Абхорсен

Глава първаОбсаден дом

Далече от смога на Корвиър бе паднала друга мъгла на шестстотин мили на север, отвъд Стената, разделяща Анселстиер от Старото кралство. Стената, откъдето започваше магията на Старото кралство, а модерните технологии на Анселстиер преставаха да действат.

Тази мъгла беше различна от своята южна посестрима. Не беше бяла, а тъмносива като буреносен облак, и съвсем не беше естествена. Беше изтъкана от въздух и Свободна магия и бе родена на върха на един хълм, далече от всякаква вода. Тя оцеляваше и се разстилаше, въпреки горещината на късния пролетен следобед, която би трябвало да я разсее.

Пренебрегвайки слънцето и лекия вятър, мъглата се спускаше от хълма и се носеше на юг и на изток, а пред основната й част пълзяха тънки пипала. На половин левга от хълма, едно от тези пипала се превърна в облак, който се вдигна високо във въздуха и прекоси могъщата река Ратерлин. Вече оттатък, облакът се спусна и се настани като жаба върху източния бряг, а от него започна да струи нова мъгла.

Скоро двете разклонения на мъглата обвиха и западния, и източния бряг на Ратерлин, макар че слънцето продължаваше да грее над реката помежду им.

Реката и мъглата се носеха с различно темпо към Дългите скали. Реката се устремяваше напред, все по-бързо и по-бързо, поела към големия водопад, където щеше да се спусне надолу от над триста метра височина. Мъглата беше бавна и застрашителна. Сгъстяваше се и се издигаше по-нависоко, разстилайки се все по-надалеч.

На няколко метра от Дългите скали мъглата спря, макар че продължаваше да се сгъстява и извисява заплашително над острова, разположен в средата на реката и на ръба на водопада. Това беше остров с високи бели стени, издигнати около къща с градина.

Мъглата не се разстла над реката, нито отиде твърде далече, докато се издигаше. Имаше невидими защити, които я спираха и караха слънцето да огрява белите стени, градините и облицованата с червени плочки къща. Мъглата беше оръжие, но беше само първият ход от битката, само началото на обсадата. Позициите бяха изяснени, а Домът — обграден.

Защото целият остров насред реката беше Домът на Абхорсен. Той беше приютил Абхорсен, чието рождено право и задължение беше да пази границите на живота и смъртта. Абхорсен, който използваше некромантски звънци и Свободна магия, без да е нито некромант, нито заклинател на Свободната магия. Абхорсен, който изпращаше всеки мъртъв, преминал в живота, обратно там, откъдето бе дошъл.

Създателят на мъглата знаеше, че Абхорсен не е в къщата. Абхорсен и нейният съпруг, кралят, бяха примамени отвъд Стената, където най-вероятно щяха да се разправят с тях. Това беше част от плана на нейния господар, начертан отдавна, но едва наскоро започнал да се изпълнява сериозно.

Планът имаше много части и обхващаше много страни, макар че неговата първопричина се намираше в Старото кралство. Елементите му включваха война, убийство и бежанци, всичко манипулирано ловко от един интригантски и хитър ум, чакал поколения наред да го осъществи.

Ала както при всеки план, вече бяха възникнали усложнения и проблеми. Два от тях се намираха в къщата. Единият беше млада жена, изпратена на юг от вещиците, живеещи в покритата с глетчери планина при извора на Ратерлин. Клеър, които виждаха много бъдещи събития в леда и които несъмнено биха опитали да преиначат настоящето според собствените си цели. Жената беше една от техните елитни магове, и това лесно можеше да се познае по цветната жилетка, която носеше. Червена жилетка, която я определяше като втори помощник-библиотекар.

Създателката на мъглата я беше виждала, чернокоса и с бледа кожа, на не повече от двайсет години, една съвсем крехка възраст. Беше чувала името на младата жена, извикано в безнадеждна битка.

Лираел.

Другото усложнение беше по-добре познато, и вероятно по-тревожно, макар че данните си противоречаха. Един млад мъж, почти момче, къдрокос като баща си, с черните вежди на майка си и висок като двамата. Името му беше Самет, благородният син на крал Тъчстоун и Абхорсен Сабриел.

Принц Самет трябваше да бъде бъдещият Абхорсен, наследник на силата на „Книгата за мъртвите“ и седемте звънци. Ала създателката на мъглата вече се съмняваше в това. Тя беше много стара и навремето беше научила много за странното семейство и техния Дом насред реката. Беше се сражавала срещу Самет едва преди една нощ и той не се би като Абхорсен. Дори начинът, по който използваше магията на Хартата беше странен и не напомняше нито за кралското потекло, нито за Абхорсен.

Самет и Лираел не бяха сами. Помагаха им две същества, които на пръв поглед изглеждаха като малък и раздразнителен бял котарак и голямо, черно-кафяво куче с дружелюбен нрав. Ала и двете бяха много повече от това, което подсказваше видът им, макар че какво точно представляваха беше поредната несигурна информация. Най-вероятно бяха някакъв вид духове на Свободната магия, принудени да служат на Абхорсен и Клеър. Котаракът беше донякъде познат. Казваше се Могет и някои научни книги изказваха различни хипотези за природата му. Кучето беше нещо друго. Беше новосъздадено, или пък толкова старо, че всяка книга, посветена на него, отдавна се бе превърнала в прах. Съществото в мъглата предполагаше, че е второто. И младата жена, и нейното куче бяха дошли от Голямата библиотека на Клеър. Най-вероятно и двамата, подобно на библиотеката, криеха дълбоки тайни и притежаваха непознати умения.

Четиримата заедно можеха да бъдат страховити противници и представляваха сериозна заплаха. Ала създателката на мъглата не трябваше да се сражава с тях директно, нито би могла да го направи, защото Домът беше много добре охраняван от магия и бързотечна вода. Беше й наредено да се погрижи да останат в капан в къщата. Домът трябваше да бъде обсаден, докато другаде събитията се развиваха — и станеше твърде късно Лираел, Сам и техните спътници да направят каквото и да било.

Маскираната Клор просъска при мисълта за тези нареждания и около онова, което трябваше да бъде главата й, се надигна мъгла. Някога тя беше жив некромант и не приемаше заповеди от никого. Беше допуснала грешка — грешка, за която заплати с робство и смърт. Ала нейният господар не беше допуснал да стигне до Деветата порта и да я прекоси. Беше се завърнала в живота, макар и не под одушевена форма. Сега беше мъртво създание, в плен на силата на звънците, обвързано чрез тайното си име. Заповедите не й допадаха, но нямаше друг избор, освен да им се подчини.

Клор отпусна ръцете си. От пръстите й плъзнаха няколко пухкави пипала от мъгла. Навсякъде около нея имаше мъртви ръце, стотици поклащащи се, гноясващи трупове. Не Клор беше измъкнала от смъртта духовете, населяващи тези гниещи, полуразложени тела, ала онзи, който го бе направил, й бе поверил властта над тях. Повдигна едната си тънка, призрачна ръка и посочи. С въздишки, стонове, клокочене и потракване на замръзнали стави и счупени кокали, мъртвите ръце поеха напред, а мъглата се виеше около тях.

— На западния бряг има поне двеста мъртви ръце и може би над осемдесет на източния — съобщи Самет. Изправи се иззад бронзовия телескоп и го наклони, за да не му пречи. — Не можах да видя Клор, но предполагам, че сигурно е някъде там.

Потръпна при мисълта за последната си среща с Клор, същество от злокобен мрак, надвесено над него, което се готви да стовари огнения си меч. Това се бе случило едва предишната нощ, макар че вече му се струваше много отдавна.

— Възможно е някой друг заклинател на Свободната магия да е предизвикал тази мъгла — каза Лираел, макар да не го вярваше. Долавяше същата мрачна сила, която бе почувствала и предишната нощ.

— Мъгла — каза Падналото куче, внимателно балансирайки върху стола за наблюдение. Като се изключеше фактът, че можеше да говори, и яркия нашийник от символи на Хартата около врата му, то изглеждаше досущ като всеки друг черно-кафяв мелез. От онези, които повече се усмихваха и размахваха опашка, вместо да лаят и ръмжат. — Струва ми се, че се е сгъстила достатъчно, за да я наречем мъгла.

Кучето, неговата господарка Лираел, принц Самет и слугата на Абхорсен във формата на котка, Могет, се намираха в обсерваторията, която заемаше последния етаж на кулата от северната страна на Дома на Абхорсен.

Стените на обсерваторията бяха съвсем прозрачни и Лираел се улови, че хвърля тревожни погледи към тавана, защото не можеше да разбере дали нещо го поддържа. Стените не бяха от стъкло, нито от някакъв познат за нея материал, което донякъде още повече влошаваше положението.

Ала тя не искаше притеснението й да си проличи, затова превърна последния нервен спазъм в утвърждаващо кимане, докато кучето говореше. Чувствата й се издаваха само от ръката й, положена на врата на кучето, за да изпита утехата от топлата му козина и магията на Хартата в нашийника.

Макар че беше ранен следобед и слънцето все още огряваше директно къщата, острова и реката, на двата бряга имаше внушително количество мъгла. Тя се издигаше в отвесни стени, които продължаваха да се извисяват, въпреки че вече бяха достигнали десетки метри височина.

Очевидно произходът на мъглата беше магически. Тя не се издигаше от реката, както всяка нормална мъгла, нито се беше появила от някой надвиснал облак. Тази мъгла беше нахлула едновременно от изток и запад и се придвижваше бързо, независимо от вятъра. В началото лека, мъглата се сгъстяваше с всяка изминала минута.

На юг можеше да се види още едно доказателство за странната природа на мъглата — там тя рязко свършваше, тъкмо преди да се слее с естествената мъгла, образувана от големия водопад, където реката се спускаше над Дългите скали.

Мъртвите се бяха появили скоро след мъглата. Тромави трупове, изкачващи непохватно речните брегове, макар да се бояха от бързотечната вода. Нещо ги караше да се движат, нещо, скрито вътре в мъглата. Почти със сигурност това нещо беше Маскираната Клор, която някога беше некромант, а сега — една от Висшите мъртви. Лираел знаеше, че това е много опасна комбинация, защото Клор навярно бе съхранила голяма част от предишните си познания за Свободната магия, прибавяйки към тях новите умения, които бе придобила в смъртта. Умения, които най-вероятно бяха мрачни и странни. Лираел и кучето бяха прогонили Клор за кратко по време на снощната битка на брега на реката, ала това не беше победа.

Лираел долавяше присъствието на мъртвите и магическата природа на мъглата. Макар че Домът на Абхорсен бе защитен от дълбока течаща вода и много стражи и гардове, тя продължаваше да трепери, сякаш някаква студена ръка бе покарала пръстите си по кожата й.

Никой не коментира треперенето, макар че Лираел се смути от неговата очевидност. Никой не каза и дума, но всички я гледаха. Сам, кучето и Могет, всички чакаха, сякаш тя щеше да изрече някаква велика мъдрост или прозрение. За миг Лираел бе обзета от пристъп на паника. Не беше свикнала да поема инициативата в разговора или в каквото и да било. Ала сега тя беше бъдещият Абхорсен. И докато Сабриел се намираше отвъд Стената, в Анселстиер, Лираел беше единственият Абхорсен. Мъртвите, мъглата и Клор бяха неин проблем. И това бяха дребни проблеми в сравнение с реалната заплаха — онова, което Хедж и Никълъс щяха да изкопаят край Червеното езеро.

„Ще се наложи да се преструвам, помисли си Лираел. Ще трябва да се държа като Абхорсен. Може би ако играя достатъчно добре, самата аз ще си повярвам.“

— Освен камъните за преминаване по реката, има ли друг изход оттук? — попита внезапно тя, извръщайки се на юг, за да погледне камъните, които едва се подаваха изпод водата и водеха към източния и западния бряг. Камъни за преминаване не беше подходящото име, помисли си. Камъни за прескачане би било по-уместно, тъй като бяха разположени поне на два метра един от друг и се намираха много близо до ръба на водопада. Ако човек пропуснеше един подскок, реката щеше да го понесе, а водопадът да го запрати долу. Пътят по него беше много дълъг, под огромната тежест на смазващата вода.

— Сам?

Сам поклати глава.

— Могет?

Малката бяла котка се беше свила на кълбо върху златистосинята възглавничка, която за кратко стоеше на стола за наблюдение, преди да бъде съборена от една лапа, за да намери по-добро приложение на пода. На практика Могет не беше котка, макар да приличаше на такава. Нашийникът от символи на Хартата с миниатюрния си звънец — Ранна, Приспиващият — издаваше, че той е много повече от обикновена говореща котка.

Могет отвори едното си яркозелено око и се прозина широко. Ранна издрънча от нашийника му и Лираел и Сам установиха, че също се прозяват.

— Сабриел е взела Хартиеното крило, така че не можем да отлетим — каза той. — А дори и да можехме, щеше да се наложи да минем покрай гарваните-убийци. Предполагам, че бихме могли да повикаме някоя лодка, но мъртвите ще ни последват по бреговете.

Лираел погледна стените от мъгла. Беше бъдещ Абхорсен едва от два часа, а вече не знаеше какво да прави. Като се изключеше абсолютната й убеденост, че трябва да напуснат Дома и да побързат към Червеното езеро. Трябваше да открият приятеля на Сам, Никълъс, и да му попречат да изкопае онова, което беше заровено дълбоко под земята.

— Трябва да има и друг изход — каза кучето. Скочи от стола и започна да крачи в кръг около Могет, докато говореше, стъпвайки отвисоко, сякаш под лапите му имаше трева, а не студен камък. При думата „изход“ то внезапно се строполи на пода близо до котката и стовари тежката си лапа до главата му. — Макар че на Могет няма да му хареса.

— Какъв изход? — просъска Могет, извивайки гръб. — Не знам за никакъв изход, освен през камъните, по въздуха или по реката, а съм тук от построяването на Къщата.

— Но не си бил, когато реката е била разполовена, за да се построи островът — изрече спокойно кучето. — Преди Създателите на Стената да издигнат укрепленията, когато първата шатра на Абхорсен е била разпъната там, където сега расте голямата смокиня.

— Така е — призна Могет. — Но ти също не си присъствало.

Последните думи на Могет криеха някакъв въпрос или съмнение, помисли си Лираел. Тя внимателно наблюдаваше Падналото куче, но то само се почеса по носа с предните си лапи, преди да продължи.

— Във всеки случай, някога е имало друг изход. Ако все още съществува, е надълбоко и крие не една опасност. Някои биха казали, че ще бъде по-безопасно да прекосим реката по камъните и да си проправим път, сражавайки се с мъртвите.

— Но не и ти? — попита Лираел. — Мислиш, че има алтернатива?

Лираел се страхуваше от мъртвите, но не дотолкова, че да не може да застане насреща им, ако се наложи. Просто не беше съвсем убедена в новооткритата си самоличност. Може би някой Абхорсен като Сабриел, в разцвета на своята възраст й сили. Щеше просто да прескочи камъните и да обърне в бягство Клор, призрачните ръце и всички останали мъртви. Лираел си мислеше, че ако тя самата опита да го направи, в крайна сметка ще отстъпи назад по камъните и най-вероятно ще падне в реката, за да бъде разкъсана на парчета от водопада.

— Мисля, че трябва да го проучим — заяви кучето. Протегна се и едва не удари Могет отново с лапата си, после бавно се изправи и се прозя, разкривайки многобройните си ужасно големи и невероятно бели зъби. Лираел беше сигурна, че прави всичко това, за да дразни котката.

Могет погледна кучето с присвити очи.

— Надълбоко? — измяука той. — Дали това означава същото, за което си мисля? Не можем да отидем там!

— Нея отдавна я няма — отвърна кучето. — Но предполагам, че може да е останало нещо…

— Нея? — попитаха Лираел и Самет в един глас.

— Знаете ли кладенеца в розовата градина? — попита кучето.

Самет кимна, а Лираел опита да си припомни дали беше видяла кладенец, докато прекосяваха острова към Къщата. Смътно си спомняше, че успя да зърне розите, много рози, пълзящи по дървените решетки, които се издигаха край източната страна на поляната, разположена най-близо до Къщата.

— Можем да слезем в кладенеца — продължи кучето. — Макар че спускането ще продължи дълго, а вътре е тясно. Ще попаднем в още по-дълбоки пещери. През тях има път до основата на водопада. После ще се наложи отново да изкачим скалите, но предполагам, че ще успеем да го направим по на запад, за да избегнем Клор и нейните повереници.

— Кладенецът е пълен с вода — каза Сам. — Ще се удавим!

— Сигурен ли си? — попита кучето. — Поглеждал ли си в него?

— Всъщност не — отвърна Сам. — Струва ми се, че е покрит…

— Коя е онази „тя“, която спомена? — попита решително Лираел. Благодарение на досегашния си опит разбираше много добре кога кучето избягва някоя тема.

— Някой, който навремето живееше долу — отвърна кучето. — Някой, който притежаваше значителни и опасни умения. Възможно е там да е останала част от нея.

— Какво ще рече това „някой“? — попита неумолимо Лираел. — Как е възможно някой да е живял дълбоко под Дома на Абхорсен?

— Отказвам да доближавам този кладенец — намеси се Могет. — Предполагам, че Калиел е решил да проникне в забранената територия. Какъв е смисълът да прибавим костите си към неговите в някое мрачно кътче на дълбините?

За миг погледът на Лираел се стрелна към Сам, а после се върна на Могет. Незабавно съжали за това, защото така разкри собствените си съмнения и страхове. След като вече беше бъдещ Абхорсен, трябваше да служи за пример. Сам бе споделил страха си от смъртта и мъртвите, както и желанието си да се скрие тук, в добре защитената къща. Ала той бе превъзмогнал страха си, поне засега. Как би могъл да запази кураж, ако тя не му дадеше пример?

А Лираел беше и негова леля. Не се чувстваше като леля, но предполагаше, че има задължения към своя племенник, макар той да беше само няколко години по-млад от нея.

— Куче! — нареди Лираел. — Поне веднъж ми дай ясен отговор. Кой… или какво… е там долу?

— Ами, трудно е да се опише с думи — каза кучето и отново размърда предните си лапи. — Особено след като най-вероятно долу няма никой. А ако има, предполагам, че би могло да се нарече остатък от създаването на Хартата, какъвто съм аз и много други създания от различна величина. Но ако тя, или някаква част от нея, е там, е възможно да е запазила предишната си същност, която е опасна по много… стихиен… начин, макар че всичко се е случило толкова отдавна и аз само предавам онова, което са казали, написали или мислели други хора…

— Защо да е долу? — попита Самет. — Защо под Дома на Абхорсен?

— Тя не е на конкретно място — отвърна кучето, което сега се почесваше по носа с лапа и съвсем избягваше да погледне някого в очите. — Част от силата й витае тук, така че, ако беше някъде, щеше да е тук, а това е точното място, където би била, ако беше някъде.

— Могет? — попита Лираел. — Би ли превел нещо от това, което каза кучето?

Могет не отговори. Очите му бяха затворени. На някакъв етап от отговора на кучето той се бе свил на кълбо и заспал.

— Могет! — повтори Лираел.

— Той спи — каза кучето. — Ранна го потопи в сън.

— Според мен той слуша Ранна само когато е в настроение — каза Сам. — Надявам се, че Керигор спи по-дълбоко.

— Можем да погледнем, ако искаш — каза кучето. — Но съм сигурен, че бихме разбрали, ако е буден. Ранна има по-лека ръка от Саранет, но държи здраво, когато се наложи. Освен това, силата на Керигор се дължеше на неговите последователи. Умението му да ги привлече го издигна, а упадъкът му настъпи, защото бе твърде зависим от това.

— Какво искаш да кажеш? — попита Лираел. — Мислех, че той е заклинател на Свободната магия, който се е превърнал в един от Висшите мъртви?

— Той беше нещо повече от това — отвърна кучето, — защото имаше кралска кръв. Господството над останалите течеше във вените му. Някъде в смъртта, Керигор откри начина, по който да използва силата на онези, които му се бяха заклели във вярност, като жигосваше плътта им. Струва ми се, че ако по някаква случайност Сабриел не бе използвала едно много древно заклинание, което го лиши от тази власт, Керигор щеше да възтържествува. Поне за известно време.

— Защо само за известно време? — попита Сам. Щеше му се изобщо да не бе споменавал Керигор.

— Мисля, че в крайна сметка той щеше да направи това, което в момента прави твоят приятел Никълъс — каза кучето — и да изкопае нещо, което е най-добре да остане заровено.

Никой не коментира думите му.

— Губим време — каза най-накрая Лираел.

Отново погледна мъглата на западния бряг. Усещаше присъствието на много мъртви ръце там, повече, отколкото можеха да се видят, макар че и те бяха предостатъчно. Разлагащи се часовои, обвити в мъгла. Очакващи техния враг да се появи.

Лираел дълбоко пое въздух и взе решение.

— Щом според теб трябва да слезем в кладенеца, куче, ще поемем по този път. Да се надяваме, че няма да се натъкнем на онази остатъчна сила, която се спотайва долу. Или пък тя ще е приятелски настроена и ще можем да поговорим…

— Не! — излая кучето, изненадвайки всички. Дори Могет отвори едното си око, но когато видя, че Сам го гледа, побърза да го затвори.

— Какво има? — попита Лираел.

— Ако тя е там, което е малко вероятно, не бива да говориш с нея — каза кучето. — Не бива да я слушаш, нито да я докосваш по никакъв начин.

— Някой да я е чувал или докосвал някога? — попита Сам.

— Не и смъртен — каза Могет и вдигна глава. — Нито пък някой е прекосявал покоите й, струва ми се. Безумно е да опитваме. Винаги съм се питал какво е станало с Калиел.

— Мислех, че спиш — каза Лираел. — Освен това, може би тя няма да ни обърне внимание, ако и ние го направим.

— Не се страхувам от нейната злонамереност — каза Могет. — Страх ме е от това, че ще ни обърне внимание.

— Може би трябва… — каза Сам.

— Какво? — попита злобно Могет. — Да останем тук в безопасност?

— Не — отвърна тихо Сам. — Ако гласът на тази жена е толкова опасен, може би трябва да си направим тапи за уши, преди да тръгнем. От восък или нещо друго.

