Антихристът

1.

Нещо не беше наред със Слънцето. Светлината му беше толкова ярка, че го боляха очите дори без да гледа пулсиращата огнена топка в небето, но въпреки това тя не осветяваше света. Всичко беше сиво, бледо, даже сенките не бяха истински сенки. Не беше нито светло, нито тъмно. Денят и нощта бяха почти еднакви, сякаш светът бе започнал да избледнява. Може би щяха да се срещнат в някаква имагинерна точка между Светлината и Тъмнината и всичко щеше да стане само сиво — всеобхватна пустош, в която нищо вече няма да има значение, свят без различия, без Светлина и Мрак, Добро и Зло, Радост и Страдание. Това като че ли беше най-страшната му представа за Ад до този момент.

Но не и първата. През изминалите три дни, откакто беше тук, го бяха навестявали много кошмари, всеки по-лош от предишния. Сънуваше често Ада, края на света, Апокалипсиса, Армагедон, последната битка между Доброто и Злото. И не само това бе странното. Още по-лошо беше, че докато траеха сънищата, знаеше, че сънува. Но осъзнаването не го караше веднага да се събужда, не правеше нещата по-добри, а придаваше на сънищата му истинност, която не притежаваха. Правеше ги да изглеждат… действителни. Бяха съвсем абсурдни и лишени от всякаква логика, но от нещо, което не е било, се превръщаха в нещо, което може би щеше да се случи.

Избледняващият свят, през който крачеше, не беше пуст. Нямаше сгради, улици и реки, планини и гори, дори истински хоризонт, но имаше човеци. Чуваше глух тропот, който се приближаваше, писъци, шум. Виждаше тичащи хора, които бягаха от нещо, други падаха, гърчеха се в агония на земята и удряха телата си с ръце. Нещо пълзеше върху тях. В първия момент не разбра какво е, после видя, че са насекоми — дребни, пълзящи, отвратителни твари, дълги колкото половин детска ръка, но с образите на миниатюрни апакалиптични бойни коне, с брони, въоръжени с остри като бръснач остриета, с жила и зъби. Със стотици се нахвърляха върху жертвите си, хапеха с малките си зъби, бодяха с шиповете на края на извитите си опашки, забиваха острите си крила в кървавата плът.

Отново чу странния, кънтящ шум и се обърна. През редиците на крещящите, умиращи хора към него препускаха коне. Не виждаше добре ездачите им, но знаеше, че видът им би го ужасил, ако ги съзре. Конете приличаха на гигантски черни чудовища с лъвски глави, а от ноздрите им излизаха пламъци. Под копитата им земята се пукаше, който препречеше пътя им, биваше безмилостно стъпкван. Животните се движеха право към него и той знаеше, че това не е случайно. В този недействителен, сивеещ свят той беше само зрител — нито хората, нито скакалците със скорпионски опашки, които ги измъчваха, му обръщаха внимание, но ездачите бяха дошли за него. Когато го достигнеха, щеше да умре. Конете не дойдоха до него. Бренер се събуди.

Не се беше променило кой знае какво. Конският тропот, виковете, шумът и стъкленото жужене бяха изчезнали, но той продължаваше да живее в свят, състоящ се предимно от преливащи се шумове, свят не по-малко ужасен от предишния, макар и по по-друг начин. Дори може би и по-лош, защото от този кошмар сигурно никога няма да се събуди.

Лекарите му бяха обяснили всичко. Бренер всъщност разбираше откъде идва страхът му, а с него и сънищата, в които той приемаше образ. Това разбиране би трябвало да му помогне да се справи със ситуацията. Поне така смятаха лекарите. Но и в това отношение действителността и образите, които го мъчеха от три дни, си приличаха. Така, както осъзнаването, че сънува, не му помагаше да се избави от съня, така и познаването на причината за страха ни най-малко не му помагаше да го преодолее. С болките щеше да се справи. Но с тъмнината — не.

Бренер предпазливо се изправи в леглото и седна. Движението предизвика болка, но той стисна зъби и остана така полуседнал, полуподпрян на десния си лакът. Повече не можеше да се изправи — не позволяваха превръзките, безбройните игли, маркучета, кабели и телчета, свързани по един или друг начин към тялото му и придаващи му вид на не особено талантлива гъсеница, току-що започнала да свива пашкула си. Не позволяваше освен това и гърбът му. Едно от многобройните чудеса, на които дължеше оцеляването си, беше, че поред лекарите, разбира се, в които при всяко избухване на болката и тялото си все повече се съмняваше — не си беше счупил нито една кост. И то — след падане по стълбите, на което би му завидял всеки каскадьор, и след дребната огнестрелна рана на рамото! Обратната страна на медала беше, че сигурно бе разтегнал всеки мускул и всяко сухожилие в тялото си. Не беше осеян със синини и кръвоизливи — цялото му тяло беше едно огромно синьо петно.

Във всеки случай така се чувстваше.

Бренер си даде няколко секунди, за да си почине от усилието, после бавно обърна глава наляво, в посоката, където се намираше прозорецът. Не можеше да го види. Там, където би трябвало да се намира, в обгръщащата го сивота, имаше само един по-светъл правоъгълник. Гледката наля масло в тлеещата жарава и той за малко не изпадна в паника. Но я потисна — поне за момента. Паниката нямаше да му донесе нищо, най-много още една инжекция, която още повече щеше да намали съдържанието на кръв в химическата субстанция, течаща във вените му. Че не виждаше прозореца, можеше да се дължи на две причини. Например, че навън е тъмно или че щорите са спуснати. Освен това наблюдението му не беше съвсем точно — можеше да различи прозореца. Вчера там нямаше сив правоъгълник. Явно ставаше така, както казаха лекарите — зрението му се възвръщаше. Бавно, но отново можеше да вижда. Щеше да продължи още няколко дни, може би дори една или две мъчителни седмици, но все някога ще може да вижда нормално. Надяваше се да е така. С движението си сигурно беше предизвикал някъде тревога, защото само след няколко секунди вратата се отвори, нещо щракна и миг по-късно сивотата, в която плуваше, стана по-светла, като мъгла, в която се движеха размити очертания.

— Какво отново правите, за Бога? Не трябва да ставате! Знаете ли колко е часът? — Беше гласът на нощната сестра. Още не я беше виждал — и как ли?, но беше направо учудващо колко бързо останалите сетива поемаха функцията на изчезналите. Откакто беше дошъл в съзнание и не можеше да вижда, чуваше, усещаше и подушваше нещата с интензивност, каквато преди изобщо не би могъл да си представи. И преди всичко болката.

— Не, не знам — отвърна той. — Малко ми е трудно да видя часовника, фосфорните цифри май са се развалили.

— Много смешно — измърмори сестрата, приближи се с отсечени стъпки и не съвсем нежно го натисна обратно в леглото, където тялото му вече си беше направило вдлъбнатина. — Минава три, ако искате да знаете. Три часът след полунощ. Защо не поспите малко?

Бренер затърси някакъв ироничен отговор, но не намери. Беше уморен, но знаеше, че въпреки това няма да може да заспи. Господи, наистина ли само от три дни беше тук? Струваше му се, че са минали поне три месеца.

— Скучно е, нали? — попита сестрата. Не знаеше дали наистина долавя в гласа и съчувствие, защото тя го изпитва, или само защото на него така му се иска. — Разбирам ви добре. Понякога и на мен времето ми като че ли не ще да минава. Лошо е, като не вижда човек. Не можеш да четеш, да гледаш телевизия…

— Можете поне радио да ми донесете — каза Бренер.

— Какво не ви харесва в болничната ни програма?

— Нищо — измърмори Бренер. — Вече всички песни знам наизуст.

Тя или не хареса шегата, или и трябваха няколко секунди, за да я разбере. После се изсмя — със закъснение и не съвсем искрено.

— Наистина съжалявам, но и техниката е срещу нас. Кабелната ни връзка още не е ремонтирана.

— А не може ли транзистор? — попита Бренер. — От онези малки, евтини апаратчета с антена?

— За съжаление ръководството не разрешава да се ползват лични апарати — отвърна сестрата. — Освен това за какво ви е чак толкова? Сградата се намира в нещо като дупка и ще хващате само смущенията.

— Обичам смущенията — каза Бренер и втренчено погледна нагоре към бялото петно, където трябваше да се намира лицето и. Запита се на колко ли години е сестрата. Гласът и беше младежки, но стъпките бяха твърде отсечени за млада жена, а движенията и, когато извършваше операциите по тялото му, бяха твърде рутинирани. От друга страна пък, имаше много меки ръце.

— Някъде в шкафчето трябва да е портфейлът ми — продължи той. — Ще ви напиша чек, а вие ще отидете и ще ми купите един транзистор, съгласна ли сте?

— Но нали току-що ви казах, че…

— Знам — прекъсна я Бренер. — Съвсем сериозно — обичам да слушам смущения. Още повече, когато са стерео!

И този път отговорът и се забави няколко секунди, и този път гласът и беше леко променен. Преди три дни нямаше да повярва, ако някой му беше казал, че е възможно, но действително чуваше усмивката и.

— Съжалявам. Но знаете ли какво? Досега нощта минава спокойно. Трябва да се погрижа само за още двама пациенти и ако не се случи нищо непредвидено, ще дойда по-късно и ще ви правя малко компания. Мога да ви прочета нещо.

— От вестника?

— Страхувам се, че нямам. Политиката не ме интересува. Какво мислите за Библията?

Бренер нарочно не отговори веднага. През целия си живот не се беше интересувал от религия, а от Библията пък още повече. Но усети доброто намерение в думите и и не искаше да я отблъсква, затова се отказа от подигравателния отговор, който му беше на езика. Вместо това отвърна:

— В момента не ми се слуша нещо толкова… тежко.

— Имам джобно издание, тежи съвсем малко.

Бренер се засмя.

— Благодаря за предложението. Може би по-късно ще се възползвам. Сега… сигурно ще се опитам малко да поспя.

— Добра идея — съгласи се сестрата. — След по-малко от три часа идва сутрешната смяна и тогава ще ви събудят.

Той чу как сестрата прави нещо по апаратите до леглото му, после тя продължи:

— Всичко изглежда много добре. Вие сте послушен пациент и си взехте всички лекарства, нали?

— Имам ли друг избор? — Бренер вдигна дясната си ръка колкото му беше възможно. От вътрешната и страна стърчеше игла, през която не само получаваше храната си, но и голямата част от лекарствата. И от която освен това ужасно го болеше.

— Не — призна сестрата. Гласът и сега прозвуча съвсем радостно. — И това е много добре. Ако имате нужда от нещо, позвънете.

Стъпките и се отдалечиха и миг след това се чу шума от затварянето на вратата. Беше сам, тоест освен него в стаята нямаше никой. Предполагаше, че във всяка една секунда го наблюдават поне чифт очи. Бренер беше сигурен, че сестрата неслучайно се появи точно в момента, когато се канеше да стане от леглото. Ако не тя самата, наблюдаваха го, и то възможно най-добре, безбройните уреди, към които беше включен. Лекарите отричаха, вероятно за да го успокоят, но Бренер беше убеден, че това не е обикновена болнична стая. Намираше се в интензивно отделение, дори вероятно и в специализирана клиника. Питаше се защо.

С изключение на зрението, друго нищо му нямаше. Вярно, всеки мускул го болеше и от момента на идването в съзнание в тази стая беше получил толкова много инжекции, че се чувстваше набоден като игленица, но изобщо не беше тежко ранен. Във всеки случай не толкова, че да има оправдание за лечението. Може би все пак го бяха излъгали, що се отнася до зрението му. Ами ако не се възвърне, а, напротив — съвсем изчезне и през остатъка от живота си остане затворник в тази сива Вселена?

Бренер почувства опасността, дебнеща в подобни мисли, и с известно усилие престана да мисли в тази посока. През последните дни много пъти заставаше на ръба на паниката, а един или два пъти — дори минаваше отвъд него, но осъзна, че това не води доникъде. Не беше конструктивна и дори не изпълняваше ролята на очистителната буря, защото след това се чувстваше не по-добре от пребито куче — не пречистен, а изгорен отвътре.

Бренер вдигна лявата си ръка, която беше свободна от превръзки и игли и опипа за слушалката на радиото, или по-точно казано, за нещото, което се наричаше така. Малката мида, прикрепена към гумен кабел, беше с качеството на запушалка за уши — от тези, които използваха стенографките — и качеството на програмата и прилягаше съвсем точно. Ключът на стената, който не можеше да достигне, без да си изкълчи ръката, имаше шест степени, но на четири от тях се чуваха само статични шумове, а на останалите две се хващаше болничната музикална програма, записана на магнетофонна лента, която се повтаряше шест пъти дневно — лека поп-музика на единия и също такава лека класика на втория канал. Вече знаеше наизуст кое след кое следва. Въпреки това беше по-добре от нищо.

С усилие намести слушалката в ухото си и изкриви лице, когато чу мелодията. На всичко отгоре беше избрал канала с класиката. Сега възможностите бяха две — можеше да извика сестрата или да посегне с лявата ръка към стената, което вероятно също щеше да алармира сестрата, защото уредите щяха да писнат. Третата възможност беше през следващите двадесет минути да слуша мизерното изпълнение на клавирна соната от Дебюси или Бог знае кой, която вече месеци наред се е въртяла на тази лента.

Вдигна ръка и стигна дотам, докъдето предполагаше — пръстите му опипаха твърдото пластмасово маркуче, докато така извъртя ръката си, че върховете на пръстите му докоснаха главата.

— Чакайте, ще ви помогна. Бренер така силно се стресна, че болничното легло видимо потрепери. — Кой е?

Не беше усетил ничие присъствие — не бе чул нито шума от вратата, нито стъпки. В сивата мъгла около него се движеха сенки, но не можеше да определи кое е действителност и кое — не.

— Извинете, не исках да ви изплаша. Музика ли искате да слушате?

Бренер рязко дръпна слушалката от ухото си и се изправи. Най-малко два от електронните му ангели-пазители започнаха да писукат, но той не им обърна внимание.

— Кой сте вие? — попита за втори път. — И откъде, по дяволите, се появихте?

— Е, точно оттам със сигурност не. — Чу се съвсем лек смях, който най-сетне му помогна да определи откъде идва гласът. — Моля да ме извините, но наистина не исках да ви плаша. Сестрата ми каза, че сте буден и сигурно много ще се зарадвате на малко компания. Името ми е Йоханес. Отец Йоханес, от Христовото Общество, но това да не ви прави впечатление. Повечето хора ми казват просто Йоханес.

— Отец? — Бренер наклони глава настрани и напрегнато се взря в посоката, откъдето идваше гласът. След известно време наистина различи една сянка — първата истинска сянка, откакто беше дошъл в съзнание. Всички останали призрачни очертания, които досега му бяха говорили, бяха светли. Тази беше тъмна.

— Да не сте свещеникът на тукашния затвор?

Йоханес се засмя — не много силно, но смехът му прозвуча сърдечно и много топло. Гласът му беше по-стар от този на сестрата, но не по-стар от този на Бренер.

— Ами, горе-долу така е. Но нека не ви смущава. Пък и не съм на служба.

— Това е добре — рече Бренер. — Не ми трябва изповедник, още не съм решил да умирам.

Този път Йоханес не се засмя. Самият Бренер остана малко изненадан от острата нотка в гласа си. Объркването му изчезна, но на негово място се настани неопределено чувство на враждебност, която не можеше да си обясни.

— Вече казах, че не съм тук по служба — проговори Йоханес след известно време. — Бях си тръгнал, когато срещнах сестрата. Тя реши, че идеята да намина към вас никак не е лоша. Но ще си тръгна, щом не желаете да говорите.

— Не — бързо каза Бренер. — Моля да ме извините, отче. Не исках да ви засегна.

Крачките заобиколиха леглото му и той чу как посетителят вдигна един стол и го примъкна до него.

— Е, добре тогава. Ако приключихме с взаимните извинения, можем малко да поговорим. Ако искате, разбира се.

Всъщност Бренер не искаше. Не можеше да си обясни защо, но продължаваше да изпитва безпочвено, но много силно недоверие към безплътния глас на духовника. Защо ли?

Усещането беше толкова силно, че пробуди гузната му съвест — в крайна сметка човекът нищо не му бе сторил, напротив, беше много мил с него. Все пак жертваше част от свободното си време, което никак не беше разбиращо се от само себе си, макар че целият свят очакваше подобно нещо от хора като него. Бренер не вярваше, че духовниците в болниците разполагат с много свободно време.

— Искам, но… — подхвана той колебливо. — Страхувам се, че… е, не съм запознат кой знае колко с Библията. Йоханес въздъхна.

— Защо ли всички на този свят смятат, че ние можем да говорим само за Библията и за смисъла на живота? Това трябва да е проклятието на расото ми.

— Носите ли? — попита Бренер.

— Не. При нас няма. Виждате… — Йоханес спря по средата на изречението, помълча една-две секунди, после продължи с извинителен тон: — Простете, за миг забравих, че… не виждате.

— Няма нищо — излъга Бренер. Думите му не прозвучаха особено убедително, а и той не си направи труда да се преструва. — Свиква се, знаете ли? Днес вече виждам по-добре от вчера. А вчера — по добре от онзи ден. — Това пък беше още по-неубедително.

Йоханес не каза нищо, но нещо в начина, по който мълчеше, смути Бренер. След малко той допълни:

— След няколко дни всичко ще е наред. Или поне така се надявам…

— Не звучи никак убедително — без заобикалки каза Йоханес.

По доста своеобразен начин върши работата си, помисли си Бренер. Но в същото време това му хареса. До този момент упорито беше отказвал да разговаря с духовник, макар че това беше първото нещо, което му предложиха, едва-що отворил очи. В крайна сметка болницата се управляваше от църквата. Това беше второто нещо, което му казаха.

— Тук сте, за да се погрижите за депресията ми или да ме развеселявате? — попита Бренер с усмивка. — Не, не се притеснявайте, ще се оправя. Само дето става малко… бавничко. Човек е доста безпомощен, когато не вижда. И освен това му идват странни мисли.

— Странни мисли ли?

— Нищо определено — уклончиво отвърна Бренер. Вече съжали, че подхвана темата. — Всичките тези глупости, които минават през главата на човек, когато е като окован на болничното легло и почти умира от скука.

— Никой ли не ви посещава?

— А кой да го направи? — Не искаше да звучи жаловито, но и сам разбра, че стана точно така.

— Нямате ли роднини, приятели… колеги?

— Имам — побърза да отвърне той с нотка на оправдание в гласа. — Но не исках да им съобщават.

— Защо?

— Майка ми е на почти седемдесет и от десет години страда от сърце. Не исках да се вълнува. А баща ми отдавна почина.

Йоханес явно правилно беше изтълкувал тона му и дискретно не попита за приятели и колеги. За известно време настана тишина — някак много неприятна и заплашителна. Тъмнината като че ли се приближи още повече към него и Бренер се почувства ужасно самотен. Йоханес нямаше как да знае и съвсем несъзнателно зададе въпроса си, но това отвори една врата в паметта на Бренер, която до този момент той държеше грижливо затворена. Не искаше да мисли за семейството си, за приятелите също, които всъщност нямаше, още повече пък за колегите си, с които постоянно живееше в неустойчив мир. Разбира се, беше мислил за това — както, впрочем и за смъртта, за катастрофата, която преживя, за огъня… Три дни бяха доста време, ако няма какво друго да правиш, освен да лежиш и да мислиш.

— Искате ли да поговорите за това? — попита след известно време Йоханес.

— За семейството ми ли?

Чу как отецът поклати глава.

— За преживяното. Понякога носи облекчение, когато човек разказва за нещата, които е преживял.

Е, значи все пак не можеше да надхвърли сянката си, помисли си Бренер. Станал ли е веднъж изповедник, остава си за цял живот, та дори и да е по пътя за дома, когато просто ей така, се отбива при пациент, за да му прави малко компания. Поради някаква неизвестна причина тази мисъл му подейства успокоително.

— Почти не си спомням — каза той. — Трябва да е било ужасно… — Затърси подходящите думи, не ги намери и накрая се спаси само с едно вдигане на раменете. — Всъщност не знам повече от онова, което ми разказа полицията.

Определено не беше истина. Спомняше си доста неща, но не можеше да каже какво от тях беше станало действително и какво — не. Някои неща бяха толкова странни, че можеха да са само игра на въображението му. С паметта нещата стояха като със зрението му — казаха му, че ще се възвърне, но процесът беше бавен и изпълнен с мъки и неизвестност. Имаше и още една разлика — не искаше да си спомня, както да си върне зрението. Изобщо не искаше нищо да си спомня.

— Казаха, че сте имал невероятен късмет. — Йоханес като че ли притежаваше поне една човешка слабост — беше любопитен. Бренер се усмихна против волята си.

— Да се строполиш по каменна стълба с тридесет и пет стъпала надолу с главата и при това да не си счупиш нито една кост, мисля, че е невероятен късмет. Всеки каскадьор би ми завидял, така поне ми разказаха.

— Вие нищо ли не си спомняте?

Бренер поклати глава, направи гримаса и добави нарочно с измъчен глас:

— Все пак е останало нещо, защото усещам всяко стъпало, в което съм се ударил. Май са били повече от тридесет и пет… сигурно около четири хиляди, а няколко съм взел по два пъти.

Йоханес се засмя, но смехът прозвуча почти като по задължение, а не, защото намери казаното за весело. Когато отново заговори, Бренер твърде ясно различи напрегнатата нотка в гласа му, за да си помисли, че си въобразява.

— Какво всъщност се случи? Искам да кажа, не само с вас, а изобщо? Чух нещо за някакъв пожар и за експлозия…

Бренер искаше да отговори, но само мълчаливо впери поглед в посоката, където различаваше фигурата на Йоханес като проблясваща сянка в сивата мъгла, и още веднъж повтори мислено въпроса му, без да стигне до задоволителен отговор. Да, наистина, какво стана?

Истината беше, че не знаеше. Не в действителност. В главата му се преплитаха образи, усещания, шум… безсмислена бъркотия, сякаш някой бе взел частите не само на един, а на поне пет пъзела и ги бе размесил в паметта му. И това далеч не беше най-лошото. Ако до този момент се бе замислял за станалото — което не се случи нито веднъж, по-точно, когато разговаряше с лекарите за това, — то го беше правил с някаква лекота, отпуснатост, сякаш говореше за нещо, което не го засягаше истински. Сега за първи път се замисли дали наистина не можеше да си спомни, или не искаше да го направи. Представата за това го ужаси. Не беше психолог, но като всеки беше гледал достатъчно филми и бе чел подобни книги, за да знае какво означава понятието „потискане“. Наистина ли случилото се е било толкова страшно, че с основание не искаше да си спомня, или…

— Неуместен въпрос ли зададох? — Гласът на Йоханес се протегна в мислите му като спасително въже. — Не исках да ви причинявам неприятности.

— Спокойно, не сте — увери го Бренер. Това аз сам го правя. — Но се страхувам, че не си спомням. Всичко е… много объркващо.

— Частична амнезия. — Чу как якето на Йоханес прошумоля, когато той кимна с глава. Беше звук от скъпа материя. Може би коприна. — Не е нещо необичайно в подобни случаи. Няма никаква причина да се страхувате. В повечето случаи паметта сама се връща след няколко дни.

— В повечето случаи ли казахте?

— Почти винаги — припряно се поправи Йоханес. А след още няколко секунди допълни: — Винаги.

— Внимавайте, господин проповедник — иронично каза Бренер. — Нямаше ли една Божа заповед, която забраняваше да се лъже, или не съм прав?

Йоханес се засмя. Този път смехът беше истински.

— Правилното обръщение е „отче“ — развеселено го поправи той. — Тази заповед наистина я има, да… — Той въздъхна. — Май започвам да мисля, че идеята да ви посетя не беше кой знае колко добра. Посещението ми предизвика повече вреда, отколкото полза. Да си тръгвам ли?

— Не! — бързо каза Бренер. — Просто съм малко нервен. Не е… особено приятно да си принуден само да лежиш и нищо да не виждаш. Случайно да ви се намира някое миниатюрно транзисторче?

— У себе си нямам. Но ще погледна у дома. Ако открия нещо подходящо, утре ще ви го донеса. Тук май ви спестяват всякаква информация, а?

— Да. А като услуга за това държат журналистите далеч от мен.

— Радвайте се тогава — убедително каза Йоханес. — Нещата вече поутихнаха, но в първите два дни бяхме под истинска обсада. Тези типове клечаха даже по дърветата и се опитваха да снимат стаята ви с телеобективи. Затова и затъмниха прозореца.

Беше нова информация, която всъщност трябваше да успокои Бренер, но вместо това го ядоса. Нищо чудно, че изобщо не можеше да види прозореца. Ако знаеше предварително, щеше да си спести доста неприятни размишления.

— Щом като е така, тогава вие вероятно можете да ми разкажете какво се е случило — предложи той.

— Едва ли — със съжаление в гласа отвърна Йоханес. — Вестниците се надпреварват да поднасят най-невероятни предположения, но в крайна сметка никой не знае нещо повече от това, че е имало експлозия, последвана от огромен пожар. Полицията отцепи целия район и не допуска никого да се доближи.

Светкавична картина: черна сянка, яздеща върху огнен лъч, която с вой лети към него. Картината изчезна, преди да различи какво беше, и бе твърде странна, за да е истинска. Част от единия пъзел, която не беше негова. Запита се дали сред тези части някога ще подреди истинската картина.

— Беше… някакъв манастир, нали?

Бренер сви рамене.

— Не трябва ли вие да сте специалистът по манастирите и църквите?

— Така е — не отрече Йоханес. — Вие сте застрахователен агент, нали?

— И какво от това?

— Познавате ли всички агенции в града? Или пък в страната?

— Туш — призна Бренер. — Да. Мисля, че беше нещо такова… манастир някакъв. Закъсахме с колата и искахме да… се обадим по телефона.

— Ние ли казахте?

— Онова момиче и аз. Какво момиче?

— Какво момиче?

Още една картина, още по-кратка от първата, но невероятно по-ясна: тясно лице, оградено с тъмна коса, с очи, в които се криеше дълбоко недоверие към живота — може би следи от предишно нараняване, чиито белези никога няма да изчезнат съвсем. Сега вече беше сигурен, че това е част от истинската картина, може би първата досега. Опита се да я задържи, но тя му се изплъзна.

