Бдение

Вечер, 23 декември 1996

Джейни Ханаган е на осем. Облечена е в тънка лятна рокля на избелели червени фигурки, с окъсели ръкави, чорапогащи слонова кост с провиснало дъно, сребристосиви ботуши и кафяво палто с вид на одеяло, с две липсващи копчета. Косата й, дълга, мърляво руса на цвят, стърчи във въздуха от статичното електричество. Пътува с майка си във влак на железопътната компания „Амтрак“ от Фийлдридж, Мичиган, където двете живеят, до Чикаго, при баба й. Майка й чете „Глоуб“ на седалката отсреща. На корицата има снимка на огромен господин в пепелявосин фрак. Джейни подпира глава на прозореца и се заглежда в облачето образувано от дъха й.

Облакът бавно размътва погледа на детето и то губи представа за това, което се случва. Първоначално се носи в мъглата за няколко мига, после изведнъж попада в огромна зала, където седи на конферентна маса заедно с петима мъже и три жени.

Пред тях се е изправил висок, оплешивяващ господин с куфарче в ръка. Стои по долни гащи, представя нещо и изглежда объркан. Опитва се да говори, но думите трудно излизат от устата му. Всички други са в изрядни костюми. Смеят се и сочат плешивия господин по долни гащи.

Плешивият гледа към Джейни.

После към онези, които му се присмиват.

Лицето му се сгърчва от срам.

Придържа куфарчето пред срамните си части и това кара другите да се кикотят още по-силно. Изтичва до вратата на конферентната зала, но дръжката е хлъзгава — нещо лигаво капе от нея. Не може да я отвори — тя трака и играе в ръцете му и хората от масата се хилят с удвоен ентусиазъм. Гащите на плешивия са сивкави и висят отзад.

Джейни не знае какво да прави.

Застива на мястото си.

Спирачките на влака рязко изскърцват.

Картината помътнява и се губи в мъгла.

— Джейни! — Майка й се е надвесила над нея. Дъхът й лъха на джин и едното й око е закрито от разчорлен кичур. — Джейни, казвам, че баба ти сигурно ще те заведе в онзи голям магазин за играчки. Мислех, че това ще те зарадва, но може би не. — Майката на Джейни отпива от плоска бутилка, скрита в дрипава, стара чанта.

Джейни фокусира поглед върху лицето й и се усмихва.

— Звучи забавно — отвръща, въпреки че не харесва кукли. По-скоро би се зарадвала на един чорапогащник. Размърдва се на седалката в опит да оправи своя. На чатала е опънат до скъсване и не може да го вдигне повече от средата на бедрото. Сеща се за плешивия и търка очи. Странно.

Влакът спира, двете събират багажа си и излизат в коридора. В същия момент пред майка й изниква, току-що напуснал купето си, смачкан, оплешивяващ господин.

Той бърше лице с носна кърпа.

Джейни го зяпа с отворена уста.

— Леле! — успява да измърмори.

Мъжът се обръща вяло, усетил погледа й, и се отправя към изхода.

6 септември 1999

15:05

Джейни тича да хване автобуса след първия учебен ден в шести клас. Мелинда Джефърс, едно от момичетата от „Фийлдридж Норт Сайд“, протяга крак и Джейни се просва върху асфалта. Мелинда не спира да се смее по пътя до лъскавото червено чероки на майка си. Джейни се сдържа да не заплаче, докато изтупва прахта от дрехите си. Качва се в автобуса, стоварва се на предната седалка и се заема да изследва камъчетата, набити в разкървавените й длани и дупката на коляното на изтънелите й от носене панталони.

От тоя шести клас вече буца й засяда в гърлото.

Опира глава в стъклото.

Вкъщи майка й лежи на дивана, гледа „Пътеводна светлина“ и отпива от прозрачна бутилка. Джейни минава покрай нея, измива внимателно парещите си длани на мивката, подсушава ги и сяда на дивана. С надежда майка й да я забележи. С надежда да й каже нещо.

