Агенцията

005: Първата пробойна

— Какво е? Върху мен ли е? Къде върху мен? Върху мен ли е? Къде върху мен? Виждате ли го върху мен? Виждате ли го? Къде върху мен?

Сутринта след нощ, пълна със сънища за скалата, от която гледа надолу. Контрол стоеше на паркинга на заведението с еднократна чаша кафе и бисквита за закуска в ръка и наблюдаваше една трийсет и няколко годишна бяла жена в лилав бизнес костюм на две коли разстояние от него. Дори докато се въртеше, за да открие кадифената мравка, която я беше полазила, тя пак приличаше на брокер на недвижими имоти, с прецизен грим и руса, късо подстригана коса. Но костюмът всъщност не й стоеше добре, а ноктите й бяха неравни и с олющен лак. Контрол долавяше, че далеч не е разстроена само заради мравката.

Насекомото стоеше отзад на врата й и за момент не помръдваше. Ако й кажеше, щеше веднага да го размаже. Понякога се налага да криеш нещо от хората, само за да не направят първото, което им дойде наум.

— Стойте мирно — каза й той, като остави кафето и бисквитата върху багажника на колата си. — Съвсем безобидно е, сега ще ви отърва.

Защото никой друг, изглежда, нямаше да помогне. Повечето хора не й обръщаха внимание, а други се смееха, докато се качваха в колите и джиповете си. Контрол обаче не се смееше. Не го намираше за забавно. И той се чудеше къде го е налазила Зона X, а въпросите в главата му звучаха също толкова френетично и безполезно като думите на тази жена.

— Добре, добре — каза тя, все още разстроена, а той се наведе и приближи ръка до мравката, която след леко побутване и борба със златните косъмчета по врата на жената се качи в ръката му и се заразхожда безцелно по дланта му — беше червеникава, мека и в същото време някак бодлива.

Жената отърси глава и изви шия, сякаш се опитваше да види тила си. Усмихна се колебливо и каза:

— Благодаря.

После хукна към колата си, сякаш закъсняваше за среща или се страхуваше от него — непознатия, докоснал врата й.

Контрол отнесе мравката на тревата покрай паркинга и я пусна да слезе от палеца му върху клечките на земята. Тя бързо се ориентира и целенасочено се отдалечи към зелените дървета между паркинга и шосето, водена от някакво усещане къде се намира и къде би трябвало да отиде, което Контрол не можеше да проумее.

„Докато не кажеш на хората, че не знаеш нещо, те вероятно ще си мислят, че го знаеш.“ Колкото и да е странно, това го бе казал баща му, не майка му. Или пък не беше странно. Майка му знаеше толкова много, че сигурно не намираше за необходимо да се преструва.

Чудеше се дали е жената, която не знае къде е мравката, или мравката, която не знае, че е полазила върху жена. Но ако и двете се озовяха в Зона X, мравката щеше да бъде много по-щастлива от жената.

Първите петнайсет минути от сутринта Контрол прекара в търсене на ключа за заключеното чекмедже на бюрото си. Искаше да разреши тази загадка преди срещата си с по-голямата загадка, олицетворявана от биолога. Коравата бисквита, изстиналото кафе и чантата му стояха грозно от едната страна на компютъра. Все едно, не беше особено гладен; офисът му беше пропит от отблъскващата миризма на препарата за чистене.

Когато намери ключа, поседя така няколко секунди, загледан в него, после в заключеното чекмедже и петното в долния ляв ъгъл. Завъртя ключа, потискайки нелепата мисъл, че може би щеше да бъде добре на отварянето да присъства и някой друг, да кажем, Уитби. Не го лъхна гадна миризма, която да покаже, че вътре има нещо умряло.

Но вътре наистина имаше нещо умряло, както и нещо живо.

В чекмеджето, в постоянна тъмнина, растеше растение с аленочервени корени, впити в буца пръст. Сякаш директорът го беше отскубнала от земята, а после по някаква причина го беше пъхнала в чекмеджето. Осем тънки листа, наситено, почти искрящо зелени, стърчаха от оребреното стъбло на неравномерно разстояние едно от друго, и погледнати отгоре, образуваха приятен за окото кръг. Погледнато отстрани обаче, растението напомняше на същество, което се е опитвало да избяга, а най-после освободено, се е свило инстинктивно в крайчеца на чекмеджето.

В основата, полузаровен в буцата пръст, лежеше разложеният труп на малка кафява мишка. Контрол не можеше да бъде сигурен, че растението не се храни с нея. До тях лежеше стар мобилен телефон от първо поколение, а под растението и телефона намери купчина повредени от вода папки. Сякаш някой от време на време бе идвал, за да полива растението. Кой ли би могъл да го прави в отсъствието на директора? Кой бе решил да полива растението, вместо да изхвърли и него, и мишката?

Контрол погледа за кратко мишия труп, после неохотно бръкна с ръка, за да вземе телефона. Отвори ъгълчетата на една-две папки с върха на химикалка. Доколкото виждаше, това не бяха официални документи, а написани на ръка бележки, изрезки от вестници и други второстепенни материали. Зърна някои думи, които го разтревожиха, и затвори папките.

Колкото и да беше странно, изглеждаше така, като че ли директорът е правела компост за растението. Компост от ексцентрични данни. Или абсурден научен проект: „Захранвана от мишки напоителна система за пренос на данни и поддържане на биосферата“. И по-причудливи неща беше виждал на научните фестивали в училище, въпреки че поради собствената си липса на научни умения, когато пред очите му развееха допълнително задание, той се придържаше към утвърдените от времето класики като миниатюрни вулкани и картофи, растящи от други картофи.

Може би, заключи Контрол, като порови още малко, помощник-директорът беше права. Може би щеше да бъде по-добре да вземе друг кабинет. Измъкна се иззад бюрото си и се огледа къде да постави растението. Намери една саксия зад купчина с книги. Може би и директорът я беше търсила.

С помощта на няколко случайни страници от купчините, натрупани по бюрото му — ако ще и да съдържаха тайната за Зона X — той внимателно отстрани мишката от пръстта и я хвърли в боклука. После сложи растението в саксията и я остави на ръба на бюрото, колкото може по-далеч от себе си. Все още му приличаше на изкривена човешка фигура.

А сега? Беше обезвредил всички бръмбари и мишки в кабинета. Единственото, което оставаше, освен херкулесовата задача да прегледа купчините хартия, беше затворената врата, която не водеше наникъде.

Като се подкрепи с глътка горчиво кафе, Контрол се приближи до вратата. За няколко минути разчисти книгите и другите препятствия пред нея.

Точно така. Последната загадка всеки момент щеше да се реши. Той се поколеба за миг, подразнен от мисълта, че ще се наложи да докладва всички тези дребни детайли на Гласа.

Отвори вратата.

Няколко минути не можа да отмести поглед.

После пак я затвори.

006: Типографски аномалии

Същата стая за разпити. Същите изтъркани столове. Същата несигурна светлина. Същата Призрачна птица. Или пък не? Остатъкът от непознат блясък или пламъче в очите или изражението й — не можеше да определи кое. Нещо, което не бе доловил при първата им среща. Тя изглеждаше някак едновременно по-смекчена и по-твърда отпреди. „Ако някой ти се струва променен от предишната среща, провери дали ти самият не си се променил“. Това гласеше предупреждението на майка му преди години, поднесено така, сякаш е отворила кутия с късметчета за шпиони и е избрала едно случайно.

Контрол остави небрежно саксията на масата вляво от себе си и сложи папката между двамата като вечното морковче. Дали не зърна леко повдигане на веждите при вида на саксията? Не беше сигурен. Но тя не каза нищо, въпреки че един нормален човек би проявил любопитство. По-рано Контрол импулсивно бе извадил мишката от боклука и я беше сложил при растението в саксията. На това потискащо място тя вече наистина приличаше на боклук.

Контрол седна. Дари биолога с лека усмивка, но не получи отговор. Вече беше решил да не продължава разговора оттам, където бяха свършили предния път — давенето, въпреки че за целта трябваше да пропъди собствената си внезапна потребност да бъде прям. Думите, които беше открил, надраскани на стената зад вратата, неприятно се въртяха в главата му: „Там където се крие душащият плод от ръката на грешника ще раздам семената на мъртвите…“ Растение. Мъртва мишка. Някакви налудни брътвежи. Или нечия шега. Или поредното доказателство за спускането надолу, за скока от скалата в океан, пълен с чудовища. Може би накрая, преди да се натресе в дванайсетата експедиция, директорът се беше упражнявала за някаква извратена форма на „Скрабъл“.

Не вярваше, че помощник-директорът е напълно невинна по отношение на тази деволюция. Още една причина Контрол да се радва, че тя не го наблюдава през еднопосочното стъкло. Свивайки номера от свой колега, който му го беше приложил на последната му месторабота, Контрол даде свободен следобед на Грейс. После отиде в крилото, където държаха експедициите, говори с охраната и ги накара да доведат биолога в стаята за дебрифинг.

Когато се гмурна вътре, този път без предисловия, Контрол не обърна внимание на петната от вода по тавана, които му напомняха на ухо и огромно подводно око.

— В Зона X, сравнително близо до базовия лагер, има топографска аномалия. Забелязахте ли я — вие или друг член на експедицията? И ако да, влязохте ли вътре?

В действителност повечето, които бяха влизали, я наричаха кула или тунел, дори яма, но той предпочиташе да се придържа към определението „топографска аномалия“ с надеждата, че тя ще й даде конкретно название.

— Не помня.

Непрекъснатото повтаряне на тези думи започваше да му лази по нервите, въпреки че причината може да бяха думите на стената, а упоритият й поглед само да допълваше раздразнението му.

— Сигурна ли сте?

Естествено, че беше сигурна.

— Сигурно щях да си спомня, че съм го забравила.

Сега, когато Контрол срещнеше погледа й, той винаги бе съпроводен от леко повдигнатите крайчета на устните й, а в очите й имаше светлина, много различна от предишния път. Това го тревожеше, макар да не можеше да си обясни защо. Тя не беше същият човек. Или пък беше същият?

— Това не е шега — каза той, защото искаше да види как ще реагира тя, ако изглежда раздразнен. Само дето той наистина беше раздразнен.

— Не помня. Какво друго да ви кажа?

Изрече всяка дума така, сякаш той беше бавноразвиващ се и не я бе разбрал от първия път.

Представи си как седи на дивана в новия си дом, с Чори, сгушен в скута му, на фона на музика и с книга в ръка. По-хубаво беше, отколкото тук.

— Че си спомняте. Че таите нещо в себе си.

Натисна я. Някои хора обичаха да доставят удоволствие на разпитващите ги. На други не им пукаше или нарочно искаха да ги възпрепятстват. От първия разпит и записите от трите сеанса преди неговото пристигане му хрумна, че биологът може да се лута между тези крайности, без да съзнава собствената си позиция, или да изпитва сериозен вътрешен конфликт. Какво можеше да направи, за да я убеди? Посадената мишка не я трогна. Смяната на темата също.

Биологът мълчеше.

— Малко вероятно е — каза той, сякаш тя отново беше отрекла. — Много експедиции са се натъквали на тази топографска аномалия.

Мъчна за произнасяне топографска аномалия.

— Може — отвърна тя, — но аз не си спомням кула.

Кула. Не тунел, не яма, пещера или дупка в земята.

— Защо я наричате „кула“? — попита той с разтуптяно сърце. Миг по-късно усети, че е твърде напорист.

На лицето на Призрачната птица се изписа широка усмивка с нотка на далечна топлина. Към него? Заради някаква мисъл, която думите му бяха провокирали? Въобразил ли си беше акцентирането на думата „кула“, сякаш по своя воля бе влязла в капана?

— Знаете ли — отвърна тя, — че охлювът форус прикрепя празните черупки на другите охлюви към своята? Затова соленоводният охлюв форус е много тромав. Залита и се прекатурва заради тези празни черупки, които често действат като камуфлаж, но си имат своята цена.

Дълбокият кладенец от тайнствено тържествуване зад този отговор го жилна.

Може би той искаше биологът да сподели собственото му презрение към термина „топографска аномалия“. Беше се появило по време на първоначалния брифинг с Грейс и други членове на екипа. Докато някакъв спец по „топографската аномалия“ бъбреше за нейните „не-аспекти“ и всъщност очертаваше какво не знаят, Контрол почувства надигането на гореща вълна, а заедно с нея — задвижването на цял монолог. Говореше си с дядо Джак, който можеше да изпадне в могъща ярост, стига да поиска, особено когато се сблъскаше с глупостта на света. Той би се изправил и би казал нещо от сорта: „Топологична аномалия? Топологична аномалия? Да нямате предвид вещерство? Да нямате предвид края на цивилизацията? Да нямате предвид някаква страхотия, за която не знаем нищо, абсолютно, шибано нищо, и трябва да я приемем като всичко друго, което не познаваме?“ Само сянка върху размазана снимка, сгърчен кошмар, прозиращ от бележките на няколко ненадеждни свидетели — може би станали още по-ненадеждни заради хипнозата, въпреки възраженията на Централата. Отклонила се спираловидна нишка, която можеше да бъде направена или не от нещо съвсем различно — по-неразбираемо дори от охлюва, понесъл празните черупки на други охлюви, който се препъва като пиян. Нямаше надежда да разбере какво е това или дори да прати всичко по дяволите, защото така правят интелигентните примати. Просто нещо в земята, небрежно споменато, безпристрастно, като „капак на шахта“ или „чешма за вода“, или „ножове за пържоли“. „Топографска аномалия“.

Той вече бе казал повечето от тези неща на етажерките с книги в кабинета си във вторник — на призрака на Директора, докато преглеждаше бележките, бавно като охлюв. Спокойно попита Грейс и останалите от екипа: „Можете ли да ми кажете нещо друго за това?“ Но те не можеха.

Очевидно не повече от биолога.

Известно време Контрол само я гледаше мълчаливо — този противен прерогатив на разпитващия, предназначен обикновено за сплашване. Призрачната птица обаче посрещна погледа му с острите си зелени очи, докато той не го отмести. Продължаваше да го гризе мисълта, че днес е различна. Какво се бе променило през последните двайсет и четири часа? Режимът й беше същият, наблюдението не бе показало нищо ново в психичното й състояние. Бяха й предложили грижливо проследен телефонен разговор с родителите й, но тя нямаше какво да им каже. И това не можеше да се обясни със скуката поради липса на друго занимание освен един дивиди плейър и внимателно подбрани филми и романи. Хранеше се с храна от кафетерията, за което Контрол можеше да й съчувства, но и това не даваше обяснение.

— Може би това ще раздвижи паметта ви.

Или ще спре лъжите ви. Той започна да чете резюмета на доклади от предишни експедиции.

„Безкрайна яма, прокопана в земята. Не можехме да стигнем до дъното й. Не спирахме да падаме.“

„Кула, паднала навътре в земята, от която се излъчваше усещане за силно безпокойство. На никой от нас не му се влизаше, но влязохме. Някои от нас. Някои се върнаха.“

„Нямаше вход. Само кръг от пулсиращ камък. Само усещане за голяма дълбочина.“

От тази експедиция се бяха върнали само двама участници, но те бяха донесли дневниците на колегите си. Които бяха пълни с рисунки на кула, тунел, яма, циклон, поредица от стълби. Където нямаше образи на по-обикновени неща. Нямаше два еднакви дневника.

Контрол не чете дълго. Беше започнал със съзнанието, че избраните откъси могат да замърсят периферията на амнезията й… ако тя наистина страдаше от загуба на паметта… и това чувство бързо се усили. Спря обаче най-вече заради собственото си безпокойство, което го накара да замълчи за кратко, после напълно. Заради чувството, че правейки кулата по-реална във въображението си, той я прави по-реална и в действителност.

Но Призрачната птица или не бе доловила, или тъкмо защото бе доловила мимолетното му смущение, попита:

— Защо спряхте?

Той не й обърна внимание; вместо това смени тази кула с другата:

— А какво ще кажете за фара?

— За фара…

Първо си помисли, че нарочно повтаря думите му като ехо, с което върна унизителния спомен от прогимназията, когато по-силните момчета го тормозеха; това беше преди трансформацията в гимназията, когато насочи усилията си към футбола и започна да мисли за себе си като шпионин в света на спортистите. Осъзна, че думите на стената са го разклатили. Не много, но достатъчно.

— Помните ли го?

— Да — изненадващо отговори тя.

Въпреки всичко трябваше да изкопчва думите една по една:

— Какво си спомняте?

— Как се приближавам от пътеката между тръстиките. Как гледам към вратата.

— И какво видяхте?

— Вътрешността му.

Разговорът продължи по този начин известно време и Контрол започна да губи нишката на отговорите й. Преминаха към следващото нещо, което твърдеше, че не си спомня, а той позволи разговорът да влезе в ритъм, с който тя щеше да се чувства удобно. Каза си, че се опитва да схване нервните й тикове, всичко, което би могло да издаде истинското състояние на ума й или действителните й планове. Каза си, че всъщност не е опасно да я гледа. Никак дори. Той беше Контрол и държеше нещата под контрол.

Там където се крие душащият плод от ръката на грешника ще раздам семената на мъртвите за да споделя с червеите които се събират в мрака и заобикалят света със силата на живота и докато от сумрачните коридори на други места форми които никога не биха могли да съществуват се гърчат за нетърпението на малцина нивга невидели онова което би могло да бъде. В черната вода под слънцето греещо среднощ плодовете ще узреят и в мрака на златното ще се пукнат за да разкрият откровението на фаталната мекота в земята. Сенките на бездната са като листцата на чудовищно цвете, което ще разцъфне в черепа и ще разшири съзнанието отвъд поносимото за всеки човек но независимо дали се разлага под земята или отгоре, по зелените полета, или в морето, или в самия въздух, всички ще стигнат до откровение и пир познали душащия плод и ръката на грешника ще ликува защото няма грях в сянката и светлината който семената на мъртвите да не могат да простят… Текстът продължаваше нататък и на Контрол му се струваше, че ако не беше свършило мястото, ако директорът не бе решила да добави и карта на Зона X, думите също е нямало да свършат…

Отначало му се стори, че стената зад вратата е покрита с тъмни рисунки. Но не, някой я беше запълнил с низ от странни изречения, написани с удивително дебел черен маркер. Някои думи бяха подчертани с червено, други — оградени със зелено. Тежестта им го накара да отстъпи крачка назад и просто да остане там със смръщено лице.

Първоначалната теория, отхвърлена като абсурдна: думите бяха налудничава ода на директора за растението в чекмеджето на бюрото й. После го привлякоха беглите сходства между ритъма на думите и някои от по-религиозните антиправителствени движения, които бе наблюдавал в началото на кариерата си. Стори му се, че долавя тихото мърморене на онзи тип лениви, но педантични лунатици, които лепят изрезки от вестници и разпечатки от интернет по стените на мазетата на майките си. Кабарче по кабарче си създават своя собствена вселена, предназначена единствено за тях самите. Но техните излияния и философии рядко звучаха така меланхолично или така едновременно земно и неземно като фразите на стената.

Това, което най-силно парна Контрол, докато ги гледаше, не беше нито объркване, нито страх, а раздразнението, което бе допуснал при разговора си с биолога. Емоция, която се материализираше като изненада: студена вода, излята в нищо неподозираща празна чаша.

Незначителните дреболии можеха да доведат до провал: малката пробойна водеше до други. Ставаха все по-големи и скоро човек политаше стремглаво надолу. Можеше да е всичко. Един следобед да забравиш да въведеш полевите си бележки. Да се приближиш твърде много до обекта на наблюдение. Да пропуснеш файл, който е трябвало да прочетеш с цялото си внимание.

Контрол не беше инструктиран за думите на стената на директора и не беше видял нищо подобно в документите, които най-старателно бе прочел и препрочел. Това беше първият сигнал за грешка в процеса.

Когато реши, че биологът се чувства наистина добре, доволна от себе си и може би много хитра, Контрол подхвърли:

— Казвате, че последният ви спомен от Зона X е как се давите в езерото. Какво по-точно си спомняте?

Биологът трябваше да пребледнее, да се замисли, да се усмихне тъжно, с което да натъжи и него, сякаш по някаква причина се е разочаровала. Сякаш досега е правил всичко чудесно, а изведнъж е прецакал нещата. После да възрази, да каже: „Не беше езерото. Беше в океана“ и останалото просто да се излее.

Но нищо от това не се случи. Не последва никаква усмивка. Вместо това тя заключи всичко в себе си и дори погледът й се обърна към някаква далечна височина — може би фар — за да го гледа от безопасно разстояние.

— Вчера се обърках — каза тя. — Не беше Зона X. Това беше спомен от петгодишна възраст, когато едва не се удавих в един фонтан. Ударих си главата. Шиха ме. Не знам защо, но когато ми зададохте въпроса, това си спомних, откъслечно.

Идеше му да плесне с ръце. Да стане, да плесне с ръце и да й подаде папката.

Предната вечер тя бе седяла в стаята си, отегчена до полуда, очакваща въпроса. Не само го бе очаквала, но бе решила да го превърне в яйце, снесено от Контрол. Да издаде по-малко личен детайл, за да скрие нещо по-важно. Инцидентът с шадравана беше добре документиран, защото се бе наложило да ходи в болница за шевове. Това трябваше да потвърди, че си спомня нещо от детството си, но нищо повече.

Хрумна му, че може би той няма право на достъп до спомените й. Може би никой нямаше. Но се отблъсна от тази мисъл, както астронавт се оттласква от стената на космическата капсула. Докъде ще стигне, може само да се гадае.

— Не ви вярвам — каза той с равен тон.

— Все ми е едно — отвърна тя и се облегна на стола си. — Кога ще се махна оттук?

— О, знаете какви са процедурите — трябва да дадете своята лепта — отвърна той, като нарочно използваше клишета, за да прозвучи невеж или тъп. Беше не толкова стратегия, колкото самонаказание, че не е бил на висота. — Подписали сте споразумението, знаели сте, че дебрифингът може да отнеме време. Знаели сте също, че може да се върнете с рак или изобщо да не се върнете.

— Нямам компютър — каза тя. — Нямам нито една от книгите, за които помолих. Държат ме в килия с малко прозорче високо на стената. Виждам само небето. Ако имам късмет, през няколко часа прелита ястреб.

— Това е стая, не килия.

Беше и двете.

— Щом не мога да си тръгна, значи е килия. Поне ми дайте книги.

Но той не можеше да й даде книгите за загубата на памет, които беше поискала. Не и докато не разбереше повече как тя беше загубила паметта си. Освен това тя търсеше и всякакви текстове за мимикрията и камуфлажа. Трябваше по някое време да я разпита и за това.

— Това говори ли ви нещо? — попита той, за да отклони вниманието й, като избута саксията с растението и мишката към нея.

Тя изправи рамене и сякаш стана не само по-висока, но и по-широка, по-внушителна. Приведе се напред към него.

— Растение и умряла мишка? Това е знак, че трябва да ми дадете шибаните книги и компютър.

Може би днес беше различна не заради шеговитото си настроение. Може би заради безразсъдството си.

— Не мога.

— Тогава знаете какво да правите с растението и мишката си.

— Много добре.

Презрителният й смях го последва чак в коридора. Хубав смях беше, дори когато го използваше като оръжие срещу него.

007: Суеверие

Двайсет минути по-късно Контрол вече беше успял да натъпче Уитби, Грейс и щатния лингвист Джесика Хсию в тясното пространство пред видимата част от стената със странните думи, написани от ръката на директора. Не си направи труда дори да премести книгите или нещо друго. Искаше да седят неудобно близко — да се сближим в тази телефонна будка с долепени колена. Тихо прошумоляване на дрехи, дишане, скърцане на обувки, неочаквани миризми — всичко щеше да се усили. Това трябваше да бъде свързващо преживяване. Може би.

Само помощник-директорът имаше нормален стол. Така щеше да си запази илюзията за ръководната си позиция или по-скоро, той щеше да избегне по-късните й оплаквания от неговата дребнавост. Вече беше пропуснал покрай ушите си натъртеното: „Толкова съм благодарна, че това е по програма“ — явно вече беше разбрала, че е преместил разпита на биолога. Накара го да чака, докато се шегуваше с някого в коридора, което той прие като микроотмъщение.

Бяха се сместили около най-малката конферентна маса-табуретка на света, върху която Контрол бе поставил саксията с растението и мишката. Всичко с времето и на мястото си, макар че мобилният телефон на директора нямаше да участва в разговора — Грейс вече го беше конфискувала.

— Какво е това? В моя кабинет — каза той и посочи към стената от думи.

Нямаше голямо желание да се подчини на неизказаното послание, което се излъчваше като силово поле от Грейс: това все още беше кабинетът на предишния директор.

„Това“ включваше не само думите, но и груба карта на Зона X, нарисувана под тях със зелено, червено и черно, на която се виждаха обичайните забележителности: фарът, топографската аномалия, базовият лагер… но и един остров нагоре край брега. От двете страни с химикалка бяха надраскани няколко откъслечни, неразбираеми думи, а на педя над главата на Контрол се виждаха две заплашителни наклонени черти и дати с около три години разлика. Една червена. Една зелена. До тях — инициалите на директора. Нима беше мерила височината си? От всички странни неща на стената, това изглеждаше най-странно.

— Нали казахте, че сте прочели всички папки — отвърна Грейс.

В нито една от тях не се споменаваше за врата, зад която се крие особен текст, но той нямаше намерение да спори. Надали беше открил нещо, за което те не знаят.

— Припомнете ми.

— Директорът написа това — отговори Грейс. — Това са думи, намерени върху стените на тунела.

На Контрол му трябваше секунда да смели тази информация.

— Но защо ги оставихте тук?

В един напрегнат миг от съчетанието на думите и миризмата на развален мед физически му призля.

— В нейна памет — бързо се обади Уитби, сякаш да оправдае помощник-директора. — Стори ни се твърде неуважително да ги изтрием.

Контрол беше забелязал, че Уитби не проявява особен интерес към мишката, въпреки че от време на време й хвърляше поглед.