— Няма да помогнат — каза Могет. — Ако тя проговори, ще я чуеш с цялото си същество. Ако запее… Да се надяваме, че няма да пее.

— Ще я избегнем — каза кучето. — Доверете се на моя нюх. Ще намерим пътя си.

— Можеш ли да ни кажеш кой е бил Калиел? — попита Сам.

— Калиел беше дванадесетият Абхорсен — отвърна Могет. — Крайно недоверчива особа. Държа ме заключен години наред. Кладенецът трябва да е бил изкопан по това време. Внукът му ме освободи, когато Калиел изчезна и той наследи звънците и титлата на своя дядо. Не желая да ме сполети неговата участ. Най-малко в кладенец.

Лираел трепна, когато внезапно усети някакво помръдване в мъглата. Мрачното присъствие, което се спотайваше в далечината, се движеше. Тя го усещаше, някакво същество, много по-могъщо от призрачните ръце, които започваха да проблясват сред мъглата.

Клор се приближаваше, беше стигнала почти до брега на реката. Или ако не Клор, някой със същата или по-голяма власт. Може би беше самият некромант, когото срещна в смъртта.

Хедж. Същият некромант, който бе обгорил Сам. Лираел още виждаше белезите по китките му през прорезите в ръкавите на туниката.

Тази туника беше поредната мистерия — помисли си отново уморено Лираел. Туника, украсена с герба на кралските кули и един инструмент, невиждан от хилядолетия. Мистрията на Създателите на Стената.

Сам улови погледа й и подръпна масивната златна нишка там, където символът на Създателите на Стената бе втъкан в лена. Той постепенно проумяваше, че привиденията не бяха сгрешили с туниката. Първо, тя беше нова, не някаква стара вещ, измъкната от мухлясал шкаф или многовековен кош с пране. Така че навярно, поради някаква причина, имаше правото да я носи. Той беше Създател на Стената и кралски принц. Но какво означаваше това? Създателите на Стената бяха изчезнали преди хилядолетия, въплъщавайки себе си в сътворяването на Стената и Великите камъни на Хартата. Доколкото знаеше Сам, съвсем буквално.

За миг си зададе въпроса дали го очакваше същата съдба. Дали трябваше да сътвори нещо, което да сложи край на живота му, поне като жив, дишащ човек? Защото Създателите на Стената не бяха съвсем мъртви, мислеше си той, припомняйки си Великите камъни на Хартата и Стената. Бяха по-скоро трансформирани и видоизменени.

Не че и това му се нравеше. При всички положения, имаше много по-голяма вероятност да го убият, помисли си, когато погледна мъглата и усети хладното присъствие на мъртвите в нея.

Сам отново докосна златната нишка на гърдите си и това го успокои, а страхът му от мъртвите намаля. Никога не бе искал да бъде Абхорсен. Беше много по-интересно да е Създател на Стената, макар да не знаеше какво означава това. То би му донесло и допълнителното предимство да подлуди сестра си Елимер, тъй като тя никога нямаше да повярва, че не знае и не може, не че не желае, да обясни какво е да си Създател на Стената.

Ако изобщо видеше Елимер отново…

— Най-добре да тръгваме — каза кучето, стряскайки Лираел и Сам. Лираел също се взираше в мъглата, потънала в собствените си мисли.

— Да — каза тя, отмествайки поглед. Не за пръв път й се щеше да е отново в Голямата библиотека на Клеър. Ала това, както и доживотното й желание да облече бялата роба и да сложи короната с лунни камъни на пълноправна Дъщеря на Клеър, трябваше да бъде пренебрегнато и заровено надълбоко. Сега беше Абхорсен и я очакваше голяма и важна задача.

— Да — повтори тя. — Най-добре да вървим. Ще минем през кладенеца.

Глава втораВ дълбините

Беше им нужно малко повече от час да се подготвят за заминаването, след като взеха решението. Лираел за пръв път слагаше ризница след уроците си по бойни изкуства преди много години — ала тази, която привиденията й донесоха, беше много по-лека от бронираните ризници, които Клеър държаха в училищния арсенал. Беше изработена от миниатюрни, застъпващи се плочки от някакъв непознат за нея материал, и макар че стигаше до коленете й и имаше дълги, раздвоени ръкави, беше много лека и удобна. Освен това нямаше характерната миризма на добре смазана стомана, за което Лираел беше благодарна.

Падналото куче й каза, че плочките са от керамика, наречена „гетър“, създадена с магията на Хартата, без самата тя да е магическа, макар че беше по-устойчива и лека от всеки метал. Тайната за нейната изработка беше изгубена отдавна и от хиляда години не беше създавана нова ризница. Лираел докосна една от люспите и с изненада установи, че си мисли: „Сам би могъл да направи такава“, макар да нямаше реални основания да го предполага.

Над бронираната ризница сложи туниката със златни звезди и сребърни ключове. Тя трябваше да бъде препасана с пояса със звънци, но Лираел още не го беше сложила. Сам неохотно бе взел панфлейтите, но тя остави тъмното огледало в кесията си. Знаеше, че има голяма вероятност да й се наложи отново да погледне в миналото.

Снаряжението й довършваше нейният меч Нехима, лъкът и колчанът от Клеър, както и една лека раница, предвидливо напълнена от привиденията с най-разнородни вещи, които тя не успя да види.

Преди да се присъедини към Сам и Могет на долния етаж, Лираел спря за миг, за да се погледне във високото сребърно огледало, окачено на стената в стаята й. Образът срещу нея почти не приличаше на втория помощник-библиотекар на Клеър. Видя войнствена и сурова млада жена, завързала тъмната си коса със сребърна панделка, вместо да я остави разпусната, за да скрива лицето й. Вече не носеше жилетката на библиотекарка, и вместо библиотекарски кинжал, в ножницата беше затъкнала дългия Нехима. Ала не можеше да се раздели окончателно с предишната си самоличност. Хванала края на един измъкнат конец от жилетката, тя изтегли една червена копринена нишка, омота я няколко пъти около малкия си пръст, за да образува кръг, завърза я и я пъхна в малката кесийка на колана си при тъмното огледало. Може би вече нямаше да носи жилетката, но част от нея винаги щеше да я съпътства.

Беше станала Абхорсен, помисли си Лираел. Поне външно.

Най-очевидният символ на нейната нова самоличност и власт като бъдещ Абхорсен беше поясът със звънците. Същият, който Сабриел беше дала на Сам, след като предишната зима се бе появил мистериозно в Къщата. Лираел развърза кожените кесии една по една, пъхайки вътре пръстите си, за да усети хладното сребро и махагона, както и деликатното равновесие между Свободната магия и символите на Хартата в метала и дървото. Тя внимаваше да не изтръгне нито звук от звънците, но дори и допирът на пръста й до края на някой от тях беше достатъчен да извика част от гласа и природата на всеки.

Най-малкият беше Ранна. Приспиващия, както го наричаха някои — гласът му представляваше мелодична приспивна песен, призоваваща слушателя да потъне в сън.

Вторият звънец беше Мозраел, Пробуждащия. Лираел го докосна съвсем леко, защото той балансираше между живота и смъртта. Ако се използваше правилно, връщаше мъртвия към живота и запращаше звънящия от живота в смъртта.

Кибет бе третият звънец, Пътешественика. Той даваше свобода на движението на мъртвите, или можеше да се използва, за да ги накара да отидат там, където звънящият реши. Ала той би могъл да се обърне и срещу него, като го накара да потегли нанякъде, където най-често той не желаеше да отиде.

Четвъртият звънец се наричаше Дайръм, Говорителя. Според „Книгата за мъртвите“ това беше най-музикалният звънец, но и един от най-трудните за употреба. Дайръм можеше да възвърне на отдавна замлъкналите мъртви способността да говорят. Можеше също да разкрива тайни и дори даваше възможност да се четат мисли. Ала той притежаваше и по-зловещи способности, предпочитани от некромантите, защото Дайръм можеше да накара един говорещ език да замълчи навеки.

Белгер бе името на петия звънец. Мислещия. Белгер можеше да преустанови разяждането на ума, което често настъпваше в смъртта, възстановявайки мислите и паметта на мъртвите. Освен това можеше да заличи тези мисли, както в живота, така и в смъртта, и некромантите го използваха, за да разединят мислите на враговете си. Понякога той разединяваше мисълта и на некроманта, защото Белгер обичаше звука на собствения си глас и опитваше да се възползва от възможността да пее по своя воля.

Шестият звънец беше Саранет, познат още като Ограничителя. Саранет беше любимият звънец на всички Абхорсен. Голям и благонадежден, той беше могъщ и предан. Саранет служеше да покори и ограничи мъртвите, като ги накара да се подчинят на волята и напътствията на звънящия.

Лираел не желаеше да докосва седмия звънец, но усещаше, че ще бъде недипломатично да пренебрегне най-могъщия от всички, макар че при допира до него изпита студ и страх.

Астарел, Печалния. Звънецът, който запращаше всички свои слушатели в смъртта.

Лираел отдръпна пръста си и методично провери всяка кесия, уверявайки се, че кожените езици са по местата си, а каишите са затегнати, но и лесно могат да се развържат с една ръка. След това си сложи пояса. Звънците й принадлежаха и тя бе приела оръжията на Абхорсен.

Сам я чакаше пред входната врата, седнал на стълбите. Носеше подобна ризница и снаряжение, макар и без лък или пояс със звънци.

— Намерих го в арсенала — каза той и вдигна един меч, накланяйки острието, за да може Лираел да види символите на Хартата, гравирани върху стоманата. — Не е някой от наименуваните мечове, но е омагьосан да унищожава мъртвите.

— По-добре късно, отколкото никога — отбеляза Могет, който седеше на първото стъпало с кисело изражение.

Сам не обърна внимание на котката, извади лист хартия от ръкава си и го подаде на Лираел.

— Това е съобщението, което изпратих с пощенски ястреб до Бархедрин. От местния гвардейски гарнизон ще го препратят до Стената, а оттам ще бъде предадено на анселстиерците, които… хм… ще го изпратят на родителите ми в Корвиър с един уред, наречен телеграф. Затова е написано в телеграфен стил, който е доста странен, ако човек не е свикнал с него. В клетките имаше четири ястреба — без да броим този от Елимер, който няма да лети поне още седмица-две, — така че изпратих два до Велизар за Елимер и два до Бархедрин.

Лираел погледна листа и думите, написани с печатни букви с четливия почерк на Сам.

Съобщението наистина беше написано странно, но имаше смисъл, помисли си Лираел. Имайки предвид ограничения интелект на пощенските ястреби, „телеграфният стил“ вероятно беше добра форма на комуникация, дори без употребата на телеграф.

— Надявам се ястребите да успеят — каза тя, когато Сам взе листа. Някъде в мъглата дебнеха гарвани-убийци, ято от мъртви птици, съживени от мъртъв дух. Пощенските ястреби трябваше да минат покрай тях, а може би и покрай други опасности, преди да полетят към Бархедрин и Велизар.

— Не можем да разчитаме на това — каза кучето — Готова ли си да слезем в кладенеца?

Лираел слезе по стъпалата и направи няколко крачки по настланата с червени тухли пътека. Метна раницата по-високо на гърба си и затегна каишите. После погледна слънчевото небе, което вече беше съвсем малка синя ивица, обградена от три страни от мъглата и изпаренията над водопада от четвъртата.

— Да, струва ми се — каза тя.

Сам взе раницата си, но преди да успее да си я сложи, Могет скочи отгоре и се напъха под капака. От него останаха да се виждат само зелените очи и едно бяло ухо.

— Не забравяйте, че ви предупредих за този път — инструктира ги той. — Събудете ме, когато ужасното нещо, което предстои да се случи, се случи, или ако има вероятност да се намокря.

Преди някой да успее да отговори, Могет се намести по-надълбоко в раницата и дори очите му и едното ухо се скриха.

— Защо аз да го нося? — попита обидено Сам. — Той е слуга на Абхорсен.

От раницата се подаде една лапа и във врата на Сам се заби нокът, но не разкъса кожата. Сам се сепна и изруга.

Кучето подскочи към раницата и я обгърна с предните си лапи. Сам политна напред и отново изруга, когато кучето каза:

— Никой няма да те носи, ако не си послушен, Могет.

— А няма и да получиш риба — измърмори Сам, докато разтриваше врата си.

Или някоя от заплахите подейства, или Могет беше потънал в сън. Във всеки случай, нокътят не се появи отново, придружен от саркастичния глас на котката. Кучето слезе долу, Сам приключи с регулирането на каишите на раницата си и те поеха по тухлената пътека.

Когато входната врата се затвори зад тях, Лираел се обърна и видя, че на всички прозорци се тълпяха привидения. Те бяха стотици, притиснати плътно до стъклото, така че робите им с качулки приличаха на кожата на някакво гигантско чудовище, а бледата светлина от ръцете им наподобяваше множество очи. Нито помахаха, нито помръднаха, но Лираел изпита смущаващото усещане, че се сбогуват. Сякаш не очакваха да видят завръщането на този бъдещ Абхорсен.

Кладенецът се намираше едва на трийсет метра от входната врата, скрит под гъста мрежа от диви рози, които Лираел и Сам трябваше да разкъсат, спирайки на всеки пет минути, за да смучат прободените си от тръни пръсти. Тръните бяха необичайно дълги и остри, помисли си Лираел, но опитът й с цветята не беше голям. Клеър имаха подземни градини и огромни оранжерии, осветени от символи на Хартата, ала в повечето се отглеждаха плодове и зеленчуци, имаше само една розова градина.

Когато прочистиха розовите храсти, Лираел видя кръгъл дървен капак от дебели дъбови дъски, с диаметър около два метра и половина, закрепен здраво насред нисък кръг от светли бели камъни. Капакът беше завързан на четири места с бронзови вериги, забити директно в камъните и прикрепени с болтове към дървото, така че нямаше нужда от катинари.

Символите на Хартата за заключване и затваряне пълзяха из дървото и бронза — светещи знаци, които едва личаха на слънцето, докато Сам не докосна капака и те изведнъж лумнаха ярко.

Сам положи ръка върху една от бронзовите вериги, усещайки символите отдолу и изучавайки заклинанието. Лираел надникна над рамото му. Не познаваше дори половината от знаците, но чуваше как Сам си мърмори имената им, сякаш са му познати.

— Можеш ли да го отвориш? — попита тя. Знаеше много заклинания за отваряне на врати и порти и имаше практически опит с осигуряването на достъп до много места в Голямата библиотека на Клеър, където не би трябвало да влиза. Но инстинктивно разбираше, че нито едно от тях няма да подейства тук.

— Да, струва ми се — отвърна Сам колебливо. — Заклинанието е необичайно и има много непознати символи. Доколкото разбирам, може да се отвори по два начина. Единият ми е съвсем непонятен. Но другият…

Гласът му заглъхна, когато отново докосна веригата, а символите на Хартата напуснаха бронза и плъзнаха по кожата му, след което се разляха върху дървото.

— Струва ми се, че трябва да вдъхнем живот на веригите… или да ги целунем… само че трябва да го направи подходящият човек. В заклинанието се казва: „дъхът на децата ми“. Но не мога да разбера чии деца, нито какво означава това. Предполагам, че става дума за децата на всеки Абхорсен.

— Опитай — предложи Лираел. — Най-напред с дъх, за всеки случай.

Сам изглеждаше разколебан, но приведе глава, пое дълбоко въздух и го изпусна над веригата.

Бронзът се замъгли от дъха му и изгуби блясъка си. Символите на Хартата проблеснаха и се раздвижиха. Лираел затаи дъх. Сам се изправи и се отдалечи, а Падналото куче се приближи и започна да души.

Внезапно веригата изскърца силно и всички отскочиха назад. След това от привидно твърдия камък се появи нова брънка, последвана от още една и още една, докато веригата се намотаваше на земята с дрънчене. След няколко секунди се натрупаха още около два метра верига, достатъчни, за да се повдигне крайчеца на капака на кладенеца.

— Добре — каза Падналото куче. — Ти се заеми със следващата, господарке.

Лираел се наведе над другата верига и издиша леко. Известно време не се случи нищо и я обзе неувереност. Нейната самоличност като Абхорсен беше толкова нова, и толкова несигурна, че лесно можеше да се усъмни в нея.

После веригата се заскрежи, символите светнаха и брънките започнаха да се измъкват от камъка с остро металическо дрънчене. Звукът почти незабавно се повтори и в отсрещния край, когато Сам издиша над третата верига.

Лираел изля дъха си над последната верига, докосвайки я за миг, докато си поемаше въздух. Усети как символите вибрират под пръстите й, оживената реакция на едно заклинание на Хартата, разбрало, че часът му е настъпил. Като човек, напрегнал мускулите си в онзи застинал миг преди началото на надбягването.

Щом веригите се разхлабиха, Лираел и Сам успяха да повдигнат единия край на капака и да го отместят. Тъй като беше много тежък, не го свалиха изцяло, а само направиха достатъчно голям отвор, през който да слязат с раниците на гръб.

Лираел очакваше от отворения кладенец да я лъхне миризмата на влажно и застояло, макар кучето да й беше казало, че не е пълен с вода. Имаше миризма, достатъчно силна, за да надвие аромата на розите, ала не беше на стара и застояла вода. Това беше приятно ухание на билки, непознати за Лираел.

— Какво подушвам? — попита тя кучето, чийто нос често бе долавял миризми и аромати, които тя не можеше нито да усети, нито да извика с магия, нито да си представи.

— Почти нищо — отвърна кучето. — Освен ако напоследък не си се усъвършенствала.

— Не — изрече търпеливо Лираел. — От кладенеца се носи специфична миризма. На някакво растение или билка. Но не мога да определя точно.

Сам подуши въздуха и челото му се сбърчи в размисъл.

— Това е нещо, което се използва за готвене — каза той. — Не че съм кой знае какъв готвач. Но ми се струва, че съм усещал тази миризма в кухнята на двореца, когато печаха агнешко.

— Розмарин — каза лаконично кучето. — А има и амарант, макар че вероятно не го усещате.

— Любовна вярност — добави един тих глас от раницата на Сам. — С цвят, който никога не увяхва. И все още твърдиш, че тя не е тук?

Кучето не отговори на Могет, а пъхна муцуната си в кладенеца. Поне минута души наоколо, като пъхаше муцуната си все по-навътре и по-навътре. Когато се изправи, кихна два пъти и поклати глава.

— Стари миризми и стари заклинания — каза. — Миризмата вече изчезва.

Лираел подуши въздуха, за да провери, но кучето беше право. Вече долавяше само розите.

— Има стълба — каза Сам, който също се взираше в кладенеца, а над главата му потрепваше една предизвикана от Хартата светлина. — Бронзова, като веригите. Чудно защо не виждам дъното — или вода.

— Ще сляза първа — каза Лираел.

Сам понечи да възрази, но се отдръпна. Тя не знаеше дали го прави от страх, или защото се бе примирил — със семейния авторитет на Лираел като негова новооткрита леля, или защото сега беше бъдещият Абхорсен.

Погледна в кладенеца. Бронзовата стълба проблясваше близо до горния му край и се губеше в мрака. Лираел се беше изкачвала, слизала и прекосявала много мрачни и опасни тунели и коридори в Голямата библиотека на Клеър. Ала това се бе случило в едни по-непорочни времена, макар че тя бе понесла своя дял от опасността. Сега усещаше, че в света властват някакви могъщи зли сили, някаква ужасна съдба, която вече започваше да действа. Мъртвите, обградили Къщата, бяха само малка, видима част от всичко това. Тя помнеше видението, което й бяха показали Клеър, с ямата край Червеното езеро и ужасната смрад на Свободна магия, разнасяща се от онова, което изравяха оттам.

Спускането в тази черна яма беше само началото, помисли си Лираел. Нейната първа стъпка по бронзовата стълба щеше да бъде първата й истинска стъпка с новата самоличност, първата стъпка на Абхорсен.

Погледна слънцето за последен път, пренебрегвайки пълзящите стени от мъгла от двете страни. След това коленичи и предпазливо се спусна в кладенеца, а краката й намериха сигурна опора в стълбата.

Последва я Падналото куче, чиито лапи се бяха удължили, образувайки яки пръсти, които стискаха стълбата по-здраво от всяка човешка ръка. Опашката му перваше лицето на Лираел през няколко стъпала, размахвайки се с такъв ентусиазъм, какъвто тя едва ли би могла да открие у себе си, ако имаше подобно нещо.

Последен вървеше Сам, неговата светлина на Хартата все още кръжеше над главата му, а Могет бе закопчан сигурно в раницата.

Докато подкованите ботуши на Сам тракаха по стъпалата, отгоре се чу подобно тракане, докато веригите се връщаха по местата си. Той едва успя да прибере ръце, когато капакът бе премъкнат и стоварен на мястото си с дрънчене и оглушителен трясък.

— Е, няма да се връщаме по същия път — каза Сам с принудена веселост.

— Ако изобщо се върнем — прошепна Могет с толкова тих глас, че едва ли някой го чу. Ала Сам се поколеба за миг, а кучето изръмжа тихо, и Лираел продължаваше да се спуска, наслаждавайки се на последния спомен за слънцето, докато слизаха все по-навътре в мрачните земни недра.

Глава третаАмарант, розмарин и сълзи

Стълбата се спускаше все по-надолу. В началото Лираел броеше стъпалата, но когато стигна до 996 се отказа. Продължиха да слизат. Лираел също си бе направила заклинание на Хартата за светлина. То се рееше над краката й, като допълнение на онова, което трептеше над главата на Сам. Под светлината на тези две светещи топки и със сенките на стъпалата, танцуващи по стените на кладенеца. Лираел с лекота си представи, че са заседнали върху стълбата и непрекъснато тъпчат на едно място.

Това бе някакъв омагьосан механизъм, от който никога нямаше да се измъкнат. Тя свикна с тази фантазия и започна да я възприема като истинска, когато внезапно кракът й докосна камък вместо бронз, а нейната светлина на Хартата подскочи чак до коляното й.

Бяха достигнали дъното на кладенеца. Лираел изрече един символ на Хартата и светлината литна нагоре, за да се слее с произнесената дума, кръжейки около главата й. На това осветление тя видя, че са попаднали в правоъгълна пещера, грубо изсечена в яркочервения камък. Един коридор водеше от пещерата към мрака. До него имаше желязна кофа, пълна с нещо като факли, най-обикновени дървени късове, покрити с парцали, напоени с газ.

