Врагът отвътре

Глава първа

През следващите няколко дни получих основни образование за това как една велика и мощна организация като тази на Роксентър, една непревземаемо ефикасна голяма машина може да „бибип“ една планета. Бях обладан от възхищение. Не бе чудно, че Ломбар изучаваше Роксентър така прилежно! Правех си записки винаги, когато беше възможно, за да мога да ги изпращам на шефа си и да му се подмазвам. Земята може да е несъвършена и примитивна и много от технологиите си, но организацията на Роксентър беше на светлинни години пред всичко друго в открития космос. Пет поколения на сатанинскн мошеничества я бяха направили това, което беше сега: колос! Цяла планета, танцуваща под палката на един психираи човек! Великолепно! В сравнение с това Хелър беше едно жалко нищо! И аз щях да отприщя лавината върху него!

Започна в момента, в който излязох от Роксентъровата обител на самообожание и се озовах в кабинета на мис Пийс.

— „Бибип“! — каза тя като вдигна красивата си глава. — Пет часът е и закъснявам за клиниката по абортите! Ти със сигурност си си изкарал „бибип“ добре!

Дисциплина, плътни дневни графици! Ето това е необходимо, за да изградиш една велика империя!

— Разтвори „бибипаната“ си риза! — нареди тя.

Беше си облякла палтото и шапката. Вилнееше на бюрото си и хвърляше неща във всички посоки. — Къде е „бибип“ печатът!

Аз разтворих ризата си. Наблюдавах всяко нейно рижение.

Тя откри, каквото търсеше, под стар сандвич с фъстъчено масло. Какъв хитър начин да скриеш идин таен печат!

Беше голям диск с дръжка и спусък. Тя го вдигна и с един крив кламер започна да блъска по подвижните му букви отпред.

Четях онова, което изписваше на него: „Фамилен шпионин на Роксентър.“ Имаше дата и място за инициалите. Колко ефикасно!

Тя тръгна към мен с такава скорост и ярост, че за миг се паникьосах. Пръстът й беше на спусъка.

— Сигурна ли сте — започнах аз, — че „шпионин“ е пише с „и“ вместо „е“?

— Не поставяй под въпрос кодовете! — сопна ми се тя. — Когато онова светлинно табло — и тя направи жест към мигащата плоскост на стената, — светне в тъмночервено с дванайсет точки, той има предвид „Положил клетва фамилен шпеонин“. Няма да стигнеш много далече, мойто момче, ако започнеш да го оспорваш! Дръж разтворена бибипаната си риза!

Е, какво можех да направя? Кодът си е код. Разтворих по-широко ризата си.

Тя шляпна печата на голите ми гърди и натисна спусъка. Жилна ме!

Грабна някакъв странен на вид писец от бюрото си и като стискаше здраво език между зъбите си в ъгълчето на устата и се концентрираше упорито, притисна писеца към гърдите ми и много усърдно написа нещо, което вероятно бяха инициалите й. Отстъпи назад и хвърли писеца на една кука от закачалата за палта.

Погледнах към гърдите си. Там нямаше нищо!

Е, не зависеше от мен да поставям нещата под съмнение. Докато си закопчавах ризата, започнах щ се придвижвам към вратата с големите зъби.

— Не, не, за Бога! — каза тя с раздразнение. — Всички са си отишли вкъщи. Използвай тази врата! И като си мърмореше нещо за нов необучен персонал, тя самата мина през една странична врата. Последвах я, но вървеше толкова бързо, че веднага я и губих.

Намирах се в обикновена зала на административна сграда, претъпкана с хора, които си отивм вкъщи. Тук със сигурност се следваха плътни графици. Направи ми впечатление напрегнатото нетърпение по лицата на служителите, които се опитваха да се махнат.

Мислейки си, че вероятно трябва да докладвам на Бери, се лутах през пиковия час, изпълнен с хора, които си тръгваха от работа. Изливаха се от сграда подир сграда. Какъв ентусиазиран прилив на човечество! Колко вълнуващо бе да видиш как добре си спазваха графиците!

Докато си разбутам път през стремителния па ток към схрадата на „Октопус“, всичко беше здрави заключено!

Тъй като сега бях един предан служител, си дадох сметка, че от мен сега се очаква ентусиазирано да хукна към къщи. Така и направих. Добре че не бе ни далеч, тъй като хората от охраната бяха взели петстотинте долара от портфейла ми и ме бяха оставили само с оръжието ми и федералните документи.

След една вана, за да сваля от себе си вонята на антисептика, прекарах известно време пред огледалото, опитвайки се да видя печата. Нямаше абсолютно нищо.

Повиках един пиколо да отнесе дезинфекцирани дрехи, а той се обади на обществената здравна служба, която изпрати специален камион. Измъкнах малко пари от матрака и му дадох пет долара бакшиш. Той беше много благодарен.

Тъй като Утанч не се виждаше никъде наоколо, си направих една обилна и чудесна вечеря в стаята, погледах малко телевизия и с благодарност си легнах.

Денят си го биваше, но имах задължението да бъда свеж и бодър, за да мога да се явя на работа точно в девет на другата сутрин. Нещата вече бяха в движение. Дори боговете не биха могли да помогнат На Хелър!

Глава втора

Точно в девет сутринта, спретнато облечен в чисто нов костюм и с широкопола шапка, се представих в специалния кабинет на господин Бери.

Там нямаше никого.

Изчаках известно време във фоайето.

Около девет и четиресет и пет един портиер отпори вратата, за да почисти помещенията, и аз влязох. Седнах в приемната. След около десет влезе една група от охраната, за да провери офисите и да се увери, че са безопасни. Нищо не ми казаха.

Около 10:30 четвъртият помощник-администратор влезе, изключи алармената система против крадци, отключи барикадираната си противокуршумна клетка и седна да чете „Ежедневен състезателен бюлетин“.

В единайсет се приближих към него.

— Мисля, че трябва да се срещна с господин Бери.

— Е? И защо плачеш на моето рамо? — каза той. Лошият късмет си е лош късмет. — Той продължи да чете състезателния бюлетин.

В дванайсет чух невероятна шумотевица във фоаайето. Звучеше като въстание! В готовност да изпълнявам задълженията си, се втурнах навън. Една орда от хора се изливаше от офисите и отиваше да обяд навън. Бях почти стъпкан в спонтанното масово движение. Покорно се запътих да обядвам.

В един часа следобед влязох. Четвъртият помощник-администратор се появи към един и петнайсет. Погледна ме с отвращение. Влезе в клетката си и натисна някакво копче. Петима от охраната нахълтаха през вратата с извадени оръжия. Четвъртит помощник-администратор сочеше към мен. Също и оръжията на охраната!

— Почакайте! — извиках аз. — Името ми е Инксуич! Трябва да се срещна с господин Бери!

Шефът на охраната посочи през стъклото на четвъртия помощник-администратор.

— Той в онзи списък на търсените ли е?

Беше трудно да видя какво ставаше, защото ме бяха изправили до стената с вдигнати ръце и разтворени крака.

Чух четвъртия помощник-администратор да казва:

— Не, той не е в списъка на издирваните. Не мога да разбера. Трябва да има някаква грешка.

— Там имаш някакъв друг списък — каза шефът на охраната. — Да не е списък на наемните убийци?

— Ами-и — каза четвъртият помощник-администратор, — това е бележка от Бери. — Той ми изкрещя през стъклото: — Ей, ти, тъп „бибип“. Трябваше да си В „Личен състав“ в десет часа! Нищо ли не можеш направиш както трябва? Закъснял си!

Хората от охраната ме избутаха бързо в някакъв кабинет, на който пишеше:

Напъхаха ме вътре и си тръгнаха.

— Инксуич? — каза някакво момиче. — Вие не сте в списъка на бойния отряд за Венецуела. Какво правите тук? Не разбирате ли, че правителството трябва да бъде свалено от власт до четири следобед? — Това наистина предизвика объркване. Самият завеждащ „Личен състав“ излезе да види за какво беше тревогата и изръмжа, че не може да чуе любимата си радио програма заради цялата шумотевица наоколо. Той сложи в ред нещата. Работата с Венецуела била прехвълена на руснаците. Персоналът изглеждаше много разкаян за това, че не е бил информиран.

Завеждащият „Личен състав“ натисна някакво копче. Нахълтаха шестима друга от охраната. Завеждащият сочеше към мен.

— Той разстрои работата в целия офис!

Те ме сграбчиха.

— Почакайте! — изпищях аз, а гласът ми беше изострен от това, че дърпаха ръцете зад гърба ми и се опитваха да ме вдигнат, за да ме изхвърлят навън.

— Аз съм служител тук! Току-що ме нае самият господин Роксентър!

Стовариха ме на куп в средата на стаята. Шефът на охраната каза:

— Хващам се на бас!

Завеждащият „Личен състав“ каза:

— Става! Пет долара!

Шефът на охраната каза:

— Става! Разкъсайте ризата му!

Така и направиха, а наоколо се разлетяха копчета.

Един от охраната извади странно на вид фенерче. Насочи го към гърдите ми. Погледнах надолу.

Във флуоресцентно зелено там светеше „Фамилен шпеонин на Роксентър“ с дата и инициали.

— Божичко — възкликна шефът на охраната. — Губиш, Трогмортън.

— Не, ти губиш — каза завеждащият „Личен състав“.

Двамата се награбиха в страховита схватка. Някой се обади в психиатричния отдел, дойде един психиатър и им каза, че и двамата са загубили и че се вземат твърде насериозно. Накара ги да платят един на друг по пет долара и тогава някак разсеяно взе двете банкноти и си тръгна.

Озовах се заедно с някаква консултантка от „Личен състав“ в една преградена кабинка. Тя продупчваше някакви компютърни карти. Беше много продължителен процес. Вземаше данните от федералните ми документи.

Най-накрая пъхна всички карти в един компютър. Натисна някакъв бутон за проверка, за да извика данните на екрана. Нищо не се случи. Екранът остана празен.

— Ами това е всичко — каза тя, — обработихме те.

— Почакайте — казах аз. — Екранът на компютъра остана празен.

— Разбира се — отвърна тя. — не би искал да бъдеш разконспириран, нали?

Тръгнах си.

