Библиотеката на Въглен връх

I

Карълайн, окървавена и боса, вървеше сама по асфалтовия път с две платна, наричан от американците Шосе 78. Повечето библиотекари, включително и Карълайн, наричаха наум това шосе „Пътят на Такос“ — в чест на мексиканското кръчме, до което понякога се измъкваха. „Гуакамолето наистина си го бива“ — спомни си тя. Стомахът й закъркори. Дъбови листа, червеникавооранжеви и възхитително хрупкави, пращяха под стъпките й. Дъхът й излиташе на бели облачета във въздуха призори. Обсидиановият нож, с който беше убила детектив Майнър, се бе приютил на кръста й, таен и остър.

Тя се усмихваше.

По тоя път почти не минаваха коли, но все пак не бяха нещо нечувано. По време на нощната си разходка беше видяла пет. Тази, която сега набиваше спирачки, очукан форд F-250, бе третата, спряла, за да я поогледат по-внимателно. Шофьорът отби край отсрещната страна на пътя, чакълът изскърца и той спря. Когато стъклото се смъкна, тя усети мириса на тютюн за дъвчене, стара грес и сено. Зад волана седеше белокос мъж. Немската овчарка на седалката до него я огледа подозрително.

„Их, да му се не види.“ Тя не искаше да им наврежда.

— Господи! — възкликна той. — Катастрофа ли е станала?

Гласът му бе топъл и загрижен — истинска загриженост, не хищническите преструвки, които пусна последният мъж. Тя го чу и разбра, че старецът гледа на нея бащински, като на своя дъщеря. Поотпусна се.

— Не — отвърна, взряна в кучето. — Нищо подобно. Просто в плевнята положението беше тежко. Една от кобилите. — Нито плевня имаше, нито кобила. Ала по мириса на мъжа тя се досети, че той ще прояви състрадание към животните и ще разбере, че може да се занимават с нещо кърваво. — Трудно раждане, и за мен, и за нея. — Тя се усмихна жално и прокара ръце покрай тялото си и зелената коприна, сега почерняла и втвърдена от кръвта на детектив Майнър. — Съсипах си роклята.

— Пробвай с клуб сода — рече мъжът насмешливо. Кучето поизръмжа. — Тихо, Бъди.

Не й беше съвсем ясно какво точно е „клуб сода“, но по тона му си личеше, че е шега. Не от онези, предизвикващи шумен смях, а израз на съчувствие.

— Непременно — изсумтя тя.

— Кобилата добре ли е? — Отново с истинска загриженост.

— Да, нищо й няма. И на жребчето също. Обаче беше тежка нощ. Разхождам се, та да си поизбистря главата.

— Боса?

Тя сви рамене.

— Тука не си поплюват с възпитанието. — Това беше вярно.

— Да те закарам?

— Не. Благодаря, все пак. Къщата на моя Баща е ей нататък, не е далече. — И това беше вярно.

— Коя, тая до пощата ли?

— В Гарисън Оукс е.

Погледът на стареца се зарея за миг надалече — опитваше се да се сети откъде знае това име. Позамисли се и се отказа. Карълайн можеше да му каже и че би могъл да минава покрай Гарисън Оукс по четири пъти на ден цели хиляда години и пак да не го запомни, ала си премълча.

— Ух… — изпъшка неопределено старецът. — Ясно. — Той плъзна по краката й не точно бащински поглед. — Сигурна ли си, че не искаш да те закарам? Бъди, ти нали не възразяваш? — Той погали дебелото куче на съседната седалка. Бъди само гледаше диво и подозрително с кафявите си очи.

— Нищо ми няма. Още си прояснявам мислите. Но благодаря. — Тя разтегна лице в нещо като усмивка.

— Хубаво. — Старецът запали пикапа, потегли и я окъпа в топъл облак дизелови изпарения.

Тя стоя и гледа, докато задните му светлини изчезнаха зад един завой. „Стига толкова общуване за една нощ, мисля.“ Изкатери се върху стръмната скала и се шмугна в гората. Луната грееше и все още бе пълна. Сенките на голи клони затрепкаха върху белезите й.

След като измина горе-долу миля, тя стигна до дървото с хралупата, в която бе скрила халата си. Изтръска го от кората и го почисти възможно най-добре. Запази къс от окървавената рокля за Дейвид и изхвърли останалото, после се уви в халата и си сложи качулката. Обичаше тази рокля, допирът на коприната беше приятен, но грубата памучна тъкан на халата я успокои. Беше й познат и това бе единственото, което я интересуваше в облеклото.

Навлизаше все по-дълбоко в гората. Усещането от камъните под листата и боровите иглички под стъпалата й беше хубаво, те успокояваха сърбежа, който дори не подозираше, че усеща. „Току зад хребета, който идва“ — помисли си тя. Гарисън Оукс. Искаше й се да изпепели изцяло това място, но същевременно щеше да е някак си хубаво да го види пак.

У дома.

II

Карълайн и останалите не бяха родени библиотекари. Едно време — като че много отдавна — те си бяха съвсем истински американци. Спомняше си го малко от малко — имаше някаква си Бионична жена и друго нещо, което се наричаше Сладките с фъстъчено масло на „Рийс“. Един летен ден обаче, когато Карълайн беше към осемгодишна, враговете на Бащата тръгнаха срещу него. Бащата оцеля, както и Карълайн и шепа други деца. Родителите им — не.

Тя си спомняше как гласът на Бащата достигаше до нея през черния дим с мирис на разтопен асфалт, как дълбокият кратер, в който пропаднаха къщите им, светеше в убито оранжево зад него, докато той говореше.

— Сега вие сте пелапи — рече Бащата. — Тази дума е стара. Означава нещо като „библиотекар“, а също и като „ученик“. Аз ще ви взема в своя дом. Ще ви отгледам като едно време, както са ме отгледали и мен. Ще ви науча на онова, което научих аз.

Какво искат те, изобщо не ги попита.

Карълайн не беше неблагодарница и отначало се стараеше с всички сили. Нейните майка и татко ги нямаше, нямаше ги вече. И тя разбираше това. Сега си имаше само Бащата и отначало той сякаш не искаше кой знае какво. Ала домът на Бащата бе по-различен. Вместо бонбони и телевизия, там имаше сенки и древни книги, писани на ръка върху дебел пергамент. Те постепенно проумяха, че Бащата е живял много, много дълго. И нещо повече, в течение на дългия си живот бе овладял занаята да прави чудеса. Той можеше да призове мълния или да спре времето. Камъните му говореха по име. Теорията и практиката на тези умения бе подредена в дванайсет каталога — по един за всяко дете, както се оказа. Той искаше от тях само прилежание в учението, нищо друго.

Първата подсказка за Карълайн какво точно означава това се появи към месец по-късно. Тя учеше в един от осветените с лампи павилиони, разпръснати тук-там из нефритения етаж на Библиотеката. Маргарет, тогава към деветгодишна, изскочи на бегом от извисяващите се, потънали в мрак лавици на сивия каталог. Пищеше. Заслепена от ужас, тя се препъна в една крайна маса, залитна и се спря почти в нозете на Карълайн, която я бутна на скришно под масата.

Маргарет трепери в тъмното десетина минути. Карълайн й шушнеше въпроси, но тя не желаеше да отговаря, а вероятно и не можеше. Но сълзите на Маргарет бяха кървави и когато Бащата я издърпа обратно сред купищата книги, тя се подмокри. Това беше достатъчно за отговор. Карълайн често си мислеше как горещият амонячен лъх от урината на Маргарет се смеси с прашасалия мирис на стари книги, как писъците й отекнаха из купищата. Точно в този миг тя за пръв път започна да проумява.

Собственият каталог на Карълайн не беше ужасяващ, а по-скоро досаден. Бащата й възложи да изучава езици и почти цяла година тя предано се бъхтеше над букварите. Но рутината я отегчаваше. През онова първо лято на нейното обучение, когато бе деветгодишна, тя отиде при Бащата и тропна с краче.

— Стига вече! — заяви тя. — Достатъчно книги изчетох. Достатъчно думи знам. Искам да изляза навън!

Щом забелязаха изражението на Бащата, другите деца се свиха и отстъпиха назад. Той си спазваше обещанието и ги възпитаваше така, както бяха възпитавали самия него. Повечето, включително и Карълайн, вече имаха по няколко белега.

Но макар и тъмен облак да засенчи лицето му, този път той не я удари, а поизчака и рече:

— Така ли? Много добре.

Бащата отключи входната врата на Библиотеката и я изведе на слънце под синьото небе за пръв път от месеци насам. Карълайн изпадна във възторг, който се усили още повече, щом Бащата излезе от селището и пое надолу към гората. Мимоходом видя Дейвид, чийто каталог съдържаше убийства и войни, да размахва нож сред полето в края на пътя. Майкъл, който се обучаваше за Бащин посланик при зверовете, стоеше прав върху един клон на близкото дърво и разговаряше със семейство катерици. Карълайн махна и на двамата. Бащата спря на брега на езерцето зад квартала. Карълайн, разтреперана от възторг, зацапа боса на плиткото и започна да лови попови лъжички.

От брега Бащата извика кошутата Иша, родила наскоро. Иша и малкото й на име Аша, естествено, дойдоха като по команда. Аудиенцията започна с тяхната клетва за вярност към Бащата — много искрена и доста длъжка. Карълайн пропусна това. Хорското стелене пред Бащата вече й беше страшно омръзнало. Пък и еленският език бездруго бе мъчен.

Когато приключиха с формалностите, Бащата заповяда на Иша да обучава Карълайн редом с малкото си. Внимаваше да подбира кратки думи, та Карълайн да разбере.

Отначало Иша не прояви охота. Благородните елени имат десетина думи за грация и нито една от тях не прилягаше на човешките стъпала на Карълайн, тъй тромави и грамадански до изящните копитца на Аша и останалите еленчета. Но Иша бе вярна на Нобунунга, Императора на тези гори, поради което, на свой ред, бе вярна и на Бащата. И не беше глупава. Не изказа никакви възражения.

Цяло лято Карълайн учеше заедно с благородните елени от долината. Това бе последното нежно време от живота й и може би и най-щастливото. Наставлявана от Иша, тя тичаше все по-умело по пътечките долу, в гората, свеждаше се над падналия дъб, обрасъл с мъх, коленичеше да хрупа сладка детелина и да пие утринна роса. По това време собствената майка на Карълайн беше мъртва вече от около година. Единственият й приятел бе пропъден. Бащата беше какъв ли не, но нежен — в никакъв случай. И затова, когато в първата мразовита нощ на годината Иша повика Карълайн да легне при нея и рожбата й, за да се стопли, в душата й избликна чувство. Тя не плака, нито прояви някаква слабост — не й беше в характера, но пое Иша в сърцето си цяла-целеничка.

Скоро след това зимата обяви, че е пристигнала с ужасна гръмотевична буря. Карълайн не се боеше от подобни неща, но при всеки проблясък на мълния Иша и Аша се разтреперваха. Трите вече бяха семейство. Бяха се приютили заедно под едни буки, Карълайн и Иша бяха сложили Аша между тях и я гушкаха, за да я топлят. Цяла нощ лежаха заедно. Карълайн усещаше треперенето на крехките им тела, усещаше ги как подскачат при всеки гръм. Опита се да ги успокои с ласки, но докоснеше ли ги, те се сепваха. Нощта изтичаше, а тя напрягаше памет, за да си припомни уроците на Бащата и да изрови думи, които биха могли да ги утешат — „спокойно“ би било достатъчно, или „скоро ще свърши“, или „утре сутринта ще има детелина“.

Но Карълайн не беше залягала над уроците. Колкото и да се напрягаше, думите й се губеха.

Току, преди да се пукне зората Карълайн усети как Иша подскочи и заудря с копита по земята, разпръскваше опадалата шума и черноземът се оголваше под нея. Миг по-късно дъждът, изливащ се върху тялото на Карълайн, стана топъл и тя усети соления му вкус в устата си.

Тогава блесна мълния и Карълайн видя Дейвид. Той стоеше над нея върху един клон, на трийсетина стъпки над земята, и се усмихваше. От лявата му ръка висеше тежест, окачена на изящна сребърна верига. Без желание, на светлината на последните лунни лъчи, Карълайн плъзна поглед по цялата дължина на веригата. Когато отново блесна мълния, Карълайн се взря в угасналото око на Иша, нанизана заедно с малкото си на копието на Дейвид. Протегна ръка да докосне бронзовата дръжка, стърчаща от тялото на кошутата. Металът беше топъл. Дръжката леко трепереше под пръстите й и усилваше слабия, притихващ пулс на Ишиното нежно сърце.

— Бащата каза да се оглеждаш и ослушваш — рече Дейвид. — Ако бе намерила думите, аз трябваше да ги оставя да живеят. — После той отново дръпна веригата към себе си и измъкна копието от телата. — Бащата каза, че е време да се прибираш. — Той занавива веригата със сръчни, отработени движения. — Време е истинското ти обучение да започне. — И той отново се скри в бурята.

Карълайн се изправи и остана самичка в тъмното — тогава, в този миг и завинаги занапред.

III

Сега, четвърт век по-късно, Карълайн стоеше на четири крака в основата на повален бор и надничаше през гъсталак от бодлива зеленика. Наклонеше ли глава мъничко, й се откриваше гледка надолу към целия склон на хълма и поляната на бика. Поляната бе широка към двайсетина метра и почти пуста. Единствените забележителности там бяха самият бик и купчината гранит, струпана върху гроба на Маргарет. Бикът — куха бронзова отливка — стоеше точно в центъра на поляната и пръскаше меко златисто сияние на лятното слънце.

Откъм отсамната страна поляната бе оградена от диви кедри и в тази горичка сега се криеше Карълайн. От другата страна Дейвид и Майкъл стояха над стръмна пропаст, изсечена в хълма, та да направи малко място на Шосе 78 да мине. Оттатък пътя, двайсетина стъпки по-надолу, на ръждясала верига висеше обрулена от стихиите табела — знак, че влизате в Гарисън Оукс. Когато вятърът духаше откъм нужната посока, скърцането й се чуваше чак тук, горе.

Карълайн се беше промъкнала много, много близо, толкова близо, че можеше да преброи рошавите и преплетени руси расти на Майкъл, толкова близо, че чуваше бръмченето на мухите покрай главата на Дейвид.

Дейвид се забавляваше да разпитва Майкъл за пътешествията му. Тази гледка накара Карълайн да потръпне. Каталогът на Майкъл бяха животните и той като че се бе попрестарал с изучаването му. Сега му беше трудно, дори мъчително да говори с човешка реч — особено когато тъкмо излизаше от гората. А беше и лишен от лукавство — още по-зле.

Фелиша бе дошла в сънищата на библиотекарите предната нощ, за да им съобщи, че Дейвид настоява да се съберат при бика „преди залез“. Това бе по-различно от „възможно най-бързо“ — отлика, която всеки, освен Майкъл би забелязал. И все пак това можеше да е и за добро. На Дженифър й се беше наложило да търпи сама Дейвид седмици наред — двамата чакаха вести от Бащата. Сега, докато Дейвид изтезаваше Майкъл, Дженифър — най-дребната и най-крехка от библиотекарите — се беше заела да разпарчетосва гроба на Маргарет. Тътреше се напред-назад из поляната, прегърбена под тежестта на буците гранит колкото човешка глава, а червеникаворусата й коса бе подгизнала от пот. И все пак, след близо месец сама с Дейвид, мъкненето на гранит в жегата сигурно й доставяше облекчение.

Карълайн въздъхна наум. „Сигурно трябва да сляза да им помогна.“ Ако не друго, това би насърчило Дейвид да подели вниманието си между три, а не само между две жертви.

Но на Карълайн лукавство не й липсваше. Първо щеше да се поослуша.

Дейвид и Майкъл стояха, загледани надолу към Гарисън Оукс. Майкъл, също като неговите пуми, беше гол. Дейвид бе облечен с бронежилетка на израелската армия и бледолилава тюлена пачка, оплескана с кръв. Бронежилетката си беше негова. Пачката бе изровил от шкафа на сина на госпожа Макгиликъти. За това поне частично беше виновна Карълайн.

Когато стана ясно, че не могат да се върнат в Библиотеката или поне това няма да е скоро, Карълайн бе обяснила на другите, че, за да не бият на очи в тълпата, трябва да носят американски дрехи. Те закимаха, без да разбират, и се захванаха да ровят из шкафовете на госпожа Макгиликъти. Дейвид избра пачката, защото от всичко, което намери, тя най-много приличаше на обичайната му набедрена препаска. Карълайн се позамисли дали да му обясни, че така няма как да не бие на очи, но после се отказа. Беше се научила да се смее, изникне ли повод за смях.

Носът й се набърчи. Вятърът носеше миризма на разложено. „И Маргарет ли се е върнала?“ Но не, разбра тя, трупната миризма лъхаше от Дейвид. Като мине време, и вече не му забелязваш толкова, но тя беше отсъствала. Цял облак мухи бръмчеше около главата му.

Преди година-две Дейвид придоби навика да изстисква кръвта от сърцата на жертвите си върху своята коса. Той беше космат. Всяко сърце даваше само няколко супени лъжици кръв, но, разбира се, тя бързо се напластяваше. С времето съчетанието от коса и кръв се втвърди в нещо като каска. Веднъж Карълайн прояви любопитство и попита Питър колко ли здрава може да е тя. Питър, чийто каталог включваше математика и инженерство, се загледа в тавана замислено.

— Доста е здрава — рече той съзерцателно. — Засъхналата кръв е по-твърда, отколкото си мислиш, но е чуплива. Кичурите коса обаче би трябвало да я укрепват. На същия принцип като арматурата в бетона. Хммм… — Той се наведе над бележника си и задращи някакви цифри, после кимна. — Мда, доста здрава е. Сигурно ще спре куршум двайсет и втори калибър. Та даже и деветмилиметров, може би.

Известно време Дейвид бе капал кръв и по брадата си, обаче Бащата го накара да я изстърже, когато това започна да го затруднява да си завърти главата. Останаха само едни длъжки увиснали мустаки като на Фу Манчу.

— Къде беше? — попита Дейвид, хвана Майкъл за раменете и го разтърси. Говореше на пелапи, който никак не наподобяваше английски, нито пък някой друг съвременен език. — Заиграл си се в гората, нали така? Приключи със задачата още преди седмици! Не ме лъжи!

Майкъл беше на ръба на паниката — очите му се въртяха бясно и говореше на пресекулки, все едно си вадеше думите с ченгел от устата.

— Бях… длеч.

— Длеч? Длеч? А, „далече“ ли искаш да кажеш? И къде толкова далече си бил?

— Бях с… с… с дребосъците. Бащата рече. Бащата рече да изуча навиците на дребните и незабележимите.

— Бащата искаше той да изучи мишките — преведе Дженифър, подвиквайки през рамо, докато пъшкаше под тежестта на камъка. — Как се движат. Как се крият и тем подобни.

— На работа! — кресна й Дейвид. — Пропиляваш дневната светлина!

Дженифър отново се затътри към купчината и помъкна поредния камък, като пъшкаше под бремето. Дейвид, почти двуметров и много мускулест, проследи това с очи. На Карълайн й се стори, че той се поусмихна. После пак се обърна към Майкъл:

— Бляк! От всичко точно пък мишките! — Той тръсна глава. — Да знаеш, не мислех, че това е възможно, ама ти май за нищо не ставаш — повече и от Карълайн!

Карълайн, на сигурно място зад прикритието си, направи грубиянски жест.

Дженифър пусна още един камък в храсталака и се чу сух пукот. Тя се изправи задъхана и избърса чело с разтреперана ръка.

— Карълайн? Какво? Аз… не знам… аз…

— Млъкни. Та, чакай сега да се изясним — докато ние, останалите, се трепем да намерим Бащата, ти си се заигравал с мишленца?!

— Мишки… да. Мислех…

Над поляната отекна плющене. Карълайн, която имаше продължителен опит с шамарите на Дейвид, пак потръпна. „Той целият се вложи в тоя шамар.“

— Не съм те питал какво си мислиш ти — отсече Дейвид. — Животните не мислят! Та не искаш ли ти точно това, Майкъл? Да си животно? И да си дойдем на думата — та ти не си ли точно това?

— Както кажеш — рече кротко Майкъл.

Дейвид се умълча задълго. Стоеше гърбом към нея, но Карълайн ясно си представяше лицето му. Щеше да се усмихва, поне мъничко. „Ако с шамара е разкървавил лицето на Майкъл, сигурно ще си покаже и трапчинките.“

— Просто… млък. Заболя ме главата от тебе. Върви да помагаш на Дженифър ли, що ли.

Пумата на Майкъл отново изръмжа, този път не толкова кротко. Майкъл я прекъсна с тихо скимтене и тя млъкна.

Очите на Карълайн станаха на цепки. Зад Дейвид, по растящите в западния край на долината треви, тя забеляза, че вятърът сменя посоката си. След малко той щеше да задуха откъм нея към тримата, а не обратното. През времето, прекарано сред американците, Карълайн се бе аклиматизирала дотолкова, че от миризмите им — Марлборо, Шанел, Видал Сасун — очите й вече не сълзяха, но с Майкъл и Дейвид не беше така. Духнеше ли от запад, тя вече нямаше как да се крие дълго.

Рискува да се вгледа право в очите им — Иша я бе научила, че по този начин предизвикваш да те забележат, но понякога бе неизбежно. Сега се надяваше нещо на север от нея да им отвлече вниманието. И много ясно, след малко погледът на Майкъл бе привлечен от една пърхаща пеперудка, устремила се да кацне върху гранитната купчина. Дейвид и пумите проследиха погледа му като същински хищници. Карълайн се възползва от момента да се шмугне отново в храсталака.

Тя заобиколи хълма изотдолу на югоизток. Щом се отдалечи на четвърт миля, зави обратно. Този път вървеше без особена предпазливост и обяви пристигането си, като нарочно стъпи върху суха съчка и тя изпращя.

— Я! — възкликна Дейвид. — Карълайн. По-шумна и по-непохватна от всякога. Скоро ще станеш истинска американка. Чувах те как драпаш нагоре още откакто тръгна да катериш хълма. Ела тук.

Карълайн го послуша.

Дейвид се взря в очите й и леко я погали по бузата. Пръстите му бяха почернели от засъхнала кръв.

— В отсъствие на Бащата всеки от нас трябва да внимава за своята сигурност. Бремето на предпазливостта е затиснало всички нас. Нали го разбираш?

— То е яс…

Като все така я галеше по бузата, той я ощипа с другата ръка в слънчевия сплит. Тя го очакваше — е да де, това или нещо подобно — ала при все това успя да й изкара всичкия въздух. Ала не падна на колене. „Поне това“ — помисли си тя, докато се наслаждаваше на бакърения привкус на омразата.

Дейвид дълго я оглежда с очите си на убиец. След като не забеляза никакъв намек за бунт, той кимна и се извърна.

— Върви да им помогнеш с камъните.

Тя се принуди да вдиша дълбоко. След малко мъглата покрай зрителното й поле се избистри и тя тръгна към купчината камъни върху гроба на Маргарет. Изсъхнали есенни стръкове трева докосваха босите й крака. По Шосе 78 избръмча камион; дърветата заглушаваха шума му.

— Здравей, Джен — поздрави тя. — Здравей, Майкъл. Тя от колко време е мъртва?

Майкъл не отвърна нищо, но щом се приближи, подуши нежно врата й. Тя също го подуши, както повеляваше учтивостта.

— Здравей, Карълайн — поздрави Дженифър, пусна в шубраците камъка, който носеше, и избърса потта от челото си. — Тя лежи под земята от последното пълнолуние насам. — Очите й бяха силно кръвясали. — Което ще рече какво? Към две седмици вече.

Всъщност бяха по-скоро четири. „Пак е напушена“ — помисли си неодобрително Карълайн, а после додаде наум с по-голямо великодушие: „Но кой ли би я обвинил? Била е сама с Дейвид“.

Но на глас каза само:

— Леле, доста по-дълго от обикновено. Какво прави тя?

Дженифър я изгледа странно.

— Търси Бащата, разбира се. Ти какво си мислеше?

Карълайн сви рамене.

— То никога не се знае. — Точно както Майкъл прекарваше повечето си време с животни, Маргарет сега се чувстваше най-уютно сред мъртъвците. — И извади ли късмет?

— Скоро ще видим — отвърна Дженифър и впери очи в купчината камъни. Карълайн схвана намека, отиде до камарата и награби един средно голям камък. Заработиха в мълчание — бързо, опитно и оперативно. Щом и тримата се заловиха, не след дълго купчината изчезна, разпръсната из околните шубраци. Земята под нея се бе слегнала съвсем мъничко след погребението и все още беше относително рохкава. Коленичиха и заровиха в нея с ръце. Около педя по-надолу ги лъхна силната воня от тялото на Маргарет. На Карълайн, която отдавна не беше правила това, й се догади и тя потисна позива за повръщане. Внимаваше много Дейвид да не забележи. Когато дупката стана дълбока към две стъпки, тя напипа нещо клисаво.

— Напипах я — съобщи.

Майкъл й помогна да разхвърлят пръстта. Маргарет беше подута, лилава и се разлагаше. Очните й кухини гъмжаха от червеи. Дженифър се измъкна от гроба и тръгна да си събира нещата. Щом разкриха лицето и ръцете на Маргарет, Карълайн и Майкъл, без да губят време, изскочиха от ямата.

Дженифър извади от торбата си сребърна луличка, запали и с кибритена клечка и дръпна силно. После въздъхна, скокна долу и се залови за работа. Напушена или не, тя беше много даровита. Преди година Бащата й направи върховния комплимент — връчил й белия шарф на изцелението и сега тя, а не Бащата, бе господар на своя каталог. Единствено на нея от всички тях й бе оказана тази почит.

Този път смъртоносната рана представляваше вертикална траншея в сърцето на Маргарет, широка и дълбока точно колкото острието на Дейвидовия нож. Дженифър яхна трупа, наложи ръката си върху раната и я задържа колкото три вдишвания. Карълайн наблюдаваше това с интерес и отбелязваше етапите, когато Дженифър промълвяваше едва чуто „разум“, „тяло“ и „дух“. Внимаваше външно да не се издаде с нищо. Да изучаваш нещо извън каталога си беше… ами, не беше хубаво да те изловят, че се занимаваш с това.

Майкъл мина от другата страна на поляната, по-далече от вонята, и засмян започна да се боричка с пумите си. На останалите не обръщаше внимание. Карълайн седна и се подпря на един от бронзовите крака на бика, достатъчно близо до Дженифър, за да я наблюдава как работи. Когато Дженифър отдръпна дланта си, раната в гърдите на Маргарет бе изчезнала.

Дженифър се изправи в гроба. Карълайн се досети, че е, за да си поеме чист въздух, а не с някаква целебна цел. И тук вонята беше тежка, а в ямата обаче сигурно беше направо съкрушителна. Дженифър вдъхна дълбоко и пак се отпусна на колене. Напрегна чело, махна повечето насекоми, коленичи и положи топлите си устни върху студената уста на Маргарет. Задържа целувката колкото три вдишвания, отдръпна се задавена и се зае да втрива разнообразни мехлеми в кожата на Маргарет. Интересно, че нанасяше мехлема по образец на глифите на писмения пелапи — първо „стремеж“, после „възприятие“ и най-сетне „разкаяние“.

Когато това приключи, Дженифър стана, измъкна се от гроба и тръгна към Карълайн и Майкъл, но след две крачки разтвори широко очи. Закри уста с ръка, стрелна се в шубраците и повърна. Щом изпразни стомаха си, отиде при Карълайн. Вървеше по-бавно и по-колебливо отпреди. Тънък слой пот лъщеше на челото й.

— Гадно ли е? — попита Карълайн.

Вместо отговор Дженифър извърна глава и се изплю. Седна до Карълайн и отпусна глава на рамото й. После извади сребърната си луличка — американска, подарък от Карълайн — и пак я запали. Димът от марихуана, гъст и благ, се разстла над поляната. Поднесе луличката на Карълайн.

— Не, благодаря.

Дженифър сви рамене и си дръпна втори път, по-силно. Отблясък от пламъчето на лулата лумна върху излъскания бронзов корем на бика.

— Понякога се чудя…

— Какво се чудиш?

— Дали трябва да си правим труда. Да търсим Бащата де.

Карълайн се отдръпна.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Аз… — Дженифър въздъхна. — Не. Може би. Не знам. Просто… чудя се. Наистина ли ще е чак толкова по-зле? Ако просто… я зарежем тази работа? Да оставим Херцога или който и да било там да надделее?

— Ако Херцогът се оправи дотолкова, че да прояде пак, сложните форми на живот ще минат в историята. И няма да отнеме много време. Към пет години сигурно. Може и десет.

— Да, знам. — Дженифър пак разпали лулата. — И вместо това имаме Бащата. Херцогът… той поне ще го свърши безболезнено. Дори мирно.

Карълайн направи кисела физиономия, а после се усмихна.

— Тежички седмици си изкарала с Дейвид, а?

— Не, не е това… — отвърна Дженифър. — Абе, може и да е. Да, тежички си бяха, да му се не видят и седмиците, като отвори дума за тях. Ама ти къде беше? Помощта ти щеше да ми е от полза.

Карълайн я потупа по рамото.

— Извинявай. Я дай насам. — Дженифър й подаде лулата и тя си дръпна лекичко.

— При все това — обади се Дженифър, — изобщо ли не те бърка? Сериозно те питам.

— Какво?

Дженифър размаха ръка — жестът й обхвана гроба, Гарисън Оукс, бика.

— Всичкото това.

Карълайн се позамисли.

— Не. Не, наистина. Вече не. — Тя огледа косата на Дженифър, извади един червей и той се загърчи върху пръста й. — Навремето ме бъркаше, но се нагодих. — Тя смачка червея. — Почти към всичко можеш да се нагодиш.

— Ти може би да. — Тя си взе лулата. — Понякога си мисля, че само ние двете все още сме с всичкия си.

На Карълайн й мина през ум да потупа Дженифър по рамото, да я прегърне или нещо такова, но се отказа. В този разговор нежностите вече й идваха свръх мяра. Вместо това реши да смени темата и кимна към гроба:

— Колко време ще мине, докато…?

— Не съм сигурна — отвърна Дженифър. — Вероятно доста. Никога преди не е прекарвала под земята толкова дълго време. — Тя отново разкриви лице и се изплю. — Бляк.

— Ето — рече Карълайн. — Донесох ти нещо. — Разрови се в найлоновата пазарска торбичка и извади полупразна бутилка листерин.

Дженифър я пое.

— Какво е това?

— Отпий и се изжабуркай. Не го гълтай. След няколко секунди го изплюй.

Дженифър го огледа със съмнение — опитваше се да разбере дали не я будалкат.

— Довери ми се — настоя Карълайн.

Дженифър се подвоуми, после отпи. И се облещи.

— Изжабуркай се — рече Карълайн и показа, като изду първо лявата си буза, а после дясната. Дженифър я изимитира.

— А сега го изплюй. — Дженифър го изпълни. — По-добре ли си?

— Еха! — възкликна Дженифър. — Това е… — Тя се озърна към Дейвид през рамо. Той не гледаше, но тя сниши глас за всеки случай. — Изумително! Обикновено ми отнема часове да прогоня тоя вкус от устата си!

— Знам — отвърна Карълайн. — Това е, американско. Нарича се освежител за уста.

Дженифър прокара пръсти по етикета с изражение на детинска почуда. После с видима неохота върна бутилката на Карълайн.

— Не — рече Карълайн. — Задръж я. За тебе го взех.

Дженифър не каза нищо, но се усмихна.

— Приключи ли?

Дженифър кимна.

— Така мисля. Маргарет е готова, във всеки случай. Тя чу призива. — Повиши глас. — Дейвид? Друго ще има ли?

Дейвид им бе обърнал гръб — стоеше на ръба на пропастта, загледан над Шосе 78 към входа на Гарисън Оукс. Махна разсеяно с ръка.

Дженифър сви рамене.

— Това май означава, че съм приключила. — Тя се обърна към Карълайн. — Та, ти как мислиш?

— Не съм убедена — отвърна Карълайн. — Бащата, и да е сред американците, аз не мога да го намеря. Ти научи ли нещо?

— Майкъл казва, че го няма и сред зверовете, живи или мъртви.

— А другите?

Дженифър вдигна рамене.

— Засега сме само ние тримата. Скоро ще дойдат и те. — Тя се изтегна на тревата и положи глава в скута на Карълайн. — Благодаря ти за… Как го нарече?

— Листерин.

— Лис-те-рин — повтори Дженифър. — Благодаря ти. — Тя отвори очи.

Целия следобед останалите библиотекари пристигаха по един, по двама. Някои носеха товари. Алисия държеше черната свещ, която гореше все така, както бе горяла и в златните руини на края на времето. Рейчъл и призрачните й деца си шепнеха помежду си за разни бъдещета, които никога нямаше да се сбъднат. Близнаците Питър и Ричард гледаха съсредоточено как библиотекарите запълват дванайсетте точки в тесния кръг и изучаваха някакъв по-дълбинен порядък, за който всички останали бяха слепи. Потта по абаносовата им кожа блестеше на светлината на огъня.

Най-сетне току преди залез Маргарет протегна към светлината бледа, разтреперана ръка.

— Тя се завърна — обяви Дженифър, без да се обръща към никого конкретно.

Дейвид отиде усмихнат при гроба, посегна и хвана Маргарет за ръка. С помощта му тя се изправи на треперещите си крака, а край нея се посипа пръст. Дейвид я измъкна от ямата.

— Здравей, любов моя!

Тя застана пред него — стигаше му едва до гърдите — и отметна глава с усмивка. Дейвид изтръска пръстта от нея, доколкото можа, после я прихвана за хълбоците, вдигна я и я целуна страстно и продължително. Малките й ходила увиснаха на педя над черната земя. Карълайн осъзна, че не може да се досети каква е била на цвят дрехата, с която бе погребана Маргарет. Би могла да е пепелявосива или в избелелите телесни нюанси на детска кукла, оставена твърде дълго на слънце. Каквато и да е била тази багра, тя успешно се беше омесила с цвета на самата Маргарет. „Тя вече почти не е тук. От нея е останала само миризмата.“

Маргарет се поолюля, после седна в купчината мека пръст до гроба. Дейвид й намигна и прокара език по зъбите си. Маргарет се изкикоти. Дженифър пак се задави.

Дейвид приклекна до любимата си и разроши прашната й черна коса.

— Е? — подвикна той на Ричард, Питър и останалите. — Какво чакате? Всички вече сме тук. Заемете местата си.

Събраха се в подобие на кръг. Карълайн наблюдаваше Дейвид. Той огледа нервно бика и накрая застана така, че да е с гръб към него. „Дори и сега не му се ще да го поглежда.“ Не че го обвиняваше.

— Много добре — рече той. — Всички вие разполагахте с един месец. Кой има отговори за мен?

Никой не проговори.

— Маргарет? Къде е Бащата?

— Не знам — отвърна тя. — Не е в забравените земи. Не скита из далечния мрак.

— Значи не е мъртъв.

— Навярно не е.

— Навярно? Какво означава това?

Маргарет дълго не проговори.

— Ако е умрял в Библиотеката, ще е другояче.

— Как другояче? Няма да отиде в забравените земи?

— Не.

— А какво?

Маргарет доби хитър вид.

— Не бива да казвам.

Дейвид разтърка слепоочията си.

— Виж, не те моля да говориш за каталога си, но… От много време го няма. Трябва да обмислим всички вероятности. Само в най-общи линии, какво би се случило, ако той е умрял вътре в Библиотеката? Щеше ли да…

— Не ставай смешен! — гласът на Карълайн прозвуча почти като крясък. Лицето й пламтеше. — Бащата не може да е мъртъв — нито в Библиотеката, нито никъде другаде, дявол да го вземе! — Другите зашушнаха одобрително. — Той… Той е Бащата.

Лицето на Дейвид помръкна, но той остави репликата й без внимание.

— Маргарет? Ти как мислиш?

Маргарет сви рамене, съвсем незаинтересовано.

— Карълайн сигурно е права.

— Ммм… — Като че не беше убеден. — Рейчъл? Къде е Бащата?

— Не знаем — отвърна тя и посочи с разперени ръце безмълвните редици от призрачни деца, строени зад нея. — Не е и в нито едно възможно бъдеще, видимо за нас.

— Алисия? А непосредственото бъдеще? Той там ли е?

— Не. — Тя разроши нервно афроприческата си. — Проверих чак до топлинната смърт на обикновения космос. Нищо.

— Няма го в нито едно бъдеще и не е мъртъв. Как е възможно това?

Алисия и Рейчъл се спогледаха и вдигнаха рамене.

— Това действително е загадка — рече Рейчъл. — За мен е необяснима.

— Слаб отговор.

— Може би ти задаваш неправилните въпроси.

— Нима? — Дейвид отиде при нея с опасна усмивка, мускулите на челюстите му играеха. — Сериозно?

Рейчъл пребледня.

— Не исках да кажа…

Дейвид я остави да се поунижава, а после допря пръст до устните й.

— После. — Тя се свлече на земята, видимо разтреперана на лунната светлина.

— Питър, ти би трябвало да се оправяш добре с всичките тия абстрактни дивотии. Числа и тем подобни. Какво мислиш?

Питър се поколеба.

— Съществуват аспекти на Бащиния труд, които никога не ми е било позволено да зърна…

— Бащата укриваше разни неща от всеки от нас. Отговори на въпроса ми.

— Когато той изчезна, той се трудеше върху нещо, наречено регресивно единство — обясни Питър. — Това е идеята за вселената, структурирана така, че без значение колко тайни разгадаваш, зад тях винаги се крие още по-дълбока тайна. Бащата изглеждаше много…

— Я заеби това! Знаеш ли къде е Бащата, или не?

— Не точно, но ако следваме тази мисловна линия, тя би могла да обясни…

— Зарежи.

— Но…

— Стига си приказвал. Карълайн, иди после при Питър и преведи всичко, каквото каже, на език, понятен за нормални хора.