Но майката на Джейни вече е заспала.

Тя спи с отворена уста.

Леко похърква.

Гърлото на бутилката стърчи от ръката й.

Джейни въздиша, издърпва бутилката и я оставя на ниската очукана масичка, след което се захваща с домашните.

На средата на задачата по математика в стаята стана черно.

Джейни се спуска в облян от ярка светлина тунел, многоцветен като калейдоскоп. Няма къде да стъпи и се носи из въздуха, а стените се въртят около нея. Всеки момент ще повърне.

Редом с нея в тунела са майка й и още някой, който прилича на Исус Христос, само че рус. Мъжът и майка й се държат за ръце и летят. Изглеждат щастливи. Джейни вика, но звук не се чува. Тя иска да спре това.

Моливът пада от ръцете й.

Главата й се свлича върху страничната облегалка на дивана.

Мъчи се да се изправи и да седне отново, но в този вихър от цветове не може да се ориентира къде е горе и къде е долу. Прави усилие да балансира на другата страна и се изсипва върху майка си.

Цветовете спират да се въртят и всичко отново става черно.

Джейни чува заспалата жена да мърмори.

Усеща лакътя й в хълбока си.

Стаята бавно идва на фокус и в тишината иззвънтява шамар.

— Да се махаш оттук — казва майка й. — Какво, по дяволите, ти има?

Джейни се изправя и я гледа. Стомахът й ври, вие й се свят от цветната спирала.

— Лошо ми е — прошепва тя, надига се и тръгва залитайки към банята, за да повърне.

Поглежда оттам, бледа и трепереща. Майка й вече е станала от дивана и се е прибрала в спалнята си.

Слава богу. Наплисква лицето си със студена вода.

1 януари 2001

7:29

Товарен камион на „Ю-Хоул“ спира пред съседите. Мъж, жена и момиче на възрастта на Джейни слизат от него и нагазват в покритата със сняг алея за коли. Джейни ги наблюдава от прозореца на стаята си.

Момичето е с черна коса, красиво.

Джейни се пита дали и тя е сноб като другите в училище, които я наричат „бял боклук“. Възможно е, след като ще живее до Джейни — в грешната част на града да започнат и нея да наричат „бял боклук“.

Но тя наистина е красива.

Достатъчно, за да промени нещата.

Джейни облича нещо набързо, пъха се в ботушите, намята палтото и изтичва до съседната къща, за да се запознае първа с момичето, преди онези от „Норт Сайд“ да са стигнали до нея. Джейни отчаяно се нуждае от приятел.

— Хей, да помогна с нещо? — извиква Джейни и гласът й е по-уверен от нея самата.

Момичето спира. Трапчинките на бузите му се разтягат в усмивка и то накланя глава на една страна. „Здравей — отвръща. — Аз съм Кари Бранд.“

Очите на Кари просветват.

Сърцето на Джейни подскача.

2 март 2001

19:34

Джейни е на тринайсет.

Няма спален чувал, но Кари има един в повече, който тя може да използва. Джейни оставя на пода до дивана в хола на Кари найлоновия си плик със знака на близкия супермаркет.

В плика има:

Ръчно изработен подарък за Кари.

Пижамата на Джейни.

Четка за зъби.

Джейни не може да се отпусне. Но Кари бърбори и за двете в очакване на новата си приятелка Мелинда Джефърс.

Да, онази Мелинда Джефърс.

От „Фийлдридж Норт Сайд Джефърсис“.

Изглежда, Мелинда Джефърс е и председател на клуба „Да направим живота на Джейни Ханаган жалък“. Джейни бърше потни ръце в джинсите си.

Пристига Мелинда. Кари не любезничи излишно. Джейни поздравява с кимване.

