Агенцията

000

Откакто е в „Съдърн Рийч“, в сънищата на Контрол винаги е ранна утрин и небето е тъмносиньо, с едва загатнат проблясък от светлина. Гледа надолу от една скала към бездна, залив, лагуна. Гледката постоянно се променя. Вижда километри напред в неподвижната вода. Съзира огромни твари в океана, носещи се като подводници, или камбановидни орхидеи, или широките корпуси на корабите, мълчаливи, вечно плаващи, с размери, които внушават такова усещане за сила, че той може да почувства опустошението от тяхното преминаване дори от тази височина. Взира се с часове във формите, движенията, вслушва се в шепотите, които се донасят като ехо до него… после пада. Бавно, твърде бавно, той пада беззвучно в тъмната вода, без пръски и вълнички. И продължава да пада.

Понякога това се случва, докато е буден, сякаш не е внимавал достатъчно, и тогава безмълвно повтаря собственото си име, докато истинският свят не се върне при него.

001: Падане

Ден първи. Началото на последния му шанс.

— Това ли са оцелелите?

Контрол стоеше до помощник-директора на „Съдърн Рийч“, зад мръсното еднопосочно стъкло, и гледаше трите особи, седнали в стаята за разпити. Завърналите се от последната експедиция в Зона X. Дванайсетата експедиция от този цикъл.

Помощник-директорът — висока, слаба чернокожа жена, не отвърна нищо, което не учуди Контрол. Тя не си беше направила труда да му каже и дума, откакто бе дошъл тази сутрин след понеделника, в който си бе взел почивен ден, за да се настани. Не го беше удостоила и с поглед, освен когато осведоми нея и останалите от екипа, че държи да го наричат „Контрол“, не „Джон“ или „Родригес“. „В такъв случай — отвърна тя след миг мълчание, — вие ме наричайте Пейшънс, не Грейс“1, с което развесели присъстващите, макар да го скриха. Смяната на истинското й име с друго, което също носеше смисъл, го заинтригува. „Добре — съгласи се той, — тогава ще ви наричам Грейс.“ Беше сигурен, че това няма да й се понрави. Тя парира удара, като постоянно го наричаше „временния“ директор. Което си беше вярно: между нейното изпълнение на длъжността и неговото издигане имаше пропаст, долина от време и форми, която трябваше да бъде запълнена, процедури, които трябваше да бъдат реализирани, изкореняване и наемане на хора. Дотогава проблемът за властта и авторитета оставаше мътен.

Контрол обаче предпочиташе да не мисли за нея нито като за „търпение“, нито като за „благодат“. Предпочиташе да я възприема като абстракция, не като обструкция. Беше го накарала да изгледа стар информативен филм за Зона X, макар явно да знаеше, че е елементарен и неактуален. Вече беше дала да се разбере, че връзката им щеше да бъде враждебна. Поне от нейна страна.

— Къде са ги намерили? — попита я той, въпреки че всъщност искаше да знае защо не са ги държали отделно една от друга. Защото нямате дисциплина, защото отделът ви отдавна е станал храна за плъховете? Плъховете бездруго са в мазето и гризат наред.

— Прочетете документите — отговори тя с ясния намек, че трябва вече да ги е прочел.

После излезе от стаята.

И остави Контрол сам, да гледа в папките пред себе си и трите жени зад стъклото. Той, разбира се, беше прочел досиетата им, но се надяваше да пробие защитата на помощник-директора и да се добере до собствените й мисли. Беше прочел части и от нейното досие, но все още не можеше да я усети, освен по отношение на реакциите й към него.

От първия му пълен работен ден бяха изминали едва четири часа, а той вече се чувстваше омърсен от неприветливата сграда с изтъркания зелен мокет и старомодните възгледи на другите служители, които бе срещнал. Всичко беше пропито от чувство на незначителност, дори слънчевите лъчи, които вяло се процеждаха през високите правоъгълни прозорци. Както обикновено, той беше с обичайния си черен блейзър, официални панталони, бяла риза със светлосиня вратовръзка и черни обувки, които бе лъснал сутринта. Сега се чудеше защо си е правил труда. Тези мисли не му бяха приятни, защото не беше над всичко това, беше в него, но му беше трудно да ги потисне.

Контрол дълго гледа жените, макар че видът им почти нищо не му говореше. И на трите бяха раздали еднакви стандартни униформи, смътно напомнящи на военни и също толкова — на дрехи на чистачка. Главите им бяха обръснати, все едно са били заразени от паразити, от някакви въшки, а не от нещо по-необяснимо. Лицата им имаха едно и също изражение или по-скоро, нямаха никакво изражение. Не мисли за тях с имената им, напомняше си той в самолета на път за насам. Нека в началото носят само тежестта на функциите си. После попълни останалите празноти. Но Контрол не умееше да пази дистанция. Обичаше да се заравя, да се опитва да достигне ниво, на което детайлите го просветляваха, без да го претоварват.

Геодезистът беше намерена в дома си, седнала на стол в задния двор.

Антропологът беше открита от съпруга си, докато тропала на задната врата на медицинския му кабинет.

Биологът беше намерена на пуст, обрасъл паркинг на няколко пресечки от дома си, да се взира в рушаща се тухлена стена.

Също като членовете на предишната експедиция, и трите нямаха никакъв спомен как са се върнали през невидимата граница и са излезли от Зона X. Не знаеха как са се промъкнали през блокадите и огражденията, и другите препятствия, които военните бяха струпали покрай границата. Нямаха представа какво се е случило с четвъртия член на експедицията им — психолога, която всъщност беше директорът на „Съдърн Рийч“ и беше отхвърлила всички възражения срещу плана си да ръководи инкогнито дванайсетата експедиция.

Изобщо, като че ли никой нищо не помнеше.

Сутринта на закуска Контрол погледна през широкия прозорец, заемащ цялата стена на кафетерията, към двора с множеството каменни масички, после към хората на опашката — твърде малко като за такава голяма сграда, и попита Грейс:

— Защо не се радват повече, че експедицията се е върнала?

Тя го изгледа измъчено, все едно беше особено бавноразвиващ се ученик в клас за повтарящи.

— А вие как мислите, Контрол? — Вече беше успяла да лепне иронична нотка на обръщението, така че той се чувстваше като тежестите на дядовите си въдици, обречени да се валят в тинята на дъното на десетки езера. — Не ни е за първи път. Разпитвахме ги девет месеца, без да открием нищо. И през цялото време са умирали. Вие как бихте се чувствали?

Дълги месеци на безсловесност и дезориентация, после смърт от особено злокачествена форма на рак.

Той кимна бавно в отговор. Тя, естествено, беше права. Баща му беше починал от рак. Не беше помислял как са се отразили тези събития на екипа. За него това беше просто абстракция, думи от доклад, прочетен, докато самолетът кацаше.

Тук мокетът ставаше тъмнозелен, със стилизиран мотив от светлозелени стрелки, които сочеха навън, към двора.

— Защо тук не е по-светло? — попита той. — Къде отива всичката светлина?

Грейс обаче беше приключила с отговарянето на въпросите му за момента.

Когато една от жените — биологът — обърна леко глава към стъклото, сякаш го виждаше, Контрол избегна погледа й с нещо като закъсняло смущение. Интересът му беше безличен, професионален, но вероятно не създаваше това усещане, макар те да знаеха, че ги наблюдават.

Никой не го беше уведомил, че ще прекара първия си ден в разпит на объркани оцелели от Зона X, но в Централата сигурно са го знаели, когато са му предлагали мястото. Членовете на експедицията бяха прибрани преди почти шест седмици и подложени на едномесечни тестове в базата за обработка горе на север, преди да ги изпратят в „Съдърн Рийч“. Също както той самият беше изпратен първо в Централата за две седмици с инструктажи, включително дупките — цели дни, които минаваха незабелязано, без нищо да се случва, сякаш програмата си е била такава от самото начало. После всичко се ускори, създавайки му впечатлението за неотложност.

Това бяха част от детайлите, които го изпълваха с безплодно раздразнение и объркване, откакто бе пристигнал. Гласът, основният му контакт във висшите ешелони, беше намекнал при първоначалния инструктаж, че това е лесна задача с оглед на досегашния му опит. „Съдърн Рийч“ се беше превърнала в затънтена, застояла агенция, охраняваща заспала тайна, от която като че ли вече никой не се интересуваше особено, предвид фокуса върху тероризма и екологичната катастрофа. „Като за начало“ Гласът бе определил мисията му с обичайния си рязък тон като „аклиматизация, преценка, анализ, а след това и по-задълбочено вникване“, което не бяха обичайните му инструкции тия дни.

Кариерата му, която, не можеше да се отрече, вървеше ту нагоре, ту надолу, беше започнала с назначение като оперативен работник на терен: наблюдение на клетки на вътрешен тероризъм. После се беше издигнал до синтез на данни и организационен анализ — над двайсет случая, банално еднакви, за които му беше забранено да говори. Случаи, невидими за обществото: тайната история на нищото. Но той все повече се превръщаше в човека, който оправя кашите: най-вече защото като че ли умееше да анализира специфичните проблеми на другите по-добре, отколкото да се справя с общите свои. На тридесет и осем години, ако изобщо беше известен с нещо, то беше това. То означаваше, че няма нужда да бъде някъде през цялото време, макар че вече искаше точно това: да види нещо от край до край. Освен това, никой не обичаше тези, които идват да решават проблеми — „Хей, чакайте да ви покажа къде грешите“ — особено ако последните мислят, че решаващият проблемите има нужда някой да го срита по задника.

Винаги започваше добре, но невинаги свършваше така.

Гласът беше пропуснал също така да спомене, че Зона X се намира зад невидима граница, която и досега, трийсет години по-късно, като че ли никой още не разбираше. Не, той самият го беше схванал едва когато преглеждаше документите, а после и при излишното повторение на информативния филм.

Не знаеше и че помощник-директорът ще го намрази толкова, задето е взел мястото на изчезналия директор. Макар че трябваше да се досети: според откъслечните сведения за живота й, тя беше израснала в семейство от долните прослойки на средната класа, беше посещавала държавно училище в началото, беше й се наложило да работи по-усилено от повечето, за да достигне до това положение. Докато Контрол идваше, следван от шушукането, че е част от невидима династия, което естествено пораждаше неприязън. Този факт не можеше да се отрече, въпреки че погледнато отблизо, династията се оказваше по-скоро западащ бизнес.

Грейс се появи пак на вратата и го повика:

— Готови са. Елате с мен.

Той знаеше, че има няколко начина да се пречупи съпротивата или волята на колега. Вероятно щеше да се наложи да изпробва всичките.

Контрол взе две от трите папки от масата и без да откъсва поглед от биолога, ги скъса през средата, чувствайки усукващото напрежение между ръцете си, после ги пусна на пода.

Зад себе си чу сподавен звук.

Обърна се, за да посрещне цялата мощ на безмълвния гняв на помощник-директора. В очите й обаче се четеше и предпазливост. Добре.

— Защо още пазите хартиените досиета, Грейс? — попита той, като направи крачка напред.

— Директорът настоя. Нарочно ли го направихте?

Той не й обърна внимание.

— Грейс, защо никой от вас не употребява думите „пришълци“ или „извънземни“, когато говорим за Зона X?

Той също не обичаше да ги употребява. Понякога, откакто му бяха изяснили истината, усещаше как в него се отваря огромна бездна, изпълнена със собствените му писъци и невярващи викове. Но никога не би си го признал. Имаше лице на покерджия; бяха му го казвали и любовници, и роднини, дори непознати. Беше висок около метър и осемдесет. Невъзмутим. Стегнато, мускулесто тяло на спортист; можеше да тича с километри, без да усети умора. Гордееше се с правилното си хранене и физическите упражнения, макар че обичаше и уиски.

Тя не се даваше.

— Никой не е сигурен в това. Не тълкувайте произволно уликите.

— Дори след цялото това време? Достатъчно е да разпитам една от тях.

— Какво?

Напрежението в ръцете се прехвърли в разговора.

— Не ми трябват другите досиета, защото ми е достатъчно да разпитам една от тях.

— Трябват ви и трите. — Тя като че ли още не разбираше.

Той посегна и взе последната папка.

— Не. Само биологът.

— Това е грешка.

— Седемстотин петдесет и три не е грешка — отвърна той. — Седемстотин петдесет и две също не е грешка.

Тя присви очи.

— Не сте наред.

— Дръжте биолога тук — каза той, без да й обръща внимание, но все пак мислено отбеляза начина й на изразяване. Знам нещо, което вие не знаете. — Изпратете другите в стаите им.

Грейс го гледаше, сякаш е някакъв гризач и не може да реши дали е отвратена или го съжалява. След миг обаче кимна сковано и отново излезе.

Той се отпусна и въздъхна. Въпреки че й се налагаше да приема заповедите му, тя щеше да има власт над екипа още една-две седмици и можеше да му пречи по хиляди начини, докато той се настани там окончателно.

Това алхимия ли беше или истинска магия? Грешеше ли? И имаше ли значение, след като дори да грешеше, всяка беше досущ като другите?

Да, имаше значение.

Това беше последният му шанс.

Така му бе казала майка му, преди да дойде тук.

Майката на Контрол често му изглеждаше като светкавица в далечното нощно небе. Появяваше се и изчезваше, изчезваше и се появяваше, но винаги я помнеше; понякога може би дори се чудеше какво е било това, какво е предизвикало светлината. Но човек не можеше наистина да знае.

Джаки Миранда Севърънс, единствено дете, беше последвала баща си в службата и се беше представила отлично; сега работеше на нива много над всичко, което дядото на Контрол, Джак Севърънс, някога беше постигнал, а той беше агент с много отличия. Джак беше отгледал дъщеря си проницателна, организирана и готова да ръководи. Доколкото Контрол знаеше, дядо му беше карал майка му да тича през препятствия от гуми и да промушва чували с брашно с щик. Нямаше много семейни албуми, които да го потвърдят. Независимо от метода, баща й беше успял да възпита в нея и невъзмутима жестокост, очакване за отлична работа и едно особено качество, което се проявяваше като привидно безразличие към съдбата на другите.

Като далечна светкавица, Контрол свирепо й се възхищаваше и я беше последвал, макар и на много по-ниска височина… като родител обаче — дори когато беше с него — на нея не можеше да се разчита за неща като взимане от училище, приготвяне на обяд, помощ за домашните; рядко беше последователна в каквито и да било значими дейности в ежедневния свят от тази страна на бариерата. Макар че винаги го беше окуражавала да се впусне с главата напред в службата.

Дядо Джак, от друга страна, който не изглеждаше никак доволен от идеята, един ден го погледна и каза:

— Не мисля, че има темперамента.

Тази оценка подейства опустошително на шестнайсетгодишното момче, вече решено да тръгне по този път, но после го направи по-решително, по-целенасочено, по-обърнато нагоре, към небето и светлината. По-късно той си мислеше, че може би затова дядо му го е казал. Джак имаше непредсказуема, огнена страна, докато майка му беше леденосин пламък.

Когато беше на осем или девет години, често ходеха в една лятна къща до езерото — „нашият собствен шпионски клуб“, както я наричаше майка му. Само той, майка му и дядо му. В ъгъла имаше стар телевизор, а срещу него — оръфан диван. Дядо му го караше да мърда антената, за да се получи по-добра картина.

— Малко наляво, Контрол. Още мъничко.

