Антихристът

1.

Точно в началото на пролетта се върна и зимата. През цялата нощ беше валяло като че ли природата репетираше за нов потоп, а с първата плаха светлина на приближаващото зазоряване — в случай, разбира се, че приглушеният оловносив цвят, запълзял в облаците подобно на сиво мастило в размекната попивателна хартия, можеше да се нарече светлина — дъждът започна да става още по-студен. Малки, остри ледени иглички се смесиха с падащата косо от небето водна завеса, а когато Слънцето изгря — размито жълтеникаво петно, не съвсем кръгло, с разръфани краища, пръскащо нищожна светлина — леденият дъжд премина в сняг. Мочурищата, в каквито се бяха превърнали пътищата, станаха на лепкаво блато, в което ледът проблясваше като нахвърляни вътре стъкла.

Салид мразеше тази страна. Не, мразеше по-точно зимата и, студа, който превръщаше всяко движение в мъчение, и влагата, която го караше да се чувства сякаш диша под вода. Страната му беше безразлична. Безразлична, както и хората, които я населяваха или страните и хората на всеки друг район от тази студена, влажна част на света. Някои от тези хора беше убил. Не водеше точна сметка, но по негова преценка трябваше да са някъде между тридесет и петдесет, по-скоро повече, отколкото по-малко, но нито един от убитите не беше мразил. Повечето дори не познаваше. Омразата не беше добра сила. Омразата беше разяждаща и вредна и твърде често разрушаваше не само тези, към които беше насочена, но и този, който я изпитваше. Салид ибн Юсуф, далеч по-добре познат с името Абу ел Мот, с което в около двадесетина държави на западния свят си беше извоювал добро място в листата на десетте най-търсени терористи, в действителност даже не знаеше какво е омраза. Никога не бе изпитвал това чувство и така му харесваше. Омразата приличаше на горещ огън, който гори бързо и не само неминуемо се самоунищожава в определен момент, но и замъглява погледа за действителността. Салид беше виждал твърде много мъже да умират за цели, които не си заслужаваха. Това, което вършеше, вършеше от убеждение, а то беше добра сила, сила, която не изчезваше цял живот и която правеше притежателя си по-силен, вместо да го разрушава. Когато убиваше, то беше защото така трябваше да стане, със същата пресметливост и може би от същите подбуди, от които, да речем, един шахматист мести фигурите върху шахматната дъска и понякога ги жертва. Салид предпочиташе да гледа на работата си като на някаква голяма шахматна игра, при която една срещу друга бяха изправени много повече от тридесет и две фигури върху много повече от шейсет и четири полета, която обаче въпреки това се играеше по строгите правила за ход и ответен ход, за действие и противодействие, за победа и поражение. Той беше доста добър шахматист — не блестящ, но съвсем приемлив — и имаше на своя страна едно огромно предимство: намираше се в позиция, при която, вярно, че трябваше да спазва определени правила, но в много голяма степен сам можеше да ги определя и да ги налага на противника. Може би това беше причината, поради която се радваше на такъв голям успех. Със сигурност обаче беше поне тази, поради която беше толкова опасен. Салид не убиваше, воден от някакви чувства, а работеше с прецизността и с несломимата незаинтересованост на машина.

Беше всичко друго, но не и типичен терорист, доколкото в този бранш изобщо може да се говори за типична кариера. Израснал като един от тримата синове на заможно, макар и не в истинския смисъл на думата богато семейство на палестински търговец, в първите две десетилетия от живота си не беше изпитал нито житейска нужда, нито непоносима несправедливост. Баща му винаги бе съумявал да се съобразява и с двете страни — и с израелците, и с ООП, както и с различните им фракции и опозиционни групи. С неповторимия усет на арабски търговец, чиято същност никога не може да бъде разбрана от един немюсюлманин, беше успял да преведе себе си и семейството си невредими през хаоса от семейни, религиозни, политически, мирогледни, принципни или най-обикновени случайни бъркотии, да лавира между взаимни задължения и наложени уважения и на всичко отгоре да върти търговията си. И което беше най-учудващото, бе успял да го направи, без да си навлече яда на някоя от двете страни. За младежките години на Салид спокойно можеха да му завиждат деветдесет и девет процента от неговите сънародници. Беше имал пари, жени, пътешествия, не до втръсване, но достатъчно. Една сутрин се беше събудил в евтина хотелска стая в Тел Авив, вторачил поглед в свитото тяло на спящата до него евтина проститутка, беше усетил в устата си вкуса на евтиното уиски и беше се запитал дали това е всичко, което очаква от живота си, тоест да получава всичко възможно най-евтино. Понякога, когато размишляваше защо животът му тръгна в толкова различна посока от тази на двамата му братя и на всичките му приятели от младежките години, стигаше до извода, че решението за промяната бе взето в онази сутрин. Беше изминало доста време, преди да се случи нещо — години, ако трябва да е по-точен, — но онази сутрин по сипея се бе хлъзнало първото камъче, толкова малко, че дори шумът от свличането му не беше чул, но достатъчно голямо, за да повлече след себе си цялата каменна лавина.

Салид прокара през лицето лявата си ръка, напъхана заради хапещия студ в две ръкавици, и изкриви устни, когато усети лед в брадата си. Поне според представите на средноевропееца Салид беше добре изглеждащ мъж — обстоятелство, което неведнъж беше превръщал в свое предимство. Приятелите му твърдяха, че прилича на Омар Шариф в най-добрите си години. Враговете му също не го отричаха, но никога не пропускаха да добавят, че му липсват както чарът на Шариф, така и светското му поведение, но затова пък погледът му бил лукав като на плъх. В момента обаче се чувстваше като премръзнал плъх.

За него и за останалите петима човека, които от миналата вечер клечаха тук и се надпреварваха да мръзнат, внезапната промяна на времето беше добре дошла. Студът и дъждът прогониха от и без друго безлюдния район и последните любители на разходките, а никой, който е с всичкия си, не би дошъл дотук с кола, без да има наистина уважителна причина. Единственият път, който не можеше да се види на нито една карта и който водеше към оградените с бодлива тел бараки на два и половина километра навътре, които също не бяха отразени на никоя карта, беше труден за изминаване и при добро време. А сега, както беше размекнат и наполовина отнесен от дъжда, беше истинско безумие човек да се движи с автомобил по него, ако този автомобил не е с вериги или още по-добре — амфибия.

Салид и останалите петима бяха пристигнали пеша преди повече от дванадесет часа. Нямаше обаче да се върнат пеша или поне не по същия път, по който бяха дошли, защото в леденото тресавище зад себе си бяха скрили малка изненада под формата на четирикилограмова осколочна граната, в случай че някой реши по никое време да подложи на специален тест за издръжливост амортисьорите и осите на автомобила си. Ако човекът наистина беше взел подобно решение, краят на експеримента му щеше да е доста трагичен. И щеше да настъпи много бързо.

В момента шестимата представляваха недотам приятна гледка. Подплатените им с кожа якета бяха потъмнели и натежали от влагата, а лицата им бяха зачервени от студа, но в същото време и бледи, защото през изминалата нощ никой от тях не беше спал повече от един час. Панталоните от маскировъчен плат, които с падането на първите снежинки веднага промениха ефекта си, бяха опръскани с кал и така се бяха втвърдили, че при най-малкото движение пращяха като станиол. Въпреки това Салид бе доволен. Дъждът беше отмил всички следи, а снегът, завалял преди половин час, покри и пепелта от малкия огън, който си бяха палили. Бяха така грижливо скрити, че и най-малката светлина не би разкрила присъствието им.

Единственото чисто нещо по тях бяха оръжията им — четири руски автомата „Калашников“, един американски М16 и реконструираната пушка ОЗ на Салид, прецизно германско оръжие, което допълнително беше оборудвал със саморъчно направен, но изключително ефективен заглушител и с уред за нощно виждане. Това беше характерно за Салид, една от малкото му слабости, които си позволяваше — винаги да използва оръжията на тези, срещу които се бие. А ако не отговаряха на изискванията му, тогава ги подобряваше. Салид беше единственият в групата, който не бе вдигнал качулката на якето си. Въпреки хапещия студ седеше гологлав и дори не си правеше труда да извърне лицето си на другата страна, а не към вятъра. Независимо че от всички може би най-много страдаше от студа.

— Идват.

Салид вдигна глава, погледна на юг, присвивайки зачервените си очи, и несръчно посегна към радиостанцията, подпряна на едно дърво до него. Бутна я, изруга тихичко на родния си език и свали със зъби ръкавицата. Под нея се показа черната кожа на втората ръкавица, бръкна в калта и извади апарата за антената. Избърса го старателно в якето си и натисна копчето за разговор.

— Глутница до Водача! Повтори! — Гласът му звучеше така, както изглеждаше и лицето му — никога не можеш да го забравиш, видял ли си го веднъж. Говореше немски без всякакъв акцент, сякаш беше израснал в страната. Същото важеше и за още десетина други езици, които владееше.

— Идват — повтори гласът от другата страна. — Половин час по рано, но са те. Току-що минаха покрай мен. Движат се доста бързо.

Салид сбърчи чело. Не обичаше, когато някой не спазва правилата на играта. Според тях колата трябваше да се появи тук след около тридесетина минути, дори по-късно, ако се има предвид внезапната промяна на времето. В продължение на секунда той гледа ядосано радиостанцията. После кимна с глава, изправи се бавно и каза:

— Добре. Остани на място и си дръж очите отворени.

Изключи и пусна черната кутийка в джоба на якето си. Движението му беше накарало останалите да вдигнат поглед, сигурно бяха чули не само неговите думи, но и тези на другия. Въпреки това не направиха нищо, само го гледаха, докато най-сетне направи отривисто движение с ръка и рече:

— Започваме.

Мъжете реагираха с прецизност, която издаваше дългогодишни военни тренировки. Бързо и без нито една излишна дума грабнаха оръжията си, изгасиха цигарите в снега и прибраха фасовете в джобовете си. Движенията им бяха бързи, но и малко некоординирани. Нощта, прекарана в студа и снега, беше отнела гъвкавостта на мускулите. Но Салид знаеше, че когато настъпи моментът, ще действат точно и смъртоносно като програмирани машини. Всъщност в неговите очи те не бяха и кой знае какво повече.

Напуснаха мястото почти безшумно, без да оставят други следи, освен няколкото отпечатъци от стъпки в мократа земя и загасналото огнище. Дъждът и снегът щяха да се погрижат никой да не разбере кой е бил тук.

Изминаха около стотина метра през заснежената гора, преди Салид да стигне до пътя и да им даде знак да спрат. Бръкна в джоба си, извади малка кутийка с едно-единствено червено копче и малка червена лампичка и натисна ключа. Светлината стана зелена. Гранатата вече не беше опасна. Огледа пътя с присвити очи. Дърветата растяха много нагъсто. От дъжда и снега клоните бяха натежали и надвиснали над пътя като бяло-зелен купол, който не пропускаше почти никаква светлина. Както винаги след силен снеговалеж, наоколо беше много тихо и затова шумът от двигателя на приближаващия се камион се чуваше твърде силно, макар че беше още далеч, сигурно доста преди последния завой на пътя.

Салид освободи предпазителя на пушката си и клекна на едно коляно. Размърда няколко пъти левия крак, докато коляното му си направи удобна трапчинка в снега и калта под него и застина. После насочи дулото на оръжието към мястото, където трябваше да се появи камионът. Прицели се съвсем свободно и леко въпреки повече от десетте килограма, които тежеше пушката заедно с допълнителното оборудване. Два пъти намества оръжието. Цевта беше малко понатежала и затова изминаха няколко секунди, преди дулото с грубия заглушител отпред да престане да трепери.

Шумът от двигателя бавно се приближаваше. Измина половин минута, после една, две… Най-сетне машината се показа иззад завоя. Беше тежък товарен камион в масленозеления цвят на НАТО. Маскировъчният брезент над каросерията беше опънат, потъмнял от снега и хлътнал под тежестта на насъбралата се отгоре му вода. Чистачките работеха на бързи обороти, за да успяват да изчистят предното стъкло, но въпреки това фигурите на двамата мъже в кабината се виждаха само като неясни очертания.

Огромните двойни гуми на камиона трудно се превъртаха в размекнатата почва. Колата силно занасяше наляво-надясно. Двигателят сърдито ревеше, защото шофьорът караше на първа или втора скорост, за да може да се движи напред. От радиатора излизаше бяла пара, сякаш дишаше остарял дракон, влачещ се с мъка през омагьосаното си царство. Пушката в ръцете на Салид се насочи леко надолу. Пръстите му се свиха около спусъка и го притеглиха назад. Когато колата се приближи на десетина метра, дръпна спусъка два пъти толкова бързо, че дори нямаше време да премести и на милиметър дулото между двата изстрела. Двойното, тихо „пффуп“ потъна в бумтенето на двигателя. В следващите две-три секунди нищо не се случи. Камионът продължи да се движи през калта, приличен на стенещо чудовище, което никой не може да спре. После шумът изведнъж спря, колата занесе напряко на пътя и почти се преобърна. Двигателят пискливо изрева, после се успокои и продължи да трака на празен ход. От ръждясалите тръби на ауспуха започна да излиза бяла пара и да се стеле по земята.

Салид вдигна малко оръжието и го насочи към една от размитите фигури зад предното стъкло, фигурата се раздвижи. От вътрешността на кабината се чу ядосан вик, после вратата от другата страна на шофьора рязко се отвори и отвътре изскочи мъж в тъмнозелена униформа. В мига, в който се озова на земята, затъна до глезените в калта. Продължавайки гневно да псува, мъжът издърпа краката си от тинята, хвана се с лявата ръка за предницата на камиона и приведен силно напред, сякаш се бореше с невидима буря, бавно тръгна да заобиколи колата.

Още по-силно изруга, когато видя спуканите предни гуми. Пухтейки ядосано, клекна, хвана гумата с две ръце и я задърпа, без и сам да знае защо. От германската ОЗ се чу още едно приглушено „пффуп“ и в предното стъкло на камиона се появи дупка с големината на нокътя на палец, оплетена в паяжина от пукнатини. Размитата фигура зад стъклото подскочи и се свлече на седалката. Всичко стана толкова бързо и тихо, че войникът от другата страна не забеляза нищо. А и да беше, нищо нямаше да му помогне.

Цевта на пушката се завъртя, застина и за четвърти път се чу тихият, смъртоносен звук. Както беше клекнал, войникът политна напред, удари лицето си в гумата и падна настрани. Откакто бяха произведени първите два изстрела, не беше изминала и една минута.

Салид стана, отиде до вратата на шофьора и я отвори, сочейки с дулото навътре. Нямаше нищо, по което да стреля. Шофьорът, младеж най-много на двадесет години, се беше свлякъл върху волана. Върху лицето му беше изписано огромно учудване. Дори малката, кръгла дупка между очите му не кървеше много силно. Затова пък тилът му беше отнесен почти целият. От зейналата дупка, голяма колкото два юмрука, излизаше пара. Салид прехвърли оръжието през убития, на мястото до него, измъкна трупа от колата и бързо претърси джобовете му. Намери малка, ламинирана лична карта и я прибра. Двама от другарите му хванаха убития и го завлякоха в гората, не много навътре, но достатъчно, за да не се вижда от пътя. Беше излишно да крият труповете — необходим им беше само половин час време.

Останалата част от операцията премина толкова бързо и точно, както я бяха отработвали. Другото тяло изчезна в гората. През това време двама от нападателите домъкнаха големи метални бутилки, от които впръскаха смес от сгъстен въздух и бързо втвърдяваща се пяна в спуканите гуми. Автомобилът отново се изправи, съвсем леко килнат на една страна, но за кратката отсечка, която трябваше да изминат, това беше напълно достатъчно. Бутилките със сгъстен въздух се озоваха в каросерията, а един от мъжете пристъпи до кабината, счупи с един замах чистачката, после седна на мястото до шофьора и затръшна вратата след себе си. Тридесет секунди и последният от нападателите вече беше под брезента.

Двигателят на камиона изрева. Тежката кола даде на заден, измъкна се от калта и потегли. От първия изстрел бяха изминали точно две минути.

Докато другите заличаваха следите от нападението, Салид съблече якето и маскировъчните си панталони. Отдолу се показа тъмносинята униформа на сержант от американските военновъздушни сили. Пушката лежеше в скута му с вдигнат предпазител и дулото подскачаше, докато натискаше ту педала на газта, ту съединителя на двайсетгодишния камион. Прокара лявата ръка по лицето си и махна скрежа от брадата си. Очите му бяха присвити и приличаха на тесни прорези. Не виждаше добре през пукнатото стъкло, защото снегът междувременно се беше засилил, а пречупеният край на чистачката сякаш иронично му махаше. Беше нервен. Досега всичко мина по плана и нямаше никаква причина за нервността му, но беше нервен, а само по себе си това беше достатъчно основание, за да се изнерви още повече. Нещо не беше наред. Не знаеше какво, дори не можеше да си представи какво би могло да бъде, но нещо имаше и то беше толкова осезаемо, че почти можеше да го пипне.

2.

Колата продължи да се движи още десет-дванадесет метра надолу по склона, после гумите започнаха да подскачат върху замръзналия банкет на пътя и Бренер внимателно натисна спирачките. Със сигурност така — загуби пет-шест метра, може би и повече, защото наклонът на пътя продължаваше още малко, но рискът колелетата да загубят опора върху кашата от сняг и замръзнала кал и „Мицубиши“ — то да застане напряко на пътя или да се завърти беше твърде голям. Тези пет или шест метра страшно го ядосаха, макар че в същото време си казваше колко е глупаво да се ядосва. Чакаха го пет или шест километра ходене пеша. Ако имаше късмет, разбира се. А ако нямаше, километрите можеха да станат и десет. На всичкото отгоре в този сняг, на ледения вятър и с неговите летни обувки, тънки панталони и леко яке. С безшумна въздишка Бренер си представи палтото и ръкавиците, които забрави в хотелската стая във Франкфурт. Или, по-точно казано, не ги беше забравил. Беше ги оставил в стаята и още докато вървеше към подземния гараж, си спомни, че през последните два дни зимата се беше върнала, но беше твърде мързелив, за да се качи до горе и да ги вземе. В крайна сметка парното в автомобила му работеше прекрасно. И резервоарът му беше почти празен. Но отсечката, която трябваше да измине, беше по-малко от сто километра и затова потегли в пет и половина сутринта, уповавайки се на Бог и Еврокарт. Единият от двамата обаче му изигра лош номер. Бренер твърде късно проумя, че, позволявайки си малкото удобство да не се качи в асансьора, за да си вземе палтото и ръкавиците, задвижи верижна реакция от събития, в чийто край може би го очакваше часове наред ходене из заснежения Таунус2.

В джобовете на палтото му бяха не само ръкавиците, но и портфейла с всички документи, чекове и по-голямата част от наличните му пари в брой. В малкото портмоне, което носеше в задния джоб на панталона си, намери само златната си кредитна еврокарта и малко повече от седем марки. Пет от тях похарчи за цигари, а що се отнасяше до евро картата, тя струваше точно колкото парчето пластмаса, върху което беше отпечатана. На първата бензиностанция, покрай която мина, банкоматът беше развален, на втората изобщо не му я приеха. А стрелката на резервоара неумолимо падаше надолу. Най-сетне се принуди да излезе от магистралата, за да потърси бензиностанция, която приема кредитни карти, или банка, или пък пощенски клон, където можеше да получи пари срещу дяволската измишльотина.

Именно така започна цялата невероятна история. Не откри бензиностанция. Нито банка или поща. Още по-точно — не откри дори никакъв град. Откакто излезе от магистралата, сякаш попадна в някаква съвсем непозната, безлюдна страна, защото не забеляза никъде даже табела с името на населено място. Нямаше указание за магистралата, за главните шосета, нито за селищата, абсолютно нищо. Като че ли съм влязъл в друго време, помисли си той, което ме е отвело в паралелен свят, където има дървета и пътища, и сняг, но няма хора. И бензин също. Резервоарът беше празен! От пет минути стрелката сочеше под нулата.

Въпреки всичко посегна към ключа, завъртя го и се опита да включи двигателя. Резултатът беше такъв, какъвто очакваше — стартерът завъртя, но двигателят не запали. В резервоара нямаше бензин.

— Искаш да си съсипеш акумулатора ли? — попита Астрид, сбърчила чело.

Бренер послушно свали ръка от ключа, но устоя на желанието да погледне тъмнокосото момиче на седалката до себе си или пък да каже нещо, за което сигурно още в същия момент щеше да съжали. Втората голяма грешка, която допусна този ден — обикновено никога не вземаше стопаджии. Но просто го съжали, когато го видя да стои треперещо в студа и да маха с посинял палец, с посинели от студа устни и очи, огромни и черни като на подплашена сърна. Очите и междувременно се бяха свили и погледът им бе станал много по-твърд. Дори и при огромно количество добра воля недоверието, което струеше от тях, не можеше да остане незабелязано. През последните няколко минути дясната и ръка непрекъснато се плъзгаше в джоба и пръстите и въртяха нещо. Бренер предполагаше, че носи сълзотворен спрей, нож или някоя подобна глупост. Тъпачка! Всъщност можеше да я разбере. Животът на стопаджийка, още повече на нейната възраст и с привлекателната и външност, криеше известни рискове. И въпреки това си беше тъпачка.

— Май бензинът е свършил — каза той унило.

— Така изглежда. — Астрид кимна с глава. Пръстите и се свиха още по-здраво около онова, което стискаше в джоба си.

— Резервоарът е празен — повтори Бренер. В гласа му прозвуча раздразнение. Астрид явно не разбираше, че просто си търси някой, върху когото да излее лошото си настроение. — Какво си мислиш, че така отчаяно търсих през последните десетина минути?

Момичето се оказа достатъчно умно, за да не отговори. Но погледът и казваше достатъчно ясно какво мисли. С гневно движение Бренер дръпна ключа от таблото и с все сила го натика в джоба си. Беше изключил чистачките и фаровете и предното стъкло беше вече наполовина закрито от тънък слой лед, който на малки парченца се стичаше надолу и веднага замръзваше. В мига, в който издърпа ключа, и парното престана да издухва топъл въздух. Макар да знаеше, че е практически невъзможно, Бренер имаше чувството, че усеща как студът пропълзява в колата.

— Май ще трябва да вървим пеша — каза той.

— Ние? — Астрид извади ръката си от джоба. За миг Бренер застина. В следващата секунда мислено се наруга за глупостта. Астрид държеше пакет „Марлборо“ и запалка „Бик“. Пъхна цигара в устата си и само вдигна рамене, без да каже нищо, когато той отказа да си вземе. — Защо „ние“?

— Не знам колко е разстоянието до следващата бензиностанция — отвърна той. — Може да вървим часове. Ще премръзнеш, ако останеш в колата. Сигурно ще стане ужасно студено.

