Безсилието на всемогъщите

5.

Синя стрелка в бял кръг блестеше на върха на пирамидата, когато Йона и Асмо прекосиха триъгълното предверие и влязоха вътре по светещите стъпала.

Стъпалата се превърнаха в подвижна лента, която минаваше през широк изход. От двете му страни, подредени в дълги редици, стояха синьобели кабини във формата на бъчви. Те нямаха прозорци. Капаците на отворите им за влизане стърчаха във въздуха като крила.

Йона дръпна Асмо в кабина за двама души. Когато влязоха, вътрешността й засия в жълтеникава светлина. Седнаха.

— Нула три осем седем — каза Йона. — Гого! Капаците закриха отвора за качване. С леко свистене кабината се спусна надолу като асансьор, креслата се наклониха назад.

Внезапно чрез силно ускорение вертикалното движение премина в хоризонтално. За секунди свистенето нарасна до пронизително фучене. Нещо здраво ги притисна към седалките, след това натискът намаля, креслата се върнаха в първоначалното си положение, тишината се възстанови.

Йона дръпна един лост на облегалката на креслото и намали светлината.

— Какво беше това фучене?

— Аеродравликата на подземната транспортна система — каза Йона, завъртя седалката си и целуна Асмо по върха на носа. — Имай само търпение, ще научиш всичко.

Той я притегли и я взе в скута си.

— Нула три осем седем — прозвуча глас от високоговорителя.

Креслата се смъкнаха назад, хоризонталното движение на кабината рязко спря и тя се заиздига нагоре. Отворът се откри, креслата се изправиха. Асмо изнесе Йона и на площадката внимателно я постави на крака. По плъзгаща лента достигнаха залата и оттам по светещите стъпала се изкачиха горе.

Когато отново излязоха на открито, го лъхна дъхът на тропическа нощ. По небето трептяха звезди. Пред тях се възправяше тъмен планински масив и над котловината като лампиони висяха четири луни. Най-голямата бе червеникава. Ако човек се вгледаше по-внимателно, можеше да забележи, че около нея кръжеше малка — ябълковозелена. Луната в оранжев цвят току-що залязваше зад назъбения гребен на скалистите планини, а светлосинята се вдигаше неудържимо към зенита.

Нощта бе изпълнена с аромат на цветя, цвърчене на щурци и песни на птици. Йона бе хванала ръката на Асмо, облегнала глава на рамото му. Вървяха по път, чиято настилка от плочи бе мека като дебел килим. Над тях висяха гигантските луни, така близки, като че ли можеха да се докоснат.

— Отиваме ли някъде, Йона? Или просто се разхождаме?

— Водя те у нас.

Той, разбира се, прие поканата — нали в края на краищата това беше Йохана.

Но как стояха нещата с нея? Ако трябваше да й се вярва, те се познаваха само от няколко часа. Нима на тази планета от само себе си се разбира, че се приема през нощта в къщи всеки познат? Или тя правеше заради него изключение, защото го смяташе за безпомощен?

— Няма ли хотели? — попита той само за да види реакцията й.

— Това би било глупаво. Аз живея съвсем наблизо, само на няколко минути пеша оттук. И не бих искала да пренощувам в един от тези скучни апартаменти.

Асмо кимна. Очевидно тя бе твърдо решила да прекарат заедно нощта. Сърцето му заби по-силно.

Пред тях се възправи черна базалтова стена. Към вътрешността й водеше светещ тунел.

Два пъти се завъртяха с ветрилото от стъкло, което бавно се движеше около оста си, след това се озоваха в грамадно помещение. Наоколо профучаваха стъклени асансьори.

Дафотилите на групи се стичаха към входовете на подземната транспортна гара, излизаха от светещи тунели и асансьори от стъкло. Йона уверено си пробиваше път през тълпата. Влязоха в един от стъклените кафези. Йона назова едно число. С бързо темпо кафезът се заизкачва и само след секунди дафотилите долу изглеждаха дребни като мравки.

Асансьорът спря, откъм задната му страна се отвори врата. Излязоха навън, пред тях се откри нова улица. Сред тревни площи и градини се издигаха жилищни сгради, подобни на вили, с твърде смесена архитектура. Мостове и стълбища от стъкло, тераси, висящи на съвсем тънки, едва видими въжета, преминаваха в дървени балкони, барокови фасади и готически кули.

Асмо разглеждаше и се забавляваше със странните, понякога дори с хумористичен ефект сгради. След всичко, което досега бе разбрал за вкуса на дафотилите, тези смахнати постройки му се струваха съвсем в техен стил.

