Агенцията

000:

Сега в сънищата му небето е тъмносиньо, с едва загатнат проблясък от светлина. Той гледа от водата към скалата високо над него. Вижда силует, който се взира надолу към него от върха… вижда как се навежда през ръба… навежда се повече, отколкото е възможно за човек, но той продължава и се навежда още по-напред, от скалата се ронят камъчета и падат във водата наоколо. А той лежи и чака в основата на скалата, плува огромен и непознаваем сред други чудовища. Чака в тъмнината беззвучното падане, без пръски, без вълни.

020: Второ възстановяване

Неделя. Ледокоп, забит в мозъка, вече покрит с короната на тъпо, но упорито главоболие, което тръгва от основата на черепа му и се разпростира напред. Сателитен щит, пазещ го от всичко по-враждебно, което би могло да се вмъкне в гнилата му орбита.

Чаша кафе. Осеян с трохи ламиниран плот с гледка към мръсната улица през чистия прозорец. Разклатен дървен стол и треперещи ръце, опитващи се да го задържат стабилно. Блед спомен за евтин дезинфектант за под, който го стиска за гърлото. Зад гърба му някаква жена повтаря поръчки, докато той се опитва да заграби по-голяма част от бара, за да не седне друг клиент до него. По закачалката за палта от лявата му страна личи, че някои хора са дошли тук през зимата и така и не са си тръгнали.

Гласът, слаб и прекъсващ, но все пак настоятелен, отпреди векове: „В ред ли е домът ви? В ред ли е домът ви?

Кажете ми, моля, в ред ли е домът ви?“

В ред ли беше домът му?

Контрол не се бе преобличал и къпал от два дни. Усещаше собствената си наситена миризма като на животно, високо ценено от траперите.

Потта отново избива от порите на челото му, протягайки умолително ръце към все по-жаркото слънце на Хедли през прозореца. Вентилаторите в кафенето се задъхват. Валяло е от предния следобед до среднощ и навсякъде има големи локви, пълни с малки кафяви неща, подобни на скариди, сгърчени и умрели в ръждива агония с изпаряването на водата.

Контрол беше спрял в края на улица „Емпайър“, на пресечката с „Мейн стрийт“. Когато беше тийнейджър, кафенето беше ретро павилион за безалкохолни. Сядаше с приятелите си на витрината с климатик и с признателност хапваше сладолед и отпиваше от кореновата бира, докато си бъбреха за момичета и спорт. Хубаво беше тогава, нещо като убежище. С времето обаче правите бохемски улици на известния като железничарски квартал бяха окупирани от проститутки, мошеници, наркомани и бездомници, които нямаха къде другаде да идат.

Докато чакаше неизбежното телефонно обаждане, Контрол гледаше през прозореца и правеше дисекция на ежедневния тероар, който се разиграваше от другата страна на улицата, пред магазина за алкохол. На ъгъла стояха двама скейтбордисти, толкова неестествено слаби, че приличаха на недохранени хрътки, с тениски, прокъсани дънки и петгодишни маратонки без чорапи. Единият държеше някакъв кафяв мелез на повод, предназначен за значително по-голямо куче.

Не ги ли беше виждал, докато тичаше? Беше тъмно, не можеше да бъде сигурен, че са били те. Но не беше изключено.

След минути към тях се присъедини жена, която определено беше виждал и преди. Висока, със синьо военно кепе върху боядисана в червено къса коса и синя куртка с дълги ръкави, златни ресни на раменете и ръкавели. Белият потник под куртката не покриваше голия й корем. Сините панталони с матов златист кант свършваха по средата на прасците й, под които се виждаха босите й, мръсни крака с яркочервен лак на ноктите. Напомняше на облеклото на рокзвезда от осемдесетте.

Лицето й беше зачервено и тя говореше оживено със скейтбордистите, дори малко вманиачено, като в същото време сочеше надолу по улицата и млъкваше, щом видеше пешеходец, за да се приближи към него с изразителни жестове, докато му разказваше някаква сложна история за трудностите си или обяснение за това, което искаше. Или дори нещо повече. Пари ли просеше? Или храна? Първите двама, които не й обърнаха внимание, отминаха спокойно, но скейтбордистите й казаха нещо и тя се разкрещя след третия, като че ли се бе отнесъл грубо с нея. Провокиран от това, иззад контейнера за боклук в другия край на магазина внезапно изскочи дебел чернокож мъж със син найлонов шлифер, твърде топъл за всеки сезон в Хедли, все едно беше статист в пиеса, и се скара на мъжа, обидил червенокосата жена. Контрол чуваше обидните думи през стъклото. После дебелият се скри обратно зад контейнера, изчезна като привидение.

А може би жената носеше перука. Може би мъжът с шлифера нямаше нищо общо с малката им сценка.

Червенокосата жена вече беше забравила за обидата и без да напуска полезрението на Контрол, заобиколи от другата страна на ъгъла, за да застане с лице към движението на „Емпайър“ в сянката на магазина. Единият от скейтбордистите я последва и й предложи цигара. Двамата се облегнаха на тухлената стена и продължиха оживения си разговор. Вторият скейтбордист, когото Контрол беше изгубил от поглед, излезе от магазина за алкохол с отворена кучешка консерва — ето че Контрол беше пропуснал нещо много важно за този магазин — и с някаква пръчка и силно дрънчене я изсипа на купчинка върху тротоара точно пред входа. После раздроби купчинката с ръба на консервата и по някаква причина замери с кутията дебелия негър, полускрит от очите на Контрол зад боклука. Реакция не последва, а и помиярът не показа ентусиазъм относно храната.

От време на време заговаряха някой клиент, излизащ от кафенето, или се приближаваха до витрината от неговата страна на улицата, но като че ли не забелязваха присъствието му. Поради факта, че не го бяха виждали повече от час или активно се стараеха да го игнорират, сякаш точно той беше публиката им, изглеждаше все едно разиграват ритуал точно пред него. Всичко това имаше по-дълбоко значение, макар Контрол да знаеше, че това може да е измамна мисъл, и то опасна. Централата рядко наемаше аматьори, въпреки че не беше невъзможно. Вече нищо не беше невъзможно. „Има ли нещо в крайчеца на окото ви, което не можете да извадите?“ Поредните думи на Гласа, които той изтълкува като: „Има ли нещо в крайчеца на окото ви, което не виждате?“ Още нещо, казано от Гласа, което беше приел като прикрита подигравка.

Ако сцената пред него беше невинна, дали можеше да изчезне в нея, да премине от тази страна на витрината към другата? Или имаше конспирация дори в купуването на кучешка храна и просенето на пари за пиячка? Тънкости, които може би му убягваха.

Първата работа на Контрол в съботната сутрин бе да се обади на Гласа от дома си. Беше сложил електронен рупор с таймер отстрани на бюрото си и го беше нагласил. Отдясно беше поставил сигналнооранжевия лист с бележките си и химикалка. Изпи чаша уиски. Удари с юмруци по бюрото: веднъж, два пъти, три пъти. Пое си дълбоко въздух. После се обади и включи Гласа на високоговорител.

Скърцане и шумолене, преди Гласът да се обади. Без съмнение беше в кабинета на долния етаж на имението си. Или в сутерена на евтин хотел. Или в хамбара на някоя ферма, под прикритие при пилетата.

— В ред ли е домът ви? — попита Гласът. Говореше някак лениво, като че ли мегалодонът току-що се е пробудил от дрямка в ледените си води. Тонът му звучеше обидно и Контрол потръпна от хлад; опита се да изцеди безпокойството си и да го замести с някаква форма на отвращение, пронизана от инат.

Пое си дълбоко дъх и за да изпревари всичко останало, което Гласът можеше да каже, се впусна в крещяща тирада от най-злостни и нецензурни обиди, докато гърлото го заболя. След като замълча от изненада, Гласът извика: „Стига!“, а после измърмори нещо дълго, треперещо и витиевато. Контрол изгуби нишката. Рупорът изрева. Контрол не му обърна внимание и прочете думите на оранжевия лист. Отбеляза първия ред. Отново се впусна в поредица от обиди. „Стига!“ Гласът отново измърмори нещо, този път влажно, кратко, стрелкащо. Контрол се унесе, унесе и забрави. Рупорът изрева. Контрол видя думите на оранжевия лист. Отбеляза и втория ред. Обиди. Мърморене. Унес. Рупор. Контрол видя думите на оранжевия лист. Отбелязване. Повторение. Изплакване. Повторение. Пети път. Шести път. На седмия път сценарият се промени. Изля върху Гласа всички измърморени, гърлени, влажни, меки думи, които беше намерил в „пищова“ на директора. Чу влажната въздишка и писък на мишената, после тромав залп от думи насреща си, но немощни, откъслечни, понятни.

Това остави белег. Съмняваше се, че заклинанието е имало пълноценен ефект, но важното беше, че Гласът вече знаеше и бе преживял нещо неприятно.

Рупорът изрева. Контрол видя думите на оранжевия лист. Свърши. Но и с Гласа беше свършено. Щеше да се наложи да му намерят друг контрольор, който да им върши работата и да не е толкова манипулативен.

— Искате ли да ви разкажа един виц? — попита Контрол. — Каква е разликата между фокусника и шпионина?

После затвори.

В петък вечерта, след енергично тичане, беше прегледал записите от разговорите си с Гласа в сряда и четвъртък. Беше подозрителен, не вярваше на начина, по който той навлизаше и се оттегляше от разговорите им, нито как проникваше в мислите му. Взе Чорисо в скута си и пусна звука от лаптопа си през телевизора. Видя как Гласът използва хипнотични команди, видя себе си разфокусиран, как главата му се носи над шията и очите му трепкат, докато Гласът, без да се отказва от металическото си, гърлено прикритие, му даваше заповеди и внушения. Гласът му казваше да не се тревожи за Уитби, да остави настрана безпокойството си, да го сведе до минимум, защото „Уитби никога не е бил от значение“. После обаче даде на заден ход и изяви желание Контрол да проследи Уитби в странната му стая. Дали беше привлечен към скривалището му от някаква подсъзнателна информация? Препратка към Грейс и заповед да се върне в кабинета й, последвани от колебаене и коментари, че е „твърде рисковано“, когато научава за новия код на ключалката. Силно раздразнение по повод бележките на директора и бавния напредък в подреждането им. Последното се дължеше най-вече на дезорганизацията на директора и Контрол се чудеше дали хаосът не е бил целенасочен. Дали именно Гласът не му бе казал да се представи като „Контрол“ в агенцията? Той отхвърли тези умопомрачителни мисли.

Докато Контрол линееше под хипнозата, Гласът говореше с острота и фокус, които инак му липсваха, и с нехайна перверзност му казваше, че следващия път иска да завършат „с виц“. Доколкото виждаше, бе служил и за жив касетофон на Гласа. Гласът изтръгваше дословно повторение на разговорите му, което обясняваше защо се бе прибрал толкова късно вкъщи в сряда, макар да му се струваше, че е приключил бързо. Контрол беше изпратен на експедиция в „Съдърн Рийч“ и също като всички пратеници в Зона X, никой не му бе казал истината. С право му се струваше, че получава информацията твърде откъслечно. Какво ли друго бе правил, без да разбере?

Затова взе един лист в сигнално оранжево, който да не може да пропусне, и написа:

— „КОНТРОЛ, ТИ СИ ПОДЛОЖЕН НА ХИПНОТИЧНО ВНУШЕНИЕ ОТ ГЛАСА!

— Отбележи този ред и започни да крещиш обиди.

Мини на следващия ред.

— Отбележи този ред и започни да крещиш обиди.

Мини на следващия ред.“

Изплакване, повторение, изведен от рупора, върнат от рупора. До последния ред, на който пишеше: „Отбележи този ред и повтори тези фрази“, след което следваха всички фрази, открити на бюрото на директора. За да изкрещи и тях.

И вие ли се вълнувате?… Възможност за значителна вариация… Парализата не е състоятелен анализ… Консолидация на властта… Няма полза от риска… Носи се, носи се, но не като човек, а като нещо свободно и плаващо…

Да претовари системата, както не бяха успели учените с белите зайци. Да докара Гласа до колапс.

Контрол беше предаден; сега нямаше да има и миг, без да погледне през рамо. Видя биолога до водния резервоар; двамата гледаха бараката. Поведе я обратно към агенцията и тя ги погълна. Майка му го води за ръка по пътеката към лятната къща, дядо му ги чака, енигматична усмивка превръща лицето му в загадка.