Мелинда самодоволно се подсмихва. Опитва се да пошушне нещо на Кари, но Кари не я удостоява с внимание и предлага: „Хайде да си поиграем с косата на Джейни.“

Мелинда пронизва с поглед Кари.

Кари се ухилва и пита Джейни с очи съгласна ли е.

Джейни пуска някакво подобие на усмивка, Мелинда свива рамене и се прави, че няма нищо против. Но Джейни знае, че това я убива.

Трите момичета постепенно свикват или може би просто се примиряват една с друга. Помагат си в гримирането и гледат любимите филми на Кари със старите комици, някои от които Джейни никога не е чувала преди. После започват да играят на „истина или предизвикателство“1.

Кари редува: истина, предизвикателство, истина, предизвикателство.

На Мелинда винаги й се пада истината.

Следва Джейни.

На Джейни никога не й се пада истината.

Тя е момиче на предизвикателствата.

Така няма да допусне никого до себе си.

Не би могла да го позволи.

Защото може да узнае тайната й.

Кикотът им стига до истерия, когато Мелинда кара Джейни да приеме предизвикателството да излезе боса на снега, да заобиколи зад къщата, да свали дрехите си и да направи гол снежен ангел в градината.

Джейни няма причина да не го стори.

Какво толкова има да губи, наистина?

По-добре да приеме предизвикателството, отколкото да издаде тайната си.

Мелинда гледа със скръстени ръце и иронична усмивка на лицето как Джейни зъзне в нощния студ. Кари се киска, докато й помага да напъха мокрото си тяло отново в пуловера и джинсите. После хваща сутиена й, пълни чашките със сняг и изстрелва топките като с прашка към Мелинда.

— Уф, каква гнусотия, — мръщи се Мелинда. — Откъде взе тая стара дрипа, от Армията на спасението ли?

Усмивката на Джейни се изпарява. Засрамена, грабва сутиена от ръцете на Кари и го мушка в джоба на джинсите си.

— Не. — Ядосана е, но все пак се ухилва. — От магазина за втора употреба. Защо, да не би да си го познаваш?

Кари цвили от смях.

Дори Мелинда прихва, макар и против волята си.

Връщат се уморени обратно в къщата да хапнат малко пуканки.

23:34

Шумът в хола на Кари заглъхва заедно с угасването на светлината, след като господин Бранд, бащата на Кари, с тежка стъпка се появява на прага и изръмжава на трите момичета да млъкват и да си лягат веднага.

Джейни дърпа ципа на вмирисания на мухъл спален чувал и затваря очи, но е прекалено възбудена след веселбата с голия снежен ангел, за да заспи. Все пак успя да се позабавлява тази вечер въпреки Мелинда. Разбра какво е да си богато момиче. Не беше лошо за един ден, но гадните уроци й дойдоха в повече. Научи още, че според Кари най-секси в класа естествено е Люк Дрейк и че хората като Мелинда четири пъти в годината ходят на екзотични ваканции. Брей! Никога нямаше да се сети сама!

Вече и последните пошушнати шеги секват и Джейни обръща очи нагоре към тавана. Радва се, че е тук, нищо че Мелинда й се подиграва за дрехите. Даже се осмели да я попита дали изобщо някога е носила нещо ново, но Кари й затвори устата, като внезапно заяви:

— Джейни, страшно ти отива тази прическа! Нали, Мелинда?

За пръв път косата на Джейни е прибрана на френски плитки и в спалния чувал тя усеща как преплетените кичури притискат скалпа й върху тънката възглавница. Ако помоли, Кари сигурно ще й покаже как да си ги прави сама.

Пишка й се, но я е страх да стане, защото бащата на Кари може да я чуе и пак да се разкрещи. Остава тихо да лежи до двете момичета и да слуша дишането им, докато те се предават на съня. Мелинда е по средата, с лице към Кари и с гръб към Джейни.