В другата стая майка му преглеждаше разсекретена информация, която си беше взела от офиса. Така той получи прякора си, без да знае, че дядо му го е откраднал от шпионския жаргон. Като дете пазеше този прякор като нещо готино, което дядо му беше подарил от любов. Но все пак беше достатъчно прозорлив, за да не казва на никого извън семейството, дори на приятелките си, години наред. Предпочиташе да си мислят — включително Грейс и колегите й — че е спортен прякор от гимназията, където беше резервен куотърбек.

— Малко наляво, Контрол.

Хвърляй топката като звезда. В ролята на куотърбек най-много му харесваше това, че знаеше къде да посреща и да удря. Въпреки че винаги беше по-добър на тренировки, отколкото в мач, той намираше чисто удоволствие в тази точност, в геометрията и предусещането.

Когато порасна, прие „Контрол“ за свое име, макар че вече усещаше жилото на снизхождение в думата; сега обаче нямаше как да пита дядо си дали е имал предвид това или нещо друго. Чудеше се дали фактът, че прекарваше толкова време в четене в къщата до езерото, колкото и в риболов, някак си не е настроил дядо му срещу него.

Така че, да, той прие името, пресъздаде го и го остави да му се лепне. Но за първи път казваше на колегите си да го наричат „Контрол“ и не можеше да си обясни защо. Просто така му беше хрумнало, сякаш за да постави ново начало.

Малко наляво, Контрол, и може да уловиш тази светкавица.

Защо празен паркинг? Това се чудеше, откакто беше изгледал филма от камерата за наблюдение по-рано тази сутрин. Защо биологът се беше върнала на някакъв запустял паркинг, вместо в дома си? Другите две жени се бяха върнали при нещо лично, място, към което бяха емоционално привързани. Биологът обаче беше стояла часове наред в един изоставен паркинг, без да забелязва нищо около себе си. От стотици часове гледане на видеозаписи със заподозрени, Контрол беше свикнал да долавя дори най-обикновените манеризми или нервни тикове, които можеха да му дадат сигнал… но на този запис нямаше нищо такова.

Присъствието й беше регистрирано в „Съдърн Рийч“ след доклад, подаден от местната полиция, която я беше прибрала за скитничество: закъсняла реакция, подтикната от активното търсене, след като агенцията бе намерила другите две.

После идваше проблемът с лаконичността, противопоставена на лаконичност.

Нишката бе тънка, но Контрол вече усещаше, че цялата тази задача виси на детайлите, на детективската работа. Нищо нямаше да се получи лесно. Нямаше да има късмет, това не беше поредният смахнат любител майстор на бомби, въоръжен с изкуствен тор и някаква евтина идеология, която се разпада след двайсет минути в стаята за разпити.

По време на предварителните интервюта, преди да се реши кой ще участва в дванайсетата експедиция, според записите в досието й, биологът беше успяла да изрече само 753 думи. Контрол ги беше преброил. Това включваше думата „закуска“ като целия отговор на един въпрос. Контрол беше възхитен.

Преброи думите няколко пъти през дългите часове, докато чакаше да му настроят компютър, да му издадат пропуск, да получи паролите и кодовете и всички останали ритуали, твърде познати от обиколките през различни агенции и отдели.

Беше настоял да вземе кабинета на предишния директор, въпреки опитите на Грейс да го затвори в излъскан килер за метли, далеч от центъра на нещата. Освен това беше наредил да оставят всичко, както си е, дори личните вещи. Грейс видимо не одобряваше идеята той да се рови в нещата на директора.

— Малко сте разсеян — каза Грейс, когато другите си тръгнаха, — не сте съвсем тук.

Той само кимна, защото нямаше смисъл да отрича, че е малко странно. Но щом беше дошъл тук да преценява и да възстановява, трябваше да добие по-ясна представа до каква степен се е сринало всичко, а както беше казал един социопат в друга база: „Рибата се вмирисва откъм главата“. Разбира се, рибата се вмирисваше цялата, корупционните клетки не познаваха йерархията и не се съобразяваха с кастите, но смисълът беше ясен.

Контрол веднага се настани там, зад бюрото, което напомняше повече на стенобойна машина, сред планини и купчини от папки, разпилени бележки на ръка и лепящи листчета… във въртящия се стол, който му даваше панорамен изглед към библиотеките на стената и таблата за съобщения, отрупани с остатъци от най-различни забождани наново и наново бележки, които вече приличаха повече на странно деликатна, но произволна арт композиция. В стаята миришеше на застояло, с лек послевкус на отдавна изпушени цигари.

Размерите и теглото на компютърния монитор на директора говореха ясно за възрастта му, както и фактът, че беше умрял преди десетки години и сега беше покрит с дебел слой прах. Беше леко избутан настрани, а две призрачни сенки на календара-бележник отдолу показваха предишното му местоположение и местоположението на лаптопа, който явно го бе заменил, макар че сега никой не можеше да намери този лаптоп. Контрол мислено си отбеляза да пита дали са претърсили дома й.

Календарът беше от края на деветдесетте: това ли беше годината, в която директорът беше започнала да губи нишката на нещата? Изведнъж си я представи в Зона X с дванайсетата експедиция; как броди из пустошта без истинска цел: висока, суха петдесет и пет годишна жена, която би могла да мине и за четиридесет и пет. Мълчалива, измъчена, разкъсвана. В такава степен погълната от отговорността си, че си бе позволила да повярва, че е длъжна да последва хората, които изпраща на терен. Защо никой не я бе спрял? Нима на никого не му пукаше за нея? Или беше успяла да ги убеди? Гласът не бе обяснил. Влудяващо непълните й досиета — също.

Всичко, което виждаше, му показваше, че на нея много й е пукало, но не и за функционирането на агенцията.

Нещо опираше в коляното му отляво, под бюрото: кутията на компютъра. Дали и той беше спрял да работи през деветдесетте? Контрол имаше чувството, че не иска да вижда стаите, в които работят хардуерните техници, нещастните, безжизнени трупове на компютрите от минали десетилетия, хаотичния, безцелен музей от пластмаса, жици и платки. Или може би рибата наистина се вмирисваше откъм главата и само директорът се беше разложил.

И така, оставен без компютър, защото лаптопът му още не беше обявен за достатъчно сигурен, Контрол се зачете небрежно в протоколите от първите интервюта с членовете на дванайсетата експедиция. Беше ги водила директорът в ролята на психолог.

Другите участници в експедицията според Контрол бяха хора, на които не може да им затвориш устата, невъздържани гейзери: дърдорковци, които не спираха да бъбрят, да се суетят, да бълват клишета. Хора, които не можеха да държат езика си зад зъбите… 4623 думи… 7154 думи… и лингвистът, абсолютният шампион, която се беше отказала в последния момент, но беше достигнала 12 743 думи в отговорите си, включително героично дълъг спомен от детството, „забавен колкото бъбречен камък, пръснал се в оная ти работа“, както някой беше отбелязал в полето. Оставаше биологът с нейните 753 думи. Самоконтролът й го накара да се вгледа не само в думите, но и в паузите между тях. Например: „Харесвах всяка работа на терен“. Въпреки това беше уволнена от повечето. Мислеше си, че не е казала нищо, но всяка дума, дори „закуска“, беше прозорец. Закуските не бяха минавали добре в детството на биолога.

Призракът беше тук, в записите след връщането й, и се движеше през текста. Неща, които се проявяваха в празните интервали и караха Контрол да не иска да изрече на глас думите й от страх, че някой няма да разбере подтекста и скритите препратки. Несвързано описание на бодил… Споменаване на фар. Едно-две изречения, описващи светлината в блатата в Зона X. Всичко това не биваше да стига до него, но той я усещаше някъде зад себе си, сякаш наднича през рамото му, което не се случваше с интервютата на другите участнички в експедицията.

Биологът твърдеше, че не си спомня нищо, също като останалите.

Контрол знаеше, че това е лъжа — или щеше да стане лъжа, ако я заставеше да говори. Искаше ли да я застави? Дали тя беше предпазлива заради нещо, което се е случило в Зона X, или просто характерът й беше такъв? В този момент над бюрото на директора премина сянка. Това — или поне нещо подобно — вече му се беше случвало, беше взимал същите решения и преди и то едва не го беше провалило и дори повалило. Но нямаше избор.

Около седемстотин думи след връщането й. Също като другите две. Но за разлика от тях, тази лаконичност беше сравнима с лаконичността й преди заминаването. И странната конкретика, която липсваше при другите. Ако антропологът казваше: „Бяхме сред непокътната пустош“, биологът казваше: „Навсякъде имаше яркорозови тръни, дори там, където сладката вода преливаше в солена… Светлината на смрачаване беше нисък блясък, сияние.“

Това, в съчетание със странната й поява на безлюдния паркинг, караше Контрол да мисли, че биологът може би си спомня повече от останалите. Че може да е по-адекватна от тях, но по някаква причина да го крие. Никога не бе попадал точно в такава ситуация, но си спомняше как един колега разпитваше терорист, ранен в главата, и провеждаше всички разпити в болницата, като постоянно отлагаше с надеждата паметта му да се върне. И тя се върна. Но само фактите, без праведните подбуди на действията си, след което беше изгубен — лесна плячка за разпитващите.

Не сподели теорията си с помощник-директора, защото, ако грешеше, тя щеше да го използва в подкрепа на отрицателното си мнение за него, но и защото искаше да я държи на нокти колкото можеше по-дълго. „Никога не прави нещо само по една причина“, често казваше дядо му и поне това Контрол беше запомнил добре.

Преди да я обръснат, биологът бе имала дълга, тъмна коса, почти черна. Имаше тъмни, гъсти вежди, зелени очи, леко изкривен нос (счупила го при падане върху скалите), а високите й скули говореха за азиатските й корени по майчина линия. Напуканите й устни бяха изненадващо пълни за слабото й, смръщено лице. Той не вярваше на очите; беше проверил дали не са били друг цвят преди експедицията.

Дори седнала, тя някак си излъчваше усещането, че е физически силна, с изпъкващи мускули между шията и раменете. Дотук всички изследвания за рак бяха отрицателни, за разлика от предишната експедиция. Контрол не си спомняше какво пише в досието й, но предполагаше, че е висока почти колкото него. Държаха я в южното крило вече две седмици, без да има какво да прави, освен да яде и да се упражнява.

Преди началото на експедицията биологът беше преминала интензивно обучение за оцеляване и боравене с оръжия в базата на Централата, предназначена специално за тази цел. Трябва да е била инструктирана с всички полуистини, които командването на „Съдърн Рийч“ смяташе за полезни въз основа на критерии, които Контрол намираше за загадъчни, дори мрачни. Трябва да е била подложена на кондициониране, за да стане по-податлива на хипнотични внушения.

Директорът-психолог вероятно бе използвала хипнотични сигнали — думи, които в определени комбинации, биха предизвикали определени ефекти. Мимолетна мисъл, когато вратата се затвори зад гърба му: дали директорът имаше нещо общо с размътването на спомените им, докато още са били в Зона X?

Контрол седна на масата срещу биолога, съзнавайки, че ако не друг, поне Грейс ги наблюдава през еднопосочното стъкло. Специалистите вече я бяха разпитали, но Контрол също беше специалист и държеше на прекия контакт. Имаше нещо в тъканта на разговора очи в очи, което липсваше в протоколите и видеозаписите.

Подът под обувките му беше мръсен, почти лепкав. Флуоресцентните лампи на тавана премигваха на неравни интервали, а масата и столовете приличаха на взети от гимназиална столова. Усещаше киселата металическа миризма на долнокачествен почистващ препарат, като на развален мед. Стаята не вдъхваше доверие в „Съдърн Рийч“. Стая, предназначена за дебрифинги — или поне предназначена да изглежда като такава — трябваше да бъде по-приятна от стая, предназначена единствено и само за разпити поради това, че се очаква евентуална съпротива.

Седнал срещу биолога, присъствието й го изпълваше с нежелание да я гледа в очите. Но той винаги беше нервен, когато трябваше да разпита някого; винаги имаше чувството, че онази ярка светкавица, замръзнала в небето, се бе спуснала на рамото му и майка му — от плът и кръв — го наблюдаваше. А истината беше, че майка му наистина го наглеждаше от време на време. Тя имаше достъп до записите. Така че това не беше параноя или само чувство. Беше част от възможната действителност.

Понякога помагаше да покаже нервността си, за да накара човека срещу себе си да се отпусне. Затова той прочисти гърлото си, отпи колебливо от чашата с вода, която си носеше, и се заигра с папката й, поставена на масата между двамата до дистанционното управление за телевизора зад гърба му. За да се запазят условията, при които беше намерена, и да се гарантира, че няма да добие спомени по изкуствен път, помощник-директорът беше заповядала да не й се дава никаква информация от личното й досие. Контрол намираше това за жестоко, но беше съгласен с Грейс. Искаше папката между тях да изглежда като възможна награда по време на някой сеанс в бъдеще, макар още да не знаеше дали ще й я даде.

Той се представи с истинското си име, уведоми я, че „интервюто“ се записва, и я помоли да каже името си за протокола.

— Наричайте ме Призрачна птица — отвърна тя.

Имаше ли нотка на предизвикателно непокорство в гласа й?

Той я погледна и веднага отмести объркано очи. Да не би тя да използваше някакво хипнотично внушение върху него? Това беше първата му мисъл, но той бързо я отхвърли.

— Призрачна птица ли?

— Или никак.

Той кимна; знаеше кога да се откаже. По-късно щеше да проучи термина. Смътно си спомняше нещо от досието. Може би.

— Призрачна птицо — реши да пробва той. Думите имаха неестествен, тебеширен вкус в устата му. — Нищо ли не помните за експедицията?

— Казах на другите. Непокътната пустош.

Стори му се, че долавя иронична нотка, но не можеше да бъде сигурен.

— Колко добре опознахте лингвиста — по време на обучението? — попита той.

— Не особено. Тя беше много гласовита. Не млъкваше. Беше… — Биологът замлъкна, точно когато Контрол сподави въодушевлението си. Не беше очаквала този въпрос. Ни най-малко.

— Каква беше? — подкани я той.

Предишният разпитващ беше използвал стандартната техника: установяване на разбирателство, представяне на фактите, изграждане на връзка на тази основа. Без да покаже нищо насреща.

— Не си спомням.

— Мисля, че си спомняте. А ако си спомняте това, то…

— Не.

Той отвори папката и се престори, че чете предишните протоколи, като й позволяваше да вижда полетата на страниците, в които бяха записани най-важните данни.

— Добре тогава. Разкажете ми за магарешките тръни.

— Магарешки тръни ли? — Изразителните й вежди ясно показваха какво мисли за въпроса.

— Да. Говорите много конкретно за тях. Защо?

Той продължаваше да бъде озадачен от количеството детайли за тези тръни в един от разпитите от предишната седмица, когато беше дошла в „Съдърн Рийч“. Това го накара отново да се замисли за хипнотични внушения. За използването на думи като защитен жив плет.

— Не знам — сви рамене биологът.

Той започна да чете на глас протоколите:

— „Магарешките тръни имат лавандуловосини цветове и растат по обичайните места между гората и тресавището. Не можеш да ги избегнеш. Привличат много насекоми и жуженето и светлината, които ги обгръщат, изпълват Зона X с усещане за индустрия, почти като в човешки град.“ Продължава, но аз ще спра дотук.

Тя отново сви рамене.

Контрол нямаше намерение да спира на едно място, не и първия път; вместо това искаше да облети терена и да очертае границите на територията, която искаше да покрие с нея. Затова продължи нататък:

— Какво си спомняте за съпруга си?

— Това каква връзка има?

— По отношение на кое? — атакува той.

Тя не отговори и той отново настоя:

— Какво си спомняте за съпруга си?