— Разбира се — отвърна тя.

— Майкъл, ами Далечният хълм? Имаше ли там някакви признаци?

Далечният хълм бе раят на Горския бог, където отиваха всички умни зверчета, след като умрат — или поне нещо от сорта. Карълайн не знаеше, че това място наистина съществува. Ако става на въпрос, тя и в съществуването на Горския бог не бе убедена допреди малко.

— Не. Не е там. — Сега речта му се беше подобрила.

— А Горският бог? Той дали…

— Горският бог спи. Не е събрал войска срещу нас. Там сред глутницата му вървяха обичайните интриги, но нямаше нищо, което да ни засяга пряко. Не виждам причина да мислим…

— Да мислиш? Ти? Ега ти смешката. — Той се извърна. — Фелиша, ами…

— Има и още нещо — додаде Майкъл. — Ще имаме посетител.

Дейвид го изгледа сърдито.

— Посетител? Защо не ми каза по-рано?

— Ти ме удари по устата — обясни Майкъл. — Каза ми да млъкна.

Мускулите по челюстта на Дейвид отново заиграха.

— Сега ти казвам да не мълчиш — рече той. — Кой ще идва?

— Нобунунга.

— Какво? Тук?!

— Загрижен е за безопасността на Бащата — обясни Майкъл. — Желае да разследва.

Еба си! — възкликна Карълайн сепнато. Не беше очаквала Нобунунга да дойде толкова бързо. Но запази присъствие на духа, говореше тихо и на английски. Никой не забеляза.

— Кога ще пристигне той?

Бръчки прорязаха челото на Майкъл.

— Той… той ще пристигне, ъм… като дойде тук?

Дейвид заскърца със зъби.

— Имаме ли представа кога би могло да е това?

— Ще е по-нататък.

— Като кога точно? — Дланта му се сви в юмрук.

— Той не разбира, Дейвид — обади се тихо Дженифър. — Той не възприема времето като хората. Вече не. И да го удариш, това няма да се промени.

Погледът на вече обзетия от паника Майкъл прелетя от Дженифър към Дейвид.

— Мишките са го видели! Той идва насам!

Дейвид разпусна юмрук и заразтрива слепоочията си.

— Карай — рече той. — Няма значение. Той дори е прав. Нобунунга ще дойде, когато дойде. Остава ни само да го посрещнем с добре дошъл. Питър, Ричард, съберете тотемите! — Близнаците скочиха и се втурнаха да се подчиняват.

— Карълайн, ти трябва да се върнеш в Америка. Нужно ни е невинно сърце. Ще го предложим на Нобунунга, като пристигне. Според теб ще се справиш ли?

— Невинно сърце? В Америка? — тя се разколеба. — По възможност.

Той не я разбра както трябва и рече:

— Лесна работа. Само прережи ребрата. — И той заряза въздуха с пръсти като с ножици. — Ей така. Ако не можеш сама да го извадиш, прати да ме извикат.

— Да, Дейвид.

— Това е всичко за тази вечер. Карълайн, можеш да тръгнеш, щом си готова. Останалите, стойте наблизо. — Той погледна нервно бика. — Ричард, Питър, бързо! Искам да се върна у госпожа Макгиликъти. Вечерята скоро ще е готова.

Рейчъл седна на земята. Децата й се скупчиха около нея. В един миг тя изцяло се скри зад тях. Карълайн искаше да поговори с Майкъл, но той и неговите пуми се бяха стопили в гората. Дженифър разстла кожите, на които спеше, и се излегна с пъшкане върху тях. Маргарет влезе в орбита около Дейвид.

Дейвид доста време рови из раницата си.

— Заповядай, Маргарет — рече той. — Донесох ти подарък. — И той извади отсечената глава на старец за дългата му рядка брада. Залюля я два-три пъти напред-назад, а после й я подхвърли.

Маргарет я улови с две ръце и леко изпъшка под тежестта й. Ухили се възторжено и показа черни зъби.

— Благодаря ти.

Дейвид седна до нея и отметна падналата по очите й коса.

— Колко време ще отнеме? — подвикна той през рамо.

— Един час — отвърна Ричард, докато прокарваше пръсти през събраните накуп тотеми — косата от Горския бог на Майкъл, черната свещ, парчето от роклята на Карълайн, спечено от кръв, капка восък от черната свещ. Те щяха да бъдат използвани като възлови точки на N-измерен проследяващ уред, за който бяха съвсем сигурни… по-точно доста сигурни, най-малкото, че ще ги насочи към Бащата. Е… най-вероятно. Карълайн си имаше съмнения.

— Не повече — съгласи се Питър.

Маргарет положи главата в скута си и започна да се суети над нея — галеше я по бузите, гугукаше й, приглаждаше рунтавите й вежди. След доста обгрижване от нейна страна клепачите на мъртвеца трепнаха и се отвориха.

— Сини очи! — възкликна Маргарет. — О, Дейвид, благодари ти!

Дейвид сви рамене.

Карълайн надзърна. Очите на мъжа може и някога да са били сини, но сега бяха най-вече хлътнали и помътнели. Ала не го разпозна. Той беше дребен придворен в един от кабинетите на Бащата, а някога е бил и министър-председател на Япония. Обикновено подобни мъже ги пазеха. „Дейвид явно е обзет от дързост.“ Главата отново примигна и се втренчи в Маргарет. Езикът се размърда и устните зашаваха, макар без дробове да не можеше да изкара звук, разбира се.

— Какво казва той? — попита Дейвид. След шест седмици изгнание повечето бяха поприхванали поне малко от малко американския език, но единствено Карълайн говореше японски.

Карълайн се наведе ниско и набърчи нос, щом я лъхна вонята. Тя отметна глава и докосна бузите на мъжа.

— Моо ичидо итте кудасаи, Ямада-сан.

Мъртвецът опита отново, втренчил умолително в нея незрящите си очи.

Карълайн се отпусна назад и сдържано сключи ръце в скута си, лявата върху дясната, тъй че всяка длан скриваше от поглед пръстите на другата. Изражението й бе мирно, дори приятно. Знаеше, че Емили лесно може да прочете мислите й. И Дейвид усещаше мисли, поне основния им вкус. Знаеше кога някой е негов зложелател. В битка той можеше да надникне в разума на враговете си и да прозре стратегиите им, да види оръжията, с които биха могли да тръгнат срещу него. Карълайн подозираше, че при нужда би могъл да проникне и по-дълбоко. Но нямаше значение. Ако Емили или Дейвид решаха да четат мислите на Карълайн, щяха да открият единствено желание да помогне.

Разбира се, искрените емоции са самата същност на личността. Не можеш никога да ги изтриеш, не можеш никога да ги пренебрегнеш, не можеш дори да ги пренасочиш за особено дълго време.

Но с внимание и тренировки те могат да бъдат прикривани.

— Той пита за Чиеко и Кико-чан — рече Карълайн. — Мисля, че това са дъщерите му. Иска да знае дали нищо не ги застрашава.

— А… Кажи му, че ги изкормих, за да се тренирам — рече Дейвид. — И майките им също.

— Вярно ли е?

Дейвид сви рамене.

— Сорера ва анзен десу, Ямада сан. Има ясуму десу нее — произнесе Карълайн, с което му каза, че нищо не ги заплашва и сега той може да си отдъхне. Мъртвецът остави очите си да се склопят. Самотна сълза трепна на крайчеца на левия му клепач. Маргарет впери в нея алчен светнал поглед. Щом тя се откъсна и потече по бузата на Ямада, тя рязко наведе глава като птица и я близна с едно-единствено сръчно движение на езика.

Мъртвецът изду бузи и духна. По-тих, по-тъжен звук Карълайн не бе чувала. Дейвид и Маргарет се разсмяха заедно.

Усмивката на Карълайн бе насилена точно колкото трябва. Може би я заливаше жалост към клетника? Или пък беше заради вонята. По същия начин всеки, напънал се да наднича в мислите й, щеше да открие там само загриженост за Бащата и искрено, макар и леко нервно желание да угоди на Дейвид. Но връхчетата на пръстите й трепкаха със спомена за едва доловим, притихващ пулс в дръжката на месингово копие и в сърцето й омразата към тях се разгаряше като черно слънце.

I

— Та, навит ли си да влезеш с взлом в къща? — попита тя.

Стийв се вцепени и ченето му увисна продължително. Чу зад бара как търбухът на джубокса на „Автоматични музикални инструменти“ защрака. Някой беше пуснал монетка. Той остави ненапитата си бира „Корс“ на масата. Как й беше името на тази? Кристи? Кати?

— Моля? — каза той най-накрая и тогава се присети. Карълайн. — Майтап си правиш, нали?

Тя дръпна от цигарата си. Пламъчето се разгоря и огря с оранжево сияние към половин дузина мазни чашки и купчинка пилешки кокали.

— Не. Напълно сериозна съм.

Джубоксът на „АМИ“ избръмча. Миг по-късно гръмотевичното начало на Sing, Sing, Sing на Бени Гудман екна в ефира като бойните тамтами на някое загубено дивашко племе. Съвсем внезапно сърцето на Стийв се разтупка.

— Да, добре. Не се майтапиш. Значи онова, за което говориш, е доста тежко углавно престъпление.

Тя не каза нищо. Само го гледаше.

Той се напъна да се сети за някоя умна реплика. Но от устата му изскочи:

— Аз съм водопроводчик.

— Невинаги си бил.

Стийв се вторачи в нея. Това беше вярно, да, но тя по никакъв начин не би могла да го знае. Подобни разговори беше водил в кошмарите си. В опит да замаскира обзелия го ужас, той награби последното пилешко крилце от чинията и го топна в соса със синьо сирене, само че после се спря и не го налапа. Тукашните пилешки крилца не си поплюваха. Миризмата на оцет и лют пипер се надигна към него като предупреждение.

— Не мога — рече той. — Трябва да се прибера да нахраня Пийти.

— Кого?

— Кучето ми Пийти. Той е кокер шпа…

Тя люшна глава.

— Това може да почака.

Смени темата!

— Как ти се харесва тук? — ухили се той отчаяно.

— Много всъщност — отговори тя, прелиствайки списанието, което четеше Стийв. — Как му беше името на това място, я кажи?

— Уоруик Хол. През двайсетте в тая кръчма са продавали нелегално алкохол. Кат, дамата, дето я върти, я наследила от дядо си заедно с куп стари снимки, на които се виждало как е изглеждала. Тя е голяма фенка на джаза и затова като се пенсионира, я реставрира и я отвори като частен клуб.

— Ясно. — Карълайн пийна бира и огледа окачените по стените плакати в рамки — Лони Джонсън, Рой Елдридж с тромпета си в ръка, реклама за празненство с морска храна в театъра на трети и четвърти октомври двайсет и някоя си година. — Различно е.

— Така си е. — Стийв изтръска една цигара от пакета и й го поднесе. Щом тя го пое, той забеляза, че макар и по ноктите на дясната й ръка да нямаше лак и да бяха изгризани почти до дъно, тези на лявата бяха дълги и оформени, лакирани в червено. Смахната работа. Драсна клечка и запали цигарите им. — Започнах да идвам тук, защото беше единственият бар наоколо, в който все още се пуши, и постепенно почнах да го харесвам.

— Защо да не ти дам минутка да поразмишляваш над идеята? — рече Карълайн. — Знам, че ти я изтърсих изневиделица. Къде е дамската тоалетна?

— Няма нужда да го обмислям. Отговорът е не. Дамската е отзад, натам. — Той посочи с палец над рамото си. — Никога не съм влизал там, но за да пуснеш водата на писоарите в мъжката, дърпаш месингова верига. Цяла минута се чудих, докато загрея. — Той поизчака. — Ти каква си точно?

— Казах ти — отвърна Карълайн. — Библиотекарка съм.

— Добре. — Отначало външният й вид — коледен пуловер, даже и с еленчета, навлечен върху колоездачен клин, червени гумени галоши и осемдесетарски гети на краката — му навя мисълта, че е шизофреничка. Сега вече имаше съмнения.

Добре, помисли си той. Не е шизофреничка. А каква е тогава? Карълайн не се напъваше излишно да полага грижи за себе си, но и непривлекателна не беше. Остана и с впечатлението, че е много умна. Преди около час и половина тя дойде с две бири, представи се и попита дали може да седне. Стийв, ерген, който поддържаше връзка единствено с кучето си, каза „Разбира се“. Поприказваха си. Тя го засипа с въпроси, а на неговите отговаряше неопределено. И през цялото време го изучаваше с тъмнокафяви очи.

Стийв бе останал що-годе с впечатлението, че работи в университета, май като някакъв лингвист? На Кат тя заговори на френски, а друг редовен клиент, Еди Ху, изненада със свободното си владеене на китайски. „Но «библиотекарка» бая се връзва.“ Представяше си я как рошава, сред камари книги, които аха-аха ще се посипят, мърмори над оклепана чаша от полагащото се на персонала кафе, докато замисля своя обир. Ухили се и тръсна глава. „Няма начин!“ Вместо това поръча още една кана бира.

Бирата изпревари Карълайн на масата с цели две-три минути. Стийв си наля още една чаша. Докато пиеше, реши да промени диагнозата от шизофреничка на „хич не й пука как е облечена“. Много хора твърдяха, че хич не им пука как са облечени, но тези, на които действително не им пукаше, си бяха рядкост. Но не бяха чак пък нещо нечувано.

Един съученик на Стийв от гимназията, Боб еди-кой си, изкара две години на южен остров в Тихия океан в рамките на някаква странно прокопсала наркосхема. Като се върна, беше дяволски богат — две ферарита, Боже Господи! — обаче се обличаше както му падне. Боб, спомни си той, някога беше…

— Ето ме пак — рече тя. — Извинявай. — Имаше хубава усмивка.

— Дано си навита за още едно — каза той и кимна към каната.

— Много ясно.

Той й наля.

— Не се сърди, че ти го казвам, ама много е шантава тая работа.

— За какво говориш?

— Библиотекарките, които познавам, си падат по… де да знам, по чай и уютни мистерии, а не по взломаджийски нахълтвания.

— Е, да… Тази библиотека е по-друга.

— Боя се, че ще са ми нужни малко повече обяснения. — Още щом думите изскочиха от устата му, той съжали. „Ти нали не смяташ действително да се включиш?“ Направи си една бърза духовна инвентаризация. „Не, не смятам.“ Но че му беше любопитно, беше.

— Имам проблем. Сестра ми ми каза, че ти би могъл да притежаваш нужния опит, за да го разрешиш.

— За какъв опит говорим например?

— Ключалки на жилища… Нищо особено… И аларми „Лорекс“.

— Това ли било? — Мислите му се насочиха към сандъка с инструменти отзад в пикапа му. Там бяха водопроводните му инструменти — горелка, поялник, нож за тръби, гаечен ключ, но имаше и други неща. Клещи за рязане на тел, лост, мултицет, малка метална линия, с която можеше да… Не. Той прищипа мисълта, ала вече беше късно. Нещо в него се бе разбудило и шаваше.

— Това е — отвърна тя. — От лесно по-лесно!

— Коя е сестра ти?

— Рейчъл се казва. Няма как да я знаеш.

Той се замисли.

— Права си. Не помня да съм се запознавал с някого с това име. — Тя несъмнено не бе част от тесния, твърде тесен кръг от хора, които знаеха за предишната му кариера. — Ама откъде тогава тая Рейчъл ще знае толкова много за мен?

— Честно казано, и на мен самата не ми е ясно. Но нея много я бива да изнамира разни неща.

— И какво точно е изнамерила за мен?

Карълайн запали още една цигара и издуха двоен стълб дим от ноздрите си.

— Каза, че хващаш цаката на механизмите и имаш разбойническа жилка. И че си извършил над сто обира. Сто и дванайсет, мисля, че толкова каза.

Вярно си беше, макар и сведенията да бяха остарели с петнайсет години. Изведнъж стомахът му се върза на възел. Нещата, които бе извършил, и още по-зле, онези, които не бе и извършил, вечно кръжаха около мислите му и никога не бяха далече. Щом тя произнесе това, те кацнаха и нахлуха в него.

— Искам да си тръгнеш — каза той тихо. — Моля те.

Искаше да си чете „Спортс илъстрейтид“. Искаше да си мисли за нападението на „Колтс“, а не как може да разбие жилищна ключалка „Куиксет“ за трийсет секунди дори и без нужните инструменти. Искаше…

— Я се отпусни. Това може да ти е много от полза. — Тя плъзна нещо към него по пода. Той надникна под масата и видя сипя брезентова мешка. — Погледни вътре.

Той вдигна мешката за дръжката. Вече се усещаше какво може да открие в нея — разкопча ципа и надникна. Кеш. Много кеш. Предимно петдесетачки и стотачки.

Стийв остави мешката и я бутна обратно към нея.

— Колко са вътре?

— Триста двайсет и седем хиляди долара. — Тя угаси цигарата си. — Там някъде.

— Странна сума.

— Аз съм странна личност.

Стийв въздъхна.

— Имаш цялото ми внимание.

— Значи ще го свършиш?

— Не, в никакъв случай! — „Будистът се старае да се въздържа от вземане на онова, което не му е дадено.“ Той се поумълча и направи гримаса. Миналата година беше декларирал петдесет и осем хиляди долара пред данъчните. С мъничко повече от дълга по кредитната му карта. — Може би. — Той запали нова цигара. — Много пари са това.

— Така ли? Сигурно.

— За мен поне са. Богата ли си?

Тя сви рамене.

— Бащата.

— Аха. — Богат татко. Това поне обясняваше донякъде нещата. — Как ти хрумна да… Каква каза, че е сумата?

— Триста двайсет и седем хиляди долара. Ходих до банката. Парите действително не са ми проблем. Стигат ли? Мога да взема и още.

— Би трябвало да го покрие — каза той. — Познавах навремето хора, спецове, които тая работа биха я свършили за триста долара. — Зачака с известна надежда тя да оттегли предложението си или може би да го помоли да я запознае със спецовете. Но двамата само дълго време се зяпаха.

— Аз тебе съм избрала — рече тя. — Ако не е заради парите, то какво те възпира тогава?

Той си помисли дали да й обясни как се старае да се държи по-добре. Можеше да каже „Понякога се чувствам като новопоникнало растение, все едно току-що съм покълнал от пръстта, все едно се опитвам да се източа към слънцето“. Вместо това каза:

— Мъча се да схвана каква изгода имаш ти. Някакъв екстремен спорт за богати дечица ли е това? Скучаеш ли?

Тя прихна.

— Не. Аз съм пълната противоположност на скучаещите.

— Какво е тогава?

— Преди много години нещо ми бе отнето. Нещо безценно. — Тя му хвърли безмилостна усмивка. — Искам да си го вземи обратно.

— Ще ми трябват още малко подробности. За какво говорим? За диаманти? За скъпоценни камъни? — Той се поколеба. — За дрога?

— Нищо подобно. По-скоро има сантиментална стойност. Само това мога да ти кажа.

— А защо избра мен?

— Ти си с отлични препоръки.

Стийв се замисли. През рамото на Карълайн виждаше как на дансинга Еди Ху и Кат се упражняват в чарлстон. И доста задобряват. Стийв си спомни какво е да си те бива по нещо. Имаше време, когато той беше понашумял в някои среди. Може би някой го помнеше.

— Добре — рече той най-накрая. — Мога да приема, предполагам. Но първо още някой и друг въпрос.

— Давай.

— Сигурна ли си, че за каквото и да става въпрос, ще си имаме работа само с най-прости аларми за жилища? Никакви сейфове, никакви екзотични ключалки, нищо подобно?

— Сигурна съм.

— Откъде знаеш?

— Пак от сестра ми.

Стийв си отвори устата да се зачуди на качеството на нейната информация. И тогава му хрумна, че не би могъл да каже точно колко обира е извършил, дори и ако му опреш пистолет в главата. Сто и дванайсет обаче звучеше напълно правдоподобно. И вместо това каза:

— Последен въпрос. Ами ако това нещо, каквото и да е то, го няма там?

— При все това ти си получаваш парите. — Тя се поусмихна и се приведе към него. — Може дори да получиш бонус. — Вдигна вежда и пусна лекичка флиртаджийска усмивка.

Стийв се замисли. Преди тя да хвърли бомбата с обира, той се надяваше разговорът да тръгне на флирт. Но сега…

— Да не усложняваме нещата — рече той. — Парите трябва да ми стигнат. Къде искаш да отида?

— Значи ще отидеш? — Краката й бяха силни, със загар. Когато се движеше, си личеше как мускулите й мърдат под кожата.

— Да — каза той и в душата си вече знаеше колко ужасна е тази идея. — Сигурно.

— Точно сега му е времето.

II

Едно от нещата, заради които „Уоруик Хол“ допадаше на Стийв, беше чистотата там. Всичко бе полирано дърво, лъскав месинг, изпънати кожени седалки, оформени като дружелюбна подкана към твоя задник, и бели плочки, застлали пода по начин, който щеше да е голям гъдел за Евклид.

Атмосферата обаче се разсейваше яко дим, веднага щом излезеш навън. За да стигнеш отново до модерния свят, трябваше да изкачиш до улицата няколко етажа мазни бетонни стъпала. Стълбището беше почерняло от древна мръсотия — на такива места уличните котки ходят да умрат. По ъглите се бяха натрупали преспи от боклуци — фасове, пликчета от сандвичи, бутилка от минерална вода „Дасани“, наполовина пълна със сдъвкан и изплют тютюн. Днес беше мразовито и затова не смърдеше, но през лятото той си задържаше дъха, докато се изкачваше.

И на Карълайн не й хареса. На прага тя обу гумените си ботуши, а като стигнаха най-горе, ги свали. Гетите й бяха пъстро раирани в цветовете на дъгата, което не беше на мода.

„По дяволите, трябва да я питам.“

— Ти откъде въобще ги намери тия?

— Мм?

Той посочи галошите.

— Живея у една жена. Бяха в шкафа й. — Под гумените ботуши не носеше чорапи и сега стъпваше боса. Паркингът бе застлан с начукан чакъл. Стъпваше по него все едно няма нищо.

— Моят пикап е ето там. — Беше бял работен пикап, на две-три години. На вратата му с червени букви пишеше „Водопроводни услуги «Ходжсън». Ключалките на сандъците му с оборудване бяха «Медеко», най-добрите.“

— Мацките си падат по това, знам. Помъчи се да се сдържаш. — След залез-слънце беше застудяло. Когато говореше, от устата му излизаше бяла пара.

Тя наклони глава насреща му с озадачено изражение.

— Не е смешно. Карай. — Той седна зад волана. Тя се бореше с дръжката на вратата.

— Заяжда ли?

Тя пусна лека нервна усмивка и продължи да се бори още по-упорито. Той се пресегна през седалката и отвори вратата отвътре.

— Благодаря. — Метна галошите и мешката с тристата хиляди долара на пода да вехнат сред бутилките от газирано и празните пликчета от говежда пастърма. Сви се на седалката отзад и подгъна крака под себе си — беше гъвкава като осемгодишна.

— Отзад имам още едно яке. Да ти го дам ли? Навън е студено.

Тя поклати глава.

— Не, благодаря. Добре ми е.

Стийв запали пикапа, колата изръмжа и оживя. От клапаните започна да излиза студен въздух. Последен шанс, помисли си той. Последен шанс да се отдръпна. Погледна пода. На слузестата жълта светлина на уличната лампа виждаше бала пари, очертала се под брезента на мешката. Направи гримаса на човек, който преглъща лекарство.

— Да имаш адреса на това място?

— Не.

— Тогава аз как да…

— След паркинга свий вляво. Карай две мили и…

Той вдигна ръка.

— Още не.

— Аз си мислех, че ще го свършим тая вечер?

— Ще го свършим. Но първо трябва да поговорим.

— А… Добре.

— Правила ли си го някога преди?

— Не точно. Не.

— Изпъната си като струна. Нервничиш.

Тя пусна крива усмивчица.

— Честно, не съм сигурна, да знаеш. И да е така, контролирам се.

— Много хубаво. Не знам какво очакваш, ама няма да е като скокове бънджи. Щом ти е за пръв път, може да си малко напрегната. Нормално е. Но след първите два-три пъти си става доста скучно, по-скоро е като да помагаш на приятел да се мести в нова квартира, отколкото онова, дето го гледаш по филмите.

Тя кимаше.

— Разбирам. Аз…

Той вдигна ръка.

— Обаче ето някои неща, които трябва да запомниш. Имаш ли мобилен телефон?

За миг тя доби объркан вид, после поклати глава.

— Вярно ли?

— Вярно. Никакъв телефон нямам. Това проблем ли е?

— Не. Щях да те накарам да се отървеш от него. Те могат да бъдат проследявани. Но като че в днешно време всеки има. Да имаш ръкавици?

— Не.

— Аз имам един чифт, можеш да ги ползваш. Ще трябва мак да си сложиш галошите — да няма отпечатъци от стъпки. Сигурно няма да изследват всяко косъмче и всяка нишка, намерени на местопрестъплението, не и заради най-обикновен обир, но може да потърсят отпечатъци. Иначе само следвай наставленията ми и се опитай да не докосваш нищо без нужда. Оръжие не ти се намира, нали?

— Не.

— Много добре. Оръжието е кофти. — Освен че не искаше да причинява болка на никого, Стийв беше и осъждан престъпник. Ако го изловяха с оръжие, щяха да му лепнат пет годинки минимум.

— Дай да взема някои неща. — Стийв извади телефона си от джоба и махна SIM картата. Знаеше, че ченгетата могат да съставят доста точна карта къде е ходил даден човек по клетките, с които телефонът му се свързва, докато се придвижват наоколо. „Ако махна картата, това ще го направи невъзможно, нали?“ Не беше сигурен. Едно време, когато се занимаваше с такива работи, мобилните телефони не съществуваха. Мина му през ума да прибере телефона в някой от сандъците с оборудване отзад в пикапа. Досети се, че това може да е като в асансьора, да изолира сигнала. „Но то не се знае. Ех, майната му! — помисли си той. — Просто ще го разбия.“ Сигурно се престараваше, но като ще е, да е. Ще го изпипа!

Беше спрял на задния ъгъл на паркинга — под лампа, но далече от всички останали и така, че да не го виждат. Старите навици трудно умират. Той се поусмихна. Металното шкафче над колелото се отвори на добре смазаните си панти.

Започна да вади инструменти. Безжичен свредел „Макита“, две-три отвертки, малък железен лост, над двукилограмов чук и шперц, който сам си беше направил от листова стомана от „Ейс хардуер“. Уви телефона си в кърпа и го смля с два удара на чука. Останалото нареди в колана си с инструменти заедно с два чифта кожени работни ръкавици, а после напъха колана в раница. „Много време мина, откакто съм сглобявал комплекта.“ Усети как в душата му избликва нещо като носталгия и смаза това чувство. Мразеше как му липсва всичко това. Искаше да се справя все по-добре и предимно успяваше. Дори и след петнайсет години шамарът, сложил край на обирджийската му кариера, и придружаващата го присъда — „Ти, задник малък!“ — постоянно витаеха в мислите му.

„Обаче… триста бона.“ Той въздъхна.

— Колко е далече?

— На двайсетина минути път оттук.

— Що за място е това? Къща? Апартамент?

— Къща е.

— Самостоятелна? Не е близнак или нещо такова?

— Да, самостоятелна. Тя е в един жилищен район, но кварталът е почти безлюден. Собственикът работи нощна смяна и би трябвало да разполагаме с цялото време, което ни е нужно.

— Добре. Първо, трябва да ни намеря друга кола.

— Защо?

— Ами, освен всичко друго, на вратата на тази е изписано името ми.

— А… Добре.

Стигнаха до летището. Той спря на паркинга за кратък престой и нарами раницата. Влязоха в терминала и излязоха от другата страна, а после се качиха на автобуса — совалка до паркинга за дълъг престой. Той тръгна покрай редовете коли, докато намери една, чиято квитанция ясно се виждаше. Беше тъмносиня тойота „Камри“, кажи-речи най-безличната кола на пътя. Собственикът й я беше оставил вчера. Идеално.

— Застани там, ако обичаш.

Карълайн застана пред джантата. Той откачи лоста от една бримка на колана и пъхна клещите за рязане на тел в задния си джоб. После извади дългата ивица листова стомана от раницата, пъхна я между гумената изолация и стъклото и отключи. Беше готов алармата на колата да се задейства, но не би. Отмори багажника отвътре и метна там раницата.

— Ти идваш ли?

Тя заобиколи и се настани на пътническата седалка.

— Бързо пипаш — отбеляза. — Сестра ми излезе права за теб.

— Ето защо ми плащат луди пари. — Той махна с лоста покритието на кормилния вал и с отвертката отключи запалването. Тойотата запали от първия опит. Някои от изходите на паркинга бяха с автомати, но електронната следа, която кредитната му карта оставяше при ползване, щеше да е бая убедително доказателство за кражба на „Камри“ в особено крупен размер. И затова сложи обратно металното покритие на кормилния вал и когато стигна до гишето, вече беше приготвил парите в брой. Нямаше нужда да си прави труда. Пазачът на паркинга, скучаещ на вид чернокож на петдесет и нещо, гледаше телевизия. Изобщо не откъсна поглед от екрана.

Те потънаха в нощта.

III

В дълбините на душата си Стийв си въобразяваше, че е будист.

Преди две години ей така, по прищявка, беше подбрал от книжарницата една бройка на „Будизъм за тъпчовци“. Държеше я под леглото. Сега краищата й бяха разръфани, страниците след многото препрочитания бяха оплескани с мазнина от пица и разлята кола. Понякога, когато не можеше да спи, ти си фантазираше как ще се откаже от всичкото си светско имущество и ще се пресели в Тибет. Ще постъпи в манастир, в идеалния случай — горе-долу по средата на пътя до върха. Ще си обръсне главата. Ще има бамбук, панди и чай. Ще ходи с оранжева роба. Вероятно следобед ще има песнопения.

„Будизмът — помисли си той, — е чиста религия.“ Никога не сте чували как осмина души, сред тях две деца, са ги гръмнали в рамките на дългосрочния конфликт между будистите и не знам си кой. Будистите никога не чукаха на вратата ви тъкмо когато мачът станеше интересен, за да ти пробутат трактат на тема колко велик пич е принц Сидхарта. Може да беше само заради това, че не познава никакви будисти в реалността, но той се бе вкопчил в надеждата, че може и наистина да са различни.

Сигурно това бяха глупости. Сигурно, ако действително отидеш на будистка служба, ще откриеш, че и те са също толкова дребнави и ударени в главата като всички останали. Може между песнопенията да си дърдорят как еди-кой си носи одежда от миналия сезон или как благовонията, които малкият Жанг Вей е запалил оня ден, били евтин боклук, защото семейството му било страшно бедно, ха-ха-ха. Но тука беше щатът Вирджиния и той бе водопроводчик. Защо да не се престори?

Никога не отиваше чак дотам, че да си фантазира как си купува самолетен билет, разбира се. Не беше тъпак. Престорете се заради спора, че представата му за будисткия идеал имаше някаква реална основа. Това, че самият той си е едно лайненце с избръсната глава и оранжева роба и нищо повече, рано или късно щеше да излезе наяве.

„По-скоро рано“ — помисли си той. По въпроса за кражбите Буда се изказваше доста ясно. „Ако убиваш, лъжеш или крадеш, сам си изравяш корените. А ако не можеш да се овладееш, нанесената от тебе вреда се обръща срещу теб Печално.“ П-то в „печално“ беше изписано с главна буква.

„И все пак, ето ме тук“ — помисли си той и въздъхна наум.

— Там горе, вляво — обади се Карълайн.

— Я повтори, ако обичаш?

— Казах, там горе, до червената кола, свий вляво.

Пътуваха от около двайсет минути и Карълайн го напътстваше.

— Тук наляво. Вдясно по голямото шосе. Опа, извинявай, обърни. — Гласът й бе нисък и гърлен, хипнотизиращ. Освен това чувството на Стийв за ориентация хич го нямаше. Пет минути след като излязоха от летището вече се беше оплетал като в кълчища. Можеха да са и във Фиджи. В Нагоя. На Луната.

— Ти сигурна ли си, че знаеш къде отиваш?

— О, да.

— Приближаваме ли се?

— Още няколко минути. Не е много.

Тя седеше, сгушена на пътническото място с гръб към вратата. Стойката й заедно с впития колоездачен клин изкарваха много крак на показ. И на него му беше много трудно да не зяпа тоя крак. Всеки път, когато подминаваха билборд или пътен знак от нейната страна, той хвърляше по едно око. Тя като че не възразяваше или пък въобще не забелязваше.

— Там завий — каза тя.

— Тук?

— Не, на следващия завой по-надолу. Където е онова… Да. — Тя му се усмихна и погледът й светна диво на лунната светлина. — Вече сме близо.

Пътят пред тях тънеше в мрак. Бяха много извън града, на границата с полята и нивите. Навлязоха в парцел, който беше почти запустял. Беше голям или проектиран като голям — на територията му можеха да се поберат сигурно стотина къщи с дворчета колкото пощенска марка. Тук-там имаше няколко завършени и още няколко излети основи, в чиито пукнатини избуяваха бурени. Но повечето парцели си стояха празни.

— Идеално — измърмори Стийв.

— Ето там — посочи тя. — Онази.

Стийв проследи пръста й, който сочеше неголямо ранчо, боядисано в резедаво, ужасно грозна гледка дори и в тъмното. Но автомобилната алея беше празна. Единственият източник на светлина бе самотна на вид улична лампа, стърчаща на ъгъла.

Той бавно премина покрай двора, който по някакъв неопределен начин му напомняше за рап видеоклип и това го караше да се чувства нелепо. Стотина метра по-надолу пътят кривваше, колкото къщата да изчезне от поглед зад една горичка. Той паркира там, обърна се и я погледна.

— Последен шанс — рече. — Сигурна ли си, че го искаш? Ако ми кажеш какво търсиш, аз мога…

Очите й пламнаха на лунната светлина.

— Не. Аз трябва да дойда с теб.

— Е, хубаво тогава. — Той пак хвърли скришом едно око на краката й и слезе. Мекото изщракване на вратата при затваряне прозвуча задоволително потайно. Той отиде отзад и извади раницата от багажника. — Готова ли си…

Тя докосна с пръсти тила му. Той потръпна, косата му там настръхна. Обърна се и откри, че тя стои съвсем близо до него, толкова близо, че долавяше мириса й. Миришеше малко като че не се е къпала… ами, от сума ти време, но мирисът бе приятен — мускусно, женствено ухание. Ноздрите му затрепкаха.

— Ела — каза тя. Пак беше обула галошите върху гетите.

Когато стигнаха до къщата, Стийв провери пощенската кутия. Беше претъпкана — главно с едноседмични боклуци. „Собственикът от доста време не си е бил вкъщи — помисли си той. — Идеално.“ Извади едно списание и започна да го върти под лунните лъчи, докато успя да прочете корицата. Там с големи сини букви пишеше „Списание «Полицейски началник» и то бе адресирано до… «Детектив Марвин Майнър». Той погледна Карълайн.“

— Този тип е ченге?

— Така изглежда.

— Какво ти е сторил?

— Съсипа копринената ми рокля.

— Как успя?

— Нацапа я с кръв.

— Хм. Пробва ли да я изпереш с клуб со…

— Да, но тя вече за нищо не ставаше. Участваш ли, или не?

— Ами… Сигурно няма особено значение, ако го свършим както трябва. Пък и не ми изглежда детектив Майнър да си е вкъщи.

— Ммм.

Стийв се поколеба, а после излезе на автомобилната алея. Отиде до входната врата и позвъни. От вътрешността на къщата не дойде никакъв отговор.

— Защо го направи?

— Не че очаквах някого, обаче ако вътре има ротвайлер или нещо такова, добре е да го узнаем сега.

— А… Добре ти хрумна. — Гласът й преливаше от отвращение.

— Не обичаш кучета?

Тя поклати глава.

— Те са опасни.

Стийв я изгледа насмешливо. Повечето вечери, когато се прибираше у дома, кокер шпаньолът му Пийти така усърдно махаше с опашка, че цялото му дупе залиташе насам-натам. Може би като се приключи с това, с Пийти ще заминем за Тибет. Представи си как изкачват хълма към манастира в светъл пролетен ден, Пийти подскача до него, а горе на върха ги очаква Вътрешният покой.

Първо деловата част! Стийв вдигна изтривалката, за да потърси ключ. Там нямаше нищо. Плъзна пръст отгоре по рамката на вратата. Карълайн го изгледа озадачено.

Често хората държат резервни ключове някъде навън. — Пръстите на ръкавиците му се бяха запрашили. Ключ нямаше.

Е, добре — рече той. — Ще трябва да стане по мъчния начин.

Заобиколиха отзад. Стийв извади лоста и го наби между прага и подпората на нивото на резето.

Пусна в джоба си една плоска и една кръстата отвертка заедно с чифт клещи за рязане на тел.

Ако алармата е нагласена, обикновено разполагаш с цяла минута, за да я обезвредиш — рече той. — Това време трябва да е предостатъчно. Обаче ти изчакай тук навън. Не ща да се препъвам в теб.

Тя кимна.

Стийв дръпна лоста и изсумтя. Касата на вратата поддаде около два пръста — достатъчно, че резето да се изхлузи. Вратата се отвори към мрака. Отвътре навън се закълби топъл въздух. Той изчака, ала нищо не забибипка.

— Мисля, че ни излезе късметът. Алармата не е нагласена.

Вътре беше много тъмно. Всички прозорци бяха покрити със завеси — тежки и дебели, непроницаеми за лунните лъчи и светлината на онази самотна улична лампа. Единственото осветление във всекидневната идваше от грамадна стереоуредба, висока направо колкото самия Стийв. Бледосините букви върху екрана на приемника огряваха със сиянието си кресло „Лейзи бой“, изплувало сред море от смачкани кутии от бира „Буш“.

— Какво чакаш? — попита Карълайн. Гласът й прозвуча някъде отпред. Стийв не че подскочи, но се сепна. Не беше я чул да се движи.