Астрид щракна запалката и силно дръпна от цигарата. Димът влезе в очите и и те се насълзиха.

— Защо просто не почакаме? — каза тя, опитвайки се да потисне кашлицата. — Все някога ще мине някой автомобил и ще го спрем.

— Сигурна ли си? — Бренер посочи гладката снежна покривка върху пътя. Дори не можеше да се различи къде свършва шосето и къде започва канавката пред гората. — Местността наоколо не изглежда многолюдна.

Той поклати глава, стисна зъби и отвори вратата, още преди да има време да размисли. Студът не беше чак толкова силен, както очакваше, но беше достатъчно студено. Тялото му в момента не се беше адаптирало. Събраната топлина нямаше да се задържи още много дълго.

Например тази в левия му крак се задържа приблизително половин секунда, тоест точно толкова, колкото му беше необходимо да подаде крака си от колата и да стъпи на земята, или по-точно казано, в дълбоката до глезен локва, върху която беше спрял колата. Водата, която веднага се просмука в чорапа му, беше толкова студена, че направо го заболя. Бренер прехапа устни и устоя на желанието да дръпне крака си. Вместо това се опита да открие сухо място поне за другия крак, надигна се със силно извити назад ръце и със смешно движение излезе от колата. Закуцука, за да мине от другата страна.

Астрид също беше излязла и в момента ровеше в джинсовата си раница, която беше сложила върху капака на двигателя. Бренер си спести въпроса какво щяха да направят металните закопчалки на боята, вместо това затвори вратата и я заключи. Астрид подигравателно го изгледа с ъгълчетата на очите си и заизмъква нещо сиво и безформено от сака.

— Да не би да те е страх, че ще се появи някой с туба бензин и ще ти открадне колата? — попита тя.

— Имам радио вътре — изръмжа Бренер. — Какво правиш?

Сивото нещо се оказа плетен пуловер, който Астрид спокойно можеше да ползва и като нощница и който и на Бренер беше голям с поне осем номера. Тя със сърдито движение го измъкна докрай, при което от раницата в снега и върху капака изпадна поне половината и съдържание. Бренер вече знаеше какво е станало с боята на колата.

— Ето, облечи това — каза тя, събирайки нещата си.

Бренер се поколеба само за миг. Пуловерът изглеждаше ужасно, но акумулираната в тялото му топлина вече свършваше. Ако трябваше да избира дали да стане смешен, или да си навлече бронхопневмония, предпочиташе смеха.

Намъкна пуловера и помогна на момичето да прибере всичко в раницата, после тръгнаха. Около стотина метра, до следващия завой, пътят леко се спускаше надолу, после отново се изкачваше и възвишението продължаваше още двеста-триста метра, след които се скриваше зад друг завой. После идваше още един. И още един.

— Накъде, по дяволите, води проклетият път? — попита Астрид, след като половин час мълчаливо бяха вървели един до друг. — Към Сибир?

В гласа и все още се долавяше същият агресивен тон, който през първите десет минути на познанството им заблуди, а в единайсетата ядоса Бренер. Може би не беше чак толкова стар, че да и бъде баща, но на трийсет и пет години със сигурност беше достатъчно възрастен, за да не проявява разбиране за поведението на някаква най-много шестнадесетгодишна уж пънкарка, която в момента изживяваше след-пубертетния си период, тоест времето, в което напразно си задаваше въпроса как, моля ви се, целият свят още не е разбрал, че тя единствена знае как стават работите.

— Представа нямам — отвърна той след известно време. Стъпалото го болеше. Не му се приказваше, а студът отдавна беше прехвърлил границата на поносимото и ставаше все по-мъчителен. Без пуловера отдавна да е измръзнал. Въпреки това не спираше да си задава въпроса защо изобщо я взе в колата.

Сякаш, за да подсили съмненията му, Астрид попита:

— Нямаш ли карта?

— Напротив, имам — неохотно отвърна Бренер. — Много добра. Атлас на пътищата в Германия, най-новото издание на ADAC3.

— И е в жабката на колата?

— В страничния джоб на вратата — призна Бренер. — Откъм страната на шофьора, да ми е подръка.

Астрид се засмя и макар че той се ядоса на въпроса и — или по точно на обстоятелството, че тя го принуди да признае още една грешка, — смехът и малко разведри обстановката, още повече че изведнъж и съвсем неочаквано Астрид смени тона:

— Е, все някога трябва да стигнем до някой град. Или поне да видим табела. Имаш ли представа къде се намираме?

— Ни най-малка. Просто завих по първото отклонение от магистралата. — Той направи гримаса. — Някой ми беше казал, че трябвало само да излезеш от магистралата и рано или късно ще стигнеш бензиностанция.

— Явно е искал да каже „по-късно“. — Астрид запали нова цигара, а той този път не отказа поднесения пакет. Тя му подаде огънче и попита: — Да не би да си останал без пукната пара?

Бренер беше взел раницата и чиято тежест вече неприятно започваше да усеща. Прехвърли я от лявото на дясното си рамо, после отговори между две дръпвания от цигарата:

— Откъде ти дойде наум?

— Ами много просто. Защо някой ще тръгва от град, където може да купи бензин, колкото си иска, без да зареди.

Той и разказа историята за забравеното палто и последвалата лавина от неприятни изненади. Астрид поклати отсечено глава няколко пъти и каза с негодувание:

— Проклетата пластмаса, ще съсипе всички ни.

— Интересно изречение. Къде го прочете? — Астрид объркано го погледна и Бренер продължи: — Предполагам, че можеш да ми обясниш какво имаш предвид. Как така „проклетата пластмаса“ ще ни съсипе?

В очите на Астрид проблесна гневно пламъче.

— О, я ме цуни отзад!

— В момента не може, много е студено. Освен това, ако случайно мине някой, не искам да те поставям в неудобно положение.

— Що за тип си всъщност? — Астрид като че ли не знаеше дали да се ядоса или не. — Някакъв тъп банкер или какъв?

— Щеше ми се да е така, но за съжаление не е. Просто съм дребен застрахователен агент, който се опитва да пробута на хората напълно излишни полици. — Той се засмя. — Между другото, за да си купи с припечеленото тъпа капиталистическа кола, с която после да взема стопаджийки като теб.

— Сделките ти сигурно вървят доста зле — контрира го Астрид. — Иначе щеше да си скъташ някоя и друга марка, та да заредиш. — Тя хвърли цигарата си в снега край пътя, бръкна в джоба, за да извади нова, но веднага върна пакета обратно, вдигайки рамене. — Наистина ли си от тия, дето трият праговете на хората?

— Аквизитор съм — поправи я Бренер, придавайки на гласа си съвсем умишлено обиден тон. — И по-точно, регионален инспектор.

— Добре, добре, вярвам ти. — Астрид се намръщи и непринудено оправи черната си, дълга до раменете коса. Ако тази коса беше малко по-поддържана, помисли си той, и подстригана на някаква модна прическа и ако си беше сложила по-нормални очила, а не тези телове в стил „Джон Ленън“, можеше да изглежда наистина доста добре. — Така надуто могат да приказват само регионални инспектори.

— Защо се държиш така?

— Как?

— Така дръпнато. Разбирам, че си вкисната, задето те вкарах в това положение, но не това е причината, нали? Беше си такава, още, когато се качи.

— И какво, ако е така?

— Изобщо не те обвинявам. Само се питам защо момиче като теб пътува на стоп посред зима, през тази пуста местност и се заяжда с всеки, който я качи в колата си. Неприятности ли си имала?

— Може би. — Тя избягна погледа му, а разстоянието помежду им отново се увеличи, вероятно без самата тя да го съзнава.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— И защо?

— Ами, съвсем просто: защото имаме време. — Бренер посочи пред себе си. Пътят отново се спускаше и на около три-четири километра вървеше съвсем направо, като по конец. Докъдето стигаше погледът му, върху снега нямаше никакви следи. Разходката им май щеше да стане доста дълга. И доста студена.

3.

С изключение на някое добре премерено кроше или друга подобна атака, при нормални обстоятелства нямаше много неща, които можеха да смутят стомаха на Макормък. Но да седи със Стайпър във возило, задвижвано с моторна сила, това само по себе си вече беше чиста проба рисковано начинание. Да седи с него в машина, която на всичкото отгоре и лети, граничеше с лудост. А да седи до Стайпър в „Апах“, вече беше обстоятелство, в което нямаше нищо нормално.

Стомахът на Макормък тъкмо беше спрял да се бунтува, когато Стайпър без предупреждение завъртя хеликоптера в спирала, наподобяваща седем и половина пъти навит тирбушон, всъщност неговата представа за десен завой. В същото време нададе такъв индиански вик, при който и Седящият бивол би побелял от завист. Макормък изстена от ужас, полетя напред и опъна предпазния колан, а стомахът му подскочи и го удари в зъбите.

— Стайпър! — изпъшка той. — Имате ли ум в главата?!

— Капитане? — Стайпър така широко се ухили, че ъгълчетата на устата му почти опряха в краищата на шлема със странна футуристична форма. Хеликоптерът се наклони на другата страна и направи маневра, която Макормък оприличи на троен възел.

— Лейтенант Стайпър! Веднага престанете с това безумие! — простена Макормък. Хиляди пъти повече му се искаше да изкрещи, но не смееше от страх да не изкара закуската си върху командното табло. — Спрете машината!

— Слушам, сър!

Макормък твърде късно разбра, че отново направи грешка. Само допреди пет минути можеше да заложи дясната си ръка, че еквивалентът на внезапно спиране със свистящи гуми е невъзможен при машина, която трябва да се подчинява на универсалните правила на аеродинамиката. Стайпър му доказа обратното.

Двигателят на „Апах“ — а изрева, ръбестата муцуна на машината се наведе, сякаш за една безкрайна секунда застана почти вертикално във въздуха, после — точно в момента, когато Макормък беше твърдо убеден, че ще се забият като камък в земята — със скърцащ тласък се върна в хоризонтално положение.

— Заповедта изпълнена, сър! — ухили се Стайпър. — Машината спряна.

Макормък се хвана за шлема, стенейки, и преглътна няколко пъти, но киселият вкус в устата му не изчезна. Някак сдържа гнева си. В крайна сметка бяха го предупредили. И ако не реагира на предупрежденията, трябваше да се усети, когато забеляза съжалителните погледи, които останалите офицери си размениха тази сутрин, когато се събраха за разпределяне на задачите. Стайпър беше известен с абсолютната си лудост — меко казано. Списъкът на оплакванията, постъпили през последните две години срещу него при военния комендант на Рамщайн, не беше много по-къс от телефонния указател на Ню Йорк. И ако по случайност не беше един от най-добрите пилоти на хеликоптери, които някога са служили във Военновъздушните сили на САЩ, отдавна да са го уволнили или арестували. Само там му беше мястото според Макормък.

— Фантастична машина, сър — продължи Стайпър, когато Макормък не отговори. — Летял съм на всички възможни модели, но това бебче ми е любимата играчка. — Очите му блестяха като на дете, което въодушевено разказва за новото си влакче. Значи истина е онова, дето разправяха за него, помисли си Макормък. Беше абсолютно превъртял.

— Мога ли да ви напомня, лейтенант — каза той остро, — че тази играчка е собственост на Съединените американски щати и цената и е цифром и словом двадесет милиона щатски долара…

— Почти двадесет и осем, сър — поправи го Стайпър, но Макормък продължи невъзмутимо:

— Ако не се смята това, че се намираме на територията на приятелска страна, а вие току-що нарушихте поне десетина нейни закони и правилници, имате ли представа какво могат да си помислят хората отдолу за нас, американците, ако са наблюдавали майсторските ви изпълнения?

— Нищо, сър! — отвърна Стайпър. — Долу не живее никой. Има само неколцина селяни и лесничеи. — Той посочи през прозрачната кабина. Хеликоптерът стоеше неподвижно във въздуха. Роторите отвяваха снега, така че те се намираха в центъра на елипса с диаметър около тридесет метра, в която видимостта беше относително добра. Но зад нея се виждаше колко силно вали снегът. Стайпър е прав, ядосано си помисли Макормък. Висяха на около четиристотин метра над гората. Ако долу изобщо живееше някой, бе невъзможно да не ги е видял. Но това не правеше нещата да изглеждат по-добри.

— Имам жена и деца, лейтенант — кисело продължи Макормък. — И семейството ми иска да ме получи довечера невредим. Разбрахте ли?

— Тъй вярно, сър! — Глуповатата усмивка беше изчезнала от лицето на Стайпър, но в погледа му продължаваше да просветва иронично пламъче. Макормък се запита дали Стайпър някога ще порасне и си отговори, че това вероятно никога нямаше да се случи.

— Не сме тук за удоволствие — продължи той. — Имаме задача, която трябва да изпълним. Оставете глупостите и подкарайте този сандък по първоначалния курс. — Той отсечено махна с ръка. — Само че бавно! Имаме достатъчно време.

Стайпър дори не се опита да скрие разочарованието си, но се подчини. „Апах“ — ът бавно, почти нежно се отдели от изчаквателната си позиция над гората и пое на изток.

Макормък внимателно следеше Стайпър — нямаше какво друго да гледа. Небето над тях беше оловносиво и еднообразно, а нивята и горите, които се редуваха на половин миля отдолу, вече бяха напълно побелели. Още два дни така и цяла Средна Германия ще потъне под половин метрова снежна покривка. Само при мисълта за толкова сняг потрепери. Макормък беше тексасец и през всичките дванадесет години, прекарани на служба тук в Рамщайн, нямаше и един ден, в който най-малко веднъж да не му се е приискало да се прибере вкъщи. Разбира се, и у дома имаше сняг, но зимите бяха различни — студени, къси и сухи. Летата също се различаваха от тези в Германия — бяха горещи, дълги и сухи. Нямаше я тази лапавица, която девет месеца в годината не можеше да реши какъв сезон да бъде. Е, този полет беше може би последната му задача. Още точно единадесет дни, заедно с днешния, и службата му свършваше. След по-малко от две седмици двамата с жена му щяха да седят на терасата на малкото ранчо, което купиха преди тръгването му. И ще каже адио на добрата стара Германия! Сбогом, армия! И сбогом на всички проклети псета като Стайпър; макар че сигурно само след три месеца вече щяха да му липсват.

— Наистина сте добър пилот — рече той след известно време, следвайки някакъв необясним импулс, за да посмекчи малко думите си преди.

— Благодаря, сър! — кимна с глава Стайпър. — Но да пилотираш това бебче не е никакво изкуство. Само трябва да му кажеш накъде искаш да летиш, и то практически само прави всичко останало.

Макормък плъзна поглед по сложните контролни и измервателни прибори върху таблото на хеликоптера. На него нищо не му говореха. Макар че от дванадесет години служеше на летище, разбираше от техника дотолкова, колкото да знае, че хеликоптерите са онези малки летателни машини, които нямат крила. Макормък беше остарял във вътрешните служби и нямаше никакво намерение през оставащите му единадесет дни служба да научава нещо, което не е трябвало да знае в течение на изминалите единадесет години и единадесет месеца. За него беше загадка защо го изпратиха на тази задача. След първия лупинг на Стайпър започна да таи подозрение, че самият Стайпър е причината — един вид малка шега на така наречените му колеги, които по този начин се сбогуваха с него. Само за да покаже учтивост, продължи:

— Разказват се истински чудеса за тези хеликоптери. Има ли нещо вярно?

— Подценяват способностите на машината — отвърна Стайпър с глас, който накара Макормък отново да си помисли, че направи грешка. Май изобщо не трябваше да споменава за това. — Само с това бебче мога да спечеля цяла война, ако потрябва. Знаехте ли, че навремето „Апахите“ първи ритнаха Хюсеин по зад… — Той млъкна. — Извинете, сър. Исках да кажа, знаехте ли, че един отряд бойни „Апахи“ започнаха войната в Залива?

— Не — отвърна Макормък. — Досега си мислех, че иракчаните я започнаха. — Той остро изгледа Стайпър и зачака да види реакцията върху лицето му. Но такава не последва. След малко попита: — Изпълнявал ли сте някога бойна задача, лейтенант?

— Не, сър. А вие?

Макормък поклати глава.

— Слава Богу, не. И май няма и да изпълня. След две седмици приключвам.

— От вашите уста в Божиите уши, сър. — Думите бяха казани с особен тон, който накара Макормък да наостри слух.

— Какво имате предвид?

Стайпър сви рамене и движението му се предаде върху ръцете и китките, които държаха лоста за управление. „Апах“ — ът леко се разлюля, после отново се успокои. — Казах го просто така. Каква е задачата днес, сър?

— И аз знам колкото вас. Ще ескортираме една машина по обратния път до летището. По-точно, хеликоптер, който вози морски генерал. Защо питате? Не прочетохте ли заповедта си?

Стайпър замълча малко по-дълго, така че Макормък не можеше да не забележи лекото му объркване.

— Напротив — отговори той най-после. — Само че се питам какво още има на борда му.

— Как така какво? — Изведнъж в гласа на Макормък се появи притеснение.

— Просто си размишлявам — опита се да се измъкне Стайпър.

Макормък шумно пое дъх през стиснатите зъби.

— Бъдете така любезен и ми кажете какво мислите, лейтенант.

— Виждате ли онези неща там, отвън? — Стайпър посочи с глава към късите тъпи крила на „Апах“ — а. Под всяка от носещите повърхности висеше масивен варел, чиято предна третина приличаше на научнофантастичната версия на пчелен кошер. Това бяха носачите за оръжието на хеликоптера.

— Е, и? — нетърпеливо попита Макормък.

— Заредени са — отвърна Стайпър. — Двадесет и четири бебчета от всяка страна. А под корема ни висят още няколко, по-голям калибър.

Измина известно време, докато смисълът на току-що казаното от Стайпър проникне в съзнанието на Макормък.

— Момент, момент. Да не искате да кажете, че…

— …имаме бойно оръжие на борда, точно така, сър — потвърди Стайпър. — Питам се, ако наистина трябва да ескортираме само някакъв морски генерал, защо, по дяволите, сме въоръжени до зъби?

4.

Гората се нижеше край тях мъчително бавно и за момент на Салид му се стори, че отляво и отдясно на пътя се движат дърветата, а не камионът. Също като в един стар холивудски филм, където бяха сложили главния герой върху дървен кон, а зад него върху екрана се въртяха картини на някаква местност, за да симулират движение. Каквото и да правеше, невъзможно бе да увеличи скоростта на „форд“-а. Когато дадеше повече газ, гумите превъртаха в калта, а когато натиснеше спирачките, камионът се хлъзгаше напред, готов да се преобърне.

Разбира се, знаеше, че въпросният ефект съществува само във въображението му. Не колата или гората — с него нещо не беше наред. Беше нервен. Не се страхуваше, но знаеше, че от този момент нататък нищо не биваше да става както не трябва, защото вече нямаше връщане назад. Една малка грешка, и никой няма да излезе жив от тази гора. За това щяха да се погрижат таблетките цианкалий, които всеки от тях носеше в джоба си. А ако е необходимо, и неговата пушка. Не вярваше, че ще му се наложи да я използва. Планът му, както всеки план, който беше разработвал, бе изпипан до последния детайл. Една от причините, поради които Салид е толкова търсен терорист, беше, че винаги пресмяташе и най-непредвидимите обстоятелства и до този момент това винаги се оказваше правилно. Салид не вярваше на случайности или нещастни обстоятелства и затова рядко можеха да му погодят номер. И ако все пак се случеше… Петимата, които го придружаваха, знаеха с какво се захващат и бяха готови да умрат за убежденията си. Не предвождаше отряд от камикадзе — Салид не харесваше самоубийците, които освен пропагандния ефект рядко постигаха нещо друго, но всички бяха приели мисълта, че е възможно да умрат и нямаше да се поколебаят да го сторят.

Днес имаше нещо по-различно. Не беше нищо конкретно, само чувство, усещане. Салид не беше човек, който се оставя да го водят чувствата и може би точно това го правеше още по-нервен.

Бавно се приближаваха до поляната, която беше целта им. Пътят правеше остър завой, после пред тях се показа голо пространство, което леко се изкачваше нагоре. Беше грижливо почистено от храсталаци на разстояние петдесет метра пред тях. В средата, увенчана от изгасналия поглед на неонови прожектори и внимателно следящи видеокамери, се издигаше двойна ограда от бодлива тел. Зад оградата, малки и сгушени под падащия сняг, се виждаха три дълги бараки и приличен на пън бетонов бункер, пред чийто вход на пост стояха двама премръзнали войника и пристъпваха от крак на крак. Наполовина скрита зад бетоновата сграда стърчеше кабината на военен хеликоптер. Перките и стъклата бяха изчистени от снега и машината беше готова да излети.

Голямата порта в телената ограда беше затворена, но вратата на малката караулка до нея беше отворена. Мъж в лъщящ черен дъждобран се беше показал и с явно нетърпение гледаше към камиона.

Ръката на Салид се плъзна към пушката, застина за миг върху нея, после отново се вдигна. Стисна волана с двете ръце и даде газ, за да измине по-бързо последните метри от разстоянието. Постовият излезе от караулката и направи няколко крачки към камиона. Върху лицето му се появи въпросително изражение, което миг по-късно премина в злорада усмивка, когато видя повредените чистачки. Стъклото, което трябваше да чистят, почти цялото беше покрито от слой лед, кал и сняг. И от съвсем близко разстояние дупката от куршума не можеше да бъде видяна.

Войникът се обърна и махна на някого във вътрешността на будката, после направи половин крачка назад, за да не бъде опръскан с кал от приближаващия камион. Машината спря с виещ двигател на по-малко от пет метра от портала. Салид не сне съвсем крак от педала на газта. Двигателят малко позатихна, но шумът продължаваше да бъде достатъчно силен, за да заглуши всеки друг звук, който би могъл да стигне до вътрешността на будката. Постовият отново се приближи.

— What happened!? — извика той ухилен. — Уои’re late, and…

Показалецът на Салид се сви около спусъка. Пушката рязко подскочи в скута му. Куршумът проби вратата на шофьора, улучи постовия в гърлото и ударът го хвърли на земята. Едновременно с това Салид даде газ и натисна съединителя. „Форд“-ът подскочи напред. Бронята удари шперплатовата будка и я срути, сякаш беше от картон. Половин секунда по-късно муцуната на камиона блъсна портала и го откачи от пантите.

Разхвърчаха се искри, чу се ужасно съскане и в продължение на секунда около радиатора на колата танцуваха сини пламъци. Двете лепени гуми се спукаха и част от брезента пламна. Остатъкът от предното стъкло окончателно се натроши и се изсипа като буен ручей върху ръцете и коленете на Салид. После камионът мина от другата страна и олюлявайки се, запълзя покрай трите бараки, като влачеше след себе си част от строшения портал.

