

— А, разбрах те. Не. В града съм в качеството си на нещо като съветник експерт на групата за захват. Аз съм единственият известен, който го е видял и е оцелял. Освен тебе, естествено.

— Група за захват?

— О, да. Днес градът е претъпкан с тежката артилерия. Делта, някой и друг снайперист от Шести отряд на Морската пехота, та дори и няколко военноморски разузнавачи. Твоята госпожица Сопаски ще си има гости.

— Как я намери?

Ъруин се намръщи.

— Тая смахната кучка се обади в Белия дом. Можеш ли да повярваш?

III

Ъруин изведе Стийв от ветеринарната клиника и го остави, закопчан с белезници, на задната седалка на една полицейска кола за около половин час. По молба на Стийв той откопча ръцете му зад гърба и ги закопча отпред. Така беше много по-удобно.

На Стийв този около половин час му подейства странно успокоително. Беше хубав есенен ден. Стъклото на колата беше спуснато колкото ветрецът да се усеща вътре. Той не се намираше в непосредствена смъртна опасност. Не му предстоеше да взема важни решения. „И освен това вече няма нужда да се тревожа, че ще ме хванат. И това го има.“ Не че заспа, но май си подремна малко. Ъруин попълваше документи и се караше с ченгетата. След малко пристигна един камион с надпис „Приют за източни екзотични котки“. Това предизвика усмивка у Стийв.

Надяваше се пак да види Нага, но преди да я изнесат, Ъруин отвори вратата на полицейската кола.

— От сън дълбок се събуди! — Той посочи с палец над рамото си. — Излизай.

Стийв примигна. Може и да беше поспал. Мъничко.

— Къде?

— В колата ми.

— Тази не е ли твоята?

— Да ти приличам на ченге?

— Всъщност…

Ъруин го изгледа начумерено.

— Не — побърза да каже Стийв. — Не, разбира се.

Ъруин кимна, хвана Стийв над лакътя и го поведе към една небиеща на очи лимузина „Форд“, паркирана на трийсетина метра оттам.

— Това е кола на Държавния департамент. Подписал съм се за нея. — Ъруин се втренчи в него. — Ще ми се правиш ли на интересен?

— Нямам такива планове.

— Добре. Можеш да се возиш отпред, ако искаш. Обаче няма да ти свалям белезниците.

— То е ясно, разбирам. Ей, тече ли ми още кръв?

— Малко. Не много. Всъщност… — Ъруин се разровичка по задната седалка и измъкна един вестник. Разгърна го и разстла спортната страница върху предната пътническа седалка. — Добре, сядай отгоре.

Стийв му хвърли оскърбен поглед.

— Синко, ризата ти е цялата оплескана. И трябва да се изкъпеш, еба ти. Ако по тая тапицерия се появят петна, ще ги чистя аз. Не ми се обиждай.

— Не, няма нищо — каза Стийв. Вече отиваше към късен следобед, четири и тринайсет следобед според часовника на таблото на Ъруиновата кола. Излязоха от паркинга и поеха надолу по Шосе 78. Докато се отдалечаваха, Стийв отправи изпълнен с копнеж поглед към „Мосю Тако“. Започваше да огладнява.

— Къде отиваме?

— В столицата.

— Сериозно?

— Да. Много хора искат да говорят с тебе.

— За какво?

Ъруин го изгледа, като да беше идиот. „Какъвто и съм сигурно“ — помисли си Стийв.

— Извинявай. По-скоро исках да кажа „какво очакват те, че мога да им кажа аз?“. И аз съм объркан като всеки друг. Сигурно даже още повече.

— Хмм.

— Какво хъмкаш?

— Просто си хъмкам. Сигурно ти вярвам, един вид.

— Нима? — Щом чу това, Стийв почувства абсурдна благодарност. — Признателен съм ти. Много.

Неочаквано Ъруин свърна от шосето и спря на паркинга на един склад за дървен материал на върха на един хълм. На паркинга имаше някоя и друга кола, но общо взето мястото беше пусто.

— Какво правиш?

— Ами, както казах, карам те в столицата. Това е само малко отклонение.

— Отклонение?

— Да. Ония от „Делта“ не искаха да карам заедно с тях, дори и като наблюдател. Тук съм, за да установя самоличността на тоя Дейвид.

— В затвора имаха камери. Когато ме изнесоха оттам, искам да кажа. Видях ги.

— Да. Странна работа. Не са работели. Когато аз разговарях с тебе, нищо им нямаше. Обаче, когато оная грамаданска гад се появи, тия камери са се повредили като по някаква магия. — Той изгледа Стийв.

— Шантава работа, а?

— Да, бих казал.

— Добре, значи затова си в града. Обаче защо си на паркинга?

— Ами… — рече Ъруин. — Никой не е казал, че не мога да гледам. — Той посочи. Стояха на върха на стръмна скала, може би към трийсет метра висока и почти отвесна. Под тях, на около половин миля по-нататък, три военни превозни средства спираха пред едно кварталче.

— Това танкове ли са?

— Не. Оръдието на танка е по-голямо. Това там е бойна машина „Брадли“. Използва се главно за превоз на войници.

— Какво правят те?

— Нарича се „решително нахлуване“ — обясни Ъруин. Извади една голяма зелена раница от задната седалка, разтършува се из нея и извади един полеви бинокъл.

— Имам и уред за нощно виждане. Можеш да го вземеш, ако ти се гледа. Звездна светлина не ти трябва, но това нещо увеличава към шест пъти.

— Разбира се.

Ъруин му подаде един големичък мерник за пушка с отпечатано отстрани ATN. Стийв го вдигна към очите си. Увеличаваше доста добре, всъщност прекалено добре. Нужен му беше около двеминутен оглед, за да открие къщата.

— Какво правят тези…

— Шшшт!

Стийв се шашна. Чу боботене и отлепи поглед от мерника. Два черни хеликоптера летяха насам от западна посока, ниско и бързо. Виждаше ги ясно, но шумът на перките им бе заглушен. Не че не издаваха никакъв звук, но и не трещяха както бихте очаквали. Малко по-късно брадлитата потеглиха сред облак синкав дим.

Хеликоптерите увиснаха точно над къщата на госпожа Макгиликъти. И от двата се спуснаха черни въжета. По тях надолу се заспускаха мъже, общо дванайсет. Синхронизацията им не беше чак идеална, но почти — докосваха земята с разлика от секунди. Пред погледа на Стийв те се наредиха от двете страни на френската врата към задния вътрешен двор на госпожа Макгиликъти — черни ботуши, увеличени шесткратно, безшумно се стоварваха върху червените тухли. Хеликоптерите се оттеглиха.

Мъжете взеха да си правят знаци с ръце. Двамата избиха вратата с железен таран. Трети мъж подхвърли нещо вътре. Просветна мълния и екна гръм. Мъжете се втурнаха в къщата. Докато ги гледаше, Стийв се сети как кучетата се изсипваха от гората.

Сега просветнаха изстрели — първо един, след продължителна пауза — още два, а след тях — залп. Ярките експлозии стряскаха сред дългите призрачни сенки на този следобед в предградията. Гърмежите се разнесоха миг по-късно в есенното безветрие. Един от прозорците на госпожа Макгиликъти се пръсна.

Едва доловимо, от много далече, Стийв чу женски писъци. Автомат изстреля кратък огнен откос… а после и още един, много по-продължителен. Отново се разнесе писък — мъжки. Стийв чу и нещо, което малко напомняше на рева на Дрезден. От него му настръхна вратът.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Ъруин.

Стийв поклати глава. „Може би Дейвид?“

Още стрелба, още проблясъци. Писъци на друга жена. Още счупени прозорци. Блеснали на слънцето стъкла обсипаха грижливо подстриганата ливада на госпожа Макгиликъти. В стената зейнаха дупки и се разхвърчаха отломки от алуминиева обшивка. „Сега всички стрелят.“ Стийв чуваше писъци, мъжки и женски гласове се смесваха, носеха се все по-силни викове. „Сигурно вътре е ад.“

— Хмм — обади се Ъруин.

Един от облечените в черно командоси изскочи от едно задно прозорче. Лицето му бе окървавена Каската му я нямаше. И автомат вече си нямаше. Сигурно се бе надявал да се свие на кълбо и да се претърколи, преди да удари земята, обаче тъкмо изхвърча от прозореца и нещо го хвана. Тялото му се вряза в стената на къщата. Издърпаха го обратно вътре, пищящ и размахващ ръце. Стийв видя проблясък на златист метал и алени пръски артериална кръв. Всичко това се случи за няма и секунда.

Сега писъците надделяха, все по-силни, и се издигнаха в кресчендо.

Стийв кимна към уоки-токито на Ъруин на конзолата.

— Чуваш ли какво казват?

— Не — отвърна Ъруин. — Използват криптиране. Няма как да схвана, дори и да знам на коя честота излъчват. — Той млъкна. — Ама хич не изглежда добре тая работа.

Една жена от хората на Карълайн, облечена в сиво-зелени одежди, изхвърча през френската врата и падна в задния двор. Лежеше там, където падна, без да помръдне. Гърдите й бяха окървавени.

— Ей, тази я познавам — обади се Стийв. — Мисля, че се казва Дженифър.

Хеликоптерите, все още влачещи дългите въжета, долетяха по-наблизо. Малко по-късно се оттеглиха пак. Двете спрели пред квартала брадлита потеглиха. Щом се озоваха пред къщата, всяко от тях избълва по една малка орда от мъже в зелено с автомати в ръце.

Войниците се упътиха към входната врата. Само двама успяха да стигнат. Автоматен огън от къщата покоси останалите още в двора — улучваха ги основно в главите и от това разстояние, за тяхно облекчение, не се виждаше ясно. Войниците падаха в тревата като обезкостени. Всички, освен един, не помръдваха, но въпросният един, чернокож, пищеше и се гърчеше. Краката му като че бяха отказали.

— Мале, мале — въздъхна Стийв и погледна Ъруин. Чертите на Ъруин бе разкривени от ярост. Побелялата му коса дивашки изпъкваше, обрамчила налятото му с кръв лице.

— Казах им аз! — рече Ъруин. — Казах им аз, че това е по-друго! Казах им го, еба ти!

Трима от изсипалите се от брадлитата войници стигнаха чак до къщата. Също като мъжете от хеликоптера, те се наредиха от двете страни на вратата и започнаха да си правят знаци с ръце. „Тия ще го направят — помисли си Стийв. — Тия наистина ще влязат вътре. Нарочно.“

— Дяаааааволите да го вземат.

Обаче не влязоха. Нещо проби стената. Стийв отново мярна яркожълт проблясък — месинг и кръв, огрени от следобедното слънце, когато гърлото на един войник се взриви. Малко по-късно и другите двама се строполиха в бърза последователност един след друг. „Той ги намушква през стената.“ Напомняше му на иглата на шевна машина.

Стийв чу бръмчене. Дулото на основното оръдие на брадлито се завъртя към къщата. „Ще вдигнат къщата във въздуха — помисли си той. — Ще я вдигнат във въздуха, макар и вътре да има от техните.“

Обаче не я вдигнаха. Задните врати и на двете брадлита все още бяха отворени, тъй че когато Дейвид се юрна през входната врата, нямаше какво да го спре. „Боже мой — помисли си Стийв. — Колко е бърз само!“ Дейвид изчезна вътре в машината. Миг по-късно капакът на оръдейния купол отхвърча и оттам се подаде една-единствена окървавена ръка. Пръстите задращиха безпомощно във въздуха, а после ръката отново се приплъзна вътре.

Шофьорът на второто брадли понечи да затвори задната си врата. Много правилно се сети, обаче не бе достатъчно бърз. Дейвид се шмугна в нея плавно и грациозно.

След има-няма минута задният капак се отвори отново. Сега брадлито отвътре беше червено. Дейвид застана сам зад него с копието си в ръка и… „Това човешка глава ли е?!“… нещо под мишница. Само за кратко той сякаш погледна в очите Стийв, който се намираше на половин миля от него. Всички косми по тила на Стийв настръхнаха като бодли. Дейвид се ухили, после се врътна и се стрелна обратно в къщата.

Хеликоптерите отново се приближиха. Оръдията им се прицелиха, бръмнаха и започнаха да ръфат покрива на къщата, обшивката, прозорците, комина.

Стийв забеляза силуета на мъж в строшения прозорец на къщата. Държеше пушка. За миг Стийв бе обзет от надежда, че е някой от войниците, но воланчетата на кръста му можеха да са само балетна пачка. Дейвид стреля само веднъж и от задната перка на хеликоптера се разхвърчаха искри. Хеликоптерът подскочи, после се завъртя равномерно, ала потегли назад. Опашката му се вряза във въртящите се перки на другия хеликоптер и се посипа дъжд от искри.

И двата хеликоптера паднаха на земята от трийсетина метра. Единият уцели една съседна къща, а другият цопна наполовина в басейна зад нея, наполовина извън него. Къщата избухна сред огромно кълбо от жълти пламъци и черен дим.

А после денят отново притихна.

— Мале мила — въздъхна Стийв и се обърна към Ъруин с надеждата той евентуално да потвърди тази диагноза, може би да й придаде тежест с някои свои проникновения. Но Ъруин беше зает с друго. Бе вперил очи в Карълайн. Тя стоеше на две крачки от страничното му стъкло, насочила пистолет в главата му.

— Здрасти — каза тя.

IV

— Ти си здрасти! — не изгуби самообладание Стийв. От този ъгъл виждаше до нея жълта козина, някъде на височината на кръста й. Първата му мисъл беше, че е застанала до русо тригодишно детенце. Но когато изпъна врат да види по-добре, срещна жълти очи.

— Ей! Това Нага ли е?

Още щом думите изскочиха от устата му, осъзна колко тъпо е да пита — колко лъва се разхождат из едно типично предградие? Тя беше. Стоеше на крака сама, силна и будна.

— Да, проследих ви двамата до ветеринаря — отвърна Карълайн. — Реших, че може да поискаш да ти я позакърпя.

Стийв, все още закопчан, се измъкна от седалката и заобиколи откъм страната на шофьора. Тръгна към Нага, но Карълайн сложи ръка на рамото му и кимна към белезниците. На Стийв му трябваше време, докато се сети какво е това в ръцете й — каменен нож.

— Надали е достатъчно остър да…

Тя преряза здравата пластмаса с един замах.

— Благодаря.

Стийв коленичи до Нага и обви с ръце шията й. Раната й почти бе зараснала — козината не бе израсла, но там, където само преди час зееше кървава дупка, сега той виждаше розова кожа. Тя го близна по бузата.

— Ти сигурно си Карълайн — обади се Ъруин.

— Уцели — отвърна тя. — Как я караш, Ъруин?

— Ти ме знаеш кой съм.

Тя не отговори. Стийв забеляза, че показалецът й трепери съвсем лекичко.

— Смяташ да ме опушкаш с това чудо ли? — попита Ъруин.

— Не му прави нищо, Карълайн — каза Стийв, все още на колене. — Тоя пич е свестен. — После се обърна към Нага, която продължаваше да го ближе: — Стига де, стига, достатъчно.

— Не бих си и мечтала — отвърна тя, отвори задната врата на форда и се пльосна на задната седалка.

От предната седалка Ъруин кимна леко на Стийв.

Стийв му махна пренебрежително, застана до отворената задна врата и се вторачи в Карълайн. Тя лежеше, отпуснала глава на облегалката, със затворени очи. Пистолетът лежеше на седалката до нея. Стийв погледна димящите развалини на дома на госпожа Макгиликъти.

— От онова мазало ли се измъкна?

Карълайн поклати глава.

— Не. Излязох около час преди да почне стрелбата. Търсих те в къщата. — Тя отвори очи и го изгледа строго. — Трябваше да ме изчакаш там. Тук, навън, не е безопасно.

— Тук, навън? — възкликна невярващо Стийв. — В сравнение с онова място, тук, навън си е направо Дисниленд, ега ти. Пък и нали уж цялата работа беше там, че вие не можете да влезете в…

Ъруин я разглеждаше в огледалото за обратно виждане.

— Знаела си, че това ще се случи, нали?

Тя кимна отново.

— Това, или нещо подобно. Президентът си има гордост. Когато вчера му бръкнах в здравето, той трябваше с нещо да покаже колко е страшен.

И двамата я погледнаха.

— Да — рече Ъруин с глас, от който се бе изпарила всяка следа от дружелюбния селяндур. — Това, бих казал, направо го ковна. Обаче съм любопитен как се снабди с кодовете, та да преодолееш телефонистката?

Тя размаха ръка във въздуха.

— Хитруша съм си аз.

— Така си е — съгласи се Стийв.

— Да, почвам да вдявам — откликна Ъруин.

— Какво стана с останалите? — попита Стийв. — С твоите, ъъъ, „братя и сестри“?

Карълайн отвори очи.

— Тъкмо щях да ви питам. Някой измъкна ли се? Може би някой, придружен от животно?

— Поне аз никого не видях — отвърна Ъруин. — Не мисля.

Изражението на Карълайн бе неразгадаемо.

— Значи почти със сигурност са мъртви. Това беше най-вероятният изход.

— В задния двор има някой — каза тихо Стийв. — Жена. Руса? Можеш да вземеш моя мерник, ако…

Карълайн поклати глава.

— Предпочитам да откажа, ако на теб ти е все едно. Дженифър е. — А после додаде на себе си: — Поне си е отишла напушена. Тя така и би искала да стане това.

— Много съжалявам, госпожо — каза Ъруин.

— Благодаря, Ъруин. Много мило, че го казваш. Сега останахме само Дейвид, Маргарет и аз.

— Маргарет? — попита Ъруин.

— Смрадливката — уточни Стийв.

— А… А откъде знаеш, че и тя не е умряла? — попита Ъруин.

Карълайн се усмихна, без да отваря очи.

— Дейвид никога не би позволил на никой друг да нарани Маргарет.

Стийв погледна през мерника. Сега в къщата всичко бе спокойно. От прозорците излизаха тънки струйки дим. Докато гледаше, госпожа Макгиликъти излезе със залитане навън. Беше изцапана с кръв и зашеметена, но жива-живеничка.

Ей, ето я бабата! Какво е това, дето държи?

Карълайн взе мерника и погледна сама, после му го върна.

— Мъфини. Мъфини държи. — Тя тръсна глава и се поусмихна. — Дейвид трябва да е спасил и нея. Тъкмо си помислиш, че познаваш някого, и…

— Какво да правим сега?

— Сега ще поизчакаме.

— Какво? — попита Стийв.

— Дейвид да се върне.

— Да се върне? — попита Ъруин. — Къде е отишъл?

— Замина за Вашингтон.

— За какво?

— Ще убие президента и всички, замесени в току-що случилото се. „Всички“ и „замесени“ той го разбира в най-широк смисъл.

Стийв се стресна.

— Това е невъз… Ще може ли?

— Дейвид ли? Да. Направо още сега да почват да си копаят гробовете. Президента го пиши умрял.

Стийв се втренчи в нея с погнуса.

— За бога! На него му хрумна да почне да избива хора, не помниш ли? Преди да довтасат неговите войници, всички си седяха и си похапваха сладкиши. Както и да е, съмнявам, че, че повечето хора въобще ще забележат. Имат си по-големи грижи.

— Какво искаш да кажеш?

— Колко е часът?

— Ъъъ… — Той погледна часовника на таблото. — Към четири и петнайсет?

— Всеки миг ще стане. — Тя пусна тънка дивашка усмивчица.

Стийв усети как настръхва.

— Карълайн, какво си направила?

Тя не отвърна с думи, а само посочи небето.

Тъкмо минаваше четири следобед. Слънцето все още сияеше високо над дърветата. Небето бе ясно. Затъмнение нямаше. Всичко това беше вярно, ала след няколко секунди Стийв бе принуден да повярва на очите си.

Слънцето гаснеше.

Към минута и половина след това от сияйножълто, както е нормално за това време на деня, слънцето доби по-мекия нюанс на оранжевото по залез, а после почервеня. Докато гледаше това, на Стийв му хрумна: „Все едно някой гаси някоя от ония крушки, дето гаснат постепенно, мноооого бавно“.

Отначало Ъруин си подаде главата през прозореца да гледа, но после — очевидно забравил, че се води нещо като задържан — отвори вратата на тауруса и застана до Стийв на паркинга.

— Затъмнение? — попита тихо Стийв с пълното съзнание, че не е това.

Ъруин поклати глава.

— Не. Няма как да е. Може би… А свива ли се?

— Не мога да ти кажа… абе… да. Май. — Стийв вдигна палец за сравнение. Можеше да гледа и без да присвива очи. Слънцето бе угаснало до мръснокафяво без помен от живец. Когато най-сетне почерня, той забеляза, че действително то видимо се е свило, поне мъничко.

А после изчезна.

Стийв усети как топлината на следобеда се отдръпва от кожата му. Октомврийският ветрец, чийто лек хлад изведнъж стана злокобен, шумолеше в сухите листа. „Колко студено може да стане? Колко студено става на Плутон? Там кислородът е течност, нали така?“ Той се разтрепери силно, неоправдано силно за този ветрец.

— Ти виждаш ли това? — попита кротко Ъруин.

— Мисля, че да — отвърна Стийв. — Сигурен ли си, че часът е толкова? — Пренебрегнал онова, което виждаха очите му, той се бе вкопчил в идеята, че това може да е най-обикновен залез.

Ъруин си погледна часовника.

— Четири и осемнайсет, плюс-минус няколко минути.

— Сигурен ли си? — Сърцето на Стийв думкаше в гърдите му. Звездите изгряха. Те го изгаряха като очите на далечни страшилища, грамадни и незнаещи милост. Една улична лампа светна и покри паркинга със слузеста жълта светлина. Нага погледна небето и изръмжа тревожно.

— Точно по график — обади се зад гърба му Карълайн. По гласа й си личеше, че е доволна от себе си.

Стийв се завъртя.

— Ти ли го направи?! Невъзможно! Трябва да е… — Той размаха безпомощно ръце. — Защо ти е това?

— Доста дълго е за разправяне.

— Това наистина ли се случва? — Гласът на Ъруин бе равен и безстрастен. Погледът му се стрелкаше ту към лицето му, ту към пистолета в ръката й. — Не е фокус, така ли?

— Аз с фокуси не се занимавам. — Тя отстъпи крачка назад, извън обсега му.

— Върни го! — изкомандва Стийв. — Пусни го! Всички ние… Пусни го пак!

Тя поклати глава.

— Не мога.

— Боже Господи, Карълайн! Длъжна си! Ние ще… всички… ще замръзнем!

— Не незабавно — уточни тя. — Веднъж го обсъдих с Питър. Атмосферата въздейства като одеяло. Остатъчната топлина най-накрая ще се разсее, обаче имаме време.

— Какво да правим?

Тя се замисли.

— Гладни ли сте? Аз умирам от глад. Имаме време за убиване. Знам едно добро мексиканско кръчме надолу по пътя. Гуакамолето е…

— Карълайн, проклетите такос въобще не ме интересуват!

— Стига де, много са вкусни.

— Виж какво, от тия простотии ми писна! Точно сега искам от теб да…

— Черпи едно гуакамоле и ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.

С почервеняло лице Стийв пое въздух, за да покрещи още… а после си захлопна устата така, че се чу как му изтракаха зъбите.

— Ще ми го кажеш ли? Всичко?

Тя кимна.

— Аха.

— Добре — рече Стийв. — Става.

Карълайн се обърна отново към Ъруин.

— Ще ти вземем колата.

Ъруин вдигна вежда. Беше висок към метър и деветдесет, прецени Стийв, и бе в дивна физическа форма. Спомни си как онова едрото ченге се спаружи под погледа му.

Карълайн, с пистолета в ръка, вдигна вежди и се усмихна любезно.

— Ключовете са на таблото — каза Ъруин.

— Парите — напомни Стийв. — Носиш ли мешката?

— Какво? А… Не, извинявай. Дадох я на таксиметровия шофьор.

— На таксиметровия шофьор?! Всичките триста бона?!

Тя сви рамене.

— Нещо ми дожаля за него. Бяха му гризнали няколко пръста.

— Чакай, какво?! Кой е отгризал… — И млъкна. — Абе, като си помисля, карай да върви. Не ща да знам. — Стийв потърка чело, после погледна Ъруин. — Да имаш пари?

Този път Ъруин си вдигна и двете вежди. Но после вдигна рамене и затършува из портфейла си. Подаде им три двайсетачки, петарка и няколко банкноти от по един долар.

— Това са ми всичките пари в брой. Искате ли и картата ми „Америкън експрес“?

— Не, благодаря.

— Благодаря, Ъруин — каза Карълайн. — Много ни помогна.

Стийв отвори задната врата на тауруса и потупа с длан по седалката. Нага се поколеба, а после скочи вътре. Карълайн седна отпред. Щом Стийв запали форда, тя се обади:

— Чакай.

Нейният „Хеклер и Кох“ беше точно същият като онзи, който бе дала на Стийв. Натисна лоста, за да му извади пълнителя, после издърпа затвора и извади патрона от патронника. Пъхна го обратно в пълнителя и се обърна към Стийв.

— Как се сваля стъклото?

Стийв посочи копчето на вратата. Щом стъклото се смъкна, тя махна на Ъруин да дойде.

— Вземи — каза тя и му подаде празния пистолет с дръжката напред. — За защита. Тая вечер са наизлезли много луди. Внимавай.

— Без патрони не върши много работа — отбеляза Ъруин.

— Ще оставя пълнителя на тротоара в подножието на хълма.

Ъруин кимна.

— Благодаря.

Щом се поотдалечиха от паркинга, Стийв отби в платното за обръщане и спря. Карълайн остави пълнителя до една улична лампа и махна на Ъруин. Той махна в отговор.

— Това пък какво беше?

— Той изглежда симпатичен. — Тя му се усмихна неопределено.

Стийв разбра, че тя пак го лъже.

VI

Това подразни Стийв, но Карълайн излезе права. Гуакамолето наистина беше отлично. Ресторантът, който тя харесваше, се оказа „Мосю Тако“ в същия онзи търговски комплекс, където бе и ветеринарната клиника. Карълайн бе настояла да отидат точно там, в този ресторант и никой друг, въпреки че паркингът продължаваше да гъмжи от ченгета. Каза, че нямало проблеми. Стийв здравата се притесни, когато едрото ченге, което Ъруин унизи, погледна към тях, обаче нищо не стана. Паркира в дъното и Карълайн изръмжа нещо на Нага. Тя изръмжа в отговор и се сви на кравай на задната седалка, за да поспи.

Ако някой се опита да им създава притеснения, то това бе салонният управител. Дясната му ръка беше в гипс и той явно помнеше Карълайн от предишно нейно идване. Когато тя го помоли за маса за двама, той изпищя и се юрна към вратата.

Стийв погледна Карълайн шашардисано.

— Хмм? А, да. Дойдохме тук преди две седмици. Тая работа с парите Дейвид не я разбира. Като тръгна да си излиза, без да плати, оня тип го награби и… — Гласът й секна.

— И се разрази изхаканията. Ясно.

Накрая се настаниха на бара.

На Стийв никак не му се ядеше, но Карълайн настоя той да опита такос с омар. Докато чакаха, излочи половин кана маргарита и това го поохлади. Когато храната се намери пред него, той бе преоткрил апетита си. Карълайн обаче успя да изяде само няколко хапки.

— Много ми е неприятно да призная, обаче това нещо вярно е фантастично! — Стийв сдъвка едно картофче и бутна купата с гуакамоле няколко пръста по-близо до нея. Тя изяде едно-две картофчета, но иначе само ровеше в чинията си. — Нещо не е наред ли? Нали уж каза, че умираш от глад.

— Умирам, обаче стомахът ми малко се раздразни. — Тя сви рамене. — Сигурно от нерви. Пламнала ми е главата.

— Хмм. Каза, че ще отговаряш на въпроси?

— Да. Може. Имаме време за убиване и това ще ми отвлече мислите от… други работи. Питай ме каквото си искаш.

Ресторантът започваше да се пълни. Възрастна жена с яка от норка огледа гетите на Карълайн и окървавената фланелка от концерт на Стийв, а после си тури високомерна физиономия. Стийв й махна по маниера на кралица Елизабет, само с китката, и й пусна една зъбата усмивка до уши. Тя избяга.

— Хмм. Откъде да започна? — Той забарабани с пръсти по масата. — Ти наистина ли можеш да разговаряш с Нага? Ама наистина?

— Да, мога. Животинските езици са си техен специалитет, обаче се оправям. Произношението ми не е толкова добро като на Майкъл.

— Как сте го научили?

— Бащата го изнамери. Водел си е бележки.

— Бележки как да разговаряш с лъвове?

— Точно така, да. И с други животни също. С всяко едно нещо, което си има език всъщност.

— Сигурно му е отнело доста време.

— Към стотина години за първите два-три вида, мисля. И по-малко, след като му е хванал цаката. — Тя забеляза как я гледа Стийв и додаде: — Той е много стар, разбираш ли. И никога не е стоял без работа. Езиците всъщност са най-малкото. — Тя въздъхна. — Сериозно! Най-най-малкото. Затова ми повярвай.

— За каква точно възраст си говорим?

— Никой не знае с точност. Поне шейсет хиляди години. Сигурно много повече. Но всъщност въпросът е безсмислен. Прекарал е голяма част от живота си в Библиотеката. Там времето тече по-инак.

— Разбирам — изрече Стийв бавно. — И ти също идваш оттам, нали? От Библиотеката?

— Какво? Ами… и да, и не. Родена съм в… Мисля, че в Кливланд? Или поне беше на някакво място, което започва с К.‍ — Тя му се поусмихна тъжно. — Но… да. Сигурно съм от Библиотеката.

— Не разбирам.

— И аз не съм убедена, че го разбирам, честно. Искам да кажа, знам какво ни е причинил той, но нямам никаква представа защо.

— Кой?

— Бащата.

— Татко ти?

Тя поклати глава.

— Ние само го наричаме така. Той не е мой биологичен баща. Не съм сигурна дали това въобще е възможно. Никой не знае какво представлява той.

— Значи… какво? Той е нещо като извънземен ли?

Тя сви рамене.

— Може би? Но аз не мисля така. Само че не мисля и че е човек. Искам да кажа, по произход. Сега светът е много по-различен, отколкото е бил в третата епоха. Когато той се е родил, сигурно още е нямало хора.

— Третата епоха?

— Тази епоха, епохата, в която властва Бащата, е четвъртата. Преди Бащата над мирозданието е властвало нещо друго. Тогава е било по-мрачно. Всички казват, че тогава е било по-тежко. Това е светът, в който се е родил Бащата и който той е завладял…

— Нещо не…

Тя махна с ръка, сякаш за да пропъди нещо, което я разсейва.

— Как е започнал Бащата, всъщност няма значение.

— Тогава какво има значение? — попита троснато Стийв. Тя го караше да се чувства като дете.

Неясно защо остана доволен, когато тя прие въпроса му сериозно и набърчи чело, докато мислеше над отговора.

— Той е умен — каза тя най-сетне. — Там е ключът. Мисля, че всичко е произтекло от това. — Тя го погледна. — Просто размишления, нали разбираш. В действителност не знам.

— Добре дошла в моя свят.

Тя се намръщи.

— Извинявай. Продължавай, моля те. Интересно ми е.

Тя кимна и се вторачи в клуб содата си.

— Добре. За това, първото, съм горе-долу сигурна. Представи си някой като Исак Нютон, гений, какъвто се ражда веднъж в историята. Може би човек, а може би не чак толкова. За него важното е, че е много, много умен. И освен това — че е роден в ужасно време, сигурно по-тежко, отколкото можеш да си представиш. Нещо като ада, само че истинско. Над него е властвало едно създание, наречено Императорът.

— Засега схващам.

— Добре. И ето оттук ми започват предположенията. В Библиотеката има дванайсет каталога — но първият, белият каталог, е медицината. Мисля, че това би могло да е от значение. Може би Бащата е започнал като лекар, по-точно онова, което тогава е минавало за лекар. Натъкнал се е на нещо, много полезно за възстановяване — растение, отвара, каквото и да е там. Някак си е изнамерил как да си удължава живота, да печели време. И е използвал това време, за да се учи все повече и повече как да живее по-дълго. Най-сетне останал доволен — можел да живее колкото си иска и да лекува всякакви рани. След това… използвал това време, за да учи други неща.

— Като например?

— Ами… вторият каталог е войната. Мисля, че и това би могло да не е съвпадение. Бащата е сръчен. Мисля си, че отначало си е кротувал, кроял е планове, уреждал е разни неща, набирал е сила. Как го казвахте вие? „Летял е под радара.“ И най-накрая, когато бил готов… — Тя почука по бара с лакиран нокът. — … насочил вниманието си към онзи, докарал му неговите злочестини. Разбирал е, мисля — единственият истински изход от ада е да го завладееш. Имал е съюзници — Нобунунга е бил ключов играч, и още един на име Митрагани. Те са единствените, които със сигурност са знаели какво се е случило, обаче дума не обелват.

— Те тримата са го убили? Тоя де, императора?

— Ами… съмнявам се, че Бащата го е оставил да се отърве толкова леко. Но да, узурпирали са властта му.

— Добре. А после какво?

— Не знам. Летописите са загубени. Но, така или иначе, третата епоха свършила. След това имало и други битки, предателства, войни. Врагове преживявали възходи и падения. Херцога, Кю-33 Север, и разни други. Най-сетне Бащата се сдобил с такова могъщество, че никой не можел да го предизвика.

— А кога вие влизате в играта? Всички вие. Ти, Дейвид и останалите.

Тя отпи от клуб содата си.

— Шейсет хиляди години по-късно, плюс-минус няколко. Преди двайсет и три години. Беше в края на лятото. Била съм към осем-деветгодишна, когато… Е, тогава той ни осинови. — Тя се замисли. — Или „осинови“ май не е точната дума. По-скоро му бяхме чираци.

— Какво тогава… — Стийв млъкна. Телевизорът зад бара предаваше Си Ен Ен. Докато вечеряха, в центъра на новините бе тайнственото изчезване на слънцето — „това пък как стана?“ — но сега очевидно бяха получили извънредна новина.

Улф Блитцър със зашеметен вид говореше на зърнест запис от видеокамера, заснет от тротоара пред Белия дом. Част от оградата от ковано желязо, опасваща поляната отпред, бе откъртена. На тротоара, до тялото на тийнейджър, който или беше в безсъзнание, или бе мъртъв, имаше кървав отпечатък от стъпка. Камерата се вдигна. По-назад източното крило на Белия дом бе обхванато от необуздан пожар. Десетметрови огнени нокти дращеха нощното небе. Улф Блитцър приказваше неща като „катастрофална загуба на живот“ и „конституционен ред на наследяване“.

— Ебааааа си! — възкликна тихо Стийв.

Кадрите бяха зърнести, а онзи, който държеше камерата, не успяваше да я крепи сносно. При все това на среден план Стийв различи мъжки силует на фона на огъня. Държеше дълъг прът, който проблясваше в жълто, когато светлината го огряваше под нужния ъгъл. И… олеле. Олеле майко.

Това пухкавото на кръста му можеше да бъде само балетна пачка.

Стийв си викна една текила.

Карълайн проследи погледа му. Щом видя какво дават по телевизията, кимна.

— Наяде ли се? Скоро ще трябва да тръгваме оттук.

— Май да — отвърна Стийв разсеяно.

Карълайн стана и изчезна в дамската тоалетна. Сега Улф Блитцър вземаше интервю на живо от някакъв с вид на адвокат, видял с очите си нападението над Белия дом. Адвокатът беше в лека истерия, постоянно прокарваше пръсти през оредялата си коса и повтаряше „Тоя уби трима мъже, човече! Цели трима! Всссссичките ги направи на нищо!“. От време на време Улф кимаше сериозно, ала насърчително. Докато разговаряха, някой гръмна Капитолия. Един шрапнел от взрива — може и офис стол да е бил — откъсна лявата ръка на истерика. Свръхналягането събори Улф Блитцър по задник. Секунда по-късно Ерин Бърнет превключи на интервю на запис с една грижовна мамичка от Мериленд, която видяла нещо „по-голямо и от слон“ да върви край междущатското шосе.

Барманът сипа още една текила на Стийв, без да го пита. И на себе си сипа.

— Готов ли си? — попита Карълайн.

— Да… Тоест не. Или може би. Сигурно. Имаме ли още една минутка? Само да… — И той посочи с глава текилата.

— Добре, но побързай.

— Слушам! — Той гаврътна половината текила на един дъх. — Ти имаш ли нещо общо с тая работа?

На екрана жената, видяла онова слоноподобно нещо, вдигна ръка и подбели очи. Пищеше. Кожата на ръката й бе катраненочерна, все едно потопена в мастило, и нещо не беше наред с пръстите й — те шаваха и изобщо не приличаха вече на пръсти. На Стийв повече му приличаха на пипала.

— Не точно. Е… косвено. Това е дело на Бари О’Ший, или може би на някой от хората му. Много са заразни.

— Кои? Заразни? Какво?

— Тя е пипнала… Това се нарича вирус на реалността. Всъщност не е толкова опасен, само изглежда гадно. Пипалата действат като, ъммм, антени, един вид. Те я правят податлива на подсъзнателните мисли. Ако не се лекува, може да бъде обсебена.

— Обсебена? От демони, така ли? За такова обсебване ли ми говориш?

— Какво? Не — разсмя се Карълайн и в един миг на ужас на Стийв му се стори, че ще го щипне по бузата. — Няма такова нещо като демони, Стийв.

— Какво тогава?

— От безмълвните. Те представляват чиста мисъл, но се проявяват като грамадни тромави създания, сребристи на цвят. Те са останка от третата епоха. Не могат да бъдат убити, но широкоспектърната слънчева радиация е проникнала достатъчно дълбоко, че да ги направи инертни. И като угасна слънцето, Бари е решил, че е време да се задейства. Загряваш ли?

Стийв само я погледна.

— Не. Не, нищичко не загрявам.

— Е… не се безпокой. Когато всичко се уталожи, аз ще се оправя с това. Бари е от леката категория. — Тя посочи с глава жената с пипалата. — Както и да е, за това има лесен цяр.

— Пръстите ти се превръщат в крайници на чудовище и за това има лесен цяр?

— Абе… лесен, лесен, колко да е лесен… Първо, най-добре очевидно е изобщо да не го пипаш.

— Много ясно!

— Не се тревожи толкова, Стийв. Хората ще се нагодят.

— Ще се нагодят? Към какво точно?! Все още не мога да схвана за какво изобщо става въпрос.

— Става въпрос за Библиотеката — отвърна Карълайн. — В момента единственото важно нещо е кой ще завладее Бащината Библиотека.

— Библиотека? На кого му пука за някаква си библиотека?

Карълайн завъртя очи.

— На американците.

— Какво?

— Ти видя нещичко от онова, което умеем — Лиса, аз, Дейвид. Как ти се стори?

Стийв преглътна.

— Някои от тия неща бяха… абе, направо да се шашнеш.

Лицето на Карълайн бе окъпано от червеното сияние на лампите над бара, но очите й тъмнееха.

— Това, дето го видя, е нищо, Стийв. Салонни фокуси. Във всяко едно отношение мощта на Библиотеката е безгранична. Тази вечер ще установим кой ще наследи контрола над реалността.

— В смисъл?

— В най-буквалния.

— Карълайн… Това е просто безумие. Знам те, че умееш разни смахнати неща, обаче…

Тя вдигна ръка.

— После ще спорим. Точно сега обаче трябва да тръгваме.

— Закъде точно?

— За Гарисън Оукс — отвърна тя.

— Защо да ходим там? Аз тъкмо се измъкнах! Там беше точно обратното на приятното. И защо, по дяволите, ти беше да ме пращаш там изобщо?!

— После. Сега трябва да се срещна с Дейвид. Скоро той ще приключи с Ъруин.

— С Ъруин? Дейвид е при Ъруин?

Тя кимна.

— Ъруин се пробва да го причака в засада. Ако не побързаме, Дейвид ще го убие.