Вратата на офиса на господин Бери беше открехната. Отворих я и влязох.

— Къде беше, по дяволите? — попита той. — Чакат ни цял час!

Хукнахме навън и хванахме такси. Най-накрая нещо се случваше!

Глава трета

Докато пътувахме с колата, спирани тук-там от улични задръствания, господин Бери изглеждаше много тих. От време на време очите му трепваха към мен.

Най-накрая той заговори.

— Ти колко знаеш за този Уистър?

— Не толкова, колкото вие — излъгах аз. — Просто видях, че се стреснахте и затова ви прикрих. — Нямаше смисъл да карам Бери да стреля по мен, защото знаех твърде много.

— Хмм — каза той. — Не ми харесва начина, по който се справяме с Уистър, Инксуич. Правилният път обикновено е доста заобиколен, но в този случай един директен удар би бил много по-подходящ.

Сковах се от притеснение. Нямах кодовата пластина. А и със сигурност нямах намерение да изгърмя при едно Волтарианско нахлуване. При условие, че планетата е в такова състояние, те биха изтребили всяко живо същество на нея, биха построили екология и биха колонизирали. Това „всяко живо същество“ включваше и мен.

Как можех да се справя с това? Уф!

— Торпедо Фиакола не извади много голям късмет — казах аз.

Сега беше негов ред да се скове, а адвокатите от Уолстрийт са много опитни в прикриване на чувствата си — ония чувства, които имат, ако въобще имат.

— Божичко! — каза той. Гледаше ме някак шокирано. Тогава любопитството му надделя. — Онзи „бибип“ ли ти каза?

— Не — отвърнах. — Уистър го изпрати на Северния полюс. Вероятно сега той не може да говори и нищо друго, освен за полярните мечки. — Беше време да отклоня вниманието му от себе си. — Уистър беше този, който прибра стоте бона, а не Фиакола.

— ИСУСЕ! — каза Бери.

— Да — казах аз доволно. — Уистър използва парите ви за наемни убийци, за да финансира изобретяването на това евтино гориво.

— О, Боже мой!

— Знам — казах аз, — че си мислите, че ако това стигне до господин Роксснтър, той ще направи нещо много неприятно.

Бери се взираше в мен ужасен. Можех и да го накарам да разбере.

— Но едно нещо можете да ми кажете — продължих аз. — Защо господин Роксентър е така смъртно настроен срещу това да има син?

Лицето му изглеждаше като бяла изсушена слива.

Най-накрая той каза:

— Той е импотентен. Просто воайор. От години е неспособен да го прави.

— О, я стига, г-н Бери — казах аз. — Хайде да не се баламосваме. Аз застанах на ваша страна в неговия кабинет, когато можех да оставя да ви го забият до края. Не можете да отречете — това показва, че можете да ми се доверите. Има още нещо в цялата тая работа.

— Инксуич, не знам как, по дяволите, си се сдобил с информацията, която имаш. Но тя е МНОГО опасна. Ще наруша професионалната етика, ако ти кажа още една дума! Защитата се оттегля!

Минахме през още две задръствания. Тогава тон ме погледна и се усмихна някак ледено — по едно потрепване от двете страни на устата под студените му очи.

— Инксуич, след като се консултирах със себе си, стигнах до заключението, че ти си един от най-хитрите и коварни „бибипци“, които някога съм срещал. Не, нека да коригирам твърдението си. Ти СИ най-хитрият и коварен „бибип“, който съм срещал. Мисия, че нашето партньорство ще надмине разкритията на Върховния съд!

— А ти, г-н Бери, си най-порочният и лукав „бибип“, с който някога съм имал привилегията да работя.

Стиснахме ръце тържествено с взаимно възхищение. Бяхме пристигнали на мястото.

— Сега — каза господин Бери, — хайде да отидем и да направим живота на този Уистър толкова „избибипан“ и разбит, че той никога да не може отново да си вдигне главата. Хайде да направим това, без да се съобразяваме с никакво обжалване и да го доведем до максимална присъда!

С какъв само ентусиазъм се запалихме! Бери леко вдигна ръка и посочи небостъргачите, коию се издигаха внушително навсякъде около нас.

— Намираме се в рекламния център на света. Съвсем скоро ще се обадим на Ф.Ф.Б.О. — най-голямата фирма за реклама и връзки с обществеността в Америка. Остави на мен цялото говорене.

— Ф.Ф.Б.О.? — казах аз. — От какво е това съкращение?

— Фатън, Фартън, Бърщайн и Оуз. За квалифицирания човек на рекламата най-важният тест е да може да го каже бързо и без да заеква. Това означава, че си в течение. Но, повтарям, остави на мен цялото говорене. Тъй като съм адвокат, те не могат да ме задържат за лъжесвидетелство или клевета.

Влязохме в огромно, богато украсено фоайе. Метални риби плуваха около стенописите. Приличаха на бозайници.

Асансьорът полетя. Изсипа ни в една малка стая. Нямаше столове. Някакви хора се лутаха наоколо, очевидно бяха пришълци тук и изглеждаха притеснени. Имаше висока клетка от армирано стъкло в еди ния ъгъл, а зад дупката в края на лабиринта седели едно момиче. Стените на стаята бяха тъмночервени. Имаше един горен отвор и можех да видя дулото на пушка с рязана цев, зад която стоеше бдително око. Нямаше никакви табелки или упътвания.

Бери извади някаква карта от портфейла си. Залепи я на армираното стъкло. Момичето трепна.

— Вицепрезидента на Международните връзки с обществеността — настоя Бери.

Момичето грабна един телефон. Изрева в него истерично. След това моментално изкрещя през отвора на лабиринта:

— Етаж 50! Качвайте се направо, г-н Бери!

Хората в стаята се отдръпнаха назад, за да ни направят път.

Качихме се на един асансьор. С ъгълчето на устата си и без да помръдва устни, господин Бери каза:

— Не ми хареса бавният отговор. Разбирам корпоративната им тактика на разтакаване много добре: тук нещо не е в ред. Това може да изиска трета степен. Смъкни шапката си над очите. Така, когато се изкашлям, се направи на много безпощаден. Когато тропна с крак, постави ръка вътре в сакото си, сякаш ще извадиш оръжие. Схвана ли?

Навлизах в света на корпоративните похвати. Казах, че съм разбрал. Внезапно Бери добави:

— Но в никакъв случай не го вади и не стреляй по никого. Ние притежаваме застрахователната компания, която ги е застраховала и не искаме да плащаме вреди. Нека правото на иск за обезщетение при телесна повреда си остане за тях. Тогава полицата ще стане невалидна.

Бяхме пристигнали. Вратата на асансьора се отвори с плъзгане. От двете страни се откри красива приемна.

Две момичета, леко облечени като шаферки, държаха между себе си килим, навит на руло около един прът. Килимът беше червен. Като вървяха заднишком, те започнаха да го развиват, така че ние да можем да стъпваме по него.

Две цветарки, облечени в прозрачно бяло, подскачаха наоколо и изящно разстилаха цветя от кошниците си по пътя ни.

Двама цигулари в унгарски носии вървяха успоредно с нас и свиреха съблазнителни мелодии.

— Мразя тия бибипани рекламни формалности — каза Бери.

— Винаги ли правят това?

— Не. Само за мен. Знаят, че го ненавиждам.

Минахме по дълъг коридор. Двама младежи надуха силно вестителски тромпети, а след това направиха с тях дъга.

Едно момиче в костюм на агънце красиво отвори врата, на която пишеше:

Кабинетът беше затрупан с цветя. Един доста дебел мъж в аленочервен смокинг се аняше и потриваше ръце.

— Аз съм Дж. П. Флагрънт, г-н Бери. Добре дошли. Добре дошли. Добре дошли.

В другия край на стаята три момиченца вдигнаха ангелските си личица и запяха:

Те се поклониха и изприпкаха красиво навън, като изпращаха целувки и правеха реверанси едновременно. Трудно е.

Флагрънт потърка отново ръце.

— Сега какво да предложа на господин Бери и госта? Хаванска хаванска хаванска пура? Малко шампанско „Рер“, реколта 1650-та? Или може би една хубава, сочна секретарка да ви освежи? Онази врата води към спалня, в която едно бижу е цялото в очакване на ДЖЕЛО!

— Ако кажеш на тоя кортеж да се оттегли — каза Бери кисело, — може да се захванем за работа.

Флагрънт плесна с дебелите си ръце и все още лъчезарен, им даде знак да изчезнат. Музиката от цигулките спря. Хората в залата се разпръснаха във всички посоки като обезумели.

Бери махна от тъмния си костюм едно венчелистче, сякаш беше петно от сажди. Пусна го на пода и почисти пръстите си в носна кърпа. Каза:

— Обръщаме се отново към вас и засега няма да закриваме сметката ви. Трябва ни човек за връзки с обществеността. Но държим на правото да си го изберем сами.

— О, Боже мой, г-н Бери. За нас е чест. И най малкият интерес на Роксентър е закон за нас и ние ще направим всичко, всичко, всичко, за да бъдем в задоволителна и приемлива обслужваща първостепенна позиция за вас.

Той удари силно с ръце.

Една секретарка се втурна при нас с тетрадка в едната ръка и торбичка с противозачатъчни в другата.

Флагрънт плесна три пъти с ръце. Млад мъж с костюм на „Айви Лийг“9 със строга кройка влетя с огромна книга в ръка. По команда на Флагрънт, като държеше книгата към нас, младежът започна да ни показва усмихнати фотографии на хора от връзки с обществеността с приложени графики и биографии.

Бери се покашля.

Като по команда, аз веднага се направих на много безпощаден.

— За този случай — каза Бери, — не искаме никой друг освен Дж. Уолтър Мадисън.

Младежът трепна.

Секретарката трепна.

Дж. П. Флагрънт пребледня.

— О, Боже мой, не, г-н Бери!

— Настоявам! — изсъска Бери, като гледаше убийствено.

Флагрънт падна на колене. Младежът падна на Колене. Секретарката падна на колене. И тримата миигнаха ръце за смирена молитва. Казаха в хор: НЕ ДЖ. ЧУРУЛИКАЩОТО КУКУ!

