Част трета

Глава седемнадесетаЗавръщане в Анселстиер

— Вятърът се обръща на север-североизток, сър — докладва Йомен Приндъл, докато наблюдаваше стрелката на ветромера, която беше свързана механично с ветропоказателя няколко етажа над тях. Щом стрелката се завъртя, електрическите светлини над главите им примигнаха и угаснаха и стаята остана осветена само от два доста опушени ветроупорни фенера. Приндъл погледна часовника си, който бе спрял, а след това разграфената свещ за измерване на времето между фенерите. — Токът спря приблизително в 16:49.

— Много добре, Приндъл — отвърна лейтенант Дрюи. — Нареди да преминат на газ и обяви обща тревога. Аз ще се кача при фара.

— Тъй вярно, сър — отвърна Приндъл. Извади един мегафон и извика в него: — Преминете на газ! Обща тревога! Повтарям, обща тревога!

— Тъй вярно! — проехтя един глас в мегафона, последван от писъка на ръчно задвижвана сирена и пресипналото дрънчене на ръчен звънец, които се чуваха из целия маяк.

Дрюи наметна синьото си палто с качулка и закопча широкия кожен колан, на който висяха револвер и къса сабя. Синият му стоманен шлем, украсен с емблемата с кръстосани златни ключове, провъзгласяваща настоящия му пост като Пазител на Западния фар, завършваше снаряжението му. Шлемът бе принадлежал на неговия предшественик и му беше малко голям, така че Дрюи винаги се чувстваше глупаво, когато го слагаше, но такъв беше уставът.

Контролната зала се намираше на пет етажа под фара. Докато Дрюи методично изкачваше стъпалата, срещна матроса Керик, който бе хукнал надолу.

— Сър! Най-добре да побързате!

— Бързам, Керик — отвърна спокойно Дрюи, надявайки се, че гласът му е по-устойчив от внезапно разтуптялото му се сърце. — Какво има?

— Мъгла…

— Винаги има мъгла. Затова сме тук. Да предупреждаваме корабите да не навлизат в нея.

— Не, не, сър! Не в морето! На сушата. Пълзяща мъгла, която идва от север. Зад нея има светкавици и се е насочила към Стената. А от юг идват и хора!

Дрюи се отказа от спокойствието, на което го бяха обучили във Военноморския колеж, който беше завършил едва преди осемнайсет месеца. Проправи си път край Керик и изкачи остатъка от стъпалата по три наведнъж. Беше задъхан, когато отвори тежкия стоманен люк и влезе в помещението с фара, но си пое дълбоко дъх и успя да докара някакво подобие на спокойния, хладнокръвен военноморски офицер, какъвто се очакваше да бъде.

Фарът беше угасен и нямаше да го палят още поне около час. Имаше двойна система, едната на газ и с часовников механизъм, а другата изцяло на електричество, за да се справят със странния начин, по който токът и технологиите отказваха да функционират, когато вятърът духаше от север. От Старото кралство.

Дрюи с облекчение видя, че неговият най-опитен старшина вече е там. Кормчия Бърл беше отвън на пътеката, долепил до очите си голям бинокъл за наблюдение. Дрюи излезе, за да отиде при него, подготвяйки се за студения бриз. Но вятърът навън беше топъл, още един знак, че идва от север. Бърл му беше казал, че сезоните от другия край на Стената са различни, а Дрюи беше прекарал достатъчно дълго време на Западния фар, за да му вярва, макар че в началото беше отхвърлил идеята.

— Какво става? — попита той. Обичайната морска мъгла се стелеше над брега, както винаги, по всяко време на денонощието. Но една друга, по-тъмна мъгла се спускаше от север, към Стената. Из нея странно проблясваха светкавици и тя се простираше на изток, докъдето стигаше погледът на Дрюи.

— Какви са тези хора?

Бърл му подаде бинокъла и посочи.

— Стотици са, мистър Дрюи, може би хиляди. Предполагам, че са южняци, от новия лагер в Лингтън Хил. Вървят на север, опитват се да прекосят Стената. Ала не в това е проблемът.

Дрюи завъртя бутона за фокуса, звучно удари бинокъла в ръба на шлема си и му се дощя да можеше да е по-внушителен в присъствието на Бърл.

В началото не виждаше нищо, но когато нагласи фокуса, всички мъгляви петна се проясниха и се превърнаха в бягащи фигури. Бяха хиляди, мъже със сини шапки и жени със сини забрадки, както и много деца, облечени изцяло в синьо. Хвърляха дъски по усуканата тел, проправяйки си път през нея, и я режеха, ако се наложеше. Някои вече бяха успели да прекосят междинната зона, заградена с тел, и почти бяха стигнали до Стената. Дрюи поклати глава при тази гледка. Защо, по дяволите, се опитваха да влязат в Старото кралство? И, което беше още по-смущаващо, част от южняците, които вече бяха достигнали до Стената, започваха да бягат обратно…

— Граничният щаб уведомен ли е за тези хора? — попита той. Долу имаше военен пост, поне една рота в задните окопи, където по цялото протежение бяха разположени дежурни и подслушвателни постове. Какво правеха войниците?

— Телефоните сигурно не работят — каза мрачно Бърл. — Освен това, проблемът не е в тези хора. Погледнете фронтално мъглата, сър.

Дрюи завъртя бинокъла. Мъглата се движеше по-бързо, отколкото бе очаквал и беше изненадващо равномерна. Самата тя беше почти като стена, насочила се срещу стената от камък. Странна мъгла, чиято вътрешност беше озарявана от светкавици.

Дрюи преглътна, мигна с очи и отново размърда бутона за фокуса на бинокъла, неспособен да повярва на очите си. В предната част на мъглата имаше някакви същества. Същества, които някога може би са били хора, но вече не бяха. Беше чувал истории за такива същества, когато получи първото си назначение като дежурен на северния бряг, но всъщност не им вярваше. Ходещи трупове, загадъчни чудовища, жестока и в същото време нежна магия…

— Онези южняци нямат шанс — прошепна Бърл. — Израснах на север. Видях какво стана преди двайсет години в Бейн…

— Тихо, Бърл — нареди Дрюи. — Керик!

Керик подаде глава от вратата.

— Керик, вземи дузина червени ракети и започни да ги изстрелваш. По една на всеки три минути.

— Ч-червени ракети ли, сър? — изрече с разтреперан глас Керик. Червените ракети бяха сигнал за извънредна опасност на фара.

— Червени ракети! Действай! — изрева Дрюи. — Бърл! Искам всички, освен Керик, да се съберат навън след пет минути, на трета платформа и с пушки!

— Пушките не работят, сър — изрече унило Бърл. — А онези южняци едва ли щяха да се доберат до Границата, ако хората от гарнизона вече не бяха мъртви. Там долу имаше цяла армейска рота…

— Издадох заповед! А сега действай!

— Сър, не можем да им помогнем — каза умоляващо Бърл. — Не знаете на какво са способни тези същества! По устав сме длъжни да отбраняваме фара, а не да…

— Кормчия Бърл — изрече хладно Дрюи, — каквито и да са недостатъците на армията, Кралският анселстиерски флот никога не е стоял настрана, докато загиват невинни хора. Това няма да се случи под мое командване!

— Тъй вярно, сър — каза бавно Бърл. Вдигна за почест едната си мускулеста ръка, а след това изведнъж я стовари силно върху врата на Дрюи, под ръба на офицерския шлем. Лейтенантът се строполи в обятията му, а кормчията внимателно го положи на пода и взе револвера и сабята му.

— Какво зяпаш, Керик! Изстреляй проклетите ракети!

— Но… но… ами…

— Ако дойде на себе си, дай му чаша вода и му кажи, че аз съм поел командването — нареди Бърл. — Ще сляза долу, за да подготвя защитата.

— Защита?

— Онези южняци идват от юг, директно през позициите на армията. Значи от тази страна вече има нещо, нещо, което е избило войниците до крак. Някой мъртъв, ако не греша. Ние ще бъдем следващите, ако вече не са пристигнали. Така че побързай с проклетите ракети!

Едрият старшина изкрещя последните думи, докато излизаше през люка и го затръшна зад гърба си.

Трясъкът още кънтеше, когато Керик чу първите викове, някъде долу в двора. После се разнесоха още викове, един ужасен писък и хаотична врява от шумове: крясъци, писъци и дрънчене на стомана.

Разтреперан, той отвори склада за ракети и измъкна една. Катапултът се намираше на перилата на балкона, но въпреки че го беше правил стотици пъти по време на обучение, той не успя да положи ракетата в него. Когато най-сетне я нагласи, издърпа шнура твърде бързо, за да я възпламени и ръцете му обгоряха, когато тя излетя във въздуха.

Разплакан от болка и страх, Керик се върна, за да вземе още една ракета. Над главата му от небето се сипеха червени цветчета, разцъфнали ярко на фона на облаците.

Не изчака три минути, за да изстреля следващата ракета, нито по-следващата.

Все още изстрелваше ракети, когато мъртвите ръце минаха през люка. Дотогава мъглата беше обвила целия фар и само Керик, неговите ракети и стаята с фара се издигаха над влажната и разстлана пелена. Тя изглеждаше почти като твърда почва, видът й бе толкова убедителен, че Керик почти не се замисли, когато мъртвото същество връхлетя с гръм и трясък през стъклената врата и се пресегна да го разкъса с ръце, които имаха твърде много пръсти и завършваха с извита и окървавена кост.

Той подскочи и в продължение на няколко крачки мъглата като че наистина му даде опора, а той се смееше истерично, докато тичаше. Ала въпреки всичко пропадаше все повече. Мъртвите ръце гледаха как се отдалечава, миниатюрна искрица живот, която угасна твърде скоро.

Но Керик не беше умрял напразно. Червените ракети бяха забелязани на изток и юг. А когато Керик падна, лейтенант Дрюи се свести в помещението с фара и с мъка се изправи на крака. Видя мъртвите и в прилив на мигновено вдъхновение дръпна лоста, който освобождаваше превключвателя и газа под налягане.

Върху фара лумна светлина, която бе увеличена хилядократно от най-добрите обективи, създавани някога от майсторите стъклари в Корвиър. Лъчът блесна в двете посоки, обхващайки мъртвите на балкона. Те изпищяха и заслониха своите гниещи очи. Младият военноморски офицер отчаяно върна часовниковия механизъм в неутрална позиция и увисна върху шпила, за да завърти фара. Той беше предназначен за случай на пълна механична авария, но не и да бъде натиснат от един човек.

Отчаянието и страхът му дадоха нужната сила. Фарът се завъртя и улови изцяло мъртвите в горещия си бял лъч. Не им стори нищо, но те не понасяха светлина и започнаха да се оттеглят, поемайки пътя на Керик в мъглата. За разлика от него, мъртвите ръце оцеляха по време на пропадането, макар че телата им бяха размазани. Изправиха се бавно и с помощта на пихтиестите си, изпочупени крайници, започнаха дългото изкачване обратно по стълбите. Там имаше живот, а те искаха да го усетят, вече забравили дразнещата светлина.



Ник се събуди от гръмотевици и светкавици. Както винаги напоследък, беше дезориентиран и замаян. Усещаше, че земята се движи нестабилно под него и му отне известно време да разбере, че го носят в носилка. Във всеки край имаше по двама мъже, които маршируваха със своя товар. Нормални мъже, или поне достатъчно нормални. Не прокажените работници от ямата, които Хедж наричаше „нощната смяна“.

— Къде сме? — попита. Гласът му беше дрезгав и усети метален вкус. Плахо докосна устните си и усети засъхналата кръв, образувала кора върху тях. — Бих искал да пийна вода.

— Господарю! — извика един от мъжете. — Той е буден!

Ник опита да се изправи, но нямаше сили. Над главата си виждаше само буреносни облаци и светкавици, които падаха някъде отпред. Полусферите! Сега си припомни всичко. Трябваше да се увери, че полусферите са в безопасност!

— Полусферите! — извика, а гърлото му беше прорязано от болка.

— В безопасност са — каза един познат глас. Внезапно над него се извиси Хедж. Станал е по-висок, помисли си Ник без всякаква логика. И по-слаб. Някак се е разтеглил, като карамелен бонбон, за който се карат две деца. И преди като че оплешивяваше, а сега има коса. Или това, което се виеше на челото му, беше сянка?

Ник затвори очи. Не можеше да си спомни къде се намира и как се е озовал там. Очевидно все още беше болен, по-сериозно отпреди, иначе нямаше да го носят.

— Къде сме? — попита немощно. Отново отвори очи, но не видя Хедж, макар че мъжът му отговори отнякъде отблизо.

— След малко ще прекосим Стената — отвърна Хедж и се разсмя. Смехът му беше неприятен. Но Ник не можа да се сдържи и също се разсмя. Не знаеше защо и не успя да си наложи да спре, докато не се задави и не беше принуден.

Освен смеха на Хедж и постоянния тътен на гръмотевиците, се чуваше и друг шум. В началото Ник не можа да го определи точно. Продължи да се ослушва, докато носачите му го водеха непоколебимо напред, и накрая реши, че знае какъв е. Публика на футболен или крикет мач. Победоносни викове и крясъци. Макар че Стената би била странно място за игра. Навярно играят войниците на Границата, помисли си той.

Пет минути по-късно Ник все още чуваше викове сред тълпата и разбра, че не са от игра на футбол. Отново опита да се изправи, само за да бъде изтикан обратно от една ръка, в която разпозна тази на Хедж, макар че беше черна и изглеждаше обгоряла, а на мястото на ноктите имаше червени пламъци.

Халюцинации, помисли си отчаяно Ник. Халюцинации.

— Трябва да пресечем бързо — каза Хедж на носачите. — Мъртвите ще успеят да удържат коридора едва още няколко минути. Щом полусферите преминат, побягваме.

— Да, сър — отвърнаха в хор мъжете.

Ник се запита за какво говори Хедж. Сега вървяха между две редици от неговите странни, ранени работници. Той се опита да не ги гледа, както и тяхната гниеща плът, поддържана от разкъсани сини дрипи. За щастие не виждаше смазаните им лица. Всички бяха извърнати, като някаква обърната почетна стража, и се бяха хванали под ръка.

— Полусферите прекосиха Стената!

Ник не знаеше кой говори. Гласът беше странен и ехтящ и го накара да се почувства омърсен. Ала думите дадоха незабавен резултат. Носачите хукнаха, подмятайки тялото му нагоре-надолу. Той се хвана здраво от двете страни и в най-високата точка на един от подскоците използва допълнителната инерция, за да се изправи и да се огледа наоколо.

Бягаха през един тунел в Стената, който разделяше Старото кралство и Анселстиер. Нисък и сводест тунел, издълбан в камъка. Беше претъпкан с хора от нощната смяна от началото до края, наредени в необятни редици и хванати под ръка, а между редиците имаше само един тесен коридор. Всеки мъж и жена беше озарен от златиста светлина, ала когато Ник доближи, видя, че светлината идва от хиляди миниатюрни златисти пламъци, които се разделяха и събираха, а хората във вътрешността на стената буквално горяха.

Ник нададе ужасен вик, когато влязоха в тунела. Навсякъде имаше огън, странен златист огън, който гореше без дим. Макар че той поглъщаше нощната смяна, хората не се опитваха да бягат, нито да викат, или да направят нещо, за да го спрат. И което беше още по-лошо, Ник осъзна, че щом някой биваше погълнат от огъня, мястото му се заемаше от останалите. Стотици мъже и жени в сини дрехи се стичаха от далечния край, за да поддържат редиците.

Ник видя, че Хедж с мъка си пробива път напред. Ала това не беше точно Хедж. Беше по-скоро създание на мрака с формата на Хедж, обгърнато в червен огън, който се бореше със златистия. Всяка негова крачка издаваше видимо усилие, а златистите пламъци наподобяваха почти физическа сила, която се опитваше да му попречи да прекоси тунела в Стената.

Изведнъж цяла група от нощната смяна отпред се възпламени, подобно на свещи, паднали в една последна восъчна локва, за да изчезнат напълно. Преди хората от двете страни да успеят да се хванат под ръка или да нахълтат нови попълнения от нощната смяна, златистият огън се възползва от пролуката и се разбушува из целия тунел. Носачите го видяха, изругаха и нададоха викове, но продължиха да бягат. Удряха огъня като плувци, бягащи от брега към прибоя, гмуркайки се в него. Ала въпреки че носилката и нейните носачи успяха да преминат, огънят изтръгна Ник от нея, обгърна го в пламъци и го захвърли на каменния под на тунела.

Златистият огън изпрати пронизваща болка в сърцето му, сякаш гърдите му бяха прободени с ледена висулка. Ала това изведнъж проясни съзнанието му и изостри сетивата му. Той различи отделни символи сред пламъците и камъните, символи, който се движеха, променяха и образуваха нови комбинации. Това бяха символите на Хартата, за които беше чувал, осъзна Ник. Магията на Самет… и Лираел.

В главата му нахлуха всички скорошни събития. Припомни си Лираел и крилатото куче. Бягството от палатката му. Криенето в тръстиките. Разговорът му с нея. Беше й обещал, че ще направи всичко възможно да спре Хедж.

Пламъците докосваха гърдите на Ник, но не изгаряха кожата му. Опитваха се да атакуват онова, което беше вътре в него, да прогонят фрагмента от тялото му. Ала това беше сила извън възможностите на магията на Стената, и тя реши да затвърди позициите си, веднага щом Ник понечи да обгърне огъня на Хартата, посягайки към пламъците, като дори опитваше да погълне трептящата златиста светлина.

От устата, носа и ушите на момчето заструиха бели искри и тялото му изведнъж се изпъна, изправи се като пружина и застана отвесно, а лактите и коленете му замръзнаха в това положение. Подобно на някаква скована кукла, Ник вървеше напред, а златистите пламъци бушуваха на всяка негова крачка. Дълбоко в съзнанието си той знаеше какво става, но беше просто страничен наблюдател. Нямаше власт над собствените си мускули. Фрагментът го контролираше, ала не знаеше как да го накара да върви както трябва.

С блокирали стави, Ник тромаво крачеше нататък, покрай многобройните редици с горящи хора от нощната смяна, докато все повече от тях нахлуваха в тунела откъм далечния край. Мнозина никак не приличаха на хора от нощната смяна, а почти можеха да минат за нормални мъже и жени, тъй като кожата и косата им беше свежа и жива. Само очите им издаваха, че са различни, и някъде дълбоко в себе си Ник знаеше, че са мъртви, а не просто болни. Както и техните по-разложени събратя, новодошлите също носеха сини шапки или забрадки.

Някъде напред Хедж изхвърча от тунела и се обърна, за да даде знак на Ник. Жестът му сякаш беше физически контакт, който го повлече напред още по-бързо. Златистият огън посягаше към него от всички възможни страни, но тези от нощната смяна бяха твърде много, имаше твърде много горящи тела. Огънят не успя да достигне до Никълъс и накрая той излезе залитайки от тунела, далече от златистите пламъци.

Беше прекосил Стената и се намираше в Анселстиер. Или по-скоро в междинната зона между Стената и Границата. Обикновено това беше тихо и пусто място с необработена земя и бодлива тел, изпълвано с известно спокойствие от тихия шепот на вятърните флейти, които Ник винаги бе възприемал като някаква странна украса или паметник. Сега беше обвито в мъгла, зловещо огрявана отдолу от приглушеното червено сияние на залязващото слънце и проблясващите светкавици. На места мъглата изтъняваше, докато неумолимо се носеше на юг, разкривайки сцени на ужасно насилие. Бялата пелена беше като завеса пред представление на ужасите, която се вдигаше за кратко, за да разкрие купчини с трупове и тела, пръснати навсякъде, тела, увиснали на тела и натрупани на земята. Всички те бяха със сини шапки и забрадки и накрая Ник разбра, че това са убити бежанци от Юга и че по някакъв ужасяващ начин от тях е била съставена и нощната смяна на Хедж.

Над главата му пукаха светкавици и трещяха гръмотевици. Мъглата се разсея и Ник зърна полусферите недалече пред себе си, привързани с въжета към огромните шейни, за които знаеше, че ще ги чакат, когато разтоварят баржите при Редмаут. Ала не помнеше това да се е случвало, нито каквото и да било друго между разговора му с Лираел в тръстиковата лодка и неговото пробуждане тъкмо преди да прекосят Стената. Полусферите изглежда бяха изтеглени дотам, очевидно от мъжете, които ги дърпаха и в момента. Нормални мъже, или поне не от нощната смяна. Мъже, облечени в някаква странна, опърпана комбинация от анселстиерска военна униформа и дрехи, от Старото кралство, туники в цвят каки, контрастиращи с ловджийските кожи, ярките бричове и ръждивите ризници.

Силата, която го бе придвижила през тунела, изведнъж го напусна и Ник падна в краката на Хедж. Сега некромантът беше висок поне два метра, а червените пламъци, които горяха по кожата му и в очните кухини бяха по-ярки и буйни. За пръв път Ник се уплаши от него и се питаше защо досега не го е било страх. Ала беше твърде слаб, за да направи нещо повече от това да се свие в краката на Хедж и да се хване за гърдите, където болката още пулсираше.

— Скоро — каза Хедж, а гласът му изтрещя като гръм. — Скоро нашият господар ще бъде освободен.

Ник се улови, че кима въодушевено и това го уплаши не по-малко от Хедж. Вече потъваше отново в онова сънливо състояние, в което можеше да мисли само за полусферите и своя Инкубатор за светкавици, и какво трябва да се направи…

— Не — прошепна Ник. Какво не бива да се прави. Не знаеше какво става и докато не разбереше, нямаше да прави нищо. — Не!

Хедж разбра, че Ник говори с независим глас. Усмихна се и в гърлото му проблесна огън. Повдигна го като бебе и го притисна до гърдите си, към пояса със звънци.

— Ти почти изигра ролята си, Никълъс Сейър — каза той, а дъхът му беше горещ като пара и миришеше на гнило. — Никога не си бил нещо повече от несъвършен приемник, въпреки че чичо ти и баща ти се оказаха много по-полезни, отколкото бих могъл да се надявам, макар и без да го осъзнават.

Ник можеше само да се взира в пламтящите очи. Вече беше забравил всичко, което си бе припомнил в тунела. В очите на Хедж виждаше сребърните полусфери, светкавицата и съединяването, и за пореден път разбра, че това е единствената висша цел на неговия кратък живот.

— Полусферите — прошепна той почти ритуално. — Полусферите трябва да бъдат съединени.

— Скоро, господарю, скоро — изрече напевно Хедж. Отиде при чакащите носачи и положи Никълъс върху носилката, като го милваше по гърдите точно над сърцето с почернялата си, все още горяща ръка. Малкото, което беше останало от анселстиерската риза на Ник се разпадна от допира на Хедж, разкривайки голата кожа, посиняла от дълбоките натъртвания. — Скоро!

Ник гледаше мрачно, докато Хедж се отдалечаваше. Беше лишен от всякаква самостоятелна мисъл. Беше му останало само изгарящото видение на полусферите и тяхното окончателно съединяване. Опита да се изправи, за да ги погледне, ала не му достигнаха сили, а и бездруго мъглата отново се сгъстяваше. Изтощени от усилието, ръцете на Ник се отпуснаха на земята от двете страни на носилката и единият му пръст докосна някакъв отломък, който предизвика странно усещане в ръката му. Остра болка и някаква нежна, целебна топлина.

Опита да обвие ръка около предмета, но пръстите му отказаха. С огромно усилие се обърна настрани, за да види точно какво е. Вгледа се от носилката и видя, че е парче счупено дърво, част от една от унищожените вятърни флейти, подобно на тази, чиито остатъци видя на няколко метра оттук. Фрагментът все още беше пропит със символи на Хартата, които се лееха из дървото. Докато Ник ги наблюдаваше, нещо проблесна в дъното на съзнанието му. За миг отново си припомни кой е в действителност, както и обещанието, дадено на Лираел.

Дясната му ръка не го слушаше, затова Никълъс се наведе още повече и се опита да вземе дървения фрагмент с лявата. Няколко секунди като че ли се справяше, но дори и лявата му ръка вече не му се подчиняваше. Пръстите му се разтвориха и парчето от вятърната флейта падна върху носилката, между лявата ръка на Ник и тялото му, без да се допира и до двете.



Хедж не се отдалечи много от Никълъс. Крачеше из мъглата, която се разделяше пред него, право към най-големия куп с трупове на южняци. Те бяха убити от мъртвите, които Хедж беше възкресил по-рано същия ден от временните гробища около лагерите. Забавляваше го идеята да използва мъртви южняци, за да убива южняци. Те бяха убили и войниците от странно нареченото Западно укрепление, както и моряците от фара.

Хедж бе прекосил Стената три пъти този ден. Веднъж, за да даде начален тласък на първите нападения в Анселстиер, което не беше кой знае каква задача; втори път, за да се върне и да подготви преминаването на полусферите, а това беше много по-трудно; и трети път с полусферите и Никълъс. Знаеше, че никога вече няма да му се наложи да я прекосява, защото Стената щеше да бъде едно от първите неща, разрушени от господаря му, заедно с всички останали творения на омразната Харта.

Единственото, което му оставаше да направи тук, беше да влезе в смъртта и да принуди колкото може повече духове, които успееше да открие, да се върнат и да населят тези тела. Въпреки че Форуин Мил се намираше на по-малко от двайсет мили и щяха да успеят да пристигнат там до сутринта. Хедж знаеше, че анселстиерската армия ще се опита да предотврати бягството им от Границата. Нуждаеше се от мъртви ръце, за да се сражава с нея, а повечето от тези, които беше довел от север и другите, създадени по-рано същия ден в гробищата на южняшкия лагер бяха унищожени при прекосяването на Стената, използвани, за да пренесат полусферите.

Хедж издърпа два звънеца от пояса си. Саранет, за принуда. Мозраел, за да събуди духовете, които спяха тук, в междинната територия, вече освободени от оковите на вятърните играчки на омразния Абхорсен. Щеше да използва Мозраел, за да събуди колкото може повече от тях, макар че употребата на този звънец би запратила самия него надалече в смъртта. После щеше да се върне през портите и зоните, използвайки Саранет, за да преведе останалите духове, които би могъл да открие в живота.

Щеше да има достатъчно тела за всички.

Ала преди да започне, усети, че нещо идва в мрака. Много внимателно, Хедж остави Мозраел, за да не звънне по своя воля, и вместо това измъкна меча си, прошепвайки думите, които накараха тъмните пламъци да се плъзнат по острието.

Знаеше кой е, но не се довери на ограниченията и заклинанията, с които я беше покрил. Сега Клор беше една от Висшите мъртви. В живота беше попаднала под влиянието на Унищожителя, но в смъртта някак се изплъзваше от този контрол. Хедж й беше наложил покорство с други средства, и както се получаваше винаги с властта на един некромант над подобен дух, това покорство можеше да се окаже нетрайно.

Клор изглеждаше като мрачна фигура, която само бегло приличаше на човек, с безформени придатъци върху огромния торс, които напомняха две ръце, два крака и глава. Там, където трябваше да бъдат очите й, горяха буйни огньове, макар че те бяха твърде големи и твърде раздалечени. Клор беше прекосила Стената с Хедж първия път и беше оглавила изненадващото нападение над армейския гарнизон в Анселстиер, в тяхното Западно укрепление. Там не бяха очаквали нападение от юг. Клор бе отнела много животи, които я бяха направили още по-силна. Хедж я наблюдаваше предпазливо и здраво стискаше Саранет. Звънците не обичаха да служат на некроманти и дори звънец, който би се сторил сигурен на един Абхорсен, имаше нужда непрекъснато да му се напомня кой е господарят.

Клор се поклони, някак иронично според Хедж. После заговори с безформената си уста, образувала се сред облака от мрак. Думите бяха безсмислени, нечленоразделни и разпокъсани. Хедж се намръщи и вдигна меча си. Устата се втвърди и един език от кървавочервен огън се стрелна от единия до другия край на противната паст.

— Моля за извинение, господарю — каза Клор. — По пътя от юг идват много войници на коне. Някои са магове на Хартата, макар да не са адепти. Убих онези, които пристигнаха първи, но след тях идват още много, затова се върнах да предупредя господаря си.

— Хубаво — каза Хедж. — Скоро ще подготвя нов приемник за мъртвите и ще ти го изпратя, щом е готов. Засега събери тук всички ръце, които успееш и нападнете войниците. Най-вече маговете на Хартата трябва да бъдат убити. Нищо не бива да застава на пътя на нашия господар!