Лираел пое напред, а Падналото куче скочи на земята зад нея, следвано по петите от Сам.

— Предполагам, че това е пътят — прошепна Лираел, сочейки коридора. Инстинктивно усещаше, че не бива да повишава тон.

Кучето подуши въздуха и кимна с глава.

— Питам се дали да взема… — каза Лираел, посягайки към една от факлите. Ала още преди да я докосне, тя се превърна в прах. Лираел се сепна и едва не падна върху кучето, което се удари в Сам.

— Внимавай! — извика Сам. Гласът му отекна в шахтата и проехтя покрай Лираел в коридора.

Лираел отново посегна, по-предпазливо, но и другите факли се превърнаха в прах. Когато докосна кофата, тя се разпадна на купчина ръждиви отломки.

— Времето никога не спира напълно — изрече загадъчно кучето.

— Предполагам, че трябва да продължим — каза Лираел, но всъщност си говореше сама. Нямаха нужда от факлите, но би се чувствала по-добре, ако носеше една от тях.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре — каза кучето. Отново душеше въздуха. — Нали не искаме да се мотаем тук долу.

Лираел кимна. Направи крачка напред, след това се поколеба и измъкна меча си. Символите на Хартата блеснаха ярко върху острието, когато се освободи от ножницата, и името на меча затрептя върху стоманата, мигом превръщайки се в надписа, който Лираел беше виждала преди. Или беше различен? Не можа да си спомни, а думите трептяха твърде бързо, за да е сигурна.

Каквото и да гласеше, тази допълнителна светлина успокои Лираел, или може би се дължеше на самото усещане на Нехима в ръката й.

Чу как Сам изважда своя меч зад гърба й. Изчака няколко секунди, докато тя продължи напред. Явно не искаше да препъне и да прободе кучето или Лираел откъм гърба — предпазна мярка, която тя напълно одобряваше.

През първите стотина крачки коридорът беше покрит с обработен камък. След това той изведнъж свършваше и се озоваха в тунел, който не беше проправен с инструменти. Червената скала бе заменена от зеленикавобял камък, който отразяваше светлините на Хартата и принуди Лираел да заслони очи. Изглежда тунелът бе възникнал в резултат от ерозия, а не от целенасочен труд, а таванът, дъното и стените бяха осеяни с множество кръгли и спираловидни шарки. Ала дори и те изглеждаха странно, противно на очакванията, макар че Лираел не знаеше защо. Просто усещаше, че са странни.

— Оттук никога не е текла вода — каза Сам. Сега и той шепнеше. — Освен ако не е текла едновременно напред и назад на различни нива. А и никога не съм виждал такъв камък.

— Трябва да побързаме — каза кучето. В гласа му имаше нещо, което накара Лираел да ускори крачка. Някакво безпокойство, което не бе чувала досега. А може би дори страх.

Започнаха да вървят по-бързо, възможно най-бързо, без да рискуват да се препънат или да паднат в някоя неочаквана дупка. Странният светещ тунел изглежда бе дълъг няколко мили, след което преминаваше в пещера, също издълбана незнайно как в познатия отразяващ камък. Оттам започваха три тунела и Лираел и Сам спряха, докато кучето душеше внимателно всеки вход.

В единия ъгъл на пещерата имаше купчина от нещо, което Лираел взе за камъни, но когато се вгледа по-внимателно, осъзна, че това всъщност е куп със стари, стрити на прах кости, примесени с метални късове. Докосвайки купа с върха на ботуша си, тя отдели няколко късчета потъмняло сребро и фрагмент от човешка челюст, върху който още личеше един здрав зъб.

— Не ги докосвай — предупреди я Сам, шепнейки припряно, когато Лираел се наведе да разгледа металните късове.

Лираел се спря с протегната ръка.

— Защо?

— Не зная — отвърна Сам, а по врата му премина несъзнателна тръпка. — Но според мен това е метал за звънци. Най-добре го остави, както си е.

— Да — съгласи се Лираел. Изправи се и самата тя бе побита от тръпки. Човешки кости и метал за звънци. Бяха открили Калиел. Що за място беше това? И защо кучето толкова дълго не можеше да реши накъде да тръгнат?

Когато му зададе този въпрос, Падналото куче престана да души и посочи с дясната си лапа тунела в средата.

— Оттук — каза то, но Лираел забеляза, че му липсва ентусиазъм. Не беше отвърнало съвсем уверено и дори бе посочило колебливо. Ако участваше в състезание по посочване, щяха да му отнемат точки.

Тунелът беше значително по-широк от предишния, а таванът му беше по-висок. Освен това се стори различен на Лираел, и не защото имаше повече свободно пространство. В началото не можа да установи разликата; после осъзна, че въздухът наоколо става по-студен. Изпита странно усещане около стъпалата и глезените, сякаш нещо заливаше петите й. Някакво течение, което се плискаше напред-назад, но тук нямаше вода.

Или пък имаше? Когато погледна право напред и надолу, Лираел видя камък. Ала щом надзърна с крайчеца на очите си, видя тъмна течаща вода. Идваше зад тях, носеше се напред, а после се извиваше назад, като вълна, разбила се в брега. Вълна, която опитваше да ги повали и да ги върне там, откъдето са дошли.

По някакъв много обезпокоителен начин, тя й напомняше за реката в смъртта. Ала нямаше чувството, че са в смъртта, и с изключение на усилващия се студ и неясния изглед към реката, всичките й сетива категорично й казваха, че се намира в живота, макар и в някакъв много странен тунел дълбоко под земята.

После отново усети миризмата на розмарин, както и нещо по-ароматно, и в този миг звънците от пояса на гърдите й започнаха да вибрират в кесиите си. Понеже езиците им бяха приглушени с кожени каиши, те не можеха да иззвънят, но тя усещаше как се движат и трептят, сякаш опитват да се освободят.

— Звънците! — изрече задъхано тя. — Трептят… не знам какво…

— Флейтите! — извика Сам и Лираел чу кратък какофоничен звук, когато панфлейтите прозвучаха с гласовете на седемте звънци, преди да замлъкнат внезапно.

— Не! — извика един глас, който не можаха веднага да разпознаят като този на Могет. — Не!

— Бягайте! — изрева кучето.

Сред викове, крясъци и ръмжене, светлината на Хартата над главата на Лираел внезапно се превърна в приглушено сияние.

После угасна.

Лираел спря. От символите по острието на Нехима долиташе светлина, но и тя избледняваше, а мечът се извиваше странно в ръката й. Гърчейки се така, както нито един стоманен предмет не би могъл, той се бе съживил — вече не беше меч, а нещо като змиорка, която се извиваше и растеше в ръката й. Зеленият камък върху ефеса се бе превърнал в ярко око без клепач, а сребърната нишка на дръжката беше станала низ от блестящи зъби.

Лираел затвори очи и прибра меча в ножницата, като здраво го натъпка вътре, преди да го пусне с облекчение. После отвори очи и се огледа наоколо. Или поне опита. Цялата светлина на Хартата беше угаснала и беше станало тъмно. Пълният мрак на земните дълбини.

В черната бездна Лираел чу разкъсване на плат и Сам извика.

— Сам! — провикна се тя. — Насам! Куче!

Не последва отговор, но чу, че кучето изръмжа, а после прозвуча тих, приглушен смях. Ужасен, злорад кикот, от който космите по врата й настръхнаха. Той звучеше още по-зле, защото в него имаше нещо познато. Смехът на Могет, преиначен и, по-зловещ.

Лираел отчаяно се опита да прибегне към Хартата, да направи ново заклинание за светлина. Ала там нямаше нищо. Вместо Хартата, тя изпита ужасно, студено присъствие, което позна незабавно. Смъртта. Това беше единственото, което усети.

Хартата беше изчезнала, или тя не можеше да се свърже с нея.

Започна да я обзема паника, когато злорадият кикот се усили, а мракът я обгърна плътно. Тогава очите на Лираел забелязаха малка промяна. Тя долови тънки сиви нишки в мрака и изпита мигновена надежда, че ще се появи светлина. После видя как една едва доловима светла ивица лумва със съскане и се разраства устойчиво, превръщайки се в кълбо от ослепителна, ярка бяла светлина. Светлината бе придружена от парливата, метална миризма на Свободната магия — миризма, която прииждаше на вълни, всяка от които предизвикваше спонтанен пристъп на гадене, докато стомашният сок се надигаше в гърлото на Лираел.

Сам се движеше със светлината и се появи до Лираел, сякаш бе долетял дотам. Раницата му беше отворена отгоре, с опърпани краища там, където някой се беше освободил от нея. Мечът му беше прибран в ножницата и той държеше панфлейтите с две ръце, закрил отворите им с пръсти. Флейтите вибрираха и издаваха тихо бръмчене, което Сам отчаяно се опитваше да прекрати. Самата Лираел беше притиснала с ръка пояса със звънците, в опит да ги заглуши.

Кучето стоеше между бялото огнено кълбо и Лираел, ала това не беше онова куче, което тя познаваше. Все още изглеждаше като куче, но нашийникът със символи на Хартата беше изчезнал и сега отново беше същество от наситен мрак, очертано със сребрист огън. Кучето погледна назад и отвори уста.

— Тя е тук! — избоботи един глас, който беше на кучето, но не съвсем същият, защото прониза ушите на Лираел, а челюстта й бе прорязана от остра болка. — Могет е на свобода! Бягайте!

Лираел и Сам стояха като вцепенени, когато отзвукът от гласа на кучето проехтя край тях. Бялото огнено кълбо мяташе искри и пращеше, въртеше се обратно на часовниковата стрелка, докато се издигаше, за да придобие формата на издължен, твърде крехък хуманоид.

Ала зад съществото, което представляваше освободения Могет, имаше още по-ярка светлина. Нещо толкова ярко, че Лираел осъзна, че е затворила очи и го вижда през клепачите си, върху които беше дамгосан образа на жена. Една невероятно висока жена, привела глава дори в този висок тунел и протегнала ръце, за да помете съществото на име Могет, кучето, Лираел и Сам.

Около и пред светещата жена течеше река. Студена река, която Лираел веднага позна. Това беше реката на смъртта, а съществото я приближаваше към тях. Нямаше да я прекосят, но тя щеше да ги залее и отнесе. Да ги поеме и подхвърля, насочвайки ги стремително към Първата порта и отвъд нея. Никога нямаше да успеят да се върнат.

На Лираел й остана време, само колкото да си помисли няколко последни, ужасни неща.

Бяха се провалили толкова скоро.

Толкова много хора зависеха от тях.

Всичко беше изгубено.

Тогава Падналото куче извика: „Бягайте!“ и излая.

Лаят му беше пропит със Свободна магия. Без да отваря очи, без съзнателна умисъл, Лираел се завъртя и изведнъж осъзна, че тича, тича неудържимо, тича както никога досега. Тичаше, без да се замисля, към неизвестността, далече от кладенеца и Къщата, а краката й откриваха завоите на тунела, въпреки че бялата светлина беше останала зад гърба й и в тъмнината тя не можеше да разбере дали очите й са отворени, или не. Тичаше из пещери и тесни пътища, без да знае дали Сам бяга с нея и дали я гонят. Не беше водена от страха, защото не се страхуваше. Беше някъде другаде, заключена в собственото си тяло, машина, която продължаваше да се движи, без да изпитва нищо, следвайки указания, които не идваха от нея.

А после, така внезапно, както се бе появил, импулсът да бяга изчезна. Лираел падна на земята, треперейки, опитвайки се да влее въздух в изтерзаните си дробове. Болката прорязваше всеки неин мускул и тя се сви на кълбо от спазмите, френетично разтривайки мускулите на прасците си, докато сподавяше виковете си от болка.

До нея имаше някой, който правеше същото, и когато разумът й се завърна, Лираел видя, че това е Сам. Някъде пред тях отгоре падаше бледа светлина, но и тя бе достатъчна, за да го познае. Естествена светлина, макар и доста разсеяна.

Лираел колебливо докосна пояса със звънците. Той беше притихнал, а звънците не помръдваха. Ръката й се спусна към дръжката на Нехима и с облекчение усети твърдостта на зеления камък в ефеса, а сребърната нишка си беше просто сребърна нишка.

Сам изохка и се изправи. Опря се на стената с лявата си ръка и подреди панфлейтите с дясната. Лираел гледаше как тази ръка трепна в старателно движение и в дланта й грейна светлина на Хартата.

— Беше изчезнала, знаеш ли — каза той и се плъзна по стената, за да седне срещу Лираел. Изглеждаше спокоен, но очевидно беше в шок. Лираел осъзна, че това важи и за нея, когато опита да се изправи, но не успя.

— Да — отвърна тя. — Хартата.

— Където и да се намирахме — продължи Сам, — Хартата не беше там. И коя беше тя?

Лираел поклати глава, както да проясни мислите си, така и да изрази неспособността си да отговори. Веднага я поклати още веднъж, опитвайки се да накара мозъка си да проработи.

— Най-добре… най-добре да се връщаме — каза тя, мислейки си за кучето, останало само срещу Могет и онази светеща жена в мрака. — Не мога да изоставя кучето.

— Ами тя — попита Сам и Лираел разбра за кого говори. — А Могет?

— Няма нужда да се връщате — каза един глас от мрачните дълбини на коридора. Лираел и Сам мигом скочиха на крака, внезапно открили нови сили и воля. Мечовете им бяха извадени и Лираел установи, че едната й ръка е върху Саранет, макар че нямаше представа какво да прави със звънеца. В главата й не изплуваха никакви знания от „Книга за мъртвите“ и „Книга за забравата и спомените“.

— Аз съм — каза гласът с огорчен тон и Падналото куче бавно излезе на светлината с опашка между краката и наведена глава. С изключение на тази нехарактерна поза, изглеждаше отново нормално — или поне в рамките на нормалното за него, — с наситения, силен блясък на многобройните символи на Хартата около врата му и пепелявозлатистата къса козина, освен на гърба, където беше черна.

Лираел не се двоуми. Свали Нехима и се хвърли към кучето, като зарови лице във врата на своя другар. Кучето облиза ухото й без обичайния си ентусиазъм и дори не понечи да я захапе нежно.

Сам стоеше отзад, все така с меч в ръка.

— Къде е Могет? — попита той.

— Тя пожела да говори с него — отвърна кучето и натъжено се хвърли в краката на Лираел. — Сгреших. Изложих те на ужасна опасност, господарке.

— Не разбирам — отвърна Лираел. Изведнъж се почувства невероятно уморена. — Какво стана? Хартата… Хартата сякаш внезапно… престана да съществува.

— Заради нейното появяване — каза кучето. — Такава е участта й, съзнателната й половина да бъде навеки извън онова, което е решила да създаде, Хартата, част от която е несъзнателната й половина. И все пак тя спря ръката си, макар че толкова лесно можеше да ви притегли в своите обятия. Не зная защо, нито какво ще рече това. Мислех, че е изгубила интерес към нещата от този свят, затова се надявах да преминем оттук невредими. Ала когато се обезпокоят древните сили, се пробуждат много неща. Трябваше да се досетя, че ще стане така. Прости ми.

Лираел никога не беше виждала кучето толкова смирено и това я плашеше повече от всичко случило се. Тя го почеса зад ушите и по брадата, стараейки се да успокои и двама им. Но ръцете й трепереха и почувства, че всеки момент ще избухне в сълзи. В опит да не допусне това, започна бавно да си поема въздух, като броеше вдишванията и издишванията.

— Но… какво ще стане с Могет? — попита Сам с разтревожен глас. — Той се освободи! Ще се опита да убие Абхорсен… мама… или Лираел! Не разполагаме с пръстена, с който да го обвържем отново!

— Могет дълго я отбягва — промърмори кучето. Поколеба се, а после изрече тихо: — Мисля, че вече не бива да се тревожим за Могет.

Лираел издиша, без да поеме отново въздух. Нима беше възможно Могет да не се върне?

— Моля? — попита Сам. — Но той е… ами, не знам, но е силен… дух на Свободната магия…

— Коя е тя? — попита Лираел. Тонът й беше неумолим, когато хвана кучето за брадата и се взря в дълбоките му, тъмни очи. То понечи да се извърне, но Лираел го държеше здраво. Животното затвори очи с надеждата да се откъсне, ала опитът му се провали, когато Лираел духна в носа му и те се отвориха отново.

— Не ти трябва да знаеш, защото няма да разбереш — каза кучето, а гласът му бе натежал от умора. — На практика тя вече не съществува, като изключим случайната й поява на разни места, с дребни прояви и незначителни действия. Ако не бяхме поели по този път, тя нямаше да се съживи, а след като отминахме, отново ще потъне в забрава.

— Кажи ми!

— Знаеш коя е, поне до известна степен — каза кучето. Опря нос в пояса със звънци на Лираел, оставяйки влажна диря върху кожения език на седмия звънец, а една сълза се търкулна бавно по муцуната му и намокри дланта на Лираел.

— Астарел? — прошепна Сам с изумление. Най-страховитият от всички звънци, който дори не беше докосвал за краткото време, през което те бяха под негова опека. — Печалния?

Лираел пусна кучето и то незабавно притисна глава в скута й с тежка въздишка.

Тя отново го почеса зад ушите, ала въпреки че усещаше топлата кучешка козина под ръката си, не можеше да не зададе въпроса, който беше задавала и преди.

— Тогава кой си ти? Защо Астарел те освободи?

Кучето я погледна и отвърна простичко:

— Аз съм Падналото куче. Верен служител на Хартата и твой приятел. Винаги ще бъда твой приятел.

При тези думи Лираел заплака, но избърса сълзите си и повдигна кучето за нашийника, за да го премести и да се изправи. Сам взе Нехима и безмълвно й го подаде. Символите на Хартата върху острието му се раздвижиха, когато Лираел докосна дръжката, ала надписът не се появи.

— Ако си сигурен, че Могет няма да дойде, обвързан или свободен, трябва да продължим — каза Лираел.

— Предполагам, че е така — каза Сам скептично. — Макар че се чувствам… чувствам се някак странно. Бях свикнал с Могет, а сега просто… просто го няма? Искам да кажа, тя… тя убила ли го е?

— Не! — отвърна кучето. Изглеждаше изненадано от това предположение. — Не.

— Тогава какво? — попита Сам.

— Не ни е отредено да знаем — отвърна Падналото куче. — Нашата задача ни очаква, а Могет вече е зад гърба ни.

— Напълно ли си сигурен, че той няма да преследва мама или Лираел? — настоя Сам. Добре познаваше близкото минало на Могет и още от дете беше предупреден колко опасно е да свали нашийника му.

— Сигурен съм, че майка ти не е застрашена от Могет отвъд Стената — отвърна кучето, отговаряйки половинчато на въпроса на Сам.

Сам не изглеждаше напълно убеден, но кимна бавно, неохотно приемайки уверението на кучето.

— Не започнахме добре — промърмори Сам. — Надявам се всичко да се оправи.

— Пред нас има слънце и изход оттук — каза кучето. — Под слънчевите лъчи ще се почувстваш по-добре.

— Вече трябва да се е стъмнило — отвърна Сам. — От колко време сме под земята?

— Най-малко четири или пет часа — отвърна намръщено Лираел. — Може би и повече, така че едва ли има слънце.

Тя ги поведе из пещерата, но щом доближиха входа й, установиха, че слънцето грее. Не след дълго забелязаха тясна пролука отпред, а през нея се виждаше ясно синьо небе, замъглено от струята на големия водопад.

Щом прекосиха пролуката, се озоваха на неколкостотин метра западно от водопада, в подножието на Дългите скали. Слънцето се намираше по средата на небето в западна посока, а лъчите му образуваха дъги сред огромните облаци от водни пръски, надвиснали над водопада.

— Следобед е — каза Сам, засенчвайки очи, за да погледне нагоре. Огледа очертанията на скалите, а после вдигна ръка, за да премери на колко пръста над хоризонта е слънчевият диск. — Някъде преди четири.

— На практика сме изгубили цял ден! — възкликна Лираел. Всяко забавяне увеличаваше вероятността да се провалят и сърцето й се сви при мисълта за това ново препятствие. Как беше възможно да са прекарали почти цяло денонощие под земята?

— Не — каза Падналото куче, което гледаше слънцето и душеше из въздуха — Не сме изгубили цял ден.

— Нима е повече? — прошепна Лираел. Не и това. Ако по някакъв начин бяха прекарали седмици или дори повече под земята, щеше да бъде твърде късно да направят каквото и да било…

— Не — продължи кучето. — Все още е същият ден, в който напуснахме Къщата. Навярно е изминал час, откакто слязохме в кладенеца. А може би по-малко.

— Но… — Сам понечи да каже нещо, но млъкна. Поклати глава и погледна назад към пролуката в скалата.

— Времето и Смъртта спят рамо до рамо — каза кучето. — И двете са във владението на Астарел. Тя ни помогна по свой начин.

Лираел кимна, макар да нямаше усещането, че са й помогнали. Чувстваше се зашеметена и уморена, а краката я боляха. Щеше й се да се свие на кълбо под слънцето и да се събуди в Голямата библиотека на Клеър, със схванат врат, задето е спала на бюрото си и смътен спомен за тревожни кошмари.

— Не долавям никакви мъртви тук долу — каза тя, след като се прости с мечтата си. — След като ни подариха този следобед, предполагам, че е най-добре да се възползваме от него. Как ще се върнем през скалите?

— На левга и половина западно оттук има пътека — каза Сам. — Тясна е и се състои предимно от стъпала, така че не се използва често. Горният й край трябва да е доста отдалечен от мъглата и слугите на Клор. Отвъд нея, Западният път се намира поне на дванайсетина левги. Оттам преминава пътят.

— Как се нарича тази пътека със стъпала? — попита кучето.

— Не зная. Мама я наричаше просто Стъпалата, струва ми се. Всъщност е доста странна. Широка е само колкото за един човек, а стъпалата са ниски и дълбоки.

— Познавам я — каза кучето. — Три хиляди стъпала, проправени само заради сладката вода в подножието им.

Сам кимна.

— Там има извор и водата е хубава. Искаш да кажеш, че някой е направил цялата пътека, само за да се напие с хубава вода?