— Стопаджийка… като че ли — колебливо отвърна той. — Качих я в колата… струва ми се. Беше не само странно, феноменът започна да предизвиква у него почти научно любопитство — спомените се завръщаха в същия момент, в който изговореше думите, тоест, точно обратното на това, което трябваше да става: думите събуждаха образите, а не обратното. Изведнъж го обзе силна възбуда. Може би от невнимание най-сетне бе намерил правилната врата и сега трябваше да продължи по намерения път, за да си спомни всичко останало.

— Знаете ли как се казваше?

— Не — каза Бренер. — Просто пътувахме известно време заедно. После… Да, бензинът ми свърши. Трябваше да продължим пеша, но беше много студено и когато намерихме пътя…

— Пътят към манастира ли?

Магията изчезна. Видя заснежения път и следите на двама им, вървящи успоредно, но повече нищо. Там, където пътят навлизаше в гората, нямаше нищо повече, само тъмнина. Думите престанаха да раждат картини. Дори въображението му изигра доста перверзен номер — черното парче липсваща реалност, което покриваше началото на горския път, наистина имаше очертанията на част от пъзел…

— Възможно е… Не знам… не знам точно.

— Ами момичето? — В гласа на Йоханес се долавяше не само интерес. — Знаете ли малкото и име? Или как изглеждаше?

Вратата рязко се отвори и един много силен и много разгневен глас каза:

— Какво, по дяволите, става тук?

Нещо изскърца — гумените тампони върху краката на стола на Йоханес, когато той стреснато подскочи. Чуха се енергични стъпки, после отново острият глас, който Бренер веднага свърза с един от лекарите.

— Кой сте вие и какво правите тук? Напуснете стаята! Веднага!

— Моля ви, докторе! — с помирителен тон подхвана Йоханес. — Няма причина да се гневите. Тук съм само за да…

Бренер чу как лекарят прекъсна Йоханес само с енергично движение.

Бялата престилка прошумоля по различен начин от якето на духовника.

— Защо сте тук, веднага ще изясним — навън и в присъствието на полицията. А сега незабавно напуснете помещението! Пациентът има нужда от абсолютно спокойствие. Това, което вършите, не само нарушава реда и спокойствието в болницата, но е и безотговорно!

— Но, моля ви! — Отново подхвана Йоханес, но пак не успя да продължи, защото го прекъснаха:

— Не, аз ви моля за последен път да излезете от стаята. Ако веднага не си тръгнете, ще извикам полиция!

Бренер следеше разгорещения разговор мълчаливо и с нарастващо объркване, но накрая не се стърпя, изправи се, доколкото можа, и се обърна към лекаря.

— Какво става? Не съм молил за присъствието на духовник, но това не е причина за…

— Присъствие на духовник ли? — Лекарят горчиво се изсмя. — Да не би да се е представил за изповедник?

— А не е ли? — объркано попита Бренер и погледна надясно, но сянката на Йоханес беше изчезнала. Светът му бе станал още по-малък. Една-единствена стъпка беше достатъчна, за да се превърне очертанието в безплътен глас. — Мислех, че е проповедникът на болницата.

— Във всеки случай не и при нас — отвърна докторът. Бренер чу как той отново се обърна към Йоханес. — Още ли сте тук?!

— Моля ви, докторе! Разбирам възбудата ви, но непременно трябва да…

— Сестра Анегрет, повикайте полицията! — хладно нареди лекарят.

Йоханес шумно пое въздух.

— Не е нужно — с отчаяние в гласа рече той. — Тръгвам си. Извинете нахлуването ми. И, господин Бренер, опитайте се да си спомните името на момичето. Много е важно.

Бренер чу как заобиколи леглото и с бързи крачки напусна стаята. Женски глас, който досега не беше чувал, попита:

— Да извикам ли полицията, господин професоре?

— Не — отвърна лекарят след кратка пауза. Бренер си спомни и името му — Шнайдер, професор Шнайдер. — Няма да се върне втори път. Не си струва усилието.

Той шумно се обърна към Бренер и се приближи, така че безплътният глас отново се превърна в неясно очертание без лице. В първия момент Бренер реши, че говори на него, но после различи движения нагоре. Докторът проверяваше електронните му пазачи и си говореше сам:

— Надявам се, че този тип не ви е ядосал много. Ще натрия носовете на онези на пропуска, втори път няма да се случи, обещавам ви.

— Аз… изобщо не разбирам какво става — объркано проговори Бренер. — Не беше ли проповедник?

Професорът презрително изсумтя.

— Не знам кой е, но мога да ви кажа, какъв мисля, че е.

— И какъв е?

— Вероятно репортер. Не можете да си представите на какво са способни тези типове, щом надушат някоя история. Нищо свято няма за тях. Какво му разказахте?

— Нищо. През повечето време той говори, ако трябва да бъда искрен.

— Значи, все пак навреме дойдохме. Така… това ни трябваше. — Той престана да бърника по апаратите до леглото на Бренер и се наведе над него. — Е, как се чувстваме днес?

Бренер едва се сдържа да не отговори с изтъркания майтап „Аз съм добре, докторе, а вие как сте?“; вместо това обаче само вдигна рамене и каза:

— Не много по-добре от вчера, да си призная. Продължавам да не виждам нищо.

— Да, това вече го чух. Утре очният лекар не е в болницата, но вдругиден ще поговоря още веднъж с него, обещавам ви.

Бренер се ужаси. Още два дни затворник в този свят, населен само със сиви сенки и неизвестност?

— А… нужно ли е? — със заекване попита той.

В гласа му сигурно е проличал страхът, защото лекарят побърза да го увери:

— Не се страхувайте, ще прогледнете. Колегата ме увери, че очните нерви не са засегнати трайно. Но трябва да потърпите още малко.

— Какво означава „малко“? Три дни? Три седмици или три месеци?

За секунда, удължена десетократно от сумрака, в който той се движеше, се възцари тежко мълчание, което Шнайдер наруши с кратък и безкрайно неубедителен смях.

— И откога от лекаря се иска с абсолютна точност да знае всичко?

— Понякога се случват и чудеса.

— Може би, но за тях отговаря по-скоро господинът, който токущо си тръгна… Сега сериозно: не съм специалист в тази област и не искам да се бъркам в работата на колегата, но мисля, че през следващите няколко дни трябва да настъпи чувствително подобрение. А сега ми се струва, че изтърпяхте достатъчно напрежение за цял един ден, затова се опитайте да поспите.

Бренер си спести отговора. Едно нещо разбра през изминалите три дни, откакто беше в болницата — безсмислено е да се спори с лекарите.

Затова легна и затвори очи, макар че беше излишно. Докато стъпките на професора и на сестрата се отдалечаваха, противно на очакванията си той заспа, още преди да чуе шума от затварянето на вратата.

Отново му се присъни кошмар, но този път не виждаше скорпиони, изпълзяващи от пукнатините на избледняващ свят, за да измъчват хората, а девойка без лице. Или поне в началото беше така.

2.

След всичко, което стана, краят се оказа съвсем лесен. Ако Салид беше останал този, който преди време пристигна в тази страна, тогава щеше да изпита нещо като разочарование, защото това, което беше най-голямото предизвикателство в неговия досегашен живот, след три дни се оказа детска игра.

Салид обичаше предизвикателствата. Дори нещо повече — нуждаеше се от тях, както наркоманът се нуждае от дозата си, редовно и във все по-големи количества. И, между другото, краят беше същият. Той протегна ръка към дръжката на вратата, но в последния момент я дръпна и за последен път се огледа наоколо — поведение, което до такава степен бе станало част от него, че не можеше да действа другояче, дори когато това беше напълно излишно, както сега. Беше паркирал колата на един паркинг по диагонал на болницата, който откри днес следобед при първия си оглед на мястото. Беше идеален — Салид можеше да наблюдава улицата и в двете посоки, без да виждат него самия. Имаше един двоен ред улични лампи в модернистичен стил, които осветяваха улицата и през нощта и беше светло като ден, но между тях имаше също така и двоен ред гъсто засадени платани, чиято сянка почти напълно скриваше автомобила. И в друго отношение улицата беше идеална — с изключение на болницата имаше само средно високи и ниски еднофамилни къщи, повечето с градинки отпред или скрити зад жив плет и с голямо разстояние една от друга. Така че разполагаше буквално с десетина възможности за бягство. Не че се налагаше. Това, което го очакваше, бе може би най-тежката битка в живота му и до този момент нямаше никаква представа как ще се развие, но едно нещо знаеше със сигурност: битката ще се води по съвършено други правила, коренно различни от тези, които познаваше.

И въпреки това Салид не можеше да излезе напълно от кожата си. Изчака още няколко секунди, през които внимателно оглеждаше улицата, после излезе от колата и с бързи крачки прекоси улицата. Беше облечен с тъмни дрехи — не черни, защото щеше да прави впечатление — и се движеше така, че да не бърза. Просто минувач, който върви забързано, но не чак толкова, че да се набива в очи. По-късно никой нямаше да си спомни за мъжа в тъмни панталони и синьо кадифено сако, дори ако случайността пожелаеше в този момент да погледне през прозореца. Още един рефлекс от предишния му живот, който бе станал напълно безсмислен. Никой не го гонеше. Противникът, с когото този път си имаше работа, нямаше нужда да гони жертвите си. Той просто чакаше, докато те дойдат при него.

Докато прекосяваше улицата и под остър ъгъл се приближаваше до болницата, Салид погледна часовника си. Идвайки по този начин, портиерът нямаше да го забележи в кабината си, осветена с мътножълта светлина. Малко по-големи грижи му създаваше видеокамерата, която забеляза по време на обиколката си през деня, но и с нея щеше да се справи. Вероятно не беше непрекъснато включена или поне не бе свързана с видеоапарат. Кой ли ще заснеме един безобиден нощен минувач?

Приближи се до входа и застана в сянката на един храст. Портиерът гледаше точно в неговата посока, но Салид знаеше, че няма да го види — кабината му беше силно осветена, а лампите отвън служеха по-скоро за декорация. Въпреки това замря неподвижно за момент, докато портиерът отново сведе поглед към списанието, с което убиваше скуката.

Салид зачака. Още нямаше конкретен план. Да се влезе в болницата не беше проблем, но нито знаеше в коя стая се намира човекът, когото търсеше, нито в какво състояние ще го завари. Ще трябва да импровизира.

До слуха му достигна приглушеният звън на телефон. Салид видя как портиерът вдигна слушалката, слуша внимателно няколко секунди, а после започна отривисто и явно в не особено добро настроение да жестикулира. Накрая сложи слушалката обратно върху вилката, стана и излезе от кабината. Салид забеляза, че човекът силно куца. За него това беше предимство, защото означаваше, че онзи не може да се движи бързо. Май имаше късмет, поне един от проблемите му като че ли се реши от само себе си.

Изчака, докато мъжът съвсем се скрие, преброи мислено до пет и влезе в болницата. Портиерът се беше оказал толкова лекомислен, колкото се надяваше Салид — кабината не беше заключена. Салид бързо се шмугна през вратата, пристъпи до бюрото му и без особено разочарование установи, че няма списък на пациентите. Бюрото беше празно, с изключение на едно отворено списание за автомобили и един полупълен пепелник. На малка масичка до бюрото имаше компютърен терминал; мониторът беше изключен, но самият апарат се намираше в положение стенд-бай. Салид разбираше достатъчно от компютри, за да стартира системата и да разбере в коя стая беше настанен търсеният от него човек, но въпреки това малко се поколеба. Не знаеше къде е отишъл портиерът, още повече колко ще се забави. Съществуваше опасност да го изненадат, докато още търси в терминала, а на Салид никак не му се искаше да убива портиера.

Тъкмо искаше да се обърне и да излезе, когато с периферното си зрение долови някакво движение. Някой се приближаваше към болницата. Сянка, която приведена се промъкваше покрай фасадата и се опитваше да използва оскъдното прикритие на сградата и на безвкусно подредените отпред няколко големи саксии с цветя. Човекът дори не беше кой знае колко опитен, но се движеше с някаква естествена елегантност, която би го скрила от погледа на друг по-невнимателен наблюдател.

Повечето хора на негово място биха се стреснали или бързо биха се опитали да се скрият зад най-близкото подходящо укритие. Не и Салид. Вкамени се на мястото си. Който и да беше идващият, без съмнение внимателно наблюдаваше портиерната, както и той направи. Ако помръднеше, онзи щеше да го забележи, ако успееше да не се издаде, имаше добър шанс да мине за сянка сред многото други сенки. Човешкото око е око на ловец — реагира на движение, а не на това, което вижда. Салид стоеше със спрян дъх и с ъгълчетата на очите си наблюдаваше приближаващата се фигура.

След известно време промени мнението си за непознатия — мъжът действаше изключително непредпазливо. Даже портиерът, който определено се интересуваше повече от четивото си, несъмнено щеше да го забележи. Да не говорим пък за видеокамерата, която наблюдаваше входа.

С приближаването си към входа фигурата забави крачки. Салид забеляза, че беше мъж в тъмно и явно твърде широко палто. Непрекъснато спираше, после се навеждаше, отново се изправяше, вървеше надясно, после наляво — типични движения за човек, който върши нещо, което не иска. И не само че не е професионалист, с пренебрежение помисли Салид, ами е пълен дилетант. Но това далеч не даваше отговор на въпроса какво прави непознатият тук. Фигурата се приближи и за миг погледът и се насочи право към Салид. Слабата светлина от звездите се отрази върху тъмни зеници, които сякаш пробиваха Салид с погледа си. Стоящ съвършено неподвижно и с надеждата неподвижността да му помогне, Салид отново се превърна в това, което бе през една голяма част от живота си: сянка.

Изпитаният начин на действие и този път не го подведе. Не последва никаква реакция — никакво спиране, стряскане, нищо. Мъжът бързо продължи нататък и влезе през плъзгащите се стъклени врати, а погледът му продължи внимателно да следи ту преддверието, ту вътрешността на портиерната.

Салид започна да се изнервя. Нямаше представа къде отиде портиерът, но не би оставил всичко отворено, ако смяташе да се бави по-дълго от няколко минути. Въпреки това Салид остана още няколко секунди неподвижен, после се обърна и последва непознатия.

3.

Професор Шнайдер сложи телефонната слушалка върху вилката, вторачено гледа апарата известно време със сдържан гняв, а после с по-малко сдържан погледна събеседника си.

Мъжът отвърна на гневните искрици в погледа му по начина, по който досега реагираше на всичко: с едва загатната усмивка, която всъщност не беше такава. Тази усмивка най-много дразнеше Шнайдер. Странният — не, странен не беше правилната дума; странен се стори на Шнайдер в самото начало, а междувременно вече го смяташе за тайнствен — та тайнственият мъж с тънката сива коса и малък белег над лявото око бе направил нещо, което преди три дни професорът смяташе за невъзможно. Шнайдер беше всичко друго, но не и насилник, но през последните часове все по-осезателно изпитваше желание да сграбчи възрастния мъж и да го тръска силно дотогава, докато най-сетне му каже каква игра се играеше тук.

— Надявам се, че научихте това, което искахте да знаете? — попита Александър, сочейки с глава към телефона. Всъщност така се беше представил на Шнайдер — „Александър“. Професорът не беше много сигурен дали това е малко име или фамилия, още повече пък дали изобщо е истинското.

— Разбрах, че знам всичко, което за момента трябва да знам и че извън това няма нищо, което е наложително да знам — натъртено отвърна Шнайдер. Събеседникът му лекичко се подсмихна на завъртяното изречение, така, както се усмихваше на всичко, но този път очите му останаха по-сериозни от обикновено. Освен няколко „да“, „не“ и няколкото започнати, но прекъсвани изречения, Шнайдер не беше казал нищо друго, но за внимателен наблюдател, какъвто беше Александър, разговорът беше достатъчно изчерпателен.

— Мога да разбера гнева ви, докторе — каза той след известно време. — Но, повярвайте ми, аз…

— Не съм ядосан — прекъсна го Шнайдер. — Бесен съм от яд! Не съм свикнал да ми нахлузват намордник на устата!

— Огорчен сте — заключи с разбиращо кимване на главата Александър. — И това мога да разбера, докторе, но повярвайте ми, че…

— Дълбоко се съмнявам — прекъсна го Шнайдер за пореден път. Един триумф, макар и доста незначителен. Той удари с длан върху масата. Телефонът подскочи и шумът отекна в нощната тишина на, болницата като пистолетен изстрел, но Александър дори не трепна. — Не ми пречи да получавам нареждания, но много ми пречи да действам противно на вътрешните си убеждения.

— А нима има външни? — отново се подсмихна Александър.

Шнайдер подмина подигравката. Нямаше намерение да подхваща реторични дуели.

— Добре, наречете го съвест, ако искате. Или Хипократова клетва, все едно. Клел съм се да помагам на хората, а не да ги разболявам.

За миг усмивката на Александър угасна. Моментът твърде бързо отмина, за да е сигурен Шнайдер, че за първи път успя да наруши непоклатимото спокойствие на мъжа срещу себе си.

— Мога ли да ви напомня, професоре — каза онзи с известна острота в гласа, — че освен това сте се заклел да служите и на делото Господне, да слушате и да се подчинявате, без да питате, когато вашите духовни водачи го изискват от вас?

— Ако не беше така, отдавна да ви нямаше тук — изръмжа Шнайдер. Беше положил тази клетва преди години, като син на консервативно християнско семейство, и ръководен от предимствата, които му носеше това задължение, макар и да беше убеден, че постъпката му е правилна. Докато преди три дни не се появи този сивокос старец, за да го призове да изпълни клетвата си. Всъщност, съдейки по външния вид на мъжа, той спокойно можеше и да е от тайните служби — или от ЦРУ. Александър беше се овладял.

— Твърде вероятно е по този начин да спасите живота на вашия пациент — каза той. — И този на много други хора.

— Нима?! — Шнайдер махна гневно с ръка, но не прецени правилно движението си и за малко не бутна телефона от масата. Бързо се пресегна и хвана апарата, като, разбира се, лиши думите си от справедливото възмущение. Действието му стана просто смешно. Въпреки това продължи:

— Човекът е напълно здрав! Има само някаква безобидна рана на рамото и няколко изкълчвания, това е всичко. И дума не може да става за опасност за живота му! Дори не е за болница, още повече пък за интензивното отделение!

— Погледнато само от медицинска гледна точка — призна с неизменната си усмивка Александър. — Но има и…

— …много повече неща между Земята и Небето, отколкото школската ни мъдрост предполага — продължи Шнайдер с умишлено циничен тон.

— Горе-долу — кимна с глава Александър. — Аз бих се изразил другояче, но това е същината на нещата.

Шнайдер изгледа сивокосия старец известно време с поглед, изпълнен с омраза, но се овладя и преглътна гнева, макар че в този момент имаше усещането, че преглъща нещо почти материално — бодлива, горчива топка, която остави тръпчив вкус в устата и доста малки, кървящи рани в гордостта му. И която тежеше като камък в стомаха му. Опита се да продължи с нормален тон:

— Не че искам да ви създавам проблеми, монсиньор. — Той нарочно употреби думата и остро изгледа Александър, очаквайки реакцията му. Тъй като — след три дни, по дяволите! — продължаваше да не знае с кого всъщност си има работа, обикновено избягваше обръщението, доколкото това беше възможно. А когато не можеше иначе, всеки път използваше различно — Ваша светлост, Ваша милост, отче… Реакцията на мъжа винаги беше една и съща. Не направи на Шнайдер услугата да се издаде. Но развеселеното пламъче в погледа му издаде нещо друго — че не изпитваше чувството, че Шнайдер му създава някакви трудности. — Само ще ми е по-лесно да ви помогна, ако мога да разбера за какво изобщо става дума.

— Това не мога да ви обясня — отвърна Александър. — Моля правилно да ме разберете. Не че не искам. Просто не мога. Но ви уверявам, че става въпрос за неща от компетенцията на църквата, които вероятно ще имат трайни последствия.

Шнайдер премина в атака.

— Ваша светлост, извинете, но това тук е болница. Ние се грижим за телесното здраве на хората, а не за душевното.

— Едното не винаги може да се отдели от другото.

— Сигурно, но аз отказвам повече да гледам как причинявате на този човек нещо, от което той вероятно никога няма да може да се оправи. Говорите за душевното му здраве? А знаете ли какво вършим с психиката му?

— Много добре — каза Александър с такъв отпуснат тон, че Шнайдер го побиха тръпки. — Ето, ако това искате да чуете: вината за това поемам аз. В играта са заложени много повече неща, отколкото доброто само на един човек.

Шнайдер не знаеше чие добро има предвид Александър — своето или на Бренер. Всъщност нямаше и никакво значение.

— Отказвам да участвам в подобни сметки. Един човешки живот срещу сто? Трябва ли да пожертваме хиляда, за да спасим един милион? А един милион за десет милиарда? Да хвърлим тогава една водородна бомба над Ню Делхи, за да прогоним чумата, която вилнее там. За доста време напред това ще намали броя на смъртните случаи.

Погледът на Александър подсказа, че няма намерение да се впуска в този спор. Не за първи път го водеха. От три дни насам разговорите им се въртяха в кръг.

Телефонът иззвъня и отне възможността на Шнайдер да продължи да говори, а с това и вероятността да наприказва още повече глупости. Той вдигна слушалката, заслуша се за момент, после попита:

— Сигурен ли сте? Същият човек?

Александър въпросително наклони глава, но Шнайдер се направи, че не забелязва. Не му направи и услугата да натисне бутона на високоговорителя.

— Добре тогава — продължи след няколко секунди. — Не предприемайте нищо, но извикайте полицията.

— Чакайте! — обади се Александър.

— Един момент. — Шнайдер свали слушалката от ухото си, закри я с ръка и недружелюбно погледна Александър. — Да?

— Пак ли този проповедник? — необичайно сухо и професионално попита Александър.

— Поне твърди, че е такъв. Полицията ще се погрижи да разбере.

— Не! — Александър стана. Докато извършваше това дребно наглед движение, с него стана учудваща промяна. Изведнъж вече не беше старият, винаги усмихнат мъж. Движенията и гласът му издаваха авторитет. — Никаква полиция! Аз ще се заема. — Той не остави никаква възможност на Шнайдер да отговори, излезе с бързи крачки от стаята, без да затваря вратата след себе си.

Шнайдер допря отново слушалката до ухото си и стана от мястото си.

— Добре, без полиция. Но елате горе, в интензивното. И… доведете дежурния санитар.

4.

От неясната, сладникавотопла мъгла на трескавия сън се плъзна в нещо друго, което не знаеше дали е будност или друг, още по-лош кошмар. Обгръщаха го топлина, смолистият мирис на горящо дърво, който по незнайна за него причина някак не се вписваше в картината, и тъмночервена примигваща светлина, може би само асоциация с мириса на факлите, а може би действителна. Лежеше по гръб и макар че беше твърде изтощен, за да се движи, имаше чувството, че ръцете и краката му са вързани. Но кой ще го оковава? И защо?

Опита се да отвори очи. В първия момент си помисли, че няма да успее, но после разбра, че клепачите му послушно се бяха вдигнали и не можеше добре да различи нещата около себе си. Червеният отблясък, проникнал през затворените клепачи, не стана много по-светъл. Нещо не беше наред с очите му или наистина се дължеше само на напълно затвореното помещение. Отнякъде долитаха шумове: коприненотопло шумолене, плат, може би дреха, може би завивка, влачена по пода. Гласове, които бързо и насечено шептяха, без да може да различи думите. Беше топло.

Макар всичко в този сън — а трябваше да е сън, защото зад чернилката, погълнала спомените му, дебнеше още нещо, грозно и невероятно лошо, за което той вероятно не си спомняше, защото не искаше — макар в този сън всичко да беше направено така, че да го плаши, той го изпълваше същевременно с чувство на зищитеност и топлота, може би, защото носеше със себе си най-древния спомен: червен, топъл уют, в който се съединяваха успокояващи шумове и закриляща прегръдка.

Чувството можеше и да е лъжливо. Все още беше тук тъмното Нещо, скрито зад спомена му, което постепенно се изпълваше с материя, но все още нямаше определена форма. Нещо се беше случило. Нещо му беше сторено.

Осъзнаването на това — колкото и да се опитваше да се противи — беше достатъчно, за да го тласне още малко оттатък границата между съня и будността. Уютът и топлината се дръпнаха назад като вълните на топъл прилив, а пясъкът, който остана след тях, беше осеян с остри камъни и отломки. Ръцете и краката го боляха, в началото леко, после болката стана все по-силна, накрая — непоносима, като в същото време гласовете добиваха все по-голяма яснота. Сега различаваше думите…

— Рано или късно и без друго ще трябва да го направим. Не можем да го държим вечно затворен.

— Това е за негово добро!

— И от какво да го закриляме? От кого? Смешно е!

— Може би от него самия.

…но те нямаха никакъв смисъл. Въпреки това долавяше нещо заплашително в тях. Съдържаха някаква истина, която още не разбираше, но за чието значение постепенно започваше да се досеща. Не какво е станало или щеше да стане, а какво означаваше то. Може би чернотата в спомена му не беше нещо случило се, а онова, което предстоеше да стане.

— Буден е. Внимавайте какво говорите!

Провлаченият шум стана по-силен. До него се приближиха стъпки, после в червеникавия здрач се показа фигура, която изпълни хоризонта отпреде му. В първия момент изпита облекчение, когато разпозна лицето на приятел. Но после погледна още веднъж, по-внимателно и когато видя изражението в очите и започна да се досеща какво означава то, тогава закрещя…

5.

Престанаха да носят мъртъвци, но това не правеше нещата по добри. Последната кола беше пристигнала преди час, час и половина — макар че не минаваше и минута, без най-малко два пъти да погледне часовника, бе изгубил всякакво чувство за време. Субективното му усещане за хода на времето изглеждаше раздвоено — от една страна, броеше секундите до края на дежурството си, но същевременно не можеше да каже какво е станало преди половин час или три, или десет минути. Кошмарът започна преди два дни и оттогава Вайкслер позна всички разновидности на ужаса, и дори тези, които не бе предполагал, че съществуват.

При това Вайкслер беше всичко друго, но не и изнежен човек. Никой, който служеше в специалния отряд, където беше и той, не беше такъв. До онзи момент преди два дни, в който скочи от каросерията на камиона и видя какво ги очаква, той дори се гордееше с това. Но оттогава много неща се промениха. Не само отношението на Вайкслер към умирането и смъртта, но и към живота.