Бери ми каза с крайчеца на устата:

— Трябва да получим този човек. Той е невероятен специалист, не може да се сравни с никой друг. — Тропна с скрак.

Аз мушнах ръка под сакото си, сякаш имам намерение да извадя оръжие.

Те изпищяха!

В коридора затропаха крака. Един огромен, внушителен мъж в тъмночервен костюм на тесни райета влетя в стаята.

— Какво става тук? — изръмжа той. Видя Бери.

Отстъпи назад.

— Тези идиоти — каза Бери с тънък и кисел глас, — не искат да обслужат Роксентър. А на вас, мистър Булщот, като председател на Ф.Ф.Б.О., това трябва да служи като веществено доказателство А!

Мистър Булшот падна на колене сякаш за молитва.

— Моля те, Боже, не постъпвай така с нас! Моля ви, г-н Бери!

Флагрънт изстена към господин Булшот:

— Той настоява да получат Дж. Уолтър Мадисън!

— О, Боже мой — каза господин Булшот. Отчаяни чупеше ръце. — Моля ви, не постъпвайте така с нас господин Бери! На последния си пост при нас той разруши всички международни връзки с обществеността на Република Патагония! Той предизвика революция! Всяка частица от собствеността на „Октопус“ беше разграбена и национализирана! Президентът се самоуби! А Дж. Уолтър Мадисън направи всичко това сам!

Бери ми каза с ъгълчето на устата си:

— Не става. Отстъпи към стената и ме прикривай с оръжието. Играта може да загрубее.

Направих каквото ми каза. Всички изпищяха! Чуваше се как в коридора се затръшват врати и щракват ключалки.

Бери каза с убийствен глас:

— Нима ще отхвърлите тези разумни искания, Булшот?

— Не, Боже мой, Бери! Имайте сърце! Това може да коства репутацията на Ф.Ф.Б.О.!

— Няма да ни оставите да получим Дж. Уолтър Мадисън?

Както беше на колене, господин Булшот се дръпна напред, наведе се и започна да ближе обувките на господин Бери. Бери отстъпи назад.

— Оставяте ми само една алтернатива, мистър Булшот.

Бери отиде до телефона. Вдигна слушалката и вза:

— Свържете ме с банка „Граб-Манхатън“.

Четиримата паднали на колене се вторачиха внего невярващо.

— Тук е Бери. Свържете ме с господин Цезар от отдел „Неизплатени заеми“, моля.

Булшот изпищя!

— О-о, Боже мой, Бери! Не се обаждайте за заемите на Ф.Ф.Б.О.! В момента имаме недостиг на пари!

Бери спокойно чакаше на линията за господин Цезар. Изведнъж прозрях ситуацията. Роксентър притежава банка „Граб-Манхатън“! Една от най-големите в света! А тя контролира повечето от другите банки! Каква тактика! Преизпълних се с гордост, че съм част от такъв ефикасен и мащабен механизъм! Но не свалих оръжието си от тях.

Булшот внезапно нададе вой:

— Но не всичките ни заеми са неизплатени!

— Скоро ще бъдат — каза Бери.

— Чакайте! Чакайте! Чакайте! — каза Булшот. — Постигнали сте насищане на пазара!

Бери прикри слушалката с ръка.

— Ще се опитам да го намеря! — каза Булшот.

Младежът и секретарката попречиха на опита на Дж. П. Флагрънт да отвори прозореца и да скочи. Булшот излетя нанякъде. Върна се след трийсет секунди. Изглеждаше измъчен.

— Никой не знае къде е той!

Един високоговорител викаше целия персонал и от всички етажи. Чуваше се: „В Пета зала се свиква незабавна конференция за велики идеи!“

В залата започна да се тълпи персоналът. Развълнувано жужене на гласове. Шокирани погледи, когато чуваха името на Дж. Чуруликащото Куку.

Булшот тичаше между тях.

— Искам незабавен отговор! Къде е Дж. Уолтър Мадисън? Дайте някоя идея за плакат и получавате едномесечна безплатна почивка на Бахамите!

Бери все още държеше ръката си на телефона. Погледна към мен с присвити очи.

— Казах ти, че играта може да загрубее — каза той. — Но трябва да получим този човек!

Всички изреваваха незабавни отговори: „Смърт на Мадисън!“, „Да го «бибип» Мадисън!“, „Заемете на Мадисън пет долара днес и утре ще загубите момичето си!“, „Настанете Мадисън като номер едно над Четиримата конници на Апокалипсиса!“, „Покажете как Мадисън седи и се смее, върху един свят и пламъци!“, „Направете монтаж как Мадисън убива майка си, но мисля, че това вече е направено!“ „Двама Мадисън в пещта са по-добре, отколкото един на сухо!“

Някакъв силен, ясен глас извика:

— Госпожица Дайси може да знае къде е!

Втурване. Измъкнаха госпожица Дайси от един килер за чистачки, където се беше скрила, започнаха да я подават над главите си и я пуснаха в кабинета на Флагрънт.

Тя беше крехка на вид брюнетка, предимно очи, които се взираха ужасено в нас.

Булшот се извиси над нея.

— Госпожица Дайси! Говори се, че вие сте били недният модел, използван от Дж. Уолтър Мадисън. Къде е той?

Тя се тресеше от страх.

— Една екскурзия с изцяло поети разходи до върха на „Уошингтън Монюмент“, ако ни кажете — измънка Булшот.

Госпожица Дайси се опитваше да потъне вдън земя, но не успяваше.

— Ще бъдете уволнена, ако не ми кажете веднага — каза Булшот.

— Обещах да не казвам! — изпищя госпожица Дайси с пресипнал от ужас глас.

— Той знае, че искате да го убиете и ако кажа, ще се върне и ще ме довърши! Сигурна съм! Дори духът му би бил опасен!

Булшот щракна с пръсти. Двама млади счетоводители в светложълти следобедни дрехи влязоха. Единият хвана госпожица Дайси за китките, а другият — за глезените. Разпънаха я хоризонтално между себе си. Трети счетоводител отиде до прозореца и го разтвори широко. Отдолу зинаха петдесет етажа пространство. Зави ми се свят.

Двамата счетоводители при главата и при краката започнаха да я люлеят назад-напред, готови да я изпратят в пространството, когато амплитудата станеше достатъчно голяма.

— Чакайте! Чакайте! — извика Булшот. — Осветлението е съвсем неправилно! Доведете ми някой режисьор от отдела за рекламни филми!

Настана суетня. Мъж на средна възраст с барета си проправи с лакти път през тълпата. Носеше малък мегафон. Някой му донесе стол, на чийто гръб пишеше: „Режисьор“. Влезе осветител с лампи. Нагласи ги бързо и със замах.

Булшот се обърна към момичето:

— Ще ни кажеш ли къде е той?

Тя поклати глава.

— Няма по-лоша съдба от Дж. Уолтър Мадисън — каза тя. Въпреки че беше крехка и изплашена, говореше сериозно.

— Твой ред е, Лемли — каза Булшот на режисьора.

— Добре — отговори режисьорът Лемли. — Искам цигулки!

Появи се цигулар и започна да свири „Сърца и цветя“.

— Сега, онова, което искам — каза Лемли през малкия си мегафон, — е студена, безпристрастна естественост. Това не е Холивуд, видите ли. Никакви гримаси. Отнася се за вас, г-це Дайси — искам да изглеждате напълно естествена и да се усмихвате. Зрителите трябва да ИСКАТ да купят продукта. Добре. Хайде да направим едно копие от раз. Филмите струват майка си и баша си. Нагласено ли е всичко? Светлини! Камера!

Някой влетя с клапа и каза бързо: „Реклама на ДЖЕЛО. Първи кадър. Първи дубъл!“ Трясна бързо с дъската и излетя навън. Объркващо, защото нямаше камера.

— ДЕЙСТВИЕ! — извика господин Лемли.

Двамата младежи залюляха госпожица Дайси назад-напред във все по-широки и по-широки дъги, като поглеждаха към прозореца всеки път, като го доближаха.

— Спрете! Спрете! Спрете! — извика Лемли. — Боже мой, Дайси, дръж си бибипаните очи отворени. Как можеш да въздействаш със затворени очи!

— Тя припадна — каза единият от младежите. Булшот се справи достойно с положението.

— Къде, по дяволите, е реквизиторът!

Влетя един реквизитор. Той вдигна поставката с шампанското, преобърна я — лед, шампанско „Рер“, реколта 1650 година, щипки, всичко върху лицето на госпожица Дайси.

Госпожица Дайси дойде на себе си.

— Нов дубъл — каза Лемли. — Този път моделите, които държат главата и китките й, трябва да гледат към камерата. Усмихнете се. Изглеждайте доволни. Схващате ли? Добре! Започваме! Светлини! Камери!

Някой влетя с клапата.

— Реклама на ДЖЕЛО. Последен първи кадър, втори дубъл.

Тракна.

— Действие! — извика Лемли.

— Ще кажа! Ще кажа! — извика Дайси. — Гримът ми е много размазан за кадър! Какво ще си помислят зрителите!

— Спрете! — каза Лемли. — Импровизиран диалог. Не е в сценария.

— Пет минути почивка! — извика Булшот. И всеки хукна за петминутната почивка. Той строго препречи на Дайси пътя.

— Получавам ли екскурзия до Китай? — попита госпожица Дайси.

— Да — отвърна Булшот.

— А след това ме прехвърлят в някой офис отвъд желязната завеса? — каза Дайси.

— Да — отвърна Булшот.

— Добре. Той се крие на Док 92. Това е новата свободна зона и той е извън териториалните граници в една кола в контейнер с надпис „Експорт“. Майка му го храни всяка вечер в девет! Сега ме пуснете оттук. Трябва да си опаковам багажа!

Бери постави слушалката на телефона. Кимна ми ниско и песимистично. Аз прибрах оръжието си.

Булшот каза:

— Флагрънт, уволнен сте заради рискуване сделката с Роксентър!

— Не си вън от опасност — ми прошепна Бери. — Трябва да го хванем сега. Ще се справим с това, защото е предмет на международното право.

Докато си тръгвахме, двамата цигулари вървяха успоредно с нас и свиреха тъжна музика, цветарките развяваха малки хартиени знаменца за сбогом по пътя ни. Двете униформени шаферки навиха червения килим зад нас.

