Артемида

5

На следващата сутрин си лежах в ковчега и си играех с дистанционното на БИК-а.

Бикчо се събуди по моя команда. Зарядът му беше паднал на деветдесет и два процента. Без соларни панели за малкото ми приятелче, уви. А и защо да му слагат? БИК-овете се използват за час-два, после се връщат в града.

Накарах го да се спусне по купола на Туристическия център към влаковия шлюз и да спре малко над него. После оставаше да чакам. Убих малко време с джаджата си, най-вече с арабския клюкарски сайт. Излиза, че кралицата е взела страната на снахите си срещу собствения си син! Можете ли да повярвате?! Когато майка ти ти каже, че си сгафил, значи наистина е така.

Най-после първият влак с туристи пристигна в Туристическия център. Бикчо се спусна по купола и се вмъкна в мотрисата. Влакът се движеше по разписание. След десет минути потегли обратно към Артемида с моя сладък пътник без билет.

БИК-овете имат издръжлива батерия, но дори те не могат да изминат пеша четирийсет километра по лунната повърхност. Затова Бикчо се прибираше с влак. Само най-доброто за моето малко приятелче!

Убих още малко време с любимия си клюкарски сайт, докато чаках влакът да се върне в Артемида.

Мили боже! Направо не можех да повярвам какви гадости говори втората съпруга на принца за него в пресата. Това си е направо отвратително! От друга страна, разбирам какво е да ти изневерят. Случвало ми се е. И е гадно.

Влакът стигна до града и аз накарах Бикчо да се покатери по мехура Олдрин. Оттам нататък стана лесно. Използвах машинката точно по предназначение.

Накарах го да изпълзи по външния корпус на Олдрин, оттам по тунела, който свързва Олдрин и Конрад, после го прехвърлих върху корпуса на Конрад. Инструктирах го да се изкатери до върха на купола.

След това го включих на пестящ режим, а аз се върнах към евтините клюки за кралското семейство.

Размахах джаджата си пред четеца и вратата на кабинката се отвори. За мен входът беше безплатен, разбира се. Кой казва, че нямало такова нещо като гражданин на Артемида?

Влязох в кабинката и изчаках външната врата да се херметизира. Щом това стана, вътрешната се отвори и ме пусна в парка. Пристъпих под слънчевата светлина. Слънчева светлина, да.

Паркът Олдрин заема четирите най-високи нива на мехура. Вместо непробиваемите стени, защитаващи останалата част от града, този участък си има гигантски стъклени панели — същото стъкло като в Туристическия център на Аполо 11. Стъкло, произведено тук, на Луната.

Беше три следобед в Найроби (следователно три следобед в Артемида), но реално беше „сутрин “ по лунно време. Слънцето се мотаеше току над хоризонта и обливаше парка със светлината си. Специалното стъкло предпазваше посетителите от ултравиолетовите лъчи и радиацията, които иначе биха ни изпържили живи.

Имах малко време преди срещата си със Свобода. Реших да се поразходя.

Дизайнът на парка е простичък и елегантен. Кръгла площ чак до стъклените стени, плоска в по-голямата си част, ако не се броят няколкото изкуствени могилки, всичко това покрито с трева. Истинска трева, Бог ми е свидетел! Това си е сериозен подвиг, между другото.

Мотаех се и зяпах навън. Не разбирам какво толкова намират хората в лунния пейзаж. Той е… ами, празен. Дали пък точно това не им харесва? Някакви дзен-дивотии? На мен във всеки случай изобщо не ми въздейства. За мен най-красивото нещо на Луната е Артемида.

Погледнат от парка, градът грееше под слънчевата светлина като грозд металически цици. Какво? Не съм поет. Приличат на цици.

Конрад доминираше гледката на запад. Отвътре е смотан и обеднял като жителите си, но отвън е хубав като братята си.

На югозапад по-малкият мехур Армстронг клечеше като паяк в центъра на паяжина. По-нататък Шепърд се пъчеше, пълен с паричковци. Не съм подозирала, че една полусфера може да изглежда арогантна, обаче явно може. Бийн се намира между Конрад и Шепърд, както географски, така и символично. Там щеше да е бъдещият ми дом, ако номерът ми сработеше. В момента Бийн се намираше най-далече от мен.