Лекарството за откритията му, за да не се налага да мисли за тях, беше своеобразна миниатюрна самоанихилация, докато вървеше неустрашимо от съботния следобед към неделното утро, през малкото, но пухкаво шкембе на Хедли, в което, по всичко личеше, изобщо бяха забравили за съществуването на „Съдърн Рийч“. Спомни си една зала за билярд — потракването на топките една в друга, ударите и тупванията, приятното усещане на сукното на масата, тъмнината, миризмата на тебешир и цигари. Уцелването на шега на бялата топка с осмицата, тебеширеният отпечатък от ръка върху дънковия задник на някаква жена, макар че като се замисли по-късно, тя сигурно сама си я беше лепнала там. Скоро след това си тръгна; оказа се, че баналността на зърнестото утринно слънце, гледано през прозорците на евтин мотел, отпечатъкът от тяло върху чаршафите, използваният презерватив, не го интересуват толкова, колкото си бе представял. Това бяха видения за други, поне в този момент — просто защото му се струваше, че искат твърде много усилия. Пак щеше да остане на същото място. Пак щеше да чува Лаури от записите. Пак щеше да вижда, несъмнено на забавен каданс, как Грейс му предлага остатъка от съдържанието на кутията си с оплаквания. Умът му пак щеше да бръмчи, да се свива и разширява, захапал Зона X.

Вмъкна се на късния филм в едно окаяно кино със залепнали дъвки и петна от кока-кола по мърлявия син мокет. Беше единственият зрител. Противно на всички очаквания, киното беше оцеляло от юношеските му години досега. Филмът беше ужасен — научна фантастика с дупки в сюжета почти като след извънземна намеса от някакво висше измерение. Но тишината и хладината на залата успокоиха изопнатите му нерви. Докато не стана време да се отправи към следващия бар. Пътят го поведе до брега и епично обикаляне на кръчмите по него. Чейни ли тропаше по вратата и питаше дали е добре?

Обърна три уискита на едно толкова западнало място, че си нямаше име. Пи местна шльокавица на някакъв купон недалеч от кея, от който преди години беше гледал през реката. Повтаряше си, че хипнозата е дреболия, че не е важна, че нищо не значи. Абсолютно нищо. Голяма работа. Хрумна му да се обади на майка си. Не можеше. Прииска му се да се обади на майка си. Невъзможно.

До следващия бар стигна вече пиян, за да се сблъска с призрак. Тази вечер вече бе зърнал няколко — извивка на устна, събуждаща спомен, потрепване на клепач, движението на нечия ръка по масата. Онези обувки. Онази рокля. Но когато срещнеш истински призрак — Нещото в Своята Цялост — то е шок. То спира дъха ти. И дъхът ти остава вътре в теб, заключен, без да можеш да го ползваш. Спира пулса ти и мърмори зловещи прокоби за бъдещето. А когато се върнеш в настоящето, отначало се чудиш кой си, защото Призракът в Своята Цялост направи Контрол различен отпреди — нещо средно между човека, който беше, и човека, който бе станал. И все пак това беше само привидение. Жена, която е познавал в гимназията. Силно. За първи път. Достатъчно близо, за да се почувства така, сякаш проявява неуважение към биолога, сякаш нашествието на призрака накърняваше впечатлението му за призрачната птица. Нищо, че беше глупаво. И всичко още повече го отдалечаваше от „Съдърн Рийч“.

Докато се опитваше да избяга от лепкавите остатъци на това преживяване, въртележката на компаса му го отнесе, замаян и пиян като кирка — в рокерски бар, където седна точно до помощник-директора. В два през нощта тук все още кипеше живот. Вонеше на пикня, все едно котки бяха маркирали територията си. Контрол я дари с недискретна широка усмивка, съпроводена с разбиращо кимване. Тя го погледна с безучастна неутралност.

— Папката е празна. Няма нищо за нея.

За кого? За какво говори?

— И да можехте да ме вкарате в специалния си ад, аз все едно работя там — цял живот, нали?

По средата на монолога той осъзна, че това не може да е наистина Грейс и че думите може би дори не излизат от устата му.

Тя го вбеси с прямотата на немигащия си поглед.

— Няма защо да гледате така — добави той. Този път сигурно наистина изрече думите на глас.

— Как? — попита тя, извърнала леко глава настрани. — Като човек, който се е отрязал до безсъзнание в моята кръчма? Вървете по дяволите.

При това предложение той се изпъна назад на стола си, опитвайки се да събере мислите си като части от игра.

Тежест върху гърдите му в мрака и светлината. Мислеше си, че е по-умен. Мислеше си, че тя е затънала в старите модели на мислене. Оказа се обаче, че и новите не помагат. Време за още едно питие някъде другаде. Забрава. После — отново прегрупиране на силите.

Контрол срещна подозрителния й поглед, докато си тръгваше с глупава усмивка. Напредваше. Тя се отдалечи от него, изтласкана от течението от отворената врата на бара и осъдителния поглед на уличните лампи.

Контрол потърка лицето си; не му допадаше наболата брада. Опита се да изтрие мъглата в съзнанието си, киселия вкус в устата си, болката в ставите си. Убеден беше, че в даден момент Гласът му е казал: „Има ли нещо в крайчеца на окото ви, което не можете да извадите? Аз мога да ви помогна.“ Разбира се, особено ако вие сте го сложили там.

Жената с униформата вероятно беше наркоманка и определено бездомна. Човек използва аматьори за наблюдение, когато обектът е „от фамилията“, когато иска максимално да използва естествения пейзаж — тероара — или когато фракцията му е съсипана или безпомощна. Хрумна му, че тя не го забеляза, защото й е платено да се преструва, че не го забелязва.

Скейтбордистът с кучето очевидно отстояваше уличния ъгъл като своя територия, споделяйки го с дебелия пияница. И в двамата имаше нещо, което изглеждаше по-естествено, може би защото елементът на театър — изсипването на кучешката храна на тротоара — не съвпадаше с идеята да не привличат внимание. Другият скейтбордист си беше тръгвал и връщал няколко пъти, но Контрол не го видя нито веднъж да предава дрога, пари или храна на другите. Може би беше решил да види какво е да живееш така за един ден или беше съгледвач на някоя по-едра риба, или беше шпионин на майка му, част от сценария. А може би не се случваше нищо и това бяха трима души, които се познаваха, помагаха си и просто бяха изпаднали.

Една от особеностите на това, да стоиш толкова дълго на едно място, беше, че докато наблюдаваш, започваш да добиваш усещането, че и теб те наблюдават. Затова и не се изненада, когато телефонът му позвъни. Точно това обаждане очакваше.

— Разбирам, че си се държал лошо.

— Здравей, майко.

— Зле ли ти е? Звучиш зле.

— Добре съм. Имам пълен контрол над способностите си.

— Тогава защо ми се струва, че си откачил? — Каза го със сухия професионален тон, който използваше, за да прикрива чувствата си. Усещане, че се държи с него така, както с всички други агенти на свое подчинение.

— Вече изхвърлих мобилния телефон, майко. Така че не си и помисляй да връщаш Гласа.

Ако се беше обадила вчера, сега щеше да крещи на нея.

— Винаги можем да ти намерим нов.

— Бърз въпрос, мамо. — Тя мразеше думата „мамо“, едва понасяше „майко“. Би предпочела да я нарича Севърънс, въпреки че беше единственият й син. Това той добре знаеше. — Ако трябваше да изпратиш някого на опасна експедиция, да кажем, в „Съдърн Рийч“, как щеше да го накараш да запази спокойствие и самообладание? Какви средства би използвала?

— Обичайните неща, Джон. Но не ми харесва, че ми говориш с този тон.

— Обичайните неща? Като хипноза, може би? Подкрепена с предварително кондициониране в Централата?

Той говореше тихо, въпреки че изпитваше желание да се разкрещи. Кафенето му харесваше. Не искаше да го помолят да напусне.

Пауза.

— Да, би могла да влезе в играта, но само при строги правила и предпазни мерки, единствено за доброто на обекта.

— Може би обектът би предпочел да има избор. Да не се превръща в играчка с дистанционно управление.

Може би би предпочел да не служи за морско свинче; да знае, че надеждите, желанията и нимпулсите му са си негови надежди, желания и импулси.

— Обектът може да не разполага с информацията или погледа да участва в решението. Обектът може да има нужда от имунизация, от ваксина.

— Срещу какво?

— Срещу много неща. Въпреки че при първия сигнал, че се случва нещо сериозно, бихме те изтеглили и изпратили екип.

— Какво например? Какво бихте сметнали за сериозно?

— Каквото би могло да се случи.

Вбесяващо неясно, както винаги. Взимаше решения вместо него, както винаги. В момента през него струеше колкото собственото му раздразнение, толкова и това на баща му; призраците на всички спорове на масата за хранене или в дневната. Реши все пак да излезе и да говори на улицата, като застана точно до входа на заведението. Нямаше много хора — повечето сигурно бяха още на църква или се друсаха.

— Джак казваше, че ако не дадеш на агента цялата информация, която му е необходима, по-добре да си отрежеш крака — каза той. — Операцията е провалена.

— Твоята операция не е провалена, Джон — отвърна тя с известна настойчивост. — Все още си там. Имаш връзка с нас. С мен. Няма да те изоставим.

— Чудесно, но не мисля, че „ние“ означава Централата. Мисля, че ти имаш някаква тайна фракция в Централата, при това неефективна. Твоят Глас забърка голяма каша, като се опита да изхвърли помощник-директора. Дайте й още една седмица и аз ще стана административен сътрудник на Грейс.

Или целта беше да се изгуби времето и вниманието на Грейс?

— Няма фракции, само Централа. Гласът е под голямо напрежение, Джон. Особено сега. С всички ни е така.

— Да бе, нямало фракции. — Сега той беше Джак и не можеше да остави току-така темата. — Да бе, нямало. Да бе, няма. Да бе, казваш.

— Няма да ми повярваш, Джон, но аз ти направих услуга, като те изпратих в „Съдърн Рийч“.

Всички бяха забравили определението за „услуга“. Първо Уитби, после Грейс, сега майка му. Нямаше си доверие, че ще отговори, както трябва, затова и не го направи.

— Много хора са готови да убият за тази позиция — додаде тя.

И за това нямаше отговор. Докато говореха, жената изчезна и фасадата на магазина опустя. Някога това беше универсален магазин. А много преди да се появи Хедли, тук, по реката, бе имало индианско поселище — знаеше го от баща си — а останките му също спяха под магазина за алкохол.

Под магазина имаше лабиринт от варовик с подземни води и тесни пещери, в които плуваха слепи раци албиноси и луминесцентни сладководни риби. Заобиколени от смазаните останки на множество твари, оваляни в пръст, притиснати от основите на сградите. Дали представата на биолога за улицата би била такава; дали би съзряла това в нея? Тя сигурно би видяла и едно възможно бъдеще на това място: как магазинът се срутва под тежестта на превзелите го пълзящи растения и бруленето на ветровете, за да стане също като затъналите в тресавищата, покрити с мъхове хълмове край Зона X. Загуба, за която сигурно не би страдала. Или напротив?

— Там ли си, Джон?

А къде другаде?

Контрол отдавна си фантазираше, че майка му е взела под крилото си някой друг като протеже навсякъде и във всичко, което правеше. Някой, изваян, обучен и изпращан да поправя грешките, допуснати от Контрол. Мислеше си го понякога, когато се чувстваше особено несигурен или уязвим, а друг път само като полезно умствено упражнение. Ето че сега се опитваше да си представи идеално сресаното и спретнато протеже, което влиза и поема „Съдърн Рийч“ в свои ръце. Какво по-различно би направил този човек? Как би постъпил точно в този момент?

В това време майка му продължаваше да говори и, както изглеждаше, да го лъже.

— Аз обаче се обадих най-вече, за да добия актуална представа, да разбера дали мислиш, че напредваш.

Това беше опитът на майка му да разбие мълчанието му с извинение. Слабо ударение върху „напредваш“.

— Знаеш точно какво става.

Гласът със сигурност й бе казал всичко, което знаеше, до момента, в който го бе изкарал от равновесие.

— Така е, но не съм чувала твоята гледна точка.

— Моята гледна точка? Моята гледна точка е, че попаднах в змиярник с превръзка на очите и ръце, вързани зад гърба ми.

— Не драматизираш ли прекалено много? — усъмни се светкавицата.

— Не достатъчно, като се има предвид какво си направила с мен в Централата. Губят ми се часове, ако не и цял ден.

