Амулетът на Самарканд

15

Едва джинът се беше превърнал в гълъб и бе излетял през прозореца, и Натаниел сложи райбера, дръпна пердетата и се свлече на пода. Лицето му беше мъртвешки бледо, а тялото му се тресеше от изтощение. В продължение на почти един час той остана облегнат на стената, взирайки се в нищото.

Беше успял. Да, със сигурност беше успял — демонът бе победен, отново беше под негов контрол. Само трябваше да направи магията на кутията и Бартимеус щеше да е принуден да му служи, докогато поискаше. Всичко щеше да е наред. Нямаше за какво да се тревожи. Абсолютно за нищо.

Така си казваше. Но ръцете му трепереха в скута, сърцето му биеше болезнено в гърдите, а уверените твърдения, в които се опитваше да се убеди, просто бягаха от ума му. Ядосан, той се насили да диша дълбоко и здраво сключи ръце, за да потисне треперенето. Естествено, този страх беше съвсем нормален. Беше избегнал Стимулиращия Компас за части от секундата. За пръв път се беше приближил до смъртта. Такова нещо не можеше да не предизвика реакция. След няколко минути щеше да се оправи; можеше да направи магията, да хване автобуса до Темза…

Джинът знаеше рожденото му име.

Той знаеше рожденото му име.

Бартимеус от Урук, Сакр ал-Джини от Ал-Ариш… Беше му позволил да открие името му. Госпожа Ъндъруд беше проговорила, а духът чу и в онзи момент най-важното правило бе нарушено. И сега Натаниел беше компрометиран, може би завинаги. Усети как паниката се надига в стомаха му. А от силата й буквално му се догади. За пръв път, откакто се помнеше, в очите му запариха сълзи. Най-важното правило… Ако нарушеше това, със сигурност беше загубен. Демоните винаги намираха начин. Дай им някаква власт и рано или късно те сграбчват. Понякога им отнемаше години, но винаги…

Той си спомни проучвания на известни случаи от книгите. Вернер от Прага: беше позволил рожденото му име да бъде разкрито от едно безвредно дяволче на служба при него; след известно време дяволчето беше казало на един фолиот, фолиотът на джин, а джинът беше казал на африт. И три години по-късно, когато Вернер пресичал площад „Венцеслас“, за да си купи пушена наденица, една вихрушка го помела в небето. В продължение на няколко часа писъците му оглушавали гражданите, отиващи на работа, докато накрая всичко приключило с валящите по ветропоказателите и комините парчета от магьосника. А това едва ли беше най-ужасяващата съдба, застигала небрежните магьосници. Налице бяха примерите с Пауло от Торино, Септимус от Манинг, Йохан Фауст…

От устата на Натаниел се чу хлипане и този малък, жалък звук го шокира и накара да преодолее отчаянието и самосъжалението си. Стига толкова. Все още не беше мъртъв, а демонът все още беше под негова команда. Или поне щеше да бъде, след като се отървеше от тютюневата кутия както трябва. Щеше да се съвземе.

Натаниел направи усилие да се изправи на крака, макар да чувстваше слабост във всичките си крайници. Много трудно той изхвърли страховете от главата си и започна приготовленията. Пентаграмът беше пренарисуван, а тамянът сменен. Бяха запалени нови свещи. Промъкна се до библиотеката на господаря си и провери заклинанията по два пъти. После добави още розмарин в кутията за тютюн, сложи я в средата на кръга и започна заклинанието за Безкрайния Затвор. След пет дълги минути устата му беше пресъхнала, а гласът пресипнал, но над повърхността на кутията засия стоманеносива аура, която припламна и избледня. Натаниел произнесе името на Бартимеус, добави астрологичната дата, когато щеше да започне затвора и приключи. Кутията изглеждаше същата както преди. Натаниел я пъхна в джоба на сакото си, духна свещите и дръпна килима върху рисунките по пода. После рухна на леглото.

Когато един час по-късно госпожа Ъндъруд занесе обяда на съпруга си, тя сподели с него една своя тревога.

— Притеснена съм за момчето — каза тя. — Почти не си е докоснал сандвича. Проснал се е на масата, бял като платно. Сякаш не е спал цяла нощ. Нещо го е уплашило или се разболява. — Тя спря. — Скъпи?

Господин Ъндъруд разглеждаше внушителното количество храна в чинията си.

— Няма лютеница, Марта. Знаеш, че я обичам с шунката и салатата.

— Свършила е, скъпи. И какво мислиш, че трябва да направим?

— Да купиш още. Не е ли очевидно? Боже мили, жено…

— За момчето.

— Ммм? О, той е добре. Глезльото просто е нервен заради кръщаването. И заради призоваването на първото си дяволче. Помня колко ужасен бях аз — моят господар буквално трябваше да ме вкара в кръга с камшик. — Господин Ъндъруд натика една вилица с шунка в устата си. — Кажи му да дойде при мен в библиотеката след час и половина и да не забравя Алманаха. Не, нека да е след час. След това ще трябва да звънна на Дювал за онези кражби, проклет да е.

В кухнята Натаниел все още бе успял да се справи само с половин сандвич. Госпожа Ъндъруд разроши косата му.

— По-весело — каза тя. — Кръщаването ли те безпокои? Изобщо не трябва да се тревожиш за това. Натаниел е хубаво име, но има и много други хубави имена. Само си помисли, можеш да си избереш каквото си искаш име, в рамките на разумното. Стига в момента да не го носи никой друг магьосник. Нали знаеш, че Обикновените нямат тази привилегия. Трябва да си стоят с това, което им е дадено. — Тя се суетеше наоколо, пълнеше чайника, търсеше млякото и говореше, говореше, говореше. Натаниел чувстваше как кутията тежи в джоба му.

— Бих искал да изляза за малко, госпожо Ъндъруд — каза той. — Имам нужда от малко свеж въздух.

Тя го изгледа учудено.

— Но не може, скъпи, нали така? Не и преди Кръщаването ти. Господарят ти те иска в библиотеката след час. И каза да не забравяш Алманаха на Имената. Въпреки че ти казвам това, като се замисля, ти наистина изглеждаш доста блед. Малко свеж въздух би ти помогнал, предполагам… Сигурна съм, че няма да забележи, ако се измъкнеш за пет минутки.

— Няма нищо, госпожо Ъндъруд. Ще си остана тук. — Пет минути ли? Трябваха му два часа, а може би и повече. Щеше да се наложи да се отърве от кутията по-късно. И да се надява, че Бартимеус нямаше да опита нещо преди това.

Тя наля чаша чай и я постави на масата пред него.

— Това ще ти върне цвета на лицето. Днес е голям ден за теб, Натаниел. Като те видя отново, ти ще си вече друг. Това може би е последния път, когато те наричам със старото ти име. Предполагам, че сега ще трябва да започна да го забравям.

„Защо не можа да започнеш да го забравяш тази сутрин?“, помисли си той. Една малка, злобна част от него искаше да я обвини за лекомислената й любов, но той знаеше, че това е напълно несправедливо. Сигурен, Силен, Скрит. Сега вече не беше нито едно от тези неща. Той отпи глътка чай и си изгори устата.

— Влез, момче, влез. — Господарят му, настанен във висок стол до бюрото в библиотеката, изглеждаше почти мил. Той гледаше Натаниел, докато се приближаваше и му посочи едно столче до себе си. — Сядай, сядай. Е, изглеждаш по-елегантен от обикновено. Дори носиш и сако, а? Доволен съм, че отбелязваш важността на случая.

— Да, сър.

— Добре, къде е Алманаха? Хубаво, дай го насам… — Книгата беше подвързана в блестяща зелена кожа с показалец от волски косми. Беше доставена от фирма „Ярослав“ едва предния ден и все още не беше четена. Господин Ъндъруд отвори внимателно и погледна началната страница. — „Алманах с имената на Лу“, триста деветдесет и пето издание… Как лети времето. Ще повярваш ли, че аз избрах името си от триста и петдесетото? Спомням си го сякаш беше вчера.

— Да, сър. — Натаниел потисна една прозявка. Усилията му от сутринта започваха да му се отразяват, но той трябваше да се съсредоточи върху предстоящата задача. Гледаше как господарят му прелиства страниците и не спира да говори.

— В Алманаха, момче, са поместени всички официални имена използвани от магьосниците от златния век на Прага до настоящето. Много от тях са били използвани повече от веднъж. До всяко едно има подпис, показващ дали името в момента е заето. Ако няма, може да бъде използвано. Или пък може да си измислиш свое собствено. Виж тук — „Ъндъруд, Артър; Лондон“… Аз съм вторият с това име, момче. Първият е бил виден човек от XVII век; близък сътрудник на крал Джеймс I, доколкото знам. А сега, обмислям въпроса от известно време и мисля, че ще направиш добре да следваш стъпките на някой от големите магьосници.

— Да, сър.

— Мислех си за Теофилиус Трокмортън, може би — той е бил забележителен алхимик. И… да, виждам, че тази комбинация е свободна. Не? Не ти харесва? А какво ще кажеш за Балтазар Джоунс? Не си убеден? Е, може би той е твърде труден пример, който да следваш. Да, момче? Имаш някое предложение ли?

— Свободно ли е Уилям Гладстон, сър? Аз му се възхищавам.

— Гладстон! — Очите на господаря му се изцъклиха. — Самата идея… Момче, има имена, които са твърде велики и твърде скорошни да се докосват. Никой не би посмял! Би било върхът на арогантността да се правиш на него. — Веждите му настръхнаха. — Ако не можеш да дадеш разумно предложение, аз ще избера вместо теб.

— Съжалявам, сър. Не помислих за това.

— Амбицията е хубаво нещо, приятелю, но трябва да я прикриваш. Ако е прекалено очевидна, ще се озовеш на земята с гръм и трясък още преди да навършиш двайсет. Един магьосник не бива да привлича вниманието върху себе си твърде бързо; със сигурност не и преди да е призовал първия си моулър. Добре, нека да потърсим заедно от началото…

Изминаха час и двайсет и пет минути докато изберат и за Натаниел това беше мъчително време. Господарят му явно много обичаше неизвестни магьосници с още по-неизвестни имена и Фицгибън, Трийкъл, Хумс и Галимофри бяха избегнати много трудно. По същия начин пък, предпочитанията на Натаниел винаги изглеждаха твърде арогантни и показни за господин Ъндъруд. Но накрая изборът беше направен. Господин Ъндъруд изморено извади официалния формуляр, нанесе новото име и се подписа. Натаниел също трябваше да се подпише в един голям правоъгълник долу на страницата. Подписът му беше заострен и разкривен, но все пак той го използваше за пръв път. Прочете го тихичко на себе си:

Джон Мандрейк.

Той беше третият магьосник с това име. Никой от предшествениците му не беше постигнал нещо забележително, но на Натаниел вече не му пукаше. Всичко беше по-добро от Трийкъл. Това ставаше.

Господарят му сгъна документа, постави го в кафяв плик и се облегна в стола си.

— Е, Джон — рече той. — Готово. Веднага ще подпечатам това в Министерството и тогава вече официално ще съществуваш. Само че не се превъзнасяй. Все още не знаеш почти нищо, както и ще видиш като се опиташ да призовеш бъбривото дяволче утре. И все пак първата стъпка от твоето обучение приключи, благодарение на мен.

— Да, сър, благодаря, сър.

— Един господ знае, че това бяха шест дълги и скучни години. Често се съмнявах дали ще стигнеш чак дотук. Повечето господари биха те изхвърлили на улицата след онази история миналото лято. Но аз упорствах… Няма значение. Отсега нататък можеш да си носиш лещите.

— Благодаря, сър. — Натаниел замига. Той вече ги носеше.

Гласът на господин Ъндъруд придоби самодоволен тон.

— Ако всичко е наред, след няколко години ще ти намерим свястна работа: може би като помощник-секретар в някое от по-маловажните министерства. Няма да е нещо бляскаво, но идеално ще пасва на скромните ти възможности. Не всеки магьосник може да се стреми да стане важен министър като мен, Джон, но това не бива да те спре да дадеш своя принос, колкото и малък да е той. Междувременно, като мой чирак, ще можеш да ми помагаш в обикновените призовавания и да ми се отплатиш донякъде за всичките усилия, които хвърлих по теб.

— За мен ще бъде чест, сър.

Господарят му махна с ръка да го освободи, позволявайки по този начин на Натаниел да се обърне и да направи кисела физиономия. Беше изминал половината път до вратата, когато той се сети за нещо.

— И още нещо — каза той. — Твоето кръщаване стана тъкмо навреме. След три дни ще ходя в Парламента да чуя държавното обръщение от министър-председателя към всички висши членове на правителството. Това е изключително церемониален случай, на който той ще нахвърля бъдещата политика в страната и чужбина. Кръстените чираци също са поканени, както и съпругите. Ако не ме ядосаш преди това, ще те взема с мен. За теб ще бъде истинско „откровение“ да видиш нас, всичките майстори магьосници събрани заедно!

— Да, сър, много благодаря, сър! — За пръв път когато говореше с господаря си, може би откакто се помнеше, ентусиазмът на Натаниел беше истински. Парламента! Министър-председателя! Той излезе от библиотеката и изтича нагоре по стълбите до стаята си и капандурата, през която далечният Парламент едва се виждаше под сивото ноемврийско небе. За Натаниел високата кула беше огряна от слънчева светлина.

Малко по-късно си спомни за кутията за тютюн в джоба си.

Все още имаше два часа до вечеря. Госпожа Ъндъруд говореше по телефона в кухнята, а господарят му — в кабинета си. Натаниел се измъкна скришом през предната врата, вземайки пет лири от буркана с парите за пазаруване, който госпожа Ъндъруд държеше на един рафт в антрето. На главния път хвана автобус на юг.

Знаеше се, че магьосниците не ползват обществения транспорт. Той седна на седалката най-отзад, колкото беше възможно по-далеч от другите пътници, наблюдавайки с крайчеца на окото си как се качват и слизат. Мъже, жени, млади, стари; младежи, облечени в еднообразни дрехи, момичета с лъскави бижута по шиите. Те се препираха, смееха или седяха тихо, четяха вестници, книги и лъскави списания. Бяха хора, да, но лесно се виждаше, че нямаха сила. За Натаниел, чийто опит с хората беше много ограничен, те изглеждаха странно двуизмерни. Разговорите им сякаш бяха за нищо; книгите, които четяха, изглеждаха тривиални. С изключение на чувството, че повечето бяха леко вулгарни, той не можеше да ги разбере.

След половин час автобусът стигна до моста Блекфрайърс и река Темза.

Натаниел слезе и отиде до средата на моста, където се наведе над парапета от ковано желязо. Реката беше в прилив; бързите й сиви води бушуваха под него, а неравната повърхност се завихряше безспир. От двете страни, по крайбрежните улици, където тъкмо започваха да се включват светлините на колите и на уличните лампи, бяха струпани еднообразни офис сгради. Натаниел знаеше, че Парламента се намира точно зад завоя на реката. Никога досега не се беше намирал толкова близо до него. Само мисълта за това накара сърцето му да ускори ритъма си.

Но щеше да има време за това друг път. Първо трябваше да довърши една жизненоважна задача. От единия си джоб извади найлонова торбичка и половин тухла, която беше намерил в градината на господаря си. От другия взе тютюневата кутия. Тухлата и кутията се озоваха в торбичката, която завърза с двоен възел.

Огледа се бързо на двете страни по моста. Другите пешеходци бързаха покрай него с наведени глави и прегърбени рамене. Никой не го гледаше. Без повече да се церемони, той хвърли пакета през парапета и го изгледа как пада.

Надолу… надолу… надолу… Докато накрая се превърна в бяло петънце. Едва успя да види как падна.

Изчезна. Потъна като камък.

Натаниел вдигна яката на сакото си, за да предпази врата си от духащия по реката вятър. Беше в безопасност. Е, дотолкова, доколкото можеше да е изобщо. Беше изпълнил заплахата си. Ако Бартимеус посмееше да го предаде…

Докато вървеше по моста обратно към спирката, започна да вали. Той се движеше бавно, дълбоко замислен, почти сблъсквайки се с няколко прибиращи се от работа хора, идващи от противоположната посока. Наругаха го, докато отминаваха, но той почти не ги забеляза. Безопасност… Само това имаше значение…

С всяка стъпка го обземаше все по-голяма умора.

16

Когато тръгнах от прозореца на таванската стая на момчето, главата ми беше толкова изпълнена с различни планове и сложни хитрини, че не гледах къде отивах и налетях на един комин.

Имаше нещо символично в това. Такива неща ти причинява измамната свобода.

И ето че се понесох във въздуха, един от милионите гълъби в огромния град. Слънцето огряваше крилата ми, а студеният въздух разрошваше красивите ми пера. Безкрайните редове от сиво-кафяви покриви се простираха под мен чак до неясния хоризонт, като браздите на гигантско есенно поле. И как само ми влияеше това огромно празно пространство. Искаше ми се да летя, докато оставя този прокълнат град далеч назад и никога да не се обръщам. Можех да го направя. Никой нямаше да ме спре. Нямаше да бъда призован отново.

Но не можех да последвам това желание. Момчето беше пределно ясно какво ще се случи, ако не шпионирам Саймън Лавлейс и ако не му извадя кирливите ризи. Естествено, в момента можех да отида където си поискам. Естествено, можех да използвам каквито си искам методи, за да се сдобия с информацията (без да забравям, че ако направех нещо, което да навреди на Натаниел, след време то щеше да навреди и на мен). Естествено, момчето нямаше да ме призове поне за известно време. (Беше изморен и се нуждаеше от почивка.57) Естествено, имах един месец да свърша работата. Но все пак трябваше да се подчинявам на заповедите му и той да е доволен. Ако ли не, имах среща с Old Chokey, който в този момент най-вероятно се наместваше бавно в гъстата, тъмна тиня на дъното на Темза.

Свободата е илюзия. Тя винаги си има цена.

Като премислих нещата, реших, че разполагам с оскъдния избор между това да започна с известно място или с известен факт. Мястото беше вилата на Саймън Лавлейс в Хампстед, където най-вероятно въртеше тайния си бизнес. Не исках да влизам в нея отново, но вероятно можех да я наблюдавам отвън и да видя кой влиза и кой излиза. Фактът беше, че магьосникът явно се бе сдобил с Амулета на Самарканд по нечестен начин. Вероятно можех да намеря някой, който знае повече за скорошната история на предмета — като например кой го е притежавал за последно.

От двете отправни точки посещението в Хампстед изглеждаше по-доброто начало. Поне знаех как да стигна дотам.

Този път стоях колкото беше възможно по-далеч. Открих къща на отсрещната страна на пътя, която предлагаше задоволителна гледка към портата и алеята на вилата, долетях до нея и кацнах на улука. После проучих терена. От предишната нощ в жилището на Лавлейс бяха направени някои промени. Защитният възел беше поправен и подсилен с допълнителен слой, а най-лошо обгорелите дървета бяха отрязани и махнати. По-страшното беше, че сега на четвърто и пето ниво по поляната дебнеха няколко високи, слаби, червеникави създания.

Нямаше и следа от Саймън Лавлейс, Факарл или Джабор, но аз така или иначе не очаквах нищо веднага. Писано ми беше да чакам поне час. Накокошиних се заради вятъра и се заех с наблюдението.

Три дни седях на този улук. Цели три дни. Сигурен съм, че почивката ми подейства добре, но болката, която изпитах заради формата си, ме направи раздразнителен. Освен това бях и много отегчен. Не се случи нищо значимо.

Всяка сутрин един възрастен градинар обикаляше имението, пръскайки изкуствен тор на местата по поляната, където бяха паднали Детонациите на Джабор. След обяд подрязваше дребната растителност и очистваше алеята с гребло преди да се замъкне вътре за чаша чай. Не забелязваше червените неща, три от които го дебнеха през цялото време, като гигантски гладни хищни птици. Без съмнение единствено строгите инструкции, по които бяха призовани, ги спираха да не го погълнат.

Всяка вечер се издигаше цяла флотилия от търсещи сфери, за да продължи издирването из града. Самият магьосник оставаше вътре, като без съмнение ръководеше други опити за намиране на своя амулет. Лениво се почудих дали Факарл и Джабор са страдали задето ме бяха оставили да избягам. Можех само да се надявам на това.

Сутринта на третия ден едно меко одобрително гукане наруши концентрацията ми. Един малък, добре изглеждащ гълъб се беше появил на улука от дясната ми страна и ме гледаше с определено заинтересован наклон на главата. Нещо в него ме накара да заподозра, че беше женски. Нададох нещо, което се надявах да е презрително и високомерно гукане и се обърнах. Гълъбът подскочи кокетно на улука. Само това ми трябваше: влюбена птица. Отдръпнах се. Тя подскочи малко по-близо. Вече бях на края на улука, кацнал над отвора на тръбата.

Изкушавах се да се превърна в бездомна котка и така да я уплаша, че да й изпопадат перата, но беше прекалено рисковано да се преобразявам толкова близо до вилата. Тъкмо щях да отлетя другаде, когато най-накрая забелязах нещо да напуска двора на Саймън Лавлейс.

В блещукащия син възел се отвори една малка кръгла дупка и през нея се появи малко, зелено като бутилка дяволче с крила на прилеп и свинска зурла. Дупката се затвори, дяволчето размаха криле и полетя надолу по улицата на височината на уличните лампи.

В едната си лапа държеше две писма.

В този миг точно в ухото ми прозвуча нежно гукане. Обърнах леко глава — и попаднах право на клюна на онзи безсрамен женски гълъб. С коварна женска ловкост тя се беше възползвала от възможността да се настани точно до мен.

Отговорът ми бе кратък и красноречив. Бръкнах й с крило в окото и я ритнах по перушината. Веднага след това полетях, следвайки дяволчето.

Беше ми ясно, че той е някакъв вид вестоносец, вероятно натоварен с нещо, което е твърде опасно или тайно за телефона и пощата. Бях виждал такива същества и преди58. Каквото и да носеше сега, това беше първата ми възможност да надникна в делата на Лавлейс.

Дяволчето се носеше над някакви градини, реейки се по въздушното течение. Аз го следвах, като размахвах енергично късите си крила. Най-безопасното и разумно нещо беше да не обръщам внимание на пликовете, които носи и вместо това да се съсредоточа върху опит да се сприятеля с него. Можех например да приема форма, сходна на друго дяволче вестоносец, да подхвана разговор и да спечеля доверието му в хода на още няколко случайни срещи.

Ако бях достатъчно търпелив, дружелюбен и непринуден, накрая той без съмнение щеше да се изпусне за нещо…

Или вместо това просто можех да го набия. Това беше по-бърз и по-директен подход и като цяло го предпочитах. Така че последвах дяволчето на дискретно разстояние и навлязох в градинката на Хампстед.

Когато стигнахме до една достатъчно отдалечена местност, от гълъб се превърнах в гаргойл; връхлетях върху нещастното дяволче отдолу и тупнахме в пакет на земята сред някакви опърпани дръвчета. След като свърших това, аз го хванах за крака и го разтръсках здравата.

— Пусни! — изврещя то, размахвайки напред-назад четирите си ноктести лапи. — Ще ти го върна! Ще ти отмъстя! Ще те направя на парчета, наистина ще го направя!

— Наистина ли, друже? — Завлякох го в един шубрак и го затиснах здраво под един голям камък. Отдолу се подаваха само зурлата и лапите му.

— Добре — рекох аз, сядайки с кръстосани крака върху камъка и издърпвайки пликовете от лапата му. — Първо ще прочета тези, а после може да поговорим. Можеш да ми разкажеш всичко, което знаеш за Саймън Лавлейс.

Дадох си вид, че не забелязвам наистина шокиращите ругатни, звучащи отдолу и се заех с пликовете. Бяха много различни. Единият беше простичък и напълно чист: не носеше нито име, нито знак и беше запечатан с малка капка червен восък. Другият беше по-ефектен; направен от мек, жълтеникав пергамент, печатът му беше притиснат с монограма на магьосника, СЛ. Беше адресиран до някой наречен г-н Р. Девъро.

— Първи въпрос — казах аз. — Кой е Р. Девъро?

Гласът на дяволчето беше приглушен, но нахален.

— Сигурно се шегуваш! Не знаеш кой е Рупърт Девъро? Ти тъп ли си или какво?

— Един малък съвет — казах аз. — В общия случай не е разумно да си груб с някой по-голям от теб, особено пък ако току-що са те натъпкали под огромен камък.

— Можеш да си завреш съвета…

*

— Ще попитам отново. Кой е Рупърт Девъро?

— Министър-председателя на Великобритания, О Ти, Най-щедри и Милостиви.

— Така ли?59 Лавлейс наистина се движеше във висшите кръгове. Нека тогава да видим какво имаше да каже на министър-председателя…

Извадих най-острия си нокът, внимателно отлепих запечатващия восък от плика и го сложих на сигурно място на камъка до мен. После отворих плика.

Не беше най-вълнуващото писмо, което някога съм залавял.

Типичният раболепен магьоснически начин на изразяване, от онзи тип подмазвачески дрънканици, от които ти остава мазно усещане на езика. Освен това и неинформативно. Все пак, поне не ми беше трудно да се досетя какво е това „изключително спешно нещо“ — това със сигурност можеше да е единствено липсващият Амулет. За отбелязване беше и, че той трябваше да го оправи преди „голямото събитие“ следващата седмица — някаква конференция. Това може би си струваше да се разследва. Що се отнася до „Аманда“, тя можеше да е единствено жената, която бях видял с Лавлейс при първата ми разходка до вилата. Щеше да е полезно да науча повече за нея.

Внимателно върнах писмото обратно в плика, взех восъчния печат и, като умело произведох малко пламъче, разтопих долната част. После лепнах печата отново и — чудо! Като нов.

После отворих втория плик. Вътре имаше малко листче хартия, на което беше написано кратко съобщение.

Е, това вече беше нещо! Много по-подозрително: без получател, без подпис отдолу, всичко предпазливо и неясно. И, както при всички идеални тайни съобщения, истинското значение беше прикрито. Или поне би било такова за всеки дръвник, който рискува да го прочете. Аз, от друга страна, моментално прозрях през всичките глупости за загубени „билети“. Лавлейс отново тайно обсъждаше изгубения си амулет. Изглежда детето имаше право: вероятно магьосникът наистина имаше какво да крие. Време беше да задам на моя приятел дяволчето няколко директни въпроса.

— Така — казах аз, — този ненадписан плик. Къде го носиш?

— В резиденцията на господин Скайлър, О Най-ужасни. Той живее в Гринуич.

— И кой е господин Скайлър?

— Мисля, О, Господарю На Всички Джинове, че той е старият господар на господин Лавлейс. Редовно разнасям кореспонденция между тях. И двамата са министри в правителството.

— Разбирам. — Това беше все някаква отправна точка. Какво ли бяха намислили? Какво беше това „представление“, което можеше да се наложи да бъде отменено? От указанията в двете писма изглеждаше, че Лавлейс и Скайлър щяха да се срещнат тази вечер в Парламента, за да обсъдят делата си. Струваше си да съм там и да чуя какво имаха да си кажат.

Междувременно продължих с въпросите си.

— Саймън Лавлейс. Какво знаеш за него? Каква е тази конференция, която организира?

Дяволчето нададе отчаян писък.

— О, Ярък Лъч От Звездна Светлина, това ме наскърбява, но не знам! Дано бъда опечен заради невежеството си! Аз само разнасям съобщения, тъй като съм безполезен. Отивам, където ме пратят и нося отговори на връщане, никога не се отклонявам от курса си и никога не спирам — освен ако нямам достатъчно късмет да бъда причакан по твоя милост и да бъда смачкан под някой камък.

— Да, разбира се. А с кого е най-близък Лавлейс? На кого най-често носиш съобщения?

— О, Най-Славни От Славните, може би най-честата кореспонденция е с господин Скайлър. Освен него не се отличава никой друг. Те са главно политици и хора с високо положение в лондонското общество. Всички са магьосници, естествено, но постоянно са различни. Онзи ден, например, занесох съобщения на Тим Хилдик, регионален министър, на Шолто Пин от снаряжения „Пин“ и на и от Куентин Мейкпийс, театралния импресарио. Това е един типичен ден.

— Снаряжения „Пин“ — какво е това?

— Ако някой друг бе задал въпроса, О, Ти Който Си Ужасен И Велик, бих казал, че е невеж глупак. От теб това е знак за обезоръжаваща простота, източник на всички добродетели. Снаряжения „Пин“ е най-престижния доставчик на магически предмети в Лондон. Намира се на „Пикадили“. Шолто Пин е собственикът му.

— Интересно. Значи ако един магьосник иска да си купи артефакт, ще отиде в Пин?

— Да.

— Какво каза?

— Извинявай, Чудотворни, трудно е да ти измислям нови титли, когато задаваш толкова много въпроси.

— Добре, този път ще ти се размине. Значи освен Скайлър сред другите му контакти не се отличава никой? Сигурен ли си?

— Да, Възвишено Създание. Той има много приятели. Не мога да посоча някой сред другите.

— Коя е Аманда?

— Не мога да кажа, О, Първокласни. Вероятно е съпругата му. Никога не съм й носил съобщения.

— „О, Първокласни.“ Ти наистина се стараеш, нали? Добре. Имам още два последни въпроса. Първо: някога виждал ли си или доставял ли си съобщения на висок мъж с черна брада, облечен в мръсна пелерина и ръкавици? Намръщен и тайнствен. Второ: какви слуги има Саймън Лавлейс? Нямам предвид келеши като теб, а могъщи създания като мен. Мисли бързо и може би ще махна това камъче преди да тръгна.

Гласът на дяволчето беше печален.

— Иска ми се да можех да задоволя всяка твоя прищявка, Господарю На Всичко, но първо: опасявам се, че никога не съм виждал такъв брадат човек и второ: аз нямам достъп до никоя от вътрешните стаи на магьосника. Вътре има забележителни същества; усещам тяхната сила, но за щастие никога не съм ги срещал. Знам само, че тази сутрин господарят постави тринайсет изгладнели крели в двора. Тринайсет! И с един би било достатъчно лошо. Винаги се опитват да ми отхапят някой от краката, когато пристигна с писмо.

Помислих малко. Най-голямата ми следа беше връзката със Скайлър. Той и Лавлейс бяха намислили нещо, в това нямаше съмнение и, ако ги подслушах в Парламента тази вечер, може би щях да разбера какво. Но срещата беше след часове. Междувременно си мислех да посетя снаряжения „Пин“ на „Пикадили“. Лавлейс със сигурност не се беше снабдил с Амулета оттам, но можех да науча нещо за скорошната история на дрънкулката, ако се отбиех на мястото.

Усетих леко гърчене под камъка.

— Ако си приключил, О, Снизходителни, ще ми бъде ли позволено да продължа по пътя си? Когато се забавя с доставянето на съобщенията, страдам от Нажежените Точици.

— Много добре. — Не е рядкост да глътнеш по-низшите дяволчета, които са се озовали в твоя власт, но това не ми беше в стила60. Махнах се от камъка и го хвърлих настрани. Тънкият като хартия вестоносец се сгъна на няколко места и с болка се изправи на крака.

— Ето ти писмата. Не се бой, не съм ги променял.

— За мен няма значение, дори и да беше, О, Славен Метеор На Изтока, аз просто разнасям пликовете. Не знам нищичко за това, което е в тях, нали? — След като кризата беше отминала, дяволчето вече се връщаше към противния си външен вид.

— Не казвай на никого за срещата ни, иначе следващия път като тръгнеш, ще те чакам.

— Ти какво, да не мислиш, че ще си търся белята? Няма начин. Ами ако пердахът ми е свършил, аз се омитам оттук.

С няколко изморени размахвания на кожените си крила, дяволчето се издигна във въздуха и се стопи над дърветата. Изчаках го няколко минути да изчезне, после се превърнах в гълъб и също полетях, насочвайки се на юг над усамотената градинка, към далечния „Пикадили“.

17

Снаряжения „Пин“ беше от онзи тип магазини, в който се осмеляваха да влязат само най-богатите или най-смелите. Заемаше изгодна позиция на ъгъла на улица „Дюк“ и „Пикадили“ и създаваше впечатлението, че някакъв дворец е бил поставен там от шайка изморени джинове и след това е бил закрепен за по-еднообразните сгради край него. Осветените му витрини и набраздените му златни колони се открояваха сред магьосническите книжарници и магазините за деликатеси, разположени по широкия сив булевард; дори погледнат отгоре, излъчването му на фина елегантност се виждаше от километър.

Трябваше да внимавам с кацането — по много от первазите имаше шипове или пък бяха боядисани с лепкава вар, за да отблъскват безполезните гълъби като мен — но накрая се настаних на един пътен знак с добра гледка към „Пин“ и продължих с оглед на мястото.