Погледнах на север. Морето на спокойствието се ширеше докъдето стига поглед. Сиви възвишения и назъбени скали чак до хоризонта. Иска ми се да кажа, че гледката е величава и други такива дивотии, но не е. Теренът около Артемида е пресечен целият със следи от гуми, а от естествения камънак няма и помен. Тук много строим. Познайте откъде вземаме камъните.

Тръгнах към центъра на парка, към Дамите.

Истински дървета не са ни по силите все още, но пък си имаме една съвсем реалистична скулптура на канелено дърво. Под нея стоят две статуи. Едната изобразява Чанг, китайската богиня на луната. Другата е на Артемида, гръцката богиня, на която е кръстен нашият прекрасен град. Двете жени са застинали в смях, Чанг докосва с ръка лакътя на Артемида. Сякаш си говорят по момичешки. Местните ги наричат Дамите. Приближих се и се облегнах на „дървото “. Погледнах нагоре към полусферата на Земята, която висеше в небето.

— В парка не се пуши — каза гъгнив старчески глас.

Пазачът беше поне на осемдесет. Работеше тук още от откриването на парка.

— Да виждаш цигара в ръката ми? — казах аз.

— И преди съм те хващал.

— Беше преди десет години.

Той посочи очите си, после мен.

— Наблюдавам те.

— Да те питам нещо — казах аз. — Кой се мести на Луната само за да коси морави?

— Обичам растенията. Но ставите ме болят. Слабата гравитация облекчава артрита ми. — Погледна нагоре към Земята. — След като почина жена ми, вече нищо не ме задържаше там.

— Бая дълго пътешествие за стар човек — казах аз.

— Работата ми беше свързана с много пътувания. Не ми пречат.

Свобода се появи точно навреме, както винаги. Усмихнат, с торба през рамо. Посочи към мен и статуите на богините.

— Я гледай! Три лунни красавици на едно място!

Завъртях очи.

— Свобода, подсети ме някой ден да те науча как се говори с жени.

Той махна на пазача.

— Хей, познавам те. Ти си Майк, нали?

— Не — каза пазачът и ме стрелна с поглед. — Ще те оставя сама с гаджето ти. Обаче никакъв секс на тревата.

— Опитай се да не умреш от старост по пътя, деденце — отвърнах аз.

Той махна над рамото си, без да се обръща.

— Моето нещо готово ли е? — попитах Свобода.

— Да, нося го! — И ми връчи торбата.

Погледнах вътре.

— Мерси.

— А ти успя ли вече да пробваш кондома?

— Минаха само двайсет и четири часа, за бога. За каква ме мислиш?

— Не бе. Просто питам. — Плъзна поглед по парка. — Рядко идвам тук. Идеално място да си починеш.

— Да, ако си падаш по летящи предмети. — Паркът беше печално известен с това. Ако идваш от Земята, винаги хвърляш твърде силно, дори да си идеално подготвен за разликата в гравитацията. Хвърляш топка на приятелчето си, което стои на десетина метра от теб, и то гледа безпомощно как топката прелита високо над главата му към другия край на парка. А за фризбитата да не ви разправям. Покрай слабата гравитация и по-малкото атмосферно налягане движението им си остава неразгадаема мистерия за туристите.

— На мен ми харесва — каза Свобода. — Паркът е единственото „естествено “ място в града. Липсват ми откритите пространства.

— Ами погледни навън. Открити пространства колкото искаш — казах. — А и е по-приятно да висиш с приятели в бар, отколкото в парк.

Лицето му грейна.

— Значи сме приятели?

— Ми да.

— Супер! Нямам много приятели. А ти си единственият ми приятел с цици.

— Наистина трябва да поработиш върху подхода си към жените.

— Извинявай.

Не му бях ядосана. Водех разговора на автопилот. Твърде заета бях с мисли за пъкления си план.

Е, това е то. Всички елементи бяха налице. Осигурила си бях оксиженисткото оборудване, електрониката по поръчка, а и БИК-ът чакаше на стартова позиция. Задъхах се, а сърцето ми взе да блъска в гърдите. Малката ми лудория вече не беше теория. Наистина щях да го направя.