— Нищо особено — отвърна тя с безизразен тон, издаващ отегчението й от тази тема. — Нищо особено. Подготвих те, затвърдих решимостта ти, това е. Накарах те да виждаш едни неща по-ясно, а други — не чак толкова.

— Като например да ми внушиш фалшиви спомени или…

— Не. Подобни неща биха те превърнали в твърде скъп модел, който никой тук не би си позволил. Или поне не би си позволил да те изпрати в „Съдърн Рийч“. Защото всеки би извършил убийство, за да получи тази работа.

— Лъжеш ли ме?

— Надявай се да не е така — отвърна енергично тя, — защото друго освен мен нямаш. Пък и никога няма да разбереш със сигурност. Винаги си бил от хората, които се опитват да обелят всички пластове, дори да няма пластове за белене. Затова го приеми на доверие — от бедната си, многострадална майка.

— Виждам те, майко. Виждам отражението ти в стъклото. Ти си точно зад ъгъла и ме наблюдаваш, нали? Не са само пратениците ти. Ти самата си в града.

— Да, Джон. Затова има такова тенекиено ехо. Затова думите ми сякаш попадат в глухи уши — защото ги чуваш два пъти. Очевидно сама се прекъсвам.

Заля го особена вълна. Почувства се издължен и изпънат, гърлото му пресъхна.

— Мога ли да ти вярвам? — попита той. Писнало му беше от този спаринг.

Явно нещо искрено и открито в гласа му я трогна, защото тя изостави дистанцирания тон и каза:

— Разбира се, Джон. Не можеш да ми вярваш как ще стигна някъде, но трябва да ми вярваш, че знам къде отивам. Винаги знам къде отивам.

Това ни най-малко не му помагаше.

— Искаш да ти вярвам? Кажи ми, майко. Кажи ми кой беше Гласът.

Ако не му кажеше, вътрешният му импулс беше просто да изчезне в търбуха на Хедли, да се слее с пейзажа и повече да не се върне.

Колебанието й го изплаши. Изглеждаше искрено, не изиграно. Колко ли зле беше положението в Централата, ако тя се колебаеше дори сега?

— Лаури. Божията истина е това, Джон. Гласът беше Лаури.

Значи не беше на трийсет години от него. Дишаше право в ухото му.

— Кучи син.

Пропъден и завърнал се с филма, който щеше вечно да се върти в главата му. И сега го виждаше.

Лаури.

„Я провери под седалките за дребни монети, Джон.“ Дядо Джак го гледаше, докато държеше пистолета в ръце.

На прозореца рязко се почука. Беше майка му, която се бе навела да погледне. Въпреки конденза по стъклото Контрол разбра, че е видяла оръжието в скута му. Вратата се отвори. Пистолетът внезапно изчезна, Джак, от своя страна, беше изритан навън и седна на бордюра до колата, а майка му застана над него. Контрол рискува да свали малко задния прозорец и се наведе напред, за да ги вижда по-добре през предното стъкло. Майка му говореше тихо на дядо му, скръстила ръце и вперила поглед напред, сякаш той беше на нивото на очите й. Пистолетът не се виждаше.

Майка му излъчваше заплаха, каквато Контрол никога не бе виждал в такава концентрирана форма. Говореше тихо и той не чуваше по-голямата част от думите й, но тонът и бързината му напомняха на наточен касапски нож, с лекота прерязващ суровото месо. Дядо му кимаше по особен начин, сякаш го натискаше невидима сила или майка му движеше главата му.

Тя отпусна ръце, обърна се към дядо му и Контрол чу: „Не по този начин! Не по този начин. Не можеш да го принудиш.“ По някаква причина той се зачуди дали говори за пистолета или за тайния план на дядо му да го заведе на ревюто на дамско бельо.

После тя се върна при колата, за да го вземе, а дядо му се качи и бавно потегли. Когато си влязоха обратно вкъщи, Контрол изпита облекчение. Не се налагаше да ходи на ревюто на бельо. По-късно можеше да отскочи до съседите.

Майка му спомена инцидента само веднъж, след като влязоха вътре. Свалиха палтата си и отидоха в дневната. Тя извади пакет цигари и запали една. С буйната си къдрава коса и слабо телосложение, облечена в бяла блуза, червен шал, черни тесни панталони и високи токчета приличаше на модел от списание. Пушещ модел. Развълнуван модел. След като току-що бе открил, че е способна да се бори свирепо за него, той научи още едно ново нещо: досега не знаеше, че пуши.

Само че сега тя обърна всичко срещу него, сякаш той беше виновен:

— Какво, по дяволите, си мислеше, Джон? Какво си мислеше?

Изобщо нищо не мислеше. Беше видял как дядо му намигва, когато споменава за ревюто; харесало му бе, че човекът, който понякога беше строг и му се караше, сега му се доверяваше и разчиташе, че ще пази тайна от майка си.

— Не пипай оръжия, Джон — каза майка му, като крачеше напред-назад. — Никога не пипай оръжия. И не прави всяка глупост, която дядо ти иска от теб.

По-късно Контрол реши да пренебрегне първата заповед, дори наричаше пистолетите си „дядо“ и „деди“, но спазваше втората, която бездруго изглеждаше по-важната. Използваше оръжия, но не ги харесваше и не обичаше да разчита на тях. Миришеха като перспективата си.

Контрол никога не разказа това на баща си, защото се боеше да не го използва срещу майка му. И едва по-късно осъзна, че цялото пътуване всъщност е било заради пистолета, че целта е била да го намери. Че вероятно е било нещо като изпит.

Докато седеше в кафенето, след като майка му затвори, в съзнанието му се промъкна мисълта, че може би гневът на майка му за оръжието е бил сам по себе си жива картина, тероар, със съучастниците Джак и Джаки — актьори в сцена, замислена да му повлияе или да го насочи по определен път още на тази невръстна възраст. Да постави началото на нещо като индоктринация в семейната империя.

Вече не беше сигурен, че различава нещата, които някой иска той да намери, от другите, които открива самостоятелно. Кулата можеше да се превърне в яма. Разпитите на биолога — в капан. Член на експедицията можеше да се завърне трийсет години по-късно под формата на глас, шепнещ странни неща в ухото му.

Когато в неделя вечер се прибра вкъщи, провери записа от разговора си с майка си и изпита огромно облекчение, след като не намери празни места и знаци, че майка му го лъже.

Убеден беше, че в Централата цари хаос и че го е управлявала фракция с помощта на хипнотичен контрол. Сега таванът без съмнение се срутваше върху тайното мазе, а мегалодонът нервничеше в пропукания си аквариум. Грейс го беше окървавила. Него. После Контрол му беше нанесъл втори удар.

„Само Лаури имаше достатъчно опит от «Съдърн Рийч» и Зона X, за да бъде полезен“, беше обяснила майка му, след което бе продължила да говори за Лаури, докато Контрол не се почувства така, сякаш някаква историческа фигура бе оживяла от портрета си, за да му се представи. Съсипана, френетична, реабилитирана историческа фигура, която твърдеше, че не си спомня нищо извън видеозаписите. Някой, повишен вероятно само от съжаление или от разкаяние, или по друга причина, но не и поради компетентност.

— Лаури е задник.

За да я накара да млъкне. Само защото някой е оцелял, само защото са му лепнали етикет на герой, не значи, че не може да бъде и задник. Трябва да е била отчаяна, да е нямала друг избор.

— Знаех, че може да има неща, които би казал на него, но не и на мен. Знаехме, че може би ще бъде по-добре, ако не знаеш… някои от нещата, които трябваше да направиш.

Гневът се примеси със задоволството, че ги беше надушил, че поне една променлива беше отстранена. Потребността да научи повече се бореше с чувството, че вече знае твърде много. В същото време се опитваше да пропъди нова тревожна мисъл: че властта на майка му има граници.

— Има ли нещо, което не ми казваш?

— Не — отвърна тя. — Не. Мисията е все още същата: да разбереш какво се случва, което ние не знаем. Фокусирай се върху биолога и изчезналия директор.

Това ли беше мисията? Може би мисията на Гласа, която сега беше негова. Предпочете да приеме лъжата, че му е казала всичко; може би най-лошото вече беше останало зад гърба му. Беше свалил оковите. Беше взел всичко, което Грейс можеше да му даде. Беше видял филмите.

Контрол отиде в кухнята и си наля едно уиски — единственото за деня, и го глътна на един дъх, убеждавайки сам себе си, че то като по магия ще му помогне да заспи. Когато остави празната чаша на плота, забеляза мобилния телефон на директора до стационарния. Все още приличаше на голям черен бръмбар.

Обзе го предчувствие; спомни си трополенето по покрива по-рано тази седмица. Взе една кърпа за чинии, вдигна телефона с нея, отвори задната врата с Чори в краката си и изхвърли телефона заедно с кърпата в задния двор. Той се удари в едно дърво, отскочи от него и падна във високата трева край оградата. Разкарай се, телефон. Не се връщай. Върви да правиш компания на телефона на Гласа/Лаури в телефонния ви задгробен живот. Предпочиташе да се чувства параноичен или глупав, отколкото засрамен. Зарадва се, че Чори-Чорикинс отказа да хукне след телефона и пожела да остана вътре. Добър избор.

021: Повторение

Когато дойде понеделник сутрин, Контрол отказа да отиде веднага в „Съдърн Рийч“. Вместо това се отправи към дома на директора — погледна картата в интернет, препаса пистолета си и се качи на магистралата. Беше го включил в списъка със задачи, веднага щом категоризира бележките в кабинета си, само за да се увери, че хората на Грейс наистина са претърсили къщата й така щателно, както тя твърдеше. Потвърждението за манипулацията на Гласа/Лаури, а оттам и на майка му, си оставаше вяло чувство, бръмчащо някъде на заден план. По отговорите личеше, че Лаури не може да му помогне с нищо, не може да му предостави никакви средства — беше манипулиран от някой друг, далечен и недосегаем. Под прикритието на гласа Лаури се спускаше отдалеч като призрак в „Съдърн Рийч“. Сега Контрол се опитваше да ги слее в един човек, в едно намерение.

Когато тръгна, изпита желание изобщо да не се връща в агенцията, да отмине и дома на директора и да поеме по някой страничен селски път, който ще го отведе до къщата на баща му, на около седемдесет и пет километра на запад. Устоя на импулса. Къщата си имаше нови собственици, в двора вече нямаше скулптури. След смъртта на баща му скулптурите си бяха намерили добри осиновители — лели и чичовци, племеннички и племенници, въпреки неговото усещане, че пейзажът от детството му се разпада късче по късче. Така че там нямаше да намери утеха. Нито истинска история. Част от роднините му още живееха в района, но баща му бе спойката между тях, а и той не ги беше виждал от юношеските си години.

Блийкърсвил наброяваше население от около двайсет хиляди души и беше достатъчно голям, за да има няколко прилични ресторанта, малък културен център и три пресечки исторически център. Директорът живееше в квартал, където рядко се виждаха бели лица. Имаше много магнолии, надвиснали борове и дъбове, натежали от мъх. По осеяния с дупки път лежаха подгизнали клони, начупени и съборени от бурите. Масивни кедрови и циментови къщи, някои с тухлени акценти, повечето кафяви, сини или сиви, с една-две коли по алеите, насипани с чакъл или борови иглички. Подмина няколко общински коша за баскетбол, а чернокожи и латиноамерикански хлапета с велосипеди спираха и го зяпаха, докато не се скрие от погледа им. Училището беше свършило преди няколко седмици.

Къщата на директора се намираше в края на улица „Стандифорд“, на върха на един хълм. Контрол избра предпазливостта, паркира на долната улица една пресечка оттам и се качи пеш до задния й двор, следващ наклона на възвишението. Беше обрасъл с неподрязани азалии и внушителни глицинии, част от които здраво увити около стволовете на боровете. Зад кръговете от натрупани клетки за птици се виждаха няколко невзрачни островчета от компост. С времето тревата беше пожълтяла и умряла, а корените на дърветата се бяха оголили.

За веранда служеха три циментови полукръга, покрити с листа, а до една паничка, пълна догоре с мръсна вода, гниеше умряла птица. Белите френски прозорци със зелени петна от мухъл бележеха мястото, от което щеше да влезе. Само един проблем: трябваше да разбие ключалката, защото не беше подал официална молба за достъп. Осъзна, че всъщност иска да разбие ключалката. Не искаше да има ключ. Докато работеше с инструментите, които си беше донесъл, заваля дъжд. Тлъстите капки дрънчаха по нападалите през зимата листа на магнолиите.

Имаше чувството, че някой го наблюдава — може би долови някакво леко движение с периферното си зрение — точно когато успя да отвори вратата. Изправи се и се обърна наляво.

