Артемида

9

Мозъкът ми включи на пета.

Така… някакъв тип ме нападаше с нож. Ръката му беше пострадала, вероятно от боричкането с умиращата Ирина. Извод: този тип искаше да убие и мен.

Ирина беше силна, обучена и въоръжена, но въпреки това бе загубила двубоя с този мъж. Какъв шанс имах аз? Изобщо не мога да се бия. Не можех и да избягам, заради високите токчета и тясната минипола.

Имах само един шанс, и то ако отгатнех правилно намеренията му. Къде щеше да ме намушка? Очевидно бях безпомощно момиче без оръжие. Защо да губи време? Просто ще ми пререже гърлото.

Вдигнах чантата пред шията си тъкмо навреме да блокирам удара. Ударът беше светкавичен, разпори чантата ми и съдържанието й се изсипа. А можеше да е гърлото ми. Онзи явно беше решил, че ще ме довърши с първия удар, и се остави открит.

Стиснах ранения му крайник с едната си ръка и го фраснах силно с другата. Той извика от болка. Замахна към мен с ножа, но аз отскочих. После се отблъснах с крака от касата на вратата, без да пускам ръката му, и я дръпнах с всички сили. Ако му причинях непоносима болка, може би щях да отклоня вниманието му достатъчно, за да избягам.

Той изкрещя от ярост и вдигна ранената си ръка, както и мен заедно с нея. Краката ми се отлепиха от пода. Добре де, това не влизаше в плана ми. Той ме вдигна над главата си и ме запрати със сила към пода на стаята. Това беше шансът ми. Щеше да ме заболи, но шансът си е шанс.

Пуснах ръката му, преди да стигна до пода. Това не намали силата на удара. Приземих се на хълбок и ребрата ми изпукаха болезнено. Идеше ми да се свия на топка и да попъшкам, но нямах време за това. Бях свободна, пък макар и само за миг.

Убиецът залитна. Допреди миг на ръката му бяха висели петдесет и пет килограма под формата на Джаз и внезапната им липса бе нарушила равновесието му. Надмогнах болката в ребрата и се надигнах на колене. Събрах всичката си сила и забих рамо в гърба му. Той не очакваше атаката ми, а и още не бе възстановил равновесието си. С две думи, излетя в коридора.

Аз паднах назад в стаята и изритах вратата. Тя се затвори и се заключи автоматично. Няма и секунда по-късно Левака започна да блъска по нея.

Довлякох се до нощното шкафче и натиснах големия бутон на телефона.

— Рецепция — отговориха ми веднага.

Постарах се да говоря паникьосано. Не беше трудно.

— Ало! Аз съм в стая 124 и някакъв тип блъска по вратата! Сигурно е пиян, не знам. Страх ме е!

— Веднага изпращам охраната.

— Мерси.

Левака се хвърли с цяло тяло върху вратата.

Затворих и закуцуках натам. Погледнах през широкообхватната шпионка. Левака се отдалечи за засилка и се втурна за нова атака. Вратата се разтресе, но само толкова.

— Метална врата, метално резе! — изкрещях аз. — Начукай си го, тъпанар!

Беше се отдалечил за нов опит, когато вратите на асансьора в дъното на коридора се отвориха. Едрият охранител пристъпи напред и попита:

— Какво става тук, сър?

Междувременно се бяха отворили вратите на няколко стаи. Притеснени гости на хотела надничаха да видят какво става. Левака беше вдигнал доста шум. Сега се оглеждаше, най-вече към охранителя с размери на гардероб. От тази ситуация трудно щеше да се измъкне, размахвайки ножката си. Погледна за последно към вратата, после си плю на петите.

Охранителят оправи вратовръзката си, тръгна по коридора и почука на вратата ми.

Открехнах я.

— Ъъ, здрасти?

— Добре ли сте, мадам? — попита той.

— Да. Просто се уплаших. Няма ли да го догоните?

— Той имаше нож. По-добре да си върви по пътя.