00:14

Таванът се замъглява и изчезва от погледа й. Джейни примигва и се озовава в училище, в часа по гражданско обучение на някакъв чужд клас. Тя е в дъното. Няма свободни чинове. Учителят, господин Парчели, обяснява монотонно какво носят под тогите си съдиите от Върховния съд. Никой не изглежда изненадан от това, на което господин Парчели ги учи. Някои деца си водят записки.

Джейни оглежда лицата наоколо. На третата редица в средата със замечтан поглед седи Мелинда. Тя упорито фиксира някого пред себе си, но Джейни не може да го разпознае в гръб. Докато учителят продължава да си мърмори под носа, Мелинда се изправя бавно и приближава към предния чин.

Учителят сякаш не забелязва, че Мелинда коленичи и хваща ръката на момчето отпред, което бавно се обръща, докосва я по бузата и се накланя към нея. Целуват се. После се изправят, без да се притесняват, като продължават да се целуват. Когато се разделят, Джейни успява да види лицето на избраника на Мелинда. Тя го повежда за ръка към предната част на стаята, където е вратата на склада. Звънецът бие и учениците се струпват пред изхода като мравуняк, готов да се пръсне във всички посоки.

Таванът в хола на Кари се появява отново, когато Мелинда въздъхва и се пльосва по корем в чувала си. Ужас! — мисли си Джейни. Поглежда часовника. 1:23.

1:24

Джейни се обръща на другата страна и се озовава в гора. Тъмно е, не защото е нощ, а заради сянката на дърветата. Бледи рехави лъчи светлина се плъзгат надолу през короните им. Върви на няколко крачки след Кари. Изминали са около километър и половина, когато пред тях блясва бърза река. Кари се ослушва за нещо, слагайки ръце на ухото си във формата на фуния.

— Карсън! — вика отчаяно тя. Повтаря името отново и отново, докато ехото започва да го връща от гората. Върви по високия бряг, но се спъва в корените на дърво. Джейни също се спъва и пада, Кари й помага да стане и й казва смутено:

— Запомни, че никога не си била тук.

После продължава да вика все по-отчаяно своя Карсън.

От реката се чува плискане и над реката изплува малка детска главичка, безпомощно подскача, носи се по течението, появява се и изчезва. Кари тича по брега и вика:

— Карсън! Излез! Карсън!

Момчето се усмихва и се задавя. Потапя се и пак изскача. Кари е в паника, протяга ръка, но това не помага — брегът е твърде висок, а реката твърде широка. Тя плаче.

Джейни гледа с разтуптяно сърце как момчето продължава да се усмихва и да гълта вода. Вижда как то потъва.

— Моля те, помогни му! — крещи Кари. — Спаси го!

Джейни се навежда към момчето, но пада на същото място на брега, от което току-що се е вдигнала. Опитва отново, подтиквана от виковете на Кари, но резултатът е същият.

Очите на момчето са затворени, усмивката — призрачна. Във водата зад него изниква гигантска акула с разтворена паст, в която проблясват стотици остри зъби. Устата на акулата поглъща момчето, затваря се и изчезва.

Кари се изправя с писъци в чувала.

Джейни също крещи, но звукът засяда в гърлото й.

Гласът й е пресипнал.

Пръстите й са изтръпнали.

Тялото й се люлее от кошмара.

Двете момичета се споглеждат в тъмното. Мелинда се размърдва, промърморва нещо и отново заспива.

— Добре ли си? — шепти Джейни, докато се надига.

Кари кима задъхана и се засмива смутено. Тихият й глас трепери:

— Съжалявам, че те събудих. Сънувах кошмар.

Джейни се колебае. Трескаво мисли какво да каже.

— Искаш ли да поговорим?

— Не, няма нужда, лягай си. — Кари се обръща настрани. Мелинда отново се размърдва, приближава се до Кари и се укротява.

Джейни поглежда часовника. 3:42. Изтощена е. Унася се.

