Бдение

1 февруари 2005

Джейни е на седемнайсет.

Момче на име Джак Томлинсън заспива в час по английски. От отсрещния ъгъл на стаята Джейни наблюдава как главата му клюма. Тя започва да се поти, макар вътре да е студено. Часът е 11:41. Седем минути остават до звънеца за обедна почивка. Прекалено много са.

Тя става, събира учебниците си и се отправя към вратата.

— Лошо ми е — казва на учителката, която клати глава с разбиране. Мелинда Джефърс я дебне от редицата в дъното. Джейни излиза и затваря след себе си. В коридора за миг се обляга на хладните плочки на стената, поема дълбоко въздух и тръгва към момичешките тоалетни, където се пъха в една от кабинките.

Там никой не спи.

Ретроспекция, 9 януари 1998

Десетият рожден ден на Джейни. Таня Уирсма заспива в училище с глава върху кутията за моливи. Носи се из въздуха, плува. Внезапно пропада. Пропада в пропаст. Стената на отвесна скала профучава със замайваща скорост пред лицето й. Таня гледа Джейни и крещи. Джейни затваря очи, прилошава й. Сепват се и двете едновременно. Всички четвъртокласници им се смеят.

Джейни пък няма да ги почерпи от хубавите бонбони, които е донесла за рождения си ден.

Това беше след пътуването с влака и мъжа по долни гащи.

В началното училище на Джейни на няколко пъти й се е разминавало на косъм. Но колкото по-голяма става, толкова по-често съучениците й си позволяват да спят в час. И колкото повече спят, толкова по-трудно е за Джейни. Трябва или да излезе, или да ги събуди, или да рискува да изтърпи последствията.

Остава й още година и половина.

И тогава.

Колеж. Съквартирантка.

Джейни стиска главата си с две ръце.

Обядът е минал, тя излиза от тоалетните и тръгва за следващия час, като по пътя си взима сникърс.

Две седмици по-късно Мелинда Джефърс и богатите й приятелчета се правят, че повръщат, когато се разминават с Джейни в коридора.

15 юни 2005

Джейни е на седемнайсет. Побърква се от работа, взима колкото се може повече смени.

Старият господин Рийд умира в старческия дом.

Сънищата му вече са постоянни и страшни.

Не е лесно да го събудиш.

Докато тялото на стария човек отслабва, виденията му стават все по-мощни.

Това не влизаше в плановете й.

Джейни започва смяната всеки път с едно странно условие: „Ако покриеш източното крило, ще се погрижа за останалото.“

Другите смятат, че се страхува да види как господин Рийд умира.

Но Джейни няма проблем с това.

21 юни 2005

21:39

Домът „Хедър“ разполага с малко персонал. Лято е. Трима от пациентите са на прага на смъртта. Двама имат алцхаймер. Един сънува, крещи и плаче.

Някой трябва да изпразва подлогите. Да раздава нощните лекарства. Да оправя стаите за деня.

Джейни се приближава предпазливо. Намира се в западното крило с лице към източното, мъчи се да го запамети. Вдясно на коридора има пет врати, а между тях парапети, прикрепени към стената. Последната врата е на господин Рийд. Няколко крачки по-нататък следва авариен изход.

Понякога между третата и четвъртата врата има медицинска количка. Друг път между първата и втората врата се струпват инвалидни столове. Често до стената има носилка, но обикновено я оставят отляво. Джейни ще трябва да обхожда с поглед коридора всеки път, преди да премине през него, независимо кой ден от седмицата е, защото понякога, всъщност в повечето дни, хората се движат нагоре-надолу без определена посока. А Джейни не иска да се натъкне на никого, в случай че върви на сляпо.

Тази вечер коридорът е празен. Малко по-рано Джейни е забелязала, че семейство Силва са на посещение в четвърта стая. Сега проверява книгата за посетители и вижда, че са си тръгнали. Други записани няма. Става късно. Джейни или ще си свърши работата, или ще я уволнят.

Влиза в източното крило. Бързо успява да сграбчи парапета и почти мигновено се превива на две.

21:41

Шумът от битката е смазващ. Двамата със стария господин Рийд са в окоп на някакъв плаж, осеян с тела и подгизнал от кръв. Джейни толкова пъти е виждала тази сцена, че би могла да възпроизведе репликите наизуст. Тя винаги свършва по един и същ начин — с пръснати навсякъде крайници, хрущящи кости под краката и тялото на господин Рийд, което се разпада на миниатюрни парчета, ронещи се от трупа му като стъргано сирене или плътта на прокажен.

Джейни прави опит да мине без инциденти по коридора, като се държи за парапета. Кошмарът е изтощителен и тя не може да се съсредоточи достатъчно, за да си спомни броя на вратите. Продължава да върви, напредва, придвижва се някак, докато накрая се удря в стената. Ръцете и краката й са безчувствени. Иска да спре това, което ще се случи. Връща се назад, осем, десет, може би дванайсет крачки и пада на пода пред вратата на господин Рийд. Главата й изкънтява на плочките и тя е вече заедно с него на бойното поле.