— Разбирам.

— Ще поостана в коридора, в случай че реши да се върне. Бъдете спокойна.

— Добре, благодаря — казах аз и затворих вратата.

Отделих си секунда-две за размисъл.

Левака е бил в стаята на Джин Чу, защото… защо? Не е могъл да знае, че ще се появя. Не е чакал мен. Значи е чакал Джин Чу.

Убиец латино. И не щеш ли, „Санчес“ беше собственост на бразилци. Добре де, компаниите не обичат да им трошиш нещата, но чак убийство? Убийство?!

Погледнах отново през шпионката. Охранителят стоеше наблизо. За пръв път днес нищо не ме застрашаваше. Добре. Време беше да претърся стаята.

Божке. Сигурно е хубаво да си богат. Леглото беше голямо, в единия ъгъл на стаята имаше хубаво бюро с компютър, банята беше отделно, с комбиниран душ. Въздъхнах. Мечтите ми за хубаво жилище бяха умрели заедно с Тронд.

Обърнах стаята нагоре с краката. Нямаше смисъл да пипам внимателно. Намерих обичайните неща за човек, който пътува по работа — дрехи, тоалетни принадлежности и прочее. Не намерих джаджа обаче. А ако се съдеше по състоянието на стаята (преди да я претършувам), тук не бе имало борба. Все добри новини за Джин Чу. Означаваха, че вероятно не е мъртъв. Според най-вероятния сценарий Левака беше дошъл да го убие, но не го беше намерил. И беше останал да чака. А после се появявам аз и му провалям плановете.

Пак заповядай, Джин Чу.

Тъкмо щях да си тръгвам, когато видях сейфа в гардероба. Кой ли ти забелязва сейф в гардероб? Беше прикрепен към стената и имаше електронна ключалка с инструкции за употреба. Нищо сложно. В началото не е заключен. Прибираш нещата си вътре и вкарваш кода. Този код остава валиден, докато плащаш за стаята.

Натиснах ръчката, но вратичката на сейфа не се отвори. Интересно. Тези хотелски сейфове обикновено стоят открехнати, освен ако гостът не е прибрал нещо вътре.

Време беше да се проявя като касоразбивач. Този вид сейфове не са създадени да съхраняват бижутата на кралицата.

Съдържанието на разпраната ми чанта лежеше пръснато по пода. Изрових кутийката с пудра и я ударих няколко пъти силно в дланта си. Когато я отворих, пудрата вътре се беше натрошила. Приближих кутийката до сейфа и духнах няколко пъти към раздробеното съдържание.

Кафеникав прах изпълни въздуха около сейфа. Дръпнах се назад и изчаках да се слегне. В Артемида прахта се сляга дълго. Атмосфера плюс ниска гравитация равно на бавно слягане.

Най-после въздухът се прочисти. Вгледах се внимателно в клавиатурата на сейфа. Пудра имаше по всички бутони, но по три беше полепнала повече. По нулата, единицата и седмицата. По тях беше полепнала мазнотия от пръстите на Джин. В хотел като „Кантон“ със сигурност излъскват всичко в стаите, преди да настанят нов гост. Следователно трите бутона пазеха следи от пръстите на моя човек.

Според инструкциите кодът трябваше да съдържа четири цифри.

Хмм. Четирицифров код, съставен от три различни цифри. Затворих очи и направих бърза сметка. Възможните комбинации бяха… тридесет и шест. Пак според инструкциите сейфът блокираше, ако въведеш три последователни грешни комбинации. След това хотелски служител го отключва с друг код.

Върнах се към кратката си среща с Джин Чу. Той седеше на дивана на Тронд… пиеше турско кафе, а аз — черен чай. Говорихме за…

Аха! Джин беше фен на „Стар Трек“.

Въведох 1-7-0-1 и сейфът се отвори с изщракване. NCC-1701 беше регистрационният номер на космическия кораб „Ентърпрайз“. Откъде знам това ли? Сигурно съм го чула някъде. Нищо не забравям аз.

