Безсилието на всемогъщите

3.

Асмо приседна изтощен на ръба на лежащ стол. Бе се отказал да търси Йохана, след като цял час или по-дълго време тичешком бе обикалял халето с делфините и околните помещения с колонади. Никъде не бе открил следа от нея, никой не бе му дал никакво сведение. Като че ли земята я бе погълнала. Накрая той загуби ориентация и се оттегли в обрасла с палми градина, където се надяваше да намери спокойствие, за да размисли.

Не знаеше дали се намира над земята, или под нея. Наблизо имаше кръстопът, фасадите на къщите се издигаха нагоре, образуваха силует на град, но му се струваше невъзможно да различи кое бе реалност и кое умела перспектива. Над него се издигаше сводът на бледосин небесен купол с дневна светлина. Изглежда, някъде бе скрита климатична инсталация, която осигуряваше богатия на озон въздух и приятната температура.

Това, което ставаше около него, възприемаше само повърхностно. Собствените му проблеми достатъчно го занимаваха. Стотици въпроси го измъчваха, въртяха се из главата му като воденично колело. Защо бе избягала? Нима той толкова се бе променил, че не можа да го познае? Или и нейната памет бе засегната? И какво толкова се бе провинил, че никой от тези проклети глупаци не желаеше да разговаря с него?

Нещо го прободе в ляво на горната челюст, и то така силно, като че ли до нерва на зъба му бе проникнала киселина. След няколко секунди болката премина, но това бе достатъчно, за да му напомни осезателно за преживяното при светлосините медици. Тези братлета не бяха ли му казали, че предметът в зъба му ще установи връзка с някакъв информатор. Но как? Разбира се, по този въпрос те не бяха споменали нищо. Единствено, че не трябва да забравя името. Като че ли то бе Зем. „Зем“ — помисли той. — „Зем, Зем, Зем!“ И се молеше да стане чудо.

Чудото стана.

— Говори Зем — изрече звучен мъжки глас, който леко ехтеше съвсем близо до ухото му.

Неволно Асмо се обърна и потърси говорещия. Близо до него нямаше никого. Разтърси глава, ядосан сам на себе си.

— Кой сте вие? — попита колебливо.

— Зем е твоето второ аз.

— Моето второ аз ли? Можеш ли да ми дадеш сведения?

— Щом ме слушаш, означава, че си готов за връзка.

Асмо замълча смутено. Той имаше толкова много въпроси, че не знаеше откъде да започне.

— Какво ме различава от другите? — попита накрая той. — Защо никой не разговаря с мене?

— От учтивост.

— Не разбирам.

— Тъй като още не бяхме установили зекоконтакт, нашите партньори дафотилите смятаха, че сме на нула. А да си на нула означава, че не желаеш да бъдеш смущаван от никого и непременно искаш спокойствие. Учтивостта повелява да заговориш един дафотил едва тогава, когато си се уверил чрез зекоконтакт, че е готов за разговор.

— Твърде объркано. А сега възможен ли е разговор?

— По всяко време. Ние сме пълноправни членове на обществото на дафотилите.

— Дафотили — това златистокафявите ли са?

— Да.

— А кои са онези, с розовата кожа и с небесносиния цвят?

— Обслужващи биологични автомати. Наричат ги зермати.

— Добре, по този въпрос ще разговаряме по-късно. В момента е важно друго. Търся една жена. Тя се нарича Йохана. Как мога да я намеря?

— За да установим контакт, трябва да знаем честотата на нейния зеко.

— Та откъде мога да зная? Само преди час я видях за първи път а спортната зала, в която имаше басейн с делфини. В същност аз я познавам от преди. Бих могъл да я опиша.

— За да се издири непозната честота, е необходим годен за действие зеко. Образът на желания партньор се предава от Зем на електронната памет и тогава данните се съобщават от кефалоидите за анализи.

— Но аз трябва да я намеря! Не съществува ли друга възможност за това?

— Посредничество чрез общ познат.

Асмо се изсмя подигравателно. Откъде да го вземе? Потъна в размисъл.

— Каза ми се, че съм научен консерват. Има ли много дафотили, които произхождат от миналото.

— Ние сме първият случай, познат на електронната памет.