3:51

… Внезапно е събудена и попада в огромна красива спалня. По стените висят плакати на NSYNC и Шерил Кроу. На бюрото седи Мелинда и драска разсеяно в някаква тетрадка. Джейни се опитва с едно мигване да се изнесе от стаята. Усеща, че се изправя и сяда в спалния чувал, но действията й не се отразяват на случващото се в спалнята. Ляга отново примирена и се настройва да наблюдава.

Мелинда рисува сърца. Джейни се приближава към нея. Вика я:

— Мелинда!

Но не се чува никакъв звук.

Някой чука на близкия прозорец, Мелинда поглежда нататък и се усмихва:

— Помогни ми да отворя. Хайде.

Джейни упорито се взира в Мелинда, която също я гледа втренчено и посочва с глава към прозореца. Джейни е принудена да се отзове. С общи усилия успяват да го отворят. Кари прескача и се вмъква в стаята.

Тя е гола от кръста нагоре.

Гърдите й имат формата на дини.

Люлеят се наляво-надясно, докато се изсипва през перваза.

Отминава Джейни и срамежливо застава пред Мелинда.

Джейни иска да им обърне гръб, но не може. Размахва ръце пред лицето на Кари, но Кари не реагира. Мелинда намига на Джейни и прегръща Кари. Тя отвръща на прегръдката и двете започват да се целуват. Джейни отмества поглед и изведнъж трите се озовават отново в часа по гражданско обучение на господин Парчели. На пътеката между чиновете Мелинда пак прегръща някого.

Това е Кари. Повежда я към склада. Голата до кръста Кари и огромните й гърди не впечатляват никого в класа.

Джейни за пореден път се изправя и сяда в спалния чувал, като бурно разтърсва глава. Краищата на плитките й се удрят в бузите й, но тя не е в състояние да се махне от онази стая. Принудена е не само да стои там, но и да гледа.

Мелинда влиза с Кари под ръка в склада. Джейни ги следва против волята си. След като и трите вече са вътре, Мелинда затваря вратата и започва да целува Кари по устните.

Джейни яростно се пъха обратно в чувала със затворени очи.

Рита силно Мелинда.

И отново е в хола на Кари.

Този път се изправя Мелинда. Косата й е разрошена. Оглежда за Джейни:

— Защо, по дяволите, трябваше да правиш това?

Бясна е.

Преструвайки се, че спи, Джейни отваря едно око:

— Извинявай — промърморва. — По чувала ти лазеше паяк. Спасих ти живота.

— Моля?

— Забрави, вече го няма.

— Страхотно. Да не мислиш, че ще мога пак да заспя.

Джейни се ухилва в тъмното. Часът е 5:51.

7:45

Някой я дърпа за краката. Джейни отваря очи, без да разбира къде се намира. Тъмно като в рог. Кари отмята горната част на спалния чувал от очите й:

— Ставай, сънливке.

Слънцето е ослепително.

— М-м-м — изръмжава Джейни, докато се изправя бавно и сяда.

Седейки върху прасците си, Кари е вперила поглед в Джейни. Едната й вежда е силно извита нагоре.

Джейни си спомня. А Кари?

— Добре ли спа? — пита Кари.

Стомахът на Джейни се свива:

— Ами… да. — Любопитна й е реакцията на Кари. — А ти?

Кари се усмихва:

— Като бебе. И то на този твърд под.

— Хм. Браво. Това е чудесно. — Джейни рита с крака, за да оправи усуканата си нощница. — А къде е Мелинда?

— Тръгна си преди около пет минути. Държеше се идиотски. Забравила, че има урок по пиано в осем. — Кари изсумтява. — Представяш ли си?

Джейни лекичко се засмива. Умира от глад. Двете момичета си приготвят закуска. Кари, изглежда, не си спомня своя кошмар.

Но Джейни не може да го забрави.

Докато дъвчат препечени филийки, Джейни хвърля тайно поглед към гърдите на Кари. Гърдите й са колкото половин ябълка.