Всеки прозорец беше като паметник на онази претенциозност и простащина, към която всички магьосници тайно се домогваха: украсени с бижута жезли се въртяха на стойките си; над блестящите купища от пръстени и гривни бяха поставени огромни лупи; автоматични манекени се движеха сковано напред-назад, облечени в скъпи италиански костюми с диамантени игли на реверите. По тротоара навън се мъкнеха безлични магьосници в износени работни одежди, които поглеждаха с копнеж изложените неща и отминаваха, мечтаейки си за богатство и слава. Виждаха се много малко не-магьосници. Тази част на града не беше за обикновените.

През едната витрина видях висок щанд от полирано дърво, на който стоеше изключително дебел мъж, целият облечен в бяло. Кацнал несигурно върху един висок стол, той беше зает да дава заповеди на купчина кутии, които се клатушкаха и олюляваха около него. И последното нареждане беше изречено, дебелакът се обърна и кутиите тръгнаха несигурно през помещението. Секунда по-късно купчината се обърна и забелязах един малък, набит фолиот61, който се трудеше под тях. Като стигна до няколко рафта в единия ъгъл на магазина, той протегна изключително дългата си опашка и с няколко пъргави движения взе кутиите една по една от върха на купчината и ги нареди внимателно на рафта.

Дебелият явно беше самият Шолто Пин, собственикът на магазина. Дяволчето вестоносец бе казало, че той е магьосник и забелязах, че на едното си око имаше монокъл със златна рамка. Без съмнение точно това му позволяваше да различи истинския вид на слугата си, защото на първо ниво фолиотът изглеждаше като младеж, за да не плаши минувачите немагьосници. За човек Шолто изглеждаше респектиращо — едър на ръст, движенията му бяха плавни и силни, а очите — бързи и проницателни. Нещо ми подсказваше, че ще е трудно да се излъже, така че изоставих първоначалния си план да приема човешки вид и да се опитам да извлека информация от него.

При малкия фолиот шансовете изглеждаха по-добри. Търпеливо изчаках възможността.

Когато стана време за обяд, малкото богати клиенти, влизащи в „Пин“ се увеличиха. Шолто любезничеше и се подмазваше; по негова заповед фолиотът търчеше напред-назад из магазина носейки кутии, наметала, чадъри и всичко останало, което се искаше.

Бяха извършени няколко продажби, после дойде краят на обедната почивка и клиентите си тръгнаха. Сега мислите на Шолто се насочиха към стомаха му. Той даде на фолиота малко наставления, облече един дебел черен балтон и излезе от магазина. Видях как си извика такси и изчезна в уличното движение. Това беше добре. Щеше да се забави известно време.

След него фолиотът беше сложил на вратата табела ЗАТВОРЕНО и се беше оттеглил на високия стол до щанда, където подобно на Шолто пухтеше важно.

Сега беше моят шанс. Промених маскировката си. Гълъбът беше изчезнал. Вместо него, на вратата на „Пин“ почука едно скромно дяволче вестоносец, моделирано според онова, което бях набил в Хампстед. Фолиотът вдигна очи изненадано, изгледа ме кръвнишки и ми даде знак да се махам. Почуках отново, само че по-силно. С вик на раздразнение фолиотът се смъкна от стола, домъкна се до вратата и я открехна леко. Звънчето на нея издрънча.

— Затворено е.

— Имам съобщение за господин Шолто.

— Излезе. Ела по-късно.

— Не може да чака, началник. Спешно е. Кога трябва да се върне?

— След около час. Господарят излезе да обядва.

— Къде отиде?

— Не ми даде тази информация. — Този фолиот се държеше горделиво и надменно. Явно се смяташе за прекалено добър, за да говори с дяволче като мен.

— Няма значение. Ще почакам. — И като се извих, заобиколих вратата, мушнах се под ръката му и влязох в магазина.

— Леле, тук е гот, нали?

Фолиотът ме последва панически.

— Махай се! Вън! Господин Пин ми даде най-строги инструкции да не пускам никого…

— Не се впрягай толкова, друже. Няма да свия нищо.

Фолиотът застана между мен и най-близката стойка със сребърни джобни часовници.

— Би трябвало да е така! С едно тупване на крака мога да призова хорла да погълне всеки крадец или нарушител! Сега, ако обичаш си върви!

— Добре де, добре. — Раменете ми увиснаха и се обърнах към вратата. — Ти си твърде силен за мен. И твърде облагодетелстван. Не на всеки му се дава да управлява такова луксозно място.

— Прав си. — Фолиотът беше груб, но суетен и слаб.

— Теб сигурно не те бият и не те наказват с Нажежените Точици.

— Точно така! Аз съм пример за изпълнителност и господарят е добър към мен.

Тогава разбрах с какъв си имах работа. Той беше сътрудник от най-лошия тип. Прииска ми се да го ухапя62. Но това ми даде поле за действие.

— Брей! — рекох аз. — Наистина си мисля, че е добър и всичко останало. Защо ли? Защото знае какъв късметлия е, че му помагаш. Смятам, че той не може без теб. Обзалагам се, че си добър в мъкненето на разни тежки неща наоколо. А и можеш да стигаш до високите рафтове с тази твоя опашка или пък може да я използваш да метеш пода…

Фолиотът подскочи.

— Ти, нахална плесен! Господарят ме цени заради много повече от това! Ще те осведомя, че той се обръща към мен (и то в компания) като към свой асистент! Аз се грижа за магазина, докато той обядва. Аз водя сметките, аз помагам с проучването на предметите, които се предлагат, аз имам много връзки…

— Чакай малко, „предметите“? — Подсвирнах тихо. — Искаш да кажеш, че ти позволява да работиш със стоката — всичките му магически неща, амулети и други такива? Няма начин!

При тези думи противното същество се усмихна глупаво.

— Да, наистина е така! Господин Пин ми вярва безрезервно.

— За какво? За наистина силните неща или само за боклуците на пазара: нали се сещаш — вълшебни ръкавици, гадателски кристали и т.н.?

— Разбира се, че за силните неща! Предмети, които са много опасни и редки! Разбираш ли, господарят трябва да е сигурен в тяхната сила и да провери дали не са фалшификати — и се нуждае от моята помощ за това.

— Хайде, бе! Ами какви неща например? Нещо известно? — Вече се бях настанил удобно, облегнат на стената. Освен самочувствието, и главата на роба-предател се надуваше толкова много63, че напълно беше забравил да ме изхвърли.

— Ха, ти сигурно не си чувал за никой от тях. Ами, нека да помисля… Хитът миналата година беше гривната за глезен на Нефертити! Беше сензация! Един от агентите на господин Пин я изкопа в Египет и я донесе със специален самолет. Беше ми позволено да я почистя — наистина да я почистя! Помисли за това следващия път, когато летиш насам-натам под дъжда. Уестминстърският херцог я грабна на един търг срещу значителна сума пари. Казват — сега той се приближи и снижи глас, — че е била подарък за съпругата му, която е невероятно грозна. Гривната дава огромно обаяние и красота на онзи, който я носи и, по този начин, естествено, Нефертити е спечелила фараона. Но ти всъщност не би могъл да знаеш нищо по този въпрос64.

— Не.

— Какво друго имахме? Вълчата кожа на Ромул, флейтата на Шартър, черепа на монах Бейкън… Бих могъл да продължа, но само ще те отегча.

— Всичко това е над нивото ми, началник. Слушай сега, ще ти кажа нещо, за което съм чувал. Амулета на Самарканд. Господарят ми го е споменавал няколко пъти. Но ти никога не си го чистил.

Тази небрежна забележка предизвика реакция. Очите на фолиота се стесниха, а опашката му трепна.

— Кой всъщност е господарят ти? — попита той рязко. — И къде ти е съобщението? Не виждам да носиш такова.

— Разбира се, че не виждаш. Защото е тук, нали? — Почуках по главата си с нокът. — Що се отнася до господаря ми, това не е тайна. Името му е Саймън Лавлейс. Може би си го виждал тук.

Беше малко рисковано да вмъкна магьосника в уравнението. Но поведението на фолиота се беше променило при споменаването на Амулета и не исках да засилвам подозренията му като избягвам въпроса. За щастие той изглеждаше впечатлен.

— А, господин Лавлейс, така ли? Ти си нов при него, нали? Къде е Нитълс?

— Загуби съобщение миналата нощ. Господарят го наказа с Нажежените Точици — завинаги.

— Така ли? Винаги съм мислел, че Нитълс беше прекалено лекомислен. Да му служиш добре. — Тази приятна мисъл явно накара фолиота да се отпусне; в очите му се появи замечтан поглед. — Истински джентълмен е господин Лавлейс и прекрасен клиент. Винаги се облича добре и пита за нещата учтиво. Добър приятел е на господин Пин, естествено… Значи е споменавал Амулета, така ли? Разбира се, това не е изненадващо, като се има предвид какво се случи. Беше гадна работа и все още не са открили убиеца, вече шест месеца.

Това ме накара да наостря уши, но не го показах. Почесах си носа небрежно.

— Да, господин Лавлейс каза, че се било случило нещо лошо. Но не спомена какво.

— Е, не би казал на нищожество като теб, нали? Някои хора смятат, че го е направила „Съпротивата“, каквото и да е това. Или пък някой магьосник-ренегат, което май е по-вероятно. Не знам, бих казал, че с всички възможности, с които разполага държавата…

— И какво всъщност се случи с Амулета? Бил е задигнат, нали?

— Да, беше откраднат. А беше извършено и убийство. Ужасно. Боже, беше много разстройващо. Горкия, горкия господин Бийчъм. — И казвайки това, тази пародия на фолиот избърса една сълза от окото си65. — Питаш дали Амулета е бил при нас? Ами, разбира се, че не. Беше прекалено ценен, за да бъде изваден на пазара. Той беше правителствена собственост и през последните трийсет години се пазеше под охрана в имението на господин Бийчъм в Съри. Извънредна сигурност, портали и всичко останало. От време на време господин Бийчъм го споменаваше на господин Пин, когато ни навестяваше. Той беше изискан мъж — суров, но справедлив, достоен за възхищение. Ех.

— И някой е откраднал Амулета от Бийчъм?

— Да, преди шест месеца. Нито един портал не е бил задействан, пазачите не са реагирали, но все пак късно една вечер той изчезнал. Безследно! А горкият господин Бийчъм лежал там, до празната му кутия в локва кръв. Мъртъв! Трябва да е бил в стаята с Амулета по времето, когато крадците са влезли и, преди да успее да повика помощ, са му прерязали гърлото. Каква трагедия! Господин Пин беше много разстроен.

— Сигурен съм. Това е ужасно, началник, много ужасно нещо. — Изглеждах толкова тъжен, колкото може да бъде едно дяволче, но вътрешно направо ликувах. Точно тази ценна информация търсех. Значи Саймън Лавлейс наистина беше накарал да откраднат Амулета — и дори бе заповядал убийство, за да го получи. Чернобрадият мъж, видян от Натаниел в кабинета на Лавлейс, трябва да беше отишъл там направо след убийството на Бийчъм. И на всичко отгоре, независимо дали действаше сам, или като част от някаква тайна група, Лавлейс бе откраднал Амулета от самото правителство и така се беше замесил в държавна измяна. И ако това не се харесаше на детето, значи бях просто някакъв си моулър.

Едно беше сигурно: Натаниел беше навлязъл в много дълбоки води като ме накара да отмъкна Амулета, много по-дълбоки отколкото мислеше. Съвсем разумно бе да се мисли, че Саймън Лавлейс няма да се спре пред нищо, за да си го върне — и да накара всички да замлъкнат завинаги, най-вече онези, които са го притежавали.

Но защо го беше откраднал от Бийчъм? Какво го бе накарало да рискува да си навлече гнева на държавата? Познавах репутацията на Амулета, но не и точното естество на неговата сила. Може би този фолиот можеше да ми помогне по въпроса.

— Този Амулет трябва наистина да е нещо специално — казах. — Полезен предмет, нали?

— Така каза господарят ми. Говори се, че в него има изключително силно същество — нещо от най-дълбоките области на Другото Място, където царува хаосът. Той предпазва носещия го от нападение от…

Очите на фолиота се отклониха някъде зад мен, изпъшка внезапно и спря. Обгърна го сянка, широка и увеличаваща се, докато се приближаваше по лъснатия под. Звънчето иззвъня при отварянето на вратата на снаряжения „Пин“ и за секунда в уютната тишина на магазина нахлу грохота от уличното движение на „Пикадили“. Бавно се обърнах.

— Значи така, Симпкин — каза той и бутна вратата с бастуна си от слонова кост. — Каниш си приятели, когато ме няма, така ли? Докато котката я няма…

— Н-н-не, господарю, ни най-малко. — Хленчещата отрепка козируваше, кланяше се и отстъпваше, доколкото можеше. Подутата му глава видимо се смаляваше. Какво представление само. Аз си стоях където бях, напълно невъзмутим, облегнат на стената.

— Значи не е приятел? — Гласът на Шолто беше нисък, плътен и тътнещ; някак си те караше да се сетиш за огряна от слънцето вековна тъмна гора, за буркан с лустро от пчелен восък и бутилки с хубаво червено вино66. Беше добродушен глас, който сякаш всеки момент можеше да прерасне в сподавен гърлен смях. По дългите му, тънки устни заигра усмивка, но очите над тях бяха студени и строги. Отблизо той изглеждаше дори по-голям, отколкото бях очаквал — една огромна бяла човешка стена. В коженото му палто и на лоша светлина човек можеше да го сбърка със задник на мамут.

Симпкин се беше отдръпнал до предната част на щанда.

— Не, господарю. Т-той е вестоносец за вас. Т-ттой носи съобщение.

— Ти ме смайваш, Симпкин! Вестоносец със съобщение! Удивително. И защо не взе съобщението и не го отпрати по пътя му? Оставих те тук да свършиш много неща.

— Така е, господарю, наистина! Той пристигна току-що!

— Още по-удивително! Наблюдавах те с гадателското си стъкло как си приказваш с него като дърта клюкарка през последните десет минути! Какво обяснение може да има за това? Може би при моята напреднала възраст зрението ми отслабва. — Магьосникът извади монокъла си от джоба на елечето, намести го на мястото му на лявото око67 и пристъпи няколко крачки напред, като си въртеше безгрижно бастуна. Симпкин потрепери, но не отвърна.

— Добре тогава. — Бастунът внезапно се завъртя към мен. — Съобщението ти, дяволче! Къде е?

Отдадох чест с уважение.

— Поверих го на паметта си, сър. Господарят ми го сметна за твърде важно, за да бъде написано на хартия.

— Така ли? — Окото зад монокъла ме огледа от горе до долу. — И господарят ти е…

— Саймън Лавлейс, сър! — Поздравих изискано и застанах мирно. — И ако разрешите, сър, ще ви го предам и ще си тръгна. Не бих искал да отнемам повече от времето ви.

— Много правилно. — Шолто Пин се приближи още и ме изгледа проницателно. — Съобщението ти, продължавай.

— Просто следното, сър. „Скъпи Шолто, поканен ли си в Парламента довечера? Аз не съм — явно министър-председателят ме е забравил и се чувствам пренебрегнат. Моля, отговори ми с някакъв съвет възможно най-бързо. Всичко добро, Саймън.“ Дума по дума, сър, това е то, дума по дума. — Това ми изглеждаше достатъчно правдоподобно, а и не исках да си насилвам късмета. Поздравих отново и се насочих към вратата.

— Пренебрегнат значи? Горкия Саймън. Хмм. — Магьосникът се замисли за момент. — Преди да тръгнеш, как ти е името, дяволче?

— Ъ-ъ-ъм — Бодмин, сър.

— Бодмин. Хммм. — Шолто Пин потърка брадичката си с един накичен с бижута пръст. — Без съмнение нямаш търпение да се върнеш при господаря си, Бодмин, но преди това имам два въпроса.

Спрях неохотно.

— О, да, сър.

— Ти си едно много учтиво дяволче. Ами първо — защо Саймън Лавлейс не би написал едно толкова безобидно съобщение? Това едва ли е против държавата и със сигурност може да се обърка в паметта на нисш демон като теб.

— Имам изключително добра памет, сър. Известен съм с това.

— И така да е, това е необикновено… Няма значение. Другият ми въпрос… — и при това Шолто се придвижи с една или две стъпки по-близо и някак си надвисна над мен. Надвисна много ефектно. В настоящата ми форма не се чувствах дори и малък. — Другият ми въпрос е следният: защо Саймън не ме помоли за съвет лично преди петнайсет минути, когато се срещнах с него по предварителна уговорка за обяд?

Аха. Трябваше да тръгвам.

Подскочих към изхода, но въпреки че бях бърз, Шолто Пин беше по-бърз. Той удари бастуна си в пода и го насочи напред. От края му се изстреля лъч жълта светлина и се удари във вратата, излъчвайки плазмени кълба, които моментално замразяваха всичко, до което се докоснеха. Направих салто над тях, през облак от скреж и се приземих върху една стойка пълна със сатенено бельо. Бастунът пусна още един лъч, но преди да ме удари, аз вече бях във въздуха, прелитайки над главата на магьосника и приземявайки се тежко на щанда му, разпилявайки документи във всички посоки.

Завъртях се и изстрелях една Детонация — тя се удари право в гърба на магьосника, блъскайки го напред, право в замръзналата стойка. Около себе си имаше защитно поле — видях го във вид на красиви жълти искри, когато прегледах равнините — и, въпреки че в тялото му нямаше дупка, както целях, бях му изкарал дъха много лошо. Задъхвайки се, той падна в разхвърляните заледени боксерки. Насочих се към най-близкия прозорец с намерението да го разбия и да изляза на улицата.

Бях забравил за Симпкин. Пристъпвайки бързо иззад една закачалка с мантии, той замахна с огромна колона (с надпис СВРЪХТЕЖКО) право срещу главата ми. Наведох се и колоната разби предното стъкло на щанда. Симпкин се дръпна, за да повтори опита; скочих върху него, изтръгнах колоната от ноктите му и така го цапардосах, че промених релефа на лицето му. Той изгрухтя и падна в купчина смешни шапки, а аз продължих по пътя си.

Между два манекена забелязах една хубава открита ивица от витрината, направена от чисто огънато стъкло, което пречупваше външната светлина в нежните цветове на дъгата. Изглеждаше много красиво и скъпо. Изстрелях една Детонация към него, запращайки облак от натрошени стъкла на улицата и се спуснах към дупката.

Твърде късно. При счупването на витрината се задейства капан.

Манекените се обърнаха.

Бяха направени от полирано тъмно дърво — от онзи тип магазинни чучела, които нямат човешки черти, само деликатен гладък овал на мястото, където трябва да е лицето. Някакво много бледо подобие на нос, но без уста и очи. Те представяха най-нови и модерни магьоснически дрехи: мъжки и дамски черни костюми с тънки бели райета и остри като бръснач ревери: бледожълти ризи с високи, силно колосани яки; дръзки пъстроцветни вратовръзки. Не носеха обувки: от всеки крачол се подаваше само едно просто парче дърво.

Когато скочих между тях, ръцете им щръкнаха да ми препречат пътя. От дълбоките ръкави изскочиха сребърни остриета и се наместиха в безпръстите им крайници. Движех се твърде бързо, за да спра, но все още държах свръхтежката колона. Остриетата се завъртяха към мен, описвайки две еднакви дъги. Вдигнах колоната пред лицето си тъкмо навреме: остриетата потънаха дълбоко в нея като почти напълно я прерязаха и ме принудиха да спра толкова внезапно, че чак заболя.

За момент почувствах студения полъх на среброто по кожата си68, после пуснах колоната и отскочих назад. Манекените размахаха остриетата, колоната падна на пода на две половини. Те прегънаха колене и скочиха…

Прехвърлих се заднишком през щанда.

Сребърните остриета се впиха в паркета на пода, където току-що бях стоял.

Трябваше да се променя и то бързо — формата на сокол щеше да свърши работа, — но трябваше и да се защитавам. Преди да успея да измисля точно как, те отново ме бяха погнали, летяха във въздуха, а вятърът развяваше огромните им яки. Хвърлих се на една страна и се блъснах в купчина празни кутии за подаръци. Единият манекен се приземи върху щанда, а другият зад него и обърнаха гладките си глави към мен.

Усещах как енергията ми намалява. Прекалено много промени и прекалено много магии за прекалено малко време. Но все още не бях безпомощен. Хвърлих едно Инферно по по-близкия манекен — онзи дето пълзеше зад щанда. От гладката му, бяла предна част на ризата избухна син пламък и започна бързо да се разпространява по плата. Манекенът не обърна внимание на това, както и трябваше да направи69 и отново вдигна острието си. Отдръпнах се. Манекенът преви крака, готов да скочи. Огънят облизваше торса му, сега вече и самото лакирано дървено тяло беше в пламъци.

Манекенът подскочи високо във въздуха, описвайки дъга и падайки над мен, а пламъците зад него танцуваха като развято наметало. В последния момент подскочих настрани. Той се стовари тежко на земята. Чу се болезнено изпукване: отслабналото горящо дърво се беше натрошило при удара. Манекенът закрачи несигурно към мен, тялото му се люлееше под най-невероятни ъгли — после краката поддадоха. Срина се и се превърна в огнена маса от бързо почерняващи крайници.

Тъкмо щях да сторя същото с другаря му, който беше прескочил огъня и бързо се приближаваше, когато един лек шум ме предупреди за частичното възстановяване на Шолто Пин. Погледнах назад. Шолто беше почти седнал и изглеждаше така сякаш е бил прегазен от стадо бизони. От челото му под прекрасен ъгъл висяха крачолите на боксерки. Но той все още беше опасен. Опипа около себе си за бастуна, намери го и го насочи в моята посока. Жълтият светлинен лъч изригна отново, но аз вече се бях махнал оттам и плазмата обви втория манекен точно по средата на скока му. С безпомощно замръзнали крайници манекенът се стовари на пода, разбивайки единия си крак на дузина парчета.

Шолто изруга и се огледа трескаво. Всъщност нямаше нужда да търси моята скромна особа надалеч. Бях точно над него, балансирах върху една етажерка, която не беше закрепена за стената. Цялата беше пълна с педантично подредени папки и красиво аранжирани експонати от щитове, статуетки и антични кутии, които без съмнение са били задигнати от истинските им собственици по целия свят. Сигурно струваха цяло състояние. Облегнах гръб на стената, поставих стабилно крака на най-горния рафт и започнах да бутам.

Рафтовете изскърцаха и се залюляха.

Шолто чу звука. Вдигна поглед. Видях как очите му се уголемиха от ужас.

Бутнах доста по-силно като вложих и малко злоба. Мислех си за безпомощните джинове затворени в разбитите манекени.

За момент етажерката увисна на едно място. Първо падна един египетски канопически буркан70, а веднага след него и сандъче за тамян от тиково дърво. После центърът на тежестта се промени, рафтовете потрепериха и цялата конструкция рухна с удивителна бързина върху пълзящия магьосник.

Шолто имаше време само за половин писък преди снаряженията му да го ударят.

При звука от удара няколко коли на Пикадили поднесоха и се блъснаха. Изпод пръснатите останки от чудесната изложба на Шолто изригна облак от тамян и погребален прах.

Бях доволен от представянето си досега, но винаги е най-добре да се оттеглиш, докато имаш преднина. Погледнах внимателно етажерката, но под нея не помръдваше нищо. Не можех да кажа дали предпазният му Щит е бил достатъчен да го спаси. Нямаше значение. Сега вече със сигурност можех да си тръгна свободно.

Отново се насочих към дупката във витрината. И отново една фигура се изправи да ми препречи пътя.

Симпкин.

Спрях във въздуха.

— Моля те — казах, — не ми губи времето. Веднъж вече ти префасонирах лицето. — Точно като ръкавица с обърнат навътре пръст, доскоро стърчащият му нос все още беше натъпкан дълбоко в главата му. Изглеждаше раздразнен.

Прошепна носово.

— Ти нарани господаря.

— Да, и ти би трябвало да танцуваш от радост! — Усмихнах се презрително. — Ако бях на твое място, щях да отида да го довърша, а не да мрънкам отстрани като теб, нагаждач такъв.

— Отне ми седмици да подредя тази етажерка.

Изгубих търпение.

— Имаш една секунда да се разкараш, изменнико.

— Твърде късно е, Бодмин! Вече включих алармата. Властите са изпратили аф…

— Да, да. — Събирайки цялата останала ми енергия, аз се превърнах в сокол. Симпкин не очакваше такава трансформация от едно скромно дяволче вестоносец. Залитна назад; стрелнах се над главата му като едновременно с това пуснах една курешка за сбогом на скалпа му и излетях на свобода навън!

В същия миг отгоре падна мрежа от сребърни нишки и ме прикова към паважа на „Пикадили“.

Нишките бяха Клопка и то от най-устойчивите: те ме ограничиха на всяко едно ниво, прилепвайки се към борещите се пера, ритащите крака и кълвящия ми клюн. Борех се с всички сили, но те се залепваха за мен, натежали от пръст, елемента, който ми е най-чужд, а и досегът със среброто беше страшно болезнен. Не можех да се преобразя, не можех да направя магия, нито голяма, нито малка. Цялата ми същност беше наранена от прекия контакт с нишките — колкото повече пърхах, толкова по-лошо ставаше.

След няколко секунди се отказах. Лежах си там, свит под мрежата, една малка, неподвижна купчинка перушина. Надзърнах с едно око изпод извивката на крилото си. Погледнах отвъд смъртоносната решетка на мрежата към сивия паваж, все още мокър от последния дъжд и покрит от тънък слой стъклени парченца. И отнякъде чух Симпкин да се смее, дълго и пискливо.

После плочите на настилката потъмняха от спускащата се сянка.

Две огромни сцепени на две копита кацнаха с лек звук на плочите. Бетонът под всяко копито заклокочи и запука.

Около мрежата се изви дим, наситен с отвратителните пари на чесън и розмарин. Мозъкът ми се отрови, главата ми се замая, мускулите се отпуснаха…

Тъмнина обви сокола и, подобно на гаснеща свещ, съзнанието му изтля.

18

Двата дни след Кръщаването бяха доста неприятни за Натаниел. Беше физически изтощен: призоваването на Бартимеус и техният магически дуел се бяха погрижили за това. Още преди да се прибере от пътуването си до Темза, вече бе започнал леко да подсмърча; с настъпването на нощта подсмърчането стана сериозно, а на следващата сутрин вече имаше истинска настинка с течащ нос. Когато се появи като привидение в кухнята, госпожа Ъндъруд го погледна, завъртя го и го изпрати обратно в леглото. Малко по-късно го последва нагоре с грейка, един куп сандвичи с течен шоколад и гореща чаша мед и лимон. Натаниел й благодари дълбоко изпод одеялата, кашляйки.

— Дори не го споменавай, Джон — рече тя. — Не искам да чувам нито звук повече от теб тази сутрин. Трябва да те стегнем за държавното обръщение, нали? — Тя се огледа из стаята намръщено. — Тук мирише много силно на свещи — каза тя. — И на тамян. Нали не си се упражнявал в тази стая?

— Не, госпожо Ъндъруд. — Вътрешно Натаниел прокле небрежността си. Искаше да отвори прозореца и да проветри от вонята, но се беше почувствал толкова изморен предната вечер, че му беше изхвръкнало от ума. — Това се случва понякога. Миризмата се качва до върха на къщата от кабинета на господин Ъндъруд.

— Странно. Не бях го забелязвала преди.

Тя подуши отново. Очите на Натаниел бяха привлечени като от магнит към единия ръб на килимчето, където за свой ужас видя да се подава уличаващият се кръг на пентаграма. С огромно усилие на волята той успя да откъсне поглед от него и избухна в убедителен пристъп на кашлица. Госпожа Ъндъруд се разсея. Подаде му меда с лимон.

— Изпий това, скъпи. После поспи — каза тя. — Ще дойда пак на обяд.

Много преди тя да се върне, прозорецът беше отворен и стаята бе изцяло проветрена. Дъските на пода под килимчето бяха старателно изтъркани до чисто.

Натаниел лежеше в леглото. Новото име, което господин Ъндъруд изглеждаше решен да му натресе, отекваше странно в ушите му. Звучеше фалшиво, дори малко глупаво. Джон Мандрейк. Вероятно подходящо за някой магьосник от историческите книги, но не и за сополиво настинало момче. Щеше да му е трудно да свикне с новата си идентичност, а още по-трудно да забрави истинското си име…

А нямаше и да му бъде позволено да го забрави покрай Бартимеус. Дори и с предпазната мярка — кутията за тютюн, къпеща се на дъното на реката — Натаниел не се чувстваше напълно сигурен. Макар че се опитваше да я изхвърли от ума си, тревогата винаги се връщаше: беше като нечиста съвест, тормозеше го, подсещаше го, не го оставяше на мира. Може би беше пропуснал нещо жизненоважно, което демонът щеше да забележи… Може би дори в този момент кроеше някой план вместо да шпионира Лавлейс, както му беше наредил.

Множество неприятни възможности му се въртяха безспирно из главата, докато се въргаляше сред остатъците от портокалови кори и намачкани носни кърпички. Изкушаваше се много силно да измъкне гадателското си стъкло от скривалището под керемидите и с негова помощ да провери Бартимеус. Но знаеше, че това не е разумно — умът му беше замъглен, гласът му беше преминал в слабовато грачене, а в тялото си нямаше сила дори да стои седнал, да не говорим за контролиране на едно малко, войнствено настроено дяволче. За момента съмнителният джин трябваше да бъде оставен да прави каквото ще. Без съмнение всичко щеше да бъде наред.

На третата сутрин грижите на госпожа Ъндъруд вдигнаха Натаниел на крака.

— Не можеше да бъде по-навреме — отбеляза тя. — Тази вечер е голямото събитие.

— Кой ще бъде там? — попита Натаниел. Той седеше с кръстосани крака в ъгъла на кухнята и си лъскаше обувките.

— Тристата министри на правителството, техните съпрузи и съпруги, както и някои вече кръстени чираци с голям късмет… И малко службогонци — по-низшите от гражданските служби и военните, които са на крачка от повишението, но не познават подходящите хора. Това е много добра възможност да видиш кой е важен и кой не, Джон, да не говорим за облеклото на всички. На лятната среща през юни няколко от жените министри експериментираха с дълги туники в самаркандски стил. Този стил предизвика доста вълнения, но естествено не стана популярен. О, моля те, Джон, концентрирай се. — Беше изпуснал четката.

— Съжалявам, просто ми се изплъзна, това е. Защо Самарканд, госпожо Ъндъруд? Какво му е модерното на него?

— Определено нямам ни най-малка представа. Ако си свършил с обувките, най-добре се заеми да си изчеткаш сакото.

Беше събота и затова нямаше уроци, които да отвличат Натаниел от тръпката на това, което предстоеше, така че с бавното напредване на деня той беше обладан от необуздано увеличаващо се вълнение. В три след обяд, няколко часа преди необходимото, той вече беше облечен в най-елегантните си дрехи и кръстосваше напред-назад из къщата — положение, което продължи докато господарят му не подаде глава от спалнята и не му нареди да спре.

— Прекрати тропането, момче! Главата ми пулсира от теб! Или искаш да си останеш в къщи тази вечер?

Натаниел поклати глава сковано и на пръсти слезе в библиотеката, където се опита да не си навлича неприятности като изучаваше нови Ограничителни заклинания за джинове от среден ранг. Времето мина приятно и той все още беше зает да заучава трудното заклинание за Назъбеното Махало, когато господин Ъндъруд прекрачи в стаята, облечен в най-хубавото си сако, което се ветрееше след него.

— Ето къде си бил, идиот такъв! Викам те из цялата къща! Още минутка и щеше да откриеш, че сме заминали.

— Съжалявам, сър — четях…

— Не и тази книга, сънлив глупак такъв. Тя е за четвърто ниво, написана е на коптски — не би имал никакъв шанс. Беше заспал и не го отричай. Хайде, бързо, или наистина ще те оставя вкъщи.

Очите на Натаниел бяха затворени в момента, когато господарят му влезе: по този начин му беше по-лесно да запомня нещата. При дадените обстоятелства, това вероятно беше добре дошло, тъй като нямаше да му се налага да измисля други обяснения. Само секунда по-късно книгата лежеше захвърлена на стола, той беше излязъл от библиотеката и следваше господаря си по петите в антрето с широко отворени очи и разтуптяно от вълнение сърце. Минаха през входната врата и излязоха в нощта, където до голямата черна кола ги чакаше усмихната госпожа Ъндъруд, облечена в лъскава зелена рокля и нещо, подобно на кожа от анаконда, което висеше свободно около врата й.

Досега Натаниел беше влизал в колата на господаря си само веднъж и не я помнеше. Той се качи отзад, запленен от усещането на лъскавата кожена седалка и странния изкуствен мирис на боровия ароматизатор, клатушкащ се от огледалото за обратно виждане.

— Облегни се и не докосвай прозорците. — От огледалото му се мръщеха веждите на господин Ъндъруд. Натаниел се отпусна назад, доволно постави ръце в скута си и пътуването към Парламента започна.

