В плен на магията

Глава 1

Понякога магията е кофти работа.

Да, наистина е супер, когато я използваш, за да си смениш цвета на косата или пък да полетиш, или да превърнеш деня в нощ. Най-често обаче заклинанията завършват с експлозии, сълзи или се оказваш проснат по гръб насред нищото. И при това имаш чувството, че въоръжено с кирка джудже търси диаманти в главата ти.

Е, може би последното се случва само на мен.

Един от недостатъците на Итинериса — вид магически портал, чрез който можеш да се пренесеш от едно място на друго — е ужасното въздействие, което оказва върху тялото ти. При всяко пътуване досега имах чувството, че са ме обърнали с хастара навън, но този път бе особено зле. Буквално се тресях. Разбира се, това може би се дължеше на целия този адреналин. Струваше ми се, че сърцето ми ще изскочи от гърдите.

Поех си дълбоко въздух и се постарах да укротя пулса си. Добре. Значи Порталът ме е изтърсил… ами някъде. Все още не бях установила къде точно, най-вече защото не бях в състояние да си отворя очите. Където и да бях, мястото беше тихо и топло. Опипах с длани земята под себе си. Трева. Камъчета. Клечки.

Поех си въздух на пресекулки и се зачудих дали да не рискувам да вдигна глава. Самата идея накара всички нервни окончания в тялото ми да изръмжат едновременно: „Да, бе! Хич не си го и помисляй!“

Простенах и реших, че моментът не е лош за равносметка.

До тази сутрин бях демон и притежавах невероятни, макар и ужасяващи на моменти магически способности. В резултат на направеното ми заключващо заклинание сега те бяха изчезнали. Е, не наистина — все още усещах магията да трепка в мен като пеперуда в стъклен буркан. Но понеже не можех да я използвам, все едно я нямаше.

Да помислим, кой още бе изчезнал? Най-добрата ми приятелка Джена. Както и баща ми. А също и Арчър — момчето, в което бях влюбена. Да не забравяме Кал, годеника ми (да, любовният ми живот е доста сложен).

Когато се сетих за тях, за миг болката в главата ми отстъпи пред онази в сърцето, която бе много по-силна. Честно, не бях сигурна за кого от четиримата да се притеснявам повече. Джена бе вампир, което означаваше, че може и сама да се грижи за себе си. Да, обаче на пода в абатство Торн бях намерила кръвния й камък — счупен. Основната му роля бе да предпазва Джена от всички опасни за вампирите неща. Така например, ако не го носеше през деня, слънчевата светлина щеше да я убие.

После идваше баща ми. Подложили го бяха на Очистване, което означаваше, че в момента е по-безсилен и от мен. Аз поне все още притежавах магическите си сили, макар и безполезни, докато тези на баща ми бяха изгубени завинаги. Последния път, когато го видях, лежеше в една килия. Беше в безсъзнание, много блед и покрит с ярковиолетовите татуировки от Очистването. Арчър бе с него и — доколкото ми бе известно — и двамата все още бяха заключени в онази килия, когато стана нападението над абатство Торн.

Бяха там, когато Съветът използва Дейзи, друг демон, за да подпали абатството.

Кал бе влязъл в горящата къща да ги спаси, но първо ми каза да използвам Итинериса, за да открия майка си. Тя пък, по неизвестна причина, била с Айслин Бранник, водачката на група ловци на чудовища. А тъй като Бранник ме смятаха за едно от тези чудовища, изобщо не схващах какво прави майка ми с тях.

Ето така се озовах по гръб на земята, с пулсиращо главоболие, все още стиснала меча на Арчър. Може би трябваше да продължа да си лежа тук и да чакам мама да ме открие. Това би било доста удобно.

Вятърът прошумоля в листата над главата ми. Въздъхнах. Да, много добър план. Лежа си на земята и чакам някой да дойде при мен.

Изведнъж ярка светлина обгори стиснатите ми клепачи. Трепнах и вдигнах ръка, за да се предпазя от нея. Честно казано, като отворих очи, очаквах да видя надвесена над себе си някоя Бранник с фенерче… или с факла.

Но определено не подозирах, че ще срещна призрак.

И то призрака на Елодия Парис, ако трябва да сме точни. Стоеше при краката ми със скръстени на гърдите ръце и ме гледаше свирепо. Излъчваше толкова силно сияние, че като седнах, се наложи да присвия очи. Елодия бе убита от прабаба ми преди почти година (дълга история) и заради една споделена магия точно преди да умре призракът й бе свързан с мен.

— Уф, леле — изграчих. — Тъкмо си лежах тук и си мислех, че по-зле не може да стане, ама ето, че не познах.

Елодия ме изгледа многозначително и ми се стори, че за миг заблестя още по-силно. Раздвижи устни, но звук не се чу. Едно от неудобствата да си призрак е, че не можеш да говориш. Съдейки по изражението й и слабите си способности да чета по устните, в случая това бе за предпочитане.

— Добре де, добре — казах. — Сега не е моментът да ми се зъбиш.

Успях да се изправя на крака с помощта на меча на Арчър, който използвах като патерица. На небето нямаше луна, но благодарение на сиянието на Елодия виждах… ами дървета. Много дървета. И почти нищо друго.

— Имаш ли идея къде се намираме? — попитах.

Тя сви рамене и оформи с устни:

— В гора.

— Вярно ли?

Добре де, знам — сега аз се зъбех. Въздъхнах и се огледах.

— Все още е нощ, така че вероятно сме в същата часова зона. Значи не може да сме се отдалечили кой знае колко. Обаче е горещо. Много по-горещо от Торн.

Елодия отвори уста, но изминаха няколко секунди, преди да разгадая какво казва. Накрая реших, че ме пита: „Къде се опитваше да отидеш?“

— При Бранник — обясних.

Очите на Елодия се разшириха, а устните й започнаха да се движат много бързо. Без съмнение ми казваше каква идиотка съм.

— Зная — отвърнах й и вдигнах ръка, за да спра безмълвното й словоизлияние. — Страховити ирландски ловци на чудовища, това не е най-добрият план. Само че Кал каза, че майка ми е при тях. И не — допълних, когато призрачните устни отново се открехнаха, — нямам идея защо. Знам само, че на Итинериса явно му има нещо, защото единствената страховита червенокоса наоколо си ти. — Въздъхнах и потърках очи със свободната си ръка. — Сега просто ще…

Силен вой процепи нощта.

Преглътнах и стиснах по-силно дръжката на меча.

— Сега просто ще се надяваме това нещо, каквото и да е то, да не дойде насам — довърших отмаляло.

Нов вой, този път по-близо. Чувах как някакво същество троши ниските храсталаци не много далеч от нас. За миг си помислих да хукна да се спасявам, но краката ми бяха толкова омекнали, че едва успявах да се задържа права. Със сигурност не можех да надбягам върколак. Това означаваше, че трябва да остана и да се бия.

Или да остана и да ме направят на кайма.

— Страхотно — измърморих под нос и вдигнах меча.

Буквално чух как мускулите на рамената ми стенат.

Усетих, че заключените ми магически способности се завихрят ниско в корема ми и внезапно ме обзе ужас. Аз съм нормална, напомних си. Просто едно обикновено седемнайсетгодишно момиче, което се кани да се изправи срещу върколак само с… Е, вярно, имах грамаден меч и призрак. И това беше нещо.

Стрелнах с поглед Елодия. Тя се взираше в гората, а на лицето й бе изписано леко отегчение.

— Ей! — подхвърлих. — Насам идва върколак. Изобщо ли не ти пука?

Тя ми се ухили и посочи с призрачен пръст блестящото си тяло. По устните й прочетох „Вече съм мъртва“.

— Да, така е. Ама ако и мен ме убият, да знаеш, че изобщо няма да станем най-добри приятелки в призрачния свят!

Елодия ми хвърли поглед, който казваше, че няма опасност това да се случи.

Звуците се приближаваха. Вдигнах меча по-високо.

А после от дърветата с ръмжене изскочи нещо едро и космато. Изписках и дори Елодия отскочи назад. Така де, полетя назад.

В продължение на няколко секунди тримата стояхме, замръзнали на място. Аз все още държах меча като бейзболна бухалка, Елодия се носеше на няколко стъпки над земята, а върколакът бе приклекнал пред нас. Стори ми се, че е съвсем млад, макар да нямах представа дали е момче или момиче. От муцуната му капеше бяла пяна. На върколаците често им текат лиги.

Приведе глава, а аз стиснах меча по-силно в очакване да скочи. Вместо обаче да се метне към мен и да ми разкъса и гърлото, върколакът издаде нисък протяжен вой, който много напомняше на плач.

Вгледах се в очите му, които бяха обезпокоително човешки. Да, това определено бяха сълзи. Видях и страх. Силен страх. Върколакът дишаше тежко и накъсано. Останах с впечатлението, че дълго време е тичал.

Изведнъж ми хрумна, че Итинерисът може би не е толкова скапан, колкото си мислех. Нещо бе уплашило върколака, а доколкото ми бе известно, това изобщо не бе лесна работа. Дали не бяха страховити ирландски убийци на чудовища? Да, те бяха начело на списъка.

— Елодия — започнах аз, но не можах да кажа нищо повече, защото тя примигна като проклета светулка и изчезна.

Върколакът и аз потънахме в мрак. Изругах, а наблизо чух ръмжене. Няколко секунди — точно толкова, колкото да реша, че може би съм сбъркала — гората бе напълно тиха и неподвижна.

А после всичко изведнъж избухна.

Глава 2

Някъде пред мен се разнесе вик, а върколакът се разджавка. Чух шум като от кратко боричкане, последван от остро излайване… и настъпи тишина. Единственият звук бе този от собственото ми дишане.

С периферното си зрение долових някакво движение и инстинктивно пристъпих натам, като продължавах да стискам меча с насочено напред острие.

Внезапно право в лицето ми блесна светлина, много по-силна от сиянието на Елодия. Затворих очи и се препънах. Точно тогава нещо цапардоса протегнатата ми ръка. Извиках от болка, а ръката ми моментално изтръпна. Мечът на Арчър се изплъзна от пръстите ми. Втори удар подкоси краката ми отзад и внезапно отново се озовах просната по гръб.

Някакво тяло притисна гърдите ми, а две кокалести колена приковаха ръцете ми към земята. Стресна ме остро бодване под брадичката и едва се сдържах да не изскимтя.

— Каква си? — запита висок, леко писклив глас.

Предпазливо отворих очи. Фенерчето, което ме бе заслепило, сега лежеше на няколко крачки от главата ми. То хвърляше достатъчно светлина, за да видя едно приблизително дванайсетгодишно момиче, седнало на гърдите ми.

Някаква шестокласничка ми бе сритала задника? Засрамих се.

Но допирът на студения метал до врата ми веднага ми напомни, че въпросната шестокласничка има нож.

— Не съм… не съм никаква — отвърнах, като се опитвах да си движа брадата възможно най-малко.

Очите ми бързо се приспособиха към слабата светлина и забелязах, че момичето има яркочервена коса. И колкото и странно да изглежда (имайки предвид острието, опряно в гърлото ми), първата ми мисъл бе: О, боже, благодаря ти!

Вярно, че бе по-малка, отколкото очаквах, но във всички други отношения бе точно такава, каквато се очаква от една Бранник. Те бяха голямо семейство, което се състоеше само от жени (макар да допусках, че в картината някак се вписват и мъже, след като фамилията бе оцеляла повече от хилядолетие). Произхождаха от изключително могъща бяла магьосница на име Мейв Бранник и се бяха посветили на мисията да прочистят света от злото.

За нещастие аз също отговарях на определението им за зло.

— Определено си нещо — изсъска намръщено момичето и се наведе по-ниско. — Усещам го. Каквото и да е, не е човешко. Така че или ми кажи какъв изрод си точно, или ще те отворя с тоя нож и ще проверя сама!

Втренчих се в нея.

— Ти си кораво хлапе.

Намръщи се още повече.

— Търся семейство Бранник — продължих забързано. — И предполагам, че си една от тях, защото… ами заради червената коса, агресивността и прочее.

— Как се казваш? — попита тя със заповеднически тон, а бодежът под брадичката ми прерасна в болка.

— Софи Мерсер — отвърнах през стиснати зъби.

Очите й се разшириха.

— Стига бе! Няма начин! — възкликна тя с разширени очи, като ученичка в средно училище, каквато вероятно беше.

— Има — изграчих в отговор.

За секунди очевидно я обзе съмнение, защото ножът се отмести от гърлото ми. Дръпна го само с два-три сантиметра, но и толкова ми стигаше.

Претърколих се с усилие на една страна. От движението нещо в рамото ми се разтегна толкова силно, че в очите ми избиха сълзи, но поне постигнах целта си: отърсих се от кацналата върху гърдите ми Бранник.

Тя изпищя. Чух приглушено тупване — много се надявах да е било от ножа, паднал на земята. Не че губих време да проверявам. На длани и колене пропълзях до меча на Арчър. Пръстите ми се сключиха около дръжката и го придърпах към себе си.

Използвах го като лост и успях да се изправя на крака. Обърнах се към тийнейджърката, която все още седеше на земята. Тялото й бе наклонено назад, беше се подпряла с длани на земята и дишаше тежко. Вече не се опитваше да се прави на страшен и хладнокръвен воин; сега бе просто едно уплашено дете.

Зачудих се на какво се дължи тази промяна. Не я заплашвах с меча, а го използвах вместо патерица. Краката ми силно трепереха и бях убедена, че ми личи. Знаех също, че лицето ми е набраздено от струйки сълзи и пот. Едва ли представлявах особено заплашителна…

Изведнъж си спомних изражението й, когато й казах как се казвам. Познаваше ме или най-малкото бе чувала за мен, следователно вероятно знаеше каква съм.

Или поне каква бях преди.

Опитах се да я изгледам като истинска принцеса демон. Оказа се трудна работа, понеже косата ми падаше в очите и ми пречеше, а носът ми течеше.

— Как се казваш? — попитах.

Тя не отделяше поглед от мен, но ръцете й неспокойно пълзяха по земята. Без съмнение търсеше ножа.

— Изи.

Вдигнах и двете си вежди. С подобно име трудно можеш да уплашиш когото и да било.

Изи вероятно изтълкува съвсем правилно изражението ми, защото се намръщи.

— Казвам се Изолда Бранник, дъщеря на Айслин, дъщеря на Фиона, дъщеря на…

— Да, да, ясно — дъщери на куп страховити и свирепи дами. Схванах.

Прокарах длан по лицето си. Очите ми смъдяха, сякаш бяха пълни с пясък. Имах чувството, че през целия си живот не съм била толкова изтощена. Главата ми като че бе натъпкана с цимент и дори сърцето ми биеше бавно и уморено. Освен това не ми даваше мира мисълта, че пропускам нещо важно.

Изхвърлих я временно от ума си и отново насочих вниманието си към Изи.

— Търся Грейс Мерсер.

Достатъчно бе да произнеса името на майка си на глас и в гърлото ми заседна грамадна болезнена буца. Примигнах и добавих:

— Казаха ми, че ще бъде при Бранник, а наистина трябва да я открия.

И да я прегърна, да се сгуша в нея и да плача около хиляда години, продължих наум.

— При нас няма никаква Грейс Мерсер — поклати глава Изи.

Все едно ме удари.

— Не, тук трябва да е! — викнах аз.

Образът на момичето пред мен се замъгли, започна да потрепва и осъзнах, че го гледам през пелена от сълзи.

— Кал каза, че е при Бранник — настоях аз, но после гласът ми се прекърши.

Изи изпъна гръб.

— Е, който и да е Кал, сбъркал е. Всички в базата „Бранник“ носят фамилия Бранник.

Да открия майка си — това беше единственото нещо, което ме интересуваше от мига, в който Кал се обърна и хукна към горящото абатство Торн. Защото ако успеех да намеря мама, всичко щеше да се оправи. Щях да намеря и останалите — баща си, Джена, Арчър и Кал.

Заля ме вълна от скръб и изтощение. Ако майка ми не бе при Бранник, влизането ми във вражеската територия бе абсолютно безсмислено. Бях без магически способности. Без родители. Без приятели.

В този момент ме изкуши идеята просто да захвърля меча и да легна на земята. Щях да се почувствам по-добре, а пък ако наистина бях изгубила всичко… на кого му пукаше какво щеше да ми направи това дребно, склонно към насилие момиче?

Веднага обаче отхвърлих тази мисъл. Не бях преживяла нападението на демони, схватката с таласъми и експлозията на демонично стъкло само за да ме убие някаква червенокоса хлапачка. Щях да оцелея, независимо дали майка ми бе тук, или не.

Стиснах дръжката толкова силно, че металът се вряза в кожата ми. Болеше, но това бе хубаво, защото вероятно щеше да ми попречи да припадна. Което пък нямаше да позволи на Изи да ме изкорми… или каквото там правеха Бранник с демоните.

С бившите демони. Абе, карай!

— Значи си имате база, а? — подхвърлих, докато се опитвах да приведа мозъка си в действие. — Това е… яко. Обзалагам се, че имате бункери и бодлива тел.

Изи направи физиономия и възкликна нещо, което можеше да се тълкува като потвърждение.

— Хм, добре. Та, значи, тая база — къде точно…

Не довърших изречението, защото земята под краката ми започна да се люлее. Да не би пък аз да се клатех наляво-надясно? И дали наоколо притъмняваше, защото светлината на фенерчето отслабваше, или просто очите отказваха да ми служат?

— Не, не — няма да припадна!

— Ъ-ъ… какво?

— Това на глас ли го казах?

Изи бавно се изправи на крака:

— Хич не изглеждаш добре.