Клор приведе голямата си, безформена глава. После протегна ръка назад и измъкна един мъж, скриван досега от мъглата и мрачното й туловище. Той беше слаб, дребен човек, чието сако бе разпрано на гърба и разкриваше класическа чиновническа бяла риза, снабдена с предпазители за ръкави. Тя го държеше за врата само с два от огромните си пръсти, а той беше полумъртъв от страх и липса на въздух. Падна на колене пред Хедж, като дишаше запъхтяно и хълцаше.

— Твой е, или поне така твърди — каза Клор. После се отдалечи, протягайки се, за да докосне мъртвите ръце, намиращи се наблизо. Щом ги докоснеше, те потреперваха и се дръпваха рязко, а после бавно започваха да я следват. Ала от тях бяха останали учудващо малко, а в тунела в Стената нямаше никакви. Клор внимаваше да не се доближава до надвисналата каменна грамада, която все така проблясваше от време на време, озарена от златиста светлина. Дори и тя не възприемаше безгрижно прекосяването на Стената и вероятно не би го направила без помощта на Хедж и саможертвата на много нисши мъртви.

— Кой си? — запита настойчиво Хедж.

— Аз… аз съм помощник-водач Гинър — проплака мъжът и му подаде някакъв плик. — Асистент на мистър Королини. Донесох ви писмото с договора… разрешителното за преминаване… преминаване на Стената…

Хедж взе плика, който се възпламени, щом го докосна и изчезна, а от почернялата му ръка се посипаха люспи от сива пепел.

— Не ми трябва разрешително — прошепна Хедж. — От когото и да било.

— Освен това дойдох за… за четвъртото плащане, както се договорихме — продължи Гинър, взирайки се в Хедж. — Направихме всичко, което поискахте.

— Всичко? — попита Хедж. — Кралят и Абхорсен?

— М… м… мъртви са — заекна Гинър. — Бомбардирахме ги и изгоряха в Корвиър. Нищо не остана.

— Лагерите край Форуин Мил?

— Нашите хора ще отворят портите на разсъмване, както наредихте. Позивите са напечатани, с превод на аждишки и челански. Сигурен съм, че ще повярват на обещанията.

— Превратът?

— Още водим битки в Корвиър и на други места, но… но съм сигурен, че „Наша страна“ ще победи.

— Значи сте направили всичко необходимо — каза Хедж. — Всичко, с изключение на едно.

— Какво е то? — попита Гинър. Вдигна очи към Хедж, но тъкмо понечи да извика, когато пламтящото острие се стовари и отнесе главата от раменете му.

— Загуба — изграчи Клор, която се връщаше с група „ръце“, тътрещи се зад нея. — Тялото вече е безполезно.

— Върви! — изрева Хедж, внезапно ядосан. Прибра окървавения си меч в ножницата и отново извади Мозраел. — Да не те отпратя в смъртта и да повикам някой по-полезен слуга!

Клор се подсмихна, а звукът наподобяваше дрънчене на сухи камъни в желязна кофа, и изчезна в нощта, докато редица от около сто мъртви ръце тътреха крака след нея. Когато и последният премина в предните окопи, Хедж иззвъня с Мозраел. От звънеца се изтръгна само един тон, който в началото беше тих, но постепенно увеличи силата и височината си. Когато звукът се разпространи, телата на южняците започнаха да се гърчат в спазми, а купчините с трупове се оживиха от движения. В това време Хедж се покри с лед. Мозраел продължаваше да звъни, макар че неговият повелител вече крачеше из студената река на смъртта.

Глава осемнадесетаМаскираната Клор

Лираел се събуди стресната, сърцето й биеше лудо, а ръцете й търсеха звънците и меча. Беше тъмно, а тя бе затворена в някаква стая… всъщност не, осъзна, щом се събуди напълно. Спеше в задната част на едно от онези шумни превозни средства — камион, както го нарече Сам. Само че вече не беше шумно.

— Спряхме — каза кучето. Подаде глава от брезентовото платнище, за да огледа наоколо и гласът му стана доста приглушен. — Доста неочаквано, струва ми се.

Лираел седна и се опита да се отърве от усещането, че скоро са я ударили по главата и са я накарали да пие оцет. Все още беше настинала. Поне не се беше влошила, макар че тепърва предстоеше пролетта в Анселстиер да разцъфне напълно, а зимата оказваше влияние върху нощните температури.

Спирането определено беше неочаквано, съдейки по купищата ругатни, които долитаха от шофьора отпред. После Сам свали напълно брезента отвън, като едва се размина с едно сърдечно облизване на цялото лице от Падналото куче. Изглеждаше уморен и Лираел се запита дали е могъл да спи след като научи ужасната новина за своите родители. Тя беше заспала почти веднага щом се качиха в… камиона… макар че нямаше представа колко дълго е продължило това. Не й се струваше много, а и още беше много тъмно и единствената светлина идваше от нашийника на кучето.

— Камионите спряха — съобщи Сам, — макар че всъщност вятърът е западен. Струва ми се, че сме твърде близо до полусферите. Ще се наложи да продължим пеша оттук.

— Къде сме? — попита Лираел. Изправи се твърде бързо и главата й се удари в брезентовото платнище, като едва се размина с една от стоманените подпори. Навън вече беше много шумно — заради виковете и тропота на подковани ботуши по пътя, — но на фона на всичко това се долавяше и един постоянен, глух тътен. В нейното полусънено състояние й беше нужно известно време да разбере, че това не е гръм, както донякъде беше очаквала, а нещо друго.

Кучето скочи от задния капак и Лираел го последва, някак по-унесено. Видя, че все още се намират на граничния път и изглежда беше ранна утрин. Луната беше изгряла, тънък полумесец, за разлика от почти пълната й фаза в Старото кралство. Лираел забеляза, че тя леко се различава и по форма и цвят. В нея имаше по-малко сребристо и повече от бледожълтия цвят на лютиче.

Тътенът идваше от далечния юг и в него се долавяше леко подсвирване. Лираел видя ярки проблясъци на тамошния хоризонт, но те не бяха от светкавица. От запад се чуваше и гръм и светлините от тази посока определено бяха светкавици. Докато се взираше, реши, че долавя съвсем лек полъх на Свободна магия, макар че вятърът наистина беше южен. А усети и присъствието на мъртви някъде напред. На не повече от миля.

— Какъв е този шум, а и светлините? — попита тя Сам, сочейки на юг. Той се обърна да види, но трябваше да отстъпи назад, преди да успее да отговори, когато войниците започнаха да бягат покрай камионите.

— Артилерия — каза след миг. — Големи оръдия. Сигурно са доста далече, за да не са засегнати от Старото кралство или полусферите и все още да могат да стрелят. Хм, те са нещо като катапулти, които изхвърлят взривно устройство на няколко мили, а то се удря в земята или се взривява във въздуха и убива хора.

— Пълна загуба на време — намеси се майор Грийн, който се бе появил, запъхтян. — Нали не чуваш да избухват снаряди? Те просто изстрелват неща, които със същия успех биха могли да са големи камъни, а дори и директният удар с неизбухнал снаряд няма да направи нищо на мъртвите. Ще стане просто голяма бъркотия, която да разчистят хората от артилерията. Хиляди неизбухнали бомби, и повечето от тях с бял фосфор. Гадна работа! Да вървим!

Майорът продължи запъхтяно нататък, следван от Лираел, кучето и Сам. Оставиха раниците си в камионите и за миг Лираел реши, че Могет все още спи в тази на Сам. После видя малката бяла котка отпред, зад първия ускорено маршируващ взвод, хукнала край пътя, сякаш гонеше мишка. Когато Могет се хвърли напред, тя разбра, че прави точно това. Преследваше нещо, с което да се нахрани.

— Къде сме? — попита Лираел, когато с лекота настигна майор Грийн. Той я погледна, пое си дъх кашляйки и кимна с глава към лейтенант Тиндал, който вървеше напред. Лираел схвана намека. Изтича напред към младия офицер и повтори въпроса си.

— На около три мили от Западното укрепление на Границата — отвърна Тиндал. — Форуин Мил се намира на около шестнайсет мили южно оттам, но да се надяваме, че ще успеем да спрем този Хедж при Стената — Първи взвод, стой!

Внезапната заповед изненада Лираел и тя продължи да бяга още няколко крачки, преди да забележи, че войниците отпред вече не вървят. Лейтенант Тиндал изрева още няколко заповеди, повторени от един сержант от предните редици, и войниците се разбягаха към двете страни на пътя, подготвяйки пушките си.

— Кавалерия, госпожо! — изрече рязко Тиндал, хвана я за ръка и я изтласка от едната страна на пътя. — Не знаем чия е.

Лираел се върна при Сам и извади меча си. Двамата се взираха в пътя, вслушани в тропота на копита по шосето. Кучето също се взираше, а Могет си играеше с мишката, която бе уловил. Тя беше още жива и той я пускаше за кратко, само за да я сграбчи след няколко метра, стискайки обезумялото и ужасено животно в полуотворената си уста.

— Не са мъртви — обяви Лираел.

— Нито е Свободна магия — каза падналото куче, душейки шумно. — Но са много уплашени.

Миг по-късно видяха коня и неговия ездач. Беше войник от Анселстиер, от конната пехота, макар че беше изгубил карабината и сабята си. Извика, когато видя войниците.

— Махнете се от пътя! Махнете се оттук!

Понечи да продължи нататък, но конят се подплаши, когато войниците нахлуха на пътя. Някой сграбчи юздата и накара животното да спре. Останалите грубо свалиха мъжа от седлото, когато опита да потупа коня с ръце.

— Какво става, човече? — попита грубо майор Грийн. — Как се казваш и от коя част си?

— Кавалерист 732769 Макълър, сър — отвърна механично мъжът, но зъбите му тракаха, докато говореше, а по лицето му се стичаше пот. — Четиринайсета лека кавалерия при Граничния военновъздушен отряд.

— Добре. А сега ми кажи какво става — каза майорът.

— Мъртви, всички са мъртви — прошепна мъжът. — Яздехме право от юг, през мъглата. Някаква странна, изкуствена мъгла… Заварихме ги с онези големи сребърни… като половинки от портокал, но огромни… Товареха ги върху каруци, но впрегнатите коне бяха мъртви. Само че не бяха мъртви, движеха се. Конете теглеха каруците, въпреки че бяха мъртви. Всички бяха мъртви…

Майор Грийн го разтърси много силно. Лираел протегна ръка, сякаш да го спре, но Сам я задържа.

— Докладвай, кавалерист Макълър! Каква е ситуацията!

— Всички, освен мен са мъртви, сър — каза просто Макълър. — Аз и Дъсти паднахме в атаката. Докато станем, всичко беше приключило. Прилоша ни от нещо. Може би в мъглата е имало газ. На всички от разузнавателния отряд им призля, също и на конете, или избягаха. А после се появиха онези същества, които лежаха навсякъде около каруците. Помислихме, че са трупове на мъртви южняци, но щом паднахме, те се изправиха. Видях как се тълпяха над другарите ми… хиляди чудовища, ужасни чудовища. Идват насам, сър.

— Сребърните полусфери — прекъсна го настоятелно Лираел. — Накъде поеха каруците?

— Не зная — смотолеви мъжът. — Движеха се на юг, право към нас, когато се натъкнахме на тях. След това не знам.

— Хедж е прекосил Стената и полусферите вече пътуват към Инкубатора за светкавици — каза Лираел на останалите. — Трябва да ги изпреварим! Това е последният ни шанс!

— Как? — попита Сам с пребледняло лице. — Щом вече са прекосили Стената…

Лейтенант Тиндал беше извадил картата и щракаше копчето на малко електрическо фенерче, което отказваше да работи. Преглъщайки една ругатня с извинителен поглед към Лираел, той задържа картата на лунната светлина.

В това време Лираел почувства вибрациите на усещането за смъртта и вдигна очи. Не видя нищо по пътя пред себе си, но знаеше какво идва. Мъртви ръце. Огромен брой мъртви ръце. А имаше и още нещо. Едно познато хладно присъствие. Някой от Висшите мъртви, но не некромант. Сигурно беше Клор.

— Идват — изрече тя настоятелно. — Две групи „ръце“. Около сто отпред и много повече по-назад.

Майорът изрева няколко заповеди и войниците хукнаха във всички посоки, най-вече напред, понесли триножници, картечници и друго снаряжение. Един санитар отведе кавалерист Макълър, а конят му ги следваше покорно. Лейтенант Тиндал разтърси картата и я погледна с присвити очи.

— Винаги се пада на проклетите гънки или там, където се съединява картата! — изруга той. — Струва ми се, че можем да поемем на югоизток от онзи кръстопът там, а после да се отправим на югозапад и да свърнем към Форуин Мил от юг. Камионите може би ще проработят, ако изберем този начин. Но в началото ще се наложи да ги бутаме.

— Тогава да започваме! — изрева майор Грийн. — Нареди на взвода си да бута. Ние ще удържаме позициите тук, колкото можем.

— Клор ги предвожда — каза Лираел на Сам и кучето. — Какво да правим?

— Не можем да стигнем пеша до Инкубатора за светкавици преди Хедж — каза бързо Сам. — Бихме могли да вземем коня на този мъж, но само двамата с теб ще яздим, а това са шестнайсет мили в мрака…

— Конят е изтощен — намеси се Могет. Дъвчеше и не произнасяше думите много ясно. — Не би могъл да носи двама, дори и да искаше. А не е така.

— Значи ще трябва да тръгнем с войниците — каза Лираел. — А това ще рече да задържим Клор и първата вълна мъртви достатъчно дълго, за да избутат камионите, докато запалят.

Сам погледна пътя покрай войниците, които бяха коленичили зад една картечница, подпряна върху триножник. Луната и звездната светлина, бяха достатъчно силни, за да види пътя и подрязаните храсти от двете страни, макар че бяха голи и безцветни. Докато се взираше, по-светлите участъци от пейзажа бяха засенчени от мрачни сенки. Това бяха мъртвите, които се тътреха заедно в хаотична и неорганизирана тълпа. Най-отпред вървеше една по-едра и тъмна фигура и дори от неколкостотин метра разстояние Лираел видя огъня, който гореше в нея. Беше Клор.

Майор Грийн също видя мъртвите и внезапно извика право в ухото на Лираел:

— Рота! Двеста метра на дванайсет часа, група мъртви същества, огън! Огън! Огън!

Виковете му бяха последвани от масово щракане на спусъци, което прозвуча силно дори и след викането. Ала не се случи нищо повече. Нямаше внезапно връхлетял шум, нито тътен на оръдеен огън. Само щракане и приглушени възгласи.

— Не разбирам — каза Грийн. — Вятърът е западен, а оръжията обикновено работят по-дълго, след като двигателите угаснат!

— Полусферите — каза Сам и хвърли един поглед към кучето, което кимна. — Те са самостоятелен източник на Свободна магия, а ние сме близо до тях. Вероятно и Хедж е омагьосал вятъра. Все едно още сме в Старото кралство по отношение на вашата технология.

— По дяволите! Първи и Втори взвод, стройте се в две редици на шосето, незабавно! — нареди Грийн. — Стрелците отзад! Артилеристите, свалете затворите и извадете мечовете!

Настъпи внезапно оживление, когато картечарите свалиха затворите на оръжията си и извадиха мечовете. Лираел също измъкна своя, а след моментно колебание, и Саранет. Незнайно защо искаше да използва Кибет — струваше й се по-познат на пипане, — но за да се справи с Клор, щеше да има нужда от авторитета на по-големия звънец.

— Мислех, че е повече от дванайсет часа — каза тя на Сам, докато се придвижваха нагоре, за да заемат позиции в предните части. Войниците бяха около шейсет, подредени в две редици напречно на пътя и в нивите от двете му страни. Всички от първа линия носеха ризници, а пушките им бяха снабдени с дълги щикове, чието сребро проблясваше. Във втората редица бяха стрелците, макар че от начина, по който държаха лъковете си Лираел разбра, че само половината от тях наистина знаят какво правят. И техните стрели бяха посребрени, забеляза тя с одобрение. Това донякъде щеше да им помогне срещу мъртвите.

— Хм, думите на майор Грийн „дванайсет часа“ означаваха „право напред“; часът е около два сутринта — отвърна Сам, след като погледна нощното небе. Очевидно познаваше анселстиерските звезди не по-зле от тези в Старото кралство, защото местното небе не говореше нищо на Лираел.

— Първа редица на колене! — нареди майор Грийн. Застана отпред с Лираел и Сам и хвърли кос поглед към Падналото куче, което придобиваше пълния си боен размер. Войниците до животното помръдваха нервно, докато коленичеха и накланяха щиковете на пушките си под ъгъл от четиридесет и пет градуса, така че първият ред се превърна в гъсталак от остриета.

— Стрелците, готови за стрелба!

Стрелците заредиха стрелите, но не дръпнаха тетивата. Мъртвите наближаваха методично, но не бяха достатъчно близо, за да успеят Лираел и Сам да различат отделните фигури в мрака, освен тази на Клор. Тракането на костите им се чуваше, както и тътренето на множество деформирани крака по пътя.

Лираел долавяше напрежението и страха сред войниците наоколо. Поетият въздух, който не се издишваше. Нервното помръдване с крака и суетнята със снаряжението. Мълчанието, след като майорът издаваше заповедите. Нямаше да е нужно кой знае колко, за да побегнат да спасят живота си.

— Спряха — каза кучето, а зорките му очи пронизваха нощта.

Лираел се втренчи напред. Наистина, мрачното множество явно беше спряло, а червената светлина от Клор се движеше настрани, вместо напред.

— Да не би да се опитват да обиколят фланга? — попита майорът. — Чудно защо.

— Не — каза Сам. Той усещаше много по-голямата група мъртви по-назад. — Тя изчаква втората група мъртви. Бих казал, че са близо хиляда.

Говореше тихо, но при последните му думи през по-близките войници премина вълна, която постепенно обхвана и двете редици, щом думите му бяха повторени.

— Тихо! — нареди Грийн. — Сержант! Запишете името на този мъж!

— Слушам! — потвърдиха няколко сержанта. Повечето от тях допреди малко шепнеха и никой дори не се престори, че записва нещо в полевия си дневник.

— Не можем да чакаме — каза разтревожено Лираел. — Трябва да стигнем до Инкубатора за светкавици!

— Но не можем и да загърбим тази пасмина — каза Грийн. Приведе се по-близо, знакът на Хартата на челото му просветна слабо в отговор на магията на Хартата на кучето, и прошепна: — Хората ми скоро ще паднат духом. Те не са скаути, не са свикнали с такива неща.

Лираел кимна. Изскърца със зъби в израз на моментна нерешителност, а после излезе от първата редица.

— Аз ще се заема с битката срещу Клор — заяви тя. — Ако успея да я победя, ръцете може би ще се разпръснат или ще се върнат при Хедж. Така или иначе, ще се бият зле.

— Никъде няма да ходиш без мен — каза кучето. То също пристъпи напред, лаейки развълнувано, и лаят му отекна в нощта. В него имаше нещо странно. Той накара косите на всички да настръхнат, а звънецът в ръката на Лираел иззвъня тихо, преди тя да успее да го заглуши. И двата звука изнервиха още повече войниците.

— Или мен — каза решително Сам. И той пристъпи напред, мечът му пламтеше от символи на Хартата, а свитата му лява ръка беше озарена от подготвеното заклинание.

— Аз ще дойда да гледам — каза Могет. — Може би ще подплашите няколко мишки, за да излязат от дупките си.

— Ако позволите на един старец да се сражава с вас… — поде Грийн, но Лираел поклати глава.

— Останете тук, майоре — каза тя, а гласът й не беше на млада жена, а на Абхорсен, комуто предстои да се справи с мъртвите. — Пазете тила ни.

— Слушам, госпожо — отвърна майор Грийн. Отдаде чест и се върна в строя.

Лираел пое напред, а чакълът на пътя хрущеше под краката й. Падналото куче вървеше от дясната й страна, а Сам от лявата. Могет, един бърз бял силует, тичаше край пътя, втурвайки се напред-назад, вероятно в търсене на още мишки, които да тормози.

Мъртвите не тръгнаха към Лираел, докато вървеше напред, ала щом се приближи, тя видя, че се разпръсват и навлизат в нивите, за да образуват по-широк фронт. Клор изчака на пътя, висока фигура, по-тъмна от нощта, с изключение на пламтящите й очи. Лираел усещаше присъствието на Висшите мъртви като студена ръка върху тила си.

Когато се отдалечиха на около петдесет метра, Лираел спря, а кучето и Сам застанаха на половин крачка зад нея. Държеше Саранет високо и сребърният звънец проблясваше на лунната светлина, докато символите на Хартата светеха и се движеха върху метала.

— Маскирана Клор — извика Лираел, — върни се в смъртта!

Тя подхвърли звънеца, като го улови за дръжката и в същото време звънна с него. Саранет проехтя в нощта, а мъртвите ръце потръпнаха, щом звукът достигна до тях. Ала звънецът звънеше за Клор и цялата сила и внимание на Лираел бяха насочени към нейния дух.

Клор вдигна призрачното острие на меча над главата си и извика предизвикателно. Ала писъкът й бе заглушен от продължителния звън на звънеца и тя отстъпи назад, докато размахваше меча си.

— Върни се в смъртта! — нареди Лираел, докато вървеше напред, размахвайки Саранет с бавни въртеливи движения, взети директно от една страница на „Книгата за мъртвите“, която сега блестеше много ярко в съзнанието й. — Времето ти изтече!

Клор просъска и направи още една крачка назад. После към песента на звънеца се присъедини друг звук. Един безапелационен лай, невероятно продължителен, проточил се безспир, но по-остър и пронизителен от дълбокия глас на Саранет. Клор вдигна меча си, сякаш за да парира звуците, но направи още две крачки назад. Обърканите мъртви ръце се отместиха от пътя й със залитане, а от гниещите им гърла се изтръгнаха тревожни крясъци.

Ръката на Сам описа бърз кръг над рамото му, и внезапно върху и около Клор избухна златист огън, който се разля към мъртвите ръце, които пищяха и се гърчеха, докато разяждаше мъртвата им плът.

После изведнъж една малка бяла фигура изникна почти в краката на Клор. Една котка, подскачаща на задните си крака, докато размахваше лапи във въздуха пред духа на Висшия мъртъв.

— Бягай! Бягай, Безлика Клор! — изсмя се Могет. — Абхорсен идва да те изпрати зад Деветата порта!

Клор замахна към котката, която пъргаво отскочи встрани, щом острието профуча край нея. После съществото превърна замаха в подскок, огромен скок на разстояние девет метра над главите на мъртвите ръце зад нея. Променяйки облика си, докато скачаше, тя се превърна в огромен облак от мрак с форма на гарван, който се втурна из нивите на север, към Стената и безопасността, преследван от гласа на Саранет и лая на кучето.

Глава деветнадесетаКонсерва със сардини

Докато Клор бягаше, мъртвите ръце се пръснаха като мравуняк, залят с гореща вода. Те хукнаха във всички посоки, а най-глупавите към Лираел, Сам и кучето. Могет тичаше между краката им и се смееше, докато огънят на магията на Хартата изгаряше сухожилията им и ги запращаше с гръм и трясък на земята, лаят на кучето връщаше духовете им обратно в смъртта, а Саранет им повеляваше да напуснат телата си.

След няколко безумни минути всичко приключи. Екотът на звънеца и лаят утихнаха, а Лираел и нейните спътници останаха да стоят на един празен път под луната и звездите, заобиколени от стотина тела, които бяха просто празни обвивки.

Тишината беше нарушена от радостните възгласи и викове на войниците зад тях. Лираел ги пренебрегна и подвикна на Могет.

— Защо каза на Клор да бяга? Ние побеждавахме! И какви бяха онези приказки за Безликата?

— Стана по-бързо, което според мен беше целта — каза Могет. Отиде в краката на Сам и седна там, прозявайки се. — Клор винаги е била свръхпредпазлива, дори когато беше ж… жива. Сега съм уморен. Ще ме поносиш ли?

Сам въздъхна. Прибра меча си в ножницата и взе котката, като положи дребната животинка в извивката на лакътя си.

— Стана по-бързо — каза извинително на Лираел. — И ми е неприятно да го казвам, но идват още много мъртви… и призрачни ръце, ако не греша…

— Не грешиш — изръмжа кучето, гледайки подозрително Могет. — Макар че и аз, подобно на моята господарка, не съм доволен от мотивите и обясненията на Могет и предлагам да потеглим незабавно. Нямаме много време.

Сякаш в отговор на думите му, от шосето долетя шумът от двигателите на камионите. Очевидно лейтенант Тиндал и хората му ги бяха избутали достатъчно надалече, за да успеят да запалят отново.

— Надявам се да успеем да заобиколим — каза разтревожено Сам, докато бягаха към камионите. — Ако вятърът отново се промени, ще заседнем още по-далече.

— Можем да опитаме да ги задвижим… — поде Лираел. После поклати глава. — Не, разбира се. Това само би влошило анселстиерската… как я наричате? Технология?

— Нещо такова — изрече запъхтяно Сам. — Хайде!

Бяха настигнали майор Грийн и задния взвод, който забързано се придвижваше към камионите. Майорът им се усмихна лъчезарно, когато се изравниха с него, а няколко войници докоснаха пушките си за поздрав. Атмосферата беше много по-различна, отколкото преди няколко минути.

Лейтенант Тиндал чакаше до първия камион и отново разучаваше картата, този път с помощта на работещо електрическо фенерче. Той вдигна очи и отдаде чест, когато Лираел, Сам и майор Грийн наближиха.

— Намерих един път, който ще свърши работа — каза той бързо. — Струва ми се, че дори ще успеем да изпреварим Хедж!

— Как? — попита настоятелно Лираел.

— Ами, единственият път на юг от Западното укрепление криволичи из тези хълмове тук — каза той и посочи. — Има само едно платно, което дори не е застлано с чакъл. На тежко натоварените фургони — както ми ги описа Макълър — ще им е нужен поне ден, за да преминат оттам. Едва ли ще успеят да стигнат до Форуин Мил преди късния следобед! А ние можем да пристигнем малко след зазоряване.

— Много добре, Тиндал — възкликна майорът и го потупа по гърба.

— Има ли някакъв друг начин, по който полусферите да бъдат пренесени до Форуин Мил? — попита Сам. — Всичко това е било планирано много старателно от Хедж. Както в Кралството, така и тук… всичко е било подготвено. Използването на южняци, за да бъдат създадени още мъртви, готовите фургони…

Тиндал отново погледна картата. Лъчът на фенерчето се стрелна в няколко посоки по нея, докато той обмисляше възможните варианти.

— Е — каза накрая. — Предполагам, че биха могли да пренесат полусферите с фургон до морето, да ги натоварят на лодки и да ги пренесат на юг, а после по езерото до старото пристанище при Форуин Мил. Но няма къде да ги натоварят край Западното укрепление…

— Напротив, има — каза майорът и изведнъж посърна отново. Посочи един символ върху картата, отвесна линия, заобиколена от четири наклонени линии. — При Западния фар има военноморско пристанище.

— Точно това ще направи Хедж — каза Лираел и от увереността изведнъж я побиха тръпки. — Колко бързо могат да се придвижат по море?

— Натоварването на полусферите ще отнеме известно време — каза Сам, присъединявайки се към струпаните глави над картата. — И ще се наложи да плават, без да използват пара. Но Хедж ще омагьоса вятъра. Бих казал по-малко от осем часа.

Думите му бяха посрещнати с кратко мълчание. После, по неизказано съгласие, тълпата трескаво премина към действие. Грийн грабна картата и се качи в кабината на първия камион, Лираел и нейните спътници хукнаха назад и скочиха вътре, а лейтенант Тиндал бягаше по пътя, махаше с ръка и викаше: „Потегляйте! Потегляйте!“, докато камионите все повече увеличаваха оборотите и бавно тръгваха, а фаровете им примигваха, докато двигателите поемаха напрежението.

В задната част на камиона Сам положи Могет върху своята многократно кърпена раница и седна до него. След това извади малка метална кутия от кесията на колана си и я допря до носа на котката. В продължение на няколко секунди животното изглеждаше дълбоко заспало. После отвори едва-едва едното си зелено око.

— Какво е това? — попита Могет.

— Сардини — отвърна Сам. — Разбрах, че това е стандартната дажба, затова взех няколко консерви за теб.

— Какво е това сардини? — попита подозрително Могет. — И защо има ключ? Да не би това да е някоя от шегите на Абхорсен?

В отговор Сам откъсна ключа и бавно отвори капака на консервата. От нея се разнесе силната миризма на сардини. Могет жадно следеше процедурата, без да сваля очи от консервата. Когато Сам я остави на земята, разминавайки се на косъм от порязването, щом камионът подскочи няколко пъти, Могет предпазливо подуши сардините.

