Амулетът на Самарканд

1

Температурата в стаята бързо се понижи. По пердетата се образува лед и се наслои около светлините на тавана. Мъждукащите жички в крушките се свиха и помътняха, а свещите, стърчащи от всички възможни повърхности като множество гъби, изгаснаха. Затъмнената стая се изпълни с жълт, задушлив облак от сяра, в който се извиваха и гърчеха неясни черни сенки. Някъде отдалеч се чуха множество писъци. Внезапно, под някакъв натиск, вратата на стълбите се огъна навътре и дървото изскърца. По дъските на пода се чу тропане на невидими крака, а невидими устни зашепнаха злокобни неща иззад леглото и изпод бюрото.

Серният облак се събра в дебела колона от дим и от него изникнаха тънки израстъци, които облизаха въздуха като езици и се прибраха обратно. Колоната увисна над центъра на пентаграма подобно на облак от изригнал вулкан. Последва едва доловима пауза.

После в средата на дима се материализираха две жълти втренчени очи.

Добре де, беше му за първи път. Исках да го уплаша.

И успях. Тъмнокосото момче стоеше в отделен пентаграм, по-малък, изпълнен с различни рунически символи, на около метър от основния. Беше бяло като платно и трепереше като листо на силен вятър. Зъбите му тракаха, а челюстта му не спираше да се тресе. От веждата му се стекоха няколко капки пот и се превърнаха в лед още преди да паднат. Иззвъняха на пода като зрънца градушка.

За момента това вършеше работа, но какво толкова? Искам да кажа, че той изглеждаше дванайсетгодишен. Беше с големи очи и слабо лице. Изкарването на акъла на някакво си мършаво хлапе не ми носеше голямо удовлетворение1.

Така че аз си се носех във въздуха и чаках с надеждата, че няма да се бави дълго и ще пристъпи към освобождаващото заклинание. За да се намирам на работа, сътворих сини пламъци по вътрешните ръбове на пентаграма и ги накарах да танцуват така сякаш търсят начин да излязат и да го сграбчат. Естествено това беше само евтин номер. Вече бях проверил печата, беше начертан много добре. За съжаление никъде нямаше грешки.

Най-накрая хлапакът май щеше да събере кураж да проговори. Забелязах това по заекването му, което не изглеждаше да е само и единствено от страх. Оставих синия огън да изтлее и го замених с противна миризма.

Детето проговори. Доста пискливо.

— Заповядвам ти да… да… — Хайде, давай де! — м-мми к-к-кажеш името с-с-си.

Обикновено така започват тези младите. Безсмислено бръщолевене. И аз, и той бяхме наясно, че вече ми знае името, иначе как би могъл да ме призове? За това ти трябват правилните думи, правилните действия и най-вече правилното име. Искам да кажа, че не е като да си поръчаш такси — когато го направиш, не пристига просто някой.

Подбрах богат, дълбок тъмношоколадов глас от тези дето ехтят отвсякъде и отникъде и от които на новаците им настръхват косите.

— БАРТИМЕУС.

Видях как детето преглътна и се задави като чу думата. Добре — значи не беше съвсем глупав: знаеше кой и какво съм аз. Познаваше репутацията ми.

След като се забави малко, за да преглътне насъбралите се лиги, той отново проговори.

— Аз п-п-пак ти заповядвам да отговориш. Ти ли си Бартимеус, който в древността е бил призован да поправи стените на Прага?

Леле, каква загуба на време беше това дете. Какъв ли щеше да е следващият въпрос? Тук малко повиших тон. Ледът по крушките се пропука като карамелизирана захар. Прозорците зад мръсните завеси затрепериха и забучаха. Детето се разтресе, както си стоеше.

— Аз съм Бартимеус! Аз съм Сакр ал-Джини, Н’горсо Могъщия и Змията на Сребърните Пера. Аз съм говорил със Соломон. Аз съм тичал през равнините с прародителите на бизоните. Пазил съм Старо Зимбабве докато камъните паднаха, а чакалите се нахраниха с хората. Аз съм Бартимеус! Не признавам господар. Така че на свой ред ти заповядвам да ми отговориш, момче. Кой си ти, че да ме призоваваш?

Впечатляващо, а? И освен това, всичко беше вярно, което му придаваше още повече мощ. Не го правех само за да се фукам. Надявах се, че това ще накара детето да ми каже името си, което щеше да ми даде основание да продължа, когато си обърнеше гърба2. Но нямах този късмет.

— Чрез ограниченията на кръга, върховете на пентаграма и веригата от руни, аз съм твоят господар! Ще се подчиняваш на моята воля!

Имаше нещо особено противно в това да чуеш този стар номер от такова мършаво хлапе, както и в пресилено високия му глас. Потиснах изкушението да му кажа какво всъщност мисля и произнесох стандартния отговор. Само и само да приключи по-бързо.

— Каква е волята ти?

Трябва да призная, че вече бях изненадан. Повечето магьосници новаци първо те разглеждат и после задават въпроси. Те зяпат и изследват потенциалната си сила, но са прекалено нервни да я изпробват. А и не се случва често малки келеши като този да призовават същества като мен.

Детето прочисти гърлото си. Това беше моментът. За това беше работил. Беше мечтал за него от години вместо да си лежи в леглото и да мисли за състезателни коли и момичета. Изчаквах мрачно жалкото му искане. Какво щеше да бъде? Левитацията3 на някой предмет беше нещо обикновено или пък преместването му от единия край на стаята до другия. Може би щеше да иска да сътворя илюзия. Това можеше да се окаже забавно: винаги имаше начин искането да се разбере по друг начин и да разстроя хлапака4.

— Заповядвам ти да вземеш Амулета на Самарканд от къщата на Саймън Лавлейс и да ми го донесеш, когато те призова утре призори.

— Ти какво?

— Заповядвам ти да вземеш…

— Да, чух какво каза. — Не исках да звуча сприхаво. Просто ми се изплъзна, а мъртвешкият ми тон се развали.

— Тогава тръгвай.

— Чакай малко! — Усетих онова чувство на гадене в стомаха, което се получава, когато те отпратят. Сякаш някой ти изсмуква вътрешностите през гърба. Трябва да кажат тази дума три пъти, за да се отърват от теб, ако въпреки всичко имаш желание да останеш и да се мотаеш наоколо. Обикновено нямаш такова. Но този път останах където бях — две горящи очи сред разбунен облак дим.

— Знаеш ли какво искаш, момче?

— Нито ще разговарям или обсъждам, нито ще преговарям с теб; нито ще участвам в някакви гатанки, басове или жребии с теб; нито ще…

— И аз нямам желание да разговарям с някакво си мършаво детенце, повярвай ми, така че си спести назубрените глупости. Някой се опитва да се възползва от теб. Кой е — предполагам, че е господарят ти? Някой съсухрен страхливец, който се крие зад едно момче. — Оставих дима да се отдръпне малко и показах очертанията си за първи път, висейки в неясните сенки. — Играеш си с огъня, като се опитваш да обереш истински магьосник и призоваваш мен. Къде сме в момента? В Лондон ли?

Той кимна. Да, това беше Лондон. Някаква мръсна градска къща. Огледах стаята през химическите пари. Таванът беше нисък, тапетите се белеха; на стената имаше една-единствена избеляла гравюра. Представляваше мрачен холандски пейзаж — странен избор за момче. Очаквах по-скоро поп певици, футболни играчи… Повечето магьосници са конформисти5, дори и на младини.

— Аз… — Гласът ми беше спокоен и замислен. — Това е един порочен свят и не са те научили на много.

— Не се страхувам от теб! Дадох ти заповед и искам да тръгваш!

Второто отпращане. През вътрешностите ми сякаш мина валяк. Усетих, че формата ми потрепва несигурно. В това дете имаше сила, въпреки че беше много малко.

— Не от мен трябва да се страхуваш, поне не сега. Саймън Лавлейс ще дойде за теб лично, щом види, че амулетът му е откраднат. Той няма да те пожали заради младостта ти.

— Длъжен си да изпълниш волята ми.

— Да. — Трябваше да призная, че беше непоколебим. И много глупав.

Ръката му се раздвижи. Чух първата сричка от Системния Порок. Канеше се да ми причини болка.

Тръгнах, без да се занимавам с повече специални ефекти.

2

Когато на здрачаване кацнах на уличната лампа в Лондон, валеше дъжд. Винаги ми е бил такъв късметът. Бях приел формата на кос, едно живо приятелче с яркожълт клюн и черна перушина. Само за секунди от момента, в който бях разперил криле в Хампстед се измокрих до кости. Въртейки глава на всички страни, забелязах огромен бук от другата страна на улицата. В основата му гниеха листа — ноемврийските ветрове вече го бяха оголили, — но дебелите му клони предлагаха някаква защита от влагата. Прелетях до него, минавайки над една самотна кола, която с пърпорене се движеше по широкия път на предградието. Зад високите стени и вечнозелената растителност на градините, като мъртвешки лица в тъмното, светеха белите фасади на няколко големи вили.

Е, може би ми изглеждаха така заради настроението ми. Притесняваха ме пет неща. Като начало тъпата болка, която изпитвах при всяко физическо материализиране, вече се появяваше. Усещах я в перата си. Една смяна на формата щеше да отложи болката за малко, но можеше да привлече внимание към мен в критичен етап от операцията. Трябваше да си остана птица, докато не се почувствах сигурен в околната среда.

Второто нещо беше времето. Вече казах достатъчно за него.

На трето място, бях забравил ограниченията на физическите тела. Сърбеше ме точно над клюна и безуспешно се опитвах да се почеша с крило. Четвърто, онова дете. Вълнуваха ме много въпроси за него. Кой беше той? Защо искаше да умре? Как щях да му отмъстя за това, че ме накара да свърша тази задача преди да умре? Новините се разчуват бързо и аз със сигурност щях да бъда порицан за това, че припкам насам-натам от името на такъв като него.

И на пето място… Амулета. Според всички той притежаваше могъща магическа сила. Недоумявах какво щеше да прави момчето след като го получеше. Едва ли имаше някаква представа. Може би просто щеше да го носи като някакъв грозен моден аксесоар. Може би краденето на амулети беше най-новото увлечение, магьосническа версия на задигане на тасове6. Дори и да беше така, първо трябваше да го взема, а това нямаше да е непременно лесно дори и за мен.

Затворих очите си на кос и отворих вътрешните си, едно след друго, всяко в различно пространствено измерение или ниво7. Погледнах напред и назад около себе си, подскачайки нагоре-надолу по клона, за да получа най-добрата гледна точка. Поне три от вилите край пътя имаха магическа защита, което показваше в колко модерен район бях. Изобщо не проверих двете малко по-нагоре по улицата; интересуваше ме онази от другата страна на пътя, отвъд уличните светлини. Резиденцията на Саймън Лавлейс, магьосник.

На първо ниво беше чисто, но на второто беше издигнал защитен възел, който блестеше като синя паяжина по цялата дължина на високата стена. И не свършваше там, издигаше се във въздуха, над покрива на ниската бяла къща, като продължаваше надолу от другата страна, образувайки огромен блещукащ купол.

Не беше зле, но можех да се справя с него.

На третото и четвъртото ниво нямаше нищо, но на петото, точно зад ръба на градинската стена, забелязах трима стражи, дебнещи във въздуха. От горе до долу бяха матовожълти и всеки от тях се състоеше от три мускулести крака, които се въртяха около един хрущялен център. Над центъра имаше топчеста маса, украсена с по две усти и няколко бдящи очи. Съществата сновяха безразборно напред-назад из периметъра на градината. Инстинктивно се отдръпнах към ствола на бука, въпреки че знаех, че едва ли ще ме видят чак оттам. При това разстояние и в седемте измерения би трябвало да изглеждам като кос. Можеха да прозрат илюзията ми само ако се приближах.

На шестото ниво беше чисто. Но на седмото… това беше интересно. На пръв поглед не виждах нищо необичайно — къщата, пътят, нощта, всичко изглеждаше непроменено, — но, ако искате го наречете интуиция, аз бях сигурен, че там имаше нещо, което дебнеше.

Потърках клюн в един чеп. Както можеше да се очаква, тук действаше доста мощна магия. Вече бях чувал за Лавлейс. Той се смяташе за забележителен магьосник и суров повелител. Имах късмет, че досега не бях повикван да му служа, а и не желаех нито неговата омраза, нито тази на неговите слуги.

Подгизналият кос излетя от клона и прелетя над пътя, като удачно избегна кръга от светлината на най-близката улична лампа и кацна на проскубаната трева в ъгъла на стената. Там бяха оставени четири черни чувала за боклук, които щяха да бъдат прибрани на следващата сутрин. Косът подскочи зад торбите. Една котка, което наблюдаваше птицата8 от известно разстояние, я изчака малко да се появи отново, но изгуби търпение и изприпка любопитно след нея. Зад торбите не откри нито кос, нито някаква друга птица. Там нямаше нищо освен една прясна къртичина.

3

Мразя вкуса на кал. Тя не е нещо подходящо за същество от въздух и огън. Постоянната тежест на пръстта ме потиска винаги, когато се докосна до нея. Затова съм много придирчив в избора си на превъплъщение. Птица — добре. Насекомо — добре. Прилеп — става. Всичко, което бяга бързо, е добре. С дървесните обитатели е още по-добре. Подземните неща — не е никак добре. Къртица — лошо.

Но няма смисъл да си придирчив, когато трябва да преодолееш защитна преграда. Правилно бях преценил, че тя не се простираше и под земята. Къртицата си прокопа пътя дълбоко, дълбоко надолу под основите на стената. Не се задейства никаква магическа аларма, въпреки че пет пъти си ударих главата в дребни камъчета9. Започнах отново да ровя нагоре, достигайки повърхността след като двайсет минути сумтях, мърлях се и подушвах със ситния си нос сочните червеи, които откривах на всеки няколко загребвания.

Къртицата подаде глава предпазливо от малката купчина пръст, която беше издигнала на идеалната повърхност на поляната на Саймън Лавлейс. Тя се огледа, проверявайки обстановката. В къщата, на приземния етаж, светеше. Завесите бяха спуснати. Горните етажи, доколкото къртицата виждаше, бяха тъмни. Полупрозрачната магическа система се издигаше над главата й. Един жълт страж, с цялата си глупост, се дотътри на три метра над храстите. Другите двама явно бяха зад къщата.

Отново проверих седмо ниво. Все още нищо и все същото обезпокояващо чувство за опасност. Е, какво толкова.

Къртицата се оттегли под земята и си прокопа тунел под корените на тревата към къщата. Появи се отново в цветната леха точно под най-близкия прозорец. Мислеше усилено. Нямаше смисъл да продължава в същия образ, въпреки че беше изкушаващо; тя трябваше да се опита да се вмъкне в мазите. Трябваше да намери друг начин.

До косматите уши на къртицата достигна смях и звън на чаши. Звукът беше изненадващо висок и ехтеше някъде много наблизо. На по-малко от половин метър имаше един пропукал се от годините отдушник. Водеше навътре.

С облекчение станах муха.

4

От безопасността на отдушника аз надзърнах с многофасетните си очи в една доста обикновена гостна стая. В нея имаше дебел, мек килим, отвратителни раирани тапети, грозно кристално нещо, което трябваше да представлява полилей, две маслени картини, потъмнели от старост, диван и два фотьойла (също раирани), ниска масичка за кафе, на която имаше сребърен поднос, а на подноса — бутилка червено вино, но без чаши. Чашите бяха в ръцете на двама души, единият от които бе жена. Беше сравнително млада (за човек, което значи много млада) и вероятно изглеждаше доста добре по един плътски начин. Големи очи, тъмна коса, подстригана на черта. Веднага я запомних. Утре, когато отидех да видя онова хлапе, щях да се появя в нейната форма. Само че гола. Нека да видим как здравият му, но все пак детски разсъдък, ще реагира на това10!

Все пак в момента повече ме интересуваше мъжът, на който тази жена се усмихваше и кимаше. Той беше висок, слаб, хубав, по един книжовен начин, с коса, пригладена назад с някакво миризливо масло. Имаше малки кръгли очила и голяма уста с хубави зъби. Имаше и забележителна челюст. Нещо ми подсказваше, че това е магьосникът Саймън Лавлейс. Дали беше заради неопределимата аура на сила и авторитет около него? Или заради собственическия начин, по който жестикулираше в стаята? Или пък беше заради малкото дяволче, което се носеше из въздуха до рамото му (на второ ниво) и предпазливо се оглеждаше за опасност на всяка страна?

Разтрих раздразнено двата си предни крака. Трябваше да бъда внимателен. Дяволчето усложняваше нещата11. Жалко, че не бях паяк. Те могат да си седят на едно място с часове и това не ги притеснява. Мухите са доста по-нервни. Но ако се превърнех в паяк тук, робът на магьосника със сигурност щеше да го усети. Трябваше да насиля нежелаещото си тяло да се скрие и да пренебрегне болката, която отново се усилваше, този път в хитрина12.

Магьосникът говореше. Не правеше почти нищо друго. Жената го гледаше като кученце с толкова широко отворени и оглупели от възхищение очи, че ми се прииска да я ухапя.

— … това ще е най-великолепното събитие, Аманда. Ти ще си центърът на внимание на лондонското общество! Знаеш ли, че самият министър-председател очаква с нетърпение да разгледа имота ти? Каза ми го достоверен източник. Моите врагове го тормозят от седмици с гнусните си инсинуации, но той си остана убеден, че трябва да проведе конференцията в резиденцията. Така че както виждаш, любов моя, аз все още мога да му въздействам, когато има смисъл. Номерът е да знаеш как да си играеш с него, как да поласкаеш суетността му… Нека си остане между нас, но той е доста слаб. Неговият специалитет е Чарът и дори с това се занимава вече рядко. А и защо му трябва? Той си има хора в костюми да вършат това вместо него…

Магьосникът продължи да дрънка така още няколко минути, ръсейки известни имена с неизчерпаема енергия. Жената си пиеше виното, кимаше, ахкаше и възкликваше в правилните моменти и се накланяше по-близо до него на дивана. Едва не се разбръмчах от скука13.

Внезапно дяволчето застана нащрек. Беше се завъртяло на 180 градуса и се взираше в една врата на другия край на стаята. То леко дръпна ухото на магьосника, за да го предупреди. Само след няколко секунди вратата се отвори и един плешив прислужник в черно сако влезе почтително вътре.

— Извинете ме, сър, но колата ви е готова.

— Благодаря ти, Картър. Идваме веднага.

Униформеният прислужник се оттегли. Магьосникът остави чашата си (все още пълна), обратно на масичката за кафе и взе ръката на жената. Целуна я галантно. Зад гърба му дяволчето правеше физиономии на изключително отвращение.

— Боли ме, че трябва да тръгвам, Аманда, но дългът ме зове. Тази вечер няма да съм си вкъщи. Може ли да ти се обадя? Можем да отидем на театър утре вечер?

— Би било очарователно, Саймън.

— Тогава се разбрахме. Моят добър приятел Мейкпийс има нова пиеса. Ще взема билети веднага. А сега Картър ще те откара у дома.

Мъжът, жената и дяволчето излязоха, оставяйки вратата открехната. След тях една предпазлива муха изпълзя от скривалището си и забърза безшумно през стаята към по-удобна позиция, от която се виждаше антрето. Там няколко минути цареше суетене, донасяха се палтата, даваха се заповеди, затръшваха се врати. После магьосникът напусна къщата си.

Излетях в антрето. Беше широко и студено, а подът бе покрит с черно-бели плочки. Яркозелени папрати растяха в огромни саксии. Обиколих полилея и се ослушах. Беше много тихо. Единственият шум идваше от една отдалечена кухня и той беше достатъчно безобиден — просто тракане на тигани и чинии, и няколко високи оригвания, произведени най-вероятно от готвача.

Замислих се дали да не изпратя дискретен магически импулс и да видя дали мога да открия местонахождението на артефактите на магьосника, но реших, че е прекалено рисковано. Причината беше, че съществата стражи отвън можеха да го уловят, дори и да нямаше друга охрана. Аз, мухата, трябваше да отида на лов собственоръчно.

Всички нива бяха чисти. Минах през коридора, а после — следвайки интуицията си — нагоре по стълбите.

На горната площадка, коридор застлан с дебел килим водеше в две посоки, във всяка от които имаше маслени картини. Веднага се заинтригувах от десния, защото по средата имаше шпионин. За човешкото око това беше противопожарна аларма, но на другите нива се разкриваше истинската му форма — една обърната с главата надолу крастава жаба с неприятни кръгли очи седеше на тавана. На всяка една минута тя подскачаше на място и се завърташе по малко. Когато магьосникът се върнеше, тя щеше да му каже всичко, което се беше случило.

Изпратих една малка магия към нея. От тавана изригна гъст мазен дим и се наслои около шпионина, пречейки на зрението му. Докато подскачаше и крякаше объркано, аз бързо прелетях покрай нея, надолу по коридора до вратата в дъното. Единствената от вратите в коридора, която нямаше ключалка; под бялата боя дървото беше подсилено с метални ленти. Две достатъчно добри причини да пробвам първо нея.

Под вратата имаше миниатюрен процеп. Беше прекалено малък за насекомо, но аз така или иначе болезнено копнеех за промяна. Мухата се разтвори в малко облаче дим, което изчезна под вратата точно когато димната завеса около жабата се разнесе.

Вътре в стаята се превърнах в дете.

Ако знаех името на чирака, щях да проявя злоба и да приема неговата форма, само за да дам на Саймън Лавлейс добро начало, когато започнеше да разследва кражбата. Но без името не можех да го направя. Така че се превърнах в едно момче, което познавах преди много време, някой, когото обичах. Прахът му много отдавна се беше разнесъл по Нил, така че моето престъпление не можеше да му навреди, а и ми беше приятно да си го припомня по този начин. Той беше с тъмна кожа и светли очи, облечен с бяла препаска. Огледа се по начина, по който го беше правил приживе, с глава, леко наклонена на една страна.

В стаята нямаше прозорци. Покрай стената бяха наредени няколко шкафа, пълни с магически принадлежности. Повечето бяха напълно безполезни, годни само за представления (О, всичко това беше доста впечатляващо, ако не сте магьосник. Да видим: имаше кристални кълба, гадателски стъкла, черепи от гробници, кокалчета от светци, магически пръчки, откраднати от сибирски шамани, бутилки, пълни с кръв със съмнителен произход, шамански маски, препарирани крокодили, рафтове с пелерини за различни церемонии и много, много магьоснически книги, които изглеждаха сякаш са били подвързани с човешка кожа открай време, но всъщност най-вероятно са били произведени на едро миналата седмица в някоя фабрика. Магьосниците обичат тези неща; те обичат магическата тайнственост (а някои от тях наполовина й вярват) и обожават вдъхващия страхопочитание ефект, който тези неща имат върху любителите. Без да взимаме предвид останалото, тези джунджурии отвличат вниманието от истинския източник на тяхната сила. От нас.), но там се намираха и няколко интригуващи предмети.

Имаше призоваващ рог, за който знаех, че е истински, защото ми прилоша само като го погледнах. Едно надуване и всичко във властта на магьосника щеше да е в краката му, молейки за милост и искайки да изпълни заповедите му. Беше жесток и много стар инструмент и не можех да го приближа. В друго шкафче имаше око, направено от глина. Бях виждал такова на главата на един голем14. Чудех се дали глупакът знае за потенциала на това око. Почти сигурно не — трябва да го беше взел като някакъв старинен спомен от почивка в Централна Европа. Магически туризъм… Моля ви се (Всичките го правеха — търчаха на групи с автобуси (или, тъй като много от тях бяха богати, наемаха самолети) и обикаляха големите магически градове от миналото. Всички охкаха и ахкаха при вида на известните забележителности — храмовете, родните места на видни магьосници, местата, на които тези магьосници бяха свършили по ужасен начин. И всичките бяха готови да крадат статуетки или да преровят базарите на черно с надеждата да направят невероятни магьоснически сделки. Аз не възразявам срещу културния вандализъм. Просто това е толкова безнадеждно вулгарно.). Е, с малко късмет това можеше да го убие някой ден.

Там беше и Амулета на Самарканд. Стоеше в малка ниша, само за него, защитен от стъкло и от собствената му репутация. Приближих се, преглеждайки всички нива в търсене на опасност и намирайки… е, нищо определено, но на седмото ниво определено имах чувството, че нещо се мъти. Не тук, а наблизо. По-добре да побързам.