— А като каза, че имаш среща с Дейвид, какво точно искаше да кажеш? Ти… ти нали не си в заговор с този тип, а?

Тя не отговори. И колкото и да настояваше той, не пожела да каже нищо повече.

I

Когато от големия огън около бика минаха горе-долу пет години, Карълайн умря. Случи се в самия край на зимата, през онези месец и половина, когато полъхът на вятъра е още мразовит, но воят на разгонените котки оглася нощите в гората. Тогава беше на шестнайсет-седемнайсет.

При възкресяване хората обикновено спят дълго, но Карълайн оживя като пламнала в нощта кибритена клечка. Усети допир на ръце — опипваха я. Тя скочи рязко, хвана нечия коса, набра се нагоре и се нахвърли да хапе.

— Баси! Карълаааааау! — Очите на Дженифър я гледаха ужасено от три-четири пръста разстояние.

— А… — Карълайн попримига насреща й, после я пусна. — Извинявай.

Дженифър изтърча няколко крачки назад, там, където не можеше да я достигне.

— Дявол да го вземе, Карълайн! — Тя сложи ръка на сърцето си. — Така ме уплаши, че щях да напълня гащите от страх! Ега ти!

— Извинявай. — Стараеше се да говори спокойно и кротко. Дженифър не беше виновна — за какво, тя не си спомняше особено.

Дженифър я огледа подозрително. Не изглеждаше да е напушена.

— Всичко е наред. Още не бива да се движиш.

Карълайн кимна. „Щом тя не е напушена, значи трябва да съм го била закъсала здраво.“

— Добре тогава. — Тя показа разтворените си длани на Карълайн, после погали въздуха, сякаш успокояваше невидимо животно. — Приятелки сме си, нали?

Карълайн кимна отново.

Поуспокоена, Дженифър се приближи и й измери пулса. През това време Карълайн се оглеждаше наоколо. Стаичката й, обикновено безупречно подредена, беше претърпяла бедствие — половината рафтове бяха прекатурени и книгите и свитъците се въргаляха по пода. Писалището й беше килнато на една страна. Едното му чекмедже се беше заклещило полуотворено и изкорубено и сочеше нагоре към небето. Тя набърчи носле.

— Какво вони така?

— Ъъъ… абе… сигурно ти понасмърдяваш.

— Как така?

— Стана преди два дни. А пък времето се затопли, нали знаеш. — Дженифър извърна очи. — Съжалявам, Карълайн. Всички си мислехме, че учиш.

— Колко време…?

— Три дни, мисля. Как са ти ръцете?

— Ръцете ми? Защо… ох, да. — Лицето й се понавъси. Започваше да си припомня.

Погледна надолу и забеляза едва видимите бледни белези на китките — там, където я бяха пронизали с писалките. Погледна писалището. Една от писалките — „Монблан“ от оръдеен бронз, любимата й — все още стърчеше забодена в дървото. В средата на новите й белези имаше черни мастилени точици. Сгъна и разгъна длани, лакти. Изобщо не болеше.

— Мисля, че съм добре. Само съм малко схваната.

— Извинявай, още не съм се ошлайфала по тази част. Как ти е челюстта?

— Челюстта ми? — И тогава си спомни. — А, да. — Отвори уста, предъвка въздуха и размести челюстната си кост насам-натам. — Добре е. Нищо й няма. Благодаря ти, Дженифър. Добре се справяш.

— Е, да, много се упражнявам. Радвам се, че си добре. Беше доста… — Прехапа език. — Радвам се, че си добре. — Свършила работата си, Дженифър потършува из торбата си и извади сребърната луличка. — Нещо против?

— Запали. Значи… Объркана съм, Дженифър. Какво стана?

Дженифър й хвърли професионален поглед.

— Все още ли не си го спомняш?

Карълайн съсредоточено набърчи чело.

— Като в мъгла ми е.

— Помисли си минутка, ще почакам. — Тя остави луличката настрана.

Карълайн се огледа из стаята. Столът й зад писалището беше прекатурен. Леглото й все още бе старателно оправено, но една мастилница се беше разляла върху одеялото. „Съсипано е.“ Една от книгите на пода бе отворена на страница, изрисувана с дълги, широки щрихи.

От това, последното, нещо просветна в паметта й.

— А, чакай… Докато чаках Алисия, изучавах Словото.

— Какво си изучавала?

— Извинявай… Словото. Това е езикът на бурите. Велики поети са, поне някои от тях. — Книгата бе отворена на един откъс от рев на Юпитер отпреди десетилетия, най-мрачната строфа от по-голямо произведение. „Сега пропаднали сме в пъклото най-черно“ — прочете тя.

„Не — помисли си Карълайн и очите й незабележимо се разтвориха малко по-широко. — Така беше само донякъде.“ Тя се преструваше, че изучава Словото. Погледна към лавиците с книги в ъгъла, но погледнато оттук, писалището го прикриваше. С фалшива непринуденост тя се подпря на един рафт и се изправи — или поне се опита. Но това бе достатъчно, за да съзре малката кафява лавица в ъгъла непокътната на мястото си. Това предизвика у нея такова облекчение, че й се подкосиха краката. Тя се строполи тромаво обратно на пода.

Дженифър примигна. Карълайн обикновено беше много кротка.

— По-полека. Сърцето ти още сигурно не е влязло в ритъм. Значи… вече си спомняш?

— Връща се постепенно в паметта ми. — Дори и през болката чуваше гласа му и виждаше усмивката му. „Давай, пищи. Изпищи за мен. Ако изпищиш за мен, ще престана. Ако изпищиш за мен, ще те оставя на мира.“

— Дейвид ли беше?

Карълайн не посмя да продума. Погледна Дженифър с изрязано от бръчки чело. Челюстните й мускули играеха.

— Извинявай. Тъп въпрос. Какво се случи?

— Повечето си го спомням. Но… нали се сещаш, края — не.

— Нормално е — отвърна Дженифър. — За пръв път ти е да умреш, нали? Първия път никой не си го спомня. Следващия ще си припомниш малко повече, и тъй нататък.

— А, това съм го чувала. Защо е така, знаеш ли?

— Знам, но не бива да казвам. В каталога ми е. Извинявай.

Карълайн тръсна глава.

— Няма нищо.

— Продължавай — подкани я Дженифър все така нежно. — Разкажи ми какво стана.

Карълайн дълго мълча, загледана не много надалече. Когато продума, говореше напълно спокойно, дори с отегчение, все едно обясняваше какво е обядвала.

— Има ли значение?

Дженифър поповдигна вежди и прибра обратно луличката си в торбата.

— А няма ли?

Нещо в гласа й сякаш задейства алармени звънци. Карълайн се освести.

— Разбира се! Има значение, то е ясно. Много съм, ъъъ, разстроена. Очевидно.

— Говори ли ти се за това?

Точният отговор на тоя въпрос беше, че би предпочела да изкара още един рунд с Дейвид. По-скоро. Но не можеше да го каже, не можеше дори да си го помисли. Ако Дженифър я помисли за… все едно за каква… това можеше да привлече внимание към нея. Тя можеше дори да подметне нещичко на Бащата.

— Никак не ми се иска да ти отнемам толкова време. Убедена съм, че си имаш работа за…

Дженифър протегна ръка и я докосна над китката.

— Имам си, но тя може да почака. Приятелите са затова. Пък и това ми е работата, един вид.

Вратата на стаята й беше звукоизолирана, но Дженифър и бе оставила отворена. По-нагоре в главния коридор Питър се упражняваше на барабаните си. Ударите отекваха странно и кънтяха из покрития с метал коридор. Карълайн, освен че ги чуваше, и ги усещаше — приглушено боботене в слепоочията, и сърцето. Опита се да мисли за Аша и отправи към Дженифър най-жалния си поглед.

— Добре — рече с отпаднал глас. — Дай ми само секунда.

— Разбира се.

Тя се съсредоточи и след малко успя и да пусне една сълза. Остави я да се стече по бузата й и я избърса. „Идеално.“

Дженифър седна на пода до нея, на интимно разстояние.

— Нещо против?

Да, тя беше против.

— Не, не, разбира се. Значи… Започна се с това, че Дейвид дойде с един свитък. Каза, че иска да му помогна за превода. — Тя се втренчи в Дженифър. — Само че беше гол.

Дженифър кимна мрачно. Да се разкарваш гол за Библиотекарите, не беше скандално нарушение на етикета, както за американците — освен всичко друго и баните им бяха общи и за двата пола — но бе необичайно. Когато Майкъл се връщаше от океана, понякога забравяше да се облича и му се присмиваха за това. „Обаче на Дейвид никой не му се присмива.“ И в действителност съществуваше само една причина той да влезе гол в стаята на Карълайн.

— Ти какво направи?

Карълайн я погледна.

— Помолих го да напусне. Той си излезе и с това се приключи.

Това бе замислено като шега, но когато го произнесе на глас, прозвуча сърдито и сприхаво. Дженифър пак й каза, че съжалява, но бе вторачила в Карълайн безстрастен, лишен от емоции поглед и това никак не се харесваше на Карълайн.

„Съсредоточи се.“

— Когато започнах да преглеждам свитъка, се изнервих. Не беше нещо екзотично, на пелапи беше, но малко старовремски. „Воистина“ еди-какво си и „во правде“ еди-що си, нали се сещаш?

— И той е имал нужда от помощ?

— Не. Ясно, че не. Беше, за да си намери повод.

— Защо го пусна? — Вратите на спалните бяха с шпионки и се заключваха и от двете страни.

— „Пуснах го“ е малко преувеличено. Очаквах Алисия и затова бях оставила вратата открехната. Щяхме да учим суахили. През двайсет и осми век навсякъде готово… Ей! Това ме подсети… ти каза, че колко време ме е нямало? Три дни?

— Горе-долу толкова.

— Алисия не дойде ли?

— Не. Извикаха я в невъзможните векове. Събира зъби от пневмовор или нещо такова. Тебе те намери Майкъл.

— Майкъл се е върнал?

Дженифър поклати глава.

— За това после. Сега говорим за теб. Какво стана после?

Карълайн едва потисна почти непреодолимия порив да погледне малката лавица в ъгъла. Дейвид или бе намерил скритото там, или не го бе намерил. Според нея не беше — иначе щеше да се събуди в бика, или още по-вероятно, въобще да не се събуди. Но беше важно да се съсредоточи. Този разговор също можеше да сложи край на съществуването й. „Опитай се да звучиш разколебано, все едно се ориентираш пипнешком в тъмна стая. Все едно избягваш нещо.“

С тази мисъл в ума тя си припомни как изпука челюстта й в ръцете на Дейвид. „Давай, пищи. Изпищи за мен.“ Но пулсът в шията й леко се ускори и когато заговори, гласът й прозвуча точно както трябваше. Беше се упражнявала. Треперенето на показалеца й обаче се забелязваше ясно. „Трябва да поработя върху това.“

— Ами… преведох текста на Дейвид. Беше за оплячкосването на Магедон преди две хиляди години. Войските на Абла Хан…

— На кого?

— Абла Хан. Едно от имената на Бащата. Аблаха, Абла Хан, Адам Блек?

— А, да бе, да. Извинявай.

— Та значи, те превзели Магедон. Обаче… и точно това искаше Дейвид да прочета… Цената на победата била висока. И тъй… — При този спомен Карълайн стисна клепачи и това не беше изцяло преструвка. — И тъй… като видял войниците си смазани, измъчени и в нужда от утеха, Абла Хан им рекъл: „Идете в градовете и грабете каквато плячка намерите. Сега градът е ваш, и всичките му обитатели също. Вземете ги, и мъже, и жени, и правете с тях каквото си искате.“ — Тя отвори очи. — Щом стигнах до това, Дейвид се ухили.

Дженифър трепна.

— О, Карълайн…

— И тогава Дейвид каза, какво съвпадение, ето го него, воина на Абла Хан, а случайно, по съвпадение, той също бил смазан и…

— И?

— И ето ме и мен там — плячката.

Дженифър кимна вбесено.

— И после… ами, после той се пресегна и ме награби. — Тя посочи с брадичка гърдите си.

— Просто ей така?

— Да. Просто ей така. Странното беше, че не влагаше жестокост.

Дженифър огледа стаята с вдигнати вежди.

— Поне отначало де. Държеше се така, сякаш си мислеше, че ме съблазнява. Дори като че ми оказва благоволение.

Тя се замисли.

— Това го разбирам. Той наистина има ужасно високо самомнение. И ти какво направи?

— Нищо. Само го погледнах.

Дженифър пак вдигна вежди.

— Не исках да го вбесявам, нали разбираш.

Дженифър я измери с поглед.

— Знаеш ли, Карълайн, доста хладнокръвна си за книжен плъх. Да са ти го казвали?

— Не, ти си първата. — Навън в коридора барабаните думкаха ли, думкаха.

— И тогава ли той… сещаш се…

— Не. Тоест, опита се. Обаче на мен ми проработи късметът.

— Проработил ти е късметът?

— Той ме захвърли на пода и аз му хвърлих един къч.

— Изритала си Дейвид.

— Мъничко.

— И той нито пресрещна удара, нито нищо?

— Излових го неподготвен. Според мен той не очакваше съпротива.

Дженифър я изгледа стреснато.

— Не, сигурно не е. Но, Карълайн… ако не възразяваш да те попитам… защо?

— Защо какво?

— Нямаше ли да е по-… лесно… просто да му отстъпиш? Челюстта ти не просто беше счупена, беше стрита на сол! По-тежко счупване като че не съм виждала! И освен това те е приковал към…

— Спомням си, Дженифър, нали и аз бях там.

— Извинявай. Но разбираш ли какво искам да ти кажа?

Дженифър бе права. Дейвид все още бе любимецът на Бащата. Той се ползваше с привилегии. По-лесно щеше да е да се затвори в себе си, да се изключи, докато той свърши. Така бе постъпила първия път, когато Дейвид влезе гол в стаята й. Несъмнено пак би постъпила така. Не беше приятно, но пък не беше и чак толкова гадно като банкета в чест на завръщането й например.

Този път обаче да се затвори в себе си бе изключено. Падна под такъв ъгъл, че Дейвид щеше да гледа право в нейната малка лавица за книги в ъгъла. Да я изнасилят бе едно, но да го остави да гледа лавицата в ъгъла — това не можеше да го позволи в никакъв случай.

Дженифър я гледаше втренчено, твърде втренчено. Кръвта думкаше в слепоочията й. „Ако изпищиш за мен, ще спра.“ В горния край на коридора Питър навлизаше в кресчендо. „Ако изпищиш за мен, ще те оставя на мира.“ Сега, когато бе предизвикала Дейвид толкова, че можеше да я пребие в някой друг ъгъл, преди да я изнасили, тя разбираше, че не бива — не бива!!! — да позволява на Дженифър да се досети за причината. Като мислеше трескаво, Карълайн позволи на истинските си чувства мъничко да се покажат, да се изпишат на лицето й.

— Защо?

Барабаните тътнеха в коридора като пулса на вбесен великан.

— Защо? — повтори тя, този път малко по-силно. Най-добрите лъжи в сърцевината си съдържат малко истина. — Защо? Вие с Дейвид по някое време сте се срещали, нали?

— Е да, така е, но…

— Тогава не ме питай защо, Дженифър. Защо — това и за слепец трябва да е очевидно. — Гласът й аха-аха щеше да премине в крясък.

— Разбира се. — Дженифър отдръпна ръката си. — Извинявай.

Карълайн виждаше, че тя действително съжалява. Бе повярвала на всяка нейна дума. А и страхливка, нестрахливка, Дженифър имаше добро сърце. Тя винаги искаше само да помогне. Сниши глас до обичайния разговорен тон и прибра яростта си в ножницата.

— Няма нищо. И аз съжалявам. Доста тежък ден беше. Тежка седмица де… Абе, карай.

— Разбира се. Приятелки сме си, нали?

— Иска ли питане. — Това беше вярно. Освен това нямаше никаква връзка. Питаше се дали и Дженифър го разбира.

— Добре. Извинявай, Карълайн. Не исках да се натрапвам. Но действително трябва да поговорим. Струва ми се, че си по-силно разстроена, отколкото го показваш.

— Много бих искала. — Идеше й да кресне, но вместо това пусна вяла усмивка. — Но не днес, става ли?

— Добре. Но нека да е скоро.

— Разбира се.

Дженифър кимна. А после, отхвърлила професионалния си дълг, извади сребърната си луличка. Малко по-късно издуха грамадна фуния от дим и нададе лека въздишка на наслада.

— Но трябва да отбележа, че уменията ти да се справяш са изумителни. — Тя тръсна глава. — Между нас казано, ти не си първата, прикована от Дейвид за писалище. Може да му е фетиш, знам ли? Миналия месец я свърши тая и с Питър. Питър поне оживя, обаче е пълна развалина. Ако не го държа надрусан до козирката, все още се скатава в първия ъгъл и реве. — Тя си дръпна от лулата и огънчето й припламна в оранжево. — Не че го съдя, да знаеш. И аз самата щях да се разкисна.

Карълайн вдигна поглед изненадано. Мислеше си, че Дейвид се беше изредил на всичките в един или друг момент.

— Той никога ли…

— Не. Мен — не. Поне досега. Започвам да си мисля, че така и ще ме пропусне.

— Сериозно? — Интересно, помисли си тя. — И защо според теб?

Тя сви рамене.

— Не знам точно. Близо до ума е, че може да е от благодарност. Едно време имаше да го боли, ако не бях аз.

— Помня. Обаче… благодарност? От Дейвид?!

Тя въздъхна.

— Да, права си. Сигурно не е това. Аз все гледам да мисля най-доброто за хората. Това е слабост. По-скоро сигурно се шашка, че някой ден мога просто да си го зарежа умрял.

Карълайн беше предъвквала разни начини да повдигне точно тази тема. Струваше й се, че знае отговора, но го дължеше на Дженифър.

— А ти би ли го направила?

— Какво да направя?

— Да го зарежеш. Умрял.

Дженифър вдигна очи от лулата си.

— Виж сега, странно, че ме питаш. Онзи ден без малко да стане. Двамата с Маргарет си спретнаха една от техните вечери… — Тя изви многозначително вежда. — Сутринта трябваше да отида там и да си свърша работата.

— Да ги изцелиш?

— Да ги възкреся.

— Сериозно? И двамата?

Дженифър кимна.

— Напоследък се случва поне по веднъж месечно. Мисля, че е хрумка на Маргарет. Почна се преди две години със счупени ръце. И оттогава мащабът се разраства. Като приключи с нея, след това се беси с клуп.

— Разбирам.

— Така ли? Я ме светни тогава. — Дженифър въздъхна. — Както и да е, стоях там и ги гледах… Много тежко беше, поне за половин ден работа… И ми хрумна как като че никой няма представа колко време минава, докато ги върна към живота. И с тая ненавист на Алисия към часовниците… — Видеше ли часовник, тя го трошеше. Карълайн държеше своя в едно чекмедже. — … тук е доста трудно да се оправиш кой ден е днес. — Дженифър си дръпна от лулата. — Та се позамислих аз за тая работа, а после затворих и слязох на закуска.

— Еха! — ухили се Карълайн и тръсна глава. — Ден-два без Дейвид, а?

И Дженифър й се ухили.

— Не очаквах някой от вас да има нещо против.

— Щяхме да те честваме с парад. Защо нищо не каза?

Изражението на Дженифър помрачня.

— Ами… не можа да се получи.

— Как така?

— Бащата се прибра по-рано — отвърна тихо Дженифър. — Същия следобед. Той ги откри и ги върна към живота.

Студена вълна от страх за Дженифър обля Карълайн. Също както тя превеждаше при нужда, Дженифър носеше отговорност да ги възкресява, като умрат — или в предварително уговорено с покойника време, или, в случай на злополука, възможно най-бързо. Да изоставиш умишлено каталога си, не беше толкова тежко провинение като споделянето му с други, но си бе тежко.

— О… О, не! И какво направи той?

Дженифър я погледна спокойно.

— Заведе ме горе при бика.

— Боже Господи!

— Знам. Такъв страх не помня! Не, не ме накара да вляза в него, само се качихме горе. И ме нахока едно хубаво. За професионалната отговорност, че пациентът разчитал на мен и прочие.

Карълайн се облещи насреща й.

— И само това?! — Да я вкара в бика вярно щеше да е малко прекалено, дори и по критериите на Бащата, но тя би очаквала нещо като петдесет камшика. Минимум петдесет! Нищо малко по-поносимо от одиране жив не би я изненадало.

Дженифър кимна.

— Само това.

— Да имаш представа защо?

Дженифър сви рамене.

— Към мен той никога не се е отнасял толкова строго, колкото към вас, останалите, но за такова нещо… И аз бях не по-малко изненадана от теб.

Карълайн я погледна с очакване.

— Не знам точно, обаче… виж какво, между нас да си остане, става ли?

Карълайн кимна.

— Мина ми през ум, че ако нещо се случи с Бащата, може да съм единствената тук, наоколо, която може да го върне към живота.

— Ами…

— Лизел — това бе една от придворните на Бащата — вече е понатрупала годинки, а и честно казано, нея никога не я е бивало кой знае колко. Обаче съм чувала слухове, че може да имат… политически търкания. Примирието им никога не е било от леките. Лизел никога не е била кой знае колко доволна от това повторение на реалността, така разправят. Доколкото знам аз, ние с нея сме единствените, освен Бащата, изучавали белия фолиант. — В белия фолиант бе записана тайната на възкресението.

— Интересно — отбеляза Карълайн. — Замисляла ли си се как би постъпила, ако се стигне до това?

— До кое да се стигне?

— Ако Бащата умре и ти си останала единствената, която може да го върне към живота — уточни спокойно Карълайн.

Дженифър се стресна, а после произнесе официално, все едно говореше пред публика.

— Ще възкреся Бащата, разбира се.

— Разбира се — повтори Карълайн.

А после Дженифър продължи шепнешком:

— Аз… Карълайн, не знам дали ти го знаеш, но има неща, за които дори не ти се мисли! Не и в близост до Бащата, а може би и навсякъде! Съвсем буквално ти говоря. Дори не си го помисляй! — Тя млъкна и додаде едва чуто: — Той го чува.

— Знам — отвърна Карълайн, също шепнешком. И действително го знаеше. „Но съществува и такова нещо като пресметнат риск.“ Запита се дали Дженифър знаеше за него? Вероятно не. Нежните и уплашени хора не се замисляха особено над пресметнатите рискове. — Той не може да бъде навсякъде и винаги, нали?

Очите на Дженифър се присвиха. Тя се извърна, а после се заигра с връвта на торбата си.

— Повече не искам и да чувам за това. Сериозно, Карълайн. Нито сега, нито никога! Нищо няма да кажа за това… Няма дори и да мисля за това, стига да успея, но никога повече не ми споменавай нищо подобно! Ако го направиш, отивам право при Бащата! Ясна ли съм?

— Ясна си — отвърна тя. Професионалистът в нея забеляза, че Дженифър използва израза „Ясен ли съм?“ — предпочитаният от Бащата вариант, вместо по-обичайното „Ясно?“, което употребяваха помежду си. „Трябва да прекарва много време с него“ — помисли си Карълайн.

— Няма. И аз нищо не исках да кажа, Дженифър, просто…

Карълайн кимна. Мълчанието сякаш беше по-безопасно.

Дженифър пъхна чифт щипци в торбата си и я затвори.

— Добре. Виж, аз трябва да тръгвам. Сигурно ще ти е полезно да поостанеш на спокойствие.

— И една баня също ще ми е полезна. Но ти благодаря, Дженифър. За всичко.

— Моля, моля! — Дженифър се поколеба. — Виж… По-късно вечерта с Лиса и Алисия ще пушим трева и ще се качим горе да гледаме Млечния път. По женски, но Питър ни приготви кошница за пикник. Много ще ни е приятно и ти да дойдеш.

— Много си мила, но не мога. Поизостанала съм. Предстои ми изпит и…

Дженифър вдигна ръка.

— Какво?

— Ще ме прощаваш, Карълайн, ама глупости говориш. С нищо не си изостанала. С твоите темпове на работа можеш цяла година да си лежиш умряла и пак да изпревариш графика с две седмици. Защо не дойдеш с нас? Ще е голям кеф. Нали все още помниш какво е кеф?

Карълайн й се усмихна отново, забележимо по-хладно.

— Наистина не мога.

— Мда… — Дженифър забарабани с пръсти по рамката на вратата. — Нямах намерение да повдигам този въпрос толкова рано, но…

— Аз наистина трябва да…

— Отдели ми само секунда, става ли? Няма да те забавя.

Карълайн кимна едва-едва. Сега на лицето й нямаше и помен от усмивка.

— Благодаря ти. — Дженифър вдъхна дълбоко. — Виж… В моя каталог влиза и това да те учат как да разговаряш с хората. С някои хора трябва да увърташ около ситуацията. За други трябва да разкрасяваш нещата и да им докарваш най-добрия възможен фасон.

— Нима? Колко интересно.

— Но към силните хора най-добрият подход е да зарежеш всички тия номера. Просто излагаш фактите. Възнамерявам да подходя към теб точно така.

— Признателна съм ти. Винаги си била добра приятелка, Дженифър. Винаги си била много…

Дженифър вдигна ръка.

— Спести ми го. Аз съм откровена с теб, Карълайн. Благоволи и ти да си откровена с мен.

Карълайн кимна.

— Добре. Щом така желаеш. Какво искаш да ми кажеш?

— Благодаря ти. Ето какво мисля: има един особен вид лудост, на която са податливи хората тук. Маргарет е най-тежкият случай, за който съм чувала. И у Дейвид я има. И двамата са загубена кауза… Ще се старая, но ако нещата не се променят радикално, това тяхното аз няма да мога да го оправя.

— Това какво общо има с…

— И ти проявяваш признаците — заяви сериозно Дженифър. — Щях така или иначе да повдигна въпроса, още преди да стане тази… работа… с Дейвид.

— Признаците?

— При този особен вид лудост преставаш да се стараеш да подобряваш нещата. Стараеш се да увеличиш до максимум лошото. Преструваш се, че то ти харесва. Най-накрая започваш да действаш така, че максимално да влошиш нещата. Това е механизъм за избягване. — Дженифър погледна Карълайн право в очите. — В действителност той не действа. Точно затова му казват лудост.

— Разбирам — рече Карълайн. — Много интересно. Мерси за информацията.

Дженифър се облегна назад с въздишка.

— Да, добре. Само се позамисли над това, става ли?

— Ще се замисля.

Дженифър отвори вратата и, каква радост, излезе в коридора.

— Виж, ако не ти се идва довечера, лошо няма. Не мога да те принудя. Но мисля, че трябва да дойдеш. Това е професионалното ми мнение, а също и мнението ми като твоя приятелка. Освен това, ако ти дойде желанието да поговорим повече за… нали се сещащ, за онова другото… Не че ще стане, но току-виж пък ти дойде… Знаеш къде да ме намериш. А ако ти липсва — успех ти желая, и моите съболезнования.

Двете дълго се гледаха. Най-сетне Карълайн се обади:

— Това ли е всичко?

Дженифър завъртя очи.

— Да, това е всичко.

— Още веднъж благодаря.

— Да, разбира се. Срещата ни е по залез при нефритовата стълба.

Карълайн захлопна вратата.

II

Щом Дженифър си отиде, Карълайн слезе долу в баните. Те бяха общи и се ползваха и от двата пола, но в момента там нямаше никого. Тя напълни една вана с гореща вода и се изкъпа, стана и се подсуши.

Взе чиста хавлия, за да я облече, погледна я и я окачи обратно. Напълни ваната втори път. Дори и сега усещаше неговата мръсотия по себе си. Затършува в шкафа, намери много корава четка и разяждащ сапун за отмиване на катран и определени токсини и се търка с тях, докато кожата й се ожули, търка до кръв. Спря едва когато се усети, че ридае. После се стегна и се избърса за втори път.

Докато се обличаше, влезе Рейчъл и я погледна състрадателно.

— Здравей — каза тя. — Крепиш ли се?

— Доста добре. Защо? — Тя се зае да си повдигне косата.

— Аз, ъъъ… нали знаеш. Чух. — Рейчъл дойде и сложи ръка на рамото й. — Ако искаш да наминеш по-късно, ние с Алисия можем да…

Карълайн сведе поглед към ръката на Рейчъл.

— Благодаря, но съм добре — каза тя. — Наистина. Нищо работа.

— Ъъъ… добре. Щом казваш. Но ако размислиш…

— Много си мила. — Гласът й прозвуча малко като гласа на Дейвид. Никоя от тях не го осъзна, но ръката на Рейчъл се отпусна надолу.

— Добре — каза пак Рейчъл.

Карълайн се запъти по коридора обратно към стаята си. По пътя се размина с Дейвид и Бащата в коридора. И двамата бяха покрити от глава до пети с бронирани костюми и се потяха.

Бащата като че не я забеляза, но Дейвид й се ухили и на бузите му цъфнаха двете трапчинки.

— Здравей, Карълайн.

В отговор тя му кимна безизразно.

— Здравей, Дейвид.

Той й намигна.

Карълайн изобщо не реагира.

Щом влезе в стаята си, тя затвори вратата и я заключи. Не губи повече време да мисли за Дейвид. Вярно, че той за пръв път я убиваше, но и преди й бе причинявал болка и тя бе оцелявала. Такъв бе нейният свят и тя се бе приспособила.

Вместо това се зае да чисти. Беше си чистница по природа, а след случилото се стаята й бе обърната с краката нагоре. Стиснала зъби, първо нареди книгите по рафтовете, после изправи писалището и изстърга кръвта. Писалката „Монблан“, с която той я бе разпнал, беше съсипана, но смяташе, че тази, с която бе приковал другата й ръка — „Монтеграпа“ — можеше да се ползва, като й се смени писецът. С трепкащи мускули на челюстта и побелели кокалчета тя я почисти с амонячен разтвор и вода, лъсна я и я сложи обратно в кафената чашка, която използваше за поставка.

По залез, горе-долу по времето, когато Дженифър, Рейчъл и Алисия се бяха уговорили за пикник, тя бе успяла да приведе в що-годе приличен ред стаята. Едва тогава се върна към листчето, което бе в ръцете й, щом Дейвид влезе. Когато той затвори вратата, тя си отбеляза с него страницата в „Словото“. Не беше забелязал.

Този разделител бе нещо, на което се бе натъкнала преди три години в един испански текст — чернова на книга за различни способи за пътуване. Това не влизаше в каталога й. Вероятно бе останало в испанския текст по случайност и в него се описваше нещо, наречено „алшак уркун“, което „карало светлината да пронизва“. То бе свързано с друго нещо — „алшак шаболет“, което „забързвало бавните неща“ по някакъв дълбоко идеен начин. Алшак шаболет очевидно имаше някак ви странични въздействия, заради които приложението му бе непрактично.

Алшак уркун обаче беше забележително практичен. Принципът му на действие бе да прави материалните предмети прозрачни за електромагнитния спектър — и невидими наред с другото. Когато бе прилаган върху човек, да речем, този човек можеше да се разхожда свободно и незабелязано, без значение кой гледа.

И той си имаше недостатъците. Най-тежкият беше, че пръчиците и колбичките в окото също ставаха прозрачни за светлината, което те правеше напълно сляп, докато си под въздействието на алшак. Но ако внимаваш и си определил маршрута предварително, можеше да се оправяш съвсем сносно.

Карълайн извади книгата, едва-едва прикрита на малката лавица в ъгъла, книгата, чието присъствие бе укрила от Дейвид на такава кошмарна цена. Разбира се, Дейвид би я разпознал незабавно — беше подвързана с червена кожа като всички книги от каталога му. Собственият каталог на Карълайн беше зелен. Заглавието на червената книга бе „Ментална война, том III. Прикриване на мисли и намерения“. Текстът беше за майсторско равнище. Карълайн тъкмо я бе дочела снощи.

Тя застана на вратата на своята килия и изпълни обреда за алшак уркун. Нямаше нужда да поглежда в листчето, вече не. Всичко нужно бе записано в паметта й. Щом го извърши, светът помръкна. С червената книга в ръка тя зави надясно. До стълбището имаше трийсет и седем стъпки по коридора. След това — тринайсет стъпала нагоре до основния етаж на Библиотеката, всяко по педя високо. Те я отвеждаха на нефритения етаж. Оттам още хиляда осемдесет и две крачки я отвеждаха на рубинения етаж, където бяха наредени всички книги с червена подвързия.

Като продължаваше да брои крачки, тя отнесе скритата книга обратно на рафта й — лъч осми, шкаф двайсет и трети, девети рафт. Върна я на дванайсетото място от дясно наляво, точно където я беше намерила преди седмица. Нямаше да има нужда пак да прави справки с нея. Беше я изучила най-прилежно и овладяла прикриването на мисли и намерения. Сега бе време да мине към други неща.

Взе друга книга от втори рафт на същия шкаф, от осмо място. И тя щеше да е червена, знаеше, с корица в цвета на плиснала артериална кръв.

Щом се озова пак в стаята си, Карълайн затвори вратата, отиде на писалището си, седна и запали газовата лампа. Дори и почистено от кръвта, сега писалището й бе белязано с две дупки на малко под една ръка разстояние една от друга. Замисли се дали да ги запълни, после се отказа. От време на време щеше да ги поглежда. Те щяха да й помагат да се съсредоточава. После с лека усмивчица отвори откраднатата… добре де, взетата назаем от каталога на Дейвид червена книга.

Да, мамеше по малко. За пръв път се бе натъкнала на страницата за алшак уркун преди три години и оттогава залягаше над учението. Започна с каталога на Дженифър, а после скачаше от едно на друго, докато планът й започваше да се оформя. Учебната програма, която си състави, щеше да стигне до този том след месец-два. Но нямаше никакво търпение да се заеме с него и смяташе, че тази вечер заслужава да си угоди. Името на автора и заглавието бяха отпечатани на корицата с позлата, по западна традиция. Книгата се наричаше „Замисъл и изпълнение на убийство от мъст“ от Адам Блек.

Отвори на „Глава 11 — Бележки по покоряването на противник, имащ превъзходство във военно отношение“.

Чете до късно през нощта.

Много утешително въздействаше.

I

— Достатъчно се отдалечихме — каза Карълайн.

Стийв спря на около четвърт миля надолу по пътя от входа на Гарисън Оукс. Не си направи труда да отбие извън платното. Карълайн бе като на тръни, изнервена, и се люлееше напред-назад на седалката. Стийв никога не бе я виждал такава. Нага наблюдаваше като омагьосана от задната седалка.

Беше към девет часа вечерта. Сега дори и звездната светлина бе угаснала. „Дали е просто облачно, или е направила нещо и със звездите?“ Смътно осъзна, че е в нещо като шоково състояние.

— Защо спираме?

Карълайн посочи. Недалеч от входната табела светеше една улична лампа и лъчите й очертаваха долу малък остров сред дългото море от мрак. Стийв се взря. На светлото стояха трима души. Зрението му не беше достатъчно добро, за да различи лицата им, но се виждаше ясно, че единият е облечен с балетна пачка. В корема му избликна страх — рязък и студен.

— Това Дейвид ли е?

Карълайн стисна устни замислено, а после кимна.

— Тече му кръв. Ъруин явно е по-добър, отколкото бях преценила. Отдавна някой не беше пускал кръв на Дейвид.

— Това там долу Ъруин ли е?

Тя кимна.

— Той пък какво прави тук?

— Сърдит е и е дошъл да разкатае мамата на някоя гад.

— На някой конкретно ли?

— На врага. На мен, на Дейвид, на всеки, който е останал. Сетил се е, че най-накрая ще дойдем тук. Много е умен.

— Но какво…

— Шшт!

Ъруин вдигна пистолета и го насочи в лицето на Дейвид. Дейвид се ухили, наведе се и си залепи носа до дулото на пистолета. Ъруин стреля. Петлето удари празния патронник.

Дейвид зашлеви Ъруин по устата с опакото на ръката си.

— Добре — каза Карълайн. — Време е да влезем в играта.

— Какво?

— После — отсече тя. — Сега искам да отидеш в Библиотеката. Нали си спомняш коя къща е?

— Да, но… ти нали няма да ходиш там долу? — Стийв посочи уличната лампа и Дейвид. Нага изръмжа на задната седалка.

— Там отивам. А ти ще влезеш в Библиотеката. Там ще си в безопасност. Като приключа, и аз ще дойда.

— Какво? Ти луда ли си? Ти имаш ли представа тоя какво може да…

— Стийв, трябва да ме слушаш! — сопна се Карълайн. — Няма много време. Аз трябва да сляза там и ти не можеш да дойдеш.

— Ти отиваш там? Сама?

Тя кимна.

— Ще дойда с теб — заяви той. — Навярно мога да…

— Стийв, слушай! Не го казвам, за да те обидя, но ако се стигне до бой срещу Дейвид, ти нямаш абсолютно никакъв шанс да спечелиш. Няма как да стане.

Стийв отвори уста да отговори, но после се сети как Дейвид бе довтасал в затвора, въоръжен само с копието си, и как беше застлал коридорите му с трупове на въоръжени мъже. Затвори уста. След малко се обади:

— Добре. Схванах. А ти имаш ли?

— Имам не просто шанс.

— Карълайн, освен ако не си много по-добър боец, отколкото се издаваш…

— Стийв — прекъсна го тя. — Върви. Просто върви. Аз ще се оправя. Рейссакът ще ти осигури безопасност. Никой от важните не би могъл да се добере до теб там.

— Как е възможно да го знаеш?

— Просто го знам. — Тя се поколеба. — Много отдавна имаше едно… нещо като тържествено посрещане. Празненство. И основното ястие бяха две сърни. Това е тригерът на рейссак. Никой от опиталите месото им не може да припари до Библиотеката. А това са всички, които имат някакво значение. Там нищо няма да те застрашава.

— Но…

— Просто върви, Стийв. Всичко ще е наред, ако го оставиш на мен.

Спогледаха се ядно. След много време Стийв каза:

— Да, добре. Но какво искаш да направя, ако не се получи така, както си мислиш? Да се върна тук, или…

— Не — заяви тя с категоричен глас. — Не се опитвай нищо да направиш. Аз бих могла и да загубя. Възможно е. Може и да се случи. След няколко минути така или иначе ще разберем. Ако не дойда да те взема след някъде около час, или ако въобще някога видиш Дейвид — нищо не се опитвай да правиш. Намери отнякъде пистолет и си пръсни мозъка. Или пък се обеси. Или скочи от някой мост. Както ти дойде. Дейвид не може да възкресява, още не. Като се научи, сигурно ще е забравил за теб.

Стийв зяпна насреща й.

— Говоря буквално — поясни тя. — И не се майтапя. Това не е шега. Кажи ми, че разбираш.

След продължително време той й кимна едва забележимо.

— Разбирам — каза той. — Да. — Не беше наясно дали това е истина или не.

Тя се поусмихна, а после издиша продължително.

— Обаче дотам няма да се стигне. — Говореше спокойно и с непоколебима увереност. — Аз няма да го позволя. — Огледа изпитателно ръцете си. Стийв също ги огледа. Върховете на пръстите й не помръдваха. — Аз още те обичам, Стийв. Ти също трябва да го знаеш.

Той се опули смаяно насреща й. Нищичко не му идваше на езика. След неловка пауза отвори уста и от нея капнаха думите:

— Карълайн, аз…

Тя се усмихна малко тъжно.

— Изчакайте, докато те се занимават с мен, после с Нага се шмугнете ей там. — Тя посочи към мрака зад гърба си. — Оградата не я опасва цялата. Ще се оправите.

Той проследи накъде сочи пръстът й, без дума да обели.

— Ами кучетата?

— Какво? Не. Няма да създават проблеми.

„Вчера обаче създадоха доста тежички проблеми, да му се не види“ — помисли си той, но си прехапа езика. Сега в нея имаше нещо, което я караше да напомня на олюляваща се кобра с разперена качулка.