В залата Булшот си бършеше лицето с тъмно червена копринена носна кърпа. Той каза:

— Господи, колко усилия, за да спасиш няколко сметки!

Глава четвърта

В момента, в който се появихме на улицата, знаех, че сме загазили. Пиков час! Рекламният район тичаше към къщи! Блъскаха ни потоци хора. Нямаше таксита.

— О, Боже! — каза Бери. Той погледна към часовника си. — Имаме толкова малко време! Само четири часа до девет вечерта! Инксуич, трябва да имаме Мадисън, без значение с цената на какво!

Побързахме надолу по булеварда. Не можехме да направим нищо друго, защото сякаш бяхме хванати в лавина от хора.

— Изправени сме срещу международната законност — тревожеше се той, докато се носехме с тълпата. — Това само ти показва какъв коварен бибипец е Мадисън: настанил се е там, на Док 92, в края на зоната за свободна търговия! Точно на края! Той е отвъд териториалната юрисдикция на Щатските власти.

Отдръпнахме се пред един разносвач от магазин за спиртни напитки, който си пробиваше път през навалицата на мотоциклет с три колела. Протегнах крак Назад и обърнах колелото.

Разбитите бутилки сякаш накараха Бери да се почувства по-добре.

— Хатчетхаймер! — каза той. — Ако това беше просто правен проблем, щях да знам какво да правя. Но той е и военен, Инксуич. Груба сила! Хатчетхай Мер е последният оцелял офицер от Генералния щаб на Хитлер. Тогава е бил съвсем млад. Сега трябва да наближава 90-те. Трябва да се свържа с него и да поискам съвета му. Телефон. Трябва да стигна до някой телефон. Жизнено важно е да получим Мадисън: нима нищо друго, което може да ни спаси!

Най-близо се оказа магазин за еврейски деликатеси. Беше претъпкан с хора, но не само това беше лошото. Няколко членове на Ку-Клукс-Клан в бели мантии и качулки бяха заградили мястото и крачеха напред-назад с плакати, на които пишеше:

— Не можеш да минеш през обсадната линия — Каза Бери. — Ние притежаваме съюзите. Нататък! Спирката на метрото!

Точно зад хората от Клана някакви стъпала водеха през тротоара надолу. Пред мен Бери напрегнато проправяше път през тълпата. На подземната площадка цареше пълна бъркотия. Бери, един завършен нюйоркчанин, отваряше път е лакти през нея. Видях Млад чернокож, който украсяваше белите плочки с рисунки. Имаше два спрея — червен и син. Рисуваше американско знаме с надпис „Да те бибип“ напречни Помислих си, че Бери тръгна към него, може би за да поправи рисунката и тогава разбрах, че целта му беше телефонната кабина.

Вътре имаше жена, която говореше по телефони. Бери заблъска по остъклената врата. Жената го изгледа свирепо и продължи разговора си.

— Слушай, Инксуич — каза Бери, — много бих се радвал, ако пазиш наоколо, докато говоря. Ще бъда на телефона известно време и хората ще тропат по стъклото, така както аз правя сега.

Казах, че ще опитам.

— Имаш ли някакви монети? — попита Бери. — Аз май нямам никакви дребни.

И аз нямах. Но мислех усилено върху проблема как да опазя чист района около кабината. Бери се отправи към автомата за разваляне на пари в метрото.

Аз хукнах нагоре по стълбите. Ку-Клукс-Клан продължаваха да заграждат. Плакатите им! Трябваше да взема два от тях! Използвайте всичко, което ви е под ръка, за да се справите със ситуацията, имаха навик да ни набиват в главите професорите от Апарата. Сега беше времето да приложа този съвети.

Издух дробовете си и извиках:

— Бягай! Нюйоркската тактическа полиция идва!

Извадих оръжието си и стрелях два пъти!

Хората от Клана се разбягаха като обезумели!

Двамата, които бях прострелял в ръцете, изпуснаха плакатите си. Вдигнах ги и се втурнах надолу по стълбите.

Бери тъкмо бе тръгнал от автомата за развалят на дребни. Носеше в ръка голяма торба с монети.

— Всичко това отнема толкова много време! — зажалва се той. — В първия момент не повярваха, че притежаваме метрото. — Той мушна ръка в торбата и натъпка джоба на палтото си с дребни. Подаде ми чантата с останалото. — Пази това. Ще трябва да върнем разликата на счетоводителите на метрото!

Хукна надолу по стълбите. Жената тъкмо привършваше. Въпреки това той заблъска по стъклото.

Аз бързо отидох зад младия мъж, който рисуваше. Умело завъртях чантата с дребните. Тя падна върху главата му. Той припадна. Грабнах двата спрея и се захванах за работа.

Скъсах плаката от единия прът и го обърнах откъм неизползваната страна. Бързо и чисто изписах: „ЧОВЕК ОТ ЦРУ“. Огледах се по земята, намерих някаква използвана дъвка и я залепих на гърба.

Взех другия плакат и промених надписа на „ДОЛУ ЦРУ!“.

Жената наричаше Бери с разни имена. Разбирах какво имаше той предвид, когато говореше за опасностите на една неохранявана кабина.

Жената си тръгна. Когато Бери тръгна да влиза и кабината, лепнах надписа „ЧОВЕК ОТ ЦРУ“ на гърба му. Той не забеляза.

— Боже мой, тук вони! — каза Бери. — Тая трябва да е дъвкала чесън! — Той остави вратата отворена.

Започнах да снова нагоре-надолу с плаката си „ДОЛУ ЦРУ!“. Хората рязко променяха посоката Си. Бери сложи монети в телефона. Каза:

— Централа? Свържете ме веднага с началника на централата на Нюйоркската телефонна компания… Началник централа? Тук е Бери от „Суиндъл и Крауч“. Включете този автомат, Клондайк 5–9721, към Неограничената международна линия номер 1…Разбира се, че знам, че линията е секретна. Трябва: ние притежаваме телефонната компания… Как е вашето име, моля? Госпожица Гуг?

Пишеше в малкото си тефтерче върху поставката.

— Г-У-Г. Благодаря, г-це Гуг… Телефонната ми кредитна карта е Т & Т, номер 1… Да. Ние наистина притежаваме телефонната компания, г-це Гуг… Добре. Сега включете този автомат към линията. Вие лично стойте на тази линия, за да прехвърляте връзките. Дръжте линията отворена. Отклонявайте и този автомат всички други разговори. Махнете всички разговори от централата, ако се преплетат с този.

Той се вслуша за момент. После подчерта името на госпожица Гуг в малкия си бележник.

— Не, г-це Гуг. Не ме е грижа дали президента говори по нея. Махнете го от линията…

Тълпата стоеше далеч от нас. Аз крачех напрел назад с плаката си „ДОЛУ ЦРУ!“. Бери си промърмори:

— Тъпа „бибип“. Опитва се да ме включи към Горещата линия. Кой, по дяволите, иска да говори с президента по това време? — Той размахваше вратата на кабината. — Боже мой, тук вони! — Внезапно насочи вниманието си към слушалката: — Добре, г-це Гуг. Сега ме свържете директно със Старшия служител по подслушването в Националната агенция за сигурност… Да, г-це Гуг, знам, че това е тайна правителствена линия… Ало. Кой е на телефона? Пикснуп?10 А-а, как сте, Пикснуп? Тук е Бери от „Оуиндъм и Крауч“… Да, жена ми е добре… Слушай, Пикснуп, ти подслушваш ли разговори, водени от генерал Хатчетхаймер?… Аха, това е добре. Ти удостоверяваш, че…

Една мотриса спря. Пътниците видяха плакатите и си останаха вътре. Бери ми каза:

— Имаме късмет. Хатчетхаймер оглавява терористична група в Кайро и си мислят, че планира да взриви посолството на САЩ там утре сутрин. Сега проверяват сателитните връзки. Хатчетхаймер с доста пъргав за мъж на неговата… А, Пикснуп. Добре, обърни мониторната система за надзор и ме свържи с телефона на Хатчетхаймер. Нека просто да потъне. Добро момче.

Тълпата стоеше настрани от нас. Аз покрачих малко с плаката си. Бери развя своя от вратата и я остави отворена.

Върна се към телефона.

— Хатчетхаймер? А-а, ето те и теб. Бери е на телефона… Да, добре съм… И той е добре… О-о, уважаеми, не ми казвай… Е, съжалявам за това. Тържествено обещавам да се погрижа дефектните бомби да бъдат сменени веднага. Да, имаш думата ми за това… Слушай сега, генерале. Имам един военен проблем, за който ми е необходим съветът ти. Долу на Док 92…

Една мотриса дойде. Вратите се отвориха. Пътниците започваха да излизат, виждаха надписите и Оставаха вътре. Тези, които се опитваха да се качат, фябваше да се блъскат във вагоните. Вратите се захлопнаха и мотрисата продължи с рев нататък.

Отново можех да чувам Бери.

— … О, не Нюйоркската полиция. Божичко, не… Търсим Нюйоркската национална гвардия за истински спешни случаи… Армията на САЩ ще я използва, и да увеличи бюджета на отбраната. Слушай, генерале… Да. Международната зона на края на Док 92. Това е международен проблем…

Младият чернокож идваше на себе си, вероятно защото го настъпваха. Стана изтормозено. Видя флаконите със спрея, дойде, взе ги и се захвана отново със своите рисунки.

Бери казваше:

— О-о, да, това е великолепно, генерале. И аз наистина ти благодаря за времето, което ми отдели. Успех с посолството. — Дръпна телефонната вилка. Погледна ме: — Има надежда. Хатчетхаймер е чудесен човек.

Телефонът внезапно иззвъня. Бери постави слушалката на ухото си. Вслуша се, а после заговори:

— Не, да го „бибип“, това не е магазин за деликатеси „Хорсбъргър“. Не, няма да ви изпратя три понита в гъст сметанов сос! — той възбудено дръпна вилката. — Мис Гуг! Да ви „бибип“, дръжте линия 1 чиста! Добре. Радвам се, че съжалявате. Сега ме свържете по онази линия … Да, знам, че е секретна линия, г-це Гуг. Свържете ме с „бибип“ линията!

Той въздъхна дълбоко и после пак помаха с вратата.