— Че имах такъв. Малко спомени, отпреди да замина, също като за лингвиста.

Беше хитро да ги свърже, да ги накара да изглеждат като едно цяло. Размитост, не яснота.

— Знаехте ли, че се е върнал, също като вас? Че е бил дезориентиран, също като вас?

— Аз не съм дезориентирана — възрази тя, като се наведе напред, а Контрол се облегна назад. Не се страхуваше, но за момент си помисли, че трябва. Мозъчните скенери изглеждаха нормални. Бяха взети всички мерки, за да се уверят, че няма нищо, което дори бегло да напомня за зараза с инвазивен вид. Или „нарушител“, както се изразяваше Грейс, все още неспособна да изрече пред него каквото и да било, доближаващо се по смисъл до „извънземно“. Ако не друго, сега Призрачната птица беше по-здрава, отколкото преди заминаването; токсините, които повечето днешни хора носеха себе си, при нея бяха в много по-ниски нива от обичайното.

— Не исках да ви обидя — каза той. Но знаеше, че тя е дезориентирана. Каквото и да помнеше или да не помнеше, биологът, когото той бе опознал от протоколите преди експедицията, не би показала толкова бързо раздразнение. Защо бе успял да я настъпи по слабото място?

Той взе дистанционното управление и цъкна два пъти. Плоскоекранният телевизор на стената от лявата им страна изпращя и показа пикселиран, леко размазан образ на биолога на празния паркинг, неподвижна почти като паважа и тухлите на сградата пред себе си. Цялата сцена беше облята в противното зелено на нощната камера.

— Защо този пуст паркинг? Защо ви намерихме там?

Безразличен поглед, никакъв отговор. Той остави записа да върви. Понякога еднообразният фон въздействаше на разпитвания. Само че обикновено на него се виждаше заподозрян, който оставяше чанта или изхвърляше нещо в контейнер за боклук.

— Първи ден в Зона X — каза Контрол. — Вървите към базовия лагер. Какво се случи?

— Нищо особено.

Контрол нямаше деца, но допускаше, че горе-долу това е отговорът, който би получил от тийнейджър на въпроса как е минал денят му в училище. Може би трябваше да се върне малко назад.

— Но си спомняте магарешките тръни много, много добре.

— Не знам защо говорите все за тръни.

— Защото това, което сте казали за тях, показва, че си спомняте някои свои наблюдения от експедицията.

Настъпи пауза; Контрол знаеше, че биологът го гледа. Искаше му се да отвърне на огъня, но нещо го предупреждаваше да не го прави. Нещо го караше да усеща, че сънят за падането в дълбините може отново да го завладее.

— Защо съм затворена тук? — попита тя и той почувства, че отново е безопасно да я погледне, сякаш мигът на опасност беше преминал.

— Не сте. Това е част от дебрифинга ви.

— Но не мога да си тръгна.

— Засега не — призна той, — но ще можете.

Макар и само към някоя друга база; сигурно щяха да минат още две-три години, и то ако всичко вървеше добре, преди да позволят на някоя от оцелелите участнички да се върне в света. Законовият им статус се намираше в онази сива зона, която често се определяше произволно като заплаха за националната сигурност.

— Струва ми се малко вероятно — отвърна тя.

Той реши да опита отново.

— Кое би имало връзка, щом не са и тръните? Какво да ви питам?

— Не е ли това работата ви?

— Каква е моята работа? — попита той, макар много добре да знаеше какво има предвид.

— Вие ръководите „Съдърн Рийч“.

— А знаете ли какво е „Съдърн Рийч“?

— Ззззнам — просъска тя.

— Ами вторият ден в базовия лагер? Кога започнаха да се случват странни неща?

Кога бяха започнали да се случват странни неща? Допускаше, че наистина се бяха случили.

— Не помня.

Контрол се приведе напред.

— Мога да ви подложа на хипноза. Имам право. Мога да го направя.

— Хипнозата не ми действа — отвърна тя с тон, в който личеше отвращението й от заплахата.

— Откъде знаете?

Миг на объркване. Дали беше издала нещо, което не желаеше, или си беше спомнила нещо отдавна забравено? И знаеше ли разликата?

— Просто знам.

— За да изясним нещата, можем да ви кондиционираме повторно и да ви подложим на хипноза.

Това беше блъф, защото от логистична гледна точка не беше толкова просто. Трябваше да я изпрати в Централата и тя щеше да изчезне завинаги в търбуха й. Контрол може и да успееше да види докладите, но никога вече нямаше да установи пряк контакт. А и не искаше да я кондиционира.

— Направете го и ще ви…

Тя успя да се спре малко преди да изрече думата „убия“.

Контрол реши да не обръща внимание. Беше получавал достатъчно заплахи, за да знае кои трябва да приема сериозно.

— Какво ви направи устойчива на хипноза?

— А вие устойчив ли сте на хипноза? — Предизвикателна.

— Защо бяхте на изоставения паркинг? Другите две участнички бяха намерени, докато са търсели близките си.

Без отговор.

Може би засега бе казано достатъчно. Може би стигаше толкова.

Контрол изключи телевизора, взе папката си, кимна й и се запъти към вратата.

Когато стигна до нея и я отвори, му се стори, че пуска вътре повече сенки, отколкото трябва. Обърна се с ясното съзнание, че помощник-директорът го наблюдава от дъното на коридора, и погледна биолога. После, както беше планирал от самото начало, зададе въпроса, увенчаващ първото действие:

— Какво е последното нещо, което помните от Зона X?

Неочакваният отговор се надигна към него като сблъсъка на светлината и мрака:

— Как се давя. Давех се.

002: Намествания

„Затвори очи и ще си спомниш за мен“, бе казал умиращият баща на Контрол преди две години на едно място недалеч от това, на което се намираше сега, в опит да утеши живите. Но когато затвореше очи, всичко изчезваше, освен съня с падането и натрупаните белези от предишни мисии. Защо биологът бе казала това? Защо бе казала, че се е давела? Това го разтърси, но и му внуши странно усещане за обща тайна помежду им. Сякаш беше проникнала в главата му и беше видяла съня му, и сега двамата бяха обвързани един с друг. Той се бунтуваше срещу това, не искаше да се чувства свързан с хората, които трябваше да разпитва. Трябваше да лети високо. Трябваше сам да реши кога да се спусне, а не да бъде свален на земята по волята на друг.

Контрол отвори очи и видя, че стои на гърба на сградата с очертания на подкова, която служеше за щаб на „Съдърн Рийч“. В момента гледаше към дъгата, а преди нея имаше път и паркинг. Построен в стил отпреди десетки години, бетонният мастодонт беше същински монумент или бунище — не можеше да определи кое от двете. Загадъчните ръбове и линии на сградата и покривът, който сякаш се усмихваше леко злобно на всичко останало, му придаваха по-нефункционален вид дори от някаква арт инсталация или абстрактна скулптура във величави, вцепеняващи мащаби. И нещо още по-лошо, площта, погълната от разтворените обятия на подковата, беше превърната в двор, гледащ към опасано от стара, гъста гора езеро. Бреговете на езерото бяха почернели, сякаш някога опожарени, а в тъмната, неприятна вода газеха странни, разкривени блатни кипариси. В светлината, обгръщаща езерото, имаше нещо клаустрофобично сиво, различно и разграничено от синьото небе горе.

Сигурно това също някога е било ново, може би в кредния период, и може би сградата също е съществувала в някаква форма и е била подложена на обратно инженерство толкова далече назад в миналото, че човек още можеше да погледне през прозорците и да види водни кончета, големи като лешояди.

Подковата, която ги обгръщаше, не вдъхваше голямо доверие; приличаше повече на символ на непълнотата, отколкото на късмета. Непълни мисли. Непълни изводи. Непълни доклади. Вратите в двата й края, през които мнозина преминаваха за по-бърз достъп до другото крило, потвърждаваха провала на въображението. А през цялото време мрачното тресавище правеше това, което се полага на едно тресавище — толкова съвършено само по себе си, колкото „Съдърн Рийч“ бе несъвършена.

Всичко беше толкова неподвижно, че когато прелетя един кълвач, това смути пейзажа така, все едно някой F-16 тъкмо бе преминал свръхзвуковата бариера.

От лявата страна на подковата и езерото, едва забележим от мястото, където стоеше, се виеше път през дърветата, към невидимата граница, отвъд която се намираше Зона X. Само на петдесет километра от асфалтирания път и още двайсет по неасфалтирания, с десет пункта за проверка и заповед да се стреля на месо, ако не ти е мястото там, огради и бодлива тел, окопи и ями, и още блата, може би дори обучени колонии от безмилостни хищници и генетично модифицирани храсти с отровни плодове, чукове, които те удрят по главата… но в определен смисъл, още откакто премина инструктажа, Контрол се чудеше: за какво? Дали защото в такива ситуации се прави така? Дали за да не влизат хора? Беше разучил докладите. Ако някой стигнеше до границата по „неоторизиран начин“ и я пресечеше някъде другаде, освен през вратата, никой повече нямаше да го види. Колко хора бяха направили точно това, без да ги забележат? Как щяха да разберат от „Съдърн Рийч“? Един-два пъти някакъв разследващ журналист се беше добрал достатъчно близо, за да заснеме отвън граничните заграждения на „Съдърн Рийч“, но дори това в общественото въображение само потвърждаваше официалната версия за екологична катастрофа, която няма да бъде разчистена цял век.

Чуха се стъпки край каменните маси в бетонния двор, по който малки бели плочки се надпреварваха с квадрати напукана земя, където на неравни разстояния бяха забодени съмнителни лалета… той познаваше тези стъпки и особения им провлачен звук. Някога помощник-директорът бе служила на терен; нещо се бе случило по време на мисия и кракът й беше пострадал. В сградата можеше да го прикрие, но не и на коварните циментови плочки. За него не беше предимство да знае това, защото то го караше да й съчувства. „Когато кажеш «полева работа», си представям как всички тичате през пшеницата“, бе казал някога баща му на майка си.

Грейс идваше по негова молба, за да зяпат заедно блатото, докато говорят за Зона X. Беше му хрумнало, че ако променят обстановката, ако излязат от бетонния саркофаг, враждебността й може да се смекчи. Преди да осъзнае колко адски и праисторически е този пейзаж, и колко предисторичен. Гледай оргията на комарите, Грейс, и стопли отношението си към мен.

— Разпитахте само биолога. Все още не знам защо — заяви тя, още преди да успее да измисли откриващ гамбит… и цялата му решителност да бъде дипломатичен, да се превърне някак си в неин колега, а не враг, ако ще дори със заблуждения или метафорични смушквания в бъбреците, се изпари във влажния въздух.

Контрол изложи мисловните си процеси. Грейс изглеждаше впечатлена, макар че той все още не можеше да я разбере докрай.

— Изглеждала ли е в някой момент по време на обучението така, сякаш крие нещо? — попита той.

— Отклонявате се. Смятате, че крие нещо.

— Всъщност още не знам. Може да греша.

— Имаме по-квалифицирани разпитващи от вас.

— Вероятно е така.

— Трябва да я изпратим в Централата.

Контрол потръпна при мисълта.

— Не — възрази той малко по-категорично, отколкото трябваше, и за част от секундата се притесни помощникът-директорът да не се досети, че е загрижен за участта на биолога.

— Вече изпратих антрополога и геодезиста.

Той усети гнилата смрад на цялата тази растителност, разлагаща се под повърхността на блатото, почувства тромавите костенурки и зашеметените риби, които си пробиваха път през гъстите слоеве. Не си вярваше достатъчно, за да я погледне. Не си вярваше достатъчно и за да каже каквото и да било; просто седеше, вкаменен от изненада. Какво точно влияние имаше Грейс в Централата?

Тя бодро продължи:

— Казахте, че не ви трябват, и ги изпратих в Централата.

— По чие нареждане?

— По ваше. Ясно ми показахте, че това искате. Ако сте имали нещо друго предвид, приемете извиненията ми.

Някакви вътрешни пластове в Контрол леко се поразместиха и той едва доловимо потрепери.

Нямаше ги. Не можеше да ги върне. Трябваше да изхвърли това от съзнанието си. Щеше да приеме лъжата, че Грейс му е направила услуга, опростила е работата му.

— Винаги мога да прочета протоколите, ако размисля — каза той с възможно най-сговорчив тон. Те все пак щяха да бъдат разпитани, а той й беше дал възможност да действа, като й каза, че не иска да ги интервюира.

Тя внимателно се взираше в лицето му, търсейки знак дали изстрелът е попаднал близо до целта.

Той се опита да се усмихне и да заглуши гнева си с мисълта, че ако е искала наистина да му навреди, щеше да намери начин да разкара и биолога. Това беше само предупреждение. Сега обаче и той трябваше да й вземе нещо. Не за да станат квит, а за да не се изкушава да му взима още и още. Не можеше да си позволи да загуби биолога. Поне засега.

— Защо стоите там на жегата като идиот? — попита тя нехайно сред настъпилото неловко мълчание, все едно нищо не се е случило. — Да влезем вътре. Време е за обяд и можете да се запознаете с част от администрацията.

Контрол вече свикваше с липсата на уважение от нейна страна и това не му харесваше; искаше да намери възможност да преобърне тенденцията. Последва я вътре в сградата, усещайки тежестта, присъствието на блатото зад гърба си. Още един враг. Беше се нагледал на такива гледки, докато живееше наблизо като тийнейджър и по-късно, докато баща му бавно умираше. Беше се надявал вече никога да не вижда блата.

„Затвори очи и ще си спомниш за мен.“

Помня те, татко. Помня те, но избледняваш. Има много смущения и всичко това става прекалено реално.

По бащина линия родът на Контрол произлизаше от Централна Америка, имаше латиноамерикански и индиански корени от Хондурас; той беше наследил ръцете и черната коса на баща си, тънкия нос и ръста на майка си, а цветът на кожата му беше някъде по средата. Дядо му от тази страна беше починал, преди Контрол да порасне достатъчно, за да го познава, но беше чувал епични истории за него. Като дете дядо му продавал щипки за пране от врата на врата в някои квартали, а двайсетинагодишен станал боксьор — не толкова добър, за да се състезава, но достатъчно добър, за да бъде платен противник и да носи на бой. После бил строителен работник, след това — автоинструктор, докато не бил покосен от инфаркт и ранна смърт на шейсет и пет години; съпругата му, която работела в пекарна, починала само година след него. Синът му, бащата на Контрол, израснал като художник в семейство, съставено предимно от дърводелци и механици, и използвал наследството си, за да прави абстрактни скулптури. Очовечавал абстракциите си, като ги боядисвал в ярката палитра на маите и ги украсявал с плочки и стъкло, с което прехвърлял мост и през известната пропаст между професионалното и аутсайдерското изкуство. Това бил животът му и Контрол не помнеше време, когато баща му да не е бил такъв и само такъв.

Щастливата история за влюбването на баща му и майка му беше и щастливата история за издигането на баща му за известно време като фаворит на галериите от висока класа. Запознали се на откриване на негова изложба и, по собствените им думи, се влюбили още от пръв поглед, макар по-късно да му бе трудно да го повярва. Баща му се преместил на север, за да бъде с нея, родил се Контрол, а само година или две по-късно тя била преместена от работа на бюро към назначение на терен, и това бил краят на всичко. Историята, която бе крепила Контрол като дете, скоро се оказа само мимолетен образ на фона на нещастието. Нищо уникално: същата потискащо позната картина, която виждаш в антикварен магазин на брега на морето, но никога не купуваш.