— Вода — да, но не за пиене — отвърна кучето. — Радвам се, че пътеката още съществува. Да вървим нататък.

При тези думи кучето се втурна напред, прескачайки пръснатите камъни, които скриваха пролуката и пещерите зад нея.

Лираел и Сам го следваха по-бавно и с мъка си проправяха път между камъните. И двамата бяха още разстроени и трябваше да обмислят много неща. Самата Лираел размишляваше върху думите на кучето: „Когато се обезпокоят древните сили, се пробуждат много неща.“ Знаеше, че онова, което Никълъс разкопава, е могъщо зло, и беше очевидно, че неговата поява поражда много събития, включително и възкръсването на мъртвите из цялото Кралство. Ала не беше предвидила, че ще се пробудят и други сили, и как това ще повлияе на техните планове.

Не че имаха истински план, мислеше си Лираел. Просто се втурнаха презглава, за да опитат да спрат Хедж, да спасят Никълъс и да задържат онова незнайно нещо заровено на сигурно в земята.

— Трябва да си съставим конкретен план — прошепна си тя. Ала не я осениха никакви гениални идеи или стратегии, и се наложи да се съсредоточи върху катеренето по камъните, докато следваше Падналото куче из подножието на Дългите скали, а Сам вървеше по петите й.

Глава четвъртаЗакуска за гарвани

Слънцето почти беше залязло, когато Лираел, Сам и кучето пристигнаха в подножието на Стъпалата, а силуетът на Дългите скали се простираше надалече из долината на Ратерлин. Лираел лесно откри извора — един бистър, бълбукащ вир, широк десет метра, но й отне повече време да намери началото на Стъпалата, защото пътеката беше тясна, изсечена надълбоко във фасадата на скалата и скривана от множество надвиснали и издадени подпори от назъбени камъни.

— Ще успеем ли да я изкачим през нощта? — попита неуверено тя, гледайки мрачната скала над главите им и поел едните бледи слънчеви лъчи на триста метра по-нагоре. Скалата се издигаше още по-нависоко и върхът й не се виждаше. Лираел беше изкачвала много стълби и тесни пътеки в Глетчера на Клеър, ала нямаше много опит в пътуването на открито, под лъчите на слънцето и луната.

— Ще се наложи да рискуваме и да използваме светлина — отвърна кучето, което беше учудващо мълчаливо. Опашката му все така висеше отпуснато, без обичайното игриво помахване и подскачане. — Бих могъл да ви водя, макар че ще бъде опасно в тъмното, ако някои от стъпалата са се срутили.

— Луната ще свети ярко — каза Сам. — Снощи беше в трета фаза, а небето е доста ясно. Но тя ще изгрее едва в ранната утрин. Поне час след полунощ. Ще се наложи да изчакаме дотогава, ако не и цяла нощ.

— Не искам да чакам — промърмори Лираел. — Имам предчувствие… някаква тревога, която не мога да изразя с думи. Видението, за което Клеър ми разказаха, в което двамата с Никълъс сме край Червеното езеро… Усещам как се изплъзва, сякаш ще пропусна момента. Че ще се превърне в минало, вместо във възможно бъдеще.

— Ако паднем от Дългите скали в тъмното, няма да пристигнем по-бързо — каза Сам. — А и ми се ще да хапна малко и да отпочина няколко часа, преди да започнем да се изкачваме.

Лираел кимна. И тя беше уморена. Прасците я боляха, а раменете й бяха ожулени от тежката раница. Ала изпитваше и друг вид умора, каквато бе сигурна, че и Сам усеща. Това беше душевна умора. Дължеше се на шока от загубата на Могет и Лираел наистина искаше да полегне край хладния извор и да заспи с напразната надежда, че новият ден ще бъде по-добър. Познаваше това чувство от детските си години. Тогава изпитваше напразната надежда, че ще заспи, а на сутринта ще се събуди със зрението. Сега знаеше, че новият ден няма да донесе нищо хубаво. Нуждаеха се от почивка, но не твърде дълга. Хедж и Никълъс нямаше да почиват, нито пък Клор и нейните мъртви ръце.

— Ще изчакаме да изгрее луната — каза тя, свали раницата от раменете си и седна до нея върху един удобен камък.

В следващия миг отново беше на крак, с меч в ръка, без дори да осъзнае, че го е извадила, когато кучето изхвърча покрай нея, надало внезапен лай. Беше й нужна секунда да разбере, че лаят нямаше магически оттенък, и още една, за да забележи обекта на кучешката атака.

Един заек криволичеше между падналите камъни, отчаяно опитвайки се да избяга от преследващото го куче. Надпреварата приключи на известно разстояние, но не беше ясно с какъв резултат. После се вдигна огромен облак от пръст, прах и камъни, и Лираел разбра, че заекът се е скрил в земята, а кучето е започнало да копае.

Сам все така седеше до раницата си. Беше се понадигнал няколко секунди след Лираел, разбра какво става и отново седна. Сега се взираше в съдрания отвор върху капака на раницата си.

— Поне сме живи — каза Лираел, взела безмълвното взиране в съдраното място за угризения, породени от загубата на Могет.

Сам я погледна изненадано. В ръката си държеше комплект шевни принадлежности и се канеше да го отвори.

— О, не мислех за Могет. Поне не сега. Чудех се как най-добре да се справя с дупката. Мисля, че ще се наложи да сложа кръпка.

Лираел се разсмя, с някакъв странен, колеблив смях, който неволно се изтръгна от нея.

— Радвам се, че можеш да мислиш за шиене — каза тя. — Аз… не мога да спра да мисля за случилото се; Звънците, които опитваха да звънят, бялата дама… Астарел… присъствието на смъртта.

Сам избра голяма игла и откъсна със зъби малко черен конец от една макара. Намръщи се, докато вдяваше иглата, а после заговори към залязващото слънце, а не директно на Лираел.

— Знаеш ли, странно е. Откакто разбрах, че ти си бъдещият Абхорсен, а не аз, не съм изпитвал страх; Тоест, страхувал съм се, но не по същия начин. Вече не нося отговорност. Всъщност имам отговорности като принц на кралството, но те са свързани с нормални неща. Не с некроманти, смърт и създания на Свободната магия.

Замълча, за да направи възел в единия край на конеца и този път погледна Лираел.

— А привиденията ми дадоха тази туника. С мистрията. Мистрията на Създателите на Стената. Дадоха я на мен, и все си мисля, че сякаш моите предшественици ми казват, че няма нищо лошо в това да създаваш разни неща. Това ми е писано да правя. Да сътворявам и да помагам на Абхорсен и краля. Затова ще го правя, и ще давам всичко от себе си, а ако това не е достатъчно, поне ще съм направил всичко възможно, всичко, което е по силите ми. Няма защо да опитвам да бъда някой друг, някой, който никога няма да съм.

Лираел не отвърна. Вместо това извърна очи в посоката, откъдето кучето се връщаше, понесло един отпуснат заек между зъбите си.

— Вечеря — обяви кучето и го повтори по-ясно, когато пусна заека в краката на Лираел. Опашката му отново се размахваше весело, само в крайчеца. — Вечеря. Ще уловя още един.

Лираел взе заека. Кучето беше прекършило врата му, убивайки го на мига. Лираел усещаше как духът му наближава смъртта, но се отърси от това чувство. Той се отпусна тежко в ръката й и й се дощя просто да бяха изяли хляба и сиренето, крито привиденията им бяха приготвили. Но кучетата са си кучета, помисли си, и щом зайците ги привличат.

— Аз ще го одера — предложи Сам.

— Как ще го сготвим? — попита Лираел и с радост му даде заека. И преди беше яла зайци, но или сурови, когато си слагаше кожа на Хартата на лаещ бухал, или приготвени и поднесени в столовата на Клеър.

— Няма да има проблем, ако запалим малък огън под някой от тези камъни — отвърна Сам. — Поне след известно време. Димът няма да се вижда, и можем добре да прикрием пламъка.

— Ще го поверя на теб — каза Лираел. — Сигурна съм, че кучето ще изяде своя суров.

— Трябва да поспиш — каза Сам, докато пробваше с палец острието на един къс нож. — Можеш да полегнеш за час, докато приготвя заека.

— Грижиш се за старата си леля — каза Лираел с усмивка. Беше едва две години по-голяма от Самет, но веднъж му беше казала, че е много по-възрастна и той й повярва.

— Помагам на бъдещия Абхорсен — отвърна Самет и се поклони, не съвсем на шега. После се наведе и с опитен жест направи разрез и смъкна кожата на заека отведнъж, сякаш сваляше калъфка на възглавница.

Лираел го погледа известно време, а после се извърна и легна върху каменистата земя, положила глава върху раницата си. Не й беше никак удобно, особено след като още беше с ризница и не си бе свалила ботушите. Но това нямаше значение. Лежеше по гръб и се взираше в небето, наблюдавайки как последните сини отблясъци избледняват, докато чернотата плъзва наоколо и звездите започват да блещукат. Не долавяше присъствието на мъртви създания наблизо, нито някакви следи от Свободна магия, и умората, стаена в нея, се стовари върху й със стократна сила. Примигна два-три пъти; после очите й отказаха да стоят отворени и тя мигновено потъна в дълбок сън.

Когато се събуди, беше тъмно, с изключение на звездната светлина и приглушения червен блясък на добре скрития огън. Видя силуета на седналото наблизо куче, но в началото нямаше и следа от Сам, докато не забеляза някаква тъмна, безформена маса с размерите на човек, просната на земята.

— Колко е часът? — прошепна, а кучето се размърда и дойде при нея.

— Почти полунощ — отвърна то тихо. — Решихме, че е най-добре да те оставим да поспиш, а след това убедих Сам, че и за него ще бъде добре да подремне, докато аз съм на пост.

— Обзалагам се, че не е било лесно — каза Лираел, надигна се и изохка заради схванатите си мускули. — Нещо да се е случило?

— Не. Спокойно е, като изключим обичайните нощни шумове. Предполагам, че Клор и мъртвите все така наблюдават Къщата, и ще продължат да го правят още много дни.

Лираел кимна, докато си проправяше път между камъните и предпазливо пристъпи към извора. Това беше единственият светъл участък в спокойната, тъмна нощ, и сребристата му повърхност отразяваше звездната светлина. Лираел изми лицето и ръцете си, а шокът от студената вода я разсъни напълно.

— Изяде ли моя дял от заека? — прошепна тя, връщайки се при раницата.

— Не, не съм! — възкликна кучето. — Как бих могъл! Освен това Самет го прибра в тенджерата. И сложи капака.

Това едва ли би спряло кучето, помисли си Лираел, когато откри малката туристическа тенджера от чугун край гаснещия огън. Парчетата заешко месо бяха къкрили на огъня твърде дълго, но задушеното беше още топло и много вкусно. Или Сам бе намерил подправки, или привиденията ги бяха сложили в багажа му, макар че Лираел беше доволна, че не долавя миризмата на розмарин. Не желаеше да я усеща.

Докато приключи със заека и изми ръцете си, почиствайки тенджерата с шепа пясък край извора, луната беше започнала да изгрява. Както бе казал Сам, тя беше преминала третата си фаза и наближаваше пълнолуние, а небето беше ясно. На нейната светлина Лираел ясно различаваше детайлите по земята. Щеше да бъде достатъчна, за да изкачат Стъпалата.

Сам се събуди бързо, когато го разтърси, а ръката му се спусна към меча. Не си казаха нищо — имаше нещо в нощната тишина, което потискаше всякакви разговори. Лираел угаси огъня, докато Сам плискаше лицето си с вода, и двамата си помогнаха взаимно да нарамят раниците. Кучето препускаше напред-назад, докато те се приготвяха, и размахваше опашка, изгарящо от нетърпение отново да тръгне на път.

Стъпалата започваха с дълбок прорез, който продължаваше направо в скалата на разстояние от двайсет метра, така че в началото изглеждаше, че ще прерасне в тунел. Ала той беше открит към небето и не след дълго започна да се издига нагоре по скалата, поемайки на запад. Размерът на всяко стъпало беше съвсем като този на предишното, на височина, широчина и дълбочина, така че катеренето беше равномерно и сравнително лесно, макар и изтощително.

Докато се изкачваха, Лираел започна да осъзнава, че скалата не е единична, почти отвесна фасада от груб камък, както си беше мислила. Всъщност се състоеше от лицевите части на стотици срутили се камъни, сякаш е бил изправен сноп листа и от него са се откъснали много отделни листове. Пътеката от стъпала беше проправена главно между и върху лицевите части, продължавайки напред, докато се наложеше да завие и да бъде врязана по-навътре в скалата, за да достигне до следващата по-висока фасада.

Луната се издигаше по-високо, докато се катереха, и небето стана много по-светло. Вече имаше сянка и всеки път, щом спираха за почивка, Лираел се взираше в далечината, към далечните хълмове на юг и окъпаната в сребро диря на Ратерлин на изток. Често беше прелитала, преобразена като бухал, над Глетчера на Клеър и планините близнаци Стармаунт и Сънфол, но сега беше различно. Сетивата на бухала не бяха същите и по онова време винаги знаеше, че когато се съмне, ще се пъхне на сигурно в леглото си, в защитената крепост на Клеър. Онези полети бяха истинско приключение. Това тук беше нещо далеч по-сериозно, и тя не можеше просто да се наслаждава на прохладната нощ и ярката луна.

Сам също се взираше в далечината. Не виждаше Стената на юг — тя беше отвъд хоризонта, — ала позна възвишенията. Едното от тях беше Бархедрин, някогашният Разполовен хребет, където имаше камък на Хартата, а след възстановяването на монархията и кула, в която се помещаваше южният щаб на гвардията. Зад Стената се намираше държавата Анселстиер. Тя беше странна, дори и за Самет, който бе учил там. В нея нямаше магия на Хартата, нито Свободна магия, освен в най-северните части, близо до Старото кралство. Самет се замисли за родителите си, които се намираха там, далече на юг. Опитваха се да намерят дипломатичен начин, по който да попречат на анселстиерците да изпращат бежанци от Юга на сигурна смърт отвъд Стената, след което да преминат под командването на некроманта Хедж. Едва ли беше съвпадение, помисли си Сам мрачно, че проблемът с бежанците от Юга бе възникнал по времето, когато Хедж ръководеше изкопаването на древното зло, заровено край Червеното езеро. Всичко това приличаше на дългосрочен, добре обмислен план от двете страни на Стената, което беше много необичайно и не вещаеше нищо добро. Какво би се надявал да получи един некромант от Старото кралство от света зад Стената? Според Сабриел и Тъчстоун планът на техния враг беше да преведе стотици хиляди южняци отвъд Стената, да ги убие с отрова или магия и да ги превърне в армия от мъртви. Ала колкото повече Сам мислеше за това, толкова повече се озадачаваше. Ако това беше единственото намерение на врага им, какво изравяха от земята? И каква беше ролята на неговия приятел Никълъс във всичко това?

Почивките зачестиха, когато луната бавно започна да се спуска по небето. Макар че стъпалата бяха изсечени през равни интервали и добре направени, пътят беше стръмен, а и те по начало бяха уморени. Кучето все така подскачаше напред, а от време на време се извръщаше, за да се увери, че господарката му го следва, но Лираел и Сам вървяха неуверено. Стъпваха механично и отмерено, привели глави. Дори едно гнездо край пътеката, пълно с малки скални бухалчета, привлече само за кратко погледа на Лираел, а Самет го отмина равнодушно.

Все още се катереха, когато от изток се появи червено сияние, което обагри студената лунна светлина. Скоро след това стана достатъчно светло и луната избледня, а птиците запяха. От пукнатините в скалата наизлизаха дребни птички и отлитаха на лов за насекомите, появили се с утринния вятър.

— Сигурно сме близо до върха — каза Сам, когато тримата спряха за почивка, наредени в колона по тесния път: кучето беше най-отпред, над главата на Лираел, а Самет стоеше под нея и главата му стигаше до нивото на коляното й.

Сам се опря в скалата, докато говореше, но след миг се отдръпна с вик, когато един притаен трън го убоде по крака.

За миг Лираел реши, че ще падне, но той запази равновесие и се извърна назад да извади бодлите.

На дневна светлина Стъпалата изглеждаха много по-страховито, помисли си Лираел, когато погледна надолу. Ако направеше само една крачка вляво, щеше да падне, може би не чак долу, но поне до следващия скален къс. Той се намираше на двайсет метра под тях — достатъчно, за да си счупи костите, ако не и да умре незабавно.

— Изобщо не знаех! — каза Сам, който беше приключил с ваденето на тръните и се беше навел да изчисти праха и камъчетата от стъпалата пред него. — Стъпалата са направени от тухли! Така или иначе, се е наложило да издълбаят камъка, тогава защо са го облицовали с тухли?

— Не зная — отвърна Лираел, преди да разбере, че всъщност Сам задава въпроса на себе си. — Има ли значение?

Сам се изправи и изтупа колената си.

— Не. Предполагам, че не. Просто е странно. Трябва да им е струвало огромни усилия, особено след като не виждам никакви следи от магическа помощ. Вероятно са използвали привидения, макар че те са склонни да оставят по някой символ тук-там…

— Хайде — каза Лираел. — Да вървим към върха. Може би там ще открием някакво обяснение за създаването на Стъпалата.

Ала много преди да достигнат върха на Стъпалата, Лираел бе изгубила всякакъв интерес към почетни знаци или паметници, увековечаващи строители. Някакво ужасно предчувствие, което се беше спотайвало в дъното на съзнанието й ставаше все по-силно, докато изкачваха последните петдесет-шейсет метра, и постепенно придобиваше конкретни измерения. Тя усещаше студенина в стомаха си и знаеше, че онова, което ги очаква на върха, е свърталище на смъртта. Не на скорошна смърт, не и от последния ден, но все пак смърт.

Знаеше, че и Сам го усеща. Двамата се спогледаха мрачно, когато най-сетне Стъпалата започнаха да се разширяват близо до върха. Без да се налага да го обсъждат, тримата се наредиха от колона в редица. Кучето стана малко по-голямо и се приближи до Лираел.

Усещането за смърт у Лираел се потвърди от вятъра, който ги лъхна на последните няколко стъпала. Вятър, който донесе ужасна миризма и послужи като кратко предупреждение, преди да достигнат върха на Стъпалата и да видят едно голо поле, осеяно с множество трупове на хора и мулета. Около тях се беше събрало огромно ято гарвани, които разкъсваха плътта с острите си клюнове и се караха помежду си.

За щастие, веднага стана ясно, че гарваните са обикновени птици. Те отлетяха мигновено, щом Падналото куче се втурна напред, грачейки недоволно, задето прекъсват закуската им. Лираел не долови присъствието на мъртви сред тях или някъде наоколо, но въпреки това извади Саранет и меча си, Нехима. Дори и от разстояние, некромантските й сетива й говореха, че труповете са там от дни, макар че би могла да го разбере само по миризмата.

Кучето изтича при Лираел и въпросително наклони глава. Лираел кимна и животното хукна отново, душейки земята около телата, като описваше все по-широки кръгове, докато не се скри от погледа й зад голяма група трънливи храсти. От най-високия храст висеше тяло, захвърлено там от бурния вятър или някакво същество, много по-силно от човек.

Сам застана до Лираел с меч в ръка, а символите на Хартата по острието светеха слабо на слънцето. Вече се беше съмнало и светлината беше ярка и силна. Това изглеждаше неуместно за полето, осеяно със смърт, помисли си Лираел. Как е възможно приятната слънчева светлина да се лее в изобилие на такова място? То трябваше да тъне в мъгла и мрак.

— Изглежда са група търговци, съдейки по вида им — каза Сам, когато се доближиха. — Чудно какво…

От начина, по който бяха разположени труповете, личеше, че са бягали от нещо. Телата на всички търговци, които можеха да се разпознаят по пищното облекло и липсата на оръжие, се намираха по-близо до Стъпалата. Стражите бяха повалени в редица, защитавайки своите работодатели, на около двайсет метра по-нататък. Последен отпор, насочен срещу враг, който не са могли да надвият.

— Станало е преди седмица, може би и повече — каза Лираел, докато вървеше към труповете. — Духовете им трябва да са ги напуснали отдавна. Надявам се да са отишли в смъртта, макар че не съм сигурна дали не са били… прибрани, за да ги използват в живота.

— Но защо да оставят труповете? — попита Сам. — И какво би могло да причини тези рани?

Той посочи един мъртъв страж, чиято бронирана ризница беше пробита на две места. Дупките бяха големи почти колкото юмруците на Сам и бяха обгорели по краищата, а стоманените халки и кожата отдолу бяха почернели като от огън.

Лираел внимателно прибра Саранет в кесията му и отиде да погледне отблизо трупа и странните рани. Опита се да не диша, докато наближаваше, но след няколко крачки внезапно спря и ахна. В този момент ужасната миризма нахлу в носа и дробовете й. Тя беше твърде силна, Лираел започна да се дави и се наложи да се извърне и да повърне. Щом го направи, Сам незабавно последва примера й и двамата опразниха стомасите си от хляба и заешкото.

— Съжалявам — каза Сам. — Не мога да издържам, когато на другите им е зле. Добре ли си?

— Познавах го — каза Лираел, поглеждайки към стража. Гласът й потрепери, преди да поеме дълбоко въздух. — Познавах го. Преди години идваше на Глетчера и си говорехме в Долната трапезария. Тогава ризницата не му беше по мярка.

Тя взе бутилката, която Сам й подаде, изля малко вода в ръцете си и изплакна устата си.

— Казваше се… не помня как точно. Лароу или Хароу. Нещо подобно. Попита ме за името ми, а аз така и не му го казах…

Тя се поколеба, готвейки се да каже още нещо, но спря, когато Сам внезапно се завъртя.

— Какво беше това?

— Кое?

— Някакъв шум, ето там — отвърна Сам, сочейки към едно мъртво муле, което лежеше на ръба на плитко, ерозирало дере, водещо към скалите. Главата му беше увиснала над дерето и не се виждаше.

Докато го гледаха, мулето помръдна леко, после рязко се търкулна над ръба и падна в дерето. Все още виждаха задницата му, но по-голямата част от тялото му остана скрита. След това задните крака на мулето започнаха да треперят.

— Нещо го яде! — възкликна с погнуса Лираел. Вече виждаше следи от влачене по земята и всички водеха към дерето. Имаше още трупове на мулета и мъже. Някой… или нещо ги беше отмъкнало в тесния ров.