Амулетът беше малък, матов, направен от ковано злато. Висеше на къса златна верижка. В центъра му имаше овално парче нефрит. На златото бяха пресовани простички издълбани фигури, изобразяващи конници. Конете са били безценно притежание за хората от Централна Азия, които бяха направили Амулета преди три хиляди години и го бяха погребали в гробницата на тяхна принцеса. Един руски археолог го беше открил през петдесетте години, а доста отдавна е бил откраднат от магьосници, разбрали неговата стойност. Как Саймън Лавлейс се беше добрал до него — кого точно беше убил или измамил, за да го получи — нямах представа.

Отново наклоних глава и се ослушах. Всичко в къщата беше тихо.

Вдигнах ръка над нишата и се усмихнах на отражението си, докато то свиваше юмрук.

После свалих ръка и я промуших през стъклото. На всичките седем нива прокънтя трептене на магическа енергия. Сграбчих Амулета и го окачих на врата си. Обърнах се бързо. Стаята изглеждаше както и преди, но на седмото ниво усетих нещо, което се движеше бързо и се приближаваше.

Играта на криеница беше свършила.

Докато бягах към вратата, с крайчеца на окото си забелязах, че във въздуха се отвори портал. В портала имаше чернилка, която веднага беше закрита от нещото, излязло от нея.

Хвърлих се към вратата и я ударих с малкия си момчешки юмрук. Тя се отвори като огъната карта за игра. Изтичах покрай нея, без да спирам.

Жабата в коридора се обърна към мен и отвори уста. От нея излезе зелена топка слуз, която внезапно се стрелна към мен и се насочи към главата ми. Дръпнах се и слузта се разплиска на стената отзад, унищожавайки една картина и всичко останало чак до тухлите отдолу.

Хвърлих по жабата стрела от Компресия. С кратко, жално изкрякване тя се сви до гъсто петно материя с размера на топче за игра и падна на пода. Не забавих крачка. Докато бягах надолу по коридора, поставих Предпазен Щит около физическото си тяло в случай на други снаряди.

Което беше мъдро, защото в следващия момент подът точно зад мен беше ударен от Детонация. Ударът беше толкова силен, че аз излетях с главата напред под ъгъл надолу по коридора и наполовина през стената. Около мен изникнаха зелени пламъци и оставиха резки по декорацията като от гигантска ръка.

С усилие се изправих на крака сред хаоса от разбити тухли и се обърнах.

Зад счупената врата в края на коридора стоеше нещо, което беше приело формата на много висок мъж с яркочервена кожа и глава на чакал.

— БАРТИМЕУС!

В коридора излетя още една Детонация. Направих салто под нея в посока стълбите и докато експлозията изпари ъгъла на стената, се претърколих през глава надолу по стълбите, през парапета и спрях два метра по-надолу на черно-белите плочки на пода, като го спуках доста лошо.

Изправих се на крака и погледнах входната врата. През заскреженото стъкло зад нея видях обемистата жълта фигура на единия от тримата стражи. Той лежеше в очакване и май не осъзнаваше, че може да бъде видян отвътре. Реших да изляза от другаде. Ето така по-висшият разум побеждава грубата сила всеки божи ден!

И като говорим за това, трябваше да се измъкна бързо. Шумът отгоре означаваше преследване.

Притичах през няколко стаи — библиотека, трапезария — всеки път поглеждах през прозореца и всеки път се оттеглях, когато едно или повече от жълтите същества се появяваше пред погледа ми навън. Тяхната глупост в това да се разкриват беше правопропорционална на моята предпазливост да избягвам магическите оръжия, които носеха.

Зад мен един яростен глас викаше името ми. С нарастващо чувство на безсилие отворих следващата врата и се озовах в кухнята. Нямаше повече вътрешни врати, само една, която водеше към нещо като парник, пълен с билки и други растения. Оттатък беше градината, както и тримата стражи, които дойдоха със завидна скорост на въртящите се крака иззад ъгъла на къщата. За да спечеля време, поставих Печат на вратата зад мен. После се огледах и видях готвача.

Той седеше удобно на стола си с крака на кухненската маса, един дебел, весел мъж с червендалесто лице и нож за месо в ръка. Изрязваше си ноктите с ножа много старателно, като обиграно отхвърляше всяко парченце във въздуха и после в камината до него. Докато го правеше, той ме изгледа продължително с малките си черни очи.

Притесних се. Изобщо не изглеждаше обезпокоен да види как едно малко египтянче влиза тичешком в кухнята му. Проверих го на различните нива. От първо до шесто си беше еднакъв, пълен готвач в бяла престилка. Но на седмото…

Охо.

— Бартимеус.

— Факарл.

— Как си?

— Горе-долу.

— Не съм те виждал от известно време.

— Май е така.

— Срамота, нали?

— Да. Ами… ето ме.

— Да, ето те наистина.

Докато течеше този увлекателен разговор, от другата страна на вратата долитаха звуците от серии непрекъснати Детонации. Но Печатът ми държеше здраво. Усмихнах се колкото можех по-уверено.

— Джабор изглежда раздразнителен, както винаги.

— Да, той си е същият. Може би само малко по-гладен, Бартимеус. Това е единствената разлика, която съм забелязал в него. Никога не изглежда задоволен, дори и когато е нахранен. А това, както можеш да си представиш, напоследък се случва твърде рядко.

— Дръж се с тях гадно, за да работят с желание, това е мотото на господаря ти, нали? Все пак трябва да е доста силен, щом може да има теб и Джабор за свои роби.

Готвачът се усмихна леко и замахвайки с ножа, запрати едно въртящо се парченце нокът към тавана. То проби мазилката и остана забито там.

— Е, хайде стига, Бартимеус, не използваме думичката с „р“ в цивилизована компания, нали? Джабор и аз просто играем дългата игра.

— Ама разбира се, че е така.

— Като говорим за неравенство на силата, забелязвам, че си избрал да не говориш с мен на седмо ниво. Това ми изглежда малко неучтиво. Може ли причината да е, че се чувстваш притеснен от истинската ми форма?

— Гади ми се, Факарл, не съм притеснен15.

— Е, всичко това е много мило. Между другото, възхищавам се на твоя избор на форма, Бартимеус. Много хубаво. Но виждам, че един амулет малко ти тежи. Може би ще бъдеш така добър да го свалиш и да го оставиш на масата. После ако искаш да ми кажеш за кой магьосник работиш, може би ще измисля начин да приключа тази среща по един не толкова фатален начин.

— Много мило от твоя страна, но знаеш, че не мога да направя това16.

Готвачът забоде върха на ножа си в ръба на масата.

— Нека бъда откровен. Можеш и ще го направиш. Това, разбира се, не е нищо лично; някой ден може отново да работим заедно. Но засега съм обвързан, точно както и ти. И аз също си имам задължения за изпълняване. Така че, както винаги, всичко е въпрос на сила. Поправи ме ако греша, но забелязвам, че вече не си толкова уверен в себе си — в противен случай щеше да си излязъл през предната врата, разправяйки се с трилоидите пътьом, а нямаше да ги оставиш да те подкарват из къщата към мен.

— Просто следвах едно хрумване.

— Хм. Може би ще спреш да се придвижваш към прозореца, Бартимеус. Подобен ход би бил прекалено очевиден и глупав дори за човек17, а освен това там те очакват трилоидите. Предай амулета или ще разбереш, че твоят паянтов Предпазен щит не значи нищо.

Той се изправи и протегна ръка. Настъпи мълчание. Зад Печата ми все още кънтяха търпеливите (дори прозаични) Детонации на Джабор. Самата врата отдавна трябва да беше станала на прах. И тримата стражи висяха в градината, вперили очи в мен. Огледах стаята в търсене на вдъхновение.

— Амулета, Бартимеус.

Вдигнах ръка и с тежка, доста театрална въздишка хванах Амулета. После отскочих наляво. В същия момент освободих Печата на вратата. Факарл изпусна звук на разочарование и раздвижи ръка. Докато го правеше, беше ударен директно от една особено мощна Детонация, която прелетя през празнината, където беше стоял Печата. Тя го запрати назад в камината и тухленият зид се срина върху него.

Размазах всичко по пътя си към парника, точно когато Джабор пристъпи през празнината в кухнята. Докато Факарл се надигаше изпод отломките, аз бягах към градината. Тримата стражи се приближиха към мен с широко отворени очи, въртейки краката си. В краищата на дебелите им крайници се появиха нокти, като коси. Хвърлих най-ярката възможна Илюминация. Цялата градина се освети като от експлодирало слънце. Очите на стражите бяха заслепени и те зацвърчаха от болка. Подскочих над тях и хукнах през градината, избягвайки изхвърляните от къщата магии, които изпепеляваха дърветата.

Прескочих стената в далечния край на градината, между купчината естествен тор и моторната косачка за трева. Разкъсах синята плетеница от магически линии, оставяйки дупка във формата на момче. Моментално навсякъде из имота започнаха да звънят аларми.

Паднах на тротоара от другата страна, а Амулетът подскочи и издрънча на гърдите ми. Оттатък стената чух звук от галопиращи копита. Крайно време беше да се променя.

Соколът скитник е най-бързата известна птица. Тя може да постигне скорост от двеста километра в час при пикиращ полет. Рядко някоя такава е постигала това при хоризонтален полет над покривите на Северен Лондон. Някои дори биха се усъмнили, че е възможно, особено след като носи на врата си тежък амулет. Достатъчно е да кажа само, че когато Факарл и Джабор се приземиха на задната уличка на Хампстед, създавайки невидимо препятствие, което веднага беше ударено от бързодвижещ се товарен камион, аз не се виждах никъде.

Отдавна бях изчезнал.

5

— Преди всичко — каза господарят му, — има един факт, който трябва да набием в малкия ти нещастен мозък сега, така че никога да не го забравиш. Можеш ли да познаеш какъв е този факт?

— Не, сър — каза момчето.

— Не? — Четинестите вежди подскочиха нагоре в престорена изненада. Хипнотизирано, момчето ги изгледа как изчезват под сплъстената бяла коса. Те останаха сякаш срамежливо скрити там само за секунда преди изведнъж да се стоварят обратно с ужасяваща безвъзвратност и тежест. — Не. Ами тогава… — Магьосникът се наведе от стола си. — Аз ще ти кажа.

С бавно, преднамерено движение той събра ръце, така че върховете на пръстите му образуваха островърха дъга, която насочи към момчето.

— Запомни това — каза с мек глас той. — Демоните са много зли. Ако могат, ще те наранят. Разбираш ли го?

Момчето все още гледаше веждите. Не можеше да отклони втренчения си поглед от тях. Сега те оформиха строга бразда по-надолу, като върховете на две стрели. Движеха се със забележителна подвижност — нагоре, надолу, накланяха се, образуваха дъга, понякога заедно, понякога поотделно. С тази пародия на независим живот те упражняваха някакво странно влияние върху момчето. Освен това, той предпочиташе да ги изучава безкрайно дълго пред това да срещне втренчения поглед на господаря си.

Магьосникът се изкашля застрашително.

— Разбираш ли?

— О… да, сър.

— Добре, сега казваш „да“ и съм сигурен, че го мислиш — и все пак… — Едната вежда бавно и замислено се вдигна нагоре. — И все пак аз не съм сигурен, че ти наистина действително разбираш.

— О, да, сър; разбирам, сър. Демоните са зли и причиняват болка, и ще те наранят, ако им позволиш. — Момчето се раздвижи тревожно върху възглавничката си. Гореше от желание да покаже, че беше слушал внимателно. Навън лятното слънце прежуряше тревата и горещите тротоари. Пет минути по-рано, с весело бръмчене, под прозореца беше минал камионът на сладоледаджията. Но в стаята на магьосника през тежките червени завеси се промъкваше само една ярка линия от чиста дневна светлина; въздухът вътре беше спарен и задушен. На момчето му се искаше урокът да свърши и да му разрешат да си ходи.

— Слушах много внимателно, сър — каза то.

Господарят му кимна.

— Някога виждал ли си демон? — попита той.

— Не, сър. Искам да кажа, само в книгите.

— Изправи се.

Момчето стана бързо като почти се подхлъзна на възглавничката си с единия крак. Той изчака притеснено с отпуснати ръце. Господарят му небрежно посочи с пръст една врата зад него.

— Знаеш ли какво има там отзад?

— Вашия кабинет, сър.

— Добре. Слез по стъпалата и прекоси стаята. В далечния край ще видиш бюрото ми. Върху него има кутия. В кутията има очила. Сложи си ги и се върни тук. Разбра ли?

— Да, сър.

— Добре тогава. Върви.

Под зоркия поглед на господаря си, момчето отиде до вратата, направена от тъмно небоядисано дърво с множество шарки и линии по нея. Трябваше да положи известно усилие, за да завърти тежката месингова топка, но хладината й му беше приятна. Вратата се отвори безшумно на смазаните си панти и момчето прекрачи, озовавайки се в горната част на застлано с килим стълбище. По стените имаше елегантни тапети на цветя. По средата на пътя надолу, едно малко прозорче пропускаше струя приветлива слънчева светлина.

Момчето заслиза внимателно, стъпало по стъпало. Тишината и слънцето го окуражиха и потиснаха част от страховете му. Тъй като никога не беше стъпвал тук, не разполагаше с нищо друго освен детските истории, които подхранваха идеите му за това, което беше в кабинета на господаря му. В съзнанието му изплуваха ярките образи на препарирани крокодили и очи в стъкленици. Той яростно ги изхвърли оттам. Нямаше да се уплаши.

В основата на стълбището имаше друга врата, подобна на първата, но украсена в средата с петолъчна червена звезда. Момчето завъртя облата дръжка и натисна: вратата се отвори трудно, застъпвайки дебелия килим. Когато пролуката стана достатъчно широка, то влезе в кабинета. Несъзнателно беше затаило дъх при влизането; сега издиша отново, почти разочаровано. Всичко беше толкова обикновено. Дълга стая с подредени книги от двете страни. В далечния край се намираше огромното дървено бюро с тапициран кожен стол зад него. Върху бюрото имаше химикалки, хартии, стар компютър и малка метална кутия. Прозорецът отзад гледаше към един кестен, окичен с цялото великолепие на лятото. Светлината в стаята имаше приятен зелен нюанс.

Момчето се насочи към бюрото. На половината път спря и се огледа назад.

Нищо. И все пак бе почувствал нещо много странно… По неизвестни причини леко отворената врата, през която беше влязъл само преди малко, сега предизвикваше безпокойство у него. Прииска му се да се беше сетил да я затвори след себе си.

Той разтърси глава. Нямаше нужда. След няколко секунди щеше да излезе обратно през нея.

С четири забързани крачки стигна до ръба на масата. Отново се обърна. Със сигурност беше чул шум…

Стаята бе празна. Момчето се ослуша внимателно като заек в дупката си. Не, не се чуваше нищо друго освен слабия звук на далечното улично движение.

С широко отворени очи, той задъхано се обърна към масата. Металната кутия блестеше на слънцето. Пресегна се към нея над кожената повърхност на бюрото. Не беше задължително да го прави точно така — можеше да заобиколи до другата страна и лесно да вземе кутията, — но той искаше някак си да спести време, да грабне това, за което беше дошъл и да се махне. Облегна се на бюрото и протегна ръка, но кутията упорито си оставаше твърде далеч. Момчето се хвърли напред, размаха пръсти като обезумяло. Не уцели кутията, но размахващата се ръка събори малкия моливник с химикалките, които се пръснаха по кожата.

Почувства как малка капчица пот го погъделичка под мишницата. Обезумял, той започна да събира химикалките и да ги тика обратно в моливника.

Зад него в стаята се чу сподавен гърлен смях.

Завъртя се бързо, потискайки писъка си, но там нямаше нищо.

За момент момчето остана облегнато с ръка на бюрото, парализирано от страх. После нещо отново заговори в него. Сякаш казваше: „Забрави химикалките. Дойде тук за кутията.“ Бавно, почти неуловимо, той започна да се промъква покрай бюрото, с гръб към прозореца, наблюдавайки стаята.

Нещо почука настоятелно по прозореца — три пъти. Завъртя се. Нямаше нищо; само кестена отвъд градината се полюшваше леко от летния бриз.

Нямаше нищо.

В този миг една от химикалките, които беше разпилял, се търкулна от бюрото и падна върху килима. Тя не предизвика шум, но той я забеляза с ъгъла на окото си. Друга започна да се клати напред-назад — първо бавно, после все по-бързо и по-бързо. Внезапно се изтърколи, отскочи от основата на компютъра и падна през ръба на пода. Друга направи същото. После още една. Изведнъж всички химикалки се затъркаляха в различни посоки, засилвайки се към ръба на бюрото, блъскайки се, падайки и накрая оставайки неподвижни.

Момчето гледаше. Падна и последната.

Той не помръдна.

Нещо се изсмя приглушено право в ухото му.

Той извика и замахна с лявата си ръка, но не удари нищо. Инерцията на удара му го обърна към бюрото. Кутията беше точно пред него. Той я грабна и веднага я пусна — металът беше стоял твърде дълго на слънце и изгори ръката му. Кутията се удари върху бюрото и капакът й се отвори. От нея изпаднаха чифт очила с рогова рамка. Само след секунда те бяха в ръката му и той тичаше към вратата.

Нещо го последва. Чу го да подскача зад гърба му.

Почти стигна до вратата; виждаше стъпалата зад нея, които водеха нагоре към господаря му.

И тогава вратата се затръшна.

Момчето дърпаше топката на вратата, удряше дървото, блъскаше, викаше господаря си в задавени ридания, но всичко беше безполезно. Нещо шепнеше в ухото му, а той не можеше да чуе думите. Изплашен до смърт, ритна вратата, но успя само да си нарани жестоко пръста на крака през малкия черен ботуш.

После се обърна с лице към празната стая.

Навсякъде около него се чуваше тихо шумолене, нежни почуквания и леки пърхания, сякаш до килима, книгите, рафтовете и дори до тавана се докосваха невидими движещи се неща. Един от абажурите над главата му се залюля от несъществуващ бриз. През сълзи, въпреки ужаса си, момчето намери думи да проговори.

— Спри! — извика то. — Махай се!

Шумоленето, почукванията и пърхането спряха моментално. Люлеенето на абажура се забави, намаля и накрая спря.

Стаята се успокои.

Поемайки жадно дъх, момчето застина с гръб към вратата, наблюдавайки помещението. Не се чу нито звук.

После си спомни за очилата, които все още държеше в ръка. Някъде от лепкавата мъгла на страха си припомни, че господарят му беше казал да си ги сложи преди да се върне. Може би ако го направеше, вратата щеше да се отвори и щеше да му бъде позволено да изкачи стълбите към безопасността.

С треперещи пръсти той вдигна очилата и си ги сложи.

Стотици малки демони изпълваха всеки сантиметър от пространството пред него. Бяха струпани един върху друг из цялата стая, като семки на пъпеш или пък като фъстъци в пакет, едни стъпили върху лицата на други и с лакти забити в коремите. Бяха наблъскани толкова нагъсто, че дори килимът не се виждаше от тях. Гледаха злобно и гадно, седяха на бюрото, висяха от лампите и библиотеките и се носеха във въздуха. Някои пазеха равновесие върху стърчащите носове на други или висяха на крайниците им. Няколко имаха огромни тела с глави като портокали; при други беше обратното. Виждаха се опашки, криле, рога, брадавици и допълнителни ръце, усти, крака и очи. Имаше твърде много люспи и твърде много коси и други неща на всевъзможни места. Някои притежаваха клюнове, други — смукала, но повечето имаха зъби. Бяха във всевъзможни цветове, често в неподходящи комбинации. И всички те правеха всичко възможно да останат абсолютно неподвижни, само и само да убедят момчето, че в стаята няма никой. Опитваха се изключително упорито да останат като замръзнали, въпреки потиснатото клатене и трептене на опашки и криле, и неконтролируемото тракане на изключително подвижните си усти.

Но в момента, в който момчето си сложи очилата и ги видя, те също осъзнаха, че той ги вижда.

Тогава, с радостни писъци се нахвърлиха върху него.

Момчето изпищя, блъсна се с гръб във вратата и падна на пода. Вдигна ръце да се защити, събаряйки очилата от носа си. Слепешком се претърколи по очи и се сви на топка, задушен от ужасния шум на криле, люспи и малки остри нокти над, около и до него.

Беше все още там след двайсет минути, когато господарят му дойде да го вземе и да пропъди групата дяволчета. Беше отнесен до стаята си. Не яде нищо един ден и една нощ. Още една седмица остана мълчалив и не реагираше, но накрая си възвърна говора и можеше да продължи своето обучение.

Господарят му никога вече не спомена за този инцидент, но беше доволен от крайния резултат на урока — от огромната омраза и страх, насъбрали се у неговия чирак в онази слънчева стая.

Това беше едно от най-ранните преживявания на Натаниел. Той не говореше с никого за него, но тази сянка никога не напусна сърцето му. По онова време беше на шест години.

6

Проблемът с един силно магически артефакт като Амулета на Самарканд е, че той има отличителна пулсираща аура, която привлича вниманието като гол мъж на погребение18. Знаех, че в момента, в който информират Саймън Лавлейс за моята лудория, той ще изпрати търсачи да намерят издайническото пулсиране на Амулета и колкото по-дълго останех на едно място, толкова по-голям бе шансът да го открият. Момчето нямаше да ме призове по-рано от сутринта19, така че първо трябваше да оцелея през няколкото неспокойни часа.

Какво можеше да изпрати магьосника по следите ми? Едва ли командваше други джинове, силни колкото Факарл и Джабор, но със сигурност можеше да събере множество по-слаби слуги, които да се присъединят към лова. Обикновено мога да се отърва от фолиоти и тем подобни само с нокътя на малкия си пръст, но ако се появяха в големи количества и бях изморен, нещата можеха да се усложнят20.

Отлетях от Хампстед по най-бързия начин и се подслоних под стряхата на една изоставена къща до Темза, където си чистех перата с клюн и гледах небето. След известно време, ниско в небето минаха седем малки сфери от червена светлина. Когато стигнаха до средата на реката, те се разделиха: три продължиха на юг, две отидоха на запад и две на изток. Притиснах се навътре в сянката на покрива, но не можех да не забележа, че Амулета излъчва силно вибриращо пулсиране, докато най-близките търсещи сфери изчезваха надолу по реката. Това малко ме разтревожи; скоро след това отлетях към една греда на половината на височината на един кран от другата страна на реката, където издигаха модерна крайречна жилищна сграда за магьосническото съсловие.

Изминаха пет тихи минути. Реката се блъскаше и въртеше около калните подпори на кея. Пред луната преминаха облаци. Внезапно във всички прозорци на изоставената къща оттатък реката блесна слаба зелена светлина. В нея, търсейки се движеха прегърбени сенки. Не откриха нищо; светлината се събра и се превърна в пламтяща мъгла, която се отдалечи от прозорците и се разсея. Тъмнината отново обгърна къщата. Веднага излетях на юг, стрелвайки се и спускайки се от улица към улица.

Продължих трескавия си бягащ танц из Лондон през половината нощ. Сферите21 вече бяха дори повече, отколкото се бях опасявал (очевидно бяха призовани от повече от един магьосник) и се появяваха над мен през равномерни интервали. За да бъда в безопасност, трябваше да продължавам да се движа и дори така на два пъти без малко да ме хванат. Единият път прелетях покрай ъгъла на една административна сграда и почти се сблъсках със сферата, която идваше от другата страна; друга долетя над мен, докато повален от умора се бях сгушил в една бреза в Грийн Парк. И в двата случая успях да избягам преди да пристигнат подкрепления.

Скоро бях на края на силите си. Постоянното натоварване от поддържането на физическата ми форма ме изтощаваше и изразходваше ценна енергия. Затова реших да предприема друга тактика — да намеря място, където пулсирането на Амулета щеше да бъде погълнато от други магически излъчвания. Беше време да се смеся с Тълпата, с Простолюдието: с други думи, с хората. Бях отчаян.

Отлетях обратно към центъра на града. Дори и в този късен час, туристите на площад Трафалгар все още прииждаха в подножието на статуята на Нелсън, като многоцветен прилив, купувайки талисмани на половин цена от официалните търговски будки, сбутани между бронзовите статуи на лъвовете. От площада се издигаше какофония от магически импулси. Беше добро място да се скрия.

Една перната светкавица се стрелна надолу от тъмнината на нощта и изчезна в тясното пространство между две будки. След малко от там изникна младо, тъжно египтянче и си проправи път с лакти през тълпата. Носеше нови, сини дънки и черно ватирано яке върху бяла тениска; имаше също и чифт големи бели маратонки с връзки, които постоянно се развързваха. То се смеси с множеството.