— Защо ми ги даваш?

— Обичаш риба — каза Сам. — Освен това казах, че ще го направя.

Могет откъсна очи от сардините и погледна Сам. Погледът му се премрежи, но не долови следи от измама по лицето на принца. Малката котка поклати глава, а после светкавично изяде сардините, оставяйки консервата безупречно чиста и празна.

Лираел и кучето хвърлиха по един поглед към тази проява на лакомия, но повече се интересуваха от онова, което се случваше навън и зад тях. Лираел дръпна брезентовото платнище и те погледнаха покрай трите следващи ги камиона. Тя долови присъствието на втората, много по-голяма група от призрачни ръце, които бяха значително по-силни от мъртвите ръце, без да са ограничени от плътта, и се движеха много бързо, а някои от тях подскачаха и прелитаха като огромни прилепи пред основната група от своите тътрещи се в телата на трупове събратя. Несъмнено щяха да създадат големи проблеми някъде, но тя не можеше повече да мисли за тях. По-голямата опасност се намираше на запад, а вече и леко на юг, където хоризонтът беше озарен от светкавици. Лираел забеляза, че другият, изкуствен тътен от анселстиерската артилерия беше престанал преди известно време, но тя беше твърде заета, за да го забележи.

— Куче — прошепна Лираел. Придърпа го към себе си и обви ръце около шията му. — Куче. Ами ако пристигнем твърде късно, за да унищожим Инкубатора за светкавици? Ами ако полусферите се съединят?

Кучето не каза нищо. Вместо това изсумтя в ухото на Лираел и удари с опашка по пода на камиона.

— Трябва да вляза в смъртта, нали? — прошепна Лираел. — Да използвам тъмното огледало и да разбера как е бил прикован в Началото.

Кучето все така не говореше.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита Лираел, шепнейки толкова тихо, че нито един човек не би я чул.

— Да — каза кучето. — Където и да отидеш, аз ще съм до теб.

— Кога трябва да тръгнем? — попита Лираел.

— Още не — промърмори кучето. — Не и докато не останем без друг избор. Може би все пак ще успеем да стигнем до Инкубатора за светкавици преди Хедж.

— Надявам се — каза Лираел. Отново прегърна кучето, после го пусна и се облегна на раницата си. Сам вече спеше в другия край на камиона, а Могет се бе свил до него, докато празната консерва от сардини се пързаляше по дървения под на камиона. Лираел я взе, сбърчи нос и я закрепи в един ъгъл, където нямаше да дрънчи.

— Аз ще остана на пост — каза Падналото куче. — Трябва да поспиш, господарке. Остават още няколко часа до изгрева, а ще имаш нужда от цялата си сила.

— Не мисля, че мога да спя — каза тихо Лираел, но се облегна на раницата си и затвори очи. Цялото й тяло беше напрегнато, и ако можеше, щеше да стане и да тренира с меча си, или да направи нещо, с което да опита да прогони това чувство. Но не можеше да стори нищо в задната част на движещо се превозно средство, освен да лежи и да се тревожи за бъдещето. Затова го направи и изненадващо бързо прекоси границата между тревогите наяве и неспокойния сън.

Кучето беше положило глава върху лапите си и гледаше как Лираел се върти и мърмори в съня си. Камионът тракаше и вибрираше под тях, а ревът на мотора се усилваше и намаляваше, докато возилото преодоляваше завоите, възвишенията и спадовете по пътя.

След около час Могет отвори очи. Видя, че кучето го гледа и побърза да ги затвори. Кучето стана тихо и отиде при него, като напъха муцуната си право в малкото розово носле на Могет.

— Кажи ми защо да не те хвана за врата и да те изхвърля оттук незабавно — прошепна кучето.

Могет отново отвори едното си невъзмутимо око.

— Просто ще тичам зад вас — прошепна в отговор. — Освен това, тя ме оправда поради липса на доказателства. Можеш ли да направиш нещо друго?

— Не съм толкова великодушен — каза кучето и оголи зъбите си. — Нека ти напомня, че ако ни предадеш, лично ще се погрижа да видя как умираш.

— Нима? — измърка Могет, отваряйки и другото си око. — Ами ако не успееш?

Кучето изръмжа тихо и заплашително. Това беше достатъчно да събуди Сам, който примигна с очи и посегна към меча си.

— Какво има? — попита сънено.

— Нищо — каза кучето. Върна се при Лираел и се просна на земята, въздишайки огорчено. — Нищо обезпокоително. Продължавай да спиш.

Могет се усмихна и поклати глава, а миниатюрният Ранна издрънча. Сам се прозя силно при този звук и се отпусна върху раницата си, заспивайки на мига.



Никълъс Сейър се носеше из безсънието като риба, захапала муха. Едно бавно издигане, което го остави да се мята наоколо объркан и без дъх, сякаш същата тази риба току-що бе уловена на брега на някое езеро — а той се намираше именно там. Стана и се огледа. Част от съзнанието му се успокояваше от факта, че се намира в някакъв сумрачен свят, създаден от буреносните облаци над главата му, и че светкавиците трещят на по-малко от петдесет метра разстояние. Не се интересуваше особено от бледата половина на слънцето на изток, което тъкмо изгряваше над хребетите.

Никълъс лежеше върху купчина слама до една колиба, от едната страна на нещо, което някога е било действащ кей. На двайсет метра оттам хората на Хедж псуваха и ругаеха, докато се бореха с помощта на крикове, въжета и макари да изтъркалят една от сребърните полусфери на брега от малкия търговски кораб. Край кея стоеше още един кораб, на неколкостотин метра навътре в езерото, разположен предпазливо, така че да не се доближава достатъчно, за да задейства силния отблъскващ ефект между полусферите.

Никълъс се усмихна. Намираха се във Форуин Мил. Не помнеше как го бяха направили, но бяха пренесли полусферите през Стената. Инкубаторът за светкавици беше готов и оставаше само да ги съединят, за да може всичко да си дойде на мястото.

Чу се гръм и някой изпищя. Един мъж падна от кораба, с почерняла кожа и горяща коса. Просна се на пристанището, гърчейки се и стенейки, докато един от другите мъже слезе и бързо преряза гърлото му. Ник наблюдаваше всичко това съвсем спокойно. Това беше просто цената, която трябваше да платят, за да се справят с полусферите, а те бяха най-важното нещо.

Изправи се бавно, най-напред на четири крака, а после напълно. Струваше му много усилия и се наложи да се хване за малко за счупената канализационна тръба на колибата, докато престане да му се вие свят. Ала постепенно ставаше по-стабилен. Още един мъж загина, докато той стоеше там, но Ник дори не забеляза. Очите му можеха да виждат единствено блясъка на полусферите и напредването на работата. Скоро първата щеше да бъде готова, за да я преместят в порутения скелет на дъскорезницата. Щяха да я натоварят на специална платформа, издигната върху очакващия я железопътен вагон, редом до още един върху същата къса жп линия.

Поне така беше наредил Никълъс. Хрумна му, че всъщност не беше огледал Инкубатора за светкавици. Беше съставил плановете и беше платил за изграждането му, преди да замине за Старото кралство. Това му се струваше много отдавна. Никога не беше виждал Инкубатора за светкавици в действителност. Само на хартия и в неспокойните си сънища.

Още беше отпаднал заради болестта, от която се бе заразил отвъд Стената, твърде отпаднал, за да върви без проблеми. Трябваше му бастун или патерица. Наблизо имаше носилка, примитивна вещ от брезент и дърво. Би могъл да измъкне някой от прътовете и да го използва като тояга, помисли си Ник. Много бавно и крайно предпазливо, той отиде до носилката, проклинайки своята слабост, когато едва не падна. Приклекна и извади пръта, освобождавайки го от брезентовите гайки. Той беше дълъг поне два метра и половина и малко тежеше, но беше по-добре от нищо.

Тъкмо се канеше да го използва, за да се изправи, когато видя как нещо проблесна върху носилката. Беше отчупен дървен къс, боядисан със странни ярки символи. Озадачен, той протегна ръка да го вземе.

Щом го докосна, тялото му потръпна конвулсивно и силно му прилоша. Ала дори след като повърна, продължи да държи пръста си върху онова, за което вече знаеше, че е къс от вятърна флейта. Не можеше да го вземе, защото ръката му не го слушаше и отказваше да се свие, но можеше да го докосва. И докато го докосваше, спомените нахлуха. Докато го докосваше, той беше истинският Никълъс Сейър, а не някаква марионетка на лъскавите полусфери наблизо.

— Думата на един Сейър — прошепна той, когато отново си припомни Лираел. — Трябва да спра това.

Остана приведен над пръта и собственото си повръщано, едва докосвайки дървения къс, докато умът му трескаво обмисляше положението. Щом пуснеше амулета, щеше да се върне назад и отново да се превърне в безмозъчен слуга. Не можеше да го вземе или да го носи в ръце. Все пак трябваше да има някакъв начин да го държи наблизо, за да усеща действието на магията му, която да му напомня кой е.

Ник огледа тялото си. Беше едновременно шокиран и уплашен от това колко е отслабнал, както и от сините и пурпурни натъртвания, плъзнали из цялата лява половина на гърдите му. Ризата му се състоеше само от конци и дрипи, а и панталоните му не бяха поздрави, закрепени на тънкия му кръст не с колан, а с насмолено въже. Джобовете му ги нямаше, както и бельото.

Но маншетите на панталона му все още бяха подвити. Ник ги опипа с дясната си ръка, за да се увери, че ще издържат. Фината вълнена материя беше по-тънка, отколкото преди седмици, но нямаше да се скъса лесно.

Задъхан от усилието, той придвижи глезена си възможно най-близо до фрагмента от вятърната флейта, разтвори маншета и използва другата си ръка, за да подхвърли дървения къс към него. Трябваха му няколко опита, но накрая го пъхна вътре. Веднага забрави какво е правил, но секунди по-късно маншетът се удари в кожата му. Глезенът му бе пронизан от болка, която все пак беше поносима.

Не искаше да поглежда полусферите, но се улови, че го прави. Първата беше на кея. Около нея се тълпяха много хора, които връзваха нови въжета за теглене и развързваха онези, с които я бяха пренесли на брега. Ник видя, че много от работниците, които държаха въжетата на сушата, отново бяха от нощната смяна. Тези изглеждаха малко по-добре, макар че плътта им все така гниеше под сините шапки и забрадки.

Не, помисли си Ник, когато дървеният амулет се удари в глезена му. Това не бяха болни хора, а мъртви създания, трупове, върнати към някакво подобие на живот от Хедж. За разлика от нормалните хора, те очевидно не се притесняваха от непосредствената близост до полусферите или постоянните светкавици.

Сякаш самата мисъл за името му извика Хедж и след сиянието на последната светкавица, некромантът внезапно се появи до полусферата. Ник за пореден път се изненада от чудовищния вид, който бе придобил Хедж. По черепа му пълзяха сенки, преплитащи се с огъня, пламнал дълбоко в очите му, а от пръстите му се стичаха червени, полутечни пламъци.

Некромантът отиде до носа на кораба и извика нещо. Мъжете бързо се размърдаха, за да му се подчинят, макар да се виждаше, че почти всички бяха ранени по някакъв начин, или пък болни. Те се втурнаха да вдигнат платната и корабът се отдалечи от кея. Другият, натоварен кораб, незабавно започна да се приближава.

Хедж гледаше как идва и вдигна ръце над главата си. После изрече нещо, тежки думи, от които въздухът наоколо затрептя, а земята се разтърси. Протегна едната си ръка към водите на езерото и отново извика, правейки жестове, които оставиха следи от червен огън във въздуха.

От езерото започна да се издига мъгла. Тънките бели струйки се виеха нагоре, повлекли след себе си по-плътни пластове. Хедж размаха ръка вляво и вдясно и струйките плъзнаха встрани, разстилайки още мъгла над водата, като образуваха стена, която постепенно покри цялото езеро. Докато се простираше встрани, тя се носеше и напред, към кея, дъскорезницата, долината на езерото и хълмовете отвъд.

Хедж плесна с ръце и се обърна. Погледът му се спря на Ник, който веднага сведе очи и се хвана за гърдите. Чу, че некромантът наближава, докато токовете му отекваха силно по дървените дъски.

— Полусферите — смотолеви бързо Ник, когато стъпките спряха пред него. — Полусферите трябва… ние трябва…

— Всичко върви добре — каза Хедж. — Образувах морска мъгла, която ще устои на всички опити да бъде поместена, ако някой от нашите врагове е достатъчно вещ, за да опита. Ще наредите ли още нещо, господарю?

Ник усети как нещо помръдва в гърдите му. Нещо като лудо сърцебиене, само че по-силно и много по-плашещо и отблъскващо. Той изпъшка от болка и падна, ръцете му дращеха по дъските, а ноктите му се чупеха, докато лющеше дървото.

Хедж изчака спазъмът да отмине. Ник лежеше и се задъхваше, неспособен да говори, и чакаше да бъде завладян от безсъзнанието и съществото вътре в него. Ала то не се появи и след няколко минути Хедж се отдалечи.

Ник се обърна по гръб и загледа как мъглата се носи в небето, скривайки буреносните облаци, но не и светкавиците. Никога не беше очаквал да види мъгла, озарявана от светкавици, помисли си той, докато част от съзнанието му отбелязваше странните ефекти.

Ала по-голямата част от мислите му бяха ангажирани с нещо далеч по-важно. Трябваше да попречи на Хедж да използва Инкубатора за светкавици.

Глава двадесетаНачалото на края

Зазоряваше се, когато двигателите отново започнаха да се давят и трещят, а после внезапно угаснаха. Лейтенант Тиндал изруга, когато червеният му пастел се подхлъзна и точката, която рисуваше върху картата се превърна в линия, която той превърна в кръст. Кръстът беше отбелязан върху гъсто разположените контурни линии, маркиращи наклонения терен към Форвейл, широка долина, разделяна от езерото Форуин и другото езеро с дълъг и нисък хребет.

Лираел беше заспала отново, докато камионите пътуваха в нощта. Беше пропуснала малките драми, изпълнили часовете, докато машините бързаха напред, без да спират за нищо, а шофьорите ги пришпорваха много повече, отколкото позволяваше здравият разум.

Но късметът беше на тяхна страна, или пък те го бяха предизвикали, и нямаше сериозни инциденти. Преживяха доста дребни сблъсъци, ожулвания и страхове, но не и нещо по-сериозно.

Лираел беше пропуснала и дезертьорството през нощта. Всеки път, щом камионите намаляваха, за да вземат някой остър завой, или бяха принудени да спрат, преди да запълзят из някой разбит участък от второкласен път, войниците, които не можеха да понесат перспективата за нови срещи с мъртвите скачаха от тях и изчезваха в мрака. На тръгване от Границата ротата наброяваше повече от сто мъже. До пристигането им във Форвейл бяха останали едва седемдесет и трима.

— Слезте от камионите! Бързо!

Виковете на старшината на ротата събудиха Лираел. Тя скочи рязко, едната й ръка вече тършуваше за звънеца, а другата беше върху Нехима. Сам реагира по подобен начин. Дезориентиран и уплашен, той се запрепъва към задния капак, точно зад Падналото куче, което изскочи миг по-късно.

— Пет минути почивка! Пет минути! Свършете си работата, без да се бавите! Без сплетни!

Лираел слезе от камиона, прозя се и потърка очи. Все още беше сумрачно, а на източното небе зад хребета нямаше и следа от слънце. По-голямата част от небето започваше да синее, с изключение на един недалечен участък, който беше тъмен и застрашителен. Лираел го зърна с крайчеца на окото си, извърна се бързо и най-големите й страхове се сбъднаха. Сред облаците проблесна светкавица. Много светкавици, повече откогато и да било, които поразяваха по-обширен район. Цялата местност зад хребета.

— Форуин Мил и езерото — каза майор Грийн. — Те се намират зад хребета. Какво, по…

Всички бяха вперили очи в мястото. Сега Грийн сочеше долината, разположена помежду им. Тя представляваше тучна, зелена земеделска земя, разделена с телени огради на симетрични ниви от по пет акра. На някои от нивите пасяха овце. Ала в южния й край имаше движещо се синьо множество. Хиляди хора, огромна тълпа от южняци със сини забрадки и шапки, предприели внушително преселение из цялата долина.

Грийн и Тиндал светкавично грабнаха биноклите. Но Лираел нямаше нужда от бинокъл, за да разбере накъде се движи тълпата. Водещите групи вече завиваха на запад, към хребета, зад който се намираше Форуин Мил. Към Инкубатора за светкавици, където, съдейки по вида на бурята, полусферите вече бяха заели местата си.

— Трябва да ги спрем! — каза Сам, сочейки южняците.

— По-важно е да предотвратим съединяването на полусферите — каза Лираел. Поколеба се за миг, без да е сигурна какво да каже или направи. Единственият възможен път изглеждаше очевиден. Трябваше да се изкачат на западния хребет, за да видят какво се случва зад него, а това означаваше да прекосят долината по най-бързия начин. — Трябва да се качим на онзи хребет! Хайде!

Тя тръгна по пътя към долината, като в началото тичаше бавно, но постепенно увеличи скоростта. Кучето бягаше до нея, изплезило език. Сам ги последва след половин минута, понесъл Могет на раменете си. Майор Грийн и лейтенант Тиндал бяха по-бавни, но не след дълго и двамата гръмогласно издаваха заповеди, а войниците бягаха откъм канавката край пътя и се строяваха.

Пътят беше по-скоро пътека, но след спускането си по хълма поемаше направо през нивите, пресичаше потока в центъра на долината по един бетонен брод или паднал мост и после продължаваше по билото на хребета.

Лираел бягаше както никога досега. Самотна фигура, която прегази брода и се озова пред южняците. Щом се приближи, видя, че те се движат във фамилни групи, често съставени от много поколения. Имаше стотици фамилии. Баби и дядовци, родители, деца, бебета. Лицата на всички имаха един и същ уплашен вид, и почти всеки от тях, независимо от възрастта си, се беше натоварил с куфари, чанти и малки вързопчета. Някои притежаваха странни вещи, малки машини и метални предмети, които Лираел не познаваше, но Сам разпозна като шевни машини, фонографи и пишещи машини. Странно, но почти всички възрастни държаха и малки хартиени листчета.

— Не бива да допускаме да прекосят хребета — каза кучето, когато Лираел намали темпото, за да ги огледа. — Но ние не трябва да спираме. Боя се, че светкавиците се увеличават.

Лираел спря за миг и се обърна. Сам беше на около петдесет метра по-назад и бягаше със сурова решителност.

— Сам! — извика Лираел. Посочи южняците, които започваха да завиват към хребета. Някои от по-младите мъже вече се катереха по склона. — Спри ги! Аз продължавам нататък!

Лираел побягна отново, пренебрегвайки острата болка от бодежа, който започваше да я мъчи отстрани. С всяка измината крачка й се струваше, че светкавиците зад хребета се увеличават, а гръмотевиците стават все по-силни и падат все по-начесто. Тя излезе от пътя и започна да криволичи по една висока скала, която водеше към хребета. За да си помага, се хващаше за камъните и клоните на белокорите дървета, осеяли склона.

Докато се катереше, усещаше присъствието на мъртви зад хребета. Най-напред бяха не повече от двайсет, но по-нагоре се появиха поне още дузина. Очевидно Хедж призоваваше духове от смъртта. Навярно някъде беше открил източник на трупове. Според Лираел не бяха призрачни ръце, защото беше нужно повече време да подготвиш един дух за живота, ако няма плът, която да го подслони. Поне се предполагаше, че отнема повече време. Тя се боеше, че няма представа на какво е способен Хедж.

После, без никакво предупреждение, се озова на върха на хребета и вече нямаше белокори дървета, нито големи камъни. Виждаше ясно голия западен склон към сините води на езерото. Склонът беше напълно прочистен, сякаш пометен от огън или гигантска метла, оставила само набраздена кафява пръст. Ала тази пръст беше родила необичайна реколта. Тънки метални прътове, два пъти по-високи от Лираел. Бяха стотици, наредени през метър и осемдесет, а в основата си свързани с дебели черни кабели, които криволичеха по склона към порутена каменна постройка без покрив. Успоредни метални жици, положени върху множество къси дървени греди образуваха нещо като релси. Те вървяха по земята и потъваха в сградата, и след двайсет метра спираха рязко от двете й страни. Върху релсите имаше два плоскодънни вагона с метални колела, по един във всеки край. Лираел инстинктивно разбра, че са предназначени за полусферите. Щяха да ги натоварят във вагоните и по някакъв начин да ги съединят посредством силата на гръмотевичната буря.

Проблесна светкавица, сякаш да потвърди мислите й. Разклони се и обхвана целия кей, толкова ярка, че се наложи Лираел да заслони очите си с ръка. Знаеше какво ще види там, защото усещаше миризмата на сгорещен метал, острата миризма на Свободна магия. Прилоша й и беше благодарна, че не бе яла нищо от часове.

Една от сребърните полусфери вече беше на кея. Тя проблесна в синьо, когато светкавицата я порази. Другата полусфера се намираше в един кораб в езерото. Макар че повечето светкавици падаха върху полусферите, Лираел видя, че те се разпростират и по склона и много от тях улучват високите прътове. Това бяха гръмоотводи, онези хиляда гръмоотвода, които заедно образуваха Инкубатора за светкавици на Никълъс.

Сякаш черните облаци на небето не стигаха, а и над езерото започваше да се вие мъгла. Лираел усещаше, че това е магическа мъгла, изградена от истинска вода, така че щеше да бъде много по-трудно да я прогони или разсее. Долавяше действието на Свободната магия в нея и нейния източник. Хедж беше някъде долу на кея. С него имаше мъртви, които преместваха първата полусфера, и още мъртви в различните малки постройки около кея. Лираел усещаше как се движат наоколо, а Хедж стоеше в центъра на цялата активност. Чувстваше се като муха на ръба на паяжина, долавяща движението на огромния паяк-майка в центъра и многото й отрочета из цялата паяжина.

Лираел извади Нехима и след моментно колебание ръката й се спусна към Астарел. Печалният. Всички, които го чуеха, щяха да бъдат запратени в смъртта, включително и Лираел. Ако успееше да се приближи достатъчно, можеше да изпрати Хедж и всички мъртви много, много далече. Най-вероятно поне Хедж щеше да успее да се върне в живота, но шансът и Лираел да го направи беше малък, а това щеше да й отнеме ценно време.

Ала щом понечи да измъкне звънеца от пояса, кучето подскочи към нея и блъсна ръката й с нос.

— Не, господарке — каза то. — Астарел не може сам да победи тук. Закъснели сме твърде много, за да попречим на съединяването на полусферите.

— Сам, войниците… — каза Лираел. — Ако нападнем незабавно…

— Струва ми се, че няма да можем да прекосим лесно този Инкубатор за светкавици — каза кучето, поклащайки глава. — Силата на Унищожителя тук не е толкова ограничена, а самият той насочва светкавиците. Освен това мъртвите тук са предвождани от Хедж, а не от Клор.

— Но ако полусферите се съединят… — прошепна Лираел на самата себе си. После преглътна и каза: — Време е, нали?

— Да — каза кучето. — Но не тук. Хедж сигурно ни е забелязал, както и ние него. Засега вниманието му е насочено към полусферите, но не мисля, че ще измине много време, преди да им нареди да нападнат.

Лираел се обърна, за да слезе обратно по източния склон на хребета, после се спря и погледна назад.

— Ами Никълъс? Какво ще стане с него?

— Вече не можем да му помогнем — отвърна тъжно кучето. — Когато полусферите се съединят, фрагментът в тялото му ще избухне откъм сърцето, за да стане част от общото цяло. Но той няма да разбере нищо. Краят ще настъпи бързо, макар да се боя, че Хедж ще плени духа му.

— Горкият Ник — каза Лираел. — Изобщо не биваше да го пускам.

— Нямаше избор — каза кучето. Побутна Лираел зад коляното, изгарящо от желание да я накара да се размърда. — Трябва да побързаме!

Лираел кимна и се обърна, за да се върне обратно по склона. Докато бързаше надолу, като се подхлъзваше и едва не падаше в по-стръмните участъци, тя си мислеше за Никълъс, а след това и за всички останали, в това число и за себе си. Може би неговият път беше най-лек. Все пак той вероятно щеше да бъде просто първият умрял, при това в неведение. Всички останали щяха твърде добре да осъзнаят своята участ, и навярно щяха да свършат като роби на Хедж.

Лираел беше изминала половината път, когато долината бе огласена от един невероятно силен, гърмящ глас. За миг изпадна в шок, преди да разбере, че това е Сам, чийто говор беше многократно усилен от магията на Хартата. Той стоеше върху голям камък едва на стотина метра надолу по скалата, обвил ръце около устата си, с пламтящи от заклинанието пръсти.

— Южняци! Приятели! Не преминавайте отвъд западния хребет! Там ви очаква само смърт! Не вярвайте на листовките в ръцете си — в тях има само лъжи! Аз съм принц Самет от Старото кралство и обещавам да дам земя и стопанство на всеки от вас, който остане в долината! Ако останете в долината, ще получите ферми и земя отвъд Стената!

Сам повтори посланието си, когато Лираел спря запъхтяна до неговия камък. Отдолу хората на майор Грийн се бяха подредили в дълга редица по дъното на хребета. Южняците се бяха събрали зад тази редица, припокривайки я в продължение на неколкостотин метра в южния край. Повечето от тях бяха спрели да чуят Сам, но неколцина продължаваха да изкачват хребета.

Сам замълча и скочи на земята.

— Най-доброто, което мога да направя — каза загрижено. — Може би ще спре някои от тях. Ако изобщо са разбрали какво говоря.

— Не можем да направим нищо повече — каза майор Грийн. — Не можем да застреляме тези нещастници, а те ще ни надвият, ако опитаме да ги спрем само с щикове. Ще ми се да поговоря с полицаите, които е трябвало да…

— Едната полусфера вече е на брега, а другата е близо до нея — прекъсна го Лираел, а новината й незабавно привлече вниманието. — Хедж е там, образува мъгла и създава още много мъртви. И Инкубаторът за светкавици започва да действа, а Унищожителя призовава и насочва светкавиците.

— Най-добре да атакуваме незабавно — каза майор Грийн. Пое въздух, за да извика, но Лираел го прекъсна отново.

— Не — каза тя. — Не можем да минем през Инкубатора за светкавици, а има и твърде много мъртви. Вече не можем да попречим на съединяването на полусферите.

— Но това е… това означава, че сме изгубени — каза Сам. — Всичко. Унищожителя…

— Не — отсече Лираел. — Ще вляза в смъртта, за да използвам Тъмното огледало. Унищожителя е бил прикован и разгромен в Началото. Щом разбера как се е случило, можем да го направим отново. Но ще трябва да пазите тялото ми, докато се върна, а Хедж със сигурност ще ни нападне.

Докато говореше, Лираел се взираше решително в очите на Сам, а после в тези на майор Грийн и на двамата лейтенанти Тиндал и Готли. Надяваше се, че така черпи увереност. Трябваше да повярва, че отговорът се крие в смъртта, в миналото. Някаква тайна, която щеше да им помогне да победят Оранис.

— Кучето ще дойде с мен — каза тя. — Къде е Могет?

— Тук! — каза един глас в краката й. Лираел погледна надолу и видя Могет да облизва втората празна консерва от сардини в сянката на камъка.

— Реших, че няма да е зле да ги изяде — каза тихо Сам и сви рамене.

— Могет! Трябва да помагаш по всякакъв начин — нареди Лираел.

— По всякакъв начин — потвърди Могет с лукава усмивка. Думите му прозвучаха почти като въпрос.

Лираел се огледа, после отиде в средата на един кръг от обрасли с лишеи камъни, където скалата леко се извисяваше, преди да се спусне надолу към хребета. Увери се, че тъмното огледало е в кесията на колана й. После извади Нехима и Саранет. Този път държеше звънеца за дръжката, право надолу. Така по-лесно би могъл да звънне случайно, но и по-бързо можеше да влезе в употреба.

— Ще вляза в смъртта оттук — каза. — Разчитам на теб да ме пазиш. Ще се върна колкото мога по-скоро.

— Искаш ли да те придружа? — попита Сам. Извади панфлейтите и стисна дръжката на меча си. Лираел разбра, че говори сериозно.

— Не — отвърна тя. — Мисля, че и тук ще бъдеш достатъчно зает. Хедж няма да ни остави необезпокоявани на прага си. Не усещаш ли, че мъртвите се движат? Съвсем скоро ще ни нападнат, а някой трябва да пази живото ми тяло, докато съм в смъртта. Поверявам ти тази отговорност, принц Самет. Ако имаш време, направи защитен ромб.

