Антихристът

1.

Върху корниза на пердето имаше паяк. Не беше голям и не пълзеше, а от половин час беше застинал абсолютно неподвижно, сякаш прекрасно усещаше, че недоверчивият поглед непрекъснато го наблюдава и дебне за издайническо помръдване.

Естествено от тази неподвижност нямаше никаква полза. С вродения си инстинкт за вредители и мръсотия, който никога не я подвеждаше, Шарлоте забеляза малкия проклетник още в мига, когато той изпълзя от скривалището си и единствената причина, поради която паякът все още беше жив, бе тази, че до този момент не намери време да го унищожи. Както впрочем не намери и стълба или подходящ стол, с помощта на които със своите сто шейсет и три сантиметра ръст и деветдесет килограма тегло да достигне осемкраката отвратителна твар.

Що се отнасяше до времето, щеше да го направи сега, каквото и да стане, а подходящото приспособление за качване държеше в дясната си ръка. Беше останала без дъх, защото слезе до мазето само заради малката алуминиева стълба с три стъпала, което удължи живота на малкото животинче с още няколко секунди, необходими, за да остави товара и да си поеме дъх. Напоследък все по-трудно се качваше по стълби и това се дължеше не само на цигарите, както се опитваха да и внушат разни доброжелатели, а и на обстоятелството, че след няколко дни щеше да отпразнува шейсетия си рожден ден. Вече не беше на възраст, когато без усилие може да слиза по стръмните стълби в мазето и после да ги изкачва с товар в ръка. Усещаше всяко изкачено стъпало с костите си, а утре болките щяха да са още по-силни.

Тя по принцип нямаше нищо против паяците. Така, както нямаше нищо против плъхове, мишки, дървеници, кучета, хлебарки, котки или други твари — докато стоят надалече от нейния хотел, разбира се. Домашните животни тук не бяха разрешени и същото се отнасяше за всякакви животни, независимо от големината, външния вид или броя на краката им. Шарлоте стопанисваше малкия си хотел вече четиридесет години и беше много горда, че за всичките тези години нито един гост не се беше оплакал от насекоми. Което може би се дължеше и на факта, че разликата между нейните гости и това, което тя наричаше насекоми, не беше кой знае колко голяма. Може би само в броя и големината на крайниците…

Понечи да продължи, но сърцето и продължи да бие все така силно. Чак сега почувства колко много я е изморило отиването и връщането от мазето: коленете и трепереха, а в гърлото си усещаше лютив вкус. Измери с недоверчив поглед по-малкия от нокът на малкия пръст паяк и реши, че в следващите две минути едва ли ще помръдне, затова разтвори стълбата, за да седне. Само да си поеме малко дъх. Рядко се случваше, но в моменти като този наднорменото тегло и причиняваше главоболия. В последно време тези моменти бяха зачестили и Шарлоте с право предполагаше, че съвсем скоро щяха да започнат да стават още по-чести. Не и оставаше много да живее, знаеше си.

Тази сигурност нямаше нищо общо с някакви медицински причини, но въпреки това я стряскаше. Пушеше твърде много, спеше твърде малко, ядеше твърде много, което личеше по теглото и, но два пъти в годината се подлагаше на медицински преглед. Неволното поклащане на глава от страна на лекаря всеки път, когато гледаше резултатите от изследванията, не се дължеше на някакви болести, а единствено на това, че „С оглед на начина ви на живот вие сте неприлично здрава.“

Въпреки това нищо не променяше факта, че часовникът на живота и скоро щеше да спре. Беше на шейсет — или по-точно, щеше да ги навърши след някой и друг ден — и по-голямата част от определеното и време вече беше минало. Оставаха и десет, най-много петнадесет години, но не повече. Е, и това беше добре — никак не и се искаше да стигне деветдесет и да завърши живота си като сенилни останки от живо същество, сложени в инвалидна количка. Животът и беше добър — или по-голямата част от него — и не искаше да се оплаква. А и на кого ли?

Вече беше отпочинала достатъчно, за да предприеме втората част от акцията си. Протегна дясната си ръка, подпря се на дръжката на вратата, за да се изправи и тъкмо понечи да се хване за стълбата, когато на вратата се позвъни.

За миг Шарлоте застина, изненадана и по някаква неизвестна причина леко обезпокоена. Беше почти четири часът; необичаен час дори за нея. От друга страна пък, не чак толкова необичаен, че да се плаши или да се изненадва прекалено много. Времената, когато в хотела и отсядаха порядъчни гости, които се регистрираха и пристигаха и си заминаваха в горе-долу приличен час, отдавна бяха минали, ако изобщо бяха съществували.

Хората, които в последните години идваха, нямаха навик да се регистрират, а повечето дори не носеха и багаж. Даже не се задържаха за дълго — два, три часа, рядко цялата нощ.

Въпреки това беше обезпокоена и странно разтревожена. Може би заради полицейските сирени, които чу преди това, докато слизаше в мазето. Доста сирени, които се чуваха не много отдалеч.

На входната врата се позвъни втори път и Шарлоте се опита да си внуши, че нощният посетител освен всичко друго означава и потенциален приход. А тя имаше крещяща нужда от всеки пфениг. Гостите на хотела и напоследък идваха все по-рядко.

Прониза малкия паяк върху корниза с поглед, който казваше, че нещата между тях само се отлагат във времето, но няма да потънат в забрава, обърна се и излезе от стаята. Когато вече беше в коридора и се отправи към остъклената входна врата, се позвъни трети път. Този път звъненето продължи по-дълго и прозвуча някак… нетърпеливо. Гостът, който и да беше, явно бързаше. Това като че ли се отнасяше за всеки, който в четири през нощта търси стая в хотела. През цветното стъкло различи висока, черна сянка, която точно в същия миг вдигна ръка, за да натисне за четвърти път копчето на звънеца.

— Добре де, добре! — извика Шарлоте. — Идвам. Не е нужно да будите цялата къща!

Стигна до вратата, но не натисна дръжката, а отвори малкото прозорче в средата на вратата.

— Да, за Бога, какво има? — Сама остана малко изненадана от острата нотка в гласа си. Обикновено не беше в неин стил да разговаря по този начин с гостите си, дори когато пристигаха по такова време. Но обикновено не се и плашеше, когато на вратата и се звъни в четири през нощта.

Пред нея стоеше висок, тъмнокос мъж, чието лице не можеше да различи добре в бледата светлина на Луната, макар че се намираше достатъчно близо, за да може да го докосне. Успя да различи, че чертите на лицето му бяха остри и беше твърде вероятно да е чужденец. Не, че Шарлоте имаше нещо против чужденците — както и срещу паяците, кучетата и котките. Докато си стояха, където им беше мястото, не и пречеха.

Думите, изречени от мъжа, потвърдиха първото и впечатление. Говореше немски перфектно — бързо и без всякакъв акцент, което неминуемо правеше впечатление. И въпреки това се усещаше, че не се изразява на родния си език.

— Моля, извинете късното ни посещение — започна непознатият. — Но видяхме табелата, а и долу още светеше.

Той отстъпи крачка назад и посочи първо малката неонова табела до вратата, която известяваше „СВОБОДНИ СТАИ“, после осветения прозорец и накрая към друга фигура, която стоеше на няколко крачки зад него. Нещо в нея и направи впечатление, но в първия момент Шарлоте не можа да определи какво. Очертанията и бяха някак странни.

— Знаете ли колко е часът? — недоверчиво попита тя.

Чужденецът кимна с глава и неохотно се засмя. Усмивката беше толкова фалшива, че Шарлоте чак се изплаши.

— Да. Още веднъж се извинявам за безпокойството. Не искахме да ви будим, но… не можем да продължим, околността ни е непозната.

Шарлоте махна с ръка. Опита се да различи кой стои зад чужденеца и кое беше странното у него. Изглеждаше някак… доста широкоплещест. Светлината отвън обаче беше много слаба, небето отново бе покрито с облаци, а другият не беше достатъчно близо, за да го види на светлината от прозореца. Шарлоте се запита дали не е нарочно.

— Не сте ме събудили — каза тя. — Ще ви дам стая. Сто и двадесет на нощ. Ще трябва да платите за цялата нощ.

— Никакъв проблем — съгласи се чужденецът.

— Предварително — додаде тя, сложи ръка върху дръжката на вратата, но не я натисна, а изчака, докато непознатият бръкна в джоба на якето си и извади портфейла.

Движението сякаш послужи като сигнал за придружителя му да се приближи. Когато се раздвижи, огромната сянка се раздели на две по-тънки, прилепени една до друга. Шарлоте бързо дръпна ръката си назад, сякаш се опари на дръжката на вратата. Бяха двама мъже и единият подкрепяше другия.

— Ей, какво е…

— Не е това, което си мислите — спокойно я прекъсна чужденецът, но толкова бързо, че Шарлоте беше сигурна, че е точно това, което ги помисли. — Приятелят ни не се чувства добре, болен е. Затова не можем да продължим през нощта.

— Болен ли казахте?

— Не е нищо заразно, не се бойте. — Непознатият се усмихна все така неестествено, разтвори портфейла си и извади две сгънати стотачки. — Естествено ще платим повече. В крайна сметка сме и трима.

Шарлоте се поколеба да посегне към сгънатите банкноти, които непознатият протегна през отвореното малко прозорче. Парите можеха да и свършат добра работа, а и тези не бяха първото трио хомосексуалисти, които идваха в хотела и за по няколко часа. Но в гласа на чужденеца имаше нещо, което я накара да настръхне, нещо като… заплаха. Или не, не беше заплаха… Беше налудничаво. Точно това впечатление предизвика у нея: гласът му звучеше така, сякаш е свикнал да произнася заплахи, а сега с все сила се опитваше да не го прави. Нещо и подсказваше, че е по-добре да не приема тримата.

— Има… има болница наблизо, само през два блока оттук — колебливо каза тя. — Ако приятелят ви е толкова зле, може би там ще се погрижат по-добре за него. А и ще ви излезе по-евтино.

— Не е нужно. — Между показалеца и средния пръст на непознатия като с вълшебна пръчица се появи трета стотачка. — Знаем какво му е. Трябва само няколко часа да поспи, това е всичко.

Шарлоте втренчено погледна парите, после притиснатите едно в друго тела, но накрая алчността и победи. Взе банкнотите, отвори вратата и отстъпи крачка назад. Непознатият се обърна, отиде при двамата и прехвърли ръката на неподвижната фигура през раменете си. Това, което каза за младежа, се оказа истина — не само изглеждаше болен, но беше и в безсъзнание. Даже и при лошото осветление Шарлоте забеляза, че лицето му е тебеширенобяло.

— Сигурен ли сте, че приятелят ви няма нужда от лекар?

— Напълно сигурен. Няколко часа сън и ще се оправи. — Чужденецът поклати глава и я погледна в лицето, но вторият мъж сведе поглед. Явно не искаше да бъде разпознат. На Шарлоте обаче не и убягна колко е неспокоен. В далечината отново се чуха полицейските сирени. Тя се запита дали появата на тримата странници нямаше нещо общо с тях. Ако да, тогава изникваше проблем. Сви рамене и се отдръпна от входа, за да направи място, като в същото време посочи зад себе си.

— Първият етаж. Можете да си изберете стаята. Вратите са отворени.

Ако на чужденеца това му се стори необичайно — както си и беше, — той не даде израз на учудването си. Само кимна с глава и мина покрай нея така бързо, че придружителят му с мъка успя да го настигне и за малко не изпусна третия човек. Шарлоте чак сега забеляза, че непознатият беше облечен в яке поне два номера по-малко за ръста му. А този, който беше в безсъзнание, изглеждаше така, сякаш излиза направо от гардероба на армията-спасителка. Тя имаше поглед за такива неща.

— Закуска няма — извика тя след тримата. — Но в стаята има кафе-машина. В единадесет започва следващият ден. Ако дотогава още сте тук, трябва да доплатите.

— Всичко е наред, разбрано. Толкова дълго няма да останем.

Шарлоте ги изгледа, докато стигнаха стълбището и се скриха от погледа и. Беше съвсем объркана, страхуваше се, но дори не знаеше от какво. Не от тримата, макар че чужденецът в малкото си яке и със странния си говор беше доста тайнствен. Не беше това. Шарлоте имаше опит с тайнствени гости. Тези тримата бяха странни, но далеч не най-откачените типове, които са идвали в хотела и, а сигурно и не най-опасните. Но в тях все пак имаше нещо различно… Различно от всички други, които някога е приемала.

Затвори вратата, но остави малкото прозорче отворено и в светлината на падащата лунна светлина разгледа трите банкноти, които продължаваше да стиска в дясната си ръка. Триста — добра цена за една нощ, още повече, когато от нея оставаха само два-три часа. Всъщност бяха доста много дори за тройка хомосексуалисти, търсещи закътано гнезденце. Но Шарлоте вече не ги смяташе за такива. По-скоро се питаше дали някой, готов да плати толкова много, за да го пуснат да влезе и да не се налага да отговаря на глупави въпроси, не беше готов да плати и повече.

Може би, кой знае? А може и да е готов да извърши други неща, за да запази инкогнитото си. Бързо се отказа да последва тримата и да поиска още пари и прибра получените банкноти в джоба на престилката си. За толкова години беше разбрала, че гостите приемат известна доза алчност, дори я очакват, но не биваше да пресилва нещата. Беше доста нездравословно да преиграва.

Освен това дяволски добре можеше да използва парите. Тристате марки щяха да решат финансовите и проблеми за остатъка от седмицата и бяха много повече от онова, с което можеше да се похвали през повечето седмици. Затвори прозорчето и грижливо заключи вратата. Можеше да и е съвсем безразлично кои са тримата и какво правят горе. Трябваше да и е безразлично.

Но дълбоко в себе си знаеше, че не е така. И никога не е било. Само че друг път не е било толкова ясно като днес.

Поклати неволно глава, усмихна се кисело и се опита да прогони мисълта, както толкова често го беше правила. Не се получи. Вместо да отиде в клетката, в която в продължение на десет или дори на двадесет години беше затваряла такива като нея, мисълта стана още по-силна и после отведнъж сякаш някакво було падна от очите и. За първи път от — години? от едно десетилетие? от самото начало? — от дълго, дълго време видя нещата около себе си такива, каквито бяха в действителност: Хотелът и отдавна вече не беше никакъв хотел, а пропаднало свърталище, където гостите плащаха на час и което не излъчваше никакъв избледнял блясък, а беше направо жалко.

Шарлоте присви очи. Чувстваше се… чужда, и то по някакъв странен начин, който не можеше да опише с думи. Живееше в този дом от четиридесет години, но никога преди не го е виждала с такъв ясен поглед, както сега. Сякаш беше слепец, който изведнъж проглежда, но вече не може да се оправи в обстановката, която през целия си живот е смятала, че познава. Всичко беше западнало. Беше евтино и най-вече измамно.

Нещата не винаги са били такива, но не можеше точно да си спомни момента, когато този дом престана да бъде дом и се превърна в гроб на мечтите и и в затвор на съвестта и. Преди десет години? Или преди двадесет? Или още тогава, когато го пое, когато беше още почти дете, което на гроба на родителите си получи подарък, без да подозира какво ще причини с него на себе си и на душата си?

Шарлоте направи още една крачка, пак спря и се огледа наоколо с широко отворени очи, чиито израз щеше да изплаши и нея самата, ако можеше отнякъде да се види. Тук долу и в трите други помещения, които използваше за свое жилище, блестеше от чистота, но това не променяше усещането и че се задавя от мръсотия. Кога започна? Кога, за Бога, престана да се грижи за неща, които не я засягаха, и кога започна наистина да вярва във всичките лъжи, с които винаги е живяла?

Не знаеше и може би това бе най-лошото. Не можеше да каже кога беше предала сама себе си.

Завесата падна така изведнъж, както изведнъж се беше вдигнала и мислите и се сториха толкова странни и глупави, колкото преди я бе изплашил видът на дома и. Що за безсмислици!

Поклати отривисто глава, усмихна се нервно и още веднъж погледна натам, където беше изчезнала странната тройка. Какво и става? Започваше да губи ума си или тези тримата просто я свариха в неподходящ момент? По дяволите, не и пукаше какво правеха тримата горе! Не я засягаше по никакъв начин, Всеки имаше право да живее живота си както намери за добре, да прави каквото иска. Ако тя не им дадеше стая, щяха да го правят на задната седалка на някоя кола или в парка. Това не променяше нищо. И не я засягаше.

Шарлоте изпъна рамене, обърна се и тръгна към кухнята. Там имаше насекоми, които най-сетне трябваше да унищожи.

2.

Противно на всякакви очаквания заспа още в колата. Може би се дължеше на закъснялото действие на някое от упойващите лекарства, с които беше натъпкан, а може би беше просто отбранителната реакция на тялото му, с която реагираше на стреса и страха, а може и така да беше устроен, че да изпада в безсъзнание като истерична девица. Все едно, когато Бренер се събуди, не можа нито да си спомни къде се намира, нито как е дошъл дотук. Отново лежеше на някакво легло, отново го болеше главата и отново се събуди с мъчителния спомен за странен кошмар. С това приликите с изминалите три дни свършваха.

Завивката над главата му не беше бяла, а имаше неопределен цвят и разбъркани шарки, прилични на воднисти петна. Явно някога е била поръбена с кант, който сега беше скъсан. Във въздуха се носеше лека неприятна миризма — смесица от студен цигарен дим, дълго несменяно спално бельо и различни миризми на храна. И леглото, върху което лежеше, беше твърдо. С гърба си болезнено усещаше пружините на матрака. На всичкото отгоре в стаята беше и студено.

Не беше сам. Вместо лекото жужене на електронните кучета сега чуваше гласове, които бяха много тихи и неразбираеми, но все пак бяха човешки гласове, които разговаряха. Сигурно подсъзнателно бе доловил някои от думите, защото разбра, че в разговора ставаше дума за него.

Обърна бавно глава, при което мръсният таван над главата му отстъпи място на също така мръсна стена с евтини тапети и поставена в безвкусна рамка картина, купена от универсалния магазин. От другата страна на стаята видя двамата мъже, които седяха до малка масичка и тихо, но оживено разговаряха. Думите им все още нямаха смисъл, но жестовете им го издаваха. Беше свидетел на разговор, който след малко вероятно щеше да прерасне в кавга.

Чак тогава му хрумна колко необичайно е наблюдението му. Не това, което виждаше, а че виждаше. Пред погледа му вече нямаше сива пелена. Улови само още няколко размити петна, но те постепенно изчезваха и вероятно бяха само остатъци от умората, която още не можеше да преодолее. Виждаше! Почти стопроцентово. Движението му не остана незабелязано от двамата. Те прекъснаха разговора си и се обърнаха към него. Когато Бренер видя лицата им, чак тогава си спомни и имената, а после и всичко останало. Не защото много му се искаше да си спомни…

— А, буден сте — обади се Салид. — Това е добре.

Йоханес добави:

— Как се чувствате?

— Хм-м — изсумтя Бренер, което според него беше подходящ отговор и на двете реплики. Не беше много сигурен дали е добре да е буден и да се чувства добре. — Какво стана? Къде сме? — попита той.

— На сигурно място — отговори Салид. — Но се страхувам, че не за дълго.

Без да каже нищо, Йоханес стана, прекоси малката стаичка и отиде до една мивка до вратата. Бренер чу как си наля чаша пода. Само звукът беше достатъчен, за да почувства жажда. Вече разбра къде се намираха — евтино легло, най-обикновен гардероб, несменявани от години тапети и задължителната мивка до вратата. Познаваше достатъчно такива стаи. През последните години можеше да си позволи да избягва хотели от тази категория, но добре ги познаваше.

— Мислите ли, че е разумно решение? — попита, докато сядаше на ръба на леглото в очакване на обичайния световъртеж. Но той не се появи.

— Кое? — не разбра Салид.

— Това е хотел, нали? — Бренер направи широко движение с ръката около себе си и продължи, без да изчака отговора на Салид: — Сигурно тук ще ни потърсят най-напред. — В същото време обаче се запита защо, за Бога, изобщо го каза. Единственото нещо, което трябваше да го интересува, бе да ги намерят — все едно кои бяха те.

Йоханес се върна и с едната ръка му подаде чаша вода, а с другата две таблетки. Бренер с радост посегна към водата, но се поколеба за хапчетата.

— Какво е това?

Йоханес се усмихна.

— Аспирин. Честна дума. Помислих си, че сигурно имате нужда.

Тук беше прав. Откакто се събуди, го болеше главата, но до този момент просто не обръщаше внимание на болките. Думите на Йоханес подействаха отведнъж — не само почувства кънтящите удари зад челото си, но и си спомни, че през цялото време го бяха измъчвали. Посегна с треперещи пръсти към двете таблетки, сложи ги върху езика и отпи голяма глътка вода. Нямаха никакъв вкус, но затова пък водата беше отвратителна — много топла и с дъх на стари оловни тръби.

— Как сте сега? — попита Йоханес втори път, след като пое от Бренер чашата и я остави на пода до леглото му. — Как са очите ви?

В момента крещят, че искат да се затворят, помисли си той. Все още беше уморен, но и някак напрегнат, така че можеше отново да заспи, ако обстоятелствата и времето позволяваха, разбира се.

— Горе-долу — отвърна. — Виждам почти ясно. А, като стана дума за зрение — защо сте с червена перука?

Йоханес объркано го изгледа и наистина посегна с ръка към главата си, но после се разсмя. Смехът му обаче прозвуча не непринудено, а почти като по задължение. Прав е, помисли си Бренер — моментът не е от най-подходящите за смешки.

— Виждам нормално — каза той след малко. — Лекарствата като че ли не действат.

Очакваше някакъв отговор, още повече че Йоханес беше задал въпрос, но нито проповедникът, нито Салид казаха нещо. Когато Бренер вдигна глава, забеляза, че двамата си размениха бърз поглед; доста особен поглед. И той никак не му хареса.

— Струва ми се, че поне единият от двама ви ми дължи обяснение — подхвана той.

Отново погледна първо към Салид, после към Йоханес, после отново Салид и пак откри в погледите им нещо общо, което не само го изненада, но го и обезпокои още повече. Той изобщо не беше наред. Дори напротив, чувстваше се, меко казано, отвратително. Почти всички части на тялото го боляха, а върху съзнанието му като че ли имаше все още някакво тънко безцветно було, което му пречеше да следи повече от две мисли едновременно. Но не беше чак толкова замаян, че да не забележи, че между двамата става нещо. Трябваше да е сляп, за да не го забележи.

— Страхувам се, че в момента… — започна Йоханес, но Салид го прекъсна.

— Имаме достатъчно време. Може би за последен път достатъчно.

Йоханес сбърчи чело, но не каза нищо. Дръпна се няколко крачки назад и скръсти ръце на гърдите си, което въпреки високия му ръст и набитата фигура го направи да прилича по-скоро на сърдито дете. За първи път Бренер забеляза колко млад всъщност е проповедникът, може би поради простата причина, че за първи път наистина го виждаше, а не се мъчеше да го различи като сянка. Поправи досегашната си преценка за годините му — Йоханес не беше по-възрастен от тридесет.

— Наред ли сте? — неочаквано попита Салид. Бренер го изгледа неразбиращо, но Салид повтори въпроса си. — Важно е, затова ви питам. С една дума, разбирате какво говоря, нали? Не сте упоен… или нещо такова?

— Разбирам, че явно съм попаднал на едно място с двама луди — ядосано отвърна Бренер. — И разбирам, че твърде вероятно съм отвлечен и че сигурно ме търсят доста полицаи. Но не разбирам защо ме отвлякохте. Нужно ли е?

Агресивният тон изненада и него самия, дори малко го изплаши, защото мигновено си спомни с кого разговаря. Но реакцията на Салид бе съвсем различна от тази, която очакваше. Нито се разгневи, нито се засмя, а само го измери с продължителен, преценяващ поглед. После направи нещо, което Бренер не разбра: бръкна в джоба си, извади пистолета и го остави на масичката пред себе си.

— Какво значи това? — попита Бренер. Сърцето му силно заби.

— Искам да разберете, че постъпвам съвсем честно с вас — отвърна Салид. — На отец Йоханес направих същото предложение, питайте го, ако искате.

— Какво предложение — с недоверие попита Бренер.

— Можете да си тръгнете — каза Салид и изчака малко, преди да продължи: — Говоря съвсем сериозно. Можете да станете и да си тръгнете, ако искате. Няма да ви попреча. Искам само да ме изслушате. И ако след това, което имам да ви разкажа, все още искате да се махнете, сте свободен. Вземете оръжието, ако не ми вярвате.

Бренер дори не помръдна. От една страна, предложението беше не само театрално и напълно излишно — не поиска ли той преди малко да разбере какво става тук? — а, от друга, нямаше кой знае какво голямо значение кой от двамата държи оръжието. Ако Салид пожелаеше да му попречи да излезе от стаята, можеше да го направи винаги — със или без оръжие. Не отговори и Салид явно изтълкува мълчанието му като съгласие — или пък просто беше разгадал мислите му, защото посегна към пистолета и отново го пусна в джоба си. Докато вършеше това, попита сякаш между другото:

— Вярвате ли във вашия Бог?

Колкото и да беше стъписан от въпроса, все пак не му убягна необичайната формулировка. Не пожела да задава въпроси, но беше сигурен, че не се дължеше на това, че Салид не се изразява на родния си език.

— Моля?

— Отговорете на въпроса ми! — настоя Салид. — Честно.

Ето, това беше проблемът. Защото Бренер всъщност не можеше.

— Не — каза той. После сви рамене, погледна безпомощно Йоханес, който се направи, че не го забелязва, и допълни: — Може би. Наистина не знам. Какво, по дяволите, означава това?! Какво значение има дали съм вярващ или не?

— Не сте се замислял сериозно над въпроса, нали? — предположи Салид.

— И какво, ако е така? Какво значение има?

— Има, и то голямо — прекъсна го Салид. — Най-голямото, което можете да си представите. Или може би никакво, не знам… Просто ще улесни нещата, струва ми се. Поне за мен.

Бренер почувства, че разговорът започваше да става не само странен, а и сюрреалистичен. Не можеше да определи какво всъщност беше очаквал. Може би в крайна сметка нищо, защото след появата на Салид в болничната му стая нещата така драстично се бяха променили, че почти не му беше останало време да мисли. Нямаше много информация за Салид, но знаеше, че твърде вероятно е виновен за смъртта на доста невинни хора, че е един от най-търсените терористи на света и че е побъркан. Не беше очаквал обаче да се сблъска с религиозен фанатик. Не и при този човек. Салид болезнено се усмихна.

— Разбирам, смятате ме за луд. Но се страхувам, че нещата не са така прости. Само преди няколко дни… — Той за миг изгуби нишката на мисълта си, погледът му безпомощно се залута насам-натам, сякаш беше странно животно, което се бои от дневната светлина и отчаяно търси скривалище.

Нещо странно се случи. Каквото и да изпитваше Бренер към този човек — отвращение, омраза, страх, погнуса, — чувството, което го завладя в момента, бе съжаление. Независимо дали беше убиец или не, мъжът пред него изпитваше адски мъки.

— Какво искахте да кажете? — подкани го той.

— Ако знаех… — промърмори. Салид. — Изведнъж всичко стана толкова… различно. Преди няколко дни щях да ви отговоря на въпроса, но сега…

— Тоест, искате да кажете, че не знаете защо сте ме отвлякъл, така ли? — попита Бренер, замълча за миг и добави, сочейки с глава към Йоханес: — Ами него? Бренер не беше сигурен, че Салид наистина е отвлякъл Йоханес.