Йона го преведе през извит мост до къща с колони, построена сред водна повърхност. Когато стигнаха до входа, тя допря длан до светъл четириъгълник върху стената. Крилата на двойната врата полетяха встрани.

Тъкмо влизаха в кръгла зала от цветно стъкло, когато зад тях тишината бе нарушена от силна врява. Уплашен, Асмо погледна назад. На терасата върху покрива на съседната къща вратите се бяха отворили внезапно. Тълпа ревящи дафотили изскочиха на открито. Те тропаха ритмично с крака и пляскаха с ръце бедрата си. Повечето бяха почти голи, а останалите с крясък разкъсваха дрехите си и ги хвърляха във въздуха. Чу се камбанен звън, рязко прозвуча вик на избавление, ритмичното тропане с крака секна. Залитайки, всички се заблъскаха обратно към къщата, оставяйки след себе си лудешкия си кикот.

Асмо остана като замаян. Какво беше това? Психиатрична клиника? Но как бе възможно да разрешават на пациентите на болница за душевно болни да вилнеят публично. А ако не бяха луди, какво означаваше всичко това?

Бавно се обърна и влезе в къщата. Зад него вратите безшумно се затвориха.

Йона стоеше в преддверието и разговаряше с небесносин зермат. Тупурдията на терасата, изглежда, не й бе направила никакво впечатление.

Зерматът в къса туника и сандали с навити нагоре каишки, по подобие на римските домашни роби, пристъпи към него.

— Добре дошъл, минхер Асмо. Желая много любов! — Той се поклони тържествено. — Мога ли да ви отведа в салона?

Асмо, все още замаян, погледна въпросително към Йона.

— Това е Ник — каза тя. — Спокойно можеш да му се довериш, той ще изпълни всяко твое желание. Аз ще се върна веднага, а до тогава — разположи се удобно.

Салонът се състоеше от две големи, допрени в тъп ъгъл помещения. Ник извади от бара чаши и обвита в обръч бутилка и ги донесе на масата.

— Искате ли да пийнете нещо, минхер?

Асмо поклати отрицателно глава. Все още не можеше да отрони дума. Ник върна бутилката обратно и изчезна.

По стените на стаята флуоресцираха цветни квадрати, асиметрични светлинни тела излъчваха смесена светлина. Отражението й играеше по тапицираната мебел от прозрачна кристална материя. Огромен стъклен аквариум във форма на тръба, пълен с риби, раковини и актинии, се издигаше сред помещението.

Прозвуча музика, стените се плъзнаха встрани, появи се Йона. Тя бе облечена в кимоно, което стигаше до земята.

— Защо стоиш прав, скъпи? Моля те, седни.

Тя взе ръката му, целуна я и го притегли на широка кушетка, над която бяло дърво скланяше натежали от цвят клони.

Неизвестно откъде отново се появи Ник, наля от стегнатата в обръч бутилка и подаде на всеки по чаша. Питието ухаеше на портокал, вкусът му бе остър и едновременно сладникав. Асмо не го хареса и го остави.

Йона се доближи до него, усмихнато пое ръката му и го попита:

— Защо не ме целунеш?

Той търсеше думи да й обясни това, което усещаше, но не беше сигурен дали щеше да го разбере. Сам не се разбираше напълно. По-рано тя повече изчакваше, по-малко предизвикваше. Това ли бе, което сега го възпираше? Глупости! Или може би инцидентът на терасата на покрива го бе накарал да изтрезнее? Не можеше да си отговори. Но във всеки случай настроението му бе развалено, въпреки че само преди малко бе изпълнен с радостно очакване.

Йона се усмихваше, смутеното му мълчание като че ли я забавляваше.

— Ако искаш, да погледаме малко?

Тя щракна с пръсти. Диванът, заедно с масата и с цъфналото дърво, се завъртя около оста си. Той видя, че една от стените на стаята представляваше матирана плоскост.

Повърхността й се превърна в развълнувано море. Предната част на каравелата бавно се носеше, прокарвайки бразда и оставяйки зад себе си пяна. Раираните й платна се издуваха от вятъра. На горната палуба зад дървени съоръжения беше клекнала банда живописни фигури, въоръжени до зъби със саби, пищови и абордажни куки. С тропот се разтвориха люкове, топовни гърла излязоха напред, пронизвайки въздуха с пушек и огън.

Картината бе толкова осезаема, че Асмо помисли, че се намира насред корабната палуба. Усещаше мириса на морето и горещия барутен дим.