Трябва да намери вратата му и да я затвори. Трябва, но нищо не усеща. Парализирана е. Изтръпнала. Отчаяна.

На проклетия плаж господин Рийд я гледа, вика я да дойде при него:

— Тук отзад. Тук отзад ще сме на сигурно място — крещи той.

— Не! — отваря уста тя, но не се чува звук. Как да привлече вниманието му? Не, не тук! Тя знае какво следва.

Първо се отронват пръстите на господин Рийд.

После носът и ушите.

Той не откъсва поглед от Джейни.

Винаги става така.

Сякаш го е предала.

— Защо не ми каза? — изхриптява.

Джейни не може да говори, не може да се движи. Всичко се повтаря, тя се бори, главата й ще се пръсне всеки момент. „Просто умри, старче!“, иска й се да извика. Не мога повече! Сънят вече е към края си.

Но изведнъж изниква нещо ново. Различно.

Господин Рийд се обръща към нея, докато стъпалата му се отделят от глезените и той започва да се клати като на кокили. Очите му са разширени от ужас, битката кипи около тях.

— По-близо, по-близо! — крещи той. Няма пръсти, бута с тяло пистолета в ръцете й. През това време собствената му ръка се откъсва от рамото и се изсипва на плажа във вид на купчина прах. Той избухва в плач: — Помогни ми. Помогни ми, Джейни!

Джейни гледа вцепенена. Тя вижда врага, но знае, че той не я вижда. Тя е в безопасност. Срещу нея са умоляващите очи на господин Рийд.

Вдига пистолета.

Насочва го.

И натиска спусъка.

Джейни лежи свита на носилката в източното крило, когато грохотът от гърмежите в съня на стария господин Рийд рязко секва. Тя примигва, зрението й се прояснява бавно и успява да различи двама от санитарите в дома, надвесени над нея със загрижени погледи. Леко се надига. Главата й клюмва.

— Внимателно, Джейни, миличка — успокоява я нечий глас. — Изглежда си припаднала. Да изчакаме доктора, а?

Джейни вдига глава и се ослушва за звук, подобен на бипкане. Секунда по-късно го чува.

— Старият господин Рийд е мъртъв — казва с пресипнал глас.

Отново се строполява на носилката и губи съзнание.

22 юни 2005

Докторът предлага:

— Ще трябва да направим някои изследвания. Трябва ни компютърна томография.

— Не, благодаря — казва Джейни. Тя е учтива, но твърда.

Докторът се обръща към майката на Джейни:

— Госпожо Ханаган?

Майката на Джейни свива рамене. Гледа през прозореца. Пръстите й треперят, играе си с ципа на дамската си чанта.

Докторът шумно въздъхва, раздразнен.

— Госпожо — започва пак. — Представете си, че получи припадък, докато шофира. Или пресича улицата. Моля ви, помислете.

Госпожа Ханаган затваря очи.

Джейни се прокашля:

— Може ли да тръгваме?

Докторът дълго се взира в нея. После в майка й, която зяпа в скута си. И отново се обръща към Джейни.

— Разбира се — казва меко той, — но ще ми обещаеш нещо. Не само заради твоята безопасност, но и заради всички на пътя — моля те, не шофирай.

Много й се иска да му каже, че това не може да се случи, докато кара, просто за да спре да се тревожи.

— Добре. Обещавам. Ние и без това нямаме кола.

Госпожа Ханаган става. Джейни и докторът също.

— Ще се обадиш в кабинета ми, ако пак стане нещо, нали? — Протяга ръка към Джейни и двамата се сбогуват.

— Да, ще се обадя — лъже тя.

Двете Ханаган се връщат в чакалнята.

Джейни отпраща майка си на автобусната спирка:

— Идвам след теб.

Майка й тръгва към изхода. Джейни плаща. Сметката е 120 долара, които тя е извадила от парите, скрити за колежа. Кой знае колко щеше да струва компютърната томография. Но тя няма да похарчи нито цент повече само за да чуе, че е луда.

Същото мнение може да получи и без пари.

Джейни чака майка си да попита за какво беше всичко това. Със същия успех може да се надява да пораснат цветя на луната. Просто майката на Джейни не се интересува от нищо свързано с дъщеря й. Тя всъщност никога не се е интересувала.

И това е отвратително тъжно.

Така мисли Джейни.

Но пък понякога е удобно.

28 юни 2005

Нещо се случва, когато един доктор каже на тийнейджър да не шофира, което кара тийнейджъра да направи точно обратното. Просто за да покаже, че докторът не е прав.

Джейни и Кари отиват при Стю в гаража. Той ги вижда да се приближават.

— Ето го и хлапето — казва Стю. Той нарича Джейни хлапе, което е малко странно, защото Джейни е с два месеца по-голяма от Кари.

Джейни кимва и се усмихва. Прокарва леко ръка по капака, за да усети извивките на колата. С цвят на мляко е. И е по-голяма от Джейни. Красавица.