— Само давам шанс на очите си да се нагодят — отвърна Стийв и се огледа. Микровълновата печка в кухнята примигваше и сочеше безкрайна зелена полунощ над мазна кутия от пица и малка планина от изпомачкани хартиени салфетки.

— Хм. — Той влезе в кухнята и отвори хладилника, като стискаше затворено едното си око, та да не се заслепи повторно. Бялата светлина от хладилника стряскаше в тъмното. Вътре храна почти нямаше — само полупразен буркан със сос и пластмасова бутилка френска горчица на вратата, но в дъното имаше каса бира. Стийв, жаден, се позамисли над въпроса, който поставяше това, после затръшна вратата, наля си чешмяна вода в една пластмасова чаша и я пресуши.

— Карълайн? Жадна ли си?

Тя не отговори.

Той подаде глава от кухнята.

— Карълайн?

Пак се беше преместила. Сега гласът й идваше иззад гърба му. Този път подскочи. Обърна се да я погледне. Беше съвсем близо.

— Искаш ли… — гласът му секна.

Тя се приближи и прокара пръсти по гърдите му.

Какво да искам?

— Ммм?

Попита ме какво искам — последната дума беше едва доловимо подчертана.

— А, да. Извинявай. Изгубих си мисълта. — Той се подвоуми. — Искаш ли да ти помогна да потърсиш онова… каквото и да е то?

Тя каза нещо, което той не разбра.

— Какво беше това?

Китайски. Извинявай. Тези езици са толкова много. Понякога, когато се развълнувам, и думите се смесват.

Докосването й по гърдите му беше като токов удар. Той се отдръпна. Очите му се бяха нагодили към тъмното. Там, където преди имаше само неясни силуети, сега различи диван и телевизор, стол и маса. Отиде при едно шкафче до телевизора и го отвори.

— Не е зле — заключи.

Приемникът беше немска марка, много по-хубав, отколкото предполагаше къщата.

— Искаш ли стереоуредба?

— Не.

Собствената уредба на Стийв, бездруго не особено квалифицирана, нещо беше избила на късо. Той посегна към тази — „ей, на това е обир, нали така?“. Ръката му увисна над кабела… а после той се дръпна и си тегли наум един шут в гъза. „Ако можеш, мамиш или крадеш, сам си изравяш корените.“ Когато вдигна очи, Карълайн я нямаше.

— Ей! — подвикна той. — Къде се дяна?

— Тук вътре е — обади се тя. — Намерих го.

Гласът й идваше от друга, съседна стая. „Какво е намерила?“ Тръгна по посока на звука. Тя се намираше в трапезария. Седеше на дълга официална маса и клатеше крака, силуетът й се очертаваше в бледото сияние на уличната лампа. Бюфетът се мержелееше зад нея като черен трон.

— Карълайн?

— Ела тук — каза тя. Краката й бяха леко разтворени. Той отиде и застана пред нея.

— Къде е?

— Тук — каза тя. Посегна към него, приплъзна длан, обгърна тила му и го придърпа до себе си.

— Чакай! — възкликна Стийв, без да се съпротивлява особено. — Какво?

Тя леко наклони глава настрана, наведе се напред и го целуна. Устните й бяха пухкави, меки. Тя имаше вкус на сол и бакър. За миг той се отпусна и потъна в целувката. Но му беше в природата да не си затваря очите.

Зад нея, отразено в стъклото на бюфета, нещо се раздвижи.

Стийв отскочи и се завъртя. В тъмното в ъгъла на стаята стоеше мъж. Държеше дълга пушка.

— Ей! — извика Стийв и вдигна ръце. — Чакай малко…

— Извинявай, Стийв — рече Карълайн. Някак бе успяла да се измъкне иззад масата и да мине в другия край на стаята.

— Ти си арестуван — каза мъжът и се прицели с пушката в Стийв.

— Да — рече Стийв и бавно вдигна ръце. — Добре. Няма проблеми.

Мъжът направи крачка напред и излезе на бледата светлина на уличната лампа. Косата му стърчеше. Очите му диво се въртяха в очниците. Какво му има на този, по дяволите? Торазин? Мозъчно увреждане?

— Ти си арестуван — каза отново мъжът и вдигна пушката на рамо.

— Да — рече Стийв. — Добре. Сега да се обърна ли, или…?

— Спри или ще стрелям! — извика мъжът. От ъгъла на устата му се стичаха лиги.

— Чакай! Чакай, аз ще…

— Давай — рече Карълайн.

Мъжът стреля. Припламването на дулото бе мощно и озари стаичката, но Стийв като че изобщо не чу изстрела. Когато зрението му се проясни, той лежеше по гръб и гледаше нагоре. Чу зад себе си тихо звънтене. Завъртя очи нататък и видя как от бюфета изпада стъкло. Звънна красиво. Какво е това върху чиниите? — запита се той. — Навсякъде е тъмно и капе.

Карълайн се наведе и изникна пред очите му.

— Извинявай — каза отново тя.

Аз… помощ… трябва да се прибера… трябва да нахраня Пийти… трябва… да вървя…

Тя се пресегна надолу и докосна бузата му.

Падна мрак.

IV

Когато Стийв издъхна, Карълайн си отдели време, за да се вземе в ръце. Тя стисна клепачи и издиша продължително.

— Арестуван си — повтори отново детектив Майнър. Отново бе започнал да щъка насам-натам. Сега се намираше в ъгъла, с гръб към нея. Направи крачка напред и се блъсна в стената. Тя отиде при него, завъртя го внимателно и му взе пушката. Той й я предаде, без да протестира.

Тя я презареди като спец, натика нов патрон в патронника, и после я остави върху масата в трапезарията. Внимаваше да не поглежда тялото на Стийв. После хвана детектив Майнър за раменете и го поведе към арката между трапезарията и кухнята.

— Застани тук — каза тя.

Той впери очи в нея за миг, а после пак ги завъртя.

— Арестувана си.

Но не помръдна.

Карълайн заобиколи отдясно на Стийв. Взе пушката и обви пръстите на лявата ръка на мъртвия около помпата, като я придържаше със своите. Десният му показалец постави на спусъка и прицели пушката в детектив Майнър.

Майнър наблюдаваше всичко това без особен интерес.

— Спри или ще стрелям.

Тя натисна спусъка. Изстрелът улучи Майнър в гърдите, пръсна сърцето и белия му дроб и изхвърли доста тъкан през дупката колкото юмрук, зейнала в гърба му. Той се свлече на пода.

Тя остави пушката долу и отиде до ключа на осветлението. Там свали дясната си ръкавица и прокара палец по месинговата пластина около ключа, като внимаваше да не я зацапа. Когато приключи, сложи отново ръкавицата.

Вече привършила, тя отдръпна ръце и остави пушката в хватката на Стийв. Обърна се и застана лице в лице с него. Дори и сега не си позволи да се разплаче. С безкрайна нежност посегна и затвори очите му.

— Дуй бу чи — произнесе тя, докато докосваше кожата на бузите му.

— У камакуту ну — рече. „Жьо сюи дезоле“, и „ек хет йоу лиеф“, и „ло сиенто“. „Та брьон орм“ и „хет спийт ме“, и „йе ми лито“, „ик халд фан ди“ и „йозюр дилерим“, и „А тан нагара“, и още, и още.

Седна до тялото на Стийв и се залюля напред-назад, обгърнала тялото си с ръце. Пое главата му в скута си. Сребристи лунни лъчи осветяваха стаята, пълна с изпотрошени предмети. Останала сама, тя се освободи от лъжите. Цяла нощ го прегръща, гали косата му и тихо му говореше, мълвеше „Съжалявам“ и „прости ми“, и „аз ще поправя всичко“, и „обещавам, че всичко ще е наред“ отново и отново, и отново, на всеки език, съществувал някога.

I

След убийството на Иша и Аша Дейвид отнесе със себе си двата еленови трупа в Библиотеката, метнал по един на всяко рамо. На другата сутрин ги одра на бившата автомобилна алея пред къщата на Лисините родители. Бащата настоя Карълайн да помага. Тя го стори, без да се оплаква — отнесе жилавите окървавени кожи на приятелите си на Лиса за обработка, червата им — на Ричард за тетиви. Труповете взе самият Баща. Същия следобед той ги набоде на шиш, натри ги със захар и кимион и ги опече в своя бронзов бик.

Карълайн помоли Бащата да не й устройва голямо посрещане, но той настоя. Всички от двора му присъстваха. Посланикът на забравените земи дойде и поднесе извиненията на своята господарка. Беше облечен с черна одежда, огън и пламък на фона на мразовития свят на живите. Последният Монструвакен също се появи, което беше голяма чест. Той живееше барикадиран на върха на черната пирамида на края на времето и рядко се показваше в света на миналото. Някои твърдяха, че той е само едно по-старо въплъщение на самия Баща. Карълайн внимателно наблюдаваше за признаци за или против, ала нищо не забеляза. Имаше и други, общо две дузини Херцогът, Лизел, другите още не ги познаваше. Докато се хранеха, благородните гости се смееха и подкачаха помежду си. На светлината на огъня мазнината от еленовото месо лъщеше по бузите им.

Карълайн не яде. Още преди да пристигнат всички гости, тя помоли да я извинят и да си отиде в килията. Искала да навакса с уроците, каза тя. Бащата впи очи в нея, после кимна. След около седмица я изпита — разпита я за случките от лятото първо на мандарин, а после на жаргона на по-низшите дракони. Каза, че е доволен от напредъка й. Карълайн се усмихна и му благодари.

Известно време животът си течеше така.

Денят, когато Майкъл почука на вратата й, дойде може би година след банкета. Тогава трябва да е била към десетгодишна. Стаята на Карълайн под нефритения етаж на Библиотеката беше хладна и тъмна, но навън, в Гарисън Оукс, наближаваше лятното слънцестоене. Вечер им се разрешаваше да излизат, но след изминалата седмица на нея не й се искаше. Побиваха я тръпки.

Не и след онова, което се случи с Рейчъл.

Каталогът на Рейчъл се занимаваше с предсказването и манипулирането на възможното бъдеще. Понякога това се постигаше с математически изчисления. Друг път тя разгадаваше предзнаменования по облаците, по вълните. Ала Рейчъл разучаваше бъдещето най-вече като изпращаше агенти на разузнаване. Това бяха нейните деца, или по-скоро призраците им. За да ги направи агенти, Бащата изискваше от Рейчъл да ги удушава в люлката, обикновено на възраст около девет месеца. Беше важно тя да го върши собственоръчно, твърдеше Бащата.

Рейчъл го разбра за първи път на дванайсетия си рожден ден, преди три седмици. Миналата седмица се опита да избяга. Една нощ, когато Бащата го нямаше, тя побягна, стрелна се през дългите сенки на летния здрач, босите й крака мачкаха поляни, пожълтели и съсухрени от сушата. Тейн я видя, разбира се. Той и останалите стражи я повалиха досами табелата на входа на квартала. Разкъсаха я на парченца пред очите на децата.

Десницата на Рейчъл, окървавена, се показа над масата от космати тела. Два пръста ги нямаше. Тя посягаше да стисне…

Откъм вратата на Карълайн дойде звук, много тих, като докосването на лапа по дърво. Отначало тя реши да не му обръща внимание. Бащата беше заминал да свърши някаква работа. Дейвид бе започнал да я заглежда така, че я притесняваше. Вратите на килиите се заключваха не само отвън, но и отвътре и ако тя…

— Карълайн? — Беше Майкъл.

Карълайн се усмихна. Свали резетата, залостващи вратата от нейната страна, и я открехна. Майкъл стоеше в коридора, гол и обгорял от слънцето. Забеляза по раменете му фина бяла коричка. Сол? Той стискаше лист хартия. Тя му махна да влезе — после затвори вратата след него и пак я залости.

Килията й беше дълга и широка около четири крачки и всички стени бяха покрити с лавици за книги. По тях бяха наредени текстовете на Бащата и бележките на Карълайн по тях. Прозорци нямаше, разбира се. Тя можеше да я украси — не беше забранено и повечето други си бяха окачили по една-две картини — но не го направи. Писалището й беше единствената мебел, заслужаваща внимание. И още то се отличаваше с това, че се издигаше с една-две идеи над строго утилитарното — черешово дърво, тапициран с кожа плот и разни завъртулки. Позицията й беше просто удобна. Но лавиците по стените бяха претъпкани до пръсване с книги, а тук-там по пода се мъдреха високи до коленете нестабилни купчини от тях.

— Майкъл! — Тя го прегърна, нехаейки за голотата му. — Цяла вечност не сме се виждали! Къде беше?

— В… — Устата му зяпна и се затвори няколко пъти. От нея ме излезе никакъв звук. След няколко секунди подобни опити той махна неопределено с ръка зад гърба си.

— В гората? — предположи тя.

— Не. Не гора. — Той изимитира плуване.

— В океана?

— Да. Там. — Майкъл й се усмихна благодарно за помощта — Аз разучавам с… Уча с… Окото на гмуреца.

Окото на гмуреца, морска костенурка, беше един от служителите на Бащата. Верен и древен, той еднолично отговаряше за Тихия океан и носеше самостоятелна отговорност за отбраната от съществата в Охотско море. Майкъл докосна бузата й със солена длан.

— Липсваше ми.

— И ти ми липсваше. Как е външният свят? — Карълайн прекарваше почти цялото си време вътре в самата Библиотека и само от време на време излизаше на терен, за да изпробва доколко свободно владее някой нов език.

Лицето на Майкъл бе угрижено.

— Различен. Не като тук. Океанът е много дълбок.

Карълайн се замисли. Като че на това нямаше какво да му кажеш.

— Да. Да, така е.

— Как тук?

— Моля?

— Как… как беше… тук?

— А! Ами, горе-долу същото. Май малко по-зле напоследък. Маргарет постоянно буди всички с писъците си. Честно казано, струва ми се, че откача. Сигурно е заради всичките ония ужасни паяжинясали книги, дето Бащата я кара да ги чете. Напоследък е убедена, че скоро Бащата ще я убие. — Карълайн завъртя очи. — Много я избива на мелодрами!

— О… Тъжно. А Дейвид? — Майкъл и Дейвид бяха добри приятели навремето, когато бяха американци. Все още си играеха заедно, когато можеха.

— Дейвид го знаеш. Голям шантавел си е той, всички обиииииича. — Карълайн завъртя очи. — Трае се, ама винаги е толкова весел, да му се не види! Втръсва.

— Да. Вълците имат един израз… — Тук Майкъл издаде няколко вълчи звуци.

— Ъм… да.

— Това значи, ъъъ… „сърце, твърде голямо за лов“. Може би и Дейвид е твърде дружелюбен? Твърде мил, за да е бой?

— Мисля, че думата е „боец“ — поправи го внимателно тя. — Но може и да си прав. Бащата каза горе-долу същото преди около месец.

— А ти?

— И по-зле може да е. — Това беше вярно, ала тя все още не го знаеше. Мислеше си, че лъже. А после смени темата: — Какво имаш там? — Тя посочи листа в ръцете му.

Майкъл го вдигна и го огледа. Бръчки прорязаха челото му. Листът бе изписан — с клинопис, забеляза тя. Не на пелапи.

— Бащата казва… — Той размаха ръка нагоре-надолу по протежение на листа и после й го даде.

Разбира се. — Бащата си имаше навика да праща някое от децата при нея за превод, а Майкъл едва си спомняше думите на пелапи. Той се образоваше главно от гората и от съществата в нея, не от книги. Тя пое листа от него и го попрегледа.

— Да ти го прочета ли цялото?

Майкъл доби измъчен вид.

Може ли… — Той направи жест с ръце, все едно смачкващо нещо, и я погледна безнадеждно. — Аз не… с думите трудно уча. За мен.

Знам. — Говореше меко. — Ще ти го обобщя. — Той я погледна неразбиращо. — По-малко думи. Само минутка. — Тя прочете бегло документа с опитно око. — Това е старо — каза тя. Само че е копие. Но разказва за битка, случила се през втората епоха, може би преди шейсет и пет хиляди години. — Той не разбра и това. Тя опита пак. — Много, много отдавна. Преди много зими и много животи.

— А, да! — възкликна той.

— Става дума за… хммм. Само секунда. — Тя отиде до западната стена и взе оттам древен замърсен свитък. Прегледа го набързо — търсеше нещо. Кимна. — Става дума за Бащата, един вид.

— Бащата?

— В известен смисъл. Тук пише, че, ммм, първоначално зазоряването не минало по план. — „Зазоряване“ всички наричаха Питката, бележеща края на третата епоха. Всичко след това се смяташе за част от четвъртата епоха, настоящата, епохата на Бащината власт. — Първият изгрев минал сносно, и, ъъъ, безмълвните… Мисля, че са „безмълвните“? — били изтикани в тъмното. Но после Бащата повел последната атака срещу Императора — я! Тук пише, че Бащата бил „повален и сломен“. — Тя вдигна вежди и погледна Майкъл.

Той я погледна неразбиращо.

— Аз не… Аз не мога…

— Това значи, че на Бащата са му теглили шут в гъза.

— На Бащата? — Той явно се шокира.

Тя сви рамене.

— Така пише тук. Както и да е, тоя тип, Императорът, яко сритал Бащиния задник. — Карълайн беше чувала и преди за Императора, но освен факта, че е съществувал и че е властвал над третата епоха, не се знаеше кой знае какво. „Голям образ ще да е бил обаче — да вземе да сломи Бащата.“ — Дъра-бъра… пата-кюта… Доста кофти изглежда за Бащата… и после… — Гласът на Карълайн заглъхна.

— Какво?

Тя вдигна очи.

— Извинявай. — Тя зачете на глас. — И после от изток гръмнал гръм. И щом отекнал, Аблаха… Така наричали Бащата едно време… Аблаха се надигнал. И се взрял Аблаха на изток и видял, че този гръм е гласът на мъж и този мъж му е познат. Той бил… Уф, не знам какво значи тази дума. Този мъж бил нещо си там на Императора и негов верен изповедник. Но сега прозрял мъдростта и заложил на Аблаха. И щом Аблаха видял туй, ммм, яростта му? Не, не е яростта. Войнственото му сърце.

Щом Аблаха видял туй, войнственото сърце на Аблаха се възродило и той се надигнал. А също и войските на Аблаха, които били съкрушени… избити, сигурно… отново се надигнали. Ала-бала… пата-кюта-пата… И тъй изгряла четвъртата епоха на света, и тя е епохата на Аблаха. — Тя върна листа на Майкъл. — Това имаше ли някакъв смисъл?

Той кимна.

— Да, добре. Обаче за какво е всичко това?

Майкъл сви рамене.

— Утре ще се срещна с този… Ще започна обучението си при него.

— А… — Сърцето й се сви. Майкъл беше най-близкото подобие на приятел, което имаше. Хрумна й да го попита колко време ще отсъства, но той нямаше как да знае. „Е — помисли тя поне тази вечер имаме.“ В Библиотеката, щом отнякъде изпадне хубав момент, се възползваш от него.

— Име — каза Майкъл. — Как му беше името?

— Бащата?

— Не. На гърма от изтока. Неговото.

Карълайн метна един поглед на ръкописа, който стискаха малките й ръце, вече изсъхнал и трайно зацапан с мастило.

Нобунунга — каза тя. — Името му било Нобунунга.

I

Сутринта, след като уби за втори път детектив Майнър, Карълайн се събуди на пода във всекидневната на госпожа Макгиликъти. Беше малко след зазоряване. По свой навик, отначало тя лежеше и не помръдваше със затворени очи и внимаваше да не се издаде с нищо, че е в съзнание. Сутрин винаги й беше най-трудно. Доколкото знаеше, никой — нито Бащата, нито Дейвид, нито даже и Лиса — не можеше да проникне в спящия й разум и затова единствено тогава тя кроеше истинските си планове. Но докато беше все още сънена след събуждане, й беше трудно да попречи на истината в сърцето й да се оплете в лъжите на нейното съзнание и връхчето на пръста й често трепереше.

Тя подуши въздуха в стаята и от това научи каквото можа. Майкъл го нямаше. Както се бяха договорили, той бе потеглил преди изгрев-слънце. Щяха да се срещнат по-късно при бронзовия бик.

Повечето от другите още си бяха там и спяха. Откъм задната спалня едва долови лъх на вкисната пот и прясна кръв — Дейвид. Към тях се примесваше и мирисът на кафява пръст и разлагаща се плът — Маргарет. Алисия беше по-наблизо.

Тъкмо се бе върнала от далечното бъдеще и все още миришеше на метан. Госпожа Макгиликъти готвеше в кухнята — кафе, пържени картофи с чесън, някакъв сос.

Карълайн отлепи едва-едва клепачи. Американската стая все още й изглеждаше чужда, като смътен спомен за сън. В календарни години Карълайн беше някъде около трийсетте, но не беше само заради календарните години. Когато й хрумна да попита каква е действителната й възраст, тя вече можеше да прави само груби догадки. Разбираше всички езици — древни и съвременни, човешки и животински, действителни и въображаеми. Можеше и да говори повечето от тях, въпреки че някои изискваха специални приспособления. Колко бяха общо? Десетки хиляди? Стотици? А колко време бе нужно, за да се научат? Дори и понастоящем на нея й отнемаше близо седмица да овладее нов език. Но погледнеше ли в огледалото, виждаше там млада жена. Бащата й беше дал средства за подобряване на паметта, за ускоряване работата на ума. Но бе вярно и че в Библиотеката времето тече по-различно. А Карълайн повече от всички тях бе прекарала живота си в нея.

Затова Америка, която някога бе неин дом, сега й се струваше екзотична. Онова нещо, наречено „диван“, макар и достатъчно удобно, беше твърде високо, много по-високо от възглавниците, с които бе свикнала. В ъгъла имаше сандък, наречен „телевизор“, който показваше подвижни образи, но не можеше да влезеш в него, нито да ги пипнеш. Нямаше свещи, нито газени лампи. И тъй нататък.

Госпожа Макгиликъти беше истинска жива жена, американка, която ги прибра в дома си по своя воля. Е… кажи-речи. Лиса си побъбри с нея, но ефектът от това бе само временен. Освен това Дженифър й даде син прах, който намаляваше любопитството й спрямо техните ексцентрични черти. Но си беше вярно и че на госпожа Макгиликъти, вдовица, която живееше сама, й беше приятно да има компания.

Тук се подвизаваха от около шест седмици. На втората нощ след пропъждането им от Гарисън Оукс и Библиотеката стана ясно, че онова, което не ги допускаше в Гарисън Оукс, каквото и да беше то, нямаше да се махне. Питър и още двама-трима мрънкаха, че спели неудобно. Всички гладуваха. Можеше да отидат при някой от придворните на Бащата, но според Дейвид щеше да е неразумно.

— Докато не разберем кой стои зад това, ще страним от всички.

На хоризонта блестяха светлините на Америка.

И тъй, те потеглиха вкупом и поеха пеша на изток по западното платно на Шосе 78. На около миля от тяхната долина изкачиха един хълм, свърнаха в първия им попаднал квартал и почукаха на случайна врата. Беше тъкмо преди полунощ. Карълайн стоеше най-отпред. Дейвид се извисяваше зад нея с копие в ръка.

Госпожа Макгиликъти, вдовица, чийто единствен син изобщо не й се обаждаше, отвори вратата по пеньоар.

— Здравейте! — рече бодро Карълайн. — Ние сме чуждестранни студенти, дошли по обмен! С програмата обаче нещо се обърка и нямаме къде да отседнем! Питахме се дали не можете да ни настаните да пренощуваме?

Карълайн беше облечена с ученическия си халат — сивкаво-зелена памучна дреха, подобна на кимоно, с качулка и привързана на кръста с шарф. И другите бяха облечени по подобен начин. Не приличаха на чуждестранни студенти, дошли по обмен.

— Усмихнете се! — прошушна Карълайн на пелапи. Всички се усмихнаха. Това не убеди госпожа Макгиликъти.

„Добре де, струваше си да се опита“ — помисли си Карълайн. В много култури съществува традицията за подслоняване на странници. „Очевидно не и в Америка обаче.“

— Ъъ… Мисля, че малко по-надолу по пътя, ей натам, има „Холидей ин“ — каза госпожа Макгиликъти. — Отляво.

— Да — рече Карълайн. — Май няма да се получи. — После додаде на пелапи: — Лиса, можеш ли…?

Лиса излезе напред и докосна госпожа Макгиликъти по бузата. Възрастната жена отначало се сепна, но когато Лиса проговори, изражението й омекна. Звуците, които издаваше Лиса, не бяха на никакъв познат на Карълайн език и дори и ако съдържаха някаква граматика или поне схема, тя изобщо не ги забеляза. Каквото и да беше това, то бе извън нейния каталог. Обаче въздейства на старицата точно така, както въздействаше на всички американци. След малко тя рече:

— Разбира се, скъпа. Заповядайте, моля!

И те влязоха.

Дори и под въздействието на Лисините номера госпожа Макгиликъти отначало се държеше хладно с тях. Карълайн забелязваше, че тя се страхува. Задаваше много въпроси и като че отговорите на Карълайн не я задоволяваха. После изникна и въпросът с храната.

— Гладни ли сте? — попита госпожа Макгиликъти. — Сериозно?

— Да. Ако няма много да ви притесним, каквото и да ви се намира, ще е…

— Ще направя лазаня! — Тя грейна в усмивка, вероятно за пръв път от години. — Не, две лазани! Тук има момчета, те растат! Ще отнеме съвсем малко време!

Всъщност по-скоро отне към два часа, но тя приготви и още неща, които нарече „амюз буш“, което означавало „удоволствие за устата“ — термин, който доста се хареса на Карълайн. Представляваха хапки със сирене, маслини, колбас, хляб, и пържен в олио и чесън, такива работи. Тя имаше и вино. Сребърната луличка на Дженифър ги обиколи няколко пъти. Към три през нощта, когато пристигна лазанята, всички бяха приятно омаяни и се смееха, временно изпаднали в безгрижие.

Имаше само един кофти момент. Дейвид, след като си изми маслините, отиде до плота за още вино. Бръкна с пръст в разпенената смес и шумно облиза пихтията. Госпожа Макгиликъти го плесна по ръката.

Всички се вцепениха.

„Их, да му се не види — помисли си Карълайн. — Толкова добре вървеше!“

Лицето на Дейвид се навъси. Той се надвеси над старицата. Тя отметна глава и го погледна в очите. Вече беше разбрала, че те не говорят английски или поне не го говорят добре. Размаха пръст пред лицето му. Очите на Дейвид се разтвориха широко.

Карълайн се обърна и се приготви за кръвопролитие.

Госпожа Макгиликъти посочи мивката. Дейвид изглеждаше объркан. Всъщност всички изглеждаха объркани… но поне старицата беше още жива.

— Ъъ… Дейвид? — обади се след малко Ричард.

Дейвид го изгледа кръвнишки.

— Мисля, че тя иска да пуснеш крана? Да си измиеш ръцете? — И той го разигра с жестове.

Дейвид се позамисли, после кимна. Отиде до мивката и пусна водата. „О, не — помисли си с отчаяние Карълайн. — Той ще я удави в нея! Ще я свари! Ще стори нещо!“

Но той не стори нищо подобно. Не, Дейвид си изми ръцете — първо остави чистата вода да отмие напластената мръсотия и спечена кръв, а после добре ги натърка с нещо, което се наричаше „Палмолив“. Когато приключи, ръцете му лъщяха от чистота почти до лактите. Той ги показа на госпожа Макгиликъти.

— Добро момче си — каза тя на английски. — Как се казва той, скъпа?

— Дейвид — отвърна Карълайн. Устните й бяха изтръпнали. — Дейвид се казва.

— Добро момче си ти, Дейвид.

Дейвид й се усмихна. Каквото последва, беше вероятно най-поразителното нещо, което Карълайн някога бе виждала с очите си. Дейвид разрови палеолитните дълбини на паметта си и изрови оттам фраза на английски:

— Благ’ря… бабе.

Госпожа Макгиликъти се ухили.

И Дейвид се ухили.

Госпожа Макгиликъти поднесе бузата си.

Дейвид се преви почти на две и я целуна.

Дженифър погледна луличката си, примигна и вдигна очи.

— Ей, вие това виждате ли го?

— Виждаме го, да — отвърна Питър.

Госпожа Макгиликъти извади чиста лъжица и поизгреба отгоре сиренево-яйчената смес. Даде я на Дейвид в устата и после с лъжицата пообра покапалото по брадичката му. Той се потърка по корема и замляска с уста.

Карълайн се огледа около кухненската маса на госпожа Макгиликъти. Виждаше само облещени очи и увиснали ченета.

Дейвид си сипа вино и се върна на масата.

— Какво? — попита той, като ги гледаше. — Стига, бе! Вечно се държите, като че съм някакво страшилище!

II

Сега, само малко повече от месец по-късно, Карълайн стана и запристъпва на пръсти между спящите тела към светая светих на госпожа Макгиликъти. Някакъв жълт сос тихо кипеше на печката до съставките — сметана, яйца, масло. Госпожа Макгиликъти стоеше пред рафта с подправки, който си беше цяла енциклопедия, потупваше се с пръст по бузата и размишляваше.

— Пресните са ми свършили — рече тя извинително и размаха едно пластмасово лимонче.

Карълайн се усмихна. Мила душица си беше госпожа Макгиликъти. От живота тя искаше само едно — да има кого да храни. „Пък и много си я бива в това.“ Оказа се, че ястието за закуска се нарича „яйца по бенедиктински“. Карълайн, обикновено безразлична към храната, си сипа два пъти. След като се натъпка до пръсване, тя тръгна да се измие с олюляваща се походка.

На излизане от банята видя, че Питър е отворил очи и я наблюдава. Тя мълчаливо насочи пръст към гърдите му под определен ъгъл. Ъгълът съответстваше на височината, на която щеше да е слънцето в небето в около десет часа.

Тогава Питър щеше да се срещне с нея и Майкъл при бика.

Според децата призраци на Рейчъл Нобунунга щеше да пристигне по някое време днес. По-късно щеше да се срещне с всички тях, но Карълайн бе уредила тя, Майкъл, Питър и Алисия да си поговорят първо с него на четири очи. Питър кимна мълчаливо в съгласие. Алисия още не беше будна, но Питър щеше да й предаде.

Когато се върна в кухнята, на масата седеше Дженифър. Пред нея димеше чаша черно кафе.

— Добро утро — поздрави тя на пелапи.

— Добро утро. Добре ли спа? — Усмихна й се топло и искрено, но макар и да бяха насаме, Карълайн не й показа знака, който си размени с Питър. Дженифър й беше доста симпатична, но на срещата с Нобунунга щяха да обсъждат въпроси на живот и смърт. По преценка на Карълайн Дженифър много отдавна се беше удавила в дима и страховете си. „Тя не върши работа.“

Госпожа Макгиликъти погледна Карълайн през рамо.

— Би ли попитала приятелката си дали е гладна?

— Ще хапне. — После се обърна към Дженифър: — Дано си гладна.

Дженифър изпъшка.

— Още се съвземам от вечерята. Много ли е вкусно?

Карълайн й кимна сериозно.

— Не е истина. Не знам как го прави.

Истински развеселена, госпожа Макгиликъти разбърка къкрещата в една тенджера вода и счупи яйце във водовъртежа.

Дженифър въздъхна.

— Добре де, добре.

Отвори кожената кесийка, в която си държеше дрогата, и въздъхна. Беше почти празна.

— Сигурно не си се сетила да…

— Напротив — отвърна Карълайн. — Сетих се.

— Ти си моят герой! — ухили се Дженифър.

Карълайн извади от чантата си увито с фолио блокче, горе-долу колкото книга с меки корици, и го подхвърли на Дженифър.

— Заповядай, димило.

Дженифър заобръща блокчето в ръце, като го оглеждаше подозрително.

— Какво е това?

— Нарича се хашиш — обясни Карълайн. — Мисля, че ще ти хареса. Същото е, което получаваш обикновено, но е по-концентрирано или нещо такова.

Дженифър разопакова блокчето, подуши го и отчупи парченце, натъпка го в лулата си и го запали.

— А! — възкликна миг по-късно.

— Харесва ли ти?

Тя кимна. От ноздрите й заструи дим. Тя се позакашля, после издиша пушека с доволна усмивка.

— Моят герой! — повтори тя, дръпна си пак и поднесе лулата на Карълайн.

— Не, благодаря — отказа Карълайн. — Раничко ми е.

— Както ти е угодно. — Тя си дръпна още веднъж и после прибра блокчето в кесията си. Смълчаха се и загледаха как госпожа Макгиликъти готви.

— Горката женица — рече Дженифър на пелапи, клатейки глава.

— В какъв смисъл?

— Има главня на сърцето. Ясно си личи.

— Какво има?

Дженифър я погледна озадачено.

— Нали уж говореше всички езици?

— И да, и не — отвърна Карълайн. — Тоест, разбирам думите, които изрече, но за мен те нямат кой знае какъв смисъл.

— Сигурно е технически термин? Нещо… от твоя каталог? — И побърза да додаде: — Не те моля за обяснение!

Да говориш за своя каталог, беше нещо, над което тегнеше най-тежка и страстна забрана. Бащата никога не бе обяснил точно защо, но се отнасяше към това много сериозно. Най-общо си мислеха, че той не иска никой от тях да придобие прекалено много мощ, но след случилото се с Дейвид никой и не посмя да попита.

— Няма нищо — рече Дженифър. — За мен правилата са малко по-различни. Аз мога да разговарям за болестни състояния, за симптомите им, диагнозата, вероятния изход, за всичко, към което пациентът би проявил оправдан интерес. Само не мога да навлизам в никакви технически подробности относно лечението.

— Така ли? Не го знаех. — Двете с Дженифър не разговаряха много, не бяха разговаряли от години. — Значи това е… какво? Увреден клапан или нещо такова?

— Не, не. Не е физическо. „Главня на сърцето“ е само наименование на синдрома.

— Ужасно цветисто.

Дженифър сви рамене.

— Бащата си пада малко нещо поет.

Карълайн се втренчи в нея.

— Щом казваш. Та, какво й има?

Дженифър присви устни и затърси правилните думи.

— Тя прави шматки.

— Шматки? А, сладки искаш да кажеш?

— Точно така! — кимна Дженифър. — Същото! Разбираш!

— Ъъ… не, Дженифър, съжалявам. Изобщо не мога да ти схвана мисълта.

Дженифър доби умърлушено изражение.

— Тя пече сладки — повтори. — Самата тя не ги яде, обаче при все това ги пече. През няколко дни ги пече.

— Все още не мога да…

— Понякога пее, докато ги прави — продължи Дженифър. — Няма откъде знам. Няма нужда да е с думи. Като чуя някой да пее или дори да си тананика, това ми казва всичко.

— За какво? — попита Карълайн, съвсем озадачена.

— За нейната патология — обясни Дженифър. — Тия сладки не са за нея. Те са за някой, когото е загубила много отдавна.

— За мъжа й? — Мъжът на госпожа Макгиликъти беше мъртъв от две-три години.

— Не — отвърна Дженифър. — Не са за него. Повечето си време, докато са били женени, той е прекарал на работата. Точно това е било най-характерното за него. И е имал и други жени. Веднъж тя се опитала да поговори с него по въпроса и заради това я пребил.

— Чудничко.

Госпожа Макгиликъти се суетеше в кухнята, а погледът й питаеше някъде надалече.

— Но някога е имало дете. Тя самата дори не го знае, но сладките са за него.

— Какво се е случило?

— Момчето обичало да го праскат отзад — обясни Дженифър. — Това много вбесявало баща му. Един ден двамата се прибрали и заварили как го опъват на дивана. Мъжът бил по-възрастен, един от приятелите на баща му. Тя не би възразявала чак пък толкоз, но бащата това направо го пощурило. Пребил от бой детето си, счупил му лявата тибия и мандибулата на две места. Дълго време синът лежал в болница, но костите най-сетне зараснали. Духът му обаче бил увреден катастрофално. Когато момчето било по-малко, с баща му били близки. Пребиването го сломило. Започнал да се дрогира — главно с амфетамини, но вземал всичко, което успеел да докопа. Отчуждил се. Не се прибирал с дни. А после един ден изобщо не си дошъл. Веднъж-два пъти след това разговаряли с него… — Дженифър посочи предмета, окачен на стената.

— Нарича се телефон — обясни Карълайн. Беше накарала Майнър да й обясни за телефоните, преди да го убие първия път.

— Точно така. По същото. Разговаряли два пъти по телефона и веднъж получили писмо. Намирал се на някакво място, наречено Денвър, после на друго — Маями. Повече не им се обадил. Това се случило преди десет години.

— Къде е той?

Дженифър тръсна глава.

— Вероятно е мъртъв. Всъщност никой не знае. Отначало за нея това било мъчение. Всяко обаждане по оня апарат, всяко почукване на вратата отваряло раната. Всяка нощ сън не я ловял, години наред. Мъжът й се съвзел… продължил да си гледа живота, забравил. Бил човек, който никога не вземал нищо особено навътре, досущ като собствения баща на госпожа Макгиликъти. Но Юнис не може да си гледа живота. Тя лежи сама в тъмното и чака момченцето й да си дойде. И сега тя си има единствено това очакване.

Карълайн погледна тъжната жена, суетяща се из кухнята, и усети как в нея се надига някакво чувство. Беше съчувствие, макар и тя да не го разпозна. Не й се случваше да го изпитва често.

— О… — възкликна тихо тя. — Разбирам.

— Тя си мисли, че ако сега синът й си дойде, ще е като пробуждане от сън. Тя ще започне отново да изпитва чувства. Но момчето няма да си дойде и макар че никога няма да си позволи да проумее това, при все това тя го знае. И затова прави сладки в памет на своето детенце. Не може иначе — неясната утеха все пак е по-добра от пълната безутешност, разбираш ли? Нейният свят е много студен и тя на това се топли.

Дженифър погледна старицата, която приготвяше яйца в кухнята, и тъжно се усмихна.

— Главня на сърцето.

— Трябва да направим нещо — рече Карълайн. Десният й показалец трепереше съвсем лекичко. — Рейчъл би могла да намери сина й. Дори и да е мъртъв, ти би могла да…

Дженифър я погледна изненадано и поклати глава.