— Как може да си сигурна? — попита. — Нали уж бяха бащините ти…

— Ще останеш невредим, Стийв. Кучетата ми се подчиняват. Те открай време са си мои.

Стийв се втренчи в нея с помрачняло лице. Дрезден.

— Карълайн…

— После! — Гласът й бе вбесяващо спокоен.

Очите на Стийв се превърнаха в цепки. Дрезден, нападнат от гъмжилото, потънал под него, но продължаващ борбата, докато… Усети как гневът му се надига и го потисна.

— А сега трябва да тръгвам — каза Карълайн. — Разбираш ли какво трябва да направиш?

Стийв успя да кимне, без да му проличи колко е ядосан.

— После ще ти обясня — каза тя. — Наистина.

Огледа го изпитателно и това, което видя, никак не я зарадва. Намръщи се, после се наведе и го целуна веднъж, много бързо, по дясната буза. Още преди да се усети какво става, и то свърши. После тя отново се отпусна на седалката, затвори очи и издиша продължително. Отвори безмълвно вратата и застана отпред, обляна от светлината на фаровете. Сянката й се издължи и падна като затъмнение върху Дейвид, Ъруин и Маргарет.

Стийв наблюдаваше, прикован на място.

Карълайн беше боса и бе облечена със същите смахнати дрехи, с които я беше видял за пръв път — колоездачния клин, пуловера и гетите, сега мръсни и изпокъсани. По бедрото й се спускаше струя засъхнала кръв. В рамката на огледалото за обратно виждане Стийв виждаше себе си и Нага — и двамата окървавени и напрегнати. Лъвицата надничаше над рамото му от задната седалка. Но същевременно виждаше и как Карълайн върви напред и как при всяка крачка мускулите на прасците й лъщят на светлината на фаровете.

Нещо в тази жива картина — така и никога не реши кое точно — му напомни как Дрезден се обърна и застана срещу глутницата кучета, как всеки мускул от анатомията на лъва изпъкваше в стегнат релеф — неми проводници на титаничната му, яростна воля.

Дейвид въртеше на пръста си пистолета на Ъруин. Ъруин, коленичил на земята пред него, се мъчеше да стане. Дейвид опря пистолета в главата на Ъруин и каза „Бум!“, а после се разсмя и го захвърли в мрака. Маргарет седеше с отрязаната глава на президента в скута си и кротичко й гугукаше. Мъртвите устни на президента шаваха.

Карълайн не можеше да различи какво се опитва да каже той.

— Здравей, Дейвид.

Дейвид се обърна. Беше оплескан с кръв от глава до пети, почти цялата засъхнала. Беше колосала дантелата на пачката му. Тук-там по кожата му бяха полепнали парченца плът. Лъхаше на метал, само с приглушена нотка на разложена плът, или може би Маргарет лъхаше на разложено. Ухили се до уши, щастлив както никога.

— Май славно си си прекарал тая вечер — рече Карълайн.

Маргарет изхихика.

— Здравей, Карълайн — поздрави Дейвид, намигна на Маргарет и фрасна Ъруин в лицето. Ъруин се строполи в полусвяст на земята. Дейвид се обърна с лице към нея. — Значи… ти си била?

Карълайн кимна.

— Трябва да кажа, че съм изненадан, и то немалко. Толкова си… свитичка!

— Точно от тихите води трябва да се пазиш.

— Ще го запомня. Бащата е мъртъв, нали?

Тя отново кимна.

Усмивката на Дейвид се разтегна още малко. Зъбите му бяха мощни и кафяви.

— Ти си го убила.

Тя пак кимна.

Дейвид отметна глава и избухна в смях. Смя се дълго и шумно.

— Да се шашнеш — каза той. — Направо да се шашнеш. Ха на бас… — Той й се закани с пръст. — Ха на бас, че някой е чел разни неща извън каталога му. Ммм? Мммм?

Карълайн се усмихна и сви рамене.

Той пак се разсмя.

— Дано да си внимавала, че това може да те вкара в беля.

— Внимавах.

— Как го уби, ако мога да попитам? Бащата е… беше… много добър. Дори и като отхвърлим останалите му умения, според мен той може и да е най-най-добрият на ръкопашен бой в света. Каза ми, че нещо взел да сдава, ама ако питаш мен, не му личеше. На мен… на мен… никак не би ми се искало да му изляза насреща. Поне засега. Моля те, кажи ми как го уби. Направо си умирам да разбера. Научно любопитство и прочие.

— С нож.

— Нож. — По гласа му си личеше, че не може да повярва.

Тя кимна.

— Разполагах и с елемента изненада, разбира се.

На асфалта зад гърба на Дейвид Ъруин се размърда и се помъчи да се изтласка нагоре.

Под гъстия кървав перчем бръчки прорязаха челото на Дейвид. Той срита Ъруин, но доста разсеяно. Изучаваше я с поглед и се опитваше да разбере дали тя го лъже. Падаше си малко телепат и тя го знаеше. Не чак в същата степен като Бащата, но успяваше да различи разни неща в ума на враговете си, особено в разгара на битката. Тя можеше да прикрие истината зад думите си, да го остави да се чуди, но не го направи.

— Елементът изненада — произнесе той бавно. — Да. Бих казал, че наистина разполагаш с него. С нож. — Той люшна глава. — Да се шашнеш. Доколкото това има значение, и аз самият се склонявах към ножа. Най-простите оръжия са единственият шанс срещу противник като Бащата. Повечето хора не биха го разбрали. — Замислено впери в нея очи. — Май съм те подценявал, Карълайн.

На Карълайн не й се искаше той да продължи да размишлява в тази насока.

— Някой успя ли да се измъкне от дома на госпожа Макгиликъти?

Ъруин бе успял да се вдигне на колене и сега бавно отпълзяваше от тях.

— Не! Почти съм сигурен, че само ние с Маргарет успяхме. Ония войници за американци си ги биваше. Мишка би могла да се изшмули навън може би, ама друго — надали. А… извинявай, Карълайн, вие с Майкъл си бяхте приятелчета, нали?

Карълайн усети как погледът на Маргарет, алчен и жежък, падна върху нея. Внимаваше, като говори, чувствата да не проникват в гласа й.

— Не — каза тя. — Не особено.

Маргарет се намръщи, разочарована, и отново се съсредоточи върху главата на президента.

— И сигурно и рейссак ейриал е твой? — Дейвид разговаряше непринудено, но никого не успяваше да залъже. Щом рейссак бе неин, това означаваше, че е действала сама. След смъртта й Библиотеката щеше да остане без защита и Дейвид рано или късно щеше да намери как да проникне вътре. А после двамата с Маргарет без никаква съпротива насреща им щяха да опоскат Бащините каталози и Вселената щеше да бъде погълната от мрак, в сравнение, с който третата епоха щеше да е същински рай. С ъгълчето на окото си Карълайн забеляза, че Ъруин е стигнал до тротоара.

— Мой е, да.

— Така си и мислех. И какъв ти беше планът? Мислеше си, че двамата с Нобунунга ще тръгнем един срещу друг сигурно?

— Това бе възможност, която обмислих. — Вярно си беше. Освен това я бе отхвърлила. — Но той умря по-рано, отколкото очаквах.

Ъруин, каталясал, вдигна празния пистолет и го огледа, сякаш не можеше да си спомни какво точно е това.

— А после… какво? Ония войници трябваше да ме гътнат ли? Американци?! Да убият мен?! — Той се усмихна. — Така ли?

Тя сви рамене.

— Евентуално. Много бяха. И имаха пушки. Ти не си неуязвим, Дейвид.

— Вярно си е — усмихна се Дейвид. — Нито пък ти.

— Ако ти кажа, че имам предло…

Докато успее да забележи, ръката на Дейвид се стрелна напред и лявата й буза се взриви от болка. Усети вкуса на кръв.

— … предложение? Можем да обединим сили, Дейвид. Винаги съм ти се възхищавала, и ти го…

Нов шамар и още болка, този път отдясно. Маргарет се изкикоти.

— … знаеш. Възхищавах се на силата ти. — Сърцето й бе сякаш от лед. Тя падна на колене, лицето й бе на педя от чатала му. — Аз мога да съм твоя. Доброволно. Винаги съм го искала, знаеш ли. Често си мислех за теб. Тайно. Щях да си кажа, но съм толкова стеснителна…

Зъбците на плана й се зацепваха един за друг и се нареждаха в окончателна позиция. Отначало бе отхвърлила този подход, без да се замисля. Твърде очебийна беше тази тактика. Чак след задълбочено изучаване се замисли сериозно над идеята. В текстовете на Бащата нейната ефективност се утвърждаваше непоклатимо. Както бе илюстрирано в безброй много бележки под линия, мъжете изглупяват с петдесет-шестдесет процента, щом и чаталът им е замесен. Близкото разстояние усилва ефекта. Сега с безпристрастно одобрение забеляза, че в дълбините на Дейвидовата пачка нещо се разшава.

Маргарет вдигна вежда. Ъруин навлезе залитайки в Гарисън Оукс, отвъд границата на рейссак.

„Засега е в безопасност.“ Карълайн насочи изцяло вниманието си към Дейвид. Изглеждаше скептичен, но не и незаинтересован.

— Ето — каза тя. — Нека ти покажа. — И тя посегна и погали крака му с върховете на острите си нокти.

Дейвид вонеше на разлагаща се плът и на кисела пот. Тя бръкна сред воланчетата, заопипва нежно и най-сетне докосна ствола на пениса му.

— Ето — каза тя. — Ето.

Прокара връхчетата на ноктите си надолу до скротума и го обхвана в шепа. Дейвид отметна глава. Тръпнеше от наслада.

— Ето. — Тя изръмжа и същевременно заби дългите лакирани нокти на лявата си ръка и дръпна надолу с всички сили. Не успя да отскубне и двата му тестиса, но единият все пак остана в шепата й. Подготовката му щеше да си каже думата — след преживяното в бика тя би си казвала думата и в най-невъобразими ситуации — но щеше да му потрябва време да се окопити. Беше спечелила няколко секунди.

Дейвид изрева и замахна слепешката с опакото на ръката си в опит да я зашлеви, но Карълайн се сниши под нея. Не беше толкова бърза като него, но разиграваше този миг от десет години насам. Пусна чатала му. Той инстинктивно отскочи крачка назад.

— Ах, ти, гадна кучко! — изръмжа Дейвид не без възхита.

И по тази тема записките на Бащата бяха съвсем ясни — има няколко начина за моментално изваждане на мъж от строя, но ударът в чатала не беше сред тях. За да дойде истинската болка, трябваше да минат секунда-две.

— Чакай — произнесе тя бавно. — Извинявай. Нещо нередно ли направих? Мислех, че ти обичаш по-грубичко. — Докато го произнасяше, Дейвид я гледаше втренчено и все повече не вярваше на ушите си… но изслуша цялото изречение. Което продължи около четири секунди.

Когато тя млъкна, той вече потъваше в истинските дълбини на болката. Изстена.

Карълайн усмихнато изтръска кръвта от ноктите си.

— Да, значи грешката е моя.

Дейвид отново изрева, сви юмруци и пристъпи към нея — държеше се с едната ръка за чатала и почти се беше прегънал на две.

Карълайн се претърколи назад, скочи на крака и хукна към входа. Дейвид беше по-бърз от всички… обикновено. Но точно сега това малко не важеше.

Ала тя нямаше как да води задълго. Още щом овладееше болката, той щеше да я погне. Тя хукна към входа на Гарисън Оукс. След десетина крачки профуча през входа… и влезе в обхвата на рейссак. Спря и се обърна.

По земята тъкмо почваше да се трупа сняг. Следите от босите й ходила се простираха до мястото, където стоеше Дейвид, сега присвит на две от болка. Със задоволство забеляза няколко капки кръв долу на снега.

Дейвид издиша горещ въздух и облакът от пара се белна под уличната лампа. Изправи се в цял ръст. Маргарет му даде копието и се дръпна, все едно от жарък, разгорял се огън.

Дейвид се загледа в следите по снега, а после се взря в тъмното. Очите му, древни очи на дивак, святкаха убийствено — злият и страшен поглед на черен идол, изобразяващ божество на смъртта.

— Идвам за тебе, Карълайн!

III

С изражението на мъж, навлизащ в ледена вода, Дейвид нагази в рейссак. Тя го наблюдаваше втренчено. При първата крачка лицето му не издаде никаква болка, при втората също, и при третата. Но на четвъртата изпъшка съвсем тихо.

Карълайн, все така сама в тъмното, чу болезнения му стон и се усмихна.

— Тука! — провикна се тя присмехулно и направи една-единствена отмерена крачка по-далече от него и по-близо до Библиотеката. — Насам!

Дейвид пристъпи с грохот към нея, тежък и безмилостен.

Дейвид щеше да е способен да навлезе много по-навътре в рейссак от другите, много по-навътре, отколкото бе решил да навлезе дотук. Тя знаеше, че той владее трикове за контролиране на болката и намаляване до минимум на вътрешните увреждания. Техники съществуваха.

При все това, докато наблюдаваше силата му със собствените си очи, тя се изпълни със страхопочитание пред суровата му, свирепа воля. С изскубнатия тестис го беше изловила неподготвен. Сигурно и той си е играел с нея. Но това сега не беше игра. Сухожилията на шията му бяха набъбнали като въжета. От него се лееше река от пот в най-буквалния смисъл, потта се стичаше по ръцете му, капеше от върха на копието му в снега и над капките се виеше пара.

Тя се стегна и приготви за предстоящото.

— Стига ли ти? Завивай обратно, преди да те е… Аааа! — Викът се изтръгна от нея, вик колкото на болка, толкова и на изненада. Той действаше бързо, дума да няма! Погледна и видя покрития с шипове връх на копието му, забит в левия й крак, и я обзе истински страх. „Той замахна, хвърли и ме набоде буквално толкова бързо, че не видях!“

Ухилен, Дейвид разклати веригата. Краката на Карълайн се подкосиха и внезапно тя се просна по гръб на асфалта.

Той започна да я придърпва. Болката бе неописуема. Карълайн се двоумеше дали да се съпротивлява, или да поеме рачешката в посоката й, за да не си ожули гърба в асфалта.

— О, Дейвид, недей… — Тя вкара треперене в гласа си, знаеше, че това ще го разпали още повече. Но вътрешно бе студена като лед. Когато прецени, че моментът е настъпил, посегна и пречупи върха на копието.

Позволи на едно-единствено премерено стенание да изскочи от устните й и отпълзя.

— Рааа, кучко! — Дейвид смени върха на копието и миг по-късно то я прониза отново, този път в стъпалото. Болката надхвърляше всяка, която някога бе усещала през живота си. Задращи по асфалта, ноктите й се откъртваха, но болката в тях бе като припламване на свещи в сравнение със слънцето. Дейвид я дръпна към себе си, но тя почти не забеляза.

Дланта му се сключи около глезена й. Хватката на мазолестите му пръсти бе като железни клещи. Преобърна я по гръб. Тя дращеше отчаяно по коравия асфалт, дереше го с пръсти. Камъчета разкъсваха плещите й. Толкова навътре бяха навлезли в рейссак ейриал, че й се струваше — още само педя и той ще го убие.

Ала не можеше да помръдне. Силата му надделяваше.

Сега Дейвид я придърпваше към себе си. Посегна, стисна я за коляното и няколко костици изхрущяха. Тя знаеше към какво ще посегне той… „Не, не, не, не, не!“… И той посегна. Заби показалец в дупката, пробита от копието му в крака й, и натисна.

Тя усети как нов писък се надига под натиска на ръцете му, както толкова много пъти преди. Потисна го и го изтласка надолу. Заудря асфалта с боси пети, мъчеше се да навлезе по-навътре в рейссак. Той продължи да я изтезава, ровейки из раната, а после се пресегна към ключицата й, извърши нещо ужасно и тя се счупи. Кожата й приглуши пращенето.

От нея се изтръгна писък. Само един. Беше необходим, той бе примамката, нужна й да го изтегли онези последни три пръста по-навътре, ала и за нея плати неочаквана цена. В онзи писък прозвуча истинна нотка.

Сега ръката му обхващаше гърлото й. Той заби кутрето си в една болезнена точка под челюстта, а с останалата си длан й спираше въздуха. „Така ме уби първия път — спомни си тя. — В миналите дни.“

Мислите й неистово се мятаха и ровеха из магическата книга на ума й, търсеха нещо, което би могло да й помогне.

Удряше го с малките си ръце, дращеше го, посягаше да му избоде очите.

Дейвид бе неумолим. Дейвид бе от камък.

Сега зрителното й поле се замъгляваше по краищата. „Не се получи — помисли си тя. — Дейвид ще спечели. Той ме убива за последно.“ Помисли си за Стийв, какъвто беше на дванайсет години, ухилен и огрян от лятното слънце. Зад очите й разцъфваха черни цветя.

— Това е само началото — прошепна Дейвид. — Когато овладея останалите каталози, ще те призова обратно. И това ще се повтаря отново и отново. Ще го правим всяка нощ за вечни времена.

Далече зад нея в нощта чу тихо метално изщракване — последният зъбец застана на мястото си. То я извади от унеса й, тя се стегна и дойде на себе си.

„Сега!“

Карълайн отвори очи. От недостига на кислород пред очите й се стелеше мрак… но все пак виждаше доста добре. Успокои се и спря да се съпротивлява. Усмихна му се, посегна нагоре и погали нежно трапчинката му с останките на разкървавения си нокът.

Щом докосна Дейвид, неговата усмивка угасна. Гласът му сякаш идеше много отдалече.

— Какво? — попита той. — Какво? Престани! Защо ми се усмихваш?

Устните й беззвучно трепнаха.

— Какво?! — Гласът на Дейвид премина в крясък. — Какво има, ужасна откачена кучко?!

Не беше реторичен въпрос. Щом го зададе, пусна гърлото й.

Карълайн усети напън за хълцане и кашляне, но го овладя. Пое хладна глътка нощен въздух и я вдъхна бавно в дробовете си, първото вдишване от останалия й живот. Когато се почувства съвършено готова, промълви:

— И тогава… — тя се изплю и ситни капки кръв обсипаха лицето й. — … от изток… — Думите излизаха със съскане от пресипналото й смазано гърло. Тя отлепи пръст от бузата му. — … гръмна гръм.

Лицето на Дейвид се взриви.

IV

Нямаше никакво време. Куршумът бе уцелил Дейвид в скулата малко по-нагоре от идеалното попадение, около един пръст по-високо — дребна грешка в изчисленията. Лявата половина на лицето му беше отнесена. Мозъкът му се виждаше. Дори и като се вземе под внимание подготовката му, Дейвид щеше да умре бързо — оставаха му още най-много един-два удара на сърцето.

Но и двете му очи виждаха и все още имаше едно ухо. Всяко едно от тези трите щеше да е достатъчно. Карълайн обви с длани тила му и се набра. Огледа зейналата в главата му дупка, посегна с пръст и докосна много нежно една точка дълбоко в мозъка му. Щом я докосна, светна искрица. И при втория удар на сърцето тя долепи устни до ухото му и прошепна думата, която Бащата бе прошепнал на Митрагани толкова, толкова отдавна, когато бе пробудил зората на четвъртата епоха.

За Дейвид, щом я чу…

… времето…

… спря.

Карълайн се свлече обратно на асфалта и бялата пара на дъха й се издигна, огряна от уличната лампа. Поусмихна се, ала не можеше да събере сили за нищо повече. „Успях — помисли си тя. — Действително успях.“

Не тържествуваше, дори и облекчение не усещаше. Бе вцепенена.

Но вцепенението бе приятно.

Страничен ефект от това, че Дейвид се намира извън времето, беше, че сега бе безтегловен. Тя само го пипна и го оттласна от себе си. Той увисна неподвижно в нощния въздух и се полюшна леко като издишащ балон.

Карълайн чу стъпки зад гърба си.

— Здравей, Ъруин. — Гласът й бе ужасно пресипнал. Тя седна, закашля се и обгърна коленете си с ръце. — Ще ми помогнеш ли да се изправя?

— Ъъъ… — изрече Ъруин с нацепените си подути устни. — Нинам дали ше моа, ма ше пробвам. — И той закуцука малко по-бързо към нея. Затискаше с лявата си длан кървяща рана в крака си. С дясната стискаше пистолета „Хеклер и Кох“, с който бе застрелял Дейвид. От дулото му се виеше дим.

Протегна надолу яката си ръка. Карълайн я пое. Той я вдигна без никакво усилие.

— К’во му има? — Той бутна Дейвид с пръст. Онзи се завъртя с лекота на една-две стъпки над земята.

— Недей — каза тя. — Пусни ме там за малко, ако обичаш.

Ъруин я позагледа, после сви рамене и се отдръпна.

Тя спря въртенето, после обърна Дейвид така, че да може да прегледа раната. Несъмнено би била смъртоносна дори и за такъв като Дейвид. Лявата част на главата му липсваше.

— Добро попадение — отбеляза тя. — Всъщност почти идеално. — Метна един поглед на Ъруин. — Под малко крив ъгъл, обаче вината за това си е моя. Трябваше да се намираме под ъгъл седем градуса спрямо тебе, обаче бяха по-скоро девет. Мъка ми беше да се концентрирам с тая проклета дупка от копие в крака.

— Да — произнесе бавно Ъруин. — Сигур да. Ти как тъй знаеше, че аз…

— Командващ старшина Ъруин Чарлз Лефингтън от армията на САЩ, от запаса. Роден на 8 април 1965 г.‍, последно служил в 82-ра въздушнодесантна дивизия. Преди това — две години в снайперския екип на армията на САЩ. Кога последно си стрелял неточно, Ъруин?

— За преди тази вечер ли ми говориш? — Дейвид бе оставил Ъруин да изпразни един пистолет в него, преди те да пристигнат, ей тъй, за спорта. — Не помня точно. Преди бая време беше.

— Недей да се самоупрекваш. Нямаше как да го уцелиш по-рано. Никой не би могъл. Ела тук и дай да поогледам тоя крак. — Тя клекна да прегледа раната на бедрото на Ъруин. — Добре си. Артериално кървене няма. Възнамерявал е да си поиграе с тебе. — Тя полегна на платното. — Извинявай. Трябваше да го изчакам доста да те пообработи. Така нямаше да те смята за заплаха.

— Ниш’ ми ня’а. За добра кауза моа и да се остаа да ме побъхтат малко. — Ъруин се изплю. — Ама тоя си беше задник чиста проба.

— Представа си нямаш. — Карълайн затвори очи да се посъвземе. „Успях — помисли си пак. — Наистина успях. Съвсем наистина“.

— Та значи, какво изтървах? — попита Стийв. Двамата с Нага слизаха по пътя откъм Библиотеката. — Какво стана тук?

— По дяволите, Стийв! — възкликна Карълайн. — Казах ти да изчакаш в Библиотеката! Ти някога слушаш ли какво ти се говори?

— Не си ми шеф!

Ъруин се огледа през рамо.

— Здрасти, малкият! Как я караш?

Стийв му помаха.

— Стига де, не ме дръжте в напрежение. Какво стана?

— Ми… — отвърна Ъруин. — Общо взето, ей тая гад тука я душеше яката и аз малко нещо го гръмнах. Малко така във физиономията.

— Впрочем благодаря — обади се Карълайн.

Стийв, объркан, набръчка чело.

— Ама как успя? Като дойдохме, тъкмо куршумите ти бяха свършили.

— То и аз се чудя — рече Ъруин. — Ега ти работата! Начи, вие като дойдохте, оня едричкият тъкмо ме беше захвърлил. Смлял ме беше на кайма, та не ми беше до бой. Щях да ходя до оная къща там — той посочи единствената къща на улицата, която светеше, — да викам подкрепления. Докато ни учеха, ни набиваха никога да не зарязваме оръжие на бойното поле — смилал съм от бой разни пичове за туй нещо — та затуй пътьом си награбих пистолета, ако ще да беше празен. Ей тъй, по рефлекс.

И после, докато врътках кръгчета около уличната лампа, поглеждам аз надолу. И ти да видиш, т’ва пък там пред канавката ако не е пълен пълнител, дейба! И по-чистички съм виждал, ама като го позабърсах в ризата, влезе в работа като стой, та гледай. Напрау не можах да повервам. Магия съща.

— Няма такова нещо! — Карълайн издуха през ноздрите си двойна струйка дим.

— Абе, ха на бас, че знам откъде е дошъл — рече Стийв. — Може ли да го видя?

Ъруин вдигна пистолета, но не му го подаде.

— Това същият пистолет ли е, дето го носех, като излязох да побягам? — попита Стийв. — Оня, дето му го даде по-рано?

— Същият е, да — потвърди Карълайн.

— Значи пълнителят, дето си го намерил ти, трябва да е същият, дето го изтървах, като ми наскачаха кучетата.

— Ей, бас държа, че е той! — разсмя се Карълайн. — Гледай ти!

Сега и двамата мъже се бяха втренчили в нея.

— Значи… — заговори бавно Стийв. — Ти си нагласила цялата тази работа? Моето бягане вчера… Кучетата… За да изтърва пълнителя там, където Ъруин може да го намери? Точно тогава, когато Дейвид те е докопал?

— Да. — Очите на Карълайн светнаха като прожектори в нощта. — Да. Вярно е.

— Защо?

— Ами, Дейвид си падаше гад.

— Не, питам те защо си хвърлила толкова труд? Не можеше ли просто…

— Няма „просто“. — Тя заобиколи реещото се във въздуха тяло на Дейвид и както говореше, го заоглежда внимателно. — Не и с такъв като Дейвид. Прекалено е сръчен. Беше същински цар на каталога си. Веднъж го гледах как изкла сто израелски войници, въоръжени, с онзи неговия нож. Това беше просто упражнение, учебна задача. Можеше да ти чете мислите, ако не вземеш мерки против това. Няма никой на земята, който би могъл да го победи в честна борба. Но тук, вътре, в рейссак…

— В кое? — попита Ъруин.

— Рейссак ейриал — изчурулика Стийв. — Вид система за защита на периметъра. Изключително съвременна!

Ъруин го изгледа.

— Обаче с микровълните няма нищо общо. Това си бяха дивотии.

— Голям си отворко бе, малкият, а?

Стийв кимна скромно и запристъпя от крак на крак в пръстта — същи Джон Уейн, докато приказва с хубавата даскалица.

— Да.

— А не можеше ли…

— Да пратим тук армията може би? Една камара професионалисти, яки, грамадни типове, подготвени здраво и въоръжени до зъби? Ммммможе би — само може би — бих могъл да измисля начин да ангажират и някои като Делта форс. Несъмнено щеше да свърши работа? — Тя започна демонстративно да души из въздуха. Вятърът все още разнасяше едва доловим лъх на изгорял керосин откъм разбитите хеликоптери. — А, чакайте… — И тя пак се разсмя.

— Добре де — рече Ъруин. — Обаче откъде ще знаеш, че аз ще съм…

— Ти харесваш ли си работата в Държавна сигурност? Бас държа, че е интересна. Тъкмо по твоята част.

— Мда…

— А как попадна там?

— Случайно си беше — отвърна Ъруин. — Излязох да обядвам и…

— … и срещна случайно стар приятел? Познат от гимназията? Чиста случайност? Дето ни най-малко не я очакваш?

Ъруин не отговори, само я погледна. В погледа му просветна осъзнаване.

Стийв също схвана.

— А стига, бе!

— От много отдавна работя по това — обясни Карълайн. — Обичам да планирам. По плановете много ме бива. Виждали ли сте ги ония пичове, дето правят трикови удари на билярдната маса? Карат топката бияч да подскочи или да се търкулне обратно, и разни такива? Това беше моят триков удар.

Ъруин и Стийв се спогледаха. След малко Ъруин кимна.

— Хубу. Щом тъй викаш, начи ти вервам. Ама тоя що така фърка?

— Пак е моя работа.

— Да бе, сетих се — рече Ъруин. — Питам те как става?

— Преместих го извън времето.

— Я пак?

— Промених някои физични константи вътре в тялото му. За него времето вече не тече. — Гърлото я дереше, все едно бе разкъсано на парчета. Изкашля се и изплю кръв в снега. — Дейвид не пада, защото, нали разбирате, падането е процес. Но ако времето не тече, то един процес не може да протича като такъв, нали така?

Ъруин задъвка наум тази идея, а после си я прибра за по-късни размисли.

— Да, добре. Защо?

— Защо какво?

— Ми, защо го направи? Той щеше да умре сигур след секунда-две.

Тя кимна.

— Да. Щеше. Точно затова.

— Нещо не схващам.

— Ти умирал ли си някога?

Ъруин я изгледа.

— Не мога да кажа такова нещо.

— Аз съм умирала няколко пъти. Не е толкова гадно, колкото сигурно си мислите. За него смъртта далеч не е достатъчно гадна.

— Но това е?

— Не съм сигурна, но той смята, че е по-гадно. Това е важното.

— В смисъл?

— Ами, Дейвид е умирал сума ти пъти. Влиза му в обучението. Не чак толкова пъти като Маргарет, но достатъчно, че да му свикне. Преди няколко години подочух как двамата го обсъждат. Тогава на Маргарет вече не й пукаше. Стига вечерята да се позабави, и тя се юрва да се самоубива. Но тя каза, че имало едно нещо, дето все още не й давало мира. Не болката — с болката те можеха да се справят. Всеки от нас можеше. Но тя мразеше осъзнаването.

Карълайн се смълча.

— Не, не. Това е моя дума, не нейна. Как го каза тя? Каза, че продължавала да го усеща дори и сега, в корема и отдолу по ходилата. Когато раната е нанесена и никой не може да я спаси, тялото й разбирало. Маргарет е умирала по всякакви мислими начини, но тя каза, че по-гадно нещо от това не познавала. И Дейвид се съгласи с нея.

— И точно там се намира Дейвид сега. — Тя се усмихна. — В онзи миг, когато го усеща в корема и отдолу по ходилата. Уазин нята — мигът, в който умира последната надежда. И той ще пребъде в него вечно.

Усмивката й накара Стийв да отстъпи половин крачка назад. Дори и Ъруин трепна.

Инстинктът й подсказваше да си докара неутрално изражение. „Но защо? Няма причина да се крия. Вече не.“ Тя погледна ръката си. Връхчето на пръста й вече не трепереше.

— Значи той и тебе те вбесяваше, а?

— Малко. Да. Стийв, да имаш цигара?

— Точно преди ти да го… каквото и да е това… преди да го замразиш, ти го докосна — обади се Ъруин. — Вътре в раната. Защо го направи?

Стийв й подаде едно „Марлборо“ и запали едно и за себе си.

— Значи го видя? Да, ударих го малко с ток. Статично електричество, право в париетално-островната мозъчна кора.

— В кое? — попита Стийв.

— Центърът на болката в мозъка му — обясни Ъруин.

— Точно така. Слаб удар — малко по-силен от тока, който те удря от дръжката на вратата, след като си си търкал краката в килима. Но, разбира се, то много не ти трябва, не и когато цялата анатомия е наредена така пред теб.

— Провеждаха опити — допълни Ъруин. — Пичовете на Чейни, докато се опитваха да измислят какво да правят с Бин Ладен. Чувал съм разни истории. Когато нанесеш на някого такъв токов удар, той е равен на сбора от… Не само на всички болки, които си преживял, но и на всички, които би могъл да преживееш. Всичките едновременно.

— Да.

— И после го замрази? Точно в този миг? — Стийв се замисли над това само за миг и подсвирна: — Защо?

Карълайн си спомни как заваля топлият дъжд, спомни си соления, бакърен вкус на кръвта на Аша.

— Защото уазин нята не е достатъчен. Не и за него. Това обаче… Почти сигурна съм, че по-голяма гадост на никого и никъде не се е случвала. Никога. Мисля, че това е най-голямата възможна гадост, теоретичната горна граница на страданието. Отчаяние и агония. Абсолютни. И нескончаеми.

— По дяволите! — изруга Ъруин. — Голяма извратения.

— Благодаря, Ъруин. От твоите уста това е много ценно. — Тя издуха струя дим към нощното небе. — Исках да го направя, като го набода на онова неговото копие или може би да го прикова на писалище. Обаче не можах да измисля как да ми се получи. Това трябва да свърши работа. — Тя огледа Дейвид с хирургически поглед и бездънна злоба. — И мисля, че върши. Да. Вече действа.

— Кое?

— Погледнете го в очите и ми кажете какво виждате.

Стийв и Ъруин се наведоха и застанаха очи в очи с Дейвид.

— Почернели са — отбеляза Стийв. — Не, не, все едно са посинени. Бялото на очите му е черно! И… светят ли? Слабо?

— Да. — И тя го забеляза. — И аз така си помислих, но можеше да е и от светлината. — Карълайн извъртя Дейвид с лице срещу нея.

Сега навън бе много тъмно — нямаше нито луна, нито звезди. Снежинките, сипещи се по Карълайн, не се разтапяха. Мрак покриваше челото й, но когато дърпаше от цигарата, в тъмните вирове на очите й проблясваха в оранжево отражения близнаци.

— Пищи — промълви тя нежно на пелапи. — Опитай се да изпищиш. Ако изпищиш за мен, ще спра. — Сега се усмихваше. — Ако изпищиш за мен, ще те оставя на мира. Веднъж… Втори път… Не?

V

Сега и двамата я попоглеждаха. „Дейвид бездруго не ме чува.“ Тя отпусна ръка и когато заговори пак, се постара речта й да звучи нормално:

— Да — добра и силна връзка. Трябва да съм нагласила времето съвсем точно.

Нага подуши Дейвид и нададе вой.

— Да сте го хранили скоро тоя лъв? — попита Ъруин.

— Тя ще се оправи. — Стийв потупа Нага по гърба. Тя отърка рамо в бедрото му. — Тя ни е една голяма хубава сладурана. Нали тъй, момиче?

Карълайн се усмихна и стъпка фаса от „Марлборо“-то с бос крак.

— Още една имаш ли?

Стийв извади пакета. Двамата запалиха. Стийв подаде пакета на Ъруин.

Ъруин махна да го прибере.

— Тая гадост убива. — И налапа малко тютюн за дъвчене.

— Тече ти кръв — обади се Стийв с неподправена загриженост в гласа.

Тя погледна надолу. Кръвта капеше от раната в бедрото й — не шуртеше както когато е засегната артерия, но беше доста тежко.

— А, да бе, да. Стийв, мога ли да те пратя да изтичаш за нещо?

— Разбира се. Какво ти трябва?

— Трябва да си позакърпя крака. И крака на Ъруин. Помниш ли оная купчина неща, която ти оставих във всекидневната на онази бяла къща?

— Да, то е ясно.

— Там има една голяма брезентова торба, вързана с връв. Донеси я, както и бинтове и колкото вода можеш да носиш. Еластични бинтове, ако са останали.

— Става. — И Стийв хукна.

— Ъруин, мога ли да взема едната връзка на обувките ти?

— Ъъъ… Да. Щом искаш. — Свали маратонката си „Рийбок“, извади връзката и й я подаде. — За какво ти е?

Тя върза единия й край за косматия палец на крака на Дейвид, а другия — за една пощенска кутия.

— Имаме още една работа за вършене, а не ща да отплава.

Карълайн не беше толкова сръчна като Дженифър, но пък и раните им не бяха от най-тежките. Тя натъпка раните на стъпалото и на бедрото си със сив прашец и после го заля с вода. Докато обработваше Ъруин, прашецът се преобрази в плът, свежа и розова.

Намериха Маргарет точно до изхода за шосето. Още си играеше с главата на президента.

— Ти уби Дейвид — каза Маргарет, без да вдига очи. — Как успя ти да убиеш Дейвид?

— Не точно го убих. — Карълайн диво тържествуваше, но беше и предпазлива. Трудно бе да се каже какво става в главата на Маргарет. — Това щеше да е голяма милост за него. Изнамерих нещо по-лошо.

— По-лошо от забравените земи?

Усмивката на Карълайн бе кървава.

— Много по-лошо.

Маргарет за първи път вдигна очи с интерес.

— Сериозно? — Тя впи поглед в лицето на Карълайн. — Вярно е. Действително си го изнамерила. Значи си ужас. А аз не го знаех. — Тя се усмихна. — С теб сме сестри. — А после заговори на главата: — Дейвид каза, че тя може би чете неща извън каталога й, обаче аз не му повяааааарвааааах. Тя изглежда една такава свитичка и розовка. — Подчерта думите „свитичка“ и „розовка“, като боцна президента по бузите. Главата се опита да изстене, но нямаше въздух.

Маргарет изстена вместо нея, разлюляла глава в нощта. После й хрумна нещо.

— Бащата ще се ядоса. — Накара главата да изпъчи долната си устна.

— И Бащата го няма вече. Убих го.

— Той ще се върне. Винаги се завръща.

— Не и този път.

Маргарет се подвоуми, а после изрече тихо:

— Довършила си Бащата? Довършила си го завинаги?

На Карълайн й се стори, че забеляза как по лицето на Маргарет трепва недоловима сянка на изражение. Надежда може би? Не можа да го разпознае.

— Да. Няма го вече.

— Навеки?

— Навеки.

— Ах… — Отново онова мигновено, трудно разгадаемо изражение. — Вярвам ти. — Тя отново сведе поглед към главата, а после й хрумна нещо и отново погледна нагоре. — Значи ти си ужас и смърт. Нали? — Тя се взря сериозно в Карълайн в очакване на отговор.

Карълайн примигна.

— И така може да се каже сигурно.

— Тогава ти си моя господарка. — Тя остави главата на президента на земята, изправи се и направи реверанс. — Какво ще желаете да сторя за вас, госпожо?

Карълайн не знаеше какво да очаква, но това никак не го очакваше.

— Само едно. — Тя погледна Ъруин и кимна. Ъруин вдигна пистолета.

— А… — изрече отново с досада Маргарет. — Изпращаш ме у дома?

— Да.

— Хмм… — Тя поизчака. — Може ли да помоля за нещо? Господарке? За една услуга, ако обичате?

Карълайн бе в щедро настроение. Тя докосна Ъруин по рамото и каза на английски:

— Не още.

А после се обърна на пелапи към Маргарет:

— Разбира се. Защо не?

— Помниш ли как умря Дейвид? Първия път?

— Да. Но, Маргарет, аз не бих…

— Искам така да си отида у дома. Чрез бика. Както си отиде Дейвид.

Карълайн впи очи в нея — не беше сигурна, че е чула вярно.

— Я повтори?

— Бих искала да ме опекат в бика. Бащата каза, че това ще е последният ми урок. Вярвам, че съм готова.

— Маргарет… Защо ти е да искаш подобно нещо?!

— Не знаеш ли? — попита тя разочаровано.

— Не. Не знам, наистина.

— И Дейвид никога не го разбра. Аз исках да го чуя, знаеш ли, но… Той не можеше да достигне до мен. Вече не. От много отдавна. Но ние с теб явно сме сестри. Затова може би… — Маргарет я погледна навъсено, мъчейки се да намери думите. — Аз вече съм много далеч. Далеч от всички вас, далеч от себе си. Разбираш ли, аз съм сред далечния мрак. — Тя примигна умолително. — Тъй дълго, тъй дълго се скитах. Дотук разбираш ли?

Карълайн кимна леко.

— Да.

— Често обаче мисля за бика. Ти мислиш ли за бика?

— Понякога.

— Помниш ли как сияеше той? Как огънят го оцвети в оранжево под лунните лъчи и Дейвид пееше?

Устата на Карълайн пресъхна.

— Да, спомням си.

— Ако някой напалеше такъв огън за мен… Струва ми се, че може да го почувствам. Дори и тук, сред далечния мрак, аз може и да го почувствам. И… ако се разгори достатъчно ярко и гори много дълго… Може би ще мога да проследя обратния път до него. — Маргарет, бледна, същински кошмар, около трийсетгодишна, се усмихна мечтателно. — Разбираш ли, отново да се върна в себе си. Може дори и да избликне песен от мен. Мисля, че може да ми е останала още една. — Тя погледна Карълайн и в очите й танцуваше призракът на надеждата. — Само една. Това е всичко, за което моля! Мислиш ли? Може би?