Чу се вой на сирена. Някъде започнаха да крещят мъжки гласове, иззад прозорците на бараките припламна светлина. Двамата постови пред вратата на бункера, които до този момент дремеха в очакване смяната да свърши, пъргаво се завъртяха кръгом и с един скок се скриха вътре. Дори не се опитаха да вдигнат оръжията си. Заповедите им явно бяха други. Още преди камионът да бе изминал и двадесет метра, тежката бронирана врата се затръшна с глух шум. За да я отворят, щеше да им трябва тежко оръдие.

Камионът продължи да се движи. От едната барака откриха огън. Куршумите от пистолетните изстрели се забиваха в метала, без да причиняват кой знае какви вреди. Камионът продължи напред към средната барака. По средата на пътя ламарината от портала се откачи, удряйки се в постройките. Салид с все сила натисна спирачките и колата застана напряко на пътеката.

Брезентът отхвъркна нагоре, от каросерията изскочиха четирима мъже, облечени в маскировъчни дрехи, и започнаха да стрелят, още преди да са стъпили на земята. Воят на сирената бе заглушен от плющящото тракане на руски автомати, звуците от трошене на дърво и стъкло и силните писъци на войниците. От едната барака се показа войнишка фигура, олюля се и падна, опита се да се надигне, но отново беше улучена от куршум и политна назад. Нещо малко, тъмно прелетя над войника и изчезна в отворената врата на бараката. От сградата проехтя един-единствен пронизителен писък, после се чу пукот, странно мек и глух, после отново писък и секунда по-късно — мъчителната кашлица на много хора.

Четиримата терористи продължаваха да стрелят, покриваха двете бараки отляво и отдясно на камиона с гневни залпове от оръжията си, като в същото време прибягваха на зиг заг през двора. Камионът тежко тръгна назад, двигателят изведнъж силно изви и машината връхлетя върху третата барака. Тежкият няколко тона камион счупи дървената врата, проби стената и спря, подобно на коркова тапа, заседнала в твърде тясното гърло на бутилка.

Салид грабна пушката си, изби вратата с рамо и падна на земята. Проехтяха изстрели. Някой силно изкрещя на английски. Салид видя размитите очертания на един войник, който тичаше. Взе го на прицел, но не улучи. Отвън продължаваше гневното тракане на „Калашников“, после се чу глухата детонация на втора граната. Към него се присъедини спътникът му от кабината.

Салид скочи на крака, с ъгълчетата на очите си видя някаква сянка и стреля, без да се прицелва. Отговори му писклив крясък, чу се тупване на оръжие на земята, последвано миг по-късно от падането на тяло. После вече нямаше никой, който да стреля по тях.

Двамата мъже бързо прекосиха опустошеното помещение. С един изстрел от автомата на втория вратата на съседната стая се отвори и Салид уби мъжа, който чакаше зад нея с вдигнато оръжие. Сградата потрепери от последвалата експлозия. Издрънча стъкло и сивата утринна светлина бе разкъсана от огнен пламък.

С дълъг скок Салид се прехвърли през единия от прозорците, останали изведнъж без стъкла, претърколи се през рамо и отново се изправи с насочено оръжие. Двамата продължиха напред. Стреляйки безразборно около себе си, влизаха все по-навътре в сградата. Стигнаха друга врата и разбиха и нея.

Помещението не беше празно. По-голямата му част се заемаше от огромно писалище, а до него имаше по-малка, очукана маса с радиостанция върху нея. Млад войник въртеше копчетата и като обезумял. Салид го застреля, изстреля къс откос в радиостанцията и насочи дулото на оръжието си към другите двама мъже в стаята. Единият от тях насочи пистолет, но застина по средата на движението си, когато видя оръжието срещу себе си.

Вторият дори не помръдна. Втренчено гледаше двамата нападатели със смесица от омраза и презрение. Беше мъж на около петдесет години, с оредяла и посивяла коса, облечен в униформа и с отличителните знаци на генерал от морската пехота. На стената зад него висеше разпънато звездното знаме на САЩ. Мъжът изглеждаше безпомощен, но в никакъв случай уплашен.

— Хубаво е, че не оказвате съпротива, генерале — каза Салид. Английският му имаше необичаен твърд акцент, сякаш старателно трениран в продължение на много години. — Щеше да ми е неприятно да застрелям вас и приятеля ви.

Генералът присви очи.

— Какво искате? Трябва да сте полудели, ако мислите, че ще успеете да вземете нещо оттук. Най-много след десет минути ще сте мъртви.

Салид хладно се усмихна.

— Възможно е. Значи още една причина да не губим повече време, нали? — Дулото на оръжието му сочеше стоманената врата до американското знаме. — Интересува ни съдържанието на сейфа ви, генерале. Бихте ли бил така любезен да отворите вратата?

— Fuck, yourselve4 — спокойно отвърна офицерът.

Оръжието на Салид излая късо и върху синята униформа се появи идеално прав ред от малки черни дупчици, които бавно започнаха да се изпълват с тъмночервена течност. В продължение на половин секунда мъжът гледа убиеца си с широко отворени очи, после рухна напред. Главата му глухо се удари върху писалището, чиято зелена кожа изведнъж се осея с ужасни червени петна.

— Е, приятелю? — Гласът на Салид звучеше почти развеселено, докато насочваше оръжието срещу втория. — Може би ти ще ни доставиш удоволствието да отвориш вратата?

Военният се поколеба. С дясната си ръка продължаваше да стиска револвера, а върху лицето му Салид буквално можеше да прочете какво мисли в този момент. Знаеше, че няма никакъв шанс да стреля. В очите му пламтеше страх. След това обаче в изражението му се появи нещо като инат.

— Убийте ме! — рече с треперещ глас. — И без друго няма да излезете оттук.

Салид го изгледа за момент, без да каже дума, после с бързи крачки заобиколи писалището. Сграбчи го за рамото, вдигна го от стола и го блъсна в стената.

— Отвори я!

Военният поклати глава.

— Не мога. Само генерал…

Отново се чу плоп. Военният изкрещя, свлече се и стисна с две ръце простреляното си коляно.

Салид отново се усмихна, обърна го с крак по гръб и притисна дулото на пушката до другото коляно.

— Е, приятелю? Да натисна ли?

— Моля не, недей! — простена раненият. Лицето му беше посивяло от болка. — Моля…

— Тогава отваряй! — Салид държеше пушката с една ръка. С другата го хвана за ревера на куртката и грубо го дръпна нагоре. Онзи изпищя от болка, но послушно вдигна ръце и с треперещи пръсти започна да набира комбинацията на шифъра. Вратата се отвори с леко щракване.

— Ето, виждаш ли, струва си да бъдеш разумен — с приятелски тон рече Салид.

В погледа на военния се прибави и отчаяна надежда. Салид и остави точно толкова време, колкото да се превърне в пламъче, после натисна спусъка.

Тялото се свлече на пода, без Салид да му обърне никакво внимание.

— Съжалявам, малкия, но си твърде доверчив — рече той подигравателно.

С периферното си зрение забеляза учудването, с което го погледна спътникът му. Можеше да го разбере, макар че леко се подразни. Безвкусни духовитости от този род обикновено не бяха в стила му. Едната от причините, основната причина за успеха, на който се радваше Салид в кървавия си занаят, беше, че изпълняваше поръчките си с прецизността и безразличието на машина, която убива, защото това е предназначението и а не, защото изпитва удоволствие или неприязън, или изобщо някакво друго чувство. Освен това се отвращаваше от всякаква форма на глупостта, а приказки като току-що казаната бяха глупави. Подхождаха за евтините криминални романи и още по-евтините филми, но не и за сегашната ситуация.

Салид се учуди на самия себе си. И се разтревожи. Колкото и незначителни да изглеждаха изтърваните думи, те не бяха нормални, а нещата, които не бяха нормални, по принцип го дразнеха.

Друга грешка. Салид установи, че вече пет секунди стои пред отворената врата на сейфа и гледа, без в действителност да вижда какво има вътре. Какво ставаше с него? Проклятие!

Салид тръсна глава и се съсредоточи в съдържанието на малкия трезор в стената. Съдържаше това, което можеше да се очаква. Две тънки папки с документи, на които Салид не обърна внимание, дребна сума пари в брой — тях не докосна — и папка във виненочервена кожена подвързия, която бързо грабна и запрелиства. Съдържанието и представляваше четири гъсто изписани машинописни страници, грижливо ламинирани в прозрачно фолио, върху което напряко на всяка страница се четеше бледочервен надпис TOP SECRET.

Салид затвори папката, погледна още веднъж в сейфа, извади една видеокасета и малка, изненадващо тежка кутия от хромиран метал, които пусна в джоба си, без много-много да ги разглежда. Воден от някакво абсурдно чувство за ред, затвори вратата на касата и едва тогава се обърна.

— Да тръгваме.

— Това ли беше всичко? — попита придружителят му.

Салид отново направи нещо, което изобщо не отговаряше на обичайното му поведение. Вместо да подмине въпроса, отговори:

— А ти какво очакваше, братко? — иронично попита той. — Атомна бомба ли?

Другият незабележимо потрепна. Вероятно взе необичайната подигравка в гласа на Салид за раздразнение. Не каза нищо, но погледът му издаваше въпроса, който не се осмели да зададе: „И само заради това ли рискувахме живота си?“

Салид го обърка още повече, като продължи:

— Макар че е само хартия, попадне ли в ръцете, на когото трябва, може да стане по-опасна и от бомба. Поне що се отнася до враговете ни. — Пъхна папката под якето си и посочи вратата: — А сега да се махаме.

Този път другият не се обади. Никой не противоречеше на Салид два пъти.

5.

За първи път, откакто оставиха колата, през ума на Бренер мина мисълта, че тази разходка може да завърши не само с няколко неприятности. Беше станало още по-студено, не само като субективно усещане, във възприятията му, а действително. През последните десетина минути небето беше започнало да придобива някакъв неприятен, убитосив цвят, който сам по себе си ясно говореше за сняг, студ вятър, но и за премръзнали пръсти на краката, бронхопневмония и температура.

Бренер изкриви лице. Положението им и без друго беше достатъчно лошо, за да се влоши още повече. Вървяха вече от двадесет минути, но какво разстояние може да измине човек за двадесет минути? Един километър? Два? Едва ли повече. Пътят беше все така пуст и безупречно бял, както в първия момент. Никъде не се виждаше табела или кръстовище или пък някакъв признак, че в това ъгълче на Вселената от времето на ранния плеистоцен е имало някакъв живот.

Извърна глава и погледна назад. Дървета, сняг, още повече дървета и още повече сняг. Прекрасно. Романтично, ако гледаш картината върху пощенска картичка или календар. Но ако шляпаш с мокри крака през снега и на всяка крачка затъваш до глезените в ледения сняг, гледката губеше доста от прелестта си. Е, поне снегът вече не влизаше в обувките му — бяха пълни догоре.

Погледът му се плъзна по двойната диря след тях. Изглеждаше някак странно. Неговите стъпки вървяха като по конец на около половин метър от края на пътя, а тези на момичето приличаха малко на синусна крива — ту вървяха успоредно на неговите, ту всеки път, когато се сещаше, че твърде много се е приближила до естествения враг на възрастта си — някакъв възрастен, се отклоняваха към средата на шосето, за да се върнат след малко постепенно в предишното си положение. Като сателит, който напразно се опитва да се откъсне от притегателната сила на по-големия си брат.

За момент Бренер се отдаде на философско размишление за следите им, дали не са показателни за техния живот — нерешителните, но в крайна сметка равномерни върхове и спадове на девойката и целеустремената и скучна права линия на неговия път? Що се отнасяше до Астрид, не я познаваше достатъчно добре, за да може да съди, но просто предполагаше. И той е бил на шестнадесет, вярно не така опърничав като Астрид, но също толкова непокорен. Доста време трябваше да мине, докато схване, че това, което смяташе за протест срещу обичайните норми и закостенелите правила, не беше нищо друго освен следване на други норми и правила. Всички Астриди на този свят по принцип бяха точно толкова предвидими, колкото и всички Бренеровци. А що се отнасяше до неговия живот… е, какво можеше да има срещу скуката, ако тя е доволно удобна и дава прилична финансова сигурност?

— Какво чакаш? Да слезе ангел-спасител от небето ли? — попита Астрид.

— Ще съм доволен и на жълт автомобил с мюнхенска регистрация — отвърна Бренер и глуповато се ухили. — Случайно да се интересуваш от полица на ADAC? Мога да те снабдя при много изгодни условия. Всеки трябва да има. Без нея си бита карта, повярвай ми.

Астрид го погледна неразбиращо. Момичето отново беше се доближило до него и Бренер се опитваше да отгатне в кой момент ще забележи грешката си и отново ще увеличи разстоянието.

— Замислям се, дали след време да не разкажа тази история на внуците си, знаеш ли? — продължи той. — Когато ги люлея върху коленете си пред запалената камина. Голямото приключение на моя живот.

Погледът на Астрид изразяваше пълно неразбиране. Така беше в продължение на секунда. После каза:

— Ако съвсем скоро не стигнем някъде, където е топло, никога няма да имаш внуци, защото ще ти измръзнат яйцата.

Без съмнение го каза само за да употреби думата яйца. И също без съмнение беше на прав път. Вървяха вече по-дълго, отколкото Бренер би си позволил при тези обстоятелства. Изведнъж осъзна, че наистина бяха в опасност, може би не непременно в смъртоносна, но все пак в опасност. Това, че до този момент не си го беше признал, се дължеше много по-малко на неща като невежество или прекомерна смелост, отколкото на живота, който беше водил досега. А в него нямаше опасности — не и такива като тази. Единствените конкретни опасности, на които бяха изложени хората като него, бяха сърдечните инфаркти, данъчните декларации, рак на белите дробове и евентуално някоя пътна злополука. Но сред тях не съществуваше тази да измръзнеш в снега, и то на разстояние двадесет километра от следващото населено място. Опасности като тази бяха за видеофилмите и книгите, където човек можеше да ги съпреживява, изпитвайки приятната тръпка на незастрашения зрител.

Кога за последен път в тази страна беше измръзвал човек? През последната война? Или преди двадесет години? Преди десет? Бренер нямаше никаква представа, но беше сигурен, че е било отдавна. В свят, така завладян от медиите, нямаше шанс да пропусне подобна новина.

Може би утре хората щяха да чуят най-сетне сензация, мрачно си помисли той. Или пък напролет, когато снегът се стопи и отдолу се покажат вкочанените им трупове. Буквално видя огромните заглавия във вестниците: ОТКРИТ СНЕЖЕН ЧОВЕК В ТАУНУС. ДАЛИ ТОЙ И НЕГОВАТА ЖЕНСКА СА БЯГАЛИ ОТ СТАДО МАМУТИ, КОГАТО ЛЕДНИКОВАТА ЕПОХА ИЗНЕНАДВАЩО Е НАСТЪПИЛА? По детински глупавата мисъл за миг му се стори толкова забавна, че той широко се ухили. Астрид обаче бързо го върна в действителността с въпроса си:

— Предложението, което ми направи, съдържа ли и застраховка срещу глупост?

— Да — отвърна Бренер. — Но не съм превел последната вноска. Това искаше да чуеш, нали?

Острият му тон изненада и него. Явно студът му действаше по-зле, отколкото му се искаше да признае. Май настроенията му взеха много бързо да се менят. Нямаше нищо чудно — беше му ужасно студено, вече изобщо не чувстваше стъпалата си. Това, което го обезпокои, беше, че дори и болката не чувстваше. Така ли започва измръзването?

Астрид изглеждаше съвсем объркана. Твърдостта в погледа и която за момент се беше скрила, отново се появи. Твърде късно разбра, че обидите и това, което тя смяташе за откровеност, бяха част от опърничавия и характер и начина, по който изразяваше доверието си към някого. А той проигра възможността да го спечели, и то за дълго. От друга страна — какво го засягаше?

В следващия момент тя направи нещо, което го изненада. Спря, измъкна с вдървени пръсти пакета „Марлборо“ от джоба си и му го подаде. Вътре бяха останали само две цигари.

Мирен договор? Да, реши той.

На Бренер не му се пушеше, но оцени жеста и не искаше втори път да наранява малката. Посегна с безчувствените си пръсти, взе едната цигара, пъхна я между също така безчувствените си устни и изчака девойката да му даде огънче.

Устните и гърлото му бяха така премръзнали, че не можеше да усети вкуса на дима. Въпреки това се опита да имитира нещо като лека усмивка.

— Благодаря.

Астрид дръпна силно и веднага изкара дима през носа си. Бренер беше сигурен, че с мъка потиска кашлицата. Тя размаха ръка пред лицето си, за да разсее дима, който влезе в очите и.

— Не пушиш от много време, а? — Астрид само го изгледа и той се почувства някак принуден да добави: — Трябва да ги откажеш.

— Да съм те питала за мнението ти? — Астрид повече не можа да се сдържи и закашля.

— Исках само да бъда учтив.

И за това не го беше молила. Е, добре. Продължиха мълчаливо да вървят. Когато изпушиха цигарите си и почти едновременно ги хвърлиха в снега, Астрид се обади:

— Там отпред се вижда някакъв път в гората.

Бренер проследи с поглед протегнатата и ръка. Не беше обърнал внимание на просеката между крайпътните дървета, растящи на равномерно разстояние едно от друго. Всъщност не беше и гледал внимателно. Ускориха крачките си и спряха пред просеката.

Пътят, ако можеше изобщо да се нарече така, беше широк не повече от два метра и с остър ъгъл влизаше в гората. Короните на дърветата задържаха снега, така че добре се виждаше калният коловоз. Разклонението изобщо не се виждаше. Астрид го беше забелязала само защото на това място бялата стена, образувана от затрупаните със сняг храсти край пътя, прекъсваше.

— Стопански път — каза той. — Да продължаваме.

— Може би води към селски двор, замък или нещо такова. Да опитаме — предложи Астрид.

— Може би — съгласи се Бренер, но може да води и до купчина нарязани дърва на някоя поляна или до хранилка за диви животни. Или продължава на двадесет километра през гората и излиза на друг път. — Той поклати глава. — Ще е лудост да влизаме навътре. Тук поне знаем къде се намираме.

— Така ли? И къде?

— Рано или късно все ще стигнем до населено място — ядосано отвърна Бренер. — Или поне до някое стопанство.

— Някой е влизал с кола, и то не много отдавна — не се отказваше Астрид.

Тя посочи надолу и Бренер нямаше как да не признае, че девойката е по-наблюдателна от него. Не беше забелязал следите от гуми, макар че стоеше точно върху тях. Бяха покрити с тънък сняг, който не ги скриваше напълно.

— Може да са от вчера — каза той, макар че съвсем не смяташе така. Не притежаваше способността на индианците да разчита следи, но беше ясно, че следите са само отпреди няколко часа. — Освен това, откъде знаеш дали следите водят навътре е гората, или излизат от нея?

Тъй като Астрид не можеше да каже нищо на този аргумент, тя не му обърна внимание. Реши да го удари на молба.

— Нека поне да опитаме. Иначе така може да си вървим още кой знае колко километра. Нямам желание да измръзна. — Тя посочи навътре в гората, надявайки се той да се съгласи, и направи още една крачка към него. — Само до първия завой. Ако след него няма нищо, се връщаме.

Бренер проследи с поглед тясната горска пътека. Няколко метра напред тя се сливаше със сенките, които се стелеха в гората като мъгла. Може би някъде там пътеката правеше завой, кой знае… Все едно, Бренер нямаше намерение да влиза навътре.

— Ще се изгубим — рече той. — В най-добрия случай ще изгубим ценно време. Все едно говореше на дърветата. Тоест, по-добре да го беше казал на тях. Те поне не можеха да му противоречат.

— Така може да вървим още много — не се отказа Астрид. — Хич не ми се иска да ми измръзнат пръстите на краката. В гората поне е по-топло.

— Бъди разумна.

Астрид дори не си направи труда да му хвърли някой от инатливите си погледи, а с решителна крачка излезе от пътя и тръгна навътре в гората.

За миг Бренер истински се ядоса. И за още по-кратък миг изпита желание да я остави и да продължи по пътя си. По дяволите! В крайна сметка не му беше дъщеря и изобщо не му беше никаква, че да е отговорен за нея! Щом като толкова иска, нека си намери белята! Разбира се, не направи нито едно от двете. Вместо това изруга не много силно, за да не го чуе, и тръгна след нея.

— Чакай, по дяволите!

Астрид наистина спря и обърна глава към него. Той тромаво подскачаше подире и. Отдавна вече не чувстваше краката си, а вървейки по неравната земя, му беше трудно да пази равновесие. Бренер размахваше ръце, за да не падне по очи. Много добре знаеше каква гледка представлява и това още повече засили гнева му към малката. Не стига, че се стараеше да му създава проблеми, сякаш някой и плаща за това, ами сега го правеше на пълен идиот. Истинско съкровище!

— Е, добре — каза той, демонстративно поглеждайки часовника си. — Пет минути. Ако дотогава не стигнем двореца на Спящата красавица, се връщаме.

— Май днес наистина ти е денят за вицове, а? — отвърна със същия тон Астрид, без ни най-малка следа от веселост. И продължи напред.

— Я кажи — Бренер вече не издържа. — Да не би да си избягала от вкъщи? Или вашите са те изгонили?

Тя сви рамене. Отговори, без да го поглежда:

— Тръгнах си, преди да намерят повод да го направят. А ти?

Бренер не разбра въпроса и.

— Исках да попитам, при теб как беше? Не си напускал родното гнездо, изкара матурата и практиката и като излезе от казармата, накара старите да ти обзаведат едно хубаво апартаментче, така ли?

— Не съм ходил в казармата — механично отвърна той. — Но горе-долу е така. Защо?

— Да-а, и аз така си представях. — Астрид въздъхна. Не каза нищо повече, но мълчанието и беше някак по-различно от преди.

Бренер беше объркан. Това момиче непрекъснато го объркваше, защото се оказа не толкова предвидима, както беше смятал до този момент. Тоест, предсказуема за човек като него, чийто живот в по-голямата си част се състоеше от статистики, числа, пресметнати рискове и комисиони, с една дума. В същото време обаче изпитваше и някаква абсурдна смесица от съжаление и чувство за отговорност. В крайна сметка, макар и не нарочно, той беше виновен сега тя да се намира в това положение. Никой не го беше накарал да спира и да я качва в колата си, още повече — в кола с празен резервоар. Добре, нея също никой не я беше карал да го спира. Въпреки това… ако не беше той, момичето сега нямаше да е тук.

Имаше и нещо друго. Усещаше, че нещо с нея не беше съвсем наред. Имаше проблеми. Агресивността и не беше нищо друго, освен защитна стена, издигната между нея и останалия свят, бодлива ограда, която никой да не посмее да докосне втори път.