Мълчанието беше нарушавано единствено от спорове; мълчание, създадено не само от тайните, които тя носеше, а не можеше да сподели, но и, както Контрол разбра след години, от вътрешната й сдържаност, която след време не можеше да преодолее. Отсъствията й го влудяваха и когато Контрол стана на десет, вече се бяха превърнали в подтекста, а понякога и в основната нишка на споровете им: тя убиваше изкуството му, а това не беше честно въпреки че модните тенденции се бяха променили, а това, което баща му правеше, беше скъпо и изискваше покровители или субсидии, за да съществува.

Въпреки всичко баща му седеше пред скиците си, пред плановете си за работа, пръснати навсякъде като доказателство, когато тя се върнеше от мисия. Контрол помнеше как майка му понасяше упреците спокойно и с хладнокръвно, сдържано съчувствие. Тя беше буйната сила, която просто влетяваше — внезапно след дълго отсъствие, с набързо купени в последната минута по-далечни летища и невинни алибита какво е правила, а понякога не толкова невинни, споделени след дълго отлагане, както Контрол осъзна години по-късно, изправен пред същия проблем. Нещо разсекретено, което можеше да им разкаже сега, макар да се бе случило много отдавна. Тези истории дразнеха баща му, Контрол го знаеше, надменността също, но съчувствието й го вбесяваше. Как да познаеш дали светкавицата в небето е искрена?

Когато се разведоха, Контрол отиде да живее при баща си, който се настани в удобна общност, включваща част от роднините му и подхранваща художествените му амбиции, дори когато банковата му сметка линееше. Контрол помнеше собствения си шок, когато осъзна колко шум, движение и цвят може да се намери в един дом, след като се нанесоха.

Въпреки всичко през онези горещи лета в южното градче, недалеч от „Съдърн Рийч“, тринайсетгодишен, с ръждиво колело и неколцина верни приятели, Контрол не спираше да мисли за майка си в някой далечен град или страна — онази далечна светкавица, която понякога се спускаше от нощното небе и се материализираше на прага им като човешко същество. Точно както когато бяха още семейство.

Той вярваше, че един ден тя ще го вземе със себе си и той също ще стане светкавица, и ще има тайни, които никой друг не бива да знае.

Някои от слуховете за Зона X бяха заплетени и сложността им напомняше на Контрол за ятата от най-смъртоносните и огромни медузи в аквариума. Докато наблюдаваше разгръщането им, те му се струваха едновременно реални и нереални в изумително синята вода. „Място на инвазията“. „Секретни правителствени експерименти“. Как можеше да съществува такъв организъм? Обичайните слухове, които отразяваха официалната версия — различни вариации на тема причинена от човека екологична катастрофа — бяха толкова разпространени, че никой не ги забелязваше и не проявяваше любопитство. Версиите със сладки животинки, хапващи от ръка.

В истината обаче все пак имаше нещо просто: преди около трийсет години в отдалечена територия, известна като Забравения бряг, се бе случило Събитие, което бе започнало да преобразява пейзажа и едновременно с това бе предизвикало появата на невидима граница. Нещо като призрак или „призрачно предгранично явление“, както се описваше във файловете — леко като мъгла, почти невидимо освен като леки проблясъци — се беше разпростряло бързо във всички посоки от неизвестен епицентър и после изведнъж беше спряло при днешните непробиваеми граници.

Тогава беше създадена „Съдърн Рийч“, която разследваше случилото се почти без успех и с цената на живота на участниците в експедициите. Въпреки това жертвите изглеждаха незначителни в сравнение с възможността от пробив в границата, която учените все още изследваха и се опитваха да разберат. Защо екипировката, когато бъдеше намерена, по някакъв начин беше станала нефункционална и част от нея се разпадаше с невероятно голяма скорост, си оставаше загадка. А дразнещият, нелогичен начин, по който някои експедиции се връщаха невредими, изглеждаше още по-необясним.

— Всичко започна по-рано, преди появата на границата — осведоми го помощник-директорът в новия му стар кабинет след обяд. Сега беше много делова и Контрол реши да й вярва, да продължи да потиска, поне засега, гнева си от изпреварващия й удар и отстраняването на антрополога и геодезиста.

В ъгъла на бюрото му лежеше разгърнатата от Грейс карта на Зона X: брегът, фарът, базовият лагер, пътеките, езерата и реките, островът на много мили на север, бележещ най-далечния край на… Нашествието? Инвазията? Заразата? Коя беше подходящата дума? Най-лошата част от картата беше черната точка, отбелязана от директора като „тунела“, но известна повече като „топографската аномалия“. Най-лошата, защото не всички от оцелелите експедиции я бяха срещнали, дори когато бяха картирали същия район.

Грейс хвърли папките върху картата. Контрол си помисли с носталгия, рядко срещана в неговото поколение, колко анахронично е да се работи с хартия. Но бившият директор беше завладяна от манията да не се изпращат съвременни технологии от другата страна на границата. Беше забранила определени форми на комуникация, настояваше всички електронни писма да бъдат разпечатвани, а оригиналните версии да бъдат редовно архивирани и прочиствани, беше въвела загадъчни, объркващи протоколи за използването на интернет и други форми на електронна комуникация. Щеше ли той да сложи край на това? Още не знаеше; изпитваше определена симпатия към политиката й, колкото и непрактична да беше. Контрол използваше интернет само за проучвания и административни цели. Мразеше мобилните телефони, да не говорим за смартфоните, и смяташе, че в съвременната епоха в съзнанието на хората се е промъкнала някаква фрагментация.

— Всичко започна по-рано.

— Колко по-рано?

— Данните сочат, че може би е имало странна… активност… по този бряг поне един век преди появата на границата.

Преди образуването на Зона X. „Непокътната“ пустош. Никога досега не бе чувал да се използва толкова често думата „непокътнат“.

Зачуди се как ли го наричат те — онези или онова, което е създало този непокътнат мехур, убил толкова хора. Може би „ваканционно селище“. Или „предмостие“. А може би те бяха толкова непостижими, че той никога нямаше да разбере как и защо го наричат. Беше попитал Гласа дали му е необходим достъп до информацията за други значими, необяснени събития, а „не“-то на Гласа бе прозвучало като гранитна скала с трепкащо синьо небе зад нея.

Контрол вече беше видял част от планината от детайли, заплашваща да събори бюрото му, в резюмето на документите. Знаеше, че значителна част от информацията, която надничаше от бежовите папки, идваше от дневниците от фара и полицейските доклади, както и че необяснимото в нея трябваше да бъде разгадавано от края към средата, избутано на светло като последните остатъци от паста за зъби в изстисканата тубичка, навита на ръба на мивката. „Странни случки“ от типа на онези, за които намекваха обръгналите брадати рибари в старите филми на ужасите, загледани с призрачни очи в безмилостното море. Неразкрити изчезвания. Светлини нощем. Истории на стари търсачи на останки от корабокрушения, измамни маяци и стотици легенди, въртящи се около един самотен бряг и далечен фар.

Имаше дори неформална група — Бригада за свръхестествени и системнонаучни изследвания, решена да прилага „емпиричната действителност към паранормалните феномени“, която беше написала и издала със собствени средства няколко книги, събиращи прах по рафтовете на местните магазини. Тъкмо тази бригада бе дала името на Зона X, определяйки брега като „особено интересен“ и наричайки го „Активна местност X“ — название, което се виждаше и на причудливите им карти таро. От самото начало „Съдърн Рийч“ беше отхвърлила Бригада СС като катализатор, играч или причинител на онова, което бе създало Зона X, каквото и да беше то. Само групичка (не)щастни „аматьори“, увлечени по нещо, което се намираше далеч извън въображението им. Само че почти всеки постигнал успех терорист, който Контрол бе срещал, беше аматьор.

„Живеем във вселена, управлявана от случайността — каза веднъж баща му, — но бездарните художници все търсят причини и следствия.“ „Бездарният художник“ в този случай беше майка му, но твърдението му имаше по-широк смисъл.

Дали това отчасти или изцяло бе случайно съвпадение или елемент от някаква мащабна конспирация отпреди Зона X? Човек можеше да прекара години в търсене на отговора… и на Контрол му се струваше, че бившият директор бе правила точно това.

— И мислите, че това е надеждно доказателство?

Той все още не знаеше колко дълбоко е затънала помощник-директорът в планината от безумици. Твърде дълбоко, съдейки по неподправената й враждебност, а той нямаше желание да я вади оттам.

— Не всичко — съгласи се тя и допусна малка усмивка да заличи вечната й намръщеност. — Но когато проследите назад събитията, които знаем, че са се случили след появата на границата, ще започнете да виждате моделите.

Контрол й вярваше. Щеше да й повярва и ако беше казала, че в ягодовия й сладолед или в разпукващото се кубче лед в рома й с диетична кола и лайм в горещи летни дни се появяват видения. Досието й в отдел „Персонал“ беше пълно с влудяващо несвързани детайли. Присъщо за анализатора. Но какви модели бяха завладели съзнанието на бившия директор? И каква част от тях бяха проникнали в помощника й? Част от Контрол се надяваше, че кашата, която директорът бе оставила след себе си, е била умишлена, за да скрие някакъв по-рационален напредък.

— Но по какво се различава това място от всеки друг забравен от бога бряг извън картата?

Все още имаше десетки такива из цялата страна. Тровещи живота на брокерите на недвижими имоти, почти без инфраструктура и открай време отнасящи се с недоверие към правителството.

Грейс го изгледа така, че той се почувства неудобно — като прогимназист, изпратен при директора за дръзко поведение.

— Знам какво си мислите — каза тя. — Дали не сме компрометирани от собствените си данни? Отговорът е: разбира се. Това се случва с времето. Но ако има нещо полезно в папките, вие може да го видите, защото погледът ви е непредубеден. Затова мога да архивирам всичко това, стига да искате. Или да ви използваме така, както ни е необходимо: не защото знаете нещо, а защото знаете толкова малко.

Контрол усети възмутена гордост в себе си, но знаеше, че тя няма да му бъде от полза и се дължеше на това, че има родител, който знаеше всичко.

— Нямах предвид, че…

Тя милостиво го прекъсна. Но тонът й беше безмилостно презрителен:

— Ние сме тук отдавна… Контрол. Много отдавна. Живеем с това. Без да можем да направим кой знае какво. — В думите й се прокрадна изненадваща болка. — Вие не се прибирате вечер с всичко това, стиснало корема и проникнало в костите ви. След няколко седмици, когато видите всичко, и вие ще сте били тук твърде отдавна. Ще станете като нас — дори по-зле, защото положението се влошава. Все по-малко дневници, все повече зомбита, сякаш някой е изтрил съзнанието им. И никой от хората с власт няма време за нас.

По-късно Контрол осъзна, че може би това е бил моментът да изрази съчувствие за произвола и неправдите, налагани от Централата, но тогава просто седеше и я гледаше. За него фатализмът й беше пречка, особено както беше пропит — по грешната му първоначална преценка — с такова мрачно задоволство. Клаустрофобична комбинация, която никому не беше нужна и никому не помагаше. И неточна в прогресията си.

Според документите още първата експедиция беше преживяла такива надхвърлящи въображението ужаси, че беше истинско чудо как изобщо са изпратили други след нея. Но не са имали избор, разбирали са, че са въвлечени в това „за дълго време“ както знаеше, че е обичала да казва предишният директор. Дори не позволяваха на следващите експедиции да научат истинската участ на първата; бяха създали версия за среща с непокътната пустош и бяха натрупали други лъжи върху тази. Това вероятно служеше колкото за поддържане на високия дух на следващите експедиции, толкова и за облекчаване на собствената травма на „Съдърн Рийч“.

— След трийсет минути имате среща за обиколка на научния отдел — каза Грейс, сложи ръце на бюрото и се надвеси към него. — Мисля, че ще ви оставя да го намерите сам.

Това щеше да му даде достатъчно време първо да провери кабинета си за наблюдателни и подслушвателни устройства.

— Благодаря — каза той, — можете да си тръгвате.

И тя си тръгна.

Но това не помогна. Преди да пристигне, Контрол си представяше как се носи свободно над „Съдърн Рийч“ и от време на време се спуска от високия си клон, за да нагледа нещата. Това нямаше да се случи. Крилата му вече горяха и той се чувстваше по-скоро като тромаво, стенещо същество, затънало в блатото.

Когато го опозна, кабинетът на бившия директор не разкри нови и специални особености пред обиграното око на Контрол. Като се изключи компютърът, най-после инсталиран на бюрото му, който на фона на всичко останало изгледаше като излязъл от научнофантастичен филм.

Вратата се намираше в далечната лява страна на дългата стая, така че който влезеше, трябваше да я прекоси цялата до махагоновото бюро в дъното. Никой не можеше да се промъкне незабелязано зад директора или да надникне през рамото му. Всички стени бяха покрити с библиотеки и шкафове, а пред тях на втори ред бяха натрупани купчини с документи и тук-там книги. На най-високите нива или понякога невероятно подпрени върху купчините, стояха коркови табла за съобщения, по които бяха забодени скъсани листчета и надраскани диаграми. Имаше чувството, че е попаднал в нечий чужд, крайно объркан ум. Близо до бюрото си, вляво, откри колекция от добре запазени рекламни брошури, стари сметки и билети. По рафтовете се търкаляха прашни и разпадащи се парченца от борови шишарки. Долавяше смътна миризма на гнило, но не можеше да проследи откъде идваше тя.

Срещу входа имаше друга врата, разположена между две етажерки с книги, но тя беше препречена от купчини с папки и кашони. Казаха му, че се отваря към стена — остатък от непохватен опит за ремонт. На стената срещу бюрото, на около шест метра от него, безпорядъкът отстъпваше място на два реда картини в евтини рамки от онези, които се намират по разпродажбите. От долния ляв ъгъл по часовниковата стрелка: квадратен офорт на фара, датиращ някъде около 1880 година, черно-бяла снимка на двама мъже и момиче, застанали пред фара, дълга, любителска акварелна панорама, на която се виждаха километри тръстики, нарушавани само от няколко изолирани островчета с тъмни дървета, цветна снимка на фара в цялото му величие. Никаква следа от личния живот на директора, никакви нейни снимки с индианската и майка и белия й баща, нито с никой, който би могъл да значи нещо за нея.

От всички разузнавания, които Контрол трябваше да проведе през следващите дни, с най-голяма неохота очакваше това, което можеше да намери в собствения си кабинет, и реши да го остави за последно. Всичко в кабинета говореше, че бившият директор е подивяла. Едно от чекмеджетата на бюрото беше заключено и не можеше да намери ключа. Усети обаче миризма на пръст от заключеното чекмедже, което подсказваше, че вътре може отдавна да гние нещо. Която загадка дори не включваше бъркотията, увиснала от двете страни на бюрото.

Дядо му, шпионинът, вечно услужлив, никога не помагащ, често казваше дълбокомислено, независимо дали ставаше дума за миене на чинии или подготовка за рибарски излет: „Никога не прескачай стъпало. Прескочиш ли едно, ще видиш, че те чакат пет други.“

Издирването на разузнавателни средства, на бръмбари за подслушване, му отне повече време, отколкото очакваше, и той звънна на научния отдел, за да предупреди, че ще закъснее. В отговор чу гърлено изгрухтяване и връзката прекъсна. Нямаше представа кой е вдигнал. Човек? Или обучено прасе?

