Ад от огън и лед

12.

Пълното име на извънземния, което гласеше Абн Ел Гурк Бен Амар Ибн Лот Фудел Четвърти, първоначално бе просто смешно за Даниел Стоун.

Но това беше отдавна, преди месеци, които сега му се струваха дълги като години, ако не и десетилетия. Сега се страхуваше от джуджето. При това, то не беше се променило с нищо. И сега си оставаше същата уродлива, мършава фигура, на ръст метър и половина, с ръце като на скелет и къси криви крака, с гърбица, едва прикрита под пелерината с цвят на кафява кал, със суха възлеста шия и неестествено голяма адамова ябълка, която подскачаше като дебел бръмбар при всяка изречена дума, с несъразмерно едър, гол череп, с изражението на винаги тъжно и злобно джудже. Кожата му имаше болнав оттенък, който не можеше да се опише с думи.

Но не външността на джуджето караше Стоун да потръпва от ужас.

Това бяха очите му.

Очи, големи и тъмни като очите на животно, без да се откроява зеница и ирис. В тях се четеше познание и мъдрост, които предизвикваха тръпки на ужас у Стоун. Понякога му се струваше, че тези очи проникват директно във вътрешността на тялото му, че за тях няма секрети и тайни мисли. И въпреки че от три месеца джуджето бе негов пленник, че бе изцяло в ръцете му и не оставаше нито миг без охрана, понякога Стоун имаше чувството, че дребосъкът си играе с него.

— Кой си ти, Гурк?

Стоун първо осъзна, че бе изрекъл мисълта си на глас, и едва тогава възприе отговора на гнома.

— Мисля, че сега не е подходящият момент да говорим за мен — каза той с неприятно висок фалцетен глас. — Нека поговорим за теб. Изглежда, си затънал в неприятности. — Той вдигна ръка и прокара показалец по горната си устна. — До тук.

— Така ли? — каза Стоун мрачно. Той стана, приближи се до прозореца на своя апартамент и погледна надолу към небостъргачите на Манхатън, които се простираха ниско долу и приличаха на странен пейзаж от чужда планета — грамади от стъкло, хром и бетон. Той остана неподвижен няколко минути, вперил поглед в пространството, после се обърна рязко и отиде пред масичката до вратата, за да си приготви питие.

— Направи и за мен — поиска Гурк.

Стоун го изгледа с изненада:

— Изобщо не знаех, че пиеш алкохол.

— Много неща не знаеш — отвърна Гурк с гримаса. После скокна от стола си и затепа с малки крачки към него. С усмивка грабна от ръката на Стоун чашата, която бе приготвил за себе си, вдигна я за наздравица и я изпразни с една мощна глътка. След това просто я пусна на пода, изтри доволно устни с опакото на дланта си и се оригна шумно.

Стоун го изгледа.

— Едва ли има какво да науча от тебе, малкия — каза той.

— Но аз имам какво да узная от тебе, големия — продължи в същия дух Гурк. — Трябва да си призная, че доскоро се чувствах така, както и ти. Но сега вече знам какво става с теб.

— Така ли?

Гурк кимна енергично.

— Ти се страхуваш от нещо — заключи Гурк категорично. — Не знам от какво, но ако някога съм виждал човек, който се страхува, това си ти.

— Може би — отвърна Стоун, за да отклони въпроса. — Може би имам причини за това.

Той вдигна стъклената чаша, която Гурк бе пуснал на пода, постави я обратно на масата и понечи да вземе друга, но не довърши движението на ръката си, а само сви рамене и отново се приближи до прозореца. Чу, че Гурк го последва, и видя отражението на фигурата му в стъклото, но не се обърна.

— До днес бях твърдо убеден, че искаш да скроиш клопка на Черити и останалите — каза Гурк. — Но това не е истина, нали?

Стоун не отговори.

— Искам да кажа — продължи Гурк, — че информацията, която им подхвърли, е вярна. Те наистина могат да обезвредят тази проклета бомба.

— Може би — отвърна Стоун.

— Защо? — попита го Гурк.

Стоун се обърна към него и го погледна отвисоко:

— Какво защо?

Гурк направи уточнителен жест:

— Искам да кажа: защо го правиш? Ти предаде собствения си народ. Ти се превърна в сервилен слуга на тези чудовища и те те възнаградиха царски. А сега изведнъж поставяш всичко на карта. Защо?

— И ти още питаш? — отвърна Стоун. — Знам историята на твоя народ, Гурк. Знам какво се е случило с родната ти планета. Не искам същото да се случи със Земята.

Гурк сви лицето си в гримаса, чието значение остана непонятно за Стоун.

— О! Рискуваш живота си, за, да спасиш твоя свят? — Гурк се изсмя злобно. — Извини ме, губернатор Стоун, но ми е трудно да го повярвам.

— Това е истината — каза Стоун. — Знам, че ме презираш. Знам, че всички ме мразят. Може би имат право. Мислите, че съм ви предал, че съм ви продал на извънземните.

— А не е ли вярно?

— Сега не желая да говоря за това — каза Стоун. — Но дори да беше вярно — има разлика дали ще поробиш, или ще унищожиш един народ.

Гурк го погледна, наклонил косо глава.

— Какво се е случило, Стоун? — запита той. — Ти знаеш, и то не от вчера, че бомбата съществува. Познаваш и стратегията на мороните — те разрушават това, което не могат да притежават.

— Този свят ще загине, малкия, ако не ги спрем — каза Стоун със сериозен тон. — Имаш право, нещо се случи. Във всеки случай — Морон ще изгуби тази планета. А ти знаеш какво следва тогава.

Лицето на Гурк потъмня.