И най-лошото не беше видът на мъртъвците. С тях беше свикнал още преди години. Бяха чувалите. Черни, с пластмасов цип, направени от неприятна за пипане материя, която винаги изглеждаше мокра. И шумовете. Най-вече те.

С треперещи ръце Вайкслер запали цигара — беше забранено, но на никой не му пукаше. Пое дима дълбоко в дробовете си, така че му се зави свят. Пушекът беше твърде горещ и остави блудкав вкус върху езика му. Вайкслер с отвращение изкриви лице, но устоя на изкушението да я хвърли на земята и да я стъпче. Всичко, което през последните два дни слагаше в устата си, беше блудкаво.

Отново погледна часовника. Беше изминала минута и половина, откакто за последен път погледна — четири часът и три минути. Още два часа до смяната. Три, докато изгрее слънцето. Вайкслер направи гримаса. Сигурно и днес няма да може да спи.

Зад него нещо прошумоля. Тоест прошумоля не беше точната дума. Беше по-скоро звук като от тънко алуминиево фолио, мачкано с ръка — или от черен чувал за мъртъвци, в който нещо се движи…

Вайкслер потисна желанието веднага да се обърне, но не можа да се сдържи и стисна по-здраво автомата, докато нарочно бавно се обръщаше. Една част от него много добре знаеше, че има обяснение за шумовете, но в главата му се чуваше и един глас, неподатлив на рационални аргументи, и този глас казваше нещо друго.

Шумът престана. Може би не беше го и имало, няма значение. За миг навсякъде му се привидяха пробягващи сенки, които отваряха циповете отвътре, изкривени ръце със синьо сива изсъхнала кожа, които с накъсани движения се протягаха от черните пластмасови чували и…

— Край!

Звукът на собствения глас му се стори чужд, а ехото, което предизвика в големия, слабо осветен физкултурен салон, прозвуча някак заплашително, сякаш не отекнаха неговите думи, а… и нещо друго. Въпреки това го успокои. Отдавна беше свикнал да изпълнява заповеди, дори когато бяха неговите собствени.

Вайкслер дръпна още веднъж, издуха блудкавия дим колкото можа надалеч и все пак стъпка цигарата. После бавно закрачи между подредените в прави редици войнишки походни легла. Много легла, в много редици. Не знаеше колко са точно — през първия ден беше ги броил, излязоха точно триста, но след това престана. Сигурно вече бяха петстотин, а може и повече, нямаше никакво значение. Във всеки случай бяха твърде много.

Отново чу звук, но този път не беше въображаемото драскане на ръка на зомби, опитваща се да се освободи от пластмасовия пашкул, а звук, от който се страхуваше още повече. Отвън отново спря камион, вратите се отвориха, последва характерното трополене от спускането на капака на каросерията. Май беше подранил с успокоението, ужасът не беше свършил. Караха още мъртъвци. Вайкслер смръщи лице, обърна се кръгом и тръгна към вратата.

Не беше направил и крачка, когато тя се отвори отвън и за миг го заслепи ярка светлина, фаровете сочеха право към него. Вайкслер ускори крачка, стигна до вратата и натисна ключа за осветлението, преди да се обърне към сянката, появила се в осветената рамка на вратата.

Явно войникът в него беше по-силен от безкрайно объркания човек, защото първо различи отличителните офицерски знаци, а чак след това лицето на човека срещу себе си — старши лейтенант Нериг. Чудесно, точно така! От всички офицери в ротата най-малко понасяше него. И това, че чувствата им бяха взаимни, не оправяше нещата.

На Нериг му трябваше секунда, за да се ориентира, защото в първия момент объркано присви очи на бялата неонова светлина, която с примигване обливаше физкултурния салон. После кимна на Вайкслер, отпуснато отдаде чест, като същевременно махна и на някого отвън на двора. Чак тогава влезе в помещението.

— Всичко ли е наред, Вайкслер?

А какво ли да не е наред, ядосано си помисли Вайкслер. Да не си мислиш, че ще скочат и ще хукнат навън, ако не ги наблюдавам? Разбира се, не го каза на глас — не толкова от уважение към командира си, а защото мисълта беше пробудила нещо у него, което би го ужасило, ако направеше грешката да изговори думите на глас. Кимна леко към Нериг и каза:

— Разрешете да доложа: Всичко е наред, господин старши лейтенант!

По някаква неизвестна причина това сухо служебно обръщение озадачи Нериг. За момент изгледа Вайкслер почти в недоумение, после с него стана нещо много странно — усмихна се.

— Добре, да забравим формалностите. Иначе… нещо друго?

— Не — поклати глава Вайкслер. — Всичко е спокойно.

— И убийствено скучно, предполагам — допълни офицерът. — Караме ви още няколко гости. Нали имате още свободни легла?

— Две или три. — Вайкслер махна с ръка през рамо. — Там, в последната редица.

— Стигат. — Нериг отново повика някого отвън. — Донесете ги!

Вайкслер отстъпи крачка встрани, за да направи място на двамата войници, които, изпълнявайки заповедта на Нериг, внесоха поредния черен чувал. Двамата бяха последвани от други двама, които носеха явно много лек чувал. Сигурно слаба жена или дете, предположи Вайкслер.

— Най-отзад! — нареди Нериг. — В последната редица. Докато четиримата войници носеха страшния си товар, Нериг известно време вторачено и с навъсено чело се взира в мястото до вратата, откъдето през последните няколко часа Вайкслер беше наблюдавал мъртъвците. Върху боядисания със зелена блажна боя бетонов под имаше около двадесетина стъпкани фаса. Сигурно мисли как да ми се скара за нарушаването на правилника, помисли си Вайкслер. За кратко време Вайкслер преживя втора изненада: вместо да го смъмри, Нериг неочаквано извади от джоба на куртката си пакет „Уест“ и му подаде. Съвсем объркан, Вайкслер си взе цигара и се наведе, когато офицерът му подаде огънче. Автоматът му лекичко изтрака, удряйки се в рамката на вратата. Нериг автоматично вдигна поглед и неодобрително смръщи вежди. Вместо преметнато през рамо, оръжието на Вайкслер висеше, готово за стрелба. Офицерът не каза нищо. Вайкслер бързо го прехвърли през рамо, а Нериг запали цигарата си и с видимо удоволствие издуха дима през носа. За момент Вайкслер бе обзет от лека завист. Неговата цигара продължаваше да е с блудкав вкус.

— Откога сте тук? — попита Нериг. Не гледаше Вайкслер, а видимо съсредоточено наблюдаваше четиримата войници, които носеха чувалите към другия край на салона. Вайкслер погледна часовника си, макар че беше напълно излишно.

— От полунощ.

— Часът на призраците, а? — ухили се Нериг. На Вайкслер думите не му се сториха никак смешни и това явно му пролича, защото усмивката на Нериг автоматично изчезна. — Гадна работа, нали?

— Е, все някак се справям — уклончиво отвърна Вайкслер.

— Навън е още по-лошо — съгласи се Нериг и макар че Вайкслер също кимна с глава, знаеше, че не е така. Преди два дни се зарадва, че го изпратиха да дежури тук, а не в едно от отделенията, които претърсваха селищата наоколо за трупове, но междувременно мина много време. Време за размисъл, време, което прекара с мълчаливите мъртъвци в този физкултурен салон или с кошмарите си в една класна стая, превърната в спално помещение. Безкрайно много време. Сигурно беше ужасно да претърсваш наоколо къща по къща, етаж по етаж и стая по стая за други мъртъвци, но хората отвън поне имаха какво да правят, а Вайкслер беше стигнал до положение, от което всичко друго му изглеждаше много по-добро, отколкото да стои в студеното помещение и да чака настъпването на деня. Мъртъвците не бяха тихи. Издаваха звуци и ако останеше още някой и друг ден, сигурно ще започне да чува и гласовете им.

— Тези двамата са последните — обади се Нериг след известно време. — Мисля, че няма да намерим повече. Слава Богу, тази проклетия не действа много дълго.

— Колко са? — попита Вайкслер и веднага се стресна. Защо питаше? Не искаше да знае! Въпреки това кимна с глава, когато Нериг извади цигарата от ъгълчето на устата си и въпросително го погледна:

— Общо ли? Хиляда двеста и седемнадесет — заедно с тези двамата.

— Мили Боже! — прошепна Вайкслер. Знаеше, че истинските цифри се различават от тези, за които съобщават медиите, но това…

— Да, множко са, нали? — Нериг сви устни и добави със съвсем променен, остър тон: — И въпреки това с един по-малко. Още не са открили онази гадина. Или го е разтворило на атоми, или още е жив.

На Вайкслер никак не му хареса тонът на Нериг. А трябваше да го разбере — ставаше дума за човека, отговорен за смъртта на хиляда и двеста мъже, жени и деца. Но беше прекарал последните дни твърде близо до смъртта, за да е все така чувствителен.

— Ще го надушат — каза той. — Ако още е жив, ще го намерят. Никой не може да направи такова нещо и да се отърве.

Нериг презрително изсумтя.

— Ще го намерят друг път! Официално всичко беше представено като нещастен случай, забравихте ли? Виновникът е мъртъв, американците са се свили и се спотайват, а правителството ще изплати на близките огромни обезщетения. Няколко големи риби в Берлин също ще получат тлъсти обезщетения, защото главите им ще трябва да хвръкнат заради общественото мнение. Така стават тия работи.

Вайкслер нищо не каза. Бог му е свидетел, че не искаше да се впуска в политически разговори точно с Нериг, още повече ако тези разговори бяха на ниво разговор на маса. Всъщност се съмняваше, че нещата ще се развият точно така. Това, което каза за Салид, терориста, важеше и за цялата проклета история: никой не можеше да направи подобно нещо и да се измъкне невредим. Дори и американците. И никое проклето правителство на света! Войниците бяха оставили товара си и се връщаха. Вървяха мълчаливо и доста бързо. Когато Вайкслер ги погледна, видя върху лицата им един и същ израз на някакво притъпено огорчение, което го накара да се усъмни, че неговата служба наистина е най-тежката. Но въпросът явно беше излишен — всяка работа беше тежка, ако трябва да я вършиш в момента.

Войниците не казаха нищо, само въпросително погледнаха Нериг. Той също безмълвно посочи с ръка навън и войниците излязоха. Вайкслер гледа след тях, докато се скриха в сребристочерната смесица от тъмнина и дъжд от другата страна на вратата. Освен изражението на ужас четиримата мъже имаха и още нещо общо — всички бяха много млади. По преценката на Вайкслер нито един не беше на повече от двадесет години. Сигурно са наборници. Запита се дали някога ще забравят преживяното тук. Но и този въпрос имаше най-много академична стойност. Въпросът беше дали той някога ще го забрави, а отговорът гласеше — определено не.

Чак след няколко секунди забеляза, че Нериг изобщо не се кани да тръгва, а отпуснато се е облегнал на стената до вратата и дъвче цигарата си. В бялата неонова светлина, която не хвърляше почти никакви сенки, лицето малко му приличаше на лице на зомби. Кожата беше неестествено бледа и в зависимост от това, от какъв ъгъл го гледаше, сякаш имаше някакъв синкав оттенък. Единственото нещо, което не подхождаше на този мъртвешки вид, бяха очите. Погледът им неспокойно обхождаше залата, застиваше за миг тук, после се преместваше, опипваше предметите, сякаш търсеше нещо съвсем определено…, от което се страхуваше, може би?

Вайкслер прогони мисълта от главата си. Нериг беше уморен, физически изтощен и вътрешно толкова на края на силите си, колкото той и всички останали. Това беше, а то е достатъчно лошо!

— Доста е страшничко тук, а? — без заобикалки каза Нериг. Усмихна се нервно, пухна с цигарата и се отдели от стената. — Полека лека започват да ти се привиждат призраци, нали?

За момент Вайкслер сериозно се замисли накъде ли бие офицерът с този въпрос. Сигурно не иска да каже нищо определено. От друга страна…

— А, не… Само скуката е мъчителна. И студът.

— Да, малко е като в хладилник — съгласи се Нериг. — Но, страхувам се, че така трябва да бъде. Ако усилим парното, приятелчетата ни съвсем ще се разсмърдят в гащеризоните си. Тогава още повече няма да ви хареса.

Вайкслер преглътна острия отговор в последния момент. Безцеремонността, с която Нериг говореше за мъртъвците, го подразни, защото беше банална и ненужна. Попита:

— Защо не ги откарат някъде? От два дни непрекъснато си задаваше този въпрос.

— Откога един войник пита за смисъла на заповедите, които получава? — ухилено попита Нериг вместо отговор. Нещо в погледа му обаче издаваше, че усмивката е неистинска. И наистина изчезна след миг, когато продължи: — Вече всичко е организирано. Утре вечер започва извозването. А дотогава ще внимавате никой да не стане и да не избяга, нали?

Вайкслер остана сериозен. Думите на Нериг никак не го развеселиха, а само дадоха още повече храна на глождещия го ужас.

— Какво искате да ми кажете? — попита той направо.

Шумовете. Шумовете, това постоянно пукане и шумолене, сякаш в черните пластмасови чували нещо непрекъснато се движи и пълзи. Бяха му обяснили причината: мъртъвците се движеха — имаше гнилостни процеси, кипене. Можеха да получат издуване и да хълцат, а понякога наистина можеха да мърдат, дори дни след смъртта. Това беше научното обяснение, а то в момента никак, ама никак не му вършеше работа. Шумовете ги имаше, чуваха се и сега, в този момент, макар да му се струваше, че не ги долавя.

— Какво? — Нериг го погледна с доста неубедително изиграно недоумение.

— Страхувате се, че наистина може да се случи, нали? Искам да кажа, да станат и да избягат?

Нериг отново го изгледа, този път истински изненадан, после се разсмя. След кратко колебание и Вайкслер се включи в смеха, но той по-скоро наподобяваше мелодия, която човек високо си подсвирква, докато върви нощем през гробище. И освен това продължи много кратко.

— Не, сериозно — каза Нериг. — Внимавайте, защото само преди два часа съвсем наблизо са пипнали двама репортери, които по някакъв начин са се промъкнали през заграждението. Дръжте си очите отворени и съобщавайте за всичко необичайно!

Ако имаше нещо, което тук и сега беше излишно, то това беше това напомняне, помисли си Вайкслер. И без друго имаше заповед на всеки тридесет минути да се обажда в командния пункт — на петдесет метра от другата страна на училищния двор — и той дяволски точно изпълняваше тази заповед.

— И какво трябва да направя, ако се появи някой… журналист! — попита той натъртено. — Да го застрелям ли?

— Само си дръжте очите отворени — отвърна Нериг. — Това е всичко. Лека нощ.

Той стъпка цигарата си с тока на ботуша и тръгна. Вайкслер затвори вратата след него, но не съвсем плътно. През една малка цепнатина, която пропускаше ледения въздух към лицето му, видя как Нериг приведен изтича през дъжда и се качи в единия от двата камиона, които чакаха с работещи двигатели пред вратата.

В гледката имаше нещо особено странно. Тежките машини и светът, през който се движеха, сякаш изведнъж вече не си подхождаха. Вселената наоколо беше изгаснала. Беше най-черният час на нощта тъмнината беше се нахлупила като капак над двора на някогашното основно училище. Дъждът беше толкова плътен, че не се виждаха ярко осветените прозорци на училищната сграда отсреща. Единствената светлина идваше от фаровете на двата камиона, които бавно дадоха заден ход, за да обърнат на възможно по-тясно пространство, макар че в двора на училището имаше предостатъчно място. С тромавата си форма, огромните гуми и опръсканите с кал правоъгълни стъкла приличаха на странни стоманени животни. Изглеждаха и безкрайно остарели, като последните представители на отдавна измрял вид. В картината имаше нещо крайно, окончателно. Когато двете коли изчезнаха, скрити в носещия се след тях дъжд, сякаш зад тях се затвориха и вратите на Времето.

Ама че лудост! И все пак в мисълта нямаше нищо смешно или необичайно — дори напротив. Уплаши го, по-силно и по-дълбоко, отколкото му се искаше да си признае; сякаш докосна някаква скрита истина в него, за чието съществуване до този момент не беше и подозирал.

Искаше да прогони мисълта и да се дръпне от вратата, когато му се стори, че забелязва някакво движение на двора. Не беше съвсем сигурен — стана много бързо и видимостта беше твърде лоша, за да се различи нещо със сигурност, но… за кратък момент имаше усещането, че в сребристото було на дъжда вижда фигура. Просто си стоеше там, високо, слабо очертание в странна дреха и гледаше към него. Присви очи, а когато ги отвори, видението беше изчезнало.

Не, помисли си Вайкслер, никой не е толкова луд да стои в това време отвън и да го гледа — дори репортер, тръгнал на лов за сензация. Започваха да му се привиждат призраци — нищо чудно след последните две нощи.

Вайкслер осъзна, че е на път да си навлече най-чудноватото измръзване на всички времена, затвори вратата и се обърна. Лицето му беше безчувствено от студа, а лявото му око силно сълзеше. Протегна ръка към ключа за осветлението, но веднага я дръпна, без да го е докоснал. За времето от полунощ до идването на Нериг резервното осветление му беше достатъчно, но останалите два часа щеше да остави лампите да светят, макар че неоновата светлина обикновено го дразнеше.

Вайкслер бръкна в джоба си, извади предпоследната цигара и я запали. Вкусът и беше още по-лош от преди, но той така дълбоко пое дима, че за малко да се задави.

А после, изведнъж, осъзна какво означаваше изразът върху лицето на Нериг. Взе го за умора, но сбърка.

Беше страх.

6.

Събуди се с тежкото усещане за забравен, но не изживян докрай кошмар и интензивното чувство, че нещо се е променило. Измина само една секунда, докато Бренер разбере какво е: можеше да вижда.

Не много добре, но можеше, а това беше новост, която го накара начаса да забрави спомените за кошмара — някаква объркана история, в която имаше едно момиче, но и огън, шепнещи гласове и лице на брадат мъж. Бренер леко се надигна от възглавницата, но навреме си спомни, че всяко по-рязко движение ще накара електронните му кучета-пазачи гръмогласно да залаят и се огледа с толкова широко отворени очи, че сигурно щеше да е ужасна гледка, ако имаше кой да го види.

В стаята нямаше никой. Както обикновено, когато се събудеше, беше сам. Но все пак нещо се беше променило — вече не възприемаше самотата и тишината като заплаха, напротив, чувстваше се по-сигурен, но със сигурността на затворник. Изпита облекчението на затворник от минали векове, за когото самотата е единствената защита от надзирателите, които идват само за да го измъчват.

Бренер много предпазливо се изправи и седна — беше се научил да се движи без високотехнологичната апаратура около него веднага да изпищи — и се опита да прогони странното чувство, но вместо това то се засили. Беше абсурдно чувство, толкова непонятно, че щеше да се разсмее, ако не го караше така да се страхува. Всички тези апарати, целият болничен апарат с неговите машини, операционни зали, рентгенови апарати, компютри и наблюдателни съоръжения, всички лекари, санитари и сестри бяха тук не за друго, а за да го защитават, и въпреки това се чувстваше заплашен и окован.

Дали се дължеше на съня му? Опита се по-точно да си го спомни, но както винаги, когато се събудеше с разтуптяно сърце и блудкав вкус в устата, това не стана. Картините бяха в главата му, но не можеше да ги свърже в някаква смислена последователност.

Може би защото такава нямаше. Беше фантазирал объркани неща, както през изминалите нощи, и нещо от това беше преминало в будния свят. След като тялото му въпреки всички усилия не беше успяло да го довърши, сега същото се опитваше да направи подсъзнанието му. Толкова просто беше!

Безкрайно предпазливо продължи да се надига, докато застана на лакти и така можеше да вижда по-голямата част от стаята, Сивата мъгла още беше тук, но беше просветляла. Бренер различи евтина маса и три пластмасови стола в другия край на помещението, освен това един черен правоъгълник — затъмнения прозорец, липсата, на който досега така го плашеше. До него имаше по-малко размито петно с по-светъл цвят — вероятно картина, една от онези евтини репродукции, които висяха във второкласни болници. Имаше и други неща.

Бренер попадна във въртележка от противоречиви емоции и мисли. Чувството, че е затворен — хвърлен в тъмница — все още не го беше напуснало, но изпитваше и облекчение, граничещо с еуфория, и истерично удоволствие от неща, които през последните тридесет години от живота си беше смятал за естествени. Усещаше тялото си толкова силно, както никога досега, всеки квадратен сантиметър от кожата си, всеки косъм, всяка игла, забодена в тялото му, всяка превръзка и всеки електрод, прикрепен към него и всъщност за първи път истински усети колко различни източници на болка има по тялото му. Но дори и болката беше приятна, защото беше тук, а това беше важно. Болката беше нещо лошо, но да не изпитваш нищо, беше още по-лошо. Едновременно с това виждаше неща, които преди три дни нямаше да забележи, дори ако се беше блъснал в тях. Различаваше всяка миниатюрна прашинка върху нощното си шкафче, микроскопичните драскотини върху хромираното тръбно легло, всяка власинка на белите марли, в които бяха увити ръцете му.

Ако не беше толкова въодушевен, щеше може би да разбере, че все още си беше сляп. Частта от Вселената, която виждаше, беше може би около пет метра, но това бяха четири метра повече отпреди няколко часа. Лекарят се беше оказал прав — зрението му се връщаше.

Предпазливо обърна глава и погледна надясно. В тази посока светът свършваше, както и преди, само на половин метър разстояние, но вече не се губеше в сива мъгла, в която плуваха няколко светли петна, а пред стена, покрита с груби тапети, пред която имаше количка с инструменти.

Гледката беше отрезвяваща. Апаратурата, която го пазеше, далеч не беше толкова всемогъща. Върху количката имаше три апарата, големи колкото кутии от обувки, свързани помежду си и с него. Единият изглеждаше доста остарял. Бренер остана малко разочарован. След всичко, което беше преживял, заслужаваше малко повече старание. Но какво ли пък очакваше, подигравателно си помисли. В крайна сметка, беше само пациент на здравната каса.

Добил известна смелост, той се изправи още. Една от хромираните кутии реагира на движението му с гневно пиукане, два-три червени дигитални индикатора бясно замигаха, но тревогата, от която се страхуваше, не последва. Или електрониката беше се повредила, или през последните дни само си е въобразявал, че се намира в епизод от научнофантастичен филм. Бавно сви крака към тялото си, седна и се опита да вдигне ръце. Отново нищо не изпищя, но и той не успя с опита си. Лявото рамо ужасно болеше, а от вътрешната страна на дясната ръка стърчеше една игла, заради която при всеки опит да помръдне в очите му напираха сълзи. Никога не е могъл да изтърпява болка.

Въпреки това стисна зъби, забрави за парливото туптене в рамото и се опита да извади иглата от ръката си. Болката беше толкова силна, че човек дори и да не беше такъв голям страхливец като него, щеше да се откаже.

Остави иглата на мястото и, но след кратък размисъл дръпна тънкото маркуче, с което беше свързана към апарата. Тънка струйка безцветна течност закапа върху леглото и чаршафът отдолу започна да потъмнява. Бренер наблюдава известно време, после, воден от някакво абсурдно чувство за ред, завърза маркучето, така че да не капе. Бърз поглед към апаратите му показа, че индикаторите бяха полудели, но все още нямаше никаква реакция от страна на персонала. Сигурно в стаята на дежурните в другия край на коридора се чуваше, но никой не се появи.

Бренер внимателно отметна завивката, спусна крака от леглото и се намръщи, когато босите му стъпала опряха в леденостудения балатум на пода. Пръстите му се свиха и той ги вдигна така, че опираше пода само с пети. Изчака няколко секунди, после с лявата ръка дръпна двата електрода, закрепени с пластир върху сърцето и дясното му слепоочие. Ето сега вече трябваше да запищи алармата, но хромираните кутии до леглото му продължаваха да не показват нищо. Толкова за възхваляваната техника!

Леко му се зави свят, но на кой ли нямаше да му се завие, ако три дни непрекъснато е лежал неподвижен и дори не е сядал? Бренер пое два пъти дълбоко въздух, после смело стъпи върху студения под и се изправи с цялата си тежест.

Кой казва, че вече не ставали чудеса? Не само можеше сам да стои, но и пръстите му не се сгърчиха отново. Усещаше у себе си достатъчно сили за първата си експедиция, на която и веднага се отправи. Резултатът беше смайващ — не само успя да стигне до прозореца, но не се почувства ни най-малко изтощен, а напротив. Оприличи тялото си на машина, работила до този момент бавно на празни обороти, на която сега и трябваше само леко побутване, за да заработи с пълна сила. А може би по погрешка се е озовал тук? Мислите му продължаваха да се движат в тази странна, шизофренична посока. Роденото от хистерията оглупяване все още преобладаваше, но под него имаше други, много по-сериозни равнища; сякаш чуваше различни гласове, говорещи с различни тонове и за съвършено различни неща, и някои от тези разговори не бяха особено приятни. Чуваше глас, който му казваше, че мисли глупости и е на път да си навлече още няколко болежки и така да удължи престоя си в болницата, и друг, който не преставаше да го уверява, че тук не е в болница, а е затворен, без обаче да му обяснява къде или от кога. Или пък защо. Бренер се намръщи, нареди на объркания хор в главата си да вземе и да млъкне и насочи вниманието си отново към прозореца. Беше закрит с черно роло, поставено вероятно съвсем наскоро и много набързо — евтини хартиени щори, които се вдигаха с най-обикновен шнур. Бренер опита да ги вдигне, но с една ръка това се оказа не толкова просто. Щората се закачи и трябваше два пъти да опита, докато успя малко да я повдигне. После се наведе и погледна навън.

Гледката го разочарова. Все пак беше малко повече от нищо — навън цареше зимна тъмнина, в която и здрави очи не биха различили нещо повече от сенки и размити очертания. Е, можеше да различи небето и земята — тъмнината отгоре не беше така наситена, както тази отдолу, видя и няколко звезди, които обаче не бяха на небето, а отдолу. Ясно: улични лампи, фантастично! Вчера сигурно нямаше да види улична лампа, даже да се беше блъснал в нея. Е, може пък да си спести парите за куче-водач.

Стоя така до прозореца известно време и се наслаждава на гледката, която всъщност липсваше; и докато правеше това, усети как силите му все по-бързо се завръщат. Още никой не се беше появил в стаята, за да го натика обратно в леглото. Може би диагностичният компютър — или както и да се наричаше нещото до леглото му — наистина се беше развалил.