— Много си мила, Карълайн, обаче няма да помогне. Никога не се получава така, както си го мислиш. Проблемът с главнята на сърцето е, че споменът неизменно се различава от действителността. Тя си спомня една идеализирана версия на сина си. Забравила е, че той е бил егоист, че нанасянето на дребни оскърбления му е доставяло наслада. Всъщност това, че са ги заварили с другия мъж да се чукат на дивана, не е станало случайно. И да си дойде той сега, това няма да помогне. Съвсем скоро той пак ще си тръгне, само че този път тя вече няма да има утехата на илюзията. И това сигурно ще я съсипе. Тя не е много силна.

— Тогава какво? Може ли да се направи нещо?

Дженифър тръсна глава.

— Не. За това — не. Тя или ще намери начин да не се вкопчва повече в момчето, или този спомен ще я прати в гроба.

— Разбирам. — Замлъкнаха. Дженифър си изпи кафето и помоли за второ. Карълайн си пиеше лимонадата.

Другите вече се будеха и пристигаха един по един. Карълайн превеждаше техните поръчки за закуска на госпожа Макгиликъти, предаваше благодарности, помагаше с миенето на разни неща, когато й се струваше уместно. После обяви, че излиза на разходка, шмугна се в гората и пое на запад към бика.

Докато вървеше, главнята в собственото й сърце я пареше. Зачуди се дали някога е тананикала или пеела около Дженифър. Несъмнено нямаше как да го е правила през последните десет години, не и откакто планът започна да се оформя, но преди това просто не можеше да се сети. И да знаеше Дженифър, не се издаваше, но… Известно време тя си блъска главата с този въпрос, после го заряза. Дженифър можеше и да знае или пък да подозира. Или пък да не знае. Все тая.

Вече беше твърде късно и нямаше връщане назад.

III

Час по-късно тя се бе изкачила на хребета и стоеше на края на поляната над Шосе 78. Оттатък пътя долу обрулената от стихиите дървена табела на Гарисън Оукс скърцаше на вятъра. Биеше на очи като табелите за продажба на недвижими имоти, но сега изпъкналите дървени букви бяха сребристи на цвят и напукани от старост. Идеална е всъщност. Наред с останалите му умения, Бащата беше много добър в камуфлажа.

Беше малко подранила, затова се поспря тук да си събере мислите. Бронзовият бик се издигаше зад нея, лъщящ от чистота и страховит, проблясваше тук-там измежду дърветата. Там трябваше да се срещнат, но не й се щеше да стои край него по-дълго, отколкото й се налага.

Мислеше за Нобунунга. От съдбоносна важност беше тази неофициална среща да мине добре и тя се опитваше да се сети какво би могла да стори, за да предразположи благородния им гост. В идеалния случай й се щеше да бе взела сърцето на Стийв, което в момента се мариноваше в полиетиленова торбичка в отделението за зеленчуци на хладилника на госпожа Макгиликъти — но, разбира се, това би подсказало на Дейвид, че зад гърба му става нещо.

Освен това не й идваше наум кой знае какво. Двамата с Нобунунга никога не се бяха срещали и тя не знаеше много за него, освен онова, което бе чувала от Майкъл. На него очевидно суровото месо му се услаждаше, както и на много други служители на Бащата. И онова за „гърма от изток“, то е ясно, но то е било преди много време. Преди ужасно много време всъщност. За разлика от повечето първоначални съюзници на Бащата, Нобунунга никога не бе изпадал в немилост, никога не бяха го разжалвали. „Значи той ще е верен. Непоклатимо.“ Разбира се, тук имаше и нещо повече. Предполагаше се, че те с Бащата са били и приятели, което бе странна мисъл. Но Майкъл го обичаше безрезервно, та вероятно беше свестен тип. И му се носеше славата на умник. „Навярно можем да…“

Далече зад нея вдън гората се разнесе пукот на съчки.

Карълайн наклони глава, изпълнена от внезапна бдителност. Същински трясъци! Спомняше си достатъчно от времето, прекарано с Иша и Аша, за да е сигурна, че това не е падащо дърво. Не. Клони се трошаха, и се трошаха под нозете на някаква грамада, ако се съди по звука. Бари О’Ший, може би? Несъмнено е твърде рано за…

Тя се завъртя на скалата, за да заеме по-удачна поза, а после остави погледа си да се разфокусира. Вложи се цялата в слушането. По пътя долу премина кола, приятно далечна. Недалече козодой извика нещо, което не разбра съвсем. Но прозвуча настоятелно.

Майкъл щеше да разбере.

Тряс.

Този път по-наблизо.

Тя скочи от валчестия камък, вече нащрек. Иша и Аша бяха живели в страх от зверове. Тя никога не беше виждала звяр, по Майкъл бе съгласен, че наоколо бродят няколко, както и свръхестествени съзнания — пневмовори и тем подобни. Те не представляваха опасност, когато Бащата бе наблизо, ала сега…

„Май е време да си тръгвам.“

При все това тя не се тревожеше особено. Всяко свръхестествено създание би подушило по нея Библиотеката и би се уплашило. Най-страшната вероятност, кажи-речи, беше срещата с гладна мечка, а след преживяванията от тази седмица такова нещо нямаше как да я уплаши.

Отново трясък.

Козодоят отново изкряска. Един паникьосан заек изскочи от шубраците и се стрелна към отвесната скала.

„Каквото и да е това, то определено идва насам.“

Тя въздъхна и заприпка към бика. Тичаше с цялото умение, на което я бе научила Иша, и още от онова, на което се бе научила сама. Беше много бърза и се движеше напълно безшумно. Все още не се тревожеше особено. Бикът имаше присъствие в няколко равнини, освен физическата. Животните го усещаха повече, отколкото хората, и това ги безпокоеше. Нито един звяр в природата не би го приближил. Ако стигнеше на един хвърлей място от него, щеше да е в безопасност.

Някъде встрани чу шумолене — едва доловимо, ала нямаше как да го сбъркаш.

„Да не би… то да преследва мен?“

Не, несъмнено.

После, на стотина метра оттам, полуприкрито зад туфа минзухари, тя видя какво я преследва.

„Тигър? Сериозно? Във Вирджиния?“

Погледнаха се в очите. Тигърът бутна настрана бодливите листа на клонка татул, счупила се над нашарената му с ивици муцуна. Позволи й за миг да го огледа целия — оранжева козина, черни райета, бял корем — и се запъти към нея. Тичаше в тръс, омайно красив, зелените му очи шареха насам-натам. Ноздрите му трепкаха. Дългата близо метър опашка леко се люшкаше подире му.

Инстинктът й подсказваше да се спре и начаса да побегне в обратна посока. Вместо това тя се обърна към него и неволно забърза крачка, когато адреналинът нахлу в кръвта й. Извади обсидиановия нож от канията на кръста си. Сега нададе крясък, но това беше боен вик, а не писък на паника, гърлен и брутален човешки звук.

Очите на тигъра едва забележимо се разшириха.

После изведнъж тя изчезна от погледа му. С един скок отхвърча наляво и се скри зад един дебел бор. Когато вече не го виждаше — и още по-важно, когато той вече не я виждаше — отскочи към втори, по-тънък бор. Кацна върху него към метър и половина над земята и го обви с крака, после и с ръце. Закатери се нагоре. Кората дереше гърдите й, корема, бедрата. Сипеше се в очите й, докато тя се катереше.

Няколко мига по-късно метна един поглед надолу и с изненада установи, че се е изкатерила на височина близо десет метра по-нагоре. Долу под нея бе пусто. За миг се позамисли дали не си е въобразила всичко, дали това не бе…

„Не — помисли си тя. — Тигър си беше, съмнение няма.“

Той мудно се измъкна иззад дебелия бор. Дори и наострила уши, тя не чуваше никакъв звук. „Сигурно си е играел с мен по-рано — помисли си тя. Издавал е леки звуци, чупил е съчки, да види какво ще направя. Трябва да е бил…“

Тигърът погледна нагоре към нея и изрева. Карълайн едва се удържаше да не се подмокри. Изкатери се още две педи по-нагоре — по-високо не смееше. Тук стеблото изтъняваше и тя се тревожеше, че тежестта й може да…

Тигърът приседна на задницата си. Вдигна едната от яките си лапи, огледа я и я близна.

Миг по-късно се появи Майкъл.

— Карълайн? — подвикна той. Говореше тегаво, запъваше се така, както след като е разговарял с животни. — Защо си на дървото?

Тя стисна клепачи и скръцна със зъби.

— Здравей, Майкъл! Излязох малко да подишам чист въздух, да се поразкърша. Хрумна ми, че може да ми е кеф да се покатеря на някое дърво. Ти как си днес?

— Добре съм — отвърна Майкъл, неприкрито объркан от гневния й тон. — Трябва да слезеш, Карълайн. Шантава гледка си.

— Да. Да, не се и съмнявам, че съм. — И тя запълзя надолу по дървото.

Когато краката й докоснаха земята, Майкъл и тигърът се втренчиха в нея. Майкъл кимна към земята. Тя го погледна озадачено, без да разбира. Той пак посочи земята, после се потупа по корема.

„А — досети се Карълайн. — Да, бе.“ Легна по гръб и показа корема си на тигъра. Той си отърка муцуната в нея, подуши я тук-там. След като приключи, Карълайн се изправи.

— Нашият господар Нобунунга ни оказва чест със своето посещение — каза тя.

Майкъл преведе — от дребните му гърди проехтя изненадващо плътно ръмжене.

Тя подхвърли настрана към Майкъл:

— Майкъл, можеше да ми кажеш, че той е тигър, еба ти! Майкъл примигна насреща й. Изражението му бе неразбиращо и невинно. В този миг й идеше да го удуши, и то с усмивка.

— Ти не знаеше ли? Аз си мислех, че всички знаят.

IV

С благословията на Нобунунга Карълайн се върна малко по-назад, за да посрещне Питър и Алисия. Искаше да ги предупреди някак за Нобунунга, да им спести сполетялата я уплаха. Всички вече бяха на нокти. Тя ги пресрещна край отвесната скала, на около половин миля по-нататък. Вървяха заедно. Изненада.

— Какво казахте на Дейвид? — попита. Каталогът на Питър беше математиката. Алисия изследваше измененията на бъдещето. Тя не можеше да се сети за никаква правдоподобна задача, която би могла да изисква двамата да излязат заедно.

Те се спогледаха.

— Ние, ъъъ… — подхвана Питър, ала млъкна. Беше се изчервил.

Алисия го хвана за ръка и преплете длан в неговата.

— Ние вече от доста време честичко си правим малки разходки заедно, Карълайн — рече тя насмешливо. — Днес никой не му обърна кой знае какво внимание. Просто си мислех, че ти знаеш.

— А защо си правите… А! Аз, ъъъ… аха. Ясно. — Карълайн си разтърка челото. — Извинявайте. Натрупват се доказателства, че трябва да бъда малко по-наблюдателна. Но карай да върви. Нобунунга е тук.

— Така ли? Къде?

Карълайн посочи надолу към Шосе 78. Нобунунга шпореше по източното платно. Една кола профуча в обратна посока. Карълайн забеляза, че шофьорът се прозява. Бащата беше направил нещо, та това селище никога, ама никога да не предизвиква особен интерес у американците. Но никой не знаеше точно какво.

— Това ли е той? — попита Алисия.

— Той е тигър?

— А, извинявайте — рече бодро Карълайн. — Аз си мислех, че знаете! Да, той е. Бива си го тоя екземпляр, а?

— Не мисля, че някога съм виждал тигър отблизо — рече Питър.

— Виждал си — отвърна Карълайн. — То и аз съм виждала. Имаше един на празненството, като се върнах от… След онова лято, което прекарах навън. — Нейното лято с Иша и Аша. — Почти няма начин да не е бил той. Обаче аз си тръгнах рано. И да са ни запознали, не го помня.

— А, да — рече Питър. — Сега се сещам.

— При тоя звяр ли… При него ли… чиракуваше Майкъл? — попита Алисия. — Аз си мислех, че Нобунунга е… мъж, разбираш ли. — Тя го загледа как върви. — Леле! Просто… леле-мале!

— Не само при Нобунунга, мисля — рече Карълайн. — Всеки път, когато разговарям с Майкъл, той се връща от някакво различно място — Африка, Китай, Австралия, но за това винаги ходатайства Нобунунга. Много е почитан.

— Бая свиреп изглежда, а?

Карълайн кимна.

— Да. Направо представа си нямате. — Тя се поумълча, а после почти нехайно додаде: — Питам се дали не би могъл да е той.

— В какъв смисъл?

Карълайн разтърка слепоочията си.

— Неприятно ми е да го призная, но Дейвид има право. Бащата никога не е отсъствал толкова дълго. — Тя се втренчи в тях продължително и спокойно. — Има вероятност да му се е случило нещо. Нещо лошо. Дори фатално.

— Нали не смяташ сериозно, че…

— Казах „може би“. — Връхчетата на пръстите й пак се разиграха. Тя заби нокти в дланта си. — Но… мисля, че ще се съгласите, че наличните същества, които биха могли да приложат насилие към Бащата, са относително малко на брой. Като си напрегна мозъка, се сещам само за трима — Дейвид, Херцога и Нобунунга.

— Може да има и други — рече Алисия. — Някои от онези, дето не ги виждаме особено често. Кю-33 Север, може би? — Но в момента тя замислено наблюдаваше Нобунунга.

— Той ли е оня с пипалата?

— Не, това е Бари О’Ший. Кю-33 Север е нещо като айсберг с крака, сещате ли се? Горе в Норвегия.

— А, да.

— Все още си мисля, че трябва да е бил Дейвид — рече Питър. — Помните ли какво…

— Помня — рече Карълайн. — Предвид всичко, съм склонна да се съглася с теб. Дейвид ще трябва да е бил. Затова предложих да се срещнем… Ако Дейвид е тръгнал срещу Бащата, той трябва да има и някакъв план за разправа с Нобунунга. Нобунунга трябва да бъде уведомен за това. Той може да влезе в капан.

— Нобунунга е стар — обади се Алисия. — Някои разправят, че бил на шейсет хиляди години. Други — на много повече. Аз самата нямам още и трийсет, Карълайн. В неговите очи ние сме едни дечица. Сигурна ли си, че са му притрябвали съвети от нас?

— И Бащата беше стар — отвърна Карълайн. — Къде е той сега? — Тя изчака, но никой нямаше отговор на това. — Хайде — подкани ги тя най-сетне. — Не бива да закъсняваме.

Те поеха към бика по ръба на пропастта. Докато вървяха, и тримата наблюдаваха Нобунунга запленени. Той бе слязъл по стъпалата и бе пресякъл шосето. Сега стоеше пред табелата на Гарисън Оукс. Един пикап профуча край него по Шосе 78. Кучето отзад излая ошашавено един-два пъти, но шофьорът като че нищо не забеляза.

Нобунунга се разходи напред-назад пред табелата — веднъж, дваж, три пъти. Питър бе омаян от гледката. Наложи се Алисия да го дръпне, та да не се изтърси от ръба на скалата.

Когато ги деляха към двеста метра, Нобунунга изрева — викаше Майкъл. Майкъл се втурна надолу по стъпалата и през шосето, за да се погрижи за господаря си. Доста време си приказваха — дебело ръмжене, което Карълайн не чуваше добре, и жестове. После Нобунунга отърка рамо в гърдите на Майкъл.

Майкъл се замята като бесен, явно бе разстроен. Тигърът го остави да се помята, а после ревна. Майкъл млъкна. Прекоси шосето обратно, приседна на най-ниското от стъпалата, водещи към бика, и се хвана за главата, изпаднал в униние.

„Питам се това какво ли е?“

Нобунунга загърби шосето, обърна се към Гарисън Оукс и постави мощна лапа на пътя, водещ към Библиотеката.

Бавно и целенасочено той пое напред.

— Чакайте… Какво прави той?

— На какво ти прилича? — попита Алисия. — Отива да търси Бащата.

— Но… — заекна Питър. — Ако онова… каквото и да е то…

— Да — рече Карълайн. — Има го това. — После подвикна на Майкъл.

— Майкъл, ти каза ли му за…

— Тихо, Карълайн! — кресна Майкъл. Карълайн се поразтревожи, когато забеляза, че той плаче. — Тихо! Той трябва да се съсредоточи!

Карълайн кимна, този път по-мрачно.

— Той. Той се зае със задачата. Той ще потърси Бащата.

Табелата на входа на квартала отбелязваше къде минава преградата, която им пречеше да влязат в Библиотеката. Минеш ли крачка-две след нея, и започваш да усещаш въздействието — главоболие, изтръпване, задух, потене, какво ли не. За всекиго бе различно — поне за всеки засегнат. Но не всекиго засягаше. Другите не смееха да дишат и очакваха да видят дали Нобунунга ще се окаже неподатлив или не. Карълайн, с разтреперани под тежестта на лъжите й пръсти, също се преструваше, че не диша.

Нобунунга бавно подмина табелата без видими болезнени симптоми.

— Той наистина се справя! — обади се благоговейно Алисия. При нейния собствен опит тя измина някакви си две крачки по-навътре. И тогава от очите й бликна кръв. След това се обърна и макар и Дженифър да спря кръвта, още дни наред не виждаше добре.

Дейвид стигна най-далече — осем крачки. И когато се обърна, кръв шуртеше от ушите, от очите, от носа му. Не изпищя — много мъчно беше да накараш Дейвид да изпищи, но в най-далечната точка, точно преди да тръгне обратно, нададе тих стон, стон на измъчено животно.

С четири дълги крачки Нобунунга се намери оттатък точката, където беше спрял Дейвид.

— Като че не му действа — рече Питър.

— Възможно е — потвърди Карълайн.

От табелата до входа на Библиотеката имаше три преки път. Първата пряка Нобунунга измина без никакви видими признаци на болка. На кръстовището спря и се огледа към Майкъл през рамо.

— Това е рейссак ейриал — извика тигърът. Не говореше на езика на тигрите, който знаеше само Майкъл, а на техния общ език, пелапи. — Сега го разбирам. Волята на Аблаха е да изнамеря символа — и да го унищожа, стига да мога.

— Той може да говори? — удиви се Питър.

— Какво е рейссак ейриал? — попита Алисия.

— Това означава „Отхвърлянето, дето те разкъсва на парчета“ — обясни Карълайн. — Шшт! Искам да гледам.

Нобунунга направи още една крачка.

— Не му въздейства! — възкликна Алисия с надигаща се надежда в гласа. — Знаех си! Като че, в крайна сметка, ще се приберем у дома!

— Вижте! — посочи Карълайн.

Три крачки след знака „стоп“ на първото кръстовище Нобунунга се спря и вдигна мощната си лапа. Карълайн, чието зрение беше много добро, забеляза, че той трепери.

Нобунунга отново се обърна към Майкъл. Сега от зелените му очи капеха кървави сълзи и се стичаха по муцуната му.

— Не! — изкрещя Майкъл и додаде нещо на езика на тигрите, а после се втурна към тигъра.

— Майкъл! — изкрещя на свой ред Карълайн. — Не! — Скована от ужас, тя наблюдаваше как Майкъл тича към Гарисън Оукс. Мислеше си, че е готова за онова, което последва, за онова, което трябваше да извърши, но…

„Не и Майкъл. Не още.“

Тя хукна след него. Движеше се бързо — Карълайн беше по-бърза от всички тях, освен Дейвид — но Майкъл водеше с голяма преднина. Тя се носеше надолу по стръмната скала и едва не падна. Но когато стъпи на асфалта, Майкъл вече бе прекосил шосето.

— Не!

Майкъл притича двайсетината крачки от шосето до Гарисън Оукс толкова бързо, че Карълайн не можа да пресече пътя му. Набраната инерция го отнесе около осем крачки навътре.

— Не!

И тогава той се строполи, сякаш му бяха простреляли мозъка, и замря неподвижно.

— Майкъл! — изпищя отново Карълайн с глас, изпълнен с искрена болка. В паметта й изникна онзи ден, когато той се беше върнал от океана и дойде да я види, кльощавите му ръце, златистият тен, соленият мирис на кожата му. Едно златисто БМВ хвърчеше към нея стремително и клаксонът му виеше. Тя му кресна и се озъби като маймуна. Шофьорът отби встрани от пътя, без да изгуби напълно управление, а после даде газ и потегли, като разпръскваше чакъл. Тя измина стотината крачки, които я деляха от Майкъл, за някакви си секунди, профуча през границата и точно като Майкъл — или поне така се надяваше — се просна по очи на бетона.

Но докато Майкъл лежеше, без да помръдва, Карълайн се надигна.

Изправи се на лакти, на колене. Носът й беше счупен. По лицето й от раните на носа и на бузата струеше кръв. Изпълзя крачка напред, после още една. Движеше се със спазми, на пресекулки, сякаш нервите й вече не откликваха нормално. Помисли си, че представлението й си го бива. Потръпванията й бяха досущ като истински, а допълнителната полза от тях беше, че прикриваха съвсем истинското треперене на върховете на пръстите й.

Трета крачка. Още две и глезенът на Майкъл попадна в обсега й.

Тя го достигна и тогава повърна фонтан от лимонада и яйца. Стисна го здраво, обърна се и запълзя отново към главния път, повлякла Майкъл подире си.

Малко по малко тя извлече и себе си, и него извън опасност. Досами железния знак, точно където въздействията се прекратяваха, тя се пльосна изтощена по корем. Миг по-късно Питър и Алисия се приближиха бавно и предпазливо.

— Добре ли си? — попита Алисия.

Карълайн се претърколи по корем и отново я разтресоха напъни за повръщане. Лицето й беше обляно в кръв.

— Ще се оправя, струва ми се — рече тя. — Майкъл?

Майкъл се закашля и се задави.

— Обърнете го… Обърнете го настрана. Да не се задуши. — Обърнаха го. Майкъл продължи да кашля и изхрачи кръв.

— Трябва да го закараме при Дженифър — каза Карълайн и се надигна. С разтреперан пръст тя избърса кръвта от очите си. — А Нобунунга? Къде е…

Питър, загледан в далечината, клатеше глава.

— Успя да измине пряка и половина, преди да се строполи. Лежи на една страна. Доста време гърдите му се надигаха, но… той погледна надолу към Карълайн. — … вече не.

Карълайн стисна клепачи.

— Ебн ел шармуута! — изрече тя на арабски и продължи: — Мамка му! Нейк! Мерд! Аки и говна! — Тя се претърколи настрана и се изтласка нагоре до седеж. Взря се към пряката и видя, че Питър беше прав. Ни тръпка дори. Сдържа студената си усмивчица.

— Дори и да можех да стигна толкова навътре, а надали мога, той е твърде тежък, че да го нося — каза тя. — Не бих могла и да го помръдна. Не и сама.

Питър я гледаше с някаква смесица между възхита и ужас.

— Има ли дума, която означава „храбър“ и „глупав“ едновременно?

— Има — отвърна тя. — Има ги много. — Пораздразнена от прикритата язвителност на Питър, тя се замисли дали да не му обясни как американската дума „льольо“ е твърде приложима към него. Но се въздържа. Щеше да постигне тъкмо обратния ефект. Вместо това изпълзя до Майкъл и провери пулса му с пръсти. Щом го докосна, клепачите му трепнаха.

— Карълайн? Карълайн, къде е…

Прочете отговора в очите й и изстена. Устните му се размърдаха, но от тях не се изтръгна нито звук. Скръбта му бе толкова дълбока, че бе неизразима с думи.

— Няма… — Тя погали косата му. — Няма, няма, Майкъл. Няма. — За друго не можа да се сети.

След около час стана ясно, че Майкъл ще се оправи — поне физически. Сърцето му бе сломено. Той плачеше с невинните, непресторени сълзи на малко дете. На Карълайн й се искаше да отидат на някое по-закътано място — висенето край пътя я изнервяше. Заедно помогнаха на Майкъл да изкачи стълбите към поляната с бика. Но вместо да отидат при самия бик, навлязоха в гората. Там бе истинският дом на Майкъл.

Недалече поток шуртеше над малка скала и приятно бълбукаше. Карълайн си спомняше това място от своето лято с Иша и Аша. Още по-добре беше, че селището не се виждаше оттам, и тялото на Нобунунга също. Тримата помогнаха на Майкъл да стигне дотам — той още не можеше да ходи самостоятелно. Там го положиха край потока да си почине.

Питър и Алиша, навярно пообъркали се за техните отношения, ги оставиха сами.

Карълайн и Майкъл не бяха любовници. Веднъж бяха опитали да станат, когато бяха на… На колко? Наскоро прехвърлили двайсетте. Това беше преди десетина години, макар и да им се струваше да е било по-отдавна. Тя си мислеше, че онази нощ идеята трябва да е била нейна, макар и да не си представяше какво е могло да й се върти в главата. Не помнеше някога да е изпитвала истински интерес към секса, със сигурност не и след онова с Дейвид. Дали онази единствена нощ бе симптом на нейното отчаяние, или може би най-обикновена самота? Не знаеше.

Една нощ, когато другите ги нямаше, тя, тъй да се каже, го прелъсти. Или поне се опита. Свърши зле. По причини, които тя никога не разбра напълно, Майкъл бе неспособен да го извърши. Той го искаше, личеше си по това как я целуваше, как жадно я опипваше, след като разбра какво е наумила. Но както и да се стараеше тя, пенисът му си оставаше мек в ръцете й и дори в устата й. След дълги и неловки усилия Майкъл я оттласна много нежно. Тази нощ те спаха край един и същи огън, ала не се докоснаха. През нощта тя се пробуди и го чу да вика насън. На другия ден той тръгна призори. След това тя го виждаше все по-рядко и по-рядко.

Ала все още бяха приятели, макар и не точно близки. Не таяха обиди един към друг и се защитаваха, когато могат. Тук това означаваше много. Карълайн го прегръща в скута си целия този есенен следобед и му говореше неща като „Много съжалявам“ и „Знам, че двамата бяхте приятели“. Думите оставяха вкус на пепел в устата й. Тя знаеше всяка дума на света, произнесена някога, но не се сещаше за нито една, която би облекчила скръбта му. Можеше само да му бърше сълзите.

Малко преди залез Майкъл стана. Изми си лицето в потока, изправи се и извика Питър и Алисия. Те дойдоха след няколко минути. И двамата бяха запотени, а робата на Алисия беше облечена наопаки.

— Нобунунга каза нещо, преди да тръгне. — Майкъл понякога се държеше детински, ала не беше слаб. Сега гласът му бе спокоен и овладян въпреки скръбта. — Всички трябва да го чуете.

— Много съжаляваме, Майкъл — заговори Алисия и посегна да го докосне.

Той й махна да се отдръпне.

— Всички вие знаете, че Нобунунга е… беше… нещо повече от видимото за очите, нали? Той е древен. Той е мъдър. Каза ми, че разбира какво става тук. Каза, че Бащата не би позволил на злото да го застигне. Сега изглежда, че за последното е грешал… — Той посочи назад към селището. — Но дори и да е така, ще сме глупаци, ако омаловажим и другите му мисли.

— Какво каза той?

— Той знаеше какво е това нещо — отвърна Майкъл. — Онова, което не ни допуска вътре. Виждал ги е и преди. Използвали са ги в третата епоха. Наричат се „рейссак ейриал“.

— Да, чухме как го произнесе. Какво е това?

— Означава „Отхвърлянето, дето те разкъсва на парчета“ — поясни Карълайн.

— Да, Карълайн — рече Питър. — Но какво представлява?

Карълайн сви рамене — сети се за „главня на сърцето“.

— Поетична волност?

— Аз знам — обади се Алисия.

— Знаеш?

— Да. Нямаше нищо да кажа. Това влиза в каталога ми. — Каталогът на Алисия обхващаше далечното бъдеще.

— Тогава недей… — започна Питър.

Тя го прихвана над лакътя.

— Няма нищо. Наистина. Този рейссак действа днес.

— Какво знаеш за него? — попита Карълайн. — Тоест, какво можеш да ни кажеш?

— Значи… — замисли се Алиша. — Не мога да ви кажа много по отношение на техническите подробности. Аз не бих могла да го сглобя. Но знам, че е някакъв вид механизъм за защита на периметъра. Общо взето представлява сфера, закотвена в равнината на съжалението. Съществува символ, свързан с нея…

— Символ? — попита Питър. — Какъв например?

— Това може да е всичко. Символът трябва да бъде конкретен материален предмет, но всъщност представлява единствено котва. Колкото повече се приближаваш към символа, толкова по-мощно е въздействието.

— Съвпада — отбеляза Карълайн замислено.

— Чакай. Още по-интересно става. Съществува и тригер.

— Не разбирам.

— Свързан е с човека, който навежда на фокус рейссак ейриал.

— Например?

— Тригерът е нещо вътрешно — чувство, преживяване, спомен… — Алисия сви рамене. — Нещо подобно. Хората, които го споделят, усещат въздействието на рейссак ейриал. За всички останали той все едно не съществува.

Питър се замисли.

— И това съвпада.

— Кой сред нас би бил наясно как се изготвя подобно нещо? — попита Карълайн. — Дейвид?

— Неее… Не. Не Дейвид. Рейссак очевидно има приложение в отбраната, но това не ти е копие примерно. Доста сложно е устроен.

Карълайн я погледна подозрително.

— Казваш, че в бъдещето тези неща са доста разпространени. Може би се продават или… нещо такова? Ако го искаш, доколко трудно би било да…

— Не съм аз! — сопна се Алисия. — И не, не е така. Трябва да измениш локално формата на пространствено-времевия континуум. Силно персонализирани са. Не може просто да си го купиш от пазара, дори и в бъдещето.

Карълайн все така се взираше в нея.

— Стига де, Карълайн — рече Питър. — Знаем, че не е тя.

— Добре де — рече Карълайн. — Като че съм склонна да ти повярвам. — Когато бариерата — рейссак ейриал — се появи, всички те опитаха да я преодолеят. Алисия получи масивни вътрешни кръвоизливи. Не си проличаха веднага, но след около ден тя цялата представляваше една огромна синина. И остана така със седмици. Какъвто и да беше тригерът, той й беше въздействал.

— Ако не е Дейвид, то кой? — попита Питър.

Алисия го погледна състрадателно.

— Неприятно ми е да го кажа, скъпи, но най-вероятният кандидат… ами… това си ти.

— Аз? Алисия, я стига, знаеш, че…

Алисия вдигна ръка.

— Аз знам това. Карълайн и Майкъл може и да не го знаят. — Тя се обърна към тях. — Рейссак е предимно математическа конструкция. — И като такава трябваше да влиза в каталога на Питър. — Съжалявам, скъпи.

— Хора, аз за такова нещо не съм и чувал! — възкликна Питър. — Ако щете ми вярвайте, обаче…

— Всичко е наред — вдигна ръка Карълайн. — Спомням си. Вярвам ти. — В деня, когато рейссак се задейства, денят, в който изчезна Бащата, Питър направи две крачки след табелата и започна да пуши. Докато се върне, цялата му кожа вече се покриваше с мехури.

— Кой е тогава? — попита Питър.

— Не зная точно, но имам една идея — отвърна Карълайн. — Този тригер, за който говореше ти… Има ли някакъв начин да разберем кое е?

— Поне не ми е известно да има. Защо?

— Ами… — продължи Карълайн. — Струва ми се, че мъртъвците все още получават пратки почти всеки ден. Освен това винаги някой доставя с кола онези големите кръгли пити със сирене, дето Дейвид ги обича.

— Пица? — възкликна Питър. — И аз обичам. Имаш право. Ако рейссак въздействаше на американците, досега на улицата да лежат камари от техни трупове.

— Да — потвърди Карълайн. — И на мен това ми мина през ума. Ти каза, че всяко нещо може да е символ, но областта на въздействие е сфера. Щом случаят е такъв, можем просто да очертаем сферата на въздействие и ще узнаем с доста голяма точност къде се намира символът. Нали?

Питър се ухили.

— А ако знаем къде се намира той…

— Можем да хванем някой да го премести — довърши Алисия. И тя се беше ухилила. — Карълайн, ти си гений! Библиотеко, ето ни, идваме!

— Абе, раничко е да започваме празненствата. Наред с другото, все още ни трябва и американец. Вие да познавате някого?

Те поклатиха глави в синхрон.

— Ще трябва ти да я свършиш тая работа, Карълайн. Никой от нас дума не знае на тоя език.

— Да, добре — рече тя. — Редно си е. Ще измисля нещо. Освен това трябва да помислим и за стражите.

Продължиха да заговорничат помежду си и далеч, след като се стъмни. Карълайн отначало се преструваше, че се опъва, но после се остави да я убедят, че и Дейвид трябва да бъде замесен.

I

На третата година от своето чиракуване Карълайн почти беше забравила външния свят. Повечето от другите допълваха обучението си с екскурзии или поне с ваканции. Майкъл ходеше в гората или в океана. Дейвид избиваше десетки хора по всички континенти. Маргарет ги следваше надолу до забравените земи. Дженифър призоваваше някои от тях обратно.

Обучението на Карълайн не изискваше да пътува. Носителите на езика й ги водеха, когато имаше нужда от практика, а след лятото с Иша и Аша вече нямаше желание за ваканции. Тъй че нейният свят бе единствено Библиотеката, а учението беше единствената й възможност за бягство. Прекара детството си в кръг от златиста светлина под лампата, обкръжена от всички страни от разсипващи се купчини от книги, свитъци, прашни разпадащи се пергаменти. Един ден, когато беше на около единайсет години — календарни поне — й хрумна, че вече не помни как точно изглеждат истинските й родители. В Библиотеката времето течеше различно.

Загуби чет колко точно езика владее свободно някъде на петдесетия — никога не си бе падала по трофеите. Но мислеше, че каквато и да е бройката, сигурно е доста височка. Едно от най-големите предизвикателства беше езикът на атул, племе от хималайските степи, измряло преди около шест хиляди години. Атул бяха в лингвистична изолация. Граматиката им бе почти непроницаема и притежаваха някои екзотични културни норми. Една от тях беше идеята за „узан-ия“ — така наричаха мига, в който на едно невинно сърце за пръв път му хрумва да извърши убийство. За атул самото престъпление бе нещо второстепенно пред тази изначална поквара. Карълайн бе запленена от идеята и нейните приложения. Въртеше си я из главата един сух летен следобед, когато усети, че стомахът й къркори, и това я поиздразни. Кога беше яла за последно? Вчера? Онзи ден?

Слезе в килера, но там нямаше нищичко. Извика на глас Питър, чийто каталог включваше и приготвянето на храна. Никакъв отговор. Запъти се към входната врата и излезе в Гарисън Оукс.

Дженифър седеше на верандата и учеше.

— Ей, Карълайн! Хубаво е да те види човек навън за разнообразие.

— Има ли нещо за ядене?

Дженифър се разсмя.

— Принудена да излезе от глад? Трябваше да се досетя. Да, мисля, че някои умрели ги заредиха здраво с хранителни продукти миналата седмица.

— Кои?

— Третата къща по-надолу.

— Благодаря. Искаш ли да ти донеса нещо?

— Не, добре съм си. Обаче… — Дженифър огледа скришом улицата нагоре и надолу, — може довечера да ти скимне да наминеш към моята стая.

— Защо, какво става?

— Майкъл донесе това от последното си пътешествие. — Тя вдигна едно пликче, пълно със зелени листа.

— Какво е това?

— Нарича се марихуана. Смята се, че като го пушиш, ти става хубаво. Ще го пробваме довечера.

Карълайн се замисли.

— Не мога. Утре имам изпит. — Последния път, когато не отговори на един въпрос, Бащата я наказа с десет камшика.

— А, добре. Другия път?

— С най-голямо удоволствие. — Карълайн се поколеба. — Но можеш да поканиш Маргарет. Мисля, че на нея малко разруха ще й дойде добре. — Маргарет вече не се будеше с писъци всяка нощ, което си беше облекчение, но се бе сдобила с един нервен кикот, а това си беше поне също толкова гадно.

Дженифър направи кисела физиономия.

— Ще я питам. — Като че това никак не я радваше.

— Какъв е проблемът? Навремето с нея си бяхте дружки.

— Маргарет вони, Карълайн. И двете с нея не сме се събирали цяла вечност. Наистина трябва да излизаш по-честичко от стаята си.

— А… — Като се замисли, Маргарет наистина доста понасмърдяваше последните два-три пъти, когато Карълайн я беше виждала. — Ама… тя не е виновна за това, нали?

— Не. Не е. Но при все това смърди.

Коремът на Карълайн изкъркори шумно — и двете го чуха.

— Трябва да отида да набавя нещо за ядене — рече тя извинително. — После пак ще се видим.

И тя забърза надолу по улицата. Сега къщите в Гарисън Оукс бяха собственост на Бащата, както и съществата, които живееха в тях. Повечето къщи бяха обитавани от мъртъвци за камуфлаж. Това бяха останките от истинските родители на децата и още някои съседи, неизпарили се във въздуха в деня на осиновяването. Карълайн не беше съвсем сигурна как точно са били преобразени в мъртъвци, но имаше някои догадки.

Някъде от около година Бащата убиваше Маргарет два-три пъти седмично. По най-различни начини. Първия път се промъкна зад гърба й с брадва по време на вечеря и ги стресна всичките, и не на последно място самата Маргарет. След това последваха стрелба с пушка, отрова, обесване, каквото се сетите. Понякога беше изненада, друг път — не. Един път Бащата прониза сърцето й с кама, но чак след като й съобщи какво възнамерява да направи, постави ножа пред нея на сребърен поднос и я остави да го съзерцава цели три денонощия. Карълайн би предположила, че брадвата е по-гадното от двете, но Маргарет като че я отнасяше на крак. След като обаче зяпа ножа ден-два, започна да пуска оня кикот. И след това така и не спря да се кикоти. Карълайн въздъхна. Клетата Маргарет.

Но не Маргарет беше най-важното. След като умреше, обикновено тя прекарваше ден-два в забравените земи и там упражняваше следващия урок от каталога си. После Бащата я възкресяваше. Карълайн вече беше виждала достатъчно възкресявания, за да схване, че се състоят от два етапа.