В съседския двор, далече от телената ограда, стоеше чернокожо момиче, девет или десетгодишно, с плитки с мъниста и го гледаше предпазливо. Носеше рокля на слънчогледи и бели сандали с велкро.

Контрол се усмихна и й помаха. В някоя друга вселена, но не и в тази, Контрол заряза мисията си и избяга.

Момичето не отговори на поздрава му, но и не избяга.

Той прие това като знак и влезе вътре.

Никой не беше стъпвал тук от месеци, но във въздуха се усещаше леко движение, което му се искаше да припише на невидим вентилатор или климатик, който тъкмо е спрял да работи. Само дето Грейс беше наредила да прекъснат електрозахранването до завръщането на директора, „за да й спестят пари“. Вече валеше толкова проливно, че притъмня, и той включи фенерчето си. Никой не би го забелязал — беше далеч от прозорците, а и те бяха покрити с дълги тъмни завеси. А и повечето хора бяха на работа.

Съседите на директора вероятно я познаваха като психолог с частна практика, без да подозират за ролята й в „Съдърн Рийч“. Ако изобщо я познаваха. Дали снимката в кабинета на Грейс беше аномалия или директорът наистина имаше навик да хапва барбекю с бира в ръка? Дали Лаури някога наистина бе наминавал с бейзболна шапка, тениска и скъсани дънки за хотдог и фойерверки на Четвърти юли? Хората можеха да се удвояват и утрояват, за да станат различни в различни ситуации, но някак му се струваше, че директорът е била самотница. И тук, в дома си, с времето, противно на протокола, а в някои случаи и нелегално, бе носила доказателства и документи от Зона X, заличавайки границата между личния и професионалния си живот.

В тунела от лъчи на фенера малката дневна скоро издаде тайните си: канапе, три фотьойла, камина. Нещо като библиотека зад преградна стена и летящи врати с олющена боя като в каубойска кръчма. Кухнята беше отляво, а след нея имаше коридор: масивен старомоден хладилник, украсен с магнити със снимки и стари календари, охраняваше ъгъла. Вдясно от дневната имаше врата към гаража, а някъде там сигурно беше и спалнята. Цялата къща беше около сто и шейсет квадрата.

Защо бе живяла тук? Със заплатата си би могла да си позволи нещо много по-добро. И Грейс, и Чейни живееха в Хедли, в хубав квартал на средната класа. Може би имаше дългове, които не му бяха известни. Трябваше му по-добро разузнаване. Липсата на информация за директора някак му изглеждаше свързана с тайното й преминаване на границата и способността да запази толкова дълго поста си.

Къщата стоеше празна близо година. Не беше идвал никой, освен Централата. И сега нямаше никой. Но празнотата го изпълваше с безпокойство. Дишаше плитко, пулсът му бе ускорен. Може би причината бе, че разчиташе изцяло на фенерчето; смущаващият начин, по който то свеждаше всичко извън яркия си поглед до гъста сянка. Част от него разбираше, че това е по-близо до операция на терен от всичко, което бе правил от години насам.

До мивката стоеше полупразна чаша с вода, отразяваща светлината като огнен обръч. Вътре имаше няколко чинии, вилици и ножове. Един ден директорът бе оставила всичко, беше се качила в колата и потеглила към агенцията, за да оглави дванайсетата експедиция. Хората от Централата явно нямаха инструкции да почистят след нея… нито след себе си. По килима в дневната личаха следи от обувки, привнесени листа и пръст. Приличаше на диорама от музей, посветена на тайната история на „Съдърн Рийч“.

Грейс може би беше повикала Централата, за да вземе всичко класифицирано, но що се отнася до личните вещи на директора, бяха пипали леко. Изглежда нищо не беше докоснато, макар Контрол да знаеше, че са изнесли четири-пет кашона с материали. Изглеждаше само разхвърляно, но без съмнение така и го бяха заварили, ако можеше да се съди по кабинета, който бе наследил. По стените имаше закачени картини и репродукции, а под тях — няколко претъпкани стойки за дискове, прашен плоскоекранен телевизор и евтина на вид стереосистема, върху която бяха натрупани десетки редки стари грамофонни плочи. Нито една от картините и снимките не изглеждаше с личен характер.

До стената, деляща дневната от библиотеката, беше разположен елегантен златистосин диван. Върху една от възглавниците имаше купчина списания, а пред него стоеше антикварна масичка от палисандрово дърво, която като че ли беше използвана вместо бюро: цялата й повърхност беше затрупана с книги и списания, също като красиво лакираната кухненска маса вляво. Дали беше работила предимно в тези помещения? Беше по-уютно, отколкото очакваше, добре мебелирано и той не можеше да разбере защо това го тревожеше. Дали покъщнината вървеше с къщата или беше наследство? Имаше ли директорът нещо общо с Блийкърсвил, преди да постъпи в „Съдърн Рийч“? В главата му се оформяше теория, като смътно запомнена музикална композиция, която можеше да си изтананика, но не и да назове или изсвири.

Докато вървеше по коридора покрай кухнята, забеляза още един факт, който му се струваше странен без особена причина. Всички врати бяха затворени. Налагаше се да ги отваря, сякаш преминаваше през поредица от пропуски. Всеки път, макар да не долавяше заплаха, Контрол беше готов да отскочи назад. Откри кабинет, стая с етажерки, тренажор велосипед и гири, стая за гости с баня срещу нея. Имаше много врати като за такава малка къща, което го наведе на мисълта, че директорът или Централата са се опитвали да скрият нещо. Имаше чувството, че пътува между различни части на мозъка й. Всяка от тези мисли и тяхната съвкупност го плашеха, но след третата врата им тегли една и започна да влиза навсякъде с ръка върху „дядо“ в кобура.

Обиколи библиотеката и погледна през всеки от прозорците на фасадата. Видя обрасла, посипана с клони морава, очукана зелена пощенска кутия в края на циментовата пътека и нищо подозрително. Никой не дебнеше в седан със затъмнени стъкла, например.

Върна се в дневната, мина по другия коридор, покрай вратата за гаража, и влезе в спалнята отляво.

Отначало му се стори, че стаята е била наводнена и водата е отнесла всички мебели към стените. Върху шкафовете и скриновете бяха натрупани столове. Леглото беше подпряно до гардероба. Върху него, като плавеи, бяха нахвърляни около седем чифта обувки — от високи токчета до маратонки. Завивките бяха постлани небрежно. В дъното, иззад вратата на банята, под лъча на фенера му проблесна откачено огледало.

Контрол извади „дядо“, свали предпазителя и започна да го насочва успоредно с фенера, от скриновете към леглото, после към стената, до която някога се е намирало леглото, и дебелите лилави завеси. Внимателно ги дръпна и видя познатите думи под високия хоризонтален прозорец, през който нахлуваше застояла светлина.

„Там където се крие душащият плод от ръката на грешника ще раздам семената на мъртвите“

Написани с дебел тъмен маркер. Същият текст, същата карта като на стената в кабинета му. Сякаш в мига, в който се беше избавил от тях, те се бяха появили в спалнята на директора. Ирационална гледка. Ирационална мисъл. Сега стотици Контроли бягаха от стаята и се качваха в колите си в стотици джобни вселени.

Но надписът си беше тук открай време. Нямаше друг начин. Много немарливо от страна на хората на Грейс да не го премахнат. Твърде немарливо.

Той се обърна към банята.

— Ако вътре има някой, излез. Имам пистолет.

Сърцето му биеше лудо, а ръката му стискаше така здраво фенера, че надали можеше да го пусне.

Никой обаче не излезе.

Вътре нямаше никой, както се увери, щом се насили да диша по-бавно. Огледа всички ъгли, дори малкия килер, в който колкото повече навлизаше, толкова по-дълбок му изглеждаше. В банята намери обичайните неща — шампоан, сапун, рецепта за лекарства за кръвно налягане, няколко списания. Кафява боя и четка за коса със сиви косми по нея. Значи директорът остаряваше и това я притесняваше. Когато светлината от фенера попадна върху четката, тя заблестя, сякаш искаше да си поговори с лъчите, също като надрасканите бележки и скъсаните страници от списанията, които оголваха части от живота й пред очите му и ги правеха така осезаеми, сякаш бяха негови.

Той се върна в спалнята и отново обходи стената с фенерчето си. Не, картината не беше същата. Думите — те бяха същите, съвсем същите. Но ги нямаше белезите за височина. И картата беше различна. На тази се виждаше островът и разрушеният фар, заедно с топографската аномалия и фара на брега. Беше изобразена и „Съдърн Рийч“. Имаше прекарана линия между разрушения и работещия фар и топографската аномалия, която продължаваше чак до агенцията. Приличаха на контролни пунктове на граница, взети сякаш от карта на някогашна империя.

Контрол отстъпи назад и се върна по коридора до дневната. Беше му студено, чувстваше се дистанциран. Не можеше да измисли сценарий, в който Централата бе видяла тези думи и картата, но ги беше оставила там.

Което означаваше, че са се появили след претърсването на къщата. А това означаваше… вероятно означаваше…

Не си позволи дори да си го помисли. Вместо това отиде до входната врата, за да потвърди внезапното си подозрение.

Дръжката лесно се завъртя. Отключено.

Което нищо не означаваше.

Но сега най-ярката му мисъл, единствената му реална мисъл, беше да се измъкне от къщата. Все пак запази достатъчно присъствие на духа, за да заключи и да излезе отзад.

Отвори френските прозорци и се озова на дъжда.

Върна се, подтичвайки, при колата си.

Едва когато паркира достатъчно далеч, на главната улица на Блийкърсвил, се обади на майка си, за да й каже какво е намерил и да я помоли да изпрати екип. Ако го беше направил от къщата, щяха да го накарат да остане по-дълго там. Докато говореха, той се опитваше да се самоубеди също толкова енергично, колкото се стараеше и майка му, че това, което е видял, не е каквото си мисли.

— Не прави прибързани заключения, Джон, и не казвай на Грейс, защото ще реагира пресилено.

За това беше напълно права. Всеки служител на „Съдърн Рийч“ би могъл да надраска надписа на стената, а първият заподозрян след помощник-директора би бил Уитби. Малката утеха от това предположение беше смутена от видение: как директорът броди наоколо между къщите, през парковете и полята, към гората. Навестява старите си обиталища.

— Обаче има нещо, което искам да ти кажа, Джон.

— Кажи ми го тогава.

Дали не беше издала, че зад Гласа стои Лаури, за да скрие нещо друго?

— Помниш ли къде намерихме антрополога и геодезиста?

— На веранда и зад медицински кабинет.

— Забелязахме някои… несъответствия… на тези места. Отчитаме различни параметри.

— Как така? В какъв смисъл „различни“?

— Все още анализираме данните, но ще поставим и двете места под карантина, макар да не е лесно.

— Но не и запустелия паркинг? Където е била биологът?

— Не.

022: Гамбит

Късна сутрин. Опит за възвръщане на… контрола. Познатата стая за дебрифинг, чиито недостатъци бе престанал да забелязва, в очакване на обаждане от майка му със сведения за къщата на директора, което нямаше да дойде още часове.

Беше уведомил Грейс, че възнамерява да интервюира биолога, и че иска този път и тя да присъства. След няколко минути помощник-директорът влезе с яркожълта рокля на цветя и черен колан на талията — нещо като неделна премяна — без да наднича зад вратата и да се оглежда подозрително, сякаш всеки миг ще я замери с граната. Той веднага се изпълни с подозрения.

— Къде е биологът? — попита тя със заговорнически тон, като видя, че Контрол е сам.

Вместо да отговори, той избута отсрещния стол с крак, придавайки си твърде зает вид над бележките си.

— Съжалявам — каза след малко. — Току-що изпуснахте биолога. Но имаше да ми каже някои много интересни неща. Знаете ли какво ми каза за вас например?

Донякъде очакваше Грейс да съзре в това капан, да стане и да се опита да си тръгне, а той да я убеждава да остане. Но тя не помръдна от мястото си и продължи да го гледа преценяващо.

— Преди да ви кажа, трябва да знаете, че всички записващи устройства са изключени. Това е само между нас двамата.

Грейс скръсти ръце.

— Не възразявам. Продължавайте.

Контрол се почувства фаулиран. Очакваше тя да провери думите му. А може би го беше направила, преди да влезе. Някога дядо Джак казваше, че за такава работа „винаги ти трябва втори човек“. Е, той си нямаше втори човек. Въпреки това продължи нататък.