Щях да я изгледам свирепо, ако очите ми не бяха заети с по-важни задачи (като например да се крепят на мястото си). Чух тракане, толкова силно, че главата ми започна да се тресе. После осъзнах, че това са собствените ми зъби.

Страхотно. Изпадах в шок. И то точно в най-неподходящия момент.

Колената ми се подгънаха и се наложи да сграбча още по-силно дръжката на меча, за да не падна. Това е мечът на Арчър, казах си. Не можеш да припаднеш, защото трябва да го откриеш и да му помогнеш…

Обаче вече бе прекалено късно. Спусках се към земята, а Изи се бе обърнала и търсеше ножа си.

Изведнъж забелязах някакво бледо сияние, което идваше иззад гърба ми. Обърнах се объркана назад. Предполагах, че още някоя Бранник се е включила в лова. После през тялото ми премина мощен импулс, все едно ме хвана ток. Веднага го разпознах.

Магия.

Стоях напълно неподвижна, без да разбирам какво става. Да не би способностите ми… Не. Каквато и да бе магията в тялото ми, не бе моята. Моите сили винаги тръгваха от долу, от краката ми, избликваха от земята. Тази магия бе лека и хладна и сякаш се разпростираше откъм главата ми. Все едно отгоре ми се стелеше сняг.

Точно като магията на Елодия.

Ами защото наистина е моята магия, глупачко! — сряза ме подигравателно гласът на самата Елодия в ума ми.

Какво? — опитах се да кажа, но не успях. Устните не ми се подчиняваха. Една от ръцете ми се повдигна, но отново не я движех. И със сигурност не аз изстрелях златиста светкавица от връхчетата на пръстите си право в гърба на Изи.

Тя изпищя и се строполи на земята.

Отидох при нея, вдигнала високо меча, но отново не по своя воля. Бях като марионетка. Усещах грапавия метал, който дращеше дланите ми, чувствах напрежение в раменете си от тежестта на оръжието, но изобщо не контролирах действията си.

Изи бе успяла да се изправи на крака и сега се отдалечаваше с препъване. Гърбът й се опря в ствола на едно дърво, а аз безпомощно наблюдавах как ръката ми повдига острието към гърлото й.

Беснеех вътрешно, затворена в собствения си ум, а триумфът на Елодия пулсираше в мен.

Махай се!, изкрещях безгласно. Не бих делила с теб дори стаята си в училище, да не говорим за тялото!

Няма да стане, отговори кратко Елодия.

— Виж какво, наистина ми писна от теб — чух се да ръмжа на Изи. — Така че или ми кажи къде е майка ми, или ще те набуча с меча. Ти избираш.

Изи дишаше тежко, а големите й зелени очи бързо се пълнеха със сълзи.

Ама тя е само на дванайсет, Елодия!, спорех наум.

Не ме интересува, отвърна тя.

Представях си каква физиономия е направила.

— Аз… — произнесе Изи, а очите й се стрелнаха към нещо зад гърба ми.

Опитах се да извърна глава, за да видя какво е, но Елодия ме принуди да не го правя.

— Знаеш ли какво си мисля? — казах и устните ми се извиха в подигравателна усмивка. — Една Бранник, убита от демон с меч, принадлежащ на член на L’Occhio di Dio. Това си е направо поетично, не мислиш ли?

Зад мен има нещо, откачалка такава!, изкрещях вътрешно. Спри да се правиш на побъркан злодей и вземи да погледнеш!

Обаче Елодия не ми обърна никакво внимание.

Все още се взирах в Изи, когато изражението й се промени. Ужасът, изписан на лицето й, се превърна в облекчение. Не бях сигурна коя от двете емоции — моята паника или объркването на Елодия — е по-силна, защото ясно усещах и двете.

А после всичко изчезна, пометено от ужасната пронизваща болка, когато нещо яростно се заби в тила ми.

Глава 3

Бях мъртва. Единствено това обясняваше усещането, че ножа в удобно легло върху прохладни и ухаещи на чистота чаршафи; завивката е дръпната до брадичката ми, а нечия нежна ръка гали косата ми.

Това бе приятно. Да си мъртъв явно бе чудесно предвид обстоятелствата. Особено ако означаваше, че ще мога да спя блажено цяла вечност. Сгуших се в завивките. Ръката се премести от главата върху гърба ми. После осъзнах, че някой пее тихичко. Гласът ми бе познат и караше сърцето ми да се свива. Е, това можеше да се очаква. Песните на ангелите би трябвало да са ужасно затрогващи.

— Бях сервитьорка в бар, когато те срещнах… — продължаваше тананикането.

Намръщих се. Тази песен хич не приличаше на ангелска.

А после дойде прозрението.

— Мамо! — извиках и седнах в леглото.

Това бе грешка; в главата ми избухна ужасна болка.

Две нежни ръце ме обгърнаха и ми помогнаха да се отпусна обратно на възглавницата — и ето, че тя бе тук. Мама се бе навела над мен. Безпокойството бе издълбало нови бръчки по лицето й, по което се стичаха сълзи, но на мен ми изглеждаше прекрасна. Толкова красива, че ми се прииска и аз да заплача.

— Това е реалност, нали? — попитах.

Заоглеждах малката стая. Тя бе слабо осветена, изпълнена със слаб аромат на някакво иглолистно дърво, може би кедър. Нямаше други мебели, освен леглото и нисък стол с бамбукова облегалка. През единствения прозорец влизаше ярка златисточервена светлина, която ми подсказа, че е ранна вечер.

— Не е сън или халюцинация след мозъчно сътресение?

Майка ми обви с ръка раменете ми и притисна топли устни към слепоочието ми.

— Тук съм, миличка — промълви. — Наистина съм тук.

Е, сега вече се разплаках. При това силно. Дълбоки, сърцераздирателни хлипове, които ми причиняваха физическа болка. През риданията се опитах да й разкажа всичко, което се бе случило в Торн, макар да осъзнавах, че нищо не ми се разбира.

Когато пристъпът ми най-после отмина, се облегнах на гърдите й. Дишах треперливо и все още хълцах. По нейното лице също се стичаха сълзи, които капеха върху косата ми.

— Добре — казах накрая. — Разказах ти за ужасната ми лятна ваканция. Твой ред е.

Мама въздъхна и ме прегърна по-здраво.

— О, Соф — прошепна съвсем тихичко. — Дори не знам откъде да започна.

— Като за начало защо не ми кажеш къде сме?

— В базата на Бранник.

След тези думи си припомних всичко. Изи, меча, Елодия, която превърна тялото ми в смъртоносна кукла на конци.

Елодия? — повиках я наум. Тук ли си още?

Отговор обаче не последва. В момента само аз обитавах главата си. И като заговорихме за нея…

— Какво се случи?

— Финли — това е по-голямата сестра на Изи — отиде да я търси. Изи каза, че си я нападнала с магия. Мислех, че вече нямаш магически сили…

— Нямам — отвърнах. — Само че… Ще ти обясня по-късно. Та значи, Финли ме е цапардосала по главата с нещо, така ли? С какво, с бейзболна бухалка? С някой ТИР?

— С фенерче — обясни майка ми и внимателно раздели косата над цицината на главата ми, която сигурно беше с размера на баскетболна топка.

Известно време и двете мълчахме, макар да бяхме наясно какъв ще е следващият ми въпрос: Защо, по дяволите, майка ми — която през целия си живот странеше от всичко, свързано с магията — бе избрала да прекара лятото с банда ловци на чудовища?

Нещо обаче ми подсказваше, че отговорът й ще бъде „Сложно е за обяснение“. А когато все пак получех такова, нямаше да ми хареса. Затова, макар да умирах от желание да науча причината за идването й тук, реших да оставим това за по-късно. Най-добре за момент, когато мозъкът ми не се опитва да изскочи от черепа.

— Беше горещо — казах. Разговорът за времето е най-подходящ, когато искаш да избегнеш сложни и неприятни теми. — Навън, тоест. Къде по-точно се намира тая база?

— В Тенеси — отговори мама.

— А-ха, значи… Тенеси ли?!

Отдръпнах се назад и седнах, за да я виждам по-добре.

— Използвах Итинериса да стигна от Англия дотук. Нали се сещаш, онзи магически портал… — започнах да обяснявам, но тя вече кимаше, явно знаеше за него. — Както и да е, тръгнах от абатство Тори през нощта и когато се озовах тук, още бе нощ. Не може да съм отишла толкова далеч!

Майка ми ме наблюдаваше много внимателно.

— Софи — каза ми и тонът й ме накара да изстина, — абатство Торн изгоря преди почти три седмици.

Зяпнах я неразбиращо:

— Това е невъзможно! Нали бях там. Бях там снощи…

Мама поклати глава, протегна се и сложи длан на бузата ми.

— Миличка, стават седемнайсет дни, откакто научихме какво е станало в Торн. Мислех, че… — Гласът й се прекърши. — Мислех, че са те заловили или си била убита. Когато Финли те донесе снощи, имах чувството, че е станало чудо.

Направо ми се зави свят.

Седемнайсет дни!

Спомних си как влязох в Итинериса, помнех смазващата и абсолютно неподвижна тъмнина в него. Но оттогава сякаш бяха изминали не повече от една-две минути, преди да се озова по гръб насред гората. Как така седемнайсет дни?!

После ми хрумна и друго:

— Щом е изминало толкова време, откакто абатството е изгоряло, трябва да сте чули нещо за татко. Или за Кал, за сестрите Касноф…

— Няма ги — намеси се някой от прага на стаята.

Рязко извърнах глава в тази посока и се намръщих. На касата на вратата се бе облегнала някаква жена, която държеше в ръка чаша, от която се вдигаше пара. Облечена бе в дънки и обикновена черна тениска, а червената й коса, малко по-тъмна от тази на Изи, бе сплетена на дълга плитка и преметната през рамото й.

— Изчезнали са от лицето на земята — продължи тя и влезе в стаята.

Усетих как тялото на майка ми се напряга.

— Джеймс Атертън, двамата млади магьосници, онези вещици Касноф и техният демон играчка — добави жената. — Смятахме, че и ти си изчезнала с тях, преди да се появиш тук и да се опиташ да убиеш дъщеря ми.

Досещах се, че жената е Айслин Бранник, но досещането е едно, а потвърждението — съвсем друго. Имах чувството, че сърцето ми е слязло в петите.

Прочистих гърло:

В своя защита мога само да кажа, че тя първа ми извади нож.

За моя изненада Айслин издаде дрезгав звук, който можеше да мине за смях.

— Изпий това — каза тя и ми подаде чашата.

— Ъ-ъ, не, няма да стане — отвърнах аз, вперила подозрително поглед в тъмнозелената течност, която миришеше на бор и пръст. Имайки предвид, че ми я подаваше майката на Изи, сигурно бе отровна.

Айслин обаче само сви рамене.

— Ами добре. На мен ми е все едно дали ще те боли главата.

— Всичко е наред — увери ме майка ми, без да сваля очи от Айслин. — Ще се почувстваш по-добре, ако го изпиеш.

— Как, като умра ли? — попитах. — Е, така главоболието ми наистина ще изчезне, ама умирането ми се струва твърде сериозен страничен ефект.

— Софи — измърмори предупредително мама.

Айслин обаче само ме изгледа проницателно, с лека усмивка на устните.

— Определено е устата — каза и погледът й се насочи към майка ми. — Сигурно го е наследила от него. Ти винаги си била тиха и кротка.

Погледнах объркана майка си, но тя все още се взираше в Айслин Бранник. Лицето й бе много бледо.

— Трябва да сте долу след пет минути — отсече Айслин и се приближи към леглото. — Семейно събрание.

Отпих предпазливо от топлата течност. Вкусът й бе по-неприятен от вида, но веднага щом преглътнах, почувствах как болката в черепа ми отслабва. Затворих очи и се облегнах на възглавницата.

— А ние защо сме ви? — зачудих се. — Не можете ли просто да… да се разберете по браннишки, без нас?

В стаята настъпи потискащо мълчание. Отворих очи и установих, че мама и Айслин се гледат напрегнато.

— Тя не знае, така ли? — запита най-сетне Айслин.

В гърдите ми се надигна вихрушка от емоции: ужас, гняв. Не исках да се занимавам с това. Не бях готова да се изправя срещу него, не още.

Но когато мама се обърна към мен, разбрах. Видях страха и тъгата, изписани на лицето й, видях как стиска одеялото. И проумях, че независимо дали имам желание да се изправям точно сега срещу фактите, причината за присъствието й тук е съвсем проста.

— Мамо? — попитах въпреки това.

Отговорът обаче дойде от Айслин:

— Майка ти е Бранник, София. А това значи, че и ти си една от нас.

Глава 4

Когато вратата се затвори след Айслин, мама зарови лице в дланите си и въздъхна, потрепервайки. Надигнах чашата и я изпих до дъно. Веднага се почувствах по-добре. Не само болката в главата ми отслабна, а направо живнах, макар в устата си да имах вкус на борова кора.

Това обаче не бе проблем. Така можех да се съсредоточа върху нещо друго, вместо върху факта, че на практика всичко в живота ми е било една голяма лъжа. Или върху не по-малко неприятната мисъл, че някак съм „изгубила“ седемнайсет дена. Или върху това, че в тялото ми има призрак.

Джена ми липсваше, при това толкова силно, че бе почти като физическа болка. Исках да я хвана за ръката, да чуя някоя от типичните й забележки, след която ситуацията щеше да изглежда смешна, а не ужасна.

И Арчър би ми свършил работа. Той сигурно щеше да вдигне вежда по онзи едновременно дразнещ и секси начин и да пусне някоя мръсна шега за това как Елодия ме е обладала.

Или пък Кал. Той нямаше да каже нищо, но самото му присъствие щеше да ме успокои и да ме накара да се почувствам по-добре. И татко…

— Софи! — повика ме мама и ме изтръгна от унеса ми. — Не знам… не знам дори откъде да започна.

Вгледа се в лицето ми. Очите й бяха зачервени.

— Исках да ти кажа… толкова пъти се канех, но всичко бе така… объркано. Мразиш ли ме сега, като научи?

Поех си дълбоко въздух:

— Разбира се, че не! Не че съм особено очарована… запазвам си правото да се разсърдя и ядосам по-нататък. Но сега… Мамо, сега съм толкова щастлива да те видя, че не ми пука дори да си нинджа от бъдещето, изпратена да унищожава пухкави котенца и дъги!

Тя се засмя леко задавено.

— Толкова ми липсваше, Соф!

Прегърнахме се и опрях лице в ключицата й.

— Само че искам да ми разправиш всичко — добавих приглушено. — Цялата история, без да спестяваш абсолютно нищо.

— Разбира се. След като поговорим с Айслин.

Отдръпнах се и се намръщих:

— Добре, а тя каква ти е? Да не сте братовчедки?

— Сестри сме.

Зяпнах я.

— Чакай малко, искаш да кажеш, че си съвсем истинска Бранник? Ама ти дори нямаш червена коса!

Мама стана от леглото и вдигна на кок косата си, която досега носеше на конска опашка.

— Не си ли чувала за боя за коса, Соф? Хайде да вървим. Айслин и без това е в лошо настроение.

— Да, това го схванах — промърморих, отметнах завивката и се изправих.

Излязохме от спалнята на една слабо осветена площадка. На този етаж имаше само още една стая, а аз изведнъж си спомних абатство Торн и всичките му коридори и помещения. Все още ми бе трудно да повярвам, че такава грамадна къща просто… я няма.

Тръгнахме по тясно стълбище, което свършваше с ниска арка. Минахме под нея и се озовахме в друга сумрачна стая. Тия хора да не би да мразеха светлината?

Забелязах древен зелен хладилник и кръгла дървена маса, поставена пред прозорец със зацапани стъкла. Въздухът бе изпълнен с аромат на кафе, на плота имаше недояден сандвич, но кухнята бе празна.

— Сигурно са във военната зала — подхвърли мама сякаш на себе си.

— Чакай малко… Правилно ли чух? „Военната зала“?!

Майка ми обаче вече бе излязла от кухнята и зави зад ъгъла. Аз я последвах по-бавно, като се опитвах да „почувствам“ къщата. Първата дума, която ми хрумваше, бе „спартанска“. В Торн имаше толкова много предмети — картини, гоблени, декоративни фигурки, даже рицарски доспехи, за бога! — че човек не смогваше да ги асимилира всичките. Тук сякаш се бяха отървали от всичко, което не бе абсолютно необходимо. Всъщност май липсваха дори неща от първа необходимост. До този момент не бях видяла баня и тоалетна, например.

Липсваха прозорци, само няколко флуоресцентни лампи на тавана хвърляха нездрава светлина върху всичко в помещението. А въпросното „всичко“ включваше овехтяла кафява кушетка, три-четири сгъваеми метални стола, две лавици с книги, няколко кашона и голяма кръгла маса, зарината с документи.

А, да, и оръжия.

Навсякъде из стаята бяха пръснати най-различни зловещи и смъртоносни на вид пособия. На кушетката бяха подпрени три арбалета, а върху едната лавица имаше купчинка звезди за мятане, каквито ползват нинджите. Май им викаха „шурикени“.

Изи бе седнала с кръстосани крака на дивана и държеше книга с меки корици. Не вдигна поглед, когато влязохме, и се зачудих какво толкова интересно чете. Най-вероятно „Как да убиваме чудовища, за начинаещи“ или нещо от тоя род.

В стаята имаше още само двама души: Айслин и момиче приблизително на моята възраст. Когато с майка ми пристъпихме прага, и двете рязко вдигнаха глави от листовете, които съсредоточено изучаваха. В специален калъф на колана на момичето висеше електрическо фенерче. Значи това бе Финли, Повелителката на фенерчетата. Потърках с длан тила си, а тя ми се намръщи.