— Дали знам? — Салид отново се усмихна със странната си болезнена усмивка. Приличаше на усмивката на безумец. — Какво значи да знам? Повечето хора смесват значението на думите „знам“ и „вярвам“, не мислите ли? — Той посочи първо Йоханес, после себе си. — Вижте мен и него. Само преди няколко дни щях да смятам този човек за свой смъртен враг, олицетворение на всичко, което мразя и което ме отвращава — християнин.

— И двамата се молим на един и същ Бог — каза Йоханес.

— За тези думи тогава щях да ви убия — добави Салид.

— Непрекъснато говорите за убиване — обади се Йоханес, стараейки се гласът му да прозвучи спокойно, но не успя.

— Това е всичко, което мога — тихо отвърна Салид. — Причината, поради която сме тук.

Бренер леко потръпна и забеляза с крайчеца на очите си, че и Йоханес за малко не загуби самообладанието си. За каквото и да бяха говорили, не си бяха казали всичко. Явно сега настъпваше най-неприятната част. Ръцете му се изпотиха.

Изминаха няколко секунди, после Салид още веднъж рязко се промени, този път в обратна посока. Бренер видя как отново овладя емоциите си. Ужасяващата сила, която за малко се бе скрила от погледа му, сега се върна, тялото му също видимо се изпъна. Той стъписано погледна първо Йоханес, после него, сякаш чак сега разбра как въздействат думите му върху двамата.

— О, не, заблуждавате се — каза той. — Не съм тук, за да убия вас. Напротив.

Намести се по-удобно на стола и бръкна в джоба на якето си — според Бренер, за да извади пистолета и най-сетне да приключи с целия фарс. Вместо това извади пакет цигари и драсна клечка кибрит. Ръцете му все още леко трепереха.

Бренер и Йоханес си размениха бързи погледи. Може би Бренер се беше заблудил, що се отнася до отношението на духовника към Салид. В погледа му не видя и следа от разбиране — само объркване и дълбоко стаен страх, който явно имаше съвсем друга причина от тази, която Бренер предполагаше.

— Защо просто не ни разкажете защо сме тук? — попита Йоханес.

Салид издуха облак дим през носа, размаха длан пред лицето си, за да го разсее, и каза:

— Защото ми е нужна помощта ви.

Единствената причина, поради която това признание не изненада Бренер, беше тази, че вече нищо от действията на Салид не можеше да го изненада. Поне така се опитваше да си втълпи.

— За какво?

— За единственото, което мога да правя. Трябва да убия някого.

— И за това сме ви нужни ние? — Бренер отвори широко очи от учудване. — И как ви дойде наум, че ще можем да го направим? Или пък изобщо искаме?

— Свързано е с манастира — каза Салид. — С това, което открих там. Ще ви обясня, но първо искам да ми отговорите на няколко въпроса. Какво правехте вие там? Как се озовахте на мястото с онова момиче?

— Откъде знаете за момичето? — остро попита Бренер. Не знаеше защо, но му беше неприятно, че Салид спомена Астрид. Докосна спомен, който му се щеше да забрави.

— Знам — отвърна кратко Салид. — Откъде, няма значение. Как попаднахте там?

— Щом сте толкова добре информиран, трябва да знаете — враждебно отвърна Бренер. — Няма никаква причина. Стана съвсем случайно.

— Много отдавна престанах да вярвам в случайности.

— Наистина беше така — опита се да се защити Бренер. — Дори не подозирахме, че мястото съществува. Закъсах наблизо с колата и тръгнахме, за да търсим телефон. Това е.

— А вие? — Салид рязко се обърна към Йоханес, който съвсем инстинктивно се изпъна, сякаш отбранявайки се. Нещо в разговора се промени, толкова бързо, че нито той, нито Йоханес имаха време да реагират на промяната. Обяснението на Салид внезапно се превърна в разпит, на който те отговаряха, вместо да получат отговор.

— Аз пък още по-малко знам — отвърна Йоханес. — Научих за съществуването на това място от новините.

— Вярвам ви. Но не вярвам, че знаете по-малко от Бренер. Онзи мъж, с когото говорехте…

— Александър ли? Когото убихте?

Салид остро го изгледа. Замълча за кратко, после продължи с непроменен глас:

— …кой беше той? Беше от манастира, нали?

— Не. Никой от хората там не е оживял.

— Разкажете ми за този Александър. Кой е? Какъв беше?

Йоханес не отговори, но изражението на лицето му се промени и Бренер разбра, че не само той има неприятни спомени.

— Ще ви улесня — предложи Салид. — Ще ни кажа какво знам, а вие ще ми отговаряте с „да“ или „не“. Става ли?

Дръпна за последен път от цигарата си, огледа се за пепелник, не видя никъде и без много да се замисля, изгаси фаса върху масичката. Ако се съдеше по изгорените петна отгоре и, не беше първият, който го прави.

— Предполагам, че във вашата църква има нещо като… таен съвет. Разбира се, не се нарича така, но всъщност е такъв. Малка група беловласи старци, които пазят страшна тайна и разполагат с невероятна власт. Прав ли съм?

— Откъде знаете? — стъписано го изгледа Йоханес.

Салид се засмя.

— Знам, защото подобни съвети има във всяка религия. При нас също. Знае се за съществуването им, говори се с недомлъвки и човек се пази да не се доближава много-много до тях, но по принцип ги приемате доста сериозно. Колко такива организации има във вашата християнска църква? Двадесет? Петдесет?

— Вероятно повече — призна Йоханес. — Но хората на Александър…

— …са други — прекъсна го Салид. — Има нещо, което ги отличава от всички останали. По-незабележими са. Не приличат на другите, които всъщност раздуват тайната си, за да накарат цял свят да разбере, че имат тайна. И съществуват от много отдавна. От векове.

— Откъде знаете това? — още веднъж попита Йоханес.

Бренер забеляза как кръвта постепенно започва да се отдръпва от лицето му. Не разбираше уплахата му. Това, което разказваше Салид, дори не беше сензация.

— Знам, защото познавам тайната им. И мисля, че и вие я познавате. И двамата. Йоханес упорито мълчеше, но Бренер не се сдържа и каза убедено:

— Нямам и най-малка представа за какво изобщо говорите. Какво значи цялата тази глупост? Наистина ли ни отвлякохте, за да ни разказвате небивалици за разни тайни съвети?

— Говоря за манастира, Бренер — съвсем сериозно отвърна Салид. — И за това, което беше затворено вътре. Много, много дълго време.

— Затворено? — Бренер се опита да се засмее, но не му се удаде. — Там нямаше нищо затворено.

— Беше затворено, а сега е на свобода — спокойно продължи Салид. — Видях го. — Той не отделяше поглед от Йоханес.

Бренер проследи погледа му и когато видя очите на проповедника, отново го побиха ледени тръпки.

Духовникът не изглеждаше нито изненадан, нито объркан или невярващ. Всичко, което прочете в погледа му, бе такъв дълбок ужас, че думите не му стигаха да го опише. Трябваше да се напрегне, за да отдели поглед от него. Когато се обърна към Салид, усети, че тялото му отново започва да трепери.

— За какво… говорите? — попита със заекване той.

— Млъкнете! — дрезгаво изграчи Йоханес. — Не продължавайте! Това… това е богохулство!

Салид спокойно го гледаше и върху лицето му се появи ново изражение. Беше страх, дълбок, както и този, който прочете в очите на Йоханес, но имаше и още нещо: решителност и сила, които изплашиха Бренер повече от ужаса на Йоханес.

— Държаха там нещо затворено, Бренер — тихо продължи Салид. — Аз го видях. Стоях срещу него. — Той отново бръкна в джоба си и отново извади пистолета. Бренер обаче инстинктивно усети, че в жеста няма заплаха. В този момент оръжието за него беше единствено предмет, за който можеше да се хване, единственото познато нещо, което му бе останало на този свят. — И съм тук, за да го убия. Ние сме тук, за да го убием. Вие, той и аз.

— Какво? — не повярва на ушите си Бренер. — За какво… говорите?

— Не! — пискливо проговори Йоханес. — Престанете! Не говорете повече! Забранявам!

— То има много имена — продължи Салид с тих глас и с такава сериозност, която отнемаше на Бренер всякаква възможност за съмнение. — Но мисля, че най-познатото е това, с което и вие го наричате — Сатана.

3.

Паякът продължаваше да стои на същото място, където Шарлоте го видя, преди да се позвъни на вратата, но сега и се стори като че ли по-малък и не чак толкова отблъскващ. Това, разбира се, беше пълно безумие — насекомото нито беше се смалило, нито беше станало по-привлекателно, но впечатлението беше толкова силно, че Шарлоте стъписано спря на вратата и впери поглед в дребната животинка.

В следващия миг я завладя гняв. Мигът на странна яснота бе отминал, но тя много добре си го спомняше, а на някакво много дълбоко ниво на подсъзнанието, недостъпно за мислите и, разбираше, че тайнственото преживяване по някакъв начин е свързано с нечаканите нощни гости. Това я караше да се чувства нападната по нечестен, коварен начин.

— Проклетник такъв! — промърмори тя, без да е много сигурна кого има предвид с тези думи. Вероятно не големия колкото нокът акар, спотаил се два метра над главата и върху пердето, който я гледаше с лъскавите си очички.

Решително посегна към стълбата, облегната на рамката на вратата, отвори я и с отсечени крачки я отнесе до прозореца, без нито за секунда да изпуска от поглед вредителя. Изведнъж целият и гняв се съсредоточи върху миниатюрното създание. Не защото то беше грозно и мръсно — то беше такова, но коя, по дяволите, беше тя, че да го съди за това?, а защото беше нашественик, срещу който трябваше да се отбранява.

С пъшкане изкачи трите стъпала на стълбата, закрепи се върху металната площадка и протегна ръка към паяка. Не обърна внимание на погнусата, която изпита при мисълта, че ще трябва да пипне насекомото с гола ръка и да го смачка. Обикновено винаги вземаше книжна салфетка или друго подходящо парче, но сега нямаше време да търси. Отведнъж стана ужасно важно да унищожи паяка. Колкото се може по-бързо.

Отвън изви полицейска сирена, толкова близо и изненадващо, че вместо към паяка Шарлоте посегна към щорите, за да се задържи. В продължение на една-единствена, страшно дълга секунда отчаяно балансира върху стълбата и в продължение на друга секунда беше напълно убедена, че ще изгуби борбата и ще падне от половин метър на пода, смешно разстояние, но напълно достатъчно костите и да се изпочупят като стъкло. Но не падна. Платното изпука под тежестта, но издържа и в следващия момент тя облекчено въздъхна.

Воят на сирената се усили и през пролуката, отворила се в пердето, тя различи примигването на синята светлина. Наведе се от любопитство напред, за да погледне какво става на улицата. Колата летеше с бясна скорост насам, после отведнъж изсвистяха спирачки. За момент изглеждаше сякаш щеше да спре точно пред къщата, но шофьорът рязко даде газ, гумите се превъртяха и колата продължи нататък. Недалеч се чуха още сирени.

Шарлоте продължи да гледа още известно време към улицата и точно когато искаше отново да дръпне пердето, забеляза движение по тротоара.

Не беше полицейска кола, а човешка сянка, която в бледата лунна светлина приличаше на призрак и бавно се приближаваше към къщата. Друг нощен гост? След станалото Шарлоте не би се изненадала. В началото фигурата сякаш се движеше право към нея. Даже още по-лошо: за миг изпита чувството, че втренчено я гледа. Усещането беше толкова неприятно и толкова силно, че и се стори, че усеща погледа на непознатия като допир на ръка. После сянката отведнъж изчезна — така изненадващо, както се беше появила.

Шарлоте дръпна пердето. Обзеха я странни мисли. Отвън се беше случило нещо, ясно беше като бял ден, и то в никакъв случай не беше автомобилна катастрофа. Не биваше да пуска онези тримата! Щеше да си изпати, ако наистина имаха нещо общо с неразборията навън. Горе-долу от половин човешки живот насам Шарлоте живееше в своего рода военно примирие със служителите на реда. Те търпяха хотела и със стаи на час, а тя гледаше да не приема наркопласьори или други съмнителни птици. Много добре обаче знаеше колко нетрайни са подобни неписани уговорки. Ако нощните и посетители не са хомосексуалисти, а наистина са забъркани в нещо, най-добре беше да се обади в полицията, преди полицаите сами да позвънят на вратата и да започнат да преобръщат хотела и.

Не беше лесно да вземе решение. Щеше да е най-трудното решение, което се налагаше да вземе през последните десетина години. Май ще е по-добре да слезе от стълбата и да набере номера на полицията, макар и напразно. Какво толкова можеше да стане? В най-лошия случай някой изнервен полицай щеше да и обясни, че е станала катастрофа и че е най-добре да се грижи за гостите на хотела си. Ако не беше така, ако, без да знае, е пуснала трима издирвани убийци, тогава щеше да е по-добре да извика полицията. Логично погледнато, решението беше ясно.

Въпреки това се поколеба. Да слезе от стълбата и да позвъни, би означавало да наруши желязното си правило, а от това като че ли се страхуваше повече, отколкото от чужденеца и другите двама.

Разбира се, щеше да го направи. Но след като се справи с паяка. Не искаше да си представи, че в хотела ще нахлуе цял отряд полицаи и ще видят насекомите, нападнали дома и! Можеха да приказват каквото си щат зад гърба и, но хотелът и беше чист и ще остане такъв, без значение има ли в него убийци или не! В крайна сметка няколко минути нямат никакво значение. Тя решително се изправи и отново протегна ръка към паяка.

Животинката внимателно следеше всяко нейно движение. Вече беше достатъчно близо, за да види очите и, микроскопични фини кристалчета, обвити в черна кожа. Паякът не помръдваше. Ако изобщо разбираше, че нещо се приближава към него, това разбиране не беше достатъчно, за да събуди рефлекса за бягство.

В следващия момент Шарлоте осъзна, че паякът не искаше да бяга.

Сякаш докосна нещо невидимо и много студено. Пръстите и спряха на десет сантиметра от животното, но усети студа. Почувства как студенината бавно запълзя нагоре по ръката и, разпростря се до подмишницата, след това достигна рамото. Какво и става? Какво, за Бога, ставаше с нея?

Шарлоте забеляза, че паякът не е така неподвижен, както и се беше сторило до този момент. Движеше се — от време на време вдигаше по някой крак, протягаше го и отново го прибираше като човек, който твърде дълго е прекарал неподвижен и размърдва крайниците си, за да не се вдървят.

Но това е лудост! Затвори за миг очи, сви длан в юмрук и отново рязко я отвори. Докато извършваше движението, се опитваше да си втълпи, че така и се е сторило. Когато вдигне клепачи и погледне, паякът ще е изчезнал, подплашен от резките и движения. Не може да е другояче!

Но когато наистина погледна, насекомото беше на мястото си. И този път нямаше никакво съмнение: Насекомото втренчено я гледаше. Погледът на миниатюрните очички беше насочен право в очите на Шарлоте и това далеч не беше най-лошото. По-лошо беше онова, което Шарлоте прочете в тези микроскопични кристалчета — разбиране, осъзнаване. Разбиране за нещата, различно от това при Шарлоте и при останалите хора. Тази незабележима твар бе всичко друго, но не и безсъзнателно животно. Тя живееше, мислеше. И в този момент определено размишляваше за нея.

Осъзнаването на този факт бавно проникваше в съзнанието на Шарлоте като смолиста отрова, която мъчително си проправя път през суха гъба, преди да се усети действието и. И когато това стана, ударът подейства мълниеносно.

Шарлоте изкрещя и така рязко дръпна ръката си, че изгуби равновесие. Този път нямаше балансиране върху стълбата, нямаше размахване на ръце и нищо, за което да се хване. Падна така тежко, сякаш падаше не от петдесет сантиметра, а от пет метра височина.

Ударът беше смазващ. Чу как бедрената и кост изпращя и всичко, което досега беше слушала за произшествия като това, се оказа погрешно: нито изпадна в безсъзнание, нито изпита болка.

Веднага разбра, че паякът горе беше дошъл да и отмъсти за всичко, което през изминалите години беше сторила на братята и сестрите му и че с падането историята не свършваше. Що се отнасяше до болката, през живота си Шарлоте не беше преживявала тежки наранявания и не беше изпитвала силни болки, така че нямаше с какво да я сравни. Но не вярваше, че може да има нещо по-лошо. Щеше да изкрещи, но въздухът излезе от дробовете и, а и освен бедрената кост сигурно имаше и още нещо счупено, защото не можеше да си поеме дъх. Успя да вдиша, но толкова малко, колкото да оживее и да не загуби съзнание, но не и достигаше въздух, за да изкрещи или да издаде какъвто и да е друг звук. С мъка отвори очи. Дори това малко усилие и струваше много сила, а болката в крака стана още по-непоносима, сякаш заповедта да вдигне клепачи породи импулс в цялата нервна система, който завърши с експлозия точно под хълбока и. От новата вълна на болката изгуби контрол над пикочния си мехур и лепкавата кръв върху крака се смеси с друга топлина, изтекла от тялото и. Шарлоте лекичко заскимтя — не от болка, а от чувство много по-лошо от физическото усещане: срам, унижение и погнуса от самата себе си.

Лежа така известно време, свита на кълбо, с кръстосани крайници, сред локва кръв и урина, която ставаше все по-голяма, и тихичко скимтеше. Вонята беше много силна, а тя я усещаше още по-интензивно. Молеше се да загуби съзнание и да остане така достатъчно време, докато си почине, за да може да събере сили и да отиде до шкафа, да вземе четката за бърсане и да почисти, преди да дойде линейката. Или достатъчно дълго, за да умре. Не искаше да я намерят в това състояние. Не така безпомощна и така мръсна. Вината в крайна сметка не беше нейна, стана злополука. Всеки би я уверил, че няма никаква причина да се срамува. Само че тези уверения нямаше да са истински. В каквото и да я упрекваха, през целия си живот се беше борила с насекоми, всякакви вредители и мръсотия и не искаше да я намерят в такова окаяно положение. По-добре да е мъртва.

Молитвите и не бяха чути. Остана в съзнание, но силите не се върнаха в тялото и и болките не намаляха. А когато най-сетне отвори очи, видя паяка.

Беше на пода, на десет сантиметра от лицето и и втренчено я гледаше. В очите му продължаваше да блести онова разбиране, което надхвърляше границите на обикновения животински разсъдък и което плашеше Шарлоте много повече, отколкото мисълта за счупения крак или позора да я открият в това състояние. Имаше нещо като триумф в тези миниатюрни очички; не, не триумф, а удовлетворение от добре свършената уморителна работа. Животното беше дошло, за да я убие и бе изпълнило задачата си.

— Изчезвай! — каза тя. От устата и обаче не излязоха думи в истинския смисъл, а неясно скимтене, но тя много отчетливо изрече думата наум. Получи и отговор.

Защо го правиш? — попита я.

Очите на Шарлоте изскочиха от орбитите от ужас, а сърцето и така силно заби, че усети как кръвта нахлува в мозъка и. Зави и се леко свят. Кракът започна още по-болезнено да тупти, но тази болка като че ли отстъпи назад. Не беше отслабнала, но изведнъж сякаш стана някак второстепенна. Паякът и проговори! Невъзможно е, разбираше го дори в сегашното си състояние; беше невъзможно и побъркано, но наистина чу думите. Също толкова побъркано беше да отговори, но го стори.

— Какво искаш от мен? — заекна тя. — Върви си! Остави ме и се махай!

Паякът направи точно обратното — приближи се още повече, но остана на разстояние, където не можеше да го достигне с ръка. Реакциите и така или иначе бяха толкова бавни, че и да беше дошъл по-близо, нямаше да го улови даже и да се движеше. А тя не можеше. От болката беше като парализирана, не усещаше ръцете и краката си.

Защо ни причиняваш това? — попита още веднъж насекомото. Толкова години… Изби толкова много. Но всъщност нямаше предвид нас.

— Не! — проплака Шарлоте. — Махай се! Махай се! Моля те! Едва сега забеляза, че не насекомото и говори. Малките му крайници и пипала непрестанно се движеха, следвайки неразбираем за нея модел, но гласът не идваше оттам. Не животното говореше с нея.

Имаше нещо в стаята. Нещо чуждо, непознато. Някаква истинност, дошла с тримата посетители и настанила се неканена в дома и. Усети присъствието и преди в коридора, усещаше го и сега. Думите само се пренасяха върху осмокракото животно така, както можеха да идват и от крака на масата, от пода или от въздуха. А може би идваха от самата нея. Въпреки това паякът продължи да и говори, а Шарлоте му отговаряше.

Унищожи хиляди от нас. Но не нас искаше да убиеш. Бориш се с нас, защото нямаш смелост да се бориш срещу себе си.

— Не-е, не е вярно! — простена Шарлоте. — Не е вярно! Къщата ми е чиста!

Спомняш ли си деня, когато дойде онази млада двойка? Ти имаше проблеми. Банката те притискаше, а хотелът отдавна вече не носеше достатъчно, за да живееш от него. Беше те страх, че ще трябва да го продадеш.

— Стига! — изпъшка Шарлоте. Спомняше си много добре. Изобщо не беше нужно да и припомнят. Никога не го беше забравяла.

Само си беше внушавала, че е забравила момента, в който всичко започна.

Тогава не беше като днес. Още не можеше да идва кой — с когото си поиска и да прави, каквото иска. Ти носеше отговорност. Задачата ти беше да пазиш къщата чиста. Двамата бяха много млади.

На нея и трябваха парите, всеки пфениг и беше нужен. Двамата бяха много млади. Твърде млади. Той може би на двадесет, а тя най-много на шестнайсет и нечистата съвест и притеснението бяха изписани върху лицата им. Не биваше да ги пуска. Бяха деца, на които мястото им не беше тук. Но парите и трябваха. И в този момент започна всичко. Дреболия, малка дреболия. Но и стъпка в погрешната посока. А тя беше последвана от други, и от други.

Паякът отново направи няколко незабележими подскока към нея. Когато Шарлоте отмести погледа си от него, видя второ насекомо, по-различно и малко по-голямо, с друг цвят, което бавно навлизаше в полезрението и. Не можеше да помръдне главата си, но беше сигурна, че не са само тези двата паяка. С ъгълчетата на очите си долавяше движение, а нещо докосна здравия и крак.

Тогава ти сама се предаде, продължи паякът. Извърши грях. Към всичко, в което вярваше. Убиваш, нас, но имаш предвид себе си.

— Не е вярно! — простена Шарлоте. Продължаваше да и се струва абсурдно, че лежи на пода в дома си и разговаря с паяк не по голям от нокът. В същото време обаче много добре разбираше, че разговаря със себе си, с онази част, която през последните двадесет години беше държала затворена в най-дълбоката тъмница на душата си. Беше си повярвала, че е изхвърлила ключа от тази тъмница, но вратата сама се беше отворила.

— Не е вярно! — повтори тя. — Просто се грижа за чистотата, това е. Не мога да понасям насекоми и мръсотия. Всичко останало не ме засяга.

Зад двата паяка се появи трето насекомо. Не беше по-голямо, но изглеждаше съвсем различно: с много крака, с пипала и с цвят на потъмнял бакър. Хлебарка.

Лъжеш, обади се отново паякът. Засяга те. Знаеш какво вършат в стаите. Представяш си го във всяка секунда, във всеки миг. Знаеш какво правят хомосексуалистите, перверзните, изневеряващите. Знаеш го и страдаш от това. Много, много те засяга. Защото не го понасяш. Мръсотията и мръсната пяна, насекомите, срещу които се бориш — от това живееш.

Към първата хлебарка се присъедини втора, после трета, после изведнъж станаха толкова много, че Шарлоте не можеше да ги преброи. Насекомите се приближаваха, строени във войнишка колона, и най-сетне спряха; армия малки бронирани чудовища, които заеха позиция пред нея в очакване на сигнала за атака.

Уби хиляди от нас, но не постигна чистотата, която искаше. Унищожи живот, за да бетонираш лъжа. Но даже и в това не успя.

Казваше истината. Ако в живота и имаше неща, в които някога бе вярвала, то това бяха стойности като чест, благоприличие, нрави и морал. Стойности, които днес като че ли не са съвсем на мода, и може би с право, но за нея бяха важни. Наистина не я засягаше какво правят другите, кой с кого, кога и как, но много я засягаше, когато го правеха под нейния покрив. Беше превърнала дома си в нещо, което я отвращаваше най-много на света. И не само беше го допуснала да се случи, но и бе печелила от него.

Навсякъде около нея вече се чуваха шумолящи звуци като от пуканки, падащи на пода в съседната стая. Лекото докосване по крака и вече не беше единственото. Усещаше как неизброими крачета пълзят по тялото и, пипала опипват кожата и гладкият хитин се трие в роклята и. Сякаш цялата стая беше оживяла. Всички бяха дошли. Странно, но не изпита ужас, когато осъзна какво става. Може би, защото някъде дълбоко в себе си знаеше, че ставащото е недействително. Паяците, хлебарките, дървениците, бръмбарите и бълхите не бяха истински. Трябва да се събуди от този кошмар! Не бива да се остави да я победят! Всеки трябва сам за себе си да решава какво прави и никой няма правото да се намесва в това решение. Ако битката и срещу мръсотията и насекомите е била единствено битка със самата себе си, това си е нейна работа. И тя щеше да продължи да води тази битка, още утре, веднага, щом се изправи на крака. Но първо трябва да излезе оттук.

— Съжалявам… съжалявам наистина — излъга тя. — Ще изкупя греха си.

О, да, отвърна паякът с въздишка, в която имаше и дълбока тъга, и някаква твърдост. Ще го направиш.

Насекомото подскочи и се приземи върху лицето на Шарлоте, а малко след него същото направиха и останалите. Твърде късно Шарлоте осъзна, че се е заблудила. Ставащото не беше халюцинация. Тварите бяха истински и бяха дошли да и потърсят сметка за онова, което им бе сторила. Пълзяха в косата и, в ушите, в устата и в носа, подскачаха върху кожата, минаваха през дрехите, хапейки, щипейки, драскайки. Някои от ухапванията бяха наистина болезнени, но повечето не можеха сериозно да я наранят. Усещаше сякаш триене на фина шкурка по кожата си, което в първия момент не беше неприятно, нито пък болезнено.

Но само в първия момент. Двадесет години бяха дълго време. Беше унищожила много невинни живота, а сега те се бяха върнали. Всички, без изключение.

4.

— Това е смешно — каза Йоханес. Каза го не особено убедено и не много силно, но затова пък с безпокойство. Погледът му като че ли беше насочен към лицето на Салид, но всъщност не беше така. В действителност втренчено гледаше в една точка на пет сантиметра пред очите му.

Бренер не изпитваше нищо особено. Думите на Салид бяха твърде странни. Смешни. Напълно откачени. Но нито го изненадаха, нито учудиха или развеселиха. Чувстваше се като зрител на филм, който наблюдава действието на екрана, седнал удобно в креслото си, без да участва в него; всъщност, без дори да е особено заинтригуван от това действие. Поглеждаше ту Салид, ту Йоханес и за първи път, откакто бяха заедно, забеляза колко неестествено е изражението на лицата им. И двамата явно с всички сили се бореха да запазят самообладание, но като че ли изгледите да спечелят тази битка не бяха особено големи.

Отвън, някъде отдалеч, се чу полицейска сирена. Звукът сякаш разруши недействителността, която като невидима мъгла беше обвила стаята. Макар че преди малко Салид каза, че в хотела са на сигурно място, звукът го стресна. Той стана и бързо се приближи прозореца. Лекичко повдигна с два пръста пердето и погледна към улицата. Воят на сирената се приближаваше и звукът също се променяше; колата намаляваше скоростта си. Върху лицето на Салид се появи потрепваща ивица синя светлина и го раздели на две неравни половини, едната, от които остана в тъмнината, а другата ту попадаше в светлината, ту отново се скриваше. Лицето му обаче остана напълно неподвижно. Израженията, които Бренер смяташе, че вижда, бяха само игра на светлини и сенки. Салид изглеждаше напрегнат и много съсредоточен. Въпреки изнервящия звук и танцуващата синя светлина явно се чувстваше напълно сигурен. На какво ли разчита, запита се Бренер.