— Да минем към същественото. Точно преди единайсетата експедиция директорът е прекосила тайно границата, сама. Знаехте ли предварително за намеренията й? Осигурихте ли й материална помощ? Осигурихте ли командване, което да взима решения? Бяхте ли й съучастник? Защото точно това ми каза биологът, че е споделила директорът.

Нито едно от тези неща не присъстваше в официалните доклади по случая, които Гласът му беше изпратил по електронната поща преди резкия им разрив по телефона. Според докладите директорът твърдеше, че е действала сама.

— Интересно. И какво друго ви каза?

Не се долавяше напрежение зад думите. На лицето й дори играеше нещо като полуусмивка.

— Директорът ви е дала инструкции да я чакате на границата всяка вечер в продължение на една конкретно определена седмица три месеца след влизането й в Зона X. За да й помогнете да се върне.

Според дневниците на охраната през тази седмица Грейс си бе тръгвала по-рано от агенцията, макар присъствието й да не беше отбелязано на контролните пунктове.

— Всичко това е минало — каза Грейс. — Какво се опитвате да докажете? Точно.

Контрол вече се чувстваше като шахматист, който мисли, че е изиграл страхотен ход, но противникът му е или гениален, или блъфира, или е намислил нещо за четири хода напред.

— Сериозно? Това ли е реакцията ви? Защото и двете обвинения биха били достатъчни, за да се подаде допълнение към доклада на Централата. За заговора ви с директора да нарушите грубо правилата и протоколите за сигурност. За осигуряването на материална подкрепа. Тя е била наказана с временно отстраняване. Какво, мислите, ще бъде вашето наказание за лъжата ви?

Грейс се усмихна:

— Какво искате?

Не беше точно признание, но му позволяваше да продължи с намисления сценарий, заглушавайки предупредителните лампички в главата си.

— Не е, каквото си мислите, Грейс. Не ви притискам да напуснете и не искам да докладвам на Централата. Вие не застрашавате мястото ми. Целта ми не е да заловя вас или директора в прегрешение. Искам да я разбера, това е всичко. Добре, тя е преминала границата. Трябва да знам защо и как точно го е направила и какво е намерила. Докладът е много мъгляв в това отношение.

Почуди се дали Грейс го е писала или е надзиравала писането му.

Докладът се фокусираше предимно върху наказанието на директора и стъпките, предприети за затягане на достъпа. Имаше едно кратко изявление от директора, написано сякаш от адвокат: „Макар че единственото ми намерение беше да работя в интерес на «Съдърн Рийч» и изискванията на заемания от мен пост, искрено се извинявам за действията си и признавам, че те бяха безразсъдни, опасни и не отговаряха на мисията на агенцията. Ако ми бъде разрешено да се върна, ще се стремя да спазвам стандартите, които се очакват от мен и длъжността ми“. Споменаваше се за „измервания и проби“, но Контрол още не бе успял да ги проследи. Знаеше само, че не се съхраняват в хранилището-катедрала. Освен ако не се свеждаха до растение, мишка и стар телефон.

— Директорът не споделяше всяка мисъл с мен — отвърна Грейс подразнено, сякаш този факт я безпокоеше, но със същата полуусмивка на лицето.

— Трудно ми е да повярвам, че не знаете повече, отколкото ми казвате.

Грейс отново не отговори и той продължи да я притиска:

— Не съм дошъл, за да унищожа наследството на директора или вашето собствено. Повиках ви не само заради това, което ми каза биологът, но и защото мисля, че и двамата можем да имаме автономия тук. Да управляваме агенцията така, че вашата позиция да не се промени.

Защото, що се отнасяше до него, агенцията беше прецакана и сега той беше агент под прикритие, навлизащ във враждебна територия. И можеше да използва всичко, за което не му пука, като средство за размяна. Може би дори, преди да напусне, щеше да удовлетвори желанието на Уитби и да го премести. Може би щеше да се върне в Централата и да изпие една бира с Лаури.

— Колко великодушно от ваша страна — отбеляза Грейс. — Ученикът предлага на учителя да си поделят властта.

— Не бих използвал тази аналогия. По-скоро…

— Каквото и да правеше директорът, правеше го, защото вярваше, че е важно.

— Да, но какво точно е направила? Какво е била намислила?

— Намислила? — скептично повтори Грейс.

— Грейс, аз вече съм тук. — Контрол подбираше думите си много внимателно. — Стигнал съм до средата. Трябва да ми кажете какво става. — Как трябваше да я погледне, за да й покаже без думи, че вече е видял достатъчно странни неща? — Всичко това не се записва.

Грейс помисли за секунда, сякаш развеселена. После започна да говори.

— Трябва да разберете позицията на директора. Първата експедиция беше задала тона в организацията. Въпреки че когато Синтия дойде, тогавашният директор се опитваше да го промени. — Синтия? Контрол за миг се почуди за кого става дума; твърде дълго я бе наричал просто „директора“. — Служителите усещаха, че първата експедиция се е провалила, защото агенцията не е знаела какво прави. Че сме ги изпратили там и те са загинали, защото не сме знаели какво правим, и никога не бихме могли да компенсираме това. — Първата експедиция: жертва на липсата на контекст. Стон, разпознат едва когато е било прекалено късно. — А присъствието на Лаури в агенцията почти десет години… — Нима четеше мислите му? Нима някак беше научила? — … според мен само влоши положението. Той беше жив призрак, прославен като герой, докато всъщност той само беше оцелял. Затова и препоръките му имаха по-голяма тежест, дори когато бяха погрешни. Директорът имаше възможност да наложи собствените си виждания, едва след като Лаури беше повишен в Централата, макар че и тогава не беше лесно. Лаури настояваше за повече експедиции, докато директорът искаше по-малко, и ако преди тя можеше да го овладява, сега той беше напълно извън контрола й. Затова ние продължавахме да изпращаме хора, да ги хвърляме в неизвестността. Това никак не й беше приятно, но следваше заповеди, защото така трябваше.

Контрол се улови, че се е увлякъл от разказа й.

— Как успяваше да налага вижданията си? По какъв начин?

— Обсеби я идеята за метриката, за промяната на контекста. Ако можеше да използва собствената си метрика, Лаури, макар и с неохота, можеше да си прави експедициите, кондиционирането и хипнозата, в които беше шампион, макар че след време разбра защо той толкова държи на последното.

Контрол продължаваше да вижда Лаури в контекста на камера, носеща се във въздуха: Лаури пълзи, камерата се издига, истината — може би някъде по средата. А после Лаури принуждава Контрол да пълзи и да се издига.

Всичко това обаче не казваше нищо за тайната мисия на директора през границата. Дали Грейс не му подхвърляше друга информация, само и само да избегне темата? Досега никога не бе говорила толкова много пред него.

— Какво друго? — попита той. — Какво друго правеше директорът?

Тя разпери многозначително ръце, а усмивката на лицето й стана почти блажена.

— Обсеби я идеята да я накара да реагира.

— Зона X?

— Да. Смяташе, че ако успее да накара Зона X да реагира, ще може някак си да я отклони от курса й. Макар да не знаеше по какъв курс се движи.

— Но тя е реагирала: убила е много хора.

— Директорът вярваше, че нито едно от нещата, които правим, не е засегнало онова, което стои зад Зона X. Че то се справя прекалено лесно с всичко, което му изпращаме. Почти без да мисли. Доколкото изобщо може да се говори за мислене.

— Затова е отишла в Зона X — за да я накара да реагира.

— Няма да потвърдя, че съм знаела за пътуването й или че по какъвто и да било начин съм го подпомогнала. Ще ви кажа какво мисля въз основа на това, което тя ми разказа след завръщането си.

— Не е постигнала реакцията, която е търсела.

— Не, не е. И обвиняваше себе си. Директорът може да бъде много строга, но най-строга беше към себе си. Когато Централата реши да изпрати последната единайсета експедиция, директорът, убедена съм, е вярвала, че е променила нещо. И може така да е било. Вместо обичайното, се върнаха болни от рак зомбита.

— Затова тя е настояла да се включи в дванайсетата експедиция.

— Да.

— Затова методите й са били подозрителни.

— Не бих се съгласила с това определение. Но да, някои биха казали така.

— Защо Централата й е позволила да замине с дванайсетата експедиция?

— По същата причина, по която я порицаха след самоволното й преминаване на границата, но не я уволниха.

— И по-точно?

Грейс се усмихна победоносно. Защото знаеше нещо, неизвестно за него? Или по някаква друга причина?

— Питайте майка си. Мисля, че имаше пръст и в двете.

— Така или иначе бяха изгубили вяра в нея — продължи Грейс след малко, а в гласа й се промъкна горчивина. — Не им пукаше дали ще се върне. Може би някои в Централата дори си мислеха, че така се решава проблем.

Например Лаури.

Контрол обаче продължаваше да мисли за Джаки Миранда Севърънс, Севърънс накратко, „Джак“ винаги беше дядо му. Майка му го беше изпратила в „Съдърн Рийч“, насред всичко това. Самата тя беше работила за кратко в агенцията, когато той беше тийнейджър, за да бъде близо до него — поне така му беше казала. Сега, докато разпитваше Грейс, се опитваше да синхронизира данните, да добие представа кой е бил по това време в „Съдърн Рийч“ и кой не е бил, кой вече е напуснал и кой точно е постъпвал, воден от компаса на груповата снимка в столовата. Директорът, разбира се. Грейс — не. Уитби — да? На ръба. Лаури — да, не? Къде беше отишла след това? Беше ли запазила връзките си? Очевидно, да, ако можеше да се вярва на Грейс. Свързана ли беше появата й с неочаквано предложение за работа с възникването на спешен случай, с който трябваше да се справи? Или беше част от някакъв по-сложен план? Разплитането на думите й беше уморително. Дядо му поне беше по-прям. Я, виж. Пистолет. Каква изненада. Искам да се научиш да стреляш. Свикни да използваш всичко по различни начини. Понякога се налага да минеш по прекия път. Намигане. Майка му никога не намигаше. И защо да го прави? Тя не искаше да се сприятелява, а ако не можеше да убеди някого, намираше друг, когото да убеди. Контрол можеше никога да не разбере с какви остатъци от нейното преминаване през „Съдърн Рийч“ се сблъсква.

Но мисълта, че директорът може да е използвала други хора в агенцията и дори Централата, го успокояваше. Вече не му изглеждаше толкова ексцентрична и поведението й не беше „едноклетъчен заговор“, както се бе изразила майка му, а по-скоро човек, който се е опитвал да реши проблем.

— Какво се е случило при преминаването на границата? — продължи да я притиска Контрол.

— Така и не ми каза. Твърдеше, че е за моя защита, в случай че ме призоват за свидетел.

Той си отбеляза да се върне към този момент по-късно.

— Съвсем нищо ли?

— Нищо.

— Даде ли ви някакви специални указания, преди да тръгне или след като се върна?

Доколкото схващаше от документите, Грейс се бе чувствала по-ограничена от правилата и протоколите и директорът може да е смятала, че заместничката й подкопава усилията й, като се придържа относително стриктно към тях. Или тъкмо това е била целта: Грейс да я държи на земята. В такъв случай почти със сигурност Грейс трябва да е отговаряла за оперативните детайли.

Грейс се поколеба, но Контрол не знаеше дали се кани да разкрие нещо повече или да каже някоя безсмислица.

— Помоли ме да отворя отново разследването на тъй наречената Бригада СС и да натоваря някого да докладва по-подробно за фара и най-вече за цялата история на светещото тяло на фара.

— На кого възложихте задачата?

— На Уитби.

На смахнатия Уитби. Логично.

— И какво стана с разследването?

Не си спомняше да е срещал такава информация в документите, които му бяха предоставени преди идването му в „Съдърн Рийч“.

— Синтия го пазеше. Поиска разпечатка и настоя електронните файлове да не влизат в доклада… В същите заешки дупки ли възнамерявате да ровите?

— Значи според вас е било загуба на време?

— За нас да, но не непременно и за Синтия. На мен ми се струваше безпредметно, но каквото и да откриехме, нямаше да ни изглежда съществено, ако не знаем какво се върти в главата й. А ние невинаги знаехме.

— Има ли нещо друго, което искате да ми кажете?

Сега, когато Грейс най-после проговори, дързостта му нарасна.

Съчувствено изражение, насочено към него.

— Пушите ли?

— Понякога.

Миналия уикенд. Докато пропъждаше демони и гласове.

— Да излезем тогава навън за по една цигара.

Стори му се добра идея. Ако трябваше да е напълно откровен със себе си, стори му се прекрасно.