— Не усещам никакво мъртво присъствие — каза разтревожено Сам. — А ти?

Лираел поклати глава. Свали раницата и извади лъка, опъна тетивата и сложи една стрела. Сам отново извади меча си.

Двамата бавно се приближаваха към дерето, докато мулето все повече се скриваше от погледа им. Вече по-близо, те чуха сух, сподавен звук, сякаш някой копаеше пясък. От време на време го съпътстваше по-звучно клокочене.

Ала все още не виждаха нищо. Дерето беше дълбоко, а на ширина достигаше едва около метър и съществото, което се намираше в него лежеше непосредствено под мулето. Лираел все така не усещаше мъртво присъствие, но във въздуха се носеше някакъв лек дъх.

Двамата го познаха едновременно. Острата, металическа миризма, характерна за Свободната магия. Ала тя беше много слаба и беше невъзможно да се определи откъде идва. Може би от дерето, или пък я донасяше лекият вятър.

Когато бяха едва на няколко крачки от ръба на дерето, задните крака на мулето изчезнаха с едно последно разтърсване, а копитата му се размахваха в някаква зловеща пародия на живот. Изчезването му беше съпътствано от познатото звучно клокочене.

Лираел спря на ръба и погледна надолу, опънала лъка, зареден с омагьосана от Хартата стрела. Ала нямаше по какво да стреля. Видя само дълга ивица черна кал на дъното на дерето и едно копито, което потъваше надолу. Миризмата на Свободната магия беше по-силна, но не като разяждащата смрад, която бе доловила у стилкъна или другите нисши духове на Свободната магия.

— Какво е това? — прошепна Сам. Лявата му ръка беше извита в жест за образуване на заклинание и по краищата на пръстите му блещукаше слаб златист пламък, в очакване да бъде освободен.

— Не зная — каза Лираел. — Някакво същество на Свободната магия. Не и такова, за което да съм чела. Питам се как…

Докато говореше, тинята заклокочи и се отдръпна, разкривайки дълбока бездна, която не се състоеше нито от пръст, нито от плът, а само от мрак, осветен от дълъг, разклонен език от сребрист огън. От зейналата бездна ги заля натрапчивата смрад на Свободна магия и гнило месо, почти като физическо нападение, което накара Лираел и Сам да политнат назад, в момента, когато сребристият огнен език се извиси във въздуха и се стовари на мястото, където Лираел бе стояла допреди миг. След това езикът беше последван от огромна змийска глава от кал, която се издигна над дерето и надвисна високо над тях.

Лираел изстреля стрелата, докато се препъваше назад, а Сам протегна ръка и изкрещя активиращите символи, които запратиха бушуващ и пращящ огнен фонтан към съществото от кал, кръв и мрак. Огънят докосна сребристия език и във всички посоки лумнаха искри, които подпалиха тревата. Изглежда нито стрелата, нито огънят на Хартата засегнаха съществото, но то се отдръпна, а Лираел и Сам без колебание побягнаха назад.

— Кой смее да смущава моето пируване! — изрева един глас, състоящ се от много други — смесица от рева на мулетата и виковете на умиращите мъже. — Моя така дългоочакван пир!

В отговор Лираел захвърли лъка и измъкна Нехима. Сам прошепна няколко символа и ги нарисува във въздуха с меча и ръката си, образувайки сложна плетеница. Лираел пристъпи напред, за да пази Сам, докато завърши заклинанието.

Той го направи с един основен символ, който обви ръката му със златисти пламъци, докато го рисуваше във въздуха. За този символ Лираел знаеше, че лесно може да принесе в жертва неподготвения заклинател, затова леко се дръпна, когато се появи. Ала той безпроблемно се отдели от ръката на Сам и заклинанието надвисна във въздуха, светеща рисунка от свързани символи, наподобяващи ивица от блеснали звезди. Той предпазливо хвана единия край, завъртя цялото творение около главата си и го пусна да полети към съществото, и в същото време извика: „Пази се!“.

Последва ослепителна светкавица, звук, наподобяващ писъците на цял хор, и тишина. Когато погледнаха назад, от съществото нямаше и следа. В тревата горяха само малки огньове, а спирали от дим се преплитаха в едно, за да застелят полето с покрова си.

— Какво беше това? — попита Лираел.

— Заклинание за ограничаване на нещо — отвърна Сам. — Само че никога не съм бил сигурен какво точно. Мислиш ли, че подейства?

— Не — каза кучето, а внезапната му поява накара Лираел и Сам да подскочат. — Макар че беше достатъчно ярко, за да може всяко мъртво създание оттук до Червеното езеро да разбере къде сме.

— Ако не е подействало, тогава къде е онова същество? — попита Сам. Огледа се нервно, докато говореше. Също и Лираел. Тя все още усещаше миризмата на Свободна магия, макар че отново бе едва доловима и беше невъзможно да разбере откъде идва сред виещия се дим.

— Вероятно е под краката ни — каза кучето. Изведнъж пъхна носа си в малка дупка и изпръхтя. Пръхтенето му запрати една прашинка във въздуха. Лираел и Сам отскочиха назад, готови да побегнат, а после бавно застанаха с гръб един към друг, приготвили оръжията си.

Глава петаДа повее вятър и да падне дъжд

— Къде точно под краката ни? — възкликна Сам. Погледна разтревожено надолу, а мечът и ръката, с която правеше заклинания бяха в готовност.

— Какво можем да направим? — попита бързо Лираел. — Знаеш ли какво беше това? Как да се бием с него?

Кучето надменно подуши земята.

— Няма да се наложи да се бием. Това беше ференк, лешояд. Ференките само се перчат. Този вече лежи под няколко метра земя и камъни. Няма да излезе, докато не се стъмни, а може би чак до утре вечер.

Сам внимателно огледа земята, без да се доверява на мнението на кучето, а Лираел се наведе да поговори с него.

— Никога не съм чела за създания на Свободната магия, наречени ференки — каза Лираел. — В нито една от книгите, които прочетох, за да науча нещо за стилкън.

— Там едва ли се споменава ференк — каза кучето. — Те са елементарни същества, духове от камък и кал. Превърнали са се просто в камък и кал при създаването на Хартата. Навярно неколцина са избягали, но не и тук… не и на това толкова посещавано място…

— Ако е бил просто лешояд, тогава кой е убил клетите хора? — попита Лираел. Задаваше си въпроси за раните, които беше видяла и не й харесваше посоката, в която вървяха мислите й. Подобно на стража, повечето трупове имаха по две дупки в телата си, където дрехите и кожата бяха обгорели по краищата.

— Със сигурност някое създание на Свободната магия, или няколко такива — каза кучето. — Но не и ференк. Нещо подобно на стилкън, струва ми се. Може би джерек или хиш. Хиляди създания на Свободната магия избягаха от създаването на Хартата, макар че впоследствие повечето бяха пленени или принудени да й служат до известна степен. Имаше цели породи, а други бяха уникални по рода си, така че не мога да твърдя нищо с абсолютна сигурност. Положението се усложнява от факта, че много отдавна тук имаше ковачница, насред кръга от храсти. Едно същество беше затворено в каменната наковалня на тази ковачница, макар че не откривам нито наковалнята, нито някакви други останки. Възможно е съществото, затворено тук, да е убило тези хора, но не мисля…

Кучето замълча и отново подуши земята, обиколи в кръг, разсеяно захапа собствената си опашка, след което седна да сподели заключението си.

— Навярно е бил двоен джерек, но съм склонен да мисля, че убийствата са били извършени от два хиша. Ала който и да го е сторил, е било в служба на някой некромант.

— Откъде знаеш? — попита Сам. Беше престанал да обикаля в кръг, когато кучето започна, макар че продължаваше да се взира в земята. Сега търсеше следи от каменна наковалня, от която да изскочи някой ференк. Не че някога бе виждал наковалня тук.

— Следи и знаци — отвърна кучето. — Раните, остатъчните миризми, отпечатък с три пръста в меката почва, тялото, провесено от дървото, оголените тръни от седем клона, за да го ознаменуват… всичко това ми говори кой се е подвизавал тук, до известна степен. Колкото до некроманта, нито един джерек, хиш или друго наистина опасно същество на Свободната магия не се е пробуждало от хиляди години, освен под звуците на Мозраел и Саранет, или чрез директен призив, използващ тайните им имена.

— Хедж е бил тук — прошепна Лираел.

Сам потръпна при споменаването на името му, а белезите от изгаряне върху китките му потъмняха. Ала той не ги погледна, нито се извърна встрани.

— Може би — каза кучето. — Във всеки случай не е била Клор. Някой от Висшите мъртви би оставил различни следи.

— Умрели са преди осем дни — продължи Лираел. Не си задаваше въпроса откъде го знае. След като беше видяла труповете по-отблизо, просто го разбра. Това беше свързано с позицията й на Абхорсен. — Духовете им не са били отнети. Според „Книга за мъртвите“, не би трябвало да са преминали Четвъртата порта. Бих могла да вляза в Смъртта и да открия някой от тях…

Тя замълча, когато Сам и кучето поклатиха глави.

— Не мисля, че идеята е добра — каза Сам. — Какво би могла да научиш? Знаем, че има шайки от мъртви, некроманти и кой знае още какво, които бродят наоколо.

— Сам е прав — каза кучето. — Няма да научиш нищо полезно от тяхната смърт. И тъй като той вече обяви присъствието ни с магията на Хартата, нека дарим тези нещастници с прочистващия огън, за да не могат телата им да бъдат използвани. Но трябва да побързаме.

Лираел огледа полето и примигна, щом слънцето влезе в очите й, към мястото, където лежеше младежът, който някога се казваше Бара. Името изплува в съзнанието й, докато се взираше. Беше решила да открие Бара в смъртта и да каже на духа му, че момичето, което навярно беше забравил още преди години, винаги бе мечтало да поговори с него, дори да го целуне, да направи нещо повече от това да се скрие зад косата си и да плаче. Ала дори и да успееше да го намери в смъртта, знаеше, че той отдавна ще е изгубил всякакъв интерес към света на живите. Нямаше да търси духа му заради него, а заради себе си, и не можеше да си позволи подобен лукс.

Тримата заедно се надвесиха над най-близкия труп. Сам нарисува символа на Хартата за огън, кучето излая един за пречистване, а Лираел нарисува тези за покой и сън и събра всички заедно. Те се сляха и заблестяха върху гърдите на мъжа, превърнаха се в игриви златисти пламъци и миг по-късно избухнаха, за да принесат в жертва цялото тяло. След това огънят угасна толкова бързо, колкото се бе появил, оставяйки само пепел и късове разтопен метал, които някога са били катарами и острие на нож.

— Сбогом — каза Сам.

— На добър път — изрече Лираел.

— Не се връщай — добави кучето.

После извършиха ритуала поотделно, движейки се възможно най-бързо сред труповете. Лираел забеляза, че Сам най-напред се изненада, а след това изпита облекчение, че Падналото куче може да извиква символи на Хартата и да извършва ритуал, който не би могъл да направи нито един некромант или създание на чистата Свободна магия, поради вътрешното противоречие между ритуала и силите, които те владееха.

Макар че и тримата извършваха ритуала, когато приключиха, слънцето се беше вдигнало високо, а сутринта почти бе преминала. Без да се смятат неизвестния брой хора, които ференкът беше отвлякъл в калилата си бърлога, на полето с трънливи храсти бяха загинали трийсет и осем мъже и жени. Сега те бяха просто купища пепел сред поле с разлагащи се мулета и гарвани, които се бяха върнали, грачейки недоволно, задето бяха ощетили пиршеството им. Лираел първа забеляза, че един от гарваните всъщност не е жив. Беше кацнал върху главата на някакво муле, преструвайки се, че я кълве, ала черните му очи бяха неотклонно вперени в нея. Беше доловила присъствието му, преди да го види, но не беше сигурна дали усеща смъртта, настъпила преди осем дни, или наличието на мъртви. Щом срещна погледа му, разбра. Духът на птицата отдавна я бе напуснал, а в пернатото тяло живееше някакво разяждащо зло. Нещо, което някога е било човек, променено от вековете, прекарани в смъртта, от годините, пропилени в нестихваща борба да се завърне в живота.

Това не беше гарван-убиец. Макар че имаше тяло на гарван, беше много по-силен дух, отколкото беше нужен за съживяването на ято току-що убити птици. Беше излязъл на ослепителната светлина на слънцето, следователно трябваше да е обитател поне на Четвъртата или Петата порта. Трупът на гарвана, който използваше, би трябвало да е скорошен, защото подобен дух би разял за ден плътта, която обитава.

Ръката на Лираел се спусна към Саранет, ала още щом измъкна звънеца, мъртвото същество се стрелна във въздуха и бързо отлетя на запад, движейки се плътно до земята и криволичейки сред трънливите храсти. Докато летеше, наоколо падаха пера и късове мъртва плът. Щеше да се превърне в скелет, преди да се отдалечи, осъзна Лираел, но пък нямаше нужда от пера, за да лети. Беше задвижвано от Свободна магия, а не от жива сила.

— Трябваше да го хванеш — упрекна я кучето. — Все още би могъл да чуе звънеца, дори и зад тези трънливи храсти. Да се надяваме, че е бил независим дух. Иначе — в най-добрия случай — ще бъдем нападнати от гарвани-убийци.

Лираел прибра Саранет в кесията му, внимателно придържайки звънеца, докато коженият език застане на мястото си, за да го заглуши.

— Изненада ме — каза тя тихо. — Следващият път ще бъда по-бърза.

— Най-добре да вървим — каза Сам. Погледна небето и въздъхна. — Макар че се надявах да си почина малко. Твърде горещо е да се върви.

— Накъде отиваме? — попита Лираел. — Наблизо има ли гора или нещо друго, което да ни скрие от гарваните-убийци?

— Не съм сигурен — отвърна Сам. Посочи на север, където земята се извисяваше в нисък хълм, а трънливите храсти бяха изместени от нива, която навярно някога е била обработвана, а сега беше обрасла с плевели и фиданки. — Можем да погледнем от онова възвишение. Така или иначе, трябва да се движим приблизително на северозапад.

Не погледнаха назад, когато напуснаха импровизираното гробище. Лираел се стараеше да гледа във всички други посоки, а зрението й и сетивата й за смъртта бяха нащрек и за най-малката следа от мъртви. Кучето подскачаше до нея, а Сам вървеше отляво, на няколко крачки зад тях.

Следваха останките от ниска каменна стена нагоре по хълма. Някога тя бе разделяла две ниви, и може би на по-високото пасище бяха пасяли овце, а долната е била засята. Ала това се бе случвало отдавна и стената не беше поправяна от десетилетия. Някъде, на по-малко от левга оттук, сигурно имаше порутена ферма, запустял двор и задръстен кладенец. Издайнически знаци, че някога там са живели хора, но съдбата не е била благосклонна към тях.

От високата си позиция можеха да видят Дългите скали, простиращи се на изток и запад, както и вълнистите възвишения на платото. Виждаха Ратерлин, течаща от север на юг, а също и изпаренията над водопада. Домът на Абхорсен беше скрит зад хълмовете, ала върховете на мъгливите брегове, които все така го обграждаха, се издигаха зловещо.

Преди няколко столетия, преди възкачването на Керигор, щяха да видят и ферми, села и обработени ниви. Сега, цели двайсет години след възстановяването на крал Тъчстоун, тази част от Кралството все още беше силно обезлюдена. Малките горички се бяха обединили в по-големи, отделните дървета се бяха превърнали в малки горички, а пресушените тресавища с радост се бяха заблатили отново. Лираел знаеше, че някъде там има села, ала не ги виждаше. Те бяха малко и съвсем нарядко, защото само шепа камъни на Хартата бяха подменени или възстановени. Само магове на Хартата с кралско потекло можеха да създадат или възстановят някой такъв камък — макар че кръвта на всеки маг можеше да счупи обикновен камък. През двете столетия на Междуцарствието бяха счупени твърде много от тях, за да могат да бъдат поправени дори за двайсет години усилена работа.

— До Едж остават поне два, а може би и три дни непрекъснато вървене — каза Сам, сочейки на север-северозапад. — Червеното езеро е зад онези планини. И с радост мога да кажа, че ще ги прекосим от юг.

Лираел заслони очи срещу слънцето и ги присви. Успя да различи само върховете на далечна планинска верига.

— В такъв случай можем да тръгваме — каза тя. Все така закривайки очите си, тя постепенно се завъртя в кръг, вгледана в небето. То беше прекрасно и ясно синьо, но Лираел знаеше, че съвсем скоро ще види издайнически черни петна — ята от гарвани-убийци в далечината.

— Най-напред можем да поемем към Робълс Таун — предложи Сам, който също се взираше в небето. — Мисълта ми е, че Хедж и бездруго скоро ще разбере къде сме, а в Робълс Таун можем да получим подкрепление. Там трябва да има гвардейски пост.

— Не — каза Лираел умислено. Виждаше ивица пухкави, почернели облаци далече на север и това й беше дало идея. — Само ще създадем неприятности на още хора. Освен това мисля, че знам как да се отървем от гарваните-убийци, или поне да се скрием от тях — макар че няма да е приятно. Ще пробваме малко по-късно. На свечеряване.

— Какво планираш, господарке? — попита кучето. Беше се отпуснало до краката на Лираел, провесило език, и дишаше тежко, за да се разхлади след изкачването. Това беше нелека задача, защото небето беше ясно, а денят ставаше все по-горещ с издигането на слънцето.

— Ще подсвирнем към тези дъждовни облаци — отвърна Лираел, сочейки пелената от черни облаци в далечината. — Проливният дъжд и вятърът ще прогонят гарваните-убийци, ще им попречат да ни открият и ще прикрият следите ни. Какво мислите?

— Чудесен план! — възкликна кучето одобрително.

— Мислиш ли, че ще можем да докараме дъжда тук? — попита недоверчиво Сам. — Струва ми се, че онези облаци са чак при Високия мост.

— Можем да опитаме — каза Лираел. — Макар че на запад има още облаци…

Гласът й заглъхна, когато наистина се концентрира върху по-тъмните облаци зад хълмовете, близо до западните планини. Дори и от това разстояние усещаше, че в тях има нещо нередно, и докато се взираше, видя как сред тях проблесна светкавица.

— Струва ми се, че не точно с този облак.

— Не — изръмжа кучето с много дълбок глас, който отекна в гърдите му. — Там копаят Хедж и Никълъс. Боя се, че вече може би са открили онова, което търсят.

— Сигурен съм, че Ник не знае, че върши нещо лошо — побърза да каже Сам. — Той е добър човек. Не би наранил някого умишлено.

— Надявам се — каза Лираел. Отново си зададе въпроса какво ще направят, когато пристигнат там. Защо Хедж се нуждаеше от Никълъс? Какво изкопаваха? Какъв беше крайният план на врага им?

— Най-добре да продължим нататък — каза тя и откъсна очи от мрачните облаци в далечината с техните проблясващи светкавици, за да погледне хълмистата местност на запад. — Ами ако следваме онази долина? Тя върви в правилната посока, има доста дървета за прикритие и поток.

— На практика това би трябвало да е малка река — каза Сам. — Не зная какво е станало с пролетните дъждове по тези места.

— Времето може да се използва по два начина — каза разсеяно кучето, което продължаваше да се взира в планините. — Може би неслучайно дъждовните облаци са надвиснали на север. Би било добре да ги придвижим на юг по няколко причини. Щях да съм още по-доволен, ако успеем да предотвратим тази светкавична буря.

— Предполагам, че можем да опитаме — каза неуверено Сам, но кучето поклати глава.

— Тази буря няма да се поддаде на нито една магия за време — каза то. — Има твърде много светкавици, а това потвърждава едно мое опасение, което се надявах да забравя. Не мислех, че ще го открият толкова бързо, нито че може да бъде изровено толкова лесно. Трябваше да се досетя. Астарел не стъпва леко по земята, а вече има и ференк на свобода…

— Какво е то? — попита тревожно Лираел.

— Онова, което изкопава Хедж — каза кучето. — Ще ви кажа повече, когато се наложи. Не искам да ви плаща, или да ви разказвам стари истории напразно. Все още има няколко възможни обяснения и няколко древни защити, които ще издържат, дори ако се окаже най-лошото. Но трябва да побързаме!

При тези думи кучето подскочи и хукна по хълма, усмихвайки се, докато криволичеше между фиданките с бели стволове и сребристозелени листа, като се стрелна над поредната разрушена каменна стена.

Лираел и Сам се спогледаха, а после погледнаха светкавиците.

— Ще ми се да не прави така — оплака се Лираел, която беше отворила уста да попита още нещо. После тръгна след кучето далеч по-бавно. Магическите кучета може би не се уморяваха, но тя вече беше капнала.

Следобедът щеше да бъде дълъг и изтощителен, ако не и по-зле, защото винаги съществуваше вероятността гарваните-убийци да ги открият.

— Какво си направил, Ник? — прошепна Сам. След това последва Лираел, като вече присвиваше устни и си мислеше за символите на Хартата, които щяха да са му нужни, за да премести един дъждовен облак на двеста мили в небето.

Вървяха неотклонно цял следобед, само с кратки прекъсвания, следвайки един поток, който течеше през плитка долина между две почти успоредни редици с хълмове. Долината беше слабо залесена и сянката ги пазеше от слънцето, което много тревожеше Лираел. Тя вече беше изгоряла малко на носа и по скулите, а нямаше нито време, нито енергия да успокои кожата си със заклинание. Това беше още едно дребно напомняне за различията, които я бяха тормозили през целия й живот. Истинските Клеър имаха мургава кожа и никога не изгаряха — когато се излагаха на слънце, просто потъмняваха.

Когато слънцето започна да се спуска бавно зад западните планини, само кучето все още се движеше с някаква грациозност. Лираел и Сам бяха будни близо осемнайсет часа, по-голямата част от които бяха прекарали в катерене по Дългите скали или вървене. Те се препъваха и заспиваха прави, колкото и да се стараеха да останат будни. Накрая Лираел реши, че трябва да си починат и щяха да спрат веднага щом видят някое защитено място, за препоръчване с течаща вода поне от едната страна.