Усетих как Амулета пари на гърдите ми. Той излъчваше на равни интервали малки горещи вълни, по две една след друга като сърдечен ритъм. Искрено се надявах, че този сигнал сега щеше да бъде погълнат от аурите наоколо.

Голяма част от магията тук беше просто шоу, нищо съществено. Площадът беше осеян с лицензирани шарлатани, продаващи дребни талисмани и дрънкулки, одобрени от властите за обща употреба22. Ококорени туристи от Северна Америка и Япония нетърпеливо претърсваха купищата многоцветни камъчета и евтините бижута, опитвайки се да си спомнят зодиите на роднините си в къщи, докато бяха търпеливо подканяни от говорещите кокни23 весели търговци. Ако не бяха проблясващите светкавици на фотоапаратите, щях да си помисля, че съм обратно в Карнак24. Сключваха се сделки, надаваха се щастливи викове, всички се усмихваха. Беше една неизменна картина на наивността и алчността.

Но не всичко на площада беше безобидно. Тук-там пред входовете на малки, затворени палатки стояха мъже със сериозни лица. Посетителите се допускаха в тях един по един. Очевидно вътре имаше наистина стойностни артефакти, тъй като без изключение пред всяка от тях се мотаеха малки наблюдатели. Те имаха разнообразни незабележими форми — най-вече гълъби. Избягвах да се приближавам твърде много в случай, че бяха по-възприемчиви отколкото изглеждаха.

Сред тълпата се шляеха и няколко магьосници. Те едва ли щяха да купуват нещо от тук; по-скоро бяха нощна смяна в правителствените офиси в Уайтхол и бяха излезли за глътка чист въздух. На второ ниво единият (в хубав костюм) бе придружаван от дяволче, подскачащо по петите му; другите (по-опърпано облечени) просто оставяха след себе си издайническия аромат на тамян, засъхнала пот и восък от свещи.

Полицията също беше тук — няколко обикновени полицаи и още двама-трима космати мъже с остри, продълговати лица от Нощната полиция, които демонстрираха присъствие колкото беше необходимо, за да няма неприятности.

По целия площад блещукаха светлините от колите, превозващи министри и други магьосници от техните офиси в Парламента към клубовете им в Сейнт Джеймс. Бях близо до центъра на огромно колело от власт, която се простираше над една империя и тук, с малко късмет, щях да остана скрит, докато накрая не ме призовяха.

А може би не.

Бях се приближил бавно до една особено зле изглеждаща сергия и разглеждах стоката, когато се появи тревожното чувство, че ме наблюдават. Обърнах леко глава и разгледах тълпата. Безформена маса. Проверих нивата. Нямаше скрити опасности: тъпо стадо, еднообразно и човешко. Обърнах се отново към сергията и разсеяно вдигнах едно „Моето Магическо Огледало™“ — парче евтино стъкло, залепено в рамка от розова пластмаса и слабо украсено с вълшебни пръчици, котки и магьоснически шапки.

Ето го отново чувството! Завъртях се много бързо. През една дупка в тълпата точно зад мен видях ниска, закръглена магьосница, група деца, струпани край един щанд и един полицай, който ги гледаше подозрително. Явно никой не проявяваше ни най-малък интерес към мен. Но аз знаех какво бях почувствал. Следващия път щях да съм готов. Направих се на много заинтересуван от огледалото. „ОЩЕ ЕДИН ПРЕКРАСЕН ПОДАРЪК ОТ ЛОНДОН, МАГИЧЕСКАТА СТОЛИЦА НА СВЕТА!“ пишеше на етикета отзад. „НАПРАВЕНО В ТАЙВ…“

Усещането се появи отново. Завъртях се по-бърз от котка и — успях! Хванах зяпачите очи в очи. Двама от тях, момче и момиче, бяха сред шумна група деца. Нямаха време да сведат очи. Момчето беше около петнайсетгодишно; акнето нападаше лицето му с известен успех. Момичето беше по-малко, но очите й бяха студени и твърди. Погледнах ги и аз. Какво ми пукаше? Те бяха човеци, не можеха да видят какво съм. Нека зяпат.

След няколко секунди не можаха да издържат, отвърнаха поглед. Свих рамене и понечих да отмина. Чу се високото покашляне на мъжа от сергията. Оставих внимателно „Моето Магическо Огледало™“ на подноса, усмихнах му се хлапашки и си тръгнах.

Децата ме последваха.

Забелязах ги на следващата будка как гледат иззад една сергия за захарен памук. Движеха се накуп — може би пет или шест, не можех да съм сигурен. Какво искаха? Да ме оберат? Ако е така, защо бяха избрали мен? Тук имаше десетки по-добри, по-дебели и по-богати кандидати. За да проверя, аз се присламчих до един много малък, богато изглеждащ турист с гигантска камера и дебели очила. Ако исках да обера някой, той щеше да оглави класацията ми. Но когато го изоставих и тръгнах в кръг през тълпата, децата отново ме последваха.

Странно. И дразнещо. Не исках да се променя и да отлетя, бях твърде изморен. Исках само да бъда оставен на мира. Имаше още много часове преди зазоряване.

Забързах крачка, децата направиха същото. Скоро след като бяхме обиколили площада три пъти, ми писна. Няколко полицаи ни бяха видели как бързаме в кръг и май скоро щяха да ни спрат, дори и само за да не им се завие свят. Време беше да се махам. Каквото и да искаха децата, аз не исках да привличам повече внимание.

Наблизо имаше подлез. Забързах надолу по стъпалата, минах покрай входа за метрото и излязох от другата страна на улицата срещу централния площад. Децата бяха изчезнали — може би бяха в подлеза. Сега беше моят шанс. Шмугнах се зад един ъгъл, минах покрай една книжарница и се спуснах надолу по една тясна уличка. Изчаках малко там, в сянката, сред контейнерите за боклук.

Няколко коли отминаха в края на уличката. Никой не ме последва.

Позволих си да се усмихна леко. Мислех, че съм ги изгубил.

Грешах.

7

Египтянчето излезе бавно от уличката, зави няколко пъти надясно и излезе на една от многото улици, идващи от площад Трафалгар. Докато вървях, обмислях плановете си.

Забрави площада! Наоколо имаше прекалено много дразнещи деца. Но вероятно, ако си намерех убежище някъде наблизо, на сферите все пак щеше да им е трудно да прихванат пулсирането на Амулета. Можех да се скрия зад някой кош за боклук до настъпването на зората. Това беше единствената възможност. Бях прекалено изморен, за да излетя отново в небесата.

Освен това исках и да помисля.

Старата болка беше започнала отново, туптейки в гърдите, стомаха и костите ми. Не беше здравословно да си затворен в тяло толкова дълго. Никога няма да разбера как хората издържат това без напълно да полудеят25.

Стъпвах тежко по тъмната, студена улица, гледайки как отражението ми преминава по празните, квадратни витрини по нея. Момчето вървеше с прегърбени рамене заради вятъра и с ръце, мушнати в джобовете на якето. Краката му се тътреха по бетона. Позата идеално изразяваше раздразнението, което чувствах. Амулетът се удряше в гърдите ми при всяка стъпка. Ако беше в моя власт, щях да го откъсна и да го метна в най-близкия кош преди да се дематериализирам разярено. Но бях задължен от заповедите, дадени ми от момчето26. Трябваше да го държа в мен.

Хванах един страничен път далеч от движението. Плътната тъмнина от високите сгради се събираше от двете страни и ме потискаше. Градовете ми развалят настроението, почти както когато съм под земята. Лондон е особено неприветлив — студен, сив, изпълнен с миризми и дъжд. Кара ме да копнея за юга, за пустините и просторното синьо небе.

Друга уличка, задръстена от мокри кашони и вестници, водеше наляво. Автоматично прегледах нивата — не видях нищо. Тази щеше да ми свърши работа. Отхвърлих наум първите два входа по хигиенни причини. Третият беше сух. Седнах там.

Крайно време беше да обмисля събитията от нощта дотук. Досега бях доста натоварен. Налице имахме бледото момче, Саймън Лавлейс, Амулета, Джабор, Факарл… Като цяло една наистина пъклена смесица. И все пак, какво значение имаше? Призори щях да предам Амулета и да се махна от тази противна каша завинаги.

Но да не пропускаме работата ми с момчето. То щеше да си плати за това с лихвите. Нямаше как да унижиш Бартимеус от Урук като го накараш да нощува в някаква си задна уличка на Уест Енд и да очакваш да се измъкнеш безнаказано. Първо щях да открия името му, а после…

Чакай…

Стъпки в уличката… Приближаваха няколко чифта ботуши.

Може би беше просто съвпадение. Лондон е голям град. Хората го използват. Хората използват уличките. Който и да идваше, вероятно просто беше хванал по-пряк път към къщи.

Нагоре, точно пък в уличката, в която се криех аз.

Не вярвам в съвпадения.

Свих се назад в тъмнината на малкия вход и сътворих Прикритие върху себе си. Седейки в сянката, се покрих с един слой плътно преплетени черни нишки и се слях с мрака. Зачаках.

Ботушите се приближиха. Кой ли можеше да бъде? Дали беше патрул на Нощната полиция? Или пък отряд магьосници, изпратени от Саймън Лавлейс? Може би сферите все пак ме бяха забелязали.

Но не бяха нито полицаи, нито магьосници. Бяха децата от площад Трафалгар.

Пет момчета начело с момичето. Влачеха се по уличката, оглеждайки небрежно двете страни. Поотпуснах се. Бях добре скрит, а дори и да не бях, нямаше защо да се страхувам от тях след като вече бяхме далеч от погледа на обществото. Естествено, момчетата бяха едри и изглеждаха като гамени, но все още си бяха само момчета, облечени в дънки и кожени якета. Момичето носеше черно кожено яке и панталони, които се разширяваха неудържимо от коленете надолу. Там имаше достатъчно излишен плат да се направи втори чифт за някой дребосък. Идваха надолу по алеята, проправяйки си път през боклука. Чак сега осъзнах колко неестествено мълчаливи бяха.

Чудейки се, проверих другите нива отново. На всяко едно всичко си беше както трябва. Шест деца.

Скрит зад бариерата, изчаках да отминат.

Момичето ги водеше. Тя се изравни с мен.

Чувствайки се в безопасност, аз се прозинах.

Едно от момчетата я потупа по рамото.

— То е там — каза той, сочейки.

— Дръжте го — рече момичето.

Преди да успея да се окопитя от изненадата си, три от по-едрите момчета скочиха във входа и се стовариха върху мен. На момента, в който докоснаха нишките на Прикритието, те се разкъсаха и разтвориха в нищото. За момент бях залят от приливна вълна от бъркотия от кожа, евтин афтършейв и потни тела. Седяха върху мен, и ме биеха с юмруци и шамари по главата. Най-безцеремонно и грубо ме изправиха на крака.

После се съвзех. Все пак съм Бартимеус.

Уличката се освети от мигновено отделяне на светлина и топлина. Тухлите във входа изглеждаха така, сякаш са били опечени на тиган.

За моя изненада момчетата все още се държаха. Две от тях ме бяха сграбчили за китките като чифт окови, докато третото ме беше хванало с ръце през кръста.

Повторих ефекта с още по-голяма сила. В съседната улица започнаха да вият аларми на коли. Този път, признавам си, очаквах да се намеря сграбчен от три овъглени трупа27.

Но момчетата все още бяха там. Дишаха тежко и стискаха здраво.

Тук нещо не беше съвсем наред.

— Дръжте го неподвижно — каза момичето.

Погледнах я, а тя погледна мен. Беше малко по-висока от настоящото ми превъплъщение, с тъмни очи и дълга черна коса. Другите две момчета стояха от двете й страни като някакви пъпчиви почетни стражи. Започнах да губя търпение.

— Какво искаш? — попитах аз.

— Имаш нещо на врата си. — За някой толкова млад, момичето имаше забележително безизразен и авторитетен глас. Предположих, че е на тринайсет години.

— Кой го казва?

— Вижда се ясно от две минути насам, кретен такъв. Измъкна се от ризата ти, когато скочихме върху теб.

— Аха. Ясно.

— Дай го насам.

— Не.

Тя сви рамене.

— Тогава ние ще си го вземем. Това ще е погребението ти.

— Вие не знаете кой всъщност съм аз, нали? — Прозвучах адски небрежно, но с известна доза заплаха. — Ти не си магьосник.

— Точно така, не съм — рече тя злобно.

— Един магьосник би бил достатъчно мъдър да не си играе с такъв като мен. — Отново се бях заел да увелича фактора на страхопочитание, въпреки че това е доста сложно при условие, че някакъв малоумник те стиска през кръста.

Момичето се ухили студено.

— А един магьосник би ли се справил толкова добре с твоята злост?

Тук тя имаше право. Като начало един магьосник не би се осмелил да припари до мен без да е напълно защитен от заклинания и пентаграми. На второ място той щеше да се нуждае от помощта на дяволчета, за да ме открие под Прикритието ми и накрая щеше да му се наложи да призове някой джин от сравнително тежка категория, ако искаше да ме подчини. И то, ако се осмелеше. Но това момиче и приятелите му го бяха направили съвсем сами и без особено притеснение.

Трябваше да изстрелям някоя Детонация с пълна сила, но бях прекалено изморен за такива сложни неща. Налагаше се да разчитам на безпочвени заплахи.

Изсмях се зловещо.

— Ха! Просто се забавлявам с вас.

— Това са празни заплахи.

Пробвах по друг начин.

— Против същността ми е — казах аз, — но признавам, че съм заинтригуван. Възхищавам се на куража ви задето се осмелявате да ме заговаряте. Ако ми кажете имената и целта си, ще ви пощадя. Всъщност дори може да съм в състояние да ви помогна. Аз имам много способности.

За мое разочарование момичето притисна ушите си с ръце.

— Недей да увърташ, демоне. Аз няма да се изкуша.

— Със сигурност не искате моята омраза — продължих аз успокоително. — Приятелството ми е за предпочитане.

— Не ми пука нито за едно от двете — каза момичето, сваляйки ръце. — Аз искам нещото, което носиш на врата си, каквото и да е то.

— Не може да го имаш. Не може да го получиш без борба. Освен вредите, които ще ти причиня, ще се погрижа да дам сигнал, който ще докара Нощната полиция като горгони28 от ада. Не искате тяхното внимание, нали?

Това я накара да се сепне леко. Засилих преимуществото си.

— Не бъди наивна — казах аз. — Замисли се. Опитвате се да откраднете от мен един много мощен предмет. Той принадлежи на ужасен магьосник. Ако дори само го докоснеш, той ще те открие и ще прикове кожата ти на вратата си.

Не знам дали заплахата или обвинението в наивност й повлияха, но момичето се изплаши. Можех да го разбера от начина, по който се нацупи.

Просто за опит помръднах леко единия си лакът. Съответното момче изсумтя и пристегна хватката си около ръката ми.

На няколко пресечки прозвуча сирена. Момичето и нейните телохранители погледнаха неспокойно в тъмнината на уличката. От скритото в мрака небе паднаха няколко дъждовни капки.

— Стига глупости — рече момичето и пристъпи към мен.

— Внимавай — казах аз.

Тя протегна ръка. Докато го правеше, отворих уста много, много бавно. После се пресегна към веригата около врата ми.

Само за части от секундата аз се превърнах в нилски крокодил с широко отворени челюсти. Момичето изпищя и дръпна ръка назад по-бързо отколкото съм смятал, че е възможно. Стърчащите ми натрошени зъби изтракаха на косъм от отдръпващите се пръсти на ръката й. Щракнах със зъби още веднъж срещу нея, вършеейки наляво-надясно, както си бях сграбчен от нападателите. Момичето изкряска, подхлъзна се и падна върху единия си пазител. Внезапната ми трансформация изненада трите момчета и най-вече онзи, който ме беше сграбчил за едрия корем. Хватката му се отпусна, но другите двама все още се държаха. Дългата ми твърда опашка се размаха първо наляво, после надясно, удряйки отсечено два дебели черепа. Мозъците им, ако изобщо имаха такива, бяха достатъчно размътени; челюстите им се отпуснаха, както и хватките.

Единият от двамата пазачи на момичето беше замаян за момент. Съвзе се, посегна към якето си и в ръката му се озова нещо лъскаво.

В момента, в който го хвърли, аз отново се промених.

Бързата смяна от нещо голямо (крокодила) към нещо малко (лисицата) беше внимателно преценена от моя страна. Шестте ръце, които допреди малко се бяха борили да се справят с големи размери, сега изведнъж стискаха нищото, а малката червена топка косми падна на пода през размахващите се пръсти. В същия момент там, където доскоро беше гърлото на крокодила, прелетя блестящ сребърен снаряд и се заби в металната врата отзад.

Лисицата хукна нагоре по уличката, лапите й се движеха бързо по хлъзгавия паваж.

Отпред прозвуча пронизителна свирка. Лисицата спря. По вратите и тухлените стени зашариха прожектори. Светлините бяха последвани от бягащи крака.

Това беше всичко, от което се нуждаех. Нощната полиция идваше.

Точно когато един лъч се насочи към мен, аз скочих плавно в отворената паст на една пластмасова кофа за боклук — глава, тяло и опашка се скриха вътре. Светлината мина над кофата и продължи по уличката.

След нея дойдоха мъже, които викаха, надуваха свирките си и тичаха към мястото, където бях оставил момичето и нейните приятели. Последва ръмжене и остра миризма, и нещо, което може би беше голямо куче се втурна след тях в тъмнината на нощта.

Звуците отекнаха надалеч. Свита удобно на кълбо между една пробита торба за смет и щайга с празни бутилки от оцет, лисицата се заслуша с щръкнали напред уши. Виковете и свирките се отдалечиха и объркаха, а на лисицата й се стори, че се сляха и се превърнаха в тревожен вой.

После изведнъж шумът заглъхна. Уличката утихна.

Лисицата лежеше сама долу в мръсотията.

8

Артър Ъндъруд беше магьосник от среден ранг, който работеше за Министерството на вътрешните работи. Един самотник с малко заядлив характер, той живееше с жена си Марта във висока грегорианска къща29 в Хайгейт.

Господин Ъндъруд никога не бе имал чирак, нито пък искаше такъв. Беше си достатъчно щастлив да работи сам. Но знаеше, че рано или късно, като всички други магьосници щеше да му дойде реда и да приеме дете в къщата си.

И ето, че неизбежното се случи: един ден пристигна писмо от Министерството по заетостта, в което се съдържаше омразното искане. С мрачно примирение, господин Ъндъруд изпълни своя дълг. В определения ден той отиде до Министерството да вземе своето безименно задължение.

Изкачи се по мраморните стъпала между две гранитни колони и влезе в кънтящото фоайе. Това беше едно огромно, безинтересно място. Между дървените врати от двете страни мълчаливо сновяха чиновници, тракайки почтително с обувки по пода. В далечния край на фоайето бяха издигнати две статуи на бивши министри по заетостта с огромни размери, а между тях беше сбутано едно отрупано с документи бюро. Господин Ъндъруд се приближи. Чак след като стигна до бюрото, зад крепостната стена от купища папки, успя да види лицето на дребния усмихнат чиновник.

— Здравейте, сър — каза чиновникът.

— Младши министър Ъндъруд. Тук съм, за да взема своя нов чирак.

— А, да, сър. Очаквах ви. Само трябва да подпишете някои документи… — Той затършува в близката купчина. — Няма да отнеме дълго. После можете да го вземете от дневната стая.

— Него? Значи е момче?

— Петгодишно момче. Много будно, ако можем да съдим по тестовете. Естествено, в момента е малко разстроено… — Чиновникът откри една дебела папка документи и взе химикалката, окачена над ухото му. — Бихте ли си поставили инициалите на всяка страница и подписали на пунктирните линии…

Господин Ъндъруд размаха химикалката.

— Родителите му са заминали, нали?

— Да, сър. Дори не толкова бързо, колкото им се искаше. Обичайното: вземай парите и бягай, ако ме разбирате правилно, сър. Едва успяха да спрат, за да се сбогуват с него.

— Ами всички останали нормални мерки за безопасност?

— Регистрите за неговото раждане са иззети и унищожени, сър, а той беше стриктно инструктиран да забрави рожденото си име и да не го разкрива пред никого. Сега той е официално неоформен. Можете да започнете с него от нулата.

— Много добре. — Господин Ъндъруд довърши с въздишка последния си приличен на паяк подпис и подаде документите обратно. — Ако това е всичко, предполагам, че най-добре е да отида и да го взема.

Той тръгна надолу по низ от тихи коридори и влезе през една тежка врата с ламперия в светло боядисана стая, пълна с играчки за забавляване на нещастни деца. Там, между едно намръщено люлеещо се конче и пластмасова кукла на магьосник със смешна конусовидна шапка, той видя едно малко бледолико момче. Съвсем доскоро беше плакало, но за щастие беше спряло. Погледнаха го две зачервени очи. Господин Ъндъруд се прокашля.

— Аз съм Ъндъруд, твоят господар. Сега започва истинският ти живот. Ела с мен.

Детето подсмръкна шумно. Господин Ъндъруд забеляза, че брадичката му се разтрепери застрашително. С известно отвращение той хвана момчето за ръката, вдигна го на крака и го поведе по кънтящия коридор към чакащата го кола.

По пътя обратно към Хайгейт магьосникът се опита да накара момчето да проговори, но срещна само мълчание и сълзи. Това не му се понрави; той изсумтя безпомощно и включи радиото, за да хване резултатите от крикета. Детето седеше напълно неподвижно, вторачено в коленете си.

Жена му ги посрещна на вратата. Държеше поднос с курабийки и димяща чаша горещ шоколад и веднага покани момчето в уютната всекидневна, където зад решетката на камината пламтеше огън.

— Няма да измъкнеш нищо смислено от него, Марта — промърмори господин Ъндъруд. — Не е казал и дума.

— Това учудва ли те? Бедното същество е ужасено. Остави го на мен. — Госпожа Ъндъруд беше дребна, закръглена жена с много бяла, късо подстригана коса. Тя настани момчето в един стол до огъня и му предложи курабийка. Той изобщо не даде да се разбере, че я вижда.

Измина половин час. Госпожа Ъндъруд бъбреше приятно за всичко, което й хрумнеше. Момчето пийна малко шоколад и гризна курабийка, но продължи да се взира мълчаливо в огъня. Накрая госпожа Ъндъруд взе решение. Тя седна до него и го прегърна през раменете.

— Виж, скъпи — рече тя, — хайде да сключим сделка. Знам, че са ти наредили да не казваш името си на никого, но за мен можеш да направиш изключение. Няма как да те опозная добре, ако те наричам просто „момче“, нали? Така че, ако ми кажеш името си, аз ще ти кажа моето — при най-голяма поверителност. Какво ще кажеш? Кимна ли току-що? Много добре тогава. Аз съм Марта. А ти си…?

Тихичко подсмърчане и още по-тихичко гласче.

— Натаниел.

— Това е чудесно име, миличък, и не се тревожи, няма да кажа на никого. Не се ли чувстваш по-добре сега? Хайде, вземи си още една курабийка, Натаниел, а аз ще ти покажа спалнята ти.

След като нахрани детето, изкъпа го и го сложи да си легне, госпожа Ъндъруд отиде да разкаже на своя съпруг, който работеше в кабинета си.

— Най-после заспа — каза тя. — Не бих се изненадала, ако е в шок и нищо чудно при условие, че родителите му са го изоставили така. Мисля, че е позорно да откъснеш едно толкова малко дете от дома му.

— Винаги е било така, Марта. Чираците трябва да се вземат отнякъде. — Магьосникът сериозно задържа главата си наведена над книгата.

Жена му не разбра намека.

— Трябва да му се позволи да остане при семейството си — продължи тя. — Или поне да ги вижда понякога.

Господин Ъндъруд остави с досада книгата на масата.

— Ти знаеш много добре, че това е напълно невъзможно. Рожденото му име трябва да бъде забравено, защото в противен случай бъдещите му врагове могат да го използват, за да му навредят. А как може да се забрави, ако поддържа връзка със семейството си? Освен това никой не е принуждавал родителите му да се разделят с глезльото си. Не са го искали, това е истината, Марта, иначе не биха отговорили на обявата. Всичко е ясно и просто. Те получават значителна сума пари като компенсация, той получава шанс да служи на страната си на най-високо ниво, а Държавата получава нов чирак. Елементарно. Всички печелят. Никой нищо не губи.

— И все пак…

— На мен не ми е навредило, Марта. — Господин Ъндъруд се пресегна към книгата си.