В крайна сметка, след кошмарно претърсване на кабинета си, Контрол за свое учудване намери двайсет и два бръмбара. Съмняваше се, че много от тях наистина предават, както и че някой ги гледа или слуша. Защото кабинетът на директора приличаше на музей на историята на бръмбарите — различни видове от различни епохи, все по-малки и труднооткриваеми. Бегемотите от този тип отпреди близо трийсет години приличаха на издути до пръсване дебелаци в сравнение с елегантните, ефирни съвременни устройства, големи колкото главичка на карфица.

Всеки нов бръмбар, който откриваше, повишаваше бодрото му, весело настроение. Бръмбарите бяха логични, за разлика от някои други неща в „Съдърн Рийч“. В разностранното си обучение беше имал поне шест задачи, които изискваха монтиране на подслушвателни устройства по хора или места. Шпионирането на хора не му носеше възбудата, която изпитваха други, а дори да се появеше, това чувство избледняваше, щом опознаеше по-добре обектите си, и по-скоро се изпълваше с желание да ги пази и закриля. Самите устройства обаче го очароваха.

Когато реши, че е приключил с търсенето, Контрол се позабавлява, като подреди бръмбарите върху избелелия лист попивателна хартия в хронологичен ред, поне според него. Някои бяха сребристи и блестящи. Други — черни, поглъщащи светлината. Към някои бяха прикрепени кабели като пъпна връв. Едно по-особено — прикрито в малко, лепкаво топче от зелено папиемаше или оцветена восъчна пита — го накара да помисли, че някои може да са чуждестранни — шпиони, привлечени от любопитство към черната кутия, наречена Зона X. Очевидно обаче на бившия директор не й пукаше от тях. Или дори бе сметнала за най-сигурно да ги остави по местата им. А може би тя самата беше монтирала някои. Чудеше се дали това обяснява недоверието й към съвременните технологии.

Що се отнася до поставянето на негови бръмбари, щеше да се наложи да почака малко; не беше сега моментът. Не беше моментът и да използва наличните бръмбари за друга цел, която току-що му хрумна. Контрол внимателно ги прибра в същото чекмедже на бюрото и тръгна към научния отдел.

Лабораториите бяха скрити в сутерена от лявата страна на „подковата“, погледнато откъм паркинга пред сградата. Намираха се непосредствено срещу запечатаното крило, което служеше за предварителна подготовка на експедициите и където в момента пребиваваше биологът. Дадоха на Контрол едно от момчетата за всичко на научния отдел, което да го води. Което означаваше, че въпреки старшинството си — беше прекарал в агенцията повече от всеки друг в екипа, Уитби Алън беше услужлив добряк, който, отчасти поради недостиг на персонал, често прекъсваше собствените си изследвания на „свързващ естественик и холистичен учен, специалист по биосфери“, за да напечата нечий доклад или да изпълни поръчение за друг. Последната саможертва на Уитби беше да разведе Контрол. Уитби беше подчинен на ръководителя на научния отдел, както и на помощник-директора. Беше потомък на интелектуална аристокрация, наследник на дълга верига от професори, мъже и жени със запазено преподавателско място в различни частни колежи с имитации на коринтски колони. Той сигурно беше черната овца в семейството си: прекъснал образованието си студент по изкуствата, който едва след дългогодишно скитничество най-сетне бе успял да завърши.

Уитби носеше син блейзър с бяла риза и странно ненатрапчива виненочервена папийонка. Изглеждаше много млад за възрастта си, с вечно кестенява коса и онова стегнато лице с трапчинки, което позволява на петдесет и няколко годишни мъже отдалеч да минават за трийсет и две годишни младежи. Бръчките му бяха тънки като косъм. Срещнаха се с Контрол в кафетерията на обяд, а на масата пред учения имаше десетина банкноти по един долар, разперени като ветрило, без видима причина. Броеше ли ги? Твореше изкуство? Проектираше валутна биосфера?

Уитби имаше притеснен смях, лош дъх и развалени зъби, които очевидно се нуждаеха от лечение. Отблизо имаше вид на човек, който не е спал от години: преждевременно състарен младеж, с толкова изпито лице, че воднистосините му очи изглеждаха твърде големи за главата му. Като изключим това и необичайното му отношение към парите, Уитби изглеждаше компетентен и макар без съмнение да притежаваше необходимите умения за общуване, нямаше желание за такова. Това беше достатъчна причина, докато пресичаха столовата, Контрол да използва момента да го разпита.

— Познавахте ли членовете на дванайсетата експедиция, преди да заминат?

— Не бих казал, че съм ги „познавал“ — отвърна Уитби, явно смутен от въпроса.

— Но сте ги виждали.

— Да.

— Биолога?

— Да, виждал съм я.

Излязоха от столовата с високия таван и се озоваха в атриума, залят от флуоресцентна светлина. Отдалеч се чуваше стържещото цвърчене на поп музика, носеща се от някой кабинет.

— Как ви се стори? Какви бяха впечатленията ви?

Уитби се съсредоточи, лицето му доби строго изражение от усилието.

— Беше дистанцирана. Сериозна, сър. Работеше повече от всички. Но сякаш изобщо не се стараеше, ако разбирате какво имам предвид.

— Не, не разбирам какво имате предвид, Уитби.

— Ами за нея нямаше значение. Работата нямаше значение. Гледаше отвъд нея. Виждаше нещо друго.

Контрол оставаше с впечатлението, че Уитби доста внимателно се е вглеждал в биолога.

— А бившият директор? Виждали ли сте бившия директор да говори с биолога?

— Два-три пъти.

— Разбираха ли се?

Контрол не знаеше защо задава този въпрос, но риболовът си беше риболов. Понякога се налага просто да хвърляш въдицата на произволни места, за да започнеш отнякъде.

— Не, сър. Но, сър, те и двете с никого не се разбираха. — Изрече последното почти шепнешком, сякаш се боеше да не го чуе някой, а после добави: — Никой освен директора не искаше биолога в дванайсетата експедиция.

— Никой ли? — лукаво попита Контрол.

— Никой.

— Дори помощник-директорът?

Уитби го погледна тревожно. Мълчанието му говореше достатъчно.

Директорът отдавна бе пуснала корени в „Съдърн Рийч“. Беше хвърлила дълга сянка. Дори сега, когато я нямаше, пак имаше някакво влияние. Може би не изцяло в случая с Уитби, не съвсем. Но Контрол въпреки това го усещаше. Вече се беше уловил, че му минава странна мисъл: че директорът го гледа през очите на помощника си.

Асансьорът не работеше и нямаше да бъде поправен още няколко дни, докато не наминеше специалист от военната база, така че слязоха по стълбите. За да стигне до тях, човек трябваше да мине по дъгата на подковата до една странична врата, която водеше към успореден коридор с дължина петнайсетина метра и застлан със същия износен зелен мокет, който понижаваше цената на цялата сграда. Стълбите се намираха в дъното на коридора, скрити зад летящи врати, подходящи повече за кланица или спешно отделение. Уитби, нетипично за себе си, се почувства длъжен да връхлети през тях, като че ли бяха рокзвезди, излизащи на сцената — или може би за да отблъсне каквото ги чакаше от другата страна — след което смутено задържа едното крило, докато Контрол съзерцаваше първото стъпало.

— Оттук — каза Уитби.

— Знам.

Зад вратите двамата се почувстваха като при свободно падане: зеленият килим свършваше, пътеката се превръщаше в бетонна рампа, водеща до малка площадка с широко, плавно спускащо се стълбище, което тънеше в мрак, прорязван единствено от приглушената бяла светлина на халогенните крушки по стените. И от мигащите червени аварийни лампички. Всичко това се помещаваше под висок таван и в тъмнината приличаше повече на изкуствена пещера или склад, отколкото на стълби към сутерен. Перилата проблясваха с ръждиви петна на мъждивата светлина. Хладният въздух, докато слизаха, му напомняше на екскурзията в гимназията до природонаучния музей с изкуствената пещерна система, имитираща съответната епоха, а акцентът бяха причудливите статуи на праисторически ленивец и гигантски броненосец — мегафауна, поела в погрешна посока.

— Колко души работят в научния отдел? — попита той, след като се аклиматизира.

— Двайсет и пет — отвърна Уитби.

Верният отговор беше деветнайсет.

— Колко бяхте преди пет години?

— Горе-долу пак толкова, може би с няколко повече.

Верният отговор беше трийсет и пет.

— Какво е текучеството?

Уитби сви рамене.

— Имаме няколко динозаври, които винаги ще си останат тук. Идват и много нови хора, с нови идеи, но всъщност нищо не променят.

Тонът му намекваше, че новодошлите или си тръгват бързо, или се приспособяват… но към какво?

Контрол нарочно остави дълга мълчалива пауза; единственият звук бяха стъпките им. Както и предполагаше, Уитби не обичаше тишината.

— Съжалявам, съжалявам — каза ученият след миг. — Нищо не исках да кажа с това. Просто понякога е неприятно, когато идват нови хора и искат да променят нещата, без да познават… ситуацията. Човек си казва, че би трябвало поне да прочетат инструкциите… ако имахме инструкции.

Контрол се замисли над това, като измърмори нещо в знак на съгласие. Имаше чувството, че се е намесил по средата на спор между Уитби и други хора. Дали по някое време и Уитби е бил нов глас? Той ли беше новият Уитби, натресен на цялата организация, вместо само на научния отдел?

Уитби изглеждаше по-блед отпреди, едва ли не болен. Гледаше някъде в далечината пред себе си, докато краката му вяло шляпаха по стъпалата. Видът му се влошаваше с всяка крачка. Беше престанал да казва „сър“.

Контрол се изпълни с жал или съчувствие — не знаеше кое от двете. Може би смяната на темата щеше да помогне на Уитби.

— Кога за последен път сте получавали нова проба от Зона X?

— Преди пет-шест години.

Този път прозвуча по-уверено, макар и не по-твърдо, и беше прав. От шест години в „Съдърн Рийч“ не бе постъпило нищо ново от Зона X. С изключение на променените завинаги участници в експедицията преди дванайсетата. Лекарите и учените усилено бяха изследвали и тях, и дрехите им, без да открият нищо. Абсолютно нищо извън нормалното. Само една аномалия: рак.

В сутерена не достигаше никаква светлина с изключение на създадената от самия научен отдел — той разполагаше със собствен генератор, филтрираща система и снабдяване с храна. Остатък, без съмнение, от някоя отдавнашна директива, свеждаща се до принципа „в случай на криза спасете учените“. Контрол трудно можеше да си представи онези ранни дни, когато правителството е изпадало в паника зад затворени врати, а хората, работещи в „Съдърн Рийч“, са вярвали, че всичко, което акостира на забравения бряг, може скоро да насочи вниманието си навътре към сушата. Инвазията обаче не се бе състояла и Контрол се чудеше дали този обрат в очакванията не е дал началото на упадъка на „Съдърн Рийч“.

— Харесва ли ви работата тук, Уитби?

— Дали ми харесва? Да. Трябва да призная, че често е увлекателна и определено е предизвикателство.

Уитби вече се потеше, по челото му избиваха капки.

Възможно бе наистина да е увлекателна, но според досието му преди около две години той бе минал през пристъп от молби за преместване — по една всеки месец и след това веднъж на два месеца като зов за помощ на пресекулки, който впоследствие беше замлъкнал като правата линия на ЕКГ. Ако не отчаянието, лъхащо от многобройните опити, Контрол одобряваше поне инициативността му. Уитби очевидно не искаше да кисне в тинята, но също толкова очевидно Грейс или някой друг не искаха той да напусне.

Може би причината бяха многобройните дребни ползи от него, защото за Контрол бе ясно, че също като всички други отдели в „Съдърн Рийч“, и научният е „разглобен на части“, както би се изразила майка му, пренасочени към борбата с тероризма и към Централата. Според досиетата на персонала някога бе имало сто и петнайсет щатни учени, представляващи почти трийсет научни дисциплини и разделени в няколко подотдела. Сега в цялото това призрачно място имаше едва шейсет и пет души. Контрол знаеше, че дори се говори за преместване, само че сградата се намираше твърде близо до границата, за да може да се използва за нещо друго.

Точно тогава усети същата евтина миризма на развалено, като че ли портиерът имаше неограничен достъп до цялата сграда.

— Тази миризма на почистващ препарат не е ли малко силничка?

— Миризма ли? — обърна рязко глава Уитби. Очите му изглеждаха огромни от кръговете около тях.

— Тази миризма на гранясал мед.

— Нищо не усещам.

Контрол се намръщи, най-вече поради разпаления тон на Уитби. Е, разбира се. Те бяха свикнали. Макар и дребно на фона на останалите му задачи, трябваше да се разпореди да сменят почистващите препарати с органични.

Контрол остана учуден, когато свиха под ъгъл, който изглеждаше ненужно остър, и се озоваха в просторното преддверие пред научния отдел, където таванът беше по-висок от всички други части на сградата. Посрещна ги висока метална стена с малка врата и мигаща червена лампичка на сложна система за сигурност.

Само дето вратата беше отворена.

— Тази врата винаги ли е отворена, Уитби?

Уитби изглежда намираше изказването на предположения за нещо опасно и се поколеба, преди да отговори:

— Така мисля. Това беше задният край на института; монтираха врата едва преди една-две години.

Контрол се почуди за какво ли са използвали мястото тогава. За бална зала? За сватби и бар мицви? За импровизиран военен трибунал?

И двамата трябваше да се наведат, за да влязат. Озоваха се пред две камери, достойни за космически кораб, без съмнение предназначени да предпазват от замърсяване. Порталите бяха отворени и отвътре струеше силна бяла светлина, която по някаква причина отказваше да стигне до неохраняваната охранителна врата.

По стените и на двете стаи, на височината на раменете, бяха наредени безжизнени дълги черни ръкавици по начин, който Контрол можеше да определи само като мрачен. Оставаше с впечатлението, че отдавна не са се изпълвали с живот върху нечии ръце. Приличаше на мавзолей на любопитството и дължимото усърдие.

— За какво са тези ръкавици, Уитби? Да плашат гостите?

— А, отдавна не сме ги използвали. Не знам защо стоят тук.

След това положението не стана много по-добро.

003: Преработване

По-късно, след като остави Уитби в неговия си свят и се върна в кабинета си, Контрол направи втори оглед за бръмбари. После се приготви да се обади на Гласа, който изискваше доклади на определени интервали от време. Разполагаше със специален мобилен телефон за целта, който само издуваше още повече чантата му. Десетината случаи, в които бе разговарял с Гласа преди идването си в „Съдърн Рийч“, той/тя можеше да е някъде наблизо, да го наблюдава през скрити камери или да се намира на хиляди километри разстояние — дистанционен шеф на един-единствен агент.

От тези случаи Контрол не си спомняше много други неща, освен чистата информация, но разговорите с Гласа го изнервяха. Провери коридора и заключи вратата, а докато набираше номера, се изпоти няколко пъти. Нито майка му, нито Гласът му бяха казали какво се очаква от докладите. Майка му беше споменала, че Гласът може да го отстрани от мястото му, без да се консултира с нея. Той се съмняваше в това, но беше решил засега да й повярва.

Гласът, както винаги, беше рязък и преправен с филтър. Преправен от съображения за сигурност или защото той можеше да го познае? „Вероятно никога няма да разбереш кой е Гласът — беше казала майка му. — Избий този въпрос от главата си. Съсредоточи се върху нещата пред себе си. Прави това, което правиш най-добре.“

Но какво беше това? И как би накарало Гласа да мисли, че е свършил добра работа? Вече си представяше Гласа като мегалодон или друг левиатан в някакъв аквариум, пълен със солена вода, в мазето на някоя черна станция, толкова тайна и лабиринтова, че никой вече не помни целта й, макар да продължават да изпълняват ритуалите й. Като мозък в прозрачен съд от научнофантастичен филм. Контрол обаче се съмняваше, че Гласът или майка му ще намерят това за смешно.