Йона натисна бутона на командното табло, което се намираше до дивана.

Картината се смени, появи се процесия пеещи момчета с лица на клоуни и неестествено високи гласове. Държаха в ръце изпускащ искри бенгалски огън и книжни картинки на идоли.

Ново натискане върху бутона — нова картина: скиори профучаваха като вихър, на гърбовете им — плоски раници, от които назад се виеха виолетови светлинни спирали.

Балет в облекло от блестящо сберо. Русите къдри на танцьорите и конските опашки на шлемовете се полюшваха в такт. Те по-скоро маршируваха, отколкото танцуваха. С точността на машина краката тропаха по пода.

Цветове, форми, линии се сменяха бързо, във вихрен шемет, съпроводени от гърмящи тимпани и атонални, скърцащи звуци, напомнящи драскане с нокти върху цинкова плоскост.

Асмо изкриви лице и запуши ушите си.

— Нервите ми не издържат! — изкрещя той. — Нямаш ли нещо спокойно?

Йона натисна бутона със смях.

— Но разбира се — каза тя. — Изглед от града. Появи се равнина в оранжев цвят, озарена от лунна светлина и заобиколена с планински вериги. Във въздуха се носеше нежно пеене, звучащо като шум от милион песъчинки, които вятърът вее по дюните. От време на време над равнината се извисяваха стълбове, оцветени в зелено, синьо, жълто, червено. Те се издигаха нагоре, величествено образуваха воал от облаци и после се разпадаха. Иззад планините на хоризонта изплува небесно тяло — петата луна, обградена от широк пръстен.

С рязко движение Асмо се приведе напред. Той втренчено се вгледа в звездата с пръстен от прах. Тя бе докоснала нещо в спомените му, събудила бе мисъл, която бавно добиваше образ.

— Погледни това! — извика той и сграбчи ръката на Йона. — Можеш ли да си спомниш? Не ти ли се струва познато?

Тя погледна внимателно небесното тяло, което сега бе ниско над планините. След това поклати глава.

— Това е Зибал, най-голямата луна на Астилот. Средно отстояние — сто и седемдесет хиляди километра, диаметър — около четири хиляди, времетраене на обиколката — тринадесет часа и петнадесет минути. Като се изключи пръстенът от прах, в Зибал не се забелязва нищо друго особено.

— Аз познавам планета, която изглежда подобно! — гласът му звучеше дрезгаво. — Разбира се! Ние летяхме към нея, искахме да се приземим… не, не — доколкото си спомням, тя бе само етап от пътуването ни. Ние…

— Ние? — прекъсна го Йона. — Не разбирам нито дума.

— Не ми пречи! — Асмо разтърси раздразнено глава. — Виждам съвсем ясно: ние бяхме стигнали до спирка Япетус две — автоматичната инсталация за търсене на полезни изкопаеми, високопроцентна медна руда. Япетус, осмата луна на Сатурн. Старият екипаж се връща обратно на Земята. Ние тримата предприемаме експедиция, за да проучим една подземна шахта на кратер в седми сектор. Ти, Базик Нойман и аз. Откриваме тектоничен разсед, аз го изследвам, взимам проби от камъни. Явяват се колебания в радиовръзката. Оглеждам се, за да ви открия с поглед. Ние сме извън обсега на видимост! Изведнъж забелязвам поява на метеор. Радиовръзката между нас се прекъсна, магнитният екран изключи. Ослепителна светлина. Машинално се обръщам, слагам ръка пред очите си. Последното, което виждам, е часовникът ми с календар:

23 март, 17 часа и 35 минути — време на Земята по нулевия меридиан…

Асмо пое дълбоко въздух и загледа Йона с очакване.

Тя издаде напред долната си устна и сви рамене.

— Съжалявам наистина, но никога не съм чувала подобно нещо. Трябва да си го сънувал, Асмо.

— Изключено! Това не може да се сънува. И най-малката подробност ми е така ясна и логична, както никога не се случва в съня. В него винаги има нелепости, неща, които не съвпадат помежду си. Не, сигурен съм — експедицията до Япетус бе последният отрязък от стария ни живот. Ние сме получили електрически шок, паметта ни е била блокирана, докарали са ни на планетата Астилот. Това, което съм счел за поява на метеор, е било космически кораб. Япетус няма атмосфера. Ти на какво мнение си, Йохана?