— Не! — заяви Асмо уверено. — Това не отговаря на истината. Аз познавам Йохана. Тя е само десет години по-млада от мен. Значи, и тя е научен консерват.

— На електронната памет е известен само един случай и това сме ние.

— Може би разликата е в дефиницията. Какво в същност представлява научният консерват?

— Биологичната система, която преди Еманципацията е поставена в състояние на продължителен дълбок сън.

— С каква цел?

— По всяка вероятност — изследователска.

— Колко време е изминало оттогава?

— Времето преди Еманципацията е заличено. Асмо въздъхна дълбоко.

— Чувал съм вече това. Но поне историческата връзка не е ли известна? Какво е било това общество? Как е стигнало до Еманципация?

— Относно заличеното време има някои частни предположения, но обществената електронна памет не разполага с данни по този въпрос.

В Асмо се породи неприятно чувство. Изглежда, че крайно грижливо бе подходено с изтриване на миналото. Коя бе причината?

— В коя година живеем?

— По този въпрос електронната памет не дава информация.

— Защо? Нима той не е разрешен?

— Всякакви въпроси са разрешени. Когато на някой от тях не може да се даде отговор, то причината е в икономическата му неефективност.

— Кой решава кое е ефективно?

— КАПИНОМА.

— Е, добре — въздъхна Асмо. — А как се подхожда с летоброенето?

— За обществото времето не е от значение, следователно и летоброенето.

— Защо?

— Времето е движение, промяна. Еквивалентността е табу, гласи точка втора на КАПИНОМА, а това означава — равновесието не бива да бъде нарушавано.

— Тогава сигурно не е известно и кога е станала Еманципацията?

— Не е.

— Може би тя е вид революция?

— Електронната памет е в състояние да определи това понятие само физически.

— Революция — каза Асмо търпеливо — означава коренна промяна в обществените съотношения на властта.

— Еманципацията трябва да се разбира в смисъл на освобождаване.

Това звучеше подозрително.

— Кой кого е освободил? Как са протекли нещата?

— Относно историческия ход на Еманципацията електронната памет не съдържа информация.

— Разбира се, почти забравих. Ще поставя въпроса по друг начин — допринесли ли са дафотилите поне малко за собственото си освобождаване?

— Не.

— Но нали те използуват облагите от Еманципацията?

— КАПИНОМА им гарантира господството на Астилот.

— Аха. А какво означава Астилот?

— Планета на аслотите. Асмо поклати глава.

— Планета на аслотите? Те пък кои са? Мислех, че дафотилите владеят планетата.

— Аслотите произхождат от заличеното време. Преди Еманципацията те са се оттеглили в резерват, който е недостъпен.

В него се оформи едно предположение. Никое разумно същество без причина не заличава опита на миналото, освен ако не иска да скрие нещо. Ако успееше да установи какво се пазеше в тайна, по всяка вероятност би разбрал нещо и за себе си. Не можеше да е случайност, че и неговото минало бе „заличено“. Някаква причина, някакво намерение се криеха зад това. Вероятно бе дафотилите да се управляваха от аслотите и само привидно да владееха планетата. Ако това бе така, то аслотите бяха тези, в чийто интерес бе да заличат миналото и да спрат времето. Разбира се, че това бе твърде вероятно.

Зарадван от това свое прозрение, той удари по облегалката на стола. Може би и аз съм жертва на някаква манипулация — продължи той в мислите си. — Но само да открия, че някой се кани да си послужи с мене, в мое лице ще се натъкне на страшно неудобен партньор.

Изсмя се, изпълнен със злоба. След миг разтърси глава и си призна, че бе стигнал твърде далеч в усърдието си. Все още малко знаеше за този свят, първо трябваше да се огледа във всички посоки, да събере факти, да поговори с дафотилите. Сега, когато имаше задача пред себе си, се почувствува по-добре. Стана му ясно, че при тези обстоятелства Йохана не можеше да знае нищо или почти нищо за своето минало.

Отново се обърна към Зем:

— Какви методи се прилагат за заличаване на паметта?

— Такива не са известни.

— Може би при мене са използувани опиати.

— КАПИНОМА забранява употребата им.

— А изключено ли е все пак да са ги използувани?

— Напълно. Зерматите-медици се намират под пълен контрол.

— А извън Психодом?

— КАПИНОМА важи за цялата планета, изключения не съществуват.