Сам кимна сериозно и каза:

— Да, лельо Лираел.

— Лельо? — попита лейтенант Тиндал, но Лираел едва го чу. Тя клекна предпазливо и прегърна Падналото куче, борейки се с ужасното предчувствие, че това може да е последният път, в който усеща меката кучешка козина до живата си буза.

— Дори и да разбера как Седмината са приковали Унищожителя, как ще го направим ние? — прошепна тя в ухото на кучето много тихо, за да не я чуят останалите. — Как?

Падналото куче я погледна с тъжните си кафяви очи, но не отговори. Лираел отвърна на погледа му, а после се усмихна с печална, сладко-горчива усмивка.

— Извървяхме дълъг път от Глетчера, нали така? — каза тя. — Сега ще отидем още по-далече.

Изправи се и се пресегна към смъртта. Докато студът се просмукваше в костите й, тя чу как Сам каза нещо, а после и далечен вик. Ала звуците избледняха, както и светлината на деня. Вдигнала меча си, Лираел премина в смъртта, а вярното й куче я следваше по петите.

Усещането за смърт у Сам трепна. Дъхът на Лираел образуваше пара, а устата и носът й се покриха със скреж. Падналото куче до нея пристъпи напред и изчезна, а след него за миг остана силует от златиста светлина, който постепенно избледня.

— Ник! Какво ще стане с Ник? — извика внезапно Сам. Удари се по главата и изруга. — Трябваше да попитам!

— Движение по хребета! — извика някой и всички се заеха с трескава дейност. Тиндал и Готли хукнаха към взводовете си, а майор Грийн издаваше заповеди на висок глас. Южняците, които бяха седнали да изслушат Сам, станаха. Някои от тях започнаха да се катерят по хълма; после цялата тълпа се понесе устремено напред.

В това време светкавиците зад хребета изведнъж се увеличиха, а гръмотевиците кънтяха по-силно и по-начесто.

— Ще наредя на ротата да сгъсти редиците — провикна се Грийн. — Ще изградим цялостна защита тук.

Сам кимна. Усещаше как мъртвите се движат зад хребета. Петдесет или шейсет мъртви ръце идваха към тях.

— Насам идват мъртви — каза той. Погледна към хребета, а после към Лираел и южняците зад нея. Всички те започваха да пристъпват напред, към хребета, а не по-навътре в долината. Войниците вече бягаха към скалата, сгъстявайки строя. Нищо не стоеше между южняците и тяхната гибел.

— По дяволите! — изруга Грийн. — Мислех, че си ги спрял!

— Ще говоря с тях! — заяви Сам, взел мигновено решение. Мъртвите се намираха най-малко на пет минути от тях, а по-рано Лираел му беше възложила да спре южняците. Тя нямаше да бъде в опасност, ако побързаше. — Ще се върна след няколко минути. Майор Грийн, не оставяйте Лираел! Могет, пази я!

При тези думи той хукна към група южняци, които беше видял по-рано, но не ги беше отчел като особено важни допреди миг, когато внезапно му хрумна нещо. Групата беше предвождана от стар матриарх, белокоса и много по-добре облечена жена от всички наоколо. Освен това я подкрепяха няколко по-млади мъже и жени. Това беше единствената група, която очевидно не беше семейство, без деца и багаж. Матриархът беше водачът, реши Сам. Поне това знаеше за южняците. Някой, който би могъл да обърне човешкия поток.

Само ако можеше да я убеди през следващите няколко минути. Когато мъртвите атакуваха, можеше да се случи какво ли не. Южняците щяха да изпаднат в паника, много от тях щяха да хукнат в погрешната посока и да бъдат стъпкани. Или пък можеха да откажат да повярват на очите си и сляпо да продължат по хребета, водени от оптимизма и надеждата, че най-сетне ще намерят място, което да нарекат свой дом.

Глава двадесет и първаВ дълбините на смъртта

Лираел не спря, за да се огледа, когато навлезе в смъртта и течението я грабна, опитвайки се да я повлече надолу в онзи пръв, сковаващ миг на всепоглъщащ студ. Тя незабавно пое напред, докато Падналото куче подскачаше пред нея, душейки реката за следи от спотайващи се мъртви.

Докато газеше из водата, Лираел неспокойно преговаряше основните уроци, които беше научила от „Книгата за мъртвите“ и „Книгата за забравата и спомените“. Страниците им проблясваха в съзнанието й, разказвайки за всяка от Деветте зони и тайните на Деветте порти. Ала да знаеш тези тайни — макар и от магическа книга — не беше същото, като да си ги изживял. А Лираел никога не беше прекосявала Първата зона, нито дори Първата порта.

Въпреки това тя крачеше уверено напред, като изтласкваше съмненията си колкото може по-назад в съзнанието си. В смъртта нямаше място за съмнения. Реката щеше бързо да атакува всяка слабост, защото единствено силата на волята пречеше на течението да погълне духа на Лираел. Ако се поколебаеше, водите щяха да я повлекат надолу и всичко щеше да бъде изгубено.

Тя стигна до Първата порта учудващо бързо. В един миг Портата беше далечен тътен и отдалечена стена от мъгла, простираща се докъдето поглед стига наляво и надясно. Сега, като че само миг по-късно, Лираел се намираше достатъчно близо, за да докосне мъглата, а ревът на бързеите от другата страна беше много силен.

Тогава си припомни думите, думи за власт, отпечатани в съзнанието й от двете книги. Тя ги изрече, усещайки как Свободната магия се гърчи със съскане върху езика и устните й, докато те се отронват от устата й.

Воалът от мъгла се разнесе, докато тя говореше, отдръпвайки се бавно, за да разкрие няколко водопада, които сякаш падаха безспир в мрачна и необятна бездна. Лираел проговори отново и размаха меча си вляво и вдясно. Появи се пътека, врязана надълбоко във водопада, подобно на тесен проход между две течни планини. Лираел стъпи на пътеката, а кучето беше толкова близо до нея, че едва не се оплете в краката й. Докато вървяха, мъглата се сгъсти и пътеката се изгуби зад тях.

След като продължиха нататък, от водата край Първата порта изникна един много малък дебнещ дух, който започна да върви към живота, следвайки една почти невидима черна нишка, прикрепена към пъпа му.

Докато вървеше, той потрепваше и издаваше нечленоразделни звуци, предусещайки наградата, която щеше да получи от господаря си, щом му съобщеше за тези пътници. Навярно дори щяха да му позволят да остане в живота и да му дадат тяло — най-голямата и лелеяна радост.

Преминаването през Първата порта беше измамно. Лираел не можа да определи колко време е отнело, но скоро реката отново се бе превърнала в гладка и необятна водна шир, подновила своя ход през Втората зона. Щом слезе от пътеката, тя започна да изучава с меча си водата пред себе си, проверявайки основата. Тази зона беше подобна на първата, но наред с неизменното течение, в нея имаше и дълбоки, опасни дупки. Положението се усложняваше и от замъгляващия ефект, който правеше сивата светлина неясна и смътна, и Лираел не виждаше много по-надалече, отколкото би могла да опипа с протегнатия си докрай меч.

Имаше лесен начин за преминаване, един път, нанесен на картите от предишните Абхорсен и отбелязан в „Книгата за мъртвите“. Лираел пое по него, макар че не се доверяваше достатъчно на наученото от книгата, за да се откаже да опипва почвата с меча си. Ала всъщност броеше крачките според инструкциите в Книгата и правеше запаметените завои на всяко указано място.

Беше толкова погълната от това, потънала в ритъма на собствените си крачки, че едва не пропадна във Втората порта. Кучето бързо я сграбчи за колана и я изтегли на сигурно място, когато тя направи една крачка в повече, броейки до единайсет, макар че разумът й казваше: „Спри на десет“.

Тя се опита светкавично да отстъпи назад, но хватката на Втората порта беше много по-силна от обикновено речно течение. Спаси я единствено опората на нейното храбро куче, макар че и двамата трябваше да използват всичките си сили, за да измъкнат Лираел от пропастта на портата.

Защото Втората порта представляваше огромна дупка, в която реката потъваше като вода от мивка в канала, образувайки ужасно силен водовъртеж.

— Благодаря — каза Лираел, треперейки, докато се взираше във водовъртежа и размишляваше какво би могло да се случи. Кучето не отговори веднага, защото освобождаваше зъбите си от едно безвъзвратно съсипано парче кожа, което доскоро беше удобен колан.

— Не бързай, господарке — посъветва я то тихо. — Ще се наложи да бързаме другаде, но не и тук.

— Така е — съгласи се Лираел, докато бавно и дълбоко си поемаше дъх. Когато се почувства по-спокойна, тя се изправи и изрече още думи от Свободната магия, думи, които изпълниха устата й с неочаквана топлина, странна топлина на фона на силно измръзналите й бузи.

Думите отекнаха навсякъде и виещите се в кръг води на Втората порта забавиха своя ход, а после спряха напълно, сякаш целият водовъртеж беше внезапно замръзнал. Сега всяка извивка на течението се беше превърнала в тераса, образувайки дълъг спираловиден път към водовъртежа на Портата. Лираел слезе надолу до началото на пътя и започна да върви. Зад нея, и над главата й, водовъртежът отново започваше да се вихри.

Очевидно щеше да се наложи да обикаля в кръг повече от сто пъти, за да стигне дъното, но Лираел за пореден път разбра, че всичко е измамно. Бяха й нужни само няколко минути да прекоси Втората порта и тя прекара това време, размишлявайки за Третата зона и капана, който тя готвеше за непредпазливите.

Защото реката там стигаше едва до глезена и беше малко по-топла. И светлината беше по-силна. По-ярка и не толкова приглушена, макар че си оставаше бледосива. Дори и течението беше просто гъдел около глезените. Като цяло, мястото беше много по-привлекателно от Първа и Втора зона. Място, където зле образованите или глупави некроманти биха се изкушили да спрат за почивка.

Ако го стореха, нямаше да е задълго — защото в Третата зона имаше вълни.

Лираел го знаеше и излезе от Втората порта тичайки. Това беше едно от местата в смъртта, където се налагаше да се бърза, мислеше си тя, докато спринтираше с все сила. Зад гърба си чуваше тътена на вълните, възпирани от същото заклинание, което бе укротило водовъртежа. Ала тя не погледна назад и изцяло се съсредоточи върху скоростта. Ако вълната я подхванеше, щеше да я повлече през Третата порта и да я носи зашеметена, без надежда за спасение.

— По-бързо! — извика кучето и Лираел хукна по-бързо, а шумът от вълните вече беше толкова близо, че по всичко личеше, че ще повлекат и двама им.

Лираел се добра до мъглите на Третата порта само на крачка или две пред бурните води, като френетично извика необходимото заклинание на Свободната магия, докато бягаше. Този път кучето беше отпред и заклинанието разсея мъглата пред муцуната му в последния момент.

Когато спряха задъхани при вратата, проправена в мъглата от заклинанието, вълните се стовариха около тях, запращайки своя товар от мъртви във водопада оттатък. Лираел изчака да успокои дишането си и още няколко секунди, за да се появи пътят. После продължи напред, към Четвъртата зона.

Прекосиха бързо тази зона. Тя беше сравнително лесна, без дупки или други капани за непредпазливите, макар че течението отново беше силно, дори по-силно от това в Първата зона. Но Лираел беше свикнала със студената му, коварна хватка.

Тя остана нащрек. Освен познатите и описани опасности на всяка зона, винаги съществуваше възможността за нещо ново, или пък нещо толкова старо и рядко, че да не е било отбелязано в „Книга за мъртвите“. Като се изключеха тези аномалии, Книгата загатваше за сили, които биха могли да пътуват в смъртта, освен самите мъртви или некромантите. Някои от тези същества пораждаха необичайни местни условия, или изопачаваха нормалната природа на зоните. Лираел предполагаше, че самата тя е една от силите, променили природата на реката и нейните порти.

При Четвъртата порта имаше още един водопад, но той не беше обвит в мъгла. На пръв поглед изглеждаше като безпроблемно спускане едва на половин или един метър, а реката сякаш продължаваше да си тече след него.

Лираел обаче знаеше, че не е така. Тя спря на цели три метра от водопада и изрече заклинанието, което щеше да й позволи да премине. Постепенно над ръба му започна да се издига тъмна ивица, която се понесе във въздуха над водата. Широка едва деветдесет сантиметра, тя сякаш беше образувана от нощ — нощ без звезди. Разстла се хоризонтално от горния край на водопада в далечината, докъдето Лираел не виждаше.

Тя стъпи на пътя, раздвижи леко краката си, за да запази равновесие, и започна да върви. Този тесен път не просто водеше през Четвъртата порта, а беше и единственият начин да се прекоси Петата зона. Тук реката беше дълбока, твърде дълбока, за да бъде прегазена, а водата имаше силен метаморфен ефект. Некромантът, прекарал известно време в нея, се оказваше с променени дух и тяло, при това не към добро. Всеки мъртъв дух, успял да се върне по този път, нямаше да има нищо общо с някогашната си жива форма.

Самото прекосяване на зоната по тъмния път беше опасно. Освен че беше тесен, той беше и любимият начин на Висшите мъртви или създанията на Свободната магия да прекосяват Петата зона по обратния път към живота. Те изчакваха някой некромант да създаде пътя, а после се втурваха по него с надеждата да победят създателя му с някое внезапно, злостно нападение.

Лираел знаеше това, ала въпреки всичко единствено бързият лай на кучето я предупреди, когато нещо се появи, привидно от нищото, дебнейки по пътя отпред. Макар някога да бе имало човешки облик, дългото му пребиваване в смъртта го беше превърнало в нещо противно и плашещо. То се придвижваше бързо с ръце и крака, досущ като паяк. Тялото му беше тлъсто и закръглено, а шията му беше свързана с него така, че можеше да гледа напред дори и на четири крака.

Лираел разполагаше само със секунда, за да протегне напред меча си, когато съществото я нападна, а острието проби едната му издута буза и излезе през тила му. Ала то продължи да напада, въпреки ярките бели искри, които бликаха отвсякъде, докато магията на Хартата разяждаше плътта на духа му. Наниза се почти до дръжката на меча, вперило червените си огнени очи в Лираел, докато от твърде широката му уста със съскане се стичаше слюнка.

Лираел го ритна, за да опита да го свали от меча си, като в същото време звънна със Саранет. Ала позицията й не беше стабилна и звънецът не прозвуча както трябва. Някаква нестройна мелодия отекна в смъртта и вместо да съсредоточи волята си върху мъртвото същество и предстоящото господство над него, Лираел беше разконцентрирана. Умът й блуждаеше и за миг забрави какво прави.

Секунда или минута по-късно го осъзна и тялото й беше сковано от ужас, а страхът наелектризира всеки нерв. Погледна мъртвото същество, което почти се беше освободило от меча й, готово да атакува отново.

— Накарай звънеца да замълчи! — излая кучето, като намали размерите си и се опита да застане между краката на Лираел, за да нападне съществото. — Накарай го да замълчи!

— Какво? — възкликна Лираел; после ужасът и страхът отново я обзеха, когато усети, че ръката й още звъни със Саранет, без самата тя да го осъзнава. Изпаднала в паника, тя го принуди да замълчи. Звънецът звънна още един път, а после притихна, когато го прибра обратно в кесията му.

Но после се разсея отново — и в този миг съществото атакува. Този път подскочи към нея, възнамерявайки да я смаже под мъртвешки бледото си тяло. Ала кучето видя как чудовището се напряга и разгада намеренията му. Вместо да се пъхне между краката на Лираел, то се хвърли напред и заби двете си тежки предни лапи в гърба й.

След това Лираел осъзна, че е на колене, а съществото лети над нея. С острия си като шип пръст то сграбчи кичур от косата й, докато прелиташе, и го изтръгна от корен. Лираел почти не го забеляза, докато френетично се въртеше по тесния път, за да се изправи. Цялата й увереност я беше напуснала и не можеше да разчита, че ще запази равновесие, така че маневрата й отне време.

Ала щом се обърна, съществото го нямаше. Беше останало само кучето. Едно огромно куче, чиято козина беше настръхнала като четка от глиганска четина, а от зъбите му, големи колкото пръстите на Лираел, струеше червен огън. В погледа му, когато погледна господарката си, се четеше лудост.

— Куче? — прошепна Лираел. Никога досега не се беше страхувала от своя другар, но пък и никога не беше навлизала толкова надалече в смъртта. Усещаше, че тук би могло да се случи всичко. Всеки и… всичко би могло да се промени.

Кучето разтърси глава и се смали, а лудостта в погледа му изчезна. Започна да размахва опашка и за миг захапа основата й, преди да отиде да оближе разтворената длан на Лираел.

— Съжалявам — каза то. — Ядосах се.

— Къде отиде? — попита Лираел, оглеждайки се наоколо. Доколкото виждаше, на пътя нямаше нищо, както и в реката под тях. Струваше й се, че не е чула плясък. Или пък беше? Умът й беше размътен от нестройния звън на Саранет.

— Долу — отвърна кучето, сочейки с глава. — Най-добре да побързаме. Трябва да извадиш някой звънец. Може би Ранна. Тук той е по-милостив.

Лираел коленичи и потърка нос в носа на кучето.

— Без теб нямаше да се справя — каза и го целуна по муцуната.

— Зная, зная — отвърна разсеяно кучето, а ушите му помръдваха, описвайки полукръгове. — Чуваш ли нещо?

— Не — отвърна Лираел. Стана, за да се ослуша и ръката й механично измъкна Ранна от пояса. — А ти?

— Преди си мислех, че някой… или нещо ни преследва — каза кучето. — Сега съм сигурен. Нещо идва зад нас. Някаква сила, която се движи бързо.

— Хедж! — възкликна Лираел, забравила за загубата на равновесие, когато се обърна и забърза по пътя. — Или отново е Могет?

— Не мисля, че е Могет — каза кучето намръщено. Спря се за миг, за да погледне назад, а ушите му щръкнаха напред. После поклати глава. — Който… или каквото и да е… трябва да опитаме да го изпреварим.

Лираел кимна, докато вървеше и стисна по-здраво звънеца и меча. Независимо с какво им предстоеше да се срещнат, отпред или отзад, тя беше твърдо решена да не я завари неподготвена.

Глава двадесет и втораРазпределителни табла и южняци

Мъглата беше скрила кея и неумолимо се носеше по склона. Ник гледаше как се стеле, както и светкавиците, проблясващи в нея. Това го наведе на неприятната мисъл за ярки вени в полупрозрачна плът. Не че някое живо същество имаше такава плът…

Трябваше да направи нещо, но не помнеше какво. Знаеше, че полусферите не са далече в мъглата. Част от него искаше да отиде при тях и да наблюдава окончателното съединяване. Но имаше и друга, непокорна част, която искаше тъкмо обратното, да попречи на съединяването с всички възможни средства. Те бяха като два шепнещи гласа в съзнанието му, и двата толкова настоятелни, че се сливаха и ставаха неразбираеми.

— Ник! Какво са ти сторили?

За миг Ник реши, че това е някакъв трети глас, също в главата му. Но когато повтори същите думи разбра, че не е така.

С мъка залиташе наоколо. В началото не виждаше нищо. После забеляза едно лице, което надничаше иззад ъгъла на най-близката барака. Бяха му нужни няколко секунди, за да разбере кой е. Беше неговият приятел от университета в Корвиър. Тимъти Уолък, един малко по-голям студент, когото беше наел да ръководи изграждането на Инкубатора за светкавици. По принцип Тим беше весел и донякъде апатичен човек, винаги безупречно облечен.

Сега не изглеждаше така. Лицето му беше бледо и мръсно, ризата му нямаше яка, а обувките и панталонът му бяха покрити с кал. Приведен зад колибата, той непрекъснато трепереше, сякаш имаше треска или беше уплашен до смърт.

Ник махна с ръка и си наложи да направи няколко несигурни крачки към него, макар че в последния момент трябваше да се хване за стената, за да не падне.

— Трябва да го спреш, Ник! — възкликна Тим. Не гледаше в Ник, а навсякъде другаде, и очите му шареха боязливо насам-натам. — Това, което прави… което правите двамата… е нередно!

— Какво? — попита Ник уморено. Вървенето го беше изтощило и един от вътрешните му гласове се беше усилил. — Какво правим? Това е просто научен експеримент. И кой е този, когото трябва да спра? Аз командвам тук.

— Него! Хедж! — избръщолеви Тим, сочейки към полусферите, където мъглата беше най-гъста. — Той уби моите работници, Ник! Уби ги! Посочи ги и те паднаха. Просто така!

Тим наподоби с ръка жест за образуване на заклинание и заплака без сълзи, а думите се отронваха от устата му сред смесица от възклицания и стонове.

— Видях как го направи. Беше едва… едва…

Той си погледна часовника. Стрелките бяха спрели завинаги на седем часа без шест минути.

— Беше едва седем часът без шест минути — прошепна Тим. — Робърт видя, че корабите пристигат и събуди всички ни, за да можем да отпразнуваме завършването на работата. Върнах се в колибата да взема бутилката, която пазех… видях всичко през прозореца…

— Какво си видял? — попита Ник. Опитваше се да разбере какво е разстроило Тим толкова много, но гърдите го боляха ужасно и просто не можеше да мисли. Не можеше да свърже представата си за Хедж с убитите работници на Тим.

— Нещо не е наред с теб, Ник — прошепна Тим, отдалечавайки се от него. — Не разбираш ли? Онези полусфери са истинска отрова, а Хедж уби моите работници! Уби всички, дори и двамата чираци. Видях го!

Без предупреждение, на Тим изведнъж му се повдигна силно и се разкашля задъхано, макар че от устата му не излезе нищо. Вече беше повърнал всичко.

Ник го наблюдаваше безмълвно, докато част от него вътрешно се радваше на новината за смърт и нещастия, а една противоположна сила й се възпротиви, изпитвайки страх, отвращение и ужасни съмнения. Болката в гърдите му се удвои и той падна на земята, като се хвана за сърцето и глезена.

— Трябва да се измъкнем оттук — каза Тим, бършейки устата си с опакото на треперещата си ръка. — Трябва да кажем на някого.

— Да — прошепна Ник. Беше успял да седне, но остана прегърбен, сложил едната си бледа ръка на сърцето, докато с другата стискаше парчето от вятърната флейта под маншета на панталона му. Бореше се с болката на двете места и с напрежението в главата си. — Да… ти върви, Тим. Кажи й… кажи им, че ще опитам да го спра. Кажи й…

— Какво? На кого? — попита Тим. — Трябва да дойдеш с мен!

— Не мога — прошепна Ник. Отново си спомняше. Разговорът с Лираел в тръстиковата лодка, докато се опитваше да държи настрана фрагмента от Унищожителя в тялото си. Припомни си гаденето и металния вкус върху езика си. Сега усещаше, че отново се появява.

— Върви! — изрече настоятелно, побутвайки Тим, за да го накара да продължи. — Бягай, преди да съм… о-ох!

Сподави един стон, падна и се сви на кълбо. Тим изпълзя до него и видя как Ник обърна очи. За миг реши да го вдигне на ръце. После видя белия дим, който струеше от провисналата му долна челюст.

Тогава страхът взе надмощие и той побягна между гръмоотводите, нагоре по хълма. Само да можеше да превали хребета, да се скрие от погледа му. Далече от Инкубатора за светкавици и постоянно издигащата се мъгла…

Зад него ръката на Ник сграбчи още по-силно маншета на панталона му. — Той си шепнеше нещо, а от устата му безумно се лееха несвързани думи.

— Капиталът на Корвиър от два милиона произведени основни продукти, нарастването на привличането между два предмета е правопропорционално на произведението от денят не настъпва, това е сърцето ми, четири хиляди и осемстотин и вятърът като цяло мени посоката си бял обезумял, татко, помогни ми, мамо, Сам, помогни ми, Лираел…

Ник замълча, изкашля се и си пое дъх. Белият дим се разнесе из мъглата, без да се появи нов. Той немощно си пое дъх още два пъти, а после опита да пусне маншета на панталона си и парчето от вятърната флейта в него. Усети, че го побиха тръпки, щом го направи, но все още знаеше кой е и какво трябва да направи. Използвайки ъгъла на сградата, той се изправи и залитайки, навлезе в мъглата. Както винаги, сребърните полусфери проблясваха в съзнанието му, но ги беше изтикал на заден план. Сега си мислеше за плана и Инкубатора за светкавици. Ако Тим го беше направил според инструкциите му, тогава едно от деветте електрически разпределителни табла трябваше да е непосредствено зад ъгъла на основната сграда на дъскорезницата.

Той едва не се блъсна в западната стена на дъскорезницата, толкова гъста беше мъглата. Заобиколи я от север възможно най-бързо, като се държеше настрана от южния край, където мъртвите се мъчеха да повдигнат първата полусфера върху един жп вагон с плоско дъно.

Полусферите. В съзнанието на Ник те блестяха по-ярко от светкавиците. Изведнъж го обзе непреодолим импулс да се увери, че ги издигат правилно в подпорите, че кабелите са свързани както трябва, а релсите са опесъчени за пътуване в тази влажна мъгла. Трябваше да се погрижи за това. Полусферите трябваше да се съединят!

Падна на колене върху линията, а после продължи напред и легна, свит на кълбо, върху студената стомана и износените дървени траверси. Сграбчи маншета на панталона си, борейки се с непреодолимия импулс да завие надясно и да отиде при полусферата във вагона. Отчаяно мислеше за Лираел, която го взе в тръстиковата лодка, за обещанието си към нея. За своя приятел Сам, който го вдигна, след като бе повален от една бърза топка, докато играеха крикет. За Тим Уолък, елегантен и с папийонка, който му наливаше джин с тоник.

— Думата на един Сейър, думата на един Сейър, думата на един Сейър — не спираше да повтаря той.

Все така мърморейки, Ник си наложи да започне да пълзи. Прекоси линията, пренебрегвайки треските от старите траверси. Изпълзя до далечния край на дъскорезницата и използва стената й, като наполовина пълзеше, наполовина се препъваше към разпределителното табло, което всъщност представляваше малка бетонна барака. Тук стотиците кабели от гръмоотводите захранваха един от деветте главни кабела, всеки от които беше дебел колкото тялото на Ник.

— Ще го спра — прошепна си той, посягайки към таблото. Оглушал от гръмотевиците, полусляп от светкавиците и парализиран от болката и гаденето, протегна ръка и опита да отвори металната врата, белязана с яркожълта светкавица и думата „Опасност“.

Вратата беше заключена. Ник разтърси, дръжката, но този дребен предизвикателен жест само изчерпа последните му запаси от енергия. Изтощен, той се смъкна надолу и се просна пред нея.

Беше се провалил. Светкавиците продължаваха да падат върху склона, придружавани от мъгла и ехтящи гръмотевици. Мъртвите продължаваха да се борят с полусферите. Едната се намираше във вагона си, който се движеше по релсите към далечния край на линията, въпреки че върху мъртвите, които го блъскаха непрекъснато се сипеха светкавици. Другата полусфера слизаше от кораба с поклащане — докато въжето не беше прогорено от една светкавица и тя падна с гръм и трясък, размазвайки няколко мъртви ръце. Ала когато я вдигнаха, смазаните ръце изпълзяха изпод нея. Изгубили всякаква прилика с човешкия род, и неспособни да работят, те поеха на изток с гърчене. Изкачваха се по хребета, за да се присъединят към мъртвите, които Хедж вече беше изпратил там, за да се увери, че нищо няма да попречи на окончателния триумф на Унищожителя.



— Трябва да ми повярвате! — възкликна ядосано Сам. — Кажете й отново, че давам думата си на принц от Старото кралство и всеки един от вас ще получи ферма!

Превеждаше му млад южняк, макар Сам да беше сигурен, че подобно на повечето южняци, матриархът разбира поне говоримия анселстиерски. Този път тя прекъсна преводача по средата на изречението и му подаде листа, който държеше в ръката си. Той го взе и го прегледа набързо, с ясното съзнание, че му остават само минута-две, преди да се върне при Лираел.

Листът беше напечатан от двете страни, на няколко езика. Беше озаглавен „Земя за народа от Юга“ и по-нататък в него обещаваха по десет акра първокачествена селскостопанска земя срещу всеки лист хартия, представен в „поземлената служба“ във Форуин Мил. Отгоре имаше герб с автентичен вид и се предполагаше, че документът е издаден от „Службата по пренастаняване към правителството на Анселстиер“.