— Не е в нейна памет — възрази Грейс, — защото директорът не е мъртва. Не вярвам, че е мъртва.

Каза го тихо, но толкова уверено, че Уитби и Хсию притихнаха, все едно Грейс бе споделила мнение, което я злепоставяше. Освен това Контрол се беше постарал да нагласи термостата така, че всички леко да се потят и неспокойно да помръдват.

— Какво означават? — попита Контрол, за да продължат нататък. Като се изключи обструкционизмът на Грейс, той забелязваше в нея нарастваща болка, която нямаше желание да изследва.

— Затова доведохме лингвиста — намеси се доброжелателно Уитби, макар да бе ясно, че помощник-директорът е изненадана от присъствието на Хсию. Но със свиването на „Съдърн Рийч“ влиянието на Хсию нарастваше; скоро можеше да се окажат с отдели, състоящи се от по един човек, който сам се наказва за нарушения, сам си дава повишения и бонуси и сам празнува рождения си ден, като поръчва морковени торти с формата на агенцията.

— Преди всичко, деветдесет и девет цяло и девет процента сме сигурни, че този текст е взет от проповед на пазача на фара Сол Еванс — каза Хсию, ниска, слаба жена с дълга черна коса. Говореше с леко възходяща интонация, която придаваше оптимизъм дори на най-незначителното или най-сериозното й изказване.

— Сол Еванс…

— Ето го там. — Уитби посочи рамките на стената. — В средата на черно-бялата снимка.

Мъжът пред фара. Значи това беше Сол. Вече го познаваше — някъде в дъното на съзнанието си.

— Защото сте го намерили напечатано някъде другаде ли? — обърна се той към лингвиста. Не бе имал време да хвърли повече от един поглед на папката за Еванс — беше твърде зает да опознава служителите на „Съдърн Рийч“ и общите контури на ситуацията в Зона X.

— Защото отговаря на неговия синтаксис и речник в няколко фрагмента от проповеди, които имаме на аудиозапис.

— Защо е изнасял проповеди, след като е бил пазач на фара?

— Бил е пенсиониран проповедник. Но по някаква причина се върнал към старото си поприще тъкмо в годината преди Събитието, създало Зона X и след това — границата.

— Това не звучи ли повече като съвпадение? — подхвърли Контрол, но никой не подхвана идеята.

— Проверено е — каза Уитби. За първи път в тона му към Контрол се промъкваше снизхождение.

— И тези думи са открити в топографската аномалия?

— Да — потвърди тя. — Надписът е реконструиран от сведенията на няколко експедиции, но така и не сме получили проба от материята, от която са направени думите.

— Жива материя — каза Контрол. Нещо му проблесна: думите не бяха цитирани в документите, но наистина беше чел нещо за надписи с жива тъкан по стените на тунела. — Защо думите не са включени в документите?

— В интерес на истината — отговори отново лингвистът, този път с известна неохота, — не обичаме да ги възпроизвеждаме. Така че може да са потънали някъде из информацията, например в папката за пазача на фара.

Грейс очевидно нямаше какво да добави, но Уитби се намеси:

— Не обичаме да възпроизвеждаме думите, защото все още не знаем какво точно е провокирало създаването на Зона X… и защо.

Но въпреки това бяха оставили думите зад врата, която не води наникъде. Контрол не успяваше да схване логиката.

— Това е суеверие — възрази Хсию. — Абсолютно, безспорно суеверие. Не бива да говорите така.

Контрол знаеше, че родителите й са изявени традиционалисти и че тя произхожда от култура, в която духовете се проявяват и думите имат друго значение. Хсию не споделяше тези вярвания — яростно не ги споделяше, а практикуваше свободна форма на протестантство, която също имаше своите необясними елементи. Но той все пак се съгласи с оценката й, въпреки че тази антипатия може би се промъкваше и в анализите й.

Тя би продължила с енергичното разкритикуване на суеверието, но Грейс я спря.

— Не е суеверие.

Всички се завъртяха на табуретките си и се обърнаха към нея.

— Суеверие е — призна тя, — но може и да е вярно.

Как е възможно суеверието да бъде вярно? Контрол се замисли над това по-късно, когато насочи вниманието си към посещението на границата и едновременно с това хвърли бегъл поглед на папката, която Уитби му беше дал. Заглавието й гласеше просто „Теории“. Може би „суеверието“ се промъкваше в пукнатините, в пролуките, когато работиш на място с намаляваща мотивация и оскъдни ресурси. Може би суеверието беше това, което настъпва, когато директорът изчезне в акция, а помощник-директорът още оплаква загубата. Може би тогава прибягваш към заклинания и ритуали, а влечуговият ти мозък казва: „Аз ще поема оттук нататък. Ти вече се опита“. Не беше дори неразумно. Та колко невидими, абстрактни заклинания управляваха света извън „Съдърн Рийч“?

Но не всички вярваха в една и съща версия. Лингвистът например още беше убедена в суеверието на логиката, може би защото беше прекарала само две години в агенцията. Ако статистиката беше вярна, тя щеше да прегори и да бъде отстранена следващата година; по някаква причина Зона X беше неумолима към лингвистите, почти като към свещениците, от които вече не бе останал нито един в „Съдърн Рийч“.

Така че може би само месеци деляха лингвиста от покръстването във вярата на помощник-директора или на Уитби, каквато и да беше тя. Защото Контрол знаеше, че вярата в научния процес има своите граници. Зикуратите на нелогичното, издигнати от средностатистическия роден терорист, който си купува азотен тор или сглобява детонатора, добиваха собствен несигурен импулс и сила.

Но Хсию беше корава и упорита по причини, които не внушаваха по-голямо спокойствие на Контрол по отношение на Зона X.

Представете си, каза тя на Контрол, че езикът е само част от даден метод на комуникация. Представете си, че той дори не е важната част, а по-скоро снабдителната тръба, шосето. Просто проводник. „Инфраструктура“ бе думата, която Контрол щеше да употреби по-късно в разговора си с Гласа.

Истинската същност на посланието, неговият смисъл, се изразяваше от комбинациите на живата материя, съставляваща думите, сякаш самото „мастило“ беше посланието.

— А ако едно послание е полуфизическо, ако кодировката е полуфизическа, то според мен думите на стената изобщо нямат същия смисъл. Мога да ги анализирам с години — което, доколкото схващам, може би е правила и директорът — но това няма да ми помогне да разбера нищо. Видът на проводника помага да се определи за колко време пристига съобщението, а може би и донякъде контекста, но това е всичко. По-нататък…

Тук Контрол осъзна, че Хсию се е плъзнала по плоскостта на лекцията, която бе изнасяла много пъти, вероятно съпътствана от презентация с PowerPoint.

— По-нататък, ако някой или нещо се опитва да натъпче информация в главата ви с думи, които разбирате и смисъл, който не разбирате, проблемът не е, че работи на честота, която не възприемате, а нещо много по-лошо. Все едно съобщението е нож, който създава смисъла си, режейки месото, а главата ви е приемникът и върхът на ножа постоянно влиза в ухото ви, отново и отново…

Не беше нужно да казва повече, за да се замисли Контрол за злощастните експедиции, преди да забранят използването на имена и съвременни комуникации. Ами ако съдбата на първата експедиция беше предопределена от някакво смущение, внесено от самите тях, което им е попречило просто да слушат, да възприемат?

Той се върна към пазача на фара:

— Сол Еванс е написал всичко това много отдавна, нали? Не може да пише тези думи сега. Би трябвало вече да е прастар.

— Не знаем. Просто не знаем.

Последното, което никому не помагаше, беше изречено от Уитби и всички го изгледаха като животни, озовали се по средата на пътя в тъмна нощ, към които бързо лети автомобил.

008: Терор

Около час по-късно, когато стана време да отиде до границата, Грейс му каза, че Чейни ще го заведе.

— Той пожела по някаква причина.

Тя самата очевидно не желаеше. Отново измина коридора към огромните двойни врати, воден от Уитби, сякаш сам нямаше да си го спомни, за да бъде посрещнат от веселия Чейни, чието кафяво кожено яке изглеждаше не просто вечният му спътник, все едно са венчани, а част от него — като черупка на бръмбар. Уитби се стопи, изчезна през вратата, като силно и рязко си пое въздух, сякаш се гмурваше в езеро.

— Реших да изляза и да ви спестя страшните ръкавици — възкликна Чейни, докато стискаше ръката му. Контрол се почуди дали тази сърдечност прикрива хитрост или просто го е хванала параноя поради контактите с Грейс.

— Защо ги държите там? — попита той, докато Чейни го водеше по виещия се „кратък път“ покрай охраната и навън към паркинга.

— Боя се, че е заради бюджета. Тук винаги това е отговорът — отвърна Чейни. — Прекалено скъпо бе да ги махнем. После се превърнаха в майтап. Или ние ги превърнахме в майтап.

— Майтап ли?

Днес се беше наслушал на достатъчно майтапи.

Уитби ги чакаше като по чудо на входа, на волана на вече запален военен джип със свален гюрук. Приличаше на герой от нямото кино — човекът, на когото всички се смеят, а пантомимният жест, с който ги покани да се качват, само усили това впечатление. Контрол завъртя очи, а Уитби му намигна. Може би в колежа Уитби е бил театрална звезда? Може би е неуспял актьор?

— Да, майтап — потвърди Чейни, като скочиха на задната седалка. Уитби или някой друг беше сложил огромна кутия с папки на предната седалка, така че никой да не може да седне там. — Сякаш всички странни неща, които трябва да се анализират, идват от самата сграда, а не от Зона X. Вие виждали ли сте тези хора? — Широка жабешка усмивка. Поредната шега. — Уитби, мини по живописния път.

Контрол обаче почти не го слушаше, сбърчил нос от неприятния факт, че миризмата на развален мед го е последвала и в джипа.

Дълго време Уитби не каза нищо, а Чейни говореше неща, които Контрол вече знаеше, правеше се на екскурзовод и очевидно забравяше, че се повтаря след заешкия брифинг предния ден. Контрол насочи вниманието си към околността. „Живописният път“ беше обичайният маршрут, който Контрол бе видял на картата: множеството завои, забранителните знаци, траншеите като от Втората световна война. Където беше възможно, блатото и гората бяха запазени като естествени прикрития и бариери. На места обаче се появяваха странни плешиви петна от пресушено блато или изсечена гора; на някои от тях имаше разположени охранителни станции или бараки, други просто се бяха превърнали в поляни с пожълтяла трева. Контрол усещаше как вратът му настръхва, което му навяваше мисли за снайперисти и отдалечени наблюдатели. Може би така по-лесно принуждаваха нарушителите да излязат на открито, за да бъдат забелязани от дроновете. Повечето военни, с които се разминаваха, носеха камуфлажи; трудно можеше да прецени броя им. Но всички извън последния охранителен пункт си мислеха, че отвъд него се намира зона, смятана за опасна поради екологично замърсяване.

Армията беше натоварена със задачата „в сътрудничество“ със „Съдърн Рийч“ да намери нови входове към Зона X и неуморно — а може би с нарастващо отегчение — следеше границата за пробойни. Освен това от време на време я тестваше със снаряди. Контрол знаеше, че в Зона X са затворени ядрени глави от най-близките ракетни площадки, а военните сателити ги наблюдават отгоре.

Основната работа на армията обаче беше да не допуска нарушители и да поддържа версията за екологична катастрофа. В това отношение беше помогнало анексирането на земята, на която се намираше Зона X, и още два пъти по толкова около нея като естествено разширение на военната база нагоре по брега. Както и тренировъчните полигони из цялата местност. Докато „Съдърн Рийч“ се смаляваше, ролята на армията нарастваше. Във всяко поделение например вече имаше медицински екип и инженери. Ако в агенцията се повредеше тоалетна, водопроводчикът идваше от военната база.

Погледнат отблизо, благодарение на начина, по който Уитби мяташе джипа наляво-надясно по по-неравните участъци от пътя, все едно играеше на блъскащи се колички, Чейни разкриваше остатъци от физиката на културист, сякаш някога е бил в отлична форма, но това състояние, подобно на всички човешки състояния, е отминало… а после се е завърнало като по-голяма плътност около кръста, но все пак е оставило здрави гърди, изпъкващи победоносно под бялата риза и кафявото яке, почти прикривайки коремчето. Според досието му той беше „първокласен учен с афинитет към бирата“, от онзи тип умове, които Контрол бе виждал и преди. Трябваше му притъпяване, за да се забави или да се отдалечи от възможното отчаяние. Бирата срещу Учения беше схизма, постоянна битка на баналността на речта срещу оригиналността на мисълта.

Защо Чейни се правеше на палячо пред Контрол, след като имаше такъв могъщ мозък? Е, може би си беше палячо извън специалността си, но Контрол също не беше човек, когото всеки би поканил на гости.

След като основните охранителни пунктове останаха зад гърба им и стъпиха на чакълестия път, дълъг двайсет и два километра, който като че ли поглъщаше цялото внимание на Уитби и той отново почти не говореше, Контрол попита:

— Това ли е пътят, по който минават и експедициите, за да стигнат до границата?

Колкото по-дълго пътуваха, толкова повече образът в съзнанието му за преминаването на експедициите по същия този път, за притихналите участници, потънали в безкрая на мислите си, се прекъсваше от постоянното спиране на множеството пунктове за проверка. Гибелта на усамотението.

— Да — потвърди Чейни, — само че със специален автобус, който няма нужда да спира.

Специален автобус. Без проверки. Без лимузина за експедициите, не и по този път. Дали са им сервирали любимото ястие? Как са прекарвали последната си вечер — в пиянски блянове или трезви размишления? Кога за последно са им позволили да видят семейството и приятелите си? Получили ли са утеха от свещеник? В документите не се споменаваше; Централата се бе спуснала като многокрак паразит върху „Съдърн Рийч“, за да координира тази част от процеса.

Натоварени или необременени?

— Вече с раници и екипировка? — попита той. Представяше си биолога в специалния автобус, неспиращ по пунктовете, как преглежда раницата си или седи мълчаливо, оставила багажа си до себе си. Нервна или спокойна? Каквото и да е било психичното й състояние в този момент, Контрол предполагаше, че надали е разговаряла с другите участници.

— Не, получават ги на граничния пункт. Но знаят предварително какво има в тях — същото като в раниците им по време на обучението. Само по-малко камъни.

Изражението на Чейни показваше, че очаква от Контрол да се засмее, но с вечната си любезност се изкиска вместо него.

И така, приближаваха границата. Как се е чувствала Призрачната птица — развълнувана, безразлична? Притесняваше го фактът, че имаше по-ясно усещане какво не е, вместо какво е изпитвала.

— Шегувахме се — започна Чейни, но го прекъсна дупката, която Уитби не успя да заобиколи, — шегувахме се, че трябва да ги изпратим със сметало и кремък. Може и едно-две ластичета.

Ученият явно долови някакво неодобрение или опасност в реакцията на Контрол към фриволния тон, защото добави:

— Черен хумор, нали знаете. Като при докторите.

Лесно му беше. Той чакаше на сигурно място и анализираше това, което те му носеха. Онези, които се връщаха. Цял склад с предимно непотребни проби, откупени с кръв и кариери, защото никой от оцелелите не продължаваше щастлив, продуктивен живот. Дали Призрачната птица помнеше Чейни и ако беше така, какви ли бяха впечатленията й от него?

Безкрайна вълна от люспести, кафяви стволове на дървета. Уханието на боровите иглички, смесено с острия мирис на гниене и изгорелите газове от джипа. Синьо-сивото небе отгоре, прозиращо през покрова от листа. Поклащащият се тил на Уитби. Уитби. Невидим и прекалено видим. Шифър, който ту се фокусираше, ту се разфокусираше, изглеждаше едновременно близък и далечен.

— Терор — бе казал Уитби по време на сутрешната среща, като гледаше растението и мишката.

„Терор.“ Само че го изрече по странен начин, с леко заваляне и интонация, която подсказваше, че по-скоро дава информация, без да реагира или да изразява емоция.

Терор от какво? И защо изглеждаше така, сякаш го казва с ентусиазъм?

Лингвистът обаче говореше през Уитби и скоро се отдалечи твърде много от темата, за да може Контрол да се върне към нея.

— Името обхваща цяла поредица от свързани асоциации — каза Хсию, като стартира някаква първобитна секция на своя PowerPoint, създадена през друга епоха и може би първоначално насочена към публика от вледенена мегафауна, която Контрол живо си спомняше от природонаучния музей. — Набор от свързани идеи, факти и тъй нататък. И тези асоциации съществуват не само в съзнанието на носещия това име, формирайки неговата самоличност, но и в съзнанието на другите членове на експедицията, следователно и за всичко, което може да има достъп до тях в Зона X. Дори това да стане с процес, непознат за нас и напълно спекулативен по природа. Докато „биолог“ — това е функция, част от цялата личност. — Не и ако го правиш както трябва, като Призрачната птица, и от самото начало се превръщаш изцяло в работата си. — Ако можеш да бъдеш функцията си, то теорията е, че тези асоциации се стесняват или затварят и това затваря пътищата към личността. Може би. — Само дето Контрол знаеше, че това не е единствената причина за отнемането на имената: целта беше да се оголи личността, за да се вдъхне лоялност и да се повиши ефективността на кондиционирането на реакции и хипнозата. Което на свой ред помагаше за смекчаването или предотвратяването на ефектите на Зона X, или поне това беше обосновката, която Контрол бе видял в документите, изказана в една бележка на Джеймс Лаури — единственият оцелял от първата експедиция, който впоследствие беше останал в „Съдърн Рийч“, въпреки че беше увреден и му бяха нужни години, за да се възстанови.

И завоят към по-общото:

— Продължаваме да казваме, че то — имам предвид онова, което е започнало тези процеси и използва думите на Сол Еванс — прилича на едно или друго, но всъщност е само себе си. Каквото и да е. Защото умът ни обработва информация почти само по аналогия и категоризация и често изключва, когато му се представи нещо, което не се вписва в нито една категория и се намира извън сферата на аналогиите ни.

Явно наближаваше краят на презентацията, защото поредицата от мраморни рамки отстъпи място на бял екран с надпис „Въпроси?“

Въпреки всичко Контрол схващаше идеята. Тя отразяваше по различен начин същите неща, които биологът бе казала по време на разговора им. Това, което се бе запечатало дълбоко в съзнанието му от курса по астрономия в колежа, беше, че първите астрономи, започнали да мислят за точиците светлина не като за част от небесен гоблен, въртящ се около Земята, а като за отделни планети, е трябвало да изтласкат въображението си — а следователно, аналогиите и метафорите си — от отъпкания път, по който са вървели всички умове в продължение на стотици години.

Кой в „Съдърн Рийч“ притежаваше необходимия ум, за да види нещо ново? Нямаше представа. Но вероятно не беше Чейни, поне на този етап. Блестящият интелект на Чейни не беше открил нищо ново от дълго време насам, което сигурно не беше по негова вина. Но Контрол се върна на една мисъл: готовността на Чейни да продължава да блъска главата си в стената, въпреки че никога нямаше да публикува и една научна статия за никое от тези неща, беше по някакъв извратен начин една от най-добрите причини да приеме компетентността на директора.

Сив мъх, полепнал по дърветата. Ястреб, кръжащ над празната поляна под притъмняващото небе. Жега и влажност във въздуха, борещи се с повеите на вятъра.

В „Съдърн Рийч“ наричаха последната експедиция дванайсета, но Контрол беше преброил ринговете и всъщност това беше трийсет и осмата итерация, в това число шест „единайсети“ експедиции. Агиографията беше ясна: след действителната пета експедиция „Съдърн Рийч“ беше зациклила като повреден компактдиск, като повтаряше почти едно и също. Експедиция 5 стана X.5.A, последвана от X.5.B и X.5.C, та чак до X.5.G. Номерът на всяка експедиция след това се придържаше към определена метрика и внасяше нови променливи в уравнението. Всички единайсети експедиции например се състояха само от мъже, докато дванайсетите, ако продължаха с X.12.B и по-нататък, щяха да се състоят само от жени. Помисли си дали майка му знае за подобен паралел в други специални операции, дали изследванията показват нещо, свързано с пола, което му е убегнало, защото той продължаваше да намира тази метрика за безсмислена. Ами ако някой не можеше да се определи като мъж или жена?

Контрол все още не можеше да каже от анализа на документите тази сутрин дали итерациите са започнали като чиновническа грешка и са били кодирани като процес (малко вероятно) или като съзнателно решение на директора, неусетно вмъкнато в протокола от някое съвещание. Просто се беше появило, сякаш винаги е била там. Потребност някак да се държи така, сякаш не е минало толкова време без конкретни резултати и отговори. Или да описва пространна история за всеки набор от експедиции, която да не издава колко безплодно става всичко?

По време на петата експедиция в „Съдърн Рийч“ бяха започнали да лъжат участниците. Те не знаеха, че са част от Експедиция 7.F, 8.G или 9.B и Контрол се чудеше как е възможно някой да поддържа версията, как истината би могла да разяде мотивацията, вместо да я повдигне, и да внесе циничен фатализъм в цялата организация. Колко странно бе да продължават да подготвят „петата“ експедиция, да продължават да търкалят камъка нагоре по хълма, отново и отново.

Когато Контрол попита за прехода от X.11.K. към X.12.A по време на опознавателната си среща в понеделник (в сряда вече му се струваше, че е било преди цял месец), Грейс само сви рамене.

— Биологът знаеше за единайсетата експедиция, защото съпругът й бе проявил небрежност. Затова преминахме към дванайсетата.

Това ли беше единствената причина?

— Доста промени са били направени заради биолога — отбеляза Контрол.

— Директорът се разпореди — каза Грейс, — а аз я подкрепих.

Това беше краят на разговора в тази посока. Грейс не желаеше да признае каквато и да било дистанция между себе си и директора.

И както често става, една голяма лъжа бе довела до серия от малки лъжи, маскирани като „промяна в метриката“ и видоизменение на експеримента. Получавайки все по-малко сведения, директорът все повече се занимаваше със състава на експедициите, сведенията, които им предоставяше, а кой знае дали това беше от полза? Човек стигаше до определена точка на отчаяние, може би му се струваше, че влакът лети по-бързо от другите, и беше готов да използва всичко, което намери между седалките, независимо дали е оръжие или само изкривен кламер.

Ако бръщолевиш като учен и се поклащаш като учен, за неучените скоро ще се превърнеш в предмет на разговор вместо личност. Някои учени живееха с тази роля, почти я прегръщаха, превръщаха се в ходещи тези и учебници. Това обаче не можеше да се каже за Чейни, въпреки склонността му да използва жаргонни изрази като „квантови преплитания“.

В определен момент по пътя към границата Контрол започна да събира чейнизми. Много от тях възникваха непровокирани, защото Чейни, след като загрееше, мразеше тишината и я замеряше със странни комбинации от ерудиран и небрежен синтаксис. Единственото, което трябваше да прави Контрол, с невинното съучастие на Уитби, беше да не реагира на някоя шега или коментар, за да предизвика Чейни да запълни пространството със собствените си думи. Дълго пътуване се оказа.

— Да, често се водим по кретенията на другите. Тя е почти всичко, с което разполагаме.

— Не разбираме дори как действат всички организми на планетата ни. Даже и не сме открили всички. Ами ако просто ни липсва езикът за това?

— Морално остарели ли сме? Едва ли, едва ли. Но ето, армията е на друго мнение.

— Ако си физик, какво виждаш, когато се изправиш срещу нещо, което не се интересува какво правиш и не се влияе от действията ти? Започваш да си мислиш за неща като тъмна енергия и леко откачаш.

— Да, това е нещо, върху което мислим: как ще разбереш дали нещо е извън обичайното, ако не знаеш дали уредите ти ще регистрират движенията му? Лазери, детектори на гравитационни вълни, рентген. Нищо полезно. Имам само лопата, кофа, ластици и тиксо.

— В Централата няма учени. Прав ли съм?

— Сигурно е малко странно. Да живееш до такова нещо. Сигурно може да се каже така. Но пък после се прибираш и си си вкъщи.

— Имате ли представа от физика? Не, разбира се. Как бихте могли?

— Знаете ли, че черните дупки и вълните имат сходна структура? Много, много сходна. Кой би очаквал това?

— Искам да кажа, човек очаква Зона X да му сътрудничи поне малко, нали? Заложил съм репутацията си на сътрудничеството й поне дотолкова, че да получим някои точни данни, поне промяна в температурата или нещо подобно.

И доизчистване на последното твърдение:

— Сега сме постигнали макар и частично единомислие, колкото и да е намален съставът ни, че за да анализираме някои неща, обектът трябва да позволи да бъде анализиран, да се съгласи с това. Дори това да стане просто с някакъв отговор, някаква реакция.

Последните две фрази, съпроводени от смушкване с лакът, Чейни изрече малко жаловито, защото той наистина беше заложил репутацията си на Зона X — в общия смисъл, че бе посветил кариерата си на „Съдърн Рийч“. Първоначалният триумф от факта, че е избран, и последвалото стягане, сякаш го душеше гигантска змия на име Зона X, после и онова, което бе прозрял в най-съкровените си мисли и дори преминавайки отвъд границите на собствения си мозък. Че „Съдърн Рийч“ наистина бе унищожила кариерата му, а може би дори бе станала и причина за развода му.

— Какво мислите за заблуждаващата информация, дадена на експедицията? — попита го Контрол, ако не за друго, поне да спре потока от чейнизми. Знаеше, че ученият е имал известна роля във формирането на тези неистини.

Чейни се намръщи така, сякаш Контрол критикуваше качеството на пребоядисване на кола, претърпяла тежка катастрофа. Нима Контрол беше убиец на всяка радост, който иска да смаже увереността на Чейни, неговото весело квакане в стил „нищо не мога да направя“? Но тази веселост през повечето време дразнеше Контрол. Тя винаги беше претекст, още от футболната съблекалня в гимназията — сърдечни закачки, които прикриваха по-големи или по-малки престъпления.

— Не беше… не е точно заблуждаваща информация — отвърна Чейни и помръкна за кратко, докато търсеше подходящи думи. Може би си мислеше, че това е проверка. На лоялността му, на нагласата или на моралната му устойчивост. Но бързо намери думите. — По-скоро създадохме история, разказ, който да ги преведе през тесните проливи. Котва.