Гласът използваше истинското име на Контрол, което в началото го объркваше, защото толкова бе свикнал с прякора си, че името му сякаш принадлежеше на друг човек. Не можеше да спре да потропва с левия си показалец по попивателната на бюрото си.

— Доклад — каза Гласът.

— По какъв начин? — гласеше незабавният и, длъжен бе да признае, безсъдържателен отговор на Контрол.

— Думите ще свършат работа — отвърна Гласът, който звучеше като чакъл, хрущящ под тежки обувки.

Контрол започна да излага в резюме преживяванията си до момента, като започна с резюме на резюмето, което бе получил за състоянието на нещата в „Съдърн Рийч“.

Някъде по средата обаче започна да губи инерция — беше ли вече докладвал за бръмбарите в кабинета си? — и Гласът го прекъсна.

— Разкажете ми за учените. Искам да знам повече за научния отдел. Днес сте се срещнали с тях. Как е положението там?

Интересно. Значеше ли това, че Гласът има и други очи в „Съдърн Рийч“?

Контрол му разказа за посещението си в научния отдел, но облече впечатленията си в дипломатичен език. Ако говореше с майка си, Контрол щеше да каже, че учените са развалина, дори като за учени. Ръководителят на отдела, Майк Чейни, който преди е бил жена, сега беше нисък, набит, около петдесетгодишен бял мъж с рокерско яке, тениска и дънки, късо подстригана сребриста коса и гърмящ, приветлив глас. Акцент, роден някъде на север, който от време на време преминаваше в заучен южняшки говор. Бръчките отстрани на устата му се съчетаваха със сключените вежди и превръщаха лицето му в буквата „X“ — участ, с която той непрекъснато се бореше, като винаги се усмихваше.

Заместникът му, Дебора Дейвидсън, също беше физик: стройна жена тип джогър, която всъщност беше отслабнала чрез пушене. Скрибуцаше насам-натам с червена карирана риза с къси ръкави и тесни кафяви кадифени джинси, стегнати с широк, тежък кожен колан. По-голямата част от това бе скрита от изтъркано черно сако с огромни подплънки на раменете, които издаваха възрастта му. Ръкостискането й беше като на студена, мъртва риба и Контрол с усилие отдръпна ръката си.

Способността на Контрол да запомня нови имена се изчерпа с Дейвидсън. Кимна неопределено на химика, епидемиолога, психолога и антрополога, натъпкани в малката съвещателна зала за срещата. Отначало му се стори, че изборът на това място е проява на неуважение, но после осъзна, че греши. Не, те се чувстваха като котка, срещнала хищник — опитваха се да изглеждат по-големи, в случая като смалят обстановката.

Никой от новите хора нямаше какво да добави, макар той да остана с чувството, че биха били по-открити на четири очи. Иначе това си беше представление на Чейни и Дейвидсън с няколко забележки от антрополога. От начина им на говорене оставаше с усещането, че ако научните им звания бяха медали, щяха да си ги закачат по някакви квазивоенни униформи — например, по престилките, които им липсваха. Но той разбираше импулса им, съзнаваше, че това е само част от дългия разказ: отнемането малко по малко на обширната им някога територия.

Грейс очевидно им беше казала — може би наредила? — да омаят Контрол с обичайното си сладкодумие, което той прие като хитрост или в най-добрия случай, губене на време. Но те като че ли нямаха нищо против шоуто. Напротив, наслаждаваха се като ентусиазирани фокусници, жадни за публика. Контрол виждаше смущението на Уитби, който се беше свил в далечния ъгъл на помещението.

„Черешката на тортата“, както се шегуваше баща му, беше филм за бели зайци, изчезващи през невидимата граница: нещо, което сигурно бяха показвали безброй пъти, съдейки по гладките им коментари.

Събитието бе настъпило около 1995 година, а Контрол беше попаднал на него сред другите данни, свързани с невидимата граница между Зона X и света. Притеснени от липсата на напредък, учените бяха пуснали две хиляди бели зайци на една поляна на петнайсетина метра от границата и ги бяха подгонили право към нея. Освен стойността на наблюдението на прехода на зайците от едната към другата страна на границата, научният отдел бе хранил известна надежда, че едновременното или почти едновременното проникване на толкова много „живи същества“ може да „претовари механизма“ на границата, да го накара да даде на късо, дори локално, само на това място. Това би значело, че границата може да бъде претоварена, също като електропреносна мрежа.

Преходът на зайците беше документиран не само със стандартен видеозапис, но и с малки камери, прикрепени на главите на някои зайци. Така полученият филм беше монтиран с разделен екран, забавен каданс и бързо преминаване напред за по-голям драматичен ефект, което му придаваше странно небрежен вид в сравнение със суровия материал. Като че ли дори на режисьора му се бе приискало да олекоти събитието, да намери начин със загатнатата си непочтителност да затвори очи за него. Контрол знаеше, че видео- и дигиталната библиотека съдържа над сто хиляди записа на изчезващи зайци. Зайци, които скачат и се блъскат един в друг, образувайки нестабилни заешки пирамиди в нежеланието си да прекосят границата.

В основния филм, независимо дали вървеше с нормална скорост или на забавен кадър, имаше нещо сухо и рязко. Зайците тичаха на зигзаг пред хора с широки предпазни костюми, които ги бяха заградили в полукръг. Хората приличаха на анонимни, облечени в бяло полицаи за борба с безредиците и държаха дълги бели щитове, свързани като стена, която да пази тях и да отблъсква зайците. Неонова червена линия на земята бележеше четири и половина метровата преходна зона между света и Зона X.

Някои зайци се измъкваха по краищата на полукръга или с лудешки скокове прескачаха стената от щитове, която ги изтикваше напред. Повечето обаче не успяваха да избягат. Те биваха избутани до границата и в бяг или в скок изчезваха в мига, в който се удареха в нея. Нямаше вълни, нямаше експлозии на кървища и органи. Просто изчезваха. Близките кадри на забавен каданс разкриваха микросекунда на преход, в която половината или четвърт от заека все още се виждаше на екрана, но само стопкадърът показваше действителния момент между там и не-там. На един кадър се виждаха задните части на около четирийсет блъскащи се зайци, повечето по средата на скок, лишени от глави и торсове.

Филмът, който му пуснаха учените, нямаше озвучаване, само глас на диктор, но Контрол знаеше, че на оригиналните записи се чуват ужасяващите писъци на зайците, след като първите изчезват през границата. Пронизителни викове и масова паника. Ако не бяха го спрели, Контрол щеше да види как последните зайци толкова яростно се съпротивляват, че се изправят на задните си крака, бият се, скачат, хапят и дращят… щеше да види как бялото на щитовете се опръсква в червено, а учените от слисване разделят стената от щитове и поне двеста зайци се пръсват в неизвестност.

Камерите, прикрепени към главите на зайците, показваха още по-малко. На тях, като на неизползвани кадри от масови бойни сцени, се виждаха бутовете и долните части на задните лапи на отчаяно бягащи зайци и подскачащи пейзажи, докато всичко не притъмня. Нямаше видеозаписи от зайците, прекосили границите, макар че бегълците размътваха проблема — блатата от двете страни изглеждаха много подобни. От „Съдърн Рийч“ бяха положили много усилия да проследят бегълците, за да разберат дали получават кадри от другата страна на границата.

Следващата експедиция в Зона X, изпратена седмица след експеримента, не беше намерила и следа от белите зайци, живи или мъртви. Други подобни експерименти, в значително по-малък мащаб, също не бяха дали никакъв резултат. Контрол не бе пропуснал и възмутената забележка на един еколог в една от папките за събитието, която гласеше: „Какво, по дяволите, става? Това е инвазивен ВИД. Би следвало да контаминира Зона X.“ Защо? Нима онова, което бе създало Зона X, щеше да го допусне? Контрол се опита да отблъсне абсурдна мисъл: как след години Зона X изпраща обратно заек с човешки ръст, който не помни нищо, освен функцията си. Повечето фокусници бездруго се кискаха на неподходящи места, сякаш за да му покажат, че са направили най-забележителния си номер. Но той беше чувал и преди този нервен смях. За някои беше сигурен, че въпреки дистанцията на времето, филмът все още ги смущава.

Някои от хората, организирали експеримента, бяха уволнени, други — преместени. Изминалото време сякаш придаваше иконичен образ на фарса, защото това бяха благородните останки от научния отдел, които му показваха с подчертан ентусиазъм нещо, което се беше оказало пълен провал. Имаха и други неща за показване — данни и проби от Зона X под стъкло — но то не добави нищо към онова, което вече бе прочел в документите, информация, която можеше да провери по-късно на спокойствие.

В определен смисъл Контрол не съжаляваше, че е видял филма. Беше облекчение на фона на това, което го чакаше в отдела. Записите от първата експедиция, участниците в която без един бяха загинали, които трябваше да прегледа по-късно през седмицата като основна улика. Но не му харесваше нюансът в презентацията, който му напомняше на фукането на член на братство в колежа: „Глей’ к’во изпратихме през границата! Глей’ к’ъв номер свихме!“ Налейте евтина бира. Пийте на екс за всеки бял заек, който видите.

Когато си тръгваше, всички застанаха в неловка редица, сякаш щеше да ги снима, и един по един стиснаха ръката му. Едва когато двамата с Уитби отново се озоваха на стълбите и минаха покрай смразяващите черни ръкавици, осъзна какво е особеното. Всички стояха изправени с прекалено сериозни изражения. Сигурно са си мислили, че е дошъл, за да съкрати още повече отдела им. Че ще оценява работата им. По-късно, докато събираше част от бръмбарите от бюрото си на път да извърши нещо лошо, преди да се обади на Гласа, си помисли дали всъщност не са се страхували от нещо съвсем друго.

Контрол разказа по-голямата част от тези неща на Гласа с нарастващо чувство за безполезност. В повечето от тях нямаше нито логика, нито нещо ново — той просто редеше думи, за да говори нещо. Не спомена, че някои от учените използваха словосъчетанието „екологична благодат“ за Зона X със смущаващия и демотивиращ подтекст „Трябва ли да се борим срещу това?“ Все пак там цареше „непокътната пустош“ и нямаше никакви създадени от хората токсини.

— ПО ДЯВОЛИТЕ! — кресна Гласът в края на научния доклад, като прекъсна собственото си постоянно мърморене в далечината… Контрол за миг отдръпна слушалката от ухото си, без да знае с какво е предизвикал тази реакция, докато не чу: — Извинете. Полях се с кафе. Продължавайте.

Кафето донякъде развали образа на мегалодона в съзнанието на Контрол и му беше нужна секунда време, за да си събере отново мислите.

Гласът просто скочи напред, сякаш започваха отначало:

— Какво е психичното ви състояние към момента? В ред ли е домът ви? Какво ще бъде необходимо според вас?

На кой въпрос да отговори?

— Оптимистично? Но няма да знам, докато не получат повече нареждания, структура и ресурси.

— Какво е впечатлението ви за предишния директор?

Човек, който трупа боклуци. Ексцентрик. Загадка.

— Ситуацията е сложна и от първия си пълен ден…

— КАКВО Е ВПЕЧАТЛЕНИЕТО ВИ ЗА ПРЕДИШНИЯ ДИРЕКТОР? — разнесе се полукрясък, полувой от другата страна на линията, като че ли виелица вдигна чакъл във въздуха.

Контрол усети как пулсът му се ускорява. И преди бе имал шефове, които трудно овладяват гнева си, а фактът, че този не стои пред него, не подобряваше положението.

Избълва наведнъж всичките си първи впечатления.

— Изгубила е всякакъв здрав разум. Изпуснала е нишката. Методите й към края са били ексцентрични и ще трябва известно време, за да…

— ДОСТАТЪЧНО!

— Но аз…

— Не говорете лошо за мъртвите.

Последното беше изречено с шепот като дребни камъчета. Въпреки филтъра се долавяше чувство на скръб или Контрол просто приписваше на Гласа собствените си чувства.

— Да, сър.

— Следващия път очаквам да ми съобщите нещо по-интересно — каза Гласът. — Нещо, което не знам. Разпитайте помощник-директора за биолога. Например.

— Да, сър — повтори Контрол. — Хм… като стана дума за помощник-директора…

Той изложи накратко проблема от изминалата сутрин — отпращането на антрополога и геодезиста и вероятността Грейс да има контакти в Централата, които биха могли да им създадат проблеми.

— Ще проверя — отвърна Гласът. — Ще се погрижа. — Следващите фрази може би бяха предварително записани, защото звучаха някак повтарящо се. — И помнете, наблюдавам през цялото време. Затова наистина помислете какво може да не знам.

Цък.

Имаше едно нещо, което учените му бяха казали и което беше полезно и неочаквано, но не го спомена на Гласа, защото то като че ли спадаше към категорията на обществените тайни.

В опит да отклони темата на разговора от неуспешния заешки експеримент Контрол ги попита за настоящите им теории за границата, колкото и невероятно да звучат.

Чейни се покашля един-два пъти, огледа се и започна:

— Иска ми се да можех да се изкажа по-определено, много спорим по въпроса, защото има толкова неизвестни… но… лично аз не вярвам, че границата непременно идва от същия източник като онова, което преобразява Зона X.

— Какво?

Чейни направи гримаса.

— Не ви виня, често чувам този отговор. Искам да кажа, няма доказателства, че… присъствието… в Зона X е създало и границата.

— Разбрах това, но…

Тогава се обади и Дейвидсън:

— Не сме имали възможност да изследваме границата по същия начин, както пробите от вътрешността на Зона X. Но успяхме да направим някои измервания и, без да ви отегчаваме с данните, границата има достатъчно различен състав, за да подкрепи тази теория. Изглежда очевидно, че е настъпило едно Събитие, което е създало Зона X, а след това, сравнително скоро, е настъпило второ Събитие, което е създало невидимата граница, но то…

— И те не са свързани? — прекъсна го невярващо Контрол.

Чейни поклати глава.

— Може би само доколкото Събитие 2 почти със сигурност е било реакция на Събитие 1. Но може би някой друг е създал границата.

Контрол отново забеляза нежеланието им да кажат „извънземно“ или „нещо“.

— Което означава — заключи той, — че този втори фактор се е опитал да ограничи последствията от Събитие 1?

— Именно — потвърди Чейни.

Контрол за пореден път потисна силното си желание просто да стане и да си тръгне.

— Ами входът към Зона X, през границата? Как го направихте?

Чейни се намръщи, хвърли безпомощен поглед към колегите си и тъй като никой от тях не се притече на помощ, лицето му отново доби вида на буквата X.

— Не сме го направили. Намерихме го. Един ден той просто се оказа… там.

В Контрол се надигна гняв. Отчасти защото първоначалните сведения на помощник-директора бяха толкова неясни, но и защото самият той бе приел много неща за дадени. Но най-вече защото от „Съдърн Рийч“ бяха изпращали експедиция след експедиция през врата, която не са направили, към бог знае какво, с надеждата, че всичко ще бъде наред, че хората ще се приберат живи и здрави, че онези зайци не са се разпаднали на съставните си атоми и не са се върнали към най-първичното си състояние сред агонизиращи мъчения.

— Фактор 1 или Фактор 2? — попита той Чейни. Много му се искаше биологът да бе присъствала на този разговор; вече имаше нови въпроси към нея.

— Моля?

— Кой от двамата създатели на Събития е отворил врата в границата според вас?

Чейни сви рамене.