Първо Бащата — или Дженифър напоследък — караше всяка нанесена й рана да зарасне. После я призоваваше обратно в тялото й. Веднъж обаче беше прекъснал цялата тази работа по средата, за да отиде до тоалетната. Тогава изцереното тяло на Маргарет стана и почна да обикаля из стаята, като вземаше напосоки разни предмети и отново и отново възкликваше „А, не!“. Приличаше на човек, който не е съвсем наред.

Карълайн предполагаше, че точно оттам са се взели мъртъвците. Те бяха съживени, но не и възкресени. Изглеждаха що-годе нормални, поне отдалече. Мотаеха се доста убедително по зелените полянки и из бакалниците, но във всяко едно наистина важно отношение все така си оставаха в забравените земи. Можеха да общуват помежду си и дори с американци — сготвяха по нещо за някого, зареждаха си колите с бензин, поръчваха пица, боядисваха къщите. Вършеха всичко това на автомат. Беше полезно, а предполага се и по-лесно, отколкото да наемеш служба да ти окоси ливадата. Освен това можеха да изпълняват заповеди, ако бяха за нещо, което вече знаеха как се прави — това също вършеше работа. Но не можеха да следват инструкции, не можеха да се учат на нови неща.

Може би най-важното беше, че служеха за охранителна система. Случваше се сегиз-тогиз някой непознат да се сбърка да попадне в Гарисън Оукс и да тръгне да чука по вратите — търговци, заблудили се куриери на „Федерал експрес“, мисионери. В повечето случаи тези външни хора не забелязваха нищо чак пък толкоз необичайно. Веднъж обаче един крадец взе, че нахлу в една от къщите. След като видя какво има вътре, не можеха да го пуснат да се върне във външния свят. Когато се опита да се измъкне през прозореца, мъртъвците го причакваха там. Връхлетяха го и го разкъсаха на парченца. Бащата постъпи с него така, както и с другите и някогашният обирджия си зае мястото в една от къщите като нечий братовчед на име Ед. Или както се казваше там.

Карълайн и останалите библиотекари обаче можеха да влизат и излизат, когато си щат. Огладняла, тя отвори вратата на посочената от Дженифър къща и влезе. Вътре бяха трима — към осемгодишно момиченце, момче тийнейджър и зряла жена.

— Направи ми нещо за ядене — каза тя на жената.

Напоследък наблягаше на митичните езици. Английският оставяше странно усещане в устата й. Очевидно и звученето му беше също толкова гадно, колкото и вкусът. Наложи се да го повтори два пъти, преди остатъкът от тази жена да я разбере. После съществото кимна и започна да вади неща оттук и оттам — консерва риба, нещо бяло от един буркан, някаква зелена слуз с мирис на оцет.

Карълайн седна на масата до момиченцето. То рисуваше семейство — майка, баща, две дъщери и куче. Семейството се намираше в един парк. Нещо, което можеше да е слънцето, ала не беше, ги напичаше. Беше грамадно — и в небето, и в онова, което минаваше за памет у момичето. Бе твърде жежко и близо. Докато Карълайн наблюдаваше, момиченцето взе един жълт молив и нарисува на гърба на бащата пламъци. Червеното кръгче, което представляваше устата му, осъзна изведнъж ги, изобразяваше писък.

Карълайн бързо се изправи и дървеният стол застърга линолеума. Не искаше повече да остава там. Избяга във всекидневната. Там един тийнейджър седеше с увиснало чене пред една светеща кутия. „Те продължават ли да растат, или той ще си остане така завинаги?“ Отначало не можеше да схване какво прави той, а после се досети. Телевизия. Поусмихна се. „Телевизията я помня.“ Седна на дивана до мъртвото момче. Той като че не забеляза. Тя размаха ръка нагоре-надолу пред очите му.

Той завъртя глава, погледна я без особен интерес и посочи телевизора.

— Време е за „Трансформърс“.

От ъгълчето на устата му се стече лига.

На екрана грамадни роботи се обстрелваха с лъчи.

След няколко минути жената се домъкна и й подаде чиния с храна и червена консервна кутия, на която пишеше „Кока кола“. Карълайн ги нападна лакомо. Газираната напитка беше сладка, много вкусна. Изпи я на един дъх и тя й изгори гърлото. Беше забравила кока-колата. Жената я гледаше как яде и по лицето й трепна безпокойство.

— Ехо — каза съществото. — Ти трябва да си… — Гласът й заглъхна. — Някоя от приятелките на Денис ли си? Денис, това… — обърна се то към момчето и млъкна. — Ти не си Денис — каза женското същество. — Къде е Денис?

Карълайн знаеше какво означава това. Когато Бащата съживи съседите, той ги беше разпределил по къщите кажи-речи както му падне. Момчето на дивана не беше синът на жената. Момичето вероятно не й беше дъщеря. Мъжът, до когото лягаше нощем, надали беше нейният…

— Денис?

Карълайн стана, награби сандвича и върна чинията на жената.

— Благодаря.

— Моля, скъпа — отвърна тя разсеяно. — Денис?

На телевизионния екран един робот изкряска. Карълайн излезе отново навън, на лятното слънце, и затръшна вратата след себе си. След като тя се махнеше оттам, те щяха да се успокоят.

Но когато видя какво я чака, й се прииска да беше останала сред мъртъвците. На половината път към Библиотеката черни облаци се закълбиха и затулиха слънцето. Налягането спадна дотолкова, че й запукаха ушите. Внезапно задухалият вятър преви дърветата почти на две. Тук и там чуваше глухо пращене — по-слабите клони поддаваха.

Бащата си беше дошъл.

II

От гърма всички разбраха, че се е върнал. Очакваше се да го посрещнат в Библиотеката. Един по един те влязоха вътре и се събраха на поляната — Майкъл дойде от гората, Дженифър — от ливадата, и тъй нататък, всички, освен Маргарет. Тя вече беше с него.

— Погледнете — каза той и всички погледнаха. Лявата ръка на Маргарет беше тежко счупена. Висеше безжизнена и от кожата й като шип стърчеше кост. Дженифър понечи да й помогне, но Бащата й махна да се отдръпне.

— Защо тя не реве? — говореше леко, все едно се обръщаше само към ветреца.

Никой не отговори.

— Защо тя не реве? — попита той отново, този път по-заплашително. — Никой ли няма да ми отговори? Несъмнено някой от вас трябва да знае.

Дейвид смънка нещо.

— Какво? Не те чувам?

— Казах „ган ейриал“.

Мислите на Карълайн се понесоха във вихър. Думите „ган ейриал“ означаваха в буквален смисъл „отхвърляне на страданието“. Самият израз си беше доста безсмислен — страданието съществуваше, само се огледай — но начинът, по който той произнесе думите, предполагаше, че това е наименованието на набор от умения. Някакъв вид самоанестезия? На Карълайн й бе известно, че Бащата знае какво ли не за анестезията, а също и за това как сам да спреш кръвотечението от раните си и да се излекуваш. Но той учи на такива неща само Дейвид. С ужас, който бавно се нажежаваше, тя осъзна за какво бе всичко това. Щом Маргарет е наясно с ган ейриал, значи…

— Някой е чел неща, невключени в каталога му.

Младите библиотекари зашумоляха като суха шума.

— Всъщност не обвинявам Маргарет — изрече Бащата замислено. — При своето обучение тя често търпи болка. Кой би могъл да й търси вина, че иска да я облекчи? Не. Не и на Маргарет. — Той почука с нокът по зъбите си. — Кого да виним тогава?

— Мен — прошепна Дейвид. — Аз бях.

— Ти? — престори се на изненадан Бащата. — Ти? Сериозно? Интересна работа. Кажи ми, Дейвид, защо според теб аз самият не съм научил Маргарет на ган ейриал?

— Аз… не знам.

— Защото не съм искал тя да го научи! — избоботи Бащата. Това накара всички да потръпнат… Всички, освен Дейвид. Той беше любимецът на Бащата и го знаеше. — И все пак… Щом си избрал да преподаваш изкуството на ган ейриал, ти несъмнено си го овладял. Нямах представа, че си толкова напреднал с учението. Впечатлен съм, ще си призная. — Той ги помами с ръка. — Ела с мен.

Всички го последваха — страх ги беше да откажат. Заедно проследиха Бащата и Дейвид надолу до главната улица на селището, покрай къщите на мъртъвците, и ах, как й се искаше на Карълайн да бе умряла заедно с тях! Никога не беше виждала Бащата по-гневен. Несъмнено сега предстоеше да се случи нещо ужасно. Последваха го оттатък шосето и нагоре по стръмните стъпала, издълбани в пръстта.

Там, на поляната горе на хълма, откриха грил барбекюто на Бащата. Карълайн си спомняше за съществуването на това нещо, но никога не се беше сещала за него. То представляваше куха бронзова отливка във формата на крава, или на бик по-точно. Беше в естествена големина и отлято от жълт метал, горе-долу един пръст дебел. Докато Бащата продължаваше да се прави на американец, си го държеше в задния двор.

Понякога, когато си правеха квартален пикник например, той печеше в него хамбургери или пък свинско. По онова време си изглеждаше доста нормален. Тя смътно си спомняше някакви хора — може би дори своите родители — да коментират необичайния грил, но го нямаха за кой знае какво.

Когато Бащата ги приюти, не след дълго премести грила тук горе. Тя така и не разбра защо, но все някаква причина трябва да е имало. Уредът беше феноменално тежък. Мъртъвците се скупчиха около него и го вдигнаха като един. Потяха се и се напрягаха в лятната жега. Бикът им се предаваше бавно и мъчително, педя по педя, копитата му дълбаеха траншеи в тревата. За преместването му бяха нужни няколко дни и поне две-три съживявания.

Сега, като го видя за пръв път от години, единствената реална мисъл, хрумнала на Карълайн, беше: „А, да, бе. Онова чудо“. Свързваше го главно с празненствата от нейното детство, хамбургери и барбекю. Сандвичите със свинско бяха особено вкусни, спомни си тя.

После изплува и един по-мрачен спомен. Всъщност, сети се тя, за последно го видях на оня гуляй по случай моето посрещане. Спомни си как видя капака отстрани на грила отворен и как гъстият дим от хикори бълваше навън. Спомни си как затисна устата си, за да не изпищи, когато димът се развея, и съзря месото вътре, и разпозна деликатната извивка на задницата на Аша, и видя отрязаната глава на Иша да се взира в нея, одрана и безока. Хрумна й, че този миг вероятно бе собствената й узан-ия. Да, помисли си, сигурно е било тогава. До този миг все още бях в шок.

Освен това й хрумна и че бикът може да се използва и за печене на други неща, не само на свинско. Погледна Дейвид. Същата мисъл сигурно беше минала и през неговия ум. Гледаше бика с широко отворени, ужасени очи.

Ала Дейвид беше храбър. Овладя се и се ухили на Бащата.

— Стига де — рече той. — Съжалявам. Няма вече да правя така. Нищо не съм целял с това. — Биеше се със сянката си, както и те постъпваха понякога.

Бащата отиде при бика и отвори капака отстрани. Отвън бронзът му лъщеше — мъртъвците го лъскаха постоянно, но вътре беше черен-пречерен. Дейвид, момче най-много тринайсетгодишно, вдигна ръце — предаваше се. Бащата му посочи да влезе вътре. Дейвид не коленичи, но се разтрепери.

— О… О, не!

Бащата вдигна вежди — изчакваше за още, но Дейвид млъкна.

Омразата на Карълайн към Дейвид отстъпваше само на ненавистта й към Бащата, но в този миг без малко не й дожаля за него. Погледът му, докато влизаше в бика, й напомни за още един израз на атул — „уазин нята“, което значи моментът, в който и последната надежда умира.

Резетата, с които бащата залости капака, не бяха бронзови, а от дебело желязо, древни и нащърбени. Преди този миг не й беше хрумвало да се запита за каква цел служат. Сега разбра. Месото, осъзна тя, не напира да се измъкне навън.

След това в продължение на около час останалите носеха дърва от запасите на къщите в селището, наръч по наръч. Бащата извика неколцина от мъртъвците — сред тях и майката, и „Денис“ — и те също помагаха. Дори и той самият удари едно рамо.

Бикът сияеше в златно, лъщящ в лъчите на следобедното слънце. Един по един те наредиха дървата си в основата му — главно борови, дебели и лепкави от смола.

Дженифър се строполи на колене, разплакана. Открай време си беше най-добросърдечната сред тях. Майкъл, вече посвикнал с мисленето на зверовете, отколкото на хората, гледаше как дървата се трупат, без да разбира за какво загатва това. На Маргарет като че просто й беше интересно.

Малко преди залез-слънце Бащата драсна кибритена клечка. Добре бяха заредили с подпалки. Купчината дърва се разпали бързо и огнените езици се разгоряха в буен огън само за минути. От ноздрите на бика заизлиза дим — отначало само струйка, която прерасна в стълб.

Продължиха да подхранват огъня, докато слънцето не залезе и всички очакваха да чуят виковете на Дейвид, ала той беше толкова силен! Лъхаше такава жега, че когато се стъмни, Карълайн не можеше да се приближи до бика на повече от десет крачки. Оттам тя мяташе дървата си в огъня, доколкото можеше. Дори и тогава жегата пърлеше космите по ръката й. Мъртъвците продължиха бавно да се тътрят към огъня, несъзнаващи нищо, кожата им се зачервяваше и по нея се надигаха мехури.

Но Дейвид беше толкова силен! Чак когато съвсем се стъмни и бронзовият корем на бика започна да сияе в убито оранжево, той започна да пищи.

Когато се сещаше за лицето на Бащата, тя си го спомняше огряно от този огън.

Каква рядкост беше да го видиш да се усмихва.

III

Току преди пукването на зората на следващата утрин откъм бика все още се чуваха тихи звуци, главно откъм главата и врата. Карълайн се чудеше, докато не забеляза, че ноздрите му действително са отвори — димоотводи за случаите, когато жаравата е вътре. Въздухът, влизащ през тези отвори, сигурно се е струвал на Дейвид относително хладен — единственият намек за милост в целия му свят.

Как така досега не е умрял?

Ала, разбира се, това се дължеше на знанията от каталога му. Бащата го бе обучил да понася тежки рани и да продължава да се бие. Имаше също и мехлеми, тоници, инжекции. Като всички тях и Дейвид бе творение на Бащата. Сега обаче, колкото и тежка да бе нуждата му да умре, не можеше.

При все това към пладне той милостиво замлъкна. Бащата ги накара да поддържат огъня чак до мръкване. Дейвид бил още жив, каза той. Карълайн не се съмняваше, че по нещо той действително познаваше дали е така.

Бащата им нареди да спрат да подхранват огъня на втория ден, малко след мръкване. До полунощ той угасна. В утрото на третия ден бикът се беше охладил достатъчно, че да може да бъде отворен, макар и металът все още да пареше толкова, че остави пришка над китката на Карълайн, когато тя се допря до него.

Онова вътре не беше такава ужасна гледка, колкото се боеше тя. Дейвид бе предан ученик и превъзхождаше повечето от тях. Майсторството му вече беше много нараснало, само Бащата го надминаваше.

Беше изгорял почти до кокал, преди да умре.

Двамата с Майкъл помогнаха на Дженифър да го извади. Останките бяха изненадващо леки, сухи и крехки. Положиха го върху носилка, стъкмена от една дъска за гладене, и го отнесоха долу в една от пустите къщи. Там го положиха в една голяма стая на основния етаж, в чийто ъгъл бяха струпани прашни и мухлясали мебели. „Тази стая американците наричат «дневна» и в нея «водят всекидневен живот» — помисли си Карълайн и се изкиска. Маргарет също се усмихна. Другите я изгледаха странно.“

Маргарет прегледа овъглените останки на черепа му, ръцете му, издигнати в боксьорска стойка от огнената жега, устата му, все още отворена в последен писък.

— Той ще е отишъл много надълбоко. — Тя се обърна към Бащата. — Мога ли да отида при него? Да му помогна да намери обратния път?

Бащата поклати глава.

— Остави го да се скита.

Карълайн се зачуди над думите му. Маргарет според нея искаше да каже, че Дейвид ще е отишъл надълбоко в „забравените земи“, което, доколкото схващаше, е мястото, където се намираш както преди да се родиш, така и след като умреш. Но дали ще е надълбоко, защото никога преди не е умирал, или защото смъртта му беше толкова ужасна? Или може би…

Бащата я гледаше гневно. Щом забеляза, че е привлякъл вниманието й, той отправи навън многозначителен поглед. Тя го проследи нагоре по хълма, до бика. Въпросът, разбира се, не беше включен в нейния каталог. „Той знае — помисли си тя с отчаяние. — Как може да знае какво мисля?“

Заряза тези размишления, но Бащата продължаваше да гледа сърдито. Зениците на очите му й напомняха за мазната чернилка вътре в бика. Прикована от погледа му, за миг тя си представи, че е там, вътре, и в ушите й кънти дрънченето на затръшнатия капак. Единствената светлина ще е едва забележимо или оранжево сияние, видимо през ноздрите, когато температурата започне да се покачва. Отначало ще е топло, после — малко притеснително, а по-нататък…

— Никога! — прошушна тя отчаяно. — Никога повече няма да си помисля за това! Никога, никога!

Едва тогава Бащата извърна очи. Тя усети как погледът му се отлепя от нея, сякаш беше материален. „Ето как се чувства полската мишка, когато сянката на ястреба я подминава.“

— Дженифър. Помогни ми.

Дженифър, чийто каталог обхващаше лечението, скочи на крака и застана пред него.

— Ти ще го върнеш на този свят. Ще го направиш отново цял и невредим.

Досега Дженифър бе упражнявала изкуството на възкресяването главно върху животни, а и те бяха мъртви само малко от малко — животинки, прегазени на шосето и тем подобни.

— Ще се постарая — каза тя, след като хвърли колеблив поглед към трупа. — Но аз…

— Постарай се здравата! — каза го с твърда нотка в гласа. — Останалите, помагайте. Носете й каквото ви поиска.

Дженифър се залови за работа. Извади три големи кесии цветен прах от торбата си и ги нареди около тялото на Дейвид. Останалите й принасяха — главно вода, но и други неща: сол, мед, член от пръч, метър-два осемпистова магнетофонна лента. Дженифър я сдъвка, докато не стана прозрачна, а после изплю кафеникавото вещество в очните кухини на Дейвид. Карълайн нямаше представа това пък за какво помага. Спомни си гневния поглед на Бащата и си забрани да се чуди.

Дженифър се труди цяла нощ. Маргарет остана да будува с нея, макар и Карълайн, и останалите да си почиваха.

Когато се събуди на другата сутрин, Дейвид бе започнал да се възстановява. Съсухрената плът по торса му беше се позаоблила. Тук-там сред чернилката сега се различаваше намек за розово. Следобед на четвъртия ден това важеше за кожата на ръцете, а после и на краката му. Същата вечер различим стана белият му дроб, после и сърцето, макар и да не биеше още. На петия ден плът покриваше почти цялото му тяло, макар все още черна и овъглена.

На шестия ден той простена. Дженифър прати Маргарет да попита Бащата дали може да облекчи с нещо болката му.

Маргарет хукна стремглаво да пита и това се стори на Карълайн доста трогателно. Тя се върна и кимна. Дженифър докосна челото на Дейвид с един инструмент от нейната торба и малко по-късно стоновете му секнаха. Той не й благодари — сигурно и не можеше, все още не — но когато завъртя лишените си от клепачи очи към Дженифър, Карълайн забеляза в тях признателност.

На сутринта на седмия ден на вид той се струваше на Карълайн напълно излекуван. Може би не беше вярно, все още не, но малко му оставаше. Той спеше. Гърдите му се надигаха и спадаха — дишаше бавно и равномерно.

Дженифър също спеше — почиваше си истински за първи път от пет дни насам. Щом забеляза, че Карълайн е будна, Майкъл сложи пръст пред устните си. Карълайн кимна, а после седна до него.

Някъде преди обед Бащата отвори рязко вратата и за момент заслепи Карълайн със слънчево сияние. Отиде при Дейвид и го срита, за да го събуди. Дейвид отново скочи на крака с мълниеносна бързина, макар да беше позамаян и сънен. Бащата му каза нещо на езика на убийството, който Карълайн още не говореше. Дейвид се поколеба само за миг, а после коленичи. Бащата го попита нещо. Дейвид отговори. Тя не знаеше какво си казваха, ала тонът му бе съвършено смирен, съвършено почтителен.

А после додаде на пелапи:

— И повече споделяне на каталози няма да има.

Бащата огледа стаята.

— Ясно ли е? Разбрахте ли ме?

Всички те кимнаха. Карълайн си помисли, че всички, без изключение, го приемаха сериозно. Тя несъмнено го приемаше.

Тогава Бащата кимна доволно и си тръгна, без да затвори вратата. Когато той си отиде, Маргарет отиде при Дейвид. Застана пред него стеснително. Ръцете й отначало висяха покрай тялото, а после го обгърнаха. И тогава, за изненада на всички, тя протегна шия и го ухапа по ухото — не го разкървави, но пак си беше силно.

— Ти пееше толкова прекрасно! — рече тя и избяга, изчервена.

— Тя май те харесва — изрече Дженифър ужасно сериозно. Всички се разсмяха.

След тази случка Дейвид стана по-кротък, по-сдържан, вече не беше склонен постоянно да се хили и да пуска шегички. Около месец по-късно счупи ръката на Майкъл, защото, по думите му, си послужил с измама при облог, състезание по стрелба с лък между двамата. Майкъл се закле, че нищо подобно не е направил. Дженифър му оправи ръката, без дума да каже. След това Майкъл и Дейвид не си общуваха особено.

Следващия месец ги посети последният Монструвакен. Той бе един от Бащините им любими придворни. В чест на гостуването му устроиха празненство. Прасето, забеляза с облекчение Карълайн, беше вече мъртво, когато го опекоха. Тези гуляи винаги бяха нещо забележително дори и за нея. Ако не друго, поне храната беше много вкусна. Но този път си помисли, че другите деца празнуваха доста по-тихо. Огнените езици, които ближеха корема на бика, им навяваха лоши спомени.

Веднъж, само за миг, мярна с ъгълчето на окото си Дейвид — гледаше огъня много особено. Дейвид не забеляза, че тя го е забелязала, нито пък Маргарет, застанала сега до него. Карълайн не произнесе на глас „узан-ия“, нито дори си го помисли съвсем ясно — учеше се на хитрост — но до края на нощта тази идея постоянно витаеше под повърхността на мислите й. Веднага разпозна погледа на Дейвид. Беше го виждала много пъти отразен в черните блата на собственото си сърце.

Детето, влязло в бика, беше агресивно и понякога проявяваше към останалите нехайна жестокост. Но Дейвид истински обичаше Бащата. Сега Карълайн знаеше с абсолютна сигурност, че това вече не е вярно. „Узан ия“ наричаха това в хималайските степи преди шест хиляди години, Узан-ия — мигът, когато душата за пръв път се обръща към убийството.

Един ден Дейвид щеше да понечи да убие Бащата. Тя не можеше да познае кога ще бъде този ден. Знаеше само, че ще дойде.

За пръв път й хрумна да се запита дали от Дейвид би могло да има някаква полза.

Много месеци наред тя размишлява върху това.

I

Ъруин Чарлз Лефингтън бе необикновен тип и сам беше наясно с това. Примерно, той настояваше да го наричат Ъруин. Не приемаше нито „Чарлз“, нито „Ъ. Ч.‍“, а пък „Чък“ — за нищо на света! Ъруин! Като малък му казваха Чък горе-долу първите седем години. После започна да минава учебните курсове за две години по-напред от възрастовата си група, защото беше ужасно умен, и учителят се изтърва и го нарече с името му по документи. И затова близнаците Макклъски, когато го причакваха след училище, вряскаха „Ърррррррруииииииии-ин!“ Докато се мъчеха да натикат неговото смачкано на топка контролно с отлична оценка в устата му през свитите му устни — „Ъруииииииииинннннн!“. Когато му разтваряха челюстта — „Ърррррррруиннннн!“. Когато го караха да преглътне — „ЪРРРРРРУИИИИИННННННННН!“. И „Ъруин“ — непринудено и почти приятелски, когато го млатеха, докато се усмихне и им каже „благодаря“. След като порасна и стана трепач и убиец, му мина през ума да се върне и да нанесе визита на близнаците Макклъски, но най-накрая се отказа. Те му бяха дали важен житейски урок на крехка възраст и в крайна сметка, им беше благодарен.

Ъруин си беше борбен и късметът се разпореди тъй, че като порасна, копелето стана голямата работа. „Ъруин!“ — скандираше тълпата, докато той си пробиваше път през защитата и бележеше победния тъчдаун в мача за откриване на новата учебна година в трети курс. Ъруин го наричаха във Форт Браг от деня, в който постъпи в армията — е, почти — та чак до деня на уволнението. Отчасти защото „старши сержант“ и „старшина“ си бяха мъчни за изговаряне и той не искаше да причинява това на войниците си. Но най-вече заради това, че обичаше да настоява офицерите да го наричат Ъруин, харесваше му как в очите на някои от тях просветва искрица, когато го произнасяше, но все пак му угаждаха.

Ъруин вече не служеше във войската. След тринайсет години в нея — точно след третия му тур в Афганистан — той реши, че е избил достатъчно хора. Не че беше получил посттравматичен стрес или нещо такова. Той все още обичаше войниците си. Все още смяташе врага за сган от задници. Просто приключи с това. Беше вторник и пред очите му един боен хеликоптер „Апачи“ направо разпарчетоса един шестнайсетгодишен бунак. Така беше правилно, той бе благодарен на пилота на апачито за това — оня хлапешник си играеше със снайпер „Драгунов“, малко поочукан, но напълно годен за служба, и сигурно не се гласеше да ходи сред хълмовете на лов за кози. При същите обстоятелства той радостно сам би го изпоклал това копеленце. Просто не искаше да попада повече в подобни обстоятелства.

Затова малко по-късно се уволни и навлезе в широкия свят. Там най-накрая стана учител по рисуване в средното училище. Голяма утеха си беше това, голямо нещо. Не беше точно онова, с което очакваше да се занимава, но се оказа, че няма никакви възражения срещу темперните бои. А пък ваенето на глинени гърнета направо си му харесваше. Нещо повече, с изненада откри, че си го бива в това. А децата го обичаха. Също и го уважаваха. Нито веднъж не му се наложи да вдигне ръка дори срещу едно-едничко от тия копеленца. Правичката да си кажем, повечето от тях като че малко се побояваха от него. И учителите също, ако става въпрос. И училищният съвет, веднъж-дваж. Дали като го погледнеха в очите, виждаха димящи трупове, натрупани на купчини по десетина? Беше ли придружаван от призраци, когато вървеше по коридора? Не знаеше. Но след като веднъж проумееха, че той няма да ги намушка в лицето или да ги гръмне, се отпускаха. Поотпускаха се, тоест. Повечето.

След време и той се отпусна. Обичаше децата — позволяваше си да ги обича — така, както си мислеше, че вече не е способен. Когато се върна от войната, способността му да обича беше под сериозно съмнение — трябваше само да хвърлите един поглед към димящите развалини на брака му или може би да попитате полузабравените му близки. В цивилния свят силата на звука беше много по-ниска, но той все така крещеше. Беше наясно, просто явно нищо не можеше да направи. Мина му през ума да налапа дулото. Ала като се замисли, реши да рискува. Тъй де, какво имаше да губи? И затова веднъж, когато излови оня малкия, дето се казваше Дашаен Утринно Цвете Менендес… Нивга нямаше да забрави това име, защо да причиниш такова нещо на едно детенце, баси?! Та, като излови малкия Дашаен да зяпа пластмасовата чиния с макарони със сирене на бюрото му така, както хърбичките в Сомалия гледаха пакетите му с хранителни дажби, той отведе момчето настрана — мислеше си, че може би е бедно или пък майка му е наркоманка, някаква такава тъжна простотия. Кой не можеше да извади пари за един проклет сандвич бе, еба си? Тук беше Америка, за Бога!

Обаче излезе, че майката на малкия Дашаен имаше много пари. Тя беше флеботомист или нещо такова. Проблемът не бе в парите, а в това, че татко му изповядваше някаква хипарска религия и бе учил малкия Дашаен на ненасилие, на това да си обсъждаш проблемите и на всичките му други глупотевини там. На родителската среща Ъруин изтъкна колко тъпа е тая идея и оня смахнат шибаняк заприказва за Ганди. Човекът явно си беше ненормален и заради това малкият Дашаен страдаше. Ъруин, самият той достатъчно запознат с проблемите на ненормалните родители, го съжали. Оказа се, че малкият не беше задръстеняк, нищо подобно, а просто затормозен от ужасното възпитание, което прилагаха върху него. Трябваше му само да го светнат. Когато Ъруин проумя това, той тегли една благодарствена молитва на Бог, в когото всъщност не вярваше, и се зае да му осигури въпросното просветление. Научи Дашаен как да сритва другите копеленца в топките, да им разкървавя носовете, да се промъква зад гърба им и да ги пляска с две ръце по ушите — даде му основата. Всъщност с това последното може и да бе попрекалил — Дашаен се престара и един от другите минипичове получи малко нещо трайна загуба на слуха. Но след това всички харесваха Дашаен и никой вече не му крадеше парите за закуска, тъй че принципно завършекът бе щастлив. Следващата година малкият Дашаен постъпи в гимназията. Ъруин смяташе, че повече няма да го види. Но по-нататък, в един дъжделив декемврийски ден, той излезе до пощенската кутия пред къщата близнак, в която държеше квартира. Спомняше си го идеално. Беше 18-и, събота. Училището бе в зимна ваканция. Съседите, семейство Майкълсен, имаха две малки дечица и всички заедно кичеха елхата. Беше два часът следобед. Ъруин бе ударил осмия си скоч. Чуваше през стената коледни песни — оная за добрия крал Венцеслав, за звън-звън-звънчетата, за баба, дето я сгазил шибан, тъп елен. Тия простотии не го засягаха. Не завиждаше на Майкълсен. Радваше се за тях. Не му се въртяха мисли, че се е издънил в живота. Да се натряскаш сам до апокалипсис, просто е онова, което правят ергените по Коледа. Освен това не се сещаше за пушката в ъгъла на шкафа. Ама хич. После отвори пощенската кутия и, чудна гледка, малкият Дашаен му беше изпратил коледна картичка. Извади я с разтреперани ръце от кутията, отвори плика и я прочете още там, на място. Тя гласеше:

Щом го прочете, Ъруин се прибра в своята половина от къщата близнак и се разрида — за пръв и единствен път през живота си. Рева цял час без прекъсване, а после изля остатъка от скоча в канавката, пусна телевизора и гледа Чарли Браун. Преди да си легне, сгъна картичката и я сложи в портфейла си. Тя щеше да стои там чак докато умре.

Не след дълго му стана по-добре, дойде малко от малко на себе си, чувстваше се способен да върши онази работа, в която го биваше. В края на учебната година напусна училище. На всички им олекна, макар и да не казаха нищо, защото бяха твърде учтиви. Или пък изнервени. Каквото — такова.

II

Сега, в една слънчева октомврийска утрин, когато последното дихание на вирджинското лято витаеше във въздуха, Ъруин насочи наетата си кола — смотана колица Форд Фокус — към едно празно място на паркинга и спря сред пръски от чакъл. Това накара двете ченгета, които пушеха и си разправяха опашати лъжи зад ъгъла на затвора, да го изгледат на кръв. Ъруин им се ухили и им махна. Хич не му пукаше.

Слезе от колата и се огледа, а после се изплю по посока на табелата с надпис „Окръжен затвор“. Провикна се към ония двамата, засмукали „Марлборо“:

— Тая гадория ще ви убие, да знаете! — После докосна шапката си и им се ухили. — Само да си кажа.

По-младото ченге се взря в Ъруин над тъмните си очила, все едно не вярваше на очите си. По-старото се засмя.

— Ще го запомня — рече то. Всъщност Ъруин грешеше. На ченгетата им оставаха няма и два часа живот, ала пушенето нямаше как да е замесено в тая работа.

Фоайето на затвора си беше като на всяко друго правителствено здание, построено през последните двайсет години — стени от сгуриени блокчета, боядисани в светлобежово, тъмнобелезникаво или някакво такова, подове, застлани с линолеум — евтин, ама ега ти лъскавият — и сива чешма, която пускаше хладка вода с вкус на пикня. Ъруин все пак пи. Беше жаден, а и по-гадна бе пил.

Докато се оглеждаше из фоайето, той преброи поне половин дузина шмъркачи на метамфетамини в различни стадии на пристрастяване, двама пияници и едно рижаво хлапе, което, по мнението на Ъруин, го тресеше шибана шизофрения.

Той отиде до прозорчето под табелата с надпис „Регистратура за посетители“ и извади значката си.

— Ми аз съм Ъруин — подзе той. — От Държавна сигурност съм. Идвам при…

Служителят, дундест мъж в зелена униформа с надпис „Отдел Затвори — Вирджиния“ на единия джоб и „Роджърс“ на другия, изобщо не вдигна очи.

— Попълнете това — каза той и му бутна един формуляр през процепа в стъклото.

— Може ли да получа…

— Попълнете го — повтори представителят на властта. — И после ще си приказваме.

Ъруин въздъхна. Формулярът беше цели три листа, общо шест страници. Докато приключи, пред него се беше заформила бая длъжка опашка. Зае мястото си зад една дебелана с мръсни крака и кльощаво момиче, към шестнайсетгодишно, с кофти татуировка на Линърд Скинърд на гърба. Ъруин леко се изненада, като видя тая татуировка. Когато тази малката се е родила, Рони ван Зант е лежал в гроба от едно десетина години, ако не и повече. Но, замисли се той, за определен демографски слой Скинърд ще са вечни. Като Елвис или Дева Мария. Дебеланата имаше синче на име Били, изловено с един камион откраднато сирене.

Сирене?!

Излезе, че на Били му било за трети път да приема крадена стока и затова щели да го приберат на топло за бая дълго време. Мамичка ревеше шумно и безспир и току повтаряше разни неща като „Аз тия момчета ги възпитавах как си требе“. Кльощавото момиче неохотно й подаваше салфетки и чат-пат казваше нещо като „не знам изобщо какво си е въобразявал“, и покровителствено се тупаше по корема. Ъруин се догади, че някъде след шест месеца поредният обречен идиот ще заеме мястото на Били на паркинга за фургони.

Петнайсет обилно облени в сълзи и сополи минути по-късно той отново се намери пред гишето. Не си направи труда да приказва, само подаде формуляра и зачака присъдата. Като ветеран от Армията на бюрокрацията с тринайсетгодишен стаж бе почти уверен, че го е попълнил както трябва, но с един определен вид задници човек никога не можеше да е сигурен.

Дундестото ченге прегледа внимателно формуляра, всичките шест страници на трите листа. След малко кимна.

— Изглежда наред — рече той с явно разочарование. — Ще трябва да ми покажете два документа за самоличност, офицер… — Той млъкна и се вторачи във формуляра. — Лефингтън? Ъруин Лефингтън? — И за пръв път вдигна очи.

— Това съм аз — отвърна Ъруин и вдигна значката си.

— Да не би да сте… Не сте онзи Ъруин Лефингтън, нали?

„Их, мамицата му — помисли си той. — Почна се.“

Ако съжаляваше за нещо в тоя живот — а така си и беше — то бе, че даде на оная тъпанарка да напише книгата за него. По онова време това изглеждаше безобидно, обаче книгата доведе до филма. И когато филмът излезе, в него бяха натурили всичките й писания.

— Сигур не съм.

— Старшина Ъруин Лефингтън? Рота Б, втори батальон?

Ъруин само го погледна. За пръв път от сума ти време си припомни вкуса на прах и бездимен барут. Опита се да се вкопчи в образа на малкия Дашаен, в коледната картичка, но внезапно усети как се дави.

— Втори батальон на петнайсета дивизия?

— От доста време не съм там — рече Ъруин. Говореше много кротко. — Ако може просто да…

— Джим Роджърс ми е брат — каза дебелакът.

При тези думи Ъруин вдигна очи — вече не се давеше.

— Как е сержант Роджърс?

— По-добре, сър. Доста време беше голяма мъка, но сега се справя добре. Наскоро му се роди син, миналия май.

— Не ми викай „сър“. — И след малко додаде: — Как е кракът му?

— Прилично се придвижва. Поне сега. На Министерството по въпросите на ветераните му бе нужно доста време, докато го нагодят както трябва.

Новината, че Роджърс се справя добре, помогна. Мъничко.

— Брат ти е свестен човек — каза той. — Кажи му, че съм питал за него. А сега ако може…

— Сър, той ни разказа за вас — рече дебелият представител на властта. — Каза ни какво сте извършили.

Ъруин запристъпва от крак на крак. Подобни простотии неизменно го притесняваха. Мълчанието се проточи.

— Брат ти е свестен човек — повтори той.

— Брат ми казва същото за вас. Не, не е вярно. Казва, че сте велик човек. Казва, че сигурно сте най-добрият войник, обличал някога униформа, и кораво копеле, дето трябва да му извадят тапия за кораво копеле на туй отгоре. — Дебелият служител на закона го гледаше с изпълнени с обожание очи. Говореше с разтреперан глас. — Той казва, че сте му спасили живота — и неговия, и на всички…

— Благодаря! — изръмжа Ъруин. После по-спокойно додаде: — Всичкото това… Всичкото това много го раздухаха.

— Брат ми разправя друго, сър. А после му се случи нещо ужасно. Извинявайте, че ви накарах да ги попълвате тия формуляри! Да знаех, че сте вие, никога не бих! — Устните му трепереха. — Много извинявайте.

— Няма нищо.

— При кого идвате?

— При един на име Стийв Ходжсън.

Лицето на служителя се навъси.

— Убиецът на ченгето? Каква работа имате вие с него?

Ъруин, хитрецът му, намери изход.

— Не мога да говоря за това — излъга той. — Въпрос на национална сигурност.