Звукът постепенно заглъхна, после изчезна и синята светлина върху лицето на Салид. Той не помръдна и продължи да се взира навън. Лицето му не потрепваше. Може би вече не е в състояние да показва чувствата си, помисли си Бренер. Едва познаваше този човек, но ако съдеше по чутото за него, сигурно е прекарал последните десет години от живота си като подгонено животно — непрекъснато в бягство, непрекъснато под напрежение, готов във всеки момент да нанесе удар или да бяга. Вероятно вече не можеше да живее другояче. Бренер се запита дали Салид изобщо знае какво означава думата сигурност, тоест да не се страхуваш. Реши, че едва ли я знае.

— Също ли го намирате смешно? — попита Салид след малко, без да отделя поглед от улицата, така че на Бренер му трябваха няколко секунди, за да разбере за кого се отнася въпросът му.

Искаше да отговори, но не можеше. Директният въпрос му даде да разбере, че досега само беше залъгвал себе си, че мисли върху това, което каза той. Убедителното „Естествено!“, което би било единственият отговор, не искаше да излезе от устата му. Беше се заблуждавал, че не изпитва нищо при думите на Салид. Беше нещо чуждо и плашещо, определено от естествените защитни механизми на съзнанието му за празнота само за да не се занимава с проблема.

Салид се дръпна от прозореца и го погледна право в очите. Не повтори въпроса си, но погледът му беше много по-настоятелен от всичко, което можеше да каже. Бренер не издържа на този поглед, отмести глава и притеснено потри ръце, за да спечели време.

— Не вярвам на подобни неща — изрече най-сетне.

Салид въпросително наклони глава на една страна.

— В дявола — неохотно призна Бренер. Погледът на Салид стана още по-твърд и Бренер, сякаш против волята си, допълни: — Или в Бога. Оказа се неочаквано трудно да направи това признание. Никога не беше се причислявал към онези отявлени противници на християните, които изразяваха позицията си и я защитаваха при всяка появила се възможност, както правеха и тези, които поддържаха християнството. Някога беше мислил по въпроса дали във Вселената има някаква висша справедливост и бе стигнал до извода, че няма и че съдбата не само че не е произволна, а дори не съществува — имаше само подреждане на случайности и естествено-научни процеси, които нямаха нищо общо с някаква Божия справедливост или пък още повече с направляваща воля. Запази това мнение за себе си, но никога не му е било трудно да го изрази или пък да го каже на глас. Сега беше точно така и той дори знаеше защо. Дължеше се на присъствието на духовника. За кратък момент намрази Салид за това, че в присъствието на Йоханес го принуждава да говори за отношението си към Бога и Съдбата.

— Не за това ви попитах — каза Салид.

— Това е отговорът ми. — Бренер сам долови сърдития тон в гласа си. — Трудно е да повярваш в Дявола, ако не вярваш в Бога, нали?

При тези думи бегло погледна към Йоханес, сякаш очакваше някаква подкрепа, но това, което видя в очите на младия йезуит, беше скрит ужас от чутото. Колко ли пъти е чувал отецът подобни приказки? Сигурно доста често, за да им се гневи всеки път, и достатъчно, за да им се противопоставя с мисионерско усърдие. Сигурно беше, че има подготвени хиляди отговори, всеки от които напълно достатъчен, за да накара еретици като Бренер да замлъкнат. Йоханес обаче само лекичко се усмихна и продължи да гледа в някаква въображаема точка пред себе си.

Салид подигравателно вдигна вежди, скръсти ръце на гърдите си и се облегна на прозореца.

— Май си имаме еретик, отче — подхвърли към Йоханес, без да сваля поглед от Бренер. — Човек, който вярва, че е неверник. Само че аз не вярвам да е така.

— Престанете с тези глупости! — рече ядосано Бренер. — Няма никакъв дявол с рога, тризъбец и опашка с топка накрая…

— …както и беловлас Господ, който седи върху облак и учи ангелите да свирят на арфа — прекъсна го Салид. Усмихваше се, докато говореше, но думите му бяха студени и твърди като стъклото, на което се облягаше. — Не това имах предвид. Говорех за Злото, за силите на Разрушението, за Хаоса, за тъмната страна, живееща във всеки от нас. Не вярвате в това? Не ставайте смешен! И вие, както и аз знаем, че съществуват!

Тонът му съвсем леко се беше повишил, но Бренер веднага усети заплахата. Разговорът беше тръгнал в посока, която почти го накара да забрави кой е Салид. В последния момент думите отново му припомниха, че няма да е много умно да разговаря с масов убиец за понятия като Добро и Зло, Дявол и Бог. Бренер замълча.

— А вие, падре? Също ли не вярвате в Дявола?

— Като личност ли? — Йоханес снизходително сви устни. — Не.

— Тогава значи не вярвате и в Бог като личност? Като какво тогава? Като идея? Като мисловен модел? Или като принцип?

— Може би като надежда — отвърна Йоханес.

— А може би изобщо не.

Йоханес се сепна.

— Това е…

— Това е какво? — прекъсна го остро Салид, така че Йоханес веднага млъкна. — Истината? Или вашата мрачна тайна, отче? Големият грях в живота ви?

Йоханес втренчено го гледаше. Устните му трепереха, в очите му се появи измъчен израз, но нищо не каза. Бренер го съжали. Стори му се, че разбира каква е тайната на Салид, защо толкова се страхуват от него и защо има такъв успех в кървавия си занаят. Терористът притежаваше естествен инстинкт да усеща слабостите на хората. Вероятно трябваше само да погледне противника си, за да открие слабото му място, ахилесовата пета, която всеки човек притежава. Салид продължи:

— Това е, нали? Вие сте духовник; посветил сте живота си на задачата да отстоявате принципа си, но дълбоко в себе си се съмнявате. Не сте убеден, че вашият бог съществува.

— Престанете! — остро каза Бренер. — Оставете го на мира!

Салид присви очи.

— О, какво чувам? Да не би да го съжалявате? И защо? Щом като не вярвате в нищо и от нищо не ви е страх, защо тогава ви интересува съдбата на останалите? Така формулиран, въпросът беше уместен, но самата формулировка беше погрешна. Да не вярва в Бог или в друга висша справедливост, не означаваше непременно, че не се съобразява с чувствата на другите.

— Оставете го! — повтори той още веднъж.

Салид презрително разтегна устни в нещо като усмивка, но за учудване на Бренер не продължи темата, макар да изглеждаше, че му доставя удоволствие да измъчва Йоханес.

— Извинете — каза той. — Не се овладях.

Бренер започваше да се пита дали Салид не е изгубил разсъдъка си, но запази размишленията за себе си. Изгледа го още веднъж с проницателен поглед, после внимателно се надигна и с малки, предпазливи крачки отиде до мивката. Беше жаден и усещаше лицето си топло, макар да нямаше температура. Ходенето се оказа много по-лесно, отколкото се беше осмелил да си представи. Тялото му се възстановяваше учудващо бързо от действието на медикаментите. Ако ситуацията беше малко по-различна, може би и думата чудо щеше да е по-подходяща, но нея и в мислите си много внимателно използваше.

Когато плисна с шепа студена вода върху лицето си, откъм вратата се чу глухо тупване. Не беше много силно. С плавно движение Салид се отдели от мястото си до прозореца, бързо отиде до вратата и лекичко я открехна. Бренер понечи да попита нещо, но той му даде знак да мълчи и долепи ухо до пролуката. Бренер уплашено затаи дъх. Не толкова шумът, колкото реакцията на Салид му подсказаха, че в крайна сметка не са на чак толкова сигурно място.

Тропането не се повтори, но след секунди се чу приглушен глас, идващ от приземния етаж. Салид слуша още известно време, после затвори вратата и се обърна към тях.

— Стопанката е. Сигурно има главоболия с друг посетител.

Според Бренер твърде лековерно се отнесе със случилото се, още повече като се има предвид незначителното обстоятелство, че всички полицаи в околността търсеха тях. Но Салид не му даде възможност да изрече гласно мислите си, защото направи жест с ръка, даващ да се разбере, че въпросът е приключен, и посочи Йоханес.

— Разкажете ни за манастира.

— Нищо не знам — каза той.

Бренер усети, че не казва истината. Отецът не беше талантлив лъжец. Салид само се усмихна и тази усмивка накара Йоханес, както преди това и Бренер, да продължи без подкана. Когато заговори, не гледаше към тях, но погледът му вече не беше насочен и в онази имагинерна точка в Нищото. Бренер имаше чувството, че проповедникът вижда нещо, видимо само за него.

— Наистина не знам много за манастира — повтори Йоханес. — Никой не знае. Мисля, че има само шепа хора, които знаят за съществуването му.

— И вие сте един от тях — каза Салид. — Защо?

— Това не улеснява нещата — остро реагира Йоханес, но моментално се върна на онзи замислен и леко уплашен тон, с който преди беше говорил за манастира и тайната му. — Знам, че съществува от много дълго време. Най-старите документи, които открих, са от единадесети век. Но смятам, че го има от много, много по-рано.

— Само че никой не се е интересувал от съществуването му — предположи Салид.

Йоханес кимна с глава.

— Във всеки случай то е било грижливо скривано през цялото време. Десет години рових в градски архиви и църковни книги и намерих само няколко доказателства за съществуването на манастира. Тези доказателства бяха толкова незначителни и неясни, че дори не знаех къде се намира.

— Десет години? — Бренер го изгледа с подозрение. — Трябва да сте бил почти дете, когато сте започнал търсенето.

Йоханес не обърна внимание на думите му. Не искаше да говори за причината, поради която бе започнал да се интересува от манастира и от тайната му.

— Не знам кои са тези хора, но съм убеден, че орденът е стар колкото католическата църква, може би и още по-стар.

Разбра как подействаха думите му на Салид и Бренер, защото видимо потрепери, отдели поглед от въображаемата точка пред себе си и предизвикателно погледна Салид.

— Там наистина има тайна, но отказвам да повярвам, че са затворили Дявола.

— Защо тогава сте тук? — попита Салид.

— Защото ме принудихте да дойда с вас — отвърна духовникът.

Салид не си направи труда да реагира на думите му. Йоханес като че ли очакваше несъгласие, но когато разбра, че такова няма да последва, продължи със спокоен тон:

— Не познавам тайната в истинския смисъл на думата. Предполагам, че извън стените на манастира има най-много двама или трима души посветени. Твърде вероятно да е само един — и вие го убихте.

— Беше злополука — рече Салид. — Не съм го искал. И съжалявам, че така стана.

Казаното изненада Бренер. Според приказките Салид беше убил безброй хора и животът като че ли не означаваше нищо за него. Във всеки случай беше човек, на когото не прилягаше да се защитава по този начин. Дори и да беше чул оправданието, Йоханес не му обърна внимание.

— Наистина не знам тайната. Но мисля, че знам с какво е свързана. Знам за какво са се подготвяли.

— И за какво? — попита Бренер.

Йоханес го погледна. Дремещият страх в очите му се беше превърнал в пламък — тлеещ пожар, който не загасваше, а след миг щеше за избухне в пламъци.

— Макар да твърдите, че не сте християнин, познавате ли Библията? Откровението на Йоан?

Бренер трябваше да помисли, преди да отговори.

— Йоан? Искате да кажете Страшният съд? Гибелта на света и така нататък?

— Апокалипсисът — потвърди Йоханес със сериозен тон.

Бренер го гледа в продължение на няколко секунди напълно неразбиращо, после избухна в смях, който обаче прозвуча доста неистински.

— Става все по-забавно! — Той посочи най-напред Салид, после Йоханес. — Първо той твърди, че в този манастир е затворен лично самият Сатана, а сега вие искате да ми кажете, че наближава краят на света, така ли?

— Не — спокойно отвърна Йоханес. — Не наближава. Той вече започна.

5.

В патрулната кола беше много тихо. Единствените звуци, които се чуваха, бяха статичното пукане, заглушаващо разговорите по радиостанцията и равномерното метално щракане, идващо от нервната игра с оръжието на младия полицай, седящ до Хайдман. Заради това Хайдман вече десетина пъти го беше поглеждал, за да се убеди, че предпазителят на пистолета е пуснат, а младокът от своя страна за малко беше преставал да пипа оръжието. Хайдман много добре го разбираше. Младият патрулен полицай беше най-много на двадесет и две-три години и това сигурно беше първата му истинска акция. Не само той беше изнервен и се страхуваше. Освен него, Хайдман и двамата специалисти по подслушвателна техника в затворения отвсякъде „форд Транзит“ имаше още петима униформени полицаи. Колата беше паркирана върху тротоара, на петдесет метра от малкия хотел. Всички вътре бяха притеснени и се страхуваха. Някои повече, други по-малко. Но от всички Хайдман се страхуваше най-много от предстоящото — може би, защото единствен си представяше какво наистина може да се случи.

За нещастие той беше и ръководител на малката оперативна група и не биваше да показва страха си. Ако успее поне да го маскира като предпазливост…

— Идват.

Хайдман хвърли сърдит поглед към мъжа зад волана, после проследи протегнатата му ръка. Измина известно време, преди да различи двете тъмни фигури, които се приближаваха към колата. Двамата дори не се стараеха да се промъкват или да се прикриват. Добре че поне цветът на дрехите им ги правеше трудно различими в тъмнината. Хайдман стана и отвори едното крило на задната врата точно в момента, когато единият от новодошлите протягаше ръка към дръжката на вратата.

— Комисар Хайдман?

Американският акцент не можеше да остане незабелязан, а и този, комуто принадлежеше, от пръв поглед би определил като агент на ЦРУ, защото отговаряше на изтритото клише за тези хора. Сякаш беше избран точно по съответните критерии: височина най-малко метър и деветдесет, съответната ширина на раменете, ръце и лице на професионален боксьор и сламеноруса коса, късо подстригана и стърчаща като четка. Трябваше да се наведе силно напред, за да може да влезе в колата.

Придружителят му беше негова пълна противоположност — дребен, сух младеж в омачкан костюм, странно наподобяващо този на първия.

Хайдман пропусна двамата да влязат в колата, затвори вратата и бавно се обърна. Погледът му незабелязано премина по лицата на полицаите, седнали на твърдата пейка от дясната страна на колата, и върху всички откри същото изражение: смесица от притеснение, напрежение, а при двама-трима и нездраво удивление не толкова от самите американци, а от това, какви бяха.

— Аз съм комисар Хайдман — каза той, обръщайки се съвсем инстинктивно към по-високия от двамата. — Вие сте…?

— Смит, ЦРУ — отвърна русият великан. Подмина протегнатата ръка на Хайдман, усмихна се дружелюбно и посочи с глава придружителя си:

— Това е агент Кенъли. И преди да ме попитате, ще ви кажа, че наистина се казвам Смит.

Хайдман се засмя, но американецът остана сериозен и се обърна с въпросителен поглед към двамата мъже, седнали от лявата страна на колата. Вместо пейка там имаше тясна маса, върху която за място се бореха множество сложни електронни уреди. Единият от двамата съсредоточено слушаше звуците в слушалките си, гледайки как огромните ленти на магнетофона бавно се въртят. Другият също беше със слушалки, но така ги беше сложил, че лявото му ухо беше свободно.

— Какво става?

Преди да отговори, полицаят погледна въпросително Хайдман, който лекичко кимна в знак на съгласие.

— Те са, няма съмнение.

Смит размени многозначителен поглед с Кенъли, после се обърна към Хайдман. В същото време извади от джоба на ушития си по мярка костюм предавател, не по-голям от цигарена кутия.

— Не сте предприемали нищо, нали?

С малко закъснение Хайдман разбра, че въпросът съдържа известна обида, защото заповедите, които беше получил, бяха твърде еднозначни. Смит явно изтълкува мълчанието му като отговор, защото натисна копчето на предавателя и заговори на родния си език, но толкова бързо, че Хайдман не разбра почти нищо, макар да си въобразяваше, че добре се справя с английския. Все пак долови достатъчно, за да разбере, че Смит дава заповеди на хората си да бъдат в готовност.

Хайдман се запита колко ли се крият в тъмнината отвън. Според това, което чу за Салид, сигурно половината ЦРУ. Плюс всички полицаи в район от двадесет километра в диаметър, независимо дали бяха на смяна или не. В момента Абу ел Мот спокойно можеше да се наслаждава на съмнителната слава на най-търсения човек в света. Смит прибра радиостанцията си и се обърна към единия от двамата мъже пред магнетофона.

— За какво разговарят?

Мъжът свали слушалките и за миг лицето му придоби съвсем безпомощно изражение.

— За… Бога.

— Моля?! — не повярва на ушите си Хайдман.

— За Бог и за Страшния съд — потвърди полицаят.

— При него има проповедник — обади се Кенъли.

— Йезуитът, когото е отвлякъл — допълни Хайдман.

— Не е много сигурно дали наистина го е отвлякъл — рече Кенъли. — Но дори и да не е, това не променя факта, че е много опасен. Сигурен ли сте, че не са се усъмнили?

Мъжът пред магнетофона убедено поклати глава и с любов прокара ръка по уредите си.

— Даже не сме се приближавали до къщата. Не е нужно. Можете да чуете всяка казана дума на разстояние петдесет метра и през затворен прозорец. Толкова ясно, сякаш са вътре при нас. — Мъжът отново помилва техниката си и подканващо погледна Кенъли, сякаш очакваше да чуе следващия въпрос, за да изтъкне предимствата на техническите си чудеса. Когато такъв въпрос не последва, върху лицето му се изписа известно разочарование, но не каза нищо.

— О’кей — каза Смит и се обърна към Хайдман: — Добра работа, комисаре. Оттук нататък ние поемаме операцията. — Направи крачка, за да се върне при вратата, но Хайдман бързо го дръпна за ръката.

— Момент!

Смит с вдигнати вежди погледна ръката върху лакътя си и Хайдман побърза да го пусне. Продължи натъртено, но съвсем спокойно:

— Имам други заповеди, агент Смит.

Погледът на Смит не издаде ни най-малко притеснение, очите му останаха студени като стъклени топчета.

— И какви са тези заповеди?

— Безрезервно да ви подкрепям във всички действия — отвърна Хайдман. — Но това не означава, че ще скръстя ръце и ще чакам.

— Ще ни подкрепите достатъчно, ако ни оставите да си вършим работата — каза Смит. — Салид е наш проблем. От десет години сме по петите му.

— Може да е бил, но вече не е само ваш проблем — отвърна Хайдман. — Той уби стотици наши граждани, мистър Смит. Ще се справим заедно с цялата история. Погледът на Смит остана все така безизразен и студен, но Хайдман имаше усещането, че чува как мислите в главата му работят.

— Бъдете разумен, господин комисар. Нещата са…

— Аз съм разумен — прекъсна го Хайдман с остър тон. — Просто изпълнявам заповедите, които са ми дадени.

— Бих могъл да ви принудя — каза Смит.

— Направете го — спокойно отвърна Хайдман. — Но докато никой не ми заповяда да не действам, ще правя това, за което съм изпратен тук: ще ви помагам да хванем терориста.

И ще се погрижа той да оцелее след тази нощ, допълни наум. Може и да не беше съвсем справедлив към Смит и колегата му от ЦРУ, но определено имаше чувството, че техните заповеди не включват непременно условието да го хванат жив.

— От една и съща страна на огневата линия сме, агент Смит — продължи той. Смит го изгледа продължително и ядосано, но после сви огромните си рамене:

— Както желаете.

Хайдман се опита да долови нотка на заплаха или предателство, но после се наруга мислено за глупостта. Май беше гледал твърде много лоши криминални филми. Смит се опита, но разбра, че седят в една и съща лодка и само ще загубят, ако в момента спорят чии пълномощия са по-големи.

— Как смятате да действате? — попита той.

Смит кимна с глава не към хотела, а към затворената врата на автомобила.

— Изпратих една група при задната врата и друга на покрива. Щом заемат позиция, нападаме. — Той замълча за момент, през което време внимателно наблюдаваше двамата до подслушвателната апаратура, после продължи: — Щеше да е добре да знаем още колко души има в хотела. Можете ли да разберете?

— Ако хъркат достатъчно силно, да — отвърна мъжът, който преди това беше разговарял с него. Хайдман недоволно присви вежди, и мъжът побърза да добави: — Ще се опитам.

— Добре. — Смит потупа с ръка джоба, в който пусна радиостанцията си. — Дайте ми сигнал, когато откриете нещо. — Той се обърна към Хайдман: — Вие и хората ви ще подсигурявате входната врата. Но няма да правите нищо, преди да дам команда!

Хайдман щеше да възрази — в крайна сметка никой не беше възлагал на американеца командването на акцията. Хрумна му също, че и съгласието на Смит преди малко може да е било само тактика. Но после, съвсем навреме си спомни и своите собствени думи: стояха от една и съща страна на огневата линия. Нищо не печелеха, ако се карат.

Смит сякаш прочете мислите му, защото в продължение на две секунди го гледа безмълвно и много проницателно, преди да продължи тихо и със съзаклятнически тон:

— Не бива в никакъв случай да подценявате този човек, комисар Хайдман. Много по-опасен е, отколкото можете да си представите.

— Знам — каза Хайдман.

Смит поклати глава.

— Не, не знаете. Салид не е човек. Не и в този смисъл, в който вие използвате тази дума. Той е машина — смъртоносна, прецизно действаща машина за убиване, която не познава съвест, колебание и скрупули. Не го забравяйте нито за миг. Спасявал се е от ситуации, които са изглеждали много по-безнадеждни от тази тук, и всеки път след себе си е оставял убити — от моите хора, от своите, случайни свидетели, които са имали нещастието да се озоват на пътя му. Салид убива така, както вие отваряте вратата или запалвате двигателя на автомобила. Никога не го забравяйте!

Ако беше продължил само още секунда, Хайдман щеше да го прекъсне. Колкото и да бяха пресилени, думите на Смит го накараха да усети ледените тръпки по гърба си, но по-лошото беше, че действието им върху хората му сигурно бе много по-лошо. Затова се зарадва, когато Смит се обърна и отвори вратата.

— Колко време вече го преследвате? — попита Хайдман.

— Салид ли? — Лицето на Смит потъмня и в очите му проблесна нещо недобро. — Твърде дълго вече.

Американецът си тръгна, но думите му оставиха у Хайдман нещо, което предпочиташе да не го беше научавал. Това, което видя в погледа на агента, доста го изплаши, защото му даде да разбере, че Смит не е обикновен агент на ЦРУ, подгонил терорист, и че за него Салид беше повече от престъпник, който трябваше да обезвреди. Не знаеше какво е ставало между двамата и вероятно никога нямаше да разбере, но едно осъзна с абсолютна сигурност: Каквото и да се случеше през тази нощ каквото и да направи той, главните действащи лица щяха да бъдат Смит и Салид и само единият от двамата щеше да оцелее.

6.

— Това е смешно! — рече Бренер. С лявата ръка се държеше за умивалника, а с дясната сочеше към Салид. — От него можех да очаквам подобно нещо, но си мислех, че вие сте малко по-разумен. Краят на света, значи? Апокалипсис сега? Не ми се сърдете, Йоханес, но е детински глупаво.

— Всичко съвпада — не се съгласи Йоханес. — Не виждате ли? Сляп ли сте? Всичко е записано в „Откровението“ и предсказанията се изпълняват едно след друго! Нямаме много време! Светът се приближава към пропастта и никой не може да го спре!

— Светът прави това от петдесет години насам — вметна Бренер.

— Но никога не е било така! — Йоханес вдигна ръка, сякаш искаше да удари с юмрук върху масата, но не довърши движението си. — Нима не разбирате?! Всичко, написано в Библията, е вярно! Йоан ни го разкрива и думите му се сбъдват! Четете! „И падна от небето голяма звезда, която гореше като светило, и падна върху третата част от реките и върху водните извори… и много човеци измряха от водите, защото се вгорчиха.“ Ангелите започнаха да чупят седемте печата. Не някога, а сега. Александър и братята му са го знаели. Подготвяли са се за този момент. От векове насам.

— Това не им помогна много — подхвърли Бренер.

Йоханес подмина забележката.

— Явно не мога да ви убедя в нещо, в което не вярвате. Но ако сте честен към себе си, ще признаете, че съм прав. Отворете очите си! Кажете ми какво се случва по света и аз ще ви кажа къде е предсказанието за събитието в „Откровението на Йоан“. Дума по дума!

— Не познавам Библията така добре като вас, но предполагам, че за всяка ситуация някъде може да се намери подходящото предсказание. Йоханес наистина се ядоса.

— Какво става с вас, Бренер? Да не би да ви е страх, че мога да ви убедя?

— Престанете! — прекъсна ги Салид. Не го каза силно, но отново с онзи остър, тревожен тон, който накара и Бренер, и Йоханес да млъкнат. Бренер обърна глава и видя, че Салид отново е открехнал вратата и напрегнато се ослушва към коридора.

— Какво има? — попита той.

Салид му даде знак с ръка да мълчи, застина за две-три секунди неподвижно до вратата, после отново я затвори. Бързо се обърна, отиде до прозореца и лекичко разгърна пердетата.

— Какво става? — не се стърпя Бренер. — Нещо не е наред ли?

Салид съсредоточено се взираше към улицата. Бренер виждаше съвсем ясно профила на лицето му, но не забеляза никакво помръдване на мускул. След малко Салид се дръпна от прозореца.

— Нищо. Май съм се заблудил. Всичко е спокойно.

Това бяха само думите му. Изражението на лицето и жестовете му издаваха точно обратното. Той силно тръсна глава, постави показалеца на устните си и с другата ръка посочи прозореца зад гърба си. Бренер отвори уста да попита още нещо, но Салид му даде знак с ръка да не говори и продължи на глас:

— Изнервен съм и вече ми се привиждат призраци. Няма нищо чудно след всичко, което преживяхме.

Отиде до масата, извади от джоба си лист хартия и химикалка и бързо написа с големи букви:

ТУК СА. ЕДНА КОЛА НА УЛИЦАТА. СИГУРНО ИМА И ДРУГИ.

Бренер уплашено пое дъх през стиснатите си зъби, което накара Салид отново да махне с ръка.

— Трябва да поспим няколко часа — каза той. — Като съмне, ще намеря кола и ще напуснем града. А на хартията написа:

МОЖЕ БИ НИ ПОДСЛУШВАТ. ВНИМАВАЙТЕ!

— И къде ще отидем? — попита Бренер. Думите изненадаха и него самия, а Салид накараха да сбърчи чело. Бренер не можеше да каже защо попита. Играеше играта на Салид, но че можеше да я играе, изненада най-много него.

— За това ще помисля като излезем от града — отговори Салид и написа:

ДВАМА ИЛИ ТРИМА СА НА ПОКРИВА. ЕЛАТЕ С МЕН! ТИХО!

— Сега лягайте и спете! — продължи той. — Аз ще дежуря един час и после ще събудя следващия. — Бавно се приближи до вратата и със знаци подкани Йоханес и Бренер да го последват. Докато натискаше дръжката на вратата, каза: — Ще сляза до долу. Може да успея да изпрося от хазяйката още една чаша кафе. Не пускайте никого. Ще почукам три пъти.

