В плен на магията

Глава 13

Оказа се, че не съм сама на ливадата пред училището. Заобиколена бях от множество деца — може би над сто — които изглеждаха толкова уплашени и разтърсени, колкото и аз. На няколко крачки от мен бе застанала Тейлър, тъмнокосата зооморфка, с която може да се каже, че се бях сприятелила. Тя също ме забеляза и попита объркано:

— Хей, Софи! Откъде се появи?

После погледна надолу и се сепна при вида на училищната си униформа.

— А откъде дойдох аз? — добави по-скоро на себе си.

— Нямам идея.

Групата ученици край нас започна да шуми разтревожено и усетих, че объркването им заплашва да се превърне в паника. Съвсем близо две феи — реших, че са Навзикая и Шивайн — се прегърнаха. От крилете им се стичаха ярки сълзи.

Докато вървях през тълпата, долавях откъслечни разтвори. Много хора споменаваха „златиста светлина“ и „сграбчи ме от нищото“. Следователно, каквото и да се бе случило с мен, явно важеше за всички тук.

През последните няколко месеца бях преживяла какво ли не, но това бе напълно различно. Спрях и застанах като истукан в средата на поляната пред „Хеката“, облечена в училищната си униформа и заобиколена от бившите си съученици. Нямах представа какво да правя. С Бранник най-после бяхме изработили план — да отидем в Ирландия, до Лох Балах. Да се сдобием с куп демонично стъкло.

А да се озова обратно на остров Грималкин посредством някаква магическа телепортация — на място, което беше изчезнало, по дяволите! — въобще не влизаше в плана.

Завъртях се на пети и потърсих и други познати лица. Цялата местност бе обгърната от плътна мъгла и отвъд дъбовете, строени край алеята, не се виждаше нищо. Над главите ни белият диск на слънцето бе скрит зад сиви облаци.

Все още объркана, поех към къщата.

— Софи!

Обърнах се. Розовият кичур в косата й бе изсветлял, лицето й бе ужасно бледо, но това си беше Джена, която ми се усмихваше треперливо.

— Ето къде си била! — възкликна тя, сякаш раздялата ни бе траяла само няколко минути, а не няколко седмици.

Цяло чудо е, че не я повалих на земята — така се засилих към нея. Прегърнах я и сълзите й закапаха по ключицата ми. Аз самата трябваше да положа огромни усилия да не наквася цялата й коса, но всъщност и двете се смеехме.

— О, мъничката ми розова Джена — проплаках през смях, — никога през живота си не съм била така щастлива при срещата си с вампир!

Тя ме стисна по-здраво:

— И аз не съм се радвала толкова много на демон, който иска да ме смаже в прегръдките си!

В тази секунда не ми пукаше, че са ме довлекли обратно в „Хеката“ с помощта на някаква страховита тъмна магия, нито пък че най-вероятно ще намеря смъртта си. Джена Гюше жива, и беше тук, бяхме заедно. Всичко останало можеше да се оправи.

Когато се отдръпнахме една от друга, забелязах на врата й нов кръвен камък. Този бе по-голям и по-богато украсен от предишния. Джена проследи погледа ми и се разсмя, все още през сълзи. После повдигна леко камъка.

— Да, усъвършенствам се и се развивам — каза. — Получих го от Байрон, Той твърди, че е сто процента удароустойчив и няма начин да се счупи.

Повдигнах вежди, докато оглеждах изпитателно сложната изработка и финия сребърен обков на аметистовия медальон.

— Освен това е ужасно натруфен, но ако ще те предпази, аз съм „за“.

— Ще ти поръчам същия, на който да пише „Най-добри приятелки“ с руни, да речем.

Разсмях се. Не че беше чак толкова смешно, просто буквално се чувствах замаяна от облекчение, че я виждам.

— Значи наистина си била с Байрон през цялото време?

— Да. Онази нощ, когато ти се върна с Кал и Арчър, другите членове на Съвета дойдоха в стаята ми. Отведоха ме в някакво адски зловещо място… — Джена потрепери при спомена, а аз реших, че знам точно къде се е озовала: в приличната на затворническа килия стая в подземието на абатство Гори, която служеше за магическа съдебна зала.

— Лара Касноф искаше да ме прободат с кол — продължи Джена и аз инстинктивно стиснах пръстите й. — Заяви, че било глупаво да позволяват на вампирите да живеят с магически същества, затова трябвало да бъда екзекутирана. Госпожа Касноф предложи лично да се погрижи.

В момента толкова силно стисках ръката на Джена, че сигурно й причинявах болка. Представях си ясно как върви, ужасена и разтреперана, по стълбите след жената, на която някога бе вярвала. И то със съзнанието, че отива към смъртта.

Щях да убия госпожа Касноф. Само да си върнех силите, щях да й отнеса главата — заедно с малоумната прическа.

— Благодаря на Господ, че беше тя — каза Джена.

— Какво?! — примигнах аз.

— Именно госпожа Касноф се свърза с Байрон. Взе ми камъка, защото й трябвал за доказателство, че съм мъртва. Оказа се, че когато убиеш някой вампир, кръвният му камък се пръсва на парчета. Както и да е, после ме изведе от къщата през някакъв проход зад…

— Зад една картина — довърших.

И аз се бях измъкнала през него от абатството.

— Да, точно. Байрон ме чакаше в покрайнините на имението и ми даде това. — Повдигна отново натруфения накит. — Отведе ме в гнездото си в Лондон, което се оказа адски шантаво място. Но пък Викс беше там — завърши с лека усмивка.

Викс беше гаджето на Джена и също бе вампир.

След миг обаче всеки намек за веселие изчезна от лицето й:

— Чух за Торн. Байрон успя да научи единствено, че тялото ти не е било открито. В продължение на почти цял месец нямахме новини и си помислих…

Прегърнах я отново.

— Зная — прошепнах. — И аз дълго време се страхувах, че ти се е случило нещо ужасно.

Тя се усмихна, отдръпна се и изтри нос с ръка.

— А после Байрон започна да получава странна информация… Разправяха, че си при Бранник.

— С тях бях — отвърнах.

Очите на Джена се разшириха, затова вдигнах ръка и я спрях, преди да е задала въпроса си.

— Дълга история. Обещавам да ти я разкажа от край до край, но по-късно. Съкратената версия гласи, че майка ми е Бранник, а аз съм нечестивото отроче на любовта между една Бранник и демон. В случая понятието „семейство с проблеми“ придобива изцяло нов смисъл.

Не можеше да й се отрече, че знае как да постъпва в подобна ситуация.

— Добре, по-късно — съгласи се тя.

— По-важният въпрос сега е защо сме в „Хеката“.

Джена обърна внимание на гъстата неестествена мъгла, на занемарената (всъщност вече бе по-правилно да се нарече „порутена“)сграда.

— Нещо ми подсказва, че не става дума за среща на випуска.

— И теб ли те грабна магическо торнадо и те захвърли тук? — попитах.

— Не, превърнах се в прилеп и долетях. Ново умение, научих го от Байрон.

— Ха-ха! — оцених шегата аз и леко я шляпнах по рамото.

Тя се усмихна в отговор.

— Да, всъщност стана точно както го описваш. Все едно нещо ме понесе през въздуха с милион километра в час. — После изражението й стана сериозно. — Що за магия беше това?! Огледай се, Соф. Тук сме поне сто човека. И всичките сме били пренесени от различни места, по едно и също време. Това не е просто силна магия, а нещо…

— Страховито — довърших аз.

Останалите ученици започнаха да се скупчват пред къщата и ме обхвана неприятното усещане, че всички чакаме някого — или нещо — да се появи от входната врата. Все едно бе съвсем нормално начало на учебната година и всеки момент госпожа Касноф ще застане на прага и ще обяви откриването на срока. Двете с Джена се постарахме да не се отделяме една от друга и останахме зад основната маса ученици.

Някой ме побутна по рамото. Притиснах се по-плътно към Джена, за да му направя място… но въпросния някой хвана ръката ми.

Още преди да се обърна, вече бях сигурна.

— Мерсер — усмихна ми се Арчър от височината на ръста си. — Каква приятна среща!

Колкото и да ми се искаше, не можех просто да го прегърна и разцелувам пред всички. Макар че изпитвах наистина огромно желание да сторя именно това. Задоволих се да преплета пръсти с неговите и да го придърпам по-близо до себе си.

Арчър бе тук, жив и здрав и ме държеше за ръката. Джена също бе до мен, притискаше се към другата ми страна. Сърцето ми бе така преизпълнено с чувства, че едвам си поемах въздух. Опитах се да говоря небрежно, но гласът ми бе твърде напрегнат и разваляше търсения ефект:

— Много ясно. Всичко отива по дяволите с бясна скорост; естествено, че и ти ще се появиш!

Той само сви рамене, макар че в очите му гореше същото чувство, което препускаше и в моите вени.

— Ами в Италия взе да ми доскучава. Реших, че няма да е зле да проверя как я карате вие, дами. Здравей, Джена — кимна за поздрав на приятелката ми.

Тя леко се напрегна. Окото бяха убили първата й приятелка, момичето, което я бе превърнало във вампир. Нормално бе да не харесва особено Арчър.

— Здравей, Арчър — отвърна все пак тя.

— Е, какво? И теб ли те обгърна златиста светлина и попадна във водовъртеж, който те докара тук? — попитах, като се стараех да не се разсейвам със странични неща (като приятното усещане, докато галеше дланта ми с пръсти).

— Хм-м? А, да — златистата светлина. А после като че ли някой се опита да сгъне тялото ми в оригами. И накрая — бам! Озовах се в „Хеката“. Да имате някаква идея какво става?

— Никаква — отговори Джена. — Срещна ли някой познат?

— Да, докато ви търсех, попаднах на Евън — магьосника, с когото бяхме в една стая. Той, ъ-ъ… не се зарадва особено на срещата.

Арчър вдигна ръка към лицето си и леко трепна. Скулата му бе подута и започваше да му излиза синина.

— Ох, ясно — казах. Бях забравила слуховете, които плъзнаха в училището след изчезването на Арчър. — Хората си мислят, че си убил Елодия. Освен това са убедени, че си се опитал да убиеш и мен, така че може би трябва да спрем да се държим за ръка.

Не съм сигурна дали той се обърка, изнерви се или беше някаква комбинация от двете, но веднага пусна дланта ми.

— Защо…

Обаче не успях да разбера какво се канеше да каже, защото точно в този миг предната врата на „Хеката“ се отвори бавно и със скърцане. Всички се обърнаха по посока на звука. Мога да се закълна, че чух стъпки. Затаих дъх и ми се прииска да не бях казвала на Арчър да пусне ръката ми.

От вътрешността на къщата се появи госпожа Касноф, облечена със същия костюм, който носеше в деня на първата ни среща. Впрочем това бе единствената прилика.

На мъждивата слънчева светлина изглеждаше състарена поне с десет години, откакто я бях видяла за последно. Разпери ръце, за да ни приветства, и забелязах, че пръстите й треперят. Полата и сакото на тъмносиния й костюм висяха на кокалестото й тяло, а върху копринената й блуза се мъдреше тъмно петно.

Най-обезпокоителна обаче бе прическата й. Тъмнорусата й някога коса, която винаги бе вдигната в сложен кок (дори мислех, че използва специални заклинания за оформянето му), сега бе напълно побеляла и разпусната. Носеше се около лицето й като паяжина.

— Ученици от „Хеката“ — извиси тя треперлив, старчески глас, — добре дошли на откриването на новия учебен срок.

Глава 14

— О, Боже! — измърмори Джена едновременно с мен (въпреки че моето възклицание бе далеч по-нецензурно, а думите на Арчър по-добре изобщо да не споменавам).

Някой от тълпата — май беше Тейлър извика:

— Ама училището е затворено! Всички твърдят… — и млъкна, без да довърши.

Разнесе се ясният, звънък глас на една от феите:

— Нямате право да ни призовавате тук! Феите вече не са в съюз с останалите магически същества. От името на Сийли Корт настоявам да ни изпратите у дома!

А, това бе Навзикая. Само тя говореше с подобен предвзет тон, все едно репетира пиеса.

Джена се приведе към мен и прошепна:

— Феите са напуснали Съюза? Ти знаеше ли?

Поклатих глава. Госпожа Касноф прониза Навзикая с унищожителен поглед. Явно, колкото и крехка да изглеждаше в момента, не бе загубила силата на погледа си.

— Съюзите и договорите нямат никакво значение тук, в „Хеката“. Веднъж попаднете ли в училището, дължите вярност само на него. Завинаги! — Усмихна се, но усмивката й приличаше повече на гримаса. — Така пише в Кодекса, който всички подписахте при изпращането си тук.

Спомних си въпросния Кодекс — дебело ръководство, което прегледах съвсем бегло, преди да се подпиша на празното място най-отдолу. Значи в него имаше такава клауза. Изведнъж ми се прииска да мога да пътувам във времето, за да се върна една година назад, да цапардосам тогавашното си „аз“ и да кажа на тази глупачка първо да чете, а после да подписва каквото и да било.

— Така, сигурна съм, че имате много въпроси — продължи госпожа Касноф, което беше толкова меко казано, че повече нямаше накъде. — Засега обаче искам да си отидете по стаите. Довечера ще има събрание, на което всичко ще ви бъде обяснено.

— Това са пълни простотии! — кресна някой.

Повдигнах се на пръсти и забелязах високо момче с рижа коса.

— Евън — измърмори Арчър.

Тълпата бързо се раздели и отстъпи встрани от момчето. Сякаш никой не искаше да застава между него и госпожа Касноф.

— Извинете, какво казахте, господин Бътлър? — попита госпожа Касноф.

За миг сякаш се превърна в някогашната директорка и вече изобщо не приличаше на крехка старица.

— По дяволите, Окото и Бранник ни избиват, а училището изчезна! И сега какво? Искате просто така да започнем нова учебна година?

Вече никой не говореше, дори шепнешком. Всичко сякаш застина. Царяха неестествена тишина и мъртвешки покой. Вятърът бе изчезнал напълно, не се виждаха птици, липсваше далечният звук от прибоя. Като че ли целият остров бе затаил дъх.

— Достатъчно — отсече госпожа Касноф. — Както вече казах, на събранието тази вечер ще получите отговори на всич…

— Не! — изкрещя Евън и гласът му прозвуча гръмко в неподвижния въздух. — Няма да направя и една крачка, преди да разбера какво точно става! Как ни домъкнахте тук, по дяволите? И той защо е тук? — посочи с палец намиращия се зад гърба му Арчър и няколко души отправиха погледи към нас.

Арчър гледаше отегчено, но синината на бузата му изведнъж изпъкна още повече. Беше пребледнял.

— Господин Бътлър! — избухна директорката и изпъна гръб, при което сякаш в миг порасна на ръст. — Престанете. Веднага.

— Всичко да върви по дяволите! — изсумтя Евън.

Момичето до него — вещица на име Микаела, ако не се лъжа. Постави ръка на лакътя му и му каза нещо, но той я отблъсна.

— Няма начин да прекарам още една година в тая прогнила сграда, далеч от света! Не и при тази война, която се задава!

След тези думи започна да разблъсква тълпата и тръгна решително по алеята, а под краката му се вдигаха облачета прах.

— Евън! — извиси се гласът на госпожа Касноф, но сега, освен гнева и раздразнението в него се долавяше и нещо друго. Предупреждаваше.

Евън обаче не се обърна.

— И какво смята да направи, да плува до континента ли? — измърморих аз.

В този момент Евън стигна стената от гъста мъгла, която ограждаше къщата. Поколеба се за миг. Видях как изпъва рамене и свива ръце в юмруци, сякаш се опитваше да се задъха. Вдигна длан и от пръстите му изскочиха искри… които обаче угаснаха моментално с тихо пукане, като че ли бе запалил влажни пиратки.

Застаналият до мен Арчър повтори движението му — със същия резултат.

— Явно нямаме право да използваме магия прошепна.

Насочих отново вниманието си към Евън. Смятах, че сега вече ще се откаже и ще се върне. Вместо това той пристъпи с единия си крак в мъглата. За момент остана като закован наполовина в и наполовина извън сивата мараня.

— Какво става? — зачуди се Джена. — Защо не се движи?

— Нямам представа — отвърнах, а Арчър отново преплете пръсти с моите.

И точно тогава Евън започна да крещи. Наблюдавахме безпомощно как от мъглата изпълзяват пипала и се обвиват около тялото му. Едно се стрелна напред, сграбчи ръцете му и ги погълна, второ се уви около торса му, трето се плъзна към главата му и се уви като змия около нея. Изведнъж крясъците на Евън секнаха, после той изчезна.

Никой не помръдваше. Мисля, че това бе най-странното — нямаше писъци, нямаше припаднали. Случилото се бе реалност. Евън беше… е, ако не беше мъртъв, то беше изчезнал.

Тълпата се обърна към госпожа Касноф като един. Нямах представа какво ще направи директорката. Може би да се разкикоти или да ни погледне презрително и самодоволно да заяви „Казах му да не отива“.

Тя обаче се бе облегнала на перилата и изобщо нямаше такъв вид. Всъщност не забелязах у нея дори следа от задоволство. Просто една възрастна, уморена жена, дори малко тъжна.

— Влизайте вътре — нареди безжизнено Касноф. — Стаите ви са същите като през миналия срок.

Известно време не се случи нищо. После учениците, които се намираха най-близо до сградата, бавно започнаха да се качват по стълбището.

— Какво ще правим? — попита Джена.

— Ами явно трябва да влезем — отговорих. — Нямаме кой знае какъв избор. Или отиваме вътре, или мъглата ще ни погълне. Мисля да си пробвам късмета с къщата.

Тръгнахме след тълпата към верандата. Когато стигнахме госпожа Касноф, спрях. Не бях сигурна какво да й кажа, нито какво тя може да ми каже. Просто имах чувството, че би трябвало да покажем, че отчитаме присъствието на другата. Стоях на не повече от метър от нея, но тя дори не ме погледна. Поемаше си треперливо въздух, облегната на парапета, и се взираше в мястото, където бе изчезнал Евън. Накрая се отказах, обърнах се и влязох в сградата.

От вътрешността се разнасяха изумени ахвания и приглушено хлипане. Затова се подготвих психически, че и вътре в „Хеката“ положението ще е толкова зле, колкото фасадата и целия остров.

Очевидно не се бях стегнала достатъчно.

Първо ме блъсна горещината. Остров Грималкин се намираше близо до бреговете на Джорджия, освен това посред август навън царяха адска жега и безумна влажност. В къщата обаче винаги бе хладно и приятно. Не и днес. Въздухът бе наситен с изпарения и топлина и толкова тежък, че затрудняваше дишането. Носеше се миризма на плесен и на места тапетите се бяха отлепили. Когато за първи път се озовах в „Хеката“, реших, че сградата е противна и мърлява. Това обаче се дължеше на заклинание, което те караше да си мислиш така. Сега магия нямаше, пред мен бе реалността.

И със светлината сякаш ставаше нещо странно. Помня, че главното фоайе бе ярко осветено, а сега бе толкова сумрачно, че част от стаята почти не се виждаше.

Пристъпих напред и нещо изхрущя под краката ми. Сведох поглед и забелязах парче цветно стъкло. Едва тогава осъзнах защо всичко изглежда така различно. Огромният витражен прозорец зад витото стълбище беше счупен. Някога той бе изобразявал появата на магическите същества: грамаден намръщен ангел с меч в ръката, който изхвърля от Рая трима други. От тези трима ангели произлизаха вещиците, зооморфите и феите. Сега обаче главата на войнствения ангел липсваше, както и по-голямата част от меча му, а в средата на трите фигури под него зееше голяма дупка, сякаш бяха отрязани наполовина… от нещо с огромни нокти.

Нямам представа защо, но гледката на строшения витраж бе капката, която преля чашата. Очевидно и с другите беше така. На няколко метра пред мен стояха четири вещици, загледани в прозореца и обезглавения ангел. Бяха се прегърнали.

— Какво става? — жално попита едната.

На този въпрос никой не можеше да отговори.

Аз, Джена и Арчър нямахме намерение да се вкопчваме един в друг и да надаваме рев, но също бяхме разтърсени.

— Добре-е — промълвих накрая. — Всички ли сме съгласни, че това е може би най-кофти ситуацията, в която сме изпадали?

— Абсолютно — потвърдиха те в хор.

— Чудесно — кимнах. — А случайно някой да има идея какво да направим по въпроса?

— Ами не можем да използваме магия заяви Арчър.

— А ако се опитаме да се махнем, ще бъдем изядени от Чудовищната мъгла — добави Джена.

— Така. Значи никой няма план?