Обърнах се към своята кротка, обичаща книгите майка — жена, която не бях виждала да убива дори муха.

— Съжалявам, ама хич не мога да повярвам, че си израснала тук. Просто е невъзможно.

Изведнъж се чу свистене и усетих как нещо прелита покрай лицето ми. С периферното си зрение забелязах как майка вдига ръка и пръстите й се свиват около дръжката на нож — нож, който очевидно току-що бе хвърлен към главата й. Всъщност цялата случка се разви за по-малко от секунда.

Преглътнах с усилие:

— Както и да е.

Майка ми не каза нищо, но погледът й бе прикован в Айслин, чиято ръка все още бе леко вдигната.

— Грейс винаги е била най-бърза от всички ни — заяви усмихнато Айслин.

Осъзнах, че говори на мен. Даже усмивката й бе предназначена за мен.

— Добре — произнесох накрая. — Впрочем не съм наследила способностите й, ако случайно се чудиш. Не мога да уловя дори топка.

Айслин се разсмя тихо, но Финли се намръщи още повече.

— Значи ти си демонското изчадие — изсъска Финли.

— Фин! — избухна Айслин.

Ха! Значи поне една Бранник ме мразеше. Колкото и да бе странно, от тази мисъл се почувствах по-добре. Знаех как да се справям с подли кучки.

— Всъщност ми викат Софи.

Откъм дивана се чу кикот и всички се обърнахме към Изи. Тя прикри устата си с длан и се опита да се престори, че се е разкашляла, но Финли тръсна глава и нареди:

— Отивай си в стаята, Из!

Изи затвори книгата и я пусна в скута си. С изненада забелязах, че чете „Да убиеш присмехулник“.

— Фин! Аз не ти се присмивах заедно с нея! — възрази и ме изгледа гневно. — Та тя се опита да ме убие!

— Всъщност нищо подобно не съм правила — намесих се.

В очите на Айслин и Финли виждах непреклонност и жестокост, които силно ме стреснаха. Нямах никакво желание да понеса отговорността за постъпката на Елодия, особено сега, когато поне на теория бях една от тях, от Бранник. Думите започнаха да се изливат от устата ми като порой:

— Вижте, сега нямам магически сили, защото трябваше да мина през Очистването и ми направиха някакво заклинание, което ги заключи или нещо подобно. Не мога да ги използвам. Обаче имаше едно момиче — по-точно една вещица, Елодия… Та тя ми прехвърли способностите си, когато умря, и затова сега сме свързани. Това значи, че призракът й ме следва по петите и… ъ-ъ, прави разни неща. И когато Изи ме нападна, тя обсеби тялото ми. Прави го за първи път и, честно казано, направо ми изкара ангелите. Дори още не съм наясно какво точно стана и как. Както и да е. Изи, не аз, а тя използва магия срещу теб. Пак тя опря меча в гърлото ти и ти наприказва всички ония гадости. Аз не съм гадна. Или поне не нарочно.

В този момент бях приковала вниманието и на трите Бранник — всъщност на четирите, ако броим и майка ми. Леле, каква бе оная течност, която Айслин ми бе дала? Енергийна напитка „Бранник“ ли?

— Аз, ъ-ъ, май трябва да млъкна.

Айслин вече не се усмихваше. Дори ми се стори, че в изражението й се е промъкнала уплаха. Финли облегна бедро на масата и скръсти ръце на гърдите си:

— Какво искаш да кажеш с това, че вече нямаш магически сили?

Положих много, ама наистина много усилия да не покажа, че губя търпение.

— Точно каквото чухте. Имах сили, но след това Съветът — това е организацията, която определя и следи за спазването на правилата в магическия свят…

— Мда, това го знаем — прекъсна ме Финли с презрителна физиономия.

— Браво на вас — измърморих. — Та, те извършиха ритуал, който не беше… е, не беше толкова могъщ като Очистването. Магията ми не е изгубена завинаги.

Или поне така се надявах, но това не им го споменах.

Айслин и Финли се спогледаха.

— С други думи — каза Айслин — сега на практика си обикновен човек.

— Освен когато Елодия реши да се всели в тялото ми, да.

Смятах, че тази новина ще ги зарадва — нали уж мразеха магическите същества? Вместо това Айслин стисна силно ръба на масата и увеси глава с дълбока въздишка. Финли постави ръка на рамото й и прошепна:

— Всичко ще бъде наред, мамо. Все нещо ще измислим.

Собствената ми майка погали лекичко гърба ми и промълви:

— О, скъпа! Толкова съжалявам.

Изпитах силно желание да се срина на пода и да избухна в ридания, но го потиснах и само свих рамене:

— Е, нали отидох в Лондон, за да ми отнемат силите. Просто не стана по начина, по който предполагах. Затова пък нямам и татуировки, което е голям късмет.

Внезапно Айслин стовари юмрук върху масата, а когато вдигна глава, напълно отговаряше на представата ми за страховита убийца на чудовища.

— В момента сме във война. Твоите хора се канят да отворят портите на ада и да пуснат демони сред хората, а ти се шегуваш?!

Нямах представа защо изведнъж се превърна от Усмихнатата Айслин в Бясната Айслин.

— За последните няколко часа бях обсебена от призрак, за малко да ми пробият дупка в главата, а накрая разбрах, че майка ми е ловец на магически същества — заявих аз, като я гледах право в очите. — Преди това пък изгубих всички други, които обичам, и научих, че онези, на които съм имала доверие, тайно създават демони. Така че в момента животът ми е отврат. Правила съм си била шеги…

— Сега си безполезна за нас — каза Финли.

— Извинявай, а как точно ви бях полезна преди? — попитах, макар да предчувствах какъв ще е отговорът.

Не се бях излъгала. Финли ме погледна в очите и отсече:

— Нали чу майка ми? Във война сме. Ти трябваше да си нашето оръжие.

Глава 5

— И защо точно смятахте, че ще се съглася? — попитах сърдито аз.

— Торин каза, че ще се биеш за… — намеси се Изи, но Айслин вдигна ръка и я спря.

— Достатъчно, Изолда — каза. — Вече няма значение.

— За мен има — упорствах аз. — Кой, по дяволите, е Торин? И как смятахте да ме използвате, като личната си магическа бомба ли?

Майка ми, която ме бе прегърнала през раменете, ме стисна по-силно. Аз обаче избутах ръката й, отидох до масата и се изправих срещу Айслин.

— Точно това искаха да сторят и Касноф.

Гласът ми леко потрепери, защото се сетих за Ник и Дейзи, двамата млади демони, с които… е, не може да се каже, че сме станали приятели, но в абатство Тори ги бях опознала. Последния път, когато видях Дейзи, тя напълно бе изгубила човешкото в себе си и се опита да ме убие. И вината за това бе на Лара Касноф. Същото важеше за Ник, който нападна Арчър и почти го уби. Лара контролираше Ники Дейзи, защото тя ги бе превърнала в демони.

Колкото й да бяха странни и опасни, в известна степен ми липсваха… съвсем мъничко, разбира се. Може би затова повиших глас:

— Касноф и останалите членове на Съвета искат да използват демони срещу вас и Окото.

Айслин вече не изглеждаше разгневена, а по-скоро сломена. Тя прокара ръка през косата си:

— Наистина ли смяташ така, Софи? Че създават демони, за да предпазят чудови… твоя вид?

— Ами… да, предполагам. В крайна сметка те все разправяха как искате да ни избиете до крак.

По лицето на Айслин пробяга странно изражение — сякаш ме съжаляваше.

— Да, бе, сигурно! — изсумтя отвратено Финли. — Двете Касноф създават демони само по една причина: за да си направят лична гвардия. Доста е удобно да си имаш собствена армия.

За щастие един от столовете бе съвсем наблизо, защото иначе щях да седна направо на земята.

— Не разбирам — измънках и погледнах майка си през рамо.

Устните й бяха свити в тънка, сурова линия.

— Бранник никога не са вярвали особено на версията, че Алексей, бащата на Лара и Анастасия, иска да създава демони за защита на магическия свят. С такава мощ на практика е разполагал с магическата версия на ядрена бомба!

С помощта на друга вещица Алексей бе превърнал прабаба ми Алис в демон. Тя била съвсем обикновено момиче, но след стореното от Алексей Касноф станала чудовище. Тъмната магия в нея я накарала да полудее.

Така че — да, можеш да създадеш демон, но да го контролираш, е трудна работа.

Първата вечер, която прекарах в „Хеката“, госпожа Касноф ни направи нещо като образователна презентация — показа ни картини на различните методи, с които хората са убивали магически същества през вековете. И то не само Бранник и Окото на бога. Имаше и съвсем обикновени хора. Госпожа Касноф все едно искаше да ни внуши, че сме под непрестанна атака.

— А-ха. Все едно обикновените хора имат някакви шансове срещу чудовищата! — възкликна подигравателно Финли.

— Знаеш ли колко души носят фамилия Бранник, Софи? — меко попита Айслин, Поклатих глава и тя добави: — В момента ги виждаш всичките.

— Какво?! — попитах, невярващо. — Само… само вие трите? И едната е на не повече от дванайсет?

— На четиринайсет съм — подвикна Изи от кушетката, но никой не й обърна внимание.

— Бяхме четири с майка ти — отвърна Айслин.

— Да, ама сте се съюзили с Окото — настоях аз.

Преди няколко месеца главната квартира на Съвета в Лондон бе изгорена до основи, а седем от членовете му — убити. Според баща ми това е било дело на Окото и Бранник, които работели заедно.

— Окото? — разсмя се Айслин. — Да се съюзят с нас? Няма начин! Семейството ни произхожда от вещица, забрави ли? Окото не искат да имат нищо общо с нас.

— Тогава какво — Окото са нападнали щаба на Съвета сами?

— Изобщо не са го нападали — заяви Финли. — Всичко е работа на приятелчетата ти Касноф.

Имах чувството, че току-що съм се озовала на някаква странна планета, където всичко е наопаки. Тръснах глава, сякаш това щеше да ми помогне да мисля по-добре.

— Но защо Касноф биха… — И после ми просветна. — Също като с представлението първата вечер! Така магическите същества още повече ще се уплашат от Окото и Бранник и на никого няма да му пука, че Касноф превръщат деца в демони. Не и ако тези демони ще ни пазят от Окото и всички нас — възкликнах и посочих към Айслин и Финли.

— Точно така — кимна Айслин. — А сега са приписали на Окото и унищожаването на абатство, дори и евентуалната смърт на баща ти.

Сърцето ми се сви при мисълта, че баща ми може да е мъртъв. Майка ми ме погали по косата.

— Значи сега Касноф могат да призовават колкото демони поискат — обобщи Финли. — И никой няма дори да се опита да ги спре.

— Аз ще го направя — казах машинално.

— И как? — сряза ме Финли. — Вече нямаш сили, а те разполагат с най-мощното магическо оръжие, създавано някога.

Магията ми се разбунтува и завихри в гърдите ми.

— Ние сме хора! — възкликнах и за свой ужас усетих, че от очите ми бликват сълзи. Наистина не исках да плача пред Финли. — Когато призоваваш демон, просто вкарваш изключително тъмна магия в душата на съвсем обикновен човек или магическо същество. Но личността им не се губи. Ник и Дейзи, аз и… баща ми, ние не сме предмети, които можете да използвате и после да захвърлите или унищожим! Не сме оръжия! — при последната дума стиснах толкова силно масата, че един от ноктите ми се счупи.

Майка ми пристъпи към мен и ме хвана за лакътя.

— Стига толкова — каза. — Важното е да намерим начин да спрем Касноф, без да намесваме Софи.

— Не ти решаваш, Грейс — отсече Айслин.

Майка ми се обърна към сестра си със свирепо изражение, каквото никога не бях виждала на лицето й:

— Тя ми е дъщеря!

— Само че не ние избираме пътя, по който поемат членовете на семейството ни, нали? — отвърна Айслин с очи, приковани в тези на мама.

Изведнъж в стаята се разнесе тих смях. Косъмчетата по врата ми настръхнаха. Изи подскочи, а Финли и Айслин рязко се обърнаха назад. Едва сега забелязах, че на стената виси някакъв предмет. Не бях сигурна какво представлява, защото бе покрит с тежко тъмнозелено платнище, но заради правоъгълната му форма предположих, че е картина.

— Ах, Грейс и Айслин се карат. Точно както едно време! — произнесе приглушен мъжки глас. — Някой ще махне ли това проклето нещо, та да мога да виждам?

Магията ми отново започна да тупти и да се блъска в тялото ми и разбрах, че говорещият (който и да бе той) не е човек. Въпреки това се слисах, когато Айслин прекоси стаята и смъкна плата.

Оказа се, че не бе маслено платно. Беше огледало, което отразяваше мрачната и неприветлива стая. Позите, в които бяхме застинали, образуваха странна жива картина. Майка ми все още ме държеше за лакътя, а в погледа й личеше предпазливост. Айслин се взираше в огледалото с отвращение, Изи бе пребледняла още повече, а Финли се мръщеше. Колкото до мен… направо се шокирах от отражението си. Никога не съм била толкова слаба. Изглеждах направо кльощава. Кожата ми бе мръсна, а сълзите бяха прокарали бразди по бузите ми. А пък косата… За нея най-добре изобщо да не говоря.

Но не външният ми вид бе причината магическите ми сили да се развълнуват така. Виновен бе мъжът.

В огледалото той седеше по турски в средата на кръглата маса и ни се хилеше подигравателно. Знаех, че в действителност не е там, но все пак погледнах към центъра на масата. Картите и документите, които в огледалото бяха смачкани под тялото му, в действителност лежаха недокоснати и без нито една гънка. Мъжът имаше рошава тъмноруса коса, а ръкавите на ризата му завършваха с волани с къдрички, които се стелеха по масата, защото китките му бяха отпуснати на коленете. Носеше високи ботуши и много тесни панталони. Или си падаше по баловете с маски и костюмите от Ренесанса, или бе направо древен.

Подозирах, че е второто.

— Значи това е момичето, заради което е цялата шумотевица — отбеляза той, докато ме изучаваше.

Имаше нисък дрезгав глас. Сигурно щеше да е много секси, ако нямаше аурата на злодей, при това не от онези секси злодеи от филмите. Въпреки това бях съвсем сигурна, че е обикновен магьосник. Демоните имат съвсем различно изкачване — много по-силно и тъмно. Този тип не бе от добрите, но не бе нито толкова мрачен, нито толкова могъщ.

Айслин цапардоса с ръка рамката на огледалото и масата, на която седеше мъжът, се разклати и за малко да се прекатури. Същевременно масата в стаята при нас остана напълно неподвижна.

Обитателят на огледалото сграбчи ръба на масата, за да се задържи, и се намръщи. Отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, но Айслин не му даде възможност.

— Ти сгреши, Торин. Тя вече не притежава магически способности.

— Така ли? — сви рамене Торин. — Е, сега наистина ще стане интересно — усмихна се той.

Вероятно много жени биха го сметнали за очарователен, но на мен ми се струваше просто мазен. Мислите ми явно бяха изписани на лицето, защото усмивката му веднага се стопи.

— Няма значение — обърна се към Айслин и сви рамене. — Никога не греша. Казах ви, че абатство Торн ще бъде погълнато от огън — така и стана. Казах ви, че това момиче ще се завърне сред вас — и то е тук.

После насочи пръст към Айслин. Повърхността на огледалото се огъна над показалеца му все едно бе балон с вода.

— Освен това ви казах, че ще загубите Грейс, която ще предпочете едно от чудовищата. Тогава никой не искаше да ми повярва — добави той, обръщайки се към мен. — Само че ти дойде и това е доказателство, че всичките ми пророчества са верни. И онова, което ти съобщих, Айслин, е вярно. Това момиче ще спре вещиците Касноф.

Настъпи мрачно мълчание. Всички се взирахме в мъжа в огледалото. Аз се опитвах да проумея факта, че жените Бранник, прославените убийци на магически същества, се вслушват в предреченото от един вещер. А също и смисъла на пророчеството му, че именно аз ще сложа край на ужасната магьосническа война, която се подготвяше. Само че не ми харесваше да наричат баща ми „чудовище“ и когато се изправих, на лицето ми бе изписано презрение.

— Значи имате магическо огледало, а? Трябваше да ми го кажеш по-рано — обърнах се към Изи. — Това е много по-готино от бодлива тел и бункери.

— Огледалото не е магическо — отвърна Изи, а аз забелязах, че изобщо не откъсва очи от Торин. — Той е наш затворник.

— Гост! — избухна мъжът, но всички се направиха, че не го чуват.

— А как сте успели да заловите един вещер, след като не използвате магия? — зачудих се.

— Бранник не са го заловили — обясни мама. — Той сам се е хванал в капана.

Торин изведнъж ни обърна гръб и се зае да приглажда маншетите си.

— Опитал се да направи заклинание, което било прекалено силно за него — добави Финли. — И в крайна сметка се оказал пленник на огледалото. Това се случило още през 1589 г.

— 1587 — поправи я Торин. — И магията не беше изобщо прекалено силна. Просто се оказа… малко по-сложна, отколкото очаквах.

— Да, бе, сигурно! — изсумтя Финли. — Както и да е. Няколко години по-късно Ейвис Бранник го открила и донесла огледалото при останалите от семейството си.

— Ейвис разбрала, че Торин умее да предсказва бъдещето, и сметнала, че може да ни е от полза. Оттогава сме негови пазители — довърши Айслин.

Запитах се дали винаги така разказват историите — като вземат думата подред. Това ми напомняше за синхрона между Елодия, Анна и Частън. Онази странна болка отново прониза гърдите ми. Не че бях харесвала особено „Троицата“, но една от тях бе мъртва, а другите две бяха изчезнали. Един бог знаеше какво е станало с тях.