Като фар, който отвлича вниманието им от топографските аномалии — фар, чиято функция е да дава сигурност. Може би точно тази история си разказваше Чейни за приказката или точно тази приказка за историята, но Контрол се съмняваше, че директорът е гледала на нещата по същия начин, нито дори биологът с откъслечната си памет.

— Божичко, какъв дълъг път — изпъшка Чейни в тишината.

009: Доказателство

Най-сетне вниманието на събранието по повод стената зад вратата се насочи към мишката и растението.

— Какво можете да ми кажете за тази мишка и това растение? — поиска да знае Контрол, за да види каква реакция ще предизвика. — И те ли са за спомен?

Растението и мишката още бяха в саксията и не бяха изскочили, за да ги стиснат за гърлото, но Уитби и Хсию не ги изпускаха от поглед през цялото време.

— Не, всъщност не — отвърна Грейс след малко. — Тя се опитваше да го убие.

— Какво?

— Не щеше да умре — обясни помощник-директорът презрително, сякаш нарушаването на естествения ред на нещата не е чудо, а оскърбление.

Думите й предизвикаха Уитби да направи обобщение на опитите за унищожение, от които настръхваше косата и които включваха пробождане, старателно изгаряне, лишаване от почва и вода, вкарване на паразити, цялостно неглижиране, излъчване на вибрации на омраза, вербално и физическо насилие и много други. Пресъздаде някои от събитията с крайно маниакална енергия.

Бяха изпратили проби в Централата и може би досега учените там се мъчеха да разкрият тайните на растението.

От Централата обаче не бяха върнали никаква информация, а каквото и да бе направила директорът, не бе успяла да убие растението, дори след като го беше затворила в заключено чекмедже. Само че някой се бе съжалил над него и го поливаше, може би дори му бе дал умряла мишка, за да го нахрани. Контрол гледаше подозрително Уитби и Грейс. Мисълта, че един от тях е проявил милозливост, го изпълваше с малко повече симпатия и към двамата, отколкото изпитваше само преди миг.

— Сигурна съм, че го е взела от залата с проби — намеси се Хсию. — Растението е от Зона X. Най-обикновен вид, макар че не съм ботаник.

После, разбира се, ги поведе към залата с проби.

Само дето Хсию, като лингвист, нямаше пропуск.

Малко преди границата пейзажът се промени и Уитби трябваше да кара с петнайсет километра в час, защото пътят се стесни и стана много труден. Докато се движеха по лекия наклон, тъмните борове и блатото отстъпиха на нещо като субтропична дъждовна гора. Контрол виждаше извитите като въпросителни знаци стръкове на папратите и изненадващо много нежни, чернокрили еднодневки над дървените мостове, по които преминаваха над по-големите поточета. От влажна и наситена миризмата на земята бе станала въпросителна като папратите: нотка на свежест от по-гъстите листаци на дърветата. Контрол осъзна, че се движат през периферията на огромна падина, „топографска аномалия“ със съвсем различен хабитат. Парковете в падините наоколо по някаква причина бяха любимо място за разходка на местните тийнейджъри и понякога, запасили се в Хедли с нелегално придобита бира, те тръгваха за срещи с момичета по тия места. Падините, които той помнеше, бяха обсипани със смачкани кутийки от бира и опаковки от презервативи. Те бяха от ония райони, които местната полиция държи под око, защото там рядко минаваше уикенд без сбиване.

Още по-учудващо беше, че се виждаха бели зайци, които припкаха покрай езерцата и влажните места, покрити с кафява шума, където земята бързо гниеше и никнеха древни червеновърхи гъби.

Което накара Контрол да прекъсне поредния заекващ монолог на Чейни:

— Дали те са това, за което си мисля?

— Да, останки от експеримента — отговори той с видимо облекчение, че Контрол най-после е казал нещо. — Тези, които избягаха. Размножават се… като зайци. Опитахме се да ги премахнем, но се оказа, че това поглъща твърде много ресурси, и ги оставихме на мира.

Контрол следеше движенията на един бял екземпляр, по-голям от останалите, който обикаляше по височинките с дълги скокове. Имаше нещо непокорно в стойката му. Или Контрол проектираше върху животното същата особена неподвижност и бдителност, която проектираше върху събратята му.

— Зайците имат три клепача и не могат да повръщат — обади се неочаквано Уитби. Смаян от намесата му, за миг Контрол придаде по-голяма значимост на твърдението му, отколкото заслужаваше.

— Знаете ли, това ни напомня да бъдем смирени — каза Чейни като парен валяк, твърдо решен да премине през Уитби. — Да изпитваме смирение. Смиряващи преживявания. Нещо такова.

— Не е ли възможно някои от тях да са се върнали? — попита Контрол.

— Моля?

Контрол беше сигурен, че Чейни го е чул, но все пак повтори въпроса си.

— Имате предвид от другата страна на границата? Да са я прекосили и да са се върнали? Е, това би било лошо. Много кофти. Защото знаем, че са се разпространили сравнително надалеч. Тези, които са достатъчно умни, за да оцелеят. Освен това, някои от тях са напуснали ограничената зона, били са заловени от предприемчиви особи и са продадени в магазини за домашни любимци.

— Значи казвате, че е възможно някои от наследниците на вашия петнайсетгодишен експеримент сега да си живеят по домовете на хората? Като техни питомци? — втрещи се Контрол.

— Не бих се изразил точно така, но в общи линии, да — съгласи се Чейни.

— Забележително — гласеше единственият коментар на поразения Контрол.

— Не точно — възрази Чейни деликатно, но твърдо назад. — Такъв е светът. Или поне инвазивните видове навсякъде. Мога да ви продам питон от полуострова на ужасите, воден от същите подбуди.

Няколко секунди по-късно се обади Уитби с най-дългото си излияние на един дъх, откакто бяха поели на път:

— Няколкото бяло-кафяви екземпляри са потомци на бели зайци, чифтосали са се с местните блатни зайци. Наричаме ги „специални погранични“, а войниците ги отстрелват и ядат. Но не и чисто белите, в което не виждам никаква логика. Защо изобщо стрелят по тях?

Защо не стрелят по всички? Защо не ядат всички?

В дългите зали, съставляващи втория етаж на лявата страна на подковата, гледано откъм паркинга, отлежаваха петдесет хиляди проби. Отидоха там преди обяд, без Хсию. Наложи се да облекат костюми за биологична защита с черни ръкавици, много подобни на онези, които толкова го бяха смутили в научния отдел в другия край на сградата. Това беше неговото отмъщение: да пъхне ръце в тях и да ги превърне в свои кукли, въпреки че усещането за гумата не му допадаше.

Атмосферата беше като в катедрала, а научният отдел сякаш беше репетиция за събитието; поредицата от камери беше същата. Трябваше да свири неземна, небесна музика; светлините, които пронизваха въздуха, образуваха езерца, в които Контрол виждаше летящи прашинки, а сводовете и стените изпълваха помещенията с чувство на благоговение, усилвано от високите тавани.

— Това е любимото ми място в „Съдърн Рийч“ — каза Уитби със светнало лице под прозрачния шлем. — Излъчва спокойствие и сигурност.

Значеше ли това, че не се чувства сигурен в другите части на сградата? Контрол едва не му зададе въпроса, но се спря, за да не развали настроението. Искаше му се да бе взел слушалките си с неокласическа музика за по-пълно преживяване, но въпреки това в главата му звучаха нотите, изпълнени със странен копнеж.

Тримата с Уитби и Грейс вървяха в земните си космически скафандри като далечни богове, крачещи по божествено избрана земя. Костюмите бяха обемисти, но тънката материя едва докосваше кожата му и той имаше чувството, че се носи в безтегловност, сякаш гравитацията тук действаше по различен начин. Костюмът миришеше леко на пот и мента, но той се стараеше да не обръща внимание.

Редиците с проби се множаха и разпростираха, а ефектът се подсилваше от огледалата по стената, деляща залите. Тук имаше всякакви растения, късове кора, водни кончета, замразено-сушени трупове на лисица и ондатра, изпражнения от койоти, парче от стар варел. Мъхове, лишеи и гъби. Спици от колела и блестящи очи на дървесни жаби, вперили сляп поглед в него. Беше очаквал да види франкенщайнова лаборатория с двуглави телета във формалдехид и противен гърбав прислужник, който изскача пред тях и обяснява всичко с непонятна мешавица от добри намерения и завален синтаксис. Но до него вървяха само Уитби и Грейс и в тази катедрала никой от двамата нямаше желание да обяснява каквото и да било.

Анализът на учените в „Съдърн Рийч“ потвърждаваше, че през последните шест години, или около X.11.D, в Зона X не са останали следи от токсини, дължащи се на човешка дейност. Абсолютно нищо. Никакви тежки метали.

Никакви индустриални или селскостопански отпадъци. Никакви пластмаси. Което беше невъзможно.

Контрол надникна през вратата, която помощник-директорът отвори пред него.

— Това е — каза тя, напълно безсмислено според него.

Озова се в главната зала — дълго, широко помещение с още по-висок таван и повече колони, пълно с безкрайни редици от рафтове.

— Тук въздухът е чист — отбеляза Уитби, — човек може да се надруса от толкова кислород.

Нито една проба не бе показала каквато и да било аномалия: нормални клетъчни структури, бактерии, радиация, всичко. Но Контрол беше видял и някои странни коментари в докладите на неколцина гостуващи учени, които бяха минали през проверката за сигурност и бяха дошли да изследват пробите, въпреки че бяха държани в неведение относно контекста. Общият смисъл на коментарите беше, че когато отмествали поглед от микроскопа, пробите се променяли, а когато отново погледнели, обектите се връщали към нормалния си вид. „Чудна работа.“ За Контрол, в този кратък поглед, плъзнал се по огромното множество вещи пред него, залата приличаше на голяма витрина с редки предмети: изсъхнали черупки на бръмбари, крехки морски звезди и всякакви други неща в буркани, шишенца, контейнери и кутии във всевъзможни размери.

— Някой опитвал ли е да яде от пробите? — попита той Грейс. Общо взето, беше сигурен, че ако бяха погълнали неумиращото растение, то нямаше да се върне.

— Шшшт — отвърна тя, като че ли бяха в църква и той говореше твърде силно или бе вдигнал мобилния си телефон. Контрол обаче забеляза, че Уитби го гледа озадачено, навел леко глава настрани в шлема на костюма си. Дали все пак той не бе пробвал пробите? Въпреки „терора“?

Успоредно с това се замисли, че Хсию и другите небиолози никога не са виждали катедралата с пробите. Чудеше се какво ли биха разчели те в ивиците козина на мъртвия блатен плъх или в празните стъклени очи на блатния ястреб, в изкривения му клюн. Какви ли непонятни шепоти и възклицания биха могли неочаквано да се вербализират от разрезите на дървесния мъх или кората от кипарис? Какви ли модели можеха да се открият в клонките и листата?

Прекалено абсурдна мисъл, за да я изкаже с думи, не и докато беше толкова нов тук. Може би дори и когато станеше от „старите“ на това място, ако имаше… или нямаше късмет.

Това беше.

Когато помощник-директорът затвори вратата и преминаха към следващата част от катедралата, Контрол трябваше да прехапе устни, за да не се разсмее. Представи си как пробите танцуват зад вратата, избавили се от страшните ограничения на човешкия поглед. „Нашето банално, убийствено въображение“, както се бе изразила биологът пред директора в един от редките си непредпазливи моменти преди дванайсетата експедиция.

По-късно, вече в коридора, леко изцеден от преживяването, Контрол попита Уитби:

— Това ли беше залата, която искахте да видя?

— Не — отвърна Уитби, но не добави нищо повече.

Дали не го беше обидил с отказа си по-рано?

Но дори да не беше засегнат, Уитби явно беше оттеглил поканата си.

Откъслечни гледки на селища, сега скрити в гъстаците от кудзу и други увивни растения, гниещи под мъховете: отдавна изоставено мини голф игрище на пиратска тема. Зелените му терени бяха погребани под шума и кал. Палубите на пиратите се издигаха под странен ъгъл от бурните морета на растителността, а мачтите стърчаха, прекършени под прав ъгъл, и чезнеха в мрака на започващия дъжд. До него имаше полуразрушена бензиностанция с пробит покрив от паднали дървета, а паважът беше така напукан от разкривени коренища, че се беше разпаднал на набъбнали от вода парчета с текстура и консистенция, напомнящи на тъмни, овлажнели курабии. Размазаните, неправилни силуети на къщите и двуетажните постройки през дърветата доказваха, че преди евакуацията тук са живели хора. Толкова близо до границата се осъществяваше възможно най-малко дейност, така че тези опустели места можеха да бъдат разрушени само от естествения процес на десетилетия дъжд и разлагане.

В последната част от пътя до границата Уитби се спусна още по-ниско, докато Контрол беше сигурен, че са слезли под морското равнище, преди отново да се изкачат до един нисък хребет, на който бяха разположени зелени бараки, една по-представителна на вид тухлена сграда за командване и контрол и местният пункт на „Съдърн Рийч“.

Според една оплетена йерархична диаграма, която напомняше на няколко съвкупляващи се змии, тук „Съдърн Рийч“ се намираше под военна юрисдикция. Това може би обясняваше защо техният пункт, който стоеше затворен между експедициите, изглеждаше като редица от големи палатки, направени от лимонова глазура. Иначе казано, напомняше на църквите, които Контрол бе виждал в юношеските си години, обикновено заради момичето, с което излизаше в момента. Калцирането на членовете на религиозни секти често добиваше тази форма: сякаш нещо временно се беше втвърдило и увековечило. Затова ги посрещна или поредица от бели, вечно заледени палатки, или огромна, завинаги замръзнала бяла вълна. Гледката беше неуместна и смайваща — пунктът приличаше на вкаменено стадо от огромни шоколадови бисквити с крем, едно от лакомствата на отминалото детство.

Щабът на армията се помещаваше в куполообразна част на бараките след последния охранителен пункт, но наоколо май нямаше никого, с изключение на няколко редници, стоящи насред бълбукащата кална баня, служеща за паркинг. Разхождаха се безцелно, без да се интересуват от дъжда, говореха си отегчено, но напрегнато и пушеха цигари с филтър и аромат на череши. „Както кажеш.“ „Майната ти.“ Приличаха на хора, които нямат представа какво охраняват или знаят, но се опитват да забравят.

Граничният командир Саманта Хигинс, която обитаваше стаичка с размерите на килер и също толкова потискаща, вечно отсъстваше, когато я потърсеха. Заместникът й се извини, че се е наложило да излезе и не може да ги „приеме лично“. Все едно ставаше въпрос за препоръчано писмо с обратна разписка.

В което нямаше нищо лошо. След като последната единайсета експедиция се озова у дома, настъпи неловка ситуация между двете организации. Тогавашният граничен командир беше уволнен, процедурите бяха променени, записите от охранителните камери бяха многократно прегледани. Провериха границата за други изходи, търсиха топлинни сигнали, флуктуации във въздушния поток, какво ли не. Но нищо не откриха.

Затова и Контрол смяташе „граничния командир“ за безполезна и подвеждаща титла и не му пукаше дали Хигинс е там, въпреки че Чейни прие отсъствието й като лична обида.

— Казах й, че е важно. Тя знаеше, че е важно.

Междувременно Уитби се възползва от възможността да погали една папрат, разкривайки незабелязана до момента чувствителност към текстурата на нещата.

Контрол се почувства глупаво, когато попита Уитби какво има предвид с думата „терор“, но не можеше просто да го подмине. Особено след като прочете документа с теории, който Уитби му връчи тази сутрин и за който също искаше да поговорят. Предвид контекста, възприемаше теориите като „бавна смърт“. Бавна смърт от извънземни. Бавна смърт от паралелна вселена. Бавна смърт от злокобна, непозната, — пътуваща във времето сила. Бавна смърт от инвазия от алтернативна Земя. Бавна смърт от бясно отклонила се технология или биосфера в сянка, или симбиоза, или иконография, или етимология. Смърт от това и онова. Смърт от безразличие и намеса. Любимото му: „Земен организъм, обитаващ повърхността, неизвестен до момента.“ Къде се е крил през всичките тези години? В езеро? В някоя ферма? В автоматите в някое казино?

Той обаче осъзнаваше, че напушилият го смях е начало на истерия, а цинизмът му — защитен механизъм, за да не се налага да мисли за всичко това.

И за смъртта с повдигнати вежди: загатнато или откровено „теорията ти е глупава, необоснована, безполезна“. Някои от призраците на съперничествата между отделите се възкресиха и прозираха по странни начини от изреченията. Чудеше се какво ли побратимяване се е случвало през годините — дали писменото потръпване на археолога пред привидно разумното твърдение на еколога е честно мнение или е търсело края на играта, последната щриха от събитие, настъпило преди двайсет години.

Затова, преди да поеме към границата, Контрол се отказа от обедната си почивка, а извика Уитби в кабинета си, за да изясни значението на „терора“ и да поговорят за теориите. Макар че, както се оказа, почти не стигнаха до теориите.

Уитби седна на ръба на стола срещу Контрол и огромното му бюро, съсредоточен и очакващ. Почти вибрираше, като камертон. Контрол изгуби желание да каже това, което трябваше, но все пак го изрече:

— Защо казахте „терор“? И после го повторихте?

Уитби, чието лице беше съвършено безизразно, така светна, че сякаш за миг се вдигна във въздуха над мястото си. После каза със заетия вид на колибри в момент на съвкупление:

— Не терор. Изобщо не. Тероар.

Този път провлачи думата, така че Контрол ясно долови разликата.

— А какво значи „тероар“?

— Това е термин от света на виното — обясни Уитби с такъв ентусиазъм, че Контрол си помисли дали втората му професия не е сомелиер в някой луксозен ресторант на крайбрежната алея в Хедли.

Внезапното му оживление обаче беше заразително. В „Съдърн Рийч“ имаше толкова много мрачно настроение и механични рецитации, че вълнението на Уитби от тази идея възбуди и Контрол.

— Какво означава? — попита той, макар да не беше сигурен дали е добре да насърчава Уитби.

— Какво означава ли? Специфичните характеристики на дадено място — география, геология и климат, които заедно с генетичните свойства на гроздето могат да създадат изумителна, дълбока, оригинална реколта.

Контрол беше едновременно объркан и развеселен.

— По какъв начин се отнася това към нашата работа?

— По всякакъв — отвърна Уитби с удвоен ентусиазъм. — Буквалният превод на „тероар“ е „усещане за място“; смисълът му е сборът от ефектите на средата, които биха могли да повлияят на качествата на даден продукт. Да, по принцип се употребява за виното, но защо не и когато мислим за Зона X?

— Значи искате да кажете, че освен другите елементи, бихте изучавали всичко, свързано с историята — природната и човешката — по тази част на крайбрежието? — попита Контрол, прихванал от вълнението му. — И че е възможно — просто е възможно — да намерите отговор в общото им съчетание?

След идеята за тероар другите теории, представени на Контрол, му изглеждаха крещящи и глупави.

— Именно. Смисълът на тероар е, че няма две еднакви места. Че не може да има две еднакви вина, защото не може да има напълно еднакви комбинации от елементи. Че на определени места не могат да съществуват определени вариетали. Но за да стигне човек до някакви заключения, е необходимо да познава в дълбочина региона.

— А това не се прави.

Уитби сви рамене.

— Отчасти. Отчасти. Просто по мое мнение не се взема предвид всичко заедно. Мисля, че твърде много се акцентира на фара, кулата, базовия лагер — тези отделни елементи, за които може да се каже, че изпъкват от пейзажа, докато самият пейзаж бива като цяло пренебрегнат. Както и идеята, че Зона X не би могла да бъде създадена никъде другаде… макар че тази теория може да е много спекулативна и вероятно почива предимно на собствените ми наблюдения.

Контрол кимна, макар че сега не можеше да се отърси от скептицизма си. Дали тероарът наистина би могъл да се окаже по-полезен от другите подходи? Ако нещо, далеч отвъд човешкия опит, беше решило да се впусне в мисия, която хората не могат да схванат и разберат, то тероар би било вид аутопсия, признаване на ограниченията на човешките системи. Можеш да картираш целостта на един процес — или на десант, или инвазия — едва след като се е случил, и пак да не знаеш кой и защо. Искаше му се да каже на Уитби, че гледането на лозя е по-просто от Зона X, но се въздържа.

— Мога да ви запозная с някои от личните си открития — каза Уитби. — Мога да ви покажа началото на нещата.

— Чудесно — кимна Контрол с преувеличена веселост. Изпита облекчение, че Уитби прие тази дума за край на разговора и бързо се измъкна, като донякъде с облекчение я изтълкува като израз на безусловно съгласие.

Големите обединени теории можеха да дадат обратен резултат — като например прекомерният акцент на Централата върху опитите за укрепване на връзките между несвързани десни военни групировки. Спомняше си историите на баща си как една скулптура в градината с изоставени произведения си говорела с друга и как всички били част от един общ наратив. Всички заемаха едно и също пространство, бяха направени от един и същи създател, но не се очакваше да общуват помежду си. Точно както не се очакваше да гният и ръждясват в задния двор. Но така поне баща му можеше да размишлява защо бяха струпани там, заедно, под слънцето и дъжда, макар и защитени с мушами.

Границата се беше появила рано сутринта един ден, който никой извън „Съдърн Рийч“ не помнеше и не споменаваше. Само по себе си това необяснимо събитие беше погубило около две хиляди души на кораби, самолети и на земята. Как се вписваха призраците в тероара? Дали придаваха по-плътни нотки или напротив, дали правеха виното сухо, тебеширено, неприятно? Във всеки случай Контрол усещаше горчив вкус в устата си.

Ако тероар означаваше сливане, то входът на границата на Зона X беше върховното сливане. Той беше и върховната тайна, защото никой не разполагаше с видеозаписи за него. Ако човек не беше там и не го гледаше, никога не би могъл да го преживее. Не помагаше и да се взираш в него през бушуваща гръмотевична буря, с пълни с кал обувки и само един чадър за трима.

Стояха, подгизнали и изстинали, близо до края на пътеката, която лъкатушеше от бараките от другата страна на хълма над огромната падина, а после и върху по-твърда земя. Наблюдаваха дясната страна на висока, масивна рамка от секвоя, която бележеше местоположението, ширината и височината на входа след нея. Успоредно на пътеката се виеше линия от постоянно освежавана боя, която показваше, че границата се намира на четири и половина метра оттам. Ако човек се озовеше на три метра след линията, щяха да се активират лазерите на скрита система за сигурност, които бързо да те изпекат. Като се изключи това, армията беше оставила колкото може по-малък отпечатък; никой не знаеше какво може да промени тероара.

Що се отнася до тероара, личното му ниво беше усилено от делтите на светкавиците, които разцепваха небето, и гръмотевиците, които звучаха така, сякаш великан в лошо настроение изтръгва дървета. Въпреки това упорстваха; Чейни държеше чадър на сини и бели райета високо над главите им, изпънал ръка към небето, а Контрол и Уитби се бяха сгушили до него, стараейки се да се движат в синхрон по тясната пътека, без да се препъват. Но всичко беше безсмислено под проливния дъжд.

— Входът не се вижда отстрани — каза Чейни силно; едната страна на лицето му беше изцапана с листа и пръст. — Но скоро ще го видите. Пътеката прави завой и после излиза точно пред него.

— Не излъчва ли светлина?

Контрол плесна нещо червено с шест крака, което пълзеше нагоре по панталона му.

— Да, но отстрани не се вижда. Отстрани сякаш изобщо го няма.

— Висок е седем и половина и е широк три и половина метра — добави Уитби.

— Или, както казвам аз, висок е шейсет и широк трийсет и шест заека — пошегува се Чейни.

Завладян от внезапно великодушие, този път Контрол се засмя; стори му се, че чертите на Чейни се зачервиха от удоволствие, макар едва да се разпознаваха един друг в пороя и тинята.

Местността напомняше на параклис, дори под дъжда. Особено когато дъждът рязко спря на границата, въпреки че в пейзажа нямаше прекъсване. Контрол някак си беше очаквал еквивалента на разместване, като при снимка на две страници в албум. Вместо това изглеждаше така, сякаш газят в огромен терариум или парник с невидимо стъкло, през което се вижда слънчевият ден в отвъдния свят.

Продължиха до края сред пищна, тучна растителност и обезпокоително населен пейзаж с птици и насекоми, и елени, които се виждаха през воала на дъжда. Тук нивата на токсичност отговаряха на онези вътре в Зона X: тоест, нулеви, nada, нищо. По време на срещата Хсию беше казала нещо за допусканията в терминологията, а той беше отвърнал в крещящата тишина: „Имате предвид наричането на нещо «граница»?“ Върна лентата назад от отнемането на имената на участниците в експедициите: възможно ли беше, когато прилепиш характер и други детайли около една проста функция, да възникне различна картина?

След няколко минути газене в калта тримата свиха и спряха пред една дървена постройка.

Контрол не беше очаквал да види тук нещо красиво, но тя беше точно такава.

Зад червеникавата дървена рамка Контрол виждаше, грубо казано, правоъгълно пространство, през което се вихреше искряща, търсеща бяла светлина; светлина, която съскаше и трептеше, и сякаш всеки миг щеше да изгасне, но никога не изгасваше… имаше някакъв спираловиден ефект, защото постоянно се завърташе обратно към себе си. Ако човек мигаше бързо, му се струваше, че светлината е образувана от осем или десет бързо въртящи се спици, но това беше илюзия.

Никога не беше виждал такава светлина. Не беше нито ярка, нито мека. Не беше сладникава като от слаб филм с феи. Не беше тъмнеещата светлина на шарлатани и фокусници, и други такива, които се опитваха да определят светлината чрез сенки. Липсваше й яснотата на всеразкриващата светлина на катедрала, но не беше мътна или мъглива; не й прилягаше никой епитет, за който се сещаше. Представяше си как се опитва да разкаже на баща си за нея, но всъщност баща му бе този, който можеше да опише такава светлина.