— Би било много по-малко жестоко, ако на магьосниците им се разрешаваше да имат свои собствени деца.

— Този път води до съперничещи си династии, семейни съюзи… Всичко свършва с кървави семейни вражди. Прочети историята, Марта: виж какво се случи в Италия. Така че не се тревожи за момчето. Той е млад. Съвсем скоро ще забрави. А сега, какво ще кажеш да ми сготвиш нещо за вечеря?

Къщата на магьосника Ъндъруд беше от онзи вид постройки, които погледнати откъм улицата изразяват нежност, простота и достойнство, но се простират доста назад с множество объркани коридори, стълбища и различни нива. Имаше общо пет основни етажа: изба, пълна с етажерки с вина, сандъчета с гъби и щайги със сушени подове; приземен етаж, състоящ се от приемна, трапезария, кухня и оранжерия; два горни етажа, на които имаше основно бани, спални и работни кабинети; и, най-горе — таванско помещение. Точно тук спеше Натаниел, под стръмно спускащия се таван и варосаните му греди.

Всяка сутрин, на зазоряване, той се будеше от шумната врява на гълъбите на покрива над него. На тавана имаше малка капандура. През нея, ако стъпеше на стол, виждаше сивия, дъждовен лондонски хоризонт. Къщата беше на хълм и гледката беше добра; в ясните дни той виждаше далечните пилони на радио Кристъл Палас на другия край на града.

Стаята му беше обзаведена с евтин шперплатов гардероб, малък шкаф с чекмеджета, бюро и стол, и библиотека до леглото. Всяка седмица госпожа Ъндъруд слагаше прясно откъснати градински цветя във вазата на бюрото.

От онзи първи нещастен ден, съпругата на магьосника беше взела Натаниел под крилото си. Тя харесваше момчето и беше мила с него. Когато бяха насаме в къщата, често го наричаше с рожденото му име, въпреки силното недоволство на съпруга й.

— Ние дори не трябва да знаем името на калпазанина — й казваше той. — Забранено е! Може да бъде компрометиран. Когато стане на дванайсет — необходимата възраст, ще му бъде дадено ново име, с което ще бъде известен като магьосник и като човек през целия си живот. Но дотогава е напълно нередно…

— Кой ще разбере? — запротестира тя. — Никой. Това утешава бедното дете.

Тя беше единственият човек, който използваше истинското му име. Учителите му го наричаха „Ъндъруд“, на името на господаря му. А самият му господар се обръщаше към него с „момче“.

В отговор на нейната обич, Натаниел възнаграждаваше госпожа Ъндъруд с безрезервна преданост. Съобразяваше се с всяка нейна дума и следваше напътствията й за всичко.

В края на първата му седмица в къщата, тя му донесе подарък в стаята.

— Това е за теб — каза тя. — Малко е стара и мрачна, но си помислих, че може да ти хареса.

Беше рисунка на лодки, плаващи нагоре по тясна рекичка, заобиколена от тинести ивици и ниска растителност. Лаковото покритие беше толкова потъмняло от времето, че детайлите едва се виждаха, но Натаниел я хареса моментално. Гледаше как госпожа Ъндъруд я окачва на стената над бюрото му.

— Ти ще бъдеш магьосник, Натаниел — каза тя — и това е най-голямата привилегия, която едно момче или момиче може да получи. Твоите родители са принесли най-голямата жертва като са се отказали от теб заради тази благородна съдба. Не, не плачи, миличък. Вместо това трябва да си силен, да се стараеш колкото можеш и да научиш всичко, което учителите искат от теб. Ако го направиш, ще покриеш с чест родителите си и себе си. Ела до прозореца. Стъпи на стола. Сега — погледни натам, виждаш ли онази малка кула в далечината?

— Онази там ли?

— Не, това е жилищна сграда, скъпи. Малката, кафявата вляво. Това е тя. Това е Парламента, скъпи, където отиват най-добрите магьосници, за да управляват Великобритания и нашата империя. Господин Ъндъруд ходи там постоянно. И ако работиш усърдно и правиш всичко, което господарят ти казва, един ден и ти ще отидеш там и аз ще бъда неимоверно горда с теб.

— Да, госпожо Ъндъруд. — Той се взира в кулата, докато го заболяха очите, запаметявайки местонахождението й. Да отиде в Парламента… Един ден това щеше да стане. Той наистина щеше да работи усърдно и щеше да я накара да се гордее с него.

С времето и постоянните грижи на госпожа Ъндъруд носталгията на Натаниел започна да отшумява. Далечният спомен за родителите му избледня, а болката в него постепенно намаляваше, докато той почти забрави за съществуването й. Стриктно установеният ред на работа и учене също му помогна за това: той му отнемаше почти всичкото време и нямаше кога да размишлява. През седмицата този ред започваше със събуждане от госпожа Ъндъруд с две почуквания на вратата на спалнята му.

— Чаят е отвън на прага. За устата, не за краката.

Това беше ритуално повикване, което водеше началото си от една сутрин, когато на път към банята долу съненият Натаниел се беше забързал и много точно беше уцелил чашата с крак, запращайки приливна вълна от горещ чай към отсрещната стена. Години по-късно петното все още се виждаше като отпечатък от съсирена кръв. За щастие, господарят му не беше открил тази злополука. Той никога не се качваше до таванската стая.

След като се измиеше в банята на долния етаж, Натаниел се обличаше с риза и сив панталон, дълги сиви чорапи, елегантни черни обувки и, ако беше зима и къщата бе студена — един дебел шотландски пуловер, който госпожа Ъндъруд му беше купила. Сресваше косата си внимателно пред голямото огледало в банята, гледайки спретнатата фигура, чието лице също го гледаше. После слизаше по задното стълбище в кухнята с домашните в ръце. Докато госпожа Ъндъруд приготвяше корнфлейкса и препечените филийки, той се опитваше да си довърши домашното, останало от предната вечер. Госпожа Ъндъруд често правеше всичко възможно да му помогне.

— Азербайджан? Мисля, че столицата е Баку.

— Баку?

— Да. Погледни в атласа си. Защо учиш това?

— Господин Пърсел казва, че тази седмица трябва да изуча Средния Изток — държавите и другите неща.

— Не унивай толкова. Препечените филийки са готови. Ами за теб е важно да научиш всички онези „други неща“ — трябва да знаеш някои основни факти преди да стигнеш до интересното.

— Но това е толкова отегчително.

— Ти знаеш само толкова. Била съм в Азербайджан. В известен смисъл Баку е дупка, но е важен център за изследване на африти.

— Какво са те?

— Демони от огън. Вторият най-силен вид дух. Огненият елемент е много силен в планините на Азербайджан. Точно оттам е тръгнала и зороастрийската религия30. Те почитат божествения огън, който съществува във всички живи същества. Ако търсиш течния шоколад, той е зад корнфлейкса.

— Вие видяхте ли някой джин, докато бяхте там, госпожо Ъндъруд?

— Не е необходимо да ходиш до Баку, за да видиш джин, Натаниел, и не говори с пълна уста. Пръскаш трохи навсякъде по покривката. Не, джиновете сами идват при теб, особено ако живееш тук, в Лондон.

— Кога ще видя фрит?

— Казва се африт. Няма да е скоро, ако знаеш какво е добро за теб. Хайде, свършвай по-бързо — господин Пърсел ще те чака.

След закуска Натаниел обикновено си събираше учебниците и тръгваше нагоре към работния кабинет на първия етаж, където наистина го очакваше господин Пърсел. Учителят му беше млад мъж с оредяваща руса коса, която редовно приглаждаше в напразно усилие да покрие темето си. Носеше сив костюм, малко по-голям отколкото трябваше, и постоянно сменящи се ужасни вратовръзки. Първото му име беше Уолтър. Много неща го изнервяха, а разговорите с господин Ъндъруд (които му се налагаше да води от време на време) направо го разтреперваха. В резултат на това той си го изкарваше на Натаниел. Беше прекалено честен мъж, за да е брутален с момчето, което беше способен ученик. Вместо това, той имаше склонността да му се кара раздразнително заради грешките, джавкайки като малко кученце.

Натаниел не учеше магия с господин Пърсел. Учителят му не знаеше нищо за магията. Вместо това се посвещаваше на други предмети, най-вече математика, съвременни езици (френски, чешки), география и история. Политиката също беше важна.

— А сега, млади Ъндъруд — казваше господин Пърсел, — каква е главната цел на нашето благородно правителство? — Натаниел гледаше с празен поглед. — Хайде! Хайде!

— Да ни управлява, сър?

— Да ни пази. Не забравяй, че страната ни е във война. Прага все още управлява равнините на изток от Бохемия, а ние се борим да задържим армиите й извън Италия. Живеем в опасни времена. Навред из Лондон пъплят агитатори и шпиони. За да се запази цяла Империята, на нас ни трябва силно правителство, а силно означава магьосници. Представи си страната без тях! Би било немислимо: щяха да управляват обикновените! Щяхме да се озовем в хаос, а веднага след това щеше да последва инвазия. Единственото, което стои между нас и анархията, са нашите лидери. Към това трябва да се стремиш, момче. Да бъдеш част от Правителството и да управляваш с чест. Запомни го.

— Да, сър.

— Честта е най-важното качество за един магьосник — продължи господин Пърсел. — Той или тя притежават огромна сила и трябва да я използват благоразумно. В миналото измамни магьосници са се опитвали да свалят правителството, но винаги са били разгромявани. Защо ли? Защото истинските магьосници се бият с добродетелта и справедливостта на своя страна.

— Господин Пърсел, а вие магьосник ли сте?

Учителят приглади назад косата си и въздъхна.

— Не, Ъндъруд. Аз… Не бях избран. Но все пак служа възможно най-добре. А сега…

— Тогава значи сте обикновен?

Господин Пърсел удари с длан по масата.

— Ако обичаш! Аз задавам въпросите! Вземи си транспортира. Ще продължим с геометрия.

Малко след осмия му рожден ден програмата на Натаниел се разшири. Той започна да изучава химия и физика, както и история и религия. Започна също и още няколко важни езика, включително латински, арамейски и иврит.

Тези дейности занимаваха Натаниел от девет сутринта до обяда в един часа, когато слизаше до кухнята да излапа в усамотение сандвичите, които госпожа Ъндъруд му беше оставила под влажна целофанена опаковка.

Следобед програмата беше разнообразна. В два дни от седмицата Натаниел продължаваше да работи с господин Пърсел. В два от другите следобеди го отвеждаха надолу по пътя до обществената баня, където един едър мъж с мустаци във формата на калник надзираваше наказателния режим. Заедно с мократа група от други малки деца, Натаниел трябваше да преплува безброй дължини във всеки възможен стил. Той винаги беше прекалено срамежлив и изтощен, за да говори много със своите другари плувци, и усещайки какъв е, те се държаха на разстояние от него. Когато навърши осем, вече го избягваха и го оставиха на мира.

Другите две следобедни занимания бяха музика (в четвъртък) и рисуване (в събота). Натаниел мразеше музиката дори повече от плуването. Неговият частен учител, господин Синдра, беше тлъст, избухлив мъж, чиято двойна брадичка се тресеше, докато ходеше. Натаниел наблюдаваше внимателно двойната брадичка: ако треперенето се усилеше, това беше сигурен знак за надигащ се гняв. А това се случваше потискащо често. Господин Синдра едва успяваше да сдържи яростта си всеки път, когато Натаниел объркаше гамата, не успееше да разчете нотите или сгрешеше музиката, която свиреше на прима виста, а всички тези неща се случваха твърде често.

— Как — викаше господин Синдра — очакваш да призовеш ламя с това твое дърпане на струните? Как? Умът ми не го побира! Дай ми я! — Той грабваше лирата от ръцете на Натаниел и я поставяше на широкия си гръден кош. После очите му се затваряха захласнато и започваше да свири. Ефирна мелодия изпълваше работния кабинет. Късите му, дебели пръсти се движеха като наденички по струните; навън, на дървото, птиците спираха и се заслушваха. Очите на Натаниел се пълнеха със сълзи. Спомени от далечното минало изплуваха като призраци пред него…

— А сега ти! — Музиката спираше с дразнещо стържене. Мушкаха му обратно лирата в ръцете. Пръстите му се препъваха и залитаха; навън няколко птици падаха от дървото в безсъзнание. Увисналата шия на господин Синдра се разтрисаше като желе.

— Идиот такъв! Спри! Да не искаш ламята да те изяде? Тя трябва да бъде омаяна, а не докарана до ярост! Остави бедния инструмент. Ще опитаме с гайдата.

Гайда или лира, пеене или тракане на систрум31, каквото и да опитваше Натаниел, непохватните му опити бяха посрещани от гневни или отчаяни викове. Това беше коренно различно от уроците му по рисуване, които преминаваха мирно и тихо под ръководството на учителката му, госпожица Лутиен. Грациозна и добросърдечна, тя беше единствената от учителите, с която Натаниел можеше да говори свободно. Точно както и госпожа Ъндъруд, тя не искаше да се занимава с неговия безименен статус. Беше го попитала в пълна тайна за истинското му име и той й го каза, без дори да се замисли.

— Защо — попита я той в един пролетен следобед, докато седяха в кабинета, а от прозореца се носеше свеж полъх, — защо прекарвам цялото си време в прерисуване на този модел? Това е и трудно, и скучно. С много по-голямо удоволствие бих рисувал градината, или тази стая, или вас, госпожице Лутиен.

Тя се засмя.

— Рисуването е нещо много хубаво за художниците, Натаниел, или за богатите млади дами, които нямат какво друго да правят. Ти няма да ставаш художник или пък богата млада дама и целта, заради която си се хванал с молива е много различна. Ти ще ставаш майстор, технически чертожник — трябва да можеш да възпроизведеш всеки модел, който си пожелаеш бързо, уверено и най-вече точно.

Той погледна тъжно хартията на бюрото между тях. На нея имаше сложна композиция от разклоняващи се листа, цветя и друга растителност, между които бяха сместени абстрактни форми. Той пресъздаваше рисунката в блокчето си и работеше без почивка вече два часа. Беше приключил наполовина.

— Просто ми изглежда безсмислено, това е — каза той плахо.

— Съвсем не е безсмислено — отвърна госпожица Лутиен. — Нека да видя работата ти. Не е зле, Натаниел, изобщо не е зле, но виж тук — не мислиш ли, че този купол е малко по-голям от оригиналния? Виждаш ли, точно тук? А и в това стъбло си оставил дупка — това всъщност е сериозна грешка.

— Това е просто дребна грешка. Останалото е наред, нали?

— Не е там въпросът. Ако прерисуваше пентаграм и беше оставил дупка в него, какво щеше да се случи? Това щеше да ти струва живота. Все още не искаш да умираш, нали, Натаниел?

— Не.

— Добре тогава. Просто не трябва да правиш грешки. Иначе те ще те застигнат. — Госпожица Лутиен седна обратно на стола си. — Сега би трябвало да те накарам да го започнеш отначало.

— Госпожице Лутиен!

— Господин Ъндъруд очаква точно това. — Тя замълча, размишлявайки. — Но от мъчителния ти вик мога да предположа, че няма смисъл да очаквам да се справиш по-добре втория път. За днес ще спрем. Защо не излезеш в градината? Изглеждаш така, сякаш глътка чист въздух би ти дошла добре.

За Натаниел градината на къщата беше място за временно уединение и убежище. Там не се провеждаха уроци. Нямаше неприятни спомени. Беше дълга и тясна, оградена с висока стена от червени тухли. През лятото по стената растяха пълзящи рози, а шест ябълкови дръвчета отрупваха поляната с бели цветове. Два рододендрона32 се разпростираха по ширината в средата на градината — зад тях имаше навес, който не се виждаше изцяло заради широко отворените прозорци на къщата. Тук тревата беше избуяла и мокра. От съседната градина се извисяваше висок кестен, а в сянката на стената беше поставена една позеленяла от лишеи каменна пейка. До пейката имаше мраморна статуя на мъж, държащ в ръка разклонена като вилица светкавица. Беше с яке във викториански стил и имаше гигантски бакенбарди, които изникваха от двете му страни като щипци на бръмбар. Статуята беше поизносена от времето и покрита с тънък слой мъх, но все пак оставяше впечатление за огромна енергия и сила. Натаниел беше силно впечатлен от нея и дори беше стигнал дотам да попита госпожа Ъндъруд кой е това, но тя само се беше усмихнала.

— Попитай господаря си — каза тя. — Той знае всичко.

Но Натаниел не се беше осмелил.

Това спокойно местенце, със своето уединение, каменната пейка и статуята на неизвестен магьосник беше мястото, където Натаниел идваше винаги, когато имаше нужда да се успокои преди урока със студения си и строг господар.

9

От шестата до осмата си година Натаниел посещаваше своя господар само веднъж седмично. Тези посещения, в петък следобед, представляваха истински ритуал. След обяда Натаниел трябваше да се качи горе, да се измие и да си смени ризата. После, точно в 14.30 часа, той се явяваше пред вратата на библиотеката на господаря си на първия етаж. Почукваше три пъти, при което един глас му извикваше да влезе.

Господарят му се беше облегнал в плетен стол пред един прозорец, гледащ към улицата. Лицето му често беше в сянка. Светлината от прозореца се простираше навсякъде около него в неясна мараня. При влизането на Натаниел една дълга тънка ръка правеше жест към възглавниците, натрупани нависоко на ориенталския диван до отсрещната стена. Натаниел си вземаше възглавница и я слагаше на пода. После сядаше, с бясно биещо сърце, стараейки се да улови всеки нюанс в гласа на господаря си, ужасен да не би да изпусне нещо.

В първите години магьосникът обикновено се задоволяваше само да разпитва момчето за ученето му, подканяше го да говори за вектори, алгебра и принципите на вероятността; искаше от него да опише накратко историята на Прага или да разкаже, на френски, ключовите събития от Кръстоносните походи. Отговорите почти винаги го задоволяваха — Натаниел учеше много бързо.

В редки случаи, господарят даваше знак на момчето да замълчи по средата на отговора му и сам говореше за принципите и ограниченията на магията.

— Магьосникът — казваше той, — притежава сила. Той налага своята воля и предизвиква промени. Може да го прави от егоистични мотиви или пък от добродетелни. Резултатите от действията му могат да са добри или лоши, но единственият лош магьосник е некомпетентният магьосник. Каква е дефиницията за некомпетентност, момче?

Натаниел се размърда на възглавничката си.

— Загуба на контрол.

— Правилно. При условие, че магьосникът запази контрол над силите, които е впрегнал да работят, той остава — какъв остава той?

Натаниел се заклати напред-назад.

— Ъъъ…

— Трите „С“, момче, трите „С“. Използвай главата си.

— Сигурен, силен и скрит.

— Правилно. Каква е голямата тайна?

— Духовете, сър.

— Демоните, момче. Наричай ги такива, каквито са. Какво не трябва да забравяш никога?

— Демоните са много зли и, ако могат, ще те наранят, сър. — Гласът му потрепери, казвайки това.

— Добре, добре. Със сигурност имаш отлична памет. Внимавай как произнасяш думите — струва ми се, че езикът ти се заплете преди секунда. Погрешното произнасяне дори и на една сричка в определен момент може да даде на демона точно възможността, която търси.

— Да, сър.

— Така че демоните са голямата тайна. Обикновените хора знаят за тяхното съществуване и знаят, че ние общуваме с тях — затова толкова се страхуват от нас! Но те не осъзнават цялата истина, която е, че цялата ни сила произлиза от демоните. Без тяхната помощ ние не сме нищо повече от евтини фокусници и шарлатани. Единствената ни голяма способност е, че можем да ги призоваваме и да ги подчиняваме на волята си. Ако го направим правилно, те трябва да ни се подчинят. Ако направим дори и най-малката грешка, те ни връхлитат и ни разкъсват на парчета. Вървим по много тънка линия, момче. На колко години си сега?

— На осем, сър. Ще навърша девет идната седмица.

— Девет? Добре. Тогава следващата седмица ще започнем истинското ти магьосническо обучение. Господин Пърсел е достатъчно зает да ти осигури необходимите основни познания. Отсега нататък ще се срещаме два пъти седмично и ще започна да те въвеждам в основните принципи на нашето съсловие. За днес, обаче, ще приключим като ми изрецитираш еврейската азбука и първите дванайсет числа. Можеш да започваш.

Под наблюдението на господаря и учителите Натаниел започна да напредва в образованието си много бързо. Той изпитваше удоволствие да съобщава за ежедневните си постижения на госпожа Ъндъруд и се радваше на топлите й похвали. Вечер гледаше през прозореца си далечното жълто сияние, което беше кулата на Парламента и мечтаеше за деня, когато щеше да отиде там като магьосник, като един от министрите на благородното правителство.

Два дни след деветия му рожден ден, докато си ядеше закуската, господарят му се появи в кухнята.

— Остави това и ела с мен — нареди му той.

Натаниел го последва в коридора и после в стаята, която служеше на господаря му като библиотека. Господин Ъндъруд застана до един голям шкаф, пълен с томчета от всякакъв размер и цвят, като се започнеше от невероятно стари лексикони с кожена подвързия и се стигнеше до намачкани жълтеникави книжки с меки корици и мистични знаци надраскани на гърбовете им.

— Това е материалът ти за четене през следващите три години — рече господарят му, почуквайки по шкафа. — Докато станеш на дванайсет, трябва да си се запознал с всичко, което се съдържа тук. Книгите са написани предимно на средноанглийски, латински, чешки и иврит, въпреки че ще откриеш и някои коптски33 творби за египетските ритуали на мъртвите. Има коптски речник, който ще ти помогне с тях. Само от теб зависи да изчетеш всичко това; нямам време да те дундуркам. Господин Пърсел ще поддържа нивото ти с езиците. Разбра ли?

— Да, разбрах. Сър?

— Какво, момче?

— Сър, след като изчета всичко това, ще знам ли всичко необходимо? Искам да кажа да стана магьосник, сър. Изглежда ужасно много.

Господарят му изсумтя, а веждите му се вдигнаха към небето.

— Погледни зад себе си — каза той.

Натаниел се обърна. Зад вратата имаше библиотека, която се издигаше от пода до тавана; беше препълнена с книги, коя от коя по-дебела и по-прашна, от онзи тип книги, за които човек можеше да каже дори и без да ги отвори, че са напечатани с миниатюрен шрифт и две колони на всяка страница. Той преглътна.

— Мини през този куп — каза сухо господарят му, — и може би ще успееш. Този шкаф съдържа ритуалите и заклинанията, които са ти необходими, за да призовеш важни демони и ти няма дори да започнеш да ги употребяваш преди да станеш на около петнайсет, така че си го избий от главата. Твоят шкаф — той отново почука по дървото — ти дава подготвително знание и за момента е повече от достатъчен. Добре, а сега ме последвай.

Отидоха до един работен кабинет, в който Натаниел досега не беше влизал. Там, върху петносани, мръсни рафтове бяха струпани огромен брой шишенца и стъкленици пълни с разноцветни течности. В някои от тях плаваха разни предмети. Натаниел не беше сигурен дали предметите не изглеждаха толкова разкривени и странни заради дебелото стъкло.

Господарят му седна на едно столче пред просто дървено бюро и с жест посочи на Натаниел да седне до него. Той бутна една тясна кутийка към него. Момчето я отвори. Вътре имаше чифт малки очила. Изведнъж далечен спомен го накара да изтръпне.

— Хайде, момче, извади ги, няма да те ухапят. Добре. А сега ме погледни. Погледни очите ми. Какво виждаш?

Натаниел погледна против волята си. Беше му много трудно да надзърне в свирепите, пламнали кафяви очи на възрастния мъж и в резултат на това мозъкът му се смрази. Не видя нищо.

— Е?

— Ами, ами… Съжалявам, аз нищо…

— Гледай около ирисите ми — виждаш ли нещо там?

— Ами…

— Ах ти, глупак! — Господарят му извика безсилно и дръпна надолу кожата под едното си око, разкривайки червената му вътрешност. — Не я ли виждаш? Леща, момче! Контактна леща! Около центъра на окото ми! Виждаш ли я?

Отчаян, Натаниел погледна отново и този път наистина видя неясен кръгъл ръб, тънък като линия от молив около ириса.

— Да, сър — каза той развълнувано. — Да, виждам я.

— Крайно време беше. Добре. — Господарят му се облегна назад на столчето. — Когато навършиш дванайсет, ще се случат важни неща. На първо място, ще ти бъде дадено ново име, което ще приемеш за свое собствено. Защо?

— За да попреча на демоните да се сдобият с власт над мен като научат рожденото ми име, сър.