Докато вървяха през гората, която ставаше все по-гъста, Бренер се опита да погледне лицето и без да го забележи. Забеляза колко много и беше студено — много повече, отколкото на него. Тялото и беше така стегнато, сякаш се опитваше да върви, без да диша и все по-често прехвърляше раницата от едното рамо на другото. И когато се качи в колата беше бледа, но сега посивялото и лице приличаше на лицето на болен. От време на време устните и се мърдаха, като че ли говореше сама със себе си или като че ли изпитваше болка.

Бренер не посмя да я попита какво и е. И без друго щеше да получи ироничен отговор или изобщо никакъв. Но поне мислено и се извини за някоя и друга казана дума, най-вече за онова, което си беше помислил за нея.

6.

— Нещо не е наред — Стайпър вдигна лявата си ръка към шлема и я натисна на мястото, където се намираше вградената слушалка. За секунда лицето му застина в онова изражение, което издава най голяма концентрация. После сне ръката си и изруга: — По дяволите!

— Какво има? — попита Макормък и автоматично посегна към кабела, свързващ шлема му с вътрешната уредба на хеликоптера. До този момент не беше се включил, макар че това противоречеше на правилата. Защо ли да го прави при такъв рутинен полет?

— И те вероятно още не знаят. Изглежда са нападнали базата „Конър“ — отговори Стайпър.

— Макормък го изгледа с широко отворени очи, но не успя да зададе втори въпрос, защото Стайпър рязко увеличи скоростта и той буквално бе хвърлен назад в креслото. Като стоманена стрела „Апах“-ът полетя на изток.

7.

За едно нещо Астрид беше права. Под защитния покрив на преплетените клони наистина беше по-топло, отколкото на открития път. Чувствително по-топло. Температурата сигурно беше под нулата, но на откритото вятърът безпрепятствено проникваше през дрехите му и отнемаше и малкото телесна топлина, която успяваше да произведе. Случи се и още нещо, което не беше предвидил. След като веднъж свикна да върви по неравната горска почва, ходенето не представляваше никаква трудност, дори му беше по-лесно, отколкото по асфалта — между другото факт, който установяваха много хора, живеещи в бетонните градове и за разстояние повече от сто метра веднага се качваха в автомобила си.

Естествено не спряха на първия завой, нито пък се върнаха. Бренер дори не се противи, когато Астрид продължи напред, а мислено вдигна рамене и се подчини на неизбежната съдба. Нямаше вече никакво желание да спори. Беше го обзела странна умора, сякаш студът запълваше тялото му с невидими оловни тежести, които не само опъваха крайниците му, но парализираха и мислите и волята му. И най-вече желанието да се впуска в безмислен словесен дуел с една шестнайсетгодишна пикла. Защо ли?

Пътеката направи още един завой, почти под прав ъгъл, така че Бренер не можа да види какво има зад него и за малко да се блъсне в портата от тежко ковано желязо, която преграждаше пътя. Спря на по-малко от десет сантиметра от ръждясалите метални стълбове. Беше толкова неочаквано, че му трябваше малко време, за да осъзнае напълно какво вижда пред себе си.

— Още ли мислиш, че пътеката води към купчина дърва? — обади се Астрид зад гърба му. Изобщо не правеше усилия да прикрие триумфалната нотка в гласа си. От известно време насам Бренер изобщо не го вярваше, но не виждаше причина да си признае. Освен това смяташе триумфа на Астрид за малко подранил — меко казано. Точно обратното. Колкото повече гледаше препятствието, толкова повече се убеждаваше, че находката доказва неговата правота.

Портата беше доста масивна; стара — или прастара, ако трябва да е по-точен, — но достатъчно здрава, за да устои на опитите да бъде отворена без ключ. Не стоеше самотно на пътеката, а беше част от впечатляващо голяма ограда, която се губеше от двете страни в гората и на равни разстояния се държеше от зидани колони. Оградата беше висока два метра, а най-отгоре беше увенчана с ред островърхи шипове.

— Какво има? — нетърпеливо попита Астрид. — Отвори я.

Бренер се поколеба. Беше само усещане, но все пак…

— Не знам — каза той. — Може би е по-добре да се връщаме.

— Да не си полудял? — Астрид невярващо опули очи. — Вижда се, че тук живеят хора. Да не би да искаш още един час да газиш през снега?

Не, не искаше и вече беше разбрал, че се приближават до човешко жилище — вероятно замък или голямо стопанство, скрити в гората. Въпреки това не се решаваше да посегне. В професията си беше развил усет да различава кога една табела с надпис „Влизането забранено“ е сериозно предупреждение и кога — не. А това тук беше сериозно, макар че никъде не се виждаше табелата. Отново се обърна към портата и я огледа още веднъж, този път много по-внимателно.

Отделните прътове от решетката бяха дебели колкото палеца на ръката му и високи над два метра, а разстоянието между тях само изглеждаше голямо. В действителност не беше. От пръв поглед ключалката приличаше на безформено кълбо ръжда, което само при остър поглед може да се разпадне, но и това впечатление лъжеше. Трябваше му само секунда, за да открие тънкия червеникавокафяв пластмасов кабел, увит около едната от пръчките и влизащ в ключалката.

Проследи с поглед кабела до едната от зиданите колони вдясно от пътя, където изчезваше в земята. Втора жица, този път в маскировъчно зелено, като каменната колона, вървеше до върха и и продължаваше една педя по-ниско от шиповете, по продължение на цялата ограда. При нормални обстоятелства никой не би го забелязал. Той го откри само защото от студа кабелът беше покрит с тънък слой скреж, върху който светлината се пречупваше.

— Виждаш ли това? — Той посочи жицата. Астрид кимна с глава, но по изражението на лицето и Бренер разбра, че не схваща за какво става дума.

— Контактен кабел — каза натъртено. — Вероятно е част от алармена инсталация, която веднага ще изпищи, ако някой само докосне оградата. Онова там също. — Докато проследяваше жицата, откри нещо, което показа на Астрид. — Сянката отзад, вдясно от големия дъб. Виждаш ли я?

Астрид присви очи и се съсредоточи.

— Камера…? — прошепна тя.

— При това доста модерна — потвърди Бренер. — Някой е положил големи усилия да запази местенцето от любопитни погледи. Не знам дали е добре да продължаваме.

— Как мислиш, какво има оттатък? — сърдито попита Астрид. — Замъкът на Франкенщайн?

Бренер не се засмя. Думите и не му се сториха никак смешни. От опит знаеше, че хора, които така старателно пазят собствеността си, имат причина, или поне така смятат, което практически означаваше същото и реагираха невъздържано, ако предупрежденията им не бъдат взети под внимание. Освен това не виждаше и възможност да продължат. Портата беше заключена, нямаше нито дръжка, нито звънец или нещо подобно. Само за потвърждение на мислите си той протегна ръка и разтърси портата. Резултатът беше такъв, какъвто предполагаше — тя не помръдна. Беше толкова стабилна, както изглеждаше.

— Да се връщаме — отново предложи той.

— Няма да мръдна и крачка! — отвърна Астрид с тон, който показваше, че думите и са съвсем сериозни. Направи няколко крачки встрани, така че застана точно пред видеокамерата, която Бренер и беше показал. — Хей, вие вътре! — извика тя, размахвайки ръце. — Ако ни виждате, чуйте: имаме нужда от помощ! Закъсахме с колата!

За момент Бренер не знаеше кое точно чувство взе превес у него — гневът от твърдоглавието на Астрид или от това, че той не се сети да направи същото. Вероятно девойката се заблуждаваше, че ако ги виждат, ще могат и да ги чуят, но жестовете и и най-вече видът и трябваше да подскажат на всеки, че не са се заблудили по време на неделната си разходка.

Не последва никаква реакция. Астрид продължи още известно време да ръкомаха и с двете ръце, повтори думите си в различни варианти, кривеше се пред камерата, но от другата страна нямаше никакъв отговор. Нито порталът се отвори, нито се чу глас от скрит високоговорител, макар Бренер да очакваше и едното, и другото. Не се появи никой, за да им помогне. Или не ги бяха видели, или не искаха да ги видят.

— Добре тогава. Ще опитам другояче — каза най-накрая Астрид. Тя тропна с крак и в този момент Бренер я оприличи на сърдито дете. После се приближи до оградата, вдигна ръце и несръчно започна да се катери нагоре по ръждивата решетка.

— Ей! — уплашено викна Бренер. — Какво си намислила?

— Нали виждаш — отвърна Астрид, без да спира. — По-добре не задавай глупави въпроси, а ми помогни.

— Не можеш просто… — започна Бренер, но бързо скочи напред, когато тя се олюля и за малко не падна. В последния момент обаче се хвана, но върху дясната и ръка се появи дълбока драскотина, която започна силно да кърви. Тя изруга и слезе от портата, притискайки дланта си под мишницата. Лицето и беше изкривено от болка.

— Мога и още как — каза тя кисело. — А ти ако искаш, остани тук и мръзни. Или пък се върни обратно при колата. Ще ти пратя такси, щом се добера до телефон. Честна дума.

— Дай да видя ръката — предложи Бренер. Остана искрено учуден, че след задължителния опърничав поглед тя измъкна дланта си изпод мишницата и я протегна към него. Драскотината беше наистина доста дълбока, вероятно не опасна при условие че раната бъде почистена и добре превързана, преди да се възпали. — Не изглежда никак добре — рече той.

— Знам — изсумтя девойката. Явно схващаше, че разбира от първа помощ малко повече от нея, защото рязко дръпна ръката си обратно и гневно го изгледа. — Още една причина да не стоим повече тук като глупаци. Какво сега, ще ми помогнеш ли или не?

Бренер мисли само секунда. Разумът му казваше, че е лудост да се съгласи с предложението на момичето. Трудно можеше да не забележи, че притежателят на имота не желае чужди посетители. Може би контактният кабел и видеокамерата не бяха всички охранителни средства, с които беше защитено мястото. Ами ако попаднат на кучета или въоръжени постове, които първо стрелят, а после гледат какво са улучили? От друга страна, краката му, които междувременно се бяха превърнали в безформени ледени топки и сигурно щяха да замръзнат в земята, ако постои още малко тук, твърдяха точно обратното и фантазията му май ги следваше. В крайна сметка не се намираха в Дивия Запад. Не бяха взломаджии, а хора, които наистина се нуждаят от помощ, може би по-спешна, отколкото беше готов да си признае.

— Добре — склони той. — Но когато минем оттатък, ще правиш, каквото аз кажа, ясно ли е? Никакви спорове, никакви компромиси. Ако срещнем някого, ще говоря аз, а ти ще си затваряш устата.

— Добре, татенце.

Бренер остана сериозен.

— Не се шегувам. Някой е положил огромни усилия да защити собствеността си и не знам дали ще е особено въодушевен, ако отведнъж потропаме на вратата му.

— Още по-малко въодушевен ще е, ако полицията потропа на вратата му и го попита откъде са се взели двата премръзнали трупа пред имението му. — Думите на Астрид прозвучаха също толкова сериозно, колкото и неговите. Той си спомни колко безпомощна беше, когато се опитваше да се покатери през оградата. Сигурно силите и бяха накрая. Неговите, между другото, също.

Бренер пръв тръгна да прескача — начинание, което се оказа много по-трудно, отколкото очакваше. Пръстите му така се бяха вдървили от студа, че с мъка се държеше за ръждивите пръчки, а усилието да дръпне тялото си нагоре предизвика пареща болка в дланите, от която в очите му се появиха сълзи. Астрид беше достатъчно дипломатична да не издаде нито звук, само го гледаше мълчаливо, но Бренер съзнаваше, че не изглежда много по-сръчен от нея преди малко. Високата два метра ограда, която, гледана отдолу, нямаше вид на кой-знае колко трудна за прескачане, се оказа непреодолимо препятствие. Цялото му тяло трепереше от напрежение, когато прехвърли единия си крак от другата страна и заопипва за опора.

— Само внимавай да не си нараниш някои скъпоценни анатомични органи! — извика отдолу Астрид, широко ухилена.

— Ха, ха, много смешно! — отвърна Бренер, но все пак стана по предпазлив. Малката имаше право. Ако се подхлъзне по заледения метал, не само ще се нарани, ами направо ще се набучи като препарирана пеперуда във витрината на колекционер. Внимателно постави стъпало на една напречна пръчка, натисна няколко пъти, за да изпита здравината и, и протегна ръка. — Качи се, ще ти помогна.

Астрид го последва. С известна завист Бренер отбеляза, че въпреки ранената си ръка този път тя се качи доста по-умело от него. Трябваха и само няколко секунди, докато стигне протегнатата му ръка. Той я изтегли нагоре.

— Внимавай с шиповете, опасни са.

Много внимателно Астрид прехвърли първо единия, после другия си крак през оградата, като при това няколко пъти докосна кабела. Ако досега не ги бяха видели на някой монитор, сигурно в момента някъде вече мигаше съответната лампичка. Това е добре, помисли си Бренер. Последното нещо, което искаше, беше наистина да ги помислят за крадци.

Астрид беше прехвърлила оградата и се опитваше да слезе от другата страна, като здраво се държеше за ръждивите пръчки. Само че беше забравила раната си, защото изведнъж изгуби опора, размаха ръка във въздуха, изгуби равновесие и с лек вик политна назад. Бренер се опита да я задържи, но и той забрави, че не е стъпил на равна земя. Миг по-късно и двамата тупнаха долу, хванати един за друг.

Не паднаха много от високо, а и почвата отдолу беше тинеста, което донякъде смекчи удара. Въпреки това доста ги заболя. Бренер остана да лежи няколко секунди замаян, защото Астрид беше паднала върху него с цялата си тежест — не повече от петдесет килограма, което изкара въздуха от дробовете му. Пред очите му играеха кръгове. Не, не трябваше да прескачат проклетата ограда.

За първи път, откакто се срещнаха, бяха толкова близо един до друг, вярно, само за секунда, и то не по тяхно желание, но дистанцията, която Астрид спазваше, бе значително прекрачена. Бренер видя как в очите и избухна паника, тя скочи толкова бързо, че отново се подхлъзна и се приземи до него в тинята. Този път падна по-лошо, защото се озова в една локва. Когато се изправи, лицето и косата и бяха целите в тиня.

— Заболя ли те? — попита Бренер, надявайки се наистина да е така. Разбира се, не и желаеше нищо лошо, просто леко натъртване, навехнат малък пръст или симпатична синина на дупето. Достатъчно го беше ядосала, за да си позволи мъничко злорадство.

Астрид ядосано тръсна глава, когато той, подпрян на едното си коляно, и протегна ръка. Тя може би не, но той със сигурност се беше наранил — лявата китка ужасно го болеше. Със стиснати зъби вдигна ръкава на пуловера и огледа ръката. Нищо не се забелязваше, но туптенето ставаше все по-силно, макар че можеше да движи ръката си. Сигурно съм я изкълчил, помисли си. Казваха, че изкълченото боли повече от счупено, и май имаше нещо вярно в това.

Усети, че Астрид го гледа, тръсна глава и смъкна ръкава, обръщайки се в същото време към видеокамерата. Така ли му се стори, или наистина помръдна?

За всеки случай вдигна високо и двете си ръце, размаха ги силно, сочейки първо себе си и Астрид, после оградата и накрая в посоката, където предполагаше, че се намира сградата.

— И какво трябваше да значи това? — полюбопитства Астрид.

— Искам да съм сигурен, че няма да ни помислят за крадци и да пуснат кучетата си или да пристигнат с насочени пушки.

— Крадци ли? — Астрид се изсмя, свали очилата си и се опита да изчисти стъклата с крайчеца на пуловера си. — Ако изобщо някой ни е наблюдавал, сигурно си е легнал от смях. Може да ни попитат как така с този номер още не са ни взели в цирка.

Бренер не се засмя, а с престорено старание се захвана да изтупва мръсотията от дрехите си. Или поне се опита да го направи. По някакъв начин Астрид съумяваше да го накара да се чувства виновен за злополучното положение, в което се намираха. Освен това нищо друго не мразеше така, както усещането, че изглежда като глупак, а точно това правеше непрекъснато, откакто пътищата им се бяха кръстосали. За стотен път тази сутрин Бренер прокле собствения си мързел, всички същества от женски пол на Земята, а най-вече компанията на кредитната си карта, на чиито обещания така глупаво беше повярвал.

След като с доста усилия успя да направи от парчетата засъхнала кал върху панталона и пуловера си същия брой мръсни и влажни петна, той се обърна, измина няколкото крачки обратно до портала, старателно избягвайки да гледа в нейната посока и мълчаливо тръгна напред. Чу, че девойката стана и го последва.

Пътят продължаваше и от тази страна, но вече беше в доста по-добро състояние. Зад следващия завой, който се оказа само на десетина крачки, изровената вада, по която вървяха досега, изведнъж премина в тясна асфалтирана пътека. Храстите отляво и отдясно бяха грижливо окастрени, тук-там се виждаха места, където настилката съвсем скоро е била подновена. Не знаеше дали така започва манията за преследване, но у Бренер все повече се затвърждаваше убеждението, че не трябва да са тук. Жалкото състояние на пътя от другата страна на оградата не беше случайност. Който и да живееше тук, полагаше голямо старание да не бъде открит.

— Какво ли може да е това? — попита Астрид след известно време. Междувременно го беше настигнала. — Замък или манастир?

— Нямам представа — отвърна Бренер. — Скоро ще разберем. Надявам се.

Изминаха стотина или двеста крачки в пълно мълчание, после Астрид се обади:

— Между нас двамата нещата май не вървят добре, а? Той изненадан спря и се обърна към нея.

— Кои неща не вървят добре? — попита той натъртено. След това, без да и даде никаква възможност да отговори, продължи с доста по-остър тон: — Нямам представа какво между нас трябва да върви, дете. Положението ни е доста скапано, но с малко повече късмет след няколко минути всичко ще свърши, пътищата ни отново ще се разделят и, да се надяваме, никога повече няма да се срещнем.

Астрид се обърка, пролича и. Атаката му дойде съвсем изненадващо и — както и той против волята си, призна — неоснователно, че тя не разбра какво става.

— И нека да си изясним нещата-никой не те с карал да тръгваш на стоп в това отвратително време и никой не те е карал да се качваш в колата ми. Така че да не ти хрумне да разправяш наляво-надясно някакви глупости, о’кей?

Погледът на Астрид изведнъж стана студен и стъклен като леда по клоните.

— Надценяваш се, старче. За момент си помислих, че си наред, но и ти не си по-различен от останалите тъпи задници. Със сигурност няма да разправям глупости наляво и надясно…

Бръмченето на приближаващ автомобил прекъсна думите и. Двамата с Бренер се обърнаха едновременно и видяха светещите кръгове от чифт фарове, които бързо се приближаваха. Значи все пак някой ги е наблюдавал на видеокамерата?

Бренер бързо отстъпи в края на пътеката и впери поглед във фаровете. Зад светлината се появи масивно очертание, което постепенно прие ръбестата форма на стар модел джип, който в последния момент спря буквално на по-малко от метър пред краката им. Страничното стъкло се плъзна надолу и отвътре надникна едно брадато лице, загърнато в подплатена с кожа качулка. Брадата и кожата имаха почти еднакъв цвят и беше трудно да се различи къде свършва едното и започва другото. Очите ги гледаха не особено дружелюбно.

— Здравейте — каза Бренер, което може би не беше особено остроумно, но затова пък единственото, което му дойде наум в момента.

Брадатият не отвърна на поздрава, а няколко пъти подред погледна ту него, ту момичето, преди да отвори вратата и да слезе от джипа си. Тоест, не слезе, а с мъка се изхлузи навън. Джипът беше толкова голям, колкото са всички джипове, но в сравнение с непознатия приличаше на детска играчка. Бренер никога досега не беше виждал толкова огромен човек.

— Кои сте вие? — попита той. — Намирате се в частен имот. Не видяхте ли табелата?

— Каква табела? — отвърна Бренер. Добре се започваше. Точно така, както се беше опасявал. Дали и останалите му прогнози за бъдещето бяха толкова верни?

— Тази, на която пише „Частна собственост. Влизането забранено“ — натъртено отвърна непознатият.

— Нямаше никаква табела — обади се Астрид. — Или поне ние не видяхме такава. Исполинът я изгледа и изведнъж заприлича на великан в изключително лошо настроение.

— Сигурно пак е паднала — въздъхна той. — Вече десетина пъти я кова, но просто не държи.

— И дърветата вече не са това, което бяха — опита се да остроумничи Бренер. Ако се беше надявал с тази плоска шега да подобри настроението на огромния мъж, остана излъган. Погледът на тъмните очи се съсредоточи изцяло върху него и изражението му стана малко по-недружелюбно, отколкото когато гледаше Астрид.

— Предполагам, че порталът и оградата също са паднали, или и тях не видяхте?

— Трябва ни помощ — отвърна Бренер. — Вижте, знам, че сме в частна собственост. Не искаме да ви създаваме неприятности, но…

— Свърши ни бензинът — намеси се Астрид. — На четири-пет километра оттук. Тръгнахме да търсим бензиностанция и съвсем случайно открихме пътя насам. Можете ли да ни помогнете?

Бренер с изненада забеляза дружелюбния тон в гласа на Астрид, който до този момент не беше предполагал, че може да чуе от устата и. Само че и това имаше същият успех като злополучния му опит да се пошегува.

— Бензинът ли? — повтори великанът. — Има бензиностанция в селището, на два километра надолу по пътя.

Два километра ли каза? Значи, зад хълма, преди който бяха завили. Бренер с мъка се сдържа да хвърли гневен поглед на момичето.

— Дали не може да ни закарате? — попита той. — Знам, че искаме много, но вече сме доста изтощени. А освен това тя се нарани. — Той посочи ръката на Астрид. Дланта беше престанала да кърви, но раната беше така запълнена със засъхнала кал, че наистина щеше да създаде проблеми.

— Нарани ли? Какво стана?

— Нищо — отвърна Астрид, пронизвайки Бренер с поглед, и инстинктивно скри дланта си под мишницата. — Само драскотина.

— Дайте да видя! — Непознатият посегна към ръката на Астрид, дръпна я към себе си, без изобщо да обръща внимание на нейната съпротива, и огледа раната по начин, който показа на Бренер, че разбира от това, което върши в момента.

— Доста е дълбока за драскотина — рече той, сбърчил чело. Как се случи това?

— Ами бях доста непохватна, отвърна Астрид и дръпна ръката си. — Когато исках да прескоча оградата.

— Оградата, значи, а? — Нещо в гласа на бабаита, още повече в погледа, който той бегло му хвърли, не хареса на Бренер. Но не смяташе да се оправдава за нещо, което съвсем не беше извършил. Непознатият продължи: — Добре, раната трябва да бъде почистена и превързана, и то бързо. Ще ви кача в джипа.