— Не — каза намръщено Джена, освен ако не броим идеята да се свием в позата на зародиш и да останем така известно време.

— Да, и аз си представях нещо подобно. Влизам в банята, както съм си напълно облечен, свирам се в ъгъла, пускам душа и си изплаквам очите — бе приносът на Арчър.

Не се сдържах и се разхилих.

— Просто супер! Добре, значи всеки отива да си изживее на спокойствие кризата, след което ще измислим как да се измъкнем от тази каша…

— Струва ми се, че най-добре е за известно време да си траем и да се спотайваме — каза Арчър. — Нека госпожа Касноф си мисли, че сме твърде шокирани и уплашени, за да предприемем каквото и да било. А може би на тазвечерното събрание ще научим поне част от отговорите.

— Отговори — въздъхнах аз. — Крайно време е!

Джена ме изгледа малко особено:

— Соф, ама ти да не би да… да се усмихваш?

Усещах как са се разтегнали бузите ми (чак ме боляха), така че явно точно това правех.

— Ами нали схващате? Ако искаме да разберем какво са намислили Касноф, тук е идеалното място за целта!

— Ето, това е моето момиче! — усмихна ми се Арчър. — Да, определено си права.

Сега вече бузите не само ме боляха, ами и горяха.

Джена прочисти гърло и обобщи:

— Тоест, отиваме си по стаите, а след събранието довечера ще се видим и ще решим какво да правим оттук нататък.

— Разбрахме се — казах, а Арчър кимна в потвърждение.

— Какво, няма ли да си плеснем ръцете за подпечатване на сделката? — попита шеговито Джена след кратко мълчание.

— Не, но мога да измисля някакво тайно ръкостискане, ако искаш — предложи Арчър и двамата се усмихнаха един на друг.

Почти веднага обаче Джена отново стана сериозна и се обърна към мен:

— Хайде, да тръгваме. Искам да разбера дали и нашата стая е в такова ужасно състояние.

— Добра идея — отбелязах.

Арчър се протегна и леко погали пръстите ми.

— Ще се видим по-късно, нали? — попита.

Тонът му бе нехаен, но кожата ми пламтеше от докосването му.

— Разбира се.

В ума ми се въртеше мисълта, че дори момиче, което трябва да попречи на злите вещици да завладеят света, все може да вмести в програмата си малко време за целуване и натискане.

Той се обърна и потегли към стаята си. Наблюдавах го, а Джена гледаше мен.

— Добре де — произнесе тя с драматичен апломб, — признавам, че е готин. Донякъде.

Сръгах я леко с лакът в ребрата:

— Благодаря.

— Идваш ли? — попита тя, поемайки към стълбището.

— Да — отвърнах. — Ей сега. Искам само първо да разгледам тук, долу.

— Защо, за да се депресираш още повече ли?

Всъщност исках да почакам още малко на долния етаж, за да разбера дали се е появил още един човек. До този момент бях видяла почти всички, които си спомнях от последната година в „Хеката“. Но дали и Кал бе тук? Той всъщност не бе ученик, но миналата година госпожа Касноф доста бе използвала способностите му. Дали искаше и той да й е под ръка?

На Джена казах само:

— Е, нали ме знаеш. Обичам да сипвам сол в раните.

— Добре. Оставям те да се правиш на детектив. — И хукна по стълбите.

Аз почаках петнайсетина минути във фоайето, но от Кал нямаше и следа. Както и от двете Касноф, впрочем. Водена от любопитство, се насочих към мазето. До него се стигаше по един тесен коридор, който и преди си бе сумрачен, а сега в него цареше почти пълен мрак. Едва успях да забележа дървената врата на мазето и се наложи известно време опипом да търся металната дръжка. Натиснах я — беше заключена. Естествено.

— Вече опитах — обади се Арчър зад гърба ми.

В момента бях благодарна за мрака, който скриваше лицето ми. Отново се бях изчервила.

— Вече ти казах, Крос. Оттук нататък ще се целуваме само в замъци, а срещите ще са в прилични кафенета! — След което опрях гърба си на вратата.

Той се приближи към мен.

— Е, на практика сега сме извън територията на мазето измърмори и ме придърпа в прегръдките си.

Глава 15

Когато устните ни се срещнаха, изпитах благодарност, задето се бях облегнала на вратата. Коленете ми всеки миг щяха да се подкосят. Арчър обви кръста ми с ръце и ме придърпа плътно към себе си, а аз впих пръсти в тениската му и вложих в целувката си всички чувства, които ме разкъсваха през последните няколко седмици — отчаянието, когато го мислех за мъртъв, облекчението, което изпитвах в момента, притисната между тялото му и вратата на мазето.

Когато най-после се откъснахме един от друг, отпуснах чело на ключицата му и няколко пъти си поех дъх бавно и дълбоко. Измина известно време, преди отново да си възвърна гласа:

— Струва ми се каза, че това ще го отложим за „по-късно“.

Той целуна слепоочието ми.

— Ами оттогава минаха към двайсет минути. Значи е по-късно.

Разкикотих се и вдигнах глава към него:

— Липсваше ми.

Независимо от тъмнината, забелязах усмивката му.

— И ти ми липсваше.

— Най-вече трябва да се качвам.

— Да, сигурно — измърмори той и отново сведе лице към моето.

На път към стаята си буквално подскачах. Веднага щом прекрачих прага обаче, цялата ми радост се спука като сапунен мехур и изчезна.

— О, боже! — възкликнах тихо. — Защо се изненадвам всеки път, когато се сблъскам с нещо противно и потискащо?

Джена бе седнала по средата на леглото си.

— Мислех си, че прозорецът е най-лошото — промълви. — Или може би мъглата, която погълна Евън. Само че сега наистина ми се плаче.

Стаята ни и преди трудно можеше да се нарече луксозна, но благодарение на любовта на Джена към розовото бе… уф, щях да кажа „удобна“, но „ярка“ и „шантава“ бяха по-подходящо описание. Въпреки това си беше нашата стая. Преди не бях осъзнавала в каква степен лампичките на Джена, розовият воал върху пердетата и завивката й в „електриково ягодово“ превръщаха помещението в дом.

Сега лампи нямаше. Само две легла, прилепени до двете срещуположни стени, старо, захабено бюро и килнат на едната страна шкаф. Огледалото над него бе очукано и напукано и отраженията ни изглеждаха деформирани. Не знам дали бе заради сивата светлина, която едва се процеждаше през мъглата, или по вина на самата стая… Но и тук, както в останалата част от сградата, всички цветове сякаш бяха „изцедени“. Това вече по нищо не приличаше на дом. Всъщност ужасно напомняше на затворническа килия.

Канех се да споделя това с Джена и дори отворих уста, но в мига, в който прекрачих прага, вратата се тресна зад гърба ми. Звукът бе толкова силен, че подскочих. Чух, че по коридора се хлопват и други врати, както и приглушени викове.

— Заключена е, нали? — предположи Джена.

Натиснах бравата:

— Мда.

— Как мислиш, дали Арчър е прав? Дали са отнели магическите способности на всички тук? Или пък, знам ли… може би мъглата е накарала магията му и тази на Евън да изчезнат?

Отидох до гардероба и въздъхнах.

— Обзалагам се, че на всички ученици са им отнети способностите. Не че това има значение.

Отворих рязко вратата на гардероба. Както и предполагах, вътре висяха само училищни униформи.

— Аз самата съм напълно лишена от способностите си подхвърлих през рамо. — Освен това май няма да е зле да спрем да повтаряме „лишени“ и „отнети“. Не е на хубаво.

— Какво? — изпъна се Джена.

— Ами нали като повтаряш едно и също нещо прекалено често…

— Софи! — прекъсна ме тя, след което наклони глава на една страна и ме изгледа намръщено.

Въздъхнах и седнах на леглото си с лице към нея.

— От Съвета ми направиха някаква магия и сега съм напълно безсилна.

Изражението й се смекчи и Джена прошепна:

— О, Соф! Много съжалявам.

— Не е толкова зле, колкото звучи — опитах се да я успокоя. — Силите ми не са изчезнали, тук са си. Усещам как подскачат и се вихрят в мен, но не мога да ги използвам, преди да съм докоснала онова зак… — Млъкнах рязко.

— Какво?

Прекосих стаята и сграбчих таблата на леглото на Джена.

— В гримоара на семейство Торн има едно заклинание. Ако го докосна, ще си възвърна способностите. А пък баща ми е сигурен, че гримоарът е у Касноф. Може да е тук, Джена! — Пуснах таблата и започнах да крача напред-назад, а магията ми бушуваше в мен. — Ако го намерим, ще си върна демоничната магия за нула време!

И щях да я предложа на Касноф. При тази мисъл ме обзе страх, тежък и задушаващ. Започна да ми се гади.

— Или пък е у Лара.

— Какво? А, да, Лара. По дяволите, не се сетих!

Силите ми спряха да се вихрят, спуснаха се към стомаха ми и се спотаиха там. Все едно и те се бяха разочаровали.

— Въпреки това нищо не пречи да го потърсим — забързано заяви Джена. — А и Лара може да се появи. Ще открием начин да ти върнем способностите, Соф!

Усмихнах й се:

— А мен ме изумява твоята способност да си така прекрасна — казах й с усмивка аз.

— Наистина си е умение — съгласи се тя напълно сериозно.

Аз се разкикотих и хвърлих една възглавница по нея. Известно време сякаш всичко си бе постарому, двете бяхме просто Софи и Джена, забавлявахме се в стаята си и след малко щяхме да отидем на „Методи за прилагане на магията от 1500 година до настоящето“ (или друг, също толкова скучен час). През следващия час седяхме на леглата и си разказвахме всичко, което ни се бе случило през изтеклия месец. Тя ми разправи как е живяла в Гнездото на Байрон (никакви изненади тук — тонове кадифе, пиене на кръв от черепи и „Байроновата версия на караоке“. Споменът за последното изживяване накара Джена да потръпне).

— Чудя се какво ли мисли Викс, че се със случило с мен — каза Джена. — Бяхме застанала една до друга, когато ме грабнаха и прехвърлиха тук.

— Ще се върнеш при нея, Джена. Обещавам.

Нямах представа дали ми е повярвала, но все пак кимна.

— Знам. Добре, разкажи ми сега за Бранник.

Така и направих, като не пропуснах да опиша Финли и Изи и как отново се събрах с баща си и Кал. Дори си признах за годежа и целувката с Кал, както и за всичко, случило се между мен и Арчър още в абатство Торн. Едва когато започнах да ги споделям, осъзнах колко много тайни съм крила от Джена.

Мисля, че дори тя се сепна, защото накрая вдигна вежди и подхвърли:

— Леле, колко си била заета през лятото! Повече, отколкото си мислех.

— Сърдиш ли ми се?

Джена обмисли въпроса ми, после отговори:

— Не. Вероятно би трябвало, но… — Въздъхна. — Разбирам защо ти е било трудно да говориш за Арчър с мен. Освен това почти цял месец те мислех за мъртва. В момента просто се радвам, че си жива.

Заля ме вълна на облекчение.

— А, добре. Да знаеш, ще стигна до дъното на онова, което се мъти тук… и ще имам нужда от дясната си ръка… ъ-ъ, най-добрата ми приятелка, вампирката.

Джена изсумтя и отметна косата от лицето си.

— Да, бе, все едно мога да бъда второстепенен герой! Ясно е, че ти си дясната ръка. С тази коса и саркастичните забележки.

— Хм-м — измърморих, докато се преструвах, че обмислям. — Освен това ти имаш повече причини за тийнейджърски бунт.

— Точно така! Напред, вампири!

Отново избухнахме в смях. След малко погледнах през прозореца. Сивото небе вече потъмняваше, а заобикалящата къщата мъгла сякаш бе започнала да се плъзга над земята.

Джена притихна, после попита:

— Как мислиш, какво ще стане с нас?

Първата ми реакция бе да отвърна „Нищо хубаво“, но вместо това я прегърнах през раменете и заявих:

— Всичко ще бъде наред. Само си спомни всичко, което вече преживяхме. Нима ще позволим на някаква си мъгла убиец да ни попречи? Ха!

Джена не изглеждаше особено убедена.

— Нямам представа дали си просто самоуверена, или си се побъркала, но все пак ти благодаря.

Когато вратата ни най-после се отвори със скърцане, навън почти напълно се бе смрачило. Из училището се разнесе гласът на госпожа Касноф, тънък и писклив като по-рано днес:

— Ученици, явете се в залата за вечеря, ако обичате.

Джена и аз се присъединихме към групата деца, които слизаха по стълбите. Вече никой не плачеше, което все пак бе някакъв напредък.

— Софи — каза появилата се от едната ми страна Тейлър. Говореше завалено и не съвсем разбираемо, защото й бяха пораснали животински зъби. — Ей, каква е цялата тая история?

— Че аз откъде да знам? И аз съм объркана като всички.

Тя се намръщи, при което зъбите й съвсем се оголиха.

Отдавна не бях попадала в близост до зооморфи и бях забравила колко плашещи са понякога. Понеже бяха нещо средно между хора и животни, можеха направо да ти изкарат акъла.

— Но нали баща ти е председател на Съвета? — настоя тя. — А и си прекарала цялото лято със Съвета. Все нещо трябва да знаеш!

— И какво прави Арчър Крос тук? — попита Джъстин. Очевидно през лятото гласът му бе мутирал, защото думите приличаха на човешки говор, а не на писукане. — Той е от Окото!

— Той не се ли опита да те убие? — попита Навзикая, която се бе присъединила към групата ни и ме гледаше с присвити очи. — Защо тогава се държахте за ръце?

Подобни разговори обикновено завършват с размахани вили и горящи клади, затова трябва да бъдат своевременно спирани. Вдигнах ръце, което — надявах се — беше успокоителен жест.

— Софи не знае нищо — отсече Джена и ме избута зад себе си, което може би щеше да има ефект, ако не беше толкова писка. — И не знам защо ни доведоха тук, но Съветът няма нищо общо!

Не им каза, че Съветът не може да има пръст в ситуацията просто защото от членовете му са оцелели единствено баща ми и Пара Касноф.

— Софи е също толкова уплашена и шокирана, колкото всички останали, така че — НАЗАД!

От израженията на учениците се досетих, че Джена е оголила острите си вампирски зъби; може би дори очите й бяха грейнали в кървавочервено.

— Какво става тук? — разнесе се силен, познат глас.

Чудесно. Просто супер! Все едно не ни стигаше другото, а трябваше да се появи и Ванди. Домакинката на „Хеката“ (тя бе нещо средно между достолепна матрона и затворническа надзирателка) задъхана си проправяше път през тълпата. Лилавите татуировки, които бяха белязали кожата й след Очистването, изглеждаха почти черни на почервенялото й лице.

— Слизайте на долния етаж! Веднага!

Групичката ученици се раздвижи отново, а Ванди се втренчи ядосано в мен и Джена.

— Само още веднъж си покажете зъбите, госпожице Талбът, и ще си направя обици от тях! Ясно ли се изразих?!

Вярно, че Джена измърмори едно „Да, госпожо“, но тонът и придаваше съвсем друг смисъл на думите.

Двете хукнахме след останалите, които тъкмо се редяха на опашка пред залата.

— Е, поне едно нещо тук не се е променило — отбеляза Джена.

— Да, очевидно проклетията на Ванди е константна величина. Това ми действа успокояващо.

Далеч от успокояващо обаче бе въздействието на училището през нощта. През деня то ни се бе сторило просто потискащо. Сега, когато се бе спуснал мракът, си беше направо зловещо. Преди старовремските газени лампи по стените разпръскваха мека златиста светлина, която създаваше усещане за уют. Сега в тях съскаха зловредни зеленикави пламъци, които хвърляха страховити сенки навсякъде.

Докато се придвижвахме по коридора, се вмъкнах за миг в една от приемните. Големият прозорец, който гледаше към езерото (и къщичката на Кал), бе строшен. Гнусната сива мъгла нахлуваше в помещението през зеещата дупка и се стелеше по пода. Забелязах, че няколко от снимките, които преди бяха наредени по стените, сега лежат на килима.

— Знам, че въпросът „Ама какво става тук?!“ малко се изтърка — обърнах се към Джена, — но все пак ще го задам: Какво става?

Тя се вгледа в мъглата и поклати глава.

— Все едно цялата къща е болна — каза. — Или отровена. Както и островът.

— Възможно е. В крайна сметка на него има огромна яма, в която Касноф създават демони!

Двамата с Арчър бяхме открили дупката през лятото; още сънувах кошмари за таласъмите, които я охраняваха.

— Толкова злокобна и могъща магия… Как мислиш, дали би могла да зарази целия остров?

— Не бих се учудила — разтревожено измърмори Джена.

— Да не би счупените прозорци да са новата архитектурна мода? — попита появилият се зад нас Арчър и надникна в стаята.

— Така изглежда — отвърнах.

Все още гледах през прозореца, когато забелязах слаба светлинка в мрака. След малко се досетих, че идва от къщичката на Кал. Дали там имаше някого? Дали Кал бе в нея?

Светлинката обаче изчезна почти веднага. Намръщих се и обърнах гръб на приемната. На прага плъзнах отново ръка в дланта на Арчър, но после се сетих за думите на Навзикая. Може би сега не бе най-подходящият момент за публични демонстрации на чувства.

Тримата влязохме последни в някогашната бална зала.

Поне тук нещата изглеждаха почти същите. Но пък и зоната по принцип бе едно от най-странните помещения в „Хеката“, така че това не значеше нищо. Все пак изпитах облекчение, когато забелязах познатите, различни по цвят и размери маси и столове, а не пънове, например.

После обаче вдигнах поглед към учителската маса и облекчението ми напълно се изпари. Госпожа Касноф се бе отпуснала на обичайния си стол и се взираше невиждащо в далечината. Сега косата й бе вдигната на кок, но все още изглеждаше занемарена и немита. На масата видях и Ганди, но другите трима учители — госпожа Ийст, господин Фъргюсън и естествено, Байрон — липсваха.

А на края на масата, облечена в ярък син костюм, седеше усмихната Лара Касноф.

Глава 16

Не помня как, но успях да преживея вечерята. Е, вярно, че само побутвах храната из чинията си, вместо да ям… Също като Джена и Арчър. Всъщност забелязах, че чиниите на всички ученици са пълни. Може би останалите не се хранеха, защото бяха нервни, но за самата мен причината бе смесицата от гняв и въодушевление. Лара Касноф ми бе отнела толкова много неща, че силите ми бушуваха в мен и настояваха за бой. В същото време фактът, че тя е тук, вероятно означаваше, че и гримоарът е тук. Потънала бях в размисли къде ли може да е книгата, когато Лара се изправи, плесна с ръце и обяви:

— Ако сте приключили с вечерята, да започваме с програмата.

— Как мислите, дали ще има танцов номер? — измърмори Джена, докато местехме столовете си, така че да гледат към предната част на стаята.

Обикновено оценявах добрите шеги (особено за танци), но изпитвах затруднения да се смея, докато гледам жената, опитала се да ме убие неведнъж. Исках да я принудя с усилие на волята да ме погледне в очите, да изкопча някакво признание за случилото се през това лято. Тя обаче не го направи.

Изпитвах силно усещане за дежа вю, докато седях на стола си до Арчър и наблюдавах застаналата пред нас Лара Касноф. Нима бе изминала само година от вечерта, в която двамата с Арчър, тогава непознати един за друг, се намирахме в същата тази зала? В онези дни вярвах, че съм най-обикновена вещица, а „Хеката“ бе училище, не затвор.

Лара вдигна приветствено ръце.

— Сигурна съм, че се чудите защо сте тук — започна тя с висок, ясен глас.

Цареше пълна тишина. Учениците почти не помръдваха. Липсваха безпокойството и гневът, които ни бяха изпълнили по-рано през деня. Може би защото всички искахме отговори. Или пък просто се страхувахме да не ни погълне мъглата.

— Първо, извинявам ви се заради настоящото състояние на стаите ви — каза Лара и започна да крачи напред-назад. Тракането на токчетата й напомняше на пистолетни изстрели. — В момента използваме огромно количество магия, за да осигурим защитата ви тук, в „Хеката“. Страхувам се, че това се отразява на самата сграда. От друга страна, тя никога не е била петзвезден хотел, нали? Не такава е целта. — Все още се усмихваше, но сега в очите й се бе появила стоманена твърдост. — Впрочем аз съм Лара Касноф и тази година заедно с Анастасия Касноф ще изпълнявам ролята на директор. Така, сигурна съм, че имате много въпроси. Първо обаче бих искала да ви разкажа истината за събитията от изминалото лято.