Отвори вратата, излезе в коридора и извади оръжието си. Изведнъж се превърна в съвсем друг човек. Промяната стана толкова бързо, че изплаши Бренер повече от написаното преди малко. Не можеше да види лицето му, но Салид, който само допреди миг изглеждаше толкова жалък в смачкания и тесен костюм и с умореното си лице, изведнъж се превърна в мъжа, който целият свят познаваше и от когото се страхуваше. Наведе се леко напред, обръщайки се в полукръг наляво и надясно и всяко отделно движение излъчваше сила и бързина, от които Бренер потръпна. Нямаше какво да види, но затова пък почувства куп неща. Отведнъж осъзна, че никога досега не е стоял лице в лице с човек, по-опасен от него и си спомни бягството от болницата. Беше станал свидетел как Салид води битките си, но лошото зрение, а може би и шокът му бяха попречили да разбере наистина какво става. Чак сега разбра колко близо до смъртта са били лекарят и санитарят. Внезапно изпита страх от Салид.

Салид вдигна лявата си ръка, сложи палец върху устните и с другата ръка им даде знак да вървят след него. Йоханес послушно стана, но Бренер се поколеба. Мислите в главата му лудо препускаха. Ако изобщо имаше някакъв шанс да се измъкне невредим от цялата история, сега беше моментът. Салид нямаше да стреля по него. Можеше да остане и да остави палестинеца и полуделия проповедник на съдбата им. Можеше да тръгне с тях и с почти абсолютна сигурност да бъде застрелян, когато се опитат да излязат от хотела. Беше толкова ясно решение, че се запита защо ли изобщо се замисли. Трябваше да остане тук, ако иска да запази живота си.

Коленете му трепереха от страх, но все пак успяваха да носят тялото. Сърцето му така силно биеше, че когато стигна до вратата, му се струваше, че се чува из цялата къща. Салид се намираше на две-три крачки напред в коридора, стоеше и се ослушваше и лошото осветление го правеше да прилича на заплашителна тъмна сянка. Лявата му ръка беше сложена на парапета на стълбището и той се ослушваше с наклонена глава към приземния етаж. Пистолетът в дясната ръка сочеше към края на коридора и стълбата, водеща нагоре към тавана.

— Нито звук! — прошепна той. — Когато излезем навън, ще тичате след мен. Каквото и да става, тичайте!

Йоханес нервно кимна с глава. Както усещаше опасността, обгърнала Салид, така ясно усещаше страха, който проповедникът излъчваше. Усещаше също, че е друг страх, не същият, който изпитваше. Той се страхуваше за живота си, страхуваше се да не бъде ранен. Йоханес сигурно също изпитваше подобни страхове, но при него имаше и още нещо. Страх от нещо, чиито измерения Бренер дори не подозираше. Без значение дали проповедникът беше луд или не, но вярваше в това, което преди малко му разказа.

Салид вдигна крак, за да го сложи върху най-горното стъпало. В същия миг от приземния етаж долетя приглушен писък, който отведнъж прекъсна. Салид застина по средата на движението. Дясната ръка с оръжието се насочи надолу, откъдето беше дошъл писъкът. В същата частица от секундата, в която дулото вече не сочеше в края на коридора, една врата рязко се отвори и приведена сянка притича в коридора. Чу се един-единствен плющящ изстрел.

Салид политна назад, но се задържа за перилата и използва движението, за да се превърти и да отскочи, насочвайки оръжието отново назад. Стреля, падна тежко по гръб и още веднъж стреля, превъртя се и отново скочи на крака. Още докато се изправяше, стреля трети път. Фигурата, изскочила от стаята, политна назад и безпомощно се удари в стената. В мига, когато се накланяше напред и падаше на пода, от стаята изскочиха още две сенки.

Салид изкрещя нещо, но думите се изгубиха в насеченото стакато на автоматичен откос. Всичко стана едновременно, практически в една и съща частица от секундата, но времето като че ли застина, сякаш се раздели на две. От една страна, Бренер нямаше никаква възможност да разбере какво се случва, още повече да реагира на ставащото, но разбираше с пределна яснота какво ще се случи. Залпът проби прав ред кръгли, димящи дупки в дървения под, мина край Салид на по-малко от педя и с бясна скорост продължи, носейки след себе си пламъци, пушек и милиони трески. Със смъртоносна прецизност куршумите се носеха към Бренер.

7.

— Нещо не е наред — каза Хайдман. Вдигна ръкава на якето си и погледна часовника. Преди пет минути предадоха на Смит, че в хотела няма други гости, или поне не в стаите, които можеха да достигнат с насочения микрофон. Оттогава не чуха нищо от агента и хората му.

И нямаше да чуят. Не и по радиостанцията. Хайдман още не смееше да го изрече или дори да го помисли, но не можеше да пренебрегне съмнението, че се е оставил да го заблудят. Смит никога не е възнамерявал да допусне него и хората му до операцията.

— Да го извикам ли още веднъж? — попита мъжът на радиостанцията.

Хайдман го изгледа замислено, после поклати глава.

— Не! Излизаме! Вие, вие и вие! — Той посочи един след друг трима от петимата униформени полицаи, притиснати на тясната пейка, като съзнателно пропусна младежа, който през цялото време си беше играл с оръжието. — Идвате с мен! Другите оставате тук и чакате заповеди!

Отвори задната врата и излезе, като в същото време извади и оръжието си. Чувството не беше никак приятно. За повече от двадесет и пет години служба му се беше налагало да изважда оръжието само три пъти и само веднъж — да стреля. Не беше улучил, но това беше най-ужасният миг в живота му и после най-голямата му надежда беше никога повече да не се налага да го прави. Мразеше Смит заради това, че беше принуден да използва отново пистолета си и вероятно да стреля и да убие човек!

Тримата полицаи също излязоха и свалиха предпазителите на оръжията си. Изглеждаха нервни, повече, отколкото му се искаше на Хайдман, но можеше да ги разбере. Още една червена точка за агент Смит: думите му може и да са били истина, но единственият ефект от тях беше, че подплашиха хората му още повече.

Хайдман внимателно се огледа. Имаше почти цял час до изгрев слънце, но нощта вече не беше така тъмна, както, преди когато Смит и колегата му дойдоха. Чернилката на небето беше отстъпила място на асфалтовосиво и както се случва на зазоряване, видимостта беше по-лоша, отколкото при истинска тъмнина. От другата страна на улицата хотелът се издигаше като заплашителна сянка — по-масивна, по-черна и по-тъмна, отколкото го виждаха от колата. Само зад два прозореца светеше — зад този на първия етаж, към който бяха насочени микрофоните и видеокамерата, и зад един тесен прозорец на приземния етаж, точно до вратата. Шпионската им техника и запитване в управлението показаха, че там живее притежателката на хотела. Хайдман се надяваше в момента тя да е потънала в дълбок и здрав сън. Беше почти сигурен, че през тази нощ ще има убити.

Предварително беше инструктирал хората си, така че нямаше нужда от допълнителни нареждания. Повървяха известно време в обратната посока, преди да пресекат улицата и отново да се приближат до къщата. Мъртвият ъгъл от прозореца на първия етаж не беше достатъчно голям, за да ги скрие надеждно, но така можеха да избегнат откриването, ако Салид или някой от двамата с него случайно погледнеха надолу към улицата.

Хайдман отбеляза колко студено е станало. Въпреки сезона, през последните дни беше необичайно студено, а сега вятърът, духащ в лицата им, беше станал направо режещ и по-силен, отколкото когато заеха позиция. Макар че от дясната страна улицата не беше застроена и имаше само няколко голи дървета и дребни храсти, вятърът виейки, удряше фронтално по къщата от лявата страна. Звукът приличаше на вълчи вой в зимна нощ. Докато се приближаваха към хотела, Хайдман трескаво обмисляше следващите си действия. Вече беше напълно убеден, че Смит не е имал намерение да работи заедно с него и че привидното съобразяване с искането му беше само начин да избегне ненужен спор и да го успокои, докато всичко премине. Сигурно агентите на ЦРУ вече бяха заели позиции или пък точно в този момент нападаха. Това бяха само неговите мисли. Знаеше, че може и да се заблуждава. Ако действа прибързано и така застраши цялата акция…

Не, по-добре да не мисли за това. Инстинктът му подсказваше, че е прав, а през изминалия четвърт век много рядко го е лъгал.

Стигнаха хотела. С разтуптяно сърце Хайдман се приближи до вратата и се опита да погледне през цветното оловно стъкло на малкото прозорче, но освен изкривеното отражение на собственото си лице не видя нищо друго. Притисна ухо до прозореца и се заслуша. Тишина. Лявата му ръка се плъзна в джоба на палтото и извади радиостанцията.

— Нещо от американците? — попита той, без да губи време да се представя.

— Нищо — проехтя от кутията. Хайдман се стресна и намали звука, така че следващите думи дойдоха като лек шепот. — Да ги извикам ли още веднъж?

— Не — мрачно отвърна Хайдман, но бързо се поправи: — Всъщност да. Опитайте. Но се обадете само ако те се обадят.

Изключи, прибра радиостанцията и нервно се огледа. Улицата беше пуста, жив човек не се виждаше. Никъде нищо не помръдваше. Дори воят на вятъра беше намалял. Макар че небето вече видимо просветляваше като че ли беше станало още по-тъмно. Хайдман имаше чувството, че наоколо има нещо — движение, което не можеше да долови, но което беше тук. Нещо… живо. Нещо недобро.

— Глупости! — промърмори той на себе си.

Твърде късно се усети, че произнесе думата на глас. Двама от тримата полицаи зад него го изгледаха объркано и въпросително, а погледът на третия упорито не се отделяше от вратата. В последния момент Хайдман се възпря да направи нещата още по-лоши като се засмее или каже нещо неподходящо. Въпросът какво трябва да направи в следващия момент, стана още по-неизбежен. Може би беше грешка да идва тук. Подемайки инициативата, се принуждаваше да действа. Вече беше започнал и не можеше да се върне назад без основателна причина. Хайдман изви глава назад и погледна нагоре. Небето висеше над улицата като покривало от разтопено олово, по-дълбоко, отколкото трябваше да бъде. Отново изпита тайнственото усещане за нечие присъствие. Имаше нещо наоколо и мястото му не беше тук. Този път обаче не изрече мисълта си на глас.

Премести пистолета от дясната в лявата ръка, протегна пръсти към дръжката на вратата и я натисна. Тя не помръдна. Макар че от една страна, това го зарадва, от друга, влоши положението му още повече. Не можеха да влязат вътре, без да потропат или даже да разбият вратата. И двете неща щяха да предупредят убиеца горе. Направи грешка, като дойде. Къде се беше дянал Смит?!

Обърна се назад и огледа улицата. Колата на американеца се виждаше на около тридесет-четиридесет метра от къщата. Преди половин час щеше все още да е скрита в тъмнината и незабележима. Сега я различи като размита сянка. Нещо се раздвижи зад нея. Дали е Смит?

Хайдман присви очи. Движението продължи, но не стана по-отчетливо. Всъщност нищо не можеше да различи, усещаше само движение, без да вижда тялото, което се движи. Гледката беше тайнствена и странна. За миг дори му се стори, че различава очертания, но вероятно беше, защото искаше да ги види. Отново присви очи и когато ги отвори, фигурата вече я нямаше. Само движението се чувстваше, този път много по-ясно — сякаш нощта се беше пробудила за кипящ живот, чийто водовъртеж беше съсредоточен около колата. Като че ли безплътна черна вълна връхлетя колата и я погълна.

Хайдман още веднъж затвори очи, стисна клепачи така силно, че върху ретината му заиграха пъстри звездички. Когато ги отвори, сенките бяха изчезнали. Разбира се! Никога не ги е имало. Просто въображение, игра на фантазията. Нервите му не бяха в най-добро състояние.

Обърна се отново към вратата и когато за втори път протегна ръка към дръжката, едновременно се случиха много неща: радиостанцията в джоба му се прокашля; тъмнината около тях изведнъж придоби плътност и сякаш се превърна в стена, която ги огради; от къщата проехтя изстрел, последван от писък и глух тропот от падане на тяло.

Хайдман шумно изруга, хвърли се с всичка сила срещу вратата и още по-силно изруга, когато силата на собствения му удар го отхвърли назад. За малко да изгуби равновесие. От болка в очите му избиха сълзи. Рамото му като че ли беше счупено, но вратата дори не потрепери. Беше много стара, масивна врата, която сигурно щеше да издържи атаката на трима-четирима души едновременно. Докато Хайдман с изкривено от болка лице отново куцукаше към вратата, разтривайки удареното рамо, във вътрешността на хотела отново проехтяха изстрели — този път беше автоматичен откос. Към този звук се прибави ужасен писък, който така внезапно заглъхна, че обяснението за тишината можеше да бъде само едно.

8.

Откосът летеше към него и щеше да го улучи още преди да реши да отскочи встрани, но на едно друго, субективно равнище, Бренер имаше чувството, че времето е спряло. Усещаше как командите на мозъка му преминават през нервната система, без да успеят да задействат мускулите и сухожилията, към които бяха насочени, още повече да превърнат тези команди в движение, с което да избегне приближаващата смърт. Дори имаше време да определи броя на дупките, които откосът щеше да пробие, преди последният куршум да се забие в гърдите му — четири, най-много пет.

Два, после три голямокалибрени куршума оставиха димящи дупки в дъските пред краката му, четвъртият се заби точно между тях. Петият не последва.

Бренер дори не забеляза, че времето отново е възвърнало нормалния си ход. Стоеше със затаен дъх и чакаше ужасната болка от разкъсването на гръдния кош, но следващ изстрел нямаше. Вместо това се чу глухо тупване, а миг по-късно такъв ужасен звук, какъвто Бренер никога преди това не беше чувал. Сякаш някой късаше плът от костите. Той вътрешно простена.

— Бренер! Внимавай!

Викът и силният удар, с който Йоханес го блъсна настрани, дойдоха едновременно. Ударът закъсня да го предпази от куршумите, но го блъсна в стената и така го извади от вцепенението. Докато се мъчеше да запази равновесие, видя странната сцена в другия край на коридора, без обаче да разбира какво вижда. Мъжът, стрелял срещу него, бе изпуснал оръжието си. Това беше тупването, което чу. Бренер инстинктивно бе решил, че Салид е стрелял по нападателя и така му е спасил живота, но той в момента се търкаляше на пода, борейки се едновременно с двама мъже. Оръжието му беше отхвръкнало на няколко метра от него. Нападателят, който стреля по Бренер, стоеше на вратата на съседната стая и се виждаше само като сянка. Бренер различи, че беше вдигнал ръце към лицето си. Между пръстите му нещо се движеше, той отново чу онзи страшен късащ звук, не много силен, но непрекъснат, като запис на магнетофонна лента, който непрекъснато се повтаряше. Мъжът изведнъж издаде гърлен писък и олюлявайки се, отстъпи назад в стаята. Преди сенките да го скрият, Бренер видя нещо страховито. Нямаше никакъв смисъл, но направи връзката между звука и не беше в състояние да се противопостави на извода. С ръцете на мъжа ставаше нещо. От китките надолу до върховете на пръстите станаха кафяви, а секунда по-късно — черни. Миг по-късно, точно когато тъмнината на стаята погълна фигурата на мъжа, промяната стана в обратна посока — тъмният цвят тръгна нагоре, но вземаше със себе си и плътта. За частица от секундата, достатъчна да различи всичко, но без да бъде сигурен какво вижда, на Бренер му се стори, че вижда мъртвешки череп, покрит от две ръце-кости.

— Назад, Бренер! Върнете се! По дяволите, искате да ви убият ли?!

Бренер беше твърде шокиран от видяното, за да може да реагира на думите. Стоеше безпомощно и гледаше вратата, зад която вече се виждаше само тъмнина. Пред очите му обаче продължаваше да е ужасяващата гледка, която не можеше да бъде нищо друго освен халюцинация, но това осъзнаване не намаляваше ни най-малко страшното и въздействие. Чу как Йоханес няколко пъти извика името му, но не беше способен да помръдне. Накрая Йоханес го сграбчи за ръката и го дръпна навътре в стаята, от която бяха излезли. С едната ръка блъсна силно Бренер напред, така че той политна и седна на леглото, а с другата затръшна вратата след себе си.

Бренер бавно се надигна. За миг стаята се завъртя пред очите му и се подпря с две ръце на леглото, за да не падне. Запита се дали световъртежът е резултат от медикаментите, или е нещо по-лошо. Гледката с обезобразения мъж не изчезваше от съзнанието му. Каквото и да правеше, тя стоеше, сякаш запечатана завинаги върху ретината му. Не, не беше възможно да е видял това!

— Мили Боже! — простена Йоханес. — Исусе Христе, какво правим? Какво става тук?

Бренер вдигна поглед и видя пребледнялото лице на йезуита. Йоханес се беше облегнал на вратата и тежко дишаше, сякаш се надяваше, че с тялото си може да спре някого. В крайна сметка нямаше никакво значение дали някой ще го убие, стреляйки през вратата или ако влезеше в стаята. Бренер разбра, че неясният страх, който през цялото време не го беше напускал, беше съвсем оправдан. Близостта на Салид беше достатъчна, за да бъдат и те осъдени на смърт.

— Махнете се от вратата! — каза той уморено.

Йоханес го изгледа неразбиращо, но после се сепна и отстъпи две крачки навътре в стаята. В очите му пламтеше онзи страх, труден за описание, който Бренер и преди беше забелязал. Не знаеше дали наистина е просто страх от смъртта или нещо много по-лошо.

— Те стреляха по вас! — заекна Йоханес. — Господи, за малко… за малко не ви убиха!

— Грешите — спокойно каза Бренер. — Стреляха по нас, Йоханес. — Предпазливо се изправи, очаквайки отново да му се завие свят. — И в никакъв случай не беше случайно.

— Не… случайно? — Йоханес отвори широко очи. — Какво искате да кажете?

Като се имаше предвид, че Йоханес реагира много по-бързо от него, сега преиграваше, правейки се на несхватлив. Вероятно не искаше да проумее истината. Мина край него и протегна ръка към дръжката на вратата, но не събра смелост да я натисне.

— Тези хора не са дошли, за да арестуват някого — каза той. — Трябва ли да обяснявам по-подробно?

Преди Йоханес да успее да отговори, вратата рязко се отвори и Салид влетя в стаята. От дълъг около три сантиметра разрез на челото му течеше кръв и върху лицето си имаше няколко по-големи драскотини, но иначе не беше сериозно ранен. Дръжката на пистолета му стърчеше от колана, а в ръцете си държеше автомата, който нападателят на Бренер хвърли на пода. Не затвори вратата след себе си, така че Бренер виждаше коридора чак до стълбата. На пода лежаха три неподвижни тела. Вратите на всички стаи зееха широко отворени. Сигурно Салид беше проверил стаите, преди да се върне при тях.

— За малко да успеят — рече той. — Някой от вас ранен ли е?

Бренер и Йоханес поклатиха едновременно глави, а Йоханес попита:

— Какво стана с полицаите?

— Не бяха полицаи — отвърна Салид.

— Убихте ги, нали?

Странно, но Бренер имаше чувството, че възмущението в гласа му не е истинско или в най-добрия случай беше просто навик.

— Единия, който стреля пръв — колебливо отвърна Салид. — Поне така си мисля. Другите двама са в безсъзнание. Нямаме много време. — Бързо огледа стаята. Макар че от тримата най-добре знаеше колко безнадеждна е ситуацията, върху лицето му не можеше да се види никакво притеснение.

— Какво чакаме тогава? — попита Йоханес. — Трябва да се махаме!

— Добра идея, ваша чест — отвърна подигравателно Салид. — Ако сега ни кажете и как. — Той посочи с глава към прозореца. — Там сигурно вече гъмжи от снайперисти.

Не продължи, защото се чу странен шум. Бренер учудено се обърна, погледна към прозореца, после мина край Йоханес. Звукът се усили още повече и беше невъзможно да се води разговор. Бренер го разпозна още преди да вдигне пердетата и да види ръбестата сянка, спускаща се от облаците — хеликоптер. Пристигаше тежката артилерия. Явно полицията — или който и да беше отвън — беше решила този път за нищо на света да не изпусне Салид.

— Дръпнете се от прозореца! — викна Салид. Бренер тъкмо искаше да отстъпи, когато под корпуса на машината блесна ярък лъч, който не беше насочен към прозореца. Бренер долепи лице до стъклото и видя, че лъчът осветява входа на къщата.

9.

— Разбиваме! — заповяда Хайдман.

Единият от полицаите щеше да изпълни заповедта и да се хвърли срещу вратата, но останалите двама явно се бяха поучили от грешката на шефа си. Един дръпна колегата си, а другият се прицели и от разстояние по-малко от един метър стреля три пъти в ключалката. Разлетяха се искри и трески, но вратата като по чудо устоя. Един ритник на полицая беше нужен, за да се отвори.

Тъмнината в коридора беше абсолютна, но това, което не можеше да види, Хайдман чу, а останалото беше работа на въображението му. От горния етаж на хотела все още ехтяха изстрели, чуваха се викове и шум от борба. Имаше и други шумове. Бяха по-близки и не можеше точно да определи произхода им, но затова пък бяха доста тайнствени. Някакво копринено шумолене и влачене, шум като от милиони дребни парченца кости, падащи върху мраморна плоча. Съскащ шепот, сякаш от далечни гласове, заглушавани от вятъра, и нещо, което звучеше като стон. Нито един от тези шумове не беше силен. На фона на онова, което ставаше горе, звуците всъщност не трябваше да се чуват, но той ги долавяше съвсем отчетливо и ясно, по-добре дори от изстрелите.

Единият от полицаите пристъпи напред, но Хайдман го дръпна назад.

— Чакайте!

Предпазливо направи крачка навътре, клекна до вратата и се опита да пробие с поглед тъмнината. Не видя почти нищо, само сенки и очертания, които сигурно изобщо не съществуваха, но имаха същия странен ефект, както преди малко отвън на улицата — тъмнината като че ли беше оживяла. Подът, стените, таванът, дори тъмнината се движеха.

Какво ставаше с него? Колкото и да го плашеше гледката, през цялото време беше сигурен, че не е действителна. Нервите му играеха номера. Не биваше, и то точно сега. През всичките двадесет и пет години служба много пъти се беше оказвал в опасност, или поне така си беше мислил, и познаваше всички видове страхове, но такова нещо като това сега не беше преживявал. Никога не беше изпадал в паника. Сега малко го делеше от нея, и то само защото му се привиждаха някакви си сенки.

Стрелбата на горния етаж не спираше. Хайдман отведнъж осъзна, че вече няколко секунди седи неподвижно и се взира в тъмното и че не само тримата полицаи с него, но и останалите в колата може би наблюдават движенията му. Изправи се, протегна напред ръката, в която стискаше оръжието както слепец протяга бастуна си, и направи крачка напред. Под краката му нещо изпука, сякаш стъпваше върху грахови зърна или пуканки, които се трошаха под тежестта на тялото му.

— Смит! — силно извика той. — Тук ли сте?

Никакъв отговор. За момент стрелбата прекъсна, после като че ли стана още по-ожесточена. Очите му посвикнаха с тъмнината и успя да различи обстановката около себе си — тесен коридор, водещ към също такава тясна, стръмна стълба; три стаи на приземния етаж, едната, от които беше отворена. Вътре светеше. По странен начин светлината огряваше само отворената врата, без да пада в коридора, но Хайдман не беше в състояние да разсъждава върху този феномен. Погледна към стълбата и реши, че ще е истинско самоубийство да се качва горе. Въпросът беше не дали, а от коя страна щяха да го застрелят.

Даде знак с ръка на единия от хората си да го последва, после посочи трите врати. Неизречената заповед беше точно изпълнена. Двама от полицаите отвориха вратите и с насочени оръжия влязоха в стаите, а третият остана до него.

С разтуптяно сърце Хайдман се приближи до отворената врата. Виждаше само тясно пространство от стаята — малка, стара кухня с евтини мебели и стари тапети, чиито шарки като че ли се движеха пред очите му. Подът беше покрит с протрит кафяв килим. Нещо му подсказа, че е по-добре да не влиза в стаята. Чувството беше толкова силно, че той наистина се поколеба, преди да прекрачи прага. Ако беше сам, сигурно щеше да се вслуша в предчувствието си.

— Смит? — извика силно още веднъж. — Смит, тук ли сте? Кенъли?

Отново не получи никакъв отговор. И този път чувството му не го подведе. Хайдман направи решителна крачка, влезе в стаята и видя на пода две неподвижни тела. Веднага разбра, че са мъртви и кои са: до преобърната алуминиева стълба до прозореца лежеше сивокоса жена на около петдесет-шестдесет години, облечена в оръфана престилка. Вероятно притежателката на хотела. Вторият мъртвец беше Смит. Лежеше по гръб, точно зад вратата и гледаше в тавана с широко отворени очи. Имаше нещо необичайно в лицето му, но в първия момент Хайдман не разбра какво е.

Не загуби време за размишления, мина край трупа на американеца и се завъртя в кръг. Оръжието в ръцете му послушно описа същото движение. Беше натиснал спусъка почти докрай. Каквото и да си беше мислил преди минути, щеше да стреля, ако убиецът на Смит беше още вътре.

Но нямаше никой, беше сам. Стаята нямаше втори изход, а малкото мебели не предлагаха добро укритие. Който и да беше убил агента от ЦРУ, отдавна беше излязъл.

С въздишка на облекчение Хайдман пусна оръжието и отново се обърна към безжизненото тяло на Смит. Погледът му попадна върху лицето на полицая, който беше с него. Мъжът стоеше на вратата, застинал в странна поза и не отделяше поглед от Смит. Лицето му беше изгубило цвета си, а очите бяха излезли от орбитите. Цялото му тяло трепереше.

Дори в тази напрегната обстановка поведението му се стори необичайно на Хайдман. За разлика от американските криминални филми истинските полицаи не виждаха всеки ден мъртъвци, но все пак ги виждаха — повечето жертви на злополуки представляваха много по-ужасна гледка от един убит.

Хайдман искаше да каже нещо на полицая, но погледът му се насочи към Смит и в същия миг разбра както причината за ужаса в очите на подчинения си, така и странното чувство, което не го напускаше. Нещо не беше наред с лицето на Смит.

Не беше лице. Приличаше, наподобяваше насечените черти на агента до най-малкия детайл, но за трети път Хайдман изпита усещането за безплътно движение. Този път илюзията продължи само частица от секундата, преди да различи какво се движи.

Лицето на Смит кипеше, физиономията му сякаш се беше разпаднала на стотици и хиляди миниатюрни, асиметрични частици, перфектно допълващи се, всяка, от които се движеше независимо от останалите, което го караше непрекъснато да се разпада и отново да се събира. Лицето нямаше нищо общо с човешки образ. Бяха насекоми. Хиляди, милиони блестящи гърбове, различно оцветени и с различни форми, не по-големи от нокът, споени в движението си в перфектна мимикрия, точно очертаваща лицето на американеца. Бежов хитин образуваше кожата и устните, тъмните гърбове на няколко по-големи бръмбара — очите. Миглите и веждите бяха имитирани от гора фини пипала, а езикът зад полуотворените устни беше сноп навързани на възел розови червеи.

Хайдман поиска да изкрещи, но не можа. За миг изгуби всякакъв контрол над тялото си. Стоеше и втренчено наблюдаваше жестокото видение, изскочило из най-тъмните дълбини на душата му, за да го сблъска с чистия ужас. Да, това беше истинското обяснение за картината. Не можеше да е реална! Беше твърде необичайна, за да е истинска, твърде ужасяваща, за да се случва наистина. За последен път с все сила се вкопчи в това обяснение. Не, не е възможно да преживява подобно нещо!