— Били са покварени — заяви Торин, при което подскочих.

— Моля?

— Мислеше за две вещици, които са ти били съученички. Чудеше се какво им се е случило. Подозираш, че Касноф са ги превърнали в демони. Така е.

Забелязах, че очите му са много тъмнокафяви, почти черпи.

— Чакай, значи не само предвиждаш бъдещето, а можеш и други неща?

Той кимна, очевидно горд със себе си.

— Зная какво ли не, София Мерсер. А ти имаш много въпроси, нали? Къде си била онези седемнайсет дни? Какво е станало с малката ти кръвопиеща приятелка и баща ти…

Без да се замисля, с няколко крачки прекосих стаята и застанах точно пред огледалото.

— Жив ли е баща ми? Джена…

Торин се разкикоти и се дръпна назад, а аз замълчах.

— Не мога да издам всичките си тайни просто ей така — обяви той и разпери широко ръце.

Магията бушуваше в тялото ми и искаше да изскочи, да се хвърли към огледалото и да го разбие на милион късчета. Задоволих се само да хвана рамката и здравата да го разтърся.

— Кажи ми! — креснах, а масата в огледалото се преобърна, Торин се стовари на земята и навсякъде се разхвърчаха документи.

Някой ме сграбчи за раменете и ме дръпна от него. Обърнах се рязко. Очаквах да видя Айслин, обаче не бе тя държеше ме майка ми.

— Покрий проклетото нещо! — подвикна тя на сестра си.

Докато Айслин слагаше платнището, мама нежно отметна косата от лицето ми и ми обеща:

— Ще намерим баща ти, миличка. Както и Джена. — Стрелна сърдито с очи вече покритото огледало. — И няма да използваме Торин за тази цел! — После насочи поглед към Айслин: — Изобщо не трябваше да го слушаме!

— Нямаме кой знае какъв избор, Грейс — уморено каза Айслин.

Каквото и да бе съдържала зелената напитка, ефектът му започваше да изчезва. Умората се завръщаше в тялото ми и костите ми натежаха. Канех се да попитам дали мога да се върна в стаята си, когато Айслин въздъхна и предложи:

— Можем да го обсъдим пак по-късно. Утрото почти настъпи. — После подкани с жест Финли и Изи: — Хайде, момичета, време е за вечерната обиколка.

Без да кажат и дума, двете по-млади Бранник се насочиха към вратата. Докато наблюдавах оттеглянето им, правех планове да се промъкна обратно в стаята и да си поговоря дълго и напоително с Торин. В този миг обаче Айслин стисна рамото ми като в менгеме:

— Върви и ти, София.

— Какво?

— Всички Бранник под осемнайсет години трябва вечер да патрулират из територията на базата.

Подаде ми нещо. Трябваха ми няколко секунди да осъзная, че стискам сребърен кол. Примигнах неразбиращо. Айслин разтегли устни в ужасяваща усмивка:

— Добре дошла в семейството.

Глава 6

— Следователно нищо не може да те отърве от задължението да патрулираш? Нито сериозната травма на главата, нито фактът, че си разбрал преди няма трийсет минути, че си част от семейството, да не говорим, че съответно нямаш никакъв опит с оръжията? — попитах Изи и Финли, когато се срещнахме при задната врата.

След думите на Айслин мама се бе опитала да спори с нея и да ми спести излизането. Каза й, че: а) все още дори не съм осъзнала напълно какво значи да съм част от Бранник, и б) доста съм преживяла напоследък, затова няма да е зле да си почина в леглото. Както и да хапна.

В отговор Айслин ми предостави… десет минути за бърз душ, някакви стари дрехи на Финли и бутилка със зелена течност с аромат на бор. Душът ме бе освежил, макар водата да бе хладка. Дрехите ми бяха твърде тесни, ръкавите и крачолите им — прекалено дълги, но бях доволна, че съм се отървала от собствените си мръсни и опушени одежди, които носех още в абатство Торн. Пъхнах сребърния кол в една от гайките на колана си с надеждата, че няма да ми пресече някоя артерия. После отпих няколко глътки от зелената напитка. Вкусът й бе все така противен, но от нея се почувствах значително по-добре.

Сега си пийнах още малко.

— Сигурна съм, че дори и без глави пак щеше да се наложи да излезем на обиколка — изсумтя Изи.

Усмихнах се, с което си спечелих сърдит поглед от Финли.

— Ясно ми е, че ще ти е трудно да свикнеш, нали разни феи и прочее са ти вършили мръсната работа… Тук обаче действаме така — отсече тя и ми тикна една черна раница в ръцете.

— Моля ти се! Явно не си срещала живи феи през живота си, щом мислиш, че биха вършили нещо мръсно — отвърнах аз.

— Срещали сме достатъчно феи! — избухна Финли, но бе свила глава между раменете си, заради което Изи я изгледа любопитно.

Карай да върви. И без това си имах достатъчно собствени семейни проблеми. После обаче се сетих, че на практика Изи и Финли също са част от семейството ми. Демони от бащина страна, ловци на магически същества — от майчина. Нищо чудно, че се бях озовала в такава каша!

Финли се обърна към вратата, която бе заключена с няколко отделни ключалки, всичките — с различни механизми. Завъртя секретните брави на първите две, третата отключи с ключ, който носеше на врата си, и накрая откачи веригата най-отгоре.

— Леле, обзалагам се, че ви трябва поне половин час да си отворите шкафчетата в училище! — подхвърлих.

— Не ходим на училище — отвърна Изи, а гласът й бе така сериозен и скръбен, че не посмях да й кажа, че само съм се пошегувала.

Финли натисна с рамо вратата, която се отвори със зловещо скърцане. Излязохме на двор, който приличаше на тренировъчна площадка за нинджи. Имаше две гимнастически греди, разположени на около метър и осемдесет от земята. Видях лост за набиране и здрава метална клетка в самия край на разчистеното пространство. Близо до тях имаше няколко мишени. В едната бяха забити стрели, във втората няколко страховити на вид ножа, а в трета бяха забучени шурикени.

Дворът бе заобиколен от дървета, а отвъд тях се виждаха очертанията на други постройки. Изи проследи погледа ми и обясни:

— Палатките. Базата е построена през трийсетте години на миналия век, когато членовете на семейството все още били много. Често са се събирали тук. Ние им викаме Големите браннишки сре…

— Млъквай, Из! — рязко я прекъсна Финли и тръгна напред. — Тя не е никаква Бранник, затова не й разправяй за нас, разбра ли?

Всъщност използва доста по-нецензурни думи. Само допреди няколко месеца бих й отвърнала подобаващо, но реших този път да пропусна. Обърнах се към Изи, за да я помоля да ми разкаже още за Бранник. В този миг лъчите на залязващото слънце осветиха малкия медальон със смарагд на врата й. В ума ми моментално изникна картината на строшения кръвен камък на Джена, която си наложих да прогоня. Изражението ми обаче вероятно се бе променило, защото Изи каза:

— Тя обикновено не се държи така. Тоест… държи се, но не използва подобни думи.

Прииска ми се да й разроша косата, но реших, че това няма да й допадне особено. Вместо това само свих рамене и отвърнах:

— Не е заради нея. Просто се сетих за… Няма значение. Имах предвид, че разбирам защо Финли не е в настроение.

Финли прекоси двора и навлезе сред дърветата, докато залязващото слънце хвърляше медни отблясъци върху косата й. Двете с Изи я последвахме, а аз метнах раницата на рамо. В нея нещо издрънча.

— Та какво точно включва въпросното „патрулиране“? — попитах Изи.

— Трябва да се уверим, че в гората няма свръхи — сви рамене тя.

— Какви сухи… а-а-а, „свръхи“! Тоест „свръхестествени“. Така ли ни наричате — свръхестествени същества?

Изи не се обърна. Може би се дължеше само на игра на светлината, но ми се стори, че ушите й порозовяха.

— Не, аз си го измислих — измърмори тя.

Добре че беше с гръб към мен и не виждаше усмивката, плъзнала по лицето ми.

— Харесва ми.

Сега вече се обърна, но изражението ми бе напълно сериозно.

— Наистина — уверих я. — Нали знаеш ние какво използваме? „Продигии“, „магически същества“, но от латински. — Изсумтях насмешливо. — Няма нищо по-тъпо от латинския!

Известно време Изи само ме наблюдаваше. После явно реши, че не й се подигравам, и ми кимна лекичко. Едва сега забелязах, че носът й е посипан с лунички, точно като моя.

Вече бях изгубила Финли от поглед, но Изи очевидно знаеше къде отиваме, така че просто вървях след нея. Дълго време мълчаливо си проправяхме път през дърветата и храстите. Слънцето почти се бе скрило, но аз все още се потях й непрекъснато подръпвах деколтето на взетата назаем черна тениска.

— А тук често ли се появяват такива… ъ-ъ… свръхи? От опит знам, че те не обичат особено да се мотаят из горите край разни хора, които искат да ги убият.

Почти веднага обаче се сетих за нещо и рязко спрях. Толкова бях заета с разсъжденията за Бранник и връзката си с тях, че напълно бях забравила за върколака, когото Изи и Финли бяха преследвали.

— Какво стана с върколака снощи? — попитах.

Изи се обърна към мен с усмивка, която ужасно напомняше тази на майка й.

— А ти какво смяташ, че гоним в момента?

Извъртях се, издърпах раницата отпред и я отворих. Да, още сребърни колове, както и малки стъклени флакони със светена вода. И — о, боже! Това пистолет ли беше?

Май коленете ми всеки миг щяха да се подкосят. Затворих „раницата на смъртта“ и предпазливо я пуснах на тревата.

— Нещо не е наред ли? — попита ме Изи.

— Много неща! Толкова много, че не знам откъде да започна… Нека пробваме с това, че две хлапета се разхождат с раници, пълни с оръжие!

Изи се напрегна и отсече:

— Ние не сме хлапета. Ние сме Бранник.

Въздъхнах и пъхнах ръце в джобовете си:

— Това ми е ясно, обаче аз не мога да убия върколак. Познавам няколко, живях с тях и… Е, вярно че са противни, плашещи и им текат лиги, но просто не мога да убия върколак и толкова!

Очаквах да извади срещу ми арбалет… или ръчна минохвъргачка… или каквото там ужасяващо оръжие криеше в раницата си. Вместо това тя наклони леко глава и запита:

— Живяла си с върколаци?

Вече почти напълно се бе стъмнило. Искаше ми се да виждам лицето й по-добре.

— Да-а — отвърнах. — В „Хеката“. Там имаше няколко. Една от тях, Бет, беше доста симпатична. А и онова момче, Джъстин — той бе съвсем малко по-голям от теб.

Наведох се да вдигна отново раницата, когато тя ме шашна със следващия си въпрос:

— А какви други свръхи имаше там?

— Всякакви. Както споменах преди малко, няколко феи… и доста магьосници и вещери. Бях в една стая с… — Млъкнах, за да преглътна буцата, която бе заседнала в гърлото ми — вампир. Казваше се Джена.

— Леле! — възкликна Изи и този път отново звучеше като дете. — Миналата година мама и Финли се изправиха срещу два вампира. На мен не ми позволиха да отида, защото било твърде опасно. Теб не те ли беше страх, че ще вземе да ти изпие кръвта, докато спиш?

Отворих уста да защитя Джена, но после се сетих как се бях чувствала през първата нощ в общежитието. Тогава се върнах в стаята и я заварих да поглъща съдържанието на банка с кръв.

— Малко. Преди да я опозная. После обаче никога не съм се страхувала, че ще ме нарани. Тя беше… тя е най-добрата ми приятелка.

Веднага след това се изправих, за да не се разрева отново и да загина от дехидратация. Държах раницата на известно разстояние от тялото си.

— Освен това е трудничко да се уплашиш от вампир с розова коса, висок метър и петдесет — добавих.

— Розова коса ли? — попита Изи след кратко мълчание.

— Е, не цялата, само един кичур… — започнах да обяснявам аз, после се сепнах.

Имаше нещо особено в начина, по който Изи бе произнесла думите „розова коса“. Сетих се за всички документи, папки и кашони във военната зала.

— Чувала ли си за нея? Виждали ли сте я? — попитах задъхано, а сърцето ми лудо биеше в гърдите.

— Не! — рязко отсече безшумно приближилата се зад мен Финли. — Не сме чували за вампир с розова коса. А и да бяхме, веднага щяхме да заминем за Англия да й забодем кол в гърдите, защото именно това ни е работата. А сега да тръгваме!

— Лъжеш! — всъщност нямах намерение да викам толкова високо, но се оказа, че в гората има ехо. — И ако още веднъж чуя думата „кол“ в едно и също изречение с името на Джена, ще…

— Ще — какво?! — кресна в отговор Финли. — Ще ме бутнеш на земята? Ще ми оскубеш косата? Ти вече нямаш сили! Изгубихме всичко заради теб, ти си напълно безполезна!

— О, страшно съжалявам, че ви създавам такива неудобства! И какво имаш предвид, че сте „изгубили всичко“?!

Фин ли направи крачка към мен и лунната светлина падна върху лицето й. В очите й гореше гняв.

— Някога не бяхме само три. Допреди около седемнайсет години сме наброявали близо петдесет. Не че е толкова много, но не е и малко. — Млъкна за миг и потърка с длан носа си. — После обаче останалите научили, че майка ти е забременяла от демон. Моята майка трябвало да стане водач на рода, но вместо това я изритали. Избрали някаква далечна братовчедка на нейно място, която дори не била пряка наследничка на Мейв Бранник.

— Виж, съжалявам, че майка ти не е станала водач на клана или там както го наричате, но това се е случило, преди да се родим! Не виждам какво…

— Три месеца след избирането й новата водачка повела целия род срещу най-голямото вампирско гнездо в Северна Америка. Нужно ли е да ти обяснявам какво се случило?

Започна да ми се гади, затова само поклатих глава.

— Било е пълна лудост, нямали са никакъв шанс. Майка ми щеше да е наясно с това — продължи Финли. — Ако не я бяха изхвърлили заради твоята майка, нападението изобщо е нямало да се състои. Знаеш ли какво? Когато Торин каза, че ти ще спреш Касноф, си помислих — а може би все пак изтребването на цялото ми семейство не е било съвсем безсмислено. Тая откачалка може да стори нещо за нас. Само че ти нямаш сили и не можеш да направиш нищо. А всички онези Бранник са изгубили живота си напразно!

Не знаех какво да й отговоря, затова накрая просто промълвих:

— Съжалявам.

Тя изсумтя и се пресегна за нещо на кръста си.

— Както и да е. Хайде да свършваме с обиколката, преди…

Само че не успя да довърши. Този път нямаше предупредителен вой, не се чу трошене на клони. Само викът на Финли, когато една едра тъмна фигура изскочи от сенките и се стовари върху нея.

Глава 7

Настъпи пълен хаос. Върколакът ръмжеше, Изи викаше Финли, а аз очевидно отново бях изпуснала раницата с оръжията, защото ръцете ми бяха празни. Колкото и тъпо да звучи, изчаках няколко секунди с надеждата да усетя как магията ми се надига от земята и петите ми. Дали някога щях да свикна да съм… уф, просто човек!

Най-после открих презрамката на раницата. Придърпах я към себе си, без да спирам да се чудя какво, по дяволите, ще правя. Никога не бях стреляла с пистолет и нямах представа как да използвам кола. Думите на Финли и Айслин отекваха в ума ми: безполезна, безполезна.

Вдигнах поглед и видях Изи, стиснала същия нож, който размаха снощи срещу мен. Сега обаче, докато Финли и върколакът се въргаляха по земята, тя очевидно се колебаеше. Не знаеше как да нападне създанието, без да нарани Финли. В този момент най-после изрових от раницата няколко шишенца със светена вода. Изправих се на крака и с всичка сила ги хвърлих по върколака.

Не се справих особено добре, защото само едно от тях се счупи. Останалите отскочиха от козината му и се търколиха на земята, без да му причинят вреда. Все пак успях да привлека вниманието му.

Върколакът се отдръпна от Финли и се извъртя към мен и муцуната му капеха едри парцали пяна. Финли се претърколи и се отдалечи на безопасно разстояние, а аз преглътнах мъчително.

Снощи в очите му бях забелязала искрица човечност. Нея вечер обаче имаше пълнолуние и очевидно звярът в мен надделяваше. Все пак не ме нападна. Вместо това свъси нос и ме подуши, а после наклони масивната си глава настрани.

— Точно така — казах аз, мислейки си колко добре би било, ако гласът ми не трепереше толкова. — Ти знаеш каква съм.

Може и да не бях в състояние да използвам магията си, но върколакът със сигурност усещаше присъствието й и разбираше, че не съм просто обикновено човешко същество.

— Слушай — продължих, като се престорих, че не усещам погледите на Изи и Финли (те явно ме смятаха за напълно побъркана). — Зная, че си уплашен, а и тези момичета наистина те преследваха. Само че ако ги нараниш, ще дадеш на хората още един повод да искат да те убият. Така че защо просто не се, ъ-ъ… разкараш?

Върколакът като че ли обмисли думите ми и за миг реши, че може би всички ще се измъкнем от тази ситуация невредими. После обаче създанието оголи зъби, в гърлото му се надигна ниско ръмжене и разбрах, че съм загубена.

С периферното си зрение забелязах, че Финли зарежда стрела в един мин и арбалет… Само че знаех колко бързо се движат върколаците. Нямаше да успее да го използва, пречи той да скочи върху мен. След това ме заслепи ярка светлина. Реших, че Изи е стреляла с пистолет, но изведнъж ме заляха гняв, високомерие и… да, сила. Ръката ми се повдигна, пръстите ми се раздвижиха и върколакът застина, оплетен в проблясваща магическа мрежа.