— Въпреки че коридорът е толкова висок и широк, човек трябва да пълзи с раницата си колкото може по-близо до средата. Колкото може по-далеч от „стените“. — Чейни само потвърждаваше това, което Контрол вече бе прочел в докладите. За котки с монтажно тиксо на гърба, които пълзят по корем. — Каквото и да изпитвате в затворени или открити пространства, там ще се чувствате странно, защото сякаш вървите през широко, открито поле, и в същото време се движите покрай тясна пропаст без предпазни парапети и всеки миг може да паднете. Съществувате едновременно в затворено и безкрайно пространство. Една от причините да подлагаме членовете на експедициите на хипноза.

Без да споменават — и Чейни така и не го направи — че ръководителят на всяка експедиция трябваше да преживее това без кондициониране и хипноза, както и че някои получаваха странни видения вътре. „Все едно бяхме в аквариум под вода, само че по-мътна, така че не можех да видя какво всъщност плува наоколо. Или не беше мътна водата, а съществата.“ „Виждах съзвездия и всичко беше едновременно близо и далеч.“ „Имаше обширно поле като онова, в което съм израсъл, и то постоянно се разширяваше, докато се наложи да гледам в земята, защото имах чувството, че нещо ме изпълва и ще се пръсна.“ Всичко това обаче можеше да се е случило и в съзнанието им.

Освен това, дължината на прохода не съответстваше на ширината на невидимата граница. Според някои доклади на завърнали се експедиции проходът имаше много завои, други го описваха като прав. Беше различен и времето за достигане до Зона X не можеше да се оцени, освен с грубата „норма“ от три до десет часа. Поради това един от първоначалните страхове на Централата беше, че входът може напълно да изчезне, макар мненията да се различаваха. Сред документите за границата Контрол беше попаднал на показателен цитат на Джеймс Лаури: „… когато я видях, вратата изглеждаше така, сякаш винаги е била и винаги ще бъде там, дори да нямаше Зона X“.

Директорът очевидно бе смятала, че границата се придвижва напред, но нямаше доказателства за това. Една вметка в папките високо по веригата на управление изказваше мнение, че може би директорът само се опитва да привлече внимание и пари за „умиращата агенция“. Сега, след като видя входа, Контрол се почуди как някой от тях е знаел какво означава „придвижване“.

— Не гледайте твърде дълго към него — посъветва го Уитби. — Способно е да ви привлече.

— Ще внимавам — отвърна Контрол, но беше късно. Единственото му успокоение беше, че ако тръгне към него, Уитби или Чейни ще го спрат. Ако не те, лазерите.

Вихрушката от светлина осуетяваше опитите му да извика в съзнанието си биолога. Не успяваше да я накара да застане до него, да последва трите други участнички в дванайсетата експедиция в тази светлина. Когато е стигнала дотук, тя вече е била под хипноза. Лингвистът вече е била напуснала експедицията. Били са само четирите, с раници на гръб, на път да запълзят през тази невъзможна светлина. Само директорът е виждала ясно. Ако прегледаше надрасканите й бележки, ако изровеше затрупаните пластове и стигнеше до сърцевината й… дали можеше да се върне тук и да реконструира мислите и чувствата й в този момент?

— Как са излезли членовете на последната единайсета и дванайсета експедиция от Зона X, без да ги видят? — попита Контрол Чейни.

— Трябва да има друг изход, който не сме намерили.

Наблюдаваният обект все още не сътрудничеше. Видение на баща му в кухнята, когато Контрол беше на четиринайсет; как тъпче гнили плодове на дъното на чашата и поставя навита фуния от хартия отгоре, за да улови винените мушици, нахлули в къщата им.

— Защо можем да видим коридора? — попита Контрол.

— Не съм сигурен какво точно имате предвид — отвърна Чейни.

— Ако се вижда, значи целта е да го видим.

Стъписваща мисъл: какво може да излезе в света през коридор, висок седем и половина и широк три и половина метра?

Чейни всмукна бузи за момент, после намусено призна:

— Това е теория. Определено е теория, да. Не мога да отрека.

Дълго стояха там, времето изтичаше като кръв, но те не обръщаха внимание нито на него, нито на дъжда.

Уитби стоеше встрани от тях, подгизнал от дъжда, презрял чадъра. Зад тях, през гръмотевиците, твърдата струя вода от потоците гъргореше надолу в падината отвъд възвишението. Отпред — ясен, безоблачен летен ден.

А Контрол се опитваше да се взре дълбоко в тази искряща, тази танцуваща светлина.

010: Четвъртата пробойна

„Тероарът“ отново се промъкна в мислите му, когато късно през деня, докато се сушеше, получи записите от сутрешния разговор с биолога. Разходката до границата се въртеше като калейдоскоп в съзнанието му. Тъкмо беше изхвърлил за втори път неохотно мишката в боклука и беше репатрирал растението в хранилището-катедрала. Нужно му беше усилие на волята и за това, и за да затвори вратата към странната проповед на стената. Мразеше да се поддава на суеверия, но си оставаше съмнението, че е направил грешка — че директорът неслучайно е оставила мишката и растението в чекмеджето си, че те са били някаква чудновата защита срещу… какво?

Все още не знаеше, докато издирваше в интернет споменатия от Призрачната птица охлюв форус, за да открие, че тя цитира почти дословно стара книга от любител „пастор естественик“. Нещо, на което вероятно се е натъкнала в колежа, съпътствано от съответните спомени. Не му се вярваше да е важно, с изключение на очевидното — биологът го сравняваше с тромав охлюв.

Той прегледа записките от разпита, които някак си му донесоха успокоение. По едно време, хвърляйки напосоки въдицата, Контрол се бе отклонил от кулата и фара, за да се върне към мястото, на което я бяха открили.

Сега, зад бюрото си, продължавайки да затваря очи за пожълтелите от водата листа в чекмеджето до себе си, започна да размишлява дали празният паркинг не е тероар, свързан с тероара на Зона X? Ами ако определено сливане на човек и място означаваше нещо повече от завръщане у дома? Трябваше ли да разпореди пълни исторически разкопки на паркинга? Ами другите — антропологът и геодезистът? Затънал в тресавището от загадки на „Съдърн Рийч“, поне още няколко дни нямаше да му се наложи да се интересува от тях двете. Намусено благодари на Грейс, че опрости работата му, като ги отпрати.

Междувременно биологът отговаряше на въпроса му на страницата.

Това му беше спечелило едно подсмихване, макар и жлъчно, последвано от продължителна, уморена въздишка, която сякаш изкара целия въздух от дробовете й.

Не знаеше защо казва това. Не знаеше как да продължи. Да й разкаже за безкрайното падане в залива, сред раззинатите пасти на чудовищата?

За негова изненада тя отвърна:

За първи път изричаше името му и той, се помъчи да изпита неприязън към искрата, която това предизвика. Джон. Беше вдигнала нозе на стола и го гледаше едва ли не палаво, прегърнала коленете си.

Понякога човек трябва да пренастрои стратегията си, да се откаже от едно в името на друго. Затова наистина й разказа сънищата си, макар да се смущаваше и да се надяваше, че Грейс няма да види тази част в официалния запис и някак си да я използва срещу него. Но беше сигурен, ако излъжеше, ако си измислеше нещо, Призрачната птица щеше да разбере; имаше усещането, че макар той да се опитваше да тълкува думите й, всъщност тя го анализираше през цялото време. Дори когато й задаваше въпроси, от тях струеше информация като кръвоизлив. Изведнъж му се привидяха множество данни, плуващи около главата му сред пиксели от кървавочервена мъгла. Това са моите роднини. Това е бившата ми приятелка. Баща ми беше скулптор. Майка ми е шпионин.

Но и тя се беше огънала по време на разговора, поне за миг.

Ами ако точно тази сутрин беше решила, че е жива, а не мъртва? Може би това обясняваше промяната в настроението й.

Когато Контрол свърши с четенето, остана с чувството, че Призрачната птица още го гледа, че не позволява на очите му да се откъснат, държи го прикован или той й позволява да го прави. По каквато и да било причина.

На връщане Контрол, Уитби и Чейни пътуваха в мълчание, може би предизвикано от контраста между слънцето и жегата от едната страна на границата и дъжда и студа от другата. На Контрол обаче му се струваше, че това е другарското мълчание на споделения опит, сякаш го бяха приели в елитен клуб, без предварителна покана. Отнасяше се предпазливо към това усещане; това беше пространство, където се промъкваха сенки, които не трябваше да се промъкват, където хората се съгласяваха с неща, с които по принцип не бяха съгласни, убедени, че отговарят на целите и намеренията им. Веднъж в такова пространство един колега агент го беше нарекъл „грозноват“ и беше подхвърлил неуместен коментар, че „не е типичен латинос“.

На около километър и половина от „Съдърн Рийч“ Чейни небрежно подхвърли:

— Знаете ли, носят се слухове за бившия директор и границата.

— Така ли?

Ето, започваше се. Удобството и успокоението водеха до намеци и полуразкрития на неща, които трябваше да останат скрити.

— Че веднъж е преминала границата сама — отвърна Чейни, загледан някъде в далечината. Дори Уитби като че ли искаше да се дистанцира от това изявление и се приведе напред върху волана. — Само слух — допълни Чейни. — Нямам представа дали е вярно.

Контрол обаче не се интересуваше от това, въпреки фалшивото допълнение. Истината видимо не притесняваше Чейни или пък знаеше, че е вярно, и искаше Контрол да надуши следата.

— В слуха казва ли се кога се е случило? — попита той.

— Точно преди последната единайсета експедиция.

Част от него искаше да съобщи за това на помощник-директора и да разбере какво знае тя. Друга част смяташе, че не му е дошло времето. Затова той сдъвка информацията, чудейки се защо Чейни му я предостави, и то пред Уитби. Значеше ли това, че макар и уличен в безгръбначност, Уитби е достатъчно твърд да си трае, дори когато Грейс иска от него да споделя?

— А вие преминавали ли сте границата, Чейни?

Силно изсумтяване.

— Не. Да не сте луд? Не.

В края на деня Контрол седна зад волана, пъхна ключа в стартера и декомпресира за миг. Дъждът беше отминал, оставяйки мазни локви и зеленикав блясък по тревата и дърветата. На паркинга беше останал само лилавият електрически автомобил на Уитби, паркиран диагонално на две места, сякаш течението го беше захвърлило там.

Време беше да се обади на Гласа и да докладва. По-добре да го свърши сега, отколкото да се тормози цяла вечер.

Телефонът дълго звъня.

— Да, какво? — отговори Гласът, сякаш Контрол беше уцелил неподходящ момент.

Контрол искаше да попита за нелегалната разходка на директора през границата, но тонът на Гласа го стресна и започна от растението и мишката.

Контрол премигна веднъж, два пъти, три пъти. Беше забелязал нещо, докато говореха. Беше съвсем мъничко, но го потресе. Размазан комар от вътрешната страна на предното стъкло, но Контрол нямаше представа как се е озовал там. Сигурен беше, че сутринта насекомото не е било там, а и нямаше спомен да е размазвал такова. Параноична мисъл: небрежност от страна на някой, който е претърсвал колата му… или някой е искал да му покаже, че го наблюдава?

Неспособен да откъсне очи от комара и с раздвоено внимание, Контрол долови колебания в разговора си с Гласа. Като въздушни ями, в които самолетът подскача, докато той, пасажерът, седи вътре закопчан и разтревожен. Или все едно гледаше телевизионно предаване, но кабелът хълцаше и превърташе с по пет секунди напред на всеки няколко минути. Въпреки това разговорът продължи оттам, където беше прекъснал.

— Ще ви дам повече информация — казваше Гласът по-сърдито от друг път, — и не се безпокойте, още работя по проклетата ситуация с помощник-директора. Обадете ми се утре.

В главата му се появи нелепият образ на помощник-директора, която излиза на паркинга, докато Контрол е при границата, разбива ключалката на колата му, преравя жабката и садистично размазва комара.

— Не знам дали е добра идея на този етап, Грейс имам предвид — каза Контрол. — Може би е по-добре да…

Гласът обаче вече беше затворил, а Контрол остана да се чуди как се е стъмнило толкова бързо.

Замисли се за заплетената геометрия на кръвта и тънките крачета. Не можеше да отдели поглед от комара. Искаше му се да каже още нещо на Гласа, но го беше забравил заради комара и сега трябваше да чака до утре.

Дали пък самият той не беше размазал неволно комара и сега просто не си спомняше? Малко вероятно. Е, в случай че не го беше направил, щеше да остави проклетото нещо тук, заедно с петното кръв. Може би това щеше да бъде послание. Евентуално.

011: Шестата пробойна

Чори го чакаше на стъпалото пред къщата. Контрол го пусна вътре, сипа му малко котешка храна, която беше купил от магазина заедно със сандвич с пилешко, и хапна в кухнята, въпреки че от храната на Чори се носеше силна миризма на мазна сьомга. Гледаше как котката дъвче, но мислите му бяха другаде — върху провалите от изминалия ден или поне събитията, които му се струваха такива. Имаше чувството, че повечето му подавания са подминали съотборниците му и треньорът му крещи. Стената зад вратата го беше изкарала от релси. Тя и срещите му бяха отнели твърде много време. Дори посещението на границата не беше оправило нещата, само ги беше стабилизирало, но в същото време разкриваше нови посоки за въпросите му. Мисълта, че директорът е прекосявала границата преди дванайсетата експедиция, отново го разтревожи. „Знаете ли, никога не съм имал усещането, че директорът е особено съгласна с нас — беше споменал Чейни на връщане от границата. — Или слушаше само себе си, или имаше други съветници, заедно с Грейс. Или аз не разбирам нищичко от хора. Което сигурно е възможно.“

Контрол бръкна в чантата си, за да извади бележките си от посещението си до границата, и с изумление откри вътре не два, а три мобилни телефона — тънкия, който използваше за връзка с Гласа, другия, за обикновени служебни разговори, и още един, по-обемен. Намръщи се и ги извади. Третият беше старият, неработещ апарат от бюрото на директора. Огледа го замислено. Как се беше озовал вътре? Грейс ли го беше пъхнала там? Приличаше на стар черен бръмбар с твърда, нащърбена пластмаса като черупка. Не можеше Грейс да го е направила. Най-вероятно го е оставила в кабинета му и той разсеяно го е прибрал. Но защо не го беше забелязал на паркинга, след като приключи разговора с Гласа?

Контрол остави телефона на кухненския плот, изгледа го още веднъж предпазливо и после отиде в дневната. Какво му убягваше?

След няколко серии не особено ентусиазирани лицеви опори той включи телевизора. Скоро се оказа под обстрел от риалити шоута, новини за поредната стрелба в училище и предварителната информация за някакъв турнир по бойни изкуства, изкрещяна от репортера. Поколеба се между готварско предаване и трилър — любимите му предавания, защото не се налагаше да мисли, накрая избра трилъра, а котаракът замърка като мотор в скута му.

Докато гледаше, си спомни лекцията от втори курс на един професор по екология. Основната идея беше, че институциите, дори отделните им подразделения, са конкретни въплъщения не само на идеи и мнения, но и на нагласи и емоции. Като омраза и емпатия, твърдения като „имигрантите трябва да научат английски или не са истински граждани“ и „всички психичноболни заслужават уважение“. Че в работата на дадена агенция например човек с известни усилия може да открие не само абстрактната мисъл, която стои зад нея, но и конкретни емоции. „Съдърн Рийч“ беше създадена, за да разследва (и ограничава) Зона X, но въпреки всички знаци и символи на тази мисия, въпреки всички приказки, папки, записи и анализи, в агенцията съществуваше и някаква друга емоция или нагласа. Фрустрираше се, че не може да каже каква точно, сякаш му беше необходимо някакво друго сетиво или тип чувствителност, каквато не притежаваше. Но както беше казала Грейс, щом се почувстваше твърде добре в „Съдърн Рийч“, щом се стоплеше в прегръдките й, и той щеше да бъде принуден да я приеме.

Тази вечер не сънува. Помнеше, че доста преди съмване го събуди нещо дребно, което пълзеше на пресекулки по покрива, но скоро и то престана. Дори не успя да събуди котката.

012: Нещо като подреждане

Сутринта, когато се върна на работа, Контрол откри, че в кабинета му е изгоряла една от флуоресцентните тръби. Столът и бюрото му тънеха в мрак. Той взе една лампа от лавиците с книги и я постави на рафта от лявата страна на бюрото си. Видя, че Уитби е изпълнил заплахата си и е оставил на бюрото дебела, малко по-измачкана папка, озаглавена „Тероар и Зона X: Цялостен подход“. Нещо в ръждата по масивния механизъм, захапал първата страница, в жълтеникавия цвят на напечатаните страници, в написаните на ръка и с различни химикалки анотации, а може би в откъснатите и залепени изображения убиваше желанието му да слиза в тази заешка дупка. Тя щеше да чака реда си, което на този етап вероятно означаваше другата седмица. Имаше още една среща с биолога, както и с Грейс относно препоръките му за агенцията, а после, в петък, беше планирано гледане на видеозаписите от първата експедиция. Да не говорим за другите належащи неща, като боядисване… Контрол отвори вратата с думите на стената. Направи няколко снимки. После взе кутия с бяла боя и четка, поискани от службата по поддръжка, и старателно боядиса всичко: до последната дума, до последния детайл от картата. Щеше да се наложи Грейс и останалите да минат без надписа „в памет“ на директора, защото той не можеше да живее с напрежението от тези думи, пулсиращи иззад вратата. Мерките за височина също, ако наистина бяха такива. Нанесе две ръце, дори три, докато остана само сянка, макар че мерките за височина, написани с различни мастила, продължаваха да прозират. Ако наистина бяха мерки, директорът беше пораснала с шест милиметра между измерванията, освен ако втория път не е носила токчета.

Като свърши тази работа, Контрол извади две от фигурките, издялани от баща му, които бе взел от шахматната дъска вкъщи, за да смени липсващите талисмани в чекмеджето. Малкият червен петел и лунносинята козичка бяха от серия, озаглавена просто „Mi Familia“. Петлето носеше името на един от чичовците му, а козата — на една леля. Баща му имаше снимки от младостта си, на които играе в задния двор с приятелите и братовчедите си, заобиколени от пилета и козички в градината, която се простираше по протежението на дървената ограда, докъдето стигаше погледът. Контрол обаче помнеше само собствените пилета на баща си — традицията или завета на пилетата, които имаха имена и никога не падаха под ножа. „Почетни пилета“, както го дразнеше Контрол.

Шахът бе хоби, което възприе, защото можеше да го споделя с баща си по време на химиотерапията и над който старият можеше да размишлява и да се мръщи, когато синът му не е в стаята. Преди рака общото им мъчение беше билярдът, в който и двамата бяха посредствени, въпреки че се забавляваха. Физическото заболяване на баща му обаче разкри и умственото му отслабване, така че това вече не беше вариант. Книги като спасение от скуката на телевизията? Не, защото книгоразделителят вече разделяше само едно море непрочетени думи от друго. Но с малко напомняне кой е на ред, шахът беше доказателство за миналото, дори когато към края баща му се объркваше.

Контрол беше нарочил издялканите животни на баща си за шахматни фигури; те бяха странна смесица, която не отговаряше особено на функцията си, защото два пъти бяха сменили предназначението си — веднъж от хора в животни, а после в шахматни фигури. Но той стана по-добър играч и интересът му нарасна, защото абстракцията се беше превърнала в нещо реално, а резултатите, макар и комични, като че ли станаха по-важни. Ходът „Абуела срещу офицера“ винаги ги караше да избухват в смях. „Братовчедът Умберто срещу Ла Собрина Мерседес“.

Сега тези фигурки щяха да му помогнат. Контрол постави петела в далечния ляв ъгъл на бюрото си, а козичката — в десния, като петелът гледаше навън, а козата — към него. Беше им залепил почти невидими нано видеокамери, които щяха да предават безжично към телефона и лаптопа му. Ако не друго, искаше поне кабинетът му да е сигурно място, да го превърне в бастион, да отстрани всички неизвестни и да ги замени само с това, което можеше да го успокои. Кой знае какво щеше да открие?

След това вече беше свободен да разгледа бележките на директора.

Подготовката за четенето на бележките на директора приличаше много на ритуала по пролетното почистване. Махна всички столове, освен своя, и ги нареди в коридора, където на практика щяха да служат като барикада срещу хора, намислили да го обезпокоят. После се зае да направи купчини по средата на пода. Опитваше се да не обръща внимание на многозначителните петна по мокета. Кафе? Кръв? Сос? Котешко повръщано? Очевидно чистачките от доста време не бяха допускани в кабинета на директора. Представи си как Грейс нарежда кабинетът да се запази в същия вид, точно както родителите на убити деца не позволяват и прашинка да падне върху свещените им стаи. Грейс бе държала кабинета заключен до неговото пристигане и не беше върнала резервния ключ, но той не мислеше, че ще я види на записите от камерите си.

Той седна на една табуретка, пусна си любимия неокласически композитор на лаптопа и остави музиката да изпълни стаята, за да създаде някакъв ред в хаоса. Не пропускаме нито едно стъпало, дядо, макар и стъпалата да са несигурни. Сутринта беше получил папките от Грейс чрез трето лице — един административен сътрудник, за да избегнат необходимостта да разговарят помежду си. Тези папки съдържаха най-подробно всички официални записки и доклади на директора, с които той трябваше да сравни всички дреболии и фрагменти. „Инвентарен списък“, както го беше нарекъл мислено Контрол. Беше му хрумнало да помоли Уитби да подреди бележките, но степента им на секретност се променяше — „секретно“, „строго секретно“, „мамка-му-колко-секретно“ — като колебанията на фючърсите на борсата.

Заглавието на Грейс беше твърде функционално: „ДИРЕКТОРСКИ ПАПКИ — ПМД НА ВАЖНИ И МАЛОВАЖНИ БЕЛЕЖКИ И ДОКЛАДИ“. ПМД, или иначе казано, Програма за менажиране на данни, беше патентованата система за получаване и преглеждане на изображения, която агенцията беше закупила и внедрила през деветдесетте. Контрол би избрал нещо по-съдържателно като например „ДОКУМЕНТИ НА ДИРЕКТОРА“ или пък по-драматично, „РАЗКАЗИТЕ НА ЗАБРАВЕНАТА АГЕНЦИЯ“ или „ДОСИЕТАТА ОТ ЗОНА X“.

Купчините трябваше да се организират тематично, така че поне донякъде да съответстват на ПМД на Грейс: граница, фар, кула, остров, базов лагер, естествена история, неестествена история, обща история, неизвестни. Реши също така да направи купчина „несъществени“, макар че това, което на него му изглеждаше несъществено, можеше да се окаже Розетски камък за друг — ако изобщо имаше такъв камък или камъче сред всички тези бумаги.

Чувстваше се удобно — на това място, с тази задача, близка и позната като наказание в период на срам и понижение, и можеше да се потопи в нея, почти без да мисли, също както миеше чиниите след вечеря или оправяше леглото си сутрин.

Само че с огромната разлика, че част от тези купчини изглеждаше така, сякаш е донесъл мръсотия с обувките си отвън. Бившият директор го превръщаше в някакъв нов вид градски фермер, компостиращ секретни материали, добили богата история навън в света. Дъбовете и магнолиите бяха доставили част от суровия материал под формата на листа, към които директорът беше добавила салфетки, касови бележки, дори понякога тоалетна хартия, за да се получи гъст тор.

От заведението, в което Контрол закусваше, бяха запазени няколко интересни касови бележки, както и от магазина, който директорът бе посещавала от време на време. От бележките го гледаха хаотични покупки, които не приличаха на обичайното пазаруване. Руло хартиени кърпи веднъж, плодов сок и зърнена закуска друг път, хотдог, литър обезмаслено мляко и поздравителна картичка трети път. От множеството салфетки, бележки и рекламни брошури от ресторант за барбекю в родния й град Блийкърсвил на Контрол му се приядоха ребърца. Блийкърсвил беше само на четвърт час от „Съдърн Рийч“ по отбивката от шосето към Хедли. Според Грейс от къщата на директора беше иззето всичко, свързано с агенцията, и подредено в специален раздел „КЪЩАТА НА ДИРЕКТОРА“.

Паническа мисъл след около час: ами ако привидно случайните повърхности, на които директорът беше записвала бележките си, също имаха значение? Ами ако думите не бяха цялото послание, също както налудната проповед на пазача на фара не даваше цялата история? Сети се за хранилището-катедрала и макар да изглеждаше невероятно, параноично се запита дали някои от тези листа не са дошли от Зона X; после отхвърли подозренията си като спекулативни и непродуктивни.

Не, голямото разнообразие от материали на директора показваше „само“, че е била погълната от задачата си, сякаш отчаяно е бързала да запише наблюденията си на мига; бояла се е да не забрави нещо или да не допусне редактора в самата себе си да прекъсне пътя й към разбирането. Или някой хакер да не надникне в диренията на ума й, макар и сведени до ПМД.

В резултат на това се налагаше не само да подреди купчините с основни „документи“, но и разпилените късчета информация за живота на директора, броденията й в света извън сградите на „Съдърн Рийч“. Това му беше от полза, защото разполагаше само с късчета от официалната й папка — или поради намесата на Грейс, или защото директорът лично беше успяла да пресее информацията и да я сведе до минимум. Знаеше, че родителите й са били разведени, че е израснала с баща си в Средния запад, че майка й е починала. Че е преминала тежка програма на обучение в Централата, чиято цел е била да се доказва отново и отново и по този начин да компенсира досегашната си безлична кариера. По онова време „Съдърн Рийч“ вероятно е изглеждала по-привлекателна работа — и място, където оскъдната информация се бе превърнала в купища бележки в кабинета й. Така че се налагаше сам да си изгради истинска визия за тероара на директора — нейните мотиви и основания — от всичко, което преглеждаше и да направи ново разслоение по други, не — ПМД категории. Беше абонирана за програмата на кабелната телевизия, както и за няколко списания за култура и изкуство, което личеше не само от откъснатите страници, но и от договорите за подновяване на абонамента. По едно време бе задлъжняла със 72,12 долара на зъболекаря си за непокрито от застраховката й почистване на зъбите, и не се интересуваше кой ще научи. Беше посещавала често една зала за боулинг извън града. Получавала бе картички за рождените си дни от някаква леля, но или не е изпитвала сантименти към картички, или не е била особено близка с жената. Обичаше свински пържоли и скариди. Обичаше да се храни сама, но на една от касовите бележки от барбекюто имаше две поръчки. Компания? Може би и тя като Контрол понякога си бе поръчвала храна за вкъщи, за да обядва на следващия ден.