И вероятно това беше и причината, поради която се чувстваше все по-добре.

Мисълта го обезпокои. Не можеше да определи кой от гласовете в главата му я изрече, но в нея със сигурност имаше нещо досадно. Болниците лекуваха хората, а не ги разболяваха. Макар и въображението му да бе решило да направи разходка из ранното детство, той трябваше да знае, че е така.

Предпазливо — с лявата ръка върху перваза на прозореца, в случай че силите му изведнъж го напуснат — отново се обърна към леглото си и направи няколко крачки натам. Но силите не го напуснаха, а още по-бързо се разливаха в тялото му и затова на половината път към леглото направи деветдесетградусов завой наляво и се упъти към вратата. Преживяваше някакво чудо. Малко преди да затвори очи и да заспи, се чувстваше толкова слаб, че му беше трудно да повдигне и едната си ръка; сега вярваше, че може да излезе от стаята и да изненада нощната сестра с посещение на учтивост. Как само щеше да се опули! За малко обаче разходката му да свърши до вратата. Тя не беше заключена, но затова пък беше толкова тежка, че силите едва му стигнаха — май не беше чак толкова укрепнал. Но неочакваната съпротива пробуди упоритостта му; Бренер напъна вратата с рамо, избута я и излезе в коридора.

Тук беше безлюдно и толкова тъмно, че в първия момент изпита чувството, че се намира в мрачен тунел. После разбра, че по всяка вероятност зрението му беше скроило малък номер — сигурно светеше само резервното осветление, защото в мастиления мрак различаваше само отделни по-светли островчета. Бренер се поколеба. Сигурно нямаше да е много умно да продължи. Освен че възвърналите се по такъв причудлив начин сили отново можеха да го напуснат, рискуваше да се блъсне в някакво препятствие. Внезапното подобрение на състоянието му го караше да се надценява.

Само че не беше в настроение да се показва разумен. Бренер се ослуша. За болница му се стори твърде тихо, дори за ранния утринен час. Всичко, което чуваше, беше собственото му дишане и леки гласове, чиито метален звук издаваше, че идват от радио — един от онези апарати, които не бяха разрешени тук, предположи той. Бренер пусна дръжката на вратата, размисли за момент и се обърна наляво. Едно от светлите петна беше малко по-голямо от останалите — стаята на дежурните, където беше нощната сестра. Освен това гласовете идваха оттам.

Предпазливо тръгна натам, опирайки разперените пръсти на лявата си ръка в стената. Дясната беше протегната леко напред, за да не се блъсне в нещо. И въпреки това за малко не падна. Ръката му изведнъж увисна в празното пространство и той направи крачка наляво, за да запази равновесие. Така обаче директно влезе в стаята, чиято врата неочаквано се оказа отворена. Кракът му се удари в нещо, което силно издрънча и се търкулна.

Бренер автоматично отвори уста, за да се извини, но още преди да произнесе първата дума, осъзна, че няма на кого. Стаята беше празна. Освен светлия правоъгълник на прозореца и няколко неясни очертания не различи нищо, но през последните дни слухът му беше се изострил невероятно много и затова разбра, че в помещението наистина няма никой. Не беше обезпокоил никого, защото се беше спънал в прага на празна стая. Отново пипнешком излезе в коридора, като този път действаше по-внимателно. Вратата на следващата стая също беше отворена и още преди да влезе усети, че и тук няма никой. В третата също. Явно болницата нямаше много пациенти. По неразбираема в първия момент причина този факт го накара да изпита известно безпокойство.

Продължи напред и си спести усилието да проверява и останалите две стаи от тази страна на коридора. Гласовете от радиото станаха по-силни. Пред себе си видя синкаво примигване, което се смесваше с белезникавата светлина в коридора. Телевизор. Не каза ли сестрата, че в тази болница телевизорите са забранени?

— Хей, има ли някой? Собственият му глас го изплаши. Тук навън звучеше съвсем различно, отколкото в стаята му. Като в съвършено пуст коридор? Който може би е част от съвършено пуста болница? Глупости!

За да докаже на себе си, че това е просто хистерия, извика още веднъж, после трети път, но не получи никакъв отговор. Ако светлото помещение зад стъклото, което напипаха пръстите му, наистина беше сестринската стая, в нея нямаше никой.

За миг пред очите му затанцуваме, сиви облаци мъгла, а за още един кратък миг изпита ужас. Но още преди чувството да се разрасне в мимики, мъгливите парцали се разнесоха и погледът му се проясни. Виждаше много по-добре, отколкото допреди малко. Явно зрението му се възвръщаше не само постепенно, но и на тласъци.

Наистина беше сестринската стая. Зад стъклото имаше бюро, което с изключение на портативния телевизор, една кафена чаша заедно със задължителната кана и препълнения пепелник, беше толкова празен, че човек трудно би си представил, че някой някога е работил тук. Нощната сестра не беше вътре. Гласовете, които беше чул, идваха от телевизора.

За миг Бренер се замисли дали да не продължи проучването си — един бърз поглед през рамо му показа, че не само вижда празния коридор до другия край, но и че страховете му да се блъсне в нещо се бяха оказали преувеличени. Нямаше абсолютно нищо, в което можеше да се препъне. Коридорът беше толкова празен, колкото можеше и да се очаква от болничен коридор, но което рядко се случваше. Не се виждаха болнични легла, инвалидни колички, нищо, абсолютно нищо. От отсрещната страна на няколко крачки разстояние коридорът свършваше пред двукрила стъклена врата, на която се виждаше огледален надпис „ИНТЕНЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ. ВХОД САМО ЗА БОЛНИЧЕН ПЕРСОНАЛ“.

Май нямаше да е много разумно да продължи. Не трябваше да насилва ситуацията. Но не свърна обратно към стаята си, а след кратко колебание влезе в дежурната, заобиколи бюрото и застана пред телевизора. Поне в първия момент изживя разочарование. Наистина, виждаше вече доста по-добре, но върху малкия екран различи само снежинки, движещи се сенки. Бренер тъкмо понечи да се обърне, когато нещо привлече вниманието му. Не картината, която така или иначе не можеше да види, а думите на невидимия коментатор.

„…И броят на жертвите междувременно нарасна на триста и дванадесет. Или поне това е цифрата, която се съобщава от официалните източници. Неофициални сведения говорят за доста по-голям брой на жертвите и на безследно изчезналите.“

Триста жертви? Изглежда, през трите дни, които прекара тук, животът навън не беше спирал, а за някои дори внезапно беше свършил. Бренер беше всичко останало, но не и жаден за сензации човек; обикновено изпитваше отвращение от хората, които се впечатляваха от нещастието на другите. Но след трите дни затвор в единична килия, през които единственото разнообразие бяха кошмарите и слепотата му, сега се чувстваше направо гладен за новини.

„Както и в началото, целият обширен район продължава да с отцепен, така че за съжаление не можем да ви предадем картини от мястото на катастрофата — продължи гласът. — Но с нашия операторски екип бяхме там и се опитахме да уловим няколко думи, казани от участници в спасителните акции, които тази сутрин се завърнаха от блокирания район.“

Какво ли се е случило? — помисли си Бренер. Може би паднал самолет? Почувства се неспокоен. Не можеше да види нищо на екрана, но тонът на говорещия събуди у него подозрението, че не става дума за авария в химически завод в Бангладеш или някъде на другия край на света, а за нещо, което се е случило съвсем близо. Наведе се още по-напред, присви очи…

… И черно-белите снежинки се съединиха в картина. Много бледа и с твърде ярки контури, което я правеше да изглежда едновременно неестествена и странно пластична, но определено беше картина, която виждаше и която му говореше нещо.

Например това, че много правилно беше разгадал какво означава тонът на говорителя. Наистина не бяха бедняци в Мексико или в Андите. Различи гъмжило от хора, автомобили и сгради, което в първия момент като че ли се състоеше само от движение и отказваше да придобие някаква форма. Все пак веднага определи, че видяното не се предава по сателит, а най-много от няколкостотин километра, дори може би много по-малко. Автомобилите бяха с германски номера. Хората — поне повечето от тях — бяха облечени като тези, които срещаше само допреди няколко дни, а гласовете, които чуваше, не говореха неразбираемо, а на стандартен немски език. Каквото и да се беше случило, то бе станало тук. Нищо чудно, че журналистите бяха забравили отново да щурмуват стаята му. Имаха по-важна новина от мъж, останал жив след падане по стълба.

И раняване с автомат, взривяването на цял манастир, двубой между бойни хеликоптери и обстрел с ракети…

Мисълта ярко проблесна в съзнанието му, като спомен. Ако не беше така фантастична и ако Бренер не беше така впечатлен от видяното по телевизията, неминуемо щеше да осъзнае, че е точно това. Но не и позволи да се превърне в реалност, а изцяло се съсредоточи върху онова, което виждаше на екрана.

Хората от операторския екип не бяха единствените, които се блъскаха на улицата. Върху високо вдигнатите камери и микрофони Бренер различи емблемите на два-три частни канала, а почти в края на картината, и огромната предавателна кола на ZDF5.

Хората се трупаха на тротоара и във входовете на жилищата и сигурно щяха да слязат и на улицата, ако можеха. Пречеше им плътна редица от мъже в зелени униформи, които не можа точно да различи, но предположи, че са полицейски сили.

Коментаторът продължаваше да говори за някаква катастрофа, без да казва каква точно. Вероятно, помисли си недоволно Бренер, темата вече часове наред владее медиите и той е единственият човек в страната, който не знае какво се е случило. Все пак успя да научи, че не само малък район, а цели две населени места с пътищата към тях са затворени от полицията и граничните войски. Ако наистина ставаше дума за паднал самолет, както инстинктивно прие, то какво, за Бога, е имало на борда му? Истинска атомна бомба?

Вече искаше да тръгва към стаята си — или пък изобщо да излезе от интензивното отделение, още не беше сигурен, — когато нестабилната картина още повече се раздвижи. В първия момент не виждаше практически нищо, само бъркотия, в която възвърналото се зрение нищо не можеше да различи. Но в следващия момент се повтори историята отпреди малко, но този път му се стори някак тайнствено, може би, защото не беше чак толкова изненадан, че да не разбере какво става: за секунда парченцата информация се съединиха пред очите му в картини, толкова бързо и толкова прецизно, сякаш в главата му някой завъртя някакъв ключ или с умели движения довърши фината настройка. Най-тайнственото беше, че ефектът засегна само екрана. Очите му се фокусираха върху телевизора. Всичко останало наоколо си остана неясно и мъгливо.

Заградителната верига на улицата се раздели, за да пропусне къса колона товарни автомобили. Между мъжете тромаво преминаха, четири огромни камиона, боядисани в натовско зелено. Каросериите им бяха скрити под маскировъчни платнища, но брезентът на последния не беше спуснат докрай, така че камерата успя бързо да надникне под него. Мъжете, които седяха вътре, не бяха с униформи, както очакваше да види. Носеха бели защитни костюми с ръкавици, ботуши и шлем. Лицата им бяха скрити зад тъмни стъкла. Мисълта отпреди малко още веднъж мина през ума му, само че този път хич не му се стори необичайна. На мястото, откъдето идваха хората, със сигурност нямаше атомна бомба, но беше нещо от този род — може би не чак толкова голямо, но със същото значение. Картините така грабнаха вниманието на Бренер, че почти не чуваше гласа на коментатора. Разкъсван между страх и някакво непознато въодушевление, гледаше как малката колона съвсем бавно си проправя път през човешката маса, като на няколко пъти трябваше да спре, докато полицаите отново успеят да разпръснат малко тълпата. Напразно се опитваше да разгадае видяното. Хората на тротоара изглеждаха развълнувани, но не гневни. Ставаше нещо твърде обезпокоително. Нещо, което изобщо не беше действително…

Бренер примигна, прокара длан през очите си и още веднъж се взря в екрана, където колоната автомобили окончателно беше спряла, наобиколена от десетки мъже и жени, които подвикваха нещо на шофьорите и на хората вътре. За миг се запита дали изобщо е с всичкия си. Картините бяха впечатляващи и по някакъв трудно описуем начин му въздействаха истински и заплашително, но точно това трябваше да му послужи за предупреждение. Въздействаха твърде заплашително и твърде истински. Действителността рядко се подчиняваше на драматургията на игрален филм, но с тези картини беше точно така.

Ето го обяснението! Никакъв взрив от еди-колко си мегатона в Байришер Валд6, а филм на някоя от частните телевизии, на който в жаждата си за информация след трите дни отвъд сивата бариера, се беше хванал. Имаше възможност доста бързо да провери теорията си. Трябваше само да превключи канала.

Теоретически. На практика се оказа, че телевизорът нямаше никакви копчета, липсваше и дистанционното. Сигурно сестрата го е взела със себе си, когато е излязла. Въпреки всичко това беше обяснението! Филм, и нищо повече!

Бренер въздъхна с облекчение и направи крачка назад от бюрото. Ако в този момент някой бе плиснал кофа леденостудена вода върху лицето му, нямаше да е толкова шокиран.

Една от фигурите, наобиколили колоната автомобили, беше се обърнала и гледаше към камерите, но само така изглеждаше. В действителност гледаше не към тях, а право в очите на Бренер.

Знаеше, че е така със същата непоколебима сигурност, с която разпозна и лицето. Беше Астрид.

Бренер се олюля. Не беше само спомен. Името и споменът се появиха едновременно в главата му и подействаха с такава сила, сякаш някой го удари с юмрук между веждите.

Астрид! Момичето от съня му. Момичето, за което пита проповедникът. Момичето, което пред очите му се превърна в пепел. Невъзможно! Беше само лице от сън, беше мъртва. Но ето че сега стоеше срещу него и гледаше не в камерата, а в него. Знаеше, че е тук, в тази стая, в тази болница, за която той самият нямаше представа къде се намира, знаеше, че е пред екрана!

Бренер почувства как истерията запълзява като тънка струйка мастило в мислите му. Сърцето му бясно заби, целият се обля в пот. Напразно чакаше картината да се промени. Ново потрепване, ново пренареждане и лицето на момичето щеше да се превърне в лицето на някакво момиче, само подобно на това на стопаджийката. Но лицето на Астрид си остана лицето на Астрид, тя се завъртя, усмихна се в камерата и помаха с лявата ръка — за милиони зрители просто момиче, почувствало се за секунда телевизионна звезда. Щяха да сбърчат чело, да се засмеят или пък тайничко да я презират, но Бренер много добре знаеше какво значи жестът и. Усмивката беше за него, а махането не бе просто движение с ръката, а знак, който казваше само едно: Истинска съм! Не е заблуда, тук съм и те чакам.

За момент Бренер затвори очи и толкова силно стисна клепачи, че видя танцуващи пъстри звездички. Когато отново ги отвори, картината не се беше променила. Все още беше на екрана, а усмивката на Астрид бе станала подигравателна. Беше го видяла и се забавляваше с ужаса му. И защо не? Като превъплъщаваща се част от кошмар, в крайна сметка имаше право да се радва, когато успее порядъчно да стресне някого.

Може би точно тази мисъл върна Бренер обратно в действителността. Беше достатъчно глупава, плод единствено на истерията. Започва се отново. Част от съзнанието му пак беше преминала отвъд границата на паниката и сега виждаше несъществуващи неща. Момичето не беше върху екрана. Все още я виждаше, но сега знаеше защо: защото искаше да я види. Вероятно този побъркан филм не съществува, може би дори той самият в действителност сега не е тук, а лежи в леглото си и фантазира.

Тази представа помогна. Дали отговаряше на истината или не, но паниката явно беше от онези коварни врагове, които обаче загубваха страховитостта си в момента, в който човек осъзнаеше съществуването им. Девойката не съществуваше, филмът не съществуваше — или, добре, него може би го имаше — и споменът за нея също не съществуваше. И ако продължава да стои така и да мисли глупости, и него сигурно скоро няма да го има. Лицето на Астрид все така го гледаше от екрана. Ако беше нужно още едно доказателство на неговата теория, то това щеше да е изражението върху него. Беше престанала да се усмихва и изглеждаше малко объркана и ядосана. Явно бе прочела мислите му.

— Не — рече Бренер, — толкова лесно няма да се дам!

Разбира се, не вярваше, че тя ще чуе думите му, но трябваше да говори с нея, пък макар и поради същата причина, поради която като дете си свирукаше песничка, когато слизаше в мазето. Трикът помогна, или поне отчасти. Лицето не изчезна, тя продължаваше да го гледа все така с упрек, но картината вече не всяваше такъв ужас у него. Може би действието щеше да е краткотрайно, защото зад първия, победен страх дебнеше друг, още по-лош: вероятно наистина бе на път да изгуби разсъдъка си. Но не позволи на този страх да го завладее. Не сега. След един последен поглед към екрана излезе от сестринската стая и опипом тръгна към своята.

Наистина ли току-що си помисли, че е овладял страха си? Ама че виц! Той беше тук и така силно шептеше, че буквално кънтеше в ушите му. С мъка се сдържа да не надникне през отворените врати на другите стаи, макар да знаеше, че в тях няма никой. Но сега щеше много по-ясно да види това Нищо. След като виждаше несъществуващи неща, защо да не става и обратното — да не вижда съществуващи. Нямаше да понесе, ако влезе в някоя от стаите и види спящ пациент в леглото.

Направи само няколко крачки. Макар че се движеше много бавно, измина най-много минута, но тя му се стори дълга колкото година. Преди десетина минути щеше да му изглежда невъзможно, но сега почувства направо облекчение, когато отново се озова в стаята си, където през последните дни се беше чувствал като в зандан. Но не беше. Бе неговото убежище. Тъмнината не беше враг, а закрила от безумието, дебнещо отвън, примигващите апарати до леглото бяха неговите пазачи, а забитата в ръката му игла, която напомни за себе си с туптяща болка, бе единственото му оръжие. Не беше затворен, а скрит на сигурно място. Не биваше да става и да напуска стаята си.

Бренер грижливо затвори вратата след себе си, отиде до леглото и внимателно седна на края. Но вместо да легне и, както в детските години, да се завие през глава, защото точно това му се искаше да направи, той впери поглед в празнотата пред себе си. Виждаше лицето пред себе си и мисълта, че е било плод на въображението му, хич не му помагаше. Може би защото бе изправен пред дилема, от която нямаше изход. Можеше да вярва, че действително е преживял всичко това, но то би означавало, че е паднал не само по тридесет и пет стъпала, а се е озовал в пропаст, където понятия като реалност и логика вече не важеха. Или пък можеше да вярва, че си е въобразил всичко. Но не знаеше дали това обяснение му харесва. Кое беше по-доброто? Да е попаднал в чуждо измерение или да е загубил разума си?

Трябваше да разбере със сигурност какво се бе случило. Но как? Дори не знаеше дали тази девойка наистина беше съществувала, и не само тя, а цялата побъркана история, която при вида на лицето и отново изникна в главата му. Нали и проповедникът, който го посети, каза, че е важно. Но може и само да е блъфирал, за да го накара да каже нещо повече? Някакъв журналист, представящ се за йезуит, който му говори за момиче, което няма как да познава — версията не звучеше особено убедително.

Въпрос: Как може човек да разбере кое е действително и кое не, ако няма възможности за сравнение?

Отговор: По никакъв начин.

Мисълта дойде по-скоро отрезвяващо, отколкото стряскащо. И освен това не беше никак вярна. Той имаше възможност. Беше един от всички онези спомени, изникнали в паметта му. Не беше обаче много сигурен дали иска да я използва.

Остана още миг така неподвижен, после отново се надигна и с провлачени стъпки отиде до вратата и тесния вграден шкаф в стената до нея. Отведнъж почувства краката си тежки като олово. Силите като че ли започнаха да го напускат, но след разходката, която направи, не беше никак чудно.

С треперещи пръсти отвори шкафа и в продължение на няколко секунди се взира в дрехите си. Във всяка друга ситуация щеше да се запита защо са си правили труда да ги окачат на закачалки. Бяха останали само парцали. Панталоните и якето бяха изпокъсани и толкова мръсни, че първоначалният им цвят едва личеше; в якето и в ризата, чиято опърлена яка се подаваше отдолу, зееше огромна дупка с обгорели краища, там, където куршумът е пробил. Беше трудно да си представи, че този, който е бил в дрехите, е още жив. А още по-трудно беше да си представи, че той е този Някой. Освен това в гледката имаше и още нещо обезпокоително — тя явно потвърждаваше това, което той си спомняше — не, по дяволите, което смяташе, че си спомня!

Ръцете му започнаха още по-силно да треперят. Само преди секунда му се струваше, че не може да понесе неизвестността. А сега вече не беше сигурен, че може да понесе известността. Защо да не се върне в леглото, да не затвори очи и да се надява, че когато ги отвори, отново ще си спомня само някакъв объркан сън. Ако беше полудял, нямаше вече никакво значение дали ще получи доказателството един час по-рано или един по-късно.

Но също толкова добре можеше да извади портфейла си и да потърси това доказателство.

Той се намираше в не по-добро състояние от останките от дрехите му. Кожата беше обгоряла и след това явно намокрена, защото я усещаше някак трошлива. Съдържанието вътре се беше смило до безформена сива топка. Единственото относително здраво нещо си беше същинска подигравка — златната му кредитна карта, заради която в крайна сметка се случи всичко. Кой твърдеше, че съдбата нямала чувство за хумор? Имаше, но доста черно.

Бренер стисна зъби и се опита да хване отворения портфейл с дясната ръка, без да забие иглата още по-дълбоко в плътта си. С лявата започна да изважда слепените парчета хартия. Нищо вече не можеше да се ползва, но щеше да преживее загубата — няколко квитанции, няколко бележки, касов бон от бензиностанция… и накрая — бележката от паркинга, на гърба, на която беше записал телефонния номер на родителите на Астрид.

И тя беше размекната като всичко останало в портфейла му, но все пак имаше някаква разлика. Влагата не се беше спряла нито пред мастилото, нито пред химикала, молива или принтера и бе размила всичко в еднородна смес. Само надрасканият с разкривен от студа почерк телефонен номер беше толкова ясен, сякаш е записан само преди минута. Не беше нито размит, нито нечетлив, а сякаш ехидно му се присмиваше.

Бренер втренчено се взря в десетте цифри на номера и много добре знаеше какво ще се случи, но не можеше нищо да направи. В главата му нещо започна да се върти и само миг по-късно пред очите му стаята се наклони първо надясно, после силно наляво и най-сетне съвсем изчезна. Съдбата все пак прояви някакво съчувствие и го потопи в бездната на безсъзнанието.

7.

За малко да стане жертва на собствената си предпазливост. Нещо в тази болница не беше както трябва и не беше нужно да си търсен терорист, за да го разбереш. Още докато се качваше нагоре, му направи впечатление необичайната тишина. Болниците — поне в четири сутринта — не бяха места, където е шумно като на пазар, но на третия етаж, където последва непознатия, наистина беше твърде тихо.

Салид не чуваше абсолютно нищо. Непознатият — сравнително млад мъж, светлокож, с късо подстригана руса коса и облечен доста леко, имайки предвид времето — се беше отказал от асансьора и бе тръгнал по стълбата. За да не се издаде, Салид му остави известна преднина и… за малко щяха да го разкрият. Получи се старата игра на преследвания преследвач, но този път нещата отидоха по-далеч — докато светлокосият следваше портиера (може би, за да не бъде открит от него), Салид последва него и твърде късно усети, че в играта има и друг участник. Тъкмо беше затворил вратата на стълбището, когато зад себе си чу стъпки и видя сянка зад релефното матово стъкло. Бързо се обърна надясно, изтича безшумно няколко стъпала надолу и със затаен дъх се притисна към стената.

В същия миг вратата се отвори и двама мъже се показаха на стълбищната площадка. В слабата светлина, идваща от коридора, Салид различи бели панталони и бели ризи с къси ръкави. Лекари или санитари, все едно — болничен персонал, които по някаква причина бяха решили да се качат по стълбата вместо с асансьора.

Салид безшумно изруга. Ако светнеха лампата, щяха да го видят и тогава се появяваше проблем. Не се и съмняваше, че ще са му нужни само секунди, за да се справи с тях, но това не решаваше проблема. За да е съвсем сигурен, че няма да го издадат, ще трябва да ги убие, и точно това беше проблемът му. Не беше сигурен дали все още може да направи подобно нещо. Сърцето му заби учестено, той инстинктивно се изпъна и вторачи поглед в двете черни очертания в тъмнината два метра над себе си. Не стана нужда да взема решение. Мъжете не запалиха осветлението. Единият много тихо затвори вратата след себе си, а другият продължи да стои неподвижно и с наклонена на една страна глава да се ослушва нагоре. Не използваха стълбата, за да поддържат тонуса си или за да не чакат асансьора, а поради същата причина като него.

Облекчението все пак продължи съвсем кратко, докато разбра, че няма никакво основание за успокоение. Явно не беше единственият разбрал, че в сградата има неканен гост. Но кой казва, че двамата търсеха другия, а не него? И двамата с непознатия бяха влезли практически едновременно в болницата. Кое го караше да смята, че са открили другия, а не точно него или пък и двамата? Ами ако накуцващият портиер съвсем не е бил лекомислен, а най-съзнателно е излязъл от портиерната, за да им постави капан, в който и двамата слепешката влязоха?

Професионализмът на Салид му попречи да пилее повече време, ядосвайки се на себе си. На първо време щеше да е достатъчно да следва навика си и да приеме за най-възможен най-лошия вариант, докато не се докаже противното. Въпреки това реши по-късно да помисли върху факта, че е започнал да става непредпазлив.

Двамата санитари забързаха нагоре по стълбите с уверените крачки на хора, които достатъчно добре познават околната обстановка, за да не ползват осветление. Не говореха, но Салид усети, че се поколебаха, преди да отворят вратата на горния етаж, а после го направиха много предпазливо. Бяха тръгнали на лов.

Салид изчака, докато чуе щракването на затварящата се врата над себе си, постоя още миг и чак тогава безшумно и бързо пробяга по стъпалата нагоре. Пулсът му се беше успокоил. Случилото се в гората онази сутрин го беше променило до неузнаваемост, но не бе отнело старите му рефлекси и инстинкти. Когато спря пред вратата на етажа и долепи ухо до стъклото, не беше нищо друго, освен една бойна машина. Ако в този момент някой беше отворил вратата от другата страна, с абсолютна сигурност срещата за него щеше да има смъртоносен край.