Готово!, триумфално възкликна гласът на Елодия в ума ми.

Ако бях в състояние да контролирам тялото си, щях да скръцна със зъби.

Виж, благодарна съм ти, че ме спаси, ама това с обсебването трябва да спре.

Този път нямаше отговор, но усетих как втора вълна магия залива главата и раменете ми. Пръстите ми отново се размърдаха, заклинанието, с което бе пленен върколакът, започна да пулсира и от мрежата се разхвърчаха сини искри. Изви се вятър и внезапно създанието изчезна.

Къде отиде? — попитах Елодия.

В друго измерение, отвърна ми тя, а аз се зачудих как е възможно да звучи така насмешливо и самоуверено, след като е само глас в главата ми.

Какво, по дя… започнах наум, но тялото ми вече се бе обърнало към двете Бранник.

— Спрете да се държите гадно със Софи! — нареди глас, който излизаше от моята уста, но не беше мой.

Финли и Изи се спогледаха, след което насочиха очи към мен.

— Ъ-ъ, извинявай, защо говориш за себе си в трето лице? — запита Изи.

— Това не е Софи, Из — поклати глава Финли. — Помниш ли какво ни каза? Може да прави магии само когато е обсебена от някакъв призрак. Предполагам, че това е въпросният дух.

Кимнах в потвърждение.

— Елодия — размърдаха се устните ми. — И говоря сериозно. Тя може да не ми е кой знае каква любимка, но преживя доста. Няма вина, че тъпият ви клуб е изритал Айслин и така е предизвикал унищожението си. Стават такива работи. — Пристъпих към Финли и показалецът ми се заби в гърдите й. — Така че си запази изблиците на пубертетски гняв за друг случай. Остави я да диша!

Направо останах без думи (не че можех да говоря, и да исках). Елодия Парне да ме защитава?! Може би хаосът напоследък бе причина да стават чудеса.

Финли присви очи насреща ми, но Изи каза:

— Тя те спаси, Фин. Преди призракът да се всели в нея, нападна върколака, макар да не притежава магия, нито бойни умения. Тая Елодия изглежда гаднярка, ама… може би е права.

Видя ли?, подхвърли Елодия в ума ми. Ей така се прави с такива като тези!

Хич нямам желание да се биеш вместо мен, отвърнах й аз.

О, така ли?, изсумтя тя. Защото без мен почти му беше видяла сметката на оня върколак!

Канех се да й отвърна с подобаващ сарказъм, но тя се изсули от мен, преди да успея. При предишното й оттегляне бях в безсъзнание. Щеше да е хубаво, ако и този път не бях усетила нищо. Защото, знаете ли? Когато духът, който досега е контролирал тялото ти, внезапно изчезне… Да кажем само, че е травмиращо.

Озовах се на земята, опряна на длани и колене. Поемах си накъсано и мъчително въздух и се опитвах да се преборя с усещането, че някой рязко е откъснал прилепената към душата ми лепенка. Известно време останах така, борех се за всяка глътка въздух и се чудех как ще се изправя. После някой ме подхвана под мишницата: Изи ми помагаше да стана. Финли пое другата ми ръка и двете някак успяха да ме повдигнат.

— Благодаря — измърморих.

За моя голяма изненада, отговори ми Финли:

— Няма проблем. — После се обърна към Изи: — Хайде да я отведем в къщата.

С препъване се придвижвахме през тъмната гора.

— А да знаеш случайно тя къде изпрати върколака? — попита Изи след малко.

— Елодия каза „друго измерение“, ама нямам идея какво значи това.

Влязохме в къщата и заварихме майка ми и Айслин в кухнята. И двете държаха чаши с кафе. Атмосферата бе напрегната и се досетих, че допреди малко са водили разгорещен спор. Докато Финли търсеше из шкафовете антисептичен крем и превързочни материали за дълбоките драскотини на ръката си, аз разказах на Айслин какво се бе случило.

— Това е много силно заклинание — отбеляза тя, а на мен ми се прииска да й отвърна: „Така ли мислиш?!“, но се сдържах. — Ако можеш да изпращаш живи същества в други измерения…

Аз обаче веднага я прекъснах:

— Не аз. Елодия знае как се прави. А на нея не може да се разчита особено.

Това бе възможно най-тактичният начин да заявя: „Престанете да мислите как да ме използвате за оръжие, защото няма да стане!“

Айслин отново се отпусна на стола си и блясъкът изчезна от очите й.

— Да, в това има логика.

— Добре, стига за тази вечер — намеси се мама. После се огледа. — Впрочем, къде е Изи?

Финли, която тъкмо прикрепваше превръзката, потръпна и отговори, без да вдига поглед:

— Вероятно вече се е качила горе.

Пожелахме си „Лека нощ“, с което официално бе сложен край на вероятно най-странните двайсет и четири часа в живота ми (макар че странните събития в живота ми бяха толкова много, че първенството бе наистина оспорвано). Айслин ми каза, че мога да остана в стаята, която бях използвала преди това. Прегърнах мама, която явно щеше да остане долу и да довърши разговора си с Айслин, след което бавно започнах да се изкачвам по слабо осветеното стълбище.

Пред вратата на стаята си заварих Изи, която стискаше в ръка някаква папка.

— Здрасти пак — някак смутено ме поздрави тя.

— Здрасти и на теб. Виж, Изи, ужасно съм скапана. За каквото и да искаш да говорим, може да…

— Дръж — каза тя и ми бутна папката в ръцете. — Само… само исках да ти благодаря, че се опита да спасиш Финли и… и аз не знам за какво още. Защото се държиш мило с нас, макар че не си длъжна.

Усмихнах й се и в продължение на няколко секунди и двете се чудехме дали да се прегърнем, или не. Аха, значи непохватността ми е семейна черта, казах си. В крайна сметка само се потупахме по раменете и Изи слезе на долния етаж.

Влязох си в стаята, затворих вратата и се облегнах на нея, което се оказа добра идея. В мига, в който отворих папката, коленете ми се подкосиха. Смъкнах се на земята с притисната към устата ръка, а очите ми се напълниха със сълзи.

В папката имаше само две неща: зърнеста цветна фотография, явно заснета при провеждано наблюдение и една бележка с няколко печатни реда. На снимката се виждаше вампир, когото познавах добре — лорд Байрон. Да, същият. Поетът. Първо бе преподавател в „Хеката“, а след като бе напуснал училището, го засякох в един клуб в Лондон. И ето го пак — вървеше по някаква улица и се мръщеше. Обаче не беше сам.

До него крачеше Джена, хваната в момента, когато нервно поглежда през рамо. Беше още по-слаба от обикновено, както и по-бледа (ако изобщо бе възможно). Но розовият кичур не можеше да се сбърка. Погалих с пръсти изображението й и преглътнах.

Едва тогава хвърлих поглед към бележката. „Към гнездото на лорд Байрон се е присъединил нов вампир“, пишеше в нея. „Пол — женски, възраст — предстои да бъде установена. Има вероятност да е Дженифър Талбът.“

Отдолу имаше дата. Пресметнах (без да забравям, че ми се губят седемнайсет дена). Снимката бе направена преди по-малко от седмица.

Джена бе в безопасност. Не бе изгоряла и очевидно бе добре. Беше при лорд Байрон, който щеше да се грижи за нея, макар че иначе бе голям тъпанар.

Затворих очи и силно притиснах снимката към гърдите си. Щом Джена бе жива, може би и татко, Арчър и Кал бяха невредими.

На следващата сутрин Изи ме изведе да разгледам базата. Макар че предния ден само се бях пошегувала, оказа се, че наистина има бодлива тел и бункери. Най-голямо впечатление обаче ми направи царящата неподвижност и колко пусто и изоставено изглежда мястото.

— Ние винаги сме живели тук, а останалите от семейството го използваха като сборен център. Идваха при нас за допълнителни тренировки, за стратегически съвещания и така нататък — разказа ми Изи, докато минавахме през подземието към вътрешността на къщата. В него видях няколко походни легла, покрити с еднакви сини одеяла. Над главите ни бръмчаха флуоресцентни лампи.

— Къде е баща ви? — попитах и седнах по турски на едно от леглата. — Имате баща, нали?

Изи започна да си играе с косата си:

— И той преследва свръхи, но сам. На мъжете не им е позволено да живеят с жените от фамилия Бранник. Те само идват да, ъ-ъ, да ни видят. Обикновено ни посещава веднъж на три месеца.

— Много подходящо за… за амазонки.

Тя седна до мен и започна да чопли одеялото.

— Отврат е — заяви.

Усетих, че се каня да хвана ръката й, но спрях в последната секунда.

— Благодаря ти за снимката на Джена — смених вместо това темата.

Изи се изчерви и изведнъж силно се заинтригува от ноктите си.

— Няма за какво. Като каза „розова коса“, и се сетих за тази снимка. Получихме я миналата седмица. Предположих, че е същото момиче.

— А случайно да ви се намират и други?

Изпитвах огромно облекчение, че Джена е добре, но това не намаляваше тревогата ми за татко, Кал и Арчър… нито премахваше усещането за пустота.

Изи обаче поклати глава:

— Не, тази я получихме от един приятел на мама, който се е специализирал в преследва… ъ-ъ, в следенето на вампири. — Изи наклони глава и ме изгледа изпод бретона си. — Притесняваш се за баща си, нали?

Не отговорих веднага, а когато го направих, гласът ми бе задавен:

— Да, много. Всъщност се безпокоя за много хора. Смяташ ли, че… Оня тип от огледалото, Торин. Мислиш ли, че знае къде е баща ми?

По лицето на Изи пробяга някаква сянка и тя леко се отдръпна от мен.

— Възможно е. Но и да ти каже нещо полезно, първо ще изтърси куп тъпотии, които никой не може да разбере… Само ще се объркаш. Така прави по принцип.

— Мисля, че мога да се справя с това — заявих и се изправих.

Забързано изкачих стъпалата, решена добре да си поговоря с Торин. Преди да се уверя, че любимите ми хора са в безопасност, не бях в състояние да се занимавам с Касноф или дори да мисля по въпроса.

Само че когато стигнах до военната зала, вътре бе майка ми. Облегнала се бе на голямата маса със скръстени на гърдите ръце и се взираше в Торин. Не разбрах за какво говорят, защото млъкнаха веднага, след като влязох. Не ми харесаха израженията им.

— Ъ-ъ, здрасти — подхвърлих. — Тъкмо идвах да си поговорим.

— Добре — отвърна майка ми, но аз поклатих глава.

— Не с теб. Тоест, и с теб трябва да разговарям, но първо искам да си поприказвам с него — заявих и посочих Торин.

Той ми се ухили:

— Разбира се! Макар да подозирам, че искаш да питаш за същото като майка си. Къде е Джеймс, жив ли е, възможно ли е да се свържем с него…

— Питала си го за какво?!

Майка ми хвърли мръсен поглед на Торин.

— Да. Не че имаше голяма полза. Уф, забравила бях колко ги дразнещ!

Без да спира да се усмихва, Торин отпусна брадичка върху ръката си и заяви:

— Знаеш ли, ако ме пуснеш от проклетото огледало, сам ще ида да намеря Джеймс. Стига, разбира се, да не е изгорял по време на пожара.

Стиснах ръцете си в юмруци и го нарекох с дума, която никога не бях използвала пред майка си. Тя обаче не се възмути особено, всъщност каза:

— Да, и аз така мисля — и с почти незабележимо движение на китката си покри огледалото с платнището.

— В повечето случаи е безполезен — обясни ми, като потриваше тила си. Бръчките край устата й се бяха вдълбали още повече и ясно показваха безпокойството й. — Айслин трябваше да се отърве от него преди години.

— Чух те! — извика Торин с приглушен от платнището глас.

Мама сви презрително устни, после предложи:

— Искаш ли да излезем за малко навън?

Подвоумих се. Всъщност исках хубавичко да си поговоря с Торин, но и с мама имахме много неща за обсъждане. Освен това магьосникът нямаше как да избяга от огледалото.

— Добре — съгласих се.

В крайна сметка излязохме на разходка. Странно, но на дневна светлина гората край базата на Бранник изглеждаше красива и в нея нямаше нищо заплашително.

Мълчахме дълго. Майка ми проговори едва когато стигнахме до поваления дънер на голямо дърво, паднало над толкова тясна вадичка вода, че не бих могла да я нарека дори поточе:

— Някога много обичах да идвам тук и да размишлявам. Преди много години, когато бях на твоята възраст.

— Обзалагам се, че е имало за какво да мислиш.

Тя се разсмя тихичко, но в смеха й нямаше веселие. Двете седнахме върху ствола на падналото дърво. Обувките на майка ми докосваха водата, но на моите не им достигаха няколко сантиметра.

— Добре, започвай — подканих я, след като се настанихме. — Искам да чуя цялата история. Как точно си се превърнала от бебето Бранник в Грейс… О! — Обърнах се да я погледна в очите. — Мерсер всъщност е измислено, нали? В действителност се казваш Грейс Бранник.

Майка ми като че ли се засрами:

— Избягах през нощта и спрях случайно минаваща по пътя кола, която се оказа мерцедес. Шофьорът ме попита как се казвам и аз, ъ-ъ… импровизирах.

Имената са просто думи. Знам, наистина. Но да научиш, че фамилията, която си използвал цял живот, е измислена…

— Добре, а аз как да се представям тогава? — зачудих се. — Софи Атертън? Софи Бранник?

И двете ми звучаха странно. Имах чувството, че съм навлякла чужди дрехи, които не са ми по мярка.

Мама се усмихна и отмести косата от лицето ми:

— Наричай се, както на теб ти харесва.

— А-ха, добре. Значи и „Софи Бляскавата принцеса“ става, нали?

Едва тогава майка ми се разсмя истински, от сърце. Хвана ръката ми и преплете пръсти с моите. Положих глава на рамото й и известно време останахме така, докато ми разказваше историята си. Беше почти като едно време, когато ми четеше приказки преди заспиване. А и разказът й не се различаваше много от мрачните, страховити истории, които толкова обичах като дете.

— Животът тук бе… Е, ти видя как живеят Финли и Изи. Сурови условия, жестока подготовка. Обичах семейството си, но през цялото време, докато растях, трябваше само да тренирам, да се бия, да преследвам… и пак да тренирам. — Мама въздъхна и притисна буза към косата ми. — Не ми изглеждаше нормален начин на живот. Затова, когато бях на двайсет и една, се махнах. Една вечер излязох да патрулирам и просто… продължих да вървя.

Отишла в Англия с надеждата да научи нещо повече за историята на Бранник. Да провери дали не може да е полезна на семейството си, без да се налага да убива.

— Тогава си срещнала татко — прошепнах меко аз и отново се зачудих къде ли е той в момента. И как ли се чувства.

Ако все още е жив.

— Да — отвърна простичко тя.

— Знаеше ли какъв е?

— Не — отговори със задавен от сълзи глас. — Онова, което ти разказах за запознанството ни, беше самата истина. Двамата бяхме в Националната библиотека, търсехме една и съща книга за историята на вещерството.

Разсмях се безсилно:

— Това би трябвало да ти подскаже нещо.

— Сигурно е така — съгласи се тя. — Отидох до масата, на която бе седнал, и го помолих да я взема за малко…

Въздъхна и замълча.

— Беше такова клише! Той ми подаде книгата, пръстите ни се докоснаха… и това бе достатъчно. От този миг бях изгубена.

Припомних си първия път, когато видях Арчър, облегнат на едно дърво в двора на „Хеката“.

— Чувството ми е познато — измърморих.

— Бяхме заедно в продължение на близо година. Но един ден се събудих и го заварих да измагьосва закуската — материализираше я от въздуха. Изкара ми ангелите.

— А как си живяла с него цяла година, без да разбереш какъв е? Изи надуши, че не съм обикновен човек за около пет секунди.

Майка ми отметна косата си назад и обясни:

— Защото е Изи. Не всички Бранник имат еднакви способности. Аз, например, не мога да усещам присъствието на магически същества като нея. Както и да е. Когато осъзнах, че съм живяла с въплъщението на всичко, срещу което би трябвало да се боря, направо…

— Направо откачи? — подсказах й.

— Напълно — потвърди тя. — А после научих, че съм бременна и… Е, останалото го знаеш. Непрекъснатото местене и криенето.

— Само че не си се криела от татко. — Най-после и последното парче от пъзела си дойде на мястото. — В абатство Торн татко спомена, че си имала причина винаги да си в движение.

Беше споделил и друго — че все още обича майка ми. Искаше ми се да й го спомена, но нещо ме спря. Може би защото се надявах, че баща ми ще успее сам да й го каже.

— Нямах представа как ще реагира семейството ми на новината, че ще родя дете от магьосник, което ще наследи силите му. При това не просто магьосник, ами демон. Сега разбирам, че може би е трябвало да им дам възможност, но тогава се страхувах. Освен това бях много млада. Божичко бях само с шест години по-голяма, отколкото си ти сега. Това е ужасяващо. — Повдигна леко рамо и бутна с него главата ми. — Моля те, недей да ме правиш баба след шест години, става ли?

Изсумтях:

— Повярвай ми, след всичките ми проблеми с момчета, сериозно обмислям да отида в манастир.

— Е, това е добра новина — отвърна по същия начин тя.

Останахме дълго на онзи дънер. Разговаряхме, провесили крака над поточето, докато слънцето се издигна високо над главите ни. Когато тръгнахме обратно към базата, вече се чувствах малко по-добре. Е, не че животът ми внезапно се бе превърнал в застлана с рози пътека, но поне бях получила някои отговори.

Когато стигнахме къщата, Изи и Финли бяха навън и изпълняваха домакинските си задължения — в браннишки вариант. Изи пренареждаше мишените на тренировъчната площадка (аз все още я наричах „двора на нинджите“, с което карах Изи да се залива от смях). Финли пък бе в плевнята до площадката и точеше ножове.