— Достатъчно е само да ни закарате до колата… — започна Бренер, но другият веднага го прекъсна:

— Едва ли ще ви помогне. Докато намерите в селището някой да ви даде туба и да ви върне при колата, вече ще сте хванали пневмонията. — Той посочи джипа си. — Качете се. Брат Антоний ще ме убие с камъни, но просто не мога да ви отпратя.

Астрид се покатери в колата, седна на задната седалка и сложи раницата на мястото до себе си, за да не може Бренер да седне до нея. Той с мъка се прехвърли през седалката на шофьора и дългия скоростен лост и седна на мястото до шофьора, чиято седалка представляваше само гола арматура. Когато великанът се качи в колата, джипът изведнъж се смали. За момент Бренер изпита чувството, че се намира в плувен басейн, в който се е заблудил огромен кит. Дръпна се встрани, доколкото беше възможно, но въпреки това рамото на шофьора опря в неговото.

Когато потеглиха, Бренер разбра защо мъжът се беше увил в подплатения с кожа анорак. Вътре беше по-студено, отколкото навън. Автомобилът не само имаше вид на реликва от последната световна война, но сигурно беше преживял и походите в пустинята, защото Бренер никъде не забеляза подобен лукс като парно или само вентилатор. Предното стъкло беше така покрито със скреж, че мъжът караше практически само с едната ръка, защото с другата трябваше непрекъснато да го трие, за да има някаква видимост.

По някакъв начин обаче успя да обърне на тясната пътека, без да блъсне колата в някое дърво. После с ужасно скърцане, което накара Бренер да си представи летящи метални стружки и пръскащо масло, включи на първа скорост и потегли. Твърде бързо при това. Гумите превъртяха върху замръзналата на някои места почва, после намали малко газта, джипът подскочи и тръгна напред. Явно не беше добър шофьор.

— Надявам се, че не ви създаваме много неприятности — каза Бренер само за да наруши мълчанието.

— Напротив, създадохте ми — отвърна шофьорът. Освен всичко останало не беше и много тактичен, макар че престана да им говори на „ти“. — Но не мога да ви оставя да мръзнете.

— С какво карате?

— Моля? — не разбра Бренер.

Някъде из рошавата брада се появи нещо като усмивка. — С бензин или с дизел карате?

— С бензин — отвърна Бренер. — Супер, безоловен. Защо?

— Моята е дизел и не мога да ви помогна с гориво. За съжаление тук нямаме запаси от бензин. Ще трябва да ви откарам до селото.

— Ще е достатъчно, ако мога да телефонирам — каза Бренер. — От ADAC със сигурност ще дойдат, имам застраховка.

— Много добре за вас — иронично отбеляза бабаитът. Бренер остана с впечатлението, че дори не знаеше какво е ADAC, още повече пък застрахователна полица. — За съжаление нямаме и телефон. Но все някак ще ви помогнем, не се притеснявайте.

Бренер го изгледа объркано. Нямат телефон? Автомобил, който сигурно е от времето на Трийсетгодишната война, и шофьор, приличащ на Годзила? Къде, по дяволите, бяха попаднали?

8.

Огнени пламъци и насеченото, остро тракане на автомат ги посрещнаха, когато излязоха от бараката. На два метра пред вратата лежеше преобърнат джип, който, преди да влязат, не беше тук. Едно от задните му колелета все още се въртеше, другото гореше. На няколко крачки от него лежеше проснат мъртъв войник, а на по-малко от метър до него — трупът на един от хората на Салид. Престрелката почти беше приключила. Салид знаеше, че те са победителите. Всъщност бяха още преди да започнат нападението. Салид не обичаше да поема задачи, които могат да свършат с поражение.

Лагерът беше малък и последното нещо, което войниците тук си бяха представяли, бе да използват оръжията си. Десет години мир бяха размекнали американските морски пехотинци, от които толкова се страхуваха навсякъде по света. Според Салид те и без друго бяха надценявани. Ако целта на тяхното нападение беше да прочистят лагера, досега тук да не е останала жива душа. Погледна часовника си. Движеха се точно по план въпреки времето, което изгубиха в бараката.

Той пожертва една минута, за да достигне със скок преобърнатия джип и да огледа положението. Освен двамата мъртъвци откри още три други трупа, всички в американски униформи. Една от останалите две бараки гореше с ярки пламъци. Гъстият дим, който излизаше от прозорците и от срутения наполовина покрив, му пречеше да види какво става зад сградата, но чуваше изстрели. Не от истинска престрелка. Хората му продължаваха да стрелят, за да накарат американците да си държат главите наведени. Добре. Салид беше заповядал на хората си да избягват ненужното проливане на кръв, но не беше определил точно какво разбира под „ненужно“, не от проява на някаква човечност или съобразителност, а защото всякакво прахосничество му беше чуждо — също и това на човешкия живот. Тези войници не бяха негови врагове. Просто случайно се намираха на погрешната страна.

Салид хукна приведен напред. Приближи се на зиг заг до горящата барака, десетина метра преди нея зави рязко надясно и ругаейки, мигновено се хвърли на земята, когато точно пред него един куршум се заби в калта и го опръска. Изстрелът беше случаен, но също толкова смъртоносен, както и този, произведен след добро прицелване. Трябва да бъде по-предпазлив. Когато вдигна глава, почвата пред него за втори път изригна и го засипа с ледена вода и кал. Явно първият изстрел не е бил съвсем случаен.

Тъмните очи на Салид се стесниха и заприличаха на цепнатини, докато се оглеждаше, за да разбере откъде стреля нападателят му. Откри го веднага — приличаше на размита в пламъците сянка, застанала в един от прозорците. Салид изпита някакво мимолетно учудване. Горещината в бараката сигурно беше непоносима. Запита се откъде войникът намира сили да стреля по него.

Учудването му нито за момент не го разколеба да вдигне оръжието и да стреля срещу войника. Онзи светкавично отскочи встрани и куршумът мина край него, без да го нарани. Салид коригира прицела си с няколко милиметра и натисна още веднъж. Куршумът удари в рамката на прозореца, точно там, където трябваше да стои американецът, и от дървото се разлетяха трески. Почти в същата секунда сянката отново се появи пред пламъците. Салид не чу звук, но този път попадението беше толкова близо, че усети горещия въздух от куршума.

Той изруга, стреля още веднъж и доволен установи, че онзи отново се скри. Светкавично обърна пушката настрани, бързо отви заглушителя и го хвърли на земята. На едно по-дълбоко ниво на съзнанието си, което съвсем безучастно наблюдаваше и регистрираше случващото се, установи, че отново направи грешка, оставяйки заглушителя на оръжието, който в гората му беше полезен, но тук отнемаше твърде много от пробивната сила и точността на прицела. Отново се прицели и натисна три пъти един след друг. Този път видя, че проби тънкото дърво. На прозореца се появи сянка. Салид насочи пушката към главата, но не натисна.

Не беше нужно. Мъжът остана неподвижен още секунда, изведнъж се олюля и политна напред. Автоматът падна от ръцете му и тупна върху топящия се сняг пред бараката. Морският пехотинец падна през перваза на прозореца. Салид видя, че гърбът на униформеното му яке вече тлее.

Бързо се изправи и продължи напред. Следващите двадесет крачки използва прикритието на дима, но останалата част от пътя беше открита. Салид продължи да тича в зиг заг, скачайки наляво, надясно, напред и назад, правеше всичко, за да не бъде постоянна мишена, в случай че на някой от племенниците на Чичо Сам му дойдеше наум да забрави възвишените си принципи и да стреля в гърба на бягащ човек.

Никой не стреля по него. Салид стигна невредим до хеликоптера, обиколи го и се качи в кабината. Плющенето на изстрелите и пукането и пращенето на пламъците изведнъж станаха някак глухи и далечни.

Пред контролното табло на хеликоптера седеше млад мъж в маскировъчна униформа и с тъмното лице на ориенталец. Един доста нервен ориенталец, както загрижено установи Салид.

— Какво не е наред? — попита той.

— Нищо — притеснено отвърна пилотът. — Не познавам този тип машини. Не съвсем точно. Уредите са различни от тези, които досега съм пилотирал.

— Мислех, че можеш да караш хеликоптер, или не е така? — попита Салид.

— Мога! — с отбранителен тон каза другият. Говореше бързо и с тон, който не придаваше много истинност на думите му. — Но досега съм летял само на руски машини. Тази тук е друга.

Той протегна ръка към един ключ, поколеба се и накрая превъртя един друг. Към близо десетината мигащи лампички върху таблото се прибави още една.

— Можеш или не можеш? — още веднъж попита Салид. Гласът му звучеше съвсем спокойно. Не изпитваше истински гняв. Мъжът щеше да понесе своята отговорност, както и този, който му го прати, но по-късно. В момента важно беше да се махнат оттук, и то колкото се може по-бързо. По план им оставаше малко време и не можеха да си позволят никакво забавяне. От първия изстрел бяха изминали горе долу четири минути и във въздушната база Рейн-Майн, отдалечена на по-малко от тридесетина километра, сигурно вече виеха сирените и екипажите тичаха към хеликоптерите си.

Вместо отговор мъжът натисна още няколко копчета. Салид чу тихичко писукане, което бързо се засили. В същото време роторните перки над прозрачната кабина започнаха да се въртят — в началото бавно, после все по-силно. Салид усети облекчение, но не кой знае колко голямо. Още не бяха във въздуха. Погледът му мина край пилота и се насочи навън. Огънят се беше разраснал и бараката гореше като клада. Светлината беше толкова ярка, че в очите му се появиха сълзи. Вътре не беше останал никой жив. През дима към хеликоптера притичваха две фигури в маскировъчни костюми. Едната внезапно се препъна, падна на колене и с гротескно, бавно движение вдигна ръце към лицето си. На мястото на дясното око зейна кървава дупка. Вторият мъж продължи напред, без да спира, заобиколи машината, промъкна се в тясното пространство покрай Салид и седна на задната седалка.

— Тръгвай! — заповяда Салид.

Пилотът се поколеба само секунда. Бяха дошли шестима, сега тръгваха трима. Един бърз поглед на Салид беше достатъчен да го накара да стисне с две ръце лоста за управление и бързо да натисне педалите.

Виенето на перките стана още по-силно. Над кабината вече се виждаше само бясно въртящ се кръг, който като миниатюрен тайфун разпръскваше снега в широк кръг наоколо. Машината започна да трепери, после бавно се отдели от земята. Салид си позволи да изпита леко облекчение. Трима от шест. Можеше да свърши и по-зле. Останалите трима загинаха с радост, със съзнанието, че служат на справедливо дело — тяхното дело, което само заради това, че е тяхно, автоматически ставаше и справедливо. Ама че глупаци! Но това също беше една от тайните на неговия успех. Необходими бяха глупаци, за да могат да оцеляват мъжете като него. При тази мисъл върху брадатото му лице се плъзна тънка, едва доловима усмивка. Но не се задържа много, може би една секунда или две.

Точно толкова време, колкото му трябваше на хеликоптера да се издигне на двадесет метра височина и да обърне заоблената плексигласова кабина на запад.

В този момент видя бързо приближаващия се „Апах“.

9.

— Къде попаднахме?

Същия въпрос, който преди си беше задал Бренер, зададе десетина минути по-късно и Астрид. Бренер не се усъмни нито за секунда, че го направи нарочно високо, че да чуе техният спасител, но не беше сигурен. За първи път, откакто срещнаха Себастиан — спасителят им междувременно се беше представил, без да спомене нещо повече за себе си или за странното място, — тя показа очарователния си начин на поведение и това предизвика върху брадатото лице на великана добродушна усмивка. Ако я опознаеше малко по-отблизо, сигурно много бързо ще се отучи да бъде толкова снизходителен, помисли си Бренер.

Той щеше да зададе въпроса малко по-дипломатично и най-вече по-тихо, но истината беше, че все по-настойчиво се питаше що за странно място е това.

— Може би е някакъв манастир — отвърна той с малко закъснение. — Или пък секта, която се е приютила тук, за да не бъде обезпокоявана.

Астрид стана и закрачи из малкото помещение, за да се постопли малко. Стаичката приличаше на автомобила на Себастиан, не само що се отнасяше до възрастта и простотата и. И тук беше толкова студено, колкото и в колата. И също толкова неуютно. И това не се дължеше например на факта, че парното не работеше. Такова липсваше. Както и печка или друга възможност да се стопли човек.

— Не видях кръст над вратата — каза Астрид. — Освен това винаги съм си мислила, че в манастирите приемат с разтворени обятия нуждаещите се от помощ.

— Защо реши, че е точно манастир?

— Спомняш ли си, че той спомена „брат Антоний“?

— Този, дето щял да го убие с камъни, защото не ни е оставил да умрем от студ ли? — Тя направи неопределено движение с глава, което трябваше да изразява смесица от съгласие и отрицание. — Въпреки това не прилича на манастир. Изглежда ми по-скоро на замъка на Франкенщайн.

Бренер лекичко се усмихна и пристъпи към прозореца.

— Разликата може би не е чак толкова голяма — каза той. — През средновековието манастирите често са служели за единствено убежище от разбойници и вражески войници или от студа през лоша зима. Много от тях са били доста по-масивни от който и да било замък.

— Знаеш ги тия работи, а?

— Интересувам се малко от история — вдигна рамене Бренер. Опита се да погледне навън през тесния прозорец, който нямаше стъкло, но затова пък бе преграден с масивна решетка. Онова, което видя, не му говореше почти нищо — края на гората, няколко метра от пътя и малка част от тясната дървена пътечка, по която бяха дошли дотук. Сградата се намираше на брега на малка рекичка, чиято повърхност на места беше замръзнала. С това информацията му се изчерпваше.

На идване Себастиан беше спрял непосредствено пред огромната сводеста порта и веднага ги беше вкарал в това помещение, точно до външния зид, преди Бренер да успее да огледа вътрешния двор. Но малкото, което видя, като че ли потвърждаваше предположението му. Високият сводест таван беше масивен и изграден от тежки тонове каменни блокове, споени сякаш без хоросан. От тавана точно зад вратата се показваха шиповете на падаща решетка, ръждясала вероятно още преди двеста или петстотин години, която едва ли би се помръднала от мястото си. А малкият мост, прехвърлен през рекичката беше падащ, който вдигнат, сигурно се превръщаше в доста солидна външна порта. От вътрешната страна на порталния свод нямаше прозорци, а няколко тесни бойници. В крайна сметка мястото приличаше повече на крепост, отколкото на манастир. Разбира се, разликата беше по-голяма, отколкото той преди малко твърдеше, но нямаше желание да изнася на Астрид лекция върху средновековна архитектура.

— Това сигурно е била стаичката на пазача. — каза той. — Можеш да държиш под око края на гората и моста, без самия да си на прицел.

— Интересно — каза Астрид с глас, който не можеше да изрази по-голяма незаинтересованост. — Само че в този момент банята би ме заинтригувала много повече. Давам кралство за вана, пълна с гореща вода!

Върху лицето на Бренер се появи болезнена усмивка. Думите и бяха в известна степен оправдани. Вече не беше съвсем сигурен дали размяната, която направиха, беше съвсем уместна. И тук беше също толкова студено, колкото в гората. Само че там поне се движеха, което им помагаше да понасят студа. А в тази миниатюрна стаичка нямаше достатъчно място за движение. Нямаше и пет стъпки, като по-голямата част от пространството беше заета от грубо скована маса и шест също толкова груби стола, които не приканваха непременно да седнеш на тях. Мебелите бяха направо древни и сигурно бяха от времето, когато е бил построен манастирът. Не бяха антиквариат, а просто вехтории.

— Май ще ни оставят да измръзнем — каза той.

— Мислиш ли? — Астрид спря за миг неспокойното си ходене и наклони глава на една страна. — Може пък да ни се случи някоя от онези истории, нали знаеш: разваля им се колата на двама души, те тръгват за помощ и насред гората се натъкват на стари руини, в които луд учен прави експерименти с хора. Той им инжектира нещо и те се превръщат в говорещи марули.

— После ги отвличат извънземни, на които им трябват техните гени, за да спасят изродения си народ от изчезване — продължи Бренер със сериозен тон. — Но нали пък знаеш как свършват всички тези истории — накрая всички злодеи потъват в ада, а сияйният герой освобождава приказно красивата… — …но невероятно глупава… — …героиня, — двамата трябва да се оженят и да прекарат остатъка от живота си заедно — завърши Бренер. Астрид тръсна глава.

— Ама че ужас! Тогава по-добре извънземните! И двамата се изсмяха.

— Случайно да имаш цигара? — попита Астрид.

Бренер вдигна пуловера и зарови в джобовете на сакото си. Изведнъж си помисли колко ли глупаво изглежда. Свали пуловера през главата си и го хвърли на пода, измъкна пакета цигари, който купи на последния паркинг. Взе си една, после подаде пакета на Астрид и изчака тя да щракне със запалката си.

Ръцете и така силно трепереха, че той не успя да запали „Кемъл“-а. Автоматично посегна и хвана пръстите и. Чак когато димът изпълни дробовете му, осъзна, че направи нещо нечувано, за което тя само преди час щеше да му издере очите. Но устоя на подтика уплашено да дръпне ръката си. Щеше още повече да влоши нещата. Вместо това стисна пръстите и по-здраво, отколкото беше нужно. Бяха толкова студени, че нямаше чувството, че държи нещо живо. Най-сетне Астрид изтръгна ръката си от негова и прибра запалката.

— Благодаря — каза тя и изпуфка облак дим, който скри лицето и като сиво було. — Изглежда, най-лошото остана зад нас, а?

— Вероятно, да — съгласи се Бренер. — В случай че не пристигнат сега с вериги и маски на лицата и не ни замъкнат в залата за мъчения.

В шегата му нямаше нищо духовито, той самият го усети. Астрид само лекичко изкриви устни, но погледна с укор хвърления на пода пуловер. Бренер го вдигна и старателно го преметна върху облегалката на един стол. Това не промени кой знае колко нещата, защото дрехата продължаваше да изглежда като парцал, който не е пран цяла вечност. Чак сега обаче му мина през ума, че и така миришеше.

— Виж… — смутено подхвана Бренер. — Това, което казах преди, да не разправяш после разни истории…

— Извинен си — прекъсна го Астрид. — Съжаляваш, и така нататък, знам. Забрави го.

Той не го направи. Напротив — подразни се, че не му даде възможност да се извини и даже обърна собствените му думи срещу него.

— Какво всъщност се е случило с теб? — попита той.

Учудващо, но този път тя не отвърна с някоя глупост, а продължително го изгледа с големите си тъмни очи, после сви рамене.

— Какво трябва да се е случило?

— Ти най-добре знаеш — каза Бренер с малко по-остър тон. — Аз не знам защо казах онова преди, докато вървяхме. И двамата май бяхме поизлезли от релсите, струва ми се. Но ти и преди, в самото начало, си беше такава. Мислиш ли, че това поведение с нещо ще ти помогне? — Той махна с ръка, когато тя отново понечи да го прекъсне. — Вероятно имаш причина. Може да са се отнесли доста зле с теб. Но, знаеш ли, нищо няма да ти помогне, ако през остатъка от живота си тичаш нагоре-надолу като зло куче и посягаш да захапеш всяка ръка, която може би иска само да те погали. Светът не се състои само от тъпи задници, които гледат да вземат нещо от теб. — Той умишлено използва думите, които тя употреби преди.

— Може и така да е. Но се питам защо все аз трябва да попадам на тях.

Бренер се отчая, макар че гневът в гласа и не беше съвсем истински. Приличаше по-скоро на инат. Отказа се да я разпитва повече, макар че за първи път имаше възможност да пробие стената, която беше издигнала между себе си и останалия свят. Изгледа я още веднъж продължително и със свъсени вежди, после се обърна и отново се приближи до прозореца. Защо ли се занимаваше с нея, помисли си. Най-много след половин час Себастиан ще ги закара до бензиностанцията, а след още един час ще остави момичето на някой паркинг, за да може да лази по нервите вече на друг шофьор. Ако тя, разбира се, изобщо го придружи, а не тръгне по пътя си веднага от следващото населено място. Имаше си и без друго достатъчно грижи, за да се товари с проблемите — истински или въображаеми — на някаква си шестнадесетгодишна хлапачка.

Дръпна от цигарата и така дълбоко пое дима, че леко му се зави свят — приятен страничен ефект, ако пушиш само от време на време. Бренер чу как зад него Астрид се приближи, но устоя на желанието да се обърне и продължи втренчено да се взира напред.

Навън светлината започна да става по-матова. В и без друго бледата слънчева светлина се примеси някаква сивота, а облаците не изглеждаха по-плътни, а някак по-масивни и тежки. Сигурно отново ще завали сняг. А днес беше двадесет и четвърти март. Толкова по темата парников ефект, помисли той с ирония.

— Родителите ми — обади се изведнъж Астрид. — Просто престанахме да се разбираме, знаеш ли? Дори нямаше някакъв голям скандал или нещо такова. Една сутрин се събудих, още беше тъмно. Чух майка ми да трака с чиниите долу в кухнята и си помислих, че го прави, откакто се помня като човек. Всяка сутрин, разбираш ли? Става винаги един час преди останалите, прави закуската и приготвя всичко, за да излезем аз и баща ми от вкъщи. Помислих си още, че… и аз може да свърша така. Един час преди другите, с халата и ролките в косата. Изведнъж ми се стори, че ще полудея. Можеш ли да разбереш?

Той се обърна почти насила. Дали я разбира! За малко да се изсмее. Но се овладя и каза съвсем спокойно:

— Да, мисля, че да.

— Е, това беше всичко — тихо продължи Астрид. В гласа и не се долавяше горчивина, но имаше някакво безразличие, което беше още по-лошо. — Две седмици по-късно напуснах дома. Оставих им една бележка, че не бива да се притесняват. Баща ми се пребива от работа за проклетата си къщичка с гараж, а майка ми три пъти седмично ходи да чисти и да пере мръсните гащи на чужди хлапетии. Веднъж в годината ходим на Ибиса, което е върхът.

— Това е повече, отколкото имат много други — каза Бренер.

— Но не е възможно да е всичко! Животът не може да се състои само от работа до изгърбване!

— Но е така — спокойно отвърна Бренер. Думите на момичето го натъжиха много повече, отколкото можеше да си представи. И той навремето смяташе така — дори си спомни, че веднъж каза на приятеля си точно същото. Само дето не беше извлякъл същите изводи като нея. Може би защото беше много по-разумен. А може би и по страхлив. Имаше ли всъщност разлика?

— Опита ли се да говориш с родителите си?

Тя поклати глава и дръпна силно от цигарата.

— Те дори не разбраха какво искам да кажа. Баща ми ми пъхна в ръката една петдесетачка и каза да си купя нещо хубаво.

— А после ти стана и изчезна — предположи Бренер.