Половин час по-късно, докато продължаваха да се препъват, а долината започна да се стеснява и теренът ставаше по-стръмен, Лираел беше готова да се разположи навсякъде, където можеха просто да се отпуснат, със или без течаща вода, която да им помогне да се предпазят от мъртвите. Освен това и дърветата оредяваха, отстъпвайки пред ниски храсти и висока трева, докато се изкачваха. Още една нива, която запустяваше и беше напълно незащитена.

Тъкмо когато Лираел и Сам не можеха да направят и крачка повече, откриха идеалното място. Подсказа им го тихият ромон на вода, и видяха овчарска колиба, построена върху подпори насред бързотечната вода в подножието на един дълъг, но не много висок водопад. Колибата служеше едновременно като подслон и мост, построена толкова стабилно от твърдо дърво, че нямаше почти никакви следи от разруха, освен няколко липсващи керемиди на покрива.

Кучето подуши наоколо пред колибата, обяви я за мръсна, но годна за обитаване и се изпречи пред Лираел и Сам, когато понечиха да изкачат стъпалата и да влязат.

Вътре беше мръсно, защото някога колибата бе пострадала от наводнение, натрупало много пръст по пода. Но Лираел и Сам не ги беше грижа за това. Беше им все едно дали ще спят на земята отвън или вътре.

— Куче, можеш ли да поемеш първата стража? — попита Лираел, когато с благодарност смъкна раницата си и я остави в един ъгъл.

— Аз мога да пазя — възрази Сам, опровергавайки думите си със силна прозявка.

— Аз ще пазя — каза Падналото куче. — Макар че може би има зайци…

— Не ги гони надалече — предупреди го Лираел. Извади Нехима и го положи върху раницата, за да може да го грабне бързо, а после направи същото с пояса със звънци. Не свали ботушите си, предпочитайки да не се губи в догадки за състоянието на краката си след два дни усилено пътуване.

— Събуди ни след четири часа, ако обичаш — добави Лираел, когато се отпусна на земята и се опря в стената. — Трябва да призовем дъждовните облаци.

— Да, господарке — отвърна кучето. То не беше влязло вътре, а седеше край течащата вода, наострило уши, за да долови някакъв далечен звук. Най-вероятно зайци. — Искате ли да ви донеса и варено яйце с препечена филийка?

Отговор не последва. Когато след секунда кучето надзърна вътре, Лираел и Сам спяха дълбоко, облегнати върху раниците си. То въздъхна продължително и също се отпусна на земята, но ушите му останаха изправени, а очите му бяха нащрек, взирайки се дълго след като летният здрач се превърна в нощ.

Около полунощ кучето потрепери и събуди Лираел, като я близна по лицето, и тежко стовари лапа върху гърдите на Сам. Двамата се събудиха стреснато и посегнаха към мечовете си, преди очите им да привикнат с приглушената светлина от блестящите символи на Хартата върху нашийника на кучето.

Студената вода от потока ги доразсъни, последвана от задължителното измиване малко по-надалече. Когато се върнаха, тримата изядоха с апетит набързо приготвената вечеря от сушено месо, сухи бисквити и сушени плодове, макар че кучето съжаляваше, че няма заешко или дори някоя хубава мръвка от гущер.

Не можаха да видят дъждовните облаци в нощта, въпреки че небето беше пълно със звезди, а луната изгряваше. Но знаеха, че са там, далече на север.

— Ще трябва да потеглим веднага щом направим заклинанието — предупреди кучето, докато Лираел и Сам стояха под звездите и тихо обсъждаха как да призоват облаците и дъжда. — Подобна магия на Хартата ще призове всяко мъртво същество на мили оттук, както и всички създания на Свободната магия.

— Въпреки това трябва да го направим — каза Лираел. Сънят я беше ободрил донякъде, но все така копнееше за удобния стол за спане в своята малка стая в Голямата библиотека на Клеър. — Готов ли си, Сам?

Сам престана да тананика и каза:

— Да. Хм, питах се дали би приела да променим малко обичайното заклинание? Струва ми се, че ще ни трябва по-силна магия, за да преместим облаците толкова надалече.

— Разбира се — отвърна Лираел. — Какво искаш да направиш?

Сам обясни набързо, после повтори бавно, докато Лираел се увери, че разбира всичко. Обикновено двамата изсвирваха едни и същи символи едновременно. Сам искаше да изсвири различни, но допълващи символи, като на практика комбинира две различни заклинания за промяна на времето. Щяха да довършат и активират заклинанието, като изрекат два главни символа едновременно, макар че обикновено използваха само един.

— Това ще даде ли резултат? — попита разтревожено Лираел. Досега не си беше взаимодействала с друг маг на Хартата за толкова сложно заклинание.

— Ще стане много по-силно — каза уверено Сам.

Лираел погледна кучето за потвърждение, но животното не внимаваше. То се взираше на юг, погълнато от нещо, което Лираел и Сам нито виждаха, нито усещаха.

— Какво има?

— Не зная — отвърна кучето и извърна глава настрани, а щръкналите му уши потрепваха, докато се ослушваше в нощта. — Мисля, че нещо върви подир нас, но все още е далече…

Обърна се към Лираел и Сам.

— Направете магията си за времето и да изчезваме!

На малко повече от левга по-надолу от овчарската колиба, един много нисък мъж — почти джудже — газеше из плитчините. Кожата му беше бяла като кост, а косата и брадата му бяха още по-бели, толкова бели, че светеха в мрака, дори и под сенките на дърветата, надвиснали над водата.

— Ще й дам да разбере — мърмореше албиносът, макар че наоколо нямаше никой, който да чуе гневната му тирада. — Вече две хиляди години й служа вярно, а после да…

Той млъкна по средата на изречението и се хвърли в потока, а едната му ръка с топчести пръсти се потопи под водата. Миг по-късно се появи, хванала гърчеща се риба, която той незабавно захапа зад очите и отдели гръбначния стълб. Зъбите му, блеснали ярко на звездната светлина, бяха много по-остри от човешките.

Джуджето отново захапа рибата, а по брадата му покапа кръв. След няколко минути я беше изял, плюейки костите с ругатни и мърморейки между хапките, задето си бе пожелал пъстърва, а беше хванал млада щука.

Когато привърши, старателно почисти лицето и брадата си и подсуши краката си, но остави кървавите петна върху семплата роба, която носеше. Ала докато вървеше по брега на потока, петната избледняха и платът стана отново чист, бял и нов.

Робата беше препасана около кръста на дребното човече с червен кожен колан, а на мястото на катарамата имаше малко звънче. Албиносът го беше държал през цялото време, използвайки само едната си ръка, за да улови рибата и да се почисти. Ала вниманието му изневери, когато се препъна от хлъзгавата трева. Звънецът извиси глас, когато той падна на едно коляно — ясен звук, който изненадващо накара човека да се прозине. За миг изглеждаше, че ще остане да лежи там, но той с видимо усилие разтърси глава и се изправи.

— Не, не, сестричке — промърмори, сграбчвайки звънеца още по-здраво. — Имам работа, разбираш ли. Не мога да спя, не и сега. Трябва да извървя мили и да се възползвам максимално от двата крака и двете си ръце, докато още ги имам.

Някаква нощна птица изграчи наблизо и мъжът бързо извърна глава, забелязал я на мига. Все така хванал звънеца, той облиза устни и бавно запристъпва напред, като започна да я дебне. Ала птицата беше предпазлива и преди албиносът да се нахвърли върху й, тя отлетя, надавайки жален вик в нощта.

— Никога не получавам десерт — оплака се мъжът. Извърна се към потока и продължи да го следва на запад, все така хванал звънеца и недоволно мърморещ.

Глава шестаСребърните полусфери

Сто и двайсет мили северозападно от Дома на Абхорсен, източните брегове на Червеното езеро тънеха в мрак, макар че новият ден беше настъпил. Само че това не беше мракът на нощта, а на бурята, защото небето беше покрито с черни облаци, които се простираха във всички посоки в продължение на няколко левги. Мракът се бе задържал вече повече от седмица. Оскъдната слънчева светлина, която нахлуваше през облаците, беше слаба и бледа, а дните бяха изпълнени с някакъв странен сумрак, който не беше от полза за никое живо същество. Само в епицентъра на тази неподвижна група буреносни облаци имаше друга светлина, и тя беше ненадейна, ярка и бяла заради постоянните набези на светкавиците.

Никълъс Сейър беше привикнал с мрака, както и с много други неща, и той вече не му се струваше странен. Ала за разлика от мозъка, тялото му продължаваше да се бунтува. Той се закашля и притисна кърпичката към носа и устата си. Нощният екип на Хедж се състоеше от стабилни работници, но те миришеха ужасно, сякаш плътта им гниеше върху костите. Като цяло той не обичаше да ги доближава особено — да не би болестта им да е заразна, — но този път се наложи, — за да провери какво става.

— Разбирате ли, господарю — обясни Хедж, — не можем да доближим повече двете полусфери. Някаква сила ги държи раздалечени, каквито и методи да прилагаме. Сякаш са два еднакви полюса на магнит.

Ник кимна, обмисляйки информацията. Както беше сънувал, дълбоко под земята бяха скрити две сребърни полусфери, и те ги бяха открили по време на разкопаването. Ала победоносното усещане, породено от това, скоро беше разсеяно от логистичните проблеми около тяхното изваждане. Диаметърът на всяка от полусферите беше два метра, а странният метал, от който бяха направени, бе много по-тежък от нормалното, по-тежък дори от злато.

Полусферите бяха заровени на около шест метра една от друга, разделени от необичайна преграда, състояща се от седем различни материала, включително и кости. След като вече ги повдигаха, стана ясно, че тази преграда е помагала да се неутрализира отблъскващата сила, защото полусферите просто не можеха да се доближат на по-малко от петнайсет метра разстояние.

С помощта на валяци, въжета и над двеста души от нощния екип, едната полусфера беше изтеглена над ръба на ямата по спираловидната рампа. Другата беше изоставена на значително разстояние надолу по рампата. Последният път, когато опитаха да я изтеглят и повдигнат, отблъскващата сила беше толкова голяма, че тя полетя надолу и смаза много от работниците под нея.

Освен тази странна отблъскваща сила, забеляза Ник, полусферите имаха и други ефекти. Те сякаш излъчваха някаква остра миризма на горещ метал, която проникваше дори през зловонната смрад на гнило от нощния екип. От тази миризма му призля, макар че очевидно не влияеше нито на Хедж, нито на странните му работници.

След това блесна светкавица. Ник се стресна, когато падна още една и моментално го заслепи, а миг по-късно последва оглушителен тътен. Светкавиците падаха все по-начесто, и след като и двете полусфери бяха изровени, Ник забеляза някаква логика в това. Всяка полусфера беше удряна осем пъти подред, но деветия път не улучваше и поразяваше някой от работниците.

Това не им влияеше особено, забеляза Ник мимоходом. Ако не се подпалеха или не бъдеха напълно разчленени, продължаваха да работят. Ала тази информация не се задържа в главата му, тъй като вниманието на Ник постоянно се насочваше към главната му цел със съсредоточеност, която пропъждаше всякакви странични мисли.

— Ще трябва да преместим нататък първата полусфера — каза той, борейки се със задуха, предизвикан от гаденето, което го мъчеше всеки път, щом доближеше сребристия метал. — И ще ни трябва още една баржа. Двете полусфери няма да се поберат на тази, не и на петнадесет метра разстояние. Надявам се разрешителното за внос, което имам, да позволи изпращането на две пратки… Във всеки случай, нямаме избор. Не бива да закъсняваме.

— Както кажете, господарю — отвърна Хедж, но продължи да се взира в Ник, сякаш очакваше още нещо.

— Исках да те попитам дали си намерил екипаж — каза накрая Ник, когато мълчанието стана неловко. — За баржите.

— Да — отвърна Хедж. — Събират се край езерото. Мъже като мен, господарю. Хора, които са служили в армията на Анселстиер, в окопите около Границата. Поне докато нощта не ги принуди да напуснат постовете и наблюдателниците и да прекосят Стената.

— Имаш предвид дезертьори? Може ли да се разчита на тях? — попита рязко Ник. Последното, което искаше, беше да загуби някоя полусфера заради човешка глупост, или да си навлече допълнителни усложнения на влизане в Анселстиер. Не можеше да допусне това да се случи.

— О, не, сър, не са дезертьори — отвърна с усмивка Хедж. — Просто са изчезнали по време на военни действия и са твърде далече от дома. Те са напълно благонадеждни. Лично съм се уверил в това.

— А втората баржа? — попита Ник.

Хедж внезапно погледна нагоре, разширил ноздри, за да подуши въздуха, и не отговори. Ник също вдигна глава и в устата му падна тежка дъждовна капка. Облиза устни и побърза да се изплюе, когато гърлото му се скова от странно усещане.

— Това не е нормално — прошепна Хедж, когато дъждът се усили, а около тях се изви вятър. — Този дъжд е призован и идва от североизток. Най-добре да проуча въпроса, господарю.

Ник сви рамене, без да е сигурен за какво говори Хедж. Дъждът го караше да се чувства странно, извикваше различно усещане за самия него. Всичко наоколо беше като в сън и той за пръв път си зададе въпроса какво всъщност прави.

После гърдите му бяха пронизани от необичайна болка и той се преви на две. Хедж го хвана и го положи на земята, която бързо се превръщаше в кал.

— Какво има, господарю? — попита той, но тонът му беше по-скоро любопитен, отколкото състрадателен.

Ник простена и се хвана за гърдите, а краката му се гърчеха. Понечи да проговори, ала от устните му излезе само слюнка. Очите му се местеха трескаво в двете посоки, а после се отдръпнаха назад.

Хедж приклекна до него и зачака. Дъждът продължаваше да се лее върху лицето на Ник, но вече издаваше съскащ звук, а от кожата му се вдигаше пара. Секунди по-късно, от носа и устата на младия мъж се изви гъст бял дим, който свистеше при допира с дъжда.

— Какво има, господарю? — повтори Хедж, а гласът му внезапно прозвуча тревожно.

Устата на Ник се отвори и от нея излезе още дим. После ръцете му помръднаха, твърде бързо, за да ги види Хедж, а пръстите им сграбчиха крака на некроманта с ужасна сила. Хедж стисна зъби, борейки се с болката, и отново попита:

— Господарю?

— Глупак! — изрече съществото, което използваше гласа на Ник. — Сега не е моментът да търсиш враговете ни. Те ще открият тази яма съвсем скоро, но дотогава ще сме си отишли. Незабавно трябва да намериш още една баржа и да натовариш полусферите. И скрий това тяло от дъжда, защото вече е твърде слабо, а остава още много работа. Твърде много, за да могат слугите ми да мързелуват и да си бъбрят!

Последните думи бяха изречени злобно и Хедж изпищя, когато пръстите върху крака му се впиха в кожата като стоманените зъбци на капан. После го пуснаха и той падна в калта.

— Побързай — прошепна гласът. — Не се бави, Хедж. Не се бави.

Хедж се поклони от мястото си, но не се довери на гласа си, за да проговори. Щеше му се да се измъкне от здравата хватка на тези нечовешки силни ръце, но се боеше да помръдне.

Дъждът се усили, а белият дим започна да се връща в ноздрите и устата на Ник. След няколко секунди изчезна напълно, а той се отпусна съвсем.

Хедж улови главата му точно преди да клюмне в една локва. После го вдигна и внимателно го метна на раменете си като пожарникар. Кракът на някой обикновен човек би се счупил от силата, упражнена чрез ръката на Ник, ала Хедж не беше обикновен човек. Той повдигна младия мъж с лекота, като само направи гримаса заради болката в крака си.

Беше го пренесъл на половината път до палатката му, когато отпуснатото тяло на раменете му помръдна и Ник се закашля.

— Успокойте се, господарю — каза Хедж и ускори крачка. — Скоро ще ви скрия от дъжда.

— Какво е станало? — попита Ник с дрезгав глас. Усещането в гърлото му беше такова, сякаш току-що беше изпушил половин дузина пури, в комбинация с цяла бутилка бренди.

— Припаднахте — отвърна Хедж и си проправи път през висящата врата на палатката. — Ще успеете ли да се подсушите и да си легнете?

— Да, да, разбира се — сопна се Ник, но краката му се разтрепериха, когато Хедж го свали на земята и се наложи да се опре в един пътнически сандък. Над главата му дъждът барабанеше ритмично върху брезента, подсилван през няколко минути от приглушения басов тътен на гръмотевиците.

— Добре — каза Хедж и му подаде кърпа. — Трябва да дам нареждания на нощния екип, а след това да отида и да… намеря още една баржа. Може би ще бъде най-добре да си почивате тук, сър. Ще се погрижа някой — но не от ранените — да ви носи храна, да почиства нужника и така нататък.

— Напълно съм способен и сам да се грижа за себе си — отвърна Ник, макар че не спираше да трепери, докато събличаше ризата си и немощно започна да подсушава с кърпата гърдите и ръцете си. — Както и да надзиравам нощния екип.

— Това няма да бъде необходимо — каза Хедж. Надвеси се над Ник, а очите му сякаш станаха по-големи и се изпълниха с трептяща червена светлина, като че бяха прозорци към огромна пещ, горяща в черепа му.

— Най-добре останете тук — повтори той, а Ник усети горещия му металически дъх върху лицето си. — Няма нужда да надзиравате работата.

— Да — съгласи се мрачно младежът, а кърпата застина във въздуха. — Ще бъде най-добре да остана… тук.

— Ще чакате да се върна — нареди Хедж. Беше изоставил напълно обичайния си смирен тон и се извисяваше над Ник като учител, който се готви да набие ученика си.

— Ще чакам да се върнеш — повтори Ник.

— Хубаво — каза Хедж. Усмихна се и се завъртя на пета, като отново закрачи под дъжда. Той незабавно се превърна в пара, когато докосна голата му глава, обгръщайки го със странен бял ореол. След няколко крачки парата се разнесе и дъждът просто се напласти по косата му.

В палатката Ник внезапно започна да се подсушава отново. Когато приключи, облече една зле закърпена пижама и легна в леглото от натрупани кожи. Походното легло от Анселстиер се беше счупило преди дни, пружините поддадоха от ръждата, а брезентът бе унищожен от плесен.

Сънят дойде бързо, но не и спокойствието. Той сънуваше двете сребърни полусфери и своя Инкубатор за светкавици, построен отвъд Стената. Видя как полусферите поглъщат енергията от хиляда светкавици и в това време преодоляват силата, която ги държи на разстояние. Видя как накрая се сблъскват, заредени с мощта на десет хиляди бури… но после сънят започна отново и не можа да разбере какво се случва след това.

Навън дъждът се сипеше в плътна завеса, а светкавиците продължаваха да падат в и около ямата. Гръмотевици тътнеха и разтърсваха земята, докато мъртвите ръце от нощния екип теглеха въжетата, мъкнейки бавно първата сребърна полусфера към Червеното езеро, докато повдигаха втората от ямата.

Глава седмаПоследно желание

Два дни след особено успешното въздействие върху времето от страна на Сам и Лираел, все още валеше. Въпреки мушамите, грижливо опаковани от привиденията в Къщата, те бяха напълно, и изглежда постоянно, подгизнали. За щастие заклинанието най-сетне отслабваше, най-вече онази част с призоваването на ветровете, така че дъждът бе намалял и вече не брулеше хоризонтално лицата им, и не ги удряха съчки, листа и други летящи предмети, носени от вятъра.

Хубавото беше, както се налагаше да си напомня Лираел на всеки няколко часа, че благодарение на дъжда, беше напълно невъзможно да ги открият каквито и да било гарвани-убийци. Макар че това някак не беше чак толкова окуражаващо.

Освен това не беше студено, а това беше още един плюс. В противен случай щяха да измръзнат до смърт, или да не могат да се движат от изтощение, използвайки магията на Хартата, за да оживеят. И вятърът, и дъждът бяха топли, и ако бяха престанали поне за час-два, Лираел щеше да приеме въздействието им върху времето за много успешно. Ала сега гордостта от заклинанието беше доста помрачена от несгодите им.

Вече наближаваха Червеното езеро, изкачвайки буйно залесеното подножие на планината Абед и нейните посестрими. Тук дърветата растяха нагъсто, образувайки балдахин над главите им, а помежду им растяха много видове папрат и растения, които Лираел познаваше само от книгите. От тях на земята беше паднала гъста шума, която образуваше килим над калта. Заради дъжда навсякъде се стичаха хиляди малки ручейчета, които се лееха между корените на дърветата, по камъните и около глезените им. Разбира се, когато можеха да видят глезените си, защото през по-голямата част от времето краката им бяха потънали до пищялите в каша от мокри листа и кал.

Беше много трудно да се върви и Лираел се чувстваше по-уморена, отколкото й се струваше възможно. Почивките, когато имаше такива, се състояха в това да намерят най-голямото дърво с най-гъстата шума, за да спира дъжда, както и най-високите корени, на които да седнат, за да се предпазят от калта. Лираел беше установила, че може да спи дори при тези условия, макар че се събуждаше многократно, след оскъдните два часа, които си позволяваха, и откриваше, че лежи в калта, вместо да седи над нея.

Разбира се, когато се връщаха отново под дъжда, калта бързо се отмиваше. Лираел не беше сигурна кое е по-лошо. Калта или дъждът. Или пък средното положение: първите десет минути, след като излизаха от заслона, когато калта се отмиваше и се стичаше по лицето, ръцете и краката й.

Тъкмо по това време, след една почивка, когато цялото й внимание беше насочено към това да отмие калта от очите си, докато изкачваха поредната клисура, те откриха един умиращ кралски гвардеец, опрян на ствола на подслонилото го дърво. Или по-точно Падналото куче я откри, като я надуши, докато ровеше в земята пред Лираел и Сам.

Гвардейката беше в безсъзнание, златисточервената й туника беше пропита с черна кръв, а бронираната й ризница беше разкъсана на няколко места. В дясната си ръка продължаваше да стиска здраво един нащърбен и изтъпен меч, а лявата беше застинала в жест за образуване на заклинание, което никога нямаше да завърши.

И Лираел, и Сам разбраха, че тя е полумъртва, защото духът й вече беше прекрачил границата със смъртта. Сам бързо се наведе и призова най-силното заклинание за изцеление, което знаеше. Ала тъкмо когато първите символи на Хартата блеснаха ярко в съзнанието му, тя умря. Бледата светлина на живота в очите й угасна, заменена от помътнял и невиждащ поглед. Сам освободи символа за изцеление и нежно притвори очите й.