— Боя се, че не мога да отговоря. Защото не знам дали основната му цел е била да пусне нещо вътре или да позволи на нещо да излезе навън.

Или и двете.

Контрол настигна помощник-директора, докато вървеше по един от множеството коридори, които така и не успяваше да свърже в обща мрежа. Мъчеше се да намери отдела по човешки ресурси, но все още не можеше да си представи картата на сградата, а и беше малко объркан от разговора с Гласа.

Откъслечните разговори, които дочуваше по коридорите, не му вършеха особена работа, защото намекваха за улики, чийто контекст все още не познаваше. „Докъде стига според теб?“ „Не, не знам, не съм експерт.“ „Ако щеш, ми вярвай.“ Грейс също не му помогна. Щом се изравни с нея, тя започна да го притиска, може би за да покаже, че е също толкова силна и висока като него. Миришеше на някакъв парфюм с изкуствен аромат на лавандула, от който му се докиха.

След като отговори на въпросите й за срещата с учените, Контрол я нападна, преди да е успяла да се измъкне.

— Защо не искахте биолога в дванайсетата експедиция?

Тя се спря, оставяйки известно разстояние помежду им.

— Кой ви го каза?

Хубаво, имаше желание за разговор.

— Какво имахте предвид? Защо не желаехте тя да участва?

От двете страни ги подминаваха служители. Грейс сниши глас:

— Тя нямаше подходящата квалификация. Беше уволнена от пет-шест места. Да, имаше някакъв суров талант, някаква искра, но не беше квалифицирана. Участието на съпруга й в предишната експедиция също я компрометираше.

— Директорът не е била съгласна.

— Как се справя Уитби, между другото? — попита тя вместо отговор и той разбра, че по изражението му се е досетила за източника му на информация. Прощавай, Уитби, че те издадох. Явно обаче разговорът му с Уитби я беше заинтригувал. Означаваше ли това, че Уитби е творение на Чейни?

— Но директорът не е била съгласна — настоя той.

— Не — призна Грейс. Контрол се почуди що за предателство е било това. — Не беше. Тя намираше всичко това за плюсове, смяташе, че прекалено много държим на обичайните критерии за пригодност. Затова отстъпихме.

— Въпреки че е наредила телата от предишната експедиция да бъдат ексхумирани и повторно анализирани?

— Откъде чухте това? — попита тя искрено изненадана.

— Това не говори ли за пригодността на самия директор?

— Не — рязко отрече Грейс. — Не, не говори.

Възхитителна лоялност.

— Тя е подозирала нещо, нали?

Документите показваха, че според Централата дори уникалното заличаване на мозъците на участниците в предишната експедиция да не говори за промяна в Зона X, то може да сочи за някаква промяна в директора.

Грейс въздъхна, сякаш вече й беше омръзнало от него.

— Тя подозираше, че може… да са се променили… след аутопсиите. Но щом питате, значи вече знаете.

— И така ли беше? Бяха ли се променили?

Бяха изчезнали. Възкръснали. Изпарили се в небето.

— Не. Бяха се разложили малко по-бързо от очакваното, но не, не се бяха променили.

Контрол си помисли какво ли е струвало това на директора в уважение и услуги. Интересно му беше дали, когато е съобщила, че заминава с дванайсетата експедиция, някои от служителите са изпитали особен вид виновно облекчение вместо тревога и загриженост.

Имаше още един въпрос, но Грейс беше приключила. Тя се завъртя на токчета и се отдалечи по друг коридор в лабиринта.

Последваха напразни, не много ентусиазирани усилия да подреди офиса си и да прегледа някои основни доклади, които Грейс му беше подхвърлила, вероятно за да забави напредъка му. От тях научи, че „Съдърн Рийч“ има собствен проектантски отдел за реквизити, натоварен да разработва екипировка за експедициите, която не е в нарушение на протоколите. С други думи, производство на остаряла технология. Научи, че в момента се работи по подобряване на сигурността на помещенията, където настаняват завърналите се участници в експедициите; остарелият модел за наблюдение, който използваха, беше дал системна грешка. Дори му бяха подхвърлили дивиди — от „биолог, специалист по жизнения цикъл“ — което показваше компютърно генерирано сечение на екосистемата в забравеното крайбрежие. Образите бяха създадени като поредица от топографски линии във всички цветове на дъгата. Беше красиво, но такива детайли не му бяха нужни.

В края на деня, на тръгване, Контрол отново срещна Уитби в кафетерията, където той като че ли често се помайваше, сякаш не искаше да седи долу в тъмницата при останалите учени. Или пък те постоянно го изпращаха за нещо, за да го държат надалеч. В помещението беше попаднала малка черна птичка и Уитби я гледаше как пърха между капандурите.

Контрол му зададе въпроса, който не беше успял да зададе на Грейс.

— Уитби, защо се връщат толкова малко дневници от експедициите?

Много, много по-малко от хората.

Уитби все още беше омагьосан от полета на птицата и въртеше глава като котка, за да следи всяко нейно движение. Крайната съсредоточеност на погледа му объркваше Контрол.

— Непълни данни — отвърна Уитби. — Със сигурност прекалено непълни. Но повечето завърнали се казват, че не виждат смисъл. Не смятат, че е важно, или не чувстват необходимост да го правят. Чувството е важната част. Губят потребност да споделят, да предават информация, горе-долу както космонавтите губят мускулна маса. Повечето дневници като че ли се озовават във фара. Известно време това не ни беше приоритет, но когато помолихме следващите експедиции да ни ги донесат, те в повечето случаи дори не опитваха. Човек губи волята, мотивацията си или нещо друго променя приоритетите му. А после става прекалено късно.

Контрол си представи как някой или нещо в Зона X влиза във фара, сяда върху купчина дневници и започва да ги чете вместо „Съдърн Рийч“.

— Мога да ви покажа нещо интересно в една от стаите близо до научния отдел, което има връзка с това — каза Уитби с отнесен глас, без да откъсва очи от траекторията на птичката. — Искате ли да го видите? — Разсеяният му поглед внезапно се фокусира и се спря върху Контрол. Директорът оставаше с усещането, че срещу себе си има двама Уитби и единият дебне в другия. Или дори трима, сгушени един в друг.

— Защо просто не ми разкажете?

— Не. Трябва да ви го покажа. Малко е странно. Трябва да го видите, за да го разберете.

Сега създаваше впечатлението, че едновременно искаше и не искаше Контрол да види загадъчната стая.

Контрол се засмя. Откакто работеше в борбата с вътрешния тероризъм, хората му показваха какви ли не откачени неща. И през този ден чу доста откачени неща.

— Утре — каза той, — ще я видя утре.

Или пък не. Никакви изненади. Никакво удовлетворение за пазителите на странни тайни. Никакви странности, преди да им е дошло времето. Беше видял предостатъчно за един ден; трябваше да се стегне за следващия рунд. Работата при хората, които искаха да му покажат разни неща, бе там, че интересът им към предоставянето на информация понякога се оказваше преплетен с лек воайорски садизъм. Те очакваха Изражението или Реакцията и не ги интересуваше какво е, важното бе да предизвикат смущение. Чудеше се дали Грейс е подучила Уитби след разговора им, дали не му готвят някаква странна шега, като например да си пъхне ръката в дупка с червеи или да отвори кутийка, от която ще изскочи пластмасова змия.

Птичката се спусна в хаотичен полет надолу, трудно проследим на следобедната светлина.

— Трябва да я видите сега — настоя Уитби с някак си жален, обиден тон. — По-добре късно, отколкото никога.

Но Контрол вече му беше обърнал гръб на път към изхода и (благословения) паркинг.

Късно ли? Колко късно беше според Уитби?

004: Завръщане

Автомобилът му даде възможност да си поеме дъх, да декомпресира и да се преобрази от една форма в друга. Градчето Хедли се намираше на четирийсет минути път с кола от „Съдърн Рийч“. Разположено бе на бреговете на река, която след още двайсетина минути се вливаше в океана. Хедли беше достатъчно голямо селище, за да има характер и култура, без да се превръща в капан за туристи. Хората се преместваха да живеят тук, макар да не им изглеждаше особено „добро място за отглеждане на деца“. Между множеството магазинчета, скупчени в единия край на късата крайбрежна алея, и сенчестите като тунели пътища се откриваха намеци за определено качество на живота, донякъде скрито от моловете в покрайнините на града. В Хедли имаше малък частен колеж с център за сценични изкуства. Човек можеше да тича по брега на реката или да се наслаждава на разходки по зелени пътеки. Но в градчето витаеше и някакъв унес, който особено през лятото можеше за една вечер да премине от очарователен в апатичен. Неподвижността след отмирането на ветреца откъм реката сигнализираше за промяна в настроението, а някои от баровете в непосредствена близост до водата отдавна се бяха прочули с внезапните, лишени от смисъл изблици на насилие — места, на които не ходиш, ако не си бял или не можеш да минеш за бял, а може би дори и тогава. Град, който изглеждаше застинал във времето, не много по-различен от годините, когато Контрол беше тийнейджър.

Местоположението му беше удобно за Контрол. Той искаше да бъде близо до морето, но не на брега. Нещо в несигурността на Зона X го беше направило настоятелен в това отношение. Сънят му в определен смисъл го забраняваше. Сънят му казваше, че трябва да стои на разстояние. В самолета на път за новото си назначение имаше странни мисли за жителите на тези крайбрежни градчета от двете страни на Зона X; чудеше се дали не са някак мутирали под кожата си. Цели общности вече не бяха това, което някога са били, въпреки че не си личеше на пръв поглед. Това бяха мисли, които човек трябваше едновременно да потиска и да подхранва, стига да може. Те не можеха да го погълнат, но трябваше да бъде предпазлив с тях. Защото опитът на Контрол показваше, че те отразяват нещо от подсъзнанието, някакъв инстинкт, на който човек не иска да се опълчва. Истината беше, че дори три десетилетия по-късно „Съдърн Рийч“ знаеше много малко за Зона X и ирационалните предпазни мерки може би не бяха неразумни.

А и Хедли му беше познат. Това беше градът, в който идваше с приятелите си, за да се забавляват, след като някои от тях взеха шофьорски книжки, въпреки че и той беше дупка — просто малко по-голяма от тази, в която живееха. Затворена и безнадеждна. Дори майка му беше намекнала нещо подобно последния път, когато се видяха. Беше долетяла на старата му работа на север, която постепенно беше сведена от анализ и мениджмънт до по-пасивна, административна роля. Поради собствения му багаж, предполагаше той. Поради факта, че всичко винаги започваше добре, но ако се задържеше прекалено дълго… понякога се случваше нещо, нещо, което не можеше да определи точно. Прекалено много се задълбочаваше. Малко или много, ставаше прекалено емпатичен. Когато всичко се скапеше, това го объркваше, защото не можеше да си спомни в кой момент е тръгнало на зле: все още беше убеден, че може да приложи формулата правилно.

Но майка му беше дошла от Централата и двамата се бяха срещнали в една зала за съвещания, която вероятно се подслушваше. Дали и Гласът бе пътувал с нея, затворен в соленоводен аквариум в съседната стая? Навън беше студено и тя носеше палто, наметка и шал над професионалния си делови костюм и черните обувки на високи токчета. Свали наметката си и я сложи в скута си, но остана с шала. Изглеждаше така, сякаш всеки миг можеше да скочи от стола и да излети през вратата, преди той да успее да щракне с пръсти. Бяха минали пет години от последната им среща — както можеше да се предположи, не успя да се свърже с нея по повод погребението на бившия й съпруг — но тя бе остаряла съвсем малко, все още имаше буйна кестенява коса като на фотомодел и леко пресметливи сини очи, взиращи се от лице, което бръчиците бяха засегнали само покрай очите и на челото, скрити от косата.

— Все едно сме се върнали вкъщи, нали, Джон? — каза тя, като го смушка. Искаше и той да го каже, сякаш синът й беше раче, вкопчено в скала, а тя — чайка, която го увещава да се пусне. — Ще се чувстваш удобно в тази обстановка. Ще се чувстваш удобно сред хората.

Той се опитваше да потисне гнева си, примесен с противоречиви чувства. Как би могла да знае, независимо дали беше права или грешеше? Тя никога не беше до него, въпреки че имаше право на посещения. Бяха само двамата с баща му, който вече започваше да се разпада, да прекалява с яденето, да прекалява малко и с пиенето. Поредица от флиртове след приключването на развода, а може би и преди това, а може би той беше твърде наивен; а после нещо като строго целомъдрие, доколкото Контрол знаеше, в което баща му се посвети отново на изкуството си… само дето никой не го искаше. Подреждането на нещата и заминаването за колежа му донесоха виновно облекчение, защото вече не му се налагаше да живее в тази атмосфера.

— И какво ще правя, удобно настанен в този свят, който така добре познавам?

Тя му се усмихна. Искрено. Той знаеше разликата, защото много пъти бе страдал от притъпената жълтеникава светлина на фалшивата усмивка, с която се опитваше да претопли обичта му към себе си. Когато се усмихнеше искрено, когато наистина го мислеше, лицето на майка му се озаряваше от красота, която изненадваше всеки, който я видеше, сякаш обикновено криеше истинския си аз зад маска. А хората, които винаги бяха искрени, рядко получаваха признание за това си качество.

— Това е шанс да се представиш по-добре — каза тя. — Възможност да заличиш миналото.

Миналото. Коя част от миналото? Назначението на север беше десетото подред в рамките на петнайсетина години, което означаваше, че „Съдърн Рийч“ щеше да бъде единайсетото. Имаше много причини; винаги имаше причини. Или в неговия случай, една причина.

— Какво ще трябва да правя?

Щом не можеше да го изкопчи от нея, сигурно нямаше да му хареса. Но вече му беше омръзнало еднообразието в сегашната му работа, която се беше оказала свързана по-малко с ремонти и повече с пребоядисване на фасади. Беше му омръзнала и политиката в офиса. Може би това винаги е било проблем за него.

— Чувал ли си за „Съдърн Рийч“?

Беше, най-вече от колеги, които някога са работили там. Неясни алюзии, придържащи се към версията за екологична катастрофа. В най-добрия случай, слухове за верига от управляващи ексцентрици. Слухове със значителни вариации, намекващи, че има и нещо повече. Но пък то винаги имаше. Не знаеше дали думите на майка му са го развълнували или не.

— И защо аз?

В усмивката, предшестваща отговора й, имаше нотка на тъга или съжаление, или нещо друго, което накара Контрол да отмести поглед. Преди да замине завинаги, имаше кратък период, в който, когато беше на мисия, я биваше да му пише дълги писма на ръка — почти толкова, колкото него го биваше да не намира време или потребност да ги чете. Но ги пазеше, защото знаеше, че тя има опасна професия и че един ден писмата може да бъдат единственото, което му е останало от нея. Сега обаче едва ли не му се искаше да му беше писала за „Съдърн Рийч“ в писмо, вместо да му говори лично.

— Защото съкращават отдела, макар може би да не го знаеш, и ти ще бъдеш на дръвника. И защото „Съдърн Рийч“ е подходящо място за теб.

Онова парене под лъжичката. Поредната промяна. Поредният нов град. Истината беше, че откакто постъпи на служба, Контрол почти никога не се чувстваше като светкавица. Често се чувстваше натежал и съзнаваше, че може би майка му също се чувства така. Че се преструва на невъзмутима и безтегловна, че крие от него тежестта на информацията, на историята и контекста. Всички онези неща, които те изхабяват, дори когато се балансират от електричното усещане, че си от онази страна на границата, от която знаеш неща, неизвестни за никой друг.