— Сериозно?

— О, да! — Виждаше как братът на Роджърс му повярва напълно. Стана му малко съвестно. Не чак толкова съвестно, колкото ако беше продължил разговора, но все пак кофти си беше. — Да, сериозно. Строго секретно и прочие там дивотии, баси. Кажи на сержант Роджърс, че съм питал за него.

— Непременно, сър. — Той се поколеба. — Може ли… Ще може ли да ми дадете един автограф?

Ъруин прецени възможностите. Едната беше да попребие малко тоя до несвяст. Понякога вършеше работа. „Обаче обикновено като получат автограф, ме оставят на мира.“ Пък и фоайето бе фрашкано с камери за наблюдение.

— Да, разбира се.

Служителят му подаде папка с празен лист. Ъруин се подписа и му я върна. Братът на Роджърс пое автографа и с разтреперани ръце го прибра в едно чекмедже.

— Ще трябва да ви пратя в параклиса.

— В параклиса?

— Да. Стаята за посещения е пълна — освен ако не желаете да изчакате.

— В параклиса става. — Тоалетната сигурно щеше да е читава. Искаше само да излезе, да се махне от брата на Роджърс и от безкрайния парад на гадорията, който се спотайваше, разтреперан и алчен, под повърхността на неговите дрънканици.

III

Братът на Роджърс претърси чантата му и му взе оръжието, но му остави лаптопа и папките. Докато го претърсваха, друг служител се въртеше наоколо и шушнеше. Затова Ъруин не се изненада, когато трети тип — цял заместник-шериф! — му подаде пропуска за посетители и го поведе по дългия коридор към параклиса. „Сигурно е с най-високия чин в сградата“ — помисли си Ъруин и се стегна.

И, много ясно, щом стигнаха до стоманената врата…

— Аз, ъъъ… четох… четох оная книга, дето я написаха за вас. Попрочетох я. За онова, дето сте го свършили в… Как се произнася името на онова място?

— Натанз — отвърна Ъруин.

— Вярно ли е наистина, че…

— Не — отсече Ъруин. Можеше да изкара седмици наред, без никой да го познае, обаче имаше и дни, когато му се струваше, че с когото и да се сблъска и той има и най-слаба връзка с военните, той или е чел книгата, или е гледал филма, или е гледал онова по канала „Хистъри“. Денят се заформяше като такъв. — Пълна тъпотия. — „Да взема да си пусна брада ли?“

— А… Аз не чета много, но…

Ъруин влезе в параклиса и затвори вратата след себе си. Вътре се огледа. Работата му го отвеждаше сегиз-тогиз по затворите, но за първи път попадаше в затворнически параклис. Помещението беше към двайсетина стъпки на ширина и на дължина и без прозорци. Миришеше на боя. Бе очаквал редове от метални сгъваеми столове — сградата беше от тези — но вместо това видя шест бетонни пейки, застопорени за пода, всяка — достатъчно широка, че да побере трима-четирима души. Интересно, не се виждаха кръстове. Може би заради политическата коректност? Единствените истински предмети бяха най-обикновен чамов подиум отпред и картина в рамка на стената.

Като нямаше какво друго да прави, а не жадуваше да отпусне своя задник на средна възраст върху бетонна пейка, Ъруин отиде да разгледа картината. Не беше лоша, ама и добра не беше. Притежаваше елементарния, грубоват реализъм, характерен за средновековната иконография и затворническите татуировки. Дребен мъж с мургава кожа — Исус? Мохамед? Някой друг? — стоеше в центъра на картината. Слънцето зад него печеше и оставяше лицето му в сянка. Той протягаше ръце и благославяше пъстра сбирщина от хора и животни, събрани на светло. Светият пич и богомолците му бяха обкръжени от мрак.

Вратата на параклиса се отвори. Влезе тип на средна възраст с панталон в цвят каки и оплескана с брилянтин фланелка „Айзод“.

— Ти ли си Лефингтън?

— Казвай ми Ъруин. Да.

— Аз съм Лари Дорн.

— Да, здрасти. Къде е малкият? — Дорн беше общественият защитник на Стийв Ходжсън.

— Ще дойде. Помолих ги първо да ни дадат малко време. Исках да поговоря с вас.

— Разбира се — отвърна Ъруин. — С удоволствие. — Това беше лъжа. Бяха разговаряли по телефона няколко пъти. Дорн, по мнението на Ъруин, правеше впечатление на торба с лайна. Но той контролираше достъпа до тоя младок Ходжсън.

Докато Дорн преглеждаше документите, Ъруин се занимаваше да зяпа картината. На пръв поглед обкръжаващият мрак бе непрогледна чернилка, но от правилния ъгъл се забелязваше, че не, не беше точно така. Боята бе положена на пластове. Ако го погледнеш както трябва, в мрака се забелязваха фигури, може би дяволи, и…

— Всичко изглежда наред — рече Дорн.

— Да. На мен не ми дреме особено за вашето момче, ако това има значение. Единствената причина да разговарям с него е, че той може да знае нещо за един друг случай.

— Какво облекчение — заяви Дорн с преливащ от сарказъм глас.

— Не сте особено привързан към него?

— Не. Познавах детектив Майнър. Дъщерите ни понякога си играеха заедно.

— Проблем ли ще ви бъде да го защитавате?

Дорн сви рамене.

— Че какво ли има за защитаване? Намерили го пиян до несвяст, излегнат на масата в трапезарията на Майнър. Пушката, убила Майнър, била в ръцете му. По нея имало негови отпечатъци. — На Дорн като че му се искаше да удуши собствения си клиент. „За защитата работата хич не изглежда добре.“

— Само неговите отпечатъци?

— Не, и на Майнър също. И отпечатък от палец върху ключа за осветлението, който все още не сме установили чий е.

„Установили сме го — помисли си Ъруин. — Само че ти още не знаеш.“

— Друго има ли?

— Например?

— Например каквото и да е.

Дорн стисна уста и се замисли. После сви рамене.

— Да. Ето това. — Той се разрови в една папка и му подаде пачка снимки 20 на 25 см от местопрестъплението.

— Що карантия виси по тоя бюфет — установи Ъруин. — Знаем ли чия е?

„На Карълайн може би? Или на Лиса?“

— Все още очакваме резултатите от лабораторията.

— Обаче е извършено с пушка. Същата ли?

Дорн вдигна вежда.

— Добро око имате! Да не сте от съдебномедицинския?

— Не точно. — Беше убил много хора с пушка. — Ей това там, чини ми се, е парче от бял дроб. Не е на жертвата… — „Неговият бял дроб беше пръснат главно из кухнята“ — А пък тоя младок Стийв си е жив и здрав и си ходи наляво-надясно, тъй че сигурно и негов не е. Да сте се запитали за това?

— Не, не сме. За какво намеквате?

Ъруин въздъхна. „Тоя как го е избутал това следване по право?“

— Някой тръгнал ли е да търси тая негова тайнствена мацка?

— Коя? — попита Дорн. — Оная от бара? Той си я е измислил.

— Мислех, че имате свидетели, които са ги видели заедно.

— Имаме. Само че друго, освен тях нямаме. Ако тя някога е влизала у Майнър, не е оставила никакви отпечатъци от пръсти, от стъпки, даже и някой заблуден косъм! Знаете ли колко е трудно да минеш из нечия къща и да не оставиш никаква следа?

— Де да знам. Мъчничко ще да е. Обаче работата е там, че тя е оставила отпечатък.

Дорн се навъси.

— Шегувате се.

— Не.

— Кой, онзи на ключа за осветлението ли? Нямаше го в ИАСИПО — отвърна Дорн. Имаше предвид Интегрираната автоматизирана система за идентификация на пръстови отпечатъци на ФБР.

— Правилно — рече Ъруин. — Няма го. — Възнамеряваше да остави тази фраза да увисне във въздуха, натегнала от всякакви злокобни намеци за информацията, до която има достъп, но тъкмо тогава вратата на параклиса издрънча и се отвори. Това разочарова Ъруин. Развали момента, еба ти.

Още един служител влезе, приклещил в ръце кльощав бял мъж с къса кестенява коса. Ъруин разпозна Стийв Ходжсън по полицейската снимка. Служителят го бутна към Ъруин така, както се изхвърля чувал с боклук на сметище.

Ъруин го изгледа от горе до долу. „Това той ли е? Само това ли?“ Не беше точно младок, вече не. „Може би в началото на трийсетте?“ Облечен беше в оранжев затворнически комбинезон, избелял и оръфан по краищата. Татуировки не се виждаха. Не приличаше на наркоман, но очите му щъкаха насам-натам, будни и може би в лек шок.

Дорн кимна на охраната:

— Благодаря.

— Трябва да ви заключа вътре, господин Лефингтън, сър — рече охранителят. — Много съжалявам. Трябва да кажа обаче, че за мен е чест да…

— Няма проблеми — прекъсна го Дорн. — Благодаря.

Охранителят, вкиснат, че са го отрязали, затвори вратата.

Младокът Ходжсън незабавно заразпитва Дорн за някого си на име Пийти и дали Дорн е чул нещо за него. „Кой пък е тоя Пийти, еба ти?“ Отбеляза си го наум, но не ги прекъсна.

Дорн погледна пича, като да беше шибан идиот.

— Ти нямаш ли си по-големи грижи?

Ъруин забеляза отчаянието в очите на Стийв, но той успя да му попречи да проникне в гласа му.

— Да, знам. Само се питах дали…

— Добре де, добре. Приятелят ти се обади. Каза, че е взел кучето ти. Само това мога да ти кажа.

Ходжсън кимна и се поусмихна. Напрежението видимо го отпусна. Замъкна се до една бетонна пейка, тънките му сини затворнически пантофи се тътреха по лъскавия линолеум. Оковите не му оставяха кой знае какво пространство за движение.

„Обвинен в предумишлено убийство и единственото, за което го е грижа, е кучето му?“ Когато се приближи достатъчно, Ъруин се изправи и протегна ръка. Стийв като че ли се стресна, но след малко се пресегна, изпъна веригата и стисна леко дланта на Ъруин.

— Аз съм Ъруин — представи се той.

— Стийв Ходжсън. — Той се позамисли малко. — „Приятно ми е“ не е съвсем точно, но признавам, че съм любопитен. С какво мога да ви бъда полезен, господин…

— Аз съм Ъруин — повтори Ъруин. — Винаги ми казвай Ъруин. — При тези думи Стийв присви очи.

„Сигурно се пита дали го играя доброто ченге.“

— Надявах се да имам възможност да ти задам някои въпроси. Нещо против да те наричам Стийв?

— Не. То все тая. — Стийв се настани на една пейка. — Сигурно не ви се намира цигара, нали? Бих надънил един шут на бебето Исус за едно „Марлборо“.

— Съжалявам, не пуша. Тютюн за дъвчене? — Ъруин забеляза, че той отстъпи две-три крачки назад, за да си подпре гърба на стената. И Ъруин беше направил същото.

Стийв се замисли.

— Ще пропусна. Благодаря, все пак.

— Прочетох ти досието — рече Ъруин. — Ако онова, което разправяш, е истина, като че си се прецакал здравата и безвъзвратно.

Стийв му пусна крива усмивка.

— Да. Странно, ама и на мен ми хрумна същото.

— Някаква идея защо тя ще иска да постъпи така?

Стийв отново като че се сепна.

— Ти ми вярваш?

— Още не знам. Не си казал кой знае какво.

Стийв погледна обидено Дорн. Дорн не криеше факта, че според него жената, ако изобщо е съществувала, е ужасно удобна версия.

— Досега сякаш никой не се заинтересува. Но нека отговоря на въпроса ти — не. Нямам представа защо тя ще иска да постъпи така. Нито пък който и да било друг, ако става въпрос. — Ала щом го каза, нещо трепна в очите му.

— Съвестта ти е чиста, така ли?

Стийв го изгледа продължително и преценяващо.

— Ти май почти нищо не пропускаш, а? Не. Съвестта ми не е чиста. Много отдавна аз извърших нещо. Мой приятел пострада. Родителите му ме намразиха, вероятно дотолкова, че биха извършили нещо подобно, стига да се бяха сетили, но Силия умря от инфаркт преди седем години, а на другата година Мартин се застреля.

— Тъжна работа, еба си — изкоментира Ъруин.

— Подиграваш ли ми се?

— Не — отвърна Ъруин. — Схващам, ако това има значение. И аз съм свършил сума ти дивотии, които бих искал да върна назад. Сън не ме лови заради тях някои нощи.

Стийв се вгледа в него, после се поотпусна.

— Добре. Извинявай.

— Смяташ, че тая мацка, Карълайн, има нещо общо с това?

Бръчки се вдълбаха в челото на Стийв.

— Не виждам как може да има — рече той. — Обаче в нея има сума ти неща, които изобщо не разбирам.

— Защо не почнеш от самото начало — предложи Ъруин. — Разкажи ми всичко, което помниш. Недей да бързаш. Имам цял ден на разположение.

IV

— И после чух някакъв тип зад гърба ми — разказваше Стийв. Говореше вече близо час. Имаше добра памет за визуални подробности и недотам добра за точните изказвания от разговорите. Описанието му на шантавото облекло на жената — колоездачен клин и гети?! — беше едновременно интересно и изненадващо подробно. Освен това, по професионалното мнение на Ъруин, звучеше като истинско. „И да лъже тоя пич, той не го знае.“ Той просто нямаше представа какво са му сторили, нито пък защо. И това натъжаваше Ъруин, еба ти.

— И тогава оня… Майнър… Той каза нещо в духа на „Арестуван си“. Поне два пъти го повтори. Държеше се бая странно, все едно не беше наясно какво става. Като зашеметен, сещаш ли се?

— Какво се случи след това? — попита Ъруин.

Стийв погледна надолу. Ъруин забеляза, че той избягваше да поглежда веригата около глезените си.

— Честно да си кажа, не помня. Помня как си помислих „Да му се не види, той има пушка!“ и горе-долу си представям лицето му, значи трябва да съм се обърнал. Но следващият ми ясен спомен е как се будя на пода. Нямах представа къде се намирам, а някакъв ме навикваше.

— Това сигурно е бил детектив Якобсен — рече Дорн. — Двамата с Майнър бяха приятели. Нея сутрин трябваше да ходят за риба. Той е открил тялото на Майнър и е извършил първоначалния арест.

— Благодаря — излъга Ъруин. Хич не му пукаше за Якобсен. Той замислено почука с химикалката си по бетонната пейка.

— Значи отричаш да си го убил? Майнър?

— Има ли значение?

— Сигур не — отвърна Ъруин. — Ама съм любопитен.

— Като че ли да. Отричам го, искам да кажа.

— Като че ли? — възкликна невярващо Дорн.

Стийв сви рамене.

— Както казах, не помня. Последният ми ясен спомен беше, че е жив. Когато се освестих на другата сутрин, беше мъртъв. Нямах никакви ядове с този човек. — Той въздъхна. — Наистина, ще ми се да се бях прибрал и да си бях легнал. Не знам това на него дали щеше да му помогне, но аз сигурно щях да съм си вкъщи с кучето си.

— Ти все пак мислиш, че го е убила тя?

— Пич — изрече Стийв с неподправена епична откровеност. — Представа си нямам, еба си.

Ъруин изчака за още, но това беше всичко. „Той няма какво повече да каже.“ Замисли се.

— Добре — каза той след малко. — Мисля, че беше доста откровен с мен. Оценявам го. Много мъже, с които разговарям, ме лъжат само защото им харесва как звучи. Затова ще ти спестя танцовите си врътки. Имам информация за тази жена — не е много, но ми се намира — която би могла да е от полза за твоето дело. Може би.

Стийв примигна.

— Давай.

Дорн вдигна поглед от документите си.

— Почти сигурен съм, че името на жената, която си срещнал, е Карълайн Сопаски. А казаното от теб досущ съвпада с малкото, което знаем за нея.

Стийв видимо се заслуша внимателно, може би дори у него се породи надежда. Мълчеше си.

— Слушам — каза Дорн.

— Както казах, аз работя за Държавна сигурност. Специален агент съм. Нещо като специалните агенти на ФБР, само че не ни се налага да носим костюми, ако не искаме. — Днес си беше облякъл сива фланелка и моряшкосин суитшърт с цип и качулка. Джинсите, които носеше, бяха същият размер като онези, с които отиде на празненството в гимназията по случай дипломирането си преди трийсет години.

— А с какво точно се занимаваш?

— Зависи. Много пъти просто проследявам интересни съвпадения.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, в днешно време Държавна сигурност е вързана кажи-речи за всичко. Нали го знаеш? Телефонни записи, търсене в интернет, библиотечни книги, банкови работи… всичко! Всичко това влиза в тая тяхна грамадна стая, проветрявана с климатици долу във Вирджиния. От другата страна излиза купчина странни съвпадения, които биха могли да представляват интерес за такива като мен. И затова примерно ако един и същи пич си купува еднаква разфасовка изкуствен тор от петнайсет-двайсет различни магазина „Хоум депо“, тази система може да забележи това. Схващаш ли?

— Май да.

— Или както е в този случай, да кажем, ченге пише рапорт. Те вечно пишат рапорти, завалиите. Отгоре на всичките обичайни простотии, които се случват с нас — прокурори, адвокати и прашасване, съществува и копие, което постъпва в онези машини във Вирджиния. И последния път един от изплувалите случаи беше…

— Моят? — попита Стийв, изведнъж заинтересован. — Намерил си нещо, което ме поставя извън подозрение?

— Не. Твоя не са го избрали. Там няма нищо необяснимо. Връзката, която кацна на бюрото ми, беше свързана с банков обир. Много смахнат банков обир, еба ти.

— Смахнат в какъв смисъл?

— Част от това е размерът на плячката — отвърна Ъруин. — При повечето обири човекът получава десет, може би петнайсет хиляди. Много често няма и толкова. Но този път са били по-скоро триста хиляди.

— Триста и седемнайсет хиляди — уточни Стийв. — Някъде толкова? — Цитира колко беше казала неговата тайнствена жена, че има в синята мешка.

Ъруин кимна.

— Да, наистина. Същото ми мина и на мен през ума. Както и да е, обирът е доста успешен. Много по-успешен от повечето. Необичаен е. И затова компютърът се заинтересувал и ми го подхвърли. Едно нещо, което би могло да го обясни, беше дали извършителите са били обучени.

Стийв набърчи чело.

— Обучени? Обучени от правителството, така ли?

— Да, ако щеш вярвай. КГБ през седемдесетте провеждаше курс точно по това. Обучение за подклаждане на метежи или някаква такава простотия. И ние също, беше част от Кю — курса за зелени барети. Вече не, обаче голяма част от ноу-хауто още циркулира. Та, мен затова ме привикаха. Получаваме такова повикване някъде веднъж на два-три месеца. Обикновено излиза фалшива тревога.

— Това важи и за тоя случай, освен ако не се появи причина да смятаме, че госпожица Сопаски е забъркана в някакви терористични простотии. По-неясното е точно в какво е забъркана. Защото банковите служители са й помогнали да извърши шибания обир. Каква е тая работа?

— Какво говорите? — попита Дорн.

Ъруин сви рамене.

— Точно това, което казах. Към три след обяд госпожица Сопаски — твоята Карълайн — и още едно друго маце, с непотвърдена самоличност, влезли в клона на Регионалната банка на Средния запад в центъра на Чикаго, на Оук Стрийт. Имаме ги заснети от камерата във фоайето. Изчакват на опашката като послушни клиентчета само малко повече от три минути. Когато им идва редът, двете застават пред касиерката, госпожа… — Ъруин се втренчи в бележките си — … Амрита Кришнамурти. Неидентифицираната жена й заговаря спокойно в течение на 37 секунди. А после… абе, я по-добре го изгледай сам.

Ъруин включи лаптопа си. Въведе „Майкрософт нещо си там“, отдели няколко секунди, за да затвори порносайтовете, и натисна бутона play.

— Запис от камерата за наблюдение — обясни той. — От банката.

Стийв постави лаптопа на една от бетонните пейки. Дорн гледаше през рамото му.

— Защо е облечена така? — попита Дорн. Карълайн изглеждаше що-годе приемливо, макар и малко старомодно — джинси и мъжка риза с копчета, боса — но другата жена бе по хавлия и каубойска шапка.

— Представа си нямам, еба си — отвърна Ъруин. — Първото, което ми хрумна, беше „метамфетамини“, но не мисля, че е това. Твърде заспала изглежда.

— Освен това всичките й зъби са още на мястото си — съгласи се Дорн. — Но може да е LSD.

Ъруин и Стийв го погледнаха.

Дорн сви рамене.

— Към половината от тия, дето ги хващат друсани с есид, са по хавлии. Има нещо в тая работа.

Те се позамислиха над това, после Ъруин отново кимна към лаптопа.

— Ей сега ще стане весело.

Жената по хавлия говореше на Амрита Кришнамурти. Карълайн й подаде синя брезентова мешка като онези, в които си носиш нещата на фитнес. Госпожа Кришнамурти махна на другите две касиерки и те се събраха наоколо да слушат. Жената с хавлията поговори още няколко секунди, а после докосна всяка от тях по бузата.

После касиерките се разделиха и почнаха да пълнят пликове с пари. Работеха бързо и забавяха темпото само за да махнат „бомбите“ с боя между парите и от време на време по някоя банкнота.

— Това белязаните банкноти ли са? — попита Дорн.

Ъруин кимна.

Записът беше с продължителност малко под три минути. Когато той свърши, Стийв му върна компютъра.

— Всички са помагали — установи Дорн.

— Да. — Ъруин потисна порива да отдаде чест на Капитан Очевидност. Дорн му беше нужен. — Помагали са. Тая Кришнамурти е, кажи го де… управителката на банковия клон. Работила е там от над дванайсет години. Другите две са там от около година, всяка от тях. Никоя не се е гласила да фалира или някакви такива простотии. И ако са имали криминални досиета, нямаше да ги назначат на работа, на първо място. Обаче те направо си умират да я напълнят тая торба, не смятате ли?

Дорн кимна.

— Шантава работа.

Ъруин си помисли нещо, но не го каза на глас — „Май малко като пич, който десет години не си е навирал носа, в каквото не трябва, изведнъж да реши да извърши обир и да убие ченге?“. Или пък може би не. Но по-късно щеше да повдигне въпроса.

— Да, и аз си го помислих. Затова отидох да си поприказвам с тях. Изглеждаха достатъчно симпатични. Всички помнели къде се намират копчетата за алармата, не са изпаднали в паника, няма нищо такова, обаче нито една не е натиснала копчето.

— Казаха ли защо?

— Отначало не казваха. Увъртаха го като адвокати. Но след като успях да ги убедя, че няма да влязат в затвора, едната от по-младите проговори пред мен. Каза, че не е задействала алармата, защото „бях твърде заета да издирвам «бомбите» с боя и радиотрансмитерите“. Заяви го най-прозаично, разбирате ли? Попитах я защо й е да го прави и тя каза, че нямала представа. Склонен съм да й повярвам. — Ъруин се усмихна кисело. — Мистерия, еба ти. Ще бъда честен — блокирах. Затова и дойдох тук.

— Как така? — попита Стийв.

— Надявах се да ти хрумнат някои бляскави идеи.

— На мен?

Ъруин кимна.

— Прекарал си с нея повече време от всички. Нещо да ти е изскочило в ума от онова видео? Да ти е сръчкало паметта? — Ъруин му даде една минута да си помисли. Погледът му отново се отклони към оная изхакана картина. Силуетите в мрака бяха изрисувани с черно върху черно, но почти се…

— Нали не смяташ, че касиерките са в комбина с тях?

— Не — рече Ъруин. — Не смятам. Направих за тях каквото можах. Загубиха работата си, обаче не мисля, че ще ги съдят.

— И си сигурен, че жената от видеото е Карълайн?

— Отпечатъците съвпадат.

— Как откри името й? Съвпадащите отпечатъци биха ти дали връзка между двата случая, но за името ти трябва нещо друго.

Умно хлапе.

— Регистри за ражданията — обясни Ъруин. — Болничните.

Дорн присви очи.

— Не знаех, че това е технически възможно.

Ъруин сви рамене.

— Научавай всеки ден по нещичко, а? Аз съм Големият брат, повече или по-малко. Имам достъп до всякакви простотии, дето ти няма и да се сетиш за тях. Не можахме да намерим кой знае каква информация за нея обаче, а пък нашите компютърджии бая си ги бива. Как му викат, извличане на данни? — направи се на тъпчо Ъруин. Беше публикувал статии за извличането на данни.

— Чувал съм за това — рече Дорн. Ъруин беше почти сигурен, че лъже.

— Както и да е. Смисълът е, че тия задръстеняци почти винаги изравят по нещо. Обаче не и този път. Почти съм убеден, че останаха на сухо, защото след една определена възраст просто нищо не може да се открие за госпожица Сопаски.

— Какво значи „след една определена възраст“? — попита Стийв.

— Ами, докато навърши осем години, май толкова, тя фигурира в регистрите като всяко друго дете. Регистри за ражданията, имунизация, училище… — Той се поразрови в папката си, изкара една снимка и я бутна по масата. — Това са второкласниците на госпожа Гилеспи. Карълайн е на задния ред.

Стийв разгледа внимателно снимката.

Ъруин зачака крушката над главата му да светне, но не би.

— Нещо друго да забелязваш на тази снимка?

— А трябва ли?

— Може би не. Аз съм имал много повече време от теб да я разглеждам. И може да ми се привиждат разни работи. Но погледни момичето на втория ред, третото отдясно. Да ти напомня на някого?

Това отне на Стийв още няколко секунди.

— Дали… хлапето отзад прилича на другата участничка в банковия обир. Оная, дето им приказваше. Същият нос, същата форма на лицето…

— Да — потвърди Ъруин. — И на мен така ми се стори. Името на детето е Лиса Гарза. Опитвахме се да открием какви ги е вършила горе-долу от четвърт век насам. — Той се втренчи в него. — Нищо не открихме и за нея. Аб-со-лют-но нищичко.

Дорн подсвирна тихо.

Щом видя, че са готови, Ъруин им сервира коронното блюдо — снимка от вестник. Заглавието под нея гласеше „Побеждаваме лятната жега! Карълайн Сопаски, 7 г.‍, на свой ред се пуска по водната пързалка“. Ухилено момиченце без един преден зъб се спускаше по дълъг пластмасов улей сред ореол от искрящи водни пръски. Зад нея малка тълпа от деца се суетеше и си чакаше реда.

— А за тази какво ще кажеш? — попита той. — Да забелязваш нещо… — И млъкна. Подуши въздуха. Отначало не можеше да определи миризмата, а после успя. Кръв. Съвсем внезапно се върна в Афганистан. Посегна за несъществуващата пушка М-16.

В далечината чу женски писъци, после изстрел. Още два изстрела и басов, гръмотевичен смях.

А после — крясъци.

V

Трийсет секунди по-късно Ъруин чу как в ключалката изтрака ключ.

— Мамицата му!

Вратата се отвори и се показа братът на сержант Роджърс, коленичил на пода и обронил глава, а по бузите му се стичаха сълзи. Той посочи с лявата си ръка Стийв. Десницата му, забеляза Ъруин, беше счупена поне на две места.

— Той го направи — каза. — Моля ви! Имам бебе…

Ъруин имаше време само да отрази думите, когато главата на Роджърс избухна. Той се свлече на пода — краткият му тъп животец, за негово облекчение, беше свършил. А после една гад с най-безумния вид, мярвала се някога пред очите на Ъруин, прекрачи трупа и влезе в параклиса.

Беше бял, висок и мускулест, „здрав екземпляр“, както казваха едно време. Първата мисъл на Ъруин беше, че си е намазал тялото с червена боя като някое от ония племена в Колумбия. Не. Не беше боя. Кръв. Беше омазан в кръв от глава до пети. Тук-таме по него бяха залепнали и парчета плът. Две-три педи от нечие тънко черво висяха от рамото му.

Здравенякът въртеше тежест с формата на пирамида, прикрепена към края на дълга верига. На другия край на веригата висеше нож с размер на мачете, монтиран към дръжка от жълт метал. „Това бронз ли е?“ — хрумна му и едновременно с това: „К’во става, бе?!“. Отначало Ъруин отказваше да повярва на очите си, обаче тоя тип вярно беше облечен с балетна пачка. „Хммм — помисли си Ъруин. — Такова чудо не се вижда всеки ден.“

— Ештииийв? — произнесе грамадата. Погледът му сновеше между Ъруин, Стийв и Дорн и напомняше на Ъруин за предното оръдие на хеликоптер „Апачи“. Имаше странен акцент.

Ъруин не можеше да определи какъв. „С“-то звучеше по-скоро като „еш“ и твърде много разтягаше „и“-то.

— Ъъъ… Стийв? — попита Дорн. — Стийв ли търсиш?

— Недейте, адвокат — обади се Ъруин.

Едрият впери очи в Дорн.

— Ештиииийв?

— Това е той! — Дорн посочи Стийв.

Онзи се ухили на Дорн до уши. Зъбите му бяха кафяви.

— Ештииииийв?

Дорн закима с комично въодушевление — в този миг приличаше повече на куфеещ метъл, отколкото на адвокат.

— Да! — Той заръчка с пръст въздуха по посока на Стийв. — Той е!

— Адвокат, не мисля, че…

Бърз като пантера, грамадният се намери до Стийв. Той го обгърна с ръка и погали бузата му с острието на ножа. Професионалният поглед на Ъруин забеляза, че то е ковано на ръка. „И това също не е често срещана гледка.“ Изглеждаше много остро.

— Ештииииийв?

— Ъм, да — потвърди Стийв. — Аз съм.

Здравенякът продължи да прокарва ножа нагоре-надолу по бузата на Стийв, но не натискаше толкова силно, че да пусне кръв. После, с движение, толкова бързо, че погледът на Ъруин не успя да го проследи, тежестта в края на веригата смаза и отнесе долната челюст на Дорн. Тя буквално изчезна. Вероятно част от нея бе натикана в гърлото му, обаче останалото се пръсна насам-натам.

— Добромче — каза грамадата на Стийв. — Идваш.

По погледа на Дорн се разбираше как той осъзнава, че нещо е станало, но не и какво точно. Той посегна и полека заопипва долната половина на лицето си. Горе-долу, когато разбра, че нещо липсва, първите капки кръв закапаха по фланелката му. Очите му се разтвориха широко.

— ОООООООХ! — изстена той. — ОООООООХ! — Заподскача на пейката като детенце, което има пиш. — ООООХ! ООООХ!

И Стийв, и грамадата гледаха Дорн: Стийв — ужасен, а грамадата — с лека развеселена усмивка с трапчинки, цъфнали от двете й страни. След малко той започна да имитира подскачането на Дорн. Погледна Стийв и Ъруин така, както гледат мъжете, когато се смеят с приятели. Посочи Дорн и каза:

— Оох! Оох!

Стийв като че не забеляза. Очите му бяха вторачени в съсипаното лице на Дорн. Усмивката на едрия поувехна. Той се обърна към Ъруин. Видяното отново не му се хареса. Усмивката му угасна. Той сви рамене. Частица от секундата по-късно копието от другата страна на веригата проблесна и се заби чак до дръжката в очницата на Дорн. Острият му край изскочи от тила, жълт и окървавен. След пауза, продължила колкото Ъруин да забележи изящната сребърна верига, свързваща дръжката и китката на едрия, то проблесна пак. Дорн се строполи напред и главата му думна с трясък в бетонната пейка. Кръв и водниста течност потекоха от окото му и започнаха да се събират на локвичка.

Мълчанието сякаш беше оглушително.

Здравенякът се наслаждава на израженията им доста дълго. Намигна на Ъруин, а после развъртя отново тежестта, окачена на верига.

Ъруин разбра, че сега ще умре. После умът му — малкият му хитър ум, отнасял се тъй любезно към него през всичките тези години — пак се задейства. Той огледа нелепото облекло на мъжа — кафяви мокасини с отрязани върхове, лилава пачка… пачка! Баси!… Бронежилетка, сигурно израелска, и червена вратовръзка. Сети се за жената, извършила банков обир по хавлия и каубойска шапка.

— Я кажи — рече той. — Случайно, да не би да познаваш една мацка на име Карълайн?

Грамадата вдигна вежда изненадано.

— Карълайн? — Въртенето на веригата се забави. Само мъничко.

Ъруин, чиито инстинкти бяха ошлайфани до най-фина острота от десетилетното вземане-даване с убийци, се сети, че номерът е да не проявяваш паника. „Ако забележи страх, това ще го възбуди.“

— Да — каза той небрежно. — Карълайн. И Лиса също.

— Карълайн кажш?

— Ъ? — Той сложи длан на ухото си. — Я пак, приятел?

— Карълайн… кашваш. — Той размаха ножа, за да подчертае казаното.

С вързан на възел стомах, който му напомняше за единствения му опит за дълбинен риболов, когато хвана „ей толчаво нещо“, Ъруин каза:

— Да бе, ние с Карълайн се знаем от страааашно много време. Като ми е казала веднъж, все едно ми го е казала хиляди пъти: „Ъруин, ако някога нещо ти потрябва, каквото и да е, само трябва да ми кажеш името — Карълайн — и веднага ще дотичам!“ Големи дружки сме си ние с Карълайн.

Едрият объркано си набръчка физиономията.

— Карълайн?

— Да бе, Карълайн — кимна Ъруин.

Грамадата присви подозрително очи.

— Нобунунга?

— Да бе, да. Нобунага. И той също, да.

И веднага разбра, че е казал не каквото трябва. Не Нобунага, а Нобунунга! Их, мамицата му. Очите на едрия се присвиха и той отново завъртя пирамидата. Ъруин си мислеше: „Като я метне, се извъртам надясно, извъртам се надясно и награбвам веригата, ако мога, обаче той е толкова бърз, еба ти…“

Здравенякът примигна и се наведе напред, набърчил чело. После очите му се облещиха и напомниха на Ъруин как изглеждаше братът на Роджърс, когато разпозна името на Ъруин на формуляра. Той го посочи с пръст.

— Ти… Ъруин?

— Ъммм…

— Натанз? — Едрият се хвана за рамото, все едно е ранено, а после се направи, че стреля с автомат, размахва го насам-натам и еднолично потушава атака на далеч превъзхождаща го войска.

Ъруин обмисли отговора му в светлината на израелската бронежилетка и очевидната невменяемост на тоя тип. „Абе, майната му“ — помисли си той.

— Да. Натанз.

Едрият вдъхна, спря да върти пирамидата, а после изведнъж зае нещо като щатската военна стойка „мирно“, ама не съвсем — разкрачът му беше бая по-широк, а гърдите му стърчаха малко прекалено за войник. После изправи копието в лявата си ръка в идеален вертикал — парадна стойка „свободно“? — вдигна десница, свита в юмрук, и се думна с нея по гърдите. След това произнесе нещо на език, нечуван досега от Ъруин.

Ъруин нямаше намерение да му отдаде чест в отговор — не и на тоя! — но отново кимна. „Пак такъв ден!“

Надолу по коридора чу тракането на куршуми, сипещи се по застлания с плочки под, тиха ругатня, далечно прищракване на пушка. „AR-15, сигур. Ченгетата още се мъчат да оказват съпротива.“ И Ъруин, и здравенякът погледнаха към вратата. Здравенякът се намръщи — гледката навън не му допадаше. А после просто ей така изтресе Стийв в ченето. Стийв се свлече, замаян, но не и напълно изключил. Едрият го метна на рамо и двамата изчезнаха в коридора.

Ъруин чу изстрели, после писъци, а сетне басов, гръмотевичен смях. Чувстваше се жив така, както не се бе чувствал след Афганистан. Във вените му туптеше енергия. Той стана и тръгна да си търси пушкало.

Онази, която чу откъм коридора — да, AR-15 беше! — бе цялата разкривена. Намери един пистолет в съблекалнята, но грамадата вече си беше отишъл. Стийв бе изчезнал с него. Ъруин проследи по коридора кървавата диря на боси стъпала. Блиндираната врата беше отворена и запречена от дебеланата с мръсните крака. Дупка колкото дланта му зееше в гърдите й. През нея се виждаше голям кръвоносен съд, сигурно аортата й, разкъсана на парченца.

Кльощавото момиче с татуировка на Скинърд, очевидно невредимо, коленичеше до нея и се взираше надолу с озадачено изражение.

— Бев? — повика то. — Бевърли?

Ъруин си помисли дали да не каже на кльощата, че Бевърли е при Рони ван Зант и Елвис, но не беше сигурен как ще се приеме това. Затова се задоволи само с потупване по рамото.

Фоайето беше залято в кръв. От металните столове, от лампите, от плота висяха черва. Подът бе осеян с дебели отломки от бронирано стъкло. И преди го беше виждал да се чупи — само веднъж, когато един снаряд с обеднен уран, изстрелян от А-10, тресна иракска лимузина. Прекоси фоайето — проверяваше пулса на всички подред, ама никой нямаше. По-старото ченге, което бе видял да пуши навън, беше обезглавено. И да беше главата му някъде тук, Ъруин не я виждаше.

Стоя над мъртвото ченге една дълга минута, стиснал устни, замислен. На запад проблесна светкавица. Някой пищеше във фоайето. Той се наведе, бръкна в предния джоб на ченгето, извади оттам пакет „Марлборо лайтс“ и запалка „Бик“ и тръгна обратно към параклиса.

Щом влезе вътре, затръшна вратата с ритник. Избра си място, където можеше да наблюдава картината, и се приплъзна надолу по стената, докато задникът му тресна пода. Бръмченето на флуоресцентните светлини му напомни за облак мухи около труп. След няколко минути щяха да екнат сирени, да заприиждат линейки, барети, репортери. Изтръска една цигара, запали я, дръпна силно и се наслади на ударния прилив на никотин.

На пейката пред него стоеше снимката на Карълайн на водната пързалка от вестника. Най-отзад на двайсет и пет годишната фотография момченце, което ужасно приличаше на Стийв Ходжсън, към десетгодишно, си чакаше реда. „Да му се не види — помисли си Ъруин. — Много ми се щеше да го питам за това.“ Горе на стената Исус, или който и да беше тоя, протягаше ръце и отпъждаше мрачните твари. Чу пак тътена от запад, този път по-близо.