Стю й връчва ключовете и Джейни му брои хиляда четиристотин и петдесет долара.

— Бъди добра с нея — казва той носталгично. — Потягам я откакто тя беше на седемнайсет, а аз на тринайсет. Сега мърка като коте.

— Добре — с усмивка обещава Джейни, качва се в своя „Шевролет Нова“ от 1977 година и пали.

— Казва се Етел — добавя Стю с малко засрамен вид.

Кари стиска ръката на Стю, омазана в моторно масло.

— Джейни е много добър шофьор. Карала е моята кола много пъти. Етел ще е добре. — Целува го бързо по бузата. — До довечера — казва тя и свенливо се усмихва.

Стю примигва. Кари се качва в нейния „Мъркюри Трейсър“, а Джейни се мушва зад волана на новата си кола. Погалва таблото и Етел промърква.

— Добро момиче — тананика си тя.

29 юни 2005

След случката с господин Рийд директорът на дома „Хедър“ иска Джейни да си вземе една седмица почивка. Когато тя започва да се запъва и да мънка, че това е прекалено дълго, директорът обещава да й даде смените на 4 юли и на 1 май, когато се плаща двойно. Джейни е щастлива.

В първия ден след почивката идва с колата на работа. Мие с гъба неподвижните пациенти и изхвърля дузина подлоги. За разнообразие си тананика тъжна песничка от „Клетниците“, като заменя познатия текст с „празни гърнета, празни мехури…“. Госпожица Стюбин, учителка с четиридесет и седем години стаж, за пръв път от седмици насам се смее. Джейни си казва наум, че трябва да донесе нова книга за четене на госпожица Стюбин.

Госпожица Стюбин никога няма посещения.

И е сляпа.

Може би затова е любимка на Джейни.

4 юли 2005

22:15

Трима от обитателите на старческия дом в инвалидни колички и Джейни в оранжев пластмасов стол седят в тъмното на паркинга. Чакат. Убиват комари. Всеки момент в Селби парк, на няколко пресечки от дома, ще започне шоуто с фойерверките.

Госпожица Стюбин е отпуснала грубите си кокалести ръце в скута, стойката със системата стърчи до количката й. Неочаквано тя изопва шия и се усмихва с копнеж.

— Ето ги — казва.

Миг след това небето избухва в ярки цветове.

Джейни описва подробно фойерверките на госпожица Стюбин.

Зелен искрящ таралеж.

Сияещ магически жезъл.

Съвършен бял кръг светлина. Избледнява като петно и изчезва.

След поредния гръм, който разпръсква пурпур в небето, Джейни скача и нарежда:

— Никой да не мърда. Ей сега се връщам.

Изтичва до терапевтичната зала, грабва една пластмасова кофа, пълна с гумени играчки, и се връща.

— Ето — обявява задъхана, хваща ръката на госпожица Стюбин, внимателно разгъва ревматичните старчески пръсти и пъха в тях мека като помпон топчица с многоцветни стърчащи реснички.

— Последният изглеждаше така.

Лицето на госпожица Стюбин се озарява.

— Мисля, че той е любимият ми — казва тя.

2 август 2005

23:11

Джейни излиза от старческия дом и шофира пет километра до вкъщи. Навън е страшна жега и тя се кара на Етел, че няма климатик. Сваля прозорците — приятно й е да чувства топлия вятър в лицето си.

23:18

Спира на знак стоп на „Уейвърли Роуд“, недалеч от дома, после се изнася към кръстовището.

23:19

Изведнъж се озовава в идиотска къща. С мръсна кухня. Огромен млад мъж, приличен на чудовище с ножове вместо пръсти, се приближава.

Джейни вече не вижда пътя, скача на педала на спирачката и блъска скоростния лост на неутрална. Успява да напипа аварийната спирачка, преди да се парализира. Този път е наистина страшно.

Той тътри по пода на кухнята стол с пластмасова седалка, вдига го и замахва с него над главата си.

Не, това не е спирачката, а ръчката за отваряне на предния капак!

Хвърля стола. Столът лети към Джейни. Минава през перките на висящия от тавана вентилатор.

Джейни не знае, че е отворила капака.

Тя се оглежда панически наоколо, за да види към какво лети столът. Или към кого.

Изтръпнала е. Кракът й се свлича от педала на спирачката.

Колата излиза от пътя.

Бавно.

Но там няма никого. В стаята са само мъжът-чудовииде с ножове вместо пръсти и Джейни. В този момент вратата се отваря и влиза господин на средна възраст. Той преминава през Джейни. От краката на стола, носещ се на забавен каданс, изникват ножове.

Колата подминава на косъм нечия пощенска кутия.

Забиват се в сърцето и врата на мъжа на средна възраст. Главата му е безпогрешно отрязана и се търкаля в кръг на пода.

Колата се забива в плитка канавка в предния двор на малка порутена къща.

Джейни следи с поглед гигантския младеж с ножове вместо пръсти. Той приближава кървавата топка и я шутира. Летящата глава разбива шумно стъклото на прозореца и в кухнята проблясва ослепителен лъч светлина.