— Това е фалшификат — възмути се Сам. — В Анселстиер няма служба по пренастаняване, а дори и да имаше, защо биха искали от вас да отидете на място като Форуин Мил?

— Там се намира земята — отвърна спокойно младият преводач. — И трябва да има служба по пренастаняване. Иначе защо от полицията ни разрешиха да напуснем лагерите?

— Виж какво става там! — изкрещя Сам, сочейки буреносните облаци и постоянно падащите разклонени светкавици, които вече се виждаха ясно дори и от дъното на долината. — Ако отидете там, ще ви убият! Затова са ви позволили да тръгнете! Ако всички бъдете убити, това ще реши проблема им и могат да заявят, че вината не е била тяхна!

Матриархът вдигна глава и погледна светкавиците, проблясващи из хребета. После погледна синьото небе на север, изток и юг. Докосна ръката на преводача и изрече три думи.

— Ще ни дадете ли кръвно обещание? — попита преводачът и измъкна един нож, направен от наточения край на лъжица. — Че ще ни предоставите земя във вашата страна?

— Да, давам ви кръвно обещание — изрече Сам бързо. — Ще ви предоставя земя и цялото нужно съдействие, за да можете да живеете там.

Матриархът протегна дланта си, която беше белязана от стотици миниатюрни точици, образуващи сложна извивка. Преводачът прободе кожата с ножа и го завъртя няколко пъти, създавайки поредната точка.

Сам протегна ръка. Не усети ножа. Цялото му внимание беше насочено зад него, а ушите му се напрягаха да доловят някакъв шум от нападение.

Матриархът заговори бързо и протегна дланта си. Преводачът даде знак на Сам да опре своята длан в нейната. Той го направи и жената сграбчи ръката му с учудваща сила за костеливите си, старчески пръсти.

— Добре, чудесно — избърбори Сам. — Нека хората ви се върнат от другата страна на потока и да чакат там. Когато мога, ние ще… ще се разпоредя да получите земята си.

— Защо да не чакаме тук? — попита преводачът.

— Защото ще има битка — отвърна притеснено Сам. — О, нека Хартата ми помага! Моля ви, върнете се оттатък потока! Течащата вода ще бъде единствената защита за вас!

Извърна се и побягна, преди да успеят да му зададат още въпроси. Преводачът подвикна след него, но Сам не отвърна. Усещаше, че мъртвите идват от тази страна на хребета и ужасно се страхуваше, че твърде дълго е останал далече от Лираел. Тя се намираше горе на скалата, а той беше основният й защитник. Анселстиерците можеха да й причинят толкова много неща, дори и онези, които бегло владееха магията на Хартата.

Сам не виждаше, защото бягаше с всичка сила, но зад него преводачът и матриархът разговаряха разгорещено. После преводачът посочи назад към центъра на долината и потока. Матриархът отново погледна светкавиците, после скъса листа в ръката си, хвърли го на земята и се изплю отгоре. Хората около нея повториха жеста й, а след това и останалите, и постепенно сред огромната тълпа настана голямо късане на листа и плюене. После матриархът се извърна и пое на изток, към средата на долината и потока. Подобно на стадо, следващо своя водач, всички останали южняци също се извърнаха.

Сам изкачваше задъхано скалата, изминал три четвърти от обратния път, когато чу викове пред себе си.

— Стой! Стой!

Той не долавяше присъствието на мъртви толкова близо, но отнякъде успя да се сдобие с още бързина и мечът се озова в ръката му. Стреснатите войници се отдръпнаха, когато хукна покрай тях към Лираел. Тя продължаваше да стои застинала в кръга от камъни. До нея бяха Грийн и двама войници. На около три метра пред тях други двама войници се бяха надвесили над млад мъж, опрели щиковете си в гърлото му. Младежът лежеше неподвижно на земята и крещеше. Дрехите и кожата му бяха почернели и беше изгубил по-голямата част от косата си. Но не беше от мъртвите ръце. Всъщност Сам разбра, че този обгорял бежанец не е много по-голям от самия него.

— Аз не съм, не съм, не съм един от тях, те са зад мен — крещеше той. — Трябва да ми помогнете!

— Кой си ти? — попита майор Грийн. — Какво става там?

— Аз съм Тимъти Уолък — изрече запъхтяно младежът. — Не зная какво става! Това е някакъв кошмар! Онзи… не знам какъв е… Хедж. Той уби моите работници! До един. Посочи ги и те умряха.

— Кой е зад теб? — попита Сам.

— Не зная — проплака Тим. — Бяха мои хора. Не знам какви са сега. Видях как една светкавица падна право върху Кронтас. Главата му се подпали, но той не спря. Те са…

— Мъртви — каза Сам. — Какво си правил във Форуин Мил?

— Аз съм от университета в Корвиър — прошепна Тим. Положи видимо усилие да се овладее. — Построих Инкубатора за светкавици за Никълъс Сейър. Не знаех… не зная за какво му е, но не е за добро. Трябва да му попречим да го използва! Ник каза, че ще опита, но…

— Никълъс е там? — изрече рязко Сам.

Тим кимна.

— Но е зле. Дори не знаеше кой е. Не мисля, че би могъл да направи нещо. А и от носа му излизаше бял дим…

Сам слушаше със свито сърце. Знаеше от Лираел, че белият дим означава, че Унищожителя е взел надмощие. И най-слабата надежда, че Ник би могъл да избяга, угасна. С приятеля му беше свършено.

— Какво може да се направи? — попита Сам. — Има ли някакъв начин да се блокира Инкубатора за светкавици?

— Във всяко от деветте разпределителни табла има прекъсвачи — прошепна Тим. — Ако бяха отворени… Но не знам колко точно вериги ще трябват. Или… или могат да се срежат кабелите от гръмоотводите. Има хиляда и един гръмоотвода, и тъй като върху тях вече падат светкавици… ще ви трябва много специално оборудване.

Сам не чу последните думи на Тим. Всички мисли за тежкото положение на Ник и Инкубатора за светкавици се изпариха, когато едно хладно усещане изправи космите по тила му. Той рязко вдигна глава и мина покрай Тим. Първата вълна мъртви вече ги беше връхлетяла и всякакви въпроси да се направи нещо с някакви разпределителни табла бяха чисто теоретични.

— Идват! — извика той и скочи върху един камък, като вече посягаше към Хартата, за да подготви заклинания за разруха. Изненада се колко е лесно. Вятърът продължаваше да духа от запад и би трябвало да е по-трудно толкова далече от Стената. Ала усещаше силно Хартата, почти толкова ярка и жива, колкото в Старото кралство, макар че някак си беше вътре в него, а не само отвън.

— Готови! — извика Грийн, а предупреждението му беше повторено от сержантите и ефрейторите в кръга от войници около замръзналата фигура на Лираел. — Помнете, нищо не бива да достигне до Абхорсен! Нищо!

— Абхорсен — Сам затвори очи за миг, за да прогони болката. Нямаше време да скърби или да мисли за света без своите родители. Виждаше как мъртвите ръце тромаво слизат по склона, набирайки скорост, щом усетеха живота пред тях.

Сам подготви едно заклинание и бързо се огледа. Всички стрелци бяха заредили стрелите си и се бяха групирали с по двама войници с щикове. Грийн и Тиндал бяха до Сам, и двамата с готови заклинания на Хартата. Лираел стоеше на няколко крачки зад тях, защитавана от наобиколилите я войници.

Но къде беше Могет? От малката бяла котка нямаше и следа.

Глава двадесет и третаНенавистният Латал

Петата порта представляваше обърнат наопаки водопад: водоскок. Реката се удряше в невидима стена и продължаваше да тече по нея. Мрачният тесен път, който прекосяваше Петата зона свършваше малко преди тази катереща се вода, оставяйки празнина. Лираел и кучето се взираха нагоре от края на пътя, а стомасите им се бяха качили в гърлото. Беше много смущаващо да гледаш как водата се изкачва, вместо да пада, макар че за щастие се превръщаше в сива мъгла, преди да стигне твърде далече. Въпреки това, Лираел имаше неприятното чувство, че вече не е подвластна на нормалната гравитация и също би могла да полети нагоре.

Това чувство беше подхранвано и от осъзнаването, че точно това щеше да се случи, щом изрече заклинанието на Свободната магия за прекосяване на Петата порта. Тук нямаше нито път, нито стълба — заклинанието просто се грижеше катерещата се вода да не те отнесе твърде далече.

— Най-добре е да хванеш нашийника ми, господарке — каза кучето, взирайки се в придошлата вода. — Иначе ще остана извън заклинанието.

Лираел прибра меча в ножницата и хвана нашийника на кучето, а пръстите й усетиха познатата топлина и спокойствие на символите на Хартата, от които беше направен. Тя получи странното усещане за дежа вю, докато прокарваше пръсти из него, сякаш познаваше символите на Хартата отнякъде другаде — по някакъв сравнително нов начин, а не просто от хилядите пъти, в които го беше държала. Ала нямаше време да проследи докрай това чувство, за да стигне до някакво умозаключение.

Хванала здраво кучето, Лираел изрече думите, които щяха да ги пренесат по катерещата се вода, и отново усети топлината на Свободната магия през носа и устата си. Вероятно накрая щеше да изгуби гласа си заради нея, помисли си, но пък изглежда беше излекувала анселстиерската й настинка. Макар че сигурно още беше настинала в истинското си тяло, в живота. Не знаеше достатъчно за това как подобни неща от смъртта биха й повлияли в живота. Разбира се, ако я убиеха в смъртта, тялото й щеше да умре и в живота.

Заклинанието се задейства бавно и за миг Лираел реши да го изрече отново. После видя как от повърхността на катерещата се вода се отделя пласт, който се движи като някакво странно, много тънко и много широко пипало. То прекоси празнината до тесния път с няколко трептящи удължения и се уви около Лираел и кучето като голямо одеяло, без да ги докосва. После започна да се издига по катерещата се вода — понесло със себе си Лираел и плътно притисналото се към нея куче.

Те се изкачваха равномерно няколко минути, докато зоната отдолу изчезна сред мъглявата сива светлина. Водата продължи да се изкачва нагоре — но пипалото, което държеше Лираел, спря. После внезапно отскочи обратно към повърхността на водата — изхвърляйки своите пасажери от другата страна.

Лираел примигна, когато се удари в нещо, за което здравият разум й казваше, че е скала, ала задната част на катерещата се вода не се съобразяваше със здравия разум повече, отколкото признаваше гравитацията. Някак си беше успяла да ги преведе до следващата зона. Шестата зона, където реката ставаше плитък вир и нямаше никакво течение. Но имаше много, много мъртви.

Лираел ги усещаше толкова силно, сякаш стояха до нея — и някои вероятно бяха до нея, под водата. Тя незабавно пусна нашийника и извади Нехима, а мечът забръмча, когато изскочи от ножницата.

Мечът и звънецът в ръката й бяха достатъчно предупреждение за повечето мъртви. Във всеки случай, по-голямата част от тях просто чакаха тук, докато нещо се случи и бъдат принудени да продължат нататък, тъй като им липсваха волята и познанията да се върнат обратно. Малцина се бореха енергично да се върнат в живота.

Онези, които го правеха, видяха силната искра живот у Лираел и зажадняха за нея. Другите некроманти бяха утолявали жаждата им в миналото и им бяха помогнали да се върнат от прага на Деветата порта — волно или неволно. Този беше млад и следователно щеше да се превърне в лесна плячка за някой от Висшите мъртви, случили се наоколо. Имаше трима такива.

Лираел се огледа и видя, че сред апатичните нисши духове се прокрадват огромни сенки, а на мястото, където приживе са били очите им, горят огньове. Трима от тях бяха достатъчно близо, за да препречат пътя й — а трима бяха твърде много.

Ала „Книгата за мъртвите“ отново предлагаше съвети за случаи на подобна конфронтация в Шестата зона. И, както винаги, Падналото куче беше до нея.

Докато тримата чудовищни Висши мъртви си проправяха път, Лираел остави Ранна и извади Саранет. Като се успокои старателно този път, тя позвъни с него, присъединявайки към дълбокия му звън непоколебимата си воля.

В отговор те се разсмяха — ужасен смях, сякаш изтръгнат от огромна тълпа хора, притиснати между абсурда и мъката. Защото този некромант беше толкова некомпетентен, че беше съсредоточил волята си не върху им, а върху Нисшите мъртви, пръснати наоколо.

Все така смеейки се, Висшите мъртви се хвърлиха напред, вече обзети от алчност, и всеки наблюдаваше предпазливо останалите, за да прецени дали са достатъчно слаби, за да ги отстрани от пътя си. Защото онзи, който успееше пръв да се добере до некроманта, щеше да изпита щастието да погълне по-голямата част от живота й. Живот и сила, единствените неща, които бяха от полза в дългото пътуване извън смъртта.

Дори не забелязаха първите няколко духа, които сграбчиха призрачните им крака или ухапаха глезените им, пренебрегвайки ги така, както жив човек би пренебрегнал ухапване от комар.

След това от водата започнаха да излизат все повече духове, които се хвърляха към тримата Висши мъртви. Те бяха принудени да спрат и да смачкат досадниците, да ги разкъсат на парчета и да ги унищожат с огнените си челюсти. Обзети от гняв, те стъпваха тежко и раздаваха удари, като вече ревяха ядосано, без да се смеят.

Разконцентрираният Висш мъртъв, намиращ се най-близо до Лираел, почти не забеляза заклинанието на Хартата, което й разкри името му, и не я видя, когато стигна почти до мястото, където той се бореше с бушуващото множество от свои нисши събратя.

Но Лираел привлече цялото внимание на съществото, когато иззвъня с нов звънец, заменяйки настоятелните команди на Саранет с вълнуващ марш. Кибет пропя близо до главата на съществото със страховит глас, подбран специално за неговите уши. Мелодия, която то не можа да пренебрегне, дори след като звънецът бе замълчал.

— Ненавистен Латал! — нареди Лираел. — Часът ти удари. Деветата порта те зове и трябва да преминеш отвъд нея!

Латал изпищя, докато Лираел говореше, а писъкът му беше изпълнен с хилядолетна болка. Този глас му беше познат, защото Латал беше предприемал дългото пътуване към живота два пъти през последното хилядолетие, само за да бъде върнат обратно в смъртта от други със същия хладен тон. Никога не беше успявал да не премине през крайната порта. Сега Латал никога вече нямаше да върви под слънцето, никога нямаше да пие от сладкия живот на нищо неподозиращите живи. Намираше се твърде близо до Деветата порта и натискът беше силен.

Друбас и Сонир чуха звънеца, писъка и гласа, и разбраха, че това не е някакъв глупав некромант — беше Абхорсен. Нов Абхорсен, защото познаваха стария и щяха да избягат от него. И мечът му беше различен, но щяха да го запомнят за в бъдеще.

Все още пищейки, Латал се обърна и се запрепъва назад, а Нисшите мъртви разкъсваха краката му, докато залиташе и падаше във водата и постоянно опитваше да се върне, но без успех.

Лираел не го последва, защото не искаше да е твърде близо, когато прекоси Шестата порта, да не би внезапното течение да повлече и нея. Другите Висши мъртви забързано се отдалечаваха, забеляза тя с мрачно задоволство, проправяйки си път с удари през прилепналите към тях духове, които продължаваха да ги тормозят.

— Може ли да ги довърша? — попита нетърпеливо кучето, взирайки се в отдалечаващите се мрачни фигури с напрегнато очакване. — Може ли?

— Не — отвърна категорично Лираел. — Изненадах Латал. Онези двамата ще бъдат нащрек и заедно ще са много по-опасни. Освен това, нямаме време.

Докато говореше, писъкът на Латал изведнъж секна и Лираел усети как речното течение внезапно се издига около краката й. Тя ги раздалечи и застана срещу него, опирайки се в неподвижното куче. Няколко минути течението беше много силно и заплашваше да я повлече; после утихна и водите на Шестата зона отново се успокоиха.

Лираел незабавно закрачи към мястото, откъдето можеше да призове Шестата порта. За разлика от останалите зони, портата извън Шестата зона нямаше конкретно местоположение. Тя се появяваше на случайни места, от време на време — което беше опасно — или пък можеше да изникне навсякъде на известно разстояние от Петата порта.

В случай, че положението се окажеше както при предишната порта, Лираел отново хвана нашийника на кучето, макар че това означаваше да прибере Нехима. После изрече заклинанието, като навлажняваше устни между отделните фрази, в опит да се избави от изгарящата топлина на Свободната магия.

Когато заклинанието подейства, водата се оттегли в кръг с диаметър около три метра около и под Лираел и кучето. Щом пресъхна, кръгът започна да потъва, а тя се издигна от всички страни около него. Той потъваше все по-бързо, докато накрая се озоваха в основата на тесен цилиндър от сух въздух, на сто метра във водата.

След това водните страни на цилиндъра рухнаха с грохот, разливайки се във всички посоки. Изминаха няколко минути, преди водата да изтече, а пяната и пръските да се уталожат. След това реката бавно се отдръпна и обгърна краката на Лираел. Въздухът се проясни и тя видя, че стоят в реката, а течението отново опитваше да ги повлече нататък.

Бяха достигнали Седмата зона и Лираел вече виждаше първата от трите порти, които бележеха дълбоките недра на смъртта. Седмата порта — една безкрайна ивица от червен огън, която гореше зловещо над водата, а светлината й беше ярка и смущаваща след еднообразната сивота на предишните зони.

— Наближаваме — каза Лираел, а гласът й издаваше смесица от облекчение, че бяха успели да стигнат толкова далече и страх от мястото, където им предстоеше да отидат.

Ала кучето не я слушаше — то гледаше назад, а ушите му бяха щръкнали и помръдваха. Когато все пак погледна Лираел, каза просто:

— Нашият преследвач ни настига, господарке. Мисля, че наистина е Хедж! Трябва да побързаме!

Глава двадесет и четвъртаЗагадъчното начинание на Могет

Ник се примъкна нагоре и се опря във вратата. Беше намерил прегънат пирон на земята и, въоръжен с него и със смътния спомен за устройството на ключалките, за пореден път се опита да проникне в бетонния бункер, подслонил едно от деветте разпределителни табла, които бяха изключително важни за функционирането на Инкубатора за светкавици.

Вече не чуваше нищо друго, освен тътена на гръмотевиците и не можеше да гледа нагоре, защото светкавиците бяха твърде близо и твърде заслепяващи. Съществото вътре в него искаше да погледне, за да се увери, че полусферите се товарят както трябва върху бронзовите подпори. Но дори и да се поддадеше на този импулс, тялото му беше твърде слабо, за да се подчини.

Вместо това отново падна на земята и изпусна пирона. Започна да го търси, макар да знаеше, че няма смисъл. Трябваше да направи нещо. Колкото и да е безполезно.

После усети, че нещо го докосва по бузата и се стресна. Нещото отново го докосна — нещо по-влажно от мъглата и стържещо. Предпазливо отвори очи съвсем леко, подготвяйки се за ослепителна бяла светкавица.

Видя я, но забеляза и друга, по-мека белота. Козината на малка бяла котка, която нежно ближеше лицето му.

— Върви си, котарако! — измърмори Ник. Гласът му прозвуча тихо и патетично на фона на тътена. Размаха ръка и добави: — Ще те удари гръм.

— Едва ли — отвърна Могет близо до ухото му. — Освен това реших да те взема със себе си. За жалост. Можеш ли да вървиш?

Ник поклати глава и с изненада установи, че все пак са му останали сълзи. Не беше изненадан от говорещата котка. Светът около него се разпадаше и всичко беше възможно.

— Не — прошепна. — Вътре в мен има нещо, котарако. То няма да ми позволи да си тръгна.

— Унищожителя е разконцентриран — каза Могет. Виждаше как наместват втората полусфера върху подпората й в жп вагона, а обгорелите и изпотрошени мъртви ръце продължаваха да се бъхтят с глупава всеотдайност. Зелените очи на Могет отразяваха плетеница от светкавици, но котката не премигна.

— Както и Хедж — добави. Могет вече беше извършил подробно разузнаване и бе видял, че некромантът стои в гробището, което навремето беше обслужвало един процъфтяващ дърводелски град. Хедж беше покрит с лед, очевидно ангажиран със събирането на подкрепления в смъртта, които връщаше обратно. При това много успешно, както разбра Могет по многото разядени трупове и скелети, които вече се изравяха от гробовете си.

По някакъв начин Ник разбра, че това е последният му шанс, че това говорещо животно е като кучето от съня му, че е свързано с Лираел и неговия приятел Сам. Събрал последните си запаси от сила, той се повдигна и седна — но това беше всичко. Беше твърде слаб и се намираше твърде близо до полусферите.

Могет го погледна, размахвайки раздразнено опашката си напред-назад.

— Ако това е най-доброто, на което си способен, предполагам, че ще се наложи да те нося — каза котката.

— К-как? — смотолеви Ник. Много му беше чудно как малката котка възнамеряваше да носи възрастен човек. Макар и отслабнал като него.

Могет не отговори. Просто се изправи на задните си лапи — и започна да се променя.

Ник се взираше в мястото, където беше стояла малката бяла котка. Очите му се насълзиха от ослепителния блясък на постоянно падащите светкавици. Беше видял как животното се променя, ала въпреки това му бе трудно да го повярва.

Защото вместо малка котка, сега пред него стоеше много нисък, широкоплещест мъж с тънък кръст. Не беше по-висок от десетгодишно дете и имаше бяло русата коса и прозрачно бледата кожа на албинос, макар че очите му не бяха червени. Бяха яркозелени и с бадемовидна форма — точно като тези на котката. А на кръста му имаше яркочервен кожен колан, от който висеше миниатюрно сребърно звънче. После Ник забеляза, че бялата роба, която привидението носеше, имаше две широки ленти около маншетите, осеяни с малки сребърни ключета — същите, които беше видял върху ризницата на Лираел.

— Сега — изрече предпазливо Могет. Усещаше фрагмента от Унищожителя в тялото на Ник, и макар че по-голямата част от него се стремеше да се слее с останалата, знаеше, че трябва да внимава. Ала там, където липсваше сила, на помощ идваше хитростта. — Ще те взема и ще отидем да намерим наистина хубаво място, откъдето можем да наблюдаваме съединяването на полусферите.

При споменаването на полусферите, Ник усети изгаряща, остра болка в гърдите си. Да, те бяха наблизо, усещаше ги…

— Трябва да контролирам работата — изрече дрезгаво. Отново затвори очи и гледката на полусферите блесна в съзнанието му по-ярко от светкавица.

— Работата е свършена — успокои го Могет. Повдигна Ник и го хвана с неестествено силните си ръце, но внимаваше да не докосва гърдите му. Албиносът приличаше на мравка, повдигнала товар, по-голям от самата нея, на известно разстояние от тялото си. — Просто ще отидем някъде, за да можем да виждаме по-добре. Да видим полусферите, когато се съединят.

— Да виждаме по-добре — измърмори Ник. Това някак успокои болката в гърдите му, но и му даде възможност отново да мисли със собствения си мозък.

Отвори очи и видя зеления поглед на своя носач. Не можа да разгадае емоциите в него. Дали беше страх — или възбудено очакване?

— Трябва да го спрем! — изрече с хриптене и болката се върна с такава сила, че изпищя, а писъкът му бе заглушен от тътена. Могет приведе глава, когато Ник продължи шепнешком. — Мога дати покажа… ох… как да отвориш разпределителните табла… да прекъснеш главните кабели…

— Твърде късно е за това — каза Могет. Започна да върви между гръмоотводите, като се привеждаше и извиваше с предвидливост, която издаваше, че може да предскаже къде и кога ще удари светкавицата.

Отдолу, зад Могет и неговия товар, един от последните живи работници на Хедж свързваше главните кабели към подпорите, които придържаха полусферите върху железопътните платформи. Платформите бяха разположени на петдесет метра разстояние върху късата жп линия, а полусферите бяха поставени така, че плоските им дъна да са обърнати едно към друго и да стърчат над подпорите. Кабелите захранваха бронзовата рамка, подслонила всяка една полусфера. По нищо не личеше, че нещо ще съедини платформите — и полусферите, — но очевидно това беше целта.

Много от гръмоотводите бяха поразявани от светкавици и те вече захранваха полусферите с електричество. Около вагоните пращяха дълги сини искри, а Могет усещаше жадното поглъщане на енергия от Унищожителя и помръдването на древното същество в сребристия метал.

Албиносът започна да се движи по-бързо, но не с всички сили, за да не обезпокои фрагмента в тялото на Ник. Но младият мъж лежеше безмълвно в обятията му и част от съзнанието му се радваше, че е твърде късно да спре съединяването на полусферите, а друга част скърбеше, задето се е провалил.

Скоро се появиха видими доказателства, че Оранис се гърчи в оковите си. Светкавиците около самите полусфери спряха и започнаха да се придвижват навън, сякаш тласкани от невидима ръка. Вместо концентрирана поредица от удари в и около вагоните, светкавиците започнаха да поразяват все повече от гръмоотводите, осеяли склона. Освен това бурята донесе още светкавици. Ако преди върху малката площ около полусферите бяха падали по девет мълнии в минута, сега по склона падаха по деветдесет, а после по неколкостотин, докато бурята бучеше и трещеше, обхващайки целия Инкубатор за светкавици.

След няколко минути в центъра на бурята нямаше никакви светкавици. Ала отдолу, полусферите светеха с новооткрита енергия и всеки път, щом Могет погледнеше назад, виждаше мрачните сенки, гърчещи се дълбоко във вътрешността на сребристия метал. Във всяка полусфера сенките се движеха и затъмняваха страната, най-близка до другата, бунтувайки се срещу силата, която продължаваше да ги държи раздалечени.

Паднаха още светкавици, а тътенът на гръмотевиците разтърси земята. Полусферите светнаха още по-ярко, а сенките станаха по-тъмни. С писък на негодуващ метал, отдавна излезлите от употреба колела на вагоните започнаха да ги приближават един към друг.

— Полусферите се съединяват! — извика Могет и хукна по-бързо по склона, криволичейки между гръмоотводите, а тялото му беше прегърбено, за да предпази товара си от мощните енергии, които се сипеха навсякъде около тях.

В сърцето на Ник един малък метален къс започна да вибрира, усетил привличането на по-голямото цяло. В миг се придвижи към сърдечната стена, сякаш за да избухне сред кърваво сияние. Ала привличащата сила не беше достатъчно голяма и се намираше твърде далече. Вместо да изригне през костите и плътта, фрагментът от Унищожителя улови течението през една ярка артерия и започна да се връща по пътя, който беше проправил преди почти година.



Сам свали ръката си, когато една мъртва ръка падна с писъци, а златистият огън на Хартата разяде всяка част от тялото й. Олюлявайки се и гърчейки се, тя пропълзя зад две горящи дървета. Димът от огньовете се виеше в спирали, които наподобяваха ездачи, съпровождащи огромната пелена от мъгла, разстлана над върха на хребета.

— Ще ми се стрелите ми да го бяха направили — отбеляза сержант Еванс. Беше изстрелял няколко сребърни стрели в същата мъртва ръка, но те само я бяха забавили.

— Духът продължава да съществува — изрече мрачно Сам. — Само тялото вече не му върши работа.

Усещаше още много мъртви, които се катереха от другата страна на хребета, придвижвайки се с мъглата. Дотук Сам и войниците бяха успели да отблъснат първата атака. Но това бяха едва половин дузина мъртви ръце.

— Предполагам, че ни принуждават да останем на разстояние, докато се подготвят за основната атака — каза майор Грийн, като наклони назад каската си, за да избърше лъскавата пот от челото си.

— Така е — съгласи се Сам. Поколеба се, а после каза тихо: — Там има около сто мъртви ръце, и с всяка минута се появяват още.

Погледна назад към мястото, където покритото с ледена кора тяло на Лираел стоеше между скалите, а после и към обръча от войници. Редиците им бяха оредели в сравнение с преди. Мъртвите не бяха убили нито един, но поне дузина от тях просто бяха избягали, твърде уплашени, за да останат и да се бият. Майорът някак неохотно ги беше оставил да си отидат, мърморейки нещо за това как не може да ги застреля, след като цялата рота изобщо не би трябвало да е там.

— Само ако знаех какво става! — избухна Сам. — С Лираел и онези проклети от Хартата полусфери!

— Винаги е най-трудно да чакаш — каза майор Грийн. — Но не мисля, че ще чакаме дълго, така или иначе. Онази мъгла се спуска. След няколко минути ще се озовем в нея.

Сам отново погледна напред. Наистина, мъглата се движеше по-бързо, дългите й пипала пълзяха по склона, а основната част ги следваше отзад. В същото време усети как огромна вълна от мъртви залива целия хребет.