Не чу нищо. Макар че мъжете имаха преднина само от около десетина секунди, не можеше да долови шума от стъпките им. Движеха се или много бързо, или много тихо.

Салид натисна дръжката на вратата, силно притисна дланта на лявата си ръка в стъклото, за да заглуши всякакъв шум, и отвори вратата само няколко милиметра. Коридорът пред него беше също така пуст, както и на долния етаж, но за сметка на това пък ярко осветен. Двамата мъже не се виждаха никъде, но когато Салид отвори широко вратата и пристъпи напред, веднага разбра къде бяха изчезнали. Само на няколко крачки отпред вляво коридорът правеше остър завой, а от дясната страна продължаваше още двадесет-двадесет и пет крачки напред. Салид се обърна наляво, отиде с бързи крачки до ъгъла…

— Вие там! Стойте!

Със светкавична бързина Салид се обърна кръгом и вдигна ръце. Лявата му длан закриваше гърлото, а дясната беше вдигната високо, със свити пръсти, готова да се забие в очите, гръкляна или меките части. Но зад него нямаше никой. Гласът беше дошъл от другата посока. Проклятие! Беше много по-напрегнат, отколкото му се щеше да си признае. Още една възможност, при това не за подценяване, да направи следващи грешки…

— Останете на мястото си! Безсмислено е!

Тонът на гласа беше доста по-остър от преди и едновременно с думите се чуха неравномерни стъпки и шумове като от боричкане. Салид предпазливо надникна зад ъгъла.

Картината, която видя, беше толкова странна, че за малко щеше да се изсмее на глас. Младият мъж, когото беше последвал, тичаше като подплашена кокошка на зиг заг по коридора, връщаше се обратно, а след него подтичваше куц старец в сива престилка и напразно се опитваше да го хване за ръкава. Все пак бягството изглеждаше обречено на неуспех, защото отзад коридорът свършваше пред затворена двукрила врата от армирано стъкло, а в другата посока бяха застанали двамата санитари, които за малко не откриха Салид. Явно се забавляваха от гледката, защото се виждаше, че нямат никакво намерение да помогнат на възрастния човек с престилката.

— Спрете най-после! Вече няма никакъв смисъл! — изпъшка старецът. Движенията му не бяха по-бързи от тези на най-обикновен пешеходец, но пъшкаше така, сякаш е пробягал в спринт сто метра. Лицето му беше станало яркочервено. — По дяволите, да не искате да получа… някой инфаркт?

Колкото и абсурден да се стори въпросът на Салид, непознатият наистина спря и погледна възрастния човек с ужас в очите. Когато старецът обаче се приближи, той бързо се дръпна крачка назад. Погледът му гореше и Салид забеляза, че пръстите чевръсто се мърдат. С отсечени движения местеше глава ту наляво, ту надясно и продължи да отстъпва назад, докато гърбът му опря в стената. Беше изпаднал в паника.

Салид се питаше защо. За първи път ясно различи чертите му и един поглед беше достатъчен, за да разбере, че човекът не е престъпник. Освен ако престъпниците в тази страна вече не бяха започнали да носят дрехи на проповедници.

Стъклената врата се отвори широко и през нея нахлу мъж в лекарска престилка. Имаше оредяла коса и носеше очила с елегантна тънка златна рамка, но изражението на лицето му изобщо не подхождаше на този външен вид. Изглеждаше ядосан по начин, не типичен за хора като него, а и гласът му звучеше така.

— Какво става тук? — с властен глас попита той. — Какво означава този шум? Това тук е болница, а не гара! — С професионално пренебрежение погледът му се плъзна върху лицата на двамата санитари и на стареца, после се съсредоточи върху това на проповедника. Над рамката на очилата му се появиха три дълбоки успоредни бръчки, които изведнъж му придадоха вид на недоволен дакел. — Вие сте доста упорит май, а?

— Нали ви казах, че… — подхвана неканеният гост.

— И аз ви казах — ядосано го прекъсна лекарят, — че не искам да ви виждам повече тук. Мислех, че се изразявам достатъчно ясно. Това, което вършите в болницата, е незаконно и може да се изтълкува като влизане с взлом. Или най-малкото като нарушаване на вътрешния ред.

— Да извикам ли полицията? — попита възрастният портиер. Лекарят се престори, че мисли, преди да даде отговор, но по погледа му Салид разбра, че отдавна е взел решение. — Не, не веднага. Можете да се върнете на работното си място. После изчака точно толкова, колкото му трябваше на портиера да се обърне и да направи една крачка в посоката на Салид, и допълни с тих, леден глас:

— И ще ви бъда много задължен, ако в бъдеще изпълнявате задълженията си малко по-съзнателно. Явно в последно време тук всеки може да си влиза и излиза, когато си иска.

Портиерът сви глава между раменете си и постъпи доста умно, не казвайки нищо. Салид бързо се дръпна назад към стълбищната площадка и се качи две стъпала по-нагоре. Беше сигурен, че този път старецът няма да тръгне по стълбите. Беше куц и качването и слизането по стъпалата със сигурност му беше трудно и го изморяваше. Сметката му се оказа вярна. След няколко секунди една приведена сянка мина с провлачени стъпки покрай матовото стъкло, а малко след това се чу шум от вратите на асансьора. Салид се върна в коридора, но не се обърна веднага наляво, а с обигран поглед се огледа наоколо.

Беше влизал в достатъчно болници почти по цял свят и тъй като всички някак си приличаха, веднага откри това, което търсеше. Премина безшумно по коридора, отвори вратата на склада за бельо и се промъкна вътре, без да пали лампата.

Този път обаче удари на камък. По етажерките чак до тавана бяха подредени кърпи за лице, спално бельо и одеяла, но нямаше престилки. След кратко търсене все пак успя да открие един свит на топка син халат, хвърлен в една от етажерките и явно забравен там. Салид съблече якето си, нахлузи халата и с разперени пръсти разроши косата си. Маскировката не беше особено добра, но ако човек не се вгледаше внимателно, можеше да го вземе за пациент, който е объркал коридорите.

Претърси внимателно джобовете на якето си, за да не остави нещо, което ще го издаде, скри го на най-горния рафт на етажерката и отиде до вратата. Оттук не можеше да вижда какво става зад ъгъла на коридора, но добре чуваше гласовете. Гласът на лекаря тъкмо казваше:

— …питат мен, вие вече трябва да седите в полицейската кола и на други да обяснявате какво търсехте тук.

— А няма ли да питат вас? — попита другият.

— По принцип, да. Но, изглежда, имате късмет.

— Мога ли да говоря с него?

— С Бренер ли? — Салид буквално чу как лекарят поклати глава. — Не. Но щом сте дошъл да говорите с някого, ще можете да го направите. Само не съм сигурен дали ще ви хареса… Сега какво? Ще бъдете ли разумен, или да викна още двамата санитари, за да ви пазят?

— Едва ли ще е нужно.

— Иска ми се да се надявам, че е така. Търпението ми си има граници, знаете ли? А вие почти ги достигнахте. Господа, можете да си вървите. Но имайте готовност, ако все пак нашият гост промени решението си и стане неразумен.

Салид притвори вратата, но не плътно, за да не предизвика издайнически шум. Стъпките се приближиха, минаха край вратата и заглъхнаха. Чу приглушени гласове, но през дървото на вратата не можа да разбере думите. Нетърпеливо зачака да чуе шума от асансьора, но той не последва.

Салид изруга наум. Измина цяла минута, но отвън нищо не се раздвижи. През вратата долитаха само глухите гласове на двамата санитари. Или чакаха асансьора да дойде, или се занимаваха с нещо друго, но все още бяха тук. Лявата му длан, с която продължаваше с все сила да стиска дръжката на вратата и едновременно да я държи затворена, постепенно започна да се сгърчва. Внезапно изпита странното чувство, че усеща как времето започва да тече по-бавно. И още нещо.

Усещането беше още по-налудничаво, но толкова силно, може би защото беше толкова абсурдно и толкова реално. Отведнъж почувства, че не е сам в тясната тъмна стаичка. Имаше нещо вътре. Някой.

Сърцето на Салид започна да бие с тежки, неравномерни удари. Металът на дръжката в ръката му изведнъж стана толкова студен, че пареше кожата му като огън. Нещо се взираше в него. Не беше само усещане. Беше поглед, чието докосване можеше да усети физически, така както и присъствието на нещо непознато можеше да бъде усетено материално, с такава наситеност, че почти го заболя. Той беше тук.

Преследвачът не чакаше той да дойде при него, както си беше втълпил. Беше тук и вероятно през цялото време е бил наблизо и го е наблюдавал — невидима сянка, безшумен наблюдател в мислите му, който е знаел всяка негова стъпка, още преди тя да е направена. Наистина ли си беше въобразил, че може да го победи? Направо смешно! Какво можеше да направи срещу същество като това?

Салид тихичко простена и затвори очи, но от това тъмнината не изчезна, а проникна зад клепачите му, което я направи още по-неприятна. Не изпитваше страх; не и за себе си и не в този момент. Нещо му подсказваше, че Нещото, застанало невидимо зад него, не е дошло, за да го убие. Отдавна можеше да го свърши, ако искаше — още преди три дни в онази сутрин в гората, вероятно и във всяка останала секунда, изминала след това. Беше тук, за да извърши нещо много по-жестоко — да му демонстрира неговото безсилие. Всичко, което вършеше, всичко, което планираше и мислеше, беше обречено на неуспех. Беше се намесил в неща, твърде големи за него. Приличаше на някой, който се опитва да спре внезапно наводнение с голи ръце. Това беше посланието, което му предаде безшумната сянка. Можеше да се откаже, да излезе от стаичката и да се предаде на двамата санитари отвън.

Но Салид нямаше да е Салид, ако се откажеше, още повече пък сега. Вместо да направи онова, което му прошепна гласът на страха, той се обърна и впери широко отворените си очи в тъмнината зад гърба си.

Беше сам, но наситеното усещане за нечие призрачно присъствие не намаля, а се засили. В тъмнината заедно с него имаше още нещо. Салид разтвори очи още по-широко, докато се насълзиха, опитвайки се да пробие мастилената тъмнина с поглед, а когато не успя, опита да проникне зад бариерата, отделяща света на действителното от този на неуловимото. Не успя да го направи, но самото съсредоточаване му помогна да направи крачка назад в действителността.

Сякаш се събуди от някакъв сън. Беше облян в пот, в устата си усещаше горчив вкус, сякаш е ял нещо развалено, но усещането, че го дебнат и гледат, беше изчезнало. Отведнъж Салид осъзна кой враг е срещнал в тъмнината.

Страха.

До този момент си мислеше, че знае какво е страх, но явно се беше заблуждавал. Познаваше всички възможни видове страх: страх за собствения живот, страха да не попаднеш в ръцете на противника, страха от капитулирането, страха от болка и от болести и много други. Но едва сега осъзна, че има и друг, стоящ над всички останали, много по-лош, за който нямаше причина и който се появяваше съвсем сам. Не страх от нещо, а страх в най-чист вид, който просто беше тук и срещу който нищо не помагаше. Тук, в тъмния тесен склад за бельо, на може би най-смешното място на света, за да осмислиш подобно нещо, тук се запозна с него.

И вече знаеше, че винаги ще е с него, независимо дали е светло или тъмно, дали е вътре или отвън в коридора, дали е сам или сред хиляди други. Беше докоснал нещо в онази сутрин в гората и това докосване бе отровило част от човешката му същност и го бе превърнала в нещо друго. Нещо, което щеше да го съпътства през целия му останал живот. И което накрая щеше да го победи.

8.

През последния половин час Вайкслер не беше поглеждал часовника, но въпреки това можеше с точност до минутата да каже колко е часът. Броят на фасовете в краката му беше се увеличил с още пет и с удоволствие щеше да запали още една, ако пакетът вече не беше празен. Но не съжаляваше. И без друго беше пушил само за да занимава с нещо пръстите си и да отвлича вниманието си, но и това не помогна. Ирационалният страх, дошъл с Нериг, но не си отишъл с него, беше станал още по-голям. Всичко, което получи от тази свръхдоза никотин, бяха отвратителният вкус върху загрубелия език и леко главоболие.

На Вайкслер много му се искаше да излезе навън, за да поеме глътка чист въздух, но споменът за последния оглед на двора и продължаващото копринено шумолене на дъжда, падащ върху покрива, го възпряха. Освен това въздухът вътре не беше чак толкова лош. Физкултурният салон беше достатъчно голям, така че трябваше да изпуши пет стека цигари, за да го развали.

Пък и имаше изрична заповед да стои вътре и да внимава никой да не задигне мъртъвците.

Само преди четири дни Вайкслер щеше да се изсмее на подобна формулировка, но в момента точно тези думи си каза наум, без да намира нищо смешно в тях. Ако преди беше притежавал нещо подобно на чувство за хумор на осъдени на смърт, то посещението на Нериг бе изтрило и последните следи от него. Просто се чувстваше зле и искаше да поизлезе навън. Да се махне от този физкултурен салон, от това място, превърнато в призрачен град, и от цялата тази операция, най-вече от салона.

До края оставаха по-малко от час и половина. Цяла вечност, ако само чакаш времето да мине, пък било то и не много. Известно време прекара, броейки секундите и изваждайки ги от оставащото време, после тръгна нагоре-надолу в помещението, опитвайки се да пресметне колко пъти трябва да извърши същото движение, докато дойдат да го сменят. Имаше и още няколко начина за убиване на времето — всички горе-долу еднакво изпълнени със смисъл и всички имаха една обща черта: помагаха само за кратко време. Час и половина си бяха час и половина и ставаха още повече, ако трябва да ги прекараш съвсем сам и треперещ в неотоплен физкултурен салон, пълен с мъртъвци.

Вайкслер все пак погледна часовника и установи, че бяха изминали точно пет минути, откакто стъпка последната цигара. Май не беше лоша идея все пак да обиколи няколко пъти, макар и само за да раздвижи кръвообращението си. Въпреки грубите зимни ботуши стъпалата му бяха леденостудени, а някои от пръстите на краката си почти не чувстваше. И времето също беше част от цялата кошмарна история — беше твърде студено за сезона. Според календара преди няколко дни трябваше да е започнала пролетта, но годината като че ли беше сбъркала посоката, защото с всеки изминал ден ставаше все по-студено.

Разтъпка се малко, оправи оръжието на рамото си и с бавни крачки тръгна през салона. Погледът му се плъзгаше по прецизно подредените редици на походните легла. Въпреки че вече трета нощ прекарваше тук, гледката продължаваше да е все така страшничка. Не само леглата бяха еднакви, но и черните найлонови чували върху тях, или поне повечето.

Двата, които донесоха Нериг и хората му преди малко, бяха различни. Когато ги видя първия път, Вайкслер изобщо не забеляза разликата, но когато стигна до най-външната точка на обиколката си и застана пред тях, констатира, че бяха по-светли и явно от някакъв много по-тънък материал. Телата вътре ясно личаха изпод сивосиния найлон.

Вайкслер нервно прокара длан по брадичката си. Не можеше да каже защо, но пристигането на тези два чувала му създаде много повече проблеми, отколкото всичките триста заедно. Вероятно защото беше се надявал, че всичко е свършило, а тези двата доказваха, че не е така. Явно продължаваха да откриват още мъртви. А може би и защото за другите можеше да си каже, че съдържат Бог знае какво — хартия, празни алуминиеви кутийки, дрехи, трева, отпадъци — всичко друго, но не и трупове. С тези двата това не ставаше. Вайкслер дори можеше да различи, че в единия има жена.

Нещо силно изтропа по вратата. Вайкслер стреснато се обърна, моментално свали оръжието от рамото си, което го извади от равновесие. Не падна, но се блъсна в леглото с трупа на жената, подпря се на едно коляно и съвсем обърна леглото, инстинктивно опитвайки се да се задържи за него. Найлоновият чувал с мъртвата се строполи от другата страна и се блъсна в друго легло, което се наклони на една страна.

За частица от секундата пред очите на Вайкслер изникна страховита картина: Видя леглата да падат едно след друго, като блокчета домино и триста чувала с мъртъвци да се изсипват на пода. Това, разбира се, не се случи. Следващото легло не падна, само се олюля и черният чувал се смъкна малко надясно, все едно мъртвият вътре се е обърнал в съня си, за да си намери по-удобно положение.

Но и така резултатът беше достатъчно лош. Леглото, което беше бутнал, лежеше на една страна и беше натиснало наполовина чувала с мъртвеца. Единият от краката беше счупен и раздробеният край беше пробил тънкия найлон. Отдолу се показваше парче от сини джинси. Вайкслер мислено се наруга за непохватността, но когато погледна надолу, пребледня. При падането автоматът беше се смъкнал наполовина от рамото му, а той го бе хванал за възможно най-опасното място — за спусъка. Почувства как кръвта се дръпва от лицето му. Ако не беше с пуснат предпазител, щеше да си простреля коляното.

Шумът, който предизвика цялата верижна реакция, се повтори и Вайкслер отново уплашено подскочи. Бързо се изправи, вдигна предпазителя на автомата, после с отсечени крачки прекоси помещението и отиде до вратата. Когато протегна ръка към дръжката и, тя трепереше. Натисна надолу. Или поне това искаше да направи. Едва докосна дръжката, когато силен напор на вятъра така блъсна вратата, че той направи няколко крачки назад и за малко отново да загуби равновесие.

Бурята и студът го връхлетяха като глутница виещи вълци. Вятърът блъсна леден дъжд в лицето му и той едва успя да различи нещо, макар че бе вдигнал длан пред очите си. За частица от секундата температурата така рязко спадна, че почувства студа като острие на нож върху голите си ръце.

Псувайки, Вайкслер извърна лице от вятъра и приведен тръгна към вратата, която вятърът изтръгна от ръката му. Трябваше да използва цялата си сила, защото силният вятър се беше превърнал направо в ураган. Дъждът плющеше и даже осветените прозорци от отсрещната страна вече не се виждаха. Не беше нужно да пита какво беше изтрополило по вратата. При тази сила на вятъра, каквото и да подхванеше той, щеше да се удари като оръдеен снаряд.

Стигна до вратата и се опита да я затвори, но тя не се подчини. Едва когато я запъна с рамо и натисна с все сила, успя да я затвори. Воят на бурята мигновено заглъхна до обичайния шум. Вайкслер натисна с гръб вратата, затвори за миг очи и шумно пое дъх. Лицето го сърбеше от студа, а куртката му беше мокра, макар че остана изложен на дъжда само няколко секунди. Е, поне можеше да е сигурен, че никой не се е опитвал да влезе, даже не и журналистите, за които го предупреди Нериг. В това време никой не би се осмелил да се навърта наоколо. И да го направеше, щеше да се удави в дъжда, още преди да приближи училището.

Вайкслер пусна предпазителя на оръжието, облегна го на стената до вратата, прокара пръсти през мократа си коса и се огледа, клатейки неодобрително глава. Вратата беше стояла отворена само няколко секунди, но подът пред нея приличаше на спокойно езеро, от което към средата на помещението се стичаха блестящи поточета. От купчината фасове вече нищо не се виждаше, а първите две-три редици с черни найлонови чували блестяха. Трябваше да се радва, че бурята не преобърна леглата. Нали преди малко сам видя колко са стабилни. Това го върна към друг, много по-належащ проблем. Нямаше да е нужно да дава обяснение за локвата пред вратата, но за преобърнатото легло и падналия чувал щеше да се наложи. Можеше да си представи коментара на Нериг, когато види поразията. По-добре да се опита да оправи всичко още сега. С малко повече късмет ще поправи леглото и после ще постави скъсания чувал така, че никой да не забележи от пръв поглед. Отново преметна автомата през рамото си, с бърз поглед се убеди, че вратата е добре затворена и няма да зейне при следващия напор на вятъра и тръгна. Ботушите шляпаха в дълбоката няколко сантиметра локва на пода. Ако съдеше по количеството вода, което вятърът довя само за това кратко време, навън трябва да е потоп. А вътре при него имаше някой…

Вайкслер спря по средата на движението си и се взря в мокрите отпечатъци от стъпки, които блестяха върху бетона. Не бяха истински следи от човешки крака, защото бяха доста размазани и неясни, но разстоянието помежду им беше точно такова — равномерно разположени и една след друга. Водеха от локвата зад него и изчезваха сред редиците легла. Някой беше влязъл през вратата, минал през локвата и изчезнал някъде в помещението. Вайкслер почувства как всеки косъм върху главата му настръхва, когато осъзна какво всъщност означава заключението му. Преди да отвори вратата, локвата не беше тук, а това означаваше единствено, че който и да е влязъл, е минал точно край него, което беше напълно невъзможно. Затвори очи, преброи мислено до пет и отново погледна. Следите бяха все още тук. Вътре имаше някой. В крайна сметка нямаше никакво значение как е влязъл. Заповедите, които Вайкслер бе получил за подобни случаи, бяха еднозначни.

Свали автомата от рамото си, махна предпазителя и се завъртя кръгом. Не видя нищо, но и не очакваше да види. Вероятно нахалникът се спотайваше зад някое легло и вътрешно умираше от смях при вида на безпомощното му изражение, а още повече, виждайки ужаса, който му всява. Е, ще видим кой ще се смее последен!

Вайкслер си спести усилието да подкани неканения гост да се предаде. Вместо това измъкна радиостанцията от колана си и натисна копчето.

— Тук Вайкслер! Команден пункт, моля елате!

Нищо. От малкия апарат се чуваше само статично пукане. Вайкслер повтори повикването три пъти. Включи и изключи уоки-токи-то, смени два пъти канала и започна безразборно да натиска всички копчета, но не последва нищо. Апаратът беше мъртъв — или пък заради времето навън нямаше връзка. Само че това му се стори твърде невъзможно. Не разбираше много от радиостанции, но все пак пунктът беше отсреща, на петдесет метра. Сигурно апаратът просто се е развалил и според закона на Мърфи — точно в най-неподходящия от всички неподходящи моменти. Вайкслер го втъкна обратно в колана, стисна оръжието с две ръце и отново се завъртя в кръг. Физкултурният салон бе все така празен, но това не означаваше нищо. Между тристате легла имаше достатъчно място да се скрие цяла армия.

— Е, добре тогава! — извика с най-силния и твърд глас, на който беше способен. — Направи си удоволствието, стига толкова! Излизай!

Нищо не помръдна. Вайкслер не се и надяваше да получи отговор, но въпреки това повтори поканата си:

— Няма смисъл повече, само правиш нещата още по-лоши! Излез и ще поговорим за всичко! Даже може да те пусна да си тръгнеш! Нямам желание да пиша доклад и после с часове да попълвам формуляри.

Отново не последва отговор, но му се стори, че нещо се помръдна. Имаше странното усещане, че го гледат, при това погледът не беше никак дружелюбен. Ръцете му още по-силно стиснаха оръжието, но чувството за сигурност, което обикновено му даваше допирът с пушката, не се появи. Дори точно обратното — отведнъж в тялото му започна да пълзи някаква скованост и той осъзна колко недействителна е цялата картина, физкултурният салон беше осветен, но въпреки това му се стори изпълнен с черни невидими сенки, в които можеше да дебне всичко. Коприненото шумолене на дъжда отдавна се беше превърнало в плющящ звук, който заглушаваше дори воя на вятъра, а температурата беше спаднала още. Сега бе толкова студено, че виждаше собствения си дъх като сива пара, излизаща от устата му. Нищо чудно, че започваше да откача.

Вайкслер за трети път се обърна към предполагаемите следи и внимателно ги разгледа. Сега не беше толкова сигурен, че са точно отпечатъци от стъпки. Наистина, приличаха на такива, но само от пръв поглед. Можеха и да са няколко мокри петна, случайно подредени като стъпки. Логически погледнато, не беше възможно. Някой да мине покрай него, без да го забележи!

Ако се случеше радиостанцията да се развали, трябваше да изтича отсреща в сградата и да вдигне тревога. Това означаваше да излезе в плющящия дъжд… и, ако наистина се върнеше с петнадесетата мъже и преобърнат помещението с краката нагоре и не намерят никого… Не, благодаря! Никак не му се искаше след всичко, което преживя, да стане и за посмешище на цялата рота.

Вайкслер реши да направи компромис със себе си. Почти беше убеден, че се е поддал на състоянието на пренапрегнатата си нервна система, но се върна при вратата, провери я втори път грижливо и започна внимателно да претърсва помещението. По два пъти мина покрай всяка редица от легла, като от време на време изненадващо се обръщаше или клякаше, за да погледне под гората от тънки дървени крака на леглата. Единственото движение, което видя, бе това на собствената си сянка.

Полека-лека започна да става смешен в собствените си очи. Слава Богу, нямаше никой, който да му се смее и явно добре направи, че не вдигна тревога. Все пак педантично довърши проверката си, като накрая провери и другите две врати. Едната водеше към малко помещение, в което се съхраняваха дюшеци, топки и други спортни уреди. В началото на дежурството си Вайкслер бе проверил стаичката и заключил вратата и тя и сега беше заключена. Ключът беше в десния джоб на куртката му.

Другата врата водеше към съблекалните и тоалетните. Вайкслер ги провери щателно. Не го домързя да надникне и в кабинките. Когато приключи с проверката, оставаха още двадесет минути до края на дежурството му, но вече бе сигурен, че освен него в помещението няма жива душа. С изключение на мъжа, който стоеше приведен над един от чувалите във втората редица отляво на вратата.

Гледката му подейства като удар в корема. В продължение на секунда Вайкслер беше напълно шокиран. Просто стоеше и гледаше фигурата, без изобщо да разбира какво вижда. После тренираните в продължение на много години рефлекси взеха връх над изненадата. Шокът и ужасът не изчезнаха, но успя с плавно движение да свали оръжието от рамото си и го насочи към непознатия.

— Без движения! Ако само помръднете, ще стрелям!

Непознатият наистина не помръдваше, но Вайкслер имаше странното чувство, че това не се дължи на неговите думи, а на съсредоточеността в действията на мъжа. Вайкслер бе изговорил думите си достатъчно силно, почти ги беше изкрещял, но онзи изобщо не го беше чул.

— Вие там! Дръпнете се от леглото! Назад! Обърнете се! Много бавно!

Типът не се и помръдна. Вайкслер почувства как всеки отделен нерв в тялото му започна да вибрира. Десният му показалец се беше свил около спусъка и го бе натиснал почти до крайно положение. Ами ако онзи просто не обръща внимание на думите му? Не може ей така да го застреля!