23:31

Джейни изохква и отваря очи. Главата й се намира върху волана. Устната й е сцепена и кърви. Етел определено не е там, където трябва. Постепенно започва да вижда по-ясно, оглежда се през прозорците и веднага щом усеща, че може да се движи, се измъква през вратата. Обикаля колата и установява, че няма повреди и не е заседнала. Внимателно затваря капака, качва се и се изтегля бавно на задна.

Стига до алеята пред вкъщи, отдъхва си с облекчение и се заема да запамети с ръка точното място на ръчната спирачка. Ключовете се люшкат на таблото. Божичко, казва си тя.

Следващия път ще е подготвена.

Може би трябваше да си купи автоматик.

Моли се на господ това да не се случи на магистрала.

00:46

Джейни лежи будна в леглото. Изплашена.

Някъде в ума си чува режещия звук от точене на ножове. Колкото повече се опитва да не мисли чий е сънят, толкова повече се връща към него. Вече никога няма да може да минава по тази улица.

Пита се дали някой ден и тя ще свърши самотна като приятелката си, госпожица Стюбин от старческия дом.

Или мъртва в катастрофа заради гадното проклятие със сънищата.

Кари влиза с пощата у Джейни и я заварва по тениска и боксерки. Времето е горещо и задушно.

— Програмите ни пристигнаха — обявява тя. — Дванайсети клас, миличка! Най-после!

Възбудени, отварят заедно програмите си. Слагат ги една до друга на масичката за кафе и ги сравняват.

Израженията на лицата им преминават от оживление към разочарование и от разочарование пак към оживление.

— Значи, първия час по английски и петия в библиотеката сме заедно. Не е толкова зле — отдъхва си Джейни.

— И обядът ни е по едно и също време — радва се Кари. — Чакай да проверя какви часове има Мелинда. Веднага се връщам. — Кари става и тръгва към изхода.

— Можеш да й се обадиш и оттук, нали знаеш? — Джейни я гледа раздразнено.

— Ами да, обаче…

Джейни чака обяснение. И изведнъж й просветва.

— Аха — казва. — Схванах. Ще види моя номер. Божичко, Кари.

Кари забива поглед в обувките си и се изнизва навън.

Джейни поглежда във фризера дали има сладолед. Яде от кутията. Чувства се гадно.

6 септември 2005

7:35

Кари и Джейни отиват на училище, всяка със своята кола, защото Джейни е на работа от три. Тя махва с ръка през прозореца в отговор на клаксона на Кари. Започва се, мисли си.

Джейни е приятно развълнувана преди началото на последната година. И съвсем неприятно преди часовете за самостоятелна подготовка, които са точно след обяд.

Мие си зъбите, грабва раницата, поглежда се за миг в огледалото и излиза. Спират я мигащите червени светлини на стария училищен автобус и тя с усмивка наблюдава как зайците от долните класове се катерят, за да влязат. Повечето са облечени според модата отпреди пет години — с дрехи втора употреба или подарени.

— Намерете си работа и се разкарайте от южен Фийлдридж — мърмори Джейни. Поне могат да се подкрепят един друг като са толкова много.

Етел мърка.

Светва зелено и Джейни продължава. Една пряка преди „лошата“ къща на „Уейвърли“ завива по обиколен път. Няма да рискува. Забелязва, че някой крачи с раздърпана раница по улицата срещу нея и намалява. Отначало не го разпознава.

После се сеща.

Изглежда различен.

Няма скейтборд.

— Изпусна го — вика Джейни през отворения прозорец. — Качвай се, ще те закарам.

Кабъл я поглежда с любопитство. Чертите му са по-зрели. Носи очила, от най-новите модели, без рамки. Челюстта му определено е станала четвъртита. Изглежда едновременно по-слаб и по-мускулест. Начупената му коса, подстригана на етажи и дълга до раменете, вече не е нито мазна, нито синьо-черна, а златистокафява. И изглежда току-що измита. Дългите кичури, които миналата година му влизаха в очите, сега са прибрани зад ушите. Той се помайва известно време, накрая отваря вратата.

— Благодаря — гласът му е нисък и дрезгав. — Боже! — възкликва, докато се мъчи да намести коленете си вътре.

Джейни се пресяга надолу към краката си.

— Хвани го и ти — казва тя.

Едната му вежда се качва на челото.

— Лоста, задник такъв. Трябва да ги дръпнем заедно. Седалката е обща, както можеш да забележиш.

Дръпват заедно и седалката се плъзга сантиметър назад. Джейни проверява дали още може да достига педалите. Сменя на първа, докато Кабъл затваря вратата.

— На грешната улица си — забелязва той.

— Знам.

— Реших, че си се заблудила или нещо такова.

— О, не. Минавам по обиколен път. Вече не карам по „Уейвърли“. Суеверна съм.

Той я поглежда и свива рамене: Все ми е едно.