Полицаят се обърна, направи няколко несигурни крачки в коридора и започна да повръща. Звукът не само извади Хайдман от вцепенението, но го накара да повярва две неща едновременно: че гледката не е халюцинация и че съвсем не е самият ужас. Можеше да стане и по-лошо — в този миг сякаш магията се развали и лицето на Смит наистина започна да се разпада. Очертанията се размиха и като по неизречена команда насекомите запълзяха на различни страни. Отдолу се показа гол череп, без очи, толкова изчистен и бял, сякаш беше пластмасов модел с празни очни кухини.

Това, което се случи с главата, стана и с цялото тяло. Ръцете на Смит за секунди се разпаднаха и се показаха тънките кости на пръстите, които се отделиха една от друга и се превърнаха в купчина кости. Когато движещият се поток миниатюрни насекоми започна да изпълзява из ръкавите, крачолите на панталоните, яката, дрехите взеха да се свличат като балон, от който въздухът излиза. Ужасната гледка не продължи и пет секунди, след които Хайдман се видя изправен пред празен костюм, обвил оглозгани кости, в центъра на разширяващ се кръг от насекоми, които бягаха от него. С тях изчезна и килимът, който никога не е бил килим. Хайдман разбра откъде идваше тайнственото пукане, предизвикано от стъпките му: Това, което беше сметнал за килим, се оказа дебел няколко сантиметра слой от милиарди насекоми, покриващи пода. И тапетите не бяха тапети, а хитин и пипала, крака и крила и микроскопични, фини кристални очи. Отчаяната надежда, че е станал жертва на халюцинация, не се сбъдна. Движението, което смяташе, че вижда в Нищото, беше реално и имаше субстанция.

Мигновено осъзна, че направеният извод има и друга, по-неприятна последица — намираше се в опасност. В невероятна опасност, срещу която нямаше спасение. Хайдман се учуди, че изобщо е в състояние да изпитва нещо толкова банално като страх. Истината беше, че го изпитваше.

Беше мъртъв. В момента насекомите се отдалечаваха от него, така че той и останките на Смит се намираха в центъра на разширяващ се празен кръг върху пода, което не променяше факта, че смъртоносните твари практически покриваха всеки квадратен сантиметър от стаята. Бяха дребни, милиарди бронирани воини, които заедно представляваха огромна унищожителна всеядна машина, в чиито корем се намираше той. Видя какво са направили със Смит, вероятно толкова бързо, че американецът вероятно не е имал време да извади оръжието си и да стреля. Щяха да чуят изстрела отвън.

Отчаяно затърси път за бягство. Насекомите бяха навсякъде по пода, по стените, по тавана. Образуваха гъмжащи шарки върху тапетите, лежаха като калъфи върху мебелите и покриваха прозореца, висяха на големи, потрепващи гроздове от тавана и сигурно бяха и навън в коридора. Хайдман не чуваше полицая да повръща, не долавяше и друг звук от него. Може би вече беше мъртъв.

Вдигна безпомощно пистолета и се прицели в първите пукащи шестокраки рицари-джуджета, които го заобикаляха, после пусна оръжието. Пистолетът не му даде чувството за сигурност, а още повече подсили безизходността на положението. Въпреки това не го прибра. Завъртя се в кръг, този път по-бавно. Кракът му улучи слепоочието на Смит. Оглозганият череп се претърколи като топка за боулинг и спря в първите редици на насекомите, вече спрели отстъплението си. Десетки насекоми бяха смачкани, но миг по-късно черепът наистина изчезна. Превърна се в безформена издатина сред армията насекоми.

Гледката беше толкова отвратителна, че Хайдман отстъпи крачка назад, преди да се досети, че се приближава до насекомите и може да го сполети съдбата на черепа. Застина стреснато на мястото си и се обърна кръгом. Не се беше приближил към тях. Фронтът на животните се отдалечаваше от него със същата бързина, с която се приближаваше към тях.

Хайдман стъписано погледна назад. Насекомите се бяха приближили, така че пак се намираше в центъра на перфектен кръг с диаметър два метра. Направи колеблива крачка и свободният от буболечки кръг се премести с него. Спря, събра смелост и отстъпи назад. Този път кръгът не помръдна, а остана на мястото си, така че вече не се намираше в центъра му. Едва когато тръгна към вратата, буболечките повториха движението му.

Значението на ставащото беше толкова ясно, че за миг Хайдман даже забрави паниката си и с ококорени очи се взря в насекомите.

Позволяваха му да си тръгне! Беше напълно невъзможно! Абсурдно! Разрешаваха му да си върви.

Не, не може да бъде, помисли си той. Просто не може! Насекомите не притежават интелигентност! Нападат жертвите си или ги подминават, но не могат да направят разумен ход, чийто краен резултат се изразява в това да пуснат някакъв натрапник да си върви, стига да спазва зададената посока. Но обикновено насекомите не убиваха хора и не заемаха мястото на плътта, която са погълнали…

Безкрайно предпазливо Хайдман продължи да върви напред. Страхуваше се да не развали чудото и да не подплаши животните с непремерено действие. Страховитият му ескорт обаче не се приближи. Кръгът точно повтаряше всяко негово движение, покри скелета на Смит и го придружи до вратата и после в коридора.

От тримата полицаи нямаше и следа, но Хайдман не откри парчета от униформа или кости. Затова пък видя нещо друго, което го ужаси още повече. Незнайно защо беше станало по-светло и успя да види, че и в коридора гъмжеше от насекоми. Подът, таванът и стените бяха покрити от чернокафява кипяща маса, която сякаш с всяка изминала секунда ставаше все по-плътна.

Нещо докосна крака му — едва доловимо, нежно подръпване, което при нормални обстоятелства едва ли би забелязал. Но сега нервите му бяха опънати до скъсване — виждаше, чуваше, и усещаше десет пъти по-добре от обикновено. Уплашено погледна надолу и със задавен вик отскочи назад.

След като излезе от стаята, превърнала се в гроб за Смит, беше спрял, но кръгът бе продължил да се движи, не много бързо, но неумолимо. Посланието на това действие беше ясно: ИЗЧЕЗВАЙ! Толкова недвусмислено, че имаше чувството, че чува думата.

Хайдман се обърна кръгом и хукна към изхода. Живият килим не се разтвори достатъчно бързо пред него, краката му стъпкаха стотици насекоми и след няколко крачки се образува хлъзгав слой, върху който можеше да падне. По-скоро олюлявайки се, отколкото тичайки, стигна до вратата, блъсна се в нея и чак на втория опит успя да я отвори.

Когато се показа на улицата, върху лицето му падна ярък лъч от прожектор. Някакъв глас от усилвател кресна нещо, което не разбра, защото над къщата вече кръжеше хеликоптерът, чийто ротори предизвикваха малък ураган. Светлината беше толкова силна, че Хайдман инстинктивно спря, наведе се и вдигна дясната си ръка към очите, за да се предпази. Съвсем забрави, че още държи в нея пистолета си. Проехтя залп от изстрели. Шумът от хеликоптера поглъщаше всеки друг звук, но иззад храстите на отсрещната страна на улицата изведнъж заизскачаха малки оранжевобели пламъчета. В същия миг до него прозорецът се пръсна и от стените до вратата захвърчаха искри.

10.

Едновременно станаха няколко неща: в прозореца до главата на Бренер се появи голяма колкото нокът кръгла дупка с назъбени краища, стъклото се свлече като в забавен кадър и виещ, невероятно студен вятър го блъсна в лицето. Не беше чул изстрела, както и втория, но съвсем ясно почувства куршумите, които минаха само на милиметри от него и се забиха в отсрещната стена. Салид му кресна нещо, но той продължи да стои като скован. Точно както и преди малко отвън в коридора знаеше, че ще умре, ако не направи някакво движение, но не беше в състояние да реагира.

Може би беше и добре, че стана така, в противен случай нито той, нито Салид щяха да видят какво става долу на улицата. Още преди Салид да скочи към него, за да го дръпне от прозореца, входната врата широко се отвори и препъвайки се, една фигура излезе на улицата. Лъчът на прожектора моментално се насочи в лицето на мъжа, който направи още две-три крачки напред и инстинктивно вдигна ръце към лицето си.

От сенките на отсрещната страна на улицата проблесна огън. Фигурата се олюля и политна назад. В същия миг могъщи ръце сграбиха Бренер и така силно го метнаха на пода, че въздухът излезе от гробовете му. От мястото, където допреди секунда стоеше, се разхвърчаха трески и излезе сив дим.

— Лягай! — Салид грубо го теглеше със себе си, заобикаляйки леглото, така че остана между тях и прозореца. Чак тогава се изправи на ръце и колене и позволи и на Бренер да седне.

— Полудяхте ли?! — кресна той. — Какво правите? Да умрете ли искате?

— Те го убиха! — прошепна Бренер. — Той беше от техните! Даже не изчакаха да го разпознаят! Изведнъж стаята се обля в светлина и бурята, вееща през прозореца, стана още по-силна. Хеликоптерът приближаваше къщата.

— Да изчезваме! — викна Салид. — Бързо!

Бренер разчете думите само по движението на устните му, грохотът на машината заглушаваше всеки друг звук. Но видя как стената срещу прозореца изчезна сред сивобелия прах от експлозия. Нещо удари леглото зад него, то потрепери, сякаш някой го блъсна с юмрук, и във въздуха се разлетяха бели пера. Салид го ритна силно и го изхвърли в коридора, последва го със скок и припълзя на ръце и колене до следващата врата на отсрещната страна. Там се изправи и махна на двамата с Йоханес да го последват. Отивайки към него, Бренер погледна назад и видя как стаята, в която допреди секунди стояха, се срива пред очите му сред безшумна експлозия — умивалникът се разпадна на стотици малки парченца, после се пръснаха и останалите мебели. Колкото и невероятно да му се струваше, обяснението беше само едно — през строшения прозорец някой стреляше с автомат от хеликоптера, който висеше пред самата сграда.

Салид отново го сграбчи за лакътя и го задърпа след себе си, но си спести думите, само затръшна силно вратата и бързо отиде до прозореца. Убеди се, че оттам не ги заплашва опасност, после се обърна към Бренер и Йоханес и погледна първо единия, после другия, клатейки неодобрително глава.

— Слушайте сега! Ще ви изведа оттук, но това може да стане само ако правите каквото ви кажа. Никакви самостоятелни акции и никакви въпроси! Онези момчета отвън не се шегуват!

Бренер имаше неприятното чувство, че думите се отнасят само за него, но отговори Йоханес:

— Това е… безумие! Не могат просто ей така да стрелят по нас! Нищо не сме направили!

— Страхувам се, че изобщо не ги интересува — най-сериозно отвърна Салид.

— Не може да бъде! — не се отказваше Йоханес. Гласът му трепереше, беше станал някак плачлив. Беше на ръба на паниката. — Нямаме нищо общо! Ние сме…

— Невинни? — Салид горчиво се разсмя. — Точно вие трябва да знаете, че такова нещо като невинност не съществува.

— Престанете! — изпъшка Йоханес. Вдигна ръце и пристъпи към Салид, сякаш искаше да се нахвърли върху му. — Нямаме нищо общо с цялата история! Те гонят вас, не нас!

— Сигурен ли сте? — тихо попита Салид.

Йоханес втренчено го изгледа.

— Какво искате да кажете?

— Може би тримата знаем твърде много — отвърна Салид. Замълча за момент, а когато отново заговори, гласът му беше станал по-тих. — Извинете. Говоря глупости. Съжалявам, че ви въвлякох в тази ситуация. Бих се предал, ако знам, че така ще спася двама ви с Бренер, но се страхувам, че нищо няма да помогне. — Махна с ръка към вратата. — Нали видяхте какво направиха?

Устните на Йоханес затрепериха. Очите му станаха още-по големи и черни от страх.

— Искате да кажете…

— Иска да каже, че хората отвън ще се погрижат никой от нас да не излезе жив от тази къща — прекъсна го Бренер. Нямаше сили да гледа Йоханес в очите, но по погледа на Салид разбра, че е казал истината.

— Но защо? — попита йезуитът.

Известно време Салид го гледа мълчаливо и с някаква смесица от тъга и сериозност, после се обърна към прозореца и още веднъж погледна към улицата, преди да продължи.

— Един американски агент от ЦРУ, който от години ме преследва. Даже не знам името му. Той насъска хората отвън.

— Глупости! — каза Бренер, гневно размахвайки ръце към прозореца. — Какво става отвън, Салид? Кои са тези хора и защо ви гонят?

— Не слушате ли новини? — попита Салид. — Катастрофата преди три дни стана по моя вина. Поне такава е официалната версия.

— А какво всъщност беше?

— Безобидна стъклена тръбичка с безцветна течност, поставена в уж здрав контейнер, която взех от сейфа на тайна база на американските военновъздушни сили — обясни Салид. — Контейнерът по всяка вероятност се е взривил заедно с манастира. Съдържаше нещо, което по собствени данни американците изобщо не притежават.

— Това не е причина за избухване на война — не се стърпя Бренер. — За Бога, не сме в Дивия Запад! Стрелят с автомати! Пристигат с хеликоптер и го насочват към жилищна сграда, в центъра на голям град!

За негово учудване Салид се усмихна.

— О, разбирам. Имате предвид, че дори и ЦРУ няма да посмее да направи подобно нещо, нали? От страх пред дипломатически усложнения? — Той звучно се изсмя, постави пистолета върху леглото, бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади три добре сгънати машинописни листа, които явно бяха откъснати от папката, в която са били приложени, защото краищата им бяха разкъсани. Бренер не можеше да разчете текста, но трябваше да е сляп, за да не забележи яркочервената диагонална лента и надписа TOP SECRET. — Биха рискували и още много други неща, не само дипломатически последствия, за да попречат това нещо тук да излезе на бял свят.

— Защо? — попита Йоханес. Посегна към листата, но Салид бързо дръпна ръката си и отново бръкна в джоба. Този път извади запалка.

— Защото това е доказателството. Причината, поради която дойдох в студената ви страна. Тези три листа ще са достатъчни да предизвикат война, повярвайте ми.

— Какво пише в тях? — попита Йоханес.

Салид поклати глава.

— По-добре е да не знаете. — Щракна запалката и поднесе пламъка към хартията. Листата се огънаха и покафеняха, но не се запалиха веднага. Салид повтори опита още три пъти, преди жълтите пламъци да обхванат хартията. В стаята се разнесе остра миризма на тлееща пластмаса.

— Защо го правите? — изненадано попита Бренер.

Салид размаха листата, за да ускори горенето.

— Защото вече няма значение. Вече нищо няма значение, ако не спрем това, което изскочи от манастира.

Изчака, докато пламъците стигнаха почти до пръстите му, после отиде до умивалника и хвърли изгорелите парчета вътре. Задушливата миризма беше толкова силна, че Бренер се закашля.

— Това нищо няма да помогне — тихо се обади Бренер. — Ако тези документи наистина са толкова важни, както твърдите, тогава…

— …е достатъчно само подозрението, че знаете съдържанието им, за да ви премахнат от пътя си — прекъсна го Салид.

— Да, знам. И съжалявам. Но не мога да променя нещата. Мога само да се опитам да ви изведа оттук горе-долу невредими.

— Да ни изведете оттук? — Йоханес почти изкрещя. — Навън ни чака цяла армия, забравихте ли?! Видяхте какво направиха. Стрелят по собствените си хора! Покажем ли се навън сме мъртви!

— Знам — отвърна Салид. — Но нямам намерение да върша подобна глупост.

— Ами какво тогава? — стъписано попита Йоханес.

Салид взе пистолета от леглото. С привично движение извади пълнителя, провери дали е пълен и го върна в оръжието.

— Ще ги чакаме тук.

11.

Хайдман се събуди, когато вкарваха носилката в линейката. Изпитваше ужасни болки, но макар че първата му мисъл беше ужас от обстоятелството, че от милостивата прегръдка на безсъзнанието го връщат обратно в този ад от мъки, в същия момент разбра нещо много по-лошо: всеки нерв в тялото му сякаш гореше в пламъци. Изпитваше такава мъчителна болка, каквато до този момент дори не бе си и представял. Болката преставаше точно под сърцето, като отрязана. Веднага разбра какво означава това.

Макар че изпитваше невероятни болки, мозъкът му работеше с непозната досега острота. Два от куршумите го бяха улучили — първият беше избил оръжието от ръката му и беше отнесъл последната фаланга на малкия му пръст. Вторият беше пробил гърдите малко под сърцето и беше заседнал в гръбначния стълб.

Спомняше си всичко, всяка дребна подробност, всяка мисъл, минала през главата му, докато беше в къщата. Знаеше с абсолютна сигурност, че всичко наистина се беше случило. Мисълта да го окачестви като халюцинация беше примамлива, но не искаше да и се поддава.

Отвори очи. В първия момент не видя нищо освен червени сенки, после те се сляха в неясна картина, която миг по-късно леко се проясни. Наведено над него, го гледаше бледо лице, оградено със сплъстена от пот тъмна коса. Яркочервеното яке и сръчните професионални движения, с които мъжът правеше нещо по тялото му, издадоха, че е лекар. Мъжът се изплаши, когато Хайдман отвори очи и го погледна, но след миг уплахата отстъпи място на несигурно облекчение.

— Събудихте се — рече лекарят. — Много добре. Не бива да се движите, разбрахте ли ме? — Хайдман отвори уста да отговори, но лекарят бързо вдигна ръка. — Не се опитвайте да говорите! Дайте ми знак с очи, ако искате нещо.

Хайдман сведе клепачи и върху лицето на доктора пробяга бърза усмивка.

— Боли ли ви? — попита лекарят.

Хайдман присви очи. Лекарят обърна глава и каза нещо на някого, когото Хайдман не можеше да види. После взе ножица и започна да разрязва първо палтото, после ръкавите му.

— Ще ви дам нещо срещу болките. Важно е да останете буден. И не трябва да се движите, за нищо на света. Разбрахте ли?

Хайдман отново присви очи. През живота си никога не се беше разболявал тежко, още повече пък раняван, но беше ставал свидетел на достатъчно подобни ситуации, за да знае, че е най-добре, ако прави онова, което лекарят казва. Сега обаче не ставаше въпрос само за него. Трябваше да разкаже какво става в къщата. Непременно! Но при опита да напрегне гласните си струни, болката отново го прониза.

Лекарят забоде една игла във вената на лявата му ръка и натисна буталото на спринцовката. Хайдман усети всичко с невероятна яснота. След миг в ръката с приятен гъдел започна да пълзи упойката и бързо да се качва нагоре. Болката не изчезна напълно, но намаля чувствително.

— Това е най-силното, което мога да ви дам — каза лекарят с истинско съжаление в гласа. — Не се притеснявайте, ще се оправите.

Като че ли точно това най-много го интересуваше! В този момент Хайдман изобщо не мислеше за себе си. Не че беше герой. Никога не е и бил. Никога не си беше представял, че е в състояние да рискува собствения си живот, за да спаси друг човек, но сега наистина му беше все едно какво ще стане с него. Трябваше да предупреди хората отвън. Никой не биваше да влиза в онази къща! Това, което ги очакваше там, беше по-лошо и от смъртта. Отново се опита да произнесе нещо, но гласните струни не му се подчиняваха. Гъделичкащата линия, зад която болката вече не измъчваше тялото му, беше стигнала до раменете и бавно се разпростираше в гръдния кош. Сигурно ще може да проговори, когато медикаментът разгърне пълното си действие.

Лекарят му сложи втора инжекция, погледна го замислено и леко се изправи.

— Какво става отпред? — извика той силно и с остър тон. — Защо не се движим? Човекът трябва да бъде откаран в болницата!

Не получи никакъв отговор, но миг по-късно задната врата рязко се отвори. Хайдман чу възбудени гласове, които явно се караха, а после някой се качи и се приближи към него.

— Какво си мислите? — разгневено попита лекарят. — Не виждате ли, че човекът е тежко ранен? Нямате работа тук!

— Съжалявам, докторе — каза дошлият. — Трябва да говоря с пациента.

— И дума да не става! — със заповеднически тон отвърна лекарят. — Той няма да разговаря с никого! Трябва веднага да бъде откаран в болницата. Незабавно!

— Моля ви, докторе, не усложнявайте нещата! Само за миг, наистина. Много е важно.

Хайдман различи гласа, но в първия момент не можа да го свърже с определено лице или име. После си спомни кой е: Кенъли. Това го накара да изпита облекчение и учудване едновременно. Автоматично беше решил, че и него го е сполетяла съдбата на агент Смит.

Лекарят отново отвори уста да каже нещо, но американецът с властен жест го прекъсна. Направи дори още нещо: без всякакво усилие хвана лекаря за китката и го избута към вратата, където вече чакаха двама други. Без изобщо да обръщат внимание на протестите му, те го хванаха и го издърпаха навън.

Кенъли седна на табуретката, на която беше седял лекарят, и замислено погледна Хайдман в очите. Не свали погледа си дълго — три, четири, пет секунди и от този поглед Хайдман потръпна. Нищо от това, на което се надяваше, не видя в тези очи. Бяха студени като очите на насекомите, които видя в къщата.

— Разбирате ли ме? — попита американецът.

Хайдман отвърна по същия начин, по който отговаряше и на лекаря — сбърчи чело.

— Какво стана там? Къде са Смит и другите?

— Мъртви — отговори Хайдман. Медикаментът вече действаше из цялото му тяло. Продължаваше да изпитва болка, но се чувстваше приятно замаян. Говоренето му причини по-малко усилие, отколкото си мислеше.

— Салид ги е убил — предположи Кенъли, но Хайдман мъчително поклати глава.

— Не трябва… да… отивате там — каза той на пресекулки. — Не… пращайте никого…

Кенъли смръщи вежди.

— Какво искате да ми кажете?

— Не… беше… Салид. — Приятната отнесеност постепенно се заменяше от силна умора. Колкото да се беше радвал на безсъзнанието, толкова по-силно сега се бореше срещу него. Още не биваше да губи съзнание. Още не!

— Бръм… барите… ще… убият… всички.

— Бръмбари ли? — За първи път Хайдман видя върху лицето на Кенъли някаква човешка реакция — почуда. — За какво говорите?

— На… се… коми — прошепна Хайдман. Гласът му беше толкова тих, че не знаеше дали наистина е изговорил думата. — Бръмба… ри… навсякъде… Изяли са… Смит… и… жената.

— Каква гадост, по дяволите, ви е сложил този идиот докторът? — възмутено попита Кенъли.

— Не-е — простена Хайдман. — Истина… е. Не… се връщайте… там!

Кенъли го погледна още веднъж ядосано, после така рязко стана от мястото си, че наметнатото му палто падна на пода. Без да обърне глава или да се сбогува, американецът излезе.

— Не-е — изпъшка Хайдман. — Останете… тук! Истина… е. Не… не бива да се връщате в къщата.

Кенъли не го чу, защото беше излязъл от линейката. Хайдман го чу да говори с някого на английски. Започна да го обзема някакво неясно отчаяние. Насекомите го пуснаха да излезе не заради друго, а за да предупреди останалите. Нямаше да допуснат друг натрапник в царството си.

Мисълта за това, което очакваше хората, които в този момент вероятно се подготвяха да изпълнят заповедта на Кенъли и да атакуват къщата, го изпълни с такъв ужас, че събра всички сили и мъчително се надигна. Тялото му отговори на усилието с нова вълна пареща болка, но Хайдман стисна зъби. Пред очите му отново затанцуваха червени сенки, прилоша му, но потисна усещането и се подпря на здравата си лява ръка. Стенейки, вдигна глава и се насили да отвори очи. Не беше сам в линейката. Някой беше влязъл и сега стоеше наведен над него.

В първия момент помисли, че Кенъли се е върнал или че е лекарят. После погледът му се проясни и видя, че не е нито един от двамата.

Нещо у него угасна. Вече не чувстваше болка, не се страхуваше. Всичко, което беше помислил и почувствал, отлетя и единственото нещо, на което беше способен в този миг, бе втренчено да се взира в лицето на непознатия, който също го гледаше. Това лице, мили Боже, това лице!

— Не! — прошепна той. — Не!

Фигурата вдигна ръка и я протегна към него. Хайдман изпъшка от ужас, оттласна се и с двете ръце и запълзя, влачейки безжизнената долна половина на тялото си. Искаше да избяга от непознатия, но погледът му беше като прикован в лицето му. Очите — големи, тъмни и прастари, бяха изпълнени със знание, мисълта за което го изгаряше. Имаше чувството, че ако още миг гледа тези очи, ще умре, в същото време беше и невъзможно да се отдели от тях. Хленчейки от страх, изпълзя назад. Ръката на непознатия го последва, доближи лицето му и го докосна лекичко по челото.

В гърба на Хайдман избухна огнена топка, бързо обхвана цялото тяло и изгасна.

С нея изчезнаха и болките, едновременно с това се възвърна чувствителността на долната половина на тялото му. Всичко стана толкова внезапно, че краката му подскочиха почти половин метър нагоре от леглото. Хайдман изохка от изненада и уплаха, седна и с широко отворени, невярващи очи погледна краката си. Трепереха. Чувстваше ги как треперят. Вече не беше парализиран. Господи, усети как куршумите разбиват гръбнака му и късат нервите, но ето, че сега движеше краката си! Дори нещо повече: когато вдигна дясната си ръка и разгледа пръстите, видя, че раната не само е престанала да кърви, но е и напълно зараснала. Чудото си имаше и граници — откъснатата става не беше пораснала, само чуканът бе покрит с гладка, розовочервена кожа и изобщо не го болеше. Хайдман вдигна глава и се огледа. Беше сам! Тайнственият непознат беше изчезнал така безшумно, както се беше появил.

За кратък миг съвсем сериозно се замисли дали не е изпаднал в кома и да е сънувал, но веднага отхвърли предположението. Дори и така да беше, нямаше възможност да разбере истината. Случилото се беше толкова реално, че за първи път в живота си сякаш истински усещаше какво е реалност и, обратното — всичко, което до този момент беше изживял, се оказа само част от много по-голямо и всеобхватно цяло, което не бе в състояние веднага да прозре, но за същността, на което едва сега започваше да се досеща. Така сигурно се чувстваше човек, завърнал се от царството на мъртвите. Беше чувал, че преживелите клинична смърт след това имат съвсем различно отношение към смъртта, но не бе вярвал, че е наистина така.

Без напълно да съзнава какво върши, седна и спусна крака от покритата с кожа носилка. Едва когато босите му стъпала докоснаха студения под на линейката, проумя какво представлява това простичко движение. И не само защото преди минута беше напълно невъзможно. Отведнъж го обзе всемогъщо страхопочитание към живота. За първи път, откакто можеше да мисли, осъзна колко могъщо е чудото, което допреди малко беше приемал за съвсем естествено, и каква невъобразима сила и мощ беше необходима, за да бъде създадено от Нищото.

За първи път в живота си Хайдман почувства, че наистина има Бог.

Стана, направи две крачки към вратата и излезе от линейката. Студът, тъмнината и леденият вятър се стовариха върху него, но макар че започна да трепери и че дъхът от устата му моментално се превръщаше в гъста сива пара, устните му се разтегнаха в тънка усмивка. Студът и режещият вятър не му пречеха, напротив — наслаждаваше се на тези усещания с всяка частица от тялото си, защото бяха част от могъщото тайнство, което опозна.

Някой изкрещя нещо. Хайдман се обърна и видя фигура в яркочервено яке да бърза към него. Мъжът силно ръкомахаше. Беше лекарят. Явно не разбра кой е или го взе за Кенъли или някой от неговите хора, защото върху лицето му беше изписан едва ли не свещен гняв. Връхлетя върху него и за малко да го събори, но се закова на място, когато го разпозна, сякаш се беше блъснал в невидима преграда. Лицето му изразяваше смешна почуда и Хайдман неволно се засмя.