Вечерта поправих повредения клапан на обходническия си костюм. И прегледах основно целия костюм. И още веднъж. Никога не бих го признала пред Боб, но той беше прав, че не съм проверила достатъчно добре костюма си преди изпита. Моя беше отговорността за екипировката ми и моя щеше да е вината, ако тя ме убие. Този път обаче проверих костюма от горе до долу и от долу до горе няколко пъти, за всеки случай. Всичко му беше наред.

Поспах, но не много. Не съм храбра и никога не съм твърдяла друго. А моментът беше ключов. Остатъкът от живота ми зависеше от това.

Събудих се в четири сутринта. От нерви нямаше да заспя отново, а не можех да чакам повече.

Отидох пеша до Централния порт, взех Спусък и обходническия си костюм и подкарах по тихите коридори на спящия град към шлюза на Конрад. Нямаше никого там в този безбожен час. Сложих Обходническите неща и торбата с оборудването в преддверието на шлюза, така че да не се виждат отвън.

Върнах разтоварения Спусък на Централния порт и го оставих на паркомястото му. Съвет: ако ще престъпвате закона, не оставяйте колата си на местопрестъплението.

Върнах се пеша до шлюза на Конрад и се затворих в преддверието. Надявах се никой да не се отбие, иначе трябваше да давам обяснения.

Скрих с тиксо всички обозначителни маркери по костюма си. Серийни номера, номер на разрешителното, големия надпис отпред, гласящ „Дж. Башара“, такива неща. После включих отново Бикчо. Той реагира веднага.

Следвайки инструкциите ми, Бикчо се спусна по корпуса на Конрад до шлюза. Завъртя ръчката да отвори външната врата. После тупна на земята, провря се през тесния отвор и затвори вратата. Завъртя ръчката да я херметизира, след което се премести при вътрешната врата.

Гледах през кръглото прозорче как малкият ми послушен приятел отваря ръчните клапани, за да пусне въздух от Артемида в шлюзовата камера. След минутка налягането се изравни. Бикчо завъртя ръчката на вътрешната врата и я отвори.

Влязох в камерата и го потупах по главичката.

— Добро момче.

Изключих го и го прибрах в едно шкафче заедно с дистанционното.

Е. Това беше. Шлюзът беше отворен, а контролният панел беше проспал цялата операция. Показах му среден пръст, просто за да се насладя на властта си. Не личеше да е впечатлен.

Облякох костюма. Засякох си времето, разбира се. Така правят обходчиците. Единайсет минути. Мамка му. Как го правеше Боб за три? Тоя тип беше истински гений, да му се не знае.

Включих системите на костюма. Всичко реагира моментално, както си му е ред. Пуснах тест с налягане. Костюмът го повиши малко над оптималното и пусна проверка. Това е най-добрият начин да провериш дали костюмът не пропуска. Тестът беше успешен.

Влязох в камерата, запечатах вътрешната врата и зададох начало на цикъла. След като и това приключи, отворих външната.

Добрутро, Луна!

Не е опасно да излезеш сам на обход. На теория и по принцип. Лицензираните обходчици го правят постоянно. Проблемът е, че сега аз щях да го направя тайно. Никой не знаеше, че съм навън. Ако възникнеше проблем, никой не би се сетил да ме потърси. Красивият ми труп просто щеше да се валя на лунната повърхност, докато някой не се спъне в него.

Изключих микрофона си, но оставих приемника включен на общия обходнически канал. Ако някой друг излезеше навън, исках да науча за това навреме.

В двете ми бутилки имаше кислород за шестнайсет часа. Освен това си носех още шест, всяка със запас за по осем часа. Повече от достатъчно (надявах се), но не исках да поемам никакви рискове.

Добре де… трудно би могло да се говори за „никакви рискове “, при положение че съм излязла на незаконен обход с намерение да саботирам с Оксижен събирачи на камъни. Но вие разбирате какво имам предвид.

Вградената в костюма система за извличане на въглероден диоксид светеше в зелено, което беше добре, защото не ми се искаше да умирам. В стари времена астронавтите са използвали еднократни филтри, които да събират въглеродния диоксид. Съвременните костюми отделят молекулите му чрез някакво сложно взаимодействие между специални мембрани и вакуума отвън. Не знам подробности, но системата работи, докато костюмът има захранване.