Пътуват в тягостно мълчание пет минути, докато накрая Джейни го поглежда скришно и пита:

— Е, каква ти е програмата?

— Нямам представа.

— Окей… — разговорът приключва.

След малко той вади запечатан плик от раницата си, отваря го, сякаш върши нещо с изключителна сложност, и преглежда часовете си.

— Английски, математика, испански, технологии, обяд, самостоятелна подготовка, политически науки, физическо — звучи отегчен.

— Хм, интересно — смекчава тона Джейни.

— А твоята? — пита той любезно, сякаш говори с баба си.

— Ами, всъщност… — въздиша тя, — горе-долу като твоята. — Нещо подобно.

Той се засмива:

— Хайде, Ханаган, не се вълнувай толкова. Ще ти позволявам да преписваш от мен.

Тя се подсмихва кисело:

— Да бе! Да не мислиш, че ще те моля!

Той я поглежда:

— И какви са ти резултатите от миналата година?!

— 3,8 от 4 — подсмърча тя.

— Е, тогава, значи не ти е нужна помощта ми.

— А твоите?

Той се намества на седалката и прибира програмата в раницата си:

— Нямам представа.

Това е най-дългият разговор от всички, взети заедно, които Кабъл Стръмхелър е водил с нея, откакто се познават. В това число и онзи, по време на който изминаха пет километра със скейтборда.

12:45

Джейни се засича с Кари в библиотеката във времето за самоподготовка. Абитуриентите учат в библиотеката, защото имат достъп до всички книги и компютри и могат наистина да свършат нещо, а не само да спят. Джейни се надява следобедът да мине добре и сяда на маса в най-отдалечения ъгъл.

— Как върви? — пита Джейни.

— Горе-долу — отвръща Кари. — С Мелинда имам само английски. Хей, видя ли новия?

— Кой нов?

— В часа по английски.

Джейни изглежда объркана:

— Не съм забелязала.

Кари се оглежда скришом:

— По дяволите! — шепне тя. — Ето го, идва.

Джейни вдига поглед. Кари не смее да се обърне и продължава да зяпа в Джейни. Той кимва. Джейни разперва пръсти за поздрав и се обръща към Кари:

— А, него ли имаш предвид?

— Ама ти да не би да му МАХНА?

— Ами… да. На кого?

— На новия! Ти слушаш ли ме въобще? — Кари подскача на стола си.

Джейни се хили невинно:

— Гледай сега.

Става, отива до масата, на която седи новото момче, и си придърпва стол срещу него, за да може Кари да наблюдава.

— Имам въпрос към теб.

— Мислех, че не се нуждаеш от помощта ми — отговаря той, ровейки в раницата си.

— Не е това.

— Давай тогава.

— Случайно хората да те гледат странно днес?

Той вади някаква тетрадка, съблича ризата си и остава по широка бяла фланелка. Сгъва ризата надве-натри, поставя я върху раницата, избутва стола назад и намества глава отгоре. Новите му мускулести ръце обгръщат импровизираната възглавница.

— Не бях забелязал — казва накрая. Маха очилата си и ги слага настрана.

Джейни кима замислена:

— Разбирам. Значи… Не знаеш какви са ти часовете, не си спомняш оценките, не виждаш как на всичките момичета им текат лигите по новия ти външен вид.

— Глупости — възмущава се той и затваря очи.

— Тогава какво забелязваш?

Отваря очи и вдига глава от раницата. Гледа продължително Джейни. Очите му са копринено кафяви. Как не ги беше забелязала досега.

За част от секундата й се струва, че улавя нещо в тях, но то изчезва.

— Уф, не би повярвала, ако ти кажа — оправдава се гой.

Джейни пуска крива усмивка, свива рамене и леко поклаща глава, става й топло.

— Пробвай.

Кабъл скептично повдига вежда.

— Е… някой друг път тогава — казва тя. Взема ризата и я сгъва наново с копчетата навътре. — Да не ти се отпечатат на лицето.

— Благодаря ти. — Очите му не се откъсват от нейните. Търсят нещо. Челото му се набраздява от бръчки.

Джейни тихо се прокашля.

— Е, да кажа ли на Кари лошата новина, че не си нов?

Кабъл примигва.

— Какво?

— Половината момичета мислят, че си нов. Е, хайде, Кабъл. Изглеждаш доста по-различно от миналата година…

Думите се изплъзват от устата й и звучат не така, както иска.

Той я гледа объркано:

— Как ме нарече?

Стомахът й се преобръща:

— Ами… Кабъл?

Той не се усмихва:

— Ти за кого ме вземаш?

Може би е в нечий шантав сън и не е разбрала.

Изпада в паника.

— О, Боже, не! — прошепва тя. Изправя се рязко и се опитва да се измъкне. Но той я дръпва за ръката.

— Хайде, сядай — казва той.

Сълзи бликват от очите на Джейни. Тя закрива лицето си с ръце.

— Господи, Джейни. Просто се шегувам. Извинявай. Хайде — оправдава се той и продължава да я стиска леко за китката.