До крака й се появи просветваща точка и разбрах какво следва. Както и предполагах, петънцето се увеличи и след малко се превърна в огромен блестящ екран. А после се наложи всички да закрием очите си с длани, защото ни заля светлината от бушуващ пожар.

— Това е главната квартира на Съвета в Лондон — извиси Лара глас над звука от пращящите пламъци. — Преди седем месеца бе нападната от голяма група Бранник в съюз с Окото на Бога. Повече от половината членове на Съвета бяха избити, а това е резултатът от атаката — и посочи с ръка към горящата сграда.

Последва кратка пауза, после Лара продължи:

— Само няколко месеца по-късно Окото атакуваха втория, временен щаб на Съвета в абатство Торн. — На екрана се появи къщата, огромна и величествена като в първия ден, когато я видях.

Вгледах се в познатата картина и ме заля скръб. Бях щастлива в абатството. Е, освен това няколко пъти се уплаших до смърт и едва не изгубих живота си, но… все пак. Там бях научила повече за произхода и историята на семейството си. Там бях опознала баща си.

За втори път бях заслепена от ярко оранжево зарево. Абатството бе погълнато от хищни пламъци, а Лара продължаваше с „обясненията“:

— Абатство Торн бе унищожено. Аз и Анастасия едва успяхме да се спасим. За нещастие председателят на Съвета, Джеймс Атертън, нямаше този късмет.

Няколко души извърнаха глави към мен и трябваше да положа сериозни усилия, за да не си променя изражението. Отместих поглед от екрана към Лара и установих, че се взира в мен.

— Няма съмнение, че в момента сме във война с враговете си — заяви Лара. — Окото и Бранник няма да се спрат, преди да изтребят магическите същества до крак. — Плесна с ръце и екранът се смали, превърна се в точка и накрая изчезна. — И това е причината да сте тук.

Осъзнах, че седя на ръба на стола си.

— Каква бе първоначалната причина да ви изпратят в „Хеката“? — запита Лара.

Реших, че въпросът й е риторичен, но тя кимна на една от по-младите вещици.

Момичето се огледа, после отвърна:

— Защото сме направили нещо лошо. Разкрили сме силите си пред хората.

— В магията ви няма нищо лошо — поклати глава Лара. — Просто заклинанията ви са били твърде силни. Могъщи дори. Няма нужда да се срамувате от това. И то определено не е причина да бъдете наказвани. Вие — тя разпери широко ръце, сякаш да ни прегърне, сте най-важните хора в магическото общество. Може да си мислите, че силите ви са неуправляеми, но не е така. Просто от време на време ви е трудно да ги контролирате.

Нещо подобно ми бе казал Кал, докато бяхме в абатство Торн — че магията ми не е разрушителна, а просто заклинанията ми са „твърде големи“.

— И какво, ще ни научите как да ги контролираме ли? — подвикна някой.

Лара се усмихна по-широко, ослепително. Изглеждаше ужасяващо.

— Ще направим нещо още по-добро. Доведени бяхте тук със специална цел.

— Едва ли става дума за нещо хубаво, нали? — прошепна Джена.

— Може би ще развиват специалните ни умения за ядене на шоколадови сладкиши… — предположих аз. — Или да обяздваме еднорози. Звучи съвсем реално.

Джена се вгледа внимателно в мен:

— Ти май напълно си се шашнала.

Вярно беше. И както се оказа, имах пълни основания за това, защото ето какво каза Лара след това:

— В продължение на стотици години магическите същества търсят начини да увеличат силата си. Да станат по-могъщи, неуязвими. — Лара отново ме погледна в очите. — И сто, че намерихме начин! Кларис?

Ванди се надигна от учителската маса. В ръката си държеше малка кадифена торбичка. Бръкна вътре и измъкна смачкан и скъсан от едната страна лист хартия. Вдигна го над главата си, така че всички да го видят. Магията ми започна да танцува дивашки танц в гърдите ми.

— Какво е това? — обърна се Арчър към мен.

Нямах време да му отговоря.

— Това парче хартия е ключът към избавлението ни — продължи Лара. — На него е записано най-силното заклинание, създавано някога. То може да вдъхне на всеки от вас най-могъщата магия на света. Тази магия не само ще ви предпази от враговете ни; тя ще ви позволи да ги унищожите веднъж завинаги.

Изведнъж Арчър и Джена едновременно се протегнаха и ме стиснаха за китките.

— Какво има? — прошепнах, като местех поглед между двама им.

— Канеше се да се изправиш — отговори Арчър през стиснати зъби, без да отмества поглед от Лара.

— А после вероятно щеше да започнеш да крещиш как ще ни превърне в демони — добави Джена толкова тихо, че едва успях да я чуя. — А пък ние решихме да се спотайваме, нали си спомняш?

Прави бяха. А пък Лара и без това ме наблюдаваше и не спираше да се усмихва зловещо. Тя искаше да скоча и да се разкрещя за демони, промиване на мозъци и умствен контрол. Щях да изляза пълна откачалка и въпросът да приключи. Затова, макар да се разкъсвах вътрешно, не помръднах от мястото си и само продължих да я гледам.

Като не получи желаната реакция, Лара спря да се усмихва толкова широко и отново насочи вниманието си към останалите ученици:

— Затова бяхте доведени тук — каза им. — Да се упражнявате. Да се подготвяте. И да вземете участие в ритуал, който ще ви направи по-могъщи, отколкото сте смятали за възможно.

— След като сме толкова ценни, защо ни държите тук против волята ни? — попита Шивайн, една от феите.

— Магията, която пази острова, е за ваша собствена защита! — излая Ванди.

Това не беше истински отговор, но явно бе единственият, който щяхме да получим.

— Да, точно така — потвърди Лара. — А сега ще започнем да ви подготвяме за ритуала утре сутрин, затова предлагам всички да си отидете по стаите и да си починете добре.

Зачудих се защо това предложение толкова прилича на заплаха. Учениците обаче бавно се изправиха и се насочиха към изхода. Много от тях се събираха на групички, приближиха глави и взеха да си шепнат нещо, но никой не възрази, нито се опита да зададе други въпроси. Може би и останалите бяха решили да се „спотайват“.

Но аз вече бях преминала тази фаза.

И макар че Джена ми изсъска да се връщам веднага, отидох в другия край на стаята и застанах точно пред Лара Касноф — жената, която се бе опитала да ме убие. Жената, която се бе опитала да убие Арчър и Джена и бе подложила баща ми на ритуал, който за малко да му коства живота.

— Ще ги превърнеш всичките в демони, така ли? — настоях аз. — Да не би да си забравила, че последното ти създание се развилия и започна да избива хора?

Тя не отговори на въпроса ми.

— Ти наистина си упорито същество, Софи — каза вместо това.

— А пък ти си зла и имаш навика да подценяваш другите.

— А, сега може би ще ми заявиш, че ще ме спреш? Че няма да позволиш да ми се размине? — повдигна вежди Лара. — Ако наистина е така, ще ти дам един безплатен съвет: вземи, та порасни!

След което подаде заклинанието на Ванди, която го прибра обратно в торбичката.

Наблюдавах ги, докато излязоха от залата. Госпожа Касноф ги следваше по петите. След малко Арчър и Джена дойдоха при мен.

— И така, вече знаем плана им — каза Джена. — Някой да има идея за ответни мерки?

— Да попречим на Касноф да създадат армия от демони, да спасим всички и да се разкараме от този остров. А после може да си спретнем купон по случая… За да отпразнуваме величието си.

— Планът е добър — отбеляза Арчър и бутна леко рамото ми със своето. — А предложения за изпълнението му?

Зеленикавите лампи в залата примигнаха и угаснаха.

— Не, никакви — въздъхнах аз.

Глава 17

На следващата сутрин сънят ми бе прекъснат от училищната версия на будилник — онзи плътен ехтящ звук, който бе нещо средно между църковна камбана и животински вой. В стаята все още беше тъмно. Хвърлих поглед през прозореца, но навън се виждаше само проклетата мъгла.

Джена отиде до гардероба и измъкна отвътре униформа. Снощи бяхме установили, че шкафът е пълен с бели тениски и сини долнища на пижами. Всички бяха с един размер, но когато се облякохме, се промениха, за да са ни по мярка. Очевидно същото важеше за униформите. Когато Джена нахлузи полата, подгъвът стигаше до средата на прасците й, но след малко се плъзна нагоре и спря малко под коленете.

— Не мога да преценя дали това е удобно, или зловещо — отбеляза Джена, загледана в краката си.

Отметнах завивката, надигнах се от леглото и отидох да си взема униформа.

— Смятам, че „зловещо“ е по-подходящо в случая — отвърнах.

Джена си облече сакото. Забелязах, че дъвче долната си устна — очевидно размишляваше за нещо.

— Да знаеш, че този навик е много опасен за вампир подхвърлих и посочих с брадичка устата й.

— А? Уф, да — усети се тя. — Извинявай, просто… Соф, ако наистина големият пъклен план е да превърнат всички ни в демони, защо им е да влачат тук и теб? Или пък мен? Лара искаше да ме убие още преди месеци. Какво я е накарало да си промени мнението?

Снощи същата мисъл дълго време не ми позволи да заспя. Повтарях си отново и отново думите на Торин: аз, начело на армията от демони на Касноф. Софи Мерсер, която им помага. Затова ли бях тук?

— Те са зли и напълно смахнати — задоволих се обаче да кажа. — Кой може да разбере мотивите им?

Усетих, че отговорът ми не я удовлетворява, затова добавих:

— Но нали именно това смятаме да разберем? Днес стартираме операция „Детективите чудовища се развихрят в училище“!

Джена отвори уста да ми отвърне, но в този миг в средата на стаята внезапно грейна силна светлина. Джена изпищя, а аз вдигнах ръка да предпазя очите си от сиянието на ярката сфера, която след малко придоби познати очертания — това бе физкултурният салон, в който се провеждаха часовете ни по самоотбрана. Триизмерното изображение бавно се въртеше около оста си, а гласът на Лара изпълни помещението.

— Всички ученици веднага да се явят в гимнастическия салон.

Намръщих се и махнах няколко пъти с ръка във въздуха, където се намираше заклинанието. То се разнесе като истински дим и след малко изчезна напълно.

— Ама само колко обича ефектите! — измърморих. Толкова ли беше трудно просто да ни каже снощи? Или да използва само говор?

Джена все още се взираше към средата на стаята, където допреди секунди беше магията.

— Как мислиш, какво ще ни направят там?

— Аз…

Не успях обаче да довърша, защото отново проблесна светлина и в следващия миг от устата ми изскочиха думите:

— Виж какво, няма да те убият, така че я вземи се успокой!

Джена леко тръсна глава, сякаш й бях ударила шамар:

— Какво?!

Кажи й, че си ти! Или че си в мен! Каквото там решиш!, наредих аз.

Всъщност не очаквах Елодия да ме послуша. Обикновено не вземаше присърце мисловните ми команди. Този път обаче го направи, слава богу.

— Аз съм Елодия — каза тя на Джена.

След което набързо и повърхностно обясни защо е в състояние да ме използва като кукла на конци. Джена само примигваше в отговор.

— Ако Софи не бе използвала моята магия, която в момента е в тялото й — обобщи накрая Елодия, — досега щеше да е умряла поне десет пъти.

А, не — само два пъти!, възразих аз вътрешно.

Елодия обаче не ми обърна внимание.

— И, не — заяви тя, като вдигна ръка, за да пресече следващия въпрос на Джена, — не мога да обсебвам тялото на друг. Повярвай ми, опитвам се да вляза в Лара Касноф, откакто се довлачихме тук. Което само по себе си звучи… извратено!

А после Елодия накара тялото ми да повдигне рамене.

— Както и да е, преди малко имах чувството, че ще изядеш собствената си устна, а това е направо отвратително. Затова реших да се намеся и да те успокоя, преди да си го напращиш. Снощи, докато се опитвах с всички сили да се вселя в друг — в когото и да било, само да не е тая смотанячка тук — подслушах разговора на Касноф. Явно са решили, че да превърнат вампир в демон е страхотна идея, затова си и „Хеката“. Намушкване с кол не влиза в програмата.

А на мен дори не ми бе хрумнало да използвам Елодии като шпионин. Божичко, това е страхотно!, извиках.

Тоест, извиках наум. Разбира се! Те не могат да те видят, освен ако ти не пожелаеш. Можеш да ходиш навсякъде и училището съвсем безпрепятствено и…

Уф, не толкова силно!, прекъсна ме тя. Намирам се в главата ти, с вътрешния си глас не е нужно да крещиш.

После Елодия отметна косата от очите ми и измърмори:

— Божичко, как живее това момиче с подобна коса?

Обещавам да си направя маска на косата, ако ми дадеш дума да не нахлуваш повече в тялото ми, когато си решиш, отвърнах.

Тя изсумтя.

Джена скръсти ръце на гърдите си.

— Ти, какво — сега ни помагаш, така ли?

Повдигнах вежди.

— Не бе, отивам в отбора „Ще завладеем света с армия от демони“! Естествено, че помагам на вас. Най-вече с цел, когато всичко това свърши, Софи да се заеме с важните неща — като например да развали магията, която ни свързва.

Джена кимна, беше се разсеяла:

— Каза, че си правила магии чрез Софи. Би ли опитала нещо сега? Някое съвсем простичко заклинание?

— Това място има някаква магическа бариера — заяви Елодия в мига, в който и на мен ми хрумна същата мисъл. — Онези, които нямат специално позволение, не могат да правят заклинания.

— Да, обаче Касноф дори не знаят, че си тук — възрази Джена и по лицето й се разля усмивка. — Призрак, който прави магии чрез останал без магически сили демон? Обзалагам се, че не са и помислили за подобно нещо.

Струва си да се опита, казах на Елодия. Тя очевидно се съгласи с мен, защото накара пръстите ми да се повдигнат, след което усетих кратък прилив на сили във вените си.

Хвръкнаха искри и след секунда розовият кичур на Джена стана сребристо рус като останалата част от косата й.

— Мили боже! — възкликна Джена и невярващо подръпна кичура пред очите си. — Получи се!

Заля ме облекчение. Не можех да преценя дали го изпитвам аз или Елодия.

Изведнъж някой похлопа на вратата. Джена подскочи, а Елодия махна с ръката ми към нея.

Кичурът отново грейна в ярко розово, а после със същото отвратително усещане, което бях изпитала през нощта на нападението на върколака, Елодия излезе от мен.

Седнах на леглото си и се опитах да си поема въздух, а Джена отвори вратата. Там стоеше Ванди и ни гледаше свирепо. Сърцето ми слезе в петите. Те знаеха. Някак бяха усетили, че сме направили заклинание, и бяха изпратили Ванди за нас.

Полагах всички усилия, за да не хлъцна от ужас, а Джена видимо трепереше.

— Беше ви наредено да се явите във физкултурния салон! — каза Ванди, която стрелкаше с очи ту Джена, ту мен. — Моментално си завлечете кльощавите задници долу!

Сигурна съм, че ви се е случвало да реагирате напълно, безумно неподходящо. Толкова бях щастлива, че няма да ни отведат тайно някъде и да ни убият, че избухнах в смях. И то звънък, висок, продължителен кикот. Джена ме стрелна с паникьосан поглед, а Ванди се намръщи още повече.

— Кое е толкова смешно, госпожице Мерсер?

Изправих се на омекналите си крака и се опитах да спра неистовото хилене.

— Съжалявам, аз просто, ъ-ъ…

— Казахте „задници“ — изтърси Джена, — а Софи има ужасно инфантилно чувство за хумор.

— Ъ-ъ, да — грабнах аз подадената сламка. — Задници. Ха-ха!

Струва ми се, че ако Ванди можеше да ни убие на място, щеше да го направи, без изобщо да се замисли. Вместо това само посочи с пръст стълбището и нареди:

— Тръгвайте!

Излязохме с препъване от стаята.

Небето навън бе точно толкова навъсено и сиво, колкото бе и вчера. Мъглата като че ли леко се бе разнесла, така че успяхме да се придвижим до физкултурния салон, без да се страхуваме, че ще ни всмуче и изяде. Земята под краката ни обаче бе влажна и жвакаше, а тревата, която някога бе яркозелена, сега имаше болнав кафеникаво бял цвят като пънчето на гъба. Докато минавахме под един грамаден дъб, клоните му проскърцаха заплашително.

Веднага щом се отдалечихме от Ванди достатъчно, за да не може да ни подслушва, сниших глава към тази на Джена и прошепнах:

— Добре, значи си имаме призрак шпионин.

— Призрачен шпионин, който може да прави заклинания — добави Джена.

— А това е дори по-хубаво. Като че ли шансовете ни се изравниха.

Джена стисна ръката ми и — колкото и да е изненадващо — ме обзе лек оптимизъм. Не че смятах да заподскачам от радост (най-вече заради влажната почва, страхувах се да не се подхлъзна и изтърся), но като цяло се чувствах много по-добре.

Наближихме физкултурния салон. През големите прозорци ясно различавах вътрешността на някогашния парник. Почти всички ученици вече бяха вътре, застанали в кръг. Настроението ми дотолкова се бе подобрило, че се пошегувах:

— О, сигурно ще играем някоя детска игра… във вариант за демони.

Тя се разсмя, но изведнъж смехът замря в гърлото й. Тълпата ученици се раздели и видяхме около какво се бяха скупчили допреди секунди.

В средата на групата, с оковани в проблясващи магически вериги ръце, стоеше Арчър.

Глава 18

Двете е Джена се вмъкнахме в салона възможно най-безшумно и незабележимо. Сърцето ми се блъскаше като обезумяло в гърдите. Исках единствено да изтичам веднага при Арчър. Само че до него бе застанала Лара и на лицето й играеше подигравателна усмивка.

— Тая идея със „спотайването“ излезе ужасно тъпа — прошепнах на Джена, когато се присламчихме към задните редици.

Тя ми хвърли изпълнен със съчувствие поглед, след което отново насочихме вниманието си към Лара.

— Ученици — започна тя. — Както много от вас вече са чули, господин Крос, когото виждате пред себе си, е член на Окото на Бога.

Застана до Арчър и разкопча горните копчета на ризата му, след което я отвори и показа татуировката в златисто и черно точно над сърцето му. Няколко души ахнаха. Естествено, всички вече знаеха, че Арчър е от Окото. Но да чуеш нечий преразказ или слухове е едно, а да видиш реално доказателство със собствените си очи е съвсем друго нещо.

— А пък Окото са наши врагове — продължи Лара, която сега обикаляше в кръг около Арчър.

Погледнах го в очите. Той се опита да ми се усмихне, но виждах как трепери.

Свих ръцете си в юмруци и забих нокти в дланите си. Магията ми бушуваше като цунами в мен и бясно се блъскаше в стените на затвора си.

— Но безспорно господин Крос е най-лошият сред членовете на Окото на Бога. Иска ли някой да ни каже защо е така? — След тези думи прикова очи в моите. — Госпожице Мерсер? Той се опита да ви убие миналата година, така че защо не обясните на съучениците си каква заплаха представлява господин Крос?

— Той не е бил изпратен тук да ме у… убие — настоях. Вероятно щях да звуча много по-убедително, ако не се бях запънала на думата „убие“.

Прочистих гърло и продължих:

— Изпратили са го да ме наблюдава, само толкова.

— Предполагам, че е трябвало само да наблюдава и Елодия Парис? А защо, госпожице Мерсер, Окото проявяват такъв интерес към вас?

Сега вече стъпвах по тънък лед. И аз, и Лара бяхме наясно с това. Имах чувството, че и мен е оковала с вериги — само дето бяха от думи, а не от магия. Не исках да обявявам на всеослушание пред съучениците си, че съм демон — в крайна сметка, те все още смятаха, че съм обикновена вещица — а същевременно се страхувах, че ако кажа нещо друго, само ще докарам повече неприятности на Арчър. Затова, макар да ми се гадеше, сведох очи и стиснах здраво устни.

— Аз мога да ви кажа какво искаха Окото от Софи — проговори Арчър. Усмихваше се, но по гласа му усещах, че го боли. — Чухме, че е много добра на „Не се сърди човече“, а тъй като Окото провежда ежегодни състезания по тази игра…

Той не довърши изречението си, а извика от болка, когато Лара раздвижи пръсти и блестящите магически окови около тялото за миг се нажежиха до бяло. Прехапах бузата си отвътре, за да не изкрещя.

— Арчър Крос не само с член на Окото на Бога, той е и предател на своя народ — заяви Лара и отново се приближи до него. — Той въплъщава най-голямата заплаха, с която може да се сблъска някой от нас. Именно затова ще ни е толкова полезен днес.