— Правилно. Враговете магьосници, естествено, са също толкова опасни. На второ място, ще получиш първия си чифт контактни лещи, които ще можеш да носиш постоянно. Те ще ти помогнат да виждаш през част от измамите на демоните. Дотогава ще използваш тези очила, но само когато ти се каже и те в никакъв случай не трябва да бъдат изнасяни от този кабинет. Разбра ли?

— Да, сър. А те как помагат да се вижда през нещата, сър?

— Когато демоните се материализират, те могат да възприемат най-различни лъжливи форми, не само в този материален свят, но и на други нива на възприятие — скоро ще те науча на тях. Не ме разпитвай сега. Някои демони от по-висш ранг дори могат да стават невидими, злобата в техните измами няма край. Лещите, а до по-малка степен и очилата ти позволяват да виждаш на няколко нива едновременно и ти дават по-добър шанс да проникнеш през техните илюзии. Наблюдавай…

Господарят на Натаниел се пресегна към един претрупан шкаф зад себе си и избра голяма стъклена бутилка, запечатана с коркова тапа и восък. Съдържаше зеленикава солена течност и един мъртъв плъх с кафява козина и бледа плът. Натаниел се намръщи. Господарят му го преценяваше.

— Какво би казал, че е това, момче? — попита той.

— Плъх, сър.

— Какъв вид?

— Кафяв. Rattus norvegicus, сър.

— Добре. И латинското име, а? Много добре. Напълно погрешно, но все пак добре. Това изобщо не е плъх. Сложи си очилата и погледни отново.

Натаниел направи, каквото му беше казано. Очилата бяха студени и тежки като ги постави на носа си. Той погледа през замъглените кварцови стъкла няколко секунди, за да се фокусира. Когато бутилката изплува пред погледа му, ахна. Плъхът го нямаше. На негово място стоеше малко черно-червено създание с поресто лице, крила на бръмбар и коремче като акордеон. Очите на създанието бяха отворени и изразяваха огорчение. Натаниел свали очилата и погледна отново. Кафявият плъх плаваше в консервиращата течност.

— Брей — рече той.

Господарят му изсумтя.

— Ален дразнител, хванат и бутилиран от Медицинския институт на Сдружение „Линкълн“. Низш дявол, но забележителен разпространител на чума. Може да създаде илюзията за плъх само на материалното ниво. На другите се разкрива истинската му същност.

— Мъртво ли е, сър? — попита Натаниел.

— Хммм? Мъртво ли? Така си мисля. Ако не е, със сигурност ще бъде ядосано. Стои в този буркан от поне петдесет години — аз го наследих от моя стар господар.

Той върна стъкленицата на рафта.

— Виждаш ли, момче — продължи той, — дори и най-слабите демони са злобни, опасни и неуловими. Човек не може да изостави бдителността си и за секунда. Наблюдавай това.

Иззад една лабораторна горелка той измъкна правоъгълна стъклена кутия, която сякаш нямаше капак. В нея бръмчаха шест миниатюрни създания и се блъскаха безспир в стените на своя затвор. Отдалеч изглеждаха като насекоми; когато дойдоха по-близо Натаниел забеляза, че имат прекалено много крака, за да са такива.

— Тези стършели — каза господарят му, — вероятно са най-низшата форма демони. Не притежават почти никаква интелигентност. Не са ти необходими очилата, за да видиш истинската им форма. При все това дори и те са заплаха, ако не се контролират правилно. Виждаш ли оранжевите жила под опашките им? Те причиняват изключително болезнени подувания по човешката кожа; много по-лоши от тези на пчелите и осите. Един възхитителен начин да накажеш някой, независимо дали е дразнещ съперник… или непокорен ученик.

Натаниел гледаше как бесните малки буболечки си блъскаха главите в стъклото. Той кимна енергично.

— Да, сър.

— Жестоки малки нещица. — Господарят му бутна кутията надалеч. — И все пак всичко необходимо е да изречеш подходящата команда и ще се подчинят на всяка инструкция. Така че, на най-ниско ниво, те демонстрират принципите на нашия занаят. Ние притежаваме опасни инструменти, които трябва да контролираме. Сега ще започнем да се учим как да се защитаваме.

Натаниел откри, че ще мине доста време преди да му позволят собственоръчно да използва инструментите. Имаше уроци с господаря си в работния кабинет два пъти седмично и в продължение на месеци не правеше нищо друго освен да си записва. Научи принципите на пентаграмите и изкуството на руническите символи. Научи подходящите ритуали за пречистване, които магьосниците трябваше да спазват преди всяко призоваване. Беше накаран да работи с хаван и чукало и да стрива смеси от тамян, които окуражаваха демоните или пък държаха нежеланите надалеч. Режеше свещи на различни размери и ги подреждаше в най-различни схеми. А господарят му нито веднъж не призова нищо.

Жаден за напредък, през свободното си време Натаниел поглъщаше книгите от библиотеката. Той впечатли господин Пърсел с всеобхватния си апетит за знание. В часовете на госпожица Лутиен той работеше с голяма енергия и прилагаше уменията си върху пентаграмите, които сега чертаеше под зоркия поглед на своя господар. И през цялото това време очилата събираха прах на рафта в работния кабинет.

Госпожица Лутиен беше единственият човек, на когото той доверяваше чувството си на неудовлетвореност.

— Търпение — казваше му тя. — Търпението е основна добродетел. Ако бързаш, ще се провалиш. А провалът боли. Трябва винаги да си спокоен и да се концентрираш върху предстоящата задача. А сега, ако си готов, искам да скицираш това отново, но този път с вързани очи.

Шест месеца след началото на обучението си Натаниел наблюдава призоваване за първи път. За негово най-голямо раздразнение, той не участва активно в него. Господарят му нарисува пентаграмите, включително и втория, в който щеше да стои момчето. На Натаниел не му беше позволено дори да запали свещите и, което беше още по-лошо, казаха му да не взема очилата.

— Как ще видя каквото и да е? — попита той малко по-остро, отколкото обикновено говореше с господаря си, но един кос поглед моментално го накара да замълчи.

Призоваването започна много разочароващо. След заклинанията, които за свое най-голямо задоволство Натаниел откри, че до голяма степен разбира, сякаш не се случваше нищо.

В кабинета духна лек вятър, иначе всичко беше неподвижно. Празният пентаграм си оставаше празен. Господарят му стоеше наблизо със затворени очи, сякаш спеше. На Натаниел му стана много скучно. Започнаха да го болят краката. Очевидно точно този демон беше решил да не идва. Изведнъж, с ужас забеляза, че няколко от свещите в единия ъгъл на кабинета се бяха прекатурили. Един куп книжа се бяха подпалили и огънят се разпространяваше. Натаниел нададе тревожен вик и пристъпи…

— Стой където си!

Сърцето на Натаниел почти спря от ужас. Замръзна с вдигнат крак. Очите на господаря му бяха отворени и се взираха в него с ужасен гняв. С гръмовен глас той произнесе седемте Думи за Отпращане. Огънят в ъгъла на стаята изчезна, както и купчината книжа; свещите отново бяха изправени и горяха спокойно. Сърцето на Натаниел се сви в гърдите му.

— Би ли излязъл от кръга? — Никога не беше чувал гласа на господаря си толкова язвителен. — Казах ти, че някои остават невидими. Те са майстори на илюзията и знаят хиляди начини да те разсеят и изкушат. Още една стъпка и самият ти щеше да се подпалиш. Помисли си върху това като си легнеш гладен тази вечер. Качвай се в стаята си!

Следващите призовавания бяха по-малко стряскащи. Воден само от собствените си сетива, Натаниел наблюдава демони в множество измамни форми. Някои се появяваха като познати животни — мяукащи котки, ококорени кучета, отчаяни малки хамстери, които той много искаше да подържи. Сладки малки птички подскачаха и кълвяха на границите на своя кръг. Веднъж от въздуха като водопад се изсипа дъжд от ябълкови цветове и изпълни стаята с упойващ аромат, който го замая.

Научи се да издържа на провокации от всякакъв вид. Някои невидими духове го нападаха с противни миризми, от които му се повръщаше; други го омайваха с парфюм, който му напомняше за тези на госпожица Лутиен или госпожа Ъндъруд. Някои се опитваха да го уплашат с грозни звуци — пронизителни гърмежи, шепнене и нечленоразделни писъци. Чуваше странни гласове, викащи умолително, първо пронизително, после все по-ниско и по-ниско, докато започнеха да звънят като погребална камбана. Но той заключваше ума си и нито веднъж не се опита да излезе от кръга.

Мина година преди да му бъде разрешено да носи очилата си при всяко призоваване. Сега можеше да наблюдава много от демоните в истинския им вид. Други, малко по-силни, поддържаха илюзиите си дори и на видимите нива. Натаниел привикна спокойно и уверено към всички тези дезориентиращи промени във възприятието. Уроците му напредваха добре, както и самообладанието му. Той стана по-твърд, по-гъвкав и решен да се развива. Прекарваше всичките си свободни сутрешни часове в четене на нови ръкописи.

Господарят му беше доволен от напредъка на ученика си и Натаниел, въпреки нетърпението си относно скоростта на обучението, бе възхитен от наученото. Това беше една продуктивна връзка, но без никаква близост и съвсем спокойно можеше да продължи да бъде такава, ако не беше ужасният инцидент, който се случи през лятото преди единайсетия рожден ден на Натаниел.

10

Най-накрая зората дойде.

Първите плахи лъчи проблясваха в небето на изток. Над хоризонта на Доклънд бавно се издигна ореол от светлина. Приветствах я, но не идваше достатъчно бързо.

Цялата нощ беше изморителна, а на няколко пъти дори унизителна. Постоянно се бях крил, разтакавал и бягал, в този порядък, през половината пощенски райони на Лондон. Бях малтретиран от едно тринайсетгодишно момиче. Бях се крил в кошче за боклук. А сега, като капак на всичко, седях клекнал на покрива на Уестминстърското абатство и се преструвах на водоливник34. Нещата не можеха да станат много по-зле.

Един издигащ се лъч освети края на Амулета, който беше увиснал на покрития ми с лишеи врат и той просветна ярко като стъкло. Автоматично вдигнах крайник да го покрия просто в случай, че нечий остър поглед наблюдаваше, но така или иначе вече не бях твърде притеснен.

Бях останал в онова кошче в тясната уличка в продължение на няколко часа, достатъчно дълго за да си почина и да бъда напълно пропит от миризмата на гниещи зеленчуци. После ми хрумна умната идея да поживея на камъните на абатството. Там бях защитен от изобилието от магически елементи в сградата — те прикриваха сигнала на Амулета35. От моята наблюдателница бях видял няколко сфери в далечината, но нито една от тях не се приближи. Най-накрая нощта си беше отишла и магьосниците се бяха изморили. Сферите в небето бяха изчезнали. Положението вече не беше толкова напечено.

С изгряването на слънцето аз нетърпеливо чаках предстоящото призоваване. Момчето беше казало, че ще ме извика призори, но без съмнение спеше като един малък безделник, какъвто и беше.

Междувременно си подредих мислите. Единственото кристално ясно нещо беше, че момчето е жертва на възрастен магьосник, на нечие сенчесто влияние, което искаше да прехвърли вината за кражбата върху детето. Не беше трудно да се досетя за това — никой на неговата възраст не би ме призовал сам, защото това беше твърде трудна задача. Вероятно някой неизвестен магьосник искаше да скрои номер на Лавлейс и да поеме контрол над силата на Амулета. Ако беше така, той рискуваше всичко. Съдейки по мащаба на търсенето, което току-що бях избегнал, няколко силни хора бяха доста загрижени от неговата загуба.

Самият Саймън Лавлейс беше забележителен съперник. Това се доказваше от факта, че беше успял да извика (и укроти) и Факарл, и Джабор. Не смятах, че шансовете на хлапака са големи, когато магьосникът го сгащеше.

От друга страна налице беше и момичето, онази не-магьосница, чиито приятели устояха на магията ми и видяха през илюзиите ми. Бяха минали няколко века откакто за последен път срещнах човеци от техния вид, така че да ги открия тук, в Лондон, беше интригуващо. Трудно беше да се каже дали разбираха, или не какво предизвиква тяхната намеса. Момичето май дори не знаеше какво точно представлява Амулета; знаеше само, че е нещо, което си заслужава да се притежава. Тя със сигурност не беше съюзник на Лавлейс или момчето. Странно… не можех да разбера къде се вмества в цялата история.

Е, какво пък, това нямаше да е мой проблем. Светлината огря покрива на абатството. Позволих си за кратко лукса да си извия крилете.

В този момент дойде призоваването.

Сякаш в мен се забиха хиляди рибарски кукички. Изведнъж бях задърпан в няколко посоки. Твърде дългото съпротивляване носеше риска от разкъсване на същността ми, а и нямах интерес да отлагам. Исках да предам Амулета и да приключа.

— Добре, какво е това?

— Бартимеус, заповядвам ти да разкриеш дали изпълни задачата си прилежно и напълно…

— Разбира се, че съм. Ти какво си мислиш, че е това, евтино бижу ли? — Посочих с нокти към Амулета, който се удряше в гърдите ми. На несигурната светлина на свещите той трептеше и проблясваше. — Амулета на Самарканд. Беше на Саймън Лавлейс. Сега е твой. Скоро отново ще е на Саймън Лавлейс. Вземи го и се радвай на последствията. Искам да те питам за пентаграма, който си нарисувал тук: какви са тези рунически символи? Този допълнителен ред?

Детето изпъчи гърди.

— Пентаграмът на Аделбранд. — Ако не го познавах бих могъл да се закълна, че се ухили самодоволно, една неприлична физиономия за толкова млад човек.

Пентаграмът на Аделбранд. Това означаваше неприятности. Направих доста зрелищна проверка на линиите на звездата и кръга, търсейки миниатюрни пролуки или изкривявания в тебешира. После разгледах внимателно и самите руни.

— Аха! — Изревах аз. — Това си го изписал погрешно! Знаеш какво означава това, нали…? — Извих се като готова за скок котка.

Лицето на детето се превърна в интересна смесица от бяло и червено, долната му устна затрепера, а очите му изскочиха от орбитите си. Изглеждаше сякаш много му се искаше да побегне, но не го направи, така че планът ми се провали36. Той набързо прегледа буквите на пода.

— Подъл демон! Пентаграмът е здрав — той все още те обвързва.

— Добре де, значи съм излъгал — смалих се аз. Каменните ми криле се свиха под гърбицата. — Искаш ли този амулет или не?

— П-постави го в онзи съд.

Малка керамична купичка седеше на пода по средата между най-външните дъги на двата кръга. Свалих Амулета и с известна доза вътрешно облекчение го хвърлих небрежно в купичката. Момчето се наведе към него. Наблюдавах го много внимателно с крайчеца на окото си — ако кракът му или дори само един пръст попаднеше извън кръга щях да се хвърля върху него по-бързо от богомолка.

Но детето беше достатъчно умно да не го направи. От джоба на опърпаното си палто извади пръчка. На върха й беше натъпкано извито парче жица, което подозрително много приличаше на огънат кламер. С няколко внимателни мушвания и дръпвания той закачи ръба на купата с куката и я издърпа в своя кръг. После вдигна веригата на Амулета и сбърчи нос.

— Уф, отвратително.

— Аз нямам нищо общо с това. Можеш да виниш канализацията на Родърхайд. Или не, като се замисля пак, обвинявай себе си. Заради теб прекарах цялата нощ в опити да избегна залавянето ми. Имаш късмет, че не се потопих целия.

— Бил си преследван? — Звучеше почти разпалено. Грешна емоция, хлапе — пробвай страх.

— От половината демонични орди в Лондон. — Завъртях каменните си очи и изтраках с клюн. — Не се залъгвай, момче, те идват насам, жълтооки и дебнещи, готови да те сграбчат. Ще бъдеш безпомощен, беззащитен пред тяхната сила. Имаш само един шанс, освободи ме от този кръг и аз ще ти помогна да избегнеш техните лапи37.

— Да не ме мислиш за глупак?

— Амулетът в ръцете ти отговаря на този въпрос. Е, няма значение. Аз изпълних своето поръчение, задачата ми е завършена. Желая ти на добър час в остатъка от краткия ти живот! — Формата ми затрепери и започна да избледнява. Вълнист стълб от пара се издигна от пода сякаш да ме погълне и отнесе. Това си беше просто желание — Пентаграмът на Аделбранд щеше да се погрижи за обратното.

— Не можеш да тръгнеш! Имам друга работа за теб.

Дори повече от новото пленничество ме дразнеха архаизмите, които употребяваше. „Подъл демон“ и т.н. Никой вече не използваше такъв език, поне от двеста години насам. Всеки би си помислил, че е изучил занаята си изцяло от някаква стара книга.

Но със или без тези думи, той беше напълно прав. Повечето обикновени пентаграми те задържат само за една поръчка. Изпълняваш я и си свободен да си отидеш. Ако магьосникът те иска отново, трябва да повтори всичките изтощаващи дрънканици от самото начало. Но Пентаграмът на Аделбранд предотвратяваше това: допълнителните му линии и магически формули заключваха здраво вратата и те принуждаваха да останеш за допълнителни заповеди. Това беше сложна магическа формула и изискваше енергията и концентрацията на възрастен, което ми даде оръжие за следващото ми нападение.

Оставих парата да се отдръпне.

— И така, къде е той?

Момчето беше заето да обръща Амулета в бледите си ръце. То вдигна поглед разсеяно.

— Къде е кой?

— Шефът, твоят господар, тайният съветник, властта зад трона. Човекът, който те е подтикнал към тази малка кражба, който ти е казал какво да говориш и какво да чертаеш. Мъжът, който ще си остане невредим в сянка, докато джиновете на Лавлейс подмятат разкъсания ти труп по покривите на Лондон. Той играе някаква игра, за която ти не знаеш нищо, но ти се харесва заради невежеството ти и детската ти суетност.

От това го заболя. Устните му се свиха леко.

— Чудя се какво ли ти е казал? — Възприех покровителствен, напевен глас. — „Браво, младежо, ти си най-добрият малък магьосник, който съм виждал от доста време насам. Кажи ми, искаш ли да извикаш един силен джин? Искаш ли? Ами добре тогава, защо да не го направим? Можем да свием номер на някого — да откраднем амулет…“

Момчето се изсмя. Не очаквах това. Очаквах гневно избухване или някаква тревога. Но не, то се изсмя.

Завъртя Амулета за последен път, после се наведе и го остави в купичката. И това не го очаквах. Като използва пръчката с куката, той избута съда обратно през кръга до първоначалното му място на пода.

— Какво правиш?

— Давам ти го обратно.

— Не го искам.

— Вдигни го.

Нямах намерение да влизам в някакъв превзет словесен двубой с някакъв дванайсетгодишен хлапак, особено пък с такъв, който можеше да ми наложи волята си, така че се пресегнах през кръга си и вдигнах Амулета.

— А сега какво? Да знаеш, че когато Саймън Лавлейс дойде, аз няма да вися с това нещо в мен. Веднага ще му го върна с усмивка и ще му помахам за сбогом. И ще му посоча зад кое перде трепериш.

— Чакай.

Детето извади нещо лъскаво от един от вътрешните джобове на огромното си палто. Споменах ли, че то беше с около три номера по-голямо от него? Очевидно някога бе принадлежало на някой много лекомислен магьосник, тъй като въпреки множеството кръпки все пак се виждаха ясните останки от огън, кръв и нокти. Пожелах същата съдба на момчето.

Сега в лявата си ръка то държеше лъскав диск — гадателско стъкло от силно полиран месинг. Прокара дясната си ръка над него няколко пъти и започна да се взира в отражателния метал с пасивна концентрация. Който и да беше затвореният дявол, който обитаваше диска, той скоро отговори. Оформи се неясна картина; момчето я наблюдаваше внимателно. Бях прекалено далеч, за да я видя, но докато той беше разсеян с друго аз самият също се огледах.

Неговата стая… трябваше ми следа към неговата самоличност. Може би някое писмо, адресирано до него или пък табелка с името на палтото му. И на двете вече бях попадал преди. Естествено, че не търсех рожденото му име — би било твърде много да се надявам на това, но като начало и официалното му име щеше да ми свърши работа (всички магьосници притежават две имена — официалното им име и рожденото. Рожденото име е това, което им е дадено от родителите им и, понеже е тясно свързано с истинската им природа и същност, то е източник на огромна сила и слабост. Те се стремят да го запазят в тайна от всички, защото ако го научи някой враг, той или тя може да го използва да се сдобие с власт над тях по същия начин, както магьосниците могат да призоват джин само като знаят истинското му име. Така че всички магьосници прикриват изключително внимателно своите рождени имена и ги заменят с официални, когато навършат необходимите години. Винаги е полезно да знаеш официалното име на магьосника, но е много, много по-добре да научиш тайното му такова.). Нямах късмет. Най-личното, интимно издайническо място в стаята — неговото бюро — беше внимателно покрито с плътна черна покривка. Гардеробът в ъгъла бе затворен, също и скринът. Сред бъркотията от свещи имаше една пукната стъклена ваза със свежи цветя — странна притурка. Реших, че не я е сложил самият той, значи някой го харесваше.

Детето махна с ръка над гадателското стъкло и повърхността му потъмня. Постави диска обратно в джоба си, после внезапно вдигна поглед към мен. Опа. Ето че се почваше.

— Бартимеус — започна той, — нареждам ти да вземеш Амулета на Самарканд и да го скриеш в магическото хранилище на магьосника Артър Ъндъруд, маскирайки го така, че той да не може да го види и постигайки това толкова незабележимо, че никой, нито човек, нито дух на това ниво или на друго да не те види на отиване или на връщане. Нареждам ти още да се върнеш при мен незабавно тихо и незабележимо, за да чакаш по-нататъшни инструкции.

Когато свърши, лицето му беше посиняло, тъй като беше изрекъл всичко на един-единствен дъх38.

Погледнах кръвнишки изпод каменните си вежди.

— Много добре. Къде пребивава този нещастен магьосник?

Момчето се усмихна леко.

— На долния етаж.

11

На долния етаж… Е, това беше изненадващо.

— Искаш да насадиш господаря си, така ли? Гадно.

— Не искам да го насадя. Просто искам Амулета да е на безопасно място зад каквато защита има той. Никой няма да го намери там. — Той спря. — Но ако го намерят…

— Ще бъдеш на чисто. Типичен магьоснически номер. Учиш се по-бързо от повечето.

— Никой няма да го открие.

— Така ли мислиш? Ще видиш.

Все пак не можех да си се рея из въздуха и да си бъбря цял ден. Обвих Амулета в магия, която временно го направи малък и му придаде външен вид като на вееща се паяжина. После се вмъкнах в дупка от чеп на най-близката дъска, промъкнах се във вид на пара през празното пространство в пода и под формата на паяк изпълзях внимателно от една пукнатина в тавана на стаята отдолу.

Намирах се в една празна баня. Вратата й беше отворена; изприпках към нея по мазилката с цялата бързина, на която осемте ми крака бяха способни. Докато бягах, стисках челюсти заради безочливостта на момчето.

Да скроиш клопка на друг магьосник: ето нещо необикновено. Беше неизбежно, то си вървеше като част от задачата39. Обаче да скроиш клопка на собствения си господар, ето това беше необикновено — нещо повече, дори уникално за магьосниче на дванайсет. Определено като възрастни магьосниците се караха със забележително постоянство, но не и когато започваха в занаята; не и докато ги учеха на правилата.

Как можех да бъда сигурен, че въпросният магьосник му е господар? Освен ако не бяха зарязали многовековната практика и не изпращаха всички чираци заедно в пансион (малко вероятно), не можеше да има друго обяснение. Магьосниците държат знанието си близо до свитите си малки сърчица, копнеейки за неговата сила, както скъперникът копнее за злато и го предаваха на другите само с много голяма предпазливост. Още от дните на Средните Маги40 учениците винаги са живели сами в къщите на своите наставници — един господар и един ученик, провеждащи своите уроци тайнствено и скришно. От зикуратите41 до пирамидите, от свещения дъб до небостъргачите са изминали четири хиляди години и нещата не са се променили.

И да обобщя: изглежда, че за да опази собствената си кожа, това неблагодарно дете рискуваше да навлече гнева на силен магьосник върху невинната глава на господаря си. Бях много впечатлен. Въпреки че със сигурност трябваше да е в съюз с някой възрастен — вероятно враг на господаря му, — това си беше един завидно извратен план за толкова млад човек.

Излязох от вратата на пръстите на осемте си крака. И тогава видях господаря.