Отворих вратичката на сейфа и намерих тайнствената бяла кутия, онази, която Джин Чу се беше опитал да скрие от мен. С познатия надпис: „МОСТРА НАФО, ЗАБРАНЕНО ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА“. Добре, вече имах прогрес!

Отворих кутията и вътре имаше… кабел?

Най-обикновена намотка с дължина на кабела около два метра. Дали някой беше взел някакво тайнствено устройство, оставяйки захранващия му кабел? Защо би направил нещо такова? Защо не бе взел цялата кутия, в този ред на мисли?

Разгледах кабела по-подробно. Не беше захранващ. А фиброоптичен. Добре, значи служеше за пренос на данни. Но какви данни?

— Добре де. И сега какво? — попитах на глас.

Вратата избипка и се отвори с плъзгане. Свобода влезе в малкия си апартамент и остави джаджата си на рафта до вратата.

— Здрасти, Свобо — казах.

— Святое дерьмо! — изруга той, сложи ръка на гърдите си и задиша тежко.

Бях му доставяла толкова незаконни химикали през годините, че по някое време ми беше дал кода за жилището си. Това улесняваше доставките.

Отпуснах доволно гръб върху облегалката на стола зад бюрото му.

— Искам да ми свършиш нещо.

— За бога, Джаз! — каза той, все още задъхан. — Какво дириш в апартамента ми?

— Крия се.

— Косата ти защо е такава?

Преоблякла се бях в нормални дрехи, но още бях с курвенската си прическа.

— Дълга история.

— Ама това в косата ти брокат ли е? Имаш брокат в косата?

— Дълга история бе, човек! — Извадих едно шоколадче от джоба си и го метнах към него. — На. Чувала съм, че като ходиш на гости на украинец, винаги трябва да носиш подарък.

— Ооо! Шоколад! — Той улови подаръка и побърза да го развие. — Днес Руди се отби в лабораторията да пита за теб. Не каза за какво си му, но според слуховете си замесена в онези убийства. Вярно ли е?

— Убиецът иска да убие и мен.

— Ужас — каза той. — Това е сериозно. Трябва да отидеш при Руди.

Поклатих глава.

— И да ме депортират? Не, благодаря. Нямам му доверие. В момента не вярвам на никого.

— Но си тук. — Той се усмихна. — Значи вярваш на мен?

Хм. Дори не ми беше хрумвало да се усъмня в надеждността му. Свобода беше… ами Свобода, нищо зловещо нямаше в него.

— Май така излиза.

— Яко! — Разчупи шоколадчето на две и ми подаде едната половинка. Лапна другата и притвори очи от удоволствие.

— О, ъ, такова — каза след малко с пълна уста. — Да си изпробвала случайно моя кондом?

— Не, не съм правила секс през двата дни, откакто ми го даде.

— Добре де, добре.

Взех кутията НАФО и му я метнах.

— Искам да ми кажеш какво е това.

Той я хвана във въздуха и прочете надписа.

— Мм. НАФО. И преди ме пита за това.

— Знам. Но вече имам мостра. И искам да чуя мнението ти.

Той отвори кутията и извади кабела.

— Фиброоптичен кабел за пренос на данни.

— За какво устройство е?

Той погледна единия край.

— За никакво.

— Моля?

Той вдигна двата края на кабела.

— Това не са конектори, а капачки. Кабелът не може да се включи в нищо. Трябват му конектори. Жакове някакви.

— Е, тогава… за какво служи? Просто безполезен кабел?

— Нямам представа — каза той. Нави го и го върна в кутията. — Свързан ли е с убийствата?

— Може би — отвърнах. — Не знам.

— Добре, веднага ще го занеса в лабораторията. До довечера ще имам някакви отговори.

Извадих джаджата си. Не моята, а тази на Харпрет.

— Две хиляди калмара?

— Какво? — възкликна той и ме изгледа, сякаш съм се изпикала върху гроба на майка му. — Не. Нищо не ми дължиш, за бога.