— Да — каза тихо Карълайн. — Може би.

— Значи ще го сториш?

Спогледаха се. Червеи се гърчеха в косата на Маргарет.

„Когато бяхме деца, тя имаше най-хубавите играчки — помисли си Карълайн. — Хубави куклички. Понякога ми ги даваше да си играя.“

— Да, щом това искаш. — А сетне додаде на английски: — Ъруин, прибери пистолета. Нов план. Маргарет има последно желание.

— Нема ли да я гърмя?

— Не. Това очевидно не е достатъчно безумно.

Мускулите на слепоочията му заиграха.

— А какво тогава?

— По-лесно ще е да ти го покажа. В онзи гараж там трябва да има ръчна количка. Може ли със Стийв да ми я докарате? И няколко цепеници от дървата, струпани отзад? Ще ви чакаме на върха на хълма.

Ъруин я изгледа втренчено.

— Хубу. — Той издърпа напред затвора на пистолета и спусна предпазителя. След леко колебание го подаде на Карълайн с дръжката напред. — Искаш ли го за малко?

Маргарет се люлееше напред-назад на пети като детенце пред щанд за бонбони.

— Благодаря, но не мисля, че ще ми потрябва.

Мъртъвците лъскаха бика през няколко дни. Дори и на слабата светлина на далечната улична лампа той излъчваше сияние.

Петнайсет минути по-късно потният Ъруин изкара количката върху последното от стъпалата, издълбани в отвесната скала. Количката беше пълна с възлести чамови дърва, сухи и лепкави от смола. Той я спря до бика и избърса потно чело с опакото на ръката си. После почука с кокалчета по бронза.

— Какво е това чудо?

— Това е най-ужасният барбекю грил на света — отвърна Карълайн.

Маргарет не беше изтърпяла да чака и мъкнеше дърва от купчината на ръка, подвила дребничкото си тяло под товара. Носеше ги при бика по две, по две и пак тъй ги редеше. Щом видя Ъруиновата купчина чам, се усмихна.

— Ще си печем мръвки ли? — Тонът на Ъруин беше подозрителен и… още нещо.

Гласът му напомни на Карълайн за ромбоидните шарки по люспите на гърмящите змии, почти, но не съвсем изцяло скрити под есенната шума. Помисли си дали да не го отпрати. „Той не е Дейвид, но и не е нищо и никакъв.“

Не точно. Това е… наш обичай. Нещо като ритуал.

Десницата на Ъруин посегна към лявото му рамо и го разтърка. Тя знаеше, че там с клеймо е отпечатана цифрата 4. Всички от отряда му ги получиха в Афганистан. Ъруин би разбрал един ритуал.

Маргарет пусна донесения наръч накършени клони, хвърли на Ъруин алчна усмивка и измъкна една цепеница от количката му.

Ъруин се замисли.

— Да. Добре. Да попренеса някое и друго дърво?

— Да, ще е чудесно.

Четиримата влязоха в ритъм — Стийв и Ъруин пълнеха количката, Ъруин я буташе и я изсипваше. Карълайн уж трябваше да помага на Маргарет, но Маргарет си имаше някаква теоретично оптимална представа за подреждането на купчина дърва и постоянно отблъскваше ръката на Карълайн.

След двайсетина минути Маргарет отстъпи назад и погледна купчината.

— Стигат.

— Маргарет, сигурна ли си, че…

— Да. Малко по-висока да е, и всичко ще свърши твърде бързо. — Маргарет хвана капака, но беше дребна и крехка.

Напъна се да го отвори и сухожилията по врата й изпъкнаха, но успя да го повдигне едва на няма и педя нагоре. Карълайн дойде да помага. Двете успяха да го вдигнат заедно над повратната точка. Дебелият бронзов капак издрънча, щом се чукна в гърба на бика.

— Сигурна ли си, че искаш точно това?

— О, да! — В гласа й звучеше нетърпение.

Карълайн се обърна към Ъруин на английски:

— Ще й помогнеш ли да влезе?

— Какво?

— Това влиза в ритуала.

— Ъхъ. — Ъруин се втренчи подозрително в Карълайн, после и в Маргарет. Маргарет кимна и се залюля на пети. Ъруин коленичи, сключи длани и й ги подложи за опора. Маргарет вдигна мръсния си бос крак и се разколеба.

— Ето — каза тя и подаде запалката си на Карълайн. — За тебе е.

Карълайн дори не искаше да я докосне.

— Спокойно, аз си имам.

— Вземи я.

— Сериозно, аз…

— Вземи я. Рано или късно ще ти потрябва. — Маргарет се усмихна. Зъбите й бяха черни. — Сега и ти си като мен.

„Давайте да приключваме с това.“

Тя пое запалката с два пръста, докосвайки я едва-едва.

Маргарет се изкатери и влезе в бика.

— Не разбирам — каза Стийв.

— И аз не разбирам. Никак. Но това е, което тя иска.

Очите на Маргарет сияеха, огромни и бели на фона на чернилката вътре — бе възбудена, ала не смееше да храни твърде големи надежди.

— Тя не е била винаги такава — каза Карълайн. — Като бяхме малки, тя… Тя си имаше огромна кукленска къща. Играехме си с нея понякога. — Тя въздъхна. — Някой от вас ще ми помогне ли за капака?

— Какво правиш? — попита Ъруин, ала беше наясно. Той бе американец, а не тъпак.

— На теб на какво ти прилича? Помогни ми.

— Ъъъ, не. Не мога да ти го позволя — заяви Ъруин.

Карълайн изпухтя вбесено. „Може би Стийв ще помогне? Не. Бутни! Ти можеш!“

— Искаш да я утрепеш, добре. Собственоръчно ще я застрелям. Но не можеш да я изгориш. Не може с човек да се постъпва така. — Ъруин я гледаше сърдито. — На умна мадама като тебе това трябва да й е ясно.

— Подкрепям Ъруин — обади се Стийв.

Карълайн се намръщи и почука с нокът по зъбите си.

— Щом вие двамата не искате да се месите, добре. Не ви обвинявам. Помогнете ми с капака и ще се видим на изхода.

— Не мога да ти го позволя — заинати се Ъруин.

Карълайн се обърна към него и заговори внимателно, все едно обясняваше нещо на малко дете:

— Ъруин… Ние не преговаряме. Тук няма позволявам, не позволявам. Ще ми помогнеш ли, или не?

Ъруин не помръдна.

Карълайн завъртя очи и се обърна към бика. Напъна се и забута капака. Ръцете й трепереха от напрежение. Не успя да го вдигне над повратната точка — силите я предадоха. Капакът отскочи обратно нагоре с оглушително дрънчене, което отекна над Гарисън Оукс като гонг. Долу в квартала се заотваряха врати. Чу как един от мъртъвците се провиква:

— Ей, кучета, тука! Излезте от тоя боклук! — Но гласът му звучеше тревожно.

Зад гърба й нещо тихо щракна — Ъруин вдигна предпазителя на пистолета.

— Не мога да ти го позволя — повтори той.

До слуха й достигна глухо, басово боботене — все още беше далече, но бързо се приближаваше.

— Свали пистолета, Ъруин.

— Мисля да ти откажа — отвърна Ъруин.

Нага вдигна очи към небето и изрева. Долу в квартала кучетата бяха наизлезли заедно с мъртъвците. Щом чуха рева на Нага, две-три се разлаяха. Един мъртвец се провикна:

— Мааац, пис-пис-пис!

Внезапно нощта се обля в светлина и екна от шум. Иззад извивката на хребета се показа нисколетящ хеликоптер. Прожекторът му светеше в нажежено бяло. От двете къси, дебели издатини отстрани стърчаха бомби, ракети и дула.

— Какво е това? — изкрещя Карълайн с цяло гърло, за да надвика шума от перките.

— АХ-64 — отвърна Ъруин. — Боен хеликоптер „Апачи“.

След малко се появи и втори хеликоптер. Двете машини надвиснаха над поляната на бика с пламтящи прожектори. Във въздуха се разхвърчаха борови иглички, пръст, листа, вейки. Светлината режеше очите.

Маргарет надникна от бика да види какво става. Каза нещо на Карълайн толкова тихо, че тя не успя да го чуе, и пак се шмугна вътре.

— Какво правят те? — попита Стийв.

От високоговорителите на единия хеликоптер екна глас:

— ОСТАВЕТЕ ОРЪЖИЯТА. ОСТАВЕТЕ ОРЪЖИЯТА И СЕ ДРЪПНЕТЕ ОТ КУЧЕТО.

Нага изрева отново. Стийв я потупа по рамото.

— Тя не е куче!

Нага отърка рамене в кръста на Стийв и размаха благодарно опашка. Карълайн се усмихна. „Те наистина се разбират добре.“

— Сигур мен търсят. — Ъруин свали пистолета и махна на пилотите, а после кресна така, че надвика бръмченето на перките: — Това е оръдие М-230! Трийсетмилиметрови снаряди! — И показа дължината с пръсти. — Видях как един такъв улучи мъж в гърдите. Само краката му останаха.

— Кажи им да се махнат — обади се Карълайн.

— Не мога. Нямам радиопредавател. Пък те и без туй нема да ме слушат.

— Сигурен ли си, че искаш да стане така? Стийв докосна Ъруин по рамото.

— Ъруин, според мен наистина трябва да… Ъруин поклати глава.

— Нищо не мога да направя.

— Е, добре. — Карълайн се обърна към селището и изговори, без да се обръща към никого: — Орлат ке талатти.

— Какво? — кресна Стийв.

— Проецирай и защитавай.

VI

Отначало нищо не последва.

После от тъмните кътчета на Гарисън Оукс се разнесоха звуци от… От какво? „Нещо иде — помисли си Стийв и потръпна. — Нещо ужасно.“ Чуваше го въпреки трясъка на хеликоптерите, отначало глухо, но все по-силно и по-силно — мощният писък на гвоздеи, изтръгвани от дърво, дрънчене на чупещо се стъкло, трясък на дебел чам, който се пръска на трески.

Светлината от уличните лампи беше слаба, а луна, разбира се, нямаше. При все това, докато се взираше надолу по улицата, той долавяше съвсем определено движение в мрака. „Каквото и да е това, то е огромно.“ Мярна някакво движение и погледна Ъруин. „И той го вижда.“

Бръчки от тревога се бяха вдълбали дълбоко около очите на Ъруин. Той се обърна към хеликоптера с високоговорителя и размаха ръце над главата си.

— Къш! Разкарайте се оттука!

— Затвори очи — каза Карълайн на Стийв.

— Какво?

Хеликоптерите не обръщаха внимание на Ъруин и той премина към един по-сложен сигнал с ръка.

— Отлитайте, преди тя да…

— Стийв. Затвори очи.

Но не го изчака — застана зад гърба му и затули очите му с длан. Някакъв си миг по-късно блесна ослепителна светлина, сякаш присветна светкавицата на фотоапарат колкото футболно игрище.

— Еба си, ослепях — възкликна Ъруин.

— Само временно е — успокои го Карълайн. — Не ти беше целта. Изчакай няколко минути и ще се оправиш.

Воят на хеликоптерните перки се усили, шумът на моторите преминаваше в писък.

— Тръгват ли си? — попита Стийв, но толкова тихо, че само той си се чу наум.

— Какво? — попита Ъруин.

— САМО ВРЕМЕННО Е! — успокои го Карълайн.

— КАКВО? НИЩО НЕ ТИ РАЗБИРАМ! МНОГО ВИКАШ!

Насоченият към тях прожектор се позаклати, а после се откъсна и падна. Стийв примигна и се вгледа в хеликоптера. Той описа вираж, все едно го бяха извикали по някаква много спешна работа. А после сръчно и професионално насочи муцуна надолу, ускори се — всичко стана изненадващо бързо — и се разби в пътното платно стотина метра по-надолу. Дори и от толкова далече ги лъхна жегата от огненото кълбо.

— Еба си! — възкликна Стийв. — Баси, баси!

— А стига, бе! — обади се Ъруин. — Това вярно ли беше каквото си мисля?

Малко по-късно и другият хеликоптер изпълни подобна маневра — муцуна надолу, бързо ускоряване и спретнато, професионално изпълнено разбиване. На светлината от огнения взрив Стийв разпозна отвесната скала, покрай която бе тичал онази сутрин. Сега нощта се затопли неприятно. След като трясъкът на перките секна, пак беше възможно да разговарят нормално.

— Само временно е, казах.

— Кое е само временно? — попита Стийв.

— Слепотата на Ъруин. Това е средство. Сигналът е уйдурдисан — убива само неприятелите, но заслепява всички.

— Уйдурдисан?! — повтори странната дума Стийв. — Какво ще рече това?

— Предварително нагласен — обясни Ъруин. — Какъв сигнал?

— Светлината, която видяхте. Тя е защитен механизъм. Излъчва се от очния нерв и задейства неврона роб.

— Какво?

— Неврони роби. Те те правят податлив. Светлината ги задейства — и след като те станат част от мисловната архитектура, човек изпълнява каквото му е казано.

— Като касиерките в банката ли? — попита Ъруин.

„Аз нямаше да се сетя за това“ — помисли си Стийв, но след като веднъж го чу, всичко напълно придоби смисъл. „Умник е тоя Ъруин.“

— Точно така.

— Какво бе наредено на пилотите? — попита Стийв.

— Да се самоубият експедитивно. Безболезнено по възможност, но незабавно. — Карълайн замълча. — Ако те е грижа за това, сигурно не са страдали. Разправят ми, че цялостното преживяване било доста приятно.

На Стийв му призля. Неврони роби?!

— Господи, Карълайн! Тия момчета просто си вършеха работата. Сигурно са имали семейства, малки деца и…

Тя сви рамене.

— Сами си го решиха.

— Карълайн, те…

— Това е рискът, когато се стараеш да станеш опасен човек — обясни тя. — Винаги има шанс да се натъкнеш на някого, дето го умее по-добре от теб.

Устните на Ъруин оголиха зъбите му под напора на сурова, маймунска агресия. Карълайн го наблюдаваше, непроницаема като сфинкс.

Стийв застана помежду им. „Тези хора са си опасни.“

— Ей! Какво е това? — възкликна той.

— Кое? — попита Ъруин.

— Нещо там в далечината се движи. В небето. Виждам го как затулва градските лампи, но не мога да различа какво е. — Той се обърна към Карълайн. — Това да не ви е корабът майка, или нещо такова?

Тя пропусна това покрай ушите си и попита Ъруин:

— По-добре ли са ти очите?

— Малко по-добре, да — отвърна Ъруин. — Не мисля, че тя е извънземно, малкият.

— Добре. Нека мине малко време и ще се оправиш. Стийв, слез надолу по хълма. Скоро ще те пресрещна долу.

Стийв погледна тревожно бика.

— Карълайн, сериозно, не мисля, че трябва да…

— Тръгвай, Стийв! Знам, че не разбираш, но това е, което иска Маргарет. И аз ще й го дам. — После омекна. — Но не ти трябва да го гледаш. Изчакай ме в подножието на хълма. Ще дойда.

— Ами Ъруин?

— Нека да мине около час и ще се оправи.

— Къде отиваме?

— У дома.

VII

— Хайде, Нага! — Стийв обърна гръб на Карълайн и Ъруин и пое надолу по стълбите. Щом слезе на Шосе 78, той направи няколко крачки към единия от горящите хеликоптери с идеята да потърси оцелели. Но дори и от това разстояние от огньовете лъхаше такава жега, че космите по ръцете му се накъдриха. „От това никой не би оцелял.“ Все пак се приближи още малко — гледката някак извратено го привличаше — и тогава чу бърза поредица от взривове. Бам! Бам-бам-бам!

„Боеприпасите гърмят.“

— Да му се не види!

Обърна се и побягна снишен към табелата на Гарисън Оукс, прикри се зад декоративната каменна колона и подпря гръб на нея. Видя тайфа от хора да снове из квартала, а сред тях и няколко кучета. Явно той не ги интересуваше.

Малко по-късно откъм върха на хълма екна дрънчене на гонг. „Сигурно Карълайн е измислила начин да захлопне капака.“ Обзет от извратено любопитство и като се мъчеше да не трепери, той се изправи и се огледа назад към хълма. Горе също бе пламнал огън, по-малък от пожара около хеликоптерите. Карълайн вървеше към него и силуетът й се очертаваше на фона на жълтите пламъци.

Беше сама.

— Какво направи? — попита я Стийв, щом тя се приближи. — Да не би да…

Тя поклати глава.

— Свърши се. Това е всичко. Ела. — Тя го подмина, без да забави крачка. В квартала беше тъмно. Само след няколко стъпки мракът я погълна.

— Ами Ъруин?

— Не пожела да дойде. Иска да остане с хората си. Идвай, Стийв!

Стийв отправи последен поглед към върха на хълма. Сега третият огън пламтеше весело — истински празничен огън. Сети се за ръката на Маргарет — бледа кожа на фона на черния бронз. Потръпна отново. Мина му през ума, че горящите хеликоптери покрай другото и много успешно биха блокирали движението по пътя. „Никой няма как да мине през тая преграда поне до сутринта — помисли си той. — Сега останахме само двамата.“

Това, в известен смисъл, бе вярно, ала не бяха сами. Мъртъвците бяха наизлезли — десетки, може би стотици, мъже, жени и деца. Бяха облечени в парцалаци отпреди десетилетия — полиестер, древен деним и индийски шарки. Едно хлапе държеше джойстик „Атари“. Кабелът бе провиснал между босите му мръсни ходила. Приличаше на нагризан. Хлапето погледна Стийв и рече:

— Време е за „Трансформърс“.

— И още как! — Стийв притича да настигне Карълайн, благодарен, че до него върви масивната Нага. Карълайн отвързваше връзката за обувки, която привързваше Дейвид за пощенската кутия. Стийв забеляза, че черното кълбо, започнало от очите му, се бе разраснало. Сега бе около две стъпки в диаметър, покриваше цялата му глава и доста голяма част от гърдите.

— Не се страхувай. — Карълайн махна към суетящите се на улицата хора. — Те няма да ни навредят.

— Ами, добре — отвърна Стийв със съмнение.

Огънят зад тях пламтеше весело и излъчваше изненадващо силна светлина. Мъртъвците стояха, вперили очи в нея, и къпеха лица в жълтото й сияние. По бузите на някои се стичаха сълзи. Отпървом се запита кого ли жалят — може би Маргарет? „Тя да не би да им е била Любимият вожд?“ После забеляза и колко много от тях се усмихваха. „Може би това е плач като този по сватбите?“

— Ей, Карълайн? Тези какво се впрягат толкова?

— Заради огъня е. Тука огънят означава нещо. — А…

Имаше и кучета, забеляза Стийв. Дори разпозна няколко от по-раншните. Те като че ли не го помнеха, или пък просто не им пукаше. Мотаеха се свободно сред хората и нямаха нищо общо с домашни любимци. Имаше и други животни — една лисица, нещо, което можеше и да е, американски рис, или може би обикновен, и…

— А стига, бе!

— Какво?

— Това тигър ли е?

— Тигър е. Спокойно. Той няма да ти навреди. Той е един от стражите.

— Чу ли? Спокойно. — Двамата с Нага се спогледаха. — А какво е това до него?

— То е от бъдещето. Недей да се тревожиш, Стийв.

Животни, хора и… други сновяха по улицата и по поляните. Видеха ли Карълайн да се задава, й правеха път, но някои от мъртъвците се пресягаха да я докоснат с пръсти, докато минаваше. Също и говореха, ломотеха си нещо, повтаряха отново и отново една дума — постоянно тихо шушнене на непознат му език.

— Как те наричат постоянно?

— Селани.

— Какво означава това?

— Не съществува добър превод на английски. „Главен библиотекар“ е точният буквален превод, но внушава неправилни конотации. — Тя направи кисела физиономия. — Така наричаха Бащата.

— О…

И най-сетне те стигнаха до Гарисън Драйв 222. Или поне до онова, което бе останало от къщата. „Библиотеката — помисли си Стийв. — Най-сетне и след толкоз мъки!“ А после я огледа критично: каквото и да бе онова, излязло да „проецира и защитава“, то направо беше разказало играта на тая къща. Тухлената фасада все още се крепеше, но май само толкова. Страничните и задната стени се бяха срутили навътре. Зад фалшивата фасада сега имаше само струпани отломки.

— Това ли е тя? — попита Стийв, леко разочарован. И преди да се срути, Библиотеката явно трябва да е била доста незабележителна постройка — тухлена къща с висока фасада и скосен назад покрив с четири колони и някой и друг прозорец.

После вдигна очи. На няколкостотин метра над тях грамадното и много тъмно незнайно какво профуча в нощта и той усети как вятърът облъхна лицето му. И изведнъж отново се изнерви.

— В това ли ще влезем?

— Един вид да. Но не в действителност. Това там горе е само проекция. Истинската Библиотека е, ъъъ, далече оттук. Тази врата е проходът. — Тя се изкачи по тухлените стъпала до входната врата и посегна към дръжката. — Хайде.

— Таен проход? — Той завъртя очи. — Трябваше да се досетя! — Изкачи се по стълбите, но малко преди да стигне до Карълайн, нещо му хрумна, той се спря и щракна с пръсти. После се огледа:

— Ей, чакай малко…

— Какво? — попита Карълайн.

Верандата на къщата беше съвсем пуста. „И чердже даже няма?!“

— Къде е онзи символ? Оня, за който ме прати тук?

— Няма значение. Вече няма.

— Но аз все още искам да видя какво е той. След всичко това съм любопитен.

Карълайн сви рамене и посочи сянката в основата на една от колоните.

— Там.

Стийв се приближи и приклекна. И там, почти невидима в тъмното, я намери.

— Значи е книга?

Тя се усмихна.

— То е ясно, че е книга.

Вдигна я. Беше вехта и раздърпана, страниците бяха пожълтели от старост и от нечистотиите, полепнали по нея след безброй прочита. Корицата липсваше, но в нея имаше нещо, нещо познато…

— Ей! Сетих се коя е.

— Нима?

— Да! Като малък я имах. За един кон, нали? За оня кон, отведен, за да заживее ужасен живот. Май беше „Черният красавец“?

Карълайн се обърна към него. Мускулите на прасците и бедрата й трепнаха на светлината на огньовете, лицето й бе наполовина скрито в сянка.

— Нещо такова.

Стийв се намръщи.

— Странно. Знам, че съм я чел, но не помня как свършваше.

— Идваш ли?

— Да — отвърна Стийв. — Като че да. Да донеса ли книгата?

— Не. Остави я.

— Ами, ако завали или…

— Остави я. Тази книга е преживяла много. По-издръжлива е, отколкото изглежда. — Тя посегна към дръжката, но точно преди да я хване, се спря. — Готов ли си?

— Ъм… Сигурно. Какво пък толкова има?

— По-лесно е просто да ти покажа. — Тя докосна леко дръжката на вратата с върховете на пръстите си и отстъпи крачка назад.

Чу се приглушено щракане на добре смазан метал. Може би звукът на месингови резета, нареждащи се в най-голямата ключалка на света. Вратата се отвори и зад нея зейна мрак. Лъхна топъл въздух, сух като пустинен вятър и напоен с мириса на древен прах.

Зад него Нага нададе вой — див и чужд звук, който той никога досега не бе чувал да издава. Обърна се да я укроти и усети под ръката си настръхналата й бодлива козина.

— Какво има, момиче? — попита я. Ала знаеше. И той го усещаше.

— Животните не обичат това място. Тя сигурно няма да влезе. Хайде, дай ми Дейвид.

Той й подаде връзката от обувка, на чийто край се полюшваше Дейвид.

— Какво има… — Гласът му заглъхна и той се взря в тъмното.

— Ела. — Карълайн влезе.

Стийв примигна. Щом престъпи прага, тя изхвърча навътре като изстреляна от оръдие.

— Мда — каза Стийв. — Я майната му на всичко това.

Обърна се да си върви и се вцепени. Зад гърба му мъртъвците и животните се бяха наредили на поляната и гледаха. Слезе едно стъпало надолу. Едно от кучетата изръмжа тихичко. На около четвърт миля по шосето в източна и в западна посока хеликоптерите пламтяха като празнични огньове. Вятърът бе напоен с мириса на горящ керосин и през няколко секунди екваше гърменето на боеприпасите.

Зад тях се чуваше писъкът на приближаващи сирени. „Колко време ще издаяня аз там? Сам, без пукната пара, най-усилено издирваният мъж в цялата страна? Дори и да не попадна моментално обратно в затвора, къде да отида? В Африка? В Боливия? На Луната?“

Чу откъм хълма женски глас. Не можеше да различи дали е писък, или началото на песен.

Стийв въздъхна и се качи обратно на верандата.

— Ти навита ли си?

Нага го изгледа продължително, обзета от съмнения, а после лекичко замахна с опашка.

Прекрачиха прага заедно.

I

Мисълта как Карълайн се изстреля навътре породи у Стийв очаквания за… нещо. За засмукване, за движение напред. За нещо. Но съвсем не беше така. Той влезе в мрака и миг по-късно се оказа стъпил върху стар-престар сух дъбов под. Карълайн го чакаше, протегнала ръце да го хване.

— Я, то не било толкова… — А после, щом се огледа и видя къде се намира, залитна и се подпря на стената отзад. — Бааааси чудото!

— Да, и аз реагирах горе-долу така. — Карълайн се поотпусна малко. — Ти поне не припадна. Мнозина припадат. — Тя се подпря на най-близката лавица за книги и започна да си сваля гетите.

— Какво… Тоест… Божичко… Какво е това място?

— Библиотеката на Бащата. — Присети се за нещо. — Тоест… вече е моя, предполагам. — Тя примигна. — Хмм. Моя.

— Библиотека — произнесе Стийв с равен, безизразен глас. До него Нага изскимтя. Той я потупа по рамото.

— Да, сладурче, и аз също.

Огледа се и зяпна.

— Бааааси чудото! — повтори той, този път с неподправено благоговение.

Библиотеката беше необятна.

Нищо чудно да беше най-грамадната постройка, която някога бе виждал отвътре, за която бе чувал някога, която си бе представял някога. Книжни рафтове се извисяваха от пода докъдето погледът ти стига. Забеляза светещо кълбо високо горе — на височината на небостъргачите — и някъде над него — таван. Невъзможно беше да се прецени колко висок е таванът — стотици метри? Километри? Сградата, в която се намираше, беше по-висока от Супердоум и по-широка от летището в Атланта.

— Тук може да летиш със самолет — рече той. — С Боинг 737 навярно не, но с Чесна — като нищо. И с Лиър даже може би.

— Да, сигурно. — Гласът й се чуваше приглушено, минаваше през някаква тъкан.

Стийв погледна нататък и видя, че Карълайн си съблича пуловера. Закри с длан очите си.

— Какво правиш?!

— Измъквам се от тия идиотски дрехи. Искаш ли халат? Универсален размер са и са чисти. — Трикотажът падна на пода с меко шумолене.

— Какво? Не, добре съм си. — Надникна съвсем мъничко. Велосипедният клин на Карълайн беше смъкнат на глезените й. Обърна й гръб и отвори очи. Малко по-късно тя се появи пред погледа му, облечена със сиво-зелен халат от някаква груба материя. Смътно напомняше монашеско облекло и й отиваше повече от коледния пуловер.

— Гладен ли си? — попита Карълайн. — Аз умирам от глад.

— Какво?

— Храна — отвърна Карълайн и се потърка с длан по корема. — Изведнъж пак огладнях здравата. Хайде, ела с мен, ще те разведа.

— Ъъъ… — Той примигна, щом се сети за скромната къща с рушащата се веранда. Когато тя каза „скрита“, той си помисли за подземен бункер, за нещо като противоатомно скривалище. Но това… — Голяма е. Как може да е толкова голяма?

— Не е чак толкова голяма. Веднъж я измерих с крачки. Ръбовете й са с дължина само две мили, плюс-минус.

— Ръбове ли?

— Да. Намираме се в пирамида. Виждаш ли? — Тя вдигна пръст нагоре.

Той проследи посоката му и видя върха на пирамидата — три равностранни триъгълника, които се събираха невъзможно високо горе в една точка.

— А, разбирам — рече Стийв. — Но исках да кажа, че… — Направи няколко бързи алгебрични изчисления наум. — … Над четири и половина квадратни километра са си грамадна площ за този квартал. Не нарушавате ли разпоредбите за строителство? Или пък законите на физиката?

— Разпоредбите за строителство, сигурно. Никой от кабелите не е заземен. Но физичните закони тук не важат.

— Драга ми Карълайн, що за дивотии плещиш?

— Може ли, докато се шашкаш, и да вървиш? Много ти се моля! — Тя подръпна нетърпеливо връзката за обувка. Дейвид, вече почти погълнат от чернилката, се полюшна на края й.

Подът беше застлан предимно с грубо обработени дъски, широки и гладки — простираха се на цели акри. Но двамата с Карълайн стояха върху нефрит, крайната точка на главна пътека… или шосе… която преминаваше по цялата дължина на пода. Беше широка колкото магистрала с три платна и цялата бе спретнато застлана с нефритови плочки. Излъчваше леко сияние под краката им. Карълайн пое с бърза крачка по нея, без да чака дали той ще я последва.

Стийв изтърча подире й.

— Какво е това? — посочи той. Горе-долу по средата между него и отсрещната стена към небето се издигаше нещо тънко и вретеновидно, подобно на ДНК-верига, завършващо с нефритен диск. „Може би наблюдателна площадка? Като на покрива на небостъргач?“ Точно над платформата бавно се въртеше облак от светлини и обливаше залата с топло сияние, подобно на светлината на свещи.

— Натам сме се запътили.

— Леле, каква грамада е това място, човек! — възкликна той. — Ние вътре в къщата ли се намираме все още, по някакъв начин?

— Не. Къщата не беше важна. Единственото важно нещо в нея бе входната врата. Тя е едно от местата, където Библиотеката и нормалното пространство се застъпват. Защитими точки на проникване. Бащата много внимаваше кой да има достъп до трудовете му.

— До трудовете му?

Карълайн разпери ръце и посочи безбройните хиляди шкафове с книги.

— Трудовете му.

— Един пич е написал всичкото това? Та тука има направо милиони книги!

— Да. Както казах, Бащата беше стар. Пишеше по няколко страници дневно, веднъж по една тема, друг път по друга. Натрупват се с времето.

— Еха! — Тук и там по нефритовия коридор бяха натрупани олюляващи се камари от неподредени по рафтовете книги, малки подноси за свитъци, мини рафтове за фолианти. Нага в момента душеше един от тях. Всъщност… Погледът й му напомняше за погледа на Пийти, когато се готви да оскверни килима. Изтърча до нея и я тупна по рамото.

— Недей да опишкваш вълшебната библиотека, сладурче. Става ли?

Карълайн, без да спира, подвикна през рамо:

— Няма такова нещо като вълшебство, Стийв!

— Щом казваш. — Стийв се озърна наоколо, а после погледна нагоре и примигна. По стените на пирамидата горе също имаше рафтове за книги. „Те какво, да не би да са заковани за тавана ли, що ли?“ Всичко това се извисяваше на половин миля, че и повече над него, толкова далече, че той виждаше как подредбата им образува фрактална форма, даже с малки свободни пространства тук-там. Взреше ли се, различаваше миниатюрни дивани и писалища — всички те очевидно бяха неподатливи на гравитацията. Три широки рубинени пътеки тръгваха като лъчи от геометричния център на тавана. Беше все едно гледаш надолу, когато самолетът ти каца.

След няколко секунди от всичко това му се зави свят. Посегна да се подпре на купчината книги. Награби най-горната грамаден том, подвързан с лилава кожа, и хукна след Карълайн, която се движеше с изненадващо бързо темпо. Томм беше твърде тежък и не можеше да го разтвори в движение, но надникна вътре и забеляза, че всички страници са написани на ръка.

— Щом тия книги не са вълшебни, тогава за какво са?

— За най-различни неща. Основните каталози са дванайсет. — Тя хвърли един поглед. — Виолетовите са по математика. Тази е буквар по алтернативна геометрия, мисля.

Той я отвори и надникна вътре.

— Прилича на средновековна. Като ония, кажи ги де… часословите?

— Тази е поне на двайсет хиляди години. И ако Инквизицията те беше изловила с нея, щяха да почнат да си нагряват инструментите за смачкване на палци.

— Сериозно? — С разпалено любопитство той се спря при следващата камара от книги и я използва за подпора. Отвори книгата напосоки. Страниците бяха от плътен велен, гъсто изписани с акуратни мастилени пиктограми, подредени във вертикални редове като клинопис или може би йероглифи. Не можеше да разчете написаното и дори да разпознае на какъв език може да е то. След две страници се натъкна на двойна страница с илюстрация — светло мастило с позлата, рисувана на ръка и избеляла от годините. Притежаваше странна естетика: отчасти представляваше техническа диаграма — спретнато подредени равнини, измерени ъгли, драскулки, които сигурно бяха уравнения, а отчасти — бойна сцена. С разпръснати измежду тях линии и паралелограми цяла армия дълговрати и зъбати чудовища драпаше навън от една дупка в небето. Гората долу бе осеяна с труповете им. Неколцина оцелели — приличаха малко на жирафи — се бяха снишили в страх пред един мъж в черни одежди.

Косата на тила му настръхна като бодли. „Трудовете на Баща й.“

До него Нага изръмжа. Беше се снишила и се взираше в сенките измежду лавиците.

Стийв проследи погледа й и му се стори, че съзря в мрака някакво едва забележимо движение. Потупа Нага по врата, колкото да я успокои, толкова и сам да почерпи увереност. Мускулите й бяха напрегнати и играеха.

Той погледна надолу по нефритовия коридор. Карълайн не беше се спряла. Вече се бе отдалечила на разстояние половин футболно игрище, а черното кълбо се полюшваше зад нея на връзката за обувки.

— Карълайн?

Тя не отговори.

— Карълайн? — Той остави книгата на купчината и се затича да я настигне, като избърса в ризата си пръстите, докоснали книгата. Настигна я по-бързо, отколкото му се струваше възможно. Хрумна му, че нефритовият под може да му помага някак, също като подвижните пътеки по летищата.

— Стори ми се, че забелязах нещо да се движи там отзад — съобщи той малко задъхано.

— Хмм? А, да, да, сигурно. Ние имаме тук домашни помощници. Помниш ли оня с косачката? Като него са. Те вършат слугинската работа — чистене, подреждане и тем подобни. Стараят се да се крият от погледа, когато наоколо има истински хора.

— Баси и зловещото. А каква беше оная карти… — Гласът му секна. — Стиииига, бе!

Бяха стигнали толкова далече, че му се струваше невъзможно. Сега ДНК-спиралата бе точно пред тях. Оттук виждаше, че това всъщност е стълба, макар и грамадна. Тя висеше във въздуха, висока стотици метри, но без опора, и водеше към огромен облак от светлина горе.

— Това какво е?

Карълайн посочи облака.

— Това е вселената. Нормалната, искам да кажа. Онази, в която си отраснал ти.

— Нещо като планетариум или…

— Не, истинската си е. Оригиналът.

— Невъзмо… — Замълча и въздъхна. — Как? Как е възможно такова нещо?

— Известна ли ти е думата „надмножество“?

— Да. Абе, не знам. Май. Всъщност не. — Той разтърка слепоочията си. — Звучи ми смътно познато.

Тя го потупа по рамото.

— Недей да се самобичуваш. Множко ти идва, особено първия път. И с мен беше същото.

— Хубаво, че го каза.

— Библиотеката е отделна вселена, надмножество на онази, в която си отраснал ти. Застъпват се малко, но само малко.

— Отделна вселена?

— Да. Съществуват някои много опасни, ъъъ, хора, готови на абсолютно всичко, за да докопат трудовете на Бащата. Той пробва с крепости на земята — кули, твърдини, някои много напредничави защитни механизми. Но всяко нещо, което може да се заключи, може и да се отключи. Залозите са огромни и на няколко пъти поражението едва му се разминало. И най-сетне създал това място.

— Но… — Той погледна светлинния облак горе. — Такова де… Вселената, тя нали е голяма? Нали така?

— И да, и не. Размерът е, абстрактно понятие. Свързан е със структурата на вселената. Вратата, през която влязохме, беше проход, но също и изпълнява преходна функция. Няма да е погрешно да се каже, че преминаването през този проход те уголемява.

— Не съм усетил да се разраствам.

— Е… Всъщност няма и да си прав, ако го кажеш. Тука е забъркана математиката.

Стийв завъртя очи — или може би погледна към небесата, за да му вдъхнат сили. „Не мисля, че тя нарочно се прави на тъпа. А и думите звучат уж като английски…“

— Мисли за Библиотеката като за пликчето, в което е опакован Биг Мак.

— Добре, а кое е Биг Макът?

— Вселената. Другата.

— Много ми помогна, благодаря — рече Стийв. — Щом смяташ, че всичко ти се разбира, ей ти още едно въпросче: ние какво ще правим там горе?

— Трябва да окача Дейвид. — Тя подръпна връзката за обувки и той се залюля, безтегловен. Докато вървяха, черното кълбо се бе разраснало. Сега се виждаше само стъпалото на единия крак, за чийто космат палец бе вързана връзката за обувки.

— Да го окачиш?

— Да. Освен това оставих малко храна в един хладилник. Там има и градински столове, и барбекю. Мислех да си направим пикник! Обичаш ли пикници?

— Ъъъ… да. Хубаво нещо са пикниците, сигурно.

Тя му хвърли усмивка и за негово смайване, изхихика. После се закатери нагоре по стълбата.

— Храна!

Стийв погледна нагоре уплашено. Дори и като оставим настрана и страха му от високото, и това, че стълбата витаеше във въздуха, без да се подпира на нищо, тази издигаща се в небето спирала безспорно беше най-високото творение на човека, което някога бе виждал — минимум шестстотин метра. И парапет няма! Дискът на върха изглеждаше толкова малък, че можеше да се скрие зад нокътя на палеца му.

— Ти наистина ли искаш да се изкатеря чак догоре?

— Да, не е толкова страшно, колкото изглежда. — И действително, само след няколко секунди тя, кой знае как, се беше изкачила петнайсет метра по-нагоре, че и повече.

— Няма ли асансьор?

— Не. Бащата ги смяташе за грозни. Мога да те издигна догоре, ако искаш.

Той обмисли предложението.

— Ще го пропусна. Благодаря, все пак.

— Стига де! Това е полезна гимнастика. — Тя се вдигна на пръсти няколко пъти и стегна мускулите на прасците си. — Поддържа те във форма! А горе има пържоли!

Той въпреки това продължаваше да се колебае.

Карълайн каза нещо на лъвски език, вероятно ставаше дума за обяд. Нага се стрелна нагоре по стъпалата даже, без да се огледа.

— Предателка!

— Има и бира! — подвикна Карълайн.

— Бира?

— Бира.

— Да — въздъхна Стийв. — Добре.

II

Пак си имаше много за изкачване — горе-долу колкото пет обикновени етажа, но нямаше нищо общо с онова алпийско изпитание — „тури си в раницата некой сандвич и ще си изкараме страхотен уикенд!“ — което си представяше, докато гледаше отдолу. Стийв спомена хрумването си за подвижните пътеки на летищата. „Нещо такова“ — каза Карълайн и после обясни — ако това беше подходящата дума — че нефритовите повърхности променят свойствата на разстоянията. „А!“ — възкликна Стийв. След още няколко стъпала погледна надолу и видя, че са се изкачили на над триста метра височина. Вцепени се и единствената му неподправена реакция бе благодарността, че тук няма вятър. И точно когато мускулите на прасците му започнаха да парят, стигнаха до върха на кулата.

На върха на стълбата имаше нещо като наблюдателна площадка, също нефритова, дебела около една стъпка и ши рока горе-долу колкото футболно игрище. Във високи сгради на Стийв му се завиваше свят, но тук по-скоро се чувстваше като в самолет. Кой знае защо, това му понасяше по-добре. Поне под краката си усещаше твърда почва. В един ъгъл забеляза барбекю грил и пет-шест градински стола. Коремът му изкъркори.