— Какво…? — заекна докторът и очите му щяха да изхвръкнат от недоумение. — Но… това е…

— Не се тревожете, всичко е наред — усмихна се Хайдман, обърна се и с бавни крачки изчезна в нощта.

Никой не се опита да го спре.

12.

От принудителното им преместване в другата стая бяха изминали най-много пет минути, но Бренер имаше чувството, че са минали часове. Не говориха повече. Ако Салид наистина беше казал истината, що се отнасяше до бойното вещество, тогава хората, които ги чакаха отвън, имаха твърде основателна причина да се погрижат тримата да нямат възможност да говорят с никого.

Въпреки всичко положението им в момента му се струваше почти абсурдно. Дори не знаеше в кой град се намират, знаеше само, че е град. Град с хиляди, вероятно десетки хиляди жители. Не можеха да водят война, за да заловят един-единствен човек. Това беше и единствената надежда на Бренер. Все едно каква власт притежаваха хората отвън, колко оръжие имаха и на какво са решени, не можеха да издържат безкрайно дълго на тази обсада. С всяка измината секунда, през която не щурмуваха къщата, се увеличаваха шансовете им да дойде някой и да сложи край на целия фарс.

Салид стана и се приближи до прозореца, за да погледне навън. През изминалите пет минути го правеше толкова често, колкото и Бренер. И като него не беше видял отдолу нищо друго, освен черните сенки на вътрешния двор, заобиколен отвсякъде с ограда.

— Не разбирам защо ги няма — обади се Йоханес. — Отдавна трябваше да са тук.

— Спокойно, ще се появят — каза Салид, без да се отделя от прозореца. Засмя се тихо и без особена радост в гласа. — Когато всичко започне, не се отделяйте от мен. Все едно какво ще се случи и какво ще направя.

— А какво искате да направите? — попита Йоханес. Не за първи път поставяше този въпрос и не за първи път не получи отговор.

Салид се дръпна от прозореца, погледна първо Бренер, после — малко по-продължително — Йоханес и разтегна устни в нещо, за което вероятно смяташе, че е успокоителна усмивка. Йоханес не повтори въпроса си, но Бренер беше сигурен, че нямаха определен план. Бяха в капан. Може би Салид разчиташе на късмета си, може би това беше и начинът му на действие — да няма план, а да реагира в зависимост от ситуацията. Ако беше сам с него, щеше да му зададе един определен въпрос, но присъствието на Йоханес го възпря. По странен начин поведението на проповедника му изглеждаше по-загадъчно от това на Салид. Преди, когато се намираха в опасност, беше реагирал толкова бързо и точно, сякаш от тях тримата той беше по-опитният в битките, сега се държеше така като че ли с всички сили се опитваше да затвърди клишето за отчуждения от света, раним и боязлив духовник.

Леко прошумоляване го накара да вдигне поглед. Звукът не беше много ясен и му беше трудно да определи посоката, от която идва, но не престана. Не само той го чу. Салид също наклони глава на една страна и се ослуша, но след малко сви рамене и отново се обърна към прозореца.

— Какво е това? — уплашено попита Йоханес.

— Нищо — отвърна Бренер. Шумоленето продължаваше, но явно не беше нещо важно. Къщата беше стара и като във всяка стара къща все нещо пукаше и пращеше.

— Мисля, че идват — каза Салид.

Йоханес уплашено пое дъх през стиснатите зъби, Бренер също подскочи.

— Къде са? — попита Йоханес.

Салид вдигна рамене.

— Не съм много сигурен — прошепна. Ръцете му стиснаха по здраво оръжието и Бренер забеляза, че показалецът му нервно премина по предпазителя, но не го свали. — Струва ми се обаче, че долу видях нещо.

Рязко се дръпна от прозореца, отиде до вратата, давайки знак на Йоханес и Бренер да останат по местата си. Безкрайно предпазливо, без да издаде и най-малък звук, отвори вратата, ослуша се и отново я затвори. Леко приклекна и насочи дулото на автомата косо нагоре, за да може да стреля по всичко, което се раздвижи отвън. Отново се ослуша. Не се чу никакъв звук. Отвори широко вратата и се изправи. Бренер видя как се сепна и застина по средата на движението си.

— Какво има?

Салид отсечено махна със свободната си ръка, направи още една крачка в коридора и светкавично се обърна първо наляво, после надясно. Бренер не издържа. Без да го е грижа за реакцията на Салид, стана и го последва в коридора.

— Какво има?

Салид отново повтори движението си, но този път посочи и към стълбата. Бренер веднага разбра какво има предвид. Коридорът беше празен. Трите неподвижни тела, които видя последния път, когато надникна през вратата, не бяха там.

Салид допря предупредително пръст до устните си, вдигна оръжието в свивката на лакътя си и с гъвкавостта на котка се придвижи до вратата отсреща. Скри се за малко в стаята, почти веднага се показа и даде знак на Бренер да мълчи и да се прибере в стаята. Също така леко и предпазливо отиде и до другите две стаи в коридора и провери и тях. Когато влезе в стаята точно до стълбището, Бренер несъзнателно затаи дъх. Но Салид излезе почти веднага и се върна при него.

— Няма никой — каза той замислено.

— Не е възможно! — Йоханес беше се приближил до тях и невярващо гледаше в празния коридор. Според Бренер говореше малко по-високо, отколкото беше необходимо в настоящата ситуация.

Салид вдигна рамене.

— Сигурно са дошли в съзнание. Не разбирам защо не се опитаха да ни нападнат.

— Ами… мъртвият? — припомни Бренер.

Салид отново вдигна рамене.

— Сигурно са го взели със себе си. Пък може и да не е бил мъртъв. Стрелях по него, но вероятно само съм го ранил.

— Не това имах предвид — каза Бренер, сочейки към стаята, което Салид провери последна. — Мъжът, който беше вътре?

Салид сбърчи чело.

— Там нямаше никой.

Странно чувство започна да обзема Бренер. Не истински страх, а нещо може би по-лошо — усещане за недействителност, което през цялото време се беше спотайвало дълбоко в него, без напълно да го осъзнава. Беше видял как мъжът се олюля и падна. Замълча.

Салид замислено се взира известно време в пода, после се обърна към двамата и извади пистолета от колана си.

— Можете ли да боравите с това нещо?

Бренер го погледна така, сякаш Салид му подаваше отровна змия.

— Никога!

— Не очаквам да си пробивате път с него — най-сериозно каза Салид. — Понякога помага само да стреляте във въздуха.

Подкани Бренер да вземе пистолета, но той отстъпи крачка назад и решително тръсна глава.

— Не, не мога! Никога няма да го направя!

За миг върху лицето на Салид се изписа истински гняв, но не каза нищо, прехапа долната си устна и пъхна пистолета обратно в колана. Огледа се нерешително и Бренер отново изпита чувството, че и той като него и Йоханес не знае какво трябва да направи. Бренер вече беше почти сигурен, че силата на Салид се състои най-вече в това да реагира на всяка възможна ситуация и съвсем инстинктивно да прави само най-правилното. Може би най-търсеният терорист на света можеше да бъде заловен точно така — като нищо не се прави и не му се дава възможност да реагира.

Бренер нерешително мина край него и отиде до вратата. Страхуваше се да погледне още веднъж в коридора, защото знаеше какво ще види — нищо. Точно това го плашеше. Разбираше от занаята на Салид толкова, колкото беше запомнил от криминалните романи и холивудските филми — тоест по-малко от нищо, но дори и при тези знания му беше ясно, че двамата мъже отвън едва ли биха оставили неизползвана възможността да ги изненадат. Ако въпреки това го бяха направили, трябваше да има причина за това. Каква ли? Застана до Салид и се подпря с длан на вратата.

За малко не падна в коридора. Под пръстите му дървото хлътна навътре и се разпадна на прах. Първо се посипаха дребни стърготини, после едно парче се отдели от вратата и падна в коридора. Останал без опора, Бренер политна напред, но Салид светкавично го подхвана. Неговото рамо също допря до дървото и паднаха още парчета.

— Ей, по-полека! — каза Салид. — Ще излезем навреме!

Бренер му благодари за помощта с леко кимване на глава и с недоумение погледна вратата. Къщата наистина беше стара и доста занемарена, но все пак едва докосна вратата…

Протегна ръка и опипа разтрошеното дърво. Усещането при допира беше странно — меко, влажно и неприятно лепкаво, почти като кашеста маса, която се стича под собственото си тегло. За миг изпита чувството, че под пръстите му нещо се движи, но когато се вгледа по-внимателно не откри нищо.

— Какво става? — попита Йоханес. Беше се приближил и гледаше разпадналата се врата със същото недоумение като Бренер.

— Нищо — бързо отвърна Бренер. След секунда допълни, усмихвайки се нервно: — Май съм се предоверил на старата къща.

Салид също протегна ръка. Замислено постави между пръстите си малко от белезникавата маса, показала се под боята, и я разтри. Помириса я, накрая сви рамене и изтри ръката си в панталоните. Бренер и Йоханес въпросително го изгледаха, но той отвърна само с вдигане на рамене.

— Ако се намирахме в Америка или Австралия, бих се обзаложил, че са термити — рече той. — Но тук няма такова нещо. Сигурно бараката просто е много стара. — Тихичко се изсмя. — Кой знае, може пък да се срути и в бъркотията най-спокойно да успеем да излезем.

Бренер също се усмихна — бегло и също толкова неестествено, каквато беше и усмивката на Салид, още веднъж се вгледа в рамката. На много места боята беше напукана и процесът отдолу явно продължаваше. Шегата на Салид не беше толкова смешна. Ако цялата къща се намираше в същото състояние като вратата, сигурно наистина ще се срути, ако вътре започне силна стрелба. Което беше абсурдно!

— Добре, да слезем долу — каза Салид. Свали предпазителя на оръжието си и излезе в коридора, оглеждайки се внимателно, както направи преди малко. Изтича приведен към стълбището, клекна на едно коляно и в продължение на няколко секунди съсредоточено се взира в тъмнината отдолу. Едва след това махна на Бренер и Йоханес да го последват.

Бренер тръгна с разтуптяно сърце. Колкото и да се стараеше да се движи безшумно, не можеше да се похвали дори с частица от елегантността и бързината на Салид. В сравнение с него действията му бяха толкова тромави и несръчни, колкото на пословичния слон в стъкларския магазин. Салид не пропусна да го изгледа укорително. Бренер се накани да каже някакво извинение, но Салид рязко му махна с ръка и посочи към началото на стълбата. Бренер се ослуша и чак тогава разбра какво има предвид Салид. Не бяха сами в къщата. Долу някой се движеше.

Бренер не беше много сигурен дали е някой или по-скоро нещо. Чуваше шумове, но не тези, които очакваше. Нещо шумолеше. Пукане и пращене, тихо и незабележимо, но достатъчно осезаемо, сякаш идваше не от определен източник, а от всички посоки едновременно. Звуците му напомняха на грахови зърна, търкалящи се по стъпала, или на пластмасова купа, пълна с пуканки, в която ровят нетърпеливи детски ръце. Под тях нещо сякаш се движеше, но ако беше истинско, а не плод на въображението му, не можеше да каже какво е точно.

— Какво е това? — попита Йоханес. Беше се приближил безшумно зад Бренер и като Салид бе застанал на едно коляно. И също като него изглеждаше доста напрегнат, но в същото време и странно отпуснат. Без Бренер да забележи и вероятно без самият той да го осъзнае, с него бе станала същата тайнствена промяна, както и преди. Бренер беше убеден, че Йоханес, а не той, ще е този, който ще реагира правилно, ако изпаднат в опасност. За миг изпита абсурдното чувство на завист. Салид леко вдигна рамене.

— Не знам какво е — рече много тихо, без да откъсва поглед от тъмнината в основата на стълбата, която изведнъж бе оживяла. Очите му бяха присвити. Бренер се запита дали наистина вижда в тъмното нещо повече от него. Сигурно. Може би също не вижда, но знае какво означава шумът.

— Американците ли са? — попита Йоханес.

Салид за пореден път сви рамене, замисли се за момент и поклати глава.

— Не… нещо друго.

При тези думи Бренер го полазиха тръпки. Нещо. Той каза нещо, не някой.

Салид им даде знак да мълчат, бавно се изправи и заслиза приведен по стълбата — много бавно и безкрайно предпазливо, както се стори на Бренер. Въпреки това движенията му останаха безшумни, както и преди. Протритите стъпала скърцаха под тежестта му, а веднъж или два пъти Бренер чу, че се откъртиха парчета дърво. Салид също се поколеба, преди да продължи, и се отказа да стъпва с цялото си тегло, а прекрачи много бързо на следващото стъпало. Чак когато измина половината разстояние, махна на Бренер и Йоханес да го последват.

Бренер даде знак на Йоханес да изчака малко и тръгна пръв. Действието нямаше нищо общо със смелостта, дори напротив. Щеше да му е много трудно да си помисли, че зад гърба му не е Йоханес, а само тъмнината. Току-що формулирал мисълта, осъзна колко е вярна. Къщата вече не беше тиха. След изстрелите, адския шум на хеликоптера и техните разговори беше му се сторила тиха, но вероятно никога не е била. Изведнъж почувства колко шумна е тишината, която ги обгръщаше. Пукането и прашенето все още се чуваха и вече като че ли не идваха само от долу, а от всички страни едновременно. Към тези шумове се прибавиха и други, непознати и тайнствени: плъзгане, шепот и съскане, прилични на далечни детски гласове, пробягване на миниатюрни крачета по твърд под, свирукане, пукане, тропот и триене, шумове от хранене и разпадане, тайнствено късане и дърпане и други, които не можеха да бъдат определени, но които също всяваха страх. Сякаш цялата къща се беше разбудила за собствен живот.

13.

— Какво значи „той изчезна“? — Кенъли с мъка се сдържаше да не закрещи, но успяваше единствено, защото му беше трудно да се изразява свободно на чуждия за него език. Струваше му се ужасно неточен и се подчиняваше на правила, които понякога му изглеждаха съвсем средновековни и много по-сложни, отколкото е необходимо.

Във всеки случай в момента никак не беше в настроение да разсъждава за граматиката на немския. Трябваше да се сдържа, за да не сграбчи този глупак за яката и толкова дълго да го тръска, докато очилата без рамки паднат от носа му.

— Точно така стана — отбраняваше се събеседникът му. — И аз самият не разбирам. Тъкмо се връщах към линейката, когато го видях да идва срещу мен! Просто стана и тръгна нанякъде!

— Просто ей така?! И вие не се опитахте да го спрете?

— Да го спра ли? — Лекарят с недоумение присви очи. — Защо?

— Как…? — Кенъли силно хлъцна, без ужаса му да е престорен. Този път наистина му трябваше малко повече време, докато се окопити, за да продължи разговора. — Чуйте ме, мистър. Преди пет минути ми казахте, че този мъж е имал смъртоносна рана в гърдите. Твърдяхте също така, че е парализиран. А сега ми разправяте, че станал и ей така, ни лук ял, ни лук мирисал си тръгнал преспокойно?!

— Да, знам как звучи — не се предаваше докторът. — Но точно така беше! Аз… аз също нищо не разбирам.

В гласа му се долавяше измъчена нотка и ако Кенъли не беше толкова ядосан, сигурно щеше да го съжали. Човекът изглеждаше не само объркан, а уплашен. В това състояние можеше да направи някоя глупост.

— Струва ми се, че доста неща не разбирате — каза Кенъли с нарочно обиден тон. — Дали е така и с професията ви?

Объркването в погледа на лекаря се смени с изненада, после със справедливо възмущение, но Кенъли не му даде възможност да протестира, рязко се завъртя и си тръгна. Времето му беше твърде ценно, за да го пропилява в безсмислен спор. Може би добре стана, че поизпусна яда си, унижавайки бедния доктор, който нямаше никаква вина, защото изобщо не беше наясно с истинското положение на нещата. В крайна сметка нямаше никаква полза от тази евтина победа, която носеше повече вреда, отколкото полза.

С енергични крачки се насочи към колата, паркирана от другата страна на улицата, но на половината път го пресрещна един от хората му. Изглеждаше доста възбуден и много угрижен. Кенъли не трябваше да чуе думите му, за да отгатне причината за състоянието му.

— Телефонът прегря — започна агентът. — Трябва да вземем решение, сър! Германските власти повече няма да мълчат.

Германските власти да ме целунат отзад, помисли си Кенъли, но гласно рече:

— Успокойте ги някак! По дяволите, обучен сте да действате в подобни ситуации, или се лъжа?!

Изобщо не съм, отговори погледът на мъжа, което си беше чиста истина. Хората му бяха обучени да действат във всякакви ситуации, но не и да провеждат военни действия в оживен град на територията на приятелска държава. Агентът беше достатъчно умен, за да не изрече на глас съображенията си, но поклати глава и продължи:

— Не знам още колко време мога да ги удържа. Шефът на полицията заплашва да пробие блокадата ни със сила, ако не пропуснем хората му.

Хеликоптерът, помисли си Кенъли. Това беше заради трижди проклетия хеликоптер! Смит не трябваше да го вика!

Много добре можеше да си представи какво става в канцелариите на местната полиция. Разбира се, бяха чули стрелбата — по дяволите, чули са автоматична стрелба! — и ако това не е било достатъчно, за да ги изплаши, останалото е свършил хеликоптерът. Смит явно съвсем си е изгубил ума, щом е наредил боен хеликоптер да открие огън в центъра на града! Но Смит беше мъртъв и както изглежда, той ще опере пешкира. Цялата история като че ли започваше да му се изплъзва. Ако нещата продължаваха така да ескалират, утре сутрин щеше да му се наложи да отговаря на въпроса как така снощи агенти на ЦРУ са стреляли по германски полицаи и обратното, вместо заедно да действат срещу Салид и онези с него… Това не биваше да става.

— Добре — рече той. — Ще говоря с тях. Задръжте ги още пет минути. Кажете им, че ще се обадя, а дотогава тук нищо няма да се случи. Трябват ми само пет минути!

Агентът не изглеждаше никак убеден в думите му, но не каза нищо, само се обърна, сви леко рамене и с бързи крачки изчезна в посоката, откъдето беше дошъл.

Кенъли продължи да гледа след него. Всъщност не го виждаше, както не виждаше и останалите мъже, колите или редицата дървета, които образуваха мълчалив шпалир между улицата и нощта, приближаваща към своя край. Погледът му беше прикован в една точка: и ако в този момент някой го наблюдаваше, неминуемо щеше да се стресне, защото онова, което Кенъли виждаше, не бе нищо добро. Затвори за миг клепачи, въздъхна много дълбоко и много тихо и бръкна с дясната си ръка в джоба. Когато я извади, в дланта си стискаше малък, на външен вид съвсем обикновен клетъчен телефон.

Отдалечи се на няколко крачки и застана малко встрани до колата. Пръстите му разтвориха телефона и набраха много дълъг номер. Както винаги, когато набираше номера, което през последните дни бе ставало обезпокоително често, се чувстваше някак некомфортно. Колкото повече цифри набираше и колкото повече се приближаваше до последната, толкова по-забавени ставаха движенията му. Преди да набере последната цифра, се колеба цяла секунда.

Още преди Кенъли да вдигне пръст от бутона, човекът от другата страна се обади. Това също беше нещо, което увеличи безпокойството му, вместо да го намали. Преди беше другояче. Доста време минаваше, преди някой да се обади, а понякога дори нямаше никаква реакция. Сега връзката се осъществи така бързо, че имаше само едно обяснение: събеседникът му беше чакал с ръка на слушалката.

— Да?

— Смит е мъртъв — каза Кенъли направо.

Секунда мълчание, после се чу:

— Как стана?

— Не знам — отвърна Кенъли. За момент му се прииска да разкаже на събеседника си как беше получил информацията, но после се отказа. Ако започнеше, трябваше да спомене и за Хайдман и за онова, което лекарят му разказа. Кенъли знаеше много добре, че информацията е доста любопитна за другия, но сметна за по-умно да премълчи. Вече си имаше достатъчно проблеми, а вероятно трудностите тепърва започваха. Само каза: — Не бях там. Но е мъртъв. Хората с него също.

Неволно сниши гласа си, докато говореше, макар че не бе необходимо. Връзката беше осигурена срещу подслушване, но дори и да не беше, никой не би могъл да проследи разговора. На номера, който преди малко Кенъли набра, от всеки друг телефон на света щеше да се обади един винопроизводител от Тоскана, който дори не подозираше съществуването на Кенъли, а още повече пък на човека, с когото в момента говореше.

— А другите?

— Салид е още в къщата — отвърна Кенъли. — Блокирали сме всичко. Не може да се измъкне.

Три, четири, пет, десет безкрайни секунди се чуваше единствено мълчание, после гласът изрече със същия безизразен тон, както досега:

— Убийте го! Двамата с него също.

Кенъли се стресна, но не се изненада. Беше подозирал, че ще получи такава заповед. Не, беше се опасявал, че ще я получи.

— Хм… не е толкова просто — колебливо рече той. — Страхувам се, че не мога.

— Трябва да го направите. Повярвайте ми, важно е.

— Естествено — побърза да го увери Кенъли. — За съжаление ситуацията е доста усложнена. Не сме сами. Местните власти вече ще полудеят. Смит…

— Трябва да го направите! — прекъсна го гласът в слушалката. — Невероятно важно е. Убийте тримата, непременно! Дори ако…, ако това ще струва живота на още невинни. Цената няма никакво значение. Заложено е много повече, отколкото можете да си представите.

Кенъли се изненада, не заради онова, което каза човекът отсреща, а заради начина, по който го направи. От онзи ден преди петнадесет години, когато за първи път чу безплътния глас по телефона, той винаги беше звучал еднакво — спокойно, доброжелателно и настоятелно, всъщност толкова безизразно, че спокойно можеше да принадлежи и на машина. Това, което сега чу, определено беше емоция. И не просто някаква. Беше страх.

— Както желаете — каза той.

Връзката прекъсна и Кенъли изключи телефона. Взира се в него известно време с каменно лице, после отново го отвори и набра друг, много по-кратък номер. Този път се обади агентът, с когото разговаря само преди няколко минути.

— Кенъли. Какво направихте?

Гласът на агента прозвуча нервно и издаде много повече състоянието му, отколкото можеха да го направят думите:

— Успях да ги поуспокоя, сър. Но мисля, че не за дълго. Шефът на полицията идва насам. Беше много ясен. Ако се чуе само още един изстрел, ще нареди със сила да нарушат блокадата и да арестуват всички ни. Имаме още пет минути. Най-много.

— Стигат ни — отвърна Кенъли. — Изпратете бойната група! Щурмуваме къщата!

— Но сър…

— Чухте ме! — прекъсна го Кенъли с остър, режещ тон. — Щурмувайте къщата! Веднага! Поемам цялата отговорност!

Следващите две-три секунди не последва нищо и Кенъли вече мислеше, че агентът ще откаже да изпълни заповедта. По-точно казано, трябваше да откаже. На негово място не би реагирал по друг начин без информацията, която притежаваше. Молеше се авторитетът му да се окаже достатъчен, за да преодолее мъжът колебанието си.

— Както наредите, сър — изрече най-сетне агентът. — Но ще трябва да ви помоля да повторите заповедта си още веднъж пред свидетели.

Кенъли погледна към колата, където се намираше агентът. Беше на по-малко от петдесет метра разстояние. Затова ситуацията беше едва ли не абсурдна — трябваше само да направи няколко крачки и да повтори заповедта си. Но не помръдна от мястото си, а изрече още веднъж:

— Заповядвам ви да щурмувате къщата. Поемам пълната отговорност за акцията. И не искам никой да оцелее.

— Сър?!

— Правилно ме разбрахте! — повтори Кенъли. Гласът му прозвуча дебело, а слюнката в устата му изведнъж загорча. Стана му трудно да говори. — Убийте Салид и двамата с него дори ако се предадат! Това е заповед!

14.

Бренер не беше единственият, който долавяше тайнствените шумове. Йоханес също беше спрял и изплашено се оглеждаше. Макар и да не виждаше лицето на Салид, усети как напрежението на палестинеца рязко нарасна.

— Странно — прошепна Йоханес.

Салид ядосано махна с ръка да мълчат и Йоханес видимо се стресна. От лекото движение стълбата силно изскърца. Миг по-късно чуха странно глух, скърцащ звук и цялата къща потрепери.

Бренер инстинктивно посегна да се хване за перилата, но в последния момент се сети какво стана горе с вратата и съвсем леко се допря. Въпреки това дървото се разпадна в лепкаво-влажна маса. Този път не беше въображение — видя как нещо изпълзя и избяга. Нещото веднага се сля с тъмнината, но Бренер остана с натрапчивото впечатление за нещо малко, тъмно, с много крака и просветващи очи. И жило. С отвращение отстъпи крачка назад и избърса пръстите си в стената от другата страна. Усети как тя вибрира. Нещо се раздвижи. Запълзя. Под тапетите.

И не само там. Изведнъж осъзна, че движението наистина е навсякъде — в пода, в стените, зад изкривената дървена ламперия и в стъпалата, даже в тъмнината, поглъщаща долния край на стълбата.

— Нещо не е наред… — каза той. — Има… нещо. Изрече думите по-силно, отколкото мислеше, но за негова изненада Салид не му заповяда да мълчи, а за момент го изгледа замислено и може би малко уплашено, после се обърна, за да продължи напред. В същия миг вратата избухна.

Светлината беше толкова ярка, че Бренер загуби равновесие. Блъсна се безпомощно в стената, свлече се на пода и вдигна ръце пред лицето си. Нищо не виждаше, беше сляп. Пред очите му се въртяха бели огнени кръгове и в следващите пет секунди нищо не чуваше.

Първият трясък беше последван от втори, още по-силен. В същата секунда блесна и по-ярка светкавица, чиято светлина проникна даже през затворените му клепачи. Проехтяха изстрели, отначало къс откос, после единичен пистолетен изстрел, последван от отсечен залп. Куршумите с глухи удари се забиваха в стените, в пода или в дървените перила и стъпалата. Чу Салид да крещи нещо и да отвръща на огъня и се сви още повече на мястото си, когато няколко куршума се забиха съвсем близо до главата му. Инстинктивно зачака да дойде някой и да го отведе на сигурно място. Но никой не дойде.

Салид беше клекнал в началото на стълбата и стреляше към вратата, макар че там се различаваха само неясни сенки, движещи се зад завеса от дим и пламъци.

Все пак сигурно беше улучил някого, защото сред бъркотията проехтя силен писък и за миг стрелбата престана. Това продължи може би секунда, но беше достатъчно на Салид, за да скочи и бързо да се изкачи две-три стъпала нагоре. Малко след това в димната завеса проблеснаха нови оранжевочервени огнени езичета. Салид мигновено се наведе, куршумите минаха край него и отнесоха почти метър от дървените перила. Той изруга, запълзя на четири крака нагоре по стълбата и стреля напосоки през рамото си. Вместо последните три-четири изстрела се чу отчетливо пляскане. Салид захвърли ненужния празен автомат, продължи напред и застана до Бренер, дишайки тежко.

— Нагоре! — кресна той. — Какво чакате?!

Бренер беше като парализиран. Чуваше думите на Салид и знаеше, че има право. Ако останеше още миг тук, щеше да е мъртъв. Но просто не можеше да се помръдне.

Салид изруга, сграбчи го за рамото и го дръпна нагоре. В този миг под тях изникна висока, тъмна сянка. Въпреки неспособността си да помръдне, Бренер изкрещя, за да предупреди Салид, но той реагира, още преди да чуе първия звук. Вероятно беше видял ужаса върху лицето му и правилно го беше изтълкувал. Пусна Бренер, светкавично се завъртя кръгом, подпря се на едното си коляно и със същото движение извади пистолета от колана.