Джена плъзна длан в моята и стисна пръстите ми, а Лара продължи да говори:

— Днес ще използваме господин Крос, за да се упражняваме. Ритуалът, за който ви споменах снощи, ще увеличи силите ви. Първо обаче искам да проверя какво е сегашното им състояние.

А после, все едно наистина ни подготвяше за някаква игра, плесна с ръце и каза:

— Хайде, наредете се на опашка. Всеки ще има възможност да използва най-силната си магическа атака срещу господин Крос. Все пак ще ви помоля да не правите заклинания, които могат да го убият. С нас е господин Калахан, който ще се погрижи да го излекува, но дори и неговите способности не са безгранични.

С пресъхнала уста вдигнах очи. Толкова се бях съсредоточила върху Арчър в средата на салона, че не бях забелязала Кал. Той се бе облегнал на бесилката, издигната в дъното на помещението. Ръцете му бяха скръстени на гърдите. Наблюдаваше ме, а изражението му бе странна смесица от облекчение, гняв и напрежение. Леко му помахах с пръсти, а той кимна в отговор. Джена проследи погледа ми и стисна още по-силно дланта ми.

— Кал — измърмори тя. — Е, поне някой тук е на наша страна.

Така беше наистина. За съжаление този факт не бе в състояние да ме зарадва, тъй като през следващите няколко часа наблюдавах как съучениците ми измъчват Арчър. Тъй като не притежавах магически сили, ми бе позволено да пропусна упражнението. Само гледах… А Лара наистина се погрижи за това. Още първия път, когато се опитах да затворя очи, осъзнах, че клепачите ми са застинали така, широко отворени. Не можех да си движа и врата и нямаше как да извърна глава.

Микаела беше първа. Тя се подвоуми и когато в крайна сметка използва атакуващото си заклинание, то бе съвсем слабо — отскочи от гърдите на Арчър и само леко го накара да залитне назад.

Реших, че всички ще постъпят така. Вярно, че Арчър бе така нареченият „враг“, но тези деца не бяха убийци. И ако не беше Лара, вероятно наистина щяха да го пощадят.

Само че когато Микаела застана най-отзад в редицата, Лара я удари в гърба с магическа светкавица. Момичето се стовари на колене на земята.

— На следващия, който го пощади и нарочно не използва всичките си способности, ще му се случи нещо много по-лошо — заяви Лара.

Зачудих се как е възможно някога да ми се е струвала симпатична. Или нормална.

Така че останах неподвижна на мястото си, сълзите се стичаха по лицето ми, докато наблюдавах как вещерите и магьосниците нападат Арчър един след друг със заклинанията си. Феите го замразяваха с лед или го обгаряха с огън. Една създаде лоза, която се обви около врата на Арчър и започна да го души, докато най-накрая той изгуби съзнание.

Не искам да ви разправям какво направиха зооморфите.

След всяка атака Кал се приближаваше и слагаше длани върху тялото на Арчър. Лекуваше го, докато Арчър престанеше да кърви или се върнеше в съзнание, или започнеше да диша отново. Всеки път, когато Арчър се изправяше и заставаше пред следващото дете, изглеждаше малко по-блед, малко по-смазан. И колкото повече наближаваше редът на Джена, толкова повече се свиваше стомахът ми. Идеята да наблюдавам как най-добрата ми приятелка впива зъбите си и пие кръвта на момчето, което обичах, беше толкова отвратителна и извратена, че не исках дори да мисля за това.

Слава богу, в крайна сметка не ми се наложи да стана свидетел на подобно нещо.

Точно преди Джена беше Тейлър. Когато след нея Кал коленичи до Арчър да го възстанови, погледна Лара и й каза:

— Стига толкова. Ако това продължи, няма да успея да го върна.

Лара се намръщи, но махна с ръка и каза:

— Добре. Утре ще получите възможност да си изпробвате силите, госпожице Талбът.

След това насочи вниманието си към останалите от групата, които до един изглеждаха… дори не знам как да го опиша. Разбити. Разтърсени до дъното на душата си. Изчерпани. Няма по-ужасно усещане от това да те принуждават да използваш силите си, за да нараниш някого.

— Добра работа свършихте днес — каза Лара.

Човек би си помислил, че сме получили отлични оценки на контролно по математика или нещо подобно, а не че сме измъчвали свой съученик.

— Сега — продължи тя, — когато имам по-ясна представа за способностите на всички ви, можем да се заемем с подобряването им. Хайде, връщайте се в къщата.

Всички се измъкнаха през вратата, без да се чуе дори дума. Джена дойде и седна до мен, а веднага след излизането на Лара установих, че отново мога да се движа. Без да виждам нищо край себе си, хукнах към Арчър. Той седеше на един от дебелите дюшеци, които използвахме в часовете по самоотбрана. Подпрял бе лакти на свитите си колене и бе заровил лице в дланите си. Коленичих пред него и несръчно обвих врата му с ръце. Той ме прегърна в отговор и ме притисна към себе си. Дълго време останахме така. Аз бях заровила пръсти в косата му, а той ме галеше по гърба.

— Добре съм — каза накрая. — Знам, че ти е трудно да го повярваш, но нищо не ме боли. Е, като изключим ума и душата ми, но те никога не са били съвсем в ред.

Внимателно и нежно се откъснахме един от друг и се направихме на крака.

— Магията ти е страхотна, човече — обърна се Арчър към Кал, който (едва сега го осъзнах) бе застанал до дюшека заедно с Джена. — Макар да трябва да призная, че сега, след като ме върна от прага на Оня свят към стотина пъти, имам чувството, че взаимоотношенията ни са твърде едностранчиви.

— Като се измъкнем оттук, ще ме черпиш един хамбургер — отвърна Кал.

Както обикновено, не можах да разбера дали се шегува, или говори сериозно.

Оставих за малко Арчър и отидох тромаво да прегърна Кал от едната страна.

— Радвам се да те видя — признах му. — И то не само заради, ъ-ъ… — и посочих с ръка към Арчър, който повдигна една вежда, но не каза нищо.

Пожелах си лицето ми да не пламва така лесно и попитах Кал:

— И ти ли дойде вчера като нас, другите?

Той въздъхна и напъха ръце в джобовете си.

— Да. В един миг отивах към палатката да си взема някои неща, а в следващия се появи онази светлина и се озовах тук. Обратно в моята къщичка всъщност.

— А защо чак сега те виждаме? — зачуди се Джена.

— Вратата беше заключена — обясни той. — Както и прозорците, всичко. Тази сутрин пък ми наредиха да дойда тук. Лара каза, че ще има нужда от моите „специални способности“. Признавам, че не предполагах подобно нещо.

Едва сега забелязах, че Кал е ужасно изтощен. Лицето му направо бе посивяло. Лекуващата магия е много тежка, дори само едно заклинание бе страшно изморително за него. А да изтръгва някого от лапите на смъртта толкова пъти, при това последователно и без почивка? Нищо чудно, че изглеждаше, сякаш всеки миг ще се строполи.

Но Кал бе силен. Преодоля очевидната си умора и попита:

— Значи се канят да превърнат всички в демони, а?

— Изглежда, това е планът — отвърнах.

Разказах му накратко за „събранието“ снощи и прибавих:

— А според Елодия искат да ни използват за някакъв експеримент. Да проверят какво става, като вкараш демон във вампир, например.

— Какво имаш предвид с това „според Елодия“? — сбърчи чело Арчър.

— Ами Елодия, ъ-ъ… Елодия ме следва. А пък сега може… ъ… да се вселява в тялото ми. Което — побързах да добавя, като видях колко мрачно става изражението му, — всъщност с хубаво, защото чрез мен тя може да прави магии.

Замълчах за кратко; Джена също не се обади. Оставихме ги да смелят информацията.

— Добре-е — проточи Арчър след малко. — Е, това е ужасно изнервящо, но подкрепям всичко, което може да ни изкара оттук по-бързо. Особено ако междувременно искат да ме използват като бяла мишка, за да изпробват нови мъчения.

Приближих се към него и обвих кръста му с ръка.

Престорих се, че не забелязвам как Кал бързо отклони поглед.

— Добре, а какво ще правим сега? — попита Джена.

— Честно казано — въздъхнах аз, — много ми се иска да отвърна „Да бягаме“. Да проучим възможните заклинания, които могат да ни прекарат невредими през мъглата убиец, а после да си направим с магия лодка или нещо подобно и да се махнем оттук.

Кал като че ли се засмя (човек с него никога не може да е сигурен), а Джена ми се усмихна. Арчър ме хвана по-здраво през кръста.

— Но? — подкани ме да довърша той.

— Но това е все едно да се опитваш да залепиш врата на Мария-Антоанета с лейкопласт. Като че ли най-сериозният ни шанс за успех е да се опитаме да поговорим с госпожи Касноф.

— И защо мислиш така? — зачуди се Арчър.

— Не съм сигурна. Просто… Можела е да убие Джена, но не го е направила.

— Защото е искала да я превърне в демон — отбеляза Кал.

— Възможно е, но не мисля така. Вижте, Лара е самото зло, но госпожа Касноф беше… Е, не бих я нарекла „мила“, но нали я видяхте как изглежда? Просто ужасно, не е на себе си. Нещо я тормози. Може пък да си струва да опитаме да я издебнем насаме.

— Възможно е да знае къде се намира гримоарът — прибави Джена и стисна ръката ми.

— Може би — съгласих се.

Надявах се да звуча ентусиазирано, за да не проличи колко съм несигурна, а и малко уплашена. Колкото и да исках да си върна силите, предсказанието на Торин ми тежеше като воденичен камък. От самата мисъл ми се свиваше сърцето и получавах главоболие.

Обърнах се към Арчър и прокарах ръка по предницата на ризата му, която още бе изцапана с кръв.

Ще се оправим с госпожа Касноф. Първо обаче трябва да разговаряме с един друг човек.

Глава 19

— Това не ми харесва — заяви Арчър по-късно същия следобед, докато седяхме един срещу друг на пода на стаята ми.

— Нито пък на мен, но трябва да признаеш, че е по-добре от перспективата всеки ден да те измъчват.

Арчър измърмори нещо, което прозвуча като „Не съм много сигурен“.

В абатство Торн бях успяла да призова Елодия. Е, не съм съвсем сигурна, че може да се нарече „призоваване“, или просто тя се появяваше, защото така бе решила. Затова се чувствах малко глупаво, когато казах:

Ъ-ъ, Елодия? Случайно да си наоколо? Трябва да говоря с теб.

С периферното си зрение забелязах някакво движение и изведнъж Елодия се появи във въздуха до гардероба.

Какво — оформи с устни… След което забеляза Арчър.

В продължение на цяла минута двамата просто се гледаха един друг. А после аз — възможно най-меко и внимателно подхвърлих:

— Виж, Елодия, знам, че с Арчър си имате някои… неразрешени въпроси… но наистина ми е необходима помощта ти. Касноф го използват като боксова круша за тренировки те и ако продължава така, той може да умре.

Елодия отвърна с жест, който бе пределно ясен.

— Казах ти, че няма смисъл — заяви Арчър и се изправи да си ходи.

Хванах го за ръкава и го дръпнах отново долу.

— Почакай. Моля те, Елодия!

Тя долетя над нас. Изражението й бе неразгадаемо.

— Какво точно искаш да направя?

Обзета от облекчение, пуснах ръкава на Арчър и отговорих:

— Каквото ти е по силите. Някаква защитна магия, или пък да го направиш невидим… нещо, каквото и да било.

Елодия скръсти ръце на гърдите си и сърдито се вгледа в Арчър. Накрая обаче махна с ръка и отсече:

— Уф, добре, де! — и се вмъкна в тялото ми.

Усещането Арчър да гледа мен, но да вижда Елодия бе изключително странно. Лицето му бе застинало в безизразна студена маска, каквато никога преди не бе показвал пред мен. Още по-странни бяха мислите и чувствата на Елодия в главата ми. Тя бе ядосана. Гневът й пулсираше във вените ми, в стомаха ми. По-лошото обаче бе, че е… тъжна. И наранена.

— Подай ми ръцете си — чух да произнася собственият ми глас.

Той се поколеба за миг, после положи длани върху моите.

В същия миг в ума ми се появи картина: същите тези ръце обгръщат лицето ми, докато той ме целува. Не, всъщност не мен. Елодия.

Престани да мислиш за това!

Да не смяташ, че ще ми е приятно да си го спомням?, сопна ми се тя в отговор.

— Добре — каза на Арчър, който се бе вторачил в някаква несъществуваща точка над рамото ми. — Невидим не мога да те направя, но с това заклинание няма да изпитваш болка и ще получаваш само незначителни наранявания, нищо сериозно. Само че няма да продължи много дълго, така че предлагам със Софи да намерите начин да се измъкнете от тук ВЕДНАГА.

— А-ха, според тебе ние не сме се сетили за това, така ли?

— Искаш ли да ти направя магията, или не?

Арчър се намръщи, но кимна и стисна по-силно ръцете ми. След миг усетих как магическият дъжд на Елодия се посипа върху главата ми, как прелива по ръцете в пръстите и накрая преминава в Арчър. Щом направи заклинанието, Елодия рязко пусна дланите му и започна да трие моите в бедрата ми.

— Готово — заяви.

Арчър сви пръсти, погледна ги и каза:

— Благодаря.

— Все едно — подхвърли пренебрежително Елодия, след което просто изчезна, а аз се проснах на земята.

Сигурна съм, че представлявах много привлекателна гледка. Усетих как Арчър ме хваща за раменете и в следващия момент вече седях до него и се облягах на гърдите му.

— Уф, това беше по-откачено, отколкото си представях — промълви той с устни, допрени до слепоочието ми.

— На мен ли ми го казваш?! — изсумтях немощно аз. — Е, как се чувстваш сега?

— По-добре — отвърна. — Но ако магията наистина е краткотрайна, няма да е зле да намериш начин скоро да си поприказваш с госпожа Касноф.

За беда това се оказа трудна работа. През следващите няколко дни я виждах само на вечеря, а тогава тя си седеше на мястото на учителската маса и безизразно се взираше в стената. Започнах да се притеснявам. Как, по дяволии щях да я издебна насаме?

Впрочем това не бе единствената трудна задача. С Джон бяхме твърдо решени да потърсим гримоара, но досега не ни се бе отдала реална възможност. Голяма част от времето ни бе заето с така наречените тренировки, които Лара ни принуждаваше да провеждаме. Беше ми все така непоносимо тежко да ги наблюдавам, макар да знаех, че Арчър всъщност не изпитва болка, а само се преструва. Освен това ни заключваха по стаите веднага след залез-слънце. Опитах се да повикам отново Елодия, но след като направи магия на Арчър, тя явно бе решила да стои настрана.

На петия ден в „Хеката“ вече бях на път да полудея.

— Трябва да направим нещо — казах на Джена същата сутрин, докато се връщахме от физкултурния салон. — Тук сме от почти седмица, а изобщо не сме по-близо до откриването на гримоара. Нямаме представа как да попречим на Касноф да превърнат всички в демони, а пък аз дори не съм виждала госпожа Касноф да остава сама, откакто…

Хвърлих поглед към смълчаната Джена, която стоеше зад мен. Беше се заковала на място. Когато се обърнах, посочи към езерото:

— Ами точно в момента е сама.

Край водата имаше малка каменна пейка. Госпожа Касноф седеше на нея с гръб към нас. Косата й бе разпусната по раменете и леко се развяваше на вятъра.

— Леле боже! — възкликнах тихичко.

От толкова време чаках да я заваря насаме, че чак не можех да повярвам на късмета си, когато най-после се случи.

— Върви — подкани ме Джена и ме побутна с лакът. — Иди да говориш с нея. Ще се видим после вътре.

Взирах се в тила на госпожа Касноф и се чудех откъде да започна. Толкова неща исках да й кажа, че в главата ми цареше пълен хаос. Когато седнах до нея, тя дори не се обърна да ме погледне.

Здравей, Софи — поздрави ме, все така без да откъсва поглед от водата.

— Здравейте — успях да промълвя.

— Тя бе толкова тиха и кротка — промълви госпожа Касноф.

За миг се обърках. Не разбрах кого има предвид.

— Когато бяхме малки — продължи тя, — баща ни се страхуваше, че никога няма да проговори. — Едва сега разбрах, но става дума за Лара. — Аз обаче знаех. Умът й работеше непрекъснато. Мислеше, мислеше, мислеше. Винаги е приличала повече на баща ни от мен. Той не спираше да повтаря „Целта оправдава средствата“ — прошепна госпожа Касноф. — „Целта оправдава средствата.“

Подтикната от внезапен импулс, протегнах ръка и я сложих върху нейната. Кожата й бе леденостудена и крехка като древен пергамент.

— Вие обаче не вярвате в това — казах. — „Хеката“… Е, училището не бе най-любимото ми място на света, но не беше лошо. Сигурна съм, че не това искате в действителност — обясних аз и махнах към мъглата, порутената сграда, отронения и загиващ остров.

Госпожа Касноф обаче пак не ме погледна. Само поклати глава и измърмори:

— Това искаше той. Заради това се отказа от всичко.

— Кой? — попитах с пресъхнало гърло. — Баща ви ли?

Това бе може би единственият ми шанс да разговарям с нея и трябваше да се концентрирам.

— Защо ме доведохте тук?

Едва сега тя се обърна към мен. По умореното й лице имаше следи от сълзи.

— Софи Мерсер — произнесе. — Четвърто поколение демон. Единствената. Останалите са прекалено млади, твърде нови. Твърде… непредсказуеми. Ти обаче — пресегна се и сграбчи лицето ми в длани, а аз инстинктивно понечих да се освободя, — си различна. Ти си най-голямата ни надежда.

— Най-голямата надежда за какво? — запитах.

— В кръвта ни е — меко каза тя. — В кръвта. В твоята, и моята и тази на баща ми, в тази на Алис…

Гласът й заглъхна. Тя ме гледаше, но не ме виждаше.

— Какво означава това? — настоях, но директорката просто ме пусна и очите й отново се замъглиха.

— Госпожо Касноф?

Протегнах се и я разтърсих за раменете, но тя като че ли дори не усети. Обзе ме отчаяние и ми се прииска така да я раздрусам, че зъбите й да изтракат. Какво ни беше и кръвта? Как бе възможно аз да съм надеждата за каквото и да било?

— Софи — повика ме някой.

Обърнах се и видях Кал, който бе застанал зад пейката.

— Хайде, ела — подкани ме той и ми протегна ръка.

Вгледах се отново в госпожа Касноф, в побелялата й коса и опустошеното й лице. След това поех ръката на Кал и му позволих да ме отведе.

— Мислех си, че може да ни помогне — казах, когато се отдалечихме. — Зная, че е глупаво, но… Преди я беше грижа за нас. Както и за това място.

Вървяхме един до друг. След малко Кал пусна дланта ми. От време на време свитите му лакти докосваха моите.

— Тя е болна, Софи — отвърна ми той, докато изкачвахме неголямото възвишение близо до къщичката му.

Пред нас се виждаше сградата на училището, която изглеждаше в по-окаяно състояние и от преди.

— Точно както и всичко останало тук — добави Кал, а аз въздъхнах, защото си припомних колко много обичаше това място и колко се гордееше с него.

— Съжалявам — промълвих аз.

Ясните му лешникови очи срещнаха моите и проблеснаха закачливо.

— Често го казваш.

Подръпнах униформата, която носехме през часовете по самоотбрана и която в момента ми изглеждаше дори по-грозна, отколкото я помнех (дрехите от памук и ликра в яркосиньо не отиват на никого). После леко се засмях.

— Ами да, често се чувствам така.

Прииска ми се да добавя: „Особено когато става дума за теб“.

Кал не отговори нищо и след малко пое към училищната сграда. Изчаках няколко секунди, после тръгнах след него.

Исках да му кажа толкова много неща, но не знаех откъде да започна. „Кал, струва ми се, че те обичам, но може би не съм влюбена в теб… Макар че целувката с теб бе прекрасна…“ Да, това бе един от вариантите.

Или пък: „Кал, обичам Арчър, но чувствата ми към теб са много объркани, защото ти си страхотен, а и адски секси… Освен това сме сгодени, което още повече разпалва огъня под врящия казан от емоции и хормони, в който съм се превърнала“.

Е, по-добре беше да пропусна частта с врящия казан.

— Добре ли си?

А? — примигнах аз и с изненада установих, че сме стигнали до къщата.

Кал бе сложил десния си крак на най-долното стъпало и се взираше в мен.

— Беше се замислила и имаше едно изражение, сякаш решаваш изключително трудна задача — отбеляза той.

— Може и така да се каже — изхилих се аз.

Минах покрай него и влязох в къщата, решена да поговоря с него като зрял, разумен човек… Някой ден. Засега само му махнах с ръка и изтичах към стаята си.