— Моля те, не ме наричай винаги Йохана. Дразни ме да ме бъркаш с жена, която съществува само във фантазията ти. Астилот не предприема космически полети. Съгласно КАПИНОМА космосът е „табу“.

— Какво ме засяга КАПИНОМА. Ние произхождаме от Земята. Спомни си, Йона! Ние осъществявахме контрола на автоматичната инсталация за търсене на полезни изкопаеми Япетус две. Бяхме шестима. Къде са другите? Мъртви ли са? Или живеят… — Той скочи. — Може би и те са тук. Може би един ден ще ги срещнем?

Йона въздъхна и го погледна снизходително:

— Не ми се иска да се заплиташ в грешни представи. Що се отнася до мене, аз нямам ни най-малка празнина в спомените си, цялото ми минало ми е добре известно, не съществува нищо, което да ми е непознато. Родена съм на Астилот в първо отделение на Психодом от биологична люлка. Оттогава живея тук и никога не съм правила нито крачка в космическото пространство. Всички факти са регистрирани в електронната памет. Можеш да ги провериш. А сега нека престанем с тази абсурдна тема. Страхувам се, че нищо повече няма да излезе освен да си развалим настроението.

Асмо се навъси. Факти в електронна памет! Кой ги е подал? И кой би могъл да знае колко възможности съществуват, за да се изопачат тези факти? Той пъхна ръце в джобовете си и ядосано започна да се разхожда напред-назад.

Йона натисна бутона, луната с пръстена от прах се разпадна, появи се нова картина.

Мъж и жена — и двамата без облекло, коленичили върху легло, покрито с черна коприна, допрели върховете на пръстите си, се гледаха втренчено, без да помръдват.

Йона не удостои с внимание екрана. Погледът й загрижено се бе спрял на Асмо, чиито мисли, изглежда, бяха съвсем далеко. Тя застана на пътя му и го прегърна.

— Защо си създаваш грижи? — попита тя и го погали по челото. — И утре е ден. Малко си почини. Ще поръчам да ни донесат нещо специално за пиене, за да се освободим от глупавите спомени.

Той отстрани ръцете й от раменете си.

— Аз не искам да се освободя от тях. Напротив, искам с всичка сила…

Откъде идваше натрапчивият мирис на парфюм? Той се огледа. Уханието се излъчваше от любовната двойка в естествена големина на екрана. Междувременно партньорите бяха започнали, като се кълчеха и издаваха гукащи звуци, да докосват леко очите, ушите и гърдите на другия с върха на носа си.

— Не може ли да се спре тази глупост? — Без да иска, гласът му прозвуча остро.

— Смущава ли те? Мислех си, че картината може би ще те наведе на определена мисъл, но както изглежда, не съм достатъчно привлекателна, за да…

Асмо положи усилия да скрие учудването си. Не бе свикнал Йохана да кокетничи така предизвикателно. Целуна я по бузата.

— Ти си най-хубавата жена, която познавам — каза той несигурно. — Искам…

— Не! — Тя рязко разтърси глава. — Ти се интересуваш само от миналото си.

— От нашето минало, Йона. Ти си част от него. Ние трябва да открием как сме дошли на тази планета. Помисли още веднъж за звездата с пръстена от прах, за Япетус, за инсталацията за добиване на метал. Моля те, дай си малко труд, помогни ми! Кога ме видя за първи път?

Йона се отпусна в едно кресло, облегна се назад и въздъхна.

— Е добре — каза тя, — имаш право. Ние бяхме отвлечени — ти и аз. От Япетус, осмата луна на Сатурн.

Той я погледна недоверчиво.

— Спомняш ли си това?

— Да приемем, че имаш право, нашата родина е планетата Земя. Име, лишено изобщо от фантазия. И все пак ние приличаме до най-малката подробност на дафотилите, които живеят на Астилот, и по телосложение, и по език. Съществува ли и най-малката вероятност развитието на надарените с интелект същества на различни планети да е напълно идентично. Помисли малко по този въпрос.

Асмо кимна. Аргументът й бе убедителен. По-добре и не можеше да се докаже що за магаре бе той. И все пак нещо не бе вярно, не отговаряше на истината в това блестящо привеждане на доказателства. Чувството му, разумът му, всичко в него се противопоставяше. Споменът за другия свят, за неговия свят, бе вече прекалено жив, за да може да бъде заличен с един единствен логичен аргумент.

— За всички неща — продължи Йона, — които ти се струват загадъчни, има само едно разумно обяснение. Ти беше научен консерват и твоите спомени са фрагменти от живота преди Еманципацията. Родната планета и на двама ни е Астилот, но по всяка вероятност преди тя е изглеждала малко по-различно от днес.