Но щеше да го направи, ако не стане някакво чудо. В момента се случваше една от онези катастрофи, чието приближаване човек вижда, но не може нищо да направи, за да я спре, при това много добре знаейки какво трябва да направи. Още миг и ще натисне спусъка и ще убие човека…

Точно в този момент непознатият се изправи, отстъпи половин крачка от леглото и се обърна към него.

Вайкслер отвори широко очи от почуда. Досега виждаше само светла сянка, наведена над чувала, но сега ясно различи чертите на лицето. Не можеше да определи възрастта на мъжа — може би на тридесет, може би на четиридесет или още по-възрастен. Видът му беше някак… странен. Друга дума Вайкслер не намери.

— Кой сте вие? — нервно попита Вайкслер. — Как така сте влязъл и какво правите тук? — Макар че зададе наведнъж и трите си въпроса, не даде възможност на мъжа да отговори на нито един, а пристъпи още по-напред към него и заповеднически махна с оръжието. — Дръпнете се оттам! Внимателно отстъпете от леглото! Искам да видя ръцете ви!

Онзи не помръдна. Гледаше Вайкслер с проницателен поглед, но без никаква следа от уплаха. И очите му бяха необикновени: тъмни и обезпокоително ясни, но същевременно и някак замъглени, сякаш се беше научил да гледа по различен начин от Вайкслер, не възприемайки нещата в действителност. Кой можеше да е? Някой от онези побъркани членове на Харе Кришна?

— По дяволите, казах ти да направиш крачка назад! — ядосано рече Вайкслер. — Да не ти е омръзнал животът? Това е забранена военна зона, ясно ли ти е? Имаме заповед за стрелба!

Той подчерта сериозността на думите си с повторно махване на оръжието. Този път последва реакция, макар и не непременно очакваната.

Погледът на обезпокоително тъмните очи проследи движението му и се закова върху пушката. Но продължаваше да е спокоен, дори любопитен и заинтригуван. Господинът или не го приемаше на сериозно, или никога през живота си не беше виждал оръжие. В следващия миг Вайкслер видя нещо, което го накара начаса да забрави въпроса си. Чувалът с трупа, над който преди това непознатият се беше навел, беше отворен. Пластмасовият цип бе смъкнат, така че се виждаха лицето и раменете на мъжа, който беше вътре.

— Какво, по дяволите…? — Вайкслер отново се обърна към непознатия и насочи дулото на пушката право в лицето му. Гореща вълна гняв се надигна у него и за миг трябваше с все сила да се въздържи, за да не го удари с приклада в лицето.

— Какво значи това?! — попита той с треперещ глас. — Какво става тук? За какъв се смяташ? Кой ти е позволил това неуважение към мъртвите?!

И този път не получи никакъв отговор, но в погледа на онзи припламна нещо, което можеше да бъде и усмивка, но и точно обратното. После изчезна.

Не просто избяга, избледня, изпари се като дим или се превърна в пламък, а изведнъж вече го нямаше, скри се безшумно и съвсем недраматично и вероятно заради това още по-впечатляващо.

В продължение на цяла минута Вайкслер се взира в мястото, където мъжът бе стоял, и едва след това успя да примига. Дори не беше истински уплашен.

И не беше ни най-малко изненадан, когато се обърна и видя, че найлоновият чувал зад него е затворен.

9.

Сигурно доста силно си беше ударил главата, защото когато се събуди, имаше страхотно главоболие. Следващото, което почувства, беше добре познато от няколко дни, за което обаче се беше надявал, че няма да го изпита: убождането от игла във вената на лявата му ръка, последвано от кратко, силно парене. После чу гласа на сестрата:

— Мисля, че се събужда.

— Лъжете се. Буден е и само се прави, че още спи. — Иглата рязко бе издърпана от вената, Бренер неохотно отвори очи и видя точно пред себе си лицето на лекуващия лекар.

— Няма смисъл да се преструвате пред тези момчета тук — той потупа с ръка апаратите върху нощното му шкафче и върху устните му се появи крива усмивка. — Забелязват всичко, нали знаете? Как се чувствате?

— Боли ме главата — отвърна Бренер.

— Добре. Ако се съди по големината на цицината върху слепоочието ви, сигурно главоболието е доста силно.

— Така е — през зъби призна Бренер. — Съчувствието ви наистина ми действа добре, професоре. — Вече беше свързал гласа с физиономията пред себе си.

— А кой ви е казал, че изпитвам такова? — кисело попита Шнайдер. — Защо всеки очаква от нас, докторите, постоянно да показваме разбиране към всичко и всеки? Мисля, че така ви се пада. Ясно ли ви е колко лекомислено сте постъпил?

— Исках само да…

— …станете и малко да се поразходите, знам — прекъсна го Шнайдер. — И освен това ей така, между другото, да унищожите всичко, което постигнахме през последните дни. — Погледът на Шнайдер гневно проблесна. Ядът не беше престорен и сигурно бе и разбираем, поне от негова гледна точка. Но не и в такова количество. Въпреки това думите му имаха очаквания ефект.

— Съжалявам — каза Бренер. — Наистина не исках да ви създавам неприятности, господин професор.

— Тогава по-добре да не бяхте ставал да се разхождате, мислейки се за някакъв млад бог! — отвърна Шнайдер с все още назидателен тон, но в гласа му вече се усещаше желание за помирение. Лекарите не бяха светци, които всичко прощават и разбират, но истината е, че са свикнали да проявяват загриженост. Докторът намръщено изгледа Бренер, после продължи: — Сега съвсем сериозно: Какво си мислехте? Съзнавате ли какво можеше да ви се случи?

— Страхувам се, че не — с неудоволствие призна Бренер. — Съжалявам. Но се почувствах достатъчно силен, за да…

— Ами разбира се! — отново го прекъсна Шнайдер. — Натъпкан сте догоре с медикаменти! — той посочи апаратите до леглото. — Това тук не само ви охранява, но ви пази и от болките и останалите неудобства на състоянието ви. И сигурно затова ви дава и усещането, че можете да изтръгнете дървета от корените им. Това е така само ако вие го допуснете, повярвайте ми.

Главоболието му беше твърде силно, за да проследи жеста на Шнайдер, но и така Бренер разбираше, че докато е бил в безсъзнание, отново са го свързали с всяко отделно кабелче. Само дето тази мисъл сега не го успокои. Дори напротив — единствените минути, през които в последните няколко дни се беше почувствал наистина що-годе добре, бяха тези, в които не беше свързан с апаратите и в които иглата не беше във вената му, за да го захранва с Бог знае какво.

— Мога да виждам — каза той направо.

Шнайдер присви очи.

— Моля?

— Очите ми — повтори Бренер. — Изведнъж прогледнах, виждам много по-добре. Не съвсем ясно, но не може и дума да става за сравнение с вчера. Дойде съвсем отведнъж — събудих се и вече можех да виждам. Затова и станах.

Реакцията на Шнайдер го обърка. Лекарят го гледа известно време с проницателен поглед, при това за първи път не просто в лицето, а право в очите. После отстъпи крачка назад, вдигна ръка и попита:

— Колко пръста са тук?

— Четири — отвърна Бренер и, честно казано — позна. Ръката на доктора се намираше в неясната граница пред лицето му, така че не беше сигурен колко пръста всъщност вижда. Но все пак шансът беше тридесет процента и той улучи. За миг Шнайдер беше така стъписан, че не беше нужно да вижда лицето му, за да усети изненадата. От изненада дори не се сети да повтори опита, а се приближи и отново мълчаливо се вгледа в Бренер. Странно защо, но Бренер прочете в очите му всички възможни чувства — изненада, объркване, професионално любопитство и онова недоверчиво съмнение, превърнало се при хора като него почти в инстинкт — всичко, но не и радост. — Не сте много радостен — не се стърпя Бренер.

Шнайдер леко се стресна и върху лицето му се появи изкуствена усмивка.

— О, не! — бързо рече той. — Несправедлив сте. Радвам се винаги, когато работата ми се увенчае с успех. Само че идва малко… изненадващо.

— Така ли? — Бренер забеляза, че лекарят размени бърз и многозначителен поглед със сестрата. — Доколкото си спомням, вие сам предрекохте подобно нещо само преди няколко часа. Казахте „спонтанно и в определен момент“.

— Да, разбира се. — Усмивката на Шнайдер изведнъж стана още по-неестествена. — Понякога човек се изненадва, когато собствените предположения наистина се сбъднат. Стана съвсем неочаквано, казвате?

Бренер потисна инстинктивното желание да кимне с глава, от което тя сигурно щеше да се пръсне.

— Отворих очи и виждах. Нали така трябваше да стане? — Сега вече беше съвсем сигурен, че Шнайдер не само не изпитва радост, дори напротив — обезпокоен е. За да не каже изплашен.

— Да, естествено. Но не се радвайте много. Може също така спонтанно да настъпи и влошаване. Сестра, какво става с уреда?

Бренер мислено стисна зъби и обърна глава на другата страна. Болката не беше чак толкова силна, колкото очакваше, но това, което видя, никак не му хареса. Шнайдер можеше и да си има своите основания да реагира по този начин, но в очите на сестрата прочете същото стъписване, а тя не се стараеше кой знае колко да го прикрива. При думите на лекаря се наведе над масичката за инструменти и започна безразборно да върти копчетата. После се обърна и вдигна рамене.

— Всичко работи безупречно.

Погледът на Бренер много добре подсказваше какво мисли за техническите познания на нощната сестра, но не каза нито дума.

— Добре, сестра. Сега отидете при гостите ни, не ми се ще да остават дълго време сами.

Сестрата си тръгна, но Шнайдер не я последва. Не каза и не направи нищо, просто стоеше и гледаше Бренер по странен начин. Погледът му не само го обезпокои, но започна и да го изнервя. Нещо не беше наред.

— Чувствате ли… някаква друга промяна? — попита най-сетне лекарят.

— Трябва ли?

— Мразя, когато на въпросите ми отговарят не с отговор, а с друг въпрос — с остър тон каза Шнайдер. Личеше, че е нервен.

— Не съм сигурен — отвърна Бренер. — Струва ми се, че по-ясно си спомням някои неща.

— Какви?

— Нямам представа — призна Бренер. — Вчера можех да се закълна, че са кошмари, но вече… — Той сви рамене, от което главата още повече го заболя. — Какво всъщност се е случило? Спомням си само експлозия и огън — и някакви объркани неща…

— И аз не знам много повече — каза Шнайдер с глас, който добавяше, „но ви лъжа“. Явно вече бе проумял, че Бренер отново вижда, защото когато продължи, избягваше прекия контакт с погледа му. — Мога да ви кажа само това, което пишеше във вестниците. Както изглежда, двамата с онова момиче сте попаднали направо в голямата битка между Абу ел Мот и части на ЦРУ.

— Абу ел Мот?

— Терорист — обясни Шнайдер. — Истинското му име е Салим или Салид… нещо такова. От десет години го преследват по цял свят, а вие и девойката явно сте имали нещастието да отидете точно там, където са го сгащили.

— Момент, момент. Ако правилно си спомням, половината манастир хвръкна във въздуха…

— Целият — поправи го Шнайдер. — Нямаше оцелели, с изключение на вас. А вие сте оцелял, защото сте се намирал на десет метра под земята.

— Но това е невъзможно! — не се сдържа Бренер. Направи го, въпреки че знаеше, че всяка дума на Шнайдер е вярна. — Подобни неща стават само във филмите!

— Вярно — съгласи се Шнайдер. — Такива работи има само в американските филми, даже не в най-добрите. Но този път е наистина.

— Хеликоптер на ЦРУ и търсен по целия свят терорист водят въздушен дуел над омагьосан манастир, а аз даже не си спомням. Не е честно!

Шнайдер се усмихна, но само за секунда.

— Ще си спомните. Според мен можете да изкарате доста пари от цялата история, когато излезете от тук и журналистите ви нападнат. Но се страхувам, че преди това ще трябва да отговорите на доста въпроси.

— На ЦРУ?

— Нали ви казах, че подобни неща се случват обикновено във второкласни филми, а не в истинския живот и не във Федерална република Германия. Ако добре съм разбрал написаното във вестниците, в момента американците са навели глави и се преструват на умряла лисица. Хората недоволстват от този екшън в стил „Дивия Запад“, а пресата още повече раздува нещата. През последните дни три пъти идваха служители на прокуратурата, а за полицията пък да не говорим. Задържам ги, доколкото ми е възможно, но няма да издържа още дълго, страхувам се.

— Не мога да им кажа много — призна Бренер.

— И се радвайте, че е така. Ако искате съвет от мен — продължавайте да твърдите, че нищо не помните. Все едно кой ви разпитва. И за какво.

Странно, но защо ли Бренер все повече имаше чувството, че професорът се върти около нещо, което не иска да му каже? Рядко преди беше срещал човек толкова открит и директен като този лекар, но сега го усукваше като провинил се ученик. Бренер реши да го улесни малко и му подаде една ключова думичка.

— Това момиче, което беше с мен… стопаджийката. Откриха ли я?

— Не — отвърна Шнайдер. — Дори и трупа и не са намерили. Сигурно е напълно изгорял.

Тогава откъде Шнайдер знае за нея? Ако от обитателите на манастира никой не е оцелял, тогава и никой не може да знае, че с него е имало момиче. Това означаваше само едно: Шнайдер лъже. Но защо?

— Възможно ли е да стане така? — попита Бренер.

— Човешко тяло да изгори на пепел? — Шнайдер кимна с глава. — А защо не? Поне на теория е възможно.

— А на практика?

— Нямам представа — призна професорът. — Не съм бил там. Знам само това, което ми разказаха. А то не е много.

— Май доста покриват историята, а?

— Учудва ли ви? Както казах, хората са настръхнали. Ракетни дуели между хеликоптери могат да стават само на кино, а не из Таунус. После и този тайнствен манастир… Напрегнатата нотка в гласа му вече не можеше да убегне от вниманието на Бренер. Сигурно и самият Шнайдер го почувства, защото само след секунда добави с кратък, нервен смях:

— Що за манастир всъщност беше? От двадесет години живея тук, но никога не съм чувал за него, макар че е само на двадесетина километра.

Това беше първата наистина конкретна информация, която Бренер получи, откакто се събуди в странната болница. В последните минути получи достатъчно други сведения, които, макар и не толкова конкретни, бяха много по-обезпокоителни. Например това, че Шнайдер не бе останал в стаята, за да му съобщи нещо, а по-скоро обратното — да измъкне нещо от него.

— Представа нямам — отвърна той, което си беше самата истина. — Но добре си спомням, че нямаха даже електричество. И не изглеждаха особено радостни от появата ни.

Шнайдер стана съвсем директен.

— Иначе нещо друго не ви ли направи впечатление?

— Нищо, за което да си спомням. Защо?

— Просто съм любопитен.

Лъжеш като изпечен мошеник, помисли си Бренер. Не че така му се струваше, беше абсолютно сигурен. Отведнъж всичко си дойде на мястото.

Недоброто предчувствие, което го обзе след предпоследното му събуждане, се превърна в увереност — нещо с болницата не беше наред. Държаха го тук не само като пациент, но и като затворник.

— Може би по-късно ще си спомня още нещо. Изглежда, че все пак прогнозата ви е вярна. Постепенно всичко се подрежда, спомените ми също.

Шнайдер не се и постара да прикрие разочарованието си, но не продължи да настоява.

— Прав сте. По-късно ще можем надълго и нашироко да си поговорим, в някой по-подходящ час. Мога ли спокойно да ви оставя и да смятам, че няма отново да тръгнете на разходка?

Бренер вдигна свободната си ръка към главата, но не посмя да я докосне.

— Бъдете сигурен, че няма да го направя. Но можете да ми направите още една услуга. Сложете нещо против главоболие в химическия коктейл, с който тази машина ме напомпва.

— Нямайте грижа, вътре има всичко, което ви трябва.

Сигурно и много повече. Бренер почти физически усещаше как забравата бавно капе през тънката игла, забодена в ръката му. Спомените, за които разказа, нямаше да се върнат, докато е свързан с апарата.

Шнайдер се поколеба още малко, после излезе, без да се сбогува и без да загаси осветлението.

10.

Чак след това установи, че беше прекарал не повече от пет минути в склада за спално бельо, но имаше чувството, че времето не само е спряло, но и се движи назад. Салид дори не бе посмял да се обърне, макар да знаеше какво беше видял — нищо. Не бяха се върнали чудовищата от детството му, за да изпълнят старо обещание. От това чудовище не можеше да се спаси, само като затвори очи, защото то беше вътре в него. Но времето му още не беше дошло. Салид изживя хиляди пъти смъртта си, чакайки асансьорът да дойде и да може да напусне доброволно избрания затвор. Можеше да се обзаложи на всичко, че е прекарал в тясното помещение повече от час. Въпреки това изчака още няколко секунди, след като чу звука от вратата на асансьора. Тогава излезе в коридора и внимателно се огледа. Кабината беше тръгнала и лампата до вратата отново светеше зелено — можеше отново да повика асансьора. За миг Салид се замисли дали да не го блокира, за да си подсигури гърба, но автоматично се отказа. Ако не се смята този пуст етаж, иначе болницата си беше съвсем нормална и по-добре да не прави нищо, което би нарушило обичайния ред. Тръгна към вратата, през която бяха изчезнали лекарят и неканените му гости.

И тази част на коридора беше съвършено безлюдна, но вратата се оказа по-голям проблем, отколкото мислеше. Ключалката не беше особено сложна, но си беше ключалка и макар да беше специалист по отваряне на такива механизми, за Салид се оказа бариера, защото беше с празни ръце. След няколко секунди, през които напразно бърника по ключалката, той се върна, за да потърси някакъв инструмент.

Всичко, което му беше необходимо за отваряне на много по-сложни ключалки, се намираше в джоба на якето му, но не посмя да се върне отново в малката стаичка. Изгуби известно време да претърсва стаите за парче тел или друг подходящ материал. После всичко стана много бързо. Секунди, след като се върна при вратата, вече беше от другата и страна и безшумно я затвори след себе си.

И тук го посрещна пустота, но отнякъде дочу приглушени шумове — гласове, леко жужене и щракане на фона на неразбраното дърдорене на радио. Коридорът не беше много дълъг — две врати от лявата, три от дясната страна — и свършваше със стъклена врата, чийто надпис показваше, че оттатък се намират стаите на интензивното отделение. Вратите бяха твърде тесни, за да се прекара легло през тях, и всички водеха към стаите за управата и дежурния персонал. Всичко това Салид регистрира с един-единствен поглед и съвсем несъзнателно. Възприемаше и най-малката информация, знаейки, че когато му потрябва, ще може да я извика в ума си. Макар че вече не беше предишният убиец, инстинктите му продължаваха да работят със същата острота както преди.

Трябваха му две секунди, за да определи посоката, откъдето идваха гласовете: една от вратите отдясно не беше плътно затворена, през пролуката излизаше бяла неонова светлина. Нямаше никакви сенки. Който и да беше вътре, не се движеше. Но затова пък говореше, и то не особено тихо и с равномерен тон. Салид не можеше точно да различи думите, но звуците много приличаха на кавга.

Салид безшумно се приближи до вратата, надникна през тясната пролука и напрегнато се заслуша. Странно защо гласовете станаха по-силни, но не по-ясни, а гледката не му подсказа кой знае какво: най-обикновена канцелария — под, покрит с балатум, сиво бюро със задължителния компютър отгоре, подреден шкаф с папки… В следващия момент се сети — това беше преддверието на лекарския кабинет, а гласовете идваха от самия кабинет.

Нямаше да може да продължи нататък, без да поеме известен риск. Салид се огледа за пореден път, отвори вратата и бързо се шмугна вътре. Както и очакваше, помещението беше празно, но отсреща имаше втора врата, която вероятно водеше към кабинета на Шнайдер.

След като се убеди, че собствената му сянка няма да го издаде, приближи и предпазливо надникна зад вратата. Кабинетът беше доста по-голям от преддверието и с хладната си функционалност повече напомняше на фабрично хале, отколкото на лекарски кабинет. Лекарят, когото видя преди малко, не беше вътре, но затова пък видя другите двама мъже. По-старият, сивокосият, седеше в тежко черно кожено кресло зад бюрото, а от другата страна на масата по-младият възбудено крачеше нагоре-надолу.

Странно, но непосредствено пред вратата Салид не можа да разбере думите, макар че никой от двамата не се стараеше да говори тихо. Сега, когато ги виждаше, звуците изведнъж се превърнаха в разбираеми думи.

— Мислех ви за по-разумен, братко Йоханес — рече Сивокосият. Гласът му звучеше много строго, назидателно, не като на баща, говорещ с непослушен син, а като на училищен директор, мъмрещ свой възпитаник, на който, между другото, с удоволствие би извил врата. — Не чувствате ли колко смешно звучат думите ви?

Йоханес спря по средата на крачката си и втренчено погледна събеседника си.

— Не ме наричайте „братко“! — отсече гневно. — Не съм ваш брат, Александър, или както и да се казвате!

Мъжът, наречен Александър, вдигна помирително ръце, но и този жест беше също така неистински, както и усмивката, изникнала върху лицето му.

— Казах ви вече, държите се детински. Трябва да ви призная, че съм малко разочарован от поведението ви.

— Разочарован ли? Защо? Защото не искам да се хвана на сладките ви приказки и да си тръгна? Или защото не ви позволявам да ме сплашите, както правите с този лекар?

— Професор Шнайдер е способен човек. Какво имате против него?

— Нищо, освен може би това, че наруши клетвата си и вместо да лекува бедния човек, той го разболява.

Александър се накани да отговори остро, но се отказа и само поклати глава, облягайки се назад в креслото.

— Чувате ли се какво говорите, Йоханес? — изрече той с благ тон. — В думите ви прозира параноя, съзнавате ли?

— Страх от преследване ли имате предвид? — Йоханес горчиво се изсмя. — Кой знае? Може и да сте прав. Щом става дума за края на света, малко параноя не е излишна.

Салид за малко не се издаде. Само миг преди това си помисли, че е по-добре да се махне и да остави двамата да си спорят, но сега думите на Йоханес го заинтригуваха. Ами ако… ако той не е единственият, който знае какво става? Не, не е възможно! Освен него нямаше други оцелели. Той и онзи застрахователен агент, който лежи зад някоя от вратите наоколо и за когото беше дошъл.

— Краят на света ли казахте? — Александър се наведе напред. Явно думите бяха събудили и неговото любопитство. — Май обичате да драматизирате нещата, млади приятелю.

Престанете да се преструвате пред мен! — с презрение в гласа каза Йоханес. — Вие по-добре даже и от мен знаете за какво става дума.

— Така ли? И откъде да знам?

— Защото виждате знаците, така както и аз ги виждам. Защо се правите на невменяем, Александър? Дяволски добре знаете какво става навън.

— Имате ли представа как звучи това, което казахте? — усмихнато попита Александър.

— Все ми е едно! — Йоханес безпомощно сви длани в юмруци. — Значи съм откачил, така ли?

— Аз не бих се изразил толкова силно, но…

— Но точно това искате да ми кажете! — ядосано го прекъсна Йоханес, наведе се през бюрото и Александър инстинктивно се дръпна назад. — Само че ако наистина съм откачил, ако всичко са само брътвежи, кажете ми тогава какво търсите тук? И защо вие и вашите братя полагате неимоверни усилия и използвате цялата власт, която притежавате, за да скриете този нещастник от хората?

Александър замълча за момент, но когато отговори, в гласа му се долавяше някакво странно облекчение, сякаш Йоханес му беше издал с думите си много повече, отколкото е искал.

— Ще ви отговоря, приятелю. При това нещастие загинаха около петнадесет от нашите братя, а както изглежда, господин Бренер е единственият оцелял свидетел на станалото. Естествено, искаме да разберем какво всъщност се е случило. А що се отнася до предполагаемата ми власт… Ако наистина я имах и ако всичко беше така, както вие твърдите, тогава сега нямаше да сте тук, не мислите ли?

— Престанете! Знаете, както и аз, че вече започна! Само не искате да го признаете, защото тогава ще трябва да признаете какво всъщност представляваше този манастир! И какво чудовище пуснахте да се разхожда по света!

— Наистина ли си вярвате?! — с мек глас попита Александър. — Думите ви ме нараняват, приятелю.

Салид вече бе взел решение. Чу достатъчно, за да разбере със сигурност, не само да предполага, че в лицето на младия мъж имаше потенциален съюзник — а в лицето на Александър заклет враг. Същевременно тази информация невероятно усложняваше нещата. Първоначалният му план предвиждаше да отвлече Бренер от болницата и да го отведе в хотелската стая, която беше наел за целта. Ето че сега трябваше да мисли не само за един, а за двама души. Беше невъзможно да вземе и двамата, но не можеше и просто така да остави Йоханес — беше твърде ценен. Следователно щеше да прави това, в което винаги е бил най-добър — ще импровизира. Бренер нямаше да му избяга — думите на Йоханес затвърдиха подозренията му, че лекарите достатъчно добре са се погрижили за това. Вместо него щеше да вземе Йоханес.

Салид тъкмо обмисляше как да направи всичко, без да вдига много шум, когато инстинктите му сигнализираха тревога. Някой идваше. Чу отваряне на врата и към него се приближиха стъпки.

Времето, което имаше на разположение, нямаше да му стигне да се скрие — без да се брои това, че наблизо нямаше подходящо място за това, но бе достатъчно да използва една от своите форми на мимикрия. Обърна се към вратата и докато извършваше това движение, раменете му се наведоха и хлътнаха. Стойката му се отпусна, лицето изгуби обичайния си напрегнат вид, очите не гледаха така зорко, както преди секунди. Когато сестрата влезе в стаята, не му беше нужен синия хавлиен халат, за да се превърне Абу ел Мот в пациент от клиниката, който се е заблудил.

Сестрата учудено ококори очи, застина за миг и каза с по-остър тон, отколкото бе нужно за ситуацията:

— Какво правите тук? Кой сте и какво търсите?

— Искам да говоря с доктора — отвърна Салид. — Нали това е кабинетът му? Искам да го видя.

— Доктора ли? Кой… — сестрата отново се запъна. — Кой ви пусна да влезете? — продължи тя без всякаква следа от дружелюбност в гласа.

— Да ме пусне ли? Никой. — Салид нарочно си придаде троснат вид. — Вратата беше отворена. Никой не ме е пускал. Тук и без друго никой нищо не ти казва. Искам да говоря с доктора! От една седмица чакам някой да ми каже какво ми е. Сега най-после искам да говоря с него!