— Мразя чесън!

Телефонът най-после звънна!

— Тук е Бери от „Суиндъл и Крауч“. Какви части на НАТО имате в момента в района на Ню Йорк?… Какво?… Как се казвате?… Шеридън. Генерал Шеридън. — Той записваше в тефтера си. — Не мисля, че ме чухте, генерал Шеридън. Тук е Бери от „Суиндъл и Крауч“… О… Добре. Добре, включете си „бибип“ устройството за разпознаване на гласа тогава. О, Боже мой! — Той подчерта онова, което беше записал и тефтера си.

Махна с вратата. Погледна навън към мен.

— Все пак ще го намерим тоя Мадисън, Инксуич.

Някакви дангалаци не се страхуваха толкова, колкото останалите. Аз ги отблъсквах, като ги ръчках с моя плакат. Бери отново говореше.

— Добре, радвам се, че сте доволен, че се обаждам аз. Сега отговорете на „бибипания“ ми въпрос, А. Една танкова дивизия на НАТО изнася представление в Седми полкови оръжеен склад довечера. Ще трябва да го направят. Трябва да ме посрещнат на три пресечки на юг от Док 92 в 8:30 довечера с цялото въоръжение, танкове, в пълна бойна готовност…Гсперале, случайно не ме е грижа, че това ще развали шоуто им. И не ме е грижа, че са британци. Свържете се с Върховния главнокомандващ на НАТО в Страсбург веднага и получете разрешително, и то на секундата! Издайте „бибипаната“ заповед, щом трябва.

Той подчерта нещо в тефтерчето си.

— Добре, генерале. Сега има още нещо. Имате ли никакъв самолетоносач в Бруклинския флотски парк? Имате?… Американския кораб „Саратога“… Генерале, не ме е грижа дали той е на сух док. Издайте веднага заповеди за неговото прехвърляне през следващите двайсет и четири часа под командването на НАТО, Европа… Добре. Измъкнете „бибипания“ секретар на Флота от „бибипаната“ официална вечеря и го направете!… Не, нямам време да ви обяснянам защо… Да, в името на националните интереси е! Добре!

Той щракна вилката. Обърна се настрани към мен:

— Приближаваме се към Мадисън — После пак се върна на телефона. — Г-це Гуг? Не, да го „бибип“! Панталоните ви не са готови и това не е Йорквилското химическо чистене! Г-це ГУГ!… Чуйте, да го „Бибип“, стойте на тази линия… Сега веднага ме свържете с командващия офицер на американския Кораб „Саратога“ в Бруклинския флотски парк. Бери погледна часовника си.

— Време, време — каза, като леко се обърна към мен. — Всичко това отнема време. Но ние се приближаваме към Мадис… Ало. Тук е Бери от „Суиндъл и Крауч“. Приятно ми е, капитан Джинкс. Капитане, скоро ще получите потвърждение от секретаря на Флота, но не е необходимо да го чакате. Вие и целия ви екипаж бяхте прехвърлени под командването на НАТО за следващите…

Влезе една мотриса с рев. Бери затвори вратата, за да може да говори.

Май се събираше някаква шайка. Имаше двама грубовати образи, които искаха да минат през обсадната линия към Бери, който все още носеше надписа на гърба си. Някои други се опитаха да се присъединят към обсадната линия.

Аз ги парирах с различни ръчкания и бутания Един плах на вид човек явно беше попаднал между шайката и телефонната кабина. Сакото му беше същия цвят като на Бери. Надявах се Бери да свърши бързо. Нещата се затягаха. Шайката се увеличаваше. Вместо да ги отблъскват, плакатите като че ли ги привличаха. Това беше една различна тълпа — бачкатори. Очертаваше се неприятна ситуация.

Бери свърши!

Окачи слушалката и отвори вратата на кабинката.

Действах като светкавица.

Тайно взех надписа от гърба на Бери и го сложих на гърба на плахия мъж. Изсъсках в ухото му:

— Те гонят вас! Бягайте да си спасите живота!

Леле, той наистина побягна! Хукна надолу по платформата и нататък!

Тълпата, объркана в мътната светлина, привлечена, както и трябваше да бъде, от движението, видя как надписът „ЧОВЕК ОТ ЦРУ“ се измъква от лапите им!

Всички се втурнаха в ръмжащ порой след набелязаната жертва!

Дивашките им викове бяха оглушителни! Отдалечиха се.

— Какво беше това? — попита Бери.

— Тичат за здраве — отвърнах.

Напуснахме импровизирания пост на световното командване на Роксентъровата планетарна собственост.

Телефонът звънеше. Вероятно госпожица Гуг искаше още двайсет и пет центови монети. Не му обърнахме внимание и си тръгнахме.

Глава пета

Мистър Бери погледна часовника си:

— По-добре да намерим време да хапнем. Довечера графикът ще бъде много наситен.

Влязохме в магазинчето за еврейски деликатеси точно до стълбите на метрото. Имаше омазнена маса с бяла покривка в дъното. Мистър Бери каза:

— По принцип мразя тия места. Смъртно съм настроен срещу това евреите да правят нари. Но всъщност това се отнася и за другите раси, разбира се.

Седнахме и погледнахме менюто с големи букви на стената. Хората от Ку-Клукс-Клан бяха изрисували със спрей една свастика с „ККК“ отгоре.

— Мисля, че тук има само кашер-хотдогове11. Нищо чудно, че Ку-Клукс-Клан ги напада.

— Вие финансирате Клана? — попитах аз.

— Разбира се. Те създават обществени неприятности, не е ли така? Хей — извика той към малкото енрейче зад щанда, — две хотдогчета, умнико! Проклети чужденци, не говорят английски. Но всичко е наред, ако прибавиш няколко капки сода бикарбонат към тях.

Бях много разкаян. Дадох си сметка, че бях стрелял по двама от Ку-Клукс-Клан. Не беше много по братски от моя страна. Е, нямаше да кажа на Бери.

Получихме си кашер-хотдоговете. Докато ядени единия, господин Бери работеше в тефтера си. Не го прекъсвах. Той очевидно много държеше на него и и момента преписваше по-четливо набързо нахвърляните в кабината записки. Знаех, че сигурно изглажда административните подробности, за да ги пригоди според изискванията на силните на деня.

— Мисля, че имаме голям шанс да получим Медисън — каза той. — Хатчетхаймер наистина е много умен. Просто се надявам, че имаме достатъчно огнестрелни оръжия. — Той направи още две-три бележки. — Е, това ще е достатъчно, за да има персоналът ми в офиса занимание. Трябва да ги държа заети. Как ти изглежда това? — той завъртя бележките така, че да мога да ги прочета. Бях поласкан от доверието му и от това, че искаше мнението ми. В бележките пишеше:

1. Да изпратя на съпругата на Пикснуп кутия шоколадови бонбони.

2. Да се погрижа за торба дребни монети.

3. Да построя наново Форт Апаш, като използвам парите на данъкоплатците, да поръчам един ескадрон конна кавалерия за него, да прехвърля генерал Шеридън да го командва и да му заповядам да преследва Джеронимо, докато стигне до пенсионна възраст.

4. Да понижа госпожица Гуг, завеждащ централа към Нюйоркската телефонна компания, да лъска релсите на Нюйоркското метро.

5. Да впиша три хотдога в сметката за разходите.

6. Да повиша капитан Джинкс на американския кораб „Саратога“ до контраадмирал, ако се появи навреме.

7. Да кажа на британците, че могат да изберат следващия командващ НАТО, ако танковата им дивизия свърши работата.

8. Да изпратя на жената на кмета една дузина рози „Американска красота“ с дълги дръжки и да я назнача за президент на „Метрополитън Опера“.

Казах:

— На мен ми изглежда добре. Но не разбирам последното.

Той го погледна:

— О, Небеса. Прав си, Инксуич. Забравих да се обадя на кмета. — Той набързо натъпка последната хапка хотдог в уста и изтича към телефонния апарат.

Не чувах какво говори. Върна се с типичния разочарован поглед на адвокат от Уолстрийт.

— Беше точно както очаквах. Мразя политиците. Ндинственото, което го помолих да направи, беше да използва всички полицейски патрулни коли в Манхатън, за да блокират входовете и изходите на Дванадесето авеню и надлеза на Уестсайд, от Западна 17-а улица до Западна 79-а и да забрани всякакво друго движение по тях между 8:30 и 9:30 довечера. Това е Щатска територия, така че е напълно законно да ги използваме дотолкова, доколкото не са активно ангажирани в покушението — трябва да затворим всички вратички за възможно измъкване на Мадисън.

Той удари с юмрук по масата.

— И да го „бибип“, знаех си, че ще създаде затруднения. Така че вече бях измислил какво ще правя. Точно затова бяха цветята. Казах му, че преследваме член на шайката на Корлеоне. Заради жена му е, разбираш ли. Тя и Бейб Корлеоне са били заедно хористтки в Рокси Тиътър и се мразят една друга. Трябва да знаеш и всички тънкости на местната политика, Инксуич. И, разбира се, той издаде заповедта, така че Мадисън няма да избяга по някои странични улички. Значи оставяме цветята в списъка.

Бери потри уморено с ръка сливоподобното см лице. После подръпна тясната си нюйоркска шапка със спусната отпред периферия.

— Можем да тръгваме, Инксуич. Това може да стане доста насилствено покушение, а аз казах на жена си, че ще се върна до десет.

Плати за хотдоговете с шепа дребни от торбичката. Забелязах, че беше забравил листа с бележките си. Настигнах го отвън. Дадох му го. Той го смачка на топка и го изхвърли в кошчето за отпадъци до една улична лампа.

— Не прави боклук, Инксуич. Тъкмо провеждаме една кампания. „Без отпадъци“. Искаме да съберем всички брошурки против Роксентър и да хвърлим в затвора нарушителите, без да бъдем обвинени в нарушаване на Първата поправка на свободното слово и печата. Трябва да знаеш тия неща сега, когато вече си член на фамилията. Но ще ти кажа, че няма да ти се стори лесно. Хората като нас, ние работим, трепем се — зъбни колела в машините на могъщите — и оставаме недооценени и пренебрегвани, без значение колко сме отдадени на задълженията си. Мисля, че имам лошо храносмилане. Аз сложих ли си сода бикарбонат в хот-дога?