Гръм.

I

— Еха! — възкликна Алиан. — Не било майтап! Ти наистина си държиш лъвове в задния двор!

— Да — потвърди Маркъс. — Също като в „Белязаният“! — Той се ухили и показа, по преценката на Алиан, златни зъбни насадки на стойност двайсетина хиляди бразилски реала.

„Колко ли ще е това в долари?“ Повече, отколкото изкарваше майката на Алиан за година от миене на подове, във всеки случай. Алиан само поназнайваше за „Белязаният“, но по тона му си личеше, че се очаква тя да се впечатли.

— Ооо, мило — каза тя усмихнато и прокара нокът от лакътя му надолу.

Тук все още чуваше шума от купона на около двеста метра зад тях — тътена на басите, смях, плискането на хора в басейна — ала бяха достатъчно далече и вече не виждаше голямата къща на Маркъс през дърветата. Стояха на бетонна алея между две дълбоки осветени ями, пълни с изкуствени камъни, сред които тук-там растяха храсти. Маркъс застана срещу нея и пристъпи мъничко невидимата граница „ние сме само приятели“.

— Едрият мъжкар е Дрезден. А това… — той посочи този вляво от нея, — … е Нагасаки. Нага на галено.

— Мислех, че лъвовете имат грива?

Маркъс поклати глава.

— Само мъжкарите. Ти не гледаш ли „Дискавъри“?

Алиан се усмихна насилено. Като малка беше твърде бедна и нямаха телевизор.

— Тя е и дребна.

— Още не е пораснала съвсем. Според нас тя му е дъщеря.

Тя се обърна и погледна в другата яма, тази с мъжкаря.

Гласовете им бяха нарушили съня му. Сега беше буден и я разглеждаше с немигащи жълти очи. Тя потръпна и пристъпи малко по-близо до Маркъс.

— Много е едър.

— Живея нашироко! — Маркъс дръпна от пурата си и разпери ръце — жест, обхващаш ямата с лъвовете, четирийсетте акра ландшафтна архитектура и триметровия бетонен зид, опасващ землището.

Маркъс — Литъл Зи за познавачите на хип-хопа — живееше в имение в Кънектикът, някогашното убежище за почивните дни на управител на хедж фонд. Той обви с ръка раменете й и я придърпа напред да огледа мъжкаря долу.

— Ей, искаш ли да събудя и нея?

— Не! — възкликна Алиан малко прибързано. — Не… Тоест, нека си спи. — Едрият лъв отпусна отново глава и затвори очи. Тя се сгуши в Маркъс и се удържа да не се разкиха от дима на пурата.

— Какво има?

— Нищо. — Но щом погледна спящия лъв, нещо дълбоко в нея се пробуди. Преди да стане модел, живееше в едно селце в Бразилия, близо до Пантанал. Нападенията на ягуари не бяха нещо нечувано там. Бяха убили неин съученик в четвърти клас. Веднъж видя фермер с обелен скалп, чието лице бе обляно в кръв.

— Те могат ли… могат ли да излизат?

Маркъс тръсна глава.

— Няма как! Ямата е четири и половина метра дълбока. Оттук не си личи, но стените се извиват под обратен наклон. И затова няма как да се захванеш за нищо. Няма как да излязат оттам!

— А… ами, добре — тя се опита да звучи убедено. — Еха, страхотно! Много е яко! Да се връщаме вече на купона?

— След малко. Първо трябва да ги нахраня. — Той се ухили. — Да ти се ходи за риба?

— За риба?

— Ела с мен. — Той заобиколи ямата и пое по една пътека, водеща вдън гората.

— Не знам, Маркъс… Тъмно е. — Тя погледна назад към къщата. Купонът беше в разгара си. Последният сингъл на Маркъс — „Ръка на сводник“ — дънеше от уредбата. — Свърши ми виното.

— След малко ще ти сипем още вино! Ела де, трябва да видиш това! Няма такъв смях! — Гората зад него беше много тъмна, но часовникът му бе „Патек Филип“.

„И ще ме покани да участвам в клип. Може би.“

— Добре — каза тя. — Става.

II

Всяка нощ големият лъв сънуваше един и същи сън. Златни треви докосваха мустаците му. Ветрецът разнасяше мириса на антилопа гну и зебра. Слънцето се бе снишило над хоризонта и сенките на баобабите се бяха издължили.

У дома.

В съня на Дрезден дъщеря му беше още мъничка. Той вървеше, а тя крачеше до него в сянката му, също както Дрезден бе вървял редом до своя баща. Той я учеше на основите на занаята: къде има извори за водопой, как да се прокрадваш към плячката тъй, че тя да не те подуши, думите, с които се отдава почит на Горския бог след успешен лов. Хубав спомен, хубав сън.

Но после сънят се измени.

Дрезден се закова на място с лапа, увиснала току над земята. Наостри уши, приведе се напред и се напрегна да чуе едва доловимия звук, понесен от вятъра. Нага също го чу, плътен и бръмчащ — приличаше малко на рев и малко на жуженето на сърдити пчели, само дето изобщо не наподобяваше нито един от тях. Метален звук.

Човешки звук.

— Чакай — каза той на Нага. — Наблюдавай.

Тя размаха опашка — знак, че е приела заповедта. Но Дрезден беше по-стар, отколкото е обичайно за баща на малка рожба, и почти бе забравил какво е да си млад и игрив. Той не забеляза дяволития й поглед. Тогава я остави сама и тръгна през тревите — прилепен към земята, той напредваше бавно и безшумно. Насън не го бе страх, все още не. Но онази част от него, която не сънуваше, копнееше да върши нещо друго, каквото и да е, само не и това, да награби рожбата си и да побегне, да разкъсва и да руши, да натроши на парченца онези неща, докарали хорските звуци в неговия свят. Ала нищо не можеше да стори, разбира се. Тъй ставаше в съня му.

Дрезден се надигна в тревата и се изправи в цял ръст. Очите му блеснаха в здрача — две ярки точки-близнаци, обрамчени от мастилените сенки на гривата му. Преследваната от тях газела го забеляза и избяга. Не го беше грижа за това. Вниманието му бе изцяло приковано от бръмченето, а миг по-късно — от кафявия облак прах, който го придружаваше.

Дрезден ги наблюдаваше тревожно. Той знаеше за хората и доста разбираше от пушките им.

После тревогата премина в ужас. Нага не го бе изчакала. Не бе наблюдавала. Вместо това вървеше към хората с цялата напереност на младостта. Пред очите му един мъж вдигна пушка на рамо, тя изщрака, блъвна дим и Нага се строполи. Дрезден с рев се хвърли през полето за последен път — нехаеше за опасността, искаше само да сграби плячката, посмяла да стори зло на дъщеря му, да дере и да разкъсва, да разкъса живота му на парченца.

Но докато ги нападаше, той видя как мъжете вдигат онези пръчки на рамо и усети как иглите се забиват в плещите и във врата му. И изведнъж краката му се огънаха.

Насън Дрезден разбираше, че ще се пробуди в далечна земя, в яма с високи стени, толкова гладки, че нямаше как да се изкатерят, и тъй високи, че не можеха да се прескочат. Никакъв изход. Животът се простираше пред него, по-страшен от всеки кошмар. Още по-страшно беше, че щяха да вземат и Нага. Той бе предал рожбата си. И знанието за това тегнеше като камък на сърцето му.

Той и малкото му щяха да се пробудят под непознати звезди и всички дни и нощи на живота й щяха да бъдат отровени от хорските миризми и звуци.

Сега, много сезони по-късно и отвъд океана, Дрезде се сепна и се събуди. Видя човеците в ямата си — бяха трима и стояха много близо.

Дрезден се зачуди дали все още не сънува. Вдигна глава и подуши нощния въздух. Вонеше на дим. Хоризонтът пламтеше с неестествено сияние. Недалеч ревяха и дрънчаха машини. „Значи е истина.“ Той се вдигна на крака, изправи се и изръмжа издън гърди. За пръв път от много отдавна уменията му се пробудиха. Само да се приближат още малко, и щеше да скочи. Ако не, той щеше да се прокрадне до тях, да се престори на…

— Добър вечер — каза единия от тримата. — Молим за извинение, че се натрапваме. Не е от неуважение към вас. — Той говореше на езика на лова и го говореше идеално, макар и с едва доловим намек за тигров акцент, по всяка вероятност. — Вие ли сте онзи, когото наричат Острието на зората?

Дрезден примигна. Острието на зората бе името, дадено му от неговия баща. Мислеше си, че никога повече няма да го чуе пак. Смаян, той махна с опашка. „Да.“

— Чудесно. Така си и мислех, че може и да сте вие. Моето име е Майкъл. Известно време ловувах с прайда Червения вятър. — Той се огледа из ямата. — Там чух за вашите неволи.

Дрезден бе изгубил и ума, и дума. Червения вятър живееха горе-долу на един дълъг бяг в западна посока от дома му. Бяха свирепи и много уважавани. Ловувал е с тях?! Човек?! След кратък размисъл той издаде звука, който би могъл да издаде, ако види друг лъв в далечината. „Кой си ти? Какво искаш?“

— И това също има известна връзка с повода да дойдем тук. Нека започна с обяснението, че съм приемен син на Аблаха и чирак на тигъра Нобунунга. Аз излъчвам мириса на Нобунунга и ловувам редом с него. Това са брат ми Дейвид, роб на убийството, и сестра ми Карълайн, също от дома на Аблаха. Носим новини за Нобунунга. Можем ли да се приближим?

Аблаха? Името беше познато на Дрезден. Той беше еретик, враг на Горския бог. Нобунунга обаче беше друга работа — древен тигър, за когото се твърдеше, че е владетелят на всички гори на света. С леки стъпки Дрезден се приближи до мъжа и го подуши, точно както би постъпил, ако посрещаше свой събрат лъв. И, виж ти, мъжът действително миришеше на тигър. Хм.

Дрезден реши да продължи с нарушенията на етикецията — ако поне половината от онова, което бе чувал за Нобунунга беше вярно, така щеше да е най-мъдро. На свой ред той застина неподвижно и позволи да го подушат. Мъжът бързо вдъхна мириса на гривата му и се дръпна. Точно така трябваше да се държи един по-нисшестоящ ловец при тези обстоятелства.

Дрезден сбърчи чело. По принцип той никак не обичаше човеците, а Аблаха бе враг на Бога. Но всяка нощ, прекарана под тези непознати звезди, Дрезден се бе молил, докато заспи. Не се жалваше от сполетялата го участ, не протестираше, че така му се отплащат за пожизненото благочестие. Нищо не искаше за себе си. Молеше се само на малкото му да се даде шанс да поживее извън тази клетка. Всяка нощ Дрезден молеше Бога да сбъдне тази негова молитва, да я откупи със собствения си живот. Не можеше да се досети каква връзка можеше да има случващото се… но Богът го бе изненадвал и преди.

Дрезден приседна, вдигна предна лапа и я близна бързо. Това бе жест на уважение, макар и не точно приветствие с добре дошъл.

Противно на нрава си, беше любопитен да чуе какво има да му каже този човек.

III

— … и лъвът, копелето му, тупна на няма и метър и половина от мен, не се бъзикам — разправяше Маркъс. — Беше бесен! Ако третият ми изстрел не го беше улучил точно дето трябва…

— Вярно ли? — попита Алиан.

— Вярно.

Горичката, сред която бяха, трябваше уж да изглежда дива. Отдалече горе-долу го докарваше. Отблизо — не чак толкова. Дори и да зарежеш цветните лампички, които отбелязваха пътеката, нещо в нея ти подсказва: „ландшафтна архитектура“. Твърде равномерното разпределение на палмите или нещо от сорта. Но, дива или не, оградената със зид гора на Маркъс се ширеше навред. Тя съвсем не чуваше шума от купона.

— Та значи, след като големият лъв заспа, отидох и подбрах лъвчето. Тя тогава беше ей тонинка. И като я подбрах, чух кански рев и ей ти я и мама, погнала ме е.

— И ти какво направи?

— Ами, оставих малкото. Но беше късно. Мама беше коварна гад — беше се промъкнала много по-наблизо от таткото, а всичките ни упойващи пушки бяха празни. И затова един от местните вади една пушка и я застрелва.

— Аууу! Застреляли сте я? Тя само е пазила малкото си!

— Да, застреляхме я! Тя се гласеше да ми сръфа гъза. И пак добре, че я застреляхме. Падна върху един от пичовете, дето ни мъкнеха палатките, и му откъсна цялата ръка, преди да умре. После чух, че се наложило да я ампутират.

Като че лицето леко издаде чувствата й.

— Спокойно де, аз му дадох пари. — Маркъс я погледна. — Какво?

— Нищо — отвърна тя. А после с надеждата да сменят темата додаде: — Това преди колко време беше?

— Ммм… това май беше месец след като турнето ми свърши, значи сигурно вече ще стане година. Нага — тя беше малкото — много порасна. В къщата имам моя снимка как съм турил крак върху татко й и я държа. Сега гони деветдесет кила, а още не е пораснала съвсем!

— По дяволите. А таткото колко тежи?

— Някъде към сто и осемдесет кила. Наложи се четирима души да го вдигат. Дванайсет часа по-късно всичките летяхме обратно към Кънектикът.

— Позволяват ти да внасяш лъвове?

— Имам разрешение. Това тука е зоопарк.

Алиан се огледа и потръпна. Тревата действаше, обаче кофти. Гората, плод на ландшафтна архитектура, изглеждаше много тъмна и гъста. Вече съвсем не чуваше купона. Кой знае защо се сети за Мае, майка си, за последното им скарване. Алиан беше дошла от града на гости, но не си бе донесла достатъчно дрога. След два дни изпадна в абстиненция. Не можеше да си контролира червата, отмаля. Гушеше се на постелката, където бе спала като дете, потеше се и трепереше. Мае й донесе купа фейжоада, чаша вода, мокра кърпа. Лицето й, огряно от свещта, излъчваше мекота и състрадание. Спомни си каква обида се изписа по него, когато изби купата от ръцете й. Не искаше храна. Не от храна имаше нужда. На другата сутрин замина, без да се сбогува, избяга в Сау Паулу при светлините, нощните клубове и мъжете, които й даваха подаръци, ако правеше разни неща с тях. Тя нямаше нищо против. Всичко беше по-добро от това да остарееш в проста колиба на края на Пантанал и да си пропилееш живота като Мае. Но тук, в тъмното, отново си спомни лицето й.

— Да се връщаме — каза Алиан. — Ъъъ, студено ми е.

— След малко. Почти стигнахме. — След няколко крачки пътеката излезе на една поляна. Той отвори една вратичка в нещо, което приличаше на дърво, и изведнъж светлина обля поляната.

— А! — Тя примигна. — Каква е тази постройка?

Приличаше на градинска барака, само че покачена на кокили.

— Курник — отвърна той. — Зоопичът каза да я туря чак тука, та кокошките да не могат да подушат лъвовете. Щото яко се дразнят.

Също като кърпите и мраморното фоайе, и вратата на курника беше белязана с инициалите на Маркъс, изписани със староанглийски шрифт със заврънкулки.

„На кокошарника?!“

— Palhaco — каза тя гласно, по-силно, отколкото възнамеряваше.

— Какво?

— Нищо. — Тя му пусна най-хубавата си усмивка на момиче от кориците на списанията.

И Маркъс й се усмихна.

— Ето, вземи това. — Той й подаде дълъг бамбуков прът, на чийто връх бе прикрепено тънко въже.

— Това за какво е?

— Казах ти — отвърна той. — Отиваме на риболов. — Ухили се. — По-добре вземи да изчакаш тук навън. Вътре доста смърди. — Малко по-късно чу дива какофония откъм бараката: четири части сърдито кудкудякане, една част бясна рап звезда.

— Ела тука бе, лайненце такова!

Грак, пърхане, кудкудякане.

— По дяволите!

След две-три минути вратата се отвори и Маркъс излезе с телена клетка с две кокошки. Крилата им плющяха, но бяха относително спокойни на фона на всичко.

— Дай това.

Тя му подаде бамбуковия прът. Маркъс го метна на рамо като въдица. Клетката в другата му ръка й напомняше на кутия с такъми. Той върза въжето на примка и я стегна на крака на една от кокошките.

Изведнъж се досети какво възнамеряваше да прави.

— О, Маркъс, недей…

Той я огря с усмивката си от кориците на албумите, златните му зъбни насадки лъснаха на фона на бялата кожа.

— Гангста, мило. Айде. — И той я поведе обратно по пътеката, по която бяха дошли. Тя тръгна подире му, после се спря.

— Маркъс?

— Какво?

— Стори ми се, че нещо мърда там?

Той се взря в нощта.

— Сигурно е маймуна — заключи. — Имаме няколко маймуни по дърветата. Няма да те притесняват. Хайде.

Алиан вървеше след него. Гадеше й се. Струваше й се, че при наближаването на лъвската яма кокошките се разтревожиха. Но само малко. „Ако мен щяха да ме сервират на тая котка, щях да си откъсна главата от кудкудякане — помисли си тя. — Късмет имат, че са толкова тъпи!“

Малко по-късно излязоха на малката полянка. Маркъс отиде на моста между двете лъвски ями и провеси кокошката надолу. Поотпусна въжето. Кокошката запляска безпомощно с криле и закудкудяка ужасено.

— О, Маркъс, недей!

— Гледай само! — изкикоти се той. — Голям смях! — После залюля кокошката нагоре-надолу на въжето. — Ела тука, Дрезден! Ела тука, грамадански! Вечерята!

— Мило, моля ти се, защо не се върнем на… — Гласът й секна. Маркъс вече не се усмихваше. — Мило, какво има?

— Дрезден? — подвикна Маркъс. — Ела тука, грамадански! — Огледа се напред-назад из цялата яма. Алиан проследи погледа му. Ямата имаше овална форма и бе дълбока, но не и грамадна — към дванайсет метра в най-широката си част. По дъното растеше трева, имаше няколко валчести изкуствени камъка от бетон и няколко отсечени дънера, които трябваше да изглеждат естествено, но не изглеждаха. От мястото, където стояха, се виждаше всяка педя от ямата.

— Къде е лъвът? — попита тя.

Маркъс само я погледна. Блещеше се. Кокошката, увиснала на въжето, пак се разкудкудяка възмутено. Маркъс пусна пръта. Кокошката падна метър и половина по-надолу. Кракът й се изхлузи от примката. Тя запляска с криле и се освободи, а после закрачи с тежка стъпка, като кудкудякаше възмутено.

Никой не дойде да провери за какво е цялата тая врява.

— Маркъс, къде е лъвът?

— Шшшт! — Маркъс вдигна наманикюрения си пръст до устните си. Челото му се сбръчка. Запретна фланелката си отзад и извади деветмилиметров автоматичен пистолет със седефена дръжка.

— Да не ми казваш, че се е измъкнал?! — прошепна тя. — Как е могъл да излезе?! Ти каза, че няма как!

— Шшшт! — Лицето на Маркъс бе напрегнато. Беше много тъмно и почти нищо не се виждаше, но все пак можеше да се ослушва. След малко и Алиан се заослушва с него.

Щурци. Приглушеното ехо на колите по магистралата. Горе край къщата се чу силно плискане — някой цопна във водата. Смях.

А после, по-наблизо — не, никак не беше далече — изпращя един клон.

— Маркъс? — подвикна тя тихо.

Той се обърна и я изгледа. Нямаше нужда да говори. Изражението му казваше всичко.

Ямата беше празна.

Ямата беше празна, а нещо шаваше в нощта.

IV

— Маркъс, о que e que e?

— Не знам — отвърна той. Не говореше португалски, но пък тя можеше да пита само за едно нещо. Ала той знаеше. Съчка бе изпращяла наблизо. Дебела. Той издърпа затвора на пистолета и го вдигна. В далечината, горе в къщата, се хилеха една тайфа задници и муфти. Вече трябваше да свири третото парче от албума, които се казваше „Празнене в кадър“ и неговият служител „Артисти и репертоар“ много му се кефеше и, да, нещо шаваше в нощта.

— Какво да правим?

Маркъс тръскаше глава в такт с „Празнене в кадър“ и мислеше. И тогава се сети:

— Закритото помещение!

Зооспециалистът му го беше показал — подземно помещение между двете лъвски ями, много солидно, с отлети бетонни стени и метални врати. В стената имаше процеп с метална преграда за наблюдаване на лъвовете, като процепа на вратата на затворническа килия.

— Можем да влезем там и да… — Какво? Да се обадят по телефона? Да се укрият? Нямаше значение. Той щеше да е в безопасност. — Ела!

— Майната му! — обади се зад него Алиан. — Връщам се в… — Тя млъкна и изхълца. — Маркъс?

Нещо в гласа й го накара да се обърне. Точно пред нея, на няма и метър и половина, стоеше лъвът, който бе дошла да види тук. Горната му устна се вдигна и оголи здрави жълти зъби.

Алиан се обърна към него с мечтателно изражение.

— Кажи на Мае, че аз…

Дрезден скочи. Двамата паднаха на земята заедно, обвити в облак прах и дребни камъни. Главата на Алиан отскочи от земята. Тя се загърчи, но лъвът я награби с лапи колкото лопати. После сключи челюсти около врата й. Държеше я под такъв ъгъл, че тя гледаше право в Маркъс. Изглеждаше примирена и дори обзета от покой.

Малко по-късно Маркъс стана член на един доста малоброен клуб. Нямаше представа колко хора са станали непосредствени свидетели не на едно, а на две лъвски нападения, но според него броят им беше от малък по-малък. „Гангста, мило“ — помисли си той и се подмокри.

На около двеста метра оттам той чуваше купона да тече. Някаква мацка с тежък акцент от Бронкс повтаряше ли, повтаряше „Боже мой!“. Гласът й се набиваше в ушите му като шиш за лед. „Баси как си мразя приятелите“ — помисли си той. — Бах го. Зарязвам я тая работа. Край с тия тъпотии, рап звезда и прочие. От утре постъпвам в училището за пилоти. Рапът никога не е бил първата му любов. Рапът го завлече, един вид, след едно шоу за таланти в гимназията. „Щом Дейвид Лий Рот може да е парамедик, то и аз мога да съм пилот.“

С окървавена муцуна лъвът вдигна очи от тялото на Алиан и изрева.

Маркъс писна. Усети как боксерките му изведнъж натежаха. Бързо стреля три пъти с пистолета и разпръсна пръстта надалече от лъва. Вонята на лайната му напои топлия нощен въздух.

Маркъс изпъшка, щом се сети за закритото помещение. Входът беше от другата страна на лъвските ями — навес от сгуриени блокчета колкото шкаф, изграден, с цел да не вали дъждът стълбището. Вратата към навеса бе от дебела стомана и никой лъв не би могъл да я раздере.

„Вътре ще съм в безопасност.“

Без никакво двоумене Маркъс обърна гръб на Алиан, скочи от пътеката и спринтира в тъмното. Изисканите лампички покрай пътеката угаснаха. Входът към стълбището бе доста далеч от нея, скрит зад висок плет, заобиколен от храсталаци. Маркъс не го видя навреме, вряза се в металната врата и си сцепи устната. Но дори не забеляза. Ужасно видение засенчи болката в устата му — връзката с ключовете, закачена на една закачалка в кухнята.

— А, не! — възкликна той. — Не, не, не!

Затърси дръжката на вратата, убеден, че е заключена. Но щом я напипа, тя се завъртя лесно.

— Благодаря ти, Господи! — прошепна той и отвори. — Благодаря ти, благодаря…

А после изпищя — колкото от ужас, толкова и от изненада.

Точно зад вратата, на най-горното стъпало, стоеше човек. „Препречил ми е пътяаааа!“ — помисли си Маркъс. Дори и мислите му сега бяха стенания. Времето като че течеше страшно мудно. Типът беше грамаден, и на ръст, и на мускули, но… — „еба си работата!“ — беше облечен с бледолилава пачка.

„Как, по дяволите, е влязъл там!“ А после, по петите на тази мисъл — „Пачка?!“. Маркъс за кратко се замисли дали не сънува. „Няма значение.“ Важно беше само това, че онзи му е препречил пътя. Маркъс вдигна лявата си ръка, за да бутне мъжа настрана, като едновременно с това вдигна и дясната, за да го заплаши с пистолета. „Ще го заплаша, ама друг път — помисли си Маркъс. — Ще го застрелям, ако…“

Внезапно избухна ярък взрив от движение. Той усети някакъв натиск върху пръстите си, които стискаха пистолета, а после се намери по задник на земята. Погледна надолу и видя, че безименият пръст и кутрето му са увиснали под странен ъгъл. От кутрето му стърчеше отломка от кост. Щом видя това, усети и първия болезнен спазъм.

Погледна нагоре. Мъжът с пачката оглеждаше пистолета на Маркъс. Извади пълнителя и го завъртя между пръстите си, подобно на жеста, завършващ номера на някой фокусник.

Той му се ухили. Зъбите му бяха много потъмнели, почти черни. Излезе от стълбищната шахта, забиколи и мина зад Маркъс, като мимоходом хвърли в скута му незаредения пистолет.

Още един мъж, този — чисто гол, се изкачи по тъмните стълби.

— Вие от купона ли сте? — На Маркъс му хрумна, че някой може да е сипал нещо в коктейла му с вино. „Това е то! На бас, че Джей Би е пуснал от онова пи си пи в моя бейбери физ. Добрият стар Джей Би. Имаше да се смеят на това после! — Дано не сте се опъвали отзад там долу! Не ща педали да ми осират…“

— Шшт! — обади се женски глас в мрака. — Там навън бродят лъвове.

Маркъс зяпна, после затвори уста. Забележката не беше неразумна. Когато отново заговори, тонът му бе омекнал.

— Кои сте вие бе, еба ти?

Жената излезе напред.

— Аз съм Карълайн. Това е Майкъл. Това е брат ми Дейвид.

— Да, здрасти, мноу мий приятно, а сега ми подайте една ръка, да му се не види, та да можем да слезем в…

Тя поклати глава.

— Не.

— Как така не? — Хрумна му нещо. — Еййй… Да не би вие да сте ми пуснали лъвовете?

— Ние.

— Защо, по дяволите… Вие луди ли сте? Да не сте от Пета?

Тя поклати глава.

— Не знам какво е това. Не.

— Няма значение, баси. Само ми се махнете от пътя.

— Не.

— Както ви е угодно. — Той се подпря с дясна ръка на земята и се приготви да стане. „Ако тая кучка ми препречи пътя, ще я съборя на…“ — Една сянка падна върху него. Маркъс вдигна очи.

— Опиташ ли се да слезеш долу, Дейвид ще ти причини болка — каза тя. — Може би само мъничка, а може би страшна. По-добре не пробвай.

Маркъс изгледа грамадния от горе до долу, като преценяваше шансовете си. Раменете му се свлякоха.

— Какво искате?

Всичката борбеност се бе изпарила от гласа му.

Дейвид се усмихна.

— Трябва да ти предам едно съобщение — каза жената.

— От кого?

— Съобщението е от Дрезден.

Отначало си помисли, че тя говори за града.

— За лъва ли говориш?! За онзи Дрезден?

— Да. Защо си ги кръстил така?

— Дрезден и Нагасаки? Ами, такова, през войната…

Чу до себе си нечий смях. Обърна се. „Бум!“ — възкликна грамадата Дейвид, вдигна ръце във въздуха и ги протегна, все едно между тях имаше огнено кълбо.

— Да — потвърди Маркъс. — Бум.

Като продължаваше да се киска, едрият го тупна по рамото. Маркъс му отвърна с лека, ала искрена усмивка. „Най-сетне някой да вдене.“ Този миг се оказа връхната точка на деня му.

Жената приклекна, за да го погледне в очите.

— Гледаш ли телевизия?

Трябваше му време, докато проумее въпроса.

— Тебе какво те засяга?

Тя повтори, достатъчно търпеливо:

— Гледаш ли телевизия?

— Аз… — Погледът на Маркъс се стрелна наоколо в търсене на убежище. Навсякъде около него джунглата напираше насам. „Угоди им на тия лудите.“

— Да бе, да, гледам телевизия.

— Гледал ли си, когато по телевизията ги дават как ловуват? В Африка? Когато лъв повали зебра или антилопа гну?

Маркъс не знаеше накъде отива този разговор.

— Аз… да… май да. — Не беше видял зебра, а газела. „Горе-долу същото е.“

— Добре. Това, което си видял, се нарича… — Тя изчурулика нещо на голия мъж и той изръмжа извън гърдите си. Ръмжеше точно като лъв. Космите на тила му настръхнаха.

— На езика на лова тази дума описва специфичен начин за убиване — обясни жената. — Проява на уважение е. В повечето случаи ловецът няма желание да причини болка на жертвата си. Просто той е гладен, така стоят нещата. Когато гледаше телевизия, забеляза ли, че след един определен момент зебрата не се съпротивява?

Маркъс не беше виждал точно това, но си спомни как видя газелата и три лъва, ровещи във вътрешностите й. Помисли я за мъртва. После тя вдигна глава, погледна надолу да види какво правят с нея и се извърна. Беше напушен, като го видя, и толкова изтрещя, че трябваше да смени канала.

— Добре. Знаеш го. Жертвата не помръдва, защото не усеща болка. Лъвът я докосва по определен начин и я откъсва от равнината на болката. Това влиза в занаята на ловците. Когато жертвата е в това състояние, лъвовете казват… — Тя кимна на голия мъж.

Той отново изръмжа, досущ като лъв, и това прозвуча злокобно.

— Твоята жена умря така, ако това има значение за теб. Изобщо не е страдала.

Маркъс се сети за газелата, втренчена в камерата, помисли си как светлината помръкваше в зелените очи на Алиан.

— Но има и друг начин да се убива. Това се прави, когато лъвът ловува от омраза, а не от глад. За такива моменти големите котки използват един допир, който усилва страданието, вместо да го облекчава. С това докосване духът на жертвата бива привързан към равнината на болката. И тя е като удавяне. Често духът им е дотолкова увреден, че не остава достатъчно от самото им аз, та да се върнат в забравените земи. Убитите по този начин са съсипани завинаги. Сякаш изобщо не са се раждали. — Бръчки се вдълбаха около очите й. — Виждала съм го веднъж. Ужасно беше. — Тя докосна ръката му с истинско съчувствие. — Лъвовете желаят да те осведомя, че ти ще умреш така.

Погледът на Маркъс сновеше между тримата и търсеше някакъв признак, че това е шега. Лицето на жената бе сериозно. Оня с пачката го гледаше алчно с жестоки и живи очи. Маркъс не беше убеден кое е по-зле.

— Значи… просто ще ме дадете на онова страшилище да ме изяде?

— Да, точно така ще направим.

— Защо? — прошепна Маркъс. — Защо ви е да правите такова нещо?

— Защото това иска ловецът — отвърна тя. — Разбираш ли, ние постигнахме договореност. Това е неговата цена.

Бабанката с пачката му се усмихна. По върха на копието му проблесна лунна светлина.

— Ако ние освободим дъщеря му и му дадем време да те убие така, както желае, той ще ни помогне. Ще закриля нашия агент така, сякаш ние сме собствената му рожба. — Тя сви рамене и се изправи. — Той не иска чак толкова много. И дори желанието му е справедливо.

— Справедливо?! Аз…

— Какво ти? — Тя погледна надолу, лицето й тънеше в сянка. Състраданието, което бе забелязал преди, вече го нямаше. — Ти нахлу в дома на лъва. Уби неговата женска, майката на рожбата му. Отвлече него и дъщеря му и ги хвърли в яма. Това ли е справедливост?

— Да, ама… Искам да кажа…

— И защо го направи? С каква цел? Ти щеше да им откраднеш живота, та да реват и ръмжат за забавление на твоите пачаври?

— Да, нещо такова… сигурно. Обаче вие нали сте гледали „Белязаният“? Там…

— Млъкни. — Тя заговори на голия мъж на език, който той не разбираше. Той й отвърна нещо, а после нададе звук, изумително подобен на лъвско ръмжене. — Моля те, извини ме — каза тя. — Предпочитам да не гледам.

— Чакай! — възкликна Маркъс. — Аз имам много пари! Можем да…

Тя и голият мъж изчезнаха обратно в стълбищната шахта и заслизаха надолу към закритото помещение. Затвориха вратата след себе си. Бабанкото в пачка му се усмихна отвисоко.

— Ей, човек — рече Маркъс. — Помогни ми да се измъкна оттук. Искаш ли да влезеш в шоубизнеса? Бих могъл…

Едрият се усмихна още по-широко и посочи над рамото на Маркъс към гората отзад.

Без да иска, Маркъс се обърна да погледне. Дрезден и дъщеря му стояха точно зад него, по-близо, отколкото би му хрумнало, че е възможно. Някъде навън, в невъзможните далечини на нощта, чу мацката от Бронкс да казва:

— Боже мой!

Долу в ямата, сред безопасност и спокойствие, кокошката изкудкудяка.

I

Стийв се събуди през 1987, там някъде.

В стаята на тийнейджър. За това беше кажи-речи сигурен. По стените бяха налепени плакати на певци — Уам, Би Фифти Тус, Бой Джордж и други, които смътно си спомняше от гимназията. Срещу леглото висеше рафт с касети, а до него — колаж от полароидни снимки. Тийнейджъри с избелени джинси и гащи парашутки се перчеха пред обектива — ужкимско пеене, надуване на мускули, такива работи. На една от снимките две момчета се целуваха.

Стийв примигна. „Къде съм, по дяволите?“ Спомни си, че беше в затворническия параклис, спомни си как смрадливият тип с пачка убива Дорн и охраната. Докато си мислеше за пачката и за двамата пичове, които се целуваха на полароидната снимка, му хрумна ужасна мисъл. „Може би типът с пачката ме е отвлякъл за секс роб от някакъв вид? Като оня в «Криминале»?“

Но подобни размишления навяваха твърде голям ужас. „Мисли, мисли!“ Спомни си как го халосаха в параклиса. Мигове по-късно се носеше по застлания с плочки коридор, метнат на рамото на типа, и гледаше как черва и отсечени крайници преминават край него, все едно се вози на влакчето на гадориите и ужасите в скъпарски увеселителен парк.

На пода се въргаляше нечия ръка — само ръката и нищо друго. Изненадващо, не изглеждаше гнусно — нямаше много кръв, а мускулите бяха като на анатомична рисунка. Няколко крачки по-надолу пред очите му изникна още един от охраната, кажи-речи беше цял. Пичът беше по-стар, към петдесетака, прерязан изкусно на две точно над пъпа. „С какво? — спомни си как се зачуди Стийв. — С великанска ножица?“

Половината от лицето му, което Стийв виждаше, бе обезкръвено и без белези, с отворени очи. Стийв си спомни как го позна, спомни си как се смути и…

„И после се събудих тук.“

Будилникът на нощното шкафче също трябваше да е от 1987, то е ясно. „Никой вече не прави неща от пластмаса с дървесни шарки, нали?“ Часовникът обаче не работеше. Някой беше издънил кратер в него, а после го беше оградил в кръг от царевично брашно, както изглеждаше.

Стийв замига на парцали срещу тая гледка, докато се напъваше да измисли малко от малко приемлива причина някой да свърши това.

Стийв седна и надникна навън през венецианските щори до леглото, и трепна при металното им дрънчене. Главата го цепеше. Слънцето или изгряваше, или бе тръгнало да залязва. Отначало не беше сигурен кое от двете, но после две къщи по-надолу някакъв тип се прибра от работа и си взе пощата. В задния двор на пича деца играеха на топка. „Значи не се зазорява. Проспал съм целия ден.“

След като си отговори на въпросите, Стийв пусна щорите да се затворят. Ако знаеше, че този залез е последният, който някога щеше да види, сигурно щеше да отдели две-три секунди да му се наслади.

Все още беше облечен със затворническия комбинезон. Това донякъде му донесе облекчение, предвид страховете му да му поробят гъза, но все пак бе далеч от идеала. Шкафът се оказа тъпкан с дрешки като гащи парашутки и избелени джинси. След кратко ровичкане нахлузи един черен анцуг — тесничък, ама вършеше работа — и сива фланелка от концерт. Логото на групата „Харт“ бе отпечатано на гърдите с яркооранжеви букви и пламтеше като жарава.

Дочу някакви гласове в коридора и излезе в него. Там беше по-топло, отколкото вътре. Ухаеше приятно, на нещо прясно изпечено — хляб може би или сладки рулца? Коремът му изкъркори.

Но лъхаше и на някаква гадна миризма, която той не можа да определи. И дрънчене на метал. Щрак. Драс. Щрак. Смътно му беше познато. Щрак. Драс. Щрак.

Иззад ъгъла Стийв надникна във всекидневната. Оная буца с пачката спеше на пода пред телевизора. Звукът беше изключен, но по „Хистъри“ нацистката артилерия гърмеше по цяла Северна Африка. Стийв се позачуди над това. Телевизия? Той не говори английски, нали така? На екрана Ромел вдигна към очите си бинокъл. „Бас ловя обаче, че си пада по танкове.“ До пича с пачката на бяла чиния лежеше полуизлапана купчина сладки. Кафяви трошици бяха полепнали по спечената по мустаците му кръв и по гърдите. Бронзовата му мечоподобна анджаклама с веригата лежеше досами пръстите му.

Тук-там из всекидневната бяха насядали още половин дузина хора, някои не по-малко големи откачалки. Когато Стийв влезе, те го изгледаха не особено заинтересовано.

До дивана стоеше мъж с кафяви бизнес панталони, изрязани и разнищени на коленете. Единият крачол на панталона беше около педя по-къс от другия. По голите му гърди бяха татуирани десетки триъгълници, по-малките вписани в по-големите, спускащи се надолу към черна точка в средата на гръдната му кост.

Щом видя Стийв, той сложи ръка на рамото на една жена, седнала на дивана. Тя имаше мръсна руса коса, офъкана късо както дойде. Облечена беше в нещо подобно на горната половина на цял черен бански, префасониран в спортен сутиен. Тя покри с длан ръката на мъжа и преплете пръсти в неговите.