Не бях чувал за този магьосник, за този господин Артър Ъндъруд. Затова приех, че е дребен заклинател, дилетант във факирството и разните подобни глупости, който никога не се осмеляваше да обезпокои другите по-висши създания като мен. Естествено, когато мина под мен към банята (очевидно бях излязъл точно навреме), той доказа мнението ми, че е второстепенен. Сигурен знак за това беше, че имаше всички почитани през годините атрибути, които другите човеци свързват с голяма и мощна магия: дълга, рошава коса с цвят на цигарена пепел, дълга бяла брада, която стърчеше напред като носа на кораб и чифт особено обрасли вежди42. Можех да си го представя как крачи по улиците на Лондон в черен кадифен костюм, а косата му се ветрее след него по един особено заклинателски начин. Вероятно се кичеше с бастун със златен накрайник, а може би дори и с модерно наметало. Да, в такъв случай той наистина изглеждаше както подобава, с други думи: много впечатляващо. А сега вървеше неуверено в долнището на пижамата си, чешеше се по гащите и носеше сгънат вестник под мишница.

— Марта! — извика той точно преди да затвори вратата на банята.

Една малка, закръглена жена се появи от спалнята. За радост тя беше напълно облечена.

— Да, скъпи?

— Мисля, че каза, че онази жена е чистила вчера.

— Да, така е, скъпи. Защо?

— Защото от средата на тавана виси една мръсна паяжина, в която се спотайва противен паяк. Отвратително. Тя трябва да бъде уволнена.

— О, виждам я. Колко гадно. Не се тревожи, ще говоря с нея. А пък аз ей сега ще я махна с парцала.

Великият магьосник изхъмка и затвори вратата. Жената разтърси глава прощаващо и, тананикайки си весела песничка изчезна към долния етаж. „Отвратителният“ паяк направи неприличен жест с два от краката си и тръгна по тавана, влачейки паяжината след себе си.

Отне ми няколко минути лутане преди да намеря входа към кабинета в дъното на няколко стълби. Тук спрях. Вратата беше защитена срещу натрапници от магия под формата на петолъчна звезда. Беше простичко средство. Звездата сякаш се състоеше от лющеща се червена боя; обаче, ако непредпазливият нарушител отвореше вратата, капанът щеше да се задейства и „боята“ щеше да се върне в първоначалното си състояние — рикошираща огнена стрела.

Знам, че звучи добре, но всъщност си беше нещо доста елементарно. Някоя любопитна прислужница можеше да бъде изгорена, но не и Бартимеус. Издигнах Щит около себе си и, докосвайки основата на вратата с малкия си нокът, моментално отскочих метър назад.

В червените линии на петолъчната звезда се появиха тънки оранжеви жилки. За секунда жилките потекоха като течност, гонейки се в кръг из фигурата. После от най-горната точка изригна струя от пламъци, отскочи от тавана и се стрелна към мен.

Бях подготвен за съприкосновението с моя Щит, но това така и не се случи. Пламъкът ме подмина и удари паяжината, която влачех. Тя от своя страна го изсмука, извличайки огъня от звездата, като сок през сламка. Всичко свърши за секунда. Пламъкът го нямаше. Беше изчезнал в паяжината, която беше останала хладна както винаги.

Огледах се с известна доза изненада. На дървената врата на кабинета имаше прогорена, черна като въглен звезда. Докато гледах, магията започна бавно да почервенява — събираше заряда си за следващия нарушител.

Внезапно осъзнах какво се беше случило. Беше очевидно. Амулета на Самарканд бе направил това, което се очаква от амулетите да правят — той беше предпазил своя притежател43. Много хубаво. Той беше погълнал магията без какъвто и да било проблем. За мен това беше добре. Свалих своя Щит и се промуших под вратата в кабинета на Ъндъруд.

Зад вратата не открих никакви капани на нито едно от нивата — още един признак, че магьосникът беше от сравнително нисък клас44. Стаята беше подредена, малко прашна и сред другите неща имаше един заключен шкаф, за който предположих, че съдържа неговите съкровища. Влязох през ключалката, влачейки паяжината след себе си.

Вътре сътворих малка Илюминация. Върху три стъклени рафта, с много любов и грижа, беше подредена внушителна група от жалки магически дрънкулки. Честно казано някои от тях, като например Портмонето на Тинкър със скрития джоб, който караше монетите да изчезват, изобщо не бяха магически. Това накара преценката ми за него като второкласен да изглежда доста великодушна. Почти съжалих стария глупак. Заради него самия се надявах Саймън Лавлейс никога да не дойде.

В дъното на шкафа имаше явайски птичи тотем, чиито клюн и пера бяха посивели от прах. Очевидно Ъндъруд никога не го пипаше. Издърпах паяжината между портмонето и старото заешко краче и я натъпках зад тотема. Добре. Никой нямаше да я намери там, освен ако наистина не я търсеха. Накрая свалих Магията от нея, връщайки й нормалните размер и форма.

С това задачата ми приключи. Сега оставаше само да се върна при момчето. Напуснах шкафа и кабинета без никакви проблеми и се насочих обратно нагоре.

Точно тук стана интересно.

Естествено, отново се бях отправил към таванската стая, използвайки наклонения таван над стъпалата, когато неочаквано момчето ме подмина, слизайки надолу. Влачеше се след съпругата на магьосника и изглеждаше напълно отегчено. Очевидно току-що го бяха извикали от стаята му.

Моментално се ободрих. Това беше лошо за него и по лицето му виждах, че и той го осъзнава. Знаеше, че съм на свобода някъде наоколо. Знаеше, че щях да се върна, че заповедта беше да „се върна при него незабавно, тихо и незабележимо, за да чакам по-нататъшни инструкции“. Затова той знаеше, че мога да го следвам, да слушам и да гледам, да науча повече за него и, че не можеше да направи нищо по въпроса преди да се върне в стаята си и да застане обратно в кръга.

Накратко, той беше загубил контрол над ситуацията — опасно положение за всеки магьосник.

Обърнах се и ги последвах нетърпеливо. Верен на заповедта, никой не ме видя или чу докато пълзях след тях.

Жената заведе момчето до една врата на приземния етаж.

— Той е там вътре, скъпи — рече тя.

— Добре — каза момчето. Гласът му беше загрижен и обезверен, точно както обичам.

Влязоха, първо жената, после момчето. Вратата се затвори толкова бързо, че ми се наложи да изстрелям светкавично няколко паяжини, за да успея, люлеейки се, да се вмъкна през процепа преди да се затвори. Беше велика каскада — иска ми се някой да я беше видял. Да, ама не. „Тих и невидим“, ето такъв съм аз.

Бяхме в една мрачна трапезария. Магьосникът, Артър Ъндъруд, беше седнал сам начело на тъмна, лъскава маса за хранене, с чашка, чинийка и сребърно джезве под ръка. Все още се занимаваше с вестника си, който лежеше сгънат на две върху масата. Когато жената и момчето влязоха, той взе вестника, разтвори го, обърна шумно страницата и отново го сгъна на две, плясвайки го на масата. Не вдигна поглед.

Жената застана до масата.

— Артър, Натаниел е тук — каза тя.

Паякът се беше отдръпнал в един тъмен ъгъл над вратата. При тези думи той остана неподвижен, както правят паяците. Но вътрешно се развълнува.

Натаниел! Добре. Това си беше начало.

Имах удоволствието да видя как момчето трепна. Очите му се въртяха нагоре-надолу, без съмнение чудейки се дали бях там.

Магьосникът не даде знак, че е чул, а остана погълнат от вестника. Жена му започна да оправя една доста жалка картина с изкуствени цветя над полицата на камината. Сега разбрах кой беше виновен за вазата в стаята на момчето. Мъртви цветя за съпруга, свежи за чирака — това беше интересно.

Ъндъруд отново разтвори, обърна, плясна вестника и продължи да чете. Момчето седеше мълчаливо и чакаше. Тъй като сега бях извън кръга и затова не бях под прекия му контрол, имах възможността да го оценя по-обективно. Той естествено беше съблякъл дрипавото си палто и беше облечен в сив панталон и пуловер. Беше си намокрил косата и я беше пригладил назад. Под мишницата му имаше куп листове. Беше пример за покорно уважение.

Момчето нямаше никакви отличителни черти — нямаше бенки, нямаше странности, нямаше белези. Косата му беше тъмна и права, лицето му беше по-скоро изпито. Кожата му беше много бледа. За обикновения наблюдател той беше незабележим. Но за моя мъдър и предубеден поглед имаше и други неща: проницателни и пресметливи очи; пръсти, потропващи нетърпеливо по листовете, които носеше; и най-вече едно много внимателно лице, което с умели промени приемаше всяко изражение, което се очакваше от него. Засега беше приело послушен, но внимателен израз, който би поласкал суетността на един стар човек. Само че той постоянно хвърляше погледи из стаята и ме търсеше.

Улесних го. Когато погледна към мен, заприпках по стената, размахах крака няколко пъти, развъртях си весело корема насам-натам. Той ме видя моментално, стана по-блед отвсякога и си прехапа устната. Обаче не можеше да направи нищо, без да се издаде.

По средата на моя танц Ъндъруд внезапно изсумтя презрително и удари с длан по вестника.

— Виж тук, Марта — каза той. — Мейкпийс отново пълни театрите с източните си глупости. „Лебедите на Арабия“… Искам да знам някога чувала ли си такива сантиментални дрънканици? И въпреки това, билетите предварително са продадени до края на януари! Доста странно.

— Всичко е продадено? О, Артър, аз исках да отида…

— И цитирам: „… в която една мисионерска девойка със сладки крачета от Чизуик се влюбва в светлокафяв джин…“. Това не е просто романтична глупост, това е адски опасно. Разпространява грешна информация сред хората.

— О, Артър…

— Ти си виждала джин, Марта. А виждала ли си такъв „с тъмни очи, които ще разтопят сърцето ви“? По-скоро могат да ти разтопят лицето.

— Сигурна съм, че си прав, Артър.

— Мейкпийс трябва да е по-наясно. Позор. Бих направил нещо по въпроса, но той е прекалено близък с министър-председателя.

— Да, скъпи. Искаш ли още кафе, скъпи?

— Не. Министър-председателят би трябвало да помага на Отдела за вътрешни работи вместо да си губи времето с обществени прояви. Още четири кражби, Марта, четири през последната седмица. Освен това и предметите бяха ценни. Западаме, казвам ти. — С тези думи Ъндъруд повдигна мустака си с една ръка и вещо вмъкна ръба на чашата си отдолу. Пи дълго и шумно. — Марта, това е студено. Би ли донесла още кафе?

Съпругата му охотно побърза да изпълни поръчката. Когато излезе, магьосникът хвърли вестника си на една страна и най-накрая благоволи да забележи ученика си.

Старецът изсумтя.

— Значи си тук, така ли?

Въпреки опасенията, гласът на момчето беше твърд.

— Да, сър. Викали сте ме, сър.

— Така е, наистина. Говорих с твоите учители и, с изключение на г-н Синдра, всички те оценяват задоволително. — Той вдигна ръка, за да спре бързо изречените благодарности на момчето. — Един господ знае, че не го заслужаваш след това, което стори миналата година. Обаче, въпреки някои недостатъци, на които аз неведнъж съм ти обръщал внимание, ти постигна известен напредък в основните догми. Затова — последва драматична пауза — аз смятам, че е време за първото ти призоваване.

Той изрече последното изречение с бавен, кънтящ тон, който очевидно трябваше да изпълни момчето със страхопочитание. Но Натаниел, както аз вече с удоволствие го наричах, беше разсеян. Мислеше си за един паяк.

Безпокойството му не остана незабелязано от Ъндъруд. Магьосникът почука властно по масата, за да привлече вниманието на ученика си.

— Слушай ме, момче! — каза той. — Ако се притесняваш дори само при мисълта за призоваването, никога няма да станеш магьосник. Добре подготвеният магьосник не се страхува от нищо. Разбра ли?

Момчето се стегна и насочи вниманието си към господаря си.

— Да, сър. Разбира се, сър.

— Освен това, аз ще съм до теб през цялото време, в съседен кръг. Ще имам поне дузина защитни заклинания под ръка и много розмарин на прах. Ще започнем с нисш демон — бъбрив дявол45. Ако това е успешно, ще продължим с моулър46.

Един пример за това, колко ненаблюдателен беше този магьосник е, че не успя да забележи презрителните пламъчета, които проблеснаха в очите на момчето. Той само чу любезния нетърпелив глас.

— Да, сър. Очаквам го с голямо нетърпение, сър.

— Отлично. Лещите ти тук ли са?

— Да, сър. Пристигнаха миналата седмица.

— Добре. Значи остана да уредим само още едно нещо и то е…

— Това вратата ли беше, сър?

— Не ме прекъсвай, момче. Как смееш? Другото нещо за уреждане, което ще отложа, ако отново проявиш нахалство, е избирането на официалното ти име. Ще обърнем внимание на това този следобед. Донеси ми „Алманаха с имената на Лу“ в библиотеката след обяд и заедно ще ти изберем име.

— Да, сър.

Раменете на момчето бяха увиснали, гласът му едва се чуваше. Не беше необходимо да ме вижда как подскачам щастливо в паяжината си, за да е наясно какво бях чул и разбрал.

Натаниел не беше просто официалното му име! Това беше истинското му име! Глупакът ме беше призовал преди да изпрати рожденото си име в забвение. И сега аз го знаех! Ъндъруд се намести в стола си.

— Е, какво чакаш, момче? Сега не е време да се отпускаш — имаш да учиш няколко часа преди обяд. Заемай се.

— Да, сър. Благодаря, сър.

Момчето тръгна апатично към вратата. Скърцайки със зъби от радост, аз го последвах като добавих едно много специално енергично задно салто.

Сега вече имах шанс с него. Силите бяха малко по-изравнени. Той знаеше моето име, а аз знаех неговото. Той имаше шест години опит, а аз имах пет хиляди и десет. При това положение можеше да се направи нещо.

Придружих го нагоре по стълбите. Сега вече се туткаше, провлачвайки всяка своя стъпка.

Хайде де, хайде! Връщай се обратно в пентаграма си. Аз бягах напред, нетърпелив да започна борбата.

Сега вече предимството беше на страната на паяка.

12

Един ден през лятото, когато Натаниел беше на десет години, той седна със своята учителка на каменната пейка в градината и започна да скицира кестена отвъд стената. Слънцето напичаше червените тухли. Една сиво-бяла котка се беше излегнала на стената и лениво размахваше опашка наляво-надясно. Нежният бриз поклащаше листата на дървото и донасяше леко ухание от рододендроновите храсти. Мъхът по статуята на мъжа с разклонената светкавица проблясваше на множество места под ярката слънчева светлина. Насекомите жужаха.

Това беше денят, в който всичко се промени.

— Търпение, Натаниел.

— Казвали сте го толкова много пъти, госпожице Лутиен.

— И съм сигурна, че ще го кажа отново. Ти си толкова неспокоен. Това е най-голямата ти грешка.

Натаниел раздразнено защрихова едно сенчесто петно.

— Но това е толкова разочароващо — възкликна. — Той никога не ми позволява да опитам каквото и да е! Всичко, което ми е разрешено, е да подреждам свещите, тамяна и други работи, което мога да направя, дори ако спя и си стоя на главата! Дори не ми е позволено да говоря с тях.

— И съвсем правилно — каза твърдо госпожица Лутиен. — Помни, че искам само фини отсенки. Без резки линии.

— Това е нелепо. — Натаниел се намръщи. — Той не осъзнава какво мога да правя. Изчел съм всичките му книги и…

— Всичките ли?

— Ами всичките, които са в малката библиотека. Той ми каза, че щели да ми стигнат, докато стана на дванайсет, а аз още не съм навършил и единайсет, госпожице Лутиен. Искам да кажа, че съм овладял повечето от Думите за Насочване и Контрол; мога да дам заповед на джин, ако той го призове вместо мен. Но той дори не ми дава да опитам.

— Не знам кое е по-малко отблъскващо, Натаниел — твоето хвалене или твоята раздразнителност. Трябва да спреш да се тревожиш за онова, което още нямаш и да се наслаждаваш на това, което имаш в момента. Например тази градина. Много се радвам, че ти хрумна да проведем урока си тук днес.

— Винаги идвам тук, когато мога. Помага ми да мисля.

— Не съм изненадана. Тук е спокойно и уединено… А в Лондон има много малко такива ценни места, така че бъди благодарен.

— Той ми прави компания. — Натаниел посочи статуята. — Харесвам го, въпреки че не знам кой е.

— Той ли? — Госпожица Лутиен вдигна поглед от скицника си, но продължи да рисува. — О, лесна работа. Това е Гладстон.

— Кой?

— Гладстон. Сигурно знаеш за него. Господин Пърсел не ти ли преподава съвременна история?

— Учили сме съвременна политика.

— Това е твърде скорошно. Гладстон е починал преди повече от сто години. По онова време е бил голям герой. Сигурно има хиляди негови статуи, поставени из цялата страна. И ти трябва да си напълно съгласен с това, защото му дължиш много.

Натаниел се зачуди.

— Защо?

— Той е бил най-могъщият магьосник, който някога е ставал министър-председател. Властвал е в продължение на трийсет години през Викторианската епоха и е поставил враждуващите фракции от магьосници под правителствен контрол. Сигурно си чувал за дуела му със заклинателя Дизраели на Уестминстърската поляна. Не? Трябва да отидеш да видиш. Следите от обгарянията все още са там. Гладстон е бил известен с изключителната си енергия и непреклонна воля, когато се стигнело до критичния момент. Той никога не се отказвал от каузата си, дори когато нещата изглеждали зле.

— Боже! — Натаниел впи поглед в строгото лице, гледащо изпод покривката от мъх. Каменната ръка беше хванала светкавицата спокойно, уверено, готова да я хвърли.

— За какво е бил онзи дуел, госпожице Лутиен?

— Мисля, че Дизраели е направил оскърбителна забележка по адрес на една приятелка на Гладстон. Това е било голяма грешка. Гладстон никога не е позволявал на никого да наранява честта му или тази на приятелите му. Бил е много могъщ и е бил готов да предизвика всеки, който постъпел несправедливо с него. — Тя издуха въглена от скицата си и я вдигна на светлината, оглеждайки я критично.

— Гладстон е направил повече от всеки друг, за да помогне на Лондон да се издигне до магическа забележителност. В онези дни Прага все още е била най-силният град в света, но времето й отдавна било отминало. Тя била стара и западнала, а магьосниците й се карали в копторите на Гетото. Гладстон дал нови идеали и нови проекти. Той привлякъл много чуждестранни магьосници тук, като се сдобил с някои реликви. Лондон станал градът на бъдещето. И все още е, за добро или за зло. Както вече казах, трябва да си благодарен.

Натаниел я погледна.

— Какво имате предвид, като казвате „за добро или зло?“ Какво му е лошото на това?

Госпожица Лутиен сви устни.

— Сегашната система е много изгодна за магьосниците и за още няколко щастливци, които се тикат около тях. И не е толкова изгодна за всички останали. Сега, нека да погледна как върви скицата ти.

Нещо в тона й предизвика негодувание у Натаниел. В съзнанието му изникнаха уроците на господин Пърсел.

— Не трябва да говорите така за правителството — каза той. — Без магьосниците страната ще е беззащитна! Биха управлявали обикновените и държавата би се разпаднала. Магьосниците отдават живота си да пазят сигурността ни! Трябва да запомните това, госпожице Лутиен. — Дори в неговите собствени уши гласът му прозвуча доста рязко.

— Сигурна съм, че като пораснеш, ще направиш много значителни саможертви, Натаниел. — Тя говореше доста по-остро от обикновено. — Но всъщност не всички страни имат магьосници. Голяма част се справят добре и без тях.

— Изглежда знаете много за това.

— За един скромен учител по рисуване ли? Изненада ли усещам в гласа ти?

— Ами вие все пак сте обикновена… — Той спря внезапно и се изчерви. — Съжалявам, нямах предвид…

— Точно така — каза кратко госпожица Лутиен, — аз съм обикновена. Но знаеш ли, магьосниците нямат цялостен монопол над познанието. Съвсем не. И освен това, познанието и интелигентността са две много различни неща. Както ще разбереш някой ден.

Няколко минути бяха заети с хартията и моливите си и не говореха. Котката на стената перна лениво с лапа една кръжаща оса. След известно време Натаниел наруши тишината.

— Не сте ли искали да станете магьосник, госпожице Лутиен? — попита той с плах глас.

Тя се изсмя кратко и сухо.

— Аз не съм имала тази привилегия — каза. — Не, аз съм просто учител по изкуства и съм щастлива от това.

Натаниел опита отново.

— Какво правите, когато не сте тук? С мен, имам предвид.

— Работя с други ученици, естествено. Ти какво си мислеше, че се прибирам в къщи и изпадам в униние? Страхувам се, че господин Ъндъруд не ми плаща достатъчно, за да унивам. Аз трябва да работя.

— О. — На Натаниел никога не му беше хрумвало, че госпожица Лутиен може да има и други ученици. По някакъв начин знанието за това му причини едно леко неприятно чувство в стомаха, сякаш там имаше възел.

Госпожица Лутиен вероятно го усети. След кратка пауза тя започна да говори отново, но не толкова студено.

— Все пак — каза тя, — аз очаквам с голямо нетърпение уроците си тук. Едни от най-хубавите моменти в работната ми седмица. Ти си добър събеседник, въпреки че си склонен да прибързваш и смяташ, че знаеш всичко. Така че се развесели и дай да видя как се справяш с това дърво.

След няколко минути спокойно обсъждане на въпроси, свързани с изкуство, разговорът възстанови нормалния си ход, но не след дълго беше прекъснат от неочакваното пристигане на притеснената госпожа Ъндъруд.

— Натаниел! — извика тя. — Ето те и теб!

И госпожица Лутиен, и Натаниел се изправиха почтително.

— Търсих те навсякъде, скъпи — каза госпожа Ъндъруд, дишайки тежко. — Мислех, че си в учебната стая…

— Много съжалявам, госпожо Ъндъруд — започна госпожица Лутиен, — беше такъв прекрасен ден…

— О, това няма значение. Всичко е наред. Просто съпругът ми се нуждае от Натаниел веднага. Той има гости и иска да го представи.

— Ето, виждаш ли — каза тихо госпожица Лутиен, докато вървяха бързо през градината. — Господин Ъндъруд изобщо не те пренебрегва. Трябва да е много доволен от теб щом ще те представя на други магьосници. Ще се хвали с теб!

Натаниел се усмихна леко, но не каза нищо. От мисълта, че ще се среща с други магьосници започна да му прилошава. През всичките му години в къщата досега нито веднъж не му беше позволено да срещне колегите на господаря, които от време на време се появяваха там. Винаги беше отпращан в спалнята си или беше държан на безопасно разстояние с учителите си горе. Това беше ново и вълнуващо, и дори плашещо развитие на нещата. Представи си стая, претъпкана с високи, сериозни и силни мъже, гледащи го намръщено над дългите си бради и надиплени пелерини. Краката му се разтрепериха от вълнение.

— Те са в приемната — каза госпожа Ъндъруд като влязоха в кухнята. — Дай да те погледна… — Тя наплюнчи пръста си и чевръсто махна едно петно от молива отстрани на челото му. — Много подходящо. Добре, хайде влизай.

Стаята беше пълна, за това се беше досетил правилно. Беше топло от множеството хора, миризмата на чай и усилията за вежлив разговор. Но когато Натаниел затвори вратата и успя да се промъкне и да заеме единственото свободно място до един декоративен кухненски бюфет, великолепните му представи за групата велики мъже вече се бяха изпарили.

Те просто не изглеждаха велики.

Не се виждаше нито една пелерина. Имаше страшно малко бради и дори и половината от тях не бяха толкова впечатляващи, колкото тази на господаря му. Повечето от мъжете носеха еднообразни костюми и още по-еднообразни вратовръзки; само няколко се бяха окичили с по-дръзки аксесоари, като например сиво елече или крещяща кърпичка в джоба на гърдите. Всички бяха обути с лъскави черни обувки. Натаниел се почувства сякаш беше попаднал на празненство в офиса на някой погребален агент. Никой от тях не приличаше на Гладстон, нито по силата, нито по излъчването си. Едни бяха ниски, други бяха свадливи и стари, доста от тях бяха предразположени към затлъстяване. Те разговаряха сериозно помежду си, отпивайки чай и гризейки сухи бисквити и нито един от тях не извисяваше глас над единодушното мърморене.