— И защо? — казах аз.

— Имаш неприятности. Помагам ти, защото сме приятели.

Отворих уста да кажа нещо, но не се сетих какво.

Той взе джаджата си от рафта.

— Предполагам, че използваш фалшиво име. Дай ми идентификацията.

Прехвърлих му новите си данни. Джаджата му потвърди, че ги е получила, и той кимна.

— Добре, Харпрет, ще ти звънна, когато разполагам с нещо.

Никога не го бях виждала толкова ядосан.

— Свобода, аз…

— Забрави. Няма проблем. — Усмихна се насила. — Просто смятах, че се разбира от само себе си. Имаш ли къде да отседнеш?

— Ами, да… Нещо такова.

— Защо ли попитах изобщо. Заключи, като си тръгнеш — каза той и излезе с бърза крачка.

О, аман. Нямах време за наранено мъжко его или каквото там му глождеше на Свобода. Имах нов план и трябваше да работя по него.

— Добре, Левак — мърморех сама на себе си. — Да видим колко са ти дебели връзките…

Вечер Аркадният квартал гъмжи от хора. Точно тогава богатите гадняри излизат да се забавляват. Нахранени и насмукани, те налазват магазините, казината, бардаците и театрите. (Ако не сте виждали представление на лунни акробати, значи не знаете какво сте изпуснали. Страшни са.)

Идеално. Пълно с хора. Точно каквото ми трябваше.

Кръглият площад на Аркадата се намира в центъра на Олдрин, в центъра на всичко. Представлява няколко пейки и дръвчета в кашпи, нищо особено според земните стандарти, но истински лукс като за нас.

Оглеждах се, но от Левака нямаше и помен. Много любезно от неговата страна, че носеше шина на ръката. Така лесно щях да го видя. Някой ден, когато се спомина и отида в ада, трябва непременно да благодаря на Ирина, че го е резнала.

По площада се разхождаха пияни и превъзбудени туристи. Пейките бяха пълни с хора, някои си приказваха, други си правеха снимки. Извадих джаджата си и я включих.

И като казвам „джаджата си “, имам предвид истинската си джаджа. На екранчето се появи познатият тапет — мъничък шпаньол. Какво толкова? Обичам кученца.

Оставих дискретно джаджата си на земята и я бутнах с крак под една пейка.

Стръвта беше заложена. А сега да видим дали някой ще захапе.

Влязох в казино „Ласитър“. Големите му прозорци гледаха към площада и можех да наблюдавам от безопасно разстояние. Плюс това предлагаше студен бюфет на разумни цени, на третия етаж точно до големите прозорци.

С джаджата на Харпрет платих за „ядене на корем “ от бъркоч-бара.

Номерът с бъркоча е да избягваш неща, които се опитват да наподобят вкуса на други неща. Изобщо не посягайте към „Пиле Тандури“. Само ще се разочаровате. Не, вземете си „Формула №3 на Мъртъл Голдщайн“. Добро е. Нямам представа какви са съставките. Като нищо може да съдържа мъртви термити и косми от подмишницата на италианец. Не ми пука. Вкусът е достатъчно добър да преглъщаш бъркоча, а само това има значение.

Отнесох купата си при една маса до прозореца и седнах. Хапвах си бъркоч, пийвах вода и нито за миг не свалях поглед от пейката, под която бях скрила джаджата си. Скоро ми доскуча ужасно, но продължих да си налягам парцалите. Така де, дебнех в засада все пак.

Въпросът беше може ли Левака да проследи джаджата ми. Това щеше да ми даде представа за възможностите му. Ако можеше, значи връзките му стигаха до най-високите места.

— Може ли да седна при теб? — чух познат глас зад себе си.

Завъртях рязко глава.

Руди. Бахмааму.

— Ъъъ… — отвърнах сладкодумно.

— Ще го приема за „да“. — Седна и остави паница с бъркоч на масата. — Както сигурно се досещаш, имам няколко въпроса към теб.