Джейни се прибира вкъщи и се просва на леглото с мисълта за странната нощ. Дали това се случва и на други, пита се тя. Но дълбоко в себе си знае отговора.

Джейни е на шестнайсет. Сама си купува дрехите. Често пазарува и храна. Чекът от социалните служби покрива наема, алкохола и почти нищо друго.

Преди две години Джейни започна да работи по няколко часа след училище и през уикендите в старческия дом „Хедър“. Сега, през лятото, ходи там на пълен работен ден.

Администрацията на дома и санитарите харесват Джейни, особено по време на ваканциите, защото тя поема смените на всеки, който се е разболял в последния момент или иска да си вземе почивен ден. На Джейни й трябват пари и те го знаят.

Тя е решена да учи в колеж.

Пет дни в седмицата, а понякога и повече, Джейни облича престилката и хваща автобуса за старческия дом. Тя харесва възрастните хора. Те не спят дълбоко.

Джейни и Кари още са приятелки и живеят врата до врата. Прекарват много време в дома на Джейни, като първо изчакват майка й да се прибере в спалнята си, а после гледат филми и говорят за момчета. Говорят и за други неща. Например защо бащата на Кари е вечно сърдит и защо майка й не харесва никого. Най-вече, предполага Джейни, защото са си кисели по природа. Толкова е просто. Всеки път, когато Кари пита дали Джейни може да преспи у тях, майка й отговаря:

— Ама нали твоите приятелки спаха вкъщи на рождения ти ден.

Кари не си прави труда да й напомня, че оттогава са минали четири години.

Джейни си мисли за Карсън и се пита дали Кари е единствено дете. Но Кари, изглежда, не обича бодливите теми. Може би се страхува, че ще се закачи на тях и ще се спука като балон.

Кари и Мелинда също продължават приятелството си. Родителите на Мелинда са все така богати. Имат скъп и апартаменти във Вегас, на остров Марко във Флорида, във Вейл, Колорадо, и някъде из Гърция.

Мелинда играе тенис. Участва в мажоретния състав. И прекарва повечето от времето си с другите богаташчета. Понякога и с Кари.

Джейни няма нищо против Мелинда. Мелинда все още не понася Джейни, която смята, че знае истинската причина за това и тя няма нищо общо с парите и богатствата.

25 юни 2004

23:15

След като е работила единайсет вечери поред без почивка и кошмарът на господин Рийд за Втората световна война я връхлита в седем от тях, Джейни се стоварва на дивана и се събува. По броя на празните бутилки върху осеяната с кръгли петна масичка заключава, че майка й е вече в стаята си и обратното броене е започнало.

Влиза Кари.

— Ще ме приемеш ли тази вечер? — Очите й са зачервени.

Джейни тихичко въздъхва. Спи й се.

— Разбира се. На дивана добре ли е?

— Да. Благодаря.

Джейни се успокоява. Кари ще си легне на дивана и всичко ще е наред.

Кари подсмърча силно.

— Е, какво има? — пита Джейни, като се старае да изрази с гласа си толкова съпричастност, колкото й позволява умората. Повече не може.

— Баща ми пак вдига скандали. Едно момче ме покани на среща, а той не ме пуска.

Джейни се ококорва:

— И кое е това момче?

— Стю. От гаража.

— Онзи възрастният.

Кари се наежва:

— Само на двайсет и две е.

— Но ти си на шестнайсет! А и той изглежда по-стар.

— Не и отблизо. Сладък е. Има готин задник.

— Да не би да танцува състезателни танци?

Кари прихва. Джейни само леко се усмихва.

— Е, има ли някакъв алкохол у вас? — пита невинно Кари.

Сега вече Джейни се разсмива с глас:

— Обиждаш ме. Какво предпочиташ? Бира? — Оглежда бутилките на масата. — Ликьор, уиски, коктейл с водка.

— Имаш ли от онова евтиното вино, дето го пият пияниците от „Шелби парк“?