Когато влязох, Джена седеше на леглото си и буквално трепереше от вълнение:

— Е?

— Нищо не се получи. Госпожа Касноф не е добре и не може да ни помогне.

За моя изненада Джена сякаш не се разочарова особено. Вместо това се приведе напред и отсече:

— Е, да, това е кофти. Обаче, Соф, да знаеш какво видях днес!

Проснах се на леглото си и изритах маратонките от краката си.

— Намираме се на прокълнат остров, заобиколен от смъртоносна мъгла и управляван от две откачени и зли вещици. Наистина нямам сили за предположения, Джен.

— Лара, която излизаше от мазето — заяви тя и издуха розовия кичур от челото си. — Освен това изглеждаше много подозрително, потайна такава. Така де, още по-подозрително и потайно от обикновено.

А, мазето. Влажно злокобно място, където бяха складирани множество магически предмети със странния навик да променят местоположението си. Миналата година двамата с Арчър прекарахме много време в опити да ги подредим.

— Както и да е, споменах на Тейлър и тя каза, че е виждала Лара да слиза там всеки ден, още откакто пристигнахме. Което ме кара да си мисля, че…

— Че там долу има нещо важно. Например гримоара — сетих се аз. Мога да се закълна, че в този миг магията ми подскочи от въодушевление в гърдите.

Джена кимна, но нямах възможност да кажа каквото и да било друго, защото в мен се всели познато присъствие.

— Тъкмо идвах да ви съобщя същото — чух собствения си глас. — Тя определено крие нещо в мазето, защото вратата е омагьосана с някаква страшно силна магия.

Отдавна не се беше вясвала, казах й.

Бях заета.

А междувременно Джена мигаше на парцали. За мен бе истински шок всеки път, когато изведнъж се превръщах в Елодия. Дори не мога да си представя как изглеждаше в очите на другите.

Джена обаче бързо се съвзе:

— Ще можеш ли да развалиш заклинанието и да отвориш вратата?

— Естествено — отвърна презрително Елодия.

След това седна на леглото и се опита да отметне косата ми, но пръстите ми веднага безнадеждно се оплетоха.

— О, за бога! — измърмори тя, докато се опитваше да разплете един кичур, който се бе закачил на пръстена ми.

На вратата се почука и Елодия понечи да напусне тялото ми, но тогава чухме гласа на Арчър:

— Мерсер? Там ли си?

Хайде, тръгвай, подканих я, но тя не го направи. За щастие Джена отвори вратата и веднага му съобщи:

— Софи е тук, но в момента Елодия я е обсебила.

— В такъв случай ще изчакам отвън — заяви той.

Усещах… някакво чувство, което се надигаше в Елодия, но не успях да разбера какво точно, защото този път тя наистина изчезна.

Докато аз се съвземах, Арчър седеше до мен на леглото, обвил с ръка раменете ми. Джена му разказа за безполезния ми разговор с госпожа Касноф, както и новината за мазето.

— Елодия смята, че може да направи магия на вратата, така че Софи да влезе — завърши тя.

Арчър ме погледна.

— Ще дойда с теб — отсече.

Повдигнах вежди:

— Крос, Касноф те използват вместо боксова круша за „тренировките“ си. Цяло чудо е, че ти позволяват да ползваш старата си стая, вместо да те оковат и да те затворят някъде. Ако те пипнат да обикаляш около мазето…

— Ако Касноф искаха да ме затворят, вече щяха да са го направили.

— А защо не са? — зачуди се на глас Джена.

— Може би защото са сигурни, че не мога да избягам. Или пък е замислено като наказание за останалите ученици — да гледат момчето, което се опитват да убият всеки ден. Каквато и да е причината, сега ми е добре дошло.

После отново се обърна към мен и по лицето му плъзна онази позната усмивка:

— Хайде, Мерсер. Ти, аз и мазето. Какво може да се обърка?

Глава 20

Няколко дни по-късно наистина се озовах в мазето. Този път обаче бях заета с нещо много по-приятно и забавно от описването на своенравни магически предмети.

— А какво стана с обещанието да се целуваме само в замъци? — подхвърлих на Арчър, когато се отдръпнах да си поема дъх.

Бях се облегнала на един от рафтовете и бях прегърнала Арчър през кръста. Над рамото му забелязах буркан с плуващи в някаква течност очи, които ми се пулеха насреща. — Нали виждаш онези неща там? Малко развалят атмосферата…

Той погледна към буркана, обърна се отново към мен и повдигна вежди:

— Така ли? При мен пък имат точно обратния ефект.

Разкикотих се и го сръгах с лакът в корема, после се оттласнах от лавицата:

— Ти си извратен!

Арчър се усмихна в отговор и сведе глава да ме целуне отново, но аз му се изплъзнах.

— Хайде, Крос, дойдохме тук с определена цел, която няма нищо общо с натискането!

Арчър скръсти ръце на гърдите си, без да представа да се хили:

— Твоята цел може и да не е била да се натискаме, но…

— Не! — прекъснах го рязко. — Не ме разсейвай с подобни приказки. Трябва да претърсим мазето, а заклинанието на Глория няма да продължи дълго.

Пред вратата на мазето Елодия се бе вмъкнала в тялото ми и й бе направила някаква противодействаща магия. Не каза нищо и дори не погледна Арчър. Веднага щом бравата щракна, тя просто изчезна.

Усмивката на Арчър се стопи. Всъщност той направо се начумери.

— Наистина ли ти е толкова криво, че няма да се натискаме в мазето? — закачих го.

Той обаче напълно сериозно поклати глава и отвърна:

— Не става дума за това. Заради Елодия е.

— И какво за нея?

— Нямам представа, Мерсер. Сигурно съм сбъркан, понеже не ми допада идеята призракът на бившето ми гадже да обсебва тялото на настоящото.

Отстъпих крачка назад и се блъснах в някакъв рафт, който се разклати. Нещо падна от него и издрънча на мръсния под.

— Леле, вече съм повишена в твое „гадже“, така ли?

— Дотук няколко пъти се опитахме да се убием един друг, заедно се бихме с таласъми и много се целувахме. Сигурен съм, че според някои култури все едно сме женени.

Сега бе мой ред да направя физиономия.

— Добре, както и да е. Виж, фактите са прости: в момента нямам магически сили. А Елодия има. Ако това, че ме използва като кукла на конци, означава отново да мога да правя магия, ще се примиря с това. И ти би трябвало да го сториш. Моето тяло, моят призрак и прочее.

Арчър очевидно искаше да ми каже още много неща, но и крайна сметка само кимна:

Добре. Ще се справя някак.

Нещо в тона му ме подразни, но реших да го подмина.

— Хубаво. Откъде ще започнем?

Той разкопча ръкавите на ризата си и започна да ги на вива.

— Така, Джена каза, че Лара е идвала тук… колко — поне три пъти тази седмица, нали?

— Да. Не носи нищо, когато влиза. На излизане също е с празни ръце.

— Добре-е — пое си той дълбоко дъх. — Следователно, с каквото и да се занимава, използва някой или някои от предметите в мазето.

Огледах претъпканите лавици.

— Така, нека уточним. Тя прави… нещо. С някои от джунджуриите тук. Които са някъде наоколо.

— Общо взето, добро обобщение — отвърна Арчър.

— Да живее неяснотата — измърморих аз.

Смъкнах си сакото, хвърлих го на най-близката лавица и изкривих гнусливо лице при вида на облака прах, който се вдигна.

— Уф, че гадно! Все едно на Касноф ще им стане нещо, ако от време на време правят магия за почистване! Всичко тук е покрито поне с три сантиметра пра…

Гласът ми заглъхна и не довърших изречението. Арчър се усмихна широко и разбрах, че и той се е сетил за същото.

— Обзалагам се, че ако ползваш нещо три пъти в седмицата, по него няма никакъв прах — отбеляза.

— Значи ще търсим най-чистата лавица. Не би трябвало да е трудно.

Или поне така си мислех. В продължение на двайсет минути двамата обиколихме всички рафтове, надникнахме и на най-скришните места. Забелязах няколко предмета, които помнех от наказанието миналата година (червено парче плат, няколко вампирски зъба в буркан), както и други, които сякаш бяха изскочили от страховит кошмар.

Чиста лавица обаче просто не видях. Дори предметите по рафтовете бяха прашасали, което беше наистина странно.

Не бяха магически и непрекъснато се движеха и местеха из мазето. Обикновено времето не бе достатъчно, за да се покрият с…

Изведнъж ми хрумна нещо.

Изправих се на пръсти и погледнах на най-горния рафт.

— Крос!

Той надигна глава на няколко метра от мен.

— Какво?

— Я погледни някой от магическите боклуци тук.

Той ме стрелна с очи:

— А-а, това ли трябвало да правим? Пък аз досега си рисувах в праха сърчица с инициалите ни.

— Много смешно! — срязах го аз. — Имах предвид друго. Защо всички буркани, кутии и така нататък също са покрити с прах? В крайна сметка те непрекъснато се местят, нали така? Не би трябвало да остават на едно място достатъчно дълго, за да прашасат.

Добър въпрос.

Арчър огледа лавицата пред себе си и измърмори:

— Ето това става.

Измъкна голям стъклен буркан, в който имаше чифт бели ръкавици. Спомнях си ги — имаха способността да летят и с Арчър ги бяхме гонили близо половин час из мазето. Едва бяхме успели с общи усилия да ги натикаме в буркана.

Сега той махна капачката и изтръска ръкавиците върху рафта. Те просто тупнаха и останаха да си лежат там, напълно неподвижни. Не можех да се отърся от усещането, че са умрели.

Арчър отиде при друга лавица, порови малко и намери стар барабан, скъсан и мухлясал.

— И в него не е останала никаква магия — каза и повдигна барабана, за да го видя и аз.

Завъртях се в кръг и огледах внимателно магически и джунджурии. Усетих тяхната… неподвижност. Бяха напълно безжизнени.

— В никой няма магия — казах на Арчър. — Възможно ли е магията да бъде… източена?

Той дойде при мен.

— Никога не съм чувал за подобно нещо, но кой знае. Обаче наистина е странно.

— Да, в „Хеката“ се случват странни неща… Кой би предположил! — подхвърлих лекомислено, но сърцето ми разочаровано се сви.

Бях толкова сигурна, че в мазето ще открием нещо, с което бихме могли да спрем Касноф! Нямам представа защо бях решила, че ще бъде така лесно.

Арчър обгърна врата ми с ръка, придърпа ме към себе си и ме целуна по косата.

— Ще намерим начин, Мерсер — измърмори, а аз притиснах буза към гърдите му.

Останахме така доста време, после той каза:

— Знаеш ли, остава ни още половин час. Срамота е да го пропиляваме така.

Сръгах го в ребрата, а той се престори, че зверски го е заболяло.

— Няма начин, приятел! — отвърнах аз. — Повече никакво натискане по мазета, мелници и килии. Или в замък, или си отивам в стаята.

Двамата тръгнахме към стълбите, ръка за ръка.

— Имаш право — каза той. — Трябва ли обаче да е истински замък, или някой от онези надуваемите по лунапарковете също става?

— А, не — разсмях се аз. — Никакви надуваеми замъ…

Изведнъж рязко спрях на първото стъпало. Арчър се блъсна в гърба ми.

— Какво е това, по дяволите? — посочих едно тъмно петно в най-близкия ъгъл.

Във всеки случай не и думите, които човек иска да чуе и някое зловещо усойно мазе! — заяви Арчър.

Аз обаче не му обърнах внимание. Петното се бе просмукало изпод каменната стена и покриваше приблизително трийсет сантиметра от мръсния под. Изглеждаше черно на цвят и някак… лепкаво. Потиснах отвращението си, коленичих и внимателно го докоснах с пръст.

Арчър приклекна до мен, бръкна в джоба си и извади запалка. След няколко неуспешни опита успя да произведе малко потрепващо огънче.

Вгледахме се в пръста ми на бледата мъждукаща светни на.

— Това трябва да е…

— Кръв, да — казах аз, без да откъсвам очи от ръката си.

— Плашещо е.

— Мислех да кажа „отвратително“, но и „плашещо“ става.

Арчър отново започна да търси нещо из джобовете си. Този път измъкна хартиена кърпичка. Взех я и така старателно започнах да трия кръвта, че имаше реална опасност да си смъкна и кожата. Същевременно умът ми бе зает с друго. Нещо ме притесняваше… освен факта, че току-що бях бръкнала в локва кръв.

— Провери останалите ъгли — казах на Арчър.

Той се изправи и обиколи стаята. Аз останах на мястото си и се опитах да си припомня следобеда, в който с баща ми се бяхме занимавали с гримоара на семейство Торн.

Прегледахме десетки заклинания, но имаше едно, което…

— Във всички ъгли има кръв! — подвикна Арчър от другия край на мазето. — Или поне предполагам, че е кръв. За разлика от някои хора, нямам особено желание да си цапам ръцете, за да се уверя.

Сведох глава и стиснах очи.

— Зная какво е това. Чела съм за заклинание, при което се използва кръв в четирите ъгъла на стаята.

Представих си гримоара, видях се как прелиствам страниците.

— Беше магия за задържане — казах накрая. — Кръвта превръща помещението в клетка, но за заклинанието е необходимо огромно количество магия. Никоя вещица не би могла да я направи сама, защото би изцедила цялата й сили. — Вдигнах очи и срещнах погледа на Арчър. — Освен ако не използва силата на нещо друго.

Арчър огледа мазето:

— Или пък на много други неща.

— Е, това дава отговор на една от загадките — заявих и се изправих. — Естествено, възниква въпросът какво всъщност държи тук госпожа Касноф.

— И къде по-точно? — добави Арчър.

— Знам къде. Или поне така си мисля. Заклинанието за задържане създава нещо като магическа мрежа. Кръвта в четирите ъгъла оформя опорните точки, а самата магия се простира над стаята.

И двамата вдигнахме поглед нагоре, сякаш очаквахме да видим проблясващи магически нишки по тавана. Там обаче нямаше нищо, освен прахоляк.

— Заклинанието е най-силно в средата на помещението — добавих. — Следователно трябва да поставиш онова, което искаш да задържиш, възможно най-близо до центъра.

— Явно имаш отлична памет — отсъди Арчър.

— Ами когато разглеждаш книга с най-силните и тъмни заклинания, създавани някога, внимаваш.

Двамата се насочихме към средата на стаята, където бе разположена една от множеството (кълна се, че бяха поне един милиард!) лавици в мазето.

В праха под нея се виждаха следи.

Хванахме я в двата края и след няколко минути и известно количество нецензурни коментари успяхме да я поместим на около метър разстояние. След това застанахме задъхани и леко изпотени на мястото, където беше допреди малко. В пода имаше отвор, закрит с капак.

— Каквото и да има там долу — каза след миг Арчър, — то е много опасно, щом Касноф са взели такива предпазни мерки да го задържат тук. Сигурна ли си, че искаш да продължим с това, Мерсер?

Разбира се, че не съм! — отвърнах веднага и сграбчих металната халка на капака. — Но ще го направя.

Дръпнах халката и капакът отскочи. Въздухът, нахлул през отвора, бе прохладен и леко миришеше на пръст и шило. На стената на шахтата бе прикрепена метална стълба. Успях да преброя десетина стъпала, след което всичко потъваше в мрак.

Арчър протегна крак, но аз го спрях.

— Ще вляза първа. И без това само ще ми гледаш под полата, ако съм след теб.

— Софи…

Но вече беше прекалено късно. Постарах се да се отърся от усещането, че влизам в гробница, хванах здраво страничните пречки на стълбата и започнах да слизам.

Глава 21

Сигурно има много неща, които са по-неприятни от това да се спускаш в дупка под ужасяващо зловещо мазе, но в момента не се сещах за нито едно.

Само след няколко стъпала се гмурнах в непрогледна тъмнина. Слабата светлина от мазето не стигаше дотук. Сигурна бях, че тунелът се стеснява, а когато слязох още едно стъпало надолу, раменете ми опряха в стената.

В устата си усетих металически вкус: страх. Ръцете ми се изпотиха и имах чувството, че ще изпусна металните скоби.

— Мерсер? — подвикна Арчър над главата ми. — Добре ли си?

Отпуснах чело за миг върху опакото на дланите си и се постарах паниката ми да не проличава в гласа:

— Да, всичко е наред. Защо питаш?

— Защото се задъха!

О! Сега, като го спомена, забелязах, че наистина дишам тежко и забързано. Постарах се да успокоя дишането си.

— Заради мрака ли е, или…

Арчър изсумтя и се раздвижи, при което върху мен се посипаха прахоляк и мръсотия, затова затворих очи.

И двете — отвърнах задавено. — Явно съм развила и клаустрофобия, което е… ъ-ъ, ново. Вероятно има нещо общо с факта, че се измъкнах от горяща сграда през тесен тунел под земята. — Още веднъж си поех треперливо въздух. — Това е то, психологическата травма.

Върни се горе — веднага предложи Арчър.

Стана ми хубаво, задето се тревожи за мен.

— Няма — отсякох. — Крос, опитваме се да спасим света, нали не си забравил? Нямаме време за пристъпи на паника.

И продължих да слизам бавно, стъпало по стъпало. След малко Арчър ме последва. Не съм сигурна колко дълго продължи спускането ни. Имах чувството, че са изминали часове. През цялото време земята сякаш ме притискаше от всички страни, а сърцето ми се бе качило в гърлото.

Най-после тунелът започна да се разширява и в него проникна малко светлина, макар и съвсем слаба. Когато най-накрая стигнах дъното и се обърнах, установих, че се намирам пред втори, по-кратък тунел. Таванът му обаче бе висок почти два метра и широк поне метър и двайсет. Източникът на светлината, какъвто и да бе той, се намираше в края на този по-голям тунел. Хвърлих поглед през рамо. Арчър вече бе застанал зад мен. Изражението му бе предпазливо.

— Опитът ми показва, че нищо, което блести така, не е хубаво — отбеляза.

— Не е вярно — отвърнах и плъзнах длан в неговата. Двамата тръгнахме заедно към светлината. — Има много хубави неща, които блестят. Светулките, например. Луминесцентните пръчици и тениските с картинки, които светят в тъмното…

Той се засмя, но въпреки това стисна пръстите ми по-здраво. Продължихме да вървим. След няколко крачки на врага ми капна нещо студено и мокро. Потреперих, но не спрях. Завихме зад някакъв ъгъл и в същия миг чух приглушен, дрезгав стон. Трябваха ми няколко секунди, докато разбера, че странният звук е дошъл от мен.

Пред нас се бе открила просторна стая с тухлени степи „Сиянието“ идваше от единична гола крушка като онези горе в мазето, която висеше от тавана. В стаята рамо до рамо стояха десетина деца.

Или по-скоро същества, които някога са били деца.

Строени в редица едно до друго с отпуснати край телата ръце, те се взираха невиждащо напред. Приличаха на механични кукли, които чакат някой да им навие пружината. Зад мен Арчър измърмори нещо, но не чух точно какво. Когато се приближих към Ник и се вгледах в пустите му безизразни очи, започна да ми се гади. До него стоеше Дейзи. Тъмната й коса бе разрошена, а устните й — леко отворени, сякаш тъкмо е казвала нещо и са я замразили по средата на изречението. Зад тях забелязах Ана и Частън. Сега магията, заради която изглеждаха красиви като Елодия, бе изчезнала и те бяха съвсем обикновени. Изглеждаха много малки. Сърцето ми болезнено се сви.

Спомних си как с Ник се бяхме шегували в градината на абатство Торн и заклинанията, които бяхме използвали, за да си правим глупави и смешни дрехи. Сетих се как гледаше Дейзи и как тя несъзнателно се сгушваше в него винаги когато седяха един до друг.

— Държи хора тук като в склад, сякаш са някакви вещи. — Арчър, това е… Ох, сигурна бях, че тук ще открием нещо ужасно. Лара не би използвала мощна кръвна магия, за да пази рецепта за шоколадови бисквитки. Но това…

— Да — тихо се съгласи Арчър. — Това не е просто лошо, а направо кошмарно.

Постави ръка на тила ми, после кимна към Ник:

— Той ме нападна в мелницата, нали?

— Да. Явно някак са успели да го заловят.

Протегнах се и докоснах ръката на Ник, която бе студена и като че направена от восък.

— Как мислиш, какво им се е случило?

Нямам представа. Може би е заради магията за задържане… или пък има и друга, освен нея.

Беше ми ясно, че са демони. Всичките, до един. От тях на талази се носеше толкова много тъмна магия, че не бе възможно да греша. Моите собствени сили се мятаха като полудели в мен и с толкова много магия наоколо не можех да преценя какви и колко заклинания са използвани на това ужасно място.