В бележките не се споменаваше много-много за границата, но онази бяла спирала, онова огромно пространство не го напускаше. Някаква странна синхроничност в работата му свързваше спиралата с проблясъка от светлина в небето; буквалното и метафоричното се сливаха през равнината от време и контекст, толкова обширна, че само мислите можеха да я прекосят.

Утаечните пластове под растението и мишката се оказаха най-трудни за разделяне. Някои страници бяха крехки и тънки, листчетата и оръфаните колажи от листа бяха залепнали едно за друго, а в тях се бяха впили остатъци от прозрачни корени с алени жилки. Докато Контрол усърдно отделяше страниците една от друга, дремещата до този момент миризма на плесен се разнесе из стаята и ставаше все по-силна и люта. Стараеше се да не я сравнява с миризмата на мръсни чорапи.

Пластовете продължаваха да потвърждават, че директорът е била любител едновременно на природата и студената закуска. Когато отдели картончето на една кутия от овесени ядки от дъбово листо, зацапано със синьо от думи, размазани в почти нечетливи мастилени петна, му стана ясно, че то никога не се е разделяло с дъбовата си невеста. „Прегледай записите от X.10.C, особено антр. на площ. на Ф“, пишеше на него. „Да предложа да се прекрати използването на черни кутии с цел кондициониране“, пишеше на листото. Той го остави върху купчината неизвестни — като „неизвестна величина“

Намери и други интригуващи фрагменти — някои подаващи се от купчините книги или пъхнати между страниците, не като книгоразделители, а по-скоро защото я бяха раздразнили и наказваше самите думи, които беше надраскала по тях. Между страниците на учебник по биология, достатъчно стар, за да е принадлежал на самия директор, Контрол намери бележка за дванайсетата експедиция. Въпреки че датата беше само отпреди осемнайсет месеца, бележката беше разпечатана — колкото и да беше чудно — с матричен принтер на истинска хартия.

На тази бележка, която не беше стигнала до ПМД файла на Грейс, директорът наричаше геодезиста „човек със силно чувство за реалност, добро, слепващо фолио за другите“. Лингвиста, останала на границата, определяше като „полезна, но не важна; може би опасно допълнение, състрадателен характер, но без широта, който може да отклони вниманието“. Състрадателен към кого? Да отклони вниманието от какво? И желателно ли е това отклоняване или…? Антрополога директорът наричаше с малкото й име, което леко обърка Контрол, докато изведнъж не го позна. „Хилди ще бъде на борда, ще разбере“. Той се взира известно време в тази бележка. На кой борд? Какво ще разбере?

Освен фрустриращата липса на контекст, бележките внушаваха чувството, че директорът е направила кастинг като за пиеса или филм. Бележки за актьори. Екипите имаха нужда от сцепление и единство, но директорът като че ли не се интересуваше толкова от духа и динамиката на групата, колкото от… някакво друго качество.

Бележката за биолога беше най-подробната и нарои нови въпроси у Контрол.

Друга бележка, намерена наблизо, в том 2 на тънък сборник от три свитъка по ксенобиология: „био: изл. на зам. от ТА?“ Най-доброто му — и лесно — предположение беше: „биологът — изложена на замърсяване от топографската аномалия“. Само че нямаше дата и не можеше да бъде сигурен дали изобщо се отнася до същата експедиция. Аналогично, когато попадна на „Пази от А.“ и „А. каза не — не ме изненада“ на две различни листчета, А. може би беше Лаури, а може би някой съвсем друг.

Остави всичко това да се намести в съзнанието му. Знаеше, че трябва да бъде търпелив. Имаше много бележки и много страници от ПМД-файла на Грейс, но дотук нищо за предишно пътуване на директора от другата страна на границата. Той обаче започваше да добива усещане за подводните течения; откриваше в теорията на Уитби за тероара нещо, което сякаш важеше повече за „Съдърн Рийч“, отколкото за Зона X, може би затворено в нечие съзнание. Идеята, че една объркана мисъл може да пусне корени във вакуум; индивид, анонимен и призрачен, непознаваем, защото поне в началото не е имал никакъв контакт с други хора. Защото все повече в съвременната интернет епоха човек се сблъскваше с изолирани случаи на психически вируси и червеи; самопромити мозъци, тънещи във възприети идеологии, спуснати отвисоко, които можеха да спят или да се крият с години, мълчаливи като смъртта, докато не нанесат удар. Сега можеше да се случи почти всичко и то се случваше. Правителството не можеше да разследва всеки фермер, който си купува азотен тор и фойерверки, не можеше да проследи всеки мозък с отклонения дори в собствените си редици.

Докато подреждаше парчетата, му хрумна, че ако човек управлява агенция, посветена на опознаването и побеждаването на сила, заплашваща обществения ред, и вярва, че границата, поне в някакъв смисъл, напредва, може и да се отклони от официалните протоколи. Че ако висшестоящите и колегите му не са съгласни с преценката му, той може да измисли алтернативен план и да започне да действа самостоятелно. Че тогава и само тогава, за да осъществи плана си, може внимателно и предпазливо да си осигури помощ от хора, които му вярват или поне не са враждебни. Независимо дали ще ги посвети в детайлите. И може — би могъл — да започне да крои плана си по гърбовете на касови бележки, докато гледа телевизия или чете списание.

Когато стана време да тръгва за срещата с Грейс, Контрол вдигна очи и установи, че се е заградил с купчини от хартии и папки. След като се откопа от тях, видя вратата, препречена със столове, и малката сгъваема масичка, и ги заобиколи с толкова усилия, че си помисли дали подсъзнателно не се е опитвал да се предпази от нещо.

013: Препоръки

Контрол искаше да нахлуе в територията на Грейс, да й покаже, че се чувства идеално там, но когато пристигна, тя беше по средата на странно весел разговор с административния си сътрудник.

Докато чакаше, той прегледа пак основните материали, тоест всичко, което му беше дадено по каквато и да било причина. Грейс Стивънсън. Хомо сапиенс. Женски пол. Произход: карибски. Трето поколение в тази страна, най-голямата от три дъщери. Родители: работили усилено, за да изкарат и трите колеж; Грейс беше завършила с отличие и две специалности — политология и история, а после беше продължила обучението си в Централата. След това по време на специална операция беше наранила крака си — липсваха подробности за инцидента — и била изхвърлена на бреговете на „Съдърн Рийч“.

Не, не можеше да е така. Директорът случайно ли я беше избрала? Чейни беше изсумтял нещо по този повод по време на разходката до границата.

Но трябва все по някое време да е имала по-големи амбиции. Какво я бе задържало тук — само директорът ли? От самото си постъпване в агенцията Грейс Стивънсън беше възприела модел на възпиране, ако не и бавно плъзгане към застой — личните дълбини на тази яма вероятно се криеха в хаотичния й, продължителен развод преди почти осем години, който беше приключил почти в същия месец, в който двамата й сина близнаци бяха завършили колеж. Година по-късно беше информирала Централата за връзката си с една панамка, така че да бъде цялостно проверена, за да не бъде смятана за риск за сигурността, какъвто не представляваше. Планирана каша, но все пак травматична. Момчетата й вече бяха лекари, обезсмъртени на снимка по време на футболен мач, която стоеше на бюрото й. На друга снимка се виждаше тя, хванала под ръка директора — едра жена с тяло, за което мъчно можеше да се каже дали е пълно или мускулесто. Бяха на някакъв пикник на „Съдърн Рийч“; отляво се виждаше барбекюто, а отдясно — някаква бяла двойка с ризи на цветя. Кой знае защо идеята за социални събития в агенцията се стори абсурдна на Контрол. И двете снимки вече му бяха познати.

След развода съдбата на помощник-директора беше свързана повече с тази на директора, която няколко пъти се бе налагало да прикрива, ако Контрол четеше правилно между редовете. Всичко свършваше с изчезването на директора, с което Грейс беше спечелила голямата награда: доживотна позиция на помощник-директор.

В резултат на това и други неща Грейс Стивънсън хранеше силна враждебност към него. Емоция, на която той съчувстваше, макар и само в определена степен — вероятно това беше негова грешка. „Емпатията е губеща игра“, казваше баща му, понякога сломен от поредната проява на расизъм, с която се сблъскваше. Ако се налагаше да мислиш за нещо, значи не го правиш, както трябва.

Когато административният асистент най-после си тръгна, той седна срещу Грейс. Тя държеше с изпъната ръка разпечатката на първоначалния му списък с препоръки — не защото миришеше или й беше противен, а защото отказваше да сложи прогресивни лещи.

Дали щеше да приеме препоръките като предизвикателство? Те бяха целенасочено преждевременни, но той все пак се надяваше. Въпреки че не му харесваше мъркането на диктофона пред него, това беше нейната реакция на присъствието му в личното й пространство. Той обаче беше упражнявал невербалната си комуникация сутринта през огледалото.

В интерес на истината, повечето му административни и управленски препоръки можеха да се приложат към всяка организация, останала без рул, или в най-добрия случай, работила няколко години с половин рул. Останалите бяха замахвания с нож в тъмното с равен шанс да изрежат сланини или да посекат нечии крака. Искаше му се потокът от информация да тече в множество посоки, така че лингвистът Хсию, например, да има достъп до класифицирана информация от други отдели на агенцията. Искаше също да се върне отдавна забранения допълнителен и нощен труд, защото бездруго се налагаше електричеството да бъде включено по двайсет и четири часа на денонощие. Беше забелязал, че по-голямата част от служителите си тръгват рано.

Други неща бяха ненужни, но с малко късмет Грейс щеше да си изгуби времето и енергията, спорейки за тях.

— Не си губите времето — каза тя накрая, като му подхвърли листа. Той се плъзна в скута му, преди да успее да го хване.

— Написах си домашното — отвърна Контрол, каквото и да означаваше това.

— Съвестен ученик. Отличник.

— Само първото — съгласи се наполовина Контрол, въпреки че не му допадна начинът, по който тя го каза.

Грейс не си направи труда дори да се усмихне неискрено в отговор.

— Да минем на основното. Някой си е играл с достъпа ми до Централата тази седмица — разпитвал е, душил е наоколо. Но който и да ви прави тази услуга, не притежава никакъв такт, а ако зад това стои някоя фракция, явно й липсва достатъчно влияние.

— Не знам за какво говорите — каза Контрол, но въпреки всичките му усилия невербалните му маниери увиснаха от изненада.

Фракция. Въпреки фантазиите му за мрачната самоличност на Гласа, не му бе хрумвало, че майка му може да води фракция, което автоматично го наведе на мисълта за истински агенти в сянка — както и че си има врагове. Сепна се от идеята за такава фрагментация на Централата. Колко слонски, колко носорожки бяха действията на Гласа след молбата на Контрол? И за какво използваше Грейс връзките си, когато не ги насочваше срещу него?

Изражението на Грейс ясно показваше какво мисли за отговора му. „В такъв случай, Джон Родригес, нямам коментари върху вашите препоръки, освен да кажа, че ще започна да ги прилагам по възможно най-мъчително бавния начин. Би трябвало да видите някои от тях в действие, например закупуването на нови препарати за миене на подовете, следващото тримесечие. Евентуално. Може би.“

Отново си представи как Грейс пропъжда биолога. Представи си също множество взаимни опити за унищожение години напред, докато някъде горе в облаците, на върха на огромен, оплискан в кръв ескалатор, двамата продължават битката помежду си.

Скованото кимване, с което намусено признаваше поражението си, не беше жестът, който се бе надявал да използва.

Но тя не беше свършила. С блясък в очите отвори едно чекмедже и извади оттам седефена кутия за бижута.

— Знаете ли какво е това? — попита тя.

— Кутия за бижута — отвърна той объркано, вече определено застанал на нокти.

— Това е кутия, пълна с обвинения — каза Грейс, като му я подаде, сякаш е приношение. С тази кутия те обявявам за презрян.

— Какво значи кутия с обвинения?

Не че искаше да узнае.

Кутийката щракна, раззина кадифена уста и от нея се изсипаха шепа от добре познатите му бръмбари, които се изтъркаляха и разпиляха по бележника й към него. Повечето се спряха преди ръба, но няколко паднаха също като листа върху скута му. Миризмата на развален мед пак се усили.

— Ето това е кутия с обвинения.

Той се опита да отвърне на удара с пълното съзнание, че почти няма шанс.

— Виждам само едно обвинение в много екземпляри.

— Още не съм я изпразнила.

— Искате ли да го направите сега?

Тя поклати глава.

— Не още. Но и това ще стане, ако продължавате да намесвате Централата. И можете да си вземете шпионите обратно.

Дали да я излъже? Това би направило излишно изпращането на съобщението.

— Защо да ви подслушвам? — Подплати думите си с невинно изражение и глас, изпълнен с истинско възмущение, като че ли наистина беше невинен.

Защото в определен смисъл се смяташе за невинен: действието пораждаше противодействие. Губиш няколко участници в експедиция, получаваш в замяна бръмбари. Някои от тях може би дори й бяха познати.

— Напротив — не отстъпи Грейс. — Освен това сте ровили в книжата ми и сте претърсили всичките ми чекмеджета.

— Не, не съм.

Този път гневът му беше подкрепен от нещо реално. Не беше тършувал в кабинета й, само беше поставил бръмбарите, но сега, колкото повече мислеше за това, толкова повече го тревожеше. Не му подхождаше, не служеше на реална цел, не даваше резултати.

Грейс търпеливо продължи:

— Ако отново го направите, ще подам оплакване. Вече смених комбинацията за заключване на вратата си. Ако искате да знаете нещо, може просто да ме попитате.

Лесно беше да се каже, но Контрол не вярваше да е така. Затова реши да я изпита.

— Вие ли пъхнахте телефона на директора в чантата ми?

Не намери сили да я попита: „Вие ли размазахте комара в колата ми?“ или каквото и да било за директора и границата.

— И защо ще правя такова нещо? — отвърна тя също с въпрос, но го гледаше сериозно и озадачено. — За какво говорите?

— Задръжте си бръмбарите за спомен — каза той. — Наредете ги в магазинчето за сувенири от агенцията и ги продавайте на туристите.

— Не, наистина, за какво говорите?

Вместо да отговори, Контрол стана и излезе в коридора. Не беше сигурен дали чува смях след себе си или някакво изкривено ехо от отдушника над главата си. Щом не беше той, кой всъщност беше претърсил кабинета на Грейс?

014: Героичните герои на революцията

По-късно, докато беше затънал в бележките, запушил ушите и очите си с тях, за да забрави за Грейс, му позвъниха от експедиционното крило и развълнуван мъжки глас му съобщи, че биологът „не се чувства никак добре — казва, че днес не може да разговаря“. Когато попита какво й е, гласът му отговори: „Оплаква се от крампи и има температура. Лекарят каза, че е настинка“. Настинка? Настинката не беше нищо.

„Нисък старт.“ Бележките и срещите с биолога бяха все още негова територия. Не искаше да отлага; щеше той да отиде при нея. С малко късмет нямаше да налети на Грейс. Би могъл да се възползва от помощта на Уитби, но когато го потърси, той се беше покрил.

Докато казваше на Гласа, че скоро лично ще намине, Контрол осъзна, че това може да е маневра — очевидно за да покаже, че не желае да се съобразява с него, но и може би за да го подмами да й даде преднина, да потвърди, че тя има власт над него. Главата му обаче гъмжеше от откъслечни бележки, от мистерията за възможното нелегално преминаване на границата от директора, от смъртоносното ехо на приглушената вътрешност на кутии с бижута. Искаше да я изчисти или поне за малко да я напълни с нещо друго.

Излезе от кабинета си и тръгна по коридора. За първи път видя част от персонала в престилки. Заради него ли беше това? „Писна ли ти?“, промърмори блед, изпит мъж, който му изглеждаше смътно познат, на чернокожата жена до себе си, докато се разминаваха. „Нямам търпение да продължим“, гласеше отговорът. „Ти наистина предпочиташ това място, нали?“

Дали не трябваше да играе повече по правилата? Може би. Не можеше да отрече, че биологът се беше загнездила в съзнанието му: лек натиск, който стесняваше пътя му към експедиционното крило, смъкваше тавана надолу и караше безкрайния език на грубия зелен мокет да се увива около него. Започваха да съществуват в някакво преходно пространство между разпита и разговора, което не можеше точно да определи.

— Добро утро, господин директор — поздрави го Хсию, вдигайки неочаквано глава от чешмата вляво, като внезапно оживяла кукла в театър или арт инсталация. — Всичко наред ли е?

Беше, допреди секунда. Защо сега да е различно?

— Просто изглеждате много сериозен.

А може би вие днес не сте особено сериозна? Но не го каза, само се усмихна и продължи по пътя си, оставяйки след себе си лилипутския подотдел по лингвистика.

Всеки път, когато биологът кажеше нещо, светът му се променяше, което той намираше в определен смисъл подозрително и негодуваше срещу начина, по който отвличаше вниманието му. Но не, нямаше флирт, нямаше дори обикновена емоционална връзка. Категорично знаеше, че няма да се фиксира прекалено или да бъде обсебен, нито да тръгне по някаква спирала надолу, ако продължат да разговарят, да споделят същото пространство. Това не влизаше в плановете му, не отговаряше на профила му.

Експедиционното крило имаше четири видими нива на сигурност, като стаята за дебрифинг, която обикновено използваха, се намираше в края на външното ниво, непосредствено след зоната за деконтаминация, в която се проверяваше всичко — от бактериите до призрака на ръждивия пирон, на който си се убол на каменистия плаж, когато си бил на десет. Предвид факта, че биологът беше прекарала часове на изоставен паркинг, пълен с плевели, ръждиви метали, напукан бетон и кучешки лайна, преди да пристигне, това изглеждаше безсмислено. Но въпреки всичко го правеха, без усмивка, със спокойствие и ефективност. Оттам нататък всичко беше ослепително бяло и контрастираше с избледнялото медно-синьо на стаите по коридора. Имаше още три заключени врати между останалата част от сградата и жилищните помещения, иначе казано, килиите. По черно-белите, абстрактно-модернистични мебели бяха налепени текстура и тон, които някога може да са били футуристични, но сега изглеждаха ретро-футуристични. Това е версия на стол. Това е подобие на маса, на плот. „Безмилостните“ стъклени стени, както би се пошегувал баща му, бяха гравирани и изрисувани с прости сцени от дивата природа, сред които редица от тръстики с нещо като блатен ястреб, носещ се над тях. Като повечето такива мебелировки, всичко беше безкрайно остаряло, все едно взето от декорите на нискобюджетен научнофантастичен филм от седемдесетте. Липсваше му флуидността и усещането за замръзнало движение, които баща му някога се опитваше да придаде на абстрактните си скулптури.

В минималистичното фоайе и стаите за записи, служещи за преамбюл към жилищния отсек, човек можеше да намери фотографии и портрети без никаква връзка с реалността, достатъчни за цял роман. Снимките бяха внимателно подбрани, за да представят следекспедиционни успехи, но усмивките и радостните лица всъщност бяха на участниците по време на подготовката, често предшестваща катастрофални мисии, или на наети актьори. Според Контрол още по-зле беше дългата редица от портрети, която стигаше чак до стаите. На тях се виждаха всичките двайсет и пет завърнали се членове на първата експедиция, триумфиращите пионери в „непокътнатата пустош“, която беше убила всички, освен Лаури. Това беше алтернативната реалност, която всички служители, влизащи в контакт с участниците в експедициите, трябваше да поддържат. Измислица, съпътствана от скалъпени легенди за храброст и издръжливост, предназначени да събудят същите качества в следващите експедиции. Като прославените герои на революцията в някоя социалистическа диктатура.

Какво означаваше това? Нищо. Дали биологът беше повярвала? Може би. Легендата искаше да й се вярва, молеше да й се вярва: историята на добрата, стара гордост, която казва „Можем да успеем!“ Запретвайте ръкави и се хващайте на работа; ако се постараете достатъчно, ще се върнете живи и здрави, а не като съсипано зомби с отнесен поглед и рак вместо характер и непокътната краткосрочна памет.

Намери Призрачната птица в стаята, на нара й, или както някой друг би се изразил, на леглото й. Стаята съчетаваше атмосферата на варосана казармена барака, летен лагер и западнал хотел. Същите бледи стени, макар че тук прозираха боядисани графити, като в затворническа килия. На високия таван имаше капандура, а отстрани — тесен прозорец, твърде високо, за да може биологът да надникне през него. Леглото беше вградено в отсрещната стена, а срещу него имаше телевизор и дивиди плейър: само за одобрени филми и канали. Нищо твърде реалистично. Нищо, което би могло да запълни петната от амнезията. Предимно стари научнофантастични филми, фентъзи и мелодрами. Документалните филми и новините бяха в списъка „Забранени“. Предаванията за животни можеха да попаднат и в двете категории.

— Реших този път аз да ви посетя, щом не се чувствате добре — каза той през хирургическата си маска. Вече го бяха осведомили, че е дала съгласието си.

— Решихте да развалите болното ми забавление и да се възползвате, че не съм в кондиция — отвърна тя. Очите й бяха кървясали и със сенки, лицето й беше изпито. Още носеше същия странен военно-чистачески костюм, само че този път с червени чорапи. Макар и болна, изглеждаше силна. Единствената му мисъл беше, че сигурно прави страшно много лицеви опори и набирания.

— Не — отвърна той, като завъртя един яйцевиден пластмасов стол и преди да премисли как ще изглежда, се озова облегнат назад с неудобно разперени крака. Дали не позволяваха истински столове по същата причина, по която на летищата имаше само пластмасови ножове? — Не, разтревожих се. Не исках да ви разкарвам до стаята за дебрифинг. — Помисли си дали лекарствата не са замъглили мозъка й, дали няма да е по-добре да се върне по-късно. Или пък не. Вече болезнено усещаше силовия дисбаланс между двамата в тази обстановка.

— Разбира се. Охлювите форус са известни със своята любезност.

— Ако бяхте прочели по-нататък в учебника си по биология, щяхте да видите, че наистина е така.

Това му спечели апатичен смях, но и я накара да се обърне на другата страна на леглото-нар и да прегърне още една жълта възглавница. Той видя V-образните очертания на гърба й, опънатата тъкан на ризата й, нежните косъмчета по гладката й кожа личаха с микроскопска яснота.

— Ако искате, можем да отидем в общите помещения?

— Не, трябва да ме видите в неестествената ми среда.

— Изглежда доста добре — каза той и веднага съжали.

— Призрачната птица обикновено прелита около петдесет квадратни километра на ден, а не крачи напред-назад примерно стотина метра.

Той потръпна, кимна разбиращо и промени темата.

— Помислих си, че днес можем да поговорим за съпруга ви и за директора.

— Няма да говорим за съпруга ми. А директорът сте вие.

— Съжалявам. Имах предвид психолога. Грешка на езика — поправи се той, като едновременно се проклинаше и си прощаваше.

Тя се извърна леко, колкото да повдигне вежди, скрила дясното си око във възглавницата, после пак се взря в стената.

— Грешка на езика?

— Имах предвид психолога.

— Не, мисля, че имахте предвид директора.

— Психолога — упорито повтори той. Може би твърде раздразнено. Нещо в небрежната атмосфера на ситуацията го тревожеше. Не биваше да навлиза в личното й пространство.

— Щом казвате. — След това, сякаш се забавляваше с неудобството му, пак се обърна странично, за да го погледне, без да пуска възглавницата. После сънено-нагло попита: — Какво ще кажете да разменим информация?

— Какво имате предвид?

Макар да знаеше точно какво има предвид.

— Вие ми отговаряте на въпрос и аз ви отговарям на въпрос.

Контрол помълча, претегляйки ползите и опасностите от предложението. Можеше да я излъже. Можеше да я лъже цял ден и тя никога нямаше да разбере.

— Става — съгласи се той.

— Добре. Аз ще започна. Женен ли сте и били ли сте женен?

— Не и не.

— Нула на две. Гей ли сте?

— Това е още един въпрос, но не.

— Прав сте, питайте сега вие.

— Какво се случи при фара?

— Твърде общо. Бъдете по-конкретен.

— Когато влязохте, качихте ли се догоре? Какво намерихте?

Тя седна, подпряна на стената.

— Това са два въпроса. Защо ме гледате така?

— Не ви гледам. — Тъкмо беше забелязал гърдите й и сега се опитваше отново да ослепее за тях.

— Но това са два въпроса.

Явно беше реагирал правилно.

— Да, за това сте права.

— На кой да ви отговоря?

— Какво намерихте?

— Кой е казал, че си спомням?

— Вие самата. Затова ми кажете.

— Дневници. Много дневници. Засъхнала кръв по стъпалата. Снимка на пазача.

— Снимка ли?

— Да.

— Можете ли да я опишете?

— Двама мъже на около петдесетина години, застанали пред фара, и едно момиче отстрани. Пазачът на фара по средата. Знаете ли как се казва?

— Сол Еванс — каза той, без да се замисли. Но не виждаше нищо лошо в това; вече размишляваше над факта, че снимката от кабинета на директора съществува и във фара. — Това беше вашият въпрос.

Тя видимо се разочарова. Намръщи се и отпусна рамене. Веднага стана ясно, че името „Сол Еванс“ нищо не й говори.

— Какво още можете да ми кажете за снимката?

— Беше поставена в рамка, закачена на стената на средната площадка, а лицето на пазача беше оградено с кръгче.

— Оградено ли? Кой го е оградил и защо?

— Това е нов въпрос.

— Да.