— Идват! — извика майорът. — Дръжте се, момчета!

Сам осъзна, че са твърде много, за да ги унищожи със заклинания на Хартата. За миг се поколеба, а после извади панфлейтите, които му беше дала Лираел, и ги поднесе към устата си. Макар вече да не беше бъдещ Абхорсен, се налагаше сега да изиграе тази роля пред лицето на нахлуващите мъртви.

После изгуби от поглед майора, изцяло погълнат от наближаващия враг и панфлейтите. Допря устни до Саранет, пое дълбоко въздух през носа — и засвири, а чистият, силен звук отекна сред гръмотевиците и всепоглъщащата мъгла.

Сам напрегна волята си заедно със звука и усети как се простира из бойното поле, обхващайки повече от петдесет мъртви ръце. Усети как спускането им надолу се забавя, как се борят с него, а духовете им се бунтуват, докато мъртвата плът се мъчи да продължи напред.

За миг улови всички в хватката си и мъртвите ръце спряха, застанали като мрачни статуи, обвити в мъгла. Стрелите се забиваха в тях и някои от по-близките войници се втурнаха напред, за да съсекат краката им или да прободат коленете им с щиковете си.

Ала духовете в мъртвата плът продължаваха да се борят и Сам разбра, че няма да вземе пълно надмощие. Остави Саранет да отеква из склона и премести устата си върху Ранна. Но се наложи отново да си поеме дъх и в този кратък миг песента на Саранет утихна, а волята му беше прекършена. Той изгуби контрол, а мъртвите от всички страни се размърдаха и за пореден път се втурнаха по склона, жадни за живот.

Глава двадесет и петаДеветата порта

Лираел и кучето прекосиха Седмата зона бягайки, дори без да спират, след като Лираел изпя заклинанието, което отваряше Седмата порта. Огнената ивица пред тях потрепери от думите й и отскочи право пред тях, образувайки малка арка, широка колкото да преминат.

Когато се наведе да я прекоси, Лираел погледна назад и видя, че ги преследва мъжка фигура, представляваща същество от огън и мрак, а в ръката му имаше меч, от който се сипеха червени пламъци, подобни на тези в Седмата порта.

После преминаха в Осмата зона и Лираел трябваше да изрече бързо друго заклинание, за да отблъсне едно огнено кълбо, издигнало се от водата към тях. Подобни пламъци бяха основната заплаха в тази зона, защото реката беше огрявана от множество плаващи огнени кълба, които се движеха с някакви странни, своеобразни течения, или лумваха от нищото.

Лираел се размина на косъм с едно от тях и забърза нататък. Усети как един малък мускул над окото й започва да потрепва неконтролируемо, симптом за нервно безпокойство, докато характерните огньове бушуваха навсякъде около тях, като някои се движеха бързо, а други — бавно. В същото време очакваше Хедж да се появи внезапно отзад и да ги нападне.

Кучето излая и едно огромно огнено кълбо се отмести встрани. Дори не беше видяла как се е образувало, защото умът й бе зает с тези, които Виждаше и със заплахата от евентуално нападение отзад.

— Спокойно, господарке — каза невъзмутимо кучето. — Скоро ще излезем оттук.

— Хедж! — изрече задавено Лираел, а после веднага извика две думи, с които запрати дълга огнена змия да се омотае около друга и двете се сляха в изпепеляващ танц. Изглеждат почти живи, помисли си Лираел, докато гледаше как се извиват. Повече приличаха на чудовища, отколкото на горящи ивици мазна пяна, както изглеждаха, когато не се движеха. Освен това се различаваха от обикновения огън и по още нещо, осъзна тя, защото нямаше дим.

— Видях Хедж — повтори тя, когато непосредствената заплаха бе преминала. — Зад нас.

— Зная — каза кучето. — Когато стигнем до Осмата порта, аз ще остана тук да го задържа, докато ти продължиш.

— Не! — възкликна Лираел. — Трябва да дойдеш с мен! Не се страхувам от него… просто… просто е толкова неудобно!

— Внимавай! — излая кучето и двамата отскочиха встрани, когато край тях профуча огромно огнено кълбо, достатъчно близо, за да задуши Лираел с внезапната си топлина. Кашляйки, тя се приведе — и точно в този миг реката реши да опита да повлече краката й.

И почти успя. Лираел се подхлъзна от внезапно придошлото течение, но пропадна само до кръста, а после използва меча си като патерица, за да се изправи отново с един бърз скок.

Кучето вече се беше гмурнало да извади господарката си и изглеждаше много смутено, когато изплува мокро до кости и видя, че Лираел не само е права, но е и почти суха.

— Мислех, че си потънала — смотолеви то, а после залая по едно огнено кълбо, не само за да прогони нападателя, но и за да смени темата.

— Хайде! — каза Лираел.

— Ще изчакам и ще устроя засада… — понечи да каже кучето, но тя се извърна към него и го сграбчи за нашийника. Упоритото куче веднага приклекна и Лираел се опита да го изтегли.

— Идваш с мен! — нареди му тя, а заповедническият й тон беше смекчен от потрепването в гласа й. — Ще се бием заедно срещу Хедж, когато се наложи. А засега, да побързаме!

— О, добре — измърмори кучето. Стана и се изтръска, заливайки Лираел обилно с вода от реката.

— Каквото и да се случи — добави тихо Лираел, — искам да сме заедно, куче.

Падналото куче я погледна разтревожено, но не каза нищо. Лираел понечи да каже още нещо, но то заседна в гърлото й, а после се наложи да се отбранява от поредното нашествие на плаващите огньове.

Когато се справиха и с това, те закрачиха нататък рамо до рамо и няколко минути по-късно навлязоха уверено в стената от мрак, която представляваше Осмата порта. Цялата светлина изчезна и Лираел нито виждаше, нито чуваше, нито усещаше нещо, включително и собственото си тяло. Чувстваше се така, сякаш изведнъж се бе превърнала в безтелесен разум, който беше съвсем сам, откъснат от всякакви външни влияния.

Ала тя очакваше това и въпреки че не усещаше собствената си уста и устни, а ушите й не долавяха никакви звуци, изрече заклинанието, което щеше да ги преведе през този непроницаем мрак. Към Деветата и последна зона на смъртта.

Деветата зона беше съвсем различна от всички останали части на смъртта. Лираел примигна, когато излезе от мрака на Осмата порта, внезапно озарена от светлина. Познатото подръпване на реката около коленете й изчезна, когато течението отслабна. Сега реката само се плискаше нежно около глезените й, а водата беше топла, без сковаващия студ, характерен за всички останали участъци от смъртта.

Навсякъде другаде в смъртта витаеше чувството за ограниченост, заради странната сива светлина, която ограничаваше полезрението. Тук беше обратното. Имаше някакво усещане за необятност и Лираел виждаше на мили пред себе си, над огромната, равна шир от искряща вода.

За пръв път можеше да вдигне очи и да види нещо повече от потискащо сиво петно. Много повече. Над главата й имаше небе, нощно небе, осеяно с толкова много звезди, че те се припокриваха и се сливаха, за да образуват един невероятно голям и бляскав облак. Не можеха да се различат съзвездия, нито да се забележат някакви фигури. Това беше просто множество от звезди, които хвърляха също толкова ярка, но по-приглушена светлина от тази в света на живите.

Лираел долови зова на звездите и сърцето й се изпълни с копнеж да му отвърне. Прибра звънеца и меча и протегна ръце към грейналото небе. Почувства, че се отделя от земята и краката й излязоха от реката с лека вълна и въздишка откъм водата.

Видя, че се надигат и мъртви. Мъртви с най-различна форма и размери се извисяваха към морето от звезди. Някои се придвижваха бавно, а други толкова бързо, че приличаха на неясни петна.

Някаква малка част от съзнанието на Лираел я предупреди, че се поддава на зова на Деветата порта. Воалът от звезди беше пределната граница, окончателната смърт, от която нямаше връщане. Същата тази съвест надаваше викове за отговорност, за Оранис, за Падналото куче, Сам и Ник и целия свят в живота. Тя гневно се съпротивяваше и крещеше срещу завладяващото чувство за мир и покой, внушавано от звездите.

Още не, извика. Още не.

Този вик получи отговор, макар и не гласен. Звездите внезапно се оттеглиха, станаха безкрайно далечни. Лираел примигна, поклати глава и се спусна с няколко сантиметра, за да цопне във водата до кучето, което продължаваше да се взира в грейналото небе.

— Защо не ме спря? — попита Лираел, разгневена заради преживяния страх. Знаеше, че след още няколко секунди нямаше да може да се върне. Щеше да премине навеки зад Деветата порта.

— Това е нещо, което трябва да бъде изживяно лично от всеки, стигнал дотук — прошепна кучето. Продължаваше да се взира нагоре и не погледна Лираел. — Всеки човек и всяко същество има свой час на смъртта. Някои не го знаят, или предпочитат да го отложат, но неговата истинност не може да се оспори. Не и когато погледнеш звездите на Деветата порта. Радвам се, че се върна, господарке.

— Аз също — изрече нервно Лираел. Виждаше мъртвите, които изникваха отвсякъде в гъстия мрак на Осмата порта. Всеки път, щом някой се появеше, тя се напрягаше, решила, че е Хедж. Усещаше повече мъртви, отколкото виждаше, ала те само излизаха и незабавно политаха към небето, за да изчезнат сред звездите. Но Хедж, който навярно беше едва на няколко минути път зад Лираел и кучето, не излезе през Осмата порта.

Кучето все така гледаше нагоре. Лираел най-сетне го забеляза и сърцето й почти спря. Нима то щеше да отвърне на зова на Деветата порта?

Накрая кучето сведе очи и излая тихо.

— И моето време не е дошло — каза, а Лираел издиша облекчено. — Не трябва ли да се заемеш с това, за което дойдохме тук, господарке?

— Да, зная — отвърна окаяно Лираел, давайки си ясна сметка за пропиляното време. Докосна тъмното огледало в кесията си. — Но ако Хедж дойде, докато гледам?

— Щом досега не се появи, вероятно няма да го направи — отвърна кучето, душейки из реката. — Малцина са некромантите, които рискуват да видят Деветата порта, защото самата им природа налага да отричат зова й.

— О — изрече Лираел, изпитала голямо облекчение от този съвет.

— Макар че със сигурност ще ни чака някъде по обратния път — продължи кучето, разбивайки и тази последна частица надежда. — Но засега аз ще те пазя.

Лираел се усмихна — смутена усмивка, изразяваща нейната обич и благодарност. Помисли си, че е двойно по-уязвима, защото Сам пазеше тялото й в живота, а сега и духът й в смъртта щеше да бъде пазен от кучето.

Но трябваше да направи необходимото, независимо от риска.

Най-напред прободе върха на пръста си с Нехима, преди отново да го прибере в ножницата. После извади тъмното огледало и го отвори с решителен жест.

По пръста й се стичаше кръв и от него падна една капка. Ала тя полетя към небето, вместо надолу към реката. Лираел не забеляза това. Тя си припомняше страниците от „Книгата за забравата и спомените“, концентрираше се, докато държеше пръста си близо до огледалото и допря една ярка капка до матовото му лице. Когато капката я докосна, тя се разля и образува тънък бляскав слой върху тъмната повърхност на огледалото.

Лираел повдигна огледалото и го допря до дясното си око, докато с лявото продължаваше да се взира в смъртта. Кръвта придаде на огледалото лек червен оттенък, но той избледня бързо, когато тя се концентрира и мракът започна да се разсейва. За пореден път Лираел погледна през огледалото към някакво друго място, ала все така виждаше искрящите води на Деветата зона. Двете видения се сляха и видя спираловидните светлини и слънцето, което някак бягаше назад из водите на смъртта, а тя усети как все по-бързо пропада в някакво невероятно далечно минало.

Сега Лираел започна да мисли за онова, което искаше да види и лявата й ръка се спусна, за да докосне несъзнателно всеки от звънците в пояса.

— По силата на кръвното право — каза тя, а гласът й ставаше все по-силен и уверен с всяка изречена дума, — по силата на наследственото право, правото на Хартата и правото на Седмината, които са я създали, ще надзърна през воала на времето, към Началото. Ще стана свидетел на Оковаването и Съкрушаването на Оранис и ще науча какво е било и какво трябва да стане. Така да бъде!

Дълго след като проговори, слънцата продължаваха да бягат назад и Лираел пропадаше все по-навътре в тях, докато всички те се сляха в едно, чиято светлина я заслепи. После светлината избледня и тя впери очи в мрачна бездна. В тази бездна имаше само една светла точка и Лираел се спусна към нея, а не след дълго това вече не беше точка, а луна, която след това се превърна в огромна планета, изпълнила хоризонта, и тя пропадаше в небето й и се носеше във въздуха над една пустиня, ширнала се от хоризонт до хоризонт. Пустиня, за която някак знаеше, че обхваща целия съществуващ свят. Нищо не помръдваше върху изгорялата, пресъхнала земя. Нямаше растения и животни.

Светът под краката й се въртеше все по-бързо и Лираел го видя в по-ранна епоха, видя как целият живот е бил унищожен. После отново пропадна в слънцата и видя друга бездна, още един самотен, борещ се свят, който щеше да се превърне в пустиня.

Лираел наблюдава шест пъти унищожението на света. На седмия път видя собствения си свят. Позна го, макар да нямаше никакви ориентири или характерни особености, които да й го подскажат. Видя, че Унищожителя го избра, ала този път го избраха и други. Това щеше да бъде бойното поле, на което щяха да се изправят срещу него; на това място всеки трябваше да вземе страна и да определи своята лоялност завинаги.

Видението, което Лираел получи след това, сякаш продължи много дни и беше изпълнено с много ужаси. Ала в същото време, с другото си око тя виждаше как кучето крачи напред-назад и знаеше, че в смъртта не е изминало много време.

Накрая видя достатъчно и не можеше да понесе повече. Затвори очи, затвори и огледалото и бавно се спусна на колене, стиснала малката сребърна кутийка между сключените си ръце. Топлата вода се плискаше около нея, но не я успокояваше.

Когато миг по-късно отвори очи, кучето я близна по устата и я погледна много загрижено.

— Трябва да побързаме — каза Лираел и се изправи. — Досега не разбирах нищо… Трябва да побързаме!

Тя пое обратно към Осмата порта и извади меча и звънеца с нова решителност. Вече бе видяла на какво е способен Оранис и то беше много по-ужасно, отколкото си представяше. Наистина, името Унищожителя много му подхождаше. Оранис съществуваше единствено, за да унищожава, а Хартата беше врагът, който му бе попречил да го направи досега. Той ненавиждаше всички живи същества и не просто искаше да ги унищожи — имаше и силата да го направи.

Само Лираел знаеше как Оранис може да бъде прикован отново. Щеше да бъде трудно — навярно дори невъзможно. Но това беше единственият им шанс и тя беше изпълнена с всеотдайна решителност да се върне в живота. Трябваше да го осъществи. Заради себе си, заради кучето, Сам, Ник, майор Грийн и хората му, заради жителите на Анселстиер, които щяха да умрат, дори без да са осъзнали опасността, и заради всички онези хора в Старото кралство. Нейните братовчедки Клеър. Дори леля Кирит…

Мислите за всички тях и за нейната отговорност изпълваха главата й, докато наближаваше Осмата порта, а думите от заклинанието за отваряне бяха на устните й. Ала щом отвори уста да ги изрече, от мрака на портата се появи пламъче, точно срещу нея и кучето.

Обвит в този пламък, Хедж се втурна напред. Мечът му поряза лявата ръка на Лираел, а ударът му беше толкова силен, че тя изпусна Саранет, а реката бързо погълна краткия му звън. Над водата отекна звукът от стълкновението между омагьосана стомана и пластини от гетър. Бронята издържа, но въпреки това ръката на Лираел под нея беше сериозно ранена — за втори път само за няколко дни.

Лираел едва успя да парира следващия удар към главата й. Отскочи назад и застана пред кучето, което се готвеше да се хвърли напред. Лявата й ръка беше прорязана от болка, която обхвана рамото и врата й. Въпреки това тя посегна да вземе звънец.

Хедж беше по-бърз. В ръката си вече държеше звънец и иззвъня с него. Лираел позна, че е Саранет и се подготви да устои на силата му. Ала звънът му не предизвика нищо. Нито принуда, нито изпитание на волята.

— Седни! — нареди Хедж и внезапно Лираел осъзна, че той е насочил силата на Саранет към Падналото куче.

Ръмжейки, кучето приклекна и застина на място, готово за скок. Ала Саранет го държеше в хватката си и то не можеше да помръдне.

Лираел заобиколи кучето, опитвайки се да среже ръката със звънеца на Хедж, както той бе порязал нейната. Ала и той помръдна, заобикаляйки в другата посока. Лираел забеляза, че има нещо странно в бойната му поза. Известно време не можа да се сети какво е. После осъзна, че държи главата си приведена и изобщо не поглежда нагоре. Очевидно Хедж се страхуваше да зърне звездите от Деветата порта.

Той тръгна към нея, но тя отново обиколи отзад, оставяйки неподвижното куче помежду им. Когато мина отпред, видя, че кучето й намигна.

— Накара ме да те гоня дълго — каза Хедж. Гласът му беше пропит със Свободна магия и звучеше много повече като мъртъв, отколкото като жив човек. И видът му беше такъв. Извисяваше се над Лираел и из цялото му тяло горяха огньове, които пламтяха в червено от очите и устата му, стичаха се от пръстите му и озаряваха кожата му. Лираел дори не беше сигурна, че е жив. Приличаше повече на дух на Свободната магия, но облечен в човешка плът. — Но вече всичко приключи, тук и в живота. Господарят ми отново е цял и унищожението започна. Само мъртвите се движат из света на живите, за да славят Оранис за неговото дело. Само мъртвите — и аз, верният везир.

В гласа му имаше нещо хипнотично. Лираел разбра, че се опитва да отвлече вниманието й, докато нанесе смъртоносния удар. Не беше опитал да използва звънеца срещу нея, а това беше странно — но пък тя и преди се беше освобождавала от Хедж и Саранет.

— Вдигни очи, Хедж — отвърна тя, когато отново започнаха да обикалят. — Деветата порта те зове. Усещаш ли зова на звездите?

Тя го нападна, когато изрече „звезди“, но Хедж беше подготвен и по-опитен с меча. Парира я и бързият му ответен удар сряза плата на туниката й непосредствено над сърцето.

Тя бързо отстъпи назад, този път далече от кучето. Хедж я последва, главата му все така беше приведена и я наблюдаваше през закритите си очи.

Зад него кучето се размърда. Бавно повдигна едната си лапа от плитката река, като внимаваше да не издаде звук. После се запромъква след некроманта, докато той дебнеше Лираел.

— Не ти вярвам и за Унищожителя — каза Лираел, докато отстъпваше, надявайки се гласът й да прикрие шума от приближаващото се куче. — Щях да разбера, ако нещо се беше случило с тялото ми в живота. Освен това ти не би си губил времето с мен, ако той беше свободен.

— Ти си просто една досадница — каза Хедж. Сега се усмихваше, а пламъците върху меча му станаха по-ярки, подхранвани от очакваното убийство. — За мен е удоволствие да те довърша. Нищо повече. Също като господаря ми, който унищожава нещата, които не са му по вкуса!

Той ожесточено замахна към нея. Лираел едва успя да парира удара и да отблъсне меча му. После телата им се вкопчиха едно в друго, той сведе глава над нейната, а металният му, преливащ от пламъци дъх изгори бузата й, когато се извърна встрани.

— Но може би най-напред ще си поиграя малко с теб — усмихна се Хедж, отскубна се и отстъпи назад.

Лираел го удари, влагайки цялата си сила и гняв. Хедж се засмя, отблъсна я, отново отстъпи назад — и се препъна в Падналото куче.

Веднага захвърли меча и звънеца и притисна с ръце очите си, когато падна във водата сред съскаща и бучаща пара. Ала беше закъснял само със секунда. Щом се извърна, видя звездите и те го призоваха, превъзмогвайки влиянието на заклинанията и силата, която го беше задържала в света на живите повече от сто години. Вечно отлагайки смъртта, вечно търсейки нещо, което би му позволило да остане навеки под слънцето. Мислеше, че го е открил, като служеше на Оранис, защото не го беше грижа за никой друг или някое друго живо същество. Унищожителя му беше обещал да го възнагради с вечен живот и с още по-голяма власт над мъртвите. Хедж беше дал всичко от себе си, за да го заслужи.

Сега, само с един поглед към приканващите звезди, всичко това му беше отнето. Ръцете на Хедж се отпуснаха. Звездната светлина изпълни очите му с пламтящи сълзи, които постепенно угасиха вътрешния му огън. Спиралите от пара се разнесоха и реката притихна. Хедж разпери ръце и започна своето спускане към небето, звездите и Деветата порта.

Падналото куче вдигна звънеца на Лираел от реката и й го подаде, като внимаваше да не звънне. Лираел го пое мълчаливо и го прибра. Нямаше време да се насладят на победата над некроманта. Лираел знаеше, че той е само по-малкият враг.

Прекосиха заедно Осмата порта, обзети от ужасен страх. Страхът, че макар думите на Хедж да бяха лъжа, те щяха да се превърнат в истина, преди да успеят да се върнат в живота.

Лираел беше допълнително обременена от тежестта на знанието. Вече знаеше как да прикове отново Унищожителя, но знаеше също, че не може да го направи сама. Сам трябваше да бъде истинският наследник на Създателите на Стената, а не просто да е упълномощен да носи сребърната им мистрия върху своята туника.

Щяха да са им нужни и останалите носители на Кръвта, а тях просто ги нямаше.

Още по-лошо, приковаването беше едва половината от това, което трябваше да се направи. Дори Лираел и Сам да успееха да го сторят някак, предстоеше унищожаването, а то изискваше повече смелост, отколкото Лираел смяташе, че има.

Глава двадесет и шестаСам и призрачните ръце

Щом мъртвите се освободиха от влиянието на Саранет, Сам засвири с флейтата Ранна. Ала нежната приспивна песен беше твърде закъсняла, а дъхът му — твърде припрян. Едва половин дузина мъртви заспаха от заклинанието на Ранна, а звънът й унесе и няколко войника. Останалите деветдесет или повече мъртви ръце атакуваха откъм мъглата, посрещнати от мечове, щикове, сребърни остриета и белите мълнии на маговете на Хартата.

В продължение на една ожесточена и безумна минута, изпълнена с кълцане и отбягване на удари, Сам не можеше да разбере какво става. После „ръката“ пред него се строполи с отрязани крака. Сам с изненада установи, че той беше предизвикал това, а символите на Хартата блестяха с ослепителна синьо-бяла сила върху меча му.

— Опитай отново с флейтите! — провикна се майорът. Застана пред Сам, за да нападне следващото привидение със счупена челюст. — Ще те прикриваме!

Сам кимна и поднесе флейтите към устата си с нова решителност. Атаката на мъртвите беше изтласкала назад защитниците и сега Лираел се намираше само на няколко метра зад него — замръзнала статуя, която щеше да бъде крайно уязвима към нападения.

Повечето мъртви ръце бяха скорошни трупове, все още облечени в работническите си комбинезони. Ала много от тях бяха обитавани от духове, прекарали дълго време в смъртта, които бързо бяха преобразували мъртвата плът, отнемайки човешкия й облик и придавайки й повече от страховитите форми, които бяха придобили в смъртта. Една от тях се нахвърли върху Сам, гърчейки се като змия между майор Грийн и лейтенант Тиндал, провесила долната си челюст, за да отхапе повече. Сам инстинктивно прободе гърлото й. Разхвърчаха се искри, когато символите на Хартата върху острието унищожиха мъртвата плът. Тя се извиваше и се мяташе, но не можа да се избави от меча и духът й започна да изпълзява от обвивката на плътта, подобно на черен червей, излязъл от напълно изгнила ябълка.

Сам го погледна и почувства, че страхът му е заменен от силен гняв. Как смееха тези мъртви да нахълтват в света на живите? Ноздрите му се разшириха и лицето му почервеня, когато си пое въздух, за да надуе флейтата. Това не беше пътят на мъртвите и той щеше да ги накара да изберат друг.

Дробовете му се разшириха докрай, той избра флейтата Кибет и я наду. Чу се само един звук, висок и ясен — ала той някак си се превърна в игрива, увличаща мелодия. Тя развесели войниците и дори ги накара да се усмихнат, а оръжията им се движеха в ритъма на песента на Кибет.

Ала мъртвите чуваха различна мелодия и онези, чиито уста, дробове и гърла функционираха, нададоха ужасяващи викове на страх и болка. Само че колкото и да крещяха, не можеха да заглушат зова на Кибет и мъртвите духове започнаха да се движат против волята си, да се изплъзват от обитаваната от тях разлагаща се плът и да се връщат в смъртта.

— Това им даде да разберат! — извика лейтенант Тиндал, когато мъртвите ръце започнаха да падат навсякъде, оставяйки празни трупове, докато водещите ги духове бяха изтласквани обратно в смъртта от Кибет.

— Не се радвай прекалено — изрева майорът. Бързо се огледа наоколо и видя няколко мъже на земята, които явно бяха мъртви или умираха. Имаше много ранени, отправили се към превързочния пункт в подножието на скалата, някои от тях подкрепяни от твърде много здрави свои другари. Значително повече хора просто бягаха надолу по хълма, към южняците и относителната защита на потока.

Всъщност по-голямата част от ротата беше избягала и Грийн изпита болезнено разочарование от хората, за които знаеше, че ще са последните му подчинени. Ала повечето от тях бяха мобилизирани и дори и онези, които бяха служили известно време на Границата, едва ли бяха виждали толкова много мъртви.

— Дявол да ги вземе! Точно когато побеждаваме, глупаци!

Лейтенант Тиндал най-сетне беше забелязал бягащите мъже с цялото възмущение на своята младост. Понечи да хукне след тях, но майор Грийн го спря.

— Остави ги, Франсис. Те не са скаути и това им идва в повече. А и ни трябваш тук — това вероятно беше само първата вълна. Ще има и още.

— Да, при това скоро — побърза да потвърди Сам. — Майоре, трябва да изтеглим всички по-близо до Лираел. Боя се, че ако дори едно мъртво същество успее да премине…

— Да! — съгласи се разпалено майорът. — Франсис, Едуард, сгъстете редиците по най-бързия начин. Вижте какво можете да направите за ранените, но не искам да губя повече ефективи. Вървете!

— Слушам, сър! — отвърнаха едновременно двамата лейтенанти. После започнаха да издават заповеди, а сержантите ги препредаваха, допълнени пикантно от тях. Бяха останали едва около трийсет войници и след минута всички те стояха почти рамо до рамо, образувайки тесен кръг около заледената фигура на Лираел.

— Още колко мъртви идват насам? — попита майорът, докато Сам се взираше в мъглата. Тя продължаваше да се стеле и се сгъстяваше, а около тях се виеха тънки струйки, докато се спускаше по хълма. Зад хребета се виждаха и още светкавици, а буреносните облаци бяха плъзнали из небето като огромно мастилено петно, успоредно с бялата мъгла отдолу.

— Не съм сигурен — намръщи се Сам. — Все повече прииждат в живота. Самият Хедж сигурно е в смъртта и ги изпраща. Може би е открил някое старо гробище или друг източник на трупове, защото засега всички са мъртви ръце. Тимъти каза, че е имал само шейсет работника и те участваха в първото нападение.

Докато Сам говореше, двамата погледнаха Тим Уолък. Той беше взел пушката на един мъртъв войник, както и щика и каската му и сега стоеше в кръга — за всеобща изненада, в това число и на самия себе си.

— Винаги е по-добре да правиш нещо — каза Сам, цитирайки Падналото куче. Докато го казваше, осъзна, че вече наистина вярва в това. Все още се страхуваше, все още стомахът му беше свит на кълбо. Ала знаеше, че това няма да му попречи да направи необходимото. Родителите му биха очаквали това от него, помисли си той, но побърза да прогони тази мисъл. Не трябваше да мисли за Сабриел и Тъчстоун, защото щеше да рухне — а не можеше, и не биваше да го допуска.

— Моята философия е точно… — понечи да каже майорът; после видя, че Сам потрепери и посегна към панфлейтите.

— Призрачни ръце! — възкликна Сам, сочейки с меча си, докато поднасяше флейтите към устата си.

— Готови! — изрева майорът, посягайки към Хартата за символи за огън и разруха, макар да знаеше, че нямаше да бъдат особено полезни срещу призрачните ръце. Те нямаха тела, които да изгорят, нито плът, за да бъде разрушена. Магията на Хартата, която владееха войниците, би могла да ги забави, но нищо повече.