Тя не отговори.

— Оттогава по-добре ли се чувстваш?

— Разбира се — отвърна Астрид. — Нали виждаш?

— Тогава се върни у дома. Завърши училище и…

— Запиши да следваш нещо или изучи някоя добра професия? — прекъсна го Астрид. — Божичко, престани с тая гадория! Наистина не мога да слушам подобни приказки!

— Предполагам, че този съвет си чувала доста често. Знаеш ли, сигурно се дължи на това, че е истина.

— О, я ме цуни отзад! — изсумтя Астрид, обърна се рязко и заби поглед в пода, но Бренер видя как се бори да се овладее. Не и беше казал нищо ново. Предполагаше, че е на път от няколко седмици, но беше почти сигурен, че отдавна е разбрала колко безсмислено е бягството и. Не можеш да избягаш от нещо, което е навсякъде.

— Ще ти предложа нещо — каза той тихо и с възможно най-голямата нежност в гласа, на която беше способен. Астрид се поколеба, после с видимо неудоволствие вдигна глава и го погледна.

— Ще ми дадеш телефонния номер на родителите ти — той успокоително вдигна ръка, когато видя, че тя ще се ядоса. — Утре ще им позвъня и ще кажа, че си добре. Друго нищо. Обещавам ти, че няма да кажа нито името си, нито ще издам къде съм те срещнал. Само ще им кажа, че с теб всичко е наред и няма нужда да се тревожат. Какво мислиш по въпроса?

Астрид беше съвсем объркана. Може би защото предложението дойде толкова неочаквано след скарването им. Самият Бренер беше изненадан от себе си.

— Що за човек си? — попита Астрид. — Някакъв самарянин на свободна практика? От тях до гуша ми е дошло!

— Искам само да ти направя услуга. Няма да ти струва нищо. А на мен ще ми даде усещането, че съм помогнал на някого.

— И откъде да знам, че мога да ти имам доверие?

— От никъде — спокойно отвърна той. — Ако исках да те излъжа, нямаше да започна така. Какво ще спечеля, ако кажа на вашите къде съм те срещнал? Докато пристигнат, ти отдавна ще си на друго място. Освен това, какво ми пречи да се договоря с нашия благодетел тук, вместо ADAC да извика полицията?

Сигурно искреността на думите му поне отчасти я убеди.

— Утре, значи? — попита тя. — Но не по-рано?

— Нито секунда преди това — потвърди Бренер. — Честна дума!

Астрид постоя, гледайки го право в очите, после пристъпи до стола, на който беше оставила раницата си, отвори я и с отсечени движения започна да рови вътре. След малко извади химикалка и оръфана книга джобен формат, старателно откъсна парченце хартия от долния край на една страница, надраска отгоре телефонния номер и му подаде бележката. Беше не по-голяма от пощенска марка. Бренер хвърли бегъл поглед само за да е сигурен, че ако утре погледне хартийката, ще разчете почерка и. Изписаните цифри обаче бяха много четливи. Несъзнателно отбеляза, че кодът на мястото му е познат. Кьолн. Значи не е стигнала много далеч.

— Ако се обадиш между три и пет, старецът ми още не си е вкъщи — каза Астрид. — По-добре да говориш само с майка ми.

Бренер сгъна хартийката, извади портмонето си и грижливо я пъхна зад кредитната карта, чиято златиста пластмаса ехидно се хилеше насреща му.

— Да и предам ли нещо друго?

— Не — рече Астрид. Гласът и прозвуча уплашено и Бренер наум се наруга за непредпазливостта. Ако още веднъж проиграе доверието и, край, ще е завинаги.

Подобна възможност не му се удаде. В този момент вратата се отвори и Себастиан влезе. Този път ги изненада. Беше сменил подплатеното с кожа яке и дебелите панталони с кафяво расо, чиято единствена украса беше прост дървен кръст, окачен на тънка плетена каишка на хълбока му. Въпреки хапещия студ не носеше ботуши, както в колата, а само сандали, каквито са били на мода у римските легионери. Ако се съдеше по състоянието им, възрастта им сигурно също беше оттогава. Сега поне загадките свършиха, помисли си Бренер. Намираха се в манастир.

Себастиан не идваше с празни ръце. Носеше дървен поднос, който дори за неговите огромни лапи беше големичък. Върху подноса имаше дървена купа с димяща вода, чисти бели кърпи, превързочни материали, както и голяма глинена кана и две чаши, направени от същия материал.

Бренер тръгна към него, за да му помогне, но Себастиан поклати глава и посочи към вратата. Беше я ритнал с крак, но нямаше свободна ръка, за да я затвори. Бренер свърши това вместо него, а той отнесе таблата до масата и я постави отгоре, вдигайки голям шум.

— Съжалявам, че малко се позабавих — извини се той. — Но трябваше да изчакам водата да заври. Мисля, че една топла напитка ще ви дойде добре. Шумно сложи каната върху масата, взе двете чаши и наля от течността. Странна, наситена миризма удари Бренер в носа. Не беше неприятна, но му беше непозната.

— Плодов чай — поясни Себастиан.

Бренер беше малко разочарован. Даваше дясната си ръка за чаша кафе, но какво всъщност можеше да очаква, след като видя новото облекло на Себастиан? Напрегна се, за да не даде израз на чувствата си.

Астрид беше доста по-недипломатична. И как иначе? Посегна с две ръце към чашата, отпи предпазливо и изкриви лице.

— Отвратително! И тук наистина пиете това нещо?

Себастиан се усмихна.

— Понякога. Обикновено пием само вода. Имаме си извор. Знам, че вече не е на мода. Сигурно ще се изненадаш, ако разбереш колко вкусна е прясната изворна вода. Но този чай помага срещу студа и пробужда жизнените сили. Физиономията на Астрид недвусмислено показа какво беше мнението и по въпроса. Въпреки това отпи втора, доста по голяма глътка. И този път изкриви лице, но каза:

— Е, поне е горещо. Благодаря! — Ръцете и се свиха още по здраво около чашата, за да поемат топлината, която излъчваше течността.

Нещо в гледката явно събуди неудоволствието на Себастиан. Измина известно време, докато Бренер установи какво е — беше цигарата, която Астрид стискаше между пръстите на дясната си ръка. Той бързо се наведе през масата, дръпна и без друго почти догорялата цигара и я изхвърли заедно със своята през прозореца. Не и преди да дръпне за последен път, разбира се. Астрид го погледна учудено, но не каза нищо.

— Благодаря — каза Себастиан. — Не исках да бъда неучтив, но…

— Тук не се пуши — предположи Бренер.

— Всъщност в тези помещения никога не се и пушило, доколкото знам. Миризмата се запазва дълго време и е много дразнеща, ако не си и свикнал.

— Сигурно — съгласи се Бренер, — Моля да ни извините.

Видя проблясващото пламъче в погледа на Астрид и и хвърли недвусмислен поглед. За негова изненада тя го разбра и преглътна ироничната забележка.

— Живеете много уединено — каза той.

— И много просто — допълни Астрид.

— Имаме всичко, от което се нуждаем — отвърна Себастиан. — Не държим много на светските притежания. Повечето от тях и без друго са само ненужен баласт, който създава повече проблеми, отколкото решава. — Той погледна Астрид. — Дай да видя ръката ти.

Астрид остави чашата на масата.

— Наистина е само драскотина, вече почти не усещам болка. Тя протегна ръката си през масата, но веднага я дръпна назад, още преди Себастиан да я е докоснал. Погледът и нервно се плъзна по превързочните материали върху таблата.

Бренер едва сега забеляза, че освен марлите и различните по размер пластири, върху таблата имаше и ножица, пинсета и извита игла в пластмасова опаковка.

— Не се страхувай — успокои я Себастиан. Беше забелязал погледа и и върху лицето му се появи усмивка. — Искам само да ти помогна. С такива дреболии не бива да се отнасяме лекомислено. Нали не искаш да ти остане грозен белег? Мисля, че си още твърде млада, за да ти е безразлично.

Астрид колебливо протегна ръка и позволи на Себастиан да огледа, раната и старателно да я почисти. На Бренер му направи впечатление, че борави много внимателно и си разбира от работата. Въпреки това ъгълчетата на устните на Астрид няколко пъти подозрително потрепнаха и тя пребледня още повече.

— Разрезът е доста дълбок — рече Себастиан. — Не съм убеден, че ще заздравее както трябва. Ще трябва да го зашия. Само не се страхувай, разбирам от тези работи. Тук винаги сами се справяме с малките рани.

— Да го шиете ли? — Астрид стана още по-бледа и погледът и се впи в пластмасовата обвивка на кривата игла.

— Малко ще те заболи — поясни Себастиан. — Но не много. Ако не го направим, ще трябва да отидеш на лекар, независимо дали искаш или не.

Странна формулировка, помисли си Бренер. Поне за човек, който не знае какво е станало с Астрид. Девойката отново го изненада, като нервно прокара ръка по лицето си и каза:

— Добре. Но го направете бързо, преди да съм се отказала.

Себастиан наистина се разбърза, но действията му останаха все така отмерени и сигурни, макар ръцете му да изглеждаха много по-пригодени да работят с железопътни траверси. Когато направи и последния от общо петте шева и с една ножица отряза конеца близо до кожата, лицето на Астрид беше станало пепеливосиво.

— Почти съм готов. Само един момент още. Ще намажа раната с мехлем, който охлажда и малко облекчава болката.

По време на цялата сигурно доста болезнена процедура Астрид не беше издала нито звук, но сега леко се олюля на стола си.

— Мисля, че ми призлява. Къде тук има…

— Тоалетна? — Себастиан посочи вратата. — От другата страна. Единствената врата е. Да ти помогна ли?

Тя стана, задържа се за момент със здравата си ръка за ръба на масата, после тръгна с несигурни крачки. Дишаше бавно и дълбоко.

— Докато повръщам ли? Не, благодаря. Ще се справя и сама.

Бренер не можа да сдържи леката си усмивка, когато забеляза стъписването на Себастиан. Въпреки това последва Астрид, за да може веднага да се намеси, ако стане нужда. Дишането и стана по-учестено и тя мъчително преглътна, за да не повърне още вътре.

Придружи я до вратата, после бързо затвори, когато тя затича и той се увери, че все пак ще се справи. Бренер изпита странна смесица от съжаление и възхищение от смелостта и. Ако имаше нещо, от което се страхуваше, то това бяха болките.

Когато се обърна, срещна погледа на Себастиан. Странен поглед, насочен по странен начин към него. Бренер имаше чувството, че вижда как мислите в главата му работят. Изведнъж отново си спомни онзи поглед, преди, също не толкова приятен, с който Себастиан удостои него и момичето, когато ги откри в гората и за това, колко близо бяха застанали те двамата, когато той влезе в стаята. Без да знае защо, отведнъж се почувства принуден да се оправдае.

— Мисля, че трябва да ви обясня…

— Постъпката ви преди малко беше много трогателна — каза Себастиан.

Бренер не разбра.

— Моля?

— Чух част от разговора ви — обясни Себастиан и посочи таблата върху масата, после вратата. — Беше ми трудно да отворя, така че без да искам ви подслушах. Не е в стила ми, но се радвам, че го направих. Имах… — Той изведнъж се смути — …друго впечатление, когато ви срещнах в началото. Погрешно.

— Малко е млада за мен — каза Бренер. Думите на Себастиан го накараха да се притесни. — Освен това не съм такъв, за какъвто може би ме мислите.

— Просто ми е жал за момичето, какво лошо има в това? — попита Бренер. По дяволите, защо трябва да се защитава, че само за момент се е показал дружелюбен? Защо?! — Освен това за трите гроша, колкото струва телефонното обаждане, мога да си създам усещането, че съм направил добро дело.

— Обичате ли да вършите добри дела?

Бренер се обърка. При други обстоятелства и на друго място този разговор щеше да звучи патетично и глупаво, но тук не беше така. Може би се дължеше просто на факта, че Себастиан беше сменил дрехите си на дървар с монашеското расо. Даже за агностик, какъвто Бренер си въобразяваше, че е, дрехите на тези хора бяха символ на доверие, разбиране и самоотверженост. Като почти всеки, и той се чувстваше притеснен в място като това.

— Да, така мисля — отговори той уклончиво.

— Е, тогава трябва да знаете, че никой, който върши добро, не го прави просто така. Винаги е някаква сделка. Правите нещо добро и получавате нещо в замяна — благодарност, признание или дори само знанието, че сте извършили нещо положително. Това не омаловажава нещата.

До този момент Бренер не смяташе така. Не беше и сигурен, че казаното от Себастиан е вярно. Ако това е представата на монаха за същината на Евангелието, то беше доста опростена. От друга страна — не бяха ли всички велики неща в действителност много прости?

Мислите му започнаха да блуждаят в посока, която никак не му харесваше. Рязко се отдели от мястото си до вратата, отиде до прозореца и със скръстени на гърдите ръце се облегна на стената, така че да може да вижда едновременно Себастиан и малката част от външния свят през прозореца.

— Така и така заговорихме за тези неща — каза Бренер, без да гледа Себастиан в очите. — Още не съм ви благодарил за помощта. Надявам се, че няма да си навлечете неприятности заради нас.

— С брат Антоний ли? — Себастиан явно си спомняше всяка казана дума. — Честно казано, още не съм се изповядал пред него за тази постъпка. Но няма да ми откъсне главата.

— Ако искате, ще говоря с него — предложи Бренер. Себастиан се усмихна. Вероятно беше казал нещо много глупаво.

— Едва ли ще се наложи. А и не знам дали ще е добре. Брат Антоний много рядко приема посетители.

— Вие изобщо рядко имате посетители, нали? — каза Бренер. Отново съсредоточи вниманието си върху техния домакин, но дори да му се сърдеше за неговото едва прикрито любопитство, Себастиан майсторски се прикриваше.

— Всъщност никога — призна той. — Живеем доста уединено. Далеч от света, от който идвате вие и момичето. Понякога е много самотно, но тази самота е необходима, за да можем изцяло да се посветим на задачата си.

Бренер се въздържа да попита каква е тази задача. Нямаше желание да се впуска в теологична дискусия със Себастиан, най-вече заради страха да не би случайно да каже какво мисли за всичко. И тъй като вече бяха стигнали до темата „Добри дела и наградата за тях“ — щеше да бъде доста подло от негова страна да благодари на Себастиан за помощта, обяснявайки му, че смята това, което той и братята вършеха, за някакъв маскарад и нищо повече.

— Ще удържите ли на думата си? — попита изведнъж Себастиан.

Въпросът го изненада.

— Да не издам на родителите и къде е, това ли имате предвид? — Бренер помисли известно време, без да стигне до задоволителен отговор. Досега тази мисъл не му беше хрумвала, а и защо ли? Нямаше причина да не спази дадената дума. Накрая сви рамене. — Мисля, че за никого няма да има полза, ако не я спазя. Макар че би било по-правилно. За момиче като нея не е съвсем безопасно да се скита навън.

— Трябва да бъдете много предпазлив — рече Себастиан. — Тя ви вярва. Ако злоупотребите с това доверие, ще направите може би повече лошо, отколкото добро.

Като че ли и сам не го знаеше! Въпреки това каза:

— Страхувам се, че наистина живеете доста отдалечено от истинския свят. Знаете ли какво може да се случи на шестнадесетгодишно момиче, оказало се съвсем само навън?

— Тя не е сама. Бог е с нея — отвърна Себастиан. Убеждението, с което монахът произнесе думите, попречи на Бренер да се ядоса истински. Когато заговори, се опита да потисне обичайния цинизъм, който иначе винаги се прокрадваше в думите му, когато говореше за религия. Усети обаче, че не успя съвсем.

— Тогава се надявам да бъде с нея, ако попадне в ръцете на безсъвестен мошеник, който първо ще я пристрасти към дрогата, а после ще я вкара в занаята и ще я прати на лов. Извинете… Не искам по някакъв начин да ви обидя, но се страхувам, че…

— …нямам никаква представа какво става във външния свят, нали? — прекъсна го Себастиан и поклати глава. Изглеждаше малко засегнат, но не ядосан. — Да живееш уединено, не значи да си чужд на света, приятелю. Или пък съвсем глупав. Познавам опасностите, за които ми говорите. И то твърде добре. Даже мисля, че сте прав. Би било по-разумно да нарушите дадената дума и да я пратите у дома. Ако желаете, веднага ще уведомя властите. Само се питам какво ще сторим на душата и с тази постъпка.

— На душата и? — Този път изобщо не можа да потисне подигравката в гласа си. Съжаляваше, че разговорът тръгна в тази посока, но смяташе, че вината е повече на Себастиан, отколкото негова. Защо подхвана темата? Бренер дори не си беше помислял да измами Астрид. Откъде накъде му приписваше намерение, което никога не е имал? Погледът на Себастиан стана малко по-твърд.

— Или на вярата и че на света са останали няколко души, които са искрени и честни, ако предпочитате това определение пред думата „душа“ — каза той. — Тя би била завинаги разрушена.

Бренер кипна.

— Искате да кажете, че каквото и да направя, ще бъде грешно?

— Понякога трябва да сторим грешното, за да предотвратим още по-голямо нещастие — потвърди Себастиан. — А понякога и не знаем коя от двете възможности е по-грешната.

— Струва ми се, че не ви разбирам съвсем… — объркано изрече Бренер.

— Може би един ден ще ме разберете — каза Себастиан и стана. — Сега ме извинете, време е за общата ни молитва. Ще ми обещаете ли да останете в тази стая, докато се върна? Няма да се бавя много, най късно до половин час съм тук. После ще ви закарам в селото.

— Там има ли банка? — попита Бренер.

Себастиан вече вървеше към вратата, но спря и се обърна.

— Има поща, защо?

— Защото не само бензинът, но и парите ми свършиха — призна Бренер. Май само бензиностанция няма да ми свърши работа.

Себастиан погледна въпросително и Бренер му обясни с няколко думи как двамата с момичето изпаднаха в това положение.

— В известна степен имате право да проклинате техническия прогрес. Без тези модерни пластмасови пари сега нямаше да сме в тази безизходица. — Трябват ви малко от добрите стари книжни пари, нали? — усмихна се Себастиан.

— Само в случай че бензиностанцията не приема кредитни карти — смутено отвърна Бренер, което след всичко преживяно днес му се струваше повече от сигурно. Нямаше да е кой знае каква победа, ако Себастиан ги заведе до селото, а не могат да мръднат оттам.

— Разбира се, ще ви ги върна. С лихвите, естествено.

— Разбира се — иронично повтори Себастиан. — Ще видя какво мога да направя за вас. Все ще намерим някакво решение. Но сега трябва да тръгвам. Ако закъснея за молитвата, брат Антоний наистина ще се разгневи.

10.

Гледката се стовари върху Салид като гръм от ясно небе. За първи път, откакто бе започнал животът му, подчинен на правилата за водене на бой, оттегляне, нападение, защита и бягство, не знаеше какво да направи. Това продължи може би секунда, но тя му се стори безкрайна. Седеше, втренчено гледаше приближаващото черно чудовище и буквално физически усещаше как мислите в главата му все по-бързо се въртят в кръг, без да стигнат до някакво разумно решение, дори без истински да проумяват опасността, която означаваше стоманеният стършел насреща им.

В крайна сметка реагира не Салид, а пилотът. Рязко, така че Салид се отдели от седалката и удари главата си в сводестия покрив, той обърна хеликоптера и набра височина. Горящият лагер под тях се сви като килимче за игра, дръпнато от ръката на дете. Машината се олюля. Пилотът не я владееше добре, а страхът и бързината го правеха още по-несигурен. За миг Салид дори си помисли, че ще изгуби напълно контрола над положението.

Въпреки изненадата, онази част от съзнанието, която и преди беше отчитала грешките му, продължаваше да работи с обичайната прецизност. Видя, че „Апах“-ът, който внезапно се озова също под тях, все повече губи скорост и слиза надолу. Докато времето — а с него и единственият може би шанс, който имаха — безмилостно отминаваше, му стана ясно какво се беше случило: „Апах“-ът не беше дошъл, за да стреля по тях. Без съмнение щеше да го направи, когато пилотът преодолее изненадата си и разбере кой седи в „Чопър“ — а който като феникс беше се издигнал от пламъците долу.

Но той още не беше разбрал. Тримата се намираха в машина със същите отличителни знаци като на „Апах“ — а. И бяха въоръжени. Ако веднага бяха открили огън, може би щяха да имат някакъв шанс да свалят „Апах“ — а или поне тежко да го повредят, за да могат да избягат.

Осъзнаването на този шанс и на факта, че вероятно вече е твърде късно да го използват, дойдоха почти едновременно. За пореден път съдбата им беше подарила две-три секунди, а те ги пропиляха. Пилотът на другия хеликоптер не беше глупак. Не можеше да е, защото иначе нямаше да седи в тази машина. Презрението на Салид към американците не отиваше чак толкова далеч, че да им приписва и глупост.

Салид с мъка се изправи от мястото си, обърна се към младия пилот и разбра, че отново направи грешка.

Не беше единственият осъзнал шанса. Но за разлика от него пилотът не бе разбрал колко мигновен е бил, дори може би не истински, а само лоша шега на съдбата.

— Не! — изкрещя той. — Не го…

Твърде късно! „Чопър“ — ът довърши започнатото завъртане и толкова рязко ускори, че думите на Салид завършиха с изненадано хъркане, когато беше захвърлен обратно в седалката. Едновременно с това палецът на пилота се спусна към бутона за стрелба, вграден в лоста за управление. Към хистеричното плющене на роторните витла се прибави и тракането на картечница и почти в същия момент от левия носач се отдели една ракета и като миниатюрно, нажежено до бяло слънце полетя към „Апах“ — а.

Картечният откос попадна точно в целта. От обшивката на другия хеликоптер се разлетяха искри и за частица от секундата, противно на всякакъв разум, Салид се вкопчи в безумната надежда, че и ракетата ще улучи. Може би наистина щеше, ако пилотът на „Апах“ — а не беше толкова добър, както се страхуваше Салид. От разстояние не можеше да се прецени дали изстреляните куршуми са причинили някаква повреда или не. Но дори и да бяха, тя не беше сериозна. Ракетата „Маверик“ приближаваше машината с бясна скорост, но в последния момент „Апах“-ът буквално подскочи встрани и изстрелът мина така близо до него, че сигурно беше изгорил боята. Сред ярки пламъци ракетата се заби в земята отдолу.

— По дяволите, да се махаме!