Номерът мина. Примесеният с недоверие гняв окончателно изчезна от лицето на сестрата и отстъпи място на отчаяние, което нямаше нищо общо с отстъпчивостта.

— Вижте, попаднал сте в друго отделение.

— Нали това е ръководството на болницата? — не се отказваше Салид.

— Да, но…

— Ето, значи! — победоносно продължи той. — Сега искам да разбера какво става! Настоявам веднага…

— Не можете да настоявате! — прекъсна го сестрата. — Това е друго отделение, разберете. Кажете ми в кое отделение сте настанен и аз ще помоля санитарите да ви върнат? А утре сутринта лично ще се погрижа някой от лекарите ни да разговаря с вас, давам ви думата си.

— Това ми обещават от една седмица насам — измърмори Салид.

Разговорът в другата стая беше заглъхнал. Салид чу стъпки зад себе си и видя Александър и младия духовник, които излязоха един след друг. Физиономиите им бяха доста интересни: Йоханес изглеждаше все още леко развълнуван, докато Александър беше олицетворение на самото недоверие. Салид окончателно го окачестви като по-опасния от двамата.

— Вие ли сте докторът? — попита Салид. — Ако сте вие…

— Това не е професор Шнайдер — бързо го прекъсна сестрата и продължи, обърната към Александър: — Извинете за безпокойството. Веднага ще уредя нещата.

— Кой е този човек? — попита Александър. Очите му се стесниха и в погледа се появи предупредителен блясък. Салид незабелязано се изпъна.

— Пациент — отвърна сестрата. — Станало е недоразумение. Веднага ще извикам санитарите.

— Този човек не е пациент — отсече Александър със съвсем спокоен тон. В гласа му нямаше упрек или даже възмущение, но не се усещаше и никакво съмнение.

— Не е ли? Тогава…

Салид буквално експлодира. С едно-единствено плавно движение се завъртя наполовина около оста си, блъсна сестрата така силно в стената до вратата, че тя се свлече на пода, изпаднала в безсъзнание, същевременно ритна с протегнатия си крак назад. Александър се олюля, удари се в рамката на вратата и с въздишка се свлече долу. Още преди двамата да са паднали, Салид се обърна и пристъпи към Йоханес.

— Мили Боже! — изпъшка той. — Какво искате от мен? — Беше отстъпил крачка назад и страхливо бе вдигнал ръце пред лицето си. В погледа му се четеше смъртен страх.

— Не се бойте! — бързо рече Салид. — Нищо няма да ви направя.

Вдигна ръце, за да успокои Йоханес, но той явно съвсем погрешно разбра жеста. Страхът му мигновено прерасна в паника. Отдръпна се още назад, спъна се в безжизненото тяло на Александър и се опря върху вратата.

— Моля ви, не се страхувайте! Не съм ваш враг! — опита отново да го успокои Салид, свали ръцете си и за всеки случай мръдна малко назад. Това подейства. Страхът остана върху лицето на проповедника, но паниката изчезна.

— Чуйте ме! Сега не мога да ви обяснявам, но не съм ваш враг. Напротив — на ваша страна съм.

Зад него се чу полугласен стон. Салид бързо се обърна и едновременно с това клекна. Сестрата лекичко помръдна, вдигна глава пъшкайки, и отвори очи, но погледът и беше замъглен. Салид не и остави време да се събуди. Ръката му потърси точно определено място на тила и и пръстите натиснаха кратко и силно. Погледът в тъмните очи окончателно угасна.

— Господи! — простена Йоханес. — Какво правите? Вие… вие я убихте!

— Няма страшно, жива е. — Салид се изправи и се опита да се усмихне, но постигна обратния резултат. Явно, каквото и да направеше, нямаше да успее да успокои Йоханес.

— Вижте — подхвана той с тон, за който се надяваше, че поне не звучи заплашително. — Нямаме време за обяснения, но наистина съм ваш съюзник. Дойдох за Бренер поради същата причина, поради която и вие сте в болницата. Той, впрочем, също. — Той посочи Александър, — Моля ви просто да ми повярвате. Ще ви обясня всичко, щом излезем оттук. Но сега трябва да открия Бренер. Знаете ли в коя стая е?

Йоханес механично кимна с глава, макар че Салид се съмняваше, че изобщо е разбрал въпроса му.

— Къде?

— Зад… зад вратата — заекна Йоханес. — Третата… третата стая отдясно… мисля, беше.

— Добре. — Салид се обърна към вратата, спря за миг и погледна назад към Йоханес. — Мога ли да разчитам, че няма да направите някоя глупост? Само докато се върна и ви обясня всичко?

— Какво ще ми обясните? — объркано попита Йоханес.

Салид знаеше, че всяка секунда е ценна. Вече не се страхуваше, дори не беше нервен. Достатъчно често бе изпадал в ситуации като тази, за да знае, че може да си позволи всичко без едно — да губи време. Младият духовник обаче се намираше в състояние, в което беше напълно непредвидим.

— Вие бяхте прав, Йоханес — каза той. — Всичко, което казахте на Александър, беше вярно. В действителност нещата са много по-лоши, отколкото смятате.

11.

Разбира се, нямаше никой — нито в съблекалните, нито в душ-кабините, така както не бе имало следи от стъпки по пода и още по-малко някаква сянка. Единствената сянка, която се движеше във физкултурния салон, беше неговата собствена, и единствените привидения, които се разхождаха наоколо, бяха родени от собственото му въображение. От тях поне имаше достатъчно. Или по-точно, много повече, отколкото му се искаше.

На Вайкслер не му трябваше много време, за да преодолее паниката и да намери единственото възможно обяснение за преживяното: просто беше сънувал. Когато стана, можеше да се обзаложи на всичко, че наистина видя мъжа пред себе си. Чу и гласа му, надникна в очите. Гледката беше толкова реалистична и същевременно неистинска! Чисто и просто халюцинация. А ако халюцинациите не бяха реалистични, нямаше да плашат хората. След трите дни, прекарани в тази лудница, имаше право на своята малка лудост.

Дълбоко в себе си обаче Вайкслер чувстваше, че обяснението му не е вярно, но се страхуваше да проследи мисълта. Нещо вътре в него се плашеше от тази действителност като от гореща печка.

Освен това в момента имаше много по-важна работа, отколкото да размишлява за странните привидения, които се разтваряха във въздуха. След трите дни, през които се бе превърнал във враг на самия себе си, вече нямаше време за губене. След десет минути щяха да го сменят, а дотогава трябваше да оправи бъркотията в помещението. Вайкслер се отказа от намерението си да поправи леглото, липсваха му и времето, и подръчните материали. Ще трябва да се задоволи да постави мъртвата жена на походното легло и така да го закрепи, че да не падне, когато си тръгне.

Трябваше да положи огромни усилия и да преодолее себе си, за да вдигне тънкия найлонов чувал с мъртвото тяло от пода и да го остави отгоре. Изкуствената материя под пръстите му беше отвратителна. Не студена и гладка, както трябваше да е при мъртвец, а топла, мека, почти… жива. Нещо отдолу помръдна. Нещо, което пълзеше.

Вайкслер се опита да прогони мисълта. Нервите му вече не издържаха, това е всичко. Внимателно постави чувала върху зеления брезент на леглото и с мъка устоя на желанието бързо да се изправи и да изтрие ръце в панталоните си. Много бавно пусна товара си, готов всеки момент да го подхване, ако леглото отново се разклати.

То издържа. В началото се наклони леко встрани, но после се изправи и остана в равновесно положение. Вайкслер леко се изправи, дръпна ръце и се усмихна с облекчение. Това трая само секунда, после усмивката му замръзна. Чувалът с мъртвата се раздвижи. Не, нямаше никакво съмнение! Не само така му изглеждаше, клатушкането на леглото не се беше предало на чувала. Просто той или не, не той, нещо в него мърдаше. Мърдаше и искаше да се освободи.

Точно тази мисъл накара нещо в главата на Вайкслер да изключи. Сякаш някъде в мозъка му прекъснаха контакти, връзки и органични схеми. Всичко, което можеше да се очаква, беше налице: паника, ужас, страх и истерия, но действието им се бавеше. Паниката и истерията беснееха като полудели хищници, затворени в тесни, грижливо заключени клетки. От ужаса и страха нервите му прегоряха като тънката жичка на електрическа крушка, свързана по невнимание към силнотоков проводник. Не направи нищо. Не можеше. Нещо от вътре блокираше всяка реакция, включително може би и единствения разумен импулс — да избяга, бързо и възможно най-надалече.

Лъскавата повърхност на чувала продължаваше да се движи, изду се, набръчка се, после се изпъна. Ръце, които искат да се покажат навън. Нокти, които глухо дращят отвътре по найлона. Нещо отвътре във Вайкслер се надигна, може би ужасът, — намерил друг път, опитващ се да излезе през гърлото му като дебел, мъхест паяк. Все още беше неспособен дори да помръдне. Тялото му беше напълно парализирано, дори рефлексът за дишане не действаше.

Леглото продължаваше да трепери. Наклони се на една страна, разклати се за момент по-силно, после се изправи — като кораб, получил пробойна след силен удар на вълна. Само че този път движението не спря. Чувалът се измести малко настрани, върна се обратно и накрая се прегъна в средата. Пред широко отворените очи на Вайкслер трупът вътре сякаш седна. Не съвсем изправен и не много бързо, но достатъчно, за да загуби равновесие и с плясък да падне на земята. Звукът го извади от вцепенението. Черният паяк в гърлото му подскочи силно и излезе от гърлото му с писък — задавен звук, при който той се олюля назад и се блъсна в друго легло. После ужасът го сграбчи. За миг всичко пред очите му стана червено — цветът на страха. Сърцето му заби така силно и учестено, сякаш щеше да излезе от гърдите, после успя да си поеме дъх, но сякаш вдиша смлени стъкла в дробовете си. Състоянието му продължи само няколко секунди, но може би щеше да му спаси живота, ако бе направил това, което крещеше всяка отделна клетка на тялото му — бягай! Но не го направи.

Може би ужасът беше твърде голям, гледката — твърде странна, за да е истинска. Можеше да избяга и така да спаси живота си, но видяното никога нямаше да забрави.

Не, не можеше да е истина! Не трябваше да е истина! Сега ще докаже сам на себе си, че онова, което му се струваше, че вижда, не е истина. Ще загуби разсъдъка си, ако не го направи!

Скован като робот и сантиметър по сантиметър, Вайкслер направи няколко крачки напред, клекна и протегна ръце към чувала. Движението му костваше безкрайна мъка, защото всички мускули бяха напрегнати до скъсване. С усилие преобърна чувала и потърси ципа. Не можа да го отвори. Евтината механика беше заяла или неговите пръсти бяха несръчни. Трябваше да види мъртвата! Трябваше със собствените си очи да се убеди, че наистина е мъртва!

Вайкслер се отказа да се занимава повече с ципа. Потърси един от разрезите, получени при падането на чувала, бръкна и дръпна с все сила, но въпреки че беше много тънък, найлонът се оказа доста здрав. Вайкслер дърпаше и теглеше, но едва успя да скъса чувала до хълбоците на жената. Под пръстите му изкуствената материя само се разтегляше и променяше цвета си на ивици от черно в мръсно сиво, но не се късаше.

Вайкслер започна да се отчайва. С рязко движение обърна мъртвата по гръб, опита още веднъж да отвори ципа и тогава се сети да използва ножа си. В бързината си поряза палеца. Потече кръв, но не усети болка. Най-сетне успя да отвори острието докрай.

Когато понечи да го забие в черния найлон, погледът му попадна върху лицето на мъртвата. Можеше да го види — не само в очертания, а с всички подробности. Черното фолио бе залепнало като втора кожа върху него и очертаваше всяка бръчица, всяка неравност, всяко ъгълче. Различи тънките, извити вежди, високите скули, които придаваха на чертите на жената нещо азиатско, правия нос, дори по-грубата структура на кожата на устните. Бяха леко отворени. Черната материя върху тях се движеше напред-назад. Мъртвата дишаше!

Вайкслер имаше две възможности — можеше да полудее (в случай че още не беше) или да намери разумно обяснение на това, което вижда, все едно колко невероятно щеше звучи то. Мъртвата жена дишаше! Но мъртъвците не дишат. Затова не беше мъртва. Ето колко просто може да е!

Към паниката и кипящото безумие, погълнали рационалното мислене на Вайкслер, се прибави нов, съвършено друг страх, когато осъзна единственото логично обяснение на ставащото пред очите му: Мъжете, които вършеха работата си навън, бяха допуснали грешка. Младата жена не е била мъртва.

— О, Господи! — прошепна Вайкслер.

Тънката изкуствена мембрана между устните продължаваше да се издига и спада, после се нагъна малко по-нагоре. Мнимата мъртва се опитваше да отвори очи, но не можеше.

— Чакайте! Не се напрягайте! Ще ви помогна!

Идиоти! Проклетите идиоти са намерили жива жена, може би единствената оцеляла, и са я хвърлили сред останалите умрели! Проклетите безумци са я метнали като боклук в колата, без дори да си направят труда да проверят пулса и!

— Само още секунда! — объркано говореше той. — Ще ви помогна, чакайте!

Ах, проклетниците! Безмозъчни глупаци! С окървавената си от порязването ръка той вдигна ножа и направи прав разрез в найлона от хълбока до рамото.

— Чакайте, ето сега! Само още секунда и ще можете да дишате! Ще ви извадя от чувала!

Девойката започна също да помага. От разреза се показа восъчнобледа ръка със засъхнала кръв и мръсотия отгоре и и го разшири, после излезе и другата ръка. Вайкслер забеляза, че повечето нокти бяха разцепени и счупени чак до долу, до живеца. И още нещо забеляза: от чувала се носеше лепкава, сладникава миризма. Същата, която през последните три дни изпълваше помещението, само че несравнимо по-силна. Момичето беше изживяло истински кошмар, най-ужасния от всички възможни сънища бе станал действителност. Беше погребана жива и бе се събудила в света на мъртвите.

— Господи! — не спираше да повтаря Вайкслер. — Мили Боже, мили Боже!

Ръцете му дърпаха и късаха фолиото и помагаха на момичето да разшири дупката. Пръстите му докоснаха нейните и ужасът му мигновено нарасна, когато усети, че кожата и е като на истински мъртвец — студена, хлъзгава и мека, не като жива плът, а като пореста гума. Жената беше преживяла истински ад. Вайкслер с все сила дръпна найлона от главата и и той с пукане се отдели от кожата. Отпечатъкът се задържа за миг, сякаш наистина свали кожата на жената. Това, което се показа отдолу, не беше лицето, на жив човек.

Вайкслер изкрещя. Този път не беше парализиран и писъкът, който излезе от устата му, не беше полугласен и задушен, а остър и силен и отекна с болка в главата му. Лицето на девойката беше отпуснато и сиво, изцапано със засъхнала кръв и слуз.

Вайкслер моментално си спомни какво беше чул за действието на бойното отровно вещество: Убива бързо и безотказно, като не само разрушава нервната система и обмяната на веществата. Смъртоносното му действие се изразява в това, че предизвиква в засегнатия организъм отделянето на определен ензим, който не е неизвестен в природата, но е чужд на организмите на бозайниците и малко наподобява течността, която паяците инжектират на жертвите си, за да може тъканта им да се втечни. Действието на ензима не е толкова драматично, но затова пък е смъртоносно — плътта на засегнатия губи вътрешната си спойка. Не се втечнява, но става ронлива. Ето това беше чул Вайкслер за действието на бойното вещество. А сега виждаше резултата пред себе си.

От вътрешната страна на найлона се беше залепило парче плът, голямо колкото монета от пет марки, и при дърпането просто се беше откъснало. Отдолу се подаваше бяла кост и част от мускулатурата, движила лицето приживе. Устата на мъртвата беше все още отворена, плътта вътре не можеше да задържа зъбите и те стърчаха изкривени навън. Най-ужасното обаче бяха очите. Вайкслер сигурно щеше да понесе, ако бе видял празни, изтекли кухини, в които няма нищо човешко, но тези бяха невредими, и го гледаха. Само цветът им бе друг. Сякаш имаха само зеници, с белезникав синьовиолетов цвят, очите на мъртвец. И въпреки това в тях имаше живот или поне нещо, изчезнало преди три дни и завърнало се сега по принуда, против волята си, противно на всички закони на Природата — и на Бога? — противно на всичко истинско.

Вайкслер се отърси от сковаността си, олюля се, размахвайки ръце, като се опитваше да изпълзи назад от Нещото, което пред лицето му като гъсеница се измъкваше от черния си пашкул. Удари се в друго легло и го преобърна, но дори не забеляза. Хленчейки от страх, продължи да отстъпва назад, блъсна се в още и още легла, докато накрая стената му го спря.

Мъртвата вече почти се беше освободила от обвивката си и се опитваше да се изправи на крака. Крайниците като че ли не и се подчиняваха съвсем, сякаш трите дни бяха стигнали, за да се отучат от действията, които са извършвали двадесет години подред. Погледът и продължаваше да е насочен към Вайкслер. Той отново почувства, че има нещо в тези очи, което не бе както трябва. Някаква молба, не заплаха, а безмълвен вик за помощ.

Може би щеше да проумее какво означава погледът и ако не се беше случило нещо, което помете и последната искрица ясен разум така, както силен вятър подмята изсъхнали листа.

Не само тази мъртва се движеше. Случилото се с нея се повтаряше не само със съседния чувал, а пред нея, зад нея, до нея… Сякаш някой бе хвърлил камък в езеро от асфалт. От всички страни пукаше и шумолеше, провлачени, влажни, пълзящи, късащи звуци, примесени с виенето на вятъра, които обаче много скоро го надвиха. Един след друг, тръгвайки от някакъв невидим център недалеч от Вайкслер, мъртвите се освобождаваха от чувалите си и се изправяха!

Вайкслер подскочи. Нещо докосна крака му и се опита да се хване за него. Той изрева като от силна болка, опита се да освободи крака си и усети как скъса нещо. Дръпна се силно назад, политна, но успя да се задържи на крака. Вече не виждаше какво става около него. Всичко изведнъж стана далечно, непознато и свръх реалистично, като в средновековна картина, отразяваща Ада. Тела се изправяха, ръце се протягаха към него, синьо-желирани очи го пронизваха с погледа си… Вайкслер свали автомата от рамото си и натисна спусъка.

Плющенето на куршумите трябваше да проехти в ушите му, но той възприе звука някак разделено. Тракането не беше по-силно от удрянето на меки топчета памук върху стъкло, но затова пък с кристална яснота чу звука, с който куршумите се — забиваха в целта си: пляскащи, меки звуци, не удар на олово в плът и кости, а шум от желязно топче, потъващо в гъста кал.

Вайкслер държеше пръста си върху спусъка на оръжието, докато тичаше през физкултурния салон. Куршумите пищяха, рикоширайки в стените, разбиваха стъклото и дървото наоколо, срутиха няколко легла и отхвърлиха много от телата на пода. Те не оставаха неподвижни, а веднага се надигаха. Смъртта вече бе загубила властта си върху тях. Вайкслер изпразни пълнителя, но не свали пръста си от спусъка.

Трябваше да прекоси помещението по цялата му дължина, докато стигне до вратата. Патроните му свършиха, още преди да измине половината разстояние, но откосът му освободи известно пространство. Само едно от зомбираните тела успя да му препречи пътя и да протегне ръце към него. Вайкслер се опита да избегне докосването, но не сполучи. Тласнат от силата на собственото си движение, връхлетя върху мъртвия и рухна заедно с него на пода. Ръцете на мъртвеца се плъзнаха по лицето му и пръстите се забиха в кожата.

Не го заболя много, но това беше най-ужасното нещо, което до този момент бе преживял. Начупените нокти разкъсаха кожата и оставиха кървави драскотини и нещо студено, летливо се смеси със собствената му кръв. В продължение на една-две секунди Вайкслер лежа така, ритайки с крака и крещейки неистово. После някак успя да откъсне мъртвешките ръце от лицето си и да отблъсне тялото. Вече не крещеше, защото бе останал без дъх, но докато тичаше към вратата, хленчеше като изплашено дете. Сълзи се стичаха по лицето му. Така силно се блъсна във вратата, че върху челото му се появи още едно кърваво петно. Заопипва с несъзнателни движения да намери дръжката и олюлявайки се, изтича в нощта.

Бурята беше прераснала в ураган, който се нахвърли отгоре му като чудовище с милиони невидими, остри като бръснач ножове. При нормални обстоятелства още първият напор на вятъра щеше да го събори на земята или да го прикове към стената, но паниката и безумието, завладели ума му, даваха допълнителни свръхчовешки сили. Около него бушуваше ад от остри като игли кристали, зад който някъде отзад беше училищната сграда, изпълнена със светлина и топлина, с другарите му и със сигурност. Тичаше като луд.

Зад него вятърът с бесен вой блъсна вратата и я изкърти от рамката. Но колкото и невероятна да беше силата му, имаше нещо, което дори той не можеше да задържи вътре.

12.

Този път не се и постара да завърже края на маркучето на системата, след като издърпа иглата от ръката си. Върху леглото му бързо започна да се разраства тъмно петно. Гледката го изпълни с някакво задоволство. Не голямо, но все пак беше неговото малко отмъщение. Между другото така получи и доказателството, което окончателно затвърди съмненията му: малкото усилие, което му беше необходимо, за да изтръгне маркучето от канюлата, отне почти всичките му сили, но веднага, след като течността престана да се влива във вените му, почувства как те отново се възвръщат.

Много по-бавно от физическите му сили се връщаше способността му да мисли логически или да различава нещо толкова сложно като причинно-следствена връзка. В присъствието на Шнайдер мислите му бяха започнали отново да се объркват. През петте минути, които изчака да изминат след тръгването на професора, леката унесеност се бе превърнала в пълна забрава, в която не различаваше нищо, а само искаше да потъне и да се наслаждава на меката и топла прегръдка на Нищото. И на желанието да изтегли иглата от ръката си. Бренер не можеше да каже защо точно тази едничка мисъл устоя на опиянението, което постепенно започна да изтрива мислите от съзнанието му. Знаеше само, че мисълта беше тук, ясна и светеща като огън в черна нощ: Трябва да се отърве от иглата.

Не успя. Опита, но болката от дърпането с несръчните пръсти беше твърде голяма, така че накрая изтегли само маркучето. Веднага след това се почувства по-добре. Поне физически.

Изминаха около десетина минути, докато сивата мъгла в главата му малко се поразсея, дотолкова, че да разбере какво е направил. Не можеше все още да мисли ясно, но в непроницаемата сивота между слепоочията му започнаха да проблясват все повече светлини. Беше затворник. Тези, които се представяха за негови приятели, бяха врагове. Трябваше да се махне оттук. Да намери мъртвото момиче. Всяка от тези мисли се появи напълно изолирано, сама за себе си и макар че, поставени една след друга, образуваха някаква история, липсваше и основа, което я правеше недостоверна. Въпреки това всеки от проблясъците имаше своята тежест, което правеше ненужен въпроса за появата им. Просто беше затворник. Трябва да излезе и да открие момичето. Толкова просто беше и много по-важно от живота му.

Нужно му бе доста време да се опомни, после седна в леглото и обърна глава надясно. Зрението му отново беше отслабнало, но това не го изненада, не го и уплаши. Знаеше, че точно това бе очаквал. Дори имаше абсурдното чувство, че щеше да е разочарован, ако не се беше случило. Не му и трябваше да вижда, че електронният предавател се намира на масичката до леглото му. Дори знаеше как да го надхитри. Първата му мисъл беше да махне контактите, поставени върху гърдите и слепоочията му, но това щеше веднага да предизвика тревога.

Затова внимателно изнесе тежестта на тялото си върху десния лакът, стисна зъби и протегна ръка към апарата. Пръстите му опипаха лакирания метал, продължиха по ръба, докато напипаха свързващия кабел. Заболя го. Не можеше да стисне добре кабела, защото при всяко движение иглата се забиваше по-дълбоко в плътта между показалеца и средния му пръст, така че най-сетне успя да го притисне между безименния и малкия пръст и да го изтегли от контакта. Успя чак на третия или четвъртия опит, а след това в очите му се появиха сълзи от напрягането. Все пак беше успех и поне не го откриха веднага.

Бренер седна, спусна крака от леглото и изчака малко, докато предприеме последния, решаващ етап от революцията си. Направи го не само защото се страхуваше от болките. Да извади иглата от ръката си, щеше да е доста неприятно, но много по-важно от болката беше значението на това действие. Когато следващия път се изправи пред Шнайдер или сестрата, няма да може да се оправдае с някакво объркване, а ще трябва да отговаря за непослушанието си.

Болката беше много по-силна от очакваното. Ръката му силно закърви и той продължи да усеща иглата още дълго, след като вече я беше издърпал и хвърлил на пода.

Следващият етап беше много по-безболезнен, но затова пък доста по-мъчителен. Опипвайки около себе си, все още полусляп и замаян, Бренер стигна до шкафа и се опита да нахлузи дрехите си, но този път вече си остана само с опита. Силите му стигнаха да отвори вратата на гардеробчето, но не и да свали дрехите от закачалката. Не му остана и време да събере енергия за втори опит, защото вратата се отвори и в стаята влезе някой.

Бренер с усилие се обърна и се напрегна да пробие с поглед сивата мъгла пред себе си. Зрението му не само беше доста намаляло в сравнение с вчера, но се беше и влошило. Различи само, че на вратата стои човек, без да разбере кой е.

— Бренер?

Гласът беше непознат, не принадлежеше нито на лекаря, нито на сестрата, нито на някой от служителите в болницата. В първия момент си помисли, че може да е Йоханес.

— Вие сте Бренер, нали?

Не беше Йоханес. Гласът нямаше акцент, но въпреки това се усещаше, че човекът не говори на родния си език.

— Кой сте вие? Какво искате? — попита Бренер.

Фигурата се приближи. Външен посетител. Не беше с болнично облекло, а носеше старомоден син хавлиен халат, който му беше твърде малък. Лицето потвърждаваше онова, което издаде гласът. Доколкото Бренер можа да различи със слабите си очи, кожата беше с тъмен тен и с южняшки, може би арабски черти. Нещо в тази информация му се стори невероятно важно, но не можеше да каже какво точно. Знаеше само, че не беше нищо добро.