Гледаше през прозореца, докато колата се носеше на юг. Безбройните светлини на Лондон — фаровете, уличните лампи, витрините на магазините, прозорците, сферите за поддържане на реда — всички те проблясваха в бърза последователност пред лицето му. Той зяпаше с широко отворени очи, почти не мигаше, поглъщаше всичко. Дори и самото пътуване през града си беше специален случай — това се случваше рядко на Натаниел, чийто жизнен опит беше ограничен най-вече до книгите. От време на време госпожа Ъндъруд го водеше на необходими пътувания с автобуса до магазини за дрехи и обувки, а веднъж, когато господин Ъндъруд беше заминал по работа, го заведоха в зоологическата градина. Но рядко беше излизал извън предградията на Хайгейт и никога през нощта.

Както обикновено от самите размери му спираше дъхът; множеството пътища и странични улички; ивиците светлина, които се извиваха във всички посоки. Повечето къщи изглеждаха много различни от онези на улицата на господаря му: много по-малки, по-бедни, по-сбутани една до друга. Често сякаш бяха събрани около висока сграда без прозорци, с плосък покрив и високи комини, вероятно фабрики, където по някаква тъпа причина се събираха обикновените. Тъй като бяха такива, те не го интересуваха много.

Обикновените също бяха налице. Натаниел винаги се удивляваше колко много са те. Въпреки тъмнината и вечерния дъждец, те бяха излезли, в изненадващи количества, и навели глава бързаха като мравките в собствената му градина, влизаха и излизаха от магазините или понякога изчезваха в порутени кръчми по ъглите на улиците, където през заскрежените прозорци блещукаха меки, оранжеви светлини. Всяко подобно място си имаше отделна сфера за поддържане на реда, която се носеше демонстративно във въздуха над вратата. Когато някой минаваше под нея тя подскачаше и пулсираше в по-тъмно червено.

Колата току-що беше отминала една от тези кръчми — особено голяма, точно срещу метрото — когато господин Ъндъруд удари с юмрук по таблото на колата толкова силно, че Натаниел подскочи.

— Ето една, Марта! — възкликна той. — Тази е от най-лошите! Ако зависеше от мен Нощната полиция щеше да влезе там още утре и да прибере всички.

— О, не и Нощната полиция, Артър — каза жена му засегнато. — Сигурно има и по-добри начини да се образоват.

— Не знаеш за какво говориш, Марта. Покажи ми лондонска кръчма и аз ще ти покажа вътре тайно място за срещи на обикновените. На тавана, в мазето, в скрита стаичка зад бара… Виждал съм ги всичките — от Вътрешни работи са нахлували навсякъде достатъчно често. Но никога няма никакви доказателства и нищо от нещата, които търсим — само празни стаи, няколко стола и маси… От мен да го знаеш — всички проблеми тръгват от подобни мръсни дупки и вертепи. Министър-председателят ще трябва да вземе мерки скоро, но дотогава кой знае какви престъпления ще са извършили. Сферите не са достатъчни! Трябва да изгорим тези места до основи — това казах на Дювал тази сутрин. Но, разбира се, никой не ме слуша.

Натаниел отдавна се беше научил никога да не задава въпроси, независимо колко интересно му беше нещо. Той подаде глава през прозореца и изгледа как оранжевите светлини се смалиха и изчезнаха зад тях.

Сега навлизаха в централен Лондон, където сградите ставаха още по-големи и величествени, както подобаваше на столицата на империята. Броят на частните коли на пътя се увеличи, витрините на магазините станаха големи и пищни, а по тротоара се виждаха крачещи хора — и магьосници, и обикновени.

— Как си там отзад, скъпи? — попита госпожа Ъндъруд.

— Много добре, госпожо Ъндъруд. Стигнахме ли вече?

— Още няколко минути, Джон.

Господарят му погледна в огледалото за обратно виждане.

— Имаме достатъчно време да те предупредя — каза той. — Тази вечер ти представяш мен. Ще бъдем в една стая с всички големи магьосници в страната, а това означава мъже и жени, чиято сила не би могъл да си представиш дори най-бегло. Ако направиш и най-малката грешка, това ще разруши репутацията ми. Знаеш ли какво се случи с чирака на Дизраели?

— Не, сър.

— Беше на едно Държавно обръщение, много подобно на това. Чиракът се спъна в едно от стъпалата на Уестминстър, докато представяха Дизраели на събранието. Блъсна се в господаря си и го запрати търкалящ се през глава по стълбите. Дизраели се спря, удряйки се в дукесата на Аргил — за щастие доста закръглена дама.

— Да, сър.

— Дизраели стана и се извини на дукесата много вежливо. После се обърна към чирака си, който трепереше и цивреше на стъпалата малко по-нагоре и плесна с ръце. Чиракът падна на колене с разперени ръце, но безполезно. В залата се спусна мрак за около петнайсет секунди. Когато се разсея, чиракът го нямаше, а на негово място стоеше твърда желязна статуя в точно същата поза като на бедното момче. В молещите се ръце имаше стъргалка за обувки, на която всички, които влизат в залата през последните сто и петдесет години си чистят обувките.

— Наистина ли, сър? Ще я видя ли?

— Опитвам се да ти кажа, момче, че ако ме злепоставиш по какъвто и да е начин, ще се погрижа там да има подобна закачалка за шапки. Разбра ли?

— Да, сър, съвсем. — Натаниел си каза, че трябва да провери формулата за Вкаменяване. Имаше усещането, че тя включва призоваването на африт със сериозна сила. От това, което знаеше за способностите на господаря си, се съмняваше, че той има някакъв шанс да го направи. Усмихна се леко в мрака.

— Стой до мен през цялото време — продължи господин Ъндъруд. — Не говори, освен ако не ти дам разрешение и не зяпай никой от магьосниците, независимо какви деформации имат. А сега мълчи — стигнахме и трябва да се концентрирам.

Колата намали скорост, включи се във върволица от подобни черни превозни средства, които се движеха по широката сива улица покрай Уайтхол. Минаха край поредица от гранитни статуи на големите магьосници от Викторианската епоха и на падналите в Голямата война герои, после покрай няколко монолитни скулптури, представляващи идеалните добродетели (Патриотизъм, Уважение към Властта, Предана Съпруга). Отзад се извисяваше гладката фасада с множество прозорци на сградата, в която се помещаваше имперското правителство.

Скоростта им намаля много. По тротоарите Натаниел забеляза групички от мълчаливи зяпачи, гледащи как колите минават. Доколкото можеше да прецени, настроението им беше мрачно и дори враждебно. Повечето от лицата бяха слаби и изпити. По-нататък небрежно стояха едри мъже в униформи и наблюдаваха тълпите. Всички — и полицаите, и обикновените — изглеждаха много студени.

Както седеше сам, уединен в удобството на колата, у Натаниел започна да се прокрадва чувство на самодоволство. Сега вече беше част от нещата; най-после беше вътрешен човек на път към Парламента. Той беше важен, отделен от останалите — и усещането беше приятно. За пръв път в живота си той позна радостта от лесната власт.

Сега колата влезе в Парламента и завиха наляво през някаква порта от ковано желязо. Господин Ъндъруд бързо показа пропуск, някой им даде знак да продължат, колата прекоси павиран двор и по една рампа слезе в подземен паркинг, осветен от неонови луминесцентни лампи. Господин Ъндъруд спря на едно свободно място и изключи двигателя.

Отзад, Натаниел впи пръсти в кожената седалка. Тресеше се от потиснато вълнение.

Бяха пристигнали.

19

Тръгнаха покрай дълга редица от блестящи черни коли към две метални врати. Нетърпението на Натаниел вече беше станало прекалено силно, за да може да се концентрира върху нещо друго. Беше толкова разсеян, че едва забеляза двамата слаби пазачи, които ги спряха при вратите или пък това, че господарят му извади три пластмасови пропуска, които бяха проверени и върнати. Почти не обърна внимание на асансьора с дъбова облицовка, в който влязоха, както и на малката червена сфера, наблюдаваща ги отгоре. Чак когато вратите на асансьора се отвориха и те пристъпиха във великолепието на Уестминстърската зала, внезапно сетивата му се възвърнаха.

Беше огромно широко и открито място под полегат покрив от потъмнели с времето греди. Стените и подът бяха направени от гигантски, полирани каменни блокове; прозорците бяха под формата на богато украсени сводове със сложни стъклописи. В далечния край бяха отворени множество прозорци и врати, които водеха към тераса с изглед към реката. Жълти фенери висяха от тавана или пък стърчаха от стените на метални стойки. Около двеста човека вече стояха или крачеха из залата, но те бяха дотолкова погълнати от това широко пространство, че помещението изглеждаше почти празно. Натаниел преглътна с усилие. Внезапно се почувства смален и нищожен.

Той стоеше до господин и госпожа Ъндъруд в горната част на няколко стъпала, които водеха надолу към залата. Прислужник в черен костюм дойде тихо и се оттегли с палтото на господаря му. Друг прислужник направи любезен жест и те тръгнаха надолу по стълбите.

Един предмет встрани привлече вниманието му. Мрачна, сива статуя — приведено момче в странни дрехи, вдигнало нагоре големите си очи и държащо стъргалка за обувки в ръце. Въпреки че времето отдавна беше унищожило по-фините детайли на лицето, то все още имаше необичайно умоляващ вид, от който кожата на Натаниел настръхна. Той побърза нататък, като внимаваше да не се приближава твърде много до краката на господаря си.

В края на стъпалата спряха. Към тях се приближиха прислужници с чаши шампанско (от което Натаниел искаше) и лимонов сок (от който не искаше, но получи). Господин Ъндъруд отпи голяма глътка от чашата си и тревожно се огледа на всички страни. Госпожа Ъндъруд гледаше наоколо с бегла замечтана усмивка. Натаниел отпи малко сок и се огледа.

Магьосници на най-различна възраст се въртяха насам-натам, говореха и се смееха. Залата представляваше едно неясно петно от черни костюми и елегантни рокли, от ослепително бели зъби и блестящи на светлината от фенерите бижута. Няколко мъже със сурови лица и еднакви сиви сака се мотаеха край всеки изход. Натаниел реши, че са от полицията или охраняващи магьосници готови да призоват джинове дори и при най-малкия проблем, но дори и през лещите си не успя да види в стаята да има магически същества.

Обаче забеляза няколко наперено стъпващи младежи и момичета с изправена стойка, които очевидно бяха чираци като него. Всички без изключение си говореха уверено и доста спокойно с други гости. Изведнъж Натаниел ясно осъзна колко странно изолирани стояха господарят му и госпожа Ъндъруд.

— Не трябва ли да говорим с някой? — осмели се да каже той.

Господин Ъндъруд му хвърли отровен поглед.

— Мисля, че ти казах… — Той спря и приветства един дебел човек, който току-що бе слязъл по стъпалата. — Григорий!

Григорий не изглеждаше особено развълнуван.

— О. Здрасти, Ъндъруд.

— Много се радвам да те видя! — Господин Ъндъруд пристъпи към човека, буквално нападайки го в желанието си да започне разговор. Госпожа Ъндъруд и Натаниел бяха оставени сами.

— Той няма ли да ни представи? — попита докачливо Натаниел.

— Не се тревожи, скъпи. За господаря ти е важно да говори с най-високопоставените хора. Няма нужда ние да говорим с никой, нали? Но можем все пак да гледаме, което винаги доставя удоволствие… — Тя изрази неодобрение. — Трябва да кажа, че стиловете тази година са доста консервативни.

— Министър-председателят тук ли е, госпожо Ъндъруд?

Тя проточи врат.

— Не мисля, скъпи, не. Все още не. Но онзи там е господин Дювал, началник на Полицията… — Малко по-нататък стоеше плещест мъж в сива униформа и търпеливо слушаше две млади жени, които сякаш едновременно му говореха оживено. — Срещала съм го веднъж, такъв очарователен джентълмен. И с много власт, разбира се. Така, кой друг? Боже, да… Виждаш ли онази дама там? — Натаниел я виждаше. Беше изумително слаба, с късо подстригана бяла коса; пръстите й стискаха дръжката на чашата като нокти на птица. — Джесика Уитуел. Има нещо общо със сигурността: много прочут магьосник. Точно тя залови чешките шпиони преди десет години. Насъскаха срещу нея марид, но тя създаде Празнота и го засмука вътре. Направи всичко това съвсем сама и с минимални загуби. Така че — не заставай срещу нея като пораснеш, Джон.

Тя се засмя и пресуши чашата. Моментално до рамото й се появи прислужник и я напълни почти до ръба. Натаниел също се засмя. Както често му се случваше в нейна компания, той забеляза, че ведрината на госпожа Ъндъруд се пренася и върху него. Малко се отпусна.

— Извинете, извинете! Херцогът и херцогинята на Уестминстър. — Двама прислужници с ливреи минаха бутайки се. Натаниел беше безцеремонно изблъскан настрани. Една малка, свадлива жена, носеща старомодна черна рокля и златна гривна на глезена, с високомерно изражение си проправяше път през тълпата. По петите я следваше изглеждащ изтощен мъж. Госпожа Ъндъруд погледна след тях, чудейки се.

— Колко противна жена! Не мога да разбера какво намира херцогът в нея. — Тя отпи от шампанското си. — А онова там — Мили боже! Какво ли го е сполетяло? — е търговецът Шолто Пин. — Натаниел видя голям, дебел мъж в бял ленен костюм да слиза куцайки по стълбите и подпирайки се на чифт патерици. Движеше се сякаш изпитваше силна болка. Цялото му лице бе в охлузвания, едното му око беше синьо и подуто. Двама прислужници сновяха около него, разчиствайки му пътя към няколко стола до стената.

— Не изглежда много добре — отбеляза той.

— Така е. Някой ужасен инцидент. Може би нещо с някой артефакт се е объркало, горкия човек… — Подкрепяйки се с шампанското си, госпожа Ъндъруд продължи да дава бързи разяснения на Натаниел за много от великите мъже и жени влизащи в залата. Това беше каймакът на правителството и обществото; най-влиятелните хора в Лондон (а това, разбира се, значеше и в света). Докато тя продължаваше с най-известните им подвизи, Натаниел с разочарование осъзна колко встрани беше той от този блясък и власт. Чувството на самодоволство, което за кратко го беше стоплило в колата, сега бе забравено и заменено от мъчително безсилие. На няколко пъти забеляза господаря си, винаги стоящ в края на групичките, винаги едва понасян или направо пренебрегван. От случката с Лавлейс насам той знаеше колко некадърен е Ъндъруд. Това беше просто още едно доказателство. Всичките му колеги знаеха, че е слаб. Натаниел стисна гневно зъби. Да бъдеш презреният чирак на презрения магьосник! Не беше това старта в живота, който той искаше и заслужаваше…

Госпожа Ъндъруд разтърси ръката му настойчиво.

— Там! Джон, — виждаш ли го? Това е той! Това е той!

— Кой?

— Рупърт Девъро. Министър-председателя.

Натаниел нямаше представа откъде се беше взел.

Но изведнъж се беше появил там: малък, слаб човек със светлокестенява коса, стоящ в центъра на бъркотията от опитващи се да се домогнат до него вечерни сака и коктейлни рокли, който все пак по един чуден начин беше уединен, елегантен и спокоен. Той слушаше някой, кимаше и леко се усмихваше. Министър-председателя! Най-могъщият мъж в Британия, а може би и в света…

Дори отдалече, Натаниел изпита топло чувство на възхищение. Не искаше нищо друго — само да се приближи, да го гледа и да го слуша. Усети, че цялата зала се чувства като него; че въпреки водените разговори, сетивата на всички са насочени само в тази посока. Но точно когато започна да гледа, тълпата се събра и нежната елегантна фигура се скри от погледа му.

С нежелание, Натаниел се обърна. Примирено отпи от лимоновия си сок и замръзна.

До основата на стълбището стояха двама магьосници. Почти единствени наоколо, те изобщо не се интересуваха от стълпотворението около министър-председателя. Разговаряха оживено, приближили глави един до друг. Натаниел пое дълбоко въздух. Познаваше и двамата — всъщност лицата им се бяха запечатали в съзнанието му от унижението му миналата година. Старият човек с червендалестата, сбръчкана кожа, но още по-отслабнал; по-младият мъж с мазната кожа и провисналата му коса, спускаща се по яката. Приятелите на Лавлейс. И ако те бяха тук, не беше ли и самият той някъде наблизо?

В стомаха на Натаниел се появи неприятен бодеж, чувство на слабост, което много го раздразни. Облиза пресъхналите си устни. Успокой се. Няма нищо страшно. Нямаше начин Лавлейс да проследи Амулета до него, дори и да се срещнеха лице в лице. Търсачите трябваше буквално да влязат в къщата на Ъндъруд преди да засекат аурата му. Беше в безопасност. Не, трябваше да използва възможността, както би направил всеки добър магьосник. Ако се приближеше до враговете си, можеше да дочуе какво имаха да си кажат.

Огледа се. Вниманието на госпожа Ъндъруд беше отклонено. Тя разговаряше с нисък, дебел джентълмен и току-що бе избухнала в силен смях. Натаниел започна да се промъква през тълпата по траектория, която щеше да го отведе по заобиколен път до сянката на стъпалата, недалеч от мястото, където стояха двамата магьосници.

На половината път той видя как старият мъж прекъсва думите си насред изречението и поглежда към входната галерия. Натаниел проследи погледа му. Сърцето му подскочи.

Там беше той: Саймън Лавлейс, почервенял и задъхан. Очевидно тъкмо беше пристигнал. Свали палтото си развълнувано и го хвърли на един слуга. После оправи реверите си и забърза към стъпалата. Изглеждаше точно както Натаниел си го спомняше: очилата, зализаната назад коса, енергичните движения, голямата уста, която се усмихваше отново и отново на всеки, покрай когото минеше. Чевръсто слезе по стъпалата, отказвайки презрително предложеното му шампанско и се насочи към приятелите си.

Натаниел се разбърза. След няколко секунди стигна до едно празно място на стъпалата до широкия парапет. Сега вече не беше далеч от основата на стълбището, близо до мястото, където краят на парапета се извиваше и оформяше декоративна стойка с каменна ваза отгоре. Иззад едната страна на вазата той зърна тила на мазния магьосник; а иззад другата част от сакото на стареца. Самият Лавлейс вече беше слязъл по стълбището, беше се присъединил към тях и не се виждаше.

Вазата скриваше Натаниел от погледите им. Той спря зад стойката и се облегна на нея по един, както се надяваше, елегантен начин. После се напрегна да различи гласовете им сред околната глъчка.

Успя. Говореше самият Лавлейс със суров и раздразнен глас.

— … без късмет досега. Пробвах всички възможни примамки. Нищо от това, което призовах не можа да ми каже кой го контролира в момента.

— Ха, само си си губил времето. — Беше неясният акцент на по-стария мъж. — Откъде могат другите демони да знаят?

— Нямам навика да не опитам всички възможности. Но наистина — ти си прав. Сферите също се оказаха безполезни. Така че вероятно ще трябва да променим плановете си. Получи ли съобщението ми? Мисля, че трябва да го отменим.

— Да го отменим? — Трети глас, може би на мазния човек.

— Винаги мога да хвърля вината върху момичето.

— Не мисля, че това ще е разумно — рече меко възрастният мъж; Натаниел едва чуваше думите. — Ако го отмениш, Девъро ще те критикува още повече. Той очаква всичките дребни луксове, които си обещал да му осигуриш. Не, Саймън, трябва да се правим, че това няма значение. Продължавай да търсиш. Имаме още няколко дни. Нещо може да изникне.

— Ако всичко е напразно, това ще ме съсипе. Знаеш ли колко ми струва мястото досега?

— Успокой се. Повишаваш глас.

— Добре. Но знаете ли какво не понасям? Който и да го е направил, е някъде тук. Гледа ме, присмива се… Като разбера кой е, аз ще…

— Снижи гласа си, Лавлейс! — настоя отново мазният човек.

— Може би трябва да отидем някъде на по-дискретно място, Саймън… — Зад стойката Натаниел отскочи назад, сякаш задвижен от електрически заряд. Бяха тръгнали. Не биваше да се среща лице в лице с тях точно тук. Без да спира, той отстъпи встрани в сянката на стълбището и направи няколко крачки навътре в тълпата. След като се отдалечи на достатъчно безопасно разстояние, погледна назад. Лавлейс и събеседниците му почти не бяха мръднали: една възрастна магьосница им беше натрапила компанията си и, въпреки огромното им нетърпение, бръщолевеше безспирно.

Натаниел отпи от питието си и се успокои. Не беше разбрал всичко, което бе чул, но очевидната ярост на Лавлейс му достави удоволствие. За да разбере повече, щеше да се наложи да призове Бартимеус. Може робът му дори да беше тук точно в този момент, следейки Лавлейс… Естествено, през лещите му не се различаваше нищо, но джинът би си сменил формата на всяко от първите четири нива. Всеки от тези солидно изглеждащи хора можеше да е просто обвивка, криеща джина в себе си.

Той стоеше, потънал за момент в мислите си, до една малка група магьосници. Постепенно започва да чува техния разговор.

— … толкова хубав. Обвързан ли е?

— Саймън Лавлейс? Има някаква жена. Не помня името й.

— Зарежи това, Девина. Той вече не е златното момче.

— Той е домакин на конференцията следващата седмица, нали? И изглежда толкова добре…

— Трябваше много дълго и упорито да се подмазва на Девъро за това. Не, неговата кариера запада бързо. Министър-председателят го е извадил от играта — Лавлейс се пробва да влезе в Хоум Офис преди година, но Дювал го спря. Мрази го, не помня защо.

— Онзи там с Лавлейс е старият Скайлър, нали? Какво ли е призовал, че да се сдобие с такова лице? Виждала съм дори дяволчета, които изглеждат по-добре.

— Ще кажа само, че Лавлейс си избира странна компания за министър. Кой е мазният?

— Мисля, че Лайм. Селско стопанство.

— Странна птица…

— А къде ще се състои конференцията?

— На някакво забравено от бога място — извън Лондон.

— О, не, наистина ли? Колко отчайващо скучно. Вероятно ще бъдем натоварени по колите с вили от мъже в работни дрехи.

— Е, ако това е, което иска министър-председателят…

— Ужасно.

— И все пак толкова хубав…

— Джон…

— Ти си плиткоумна, Девина. Освен това, бих искала да знам откъде е взел този костюм.

— Джон!

Госпожа Ъндъруд, с пламнало лице — вероятно от горещината в стаята — изникна пред Натаниел. Тя сграбчи ръката му.

— Джон, аз те виках ли виках! Господин Девъро всеки момент ще произнесе речта си. Трябва да отидем отзад. Само министрите са отпред. Побързай.

Те се измъкнаха настрани, докато с тракане на токчета и шумолене на мантии, силният стаден инстинкт накара гостите да се приближат до малка сцена с червени завеси, които бяха докарани от съседната стая. Натаниел и госпожа Ъндъруд бяха изблъскани от общата навалица и се озоваха отзад и встрани от събралата се публика, близо до вратите на крайречната тераса. Броят на гостите се беше увеличил значително откакто бяха пристигнали. Натаниел прецени, че в залата се бяха побрали неколкостотин човека.

С младежки скок Рупърт Девъро се озова на сцената.

— Дами, господа, министри — много се радвам да ви видя тук тази вечер… — Имаше привлекателен глас, дълбок, но напевен, небрежно задължаващ. Избухнаха спонтанни възклицания и ръкопляскания. От вълнение госпожа Ъндъруд едва не си изпусна чашата. До нея, Натаниел аплодираше ентусиазирано.

— Произнасянето на държавно обръщение винаги е една особено приятна задача за мен — продължи Девъро, — изискваща, както е и в момента, да бъда обграден от толкова много прекрасни хора… — Изригнаха още одобрителни възгласи и викове, които разтресоха гредите на старата зала. — Благодаря ви. Днес с удоволствие ви съобщавам за успехите на всички фронтове — и у дома, и зад граница. Ще се впусна в подробностите след малко, но мога да обявя, че нашите армии надвиха италианските бунтовници край Торино и се укрепиха за зимата. Освен това нашите алпийски батальони унищожиха чешкия експедиционен корпус… — За момент гласът му беше погълнат от всеобщите аплодисменти. — И изтребиха множество от джиновете им. — Той направи пауза. — У дома беше изразена загриженост относно още една серия дребни кражби в Лондон: само през последните няколко седмици за откраднати бяха обявени множество магически артефакти. Всички ние знаем, че това са деяния на шепа предатели, нищожни мързеливци без някакво значение. Обаче ако не ги стъпчем, и други обикновени може да ги последват като стадо, каквото всъщност са. Затова ще вземем драконовски мерки да спрем този вандализъм. Всички заподозрени подривни елементи ще бъдат задържани без процес. Сигурен съм, че с малко допълнителна сила Вътрешни работи скоро ще са арестували водачите им.

Държавното обръщение продължи дълго, щедро придружавано от изблици на радост от събралата се тълпа. Малкото истинска същина, която имаше, скоро се изроди в множество повтарящи се баналности за добродетелите на правителството и злобата на враговете му. След известно време Натаниел се отегчи: почти можеше да почувства как мозъкът му се превръща в желе, докато се стараеше да слуша. След малко изобщо спря да се опитва и се огледа около себе си.

Ако се обърнеше леко, можеше да гледа през отворената врата към терасата. Черните води на Темза се простираха покрай мраморния парапет, проблясвайки тук-там от отраженията на жълтите светлини от южната част. Реката беше придошла и течеше наляво, под Уестминстърския мост, към доковете и морето.

Очевидно и някой друг беше решил, че речта е прекалено скучна да я понесе и направо беше излязъл на терасата. Натаниел го виждаше да стои точно под светлината, която идваше от залата. Наистина безразсъден гост, щом толкова безочливо пренебрегваше министър-председателя… По-вероятно беше да е служител по сигурността.

Умът на Натаниел блуждаеше. Представяше си тинята на дъното на Темза. Кутията на Бартимеус трябваше вече да е наполовина погребана, завинаги изгубена в течащата мътилка.

С крайчеца на окото си той забеляза как мъжът на терасата направи рязко и решително движение, сякаш да извади нещо изпод палтото или сакото си.

Натаниел се опита да фокусира погледа си, но фигурата беше обгърната в мрак. Зад себе си все още чуваше мелодично звучащия глас на министър-председателя.

— … това е епоха на консолидация, приятели. Ние сме най-великият магически елит на земята; няма нищо по-велико от нас…

Фигурата пристъпи напред към вратата.

Лещите на Натаниел засякоха цветен проблясък в тъмнината, нещо което не беше само на едно ниво…

— … трябва да следваме примера на нашите предци и да се стремим…

Колебаейки се, Натаниел се опита да проговори, но езикът му беше надебелял.

Фигурата скочи в залата. Принадлежеше на младеж с налудничави, тъмни очи, който носеше черни дънки и черен анорак; лицето му беше замазано с някакво тъмно масло или паста. В ръцете му имаше ярка, синя сфера, с размера на голям грейпфрут. Светлината й пулсираше. Вътре Натаниел виждаше безспирно въртящи се малки бели неща.

— … към по-нататъшно господство. Враговете ни се стопяват…

Младежът вдигна ръка. Сферата проблесна на светлината на фенерите.

Ахване някъде от тълпата. Някой забеляза…

— … Да, казвам ви отново…

Устата на Натаниел се отвори да извика, но звук не излезе.

Ръката се стрелна напред; сферата излетя.

— … те се стопяват…

Синята сфера описа дъга във въздуха над главата на Натаниел, над главите на тълпата. За Натаниел, омагьосан от движението й, като мишка хипнотизирана от люлеенето на змия, полетът сякаш продължи цяла вечност. Всички звуци в залата спряха, освен едва доловимото съскане на сферата — и от тълпата се чу потиснат висок женски писък.

Сферата изчезна над главите на тълпата. После се чу звън на счупено стъкло.

И, част от секундата по-късно, прозвуча експлозия.

20

Разбиването на първична сфера в затворено пространство винаги е страшен и разрушителен акт: колкото по-малко е помещението или по-голяма сферата, толкова по-лоши са последствията. Натаниел и повечето от магьосниците там имаха късмет, че Уестминстърската зала беше изключително голяма, а сферата — сравнително малка. И въпреки това ефектът беше забележителен.

При счупването на стъклото, затворените първични, които бяха стояли набутани в нея в продължение на много години, ненавиждащи същността на останалите, както и разговорите помежду си, се отделиха един от друг с адска сила. Въздух, земя, огън и вода: всичките четири елемента експлодираха от малкия си затвор със страшна скорост, освобождавайки хаос във всички посоки. Многото хора, стоящи наблизо бяха едновременно отхвърлени назад, обсипани с камъни, опърлени от огън и залети от хоризонтални колони вода. Почти всички магьосници паднаха на земята, пръснати като кегли около епицентъра на експлозията. Понеже стоеше в края на тълпата, Натаниел беше защитен от първата вълна на взрива, но въпреки това се озова подхвърлен във въздуха и запратен назад към вратата, водеща към речната тераса.

Повечето големи магьосници се измъкнаха здрави и читави. Те си имаха защитни механизми, предимно пленени джинове инструктирани да се материализират в момента, когато някоя агресивна магия се приближеше до личността на господаря им. Предпазните Щитове погълнаха или отклониха силните частици огън, земя или вода и със свистене запратиха поривите на вятъра към покривните греди. Малка част от по-слабите магьосници и техните гости нямаха този късмет. Някои бяха запратени рикоширайки между съществуващите защитни бариери, удряни до загуба на съзнание от бушуващите елементи; други бяха пометени по плочите на пода от малки приливни вълни кипяща вода и насъбрани на прогизнали купчини в средата на залата.

Министър-председателят вече бе изчезнал. Точно когато сферата се разби в камъните на три метра от сцената, от въздуха се появи един тъмнозелен африт и го обви в Херметическа Мантия, която веднага го вдигна във въздуха и го изнесе през капандура на покрива.

Полузамаян от удара във вратата, Натаниел се опитваше да се изправи, когато видя двама от мъжете в сиви сака да тичат към него със застрашителна скорост. Падна назад, те го прескочиха и изтичаха през вратата на терасата. Докато вторият минаваше отгоре с изумителен скок, той изръмжа по особен гърлен начин, от който на Натаниел му настръхна косата. Чу боричкане на речната тераса; дращещ звук като от нокти по камък; два далечни плясъка.

Предпазливо вдигна глава. Терасата беше празна. Насъбраната в залата енергия на освободените първични се беше оттекла по естествения си път. Водата бе изтекла в пукнатините между плочите на пода; буци кал и пръст бяха пръснати по стените и лицата на гостите; няколко пламъка все още облизваха краищата на алените завеси на сцената. Сега вече мнозина от магьосниците се раздвижваха, изправяха се на крака или помагаха на други да станат. Няколко останаха проснати на пода. Прислужниците притичваха надолу по стълбите и от съседните стаи. Хората бавно започнаха да си възвръщат гласовете; чуваха се викове, циврене, няколко позакъснели и доста пресилени писъка.

Натаниел се изправи на крака, пренебрегвайки острата болка в рамото, където се беше блъснал в стената и разтревожен започна да търси госпожа Ъндъруд. Ботушите му се хлъзгаха по мръсотията на пода.

Дебелакът в белия костюм се беше облегнал на патериците си и говореше със Саймън Лавлейс и стария, сбръчкан магьосник. Никой от тях не изглеждаше много пострадал от атаката, въпреки че челото на Лавлейс беше ожулено, а очилата му — леко напукани. Докато Натаниел ги подминаваше, те се обърнаха едновременно и очевидно измърмориха общо заклинание за призоваване, защото внезапно пред тях се материализираха шест високи, стройни джина със сребристи наметала. Раздадоха се заповеди. Демоните се издигнаха във въздуха, понесоха се бързо към терасата и изчезнаха.

Госпожа Ъндъруд седеше на задника си с объркано изражение. Натаниел клекна до нея.

— Добре ли сте?

Брадичката й бе покрита с кал, а косата около едното й ухо — леко опърлена, но иначе изглеждаше невредима. На Натаниел леко му се доплака от облекчение.

— Да, да, така мисля, Джон. Няма нужда да ме прегръщаш така. Радвам се, че не си ранен. Къде е Артър?

— Не знам. — Натаниел огледа мърлявата тълпа. — А, ето го.

Господарят му очевидно не бе имал време да издигне ефективна защита, ако се съдеше по брадата му, която сега наподобяваше разцепените половини на ударено от светкавица дърво. Предните части на изисканите му сако и риза бяха отнесени, останал бе само един почернял потник и димяща вратовръзка. Панталоните му също не бяха останали незасегнати; сега те започваха прекалено надолу от кръста и свършваха прекалено нагоре от глезените. Господин Ъндъруд стоеше близо до една групичка в същото положение като него, с широко опулени от възмущение очи и покрито със сажди лице.

— Мисля, че ще оживее — каза Натаниел.

— Иди и му помогни, Джон. Хайде, върви. Аз съм добре, наистина. Просто трябва да поседна за малко.

