Ад от огън и лед

3.

Вътрешността на транспортния самолет бе истински просторна в сравнение с тясната кабина на верижната машина. Наистина, след десетина крачки една метална стена в масленозеления цвят на НАТО преграждаше помещението, но поне бе възможно да ходи изправена, без постоянния страх от нараняване при всяка следваща крачка. Самолетът имаше и друго неоценимо преимущество — тук не бе изложена на опасност от стрелба.

— А какво е мнението на Стоун? — попита Хартман. Лицето му се виждаше доста неясно на екрана — двуизмерен черно-бял образ, изкривен от смущения, които на моменти превръщаха гласа му в почти неразбираемо виене и пищене. Впрочем, тези смущения бяха гаранция, че техният разговор между два континента не можеше да бъде подслушан.

— Мълчи загадъчно — отговори Черити след кратко колебание. След като се огледа бързо и се увери, че Скудър не е наблизо и няма да чуе, продължи: — Все по-често си задавам въпроса, дали не си прави някаква лоша шега с нас.

За миг Хартман сбърчи чело. Гласът му прозвуча почти по бащински грижовно, когато каза:

— Не допускайте да се заразите от недоверието на Скудър, Черити.

— Няма — обеща тя. После се усмихна смутено, вдигна рамене в израз на безпомощност и примирение и продължи с дълбока въздишка: — Все пак понякога го разбирам.

— Аз също — каза Хартман. — Въпреки всичко, досега информацията на Стоун се оказа вярна, нали?

Разбира се, всичко бе истина. И може би точно това я безпокоеше. Откакто бе излязла от съня в замразителната камера, с борба пробиваше пътя си през непрекъсната поредица от трудности, неприятни изненади, смъртни опасности, предателства и поражения. Относителната лекота, с която протичаше акцията до момента, почти я подлудяваше. Може би просто бе отвикнала, че може да има и нормално развитие на нещата.

— Вие трябва на всяка цена да… — започна Хартман, но смущенията внезапно се усилиха и изображението на малкия монитор се стопи в трепкащи линии. Черити се намръщи и почука с пръст по екрана — един напълно безсмислен, но любим стар навик, който хората бяха усвоили още с откриването на електрическия ток. После се обърна с питащ поглед към Филипсен:

— Какво му стана?

Младият лейтенант сви безпомощно рамене и по същия начин — почуквайки тук-там — провери и своите уреди.

— Нямам представа — призна той. — Нещо предизвика смущения в радиовръзката.

Черити замълча за миг — чакаше образът на екрана да се появи отново. След като това не стана, тя се обърна, сви рамене и каза:

— Извикайте ме, след като установите връзка.

— Тъй вярно, мадам! — отговори Филипсен с пресилено отривист тон и само ироничната усмивка, която не успя да скрие напълно от лицето си, развали ефекта от него. Черити му отвърна с усмивка и напусна пилотската кабина.

Скудър, Фалър и лейтенант Лестър седяха пред включения монитор на един компютър в задната част на самолета и обсъждаха нещо полугласно. Черити не долавяше нищо, но Скудър изглеждаше доста раздразнен и възбудено размахваше ръце. Всъщност в последно време той беше постоянно раздразнен. И не пропускаше случай да каже открито мнението си за тяхното начинание.

Тя се приближи, притегли свободен стол и седна при тях пред монитора, след като Скудър й направи място. Погледна с любопитство компютърното изображение — мониторът показваше това, което бе очаквала: псевдотриизмерна аероснимка на Ню Йорк и близката околност. Около Манхатън и централната част бяха очертани три концентрични окръжности — синя, жълта и червена.

— Е, какво казва нашият суперинтелект? — попита тя с ирония, без да поясни кого има предвид — компютъра или Скудър. Индианецът отговори пръв, след като й хвърли бърз критичен поглед.

— Нещата не изглеждат никак благоприятни — каза той и посочи най-външния, син пръстен, който обхващаше града в радиус може би тридесет мили. — Сега сме приблизително тук. Температурата навън вече е около нулата по Целзий. С всяка крачка на север ще става все по-студено. Дори да успеем да се промъкнем покрай роботите от охраната, сигурно ще замръзнем, преди да достигнем втората граница. — Пръстът му докосна втората окръжност.