Не си спомнях и той си отговори на въпроса, ка то се сети, че не носел никаква сода със себе си.

Тръгнахме към срещата си с Боговете на войната.

Глава шеста

Беше около 8:20 вечерта. Часът, определен за започване на бойните действия, приближаваше към голяма скорост.

Двамата с Бери слязохме от едно такси: то не можеше да се приближи на повече от една пресечка разстояние. Забързахме пеша към срещата ни със флотата.

Пред нас имаше купища превозни средства. Черната нощ беше мъгливосиня с блещукащи лампи. Ричъдсън лежеше вляво от нас и мърмореше:

— Самолетоносач, шестнайсет бойни танка М-20, пушки за покушения, базуки… Надявам се, че сме събрали достатъчно огнестрелни оръжия, за да се справим с Мадисън. Но всъщност никога не се знае. Той е толкова коварен, колкото не можеш и ца си представиш!

Минавахме през полицейски линии, патрулни коли, които спираха всеки пред бойното поле. Някаква огромна тромава фигура ни препречи пътя. Беше полицейски инспектор Графърти.

Той се вгледа отблизо в нас и после отстъпи назад с елегантен поздрав.

— Виждам, че сте вие, господин Бери. Имах предчувствието, че е така. Никой друг не би могъл да отдели всички патрулни коли в Ню Йорк от техните постове. Искате ли да променим нещо?

Бери се съсредоточаваше върху минаването между патрулните коли и полицейската хайка към първото ни местоназначение. Но отговори:

— Не, всичко тази вечер е законно.

— О-о? — каза Графърти, искрено слисан.

— Това е международен въпрос, така че не позволявайте на хората си да бъдат въвлечени в нещо друго, освен да вардят пътищата. Не бих искал някои американец да бъде изправен пред Международния съд на човешките права.

Графърти се съгласи бързо.

— Не. Не бихме имали никакви изгледи за успех там.

Пробихме си път. Напред беше онова, което искаше Бери.

Шестнайсет танка М-20 бяха групирани в боен ред — тромави чудовища, всичките излъскани и готови за представление.

Около тях стояха екипажите им, всички в униформени дрехи, много британски и елегантни. Дълги тесни знамена на НАТО се вееха от техните антени, а един голям флаг беше затъкнат зад оръдейната кула на танка водач.

Беше вълнуваща и юначна гледка!

Един бригаден генерал с униформени дрехи, барета и военна палка се приближи към нас.

— Струва ми се, че вие сте момчетата, на които ни казаха да докладваме? — Той засука военния си мустак. Имаше очевиден въпрос в гласа му: вероятно беше очаквал някой накичен с медали генерал от НАТО с висок чин.

Попълних бързо празнината.

— Това е господин Бери от „Суиндъл и Крауч“. Той представлява интересите на Роксентър.

О, Богове! Онзи бригаден генерал направи толкова стегнат поздрав, че ръката му завибрира и затрепери. Без да се обръща, той извика:

— Екипажи, стро-о-ой се! Готови за по-о-оздрав! Кра-а-алски!

Чу се разбиващо забиване на ботуши по паважа. Сбирката се превърна във впечатляващо стегната формация зад него, всяко око — право напред, всяко чело — в напрегнато очакване.

— Кра-а-алски са-а-алют! РАЗ! — изкрещя бригадния генерал.

Всички ръце се вдигнаха като една в най-впечатляващия поздрав, който някога съм виждал.

— ДВА! — изкрещя бригадният генерал.

Всички ръце, включително и неговата, се спуснаха.

— На ваше разположение, СЪР! — извика той и направи една-две-три-четиритактова военна стъпка, както го правят британците.

Бери стоеше с тясната си нюйоркска шапка със спусната отпред периферия и цивилно палто. Той вдигна дясната си ръка съвсем малко.

— Бих искал да свикате офицерите — каза той, — за да обсъдим положението насаме.

Отсечената команда на бригадния генерал бързо ги събра. Синхронизираха часовниците си. Бери извади план на Манхатън, изготвен от „Октопус“. Той издаваше заповеди толкова бързо, че ми бяха като мъгла. Казваше им точно какво искаше от тях да направят.

Бригадният генерал излая.

Екипажите на петнайсет танка се втурнаха към чудовищата си и с военна точност се покатериха вътре. Бригадният генерал извади малко уоки-токи. По Него изпращаше заповедите.

Ревящите и ръмжащи петнайсет танка тръгнаха напред и се понесоха на север към Дванадесето авеню.

Тогава бригадният генерал любезно подаде на Бери уоки-токито и с жестове и поздрав му предложи шестнайсетия танк.

Не след дълго, с бригадния генерал някъде вътре, с Бери, който стоеше с малката си шапка със спусната отпред периферия в отворената командирска кула и с мен, настанен върху една външна стъпенка започнахме бавно да се придвижваме на север.

Отстрани на куличката имаше дръжка. Държах се за нея с някакви лоши предчувствия. Но Бери нямаше такива. Стоеше си там, на куличката — очите му на адвокат от Уолстрийт, бдителни за всичко отпред и с уоки-токи в лявата ръка.

Предпазливо заехме позиция на около петнайсет стъпки от входа на Док 92. Спряхме.

Отляво се точеше реката. Пред нас се разстилаше запустялата улица. А там беше тихото убежище на нашата жертва — черно зиналият склад за стоки.

Бери погледна часовника си. Имахме много време. Той погледна надолу към мен, както се бях настанил предпазливо на стъпенката.

— Чудесен човек. Хатчетхаймер. Той роди този план просто така. Шедьовър. Надявам се, че ще свърши работа. Толкова е лошо, че избра неподходящата страна преди повече от три четвърти век. Една загуба за света. Осемнайсет различни държави го търсят като военнопрестъпник. Заради това е трудно да му се изпращат доставки за терористични дейности. През следващия половин час ще узнаем или най доброто, или най-лошото. Отприщването на ужасите на войната е винаги рисковано. Но „Обявете опустошение“, казвам аз. Когато съдът не достигне до благоприятна присъда, винаги последната дума е на базуките. Трябва да запомниш това, Инксуич. В сегашното си положение трябва да привикваш с тези времена, които поставят на изпитание душите на хората. Само след минути случаят ще се поеме от последния съдия и ние или ще се изправим без оръжие пред последния трибунал, или ще имаме този „бибипан“ Мадисън на сигурно в лапите си. Защитата се оттегли.

Вниманието му сега беше насочено към средата на реката и аз също погледнах в тази посока.

Някой от вътрешността на танка му подаде инфрачервен бинокъл. Той започна да оглежда реката през него.

— Аха! — каза той най-накрая. Подаде ми бинокъла.

Скутери! Но не се движеха бързо. Просто допълзяваха, за да заемат позиция навътре в черната вода. На тях пишеше „Щатски кораб «Саратога».“ В далечния край нещо ставаше. Не можех да разбера какво.

Бери погледна часовника си. Взе отново бинокъла и започна да наблюдава края на Док 92. После изведнъж закима. Подаде ми бинокъла.

От водата стреляха. Абордажни куки се зацепваха на отдалечения край на дока.

Тогава някакви черни фигури започнаха да излизат от водата и бавно се приближаваха към дока. Носеха пушки за покушение! И една базука!

Бери взе отново бинокъла.

— Водолази-разузнавачи — каза той. — тюлените на американската флота. Носачът трябва да е имал контингент на борда. Хитрият Хатчетхаймер!

Той очевидно беше дал знак на бригадния генерал долу в бронирания търбух. Придвижвахме се движим напред, много бавно.

— Главната ми тревога сега — каза Бери — е тази „бибип“ кола. „Ескалибур“ е. Тя е точно копие на открит фаетон за излети от 1930 година, почти изцяло от хром. Но напълно измамно. Също като Мадисън. Лостното оборудване на „Ескалибур“-а е толкова модерно, колкото на един реактивен самолет. Двигател от „Кадилак“, най-големият, който някога е конструиран. Може да задмине този Танк, както заек задминава костенурка! Ох, надявам се, че това ще свърши работа.

Отново бяхме спрели. Намирахме се точно зад южния край на отворената врата на Док 92. Там, където стояхме, беше тъмно. Можех да видя във вътрешността. Светлините показваха някакъв надпис на отдалечения край:

Товарите се обработваха, без въобще да минава през Щатската митница.

Имаше един голям контейнер, като тези, с които се превозват автомобили, с голям надпис:

Той изпъкваше в полумрака в най-външния край. Някаква крехка, малка фигура като че ли се приближаваше към него. Майката на Мадисън! Носеше в ръка кошничка с вечерята.

В далечния мрак не се виждаха никакви ТЮЛЕНИ на американския флот. Но знаехме, че са някъде там, заемат позиции, приготвят се, прицелват се с оръжия.

Бери хвърли едно око на часовника си.

Нула!

С пресекващ рев стена от диви пламъци избухна в тъмната далечина! Автоматични оръжия! Оглушително!

Свих се в ниското от страх!

О, Богове, бяхме точно в траекторията на огъня им!

Бери не се беше скрил! Какъв смел мъж!

В случай, че реша да бягам, ми викна:

— Тия са халосни. Не мърдай!

Свистене, присветване и рев на базукз! Тя не беше халосна! Удари задната страна на един голям контейнер!

Над грохота се извиси рев на двигател!

Предната част на контейнера се разтвори с трясък!

„Ескалибур“ профуча навън!

Пламъкът от оръжията просветваше върху хромираните му ауспуси!

Зад него се носеше син пламък!

Крехката жена падна! Кошницата с храна хвръкна!

Откритият фаетон за излети зарева към нас!

Отново се чу стрелба от автоматичните оръжия!

Колата излезе от Док 92!

— СЕГА! — изкрещя Бери.

Четирите предни картечници на танка се отвориха!

Трусовете почти ме събориха!

Колата промени посоката си!

Завъртя се с пищене на гуми. Опитваше се да избяга по някоя странична улица. Отрупаните патрулни Коли включиха пискливата си какафония! Гумите на колата изсвириха.

„Ескалибур“ се засили по Дванадесето авеню.