Натаниел се приближи до господаря си предпазливо. Нямаше да се учуди, ако Ъндъруд обвинеше него за нещастието.

— Сър? Добре ли…?

Господарят му явно не забелязваше присъствието му. Изпод почернените му вежди гореше силна ярост. С авторитетно усилие той издърпа накъсаните останки от сакото напред и ги закопча с единственото останало копче. Приглади надолу вратовръзката си, потрепвайки леко от топлината. После закрачи към най-близката група суетящи се гости. Несигурен какво да направи, Натаниел се повлече след него.

— Кой беше? Видяхте ли? — заговори рязко Ъндъруд.

Една жена, чиято вечерна рокля висеше от раменете й като мокра носна кърпичка, разтърси глава.

— Стана прекалено бързо. — Няколко от другите кимнаха.

— Някакъв предмет дойде отзад…

— Най-вероятно през портал, някой магьосник-ренегат…

Намеси се беловлас мъж със скимтящ глас.

— Казват, че някой е влязъл през терасата…

— Няма начин — ами охраната?

— Извинете, сър…

— Тази „Съпротива“, мислите ли, че те…?

— Лавлейс, Скайлър и Пин изпратиха проследяващи демони по реката.

— Сър…

— Негодникът трябва да е скочил в Темза и сигурно е отнесен.

— Сър! Аз го видях!

Най-накрая Ъндъруд се обърна към Натаниел.

— Какво? Какво каза?

— Аз го видях, сър. Момчето на терасата…

— Мили боже, ако лъжеш…

— Не, сър, беше точно преди да го хвърли, сър. Държеше синьо кълбо в ръце. Притича през вратата и го хвърли, сър. Беше с тъмна коса, момче, малко по-голямо от мен, сър. Слабо, с тъмни дрехи, май беше с палто, не видях какво стана с него след като го хвърли. Беше първична сфера, сигурен съм, малка. Така че не трябваше да е магьосник, за да я счупи…

Натаниел спря да си поеме дъх, внезапно осъзнал, че в ентусиазма си беше разкрил много по-големи познания за магията, отколкото можеше да има един чирак, който тепърва щеше да призовава първия си моулър. Но явно нито Ъндъруд, нито някой от останалите магьосници забелязаха този факт. Трябваха им няколко секунди да възприемат думите му, после се обърнаха и започнаха да говорят много бързо, приказвайки един през друг, нетърпеливи да изложат теориите си.

— Сигурно е Съпротивата, но те магьосници ли са или не? Винаги съм казвал…

— Ъндъруд, Вътрешни работи е твой отдел. Регистрирани ли са някакви откраднати първични сфери? Ако е така, какво, по дяволите, се прави по въпроса?

— Не мога да кажа, секретна информация…

— Недей да мрънкаш под това, което е останало от брадата ти, човече. Имаме право да знаем!

— Дами и господа… — Гласът беше мек, но ефектът бе моментален. Шумът утихна, всички глави се извърнаха. Саймън Лавлейс се беше появил в края на групата. Косата му отново си беше на мястото. Въпреки счупените очила и ожуленото чело, той беше елегантен както винаги. Устата на Натаниел пресъхна.

Лавлейс огледа групата с бързите си тъмни очи.

— Не тормозете бедния Артър, моля — каза той. За момент на лицето му просветна усмивка. — Той не е виновен за това безчинство, горкият. Атентаторът явно е влязъл откъм реката.

Един чернобрад мъж посочи Натаниел.

— Така казва момчето.

Тъмните очи се спряха на Натаниел и леко се разшириха, като го познаха.

— Младият Ъндъруд. Видя го, така ли?

Натаниел кимна мълчаливо.

— Добре. Виждам, че си наблюдателен, както винаги. Той има ли си вече име, Ъндъруд?

— Ъъъ, да — Джон Мандрейк. Официално съм го записал.

— Добре, Джон. — Тъмните очи се приковаха към него. — Заслужаваш да бъдеш поздравен. Никой друг от тези, с които говорих досега, не е успял да го види добре. По-късно полицията може да иска показания от теб.

Натаниел раздвижи езика си.

— Да, сър.

Лавлейс се обърна към другите.

— Атентаторът е спрял лодката под терасата, покатерил се е по крайречната стена и е прерязал гърлото на пазача. Няма тяло, но има доста кръв, така че най-вероятно го е пуснал в Темза. Явно и самият той е скочил в реката и е бил отнесен. Може и да се е удавил.

Чернобрадият изрази неодобрението си.

— Нечувано! Какво си е мислел Дювал? Полицията трябваше да предотврати това.

Лавлейс вдигна ръка.

— Напълно съм съгласен. Но двама полицаи веднага тръгнаха по следата. Те може да намерят нещо, въпреки че водата няма да запази миризмата. Изпратих джинове и по бреговете. Страхувам се, че на този етап не мога да ви кажа нищо повече. Трябва да сме благодарни, че министър-председателят е в безопасност и никой важен не беше убит. Мога ли най-смирено да ви предложа да си отидете в къщи да се съвземете — и може би да си смените дрехите? Без съмнение по-късно ще ви бъде дадена още информация. А сега, ако ме извините…

Той се отдели с усмивка и отиде до друга шепа гости. Групата го изгледа с отворени уста.

— Ама че арогантен… — Чернобрадият магьосник изсумтя и млъкна. — Човек не би си и помислил, че е бил само заместник-министър на търговията. Един ден ще се окаже, че някъде го причаква някой африт… Е, аз няма да се мотая повече тук, дори и ако вие решите да го направите.

Той си тръгна, стъпвайки тежко. Един след друг останалите последваха примера му. Господин Ъндъруд безмълвно взе жена си, която беше заета да сравнява ожулванията си с една двойка от Форин Офис и, с подтичващия отзад Натаниел, напусна напрегнатата бъркотия в Уестминстърската зала.

— Мога само да се надявам — каза господарят му, — че това ще ги подтикне да ми дадат още субсидии. Ако не го направят, какво могат да очакват? С мизерен отдел от шестима магьосници! Аз не съм чудотворец!

През първата половина от пътуването в колата цареше тягостна тишина и мирис на опърлена брада. След като излязоха от централен Лондон, обаче, Ъндъруд внезапно стана много разговорлив. Явно нещо го тормозеше.

— Не е твоя грешката, скъпи — каза утешително госпожа Ъндъруд.

— Не, но ще обвинят мен! Нали ги чу там вътре, момче — обвиняваха ме заради всичките кражби!

Натаниел, като никога, си позволи да зададе въпрос.

— Какви кражби, сър?

Ъндъруд удари по волана отчаяно.

— Онези, извършени от така наречената „Съпротива“, разбира се! Магически предмети, откраднати от небрежни магьосници из цял Лондон. Предмети като първичната сфера — няколко от тях бяха открити през януари в един склад, ако не се лъжа. През последните няколко години престъпления като това станаха все по-често срещани и аз би трябвало да се боря с тях — само с още шестима магьосници във Вътрешни работи.

Натаниел се окуражи. Той се наведе напред от задната седалка.

— Извинете, сър, но кои са Съпротивата?

Ъндъруд зави край един ъгъл прекалено бързо, едва избегна една стара жена и й изкара ангелите като стовари юмрук върху клаксона. — Шайка предатели, на които не им харесва ние да управляваме — изръмжа той. — Сякаш не ние сме дали на тази страна богатството и величието й. Никой не знае кои са, но със сигурност не са многобройни. Шепа обикновени, търсещи подкрепа по църквите; няколко малоумни подстрекатели, които се възмущават от магията и това, което тя прави за тях.

— Значи те не са магьосници, сър?

— Разбира се, че не са, глупако, точно в това е идеята! Те са обикновени, като оборски тор! Те мразят нас и всичко магическо и искат да свалят правителството! Сякаш това е възможно. — Той ускори и мина на червено, махайки нетърпеливо на пешеходците, които се хвърлиха назад към безопасността на тротоара.

— Но защо им е да крадат магически предмети, сър? Искам да кажа, ако мразят магическите неща.

— Кой знае? Тяхното мислене винаги е погрешно, естествено. Те са просто обикновени. Вероятно се надяват, че това ще намали нашата сила — сякаш от загубата на няколко артефакта ще има разлика! Но някои устройства могат да се използват и от немагьосници, както видя днес. Може би трупат оръжия за някакво бъдещо нападение, може би по повеля на чуждо правителство… невъзможно е да се каже, докато не ги намерим и унищожим.

— Но това беше тяхната първа истинска атака, така ли, сър?

— Първата от такъв размер. Имаше няколко нелепи инцидента… Стъкленици с моулъри, хвърлени по официални коли: такива неща. Били са наранявани магьосници. В един от случаите шофьорът се блъсна. Докато бил в безсъзнание от колата му било откраднато куфарчето с няколко магически предмета… Беше много притеснително за него, идиота му с идиот. Но сега Съпротивата отиде твърде далеч. И казваш, че атентаторът бил млад?

— Да, сър.

— Интересно… Докладвано е за младежи и на другите местопрестъпления. Без значение млади или стари, тези крадци ще проклинат деня, в който са били заловени. След тази вечер, всеки който притежава открадната магьосническа собственост ще понесе най-строгите наказания, които правителството ни може да измисли. Няма да умрат бързо, можеш да си уверен в това. Каза ли нещо, момче?

Натаниел беше издал несъзнателен звук, нещо средно между задавяне и писукане. Внезапно пред очите му беше изникнало видение на също така откраднатия Амулет на Самарканд, който дори сега бе скрит някъде в кабинета на Ъндъруд. Той разтърси глава мълчаливо.

Колата зави покрай последния ъгъл и забръмча надолу по тъмния и тих път. Ъндъруд влезе в мястото за паркиране пред къщата.

— Запомни ми думите, момче — каза той, — правителството ще трябва да действа сега. Ще поискам допълнителен персонал за моя отдел още утре сутрин. Тогава може би ще започнем да залавяме тези крадци. И когато го направим, ще им късаме крайниците един по един.

Той излезе от колата и затръшна вратата, оставяйки след себе си пресен мирис на изгорели косми. Госпожа Ъндъруд обърна глава към задната седалка. Натаниел седеше с изправен гръб, скован врат и празен поглед.

— Горещ шоколад преди лягане, скъпи? — попита тя.

21

Тъмнината, обгърнала ума ми, се разнесе. Внезапно бях нащрек както винаги, с кристално ясни възприятия, като навита пружинка, готова за моментално действие. Време беше да избягам!

Само че не беше точно така.

Умът ми работи на няколко нива едновременно71. Известен съм с това, че мога да разговарям за незначителни неща и едновременно с това да сглобявам думите на някое заклинание, както и да оценявам различните пътища за бягство. Това често се оказва полезно. Но точно в онзи момент не ми трябваше повече от едно съзнателно ниво, за да знам, че бягството изобщо не подлежеше на обсъждане. Сериозно бях загазил.

Но всяко нещо по реда си. Едното нещо, което можех да направя, бе да се огледам хубаво. Със събуждането осъзнах, че формата ми се беше изпарила, докато съм бил в безсъзнание. Превъплъщението ми на сокол се беше разградило в гъсто, мазно изпарение, което се плискаше насам-натам във въздуха, като раздвижвано от миниатюрен прилив. Това всъщност беше веществото, чрез което най-близко можех да разкрия истинската си същност72, докато съм заробен на земята, но въпреки благородната си природа, тя не изглеждаше много привлекателна73. Затова бързо се промених в подобие на нежен женски човек, облечен в проста туника и, само за забавление, добавих няколко малки рогчета на главата й.

След като свърших това, прецених заобикалящата ме обстановка песимистично.

Стоях върху малка каменна стойка или колона, която се издигаше на около два метра височина в средата на покрития с каменни плочи под. На първо ниво зрителното ми поле беше чисто във всички посоки, но от второ до седмо беше блокирано от нещо гадно: малка енергийна сфера със значителна мощност. Беше изградена от тънки бели кръстосани нишки сила, които се издигаха от горната част на колоната, около стройните ми крака и се събираха отгоре, над нежната ми глава. Не беше нужно да докосвам жилките, за да зная, че ако го направех, щяха да ми причинят непоносима болка и да ме отхвърлят назад.

В затвора ми нямаше никаква пролука, нито слабо място. Не можех да се измъкна. Бях заклещен в сферата като някаква тъпа златна рибка в кръгъл аквариум.

Но за разлика от рибката, аз имах добра памет. Спомнях си какво се беше случило, след като разбих магазина на Шолто. Помнех как върху мен падна сребърната Клопка; нажежените копита на африта, разтапящи паважа; миризмата на розмарин и чесън, която ме задушаваше като ръцете на убиец, докато накрая съзнанието ми се изпари. Какво унижение — аз, Бартимеус, да гасна на улицата в Лондон! Но щях да се гневя по-късно. Сега трябваше да остана спокоен, да търся възможност.

Извън сферата имаше доста древна зала. Беше построена от сиви каменни блокове и тежки дървени покривни греди. От единствения прозорец, високо на една от стените, нахлуваше слаба, бледа светлина, която едва успяваше да си проправи път през хвърчащите насам-натам прашинки и да стигне до пода. Прозорецът беше оборудван с магическа бариера, подобна на моя затвор. Из стаята имаше още няколко колони подобни на тази, върху която стоях аз. Повечето бяха празни, но върху една беше закрепена малка, ярка и много плътна синя сфера. Не бях съвсем сигурен, обаче май успях да различа нещо разкривено и притиснато вътре.

По стените нямаше врати, въпреки че това не означаваше кой знае какво. Временните портали се срещаха често в магьосническите затвори. Достъпът до съседната стая (и влизането, и излизането) бе невъзможен без входовете, отваряни само по заповед на доверени магьосници-надзиратели. Дори и да успеех да избягам от затворническата си сфера, би било много трудно и изморително да ги преодолея.

Пазачите също усложняваха нещата. Представляваха два огромни утуку74, маршируващи флегматично из стаята. Единият от тях имаше лице и качулка като на пустинен орел, жесток извит клюн и настръхнала перушина. Другият беше с глава на бик и издухваше облаци от слюнка през ноздрите си. И двамата ходеха като човеците на масивни крака; огромните им, покрити с вени ръце, стискаха копия със сребърни остриета. На гърбовете им лежаха сгънати перушинести крила. Очите им се въртяха безспирно напред-назад, обхождайки всеки сантиметър от стаята със страшния си поглед.

Въздъхнах леко, малко по женски. Нещата определено не изглеждаха обещаващо.

И все пак, още не бях победен. Ако съдех по впечатляващите размери на затвора, най-вероятно бях в ръцете на правителството, но най-добре беше да съм сигурен. Първо трябваше да измъкна от надзирателите си всичката информация, с която разполагаха75.

Подсвирнах малко нахално. По-близкият утуку (с орловата глава) погледна косо и насочи копието си към мен.

Усмихнах се мило.

— Здрасти.

Утукуто изсъска като влечуго, показвайки острия си, червен, птичи език. Приближи се, все още заплашвайки грубо с копието.

— Внимавай с това нещо — казах аз. — Винаги е по-впечатляващо да държиш оръжието неподвижно. Изглеждаш сякаш се опитваш да прободеш цвете с вилица за готвене.

Орлоклюнчо се приближи. Краката му стъпваха на пода, който беше на два метра под постамента ми, но дори и така той беше достатъчно висок, за да ме гледа в очите без проблем. Внимаваше да не се приближи твърде много до блестящата стена на моята сфера.

— Проговори още веднъж без разрешение — рече утукуто, — и ще те направя на решето. — Той посочи върха на копието си. — Това е сребро. Лесно може да мине през сферата ти и да те намушка, ако не млъкнеш.

— Разбрах те. — Отхвърлих един кичур коса от веждата си. — Виждам, че съм оставен на твоята милост.

— Точно така. — Утукуто се обърна да си тръгне, но по неизвестен начин една самотна мисъл беше успяла да се зароди в празната му глава. — Моят колега — добави той и посочи Бикоглавчо, който ни наблюдаваше от разстояние с малките си червени очи — твърди, че те е виждал някъде и преди.

— Не мисля така.

— Преди много време. Само че си изглеждал по-различно. Той е сигурен, че те е подушвал. Обаче не може да се сети кога.

— Може и да е прав. Съществувам от доста време. Но за съжаление съм лош физиономист. Не мога да му помогна. Къде, всъщност, се намираме? — Сега се опитвах да сменя темата, защото с безпокойство осъзнавах, че разговорът може бързо да се завърти около битката при Ал-Ариш. Ако Бикоглавчо беше оцелял оттам и научеше името ми…

Качулката на главата на утукуто леко се приглади назад, докато обмисляше въпроса ми.

— Няма проблем да ти кажа това, — рече най-после той. — Намираме се в Тауър76. В Лондон. — Говореше с особено наслаждение и потропваше с копието по плочите, за да наблегне на всяка дума.

— О, това е добре, нали?

— Не и за теб.

Отвътре ми напираха няколко насмешливи забележки, но с известно усилие успях да ги потисна и останах мълчалив. Не исках да ме бодат с копието. Утукуто се отдалечи марширувайки, за да подеме отново патрулирането си, но сега пък забелязах, че Бикоглавчо се приближава, като през цялото време сумти и пръхти с противния си мокър нос.

Като стигна толкова близо до ръба на сферата ми, че пенливите пръски, които издишаше зацвърчаха и засъскаха при съприкосновението с наелектризираните бели нишки, той изръмжа измъчено.

— Аз те познавам — рече. — Познавам миризмата ти. Беше преди много време, да, но аз никога не забравям. Знам името ти.

— Приятел на някой приятел, може би? — Погледнах нервно върха на копието му. За разлика от Орлоклюнчо той изобщо не го размахваше насам-натам.

— Не… враг…

— Ужасно е да не можеш да си спомниш нещо, което ти е на върха на езика — отбелязах аз. — Не е ли така? И толкова силно се опитваш да си спомниш, но в повечето случаи не можеш, защото някой глупак постоянно те прекъсва с брътвежите си и не можеш да се концентрираш, а…

Бикоглавчо измуча яростно.

— Млъкни! Почти бях успял!

В стаята премина трептене, което завибрира по пода и нагоре по колоната. Бикоглавчо моментално се завъртя на пети и притича да заеме мястото си на едно невзрачно място край стената. На няколко метра от него Орлоклюнчо направи същото. Между тях във въздуха се появи овална пролука, която се разшири в основата си, докато оформи широка арка. Арката беше черна и от нея изникнаха две фигури, бавно започнаха да придобиват цвят и плътност, докато се измъкваха от сладникавата пустош на портала. И двамата бяха хора, въпреки че формите им бяха толкова различни, че трудно можеше да се повярва в това.

Единият беше Шолто.

Закръглен както винаги, той накуцваше силно, сякаш всеки мускул го болеше. Беше ми приятно да видя, че изстрелващият му плазма бастун бе заменен с две най-обикновени патерици. Лицето му изглеждаше сякаш от него току-що бе станал някой слон и мога да се закълна, че на рамката на монокъла му имаше тиксо. Едното му око бе насинено и подуто. Позволих си да се усмихна. Въпреки трудното ми положение, в живота все още имаше някои хубави неща.

Огромната натъртена необятност на Шолто караше жената до него да изглежда още по-слаба, отколкото всъщност беше. Тя носеше сива горна дреха и дълга черна пола и приличаше на някаква прегърбена чапла. Имаше права бяла коса, подстригана късо зад ушите. На лицето й имаше единствено очи и скули, а самото то бе напълно безцветно — дори и очите й бяха като измити, просто две топчета с цвят на дъждовна вода някъде на главата й. От накъдрените ръкави се подаваха дълги пръсти с маникюри като скалпели. От нея лъхаше авторитет и опасност: утукутата тропнаха с копита и я поздравиха, като мина покрай тях. С едно щракване на пръстите с прекалено остри нокти порталът зад нея се затвори.

Затворен в сферата си, аз наблюдавах как се приближават — слабата и дебелият, прегърбената и куцащият. През цялото време здравото око на Шолто беше приковано в мен.

Спряха на няколко метра. Жената отново щракна с пръсти и, за моя лека изненада, плочите върху които стояха бавно се издигнаха във въздуха. Пленените дяволчета под камъните изгрухтяваха от време на време, докато носеха товара на раменете си, но като цяло движението си беше доста плавно. Нямаше почти никакво клатене. Скоро камъните спряха да се издигат и двамата магьосници стояха на моето ниво и ме наблюдаваха. И аз ги зяпах невъзмутимо.

— Значи си се събудил вече? — каза жената. Гласът й напомняше счупено стъкло в хладилна чанта77. — Добре. Тогава може би ще ни помогнеш. Първо, името ти. Няма да си губя времето да те наричам Бодмин; проверихме архивите и знаем, че това е фалшива идентичност. Единственият джин с това име е загинал в Трийсетгодишната война.

Свих рамене мълчаливо.

— Искаме да разберем името ти, с каква цел си влязъл в магазина на господин Пин и всичко, което знаеш за Амулета на Самарканд. И най-вече, искаме да знаем името на господаря ти.

Отметнах коса от окото си и я пригладих назад. Погледът ми се шляеше отегчено из стаята.

Жената не стана нетърпелива, нито се ядоса. Тонът й си беше все така спокоен.

— Ще проявиш ли разум? — попита тя. — Можеш или да ни кажеш веднага, или да ни кажеш по-късно. Това зависи изцяло от теб. Между другото, господин Пин не мисли, че ще проявиш разум. Затова дойде тук. Иска да види болката ти.

Намигнах на пребития Шолто.

— Хайде — подканих го (малко по-весело, отколкото всъщност се чувствах), — намигни ми и ти. Добро упражнение е за ударено око. — Магьосникът се озъби, но не проговори.

Жената направи жест и плочата й се плъзна напред.

— Не си в подходяща позиция да си нагъл, демоне. Нека да ти изясня ситуацията. Това е Кулата на Лондон, където водят всички врагове на правителството, за да бъдат наказани. Може би си чувал за това място? За сто и петдесет години оттук са минали магьосници и духове от всякакъв вид и никой не е излязъл, освен по наша милост. Тази стая е защитена от три слоя магически ключалки. Между всички слоеве постоянно патрулират батальони от бдителни хорли и утуку. Но дори за да стигнеш до тях, ще ти се наложи да излезеш от твоята сфера, което е невъзможно. Намираш се в Скръбно Кълбо. Ако го докоснеш, ще разкъса същността ти. По моя команда — тя произнесе една дума и силовите линии на сферата сякаш потръпнаха и нараснаха — кълбото ще се свива по малко. Сигурна съм, че ти също можеш да се свиваш, така че в началото ще можеш да избягваш обгарянията и мехурите. Но кълбото може да се свие до нищо, а на това ти не си способен.

Не можах да не погледна към съседната колона, с плътно стиснатата синя сфера. Вътре несъмнено бе живяло нещо и останките му все още бяха там. Кълбото се беше свивало, докато на съществото не му бе останало място. Беше също като да видиш мъртъв паяк на дъното на тъмна стъклена бутилка.

Жената бе проследила погледа ми.

— Точно така — каза тя. — Необходимо ли е да казвам друго?

— Ако наистина проговоря — рекох аз, обръщайки се към нея за пръв път, — какво ще стане с мен после? Какво ще те спре да не изстискаш всички сокове от мен след това?

— Ако сътрудничиш, ще те освободим — каза тя. — Нямаме интерес да убиваме роби.

Звучеше толкова брутално откровена, че почти й повярвах. Но не съвсем.

Преди да успея да реагирам, Шолто Пин нададе съскаща кашлица, за да привлече вниманието на жената. Говореше със затруднение, сякаш го боляха ребрата.

— Нападението — прошепна той. — Съпротивата…

— А, да. — Жената отново се обърна към мен. — Ще имаш още по-голям шанс да ти отменим присъдата, ако можеш да ни дадеш информация за един инцидент, случил се вчера вечерта след залавянето ти…

— Чакай — казах аз. — Колко време сте ме държали в безсъзнание?

— Малко по-малко от двадесет и четири часа. Щяхме да те разпитаме миналата нощ, но както казах при този инцидент… Успяхме да свалим сребърната мрежа едва преди трийсет минути. Впечатлена съм от бързото ти възстановяване.

— Нищо работа. Имам опит78. И така, този инцидент… Кажи ми какво се е случило.

— Беше нападение от терористи, назоваващи се „Съпротивата“. Твърдят, че мразят всички видове магия, но въпреки това смятаме, че може да имат някои магически връзки. Може би джинове като теб, призовани от вражески магьосници. Възможно е.

Отново тази „Съпротива“. Симпкин също ги беше споменал. Предполагаше, че те са откраднали Амулета. Но за това беше отговорен Лавлейс — може би той стоеше и зад това последно престъпление.

— Какво точно нападение?

— Първична сфера. Неуспешно и наслуки.

Не звучеше точно в стила на Лавлейс. Виждах го повече като подмолен интригант, от онези типове, които заповядват убийства, докато си хапват сандвичи с краставици по градински партита. А и бележката му до Скайлър предполагаше, че са планирали нещо малко по-нататък.

Размишленията ми бяха грубо прекъснати от едно гърлено изръмжаване от стария ми приятел Шолто.

— Стига толкова! Няма да ти каже по собствена воля. Смали кълбото, скъпа Джесика, така че да се сгърчи и да проговори! И двамата сме твърде заети да се размотаваме в тази килия цял ден.

За пръв път тънките като резки устни, които оформяха устата на жената се разпънаха в любезна усмивка.

— Господин Пин е нетърпелив, демоне — каза тя. — Него не го интересува дали ще говориш, или не, стига да пуснем в употреба кълбото. Но аз винаги предпочитам да следвам правилната процедура. Казах ти какво искаме ние — сега е време да говориш.

Последва пауза. Иска ми се да кажа, че тя беше изпълнена с напрежение. Иска ми се да кажа и, че се борех със съвестта си дали да изплюя камъчето за Натаниел и моята мисия, и, че тези вълни на съмнение заляха по драматичен начин деликатните ми черти, докато моите мъчители напрегнато очакваха какво ли щеше да е решението ми. Иска ми се да кажа всичко това, но щеше да е лъжа79. Така че паузата всъщност беше по-скоро тежка, потискаща и мрачна и през това време аз се опитвах да се примиря с болката, която знаех, че ще последва.

Нищо нямаше да ми достави по-голямо удоволствие от това да накисна Натаниел по всички правила на изкуството. Бих им дал всичко: име, адрес, размер на обувките — дори бих се осмелил да предположа дължината на краката му, ако я поискаха. Щях също да им кажа за Лавлейс и за Факарл, както и къде точно да намерят Амулета на Самарканд — можех да кажа толкова много. Но… ако го направех, обричах сам себе си. Защо ли? Защото: 1) напълно възможно беше просто да ме смачкат в кълбото, независимо от всичко и 2) дори и да ме освободяха, Натаниел щеше да бъде убит или най-малкото сериозно затруднен и щях да замина в Old Chokey на дъното на Темза. А само от мисълта за всичкия онзи розмарин ми се разтече носа80.

По-добре бързо унищожение в кълбото, отколкото цяла вечност в мизерия. Така че потърках нежната си брадичка и зачаках неизбежното да започне.

Шолто изгрухтя и погледна жената. Тя почука по часовника си.

— Времето изтече — каза тя. — Е?

И в този момент, сякаш написано от ръката на некадърен писател, се случи нещо невероятно. Тъкмо щях да излея една последна тирада от пламенни (и въпреки това умни) ругатни, когато почувствах едно познато болезнено усещане в стомаха си. Защипаха ме множество нажежени пинсети, дърпайки същността ми…

Призоваваха ме…

22

За пръв път бях благодарен на момчето. Колко точно изчислено! Какво забележително съвпадение! Сега можех да им изчезна под носа, дематериализиран от призоваването, докато те зяпат и преглъщат като риба на сухо. Бях чевръст, имаше време само да им се подиграя набързо преди да тръгна.

Разклатих печално глава.

— Толкова съжалявам — усмихнах се. — С най-голямо удоволствие бих ви помогнал, наистина. Но трябва да тръгвам. Можем някой път скоро пак да си поиграем на измъчване и пленничество. Само че с малка промяна. Аз ще бъда отвън, а вие двамата ще се гушкате в кълбото. Така че най-добре да започнеш сериозна диета, Шолто. Междувременно и двамата можете — ох! да ходите да се гръмнете и — Ах!… Ооох! — Признавам, че това не беше най-остроумният ми отговор, но от призоваването вече сериозно започваше да ме боли. Болката беше по-зле от обикновено — някак по-остра, по-малко здравословна…

И, освен това, този път отнемаше повече време.

Зарязах всички преструвки, нахални и нагли пози, и започнах да се гърча върху колоната, копнеейки момчето да побърза. Какъв му беше проблемът? Не знаеше ли, че страдам? Не можех и да се свия както трябва — силовите линии на кълбото бяха твърде наблизо за каквото и да е удобство.

След две изключително неприятни минути яростното дърпане на призоваването намаля и отмря. Останах в поза, на която й липсваше всякакво величие — клекнал и свит на топка, с глава между коленете и ръце върху главата. Бавно и сковано от болката, изправих леко глава и внимателно отметнах коса от очите си.

Все още бях в кълбото. Двамата магьосници бяха точно там, хилейки ми се отвъд стените на моя затвор.

Нямаше начин да изглеждам добре в тази ситуация. Навъсено, с хиляди остатъчни болежки, се протегнах, изправих се и се взрях неумолимо в тях. Шолто се смееше тихичко.

— Дори и само това си струваше идването тук, скъпа Джесика, — каза той. — Погледът му беше просто изключителен.

Жената кимна.

— Толкова навреме — рече тя. — Толкова се радвам, че бяхме тук да го видим. Още ли не си разбрал, тъпо същество? — Плочата й се премести малко по-близо. — Казах ти, че е невъзможно да напуснеш Скръбното Кълбо, дори и с призоваване. Същността ти е заключена в него. Дори и господарят ти не може да те извика от него.

— Тя ще намери начин — рекох аз и си прехапах устната сякаш съжалявах за казаното.

— Тя? — Очите на жената се свиха. — Господарят ти е жена?

— Лъже. — Шолто Пин разклати глава. — Очевидно блъфира. Джесика, омръзна ми; освен това закъснявам за сутрешния си масаж във Византийската баня. Сега трябваше да съм в сауната. Тъй като съществото има нужда от допълнително насърчаване, мога ли да предложа да му го осигурим и да го оставим насаме.

— Възхитителна идея, скъпи Шолто. — Тя щракна с пръсти пет пъти. Появи се бръмчене и трептене. — Време за незабавно смаляване!

Вложих това, което беше останало от енергията ми в една бърза трансформация и докато нишките на кълбото се свиваха около мен, аз приех нова форма. Елегантна котка, изгърбена и гъвкава, отдръпваща се от снижаващите се стени на кълбото.

Само за секунди затворът ми се сви до една трета от предишния си размер. Бръмченето на гнусната енергия кънтеше в котешките ми уши, но все още имаше достатъчно здравословно пространство между мен и стените. Жената щракна с пръсти и скоростта на свиване намаля значително.

— Забележително… — каза тя на Шолто. — В кризисни ситуации се превръща в пустинна котка. Много египетско. Мисля, че този тук е имал дълга кариера. — После се обърна към мен. — Кълбото ще продължи да се свива, демоне — рече тя. — Ту бързо, ту бавно. Накрая ще стане на точица. Постоянно ще бъдеш наблюдаван, така че ако по някое време искаш да проговориш, трябва само да кажеш. И тъй, сбогом.

В отговор котката изсъска и се изплю. Това бяха единствените ясни звуци, които умеех в момента.

Плочите се завъртяха и се върнаха на първоначалните си места. Шолто и жената се върнаха при арката и порталът ги погълна. Пролуката се затвори и стената си стана както преди. Орлоклюнчо и Бикоглавчо възобновиха маршируването си. Мъртвешките бели нишки на кълбото бръмчаха и светеха и се свиваха незабележимо.

Котката се сви на колоната и уви опашка около себе си, колкото можеше по-плътно.

В следващите няколко часа положението ми ставаше все по-малко удобно. В началото котката ме устройваше, но накрая кълбото се беше свило дотолкова, че ушите ми вече бяха под мустачките и усещах как опашката ми започва да се пържи. Последва поредица от промени. Знаех, че ме наблюдават, затова не направих очевидното и не станах направо на бълха — така кълбото просто щеше да се свие много бързо и да се пригоди към моя размер. Вместо това, преминах през цяла серия най-разнообразни космати вариации, като се поддържах съвсем малко по-малък от блещукащите решетки на затвора ми. Първо заек, после мармозетка, невзрачен лалугер… Ако съберете всичките ми форми заедно, предполагам, че ще получите един доста приличен магазин за домашни любимци, но не се получаваше съвсем.

Освен това колкото и да се опитвах, не можех да измисля никакъв велик план за бягство. Можех да успея да отложа присъдата като кажа някаква сложна опашата лъжа на жената, но тя скоро щеше да открие, че си измислям и щеше да ме довърши още по-бързо. Това не беше изход.