— Вие ли сте Бренер? — Мъжът в синия халат се приближи към него и силно го стисна за лакътя. Бренер изпита болка. — Как сте? Можете ли да вървите?

Бренер се опита да освободи ръката си, но не успя, макар че непознатият не увеличи натиска си. Дори като че ли не забеляза съпротивата му.

— Какво искате? — Бренер внезапно изпита страх. Също така изведнъж разбра кой стои срещу него. — Вие… вие сте онзи терорист! — изпъшка той. — Господи, вие сте Салим! Вие вдигнахте във въздуха манастира! Какво искате от мен?

— Името ми е Салид — отвърна другият, опитвайки се да прикрие изненадата си, но Бренер усети, че не беше подготвен да го познаят точно тук. — Сега не мога да ви обясня, но ви заклевам да ми вярвате. Не съм тук, за да ви сторя нещо лошо.

Бренер малко се учуди на себе си, че не изпадна в паника или пък не се вцепени от страх — все пак стоеше срещу жив терорист, човек, чиято професия беше да убива хора. Може би това, което изпитваше, беше точно паника. Когато заговори, гласът му го издаваше.

— Какво искате? Защо дойдохте?

— Искам да ви измъкна оттук, Бренер — отвърна Салид и най сетне пусна ръката му. — Знам, че звучи невероятно, но не ви държат тук като обикновен пациент. Тук сте затворник. — Той замълча за известно време, внимателно наблюдавайки Бренер. Следващите му думи показаха на Бренер колко наблюдателен е палестинецът. — Струва ми се, вие сам вече сте го разбрал. Ще ви измъкна.

— И защо? За да ме убиете ли?

— Ако исках това, вече щяхте да сте мъртъв — отвърна Салид бързо и с небрежност, която подсили истинността на думите му повече от заплаха. — Страхувам се, че ако останете, няма да живеете още дълго. Това се отнася може би и за всеки от нас.

— Вие сте луд, ако наистина вярвате, че ще тръгна с вас! — Бренер се опита да отстъпи крачка назад и за малко не се строполи на пода.

— Мога да ви принудя. И ще го направя, ако трябва. Но е по-добре, ако не се наложи. Така само ще улесните нещата и за двама ни.

Няма никакво съмнение, че се е паникьосал! Това, че не изпитва страх, е само внушение — неговият начин да се справя с неприятните неща.

— Ще крещя!

— И кой ще ви чуе? — Салид размаха ръка. — Може би не знаете, но сте единственият пациент на целия етаж. Освен това — гласът на Салид изведнъж стана малко по-остър — дори и вие вече трябва да сте забелязал, че тук нещата не са както трябва. Какво ви е на очите?

— Какво трябва да ми е? Наред са.

— Не са. Почти не виждате.

— Откъде…

— Личи пи — прекъсна го Салид и погледна часовника си, преди да продължи: — Това от злополуката ли е?

Злополука?! Странно название за масово убийство, помисли си Бренер.

— Да… или, по-точно не. Може би. Не съм сигурен.

— Във всеки случай така полусляп едва ли ще успеете да излезете сам оттук. А вие това искате, или се лъжа?

— Но не с вас. — Бренер се опита да придаде на гласа си увереност и предизвикателност, но и сам усети, че прозвуча единствено опърничаво. — Ако искате да ви придружа, преди това ще трябва да ме пребиете.

— Както желаете — въздъхна Салид.

Бренер се стегна, за да посрещне удара, който щеше да последва. Молеше се да е вярно поне само половината от това, което беше гледал в подобни филми, тоест веднага да загуби съзнание и всичко да свърши бързо.

Но Салид не го удари. Вместо това каза:

— Знам къде е момичето.

13.

Професор Шнайдер погледна ръчния си часовник, свали ръкава на бялата си престилка и с решителни крачки влезе в асансьора. Петнадесет минути, ако се брои времето, прекарано при Бренер. Трябваше да са достатъчни на Александър да каже на нечакания им гост всичко, което възнамерява. За Шнайдер това време се бе оказало достатъчно, за да вземе решение. Ще приключи с този фарс. Още днес.

Натисна копчето на таблото и зачака вратите на асансьора да се затворят и кабината да тръгне. Не беше се върнал веднага в кабината си, а бе слязъл до партера — както се опитваше да си внуши, за да говори отново с портиера и да се убеди, че всичко е наред, но в действителност причината беше съвсем друга. Искате да изпуши една цигара. В цялата болница пушенето беше строго забранено, което не се спазваше даже и от старшата сестра. Шнайдер си беше изградил навика веднъж-два пъти на нощ да излиза навън, за да се наслади на порока си. Цигарата не му се беше усладила, силният студ влоши нещата още повече и той бързо-бързо се прибра. Въпреки това успя в тази кратка пролука да вземе решение, което щеше да промени може би целия му живот оттук нататък.

Сега ще се качи горе и ще застави този Александър да му каже цялата истина. И този път няма да търпи никакво противоречие и никакви заобикалки, все едно кой се опитва да му оказва натиск. Човек трябва да се вслушва повече в Бога и в собствената си съвест, отколкото в някакви си хора, говореше той сам на себе си. Или беше така само защото се отвращаваше от собственото си безсилие в тази мръсна игра?

Асансьорът спря. Шнайдер се измъкна ребром през вратите, които изведнъж сякаш забравиха да се отворят, обърна се наляво и извади връзката ключове от джоба си, докато с широки крачки бързаше по коридора. Професорът познаваше добре себе си и знаеше, че всяка секунда е важна. Беше твърдо решен да принуди Александър да изплюе камъчето. Да губи време, означаваше, да има време за размисъл. Размисъл за това, какви последствия можеше да има решението му. Последствия за него, за клиниката, за Бренер може би също.

Отвори междинната врата, която водеше към крилото, което след кратък, но разгорещен разговор трябваше да опразни, затвори я след себе си и още веднъж наум повтори думите, с които щеше да подхване разговора. Бяха важни, решаващи, защото Александър отлично владееше реториката. От всички словесни дуели, които двамата до този момент бяха провели, духовникът излизаше неизменен победител. Затова ако в предстоящия разговор провали началото, спокойно може да си спести останалото.

Шнайдер отвори вратата на приемната си, направи енергична крачка и… остана като закован на мястото си.

Гледката, която се разкри пред очите му, беше толкова невероятна, че в първия момент му беше трудно да приеме, че е истинска. Приемната му се беше превърнала в снимачна площадка на американски екшън.

Александър и Йоханес не бяха там, където ги остави. Йоханес клечеше на пода, стиснал с длан малкия златен кръст на шията си, който преди това Шнайдер не беше забелязал, а лявата ръка, стисната в юмрук, беше допряна до устните му. Александър лежеше пред него, проснат по гръб. Очите му бяха широко отворени и с празен поглед гледаха в тавана, а главата беше така извита встрани, че на Шнайдер не му бяха нужни четиринадесетте семестъра медицина, за да разбере, че вратът му е счупен. Друго неподвижно тяло лежеше на пода до вратата. Сестра Мариане. Шнайдер превъзмогна ужаса си и си припомни, че все пак е лекар. Бързо клекна до неподвижната сестра и се наведе над тялото и.

— Той… той го уби — изпелтечи Йоханес. — Просто… ей така… уби го!

— Кой „той“? — Пръстите на Шнайдер опипаха сънната артерия на сестрата. Пулсът беше слаб, но равномерен и се долавяше. Жената беше жива. Слава Богу, жива беше!

— Уби го! — повтаряше Йоханес. — Стана толкова бързо. Не можах… не можах да направя нищо! Той просто го уби! Така… сякаш… сякаш върши най-простото нещо на света!

Шнайдер внимателно повдигна клепачите на Мариане, разгледа зениците и след това провери главата за наранявания, но освен цицина на тила не откри нищо друго. Това ни най-малко не го успокои. Знаеше, че често най-лошите наранявания са тези, които не се забелязват веднага. Но поне черепът и не беше счупен. Шнайдер бързо се изправи, отиде до Александър и отново клекна. Беше излишно да го преглежда, но въпреки това го направи. Старецът, който толкова много го плашеше, беше мъртъв. Професорът вдигна глава и погледна Йоханес.

Лицето му беше застинало и имаше цвят на рециклирана хартия. Погледът като прикован се взираше в мъртвите очи на Александър.

— Какво стана? — попита Шнайдер.

— Той го уби. Просто така, без причина и…

— Кой е „той“? — прекъсна го Шнайдер.

— Той го уби — продължаваше Йоханес. — Просто така, безпричинно и…

— Но кой е „той“? — прекъсна го Шнайдер. Когато Йоханес не отговори, хвана го за раменете и така силно го разтърси, че зъбите му изтракаха. — Кой?

— Един… един мъж — заекна Йоханес. Шнайдер продължи да го разтърсва, но духовникът не откъсваше поглед от Александър.

— Мъж? Какъв мъж? Какво е станало? — На Шнайдер дори за миг не му хрумна мисълта, че Йоханес може да е виновен за станалото. Не познаваше младия човек, макар и в момента да се налагаше да приеме факта, че наистина е духовник. Но какъвто и да беше, едно не беше със сигурност — безскрупулен убиец.

— Не… не знам — отвърна Йоханес. — Появи се изведнъж и… и го уби. Защо? Исусе Христе, не разбирам защо го направи.

Шнайдер вече започна да се досеща, че няма да получи точен отговор на въпроса си. Случилото се беше извадило проповедника от релси. Едно нещо все пак трябваше да разбере на всяка цена, защото беше жизненоважно.

— Тук ли е още?

В продължение на половин секунда се страхуваше, че Йоханес може да кимне утвърдително с глава и да посочи вратата на съседната стая, но когато чу отговора, той почти не го изненада.

— Искаше… искаше да отиде при Бренер.

Бренер. Сякаш точно това очакваше да чуе. Нямаше никакъв смисъл, защото много неща не знаеше, но той съвсем точно се вписваше в картината. Шнайдер стана, отиде до бюрото си и вдигна слушалката, за да набере номера на полицията.

14.

Докато вървеше през бушуващия хаос, Вайкслер беше твърдо убеден, че ревящата буря е последното нещо, което вижда и чува през живота си. Не изпитваше обаче никакъв страх. Смъртта щеше да е истинско спасение в сравнение с това, което преживя във физкултурния салон. И може би щеше да стане много бързо — твърдяха, че измръзването е приятна смърт, а температурите така бяха паднали, че дъхът му излизаше като млечнобяла пара през устата. Вятърът режеше през якето, сякаш изобщо не срещаше никаква преграда, а бурята довършваше останалото, така че тялото му вече бе станало напълно безчувствено. Не му стигнаха силите да държи оръжието си и го захвърли някъде по средата на пътя.

Не умря. Съдбата не се показа милостива към него. Ураганът го подмята още известно време, но не го погуби, накрая го пусна. Изведнъж пред себе си видя светлина и ревът на вятъра не беше единственият звук, който чуваше. Беше прекосил училищния двор и стоеше пред сградата, в която се намираше временният команден пункт. Бурята внезапно утихна и пред погледа на Вайкслер се разкри абсурдна спокойна картина. От големите прозорци струеше неонова светлина, която въпреки студенината си обещаваше топлина и сигурност. Светът оттатък, изглежда, безкрайно се различаваше от белия ад, който първо го погълна, а после го изплю. По стените висяха пъстри детски рисунки, постери и големи листа с различни букви, а върху самите стъкла на прозорците бяха окачени наивни колажи от прозрачна хартия, които правеха неоновата светлина, падаща върху двора, да изглежда някак вълшебна, фигурите, които се движеха вътре, никак не се вписваха в този мирен свят с маскировъчните си дрехи, както и грубата радиостанция, поставена върху учителската катедра и генералщабната карта, закриваща черната дъска. Въпреки това нищо от неприсъщите предмети сякаш не можеше напълно да наруши мирната картина.

Може би определението сюрреалистична щеше да е най-подходящо за гледката. Вайкслер не беше в състояние да осмисля всичко, което виждаше, но нещо вътре в него регистрира кошмарния елемент в картината и това още повече засили страха му. Бурята не беше обикновена буря. Сняг и лед бушуваха с невероятна сила, но само върху едно точно определено пространство. Вайкслер видя небето над главата си. Беше толкова ясно, колкото и нощта от другата страна на училищния двор. Явно бурята вършееше само в пространството непосредствено пред физкултурния салон. Дори воят и тук не се чуваше силно. Затова пък ясно чуваше гласовете на колегите си. Говореха за дребни, незначителни неща и се смееха. Никой даже не беше забелязал какво става навън.

Вайкслер се олюля по няколкото стъпала нагоре, водещи към вратата, но не успя да отвори тежките дъбови крила. От студа пръстите му се бяха вкочанили и изкривили като нокти на хищна птица и ужасно го боляха. Изтощен се облегна на вратата и погледна зад себе си. Вихрушката продължаваше с неотслабваща сила. Гневът и дори сякаш бе станал още по-голям. В центъра на бялата въртележка забеляза и още нещо. Това, което беше сметнал за подмятани от бурята ледени кристали или за движение на въздуха, бе материално. Ужасът не беше останал във физкултурния салон, а го бе последвал. Те го следваха и Вайкслер знаеше, че няма да им избяга. Бе докоснал частица от онази друга, тъмна страна на света, която принадлежеше единствено на мъртвите и те идваха да си вземат това, което им принадлежеше. Не се отказа. Да не се страхуваш от смъртта, не означаваше, че човек не се страхува да умре.

Ръцете все още не го слушаха, затова натисна тежката месингова дръжка на вратата с лакът, бутайки същевременно вратата с рамо. За негова изненада успя от първия път. С несигурни крачки пристъпи навътре, обърна се наляво и се запрепъва покрай многото маскировъчни якета, окачени на закачалката в коридора. Стаята на дежурните беше първата в редицата. Освен двамата дежурни офицери вътре имаше още трима други войници. Двама стояха облегнати до кафе-машината и тихичко разговаряха, а третият тъкмо нахлузваше единия ръкав на якето си — другият вече беше облякъл и, странно защо, но беше окачил и оръжието на врата си. Беше смяната на Вайкслер, който се приготвяше да застъпи на пост. Разговорите в помещението отведнъж спряха, когато Вайкслер се показа на вратата. Единият от войниците до кафе-машината се задави и за малко щеше да изпусне чашата си, а другият продължи да се усмихва, но изражението му отведнъж заприлича на маска.

Смяната на Вайкслер застина по средата на движението си като смешно изкривена статуя. Само по-младият от двамата офицери реагира така, както се очакваше от него в подобна ситуация — не изгуби време за уплаха или за да се взира във влезлия, а моментално скочи и с движение на ръката даде знак на всички да запазят спокойствие.

— Вайкслер! Какво е станало?!

Първият опит на Вайкслер да отговори завърши с жално изскимтяване. От студа устните му бяха станали безчувствени, а сърцето му така бясно биеше в гърлото, че с мъка си поемаше дъх.

— …време — заекна той. — Те… идват!

— Ей, ей! Знам, че малко закъснях, но това не е причина за паника!

Смяната на Вайкслер се опита да разведри обстановката с плоската шега, но никой не се засмя. С изключение на дежурния офицер, който посрещна думите му с гневен поглед, останалите дори не чуха казаното.

— Добре, Вайкслер, какво стана? Поемете дълбоко дъх и разкажете!

Вайкслер насочи поглед към прозореца, като в същото време ти последва съвета и напълни до пръсване дробовете си с въздух. Странно, но, гледана оттук, бурята изглеждаше съвсем безобидна, дори не приличаше съвсем на буря. От воя на безбройните адови Изчадия, пуснати на свобода, се долавяше само далечен шум, а снежната виелица приличаше по-скоро на естетически издържана вихрушка като в красива зимна приказка. Нещо се приближаваше.

— Е?

— Мърт… мъртвите — изрече Вайкслер. — Те… събудиха се! Последните думи бяха изречени с такава немощ в гласа, която им отне и последната достоверност. Само че никой не се засмя.

— Моля? — Дежурният офицер ококори очи в недоумение. — Какво говорите? Какво, по дяволите, искате да кажете? Говорете, човече!

— Възкръснаха! — повтори Вайкслер. Още малко оставаше и щеше да закрещи. — Трябва да се махаме! Идват! Не разбирате ли?!

Естествено никой не го разбра — и как ли можеше? Но просто нямаше никакво време за обяснения. Мъртъвците го бяха последвали и вече бяха близо, усещаше ги. Съвсем близо. Чу се глухо пляскане и за момент всички обърнаха глави към войника до кафе-машината. Той беше изпуснал чашата си и стоеше сред локва кафе, от което се вдигаше пара. С всяка изминала секунда лицето му губеше цвета си.

— Мили Боже! Крака… крака му! Какво е това?!

Вайкслер погледна надолу към крака си и изведнъж си спомни за отслабващата съпротива, когато освободи крака си. По-точно не беше се откъснал от хватката. Сивата ръка, стиснала десния му глезен, беше откъсната над китката и още стискаше крака му. Войникът, който трябваше да смени Вайкслер, издаде гърлен звук, закри устата си с длан и се обърна настрана. Другият войник реагира секунда след това, но така бурно, че за малко не бутна кафе-машината от масата. Дори дежурният офицер, който до този момент бе запазил самообладание, за момент загуби контрол над реакциите си и със задавено пъшкане се дръпна назад, удари се в колегата си, който изплашено бе скочил зад него.

— Господи, Вайкслер, какво… какво сте направил? — с дрезгав глас заекна той.

Вайкслер не успя да отговори. Снежната вихрушка изплю нещо, което разби прозореца, а с него се разруши и втората, невидима преграда, която досега ги пазеше. Отведнъж бурята се оказа вътре, а с нея нахлуха студът, снегът и дъжд от миниатюрни стъклени парченца. Виковете на изненаданите мъже се удавиха в първичния рев и вой, в които вече нямаше нищо действително. Беше ревът на митичен дракон, а не воят на снежна виелица. Адът с един скок бе преодолял разстоянието до сградата и вече беше вътре. Следваха го и обитателите му.

В белотата изникнаха сенки, бели почти колкото снега, но един единствен Вайкслер разбра какво вижда. Чудовищната гримаса беше може би израз на гнева, който владееше бурята и дори не бе реална.

Реални бяха обаче ръцете, които изведнъж се вкопчиха в рамката на прозореца. Вайкслер с ужас забеляза как дълго, остро парче стъкло се заби в едната ръка и се счупи. Съществото явно не усети никаква болка. Бавно и с движения, които привидно изглеждаха безцелни, то започна да се надига и накрая влезе в стаята. Зад него през снежната виелица се показаха други сенки. Воят на урагана вече не беше единственият звук, който се чуваше вътре, но той поглъщаше всичко останало. Вайкслер видя как устата на войниците се отвориха широко, но не чу писъците им. Двамата войници и колегата му, който трябваше да го смени, тичаха нагоре-надолу из помещението, полудели от паника, но офицерът все още се владееше. Може би просто рефлекс. Причината всъщност нямаше никакво значение — той бе единственият, който вършеше нещо: сложил лявата ръка пред очите си, за да се предпази, тръгна ребром напред срещу бурята, отиде до прозореца и ритна едно от телата, които се опитваха да влязат. Тялото политна назад. Но кракът му вероятно не бе срещнал очакваното съпротивление, защото изгуби равновесие, препъна се и за малко да падне навън, ако в последния момент не се беше хванал за рамката. Когато се дръпна назад, ръката му кървеше. Рамката беше набодена с фини парченца стъкло.

— Вайкслер! Какво е това?! — изкрещя той. — Какво става тук?!

Бурята погълна думите му, но Вайкслер ги разбра по мърдането на устата. Щеше да отговори, но не успя. Вихрушката изсипа нови тела в разбития прозорец — не само едно, а три, четири, пет, осем… Зейналият прозорец се запълни с лица и празни, молещи очи, с треперещи ръце и длани, протягащи се напред към офицера.

Движенията им даже не бяха особено бързи. Той можеше да им избяга без усилие, но този път рефлексите му го изоставиха. Мъжът просто стоеше на едно място, гледаше като вцепенен, а после вече беше твърде късно… Десетина ръце едновременно се вкопчиха в него, пръстите се забиха в ръцете му, стискаха дланите и шията. В последния момент той се отърси от вцепенението си и се дръпна назад. Две-три ръце загубиха опората си, но веднага зад тях се показаха други. Пръстите опипваха лицето на войника, устните, очите и слепоочията.

Нещо в картината не беше съвсем както трябва. Естествено нищо не беше както трябва — не беше картина, видяна от жив човек някога преди това. Въпреки всичко не беше нещо ново. Стотици режисьори на филми на ужасите я бяха показвали, милиони хора я бяха виждали под една или друга форма и въпреки това въздействаше обезпокоително фалшиво. Не отговаряше на клишето за възкръснали мъртъвци, нападащи живите. Нещо… липсваше.

Преди Вайкслер да успее да проследи мисълта, в рева на бурята се смеси плющящ изстрел. Едно от телата на прозореца бе отхвърлено назад и изчезна в бушуващата бездна. Веднага на негово място се появи друго. Тялото на дежурния офицер бавно беше издърпвано навън. Главата и торса вече не се виждаха в стената от лица и рамене, но кървящите ръце продължаваха отчаяно да стискат рамката на прозореца. Още беше жив.

И нямаше да умре. Не смъртта му искаха оживелите трупове, така както не искаха и Вайкслер да умре. Тази мисъл го зашемети като удар от мълния. Изведнъж осъзна какво означаваше безмълвната молба на угасналите погледи.

— Не! — изпъшка той. — Престанете да стреляте!

Последната дума изчезна в звука на последвалия изстрел. Той отчаяно се обърна и се опита да изтръгне оръжието от ръцете на войника, който стреляше. Но той така яростно го блъсна в гърдите, че Вайкслер политна назад и през отворената врата се озова отново в коридора. В това време войникът превключи от единичен на автоматичен огън.

— Не! — неистово изкрещя Вайкслер. — Не стреляйте! Искат само да им помогнем!

Насеченото стакато на откоса заглуши рева на бурята. От рамката на прозореца се разхвърчаха трески и мазилка, две-три от телата бяха направо разкъсани, а върху гърба, кръста и горната част на бедрата на офицера се появи перлен наниз от тъмночервени, бързо сливащи се едно с друго петна.

Със силен писък Вайкслер влетя в стаята и дръпна оръжието от ръцете на войника. Не успя да го изтръгне, но поне натисна ръката му надолу, така че останалите куршуми се забиха в пода.

— По дяволите, полудя ли?!

Силен юмручен удар се заби в челюстта му. Вайкслер усети как долната му устна се пукна и един от долните зъби се разклати, но не пусна ръката на другаря си, а още по-силно се вкопчи в автомата.

Дори и силите да му бяха стигнали, нямаше да успее да предотврати катастрофата. Останалите трима войници бяха свалили оръжията си и стреляха навън в бурята. Вайкслер видя как сенките се олюляват назад и падат, други биваха буквално разкъсвани или продължаваха с откъснати крайници, докато отново ги улучеха.

Войникът, с когото Вайкслер се бореше, изведнъж пусна оръжието си. Вайкслер падна на колене, другият използва времето и с един юмручен удар го отхвърли назад.

Не изгуби съзнание, но падна безпомощно на една страна и за миг остана неподвижен. Когато отново възвърна контрола над тялото си, пълнителите на автоматичните оръжия вече бяха празни. Бурята продължаваше да бушува през разбитите прозорци, но довяваше отвън вече само студ и ледени кристалчета. Тялото на младия офицер, почти разкъсано на две от куршумите, висеше безжизнено на прозореца.

Вайкслер простена и се опита да се изправи, но войникът, с когото се беше борил, отново го ритна. Този път почти не усети болката. Беше му все едно какво става с него. Наистина ли не разбраха какво сториха?

С ъгълчетата на очите си видя, че войникът се готви да го ритне отново, но в последния момент един друг го спря.

— Стига глупости! Трябва да вдигнем тревога! Кой знае още колко са останали отвън!

Вайкслер обаче знаеше. Малко повече от триста. С изключение може би на тези, които той застреля. Но не можеше да каже нищо. Гласът отказваше да го слуша, както и ръцете и краката, когато за пореден път се опита да се надигне. Усети как безсъзнанието се завръща, но този път силите не му достигнаха да се противопостави.

15.

Когато минаха покрай стаята на дежурните, телевизорът продължаваше да работи, но този път не излъчваха съобщения за станала катастрофа, а рекламен спот за телефонен секс с Каймановите острови или друго такова райско кътче. Стаята все още беше празна и Бренер го разбра, макар че не виждаше нито картината, нито цялото помещение. Въпреки че зрението му не беше се възстановило изцяло, слухът му продължаваше да работи със същата необичайна прецизност, както през изминалите дни, което малко го стъписа. Беше очаквал, че дадената назаем острота на слуха ще изчезне също така изведнъж, както изведнъж се беше появила. Може би нещата все пак не стояха така, както до този момент бе смятал, а именно, че съществува определено количество възприятия, разпределени равномерно върху всички сетива, което просто се измества, когато някое от тези сетива престане да функционира. Явно човешката нервна система разполага с огромни резерви, които може да използва по собствено желание както намери за добре. Подобни размишления биха били подходяща задача за решаване за хора като Шнайдер и колегите му, помисли си той — да открият тези резерви и да ги приложат. Все пак е много по-смислено занимание от това да блокираш здрави сетива.

Какво важно откритие! А в ситуацията, в която се намираше в момента, и неоценимо важно.

Бренер беше съвсем наясно, че малко му остава да започне истерично да крещи. Не беше се противил повече на Салид и не се противопостави, когато онзи след кратко претърсване на стаята започна безразборно да изважда дрехи от един шкаф и да му ги хвърля. Явно толкова са бързали да опразнят болницата, че не бяха имали време да приберат всички принадлежности на старите пациенти. За пръв път от няколко дни насам обличаше истински дрехи, а не болнична пижама, която открива гърба и задните части за любопитните погледи. Дори само заради това беше благодарен на арабина. Салид също си беше взел едно яке вместо синия хавлиен халат. Бренер не можеше ясно да различи, но предполагаше, че терористът (а според широко ширещите се представи терористите винаги са високи и широкоплещести) представлява доста смешна гледка с намачканото яке и възкъсите ръкави. Докато вървяха по коридора, се опита да го разгледа с периферното зрение, но нищо не видя. Имайки предвид състоянието му обаче, това в никакъв случай не означаваше, че не е така.