— Да не би по време на космически полет да съм попаднал в свръхсилно електромагнитно поле?

— Никога не сме предприемали космически полети.

— Защо лъжеш? — гневно изкрещя Асмо. — Аз много добре си спомням за един космически полет с Йохана…

От съседния стол скочи господин, облечен в шарено късо яке и панталони до колената, и се спаси с бягство.

— На този пък какво му стана?

— Навярно е загубил ума и дума от поведението ни.

— Как така? Та какво е то?

— Не е прието да се говори на глас по време на употреба на Зеко, достатъчно е да се зекира.

— Какво, моля?

— Да зекираш означава да мислиш с желание да споделяш.

— Да мислиш с желание да споделяш? — Асмо се опита да отдели мислите си от въпросите, които искаше да постави на Зем. Стори му се необичайно, но с учудване установи, че това е възможно. Трябваше само волевият акт, който обикновено задвижва говорния апарат, да се трансформира в заповед за предаване към зеко. В началото още няколко пъти щеше да се обърка, но — каза си той — всичко е въпрос на тренировки.

— Къде ни прекъснаха? — той се опита да зекира. Не му се удаваше съвсем добре и се подпомагаше с шепнене.

— Космически полет с Йохана.

— Правилно. Как стигаш до твърдението, че никога не съм предприемал космически полет?

— Космосът е табу. Единственото изключение са дежурните станции на петте луни на Астилот.

— Следователно съществуват космически полети. Безспорен факт е, че аз… Един момент! Какво каза? Колко луни има Астилот?

— Пет.

Минаха няколко секунди докато Асмо схване смисъла на отговора. Пет луни! Значи той не се намираше на Земята! Намираше се на чужда планета, в чужда слънчева система!

Отпусна се в стола, зарови глава в ръцете си и се замисли. Учуди се, че новата обстановка го уплаши по-малко, отколкото бе очаквал. Все пак живееше сред хора. На външен вид те бяха като него, езикът им бе близък. И разликата във времето между предишния и сегашния му живот не можеше да бъде голяма. Но как бе попаднал на тази планета?

— Абсолютно съм сигурен — каза той на Зем, — че не съм роден на Астилот. Как съм попаднал тук? Това е, което бих искал да зная.

— Няма обяснение. Астилот никога не е бил в контакт с други планети.

Защо отричаха истината? Какъв смисъл имаше? Нима искаха да го доведат до лудост? В главата му бушуваха хиляди противоречиви мисли. Може би всичко бе един идиотски сън и когато се събуди, щеше спокойно да лежи в леглото си? Удари се по челото един път и после още един — сънят не прекъсна. Седеше под палми в лежащ стол на червени и бели карета. И изобщо къде се намираше леглото, в което би могъл да се събуди? Къде беше живял преди да загуби паметта си? Но стига с тази глупост! Само още няколко минути и окончателно ще се побърка.

Затвори очи. „Трябва да стоя тихо. Да дишам спокойно и дълбоко. И без паника.“ Настойчивите въпроси постепенно освободиха мозъка му. Не мина много време и той забеляза, че червата му куркат от глад. „Ето на — каза си с облекчение, — яденето винаги помага да си възстановиш душевното равновесие.“

— Гладен съм.

— Ще тръгнем вляво, а след това напряко през площада. Само след няколко минути ще стигнем до ресторант.

Асмо се надигна. Скоро се намери сред навалица от дафотили. Зем го преведе през пасаж, покрай витрини и масички на улично кафене.

От един козметичен салон излезе жена. Светлосин мъж в ливрея с поклон й подаде пакетче. Тя бегло му кимна и отмина.

Асмо я видя само откъм гърба, но веднага я позна. Затича след нея, без да се съобразява с минувачите, в които се блъскаше и които го изпращаха с възмутени погледи. На едно стълбище той я достигна, сложи ръка на рамото й и я обърна.

— Йохана!

Тя го погледна изплашено.

— Що за държане? — Въпреки че устните й не се раздвижиха, въпросът й кънтеше в ушите му.

Той стоеше като вкаменен, неспособен да даде отговор.

Изведнъж по лицето й премина израз, че го е познала.

— Ах, та това сте вие! — каза тя усмихнато. — Днес вече един път ви срещнах.

Гласът бе добре познатият му глас на Йохана.