Нещата станаха още по-лоши, когато онова нещастно момче се опита да ме призове още два пъти. Не се отказваше лесно, вероятно бе решил, че първият път е направил някаква грешка и така ми причини толкова неудобство, че почти реших да го предам.

Почти, но не напълно; все още нямаше смисъл. Винаги имаше шанс нещо да се случи.

— Беше ли при Ангкор Том? — Отново Бикоглавчо, опитвайки се да си припомни.

— Какво? — В този момент бях лалугер; направих всичко възможно да звуча величествено презрителен, но лалугерите са просто раздразнителни.

— Нали знаеш Кхмерската империя. Работех за имперските магьосници, когато завладяха Тайланд. Имал ли си нещо общо с това? Да си бил бунтовник?

— Не81.

— Сигурен ли си?

— Да! Разбира се, че съм сигурен! Бъркаш ме с някой друг. Обаче остави това за малко. Слушай… — Лалугерът понижи глас и заговори внимателно и тихо изпод вдигнатата си лапа. — Очевидно си умен, бил си на този свят достатъчно време, работил си за много от най-лошите империи. Виж сега — аз имам силни приятели. Ако можеш да ме измъкнеш оттук, те ще убият господаря ти вместо теб, ще те освободят от веригата.

Ако Бикоглавчо имаше повече акъл, бих се заклел, че ме гледа скептично. Все пак аз продължих, без да обръщам внимание.

— От колко време си затворен тук на служба като пазач? — попитах го. — Петдесет години? Или сто? Това не е живот за утуку, нали? А може и да попаднеш в кълбо като това.

Главата се приближи до решетките. Върху мен се изсипа душ от пръски от носа му, оставяйки лепкави капчици по козината ми.

— Какви приятели?

— Ами, един марид — голям — и четири африта, много силни, много по-силни от мен… Можеш да се присъединиш към нас…

Главата се отдръпна с презрително ръмжене.

— Сигурно ме мислиш за глупак!

— Не, не аз… — лалугерът сви рамене. — Така си мисли оня Орлоклюн. Той каза, че ти нямало да се включиш в плана ни. Все пак, ако се интересуваш… — като се завъртя и подскочи леко, лалугерът му обърна гръб.

— Какво? — Бикоглавчо бързо заобиколи и отиде от другата страна на колоната като държеше копието си близо до кълбото. — Не ми обръщай гръб! Какво е казал Ксерксес?

— Ой! — Орлоклюнчо дойде бързо от далечния ъгъл на стаята. — Чух си името! Престани да говориш със затворника!

Бикоглавчо го изгледа възмутено.

— Ще говоря, ако искам. Значи мислиш, че съм глупав, така ли? Да, ама не съм! Какъв е този ваш план?

— Не му казвай, Ксерксес! — прошепнах високо. — Не му казвай нищо.

Орлоклюнчо произведе стържещ звук с клюна си.

— План? Не знам нищо за никакъв план. Затворникът те лъже, Базтук. Какви ти ги е наговорил?

— Всичко е наред, Ксерксес — извиках весело. — Не съм споменавал за… нали се сещаш.

Бикоглавчо размаха заплашително копието си.

— Мисля, че аз трябва да задавам въпросите, Ксерксес — каза той. — Ти си заговорничил с пленника!

— Не съм, идиот такъв…

— Идиот, така ли?

И се започна: муцуна срещу клюн, парадиране с мускули и наежени пера, крясъци и юмручни удари по защитените с плочи гърди. Мдаа. Винаги е лесно да излъжеш утуку. Във вълнението си съвсем ме бяха забравили, което напълно ме устройваше. Обикновено щях да се радвам да ги видя как са се хванали за гушите, но при ситуацията, в която бях това ми носеше слаба утеха.

Кълбото отново се беше стеснило и бе станало доста неудобно, така че се смалих още веднъж до формата на бръмбар скарабей. Не че имаше много смисъл в това, но забавяше неизбежното и ми осигуряваше пространство да припкам напред-назад върху колоната, повдигайки капаците на крилата си ядосано и малко отчаяно. Онова момче, Натаниел! Ако някога се измъкнех, щях така да му отмъстя, че щеше да влезе в легендите и кошмарите на хората! Аз, Бартимеус, който съм говорил със Соломон и Хиавата82, да трябва да си отида така — като бръмбар, смачкан от враг, твърде арогантен даже да гледа! Не! Дори и сега щях да намеря начин…

Припках напред-назад, напред-назад и мислех ли мислех…

Невъзможно. Не можех да избягам. Смъртта настъпваше неумолимо от всички страни. Трудно беше да се мисли, че ситуацията може да стане още по-лоша.

Пръски пяна, рев и едно лудо червено око се наведе на нивото ми.

— Бартимеус!

Ами това беше. Бикоглавчо вече не се караше. Изведнъж си бе спомнил кой съм.

— Сега знам кой си! — извика той. — Гласът ти! Да, това си ти — унищожителят на моя народ! Най-после! Чаках този момент от двайсет и седем века.

Когато си изправен пред такъв коментар, е трудно да измислиш какво да кажеш.

Утукуто вдигна сребърното си копие и нададе триумфалния боен вик, с който неговият вид винаги придружава смъртоносния удар.

Задоволих се с това да избръмча с крила. Нали се сещате, по един безнадежден и предизвикателен начин.

23

Предстоеше най-лошият ден в живота на Натаниел и той започна точно така, както щеше и да продължи. Въпреки че се върна толкова късно от Парламента, той откри, че не може да заспи. Последните думи на господаря му отекваха безспирно в ума му и насаждаха у него все по-растящо безпокойство: „Всеки, който притежава крадена собственост, ще понесе най-строги наказания…“ Най-строги наказания… А какво друго беше Амулета на Самарканд, ако не крадена собственост?

Наистина, от една страна, той беше убеден, че Лавлейс е откраднал Амулета: изпрати Бартимеус на мисията му, само за да събере доказателства за това. Но от друга страна, той — или строго погледнато Ъндъруд — притежаваше откраднатата вещ. Ако Лавлейс или полицията, или някой друг от правителството го откриеше в къщата… Всъщност дори самият Ъндъруд да го откриеше в колекцията си, Натаниел се ужасяваше от мисълта каква катастрофа щеше да последва. Това, което беше започнало като лично нападение срещу врага му, сега изглеждаше далеч по-рискована работа. Вече не беше изправен само срещу Лавлейс, а и срещу дългата ръка на правителството. Бе чувал за стъклените призми, висящи от назъбените парапети на Тауър, които съдържаха останките на предателите. Те бяха достатъчно красноречиви. В никакъв случай не бе разумно да рискуваш да си навлечеш правителствения гняв.

Когато призрачната светлина, предшестваща зората, започна да се промъква през капандурата, Натаниел беше сигурен само в едно. Независимо дали джинът бе събрал доказателства или не, той трябваше бързо да се отърве от Амулета. Щеше да го върне на Лавлейс и по някакъв начин да алармира властите. Но за това имаше нужда от Бартимеус.

А Бартимеус отказваше да дойде при него.

Въпреки умората, от която го боляха чак костите, Натаниел извърши призоваването три пъти онази сутрин и трите пъти джинът не се появи. На третия опит той вече буквално хлипаше от паника и изломотваше думите без да му пука, че една погрешно произнесена сричка може да го постави в опасност. Когато свърши, той зачака, дишайки учестено и гледайки кръга. Хайде, хайде.

Нямаше дим, нямаше мирис, нямаше демон.

С проклятие Натаниел прекрати призоваването, ритна купичка тамян през стаята и се хвърли на леглото. Какво ставаше? Ако Бартимеус беше намерил някакъв начин да се освободи от заклинанията му… Но това със сигурност бе невъзможно — доколкото той знаеше, нито един демон не беше успял да направи такова нещо. Удряше безсмислено с юмрук по одеялата. Когато доведеше джина обратно, щеше да го накара да си плати за забавянето — щеше да го подложи на Назъбеното Махало и да гледа как се гърчи.

Но какво можеше да направи междувременно?

Да използва гадателското стъкло? Не, това щеше да стане по-късно: трите призовавания го бяха изтощили и преди всичко се нуждаеше от почивка. Вместо това можеше да отиде в библиотеката на господаря. Оттам трябваше да започне. Може би имаше други, по-съвършени методи за призоваване, които да пробва. Сигурно имаше информация за триковете, които джиновете ползват, за да избегнат завръщането.

Стана от леглото и срита килима върху тебеширените кръгове на пода. Нямаше време да почиства сега. След няколко часа трябваше да се срещне с господаря си, за да опита най-накрая дългоочакваното призоваване на бъбривото дяволче. Натаниел изпъшка безсилно — това беше последното, от което имаше нужда! Можеше да призове дяволчето дори и насън, но господарят му щеше да го накара да провери по два и по три пъти всяка дума и фраза, докато накрая всичко отнемеше няколко часа. Това беше чиста загуба на енергия, от която той изобщо нямаше нужда. Какъв глупак само беше господарят му!

Натаниел тръгна към библиотеката. Заслиза с трополене надолу по таванските стълби.

И налетя с висока скорост право на господаря си, който се качваше нагоре.

Ъндъруд падна назад върху стената, хващайки се за жилетката на корема си, където единият лакът на Натаниел го беше ударил силно. Той нададе яростен вик и замахна косо с длан към главата на чирака си.

— Малък грубиян! Можеше да ме убиеш!

— Сър! Съжалявам, сър! Не очаквах…

— Препускаш надолу по стълбите като безмозъчна отрепка, като някакъв обикновен! Магьосникът контролира поведението си постоянно. На какво си играеш?

— Ужасно съжалявам, сър… — Натаниел се съвзе от шока и заговори покорно. — Просто отивах долу в библиотеката да проверя още веднъж някои неща преди призоваването следобед. Съжалявам, ако съм бил прекалено нетърпелив.

Смирението в гласа му оказа ефект. Ъндъруд дишаше учестено, но изражението му се смекчи.

— Е, ако намеренията са били добри, предполагам, че едва ли мога да те виня. Всъщност идвах да ти кажа, че за съжаление няма да съм тук този следобед. Случи се нещо сериозно и трябва да… — Той спря, веждите му потрепнаха и се навъсиха. — Каква е тази миризма?

— Сър?

— Този аромат… носи се от теб, момче. — Той се наведе по-ниско и подуши шумно.

— Аз… аз съжалявам, сър, забравих да се измия тази сутрин. И госпожа Ъндъруд ми го е споменавала преди.

— Не говоря за собствената ти миризма, момче, въпреки че е неприятна. Не, по-скоро прилича на… розмарин… Да! И лаврово дърво… Билето на св. Джон… — Очите му изведнъж се уголемиха и проблеснаха в полумрака на стълбището. — Това, което се носи от теб, е ароматът на общата смес за призоваване.

— Не, сър…

— Не смей да ми противоречиш, момче! Как така…? — В очите му изникна подозрение. — Джон Мандрейк, искам да видя стаята ти! Води ме.

— По-добре не, сър — ужасно разхвърляна е, ще се почувствам неловко…

Господарят му се изправи в цял ръст, очите му проблясваха, опърлената му брада настръхна. Той сякаш стана по-висок, отколкото Натаниел някога го беше виждал, въпреки че може би за това помогна и факта, че стоеше едно стъпало по-нагоре. Момчето усети как се смалява и свива уплашено.

Ъндъруд размаха пръст и посочи нагоре по стълбите.

— Върви!

Натаниел се подчини безпомощно. Мълчаливо тръгна напред към стаята си, а след него затропаха тежките ботуши на господаря му. С отварянето на вратата в носа го блъсна непогрешимата воня на тамян и восък от свещи. Натаниел застана мрачно встрани, а господарят му, навеждайки се под ниския таван, влезе в таванската стая.

Ъндъруд оглежда сцената няколко секунди. Картината беше уличаваща: преобърнато гърне, от което по пода се проточваше ивица многоцветен тамян; няколко дузини все още тлеещи свещи за призоваване, подредени край стените и върху бюрото; две дебели магически книги, взети от личните рафтове на Ъндъруд, лежащи отворени на леглото. Единствените неща, които не се виждаха, бяха самите кръгове. Те лежаха скрити под килимчето. Натаниел реши, че това му дава възможност да се измъкне. Той прочисти гърлото си.

— Ако мога да обясня, сър.

Господарят му не му обърна внимание. Пристъпи напред и срита ъгъла на килима. Той се прегъна и отдолу се показаха краят на един кръг и няколко от външните руни. Ъндъруд се наведе, хвана килима и със замах го отметна встрани така, че се показа цялата рисунка. За секунда прегледа надписите, а после се обърна към чирака си със зловещ блясък в очите.

— Е?

Натаниел преглътна. Знаеше, че оправданията няма да му помогнат, но трябваше да опита.

— Само се упражнявах с рисунките, сър — започна той несигурно. — Исках да почувствам ситуацията. Разбира се, всъщност не призовах нищо, сър. Не бих посмял…

Запъна се и спря. С едната си ръка господарят му сочеше средата на по-големия кръг, където от първата поява на Бартимеус беше останал забележителен белег от изгаряне. С другата посочи множеството обгаряния по стените, останали от експлодирането на Стимулиращия Компас. Раменете на Натаниел увиснаха.

— Ъъъ…

За секунда изглеждаше сякаш самообладанието на господин Ъндъруд ще го изостави. С пламнало от гняв лице, той направи две бързи крачки към Натаниел и вдигна ръка да го удари. Натаниел се сви, но удар не последва.

Ръката се отпусна.

— Не — каза господарят му, задъхвайки се. — Не. Трябва да реша как да се разправя с теб. Ти престъпи волята ми по стотици начини и така рискува собствения си живот и живота на хората в тази къща. Играл си си с магически елементи, които не би могъл да разбереш — тук виждам „Строфите на Фауст“ и „Словата на Птолемей“! Опитал си се да призовеш джин поне от четиринайсето ниво и дори си се опитал да го обвържеш с Пентаграма на Аделбранд, подвиг, който и аз не бих опитал. Фактът, че без съмнение си се провалил, по никакъв начин не смекчава престъплението ти. Глупаво дете! Наистина ли нямаш представа какво може да ти причини такова същество, ако направиш дори и най-малката грешка? Нима уроците ми през всичките тези години не означават нищо? Трябваше да разбера, че не може да ти се има доверие още миналата година, когато своеволната ти постъпка да нападнеш гостите на този дом почти съсипа кариерата ми. Трябваше да те махна още тогава, когато беше без име. Никой нямаше да има нищо против! Но сега, след като си кръстен и ще присъстваш в следващото издание на Алманаха, не мога да се отърва от теб толкова лесно! Ще се задават въпроси, ще трябва да се попълват формуляри и преценката ми отново ще бъде подложена на съмнение. Не, трябва да реша какво да правя с теб, въпреки че ръката ме сърби още сега да повикам един Ривайлър и да те оставя на неговите нежни грижи.

Той спря да си поеме дъх. Натаниел се беше свлякъл назад и седнал на края на леглото, останал без капка енергия.

— От мен да знаеш — рече господарят му, — че никой мой чирак не е нарушавал волята ми така, както ти. Ако не се налагаше спешно да отида в министерството, щях да се разправя с теб още сега. Обаче, тъй като няма начин, забранявам ти да напускаш тази стая докато не се върна. Но първо — с тези думи той отиде до гардероба на Натаниел и отвори вратата със замах — трябва да се уверим, че не си скрил още изненади.

През следващите десет минути Натаниел можеше само да си седи с мрачно изражение, докато господарят му претърсваше стаята. Гардеробът и скринът бяха изпразнени и претършувани, а оскъдният му брой дрехи — пръснати по пода. Намериха се няколко найлонови торбички тамян, малък запас цветен тебешир и едно-две тестета записки, които Натаниел беше писал извън часовете си. Неоткрито остана само гадателското стъкло, вмъкнато на сигурно място под керемидите.

Господин Ъндъруд прибра тамяна, книгите, тебешира и записките.

— Ще прочета драсканиците ти веднага след като се върна от министерството — каза той, — в случай, че трябва да те разпитам допълнително относно заниманията ти преди да си получиш наказанието. Междувременно, остани тук и помисли за греховете и съсипаната си кариера.

Без да каже нищо повече, той изхвърча от таванската стая и заключи вратата след себе си.

Сърцето на Натаниел беше като камък, потъващ към дъното на дълбок тъмен кладенец. Седеше неподвижно на леглото, слушайки как дъждът барабани по капандурата и как в яростта си господарят му тръшка вратите от стая в стая някъде долу. Накрая едно далечно хлопване му показа, че господин Ъндъруд бе напуснал къщата.

По-късно той беше изтръгнат от унинието си от звука на завъртащия се в ключалката ключ. Сърцето му подскочи от страх. Дали господарят му не се беше върнал…?

Но беше госпожа Ъндъруд, която внесе малка купичка доматена супа върху поднос. Остави я на масата и го погледна. Натаниел не можа да се насили да вдигне очи към нея.

— Е — каза тя спокойно, — надявам се, че си доволен от себе си. От това, което Артър ми каза, разбирам, че наистина си бил много лош.

Буйният гняв на господаря му го беше вцепенил, но тези няколко думи на госпожа Ъндъруд, изпълнени с тихо разочарование, пронизаха Натаниел до дъното на душата му. И последните остатъци от самоконтрол го напуснаха. Той вдигна очи към нея, усещайки в крайчеца им напиращите сълзи.

— О, Нат… Джон! — Никога не я беше чувал толкова отчаяна. — Защо не можа да проявиш търпение? Госпожица Лутиен казваше, че това е най-голямата ти слабост и беше права! Опитал си се да тичаш преди да си се научил да ходиш и не знам дали господарят някога ще ти прости.

— Никога няма да ми прости. Така каза. — Гласът му беше отпаднал; опитваше се да сдържи сълзите си.

— Той е изключително ядосан, Джон, и с право.

— Той каза, че… че кариерата ми била съсипана.

— Не бих казала, че не заслужаваш точно това.

— Госпожо Ъндъруд…

— Но може би ако си открит и честен с него за това, което си правил, има шанс да те изслуша като се върне. Много малък шанс.

— Няма, той е прекалено ядосан.

Госпожа Ъндъруд седна на леглото до Натаниел и го прегърна през рамо.

— Нали не мислиш, че е нещо нечувано — чираците да опитват прекалено много и прекалено рано? Това често отличава най-талантливите. Артър е разгневен, но виждам, че е и впечатлен. Мисля, че трябва изцяло да му се довериш; остави се на милостта му. На него ще му хареса.

Натаниел подсмръкна.

— Така ли мислите, госпожо Ъндъруд? — Както винаги, успокоението от нейното присъствие и непоклатимият й здрав разум проникнаха през защитните му прегради и успокоиха гордостта му. Може би тя имаше право. Може би трябваше да разкаже истината за всичко…

— Аз също ще направя всичко възможно да го успокоя — продължи тя. — Един господ знае, че не го заслужаваш. Само виж в какво състояние е стаята ти!

— Веднага ще я почистя, госпожо Ъндъруд, моментално. — Почувства се малко по-спокоен. Може би щеше да разкаже на господаря си, да си признае откровено подозренията за Лавлейс и Амулета. Така нещата щяха да са болезнени, но по-прости.

— Първо си изпий супата. — Тя стана. — Подготви се сериозно да разкажеш всичко на господаря си, когато се върне.

— Защо господин Ъндъруд отиде до министерството? Днес е неделя. — Натаниел вече бе започнал да събира част от облеклото си и да го натиква обратно в чекмеджетата.

— Някакъв спешен случай, скъпи. В центъра на Лондон е бил заловен един свиреп джин.

По гръбнака на Натаниел протече ток.

— Джин ли?

— Да. Не знам подробностите, но очевидно се е бил маскирал като едно от дяволчетата на господин Лавлейс. Нахлул в магазина на господин Пин и причинил огромни щети. Обаче изпратили африт и го заловили почти веднага. Днес го разпитват. Господарят ти смята, че магьосникът, който е изпратил джина, може да има някаква връзка с кражбите на артефакти, които го тормозят толкова и вероятно със Съпротивата. Иска да е там, когато измъкнат информацията. Но не това е основната ти грижа сега, нали Джон? Трябва да решиш какво ще кажеш на господаря си. И изтъркай пода така, че да заблести.

— Да, госпожо Ъндъруд.

— Добро момче. Ще се върна за подноса по-късно.

Едва вратата беше заключена и Натаниел вече тичаше към капандурата. Отвори я рязко и се пресегна под студените мокри керемиди за бронзовия диск. Издърпа го вътре и затвори прозореца, оставяйки дъжда да пада върху стъклото. Дискът беше студен; трябваха няколко минути все по-силни и по-силни повиквания преди лицето на дяволчето неохотно да се появи.

— Леле — каза то. — Мина доста време. Мислех, че си ме забравил. Готов ли си вече да ме освободиш?

— Не. — Натаниел не беше в настроение за игрички. — Бартимеус. Намери го. Искам да видя къде се намира и какво прави. Веднага. Или ще заровя този диск в земята.

— Кой е спал накриво днес? Може и да помолиш любезно! Добре, ще се пробвам, но съм имал и по-лесни задачи, дори и от теб… — Мърморейки и правейки напрегнати гримаси, лицето на бебето избледня, но се появи отново, неясно, сякаш отдалече. — Бартимеус, казваш? От Урук?

— Да! Колко такива може да има?

— Ще останеш изненадан, господин Раздразнение. Е, не бъди нетърпелив. Това може да отнеме известно време.

Дискът се изчисти. Натаниел го хвърли върху леглото, но после реши, че идеята не е добра и го прибра под матрака, така че да не се вижда. Много разтревожен, той продължи с разтребването на стаята си, търка пода, докато всички следи от пентаграми изчезнаха и дори успя донякъде да заличи петната от восъка на свещите. Подреди си дрехите внимателно и върна всяко нещо на мястото му. После си изпи супата. Беше студена.

Госпожа Ъндъруд се върна за подноса и огледа стаята с одобрение.

— Добро момче си, Джон — каза тя. — Сега се пооправи и се измий. Какво беше това?

— Кое, госпожо Ъндъруд?

— Мисля, че чух глас.

Натаниел също го беше чул. Едно приглушено „Ой!“ изпод леглото. — Мисля, че дойде от долния етаж — каза той слабо. — Може да е някой на вратата?

— Така ли мислиш? Ами май най-добре да отида да видя. — Малко неуверена, тя тръгна, заключвайки вратата след себе си.

Натаниел отметна матрака настрани.

— Е? — изръмжа той.

Лицето на бебето сега имаше огромни торбички под очите и беше някак си неизбръснато.

— Е — рече то, — направих всичко възможно. Не можеш да искаш повече от това.

— Покажи ми!

— Добре тогава. — Лицето изчезна, а на негово място се появи отдалечена гледка от Лондон. Една сребърна ивица, която трябваше да е Темза, се извиваше в дъното на картината между тъмносивата бъркотия от складове и кейове. Валеше дъжд, който наполовина замъгляваше картината, но Натаниел лесно различи централната част: огромен замък, защитен с безкрайни обръчи от високи, сиви стени. В центъра му имаше висока, квадратна кула, от покрива на която се вееше знамето на Обединеното Кралство. Долу, в двора на замъка се движеха черни полицейски камиони, както и множество дребни фигурки, не всички от които бяха човешки.

Натаниел знаеше какво вижда, но не искаше да приеме истината.

— И какво общо има това с Бартимеус? — попита рязко.

Дяволчето беше изморено, с отпаднал глас.

— Той се намира там, доколкото разбирам. Хванах следата му в центъра на Лондон, но вече беше изстинала и неясна. Водеше натам, а не мога да се приближа по-близо до Тауър, както добре знаеш. Има прекалено много бдящи очи. Дори и при това разстояние, без малко да ме хванат няколко охранителни сфери. Доста съм изморен, наистина. Нещо друго? — добави то, тъй като Натаниел не реагира. — Трябва ми сън.

— Не, това е всичко.

— Първото разумно нещо, което си казал за деня. — Но дяволчето не изчезна. — Ако е там вътре, този Бартимеус си има голям проблем — отбеляза то по един твърде весел начин. — Не си го изпратил ти там, нали?

Натаниел не отвърна.

— О, боже — каза дяволчето. — След като случаят е такъв, бих казал, че ти имаш също толкова големи неприятности, колкото и той, нали? Подозирам, че точно в този момент ти издава името. — То оголи малките си остри зъби, оформяйки огромна усмивка, оплези се и изчезна.

Натаниел седеше напълно неподвижно, държейки диска в ръце. Дневната светлина в стаята постепенно изчезна.

24

Ако изправите един бръмбар скарабей, горе-долу с размера на кибритена кутийка, срещу четириметрово чудовище с глава на бик и сребърно копие, едва ли ще видите кой знае каква борба, особено при условие, че бръмбарът е хванат в малко кълбо, което би изпепелило същността му, ако докосне дори и едната му антенка. Вярно, че се опитах да удължа спора, като кръжах точно над колоната с бледата надежда, че ще мога да се стрелна на една страна при стоварването на копието — но, честно казано, не разчитах на това. Предстоеше ми да бъда смачкан от глупак с коефициент на интелигентност като на бълха и колкото по-бързо се свършеше, толкова по-добре.

Затова бях малко изненадан, когато пискливият боен вик на въпросния утуку беше прекъснат от една извикана команда, точно когато копието щеше да се спусне върху главата ми.

— Базтук, спри!

Орлоклюнчо беше проговорил с настойчив глас. След като веднъж вземе решение, за утукуто е трудно да промени намеренията си. Бикоглавчо с усилие спря замаха с копието, но го задържа вдигнато високо над кълбото.

— Сега пък какво, Ксерксес? — изръмжа той. — Не се опитвай да ми отнемеш отмъщението! Двайсет и седем века съм чакал Бартимеус да ми падне в ръцете…

— Значи можеш да почакаш още минута. Той ще си остане тук. Слушай — чуваш ли нещо?

Базтук наклони глава на една страна. Вътре в кълбото аз спрях да жужа с криле и също се заслушах. Лек чукащ звук… толкова тих, толкова лек, че беше невъзможно да се определи от коя посока идва.

— Това не е нищо. Просто някакви работници навън. Или хората просто отново маршируват. Те обичат да го правят. Сега млъквай, Ксерксес. — Базтук не беше склонен да обмисля това повече. Сухожилията на ръката му се изпънаха при повдигането на копието.

— Не са работници. Шумът е прекалено близо. — Перата на главата на Ксерксес изглеждаха разрошени. Беше нервен. — Остави Бартимеус на мира и ела да чуеш. Искам да определя откъде идва.

Проклинайки, Базтук се отдалечи тежко от колоната ми. Двамата с Ксерксес обходиха стаята, ослушвайки се към пода и мърморейки си един на друг да стъпват по-тихо. През цялото време тихият чукащ звук продължи, лек, непостоянен и влудяващо неоткриваем.

— Не мога да го определя. — Базтук потърка върха на копието си в стената. — Може да идва откъде ли не. Чакай…! Може би той го прави… — Той погледна злобно към мен.

— Невинен, Ваша чест — казах аз.

— Не бъди глупав, Базтук — рече Орлоклюнчо. — Кълбото го спира да използва магия извън него. Става нещо друго. Мисля, че трябва да вдигнем тревога.

— Но не се е случило нищо. — Бикоглавчо изглеждаше паникьосан. — Ще ни накажат. Поне ме остави преди това да убия Бартимеус — помоли той. — Не трябва да изпускам този шанс.

— Мисля, че определено трябва да извикаш помощ — посъветвах аз. — Почти сигурно е, че не можете да се оправите с това. Може да е някоя дървеница. Или пък е заблуден кълвач.

Базтук издуха пяна на метър във въздуха.

— Това преля чашата, Бартимеус! Сега ще умреш! — Той спря. — Въпреки че, като се замисля, наистина може да е дървеница…

— В солидна каменна сграда? — усмихна се подигравателно Ксерксес. — Не мисля така.

— Как така изведнъж стана експерт?

Избухна нов спор. Двамата ми надзиратели отново се изправиха един срещу друг, перчеха се, блъскаха се, докарани до сляпа ярост от глупостта си, както и от умелите ми подмятания от време не време.

А отдолу продължаваше да се чува чук, чук, чук. Отдавна бях открил източника на звука в един камък високо на стената, недалеч от единствения прозорец. Докато окуражавах кавгата, аз постоянно наблюдавах въпросното място и, след няколко минути бях възнаграден, забелязвайки лек дъждец от прах да се процежда между два каменни блока. Секунда по-късно се появи миниатюрна дупка, която бързо се уголеми, а от нея продължиха да падат прах и парченца, избутвани от нещо малко, остро и черно.

За мое раздразнение, след като обиколиха стаята сред поток от викове и момичешки плесници, Ксерксес и Базтук спряха да си починат недалеч от мистериозната дупка. Беше само въпрос на време да забележат спираловидния водопад от прах, затова реших, че трябва да рискувам всичко с една последна маневра.

— Хей, вие двамата, пясъчни червеи! — извиках. — Луната огрява труповете на вашите другари! Чакалите носят отсечените им глави за играчки на своите малки83!

Както и очаквах, Базтук спря да дърпа перата на Ксерксес, а той измъкна пръстите си от носа на Базтук. И двамата бавно се обърнаха към мен с кървясали погледи. Дотук добре. Изчислих, че имам около трийсет секунди преди това, което идваше през дупката да се появи. В случай че се забавеше, бях мъртъв — ако не от ръцете на Базтук и Ксерксес, то от кълбото, което вече се беше смалило до размера на дребен грейпфрут.

— Базтук — каза учтиво Ксерксес, — ще те оставя да нанесеш първия удар.

— Много мило от твоя страна, Ксерксес — отвърна Базтук. — След това можеш да накълцаш останките както си искаш.

Двамата вдигнаха копията си и закрачиха към мен. Зад тях чукането внезапно спря и от дупката в стената, която вече беше станала доста голяма, се промуши един блестящ клюн, заострен като края на наковалня. Той беше последван от качулата черна глава, украсена с едно малко око. Окото бързо зашари напред-назад, оглеждайки положението, после птицата, намираща се отзад, тихичко започна да се извива през дупката, провирайки се напред по един много нептичи начин.

Отръсквайки се и подскачайки, на ръба на камъка кацна един огромен черен гарван. С измъкването на опашните му пера от дупката, там се появи още един клюн.

В този момент двете утуку вече бяха стигнали до колоната ми. Базтук изпъна ръка назад.

Изкашлях се.

— Искаш ли да погледнеш зад себе си?

— Този номер няма да мине при мен, Бартимеус! — извика утукуто. Ръката му се стрелна напред и копието започна да се спуска. Една черна светкавица пресече пътя му, сграбчи дръжката с клюна си и отлетя, изтръгвайки го от ръката на утукуто. Базтук нададе удивен вик и се обърна. Ксерксес също се завъртя.

На една свободна колона седеше гарван и внимателно държеше копието с клюн.

Базтук пристъпи несигурно към него.

Внимателно и съсредоточено гарванът стисна стоманената дръжка. Копието се счупи на две, парчетата паднаха на земята.

Базтук спря на място.

Още един гарван долетя, пърхайки, и кацна на друга, съседна колона. И двата седяха тихо, гледайки утукутата с немигащи очи.

Базтук погледна другаря си.

— Ъммм, Ксерксес…?

Орлоклюнчо раздвижи език предупредително.

— Вдигни тревога, Базтук — каза той. — Аз ще се разправя с тях. — Приклекна и подскочи високо във въздуха. Огромните му бели крила се разтвориха със звук като от съдран плат. Размахаха се веднъж, втори път; издигна се високо, високо, почти до тавана. Перата се изправиха, наежиха се; той се завъртя и се спусна с главата напред, с прибрани крила. Едната му ръка държеше насоченото копие; носеше се надолу със скоростта на светкавица.

Към един гарван, който си чакаше спокойно.

В очите на Ксерксес се появи съмнение. Вече беше почти над гарвана, а той още не бе помръднал. Съмнението изведнъж се превърна в страх. Крилата му се разпериха, отчаяно се опита да завие, да избегне сблъсъка…

Гарванът отвори широко човка.

Ксерксес изпищя.

Последва неясно движение, щракване и глътване. Няколко хвърчащи пера бавно паднаха долу по камъните около колоната. Гарванът все още седеше там със замечтан поглед. Ксерксес беше изчезнал.

Базтук бързаше към стената, където се появяваше порталът и ровеше в торбата, завързана на кръста му. Вторият гарван подскачаше нехайно от колона на колона, отрязвайки му пътя. С измъчен вик Базтук метна копието. То не уцели гарвана и се заби до дръжка в колоната. Гарванът поклати глава съжалително и разпери криле. Базтук разтвори ядно торбата и извади малка бронзова свирка. Вдигна я до устните си…

Последва още едно неясно движение, вихрушка, твърде бърза за окото. За негова чест трябва да кажа, че и Базтук беше бърз; успях да видя как наведе глава и замахна с рогата си, а после вихрушката го погълна. Когато изчезна, Базтук го нямаше. Гарванът кацна нескопосано на земята. От едното му крило се процеждаше зелена кръв.