Срещата продължи в края на двора, близо до блатото. Краткият път от стаята до чистия въздух навън не мина без ново разкритие: най-после срещна портиера — дребен бял мъж с огромни очила, светлозелен гащеризон и гъба за под в ръка. Беше не повече от метър и петдесет. Контрол едва се сдържа да не изостане от Грейс, за да му каже да смени препарата.

На двора Грейс изглеждаше още по-спокойна, отколкото вътре, въпреки влажността и дразнещия хор от насекоми, който се носеше откъм храстите. Контрол вече се потеше.

Тя му подаде цигара.

— Вземете.

Да, щеше да вземе, липсваха му още от пиянския уикенд. В мига, в който запали, усети острия вкус на ментоловите й цигари без филтър като шип, пробождащ го в окото, за да излекува главоболието му.

— Харесва ли ви блатото? — попита той.

Тя сви рамене.

— Понякога ми харесва тишината тук. Спокойно е. — Усмихна се накриво. — Ако стоя с гръб към сградата, мога да се преструвам, че я няма.

Той кимна, помълча за момент, после каза:

— Какво ще правите, ако директорът се върне като антрополога и геодезиста?

Просто продължение на лекия разговор. Просто гаф, както осъзна, още щом го изрече.

Грейс остана невъзмутима.

— Няма.

— Откъде сте толкова сигурна?

Едва не наруши обещанието към майка си да не казва на Грейс за надписа на стената в дома на директора.

— Трябва да ви кажа нещо — отвърна Грейс, като се обърна към него. — Ще ви шокирам, макар да не е това целта ми.

Макар и твърде късно, той усети удара още преди да го достигне, като на забавен каданс.

Въпреки това го събори.

— Ето какво трябва да знаете: Централата отведе биолога късно в петък вечерта. Няма я целия уикенд. Така че явно сте говорили с призрак, защото знам, че не бихте ме излъгали, Джон. Не бихте ме излъгали, нали?

Погледът й беше сериозен, сякаш помежду им имаше здрава връзка.

Контрол се чудеше дали жената с военната куртка се е върнала пред магазина за алкохол. Дали скейтбордистът изсипва нова кутия с кучешка храна на тротоара, дали мъжът с шлифера пак ще се разкрещи на някой минувач. Чудеше се дали да не иде при тях. В себе си хранеше топлина към всички тях, топлина и нарастваща тъга. Колиба в пустошта. Коледни лампички върху елха. Щъркели.

Не, не беше говорил с биолога тази сутрин. Да, мислеше, че тя още е в „Съдърн Рийч“, и разчиташе на това. Вече беше планирал най-подробно следващата им среща. Щеше да я проведе отново в стаята за разпити, не навън. Тя щеше да седи срещу него, може би в по-различно настроение от друг път, а може би не, и щеше да очаква вече познатите въпроси. Но той нямаше да задава въпроси. Беше време за смяна на парадигмата. Да вървят по дяволите процедурите.

Щеше да побутне папката към нея и да каже: „Това е всичко, което знаем за вас. За съпруга ви. За предишните ви служебни назначения и за интимните ви връзки. Включително запис на първите ви интервюта с психолога“. Нямаше да му бъде лесно: тя можеше да се превърне в друг човек впоследствие, той можеше да допусне Зона X да се разпространи в света по някакъв странен начин. Можеше да предаде майка си.

Тя би направила някоя забележка от сорта, че вече го е надживяла, а той би отвърнал, че не иска да играе повече игрички, че се е уморил от игричките на Лаури. Тя би повторила същата реплика, която той й бе казал край водния резервоар: „Не благодарете за това, което ви се полага“. „Не търся благодарности“, би отговорил той. „Напротив — би възразила тя без сянка от упрек, — така е устроен човекът.“

— Вие ли наредихте да я отведат? — попита той толкова тихо, че Грейс го помоли да повтори.

— Бяхте изградили твърде голяма привързаност. Губехте перспектива.

— Не е било ваша работа!

— Не аз я отпратих.

— Какво имате предвид?

— Питайте висшестоящите си, Контрол. Питайте своята клика в Централата.

— Нямам клика.

Клика срещу фракция. Кое беше по-лошото? Това беше рекорд в неоправянето на каши. Рекорд в изпращането, само за да те накарат да замълчиш. Каква ли кървава баня се разиграва в този момент в Централата?

Той всмукна продължително от цигарата и се загледа в отвратителното тресавище. Някъде отдалеч чу гласа на Грейс, която го питаше дали е добре, и отвърна: „Дайте ми секунда“.

Добре ли беше? Общо взето, имаше всички основания да не е. Чувстваше, че нещо е било съсечено твърде без време, че е имало много още какво да се каже. Потисна импулса да се прибере вътре и да се обади на майка си, защото тя, разбира се, би трябвало да знае и просто щеше да му върне усилено ехо на онова, което Грейс вече му беше казала, независимо че звучеше като наказание от Лаури: „Приближаваш се прекалено бързо. Премина от сценарий за разпити към разговори в килията й и дъвчене на тръстика, докато я развеждаш около сградата — само за четири дни. Какво щеше да последва, Джон? Купон за рожден ден? Карнавални танци? Апартамент специално за нея в «Хилтън»? Може би едно тънко гласче започва да казва: «Дай й папките», а?“

Тогава той щеше да излъже и да каже, че не е вярно или не е честно, а тя щеше да използва старата обидна фраза на Джак, че „честното е за лигльовци и загубеняци“. Той щеше да заяви, че тя му пречи да свърши работата, за която го е изпратила, а тя щеше да възрази с идеята да му осигури записи от всички следващи интервюта, което щяло „да има същата полза“. След което той неуверено щеше да каже, че не е там работата. Че има нужда от подкрепа. После щеше смутено да млъкне, защото е стъпил на тънък лед с тези приказки за подкрепа, а тя нямаше да му помогне и да го измъкне оттам. Никога не говореха за Рейчъл Маккарти, но призракът й винаги присъстваше. Той така и не бе благодарил на майка си за помощта.

— Тогава трябва да поговорим за разделението на задълженията — предложи Грейс.

— Да, трябва.

И двамата знаеха, че сега тя държи нещата в свои ръце.

Мислите му обаче бяха другаде, докато Грейс унищожаваше войските му, преди да си тръгне. Тя щеше да движи повечето неща, а Джон Родригес щеше да се откаже от всички отговорности, освен на представително лице на най-важните срещи. Той щеше да даде нови препоръки, като махне безсмислените, а тя щеше да реши кои да приложи и кои — не. Щяха да се координират така, че работното им време да се застъпва възможно най-малко. Грейс щеше да му помогне да разбере бележките на директора, а след като се приспособеше към новите правила, това щеше да бъде основната му задача, макар Грейс да не признаваше, че директорът може да е мъртва или напълно да е излязла от релси и откачила още в последните си дни в „Съдърн Рийч“. Все пак признаваше, че мишката и растението са ексцентрични, и приемаше постфактум, че той вече е боядисал стената зад вратата.

Нито един елемент в това отстъпление — той нямаше нито авангард, нито ариергард, само група отчаяни мъже, газещи през тинята на блатото със старовремски саби, докато казаците ги чакат в равнината — всъщност не противоречеше на действителните желания на Контрол, но не така си го бе представял. Не и Грейс да диктува условията на поражението му. И нищо не можеше да го спаси от мъката не по изгубената власт, а по изгубения човек.

Грейс си тръгна, но той остана навън да пуши. Усети потупване по рамото, което трябваше да бъде израз на съчувствие, но той го възприе като провал. Макар сега тя да му беше колежка, ако не точно приятел. Той се опитваше да съживи идеята за биолога, образа й, гласа й.

— Какво да правя?

— Аз съм затворник — отвърна тя от нара си с лице към стената. — Защо да ви казвам каквото и да било?

— Защото се опитвам да ви помогна.

— На мен или на себе си?

Не можеше да отговори на този въпрос.

— Един нормален човек би се отказал. Това би било съвсем нормално.

— А вие?

— Не. Но аз не съм нормална.

— Аз също.

— И докъде стигнахме?

— Където винаги сме били.

Но не. Когато най-после видя портиера, му хрумна нещо. Нещо, свързано със стълба и крушка.

023: Срив

Контрол намери фенерче и го изпробва. Мина покрай кафетерията — дразнещо повторение, все едно обикаляше из един и същ летищен терминал няколко дни подред с една и съща дъвка в устата. Спря се пред вратата на склада, огледа се и бързо се мушна вътре.

Беше тъмно. Напипа връвта на крушката и я дръпна. Тя светна, но не достатъчно. Както и помнеше, заради металния отражател над нея и ниското й положение, на един-два сантиметра над главата му, тя позволяваше да се видят само долните рафтове. Единствените, до които можеше да стигне портиерът. Единствените, които не бяха празни, както установи, след като очите му се приспособиха.

Имаше чувството, че Уитби лъже. Че това е специалната стая, която бе предложил да му покаже, само за да го заинтригува. Ако не можеше да разнищи други загадки, щеше да реши поне тази. Гатанка. За забавление. Дали магическата намеса на Лаури беше ускорила този момент или го беше отложила?

Лъчът на фенерчето бавно се плъзна по горните рафтове, после към тавана на около два метра над тях. Имаше нещо недовършено в този таван. Дъските, неправилни и голи, с различни оттенъци, бяха препречени от две греди, поставени на X, и изглежда добавени по-късно. Празните етажерки се издигаха до тавана и след него. Виждаше пролуката, през която продължаваше следващият ред над тавана. Огледа го внимателно и забеляза тънък, почти невидим прорез покрай двете греди, оформящ квадрат. Врата в тавана?

Замисли се. Можеше да води просто към отдушници или допълнително складово пространство, но докато се опитваше да си представи помещението в общия план на сградата, обърна внимание, че то се намираше точно срещу любимото място на Уитби в кафенето, а това означаваше, че ако стълбището към третото ниво бе разположено по средата, възможно бе горе да има значително пространство, скрито под стълбите.

Той потърси стълбата и я намери — сгъната, скрита в един ъгъл и покрита с мушама. Докато я наместваше, удари крушката и от нея се посипа прах, при което стаята се изпълни с жива, трепкаща светлина.

Качи се на върха на стълбата и отново светна с фенера, а с другата ръка непохватно натисна по средата на полускрития квадрат. Оттук ясно се виждаше, че „таванът“ е платформа, закрепена между етажерките.

Вратичката изскърца и поддаде. Той издиша дълбоко; чувстваше се несигурен върху хлъзгавите стъпала на стълбата. Отвори вратата. Тя падна гладко и беззвучно назад, сякаш пантите са били току-що смазани. Контрол обходи с фенера си пода и етажерките, издигащи се на още три метра от двете страни. Тук нямаше никой. Огледа по средата: отсрещната стена и плочата на истинския таван.

На погледа му отвърнаха множество лица, заобиколени от различни форми и някакъв надпис.

Контрол едва не изпусна фенера.

Погледна отново.

По цялата стена и част от тавана беше изрисувана мащабна фантасмагория от гротескни чудовища с човешки лица. По-конкретно, виждаха се намацани петна от маслени бои в плътни, наситени червени, сини, зелени и жълти цветове, образуващи нещо като тела. Пикселираните лица бяха увеличени снимки от пропуските на служителите от „Съдърн Рийч“.

Един от образите доминираше, като се простираше нагоре по стената, а главата му, внушаваща особена триизмерност, гледаше надолу от наклонения таван. Другите образуваха съзвездие около него, а тревожните изречения и фрази бяха написани в богата патина от зачерквания, пребоядисвания и други драсканици, сякаш някой бе правил компост от думи. Имаше и граница: обръч от червени пламъци, който в краищата си се превръщаше в двуглаво чудовище, погълнало Зона X в търбуха си.

Контрол неохотно се качи горе и остана на четири крака, за да разпредели равномерно тежестта си, докато не се увери, че платформата ще го издържи. Изглеждаше здрава. Той се изправи и застана до етажерката вляво, за да разгледа това произведение на изкуството.

Тялото, което доминираше над стенописите, картините или каквато дума подхождаше в случая, изобразяваше същество с формата на гигантски шопар и плужек в едно, а бледата му кожа беше изпъстрена с нещо като краста от зелен мъх. Резките, широки контури на ръцете и краката напомняха на свински крайници, но с по три дебели пръста в края. По средата на тялото имаше и други придатъци.