Проверих отново данните — всички стойности бяха нормални. Никога не разчитайте, че костюмът ще ви предупреди за възникнал проблем. Системите му за предупреждение са добри, но те са нещо като последен шанс. Безопасността е ваша грижа.

Поех си дълбоко дъх, метнах голямата торба на рамо и потеглих.

Първо трябваше да заобиколя целия град. Шлюзът на Конрад гледа на север, а алуминиевата топилка „Санчес“ е на юг. Преходът ми отне цели двайсет минути.

И още два часа, докато измина километъра до промишления комплекс, приютяващ Топилката и реакторите. Артемида се смаляваше зад мен и това не се отразяваше добре на нервите ми. Хей, вижте, онова там е единственото място на тази голяма скала, където хората могат да оцелеят. Помахайте за довиждане!

Най-после стигнах до основата на така наречения Бент.

Когато проектирали Артемида, някой казал: „Ами ако има експлозия при реактора? Той е на колко, хиляда метра от града? Кофти, а? “. И тогава банда умни глави сбърчили вежди и се замислили дълбоко. После една от тях казала: „Ами… да струпаме малко пръст между тях? “. Повишили умната глава и й спретнали банкет.

Поукрасих детайлите, както се досещате, но идеята е ясна. Бентът защитава града от реакторите в случай на експлозия. Макар че корпусите на мехурите вероятно биха издържали без проблем. Просто допълнителна мярка за сигурност. Интересно е, че нямаме нужда от допълнителна защита срещу радиацията. Ако реакторите протекат, няма да има значение. Радиационната защита на града е бетон.

Поседнах в основата на Бента да си почина малко. Вървяла бях дълго и имах нужда от почивка.

Завъртях глава в шлема, захапах една бозка (не бързайте да се вълнувате) и всмуках малко вода. Климатичната система на костюма охлаждаше и водата. Ми да, този костюм ми струваше много пари. Беше си качествен артикул, когато не даваше дефект и не ми проваляше изпита.

Изгрухтях и почнах да се катеря. Пет метра под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Сигурно не ви изглежда трудно, особено при лунната гравитация. Но когато си облечен в стокилограмов обходнически костюм и мъкнеш още петдесет кила на рамо под формата на оборудване, не е лесно, повярвайте ми.

Хъхрех, охках и псувах до върха на Бента. Почти съм сигурна, че измислих няколко нови цинизми. „Ебимаамучка“ дума ли е? Накрая стъпих на билото и плъзнах поглед по терена отвъд.

Реакторите живеят в сгради със странна форма. Десетки тръби водят до стотици лъскави термални панели, положени на земята.

Реакторите на Земята изхвърлят излишната топлина в езера или реки. Тук, на Луната, сме малко попресъхнали, затова изхвърляме топлината под формата на инфрачервена светлина, която се излъчва в безвъздушното пространство. Тази технология е на един век, но оттогава не сме измислили нищо по-добро.

Топилката се намира на двестатина метра от реакторите. Представлява малък мехур с диаметър трийсет метра и трошачка от едната страна. Трошачката троши камъните на по-малки парчета и ги изсипва в херметизирани цилиндрични контейнери. Контейнерите, от своя страна, се придвижват към Топилката по херметизирани тръби с помощта на въздушно налягане. Като древните системи с пневматични тръби от петдесетте години на двайсети век. Щом така или иначе имаш в завода си въздушни помпи и системи за управление на вакуума, защо да не ги използваш максимално?

Влаковият шлюз се намираше от другата страна на мехура. Релсите, които водеха към него, се разделяха на две линии. Едната продължаваше към шлюза, другата — към автоматизираната цистерна, която превозваше ракетно гориво до Централния порт.

Спуснах се метър-два по обратната страна на Бента и си намерих място, където да легна по гръб и да наблюдавам сцената. Нямах представа какъв е графикът на събиращите машини, затова се налагаше да чакам.

И да чакам.

И да чакам, мамка му.