— На твоите услуги. — Джейни се смъква от дивана и отива за чисти чаши. Кухнята прилича на кочина. През последните две седмици тя почти не е влизала тук. Намира в мивката две лепнещи, различни по големина чаши, измива ги и претърсва запасите от евтино вино на майка си.

— Ето го. „Бунс Фарм“, нали? — Отвърта капачката и без да чака отговор, налива двете чаши догоре, после връща бутилката в хладилника.

Кари се разхожда по каналите. Поема чашата от Джейни.

— Благодаря.

Джейни отпива от сладникавото вино и прави гримаса.

— И какво за Стю? — Май че имаше такава кънтри песен.

— Ще изляза с него.

— Баща ти ще те убие, ако разбере.

— Голяма работа. Нищо ново под слънцето.

Двете се настаняват на скърцащия диван, изтягат крака върху масичката, като за по-голямо удобство ловко избутват бутилките в другия й край.

Телевизорът бръмчи. Момичетата си пийват и постепенно се замайват. Джейни става, тършува из стаята си и се връща с чипс.

— Ама че простотия. Държиш си чипса в спалнята.

— Запаси за спешни случаи. За вечери като тази.

След като майка ми не си прави труда да купи истинска храна от магазина, където непрекъснато ходи за пиене, казва си Джейни наум.

— Да, да — разбиращо клати глава Кари.

00:30

Джейни е заспала на дивана. Не сънува. Тя никога не сънува.

05:02

Събудена принудително, Джейни е в съня на Кари. Онзи край реката. Отново. Там е за трети път след нощта, в която трите спаха заедно на рождения ден на Кари.

Лишена от зрение за мястото, в което физически се намира, Джейни неуверено се надига. Ако успее слепешком да стигне до стаята си и да затвори вратата, преди да започне да изтръпва, би могла да се отдалечи достатъчно, за да прекъсне връзката. Напипва с ходила бутилките по пода и ги заобикаля. Подпирайки се на стената, тръгва по коридора, докато двете се лутат из гората в съня на Кари. Джейни протяга ръце към рамките на вратите — първо е спалнята на майка й (тихо, не тропай), после банята и накрая нейната стая. Влиза, бързо се обръща и затваря вратата точно когато с Кари наближават реката.

Връзката се разпада.

Джейни си отдъхва. Оглежда се, мигайки в тъмното, докато зрението й бавно се възвръща, пропълзява и леглото и заспива.

09:06

Когато се събужда, вижда Кари и майка си в кухнята. В хола няма бутилки. Кари подсушава камарата от съдове, които преди задръстваха мивката, а майката на Джейни си приготвя сутрешната напитка — водка с лед и портокалов сок. На печката има тиган, покрит с картонена чиния. В друга чиния до тигана се мъдрят две препечени филии с масло, две рохки яйца и малка купчинка хрупкав бекон. Майката на Джейни отмъква едно парче бекон, грабва питието си и изчезва в стаята си, без да обели дума.

— Благодаря ти, Кари, нямаше нужда. Смятах да почистя днес.

Кари е в добро настроение:

— Това е най-малкото, което можех да направя. Добре ли спа? Кога си легна?

Джейни надниква замислено в тигана и открива там картофки със златистокафява коричка с лук:

— Ами… късно. Беше вече почти сутринта и бях страшно изморена.

— Работиш прекалено много.

— Е, да. За колежа. Някой ден. А ти как спа?

— Доста добре… — бави се, сякаш иска да каже още нещо, но се отказва.

Джейни си хапва. Прегладняла е.

— Сънува ли хубави сънища?

Кари поглежда към Джейни, взема още една чиния, забърсва я с кърпата.

— Не съвсем.

Джейни се връща към закуската си, но стомахът я свива. Чака, докато мълчанието става неудобно.

— Искаш ли да поговорим за това?

Кари дълго мълчи. Накрая казва:

— Не. По-скоро не.