— Как ме намери?!

— Проследих джаджата ти.

— Ама тя е долу бе! — казах и посочих към прозореца.

Той погледна натам.

— Да, и представи си изненадата ми, когато джаджата ти се включи насред Аркадния площад. Доста лекомислено. Изобщо не е в твой стил. — Гребна от бъркоча си. — Затова реших, че ще наблюдаваш от разстояние. Казиното предлага отлична гледка, както и евтин бюфет с добра храна. Не беше трудно да се сетя.

— Ми да, щото си много умен — казах и станах. — Аз ще тръгвам…

— Седни.

— Не, благодаря.

— Седни, Джаз. — Стрелна ме с поглед. — Ако си мислиш, че няма да ти сложа белезниците тук и сега, пак си помисли. Яж си бъркоча и да поговорим.

Тръшнах се обратно на стола. Не бих могла да надвия Руди в ръкопашен бой. Веднъж се бях опитала — тогава бях на седемнайсет и тъпа като гъз. Не мина добре. Този тип имаше мускули от стомана. Великолепни мускули на породист жребец. Дали ходеше на фитнес? Сигурно. Зачудих се как ли изглежда във фитнеса. Дали е целият потен? Естествено, че ще е потен. Потта се стича по мускулите като…

— Знам, че не си ти убиецът — каза той.

Върнах се рязко в реалността.

— Уха, на бас, че казваш това на всички момичета.

Той посочи към мен с лъжицата си.

— Обаче знам, че ти си взривила събирачите на „Санчес“.

— Нямам нищо общо с това.

— Наистина ли очакваш да повярвам, че саботажът, убийствата и фактът, че се криеш, нямат нищо общо помежду си? — Загреба бъркоч от паницата си и го лапна, всичко това със съвършените маниери на отлично възпитан човек. — Ти си в центъра на всичко това и искам да знам какво знаеш.

— Вече знаеш какво знам. Само не знам защо не се занимаваш с разкриването на убийствата, вместо да се заяждаш на дребно с мен.

— Опитвам се да ти спася живота, Джаз. — Остави салфетката си на масата. — Имаш ли представа кого си вбесила със саботажа си?

— Предполагаемия саботаж — поправих го аз.

— Знаеш ли кой е собственикът на „Санчес“?

Вдигнах рамене.

— Някаква бразилска компания.

— Топилката е собственост на О Паласио, най-големия и най-силния престъпен синдикат в Бразилия.

Вкамених се.

Мамка му, мамка му, мамка му и прасе!

— Аха — казах накрая. — Гадни копеленца, а?

— От най-гадните. Мафиоти от старомодния вид, които убиват с лека ръка, когато искат да дадат урок някому.

— Чакай… не, не… не може да бъде. Все щях да чуя нещо за тези типове.

— А дали не е възможно аз да знам малко повече от теб за организираната престъпност в своя град?

Опрях чело на ръцете си.

— Нещо ме будалкаш. Защо й е на бразилската мафия да държи алуминиева топилка на Луната?! Това е губещо производство!

— Не го правят заради печалбата — каза Руди. — Използват „Санчес“ да перат пари. Нашите Калмари са нерегулирана и до голяма степен непроследима псевдовалута, а системата за паспортен контрол в Артемида не е от най-добрите. С други думи, мястото е идеално за пране на пари.

— О, боже…

— Едно нещо е в твоя полза — нямат много свои хора тук. За О Паласио Топилката не е особено интересна, освен като възможност за творческо счетоводство. Но по всичко личи, че в града има поне един техен агент. Убиец тоест.

— Но… — започнах аз. — Чакай… нека помисля…

Той постави ръце върху масата и зачака любезно.

— Добре — казах аз. — Нещо не се връзва. Тронд знаел ли е за О Паласио?

Руди отпи от водата си.

— Убеден съм. Беше от хората, които си подготвят усърдно домашното, преди да направят своя ход.