— Един от гвардейците на татко — изрече унило. — Но не я познавам. Може би е била от гвардейската кула в Робълс Таун или Ъпсайд. Странно какво е правила…

Лираел кимна, но не можеше да откъсне очи от трупа. Чувстваше се толкова безполезна. Все така се намесваше твърде късно, твърде бавно. Южняците в реката, след битката с Клор. Бара и търговците. А сега и тази жена. Беше толкова несправедливо да умре сама, само на няколко минути между смъртта и избавлението. Само ако бяха изкачили хълма по-бързо, или ако не бяха спирали за онази последна почивка…

— Агонизирала е няколко дни — каза Падналото куче, като душеше около трупа. — Но едва ли е дошла отдалече, господарке. Не и с тези рани.

— Тогава сигурно сме близо до Хедж и Ник — каза Сам и се изправи, за да се огледа внимателно наоколо. — Много е трудно да разберем под всички тези дървета. Може би сме близо до върха на хребета, или пък трябва да вървим още мили.

— Мисля, че е най-добре да проверя — изрече бавно Лираел. Още се взираше в мъртвото тяло на гвардейката. — Какво я е убило и къде е врагът.

— Тогава да побързаме — каза кучето и скочи на задните си крака с внезапно вълнение. — Реката сигурно я е отнесла на известно разстояние.

— Ще влизаш в смъртта? — попита Сам. — Дали е разумно? Искам да кажа, че Хедж сигурно е наблизо — или дори се спотайва там!

— Зная — каза Лираел. И тя си мислеше съвсем същото. — Но мисля, че си струва риска. Трябва да разберем къде точно са разкопките на Ник и какво се е случило с тази гвардейка. Не можем да продължим да вървим сляпо напред.

— Предполагам — каза Сам, хапейки устна с неосъзната тревога. — Какво трябва да правя?

— Пази тялото ми, докато ме няма, ако обичаш — каза Лираел.

— Но не използвай магията на Хартата, ако не се налага — добави кучето. — Някой като Хедж може да я надуши от мили. Въпреки дъжда.

— Зная — отвърна Сам. Тревогата му си пролича по това, че измъкна меча си, докато очите му продължаваха да шарят, проверявайки всяко дърво и храст. Погледна дори към небето, точно навреме, за да бъде окъпан от една дъждовна струя, проправила си път през гъстите клони над главата му. Тя се стече по врата му и под мушамата, като го накара да се почувства още по-зле. Ала в клоните на дървото не се спотайваше нищо, и доколкото можеше да види небето, там нямаше нищо друго, освен дъжд и облаци.

Лираел също извади меча си. За миг се поколеба кой звънец да избере, притиснала с ръка пояса. Беше влизала в смъртта само веднъж досега, и тогава за малко щеше да бъде разгромена и поробена от Хедж. Този път, каза си, щеше да бъде по-силна и по-добре подготвена. Това отчасти беше свързано с избора на правилния звънец. Леко докосваше с пръсти всяка кесия, докато стигна до шестата и внимателно я отвори. Извади звънеца, държейки го отвътре, за да не звънне. Беше избрала Саранет, Ограничителя. Най-силният от всички звънци, без да се брои Астарел.

— И аз ще дойда, нали? — попита нетърпеливо кучето, подскачайки в краката на Лираел, като бързо размахваше опашка.

Лираел кимна в знак на съгласие и започна да посяга към смъртта. Тук беше лесно, защото при своето преминаване гвардейката беше проправила врата, която дни наред щеше да служи за връзка между живота и смъртта на това място. Врата, която можеше да се използва в двете посоки.

Студът настъпи бързо и прогони влагата от топлия дъжд. Лираел потрепери, но продължи да пристъпва напред към смъртта, докато дъждът, вятърът, миризмата на мокра шума и бдителното лице на Сам изчезнаха, заменени от хладната, сива светлина.

Реката подръпваше коленете на Лираел, заставяйки я да продължи нататък. Тя се противопостави за миг, тъй като не желаеше да се раздели с усещането за живота зад гърба си. Трябваше само да направи крачка назад, да посегне към живота и да се върне в гората. Ала така нямаше да научи нищо…

— Аз съм бъдещият Абхорсен — прошепна тя и усети, че хватката на реката отслабва. Или може би си го въобрази. И в двата случая се почувства по-добре. Имаше право да бъде тук.

Бавно направи първата си крачка напред, последвана от още една и още една, докато вече вървеше неотклонно напред, а Падналото куче се гмуркаше край нея.

„Ако имам късмет, помисли си, гвардейката все още ще е от тази страна на Първата порта.“ Ала нищо не помръдваше, доколкото виждаше, дори не се носеше по повърхността, уловено от течението. В далечината се чуваше грохотът на Портата.

Тя се вслуша внимателно в него — защото грохотът щеше да спре, ако жената преминеше — и продължи да върви, като предпазливо опипваше дъното за дупки или неочаквани наклони. Беше много по-лесно да върви по течението и се поуспокои, но не дотам, че да спусне меча или звънеца.

— Тя е точно пред нас, господарке — прошепна кучето, а носът му помръдна само на сантиметър над повърхността на водата. — Вляво.

Лираел проследи лапата на кучето и видя, че под водата лежи блед силует, носещ се по течението към Първата порта. Тя инстинктивно пристъпи напред, решила да улови физически гвардейката. После осъзна грешката си и спря.

Дори и скорошните мъртви можеха да бъдат опасни, а приятелят от живота не оставаше непременно такъв и тук. Беше по-безопасно да не я докосва. Вместо това прибра меча в ножницата и докато заглушаваше Саранет с лявата си ръка, премести дясната, за да улови махагоновата дръжка на звънеца. Лираел знаеше, че трябва да го разклати с една ръка и в това време да започне да звъни, знаеше също, че би могла да го направи, ако се наложи, но й се стори разумно да бъде по-предпазлива. Все пак, никога преди не беше използвала звънците. Само панфлейтите, а те бяха по-незначителен инструмент на властта.

— Звънът на Саранет ще се чуе от мнозина, и надалече — прошепна кучето. — Защо да не изтичам и да я сграбча за глезена?

— Не — намръщи се Лираел. — Тя е от кралската гвардия, независимо, че е мъртва, и трябва да се отнасяме към нея с уважение. Само ще привлека вниманието й. Така или иначе, няма да чакаме тук.

Тя позвъни със звънеца, като просто описа дъга, един от най-лесните начини на звънене, описани в „Книгата за мъртвите“ за Саранет. В същото време вложи волята си в песента на звънеца, насочвайки го към потопеното тяло, което плаваше пред тях.

Звънецът прозвуча много силно и заглуши тихия рев на Първата порта. Той отекна навсякъде и изглежда се усилваше, вместо да притихне, а дълбокият звук образува огромен кръг от вълни около Лираел и кучето, които се движеха дори срещу течението.

После звукът обгърна духа на гвардейката и Лираел усети как тя се извива и гърчи против волята си, като прясно уловена риба. Чу едно име сред тътена на звънеца и разбра, че Саранет го е научил и й го съобщава. Понякога се налагаше да се използва заклинание на Хартата, за да се научи някое име, но тази гвардейка не разполагаше с никакви защити срещу който и да било от звънците.

— Марейн — каза ехото на Саранет — ехо, което прозвуча само в главата на Лираел. Името на гвардейката беше Марейн.

— Остани, Марейн — изрече тя със заповеден тон. — Изправи се, защото искам да поговоря с теб.

Долови съпротивата й, ала тя беше слаба. Миг по-късно студената река се разпени и забълбука, и духът на Марейн се изправи и се извърна с лице към владетеля на звънеца, който я беше възпрял.

Гвардейката беше мъртва твърде отскоро, за да се промени от смъртта, така че духът й изглеждаше по същия начин, както и тялото й в живота. Висока, набита жена, чиято разкъсана ризница и рани по тялото личаха толкова ясно на странната светлина в смъртта, както на слънцето.

— Говори, ако можеш — нареди Лираел. И отново, тъй като беше мъртва отскоро, Марейн вероятно би могла да говори, ако реши. Мнозина от онези, обитавали дълго смъртта, губеха способността си да говорят, която можеше да бъде възстановена само от Дайръм.

— М-м-мога — изграчи Марейн. — Какво искаш от мен, господарке?

— Аз съм бъдещият Абхорсен — обяви Лираел и тези думи сякаш отекнаха из дебрите на смъртта, заглушавайки тихия й вътрешен глас, на който му се щеше да каже: „Аз съм Дъщеря на Клеър.“ — Искам да те попитам кой причини смъртта ти и какво знаеш за човек на име Никълъс и ямата, която е изкопал — продължи тя.

— Приковала си ме със звънеца си и съм длъжна да отговоря — каза Марейн с глас, лишен от всякакви емоции. — Но бих искала да помоля за един подарък, ако е възможно.

— Хайде — каза Лираел и стрелна с поглед Падналото куче, което обикаляше зад Марейн като вълк след овца. Кучето улови погледа й, размаха опашка и продължи да обикаля. Очевидно просто си играеше, макар че Лираел не разбираше как може да е толкова безгрижно тук, в смъртта.

— Некромантът от ямата, чието име не се осмелявам да изрека — каза Марейн. — Той уби другарите ми, но се разсмя и ме остави да изпълзя нататък, както бях ранена, с обещанието, че слугите му ще ме открият в смъртта и ще ме принудят да му служа. Усещам, че това се случва, и че тялото ми лежи зад мен, без да е обгоряло. Не желая да се върна, господарке, нито да служа на такъв като него. Моля те да ме изпратиш нататък, откъдето никаква сила да не може да ме върне.

— Разбира се, че ще го направя — каза Лираел, ала думите на Марейн я изпълниха със страх. Щом като Хедж я беше освободил, вероятно бе накарал да я проследят и знаеше къде се намира тялото й. Навярно в момента беше под наблюдение и лесно щяха да забележат духа й в смъртта, когато се появеше. Може би Хедж — или слугите му — точно сега се придвижваха из живота и смъртта.

Още щом си го помисли, кучето наостри уши и изръмжа. Миг по-късно Лираел чу, че ревът на Първата порта прекъсва и утихва.

— Нещо се задава — предупреди кучето, душейки реката. — Нещо лошо.

— Тогава да побързаме — каза Лираел. Остави Саранет и измъкна Кибет, премествайки звънеца в лявата си ръка, за да може да извади и Нехима. — Марейн, кажи ми къде се намира ямата по отношение на тялото ти.

— Ямата е разположена в следващата долина, над хребета — отвърна Марейн спокойно. — Там има много мъртви, постоянно е облачно и падат светкавици. Направили са и път през дъното на долината към езерото. Младият Никълъс живее в парцалива палатка на изток от ямата… Нещо идва да ме вземе, господарке. Моля ви, умолявам ви да ме изпратите нататък.

Лираел долови страха в духа на Марейн, макар че гласът й имаше отмерен, равен мъртвешки тон. Тя реагира мигновено, иззвънявайки с Кибет над главата си, като описа осморка.

— Върви, Марейн — изрече строго, а думите й се сляха с песента на звънеца. — Влез в дебрите на смъртта и не се бави, не позволявай на никого да застане на пътя ти. Заповядвам ти да отидеш до Деветата порта и да я преминеш, защото си заслужила вечен покой. Върви!

При последната дума Марейн рязко се завъртя кръгом и закрачи с високо вдигната глава и размахани ръце, както навярно бе марширувала в живота по парадния плац в казармата на Велизар. Тя маршируваше изправена като лък към Първата порта. Лираел видя, че се препъна за миг в далечината, сякаш нещо се бе опитало да й устрои засада, но после продължи да върви, докато ревът на портата утихна в знак, че я е преминала.

— Отиде си — отбеляза кучето. — Ала онова, което излезе, е някъде тук. Подушвам го.

— Аз също го усещам — прошепна Лираел. Отново размени звънците и взе Саранет. Допадаше й сигурността на големия звънец и дълбокият му, авторитетен глас.

— Трябва да се връщаме — каза кучето, а главата му бавно се движеше наляво-надясно, за да открие съществото. — Никак не ми харесва, когато са умни.

— Знаеш ли какво е? — прошепна Лираел, когато започнаха да се връщат към живота, криволичейки така, че гърбът й никога не беше наистина извърнат. Както и по време на първото й пътуване, беше много по-трудно да се върви срещу течението, освен това то й се стори невероятно студено и се просмукваше в духа й.

— Някакъв подлец отвъд Петата порта, струва ми се — каза кучето. — Дребен е и отдавна е изгубил първоначалната си… Ето го!

Кучето излая и се хвърли във водата. Лираел видя нещо като дълъг, измършавял плъх — чиито очи светеха като въглени — да отскача встрани, когато кучето го нападна. След това се зададе право срещу нея и тя усети как студеният му и силен дух се извисява насреща й, твърде голям за плъхообразната му фигура.

Тя изпищя и го удари с меча си, а наоколо се разхвърчаха синьо-бели искри. Ала той беше много бърз. Ударът рикошира и съществото захапа лявата й китка — ръката, която държеше звънеца. Челюстта му щракна около бронирания й ръкав и между иглените му зъби лумнаха черно-червени пламъци.

После зъбите на кучето се впиха в кръста на създанието и го изтръгнаха от ръката на Лираел, а зловещото ръмжене на животното се сля с квиченето на съществото и писъците на Лираел. Миг по-късно всички те бяха заглушени от дълбокия звук на Саранет, когато тя отстъпи назад, размаха звънеца, хвана дръжката и иззвъня, правейки всичко това с едно плавно движение.

Глава осмаИзпитанието на Самет

Сам отново направи кратката си обиколка, за да се увери, че нищо не наближава. Не че виждаше кой знае колко през дъжда и шумата. Нито пък щеше да чуе нещо, преди да дойде толкова близо, че да може единствено да се бие с него.

Отново огледа Лираел за някакви следи от промяна, но тя все още беше в смъртта, тялото й бе неподвижно като статуя, побеляло от лед, а от нея лъхаше студ, който бе накарал локвите в краката й да замръзнат. Сам реши да откъсне парче лед, за да се разхлади, но се отказа. Насред замръзналата локва имаше няколко големи кучешки отпечатъка, защото Падналото куче — за разлика от своята господарка — можеше физически да преминава в смъртта, потвърждавайки предположението на Сам, че физическата му форма е напълно магическа.

Тялото на гвардейката все така беше подпряно на дървото. Сам беше обмислил идеята да я сложи да легне както трябва, но това му се стори глупаво, тъй като означаваше да я положи в калта. Щеше му се да осигури на тялото й достойна смърт, но не посмя да използва необходимата магия на Хартата. Не и докато Лираел не се върнеше.

Сам въздъхна при тази мисъл и му се дощя да може да се скрие от дъжда под дървото, докато Лираел се завърне. Ала напълно съзнаваше, че е отговорен за нейната сигурност. На практика отново беше сам, лишен дори от съмнителното приятелство на Могет. Това го тревожеше, но страхът, който го беше съпътствал по време на цялото му бягство от Велизар, бе изчезнал. Този път просто не искаше да разочарова леля Лираел. Затова вдигна меча си и отново започна да крачи из тесния кръг от дървета, който си бе избрал като маршрут на своя патрул.

Беше го преполовил, когато долови нещо през постоянния звук от дъжда. Чупенето на мокри клонки под тежестта на нечии крака, или нещо подобно. Звук, необичаен за гората.

Сам веднага приклекна зад шарения ствол на една голяма папрат и стаи дъх, за да може да чува по-добре.

В началото долавяше само дъжда и туптящото си сърце. После отново чу онзи звук. Тихи стъпки и шум от смачкани листа. Някой — или нещо — се опитваше да се прокрадне към него. Звуците идваха от около шест метра надолу по склона, скриван от зелените шубраци. Те наближаваха съвсем бавно, с по една крачка в минута.

Сам погледна към Лираел. Нямаше изгледи да се завръща от смъртта. За миг си помисли, че трябва да изтича и да я потупа по рамото, да й даде сигнал да се върне. Тази мисъл беше много съблазнителна, защото тогава тя щеше да поеме отговорността.

Отхвърли идеята. Лираел имаше да върши работа, както и той. Щеше да разполага с достатъчно време да я повика, ако се наложи. Това може би беше просто някой голям гущер, който пълзеше между папратта, или пък диво куче, или някоя от онези големи, черни безкрили птици, за които знаеше, че живеят в тези планини. Не можа да си спомни как се наричат.

Не беше някое мъртво създание. Щеше да го усети със сигурност, помисли си той. Някое същество на Свободната магия щеше да пращи под дъжда и той щеше да го подуши. Навярно…

Отново помръдна, но не нагоре по хълма. Сам разбра, че обикаля наоколо. Може би се опитваше да си проправи път край тях, за да ги атакува по склона. Това би била човешка хитрост.

„Възможно е да е некромант, изрече някаква уплашена част от съзнанието му. Не е мъртъв, затова не можеш да го усетиш. Владее Свободната магия, но не е нейно творение, затова не подушваш нищо. Навярно това дори е той. Навярно е Хедж.“

Ръката на Сам, която държеше меча, започна да трепери. Той стисна дръжката по-здраво и спря треперенето. Белезите от изгаряне върху китките му посиняха, пламнали от усилието.

Това е, каза си. Това е изпитанието. Ако не се изправеше срещу онова, което се спотайва там сега, щеше да разбере завинаги, че е страхливец. Лираел не го мислеше за такъв, нито пък кучето. Беше избягал от Астарел, но не от страх. Принудиха го с магия, а и Лираел бе избягала. В това нямаше нищо срамно.

Нещото отново помръдна, промъквайки се по-наблизо. Сам още не го виждаше, но беше сигурен, че знае къде е.

Посегна към Хартата и усети, че сърцето му забавя френетичното си туптене, когато бе обгърнат от познатото спокойствие на магията, обединяваща всички живи същества. Рисувайки във въздуха със свободната си ръка, Сам призова четири ярки символа. Изрече тихичко петия в свитата си ръка. Когато символите се сляха, той държеше кинжал, който приличаше на слънчев лъч, попаднал в ръката му. Беше твърде ярък, за да се гледа директно, но и от най-кратък поглед личеше, че е златист.

— За Хартата!

Хванал слънчевия кинжал в една ръка и меча в другата, Сам нададе оглушителен боен вик и се хвърли напред, проправяйки си път сред папратите, подхлъзна се в калта и едва не падна надолу по склона. Забеляза светкавично движение зад едно дърво и промени посоката, все още крещейки, а буйната му бащина кръв пулсираше в слепоочията му. Врагът беше там, някакво странно, бледо човече…

Което изчезна.

Сам опита да спре. Зарови пети в земята, но краката му се подхлъзнаха в калта и се заби право в дънера на едно дърво, отскочи от една папрат и се просна по гръб. Докато лежеше в калта, той си припомни думите на учителя си по фехтовка: „Повечето от хората, които падат по време на битка, никога вече не се изправят. Така че най-добре не падай, за Бога!“

Сам пусна слънчевия кинжал, който веднага угасна, а разделените символи се разляха в земята, и се изправи. Беше лежал само една или две секунди, помисли си той, докато се оглеждаше като обезумял. Но нямаше и следа от… каквото и да беше онова същество…

Лираел.

Тази мисъл го порази като удар и той незабавно хукна по склона, по който току-що се беше спуснал, хващайки се за папрати, клони и всичко, което можеше да му помогне да побърза. Трябваше да се върне! Ами ако Лираел е била нападната в смъртта? Ударена откъм гърба с кинжал или нож? Нямаше да има шанс.

Успя да се върне в малкото сечище. Лираел още стоеше на мястото си. От протегнатите й ръце висяха ледени висулки, образувани от дъждовните капки. Замръзналата локва около краката й се беше увеличила, а това беше много странно в тази топла гора. Тя бе невредима.

— Имаш късмет, че бях тук — каза един глас зад Сам. Познат глас.

Гласът на Могет. Сам се обърна.

— Могет? Ти ли си? Къде си?

— Тук, и както винаги съжалявам — отвърна Могет и една малка бяла котка бавно излезе иззад една папрат.

Сам остана нащрек. Видя, че Могет все още носи нашийника си и от него виси звънче. Ала това би могло да е номер. И къде… и кой… беше онзи странен блед мъж?

— Видях един мъж — каза Сам. — Косата и кожата му бяха бели, бели като сняг. Бели като твоята козина…

— Да — прозя се Могет. — Това бях аз. Но тази форма ми беше забранена от Джеризел, която беше… да видим… четиридесет и осмият Абхорсен. Не мога да я използвам в присъствието на Абхорсен, макар и чирак, без предварително разрешение. Обикновено майка ти не ми разрешава, макар че баща й беше по-отстъпчив. В момента Лираел не може да каже „да“ или „не“, затова отново ме виждаш в обичайния ми вид.

— Кучето каза, че тя… Астарел… няма да те освободи — каза Сам. Още не беше свалил меча си.

Могет отново се прозя и звънецът на врата му иззвъня. Беше Ранна — Сам го позна по гласа и по собствената си реакция: и той не можа да потисне прозявката си.

— Така ли каза онова куче? — подхвърли котката, докато вървеше към раницата на Сам и внимателно разпори половината шевове върху кръпката с един от острите си нокти, за да може да скочи вътре. — Астарел? Тя ли е била? Беше толкова отдавна, че не помня кой кой е. Така или иначе, тя ми каза, каквото имаше да казва и аз си тръгнах. Събуди ме, когато пристигнем на някое сухо и приятно място, принц Самет. С цивилизована храна.

Сам бавно спусна меча си и въздъхна раздразнено. Това очевидно беше Могет. Само че не беше сигурен дали се радва, че котката се е върнала. Непрекъснато си припомняше онзи злорад кикот в тунела под Къщата, както и миризмата и заслепяващата светлина на Свободната магия…

Ледът се пропука. Сам отново се завъртя, а сърцето му биеше лудо. Редом с пропукването на леда чу далечното ехо на звънец. Беше толкова далечно, че би могло да е спомен или плод на въображението му.