— Можеш да й помогнеш — предложи Айслин, веднага щом я открих.

Беше в подземието и сменяше чаршафите на походните легла там. Зачудих се защо ли си прави труда, но реших да не питам.

— Ако не е проблем, по-добре да не пробвам. Не съм много добра с ножовете — казах й. — Няма ли някаква друга работа за мен? Нещо не така… смъртоносно?

Айслин пъхна една възглавница в калъфка, сви рамене и отвърна:

— Можеш да идеш във военната зала и да прегледаш материалите, които сме събрали за „Хеката“ и Касноф. Да провериш дали всичко е точно и дали не сме пропуснали нещо.

А, да. Документи. Книги. Никакви предмети с остри ръбове. Идеално.

— Отивам. Благодаря.

Тръгнах нагоре по стълбите, но след мъничко спрях:

— А, да. И, ъ-ъ-ъ… Благодаря, че ми позволи да остана тук. След всичко, което сте преживели заради мен.

Тя само ме изгледа неразбиращо, затова побързах да обясня:

— Финли ми разказа какво се е случило с останалите Бранник. Каза, че не биха загинали, ако ти си била водачката.

Стоях в горната част на стълбището, обгърната от неловка тишина, докато Айслин внимателно се вглеждаше в мен. Имаше същите очи като майка ми и затова се чувствах още по-странно по време на съсредоточения й оглед. Накрая обаче тя каза единствено:

— Ти си част от семейството.

На това нямаше какво да отвърна. Кимнах леко и продължих към горния стаж.

Военната зала не бе станала по-подредена или по-малко депресираща от вчера насам. Десетина минути рових из документите на масата и в големите тежки кашони на пода, но не намерих материалите, свързани с „Хеката“. Изнервена, въздъхнах дълбоко.

— Проблем ли има? — измърка вече познат копринен глас.

Пренебрегнах Торин и се насочих към купчината бележници, струпани до кушетката.

— Съжалявам за онова, което казах по адрес на баща ти сутринта — извини се той. — Беше подло и нехарактерно за мен.

Продължих да не му обръщам внимание.

— Пленничеството в това огледало е изключително изнервящо. От време на време си го изкарвам на околните. Извинявам се още веднъж. А сега, ако желаеш, мога да ти помогна в търсенето.

С пълното съзнание, че вероятно ще съжалявам за решението си, прекосих стаята и отметнах платнището. Както и предния път, той седеше по турски на масата и ми се усмихваше.

— Огледалце, огледалце на стената — започнах аз (всъщност казах нещо доста по-грубо, но на вас ще ви го спестя), — къде са материалите за „Хеката“?

Торин се смя дълго и звучно на въпроса ми, а аз забелязах, че зъбите му са леко криви. Всъщност, той беше от шестнайсети век… вероятно имаше късмет, че изобщо са му останали зъби.

— О, наистина те харесвам — заяви накрая и изтри сълзите, които бяха избили в очите му. — Всички тия кръвожадни жени воини са толкова сериозни! Приятно е в къщата да има човек, владеещ истинското остроумие!

— Добре, добре. Знаеш ли къде са документите за училището, или не?

Той се наведе напред и посочи под масата. В огледалото съзрях кашон, бутнат навътре сред сенките. Нищо чудно, че го бях пропуснала.

Аз изтеглих кашона, а Торин попита:

— Само за това ли ти бе нужна помощта ми, София?

Изгледах го намръщено:

— Снощи много ясно показа, че си падаш по кодираните съобщения. А точно в момента нямам желание да разгадавам загадки.

Той мълчеше, докато проверявах съдържанието на кашона. Измъкнах два големи кафяви плика, на които бе надраскано „Касноф“. Имаше и три отделни папки с надписи „Хеката“. Извадих и тях.

— Беше заседнала в пустото пространство — каза изведнъж Торин.

Толкова бях погълната от първата папка за Касноф, че отначало изобщо не го чух. Когато все пак схванах, че е казал нещо, само го погледнах и изтърсих:

— Какво?

— Трите седмици, които ти се губят. Попаднала бе в пустошта между измеренията. Такъв е механизмът на Итинериса. Той пътува през и покрай измеренията. Почти никога не възникват проблеми. Ти обаче заседна, вероятно заради същността си. Или може би заради това, което не си.

Аз продължих да го гледам, без да схващам за какво говори.

— Вече не си демон, поне не изцяло. Само че не си и човек. — Торин подпря брадичка върху дланта си и на малкия му пръст проблесна пръстен с едър рубин. — Итинерисът не е успял да те определи, затова те е задържал за известно време. Всъщност имаш късмет, че в крайна сметка е решил да те пусне.

Думите му ме притесниха.

— Добре — казах накрая. — Това е наистина… ъ-ъ… ужасно. Но благодаря, че ми каза.

— За нищо — сви той рамене.

Заех се отново с папката. Стигнала бях до една снимка на госпожа Касноф и сестра й Лара. Тук бяха съвсем млади, на не повече от двайсет години. До тях бе седнал мъж с черна, зализана назад коса и мустаци, оформени внимателно като някоя от сложните прически на госпожа Касноф. Предположих, че това е бащата, Алексей Касноф.

— Знаеш ли, аз всъщност виждам и други неща, не само бъдещето и миналото.

— Така ли? — попитах, без да спирам да разгръщам страниците. — Виждаш и настоящето? Че това и аз мога да го правя! Сега, например, усещам, че се намирам в разхвърляна стая заедно с един пълен тъпанар. Това си ти, впрочем.

Нямаше нужда да вдигам поглед, защото гримасата му се предаде и на тона:

— Не. В определени случаи успявам да видя… алтернативно бъдеще. Да, може да се нарече така.

— И какво значи?

— Времето не е неизменно, София, Всяко решение може да ни поведе по различна пътека. Затова понякога виждам повече от една възможности. Например видението, за което разказах на леля ти — че именно ти ще спреш вещиците Касноф и армията им от демони. И наистина видях това бъдеще. То обаче не е единственото, което може да се сбъдне за теб.

Искаше ми се да го пренебрегна, но не успях. Почти против волята си оставих настрани папката и се обърнах към огледалото:

— Какъв е другият вариант?

— Всъщност е точно обратният — отвърна той, изпълнен с вбесяващо задоволство. — В първия те видях да побеждаваш Касноф. А във втория се бе присъединила към тях. Разбира ос, не съм споменавал за него пред Айслин. Съмнявам се, че щяха да те посрещнат така сърдечно, ако го бях сторил. Би трябвало да си ми благодарна.

Е, предсказанието ти е грешно — успях единствено да кажа аз. — Никога не бих участвала в демоничната… армия или каквото и да било на Касноф!

— О, ти не просто участваше — уточни той с широка усмивка. — Всъщност беше начело.

Тогава вече му обърнах гръб. Ръцете ми трепереха.

— Казваш го само за да ме ядосаш!

— Вярвай в каквото си поискаш, Софи… — Той млъкна рязко, а аз вдигнах глава и забелязах застаналата на прага Изи.

— Изолда! — възкликна Торин. — Радвам се да те видя!

Изи дъвчеше долната си устна.

— Защо разговаряш с Торин? — попита.

— Трябваше ми малко помощ за нещо — отговорих и вдигнах папката за доказателство. — Реших, че поне с това може да ми е полезен, понеже предсказанията му очевидно не струват.

Торин изсумтя обидено:

— Не е вярно! Никога не греша! — Плъзна се от масата, а погледът му отскочи към Изи. — Никога.

След тези му думи Изи прекоси стаята с няколко широки крачки и рязко спусна платнището над огледалото.

— Можеш да ме покриваш, колкото пожелаеш, Изолда! — приглушено заяви Торин. — Това не променя нищо.

Изи трепна и за секунда изражението й се промени. Не се сдържах и попитах:

— За какво става въпрос?

Тя обаче само поклати глава и коленичи на пода до мен.

— Нищо. Поредните глупости на Торин. Е, намери ли онова, което търсеше?

— Не съм напълно сигурна — отговорих и обърнах на първата страница в папката.

„Алексей Касноф е роден през 1916 г. в Санкт Петербург (който тогава се е наричал Петроград), в семейството на Григорий и Светлана Касноф, и…“

Преди да прочета нещо повече, из къщата се разнесе мощно думкане.

Изпуснах документите.

— Какво беше това, по дяволите?

Изи се намръщи и се изправи.

— Нямам идея. Мисля, че някой чука на входната врата, но… Тук никога не идват посетители.

Двете заедно изхвърчахме от военната зала и се озовахме в коридора. Айслин бе застанала на вратата — едната й ръка бе поставена върху бравата, а в другата стискаше голяма кама. Майка ми бе плътно зад нея. В гърдите ми магията се развилия и буквално започна да вие. Каквото и да имаше отвън, притежаваше голяма сила.

Айслин бавно и предпазливо отвори вратата и осъзнах, че съм била права.

На прага — по-висок, възмъжал и значително по-уморен, отколкото го помнех от последната ни среща — стоеше Кал.

А на него се бе облегнал мъж със светла кожа, покрита с гневни тъмнолилави татуировки. Баща ми.

Глава 9

Джеймс! — ахна майка ми, след което всички започнаха да говорят едновременно и за известно време настъпи пълен хаос.

— Какво става тук? — излая Айслин.

В същия момент Изи ме хвана за ръката и попита:

— Кои са тези?

— Това е… това е баща ми — произнесох с пресекващ глас, а после се втурнах покрай Айслин и му се метнах на врата.

Той също ме прегърна, но в ръцете му нямаше сила.

— Софи — измърмори с лице, заровено в косата ми. — Софи.

Толкова бе хубаво, че ги виждам двамата с Кал — чак бе трудно за вярване. Притиснах се силно към него и сълзите ми намокриха яката на ризата му.

— Значи си добре — проплаках. — Добре си!

Той се разсмя дрезгаво:

— Горе-долу. И всичко благодарение на Кал.

Отдръпнах се назад да го огледам. Очите му бяха силно зачервени и като цяло изглеждаше ужасно. Лилавите татуировки по кожата му бяха все така грозни както в нощта на Очистването, когато ги бе получил.

Обаче бе тук и това беше най-важното. Хвърлих поглед към Кал, който все още се въртеше несигурно до баща ми.

— Ти също си добре — казах меко.

Той се усмихна или по-точно изви леко устни в онази своя крива усмивка, която приличаше повече на тик.

— Да — бе краткият му отговор, но в тази единствена дума бе вложен огромен смисъл.

Заляха ме облекчение и щастие и пристъпих напред с намерението да прегърна и него. В последния момент обаче се отказах и само стиснах леко ръката му.

— Радвам се.

Той сложи за миг горещата си загрубяла длан върху моята. Усетих, че се изчервявам, затова се обърнах пак към баща си:

— Как стигнахте дотук? Къде бяхте?

— Не може ли да обсъдим това на някое не така… преходно място? — попита той и обхвана с жест коридора.

Имах чувството, че всеки момент отново ще избухна в сълзи. „Преходно“. Божичко, само как ми липсваше!

Сигурна съм, че Айслин се канеше да му откаже, но майка ми пристъпи напред:

— Разбира се. Може да поговорим във всекидневната.

Двамата приковаха погледи един в друг и останаха така за известно време. По принцип всеки уважаващ себе си тийнейджър би се отвратил от подобна сцена между родителите си, но аз се усмихнах.

Както и останалите стаи в къщата на Бранник, всекидневната бе почти празна. Имаше диван, който бе в съвсем малко по-добро състояние от кафявия ужас във военната зала. Баща ми и Кал седнаха на него, аз се разположих от другата страна на татко, майка ми се настани на облегалката на дивана точно до мен, а Айслин и Изи останаха на прага.

Татко въздъхна. Ръката, която положи върху моята, леко трепереше.

— Не мога да ти опиша колко е хубаво да те видя отново.

Преплетох пръсти с неговите.

— И аз така. Тоест, чудесно е да те видя отново!

Баща ми се усмихна и стисна ръката ми.

— Да, разбрах те.

— Как намерихте това място? — запита Айслин и развали момента. — То е защитено от такива като вас.

— В северозападния край на оградата има пролука от около метър — отговори Кал. — Там защитните заклинания не действат. Мога да ги оправя, ако искате.

Айслин очевидно се изненада неприятно, но бързо се взе в ръце.

— Няма нужда. Утре сутрин ще изпратя Финли да я поправи.

Бранник бяха наследнички на могъща бяла магьосница и у някои от тях все още се проявяваха магически способности. Очевидно и при Финли бе така.

— Ти ще отидеш да й помогнеш — добави Айслин, вече към Изи. — Време е да се научиш как се издига защитна стена.

— Колкото до въпроса как сме ви открили — намеси се баща ми, — не беше лесно. Кал ми каза, че те е изпратил при семейство Бранник, но когато се опита да използва магията си да те намери…

— Все едно бе потънала вдън земя — обясни Кал. — Заклинанията за проследяване се оказаха безсилни, издирващата магия не действаше.

— Заради Итинериса — сетих се аз. — Порталът се е чудил какво да прави с мен сега, когато вече съм „обезмагьосана“.

— И аз така предположих — кимна баща ми. — Както и да е. Няколко седмици се опитвахме да се доберем дотук. Кал реши, че няма да е безопасно да пътувам с Итинериса в… сегашното си състояние, затова се наложи да се придвижваме по традиционния начин.

— Летели сте от Англия до Тенеси три седмици? — повдигна вежди Айслин.

— Не дойдохме направо тук — отвърна Кал, след което кръстоса ръце на гърдите си и се намръщи. — Трябваше да се справим и с много други неща.

— Какви неща? — полюбопитствах аз.

Баща ми се изправи и започна да крачи напред-назад.

— След като Бранник и Окото на Бог нападнаха главната ни квартира през пролетта, от членовете на Съвета оцеляхме само петима.

— Ние не сме ви нападали — рязко отсече Айслин. — Нито пък Окото, ако трябва да сме точни.

Той се сепна и я изгледа изненадано:

— Моля?

Айслин му обясни накратко онова, което бе казала и на мен снощи — че подозират, че Касноф сами са подпалили пожара, за да обвинят за него враговете си. Когато приключи, татко сякаш се бе състарил с десет години.

— Иска ми се да можех да кажа, че това обвинение е абсурдно, но след онова, което направи Лара Касноф… Както и да е. Останалите трима от Съвета бяха убити при нападението над абатство Торн.

Бях станала свидетел на убийството на един от тримата, Кристофър. Новината за другите двама обаче — Елизабет и Родерик — ме свари неподготвена.

— Лара и аз сме единствените оцелели — продължи баща ми. — А пък аз съм напълно безполезен. Все едно съм мъртъв — посочи той татуировките си.

— Какво?!

— Няколко дни преди абатство Торн да изгори, Лара Касноф свика събрание в Лондон, в дома на някакъв изтъкнат магьосник — обясни ми междувременно Кал. — Успях да направя заклинание за невидимост и да вляза. Присъстваха стотици магически същества. Както и да е, именно тогава Лара пусна бомбата — каза, че баща ти е убит от Окото. — После кимна на Айслин. — И то с помощта на Бранник.

Айслин измърмори някакво проклятие, а майка ми сведе глава.

— Добре-е — произнесох бавно. — Схващам, че тая история о неприятна, но не можеш ли просто да се появиш там и да кажеш: „Хей, ето ме! Съвсем жив!“

— Бих могъл — отвърна баща ми. — Но нещо ми подсказва, че щом за Касноф е по-удобно да съм мъртъв, надали ще остана „съвсем жив“ още дълго.

— Как мислиш, каква е целта на Касноф? — запита мама.

Той я стрелна с поглед, после спря очи върху мен:

— Да ужасят магическия свят до такава степен, че използването на демони за защита да изглежда като единственото възможно решение. Разполагат с Дейзи, а може да са успели да хванат и Ник. Не е имало други атаки на демони, които да могат да се свържат с него.

В нощта, когато Касноф използваха Дейзи срещу Окото, Ник бе побеснял и избил повече от двайсет души. Още потръпвах при тази мисъл.

— А тя каза ли нещо за демони на въпросната среща? — попитах Кал.

— Не, нищо конкретно. Заяви само, че двете със сестра и имат план как да се отърват от Бранник и Окото веднъж завинаги.

— А като заговорихме за това… — намеси се татко. — Софи, случайно да си влизала във връзка с Арчър Крос?

Всички погледи в стаята се насочиха към мен. Изпитах неистово желание да си покрия лицето — добре знаех, че чувствата ми са изписани толкова ясно, все едно съм ги споделила на глас.

— Не. Смятах, че вероятно… — Обърнах се към Кал. — Видя ли го? Когато влезе в абатство Торн да измъкнеш татко?

Не че очаквах Кал да отвърне „Да, видях го. Всъщност оттогава го разнасям в джоба си“. Въпреки това ме заболя буквално физически, когато Кал срещна очите ми и отговори:

— Когато се добрах до килията, баща ти беше сам в нея.

Ти си късметлийка, напомних си. Баща ти е тук. Както и Кал. А и Джена е в безопасност. Какви са шансовете да си върнеш всички?

— Вратата на килията бе разбита — продължи Кал, — затова с баща ти предположихме, че от Окото са го отвели.

— Нищо ли не помниш? — попитах татко.

— Страхувам се, че в онзи момент съм бил в безсъзнание — поклати той печално глава.

Напъхах ръце в джобовете си и отбелязах:

— Сигурна съм, че сте прави. Най-вероятно е с Окото.

А пък те или го държаха като личния си магьосник, или бяха разбрали, че двамата сме действали заедно, и го бяха убили. Каквато и да бе истината, него го нямаше.