А после забеляза и нещо друго.

Близо до геометричния център на диска светлинният облак се рееше ниско, толкова ниско, че можеше да протегнеш ръка и да го докоснеш. Под тази точка забеляза на пода кафява бучица. Направи няколко крачки нататък, вперил поглед в нея. Карълайн не го последва — гледаше нагоре, към светлините.

— Ей, кой е това? — Бучицата се оказа младо момиче, почти дете още, което спеше на пода, свито в зародишна поза. — Пак някоя от твоите сестри?

— Какво? — намръщи се Карълайн. — Не, тук няма как да са останали мои сестри. Дръпни се, Стийв. — Тонът й отново бе станал хладен, също като в колата. — Това трябва да е Митрагани.

— Коя?

— Митрагани. Една от миропомазаните на Бащата, от третата епоха. Мисля, че е сестра на Нобунунга. Тя беше слънцето допреди няколко часа.

— Слънцето?

— Да. Помниш ли като преди време се стъмни? Аз я преобразих обратно в създание.

— Ъъъ… Щом казваш. Тя какво прави тук?

— Не знам. Трябваше да умре там горе. — Карълайн заобиколи Стийв и тръгна към момичето. — Трябва да е слязла някак.

— Откъде?

Тя посочи нагоре. Стийв проследи накъде сочи пръстът й и се вцепени. Отначало не бе забелязал, но от толкова близо светлинните точки в облака горе вече не изглеждаха като точки. Сега виждаше, че всяка от тях е мъничка въртяща се спирала, почти замръзнала на място, но не съвсем. Галактики?! Той посегна да докосне една и…

— Пору, син Аблаха? — Гласът на момичето бе тънък и детински. Беше се събудила и се подпираше на лакти. Платинена блондинка, хубава, макар и малко понацапана със сажди. Очите й бяха в нюанс на сивото, какъвто бе виждал само по бойни кораби.

Карълайн приклекна до нея, усмихната.

— Скоро ще идеш при него. — Тя погали челото на детето с опакото на дясната си ръка. Лявата посегна към кръста й и извади обсидиановия нож.

Какво беше това, по дяволите?!

— Карълайн, не!

Карълайн намушка момичето в шията само веднъж, после отскочи изненадващо високо назад. Приземи се на три крайника, стиснала ножа в готовност и с поглед, втренчен в момичето.

И тримата застинаха за миг. „Ние сме експонатът, изобразяващ убийство, в музей за восъчни фигури“ — помисли си Стийв, толкова ужасен, че към устните му напираше кикот. От шията на детето шурна струя кръв, дебела колкото пръст — веднъж, после пак, и се разплиска върху нефрита. Нов изблик. Кръвта започна да се събира в локва.

Момичето докосна шията си с ръка. Пръстите й почервеняха. Тя ги показа на Карълайн.

— Мору пан? Мору пан ка сейтер?

Карълайн разтвори устни в усмивка на гаргойл.

— Ча се Аблаха.

Момичето се свлече на земята. От артерията й отново шурна кръв, този път по-слабо.

— Господи! — кресна Стийв. — Карълайн, какво направи?! — Той се втурна към момичето с мисъл да притисне ръка към раната, да спре някак кървенето. Но траекторията му преминаваше покрай Карълайн и докато притичваше покрай нея, кой знае как, се спъна и се стовари върху нефритовия под.

— Всичко е наред, Стийв.

Предният зъб го болеше — беше се нащърбил. Усети вкус на кръв.

— Наред ли?! Не, не е! Това дете е само едно дете, Карълайн! Какво ти е сторила? — Усети присъствието на Нага до себе си, мускули и ярост.

Карълайн отвърна равнодушно:

— Тя е на шейсет хиляди години и е вярна на Баща ми.

— Е, и какво от това, еба си?! — Гласът му бе на ръба на крясъка.

Карълайн примигна.

— Представа нямаш какъв е залогът, Стийв. Ти нищо не разбираш за Бащата и колко опасно е всичко това.

— Тя е само едно дете, Карълайн! — Стийв се вдигна на крака и отиде при момичето. Тя се вкопчи в анцуга му с кървава ръка и заговори умолително на непознат му език. Устните й бяха посинели.

Стийв повдигна ръката й и огледа раната. Сънната й артерия зееше като уста без устни.

— Не мърдай — каза той. — Аз ще…

Карълайн сложи ръка на рамото му.

— Недей. След малко ще се свърши.

Не го заплаши с ножа.

— Може ли… Нещо против само да й подържа ръката? — Нага крачеше между него и Карълайн и го пазеше.

— Не. Прекалено опасно е.

Стийв се поколеба, а после въпреки всичко я хвана за ръка. Чу как Карълайн скръцна със зъби, но не понечи да го спре. Дланта на Митрагани беше мъничка и пърхаше като птичка в ръката му. Тя го погледна умолително със сивите си очи.

— Не знам какво да правя — рече й Стийв. — Много съжалявам.

— Мору пан? — повтори тя отново с отпаднал глас.

— Какво казва тя?

— Това означава „защо го правиш“ — преведе Карълайн.

— Много съжалявам. — Той посегна да я погали по бузата, но щом я докосна, тя се дръпна назад. Клепачите й се затвориха.

И тя издъхна.

— Ето, свърши се — отбеляза Карълайн.

Стийв затвори очите на момичето, после погледна ръцете си. Бяха червени. Показа ги на Карълайн.

— Да, като че ли да.

Щом забеляза изражението му, тя сякаш малко дойде на себе си. Лицето й доби унило изражение.

— Ти не разбираш — повтори тя.

— Правилно си забелязала. — Мислеше си: „Колкото и да е сръчна тя с този нож, аз съм много по-едър от нея. Не сме далеч от ръба“.

Лицето на Карълайн помрачня, ръката й посегна към кръста.

— Недей.

— Недей какво? — говореше любезно.

— Просто недей, става ли? Няма да те убия, но ще ти навредя, ако се налага. Не искам… Никак не искам… Но ще го направя. — А после додаде умолително: — Стийв… Нека ти обясня.

— Добре, давай.

— Митрагани може и да изглеждаше като дете, но не беше дете.

— А какво беше тогава?

Тя разтърка чело.

— Не съм сигурна. Не знам точно. Летописите са загубени или може би унищожени. Но тя беше важна. Тя бе една от ключовите помощници на Бащата. Ако все още му бе вярна — а няма никакви основания за други предположения — тя можеше да намери начин да го върне към живота.

— Да, добре де, добре. Обаче… какво от това?

Карълайн го погледна стреснато, после се позасмя.

— Ние наистина сме от различни светове, знаеш ли?

— Да. Да, и на мен веднъж-дваж ми мина през ума същото. Дали би се опитала да ми го обясниш? С думи прости?

— Бащата беше… — Тя се смълча, после се засмя. — Знаеш ли, аз знам буквално всяка дума, изречена някога, но не се сещам и за една-единствена, която адекватно да ти отговори на въпроса. Бащата си беше Бащата.

— Тоя отговор не ми помага кой знае колко.

— Знам. — Карълайн вдигна ръка. — Дай ми една минутка. — Тя се подпря на брадичка и се умисли за няколко секунди, а после вдигна очи към него. — Когато един от братята ми беше към деветгодишен, Бащата му заръча да убеди един дълбинен да го вземе за чирак.

— Дълбинен?

— Калмар великан, един вид.

— А…

— Майкъл опита как ли не, обаче дълбинният не се навиваше. Горският бог беше нещо набъркан, или пък може би просто мразеше хората. Вероятно истинският урок е било точно това, обаче ние все още не разбирахме как работеше Бащата. Млади бяхме. Брат ми се опита да обясни положението, но Бащата не желаеше да слуша. Каза, че брат ми „нямал нужния подтик“. — И тя потръпна.

— Добре ли си?

— Просто… дори само като чуя тези думи, знаеш ли… „Нямал нужния подтик“… и ми идва да повърна.

— Можеш да спреш дотук, ако искаш.

— Не. Благодаря ти, но не. Ти трябва да разбереш това. — Тя се взираше в светлините горе. Желязото отново прозвънваше в гласа й.

— Е… и какво стана после?

— Той взе нажежен ръжен и изгори очите на Майкъл.

— Какво?! Господи! Ослепил е детето?

— Да. Ослепи го. Е, не както сигурно ти си мислиш. Не за постоянно.

— Как е въз…

— Белият каталог, каталогът на Дженифър, обхваща медицината. Екзотична медицина. Никое от физическите ни увреждания никога не е било за постоянно. Бащата можеше да изцели всичко. А Дженифър беше още по-добра.

— Удобно.

— Ами… сигурно, да. В някои моменти бе чудесно. Но за това и се плаща. Философска цена.

— Сега вече нищо не разбирам.

Карълайн коленичи до локвата детска кръв. Беше му обърнала гръб, ала локвата кръв бе гладка, още не се бе съсирила и лъщеше и той виждаше отражението на лицето й в нея.

— За нас беше по-различно. За вас, американците, ако нещата тръгнат съвсем на зле… е, винаги разполагате с изход.

— Самоубийството?

Смъртта.

— Но… с вас не е било така?

— Не. Бащата гореше очите на Майкъл. Всяка нощ, отново и отново. Ние, останалите, трябваше да му помагаме, трябваше да гледаме. Всеки път това отнемаше около двайсет минути — с първото око се приключваше бързо, но после Майкъл трябваше да… да… да гледа. С едно око, нали разбираш. Да гледа как Бащата… ъъъ, Бащата… нали се сещаш, нажежава отново ръжена. На другата сутрин Дженифър възстановяваше и двете. И двете очи де. И после пак се повтаряше. — Докато говореше, мускулите на гърба й се издуваха и гърчеха като дебели змии под халата.

— Какво стана? Как свърши всичко?

Карълайн изръмжа. В локвата детска кръв Стийв мярна отражението на бели зъби.

— Майкъл придоби подтик. — Тя изплю думите, все едно повръщаше развалена храна. — След единайсет дни такива изтезания брат ми скалъпи начин да подчини Дълбинния на волята си.

Трепереше. Мина му през ума да отиде при нея, да докосне раменете й и да й предложи утеха, ала не дръзна.

— По-ужасно нещо не съм чувал.

— Бащата е такъв — рече Карълайн. — Всъщност у него дори нямаше гняв. Това си беше ежедневие. Просто наказание. Разбираш ли?

Стийв се замисли, преди да отговори.

— Да, може би разбирам. Поне малко. А това дете, как й беше името… Митрони?

— Митрагани.

— Тя е приятелче с тоя тип?

— Ами… беше.

Стийв изпъшка. Гадеше му се. Отиде до ръба на платформата и погледна надолу.

— Веднъж се качих на върха на Световния търговски център — каза той. — Тук е по-високо.

— Да. Много по-високо.

— Да кажем, че ти вярвам. За момичето.

— Така ли е?

— Не знам. Може би. На мен ми изглеждаше безобидна. — Той сви рамене. — Но не съм свикнал на такива височини. Може би тук, горе, правилата са по-други. Така ли е?

— Не знам изобщо тук да има правила — каза Карълайн. — Аз победих. Това е единственото известно ми правило.

— Защо мен? — Той говореше нежно. — Защо съм тук? Не разбирам.

— Ти си вързан в ръцете, Стийв. Трябваше ми някой, който да изтърве пълнителя. Не можех да го свърша сама, не можех дори да го погледна. Дейвид можеше да го прочете в съзнанието ми.

— Това ли било? Очакваш да ти повярвам, че си ме въвлякла в това само защото съм непохватен?! И затова съсипа живота ми?!

— Стига де, преувеличаваш.

— Преувели… — Стийв си сдържа езика. „Душевният покой не е отсъствието на конфликт, а способността да се справиш с него.“ Това помогна малко. — Карълайн, ти ме накисна за убийство, еба ти, а после ме прати да ме изядат жив побеснели кучета. Помниш ли? — Той потупа Нага по раменете. — Нага помни.

Нага му удари едно рамо в знак на солидарност и двамата изгледаха ядно Карълайн.

— Да, да, виж, има още нещо, освен непохватността ти.

— Брей, постигнахме напредък. — Двамата с Нага се спогледаха. — Продължавай, моля те, продължавай. Защо избра мен?

— Ще обясня. Наистина ще обясня. Но първо трябва да окача Дейвид. — И тя подръпна връзката. Чернотата го бе погълнала изцяло, до последния му космат палец.

Стийв усети как очите му се отварят широко. Чернотата около Дейвид забележително бе нараснала само за последните няколко минути. Сега дори и от метър и половина Стийв усещаше горещия полъх. Беше като пещ. Отстъпи половин крачка назад.

— Какво се случва с него?

— Помниш ли, споменах, че той е застинал във времето?

— Ъъъ… май да. — Чернотата около Дейвид бе втечнена и по повърхността й се завихряха водовъртежи.

— А помниш ли какво правеше той, когато го замразих?

— Да не съм на изпит?

— Не, това е по-скоро метод на преподаване. Ще го разбереш по-добре, ако го измъкна от теб. Помниш ли?

— Ами… май да. Той умираше, нали? А ти тъкмо му беше пуснала малко ток в мозъчния център на болката. Каза, че това било „теоретичната горна граница на страданието“. — А после измърмори едва чуто: — Тоест… по дяволите!

— Точно така. Но точно тук е разликата. Страданието, обикновеното страдание, е преходно. Онова, което възприемаме като емоция, е само бърза връзка между триизмерното пространство и една от по-висшите физически равнини — гняв, радост, наслада, каквото и да е. Отзвукът може да кънти години наред, но действителната връзка обикновено трае някаква си частица от секундата. — Тя отново пусна гаргойлската си усмивка. — Обикновено.

— Но… не и този път?

— Точно така. — Тя поразлюля черното кълбо. — Тук, вътре, времето не тече. И го свърших точно както трябва. Дейвид е свързан с чистото терзание и не може да го преодолее. — Тя го погледна с очакване.

Стийв дълго мисли над това, сетне се предаде.

— Ъм… и какво?

— Така между равнините ще продължи да се отделя потенциална енергия — обясни тя. — Това е като кондензатор с безкраен заряд.

— Енергия. — Той погледна Дейвид, вече напълно погълнат от чернотата. Кълбото видимо се бе разраснало по време на разговора им и се бе загряло още повече. — Това черното, значи? Това е енергия?

— Точно така.

— Колко голямо ще стане?

— Не знам точно. Един милион мили в диаметър, плюс-минус. Затова се качихме тук, горе. Трябва да го закрепим в небесата, там има място.

— Я пак?

— Утре по това време Дейвид ще бъде нашето ново слънце.

III

Тя бръкна в облака горе и махна светлините с ръка. Щом ги докосна, те се завъртяха също като въртящия се поднос на голямата маса в ъгъла на китайски ресторант. Щом намери точното място, тя боцна с пръст, за да спре въртенето, и дръпна. Пространството се втурна покрай тях и мащабът на всичко пред очите им се сви — първо цели галактики, после облаци, после — отделни звезди, и най-сетне — планети.

— Тази познаваш ли я?

— Ъъъ… Юпитер? — Устните му бяха изтръпнали.

— Не, Сатурн е. Виждаш ли пръстените?

— Да, Сатурн. Точно това исках да кажа.

— Няма нищо. А сега запази малко тишина, трябва да се съсредоточа.

Стийв гледаше как тя хвана връзката на Дейвид — вече само около педя от нея се показваше извън кълбото — и внимателно го избута през тънката мембрана, разделяща реалността, в която бе израснал Стийв, и Библиотеката. Щом премина оттатък, Дейвид сякаш се смали.

— Готово — каза тя и театрално си изтръска ръцете. — Приключихме!

— Колко време ще мине, преди той да стане слънце?

— Не знам точно. Поне два часа. После ще дойда пак да оправя орбитите. Не може да оставим тези топченца да се блъскат едно в друго, нали така?

Стийв, водопроводчикът, промълви с пресъхнали устни:

— Не, не бива. А кога ще засияе в жълто?

Лицето й стана малко унило.

— Ами… няма.

— Ама как! Така ли ще остане? Черна чернилка?

— Да. Причината е в равнината на терзанията.

— Откъде ще идва светлината?

Тя се намръщи.

— Ъъъ… няма да има толкова много. Светлина, искам да кажа. Ще има много топлина — страданието е много горещо, гама-лъчи и всякакви такива, но видимият спектър ще пообеднее.

— И постоянно ще е тъмно? Дори и когато слънцето грее? За вечни времена?

— Ще е достатъчно топло! — заяви отбранително тя. — Никой няма да замръзне. А хората ще се нагодят.

— Ще се нагодят.

Тя кимна.

— Човек почти към всичко се нагажда.

Стийв потърси в себе си отговор за това, но не можа да го намери.

След много време Карълайн отново проговори:

— Та… това ме води до втората причина да те доведа тук, горе.

— Храната ли?

— Не. Да, тоест, и тя. Но по-важната причина е, че… искам да ти поднеса дар, Стийв. Знам, че ти не разбираш — все още тепърва ми предстои да стигна до това — но аз съм ти страшно задължена. Никак не би било преувеличено да кажа, че на теб дължа всичко. От много дълго време мисля за този ден и… и исках да ти кажа, че… че ще съм много щастлива, ако поне мъничко ти се отплатя. Доведох те тук, горе, за да видиш възнасянето на Дейвид. — Тя го гледаше сериозно, усмихната.

— Добре. Защо?

— Следващия път, когато видиш изгрева на слънцето, ще повярваш, че говоря сериозно, когато ти казвам, че ще ти дам всичко, абсолютно всичко, което ти хрумне да поискаш.

— Така ли? Като например мазерати или…

— Разбира се, стига да поискаш. Но и много повече. — Тя се приведе досами него. — Мога да те направя безсмъртен. Непобедим. И двете, ако поискаш. В аптеката има церове, които ще те направят по-умен и от най-умния човек, живял някога.

— Ъъъ… — Мигът се проточи. — Точно сега искам само барбекю.

За първи път забеляза, че Карълайн е кажи-речи хубава, когато се смее.

— Бива си го това — рече Стийв и си облиза пръстите. В хладилника имаше пържоли, но също и някакви твари, които приличаха на гигантски скорпиони, а на вкус напомняха малко на свинско. Карълайн каза, че били измрели в епохата на плейстоцена, но много ги обичала. Стийв не попита. Обаче наистина бяха вкусни, макар и да имаше много храна. Нага самичка омете три, плюс две пържоли и осем кюфтета. После се сви на кравай като домашна котка и заспа. Стийв се замисли дали да й даде остатъците си, но реши да не я буди. „Горкото коте. Тежък ден преживя.“

— Радвам се, че ти харесва — отвърна Карълайн. — Благодаря ти, че сготви.

— De nada. — Каквито и други умения вероятно да притежаваше, личеше си, че Карълайн хич я няма като готвачка. След като изгори на два пъти бургерите, Стийв пое грила. Сега той се отпусна на градинския стол с доволна въздишка. Отначало да седне толкова близо до ръба, не го хвърляше в лудешки възторг, но като си вля две бири, нервите му се поотхлабиха. „Гледката наистина е фантастична!“ Вселената се въртеше над тях и изливаше топло сияние върху лабиринта от рафтове надолу.

Карълайн потършува из хладилния сандък и извади бутилка винен коктейл.

— Още една бира?

— Естествено. И до нея ще стигна. — Отпи две-три глътки „Бъд лайт“ и се оригна лекичко на умрял скорпион. — Та значи, за този дар… Можеш ли да ме направиш президент?

— На какво?

— На Съединените щати.

— Разбира се, стига да искаш. Но никак не проумявам защо би го поискал.

— Добре го каза. А Император на Земята?

— Лесна работа!

— Хммм… — Позамисли се. — Мога ли да стана по-бърз от летящ куршум и с един скок да прескачам високи сгради? И да мога да изстрелвам лазерни лъчи от очите си?

— Лазерни лъчи?

— Е, мисля, че технически това е топлинно зрение. И смразяващ дъх. Смразяващ дъх можеш ли да спретнеш?

Тя кимна.

— Мога. Ще ми отнеме две седмици, но всичкото това мога да го стъкмя. Това ли би поискал?

— Ъъъ… Не бе, майтапех се.

— Добре. Не можеш да се удържиш, това го разбирам. Само да знаеш, че аз говоря сериозно. Абсолютно всичко на света. Като малки Бащата понякога играеше на една игра — караше ни да вършим за него някакви невъзможни неща. Ако успеехме да го разбием, получавахме награда. — Тя го погледна. — Обаче никой не успя. Никога. Нито веднъж.

— Да прелетя, яхнал алигатор, през хвърчащ пояс от чоризо?

— Модификациите на тялото са на перления етаж, лъч три, клон седем. Гравитацията е в лъч две, клон три. Там влиза и антигравитацията. Колбасарството е някъде на тюркоазения — отвърна тя, втренчила изпитателен поглед в лицето му. — Ще трябва да направя справки.

— Всичко. — Всякаква шеговитост се бе изпарила от гласа му. — Каквото и да е.

Тя кимна.

— Това е… Иха! Много хубав подарък, Карълайн! Благодаря. — Той изгълта бирата си и си взе още една.

— Моля. Радвам се, че ти харесва. Още ли се изумяваш?

— Вече от няколко дни. Защо?

— Ако искаш, мога да ти разкажа малко по-подробно. За това какво се случва, искам да кажа. Да отговоря на въпросите ти, ако имаш въпроси. „Защо ти…“ и всякакви такива.

Стийв си отвори бирата и се опръска със студена пяна.

— Би било супер. Но няма ли да те съкруши или нещо такова?

— Какво?

— Ако престанеш постоянно да ме объркваш страшно, ама страшно. Няма ли да ти навреди?

Тя му показа безименния си пръст.

— Какво правиш?

— Мисля, че значи да си гледаш работата. Неправилно ли го показвам?

— Средният!

Тя смени пръста.

— Така по-добре ли е?

— Да, точно така! — Той се замисли. — Добре, сетих се. Явно ти знаеш всичко за… ами, за нормалния свят — кой е президент, как се ползва телефон, всичкото това… Освен когато не знаеш. Като оная първата вечер, когато се затрудни да отвориш вратата на колата. Това как се получава?

Тя се усмихна.

— Ами… Понякога малко се преструвам — правя се на по-безпомощна, отколкото съм в действителност. Ако някой ме гледа, да речем. Всички си мислят… Мислеха, че съм расла в саксия. Аз би трябвало почти с нищо да не съм наясно, освен с езиците. Но действително имах и някои пропуски. Например смятах, че „Мистър Сел“ вероятно е някакъв тип, произвел телефона, който включваш в контакта, разбираш ли? Когато бях дете, нямаше мобилни телефони. — Тя завъртя очи. — А вашето схващане за дрехите надали някога ще успея да го проумея.

— Значи някога си била дете като дете? И не си от Космоса?

— Да, ъъъ… Не съм. Та това е нелепо. Откъде пък ти хрумна тази идея?

— Де да знам, сигурно от телевизията. Вие какво, всичките сте обладани от демони ли? Или е някаква магия?

— Господи! Млъкни, преди да си се изложил!

— Извинявай — каза той съвсем искрено. — Просто… Карълайн, дори не знам как да си представя нещо, което би обяснило… всичко това.

— Не. Не е демон. А както казах, такова нещо като магия няма.

— А какво тогава?

— Аз съм… Всичко е както ти го казах онази, първата вечер. Не те лъжех. Аз съм Библиотекарка.

Стийв се замисли.

— Смятам, че ние влагаме в тази дума различен смисъл.

Тя кимна.

— Да. Сигурно.

— Когато кажа Библиотекарка, аз се сещам за…

— Чай и уютни мистерии?

— Да! Точно така! Видя ли? Ти разбираш!

— Всъщност не. Да, чая го обичам горе-долу, но… нямам понятие какво е „уютна мистерия“. Просто ти така каза първата вечер в „Уоруик хол“. Че като кажеш Библиотекарка, се сещаш за това. — Тя го погледна така, както поглежда нагоре животинче, скрито в дупката си. — Но невинаги е било така — изхленчи тя. — В никакъв случай.

— Да. — Стийв се облегна назад. — Започвам да го разбирам. Но може би трябва да ми разкажеш какво е било. Та да не задавам толкова много тъпи въпроси.

Тя дълго се колеба, загледана не много надалече. Но най-сетне кимна.

— Да. Част от мен го иска. Действително. — Тя понечи да каже нещо, намръщи се и затвори уста.

— Обаче?

— Просто… винаги трябваше да прикривам какво мисля, какви планове кроя. Всичко трябваше да крия, дори от себе си. Вечно. Разбираш ли? — Гласът й звучеше умолително. Никога преди не го бе чувал такъв.

— Струва ми се, че не — рече нежно Стийв.

— Не. Не, разбира се. Как би могъл? — Тя отново кимна вглъбено. — Дори не знам откъде да започна.

— От началото?

— Добре — каза тя, вдъхна дълбоко и когато заговори, желязото отново звънна в гласа й. — Нека да е от началото. Когато бях малка, на десетина-единайсет години, прекарах едно лято в гората. Беше няколко месеца след като Бащата ни приюти, скоро след смъртта на родителите ни. Сприятелих се с две кошути. Иша и Аша се казваха и…

Карълайн говори часове наред. На Стийв му се струваше, че може и да е поразкрасила някои неща — какво точно искаше да каже с това „главня на сърцето“? — но тя му разказа много. Разказа му за Дейвид и за бика. Разказа му как лудостта на Маргарет я поглъщаше късче по късче, докато един ден за забавление започна да ближе сълзите от бузите на мъртъвци. Разказа му малко и за това как Майкъл започнал да гледа на домашните неща с очи на диво наплашено животно. С хладни, безпристрастни думи му разказа за стореното от Дейвид, показа му мастилените петна на китките си там, където я бе приковал за бюрото с писалките й.

В ранните утринни часове тя най-сетне стигна до Ъруин, нейния гръм от Изтока.

— Е… — Тя изгълта последното си вино. — Няма ли да ми обясниш каква гад съм?

Стийв поклати глава.

— Не, няма. Други — може, но аз няма.

Тя поизчака, после и още малко.

— Обаче?

— Обаче нищо. То и аз съм един будист, дето еша ми няма, обаче, Карълайн, едно от първите неща, които будистите ти казват, е да се опиташ да гледаш на другите със състрадание. Не с жал — да ги различиш може да е трудно, поне в началото — а със състрадание. В твоя случай това не е трудно. Аз сигурно бих си пуснал куршума пет минути след като съм видял как опичат живо едно дете. Буквално не мога да си представя какво би могло да бъде.

— Питър го направи — рече тихо Карълайн. — Дженифър, струва ми се, също.

— Какво?

— Застреляха се. След бика. Дженифър използва отрова де. — Тя го погледна объркано. — Бащата ги върна към живота. А после ги наказа — с по петдесет камшика, нещо такова. Забравям.

— Но не и ти.

— Какво не и аз?

— Никога ли не си се опитвала да се самоубиеш? Или някакво друго бягство?

— Не. Никога. — Погледът на Карълайн беше като гранит, при удар, в който нещо меко може да се размаже и счупи. — Моята работа все още тепърва предстоеше, нали разбираш.

„Точно сега тя не играе роля — разбра Стийв. — Ето такава е, когато не й се налага да се преструва.“

— Господи! — възкликна той съвсем тихо. Опекли са детето живо? Чувстваше се вцепенен.

Карълайн затвори очи. Когато ги отвори, щитовете отново бяха вдигнати.

— Мисля, че е време да си лягаме.

— Не, аз не…

— Няма нищо. Наистина съм много уморена. — Изнурена усмивка. — За мен днешният ден бе голям ден. И… Аз просто… Аз не говоря много. И почти никога не говоря за себе си. Чувствам се, не знам…

— Уязвима?

Продължително мълчание.

— Да. Това е.

— Съжалявам.

— Недей. Не си виновен ти. Никак не ме бива по… както там му казвате.

— Основен междучовешки контакт?

— Каквото е там. Притеснява ме. Но ти ме попита и аз ти разказах, и сега знаеш.

Стийв кимна.

— Едно нещо обаче, за което съжалявам, е, че ти докарах толкова бели на главата — каза тя. — Сигурно е било объркващо и изнервящо. Аз сигурно щях по-добре да се справя с твоята част от всичко това.

— Така ли? Така ли мислиш? Сериозно?

— Стийв, аз…

— Само ти го казвам да го знаеш за в бъдеще, аз сигурно щях да изляза да потичам за теб срещу малка такса — двеста долара примерно? Това, дето ме накисна за убийство, си беше престараване. — Той кимна два-три пъти, с широко отворени очи, прекомерно възбуден. — Да. Престара се. Здравата.

— Да, така е, но ако не беше възкресен, мъртъвците щяха да те…

— Чакай. Я задръж малко. Ако не съм бил какъв?

— Ъъъ, нищо.

— Какво каза, Карълайн?

Тя протегна ръка — достигаше го, ала не го докосна.

— Стийв?

— Мм?

— Ще ти разкажа, щом искаш. Но ако не знаеш, ще си по-щастлив.

Той дълго мисли.

— Да. Добре. Щом го казваш ти, готов съм да го приема. — Той разтърка слепоочия. — Както и да е, получих Утешителната награда на всички утешителни награди.

— Точно така. Да имаш някакви идеи какво би могъл да си поискаш?

— Не, нямам.

— Добре, помисли си. Утре пак ще си поговорим.

— Донесла ли си спални чували или някакви такива?

— Какво? А… Не. Под нефритения етаж има спални помещения. Приготвих ти едно в американски стил.

— Това какво ще рече?

— Ами… един вид, взех назаем пентхаус. От един хотел. Да си чувал за „Ал Мурджун“? Много бил хубав. Ела, ще ти покажа.

IV

— Лека нощ — каза тя. — Аз съм горе, ако ти потрябва нещо.

— Ти няма ли да си лягаш?

— Още не. Първо трябва да се погрижа за някои неща.

— Благодаря. — С леко облекчение Стийв затвори вратата. „Коридорът“ под нефритения път напомняше металната вътрешност на артерия на някакъв великански звяр. Ала тя беше права — този пентхаус, откъдето и да се бе сдобила с него, наистина беше много приятен, макар и малко екзотичен за неговия вкус. „Само диванът сигурно струва повече от апартамента ми.“ Но че беше удобен, беше — Нага веднага заспа на него. Стийв си забърка питие, поразгледа малко и се тръшна до нея. Нага спря да хърка, после вдигна глава и му показа един остър зъб.

Той я почеса между ушите.

— Заспивай, мрънкало.

Всички надписи на дистанционното бяха на арабски, но не е трудно да загрееш кое е копчето за включване. Освен това телевизорът позволяваше екранът да се разделя така, че едновременно да се гледат няколко предавания. След като се помота, седна да гледа Си Ен Ен, Фокс и Ал Джазира едновременно.

Явно проклятието на Дейвид се бе разраснало. Сега вече бе видим с просто око. Във Вирджиния все още беше нощ, но на места като Сидни, Пекин и Фиджи тълпи от хора, тръгнали на работа, стояха като вкопани и с увиснали челюсти по улиците и наблюдаваха черната зора на тази нова епоха. Както бе обещано, Дейвид бе достатъчно топъл и голям горе-долу колкото слънцето. Но дори и когато сияеше най-силно, се виждаше едва-едва — тъмносив диск на фона на звездите.

Си Ен Ен излъчваше телеконференция на няколко астрофизици. Андерсън Купър ги разпитваше защо така слънцето изведнъж е почерняло. Каква беше тази работа, моля, моля? Някакъв тип от Харвард се разпространяваше на тема тъмната материя и колко погрешно я разбирали.

Стийв го послуша няколко минути, после вдигна чашата си със скоч в негова чест:

— Доблестно усилие!

Около час превключва от канал на канал, все по-пиян, но беше превъзбуден и не можеше да заспи. MTV пак въртеше Бийвис и Бътхед, заедно с клиповете. Разбира се, излъчваха безкрайни кадри от пожара в Белия дом и взрива в Капитолия. В Калифорния бе станало слабо земетресение — нямаше никакъв повод за вълнения! В малкия купол на международната космическа станция бяха заснели черното слънце и това бе прекрасно. Вицепрезидентът управляваше от сигурно място, чието местоположение не се разкриваше. Двама норвежки сноубордисти твърдяха, че видели как част от един ледник се надигнала и тръгнала нанякъде. Това очевидно беше абсурдно, но снимки на въпросния ледник преди и след, показаха, че едно голямо парче от него действително е изчезнало. Освен това и Луната малко нещо я тресеше. Подозираха гравитационни аномалии, може би причинени от инцидента със слънцето…

— Мда — рече Стийв. — Майната му на това. — Отиде до двойната врата на апартамента, отвори я и я остави така — Нага можеше да започне да нервничи. — Карълайн?

Металният коридор на спалните бе заоблен като артерия, може би стотина метра дълъг. И много тъмен.

— Карълайн?

Никакъв отговор. Той все пак продължи по чорапи по неравния метал. Явно беше много по-пиян, отколкото си мислеше, но откри, че ако се движи с умерена крачка, не се препъва толкова тежко. В другия край на коридора във въздуха се рееше дъбова стълба, заоблени и изгладени от безброй боси крака. Стийв се изкачи по нея и се намери сред лавиците на Библиотеката.

Беше се тревожил как би могъл да я намери сред това огромно пространство, но не се оказа трудно. Карълайн, увиснала на стотина метра над пода, се въртеше на едно място като фигуристка, изпълняваща пирует, с изпънати нагоре ръце като буквата V. Широките свободни ръкави на халата й плющяха и тя крещеше с цяло гърло. Бръщолевеше на някакъв език, който Стийв не разпозна, все още омазана с кръвта на Дейвид, вече засъхнала и съсирена. По бузите й се лееха сълзи. Стийв не можеше да разбере дали ридае, или се смее. Може би и двете? Под нея нефритеният под сияеше. Стийв погледна нагоре и видя познатата му вселена, увиснала в средата на Библиотеката. Сянката на Карълайн се простираше над нея като черни криле.

Стийв дълго време гледа това. Беше дошъл тук с намерението да говори с нея, да й разкаже колко тежко е положението навън, да й обясни грешката й. Щяха да се посмеят след това. Но щом я видя така, нищо не му идваше да каже. Най-сетне се обърна, хукна по металния коридор към „пентхауса“ и затръшна вратата зад гърба си. При трясъка Нага надигна глава.

Той влезе в банята и също затръшна вратата, наведе се над тоалетната чиния и повърна — веднъж, два пъти, и пак. Изплю гъсти лиги. Мазна пот изби по челото му. Сети се как Карълайн се въртеше и бръщолевеше, сети се за безстрастния съобщителен тон, с който му разказваше за убийства с брадва по време на обяд и за деца, живи опечени.

Като я видя в бара онази първа вечер, той съвсем естествено си бе помислил, че тя е като него. Сега разбра, че това не е вярно.

Върна се във всекидневната. Нага го чакаше напълно будна, с много загрижен поглед. Стийв отвори бутилка вода и я потупа по задницата.

— Няма нищо. Добре съм.

Но не беше добре. Започваше да осъзнава, че не е добре. „Ние сме единствените тук — помисли си. — Помощ няма. Никой няма да дойде.“

— Какво ще правим, а? Какво ще правим?

Нага не отговори.

По Си Ен Ен Андерсън Купър беше стигнал до една възрастна жена с яркосини очи. Под главата й беше изписано „Гретъл Абендрот“ и „Лукасов професор“3 Тя отговаряше на въпроса на Андерсън или поне се опитваше. Като се задавяше от смях и със сълзи на очи тя заяви, че другите професори са глупаци и че теорията в момента в никакъв случай не би могла да се разтегли толкова, че да обеме и черното слънце. Тя кудкудякаше насреща им и настояваше да си признаят, настояваше: „Вие не знаете повече от мен! Нашето разбиране е една нелепа шега и винаги е било!“.

Някои участници се обидиха. Единият й заяви, че говорела като суеверна селянка. Друг се изказа в дух „Добре де, може и да не е тъмна материя — що не вземе да обясни, като е толкова умна?“. Андерсън Купър кимна загрижено. Абендрот млъкна. На Стийв, отдавнашен зрител на токшоута, му се струваше, че тя аха-аха ще се разплаче. Но когато заговори, гласът й звучеше достатъчно спокойно:

— Мисля, че може би Бог е сърдит.

На Стийв изведнъж страшно му се прииска да черпи доктор Абендрот едно. В целия свят тя беше единственият друг човек, освен него, който наистина бе проумял какво става.

— Е, не сте сбъркали — каза той. — Обаче мисля, че е много по-тежко. — Хвърли параноичен поглед към тъмното. — Струва ми се, че тя може и да е откачила.

Щом се чу да го казва, в ума му, сякаш от нищото, изникна една напълно оформена мисъл: „Речникът на едно подобно съзнание би бил различен от онзи, с който съм свикнал, различен от онова, което знам“.

Точно в този миг той започна да осъзнава какво трябва да направи.

I

След малко повече от месец Карълайн слезе по стълбите от самата Библиотека към спалните помещения, помъкнала обемен кашон — толкова голям, че не виждаше нищо и проверяваше за всяко стъпало с крак.

В кашона имаше купа пуканки, две бутилки „Евърклиър4“ и половин картон „Марлборо“. За пиенето и цигарите я помоли Стийв, но пуканките си бяха нейно хрумване. Не хранеше особени надежди той да й е благодарен, но реши, че има приличен шанс поне да се държи учтиво.

Помисли си дали да не го извика да й помогне, но се отказа. Стийв не обичаше стълбите. Дразнеше го, че висят във въздуха без опора. Казваше, че го шашкало.

Не беше изненадващо. Списъкът на нещата, срещу които Стийв имаше възражения, беше дълъг и не спираше да се удължава. Той включваше самата Библиотека („Как така мебелите висят на тавана? Зловещо е.“), нефритения под („Нефритът не свети!“), аптеката („Това чудо пък какво е? Махам се оттук!“), арсеналът (От трофеите на Дейвид му се повръщаше), пелапи („Звучи като бой на котараци.“), халатите й („От Смърт ли си ги взела назаем?“. Не, не беше.) и, то е ясно, самата Карълайн.

Само го попитайте. Всииииииичко ще си каже.

— Халатите ми? — измърмори тя над кашона, докато опипваше с крак къде да стъпи. — Какво им има на халатите ми? Халати като халати, да му се не види!

Смътно си спомняше какво й беше в началото — грамадните пространства на главната зала, ужасното чувство, че е загубила всякакъв ориентир и са й отнели всичко познато. Да, губиш посока, дума да няма. Но след месец човек би очаквал той да почне да се нагажда.

Но нямаше нищо подобно. С пренасянето на пентхауса видя зор, но сега се радваше, че си е направила труда. Стийв явно бе решил да лагерува там.

Когато като по-млада градеше планове и се подготвяше, понякога бленуваше какво ще правят двамата, когато са заедно — пикници, малки ваканции, как четат заедно край камината. Но той предимно се напиваше и играеше видеоигри.

Е, невинаги. Понякога двамата с Нага идваха да поиграят сред книжните лавици на една котешка игра — редуваха се да се крият в тъмното и да се нахвърлят един върху друг изневиделица. А днес двамата тъкмо се бяха върнали от тридневна екскурзия до Серенгети. Стийв бе поканил и нея, но когато му отговори, че е много заета, му пролича как му олекна.

Тя си припомни гласа на Дженифър, нежен и жалостив — „Тя има главня на сърцето“. И още по-ужасното „Никога не става така, както си го мислиш“.

— Майната ти, Дженифър! — възкликна Карълайн. — Ще измисля нещо. Винаги успявам.

Гладкият метален под на спалния коридор под краката й все още й създаваше домашно усещане, след като месеци наред бе стъпвала по американските килими и асфалт. Стийв, разбира се, мразеше и него.