Ако случайно сте любопитни, в обсега ми имаше точно петдесет и седем камъка. Първо ги подредих по големина, от малък към голям, след това си промених мнението и ги подредих от най-кръглия към най-малко кръглия. След това се опитах да построя замък от ситния реголит, с който е покрита лунната повърхност, но се получи грозна купчина. Реголитните камъняци са грапави и имат добро сцепление, но дебелите ръкавици на костюма ми пречеха да се развихря. Полукълбата явно бяха максимумът на строителните ми умения с наличния материал. Направих макет на Артемида.

Накратко, чаках с часове.

Четири. Шибани. Часа.

После, най-сетне, слънчевата светлина се отрази в нещо на хоризонта. Събираща машина се връщаше у дома! Слава на Бога. Изправих се и приготвих торбата си за поредния преход. (От скука бях подредила оборудването по азбучен ред, първо на английски, после на арабски.)

Заскачах надолу по Бента. Двете със събиращата машина се придвижвахме към Топилката от различни посоки. Аз стигнах първа.

Промъкнах се около мехура, за да избегна камерите на събирача. Нямаше сериозна причина да го правя, защото едва ли някой следеше видеото в реално време. Продължих покрай корпуса на мехура, докато не видях машината в цялото й лъскаво и исполинско величие.

Събирачът се придвижи на заден ход към трошачката, скачи се и бавно повдигна предната част на коритото си.

Хиляди килограми руда се изсипаха в трошачката. Облак прах се образува за кратко над лавината от камъни, но изчезна почти веднага. Нямаше въздух, който да забави слягането му.

След като изсипа съдържанието си, машината върна коритото в хоризонтално положение и се кротна. Механични ръце се протегнаха да закачат захранващия кабел и охлаждащите тръби. Не знаех колко трае презареждането, но знаех, че аз нямам излишно време.

— Един милион калмара — промърморих.

Покатерих се по корпуса на събирача и метнах оборудването си в коритото. После и аз се прехвърлих там. Лесна работа.

Боях се, че пак ще трябва да чакам, но събирачът презареди само за пет минути. Трябва да го призная на „Тойота“ — акумулаторите им се зареждат наистина бързо.

Събирачът потегли и аз заедно с него.

Планът ми сработваше! Изкисках се като малко момиченце. Какво, момиче съм, значи ми е позволено. Освен това никой не ме виждаше. Извадих от торбата една алуминиева пръчка за заваряване, покатерих се върху най-високата част на събирача и размахах пръчката като меч.

— Напред, жребецо мой!

Напредвахме. Събирачът се отправи на югозапад към подножието на кратера Молтке с устремната скорост от пет километра в час.

Гледах как реакторите и мехурът на Топилката се смаляват зад мен и нервите ми отново се опънаха. Не ме разбирайте погрешно, не за пръв път се отдалечавах толкова много от Графството, стигала съм и по-далеч даже. До Туристическия център се пътува с влак над четирийсет километра. Но за пръв път бях толкова далече от безопасността.

Наближавахме подножието на кратера и теренът стана пресечен. Събирачът изобщо не намали. Може да беше бавен, обаче имаше тяга проклетникът.

Ударихме се в първата от многото скали и аз едва не изхвърчах от коритото. За малко да изгубя част от екипировката си. Събирачите не са луксозни автомобили. Цяло чудо е, че половината камънаци не изпадат по обратния път към Топилката. Може би тогава машините превключват на по-спокоен режим, не знам. Въпреки всичко по-добре да се возя с тракащи зъби, отколкото да вървя пеш. Не бих могла да изкатеря нанагорнището.

Накрая теренът се изравни и всичко потече гладко. Избутах торбата и пак се покатерих върху събирача. Стигнали бяхме до зоната за събиране.

Голямата плоска равнина беше огладена, камънаците й бяха изнесени от машините, които ги събираха от години. Добре. Поне за известно време щяхме да пътуваме нормално. Разчистеният участък имаше приблизително кръгла форма. По края му други три събирача загребваха камъни и ги изсипваха в коритата си. Моят жребец се придвижи натам и спусна лопатата си.

Изхвърлих нещата си от коритото и скочих след тях. На този етап вече нямаше начин да избегна навигационните камери. Можех само да се надявам, че някой служител на „Санчес“ не е решил точно сега да отвори видеото, за да впечатли приятелката си.