— Верижната машина ще издържи — каза Лестър. — Изпитвани са до минус осемдесет градуса, но издържат и сто. — И продължи с усмивка: — Производителят обаче ще откаже гаранционния ремонт, ако така претоварваме машината.

— Идиот — каза Фалър.

— Приятно ми е, Лестър — отвърна той с още по-широка усмивка.

— Вие двамата, престанете! — каза Черити строго. — Проблемът не е в студа, Лестър. Чухте какво каза Стоун — там има охрана от автоматични роботи, които разстрелват всичко, което не се идентифицира.

— Значи ще го направим — каза Лестър невъзмутимо.

— Как?

Лестър сви рамене:

— Ще успеем с помощта на логическото мислене — каза той и посочи монитора. — Охраната, която за малко не застреля вас двамата, бе съставена от машини, нали?

— Защо? — попита Скудър.

— Защото е необичайно — отвърна лейтенантът. — О кей, нямам никакво намерение да ви противореча, ако смятате, че разбирате мороните по-добре от мене. Но едно знам много добре — те никога не използват машини, ако това може да бъде избегнато по някакъв начин.

— На открито там е твърде студено за мравките — каза Скудър. — Те също не се чувстват добре при минус сто градуса.

— Точно така — каза Лестър. — Следователно можем да направим извода, че на север ще срещаме само машини.

По лицето на Скудър премина сянка и той промърмори:

— Не ни дръжте в неведение. Какво искате да кажете?

— Много просто — каза Лестър, като се ухили. — Мороните нямат интерес да превръщат собствените си машини в куп отпадъци, като стрелят по тях. Сигурен съм, че техните машини имат някакъв предавател или нещо подобно, който започва да излъчва, в случай че се приближат до този смъртоносен кордон. Следователно ние трябва да пленим една такава машина.

— Това ли е всичко? — попита Скудър с ирония. — И мислите, че това ще им хареса?

Лестър разкопча кобура си и извади миниатюрния лазер.

— Ще ги помоля най-учтиво.

— Може и да сте прав — намеси се Черити и посочи сигнално червената окръжност около Манхатън и част от града: — Но как ще преминем оттук?

Това, което изглеждаше съвсем безобидно на монитора, в действителност бе преграда от замръзнал въздух. Показваха го данните от измерванията на уредите по време на полета дотук и нямаше никакво основание за съмнение. Температурите там вероятно бяха някъде около абсолютната нула.

— Ще издържи ли и там вашата машина?

— Страхувам се, че не — призна Лестър, без това ни най-малко да промени веселото изражение на лицето му. — Но нали мороните влизат и излизат по някакъв начин от града?

— Може би поначало подхождаме неправилно към този въпрос — каза Скудър.

Гласът му звучеше учудващо спокойно и привлече вниманието не само на Черити. Филипсен също откъсна поглед от компютъра и объркано погледна индианеца.

— Окей, сега да обобщим, какво ти е разкрил твоят нов приятел — продължи Скудър, и погледна косо Черити.

Тя преглътна хапливата забележка.

— Значи някъде близо до Слънцето е заложена бомба — продължи Скудър. — Засега не ни интересува какво е действието й. Единственият път до нея минава през Ню Йорк? Така ли е?

Черити кимна безмълвно. Предугаждаше накъде бие Скудър.

— Питам се обаче защо? — продължи той. — Доколкото знам, съществува един-единствен трансмитер, с който може да се напусне Земята, и той се намира на Северния полюс.

— Точно него ще използваме — каза Черити. — Устройството в Ню Йорк е само релейна станция.

— Която ще ни прати право в Черната крепост — добави Скудър мрачно. — Право в сърцето на тяхната власт. Ако ме питаш, там ще ни чакат десет хиляди мравки, готови за стрелба.

— Ще бъдем прехвърлени за частица от секундата — отговори Черити уморено. — Но нали това вече го…

— Обсъдихме. Да, знам — прекъсна я Скудър. — И ако трябва, ще го обсъдим още сто пъти. Просто е безсмислено, Чери! Ако това е само релейна станция, защо тогава не използваме някой друг трансмитер? По света са хиляди, може би десетки хиляди. А сега, моля те, не ме убеждавай, че Стоун знае кода за достъп единствено за този апарат! Защо трябва да минем точно през Ню Йорк? Да ти кажа ли защо? За да ни залови там!