Главата, увенчаваща твърде малката шия, беше боядисана в прозрачно розово-бяло и някак размазана, но лицето, залепено върху нея, приковаваше погледа. Лепилото блестеше пред лъча на фенера. Контрол познаваше това лице от документите: психологът на единайсетата експедиция, заболял от рак, който според записите преди смъртта си бе казал: „В Зона X беше много красиво, много спокойно“. И лекичко се беше усмихнал.

Изображението му тук обаче бе всичко друго, но не и спокойно. Някой — Уитби? Уитби — му бе изрисувал маска на силно, неразбиращо страдание, а устата му беше отворена в постоянно „О“.

Отдясно и отляво бяха наредени още същества — някакъв личен пантеон, някаква лична значимост — повечето от които с познати лица. Директорът беше изобразена като огромен глиган, натъпкан с растения, помощник-директорът — като белка или фретка, Чейни — като медуза.

Намери и себе си. Недовършен. Лицето му бе взето от последната снимка за документи със сериозно изражение, около което Уитби беше нарисувал незапълнени докрай контури на сиво-синьо морско чудовище, китоподобен левиатан, от който се отблъскваха лилави вълни. От лицето му изпъкваше огромно око на циклоп. От чудовищното тяло излизаха не само вълни, но и нанизи от неясни думи, надраскани със сбит, нечетлив почерк. Изненадата и смущението биеха тези от кабинета на директора. Кожата му внезапно настръхна. Контрол осъзна, че все още е разчитал да намери отговори в анализа на Уитби. Тук обаче нямаше отговори. Само доказателство, че главата на Уитби прилича на седиментния пласт от хартии под неумиращо растение, мъртва мишка и стар мобилен телефон.

На пода отсреща, близо до дясната етажерка, имаше захвърлена мистрия, кутии с боя и столче, което позволяваше на Уитби да достигне тавана. Няколко книги. Портативен котлон. Сгънат спален чувал. Нима Уитби живееше тук? Без никой да знае? Или се досещаха, но не искаха да знаят? Вместо това просто го бяха прехвърлили на новия директор. Дезинформация и объркване. Уитби бе творил тук доста дълго време. Беше работил търпеливо, беше допълвал, беше заличавал. Тероар.

Контрол стоеше тук само от минута.

В помещението се усещаше течение. Бе стоял цяла минута, без да разбере, че не е течение.

Някой дишаше зад гърба му.

Някой дишаше във врата му. Контрол замръзна, замръзна и викът „Мамка му!“ в гърлото.

Обърна се неимоверно бавно; искаше му се да прилича на статуя. С тревога видя голямо, бледо, воднисто синьо око на фона на тъмнината или тъмни парцали, прорязани от бледа плът, която постепенно се превърна в Уитби.

Уитби, който е бил там през цялото време, свит върху един рафт вдясно зад Контрол, на нивото на очите му, легнал странично със сгънати колене.

Дишаше плитко и учестено. Гледаше.

Като нещо мътещо. На рафта.

В първия момент Контрол си помисли, че Уитби спи с отворени очи. Восъчен труп. Шивашки манекен. После осъзна, че е напълно буден и го гледа. Тялото на учения трепереше съвсем леко, като купчина листа, под която има нещо. Приличаше на същество без кости, натъпкано в твърде тясно пространство.

Толкова близо, че Контрол можеше да се наведе и да го ухапе по носа или да го целуне.

Уитби все така мълчеше, а ужасеният Контрол някак усещаше, че би било опасно да заговори. Че ако каже нещо, може да изскочи от скривалището си, че ако се размърда, челюстта му може да разкрие нещо по-обмислено и смъртоносно.

Погледите им се срещнаха и нямаше начин да скрият, че са се видели един друг, въпреки че Уитби продължаваше да не казва нищо, сякаш и той искаше да запази илюзията.

Контрол бавно отмести фенера си от Уитби, овладя треперенето си и със стиснати зъби потисна всички инстинкти, за да не се обърне с гръб към него. Усещаше дъха на Уитби, който излизаше на кълба от устата му.

Последва леко движение и ръката на Уитби се спря на тила му. Просто я опря в косата на Контрол. Пръстите му се разтвориха като морска звезда и бавно се размърдаха напред-назад. Две движения. Три. Галеше главата на Контрол. Нежно и внимателно докосване.

Контрол стоеше неподвижно. С усилие.

След малко ръката се отдръпна, неохотно. Контрол направи две крачки напред, после още една. И още една. Уитби не скочи от мястото си. Не издаде нечовешки звук. Не се опита да го дръпне при себе си между рафтовете.

Контрол стигна до вратата в пода, без да се поддаде и потрепери, спусна крака надолу и намери стълбата. Бавно затвори капака над себе си, без да поглежда към етажерката дори в мрака. Изпита такова облекчение, че изтича надолу по стълбата. Поколеба се, но реши все пак да свали и сгъне стълбата. Преди да излезе от стаята, се насили да се ослуша. Остави фенера си вътре. После излезе в светлия, ярък коридор, присви очи и си пое дълбоко дъх. Пред очите му заплуваха тъмни петна и тялото му потръпна в конвулсия, която не можеше да овладее и която не искаше никой да види.

След петдесетина крачки осъзна, че Уитби се е качил горе без стълбата. Представи си как пълзи по отдушниците. Бялото му лице. Белите му ръце. Белите му ръце, които се пресягат напред.

На паркинга се сблъска с весело привидение, което се пошегува:

— Изглеждате така, сякаш сте видели призрак!

Контрол го попита дали някога е чувал нещо странно в сградата, като се надяваше въпросът му да прозвучи любопитно или шеговито. Чейни обаче заобиколи отговора, като каза:

— От високите тавани е, нали? От тях на човек му се привиждат несъществуващи неща. А нещата, които наистина са там, изглеждат други. Птицата може да е прилеп. Прилепът може да е найлоново пликче. Такъв е светът. Гледаш едно, виждаш друго. Птици-листа. Прилепи-птици. Сенки от светлина. Случайни звуци, в които долавяш смисъл. Където и да идеш, все същото.

Птицата може да е прилеп. Прилепът може да е найлоново пликче. Може ли наистина?

Изведнъж се стресна от мисълта, че разбира Чейни толкова малко, колкото и Уитби — набързо приготвена фасада, която се отдалечава към паркинга заднешком и казва още няколко думи, но Контрол не чува нищо.

Контрол запали двигателя, мина през портите и спря до крайбрежната алея, почти без никакъв спомен от пътя дотук. Намираше се на кея на Хедли и се почувства избавен от „Съдърн Рийч“. Поразходи се край реката, но беше потънал толкова дълбоко в мислите си, че не виждаше нито магазините, нито хората, нито водата. От транса му, от мехура от не-мисъл, го извади викът на малко момиче: „Много закъсня!“ Изпита облекчение, когато осъзна, че не говори на него, а на баща си, който идва да я вземе.

Накрая влезе в някаква местна кръчма, тъмна и просторна, с билярдни маси отзад. Някъде наблизо беше понтонът от разходката му във вторник. На хълма се намираше къщата му, но още не искаше да се прибира. Контрол си поръча чисто уиски — веднага щом барманката се отлепи от флиртуващата застаряла версия на куотърбека, който Контрол познаваше в гимназията.

— Хубаво говореше, ама много се е сбръчкал — отбеляза Контрол, а тя се засмя, въпреки че го бе казал жлъчно.

— Не чувах какво казва, двойната му брадичка заглушаваше думите.

Той се подсмихна, за миг отвлечен от мислите си.

— Какво ще правиш довечера, сладурче? Прав ли съм, че ще го правиш с мен? — изимитира той отвратително баналната реплика на сваляча.

— Ще спя. Още сега заспивам.

— И аз — продължи да се хили той. Но усети любопитния й поглед върху себе си, дори когато се захвана да мие чашите. Разговорът им бе продължил не повече от разговорите му с Рейчъл Маккарти преди толкова години. Нито пък беше по-смислен.

Телевизорът работеше без звук и показваше последствията от големи наводнения и поредното училищно клане между рекламите за важен баскетболен турнир. Зад гърба си чуваше разговора на група жени. „Засега ще ти повярвам… поради липсата на по-добра теория.“ „Какво ще правим?“ „Не съм готова да се върна. Не още.“ „Ти май наистина предпочиташ това място, така ли е?“ Не можеше да каже защо бъбренето им го подразни, но се премести към другия край на бара. Неочакваното дърдорене го вбесяваше все повече. Пропастта между тяхното разбиране за света и неговото, може би вече твърде голяма, беше нараснала експоненциално през последната седмица.

Контрол знаеше, че ако се прибере вкъщи, ще започне да мисли за Уитби Умопомрачения, само дето така или иначе не можеше да спре да мисли за него, защото утре трябваше да направи нещо. Или пък не?

Уитби беше в „Съдърн Рийч“ от много години. Нито веднъж не бе навредил на никого в цялата си служба. „Служба“ предшестваше мисълта как да каже: „Благодаря за дългогодишната служба. Сега си взимайте смахнатите рисунки и се разкарайте оттук“. А имаше още толкова много неща за вършене. Майка му още не се беше обадила с информация за къщата на директора. Раната от загубата на биолога още го болеше. Гласът бе казал, че Уитби не е важен, а като си спомни тази реплика, Контрол осъзна, че Лаури я изрече с известна фамилиарност, като човек, който снизходително маха с ръка при споменаването на някой, с когото е работил дълго време.

Преди да си тръгне от агенцията, изцеден и леко вцепенен, Контрол погледна по-внимателно документа на Уитби за тероара. Откри, че когато научиш окото си да не пропуска нищо, текстът започва да се разпада. Нормално звучащите подзаглавия и преамбюли, цитиращи други източници, криеха ядро, в което въображението политаше, без да го е грижа за думите, които се опитваха да го ограничават и насочват. Чудовищата надничаха с постоянство, което изглеждаше оправдано предвид филма от първата експедиция, но не и правилно насочено. В един момент спря да чете: там, където Уитби описваше границата като „невидима кожа“, а онези, които се опитваха да я преминат, без да използват вратата, наричаше завинаги изгубени в необятното пространство на другостта. Въпреки че стъпките, по които Уитби бе стигнал дотук, изглеждаха поне донякъде отрезвяващи и преценени.

И Лаури. Беше попитал Чейни на паркинга и за него. А Чейни нетипично се намръщи. „Лаури? Да се върне тук? Не и сега. Никога, според мен.“ Защо? Кратко мълчание, все едно линията е запращяла. „Той е увреден. Видял е неща, които никой от нас няма да види, надявам се. Не може да се доближи, не може да избяга. Може да се каже, че е намерил подходящата дистанция.“ Лаури, който плетеше паяжина от магически формули, заклинания и всичко останало, което можеше да издигне щит между него и Зона X, защото нямаше как да я забрави. Изпитваше нужда да види, но се страхуваше да погледне. Дистанцията на Уитби беше много по-малка, а заклинанията му — по-интуитивни.

За разлика от тях всичките непрестанни, неспокойни бележки на директора бяха трезви, практични, безстрастни, но в крайна сметка — той си поръча една бира, с която да прокара следващото уиски — бяха безчувствени, може би безсмислени, безполезни като тероара на Уитби; никога нищо нямаше да обяснят и напомняха повече на религия, въпреки целия допълнителен контекст, защото, доколкото той можеше да прецени, тя все още не беше намерила отговора.

Контрол пресипнало поръча още едно питие.

Сигурно това щеше да бъде съдбата му: да подрежда чужди бележки и да пише свои собствени, постоянно и без ефект. Вероятно щеше да направи шкембе и да се ожени за някоя местна жена, вече изтърпяла един брак. Щяха да създадат семейство в Хедли, да имат син и дъщеря; през уикендите той щеше да се отдава напълно на семейството си, а работата му да се мержелее като далечен спомен от другата страна на стената, наречена понеделник. Щяха да остареят в Хедли, докато той работи в „Съдърн Рийч“, отмята часове и брои годините, месеците, дните до пенсия. Щяха да му подарят златен часовник и няколко потупвания по гърба, а коленете му вече няма да го държат от многото тичане, и щеше да седи, а главата му да оплешивява.

Но все още нямаше да знае какво да прави с Уитби. Все още щеше да усеща липсата на биолога. И може би все още нямаше да има представа какво се случва в Зона X.

Пияният мъж се приближи към него и го изтръгна от мислите му, като го плесна по гърба.

— Май те знам отнякъде. Изглеждаш ми познат. Как се казваш, братле?

— Отрова за плъхове — отвърна Контрол.

Истината беше, че ако мъжът, който му приличаше на куотърбека от гимназията, се превърнеше в някакво чудовище и го измъкнеше навън в нощта, част от Контрол не би имала нищо против: щеше да се доближи до истината за Зона X и макар истината да беше отвратителна паст, зъбата паст, воняща на разлагащи се трупове, пак щеше да бъде по-близо, отколкото беше сега.