Тя се чувства като глупачка.

— Стига, Ханаган. Погледни ме. Слушай.

Джейни не може да го гледа. Някъде там в дъното Кари полуизправена наднича през рафтовете със загрижена физиономия. Джейни й махва с ръка и тя сяда.

— Джейни!

— Какво искаш? — пита тя бясна. — И ако обичаш, би ли ме пуснал, преди да извикам охраната?

Той пуска ръката й като горещ картоф. Отваря широко очи и въздиша.

— Забрави. Аз съм задник. — После отмества поглед в друга посока.

Джейни се връща на масата си и сяда съкрушена.

— Какво беше това? — изсъсква Кари.

Джейни я поглежда и на лицето й се появява спокойна усмивка. Тръсва глава.

— Нищо. Новият ми каза… че е… — бави се, преструвайки се, че търси химикалка, — че, съм решила всичките уравнения по висша математика напълно грешно. А аз… нали ме знаеш. Много мразя да греша. Математиката ми е най-силният предмет все пак. — Вади лист хартия и отваря учебника по математика. — Сега трябва да започна всичко отначало.

— Боже, Джейни, ти изглеждаше така, сякаш те беше заплашил с убийство.

Джейни се смее.

— Да бе!

13:30

Кабъл се опитва да привлече вниманието на Джейни в часа по политически науки. Тя се прави, че не го забелязва.

14:20

Часът по физическо. Тази година наблягат на отборните спортове. Учениците играят баскетбол на смени, петима срещу петима. Момчета срещу момичета.

Джейни прави най-безобразния фал в историята на гимназия „Фийлдридж“. Новият изчаква удобен момент и заявява, че вината е негова.

Учителите обсъждат и решават, че момчета да играят срещу момичета не е добра идея за контактните спортове. Треньорът Крейтър поглежда сурово към Джейни. Тя също го гледа, само че с любопитство.

14:45

Джейни се подсушава бързо след душа и нахлузва престилката. Звънецът бие. Взима си нещата и скача в колата, за да не закъснее за работа.

20:01

Тази вечер животът е блажено спокоен в старческия дом „Хедър“. Джейни привършва по-рано с документацията и останалите си задължения на етажа и отива да види госпожица Стюбин. Шляпа шумно с крака и кашля, за да я извести, че се приближава.

— Аз съм, Джейни. В настроение ли сте за една глава от „Джейн Еър“?

Госпожица Стюбин се усмихва топло и обръща лице в посока към гласа:

— С удоволствие, ако имаш време.

Джейни придърпва стола за посетители по-близо до леглото и започва оттам, където са спрели предишния път. Не забелязва кога госпожица Стюбин заспива.

20:24

Джейни се намира на централната улица в малко градче. Всичко е черно-бяло като в стар филм. Наблизо се разхождат мъж и жена, хванати за ръка, и разглеждат витрините. Джейни ги следва. Магазините са пълни с най-елементарни битови стоки. Триони и чукове. Прежди и платове, фолио за печене и метални кутии. Пакетирани храни.

Двойката спира на ъгъла и Джейни забелязва, че жената е плакала. Младият мъж носи военна униформа.

Той нежно придърпва жената от другата страна на сградата и те се целуват страстно. Докосва гърдите й и шепне нещо, на което тя отвръща с отрицателен жест. Той пробва отново, тя отблъсква ръката му. Той отстъпва крачка назад:

— Моля те, Марта. Позволи ми да правя любов с теб, преди да тръгна.

Младата жена, Марта, казва „не“. И в следващия миг се обръща и поглежда Джейни с цялото съжаление на света.

— Нито дори на сън ли? — пита Марта.

Тя чака отговор от Джейни.

Джейни гледа младежа. Той е застинал за секунда, съзерцава с обожание Марта, която се моли с очи на Джейни:

— Помогни ми, Джейни.

Джейни, слисана, вдига рамене и поклаща глава. Марта се усмихва през сълзи, поглежда отново към мъжа, докосва лицето му, устните му и кима в знак на съгласие. Вървят по алеята, отдалечават се от Джейни. Тя тръгва след тях, но искреното й желание е да излезе от този сън — твърде личен е. Стиска стола в стаята на госпожица Стюбин с всички сили, напряга цялата си воля и се връща в старческия дом.

20:43

Джейни тръска глава, за да се освободи от видяното. Изненадана е. Постепенно лицето й се озарява. Тя успя — тя се измъкна от съня. И той не можа да я върне обратно. Джейни беззвучно се смее.

Госпожица Стюбин спи кротко, с усмивка на тънките си уморени устни. Трябва да е приятно за бедната стара госпожица Стюбин да сънува хубав сън.

Джейни оставя книгата на масичката и излиза на пръсти от стаята. Угасва светлината и затваря вратата, за да даде възможност на госпожица Стюбин да остане насаме със своя войник.

Преди той да умре.

И преди тя да загуби завинаги този шанс.

9 септември 2005

0:45

— Защо не ми каза, че новото момче е Кабъл Стръмхелър? — сърди се Кари.