— Какви са хобитата ви?

— Какво? Защо?

Това беше въпрос за широкия свят, не за „Съдърн Рийч“.

— Какво правите, когато не сте тук?

Контрол се замисли.

— Храня котката си.

Тя се засмя сподавено, а накрая се закашля.

— Това не е хоби.

— По-скоро призвание — призна той. — Освен това тичам и обичам класическа музика. Понякога играя на шах. Гледам телевизия. Чета книги — романи.

— Нищо кой знае колко особено — отбеляза тя.

— Никога не съм твърдял, че съм уникален. Какво друго си спомняте от експедицията?

Тя присви очи, притискайки с вежди останалата част от лицето си, сякаш това щеше да освежи паметта й.

— Много общ въпрос, господин директор. Много общ.

— Можете да отговорите, както желаете.

— О, благодаря.

— Исках да кажа…

— Знам какво искате да кажете. Почти винаги знам какво искате да кажете.

— Тогава ми отговорете.

— Играта е доброволна — напомни му тя. — Можем да я прекъснем по всяко време. Може би аз искам да я прекъснем сега.

Пак тази дързост или нещо друго?

Тя въздъхна и скръсти ръце.

— Горе се случи нещо лошо. Видях нещо лошо. Но не съм сигурна какво точно. Зелен пламък. Обувка. Объркано е, като в калейдоскоп. Идва и си отива. Имам чувството, че приемам чужди спомени. От дъното на кладенец. Насън.

— Чужди спомени?

Тя му хвърли предупредителен поглед.

— Мой ред е. С какво се занимава майка ви?

— Секретно е.

— Обзалагам се — отвърна тя с преценяващ поглед.

Скоро след това Контрол приключи срещата. Какво в крайна сметка беше истинската емпатия, ако не понякога да се отвърнеш и да оставиш някого на мира? Уморена и в стаята си, в съзнанието му тя не толкова бе изгубила остротата си, колкото бе станала почти прекалено отпусната.

Тя го объркваше. Той продължаваше да съзира в нея аспекти, за които не бе и подозирал, аспекти, които не съществуваха в биолога, каквато я познаваше от папките и записите. Днес имаше чувството, че разговаря с по-млада жена, по-свободна и словоохотлива, но и по-уязвима, ако бе решил да изследва в тази посока. Може би защото беше нахлул в нейна територия, докато беше болна; а може би тя по някаква причина изпробваше различни характери. Част от него тъгуваше по конфронтиращата се Призрачна птица.

Докато вървеше по обратния път през нивата на сигурност, покрай фалшивите портрети и снимки, Контрол се замисли, че тя поне бе признала, че част от спомените й от експедицията са непокътнати. Това беше напредък. И все пак му се струваше, че върви прекалено бавно; от време на време му се струваше, че всичко се случва прекалено бавно, че му отнема твърде много време да разбере. Някъде тиктакаше часовник, който не можеше да види, който беше извън способностите му истински да види.

Един ден и нейният портрет щеше да виси на стената. Дали моделите позираха за портрета си приживе или го правеха по снимка? Щеше ли да й се наложи да разказва някакви измислици за преживяванията си в Зона X, без дори да си спомня докрай какво действително се е случило?

015: Седмата пробойна

В утаечните пластове на бюрото на директора бяха погребани и снимки. На много от тях се виждаше фарът от различни ъгли, на няколко — различни експедиции, имаше и репродукции от стари дагеротипи, правени при построяването на фара, офорти и карти. И на топографската аномалия, макар те да бяха по-малко. Сред тях откри и второ копие на една от снимките от стената срещу бюрото му — почти със сигурност онази, която бе видяла и биологът. Черно-бялата фотография на пазача на фара, Сол Еванс, с помощника си отляво, а отдясно, свито в сянката и покатерено на някакви камъни, криещи се в рамката — слабо момиче със загоряла от слънцето кожа и полускрито от качулката на якето си лице. Каква беше косата й — черна, кафява, руса? Не можеше да се каже по няколкото кичура, които се виждаха. Беше облечена с практична памучна риза и дънки. Снимката лъхаше на зима, тревата на фона беше оскъдна и избледняла, гребените на вълните отвъд пясъка и камъните изглеждаха някак студени. Местно момиче? Подобно на много други, можеше никога да не разберат коя е. Забравеният бряг не беше най-доброто място за живеене, ако искаш някой да те намери по данни от преброяването. Достатъчно трудно бе да се добие обща представа кой е изчезнал заради Зона X.

Пазачът изглеждаше на около петдесет, но Контрол знаеше, че е било допустимо да работи само до петдесетата си годишнина, значи беше малко под тази възраст. Загрубяло лице, брада — както може да се очаква. Капитанска шапка, която беше носил няколко години в търговския флот. Контрол не можеше да усети кой знае какво от образа му. Мъжът приличаше на ходещо, говорещо клише, сякаш години наред се беше старал да имитира ексцентричен пастор с проповеди, изпълнени със заплахи за пламъците на пъкъла, а после, каквото може да се очаква от пазач на фар. Така човек може да стане невидим: знаеше го от малкото си собствени операции на терен. Да се превърне в типаж, никой да не го вижда. Параноична мисъл: каква по-добра маскировка от това? Но маскировка на какво?

Снимката беше направена от член на Бригадата за свръхестествени и системнонаучни изследвания около шест месеца преди Събитието, създало Зона X. Фотографът беше изчезнал при появата на границата. Това беше единствената снимка на Сол Еванс, с която разполагаха, освен няколко други, направени двайсет години, преди да стане пазач на фара.

Следобедът беше към края си, но Контрол нямаше усещането, че е постигнал особен напредък. Поне си бе дал почивка от ръководството на агенцията, макар че дори тя беше прекъсната (отново) от звука, показващ, че някой се е натъкнал на реконструираната барикада от столове. Оказа се Чейни, който амбициозно се облегна на клатещата се редица, за да надникне зад ъгъла.

— … Здравейте, Чейни.

— Здравейте… Контрол.

Може би заради несигурната си позиция, Чейни изглеждаше объркан, въпреки че сам се беше натрапил. Или е мислел, че кабинетът е празен, а столовете намекват за някаква промяна в йерархията?

— Да? — попита Контрол, който нямаше никакво желание да кани учения вътре.

Хиксът на лицето му се изпъна, сякаш линиите неуспешно се мъчеха да се отскубнат и застанат успоредно една на друга.

— А, да, ами… чудех се дали сте проучили… пътуването на директора.

Последните думи бяха изречени съвсем тихо, съпроводени от бърз поглед към коридора. Дали и Чейни имаше фракция? Това щеше да бъде досадно. Но без съмнение имаше: той беше единствената реална надежда на учените, наблъскани в мазето, които очакваха още съкращения, да бъдат измъкнати един по един от кабинетите от огромната, невидима ръка на Централата и после изхвърлени в димящата преизподня на безразличието и безработицата.

— След като вече сте тук, Чейни, имам въпрос за вас: нещо необичайно в предпоследната единайсета експедиция? — Още едно нещо, което Контрол мразеше в итерациите: да си напълни устата с номера, които се помнят по-трудно от нормалните числа: — X.11.H, нали така беше?

Чейни, постигнал равновесие с грубо разместване на столовете, се появи в цял ръст с рокерското си яке на вратата.

— X.11.J. Не мисля. Документите са при вас.

Тъкмо там беше работата. Контрол разполагаше с относително суров доклад — включително със сведението, че директорът бе провела интервютата… които бяха смайващо неясни с оптимистичното си послание „нищо лошо не е станало“.

— Това е била експедицията преди специалното пътуване на директора. Мислех си, че може да сте забелязали нещо.

Чейни поклати глава. Като че ли горчиво съжаляваше, че е минал оттук.

— Не, нищо особено. Нищо не се сещам.

Дали кабинетът на директора го караше да се чувства неловко? Погледът му не се спираше върху нищо, рикошираше от отсрещната стена към тавана, а после рязко, като пърхане на крилата на нощна пеперуда, се докосна до купчините от непрофесионални улики, с които се беше обградил Контрол. Дали ги разглеждаше като купчина злато, която Контрол ще открадне или като развалени сандвичи, които го насилваха да изяде?

— Да ви питам тогава за Лаури — каза Контрол, мислейки си за двусмислените бележки за Л., които беше намерил, и филма, който скоро трябваше да изгледа. — Как се разбираха с директора?

Този въпрос явно не беше толкова неприятен за Чейни.

— Как се разбират изобщо хората, като се замислите? Лаури не ме харесваше лично, но професионално се разбирахме. Той ценеше нашата роля. Знаеше колко важно е да имаш добра екипировка.

Което вероятно означаваше, че Лаури е подписвал всички заявки за покупки на Чейни.

— Но какво можете да кажете за отношенията му с директора? — попита Контрол. Отново.

— Направо ли? Лаури й се възхищаваше, опитваше се да я направи свое протеже, но тя не желаеше. Искаше сама да напредва. И май смяташе, че той е отнесъл твърде много слава само защото е оцелял.

— Не е ли бил герой?

Славен герой от революция, налепена по стената, фалшиво пресъздадена от обектива на фотоапарата и подправени документи. Излекуван от страховитите преживявания. Станал продуктивен. И не след дълго започнал работа в Централата.

— Да, да, разбира се — отвърна Чейни. — Разбира се. Но може би беше твърде преувеличено. Той обичаше да си пийва. И да се фука. Помня как веднъж директорът каза нещо остро, сравни го с военнопленник, който си мисли, че щом е изстрадал много, знае много. Та имаше известно търкане. Но работеха добре заедно. Определено. Стояха на противоположни позиции, но се уважаваха. — Бърза усмивка, сякаш искаше да каже: „Тук всички сме другари“.

— Интересно.

Всъщност не толкова. Поредното тактическо откритие: сведения за вътрешни борби в „Съдърн Рийч“, пробив в хармонията на организацията, защото хората не са роботи и не могат да бъдат принудени да се държат като такива. Или могат?

— Да, щом казвате… — отвърна Чейни и млъкна.

— Има ли и нещо друго? — попита Контрол, като гледаше съсредоточено Чейни със замръзнала усмивка и го предизвикваше да попита отново за разследването на „пътуването“ на директора.

— Не, май не. Не. Не се сещам — рече Чейни и се сбогува по класическия си чейниски начин, след което се запрепъва през столовете и се скри в коридора.

Контрол се зае само с просто сортиране, докато успя да прегледа всички листчета и да разпредели купчините в отделни кутии за по-нататъшно категоризиране. Макар да беше забелязал, че на много места се говореше за Бригадата СС, бе намерил само три кратки споменавания за Сол Еванс. Като че ли интересите на директора бяха насочени в друга посока.

Във всеки случай откри и отдели настрана лист, изписан на ръка от директора, с на пръв поглед случайни думи и фрази, които, както в крайна сметка разбра след справка с ПМД файла на Грейс, са били използвани като хипнотични команди в дванайсетата експедиция. Това вече беше интересно. Вдигна телефона да пита Чейни, но нещо го накара да остави слушалката преди да набере вътрешния номер.

В шест и петнайсет Контрол изпита желание да се поразтъпче и излезе в коридора. Всичко беше притихнало и дори далечното радио звучеше като приспивна песен. Той продължи безцелно напред, а когато стигна до края на вече опустелия рубикон на кафетерията, чу звуци от едно складово помещение в близост до коридора, водещ към научния отдел. Почти всички си бяха тръгнали и той самият мислеше скоро да го направи, но звуците привлякоха вниманието му. Кой ли беше там? Надяваше се да е неуловимият портиер. Отвратителният препарат за почистване трябваше да бъде изхвърлен. Убеден беше, че представлява заплаха за здравето.

Той стисна дръжката и усети слабо електрическо потрепване, когато я завъртя и дръпна с всичка сила.

Вратата се отвори и Контрол залитна назад.

Пред рафтовете с материали, под острата светлина на единствената, полюшваща се ниско крушка се беше свило бледо същество.

Чертите му бяха изкривени в непоносима и все пак блажена агония.

Уитби.

Уитби дишаше тежко и се взираше в Контрол. Мъчителната агония беше започнала да се изпарява, оставяйки след себе си изражение едновременно на хитрост и предпазливост.

Очевидно Уитби току-що бе преживял някаква травма. Сигурно току-що бе научил за смъртта на роднина или близък приятел. Макар че шокът беше за Контрол.

— Ще дойда по-късно — каза той глупаво, сякаш имаха уговорена среща в склада.

Уитби скочи като дебнещ паяк, а Контрол трепна и направи крачка назад, убеден, че ученият го напада. Вместо това Уитби го дръпна навътре в помещението и затвори вратата. Имаше удивително здрава хватка за толкова слаб мъж.

— Не, не, моля ви, влезте — каза той, сякаш не можеше едновременно да говори и да покани шефа си.

— Наистина мога да се върна по-късно — повтори Контрол, все още потресен и поддържащ илюзията, че не е видял току-що Уитби крайно разстроен… а също и илюзията, че се намират в кабинета на учения, а не в някакъв склад.

Уитби го изгледа на матовата светлина на висящата крушка. Стоеше много близо до него, защото с двамата вътре помещението съвсем отесня, а високият таван не се виждаше в мрака над крушката с отражател, който насочваше светлината й само надолу. На етажерките от двете страни имаше няколко реда с препарат за чистене с лимонов аромат, консерви със супа, резервни гъби за подомиячки, чували за боклук, няколко цифрови часовника, покрити с дебел слой прах. Дълга сребриста стълба водеше някъде в тъмнината нагоре.

Контрол осъзна, че Уитби все още се опитва да овладее изражението си, съзнателно да промени намръщената си гримаса в усмивка, да изстиска остатъците от страх от чертите си.

— Само търсех малко тишина и спокойствие — каза той. — Понякога трудно се намират.

— Честно казано, изглеждахте така, сякаш сте получили нервен срив — отвърна Контрол, без да е сигурен дали иска да продължи да се преструва. — Добре ли сте? — попита той вече по-спокойно, уверен, че Уитби няма да получи психотична криза. Но все още беше смутен от факта, че ученият успя така лесно да го затвори вътре.

— Ни най-малко — отговори Уитби, когато най-после успя да се усмихне. Контрол се надяваше, че има предвид първото му изречение. — С какво мога да ви бъда полезен?

Контрол прие фикцията, която Уитби упорито му предлагаше, ако ще и само защото забеляза, че ученият е разбил вътрешната ключалка на вратата с някакъв тъп предмет. Изглежда, беше приложил сила. Значи Уитби бе търсил уединение, но и се бе страхувал да не остане затворен в стаята. Имаха щатен психиатър, когото служителите на „Съдърн Рийч“ ползваха безплатно, но Контрол не си спомняше да е срещал в досието на Уитби нещо, което да подсказва, че го е посещавал.

Нужно му бе малко повече от нормалното, но намери причина. Нещо, което щеше да прозвучи естествено и да му позволи да си тръгне в подходящия момент. Като запази достойнството на Уитби. Може би.

— Нищо особено — каза той. — Става дума за някои от теориите за Зона X.

Уитби кимна.

— Например проблемът за паралелните вселени — отвърна той, сякаш продължаваха предишен разговор, който Контрол не си спомняше.

— Че може би това, което стои зад Зона X, идва от такава — каза Контрол, заявявайки нещо, в което не вярваше, без да поставя под въпрос стесняването на фокуса.

— А, да — съгласи се Уитби, — но аз по-скоро мислех за това, как всяко решение, което взимаме, теоретично е отделено от следващото, така че съществува безкраен брой вселени.

— Интересно.

Контрол се надяваше, че ако остави Уитби да води, танцът им скоро ще свърши.

— А в част от тях решихме загадката — обясни Уитби, — при някои нямаше загадка, нямаше Зона X. — Напрежението в гласа му се засилваше. — Това може да ни успокои. Може дори да ни задоволи. — После лицето му посърна.

— Ако не беше една друга мисъл. Някои от тези вселени, в които решихме загадката, може да са отделени от нашата с най-тънки мембрани, с най-незначителни вариации. Никога не го забравям. Баналните детайли, които пропускаме, и всичко, което правим, ни отклонява от отговора.

На Контрол не му допадна изповедническият му тон, защото оставяше впечатлението, че Уитби разкрива едно, за да скрие друго; също като разказа на биолога за усещането за потъване. Това, едновременно с паралелните вселени на възприятията, отваряше пропаст между двамата, защото Контрол имаше чувството, че Уитби говори за пробойни — същите пробойни, за които той мислеше всеки ден. Фактът, че Уитби говори за тях, го ядосваше териториално и макар да нямаше никаква логика, го караше да се чувства така, сякаш ученият коментира миналото му.

— Може би е заради вашето присъствие, Уитби — рече Контрол. Беше шега, но жестока, защото целеше да отблъсне другия и да сложи край на разговора. — Може би, ако не бяхте тук, вече щяхме да сме го разгадали.

На лицето на Уитби се изписа ужасно изражение, нещо средно между разбирането, че Контрол се шегува, и съзнанието, че няма никакво значение дали се шегува или говори сериозно. Всичко това подсказа на Контрол, че тази мисъл не е нещо ново, а много пъти е хрумвала на Уитби. Твърде неискрено би било да добави: „Не исках да кажа това“, затова една версия на Контрол просто си тръгна, тичайки по коридора колкото може по-бързо, като съзнаваше, че измъкването му е било неортодоксално, но неспособен да се спре. Бягаше по зеления мокет, докато стоеше там и се извиняваше/замазваше със смях/променяше темата/получаваше фалшиво обаждане по телефона или… както в действителност направи, не каза нищо и настъпи неловко мълчание.

Сякаш за отмъщение, макар тогава Контрол да не го разбра, Уитби попита:

— Нали вече гледахте филма? От първата експедиция?

— Още не съм — отвърна Контрол, сякаш си признаваше, че е девствен. Беше го планирал за утре.

Уитби потрепери безмълвно по средата на собствения си въпрос, спастичен опит да се измъкне или да отхвърли… нещо… но Контрол остави друга, бъдеща версия на самия него да попита защо.

Съществуваше ли реалност, в която Уитби беше решил загадката и в момента му го съобщаваше? Или реалност, в която той удушаваше Уитби, само защото е Уитби? Може би някога, в този момент, той срещаше Уитби в пещера след ядрен холокост или в магазина, докато купува сладолед за бременната си жена, или докато броди навън — може би в някои сценарии се бяха срещнали по-рано: Уитби, досадният заместващ учител по английски в първи курс на гимназията. Може би сега донякъде се досещаше защо Уитби не е напреднал, а научната му работа постоянно се прекъсва от дребни услуги за другите. Искаше му се да припише на Уитби локализирана травма, която да обясни поведението му; чудеше се дали още не е пробил достатъчно пластове, за да достигне до центъра на Уитби, или няма такъв център и пластовете дефинираха самия човек.

— Това ли е стаята, която искахте да ми покажете? — попита Контрол, за да смени темата.

— Не. Защо решихте така? — Хлътналите очи на Уитби и изражението на хореографирано озадачение му придаваха вид на мършав бухал.

Около минута по-късно Контрол успя да се отскубне.

Но не можеше да прогони изкривеното от агония лице на Уитби от съзнанието си. Все още нямаше никаква представа защо ученият се бе скрил в складовото помещение.

Гласът се обади няколко минути по-късно, докато Контрол отчаяно се опитваше да си тръгне. Контрол беше готов въпреки Уитби. Или може би заради него. Провери дали е заключил вратата на кабинета си. Извади лист хартия, на който беше нахвърлял няколко бележки. После внимателно включи Гласа на високоговорител със средна сила на звука, която вече бе проверил за ехо, така че да не се усеща нищо необичайно.

Каза „добър ден“.

Последва разговор.

Поговориха известно време. После Гласът каза:

— Добре. — Контрол продължи да поглежда на равни интервали към листа си. — Просто се стабилизирайте и си свършете работата. Парализата също не е състоятелен вариант. Наспете се хубаво довечера!

Стабилизиране. Парализа. Състоятелност. Когато затвори, с тревога осъзна, че се чувства така, сякаш вече е стабилизиран. Че срещата му с Уитби сега му се струваше дребна и незначителна, погледната в контекста на цялостната му мисия.

017: Тероари

На другата сутрин касиерката в кръчмата — пълничка сивокоса жена, го попита:

— Вие с онези от правителствената агенция във военната база ли работите?

Предпазливо, все още опитвайки се да се отърси от съня и лекия махмурлук:

— Защо питате?

— О, нищо особено — мило отвърна тя, — те просто всичките изглеждат някак еднакво.

Искаше й се той да попита: „Как по-точно?“, но той само се усмихна загадъчно и подаде сметката. Не се интересуваше как изглежда, в какъв таен клуб е влязъл, без да знае. Дали касиерката си имаше таблица, в която отмяташе общите характеристики?

Когато се върна в колата, установи, че умрелият комар и засъхналата капка кръв на прозореца смущават чувството му за ред и ги изтри с кърпичка. А и все едно, на кого би могъл да ги представи като улики?

Първата му задача за деня беше отдавна очакваният видеозапис, направен от първата експедиция. Видеофрагментите съществуваха в специална зала за прожекции в сградата, близо до крилото за членовете на експедициите. На отсрещната стена в тясното помещение имаше голяма бяла конзола, която изпъкваше по-рязко в горния край, отколкото в долния, и несъзнателно имитираше прегръщащия силует на цялата сграда. В тази конзола беше вграден телевизорът — като матово сива глава със строго кубистична качулка — който даваше достъп само до видеозаписите и нищо друго. Беше стар модел от времето на първата експедиция, с масивна задница, наместена в ниша в стената. Гърбът на Контрол още пазеше пъшкащия спомен за подобна тежест, докато се бореше да вкара телевизор в стаята си в общежитието като студент.

Пред телевизора нисък черен мраморен пулт със старомодни бутони и джойстикове за управление на видеото. Приличаше на музеен експонат или някой от онези спиритуалистични автомати с монети по карнавалите. Под пулта бяха наместени под строй четири кожени стола. Когато ги издърпаха, вътре отесня, въпреки че таванът беше висок най-малко седем метра. Това трябваше да облекчи чувството му за клаустрофобия, но всъщност само го усили с лек световъртеж поради ъгъла на конзолата. Забеляза, че отдушниците горе са задръстени от прах. Острата миризма на автомобилно табло воюваше с ръждив мирис на мухъл.

На големи златни табели, закачени по стените, бяха гравирани имената на двайсет и четиримата участници в първата експедиция.

Дори Грейс да отричаше, че стената с думите на пазача на фара стои в памет на бившия директор, нямаше как да отрече нито че тази стая беше мемориал на първата експедиция, нито че тя лично беше неин пазител и уредник. Нивото на сигурност тук беше толкова високо, че от всички служители на „Съдърн Рийч“ само бившият директор, Грейс и Чейни имаха достъп до стаята. Всички други можеха да гледат само снимки и да четат записи, но дори това се случваше при внимателно контролирани условия.

Затова Грейс трябваше да бъде неговата връзка тук — никой друг не можеше да свърши тази работа. Без да каже и дума, тя си дръпна един стол и със загадъчна поредица стъпки подготви пускането на записа. Контрол осъзна, че нещо в нея се е променило. Не действаше със злонамерената нагласа, която би могъл да очаква, а с любяща отдаденост и премерени действия, характерни повече за гробищата, отколкото за видеозалите. Сякаш това беше някакво неутрално пространство, зона без огън, в която се бе озовал, без да знае.

Скоро той щеше да види мъртви хора, превърнали се в легенди в агенцията, и заместник-директорът вършеше работата си със сериозността на английски иконом. Може би защото същото бе правила и директорът; тя също бе познавала тези хора, макар съдбата им да е била решена от нейния предшественик. След цяла година подготовка. С най-добрите високотехнологични екипировки и оборудване, които агенцията бе могла да намери или създаде, за да ги обрече на гибел.

Контрол усети, че сърцето му бие учестено, устата му е пресъхнала и дланите му се потят. Сякаш му предстоеше важен изпит с големи последствия.

— Всичко е обяснено в самия филм — каза Грейс. — Започва от самото начало и продължава нататък с малко прескачане в хронологичен ред. Можете да превъртате напред и назад, както предпочитате. Ако не сте приключили до час, ще се върна и с това времето ви за гледане ще свърши.

Бяха открили над сто и петдесет фрагмента, повечето с продължителност от десет секунди до две минути, заснети от оцелелите. Някои бяха донесени от Лаури, други от четвъртата експедиция. Не се препоръчваше гледане повече от час наведнъж. Малцина бяха издържали дори толкова.

— Междувременно ще ви чакам отвън. Ако свършите по-рано, почукайте на вратата.

Контрол кимна. Значеше ли това, че ще бъде заключен? Явно да.

Грейс стана от мястото си. Контрол го зае, а преди тя да си излезе, неочаквано усети на рамото си ръката й, вложила в жеста може би малко повече тежест от необходимото. После се чу щракването на ключалката отвън и той остана сам в мраморната гробница, изписана с имената на привидения.

Сам беше пожелал да гледа видеозаписа, но сега му се искаше да се откаже от това изживяване.

На първите кадри се виждаха нормални неща — издигането на лагера, фарът в далечината, който от време на време рязко влизаше в кадър. На фона се забелязваха тъмните силуети на дърветата и палатките. Синьо небе изпълваше екрана, когато някой пускаше камерата, но забравяше да я изключи. Чуваха се смях и бъбрене, но Контрол, като зрител или пътешественик във времето, вече беше изпълнен с подозрение. Това очакваните, нормални неща ли бяха — банални другарски отношения между човешки същества — или намеци за тайни съобщения, подкожни и убедителни? Контрол не бе желал тази намеса, това замърсяване от чужди анализи и мнения, затова и не бе прочел всичко в папките. В този момент обаче осъзна, че вече е твърде брониран от предварителна информация, и твърде циничен към предпазливостта си да не се изложи. Ако не внимаваше, всичко щеше да бъде преувеличено и неправилно изтълкувано, докато накрая всеки кадър щеше да внушава заплаха. Не забравяше бележката на един друг анализатор, че никоя друга експедиция не е виждала това, което той щеше да види. Поне от тези, които се бяха завърнали.