00X

Когато Контрол излезе от дома си във вторник сутрин, телефонът на директора лежеше на изтривалката му. Беше се върнал при него. Взрян в него, с една ръка на полуотворената врата, не можеше да не съзре в това знак… но знак за какво?

Чори скочи покрай него и се скри в храстите, а Контрол приклекна, за да го огледа отблизо. Дните и нощите навън, на двора, не му се бяха отразили добре. Гротескният му вид… следи от зъбите на някакво животно по корпуса, покрит с петна от пръст и трева. Сега изглеждаше по-жив и отпреди. Приличаше на нещо, което е било на разузнавателна експедиция и се връща да докладва.

Под телефона, за щастие, имаше бележка от хазяйката. С несигурен почерк беше написала: „Намерил го е косачът на трева. Моля ви, изхвърляйте телефоните си в боклука, ако повече не ви трябват“.

Той го хвърли в храстите.

На утринната светлина по все по-дългия път през врати и коридори до кабинета си, споменът на Контрол за свития върху рафта Уитби и смущаващите картини по стената придоби леко променена, по-оправдаема текстура: дълготраен разпад, чието разкритие носеше голямо значение лично за него, но за „Съдърн Рийч“ беше само един от множество симптоми, за да бъде изваден Уитби от папката „зловещи“ и преместен в тази за „нуждаещи се от помощ“.

В кабинета си обаче продължи да си блъска главата какво да прави с Уитби. Той в неговата юрисдикция ли попадаше или в тази на Грейс? Дали тя щеше да махне пренебрежително с ръка и да каже нещо от сорта: „Ех, този Уитби“? А може би заедно с Грейс щяха да се качат в тайната стаичка на Уитби и хубаво да се посмеят на гротеските, а после заедно да ги боядисат с бяла боя. После щяха да обядват с Чейни и Хсию, да играят на шах и да си говорят за общата си любов към водната топка. Хсию щеше да каже, сякаш той вече й бе възразил: „Не бива да приемаме смисъла на думите за даденост!“, а той щеше в отговор да извика: „Имаш предвид думи като «граница» ли?“; „Да, точно това имам предвид! — щеше да отвърне тя. — Схвана! Разбра го!“ А след това всички щяха да затанцуват по двойки във въздуха, за да се разпаднат в дъжд от хиляди сияйно зелени папрати и черни блестящи еднодневки.

Или пък не.

Контрол изръмжа ядосано и реши да остави въпроса за Уитби настрана. Вместо това се зарови отново в бележките на директора, като се опитваше да отгатне по изсъхналите им вътрешности повече, отколкото може би съдържаха, без да забравя информацията от Грейс за целта на директора. От Уитби искаше само да се дистанцира за малко във времето и пространството и да не протяга ръка към него.

Върна се към фара, мислейки си за разказаното от Грейс. Какъв е смисълът на един фар? Да предупреждава за опасност, да насочва крайбрежните съдове, да показва сушата на корабите, за навигация? А какво означаваше за „Съдърн Рийч“, за директора?

От пластовете в заключеното чекмедже най-интересните се отнасяха до фара, сред които, потвърдено от Грейс, и страници, идващи от разследване, тясно свързано с историята на острова на север. Този остров имаше многобройни имена, но сякаш никое не му прилягаше, докато в „Съдърн Рийч“ не започнаха да го наричат просто Остров X, макар някои да му казваха Остров Y, сякаш да подчертаят, че за тях е все едно и не разбират защо се занимават с него.

Това, което привличаше вниманието и дори го засилваше, беше фактът, че светещото тяло на фара някога е било монтирано на фара на Остров X. Пътищата на корабите се бяха променили и никой нямаше нужда от фар, който да ги ориентира в плитчините. Старият фар се бе разрушил, но окото му отдавна бе преместено в друг.

Както бе отбелязала Грейс, директорът се интересуваше най-много от самото светещо тяло: първокласни лещи, които бяха не само забележителен инженерен подвиг, но и произведение на изкуството. В месинговото тяло бяха монтирани над две хиляди лещи и призми. Светлината от лампата и крушката се отразяваше и пречупваше от лещите и призмите, за да се насочи към морето.

Целият апарат можеше да бъде разглобен и пренесен на части. Характеристиките на светлината можеха да се променят по всякакви начини. Изкривена, права, отскачаща от повърхност към повърхност в безкраен цикъл, така че никога да не излезе навън. Насочена настрани. Насочена надолу по спираловидната стълба, за да показва пътя нагоре. Излъчена към космоса. Спусната през отворения капак към тайното помещение, в което се криеха дневниците на много експедиции.

Тревожна бележка, на която Контрол не обърна особено внимание, защото в мозъка му не бе останало място за болезнени спекулации; зачеркната и сгърчена на гърба на билет за някаква долнопробна пиеса в Блийкърсвил, носеща варварското заглавие „Освободеният Хамлет“: „Съществуват повече дневници, отколкото твърдят участниците в експедициите“. Никъде досега не бе срещал данни за броя на дневниците.

Бригадата за свръхестествени и системнонаучни изследвания, действала по този бряг през петдесетте години, се беше занимавала маниакално с двата фара близнаци. И сякаш след като от Бригадата СС бяха споделили нещо лично с директора, тя се бе фокусирала върху историята на светещото тяло, въпреки че агенцията вече го беше отхвърлила като „доказателство, свързано със създаването на Зона X“. Множеството откъснати страници и оградени пасажи в книга, озаглавена „Прочути фарове“, показваха, че светещото тяло е било транспортирано, непосредствено преди избухването на гражданската война, от производител, чието име се бе изгубило по пътя. „Загадъчната история“ включваше заравяне на тялото в пясъка, за да бъде опазено и от двете воюващи страни, след това изпращането му на север, повторната му поява на юг и накрая — озоваването му на Остров X край забравения бряг. Като се замислеше за всички усилия, положени за товаренето и местенето на този фар, при това разглобен на парчета, из цялата страна, Контрол не намираше историята толкова загадъчна, колкото объркана и претоварена. Единствената загадка бяха километрите, които светещото тяло беше изминало, за да стигне до постоянния си дом, както и причината на някого да му хрумне да опише предупредителния звуков сигнал при мъгла като „два големи бика, обесени за опашките“.

Това обаче бе завладяло директора или поне така изглеждаше, приблизително по времето, когато се е планирала дванайсетата експедиция, ако можеше да се вярва на датите на изрезките. Но не това интересуваше Контрол, а по-скоро факта, че директорът постоянно резюмираше, коригираше и допълваше данните и фрагментите от информация от източници, които не посочваше; влудяващо бе, че за тези източници не се споменаваше нито в архива на Грейс, нито в другите бележки, които беше прегледал. Това го отчайваше. Също и баналността: сякаш тя непрестанно ровеше в това, което вече знаеше, като че ли тласкана от подозрението, че пропуска нещо. Какво беше посланието за Контрол: че трябва да възроди някогашните посоки на разследване или че в „Съдърн Рийч“ са свършили идеите и агенцията е започнала безкрайно да се рециклира, като се подхранва от вече известното?

Как само мразеше Контрол собственото си въображение, как му се искаше то да пресъхне, да почернее и да се отлюспи от него. Предпочиташе да вярва, че нещо го гледа от бележките, че в тях дебне нещо скрито, отколкото да приеме, че директорът е вървяла по задънена улица. Но не можеше да прозре; виждаше я само как търси и се чудеше защо търси толкова усилено.

Импулсивно откачи всички снимки с рамки от стената, свали гърбовете им и ги разглоби докрай, търсейки нещо скрито. Но не намери нищо. Само тръстиките, фара, пазача на фара, помощника му и момичето, което го гледаше от трийсет години разстояние.

Следобед се върна към ПМД-файла на Грейс и го сравни с купчините бележки. Което означаваше постоянно да натиска Ctrl, за да сменя страниците. Ctrl започваше да му се струва единственият контрол, който всъщност имаше. Ctrl имаше само една роля и я изпълняваше стоически, без да се оплаква. Натискаше копчето все по-силно и злостно, въпреки че всеки час, който прекарваше с бележките, вместо да се разправя с Уитби, изглеждаше като благословия. Всеки час, в който Уитби не показваше лицето си, въпреки че колата му стоеше на паркинга. Дали Уитби искаше помощ? Дали знаеше, че има нужда от помощ? Някой трябваше да каже на Уитби в какво се е превърнал. Можеше ли Грейс да му каже? Или Чейни? Не. Досега не му бяха казали.

Ctrl Ctrl Ctrl. Прекалено много страници. Ctrl това. Ctrl онова. Ctrl в кресчендо и арии. Ctrl постоянно прескачаше информацията на екрана, защото тя доникъде не водеше, а планината, която се простираше на вълни от бюрото му чак до отсрещната стена, съдържаше твърде много.

Кабинетът му започна да се свива. Вялото преглеждане на файлове и престорените усилия за подреждане на книжните рафтове отстъпи място на издирване на информация в интернет за местата, на които бе работила биологът преди дванайсетата експедиция. Тази работа се оказа по-успокояваща; всяка дива гледка беше по-красива от предишната. Постепенно обаче започнаха да му се натрапват паралели с непокътнатата пустош на Зона X, а някои снимки, направени от птичи поглед, му напомняха за последния видеоклип.

Към пет часа си взе почивка, а после, след кратки, приятелски разговори с Хсию и Чейни в коридора, се върна в кабинета си. Въпреки че Хсию изглеждаше изчервена и по някаква причина говореше твърде бързо, а пропорциите й бяха изкривени. Едрата лапа на Чейни пък се спря на рамото на Контрол за една-две неловки секунди, съпроводено от странните му думи: „Втора седмица! Добър знак, нали? Надяваме се всичко да ви харесва. Ние сме отворени за промяна. Отворени сме за промени, ако ме разбирате, след като изслушате какво имаме да кажем. И как го казваме“. Звучеше почти логично, но и Чейни не изглеждаше много на себе си днес. Контрол също имаше такива дни понякога.

Оставаше само проблемът Уитби. Не го беше виждал целия следобед, а и ученият не отговаряше на имейлите му. Струваше му се важно да свърши с тази работа, да не я оставя да прелее в срядата. „Как“ му се бе изяснило, заедно с честното и нечестното. Щеше да го направи в научния отдел, пред Чейни, и да не въвлича Грейс. Това бе станало негова отговорност, негова каша и Чейни просто трябваше да се съобрази с решението му. Уитби щеше да бъде принуден да излезе в отпуск и да приеме психиатрична помощ, а с малко повече късмет този странен дребен човечец повече нямаше да се върне тук.

Беше късно, минаваше шест. Контрол беше изгубил представа за времето или времето беше изгубило представа за него. Кабинетът му още тънеше в хаос, съответстващ на контурите в мозъка на директора, а файлът на Грейс не успяваше да ги промени по никакъв полезен начин.

Той взе ръкописа на Уитби за тероара; струваше му се, че подбрани откъси от него биха могли да убедят автора му в проблема. Отново прекоси обширната кафетерия. Огромните й прозорци събираха сивотата на небето и я натискаха надолу към масите и столовете; скоро щеше пак да завали. Масите бяха празни. Малката черна птичка или прилеп бе спряла да лети и стоеше кацнала високо на една стоманена греда близо до прозорците. „Има нещо на пода.“ „Виждал ли си такова нещо?“ Фрагменти от разговори зад вратата на кухнята, последвани от остър, но тих плач. За миг Контрол се озадачи. После се сети, че звукът вероятно идва от някоя машина.

Нещо друго терзаеше Контрол от много отдавна, все едно беше забравил портфейла си или нещо друго важно на излизане от къщи. Сега обаче му се проясни, провокирано от плачещия звук на машината. Нещо липсваше. Миризмата на развален мед беше изчезнала. Осъзна, че не я бе усещал през целия ден, където и да отидеше. Дали Грейс не беше дала ход поне на тази препоръка?

Той сви зад ъгъла по коридора към научния отдел, под флуоресцентните лампи, потънал в репетиции на това, което щеше да каже на Уитби и предположения какво ще отговори или няма да отговори той, усещайки тежестта на налудния му ръкопис.

Контрол посегна към големите двойни врати. Опита се да хване дръжката, не я уцели, опита пак.

Само че там вече нямаше врати. Само стена.

Мека и дишаща под допира на ръката му.

Стори му се, че пищи, но някъде дълбоко в морето.