Натаниел беше дълбоко разочарован. Той натика ръце в джобовете и задиша дълбоко.

Господарят му се промъкваше през тълпата, здрависваше се и издаваше странния си, кратък, лаещ смях всеки път, когато някой от гостите кажеше нещо, което той сметнеше, че е било предназначено да е смешно. Виждайки Натаниел, той го извика с ръка. Момчето се провря между подноса с чай и нечий изпъкнал корем и се приближи.

— Това е момчето — каза грубо магьосникът, потупвайки Натаниел по рамото със странен жест. Трима мъже погледнаха надолу към него. Първият беше стар, с бяла коса и червендалесто лице, като изсушен от слънцето домат, покрито с дребни бръчки. Вторият беше отпуснат индивид на средна възраст, с влажни очи; кожата му изглеждаше студена и мазна, като риба върху скала. Третият беше много по-млад и хубав, със зализана назад коса, кръгли очила и подредени като ксилофон блестящи бели зъби. Натаниел ги гледаше мълчаливо.

— Не изглежда много обещаващо — рече мъжът с мазната кожа. Той смръкна и преглътна нещо.

— Учи се бавно — каза господарят на Натаниел, все още потупвайки го по рамото безцелно, което показваше, че все още е притеснен.

— Бавен значи, а? — обади се старият човек. Говореше с толкова силен акцент, че Натаниел едва успяваше да разбере думите. — Да, някои момчета са такива. Трябва да постоянстваш.

— Биеш ли го? — попита този с мазната кожа.

— Рядко.

— Не е разумно. Това стимулира паметта.

— На колко години си, момче? — попита по-младият мъж.

— На десет, сър — каза вежливо Натаниел. — Единайсет през ноемв…

— Има още няколко години преди да може да ти е полезен с нещо, Ъндъруд. — Младият мъж прекъсна Натаниел сякаш не съществуваше. — Струва ти цяло състояние, предполагам.

— Кое, леглото и храната ли? Разбира се.

— Обзалагам се и, че яде като прасе.

— Лаком значи, а? — рече старият мъж. — Да, някои момчета са такива.

Натаниел слушаше и едва успяваше да потисне негодуванието си.

— Аз не съм лаком, сър. — Каза той с най-учтивия си глас. — Очите на стария човек проблеснаха към него, после се отклониха сякаш не го беше чул, но ръката на господаря му се стовари на рамото му с известна сила.

— Е, момче, трябва да се връщаш към уроците си — каза той. — Бягай.

Натаниел беше много щастлив, че си тръгва, но точно когато беше започнал да се изнизва, младият мъж с очилата вдигна ръка.

— Виждам, че имаш език в устата — рече той. — Не те е страх от по-възрастните.

Натаниел не каза нищо.

— Сигурно смяташ даже, че не сме по-добри от теб?

Мъжът говореше леко, но остротата в гласа му бе ясно доловима. Натаниел веднага разбра, че проблемът не е в него самия и, че младият мъж предизвикваше господаря му. Почувства, че трябва да отговори, но беше толкова объркан от въпроса, че не знаеше дали да каже да или не.

Младият мъж схвана мълчанието му погрешно.

— Сега пък си мисли, че е прекалено добър, за да говори с нас! — каза той на събеседниците си и се ухили.

Мъжът с мазната кожа изхихика слабо в ръка, а старият червендалест мъж тръсна глава.

— Ха! — каза той.

— Бягай, момче — подкани го отново господарят му.

— Чакай, Ъндъруд — рече младият мъж, усмихвайки се широко. — Преди да тръгне нека да видим на какво си научил това твое паленце. Ще бъде забавно. Ела тук, момко.

Натаниел погледна косо към господаря си, който не отвърна на погледа му. Бавно и неохотно той отново се приближи до групата. Младият мъж щракна с пръсти със замах и заговори бързо.

— Колко класифицирани типа духове има?

Натаниел отговори без да се бави.

— Тринайсет хиляди и четиридесет и шест, сър.

— А некласифицирани?

— Петроний приема, че са четиридесет и пет хиляди; а Заватини — четиридесет и осем хиляди, сър.

— Какво представлява modus apparendi от картагенската подгрупа?

— Те се появяват като плачещи бебета, сър, или като двойници на магьосника на младини.

— Как трябва да се наказват?

— Като ги накараме да изпият варел с магарешко мляко.

— Хммм. Ако призоваваме базилиск47, какви предпазни мерки трябва да вземем?

— Да носим огледални очила, сър. И да оградим пентаграма с огледала от още две страни, за да принудим базилиска да гледа в оставащата посока, където да са му написани инструкциите.

Натаниел ставаше все по-уверен. Много отдавна беше запомнил простичките детайли като тези и му беше приятно да забележи, че безпогрешните му правилни отговори дразнят младия човек. Успехът му беше накарал мъжа с мазната кожа да спре да се подсмихва, а старият магьосник, който слушаше с наклонена на една страна глава, без да иска дори беше кимнал един или два пъти. Той забеляза, че господарят му се усмихва доста самодоволно. „Не че нещо от това се дължи на теб“, си помисли Натаниел. „Аз прочетох всичко това. Ти не си ме научил почти на нищо.“

За пръв път имаше пауза в безспирните въпроси на младия мъж. Очевидно мислеше.

— Добре — каза той накрая; говореше много по-бавно и произнасяше думите доволно, — какви са шестте Думи за Управление? На който и да е език.

Артър Ъндъруд изрече притеснен протест:

— Бъди справедлив, Саймън! Все още няма как да знае това! — Но още докато говореше, Натаниел вече си отваряше устата. Това беше формула, която се съдържаше в няколко от книгите на голямата библиотека на господаря му, откъдето той вече четеше.

— Appare, Mane, Ausculta, Se Dede, Pare, Redi. — Появи се, Остани, Слушай, Предай се, Подчини се, Върни се. — Като свърши, погледна младия магьосник в очите, осъзнавайки своя триумф.

Слушателите им замърмориха одобрително — господарят му вече не криеше ухилената си физиономия, човекът с мазната кожа повдигна вежди, а старият мъж направи кисела физиономия и измънка тихо:

— Браво.

Но разпитващият го само сви рамене презрително, сякаш инцидентът беше без значение. Изглеждаше толкова високомерен, че Натаниел почувства как самодоволството му се превръща в пламенен гняв.

— Явно стандартите са паднали — рече младият мъж, изваждайки носна кърпичка от джоба си и изтривайки някакво въображаемо петно от ревера си; — ако един изоставащ чирак може да бъде поздравен за това, че е издекламирал нещо, значи всички ние сме сукалчета.

— Ти просто не умееш да губиш — каза Натаниел.

За момент настана тишина. После младият мъж излая една дума и Натаниел почувства как нещо малко и плътно кацна тежко на раменете му. Невидими ръце сграбчиха косата му и я дръпнаха назад със страшна сила, така че лицето му гледаше към тавана и той изпищя от болка. Опита се да вдигне ръце, но се оказа, че те са притиснати към тялото му от нещо мускулесто и противно, което се беше увило около него като гигантски език. Не виждаше нищо освен тавана; нежни пръсти гъделичкаха врата му с ужасен финес. В паниката си той извика името на господаря си.

Някой се приближи, но това не беше господарят му. Беше младият мъж.

— Ти, самоуверен гамен — каза меко той. — Какво ще направиш сега? Можеш ли да се освободиш? Не. Каква изненада: ти си безпомощен. Знаеш няколко думи, но не си способен на нищо. Може би това ще те научи на опасностите от нахалството, когато си твърде слаб, за да отвърнеш. А сега се махай от очите ми.

Нещо се изкикоти подигравателно в ухото му и със силен ритник се махна от раменете на Натаниел. В същия момент се освободиха и ръцете му. Главата му се отпусна напред, от очите му потекоха сълзи. Те бяха причинени от издърпването на косата му, но Натаниел се страхуваше, че ще изглеждат като циврене на страхливо момченце. Той ги изтри с ръкав.

Стаята беше застинала. Всички магьосници бяха изоставили разговорите си и го гледаха втренчено. Натаниел погледна господаря си, безмълвно молейки за подкрепа или помощ, но очите на Артър Ъндъруд пламтяха от ярост — ярост, която явно беше насочена към него. Натаниел отвърна с празен поглед, после се обърна и тръгна през коридора от хора, който се оформи през стаята, стигна до вратата, отвори я и излезе.

Затвори внимателно и тихо след себе си.

С бяло и безизразно лице се качи по стълбите.

По пътя нагоре срещна госпожа Ъндъруд, която слизаше.

— Как мина, скъпи? — попита го тя. — Прояви ли се? Нещо не е наред ли?

От мъка и срам Натаниел не можеше да я погледне. Тръгна да я отмине без да отговори, но в последния момент се спря.

— Беше добре — каза той. — Кажете ми, знаете ли кой е магьосникът с малките очила и големите бели зъби?

Госпожа Ъндъруд се намръщи.

— Това трябва да е Саймън Лавлейс, доколкото разбирам. Заместник-министърът на търговията. Той наистина има забележителни зъби, нали? Казаха ми, че е изгряваща звезда. Срещна ли го?

— Да.

Не си способен на нищо.

— Сигурен ли си, че си добре? Изглеждаш толкова блед.

— Да, благодаря, госпожо Ъндъруд. Сега ще се кача горе.

— Госпожица Лутиен те чака в учебната стая.

Безпомощен си.

— Право там отивам, госпожо Ъндъруд.

Натаниел не отиде в учебната стая. С бавна, непоколебима крачка, той се насочи към кабинета на господаря си, където прахът по мръсните бутилки светеше на слънцето и замъгляваше консервираното им съдържание.

Натаниел мина покрай очуканото бюро, отрупано с диаграми, върху които беше работил предния ден.

Твърде слаб, за да отвърнеш.

Той спря и се пресегна към малка стъклена кутийка, в която жужаха и бръмчаха шест неща.

Ще видим.

С бавна, сигурна крачка Натаниел прекоси стаята и дръпна чекмеджето на един шкаф до стената. Беше толкова претъпкан, че заяде наполовина и той трябваше внимателно да остави стъклената кутийка на плота, за да го измъкне с няколко силни дръпвания. В чекмеджето, сред множеството други инструменти, имаше и малко стоманено чукче. Натаниел го взе, вдигна кутията и, оставяйки чекмеджето да зее отворено, напусна слънчевия кабинет.

Стоеше в хладната сянка на стълбището и тихо репетираше Думите за Насочване и Контрол. Шестте същества в стъклената кутия беснееха напред-назад още по-енергично; кутията вибрираше в ръцете му.

Не си способен на нищо.

Партито свършваше. Вратата се отвори и първите няколко магьосници се появиха в очертанията й. Господин Ъндъруд ги придружи до входната врата. Разменяха се любезности и сбогувания. Никой не забеляза бледоликото момче, което ги наблюдаваше иззад стълбището.

Трябваше да се каже името след първите три команди, но преди последната. Не беше толкова трудно при условие, че не се направеше грешка при по-бързите срички. Той го отрепетира още веднъж наум. Да, беше го запомнил добре.

Още магьосници си тръгнаха. Пръстите на Натаниел бяха студени. Между тях и кутийката, която държаха, имаше тънък слой пот.

Младият магьосник и двамата му събеседници излязоха бавно от приемната. Те разговаряха оживено, смеейки се на някаква забележка, направена от човека с мазната кожа. Със спокойна крачка те се приближиха до господаря на Натаниел, който чакаше до вратата.

Натаниел сграбчи здраво чука.

Вдигна стъклената кутийка пред себе си. Тя се тресеше.

Възрастният мъж стискаше ръката на господин Ъндъруд. Младият магьосник беше следващ по ред и гледаше към улицата сякаш нямаше търпение да си тръгне.

Натаниел изрече високо първите три команди, произнесе името на Саймън Лавлейс и завърши с последната.

После разби кутийката.

Чу се пукване на счупено стъкло и бясно бръмчене.

Стъклените отломки се понесоха към килима. Шестте стършела изскочиха от своя затвор и се втурнаха надолу по стълбите с нетърпеливо стърчащи напред жила.

Магьосниците едва имаха време да погледнат нагоре преди насекомите да ги връхлетят. Три се стрелнаха право към лицето на Саймън Лавлейс. Той вдигна ръка и направи светкавичен знак. Всеки стършел избухна мигновено в кълбо от пламъци, понесе се под ъгъл към стената и избухна в нея.

Другите три не се подчиниха на командата си. Два се впуснаха към магьосника с мазната кожа и подпухнало лице. Той с писък залитна назад, спъна се в прага на вратата и падна на градинската пътека. Насекомите увиснаха над него, а после се спуснаха, търсейки открита плът. Ръцете му се мятаха напред-назад пред лицето му, но без полза. Последваха няколко успешни ужилвания, всяко от които беше придружено от агонизиращ вой. Шестият стършел бързо се приближи до стария човек. Той сякаш не правеше нищо, но когато стигна само на сантиметри от лицето му, буболечката внезапно спря, завъртя се като обезумяла и се запремята из въздуха. Преметна се неконтролируемо и падна близо до Саймън Лавлейс, който я смачка на килима.

Артър Ъндъруд, който беше наблюдавал с ужас сцената, сега успя да се съвземе. Пристъпи през прага към цветната леха, където се гърчеше гостът му и отсечено плесна с ръце. Двата злобни стършела паднаха на земята като покосени.

Натаниел реши благоразумно да се оттегли.

Той се измъкна към учебната стая, където госпожица Лутиен седеше край масата и четеше списание. При влизането му тя се усмихна.

— Как се представи? Прилича на малко по-шумно парти за това време на деня. Уверена съм, че чух да се чупи някакво стъкло.

Натаниел не каза нищо. Виждаше в ума си как трите стършела експлодираха в стената по един съвсем безвреден начин. Започна да се тресе — дали от страх или от ярост и разочарование, не му беше ясно.

Госпожица Лутиен моментално скочи на крака.

— Натаниел, ела тук. Какво става? Изглеждаш зле! Трепериш! — Тя го обгърна с ръка и нежно постави главата му върху хълбока си. Той затвори очи. Лицето му гореше; беше му едновременно топло и студено. Тя все още му говореше, но той не можеше да й каже нищо…

В този момент вратата на учебната стая се отвори с трясък.

Там стоеше Саймън Лавлейс, а очилата му проблясваха на светлината от прозореца. Той издаде някаква заповед. Натаниел беше изтръгнат от прегръдката на госпожица Лутиен и пренесен през въздуха. За секунда остана да виси по средата между тавана и пода, достатъчно дълго, за да види как другите двама магьосници се тълпят зад водача си, а също и, изостанал назад, така че почти не се виждаше, господарят му.

Натаниел чу как госпожица Лутиен вика нещо, но после беше преобърнат, кръвта се събра в ушите му и всичко останало изчезна.

Той висеше с клатещи се към килима глава, ръце и крака, докато задникът му стърчеше нагоре. После невидима ръка или невидима пръчка го удари по него. Той пищеше, гърчеше се и риташе във всички посоки. Ръката го удари пак, по-силно отпреди. А после отново…

Натаниел престана да рита дълго преди неуморната ръка да спре. Той висеше отпуснат и усещаше единствено парещата болка и унижението от наказанието. Фактът, че госпожица Лутиен стана свидетел на това беше много по-жесток, отколкото можеше да понесе. Той силно желаеше да умре. И когато накрая тъмнината се появи и започна да го отнася, я приветства от все сърце.

Ръцете го освободиха, но той изпадна в безсъзнание още преди да докосне пода.

Натаниел беше затворен в стаята си за един месец и беше подложен на други лишения. След първоначалните наказания, господарят му реши да не му говори и моментално ограничи контактите му с всички останали, с изключение на госпожа Ъндъруд, която му носеше яденето и се занимаваше с вазата в стаята му. Натаниел не вземаше уроци и не му даваха книги. От зори до здрач той седеше в стаята си и гледаше над покривите на Лондон към далечния Парламент.

Тази самота може би щеше да го побърка, ако не беше открил под леглото си една изхвърлена химикалка. С нея и няколко стари листове хартия успя да убие част от времето, правейки скици на света зад прозореца. Когато и това му доскучаеше, Натаниел се отдаваше на събиране на огромен брой подробни списъци и бележки, изписани върху скиците му, които криеше под матрака си винаги, когато чуеше стъпки по стълбището. Тези бележки съдържаха началото на неговото отмъщение.

За негово най-голямо съжаление, на госпожа Ъндъруд й беше забранено да говори с него. Въпреки че усети някакво съчувствие в отношението й, нейното мълчание беше студено. Той се затвори в себе си и не говореше, когато тя влезеше.

Поради тази причина, чак след като едномесечната му изолация приключи и уроците започнаха отново, той разбра, че госпожица Лутиен е била уволнена.

13

През дългата, влажна есен Натаниел се усамотяваше в градината винаги, когато можеше. Когато времето беше хубаво, той донасяше със себе си книги от рафтовете на господаря си и поглъщаше съдържанието им с неутолим глад, докато през това време върху пейката и поляната валяха есенните листа. През дъждовните дни седеше и гледаше капещите храсти, а мислите му препускаха по познатите пътища на мъката и отмъщението.

Напредваше много бързо в обучението си, тъй като умът му беше обсебен от омразата. Натаниел изчете и запечата в съзнанието си всички онези ритуали по призоваването, всички заклинания, с които един магьосник можеше да се обвие, за да се предпази от нападение, както и всички онези думи на силата, които наказваха непокорния демон или го освобождаваха на мига. Ако срещнеше труден пасаж — написан на шумерски или коптски, или пък скрит в заплетен рунически код — и почувстваше как сърцето му се свива, той трябваше само да вдигне поглед към сиво-зелената статуя на Гладстон, за да възвърне решителността си.

Гладстон беше отмъстил на всеки, който се бе отнесъл несправедливо с него: той бе запазил честта си и беше възхваляван за това. Натаниел планираше да направи същото, но вече не беше направляван от нетърпението си. Отсега нататък той го използваше само за да се мотивира. Беше научил един болезнен урок, а именно да не действа преди да е напълно готов и през многото дълги и самотни месеци работеше неуморно за постигането на първата си цел: унижението на Саймън Лавлейс.

Историческите книги, изучавани от Натаниел, бяха пълни с безбройни епизоди, в които съперничещи си магьосници се бяха били един с друг. Понякога най-силните магове бяха печелили, но много често бяха разбивани от прикритостта и коварството. Натаниел нямаше никакво намерение да предизвиква страшния си враг открито — поне не преди да станеше по-силен. Щеше да го повали с други средства.

Уроците му сега бяха една скучна загуба на време. Веднага след като започнаха отново, Натаниел незабавно си надяна маска на покорство и разкаяние, предназначена да убеди Артър Ъндъруд, че възприема лошата си постъпка като нещо крайно срамно. Тази маска никога не падна, дори когато му даваха най-изморителната и банална работа в кабинета. Ако господарят му го гълчеше за някоя незначителна грешка, Натаниел си позволяваше единствено искра на негодувание да пробегне по лицето му. Той просто скланяше глава и бързаше да поправи грешката си. Изглеждаше като идеалния чирак, подчинявайки се изцяло на господаря си и естествено никога не изразяваше някакво нетърпение заради това, че сега обучението му напредваше със скоростта на охлюв.

Всъщност това наистина беше така, защото Натаниел вече не смяташе Артър Ъндъруд за свой истински господар. Неговите господари бяха древните магьосници, които му говореха чрез книгите си, позволявайки му да се учи със собствена скорост и предлагайки му постоянно множащи се чудеса. Те не го гледаха отвисоко и не го предаваха.

Артър Ъндъруд беше загубил правото си върху покорството и уважението на Натаниел в момента, в който не успя да го защити от подигравките и физическите нападки на Саймън Лавлейс. Натаниел знаеше, че това просто не беше редно. Всички чираци се учеха, че техният господар на практика им е родител. Той или тя ги защитаваше, докато станеха достатъчно големи да се бранят сами. Артър Ъндъруд не го беше направил. Той бе стоял встрани и бе гледал несправедливото унижение на Натаниел — първо на празненството, а после и в учебната стая. Защо? Защото беше страхливец и се боеше от силата на Лавлейс.

А още по-лошото беше, че бе уволнил госпожица Лутиен.

От кратките разговори с госпожа Ъндъруд, Натаниел беше научил, че докато той е бил овесен с главата надолу и бит от дяволчето на Лавлейс, госпожица Лутиен направила всичко възможно да му помогне. Официално тя била освободена заради „нахалство и безочливост“, но се намекна, че всъщност се опитала да удари господин Лавлейс и била възпряна единствено от придружителите му. Като се сетеше за това, кръвта на Натаниел кипваше дори по-силно, отколкото когато мислеше за собственото си унижение. Тя се бе опитала да го защити и затова, че го беше направила — нещо, което господин Ъндъруд трябваше да стори, той я бе уволнил.

Това Натаниел никога не можеше да прости.

След като госпожица Лутиен я нямаше, единственият човек, чиято компания доставяше на Натаниел някакво удоволствие, беше госпожа Ъндъруд. Нейната обич внасяше разнообразие в дните, изпълнени с учение и му даваше успокоение от студеното отдръпване на господаря му и безразличието на неговите учители. Но той не можеше да й довери плановете си: бяха прекалено опасни. За да имаш сигурност и сила, трябваше да си прикрит. Истинският магьосник не издаваше плановете си.

След няколко месеца Натаниел се подложи на първото си истинско изпитание — призоваването на незначително дяволче. В това имаше и рискове, защото, въпреки че беше достатъчно уверен със заклинанията, той нито притежаваше чифт контактни лещи, за да наблюдава първите три нива, нито пък беше получил официалното си име. И двете щяха да станат, когато на Ъндъруд му хрумнеше, при навършването му на необходимата възраст, но Натаниел не можеше да чака до този далечен ден. Очилата от работния кабинет щяха да помогнат на зрението му. А що се отнасяше до името, той нямаше да даде на демона никаква възможност да го научи.

Натаниел открадна от кабинета на господаря си една стара бронзова пластина и с голяма трудност я изряза и направи от нея груб диск. В продължение на няколко седмици той полираше диска и го лъскаше, и отново го полираше, докато не заблестя на светлината на свещите и не започна да отразява образа му без никакви деформации.

След това изчака един уикенд, когато и господарят му, и госпожа Ъндъруд ги нямаше. Колата им едва беше изчезнала надолу по пътя, когато Натаниел се залови за работа. Нави на руло килима в спалнята си и върху голите дъски нарисува с тебешир два прости пентаграма. Потейки се обилно въпреки студа в стаята, той дръпна пердетата и запали свещите. Между двата кръга беше поставена една купа от леска и самодивско дърво (изискваше се само една, тъй като дяволчето, за което ставаше дума беше слабо и плашливо). Когато всичко стана готово, Натаниел взе полирания бронзов диск и го постави в центъра на кръга, където трябваше да се появи демонът. После сложи очилата на носа си, наметна една опърпана лабораторна престилка, която беше намерил на вратата на работния кабинет и пристъпи в кръга си, за да започне заклинанието.

С пресъхнала уста той изрече шестте срички за призоваване и извика името на съществото. Гласът му беше леко пресипнал, докато говореше и му се прииска да се беше сетил да сложи и чаша вода в кръга си. Не можеше да си позволи да сбърка някоя дума.

Той чакаше и със затаен дъх отброяваше деветте секунди, които бяха необходими на гласа му да мине през пустотата до Другото Място. После отброи седемте секунди, необходими на съществото да се събуди след като чуе името си. И накрая отброи трите секунди, необходими за да…

… над кръга заплава едно голо бебе, движейки ръце и крака сякаш плуваше там. То го погледна сърдито с жълтите си очи. Малките му червени устни се свиха и нахално издухаха едно балонче слюнка.

Натаниел изрече думите за Ограничаване.

Бебето загъргори от ярост, лудо размахвайки дундестите си ръце, докато краката му бяха изтеглени надолу към блестящия бронзов диск. Командата беше прекалено силна: като засмукано в канализацията, бебето се издължи в цветна спираловидна ивица, която влезе в диска. За части от секундата можеше да се види лицето му и как притиска носа си към металната повърхност от долната страна; после образът се замъгли от неясно сияние и дискът отново беше чист.

Натаниел изрече няколко заклинания, за да заключи диска и да провери за клопки, но всичко беше наред. С треперещи крака той излезе от кръга.

Първото му призоваване беше преминало успешно.