Джейни вдига поглед от учебника. Тя е на обичайното си място в библиотеката:

— Защото съм задник? — Усмихва се чаровно.

Кари се сдържа да не се изкикоти:

— Да, такава си. Виждам, че го караш на училище.

— Само когато си изпусне автобуса — отговаря Джейни безгрижно.

Кари й хвърля закачлива усмивка:

— Окей! Все едно. Избрана съм в комитета за годишника, така че ще отсъствам често от часовете за подготовка, да знаеш. Сега трябва да тръгвам за първото събрание.

Джейни махва разсеяно с ръка и за миг се откъсва от пиесата, която чете за часа по английски:

— Забавлявай се. — Хлъзга се по седалката и намества краката си върху отсрещния стол. Чете „Камелот“ за учебното пътуване до Стратфорд в Канада следващия месец.

От време на време поглежда през рафтовете с книги, за да види дали някой наоколо няма сънен вид. Мисли, че може да се справи с всичко, стига да е на разстояние повече от пет-шест метра, освен ако не е кошмар — тогава се налага разстоянието да се увеличи драстично. За щастие, повечето сънища в училище обикновено са от типа „падане“, „гола презентация“ или нещо сексуално. И в повечето случаи няма проблеми с тях и не стига до припадък.

Това, което я убива, са разтърсващите и парализиращи кошмари.

12:55

Книгата пред нея внезапно изчезва. Джейни въздъхва и се намества на масата. Отпуска глава върху дланите си и затваря очи.

Носи се във въздуха. А не, стига вече с това падане, възмущава се тя. Писнало й е до смърт от падането.

Сцената бързо се променя. Джейни е навън. Тъмно е. Тя е сама зад някаква барака, но чува приглушени гласове. Никога преди не е била сама в чужд сън и се чуди как хората могат да сънуват, без да присъстват в сънищата си. Любопитна е. Чака нервно, надявайки се да не е нечий кошмар, който да я изненада иззад стената на бараката или откъм храстите.

Откъм ъгъла приближава, клатушкайки се, чудовищна фигура, обляна от лунна светлина. Кърши храсти, размахва ръце, после ги протяга към небето и издава ужасяващи крясъци. Джейни усеща, че крайниците й започват да изтръпват. Опитва се да се измъкне. Не може.

Дългите пръсти на великана проблясват.

Джейни се обляга на бараката. Трепери.

Гротескната фигура точи ножовете-пръсти един в друг. Стърженето е оглушително.

Джейни започва да пищи.

Фигурата се обръща и я вижда.

Приближава се.

Това чудовище й е познато.

От съня, след който се заби с Етел в канавката.

Джейни се отдръпва от стената, иска да избяга. Но краката й не я слушат.

Лицето на чудовището е разкривено от гняв, то е спряло да точи ножовете си. Стои на метър и половина от нея. Тя затваря очи. Нищо не може да ме нарани, повтаря.

Когато отново отваря очи, навън е ден. Тя е на същото място зад бараката. А страховитата заплашителна фигура се е превърнала в човек — нормален млад мъж.

И той е Кабъл Стръмхелър.

Втора Джейни излиза от тялото на Джейни и се приближава до Кабъл без страх.

Джейни продължава да стои облегната на бараката.

Кабъл докосва лицето на другата Джейни.

Навежда се.

Целува я.

И тя го целува.

Той се откъсва от прегръдката и гледа към Джейни до бараката. По бузите му се стичат сълзи.

— Помогни ми! — моли я Кабъл.

13:35

Звънецът бие. Мъглата се разсейва, но Джейни е неспособна да се движи. Не още. Трябва й поне минута.

13:36

Или две.

13:37

Усеща ръка върху рамото си и подскача.

Километър, метър, сантиметър… какво?

Вдига поглед.

— Готова ли си? — пита той. — Не знаех дали си чула звънеца.

Тя го гледа втренчено.

— Добре ли си, Ханаган?

Тя кимва и си събира учебниците.

— Да — гласът й още не се е възвърнал напълно. Прочиства гърло. — Да — казва твърдо и се усмихва разтреперана. — А ти? Имаш вдлъбнатина на бузата.

— Заспах върху учебника.

— Предположих.

— Ти също, а?

— Аз, ами-и… сигурно съм била много изморена.

— Изглеждаш стресната. Да не си сънувала кошмар?

Тя го поглежда, докато вървят през тълпата към кабинета по политически науки. Той я хваща през кръста, придържайки я към себе си, за да не се загубят по коридора.

— Не съвсем — отговаря тя и примигва. — А ти?

Думите излизат от устата й насечени като куршуми.

Звънецът бие, те са на вратата, той се обръща рязко и вижда изражението й. Спира. Претърсва лицето й с присвити очи. Тя открива в погледа му смут. Дори съзира леко изчервяване, но не може да бъде сигурна за причината.

Учителят влиза и ги изпраща по местата им.

Джейни поглежда през рамо, два реда назад, по средата.