— Тогава защо съзнателно е подложил крак на безмилостна престъпна организация само за да прилапа едно губещо производство?!

И за пръв път в живота си зърнах объркване върху лицето на Руди.

— Не знаеш май — казах.

Погледнах през прозореца към площада и замръзнах.

Левака беше там. Точно до пейката, под която бях скрила джаджата си.

Явно Руди бе забелязал как цветът се отцежда от лицето ми, защото попита:

— Какво? — И проследи погледа ми.

Изгледах го ядно.

— Онзи тип с шинираната ръка. Той е убиецът! Как е разбрал къде е джаджата ми?

— Не знам… — започна Руди.

— А знаеш ли какво друго прави мафията? — казах аз. — Подкупва ченгета, това прави! Как онзи е проследил джаджата ми, Руди?!

Той протегна ръце напред.

— Не прави глупости…

Направих нещо глупаво. Блъснах масата и духнах. Надявах се бавно прекатурващата се маса да забави Руди и да ми спечели няколко секунди.

Бях си подготвила път за бягство предварително, разбира се. Хукнах по права линия през казиното към една врата в дъното, на която пишеше „Служебен вход“. Би трябвало да е заключена, но никога не я заключваха. Вратата водеше към снабдителните коридори, които свързват всички казина в Олдрин. Познавах добре тези тунели покрай куриерската си работа. Руди никога нямаше да ме хване.

Само че… той изобщо не ме гонеше.

Набих спирачки в коридора и се обърнах да погледна вратата. Не знам защо го направих, явно не съм разсъждавала трезво. Ако Руди нахлуеше в този момент, само щях да изгубя преднината си. Но той така и не се появи.

— Ха — възкликнах и спрях.

И като типичната глупачка във филм на ужасите взех, че тръгнах към вратата. Открехнах я и надникнах. Руди не се виждаше никъде, затова пък край бюфета се беше събрала тълпа.

Прекосих казиното и се мушнах сред зяпачите. Не е като да нямаше какво да зяпат.

Прозорецът до нашата маса беше счупен. От рамката стърчаха назъбени парчета. Тук не използваме ламинирано стъкло. Вносът на поливинилбутирал е твърде скъп. Затова прозорците ни са старомодни смъртоносни капани. Така де, ако не си склонен да поемаш рискове, не идвай на Луната.

Един американски турист пред мен гризкаше блокче бъркоч и точеше врат да види над главите на хората. (Само американците носят хавайски ризи на Луната.)

— Какво е станало? — попитах го.

— Бог знае — отвърна американецът. — Някакъв тип счупи с ритник прозореца и скочи. На третия етаж сме. Дали се е пребил?

— Лунна гравитация — напомних му аз.

— Да, ама до долу има поне десет метра!

— Лунна грави… зарежи. Онзи тип в униформа на канадската конна полиция ли беше облечен?

— Тоест, яркочервени дрехи и странна шапка?

— Не бе, това им е церемониалната униформа. Имам предвид обикновената. Светла риза и тъмни панталони с жълта ивица отстрани.

— А, панталоните на Хан Соло. Да, с такива беше.

— Добре, мерси. — Глупак. Панталоните на Хан Соло са с червена ивица. И даже не е ивица, а пунктирана линия. Някои хора са много прости.

Руди не беше хукнал да гони мен. Хукнал беше след Левака. За да се стигне до изхода на приземното ниво на казиното, човек трябваше да слезе три етажа и да прекоси просторно фоайе. С други думи, Руди е щял да изгуби най-малко две минути, за да стигне до площада по конвенционалния начин. Явно бе избрал по-пряк маршрут.

Надничах към площада заедно с другите зяпачи. И Руди, и Левака отдавна бяха изчезнали. Жалко… какво ли не бих дала да видя как Руди ступва онова копеле и го закопчава.

Е, това май означаваше, че Руди не участва в заговора за моето убийство. Плюс това Левака внезапно се бе сдобил с нов противник. Като цяло не беше зле.