Ледът продължаваше да се пропуква и Лираел падна на едно коляно, а от нея се сипеха ледени снежинки като миниатюрна снежна буря. После проблесна ярка светкавица и се появи кучето, което тревожно подскачаше наоколо, а от гърдите му се разнасяше дълбоко ръмжене.

— Какво се е случило? — попита Сам. — Ранена ли си?

— Не съвсем — отвърна Лираел с гримаса, от която личеше, че нещо не е наред, и вдигна лявата си китка. — Някакъв ужасен, дребен обитател на Петата порта се опита да ме ухапе по ръката. Но не успя да проникне през бронята — само я натърти.

— Какво му направи? — попита Сам. Кучето все така тичаше наоколо, сякаш мъртвото същество можеше да се появи внезапно.

— Кучето го прехапа през средата — каза Лираел, като се насили да поеме няколко дълги и бавни вдишвания. — Макар че това не го спря. Но накрая го принудих да ми се подчини. Вече пътува към Деветата порта — и няма да се върне.

— Вече си истински бъдещ Абхорсен — каза Сам, а в гласа му се долови възхищение.

— Предполагам — отвърна бавно Лираел. Чувстваше се така, сякаш бе предявила някакви претенции, когато се бе провъзгласила за Абхорсен в смъртта. И беше изгубила нещо. Беше едно да поемеш звънците в Къщата. И съвсем друго да ги използваш наистина в смъртта. Предишният й живот вече й се струваше толкова далечен. Беше си отишъл завинаги, а тя още не знаеше какъв ще бъде новият й живот, нито каква е тя самата. Чувстваше се неудобно в собствената си кожа и това нямаше нищо общо с топящия се лед, дъжда или калта.

— Надушвам нещо — заяви кучето.

Лираел вдигна поглед и едва сега забеляза, че Сам е много по-изкалян отпреди, а от една драскотина на ръката му тече кръв, макар че той явно не я бе забелязал.

— Какво е станало с теб? — попита тя рязко.

— Могет се върна — отвърна Сам. — Поне според мен е Могет. В раницата ми е. Само че в началото изглеждаше като някакъв много нисък албинос и реших, че е враг…

Той млъкна, когато кучето се хвърли към раницата му и я подуши. Оттам се подаде бяла лапа и то се отдръпна точно навреме, за да не одраска носа му. Отново приклекна, а челото му се сбърчи озадачено.

— Могет е — потвърди то. — Но не разбирам…

— Тя ми даде втори шанс, както се изрази — каза един глас от раницата. — Повече, отколкото ти някога си правил.

— Втори шанс за какво? — изръмжа кучето. — Сега не е време за твоите игрички! Знаеш ли какво изкопават на четири левги оттук?

Могет подаде глава над раницата. Ранна иззвъня, разпращайки прилив на умора сред всички, които го чуха.

— Зная! — просъска котката. — Пет пари не давах и преди, както и сега. Това е Разрушителя! Унищожителя! Изличителя…

Могет спря да си поеме дъх. Тъкмо когато се готвеше да проговори отново, кучето внезапно излая — кратък и отривист звук, изпълнен със сила. Могет извика, сякаш бяха настъпили опашката му, и се скри в раницата със съскане.

— Не изричай името Му — нареди кучето. — Не и в пристъп на гняв, не когато сме толкова близо.

Могет мълчеше. Лираел, Сам и кучето се взираха в раницата.

— Трябва да се махаме оттук. — Лираел въздъхна, бършейки последните капки от челото си, преди да са влезли в очите й. — Но най-напред искам да изясним нещо.

Тя отиде до раницата на Сам и се надвеси над нея, като внимаваше да стои на разстояние, за да не получи удар с лапа.

— Могет. Ти все още си длъжен да служиш на Абхорсен, нали?

— Да — отговори той неохотно. — За съжаление.

— Така че ще помагаш на мен и на всички нас, нали?

Отговор не последва.

— Ще ти уловя риба — намеси се Сам. — Искам да кажа, когато отидем на място, където има риба.

— И няколко мишки — добави Лираел. — Ако обичаш мишки, разбира се.

Мишките гризяха книгите. Всички библиотекарки ненавиждаха мишки и Лираел не правеше изключение. С голямо удоволствие установи, че статусът й на Абхорсен не беше изкоренил тази съществена част от библиотекарката в нея. Освен това все още мразеше златни рибки.

— Няма смисъл да се пазарите с това същество — каза кучето. — Той ще прави, каквото му наредят.

— Риба, когато има, мишки и една пойна птичка — каза Могет, подавайки се от раницата, а малкият му розов език се стрелкаше във въздуха, сякаш рибите и в момента бяха пред него.

— Без пойна птичка — каза категорично Лираел.

— Много добре — съгласи се Могет. Хвърли презрителен поглед към кучето. — Това е цивилизовано споразумение и отговаря на настоящата ми форма. Храна и подслон в замяна на помощта, която реша да ви предоставя. По-добре, отколкото да съм роб.

— Ти си… — поде разпалено кучето, но Лираел сграбчи нашийника му и то се успокои, ръмжейки.

— Няма време за разправии — каза Лираел. — Хедж е освободил Марейн — гвардейката — с намерението да пороби духа й по-късно — бавната смърт означава по-силен дух. Той знае приблизително къде е починала, а може би е имал други слуги в смъртта, които ще му докладват за моето присъствие. Така че трябва да тръгваме.

— Трябва… — поде Сам, когато Лираел понечи да потегли — трябва да я погребем достойно.

Лираел поклати глава, диагонално движение, което не изразяваше нито съгласие, нито отказ, а просто умора.

— Сигурно съм уморена — каза тя и отново избърса челото си. — Обещах й да го направя.

Подобно на труповете на търговците, ако тялото на Марейн останеше тук, можеше да бъде населено от друг мъртъв дух, или Хедж би могъл да го използва за още по-ужасни неща.

— Би ли го направил, Сам? — попита Лираел, разтривайки китката си. — Честно казано, аз съм малко уморена.

— Хедж би могъл да надуши магията — предупреди ги кучето. — Както и всички мъртви създания, намиращи се достатъчно близо. Макар че дъждът ще помогне.

— Вече направих заклинание — каза Сам оправдателно. — Мислех, че ни нападат…

— Не се тревожи — прекъсна го Лираел. — Но побързай.

Сам отиде до тялото и нарисува във въздуха символите на Хартата. Секунди по-късно то беше покрито с нажежен до бяло огнен покров и скоро не остана нищо за който и да било некромант, освен почернелите халки от ризницата.

Тогава Сам понечи да си тръгне, но Лираел пристъпи напред и от разтворената й длан паднаха три обикновени символа на Хартата, които покриха кората на дървото над пепелта. Тя проговори на символите, оставяйки думите си там, за да бъдат чути от всеки маг на Хартата в идните години, докато дървото съществува.

— Тук умря Марейн, далече от дом и приятели. Беше кралски гвардеец и смела жена, която се сражава срещу един враг, оказал се твърде силен за нея. Ала дори в смъртта тя изпълни дълга си и направи дори повече. Ще я помним. Сбогом, Марейн.

— Уместен жест — каза кучето. — И…

— Доста глупав — намеси се Могет иззад главата на Сам. — Ако продължавате с тези магии, мъртвите ще са по петите ни след минути.

— Благодаря, Могет — каза Лираел. — Радвам се, че вече ни помагаш. Сега тръгваме, така че можеш отново да заспиш. Куче — ако обичаш, разузнай напред. Сам — последвай ме.

Без да дочака отговор, тя кривна нагоре към хребета, отправила се към едно място, където дърветата растяха по-нагъсто. Кучето подтичваше зад гърба й, а после обиколи, за да мине отпред, размахвайки опашка.

— Властна е, нали? — обърна се Могет към Сам, който ги следваше по-бавно. — Напомня ми за майка ти.

— Млъквай — каза Сам и отмести един клон, който заплашваше да го удари по лицето.

— Нали знаеш, че би трябвало да бягаме с все сила в обратната посока — каза Могет. — Така ли е?

— В Къщата ми каза, че няма смисъл да бягам или да опитвам да се крия — сопна се Сам. — Не беше ли така?

Могет не отговори, но Сам знаеше, че не спи. Усещаше, че котката мърда в раницата му. Не повтори въпроса си, защото склонът ставаше по-стръмен и се нуждаеше от всичкия си въздух. Щом продължиха да се изкачват, го напуснаха всякакви идеи за разговор, докато криволичеше между дърветата и над падналите дънери, изтръгнати от склона заради вятъра и неспособността им да пуснат дълбоки корени.

Най-сетне достигнаха хребета, мокри до кости въпреки мушамите, и ужасно уморени от изкачването. Слънцето, потънало някъде сред облаците, клонеше към залез, и беше очевидно, че не могат да напреднат повече преди падането на нощта.

Лираел реши да обяви почивка, но когато даде знак на кучето, то не й обърна внимание, преструвайки се, че не вижда френетичните сигнали с ръка. Лираел въздъхна и продължи, благодарна, че кучето беше свърнало на запад и вече следваше хребета, вместо да се спуска надолу. Те продължиха да вървят още около трийсет минути, макар че им се сториха часове, докато накрая стигнаха до едно място, където едно свлачище беше издълбало огромен куп пръст по северната фасада на хребета.

Кучето спря там, избирайки група папрати, които щяха да ги подслонят. Лираел седна до него, а Сам се дотътри минута по-късно и се сгромоляса като счупен акордеон. Щом седна, Могет излезе от раницата му и застана на задните си крака, използвайки главата му като опора за предните си лапи.

Четиримата се взираха през просеката към долината, чак до Червеното езеро, а в далечината се виждаше мрачна водна шир, осветявана от проблясващи светкавици и оскъдните лъчи на залязващото слънце, които успяваха да проникнат през облаците.

Ямата на Ник също се виждаше ясно — зейнала рана от червена пръст и жълта глина насред зелената долина. В района около нея непрекъснато падаха светкавици, а тътенът от гръмотевиците долиташе до четиримата като постоянен съпътстващ звук. Около нея се трудеха стотици фигури, които изглеждаха миниатюрни от това разстояние. Дори и на няколко мили оттам Лираел и Сам усещаха, че са мъртви.

— Какво правят ръцете? — прошепна Лираел. Въпреки че бяха скрити високо на хребета, сред дърветата и папратите, тя усещаше, че лесно могат да бъдат забелязани от Хедж и слугите му.

— Не мога да разбера — отвърна Сам. — Струва ми се, че местят нещо — онова лъскаво нещо. Към езерото.

— Да — каза кучето, което стоеше съвсем неподвижно до Лираел. — Теглят две сребърни полусфери, намиращи се на триста крачки една от друга.

Могет просъска зад ухото на Сам и той усети, че го побиват тръпки.

— Всяка полусфера е побрала половината от древен дух — каза кучето. Гласът му беше много тих. — Дух от Началото, преди създаването на Хартата.

— Онзи, за когото каза на Могет да не го споменава — прошепна Лираел. — Унищожителя.

— Да — каза кучето. — Бил е пленен много отдавна и затворен в сребърните полусфери, а полусферите били заровени надълбоко под защити от сребро, злато и олово, калина, ясен и дъб, а седмата защита била кост.

— Значи още е окован? — прошепна настоятелно Сам. — Тоест, те може и да са изкопали полусферите, но той още е затворен в тях, нали?

— Засега — каза кучето. — Но когато затворът рухне, не може да се разчита особено на оковите. Вероятно някой е открил начин да съедини полусферите, макар че не се сещам как и къде ги пренасят…

— Съжалявам, че те провалих, господарке — добави то и легна по корем, като жално зарови брада в земята.

— Моля? — попита Лираел, поглеждайки унилото куче. Известно време не можа да реши какво да каже. После чу как един тих вътрешен глас я пита: „Как би постъпил един Абхорсен?“ и разбра, че трябва да бъде такава, каквато се очаква от нея. Безстрашна, макар че чувстваше тъкмо обратното.

— За какво говориш? Вината не е твоя.

Гласът й потрепери за миг, но тя го прикри с кашлица, преди да продължи.

— Освен това… Унищожителя все още е затворен. Просто ще трябва да предотвратим съединяването на тези полусфери, или онова, което възнамерява да прави с тях Хедж.

— Трябва да спасим Ник — каза Сам. Преглътна шумно, а после добави: — Макар че там долу има ужасно много мъртви.

— Точно така! — възкликна Лираел. — Ето какво можем да направим най-напред. Ник трябва да знае къде точно възнамеряват да пренесат полусферите.

— И плановете й са като тези на майка ти — каза Могет. — И какво ще направим? Ще отидем там и ще помолим Хедж да ни предаде момчето?

— Могет… — понечи да проговори Сам, а кучето изръмжа, но Лираел ги надвика. Беше й хрумнал един план и искаше да го сподели, преди да е започнал да звучи отчаяно дори на самата нея.

— Не ставай глупав, Могет. Ще си починем малко, след това ще си сложа кожата на Хартата, която направих на лодката и ще отлетя долу като бухал. Кучето също може да отлети и двамата заедно ще открием Ник и ще го измъкнем. Вие със Сам ще ни последвате и ще се срещнем край течащата вода — онзи поток там. Дотогава ще разполагаме с дневна светлина и течаща вода, и ще можем да разберем от Ник какво става. Какво мислите?

— Това е четвъртият най-глупав план, който съм чувал от някой Абхорсен — отвърна Могет. — Хареса ми онази част с подремването, макар че пропусна да споменеш вечеря.

— Не съм сигурен, че точно ти трябва да отлетиш долу — каза Сам смутено. — Убеден съм, че мога да схвана как действа кожата на бухал, и може би ще се справя по-добре с това да убедя Ник да дойде с нас. А как би могло да лети кучето?

— Няма да е нужно да го убеждаваме — изръмжа кучето. — Твоят приятел Ник навярно до голяма степен е творение на Унищожителя. Ще се наложи да го принудим — и трябва да внимаваме с него и евентуалните сили, които може би е получил. Колкото до летенето, просто се смалявам и ми поникват крила.

— О — каза Сам. — Разбира се. Поникват ти крила.

— Ще трябва да се пазим и от Хедж — добави Лираел, която със закъснение се питаше дали все пак няма по-добър план. — Но аз трябва да съм тази, която ще използва кожата на Хартата. Направих я с моя размер — няма да ти стане. Дано не се е намачкала в раницата ми.

— Ще ми трябват поне два часа да стигна до онзи поток — понеже не мога да летя — каза Сам, поглеждайки надолу от хребета. — Може би всички трябва да продължим по-късно тази вечер; тогава можете да отлетите оттук. Така ще бъда по-наблизо и в незабавна готовност, ако възникнат проблеми. А ти би могла да ми услужиш с лъка си, за да мога да омагьосам няколко стрели, докато чакам.

— Добра идея — каза Лираел. — Трябва да продължим. Но лъкът няма да ти бъде много полезен, ако продължи да вали — а не мисля, че можем да рискуваме с още магии за време, за да спрем дъжда. Това със сигурност ще ни издаде.

— Той ще престане до изгрев-слънце — заяви кучето много авторитетно.

— Хмф — отвърна Могет. — Всеки би могъл да го каже. Впрочем той вече спира.

Сам и Лираел погледнаха през балдахина от дървета, и разбира се, макар че бурята на северозапад продължаваше, облаците над главите им и на изток се разсейваха, а под тях се показваше избледняващото червено сияние на слънцето и първата нощна звезда. Това беше Уалус, червената звезда, която сочеше пътя на север. Лираел се окуражи от вида й, макар да знаеше, че само овчарските приказки разказват, че Уалус носи късмет, ако е първата звезда на небето.

— Добре — каза Лираел. — Не обичам да летя в дъжда. Мокрите пера са досадни.

Сам не отговори. Стъмваше се, но светкавиците около ямата даваха възможност да се видят някои неща в долината, макар и на пресекулки. Забелязваше някакво петно с квадратна форма, което като нищо би могло да е палатка. Вероятно палатката на Ник, защото наоколо не се виждаха други.

— Дръж се, Ник — прошепна Сам. — Ще те спасим.

Интерлюдия първа

Ръката на Тъчстоун стискаше рамото на Сабриел, докато лежаха под колата. Никой от тях не чуваше след експлозията и бяха замаяни от шока. Много от стражите им лежаха мъртви около тях и очите им не можеха да възприемат ужасната човешка гибел, която ги заобикаляше. Във всеки случай, вниманието им беше погълнато от евентуалните им убийци. Виждаха наближаващите им крака, а смехът им звучеше приглушен и далечен, сякаш бяха шумни съседи в другата къща.

Тъчстоун и Сабриел пълзяха напред с пистолети в ръце. Двамата стражи, които бяха оцелели под колата, също пълзяха. Едната беше Веран, видя Сабриел, която все така стискаше пистолета, въпреки кръвта, която се стичаше по ръцете й. Другият оцелял беше най-възрастният от всички, Барлест, а посивялата му коса беше изцапана и вече не беше бяла. Той държеше картечница и я подготвяше за стрелба.

Нападателите забелязаха движението, ала твърде късно. Четиримата оцелели стреляха почти едновременно и смехът бе заглушен от внезапния огън. Празните месингови гилзи трополяха по долната страна на колата, а между колелата се издигаше лютив дим.

— Към лодката! — извика Барлест на Сабриел, сочейки зад гърба си. В началото тя не го чу добре, докато не извика три пъти: — Лодката! Лодката! Лодката!

И Тъчстоун го чу. Погледна Сабриел и тя забеляза страха в очите му. Но знаеше, че той се страхува за нея, а не за себе си. Посочи към алеята, която се спускаше между къщите зад тях. Тя щеше да ги заведе до площад „Ларнъри“ и Стълбището на стражата. Там ги чакаха лодки и още стражи, дегизирани като речни търговци. Дамед беше подготвил старателно няколко пътя за бягство, но този беше най-близкият. Както винаги, той беше мислил единствено за сигурността на своя крал и кралица.

— Вървете! — извика Барлест. Беше сменил барабана на своята картечница и започна да дава кратки изстрели вдясно и вляво, принуждавайки всички нападатели, които бяха успели да се скрият, да останат с наведени глави.

Тъчстоун стисна рамото на Барлест в един кратък, последен миг, а после запълзя към другия край на колата. Сабриел пълзеше до него и ръцете им се докоснаха за кратко. До нея Веран дълбоко пое дъх и се хвърли навън, скочи на крака и хукна в мига, в който се отдалечи от колата. Стигна до алеята, приклекна зад един пожарен кран, прикривайки Сабриел и Тъчстоун, които я следваха. Ала засега нямаше изстрели, освен прилежните откоси на Барлест, който все още беше под колата.

— Хайде! — изрева Тъчстоун, извръщайки се на входа на алеята. Ала Барлест не се появи и Веран сграбчи Тъчстоун и Сабриел и ги изблъска по алеята, като викаше: „Вървете! Вървете!“

Чуха, че Барлест нададе боен вик зад тях, чуха и стъпките му, когато се стрелна изпод колата в противоположната посока. Последва един продължителен, разтърсващ откос от автоматична стрелба и няколко по-силни, единични изстрели. После настъпи тишина, като се изключеше тракането на ботушите им по калдъръма, шума от тежкото дишане и биенето на сърцата им.

Площад „Ларнъри“ беше безлюден. Паркът в центъра, обикновено пълен с бавачки и бебета, беше напълно лишен от признаци на живот. Вероятно експлозията беше станала едва преди няколко минути, но те бяха достатъчни. Откакто Королини и неговите главорези от „Наша страна“ бяха дошли на власт, в Корвиър имаше много размирици и обикновените граждани бяха разбрали кога да изчезват бързо от улиците.

Тъчстоун, Сабриел и Веран бягаха целеустремено по площада и краката им затрополиха по Стълбището на стражата в далечния му край. Един пиян лодкар ги видя — три въоръжени фигури, опръскани с кръв и още нещо, ала не беше толкова пиян, че да се изпречи на пътя им. Приклекна встрани и се сви на кълбо.

Мътната река Сетъм течеше край късия кей в края на стълбите. Един мъж с високи мушамени ботуши, облечен в разнородни рибарски дрипи стоеше там, пъхнал ръце в един варел, който най-вероятно току-що бе измъкнал от плитчините на калната река. Щом чу тропота по стъпалата, ръцете му измъкнаха рязана пушка с вдигнато петле.

— Куеръл! Подкрепление! — извика Веран. Мъжът внимателно свали пушката, измъкна една свирка изпод многото кръпки на ризата си и я наду няколко пъти. В отговор се чу друго изсвирване и още няколко кралски гвардейци изскочиха от една лодка, скрита под кея, понеже реката се беше отдръпнала. Всички гвардейци бяха въоръжени в случай на неприятности, ала израженията на лицата им показваха, че никой не е очаквал да види това.

— Засада — възкликна Тъчстоун, щом наближиха. — Трябва да потеглим незабавно.

Преди да успее да каже повече, двамата със Сабриел бяха сграбчени от множество ръце, които буквално ги хвърлиха на палубата на чакащата лодка, а Веран скочи след тях. Съдът, който представляваше преустроен речен търговски кораб, се намираше на около два метра под кея, но се появиха още ръце, които да ги уловят. Веднага щом ги натикаха в здраво укрепената с пясъчни торби каюта, моторът премина от бавния си празен ход към енергично вибриране и лодката потегли с дълбока тръпка.

Сабриел и Тъчстоун се спогледаха, за да се уверят отново, че са живи и сравнително здрави, макар че и двамата кървяха от дребните рани от шрапнели.

— Това беше — каза тихо Тъчстоун и остави пистолета си на палубата. — Приключих с Анселстиер.

— Да — каза Сабриел. — Или по-скоро той приключи с нас. Тук вече няма да намерим подкрепа.

Тъчстоун въздъхна, взе една кърпа и избърса кръвта от лицето на Сабриел. Тя стори същото с него; после станаха и се прегърнаха набързо. И двамата трепереха и не се опитваха да го крият.

— Най-добре да се погрижим за раните на Веран — каза Сабриел, когато се пуснаха. — И да начертаем маршрут, който да ни заведе у дома.

— У дома! — потвърди Тъчстоун, ала дори когато изричаха тази дума, и двамата изпитаха скрит страх. След като днес бяха толкова близо до смъртта, те се бояха, че децата им ще бъдат изправени пред още по-големи опасности, а както и двамата много добре знаеха, съществуваше много по-зла участ от обикновената смърт.