Тази мисъл бе така болезнена и така изцяло ангажира ума ми, че ми трябваше близо минута да осъзная, че баща ми все още говори:

— … със сигурност не е единственият изчезнал.

Айслин стоеше на прага със скръстени на гърдите ръце.

— Така, значи Крос го няма, както и двете Касноф — изброи ги тя, като след всяко име присвиваше един от пръстите си. — А също и демоните им.

— И остров Грималкин — добави Кал толкова тихо, че в първия момент реших, че не съм го чула правилно.

— Чакай… какво?! — възкликнах аз.

— „Хеката“ и островът са изчезнали — повтори баща ми.

— Че това възможно ли е изобщо? — зачуди се майка ми.

Татко я погледна и отново между тях сякаш припламна нещо.

— Никой не знае — най-накрая отвърна той. — Но няколко дни след пожара в абатство Торн целият остров сякаш се изпари, разтвори се във въздуха. В един миг бе там, а после на негово място имаше само вода. Аз лично не вярвам, че е изчезнал. Касноф сигурно са го скрили с магия, макар да не зная защо.

— Мислиш, че са там? — попитах и си припомних предчувствието си от деня, когато заедно с Кал и Джена напуснахме „Хеката“: че повече няма да се върнем там заедно. Оттогава все още ме побиваха тръпки.

— Ами има логика — обясни татко. — Нали именно на остров Грималкин създават демони. Анастасия живее там от години. Не мога да си представя просто да го изоставят, освен това…

Гласът на баща ми заглъхна и той потри очи с опакото на дланта си. Тръгна към дивана, но се спъна. Майка ми скочи и го подхвана под мишницата, а Кал го пое от другата страна. Помогнаха му отново да седне и Кал подхвърли:

— Пътуването го изтощи. Направих му предпазващи заклинания, но все още е прекалено слаб.

— Моля ви, не говорете за мен, сякаш ме няма в стаята — обади се татко, но изтощението в гласа му притъпи остротата на думите.

— Достатъчно за тази вечер — отсече майка ми и забелязах, че все още държи ръката му.

— Трябва да разкажа на Финли какво става — добави Айслин. И да си поговоря с Торин — подметна тя и едно мускулче на челюстта й потрепна.

После се обърна към баща ми и Кал:

— Вие двамата ще останете за през нощта. Утре сутрин ще решим какво да предприемем оттук нататък.

Това решение бе трудно за нея, личеше си по стиснатите и устни. Струва ми се, че и татко го забеляза, защото кимна почтително:

— Благодаря ти, Айслин.

— Могат да използват палатките — обърна се към мен тя.

Бях забравила за странните брезентови постройки, които навремето бяха използвали останалите Бранник при посещенията си. Искаше ми се да спомена за походните легла и подземието, но Айслин вероятно нямаше да приветства идеята под покрива й да се съберат толкова магически същества.

После тя излезе от стаята, а Изи я последва. Веднага след оттеглянето им баща ми се облегна назад на дивана и затвори очи.

— Трябва да спите тук — обърна се към него майка ми. — Палатките са ужасно неудобни, а след всичко, което сте преживели… — Тя прочисти гърло. — Както и да е, не е необходимо да прекарвате нощта навън.

Татко само кимна, без да отваря очи. Кал обаче повдигна рамене и отбеляза:

— Свикнал съм да спя на открито. Освен това вие вероятно искате… ъ-ъ… да прекарате известно време насаме, като семейство.

Обърна се и тръгна към вратата, но преди да излезе, баща ми каза:

— Софи, защо не покажеш на Кал къде ще спи? Искам да поговоря с майка ти на четири очи.

— О! — отвърнах само аз и отново пъхнах ръце в джобовете си. — Добре. Разбира се.

Последния път, когато останах насаме с Кал, той ме целуна. Вярно, че жестът сякаш казваше: „Има огромна вероятност да умрем, та да го приемем като целувка за сбогом (може би)“… И все пак. На практика той ми бе годеник (нали разбирате — не стигат другите странности на магическите същества, ами имаме и уговорени бракове). Фактът, че сме сгодени, придаваше на неловкостта във взаимоотношенията ми с Кал нови измерения.

Сега той ми хвърли поглед през рамо и (макар че нямаше как да съм напълно сигурна) ми се стори, че очите му за миг се спряха върху устните ми. С усилие на волята си наложих да не преглътна мъчително и го последвах навън.

Глава 10

По пътя към палатките запазихме мълчание. На тръгване минах през кухнята и взех един от онези фенери с материи, които очевидно представляваха колекционерска страст за Бранник предвид складовите наличности. Сянката ми се преплиташе с тази на Кал пред двама ни, макар че не извървяхме толкова близо един до друг. Впрочем мисълта за Арчър така бе обсебила съзнанието ми, че забелязах разположените в кръг около двора постройки едва когато се озовахме сред тях.

Така наречените палатки всъщност бяха доста стабилни колиби. Покривите им наистина бяха брезентови, но не бяха издигнати направо върху земята, а на масивни дървени платформи. Дори имаха стъпала отпред.

— Леле! — изненадах се аз. — Това не са палатки, а по-скоро бараки. Или кръстоска между двете, като бебета на палатка и барака. „Барлатки“. Ха-ха.

Шегата не се оказа сполучлива. Поначало беше глупава, а и аз не вложих хумор в нея. Въпреки това Арчър щеше да се разсмее, помислих си и отново ме връхлетя болка, от която ми секна дъхът.

Кал не отвърна нищо.

— Избери си, която искаш — продължих аз. — Всичките са празни.

Все така, без да ме поглежда, Кал тръгна към онази, която бе точно пред нас. Отметна платнището, което служеше за врата, и влезе. Когато се сетих, че може би е трябвало просто да му подам фенера, вместо да вървя след него, той вече бе вътре.

Изкачих стъпалата и се шмугнах под платнената врата.

— Леле! — споделих на гърба му. — Не са като стаите ни в абатство Тори, а?

Мебелировката бе съвсем оскъдна. На протрития дървен под бяха разположени сгъваема маса и ниско походно легло като онези в приземната част на къщата. То за други мебели нямаше и място. Стаичката бе миниатюрна и усетих, че ме обхваща клаустрофобия.

Оставих фенера на масата. Искаше ми се светлината му да е по-силна, защото в момента едва различавах чертите на Кал в полумрака. Пъхнах ръце в джобовете си и въздъхнах дълбоко. Кал седна на леглото, което проскърца под тежестта му. Той подпря лакти на коленете си и стисна длани пред себе си, но продължи да мълчи.

Ей — произнесох аз прекалено високо и нервно, — ако си гладен или, ъ-ъ, искаш нещо, мога да проверя какво има в кухнята. Човек сигурно зверски огладнява, докато бяга да си спаси кожата… особено ако влачи със себе си останал без магически сили демон.

Още щом го казах, ми се прииска да си прехапя езика.

— Не съм гладен — отвърна той тихо.

— Чудесно — заявих. — Тогава ще те оставя да се наспиш на спокойствие.

С пламнали бузи се насочих към изхода.

Той обаче не ми позволи да си тръгна така.

— Мислих за теб. Всеки ден.

Застинах на прага, стиснала платнището.

— Три седмици са много дълго време, когато всяка минута се чудиш къде е някой — продължи Кал с дрезгав глас. — Не спрях да се питам дали не съм сбъркал, като те пратих при Бранник.

Обърнах се. Искаше ми се да се пошегувам, да кажа нещо остроумно и саркастично — каквото и да било, само да разсея напрежението. Вместо това изтърсих:

— И аз си мислих за теб.

Кал рязко вдигна очи, а аз срещнах погледа му.

— Кал, ти… спаси живота на баща ми. Опита се да измъкнеш Арчър. — Болка стягаше гърдите ми, докато произнасях думите, но се насилих да продължа. — Стореното от теб има огромно значение, дори не мога да го опиша. Едно „благодаря“ просто не стига, разбираш ли? Не мисля, че съществува начин някога да ти се отпла…

Той рязко се изправи и изведнъж се озовах в прегръдките му с притиснато към гърдите му лице. Миризмата му бе пощата и приятна и очите ми се напълниха със сълзи. Обвих кръста му с ръце и го придърпах по-близо. Той леко погали косата ми.

— Той сигурно е добре, Софи — измърмори. — Окото вероятно са го измъкнали оттам.

Стиснах очи.

— Зная прошепнах. — Не е заради това. Тоест… има и друго. Всичко… всичко е такава ужасна каша, Кал!

Той ме прегърна по-силно.

— Знам. Сега, когато и Грималкин го няма… — Пое си дълбоко въздух, но не добави нищо повече.

Дори не се бях замисляла за това. Кал наистина много обичаше острова. Спомням си какво ми каза, докато бяхме и Торн — че възприема Грималкин като свой дом. Аз бях свикнала никъде да не пускам корени, но Кал бе живял в „Хеката“ от навършването на тринайсетата си година. Отдръпнах се, за да го погледна в очите.

— Съжалявам — казах. — За всичко.

На лицето му бяха изписани чувствата, които аз самата изпитвах. Объркването, безпомощността, самотата. Предполагам, че именно последното ме накара да се повдигна на пръсти и лекичко да допра устни до неговите. Всъщност не смятах да го целувам, просто исках да му покажа благодарността и съчувствието си; но когато понечих да се отдръпна, Кал обгърна с длан бузата ми, натискът на устните му се увеличи и ме зацелува съвсем истински.

А аз му отвърнах, и то не на шега. Впих пръсти в тениската му. За около минута се чувствах добре. Хубаво де — не беше добре. Беше страхотно. Все едно бях в безопасност в топлата му сигурна прегръдка.

А после изведнъж трепнах и се дръпнах назад с пламнало лице.

— Божичко, сега ще съжалявам и за това! — казах и му обърнах гръб, като триех бузите си с треперещи ръце.

Преди само ми се бе сторило, че атмосферата в палатката е напрегната. В момента човек буквално можеше да я реже с нож. Зад мен Кал въздъхна дълбоко.

— Не, аз съжалявам — промълви. — И двамата сме… просто се намираме в странно положение.

Извърнах се отново към него и му се усмихнах несигурно.

— И в буквален, и в преносен смисъл — съгласих се и посочих вътрешността на палатката.

Кал отвърна на усмивката ми, макар и съвсем леко.

— Май трябва да тръгваш. Виж как е баща ти. Може да поговорим утре, когато не сме толкова… — Не довърши, а само сви рамене.

— Точно така. Утре.

Докато се измъквах от палатката, усещах погледа му, прикован в гърба ми. Затичах се към къщата, но чувството не изчезваше. Струваше ми се, че между плешките ми гори огън.

Целунах Кал! Отново. И то истинска целувка.

Думите се повтаряха в ума ми в такт със стъпките. Не бях сигурна защо точно се свива стомахът ми — дали от това или от замайване. Когато отворих задната врата, ръцете ми още трепереха. Къщата бе потънала в необичайна тишина. Промъкнах се крадешком до всекидневната. Баща ми се бе отпуснал на дивана със затворени очи. Дишането му бе повърхностно и слабо. Мама седеше на пода до него, а при краката й бе поставена чаша, от която излизаше пара. Гледаше баща ми със странно изражение — тъга, уплаха… но и още нещо. Протегна ръка и съвсем леко проследи липаците плетеници по кожата му.

Измъкнах се, преди да ме е забелязала.

Тръгнах да се качвам нагоре по стълбите, разтреперана и обзета от усещане за пустота. Понякога ми се струва, че кората имат граница на чувствата, които могат да изпитват наведнъж… аз определено бях достигнала своята. Татко и Кал се бяха появили, бях целунала Кал…

Притиснах длани към очите си и дълбоко, макар и треперливо, си поех дъх. Да. Определено ми стигаше за тази вечер.

После обаче отворих вратата на спалнята си и забелязах меката призрачна светлина вътре. Простенах.

— Не и тази нощ, Елодия — изсумтях. — Изобщо не съм в настроение.

Обаче думите заседнаха на гърлото ми, защото духът в средата на стаята не беше Елодия…

Беше Арчър.

Глава 11

— О, супер! Получи се — заяви Арчър и на призрачното му лице се изписа облекчение.

За разлика от този на Елодия, гласът му се чуваше ясно и звънко и ми бе така болезнено познат, че сърцето ми се сви.

Стоях като вкаменена, опряла гръб на вратата. В този миг забелязах леката му усмивка, макар той да бе полупрозрачен.

— Ъ-ъ, Мерсер? Нали си даваш сметка, че не сме се виждали от близо месец? Очаквах нещо от рода на: „О, Крос, любов моя, пламък мой, толкова копнях да те…“

— Ти си мъртъв — изтърсих аз и притиснах ръка към корема си. — Призрак си, а си мислиш за…

Веселието на мига изчезна от лицето му. Арчър вдигна и двете си ръце във въздуха:

— Хей, чакай малко! Не съм мъртъв, кълна се!

Сърцето ми все още биеше лудо.

— Щом не си мъртъв, какъв си тогава?

Той сякаш се смути (колкото и невероятно да изглежда). Бръкна под тениската си и измъкна нещо като амулет, окачен на тънка сребърна верижка.

— Това е камък предавател. Излъчва образа ти и се появяваш като холограма… или нещо подобно. Нали се сещаш? Помогни ми, Софи-Уан Кеноби, ти си единствената ми надежда!

— И него ли открадна от мазето на „Хеката“?

Арчър бе отмъкнал множество полезни магически дреболии, докато бяхме наказани да подреждаме мазето.

— Не — обидено отвърна той. — Намерих го в… ъ-ъ, един магазин. За разни магически джунджу… Добре де, добре. Наистина го отмъкнах от мазето.

Втурнах се през стаята и забих юмрук в слънчевия му сплит. Е, той мина през него, но въпреки това изпитах удовлетворение.

— Тъпанар такъв! — извиках и замахнах към главата му. — Уплаши ме до смърт! Кал смяташе, че от Окото са те отвели, и реших, че са разбрали за нас, че сме работили заедно… и са те убили, арогантен нещаст…

— Съжалявам! — извика той в отговор и започна да размахва прозрачните си ръце. — Мислех, че ще схванеш веднага, че щом можеш да ме чуеш, значи не съм призрак. Не исках да те плаша, но наистина не съм мъртъв! Сега ще спреш ли да ме удряш, ако обичаш?

Престанах да го налагам.

— Усещаш ли болка?

— Не, ама не е особено приятно да гледам как юмрукът ти лети към лицето ми.

Намирахме се на сантиметри един от друг.

— Не си мъртъв — казах аз, като отпуснах ръце.

— Ни най-малко — увери ме той.

А после се усмихна — широко, щастливо и искрено — а мен бузите започнаха да ме болят и едва тогава осъзнах, че и аз се хиля.

— А това с холограмата значи ли, че…

— Че съм безплътен, да. Което е много гадно, защото в момента има цял куп плътски неща, които бих искал да направим.

Спрях очи върху устните му и бузите ми пламнаха. После обаче си спомних, че само допреди десет минути бях в обятията на друг… целувах се с друг.

Отдръпнах се рязко с надеждата, че не е забелязал и разгадал изражението ми, и отидох да седна на леглото.

— Добре, а къде все пак беше? — попитах и свих крака пред себе си.

Въпреки безплътността му ясно забелязах вината, която за миг се изписа на лицето му.

— В Рим — обясни. — Или, ако искаш да съм по-точен, криех се в килера на една вила в покрайнините на Рим.

Не се учудих особено, че е бил с Окото. В крайна сметка не беше ли това най-добрата му възможност да се измъкне от горящото абатство Торн?

— Защо направи такава физиономия? — запита Арчър.

Притиснах по-силно колене към гърдите си.

— Каква физиономия?

— Все едно ти иде да повърнеш или да се разплачеш. А може би и двете едновременно.

Уф, наистина е ужасно лицето ти да те издава толкова лесно!

— Просто тая вечер беше направо… откачена. Впрочем същото може да се каже и за последните няколко седмици като цяло.

Нямах представа с колко време разполагаме, затова му разказах съвсем накратко случилото се, след като избягах от Торн. Той ме изслуша мълчаливо и се изненада единствено при новината, че майка ми е Бранник.

— Да, затова сега сме тук — завърших. — Сближаваме се с Бранник. А днеска се появи и баща ми заедно с, ъ-ъ… с Кал. А ето те и теб. Въобще денят бе изпълнен със събития.

— Как са те намерили баща ти и Кал? Опитвам се да те открия с магия за проследяване, откакто напуснах Тори, но едва днес успях.

Кал ми каза да дойда при Бранник с Итинериса. Просто са се надявали, че съм тук. Това е сигурно първият път, когато късметът ми проработва от… ами от години.

Арчър се усмихна, но после очертанията на тялото му да почнаха да трепкат и той ту изчезваше, ту се появяваше отново.

— По дяволите! — измърмори и почука по камъка на врата си. — Добре, явно не ми остава много време, затова ще бъда съвсем кратък. Окото знаят единствено, че Касноф са изчезнали. Не са чували за други нападения на демони, но определено нещо се мъти. Просто не знаят какво.

— И баща ми каза същото.

— Издирваме Касноф, но засега нямаме успех. Въртим се в кръг.

— Тук е същото — казах. — А… а сега какво, Крос? С Окото ли ще останеш?

Арчър хвърли поглед през рамо към нещо зад гърба си.

— Не знам — отвърна, обръщайки се отново към мен. — Не че имам къде другаде да отида.

— Можеш да дойдеш тук.

Той се усмихна и протегна към мен призрачната си ръка. Притиснах пръсти към неговите, макар в действителност да не можех да го докосна.

— Иска ми се да бе възможно — промълви. — Само че напоследък ме следят много внимателно. Вероятно ще съм в по-голяма безопасност, ако остана тук. Май е най-добре известно време да играя по правилата и да се държа, както очакват от мен.