Грабнах торбата и се наврях заедно с нея под събирача.

Първата стъпка беше да се закрепя заедно с оборудването си към шасито на машината. Събирачите не стоят дълго на едно място, а не исках да припкам след него. Изсипах торбата, за да подготвя нещата си.

Първо платнището. Нещо като брезент, но от тежка и подсилена със специални нишки изкуствена материя, с отвори в ъглите, така че да го вържеш при нужда. Прокарах найлоново въже през отворите и вързах брезента за шасито. Така се сдобих с нещо като хамак. Намъкнах се в новото си тайно леговище и издърпах при себе си оксиженисткото оборудване.

Събирачът се люшна напред. Сигурно беше натоварил известно количество камънак и бе решил да се премести на ново място. Не получих предупреждение за маневрата му, защото… ами защото няма звук, понеже няма въздух. Дребен проблем — не бях успяла да издърпам в хамака си резервните кислородни бутилки.

Погледнах към тях. Добре де. Не е краят на света. Можех по-късно да се върна и да…

Гигантски камък с прясно подкопана основа се стовари върху бутилките. Жалка кислородна пръдня вдигна малко прах по крайчеца на скалата. И толкоз. Така си замина резервният ми кислород.

— О, айде стига бе! — изкрещях.

Отне ми минутка да преценя точно колко съм прецакана.

Проверих данните на костюма. Оставаше ми кислород за шест часа и за още два в спешния резерв. Имах още една бутилка за заваряването. Можех да я прикача към универсалния клапан на костюма си, но това би обезсмислило цялото пътуване. Този кислород ми трябваше за пъкления ми план.

Така, значи имах въздух за осем часа. Какво означаваше това?

Артемида се намираше на три километра от мен. Част от обратния ми път до града минаваше през пресечен терен, но пък беше по нанадолнище. Два часа, да речем.

Първоначалният ми план предвиждаше да изчакам до късно вечерта (вечерта по часовник, а не падането на истинската лунна нощ) и после да се промъкна в града, докато всички спят. Но при новата ситуация въздухът нямаше да ми стигне. Налагаше се да вляза в града посред бял ден.

Нов план — да вляза през шлюза на Индийската агенция за космически изследвания. Той водеше към коридора с научните лаборатории на космическите агенции в мехура Армстронг. Сигурно щях да налетя на някоя и друга учена глава и да предизвикам въпросителни хъмкания, но ако крачех решително, никой нямаше да ме спре. А и лицето ми щеше да е скрито зад визьора на шлема. Освен това там нямаше да има куп обходчици като при шлюза на Конрад.

Така, проблемът беше решен. Значи разполагах с шест часа, преди да напусна подножието на кратера. По деветдесет минути на събирач. Време беше да действам.

Наместих се в импровизирания хамак и се заех да сглобя оксиженисткото оборудване. Стиснах бутилките с ацетилен и кислород между бедрата си, за да не паднат. Премерих на око десет сантиметра от клапана на охлаждащата система на шасито на събирача и надрасках с отвертка трисантиметров кръг. Там трябваше да режа.

Спуснах защитния визьор на шлема си. Визьорът беше предназначен да защитава очите от силната слънчева светлина, което нямаше да е достатъчно за моята задача, затова предварително бях залепила в средата му стъкло от оксиженистка маска. Отворих клапана на ацетиленовата бутилка, зададох на оксижена смес за запалване, подадох искра и…

… не стана нищо.

Хм.

Опитах отново. Нищо. Даже искри нямаше.

Проверих ацетиленовата бутилка. Подаваше нормално. Какво, по дяволите?

Вдигнах визьора да не ми пречи и огледах частта, която осигуряваше искрата. Наричаме я искромет. Татко ме е учил да използвам кремъчен искромет, защото електрическият е „още едно нещо, което да се развали “. Представляваше парче кремък и метални жлебове, свързани с дръжка на пружина. Простичък механизъм. Технология на хиляди години, за бога. Защо не работеше?

О.

Вярно.