Но бързината му се оказа недостатъчна. Чу се изстрел. По средата на последното движение Салид отхвръкна назад, изпусна оръжието и се строполи върху счупения парапет, който под тежестта му окончателно се срути. Със силен вик полетя надолу и се удари в покрития с плочки под на антрето.

Времето сякаш спря. Това, което Бренер веднъж беше преживял, сега се повтаряше отново, в много по-лош вариант. Като в странен, десетократно увеличен забавен кадър видя как мъжът в долния край на стълбата вдига ръка и се прицелва в него. Оръжието бе насочено право в лицето му. Виждаше как показалецът му се свива около спусъка и милиметър по милиметър придърпва назад извитото парче метал. Колкото и абсурдно да му се струваше, беше убеден, че ще види куршума, когато излети от дулото и полети към него.

Над него се чу силен тропот. Йоханес се препъна на едно от стъпалата, изгуби равновесие и падна напред. Плъзна се по корем надолу по стъпалата и в движение грабна пистолета на Салид. Вниманието на мъжа, който се целеше в Бренер, за миг беше отвлечено. Може би гледката просто го стъписа, или пък се поколеба по кого от двамата да стреля.

Йоханес продължи все по-бързо да се търкаля надолу, като някак си успя да се преобърне по гръб и да стисне пистолета с две ръце, насочвайки го напред. Стреля два, три, четири пъти един след друг, после спря в края на стълбата и така силно се блъсна, че оръжието излетя от ръцете му. Но всеки куршум беше улучил целта.

15.

Този път не беше сън, а видение, което се стовари върху му със силата на мълния и така брутално и окончателно го извади от действителността, както куршумите хвърлиха на пода мъжа долу при стълбата. Отново, и пак без всякакво предупреждение, се озова на мястото, което посети в съня си, но сега нещо се беше променило. Този път знаеше без всякакво съмнение, че картината е много повече, от сън. Намираше се като наблюдател, като гост — може би неканен — без тяло, но с пълно съзнание за ставащото. Червеният отблясък на факлите, който минаваше през лицето му, не го докосваше, тялото, чиято тежест усещаше, не беше негово. Усещаше болки в ръцете и в краката и ужасна жажда.

— Разбираш ли ме?

Отново онова брадато, обградено от сива коса лице, което веднъж вече беше виждал. Този път беше само. Другите гласове липсваха. Макар че не можеше да проникне с поглед оттатък пулсиращата червена светлина на факлите, усещаше, че са сами. Погледът в сивите очи на събеседника му, които въпреки изражението на мрачна решителност все пак излъчваха доброта, му го подсказваше. Това, за което щяха да говорят, засягаше само тях двамата.

— Разбираш ме, нали? — повторно попита другият.

Не отговори. Искаше да го направи, но не можеше да задвижи тялото, чийто гост беше. Беше му отнета всяка инициатива. Може би беше по-скоро затворник, отколкото гост. Недоброволният му домакин също не желаеше да отговори. А можеше да го направи, ако искаше, въпреки смъртоносните наранявания, които му бяха причинени, защото силите му далеч не се изчерпваха с тези на смъртен човек. Макар че все повече осъзнаваше обстоятелството, че е само наблюдател в строго ограничено пространство на чуждото съзнание, от друга страна, все повече разбираше истинската същност на домакина си. Стените, които го ограждаха, бяха прозрачни в неговата посока. Но не много. Не знаеше нищо за идентичността на другия — в случай че имаше нещо като личностна идентичност, — нито за истинската му природа, още повече пък причината за присъствието му. Всеки достъп до мислите и спомените му беше отнет. Но сещаше, че е нещо могъщо, нещо толкова всесилно и старо, мъдро, че изведнъж разбра, че не е истински затворник. Стените наоколо бяха създадени по-скоро за негова защита, защото едно-единствено докосване на пулсиращия дух щеше да го изпепели като пеперуда, доближила се до огъня. Почувства и още нещо: разочарование, невероятно дълбоко разочарование. Който или каквото да беше това същество, то беше водило битката на живота си — битка със също толкова първична мощ и сила, каквато беше и същността му. И я беше загубило.

— Знам, че ме разбираш — рече Брадатият след известно време. Усмихна се, но усмивката му беше горчива. Ако Бренер бе в състояние да изпитва собствени чувства, тази усмивка щеше да го изплаши. — Нали знаеш, че пред мен не можеш да се преструваш? Пред всички останали — да, но пред мен не можеш.

Той премести факлата от дясната в лявата си ръка, така че кървавочервената и светлина сега падна върху другата половина от лицето му. Ефектът беше учудващ. Сякаш пред него застана съвършено друго лице, което нямаше нищо общо с предишното. Друг човек. Дори гласът беше друг.

— Знаеше, нали? Това беше и причината никога да не признаеш съществуването ми. Винаги си ме търпял, но даже и това ти се струваше много. И знам защо. Знаеше, че накрая ще те победя. Не другите, от тях никога не си се страхувал. Нито от оръжията им, от легионите им и войските, от мечовете им и броните им. Винаги си знаел, че нищо не могат да ти сторят.

Последните думи прозвучаха триумфално — зъл, ехиден триумф. Едновременно с това Бренер почувства как отчаянието на домакина му се превърна в ужасено осъзнаване, после в гняв, невероятен, кипящ гняв, чиято сила можеше да разруши светове. С все сила се напъваше да строши невидимите вериги, които го сковаваха — и политаше сломен назад. Каквото и да го държеше, то беше толкова старо и толкова силно, колкото него самият, а може би и по-силно.

— Бий се спокойно — рече другият. — Спокойно се отбранявай. Използвай силите си. Нищо няма да постигнеш. Познавам тайната ти. Знам кой си в действителност. Знам защо те изпратиха. Затова и успях да те победя.

Той се наведе, факлата се доближи до лицето му и Бренер усети топлината на пламъка върху кожата си. После се доближи още. И още. Топлината се превърна в болка. Очите му се напълниха със сълзи, но огънят продължаваше да се доближава, после нещо невероятно горещо докосна бузата му. Бренер изкрещя, отметна глава и — погледна в брадатото лице, което отново се беше променило. Още усещаше горещината, но факлата я нямаше. Очите, които угрижено го гледаха, бяха черни, а не сиви.

— Наред ли сте? — попита Салид. Трябваше му цяла секунда, за да проумее, че лицето на Салид е заместило непознатото лице от видението. Този път преходът беше толкова плавен, че изобщо не го бе забелязал. Вместо в тъмната скална пещера отново се намираше в някаква къща и не лежеше на твърдия камък, а върху стъпалата на стълба, чиито ръбове болезнено се врязваха в гърба му. Силното парене върху бузата му беше резултат от плесника, който Салид му беше ударил, за да го свести.

— Всичко е наред — с мъка отговори Бренер. Опита се да се надигне, подхлъзна се и успя едва на втория път. Огледа се наоколо със смесица от объркване и ужас.

За момента цареше спокойствие. Входната врата и малък участък пред нея все още горяха, но нападателите се бяха оттеглили. Вероятно неочакваната съпротива ги беше изненадала. Може би имаше и друга причина.

— Какво му е? — Бренер посочи Йоханес, който клечеше в странна поза до края на стълбата и с празен поглед се взираше пред себе си.

Салид сви рамене, но го направи по начин, който накара Бренер да си помисли, че много добре знае отговора. Бренер също го знаеше, но нещо в него не искаше да си го припомни. Поиска да отиде при Йоханес, но Салид го възпря.

— Наистина ли сте добре? — отново попита той.

— Защо?

— Това не е отговор — каза Салид. Протегна ръка, за да докосне Бренер по рамото, но Бренер отблъсна ръката му. Направи го с такава решителност и сила, която учуди и него самия.

— Не се грижете за мен! — остро отвърна той. — Какво става тук? Къде изчезнаха?

Салид за момент изглеждаше доста объркан, но вдигна рамене и посочи напред към вратата.

— Ще дойдат пак, не берете грижа — иронично каза той. — И сигурно по-бързо, отколкото ви се иска. Трябва да се махаме.

Това не беше отговор на неговия въпрос, помисли си Бренер. Но вече достатъчно добре беше опознал Салид, за да го повтаря. Освен това беше прав: на каквото и чудо да дължаха поредното си спасение, то нямаше да продължи още кой знае колко дълго. Все някога късметът щеше да ги изостави. Погледнато реалистично, отдавна злоупотребяваха с него.

Надигна се мъчително и тромаво политна към Салид. Палестинецът объркано го погледна, но не каза нищо, а отиде до Йоханес. Каза му нещо, което Бренер не разбра, но Йоханес не реагира — нито на думите, нито на тона в гласа му.

— Какво му е? — отново попита Бренер.

Салид се накани да отговори, но изведнъж наклони глава на една страна и за миг се ослуша с напрегнато изражение на лицето.

— Струва ми се, че идват.

Бренер също се ослуша, но не чу нищо друго освен прашенето на пламъците, глухите удари на сърцето си — субективно погледнато, те бяха най-силният звук тук — и странното пукане и пращене, което не можеше да си обясни. Шумовете не бяха нови. През цялото време ги чуваше като фон, без истински да ги осъзнава. Сега бяха станали по-силни.

— Погрижете се за него! — каза Салид. Наведе се, за да вдигне нещо от пода, което Бренер оприличи на оръжие, и забърза към вратата. На фона на оранжевите пламъци изглеждаше като едноизмерна сянка, призрак без тяло, олицетворение на опасността.

Бренер тръсна глава, за да прогони мисълта. Започваше да митологизира Салид. Защо? Този човек беше най-големият му враг. За един-единствен ден унищожи цялото му съществуване, а в следващите минути сигурно щеше да унищожи и живота му. Бренер вече не разбираше сам себе си.

Внимателно клекна до Йоханес и го докосна по рамото. И на неговото докосване проповедникът реагира по същия начин, както преди на думите на Салид. Все пак успя да погледне в очите му. Това, което видя, дълбоко го потресе и изплаши.

Очите на Йоханес бяха празни. Не се четеше страх. Нито ужас. Нямаше даже израз на физическа болка, която сигурно изпитваше, защото по лицето и ръцете му се стичаха кървави струйки от многобройни драскотини. Бяха безизразни като две цветни стъклени топчета.

— За Бога, какво ви е? — попита Бренер. — Какво е станало? Ранен ли сте?

Не получи никакъв отговор. Йоханес изобщо не го чуваше. Нещо в него сякаш бе изгоряло.

— Идват — обади се Салид отдолу. — По дяволите, цяла армия са! Да се махаме! — Той се обърна кръгом и изтича към Бренер, размахвайки ръце. — Бягайте! Нагоре! Нещо попадна във вратата и направи на парчета това, което беше останало от нея. Пламъци и дим изпълниха коридора, а шумът беше така неописуем, че Бренер запуши ушите си с ръце. Върху двамата с Йоханес се посипаха миниатюрни парещи отломки.

Ударната вълна на експлозията отхвърли Салид напред, но той не падна, направи няколко крачки, протегна ръка и се хвана за парапета.

Пръстите му потънаха в изгнилото дърво като в попивателна хартия. Салид изохка от изненада, преплете крака и изгуби равновесие. Докато падаше, се обърна и вдигна оръжието. Къс откос прелетя над главите на Йоханес и Бренер и се заби в огнената стена на входа. На Бренер му се стори, че чува писък. Още един човешки живот, изгаснал без нужда.

— Бягайте! — изрева Салид. — Ще се опитам да ги задържа!

Бренер реагира без всякакво участие на волята си. Магията на Салид продължаваше да действа върху него. Просто се подчини против волята си. Със силата на отчаяния дръпна Йоханес, изправи го, обърна се и се запрепъва нагоре по стълбата. През това време Салид продължи да стреля. Този път отвърнаха на изстрелите му. Отляво и отдясно на него избухнаха миниатюрни вулкани от прах и натрошено дърво, но той самият като по чудо остана невредим.

— Продължавайте! На покрива! Пред свидетели сигурно няма да стрелят по вас!

Йоханес започна да излиза от вцепенението си и да се противи, но Бренер не му обръщаше никакво внимание. Отново се чу взрив и този път цялата къща потрепери чак до основите. Усети как стълбата се накланя като палубата на кораб и… се счупи. Тоест, счупи не беше точната дума. Почувства как краката му потънаха в дървото, сякаш то изведнъж се беше превърнало в мочурище. Едновременно с това стъпалата пред него започнаха да се огъват и да се разтягат. Парапетът се наклони, превърна се в треперещ гумен маркуч и се разпадна на милиони дребни трески, а секунда по-късно цялата стълба стана на кипяща маса, която се свлече надолу. Бренер изкрещя, успя да извърти лицето си встрани и да вдигне ръце нагоре, за да се предпази, превъртя се във въздуха и накрая падна заедно с останките във входното антре. Инстинктивно очакваше удар, съответстващ на височината, от която падна, но явно се беше приземил върху нещо меко и пружиниращо, което се огъна под него и омекоти падането. За миг беше напълно сляп. Върху него се посипа дъжд от трески, който не му позволяваше да вижда нищо и да си поеме въздух. Чу обаче как до него Йоханес изкрещя и как проехтяха изстрели. Някои съвсем наблизо, но повечето отвън пред къщата. Подът под него трепереше, пукането и пращенето не бяха престанали, а бяха станали несравнимо по-силни.

Бренер мъчително се изправи — не лека задача, защото прогнилото дърво беше поддало под тежестта на тялото му и точно това беше спасило живота му. Но ръцете, с които слепешката опипваше наоколо, не намериха никъде здрава опора. Каквото и да хванеха пръстите му, то се разпадаше като изсушена от слънцето гъба. В ръкавите, яката и панталоните му попаднаха фини прашинки. Имаше усещането, че милиони паяци пълзят по кожата му.

Най-сетне успя поне да седне. Избърса прахта от лицето си, примига няколко пъти и в първия момент не видя нищо друго освен премятащи се една през друга сенки и отблясъци от огън.

Салид продължаваше да стреля. Бренер видя как поредната изскочила от пламъците при вратата сянка полита назад, сякаш ударена от силен юмрук. После стрелбата се промени: звуците от оръжието на Салид започнаха да кънтят кухо. Салид изруга, захвърли автомата и скочи, но и с него стана същото, както и с Бренер и Йоханес преди малко. Размекнатите дъски на пода се огънаха под тежестта на тялото му, десният му крак затъна до коляното, политна безпомощно напред и се опита да се подпре, но нямаше резултат. Ръцете му влетяха до китките в кашестото дърво. Върху лицето му се изписа безкрайно учудване, което мигновено прерасна в ужас.

Двама мъже изскочиха приведени от огнената завеса на входа. Дори и да имаше оръжие, Салид щеше да закъснее с реакцията си. Единият светкавично се претърколи настрани и откри огън по Салид. Вторият клекна на едно коляно и се прицели в Бренер. Секунда след това изчезнаха.

Всичко стана толкова бързо, че Бренер нямаше време да се изплаши. Нападателят, който се прицели в него, нададе ужасен писък, когато подът потъна под тялото му, и падна в мазето. Другият се превъртя към стената и тя го погълна.

Не просто се огъна или се пукна от сблъсъка с тялото. И двете неща щяха да го учудят, но след всичко видяно щеше все някак да го проумее. Онова, което видя, не можеше да проумее.

Стената го погълна. Привидно масивната тухла се раздели в права линия точно над главата на мъжа и нещо черно, блестящо-зърнесто се изсипа върху него като кипяща тиня. Дори нямаше време да изкрещи. Черната вълна го сграбчи, вдигна го нагоре и го вмъкна в стената.

Усещането и осъзнаването на видяното дойдоха едновременно. Не беше внушение. Човекът, чието лице изчезна, наистина беше тук. И не си въобразяваше, че усеща пробягването на милиони паяци по кожата си… Изведнъж осъзна какво става около него.

Цялата къща беше оживяла. Живееше с черен, дебелокрил, многокрак живот, живот с блестящи фасетни очи и миниатюрни тракащи челюсти, с космати крака и потрепващи пипала, живот, който бе погълнал стълбата, бе издълбал стените и пода, който пълзеше, ядеше…

Бренер изкрещя. Издаде не човешки звук, а пресипнал писък, събрал целия ужас, обзел го в момента. Скочи, олюля се към една стена, мека като гума, топла и жива и като полудял размаха ръце около себе си. Пищеше, крещеше, ревеше. Ръцете му дивашки се мятаха във въздуха, дращеха лицето и удряха невидимите чудовища, късаха кожа и лющещ се хитин, късаха дрехите. Беше обзет от неописуемо чувство на погнуса.

Опомни се, когато една длан го удари през лицето и болката разкъса завесата на лудостта. От носа му потече кръв, за миг му прилоша. Салид така силно го беше ударил, че ако нервите му не бяха опънати до скъсване, сигурно щеше да изпадне в несвяст. Лицето на палестинеца се изкриви пред погледа му, стана асиметрично, после много бавно взе да приема обичайните си форми, когато Салид прокара ръка по него. От пръстите му на пода капна нещо тъмно и малко.

— Бренер, чувате ли ме?

Не само с очите му нещо не беше наред. Лицето на Салид наистина се движеше. Върху него пълзяха паяци, бръмбари, скакалци и хлебарки, милиони дребни насекоми със сухи, криви крака. Салид отново му удари една плесница, не толкова силна като първата, но достатъчно, за да го върне окончателно в действителността.

— Всичко наред ли е? — Погледът на Салид беше загрижен, но Бренер напразно търсеше страх в него. Нима не разбира какво става? Нима нищо не виждаше?!

— Какво е това? — заекна Бренер. — Какво е това, Салид?

В последния момент усети, че отново ще изпадне в истерия и с мъка се възпря. Дишането му беше толкова учестено, че отново започна да му прилошава, но този път не се противи на чувството. Всичко, което в този сценарии на ужаса най-малко напомняше за действителността, беше негов съюзник.

— Не знам — отвърна Салид. — Но няма значение. Имаме още един шанс. Елате!

Не изчака Бренер да отговори, сграбчи го за ръката и го задърпа след себе си към изхода. След няколко крачки се наведе, дръпна и Йоханес, но проповедникът не реагира с никакво движение. Погледът му продължаваше да е все така празен и изгаснал както преди, когато Бренер отиде при него. Може би неговият Бог все пак е проявил милост към него и е изтрил съзнанието му, за да не вижда какво става наоколо, помисли си Бренер.

Малко преди да стигнат до вратата, Салид пусна двамата и им направи знак да чакат.

— Ще издържите ли?

Бренер кимна с глава, без да е сигурен, че казва истината. Внушаваше си, че е преодолял ужаса, но не беше вярно. В момента изпитваше не смелост, а вцепенение, което всеки момент можеше да се пропука.

Салид сигурно беше прочел мислите му, защото върху лицето му се изписа още по-голяма загриженост. Но не каза нищо, а продължи приведен напред към вратата. Огънят беше почти изгаснал, само тук-там от дървото още излизаха огнени пламъци. Бренер видя как близнаха краката на Салид, но той дори не реагира. Продължи напред, заобиколи дупката, през която войникът беше паднал, и стигна вратата. Бренер не видя онова, което Салид виждаше отвън, но реакцията му беше достатъчна, за да го изплаши.

Салид застина. Стоеше съвсем изправен на вратата, идеална цел за всеки, застанал с оръжие на улицата, само че никой не стреля. Едва сега Бренер установи колко тихо е навсякъде.

Тайнствените звуци продължаваха да се чуват из цялата къща, към тях се бяха присъединили и нови, още по-застрашителни, съпровождани от време на време от потреперване на пода, което не се нуждаеше от много обяснения. Сградата беше нестабилна и щеше да се срути, и то съвсем скоро. Може би дори още сега. Не се чуваха изстрели. Никой повече не стреляше. Писъците, командите и воят на сирените липсваха. Пред къщата цареше тайнствена тишина.

С разтуптяно сърце Бренер се раздвижи. Усещаше топлината, идваща от пламъците, но болката беше странно нереална, както и тази в ръцете и лицето му. Физическото усещане бе станало част от свят, към който той явно вече не принадлежеше напълно. Макар че все пак болката предизвика сълзи в очите му, не ускори крачките си, а тръгна още по-бавно, заобикаляйки дупките в пода. Без да иска, погледът му неволно се насочи надолу и затърси мъжа, пропаднал в мазето. Нямаше го. На мястото, където трябваше да бъде, се движеше блестяща кафявочерна маса. Бренер бързо отклони поглед.

Стигна до Салид и застана до него, изправен и незащитен. Беше му все едно дали представлява лесна мишена или не. Може би нещо в него все пак очакваше да бъде убито.

На улицата нямаше никой, който да го застреля. Бренер невярващо ококори очи. Само преди няколко секунди му се струваше, че е достигнал границите на страха и ужаса, които може да изпита обикновен човек, но сега разбра, че не е бил прав. Винаги имаше повече.

— О, Господи! — прошепна той. — Какво е това?!

16.

Със свистящи гуми колата спря. Бронята се удари в предната дясна врата на бяло-зелената патрулна кола, препречила дясното платно на улицата, и се отпечата върху нея. Ударът не беше достатъчно силен, за да отвори въздушната възглавница, но Кенъли така силно опъна предпазния колан, че зъбите му изтракаха и в устата си усети вкус на кръв. Чу се звук от трошене на стъкло, после последва провлачено скърцане.

Кенъли рязко отвори вратата и изскочи навън, бясно размахвайки лявата си ръка. Машинално се беше опитал да предотврати очаквания сблъсък, но автоматиката на предпазния колан беше се задействала секунда по-късно. Китката го болеше, сякаш беше счупена. Но това вече нямаше никакво значение. Беше оцелял след кошмара, погълнал хората му, но всъщност нямаше никаква представа какво стана.

— Стой!

В очите му се забоде лъч ярка светлина и чу шумове: викове, сирени и трополящи нагоре-надолу стъпки. Някъде, на голямо разстояние, но все пак доловимо, на немски викаше глас от високоговорител, но той не разбра думите. Приближаваха се сирени, чиито звук беше по-различен от познатия му, но чието послание беше недвусмислено. Направи по инерция още една крачка напред, спря и — след като командата беше повторена за трети път — се сети да вдигне ръце.

Може би това му спаси живота. Ярката светлина не се отмести от лицето му и в очите му се появиха сълзи, но можеше да различи какво става отпред. Достатъчно добре, за да разбере, че е ограден от десетина германски полицаи, насочили оръжията си към него. Повечето изглеждаха доста неспокойни и при първото подозрително движение можеха да натиснат спусъка. Кенъли горещо се помоли момчетата да са поне толкова дисциплинирани като тези, които командваха те със Смит. Които бяха командвали…

Безкрайно предпазливо свали ръцете си и направи крачка напред. Кръгът на прожектора последва движението му, но светлината вече не беше насочена право в лицето му. Внимателно вдигна лявата си ръка и избърса сълзите от очите си. Фигура в сив лоден приближи към него, размахвайки и двете ръце. Част от движението беше предназначена за полицаите, насочили дулата на оръжията си към Кенъли, а другата — за него. Кенъли не можеше да различи добре лицето, но ясно усещаше възбудата на човека. Знаеше много добре как трябва да се държи с хора в такова състояние. Решително пристъпи към мъжа и започна да го хока:

— Кой, по дяволите, сте вие?! И какво значи цялата тази история?

Само че този път сбърка. Другият изобщо не се впечатли от нахакания му тон, а с едва загатнато движение го накара да млъкне.

— Аз — натъртено подхвана непознатият — съм заместник-кметът на този град. Или по-точно на това, което остана от него. Името ми е Деслер. А вие кой сте? Вторият въпрос ви връщам обратно: Какво значи тази бъркотия тук?! И къде са Хайдман и хората му?

— Мъртви — отвърна Кенъли. Изчака малко и добави: — Поне така предполагам. Както и агент Смит и повечето от моите хора. Лицето на Деслер пребледня още повече.

— Мъртви?

Кенъли сви рамене.

— Вероятно. Бих се учудил, ако някой е преживял онова нещо. Радвам се, че се отървах.

— Онова нещо ли казахте? — Какво е „ОНОВА“? — В очите му отново проблесна недоверие и Кенъли вътрешно се застави да внимава какво говори. Не бива да подценява този човек. И без друго ледът, по който се движеше, беше достатъчно тънък. Не можеше да си позволи да направи грешка. Лошото беше, че не можеше да отговори на въпроса на Деслер, дори и да искаше. Не знаеше какво бе станало. Нещо излезе от къщата, но не беше Салид. В главата на Кенъли отново се появиха картините от преживяното, но нищо нямаше смисъл. Беше нещо тъмно, пълзящо и невероятно бързо, което беше последвало момчетата му и ги бе връхлетяло. После… не си спомняше. Не истински. Някой го беше сграбчил и го беше натикал в колата, след това потеглиха със свистящи гуми. Това беше всичко, което още помнеше. Всичко, което си позволяваше да си спомни.

Вдигна рамене.

— Нямам и най-малка представа. Мисля, че хората ви доста лошо са си свършили работата.

— Нашите хора? — Деслер за миг присви очи и се вгледа в тъмнината зад Кенъли. Изглеждаше много нервен, но не чак толкова несигурен и безпомощен, както би му се искало на Кенъли. — Какво значи „нашите“ хора?

— Имах информация от вас, че Салид се е затворил в една хотелска стая с двама заложници — отвърна Кенъли, опитвайки се да вложи в гласа си точно определено количество агресивност. — Невъоръжен, или поне леко въоръжен. — Той горчиво се изсмя. — Не знам какво е имал, но приличаше на джобна армия. Най-малко десетина от хората ми са мъртви, а се опасявам, че и от вашите полицаи са поне толкова.

— Това е невъзможно! — Най-сетне Кенъли беше успял да го извади от равновесие. Беше въпрос само на време колко ще продължи сегашното му състояние. Вероятно не много дълго. — Сведенията ни бяха абсолютно надеждни! Петнадесетина от нашите са го видели.

— Не знам какво са видели — остро отвърна Кенъли, — Знам само какво направи този тип. — Изчака известно време, преди да продължи, вече с леко помирителен, но все още загрижен тон: — Чуйте, мистър Деслер, не искам да засягам вас или хората ви, но това говедо е доста по-различно от обичайния ви контингент. Проклетникът не е обикновен престъпник, дори не и обикновен убиец. На съвестта му лежат десетки хора, ако изобщо притежава нещо подобно на съвест. И винаги е готов да ви изненада. По дяволите, не бих се учудил, ако в лявата си обувка е скрил тактическо атомно оръжие!

Деслер го погледна ужасено, но Кенъли точно това целеше. Никак не беше убеден, че наистина преувеличаваше.

— Трябва да телефонирам — продължи той. — Къде мога да намеря телефон? — Посегна към джоба си, но не довърши движението, защото двама-трима полицаи отново насочиха оръжията си към него. Деслер ги успокои с махване на ръката и сякаш отново възвърна първоначалното си самочувствие.

— Не можете! — решително го прекъсна той.

Кенъли видимо потръпна и се изпъна.

— Какво означава това?

— Означава — прекъсна го Деслер, — че сте арестуван, господин Кенъли. На никого няма да телефонирате и няма да правите нищо. От този момент нататък ние поемаме нещата в свои ръце. Трябваше да го направим още в началото!

— Не знаете с какво се захващате! Този мръсник…

— Стига! — В гласа на Деслер имаше нещо, което му даде да разбере, че ще е най-добре да не противоречи повече. На мъжа не му липсваше кураж. — Няма повече да стоя и да гледам как си играете на война! Къде е проклетият ви хеликоптер?

Кенъли сви рамене.

— Нямам представа. — Така си и беше. Откакто избяга, беше загубил всякаква връзка с машината. Обърна се нервно назад, взира се известно време в тъмнината зад себе си, после отново се обърна към Деслер.