Полираното дърво и прецизните линии на Стийвовата врата изглеждаха чужди на фона на органичната гладкост на коридора. Остави кашона на пода и погледна отражението си в една от бутилките. Беше накарала един от мъртъвците да й направи прическа. Тогава идеята й се стори добра, но…

„Е… различно е.“ Сега реши, че проблемът е в нейната несигурност как точно трябва да изглежда косата. „Не е зле, нали? Тоест… Поне е спретната.“ Може би де. Но си помисли и как това явно намирисва на отчаяние. „И какво ще правиш, ако нищо не излезе от това, Карълайн? Тогава какво?“

— Ще направя така, че да излезе! — повтори тя.

Но не прозвуча уверено.

Подуши си мишниците — те поне си бяха добре, издиша решително и докара на лицето си нещо като усмивка. Чук-чук.

След дълго чакане Стийв пооткрехна вратата едва-едва.

— Здравей.

— Здравей. Може ли да вляза?

— Защо въобще питаш? — Сънната му артерия пулсираше на врата му. Потта му лъхаше на страх. — Можеш да си влезеш. Няма как да те спра, нали? Никой не би могъл.

— Аз… не бих постъпила така. Не и с теб. — Сърцето й се сви. „Наистина ли го е страх от мен?“ Тя тръсна глава. „Не, разбира се, това са глупости.“ Позволи на мъката си леко да проличи по лицето й.

Изражението на Стийв мъничко поомекна.

— Мда… Е, добре, влез.

Щом влезе вътре, потисна порива си да набърчи нос. Стаята вонеше на застоял дим и лъвска пикня. Беше донесла детска ваничка и няколко опаковки котешка тоалетна, но докато успеят да убедят Нага да пробва, килимът отиде.

— Седни. — Стийв се пльосна на дивана.

— Благодаря. — Диванът беше голям, но тя реши да седне до него. В тъмното Нага я изучаваше със златистите си очи на ловец.

— Как беше в Африка?

— Тъмно — отвърна Стийв. — Ти как си мислеше, че ще бъде?

— Стийв, аз…

Той вдигна ръка.

— Извинявай. Забрави, че съм казал нещо. Обаче Нага си прекара чудесно. Срещна се с една своя леля. И ядохме антилопа гну.

— Как беше на вкус?

— Нага беше във възторг. На мен ми идваше малко недопечена, но беше съвсем, съвсем прясна.

— Чакай… На лов ли са те водили?

— Да, даже настояха.

— Охо!

— Какво?

— Това е огромна чест, Стийв. Майкъл живя в равнините две години, преди да го вземат да чиракува, и то след като Нобунунга ходатайства за него. Огромна чест!

— Така ли? Много хубаво.

Тя изчака, но той не додаде нищо. Сви рамене наум. „Добре.“ На масичката за кафе лежеше отворена папка с три халки, заобиколена от препълнени пепелници.

— Как върви учението?

— Напредвам. — Той се обърна и изръмжа на Нага на езика на лова: „Благодаря ти, че не ме изяде днес“.

От тъмното се чу гласът на Нага: „Твоята привързаност не е без значение за мен, завързако. Друг път ще те изям“.

— Не е зле — отбеляза Карълайн. Стийв говореше със силен акцент, но произношението му беше по-добро, отколкото би очаквала. — Мисля, че имаш дарба. Котешките диалекти никак не са лесни. — Тя огледа папката. Той отдавна беше прехвърлил средата. — След колко време още ще минеш към следващата?

— След някъде около седмица, предполагам.

— Добре, ще се заловя тогава с втория том. Той ще ти хареса. За лова е.

Всеки текст на Майкъл обикновено се състоеше наполовина от диаграми, така че преводът им вървеше относително бързо. При все това тя не можеше да си позволи да отдели толкова време.

— Благодаря.

— Моля.

Настана неловко мълчание.

Този път го наруши Стийв.

— Е, какво така си се издокарала като Фара Фосет?

— Какво? Извинявай, не разбирам какво значи това.

Стийв прокара длани покрай косата й във въздуха.

— Фара Фосет? Мацката от плаката? Косата ти е… — Млъкна, щом забеляза изражението й. — Абе, зарежи. — Въздъхна. — Изглеждаш, ъъъ, хубава, това е всичко.

Личеше си, че лъже, но лъжата му не прозвуча жестоко.

— Благодаря — каза тя. Достатъчно безопасен отговор. — Искаш ли пуканки? — Тя махна пластмасовия капак от купата и му я подаде.

Той я изгледа.

— Пуканки?

— Да. Не обичаш ли?

— Не, не е това. — Той се поколеба. — Просто не смятах, че си от мацките, които си падат по пуканки, нищо повече.

— Е… Отдавна беше. Майка ми ми правеше като малка. Помня го. Реших, че може да ти стане приятно от… сещаш се, от нещо познато.

— Да, да.

Остави купата на масичката за кафе. Той загреба една шепа пуканки.

— Благодаря, вкусни са.

Двамата захрупаха.

— Ти помисли ли още за онова, за което говорихме? — Стийв го каза с престорено непринуден тон, но не можеше да излъже никого.

Карълайн завъртя очи наум. Стийв отказваше да зареже идеята, че по някакъв начин можеше да се накара Дейвид да свети в жълто. Повдигаше въпроса всеки път, когато бяха заедно — поне по веднъж.

— Стийв, дори и да го исках, няма как. — На този етап вече почти го искаше. „Да зареже едно отмъщение, подготвяно петнайсет години? Да бе, ей сега! Всичко, само да му запуши устата.“ — Просто не е възможно технически. Защо ти е толкова трудно да го приемеш?

Той се ухили многозначително, сякаш тя криеше нещо, ала него не можеше да преметне. Идеше й да го удуши.

— Карълайн, последното ни слънце беше жълто, а небето изглежда пълно със звезди, които са…

— Обстоятелствата бяха други, Стийв. Духът на Дейвид е сломен и половината му глава я няма. Изковаването на връзка с която и да било равнина, освен тази на страданието, ще е проблематично.

— Ами, ако ти…

— Стига, Стийв! — прекъсна го сприхаво тя и по-спокойно додаде: — Няма да стане.

Поседяха мълчаливо, хрупаха пуканки и не се поглеждаха.

Нага беше тази, която наруши мълчанието.

— Господарю ловец? Ти предаде ли моя въпрос на мрачната?

— Още не, сладурче. На път съм. Дай ми само една минутка, става ли? Спомни си какво си казахме.

Нага се озъби.

— Много добре.

Карълайн ги гледаше, зяпнала от почуда.

— Какво?

— Ти чу ли как те нарече тя?

Стийв поклати глава.

— Ъъъ… не? Тоест чух го, обаче все още имам много пропуски в…

— Тя те нарече „Господарю ловец“.

— Ауууу! — Стийв почеса Нага по ушите. — Благодаря ти, сладурче, много си мила. — После забеляза погледа на Карълайн. — Какво?

— Ти наистина не разбираш.

Той сви рамене.

— И какво изненадващо има в това?

— „Господарю ловец“ е… нещо като почтително обръщение. Нещо повече от почтително обръщение. Изразява крайно уважение. Лъвовете го изтупват от праха само по специални случаи.

— О… — Той се намръщи. — Значи е голяма работа?

— Да, Стийв, голяма работа е. Това е лъвският еквивалент на извайването на лицето ти в скалите на планината Ръшмор. И да нарекат човек така… Смайващо! За такова нещо не съм чувала! Никога! Какво си направил?

Стийв се размърда на мястото си.

— Ъъъ… Нищо. Съвсем нищо. — После додаде с изтънял глас: — Само си поговорихме.

— За какво?

— За разни работи.

— Нага, какво направи той? Лъвицата я погледна.

— Господарят ловец ще е този, който ще спаси всички ни. Предречено е. Той ще…

— Нага! — рязко я прекъсна Стийв. — Казахме, че с тази работа ще се оправям аз, помниш ли?

Нага замахна с опашка и отново се разтвори в мрака.

— С какво точно ще се оправяш? — попита Карълайн с престорена ведрост.

Стийв остави купата с пуканки.

— Ти гледаш ли новините?

Тя изстена вътрешно. При последния им разговор тя беше обещала да ги гледа и действително имаше такова намерение. Но после се отвлече да разнищва един слух за Херцога и…

— Извинявай, явно ми е изскочило от ума. Челюстните мускули на Стийв изведнъж се разиграха. Но той каза само:

— Няма нищо. Знам, че си заета. Нещо против да погледаме сега? Искам да ти покажа нещо.

Тя се поусмихна насилено.

— Добре.

Той натисна едно копче и екранът светна.

— Телевизорът харесва ли ти? Голям е! — Грамаден беше всъщност. Тя се надяваше с това да му угоди — американците си падат по крещящите неща, нали така? Обаче на него явно не му пукаше.

— Да, супер е. — Той запрехвърля каналите. — Ето това го бива. Гледай.

Надписът в долната част на екрана съобщаваше: „Гладни бунтове в Орегон“. Запис от ръчна камера показваше отвътре един супермаркет. Рафтовете бяха голи, а по пода имаше кръв. Навън на паркинга мигаха сини светлини.

— За това беше ли чувала?

— Не.

— От Канзас трябвало да пристигне влак със зърно, обаче той така и не дошъл. Може би е бил ограбен? Никой явно не знае как може да се загуби цял влак.

— Мога да отида да го потърся, ако…

— Много мило от твоя страна, но аз исках да кажа друго.

Карълайн усети как погледът на Нага се впива в нея от тъмното.

— Така ли? А какво?

— По-скоро исках да говорим за бунта. Такива бунтове се случваха доста рядко, веднъж на десетина години. Сега избухват поне по два всеки ден. И става все по-зле.

— Нима? Интересно. — Дълго мълчание. Той я гледаше с очакване. — Ъм, на какво се дължи според теб?

— Не е останала много храна. Отчасти е заради това.

Не спомена Дейвид, но тя се сещаше накъде бие. Още повече се напрегна.

— Хората се плашат — рече Стийв. — Долу в Южна Каролина има един проповедник, който постоянно разправя как краят е дошъл. Наричат го брат Елджин. На мен ми напомня на бесен опосум, обаче много хора го вземат на сериозно. Сега се е самообявил за губернатор. Предполага се, че се е отцепил от съюза.

— Това много ли е важно?

— Важничко си е, да. Онзи ден е имало престрелка между него и армията. Танкове са обстрелвали губернаторството. Брат Елджин изкарал жива верига от колежанчета отпред като човешки щит. Загинали няколкостотин души. Сигурно най-накрая ще се оправят с това. Но само преди няколко седмици всичко си беше… нали се сещаш. Спокойно. Нормално.

„Преди няколко седмици?“

— Охо! Значи обвиняваш за това мен?!

— Редно ли е?

— Не, разбира се! Хората просто твърде буйно реагират.

— Твърде буйно?! — Стийв млъкна и забарабани с пръсти по края на масата. — Добре. Може би е вярно от твоя гледна точка. Знам, че ти не си възнамерявала всичко това да се случи. Предполагам, че дори не си го забелязала. Прав ли съм?

Карълайн усети тръпка на раздразнение и я потисна. „Той поне се старае да се държи учтиво.“ Тя въздъхна. „А и не е като да не е прав.“

— Е, да, тази информация е частично нова за мен. Но бях много заета!

— Да, знам. Разбирам го, наистина. Смъртта на твоя Баща наистина предизвика сътресения. Всичките му стари врагове са извадили нож на новачето, нали?

— Точно така. Но аз имам предимство пред тях.

— Как така?

— Те ще ме подценяват — каза Карълайн с усмивка, от която Стийв го побиха тръпки. Опита се да го прикрие, но тя, разбира се, забеляза. „Наистина го е страх от мен“ — помисли си и от това знание страшно я заболя. Няма да плаче, никога не е плакала.

Но толкова силно болеше.

С надежда за изход тя погледна телевизора. В ъгъла на екрана имаше знак „Си Ен Ен“, а до него с големи букви бе изписано: „Неутронна обвивка?“. Над всичко това се извисяваше Библиотеката — въртеше се на едно място като хвърлен зар, черна пирамида, по-огромна от всички човешки творения. Отвън беше черна, разбира се, но снимачният екип разполагаше с някакъв събиращ светлината обектив, който показваше всичко в призрачнозелено. Хеликоптери танцуваха около пирамидата като светулки край плажна топка.

— Това ние ли сме? — посочи Стийв телевизора с шепа пуканки. — Това е нещото, което свистеше в небето в онази нощ, когато Ъруин застреля Дейвид? „Проецирай и защитавай“?

— Да.

— Това Библиотеката ли е? И ние сме вътре?

Тя се поколеба.

— В известен смисъл. Това е четириизмерна проекция на вселена със седемнайсет измерения. Нещо като сянка или като мястото, където кръговете се застъпват в диаграма на Вен.

На екрана камерата премина от Библиотеката към едър план на хубава жена с палто. Тя стоеше пред бариера на Шосе 78. Карълайн позна мястото. Нямаше звук, но Карълайн зачете по устните й. Тя произнасяше неща като „трийсет и втори ден“, „необичайна активност“ и „войската не откликна“. Имаше ослепително бели зъби. После зад гърба й иззад танка се показаха войници със строги изражения и взеха да я пъдят с жестове.

— Какво става? — Стийв потърси с поглед дистанционното.

— Армията евакуира всички репортери.

— Какво? Защо?

— След малко ще започнат да ни бомбардират.

Стийв се вторачи в нея.

— Ти знаеш за това?

— Разбира се.

Той вдигна вежда.

— А не ти ли се бяга?

— Реших, че ще е забавно за гледане. Дейвид понякога бомбардираше разни неща. Светлините са красиви. — Тя се усмихна и му подаде купата. — А имаме и пуканки!

Стийв само я гледаше втренчено.

След малко тя се досети.

— А… Нищо не могат да ни направят. Уверявам те.

— Ъъъ… Да си чувала за едно нещо, което се нарича атомна бомба?

— Познати са ми. Няма да ни пуснат от тях. Е… обсъждаха го, но мисля, че се отказаха. Ъруин и китаецът искаха, но президентът постоянно повтаряше: „Не и на американска почва!“. Но съм почти сигурна. Доскуча ми и се изключих.

Той я погледна стреснато.

— Откъде, по дяволите, знаеш тези неща?!

— Откраднах го от каталога на Дейвид. Когато някой възнамерява да ми навреди, аз го разпознавам. — Тя погледна Нага. — Ей тук започва да ме сърби. — И тя се потупа по тила. — И като ме засърбя, ги подслушах. Трябва всеки момент да започне.

Стийв разтърка слепоочията си.

— Карълайн… И да не ни пуснат атомни бомби, те разполагат с едни бомби, които се наричат бетонобойни. И с още едни, май че им казваха „дейзи кътър5“? Нещо такова беше. Това са грамадни бомби, големи са почти колкото ядрените. — Огледа изпитателно лицето й. — Сигурна ли си, че това няма да…

— Спокойно, няма от какво да се тревожиш, уверявам те. — Беше го разбрала погрешно. Погледна стената зад телевизора. — Всъщност вече се започна. Това по телевизията сигурно е запис или нещо такова. Виж. — Тя направи жест и стената стана прозрачна.

Сиянието беше толкова мощно, че Стийв присви очи.

— Слънцето отново ли свети?

— Не, това е само от взривовете. Чакай. — Тя пак направи жест и сиянието поотслабна. — Така е по-добре.

Докъдето поглед стигаше, из въздуха хвърчаха военни самолети. Щом ги видя, тя се сети за птичите ята, отлитащи да зимуват в топлите страни. Ято крилати ракети литна в нощното небе и щом се сблъска със стената на Библиотеката, в нощта разцъфнаха оранжеви цветя. — Виждаш ли? Красиво е, нали ти казах. — Тя лапна една пуканка. — Не ти ли се струва?

— Ъъъ… Сигурно.

Следващите на опашката бяха три големи бомбардировача. Люковете на коремите им зееха. Щом се приближиха, те пуснаха товара си. Сега тя ги виждаше и на телевизионния екран, и през стената. Огнени кълба маршируваха нагоре по стената на пирамидата в изненадващо стегнати редици. Едното от тях беше пряко попадение. Карълайн отново нагласи яркостта.

Стийв отиде до стената и допря длан до нея.

— Дори не го усещам. Нищичко не усещам.

— Много ясно. — Тя посочи пирамидата на телевизионния екран. — Както казах, това е проекция. Бомбите не могат да достигнат мястото, където се намираме в действителност. Представи си го така: ако някой стреля по сянката ти, няма да те заболи, нали?

— Хмм. — Стийв отново седна, по-далече от нея отпреди, и си взе шепа пуканки. — Трябва да ти направя едно признание.

— Какво е то?

— Аз знаех, че ще те бомбардират. По-точно… знаех, че го обмислят.

— О, нима?

— Да. Разговарях с Ъруин. И с президента — става дума за новия, не за отрязаната глава. И с още няколко души. — Той извади мобилния телефон на госпожа Макгиликъти.

Тя размаха ръка във въздуха.

— Признателна съм ти, че ми го каза, но няма проблеми.

— Ти знаеше, нали?

— Да.

— Подслушваше ли ме?

— Никога не го правя. Не и спрямо теб.

— Тогава как?

— Тази вселена е различна, помниш ли? Преди телефонът ти да проработи, трябваше да наглася едно реле. Помниш ли как първите два-три пъти, когато се опита да се обадиш, нищо не се получи?

— А… — Той замълча. — Не се ли сърдиш?

— Няма за какво да се сърдя.

— Аз, един вид, заговорничих за убийството ти. Това нищо ли не е?

Тя поклати глава.

— Нищо. Подсъзнателно ти си знаеше, че няма да се получи.

— Как така?

Тя се потупа по тила.

— Няма сърбеж.

— А… — Стийв се умисли. Двамата с Нага се спогледаха. Най-сетне той кимна.

— Да… — каза кротко той. — Добре…

А после се обърна към нея:

— Да ти сипя ли едно питие? Има нещо, за което искам да поговорим.

— Разбира се. — „Едно питие? Това наистина звучи добре.“ — Какво те занимава?

— Първото нещо е, че искам да говоря с теб за онова желание.

— Наясно си какво искаш? — Тя се опита да потисне нетърпението в гласа си. „Може би най-сетне започва да му идва умът в главата!“

— Да, сетих се за нещо. Помниш ли, че ти говорех за кучето си? За кокер шпаньола?

— Ъъъ…

— Първата вечер в бара.

— А, разбира се — излъга тя.

— Можеш ли да го намериш? Да се погрижиш той да е добре? Пийти се казва.

— Да, разбира се. Мога да го уредя. Но това е нищо работа, Стийв! Ако имаш…

Той я изгледа много сериозно.

— Обещаваш ли?

— Обещавам, разбира се. Аз с кучета не се оправям особено добре, но ще измисля нещо.

Стийв седна пак и кимна.

— Благодаря ти, Карълайн. Много съм ти признателен.

Той се умълча. След дълга пауза тя го прикани с жест да продължи.

— Стийв?

— Ммм. Извинявай. Как да го кажа? — Той стисна устни. — Виж, първо искам да ти кажа, че много мислих за онова, което ти ми разказа онази нощ. Какво се е случвало с теб. Как си станала… такава, каквато си.

— Казах ти, аз съм само една библи…

Той вдигна ръка.

— Както и да е. Само знай, че наистина се старая да се поставя на твое място. Да разбера защо вършиш всичко онова, което вършиш. Оттогава аз само с това се занимавам.

В тона му имаше нещо, което не й се нравеше.

— Нима? И сега си си изградил… някои мнения?

Той приглади косата си с пръсти.

— За онова, което стори ли? На Дейвид и Маргарет? Не. Лично аз гледам да се държа настрана от такива неща, от наритване на задници и тъй нататък. От друга страна, мен никой никога не ме е приковавал за писалище. Тъй че кой съм аз, че да съдя?

Бучки лед прозвъннаха в чаша. Свитото й сърце изведнъж се отпусна.

— Благодаря.

— Но имам мнение за нещо друго.

— И какво е то?

— За онова, което ти сторих аз.

— За какво говориш?

— Ами… например повечето хора, които познавам, нямаше да се отегчат и изключат от разговор, в който някой решава дали да им пусне атомна бомба, или не. Дори и ако са почти сигурни, че ще оцелеят, ще им е любопитно да чуят как се е развил разговорът. — Поклати глава. — Не и ти обаче. Това просто не можа да достигне прага на интереса ти.

— Не съм много сигурна накъде клониш.

— Отначало те помислих за пълна откачалка. Ти може и да си според докторските критерии, ала сега не мисля, че „откачалка“ е точната дума.

— А коя е тогава? — Чувстваше устните си изтръпнали, все едно са й дали някакъв токсин.

— Не мога да измисля дума за това. Ти все едно живееш според различен мащаб от нас, останалите. Нормалните неща — страх, надежда, състрадание — на теб просто не ти правят впечатление.

— Това е… Добре. Може би. Може пък да има нещо такова. — Тонът й бе предпазлив. Той не искаше да й стори зло — тя щеше да разбере, ако бе така, но имаше нещо в това, нещо…

— И така и трябва — рече той. — Да, наистина. Как иначе би могла да оцелееш? Работата е там обаче, че това си има две страни.

— Стийв, това ще трябва да ми го обясниш на пръсти.

— Да, добре. Опитвам се. — Той сипа един пръст „Евърклиър“ в чашата й и я допълни с портокалов сок. Останалото от бутилката изсипа в стоманена тенджера. — Да подиша — поясни и й подаде чашата.

Тя отпи и направи физиономия.

— Не ти ли харесва?

— Доста е силно. — Но въпреки това го изпи.

— Да. — Той вдигна чаша към устните си, после я остави. — Както казах, напоследък много гледам новините. Ти наясно ли си, че земеделието среща затруднения? Заради това ново слънце, което ти сложи на небето?

— Какви затруднения?

— Ами… повечето растения умират. Всъщност почти всичките. Дървета, трева, жито, ориз, басейнът на Амазонка… Кажи-речи всичко. И това предизвиква у някои хора леко безпокойство.

— За растенията ли? — Тя откровено се чувстваше объркана. Американците постоянно се избиваха помежду си. Колчем се обърнеш, и избухваше някоя нова война. — Какво пък са се загрижили за растенията?

— Работата е там, че скоро няма да остане нищичко за ядене.

— А, да! Лесна работа. Има много плесени, гъбички и какво ли не, които ще растат под черното слънце. Имам книги. Като стигна и до това, ще го преведа и…

— Много мило, и знам, че хората ще го оценят. Но проблемът започва да придобива спешност, един вид.

Тя се размърда неловко.

— Ще видя дали ще мога да откопча някакво време идната седмица.

— Си Ен Ен излъчва поредица от специални репортажи как да извличаш хранителни вещества от неща, които през ума не би ти минало да ги ядеш — каза Стийв. — Как се вари яхния от кожа от обувки. Рецепти как да сготвите домашните си любимци. Ей такива работи.

— Хмм… Като се замисля, в магазина гуакамолето беше свършило.

— Ти забеляза ли колко струва „Евърклиър“?

— Не съм.

— Седем хиляди долара бутилката е малко по-височка цена от обичайната — каза той. — Сигурно се намира единствено защото е колкото хранителен продукт, толкова и индустриален химикал. Не мисля, че това нещо някой го пие, освен гимназистчетата. А те го пият само защото нищо по-добро не познават.

— Сега като ми го казваш, рафтовете наистина изглеждаха доста опоскани.

— Бас държа. — По изражението му си пролича, че се съсредоточава. — Онзи ден видях нещо по телевизията, което ми напомни за твоите кошути. Иша и…

— Аша.

— Да. По-предната седмица едно хлапе, шестнайсетинагодишно, го хванали да бракониерства елени в имението на един богаташ. Това сега е углавно престъпление. Изловили го с кръв по ръцете. Буквално. Изсмуквал костния мозък от бедрената кост на кошута. Защитил се с твърдението, че кошутите и без това щели да умрат от глад, защо тогава някой да не се нахрани с тях? И аз някак си го разбрах.

Карълайн си припомни внезапно как една сутрин двете с Аша пасяха росна детелина и гледаха пролетната зора. Това предизвика у нея тръпка на… някакво чувство… ала тя я потисна.

Стийв я гледаше съсредоточено.

— И какво станало? — попита тя със съвсем нормален глас.

Стийв дълго мълча, преди да отговори тихо:

— Все пак обесили хлапето. След това имало още бунтове. Както казах, в момента те са ежедневие.

— О… — Тя пресуши чашата си.

— Още едно питие? — попита той с укрепнал глас.

— Разбира се.

Той се върна в кухнята и отвори втората бутилка. Приготви й питието — този път сипа два пръста алкохол, а останалия изля при другия в стоманената тенджера.

— Та, както и да е, освен глада има и други проблеми. И най-тежкият са земетресенията. Почти всеки ден става ново земетресение. От Сан Франциско кажи-речи нищо не остана. Токио го няма. И Мексико Сити не е по-назад. А под Йелоустоун очевидно има вулкан и той бучи. Още нищо не е станало там, ала геолозите, изглежда, се тревожат. — Той я погледна в очите. — Казват, че има нещо общо с това място.

— С Библиотеката?

— Да. Очевидно оная пирамидка над Гарисън Оукс е тежичка. Казват, че масата й комай била равна на Луната? И че размествала тектоничните плочи наоколо? — Той си пийна от питието й и тогава й го подаде. — Нищо от това ли не си чула?

Тя поклати глава.

— Да, бях се досетил — рече той. — Държиш под око враговете на твоя Баща, нали? И наваксваш с всичките останали… как ги нарече?

— Каталози — отвърна тя. — Обединявах каталозите. Обмислях стратегии. И подготвях основата за непредвиден развой на събитията. За всеки случай.

— Разбира се — рече Стийв. — Разбира се. Ти действаш внимателно. Много грижи си имаш на главата. Това е светът, в който живееш и който познаваш.

— Да. — Тя напрегнато прокара пръсти през косата си. — Виж, Стийв, по повод земетресенията, глада и тъй нататък… Ще измисля нещо. Обаче се случва много повече, отколкото знаеш. Кю-33 Север се е раздвижил и не мога да го намеря. Ако Лизел или може би Бари О’Ший решат сега да действат срещу мен, това ще е лошо за…

— Лошо за всички. За всички нас. Обикновените хора. И това го разбирам. И това безспорно са сериозни проблеми. Не се съмнявам в думите ти и за миг дори. — Той забарабани с пръсти по мраморния плот на масата. — Но заради това аз си имам проблем.

— И какъв е той?

— Обсъдих го с Ъруин. А също и с останалите — с президента и с военните, но Ъруин единствен май го схвана.

— Какво да е схванал?

— Как не мога да достигна до теб. — Той протегна нежно ръце към нея с разперени длани. — Казах ти го по всеки известен ми начин, а ти сякаш дори не ме чуваш. Говорих на Ъруин за това и той каза, че това е защото нямаме общ език.

Карълайн присви очи.

— Моят английски е съвсем приличен.

— И аз това му казах, обаче той говореше за друго. Разказа ми как, като се върнал от войната, всеки му разправял да зареже всичко, да намери нещо, което да го радва, и тъй нататък. Каза как чувал думите, каза и че дори те звучали смислено, обаче той просто не можел да им откликне. А после каза и че имало някакво хлапе, и на това хлапе той успял някак да му помогне. И точно това го накарало да разбере, че е възможно да продължи нататък. И след това онези думи добили смисъл.

— Дашаен — каза тя. — Помня го.

— И тогава започнах да се замислям как сигурно ти се е налагало да се затваряш вътрешно. Трябвало е да си студена, нали? За да можеш да преодолееш неща като детенце, на което му разцепват главата с брадва и хора, живи опечени.

Карълайн не отговори.

— Студена, да. — Стийв отново се взираше в нея. — Ала ти не си замръзнала. Не съвсем. Останало е нещичко, нали? Главнята на сърцето. Това е, нали? Най-последното.

След продължително време тя се предаде и кимна съвсем незабележимо.

— Така си и мислех. Да. Единствено така някой може да достигне до теб, нали? Единствената възможност ти да се… пробудиш. Да отхвърлиш студенината.

Тя не отговори.

Стийв кимна вглъбено, а после се усмихна.

Имаше нещо различно в тази усмивка. Какво се бе променило?

— Ти така и не го каза направо, но мисля, че съм се досетил какво е. Говоря за главнята на сърцето. — Като все тъй се усмихваше, той стана и отиде до тенджерата.

Не се досети веднага, но го разбра. „Той е умиротворен — осъзна. — Това е различното в него. За първи път изобщо го виждам да изглежда наистина щастлив.“

Застанал до плота и все тъй усмихнат, той взе портокаловия сок.

— Още едно питие?

— Не — отвърна тя дрезгаво. — Какво правиш?

— Как се радвам, че ме попита. Благодаря ти, че ми помогна да премина към другата тема. Сигурна ли си, че не искаш още едно питие?

Тя поклати глава.

— Е, и така става. — Той взе тенджерата с „Евърклиър“ и я изля върху главата си.

Стаята се изпълни с острия химически мирис на 90-процентов чист етанол. „Той е силно запалим“ — внезапно осъзна Карълайн.

— Сега, сладурче! — подвикна Стийв на Нага.

Карълайн стремително се втурна да го спре. Нага още по-стремително й препречи пътя.

Стийв й се усмихна — спокойна, приятелска усмивка.

— Преди да се приближа към моята представа за Буда, почтително ще те замоля да възприемеш състрадателно отношение към по-дребните живи твари на този свят.

Той затвори очи. В ръцете му, кой знае как, се бе озовала запалката на Маргарет.

Щрак. Драс. Щрак.

А после изведнъж цялото велико и вечно настояще се разгоря със синкав пламък. Нага пазеше границата между Карълайн и Стийв — непреодолима ноктеста и зъбата ярост. Карълайн можеше само да гледа безпомощно как пламъкът превръща Стийв в пламтяща лой, обръща го в чер дим. „Обикновените хора горят изненадващо бързо“ — осъзна тя за първи път. След няма и минута той беше мъртъв. „В това навярно откриваме Божията милост.“ А отвъд нея — далечният мрак.

Останала сама, Карълайн усети вперените в нея студени погледи на Иша и Аша.

Някой крещеше.

I

Разбира се, Карълайн възкреси Стийв. Отне й две седмици. Започваше да схваща цаката на медицината, обаче изгарянията бяха сложна работа. Той й поиска още две бутилки „Евърклиър“. Каза му, че не могла да намери. Седмица по-късно дойде и го намери мъртъв във ваната, а до него лежеше бръснач. За да стигне до трупа, се наложи да упои Нага. С това се оправи горе-долу за един ден, обаче му обърка кръвната група — всички новаци бъркат, но тя се разстрои — и той умря от сърдечна недостатъчност почти веднага щом се върна към живота. Тя смени самобръсначките с електрически и го възкреси за четвърти път, но на другия ден на вечеря той тегли малката си реч — „възприеми състрадателно отношение“? Какво изобщо значеше това, по дяволите? — а после удари с печеното една чаша препарат за отпушване на канали.

След това тя го остави мъртъв. Не можеше да понесе това. Повече не можеше.

Това се случи преди повече от месец. Сега напълно бе потънала в учението. Един ден, докато проучваше теоретичната рамка на вирусите на реалността, се натъкна на нещо, оставено не на мястото му. Там, сред бледолилавите томове по математика, се бе набутала една кафява папка. Оказа се, че съдържа наставления за овладяване на алшак шаболет.

И това промени всичко.

Сам по себе си алшак шаболет не беше от особено значение. По идея бе свързан с техниката, която бе открила на листчето — книгоразделител, направила я способна да се движи невидима из Библиотеката. Единственото му предимство пред алшак уркун беше, че можеше да се задейства много бързо, с една-единствена дума. Беше виждала как се прилага — веднъж.

— Денят на осиновяването. — Промълви го тихо, но огромните пространства на Библиотеката като че понесоха думите й и усилиха звука на гласа й. Тя погледна надолу към пергамента, който държеше в ръка.

„Чрез мойто изучаване на единствената Вярна Реч, що Всичко командува, изковах аз умението алшак шаболет, що бавното забързва.“

Тя разгъна свитъка още малко. Беше древен, написан преди Бащата да стигне до върха на своята мощ. Описваше маловажни процедури, приложими само от време на време. Спокойно можеха да изминат години и хилядолетия даже, без тя да се натъкне на него. Случайност? Възможно е, но там, където имаше пръст Бащата, случайностите й се струваха твърде съмнителни.

„Той е разчитал да го намеря.“

Отстрани имаше изрисувана на ръка с мастило илюстрация на човек, надбягващ мълния, и още една, не толкова избеляла, на същия човек, който гори и пищи. Лицето й помрачня.

— Алшак шаболет — произнесе тя, като изпробваше звуците.

„Но трепетно подхождайте към алшак! Туй е умение, опасно и в най-добри времена, и макар и в миг на нужда то да ти е голям приятел, то може да е и страшен враг! Само мъдрите трябва…“

До избледнялото древно мастило с химикалка бе надраскано следното:

Това бе каталожно означение — етаж Оникс, лъч седми, клон пети, шкаф 12, рафт 3, третата книга от ляво надясно. Глава седма. Кръвта забуча в ушите й. Много тихо, тя прошепна:

— Баща?

Отговор нямаше.

И тогава Карълайн с рев запокити кафявия фолиант надолу между рафтовете. Мъртвец с четка от пера за обиране на паяжини в ръка се дръпна в унес, ужасен.

Денят на осиновяването. Така го наричаха — денят, в който родителите им умряха, денят, в който те спряха да бъдат американци и станаха Библиотекари, част от света на Бащата. Преди това Гарисън Оукс беше просто най-обикновен квартал. Преди това, доколкото всички знаеха, Бащата е бил само Адам Блек, някакъв си старец, живеещ по-надолу по улицата.

Имаше нападение. Не особено умно нападение, но много силно и извършено бързо. Излови го неподготвен или поне той го изкара да изглежда така. Тя си мислеше, че може дори да е имало шанс да го убият. Не особено голям може би, но все пак шанс. Точно това подозрение и онова, за което то загатваше, в крайна сметка, й вдъхнаха куража да действа. Бащата не бе точно всезнаещ. Понякога можеше да бъде изненадан. Щом можеше да бъде изненадан, възможно бе и да е уязвим.

Всичко, което последва, произтече от това.

Изтръпнала и с чувството, че не е с всичкия си, Карълайн се упъти надолу по главния коридор на нефритения етаж към ониксовата страна на пирамидата. Там, самотно движеща се сред обширните празни пространства, тя отиде при посочената от него книга. Намираше се в аптекарския отдел и влизаше в каталога на Дженифър. Томът бе озаглавен „Набор от полезни еликсири“. Седма глава бе „Изворът на съвършената памет“.

Взе книгата. После, докато разглеждаше съседните рафтове, добави и още няколко — една по химия, друга по лабораторна техника. Слезе по стълбата в аптеката долу и се зае да съчетава съставките.

II

Карълайн не я биваше много по химията. Цели три дни тя се разочарова, преди да изучи достатъчно основата, та да може поне да разбере какво й нарежда да прави формулата. Измина още една седмица, проточила се и почти безсънна, преди да изготви доза, която отговаряше на изискваната от нея чистота и не убиваше мишките.

Когато доби относителна увереност, че й се е получило, тя се върна в стаята си, натъпка се на вечеря и спа непробудно дванайсет часа. На другата сутрин — а може да е било и вечер, невъзможно беше да се каже, пък и в крайна сметка, кого ли го бе грижа? — тя се върна на бюрото си в голямата зала, седна там и се взря в стъкленичката, съдържаща плода на нейните усилия. Полека, като внимаваше да не разлее нищо, извади тапата и я остави на попивателната върху бюрото. Разряза един лимон на четвъртинки и ги постави до тапата.

Стъкленицата съдържаше около две лъжички кафява горчива течност с мирис на сълзи. С гримаса тя я изгълта на един дъх като шотче, а после захапа парче лимон, за да си оправи вкуса.

„Там започни размишленията си.“

— Е, добре — каза тя.

Денят на осиновяването, спомни си тя, беше някакъв празник. Това бе една от повратните точки в живота й, може би най-важната повратна точка, но тя не се бе замисляла много за него от години. Беше краят на лятото, през деня навън все още беше горещо, но нощем на открито понякога се усещаше първият полъх на зимата, идващ от север. Училището тъкмо бе започнало седмица по-рано и тя си спомни как това й се струваше глупаво. Защо да започват училище и само седмица по-късно да ти дават ваканция? Глупаво прекарано време.

— Денят на труда — каза тя на глас. „Съвършена памет, наистина.“ Само преди час тя не би могла да се сети за името на празника, та ако ще животът й да зависеше от това.

Денят на труда, хиляда деветстотин седемдесет и седма. Тя трябва да е била някъде към осемгодишна. Събуди се в спалнята в къщата на родителите си. В леглото до нея имаше плюшена играчка, зелена кукла с формата на жаба. „Кърмит — помисли си тя. — Казва се Жабока Кърмит.“ До Кърмит седеше Мис Пиги. Беше се успала, защото снощи бе стояла до късно да гледа „Семейство Уолтън“ по телевизията.

В спомена Карълайн слезе на долния етаж. Майка й, хубава руса жена горе-долу на сегашната възраст на Карълайн, бъркаше нещо в кухнята. Мама отиде до рафта и взе кутия „Снежинки“ — Карълайн не достигаше до нея сама — и продължи да готви.

Карълайн вече не си спомняше ясно лицето на майка си. Помнеше я само като поредица от впечатления — смях, кашмир, лак за коса.

Досега.

„Здравей, мамо — помисли си тя. — Приятно ми е да се запознаем.“

И се усмихна лекичко, сама в Библиотеката.

При все това си отдъхна, че лицето на жената си оставаше непознато за нея. Не беше сигурна какво ще направи, ако мама се окажеше една от мъртъвците. Радваше се, че не й се налага да го открие. Постара се да запомни лицето й. „Извинявай, мамо. Този път няма да те забравя.“

Върна се отново в 1977, когато малката Карълайн си изяде зърнената закуска, а майка й правеше голяма картофена салата за пикника по-късно — вареше картофите, режеше зеленчуците, смеси ги заедно в една купа. Тъкмо като приключваха, истинският й баща си дойде от железарския магазин. Беше хубав мъж, няколко години по-възрастен от майка й. Косата му бе прошарена на слепоочията. Тя не го нарече „Баща“, а „татко“, което за ухото на порасналата Карълайн прозвуча възхитително непринудено. Малката Карълайн го целуна по бузата и брадата му я одраска по устните. Не се беше изкъпал. Лъхаше на пот и едва забележимо на вчерашен „Олд Спайс“.

Когато картофената салата стана готова, Карълайн покри купата с фолио и я сложи в хладилника. Помогна на майка си да разчисти и се върна в стаята си, за да убие два часа време. Пикникът нямаше да започне по-рано от обяд. Сега, четвърт век по-късно, тя копнееше да остане в кухнята, да бъде с тях отново за последен път, но спомените бяха неизменими. Карълайн четеше много като дете, още преди Бащата да се появи в живота й. Предпочиташе да стои в стаята си и да чете.

Точно преди дванайсет часа тримата се намазаха с лосион за слънце, пресякоха улицата и се упътиха към градината зад къщите. Татко й подаде ръка, тя я хвана и преплете пръстчетата си в големите му пръсти. Дланите му бяха груби, спомни си тя. „Сигурно се е трудил с ръцете си. Но какво е вършил?“ Онзи ден тя не се бе замисляла за това. И сега този спомен бе изчезнал, изчезнал заедно с името му, историите, които разказваше, и всички останали мигове, които може да са прекарали заедно.

Той й се усмихна разсеяно. Щом си спомни това, Карълайн си помисли: „Колко добро лице има!“. И при тази мисъл сълзите й бликнаха волно и потекоха незабелязано по бузите й.