— Глупости — възрази Черити, но думата не прозвуча убедително и в собствените й уши. Въпреки това продължи: — Ние трябва да изключим този централен компютър. Ако не го направим, половината армия на мороните ще бъде по петите ни още преди да сме се материализирали напълно в станцията до Слънцето.

Поне така бе казал Стоун тогава. Стори й се убедително. Особено след най-ужасяващата безсмислица, която чу тогава.

Скудър само се изсмя.

— Той няма никакви причини да усложнява нещата — каза Черити безпомощно. — Можеше да ни довърши още в Кьолн, и то без никакъв риск.

Имаше чувството, че казва това единствено за собствено успокоение. Скудър дори не си направи труда да й отговори.

Черити го погледна за секунда, очаквайки подкрепа, после стана и закрачи неспокойно напред-назад. Погледът й попадна върху задната част на товарното помещение на самолета, което бе преградено със ситна мрежа от изкуствена материя. Обзе я смесено чувство на гордост, примирение и почти истеричен гняв. Не бе за първи път.

Въпреки гигантските си размери, самолетът бе натоварен до краен предел. Това, което хората на Хартман бяха натоварили в пет от шестте сектора на товарното помещение, само преди половин век щеше да бъде достатъчно да бъде разпалена, а после и спечелена една средна по мащаб война. Пред затворената товарна рампа на Superguppy II се намираше готов за бой танк „Леопард“ — едно от тези изцяло компютъризирани, почти неуязвими чудовища, които бяха открили в Париж. Зад него се издигаше причудливият силует на частично разглобен хеликоптер „Стелт“. Останалата част от платформата бе заета от неизброими каси, сандъци, кутии, в които Хартман бе наредил да бъде опаковано всичко необходимо за щурмуването на град от мащаба на Ню Йорк. „Забравил е само топло бельо“, помисли си Черити с насмешка. О, да — и още една дреболия: липсваха около двадесетина мъже, които да приведат в действие тази фантастична бойна техника.

Разбира се, Хартман нямаше никаква вина. Дал им беше всичко, което можеше да отдели. Самият той нямаше хора, откакто все повече от тях преминаваха на страната на Кайл. Лестър и двамата му колеги бяха всъщност повече от това, от което можеше да се лиши.

Черити се запита какво ли правеха сега там, в гигантския бункер. Когато го напуснаха преди три дни, персоналът му наброяваше само седемдесет души. Необходими му бяха пет пъти повече хора само за да поддържа минималното попълнение на състава на базата.

— Бихме могли да опитаме с „Леопарда“ — каза Лестър, който бе забелязал погледа й, но очевидно го бе изтълкувал напълно погрешно.

— Ще се справите ли с него? — запита Черити, без да се обръща. Почти долови със слух усмивката му.

— Имам няколко часа упражнения на тренажора. Но едва ли е по-трудно от…

— ПРЕХВАЩАЧ или ОТМЪСТИТЕЛ. — Черити довърши изречението с ирония. — Да, знам. Даже ви вярвам. — Тя се усмихна, поклати глава и се обърна отново към тримата. — Но няма особена полза. Ние трябва да влезем незабелязани в града.

Лестър се ухили още по-самодоволно:

— Пуснете ме зад оръдието и няма да остане никой, който да може да ни забележи.

Черити отново се усмихна против волята си. Сега обаче не отговори, а мина покрай тях и се насочи отново към пилотската кабина.

— Какво става с радиовръзката с Хартман?

Филипсен дори не отдели поглед от уредите, а продължи с бързи нервни движения да работи с клавишите и превключвателите.

— Има ли нещо нередно? — запита Черити, след като не получи веднага отговор.

Филипсен сви измъчено рамене и отговори уклончиво:

— Аз… не съм сигурен.

С бързи крачки Черити застана зад гърба му и се наведе, за да погледне. Това не й помогна да разбере много. Управлявала бе космически кораби, десет пъти по-големи от този транспортен самолет, но пултът за управление на тази машина я объркваше напълно.