Бръмбарът скарабей припкаше в кръг в своето кълбо.

— Браво! — извиках, опитвайки се да накарам гласа си да звучи по-малко писклив и по-спокоен. — Не знам кои сте, но какво ще кажете да ме измъкнете…

Гласът ми заглъхна. Благодарение на кълбото, виждах новопристигналите само на първо ниво, на което досега те бяха носили гарвановата си маскировка. Вероятно го осъзнаха, защото за част от секундата те ми показаха истинския си вид на първо ниво. Беше само за момент, но аз нямах нужда от повече. Знаех кои са.

Заклещен в кълбото, бръмбарът преглътна притеснено.

— О — казах. — Здрасти.

— Здравей, Бартимеус — рече Факарл.

25

— Дори и Джабор е тук — добавих аз. — Колко мило от ваша страна, че дойдохте.

— Помислихме, че може да се чувстваш самотен, Бартимеус. — По-близкият гарван, онзи с кървящото крило, затрептя и се превърна отново в готвач. Ръката му беше лошо порязана.

— А, не, обръщаха ми доста внимание.

— Да, виждам. — Готвачът пристъпи напред да разгледа кълбото ми. — Леле, ти наистина си натясно.

Изсмях се неубедително.

— Остави остроумията, стари приятелю, може би ще ми помогнеш да се измъкна оттук. Вече усещам гъделичкане от притискането на преградата.

Готвачът поглади една от гушите си.

— Трудна работа. Но аз наистина имам решение.

— Хубаво.

— Можеш да станеш бълха или някакъв друг вид дребно насекомо. Това ще ти даде още няколко ценни минути живот преди същността ти да бъде унищожена.

— Благодаря ти. Да, това е полезно предложение. — Вече малко се задъхвах. Кълбото се приближаваше прекалено много. — Или може да дезактивираш кълбото по някакъв начин и да ме освободиш. Само си представи благодарността ми…

Готвачът вдигна пръст.

— Хрумна ми нещо друго. Можеш да ни кажеш къде си скрил Амулета на Самарканд. Ако говориш бързо, може и да имаме време да унищожим кълбото преди да загинеш.

— Ако е в обратен ред, може и да сключим сделка.

Готвачът въздъхна тежко.

— Не мисля, че си в положение да… — Той спря при появата на далечен, виещ шум и в същия момент през стаята премина познато трептене.

— Всеки момент ще се отвори портал — рекох бързо. — На далечната стена.

Факарл погледна другия гарван, който все още седеше на колоната и си разглеждаше ноктите.

— Джабор, ще бъдеш ли така добър…? — Гарванът пристъпи напред и се превърна във висок човек с глава на чакал и яркочервена кожа. Той закрачи през стаята и зае позиция срещу далечната стена, с единия крак напред, другия назад и протегнати ръце.

Готвачът се обърна към мен.

— А сега, Бартимеус…

Черупката ми започваше да се пърли.

— Хайде да спрем с глупостите — казах аз. — И двамата знаем, че ако ти кажа местонахождението, ще ме оставите да умра. Знаем също и, че при това положение ще ви дам грешна информация, просто за да ви направя напук. Така че каквото и да кажа, докато съм тук вътре, ще е безполезно. Това означава, че трябва да ме освободиш.

Факарл почука раздразнено по ръба на колоната ми.

— Досадно е, но разбирам, че си прав.

— А този виещ звук със сигурност е алармата — продължих аз. — Магьосниците, които ме затвориха тук споменаха нещо за легиони от хорли и утуку. Съмнявам се, че дори и Джабор ще може да ги погълне всичките. Така че може би ще можем да продължим разговора си малко по-късно?

— Съгласен. — Факарл приближи лице до кълбото ми, което сега вече беше съвсем малко по-голямо от мандарина. — Никога не би могъл да избягаш от Кулата без нас, Бартимеус, така че засега не опитвай никакви номера. Трябва да те предупредя, че дойдох тук с две заповеди. Първата е да науча местонахождението на Амулета. Ако това е невъзможно, втората е да те унищожа. Не е необходимо да ти обяснявам кое ще ми достави по-голямо удоволствие.

Лицето му се отдръпна. В този момент на стената се появи овалният процеп и се разшири, образувайки арката на портала. От тъмнината започнаха да се появяват няколко фигури: бледолики хорли84, държащи тризъбци и сребърни мрежи в тънките си като клечки ръце. След като минеха през портала, предпазните Щитове около телата им щяха да са непробиваеми; обаче, докато го правеха, Щитовете бяха слаби и същността им беше незащитена. Джабор се възползва напълно от това, изстрелвайки три светкавични Детонации в бърза последователност. Яркозелени взривове обгърнаха арката. Цвърчейки жално, хорлите рухваха на пода, все още наполовина във, наполовина извън портала. Но зад тях се появи друга група, прескачайки изключително внимателно телата на другарите си. Джабор стреля отново.

Междувременно Факарл не стоеше бездейно. От един джоб на престилката си той измъкна желязна халка колкото гривна и я закрепи на края на дълъг дървен прът. Погледнах халката тревожно85.

— И какво очакваш да направя с това? — попитах аз.

— Да скочиш през него, естествено. Представи си, че си обучено куче от цирка. Сигурен съм, че няма да ти е трудно, Бартимеус, пробвал си много професии през съществуването си. — Придържайки внимателно единия край с палеца и показалеца си, Факарл нагласи пръта, така че желязната халка се допря до повърхността на кълбото. Със силно съскане нишките на бариерата се разклониха и огънаха около ръба на халката, оставяйки дупката вътре свободна.

— Лавлейс специално подсили пръстена, за да подобри магическата устойчивост на желязото — продължи Факарл, — но няма да издържи дълго, така че ти предлагам да скочиш по-бързо.

Беше прав. Краищата на халката вече бяха започнали да бълбукат и да се топят от силата на кълбото. Като бръмбар нямах място да маневрирам, затова събрах останалата си енергия и за пореден път се превърнах в муха. Без повече да се мая, направих един бърз кръг в кълбото, за да набера скорост и бързо се стрелнах през разтопената халка към свободата!

— Великолепно — каза Факарл. — Липсваше ни само биене на барабан за акомпанимент.

Мухата кацна на пода и се превърна в доста раздразнен сокол.

— Уверявам те, за мен беше достатъчно драматично — рекох аз. — А сега?

Факарл хвърли остатъците от халката на пода.

— Да, най-добре да тръгваме. — През въздуха прелетя сребърен тризъбец и издрънча на плочките между нас. Горе, до портала, наполовина задръстен от трупове на хорли, Джабор постепенно се оттегляше. Една нова вълна пазачи, съставена предимно от утуку, напредваше зад общ Щит, който отблъскваше бавно отслабващите Детонации на Джабор и ги пръскаше из стаята. Накрая една хорла успя да премине през портала и, в пълно бойно снаряжение, пропълзя покрай Щита. Джабор стреля по него, зарядът удари хорлата в слабите гърди и беше напълно погълнат. Хорлата се усмихна студено и се спусна напред, въртейки мрежата си като ласо.

Факарл се превърна в гарван и полетя с усилие, едното му крило едва се движеше. Моят сокол го последва нагоре към дупката. Мрежата мина точно под мен; остриетата на тризъбеца се забиха в стената.

— Джабор! — извика Факарл. — Тръгваме!

Хвърлих един поглед надолу: Джабор се боричкаше с хорлата, силите му не изглеждаха намалели. Но безброй много други продължаваха да прииждат. Концентрирах усилията си да се добера до дупката. Факарл вече беше изчезнал в нея; наведох клюн и също се мушнах. Невероятна експлозия разтърси стаята зад мен и чух дивия яростен вик на чакала.

В тесния, тъмен тунел гласът на Факарл звучеше приглушено и странно.

— Почти излязохме. Отсега нататък най-подходящо ще е да си гарван.

— Защо?

— Навън има десетки такива. Можем да се смесим с ятото и да спечелим време, докато се придвижваме към стените.

Мразех да следвам съветите на Факарл за каквото и да е, но нямах представа срещу какво ще се изправим отвън. Бягството от Кулата беше приоритет. Бягството от него можеше да стане по-късно. Затова се концентрирах и промених формата си.

— Промени ли се?

— Аха. Не е маскировка, която да съм пробвал преди, но не изглежда много трудно.

— Някаква следа от Джабор зад нас?

— Не.

— Ще дойде. А сега, отворът е точно пред мен. Има прикритие върху изходната дупка, така че все още не би трябвало да са я видели. Излети бързо и тръгни право надолу. Ще видиш кухненски двор, където се събират гарваните да обират остатъците; ще се срещнем там. Преди всичко, недей да биеш на очи.

В тунела отпред се чу драскане, после внезапно нахлу светлина. Факарл беше тръгнал, откривайки очертанията на изхода, покрит с решетка от прикриващи нишки. Заподскачах напред, докато клюнът ми се удари в бариерата, натиснах я и промуших глава през нея и навън в студения ноемврийски въздух.

Без да спирам, се отблъснах от дупката и започнах да се спускам към двора долу.

Докато се снижавах, един кратък поглед потвърди колко далеч бях от безопасността: далечните покриви на Лондон едва се виждаха зад сериите кръгли кули и дебелите стени. По тях вървяха стражи, а в небето в безпорядък се носеха търсещи сфери. Беше вдигната тревога. Някъде от много високо виеше сирена, а недалеч от мен, в най-вътрешния двор, множество полицаи търчаха към някакво място.

Кацнах в малък страничен двор, отделен от общата бъркотия от две пристройки, които бяха издадени напред от основната сграда. Камъните в двора бяха покрити с мазни остатъци от хляб и обелки от бекон, както и с едно гладно, грачещо ято гарвани.

Един от гарваните се домъкна до мен.

— Ти си идиот, Бартимеус.

— Как така?

— Клюнът ти е яркосин. Промени го.

Е, беше ми за първи път да съм гарван. И ми се наложи да се променя на тъмно. Какво очакваше? Но не му беше нито времето, нито мястото да спорим. Промених клюна.

— Така или иначе ще видят през маскировката ни — отсякох аз. — Навън сигурно има над хиляда стражи от един или друг вид.

— Вярно е, но ние се нуждаем само от малко време. Те все още не знаят, че сме гарвани и, ако сме в ято, ще им отнеме още няколко секунди да ни засекат и да проверят. Трябва само ятото да полети…

В един миг стотината гарвани невинно си кълвяха студените обелки от бекон, в пълен мир със себе си и със света. В следващия, Факарл им разкри истинския си вид на първо ниво: направи го само за частица от секундата, но това беше достатъчно. Четири гарвана се проснаха мъртви на момента, няколко други си повърнаха закуската, а останалите излетяха от двора в панически безпорядък, грачейки и мятайки се във въздуха. Аз и Факарл бяхме в центъра на ятото и размахвахме крила, колкото можехме по-усърдно, завивайки и спускайки се с другите, в отчаян опит да не изостанем назад.

Полетяхме високо нагоре, над плоския покрив на голямата крепост, където се вееше огромно знаме и няколко човека-стражи стояха, взирайки се отвъд водите на Темза; после се спуснахме ниско долу, прелитайки през сивия двор от другата страна. В центъра на парадния плац бяха нарисувани около двайсет постоянни пентаграма и, докато минавах покрай тях, забелязах една забележителна група духове да се появява вътре, призовани в същия този момент от множество магьосници в сиви униформи. Духовете бяха от низшите, предимно натруфени дяволчета86, но в големи количества биха представлявали проблем. Надявах се, че ятото гарвани няма да кацне тук.

Но птиците не показваха желание да спират, страхът все още ги носеше напред из укрепленията на Кулата. На няколко пъти сякаш се насочваха към външните стени; всеки път завиваха и се връщаха. Веднъж се изкуших да се пробвам да я премина сам, но бях обезкуражен от появата на един странен синьо-черен страж с четири паякообразни крака върху назъбения парапет. Не ми хареса видът му, а и бях прекалено изморен след пленничеството си и принудителните промени на формата, за да рискувам да се изправя срещу неизвестната му сила.

Накрая стигнахме до друг двор, заобиколен от трите страни с постройки, а от четвъртата със стръмен склон, покрит от зелена трева, издигащ се към висока стена. Птиците кацнаха на него и започнаха да се разхождат насам-натам, кълвейки земята безцелно.

Факарл заподскача към мен, едното му крило висеше от гърдите му. Все още кървеше.

— Тия птици никога няма да напуснат това място — рекох. — Тук се хранят.

Гарванът кимна.

— Докараха ни колкото далеч могат, но и това ще свърши работа. Това е външна стена. Над нея и сме вън.

— Да вървим тогава.

— След минутка. Трябва да си почина. А може би и Джабор…

— Джабор е мъртъв.

— Мислех, че го познаваш по-добре, Бартимеус. — Факарл клъвна раненото си крило, издърпвайки едно перо от съсирващата се кръв. — Само ми дай минута. Онзи утуку! Не мислех, че може да го направи.

— Идват дяволчета — изсъсках аз. Цял батальон изприпка от една врата в далечния ъгъл на двора и започнаха да се разгръщат, за да започнат педантично преглеждане на всяка тухла и камък. Все още бяхме скрити сред ятото гарвани, но не за дълго.

Факарл изплю още едно перо на тревата, където то бързо се превърна в сгърчена ивица желе преди да се стопи.

— Много добре. Нагоре, прескачаме и навън. Не спирай за нищо на света.

Направих учтив жест с крило.

— След теб.

— Не, не, Бартимеус — след теб. — Гарванът прегъна големия си, украсен с нокти крак. — Ще бъда точно зад теб през цялото време, така че, моля те, за разнообразие, не се опитвай да избягаш.

— Имаш ужасно подозрителен ум.

Дяволчетата пълзяха все по-близо, душейки земята като кучета. Излетях и бързо се стрелнах към зъбците на стената. Като се изравних с тях, забелязах един патрулиращ страж по пътеката. Беше малък фолиот с очукан бронзов рог, вързан отстрани на главата му. За съжаление той също ме забеляза. Преди да успея да реагирам той извъртя устни към мундщука на рога и произведе кратко остро изсвирване, което моментално задейства вълна от отговарящи му сигнали по протежението на стената, високи и ниски, силни и слаби, отекващи надалеч. Край: нашето прикритие беше окончателно и безвъзвратно разкрито. Спуснах се към стража с извити нокти; той изпищя, изгуби равновесие и се прекатури назад през ръба на стената. Стрелнах се през зъбците на стената, над стръмния насип от черни скали и пръст, далеч от Кулата, към града.

Нямаше време за губене, нямаше време да се оглеждам назад. Размахвах криле напред колкото можех по-бързо. Под мен мина широк сив оживен път, после серия гаражи с плоски покриви, тесен път, камънак, завой на Темза, пристан и кран, още един път… Хей! Не беше лошо, аз се измъквах с обичайната си самоувереност! Тауър сигурно вече беше поне на километър зад мен. Съвсем скоро можех да…

Погледнах напред и замигах от изненада. Какво беше това? Тауър се извисяваше пред мен. Групи летящи фигури се струпваха над централната кула. Летях обратно към затвора си! Нещо много сериозно се беше объркало с посоките. Много озадачен, направих обратен завой около един комин и отново се втурнах в противоположна посока. Зад мен прозвуча гласът на Факарл.

— Бартимеус, спри.

— Не ги ли видя? — изкрещях назад през крило. — След секунда ще ни погнат! — Удвоих скорост, пренебрегвайки настоятелните викове на Факарл. Покривите минаваха светкавично под мен, после мръсната Темза, която пресичах за втори път…

Тауър, точно както преди. Сега летящите фигури се пръскаха във всички посоки, като всяка следваше своя собствена търсеща сфера. Една от тях се насочваше към мен. Вътрешният ми глас ми казваше да се врътна и да побягна, но бях прекалено объркан. Кацнах на един покрив. Няколко секунди по-късно до мен се появи Факарл, пъхтейки и проклинайки, готов да избухне.

— Глупак такъв! Сега пак сме там откъдето тръгнахме!

Изведнъж ми просветна.

— Искаш да кажеш…

— Първата Кула, която видя, беше огледална илюзия. Трябваше да минем право през нея87. Лавлейс ме предупреди за това, а ти не изчака да ме чуеш! Проклето да е раненото ми крило, проклет да си и ти, Бартимеус!

Батальонът летящи джинове прекосяваше външните стени. Разделяше ни само един път. Факарл се прегърби унило зад един комин.

— Никога няма да им избягаме с летене.

Вдъхнових се.

— Тогава няма да летим. Подминахме някакви светофари там назад.

— И какво от това? — Нормалната вежливост на Факарл започваше да се губи.

— Ще се повозим на стоп. — Придържайки се така, че сградата да е между мен и търсачите, пикирах от покрива към кръстовището, където на червения светофар се образуваше опашка от коли. Кацнах на тротоара близо до края на опашката. Факарл ме следваше неотлъчно.

— Добре — казах. — Време е за промяна.

— В какво?

— В нещо със здрави нокти. Побързай, ще светне зелено. — Преди Факарл да успее да протестира, аз подскочих от тротоара под най-близката кола, опитвайки се да не обръщам внимание на отблъскващата воня на масло и автомобилни газове, както и на отвратителните вибрации, които се усилваха, докато невидимият шофьор форсираше двигателя. Без да съжалявам, аз се сбогувах с гарвана и приех формата на страховито дяволче, което представляваше просто кълбо от мускули покрито с шипове. От мен изскочиха шипове и зъбци и се захванаха за мръсния метал на шасито, прикрепвайки ме здраво, докато колата започна да се движи напред и потегли. Надявах се, че Факарл ще е прекалено бавен да ме последва, но нямах този късмет: точно до мен имаше друго дяволче, което висеше навъсено между гумите и през цялото време не отделяше поглед от мен.

Не говорихме много по време на пътуването. Двигателят беше прекалено шумен. Освен това този вид дяволчета са известни със зъбите, а не с езика си.

След доста време колата спря. Шофьорът излезе и се отдалечи. Тишина. С пъшкане разхлабих многобройните си преплетени шипове и паднах тежко на асфалта, замаян от придвижването и миризмата на технологията88. Факарл също не беше по-добре. Безмълвно станахме две стари, малко мърляви котки, които изкуцукаха изпод колата и се отдалечиха през една поляна към гъсталака от храсти. Като стигнахме, най-накрая се отпуснахме в предпочитаните си форми.

Готвачът се просна върху един дънер.

— Ще ти отмъстя за това, Бартимеус — изпъшка той. — Никога не съм бил измъчван така.

Египтянчето се ухили.

— Измъкнахме се, нали? Сега сме в безопасност.

— Един от шиповете ми проби резервоара. Целият съм в бензин. Ще се обрина…

— Стига си се оплаквал. — Хвърлих бърз поглед през растителността: път през жилищен квартал, големи долепени къщи, много дървета. Не се виждаше никой освен едно малко момиченце, което си играеше с топка за тенис на близката алея. — Намираме се в някакво предградие — казах аз. — Покрайнините на Лондон или малко по-далеч. — Факарл само изсумтя. Погледнах го крадешком. Преглеждаше си раната, която Базтук му беше нанесъл. Изглеждаше зле. Щеше да е слаб.

— Дори и с този дълбок разрез пак съм ти повече от равностоен противник, Бартимеус, така че ела и седни. — Готвачът направи нетърпелив жест. — Имам да ти кажа нещо важно.

С обичайното си покорство седнах на земята, кръстосал крака, както го правеше Птолемей. Не се приближих много. Факарл вонеше на бензин.

— Първо — каза той, — аз изпълних моята част от сделката: въпреки че не исках, ти спасих кожата. А сега твоята част. Къде е Амулета на Самарканд?

Поколебах се. Само наличието на онази тенекия на дъното на Темза ме спираше да му кажа името и адреса на Нат. Вярно, че бях длъжник на Факарл за бягството си, но личният интерес беше на първо място.

— Виж — рекох аз. — Не мисли, че не съм благодарен задето току-що ме освободи. Но не ми е лесно да съдействам. Моят господар…

— Е значително по-слаб от моя. — Факарл се наведе настоятелно напред. — Искам да използваш глупавия си нищожен мозък и само да помислиш, Бартимеус. Лавлейс отчаяно иска да си върне Амулета, достатъчно отчаяно, че да заповяда на мен и Джабор да нахлуем в най-сигурния затвор на неговото правителство и да спасим нещастния живот на роб като теб.

— Това е доста отчаяно — признах.

— Представи си колко опасно беше това — за нас и за него. Той рискува всичко. Само този факт трябва да ти говори много.

— И за какво му трябва Амулета? — казах, идвайки си на думата.

— О, не мога да ти кажа това. — Готвачът потупа тайнствено носа си и се усмихна многозначително. — Но мога да ти кажа, че ще откриеш, че е изключително в твой интерес да се присъединиш към нас в това дело, Бартимеус. Имаме господар, който ще стигне далеч, ако ме разбираш правилно.

Усмихнах се подигравателно.

— Всички магьосници го казват.

— Ще стигне далеч много скоро. Говорим само за дни. А Амулета е жизненоважен за успеха му.

— Може би, но ще споделим ли и ние неговия успех? И преди съм чувал всички тези глупости. Магьосниците ни използват, за да се сдобият с повече власт, а после просто удвояват оковите ни! Какво печелим ние от това?

— Аз си имам планове, Бартимеус…

— Да бе да, всички имаме такива, нали? Освен това, нищо не променя факта, че съм принуден да изпълня първоначалната си задача. Има сурови наказания…

— Наказанията могат да се изтърпят! — Факарл се плесна по главата безсилно. — Същността ми все още се възстановява от наказанията, които Лавлейс ми наложи след изчезването ти с неговия амулет! Всъщност нашето съществуване — и не се прави, че се извиняваш, Бартимеус, защото не ти пука ни най-малко, — нашето съществуване тук не е нищо друго освен последователност от наказания! Само мъртвите магьосници се променят и веднага след като единият падне в гроба, изниква друг, избърсва праха от имената ни и отново ни призовава! Те си предават щафетата, а ние търпим.

Свих рамене.

— Мисля, че сме водили този разговор и преди. Във Велико Зимбабве, нали?

Яростта на Факарл поутихна. Той кимна.

— Може и така да е. Но аз усещам настъпването на промяна и, ако имаш какъвто и да било усет, ти също ще го признаеш. Упадъкът на една империя винаги води до несигурни времена: проблеми по улиците, магьосниците се карат безсмислено, мозъците им омекват от лукс и власт… И двамата, и ти и аз, сме го виждали достатъчно често. Такива случаи ни предоставят по-големи възможности да действаме. Господарите ни стават мързеливи, Бартимеус — дават ни повече власт.

— Едва ли.

— Лавлейс е такъв. Да, той наистина е силен, но е безразсъден. Откакто ме призова, сега за пръв път е разочарован от ограниченията на министерската си роля. Отчаяно желае да надмине великите магьосници от миналото, да всее страх в света с постиженията си. В резултат, той всячески се домогва до властта като куче до стар кокал. Прекарва цялото си време в плетене на интриги и кроене на планове, в непрестанни опити да вземе връх над съперниците си… никога не си почива. И не е само той. В правителството има и други като него, някои дори по-безразсъдни. Знаеш какво представляват: когато магьосниците играят на едро, рядко оцеляват дълго. Рано или късно правят грешки и ни дават възможността, която чакаме. Рано или късно идва и нашето време.

Готвачът погледна небето.

— Е, времето напредва — каза той. — Ето последното ми предложение. Заведи ме при Амулета и ти обещавам, че каквото и наказание да трябва да изтърпиш, след това Лавлейс ще те вземе при себе си. Господарят ти, независимо кой е, няма да може да му застане на пътя. И тогава с теб ще сме партньори, Бартимеус, не врагове. Това би било хубава промяна, нали?

— Прекрасна — отвърнах.

— Или… — Факарл сложи ръце на коленете си, заставайки в готовност. — Можеш да умреш тук и сега, в тези обикновени крайградски храсти. Знаеш, че никога досега не си ме побеждавал; шансът винаги ти е спасявал кожата89. Този път няма да стане.

Докато обмислях това сериозно изказване и се чудех как най-добре да избягам, бяхме прекъснати. Минавайки през листата, нещо падна между клоните и подскочи леко в краката ни. Топка за тенис. Факарл скочи от дънера, а аз се озовах на крака, но беше прекалено късно да се скрием. Някой вече си проправяше път към центъра на шубрака.

Беше малкото момиченце, което видях да си играе на алеята: на около шест години, с луничаво лице, разрошена коса и широка тениска, падаща до нацапаните й колене. Тя ни зяпна наполовина заинтригувана, наполовина уплашена.

Няколко секунди никой от нас не помръдна. Момичето ни гледаше. Факарл и аз зяпахме момичето. После тя проговори.

— Миришеш на бензин.

Не й отговорихме. Факарл раздвижи ръка, започвайки да прави определен жест. Усетих жалките му намерения.

Защо го направих ли? Единствено от личен интерес. Защото докато Факарл беше временно разсеян, това бе идеалната възможност да избягам. А ако случайно спасях и момичето… е, така щеше да е справедливо. Точно тя ми даде идеята.

Запалих малка Искра на върха на единия си пръст и я хвърлих върху готвача.

Чу се мек шум като от запалване на газ и Факарл се превърна в оранжево-жълта огнена топка. Започна да се блъска насам-натам, ревейки от причиненото му неудобство и подпалвайки листата около себе си, а малкото момиченце изпищя и побягна. Разумна постъпка: направих същото90.

Секунда по-късно бях надалеч във въздуха, летейки с най-висока скорост към Хайгейт и моя глупав, жалък господар.

26

С настъпването на вечерта завладяващите мъки на ужаса започнаха да обземат Натаниел. Крачеше из стаята си като пантера в клетка и се чувстваше като хванат в хиляда различни капана. Да, вратата беше заключена, така че физически не можеше да избяга, но това бе най-малкият му проблем.

Точно в този момент неговият слуга Бартимеус беше затворен в Тауър и подложен на всички мъчения, които големите магьосници можеха да измислят. Ако наистина бе причинил масово клане в Централен Лондон, демонът заслужаваше точно това. Но Натаниел беше негов господар. Той бе отговорен за неговите престъпления.

А това означаваше, че магьосниците щяха да търсят и него.

При изтезания заплахата от Постоянния Затвор щеше да бъде забравена. Бартимеус щеше да им каже името на Натаниел и полицията щеше да дойде на посещение. А после…

Той потръпна от страх и си спомни нараняванията, които Шолто Пин беше показал предната вечер. Последствията нямаше да са приятни.

Дори и ако станеше някакво чудо и Бартимеус не проговореше, той трябваше да се разправя и с Ъндъруд. Господарят на Натаниел вече му бе обещал да се отрече от него, а може би и нещо по-лошо. Сега трябваше само да прочете надрасканите бележки, които бе взел от стаята му и щеше да открие точно какво беше призовал. После щеше да изиска да му разкаже цялата история. Побиха го тръпки като си помисли какви методи за убеждаване би могъл да използва.

Какво можеше да направи? Госпожа Ъндъруд бе предложила един начин да се измъкне. Посъветва го просто да каже истината. Но само от мисълта да разкрие тайните си пред злобата и сарказма на господаря си, на Натаниел започна да му се повдига.

Отхвърляйки тази възможност, той призова измореното дяволче и, пренебрегвайки протестите му, отново го изпрати да шпионира Тауър. От безопасно разстояние той със страхопочитание наблюдаваше как една гневна орда демони със зелени крила се извиха като скакалци в спирала над парапетите на стените, а после изведнъж се пръснаха във всички посоки на смрачаващото се небе.

— Това е впечатляващо — коментира гадателското стъкло. — Истинска класа. Не бива да се занимаваш с тези джинове от високо ниво. Кой знае? — добави то. — Може би някои от тях идват за теб.

— Намери Ъндъруд — изръмжа Натаниел. — Къде е и какво прави?

— Леле, ядосани ли сме? Да видим, Артър Ъндъруд… Не, съжалявам. Той също е в Тауър. Не мога да се вмъкна. Но можем да поразмишляваме, нали? — Дяволчето се изхили тихо. — Вероятно точно в този момент разговаря с твоето приятелче Бартимеус.

Явно по-нататъшното наблюдение щеше да е безполезно. Натаниел хвърли диска под леглото. И той беше безполезен. Щеше да му се наложи да каже истината за всичко. Щеше да се наложи да разкаже на господаря си — човек, когото не уважаваше, който не успя да го защити, който се беше свил и разхленчил пред Лавлейс. Натаниел си представяше доста ясно как щеше да се изрази яростта на Ъндъруд — сарказъм, присмех и страх за собствената му незначителна репутация… А какво щеше да последва по-късно…

Около час по-късно чу ехото на затръшнала се долу врата. Замръзна, ослушвайки се за ужасяващите стъпки на господаря си по стълбището, но известно време никой не дойде. А когато накрая ключът се завъртя в ключалката, от лекото дишане той вече знаеше, че отвън е госпожа Ъндъруд. Тя носеше малък чаен поднос с чаша мляко и доста къдрав сандвич с домат и краставица.

— Съжалявам, че закъснях с това, Джон — каза тя. — Храната ти е готова отдавна, но господарят ти си дойде преди да успея да я кача горе. — Тя пое дълбоко въздух. — Не трябва да оставам тук. Нещата долу са малко напрегнати.

— Какво… какво става, госпожо Ъндъруд?

— Изяж си сандвича като добро момче. Изглеждаш сякаш имаш нужда от него — доста си блед. Сигурна съм, че не след дълго господарят ти ще те повика.

— Ама той каза ли нещо…?

— Господи, Джон! Никога ли няма да спреш да задаваш въпроси? Той каза много, но аз няма да споделя нищо с теб сега. Една тенджера ври долу и трябва бързо да му сготвя нещо. Изяж си сандвича, скъпи.

— А господарят ми…?

— Заключил се е в кабинета си и нареди да не бъде обезпокояван. Освен за храната, разбира се. Има много спешен случай.

Спешен случай… В този момент Натаниел изведнъж взе решение. Госпожа Ъндъруд беше единственият човек, на който можеше да се довери, единственият човек, който наистина го беше грижа. Щеше да й каже всичко: за Амулета, за Лавлейс. Тя щеше да му помогне с Ъндъруд, дори с полицията, ако е необходимо. Той не знаеше как, но тя щеше да оправи всичко.

— Госпожо Ъндъруд…

Тя вдигна ръка.

— Не сега, Джон. Нямам време.

— Но, госпожо Ъндъруд, аз наистина трябва…

— Нито дума повече! Трябва да вървя.

Тя излезе с измъчена усмивка. Вратата се затвори. Ключът се завъртя. Натаниел остана, загледан след нея. За секунда се почувства сякаш щеше да заплаче, после у него се надигна упорит гняв. Нима беше някакво палаво дете, което да бъде оставено в униние на тавана, докато му подготвят наказанието? Не. Той беше магьосник! Нямаше да го пренебрегват!

Цялото му оборудване беше иззето. Не му беше останало нищо освен гадателското стъкло и всичко, което можеше да прави, бе да гледа. Все пак гледането можеше да доведе до знание. А знанието беше власт.

Натаниел отхапа от къдравия сандвич и моментално съжали за това. Бутвайки чинията настрани, той прекоси стаята до капандурата и погледна навън към жълтия килим от светлините на Лондон, простиращ се надалеч под нощното небе. Със сигурност, ако Бартимеус бе споменал името му, Ъндъруд или полицията щяха вече да са го сграбчили за яката. Това беше любопитно. И този спешен случай… Беше ли свързан с Бартимеус, или не?

Ъндъруд се намираше долу, без съмнение на телефона. Решението беше просто: малко шпиониране бързо щеше да изясни въпроса.

Натаниел измъкна гадателското стъкло.

— Господарят ми е в кабинета си. Върви и се приближи, така че да виждам всичко; освен това слушай и ми предавай ясно и точно всичко, което казва.

— И кой е подлец сега? Извинявай, извинявай, няма значение! Моралът ти не е моя работа. Ами, да започваме…

Центърът на диска се изчисти, на негово място се появи ясна гледка към кабинета на господаря му. Ъндъруд седеше на кожения си стол, прегърбен напред, с лакти на бюрото си. Едната му ръка стискаше телефонната слушалка, другата се размахваше и жестикулираше, докато говореше. Дяволчето се промъкна по-наблизо; сега тревогата на лицето на Ъндъруд се виждаше ясно. Той направо викаше.

Натаниел почука по диска.

— Какво казва?

Гласът на дяволчето започна по средата на едно изречение. Имаше малко забавяне между достигането на звука до Натаниел и движението на устните на Ъндъруд, но се виждаше, че дяволчето предава точно.