Най-краткият път до парка минаваше през двора на един мъж, когото познаваха като Адам Блек. Той стоеше на задната си веранда по шорти и калпак на готвач. На бетонната плоча в задния му двор стоеше ексцентричният му барбекю грил — грамадна бронзова отливка във формата на бик. Карълайн си спомни как като малка този предмет я очароваше. Един бурен следобед се промъкна в двора на стареца, допря ръчичката си до гладкия крак на бика и видя отражението си върху лъскавия му корем. Сега от ноздрите на бика излизаше дим.

— Здравей, Адам — подвикна татко. — Нещо против да ти минем през двора?

Адам вдигна ръка за поздрав.

— Здравей и ти! — Говореше на английски и прикриваше обичайните следи от пелапи акцент. — Да, минете.

Пътьом спряха да си побъбрят. „По съседски“ — спомни си Карълайн. Преди две десетилетия Бащата изглеждаше точно както и последния път, когато го видя.

— Човече, това ухае страхотно! — каза татко й. — Какво печеш?

— От всичко по малко — в момента главно свинска плешка и агнешко. Някъде след час трябва да станат. Цяла нощ ги опушвах. Когато свинското се опече, сигурно ще метна няколко бургера.

— Някога ще ме научиш ли на рецептата? Да ти кажа, онова барбекю, дето го опече миналата година, от него по-хубаво не съм ял!

— Разбира се, защо не? Напоследък съм в настроение да уча хората. — Той набоде месото с извита дървена вилица. — Тайната е да започнеш със силен огън, колкото по-силен огън разпалиш. Такъв огън изгаря нечистите примеси, разбираш ли. Плюс това той си има и церемониален аспект. Огънят дава на човека нещо, върху което да се съсредоточи. — Той почука по бика с юмрук и се ухили. — Та значи, огънят. Това е първата стъпка.

— Така ли? И това ли е?

— Е, има и някои подправки за месото — стара персийска рецепта. — Този път лек пелапи акцент се промъкна в гласа му: „решептаааа“.

Осемгодишната Карълайн се изкикоти.

— Смешно говориш!

— Карълайн! — сгълча я татко й.

— Не, няма нищо. — Адам Блек приклекна и я погледна в очите. Тя си спомни как кикотът й секна, щом видя очите му.

— Не… — каза тя и залепи лице в крака на татко.

— Не се плаши — каза Адам Блек и посегна да отметне кичур от косата й. — Права си. Понякога наистина говоря смешно, но повечето хора не забелязват. Добър слух имаш.

— Благодаря.

По тона му личеше, че искаше да я успокои, но тя не се успокои. Ни най-малко.

— Как трябва да го произнеса, миличка?

Карълайн отлепи око от крака на татко си и надникна.

— Рецепта.

— Решептааа.

Тя се разкиска пряко волята си.

— Не, рецепта!

Той явно остана доволен от смеха й. Лицето му отново се разтегна в онази кротка усмивка.

— Ей, ще поостанете ли малко да си побъбрим? В парка, мисля, още не са подготвили всичко. Имам бира в хладилника и безалкохолно за дъщеричката ви.

Татко й погледна към парка, където някакви мъже опъваха волейболна мрежа.

— Може ли, татко? — Тя обичаше спрайт, но обикновено не й даваха да го пие.

Татко й се замисли.

— Да, разбира се. Защо не? Вземи и една бира за мен.

Карълайн си носеше книжката. Тя седна на един метален градински стол да чете, докато възрастните си говорят.

— Та, може ли да те попитам откъде го имаш този грил? — попита татко. — Никога не съм виждал нищо подобно.

— Знаеш ли, не помня, честно! Някъде от Близкия изток сигурно. Като младо момче се мотаех там.

— Така ли? И с какво се занимаваше?

— Предимно с войниклък. Като че по едно или друго време съм се качвал и слизал кажи-речи на всеки хълм в Азия.

— Сериозно? Охо! Бас държа, че имаш много за разправяне.

— Има какво да се разкаже. — Те поизчакаха, но той нищо не започна да разказва.

— Сега с това ли се занимаваш? Не те виждаме много често тук.

Той се засмя.

— Не, не. Не, вече от години. Това, войниклъкът, си е за младоци. Всъщност се готвя да се пенсионирам — отвърна старецът.

— Сериозно? Млад изглеждаш за това.

— Много мило, че го казваш. Но съм по-стар, отколкото изглеждам.

— А от какво ще се пенсионираш, ако не възразяваш да те попитам?

— Ни най-малко. Шеф съм на една малка компания. Е, малка, но влиятелна. С книги се занимаваме, семеен бизнес, един вид.

— Готино! И как ти се харесва?

— Работата е интересна. Но понякога направо те убива. Конкуренцията е страшна. Наследникът ми сигурно зор ще види, поне в първите няколко години.

— О, вече си си избрал и някое момче?

— Да. Момиче е всъщност. Много време ми отне да намеря точния човек. Сега въпросът е само да я подготвя. — Карълайн не помнеше да го е забелязала по онова време, нищо от това не помнеше, но докато казваше това, Адам Блек гледаше право в нея. Нещо в погледа му събуди майчинския инстинкт у мама и тя обгърна с ръка раменете на Карълайн. Това бе последният допир помежду им.

Сега, днес, Карълайн седеше сама в центъра на Библиотеката с увиснала челюст. „Наследница? Избрал я е? Несъмнено той не иска да каже, че…“

— И коя е щастливката? — попита майката на Карълайн и сръчка мъжа си в ребрата. Феминистките теми бяха източник на леки търкания в семейството.

— Карълайн се казва. Тя е моя племенница… е, пада ми се нещо като племенница. Доста далечни роднини сме всъщност. Но аз забелязвам в нея много от себе си.

— Така ли? — попита баща й. — Странно съвпадение. И нашата дъщеря се казва така.

— Не думай! — Адам Блек заобръща ребърцата върху грила с една лопатка. Баща й удари глътка бира.

— А какво точно включва процесът на обучение?

— Ако нямаш нищо против, бих предпочел да не навлизам в подробности. Тайните на занаята и всичко останало.

— Така ли? Е, да. Не, няма проблеми, разбирам. — Очевидно не разбираше.

— Но мога да кажа, че най-трудното ще е тя да се справи с всичко и сърцето й да остане непокътнато. — Забеляза погледа на мама и додаде: — Образно казано, тоест.

— Работата е тежка?

— О, да. Някои от конкурентите са истински чудовища.

Татко й се намеси:

— Сериозно? А какви точно са…

Бащата пусна това покрай ушите си, но в гласа му се промъкнаха железни нотки:

— Обаче за това не се тревожа. Тя е същата като мен. Ще направи всичко необходимо — след като привлека вниманието й. — Адам Блек се усмихна и обърна един бургер. Очите му пламтяха.

Мама се усмихна нервно. Татко, без нищо да забелязва, си пиеше бирата.

— Сложното ще дойде после, след като тя надделее. Като бях млад, за мен войната беше всичко. — Погледът на Бащата я изгаряше. — И служейки на своята воля, сам се опустоших. Много, много по-нататък разбрах какво съм загубил, а тогава то вече си бе отишло безвъзвратно. — Той сви рамене. — Може би тя ще прояви по-голяма мъдрост. — В древните прашни кътчета на паметта й Адам Блек й намигна. В съвременността, на Карълайн й се стори, че ще припадне.

Мамините очи се присвиха. Не бе забелязала намигането, но последните реплики бяха улучили някое майчинско болно място.

— Е — рече тя. — Ние май по-добре да тръгваме.

— Ама аз… — възрази татко.

— Няма нужда да отнемаме много време на господин Блек, скъпи. — От тона й съвсем явно лъхаше хлад.

— О… Мда. — Той се усмихна на Адам Блек. — Е, благодаря за бирата. Ти после ще слезеш ли долу при нас? Да поиграем малко волейбол?

Адам Блек се усмихна.

— Идвам само след малко. Първо искам така да препека това свинско, че да хване коричка от въглен!

Родителите на Карълайн се спогледаха.

— Добре — каза татко й. — До скоро. — Той хвана Карълайн за ръка и те заслизаха надолу по хълма.

III

По онова време Гарисън Оукс си имаше парк, в който се събираха всички — там, където сега е езерото. Къщите на квартала го обкръжаваха и това създаваше у всички илюзията за заден двор, ширещ се на цели три акра. В парка беше пълно с хора — възрастни седяха по пейките за пикник и пиеха кока-кола или спрайт от зелени стъклени бутилки или пушеха цигари „Тарейтън“. Децата се купчеха край люлките и дървените катерушки. Къщата на Адам Блек се издигаше на най-високия хълм в квартала и оттам Карълайн, хванала татко за ръка, трябваше да се спусне по умерено стръмния склон, за да стигне до парка. Баща й я държеше нежно, ала и здраво. Най-малкото веднъж я удържа да не падне. Щом стигнаха подножието на хълма, тя пусна ръката му за последен път.

— Виж, татко, ето го Стийв! — Тя махна. — Здравей, Стийв! — Стийв беше малко по-голям от нея. „Той е на десет — помисли си тя. — Или може би на единайсет.“ Играеше на гоненица с цяла тайфа други деца.

Там беше и Дейвид — протягаше ръка за помощ на едно по-малко дете, паднало в тревата.

— Добре ли си, Майк? — попита добродушно Дейвид. Щом го чу, по-малкото момченце, което като че всеки миг щеше да се разплаче, се изправи и се усмихна. Дейвид също му се усмихна, после го тупна и каза:

— Ти гониш!

И двамата хукнаха заедно със смях.

Забеляза и Маргарет да седи там. Тя изглеждаше малко по-голяма от останалите — на девет или на десет, може би? Подскачаше върху „дама“, разчертана с жълт тебешир върху баскетболното игрище, и плитките й се люшкаха, огрени от слънцето. Кожата й сияеше от усилията, розова и жива.

— Здравей, Карълайн! — извика Стийв.

Щом чу гласа му, сърцето й подскочи. По онова време Стийв живееше срещу тях, от другата страна на улицата. „Родителите ни бяха приятели. Понякога всички вечеряхме заедно. Смятах го за сладур.“ Веднъж, спомни си, беше взела един цветен молив и написа неговото и нейното име на едно розово картонче, а после ги очерта със сърце. Никога на никого не го каза.

Баща й погледна надолу към нея, поразвеселен и може би с капчица опасение, после махна на Стийв.

— Здравей!

Стийв му махна в отговор.

— Здравейте, господин Сопаски!

— Татко, може ли да си поиграя със Стийв?

— Миличка, Стайв не иска да…

— Всичко е наред, сър! — намеси се Стийв и осемгодишното сърчице на Карълайн подхвръкна. — Искаш ли да идем на „Крастав плац“ да вкараме по няколко кошчета?

— Много ясно! — отвърна Карълайн.

— Къде да ходите? — попита татко й.

— На баскетболното игрище — обясни тя. — Ние така му викаме.

Двамата със Стийв си имаха измислени имена за цял куп неща в квартала. Баскетболното игрище, застлано със смес от черен асфалт и едър чакъл, беше „Крастав плац“. В стаята й имаше карта, нарисувана на ръка с молив, на която бяха посочени тези и други имена. Гората в края на пътя беше „Песогубницата“. Потокът сред гората бе кръстен „Котешките бани“ след един забавен случай. И тъй нататък.

— А, да — каза татко й. — Е… забавлявайте се.

Тръгнаха заедно към баскетболното игрище и докато вървяха, Стийв тупкаше една топка.

— Как си? — попита тя малко страхливо. Не го беше виждала от месеци. На другия ден, след като училището свърши, таткото на Стийв катастрофира. Господин Ходжсън лежа в болница една седмица и после почина. Стийв и майка му бяха прекарали лятото с баба му и дядо му в Уисконсин.

— Добре съм. Хубаво ми е, че пак съм тук. — Той тупна топката на асфалта. — Добрият стар „Крастав плац“.

Не звучеше като да му е добре и Карълайн не го обвиняваше. Да умре татко й, беше най-ужасното нещо, което можеше да си представи. Когато се опита да си представи как й се случва нещо подобно, в ума й сякаш зейна бездънна яма.

— Наистина ли?

— Да. Тоест, гадно е. Но се нагаждаш.

Тя го погледна с благоговение. За осемгодишната Карълайн това едно-едничко изречение сякаш побираше в себе си всичко, което някога щеше да се знае за куража.

— Така ли?

Той кимна.

— Как?

— Просто се нагаждаш. Към всичко можеш да се нагодиш, ако не се предадеш. — Той се усмихна тъжно. — Или поне татко така казваше.

— О…

— Ей, нещо против да си говорим за друго?

— Нямам, разбира се. — Тя се опита да измисли какво да каже, но бездънната яма бе погълнала всичко, което можеше да й хрумне. След дълго мълчание промълви:

— Например за какво?

Стийв изхихика.

— Какво четеш?

Стийв беше единственото дете в квартала, също толкова запален читател като нея. Почти не четяха едно и също — той обичаше космически кораби и супергерои, а тя повече си падаше по разкази за животни и по Бевърли Клийри, но и двамата обичаха да си говорят какво са чели и от време на време се случваше и книгите да съвпадат.

— „Гънка във времето“ — каза тя. — Чел ли си я?

— Да! Много беше хубава. Ти знаеш ли, че има и продължение?

— Ама със същите герои ли?

— Горе-долу да. Ще ти я донеса, ако искаш.

— Благодаря!

— Имаш я — каза той и бръкна в джоба си. — Но междувременно ти донесох тази. Мисля, че ще ти хареса.

Тя огледа корицата.

— „Черният красавец“. Тя беше онази за коня, нали?

— Да.

— Тъжна ли е? Маргарет каза, че била тъжна.

— Малко. Има нещо такова. Накрая…

— Не ми разказвай!

— Извинявай. — Стийв вдигна топката, за да стреля към коша, а после застина на място, вирна глава и се ослуша.

— Чуваш ли това?

— Какво да чувам? Не… — И млъкна, защото го чу: свистене в небето, което все повече се усилваше, приближаваше се. Погледна нагоре и видя дълга и тънка въздушна диря, извита в дъга. Когато я видя за пръв път, тя беше много високо в небето, ала пред погледа й се приближаваше все повече и повече.

— Мисля, че идва към нас — каза Стийв.

Тя видя, че е прав, и това, кой знае защо, я уплаши. Посегна да го хване за ръка и…

… всичко…

… спря…

„Изковах умението алшак шаболет, що бавното забързва“ — помисли си сега Карълайн. На децата им се е сторило, че светът е замръзнал неподвижно. Виждаше как татко й разговаря с господин Джейкъбс, който живееше по-надолу по улицата. Устата на татко бе замръзнала отворена по средата на изречението. Господин Джейкъбс издишваше облаче цигарен дим. То бе увиснало неподвижно във въздуха.

Върхът на въздушната диря бе замръзнал над тях и се рееше неподвижно на стотина стъпки над тях. Е, не съвсем неподвижно. Пред погледа й той слезе около два пръста по-надолу, после още два.

Младите й очи видяха какво бе долетяло. Първоначално го помисли за космическа капсула като онези, които беше виждала по телевизията. Но като го поогледа по-внимателно, осъзна, че това не беше вярно. Първо, бе прекалено малко и не можеше да побере човек. И нямаше прозорци. Но формата му напомняше малко на космическа капсула — обикновен метален конус. Отстрани върху него бе нарисувано американското знаме и имаше някакъв надпис. USAF-11807-А1. А под него беше нарисувано усмихнато личице и пишеше „Здрасти, Адам!“.

Спомни си как си помисли, че пратката е за него. За Адам Блек. Но какво беше това? Сега знаеше. Дейвид й го обясни няколко години по-късно.

— Нарича се ракета „Титан“ — обясни той. — Оръжие е. Съдържа много от едни неща, които се наричат „мегатонове“. Използва се главно за вдигане на градове във въздуха. Американците решили, че ще е достатъчно силна да убие Бащата.

По онова време обаче Карълайн нямаше представа какво вижда — фойерверки може би? Но каквото и да беше това зрелище, то й се стори доста красиво. Спомни си как в нещото, увиснало горе в небето, се появи малка пролука и как то светеше отвътре, все едно беше яйце, от което ей сегичка щеше да се излюпи нещо вълшебно.

Погледна Стийв. Той говореше нещо или поне устните му мърдаха, но тя не чуваше нищо.

„Твърде бързи сме били — осъзна тя сега. — Алшак шаболет ни е ускорил дотолкова, че сме изпреварвали звука.“

Пред очите й пукнатината растеше. Светлината се изсипваше отвътре като зора над планините и разяждаше метала с изписаните върху него букви USAF.

Стийв запуши уши с ръце и погледна нагоре към хълма. Миг по-късно и тя го чу. Гласът на Адам Блек прокънтя вътре в главата й. „Не — помисли си Карълайн. — Той вече не е Адам Блек. Той вече е Бащата.“

— Онези от вас, които оживеят, укрийте се зад мен — произнесе той, но не с мекия глас на развеселен старец, както се преструваше пред татко й, а с истинския си глас, гласа, пропуквал планини и призовавал светлината да изгрее сред мрака. Той кънтеше като гръм в мислите на децата.

Щом той проехтя, Карълайн инстинктивно се метна към Стийв, за да я защити. И точно тогава забеляза, че нещо не е както преди. Когато помръдна, оголените части на кожата й пареха, също като онзи път, когато затисна с ръка дюзата на сешоара и си изгори пръстите.

Сега, в днешно време, тя разбираше какво се е случвало. „Триене — помисли си тя. — Триенето с въздуха.“ Под влиянието на алшак скоростта им е била такава, че дори и въздухът е горял.

По онова време обаче тя знаеше само, че я боли. Двамата със Стийв се гледаха зяпнали, обзети от беззвучен ужас. Петдесет метра над тях малко ярко слънце се разгаряше и оживяваше.

Тя извика татко си и устните й се размърдаха беззвучно. Направи крачка към него и щом помръдна, отново усети онова странно парене по бузите си. Татко й беше неподвижен като статуя, повдигнал към устните си бирата, с която го почерпи Адам Блек.

Намираше се точно под огненото кълбо.

По-късно, когато се научи да прилага алшак шаболет върху себе си, тя разбра защо на нея той бе въздействал, а на него — не. Под въздействието на алшак попадат първо мъртвите, после младите и най-накрая — възрастните. Нищо не можеше да помогне на баща й. Дори и сега не можеше да се сети за нещо, което би могло да му помогне. Самата тя бе само мъничко по-незастрашена, макар и все още да не го осъзнаваше.

Стийв обаче се беше досетил. Той я разтърси за рамото и й посочи огненото кълбо горе, разтворил широко очи. После посочи Адам Блек — Бащата — който ги чакаше на склона на хълма.

Карълайн погледна огнената топка горе в небето. Тя ставаше все по-голяма. Кимна разбиращо и двамата със Стийв поеха към хълма.

Истинският проблем веднага им се изясни. Тръгнаха заедно, подтичвайки. Само след две крачки тя се спря и нададе беззвучен вик.

Стийв стискаше зъби, ала не извика. Погледна нагоре към небето. Тя проследи погледа му. „Ако огънят не продължи да се разраства, може да ни погълне.“

По лицето на Стийв забелязваше, че и той разбира това. То беше силно зачервено, а косата му леко пушеше. Той също я погледна с разширени от страх и болка очи, а после направи половин крачка напред, бавно, като в унес в ожесточилия се въздух.

Тя направи като него. Когато се движеше така, пак пареше, но не чак толкова, както когато тичаше, и несъмнено не толкова, както когато извика.

От билото на хълма Бащата ги наблюдаваше. Не каза нищо.

Заедно, крачка по крачка, те вървяха към хълма. И другите деца бяха засегнати по същия начин от въздействието на алшак и се справяха със същите затруднения. Някои се бяха вцепенили от ужас или ревяха, паднали на колене. Едно кльощаво момченце, около осемгодишно, изпадна в паника. „Казва се Джими — спомни си тя. — Не е от най-умните.“ Джими се втурна да бяга към майка си — истински бяг, а не бавното подтичване, което опита тя. След няколко крачки кожата му се покри с мехури. Той изпищя, ала очевидно не му хрумна да спре. След още три крачки ризата му пламна. Тогава тя извърна очи.

Двамата със Стийв се движеха с най-скоростното темпо, което не им причиняваше болка, но то никак не беше бързо. Имаха преднина пред разширяващото се кълбо от свръхнагрята плазма, но тя бе много малка.

Други извадиха по-голям късмет. Импровизираната гоненица на Дейвид и Майкъл ги бе отвела в подножието на хълма. Помисли си, че те ще са стигнали на безопасно място доста преди огненото кълбо да ги настигне. От друга страна, двамата със Стийв бяха точно под ракетата, когато тръгнаха. Можеха да стигнат достатъчно бързо, че да се възползват от обещанието на Адам Блек да им осигури безопасност, но нямаше гаранция.

Огненото кълбо нарастваше бързо и ги настигаше. Когато стигнаха в подножието на хълма, то вече бе докоснало земята. Там порази още една жертва — шестнайсетгодишно момиче, тръгнало от относително добра позиция, но заради възрастта си тя беше чула малко късно призива на алшак и сега щеше да стане първият човек, умрял пред очите на Карълайн. Докато сиянието се приближаваше, кожата й се свари и се обели. Очите й се отвориха широко в агония, устата й нададе безмълвен вик.

Точно този миг щеше да преследва Карълайн в кошмарите й години наред. Тя ускори мъничко ход, после още мъничко — ужасът надделяваше над болката.

Сега почти подтичваше и нехаеше за мъчителното парене. Блузата й пушеше. Усещаше мириса на изгоряла коса, но не бе сигурна дали е нейната или на Стийв. Ала върхът на хълма бе близо. „Ще успея!“

И тогава се спъна.

Хлабав камък се търкулна под крака й. Тя залитна и протегна ръце, и камъкът разрани дланта й. Още по-лошо — загуби почва под краката си и се приплъзна една безценна педя надолу по хълма.

Стийв бе стигнал до върха. Беше спасен. Той се обърна усмихнато, ала щом я видя, усмивката му угасна. Устните му се размърдаха, ала тя не можеше да различи думите. Той й замаха настоятелно. Тя прочете по устните му, че й казва да стане.

Но не можеше да стане. Ръцете и коленете й бяха изподрани. Искаше при мама. Беше я страх. Брадичката й трепереше. Спомни си как си помисли „Много е трудно!“ и „Предавам се!“.

Щом видя това, Стийв се втурна обратно надолу по хълма. Лицето му грееше невъзможно ярко, осветено от приближаващото се огнено кълбо, сега само на има-няма пет метра от нея. С два великански отскока той стигна до мястото, където беше паднала, сграбчи я за китката и я вдигна на крака. Щом се изправи, тя видя, че и косата, и ризата му са пламнали и малките огнени езичета започваха да растат.

Пламнал, той я прихвана през кръста и я повдигна. Огненото кълбо вече беше на някакви си стъпки зад тях. Раменната й става я болеше от дърпането, но огнения полъх не усещаше — Стийв цепеше въздуха пред нея и поемаше цялото парене. Лявата страна на ризата му избухна в пламъци и изгори кожата му… ала вече бяха стигнали върха.

Втурнаха се сред групата деца, изпреварили с няколко безценни педи огненото кълбо. Те бяха лицата на нейното бъдеще — Дейвид и Маргарет, Майкъл, Лиса, Питър, Ричард и други, които тогава не познаваше. Те се суетяха зад Бащата, разтворили широко уста — кръгове от ужас, от които не излизаше ни звук, защото той не можеше да догони писъците им.

Когато кълбото от енергия стигна билото на хълма, Бащата протегна ръка. Щом светлината го докосна, той потръпна… ала не пламна. По-късно Дейвид й каза, че този взрив бил от трийсет мегатона, и явно смяташе цифрата за впечатляваща. И тя сигурно беше. Но когато трийсетмегатонният взрив докосна пръста на Адам Блек, той се спря… потрепери… и започна да се свива.

Смаляващото се огнено кълбо остави идеално кръгъл кратер там, където преди беше паркът. Краищата на кратера сияеха в червено. Тя проследи дъгата с поглед и те най-сетне се спряха върху нещо познато: пощенска кутия с отпечатан върху нея със златни букви надпис: 305 Лафайет. Семейство Лафайет живееха в съседната къща до тях. Половината от нея все още стоеше, прерязана акуратно от експлозията. Виждаше стаята на Даян Лафайет, която имаше къщичка на Барби — предмет на мечтите на Карълайн. Собствената й къща, където двете с майка й приготвяха картофена салата, се намираше на няколко метра навътре в кратера.

Едва тогава се сети да се огледа нататък, където бяха родителите й.

Когато ги видя за последно, те стояха в парка. Сега там зееше дълбока стотина стъпки яма. В дълбините й стопеният пясък блестеше като лава. Мама и татко вероятно бяха сред първите, погълнати от огненото кълбо. Карълайн разбра, че вече е сираче.

По-нататък, където се играеше волейбол, лежаха мъртви и други възрастни — плътта им бе разкъсана от взрива, хромозомите — стрити в прах. Тя разпозна и тях.

„Мъртъвците.“

Бащата направи нещо и алшак престана да действа. Времето отново потече нормално. Децата като че говореха. Гласовете им зазвучаха изведнъж, сякаш някой бе усилил звука на притихнало радио. Но тя чуваше само Стийв.

— Не знам какво си мислеше! — говореше Стийв. — Никога не бива да се предаваш, Карълайн! Не можеш да се предадеш! Никога и за нищо на света!

Тя го погледна с широко разтворени очи.

А после Стийв ритна първото камъче, което щеше да повлече след себе си лавина:

— Трябва да бъдеш силна!

IV

Адам Блек се обърна към децата и ги огледа с очи, спокойни и тъмни.

— Вашите родители са мъртви — каза той. Някои се разплакаха. Други го погледнаха замаяно, без да разбират. — Повечето от вас нямат други роднини. В Америка това означава, че ще ви отведат и ще ви настанят в приют. Вие сте твърде стари и грозни и не можете да си намерите нов дом. Никой няма да ви обикне. Никой няма да ви поиска. — Но тук не е Америка — продължи Адам Блек. — Тук всичко е такова, каквото е било в старата епоха. Ще ви отведа в моя дом. Ще ви отгледам така, както съм отгледан аз. Вие ще станете пелапи.

— Какво ще станем? — спомни си как попита Карълайн.

— Пелапи. Това е древна дума. В английския за това няма една дума. Тя означава „библиотекар“, но значи и „чирак“, или може би „ученик“.

— Пелапи. — Тя изпробва звученето й за първи път. По онова време мислеха, че говори на всички тях. Сега Карълайн разбираше, че е имал предвид само нея. Сама в Библиотеката, от другата страна на живота си, тя отново мълвеше думите. — Какво искаш да изучаваме?

— Ще започнем с езика. Той също се нарича пелапи. Всички вие ще научите първо него.

— Защо?

— Това е езикът, на който са написани уроците ви. Почти всичките. Без него трудно ще минете.

— Що за уроци са това? — попита Карълайн.

— За теб смятам това да са другите езици.

— Например какви? Френски и тем подобни?

— Да, тези, а също и други.

— Колко езика?

— Всичките.

Тя направи крива физиономия.

— Ами ако не искам?

— Не важи. Въпреки това ще те накарам.

Тя не отговори нищо — започваше да осъзнава, че Адам Блек я плаши, ала си спомни как думите му запалиха първата мъничка искрица на бунт дълбоко в нея. Сега, днес, същият този пламък гореше високо в черно над всички земни планини и долини.

— Ами аз? — попита Дейвид.

— Ти ли? Хмм… — Бащата клекна пред Дейвид и опипа китката му. — Изглеждаш ми силен малчуган. Напомняш ми за самия мен на твоите години. Искаш ли да се научиш да се биеш?

Дейвид се ухили.

— Да, ще е много готино!

Бащата отново заговори — много бързо и не на английски. По онова време тя не проумяваше нищо от онова, което казваше, това бе просто ломотене и го забрави бързо. Днес обаче, щом се сети, тя разпозна думите на пелапи. „Ще бъде така, все едно пак си там в плът и кръв и гледаш всичко с нови очи“ — пишеше в указанията за еликсира.

— Ти ще си онова, от което тя се бои повече от всичко друго и ще победи — произнесе Бащата на пелапи и докосна Дейвид нежно, с истинска обич. — Ти ще си много суров, много жесток. Трябва да ти причиня ужасни неща, за да станеш чудовище. Съжалявам, сине мой. Мислех, че ти може да ми станеш наследник, ала не притежаваш силата. На нея се полага.

Сега и днес Карълайн си мислеше:

„Негов син?! Причинил го е на собствения си син?“

А подир това дойде още по-страшна мисъл:

„И то заради мен?!“

— Ами аз? — попита Маргарет.

Бащата се обърна към нея:

— Здравей, Маргарет.

— Откъде знаеш името ми?

— Много неща зная за теб. От много време те наблюдавам. Кажи ми, обичаш ли да изследваш?

Тя сви рамене.

— Май да.

— Добре. Знам едно много специално място. Почти никой друг не знае за него, освен мен. Мога да те пратя там, да се научиш да се ориентираш из него.

— Там весело ли е?

Бащата сви устни.

— По-скоро ще е приключение, да ти кажа. Ще ти се хареса ли? Това ще те направи неповторима. — А после изстреля като картечница към Карълайн на пелапи: — Когато му дойде времето, Маргарет ще ти служи като последно предупреждение.

Карълайн си спомни как Маргарет я нарече „господарке“, спомни си как каза „сега си като мен“ и „ние сме сестри“. Как тези думи бяха минали така лесно покрай ушите й? Сега леденият мраз в тях проникваше до костите й.

Бащата продължи надолу по редицата и казваше по нещо на всяко дете поред, докато най-сетне стигна до Стийв.

— Ами аз?

— Видях те какво направи там — каза Бащата. — Ти си много храбро момче. — Стийв изду гърди от гордост. — Но се боя, че се налага да те отпратя. Няма как да ми влезеш в работа.

— Какво? — възкликнаха едновременно Карълайн и Стийв.

Бащата поклати глава.

— Каталозите са само дванайсет и всеки от тях вече си има чирак. Съжалявам.

Стийв го погледна — не знаеше той сериозно ли говори, или не. Бащата размаха ръце да го отпъди.

— Върви си. Леля ти Мери ще те прибере, мисля. Ще направим така, че и майка ти да е умряла заедно с баща ти в катастрофата. Ти си пострадал тежко. През цялото това време си лежал в болница. Нищичко не помниш… нали?

— Какво? — Стийв изглеждаше объркан. — Аз…

— Тръгвай! — А после додаде на пелапи: — Трябва да те пратя в изгнание, та ти да станеш главнята в нейното сърце. Нищо истинско не може тъй съвършено да се запази в паметта, а за да оцелее, на нея ще й е нужно нещо съвършено. Тя ще се топли на спомена за теб, когато няма нищо друго, и това ще я крепи.

Разтъркал шия, Стийв пое по пътя към входа на Гарисън Оукс. Там се спря, погледна през рамо и махна на Карълайн. По лицето му тя забеляза истински копнеж.

И също му махна.

А после, без нищичко да каже, Стийв излезе от Гарисън Оукс, обратно в Америка. Карълайн, осемгодишна, погледна Бащата и каза:

— Не можеше ли да остане? Той е най-добрият ми приятел!

— Съжалявам — отвърна Бащата. — Наистина ужасно съжалявам. Но трябва да е точно така и никак иначе. — А после запали главнята в сърцето й: — Но може би някой ден ще го видиш отново.

Карълайн, с бузи, обляни от сълзи, кимна с жар.

Щом Стийв си отиде, Бащата избърса сълзите й. Пусна онези, които все още имаха дом, да си отидат и да си вземат играчки или дрехи, каквото си поискат, но само толкова, колкото можеха да донесат за едно ходене. Дейвид се върна с куфар. Майкъл струпа дрехите си в една червена количка и я затегли надолу по улицата.

Къщата на Карълайн се беше изпарила и тя нямаше никакъв багаж за стягане. Всичко, което й бе останало на света, бяха дрехите на гърба й и книгата „Черният красавец“, дадена й от Стийв. Тя тръгна с Бащата към задния двор.

— Много ми се иска да побързат — отбеляза Бащата, докато оглеждаше улицата дали някое от децата вече се връща. — Не разполагам с цялото време на света. Скоро ще стане време за вечеря, а тепърва трябва и да накажа президента Ле Мей.

— Да накажеш президента? Защо?

— Ами, тази бомба я прати той. Не смяташ ли, че за това заслужава наказание?

— О, да! — Сети се за мама и татко и устната й се разтрепери. — Как ще го накажеш?

— Като за начало, той вече няма да е президент.

— Наистина ли можеш да го направиш?

— О, да, мога. Наистина.

— Как?

— Ами… По-късно ще ти обясня. Засега нека само да кажем, че миналото коленичи пред мен.

— Това е безсмислица.

Бащата сви рамене.

— Може и да е. Обаче е вярно. Кажи ми, с кого според теб да го заменя? Картър? Морис Удал? Джери Браун?

— Кой е най-добрият? Татко казва, че президентът Ле Мей е лош човек.

Бащата се замисли.

— Като че Картър.

— Тогава него сложи за президент.

— Значи ще е Картър! Искаш ли да гледаш как променям миналото?

Карълайн каза, че иска. Смяташе да попита и дали това е всичко, дали единственото наказание на Ле Мей за това, че уби майка й и татко й, ще бъде това, че вече няма да е президент, но така и не успя. „Обаче като познавам Бащата, съмнявам се да му се е разминало само с това.“ Щом отвори уста да попита, Дейвид се върна, помъкнал куфар почти колкото него. Бащата го похвали, че е як малчуган. Дейвид се ухили.

Когато всички дойдоха, Бащата ги изведе покрай къщата пред главния вход и отвори вратата към Библиотеката. Откъм поляната къщата си изглеждаше нормално, но щом вратата се открехна, пространството вътре сякаш надвисна застрашително над тях. Там беше много тъмно.

— Влизайте, какво чакате? — подкани ги Бащата. — Време е да започнете обучението си.

Един по един, те влязоха вътре — първо Дейвид, после Маргарет, Майкъл и Ричард, Джейкъб, Фелиша, Дженифър и Лиса, Питър, Алисия и Рейчъл. Карълайн изчака до последно. Дори и тогава на прага се поколеба.

— Не се бой. Всичко накрая ще се нареди. Ела. Ще го направим заедно, нали? — Бащата с усмивка протегна ръка надолу към нея.

И все пак тя се колебаеше.

— Идвай с мен! — каза той и й помаха нетърпеливо с ръка да не го задържа.

След проточило се изчакване Карълайн се хвана за пръстите му. Бяха дебели и груби. Хвана се неохотно, ала по своя воля, в края на краищата. И двамата прекрачиха заедно прага.

— Пристъпи сред мрака с мен, дете. — И тогава и единствено тогава Бащата я погледна с истинска обич. — Ще направя от тебе бог.

I

Входът на аптеката беше на ониксовия етаж на Библиотеката, между каталозите на лечението и милостта. Карълайн рядко слизаше нататък. И сигурно за добро — беше загубила много мъртъвци в нощта, когато проецира Библиотеката в обикновеното пространство и нямаше кой да върши домакинската работа. Бяха минали вече към два месеца, откакто някой беше чистил тук, и лавиците на Дженифър бяха покрити с паяжини. В праха след Карълайн оставаха следи от стъпки.

В стаята си държеше по-малка торба с цярове, подобна на тази на Дженифър, пригодена към специфичните й нужди. Медицината никога нямаше да й стане любим предмет, но пушеше като комин червено марлборо от шестнайсетгодишна и това започваше да й се отразява. Дженифър на два пъти й отстранява зараждащи се карциноми, а преди няколко седмици сама си излекува емфизема. Днес обаче си имаше работа с нещо малко по-сериозно от рак и щяха да са й нужни и още припаси.

— Отвори се.

Подът под нея се продъни и се пренареди в стъпала. Долу в коридора лампите светнаха и придадоха особено сияние на бронзовите стени. Щом видя това, Карълайн трепна. Това сияние тя свързваше с Дженифър. На клетъчно ниво Карълайн не остаряваше, но вземаните от нея решения започваха да дълбаят бръчки по лицето й.

Бръчката, която очерта това трепване, се вряза дълбоко.

Аптеката на Дженифър беше доста обширна дори и според критериите на Библиотеката — ширеше се на около десетина акра площ. Когато Карълайн отвори вратата, я обгърна облак от миризми — на куче грозде, етилов етер, лъх на пържени миди и други неща. Макар и неохотно, на лицето й се изписа лека носталгична усмивка. Веднъж, късно през нощта, бе отишла при Дженифър за аспирин и я завари, напушена до несвяст, да пържи миди на газова горелка. Беше толкова напушена, че не можеше и един глагол да върже, та камо ли да изнамери аспирин. След като неумишлено разиграха няколко фарсови сценки, тя успя най-сетне някак си да изрази, че според нея тревата сигурно ще помогне за главоболието на Карълайн. Карълайн, отчаяна, отстъпи и си дръпна два-три пъти. Помогна, за нейна изненада. Освен това мидите й се видяха фантастично вкусни. „Хубава вечер беше — помисли си тя. — Те не бяха чак такива гадове. Не всичките.“

Аптеката представляваше малък лабиринт, пълен с екзотика. Сигурно в него имаше някаква система, по-различна от „объркай ги“, но Карълайн не можеше да се оправи без карта. За щастие, тя висеше пред очите й над писалището на Дженифър в далечния ъгъл на помещението. Докато вървеше нататък, Карълайн докосваше с пръсти на минаване всичко покрай себе си — мънички дървени чекмеджета, пълни с изсушени корени, висока две стъпки бронзова сфера, гравирана с руни за спойка, бебе стегозавър в аквариум, пълен с течност. Когато го подмина, стегозавърът примигна срещу нея.

Покрай писалището на Дженифър бяха струпани купчини от бележници, които аха-аха щяха да рухнат. За окото на Карълайн тук беше толкова разхвърляно, че да те заболи чак. При все това тази гледка я накара да се поусмихне. За Дженифър, също както за Бащата, канцеларските материали бяха някакъв фетиш. На бюрото й лежеше разтворен бележник „Микелриъс“ със спирала. Карълайн го взе и издуха праха, като се удържа да не се разкиха.

В онази утрин, когато Карълайн установи рейссака, Дженифър бе работила по анатомична рисунка. Бележникът бе отворен на страницата с полузавършена диаграма на нещо като милиононожка с тяло на слонче с разкрита мускулатура. Не беше познато на Карълайн. „Далечното бъдеще? Далечното минало? Кой знае“ — сви рамене тя. Каквото и да беше това, според бележката в полето притежаваше „хипертрофирани ингвинални млечни жлези“.

Каквото и да беше това.

Тя остави бележника, затвори го и положи длан върху корицата.

— Надявам се… — заговори и гласът й секна. „Какво, Карълайн? Какво точно се надяваш? Че където и да се намира Дженифър сега, мидите са вкусни?“ А после изведнъж се вбеси. „Дръж го за себе си! Нямаш право!“

В допълнение към собствената си аптечка за първа помощ тя държеше горе и доста добре окомплектован набор за възкресяване — беше се отказала да връща Стийв към живота, ала сегиз-тогиз с мъртъвците ставаха злополуки. Днес щяха да й трябват и други неща. Откачи картата от стената и като я използваше за пътеводител, се понесе из тъмната аптека да събира материали — бутилка на Клайн, пълна с кръв от анаконда, кристалната пепел от рядка психоза, две унции стрит арсенид на галий-67. Отне й около час. Щом приключи с това, тя изтича горе и все пак се удържа да не се разплаче.

Етажът се затвори зад гърба й с леко въздушно свистене. Тя изпусна въздишка и отметна глава назад. Високо горе сиянието на млечния път я огря и опари. Вече наближаваше обяд. „Може би ще се кача там горе.“ Можеше да нареди трапеза за пикник и…

„Не.“

„Това се нарича прокрастинация.“

Вместо това се повлече към рубинения етаж, лъч 7, шестнайсети ред.

Останките му лежаха там, където се бе строполил.