Това може би беше последната му грешка, но вероятно и без друго твърде много бяха надценили картите си. Продължиха да се приближават към „Апах“-а и сигурно неговият пилот не би избегнал втора „Маверик“. Но крясъкът на Салид окончателно обърка пилота. Той се поколеба, само за секунда, дори може би по-малко, но в това време под носа на вражеския хеликоптер изведнъж проблеснаха оранжево червени искри. Салид усети как нещо удари „Чопър“ — а, не с много силен звук и не тежко — чу се само бързо, сухо „плоп-плоп-плоп“, като град, удрящ върху ламаринен покрив. До него в кабината изведнъж се появи извита линия от малки дупчици, поръбени по краищата с леки пукнатини, като паяжина, през които засвири леденият вятър. Мъжът зад Салид изкрещя и се свлече в седалката, а кабината се изпълни с миризма на кръв и горещо масло.

Колкото и унищожителни да бяха последиците от откоса, имаха още малка отсрочка. Силата на удара беше отместила „Чопър“-а от курса му, така че по-голямата част от изстрелите попаднаха във въздуха, вместо буквално да разкъсат машината. Хеликоптерът се олюля, насочи се по все по-тясна спирала към земята, после, когато пилотът го овладя, отново застана хоризонтално.

— На изток! — изкрещя Салид. — Бързо!

Спомни си малкото селище, през което дойдоха миналата нощ — само десетина къщички, а може и по-малко, но затова пък се намираше само на пет-шест километра. С малко повече късмет можеха да стигнат до там, преди машината им окончателно да предаде Богу дух и да се срине на земята. Пилотът на „Апах“-а нямаше да посмее да стреля по тях над селището.

Пилотът започна да бръщолеви нещо, а лостът за управление под ръцете му ставаше по-непослушен.

— Защо не ми даде да стрелям? Можех да го улуча! Знам, че щях да го уцеля!

Може би дори имаше право. Въпреки, това Салид не беше готов да му прости грешката, както да прости и на себе си. Но сега не беше моментът да се говори за това.

Докато летяха на изток, — буквално опирайки върховете на дърветата, Салид се обърна и погледна назад. Мъжът на задната седалка беше мъртъв. Картечният откос беше пробил голяма колкото юмрук дупка в гърдите му и в стената зад него, през която Салид видя разкъсаните вътрешности на хеликоптера. От един скъсан кабел излизаха искри. Тънка пелена от масло или гориво се стелеше зад тях, носена от вятъра. Беше истинско чудо, че машината продължаваше да се държи във въздуха. Салид не вярваше, че чудото ще трае още дълго.

11.

— Не трябваше да ги водиш тук! — каза брат Антоний.

Оставаха му още девет минути живот, но той, естествено, не го знаеше. Може би знанието за предстоящото нямаше да промени нищо в думите или в мислите му, докато наблюдаваше лицето на събеседника си, върху което беше изписано дълбоко разкаяние, но и известна доза инат.

Антоний беше най-старият от деветте пазители, образуващи тяхната общност, и не само заради многото изживяни години — никой, дори той самият, не знаеше точно колко са, но вече беше достатъчно възрастен, когато последната война сееше огън и смърт над тази страна — отношението му към смъртта и живота коренно се различаваше от това на повечето хора. Може би защото той и останалите осмина знаеха малко повече за тях и за очакващото ги след това.

Продължителността на живота на брат Себастиан, към когото бяха отправени думите му, щеше да трае точно пет секунди повече от тази на стареца. Той щеше да умре последен, но затова пък по неописуемо по-ужасен начин от останалите, и може би това щеше да е наказанието на съдбата за грешката, която допусна. А знанието за очакващото го щеше да повлияе на отговора му, защото от всички събрани тук той имаше най-светското отношение към живота и мнимите радости, които той можеше да достави. Брат Антоний съзнаваше това и то го притесняваше малко, така, както брат Себастиан всъщност винаги му е създавал известни грижи, откакто го приеха в Ордена на Пазителите. Но вината не беше негова. Брат Себастиан беше старателен, показваше усърдие и притежаваше всички качества, за да се справя с поставените задачи. Не заради казаното или стореното, брат Антоний винаги се отнасяше с известно подозрение към него и може би прекомерна строгост. Дължеше се на неговата същност.

Себастиан беше нужното свързващо звено, нежеланият, но необходим шев, с който техният свят беше свързан с външния. Себастиан се беше изразил твърде предпазливо, казвайки, че животът в манастира понякога е малко самотен.

Истината беше, че в целия свят имаше само шепа хора, които знаеха за съществуването на манастира, и от тази шепа хора само няколко — всъщност двама или трима, от които нито един не живееше в Рим — знаеха какво в действителност представлява този Орден.

И така трябваше да бъде. Антоний и неговите предшественици бяха хвърлили много усилия и енергия, за да опазят съществуването си в тайна за околния свят. Манастирът беше така устроен, че практически беше стопански независим. Гората и малката зеленчукова градина даваха достатъчно хранителни продукти, за да задоволят скромните им нужди, реката осигуряваше питейна вода и електричество за малката централа, която — противно на вътрешното убеждение на Антоний — беше вградена в мазето. Освен стената от стомана и трънаци, която ограждаше манастира, съществуваше и една втора стена — от мълчание и забрава, която беше несравнимо по-здрава от решетката и гората.

Брат Себастиан беше пролуката в тази стена. Не живееха в свят, от който можеха напълно да се отделят. Независимите системи предполагаха известна големина, от която Орденът на Пазителите не притежаваше дори и малка частица. Независимо дали искаха, или не, съществуваха допирни точки. Понякога трябваше да се извика лекар, — да се попълнят резервите от нещата за ежедневна употреба, да се купят медикаменти, понякога — твърде рядко, може би в разстояние на години, но все пак се налагаше — трябваше да се изпрати някое писмо или да се получи известие. Така че, колкото и да не му харесваше на брат Антоний, имаха нужда от човек, който да поддържа контакта с външния свят, и този някой беше брат Себастиан. И тъй като той е смъртен човек, беше изложен и на многобройните изкушения, създадени от Антихриста, за да подмамва смъртните хора. А той не можеше да им устоява. Брат Антоний знаеше, че и самият не би могъл да им устои. Това беше и причината, поради която той и останалите седмина не бяха излизали извън тези стени от момента на пристигането си тук.

След като брат Антоний прекара почти една трета от оставащото му за живот време с тези мисли, които, впрочем не веднъж му бяха хрумвали, изведнъж се сети, че Себастиан не му отговори. Той повтори думите си и продължи:

— Не биваше да ги довеждаш, братко. Знаеш правилата в това място. Тук не бива да пристъпя никой, който не е положил обета. Те положиха ли го?

Въпросът, разбира се, си беше чиста проба реторика, една от онези фини стрели, които Антоний понякога си позволяваше и за които после плащаше с безкрайни молитви и бичувания. Себастиан отговори спокойно:

— Не. Страхувам се, че мъжът дори не е и християнин. Или поне така смята той. Но не видяха нищо, което може да ни докара главоболия. Бяха изтощени до смърт и много се зарадваха, че им помогнах.

Спести си въпроса дали трябваше да ги остави да умрат от студ в гората. Но брат Антоний го прочете съвсем ясно в погледа му. Себастиан нерядко се показваше опърничав. А напоследък това зачести. Тази мисъл не ядоса Антоний — чувството на яд му беше чуждо, но го натъжи. Скоро ще трябва да се разделят със Себастиан. Отровата, която поглъщаше при излизанията си във външния свят, започваше да действа.

— Ще ги закарам в селото — продължи Себастиан. — След половин час няма да ги има. А след още час ще са ни забравили. И без друго си имат достатъчно проблеми.

Брат Антоний вдигна въпросително вежди. Щом брат Себастиан спомена проблемите им, значи ги знаеше. Натоварваше се с неща, които не го засягат. Задачата им беше твърде важна, за да имат значение съдбите на отделните хора.

Себастиан разбра грешката си в момента, в който изрече думите, защото прехапа долната си устна и сведе поглед. Но беше достатъчно умен да не каже повече нищо.

Белокосият абат го изгледа продължително и много тъжно. Да, ще трябва да се разделят с него. Скоро. Може би още по-скоро, отколкото мислеше досега. По-бързо, отколкото с предшественика му, който още по-бързо се поддаде на изкушението от своя предшественик. Явно отровата ставаше по-силна — или хората отслабваха.

Погледът на Себастиан показа на Антоний, че знае какво мисли, което още повече натъжи Антоний. Без да каже нищо, той се обърна и се приближи до големия дървен кръст, закован на източната стена на молитвената стая. Оставаха му още четири минути живот.

12.

— Не може да бъде! — каза Астрид, когато се върна в стаята, клатейки невярващо глава. От нея се разнасяше неприятна, леко кисела миризма. Явно много беше повръщала. Сигурно го съзнаваше, защото гледаше да стои на известно разстояние от него. Това не и попречи да продължи с почти радостен, възбуден тон: — Наистина невероятно! Не знаех, че още може да съществува подобно нещо!

— Какво не знаеше? — попита Бренер.

Астрид посочи с палец през рамото си:

— Най-прост дървен кенеф!

— А ти какво очакваше? Изцяло обзаведена баня с басейн и сауна?

— Не, естествено. Но това тук… — Откритието и явно наистина много я беше впечатлило. — Не знаех, че живеят толкова примитивно. Не видях дори ключ за осветление.

— Съмнявам се, че изобщо имат електричество — каза Бренер. Всъщност дори беше сигурен, че нямат. Просто не би подхождало на обстановката.

— Може би. Но е направо… лудост. — Тя отиде до вратата и я отвори. — Всички тия зидове може да са от каменната ера. Питам се, какво ли правят тук.

От доста време насам Бренер също си задаваше този въпрос, при това с нарастващо объркване. Единственото, което съвсем определено знаеше, бе, че манастирът не беше обикновен. Но беше сигурен, че не трябва да задава въпроси на брат Себастиан.

— Молят се, предполагам — рече най-накрая. — И всичко останало, което правят набожните хора в манастир.

Отговорът явно изобщо не удовлетвори Астрид, както впрочем и него самия. Тя направи кисела гримаса, отвори вратата още по-широко и направи крачка, така че застана наполовина в помещението, наполовина отвън.

— Остави! — каза Бренер. — Обещахме на Себастиан да чакаме тук.

— По-точно, ти му обеща — поправи го Астрид. — В крайна сметка не искам да открадна нещо, а само да се поогледам, и толкова.

— Моля те, не го прави! — повтори Бренер. — Дадох му думата си и това трябва да се отнася и за теб.

— Все едно, че го каза на вратата. Всъщност така се и оказа, защото Астрид вече беше излязла и завила надясно, така че не я виждаше.

Със смесица от отчаяние и гняв той я последва. Не можеше да я задържи със сила.

Астрид вече се беше отдалечила на няколко крачки от вратата и почти беше достигнала тесния тунел към вътрешния двор, когато я настигна. Бренер беше готов да я задържи, но тъкмо когато протегна ръка, за да я хване, тя сама спря.

Може би защото пред нея нямаше нищо толкова за гледане или поне не нещо интересно. Зад сводестата врата се простираше правоъгълен вътрешен двор, който с простотата си въздействаше едва ли не величествено. Астрид обаче сигурно би го определила като скучен. Не беше много просторен. В граничещите с него построени от масивни каменни блокове сгради се виждаха три или четири врати, които извеждаха към него. На отсрещната страна Бренер съзря няколко тесни, дълбоко врязани в стените прозореца, зад които му се стори, че забелязва някакво движение. Дворът беше постлан с големи, грижливо изгладени каменни плочи, а покривите бяха направени от тежки късове шисти, които неизброимите векове бяха покрили със сребърна патина. Всичко в сградата изглеждаше свръхголямо и тежко. При това нямаше причина да е така, помисли си Бренер. Ако познанията му за архитектурата и крепостното строителство не го лъжеха, тази странна смесица от замък и крепост трябваше да е някъде от девети или десети век, време, през което на хората все още не им е било нужно да се защитават от топове и стенобойни машини зад по-дебели стени. Затова пък е било още по-трудно да се довлекат дотук тежките стотици тонове каменни блокове, защото строителният материал съвсем явно не беше добит от тази област.

— Ела — подкани я той. — Да се връщаме, няма нищо за гледане.

Астрид се поколеба само за секунда, вероятно заради принципа си да не изпълнява веднага това, за което я молеше. Накрая кимна с глава, обърна се с отчаяна въздишка и… вдигна изненадано глава.

— Какво е това?

— Кое какво е? — Бренер също се заслуша, но в първия момент не долови нищо. Но после го чу — далечен, постоянен шум, звучащ чуждо и същевременно познато, сякаш някъде много далеч някой прави пуканки в голяма тенджера. Много далеч и в много голяма тенджера. С бързи крачки Астрид мина край него и застана под свода на вратата. Шумът продължи още няколко секунди, после престана още преди да направят и половин крачка назад към моста.

— Чакай! — извика Бренер. Отново трябваше да тича, за да настигне Астрид, но сега поне в правилната посока. Себастиан едва ли би възразил, че са разгледали края на гората.

Стигнаха спуснатия мост и спряха. Погледът на Астрид неспокойно се местеше отляво надясно и обратно. Изглеждаше много напрегната.

— Какво беше това? — прошепна тя. — Не ми харесва.

Бренер не каза нищо. Не знаеше какъв беше шумът, който чуха, но усещаше, че му е познат и това разпознаване го изпълваше с безпокойство. Беше…

…звук, който е чувал безброй пъти преди това. Никога на живо, а в киното, по телевизията, във видеофилмите. Насеченото стакато на картечна стрелба.

Не можеше да бъде! Не беше възможно! Подобни неща не се случваха, не и в действителността. И не тук.

— Там — обади се изведнъж Астрид, сочейки на юг. — Гледай!

Бренер проследи движението на ръката и и онова, което видя, го накара за секунда да се усъмни в разума си. Плътно над върховете на дърветата, така че роторните перки отвяваха бяла пелена от клоните, хеликоптерът бързо се приближаваше към тях. Шумът от двигателя звучеше пискливо и неравномерно и машината не летеше в права линия, а се олюляваше като опиянено водно конче.

Секунда по-късно над гората се показа втори хеликоптер, който явно преследваше първия. И двете машини като че ли горяха, защото зад себе си влачеха накъсани бели ленти дим.

— Какво, за Бога, е това! — прошепна отново Астрид. Едва когато продължи, Бренер разбра, че няма предвид случващото се, а единия от двата хеликоптера. — Прилича на извънземна машина!

— „Апах“ — автоматично отвърна Бренер, макар че в момента му се струваше напълно абсурдно онова, което виждаше. — Но това… това е боен хеликоптер. Какво, по дяволите, търси тук боен хеликоптер?!

Под отрязания нос на „Апах“-а припламна оранжевочервен огън. Чу се рязко виене, прилично по-скоро на фанфарно изсвирване, отколкото на звук от изстрели, и малкият хеликоптер се наклони встрани като пеперуда, ударена с длан по средата на полета си.

— За Бога! — прошепна Бренер. — Те… те стрелят.

Дори не му хрумна, че двамата с момичето са в опасност, макар че и двете машини летяха право към манастира. Бяха на разстояние два или три километра и при скоростта, с която се движеха, щяха да са тук само след секунди.

— Сигурно снимат филм — шепнешком предположи Астрид. Без да съзнава, беше се приближила съвсем плътно до Бренер и цялата трепереше.

Последвалият залп, който „Апах“ — ът изстреля към бягащия „Чопър“, даде отговор вместо Бренер. Куршумите пропуснаха целта, но с плющящ звук се забиха в короните на дърветата, разкъсаха листата и клоните, заудряха като стоманен дъжд върху подвижния мост и натрошиха тънката ледена покривка на замръзналата река.

— Мили Боже! — изкрещя Бренер. — Да се махаме!

Той се обърна, дръпна девойката след себе си и побягна, за да се скрие под свода на вратата. Астрид изпищя и размаха ръце като удавник, дърпащ със себе си своя спасител, но Бренер не я пусна и просто я влачеше след себе си. Воят на двата хеликоптера се засили и отново проехтя резкият метален звук, с който оръдието на „Апах“ — а стреляше.

Бренер се огледа в движение и видя, че малкият хеликоптер губи скорост и височина и под остър ъгъл се приближава към моста. Може би пилотът се надяваше, че другата машина няма да стреля, за да не улучи сградата.

Само че надеждата му беше измамна. Бренер чу ужасния звук на картечното оръдие, още преди да види „Апах“ — а който връхлетя от небето като чудовище, бълващо огън. Залпът не улучи хеликоптера, по попадна в свода на вратата.

Край! Бренер знаеше, че в този миг ще умрат, но дори не изпитваше страх. Гонени от следващи една след друга експлозии, които изхвърляха каменни отломки чак до тавана на свода, двамата с Астрид тичаха към отсрещния край на тунела, без всякаква надежда да го достигнат.

Бренер почувства как го улучиха.

13.

Дори не го заболя. Може би точно това обстоятелство трябваше наистина да го обезпокои, защото, строго погледнато, Макормък не почувства абсолютно нищо, нито даже лепкаво-влажната топлина, която в червена струя изтичаше през пръстите му и напояваше панталоните му и изкуствената кожа на седалката. От една въображаема линия два пръста над колана надолу тялото му беше абсолютно безчувствено.

Макормък знаеше какво означава тази безчувственост, но мисълта, че е парализиран дори не го ужаси истински. Даже не достигна напълно до съзнанието му, както и втората, че не е нужно да се тревожи за прекъснатите нерви в гърба си. Животът му като парализиран нямаше да продължи още дълго. Най-много толкова, колкото му трябваше, за да умре от загуба на кръв.

Макормък се чувстваше необичайно лек и по странен начин радостен и отпуснат, както, когато рядко си беше позволявал по някоя цигара с марихуана, но много по-приятно, защото не изпитваше никаква вина или угризения на съвестта. Случилото се беше твърде абсурдно, за да може да направи нещо друго, освен да се забавлява със ситуацията. Вгледа се с усмивка в малката кръгла дупчица в стъклото пред себе си. Бронята беше издържала на обстрела много по-добре, отколкото обещаваха конструкторите на тази машина-чудо. От сигурно петдесетте изстрела само един-единствен беше пробил бронираното стъкло, беше прерязал кървав канал във вътрешностите му, разбил гръбначния му мозък и изрязал идеално кръгла дупка в облегалката на седалката, преди да се забие в пода. Макормък буквално усещаше как животът изтича от тялото му — в топла лепкава струя, която ставаше все по-тънка, защото налягането във вените му намаляваше. Ако свалеше дланите от корема си, вътрешностите му щяха да се изсипят върху коленете. Много добре знаеше какво причинява в човешкото тяло изстрел като този и затова искаше да спести гледката на Стайпър. Освен това, ако не я притискаше здраво, раната щеше още по-силно да закърви, а Макормък вече беше изгубил доста кръв. Дори се притесняваше, че кабината ще се напълни с кръв и двамата ще се удавят в нея.

Хистерия, констатира той с малка, все още ясно мислеща част от съзнанието си. Всичко вече свършваше. Господи, дори не разбра кой го уби!

Макормък мъчително изправи глава. Трябваше да реши дали да гледа наляво към Стайпър, или напред, към другия хеликоптер. Не беше сигурен, че има сили да гледа и в двете посоки. Взе решение в полза на „Чопър“-а.

Машината вече беше най-много на двеста метра от тях. Макормък чу, че Стайпър стреля два-три пъти и най-малко веднъж улучи, защото другият влачеше след себе си мазна сивобяла пелена и все повече забавяше скорост. Някъде пред тях се виждаше нещо по-тъмно и по-масивно от гората, но мина известно време, докато Макормък разбере, че е сграда — манастир или вероятно малък замък. Пилотът на „Чопър“-а летеше право натам, явно мислейки, че, ако използва сградата за прикритие, Стайпър няма да посмее да стреля.

Макормък знаеше, че това няма да му помогне. Стайпър щеше да стреля, дори ако това означаваше, че трябва да убие собствената си майка. От момента, в който постъпи във Военновъздушните сили, той живееше само за момента, когато най-сетне щеше да използва оръжията ни бойната си машина.

Под остър ъгъл „Чопър“ — ът се спускаше към манастира; трябваха само още няколко градуса, за да се превърне спускането му в истинско падане. Макормък съзря две миниатюрни фигури, които стояха под сводестата арка на вратата и изведнъж се обърнаха и побягнаха.

Стайпър стреля. Макормък видя как „Чопър“ — ът беше улучен и отскочи встрани. От кабината му се разлетяха парченца стъкло и му се стори, че забелязва как нещо голямо и тъмно пада от машината в реката. Внезапно почувства пронизваща болка в краката. Знаеше, че е невъзможно, но болката беше тук, обхвана цялото му тяло и ставаше все по-силна и по-силна. Последната мисъл на капитана беше, че във всички онези истории за огъня на Чистилището и за вечното проклятие сигурно има някаква истина.

От съвсем близко разстояние Стайпър изстреля по „Чопър“-а една „Маверик“. Ракетата пропусна целта и развяла огнената опашка след себе си, изчезна във вътрешността на сводестата арка.

Но в този миг Макормък вече беше мъртъв.

14.

Бренер усети само удар. Беше толкова силен, че го отхвърли напред, той направи още една, последна, олюляваща се крачка и полетя напред, но не усети болка. В раменете и в част от дясната си ръка усети парене и те станаха безчувствени, нещо топло и лепкаво започна да се стича по гърба му. Но нямаше болка.

Заболя го от падането. Бренер охлузи дланите и дясната си буза, а в устата си изведнъж почувства горчивия вкус на кръв. С ъгълчетата на очите си видя, че заедно с него — дано той да я е бутнал! — е паднала и Астрид, после с все сила се плъзна към стената на арката и пред очите му затанцуваха пъстри светещи точки. Секунда по-късно лежеше неподвижно, останал без дъх и очакваше настъпването на смъртта. Тя не дойде, но когато отвори очи, я видя.

Летеше стремглаво сред огнени пламъци, нажежено до бяло, ревящо чудовище, което превърна арката в хаос от светлина, горещина и невероятен шум — като адски звяр, откъснал се от веригата си.

Ракета!

Осъзнаването на видяното и отчаяното движение, с което се преобърна встрани, прикривайки лицето си с длани, настъпиха едновременно, но въпреки това в продължение на секунда не знаеше дали все пак не беше твърде късно. Прегази го вълна от жестока топлина — твърде бързо, за да го нарани, но достатъчно силна, за да накара всеки нерв в тялото му да изкрещи неистово. Той изпищя и сред воя на летящата ракета чу и писъка на Астрид, после демонът отмина, продължи нататък и малко по-нагоре, и Бренер веднага разбра къде ще удари, секунда, преди да се случи.

Изведнъж ракетата се насочи в ъгъл около тридесет градуса нагоре към прозореца на първия етаж с такава прецизност, сякаш някой я направляваше с ръка. Бренер инстинктивно сви глава, когато попадението разби стъклото на прозореца.