Да, той знаеше какво следва. Беше го преживял, беше го видял със собствените си очи. Всичко бе толкова отдавна, понякога дори вярваше, че е погребал този спомен, но се оказваше, че мами самия себе си с тази заблуда.

Неговият народ бе един от малкото, успели да отблъснат атаките на войнствените извънземни насекоми. По-късно Гурк бе преживял всичко, което Морон бе направил с един свят, отказал да се подчини. Той го бе унищожил.

— Какво се е случило? — попита той тихо.

И за своя изненада получи отговор:

— Скокът — прошепна Стоун. — Изглежда, че сега започва.

Гурк пребледня.

— Сега? Но това е… невъзможно. Не толкова рано.

— Страхувам се, че все пак е възможно — промълви Стоун. — Ти си го преживял, Гурк. Ти си видял всичко.

— Джеърдите? — очите на Гурк се разшириха още.

— Може би — отвърна Стоун тихо. — Те не са напълно сигурни. Но аз се опасявам, че е така.

— Но това все пак не означава, че… — започна Гурк объркано, но бе прекъснат веднага от Стоун.

— Знаеш много добре какво значи това, Гурк. Досега никога не са успявали да ги победят. Сигурно могат да ги задържат, може би години, може би десетилетия, но не по-дълго. Никога няма да допуснат, трансмитерът да попадне в ръцете им. По-скоро ще унищожат цялата планета.

Гурк повече не възрази. Знаеше много добре, че Стоун е прав. Морон никога нямаше да допусне някоя друга сила да се добере до тайната на трансмитера.

— Затова си им дал координатите на сателита с бомбата — промърмори той.

— И пътя, по който да стигнат до него — каза Стоун. — Може би това е последният шанс за тази планета, Гурк.

Дребосъкът го изгледа недоверчиво:

— И ти оставяш този шанс в ръцете на Черити?

— Капитан Леърд е мой враг — каза Стоун сериозно. — Но това не значи, че я подценявам. Ако някой може да унищожи този сателит, това е тя.

— Ти си полудял — промърмори Гурк. — Каква ще е ползата? Ако… ако настъпи скок, тази планета ще се превърне в ад, в сравнение с който нашествието на мороните ще изглежда детска игра.

— А мога ли просто да наблюдавам как унищожават планетата? — каза Стоун.

Гурк не го чуваше.

— Те ще изпратят милиони войници! — каза той възбудено. — Милиарди, ако се наложи. Те…

— Няма да направят нищо подобно — прекъсна го Стоун. — Пресметнал съм всичко. Имах достатъчно време да се запозная с тяхната техника. Ударната вълна от експлозията ще парализира трансмитерната връзка с Морон за месеци. Ако имаме щастие — за години. Във всеки случай достатъчно дълго, за да разрушим станцията на Северния полюс.

— А ако не стане, загиваме всички, нали?

— Ако имаш по-добра идея, с удоволствие ще те изслушам — отговори Стоун сърдито.

Гурк го погледна дълбоко смутен.

— Не те разбирам, Стоун — каза той. — Какво се е случило? Защо така неочаквано си на наша страна?

— Кой твърди подобно нещо? — отвърна Стоун. — Просто не искам тази планета да умре, това е всичко.

— Не, това не е всичко — каза Гурк.

Звукът на зумера на входната врата попречи на Стоун да отговори. Той трепна изплашен и видя как вратата се плъзна и влезе Луцифер, неговият личен адютант.

— Очакват ви в командния щаб, губернатор Стоун — каза Луцифер.

Стоун хвърли бърз нервен поглед към Абн Ел Гурк. Въпреки че това помещение бе защитено против подслушване, внезапно го обзе подозрението, че Луцифер е чул всяка дума от разговора. В същия миг си зададе въпроса, защо изобщо бе наредил да доведат джуджето тук. Може би причината бе само нуждата да поговори с някого.

Стоун овладя гласа и чувствата си, когато се приближи до Луцифер и посочи джуджето.

— Пленникът остава тук — каза той. — Какво се е случило?

— Не знам — отговори Луцифер. — Но е много спешно.

Стоун реши да не губи повече време с въпросите си и се втурна покрай морона към асансьора.

Когато след минута излезе от асансьора и се насочи към централния компютърен пулт, зад който стояха тримата инспектори, Стоун откри, че атмосферата в командния щаб бе станала видимо по-напрегната. Само една от трите бели мравки-албиноси го погледна, когато той приближи, другите две останаха съсредоточени върху това, което показваха дузината монитори пред тях.

— Какво се е случило? — запита Стоун.

Инспекторът посочи с мършавата си лапа в рогова броня към един от екраните:

— Един от нашите металоходи е бил нападнат.

Стоун изтръпна:

— Същата машина, която…

— … която разруши транспортния самолет, да — довърши инспекторът изречението. — Връзката се разпадна преди миг. Последното съобщение гласеше, че нападателите са проникнали в централата и са я овладели.

— Къде се намира сега? — попита Стоун.

Инспекторът посочи отново монитора:

— На четиридесет и пет мили югоизточно оттук. Приближава се насам.

Стоун го погледна с недоумение и каза:

— Но тогава… тогава той се движи право срещу бариерата на студа.

— Правилно.

— Може ли да я преодолее?

На Стоун се случваше за пръв път да види как едно от тези гигантски бели насекоми се колебае, преди да отговори.

— Не знаем — каза инспекторът накрая. — Но съществува такава опасност. Вече са предприети необходимите контрамерки.

— А ако не успеем да го задържим?

— Тогава точно след… — инспекторът го прекъсна, за да погледне към уредите — четиридесет и седем минути по ваше време ще достигне града.