Горе, на хребета, четири смътни човешки фигури от пълен мрак слизаха надолу в мъглата, преодолявайки камъните и тръните. Без да издават и звук, те пренебрегваха стрелите, които пронизваха телата им и неумолимо се носеха напред — право към Лираел и пролуката между камъните, където стояха Сам, майор Грийн и лейтенант Тиндал, за да препречат пътя им.

Когато наближиха на двайсет метра, едната призрачна ръка спря — и се нахвърли върху ранен войник, когото не бяха забелязали, легнал под една голяма, надвиснала скала. Той френетично се опита да стане и да избяга, ала призрачната ръка го обгърна като покров и погълна живота му.

Докато предсмъртният вик на войника утихваше с клокочене, Сам си пое въздух и отчаяно наду флейтата Саранет. Трябваше да покори призрачните ръце, да ги подчини на волята си, защото той и неговите съюзници нямаха други ефикасни оръжия. Мечът и символите върху него щяха да ги ранят, но нищо повече.

Така че той свиреше и се молеше на Хартата да му даде силата да надвие призрачните ръце.

Могъщият глас на Саранет се извиси дори над гръмотевиците. Сам незабавно почувства, че призрачните ръце се съпротивяват на неговата власт. Те се бунтуваха срещу волята му и цялото му тяло се обля в пот от усилието. Само това можеше да направи, да ги задържи на място. Тези духове бяха стари и много по-силни от мъртвите ръце, които беше изпратил в смъртта с помощта на Кибет. Той вложи цялата си сила, за да им попречи да продължат напред, докато те непрекъснато напираха срещу оковите, с които Саранет ги беше обгърнал едва-едва.

Светът постепенно се стесни около Сам и накрая той усещаше единствено четирите духа и тяхната борба с него. Всичко останало изчезна — влажната мъгла, войниците наоколо, светкавиците и гръмотевиците. Останаха само той и неговите врагове.

— Подчинете ми се! — извика Сам, но с ума и волята си, и този вик не можеше да бъде доловен от човешки уши. Той чу, че безгласните духове му отвърнаха по същия начин, с хор от мислени викове и съскане, които очевидно се опълчваха срещу него.

Тези призрачни ръце бяха умни. Една от тях се преструваше, че поддава, но докато Сам насочваше волята си срещу нея, останалите контраатакуваха и почти се измъкваха от хватката му.

Постепенно Сам осъзна, че те не само му се противопоставят, а всъщност разрушават обвързването. Всеки път, щом пренасочеше концентрацията си, духовете помръдваха леко напред. Само с няколко крачки, но разстоянието постепенно се скъсяваше. Скоро щяха да могат да подскачат край него, да изцедят живота от войниците и да нападнат беззащитното тяло на Лираел.

Освен това разбра, че всъщност са изминали само няколко секунди, откакто е започнал да свири с флейтата Саранет, а вече се налагаше отново да си поеме дъх. Макар че флейтата продължаваше да звучи, звукът й отслабваше. Само ако можеше да спре, да напълни дробовете си с въздух и отново да надуе Саранет, щеше значително да подсили обвързването. Знаеше, че е близо до пълното подчинение на тези духове, но все пак не достатъчно близо. Знаеше също, че ако пренасочи пълната си концентрация от четирите призрачни ръце, за да си поеме дъх, те щяха да се нахвърлят върху него.

При тези обстоятелства му оставаше само да продължи битката между волите и да се опита да ги забави още повече. Лираел можеше да се върне всеки момент и да ги пропъди със звънците. Сам просто трябваше да ги задържи достатъчно дълго.

Той дори престана да опитва да си поеме въздух, като изтласка в дъното на съзнанието си спешната нужда на тялото си от кислород. Нямаше нищо по-важно от това да спре призрачните ръце. Щеше да концентрира и последната частица от ума и силата си върху тях, както и последната струя въздух във флейтата. Нямаше да се доберат до Лираел. Не биваше. Тя беше последната надежда на целия свят срещу Унищожителя.

Освен това беше негова кръвна родственица и й беше обещал.

Призрачните ръце направиха още една крачка напред и цялото тяло на Сам се разтърси от усилието, докато се опитваше да ги изтласка назад, а мускулите бяха отражение на умствената му борба. Ала той знаеше, че отслабва, а мъртвите стават по-силни. Освен това скоро щеше да припадне поради липса на въздух и го обземаше почти непреодолим импулс да отстъпи. Махни се от пътя! Поеми си въздух! Остави тези чудовища да преминат!

Ала борейки се с мъртвите, той се бореше със собствените си страхове, изтласкваше ги в същия далечен ъгъл на съзнанието си, който толкова силно копнееше да изпълни дробовете му с въздух. Те щяха да си останат там, а той бе твърдо решен да се бори и след последния си дъх. В същото време отчаяно се опитваше да измисли някаква стратегия или хитра тактика.

Нищо не му хрумваше и макар да не ги беше видял или усетил, призрачните ръце бяха скъсили разстоянието. Вече се намираха почти в обсега на меча му, високи стълбове от мастилен мрак, от които лъхаше студ, по-силен и от този в най-студените зимни дни.

Сам осъзна, че двата духа от външния край го обграждат, макар и не плътно. Очевидно възнамеряваха да го обкръжат и да го задушат с призрачната си материя, да го омотаят в пашкула на четири жадни духа. След това щяха да отидат при Лираел.

Внезапно около главата на най-близката призрачна ръка избухна огън, кълбо от чист син пламък, голямо колкото юмрук. Ала мъртвото същество само трепна и огънят се разпадна на съставните си символи, които изчезнаха в мъглата.

Още едно заклинание на Хартата проблесна без никакъв резултат, освен че подпали едно от закърнелите дървета, когато огънят рикошира от призрачната фигура на мъртвия. Сам се досети, че майор Грийн и лейтенант Тиндал опитват да му помогнат с тези заклинания, но не можеше да хаби нито мислите, нито дъха си, за да ги предупреди за безполезността на огъня срещу подобен враг.

Цялото му внимание беше насочено към мъртвите. И те на свой ред бяха съсредоточили цялото си внимание върху него и борбата помежду им.

Затова никой от тях не забеляза нито че мъглата внезапно се изви в кръг, сякаш смутена от някакво силно въздушно течение, нито виковете и писъците на войниците зад тях.

Не забелязаха, докато не чуха звънеца. Някакъв силен, безмилостен звън, спуснал се от въздуха над главите им. Той сграбчи четирите призрачни ръце като кукловод, хванал своите марионетки, за да ги прибере в куфара си. Неспособни да се съпротивят, те му се подчиниха, вдигнали призрачните си глави в безмълвна молба за милост.

Ала нямаше да има милост. Още един звънец иззвъня, подел бурен и яростен танц на фона на оглушителния вик на първия. Призрачните ръце се изправиха рязко под звуците на енергичната му песен, а призрачната им материя се разтегна в тънки ивици, сякаш ги всмукваха в тясна дупка.

После изчезнаха, екзекутирани светкавично, този път завинаги.

Сам падна на колене, когато мъртвите изчезнаха, и изпълни с продължителен, разтърсващ дъх изтерзаните си дробове. Над главата му, като огромен ястреб над своята плячка, започна да се рее едно яркосиньо и сребристо Хартиено крило. После бързо се спусна и започна да кръжи над дъното на долината, където земята беше равна и достатъчно чиста, за да кацне. Сам се взираше в него и в другите две Хартиени крила, които летяха пред южняците.

Три Хартиени крила. Това, което беше прелетяло над главата му, беше сребристосиньо — цветът на Абхорсен. Второто беше сребристозелено, с цветовете на Клеър. Третото беше боядисано в златисточервеното на кралския род. В две от трите Хартиени крила имаше пътници, а също и пилот.

— Не разбирам — прошепна Сам. — Кой направлява звънците?



Могет почти бе наближил върха на хребета, криволичейки между мъртви ръце и гръмоотводи, когато чу звънците. Усмихна се и спря, за да извика към самотната мъртва ръка, която стоеше на пътя му.

— Чуй силния глас на Саранет! Бягай, докато още можеш!

Тази тактика не даде резултат. Мъртвата ръка бе върната в живота твърде скоро и беше твърде глупава, за да разбере думите на Могет, а и не разполагаше с неговия неестествено остър слух. Не беше чула звънците сред тътена на гръмотевиците и не усещаше силата, отприщила се зад хребета. Ако питаха нея, пред очите й току-що беше спряла жива плячка. Достатъчно близо, за да я улови.

Гниещите пръсти се хвърлиха напред, сграбчвайки крака на малкия албинос. Могет извика и го ритна, а изсъхналите кости на похитителя му се счупиха от силата на удара. Ала той продължаваше да стиска, а към Могет вече прииждаха и други мъртви, привлечени от перспективата да се нагостят с нещо живо.

Могет отново извика и свали Ник на земята. После се развилия, дращеше с дългите нокти на пръстите си, а острите му зъби се впиха в китката на мъртвата ръка.

Ако й беше останал човешки разум, мъртвата ръка би се изненадала, защото нямаше човек, който да се бие като този, с извит гръб и някаква безумна смесица от съскане, хапане и дращене.

Могет прехапа китката на мъртвото същество и я откъсна напълно. После веднага отскочи назад, взе Ник, промъкна се край ръката и побягна с победоносен вик.

Съществото пренебрегна липсващата си ръка и опита да ги последва. Едва тогава разбра, че странният му противник беше прерязал с ноктите си и ахилесовите му сухожилия. Направи две несигурни крачки и падна, а мъртвият дух, който го обитаваше, вече отчаяно се оглеждаше за друго тяло.

Могет беше превалил хребета. Докато бягаше, държеше ръката на Ник протегната встрани, далече от собственото си тяло. Тази ръка се тресеше и трепереше, мускулите помръдваха под кожата, а из целия лакът и надолу до китката се появяваха тъмни синини.

Зад Могет бурята със светкавиците започна да утихва, а гръмотевиците намаляваха. Мъглата все още светеше в електриковосиньо по краищата — но в центъра и тя, и буреносните облаци над нея бяха станали яркочервени.

Глава двадесет и седмаКогато светкавиците секнат

Сам се изправи. Чувстваше се много отпаднал, изтощен и объркан. Обърна се бавно, за да погледне трите Хартиени крила в долината, на неколкостотин метра разстояние. Изглеждаха много малки пред тълпата от южняци. Магически летателни апарати, направени от ламинирана хартия и магия на Хартата, те по-скоро приличаха на големи птици с бляскави крила.

Пилотите и пътниците от трите Хартиени крила вече слизаха от самолетите си. Сам се взираше в тях, без да може да повярва на очите си.

— Това са кралят и Абхорсен, нали, принц Самет? — попита лейтенант Тиндал. — Мислех, че са мъртви.

Сам кимна, усмихна се и поклати глава едновременно. Усети как някаква неустоима вълна на облекчение се разлива из цялото му тяло. Не знаеше дали да се смее, да плаче или да пее и не се изненада, когато установи, че по бузите му се стичат сълзи, а от устата му се лее неканен смях. Защото хората, които слизаха от сребристосиньото Хартиено крило несъмнено бяха Тъчстоун и Сабриел. Живи и здрави, а всички разкази за тяхната смърт се бяха оказали неверни пред тази единствена радостна гледка.

Ала изненадите не спираха дотук. Сам избърса сълзите си, прекъсна смеха си, преди да е станал истеричен, и затаи дъх, когато видя как една жена с гарвановочерна коса скочи от златисточервения самолет и хукна да догони родителите му, вече извадила лъскавия си меч. Зад нея, две много руси, стройни жени с тъмна кожа излизаха от сребристозеленото Хартиено крило, малко по-спокойни, но също забързани.

— Кое е това момиче? — попита лейтенант Тиндал с нещо повече от професионален интерес към техните спасители. — Тоест, кои са тези дами?

— Това е сестра ми, Елимер! — възкликна Сам. — И две Клеър, съдейки по вида им!

Хукна към тях, но само след две крачки спря. Всички те бързаха нагоре, а неговото място беше тук, до Лираел. Тя беше все така застинала на едно място, все още някъде в смъртта, изправена пред незнайни опасности. Осъзнавайки това, Сам се върна в настоящето. Мъртвите бяха избягали от Саранет, направляван от Абхорсен. Но те бяха просто маловажни слуги на истинския враг.

— Светкавиците престанаха — каза Тим Уолък. — Чуйте — вече няма и гръмотевици.

Всички се извърнаха към хребета. Чувството на облекчение мигновено напусна Сам. Да, светкавиците и гръмотевиците бяха изчезнали, но мъглата беше гъста както винаги. Вече не беше озарена от сини мълнии, а от постоянно, пулсиращо червено, което ставаше все по-ярко, докато го гледаха — сякаш в долината отзад растеше огромно огнено сърце.

Нещо се спускаше от хребета, някаква фигура, която изглежда имаше твърде много ръце, някакъв страховит силует, огряван от кървавочервеното сияние зад нея.

Сам вдигна меча си и посегна към панфлейтите. Каквото и да беше това, очевидно не беше мъртво — или поне нямаше такова усещане. Ала беше пропито с острата миризма на Свободната магия — и идваше право към него.

После съществото извика с гласа на Могет.

— Аз съм — Могет! Нося Никълъс!

Мъглата се изви и Сам видя, че гласът идва от странния дребен мъж с бяла коса и кожа, когото беше видял за последно на хълма над Червеното езеро. Той носеше едно съсухрено тяло, което би могло да е това на Ник. Така или иначе, Могет държеше дясната ръка на човека протегната встрани, където тя се гърчеше и потрепваше със свой самостоятелен живот, съвсем като пипало.

— Какво е това? — попита тихо майор Грийн и даде сигнал на хората си отново да се сгъстят около Лираел.

— Могет — отвърна намръщено Сам. — Изглеждал е така по времето на дядо ми. А това… това е моят приятел Ник.

— Разбира се, че е той! — извика Могет, който не беше престанал да върви. — Къде е Абхорсен? А Лираел? Трябва да побързаме — полусферите са почти съединени. Ако успеем да пренесем Ник по-надалече, фрагментът няма да може да се слее с тях и те ще останат незавършени…

Прекъсна го ужасен писък. Очите на Ник се отвориха рязко и цялото му тяло внезапно се вкочани, а ръката му беше насочена като пушка назад, към долината на езерото. За миг на върха на пръстите му проблесна нещо по-ярко от слънцето, а после се понесе над хребета, твърде бързо, за да го проследят.

— Не! — изпищя Ник. От устата му излезе кървава пяна, а пръстите му безпомощно стискаха празния въздух. Но писъкът му бе заглушен от друг звук, звук, долетял от червеното сърце на мъглата. Някакъв неописуем вик на триумф, алчност и гняв. При този вик в небето се издигна огнен стълб. Той се устремяваше все по-нагоре, докато не надвисна високо над хребета. Мъглата го обгърна като мантия и започна да гори.

— Свободен! — избоботи Унищожителя. Думата профуча край наблюдателите като горещ вятър, отнемайки влагата от очите и устата им. Звукът се разнесе нататък, отеквайки из далечните хълмове, свистейки из далечните градове, всявайки страх у всеки, който я чуеше, дълго след като самата тя беше заглъхнала.

— Твърде късно — каза Могет. Положи внимателно Ник върху скалистата земя и се наведе. Бялата му коса започна да покрива шията и лицето му, а костите му се свиха и се втвърдиха под кожата. След минута той отново, се превърна в малка бяла котка, а Ранна подрънкваше на нашийника му.

Сам почти не забеляза тази трансформация. Той забърза към приятеля си и се надвеси над него, като вече посягаше за най-силните символи за изцеление на Хартата, които знаеше, като мислено ги обединяваше. Нямаше съмнение, че приятелят му умира. Сам усещаше как духът му се промъква към смъртта, виждаше ужасно бледото му лице, кръвта по устата му и дълбоките наранявания по гърдите и ръката му.

В жестикулиращите ръце на Сам лумна златист огън, докато измъкваше символи от Хартата с ожесточена бързина. После нежно положи ръце на гърдите на Ник и изпрати целебното заклинание към раненото му тяло.

Само че магията не подейства. Символите се изплъзнаха и изчезнаха, а под дланите на Сам изпращяха сини искри. Той изруга и опита отново, но без успех. В тялото на Ник все още имаше твърде силни остатъци от Свободна магия, които обезсмисляха всичките му усилия.

Единственото, което успя да направи, беше да върне Ник в съзнание — поне до известна степен. Той се усмихна, когато видя Сам, като си мислеше, че е отново в училище и е повален от някоя бърза топка. Но Сам носеше някаква странна ризница, а не костюм за крикет. И зад него имаше гъста мъгла, вместо ярко слънце, и камъни и закърнели дървета, вместо прясно окосена трева.

Ник си спомни и усмивката му изчезна. Заедно със спомена се върна и болката по цялото му тяло, но също и някаква приятна лекота. Чувстваше се чист и свободен, сякаш беше затворник, освободен от доживотен престой в единична килия.

— Съжалявам — изрече задъхано, а кръвта в устата му го задавяше, докато говореше. — Не знаех, Сам. Не знаех…

— Няма нищо — отвърна Сам и избърса кървавата пяна от устата на Ник с ръкава на туниката си. — Не си виновен. Трябваше да се досетя, че ти се е случило нещо…

— Пропадналият път — прошепна Ник. Отново затвори очи, а дъхът му излизаше в задавени стонове. — След като влезе в смъртта на хълма. Сега си спомням. Изтичах да видя какво мога да направя и пропаднах в пътя. Хедж чакаше. Помисли ме за теб, Сам…

Гласът му заглъхна. Сам отново се надвеси над него, опитвайки се да влее целебните символи в тялото му чрез силата на волята си. За трети път те му се изплъзнаха.

Устните на Ник помръдваха и той каза нещо, но твърде тихо, за да го чуе. Сам се приведе още повече, допрял ухо до устата на Ник, взе ръката му и я задържа, сякаш можеше физически да изтегли приятеля си от смъртта.

— Лираел — прошепна Ник. — Кажи на Лираел, че си спомних за нея. Опитах се да…

— Можеш да й го кажеш лично — изрече настоятелно Сам. — Тя ще дойде тук! Всеки момент. Ник — трябва да се пребориш!

— Така ми каза и тя — прокашля се Ник. Бузата на Сам се покри с кървави точици, ала той не помръдна. Не чу тихия лай на кучето, когато то се върна в живота, нито пропукването на леда и изненадания вик на Лираел. Виждаше само пространството, което двамата с Ник обитаваха. Всичко останало беше престанало да съществува.

После усети една студена ръка върху рамото си и се огледа. Зад него стоеше Лираел, все още покрита със скреж. Когато помръдна, от тялото й се посипаха ледени късове. Погледна Ник и Сам видя едно мимолетно изражение, което не можа да определи. После то изчезна, заменено от твърдост, която му напомни за майка му.

— Ник умира — каза Сам, а в очите му блеснаха сълзи. — Целебните заклинания не… Фрагментът излетя от тялото му… Не мога да направя нищо!

— Знам как да прикова и съкруша Унищожителя — каза настоятелно Лираел. Извърна очи от Ник и погледна право в Сам. — Трябва да ми направиш оръжие, Сам. Незабавно!

— А Ник! — възнегодува Сам, без да пуска ръката на своя приятел.

Лираел погледна към огнения стълб. Вече усещаше топлината му, можеше да прецени състоянието на силата на Унищожителя по цвета и височината на пламъците. Оставаха им минути — ала съвсем малко. Дори два пъти повече не биха достигнали за Ник.

— Не… не можеш да направиш нищо за него — каза тя, макар че изрече думите през сълзи. — Няма време и трябва… трябва да ти кажа какво да направиш. Имаме шанс, Сам! Не мислех, че ще е така, но Клеър наистина видяха от кого имаме нужда и той е тук. Но трябва да действаме незабавно!

Сам погледна към най-добрия си приятел. Очите на Ник отново бяха отворени, но той гледаше покрай нея, в Лираел.

— Прави каквото ти казва, Сам — прошепна и опита да се усмихне. — Опитай се да оправиш нещата.

После очите му се изцъклиха и пресекливият му дъх секна с клокочене. Сам и Лираел усетиха как духът му го напуска и разбраха, че Никълъс Сейър е мъртъв.

Сам разтвори ръката си и се изправи. Чувстваше се стар и уморен, а ставите му бяха сковани. Освен това беше объркан и не можеше да приеме, че трупът в краката му е на Ник. Беше си поставил за цел да го спаси и се беше провалил. Струваше му се, че и всичко останало е обречено на неуспех.

Лираел го улови, когато се олюля пред нея с блуждаещ поглед. Шокът успя да го изтръгне от унеса, в който беше потънал, и той неохотно отвърна на погледа й. Тя го завъртя и посочи към Сабриел, Тъчстоун, Елимер и двете Клеър, които се движеха бързо по склона.

— Трябва да вземеш капка кръв от мен, твоите родители, Елимер, Санар и Риел, и да я влееш заедно с твоята в Нехима в метала от флейтите. Можеш ли да го направиш? Веднага!

— Нямам ковачница — отвърна мрачно Сам, но взе Нехима от ръката на Лираел. Все още се взираше в Ник.

— Използвай магия! — изкрещя Лираел и го разтърси силно. — Ти си Създател на Стената, Сам! Побързай!

Разтърсването върна Сам в настоящето. Изведнъж усети топлината на огнения стълб и костите му се изпълниха със сковаващия ужас на Унищожителя. Извръщайки се от Ник, той използва меча, за да среже дланта си и размаза кръвта по острието.

След това Лираел се поряза и остави кръвта да потече по него.

— Ще помня — прошепна тя и докосна меча. След това си пое дъх, осъзнавайки с колко малко време разполагат, и извика към войниците.

— Майор Грийн! Изпратете всичките си хора при южняците! Предупредете ги! Всички трябва да останете от другата страна на потока и да залегнете колкото можете по-ниско. Не гледайте към огъня и когато изведнъж лумне по-ярко, затворете очи! Вървете! Вървете!

Преди някой да успее да отговори, Лираел отново викаше, този път към групата, предвождана от Сабриел, която почти беше пристигнала.

— Побързайте! Моля ви, побързайте! През следващите десет минути трябва да издигнем тук поне три защитни ромба! Побързайте!

Сам се втурна да посрещне родителите си, сестра си и двете Клеър, като държеше хоризонтално окървавения меч в готовност да приеме още пожертвования. Докато вървеше, мислено направи заклинание за изковаване и обвързване, преплитайки символите в дълга и сложна мрежа. Когато цялото острие беше окървавено, щеше да положи флейтите върху него и да го покрие плътно със заклинанието. Ако то подействаше, кръвта и металът щяха да се слеят, за да образуват съвсем нов и уникален меч. Ако подействаше…

Зад него кучето се промъкна към безмълвно проснатото тяло на Никълъс. Огледа се, за да се увери, че никой не му обръща внимание, и тихо излая в ухото му.

Не последва нищо. Кучето изглеждаше озадачено, сякаш очакваше незабавен ефект, и облиза челото му. Езикът му остави светещ символ. Отново не последва нищо. След миг то остави трупа и хукна нататък, за да се присъедини към Лираел, която призоваваше Източния символ на един много голям защитен ромб. Той трябваше да бъде най-външният от трите ромба, ако останеше време да ги призове. Ако не, нямаше да оцелеят.

Отвъд хребета, огромният огнен стълб гореше все по-буйно, макар че си оставаше ужасно, смущаващо червен. Червеният цвят на ярка кръв от прясно отворена рана.

Глава двадесет и осмаСедмината

— Самет, какво си направил пък сега! — бяха първите думи, които излязоха от устата на Елимер. Ала тя ги опроверга с опит за прегръщане, който Сам трябваше да отблъсне.

— Нямам време за обяснения! — възкликна той и протегна напред окървавения Нехима. — Трябва ми малко от твоята кръв върху острието, а после трябва да отидеш да помогнеш на леля Лираел.

Елимер веднага се подчини. По-рано Сам би се изненадал от мигновеното съдействие на сестра си. Но Елимер не беше глупава, а високият огнен стълб зад хребета очевидно беше само началото на нещо ужасно и необичайно.

— Мамо! Татко! Толкова… толкова се радвам, че не сте мъртви! — извика Сам, когато сестра му хукна нататък, а от срязаната й длан още капеше кръв, докато Сабриел и Тъчстоун се изкатериха нагоре.

— Ние също — отвърна Тъчстоун, но без да губи повече време, протегна ръката си към него, за да направи разреза. В това време и Сабриел протегна своята, но с другата си ръка разроши косата на Сам.

— Имам сестра, или поне така ми казаха Клеър, както и нов бъдещ Абхорсен — каза тя, когато потъркаха дланите си в стоманата, а символите светнаха, усетили родствената връзка между кръвта и Хартата. — А ти си поел по друг, но не по-маловажен път. Надявам се, че си бил полезен на леля си?

— Да, струва ми се — отвърна Сам. Опитваше се да задържи в главата си цялото заклинание за изковаване и нямаше време за приказки. — Сега тя има нужда от помощ. Три защитни ромба!

Сабриел и Тъчстоун изчезнаха, преди Сам да е довършил изречението си. Двете Клеър стояха пред него с протегнати ръце. Сам безмълвно поряза леко дланите им и те също белязаха острието с кръвта си. Той почти не видя как го направиха, защото в главата му кръжаха многобройните символи на Хартата. Не усети и как го хванаха за лактите и го поведоха обратно по хълма. Не можеше да мисли за подобни баналности като вървенето. Беше потънал в Хартата, измъквайки оттам почти непознати символи. Хиляди и хиляди символи, които изпълваха главата му със светлина, пълзейки навън и навътре, докато се подреждаха в заклинание, което щеше да се слее с Нехима и седемте флейти, за да образуват оръжие, смъртоносно както за своя притежател, така и за неговата мишена.

По-нагоре по хребета също нямаше време за поздрави. Лираел просто издаваше заповеди, когато Елимер, Сабриел и Тъчстоун пристигнаха. Изпрати ги да помогнат при създаването на първите три символа от всеки защитен ромб, като изчакат с последния, докато всички влязат вътре и ромбовете могат да бъдат завършени. Поколеба се за кратко в нарежданията си, страхувайки се, че те ще се възпротивят, защото коя беше тя, та да издава заповеди на краля и Абхорсен? Ала те не го направиха, а бързо пристъпиха към задачите си и започнаха заедно да изграждаха ромбовете, за да пестят време, като всеки се зае с по един основен символ.

Лираел забеляза с облекчение, че майор Грийн също не беше оспорил заповедите й. Оцелелите от неговата рота бягаха презглава из долината, а здравите носеха ранените, пришпорвани от виковете му. Те подвикваха и към южняците, като им казваха да залегнат и да извърнат очи. Лираел се надяваше, че те ще ги послушат, макар че гледката на виещия се огнен стълб можеше да запраща в транс, а не само да ужасява.

Сам се олюляваше между Санар и Риел, които се усмихнаха на Лираел, щом го доведоха в центъра на образуващия се ромб. Лираел им се усмихна в отговор, кратка усмивка, която за миг я върна към думите на близначките в деня, когато напусна Глетчера. „Трябва да помниш, че със или без зрението, ти си Дъщеря на Клеър.“

Тя завърши най-външния ромб с един основен символ и влезе в следващия незавършен. Когато мина покрай него, Тъчстоун остави Северния символ да се спусне по меча му, за да завърши втория ромб зад гърба й. Той се усмихна на Лираел, когато двамата влязоха в третия и последен ромб и тя забеляза колко голяма е приликата между син и баща.

Сабриел завърши сама най-вътрешния ромб. Само за няколко минути те бяха издигнали магически защити с тройна сила. Лираел се надяваше, че ще бъдат достатъчни и че те ще оцелеят, за да направят необходимото. После я обзе моментна паника и се наложи бързо да преброи на пръсти, за да се увери, че разполагат с нужните седем души. Тя, Самет, Елимер, Сабриел, Тъчстоун, Санар, Риел. Това правеше седем, макар че не беше сигурна дали те са подходящата седморка.

Страните на ромба светеха в златисто, но бяха бледи в сравнение с ослепителната светлина на огнения стълб. Колкото и огромен да беше той, Лираел знаеше, че той е едва първата и най-малка проява на силата на Унищожителя. По-лошото предстоеше, при това скоро.

Сам коленичи над меча и панфлейтите, образувайки заклинанието си. Лираел се увери, че кучето и Могет са в безопасност в ромба и забеляза, че тялото на Ник също е вътре, което й се стори някак в реда на нещата. Освен това имаше и голям магарешки бодил, който я дразнеше и издаваше нейната прибързаност. Не беше имала време да мисли къде трябва да бъдат разположени ромбовете.