По-точно, последваха две експлозии в разстояние от четири-пет секунди — може би беше нарушената функцията на оръжието или пък преждевременно избухна горивото, което бе последвано и от детонация на бойната глава. Първата, почти бяла светкавица, разби всички стъкла, изду стените навън и изхвърли на двора едно безформено тяло, овъглено вероятно още от първите пламъци и набучено на парче стъкло, дълго колкото човешки бой. Човекът обаче все още беше жив, защото размахваше ръце и крака и пищеше с нечовешки глас. Преди тялото да падне на плочника и писъците му да спрат, избухна втората експлозия.

Тя беше несравнимо по-силна от първата. Стените се издуха още повече, сякаш сградата беше балон, за секунда издут до пръсване. Детонацията сигурно беше разрушила пода и тавана на помещението, защото изведнъж и от прозорците на долния етаж заизлизаха пламъци. Шистовите плочи на покрива бяха пометени като хартиени парченца, изгорени в пепелник.

В следващия миг се срути цялата фронтална част на сградата. Каменните блокове изгубиха спойката си и се разлетяха на всички страни, последвани от топки огнени пламъци и ужасен шум. Късове развалини и жарава заваляха над двора като апокалиптичен каменен дъжд.

Тим, където преди се намираше молитвеното помещение, се издигна кълбо от огненочервени, пулсиращи пламъци, а в центъра му танцуваше по-бледа светлина, адски огън с формата на висок пет-шест метра кръст, който бълваше пламъци на всички страни и сякаш отново и отново подпалваше изгасналата жарава. Втора, още по-гореща топлинна вълна мина през Бренер и той изкрещя. Погледна с ужас ръцете си, чиято кожа започна да се свлича на големи, мокри мехури. Усети, че същото става и с лицето му.

Изведнъж почувства как нещо го сграбчва и го хвърля нагоре. Заудря слепешката около себе си, блъсна нещо, но чак когато чу писъка, разбра, че Астрид го е дръпнала нагоре.

Но още преди да успее да помисли каквото и да било, манастирът се разтресе от трети удар. Астрид го блъсна и зад тях през арката нахлуха червени пламъци.

15.

Водата отне смъртоносната сила на падането, но беше толкова студена, че това за малко не го уби. Тънката ледена покривка, която можеше да пробие с един пръст, се превърна в стъкло, върху което с огромна сила се сгромоляса. Студът го удари като електрически ток, който го парализира и едновременно с това се заби като нажежена игла в сърцето му.

Салид потъна чак до дъното на малката рекичка. Механично се опита да се раздвижи, да плува или поне така да се извърти, че по някакъв начин да излезе на повърхността. Не успя. Беше като скован. Дробовете му пламтяха. Откакто беше изхвърлен от кабината на хеликоптера, бяха минали може би две секунди, но не бе имал време да поеме въздух и сега жаждата за една глътка ставаше непоносима. Студът го парализираше. Крайниците отказваха да го слушат, а дрехите му бързо се напоиха с вода и го дърпаха към дълбокото.

Въпреки това виждаше какво става отгоре. Водата на рекичката беше кристално чиста. Различи очертанията на хеликоптера, който, разтърсен от изстрелите, се беше олюлял като боксьор под ударите на невидим противник, видя как устремената към него миниатюрна, горяща звезда не го улучи, а връхлетя в отвора на вратата, видя и втория хеликоптер, който все повече се приближаваше, сякаш пилотът му наистина искаше да влезе в близък бой. Секунда по-късно ракетата експлодира някъде във вътрешността на манастира. Салид видя ярката светлина да блясва зад очертанията на вратата и веднага си спомни за двете фигури, които преди това видя. Нямаха никакъв шанс.

Най-сетне успя да насили крайниците си да направят някакво движение. Повърхността на водата и двете бойни машини идваха все по-близо, Салид концентрира и последната енергия, останала в тялото му, за да изплува нагоре, най-сетне показа глава над водата и отчаяно отвори уста, за да поеме въздух. Дробовете му се изпълниха с безценния, сладък кислород, а стоманеният пръстен, започнал да стяга гърдите му, се спука.

„Чопър“ — ът беше улучен от втори залп, който буквално го разряза. Спуканата кабина се сгромоляса на двадесет метра от него във водата, задницата се блъсна в стената и избухна в пламъци.

От последвалата нова топлинна и ударна вълна Салид отново беше захвърлен под водата, но този път предусети какво ще стане и пое дълбоко въздух. Не се противопостави на невидимия юмрук, който искаше да го натика в тинестото дъно, а напротив — заплува с бързи, силни движения, които го отведоха надълбоко и надалеч от ужасната, смъртоносна светлина и опасните отломки, разкъсващи повърхността на водата над главата му като картечен залп. Течението го завъртя като парче дърво, хвърлено от водопад, но той упорито продължи да плува, докато дробовете му отново закрещяха за въздух и не можеше да остане повече отдолу. Когато изплува, реката около него димеше като топъл минерален извор. Салид с мъка пое въздух и почувства, че и въздухът е горещ. Когато обърна поглед, разбра защо.

По течението се носеше петно от горящо масло или гориво, за да довърши това, което не бе успяла първата голяма експлозия. Салид мигновено прецени какви са шансовете му да избегне горящия килим, напълни дробовете си с въздух и се потопи колкото бързо и колкото надълбоко успя. Водата над него пламна, а Салид с ужас установи, че петното е много по-голямо, отколкото видя в първия момент. Продължи енергично да плува, докато отново му се стори, че дробовете му ще се пръснат.

Пламъци опърлиха лицето му, когато подаде глава, но петното беше на педя разстояние от него. Салид простена от болка, когато кожата му, лишена от влага, се пукна. Затвори клепачи, за да предпази очите си. Отметна глава назад, потопи се отново и с паническа бързина се отдалечи на известно разстояние от горящия бензин. Този път въздухът не му достигна, за да измине голямо разстояние.

До слуха му долетя писклив вой. Салид погледна нагоре и видя „Апах“ — а който продължаваше да кръжи около горящите отломки на „Чопър“ — а — като недоверчива граблива птица, която иска да се увери, че убитата жертва наистина е мъртва. В първия момент, гледката му се стори направо абсурдна, после осъзна, че въпреки всичко преживяно сигурно са изминали само няколко секунди от падането му в реката и избухването на „Чопър“ — а. Битката сигурно още не беше свършила. Мъжете горе вероятно го виждаха.

Като че ли доловил мислите му, в същия момент „Апах“ — ът се олюля и се насочи право към него!

Но нещо в машината явно не беше наред. Полетът и беше неравномерен и люшкащ се, а шумът от двигателя ставаше все по-писклив. Турбината сякаш прескачаше. Белият дим се беше превърнал в черен, гъст пушек, който излизаше от откритата рана на едната и страна. Хеликоптерът вече беше достатъчно близо и Салид различи двете фигури в кабината. Едната беше паднала безжизнено напред. Значи все пак първата им атака беше успяла. Със смесица от тъга и отчаяние Салид осъзна, че не той, а младият пилот се беше оказал прав. Могли са да унищожат „Апах“ — а ако Салид не му беше попречил да стреля втори път. Стоманената птица вече е била смъртно ранена, а те и оставиха достатъчно време да ги последва и да унищожи тях, преди сама да умре.

„Апах“ — ът идваше все по-близо. За момент Салид беше убеден, че ще падне точно отгоре му, за да довърши историята с поучителен удар и да и придаде почти библейска справедливост. Но машината изведнъж се наклони встрани, прелетя толкова близо над реката, че роторите за малко не докоснаха водата, после отново се изправи в хоризонтално положение клатушкайки се, се приближаваше към брега, насочи се към манастира, издигайки се все по-нагоре.

За малко пилотът дори да успее.

„Апах“ — ът в остър ъгъл се изстреля покрай външната страна на манастира, плъзгачите му докоснаха покрива, от който се разлетяха оголените греди. От пробива във фланга на машината, откъдето досега излизаше само гъст пушек, изведнъж пръснаха искри, после се показаха пламъци. Хеликоптерът се заклати. Роторът на задницата падна и „Апах“-ът започна да се върти в кръг като пумпал. Отново докосна покрива и смачка останалото от него. Салид видя как нещо падна от машината. После тя клюмна като ездач, падащ от гърба на непокорен кон. Почти едновременно с това последва и експлозията. Светлината беше толкова ярка, че за момент сякаш затъмни светлината на слънцето. Салид видя как цялата сграда сякаш се надигна, а после се свлече надолу, пламъци и светлина изригнаха право нагоре като от сърцето на действащ вулкан и подпалиха небето.

Салид се потопи, за да избегне ударната вълна, обърна се под водата и напрегна сетните сили в измъченото си тяло, за да доплува до брега. Над главата му светът рухна в развалини.

16.

Това, което в този момент най-ясно осъзна — макар че беше направо смешно, — бе фактът, че изразът „по-лошо не може стане“ си беше чиста лъжа. Каквото и да става, винаги може да стане по-лошо и може би имаше някакъв природен закон, според който трябваше да става все по-лошо. Вселената на Бренер бе разрушена, в една-единствена огненочервена секунда. Животът, състоящ се от цифри и работа, скука и развлечения под формата на взетите назаем приключения в някоя книга или филм, се превърна в хаос от огън и грохот, който с все по-голяма сила го тласкаше към края. Бренер вече не разбираше какво става с него. Искаше му се да умре само за да може всичко по-бързо да свърши.

Силен удар отстрани го хвърли към стената и едновременно с това го върна в действителността. Отново усети горещината, треперенето на каменния под под краката си, който се надигна и сякаш изкрещя от болка, чу ужасното триене и пукане, с които привидно непоклатимите стени около него се движеха като театрален декор, направен от тънка хартия. Продължи, олюлявайки се, нататък, обърна глава и в този миг разбра чия ръка го беше вдигнала нагоре.

Видът на Астрид го хвърли в ужас. Едва я позна. По-голямата част от косата и беше изгоряла и приличаше на овъглено кълбо; това, което все още можеше да се различи от лицето и, беше в кръв и сажди. Якето и тлееше, а ръцете, с които го беше сграбчила, бяха влажни и лепкави. Той инстинктивно се опита да се дръпне от страшната гледка, но Астрид го стискаше учудващо здраво. Несъзнателно отбеляза, че превръзката, която Себастиан преди това направи, беше почерняла. Ръката и сигурно е горяла. Отведнъж разбра, че като щит нейното тяло го беше предпазило от палещия дъх на ракетата.

— Бягай! — изкрещя тя. — Бързо! Още не е преминало! Едновременно с крясъка тя силно го изблъска през пламъците и нажежените камъни на двора. Бренер дори нямаше време да формулира някаква ясна мисъл. Смисълът на думите и, невъзможността в това състояние тя да стои, изобщо да прави нещо, въпросът откъде знае в каква посока трябва да вървят и най-вече какво предстои да се случи — всичко това проумя едва много по-късно, без да може да си отговори на нито един от тези въпроси. Почти против волята си и в унес закрачи до нея през горящия двор, направо към сградата на отсрещната страна, от чиито прозорци и врати продължаваха да излизат пламъци. Горещината ставаше все по-непоносима, но Астрид безмилостно го тласкаше напред със сила, която би го изненадала, ако в този момент можеше поне отчасти да мисли ясно.

Но не можеше. Ако беше иначе, вероятно щеше да спре и да загине. Изгорените ръце на Астрид продължаваха да го тласкат отзад. Той се препъна, падна и отново беше вдигнат, преди още да успее да изпита болка в ръцете си, опитвайки се да спре падането, като се опре в горещите каменни плочи.

Стигна отсрещния край на двора и почернялата от огъня стена не със собствени сили, а тласкан и теглен напред. Чак сега видя, че едната от вратите не е изтръгната от рамката си или разрушена — малка, невероятно масивна врата, с огромен катинар отпред. Астрид силно го блъсна напред, той се удари в стената, тя пусна раменете му И докосна вратата. Бренер не виждаше какво точно прави, но беше абсолютно сигурен, че няма ключ или нещо подобно. Вратата изведнъж се отвори и той видя полукръгъл, иззидан коридор, който само след две крачки преминаваше в стръмна стълба, чиито протрити стъпала водеха право надолу.

— Тичай! — кресна Астрид. — Бързо!

Сграбчи го отново за раменете, обърна го без всякакво усилие и така го ритна, че той за малко не полетя надолу по стълбата. В последния момент намери опора в грубите каменни стени отляво и отдясно на най-горното стъпало и в продължение на секунда отчаяно се мъчи да запази равновесие. След няколко стъпала стълбата се губеше в стигматичен мрак, така че не можа да разбере колко е дълга. Но усещаше, че води много, много надълбоко.

— Тичай! — отново изкрещя момичето. — Спаси живота си, защото си невинен!

Може би необичайните думи го накараха да спре, може би в този момент за първи път отново се върна в действителността, превърнала се сякаш толкова бързо в кошмар. Бренер се обърна и погледна Астрид.

Никога не успя да зададе въпроса си или изобщо да направи нещо, още повече пък да осъзнае какво се случваше. Всичко стана в една-единствена секунда, а може би и по-малко, но той виждаше, чуваше, усещаше и подушваше изведнъж с фантастична острота, с онази яснота, която идва само в моменти на абсолютно усещане на смъртта.

Видя Астрид, изправена пред него, с широко разперени ръце, изгорена, със страхотни рани и въпреки това без най-малка следа от болка или страх върху лицето; видя хеликоптера, появил се над покрива на манастира като горяща звезда, спускаща се от небето, накланяща се… И избухваща.

Последното нещо, което Томас Бренер видя, беше пламтящ огнен валяк, който с рев се спусна от небето и обгърна тялото на девойката в пламъци. После ударната вълна го вдигна и го захвърли заднишком надолу по стълбата.

17.

По-късно Салид не можеше да си спомни как е стигнал до брега. Може би съвсем случайно движенията му го бяха понесли в правилната посока, а може би беше и последното от безбройните чудеса, на които до този момент дължеше спасението си. По някое време ръцете му потънаха в топлата тиня, инстинктът му за оцеляване накара пръстите да се свият и да се вкопчат. С последни сили се измъкна на равния бряг и остана да лежи. Дори нямаше сили да изпълзи напълно от водата. От пъпа надолу тялото му беше в реката. Но поне вече не съществуваше опасността да се удави.

Отчаяната борба на Салид срещу безсъзнанието и смъртта продължи дълго и той може би щеше да я загуби, ако един съюзник на смъртта изведнъж и не доброволно не се беше превърнал в негов помощник. Водата ставаше все по-студена. В краката си започна да усеща бодежи и почувства как горната част на тялото му става безчувствена. В това състояние на полусъзнание видя сам себе си, как лежи на брега, как го намират, когато дойдат да проверят какво е станало — мъртъв, половината му тяло замръзнало в реката и трябва да одялат трупа му от леда, както направиха с трупа на човека от каменната епоха, намерен преди няколко години в Алпите. След известно време тази абсурдна представа му даде сили да се измъкне на брега и да се преобърне по гръб. Салид използва за това само силата на ръцете си. Краката му бяха безчувствени и не го слушаха.

Когато се преобърна, в хълбока му избухна ужасна болка. Той изпъшка, стисна зъби, за да потисне вика си, и се погледна.

Тинята до крака му беше почервеняла. На мястото на пришития джоб на якето си видя дупка с разръфани краища, под която се виждаше розова плът. В първия момент реши, че се е наранил в реката, но после си спомни за удара, който го изхвърли от хеликоптера. Единият от картечните куршуми го беше улучил. Салид дори не беше усетил. До този момент.

Затова пък сега раната с все по-голяма сила напомняше за себе си. А той знаеше, че това е само началото. Студът блокираше чувствителността на нервите, но това беше само малка отсрочка, за която ще трябва да заплати още по-скъпо. Раната не кървеше силно, но се виждаха раздробени кости.

Изведнъж осъзна, че всичко беше минало. Дори ако оживееше през следващия един час или даже успееше да се спаси — Салид не се осмеляваше да мисли коя от двете възможности беше по невероятна, — той никога повече нямаше да е същият човек, който беше допреди час.

Беше тежко ранен и никога вече нямаше да може да се движи нормално. Лицето му беше обгорено, а беше виждал достатъчно изгаряния, за да знае, че щеше да остане с жестоки белези. Не знаеше още какви наранявания има, знаеше само, че ги има. Едновременно с отстъпващата парализираща студенина в тялото му започнаха да се връщат и болките. Навсякъде. Истинско чудо беше, че изобщо можеше да мърда. От Абу ел Мот, Бащата на Смъртта, се беше превърнал в Салид Сакатия, с белязаното лице. И всичко това стана в един-единствен миг на невнимание заради незнанието на един пилот и заради неговото лекомислие, накарало го да не се вслуша в недоброто чувство, което го предупреди.

Всеки друг на негово място би се предал. Но Салид не изпитваше отчаяние, а дълбока, отпускаща лекота, която го изпълваше със сила от някакъв нов, непознат досега източник. Не си въобразяваше, че може да спечели нещо, не си въобразяваше и че ще оживее. Абу ел Мот води последната си битка и я изгуби. Живя като воин и ще умре като воин.

Но не искаше да го намерят в това състояние — като треперещо пеленаче, което сигурно ще пищи и ще моли за живота си, ако мъките и страхът станат по-големи. Ако беше писано да умре, то тогава, нека да е като истински мъж — сам и без някой да чуе писъците му. Със стиснати зъби Салид се надигна и седна, успявайки с мъка да потисне гаденето и световъртежа, и с изненада установи колко лесно се справи. Сякаш сега, когато нямаше повече какво да губи, тялото му черпеше от резервоара на жизнената сила, която иначе щеше да му стигне за десетки години напред.

Салид извърна глава и погледна назад към манастира. Сградата беше напълно разрушена. Стените все още стърчаха, но той беше видял експлозията, сред която избухна „Апах“ — а и това, което виждаше, сигурно беше само празна обвивка, почерняла каменна черупка, чиято вътрешност бе напълно изпепелена. Всички покриви бяха срутени и горяха. Малкото прозорци бяха превърнати в почернели рани, от които излизаха пушек и тук-там още пламъци. Небето над манастира отразяваше кървавочервената светлина на жаравата, която гореше във вътрешния двор. Салид леко потрепери. Всички запаси от муниции и гориво на „Апах“ — а сигурно бяха избухнали мигновено, секунда, след като машината се беше скрила зад огромните I стени на сградата и вероятно още преди да се разбие в земята. Наистина ли стана случайно, запита се той, че беше изхвърлен секунда преди сигурната смърт само за да умре сега в по-големи мъки? Прогони мисълта от съзнанието си. Мъките нямаше да продължат още дълго. Течението го беше пренесло край горящата сграда и останките на хеликоптера, но не чак толкова далече, колкото в началото му се стори. Имаше може би тридесет метра до вратата, най-много четиридесет до „Чопър“-а. Трябваше да се добере дотам. При падането пушката бе изтръгната от ръцете му и потънала в реката, но все пак му трябваше оръжие. Разстоянието беше доста, но можеше да се справи, дори да се наложи да пълзи на ръце и колена. Първият му опит завърши със силен писък. Само при опита да помръдне ранения си крак Салид политна и падна назад в тинята. Сякаш някой промуши стъпалото му с нажежено копие и го провря чак до рамото.

Болката беше толкова силна, че повърна два-три пъти, преди да изпадне в милостивия мрак на безсъзнанието, за който знаеше, че е последван от дълбока, безкрайна тъмнина.

18.

СВОБОДЕН!

СЛЕД ТОЛКОВА ВРЕМЕ. НАЙ-СЕТНЕ, НАЙ-СЕТНЕ СВОБОДЕН!

Събуди се с усещането за дълбока горчивина. Безсъзнанието беше продължило дълго, чувстваше го, и не беше се оказало тъмна дупка, а извор на болките, изпълнен с огъня и светлината на Джехена, със спомени и картини, с образи на безумието и съмнения. Но беше жив. Адът го прие и го отпрати, сякаш и самият Дявол не го искаше.

Салид се опита да се раздвижи, но не можа. Краката му бяха безчувствени. Лежеше по лице в локвата от повърнатото и погнусата, която изпита при осъзнаването на положението си, щеше да го накара отново да повърне, ако имаше сили да го стори.

Това, че продължаваше да живее, не беше пощада. Изведнъж осъзна, че смъртта не го е пощадила, а му се е подиграла. Това беше наказанието, което му беше подготвил Всемогъщият. Нямаше да умре със смъртта на воина, а ще трябва да води живот на низвергнат, на сакат, към когото хората не изпитваха дори презрение, а само съжаление. Адът, който очакваше Салид, се наричаше Живот.

Изминаха първите безкрайни минути от вечността, простираща се пред него. После чу шум — далечен, извисяващ се и заглъхващ хленч и вой, който една част от съзнанието му определи като вой на сирени, без обаче истински да осъзнае значението на възприятието си — двигател ли беше, просто шум или гласове? Още веднъж някъде в него се раздвижи нещо като упорство, отчаяна съпротива, която го накара да забрави, че не може да измине разстоянието до останките на „Чопър“ — а и да потърси там спасителното оръжие. Ръцете му се заровиха в меката тиня, опитаха се да повдигнат тежкото тонове тяло и не успяха. В хълбока му експлодира вълна от пареща болка. Салид изкрещя. За секунда краката му пламнаха.

После почувства, че не е сам.

С мъка отвори очи, вдигна мръсното си лице и погледна нагоре към фигурата, изправена до него. И осъзна…

— Не! — изпъшка. — Не! Не! Моля… моля НЕ!

Фигурата стоя дълго и го наблюдава мълчаливо. Не реагира на думите му, на отчаяната молба, стаена в погледа, на ужаса, който излъчваше тялото му, както избухващото Слънце разпръсква бяла светлина. Просто стоеше и го гледаше с очи по-стари от света, които без всякакво усилие проникваха във вътрешността му, сякаш беше от стъкло. Отгатваше най-съкровените му мисли, виждаше живота му в една-единствена секунда и виждаше освен това неща, които и той самият не знаеше и никога не е искал да разбере. Салид заплака.

— Шейтан, шейтан, шейтан… — хленчеше, повтаряйки все същата дума. Сви се на кълбо, опита се да затвори очите си пред онова, което виждаше, но не можа. Парализираше го самата близост на фигурата. Не можеше да се движи, да диша, да мисли. Фигурата бавно се наведе към Салид, протегна ръка, докосна разкъсания му хълбок и в същия миг болката изчезна. Заедно с нея изчезна и страхът. На мястото на ужаса и паниката Салид почувства огромна, топла празнота. Не искаше, но противно на волята си надигна глава и погледна в лицето на фигурата.

Първоначалният ужас при вида и също го нямаше. Фигурата се усмихна и каза:

— Стани и ходи!

И мъжът, който преди беше Абу ел Мот, Бащата на Смъртта, се изправи и с бързи крачки изчезна в заснежените храсти.