Кабъл продължава да я следи с очи, напълно объркан. Поклаща глава почти незабележимо.

Тя гледа към дъската, но не я вижда. Опитва се да си отговори. Какво, по дяволите, не й е наред. И какво не му е наред на него, та да сънува такива сънища. Дали той знае? Дали я е видял този път?

14:03

Намачкано листче хартия се приземява върху чина на Джейни. Тя подскача и после бавно се обръща към Кабъл. Той се е изтегнал небрежно на стола, драска си по тетрадката, изглежда прекалено невинен.

Джейни разтваря хартийката.

Заглажда я.

Да, може би… (?)

Това е написано на листчето.

29 септември 2005

14:25

Кльощавата дългокоса фигура на Кабъл Стръмхелър е облегната на капака на колата й. Същият Кабъл, който сънува в един сън едновременно чудовища и нея самата. Косата му е мокра.

— Хей — подвиква му леко Джейни. И нейната коса е мокра.

— Защо ме избягваш?

Тя въздиша:

— Избягвам ли те? — Знае, че звучи фалшиво.

Той не отговаря.

Тя влиза в колата.

Пали двигателя.

Колата потегля.

Кабъл просто стои на паркинга и я гледа. С кръстосани на гърдите ръце. Нервно стиснати устни.

Тя се пресяга и сваля стъклото:

— Влизай. Вече си изпуснал автобуса.

Изражението му не се променя.

Той не помръдва.

Тя чака, още минутка.

Той се обръща и си тръгва към вкъщи.

Тя го проследява с поглед, въздиша раздразнено и потегля с бясна скорост. Гумите на колата свистят на завоя. Идиот.

10 октомври 2005

04:57

На тънко листче хартия в тъмнината на собствения си сън Джейни пише:

После го смачква, пали клечка кибрит и го превръща в пепел. Обгорените останки се сбръчкват и вятърът ги понася надолу по улицата, през дворовете. Към неговата къща. Той ги стъпква, докато бавно крачи към автобуса. Под тежестта на подметките му пепелта се разпада. Тя е по-мека от сухите ноемврийски листа, които се трупат пред прага му. Вятърът я поглъща. Няма я.

7:15

Джейни се събужда, закъсняла за училище. Примигва.

Никога преди не е сънувала — или поне не помни.

Била е само в съня на другите.

Хубавото е, че по време на собствените си сънища може да спи.

С мокър гребен слага в ред правата си пепеляворуса коса, мие зъбите си с рекордна бързина, пъха два долара в предния джоб на джинсите и грабва раницата си, като междувременно отчаяно търси ключовете. Ето ги на кухненската маса. Взема ги, казва довиждане на майка си, която стои до мивката по нощница, яде кексче и гледа безцелно през прозореца.

— Закъснявам — провиква се Джейни.

Майка й не отговаря.

Джейни оставя вратата да се затвори с трясък, но не от яд. От бързане. Качва се в колата си и се изстрелва към гимназията. Звънецът бие, тя е на десетина крачки от кабинета по английски, точно както и половината от класа. Промъква се до чина си — последния в редицата до вратата — незабелязана от никого, освен от Кари, която я посреща със сънлива усмивка. Тихомълком довършва домашното си по математика, докато учителят обяснява за предстоящото учебно пътуване до Стратфорд през уикенда.

Кабъл е с гръб към нея. Неочаквано изпитва желание да докосне косата му. Ако можеше да го стигне, би го сторила. Не, не, клати тя отрицателно глава. Чувствата й към него са много объркани. По-скоро е странно, отколкото ласкателно това, че той я сънува. Особено след като малко преди това е бил онова ужасяващо създание. Дори си признава, че донякъде я е страх от него.

Тя вече знае къде живее.

Само на две пресечки.

В онази малка къща на улица „Уейвърли“.

— Разписанието на стаите ви — мърмори господин Пърсел, размахвайки над главата си яркожълти листчета, подобни на слънчеви лъчи, преди да раздаде по една купчина на предните чинове. — Нямате право на промени, тъй че не се и опитвайте.

Джейни вдига поглед чак когато из стаята се разнасят хихикания и охкания. Момчето пред нея не се обръща да й подаде листчето. Мята го през рамо. Хартийката хвръква, рее се из въздуха, плъзва се по ламинирания чин и точно преди Джейни да успее да я хване, се пъха под обувката на Кабъл Стръмхелър. Той я подритва към Джейни, без да осъзнава какво прави. Косата му леко се залюлява над раменете.

По списък Джейни е в стая с три богати снобки от баровската част на северен Фийлдридж: Мелинда Джефърс, която ненавижда Джейни, приятелката на Мелинда, Шей Уилдър, която мрази Джейни по подразбиране, и капитана на женския футболен отбор, Савана Джаксън, която се преструва, че Джейни не съществува. Поема си дълбоко въздух. Май ще трябва да спи в автобуса.

Но все пак е любопитна дали след всичките тези години Мелинда още сънува Кари с гигантски цици.