— Какво става? Прекъсна ли връзката?

— Напълно — отговори Филипсен. — Но най-малко ме безпокои радиовръзката. — Той поклати глава. — Нещо не е наред с тази машина.

— Какво по-точно имате предвид — запита Черити обезпокоена.

Филипсен отново сви рамене:

— Аз самият не знам — призна той. — Ето, вижте. Уредите регистрират нещо, което излиза извън обхвата им.

Черити чу, че Скудър, Лестър и Фалър влизат в пилотската кабина и отстъпи половин крачка встрани, за да направи място на Лестър.

— Пусни ме да видя — каза лейтенантът. — Всичко трябва сам да правя!

Филипсен го прониза с гневен поглед и посегна към някакъв превключвател, но Лестър го перна през пръстите и с укор поклати глава:

— Дръж си непохватните лапи по-далеч от моите уреди. Това е самолет, а не автомат за кафе!

— Престанете! — сряза го Черити. — Овладейте се, лейтенант Лестър! — И продължи, като посочи въпросително пулта за управление: — Какво става там?

Лестър видимо се сепна и погледна към пулта, но не отговори веднага, а с нарастващо изумление продължи бързо да оглежда контролните уреди.

— Опасявам се, че лейтенант Филипсен е прав, капитан Леърд — каза той с неестествен глас. — Изглежда, уредите са под действието на смущения.

— Изглежда? — подхвана го Скудър.

— Да, така мисля — каза Лестър, и сви рамене. — Защото това, което показват, е чисто и просто невъзможно. Тъпа техника! Значи все пак не нещо повече от автомат за кафе!

Черити го погледна с тревога и запита, като се опитваше да запази самообладание:

— Какво показват уредите?

Жестовете на Лестър издаваха пълната му безпомощност:

— Показанието на уредите не може да бъде вярно, капитан Леърд. Ако това е истина, към нас се приближава нещо. Нещо с размерите на жилищен квартал.

— Моля? — каза Скудър изплашен.

Лестър хвърли отново поглед към уредите и отговори:

— Около седемстотин метра дължина, триста метра широчина и почти същата височина. Тегло сто и деветдесет хиляди тона — плюс-минус пет процента. Невъзможно.

— Не бих бил… така сигурен — промърмори Скудър ужасен. Инстинктивно погледна през стъклото на пилотската кабина, но картината вън бе останала без промяна. Пред тях се простираше кафяво-бялата снежна равнина и кипящата завеса на виелицата.

— Невъзможно — упорстваше Лестър. Почука с върха на кутрето си по един от многобройните монитори. — Ето, излиза, че това нещо нито се движи на колела, нито лети.

— А какво прави?

— Крачи.

За десетина секунди в пилотската кабина настъпи пълна тишина. Тогава Скудър промълви съвсем тихо:

— Грешите, Лестър. Възможно е.

Черити зяпна от изненада:

— Моля?

— Старт! — изрева Скудър внезапно. — За бога, да излитаме! Трябва да изчезнем оттук!

Лестър като че ли се променяше с всяка изминала секунда. У него вече нямаше нищо наивно и детинско. С прецизността на машина той действаше, седнал в пилотското кресло. С единствено движение на ръката превключи половин дузина уреди и притегли лоста на щурвала. Ръцете на Филипсен също заиграха по пулта, подобно на малки пъргави животинки, които сами знаеха какво трябва да вършат, Фалър седна безмълвно на мястото на радиста зад тях и надяна слушалките.

— Затегни предпазните колани! — Лестър издаде кратка заповед. — Гответе се за авариен старт!

По пулта за управление замигаха светлини, като че ли едновременно оживяха десетки уреди. От корпуса на самолета долетя глухо бръмчене, което бързо се усили и премина в променлив вой, когато Лестър пусна турбодвигателите.

Неспокойни, Черити и Скудър заеха местата си.

— Какво е това? — попита Черити нервно. — Какво иде към нас, Скудър?

— Ако е това, за което се опасявам — промърмори Скудър, — трябва само да погледнеш навън.

Черити го послуша и изстена, загубела самообладание.

На два-три километра пред тях се спускаше завесата на урагана, а зад нея се движеше нещо. Нещо голямо.