Дъсченият под бе почернял от течностите на разложението, но тялото му се бе мумифицирало доста добре. За щастие, миризмата се беше разсеяла. Вчера, или когато ще да е, беше докарала тук количка с буренце дестилирана вода, два галона амоняк, храна, която стигаше за седмица-две, и една яка торба амфетамини. Тази работа сигурно щеше да й отнеме доста време.

Изражението на лицето й, когато си свали раницата, беше по-скоро на човек, който нарамва товар, отколкото на такъв, който сваля товара от гърба си. Това възкресение щеше да е си е жива мъка дори и за Дженифър, ала Карълайн смяташе, че все някак ще го докара. Винаги успяваше.

Тя отново въздъхна, седна до трупа и се залови за работа.

Отне й повече време, отколкото си мислеше — по-скоро към три седмици. А може би и повече? Бе загубила представа за времето — напоследък много често й се случваше, но водата беше свършила до капка и амфетамините почти й бяха свършили, преди да получи сърцебиене. След известно количество проби и грешки за около три дни успя да го върне към нормална мозъчна дейност. Не след дълго той захърка.

Гърбът я болеше, колената я боляха, чак и пръстите я боляха. Мина половин дузина рафтове по-назад и надяна една невзрачна на вид, ала дивно смъртоносна ръкавица, извадена от арсенала на Дейвид. Клечеше там с намерението да го държи под око, докато се увери, че всичко между тях е наред. Вместо това почти начаса пропадна в състояние, което според реакциите й на стимули се намираше някъде между дълбокия сън и леката кома. По някое време постепенно до съзнанието й достигна, че някой я дърпа за крака.

— Прждсвай се.

Но вместо да се пръждоса, той задърпа още по-силно. Карълайн си спомни, скочи будна и вдигна ръката с ръкавицата пред себе си като щит.

Той спря да дърпа крака й, отстъпи половин крачка назад и й подаде чаша, от която се вдигаше пара.

— Здравей, Карълайн.

Тя подуши. Кафе? Отново му метна предпазлив поглед, а после спусна ръкавицата.

— Здравей, мой Баща.

II

Иначе тя мразеше кафе, но докато спеше, някой й беше скрил стимулантите. Тя пое чашата и кимна с благодарност.

— Откога си буден?

— Някъде от дванайсет часа. Колко време бях мъртъв?

Тя разтърка очи.

— Не знам точно. Доста дълго. Няколко месеца.

Той кимна.

— Предполагах.

— По какво?

— Вонята не е чак толкова гадна, а и всичко тъне в прахоляк.

— А… — Една мисъл мина през ума й. — Виж, ъъъ, извинявай за… нали се сещаш.

— Задето ме уби ли?

Тя кимна.

— Забрави я тая работа. И двамата сме наясно, че си го просех. Ама хубавичко го изпипа. От много отдавна никой не бе успявал да ме издебне така.

— Сериозно? — Предвид голямото Бащино откровение, от деня на осиновяването й беше минавало през ума, че може и да й се е оставил да го убие.

— О, да! Знам какво си мислиш, обаче не съм ти се оставил. Ако се бях усетил, щях да те очистя. Щеше да си го отнесеш здравата. Не. Съвсем честно си ме ликвидира. А си толкова млада! Не очаквах да предприемеш нещо още поне петдесет години! И един век да минеше, нямаше да се изненадам. — Той нежно я потупа по рамото. — Много се гордея с теб, Карълайн. Дано нямаш възражения да ти го кажа.

— Възражения ли? — Тя се замисли. — Не, нямам възражения.

— Та значи… кой оцеля?

Тя поклати глава.

— Само аз.

— О…

— Изненадан ли си?

— Малко. Не бях сигурен, че ще имаш куража да… Е, за Дейвид и Маргарет е ясно. С тях нямаше да ти е трудно. Но другите? Дженифър? Майкъл?!

Майкъл. Майкъл винаги се бе държал мило с нея — само по себе си рядкост, но имаше и нещо повече. Първия път, когато Дейвид я уби, Майкъл беше в Австралия, но някак си бе разбрал. И се върна заради нея. Точно той намери тялото й. А после, след като доведе Дженифър, отново се шмугна в гората. По залез се върна, този път придружен от глутница вълци и двойка тигри. Всички вкупом нападнаха Дейвид, който се упражняваше на терена отзад. Той трябваше да е наясно, че това е напразно усилие, да е наясно, че Дейвид ще го накаже за това, ала въпреки това го направи.

— Да — каза тя. — Дори и Майкъл. Не можех да оставя нищо неприключено. Разбираш го, нали? Залогът бе твърде висок.

— Това е бил правилният ход. Ако това ще те утеши, аз наредих нещата така, че ти нямаше особен избор. Въз основа на знанията ти от онова време, да оставиш някого жив, би означавало неприемлив риск.

— Разбирам го. Но това не ми помага. Никак.

— Не ти помага, то е ясно. И значи… какво? При Лизел ли отиде?

Тя поклати глава.

— При американците.

— Я! Интересен подход.

— Прилично сработи.

— Ами Стийв? — попита я нежно Бащата.

Тя не отговори с думи, а само с гримаса.

— Мъртъв ли е?

— Да.

— Някакво много драматично самоубийство, предполагам?

Тя примигна.

— Откъде знаеш?

— Той така е устроен. И неговата прапрапра… седемнайсет пъти прабаба беше същата. — Бащата направи трагична физиономия и се престори, че се пробожда в сърцето. „Освободи народа ми, Аблаха!“ — Той залюля глава и езикът му увисна в ъгъла на устата. — Да ти звучи познато?

— Доста прилича.

— Той как го направи?

— С огън. Първия път. Приложи и още някой и друг способ.

Бащата потръпна.

— Съжалявам. Сигурно ти е било тежко.

Тя сви рамене.

— Нагаждаш се някак.

Той кимна.

— Така си е. И все пак съжалявам. — Поумълча се. — Ще понесеш ли един малък бащински съвет?

— Питаш ме?!

— Да, питам те. Сега ти командваш, Карълайн. Ако искаш да не ми знае много устата, само го кажи.

— Не, не. — Тя се изправи. — Много любезно от твоя страна, че питаш, но аз бих се вслушала във всеки урок, който Аблаха би пожелал да ми даде. За мен ще е чест. — И тя леко се поклони.

В отговор Бащата също й се поклони, малко по-ниско, отколкото тя на него.

— Как ти се стори Стийв първия път? С огъня? Имаше ли в него нещо по-различно?

— Да.

— Според теб какво беше то?

— Изглеждаше… щастлив, струва ми се. По-щастлив, отколкото съм го виждала някога. Е… може би не точно щастлив. Умиротворен. Единственият път изобщо, когато съм го виждала такъв.

Бащата кимна.

— Точно така. Намеренията му бяха благородни и беше храбро момче. Но ако ти не бе наоколо, щеше да си намери нещо друго, за което да се самоизтезава. — Наблюдаваше внимателно реакцията й. — Или пък може би щеше да умре от мъка, че няма за какво.

— Казваш, че такъв се е родил?

— Частично. Потенциалът присъстваше. Някои хора имат огромната способност да се винят, заслужено или не. Смъртта на приятеля му я циментира. Когато ти достигна до него, вече почти нямаше какво да се направи.

— Да — каза тя. — Това е едно от нещата, за което исках да поговорим. Захванах се да уча и мисля, че…

— Какво? — попита нежно Бащата. — Да го поправиш? Да направиш тъй, че двамата да се съберете?

— Не! Не по този начин. Тоест, може би… но не в това е смисълът.

— А къде е тогава?

— Той беше мой приятел — изрече тихо Карълайн.

— Опита ли да разговаряш с него?

Тя кимна.

— И как мина?

— Той беше… мил. Мисля, че проявяваше състрадание. Поне постоянно повтаряше тази дума. Но…

— Но?

Тя въздъхна.

— Но освен състрадание друго нямаше. Не беше както когато бяхме деца. Не бяхме свързани. Между нас зееше грамадна пропаст. Използвахме едни и същи думи, ала те означаваха различни неща и… и… не можех да измисля как да го поправя.

— Не е за учудване. Двамата сте живели съвсем различно. — За миг погледът на Бащата се зарея в някаква далечина. — Но съжалявам. Много добре знам как се чувстваш.

— Какво да правя?

Бащата поклати глава.

— На това не мога да дам отговор, Карълайн. Ала така, както го виждам аз, можеш да избираш между три възможности. — Той вдигна пръст. — Първо, можеш да промениш миналото. Да направиш така, че и Стийв да е бил пелапи редом с вас.

— Мислех си за това. — И?

— Не знам. Разбирам защо ти ни отгледа… отгледа мен… по този начин, но… имаше моменти…

— Тежко беше, знам. Съжалявам, Карълайн. Това бе единственият начин.

— И аз го разбирам. Но не съм убедена, че искам да подложа Стийв на това. Че искам да подложа на това, когото и да било. — Тя въздъхна. — А втората възможност каква е?

— Можеш да абдикираш — отвърна Бащата. — Да промениш всичко така, че всички вие да сте отрасли като американци. Вие със Стийв бихте могли да израснете заедно. Мирно и тихо.

Тя заразмишлява върху тази идея — какво би се случило, ако тя излезе от кадър? Херцога щеше пръв да се задейства, почти със сигурност. Но Бари О’Ший и Лизел не можеха да си позволят да си траят, докато Херцога ликвидира разумния живот — после нямаше да имат какво да ядат. Сигурно щеше да им се наложи да се обединят срещу него, поне временно. Намръщи се. И така, и иначе нямаше да мине много време и хората щяха да бъдат…

Усети погледа на Бащата. Той едва забележимо се усмихваше.

— Е… ти какво ще направиш? Ако аз абдикирам.

Бащата сви рамене.

— Ще ми се наложи пак да си потърся наследник. Толкова дълго съм се грижил за този свят, че надали бих понесъл да знам, че е обречен. — Той й хвърли свирепа усмивчица. — Ако щеш, ме наречи сантиментален.

Тя примигна.

— Щом казваш. А какво би означавало това на практика?

— Хммм. Не съм напълно сигурен, честно казано. Изолирането на твойта кръвна линия ми отне немалко време, а да уредя нещата така, че всичките да попаднете в Гарисън Оукс — още повече. Ще ми се наложи пак да извърша нещо подобно. — Той присви устни. — Или пък бих могъл да почна от нищото? Да почна от глината и да се издигна? Навярно бих могъл… абе, няма значение. Тъй или инак, този път ще е много по-сложно, а с твоята роля ще е приключено. И на всички вас. В Деня на труда 1977 всички ще си изкарат чудно празненство с барбекю и ще се приберат у дома преяли и изгорели на слънцето. Няколко дни по-късно някой ще забележи, че старият господин Блек е изчезнал, и с това ще се приключи. — Той я погледна. — Това ли искаш?

Веднъж-дваж Карълайн се бе питала за това.

— А ние какви щяхме да бъдем според теб? Без Библиотеката? И без теб?

— Не мога да ти кажа точно. Би ли искала да опитам?

— Моля те.

— Ти беше тиха — каза Бащата. — Малко свитичка. Със Стийв бяхте гаджета в гимназията. Взаимно си отнехте девствеността след абитуриентския бал, но не останахте дълго заедно. — Той сви рамене. — В крайна сметка, и двамата се оженихте за други хора. Но си останахте приятели. Поддържахте връзка до четирийсетгодишни.

— Аз с какво се занимавах?

— Професионално ли?

Тя кимна.

— Всъщност ти стана библиотекарка — рече Бащата. — От американските.

Тя се разкиска.

— Сериозно?

Бащата също се изкикоти.

— Честна дума! Такова нещо няма как да го измислиш. Живя си добре и спокойно. Работеше в Орегонския университет. Много добре се справяше с интригите в работата, но нямаше кой знае какви предизвикателства. След като се роди второто бебе, понапълня и затова се залови със състезателен триатлон.

— Какво е това?

— Вид състезание. Малко плуваш, после бягаш и накрая караш колело.

— А…

Бащата се ухили самодоволно.

— Освен това в свободното си време учеше френски.

— Ха! Поне добре ли го научих?

— Сносно. Прилично владееше речника и граматиката, обаче акцентът ти беше пълен ужас. Ала така и не стигна до Париж. Рак на щитовидната жлеза на петдесет и девет годишна възраст.

— О… — Тя се замисли. — А третата възможност каква е?

— Можеш да го освободиш. — Той дълго изчаква, ала тя не отговори. Най-сетне продължи: — Е, помисли си. Другото какво беше?

— Моля?

— Ти каза, че да се посъветваш за Стийв, е едно от нещата, за които искаш да поговориш с мен. Другото какво беше?

— А, да. Аз като че разбирам онова, което си вършил, за да ме обучиш, ала въпреки това не разбирам защо. И за какво говориш, като разправяш, че ще се пенсионираш? Смяташ… де да знам, да си купиш кемпер и да отпрашиш за Бока Рейтън, нещо такова ли?

Бащата се засмя.

— Не точно. Колко време каза, че е минало? Към година ли?

— Горе-долу толкова.

— Върху кои каталози се съсредоточи?

— Приоритетът бяха стратегията и тактиката. Кю-33 Север се е задвижил, а на няколко пъти се размрънкаха и за Горския бог. Той има някаква жрица, която… Карай, няма значение. Това вече не е твой проблем.

— А математика?

— Само периферно. Защо?

— Позната ли ти е идеята за регресивно единство?

Беше чувала някъде този термин, но не можеше да си припомни напълно значението.

— Не.

— Това е идеята, че колкото и задълбочено да разбираш вселената, колкото и тайни да разгадаеш, зад тях винаги ще има нова, още по-дълбока тайна.

— А…

— Ти знаеш, че не аз съм създал тази вселена, нали? Оставих белега си върху нея и ми се ще да мисля, че съм внесъл и подобрения, но аз само работех с правила, установени от третата епоха нататък. Светлината бе един от щрихите, които добавих. И насладата също.

— Чудехме се за това — рече Карълайн. — Никой не беше сигурен. Но кой е бил, щом не си ти?

Бащата поклати глава.

— И аз зададох същия този въпрос някога. И да е имало нявга отговор, той е загубен.

— О…

— Ала който и да е бил той… Бил е майстор. От много отдавна изучавам творението му. Някои номера схванах. Той описа замах, поел в себе си безкрайните акри книги, свитъци и фолианти на Библиотеката — но тъй и не съм се приближил повече до проумяването на цялостната картина, отколкото когато започнах.

— Мислиш ли?

— Доказал съм го. Тази вселена е регресивно единна. Никога няма да я проумея цялата. И никой няма да може. Затова напускам.

— Напускаш?

— Ще си създам своя вселена. Мое място с мои правила. Това ми е пенсията на мен.

— Звучи ми самотно.

Бащата поклати глава.

— Имам си приятели.

— Приятели?

— Докато спеше, аз възкресих Нобунунга. И Митрагани също.

Карълайн се сети как Майкъл говореше за господаря си. „Нали разбираш, че Нобунунга е нещо повече от обикновен тигър?“ Спомни си как Нобунунга се влачеше все по-навътре в рейссака, непоклатимата му вяра в Бащата. „Той каза, че Бащата няма да позволи да го сполети беда. И както се оказа, бил е прав.“

— Къде са те? — Обзе я нервност.

— Чакат ме. — Бащата посочи нефритовите стъпала. — Искаш ли да ги видиш?

Карълайн си спомни как Митрагани протяга малката си окървавена длан и пита „Мору пан ка сейтер?“. „Защо постъпваш така с мен?“ Тръсна глава.

— Май няма да е добре.

Бащата кимна.

— Разбирам.

За миг си ги представи тримата — Бащата, Нобунунга и Митрагани, как се забавляват, как играят волейбол примерно. Като че не му се връзваше с характера. Ала започваше да осъзнава, че характерът на Бащата беше може би нещо различно от онова, което й се преподнасяше.

— Може ли да попитам нещо?

— Разбира се.

— Ти нали помниш… деня на бика? Дейвид?

— Естествено.

— Защо се усмихваше?

Бащата дълго се взира в нея.

— Ела с мен, Карълайн. — Той се изправи, все още жилав, и тръгна между рафтовете.

Карълайн се втурна да го настигне.

— Къде отиваме?

— Не е далече.

Той я изведе от рубинения каталог — каталога на Дейвид, размишленията върху насилието и смъртта — и навлезе сред виолетовите рафтове. Виолетовият каталог беше малък, част от света на Питър. Тя дори не бе сигурна от какъв скъпоценен камък е направен подът. Аметист? Гранат? Танзанит? Не помнеше дори да е стъпвала тук преди.

Бащата спря до една висока прашна лавица, отрупана със заглавия като „Ларус Гастрономик“, „Кордон бльо у дома“ и „Удоволствието от готвенето“. „Какво правим тук, по дяволите?“

Бащата избра една папка с три халки, тънка, евтина и полускрита зад една книга за корнуолските печива. Върху корицата бяха отпечатани думите „Ангелите на Чарли“, а отдолу се мъдреше снимката на три хубавици.

Той й я подаде. Нещо привлече погледа й. В дълбините на библиотеката нещо трепна, чу се тих звук.

— Какво е това?

— Това — отвърна Бащата, — е черният фолиант.

Карълайн впери очи в него.

— Сериозно?!

За черния фолиант се знаеше, че съдържа указания как да променяш миналото. И поради това неговата мощ бе практически безгранична. Преди тя беше го търсила с години и най-накрая бе стигнала до извода, че той не съществува.

Той кимна.

— Боя се, че бе попаднал на погрешната лавица. Не исках да се натъкнеш на него, преди да си готова.

Тя отвори папката. Страниците вътре бяха от древен велен, а почеркът, с който бяха изписани, не бе Бащиният. Тя примигна. Както гледаше, написаното на страницата се промени. Миг по-късно отново се промени. И когато се смени и трети път, тя разбра, че макар записаното в черния фолиант да бе неизменно, променяше се езикът, на който беше написано. На всеки няколко мига мастилото върху страницата се пренареждаше. Сега беше на арабски, сега — на суахили, а сега се преобрази в поезията на бурите.

— Боже мой!

— Много вероятно е този същият бог да е и моят — кимна Бащата.

Черният фолиант.

— Кой го е написал? Колко древно е това?

— Никой не знае. — Бащата я погледна безстрастно. — Аз го взех от Императора на третата епоха, но почеркът не е и неговият.

Тя затвори папката.

— Но какво общо има това с…

— Причината да се усмихвам, когато вкарахме Дейвид в бика, беше, че той се молеше за пощада.

— О… — Лицето й се натъжи.

Той вдигна ръка.

— Не, не казвам онова, което си мислиш ти.

Тя заклати объркано глава.

— Ти разбираш, че той ми беше син, нали? Тоест, всички вие в някакъв смисъл бяхте мои деца — и от всички най-много ти, Карълайн… Но майката на Дейвид бе единствената, с която аз съм правил секс.

— Баща ми! Отврат!

— Извинявай.

— Но това… Тоест… Аз май не го разбирам. Не е ли още по-ужасно, след като е така? Онова, което ти му стори? Това, че той беше твой син.

— Да, още по-ужасно е — отвърна сериозно Бащата. — Ужасът е много по-голям. По-голям ужас, отколкото познаваш. По-голям ужас, отколкото изобщо някога ще познаеш, надявам се.

— Защо тогава се усмихваше?

— Защото той се молеше за пощада. А ти не помоли никога. Нито веднъж!

— Сигурно и аз бих се молила, ако се бе опитал да ме пъхнеш в онази проклетия.

— Не. Не се молеше.

— Какво? Та аз не…

Той потупа черния фолиант.

— Миналото коленичи пред мен, Карълайн.

— Все още не разбирам… — И точно тогава разбра. — Дейвид… е трябвало да стане твой наследник? В някакъв… някакъв друг вариант на миналото?

— Правилно.

— Обаче… не се получи?

— Не.

— И защо?

— Защото Дейвид не беше достатъчно силен — отвърна Бащата. — Кулминацията на обучението бе победата над чудовище. Но той никога не успя. Дадох му много шансове. Твърде много. Девет пъти аз опичах живо невинно дете, та да има за Дейвид чудовище за убиване. И девет пъти подред чудовището побеждаваше. И най-сетне проумях, че подготвям за наследник не когото трябва. — Той сви рамене. — И затова дадох шанс на чудовището да се пробва. Онзи ден, когато Дейвид се молеше за пощада, разбрах, че най-сетне съм го проумял, най-сетне съм намерил наследника си.

— Девет пъти? — Коремът на бика, сияещ в оранжево сред нощната тъма. — Мен?

— Ти никога не помоли за пощада — отвърна Бащата. — Нито веднъж. Още не мога да го повярвам. Ти това не го помниш, разбира се, но на няколко пъти самият аз съм го яхал този бик. — Той потръпна. — Веднъж дори те опекох два пъти един след друг, та да ти е ясно, съвсем ясно какво те чака. Исках да видя какво ще направиш. А ти само ме изгледа. — Той тръсна глава. — Още сънувам кошмари.

— А аз каква бях?

— Като Дейвид — отвърна той. — Обаче много, много по-страшна! По-страшна от мен, по-страшна от Императора… По-страшна от всичко на света, където и да било и когато и да било! Ти беше демон. Дявол.

Хмм.

Той поизчака.

— Други въпроси имаш ли?

— Не, аз… — Беше й на езика да му благодари, ала премълча. Не много по-късно щеше да съжалява за това. — Не.

— Тогава Аблаха обявява края на четвъртата световна епоха. Сега светът цял е твой, Карълайн. В случая не върви да ти кажа „Честито“, обаче знам, че ще се справиш добре. — Бащата се изправи и се изтупа от праха. — И това означава, че е време да тръгвам.

„Просто така?“

— Ще те видя ли пак?

Той поклати глава.

— Не. Никога повече. Оттам, където отиваме, няма връщане назад.

— О…

Бащата се обърна и закрачи към нефритеното стълбище към Нобунунга и Митрагани и всичко онова, което предстоеше на такива като тях.

Карълайн проследи няколко негови крачки. Той не се обърна назад.

— Чакай! — извика Карълайн. — Има още нещо.

— И какво е то?

— Ти откъде знаеше? Че ще те възкреся?

— Не го знаех.

— Тогава какво…

— Не го знаех, Карълайн. Но имах вяра в теб. — В очите на Бащата просветнаха весели пламъчета. — Май е редно да почнеш да свикваш с това.

Тя не схвана шегата.

Бащата въздъхна.

— Силна си, Карълайн, ама ако от време на време го даваш малко по-лежерно, да не смяташ, че това ще те убие? — Той щракна с пръсти. — А, щях да забравя! Оставил съм ти нещо.

— Какво?

— Изненада.

С изненадите на Бащата трябваше да се внимава.

— Хубава ли е?

Той само се усмихна.

Гледаше го как се отдалечава, докато се увери, че вече не може да я чуе. И едва тогава прошепна:

— Сбогом, мой Баща.

И никога повече не го видя.

III

Стийв се възвърна към живот на пода на пентхауса. Вече беше свикнал да умира — имаше ясни спомени за всичко чак до последния миг. Този път апартаментът беше целият прашасал. Чашата с препарата за отпушване на канали частично бе пресъхнала, докато го нямаше, и препаратът беше кристализирал. Стоеше си там, където я е оставил… преди колко време? Спомняше си вкуса му — метален, но не чак пък толкоз неприятен, спомняше си и как беше възврял в червата му. На дъното беше кристализирал, обаче отгоре имаше достатъчно течност да му удари още едно питие. „Чака ме. Давай, партнер, давай смело!“

Кой знае защо това му се видя смешно и той се изкиска.

— Недей.

— Какво? — Обърна се нататък, откъдето се чу гласът на Карълайн. Тя беше кацнала на гранитния плот между кухнята и всекидневната като гаргойл и пушеше цигара.

— Не хихикай така. Звучиш досущ като Маргарет.

— Обаче съм целият прашен. Хи… Хи…

— Доста време мина. — Тя му подхвърли полупълен пакет „Марлборо“ и запалката на Маргарет. Той ги улови.

— Благодаря. Къде е Нага?

— Отиде си у дома — отвърна Карълайн.

— Върна се в Африка?

Карълайн кимна.

— Защо?

— Искаше да бъде със своя народ. Когато, нали се сещаш, дойде кра… — Тя млъкна.

— Краят?

Тя кимна.

— Господи, Карълайн! Колко тежко е положението навън?

Карълайн дълго мълча, преди да отговори.

— Е, краят още не е дошъл. — И додаде по-меко: — Все още не.

Стийв кимна.

— Не си се променила.

Погледна чашата и се удържа да не се разтрепери. „Ето, пак се почна. Може би този път ще мога да сваря някоя експло…“

— Промених се всъщност. — После го забеляза как гледа чашата. — Ето. — Тя му показа пистолет. — Ще те улесня. Или с пистолет е недостатъчно ужасно?

— Сигурно може да ми свърши работа. Думите ми стигат ли до теб изобщо?

Тя само го погледна.

Стийв седна, изтупа праха от едни кухненски стол, запали си цигара.

— Задобряваш с тия възкресения. Този път даже не съм схванат.

— Благодаря.

Той се взря в нея над цигарата.

— Действително изглеждаш по-различно. Колко време каза, че е минало?

— Три-четири месеца. Не го следя. В какъв смисъл по-различна?

— Не знам точно. Не изглеждаш по-стара.

Тя угаси цигарата си.

— И няма как. Аз не остарявам. Вече не. Номер на Бащата.

— Но си се сдобила с някоя и друга бръчка. — Той прокара пръсти по бузата й.

— Е, да. Как го казвахте вие? „Не е до годините, а до пробега“?

И тогава той го разбра.

— Знам какво е. Не изглеждаш толкова гневна. Е, кисела — да. Но не като преди.

— В какъв смисъл?

— Навремето веждите ти постоянно бяха сбърчени. — Той изимитира физиономията й. — А мускулите на челюстта ти постоянно играеха, когато си мислеше, че никой не те гледа. Сега — не чак толкова.

— Хммм…

— Е, с какво се занимаваше?

— С туй-онуй — отвърна тя. — Отначало учех. Размишлявах над разни неща. После си побъбрих с Бащата.

— Сериозно? А аз си мислех, че е мъртъв.

Тя сви рамене.

— Хммм. Само си побъбрихте? Не се ли скарахте?

— Да. Доста любезно при това. Защо?

— Ами… Бас държа, че една ваша караница си струва да се гледа. Гледала ли си го онзи филм, дето Кинг Конг се би с един динозавър?

— Представа нямам за какво говориш.

— Язък. Нещо като майтап беше.

Бръчки набраздиха челото на Карълайн… а после тя се успокои.

— Да, така е — каза тя с лека усмивка. — Този съм го пропуснала. И може би наистина не съм толкова гневна. — Тя протегна ръка за запалката.

Стийв и я подаде.

— Това е добре. Трябва да си ги изкарваш навън тия неща. Ако ги оставиш да те тровят, ще те изядат. — Тя го гледаше странно. — Какво?

— Точно ти ли ще… Не, нищо.

— Значи… Четири месеца, а?

— Плюс-минус.

— Повече са от миналия път.

— Да.

— Защо изчака?

— Изобщо нямах намерение да те връщам.

— Сърдиш ли ми се?

Тя трепна.

— Не. Не ти се сърдя. Просто… Просто си мислех, че нямаше да издържа, ако ти… ако ти, нали се сещаш, направиш нещо. Пак.

— О… — Стийв се замисли. — Е… Извинявай.

— Няма нищо. Разбирам защо постъпваше така. Или поне така си мисля. — Тя заобиколи кухненския плот и взе от него книгата „Черният красавец“. — Това е за теб.

Той я пое.

— Това е, кажи го де, книгата символ? От верандата? Нали?

— Да, тя. Отвори я.

Той й я върна.

— Няма нужда.

— Какво? За какво…

— Вътре на корицата пише моето име, нали? Ръкописно, с червено мастило. Тази книга не е като онази, която имах — моята е! Същата, която имах като малък. Нали?

— Помниш ли?

— Нещо такова. Сънувах я. След огъня. Първия път, когато аз… Сещаш се.

— Сериозно?

— Да. И после пак, ей сега. Сънувах, че я чета в колата в деня, когато родителите ми… Нали се сещаш, деня на катастрофата. И после я дадох на онова детенце, приятелчето ми, едно момиченце от квартала. Не бях се сещал за нея от години. — Тръсна глава. — С нея си говорехме за книги, за такива работи. Обаче не можах да си спомня името й. — Той се усмихна. — А после си го спомних. Навремето ти беше много руса.

Карълайн също му се усмихна.

— Промених се.

— Да, така е, сигурно. То и аз, ако става въпрос. Питах се защо ли онази къща… Онази, около която се въртеше гончето… ми изглежда толкова позната. Обаче нито една от другите не познах.

— И не би могъл. Повечето са построени наново.

— Така ли? — Той се намръщи. — Като че си спомням какво е станало, но… Това не може да е истина. Не може! Твоят Баща е направил нещо, нали? Със съзнанието ми, с паметта ми?

— Направи, да.

— И какво се случи всъщност? Чакай! Не… — Той си разтърка слепоочията. — Като си помисля пак, нищо недей да ми казваш. Каквото и да е станало, бас държа, че по някакъв начин съм се проявил като пълен задник.

Карълайн примигна.

— Не. Не беше задник. Ни най-малко. Няма как да грешиш повече.

Той вдигна очи — не беше сигурен дали да й повярва.

Никога не бе виждал толкова нежен израз на лицето на Карълайн.

— Имам предложение за теб, Стийв. Ами ако ти кажа, че има начин всичко да се подобри?

Стийв я изгледа остро.

— За какво точно си говорим?

— За слънцето — отвърна тя. — За земетресенията. За всичко.

— Ще върнеш на небето… кажи я де…?

— Не точно. Не мога. Сега Митрагани е с Бащата.

— Тоест мъртва?

— Не. Не е мъртва. Те заминаха далече. Митрагани, Нобунунга, Бащата. Няма да ги видим повече.

Стийв вдигна вежди.

— Как така са заминали?

— В нова вселена, мисля. Създадена от Бащата. В която той определя всички правила.

Стийв поклати глава.

— Вие наистина играете на съвсем друго ниво, знаеш ли?

— Е… може да се изненадаш. Всъщност аз не съм чак толкова различна от теб. Всеки би могъл да стори онова, което сторих аз.

— Много се съмнявам, да знаеш.

Тя задълго се умълча, вперила очи надолу. А после каза тихо:

— Но това си има цена. Служейки на своята воля, сама се опустоших.

Стийв кимна.

— Да. И това разбирам.

Тя го погледна.

— Нима? Действително?

— Да. Действително.

Карълайн се усмихна.

— Знаеш ли, вярвам ти. Благодаря ти. — Тя посегна и докосна бузата му. Пръстите й бяха топли. Кой знае защо това го изненада. — Но аз ще постъпя по-мъдро.

— Така ли?

— Да. — Тя отпусна ръка. — Ще поправя всичко, Стийв. Трябваше да те послушам. Ти беше прав от самото начало.

Той вдигна вежда.

— Нима? Ще върнеш слънцето?

Тя кимна.

— Утре по това време то ще е съвсем същото като преди.

— Нали уж каза, че било невъзможно. Че Дейвид не би могъл…

— Дейвид го няма вече. Оставих го да умре.

— Какво? Кога?

— Преди два часа.

— Ами твоята велика мъст?

Тя сви рамене.

— Стига ми вече. Приключих с отмъщението.

— Е… Ами, браво на тебе. Но щом той не е слънцето, то кого ще…

Тя го погледна.

— Намерих друг начин.

— Еха! Страхотно, Карълайн! Наистина! Но какво става навън? Има глад, нали? Хората все така гладуват. И онзи вулкан, и…

— Не е чак толкова зле, все още не. И няма да позволя да стане по-зле. Говорих с вулкана под Йелоустоун и го успокоих. Що се отнася до глада… Знам един номер. Един начин да превръщаш облаците в нещо като хляб. Отнема много енергия, а също и малко време, обаче аз имам и двете. Когато утре слънцето изгрее, от небето ще завали храна. По целия свят. И ще го правя през ден — през два, докато посевите се възстановят.

— Сериозно?

Тя кимна.

— Ами Библиотеката? Земетръсите?

— Библиотеката отново се укри. Земетръсите ще спрат. Върнах Луната на старата й орбита — приливите ще се нормализират. Скоро.

— Карълайн, това е… Това е фантастично! Но защо?

— Заради теб, Стийв. Заради онова, което стори ти.

— Аз? Какво съм направил, по дяволите?

— Ти беше мой приятел — отвърна тя. — Ето какво. И беше много, много добър приятел. Най-добрият приятел, който някога ще имам аз. И не само мой.

Карълайн събра ръце в шепи, сякаш за да пие. Над дланите й се издигна лека мъгла и се събра в кълбо. Трябваше му малко време, за да разпознае в него Земята, само че голяма колкото баскетболна топка и гледана отдолу — най-отгоре Антарктика и Южна Америка под нея, облаци, океани. Тя се рееше на няма и педя над дланта й и бавно се въртеше. Взря се и различи тъничката диря на реактивен самолет над Тихия океан.

— Виж, Стийв. Ето тук. Милиарди хора. И на тях сега ще им е добре. Или поне толкова добре, колкото и преди. Давам ти дума. Ще оправя всичко. Заради теб.

Стийв се вгледа. Протегна ръка да пипне, но после размисли. Погледна Карълайн — все още не разбираше. Очите й блестяха.

— Ти ги спаси — каза тя. — Всеки един от тях, до най-последния. Нага. Пийти. Ти ги спаси. Всички. Само ти.

— Сериозно?

— Да.

Стийв се усмихна.

Една-единствена сълза се отрони и се стече по бузата на Карълайн.

— Карълайн, защо…?

Тя тръсна ръце. Земята сега увисна без опора и продължаваше да се върти. Стийв гледаше като омагьосан как дирята на самолета се удължи с още съвсем мъничко.

„Аз съм ги спасил? Аз?“ Само за миг видя в мислите си как Джак излезе от тъмното на слънце.

Карълайн заобиколи, застана до него и прошепна в ухото му онази дума, прошепната от Бащата на Митрагани тъй отдавна, когато пробуди зората на четвъртата епоха.

И щом Стийв я чу, за него…

… времето…

… спря.

Стийв се рееше в безтегловност из кухнята на апартамента. Карълайн извади прашасала клуб сода от хладилника и седна на кухненската маса. Не докосна питието си, но пушеше бавно цигара от цигара. Понякога не вдишваше, само ги оставяше да догорят до крехък стълб от пепел.

Когато пакетът свърши, сфера от кипяща енергия бе покрила главата на Стийв — жълто-оранжева, също като предишното слънце. Връзката му с равнината на радостта бе много силна. Щеше да пламти даже по-ярко от Митрагани. Можеше да й се наложи да понагъне Космоса, та да не изпепели Меркурий.

Отвърза едната от връзките на обувките му, върза го за нея като на повод и го понесе през големия коридор и нагоре по стълбата до нефритовата платформа точно под вселената. Тялото на Дейвид лежеше там окървавено и завито с един найлон. Сега болката му вече беше в миналото. По-късно щеше да нареди на мъртъвците да го отнесат долу. Щеше да намери останките на Маргарет, да увие двамата с общ саван и да ги погребе заедно.

Сложи Стийв на небето, а после нагласи орбитите както си бяха преди. Калкулатор изобщо не й потрябва.

„Почвам да му схващам цаката“.

Имаше още куп работа за вършене, но вече не й се стоеше в Библиотеката. Не и днес. Бомбардировката бе превърнала Гарисън Оукс в развалини и той бе обкръжен от танкове и войници, но Библиотеката имаше и други врати, и други фасади. Избра една ферма в Орегон, тихо местенце на края на дълъг път.

На новото място отиде в кухнята и свари кафе. Без да мисли, взе чиниите и чашите и ги изми. Щом приключи, влезе в банята — отне й малко време да я намери — и напълни ваната с много гореща вода. Стената зад ваната бе облицована с лимоненожълти плочки, а крановете отдавна не бяха пускани и заяждаха.

„Но пък поне е чисто“.

Много по-късно тя излезе от ваната и се избърса. Стийв още не беше изгрял и беше малко хладничко, към минус двайсет градуса по Целзий. Не знаеше как да напали котела. Но като погледна в шкафа, там я чакаше окачена хавлия, чисто нова, още с етикет и точно нейния размер. Почти със сигурност висеше там още от самото начало. Тя поклати глава.

„Бащата.“

На пода под хавлията откри кутия с чифт грамадни пантофи. Бяха идиотски — на пръстите им се мъдреше ухилената глава на някакъв анимационен котарак. „Бащата наистина имал чувство за хумор. Кой да ти знае?“ Но колкото и да бяха смахнати, те бяха и меки и топли.

Обу ги, а после застана до задния прозорец. Той гледаше към широко поле, побеляло от сняг. Там имаше плевня и поточе.

Тя примигна.

В далечния край на полето стоеше мъж, почти скрит в гората. Примигна пак.

— Не е възможно! — възкликна и си спомни димящите и надупчени от автоматни откоси развалини на къщата на госпожа Макгиликъти.

А после чу гласа на Бащата. „Щях да забравя. Оставих ти нещо.“

И друг глас, мек и колеблив: „Бях с… с… с дребосъците. Бащата рече да изуча навиците на дребните и незабележимите.“

И Дейвид: „Мишка би могла да се изшмули навън, може би, ама друго — надали.“

Тя се завтече към задната врата и със замах я отвори.

— Майкъл!

Той тръгна към нея, придружаван отляво от пума, а отдясно — от три вълка. Спряха досами двора. Майкъл се взираше в нея с широко отворени очи, а после я повика със старата Бащина титла:

— Селани?

Карълайн отвори уста да отрече, но после я затвори и след дълго мълчание кимна почти незабележимо.

Майкъл каза нещо на вълците и на пумата и всички легнаха по гръб на снега и си показаха коремите.

Карълайн го погледна втрещено.

— Не! Недей! Какво правиш? Ставай!

Но той не желаеше да стане. Лежеше по гръб, разтреперан и уплашен, и не я поглеждаше в очите.

Тя си проправи път до него през снега — жълтите очи на анимационния котарак надничаха през заледената кора — и лекичко го перна по ухото.

— Ставай, Майкъл! Моля те, стани! Това съм просто аз!

Майкъл бавно се изправи.

— Ти… Онова, което стори… ти…

— Много съжалявам, Майкъл. Налагаше се. Нямаше друг начин. Не разбираш ли?

Той се взира в нея дълго, колебливо. Не отговори.

Отчаяна, тя му се усмихна и докосна бузата му.

— Навън е мраз. Гладен ли си? Някой от вас гладен ли е? Влезте всички. Може да се намери храна или…

Майкъл се позамисли, а после бавно-бавно й се усмихна в отговор. Щом видя усмивката му, душата на Карълайн се отпусна. Майкъл се обърна към вълците и им каза нещо — тя не го разбра съвсем, но те замахаха с опашки.

Въведе ги в къщата.

Оказа се, че в хладилника наистина има храна — пет парчета говеждо и цяла пуйка. Майкъл и животните си похапнаха обилно, после се скупчиха и заспаха пред еркерния прозорец на всекидневната. Карълайн дръпна една възглавница на пода и седна при тях.

А после, за първи път от много, много време, слънцето изгря, и под оранжевото му сияние сенките на Майкъл и глутницата му паднаха и се източиха на пода.

Щом видя под какъв ъгъл изгрява, тя си помисли, че американската дума за това време на годината е „април“, а понякога му казваха и „пролет“. Вярно беше, но също толкова вярно беше и че по календара на Библиотекарите сега бяха във втората луна, а тя е луната на лумналата надежда. Карълайн, чиста и стоплена, седеше на стража до спящите си приятели. Розовият памук на хавлията обгръщаше меко кожата й. Изпъкналите бомбета на пантофите с анимационния котарак обгръщаха пръстите на краката й. Тя дълго седя така и гледаше как новото слънце започва да топи сивкавия лед на дългата зима.

Усмихваше се.