Когато кремъкът се удари силно в стомана, от метала се отделят миниатюрни люспици, които пламват заради някаква сложна реакция, свързана с Повърхностната площ и степента на оксидация. Най-простичко казано, металът се оксидира толкова бързо, че резултатната топлина се превръща в пламък.

Забавен факт: оксидацията изисква кислород. Номерът с кремъка и стоманата не сработва във вакуум. Добре. Няма повод за паника. Пламъкът на оксиженистката горелка е просто горяща смес от ацетилен и кислород. Нагласих клапаните на бутилките така, че сместа да съдържа мъничко ацетилен и много кислород. После щракнах искромета точно пред дюзата.

Искри! Ама как се разлетяха само! Богатата на кислород смес направо взриви металните люспици. Но бях прекалила. В сместа нямаше достатъчно ацетилен, за да се образува пламък. Коригирах се и пробвах отново.

Този път дъждът от искри успя да запали плюещо пламъче с непостоянен интензитет. Завъртях клапаните на бутилките в нормалната им позиция и пламъкът се стабилизира.

Отдъхнах си и спуснах визьора. Държах горелката стабилно, въпреки неудобния обходнически костюм. Досадно. Но поне нямаше да се занимавам със стопен метал. Щях да режа, а не да споявам. Когато режеш, няма стопен метал. Металът просто се превръща в оксидиран газ. Представете си за какви температури иде реч.

Рязането се оказа много по-лесно, отколкото очаквах. Отне ми по-малко от минута. Трисантиметрово стоманено кръгче падна на гърдите ми, последвано от топче стопен восък. Восъкът избълбука и се втвърди отново.

Бях избрала мястото идеално. Проникнала бях във восъчния кожух, без да засегна охлаждащите тръби. Не ми пукаше за доброто здраве на охлаждащата система, но не исках събирачът да се обади у дома заради изтичане. Малката бучка восък, която бе паднала върху гърдите ми, не беше достатъчна да притесни събирача. Поне аз се надявах да е така.

Извадих от торбата херметизиращ клапан. Купила бях шест от железарията на копания „Транкуилити Бей“ предния ден (по един за всеки събирач и два в резерва). От едната си страна имаха стандартен херметизиращ конектор, а от другата — трисантиметрова тръба. Натиках конектора в отвора. Добре се бях справила с рязането — паснаха си идеално. Запалих отново горелката (със същата обогатена на кислород смес като предния път) и извадих от торбата пръчка чист алуминий. Важно бе да запечатам добре клапана към шасито.

Като малка съм монтирала хиляди клапани с татко. Не в обходнически костюм обаче. И за разлика от рязането преди малко, този път щях да заварявам, което означаваше стопен метал.

Ако прецаках нещата, голяма капка стопен метал щеше да падне върху мен и да прогори дупка в костюма ми. Дупките в обходнически костюм са много лошо нещо.

Изместих се настрани, доколкото го позволяваше хамакът. Така, ако прецаках нещата, имаше шанс Алуминиевата капка на злата орис да ме пропусне.

Хванах се на работа и гледах как алуминиевата локвичка расте пред очите ми. Пословичната капка потрепна зловещо… после се просмука нагоре в тесния процеп между клапана и шасито. Пулсът ми се забави до почти нормални нива. Да благодарим на бога за повърхностното напрежение и капилярния ефект.

Работех внимателно, а това отнема време. Споявах бавно по периметъра на клапана, като се стараех тялото ми да не е под горещата спойка. Накрая най-сетне приключих.

Монтирала бях херметичен клапан към восъчния кожух. Сега идваше ред на подлярската част от плана ми.

Свързах към клапана тръбичката на кислородната бутилка, която бях използвала за заваряването, и отворих вентила й на макс.

Восъчният кожух е нещо като резервоар и този резервоар е пълен с восък, очевидно. Но има кухини. А когато издухаш петдесет атмосфери въздух в херметически затворен съд, газът намира кухините, повярвайте ми. Веднага щом налягането в бутилката и кожуха се изравни, аз много внимателно затворих клапана и откачих тръбичката.

Измъкнах се изпод машината. Изчаках секунда, като наблюдавах внимателно събирача. Исках да съм сигурна, че няма да хукне нанякъде. Не допускам два пъти една и съща грешка.