— … ми казваш? И тримата са избягали? Оставяйки десетки жертви? Това е нечувано! Уитуел и Дювал трябва да отговарят за това. Да, наистина съм ядосан, Григорий. Това е сериозен удар върху моите разследвания. Смятах да го разпитам лично. Да, аз. Защото съм сигурен, че е замесен в кражбите на артефактите… това е поредното влошаване на положението. Всеки знае, че най-добрите предмети се пазят в магазина на Пин; надявал се е да ги открадне… Е, да, това би означавало, че е замесен магьосник… Да, знам, че е малко вероятно… Въпреки това, беше една от най-добрите ми следи… единствената следа, ако трябва да съм честен, но какво очакваш, след като не ме финансират изобщо? Ами самоличността им? И там няма успех? Това ще е голям шамар за Джесика — единственото хубаво нещо в тази жалка работа… Да, така мисля. И виж, Григорий, ще сменя темата за малко, искам да те питам за мнението ти по един по-личен…

Тук коментарът на дяволчето спря, въпреки че Ъндъруд очевидно все още говореше, притиснал устни към слушалката. Натаниел нанесе подобряващ качеството Шок на диска, при което лицето на дяволчето отново се появи.

— Хей, нямаше нужда от това!

— Звукът, къде е звукът?

— Той шепне, нали? Не мога да чуя нищо. И не е безопасно да се приближавам повече.

— Искам да чуя.

— Но, шефе, знаеш, че има ограничение заради безопасността. Магьосниците често имат предпазни сензори; нали се сещаш, че дори и този…

Натаниел почувства, че лицето го боли и е отекло от напрежение. Беше преминал границата на предпазливостта.

— Направи го. Няма да ти хареса да повтарям.

Дяволчето не отговори. Лицето на Ъндъруд отново се появи, толкова близо, че почти изпълни диска. Снопчетата косми, подаващи се от ноздрите, се виждаха в прекрасни, триизмерни подробности. Магьосникът кимаше.

— Съгласен съм. Предполагам, че трябва да съм поласкан… Да, от тази гледна точка, момчето наистина е доказателство за усърдната ми работа и вдъхновение. Всъщност моят стар господар…

Той спря, трепвайки и потрепервайки, сякаш се беше докоснал до нещо студено.

— … Извинявай, Григорий. Просто почувствах… — Натаниел видя как очите се свиха, а познатите вежди изведнъж се сбърчиха. Сега образът на диска внезапно се разшири, сякаш дяволчето се оттегляше забързано през стаята. Ъндъруд произнесе високо някаква дума, гласът на дяволчето се опита да я повтори, но спря по средата, като изключено радио. Остана образът, който странно трептеше.

Натаниел не можа да потисне тревогата в гласа си.

— Дяволче, какво става?

Нищо. Дяволчето беше безмълвно.

— Заповядвам ти да напуснеш кабинета и да се върнеш при мен.

Без отговор.

Образът на диска не беше окуражаващ. Въпреки трептенето, Натаниел видя как Ъндъруд остави телефона, после бавно се изправи и излезе пред бюрото си, като през цялото време се взираше усилено — нагоре, надолу, във всички посоки, — сякаш търсеше нещо, което знаеше, че е там. Образът затрептя още по-силно: явно дяволчето удвояваше усилията си да избяга, но без успех. С нарастваща паника, Натаниел напразно нанесе няколко трескави Шока на диска. Дяволчето беше замръзнало, неспособно да говори и да се движи.

Ъндъруд отиде до шкафа в дъното на кабинета, порови в него и се върна, носейки метален цилиндър. Разтръска го: от малките дупчици отгоре излезе бял прах, който бързо се разпространи и изпълни стаята. Каквото и да правеше прахът, ефектът беше моментален. Ъндъруд се сепна и се взря нагоре — право в Натаниел. Сякаш дискът беше прозорец и той гледаше през него. В първия миг Натаниел реши, че господарят му наистина може да го види, после осъзна, че от тавана висеше разкритото дяволче.

Ужасен, той видя как господарят му се наведе към килима и дръпна една направена от панделка примка. Огромна квадратна част от килима се вдигна и падна настрани. Отдолу имаше два пентаграма. Господарят му пристъпи в по-малкия, като и за миг не отделяше очи от замръзналото дяволче. Започна да говори и след секунди в по-големия кръг се появи висок, мъглив дух. Ъндъруд даде заповед. Духът се поклони и изчезна. Натаниел беше удивен да види как тялото на господаря му сякаш блещукаше и се отделяше от самото себе си. Той все още стоеше в пентаграма, но заедно с друг свой вариант, призрачен и прозрачен.

Призрачната форма се издигна във въздуха, докосна пети и се понесе напред — право към мястото, откъдето безпомощното дяволче все още предаваше гледката от кабинета. Натаниел закрещя заповеди и разтръска яростно диска, но не можеше да направи нищо срещу бавното приближаване на господаря си. Все по-близо и по-близо… Призрачните вежди бяха сбърчени, искрящите очи не поглеждаха встрани. Сега формата на Ъндъруд се уголеми и изпълни диска — сякаш щеше да го счупи и да премине през него…

Не последва нищо. Дискът отново показваше кабинета, където в пентаграма все още стоеше неподвижното физическо тяло на Ъндъруд.

Въпреки паниката си Натаниел знаеше прекалено добре какво се случва. След като беше открил шпионина и успешно го беше замразил на мястото му, Ъндъруд бе решил да проследи астралната нишка на дяволчето обратно до източника, за да открие самоличността на противниковия магьосник. Такъв източник можеше и да е на много километри далеч; може би господарят му очакваше дълго пътуване в контролираната си от джина форма. Ако беше така, значи го очакваше изненада.

Натаниел осъзна прекалено късно какво трябваше да направи. Прозорецът! Ако успееше да хвърли диска на улицата, може би господарят му нямаше да се досети…

Беше направил едва две крачки към капандурата, когато призрачната глава на Артър Ъндъруд изникна от дъските на пода. Беше прозрачна и светеше със зеленикава фосфоресцираща светлина. Крайчецът на проскубана брада продължаваше някъде надолу в пода. Бавно, бавно, главата се завъртя на деветдесет градуса, докато накрая се обърна към стоящия над нея Натаниел, стискащ гадателското стъкло в ръце.

В този момент на лицето на господаря му се появи изражение, което Натаниел не беше виждал никога преди. Това не беше познатият нетърпелив и презрителен поглед, който постоянно изразяваше настойничеството на Ъндъруд. Не беше дори и яростта, която бе видял онази сутрин след разкритията в стаята му. Вместо това, в началото погледът изразяваше силен шок, а после изведнъж избухна в такава злоба, че коленете на Натаниел поддадоха. Дискът падна от ръцете му, а той се свлече до стената и се опита да проговори, но не можа.

Призрачната глава се взираше в него от средата на пода. Натаниел също се взираше в нея, неспособен да откъсне очи. После — много приглушен и далечен, вероятно защото излизаше от физическото тяло далеч отдолу в кабинета — гласът на Ъндъруд прозвуча от преобърнатия диск:

— Предател…

Устата на Натаниел се отвори, но от нея излезе само задавено грачене.

Гласът отново проговори.

— Предател! Ти ми измени. Ще открия кой те насочва да ме шпионираш.

— Никой — няма никой… — успя да прошепне едва чуто Натаниел.

— Подготви се! Ще дойда за теб.

Гласът заглъхна. Главата на Ъндъруд потъна, извивайки се в пода. Заедно с нея от стаята изчезна и фосфоресциращата светлина. С треперещи ръце Натаниел вдигна диска и погледна в него. След няколко секунди гледката на кабинета се замъгли при преминаването на духа на господаря му обратно през дяволчето. Той се понесе над килима към очакващото го тяло, спря до него, зае същата поза и се сля със себе си. След малко Ъндъруд отново беше в тялото си, а призрачният дух отново се беше появил в другия кръг. Господарят му плесна с ръце и освободи джина; той се поклони и изчезна. Ъндъруд излезе извън пентаграма и с пъклен пламък в очите се насочи към вратата на кабинета, която не се виждаше.

С това магията над дяволчето изчезна и лицето на бебето се върна, изпълвайки диска. То подсвирна с облекчение.

— Уф! Мога да ти кажа, че това беше лошо за системата ми — рече то. — Този ужасен, дърт дядка да преминава през мен и да се носи по нишката ми… направо настръхвам само като си го помисля, ама наистина!

— Млъкни! Млъквай! — До него ужасеният Натаниел се опитваше да мисли.

— Виж, направи и на двама ни услуга — каза дяволчето. — Не ти е останало много време. Не може ли просто да ме освободиш сега, преди да умреш? Животът е толкова скучен в този диск; не можеш да си представиш колко самотно ми става. Хайде де, шефе, наистина ще съм ти благодарен. — Опитът на бебето да се усмихне лъчезарно беше прекъснат от захвърлянето на диска срещу стената. — Ох! Е, в такъв случай се надявам това, което ти предстои, да ти хареса!

Натаниел изтича до вратата на таванската стая и отчаяно заблъска дръжката. Някъде долу чу забързаните стъпки на господаря си приближаващи се по стълбището.

— Той е много ядосан — извика дяволчето. — Дори астралната му форма направо ми вкисна същността, когато премина през мен. Иска ми се да не съм с лице към пода — с удоволствие бих гледал какво ще стане като влезе.

Натаниел скочи към гардероба и го забута трескаво; искаше да го избута пред вратата и така да блокира входа. Беше прекалено тежък — нямаше достатъчно сила. Задиша учестено и неравномерно.

— Какво става? — попита дяволчето. — Нали си голям магьосник. Извикай нещо да ти спаси кожата. Може би някой африт — той би трябвало да свърши работа. А какво става с онзи Бартимеус, от който си така завладян? Къде е когато имаш нужда от него?

С хлипане Натаниел залитна назад към центъра на стаята и бавно се обърна с лице към вратата.

— Гадно, а? — Гласът на дяволчето беше изпълнен със задоволство. — Да се осланяш на нечия милост. Сега знаеш какво е усещането. Приеми го, хлапе — съвсем сам си. Няма кой да ти помогне.

Нещо почука по стъклото на капандурата.

Сърцето на Натаниел спря, но секунда по-късно той погледна натам: един разрошен гълъб стоеше зад стъклото и настойчиво жестикулираше с двете си крила. Несигурен, Натаниел пристъпи по-близо.

— Бартимеус…?

Гълъбът почука няколко пъти с клюн по прозореца. Натаниел вдигна ръка да отвори…

В ключалката издрънча ключ. Вратата на спалнята изведнъж се отвори с трясък. Там стоеше Ъндъруд, с порозовяло, напрегнато лице, обрамчено от настръхнала бяла грива от коса и брада. Ръката на Натаниел се отпусна, той се обърна към господаря си. Гълъбът беше изчезнал от прозореца.

На Ъндъруд му трябваше секунда да си поеме дъх.

— Нищожество! Кой те направлява? Кой от враговете ми?

Натаниел усещаше, че цялото му тяло трепери, но се насили да остане неподвижен и да гледа господаря си в очите.

— Никой, сър. Аз…

— Дювал ли е? Или Мортенсен? Или Лавлейс?

Натаниел сви презрително устни като чу последното име.

— Никой от тях, сър.

— Кой те научи как да направиш стъклото? Кой ти каза да ме шпионираш?

Въпреки страха, в сърцето на Натаниел пламна гняв и той заговори презрително.

— Няма ли да ме чуете? Вече казах. Няма никой.

— Дори сега продължаваш с лъжите! Много добре! Погледни тази стая за последен път. Повече няма да се върнеш тук. Ще отидем в кабинета ми, където ще се насладиш на компанията на моите дяволчета, докато ти се развърже езика. Ела!

Натаниел се поколеба, но нямаше как да предотврати ставащото. Ръката на Ъндъруд се стовари върху рамото му и го стисна като менгеме. Почти насила беше изтикан през вратата и надолу по стълбите на таванското помещение.

На първата площадка между стълбите ги пресрещна забързаната и задъхана госпожа Ъндъруд. Като видя нещастното положение на Натаниел и яростта по лицето на съпруга си, очите й се разшириха уплашено, но не каза нищо.

— Артър — рече тя задъхано, — имаш посетител.

— Нямам време. Това момче…

— Казва, че е изключително спешно.

— Кой? Кой го казва?

— Саймън Лавлейс, Артър. Той буквално влезе насила.

27

Веждите на Ъндъруд се свиха.

— Лавлейс? — изръмжа той. — Той пък какво иска? Типично за него, да се появи в най-лошия възможен момент. Много добре, ще го приема. А ти престани да се гърчиш! — Натаниел правеше конвулсивни трескави движения, сякаш се опитваше да се освободи от хватката. — Ти, момче, можеш да почакаш в склада, докато съм готов да се разправя с теб.

— Сър…

— Нито дума! — Ъндъруд заблъска Натаниел през площадката. — Марта, направи чай за госта ни. Ще сляза след няколко минути. Трябва да се пооправя.

— Да, Артър.

— Сър, моля ви чуйте! Важно е! В кабинета…

— Тишина! — Ъндъруд отвори една малка врата и избута Натаниел през нея, в малка, студена стая пълна със стари папки и купчини правителствени документи. Без да погледне повече, господарят му затръшна вратата и завъртя ключа. Натаниел заблъска по вратата и трескаво завика след него.

— Сър! Сър! — Никой не отвърна. — Сър!

— Много си мил. — Един огромен бръмбар с дълги антени се промуши под вратата. — Всъщност смятам, че „сър“ е прекалено официално за моя вкус, но е по-добро от „подъл демон“.

— Бартимеус! — Натаниел отстъпи назад изплашено; пред очите му бръмбарът се уголеми, разкриви се… Тъмнокожото момче стоеше в стаята при него, с ръце на кръста и леко наклонена на една страна глава. Както винаги, формата беше идеално копие: косата се местеше при всяко движение, светлината лъщеше по порите на кожата — не би могъл да бъде разпознат като фалшификат сред сто истински хора. И все пак нещо в него — може би меките тъмни очи, които се взираха в Натаниел — показваха неземното му естество. Натаниел примигна, стараеше се да се контролира. Почувства същата дезориентация, която беше усетил при предишната им среща.

Фалшивото момче огледа голите дъски на пода и купищата боклуци.

— Кой е бил непослушен малък магьосник? — рече сухо. — Най-накрая на Ъндъруд му просветна за теб, както виждам. Отне му доста време.

Натаниел не обърна внимание на тази реплика.

— Значи все пак на прозореца беше ти — започна той. — Как…?

— През един комин, ти как си мислеше? И преди да го кажеш, знам, че не си ме викал, но нещата се развиват прекалено бързо, за да чакам. Амулета…

Изведнъж Натаниел с ужас осъзна нещо.

— Ти, ти си довел Лавлейс тук!

Момчето изглеждаше изненадано.

— Какво?

— Не ме лъжи, демоне! Ти си ме предал! Ти си го довел тук.

— Лавлейс? — Той изглеждаше наистина слисан. — Къде е той?

— Долу. Току-що пристигна.

— Ако е така, това няма нищо общо с мен. Да не си се раздрънкал?

— Аз ли? Ти си бил…

— Аз не съм казал нищо. Имам си кутия от тютюн, за която да мисля… — Намръщи се и явно се замисли. — Но трябва да призная, че това е малко съвпадение.

— Малко? — Натаниел буквално подскачаше от тревога. — Ти си го довел тук, глупак такъв! Сега бързо — вземи Амулета! Махни го от кабинета преди Лавлейс да го е открил!

Момчето се изсмя грубо.

— Няма начин. Ако Лавлейс е тук, би трябвало да е поставил дузина сфери навън. Ще открият аурата на Амулета и ще ме погнат в момента, в който напусна сградата.

Натаниел се стегна. Сега, когато слугата му се беше върнал, той не беше толкова безпомощен, колкото преди. Все още имаше шанс да се избегне катастрофата, при условие че демонът правеше каквото му се казва.

— Нареждам ти да се подчиниш! — започна той. — Върви в кабинета…

— О, стига, Нат. — Момчето махна отегчено и презрително. — Сега не си в пентаграма. Не можеш да ме принудиш да се подчинявам на всяка нова заповед. Да избягаш с Амулета ще е гибелно, от мен да го знаеш. Колко е силен Ъндъруд?

— Какво? — Натаниел се смути.

— Колко силен? На какво ниво? Заради размера на брадата му приемам, че не е кой знае какво, но може и да греша. Колко е добър? Може ли да победи, Лавлейс? Това питам.

— О. Не. Не, не мисля… — Така или иначе, Натаниел имаше малко доказателства, но демонстрациите на сервилност спрямо Лавлейс от страна на господаря му не му оставяха място за много съмнения. — Ти смяташ…

— Единственият ти шанс е, че ако Лавлейс намери Амулета, може да иска да запази цялата работа в тайна. Може да се опита да сключи сделка с Ъндъруд. Ако не…

Натаниел се смрази.

— Нали не мислиш, че той…?

— Опа! При цялото това вълнение почти забравих да ти кажа за какво дойдох! — Момчето заговори с дълбок, кънтящ глас: — Знаеш, че предано изпълних задачата си. Шпионирах Лавлейс. Потърсих тайните на Амулета. Рискувах всичко заради теб, о, господарю мой. И резултатите са — тук то прие по-нормален, язвителен тон, — че ти си идиот. Нямаш представа какво направи. Амулета е толкова силен, че правителството го съхранява от десетилетия — е, докато Лавлейс е накарал да го откраднат. Неговият убиец е очистил един от висшите магьосници заради това. Не мисля, че е вероятно да се притесни да убие Ъндъруд, за да си го върне, нали така?

За Натаниел стаята сякаш се завъртя. Почувства се много отпаднал. Това беше по-лошо от всичко, което си беше представял.

— Не можем просто да стоим тук — заекна той. — Трябва да направим нещо…

— Вярно. Аз ще отида да наблюдавам развитието на нещата. През това време ти най-добре остани тук като добро момченце и бъди готов за бързо бягство, ако нещата станат гадни.

— Няма да бягам никъде. — Каза го със съвсем тих глас. Главата му се въртеше от предположенията. Госпожа Ъндъруд…

— Ще ти дам съвет, породен от дългия ми опит. Добре е да бягаш, когато трябва да си спасиш кожата. Най-добре свиквай с идеята, приятелче. — Момчето се обърна към вратата на склада и постави едната си длан на нея. С отчаян пукот вратата се сцепи покрай ключалката и се отвори. — Върви горе в стаята си и чакай. Съвсем скоро ще ти кажа какво става. И бъди готов да бягаш бързо.

При тези думи джинът излезе. Когато Натаниел го последва, площадката вече беше празна.

28

— Моите извинения за нахълтването, Артър — каза Саймън Лавлейс.

Ъндъруд тъкмо беше влязъл в дългата, тъмна трапезария, когато го настигнах — беше прекарал няколко минути пред огледалото на долната площадка, приглаждайки косата си и оправяйки вратовръзката си. Това нямаше никакво значение: той все още изглеждаше раздърпан и парцалив покрай по-младия магьосник, който стоеше до камината, разглеждайки ноктите си, студен и напрегнат като навита пружина.

Ъндъруд леко махна с ръка, опитвайки се да изглежда великодушен.

— Чувствай се като у дома си. Извинявам се за забавянето, Лавлейс. Няма ли да седнеш?

Лавлейс не седна. Носеше елегантен тъмен костюм и тъмнозелена вратовръзка. Очилата му улавяха светлината от лампата на тавана и проблясваха при всяко помръдване на главата. Очите му не се виждаха, но кожата под очилата беше сива, увиснала и с торбички.

— Изглеждаш ми нервен, Ъндъруд — каза той.

— Не, не. Бях зает на най-горния етаж. Просто съм малко задъхан.

Бях влязъл в стаята като паяк и пропълзях дискретно над вратата и нагоре по стената, докато стигнах уединения мрак на най-тъмния ъгъл. Тук набързо опънах няколко нишки, прикриващи ме възможно най-много. Направих го, защото на второ ниво видях, че магьосникът беше взел със себе си дяволчето, шарещо навсякъде с червените си малки очички.

Не исках да гадая как точно Лавлейс бе открил къщата. Въпреки всичките ми отричания пред момчето, фактът, че беше пристигнал тук точно по същото време като мен със сигурност бе неприятно съвпадение. Но изясняването му можеше да почака: бъдещето на момчето — а следователно и моето — зависеше от бързата ми реакция на това, което щеше да се случи сега.

Ъндъруд седна на обичайното си място и се усмихна пресилено.

— Така… — каза той. — Сигурен ли си, че няма да седнеш?

— Не, благодаря.

— Е, поне кажи на това твое дяволче да спре да се върти. Прилошава ми. — Говореше раздразнено и грубо.

Саймън Лавлейс цъкна с език. Дяволчето, което висеше зад главата му, мигновено застана неподвижно, нарочно приемайки нещастно изражение, нещо средно между тъпо зяпане и нахално хилене.

Ъндъруд се опита да не му обръща внимание.

— Имам някои неща, за които трябва да се погрижа днес — рече той. — Вероятно ще ми кажеш какво мога да направя за теб?

Саймън Лавлейс склони глава печално.

— Преди няколко нощи — започна той, — претърпях кражба. Един предмет, малко нещо, с известна сила, беше откраднато от къщата ми, докато отсъствах.

Ъндъруд издаде утешителен звук.

— Съжалявам да го чуя.

— Благодаря ти. Това е нещо, което за мен е много скъпо. Естествено, аз много си го искам обратно.

— Естествено. Мислиш ли, че Съпротивата…?

— И във връзка с това те посещавам днес, Ъндъруд… — Лавлейс говореше бавно, внимателно, заобикаляйки въпроса. Вероятно дори сега той се надяваше, че няма да се наложи да отправи обвинението директно. Магьосниците винаги са предпазливи с думите. Прибързаните слова, дори по време на криза, могат да докарат нещастие. Но по-възрастният мъж не разбра намека.

— Естествено, можеш да разчиташ на подкрепата ми — рече Ъндъруд спокойно. — Тези кражби са нещо отвратително. От известно време знаем, че съществува черен пазар за крадени артефакти и смятам, че тяхната продажба помага с финансирането на съпротивата против нашето управление. Вчера видяхме до какви безчинства може да доведе това. — Веждите му се повдигнаха, описвайки нещо като веселие. — Трябва да кажа — продължи той, — че съм изненадан да чуя, че ти си станал жертва. Последните кражби бяха извършени от — мога ли да бъда откровен? — сравнително незначителни магьосници. Смята се, че крадците често са младежи, дори деца. Мислех, че твоите защити би трябвало да се справят с тях.

— Точно така. — Саймън Лавлейс процеди през зъби.

— Смяташ ли, че има някаква връзка с атаката на Парламента?

— Един момент, моля. — Лавлейс вдигна ръка. — Имам причина да подозирам, че кражбата на… на моя предмет не е работа на така наречената Съпротива, а на колега магьосник.

Ъндъруд се намръщи.

— Така ли мислиш? Откъде си сигурен?

— Защото знам какво е извършило нападението. Известно е под непристойното име Бартимеус. Един джин от среден ранг с огромно нахалство и ниска интелигентност91. Не е нищо специално. Дори малоумник би могъл да го призове. Искам да кажа малоумен магьосник, а не обикновен.

— И въпреки това — рече меко Ъндъруд, — този Бартимеус се е измъкнал с твоя предмет92.

— Бил е некадърник! Позволил си е да разкрие самоличността си! — Лавлейс се контролираше с усилие. — Не, не — съвсем прав си. Измъкна се.

— А що се отнася до този, който го е призовал…

Очилата проблеснаха.

— Е, Артър, затова съм тук. За да видя теб.

Настъпи кратка пауза, докато мозъчните клетки на Ъндъруд се опитваха да направят връзката. И накрая — успех. Няколко емоции започнаха да се борят коя да остане на лицето му, после всичките бяха пометени от ледена любезност. В стаята стана студено.

— Извинявай — каза той много тихо. — Какво каза?

Саймън Лавлейс се наведе напред и облегна двете си ръце на масата. Имаше много добре оформен маникюр.

— Артър — започна той, — напоследък Бартимеус не стои незабележим. Като начало тази сутрин той беше затворен в Тауър след като нападна магазина на Пин на Пикадили.

Ъндъруд залитна от изумление.

— Онзи джин? Откъде, откъде знаеш името му? Те не можаха да научат името му… И, и той избяга едва днес следобед…

— Така е наистина. — Лавлейс не обясни. — След бягството му моите агенти… са го видели. Проследили са Бартимеус през Лондон — и обратно дотук93.

Ъндъруд разтърси глава объркано.

— Обратно дотук? Лъжеш!

— Преди по-малко от десет минути той изчезна надолу в комина ти под формата на издайнически облак. Изненадан ли си, че дойдох веднага да си поискам предмета? И сега, след като съм вътре… — Лавлейс вдигна глава сякаш подушваше нещо хубаво. — Да, усещам аурата му. Наблизо е.

— Но…

— Никога не бих се сетил, че си ти, Артър. Не, че съм си мислел, че не копнееш да имаш моите съкровища. Просто смятах, че ти липсва достатъчно компетентност да ги вземеш.

Старецът отваряше и затваряше уста като златна рибка, издавайки нечленоразделни звуци. Дяволчето на Лавлейс изкриви лицето си за миг в яростно изражение, после възстанови първоначалното. Господарят му почука леко с показалец по масата.

— Можех да вляза насила в къщата ти, Артър. И щях да съм напълно в правото си. Но предпочитам да съм учтив. Освен това, този мой предмет — сигурен съм, че си достатъчно наясно — е доста… оспорван. Никой от нас не би искал да тръгне слух за присъствието му в къщите ни, нали така? Така че, ако ми го върнеш незабавно, съм сигурен, че ще можем да постигнем някакво… споразумение, което да е от полза и за двама ни. — Той се отдръпна назад, като си играеше с маншета си с едната ръка. — Чакам.

Ако Ъндъруд беше разбрал и една дума от това, което му казваше Лавлейс, може би щеше да се спаси94. Ако си беше припомнил прегрешенията на чирака си и беше събрал две и две, всичко можеше да мине добре. Но в объркването си той не можеше да види нищо освен отправеното му фалшиво обвинение и страшно разгневен се изправи от стола си.

— Надуто парвеню! — извика той. — Как смееш да ме обвиняваш в кражба! Предметът ти не е у мен — не знам нищо за него, а още по-малко пък го искам. Защо бих го взел точно аз! Не съм политически подлизурко като теб, не съм подлец и подмазвач. Аз не ровя за власт и влияние като шопар в помийна яма! Дори и да го правех, не бих се занимавал да те обирам. Всички знаят, че звездата ти угасна. Не си заслужава да ти се наврежда. Не, твоите агенти са сгрешили — или, което е по-вероятно, те лъжат. Бартимеус не е тук! Не знам нищо за престъпленията му. И твоята дрънкулка не е в къщата ми!

Докато той говореше, лицето на Лавлейс сякаш потъваше в сянка, въпреки че светлината от лампата все още играеше по повърхността на очилата му. Той бавно разклати глава.

— Не бъди глупав, Артър, — каза той. — Информаторите ми не ме лъжат! Те са силни създания, които пълзят, когато им наредя.

Старецът издаде брадата си предизвикателно напред.

— Махай се от къщата ми.

— Едва ли има нужда да ти казвам какви ресурси имам на разположение — продължи Саймън Лавлейс. — Но ако говориш смирено с мен, все пак можем да избегнем сцената.

— Нямам какво да ти кажа. Обвинението ти е фалшиво.

— Добре тогава…

Саймън Лавлейс щракна с пръсти. В същия миг дяволчето подскочи във въздуха и кацна върху махагоновия плот на масата. Започна да прави напрегнати гримаси. В края на опашката му се изду топка, прераствайки в назъбено острие. То снижи задника си съсредоточено и завъртя опашка. Острието се заби в полираната повърхност на масата, срязвайки я както се реже масло с нож. Дяволчето тръгна по ширината на плота, влачейки опашката си през дървото, разрязвайки го на две. Очите на Ъндъруд изскочиха. Лавлейс се усмихна.

— Семейна ценност ли, Артър? — каза той. — Така си и мислех.

Дяволчето почти беше стигнало до другия край, когато внезапно на вратата се почука. Двамата мъже се обърнаха. Дяволчето замръзна на място. Госпожа Ъндъруд влезе, внасяйки отрупан поднос.

— Ето го чаят — рече тя. — И малко сладкиш. Този е от любимия на Артър, господин Лавлейс. Ще го оставя тук.

Магьосниците и дяволчето я наблюдаваха безмълвно, докато приближаваше към масата. Много внимателно тя постави тежкия поднос по средата между срязаното място и края, на който седеше Ъндъруд. С тягостно мълчание тя свали от него голям порцеланов чайник (за да го избегне, дяволчето трябваше да отстъпи назад), две чаши, две малки чинийки, две големи чинии, малък поднос със сладкиш и няколко от най-добрите й прибори. Краят на масата видимо помръдна под тежестта им. Чу се леко изскърцване.

Госпожа Ъндъруд вдигна отново подноса и се усмихна на госта.

— Хайде, вземайте си, господин Лавлейс. Наистина трябва да понапълнеете малко.

Под втренчения й поглед, Лавлейс си взе парче сладкиш от подноса. Плотът на масата се разтресе. Той се усмихна леко.

— Точно така. Сипете си и чай. — С подноса под мишница, госпожа Ъндъруд бързо си тръгна, докато двамата я наблюдаваха как излиза.

Вратата се затвори.

Магьосниците и дяволчето се обърнаха към масата като един.

С шумен трясък единственото свързващо парченце дърво поддаде. Единият край на масата, отрупан с чайника, чашите, големите и малки чинии, подноса със сладкиш и няколкото от най-добрите прибори се срина на пода. Дяволчето подскочи и кацна на перваза над камината до сухите цветя.

Настана кратка тишина.

Саймън Лавлейс хвърли парчето сладкиш в бъркотията на пода.

— Това, което мога да направя на дървената маса, мога да го направя и на някой дръвник, Артър — каза той.

Артър Ъндъруд го погледна. Заговори странно, като от много далеч.

— Това беше най-добрият ми чайник.

Той изсвири три пъти, високо и пронизително. Отвърна му вик, дълбок и кънтящ и от плочките пред камината изникна енергично, мускулесто зло дяволче със синьо лице. Ъндъруд направи знак и свирна веднъж. То скочи, преобръщайки се във въздуха. Падна върху по-малкото дяволче, което се беше свило зад цветята, сграбчи го в безпръстите си шепи и започна да го притиска, без да обръща внимание на размахващото се назъбено острие. Същността на малкото дяволче се разкриви, размаза се, сплеска се като маджун. Беше смачкано за миг, опашката и всичко останало стана на мека, жълтеникава топка. Злото дяволче заглади повърхността на топката, подхвърли я във въздуха, отвори уста и я погълна.

Ъндъруд се обърна обратно към Лавлейс, който наблюдаваше със стиснати устни.

Признавам, че дъртият глупак ме изненада — правеше по-голямо шоу отколкото очаквах. Въпреки това, напрежението от призоваването на това питомно дяволче си казваше думата. Вратът му се потеше.

Лавлейс също знаеше това.

— Последен шанс — изстреля той. — Върни ми собствеността или ще вдигна залога. Заведи ме в кабинета си.

— Никога! — Ъндъруд едва се контролираше от напрежение и гняв. Не слушаше гласа на здравия разум.

— Тогава гледай. — Лавлейс приглади назад мазната си коса. Промърмори няколко думи под носа си. В трапезарията стана страшно, всичко в нея заблещука. Стената в далечния край стана нереална. Отдалечи се, местейки се все по-назад и по-назад, докато вече не се виждаше. На нейно място се появи дълъг коридор с неясни размери. Докато Ъндъруд гледаше, далеч в коридора се появи фигура. Започна да се придвижва към нас и бързо ставаше по-голяма. Носеше се във въздуха, тъй като краката й не се движеха.

Ъндъруд изпъшка и залитна назад. Блъсна се в стола си.

Беше прав да пъшка. Познавах тази фигура, огромното тяло, главата на чакал.

— Спри! — Лицето на Ъндъруд беше като восък; сграбчи стола в търсене на опора.

— Какво каза? — Саймън Лавлейс вдигна ръка до ухото си. — Не те чувам95.

— Спри! Добре, печелиш! Ще те заведа в кабинета си веднага! Отзови го!

Фигурата стана още по-голяма. Ъндъруд се беше свил. Злото дяволче направи съжалителна физиономия и бързо се оттегли през плочките на пода. Аз се размърдах в ъгъла си, чудейки се какво точно щях да правя, когато най-накрая Джабор влезеше в стаята96.

Внезапно Лавлейс направи знак. Безкрайният коридор и приближаващата фигура изчезнаха. Стената си беше на мястото както преди, а в средата й висеше пожълтяла снимка на усмихнатата баба на Ъндъруд.

Ъндъруд беше на колене до останките от сервиза му за чай. Така се тресеше, че едва можеше да стане.

— Накъде е кабинетът ти, Артър? — попита Саймън Лавлейс.