Асмо бавно се отпусна на дивана, облегна лакти на колене и подпря брадата си с ръце. По челото му се образуваха бръчки.

Йона чакаше. В погледа й се четеше симпатия и надежда. Искаше да му остави време да се сбогува със съновиденията си.

Той дълго остана неподвижен, след това прокара ръце по слепоочията си и се изправи.

— Мисля, че открих — каза той спокойно. — В същност това е така просто. Познавах жена, която се наричаше Йохана. Ти не си Йохана, ти си Йона. Но всяка черта на твоето лице, луничката до лявото ти око, косата ти, формата на ръцете ти, твоите движения, твоят глас — всичко съвпада с Йохана до най-малка подробност. Това е невероятна случайност. И съвсем не е всичко. Още в първите часове на моя нов живот на пътя ми от милиони дафотили се изпречва именно тази Йона. Отново случайност? Това е вече твърде много. Не, зад тази случайност се таи някакво намерение, което крие лицето си.

Йона стана, неспокойно закрачи напред-назад, като хапеше долната си устна, и накрая седна отново на дивана до Асмо.

— Ти Ме направи несигурна. Може би действително съм Йохана, но в такъв случай изцяло са заличили спомените ми.

Тя се поколеба за миг, преди да продължи.

— Има и нещо друго, което ме накара изведнъж да се поколебая. То няма общо с разума или с логиката и може би тъкмо затова тежи повече. Само едно усещане, едно чувство — тя сведе очи, по бузите й се появи лека руменина. — По един необясним начин ти си ми познат, Асмо. Всеки твой жест, всяка твоя дума засилват това впечатление у мен. Разумът ми говори, че не те познавам, и все пак има мигове, в които имам чувството, че изживявам нещо познато. Една дума, едно положение, едно движение. Можеш ли да разбереш?

Тя сложи ръка на рамото му и го погледна. Безпомощният израз в очите й го трогна. Той взе ръката й и я целуна.

Тя склони глава на рамото му.

— Толкова съм объркана — прошепна тихо, — както никога досега. Моля те, не ме оставяй сама.

— Ти не си сама, Йона, спомни си, че си принадлежим. Всичко ще бъде наред.

Той я привлече към себе си, целуна очите и устните й.

Светлината в помещението смени цвета си с по-тъмен — от светложълт в нежен, все по-силно излъчващ розово. Дочу се вибриращ звън, отначало съвсем тих, а после по-силен, ту с по-нисък, ту по-висок тон. Към него се прибавиха нови звуци, свързаха се в обща, богата мелодия.

Ник се появи и сервира в плоски медни съдове напитка, от която излизаше пара.

— Готова съм — каза Йона.

Ник се обърна с въпросителен поглед към Асмо, но не получи отговор.

— Готов ли сте и вие, минхер, да вземете конюликс? Асмо кимна. Йона се усмихна и се притисна до него.

— Извинете, минхер, но трябва да ви помоля да изразите съгласието си гласно.

— Наред е, приятелю — каза Асмо.

Ник извади от туниката си кутийка и сложи върху съдовете две кубчета, подобни на захар. Те се мятаха, свистейки, напред и назад по преливащата в цветни отблясъци повърхност и горяха в синкав пламък. Асмо почувствува силна миризма, смесица между лавандула и тамян. Когато кубчетата се разтопиха, Ник се поклони и се оттегли безшумно.

Йона бе сложила брадичка на скръстените си ръце и гледаше Асмо втренчено в очите. Устните й бяха разтворени. Тя отметна назад косата си, която се разпиля по раменете й, и се наклони към него.

Той взе лицето й в ръцете си, но едно чуждо, необяснимо чувство се примеси и му пречеше да мисли само за нея и да забрави всичко друго. Нима го смущаваше съвършенството, с което тя се стремеше да го съблазни, или… Мислите му се объркаха.

Златната ивица на затвореното до горе кимоно на Йона започна да се разтваря. Магнитната пластинка се раздели, освободи врата, кожата с бронзов цвят, основата на гърдите. Деколтето ставаше все по-дълбоко, спускаше се все по-надолу.

С бързо движение тя се обърна и му подаде димящото питие.

— За нашата любов — прошепна тя над ръба на медния съд. Очите й блестяха.

Съпротивата му се сломи. Той небрежно бутна съда встрани и я сграбчи в прегръдките си. Не забеляза, че с това движение бе съборил напитката от масата.