Арчър си пое дълбоко въздух.

— Никога не съм предполагал, че ще изпитвам съчувствие към някого, който се е опитал да ме изтърбуши.

Не е бил той. Тоест… той е бил, но не съвсем. Касноф са го превърнали в чудовище. Те са го създали и са го… насъскали по теб. Превърнали са всичките в чудовища! И ако успеят да постигнат своето, и останалите ще свършим тук.

Арчър ме придърпа към себе си и прошепна в ухото ми:

— Няма да позволим това да се случи.

— И как? — извиках аз и гласът ми отекна в стените на стаята. — Само виж срещу какво сме изправени, Крос! Не можем да използваме магия. Не можем да се махнем оттук. Нямаме дори бегла представа какво се случва в останалия свят. Можем само да… да си играем на детективи в мазето!

— Това не е всичко, на което сме способни. Софи — заяви Арчър.

Знаех, че говори сериозно, когато се обръща към мен на малко име.

— Какво имаш предвид?

Той отстъпи няколко крачки назад.

— Ами ти искаш Касноф да изчезнат, а тези деца да бъдат спасени или… или поне да бъде сложен край на страданията ми. Искаш никой повече да не създава демони. И не си сама в това. Има и други, които желаят същото.

— Моля те, кажи ми, че не говориш за Окото!

Арчър отклони поглед и пъхна ръце в джобовете си:

— Просто казвам, че с Окото имате еднаква цел.

Не бях напълно сигурна дали съм втрещена, ядосана или отвратена. Май бе смесица от трите.

— Хей, тук да няма някакъв отровен газ? Или пък си си цапнал главата в тунела? Защото само нещо такова може да те извини, че дрънкаш подобни глупости!

— О, напълно си права, Мерсер — сопна се той. — Идеята да се бориш срещу армия демони заедно с група добре обучени воини е направо идиотска. Може би трябва да идем при Навзикая и да я питаме дали феите имат някакъв специален прашец, с който проблемът ще изчезне!

— Не се дръж като тъпанар! — избухнах и аз.

— А ти не бъди наивна! — отвърна ми. — Не можем да се справим сами, Софи. Магическите същества не могат да се справят сами. Но ако се съюзим и действаме заедно, имаме шанс да…

— И как я мислиш тая работа? Че ще помолим Окото за помощ и те веднага ще кажат: „Ама как, Софи, няма никакъв проблем! И да не си помислите, че като приключим с изтребването на демоните, ще избием и вас, макар че точно това ни е мисията в живота!“

Арчър ме изгледа сърдито и ми се тросна:

— А само допреди няколко седмици си мислеше същото и за Бранник! Че не са нищо повече, освен убийци на магически същества. Но определено нямаше нищо против тяхната помощ.

Примигнах няколко пъти.

— Това… е различно — заекнах. — Те са моето…

— Твоето семейство? — попита той тихо. — А Окото са моето.

— Но ти не си един от тях! Не наистина.

— Напротив, Мерсер. Точно такъв съм — заяви. Въздъхна дълбоко и се почеса по тила, загледан в някаква невидима точка над рамото ми. — Няма значение.

После се обърна и тръгна към стълбата. В продължение на няколко секунди само се взирах в гърба му. Трудно ми бе да повярвам, че допреди малко сме се шегували и целунали. Като се сетих, изведнъж ми се прииска да избухна в сълзи. Нима не бе възможно връзката ни да протича гладко и лесно и да сме щастливи заедно повече от два часа?

Последвах го и започнахме да се изкачваме по стълбата. Този път бях толкова ядосана и нещастна, че изобщо не изпитах клаустрофобия. След като излезе, Арчър се наведе и ми подаде ръка, но аз я отблъснах и се измъкнах сама от шахтата.

Затворих капака зад себе си и без да разговаряме, с Арчър върнахме рафта на мястото му. После минах покрай него и се насочих към стълбите, но той ме спря още на първото стъпало. Стисна ме за китката и каза:

— Хайде, де, Софи. Не искам да се караме.

Обърнах се и понечих да му кажа, че и аз не искам, но не успях. Едва бях отворила уста, когато с периферното си зрение забелязах наблизо издайническо сияние. В следващия миг ръката ми сякаш сама се измъкна от хватката му.

— Щом не искаш да се карате, не й предлагай да се съюзява с хора, които искат да я убият! — изръмжа някой с моя глас.

Арчър се отдръпна толкова рязко, че за малко да падне. Май никога не съм го виждала така стреснат. Все пак трябва да му се признае, че бързо се окопити.

— Елодия, ако исках да разговарям с теб, щях да отида при медиум и да си поръчам спиритичен сеанс. В момента обаче искам да говоря със Софи, така че се разкарай!

Само че Елодия нямаше подобни намерения.

— Слушай, винаги си бил ужасно гадже — заяви тя. — Преди смятах, че е било, защото не си ме харесвал истински. Обаче аз съм мъртва, а не сляпа или глуха, и знам, че наистина харесваш Софи. Всъщност, колкото и да ми е трудно да го повярвам, според мен я обичаш.

Млъкни, млъкни, МЛЪКНИ!

Я стига!, отвърна тя. През цялото време само си подхвърляте тъпи шегички и се правите на интересни. Някои трябва да ви върне на земята.

— И какво точно искаш да кажеш? — попита Арчър и присви очи насреща ми.

Срещу нея, тоест. Божичко, наистина бе объркващо!

— Ако случайно не знаеш, Кал също я обича. А за разлика от теб, той не е член на фанатизиран орден от убийци на чудовища. И ако наистина се чувстваш раздвоен и не знаеш на кого дължиш вярност, може би ще е по-добре да се оттеглиш тактично.

Е, и Елодия знаеше как да се оттегля, макар че „драматично“ би била по-подходяща дума в случая. Когато дойдох на себе си, летях право към Арчър и страшно ми се виеше свят.

Той ме сграбчи през кръста и веднага ме побутна на една ръка разстояние.

— Софи? — запита и се вгледа настойчиво в очите ми.

— Да-а — изграчих. — Върнах се.

Арчър леко отпусна хватката си и вече не ме стискаше толкова грубо.

— И какво, значи не можеш да контролираш кога се вмъква в теб? Може да те обсеби, когато си реши?

Опитах се да се засмея, но вместо това се закашлях.

— Познаваш Елодия. Едва ли някой някога е бил в състояние да я контролира.

Той се намръщи, пусна ме и пъхна ръце в джобовете си.

— Е, направо страхотно.

Сграбчих парапета, за да не се изтърся.

— Арчър… тия неща, които ти ги наприказва… Знаеш, че не са верни!

Той сви рамене, подмина ме и тръгна нагоре по стълбището.

— Това е едно от уменията на Елодия — да казва възможно най-ужасните неща. Не се притеснявай. — Спря за миг и ми хвърли поглед през рамо. — Най-добре да идем да съобщим на Джена какво намерихме тук.

Уф, наистина! Бяхме попаднали на куп демони. Това вероятно бе по-важно от проблемите във връзката ни.

— Хайде, Мерсер — подкани ме Арчър след няколко секунди и ми протегна ръка.

Този път я поех.

Глава 22

— Виждаш ли, така е много по-добре — каза Елодия.

Бях застанала пред тоалетката и изучавах отражението си в огледалото. Макар че образът ми бе разкривен и неясен, бях принудена да призная, че изглеждам добре. Елодия бе „оправила“ косата ми — само прокара ръка над нея и след миг тя вече падаше на красиви меки вълни по раменете.

Това е страхотно, казах й, обаче ти позволих да използваш тялото ми, за да се вмъкнем в кабинета на Лара, а не за да ме преобразяваш. Освен това, ако започна да се разхождам наоколо с този външен вид, всички веднага ще разберат, че съм направила магия. Или най-малкото ще започнат да се чудят как съм вмъкнала преса за изправяне на косата в „Хеката“.

Странно бе да наблюдавам как се мръщя… на самата себе си.

— Много си дразнеща, когато си права — отвърна тя и махна с ръка, при което косата ми отново се разпиля на къдрави заплетени кичури.

След като се върнахме от проучвателната си мисия в мазето, с Арчър разказахме на Джена и Кал за децата, които видяхме там. Всички заедно решихме следващата ни стъпка да е проникването в кабинета на Лара.

— Там със сигурност има нещо — беше казала Джена. — Или гримоарът, или самото заклинание, с което превръщат децата в демони…

— А може да си държи в бюрото папка с надпис „Моят грандиозен зъл план“ — дадох приноса си и аз. — Това би ни било от полза.

Трябваха ни три дни, докато измислим как точно да се вмъкнем в кабинета. В момента Кал занимаваше Лара с въпроси за лечителските си сили и как могат да се използват за „каузата“, а пък Арчър и Джена държаха под око госпожа Касноф. Тъй като единственото, което тя правеше, бе да обикаля в кръг около езерото, да я надзираваш не бе голямо предизвикателство.

И така, за мен и Елодия оставаше най-важната роля: да проникнем с помощта на магическите сили на Елодия в кабинета и да потърсим там нещо, което би ни помогнало да спрем Касноф. Не беше точно решителният ден в борбата със злото, но бе голяма крачка към него.

Сега се вгледа и каза:

— Странно е — каза Елодия, загледана в отражението ми. — Това, да гледам в огледалото и да виждам теб, имам предвид.

— Да, това вече го уточнихме, нали? Всички замесени се чувстват отвратително по този повод. А сега може ли да тръгваме? Не разполагаме с много време.

Тя въздъхна и се извърна към вратата. В този миг ми се стори, че забелязах в огледалото нещо… Не знам, сякаш по повърхността му преминаха вълнички.

Видя ли това? В огледалото?

Елодия хвърли поглед назад:

— Виждам само теб. Себе си. — Махна с ръка. — Така де, нали разбираш.

Права беше. И аз вече не виждах нищо, освен собственото си отражение.

Сигурно е било игра на светлината, казах й. Извинявай.

— Нищо чудно — измърмори тя и отвори вратата. — Скапано огледало.

След малко стигнахме до площадката на етажа, където бе оформено нещо като общо помещение. Няколко от по-малките вещици се бяха сгушили на дивана и бяха приближили глави една към друга. Вече неведнъж бях виждала подобни сбирки на деца, които си приказват тихичко. Зачудих се дали освен нас няма и други, които да кроят планове.

Виж какво, аз не си кълча така бедрата, като вървя, казах на Елодия, докато минавахме покрай тях. Престани.

Тя с нищо не показа, че ме е чула.

Училището бе потънало в тишина. Вечерята бе приключила преди около час и слънцето щеше скоро да залезе, а тогава заключваха стаите. Трябваше да побързаме.

Стигнахме главния коридор и сърцето ми ускори ход. По пода се бяха посипали още стъкла от строшения витраж. Жената ангел, от която бяха произлезли вещиците и магьосниците, бе останала само с половин лице. Заобиколих парчетата и леко потреперих. Не бях сигурна дали това е моята реакция, или тази на Елодия. А може би и двете се чувствахме така.

Когато стигнахме кабинета на Лара, Елодия ме накара да протегна ръка и да я сложа на дръжката. Усетих магията, с която бе заредена, и ахнах наум.

— Как мислиш, защо Лара е Лара Касноф, а госпожа Касноф е госпожа Касноф? — прошепна Елодия, докато насочваше магията си към бравата. — Нали това им е фамилията? Съответно би трябвало да е госпожица Касноф или може би госпожа Еди-коя си.

— Точно за това ли намери да размишляваш? Толкова ли е важно семейното й положение — тъкмо сега?

— Просто е странно — изсъска тя в отговор.

— Нали знаеш, че може да разговаряме и наум? Не е нужно да произнасяш думите на глас. Скоро всички ще решат, че напълно съм изперкала. Казвам го просто за твоя информация.

— Мога да приказвам с глас единствено когато съм в твоето тяло. Затова смятам да се възползвам от всяка възможност, пък ти ме дай под съд, ако искаш!

В този миг разправията ни бе прекъсната, защото бравата поддаде. Елодия бутна вратата, вмъкна се вътре и я затвори зад себе си. Кабинетът на Лара Касноф бе пълна противоположност на този на госпожа Касноф. Беше претъпкан чак до тавана с лавици с книги, а лакираното бюро бе толкова гладко, че можех да се огледам в него.

— Някаква идея откъде да започнем? — прошепна Елодия.

Бюрото, отвърнах накрая. То ще бъде заключено, а ако е като бюрото на госпожа Касноф, с магия няма да можем да го отворим. В джоба ми има един пирон. Извади го и ще ти обясня как да разбиеш ключалката.

Макар и изпълнена с отвращение, Елодия въпреки това взе пирона и се зае с ключалката.

— Ти да не си обирала къщи в света на хората? — измърмори, докато работеше.

— Не. Просто веднъж с мама живяхме в ужасен апартамент. Ключалката на външната врата редовно се разваляше и трябваше да я отваряме именно така. Макар че признавам — никога не съм предполагала, че някой ден това умение отново ще ми влезе в работа.

Тя се изкикоти.

— А какво си търсила в бюрото на госпожа Касноф?

— Информация за Арчър. След като избяга.

— А-ха. А, между другото — браво на теб!

— За какво?

Елодия натисна по-силно с пирона.

— Какво трябва да се случи, за да проумееш, че Арчър Крос не е подходящ за теб? Той е от Окото. Освен това е лъжец и гадняр и изобщо не е толкова забавен, колкото си мисли. На всичкото отгоре ти си сгодена за Кал, момче, което може да лекува всякакви рани, и при това е готин и адски секси. Такива не се срещат всеки ден.

— Не възприемам Кал по този начин.

Елодия отново пъхна върха на пирона в ключалката и изсумтя:

— Ъ-ъ, извинявай, ама аз доста време прекарах в главата ти. Точно така го възприемаш.

— Виж какво, не сме на купон — избухнах. — Би ли се заела отново за работа?

— Добре — измърмори тя. — Недей да ме слушаш. Обаче пак ти казвам, Кал е човекът за теб. По дяволите, ако имах тяло, щях да…

— Искам веднага да престанеш!

Бях почти убедена, че няма да ме послуша. Преди обаче да успея да разбера със сигурност, ключалката на чекмеджето поддаде.

— А-ха! — прошепна Елодия. — Успяхме!

И ето какво стана после. Всъщност не очаквах да намерим нищо, когато отворим чекмеджето. Не мислех, че вътре има нещо важно. Може би написана с таен код бележка или глупава загадка, която да се наложи да разгадаем.

Затова когато съзрях книгата — лежеше си най-отгоре върху купчина документи — първоначално не осъзнах какво виждам.

— Ъ-ъ… това случайно не е ли гримоарът, за който говореше? — попита Елодия.

Огледах внимателно напуканата подвързия от черна кожа. Почувствах силата, която се излъчваше от тежкия том.

— Да-а. Точно той е.

— Ами… то се оказа твърде лесно.

Протегна се да го вземе, а аз, без изобщо да се замисля, изкрещях:

— Не!

Тя трепна и притисна дланите ми към ушите.

— Оу-у! Казах ти да говориш по-тихо дори когато е наум!

Не може да е толкова просто, заявих, защото думите на Горин още звучаха в ума ми. Това е капан. Някакъв номер.

— Или пък най-после везните започват да се наклоняват в наша полза. Хайде, Софи! Знаеш приказката: На харизан кон зъбите не се гледат!

И отново се протегна към гримоара, но този път не безмълвният ми вик я спря.

Вратата на кабинета изскърца и се открехна.

Глава 23

Още преди да се е отворила напълно, Елодия грабна гримоара и го пъхна под колана на полата ми. Когато подвързията докосна гърба ми, и двете с Елодия трепнахме. Магията на книгата ми подейства като токов удар. Цялото ми тяло настръхна.

Трябва да призная, че Елодия се справи много добре. Ако аз самата контролирах тялото си, със сигурност щях най-малкото да съборя всичко на земята или да си прищипя я пръста, я дрехите. Елодия обаче затвори безшумно чекмеджето, след което се настани на стола на Лара, сякаш се намираше у дома си. В ума й вече се оформяше обяснение — дали не беше в моя ум, трудно ми бе да разбера — когато в стаята надникна Кал.

— О, ти ли си — каза Елодия и се отпусна облекчено на стола.

Той се намръщи и кимна отсечено.

— Задържах Лара възможно най-дълго. Каза ми, че отива във физкултурния салон, но реших все пак да ви предупредя.

Елодия стана и заобиколи бюрото.

— Всичко е наред — заяви. — Намерих онова, което търсех.

„Аз“ ли? Защо каза „намерих“, а не „намерихме“?

Вместо да ми отговори обаче, тя се усмихна на Кал.

— Благодаря за предупреждението.

Той се вгледа в лицето ми с неразгадаемо изражение. Зачудих се дали не е патентовал тази безизразна маска.

— Е, с кого говоря? Със Софи или с Елодия, която е в Софи?

— Аз съм — отвърна тя и леко повдигна рамене. — Елодия се измъкна от мен, когато ти отвори вратата.

В момента вече не ми пукаше колко тих е „вътрешният“ ми глас. Какво правиш? — изкрещях с пълна сила. Тя леко се напрегна, после хвана Кал за ръката.

— Хайде, да се махаме оттук.

Двамата с него се качваха по стълбите, гримоарът все още изгаряше гърба ми с тежестта и енергията си, а ръката ми почиваше на лакътя на Кал. През цялото време не спрях да повтарям на Елодия:

Престани веднага! Или му кажи, че си ти, или се разкарай от тялото ми!

Стигнахме третия етаж. В общото помещение нямаше никого. Елодия подкани Кал да побързат към стаята ми, след което най-после отговори и на мен: Повярвай ми, правя ти услуга.

Отвори вратата и направи знак на Кал да я последва вътре. Забелязах колебанието му и за миг си помислих, че ще разбере: това не съм аз. Той обаче влезе след нея. Джена я нямаше. Елодия се облегна на шкафа и кръстоса глезени, а Кал тихо затвори вратата след себе си.

— Намери ли нещо? — попита той.

— И още как! Открих гримоара.

— Гримоара? — примигна Кал. — Седял си е там просто ей така?

— Всъщност беше в заключеното бюро на Лара. Ей, знаеш ли защо госпожа Касноф е… така де, госпожа Касноф? В крайна сметка баща й се казва Алексей Касноф, значи Томи е моминската й фамилия. Откъде тогава идва „госпожа“?

Ама ти сериозно ли?, намесих се аз.

Кал потърка с длан тила си и отвърна:

— А? Ами, ъ-ъ, била е женена някога, но всички от семейство Касноф си запазват фамилията. Семейна традиция. А за гримоара…

— И нейният брак ли е бил уреден като нашия? — попит и Елодия и се смъкна от скрина.

Приближи се и застана пред Кал. Той бе толкова близо, че виждах отражението си в очите му. Колкото и глупави да звучи, изненадах се колко много приличам на себе си. Бях напълно сигурна, че на лицето ми ще има някакъв издайнически белег за присъствието на Елодия. Такъв обаче липсваше.

Въпреки това Кал я изгледа странно, когато тя се приближи още повече. Хайде, помолих го безмълвно. Виж истината. Виж мен!

Но мигът отмина, той поклати леко глава и каза:

— Да, предполагам. Софи, видя ли заклинанието? Онова, което ще ти върне силите?

Това стресна за секунда Елодия и тя плъзна ръката ми към гърба, където беше скрита книгата.

— О, да… заклинанието. Тъкмо се канех да го извадя.

Не!, изкрещях отново.

За щастие се оказа, че и Кал е на същото мнение.

— Недей! — рязко нареди той и сграбчи китката ми.

А тъй като тя все още бе зад гърба ми, Кал на практик ме прегърна. В главата ми Елодия ликуваше: Успях!

Устните на Кал бяха съвсем близо до лицето ми. Усетих топлия му дъх, когато каза:

— Тя може би нарочно е оставила книгата така, че лесно да я откриеш. Ако докоснеш онази страница и си върнеш силите, отново ще станеш демон. Може би Касноф искат точно това.

В момента притеснението, от което се бе свил стомахът ми, нямаше нищо общо с онова, което Елодия се канеше да направи. Причината бяха думите на Торин. За първи път наистина реших, че може да не ме е излъгал. Мисълта беше непоносимо ужасна.

— Не бях помислила за това — промълви Елодия.

Гласът ми никога не бе звучал по този начин — нисък и дрезгав, почти секси.

Тогава за първи път Кал наистина се разколеба.

— Просто не смятам, че трябва да докосваш това заклинание. Поне засега.

— Няма.

— Тогава защо все още не ме пускаш?