Затвореното дяволче беше грубо и нахално, но с една малка магия, която предизвикваше внезапен токов удар, Натаниел можеше да го накара да му разкрие реалните гледки на неща, случващи се надалеч. То можеше да му съобщава разговорите, които е дочуло, както и да ги предава визуално върху диска. Натаниел държеше грубия си, но ефективен гадателски кристал скрит под керемидите навън, до капандурата и с негова помощ научаваше много неща.

За проба той накара дяволчето да му разкрие какво се случва в кабинета на господаря му. След като наблюдава цяла сутрин, откри, че Ъндъруд прекарва повечето си време на телефона в опити да остава в течение на политическото развитие на нещата. Изпитваше истинска параноя, че враговете му в Парламента искат да го свалят. Натаниел сметна, че това по принцип е интересно, но подробностите са скучни и скоро изостави шпионирането на господаря си.

След това наблюдава госпожица Лутиен отдалеч. Мъглата се завихри на диска и, с бързо туптящо сърце, той отново я видя такава, каквато я помнеше толкова добре: усмихната, работеща… и преподаваща. Образът на диска се измести и показа едно малко, щърбаво чираче, което рисуваше усилено в скицника си и явно беше захласнато по всяка дума на госпожица Лутиен. Очите на Натаниел пламнаха от ревност и мъка. Със сподавен глас той нареди образа да изчезне, стискайки зъби при смеха, който издаде доволното дяволче.

След това Натаниел насочи вниманието си към своята главна цел. Късно една вечер той нареди на дяволчето да шпионира Саймън Лавлейс, но вместо това с объркване видя на лъскавия бронзов диск да се появява лицето на бебето.

— Какво правиш? — извика Натаниел. — Дадох ти заповед — сега се подчини!

Бебето сбръчка нос и заговори със смущаващо дълбок глас.

— Проблемът е, че този е труден — рече то. — Издигнал е прегради. Не съм сигурен дали мога да ги премина. Може да предизвикам неприятности, ако ме разбираш.

Натаниел вдигна ръка и я размаха заплашително.

— Да не казваш, че е невъзможно?

Бебето трепна и внимателно изплези острия си език отстрани на устата си сякаш ближеше стари рани.

— Не невъзможно, не. Просто трудно.

— Добре тогава.

Бебето въздъхна тежко и изчезна. След кратка пауза на диска започна да се оформя трептящ образ. Беше замъглен и подскачаше като лошо настроен телевизор. Натаниел изруга. Тъкмо щеше да изрече думите за Наказателен Удар, когато реши, че може би това е най-доброто, на което е способно дяволчето. Наведе се близо до диска и се вгледа, концентрирайки се върху сцената…

Един мъж седеше на маса и пишеше бързо на лаптопа си.

Очите на Натаниел се присвиха. Да, това бе Саймън Лавлейс.

Наблюдателната точка на дяволчето беше от тавана и Натаниел имаше добра гледка към стаята зад магьосника, въпреки че беше малко разкривена, сякаш гледаше през широкоъгълен обектив. Стаята беше тъмна. Единствената светлина идваше от лампата на бюрото на Лавлейс. Отзад имаше тъмни пердета, простиращи се от тавана до пода.

Магьосникът пишеше. Носеше смокинг и разхлабена вратовръзка. Веднъж или два пъти си почеса носа.

Внезапно в образа отново се намеси лицето на бебето.

— Не мога да го понасям повече — подсмръкна то. — Скучно ми е и както казах, ако се мотаем наоколо твърде дълго, може да си имаме неприятности.

— Ще стоиш докато аз кажа! — озъби се Натаниел. Изрече една дума и бебето сви очи от болка.

— Добре де, добре! Как може да причиниш това на едно малко бебенце, чудовище такова! — Лицето изведнъж изчезна и сцената отново се появи. Лавлейс все още седеше и все още пишеше. На Натаниел му се искаше да може да погледне документите на бюрото по-отблизо, но магьосниците често имаха сензори около себе си, за да откриват неочаквани магии. Нямаше да е разумно да се стои твърде близо. Това беше най-добрата гледка, която щеше да…

Натаниел подскочи.

В стаята на Саймън Лавлейс имаше още някой, който стоеше в сянката до пердетата. Не го беше видял да влиза, както явно и магьосникът, който все още пишеше с гръб към неканения гост. Фигурата беше на висок мъж с едро телосложение, загърнат в дълга кожена пътническа пелерина, стигаща почти до подметките на ботушите му. И пелерината, и ботушите бяха износени и с петна от кал. Гъста черна брада покриваше по-голямата част от лицето на мъжа, а над нея в мрака проблясваха очите му. От нещо в този поглед Натаниел го побиха тръпки.

Очевидно фигурата заговори или предизвика шум, защото Лавлейс внезапно се сепна и се завъртя на стола.

Образът избледня, затрепка и отново се появи. Натаниел изруга и притисна лице още по-близо до диска. Сякаш картината се беше прехвърлила един или два мига напред във времето. Двамата мъже вече бяха по-близо — натрапникът се беше преместил и застанал до бюрото. Саймън Лавлейс му говореше нетърпеливо. Той протегна ръка, но непознатият само наклони глава към бюрото. Магьосникът кимна, отвори едно чекмедже, извади платнена торба и я изпразни върху бюрото. Разпиляха се пачки с банкноти.

От бронзовия диск изникна гърлен глас, който говореше бързо.

— Просто реших да те предупредя и моля те, не ме удряй отново, но насам се приближава някакъв пазач-наблюдател. Отдалечен е на две стаи и се насочва към нас. Трябва да се изтеглим, шефе, и то бързо.

Натаниел прехапа устната си.

— Стой където си до последния възможен момент. Искам да видя за какво плаща. И запамети разговора.

— Това ще е погребението ти, шефе.

Непознатият беше протегнал ръката си в ръкавица изпод пелерината и бавно поставяше банкнотите обратно в чантата. Натаниел почти подскачаше от безсилие — всеки момент дяволчето щеше да напусне сцената, а той нямаше да е разбрал нищо.

За щастие Саймън Лавлейс също беше нетърпелив и протегна отново ръка, този път по-решително. Непознатият кимна. Бръкна под пелерината си и извади малък пакет. Магьосникът го грабна и трескаво разкъса опаковката.

Прозвуча гласът на дяволчето.

— На вратата е! Изтегляме се.

Натаниел имаше време само да види как врагът му бърка в опаковката и изважда нещо, което блестеше на светлината от лампата — после дискът се изчисти.

Той изрече кратка команда и лицето на бебето се появи неохотно.

— Това не е ли всичко? Мога само да ти кажа, че сега имам нужда да затворя очи за малко. Леле, това беше на косъм. Толкова близо бяхме да ни изпържат.

— Какво си казаха?

— Ами, какво наистина си казаха? Може и да съм чул откъслечни думи, не казвам, че не съм, но слухът ми не е това, което беше заради толкова дългия ми затвор тук…

— Просто ми кажи!

— Едрият не каза много. Случайно да си видял онези червени петна по пелерината му? Мно-о-го подозрително. Да кажем просто, че не беше кетчуп. И беше прясна, можех да я помириша. Какво каза той ли? „Взех го.“ Това беше едното. И, „Първо си искам заплащането.“ Бих казал, че не говори много.

— Демон ли беше?

— Под тази груба забележка предполагам, че имаш предвид благородно същество от Другото Място? Не. Човек.

— А какво каза магьосникът?

— Той беше малко по-директен. Всъщност доста приказлив. „В теб ли е?“ Така започна той. После каза, „Ти как…? Не, не искам да знам подробностите. Просто ми го дай.“ Беше притаил дъх нетърпеливо. След това извади парите.

— Това ли беше? Какъв беше предметът? Някой от тях каза ли?

— Не знам дали си спомням — не, чакай! Чакай! Не е нужно да ставаш гаден с мен — направих каквото поиска, нали? Когато едрият мъж подаде пакета, той каза нещо…

— Какво?

— Толкова тихо, че почти не го чух…

— Какво каза той?

— Той каза: „Амулета на Самарканд е твой, Лавлейс“. Това каза.

Минаха още шест месеца преди Натаниел да се почувства готов. Той усвои нови области на изкуството си, научи нови и по-силни Команди и ходеше на плуване всяка сутрин преди уроците си, за да подсили издръжливостта си. По този начин стана физически и духовно силен.

Нито веднъж повече не можа да шпионира врага си директно. Независимо дали присъствието му биваше откривано или не, дяволчето повече не можа да се приближи.

Но това нямаше значение. Натаниел притежаваше необходимата информация.

Докато пролетта преминаваше в лято, той седеше в градината и кроеше и усъвършенстваше плана си. Това му доставяше удоволствие. Предимството му беше простотата и още повече, че никой на света не се досещаше за неговата сила. Господарят му сега само му даваше уроци. Беше казал разсеяно, че най-вероятно ще пробват някое основно призоваване през зимата. За господаря си, за учителите си и дори за госпожа Ъндъруд той беше чирак без особен талант. Такъв и щеше да остане, докато откраднеше амулета на Саймън Лавлейс.

Кражбата беше само началото, проба за собствената му сила. След това, ако всичко минеше добре, щеше да заложи капана си.

Всичко, което му оставаше, беше да си намери слуга, който можеше да направи онова, което искаше. Нещо достатъчно силно и изобретателно да изпълни плана му, но не и толкова могъщо, че да е заплаха за самия него. Времето за овладяване на великите същества още не беше дошло.

Той четеше книгите по демонология на господаря си. Изучаваше хрониките на вековете. Четеше за по-низшите слуги на Соломон и Птолемей.

Накрая избра:

Бартимеус.

14

Знаех, че ще има порядъчна доза караници, когато се върнем отново в таванската стая, така че този път се подготвих подходящо. Първо трябваше да реша каква форма да приема. Исках нещо, което наистина щеше да го предизвика — да го накара напълно да загуби самообладание — и, колкото и необичайно да изглежда, това изключваше повечето от страшните ми форми. Всъщност това значеше да се появя като някакъв човек. Странно е, но да бъдеш обиждан от мъждукащ призрак, или пък да бъдеш наричан с обидни имена от огнено крилато влечуго не е и наполовина толкова дразнещо за един закоравял магьосник, колкото да ги чуе от нещо, което изглежда човешко. Не ме питайте защо. Просто има нещо общо с начина, по който работи мозъкът им.

Реших, че е най-добре да се появя като друго момче на същата възраст — някой, който ще предизвика всичките чувства на директна конкуренция и съперничество у детето. Това не беше проблем. Птолемей беше на четиринайсет, когато го познавах най-добре. Щеше да бъде Птолемей.

След това, всичко което оставаше беше да си преговоря най-добрите контразаклинания и с удоволствие да очаквам момента, в който щях да мога да се върна вкъщи.

Схватливите читатели може би са забелязали един нов оптимизъм в отношението ми към детето. И не са сгрешили. Защо ли? Защото знаех рожденото му име48.

Но все пак да му отдадем дължимото: той излезе за бой. Веднага след като се върна в стаята си, облече палтото, скочи в кръга и ме призова високо. Нямаше нужда да вика толкова, аз бях точно до него, припкайки по пода.

Секунда по-късно, малкото египетско момче, облечено в лондонските си дрехи, се появи в отсрещния кръг. Ухилих му се.

— Натаниел, значи, а? Много шик. Ама не ти отива. Бих предположил нещо по-прозаично — например Бърт или Чък.

Момчето беше пребледняло от ярост и страх; виждах паника в очите му. Струваше му усилия да се контролира и да поддържа лъжливото си изражение.

— Това не е истинското ми име. Дори господарят ми не го знае.

— Да бе, вярно. Кого будалкаш?

— Мисли каквото искаш. Сега ти заповядвам…

Не можех да повярвам — той се опитваше отново да ме изпрати някъде! Изсмях му се в лицето, заех пакостлива поза с ръце на хълбоците и го прекъснах изискано.

— Ходи се снимай.

— Сега ти заповядвам…

— Да бе, ооо, глупости.

Момчето беше толкова ядосано, че вече почти му излизаше пяна от устата49. Той тропна с крак като малко дете в забавачницата. После — както се и надявах — се самозабрави и започна открита атака. Отново беше Системния Порок, любимото на грубияна.

Изплю заклинанието и почувствах как каишите се стягат50.

— Натаниел. — Шепнешком изрекох името му, а после и подходящото контразаклинание.

Каишите моментално обърнаха посоката. Разшириха се навън, далеч от мен, извън кръга, като вълнички в езерце. През лещите си момчето ги видя как се насочват към него. Нададе писък и след секунда паника намери думите за отмяна. Изломоти ги и каишите изчезнаха.

Изтупах една несъществуваща прашинка от ревера си и му намигнах.

— Опа. Тези май без малко да вземат собствената ти глава.

Ако момчето беше спряло за малко, щеше да осъзнае какво се бе случило, но яростта му беше твърде силна. Вероятно си мислеше, че е направил някаква грешка, че е изрекъл нещо неправилно. Дишайки тежко, той претърсваше репертоара си от гадни номера. После плесна с ръце и отново заговори.

Не очаквах нещо толкова мощно като Стимулиращия Компас. От всеки от петте върха на пентаграма, в който стоях, се издигна по една пламтяща, трепкаща и пукаща колона от електричество. Сякаш изведнъж пет светкавици се затвориха. В следващия миг всяка колона се превърна в хоризонтален лъч, който ме прободе като копие. Около тялото ми се извиха електрически дъги; извиках и подскочих, вдигнат от земята от силата на заряда.

Изрекох през стиснатите си зъби:

— Натаниел! — А после и контразаклинание както преди. Ефектът беше моментален. Зарядът излезе от мен и паднах тежко на земята. Малки светкавици се стрелнаха във всички посоки. Момчето се наведе точно навреме — един електрически заряд, който би го убил, красиво проби ветреещото му се палто в момента, в който той падна на земята. Други светкавици се удариха в леглото и бюрото му; една се вряза във вазата му с цветя, разрязвайки стъклото на две. Останалите изчезнаха в стените, обсипвайки ги с малки звездообразни следи от обгаряне. Беше очарователна гледка.

Палтото на детето бе паднало върху лицето му. Той бавно надигна глава и погледна изпод него. Дружелюбно вдигнах палци.

— Продължавай — ухилих се. — Някой ден, ако работиш усърдно и спреш с всички тези глупави грешки, може да станеш истински магьосник.

Момчето не каза нищо. С болка се изправи на крака. По една щастлива случайност се беше навел право надолу и затова все още стоеше невредим в пентаграма си. Нямах нищо против. С нетърпение очаквах каква грешка щеше да направи сега.

Но мозъкът му отново работеше. В продължение на минута той седеше неподвижно и обмисляше.

— Най-добре се отърви от мен бързо — казах аз услужливо. — Дъртият Ъндъруд ще дойде да разбере за какво е целият този шум.

— Не, няма. Прекалено нависоко сме.

— Само два етажа.

— И той е глух с едното ухо. Никога не чува нищо.

— Неговата госпожа…

— Млъквай. Сега мисля. Ти направи нещо, и двата пъти… Какво беше…?

Той щракна с пръсти.

— Името ми! Това е! Използва го да отклониш магиите ми, проклет да си.

Оглеждах си ноктите с вдигнати вежди.

— Може да съм, а може и да не съм. Аз знам, а ти тепърва ще трябва да разбереш.

Детето отново тропна с крак.

— Престани! Не ми говори така!

— Как?

— Както направи току-що! Говореше като дете.

— Само дете може да разбере детето, приятелче.

Това беше забавно. Наистина го дразнех. Разкриването на името му наистина го беше вбесило. Със сигурност можех да кажа, че само няколко секунди го деляха от още една атака — личеше му по позата и по всичко. Заех подобна, но защитна поза, като сумо борец. Навремето Птолемей беше точно с височината на това момче, с тъмна коса и така нататък51, така че всичко бе точно и симетрично.

Детето се контролираше с усилие. Виждаше се, че си припомня всичките си уроци, опитвайки се да се сети какво трябва да направи. Беше разбрал, че от обикновеното бързо наказание вече изобщо нямаше смисъл: просто щях да му го върна.

— Ще намеря друг начин — измърмори той мрачно. — Почакай и ще видиш.

— Ооо, наистина се уплаших — рекох аз. — Гледай как треперя само.

Детето мислеше трескаво. Под очите му имаше големи сиви торбички. Всеки път, когато правеше заклинание, се изтощаваше все повече и повече, което напълно ме устройваше. Някои магьосници бяха падали мъртви на земята само от пренатоварване. Това тяхното е един живот изпълнен със стрес, бедничките.

Мисленето продължи дълго. Прозинах се нарочно и накарах на китката ми да се появи часовник, така че да мога да го поглеждам с досада.

— Що не питаш шефа? — предложих аз. — Той ще ти помогне.

— Господарят ми? Сигурно се шегуваш.

— Не този стар глупак. Онзи, който те настройва срещу Лавлейс.

Момчето сбърчи вежди.

— Няма никой. Нямам шеф.

Сега беше мой ред да го изгледам странно.

— Действам самостоятелно.

Подсвирнах.

— Искаш да кажеш, че наистина си ме призовал съвсем самичък? Не е лошо… за едно дете. — Опитах се да звуча достатъчно подмазвачески. — Ами тогава, нека ти дам съвет. Най-доброто, което можеш да направиш сега, е да ме пуснеш. Имаш нужда от почивка. Скоро да си се поглеждал в огледалото? Имам предвид такова без дяволче в него? Имаш бръчки от тревога. Не е добре за твоята възраст. Скоро и косата ти ще започне да посивява. Какво ще правиш когато срещнеш първия си сукубус52? Това ще я отблъсне.

Знам, че говорех твърде много, но не можех да се спра. Бях разтревожен. Детето ме гледаше с пресметлив поглед, който не ми харесваше.

— Освен това — казах аз, — след като се махна, никой няма да знае, че Амулетът е в теб. Ще можеш да го използваш в пълна тайна. Той е скъпоценна стока — явно всички го искат. Не ти казах преди, но някакво момиче се опита да ми го вземе, докато се мотаех из града.

Момчето се намръщи.

— Какво момиче?

— Знам ли. — Пропуснах да спомена, че момичето беше успяло и да ме претърси.

Той сви рамене.

— Интересува ме само Саймън Лавлейс — каза той, сякаш на себе си. — Не Амулета. Той ме унижи и затова ще го унищожа.

— Прекалената омраза не е хубава за теб — позволих си да отбележа.

— Защо?

— Хм…

— Ще ти кажа една тайна, демоне — продължи той. — Посредством силата на моята магия53 видях как Саймън Лавлейс се сдоби с Амулета на Самарканд. Преди няколко месеца един непознат — мургав, с черна брада и пелерина — отиде при него през нощта. Той му занесе Амулета. Бяха му дадени пари. Срещата беше тайна.

Изсумтях.

— Какво изненадващо има в това? Така търгуват всички магьосници. Би трябвало да го знаеш. Те преуспяват чрез прекомерна потайност.

— Не беше само това. Видях го в очите на Лавлейс и в тези на непознатия. В това имаше нещо незаконно, подмолно… Пелерината на мъжа беше изцапана с прясна кръв.

— Все още не съм впечатлен. Убийството е част от играта в твоята съдба. Искам да кажа, че си завладян от отмъщението, а си само на около шест.

— Дванайсет.

— Няма значение. Не, в това няма нищо необикновено. Тоя човек с кървавите петна вероятно извършва един доста известен вид услуги. Вероятно е в страничките с обявите, ако си направиш труда да го потърсиш.

— Искам да разбера кой е той.

— Хммм. С черна брада и пелерина, така ли? Това стеснява кръга на заподозрените до около петдесет и пет процента от магьосниците в Лондон. И дори не изключва всички жени.

— Стига си говорил! — Явно на детето му беше омръзнало.

— Какво има? Мислех, че се разбираме добре.

— Аз знам, че Амулета е бил откраднат. Някой е бил убит заради него. Като разбера кой, ще предам Лавлейс и ще го унищожа. Ще скрия Амулета, ще го примамя към него и едновременно с това ще съобщя в полицията. Ще го арестуват за убийство. Но първо искам да знам всичко за него и с какво се занимава. Искам да узная тайните му, как прави бизнес, кои са приятелите му, всичко! Трябва да открия кой е притежавал Амулета преди това и какво точно прави той. Трябва и да знам защо Лавлейс го е откраднал. Затова ти заповядвам, Бартимеус…

— Чакай малко. Не забравяш ли нещо?

— Какво?

— Зная истинското ти име, момченце. Това значи, че имам някаква сила над теб. Вече не всичко е еднопосочно, нали?

Детето спря да помисли.

— Вече не можеш да ме нараниш толкова лесно — продължих аз. — А това, според мен, ограничава възможностите ти да ме притискаш. Хвърли нещо по мен и аз ще ти го хвърля обратно.

— Все още мога да те подчиня на волята си. Ти още трябва да се подчиняваш на заповедите ми.

— Вярно е. Твоите заповеди са причината, поради която аз изобщо съм в този свят. Не мога да се освободя от тях без ти да пуснеш Изпепеляващия Огън54, но със сигурност мога да ти почерня живота докато изпълнявам заповедите ти. Например, докато шпионирам Саймън Лавлейс, защо да не те предам на някой друг магьосник? Единственото нещо, което ме спря да го направя преди беше страхът от последствията. Но сега вече не съм толкова притеснен за тях. А дори и изрично да ми забраниш да те предам, ще намеря някакъв друг начин да ти сторя нещо гадно. Може би рожденото ти име ще ми се изплъзне пред някои мои познати. Няма да можеш да спиш спокойно в леглото си от ужас за това, което бих могъл да ти причиня.

Беше притеснен, това го виждах ясно. Очите му се въртяха във всички посоки, сякаш търсеше слабо място в аргументите ми. Но аз мълчах уверено: да възложиш мисия на джин, който знае истинското ти име е като да хвърляш запалени клечки в завод за фойерверки. Рано или късно ще бъдеш застигнат от последствията. Най-доброто, което можеше да направи, беше да ме пусне да си ида и да се надява, че никой няма да ме призове докато той е жив.

Или поне така си мислех. Но той беше едно необикновено умно и находчиво дете.

— Не — каза той бавно, — не мога да те спра, ако искаш да ме предадеш. Мога само да се уверя, че ти ще страдаш заедно с мен. Да видим… — Той затършува из джобовете на опърпаното си палто. — Тук някъде трябва да има нещо… Аха! — Ръката му се появи, държейки малка, очукана метална кутийка, на която красиво бяха гравирани думите OLD CHOKEY.

— Това е кутийка за тютюн! — Възкликнах аз. — Не знаеш ли, че пушенето убива.

— Тя вече не съдържа тютюн — каза момчето. — Това е една от кутиите за тамян на господаря ми. Сега е пълна с розмарин. — Той вдигна малко капака; както се и очакваше, секунда по-късно един полъх от адската миризма ме достигна и ме накара да настръхна. Някои билки са много вредни за нашата същност и розмаринът е една от тях. В резултат на това на магьосниците никога не им стига55.

— Бих изхвърлил това и бих я напълнил с хубав тютюн — посъветвах го. — Много по-здравословно е.

Момчето затвори капака.

— Ще те изпратя на мисия — каза то. — В момента, в който тръгнеш, ще направя магията за Безкраен Затвор, затваряйки те в тази кутия. Магията няма да влезе в сила веднага. Всъщност ще я направя така, че да започне след един месец. Ако поради някаква причина не съм наоколо да я отменя преди да изтече месец, ще се окажеш засмукан в кутията и ще останеш в този капан, докато не бъде отворена отново. Какво ще кажеш за тази идея? Неколкостотин години затворен в малка кутийка с розмарин. Ще направи чудеса с тена ти.

— Имаш пресметливо малко мозъче, нали? — казах мрачно.

— А в случай, че се изкушиш да рискуваш, ще овържа кутията с тухли и ще я хвърля в Темза преди да настъпи краят на деня. Така че не очаквай някой да те освободи по-рано.

— Няма. — Този път си казах чистата истина — не съм налудничаво оптимистичен56.

Лицето на детето сега имаше ужасно триумфиращ вид. Изглеждаше като неприятно момче от детската площадка, което току-що е спечелило най-хубавото ми топче за игра.

— Е, Бартимеус — рече той насмешливо. — Какво ще кажеш за това?

Усмихнах му се ослепително.

— А какво ще кажеш да забравиш тези неща с кутията и вместо това да ми се довериш?

— Никакъв шанс.

Раменете ми увиснаха. Виждате ли, в това е проблемът. Независимо колко много се стараеш, накрая магьосниците винаги намират начин да те смачкат.

— Добре, Натаниел — казах аз. — Какво точно искаш да направя?