Секунда по-късно тя мислено се поправи. Не, не беше голямо, това беше нещо гигантско.

— Какво… е… това? — прошепна тя, със заекване.

— Металоход — отговори Скудър. — Велики боже, това е металоход! Лестър, излитай!

— Опитвам се — отвърна младият лейтенант. — Двигателите трябва да загреят. Нямаме достатъчно тяга. Ако стартирам сега, ще паднем в снега, нали не го желаете?

Гласът му бе напълно спокоен, почти безизразен. И то след въздействието на гледката на приближаващата грамада.

— Колко време ви трябва?

— На пълен риск? Една минута.

Черити успяваше с мъка да следи разговора. Сянката зад вихрушката се беше приближила със страхотна скорост. Разстоянието, бушуващата буря и фантастичните й размери създаваха илюзията за бавно и тромаво движение, но това впечатление бе напълно погрешно.

Металоходът приличаше на бръмбар, уголемен до гигантски размери. Тялото му беше матовосребърно, потъмняло и се носеше от десет или дванадесет колосални, многократно разчленени крака, които с всяка стъпка придвижваха чудовището на петдесет-сто метра. Няколкото неравни израстъци и куполообразни издатини в предната част му придаваха вид на живо същество. Температурата му очевидно беше по-висока в сравнение със заобикалящия го сняг, тъй като около него се издигаше облак кипяща пара и това създаваше илюзията, че диша.

— Четиридесет и пет секунди — каза Лестър.

— Какво е това? — повтори Черити.

Този път Скудър отговори:

— Аз… виждал съм нещо такова преди време. Тогава бяхме проникнали в забранена зона. Не знам какво е, но разрушава всичко по пътя си. Сгради, автомобили, цели градове.

— Тридесет секунди — каза Лестър. В гласа му прозвуча леко нервна нотка. — На косъм сме. Не обещавам, че тази барака ще излети.

— А бордовото оръдие? — запита Фалър, и посочи пулта за насочване на тежкия рентгенов лазер, монтиран на носа на самолета.

— Забрави го — промърмори Лестър. — Необходима ми е пълната мощност без остатък, за да вдигна самолета.

И без това Черити се съмняваше, че биха могли с лазер да спрат този колос.

— Десет секунди!

Двигателите изреваха. В този момент металоходът излезе напълно иззад завесата на снежната буря и се завъртя с привидно тромаво движение, така че предницата му се насочи право към самолета. Черити откри, че чудовището все повече приличаше на бръмбар. Имаше гигантска муцуна с две огромни челюсти. За един зловещ миг отново й се стори, че срещу тях стои живо същество и ги наблюдава със злоба и неприязън.

— Пет секунди! Четири, три — дръжте се здраво!

Двигателите изреваха. Снегът под самолета избухна в облаци пара, когато насочените вертикално двигатели избълваха нажежени до бяло газове. По корпуса на самолета премина забавено, мъчително потрепване. За няколко секунди нямаха никаква видимост поради издигащите се облаци пара.

Въпреки това Черити усети как потрепервайки машината неохотно се отдели от земята, с рева на смъртно ранен звяр. Самолетът бавно започна да се издига вертикално нагоре и с клатушкане и подскоци постепенно се измъкна от облака пара. Черити хлъцна от изненада, защото не очакваше да види чудовището така близо. Подобните на кули метални крака се движеха като краката на паяк, който преследва плячката си.

— Ще успеем! — изкрещя Лестър. — Да! Издига се! Добре! Ще успеем!

— Не — каза Филипсен спокойно. — Няма да успеем.

Металоходът бе само на стотина-двеста метра. От самолета го деляха едва няколко от неговите исполински крачки, за които му бяха необходими два пъти по-малко секунди. Гигантската зейнала стоманена паст и движещите се челюсти, които не бяха нищо друго, освен огромни захващащи устройства с остри зъби, бяха почти на височината на пилотската кабина.

Още една крачка. Половин секунда. Самолетът продължи да се издига.

Лестър изкрещя и Черити усети как самолетът се наклони към дясното крило и започна да пада.

Чудовището бе само на петдесетина метра пред тях, когато самолетът се разби с трясък в снега.