Не че това решаваше проблема ми. Все още не знаех как Левака е открил джаджата ми.

Скривалището ми в Долен Бийн 27 горе-долу ставаше за спане, но за всичко друго беше твърде тясно.

Затова седях на пода в коридора отпред. Чуех ли нечии стъпки, което се случваше рядко, пропълзявах обратно в дупката си като някоя хлебарка. Но през повечето време коридорът беше на мое разположение.

Първото, което държах да узная, беше дали Руди е хванал Левака. Прегледах местните информационни сайтове и стигнах до извода, че не е. Убийствата са нещо изключително рядко в Артемида. Ако Руди беше заловил убиеца, новината щеше да е на първа страница с големи букви. Левака още беше на свобода.

Втората ми задача бе да проведа едно малко проучване. Обект на проучването ми беше алуминиевата топилка „Санчес“. Потърсих публичната информация за компанията през джаджата на Харпрет.

„Санчес“ имаше осемдесетина служители. Това може и да не звучи внушително, но в град с население от две хиляди души е голяма работа. Основател и главен изпълнителен директор беше Лорета Санчес от Манауш, Бразилия. Имаше докторат по неорганична химия. Измислила бе система за евтино приложение на процеса „Кеймбридж FFC“ за извличане на кислорода от анортита с минимални загуби чрез солна баня с калциев хлорид посредством… Горе-долу на това място научният ми интерес удари дъното. Важното бе, че тя ръководеше компанията и че (макар това да не се споменаваше в статията) беше мафиотка до мозъка на костите си.

Както можеше да се очаква, сайтовете още дъвчеха историята със саботажа на събиращите машини. В отговор на атаката „Санчес“ били въвели допълнителни мерки за сигурност. Офисът им в Армстронг вече не приемал посетители. Достъп до производствения комплекс имали само определени служители и работници. А паспортната проверка във влака към Топилката вече се извършвала и от хора, не само от компютри.

И най-важното, пазели оцелелия събирач като зеницата на очите си. Сключили били договор с Обходническата гилдия да го охранява денонощно, на смени от по двама обходчици.

Накарала бях цяла компания да оцапа гащите. Яко. Опитали се бяха да ме убият. На няколко пъти.

И не само онзи тъпанар от О Паласио. Помните ли, че някой в контролната зала на „Санчес“ беше накарал един от събирачите да ме размаже, докато още бях навън? Правилата им за вътрешен ред бяха много странни.

Копелета.

Джаджата в ръката ми измуча. Уведомление от пощата ми.

Може да бях в смъртна опасност, но не бях готова да се откажа от поща. Просто я бях пренасочила през прокси сървър, така че да скрия от коя джаджа я достъпвам. Прокси сървърът беше някъде на Земята (май в Холандия?), затова връзката беше адски бавна. Имейлът ми се обновяваше веднъж на час. Пак по-добре от нищо.

Имах петнайсет съобщения, четиринайсет бяха от татко, който отчаяно се опитваше да влезе във връзка с мен.

— Съжалявам, тате — рекох сама на себе си. — Не ти трябва да се свързваш с мен, а аз определено не искам да пострадаш.

Петнайсетият имейл беше от Джин Чу.

Госпожице Башара. Благодаря ви, че ми спасихте живота. Извадих голям късмет, че сте се появили в хотела. Предполагам, че жената в стаята ми сте били вие, понеже сте единственият друг човек (без да броим мъртвите), замесен в този злополучен заговор. Вече знам за заплахата и взех мерки за безопасността си. Крия се. Съгласна ли сте да се срещнем? Бих искал да се погрижа и за вашата безопасност. Дължа ви го.

Джин Чу.

Интересно. Превъртях няколко сценария в главата си и измислих план.

Добре. Да се срещнем в работилницата на баща ми утре в осем сутринта. Адресът е ДКб-3028. Ако не сте там в 08:05, си тръгвам.

Нагласих алармата на джаджата си за четири сутринта и пропълзях в мишата си дупка.