Последваха няколко сегмента от видеодневника на ръководителя на експедицията по здрач — уловеният й силует, огънят зад нея — които не съобщаваха нищо, което Контрол вече да не знае. На следващите седем отрязъка от по четири-пет секунди не се виждаше нищо, освен петнисти сенки — нощни кадри без никакъв контраст. Въпреки това той упорито присвиваше очи с надеждата да различи някаква форма или образ. В крайна сметка си остана със самосбъдващото се пророчество на черни точки по краищата на зрителното му поле, напомнящи на малки въртящи се паразити.

Мина един ден, в който участниците в експедицията се пръснаха като вълна от базовия лагер, а Контрол се опитваше да не се привърже твърде много към някой от тях. Не се омайваше от чара на честите им шеги. Нито от видимата им сериозност и компетентност — едни от най-добрите умове, които „Съдърн Рийч“ бе успяла да намери. Небето се покри с облаци. Отрезвяващ момент, когато попаднаха на останките от колона военни камиони и танкове отпреди появата на границата. Вече бяха започнали да се покриват с пръст и да обрастват. До петата експедиция всичко това щеше да е изчезнало и всички следи от него — заличени. Зона X щеше да си го присвои за свои цели — привилегията на победителя. Но нямаше човешки останки, които да притеснят първата експедиция, макар Контрол да виждаше намръщените изражения на някои лица. Ако човек се вслушаше внимателно, вече можеше да долови смущенията на радиостанциите им и все повече реплики от типа на: „Обади се“ или „Там ли си“, последвани от силно пращене.

Още една вечер, още едно съмване. Контрол имаше чувството, че се движи в бърз клип и почти можеше да се отпусне в капсулата на всеки безобиден миг, обгърнат от блажено неведение за останалите. Но смущенията вече се бяха разпространили и общуването по радиостанциите се бе превърнало в поредица от словесни недоразумения. Слушащият и слушаният бяха започнали да се поддават на някаква външна сила, макар още да не го съзнаваха. Или поне не изразяваха на глас тревогите си пред камерата. Контрол предпочете да не връща отново тези моменти. От тях го полазваха тръпки, леко му се повдигаше и общото чувство на световъртеж и клаустрофобия се усилваше.

Накрая обаче не можеше повече да се заблуждава. Стигна до прочутия двайсетсекунден клип, заснет според документите от Лаури — антрополог и военен експерт на екипа. Привечер на втория ден, последни лъчи на залеза. Тъмният силует на фара в далечината. В невинността си не бяха съзрели опасността от разделянето на експедицията. Групата на Лаури беше решила да бивакува сред останките на изоставени къщи по средата на пътя към фара. Дори не можеха да се нарекат село и нищо такова не беше отбелязано на старите карти, но бяха най-голямото населено място в района.

Шумолене, което Контрол свързваше с морски овес и бриз, но съвсем слабо. Руините на старите стени хвърляха тъмни сенки на фона на небето; виждаше се широката линия на каменната пътека, преминаваща между тях. Камерата леко трепереше в ръцете на Лаури. На преден план една жена — ръководителят на експедицията — крещеше: „Накарайте я да спре!“ Лицето й изглеждаше като маска от светлината на камерата с тъмни сенки покрай очите и устата й. Срещу нея, от другата страна на грубо скована дървена маса, като че изгоряла, жена — ръководителят на експедицията — крещеше: „Накарайте я да спре! Моля ви, спрете! Моля ви, спрете!“ Камерата подскочи и се завъртя, после застана стабилно, вероятно все още в ръцете на Лаури. Човекът, който държеше камерата, започна да диша тежко и Контрол разпозна звука, който бе чул преди малко — шепнещ дъх с плитко хриптене. Нямаше никакъв вятър. Чу и настойчиви, остри гласове встрани от камерата, но не можеше да разбере какво казват. Жената вляво на екрана спря да крещи и се вгледа в обектива. Жената вдясно също замлъкна и се взря в камерата. Маските им излъчваха един и същи страх, молба и объркване към него през разстоянието във времето и пространството. Не можеше да различи двете проявления, не и на тази мижава светлина.

Но след това, изправил се напрегнато на мястото си, макар да знаеше какво предстои, Контрол осъзна, че не сумракът е ограбил всички цветове от обкръжението им. По-скоро като че ли нещо се беше намесило в пейзажа; нещо толкова неимоверно голямо, че краищата му бяха далеч извън обсега на камерата. В последната секунда на записа, докато двете жени още седяха замръзнали и с втренчени погледи, фонът сякаш се размърда и продължи да мърда… последван от още по-смразяваща поредица от кадри: този път пред камерата стоеше Лаури, правеше глупави физиономии на плажа на следващата сутрин, а операторът зад камерата се смееше. Нито дума за ръководителя на експедицията. Нито следа от нея. Контрол знаеше, че тя липсва и в по-нататъшните кадри. Никакво обяснение от Лаури. Тя все едно бе заличена от паметта им или през изминалата нощ всички бяха преживели някаква огромна, невъобразима травма, докато камерата е била изключена.

Но разпадът продължаваше въпреки привидното им щастие и спокойствие. Лаури говореше думи без всякакъв смисъл, а жената зад камерата отговаряше така, сякаш го разбираше; нейната реч още не бе деформирана.

Касапницата го следваше от екрана, докато излизаше, съпроводен от Грейс, към светлината — различна светлина. Щеше да го преследва още известно време. Не беше сигурен, трудно му бе да облече нещата в думи и когато Грейс го попита добре ли е и го хвана за ръката, сякаш за да го вдигне, успя само да промърмори и да кимне. Знаеше, че състраданието й си има цена и че по-късно сигурно щеше да я плати. Затова се измъкна, избърза напред и измина останалата част от пътя сам.

Целият ден беше пред него. Трябваше да дойде на себе си. Чакаше го среща с биолога, после оперативка, после… вече не помнеше какво. Когато се спъна и падна на коляно, осъзна, че е стигнал до кафенето и познатия зелен мокет със стрелки, сочещи към двора. Облян в светлината, струяща през широките, почти като в катедрала прозорци. Навън беше слънчево, но той вече виждаше гневното сиво в белите облаци, предвещаващо следобеден дъжд.

В черната вода под слънцето греещо среднощ плодовете ще узреят и в мрака на златното ще се пукнат за да разкрият откровението на фаталната мекота в земята.

Фар. Кула. Остров. Пазач на фара. Граница с огромна искряща врата. Директор, която може би е преминала нелегално през границата, използвайки същата тази врата. Размазан комар на предното стъкло. Измъченото лице на Уитби. Вихрушката от светлина на границата. Телефонът на директора в чантата му. Демонични записи, съхранявани в мемориална катафалка. Детайлите започваха да го давят. Да го поглъщат. Нямаше как да ги остави да се уталожат, нито да разбере кои са важни и кои — незначителни. Беше започнал с „нисък старт“, както бе пожелала майка му, но не беше стигнал далече. Имаше опасност новопостъпващата информация да заличи подготовката му и знанието, което бе донесъл със себе си. Беше запаметил купища папки и тактики. А трябваше скоро да се зарови по-сериозно в бележките на директора, въпреки че те щяха да повдигнат нови загадки, убеден беше в това.

Пищенето беше продължило чак до края. Операторът зад камерата не приличаше на човек. Събудете се, умоляваше Контрол членовете на първата експедиция, докато гледаше записа. Събудете се и осъзнайте какво ви се случва. Но те не го направиха. Не можеха. Намираха се на километри разстояние от него, а и бе закъснял с над трийсет години, за да може да ги предупреди.

Контрол сложи ръка на мокета и отблизо видя, че там, където са зелените стрелки, тъканта е разнищена и прилича на мъх. Почувства грубата текстура и износеност от годините. Дали това беше същият мокет отпреди трийсет години? Ако да, значи всяко значимо действащо лице от филма и папките бе минавало по него, бе стъпвало стотици пъти отгоре му. Може би дори Лаури със своята камера, ръсещ шеги преди експедицията. Мокетът беше изморен, също като агенцията, движеща се по начертаните пътеки на лунапарка, наречен Зона X.

Хората го гледаха. Трябваше да се изправи.

От сумрачните коридори на други места се гърчат форми които никога не са били и не биха могли да бъдат.

Контрол се изправи и след кратка интерлюдия в кабинета си отиде да се срещне с биолога в стаята за разпити. Нужно му бе някакво облекчение и пречистване. Беше изискал информацията от Рок Бей — най-дългият работен ангажимент на биолога преди дванайсетата експедиция. От полевите бележки и скици си личеше, че това е било любимото й място. Богата северна дъждовна гора с пищна екосистема. Беше си наела къщичка наблизо и освен снимките на скалните езерца, имаше и такива на дома й — рутинно проследяване от страна на Централата. Легло като нар, удобна кухня и черно огнище, служещо и за камина с дълъг кюнец, преминаващ в комин. Някои аспекти на дивата природа му допадаха и го успокояваха, също като простия домашен уют на къщичката.

Контрол седна и сложи бутилка с вода и папките между двамата. Този гамбит му беше омръзнал, но все пак… Майка му винаги казваше, че повтарящите се ритуали подчертават по-драматично невидимите неща. Някой ден можеше да посочи папките и да направи предложение.

Флуоресцентните лампи пулсираха и трепкаха; нещо в тях бе започнало да се поврежда. Не го интересуваше дали Грейс гледа през стъклото. Призрачната птица изглеждаше ужасно — не толкова болна, колкото като че ли бе плакала, поне така му се струваше. Около очите й имаше тъмни кръгове, а тялото й беше прегърбено и отпуснато. Всяка дързост и присмехулност бяха изгорели или решили да се скрият.

Контрол не знаеше откъде да започне, защото изобщо не му се започваше. Искаше му се да поговорят за видеозаписа, но това беше невъзможно. Думите се въртяха и оформяха в съзнанието му, за да не бъдат никога изречени, заключени между потребността и волята му. Не можеше да ги разкрие пред никое човешко същество. Ако излееше всичко това, ако замърсеше нечие съзнание, никога нямаше да си прости. Веднъж една негова приятелка, успяла да си създаде представа за работата му, го попита: „Защо го правиш?“ Имаше предвид защо служи на такава потайна цел, която не може никога да сподели, никога да разкрие. Беше й отговорил по стандартния надут начин, за да се самоиронизира, да прикрие сериозността си. „За да знам. Да повдигна булото“. Да премина границата. Още докато го изричаше, осъзна, че в същото време й казва, че няма нищо против да я остави там сама, от другата страна.

— За какво бихте искали да поговорим? — попита той Призрачната птица, не защото нямаше въпроси, а защото искаше тя да води.

— За нищо — отвърна апатично тя. Думите прозвучаха преднамерено вяло.

— Все нещо трябва да има.

Той се молеше. Дано да има нещо, което да го разсее от касапницата в главата му.

— Аз не съм биологът.

Тази реплика извади Контрол от вглъбението му и го накара да се замисли над смисъла й.

— Вие не сте биологът — повтори той като ехо.

— На вас ви трябва биологът. Аз не съм биологът. Идете да говорите с нея, не с мен.

Какво беше това — криза на личността, психотичен пристъп или просто метафора?

Независимо от отговора, Контрол осъзна, че срещата е била грешка.

— Можем да опитаме отново следобед — предложи той.

— Какво да опитаме? — сопна се тя. — Да не мислите, че това е някаква психотерапия? За кого?

Преди да й отговори, тя с едно рязко движение изблъска папките и водата от масата и с две ръце стисна неговата. Не го пускаше. В очите й се четяха непокорство и страх.

— Какво искате от мен? Какво искате всъщност?

Контрол махна със свободната си ръка на охраната, за да им даде знак да не влизат. С периферното си зрение отбеляза, че се отдръпнаха някак внезапно, сякаш нещо чудовищно ги засмука обратно през вратата.

— Нищо — отвърна той, за да види реакцията й. Дланта й беше лепкава и топла, не особено приятна; определено нещо се случваше под кожата й. Дали не беше вдигнала още по-висока температура?

— Няма да ви помагам да описвате собствената ми патология — процеди тя задъхано, а после изкрещя: — Аз не съм биологът!

Той се отдръпна, избута стола си назад и се изправи, без да откъсва очи от нея. Тя се отпусна отново на мястото си, забола поглед в масата. Чувстваше се ужасно, задето е така разстроена, още повече че може би той го бе предизвикал.

— Която и да сте, ще продължим по-късно.

— За мен ще бъде удоволствие — промърмори тя със скръстени ръце.

Докато си вдигне шишето с вода и разпилените папки и стигне до вратата, в нея отново нещо се промени.

Гласът й трепереше на ръба на някаква нова емоция.

— Когато заминавах, край резервоара с вода отзад имаше двойка щъркели. Още ли са там?

Трябваше му секунда да разбере, че има предвид заминаването за експедицията. И още секунда да осъзнае, че това е почти извинение.

— Не знам. Ще проверя.

Какво се бе случило с нея там? Какво се бе случило с него тук?

Последният фрагмент от филма оставаше сам в категорията си: „Необясними“. Всички вече бяха мъртви с изключение на ранения Лаури на средата на пътя към границата.

В продължение на цели двайсет секунди обаче камерата се рееше над искрящите тръстики в блатата, наситеносините езера, рошавите бели гребени на морето, връщаше се към фара.

Спускаше се и се издигаше, падаше и се възвисяваше.

Със смразяващ ентусиазъм.

Всепоглъщаща радост.

017: Перспектива

Контрол започна да прескача стъпала и да забелязва неочакваната поява на други. Дойде време за обяд след оперативката, която Контрол забрави в мига, в който приключи, и колкото и да се опитваше, почти нищо не можеше да си спомни. Беше дошъл тук, за да разнищи загадка, но имаше чувството, че тя разнищва него.

Помнеше, че известно време говори за това, как иска да научи повече за фара и връзката му с топографската аномалия. След което Хсию каза нещо за моделите в проповедта на пазача на фара, а единственият член на отдела за реквизити — възрастен, прегърбен мъж на име Дарси — с тънък тенекиен глас изкоментира нещо за „решаващата роля на отдела за историческа точност, сега и в бъдеще“.

Членовете на експедицията бяха насядали около лагерния огън, заобиколен от дървета. На фона пълзеше или се тътреше нещо толкова голямо, че очертанията му не се виждаха; пристъпваше невъзмутимо между дърветата и огъня. Контрол не искаше да мисли какво може да бъде толкова огромно и същевременно толкова гъвкаво, че да се движи по този начин, не желаеше да си представя течна стена от ивици плът.

Може би трябваше да продължи да кима и задава въпроси, но все повече се дразнеше от начина, по който асистентката на Хсию, Еми Не-знам-коя-си, хапеше устната си. Бавно. Методично. Без да мисли. Докато драскаше бележки или шепнеше някаква информация на ухото на лингвиста. Горната й устна се отдръпваше, разкривайки белезникавото бяло на левия горен кучешки зъб и резец и розовия й венец, а после с почти ритмична точност започваше да гризе и пуска, да гризе и пуска лявата страна на долната си устна, която постепенно стана почервена от червилото.

Нещо за миг премина или се просмука през фона на екрана, а по средата стоеше брадат мъж — не Лаури, а друг, на име О’Конъл. Отначало Контрол си помисли, че О’Конъл мърмори нещо на непознат за него език. Докато се мъчеше да открие логика и да схване сцената, Контрол едва не позвъни на Грейс още същия миг, за да сподели откритието си. След още няколко кадъра обаче видя, че мъжът всъщност хапе устната си и не спря, докато тя не прокърви; през цялото време погледът му беше втренчен в камерата, защото както Контрол бавно осъзна, нямаше друго място, към което да може да гледа безопасно. Докато дъвчеше, О’Конъл наистина говореше нещо, но думите не бяха уникални — не и след като Контрол бе прочел надписите на стената. Това беше възможно най-първичното и по тази причина, възможно най-баналното послание.

Последва предсказуем обяд в кафетерията. Стабилизиращ обяд, помисли си той, но думата „обяд“, повторена много пъти, изгуби смисъл и се претопи в „бяг“, а тя — в бягащ бял заек, който се превърна в биолога на потискащата маса, а тя — в експедиция, насядала около лагерен огън, без ни най-малка представа какво я очаква.

Контрол вървеше след Чейни и една версия на Уитби, която го изпълваше ту с опасения, ту със загриженост, а Хсию и Грейс ги следваха. Уитби не беше присъствал на оперативката, но Грейс го беше видяла да се шмугва в един страничен коридор, докато слизаха за обяд, и го беше повлякла заедно с тях към столовата. Всички отстъпваха пред Уитби в естествения му хабитат. Той едва ли харесваше кафетерията само заради храната. Изглежда беше заради откритото въздушно пространство и ясните гледки. Може би просто за да има много посоки за бягство.

Уитби ги заведе до една кръгла масичка от имитация на дърво с ниски пластмасови седалки, сбутана в най-далечния ъгъл, близо до стълбите, които водеха към общо взето празното пространство, известно като „третото ниво“, което току-що бяха освободили и на практика представляваше излъскана площадка с няколко конферентни зали. Контрол се сети, че Уитби е избрал тази маса, за да може да смести тънката си фигура в нишата на стената като предпазлив стрелец — колкото и малко вероятно да изглеждаше това в неговия случай — за да обхване с поглед цялата кафетерия чак до двора и размитата зеленина на тресавището, разтваряща се във влажни мехурчета от конденз по стъклата.

Контрол седна с лице към Грейс, а Уитби и Хсию се настаниха от двете й страни. Чейни се пльосна на стола до Контрол, срещу Уитби. Намусеният хикс на лицето му се приближи към тях и загрижено рече:

— Аз ще удържам крепостта, докато вие си вземете храна, после ще отида и аз.

— Ако ми донесете една круша или ябълка с вода, ще остана вместо вас — отвърна Контрол. Леко му се повдигаше.

Чейни кимна, удари по масата с едрите си ръце и се отдалечи с другите, докато Контрол съзерцаваше голямата снимка в рамка, закачена на стената. Над двайсетгодишна и покрита с прах, на нея се виждаше ядрото на екипа на „Съдърн Рийч“ по онова време. Контрол разпознаваше някои лица от различните си срещи, а погледът му се спря върху Лаури, който няколко години след експедицията още изглеждаше изпит и измъчен. Уитби също беше там, ухилен, близо до центъра. Снимката внушаваше, че някога ученият е бил любопитен, бърз, оптимистичен. Дори изчезналият директор беше там, макар и само като тежка сянка в левия край. Беше надвиснала над другите, решена нито да се усмихва, нито да се мръщи.

По онова време трябва да е била нова в екипа, помощник на тогавашния психолог. Грейс беше постъпила пет години след нея, едновременно с напускането на Лаури. И на двете сигурно не им е било лесно да си проправят път в йерархията и да удържат властта. Това е искало твърдост и упоритост. Може би прекалено много. Но поне беше пропуснала лудостта на първите години, от които бе оцеляла само хипнозата. Криптозоолозите, почти спиритуалистичният подход, въвеждането на парапсихологията, която трябваше да вземе голите факти и да произведе… какво? Информация? Никаква информация не можеше да се извлече от техните гадателства.

Другите се върнаха от бюфета, като Чейни му носеше чиния с круша и вода, както беше помолил. Контрол си помисли, че ако по-късно следобед се случи някаква трагедия и се наложи съдебните медици да възстановяват събитията според съдържанието на стомасите им, Чейни би им изглеждал като придирчива птица, Уитби — като прасе, Хсию — като маниак на тема здравословно хранене, а Грейс — като някой гризач. Тя седеше, облегната на стола си, с два пакета крекери и кафе, сякаш възнамеряваше да ги използва като доказателство срещу него. Той се стегна и се опита да избистри главата си с глътка вода.

— Оперативки всеки четвъртък или през четвъртък? — попита той, само за да опипа почвата и да завърже разговор. Потисна автоматичния си импулс да използва въпроса, за да подхване прикрито изследване на мотивацията в отдела.

Грейс обаче нямаше желание за разговори.

— Искате ли да чуете една история — каза тя и това не беше въпрос. Изражението й подсказваше, че е намислила нещо.

— Разбира се — отвърна Контрол. — Защо не?

Чейни се размърда неспокойно до него, а Уитби и Хсию изглеждаха така, сякаш искаха да се сплескат и смалят, без да поглеждат към Грейс, все едно се беше превърнала в отблъскващ магнит.

Тя впери очи в него и той изгуби желание да гризе крушата си.

— Става дума за агент от „Вътрешен тероризъм“.

Гледай ти.

— Много интересно — рече Контрол. — Известно време и аз бях такъв.

Грейс продължи, сякаш не бе казал и дума.

— Става дума за провалена мисия, третата му подред след края на обучението. Не първата, не втората, а третата, така че няма оправдание. Каква била задачата му? Да наблюдава и докладва за членове на сепаратистка паравоенна групировка по северозападното крайбрежие, базирани в планините, но слизащи в два ключови пристанищни града, за да набират нови хора. — Централата беше убедена, че радикалните клетки в тази групировка имат волята и ресурсите да осуетяват транспорта, да взривяват сгради и много други неща. — Без съгласувани политически възгледи и визия. Предимно невежи бели мъже, на студентска възраст, но неучащи. Няколко радикализирани жени и обичайните други, които не знаят какво са намислили невежите им мъже. И никой от тях не е толкова глупав, колкото агентът.

Контрол стоеше неподвижно. Имаше чувството, че лицето му се пропуква. Ставаше му все по-топло, в тялото му бавно пълзеше гъделичкащ пламък. Нима тя се опитваше да го разруши камък по камък? Пред няколко души от агенцията, с които вече е установил някакво разбирателство?

Уитби изглеждаше така, сякаш към него върви непознат и отдалеч му говори нещо, а той съжалява, че още не може да го чуе. Чейни пухтеше, изразявайки неодобрението си от посоката, в която може би вървеше всичко това.

— Звучи ми познато — каза Контрол, защото наистина беше така и дори знаеше какво следва.

— Агентът прониква в групата или в нейната периферия — продължи Грейс. — Запознава се с някои приятели на хората в ядрото й.

Навъсена и забола поглед в нещо много интересно на килима, Хсию стана, взе таблата си, сбогува се ведро, макар и рязко, и напусна масата.

— Не е честно, Грейс, и ти го знаеш — прошепна Чейни, приведен напред, сякаш за да отправи думите си само към нея. — Засада.

Според Контрол обаче си беше честно. Съвсем честно. След като не бяха приели предварително правилата.

— Агентът започва да следи приятелите и те го отвеждат в един бар. Приятелката на заместник-шефа обича да пийва в това заведение. Тя е в списъка; запомнил е снимката й. Но вместо само да я наблюдава и докладва, този умен агент пренебрегва заповедите и започва разговор с нея в бара.

— Искате ли аз да ви разкажа останалото? — прекъсна я Контрол. Защото можеше, не, искаше, имаше свирепо желание да го направи и изпитваше перверзна благодарност към Грейс, защото това беше толкова човешки проблем, толкова банален човешки проблем на фона на всичко останало.

— Грейс… — обади се отново Чейни с умолителен тон.

Грейс обаче не им обърна внимание, а се обърна към Уитби, който вече нямаше друг избор, освен да я погледне.

— Не само захваща разговор с жената, Уитби… — Ученият изглеждаше толкова слисан от името си, сякаш го беше прегърнала през раменете. — Но я прелъстява, като си казва, че това ще помогне на каузата. Защото е нагъл тип. Защото се чувства като отвързан.

Майка му беше определила това като слух, както определяше много неща, но в случая беше права.

— Преди имахме вилици и лъжици в столовата — каза печално Уитби. — Сега имаме само вилицолъжици.

Той се обърна първо наляво, после надясно, оглеждайки се или за алтернативни прибори, или за бърза възможност да се измъкне.

— Следващия път, когато разказвате историята, не включвайте прелъстяването, защото не се е случило — посъветва я Контрол. В главата му се въртеше пепелносива спирала, а ушите му тихо бучаха. — За сметка на това, може да добавите, че агентът не е имал ясни заповеди.

— Чу човека. Чу го — измърмори Чейни с деликатността на оригващо се магаре.

Грейс продължи да говори директно на Уитби, който се опитваше да привлече вниманието на Чейни с въпросително изражение какво да прави, но колегата му не можеше или не желаеше да го насочи. Да караме докрай. Да изпием отровата. Това беше партизанска война. Щеше да продължи вечно.

— И така, агентът си ляга с момичето — говореше Грейс без триумф в гласа, — макар да знае, че е опасно и че членовете на милицията може да разберат. Шефът му няма представа какво прави. Засега. И тогава един ден…

— Един ден — прекъсна я отново Контрол, защото ако щеше да разказва, трябваше да разкаже поне останалото вярно, по дяволите. — Един ден той отива в бара — това му е едва за трети път — и бива засечен от камерите, поставени предната нощ за наблюдение от гаджето на момичето. — Втория път Контрол не разговаря с нея в бара. Но третия, последен път — да. Сега му се искаше да не го беше правил. Дори не помнеше какво й е казал, нито тя на него.

— Точно така — потвърди Грейс, като лицето й за миг натежа в объркано изражение. — Правилно.

За Контрол това вече беше стар белег, макар да изглеждаше като прясна рана на всеки лешояд, решил да рови в нея, за да откъсне парче гнило месо. Рутината, с която разказваше тази история, преобразяваше Контрол в актьор, драматизиращ отдавна минало събитие от собствения си живот. Всеки път монологът му ставаше все по-гладък, детайлите — по-прости и лесни за сглобяване, думите приличаха на парченца от пъзел в устата му, които изплюваше в съвършен ред, за да образува картина. И с всеки път все повече намразваше представлението. Единственият му друг избор обаче беше да се остави да бъде изнуден от част от миналото си, от която вече бяха изминали повече от седемнайсет години и пет месеца. Въпреки че тя го следваше на всяко ново назначение, защото тогавашният му шеф реши, че Контрол заслужава по-голямо и вечно наказание от това, което бе получил в онзи момент.