Под мен танкът се задвижи. Вървяхме все по-бързо и по-бързо. Отчаяно стисках дръжката.

Бери крещеше нещо в уоки-токито. Вятърът подронваше спуснатата периферия на шапката му. Флага на НАТО се вееше.

Ние наистина се движехме!

Осемдесет? Деветдесет? Сто!

Колата пред нас започна да се откъсва, огромният й двигател започна да доказва възможностите си!

Намирахме се на надлеза на Уест Сайд. Британският танкист караше в насрещното движение!

Парапетите и уличните лампи летяха отстрани със замайващ вихър. Сякаш целият Ню Йорк се въртеше!

Едва успявах да се задържа!

Сега, с внезапни избухвания, оръдията на танк отново стреляха. Този път трусовете почти ме опияниха.

Бери, заграден между наклонените тесни знаменца върху антените и плющящия шибащ флаг зад него, се наведе напред с шапката със спусната периферия.

— Още малко! — изрева той с вятъра.

И то се случи!

Пред нас „Ескалибур“ подскочи. Той рязко започна да намалява!

Танкът се обърна и се поднесе настрани на веригите си. Скърцането беше оглушително!

„Ескалибур“ беше спрял по незнайни причини!

Също и танкът! По средата на един парапет!

Още ревове!

Петнайсет танка в двойна линия нахлуха през вливащите се в шосето пътища отляво и отдясно.

Петнайсет смъртоносни дула се заклатиха надолу и се съсредоточиха върху шофьора на колата!

— Хатчетхаймер е гений — говореше Бери. — Лостът за улавяне на приземяващи се самолети свърши идеална работа!

И тогава разбрах какво имаше предвид. Щатс кият кораб „Саратога“ беше инсталирал на шосето „ластици“ и блокиращи механизми, които се използват при спиране на приземяващи се самолети. „Ескалибур“ се бе натъкнал на някой от тях!

Бери с мъка се свличаше надолу.

Приближихме колата.

Зад волана имаше някаква свита на кълбо фигура. Глас! Говореше с еднообразен монотон:

— Заглавие некролог по продължение на цялата страница тип осемнайсет пункта начало на цитата МАДИСЪН УМИРА МОЛЕЙКИ ЗА ПРОШКА край на цитата подзаглавие в дванайсет пункта РОКСЕНТЪР ЗАВИНАГИ. ПОСЛЕДНИ ДУМИ край на цитата текст начало на цитата вчера на надлеза на Уест Сайд запетая Дж. Уолтър Мадисън запетая погрешно разбран публицист запетая предаде С нежелание Богу дух пауза. Ще бъде погребан в гробището Байдиуй в четири днес следобед пауза. Обществеността вероятно ще поиска преместване на тялото от християнски гробища…

Бедният човек съчиняваше некролога си!

Бери стоеше до колата близо до мястото, където Мадисън можеше да го види.

— Млъкни, Мадисън!

Човекът вдигна поглед и пребледня.

— О, Боже мой! Бери! Задръж пресата. Промени размера на шрифта като за афиши начало на цитата МАДИСЪН УБИТ удивителна край на цитата подзаглавие начало на цитата ОБЕЗОБРАЗЕНО ТЯЛО…

Бери каза:

— Млъкни. Не си в опасност.

Мадисън зяпна.

— Но президентът на Патагония се самоуби! Всичките авоари на „Октопус“ са иззети — загуба за около осемнайсет милиарда долара!

— Хайде, хайде — каза Бери.

— Но аз току-що прегазих своята собствена майка! Ще бъда изправен пред съд за майцеубийство!

Бери каза:

— Майка ти е наред. Екипажът на флота в момента я лекува от шока. Само ме попитаха по радиото дали винаги се нуждае от бутилирана топлинка, когато се обади сърцето й.

— Но… но… ами всички други задачи, с които съм се провалил? Ами оня път, когато трябваше да агитирам американските индианци за „Октопус“, а те всички бяха изпратени на заточение в Канада?

— Хайде, хайде — каза Бери. — „Октопус“ има голямо сърце. Пред малките грешки може да си затвори очите. Аз ти прощавам. Роксентър ти прощава и Бог ти прощава, което е горе-долу едно и също.

— Искаш да кажеш, че в заглавието трябва да пише начало на цитата МАДИСЪН КАТО ПО ЧУДО ВЪЗКРЪСВА край на цитата?

— Току-що на мотоциклет долетя отмененото от губернатора в последната минута изпълнение щ присъдата. Ето. — Той подаде на Мадисън един плик, — Връщаш се в състава на Ф.Ф.Б.О. Бъди на посочения адрес в десет утре сутринта.

— О-о, благодаря ти, благодаря ти! — изхлипа Мадисън. — Следващия път ще оправдая всичко, което си си помислил за мен!

Бери тръгна по един от входящите пътища и аз го последвах. Пътят бе блокиран от кола. Бери се покатери вътре. Седнах до него.

— Откарай ме вкъщи — каза Бери на шофьора. — А после го закарай, където пожелае.

— Тъй вярно, господин Бери — каза ченгето и бързо отпраши с нас.

Казах на Бери:

— Не беше ли твърде мило от твоя страна да му прощаваш, след всички тия загуби?

— Не, не — отвърна Бери. — Ние никога не му казахме истината. Трябва да виждаш отвъд тези неща. Веднага щом той изсели индианците, ние грабнахме нефтените им земи. А колкото до Патагонската история, той беше изпратен в републиката, за да разруши нашите връзки с обществеността. Правителството по искане на обществеността иззе цялата собственост и рафинериите на „Октопус“. Патагонската тшрална банка, за да си запази международното доверие, трябваше да се опита да плати за тях. Тя, разбира се, не можа, така че „Граб-Манхатън“ обяви ипотеката за просрочена и ние сега притежаваме цялата страна. Има дарба да създава такава бъркотия прии всички задачи. Но не му казвай какво наистина се очаква от него. Мълчи си. Той всъщност вярва, че е много добър във връзките с обществеността. Така че не разваляй воинския му дух. Насърчавай го само с по един-два съвета. Той е гений. Не знам как го прави!

Не след дълго пристигнахме в кварталчето му в Уест Сайд.

— Слава Богу — каза той, — че се прибрах вкъщи навреме. Бъди в офиса утре рано.

Отиде си.

Докато пътувах обратно към „Бентли Бъкс Делукс“, знаех, че съм бил прав. Трябваха само един самолетоносач, танкове и цялата нюйоркска полиция, за да се постави начало на цялата операция.

Сега и боговете не биха могли да помогнат на Келър!

Глава седма

Горях от нетърпение да се захвана с новата работа и рано на другата сутрин бях на линия. Исках наистина да се справя с Мадисън: това беше моята задача, макар че нямах кабинет.

Проправих си път през неентусиазираното множество колеги работници, които отиваха на работа. Напредвах бавно. Намерих офис с надпис „Новоназначен персонал“ и влязох. Набит мъж с вид на управител седеше зад едно бюро. Погледна ме с любопитство.

— Инксуич — казах. — Аз…

Той вдигна ръка и ме спря. Обърна се към компютър и натисна няколко клавиша. Появи се празен екран.

— Аха — каза той. — Фамилен шпионин! Добре, имам един съвет към теб. Не се отчитай никъде, като идваш или си тръгваш от работа, дори да видиш името си на някой от перфораторите. Това ще те разконспирира.

— Момент — казах аз. — Имам да върша работа. И кабинет ли няма да получа?

— О, не! — каза той слисано. — Някой може да те намери и да те застреля или отрови. Така се поощрява престъпността, а това е незаконно.

— Хей — казах аз. — А как ще ми се плаща?

— О, това е лесно. Но нека те предупредя. Не подписвай никакви чекове. Така със сигурност ще те пипнат данъчните.

— Изобщо ли няма да ми плащат?

Той отвърна:

— Разбира се, че ще ти плащат. От „Дребни пари“. Това е Гише 13. Но не подписвай никакви квитанции с истинското си име, иначе ще ти искат данъчни декларации.

— Ами добре — казах аз, — стига да нямам неприятности с шефа си.

— О, нямаш никакъв шеф. И не ме гледай така. Ти си фамилен шпионин.

— Наистина благодаря за всичко — казах аз.

— Е, не съм те виждал никога и ще забравя, че си Бил тук.

Веднага отидох на Гише 13. Имаше табелка „Изплащане на дребни пари“. Една превзета като стара мома стара дама седеше зад прозорчето с решетки.

— Име? — каза тя.

— Инксуич — казах аз.

Тя затраака по клавишите на компютъра. Появи се празен екран. Тя енергично кимна с глава. Сигурно беше една от най-честните служителки на фирмата, за да е на толкова поверителен пост. Тя попита:

— Колко?

Избрах едно число напосоки.

— Десет хиляди долара — казах.

Тя размножи квитанцията за изплащане в три копия. Имайки пред вид съвета, който току-що бях получил, я подписах с „Джон Смит“.

Тя взе обратно разписката. Посегна към някакво чекмедже и преброи десет хиляди на дребни банкноти. Действията й бяха педантично точни, а устата — като на превзета стара мома. Даде ми пет хиляди и сложи другите пет в своята чантичка.

Изпълних се със страхопочитание. Каква ефикасна организация. Шпионите им не съществуват! Освен това са разработили една невероятно проста система за подкупи! Трябваше да пиша на Ломбар за това! Не е чудно, че той така упорито бе изучавал Земната култура!

Вече закъснявах и хукнах към приемната на офиса на Бери. Вратата му беше открехната. Но от учтивост почуках.

Той дойде до вратата. Намръщи се.

— Какво, по дяволите, правиш, Инксуич? Чукаш! Изплаши ме почти до смърт! Помислих, че е някои враг, който не може да се ориентира наоколо!

Едва тогава забелязах надписа на вратата му:

Бери прибра в кобура на рамото си един автоматичен пистолет „Берета М-84“ 38-ми калибър.

— Имаме среща с Мадисън.

— Това за Мадисън ли е? — казах аз и незабавно проверих специалния си „Колт Питон 357 Магнум калибър 38“, който носех със себе си.

— Не, не! — каза Бери. — У него няма и капчица насилие. Това е за сградата на списание „Слайм Трайп“12 от другата страна на пътя. Опасно място: винаги има хора, попаднали на страниците на списанието им, които се мотат наоколо и убиват редактори! Хайде. Точно там ще се срещнем с Мадисън!