— Това единствената възможност ли е?

Разбира се, че беше единствената, щом не бе споменала за други. Разбира се, че беше единствената, тъй като тя едва ли би изминала целия този път, само за да го види. Той знаеше, че е черната овца, че липсата му на напредък се отразява зле и на нея. Представа си нямаше какви междуособни войни води на по-високите нива на тайните отдели, толкова далеч от неговия достъп, че със същата сила можеха да се намират някъде в облаците, сред ангелите.

— Не е честно, Джон, знам. Но това може и да е последният ти шанс. — Сега не се усмихваше. Изобщо не се усмихваше. — Поне е последният шанс, който аз мога да ти издействам.

За постоянно назначение, край на номадския живот или по принцип? За да се задържи в агенцията?

Не посмя да я попита; студеният страх, който бе посяла в него, проникна твърде дълбоко. Той не беше подозирал, че има нужда от последен шанс. Страхът стигна толкова дълбоко, че изтласка повечето въпроси от съзнанието му. Нямаше време да се запита дали тя е дошла само за да направи услуга на сина си. Може би самата тя имаше нужда той да приеме назначението.

Примамката, която трябваше да залъже страха му, поднесена нехайно и в идеалния момент, за да не може да даде друг отговор:

— Не искаш ли да знаеш повече от мен? Ако приемеш, точно това ще стане.

Вярно беше. Искаше.

Когато каза „да“ за „Съдърн Рийч“, тя изненадващо го прегърна.

— Колкото си по-близо, толкова по-безопасно е — прошепна тя в ухото му.

По-близо до какво?

Тя ухаеше смътно на скъп парфюм, чийто аромат донякъде му напомняше на сливовите дървета в стария двор в къщата, в която някога живееха всички заедно. Малката градинка, която напълно бе забравил до този момент. Люлката. Маламутът на съседа, който вечно го гонеше, макар и без особен ентусиазъм, по тротоара.

Когато възникнаха въпросите, вече беше късно. Тя си бе сложила наметката и си беше тръгнала, все едно никога не е идвала.

Естествено, влизането и излизането й не бяха документирани.

Когато спря пред къщата, над Хедли вече бе паднал здрач, бележещ началото на нощното избавление от жегата. Жилището, което беше наел, се намираше на около километър и половина нагоре по лекия склон на хълмовете, свършващ ниско на брега на реката. Малка къща от кедрово дърво, боядисана в светлосиньо, с бели капаци на прозорците, поизкривени от топлината. Имаше две бани, голяма спалня, дневна, кухня, кабинет и ограден заден двор. Интериорът беше изпълнен в преситен, но приятен ретро стил. Отпред имаше градина с билки и петунии, която преминаваше в малка морава до алеята.

Докато се качваше по стъпалата към входната врата, от храстите изскочи Ел Чорисо и се хвърли в краката му. Ел Чорисо беше огромна черно-бяла котка, аналог на товарния кон в котешкото семейство, кръстен така от баща му. Някога семейството имаше прасе на име Ел Гато и баща му реши да се пошегува. Контрол го взе за домашен любимец преди около три години, когато ракът се влоши толкова, че Ел Чорисо се превърна в бреме. Той винаги бе живял едновременно вътре и вън и Контрол беше решил да му осигури същата възможност и в новата обстановка. Очевидно това беше правилото решение; Ел Чорисо, или „Чори“, както го наричаше Контрол, изглеждаше жизнен и самоуверен, въпреки че дългата му козина вече беше сплъстена и мръсна.

Двамата влязоха заедно вътре и Контрол му сипа малко пастет в кухнята, погали го няколко минути и изслуша съобщенията си на линията за „цивилни“. Имаше само едно съобщение: от Мери Филипс, приятелката му, с която скъсаха преди около шест месеца — искаше да се увери, че преместването му е минало без проблеми. Заплашваше, че ще мине да го види, макар да не й бе казал точния адрес и тъкмо бе свикнал отново да спи сам. „Без лоши чувства“; дори не помнеше дали той е скъсал с нея или тя — с него. Обикновено нямаше лоши чувства, което му се струваше странно и нередно. Не трябваше ли да има? Имаше толкова приятелки, колкото пощенски адреси; те обикновено не преживяваха местенето или предпазните мерки, или необичайния му режим, или просто не бе открил подходящата жена. Не можеше да бъде сигурен; цикълът се повтаряше, а той се мъчеше да изстиска колкото може повече сила и интимност от първите месеци на връзката, въпреки че предчувстваше как ще свърши всичко. „Ти си странен играч“, бе казала еднодневката преди Мери, но той всъщност не беше истински играч. Не знаеше какъв е.

Не отговори на обаждането. Вместо това отиде в дневната и се отпусна на дивана. Чори се сгуши до него и той разсеяно го погали по главата. Дълго седя така, заслушан в звуците на мушитрънчето или някаква друга твар пред прозореца. По някое време се чу зовът на присмехулника и радостното цвърчене на прилепите, които излизаха на нощен лов на насекоми. Прилепите вече не се срещаха толкова често.

Беше толкова близо до всичко, което познаваше от юношеските си години. Реши, че това ще му бъде утеха, заедно с къщата, която му помагаше да повярва, че тази работа ще бъде по-трайна. Но принципът „винаги имай изходна стратегия“ беше закон, който майка му повтаряше до припадък още от първия ден на обучението му, затова във фалшивото дъно на куфара му беше скрит стандартният пакет. Освен стандартното оръжие, което носеше, в пакета имаше още един пистолет, паспорти и пари.

Контрол вече беше разопаковал багажа си — още една причина да не иска хотелска стая или апартамент. Мисълта да остави повечето от нещата си на нечие съхранение беше буквално болезнена. На полицата над камината, служеща най-вече за красота, беше поставил дъска за шах с малки, ярко оцветени дървени фигурки — последният редут на баща му. След упадъка на кариерата му продаваше такива на местни магазинчета за занаяти и работеше в общинския център. През последните десет години от живота му се случваше колекционер да купи някоя от огромните арт инсталации в задния двор на къщата, но това беше по-скоро като навестяване от призрак, от пътешественик във времето, отколкото знак за възраждане на интереса. Дъската за шах, замръзнала във времето, отразяваше развоя на последната им игра.

Ако не се вдигнеше от дивана, щеше да си остане там цяла нощ. Затова отиде в стаята си и обу къси панталони, тениска и маратонки. Чори го гледаше така, сякаш искаше да отиде с него.

— Знам, знам, току-що се прибрах. Но ей сега пак ще се върна.

Контрол излезе, като реши да остави Чори вътре, сложи слушалките си, пусна си някаква любима класическа музика и тръгна по улицата под мъждивата светлина на уличните лампи. Мракът се беше сгъстил и над реката беше останала само мъглявина от синьо, а светлините на домовете и офисите над отразеното сияние на града избутваха звездите нагоре в небето. Жегата се беше оттеглила, но настойчивото скрибуцане на щурците и другите насекоми връщаха призрака й обратно.

Нещо веднага го стегна отляво, но той знаеше, че ще се оправи. Вървеше бавно и попиваше квартала, съставен предимно от малки къщички като неговата с високи храсти вместо огради и улици, успоредни на билото на хълма и свързани от други улици, спускащи се право надолу. Нямаше нищо против витиеватия им вид, искаше просто да походи пет-шест километра. От някои къщи се носеше наситено ухание на орлови нокти. Навън бяха останали много малко хора с изключение на неколцина насядали по люлките, разхождащи кучета и двама скейтбордисти. Повечето му кимаха, когато минаваше покрай тях.

Когато ускори крачка и влезе в ритъм, спускайки се все по-надолу към реката, Контрол установи, че състоянието му вече позволява да мисли за изминалия ден. Спомни си срещите и най-вече разпита на биолога. Постоянно се връщаше към информацията, която го беше заляла; която бе позволил да го залее. Утре го чакаше още, вдругиден също, и без съмнение известно време щеше да продължи да постъпва нова информация, преди да започнат да се оформят каквито и да било изводи.

На този етап можеше да се опита да не се ангажира. Можеше да се опита да съществува само на някакво абстрактно ниво на управление и администрация, но не вярваше, че Гласът иска това от него, нито че помощник-директорът ще му позволи. Как можеше да бъде директор на „Съдърн Рийч“, ако не разбираше дълбоко в себе си срещу какво са изправени служителите му? Вече беше планирал поне три разговора с биолога през седмицата, както и разходка до входа към Зона X на границата. Знаеше, че майка му би очаквала да подреди приоритетите си според ситуацията на място.

Мисълта за границата не го напускаше. Абсурдът на факта, че съществува в този свят едновременно с градчето, в което тичаше, с музиката, която слушаше. С кресчендото на струнните и духовите инструменти.

Границата беше невидима.

Не допускаше половинчати неща: щом я докоснеш, те всмукваше в себе си (или през себе си?).

Имаше ясни граници, включително на около километър и половина навътре в морето. Военните бяха разположили плаващи прегради и постоянно патрулираха в района.

Замисли се, докато прескачаше малка, обрасла с кудзу стеничка, и свиваше напряко между улиците по ронливо каменно мостче. Замисли се за тези неспирни патрули: дали някога са виждали нещо във вълните или животът им е мъчителен низ от едни и същи сиво-сини детайли ден след ден.

Границата се простираше на около сто и двайсет километра навътре в сушата от фара и приблизително на шейсет километра на изток и още толкова на запад по брега. Нагоре свършваше непосредствено преди тропосферата, а под земята — над астеносферата.

В нея имаше врата или проход към Зона X.

Може да не е била създадена от онова, което бе създало Зона X.

Мина покрай магазин за хранителни стоки, аптека, квартален бар. Пресече улицата и едва не се блъсна в една жена на велосипед. Когато се налагаше, слизаше от тротоара и тичаше по края на улицата, воден от желанието да стигне по-скоро до реката. Не бързаше да тича обратно нагоре.

Човек не можеше да се промъкне под границата в морето. Не можеше да прокопае тунел под нея в сушата. Не можеше да проникне през нея с никакви най-съвременни инструменти, радари и сонари. На сателитните снимки се виждаше само пустош, вероятно в реално време, без нищо необичайно. Въпреки че това беше оптична илюзия.

През нощта, когато се появи, границата отнесе кораби, самолети и камиони: всичко, което се озова на въображаемата, но твърде реална в онзи миг линия, а в следващите часове, макар никой да не разбираше какво става, всички знаеха, че трябва да стоят надалеч. Жалните стонове на метала и вибрациите на двигателите, които още работеха, докато изчезваха… в нещо, някъде. Димяща, апокалиптична гледка, в която бронираните вишки на боен кораб „се стопяват в нищото“, по думите на един очевидец. Последните шокирани видео- и радиосъобщения от мъжете и жените на борда, докато повечето тичат назад, преследвани от надигаща се, бурна вълна, която на зърнистия запис от хеликоптера прилича на огромно същество, изскачащо от водата. Защото ще изчезнат и нищо не могат да направят, а всичко е още по-усложнено от мъглата. Някои обаче просто стоят на мястото си, гледат как корабът им се разпада, а после преминават или умират, или отиват някъде другаде или… Контрол не можеше да си го представи.

Хълмът се изравни и той отново се озова на тротоара. Сега покрай него се редяха пазари, вериги магазини, хора, пресичащи на светофарите, хора, качващи се на колите си по паркингите… докато не стигна пътя преди реката — мъглявина от ярки светлини и още пешеходци, някои пияни — пресече го и се озова в тих квартал от мобилни жилища и малки къщички от бетонни блокчета. Вече се потеше обилно въпреки прохладата. В един двор правеха барбекю и всички се наредиха да го гледат, докато минаваше покрай тях.

Както ставаше през целия ден, мислите му се върнаха към биолога. Към потребността да разбере какво е видяла и преживяла в Зона X. Знаеше, че помощник-директорът може да направи нещо повече от това, да заплашва, че ще я отпрати. Знаеше, че помощник-директорът иска да използва тази несигурност, за да го накара да взима неразумни решения.

Еднопосочната улица, опасана с треви и посипана с чакъл, го отведе до реката. Той излезе от обгърналите го като ореол клони и се озова на разклатен понтон. Присви колене, за да запази равновесие. В края на понтона беше вързан катер. В реката се виждаха няколко светлинки, събрани тук-там в групички — нищо в сравнение с гърмящия прибой на светлини от лявата му страна и крайбрежната алея, над която бдяха глупави псевдовикториански стълбове, увенчани с лампи с вид на размазани рохки яйца.

Някъде отвъд реката наляво се простираше Зона X — на много километри разстояние, но някак си се виждаше като тежест, като сянка, като блещукане. Експедиции са отивали и са се връщали или не са се връщали, още докато е бил в гимназията. По това време и психологът се е издигнала до директорското място. Една цяла тайна история се е разигравала, докато той и приятелите му са пътували до Хедли с намерението да изпият по няколко бири и да намерят купон, може и в обратния ред.

В деня преди да се качи на самолета за „Съдърн Рийч“, се обади майка му. Поговориха малко за връзката му с Хедли. „Познавах мястото, защото ти беше там — каза му тя. — Но ти не го помниш.“ Не, не помнеше. И не знаеше, че тя също е работила за кратко в „Съдърн Рийч“ — факт, който едновременно го изненада и не го изненада. „Работех там, за да бъда близо до теб“, обясни тя и нещо в сърцето му се отпусна, сякаш не беше сигурен дали да й вярва.

Защото беше много трудно да се каже. По онова време получаваше отложените й във времето истории от предишни назначения. Опита се да превърти лентата, да си спомни кога му е разказвала маскираната история за „Съдърн Рийч“, ако изобщо я е споменавала. Не можа да открие нищо, а може би паметта му не желаеше да му го предостави. „Какво работеше там?“, попита той, но единствената дума в отговор прозвуча като стена: „Секретно“.

Той спря музиката и се заслуша в квакането на жабите, плисъка на водата в катера и бриза, галещ реката. Тук мракът беше по-завършен и звездите изглеждаха по-близо. Течението беше по-бързо през деня, но земеделските отпадъци създаваха тиня, която го забавяше и променяше живота и хабитатите в него. В тъмнината на отсрещния бряг се криеха хартиени фабрики и останки от някогашни заводи, които продължаваха да замърсяват подпочвените води. И всичко това се стичаше във все по-киселинните морета.

Над реката се разнесе далечен вик и още по-далечен отговор. Нещо дребно изсумтя и се запровира през тръстиките от дясната му страна. В дълбоката глътка свеж въздух се долавяше слаба, но остра миризма на блато. Това беше от онези места, на които би го завел баща му, за да карат кану, когато беше тийнейджър. Не беше сред истинската дива природа, а приятно близо до цивилизацията, но и достатъчно отделено от нея, за да се усеща границата. Това искаха повечето хора: да бъдат близо, но не и да принадлежат. Не желаеха плашещата неизвестност на „непокътнатата пустош“. Но не желаеха и бездушен изкуствен живот.

Сега той пак беше Джон Родригес, съблякъл Контрол от себе си. Джон Родригес, син на скулптор, чийто дядо дошъл в тази страна, за да намери по-добър живот. Син на жена, която живееше в сложния свят на тайните.

Когато тръгна обратно по хълма нагоре, вече мислеше дали не трябва просто да изпълни изходната си стратегия още сега. Да натовари багажа си в колата и да си тръгне, за да не види повече нито помощник-директора, нито каквото и да било от всичко това.

Винаги започваше добре.

Можеше и да не свърши така.

Но той знаеше, че когато се съмне, отново ще бъде Контрол и ще се върне в „Съдърн Рийч“.