Имах чувството, че наблюдавам автомобилна катастрофа на забавен кадър… само дето в действителност се намирах вътре в колата. Престани, казах отново. Вече не крещях, умолявах я. И не заради себе си, а заради Кал. Играеш си с него и го нараняваш, а той не заслужава подобно нещо.

Така е наистина, отвърна ми тя, после протегна моята ръка и сложи моята длан на тила на Кал. Но Арчър заслужава.

Кал докосна с устни моите съвсем предпазливо и за миг се запитах дали не подозира нещо. После обаче Елодия го придърпа към тялото ми и ми се стори, че дори и да го смяташе за странно, него вече не го беше грижа.

Целувката в палатката бе чудесна и разбуни сетивата ми, но тази… тази беше наистина огнена. Може би защото Елодия го прегръщаше и целуваше със страст, която аз самата никога не бях показвала към него.

В мен бушуваха толкова много чувства, а нямах представа кои са нейни и кои мои. Гняв, желание, тъга, триумф. Те се вихреха в мен заедно с магията, която туптеше в гърдите ми като второ сърце, и електричеството, което идваше от затъкнатия на гърба ми гримоар. Имах чувството, че енергията от взаимодействието им е толкова силна, че накрая ще избухна и ще се разпилея на милион късчета.

Преди обаче да се случи нещо такова, вратата се отвори и макар да изкрещях на Елодия веднага да се разкара от Кал, знаех, че е прекалено късно.

— Леле! — чух гласа на Джена.

— Какво?! — възкликна Арчър.

Изведнъж очите ми се отвориха и ги видях, застанали им прага. Джена изглеждаше просто объркана, но Арчър…

И да се бях съмнявала някога в чувствата му към мен, сега вече не остана място за никакви съмнения. Достатъчно бе да видя изражението му. Никога не са ми отстранявали орган без упойка, но ако ми се бе случило, сигурно щях да изглеждам по същия начин.

Елодия изви устни — моите устни — в усмивка. Имах чувството, че танцува от радост в главата ми.

— Не е много приятно да наблюдаваш как любимият ти човек целува друг, нали? — подхвърли на Арчър.

Кал, който все още стискаше китката ми, рязко отстъпи назад.

— Елодия! — Това не бе въпрос.

Никога няма да ти простя, казах й. Не ми пука, дори и никога повече да не правя магии! Вече няма да влезеш в тялото ми, дори за секунда, никога!

Тук не става дума за теб, отвърна ми тя. След което изчезна.

Стоварих се на пода и болезнено ожулих едното си коляно. Кал и Джена едновременно се втурнаха към мен и ми помогнаха да се изправя. Веднага щом успях да се задържа на крака. Кал ме пусна и отстъпи няколко крачки назад. Джена продължи да ме придържа за лакътя. Но когато вдигнах поглед, разбрах защо Арчър не ми се бе притекъл на помощ.

Защото го нямаше.

— Толкова съжалявам! — обърнах се нещастно към Кал — отново. Не биваше… не биваше изобщо да й…

Той махна с ръка и рязко ме прекъсна:

— Не беше ти.

Само че все така не ме поглеждаше в очите, а гласът му бе пресипнал и сърдит.

Нямах представа какво друго да направя, затова се заех с гримоара. Измъкнах го изпод колана си и го подадох на жена.

— Открихме го в бюрото на Лара. Кал смята, че може да е капан. Защо иначе ще го намерим толкова лесно?

Спомних си какво бе казала госпожа Касноф — че съм им „най-голямата надежда“. Споменала бе също така, че нещо „ни е в кръвта“. Не знаех какво точно, но ако Касноф искаха да си възвърна силите, надали бе нещо добро.

Джена пое книгата от мен, но не я отвори.

— Добре. А сега иди да се разбереш с Арчър.

— Знам, че е разстроен, но това е по-важно — възразих и посочих с брадичка гримоара.

Предпочитах Кал и Джена да ме смятат за смела и жертвоготовна, отколкото да разберат, че в момента ме е страх да разговарям с Арчър. Как изобщо човек може да каже: „Извинявай, че призракът на бившето ти гадже ме използва, за да се целува с годеника ми“?

Обаче Джена беше най-добрата ми приятелка.

— Соф — тихо нареди тя. — Върви да поговориш с него. Веднага.

— Нали знаеш, че никак не обичам склонността ти да раздаваш заповеди? — казах аз, като въздъхнах. — Не мога да я понасям почти толкова, колкото и факта, че винаги си права.

— Да, но ме обичаш — усмихна се тя.

Преди да изляза от стаята, потърсих с поглед Кал. Изражението му бе затворено и предпазливо, а в стойката му се усещаше напрежение. В момента бих дала всичко, за да мога да чета мисли.

Не ми бе нужно кой знае колко време да открия Арчър Той бе в „зеления“ салон, където за първи път бях срещнала Елодия, Частън и Анна. Седеше на пода, бе опрял гръб на дивана и бе протегнал дългите си крака пред себе си, взираше се съсредоточено в единствената фотография, която все още не бе паднала от стената.

Седнах до него, макар че килимът бе влажен и чувство то не бе особено приятно. Болнавата светлина, идващи от единствената лампа в стаята, бе прекалено слаба. По голямата част от лицето му бе потънала в сянка.

— Уф, това беше ужасно — произнесох възможно най-жизнерадостно. — Неприятен страничен ефект на това да излизаш с вещица, предполагам.

Той се засмя съвсем тихичко и раменете му леко се разтресоха, но все така не ме поглеждаше.

— Как мислиш, те дали са имали подобни проблеми? — попита и кимна към оцелялата снимка.

Тя бе заснета през 1903 г. и на нея се виждаше първият випуск на „Хеката“. По онова време учениците били само няколко, а училището не било интернат, в който затваря провинили се магически същества. Не служел за наказание, а за тайна квартира, в която да са в безопасност.

— Вероятно. Тая мадама със сламената шапка отвсякъде прилича на мръсница.

Едва тогава Арчър се разсмя истински и най-сетне обърна лице към мен.

— Знам, че беше работа на Елодия — заяви и хвана ръката ми. — И все пак… Видях момичето, което… видях те как се целуваш с Кал. И макар че веднага ми стана ясно, че е тя…

— Въпреки това беше гадно — довърших аз меко. — Разбирам те, наистина. За мен също бе ужасно, когато те виждах да целуваш Елодия.

— Беше ужасно да я целувам — заяви той и отново хвърли поглед към снимката. — Но не става дума само за това, че е гадно да видиш как гаджето ти преплита език с друго момче.

Трепнах, защото веднага си припомних колко се бяха развихрили страстите, когато Арчър и Джена влязоха в стаята. Арчър или не забеляза реакцията ми, или се престори, че нищо не е видял.

— Проблемът е, че Елодия беше права. Кал държи на теб. Освен това е добър човек. И макар че ми се ще да го намразя, задето ти е годеник. — Той сви рамене безпомощно. — Не мога. А това вероятно означава, че е наистина страхотен.

— Престани! — възкликнах и измъкнах ръката си от неговата. — Кал ми е приятел, това е всичко. Ти си момчето, което…

„Обичам“ — това исках да кажа. Само че думата заседна на гърлото ми и в крайна сметка изтърсих:

— … искам. Което избрах. Все тая!

Той прикова тъмните си очи в мен. Никога не го бях виждала толкова сериозен:

— А може би не трябва да съм аз.

Дръпнах се назад като опарена:

— Какво искаш да кажеш?

— Ами просто… ако си с него, ще си по-щастлива. За тебе ще е по-добре.

Е, сега вече наистина се ядосах:

— Не мисля, че имаш право да решаваш вместо мен. А ако наистина се чувстваш по този начин, май е по-добре да използваш онази изтъркана фраза — „Вината не е в теб…“ и да приключваме още сега!

За моя изненада обаче, Арчър се усмихна.

— Всъщност точно това е проблемът — каза. — Не мога да го направя. Може би ще понеса да ме напуснеш… Но няма начин аз да напусна теб.

Примигнах няколко пъти.

— Ти наистина си сбъркан!

— Нали точно това се опитвам да ти кажа.

Сложих длан на тила му и придърпах главата му към своята.

— Аз пък харесвам сбърканите типове — прошепнах. Устните ни почти се докосваха. — Така че повече недей да ми разправяш глупости, става ли?

Сигурна бях, че иска да ми каже още много неща, но не го направи.

— Добре — въздъхна.

— Ах, каква пленителна сцена!

Рязко извърнах глава. Съвсем наблизо бе застанала Лара с ангелска усмивка, играеща на лицето й.

— Радвам се, че най-после ви открих, госпожице Мерсер — добави. — Мисля, че е крайно време ние двете да си поговорим.

Глава 24

И така за втори път през този ден се озовах в кабинета на Лара Касноф.

От него се откриваше гледка към дърветата в задния двор. В момента наблюдавах как мъглата се вие около почернелите им безжизнени дънери. Съсредоточих мислите си върху това, за да не се налага да гледам канапето пред прозореца, където седеше госпожа Касноф със скръстени в скута ръце и безизразно лице.

Лара се отпусна на кожения стол зад бюрото и се вгледа внимателно в мен. Очевидно не беше ядосана, само любопитна. И май й беше забавно.

— Надявам се, че не съм прекъснала нещо важно между вас с господин Крос.

Стиснах ръце в юмруци, за да не забележи, че треперят.

— Не, бяхме заети с обичайното. Нали се сещаш — как да провалим пъклените ти планове и да унищожим теб самата, а после да се махнем от този ужасен остров.

— Дори и в такъв момент чувството за хумор не те напуска — разсмя се тя. — Ако не ме дразнеше толкова, сигурни щях да го оценя по достойнство.

После се наведе напред с лакти, подпрени на бюрото и сплетени пред лицето пръсти; в този миг позата й страшно напомняше на училищните психолози, които бях срещали (вярвайте ми, бях срещала много такива, докато учех в нормални училища):

— Затова ли се опита да разговаряш със сестра ми? Затова ли се вмъкна в кабинета ми днес?

Трепнах, а Лара отново се облегна назад на стола и се усмихна доволно:

— Не предполагаше, че знам, нали?

Исках да подхвърля някаква остроумна забележка, за да демонстрирам, че не ме е страх от нея. Че не съм ужасена до смърт. Бяхме спечелили предимство и го бяхме задържали за — колко, за десет минути? А щом знаеше, че сме влизали в кабинета й, дали бе разбрала, че сме взели гримоара?

Поне все още разполагах със сарказма си.

— Разочарована съм, че си научила — заявих и седнах на стола от другата страна на бюрото й, но като се има предвид, че си зла вещица, не съм особено изненадана.

— За теб всичко е шега — каза тя, като присви очи. — Целите на баща ми, делото на живота му, избавлението на расата ни.

— Целта на баща ти е била да пороби група тийнейджъри ли? Нищо чудно, че вие двете сте станали такива — отсякох и посочих с брадичка госпожа Касноф, която не показа с нищо, че ме е чула.

Е, сега вече Лара се ядоса. Изпъна гръб на стола и изсъска:

— Имаш ли представа какво пожертва баща ми, за да създаде рода ти и теб самата? Имаш ли представа от какво се отказахме ние самите? — Посочи с дългия си показалец госпожа Касноф. — За да предпази всички магически същества! Да ни защити от онези, които искат да ни избият до крак!

— Вие превръщате хора в чудовища — отвърнах. — Деца. Стореното от баща ви е унищожило Алис. После той е погубил дъщеря й, а ако вие двете бяхте постигнали целта си, щяхте да сторите същото с мен и баща ми.

— Целта…

— … оправдава средствата. Да, сестра ти вече го каза. Това да не ви е семейното мото?

Лара застина. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели, толкова силно ги стискаше:

— Искаш ли да ти разкажа за семейството си, Софи?

Притиснах гръб към облегалката на стола и поклатих глава:

— Мисля, че знам повече от достатъчно за семейството ги, благодаря.

— Нищо не знаеш — заяви Лара, след което леко махна с пръсти към мен.

Първоначално нищо не се случи и се запитах дали не ми е показала вещерския вариант на среден пръст.

А след това зрението ми започна да се замъглява и всичко стана черно. Разтреперана, се опитах да сграбча страничните облегалки, но столът бе изчезнал. Вече не седях на него. Заобиколена бях от мрак… все едно отново се бях озовала в Итинериса. Обзе ме клаустрофобия. Имах чувството, че ще се задуша.

В тъмнината проблесна искра — мъничка точица, която скоро се разрасна и превърна в образ. Взирах се в картината на затрупано в снега селище, която след малко като че оживя. Мъже и жени вървяха по побеляла от сняг пътека, свели ниско глави, за да се предпазят от студения вятър. Нямаше кой да ми каже какво виждам, но информацията се появи сама в главата ми… сякаш винаги съм я знаела. Това бе родното село на Алексей Касноф, а малката къща в средата на картината бе домът му.

След малко съзрях и него самия — тъмнокосо момче, което бе притиснало лицето си към стъклото на прозореца. Знаех, че чака баща си, и усещах нетърпението и безпокойството му, сякаш лично аз ги изпитвах. Зад него бе застанала кри сива жена с тъмноруса коса, която го погали по главата и измърмори на руски (макар да не знаех нито дума от този език, разбирах всичко, което жената казваше):

— Всичко ще бъде наред, Алексей. Баща ти и останалите — ще ни защитят, обещавам.

В този миг разбрах, че всички жители на селцето са магически същества. Днес трябваше да се вземе важно решение. Нещо за преместване, свързано с безопасността им. Искаха да се скрият… Но преди да схвана какво точно се случва, картината се промени.

Вече нямаше покрити със сняг улици, не се виждаха кокетни старинни къщички. Всичко бе потънало в хаос, огън и дим. Пламъците бяха толкова ярки, че пожелах да закрия очите си — само че нямах ръце. Всъщност и очи нямах… но видях Алексей, който тичаше по улицата. Жителите на селището го гонеха по петите.

Те знаят какви сме, помисли си той. Откриха ни, откриха ни, откриха ни…

На улицата зад него лежаха неподвижни някакви фигури. Разбрах, че това са родителите му. Виждах русата коса на майка му, която бе разстлана край главата й и все още тлееше. Малкото телце до тях принадлежеше на сестричката му, все още бебе. Алексей бе толкова уплашен… Ужасът и скръбта му ме заляха, беше непоносимо. След това пламъците избледняха и кървавите цветове на картината започнаха да се променят. Нова сцена. Алексей вече бе по-възрастен, може би на двайсетина години. Лицето му бе красиво и все още не така жестоко, както на малкото негови снимки, които бях виждала.

Возеше се на задната седалка на кола, която прекосяваше хълмиста местност, покрита с яркозелена трева. Тези хълмове и полета ми бяха много познати. Алексей беше въодушевен, но и малко нервен. Потропваше с пръсти по корицата на книгата, която лежеше в скута му.

Гримоарът!

Автомобилът изтрополи по стар каменен мост и изведнъж на преден план изникна абатство Торн. Алексей забеляза момичетата на поляната — ученичките от лондонското девическо училище, които бяха настанени в Торн, защото в града вече не бе безопасно. Известно време ги наблюдаваше, а по устните му играеше тънка усмивка. Най-после, помисли си. Най-после.

След това картината рязко изчезна и бе заменена от мрак, а миг по-късно се озовах обратно в кабинета на Лара на стола пред бюрото й. Дишах тежко.

— Мисля, че схвана в общи линии — каза ми Лара, като междувременно спокойно преглеждаше някакви документи.

Все още се тресях и се опитвах да убедя сама себе си, че не своето семейство бях видяла преди малко, избито на улицата. Когато донякъде си възвърнах душевното равновесие, казах:

— Хората са убили семейството му. Бил е уплашен и е искал да предпази другите магически същества. Може би и да си отмъсти. Само че това… това не оправдава стореното от него!

Преглътнах с отвращение, когато си припомних радостното очакване, обзело Алексей при вида на групата невинни девойки на поляната на абатство Торн. Алис, моята прабаба, бе сред тях.

— Освен това съм наясно, че целта му не е била единствено да защити магическите същества. Може би наистина всичко е започнало така, но за какво в крайна сметка е искал да използва Алис? Знаете ли какво си мисля? Мисля, че демон, който е марионетка в ръцете ти, би бил много полезен… ако искаш да държиш всички магически същества на планетата под свой контрол.

Лара дори не се опита да отрече:

— Възможно е. Разбира се, един легион от „демони марионетки“ би бил още по-полезен.

След тези думи остави документите и внимателно отвори чекмеджето. Извади от него гримоара. Сърцето ми слезе в петите.

— Как…

— О, госпожица Талбът бе така добра веднага да ми го предаде. Впрочем, ако искаше книгата, трябваше само да ми кажеш.

— Какво? — попитах объркано аз.

— Така или иначе накрая щяхме да ти я дадем. Без силите си не ни вършиш кой знае каква работа.

Започна да прехвърля страниците и спря, когато намери заклинанието за възстановяване на магическите ми способности. Усещах как те бушуват в мен. Имах чувството, че ще изскоча от кожата си само при вида на думите.

Лара ми подаде гримоара.

— Хайде, пипни го. — После се разсмя. О, да, Софи. Знам, че баща ти те е накарал да докоснеш това заклинание. Знам всичко за времето, което сте прекарали в изучаване на тази книга.

Магията ми бе само на няколко сантиметра разстояние. Всичко в мен настояваше за това заклинание. Аз обаче погледнах Лара в очите и запитах:

— И защо ще искаш да възстановиш силите ми? В мига, в който ги получа обратно, тук всичко ще се разхвърчи на парчета… а после ще изчезна!

Тя обаче само се усмихна:

— Софи, когато баща ти ти разказа за демоните, обясни ли ти как се контролират?

— Магьосникът или вещицата, които са ги създали, могат да ги контролират. Само че мен на практика никой не ме е създавал… Следователно никой няма власт над мен.

— И ние така си мислехме — призна тя с кратко кимване. — После обаче направихме малко проучване. Знаеш ли, сбирката от книги на баща ти в абатство Торн ни беше много полезна. Да знаеш колко се изненадахме, когато открихме, че способността да контролираш демон се предава чрез кръвта!

„В кръвта ни е“, така бе казала госпожа Касноф. „В кръвта. В твоята, в моята и тази на баща ми, в тази на Алис…“

Сега вече осъзнах какво бе имала предвид.

— Баща ни е провел ритуала, който е превърнал прабаба ти в демон — обясни и Лара. — Нашият род е създал твоя. И тъй като наследствеността е в кръвта… В мига, в който си възвърнеш силите, ще бъдеш под наш контрол.

Започнах да се треса, но дори сега не бях в състояние да откъсна очи от заклинанието.

— Това е невъзможно — промълвих, сякаш истината щеше да се промени, ако кажех на глас думите. — Ако можехте да ме контролирате, отдавна щяхте да сте го сторили!

— Не знаехме, че можем, затова изобщо не сме опитвали — обади се за първи път госпожа Касноф.

— Но защо? Защо съм ви аз, щом можете да си направите колкото си искате демони?

— Новосъздадените демони са… непредсказуеми — заяви Лара. — Но ти, демон от четвърто поколение? Да кажем само, че вероятността да изгубиш контрол е много, много малка. Следователно ти си по-подходяща от тях за ролята на водач. — После се усмихна широко, а в очите й не бе останала дори капка разумност. — В крайна сметка всяка армия има нужда от генерал.

Стомахът ми се сви, гадеше ми се. Скочих на крака и се отдръпнах от бюрото.

— Не, не! По-добре завинаги да си остана безсилна, отколкото да съм под ваш контрол!

Лара метна отворената книга на бюрото. Магията в мен се блъскаше като полудяла в клетката си.

— Така казваш — отсече и се облегна назад, — но силите ти искат да бъдат освободени. Ти си демон, това е същността ти. Сега, след като видя заклинанието, магията в теб няма да се успокои, докато не бъде пусната на воля.

Исках единствено да притисна длани към страницата.

— А защо просто не ме накараш? — попитах.

Ако трябваше единствено да пипна страницата, тя би могла да стане, да заобиколи бюрото и да ме сграбчи… с ужас осъзнах, че точно това искам да направи, и рязко се отдръпнах.

— Заклинанията като това са много фини — обясни Лара. — Трябва да се внимава с тях. Не можеш просто да принудиш някого да поеме такава силна магия. Човекът трябва да го направи по собствен избор. А гримоарът ще остане тук — извика след мен, когато се втурнах към вратата. — Ще стои отворен на тази страница. Винаги, ден след ден. Ще те вика при себе си. Ще си спестиш много страдания, ако се предадеш сега.