Известно време всички вътре, с изключение на Сам, бяха сковани и смутени, в това странно затишие преди предстоящото бедствие. После Сабриел пое Лираел в широка прегръдка и нежно я целуна по бузата.

— Значи ти си сестрата, която никога не съм подозирала, че имам — каза тя. — Щеше ми се да се бяхме срещнали по-рано и при по-благоприятни обстоятелства. Боя се, че ни затрупаха с много откровения, повече, отколкото би могъл да поеме изтерзаният ми мозък. Пътувахме с лодка, фургон, самолет и Хартиено крило, за да стигнем дотук, почти без почивка, а Клеър съвсем ненадейно видяха много неща. Казаха ми, че сме изправени пред велик дух от Началото и че ти си не само наследница на моята длъжност, но и възпоменател, и си видяла миналото, така както другите Клеър виждат бъдещето. Затова те моля, кажи ни — какво трябва да направим?

— Толкова се радвам, че всички сте тук сега — отвърна Лираел. Ужасно се изкушаваше просто да рухне по време на това кратко затишие, но не можеше. Всичко зависеше от нея. Всичко.

Пое си дълбоко дъх и продължи:

— Унищожителя се готви за второто си проявление, от което се надявам… надявам се ромбовете да ни спасят. След това ще отслабне за кратко, и точно тогава трябва да отидем при Него, предпазвайки се от огньовете, които второто проявление ще остави след себе си. Ограничаващото заклинание, което ще използваме, е лесно и сега ще ви науча на него. Но най-напред всеки трябва да вземе звънец от мен… или от Абхорсен.

— Наричай ме Сабриел — изрече решително Сабриел. — Има ли значение кой звънец?

— Само едни ще ви се стори подходящ и ще проговори на кръвта ви. Всеки от нас ще заеме мястото на един от първоначалните Седем, защото те продължават да живеят в нашето родословие и в звънците — смотолеви Лираел, притеснена да дава нареждания на по-възрастните от нея. Отблизо Сабриел беше доста плашеща и й беше трудно да си припомня, че й е родна сестра, а не само почти легендарният ограничител на мъртвите. Ала Лираел не знаеше какво прави. Беше видяла в тъмното огледало как се е извършило ограничаването и как трябваше да се извърши отново и усещаше връзките между звънците и хората.

Макар че у Санар и Риел имаше нещо странно. Лираел ги погледна и сърцето й почти спря, когато осъзна, че като близначки, техните духове бяха взаимосвързани. Те можеха да направляват само един звънец с общи усилия. Щяха да бъдат само шест от нужните седем.

Тя стоеше вцепенена и ужасена, докато останалите пристъпваха и вземаха звънците си от Сабриел.

— Струва ми се, че Саранет е за мен — каза Сабриел, но остави звънеца в пояса. — Тъчстоун?

— За мен е Ранна — отвърна кралят. — Приспиващия ми се струва много подходящ с оглед на моето минало.

— Аз ще взема звънец от леля си, ако позволите — каза Елимер. — Дайръм, струва ми се.

Лираел механично подаде звънеца на своята племенница. Елимер много приличаше на Сабриел, носеше същата сдържана вътрешна сила. Но дори и в своята паника тя забеляза, че има усмивката на баща си.

— Ние двете заедно ще държим Мозраел — казаха едновременно Санар и Риел.

Лираел затвори очи. Помисли си, че може би не е преброила правилно. Ала усещаше кой трябва да вземе съответния звънец. Отново отвори очи и с треперещи ръце започна да разкопчава една каишка от пояса си.

— Сам ще вземе Белгер, а… аз ще направлявам Астарел и… и Кибет, за да запълним седморката.

— Хмф — излая кучето, като стана и някак смущаващо заизвива задната половина на тялото си. — Не Кибет. Аз ще представлявам себе си.

Ръката на Лираел си играеше с каишката, която заглушаваше Астарел и тя едва успя да спре жалния зов на звънеца, който щеше да запрати всички свои слушатели в смъртта.

— Но ти каза, че не си един от Седмината! — възмути се тя, макар отдавна да подозираше истината за кучето. Просто не искаше да го признае дори пред себе си, защото то беше най-добрият и най-старият й, а дълго време и единствен, приятел. Лираел не можеше да си представи Кибет като свой приятел.

— Излъгах — отвърна весело кучето. — Това е една от причините да съм Падналото куче. Освен това, аз съм само остатък от Кибет, по някакъв заобиколен, второстепенен начин. Не съм съвсем същият. Но ще се изправя срещу Унищожителя. Срещу Оранис, като един от вашата Седморка.

Когато кучето изрече името на Унищожителя, огненият стълб лумна още по-нависоко и проряза остатъците от буреносните облаци. Вече беше висок повече от миля и изпълваше цялото западно небе, а червената му светлина засенчваше жълтото сияние на слънцето.

Лираел понечи да каже нещо, но думите й заглъхнаха от внезапно появилите се сълзи. Не знаеше дали са израз на облекчение или мъка. Каквото и да се случеше занапред, тя знаеше, че нищо няма да е същото между нея и кучето.

Вместо да заговори, тя го почеса по главата. Само два пъти, като прокара пръсти из меката козина. После бързо изрече ограничаващото заклинание, като показа на всички символите и думите, които трябваше да изрекат.

— Сам изработва меча, който ще използвам, за да разгромя Унищожителя, след като го оковем — каза накрая Лираел. Поне се надяваше да е така и сякаш за да подсили надеждата си, добави: — Той е истински наследник на уменията на Създателите на Стената.

Тя посочи към мястото, където Сам се беше надвесил над Нехима, а ръцете му извършваха сложни жестове и имената на символите на Хартата се отронваха от устата му, докато дланите му преплитаха светещите символи в сложна нишка, която се спусна от въздуха и се разля върху голото острие.

— Колко време ще отнеме? — попита Елимер.

— Не зная — прошепна Лираел. После повтори по-силно. — Не зная.

Те стояха и чакаха, а тревожните секунди се проточваха в ужасяващи минути, докато Сам призоваваше своите символи на Хартата, а Оранис тътнеше зад хребета с напълно различните си заклинания. Лираел се улови, че поглежда към долината през няколко секунди, където по всичко личеше, че майор Грийн донякъде е успял да накара южняците да залегнат. После поглеждаше Сам, после — огъня на Унищожителя; а след това започваше всичко отначало, изпълнена с различни тревоги и страхове, накъдето и да се обърнеше.

Лираел знаеше, че южняците все още са твърде близо, макар че се намираха много по-ниско в долината отпреди. Сам не даваше признаци, че е близо до финала. Унищожителя ставаше по-висок и по-силен и Лираел разбра, че всеки момент ще възприеме второто си проявление, от което произлизаше името му.

Унищожителя.

Всички подскочиха, когато Сам изведнъж се изправи. И отново подскочиха, когато изрече седемте главни символа, един подир друг. От протегнатите му ръце към окървавения меч на Лираел и панфлейтите, които бе разпределил в отделни тръби, разположени по протежение на посребреното острие, потече река от разтопено злато и сребро.

Секунди по-късно Унищожителя блесна по-ярко и земята под краката им се разтресе.

— Извърнете очи и ги затворете! — изкрещя Лираел. Закри с ръка лицето си и се наведе, извърната към долината. Зад нея едно светещо сребърно кълбо — съединените полусфери — се издигна в небето върху огнения стълб. Устремявайки се нагоре, кълбото ставаше все по-ярко, докато стана по-ослепително от самото слънце. Няколко секунди кръжа високо във въздуха, сякаш изследваше земята, а после се скри от погледа.

Лираел изчака девет много дълги секунди с плътно затворени очи и лице, притиснато към ужасно мръсния й ръкав. Знаеше какво предстои, ала това не й помагаше.

Експлозията последва веднага след това — мощен, нажежен до бяло взрив, който унищожи всичко в долината на езерото. Дъскорезницата и жп линията се изпариха още в първия миг. Секунда по-късно езерото закипя и пресъхна, запращайки огромен, свистящ облак от свръхсгорещена пара в небето. Скалите се разтопиха, дърветата се превърнаха в пепел, а птиците и рибите просто изчезнаха. Гръмоотводите избухнаха под формата на разтопен метал, който изхвърча високо във въздуха, за да падне отново като смъртоносен дъжд.

Взривът напълно отсече върха на хребета, унищожавайки земята, скалите, гръмоотводите, дърветата и всичко останало. Всички запалими остатъци горяха, а секунди по-късно бяха угасени от вятъра и парата.

Най-крайният защитен ромб пое остатъка от взрива, след като предпазващата пръст на хълма беше унищожена. Магическата защита проблесна за миг, а после изчезна.

Вторият ромб бе връхлетян от горещия вятър и парата, които можеха да отделят плътта от костите. Той удържа само секунди и също поддаде.

Третият и последен ромб издържа повече от минута, отблъсквайки град от камъни, разтопен метал и отломки. После и той се разпадна, но не и преди най-лошото да отмине. Когато ромбът се развали, вътре нахлу горещ — но поносим — вятър, който заля Седмината, коленичили на земята с все още затворени очи, разтърсени телом и духом.

Над тях се издигна огромен облак от прах, пепел, пара и останки, който се издигна на стотици метри и се разстла като отровна гъба, покрила всичко в сянката си.

Лираел се съвзе първа. Отвори очи и видя, че наоколо се сипе пепел, подобно на черен сняг, а тяхното малко, ромбовидно късче невредима пръст беше остров в една пустош без капчица цвят под небето, наподобяващо облачна нощ, без следа от слънце. Ала ужасът можеше да бъде и по-голям. Тя вече го беше видяла в миналото и мислите й бяха напълно заети, препускайки напред към онова, което трябваше да направят. Което тя трябваше да направи.

— Пазете се от горещината! — извика, когато другите бавно, се изправиха и се огледаха наоколо, а в очите им се четеше шок и ужас. Тя бързо призова символи за защита и ги остави да потекат от съзнанието й към кожата и дрехите. После потърси оръжието, което се надяваше Сам да е направил.

Той го държеше за острието и изглеждаше озадачен, сякаш не беше сигурен в произведението си.

Подаде го на Лираел и тя хвана дръжката, обзета от страх. Това вече не беше Нехима и мечът не беше същият. Беше по-дълъг отпреди, с много по-широко острие, а зеленият камък от ефеса липсваше. Символите на Хартата пълзяха из целия метал, който имаше сребристочервен отблясък, сякаш беше потопен в някакво странно олио. Екзекуторски меч, помисли си Лираел. Надписът върху острието изглеждаше същият. Или не? Не помнеше точно. Сега пишеше само: „Помни Нехима“.

— Това ли е? — попита Сам. Беше пребледнял от ужас. Погледна покрай нея към долината, но не успя да види и следа от южняците или майор Грийн и неговите хора. Имаше твърде много прах и малко светлина. Ала той не успя и да чуе нищо. Никакви писъци или викове за помощ, и се боеше от най-лошото. — Направих, каквото каза.

— Да — изрече дрезгаво Лираел с пресъхнало гърло. Мечът тежеше в ръката й и още повече на сърцето й. Когато… ако… приковяха Оранис, тя щеше да го използва, за да го раздели на две, защото нямаше ограничаващо заклинание, което да задържи дълго Унищожителя, ако остане цял. Това оръжие можеше да унищожи Оранис, но само с цената на живота на своя притежател.

Нейния живот.

— Всички ли имат звънци? — побърза да попита тя, за да разсее мислите си. — Сабриел, моля те, дай Белгер на Сам и му кажи ограничаващото заклинание.

Без да изчака отговор, тя ги поведе из опустошения хребет през огньовете и разрушения склон, ямите от пепел и изстиващия метал. Надолу, към бреговете на пресъхналото езеро, където Унищожителя си отдъхваше за кратко преди третото си проявление, което щеше да отприщи още по-мощни разрушителни сили.

Следваше я мрачна група, всеки със звънец в ръка, докато отново и отново повтаряха наум ограничаващото заклинание, на което ги беше научила Лираел.

Щом наближиха, зловонието на Свободната магия надделя над дима, докато острата миризма проряза дробовете им и ги връхлетяха пристъпи на гадене. Тя сякаш разяждаше костите им, но Лираел не пожела да забави ход заради болката или гаденето и останалите я следваха, борейки се със стомашния сок в гърлата си и спазмите, които разяждаха вътрешностите им.

Парата се беше спуснала като мъгла и облаците в небето бяха спуснали почти нощен мрак, така че Лираел можеше да се довери само на инстинкта си. Избираше пътя, който й се струваше най-лош, сигурна, че той ще ги доведе до сферата, която беше сърцето на Унищожителя. Знаеше, че ако се забавят и опитат да изберат път с по-традиционни средства, скоро щяха да видят още един огнен стълб, сигнал, който само щеше да предизвести провала им.

После, съвсем ненадейно, Лираел видя сферата с течен огън, която представляваше настоящото проявление на Унищожителя. Тя беше надвиснала във въздуха отпред, а тъмните течения се редуваха с огнени езици върху гладката й, блестяща повърхност.

— Образувайте кръг около него — нареди Лираел, а гласът й беше немощен и тих в тази бездна на разрухата, сред мрака и мъглата. Извади Астарел с лявата си ръка и потрепна от болката. В цялата суматоха беше забравила за удара на Хедж. Все още нямаше време да се погрижи за него, но после й хрумна, че скоро това ще е без значение. Положи меча на дясното си рамо, готов за нападение.

Нейните спътници — нейното семейство, старо и ново, с болка осъзна Лираел — мълчаливо се разпръснаха, за да образуват кръг около сферата от огън и мрак. Едва тогава тя си даде сметка, че откакто настъпи разрухата, не е виждала Могет, макар че и той беше в защитните ромбове. Сега също не го виждаше и в сърцето й се породи нов страх.

Кръгът беше завършен. Всички гледаха в Лираел. Тя пое дълбоко въздух и се прокашля, а разяждащата Свободна магия дразнеше гърлото й. И преди да се съвземе и да започне заклинанието, сферата започна да се разширява, а от нея изскочиха червени пламъци, които плъзнаха към кръга на Седмината, подобно на хиляди дълги езици, стремящи се да вкусят плътта им.

Докато пламъците се виеха, Оранис проговори.

Глава двадесет и деветаИзборът на Ираел

— Така, Хедж ме разочарова, както всички такива слуги — каза Оранис с глас, тих като шепот, но суров и пронизващ. — Както всички живи същества трябва да умрат, докато тишината ме обгърне с вечно спокойствие, сред море от прах.

— А сега идва нова Седмица, надала вой отново да затвори Оранис в метала, дълбоко под земята. Но нима е възможно една Седмица с толкова разредена кръв и нищожна власт да победи Унищожителя, последния и най-могъщ от Деветимата?

Оранис замълча и последва кратък миг на ужасна, пълна тишина. После изрече три думи, които разтърсиха всички наоколо, поразявайки ги като силна плесница в лицето.

— Мисля, че не.

Те бяха произнесени с такава сила, че никой не можа да помръдне или проговори. Лираел трябваше да започне ограничаващото заклинание, ала изведнъж гърлото й се оказа твърде пресъхнало, за да говори, а крайниците й — твърде тежки, за да се движат. Тя отчаяно се бореше със силата, която я владееше, възползвайки се от болката в ръката й, шока от гледката на умиращия Ник и ужасната, пълна разруха наоколо.

После езикът й помръдна и тя откри капчица влага в устата си, докато Оранис прииждаше към кръга на Седмината, а огнените му езици се стрелкаха, за да се увият около глупаците, дръзнали да се борят с него.

— Изправям се срещу теб от името на Астарел — изрече дрезгаво Лираел и нарисува символ на Хартата с върха на меча си. Символът увисна във въздуха, светейки, и огнените езици се отдръпнаха леко от него.

Това беше достатъчно да освободи останалите и ограничаващото заклинание да започне. Сабриел също нарисува символ с меча си и каза:

— Изправям се срещу теб от името на Саранет. — Гласът й беше силен и уверен и вдъхна надежда у всички останали.

— Изправям се срещу теб от името на Белгер — каза Сам, а гласът му ставаше по-силен и гневен, докато си мислеше за Ник, обърнал към него безкръвното си лице, когато му каза да „оправи нещата“. Той бързо нарисува своя символ на Хартата, а пръстите му едва не го изхвърлиха напред.

— Изправям се срещу теб от името на Дайръм — заяви гордо Елимер, сякаш го предизвикваше на дуел. Бавно нарисува своя символ, като черта в пясъка.

— Правя това, което направих и някога — изрече Падналото куче. — Аз съм Кибет и се изправям срещу теб.

За разлика от останалите, то не нарисува символ на Хартата, но тялото му се оживи, кафявата кучешка козина бе заменена с дъга от символи, които се разляха из него в необичайно преплетени шарки от форми и цветове. Един от тези символи се спусна пред муцуната му и то го духна, запращайки го напред, за да увисне във въздуха.

— Ние се изправяме заедно срещу теб от името на Мозраел — изрекоха напевно и в един глас Санар и Риел. Нарисуваха заедно своя символ, нанасяйки дръзки щрихи с преплетените си ръце.

— Аз съм Ториган — извика Тъчстоун — и се изправям срещу теб от името на Ранна — заяви той с царствен глас. Нарисува своя символ и щом той пламна, пръв иззвъня със звънеца си. След него Клеър прибавиха гласа на Мозраел, кучето залая ритмично, Елимер размаха Дайръм, Сам иззвъня с Белгер, а Сабриел остави Саранет да извиси дълбокия си, тих зов над всички тях.

Накрая Лираел разлюля Астарел и неговата жална песен се вля в кръга от звуци и магия, обградил Оранис. Обикновено Печалния запращаше всички, които го чуят, в смъртта. Тук, съчетан с гласовете на останалите шест, звукът му предизвика тъга, на която не можеха да се подчинят. Заедно, звънците и кучето пееха песен, която бе нещо повече от звук и сила. Това беше песента на земята, луната, звездите, морето и небето, на живота и смъртта и всичко, което е било и ще бъде. Това беше песента на Хартата, песента, оковала Оранис в далечното минало, песента, която копнееше отново да окове Унищожителя.

Звънците пееха и пееха, докато не отекнаха във всяка част от тялото на Лираел. Тя беше пропита със силата им, като сюнгер, който не може да поеме повече. Усещаше я у себе си и у другите, прилив, изпълнил целите им същества, който след това трябваше да се излее навън.

И това се случи, приливът се вля в символа, нарисуван от нея, който се озари и плъзна встрани, за да се превърне в нишка от светлина, съединила се със следващия символ, а после със следващия, докато образуваше светещ пръстен, обгърнал кълбото на Оранис, бляскав обръч, кръжащ в орбитата около мрачната, заплашителна сфера.

Лираел изрече останалата част от ограничаващото заклинание, а думите излитаха от устата й с придошла сила. С помощта на заклинанието пръстенът стана още по-ярък и започна да се стеснява, изтласквайки назад огнените езици. Той ги принуди да отстъпят с гърчене обратно в мрачната сфера, която представляваше Оранис.

Лираел направи крачка напред и седмината я последваха, затваряйки кръга от хора зад магическия пръстен от светлина. После направиха още една крачка и още една, докато магическият пръстен продължаваше да се стеснява, притискайки и самата сфера. Звънците продължаваха да звънят победоносно, а техните повелители следваха ритъма на кучешкия лай, без да осъзнават това. Лираел бе обзета от силно чувство на триумф и облекчение, примесено със страха от меча на рамото й. Не след дълго щеше да го използва и, уви, твърде скоро, да поеме отново към Деветата порта, за да не се върне никога.

Тогава магическият кръг спря. Звънците секнаха, когато техните повелители също спряха зад него по средата на пътя. Лираел потръпна, усетила ответна сила, сякаш внезапно се беше натъкнала на непредвидена стена.

— Не — изрече Оранис със спокоен глас, лишен от всякакви емоции.

Магическият кръг се разтресе, докато той говореше, и отново започна да се разширява, изтласкан навън от разрастващата се сфера. Огнените езици се появиха отново, още по-многобройни отпреди.

Звънците продължаваха да звънят, ала техните повелители бяха принудени да отстъпят назад, а по лицата им се четяха различни емоции, вариращи от мрачно отчаяние до смъртоносна решителност. Магическият кръг избледня, когато се разтвори, изтънял от растящата сила на Оранис.

— Прекарах твърде дълго време в моя метален гроб — проговори той. — Твърде дълго понасях обидата на енергичния, бликащ живот. Аз съм Унищожителя — и всичко ще бъде унищожено!

При последната дума пламъците се стрелнаха навън и сграбчиха магическия кръг с хиляди миниатюрни пръсти от мрачен огън. Те го извиваха и усукваха във всички посоки, за да ускорят унищожението му.

Лираел наблюдаваше всичко това, сякаш отдалече. Вече всичко беше изгубено. Нямаше какво друго да опита или да направи. Беше видяла Началото и прикования Оранис. После Седмината бяха победили. Ала сега се бяха провалили. Лираел беше разбрала и приела неизбежността на собствената си смърт в това рисковано начинание и смяташе, че това е справедлива цена за разгрома на Оранис и спасяването на всички нейни любими и познати хора.

Сега те щяха просто да бъдат първите от многото, които щяха да умрат, докато Оранис възтържествува над един свят от пепел и жарава, населен само от мъртви.

После, насред своето отчаяние Лираел чу Сам да говори и видя как до него лумва ярка, ослепителна светлина, която образува висока фигура от бял огън, смътно наподобяваща човек.

— Освобождавам те, Могет! — извика Сам, вдигнал високо червения нашийник. — Направи правилен избор!

Огнената фигура стана по-висока. Извърна се от Сам към Сабриел и приведе глава, сякаш всеки момент щеше да я ухапе. Сабриел я гледаше непоколебимо и тя потрепна. После се понесе към Лираел, която долови топлината й, както и шока от нейната собствена Свободна магия, примесена с пагубното за дробовете влияние на Оранис.

— Моля те, Могет — прошепна Лираел, твърде тихо, за да бъде чута от когото и да било.

Ала бялата фигура я чу. Спря се и се обърна навътре, към Оранис, превръщайки се от огнен стълб в същество с човешки облик, чиято кожа обаче беше ярка като на горяща звезда.

— Аз съм Ираел — каза то и протегна ръка, за да запрати ивица сребрист огън към разпадащия се магически кръг, а гласът му пращеше от сила. — И също се изправям срещу теб.

Магическият кръг отново се стесни и всички автоматично пристъпиха напред. И този път кръгът не спря, а отново се сви. Докато се стесняваше, огнените езици угаснаха и сферата стана по-тъмна. После започна да свети със сребристо сияние — среброто на полусферите, които бяха държали Оранис окован толкова дълго.

Лираел отново пристъпи напред, вперила поглед в смаляващата се сфера. Смътно осъзнаваше, че Астарел все още звъни в ръката й, и още по-смътно осъзна, че сега и Ираел пее, пее на фона на звънците и лая, а гласът му се слива с песента.

Сферата се сви още повече, а среброто се разля из нея като живак във вода, бавно образувайки спирали. Лираел знаеше, че когато тя изцяло се покрие със сребро, трябва да нанесе своя удар, през онези няколко секунди, в които Оранис ще бъде напълно прикован. Прикован не от Седмината, а от Осмината, осъзна внезапно, защото Могет — Ираел — не можеше да е нищо друго, освен Осмото ярко светило, на свой ред приковано от Седмината в далечното минало.

Звънците звъняха, Ираел пееше, Кибет лаеше, Астарел скърбеше. Среброто се лееше, а Лираел се приближи и вдигна оръжието, което Сам й беше направил от кръвта, меча и духа на Седмината в панфлейтите.

Тогава Оранис проговори с остър, язвителен глас: — Защо, Ираел? — каза той, когато и последните остатъци от мрака отстъпиха пред среброто и бляскавата метална сфера бавно се спускаше към земята. — Защо?

Отговорът на Ираел сякаш пропътува огромно разстояние, а думите нахлуваха в съзнанието на Лираел, докато вдигаше меча си още по-високо, извивайки тялото си, за да се подготви за мощния удар, който трябваше да прореже цялата сфера.

— Живот — каза Ираел, който представляваше Могет повече, отколкото си даваше сметка. — Риби и птици, топло слънце и сенчести дървета, полски мишки в житата, под студената светлина на луната. Всички…

Лираел не можа да чуе повече. Събра целия си кураж и нанесе своя удар.

Мечът се стовари върху сребристия метал с писък, който заглуши всичко останало, а острието му го проряза сред сияние от синьо-бели искри, които лумнаха в пепеливото небе.

Докато го прорязваше, мечът се разтопи и в ръката на Лираел се разля червен огън. Тя изпищя, щом го усети, но не пусна оръжието, влагайки цялата си тежест, сила и гняв в удара. Усещаше Оранис в огъня, усещаше го в топлината. Той искаше да й отмъсти за последно, да я изпълни с разрушителната си мощ, която щеше да я превърне в пепел.

Лираел изпищя отново, когато пламъците погълнаха дръжката на меча, а ръката й вече беше просто болезнена буца. Но тя продължаваше да стиска меча, за да довърши разбиването.

Мечът прониза сферата и тя се разполови. Макар да знаеше, че няма да успее, Лираел опита да го пусне. Ала Оранис я държеше, духът му беше запазен непокътнат за миг от крехкия мост на меча й, от последните останки от острието между полусферите. Мостът към нейното унищожение.

— Куче! — извика инстинктивно Лираел, без да осъзнава какво говори, когато болката и страхът превъзмогнаха намерението й просто да умре. Отново опита да отвори ръката си, ала пръстите й се бяха споили с метала, а Оранис течеше в кръвта й, разливайки се нататък, за да я погълне в окончателния си пожар.

После внезапно зъбите на кучето се впиха в китката на Лираел. Последва нова болка, но този път чиста, остра и внезапна. Оранис я беше напуснал, както и огънят, който заплашваше да я унищожи. Миг по-късно Лираел осъзна, че кучето е отхапало ръката й.

Цялата отмъстителна сила на Оранис, останала на свобода, беше насочена към Падналото куче. Около него лумна червен огън, когато изплю ръката, захвърляйки я между полусферите, където тя се гърчеше и извиваше като ужасен паяк от обгоряла и почерняла плът.

Изригна огромен огнен език, който погълна кучето и запрати назад олюляващата се Лираел, а веждите й изгоряха напълно. После, с един последен и продължителен писък на провалена надежда, полусферите се разделиха. Едната за малко не удари Лираел, профучавайки покрай нея към езерото и прииждащото море. Другата прелетя край Сабриел и се приземи зад нея сред вихрушка от прах и пепел.

— Прикован и сломен — прошепна Лираел, взирайки се с недоумение в китката си. Все още усещаше ръката си, но там нямаше нищо, освен един обгорял чукан и изгорелите остатъци от ръкава й.

После тя се разтрепери и сълзите й потекоха, докато престана да вижда от тях. Хрумна й само едно нещо, което да направи и го направи, препъвайки се сляпо напред, докато викаше кучето.

— Тук съм — извика тихо кучето в отговор. То беше легнало на една страна на мястото на сферата, върху легло от пепел. Размаха опашка, щом чу Лираел, но само върха й, без да се изправи.

Лираел коленичи до него. Животното не изглеждаше ранено, но Лираел видя, че муцуната му е побеляла, а кожата около врата му е увиснала, сякаш внезапно бе остаряло. Кучето вдигна глава много бавно, когато Лираел се надвеси над него, и я близна по лицето.

— Е, всичко приключи, господарке — прошепна то и отпусна глава. — Сега трябва да те напусна.

— Не — проплака Лираел. Прегърна го с осакатената си ръка и зарови буза в муцуната му. — Трябваше да съм аз! Няма да те пусна! Обичам те, куче!

— Ще има и други кучета, и приятели, и любими — прошепна кучето. — Ти намери семейството си, наследството си и си спечели важно място в света. И аз те обичам, но времето ми с теб изтече. Сбогом, Лираел.

И после изчезна, а Лираел остана приведена над малка кучешка статуя от стеатит.

Зад гърба си чу Ираел и Сабриел да говорят, както и краткия звън на Белгер, странен след хоровата песен на всички звънци, чийто самотен глас избави Могет от хилядолетното робство. Ала звукът беше далечен, в друго място и друго време.

Сам откри Лираел миг по-късно, свита на кълбо в пепелта, прегърнала в извивката на осакатената си ръка статуята на кучето. Държеше Астарел — Печалния — със здравата си ръка, стиснала силно с пръсти езика му, за да не иззвъни.

Загрузка...