В най-лошите версии, като тази, която Грейс бе започнала да разказва, той спеше с момичето, Рейчъл Маккарти, и непоправимо компрометираше операцията. Истината обаче беше достатъчно лоша и сама по себе си. Беше завършил частен колеж като протеже на майка си, отличник и нехаен фукльо, и после обучение в Централата с високи оценки. При първите си две операции беше пожънал голям успех, проследявайки една група през равнини и хълмове в централната част на страната — пикапи и тютюн за дъвчене, самотни площади в малки градчета и закуски с пържена бамя, докато наблюдаваше как онези типове с бейзболни шапки товарят подозрителни кашони в микробуси.

— Допуснах ужасна грешка. Мисля за това всеки ден. Сега то ме води в новата ми работа, кара ме да бъда смирен и концентриран.

Не, не мислеше всеки ден за това. Човек не мисли за такива неща всеки ден, ако не иска да се надигнат и да го погълнат. То просто си стоеше някъде там, безименно: тъжно, мрачно нещо, което му тежеше само понякога. Когато споменът избледнееше достатъчно, щеше да се преобрази в стара травма на рамото, слаба, но достатъчно остра болка, за да я проследи по целия й път до гърба си.

— И така — каза Контрол, а Уитби изглеждаше все по-смазан от двойното им внимание, след като и Чейни се беше изнизал под носа на Контрол. — И така, гаджето записва на лента, че някакъв непознат си говори с момичето му, което вероятно е достатъчна причина за пердах. Обаче решава да накара едно от другарчетата си да проследи въпросния непознат до кафене на двайсетина минути пеш оттам. Агентът не забелязва — забравил е да направи необходимото, за да провери дали го следят, защото е твърде развълнуван и самоуверен. — Защото е наследник на династия. Защото знае много. — И познайте с кого говори агентът? С шефа си. Само че членове на тази паравоенна група вече са имали сблъсък с шефа му преди няколко години, което, както се оказва, е и причината той да не работи лично там, а да изпрати агента. И сега всички знаят, че човекът, който говори с гаджето му, си има приказка и с известен агент на правителството.

Тук той се отклони от сценария, за да напомни на Грейс какво бе преживял тази сутрин:

— Сякаш се носех над всичко и всички, гледах ги отвисоко и се реех във въздуха. Можех да правя, каквото си поискам.

Видя, че тя схвана връзката, но не забеляза да се е почувствала виновна.

— Вече знаят, че човек от тяхната група, Рейчъл Маккарти, е имала контакт с ченгетата, а за капак, гаджето й е от онези властни, ревниви типове с подчертано чувство за собственост. И това гадже се вбесява, като вижда как агентът се връща, на следващия ден и макар че този път той не говори с Маккарти, а само й кима, допуска, че двамата си имат таен метод за комуникация. Достатъчно лошо е, че агентът се е върнал. Гаджето решава, че приятелката му сътрудничи на ченгетата и ги шпионира. И какво, според вас, правят?

Уитби се възползва от възможността да отговори на друг въпрос: измъкна се от масата и се спусна тичешком покрай стената към научния отдел, без дори набързо да се сбогува.

Контрол остана сам с Грейс.

— Ще познаете ли? — попита той, като насочи цялата тежест на гнева и самоомразата си към помощник-директора и се погрижи всички очи в кафенето, около петнайсетина чифта, да гледат към тях.

За да съживи емоциите на мъртвия сценарий, започна да мисли за неща като „топографски аномалии“, „филма от първата експедиция“ и „хипнотично кондициониране“, обратно на случаите, когато ритуалът повеляваше да си повтаря думи като „подагра“ и „домашно по математика“, за да не свърши твърде бързо при секс.

— Ще познаете ли, по дяволите? — процеди той със силен шепот и порив да се изповяда не пред другите наоколо, а пред биолога.

— Застреляли са Рейчъл Маккарти — отговори Грейс.

— Да, точно така! — изкрещя Контрол с ясното съзнание, че дори хората, обслужващи бюфета, ще го чуят и погледнат.

— Застреляха Рейчъл Маккарти — продължи той. — Въпреки че когато са започнали да търсят мен, аз вече съм си бил на сигурно място вкъщи. След два-три разговора? Съвсем стандартно при наблюдение и опит за проникване според мен. Привикаха ме за дебрифинг, а други, по-опитни агенти поеха операцията. Само че междувременно членовете на милицията са пребили Маккарти и са я завели на върха на изоставена каменоломна. Настоявали да каже истината, просто да им каже истината за човека в бара. Което тя не можела да направи, защото беше невинна и не знаеше, че съм агент. Само че това е бил грешният отговор. В този момент всеки отговор би бил грешен. — И винаги ще бъде. По времето, когато той се вълнуваше, че е помогнал за разрешаването на случая, и съдията вече издаваше заповеди за арести, гаджето беше застреляло Маккарти в главата и я беше оставило да падне мъртва в плитката вода на дъното на пропастта. За да бъде открита три дни по-късно от местните ченгета и случаят да бъде поет от полицията.

С всеки друг на негово място би било свършено, но той беше прекалено зелен, за да го знае. Години по-късно научи, че майка му го е спасила, за добро или лошо. Молила е за услуги. Дърпала е конци. Подкупвала е. Всички обичайни клишета, маскиращи тайните споразумения. Защото, както му каза тя, когато най-после си призна какво е направила, пък и вече нямаше значение, тя вярваше в него и знаеше, че има какво да даде от себе си.

Контрол прекара една година в принудителен отпуск, ходи на терапия, която не можа да поправи пробойната и премина през програма за повторно обучение, за да изкупи грешката си. После му дадоха административна работа на бюро, от която отново успя да се изкачи нагоре до възвишената недлъжност на „човек, който оправя кашите“ с ясното съзнание, че вече никога няма да му възложат задача на терен.

За да го изпратят един ден да управлява странна затънтена агенция. За да изкрещи силно в кафетерията онова, което не можеше да се насили да признае на нито една от приятелките си, пред жена, която явно го мразеше.

Малката птичка, която бе видял да лети мрачно зад високите прозорци, още беше там, но стрелкането й повече му напомняше на прилеп. Отново се събраха дъждовни облаци.

Грейс седеше пред него, охранявана отвисоко от призраците на миналото. Контрол също седеше. Сега, когато нямаше кой друг да чуе, Грейс щеше да се захване с по-малките му грехове, един по един, без определен ред. Беше прочела досието му, а беше успяла да се добере и до други. Думите се лееха от устата й и тя му разказа и други неща — за майка му, за баща му, а литанията се превърна в безумен парад или шествие, което, колкото и да бе странно, към средата вече не можеше да го нарани. Напротив, постепенно го обзе безчувствено облекчение. Хубаво, говореше му нещо. Виждаше го ясно целия: от уменията до слабостите му, от краткотрайните му връзки до номадския начин на живот, от рака на баща му до двойственото отношение към майка му. Лекотата, с която бе приел факта, че майка му е избрала работата пред семейството и религията. И всичко останало, докрай; в тона й се смесваха недоволно уважение към отказа му да се оттегли и състрадателно раздразнение.

— Вие никога ли не сте допускали грешки? — попита той, но Грейс не му обърна внимание.

Вместо това му подари мотив.

— Този път връзката ви се опита да ме отреже от Централата. Завинаги.

Гласът явно продължаваше да му помага като избягал разярен бик.

— Не съм искал такова нещо.

И да беше, вече не го искаше.

— Отново сте влизали в кабинета ми.

— Не съм.

Макар че не можеше да е сигурен.

— Опитвам се да запазя всичко такова, каквото е, заради директора, не за себе си.

— Директорът е мъртва. Няма да се върне.

Тя отмести очи към прозорците, загледана в двора и блатата след него. Свирепото й изражение го накара да млъкне.

Може би директорът летеше свободно над Зона X или дращеше с начупени от корените нокти в пръстта и тръстиките, мъчейки се да избяга… от нещо. Но не беше тук.

— Помислете колко по-зле може да стане, Грейс, ако ме сменят с друг. Защото никога няма да сложат вас на директорското място.

Истина за истина. Това поне можеше да направи.

— Знаете ли, че току-що ви направих услуга? — каза тя.

— Услуга ли? Сигурно.

Но да, знаеше го. Всичко неудобно и неласкаещо тя бе изстреляла безцелно, бе пропиляла мунициите си със стрелба във въздуха. Беше пуснала всички бръмбари от кутията си с обвинения и неволно му бе показала, че няма да я използва в бъдеще.

— Вие много приличате на нас — каза тя. — Човек, който е допуснал много грешки. Който просто се опитва да се справя по-добре. Да бъде по-добър.

Подтекст: не можете да решите проблем, който не е бил решен трийсет, години. Няма да ви позволя да изпреварите директора. И каква бе уловката в това? Към какво го тласкаше или от какво го отклоняваше?

Контрол само кимаше, не защото беше съгласен или несъгласен, а защото беше изтощен. После се извини, заключи се в тоалетната и повърна закуската си. Помисли си дали не се разболява или тялото му яростно отхвърля всичко в „Съдърн Рийч“.

018: Възстановяване

Чейни се върна и закръстосва пред тоалетната, шепнейки: „Добре ли си, човече?“, като че ли бяха първи приятели. Най-после се махна, а малко след това, точно когато Контрол се намести на тоалетната чиния, мобилният му телефон иззвъня. Той го извади от джоба си. Гласът. Тоалетната изглеждаше идеалното място за този разговор. Студеният порцелан след затварянето на вратата носеше облекчение. Малките сини плочки на пода също. Дори лекият мирис на урина. Всичко.

Защо нямаше огледала в мъжката тоалетна?

— Следващия път отговаряйте, когато ви звъня — предупреди Гласът, намеквайки, че е зает мъж/жена, точно когато Контрол видя мигащия сигнал за съобщение.

— Бях на заседание.

Гледах видеозапис. Разговарях с биолога. Спасявах задника си от помощник-директора заради вас.

— В ред ли е домът ви? — попита Гласът. — В ред ли е?

Две хиляди бели заека, подгонени към невидима врата. Растение, което не умира. Невъзможни видеокадри. Повече теории, отколкото са рибите в морето. В ред ли беше домът му? Странен начин избра Гласът да се изрази, сякаш говореха с някакъв шифър, но Контрол не разполагаше с кода. Макар и да противоречеше на интуицията му, това го накара да се почувства сигурен.

— Там ли сте? — попита грубо Гласът.

— Да. Да, домът ми е в ред.

— Тогава какво имате за мен?

Контрол докладва накратко.

Гласът помисли за момент, после попита:

— Имате ли вече отговор?

— На какво?

— На загадката зад Зона X.

Гласът се засмя със странен металически смях. Хо-хо-хо. Хо.

Стига толкова.

— Престанете да се опитвате да изолирате Грейс от връзките й в Централата. Безполезно е, само затруднява положението — каза Контрол. Спомни си вниманието, с което тя пусна филма от първата експедиция, въпреки че беше твърде изцеден от обяда, за да го обмисли. Заедно с отвращението му от видимо неадекватната и екстремна тактика на Гласа, това породи внезапно, макар и ирационално убеждение, че някак си именно Гласът е виновен, че е попаднал в „Съдърн Рийч“. Ако Гласът наистина беше майка му, щеше да е прав.

— Слушайте, Джон — изръмжа Гласът, — аз не се отчитам пред вас. Вие се отчитате пред мен и не го забравяйте. — Това трябваше да прозвучи убедително, но кой знае защо не успя.

— Наистина престанете — помоли Контрол. — Вредите ми повече, а и тя знае. Просто престанете.

— Още веднъж, Контрол: аз не се отчитам пред вас. Не ми казвайте какво да правя. Помолихте ме да реша проблема и аз се опитвам да го реша.

Контрол отдалечи телефона от ухото си заради микрофонията.

— Знаете ли, тази сутрин гледах видеозаписа от първата експедиция — каза той. — Порази ме.

Полуискрено извинение. Дядо му го беше научил: пренасочвай, като привидно се грижиш за притесненията на другия. Достатъчно му го бяха прилагали в миналото.

По някаква причина обаче това ядоса Гласа.

— Мислите си, че това е шибано оправдание да не си вършите проклетата работа? Гледали сте филм? Извадете си главата от задника и следващия път ми докладвайте нещо съществено! Тогава може да имам повече желание да се съобразявам с вас. Схванахте ли, да ви го начукам?

Ругатните бяха изречени с особено рязък тон, сякаш Гласът следваше караоке, в което единствените написани думи бяха „шибано“, „проклета“, „задника“ и „да ви го начукам“. Но Контрол схвана. Гласът беше лайнар. И преди беше имал шефове лайнари. Освен ако Гласът не беше в почивка и това беше опитът на заместника му да се покаже. Мегалодонът е луд. Мегалодонът не е доволен. Мегалодонът тропа с крак.

Затова реши да се предаде и издаде някакви помирителни звуци. После се зае и му разказа историята за „напредъка“ си, структурирана и навързана не като жално хълцане „какво, по дяволите, беше това“, а като аналитично и нюансирано „пътуване“, което може да се изтълкува само като начало и среда, напредващо към удовлетворителен край.

— Достатъчно! — прекъсна го Гласът по някое време.

После добави:

— Това е по-добре.

Контрол не можеше да определи дали тонът, напомнящ на две рендета, стържещи едно върху друго, е олекнал.

— Засега продължавайте да събирате данни и да разпитвате биолога, но я натиснете повече.

Вече се пробва. Мина зле. Набирането на информация често е дългосрочен проект и изслушване на маловажни неща, за да стигнеш до важните.

След още една пауза Гласът каза:

— Разполагам с информацията, която поискахте.

— Коя информация? — За растението, мишката или…?

— Мога да потвърдя, че директорът наистина е преминавала границата.

Контрол се изправи на тоалетната чиния. Някой чукаше плахо на вратата. Да почака.

— Кога? Точно преди последната единайсета експедиция ли?

— Да. Напълно неоторизирано, без ничие знание и позволение.

— И й се е разминало.

— Какво имате предвид?

— Не е била уволнена.

— Без съмнение е трябвало — съгласи се Гласът след кратка пауза. — Но не, получила е пробация. Мястото й е било заето от помощник-директора за шест месеца.

Нетърпеливо, сякаш това беше без значение.

Какво трябваше да направи с тази информация? Това вероятно беше въпрос за майка му. Защото със сигурност някой по-нависоко е знаел, че директорът е преминала границата и я е защитил след завръщането й.

— Знаете ли колко дълго е отсъствала? Има ли доклад какво е открила?

— Три месеца. Няма доклад.

Три месеца!

— Трябва да е преминала дебрифинг. Трябва да има запис.

Още по-дълга пауза. Дали Гласът се консултираше с друг Глас или Гласове?

Накрая чу:

— Има заключение от дебрифинга. Мога да ви изпратя копие.

— Знаехте ли, че според директора границата се придвижва напред?

— Запознат съм с тази теория — отвърна Гласът. — Но това не е от вашата сфера на компетентност.

Как така не беше от неговата сфера на компетентност? И как така Гласът ту ругаеше, ту използваше фрази като „сфера на компетентност“? Или беше лош актьор, или имаше лош сценарий, или го правеше нарочно.

В края на разговора Контрол реши просто така да се пошегува:

— Какво е кафяво и лепкаво?

— Знам го това — отвърна Гласът. — Кафява лепенка.

— Лайно.

Цък.

„Я провери под седалките за дребни монети, Джон.“ Контрол отново беше в кабинета си, изтощен, обграден от странно проблясващи спомени. Последното му работно място, колега идва след презентацията му и с обвинителен тон казва: „Вие ми противоречахте“. Не, само изразих несъгласие. Жена в колежа, брюнетка с широко лице и красиви кафяви очи, от които сърцето го заболяваше. Влюби се в нея в курса по „Основи на математиката“, но когато й посвети стихотворение, тя го попита: „Да, но танцувате ли?“ Не, пиша стихове. И ще стана шпионин. Един от преподавателите му по политология в колежа го караше да пише поезия, „за да раздвижи соковете си“. През по-голямата част от времето обаче учеше, тренираше на стрелбището и в залата и ходеше по купони, за да се упражнява за цял живот в правенето на краткотрайни връзки.

„Я провери под седалките за дребни монети, Джон.“, каза дядо Джак. Контрол беше на дванайсет и по изключение гостуваше на север на майка си, което не включваше ходене в бунгалото и риболов. Още се опитваха да намерят баланса, разводът тепърва се финализираше.

Един мразовит неделен следобед Джак се появи с „ръмжащия звяр“, по собствения му израз. Беше събудил колата от зимния й сън, защото тайно бе намислил да заведе Контрол да гледат ревю на дамско бельо в местния търговски център. Контрол имаше само смътна представа какво значи това, но му звучеше смущаващо. Не искаше да ходи, най-вече защото дъщерята на съседите беше на неговата възраст и той си падаше по нея още от лятото, но трудно щеше да обясни това на дядо си. Особено при положение че дядо му никога не го бе водил някъде без майка му.

И така, Контрол претърси под седалките за монети, а дядо му запали двигателя на яркосинята спортна кола, която бе чакала два часа, докато говори с майка му вътре. Според момчето обаче дядо му искаше да си припомни как работи. Жегата беше непоносима и Контрол се потеше с якето си, докато енергично ровеше и се чудеше дали дядо му не е оставил някакви пари нарочно. Тогава можеше да купи на съседското момиче сладолед. Още беше в лятно настроение.

Нямаше пари, само мъхчета, кламери, едно-две листчета хартия и нещо студено, гладко, лепкаво, с формата на малко мозъче, от което му се повдигна: стара дъвка. Разочарован, той реши да потърси и под дългата задна седалка и тъмната пещера под предните седалки. Мушна непохватно ръка отдолу, така че да може да я върти в китката, и напипа нещо обемисто, но меко. Не, не беше меко, а увито в парцал. Най-после успя да го издърпа навън, а то тупна глухо и тежко на пода на колата. Усети смътна миризма на метал и масло. Вдигна го, разви парцала и се облегна, хванал грубото му студено тяло с две ръце. В този миг забеляза, че дядо му го гледа съсредоточено.

— Какво държиш? — попита старецът. — Къде го намери?

Контрол си помисли, че това е глупав въпрос, по-късно разбра, че е бил просто неискрен. Джак се беше обърнал и го гледаше нетърпеливо, все още с ръка на волана.

— Пистолет — отвърна Контрол, макар че дядо му виждаше това. По-късно си спомняше най-вече тъмнината му, тъмнината на силуета и неподвижността, която тя носеше със себе си.

— Прилича ми на „Колт“ .45. Тежи, а?

Контрол кимна. Започваше да се плаши. Потеше се от жегата. Вече беше намерил пистолета, но дядо му го гледаше като човек, който очаква детето да развие подаръка и да го вдигне високо, а той беше твърде малък, за да усети опасността. Но вече бе взел грешното решение. Изобщо не биваше да се качва в тази кола.

Що за психопат би дал оръжие на дете, ако ще и незаредено? Сега му хрумна. Може би психопат, който не би имал нищо против да остави пенсионерския живот в далечното си бунгало и отново да започне работа за Централата, за да управлява собствения си внук.

Към средата на следобеда. Опитайте. Опитайте пак.

Контрол и биологът стояха заедно, облегнати на масивната дървена ограда, която ги делеше от водния резервоар. Сградата на „Съдърн Рийч“ се възправяше зад гърба им, а чакълестата пътека се виеше през моравата като грапава черна река. Само двамата… и тримата охранители, които я бяха довели. После се бяха пръснали на десетина метра един от друг и се бяха обърнали така, че да наблюдават всички възможни пътища за бягство.

— Да не мислят, че ще избягам? — попита Призрачната птица.

— Не — отвърна Контрол. А ако го направеше, все пак щеше да обвини тях.

Водният резервоар имаше почти квадратна форма. От вътрешната страна на ограждението, на далечния бряг, откъм най-близката до блатото страна, гниеше стара барака. До нея стърчеше хилав бор, украсен до средата с ръждиви коледни лампички. В резервоара растяха водна леща, хортензии и лилии. Водните кончета неуморно патрулираха над сивата, на места черна повърхност. Жабите предупреждаваха за дъжд толкова шумно, че заглушаваха щурците, а от края на тревата и храстите от другата страна на резервоара се носеше бърборенето и оживлението на мушитрънчета и щръклици.

Една самотна синя чапла стоеше тържествена и притихнала по средата на резервоара. В небето продължаваха да се трупат буреносни облаци и перата й изглеждаха матови на гаснещата светлина.

— Трябва ли да ви благодаря за това? — попита Призрачната птица. Двамата се бяха облегнали на оградата. Лявата й ръка беше съвсем близко до неговата дясна и той леко се отдръпна.

— Не благодарете за това, което ви се полага — отвърна Контрол и тя леко обърна глава към него. Видя едната й повдигната вежда над замисленото й око и неопределената уста. Беше го чул някога от дядо си по бащина линия по времето, когато продаваше щипки за пране от врата на врата. — Не съм изгонил щъркелите — добави той, защото всъщност не бе искал да казва първото.

— Миещите мечки са най-лошите хищници на гнездата им — каза тя. — Знаете ли, че съществуват отпреди последната ледникова епоха? На юг живеят в колонии, но тук са застрашен вид и затова са по-самотни.

Контрол беше проверил. Щъркелите трябваше вече да са се върнали, ако изобщо имаха такова намерение. Но обикновено се връщаха на едни и същи места.

— Мога да ви дам само трийсет-четирийсет минути — каза той. Идването им тук вече му се струваше ужасен каприз, даже опасен, макар да не знаеше за кого. Но също така знаеше, че след сутрешната среща не може да остави нещата просто така.

— Мразя, когато косят и се опитват да махнат водната леща — отбеляза тя, без да му обръща внимание.

Не беше сигурен как да отговори. Това беше само един резервоар за вода, подобен на хиляди други. Целта му не беше да бъде нечий хабитат. Но да не забравяме, че биологът беше открита на запустял паркинг.

— Вижте, още има попови лъжички — каза тя и посочи, а по лицето й премина нещо, наподобяващо доволство. Контрол започваше да разбира колко жестоко е било да я държат затворена вътре. Може би сега тя нямаше да възприеме разговора им само като разпит.

— Хубаво е тук — каза той, колкото да не мълчи, но наистина беше хубаво. Излизането от сградата се оказа дори по-приятно, отколкото беше очаквал. Мислеше си да я поразпита, но силната миризма на дъжд и тъмните поройни завеси в далечното небе бързо приближаваха и той се отказа.

„Питайте я за директора — беше наредил Гласът. — Питайте я дали директорът е споменавала, че вече е пресичала границата.“ Изблъска тия мисли. Ти си холограма. Ти си конструкт. Ще хвърлям стръв през борда, докато кръвта ти кипне от гняв и вече не можеш да плуваш.

Призрачната птица побутна с обувката си голям черен бръмбар, който неистово и неспирно се луташе между брънките на оградата.

— Знаете ли защо се държи така?

— Не — призна Контрол.

През последните четири дни бе осъзнал, че доста неща не знае.

— Просто пръскат с инсектициди. Надушвам ги. Можете да видите следите от пяна по черупката му. Това ги обърква и убива; не могат да дишат от химикала. Може да се каже, че изпадат в паника. Мъчат се да се махнат от това, което вече е проникнало вътре в тях. Накрая се успокояват, но само защото кислородът вече не им стига, за да се движат.

Тя изчака бръмбарът да стъпи на плоска земя, след което тежко и рязко стовари крака си отгоре му. Чу се изхрущяване. Контрол извърна очи. Някога, в желанието си да прости на приятелка, която го беше разстроила, баща му бе казал, че тя чува различна музика.

„Питайте я за празния паркинг“, бе наредил Гласът.

— Защо според вас в крайна сметка се озовахте на онзи празен паркинг? — попита Контрол най-вече с умиротворителна цел. Всеки от ония тримата можеше да докладва на Грейс.

— В крайна сметка се озовах тук, в „Съдърн Рийч“.

В гласа й се бе промъкнала предпазлива нотка.

— Какво означава за вас онова място?

— Същото като това или нещо повече?

— Не мисля, че там е трябвало да отида — отвърна тя след кратко мълчание. — Просто усещане. Помня как стигнах дотам и в началото не го познах, а после се разочаровах.

— Как така се разочаровахте?

Призрачната птица сви рамене.

Линиите на светлината чертаеха фантастични земи в небето. Гръмотевиците звучаха като обвинителни гласове.

Питайте я дали е оставила нещо на паркинга. Това негов въпрос ли беше или на Гласа?

— Оставихте ли нещо там?

— Не, или поне не помня.

Контрол каза нещо, което беше репетирал предварително:

— Скоро ще трябва да бъдете по-откровена по отношение на спомените си. Ако не получат резултат, ще ви отведат оттук. И аз няма да имам думата къде да ви изпратят. Може да се окаже по-зле оттук, много по-зле.

— Нали ви казах, че не съм биологът? — попита тя тихо, но с жлъч в гласа.

Питайте я какво е.

Той неволно потръпна, макар да бе искрен, когато каза, че тя не му дължи нищо, задето я е довел при водния резервоар.

— Старая се да бъда откровена. Аз не съм тя… и вътре в мен има нещо, което не разбирам. Някакво… сияние… вътре.

В медицинските картони не пишеше нищо, освен за повишената й температура.

— Нарича се „живот“ — отвърна Контрол.

Тя обаче не се засмя, а тихо каза:

— Не мисля.

Ако в нея имаше „сияние“, то в него се криеше мрак. Дъждът приближаваше. Силен повей пропъди влажността от въздуха. По водата се надигнаха вълнички, а вятърът засвири в бараката. Малката елхичка се заогъва напред-назад.

— Съвсем сам сте тук, Джон, нали?

Не се наложи да й отговори, защото заваля, и то силно. Искаше му се бързо да се приберат, за да не се намокрят, но Призрачната птица не беше на същото мнение. Тя държеше да пристъпва бавно и премерено, докато дъждовните капки бодяха лицето й като иглички, спускаха се по шията й и пропиваха блузата й.

Синята чапла не помръдваше, съсредоточена върху плячката си под повърхността.