29

Натаниел стоеше сам на площадката между стълбищата, сграбчил здраво перилата, сякаш се страхуваше да не падне. От трапезарията долу долитаха неясни гласове, които ставаха ту по-силни, ту по-слаби, но той едва ги забелязваше. Паниката в главата му заглушаваше всички останали звуци. Единственият лош магьосник е некомпетентният. А какво представляваше некомпетентността? Загуба на контрол. Бавно и сигурно, през последните няколко дни всичко беше излизало извън контрола на Натаниел. Първо Бартимеус научи истинското му име. Беше се справил успешно с това чрез тютюневата кутия, но затишието не бе продължило дълго. Вместо това, в бърза последователност се заредиха нещастие след нещастие. Правителството хвана Бартимеус, Ъндъруд откри заниманията му и кариерата му беше унищожена още преди да е започнала. А сега демонът отказваше да се подчини на заповедите му и отгоре на всичко Лавлейс беше тук. И единственото, което можеше да направи, бе да стои и да гледа безпомощно. Беше оставен на произвола на събитията, които лично той бе задействал. Безпомощен…

Слаб звук прекъсна самосъжалението му и го накара да подскочи. Чуваше лекия шум, причинен от госпожа Ъндъруд, която вървеше през антрето от кухнята към трапезарията и носеше чая. Натаниел разпозна дрънченето на порцелана върху подноса в ръцете й. Последва почукване по вратата, после пак дрънчене и тишина.

В този момент той забрави окаяното си положение. Госпожа Ъндъруд бе в опасност. Врагът беше в къщата. След няколко секунди той без съмнение щеше да принуди или убеди Ъндъруд да отвори кабинета си за проверка. Амулетът щеше да бъде открит. И после… какво ли можеше да причини Лавлейс на господин Ъндъруд или на съпругата му?

Бартимеус му беше казал да чака горе и да бъде подготвен за най-лошото. Но на Натаниел му бе писнало от безпомощно разтакаване. Все още не беше свършил. Ситуацията беше отчаяна, но той още можеше да действа. Магьосниците бяха в трапезарията. Кабинетът на Ъндъруд бе празен. Ако успееше да се промъкне вътре и да си вземе Амулета, вероятно можеше да го скрие някъде, независимо какво щеше да каже Бартимеус.

Тихичко и бързо, той се прокрадна надолу по стълбите до площадката на нивото на кабинета и работните стаи на господаря си. Приглушените гласове от приземния етаж сега се чуваха по-силно: стори му се, че чу Ъндъруд да крещи. Нямаше време. Натаниел побърза през стаите до вратата, водеща към стълбището до кабинета. Тук той спря. Не беше минавал оттук от шестгодишен. Връхлетяха го далечни спомени и той потрепери, но ги отхвърли. Продължи нататък, надолу по стъпалата…

И изведнъж замръзна.

Вратата към кабинета на Ъндъруд стоеше пред него, изрисувана с петолъчната звезда. Натаниел изпъшка високо. Знаеше достатъчно и разпозна огнената магия, когато я видя. Щеше да го изпепели в момента, в който я докоснеше. Не можеше да продължи без защита, а защитата изискваше кръг, призовавания, внимателна подготовка…

Но той нямаше време за това. Беше безпомощен! Имаше едно нещо! Удари с юмрук по стената. Някъде отдалеч от къщата се чу шум, който може би беше вик, предизвикан от страх.

Натаниел изтича обратно нагоре по стълбището и стигна до площадката. След което чу как вратата на трапезарията се отваря, в коридора прокънтяха стъпки.

Те идваха.

После отнякъде се чу разтревоженият глас на госпожа Ъндъруд, който го прободе болезнено.

— Наред ли е всичко, Артър?

Отговорът беше слаб, изморен, почти неразбираем. Натаниел се гърчеше в нерешителност. Какво да прави? В момента, в който някой завиваше зад ъгъла, той се втурна през най-близката врата и я притвори. Дишайки учестено, притисна лице към тънката пролука, през която се виждаше площадката.

Минаха бавно покрай него. Господин Ъндъруд вървеше отпред. Косата и дрехите му бяха в безпорядък, очите му гледаха лудо, бе прегърбен като от огромен товар. Отзад вървеше Саймън Лавлейс, със скрити зад очилата очи и тънка, мрачна цепнатина вместо устни. Зад него се движеше паяк, прибягващ в сенките на стените.

Шествието изчезна по посока на кабинета. Натаниел се отпусна назад, виеше му се свят и му се повдигаше от вина и страх. Лицето на Ъндъруд… Въпреки че никак не харесваше господаря си, да го види в това състояние противоречеше на всичко, на което Натаниел беше научен. Да, той беше слаб; да, той беше нищожен; да, той постоянно се беше отнасял към него с презрение. Но човекът беше министър, един от тристата такива в правителството. И не той беше взел Амулета, а Натаниел.

Прехапа устната си. Лавлейс беше престъпник. Кой можеше да си представи какво би направил? Остави Ъндъруд да поеме вината. Той го заслужаваше. Той не защити Натаниел и беше уволнил госпожица Лутиен… нека сега да страда. И защо Натаниел изобщо беше оставил Амулета в неговия кабинет, ако не за да се предпази, когато Лавлейс дойдеше? Щеше да стои настрана, както бе казал джинът. Приготви се да бягаш, ако е необходимо…

Вдигна ръце и се хвана за главата.

Не можеше да избяга. Не можеше да се скрие. Това беше съветът на един измамен и лукав демон. Бягането и криенето не бяха действията на един почтен магьосник. Как щеше да живее със себе си, ако оставеше господарят му да се изправи срещу Лавлейс сам? Ако той пострадаше, госпожа Ъндъруд също щеше да пострада, а Натаниел не можеше да понесе това. Не, нямаше как да го избегне. Сега, когато проблемът беше надвиснал над него, за своя изненада и ужас той откри, че трябва да действа. Независимо от последствията, трябваше да се намеси.

Дори и от мисълта за това, което правеше в момента, му прилошаваше. Все пак обаче се удържаше. Малко по малко, стъпка по стъпка. Излезе иззад вратата, мина през площадката и продължи към стълбището за кабинета… Тръгна надолу по стъпалата, едно по едно…

При всяка стъпка здравият разум буквално му крещеше да се обърне и да избяга, но той му устоя. Да избяга, означаваше да предаде госпожа Ъндъруд. Щеше да влезе там вътре и да каже истината, пък да става каквото ще.

Вратата бе отворена, а огнената магия не беше активна. Отвътре излизаше жълта светлина.

Натаниел спря на прага. Мозъкът му сякаш беше изключил. Не осъзнаваше напълно какво щеше да направи.

Бутна вратата и влезе, тъкмо навреме, за да стане свидетел на откриването.

Лавлейс и Ъндъруд стояха до един шкаф край стената с гръб към него. Вратите му зееха широко отворени. Докато поглеждаше вътре, главата на Лавлейс се протегна нетърпеливо напред като на дебнеща котка, а ръката му се протегна и събори нещо. Извика триумфално. Той се обърна бавно и вдигна ръка пред побелялото като на мъртвец лице на Ъндъруд.

Раменете на Натаниел се отпуснаха.

Колко малък изглеждаше Амулета на Самарканд, колко незначителен му се струваше, както висеше на нежната си златна верижка между пръстите на Лавлейс. Той се залюля леко и заблестя на светлината в кабинета.

Лавлейс се усмихна.

— Аха. Какво имаме тук?

Ъндъруд клатеше объркано и невярващо глава. Лицето му се беше състарило за няколко секунди.

— Не — прошепна той. — Това е нагласено… Накисваш ме…

Лавлейс дори не го поглеждаше. Той се беше втренчил в трофея си.

— Не мога дори да си представя какво си мислел, че може да направиш с това — каза той. — Дори самото призоваване на Бартимеус би трябвало да е достатъчно, за да те изтощи.

— Продължавам да твърдя — каза тихо Ъндъруд, — че не знам нищо за този Бартимеус и не знам нищо за предмета ти, нито пък как се е озовал там.

И тогава Натаниел чу един друг глас, висок и треперлив. Неговия собствен глас.

— Той казва истината — произнесе гласът. — Аз го взех. Човекът, когото търсиш, съм аз.

Тишината, която последва това твърдение, продължи почти пет секунди. И двамата магьосници се обърнаха към него на секундата, само за да го изгледат шашардисани и с отворена уста. Веждите на господин Ъндъруд се издигнаха, после се смъкнаха, после пак се издигнаха, отразявайки огромното му объркване. Лавлейс се усмихваше неразбиращо.

Натаниел се възползва от възможността да пристъпи в стаята.

— Аз го направих — рече той, а гласът му сега беше по-твърд, понеже вече беше започнал. — Той не знае нищо за него. Можеш да го оставиш на мира.

Ъндъруд мигна и разтърси глава. Явно се съмняваше в сетивата си. Лавлейс остана напълно неподвижен, а очите му зад очилата бяха приковани в Натаниел. Амулетът на Самарканд се люлееше леко между неподвижните му пръсти.

Натаниел прочисти пресъхналото си гърло. Дори не се осмели да си представи какво щеше да се случи сега. Не беше обмислял нещата след признанието си. Някъде в стаята се спотайваше слугата му, така че не беше съвсем беззащитен. Надяваше се, че при необходимост, Бартимеус щеше да му се притече на помощ.

Най-накрая господарят му успя да проговори.

— Какви ги дрънкаш, глупако? Няма как да знаеш за какво говорим. Напусни веднага! — Изведнъж му хрумна нещо. — Чакай — как се измъкна от стаята?

До него, намръщената физиономия на Лавлейс внезапно се изкриви в нервна усмивка.

— Един момент, Артър. Може би си прекалено прибързан.

За секунда в очите на Ъндъруд премина мимолетен гняв.

— Това е абсурдно! Този младеж не може да е извършил престъплението! Като начало, щеше да му се наложи да преодолее огнената ми магия, да не говорим и за твоите собствени защити.

— И да извика джин от четиринайсето ниво — промърмори Лавлейс. — Това също.

— Точно така. Това познание е абсурд… — Ъндъруд изпъшка. В очите му изведнъж се появи разбиране. — Чакай… може би… Възможно ли е? Лавлейс, едва днес хванах този лигльо с инструменти за призоваване и Пентаграма на Аделбранд, нарисуван с тебешир в стаята му. Притежаваше сложни книги — „Словата на Птолемей“, например. Реших, че се е провалил, че е свръхамбициозен… Ами ако съм сгрешил?

Саймън Лавлейс не каза нищо. Той не откъсваше очи от Натаниел.

— А точно преди час — продължи Ъндъруд, — го хванах да ме шпионира в кабинета ми. Имаше гадателско стъкло — нещо, което никога не съм му давал. Ако е способен на това, кой знае какви други престъпления може да опита да извърши?

— Дори и да е така — рече меко Лавлейс, — защо би откраднал нещо от мен?

По поведението на господаря си, Натаниел виждаше, че той не беше разпознал какво точно представлява Амулета и осъзна, че точно това невежество все още можеше да го спаси. Дали Лавлейс щеше да повярва, че същото важи и за него? Той заговори бързо, опитвайки се да звучи колкото е възможно повече като дете.

— Това беше само номер, сър — каза той. — Шега. Исках да си го върна за това, че ме набихте онзи път. Поисках от демона да вземе нещо ваше, каквото и да е. Щях да го задържа, докато порасна и, ъъъ, докато успея да разбера какво е и как се използва. Надявам се, че не е нещо ценно, сър. Много съжалявам, че съм ви причинил каквито и да било тревоги…

Той се отдръпна, болезнено осъзнавайки колко неубедителна е историята му. Лавлейс се беше втренчил само в него; не можеше да разбере нищо от изражението на мъжа.

Но господарят му със сигурност му повярва. Цялата му ярост се отприщи.

— Това е последната капка, Мандрейк! — изкрещя той. — Ще те изправя пред съда! Дори и да избегнеш затвора, чиракуването ти ще свърши и ще бъдеш изхвърлен на улицата! Ще те изгоня! Няма да си намериш работа! Ще бъдеш просяк и сред обикновените!

— Да, сър. — Каквото и да е, само Лавлейс да си тръгне.

— Мога единствено да ти се извиня, Лавлейс. — Ъндъруд се съвзе и изпъчи гърди. — И двамата бяхме поставени в неудобно положение — мен ме е предал, а от теб е откраднал едно силно съкровище, този амулет… — Той погледна към малкия златен овал, който подрънкваше в ръката на Лавлейс и в един-единствен, фатален момент, осъзна какво точно представляваше. Между зъбите му се чу едно кратко, потиснато свистене. Беше тих звук, но Натаниел го долови достатъчно ясно. Лавлейс не помръдваше.

Кръвта се отдръпна от страните на Ъндъруд. Очите му се стрелнаха към лицето на Лавлейс да види дали беше забелязал нещо. Натаниел също го погледна. Главата му пулсираше от притока на кръв. Чу как Ъндъруд се опитва да продължи там, откъдето беше спрял: — И… и ние двамата ще се погрижим да бъде подходящо наказан, да, точно така ще направим, ще проклина деня, в който е решил да…

Другият магьосник вдигна ръка. Ъндъруд изведнъж замлъкна.

— Е, Джон Мандрейк — рече Саймън Лавлейс, — аз съм почти впечатлен. Да, бях поставен в неудобно положение; последните няколко дни бяха доста трудни за мен. Но, виждаш ли — аз отново си имам моя трофей и сега всичко ще е наред. Моля те, не се извинявай. Да призовеш джин като Бартимеус на твоята възраст не е посредствено постижение; а да го контролираш в продължение на няколко дни е дори още по-изненадващо. Накара мен да се чувствам безсилен, което е рядко събитие, а Ъндъруд да тъне в невежество, което пък не е толкова странно. Много умно измислено. Провали се само накрая. Какво те прихвана, че да си признаеш постъпката? Можех да се разправя тихомълком с Ъндъруд и да те оставя на мира. — Гласът му беше мек и разумен.

Ъндъруд се опита да проговори, но Лавлейс го прекъсна.

— Тихо, човече. Искам да чуя причините на момчето.

— Защото грешката не е негова — рече вяло Натаниел. — Той не знаеше нищо. Разправията ти беше с мен, независимо дали го знаеше или не. Той не трябва да бъде замесван. Затова слязох долу. — Обхвана го тежкото усещане за пълната безсмисленост на постъпката му.

Лавлейс се изсмя тихо.

— Това е някаква детска представа за благородство, нали? Досетих се за това. Почтеният курс на действие. Героично, но глупаво. Откъде научи тези неща? Обзалагам се, че не е от Ъндъруд.

— Ограбих ви, защото ме обидихте — продължи Натаниел. — Исках да си отмъстя. Това е всичко. Накажете ме, ако желаете. Не ми пука. — Отношението му на грубо примирение прикриваше една увеличаваща се надежда. Може би Лавлейс не осъзнаваше, че знаят за Амулета, може би щеше да измисли някакво символично наказание и да си тръгне.

Очевидно и Ъндъруд се надяваше на същото. Той сграбчи нетърпеливо ръката на Лавлейс.

— Както видя, Саймън, аз съм напълно невинен в цялата тази работа. Било е това злобно, пресметливо момче. Трябва да се разправиш с него както си искаш. Каквато и присъда да сметнеш, че е подходяща за престъплението му, можеш да я изпълниш. Оставям това изцяло на теб.

Лавлейс се освободи внимателно.

— Благодаря ти, Ъндъруд. След малко ще го накажа.

— Хубаво.

— Но преди това трябва да се отърва от теб.

— Какво…? — За секунда Ъндъруд остана замръзнал, после с неочаквана за неговата възраст скорост, се обърна и се втурна към отворената врата. Точно когато минаваше покрай Натаниел, от нищото се появи вятър и затръшна вратата. Ъндъруд затрака по дръжката и задърпа с всички сили, но тя остана здраво затворена. Той изръмжа уплашено и се обърна. Двамата с Натаниел стояха в стаята лице в лице със Саймън Лавлейс. На Натаниел му се подкосиха краката. Огледа се обезумял за Бартимеус, но паякът не се виждаше никъде.

Извънредно внимателно, Лавлейс хвана верижката на Амулета на Самарканд и го окачи на врата си.

— Аз не съм глупак, Джон — рече той. — Може и да не знаеш какъв е този предмет, но честно казано, не мога да поема такъв риск. А бедничкият Артър естествено знае.

При тези думи Ъндъруд протегна хищнически ръката си и сграбчи Натаниел за врата. Гласът му беше обзет от паника.

— Да, но няма да кажа нищо! Можеш да ми вярваш, Лавлейс! Що се отнася до мен, можеш да задържиш Амулета завинаги! Но момчето е един глупак, който само се меси в чуждите работи. То трябва да бъде накарано да замлъкне преди да се е раздрънкал. Убий го сега и въпросът ще е приключен! — Ноктите му се впиха в кожата на Натаниел и той го блъсна напред. Натаниел извика от болка.

Лицето на Лавлейс се разтегна в самодоволна усмивка.

— Каква лоялност от господар към чирак! Много трогателно. Виждаш ли, Джон, Ъндъруд и аз ти даваме един последен урок в изкуството да бъдеш магьосник и вероятно с наша помощ ще разбереш каква грешка направи като си призна пред мен днес. Ти вярваше в понятието за почтения магьосник, който поема отговорност за действията си. Това е просто пропаганда. Такова нещо не съществува. Няма чест, няма благородство, няма справедливост. Всеки магьосник работи единствено за себе си и се възползва от всяка възможност, която има. Когато е слаб, той избягва опасността. И заради това посредствените се трудят неуморно в системата. Артър знае всичко това, нали така, Ъндъруд? Но когато е силен, той напада. Ти как мислиш, че дойде на власт и самият Рупърт Девъро? Неговият господар уби предишния министър-председател в двубой преди двайсет години и той наследи титлата. Такава е истината. Нещата винаги се правят точно по този начин. Когато използвам Амулета следващата седмица, аз всъщност ще следвам една традиция, започнала още от времето на Гладстон. — Очилата проблеснаха, ръката му се вдигна, готова да започне заклинание. — Може да се утешиш с факта, че още преди да пристигнеш, аз бях решил да убия и теб, и всички останали в тази къща. Не мога да оставя нищо на случайността. Така че глупостта ти да дойдеш тук не е променила нищо.

През главата на Натаниел премина образът на госпожа Ъндъруд, която беше в кухнята. Очите му се напълниха със сълзи.

— Моля те…

— Ти си слаб, момче. Точно като господаря си. — Лавлейс плесна с ръце. Светлината в кабинета изведнъж помръкна. По пода премина трептене. Натаниел усети, че нещо се появява в далечния ъгъл на стаята, но страхът го закова на място — не се осмели да погледне натам. До него, Ъндъруд промърмори думите на една защитна магия. Около него се издигна и го обгърна блещукаща мрежа от зелени нишки. Натаниел беше оставен извън нея, беззащитен.

— Господарю…!

В този момент, като срутване на шахта в минна галерия, в стаята прокънтя ужасяващ глас.

— ЖЕЛАНИЕТО ВИ?

Гласът на Лавлейс произнесе:

— Унищожи ги и двамата. И всичко живо в къщата. Изгори я до основи заедно с всичко в нея.

Ъндъруд изпищя силно:

— Вземи момчето и ме остави!

Той блъсна Натаниел с невероятна сила. Момчето залитна напред, спъна се и падна. Очите му бяха пълни със сълзи; опита се да стане, осъзнавайки единствено пълната си безпомощност. Наблизо се чу пукащ звук. Отвори уста да изпищи. После някъде отвисоко се спуснаха нокти и го сграбчиха за гърлото.

30

Трябва да похваля бюрото на Ъндъруд. Беше старомодна, здрава вещ и за щастие Джабор се материализира от другата му страна. Трите секунди, които му бяха необходими да го разбие и да мине през него ми осигуриха достатъчно време да действам. Дотогава безделничех на тавана в една пукнатина над лампата. Сега се спуснах право надолу, едновременно с това превръщайки се в гаргойл. Стоварих се право върху господаря си, сграбчих го безцеремонно за врата и, тъй като Джабор беше препречил прозореца, подскочих към вратата.

Действията ми останаха почти незабелязани: магьосниците бяха заети с друго. Обвит в защитния си възел, Ъндъруд запрати една пращяща светкавица от син огън към Лавлейс. Тя го удари право в гърдите и изчезна. Амулета на Самарканд беше поел силата й.

Потроших вратата, минах през нея с момчето под мишница и се отправих нагоре по стълбите. Още не бях стигнал догоре, когато огромна експлозия разтърси коридора отзад и ни запрати право към насрещната стена. Ударът ме заслепи. Докато лежах, зашеметен за секунда, чух няколко последователни оглушителни трясъка. Атаката на Джабор явно беше прекалено силна: звучеше сякаш целият етаж на нивото на кабинета беше поддал пред нея97.

Не ми отне много време да се съвзема и да се изправя на крака, но ако щете вярвайте, за тези няколко секунди онова загубено момче беше изчезнало. Мярнах го горе на следващата площадка. Търчеше към стълбите. Само че надолу.

Разтърсих глава невярващо. Какво му бях казал за забъркването в проблеми? Вече беше се наврял право в ръцете на Лавлейс и с това бе рискувал живота и на двама ни. А ето го и сега, най-вероятно се насочваше право към Джабор. Напълно правилно би било да бяга, за да спаси мизерния си живот, но поне да го правеше в правилната посока. Размахах криле и започнах да го преследвам безжалостно.

Второто златно правило при бягство гласи: не вдигай излишен шум. Като стигна до приземния етаж, чух как брутално го нарушава с рев, който прокънтя по цялото стълбище:

— Госпожо Ъндъруд! Госпожо Ъндъруд! Къде сте? — Виковете му ечаха дори по-силно от трясъците, изпълващи цялата къща.

Направих отегчена гримаса и изминах и последните стълби, за да видя, че коридорът вече се пълни с облаци дим. В дъното му танцуваше блещукаща червена светлина. Момчето беше пред мен — виждах го как се препъва, тичайки към огъня.

— Госпожо Ъндъруд!

Нещо се раздвижи далеч навътре в дима. Беше фигура, прегърбена в един ъгъл, зад преграда от пламтящи огнени езици. Момчето също я видя. Заклатушка се към нея. Забързах се и протегнах нокти.

— Госпожо Ъндъруд? Вие ли…?

Фигурата се изправи. Имаше глава на звяр.

Момчето отвори уста да изкрещи. Точно в този момент го настигнах и го хванах през кръста. Аха да изпищи ужасено.

— Аз съм, идиот такъв. — Задърпах го назад към стълбите. — То идва да те убие. Искаш ли да умреш заедно с господаря си?

Лицето му изразяваше объркване. Думите го шокираха. Не мисля, че до този момент наистина разбираше какво се случва, въпреки че всичко ставаше пред очите му. Но се радвах, че го казах; беше време да научи какви са последствията от действията му.

Джабор пристъпи през огнената стена. Кожата му лъщеше сякаш бе намазана с олио; танцуващите пламъци се отразяваха по него, докато крачеше през коридора.

Отново тръгнахме по стълбите. Крайниците ме боляха от тежестта на господаря ми. Краката му се влачеха; изглеждаше неспособен да се движи.

— Нагоре — изръмжах. — Къщата е долепена до съседните. Ще опитаме през покрива.

Той успя да измънка.

— Моят господар…

— Е мъртъв — казах аз. — Най-вероятно погълнат цял. — Най-добре беше да се изразявам точно.

— Но госпожа Ъндъруд…

— Без съмнение е при съпруга си. Вече не можеш да й помогнеш.

И тук, ако щете вярвайте, глупакът започна да се бори, размахвайки хилавите си юмруци.

— Не! — извика той. — Аз съм виновен! Трябва да я намеря…! — Гърчеше се като змиорка, изплъзваше се от хватката ми. Само след секунда щеше да се прехвърли през парапета на стълбището и да падне право в нежните ръце на Джабор. Изпсувах цветисто98 и, стисвайки го за ухото, го задърпах нагоре по стълбите.

— Спри да се дърпаш! — казах му. — Не направи ли достатъчно безполезни жестове за днес?

— Госпожа Ъндъруд…

— Не би искала и ти да умреш — осмелих се да изкажа предположение99. — Да, грешката е твоя, но, ъъъ, недей да виниш себе си. Животът е за живите…, а, ъъъ… О, както и да е. — Омръзна ми100.

Не знам дали беше заради мъдрите ми слова, но момчето спря да се противи. Бях сложил ръка около врата му и го влачех нагоре, завивайки зад всеки следващ ъгъл, наполовина летейки, наполовина ходейки толкова бързо, колкото беше възможно. Стигнахме втората площадка и продължихме нататък, нагоре по стълбището към таванската стая. Точно под нас стъпалата скърцаха и се разтрошаваха под стъпките на Джабор.

Докато стигнахме горе, господарят ми се беше възстановил достатъчно, за да върви залитайки почти без чужда помощ. И така, подобно на безнадеждната двойка в трикрако състезание101, която се влачи най-отзад на фона на съчувствените аплодисменти, ние стигнахме таванската стая все още живи. Което, предполагам, не беше никак малко.

— Прозореца! — казах аз. — Трябва да се качим на покрива! — Изблъсках Натаниел към капандурата и я блъснах с юмрук. Вътре нахлу студен въздух. Прелетях през дупката, кацнах на покрива и протегнах ръка назад в стаята. — Хайде — рекох, — излизай.

Но за мое изумление, проклетото момче се колебаеше. Довлече се до единия ъгъл на стаята, наведе се и вдигна нещо. Беше гадателското му стъкло. Не можех да повярвам! По петите го следваше смъртта с глава на чакал, а той се мотаеше заради това? Чак след това, с все още безизразно лице, дойде бавно до капандурата.

Има едно хубаво нещо в Джабор. Бавен е. Отне му известно време да се справи с измамното разположение на стълбите. Ако ни преследваше Факарл, щеше да успее да ни изпревари, да заключи и да сложи решетки на капандурата, а може би и да я обзаведе с чудесни нови ролетни щори преди да стигнем дотам. И все пак господарят ми беше толкова муден, че едва беше успял да стигне до ръката ми, когато на стълбите най-накрая се появи Джабор, от чието тяло изскачаха искри и подпалваха всичко платнено в къщата около него. Забеляза момчето, вдигна ръка и пристъпи напред.

И хубаво си прасна главата в ниската врата на таванската стая.

Това ми даде мига, от който се нуждаех. Извъртях се надолу през капандурата, придържайки се с крака като гибон, сграбчих момчето под мишницата и се залюлях обратно нагоре и навън през дупката. Докато падахме върху керемидите, от капандурата изригна огнено кълбо. Цялата сграда се разтресе.

Ако го бях оставил, момчето щеше да си лежи тук цяла нощ, взрян в звездите със стъклен поглед. Май беше в шок. Може би никой досега не се беше опитвал сериозно да го убие. А аз, съответно, имах добри реакции, породени от дългата ми практика: след миг бях отново на крака, вдигнах го и го повлякох, трополейки по наклонения покрив, като се захващах с нокти.

Насочих се към най-близкия комин и, хвърляйки момчето зад него, погледнах назад, откъдето бяхме дошли. Горещината отдолу си казваше своето: керемидите се разместваха, през пролуките между тях танцуваха малки пламъчета. Някъде се пропука и поддаде голяма дървена греда.

При капандурата имаше движение: от огъня излетя гигантска черна птица с разперени криле. Кацна на върха на покрива и промени формата си. Джабор се оглеждаше на всички страни. Шмугнах се зад комина и бързо хвърлих поглед напред.

Нямаше и следа от никой от другите роби на Лавлейс: никакви джинове, липсваха и наблюдателни сфери. Може би след като си беше върнал Амулета, той смяташе, че няма нужда от тях. Разчиташе на Джабор.

Къщите на улицата бяха долепени една до друга: това ни даваше широк път за бягство, простиращ се върху поредицата от свързаните покриви. Отляво покривите изглеждаха като тъмен рафт над осветената от улични лампи широка улица. Отдясно бяха надвесени над големите тъмни градини, обрасли с дървета и храсти. Малко по-нататък едно дърво беше оставено да расте близо до къщата. В това имаше потенциал.

Но момчето още не се беше съвзело. Не можех да разчитам на бързо придвижване от него. Джабор щеше да ни закове с Детонация преди да сме изминали и пет метра.

Рискувах да надникна бързо иззад ръба на тухлите. Джабор се приближаваше, леко свел глава, душейки нашите следи. Нямаше да мине много време преди да отгатне скривалището ни и да изпепели комина. Точно сега му беше времето да измисля някой брилянтен, непоклатим план.

И понеже не успях да го направя, аз импровизирах.

Оставяйки момчето да лежи, се издигнах иззад комина във формата на гаргойл. Джабор ме видя. В момента, в който стреля, аз прибрах крилете си за момент, за да мога мигновено да пропадна във въздуха. Детонацията прелетя над сведената ми глава, описа дъга над покрива и се взриви безвредно102 някъде на улицата отвъд. Размахах отново криле и се издигнах към Джабор, постоянно наблюдавайки малките огнени пламъчета, които се издигаха около краката му; те напукваха керемидите и обгаряха дървото отдолу, придържащо покрива.

Вдигнах нокти в помирителен жест.

— Не можем ли да го обсъдим? Може господарят ти да иска момчето живо.

Джабор никога не е обичал празните приказки. Още един пропуснат изстрел, който без малко да уцели, почти прекрати спора с мен. Летях бързо в спирала около него, задържайки го колкото беше възможно по-близо до същото място. С всеки негов изстрел, силата на стрелбата отслабваше тази част от покрива, върху която стоеше; всеки път когато това се случеше, покривът трепереше все по-силно. Но енергията ми свършваше — резките ми маневри ставаха все по-мудни. Крайчецът на една Детонация засегна крилото ми и се строполих на керемидите.

Джабор пристъпи напред.

Вдигнах ръка и дадох ответен изстрел. Беше слаб и летеше ниско, прекалено ниско, за да го притесни. Удари керемидите точно пред краката му. Той дори не трепна. Вместо това се изсмя триумфално…

… което беше прекъснато от сриването на цялата част от покрива под него. Основната греда, която се простираше по дължината на сградата, се счупи на две; напречните греди паднаха; дървото, мазилката, както и керемида след керемида паднаха в огнения ад на къщата отдолу, повличайки Джабор със себе си. Явно се стовари от доста високо — през четири горящи етажа, чак до мазето под земята. Голяма част от къщата се бе срутила право отгоре му.

През дупката с пукане се издигаха пламъци. На мен, докато се хващах за ръба на комина и се прехвърлях през него към оттатъшната страна, това ми прозвуча като серия аплодисменти.

Момчето се беше свило там, с безизразни очи, вторачено в тъмнината.

— Спечелих ни няколко минути — казах, — но нямаме време за губене. Мърдай.

Не знам дали го направи заради дружелюбния тон в гласа ми, но успя да се вдигне на крака достатъчно бързо. Обаче после тръгна, влачейки се по покрива със скоростта и елегантността на ходещ труп. С това темпо щеше да му отнеме цяла седмица да се приближи до дървото. Дори старец с две стъклени очи би го настигнал, да не говорим за някой сърдит джин. Погледнах назад. Засега нямаше и следа от преследване — само пламъци, издигащи се с рев през дупката. Без да губя дори миг, призовах всичките си останали сили и преметнах момчето през рамо. После хукнах колкото можех по-бързо по покрива.

След четири къщи се изравнихме с дървото — една вечнозелена ела. Най-близките клони бяха отдалечени само на четири метра. Но преди това се нуждаех от почивка. Хвърлих момчето на керемидите и отново проверих зад нас. Нищо. Джабор си имаше проблеми. Представих си го как вилнее из огнения ад на мазето, погребан под тонове горящи отломки, борейки се да се измъкне…

Внезапно сред пламъците се появи движение. Беше време да тръгваме.

Не дадох на момчето възможност да се паникьоса. Грабвайки го за кръста, изтичах надолу по покрива и отскочих от ръба. То не издаде нито звук, докато описвахме дъга във въздуха, оцветени в оранжево от светлината на огъня. Крилата ми пляскаха отчаяно и ни придържаха във въздуха достатъчно дълго, докато накрая се врязахме в короната на вечнозеленото дърво. Клоните ни удряха, мушкаха и се чупеха.

Прегърнах ствола и не позволих да паднем. Момчето се закрепи на един клон. Погледнах назад към къщата. На фона на огъня бавно и неотклонно се придвижваше тъмен силует.

Хванах ствола малко по-хлабаво и двамата се плъзнахме надолу. При спускането кората се белеше при допира с всеки мой нокът. Приземихме се на мократа трева в тъмницата в основата на дървото.

Изправих момчето отново на крака.

— Сега — пълна тишина! — прошепнах аз. — И се придържай под дърветата.

После аз и господарят ми започнахме да се промъкваме през мократа и тъмна градина, докато воят на пожарните се приближаваше по улицата оттатък и поредната огромна греда рухваше в пламтящите руини на къщата на неговия господар.