Вгледах се в сплетените ни ръце.

— Ще те видя ли отново?

— Може да си сигурна в това! — заяви Арчър. — Не ти ли обещах следващия път да се целуваме в замък?

Засмях се тихичко и отдръпнах ръка.

— Така е. Както и да ме водиш на срещи. На истински срещи, без мечове, таласъми и непрекъснато оглеждане през рамо.

— Добре, имаме сделка — каза той. — Веднага щом спасим света от нашествието на демоните, ти и аз отиваме в най-близката кръчма.

Отдръпнах си ръката и се закисках:

— Леле, каква романтика!

Неговата усмивка бавно се стопи.

— Ще се видим отново — каза, вече напълно сериозен. — Обещавам!

Приближи се толкова плътно до мен, че прозрачните му крака се разтвориха в леглото.

— Мерсер, аз…

А после — просто ей така — потрепна и изчезна.

— О, не така де! — простенах високо в опустялата стая.

Въздъхнах, отпуснах се на възглавницата и затворих очи.

Бях прекарала няколко минути така, когато изведнъж усетих, че не съм сама.

Както и предполагах, когато отворих очи, видях Елодия. Седеше на ръба на леглото и ме наблюдаваше с неразгадаемо изражение на лицето.

— Обичаш ли го? — попита тя накрая, оформяйки въпроса само с устни.

Изтекоха няколко секунди, преди да отговоря:

— Да, така мисля.

Елодия кимна, сякаш бе очаквала да го чуе.

— И аз така си мислех.

Изведнъж ми хрумна, че ако някой ден отново видя Арчър, този нов навик на призрака му да обладава тялото ми, когато си поиска, може да доведе до… хм, неловка ситуация.

— Знаеш ли, той наистина съжалява, че те е излъгал — обърнах се към нея. — И за цялата история с… убийството ти.

Вината не беше негова — сви рамене тя. — Ставах все по-добра в умението да чета по устните; вече не й се налагаше да повтаря. — Уби ме Алис. А тъй като Касноф са я превърнали в демон, предполагам, че вината в крайна сметка с тяхна.

— Ние ще ги спрем — уверих я. — Нямам идея как, но ще го направим.

Елодия ме изгледа особено:

— Наистина ли? Чух какво каза онзи тип от огледалото… че имаш два възможни пътя пред себе си.

— Никога няма да се съюзя с Касноф! — отвърнах машинално, но вътрешно потреперих. И аз си спомнях думите на Торин.

Стори ми се, че Елодия въздъхна. Трудно бе да се разбере със сигурност, тъй като тя, нали се сещате, в действителност не дишаше.

— Е, дори и да не преминеш на страната на злото, пак си и ужасно положение. Баща ти вече не притежава магически способности. Ти самата все едно нямаш, защото аз не мога да ти се притичам на помощ всеки път, когато загазиш. Двете хлапачки не могат и един върколак да убият, а Айслин Бранник е сама. Майка ти най-добре да си остане с книгите и да не посяга към оръжие, а пък Торин е не просто празнещ, а напълно безполезен. С две думи, единственият, който става за нещо, е Кал. Той може би ще успее да отложи за малко неизбежното, когато Касноф насъскат демоните си срещу вас. Само че знаеш ли какво? Пожелавам ви късмет. Не че ще ви помогне.

И след тази кратка реч, която очевидно трябваше да ми вдъхне кураж, изчезна.

Глава 12

На следващата сутрин се озовах на най-странната закуска в живота си. Отбелязах присъстващите: аз, майка ми, баща ми, трите Бранник и Кал. А, да — и Торин, тъй като закусвахме с бисквити във военната зала. Думите на Елодия от предната вечер не ми излизаха от главата. Сериозно ли вярвахме, че имаме някакъв шанс срещу Касноф?

— Сигурно знаеш нещо — тъкмо казваше Айслин на Торин.

— Естествено! — сопна й се той в отговор. — Вече ти казах, че онези жени са на проклетия си остров!

— А. Къде. Е. Той?! — натърти Айслин за може би четвърти път.

— Посред. Проклетото. Море! — отвърна Торин по същия начин и вдигна ръце във въздуха, при което дантелените му маншети отхвръкнаха назад. — Не знам защо не можете да го откриете! Намира си се на абсолютно същото място, където винаги е бил!

— Айслин, вече ти казах. Сигурно са му направили някакво заклинание и са го скрили — намеси се баща ми.

Беше се подпрял на облегалката на един от сгъваемите столове. От едната му страна се бе изправил Кал, а от другата — майка ми.

Срещнах погледа на Кал и снощната случка мигом изникна в ума ми. Как бях вкопчила пръсти в тениската му и как притисках устни към неговите.

Веднага насочих цялото си внимание към Торин.

Така, значи Касноф са в „Хеката“ — заявих. — Вероятно наедно с всички демони, които са успели да създадат междувременно. Но с какво се занимават там? Спретнали са си адско парти?

Никой не се обади, така че добавих:

— Нали схващате? Адско — понеже всички там са… Уф, няма значение.

— Аз разбрах — тихичко каза Изи.

Усмихнах й се признателно.

— Нямам представа какво планират — продължи Торин — зная само, че са там.

После ни изгледа намръщено един по един.

— Не всичко на този свят ми е известно, както добре знаете. Сигурен съм само, че това момиче тук — при тези думи ме посочи с показалец — играе основна роля, за да предотврати използването на орда демони за изтребване на човечеството.

Или пък ще води атаката. Тази мисъл изскочи неканена в ума ми. Коремът ми се сви. Торин ми намигна и се зачудих дали не умее и да чете мисли. Или просто бе разгадал изражението ми, което не бе особено трудно.

Изхвърлих от мислите си представата как заставам начело на армията демони и заявих:

— И Окото не са наясно с кроежите им.

Само след секунда, когато осъзнаха смисъла на думите ми, всички впериха погледи в мен.

— Снощи, ъ-ъ, говорих с Арчър — подхвърлих, все едно случайно се бях засякла с него в кафенето на ъгъла. — Използва някакъв камък, предавател или нещо подобно… Както и да е, появи се да каже едно „здрасти“.

— И ти едва сега реши да го споделиш с нас? — попита ме татко.

— Ами когато влязох, вие се разправяхте с Торин — отвърнах рязко. — Нямах кой знае какви възможности да взема думата. Освен това Арчър не знае нищо. По-точно, не знае повече от нас. Не смятах, че е особено важно да го споменавам. Намина за, хм… не повече от пет минути.

— Дойде в стаята ти ли? — повдигна вежди майка ми.

— Беше безплътен! — повиших тон аз. — И… съвсем като призрак. Всичко беше напълно невинно, заклевам се!

— Гаджето ти е член на Окото на Бога? — запита ме невярващо Финли.

Баща ми прочисти гърло.

— Във всеки случай — намеси се той и ме спаси от необходимостта да отговарям на Финли — хубаво е да го знаем. Това означава, че поне по отношение на Касноф всички сме в едно положение и никой няма предимство.

— Да — съгласих се аз, — тоест, никой няма идея какво да предприеме. Честно казано, това не ми звучи много добре, тате.

— Добре, а какво можем да сторим? — зачуди се на глас Финли. — Само ще си седим тук и ще чакаме Касноф да направят първата стъпка ли?

— Можем да отидем до Лох Балах — заяви Айслин.

— Това името на някакво място ли е, или просто се задави? — поинтересувах се аз и си изпросих сърдит поглед.

Баща ми издаде странен звук, все едно го душеха; възможно бе да се опитва да потисне смеха си. Прикри го с кашлица и обясни:

— Лох Балах е езеро в Ирландия. Свещено място за семейство Бранник, ако не ме лъже паметта.

— Най-святото — добави Айслин. — Някога едно от задълженията на Бранник е било да го охраняват.

— И какво толкова има там, че да му е нужна охрана?

— Предполага се, че там има вход към Подземния свят — отговори майка ми.

— Щом ще се бием срещу демони, ще ни е нужно и много демонично стъкло. В крайна сметка само то може да убие демон — отново взе думата Айслин. — А Подземният свят е единственото място, откъдето можем да се сдобием с него.

— Говориш за буквално отиване в ада, така ли? — попитах аз.

Никой обаче не ми обърна внимание.

— Не можехме да влезем — каза Финли. — Нито един от нас не е в състояние да преживее пътуване в Подземния свят. Трябва да притежаваш наистина могъща тъмна магия за това. Ако Софи все още имаше магически способности, може би щеше да е възможно, но без тях… — поклати глава тя.

— Софи все още притежава магическата си сила — намеси се тогава баща ми.

— Да, така е — подкрепих го и аз. — Не ме подложиха на Очистването. Обаче е затворена тук — потупах се по гърдите. — Онази дума, която използваха членовете на Съвета след присъдата ми, я заключи вътре в мен и сега не мога да я достигна.

Татко се протегна и взе ръката ми в своята.

— Помниш ли гримоара, с който се занимавахме в абатство Торн? В него имаше едно заклинание, което те накарах да докоснеш.

Естествено, че си спомнях. Не бях разбрала какво е заклинанието, но когато пипнах страницата, все едно нещо ме удари леко в средата на гърдите.

Едва сега осъзнах, че именно на това място усещах заключените си сили.

— То бе магия за защита — обясни баща ми. — Сега никой не може да ти отнеме напълно силите. Каквато и оковаваща магия да ти направят, достатъчно е само да докоснеш страницата с онова заклинание и отново ще разполагаш с тях.

Стиснах толкова силно ръката му, че сигурно го заболя.

— Божичко! — ахнах.

Можех да си върна отново магическите способности. Вече нямаше да се чувствам безпомощна, нито да имам нужда от призрака на Елодия, за да правя магии. Щяхме да имаме реални шансове да спрем Касноф. Обзеха ме надежда и въодушевление.

После обаче сякаш някой ме заля с кофа студена вода. Спомних си картината, която бе обрисувал Торин снощи: аз, начело на армията демони на Касноф. Би трябвало да разполагам със силите си, за да го направя, нали? А-а, не! Не, тук много се лъжеше. Нямаше начин да се съюзя с Касноф и да участвам в нещо толкова ужасно. Никога!

А след това се сетих за друго.

— Да, обаче трябва да докосна заклинанието. Онова, което е в гримоара. А гримоарът къде е?

Баща ми се сепна, сведе засрамено поглед и призна:

— Без съмнение, у Касноф.

— А пък те са на острова, който не можем да открием. Кълна се, че това е най-заплетената загадка на света!

— А може би има и друг начин — предположи Финли. — Сред познатите ви няма ли някоя вещица или магьосник, които да могат да възстановят силите на Софи?

— Може би — отвърна баща ми, но го познавах достатъчно добре и бях наясно, че неговото „може би“ всъщност означава „няма начин!“.

— Не може ли някой просто да произнесе заклинанието? — зачудих се аз.

Знаех, че се хващам за сламка, но дори да съществуваше най-малката възможност да си върна способностите, щях да се възползвам от нея.

— Не — поклати глава баща ми. — Това конкретно заклинание е било втъкано в хартията с кръвна магия. Трябва да се докосне страницата, иначе думите нямат такава сила.

— Моята магия може и да не е тъмна, но е доста силна — каза Кал. — Ако отидем в Ирландия, какъв е шансът да успея да вляза?

Баща ми леко се почеса по тила, докато обмисляше въпроса му.

— Предполагам, че е възможно, но рискът…

— Трябва да предприемем нещо — тихо отсече Кал. — Предпочитам да поема риска и да се опитам да проникна на Лох Балах, отколкото да чакам тук.

— Момчето е право — намеси се Торин, макар че той и Кал вероятно бяха на почти еднаква възраст (е, плюс-минус петстотин години, но кой ги брои). — При това, колкото по-скоро, толкова по-добре. Може да се каже, че в момента цари затишие, но нещо се приближава. Усещам…

— Смущение в Силата? — прекъснах го необмислено.

Торин се намръщи:

— Предполагам, че си правиш шега с мен, макар този израз да не ми е познат. Както и да е. Истината е, че се надигат могъщи тъмни сили. Колкото сте по-подготвени, толкова по-добре за вас.

— Тогава да вървим — казах.

— А може би няма да е зле да разгледаме и някои други възможности, преди да се понесем към Ирландия — предложи баща ми и бутна очилата си нагоре. — Софи, ти все пак преживя голямо изпитание…

— Ще спя в самолета. Виж, изправени сме пред опасността насреща ни да излезе истинска армия от демони. За вас ме знам, но мен тези думи ме ужасяват почти колкото „вадене на зъб“ и „училище в събота“. Вече изоставаме с три седмици. Нямаме време просто да си седим тук, да обмисляме възможности, да четем прашасали книги и да слушаме още некадърни предсказания от тоя идиот — занареждах аз и посочих Торин.

Той ми отвърна с жест, който вероятно бе старовремският еквивалент на среден пръст.

— Е, да — продължих. — Тази идея може би е глупава, но ако някой от нас има дори минимален шанс да проникне в Подземния свят, трябва да се възползваме от него.

— Добре, така ми харесваш — заяви Финли и ми се усмихна широко. После погледна баща ми: — Тя е права. Ако не измислим как да спрем вещиците Касноф, трябва поне да сме в състояние да се защитаваме от тях. А единственият начин за това е да отидем до Лох Балах и да вземем оттам поне вагон демонично стъкло.

Баща ми въздъхна и се отпусна на един от столовете край масата.

— Невъзможна мисия — измърмори той.

— Да имаш други идеи? — попита го Айслин.

Той отметна глава назад, сякаш отговорът щеше изведнъж да се появи на тавана. После впери поглед в мен:

— Наистина ли искаш да го направиш?

— Кал може и да успее да влезе. А може би не. Така или иначе, нищо няма да постигнем, ако продължаваме да висим тук, в пущинака. Без да се обиждате — подхвърлих на Айслин, която само махна с ръка.

Дълго време баща ми само се взираше в очите ми. Най-накрая кимна уморено и каза:

— Права си. Как обаче ще стигнем дотам? Итинерисът е твърде опасен за теб, а за хората може да е смъртоносен — уточни той и посочи към мама.

— Аз ще се погрижа за самолетната компания както предния път — каза Кал.

Финли и Айслин го погледнаха въпросително и баща ми обясни:

— Кал ни измагьоса билети и фалшиви документи, с които се измъкнахме от Англия. Това не е най-благородното приложение на магията, но определено си има предимства.

— Съгласна съм — заяви Айслин. — В такъв случай, момичета, отивайте да си съберете багажа. А ти, Финли, първо зареди с газ пикапа. До най-близкото летище има доста път.

Огледах стаята и събраните в нея хора — моето семейство — и ме обзе възбуда. Да, това може би щеше да влезе в историята като най-глупавото нещо, което съм правила през живота си; обаче толкова се радвах, че имаме план, че изобщо не ми пукаше дали е добър. А ако мога да съдя по израженията на останалите, и те се чувстваха по същия начин. Е, е изключение на Торин, който ни наблюдаваше отегчено.

Тръгнах след Финли и Изи към горния етаж. Почти бях стигнала края на стълбището и площадката пред стаята си, когато изведнъж ме заслепи ярка светлина. Първо си помислих, че идва от прозореца в коридора, и вдигнах ръка, за да закрия очи. Едва тогава осъзнах, че светлината всъщност идва от дланта ми. От нея бликаше силно златното сияние, което се плъзна нагоре по ръката ми, а после се спусна по гърдите ми. Изи се обърна и зяпна. Посегна към ръкава ми, но пръстите й минаха през него и ръката ми изчезна.

Златните нишки сега се движеха по-бързо, пълзяха по тялото ми като змии. Наблюдавах как краката ми стават прозрачни, след което изчезват напълно.

Всичко стана толкова бързо, че нямах време дори да се паникьосам. В състояние бях единствено да стоя и да гледам надолу към майка си, която тичешком се качваше по стълбите и крещеше името ми.

— Мамо! — оформих с устни, но от тях не излезе нито звук.

По коридора към нас тичаше още някой и си помислих, че сигурно е баща ми. После обаче сиянието покри и очите ми и вече не виждах нищо. Обзе ме ужасно странно усещане — сякаш някой усукваше тялото ми и го дърпаше, като че ли искаше да ме обърне с хастара навън. Освен това се движех нанякъде с такава замайваща скорост, че всяка кост в тялото ми тракаше и протестираше. Все едно ме бе грабнало торнадо и сега се въртях във вихъра му.

А след това, пак така внезапно, всичко свърши.

Стоях права (което само по себе си бе истинско чудо, имайки предвид колко силно треперех). Въздухът нахлуваше и излизаше от дробовете ми на силни болезнени хрипове и се наложи да съсредоточа поглед в краката си и да си припомня как се диша нормално, а не като болен от астма морж. В крайна сметка успях донякъде, но все още имах проблем с очите. Много добре си спомням, че си бях обула старите бели маратонки, но в момента краката ми бяха черни и… Чакайте малко, това чорапи до коленете ли са?!

Примигнах. В къщата на Бранник носех дънки, а в момента от коленете нагоре виждах надиплено нещо на черни, сини и зелени карета.

Вдигнах поглед и вече дори не се задъхвах. Просто изобщо не дишах.

Сградата изглеждаше още по-занемарена, отколкото я помнех; буйните папратови растения от двете страни на входната врата бяха загинали. Верандата отпред, която преди бе просто хлътнала, сега бе загрозена от грамадна зейнала дупка. И макар да бе август, дъбовете вече не хвърляха сянка в двора, защото по клоните им нямаше нито едно листо.

Нямах представа нито как съм се озовала тук, нито защо. Бях сигурна само в едно: отново бях в „Хеката“.