Щрак. Драс. Щрак. В най-тъмния ъгъл на стаята една жена седеше на пода, подгънала колене под брадичката си. Скелетоподобни ръце стърчаха от останките на апокалиптично мръсна сива рокля. Около главата й бръмчаха половин дузина мухи. Пред погледа на Стийв тя отвори капачето на запалка „Зипо“. Щрак. Запали я. Драс. Пак я затвори. Щрак.

Очите й нито за миг не се откъснаха от пламъка. Вече притеснен, Стийв подскочи, когато в стаята влезе още едно лице. Моментално разпозна коледния пуловер и колоездачния клин.

— Ти! — Кокалчетата му изпукаха, щом ръцете му се свиха в юмруци.

Карълайн притисна пръст до устните си.

— Шшт! — Тя посочи окървавения мъж с пачка, спящ на пода между ножа и сладките, а после посочи с показалец през рамо към кухнята.

Стийв отвори уста да й кресне, но после погледна дремещия убиец и кимна. Заобиколи дивана на пръсти възможно най-тихо. Двойката стана и тръгна подире му. Жената със запалката я отвори — щрак, драс, щрак.

В кухнята имаше още един човек — възрастна жена, и тя месеше тесто. Стийв леко се изненада от това, че беше облечена нормално — макси пеньоар от мек вълнен плат, поизбелял, но чист, и пантофи.

— Здравей! — заговори тя полушепнешком. — Аз съм Юнис Макгиликъти. Искаш ли канелено рулце? Тъкмо ги извадих от фурната.

— Стийв Ходжсън. Приятно ми е да се запознаем. — Сепна се, като осъзна, че това си беше самата истина. За разлика от другите, тя не приличаше на човек, който би държал окован мъж в мазето си. Мина му през ум да й благодари за това, но размисли, след като не можа да измисли деликатен начин да го изкаже. — Да, ще е чудесно да хапна едно канелено рулце.

Старата дама се усмихна доволно и посочи една тава.

— Кафето е там.

Стийв грабна една чаша от дървената закачалка и си наля.

— Здравей, Стийв — каза Карълайн, една идея по-силно от шепот.

— Здрасти! — Попрекали с ведрината в поздрава.

— Това е госпожа Макгиликъти. Тя говори английски.

— Да. Да, несъмнено.

Карълайн посочи с палец двойката зад гърба й.

— Това са Питър и Алисия. Те не говорят английски. Или поне не особено.

— Ами онзи едрият във всекидневната?

— Това е Дейвид. И неговия английски никак не го бива.

— А другата? Онази, дето не спира да си играе със запалката?

— Това е Маргарет.

— И не говори английски?

— Тя надали говори някакъв език. Почти дума не обелва.

— Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Сещаш ли се за някаква причина да не награбя някой от тия кухненски ножове и да не ти го забия във врата, еба си?

Карълайн стисна устни и се замисли.

— Може да опръскаш с кръв канелените рулца.

— Майтапя се, но само отчасти.

— Добре — каза тя. — Не е като да не е оправдано. Разбирам защо може да си се поразстроил.

Гневът му избухна. Стийв метна поглед към ножовете, вече почти на сериозно.

— Да съм се поразстроил?! — изсъска той. — Ти ме натопи за убийство! На ченге, еба си! Обсъждаха смъртно наказание, Карълайн! Смъртоносна инжекция, еба си. Цял живот в затвора! Ако извадя късмет!

— По-тихо, ако обичаш — каза Карълайн. — Хич не ти трябва да будиш Дейвид.

„Не — помисли си Стийв, щом се сети за полюляващото се черво, провесено от тавана пред затворническия параклис. — Като че не ми трябва.“

— Добре! — изшушна той яростно. — Така си е. Защо тихичко не ми обясниш поради какво трябваше да ми причиняваш това? С какво съм те ядосал?

Карълайн трепна.

— Нищо — отвърна тя. — Не ти се сърдя. Това пък е най-последното нещо. — Тя се подвоуми. — Има си основателни причини за всичко това, доколкото думата ми важи пред теб. Не мога да навляза в подробности, но наистина съжалявам. Разбирам защо това може да е малко… неприятно.

— Неприятно! — удиви се Стийв, неспособен да повярва, че е чул точно това. — Е да, може и така да се каже. А може да се каже и че ти трайно и напълно ми съсипа живота. И аз малко нещо предпочитам тази версия.

Карълайн завъртя очи.

— Стига с тия мелодрами. Вече не си в затвора, нали така? — Тя посочи подноса. — Вземи си още едно канелено рулце, вкусни са.

Госпожа Макгиликъти погледна през рамо.

— Вземи си, миличък.

Стийв усети как сърцето му кипна.

— Мелодрами? — Ръката му неволно посегна към наредените кухненски ножове. — Мелодрами?!

— Успокой се — прикани го Карълайн. — Не е чак пък толкова зле.

— Кое не било толкова зле, казваш?

— Тихо, Стийв. Млъкни за малко и ще ти обясня. Имам план. Ако ми свършиш една дребна услуга, мога да пропъдя всеки един от тези дребни проблеми, които ми спомена.

— Нима?

— Аха. — Карълайн затършува из хладилника и извади пластмасова бутилка портокалов сок, отвинти капачката и я вдигна към устата си.

— Чашите са там, милинка — обади се натъртено госпожа Макгиликъти.

— Извинявам се. — Карълайн си взе чаша. Стийв се замисли.

— Можеш да премахнеш обвинение в убийство? Дело за смъртно наказание?

Карълайн си наля портокалов сок и отпи глътка.

— Аха.

— И как, ако смея да попитам, възнамеряваш евентуално да го свършиш това?

— Я ми дай едно от тия канелени рулца и си дръпни стол. Ще ти покажа.

II

Карълайн стана и потъна навътре в къщата. Докато я нямаше, Стийв отиде до хладилника да провери за кока-кола. В основното отделение имаха само диетична, но в отделението за зеленчуци мярна нещо приблизително в същия оттенък на червеното като кутия кола.

Миг по-късно Карълайн се прокрадна зад гърба му.

— Стийв, това е…

— Чакай малко — прекъсна я той, втренчен в отделението за зеленчуци. — Това сърце ли е?

„Кутия кола определено не е.“

Карълайн дълго не отговори.

— Моля?

— В този плик тук. В хладилника. Сърце ли е? Сърце на човек? Като че в хладилника ти има човешко сърце, Карълайн.

— Ъъъ… не. Тоест да, сърце е. Но не е човешко. Кравешко е. На бик. Дейвид щеше да готви ордьовър за един гост, но на него му се наложи да отмени гостуването.

— А, не. — Стийв се обърна. — Не може да е от бик, прекалено е дребно… А!

До Карълайн бе застанала руса жена, която Стийв не бе видял досега. Три деца, бледни и безмълвни, се бяха прилепили до кръста й. По шията на едното от тях, момченце, имаше грамадни лилави синини. Челото на момичето до него бе прорязано дълбоко.

Стийв коленичи пред децата.

— Деца, добре ли сте? Да ви… боли нещо? — Той посегна да докосне ямата в черепа на момичето. То се сви и се дръпна.

— Те говорят само с майка си — обясни Карълайн. — Стийв, това е Рейчъл.

— Баси и шантавата работа. Какво е станало с главата на момичето, по дяволите?

— Ъм, злополука. Падна. От колелото. — А после изшътка: — Нищо не казвай, Стийв! Ще я смутиш.

— А момчето?

— Футбол — отвърна най-сериозно Карълайн. Момчето надникна иззад кръста на майка си и леко кимна.

— Хммм. — Той посочи Рейчъл. — Ами тя? Не говори английски?

— Не говори — потвърди Карълайн. Двете с Рейчъл си поговориха на някакъв леко напевен език. Звучеше като незаконната рожба на виетнамския от бой на котараци.

— Какво прави тук тогава?

— Рейчъл я бива по тайните — отвърна Карълайн, вдигна телефонната слушалка на госпожа Макгиликъти и я постави на кухненската маса. — Все още искаш да ти оправя неприятностите със закона, нали така?

Стийв погледна сърцето в отделението за зеленчуци, отвори уста, а после я затвори така, че зъбите му изтракаха, и захлопна вратата на хладилника.

— Да, ако обичаш.

— Тогава нека се чува високо. — Карълайн посочи телефонната слушалка.

— Какво?

— Та всички да чуват.

— А… Разбира се! — Той поогледа телефонната слушалка, а после натисна копчето на високоговорителя.

— А сега й задействай указателя.

— Какво?

— Където им казваш име и те ти дават номера.

Стийв набра три цифри.

— Град? — изрече механичен глас.

— Вашингтон.

— Раздел?

— Телефонен номератор на Белия дом.

Стийв вдигна вежда.

Машината забърбори номерата. Когато попита Карълайн дали иска да я свърже срещу допълнителна такса от петдесет цента, Карълайн отвърна „да“. Телефонистката вдигна на третото позвъняване.

— Казвам се Карълайн — представи се тя. — Бих искала да ме свържете с президента.

— Фамилията ви, ако обичате?

Карълайн намръщи чело.

— Не знам точно. Има ли значение?

Телефонистката отвърна с досада:

— Съжалявам, госпожо. Президентът в момента не е на разположение. Ако искате да оставите съобщение, ще се погрижа да…

С мен той ще разговаря — заяви Карълайн. — Подгответе се да удостоверите истинността на това. Днешната парола е „гръм“.

— А! — възкликна телефонистката. — Изчакайте. Ще ви свържа.

— Да не би да е Сопаски? — Стийв си спомни какво му бе разказал Ъруин.

— Какво?

— Фамилията ти. Да не би да е Сопаски?

Карълайн се позамисли.

— Всъщност да, това ми звучи…

От слушалката прокънтя мъжки глас:

— Тук сержант Дейвис. Паролата, моля.

Карълайн посочи с пръст Рейчъл и вдигна озадачено вежди. Рейчъл привика с жест момиченце в изпоцапана сива лятна рокля. Детето й подшушна нещо на ухо. Рейчъл го предаде на Карълайн на онзи напевен език.

— Паролата е „мечка 723 върви 33744 призори“ — преведе Карълайн.

— Изчакайте, моля. — Чу се звук от набиране на клавиатура. Миг по-късно мъжът се обади. — Ще ви свържа с кабинета на господин Хаман.

Стийв се замисли и после се облещи.

— С началника на кабинета?!

— Шшт! — изшътка му Карълайн.

За около минута увиснаха в нищото — в слушалката не звучеше нито музика, нито съобщения на запис, само тишина. А после един глас произнесе:

— Тук Брайън Хаман.

„Ти бъзикаш ли се с мен?!“ Той вдъхна, като с всички сили се стараеше да запази спокойния си вид. Не беше сигурен, но подозираше, че се справя много скапано с тая работа.

— Господин Хаман, нужно ми е да ме свържете с президента — каза Карълайн. — Хиляди благодарности.

— Боя се, че това не е възможно, госпожо, ъъъ… — Последва щракане на компютърна клавиатура. — Карълайн. Президентът е на съвещание. Има ли нещо, което аз…

— Изведете го от съвещанието.

Отсреща замлъкнаха продължително. Стийв подозираше, че на мъжа просто му е трудно да повярва на ушите си. Съчувстваше му. Карълайн му отпусна малко време.

— Госпожо, на този свят има точно трима души, упълномощени да използват паролата, която ми съобщихте току-що, и случайно аз зная, че вие не сте сред тях. А сега, ако не ми кажете точно коя сте и откъде разполагате с тези пароли, ви очакват изключително сериозни неприятности. При всички случаи по-далече по веригата вие няма да бъдете допусната. — По линията се чу леко изщракване.

— Мисля, че проследяват обаждането — заяви Стийв и му се стори, че забележката му е ценна.

— Тихо! — сряза го Карълайн и се обърна към Рейчъл. Двете проведоха разговор. Звученето му напомняше на Стийв за препирня между тропически птички. — Господин Хаман, моля, извинете ме за безцеремонността. Изглеждате порядъчен човек, но нямам време. Знам къде е бил президентът в нощта на 28 март 1993 година. Знам защо Алисън Мейджърс в днешно време така си трае. Имам достъп дори до снимки. Ако след една минута не разговарям със самия президент, ще затворя. Следващото ми обаждане ще бъде до „Вашингтон Пост“.

Последва кратка пауза, може би две секунди. Хаман не си направи труда да блокира звука, просто остави слушалката. Стийв чу как врата се удари в стената. Последва кратка тишина, далечна суматоха. После чу Хаман да казва „Изнесете се. Веднага. Стаята ни трябва“. После се чу как се затвори врата, и след това:

— Президентът на телефона.

„Охо! — помисли си Стийв. — Това не го чуваш всеки ден!“

Отхапа от канеленото си рулце. Третото. „Вярно си ги бива.“

Карълайн се усмихна.

— Как сте, господин президент? Извинете ме за наглостта, но се боя, че обстоятелствата са необичайни. Името ми е Карълайн Сопаски.

Последва продължително мълчание.

— Боя се, че не…

— Баща ми се казва Адам Блек.

Мълчанието този път се проточи много дълго.

— Бихте ли повторили, моля?

Тя повтори.

Нова пауза, този път по-кратка.

— Има много мъже на име…

— Да, но моят баща е онзи Адам Блек, споменат в папката, която ви чакаше на бюрото ви в деня, в който поехте поста. Жълтеникавият документ, написан от господин Картър, мисля? Спомняте ли си го?

— Спомням си го — отвърна президентът с отпаднал глас.

— Отлично. Очаквах, че може и да си спомняте. Бихте ли желали да разберете какво се е случило с единицата военновъздушно оборудване с номер 11 807-А1, отпечатан с шаблон отстрани? Мога да ви кажа съвсем точно. Аз бях там.

Президентът издаде хриплива въздишка.

— Разбирам. — Едва говореше. — Аз… Тоест, доколкото бях разбрал, по договореност съществуваше условие да не се допуска никакъв контакт между…

Карълайн се изсмя.

— Така ли му викате? „Договореност“? Ужасно велико от ваша страна, не е ли така? Доколкото аз си го спомням, баща ми каза на господин Картър да се погрижи повече да не му досаждат. Господин Картър му отвърна, че с удоволствие ще се погрижи за това и непременно да му се обади пак, ако може да помогне с нещо. Баща ми каза, че ще се обадим. И сега аз се обаждам. Адам Блек би бил много благодарен, ако му помогнете малко. С една дребна услуга.

— Услуга?

— Да. Доколкото разбирам, вие имате правото да помилвате престъпници. Права ли съм?

— Имам…

— Отлично. Ще ви изпратя подробностите. Благодаря ви, господин пр…

— Ако обичате, госпожо… Мога ли… мога ли да ви попитам от какъв характер е престъплението?

Карълайн дълго не отговори. А когато най-сетне се обади, заговори по-студено:

— Защо това да има значение?

— Това, ъъъ, би могло да има отношение към…

Карълайн въздъхна.

— На въпросния човек все още не са му предявили обвинения, но ми казват, че е само въпрос на време. Инцидентът се върти около убийството на полицай. Вероятно е също да има и съпътстващи обвинения — влизане с взлом, обир, неща от подобен характер. А, да, и бягство също. Вчера той напусна затвора без разрешение. Има и загинали. Предполагам, че и това влиза в престъпленията?

Президентът, бивш редактор на харвардския „Правен преглед“, се съгласи, че сигурно влиза.

— Но ние сме загрижени главно за обвинението, по което го грози смъртно наказание.

— Смъртно наказание — повтори президентът с безизразен глас.

— Да. — Карълайн се поумълча. — Но ако това облекчава болката от ужилването, случайно знам, че обвиненият човек е напълно невинен. Знам го с абсолютна сигурност.

— Как, ако мога да попитам?

— Защото убиецът на детектив Майнър съм аз — отвърна Карълайн. — Господин Ходжсън присъстваше, но… изобщо не подозираше, че се случва нещо подобно. Ако оставим настрана правната страна на нещата, той е напълно невинен.

— Разбирам — каза най-сетне президентът. — Но дори и да е така, госпожо Сопаски, политически това би могло да бъде много…

— Доколкото разбирам, когато сте поели поста, наред с другото са ви информирали и за една папка с кодово име Студен дом. Папката беше поръбена с червени и сини райета. Беше дебела около два пръста и направо пращеше от неполучили отговор въпроси. Права ли съм?

Президентът не промълви много дълго.

— Как е възможно да знаете за това? — изсъска той.

Карълайн се засмя.

— Боя се, че това ще е поредният въпрос, останал без отговор — каза тя и намигна на Рейчъл. — Добавете го и него в папката, а? Но е факт, че го зная, господин президент. И ако прочетете папката Студен дом, ще добиете някаква представа на какво е способен баща ми. Мога да ви уверя от личен опит, че той е човек, когото не ви трябва да ядосвате. Искам само да подпишете един лист. Смятам за твърде невероятно този факт някога да бъде разгласен публично, ако това има значение за вас.

Малко по-късно президентът, който не беше глупак, отвърна:

— Много добре.

— Благодаря ви! Ще се погрижа да уведомя Баща ми, че сте проявили голяма отзивчивост.

— Много сте любезна. Госпожо Сопаски, нашата администрация много би желала да влезе в диалог с баща ви. Бихме могли да…

— Съжалявам, господин президент. Боя се, че това е невъзможно.

— Но… — заекна президентът.

— Но има още нещичко, което бихте могли да сторите за мен. Кога е следващото ви изявление пред пресата?

Последва пауза. На заден план някой каза „Утре сутринта“. Президентът повтори:

— Утре сутринта, мисля.

Карълайн го обмисли.

— Съжалявам, не е достатъчно скоро. Уредете изявление за тази вечер.

— Боя се, че това не е…

— Това не беше молба — прекъсна го тя с леден тон.

Отсреща последва продължително мълчание. Стийв се взираше в нея с увиснало чене.

— Много добре — каза кротко президентът.

— Добре. Когато произнасяте речта, искам да кажете нещо заради мен. Кажете, ммм… их, знам ли. Кажете „за миналите дни“. Смятате ли, че бихте могли да го включите в забележките си, без да предизвикате твърде много повдигане на вежди?

— Бих могъл, предполагам — отвърна бавно президентът. — Мога ли да попитам защо?

— Защото през следващите няколко минути по някое време на лицето, което предстои да помилвате, ще му хрумне, че ммммможе би разговарям просто с човек, който наподобява вашия говор. Когато ви види да казвате „за миналите дни“ на живо по телевизията, това силно ще спомогне тези съмнения да бъдат разсеяни.

— Разбирам. Предполагам, че може да се уреди.

— Отлично! — възкликна Карълайн. — Благодаря ви, господин президент. Това е всичко.

И затвори.

III

Около един час по-късно Стийв и Карълайн седяха сами във всекидневната. Скоро след като тя затвори на президента, кървавата грамада се събуди и наби няколко канелени рулца. После отиде при смрадливката в ъгъла и й взе запалката. Тя като че ли тогава излезе от черупката си, погледна нагоре и му се усмихна. Двамата се преместиха в задната спалня горе-долу по времето, когато на екрана се появи президентът.

Стийв искаше да се съсредоточи върху пресконференцията, но му беше трудно. Грамадата и смрадливката правеха епичен секс там отзад — пружини скърцаха, те се насърчаваха с викове и събаряха каквото им падне. Леглото на госпожа Макгиликъти очевидно не беше пригодно за полови каскади. Точно преди големия финал то се изкърти и се срути с трясък.

Впечатленият Стийв отбеляза, че щастливата двойка не се сепна и за миг.

Той се огледа да види дали и на Карълайн или на някой друг му е също толкова весело, но единственият, който като че забелязваше, че нещо става, беше котаракът на старата дама. Той спеше до стената срещу спалнята. Когато те изтряскаха стената така, че семейните снимки се посипаха от нея, той стана и се премести на дивана до Стийв.

Карълайн размаха длан пред очите на Стийв и многозначително се втренчи в телевизора.

— Внимавай де! Не ми се иска да ми се наложи пак да му се обаждам.

— Извинявай.

През последните двайсетина минути президентът плещеше за някакъв закон, който щял да стимулира икономиката. Искаше да вдига данъците или пък да ги сваля. Сега приемаше въпроси.

Стийв прилежно гледа две-три минути. После оня едрият, увит в чаршаф, мина през всекидневната на път за кухнята и награби две сладки, бутилка олио „Уесън“ и, бога ми, кухненски щипци. После се ухили като злодей и хлътна обратно в спалнята. Котаракът проследи всичко това. Стийв си помисли, че и котьо може да се е зачудил за щипците. Когато грамадният изчезна зад ъгъла, котаракът се обърна към Стийв и озадачено примигна.

Стийв сви рамене.

— Излови ме, пич — прошушна той. — Честно, не знам дали искам да…

Карълайн пак го сръчка и Стийв млъкна. На екрана един от репортерите попита за предстояща среща с руснаците по въпросите на въоръжението. Президентът отговори, че мястото все още не е определено, обаче и на него, и на руснака им допадала идеята да бъде в Рейкявик — „ако не за друго, то за миналите дни“. Всичките репортери се засмяха.

Стийв не схвана майтапа. „Обаче това е президентът, съвсем наистина.“ Замая се. Госпожа Макгиликъти имаше всички кабелни канали, предаваха пресконференцията на живо по два от тях. Когато започна, той превключваше ту на Си спан, ту на Фокс Нюз и си мислеше, че това може и да е някаква сложно изпипана шашма и само са хванали актьор, който…

Карълайн го наблюдаваше.

— Добре — каза Стийв. — Да кажем, че съм повярвал — ти можеш да накараш президента да подпише помилването ми. — И се изненада, щом осъзна, че наистина го вярва. — Но все още имаме проблем.

— И той е?

— Нямам никаква причина да си мисля, че ще го направиш. Ти може и да си спомняш как последния път, когато се съгласих да ти свърша работа, попаднах в пандиза. Онзи ден оня гъз, моят адвокат, каза, цитирам, че съм щял „да отнеса смъртна присъда по бързата процедура“.

Бръчки прорязаха челото на Карълайн. Тя приглади с пръсти косата си назад.

— Много съжалявам. Наистина. Нямаше как да се избегне. Ако направиш това за мен, аз мога да оправя нещата и ще ги оправя. — Тя посегна зад дивана и му подхвърли пълната с пари мешка, която носеше в бара. — Впрочем ей ти парите.

Стийв погледна чантата долу, после пак нея. Това, че така му я метна, подсказваше няколко възможности. Едната беше, че на нея хич не й дреме за цели триста хиляди долара. Другата — наясно е, че Стийв няма да оживее дотолкова дълго, че да ги похарчи. И все пак, помисли си той, не е като да имаш голям избор.

Гледаха новините от около час. Преди изненадващата пресконференция една от големите новини беше неговото „бягство“ от затвора — Стийв смяташе, че „отвличане“ е по-точно казано, но него никой не го питаше. Очевидно броят на загиналите беше към трийсет и нещо. Си Ен Ен размишляваха, че Стийв може да е шефът на някой наркокартел, за чието съществуване не подозираха досега. Фокс смятаха, че сигурно е член на терористична организация. Като че всички бяха съгласни, че е много, ама много опасен. Показваха му физиономията през десетина минути.

Грамадата пак излезе от стаята. Вече не се хилеше. Когато ги подмина, така се опечали, че Стийв очевидно се изнерви. Награби две свещи от масата в трапезарията и пак изчезна, като си мънкаше под носа.

Когато се махна, Стийв се обърна към Карълайн:

— Какво каза той?

— Мм? Кой?

— Пичът с пачката. Постоянно мъкне нещо. Само съм любопитен — какво каза той?

— А… — Тя разсеяно се разрови из паметта си. — Каза: „Просто не мога да достигна до нея. Вече не. Просто не мога“.

— Ха! — Слисан, Стийв се замисли над това. — Да ти хрумва какво иска да каже с…

— Искаш ли сладка? — предложи госпожа Макгиликъти.

Стийв отвори уста да каже „Не, благодаря“, обаче от нея излязоха думите:

— Нали не възразявате да си поискам?

Трите седмици затворническа храна му бяха раздразнили апетита. Освен това сладките бяха толкова вкусни, че направо не беше истина.

Госпожа Макгиликъти му донесе и мляко. Щом приключи, той се обърна към Карълайн:

— Сигурно ти се намира цигара?

— Много ясно. — Тя бръкна в пуловера си и извади пакет „Марлборо“ с пъхнат кибрит в целофанената обвивка. — Сега може ли да внимаваш? Много ти се моля?

— Да, добре. — Докато палеха цигарите, се спогледаха сърдито. — Та, какво точно искаш?

— Колко си мил, че попита. Най-сетне. Причината да те измъкнем от затвора е, че искаме да потичаш малко за здраве.

Стийв примигна и тупна цигарата.

— Я пак?

— Ти нали бягаш? — Смътно си спомни, че е споменал нещо такова, докато разговаряха в бара. — Искаме да побягаш за здраве.

— И само това?

— И да вземеш нещо.

„Ето го!“ — помисли си той.

— Какво е това нещо?

— Не знаем точно. Знаем с много голяма точност къде се намира, но може да изглежда всякак.

— Доообре — рече Стийв. — Но всъщност то ще представлява… какво? Дрога? Силни експлозиви? — Хрумна му ужасна мисъл. — Нали не е някаква ядрена гадория?

Карълайн завъртя очи — „не се прави на идиот!“ — и махна с ръка.

— Не, не. Не, разбира се. Нищо подобно. Това е… как да го кажа? Смятай го за много напредничава система за отбрана по периметъра.

— Искаш да ви донеса противопехотна мина? Не. По-точно не, да го вземат дяволите! Ще рискувам със затвора.

— Не е „противопехотна мина“ — отвърна Карълайн. — Няма нищо общо с противопехотна мина. То представлява нещо като, ъъъ… Нали знаеш какво е гравитационен кладенец? Нещо такова е, само че обратното, и въздейства само върху определени хора.

— Представа си нямам какво може да значи това.

— Хм. Добре, мисли за това ето така: знаеш ли как работи микровълновата печка?

— Не.

— На принципа на микровълните.

— Ей, чакай! Тъкмо се сетих. Знам как работи микровълновата печка, а ти плещиш дивотии.

— Добре де. Не са микровълни. Но как работи това нещо, всъщност няма значение.

— Щом няма значение, защо не ми обясниш?

— Защото е за много напреднали. Ти нямаш подготовката. Довери ми се, моля те!

— Не, еба ти. Значи ти си… какво? Някакъв вид изследовател на оръжията? — Това почти можеше да го повярва. До голяма степен се припокриваше с типа „смахнатия професор“. — Виж, хич няма и да се занимавам с това, докато не ми обясниш какво е това нещо, дето ще го взема.

— Ти няма да…

— Я пробвай.

Тя въздъхна.

— Нарича се „рейссак ейриал“. Същността му е математическа конструкция, самосъотнасяща се тавтология, утвърдена в равнината на разкаянието. Рейссак се задейства, тъй като целта разполага с тригера по причина, че рейссак се задейства. Материалният символ, който ти ще вземеш, е проекцията на рейссак в обикновеното пространство. Схващаш ли?

Стийв се вторачи в нея.

— Ти ли си го измислила?

— Не аз. Аз съм по-скоро лингвист. Може ли сега да продължим по същество?

Стийв направи гримаса.

— Разбира се. — „Технобрътвежите ми пречат.“

— Символът, който служи за ос на рейссак, просто седи някъде, вероятно на открито. Може да бъде кутия от кока-кола, пликче от „Макдоналдс“, пощенска кутия, каквото и да е! И за повечето хора — почти сигурно и за теб включително, Стийв — той не е нищо повече от това.

— Но?

— Но не за всички. За някои хора той е като отрова. Колкото повече се приближаваш, толкова повече боли и толкова повече им вреди. Ако се приближиш достатъчно, те убива.

— Значи е радиоактивно? Никакви радиоактивни гадости няма да ви нося.

— Не, не е радиоактивно.

— Ами ако не ти вярвам?

— Тогава сигурно се връщаш в затвора, нали така? — рече тя ведро.

Стийв скръцна със зъби.

— Не е радиоактивно, обещавам. — Тя подсмръкна, леко обидена. — Не е чак толкова нескопосно.

— А откъде знаете, че това чудо, каквото и да е то, няма да ми въздейства?

— Ами… Не знаем. Не и със сигурност. Но единствените, на които явно въздейства, са хората, свързани с Бащата. Обикновени хора като теб — куриери на „Федерал експрес“, разносвачи на пица, обикновени американци — постоянно идват и си отиват. Като че то не им въздейства по никакъв начин.

— Затова ли ми причини всичко това? Просто ме избра наслуки? Защото съм обикновен човечец?

Карълайн кимна.

— Горе-долу да.

— Простотии.

Тя вдигна вежда.

— Не съм убедена, че разби…

— Искам да кажа — усмихна се Стийв, — че ме лъжеш, шибана гад лъжлива!

— Стийв, уверявам те, че…

— Спести ми го.

— Моля?

— Не се напъвай. Сигурен съм, че са чуднички лъжи, ама не се пъни, недей. Ще го свърша.

Тя пак вдигна вежда.

— Ако не броим тая мешка с кинти, с която сериозно се съмнявам, че ще ми дадете да изляза оттук, аз нямам пари, нямам кола, нямам документи за самоличност, нито някой достатъчно близък, че да ми стиска да му поискам помощ. Сам-самичък сигурно ще издаяня двайсет и четири часа. Най-много. А после или ще ме върнат в затвора, или, което е по-вероятно, ще ме застрелят за съпротива при арест. А ако откажа, сигурно ще накарате оная грамада да ми пререже гърлото, или знам ли. Хич няма да възразява според мен.

— Е, това като че е добра новина — рече тя.

— Несъмнено виждаш грейналата радост в очите ми. Обаче имам някои въпроси.

— Разбира се.

— Каква е тая работа с бягането? Защо просто не отида с кола? Ще стане по-бързо, а пък ако онова нещо си там се окаже твърде тежко за носене, ще мога…

— Амиии… Това е един вид мярка за безопасност.

— Така ли? — Той се наведе напред с дива усмивка. — Я кажи.

— Ако… — Тя вдигна пръст. — Ако ти се окажеш податлив на въздействието на, ъъъ, защитата по периметъра, хич не ги трябва да пътуваш с кола. При тяхната скорост можеш да хлътнеш в смъртоносните дълбини още преди да си разбрал какво става. Пеша можеш просто да завърнеш обратно, ако ти призлее.

— Как да ми призлее?

— За всеки е различно. Дейвид го зацепи глава зверски. Моето лице се обля в кръв. Питър се запали. Общо взето, ако както си вървиш и нищо ти няма, изведнъж започне да те боли, обръщай назад, преди да е станало по-зле.

— Ами ако действително се окажа податлив? Пак ли ще получа помилването и парите? — Нямаше да повярва на отговора й, но беше любопитен какъв е.

— Що се отнася до помилването — непременно. Искаме от теб само да опиташ. А както казах, парите вече са твои.

— Много убедително.

Тя потърка чело.

— Стийв, не знам какво да кажа, за да…

— Спести ми го. Каза, че знаете къде се намира това нещо, но не и какво представлява. Можеш ли да ми го обясниш?

— Разбира се. Поради начина на действие на тази система за отбрана по периметъра засегнатата област е във формата на сфера. Ние принципно се сдобихме с карта и обиколихме периметъра на кръга. То трябва да се намира в центъра му.

Той го обмисли.

— Ами, ако е вътре в някое дърво, закопано е, такива работи? Няма нужда да се намира на земната повърхност.

— Добре отбелязано, но ние проверихме и това.

— Как?

— Много внимателно. Виж, ако искаш, можем да навлезем в подробности за методите, но те уверявам, че предметът се намира на „Уудмиър корт“ номер 222, на 57 стъпки от бордюра на улицата, и е разположен на около две стъпки над земята.

— Две стъпки над земята? Да не виси във въздуха?

— На верандата е.

— И нямате представа какво представлява?

Тя тръсна глава.

— Всичко може да е. Сигурно ще е нещо дребно и безобидно. На тая веранда обикновено няма нищо.

— Откъде знаеш?

Тя сбръчка лице, докато обмисляше как да отговори.

— Защото това е моята къща.

— Твоята къща?

— Защо се изненадваш?

— Като те гледам как се обличаш, реших, че си бездомница.

Тя се намръщи.

— Обаче не съм. Къщата принадлежи на нашия Баща, но всички живеем там.

— Кои всички?

Тя посочи стаята зад гърба си.

— Моето семейство.

— Мда… Постоянно наричаш тези свое семейство. Не си приличате много.

— Осиновени сме.

— Всичките?

— Да. Баща ни ни прибра, когато родителите ни починаха.

— Истински благородник, дума да няма.

— Затова сме толкова загрижени да разберем, че е добре — рече тя иронично.

— И значи мислите… какво? Че някой се опитва да не ви допусне в собствената ви къща?

— Така излиза, да.

— Да ти хрумва защо?

— Бащата е по-важна личност, отколкото дава да се разбере. Той… възкачва на трона царе, един вид. Има влиятелни приятели.

Това, реши Стийв, може и също да е вярно. Несъмнено президентът бе подскочил, когато дъщерята на този мъж каза „Жаба!“.

— И влиятелни врагове?

Тя кимна.

— Да. Някои от тях може и да искат да проучат онова, което държеше в къщата. Книги

„Книги? Счетоводни ли? Значи е… какво? Мафиотски счетоводител? Тип «Майър Лански»1?“

— За какви хора си говорим? Ако става дума за наркокартели, мисля, че предпочитам да си поема…

Карълайн прихна насмешливо.

— Смешно ли е?

— Опитвам се да си представя Бащата забъркан в сделка с дрога. Не. Не е това.

— Тогава кой е?

— Наистина не ми се позволява да го кажа. — Тя му изпрати ледена усмивка.

— Така — въздъхна Стийв. — Значи смяташ, че един от тези врагове на татко ти се е промъкнал вътре и е задействал твоята система за защита по периметъра?

— Възможно е. Някой трябва да я е сложил там. Когато онази сутрин излязох, на верандата нямаше нищо. Сигурна съм. В действителност знаем само, че Бащата го няма, откакто се е задействала системата за защита по периметъра. — Тя извади смачкано „Марлборо“ от пакета, драсна дървена клечка в лакирания нокът на палеца си и я запали. Пламъкът затрепка, когато го поднесе до цигарата си, и усили почти недоловимото й треперене.

— Може би той я е задействал. Не ти ли е минавало през ума?

Тя се намръщи.

— Мислимо е. Изобщо не мога да си представя защо му е да го прави, но… може би. Ако е така, бихме искали да отидем при него и най-любезно да го запитаме защо. Принципно трябва да проникнем в Библиотеката и да се огледаме. Там също има и справочни материали, които може да влязат в работа. Ако можеш да ни помогнеш за това, твърдо ти гарантирам, че ще си тръгнеш цял и невредим, богат и освободен от всякакви престъпни бъркотии.

— Да се престорим засега, че ти вярвам. Друго?

Тя се наведе и дръпна ципа на мешката. Вътре лежеше пистолет в калъф.

— Това може да ти потрябва.

— Я!

— Проблем ли има?

— Не. Всъщност по някакъв шантав начин ме уверява. Досега всичко това звучеше твърде хубаво, за да е истина. По кого може да стрелям, как мислиш?

— Пак ще ти кажа, сигурно по никого. Но както казах, Бащата е влиятелен човек. Той има… телохранители. Възможно е — няма вероятност, но е възможно — те да те видят, докато бягаш, и да го възприемат като заплаха. В този случай — сви рамене тя, — по-добре да си го имаш и да не ти потрябва, отколкото да ти потрябва, а да го нямаш.

Той погледна калъфа. Пистолетът беше деветмилиметров полуавтоматичен „Хеклер и Кох“.

— Три пълнителя? Това са много куршуми!

— Може да си некадърен стрелец.

— Случайно съм. Което значи, че не горя от ентусиазъм да вляза в престрелка с професионални бодигардове.

Тя отвори уста, подвоуми се и я затвори.

— Какво?

Тя поклати глава.

— Какво, Карълайн?

— Ако се стигне до… открит конфликт със стражите… ти няма да си сам.

— Нима? И кой ще ми помага, ако смея да попитам?

— Приятели на брат ми. Много са умели, уверявам те. Ако се стигне дотам, те могат да те защитят, и ще го направят. Ще си в безопасност.

— Не се и съмнявам, че са много добри. — „И адски шантави сигурно.“ — Нещо против да огледам пистолета?

Тя бутна мешката към другия край на масата. Той извади пистолета от калъфа и го огледа. Пъхна един пълнител, щракна предпазителя и се прицели в нея.

— Ами ако просто те застрелям и пребарам парите?

Тя му се усмихна лъчезарно.

— Тогава ще се отърва от тоя кошмар сигурно. И брат ми Дейвид ще те убие. И сигурно няма да бърза да те довърши. И вместо тебе ще намерим някой друг да свърши работата.

Не изглеждаше изнервена ни най-малко. Шумът от секс от задната стая секна. Малко по-късно онази грамада Дейвид надникна иззад ъгъла, усмихна се на Стийв и каза нещо на Карълайн на онзи техен език, подобен на птиче чуруликане. И тя му отвърна на същия език.

В отговор Стийв му се усмихна успокоително до уши.

— Само да попитам. — Той свали пистолета. Дейвид го позагледа, после награби още една сладка и пак си отиде. — Друго има ли?

— Не… Не.

— Какво?

— Аз само… Само ми се искаше да имам някаква връзка с тебе, докато си навън. Докато бягаш. Но не мога да се сетя за нищо, което можем да… — Гласът й заглъхна. — Какво?

Стийв я гледаше втренчено. Мислеше си: „Тази жена е… не точно луда… нещо друго?“.

Но на глас каза:

— Не си ли чувала за мобилни телефони?

— А… — възкликна тя и кимна с широко отворени очи, а все по-натренираното око на Стийв забеляза, че го баламосва яко. — Да бе, да. Много пъти.