— Вижте, господин кмете — натъртено рече той. — Може да арестувате мен и хората ми, така ще е най-добре. Поне ще съм сигурен, че утре сутрин ще се събудя жив. Но направете една услуга на хората си: дайте заповед за стрелба!

— По Салид?

Кенъли отривисто тръсна глава.

— Не само по него. По всичко, което се движи. Не знам какво стана там, но в едно съм сигурен: каквото и да дойде от онази посока, то не е от нашите. Дори се съмнявам, че изобщо е нещо човешко.

Деслер се изсмя, но смехът му не прозвуча истински.

— Съвсем сте полудял! Май е вярно това, което казват за вас, американците — гледате твърде много лоши филми.

— Щеше ми се да е така — отвърна Кенъли и се усмихна горчиво. Пристъпи една крачка към Деслер и протегна ръце. — Моля! Арестувайте ме!

Деслер вторачено се вгледа в ръцете му, сякаш не знаеше какво точно трябва да направи с тях. Кенъли на това и разчиташе — че ще махне с ръка и ще остави нещата в сегашното им положение, но Деслер мръдна малко встрани и повика един от полицаите. — Задръжте го! Останалите също!

Полицаят пристъпи към Кенъли и извади чифт белезници. Кенъли трескаво започна да преценява ситуацията. За съвсем кратък миг сериозно се замисли дали да не опита да избяга, но това продължи доста кратко. Преценката му за тези хора вероятно беше правилна — полицаи от малък град, чиито професионални задачи обикновено се изчерпваха с такива вълнуващи акции като преследване на измамници с чекови карти или попълване на фишове за глоба за неправилно паркиране. Точно това ги правеше опасни. Нямаше да успее да изпълни задачата си, ако някой от престараващите се полицаи му тегли един куршум в главата.

Белезниците звучно щракнаха около китките му. По звука Кенъли веднага разбра, че може да ги отвори без много усилие. Докато полицаят с излишно усърдие го дръпна за ръката и го подкара пред себе си, Кенъли за първи път успя да се огледа наоколо.

Видяното го поуспокои. Около него имаше по-малко от десетина полицаи и още три пъти по толкова цивилни, които обаче непрекъснато се увеличаваха и правеха всичко възможно да пробият загражденията или поне да хвърлят един поглед от другата страна на бариерата, която представляваше препречената през улицата кола. Недалеч проблясваха сините светлини на автомобил на пожарната команда и на една линейка. Когато му дойдеше времето, щяха да му трябват не повече от десет секунди, за да избяга.

— Преди да ви хрумне някоя глупава идея — обади се Деслер отзад, — нека ви кажа, че хората ми имат заповед за стрелба. По вас също.

Кенъли се обърна. Деслер вървеше след него и изглеждаше толкова неспокоен и безпомощен, както в началото му се прииска на Кенъли. Последните му думи бяха жива лъжа.

Кенъли спря и погледна с проницателен поглед сивокосия мъж. Изведнъж забеляза колко невзрачен е. За пореден път промени мнението си за него. Сега то може би най-много се доближаваше до истината. Деслер вероятно принадлежеше към онези мъже, които в стресови ситуации израстваха. Но се хващаше за всяка сламка, оказала се случайно до него. В този случай сламката се казваше Кенъли.

— Наистина не знаете с какво се захващате — повтори той отново.

Деслер не махна с ръка, а отвърна със същия тон:

— Тогава ми кажете, за Бога!

— И аз самият не знам! — Кенъли си спомни само за черния цвят, повече нищо. Не знаеше какво е, но знаеше, че се приближава. — Само едно мога да ви кажа: каквото и да видите, стреляйте! Ако изобщо това помогне.

— Сериозно ли говорите? Наистина ли си мислите, че това е в някой от тъпите ви холивудски филми? Трябва съвсем да сте откачил! Не можете просто да пристигнете тук и да започнете да си играете на война!

Някой изкрещя. Миг по-късно се чу единичен пистолетен изстрел. Макар двата звука да прозвучаха някак самотно, единият подейства като катализатор за другия. За частица от секундата се възцари призрачна тишина, в която и неравномерния вой на сирените сякаш замря. После избухна пълна паника.

Кенъли не се обърна да погледне назад. Трябваха му две секунди, за да се справи с полицая, който го водеше, и още пет, за да се освободи от белезниците.

17.

Гледката беше като от филмите, които толкова обичаше да гледа, само че не толкова драматична и не с такива цветове, а черно-бяла и без звукови ефекти. Може би точно затова беше толкова истинска. Улицата пред къщата беше изчезнала. Това, което Бренер в първия момент взе за тъмнина, беше мастилена чернилка, спуснала се безшумно от облаците и простряла се над света като мъртвешки покров, скриващ всички цветове. Нещо от този мрак започна да пълзи и в душата му и да я разрушава бавно, без всякаква болка.

— Какво е това? — прошепна той още веднъж. Този път получи отговор, макар че думите му не бяха отправени към Йоханес.

— Пустотата — също така шепнешком произнесе младият проповедник. — Превърнатата в пустиня страна. Отче наш на небето… започна се!

С ъгълчетата на очите Бренер видя как проповедникът се прекръсти и направи движение, сякаш искаше да приклекне, но се спря като марионетка. Защо ли му хрумна точно това сравнение?

— Какво е започнало? — попита Салид. Бренер все още не можеше да откъсне очи от плашещата тъмнина, но усети, че Салид се обърна и остро погледна Йоханес. — Какво?

— Апокалипсисът — отвърна Йоханес. — Краят на света. Нима не разбирате? Нямате ли очи на главата си? Погледнете!

— Нищо не виждам — каза Салид. — Освен още една възможност, която имаме, разбира се. — Обърна се към Бренер: — Какво ви е? Наред ли сте?

Чувство на истерично удоволствие обзе Бренер. Наред?

— Най-смешният въпрос, който съм чул днес — отвърна той.

Салид кимна с глава.

— Значи сте наред. Хайде тогава да се махаме! Тичайте към колата отсреща! Идвам след вас.

Смешно или не, но тайнствената власт на палестинеца над него продължаваше. Крайниците му се раздвижиха противно на волята. Без Салид да му е казал, взе ръката на Йоханес и го задърпа след себе си към колата на отсрещната страна на улицата, която им беше показал Салид. Беше една от многото коли. Нещо не беше наред с нея, но не можеше да определи какво точно. Може би и с него нещо не беше наред. С тях. Йоханес, Салид и той бяха единствените живи същества в този фантастичен декор и в действителност не търсеха нито къщи, поглъщащи хора, нито мъже, чиито лица се разтваряха в нищото. Все повече и повече имаше чувството, че някаква въртяща се врата го е извела в чужд, недействителен свят.

С всяка крачка, с която се отдалечаваха от къщата, ставаше все по-лошо. Сякаш някой бе изсипал кофа катран върху света. Единственият цвят, който виждаше, беше черният. Небето беше като пометено — никакви облаци, никакви звезди, нищо, само безкрайна чернилка, свързана сякаш със земята с тънки като дим нишки тъмнина.

Кракът му се удари в някаква метална част, която с тропот се търкулна пред него. Бренер погледна след нея. Имаше чувството, че я вижда, но изминаха няколко секунди, преди наистина да разбере какво е. Беше катарама от колан. Кожата липсваше. Както и дървеният приклад на пушката, чието дуло, спусък и стрелкови механизъм откри наблизо. Както и кожената каишка на ръчния часовник встрани. Също и подбрадника на металния шлем, пластмасовите части на ръчната радиостанция, чиито метален скелет проблясваше пред него. Улицата беше осеяна с развалини. Оръжия, парчета от дрехи и оборудване, неща за ежедневна употреба, които момчетата са носили със себе си. Но всичко, което не е било метал или стъкло, беше изчезнало.

Сякаш това прозрение вдигна булото пред очите му и най-сетне разбра какво не е наред с редицата дървета от другата страна на улицата.

Дърветата бяха превърнати в голи, оглозгани стволове, по чиито клони нямаше нищо. Храстите — в причудливи скулптури от извита тел, а пръстта помежду им бе мъртва като черна лава. Всичко живо беше изчезнало, сякаш никога не го е имало. Пълзящият ад беше погълнал не само къщата и хората, нахлули в нея, но и всичко останало навън.

Обзет от надигащата се у него паника, Бренер трескаво се огледа във всички посоки, но широко отворените му от ужас очи не откриха онова, което търсеха. Уличната настилка беше покрита с всевъзможни останки, чиито първоначален вид трудно можеше да бъде отгатнат, но никъде не се виждаха трупове или останки от дрехи, с изключение на онази катарама и нещо, което много наподобяваше рамка за очила — неща, които можеха да бъдат изгубени — например, когато човек бяга от някого. Или от нещо.

— Какво, по дяволите, вършите? — Салид с няколко скока се приближи до тях, размахвайки ръце. Бренер разбра защо се беше върнал още веднъж в къщата, макар че тя всеки момент можеше да се срути върху главата му: беше отново въоръжен. В дясната си ръка държеше автомат, а в лявата — три-четири пълнителя. — Бягайте, по дяволите! — Той блъсна Йоханес, който се препъна, Бренер също продължи, макар да имаше чувството, че всеки момент ще повърне. Под краката му хрущеше стъкло и метал, а тихо и много отдалечено, но въпреки това на границата на възприятието, продължаваха тайнственото шумолене и шепотът.

Салид пръв стигна до колата, отвори вратата и ругаейки, отскочи назад. Отвътре изпълзя черна, блестяща тинеста вълна и се разля в краката му на стотици хиляди части, които хукнаха във всички посоки. Салид издаде звук, смесица от въздишка и вик и отскочи крачка назад. Йоханес и Бренер също спряха.

С тази кола доникъде нямаше да стигнат. Беше останал само скелетът, металът и стъклото, застанали на оголените джанти като кораб, претърпял крушение. От арматурното табло висяха прибори, прилични на метални вътрешности, които се държаха само на оголените си медни и месингови проводници. Воланът и седалките бяха изчезнали. Автомобилът приличаше донякъде на изгорял. Само дето не беше наистина горял. Нещо направо го беше разяло.

Салид изкриви лице от погнуса и започна да тъпче дребните насекоми, пълзящи пред него. Те се пукаха със странен ясен звук, а фантазията на Бренер беше достатъчно възбудена, за да ги оприличи на тънки, молещи пощада писъци.

Животните не нападаха Салид. Което или който и да ги беше изпратил, не го беше направил, за да унищожат тях. И въпреки това Салид не спря, а продължи още по-настървено. Обувките му тъпчеха малките животинки с такава сила, сякаш не убиваха насекоми, а опасно уродливо животно, което щеше да сграбчи тялото му в лапите си, ако не го убиеше. От устата му продължаваха да излизат странните звуци, прилични на ръмжене. Не престана, дори когато вече нямаше нищо. Настървението му премина в безшумен гняв.

Бренер вдигна ръка и докосна Салид по рамото.

— Стига вече, Салид. Престанете!

Нищо не беше добре, това и двамата прекрасно знаеха. Ако не думите му, то докосването на ръката извади Салид от лошия унес. Той се обърна и така силно отблъсна ръката му, че за малко да го извади от равновесие. Погледна в очите на Салид и видя как огънят на магията изгасна и отстъпи място на бушуващ ужас. Добро чувство в сравнение с това, което го бе завладяло преди.

— Свърши — повтори Бренер.

Салид шумно пое въздух и облиза устните си.

— Съжалявам!

— За какво? — попита Бренер. — Че показахте най-обикновеното човешко чувство?

— Не се овладях. Моля да ме извините. — Поколеба се, после допълни: — Мразя паяци. Глупаво е… Няма да се повтори.

Бренер замълча. Не бяха само паяци. По-голямата част от насекомите бяха други. А вътре в къщата бяха милиони. Защо Салид не реагира там, ако наистина се страхуваше от паяци?

Още преди да формулира въпроса си докрай, знаеше отговора. Прочете го в очите на Салид. Палестинецът се страхуваше от паяци толкова, колкото и от автомати и от хеликоптери или от каквото и да било на този свят. Единственото, от което го бе страх, беше самият страх. Сега той за миг беше взел връх над него. И Салид изгуби контрол над ситуацията, и най-вече над самия себе си, и точно това го изплаши.

Миг след това отново се преобрази и стана такъв, какъвто винаги е бил. Обърна се, известно време гледа вторачено изтърбушения автомобил и накрая силно ритна вратата.

— С това доникъде няма да стигнем — гневно рече той. Взря се в празнотата пред себе си, обърна се надясно, наляво, после отново надясно. Бренер виждаше как трескаво мисли и в същото време все по-бързо се връща към обичайната си роля и поведение. Бренер беше сигурен, че Салид се радва на ситуацията. За него беше предизвикателство. Задача, която трябваше да бъде решена, нещо, срещу което можеше да се бори.

Салид за пореден път се обърна и посочи на запад надолу по улицата.

— Натам! Ще се справите ли?

Бренер кимна с глава, но не помръдна от мястото си. След около тридесет-четиридесет метра улицата се губеше в непрогледна тъмнина. Чак сега забеляза, че не само всички улични лампи, но и всякакво друго осветление беше загаснало. Беше убеден, че в тази тъмнина нещо ги дебне. Хората, дошли, за да ги убият. Или нещо друго, по-лошо.

— Защо не тръгнем натам? — Бренер посочи редицата дървета зад колата. Не можеше ясно да различи какво има отзад, но предполагаше, че е някаква малка тревна площ или парк, може би част от двора на болницата. Нали Салид каза, че са на разстояние само един блок от нея?

— Защото те точно това очакват — отвърна Салид. — Нямам желание да се появя пред оптичните мерници на десетина снайперисти.

След всичко видяно през последните минути думите сигурно и за него самия прозвучаха смешно, но Бренер не каза нищо. Дълбоко в себе си вече се бе отчаял. Не само сугестивното излъчване на Салид го принуждаваше да върши различни неща, които не искаше. Вече нямаше воля да върши нещо. Преди сравни Йоханес с марионетка, но сега проумя, че и той самият е свързан с невидими нишки, дори със сетни сили се е вкопчил в тях.

Изминаха мълчешком известно разстояние от улицата. През цялото време Салид нервно се озърташе и още по-нервно си играеше с оръжието в дясната ръка. Тъмнината ги съпровожда донякъде, но вече не беше толкова непрогледна, както когато я видяха за първи път. В началото Бренер се мъчеше да не поглежда към къщите, покрай които минаваха. Страхуваше се, че ще види зеещи прозорци, домове без врати, без стълбищни парапети, без живот. Тези предположения се оказаха погрешни. Насили се и погледна към фасадата от лявата си страна. Гледката беше съвсем обикновена: в къщата не се забелязваха светлини, но иначе всичко си беше както трябва. Нашествието, опустошило улицата, бе пощадило сградите. Моля те, Господи, и живота, изрече наум Бренер.

Салид внезапно спря и предупредително вдигна ръка.

— Там отпред! — прошепна.

Библейският мрак започваше да просветлява, не само в преносен смисъл. На Бренер му се струваше, че се намират в облак сиво-черна мъгла, който изведнъж свършваше на няколко крачки пред тях. Оттатък примигваха червени и сини светлини, светът отново беше населен от шумове. Чу гласове, викове, сирени и подвиквания, човешки шум от много хора, които се суетяха наоколо. И светлината, и звуците бяха странно приглушени, сякаш достигаха до тях през стена от мъгла. Или се мъчеха да станат действителност.

— Останете тук! — заповяда Салид. Прибяга приведен и само след две крачки се превърна в част от тъмнината. Този път Бренер не се подчини. Мисълта да остане сам беше по-непоносима от всичко, което го очакваше отпред. Салид погледна назад и смръщи вежди, но не направи нищо, за да спре Бренер.

Стигнаха края на тъмното пространство, което свършваше със самата улица. Салид предупредително размаха ръка. Бренер спря на крачка след него, притисна се плътно към тухлената стена на сграда, намираща се точно на кръстовището, и клекна.

Салид бавно се наведе и погледна иззад ъгъла. Бренер направи същото, стараейки се да копира точно движенията му.

Това, което видя, беше сцена от филми и книги, която му беше безкрайно позната и в същото време съвършено различна. Пред тях, най-много на петнадесет-двадесет метра от кръстовището, улицата беше преградена. Три патрулни коли с въртящи се светлини стояха напряко и я блокираха по цялата ширина. Зад тях се виждаха украсените с въртящи се светлини покриви на няколко противопожарни автомобила и линейки. Бренер преброи поне петнадесетина полицаи и много повече цивилни — вероятно зяпачи, които явно много трудно бяха възпирани да не преминат заграждението. В далечината се чуваше вой на още приближаващи сирени. Освен това му се стори, че долавя и шума от хеликоптер, но не беше много сигурен.

Салид посочи едно място от лявата страна на улицата. В първия момент Бренер помисли, че му сочи колата, която се беше ударила странично в една патрулка. В следващия момент обаче разбра какво има предвид Салид — зад сблъскалите се автомобили стояха пет-шест полицаи, обградили с насочени оръжия двама цивилни. Бяха доста далеч, за да се чуе какво говорят, но жестовете бяха достатъчно показателни. Автомобилът явно се беше опитал да пробие блокадата. Беше много голям, американски автомобил. Бренер си отдъхна. Значи поне неколцина са оживели!

— Заети са в разговора — прошепна Салид. — Може да се възползваме от възможността. — Той се замисли за малко и посочи с глава напред: — Доста зяпачи, а?

— Какво имате предвид? — Въпросът на Салид никак не му хареса. Или по-точно нещо в начина, по който го постави.

— Зяпачите са напаст, като чумата — отвърна Салид и гласът му прозвуча почти радостно. — Във всеки случай, поне за едната страна.

Бренер го изгледа въпросително. Салид вдигна оръжието си, провери пълнителя и се ухили на Бренер.

— А за другата са радост.

— Не искате да убивате някого, нали?

Салид успокоително махна с ръка, но усмивката не слезе от лицето му.

— Не се страхувайте! Не смятам да наранявам някого. Мисля да стрелям по една от онези хубави сини светлинки отсреща. Може да предизвикам малко паника.

— И никой няма да пострада?

Салид сви рамене.

— При онова, което става тук, доста хора могат да пострадат, не мислите ли?

Бренер не отговори. Какво ли можеше да каже? Салид имаше право. Освен това знаеше, че нищо, което каже или направи, не може да впечатли палестинеца или да го отклони от намеренията му. Почувства, че този аргумент не беше правилен. Математиката и етиката не винаги можеха да се съчетаят.

Салид приклекна, подпря лакътя на бедрото си и се прицели. Бренер неспокойно го наблюдаваше. Намерението му все по-малко му харесваше. Петнадесет метра не бяха кой знае какво разстояние за безспорно добър стрелец като Салид, но отсреща имаше доста хора и най-малкото отклонение можеше да има катастрофални последици. Бренер не разбираше нищо от оръжия, но се съмняваше, че с автомат може чак толкова прецизно да се стреля, както смяташе да направи Салид. Салид повдигна оръжието на милиметър, цели се дълго, но Бренер сложи ръка на рамото му.

— Чакайте!

Нещо се раздвижи. Сенките между тях и загражденията сякаш оживяха, без Бренер да може точно да определи движението. Нещо се надигаше като черно мастило, което се разтваря на облаци в неспокойна вода. Отново чу пукането и пращенето, но този път прозвуча по-скоро като гласове, довявани от вятъра. Като писъци на изгубени души.

Салид свали оръжието и посочи надясно. Странният ефект се виждаше и там, а от по-голямо разстояние дори беше още по-страшен. Сякаш цялата улица беше оживяла.

Нещо докосна стъпалото на Бренер; леко подръпване, което всъщност не би трябвало да усети през кожата на обувките. Подскочи като ужилен, когато съзря дребната животинка, пълзяща по върха на обувката му. Бързо тръсна крака си и го вдигна, за да я смачка, както преди беше направил Салид. Но веднага застина.

Насекомото не беше единствено. Бяха милиони, виждаха се навсякъде. Чернилката, пробудила улицата към живот, не идваше от Нищото, а от тъмнината наоколо. Бяха навсякъде — по земята, в стените, между краката им, върху обувките, пълзяха в крачолите на панталоните им, появяваха се в мрака зад гърбовете им — пълзяща, пукаща вълна от малки, бронирани чудовища, нито едно, от които не беше по-голямо от малкото пръстче на дете, но безбройни.

Сърцето му заби още по-силно, усети как тялото му се облива в студена пот. За момент се оказа на ръба на паниката, както в къщата. Коленете му трепереха толкова силно, че протегна ръка и се опря на стената на къщата. Но веднага я дръпна, когато нещо твърдо и малко докосна пръстите му.

И там беше пълно с пълзящи твари. Не бяха паяци, както каза Салид, нито бръмбари или мравки или нещо, което Бренер беше виждал преди. Видът им беше толкова необичаен, че за миг дори забрави ужаса си и се наведе, за да разгледа внимателно дребните същества.

Приличаха на съвсем дребни скакалци, само че крайниците им бяха доста по-силни. Бяха покрити с чернокафяви люспи. От триъгълните глави с невероятно големи и знаещи очи излизаха силни щипци, а задната част на телата им беше извита нагоре и завършваше с остро като игла жило, което им придаваше известна прилика с малките люспести скорпиони.

— Погледнете! — Салид посочи напред.

Бренер отдели поглед от стената и проследи движението на Салид. Вълната от оживяла тъмнина приближаваше заграждението на улицата. Движението беше толкова осезаемо, че го забелязаха. Някои от полицаите колебливо пристъпиха към пълзящите сенки, но веднага спираха.

Армията от насекоми обаче не спираше. Движеше се безшумно към хората и като че ли ставаше все по-бърза. Бренер забеляза как един полицай сепнато подскочи и започна да изпълнява странен танц, друг изкрещя и се олюля, отстъпвайки назад.

— Мили Боже, не! — прошепна Бренер. — Моля те, не!

Последната дума беше заглушена от плющящ изстрел. Един от полицаите стреля срещу настъпващите насекоми. От асфалта излязоха искри, но странните насекоми не се спряха. Чернилката заля краката на хората и тръгна нагоре по панталоните. В същата секунда сърцето на Бренер като че ли спря. В главата му изникна споменът за лице, превръщащо се в сянка, ръце, чиито пръсти се оголваха, лишени от плътта и живота. Ето че отново се случваше! Този път ги нямаше милостивите сенки, които скриваха цялата истина от очите. Всичко се случваше сега и тук.

После тъмнината се оттегли. Най-страшният му кошмар не се сбъдна. Мъжете крещяха от ужас и погнуса, избухна паника. Но животните не бяха дошли, за да убиват. Бренер видя как един полицай се подхлъзна и размахвайки ръце, падна в кипящата маса, но не изчезна в нея, както хората в къщата. Изправи се и с викове хукна нанякъде.

— Хайде! — извика Салид. — Сега!

Скочи и хукна, следван от Бренер и Йоханес, които слепешката тичаха след него.

Бренер изпъшка от отвращение, чувайки как под краката му се пръскаха безброй малки твърди тела. Животните не бягаха от тях. Къде ли можеха да отидат? Асфалтът вече не беше асфалт, а кипяща, пълзяща маса, в която на всяка крачка потъваха до глезените и която на вълни се движеше към заграждението и към бягащите хора. Но насекомите не ги нападаха. Бренер като че ли щеше да се чувства по-добре, ако го бяха направили. Мисълта да бъдат атакувани от тези отвратителни създания беше ужасна, но мисълта, че бяха на тяхна страна, му се стори още по-непоносима.

— Колите! — викна Салид. — Тичайте към колите!

Явно имаше намерение да се качат в една от патрулните коли, чиито собственици се бяха присъединили към обезумялата тълпа, но черната вълна стигна много преди тях. Това, което преди Бренер само си беше представял, сега стана пред очите му. Беше доста по-недраматично и точно заради това много по-лошо. За не повече от секунда автомобилите сякаш бяха покрити с черно, вибриращо покривало, потрепваща маса, която прие техните форми и после продължи нататък. След нея останаха изтърбушени корпуси без гуми, седалки и арматурни табла дори без боя. Металните каросерии матово проблясваха, сякаш полирани с пясъчна струя. На два автомобила паднаха предните и страничните стъкла, когато гумените уплътнения изчезнаха, и се разбиха на улицата.

— Проклятие! — Салид спря и трескаво се огледа. Преливащата вълна насекоми мина през краката му като блестяща вода, но той не и обърна никакво внимание. Още едно доказателство, че думите му преди не бяха нищо друго освен защита от обладалия го страх. Направи крачка встрани, отново спря и се завъртя в кръг. Лицето му беше изкривено в гримаса, която изплаши Бренер. Накрая отново затича, прескочи, почти, без да се засилва една от полицейските коли, и махна на Бренер и Йоханес да го последват.

Бренер изпълни заповедта, макар и доста по-тромаво, но Йоханес дори не направи опит да преодолее препятствието. Застана пред автомобила и го загледа. Погледът му беше все така пуст.

— По дяволите, какво чакате?! — просъска Салид.

Бренер му направи знак с ръка да замълчи. Когато погледна в лицето на Йоханес, страхът отново го обзе, още по-силен от преди. Всъщност откакто бяха излезли от къщата, сега за първи път поглеждаше проповедника. Очите му не бяха пусти в истинския смисъл на думата. Имаше нещо в погледа му, но Бренер силно се съмняваше, че е живот. Проумя, че не е единственият, който против волята си следва Салид.

Как можеше да бъде толкова сляп? Наистина ли вярваше, че единствен се е сблъскал с най-лошото, което може да си представи? В сравнение с младия проповедник дори беше в много по-изгодно положение. През последните часове животът му се беше превърнал в купчина развалини, които никоя сила на този свят не можеше отново да залепи, но това беше нищо в сравнение с мъките на духовника. Той не само беше преживял най-лошото, което можеше да си представи, беше направил най-лошото, на което беше способен. Бе убил човек. Нямаше никакво значение дали е било самозащита, умишлено или неволно. Беше отнел човешки живот, а за човек като него това беше престъпление от такава величина, че ужасът, който Бренер изпита при тази мисъл, сигурно не отразяваше и частица от действителността.

— Какво чакате?! — отново попита Салид. Гласът му беше все така нетърпелив, но в тона се усещаше и известна несигурност. Може би не знаеше какво става с Йоханес, но трябваше да е сляп, за да не разбере, че нещо все пак става.

Бренер повтори успокоителния си жест, обърна се към Йоханес и протегна ръка към него.

Измина повече от секунда, преди проповедникът да реагира. Присви очи, погледна протегнатата ръка на Бренер и едва доловимо поклати глава. Не в знак на отказ, а по-скоро искаше да покаже, че не знае какво трябва да направи с предлаганата помощ.

— Елате! — тихичко рече Бренер. — Ще ви помогна.

Йоханес отново не реагира веднага. Бренер нямаше да се изненада, ако беше тръснал глава и беше хукнал обратно. Но в следващия миг Йоханес колебливо протегна своята ръка и хвана тази на Бренер. Послушно се покатери върху колата и продължиха пътя си.

Когато Бренер се обърна към Салид, картината на улицата коренно се беше променила, макар че всичко бе продължило само няколко секунди. Пред тях имаше още три оголени автомобила, стоящи само на джантите си — една пожарникарска кола и две линейки, а по-нататък, в далечината се виждаха още, но никъде не се забелязваха хора. Улицата блестеше пуста. С изключение на тях тримата единствените други живи същества бяха миниатюрните многокраки насекоми с лъскави крила и черни жила. Салид отвори уста да каже нещо, но не успя.

Още не беше свършило. Мракът, от който избягаха, ги последва отново: наоколо изгаснаха светлините.