Лопатата загреба няколкостотин камъка и ги изсипа в коритото. Посегна да загребе нова доза. Добре, явно имах време да се метна отгоре му.

Скочих върху най-близкото колело и оттам се прехвърлих върху корпуса. Пропълзях до кутията с прекъсвачите и отворих малкия й капак. Отвътре кутията беше съвсем същата като онази на събирача в гаража на Тронд, със същите четири кабела. Нищо изненадващо, все пак бяха еднакъв модел. Въпреки това се поотпуснах малко.

Събиращите машини имат множество прекъсвачи, които да предотвратят сериозни повреди в електрическата система, но главният прекъсвач е последната линия на отбрана. Цялото захранване минава през него. Той е „бушонът “, който предпазва акумулатора.

Извадих от торбата едно самоделно устройство. Състоеше се от кабел с дебела гумена изолация и с щипки тип „крокодил “ в двата края, свързан с високоволтов превключвател. Въпросното реле беше свързано и със звънеца на будилник с батерия. Елементарно. Включи ли се будилникът, релето прекъсва електрическата верига. Не е точно висша математика и със сигурност не е красиво, но пък щеше да свърши работа.

Свързах положителния и отрицателния полюс на главния захранващ кабел към моята самоделка. Нищо не се случи, разбира се. Релето пропускаше тока нормално. Но разпищеше ли се будилникът (бях го нагласила за полунощ), релето щеше да щракне и батерията щеше да даде на късо. Въпросното „късо“ щеше да заобиколи кутията с главния прекъсвач и нормалните предпазни мерки нямаше да сработят.

Когато свържеш на късо акумулатор с мощност 2,4 мегаватчаса, той става много, много горещ. А бе, адски горещ. При това е затворен в кожух от восък и кислород под налягане. Кожух, който е запечатан херметически. Нека ви го обясня с помощта на елементарна математика:

Восък + кислород + топлина = огън

Огън + ограничен обем = бомба (бомба + събирач) х 4 =1000000 g за Джаз.

И всичко това щеше да се случи дълго след като съм се прибрала по живо по здраво в града. Могат да гледат записа сто пъти и пак няма да разберат коя съм. Освен това държах още един коз в ръката си…

Проверих данните на костюма. Надявах се устройството на Свобода да работи както трябва. Досега не ме беше подвеждал.

Въпросното устройство вече би трябвало да работи по задачата си в ковчега ми в Конрад. Бях го кръстила „алибомат“. Преди да тръгна на малкото си приключение го бях свързала към джаджата си.

Алибоматът ръчкаше джаджата ми с малки сонди, които имат същия електрически капацитет като човешките пръсти.

Вкарал е паролата ми и е започнал да сърфира в нета. И сега отваря любимите ми клюкарски сайтове, пуска смешни видеа и се включва в няколко форума. По план трябваше дори да изпрати няколко имейла, които бях написала предварително.

Не е перфектното алиби, но е доста добро. Ако някой попита къде съм била, ще кажа, че съм си била у дома и съм ровичкала в нета. Нещо, което правя обичайно. А съхранените данни от моята джаджа и архивите на градската безжична мрежа щяха да потвърдят думите ми.

Проверих как съм с времето. Цялата процедура, от прикрепването на хамака до монтирането на устройството ми за унищожаване на събирачи, беше отнела четиридесет и една минути. Не беше зле! Щях да приключа навреме и да се прибера в Артемида без проблем. Първата мишена беше обработена, оставаха още три.

Пропълзях под търбуха на обречения събирач, събрах си нещата и изпълзях обратно. През цялото време внимавах да не ме смажат огромните колелета. Дори при лунната гравитация събирачът е достатъчно тежък да ме размаже като гроздово зърно.

Очаквах следващият събирач да е на стотина метра от мен, някъде по периметъра на разчистения участък. Вместо това се оказа на три метра от лицето ми. Какво, по дяволите, ставаше тук?!

Не копаеше. Не товареше. Просто ме „гледаше “ и когато се изправих, камерите му промениха едва доловимо фокуса си. Имаше само едно обяснение — някой в „Санчес“ беше поел ръчен контрол над събирача.

Бяха ме видели.