Борех се с бравата, която се изплъзваше от внезапно изпотените ми длани. Най-после вратата се отвори и хукнах навън. Магията ми така виеше в мен, че ми се искаше да си запуша ушите и така да я спра.

Джена ме чакаше в стаята ни. Когато отворих вратата, веднага скочи на крака.

— О, боже, добре ли си? Лара дойде тук да ме пита къде е гримоарът, а аз за малко да умра и… Соф?

Сега на горния етаж зовът на гримоара не бе толкова силен и неустоим, но все още треперех. Джена ми помогна да стигна до леглото си и се сви до мен.

— Какво стана? — попита тихичко.

Когато приключих с разказа си за случилото се в кабинета на Лара, вече бях спряла да треперя… но пък започнах да плача.

— Толкова много искам да си върна силите — казах на Джена, която ме галеше успокоително по косата, — но няма да рискувам да се превърна в някакво… в нещо, което те могат да контролират. Толкова бях сигурна, че ако си възстановя магията, всичко ще се оправи! Но това?! О, Джена, това е направо ужасно!

— Ш-ш-т — прошепна тя. — Все ще измислим нещо. Ще измислим нещо.

Обаче гласът й трепереше. Заспахме заедно на леглото, прегърнати като малки деца.

Реших, че ме е събудила гръмотевица. Седнах в леглото и примигнах няколко пъти. Нисък тътен изпълни къщата. Прозорците започнаха да дрънчат, а когато поставих босите си стъпала на пода, усетих леки вибрации.

— Какво става? — измърмори Джена сънено.

Отидох до прозореца да проверя. Известно време само се опитвах да осмисля онова, което виждах. В мъглата се носеха светлинки, които първоначално бяха замъглени и от време на време изчезваха. После обаче се уголемиха и станаха толкова ярки, че различавах тъмните стволове на дърветата, които преди това бяха скрити от мъглата. Чух, че в коридора се отварят врати, по дървения под тропаха боси крака.

В стаята ни отново нахлу ярка светлина, след което се разнесе поредният тътен. Този път бе толкова силен, че зъбите ми изтракаха. Джена, която вече се бе разбудила напълно, скочи от леглото, втурна се към вратата и я отвори. Останалите момичета се бяха събрали на площадката и се взираха в нощта отвън през строшения витражен прозорец. Отново усетих зова на гримоара и забих нокти в дланите си. Надявах се болката да ме разсее и да ми помогне да овладея желанието да се втурна към долния етаж. Светлините продължаваха да проблясват, а тътенът се усили. Няколко от по-малките момичета затулиха ушите си с ръце.

Някой ме потупа по лакътя. Обърнах се и видях Навзикая. Тя бавно размахваше криле в гъстия, тежък въздух.

— Тази вечер Лара дойде в нашата стая и отведе Тейлър каза ми тя. — Смяташ ли, че… — Кимна към светлините отвън, — че са й направили нещо?

Вибрациите ставаха все по-осезаеми, а силите ми бушуваха в мен и ме задушаваха. Сградата потръпваше, от прозореца се посипаха още цветни стъкла, кои го се разби хм звънко. Светлината проблесна за последно — толкова ярки, че всички стиснахме очи и извърнахме главите си.

След което всичко замря.

Стояхме на площадката разтреперани и внезапно през счупения прозорец ни връхлетя леден вятър.

Някъде в далечината се разнесе дълбок, нечовешки вой.

— Да — отговорих на Навзикая. — Да, така мисля.

Глава 25

Още от мига, в който се събудих на другата сутрин, усетих гримоара. Дори костите ме боляха, толкова силен бе призивът му. Когато най-сетне събрах сили да стана от леглото, отдавна бе минало обяд. Слизането по стълбите бе истинска агония, но трябваше да разбера какво става.

Оказа се, че ситуацията е по-ужасна и от най-кошмарните ми представи, а повярвайте, бях се подготвила за какви ли не страхотии. Прозорецът със стъклописа сега бе напълно счупен и само тук-таме по дървената рамка бяха останали малки парченца. По някое време през нощта бе започнало да вали и водата нахлуваше през зеещата дупка. Джена и аз застанахме в централното фоайе и се втренчихме в дъжда, който се стичаше по тапетите и квасеше килима.

— Смяташ ли, че снощи са отвели единствено Тейлър? — попита Джена.

Толкова бях заета да се боря с подтика да я блъсна на земята и да се втурна към кабинета на Лара, че ми отне няколко секунди да включа и да й отговоря:

— Не зная. Нямам представа дали могат да променят по няколко наведнъж. Обаче това няма значение сега, след като вече са започнали да ги превръщат.

И изведнъж цялото ми тяло се разтърси, силите ми се втурнаха навън и нагоре, сякаш искаха да пробият кожата. Сякаш ме умоляваха да ги пусна на свобода.

— Какво правите тук? — кресна някой.

Зад нас с ръце на кръста бе застанала Ванди. Лицето й бе смръщено, но в очите й личеше умора, а бръчките й сякаш се бяха умножили.

— Ние само… — започна Джена, но Ванди вдигна рязко ръка.

— Обясненията ви не ме интересуват. Вървете си в стаята. Веднага.

Джена тръгна към стълбището, но аз не помръднах от мястото си.

— И вие ли това искате? — попитах Ванди. — Всички деца тук да бъдат превърнати в демони? Вярно, че сте подла, но не ви смятах за зла!

Лицето й се разкриви в още по-грозна гримаса. Сякаш нещо я измъчваше физически.

— Стига толкова! — избухна тя и посочи стълбите. Заминавай!

Облегнах се безсилно на Джена и двете се върнахме в стаята. Веднага щом вратата се затвори зад гърбовете ни, ключалката щракна. Стоварих се на леглото си, разтреперана от болка и изгаряща нужда, а Джена започна да крачи напред-назад.

— Ще продължат да идват за нас. Всяка нощ ще лежим в леглата си и ще слушаме този… този кошмар… и ще се чудим дали няма да сме следващите.

После се отпусна тежко на леглото.

— Софи, какво ще правим?

Ще вземем гримоара. Ще си върна силите. Мисълта бе толкова могъща и изискваща, че простенах и притиснах длани към ушите си.

— Нямам представа — отвърнах на Джена.

Усещах сълзите, които се надигаха и заплашваха да ме задавят. Има ли на света по-лошо чувство от безпомощността?

Претърколих се на една страна. Подтикът да се втурна към гримоара туптеше в мен, сякаш бе станал част от пулса ми. Дотолкова бях погълната от собствената си агония, че когато забелязах някакво движение в огледалото, реших, че халюцинирам.

— Какво беше това, по дяволите? — попита обаче Джена.

Съсредоточих се с усилие, седнах и се вторачих в огледалото. Отново нещо се стрелна в него и развълнува повърхността му. Приличаше на сянка. Накрая картината се изчисти и…

Торин.

Видях го за не повече от секунда, толкова бързо изчезна. Въпреки това скочих от леглото, без да обръщам внимание на настойчивия вой в ума си.

— И ти го видя, нали? — обърнах се към Джена.

Тя все още седеше на леглото си с широко разтворени очи.

— Да, В огледалото имаше някакъв тип. Какво…

Но аз вече бях притиснала длани към огледалото.

— Торин? Там ли си?

Нямах представа как се е придвижил от огледалото в базата на Бранник до това, но нямах намерение да се оплаквам. Образът му отново се появи за миг; все едно се опитвах да гледам телевизионна програма въпреки лошия сигнал. Лицето му се разкриви от раздразнение, когато усети, че отново ще изчезне. Преди да се изгуби обаче, успя да оформи с устни две думи:

— Родителите ти.

— Какво? — извиках и ударих с длан по огледалото. — Какво за родителите ми? Торин? ТОРИН!

Той обаче не се появи отново и на мен ми се прииска да се разкрещя заради безсилието, което изпитвах.

Джена се приближи към мен.

— Виж дали магията на Елодия няма да може… знам ли, да му помогне да проникне тук.

След стореното от Елодия нямах никакво желание да я допускам отново в тялото си, но отчаяното положение изисква отчаяни мерки…

— Ел… — успях да произнеса само, и тя вече се бе вмъкнала в мен.

Помогни му да се появи, наредих студено.

Тя не отговори, но усетих как магията й се посипва отгоре ми като дъжд и преминава в пръстите ми. Колкото и да се стараеше обаче, колкото и да повтарях „Хайде, хайде“, Торин нямаше и следа. Най-накрая Елодия уморено свали ръцете ми от стъклото и каза:

— Не мога. Каквото и да се опитва да направи, магията ми не е достатъчно мощна, за да му е от полза.

После въздъхна, обърна се и се облегна на шкафа. Джена все още стоеше пред мен със скръстени на гърдите ръце.

Магията на Софи би била достатъчно силна — каза и Елодия.

Джена се приближи още малко и разбрах, че търси в очите ми признаци за моето присъствие.

— Тя не бива да си връща силите. Ако го стори, Касноф ще я…

— Ще я контролират? Да, знам. Но не смяташ ли, че си заслужава риска?

Ами не, отвърнах.

Джена обаче само хапеше устната си и не отговори.

— Казвам само — продължи Елодия, — че ако се стигне до противопоставяне на волите на Софи и Лара Касноф, аз бих заложила на Софи. Възможно е да успеят да я поставят под властта си… Но също така е възможно и тя да им се противопостави.

Банди Не мога! Рискът е прекалено голям. Какво ще стане с Джена, ако аз съм под властта на Лара?

Банди А какво ще стане, ако продължиш по този начин? Разбирам какво изпитваш, Софи, усещам го. Ще се гърчиш в агония, докато не докоснеш онова проклето заклинание. Затова предлагам направо да го пипнеш и да видим какво ще стане!

Джена обхвана с длани лицето ми и го наклони леко към себе си.

— Софи — промълви, — сама не мога да повярвам, че казвам това, но… Но мисля, Елодия е права. Ако си възвърнеш силите, наистина има вероятност Касноф да те подчинят. Обаче без твоите сили изобщо нямаме шанс да се измъкнем оттук!

Елодия се обърна и отвори най-горното чекмедже на шкафа. Там, върху купчина дрехи, лежеше гримоарът.

Как се е озовал тук?, попитах. Сега разбрах защо тази сутрин усетих зова му толкова силно.

Аз го донесох — за да направя това. Под командата на Елодия ръката ми се протегна, вдигна книгата и намери заклинанието. После Елодия поднесе дланта ми към страницата.

НЕ!, изкрещях, и за миг тя се разколеба.

Трябва да го направиш, каза твърдо накрая. Реших, че ще е по-лесно, ако го сторя вместо теб.

Не, повторих, макар че дори за самата себе си не звучах убедително. Гласът ми бе съвсем слаб.

Направи го, отвърна Елодия. Сложи край!

А после си тръгна.

Препънах се и политнах назад към шкафа. Когато успях отново да си поема въздух, вдигнах глава и се вгледах в отвореното чекмедже. Магията ми вилнееше в мен.

Джена ме хвана за ръката.

— Можеш да го направиш — каза тя. — Знам, че можеш. По-силна си от тях.

Аз обаче не бях така сигурна. Но пък знаех какво трябва да сторя.

Не си позволих да размишлявам повече, просто грабнах гримоара от пода, където бе паднал — бях го изпуснала, когато Елодия излезе от тялото ми. С безпогрешна точност открих заклинанието, което ме викаше така настойчиво. Накрая, без дори да си поема дълбоко дъх, направо притиснах дланта си към страницата.

Имах чувството, че в гърдите ми е избухнало нещо. Замръзнах на място, а силите в мен се разгъваха и магията плъзна по вените ми. Дървеният под край мен изскърца и Джена отскочи назад с вик.

Задъхана от напрежение, захвърлих гримоара и залепих и двете си длани на огледалото. Торин, помислих си и си представих как го издърпвам оттам.

Той се появи толкова неочаквано, че подскочих.

— Какво беше това, мътните да го вземат? — изкрещя и се огледа ядосано. Накрая погледът му спря върху ми и той се усмихна широко: — Браво, София! Добра работа.

Аз обаче не разполагах с много време. Усещах някакво дразнене в ума си, нещо като сърбеж. Разбрах, че Лара — където и на остров Грималкин да се намираше — в момента осъзнава какво се е случило.

— Защо се опитваше да се свържеш с мен? Къде са родителите ми?

— Х-м-м? А, да, славната ми мисия. След като ти изчезна…

— Спести ми това! — излаях. — Какво искаш и къде са те?

Торин се намръщи:

— Добре, де, добре. В Ирландия са. Отидоха до Лох Балах. Аз трябваше да се добера до теб и да проверя дали си добре, но…

Аз вече действах. Отново грабнах гримоара и го напъхах отзад на кръста, под колана на полата си.

Заключената врата не представляваше никаква трудност — отнесох я, без да се замислям. Още по-лесно ми бе да повикам чрез магията си Кал и Арчър. Кал бе в къщичката си, а Арчър — в своята стая. Обърнах се и към двамата едновременно, говорех направо в главите им: Чакайте ни с Джена отвън. Пригответе се да тичате. А после, тъй като осъзнах, че на практика съм се разкрещяла без предупреждение в умовете им, добавих: Моля ви. И се извинявам за викането.

Джена ме последва на площадката. Бяхме слезли на не повече от три стъпала по стълбището, когато се случи.

Спрях рязко и се заклатих. Не можех да избягам. Не можех да напусна острова. Колко глупаво от моя страна. Не, сега трябваше да отида при Лара. Лара имаше нужда от мен, тя щеше да…

— Софи? — каза ми Джена и ме докосна по лакътя.

Обърнах се и я погледнах. Тя стоеше на пътя ми. Щеше да ми попречи да стигна до Лара, да осъществя съдбата си. Следователно можех да сторя само едно…

Трябваше да я убия.

Глава 26

Сграбчих Джена с една ръка и я дръпнах силно към себе си. В сърцето ми нямаше нито съжаление, нито тъга. Не изпитвах нищо… или може би леко отвращение, сякаш убивах досадна буболечка. Това… нещо… стоеше на пътя ми. Трябваше да се отърва от него.

Магията нахлу в мен откъм петите ми, замая ме, накара ме да се почувствам цяла.

Джена осъзна какво ще се случи. Видях страха и отчаянието, които я обзеха. Аз обаче продължавах да не чувствам нищо. Нито съжаление, нито дори задоволство. Просто исках да я няма, за да мога да отида при Лара.

Преди обаче заклинанието да стигне пръстите ми, Джена хвана лицето ми в длани.

— Софи! — повика ме тихо и настоятелно. — Погледни ме! Ти си по-добра от тях. Можеш да ги победиш!

Очите й се изпълниха със сълзи и внезапна болка прониза гърдите ми.

Джена впи пръсти в бузите ми.

— Моля те! — прошепна. — Соф, ти си най-добрата ми приятелка. Обичам те. Познавам те! Зная, че можеш да се пребориш с това!

Стиснах здраво очи. Всичко в мен крещеше и се гърчеше от желанието да я убия. Да я унищожа, да срина всичко. Сграбчих перилата на стълбището. Дървото пропука и се огъна под натиска ми.

— Софи — промълви отново Джена.

И изведнъж я видях да се смее, седнала на леглото си. Това се случи първата вечер, след като я срещнах. Усетих нежната й прегръдка, топлите й ръце, които ме придържаха, докато плачех за гримоара. Това бе снощи.

Джена, помислих си. Не мога да нараня Джена!

И тогава нещо в мен поддаде, сякаш някаква верига се бе разкъсала. В ума си чух воя на побеснялата от гняв Лара, а след миг вече плачех и прегръщах Джена толкова силно, че е странно как не прекърших тялото й на две.

— О, боже! Съжалявам, толкова съжалявам! — проплаках.

Тя се разсмя, но и нейният глас бе задавен от сълзи:

— Казах ти, че си по-добра от тях!

В далечината се разнесе тътен. Отдръпнах се от Джена и погледнах през строшения витраж. Навън бе още по-мрачно отпреди, а мъглата бе започнала да увива пипалата си около рамката на прозореца.

— Да се надяваме — отвърнах.

— Мерсер! — чух зад гърба си.

Обърнах се. Арчър бе застанал в горната част на стълбището. В същия миг Кал се втурна при нас през входната врата.

Изгледах първо единия, после и другия и заявих:

— Добре, обещавам да ви обясня всичко, когато сме сигурни, че сме се измъкнали живи. Ето ви сега кратката версия: върнах си силите, знам къде са родителите ми и отиваме при Итинериса, за да се махнем от тоя скапан остров. Да вървим!

Нямам представа дали се дължеше на тона ми, или пък бе заради тътена, който бе станал почти гръмотевичен — но и двамата се раздвижиха светкавично.

Четиримата изхвръкнахме от „Хеката“ насред проливния дъжд отвън. Мъглата напредваше към сградата. Заковах се на място и вдигнах ръка. От пръстите ми изхвърчаха искри и мъглата мигом се отдръпна, като се пенеше там, където я бе застигнало заклинанието ми. Изпитах удовлетворение, когато откъм земята в тялото ми нахлу магия. Вдигнах и другата си ръка, а мъглата сякаш потръпна и се сви — толкова бързаше да се махне от пътя ми.

— Добре — дръпна ме Джена за ръкава, — отново си могъщ демон, това го разбрахме. А сега бягай!

Чух отварянето на вратата зад гърба ни, но не се обърнах. Кал, Джена, Арчър и аз хукнахме през поляната, на която вече нямаше и следа от мъглата. Насочихме се към гората. Само веднъж посмях да погледна през рамо. На прага бе застанала някаква фигура. От височината прецених, че вероятно е Ник. След това фигурата скочи от верандата и се затича към нас. Вече бях сигурна, че е той. Никой не бе в състояние да се движи толкова бързо, дори зооморфите. Когато ни доближи, видях ясно лицето му и онези ужасяващи кървавочервени очи без зеници. Аз се бях оказала достатъчно силна, за да се освободя от властта на Лара, но очевидно Ник все още бе под неин контрол. Запратих по него атакуващо заклинание, но той го парира с едно махване на ръката си.

Спрях и се приготвих… само че той не се бе насочил към мен. С протегнати ръце и оголени нокти се втурна към Джена.

— Не! — изкрещях.

После всичко стана едновременно. Джена спря, за да се огледа, Ник се хвърли към нея, но изведнъж Арчър се озова помежду им, сграбчи протегната ръка на Ник и го оттласна от нея. В същия миг Ник замахна с другата си ръка и ноктите му раздраха гърдите на Арчър. И двамата се сгърчиха от болка, а аз метнах още едно заклинание по Ник. Този път ударът бе по-силен и го отхвърли назад, по-далеч от Арчър. Ник се стовари на земята. Кръвта на Арчър плисна и обагри в червено тревата. Кал тръгна към него, но Арчър го спря с жест:

— Нямаме време. Хайде!

Отидох при Джена, която бе цялата пребледняла. Трепереше, но нямаше наранявания.

— Б-благодаря ти — обърна се тя към Арчър.

— Нямаме време — повтори той.

И беше прав. От къщата към нас се приближаваше нещо. Усетих тъмната магия, която бликаше от него, и разбрах, че са пуснали по петите ни друг демон. Втурнахме се в гората.

Спрях само за секунда, колкото да кажа на Арчър:

— Отведи ги при Итинериса! — Арчър вече бе използвал тукашния портал, за да се измъкне от Грималкин. — Аз ще остана в ариергард!

Той не отговори, само махна с ръка към Джена и Кал, които хукнаха след него. Аз тичах зад тях, вдигнала ръка в очакване на атакуващо заклинание. Зад себе си чувах крясъци и викове, но никой не ни нападна.

Изскочихме от гората и се озовахме на тясна плажна ивица.

А след това се сетих нещо. По дяволите! Явно толкова време бях прекарала без магията си, че бях забравила за едно от най-страхотните заклинания, които владеех.

— Спрете! — извиках.

Арчър, Кал и Джена се заковаха на място насред пясъка. Приканих ги с жест да се приближат.

— Добре, сега всички да се хванат за ръце — наредих.

Арчър ме изгледа странно, докато притискаше с ръка кървящите си гърди.

— Софи, сега не е най-подходящият момент да играем тази игра!

— Не става дума за това — обясних. — Ето за какво говоря.

Затворих очи и фокусирах цялата си магия, за да направя заклинание за преместване. Обгърна ни леден вихър, а миг след това вече стояхме в горичката, която приютяваше Итинериса на „Хеката“.

— Леле! — пое си Джена въздух. — Страхотно е, че пак си си същата, Софи!

В мен отново нахлуха задоволство и прилив на магия.

— Ти го каза! — отвърнах. — А сега да вървим.

И с тези мои финални думи четиримата се гмурнахме в Итинериса.