Той се втурна навън, а аз го последвах.

Глава осма

Изобщо не беше необходимо да се придвижваме. Четиридесет и осем етажната сграда беше точно срещу сградата на „Октопус“. Пресякохме един коридор с двуцветна подова мозайка, изпъстрен с фонтани. Сградата се извисяваше във варовиково, алуминиево и стъклено великолепие. Влязохме в голямо фоайе, изпълнено в полирана и потъмнена неръждаема стомана. Застанахме пред огромна абстрактна стенопис, влязохме в един асансьор и се изстреляхме към небето. Изсипа и в огромна зала.

Имаше голяма колона с надписи. На най-горния нищеше:

Беше последван от списък ца списания, които се помещаваха в сградата: Слайм, Трайп, Риф-раф, Дърт Ишострейтид и Мисфорчън.13

Въздухът в залата беше замъглен и плътен. Миришеше на нещо като марихуана или опиум. Край ни минаха няколко човека с превързани очи. Тези, поию ги водеха, също бяха с превързани очи.

Продължихме нататък през обширната зала. Видях многобройни окачени надписи:

Отвориха се няколко врати: „Завеждащ клеветник“, „Редактор по вулгарността“, „Главен перилник“.

Но ние не тръгвахме към нито една от тях. Като разделяхме кълбата дим, стигнахме до една огромна врата в края на залата. На нея пишеше:

Бери направо нахълта. Там, където трябваше да е бюрото, имаше кушетка. На нея нямаше никого.

Усетих, че някакви светлини просветваха на стената отсреща вдясно от мен. Видях органистка, разположена на голям конзолен орган. Беше жена на средна възраст, облечена във фрак — пълно мъжки вечерно облекло с бяла вратовръзка. Тя свиреше см сложни жестове по клавишите на органа. Но не а чуваше никаква музика.

Забелязах, че широката панорама от картини на стената проблясваше в ритъм със свиренето. Тя не свиреше музика, а картини!

Погледнах ги. За да ги видиш, трябваше да се дръпнеш назад. Бяха толкова големи. Стената представляваше непрекъснато сменящ се проблясващ монтаж във всички цветове. Картините бяха на мъртви тела, катастрофирали влакове, разбити самолети, убити деца и гробове. И през всичко това непрекъснато течеше ритмично кръв и разложение. Симфония на бедствията. Доста затрогващо, помислих си.

Бери се приближи към жената. Каза:

— Махай се.

Тя с ужас запротестира:

— Но как, не можеш да измисляш въображаеми картни, ако нямаш материала пред себе си?

— Чупката — каза Бери.

Тя вдигна жезъла и цилиндъра си, крайно засегната. Измърмори нещо за хората, които не носят души на истински репортер. Но един последен поглед към лицето на Бери я накара бързо да излезе от стаята.

— При собственика на издателството ли сме дошли — попитах аз.

— О, не — каза Бери. — Той е пристрастен към ЛСД и винаги отсъства, защото поддържа връзка с Психиатъра си. Тук е винаги празно, така че го използваме за срещи.

— Значи притежаваме това място?

— Какво? И да наследим всичките му кирливи ризи? Не би ми се искало. Седни, Инксуич, и ще те уведомя.

Нямаше никакво място за сядане, освен пейката до органа за цветен монтаж. Седнах там. Без да искам, докоснах един клавиш и на стената започна да примигва едно голо тяло, което душеха. Не изглежда лошо момичето, помислих си. Бери възбудено крачеше наоколо.

— Няма нужда да притежаваме никакви вестници или списания. Прави се така: всички имат дългове, както и техните телевизионни и радио станции са на червено в банките с милиарди. И когато искат да подновят кредита си или да вземат заем, банките им опитват да поставят или избран от банката директор, или шестима хора на банката в управителния съвет. И те го правят, за да получат парите. Тогава, каквото и да искаме да се появи в печата, просто го спускаме на някой директор и той казва на редакторите, а те — на репортерите, които „бибип“, разбира се, отпечат каквото им се каже.

Колко мъдро, помислих си. Ломбар би бил очарован. Но имаше още.

— Тогава, ако правителството се разхайти, ние отпечатваме в пресата истории, които да го объркат или да направят така, че да бъде изритано. И така правителството винаги пуска в печат официалните съобщения, които ние определим. Системата е много стегната. Ние контролираме всички банки, както виждаш.

Охо! Ломбар наистина щеше да бъде заинтересуван. Майсторски изработена система! Пропаганда със затворен цикъл! Истината не би могла да се промъкне в него даже случайно! Значи така Роксентърови са запазили контрола толкова дълго и сега притежават толкова много! И с измама, разбира се. Напълно контролирана свободна частна стопанска инициатива!

Опитах се да изсвиря с един пръст „Лазареус «Св. Джеймс»“ на органа. Получих серия японски филмови чудовища, които размазваха и кльопаха хора. Открих един хубав клавиш: когато го задържиш натиснат, по стената потичат реки от кръв на ритмични вълни.

Вратата се отвори.

Мадисън!

Не бях го видял добре в колата му предишната нощ на светлината на живачните фарове за мъгла на шосето.

Бях изненадан! Пред нас стоеше един спретнат, доста красив млад мъж. Беше безупречно облечен, доста консервативно. Имаше кестенява коса и много привлекателни кафяви очи. С успех би могъл да бъде модел за реклама на ризи. Изглеждаше спокоен, с добри маниери и напълно приличен. Той каза:

— Светски новини. Мадисън пристигна късно и с дълбоки извинения. Край на цитата.

Забелязах, че Бери отстъпи леко назад, сякаш говореше с бомба.

— Получи ли документите си? — попита той.

— О, да. Днес Мадисън получи върховната награда — най-добрите документи за репортер на „Слайм-Грайп“. Дълбоко поласкан, той изрази своята благодарност…

— И сега си със специално независимо назначение? — попита Бери.

— Начало на цитата Отделът за документи неизазимо доволен, че не се очаква директно назначение. Новината се разпространи бързо из всички сгради. Хиляди аплодираха…

Бери каза:

— Това е Джон Смит. Ще получаваш съвети от него. Дай му телефонния номер на майка си и този в офиса във Ф.Ф.Б.О.

Мадисън се поклони, после се приближи и стисна ръката ми по най-откровения и искрен начин, който някога бях виждал. После извади един бележник, написа номерата на една страница и ми ги даде.

След това Мадисън пристъпи към Бери, който отстъпи назад, и погледна към адвоката с привлекателна учтивост.

— Какво трябва да правя?

Бери посегна към джоба си. Извади една от паспортните снимки на Уистър. Подаде му я.

Мадисън я взе и втренчи добронамерено поглед и нея.

— Изглежда доста добър човек.

— Той си е — каза Бери. — Името му е Джером Теръс Уистър.

Бери хвърли поглед към мен. Аз съобразих.

— Той има офис в Емпайър Стейт Билдинг — Дадох му номера. — Разработил е ново гориво. Ще се опита да го пропагандира чрез автомобилни състезания.

— И? — попита Мадисън.

Бери заговори:

— Ще действаш в качеството си на репортер на „Слайм-Трайп“ със специална задача. Всъщност той е един скромен студент. Не би наел човек за връзки с обществеността директно. Но като негови приятели ние знаем, че той се нуждае от такъв, за да му помага по пътя. Той наистина не би приел нашата помощ, така че трябва да останем анонимни. Ето един благотворителен начин да се подпомогне това велико общество, да се помогне на този човек и на неговото изобретение. Разбираш ли, Мадисън, това е единствената ти задача.

Мадисън моментално изпадна в екстаз.

— Искате да кажете, че трябва действително да му помогна?

— Точно така — каза Бери. — Направи така, че името му да влезе във всеки дом: Направи го безсмъртен!

— О! — каза Мадисън. — Знаменит, Удивителен, Достоен за възхвала, господин Бери! — каза той с грейнал поглед. — Мога да го направя най-безсмъртния човек, за когото някога сте чували! По един или друг начин неговото име ще се разчуе завинаги!

Той не можеше да удържи радостта си. Разхождаше се из стаята, почти подскачайки. Спря:

— Начало на цитата Трудови преговори днес създават затруднения. От сигурни източници се научи, че Мадисън иска да знае какъв бюджет…

— Безграничен — каза Бери. — В рамките на разумното, разбира се.

Мадисън светна.

— О, сега разбирам! Безсмъртен! Името му ще се знае навсякъде от всеки завинаги! — радост и ентусиазъм струяха от всяка негова пора. Не можеше да остане на едно място. Ако носеше шапка, щеше да я хвърля във въздуха!

Бери ме издърпа от стаята. С мъка си проправихме път през облаците дим от марихуана и вонята на опиум. Запазвахме равновесие, когато в нас се блъскаха репортери. Стигнахме до асансьора. На излизане от сградата Бери се огледа за снайперисти. Излязохме благополучно. Застанахме до един звънтящ фонтан и задишахме дълбоко, за да се освободим от смрадта.

Той затъкна Беретата си по-добре в кобура.

— Инксуич, сега всичко е в твои ръце. Ако загубиш номера му, ще намериш името на майка му в телефонния указател. Той вече действа по задачите си. Аз трябва да се махна за няколко дни — генерал-губернаторът на Канада нещо се дърпа за провеждането на геноцид върху френското население там и ние просто трябва да прочистим Нова Скотия, за да превземем новите нефтени полета: има много законни възможности. Но ще се върна доста преди Да започнат фойерверките в случай, че са необходими попиши или по-строги мерки. Ти просто снабдявай Мадисън с по един-два съвета, както мислиш, че е най-добре. Отпусни му юздите. И ще се освободим от Уистър! Успех.

Той забърза към многобройните си задължения. До плискащия фонтан, на онова тихо местенце, аз бях малко притеснен.

Този Мадисън беше очевидно най-приятният човек, когото някога сте искали да срещнете. Той дори изглеждаше наивен, защото Хелър веднага му допадна.

Чудех се дали Бери не беше преувеличил опасностите, които можеше да създаде този добър младеж. Може би щеше да направи Хелър известен и да му донесе успех все пак!