- Трябва да съм любезен. Трябва да съм услужлив! - отрониха като някаква мантра устните на Лут.
Гленда го хвана за ръката:
- Виж, не ми пука за пайовете, ама наистина. Харесва ми да виждам мъж с отличен апетит. Но все пак трябва да ни кажеш, какво не е наред. Да не си направил нещо, което не е бивало да правиш?
- Трябва да се старая да придобия стойност, - произнесе Лут, внимателно измъквайки се от ръцете й без да я поглежда в очите - Трябва да съм любезен. Не бива да лъжа. Трябва да постигна нещо стойностно. Благодаря ви, че сте толкова мили.
Той стана, прекоси свещоливницата, взе един кош свещи, върна се, нави си оклепвачната машина и седна да работи без да обръща внимание на тяхното присъствие.
- Имаш ли представа, какво става в главата му? - прошепна Гленда.
- Като е бил малък, седем години наред е бил прикован за някаква наковалня, - сподели й Трев.
- Какво? Но това е ужасно! Някой трябва да е бил много жесток, че да стори така!
- Или пък отчаяно да е искал да е сигурен, че той няма да се измъкне.
- Не всичко е, каквото изглежда, Господин Трев, - проговори Лут, без да откъсва поглед от трескавата си дейност - А акустичните качества на тези подземия са изключително добри. Баща ви ви обичаше, нали?
- К’во? - лицето на Трев почервеня.
- Обичал ви е, водел ви е на мачове, делели сте си по някоя баница, учил ви е да викате за Мътняците, нали? Вземал ли ви е на рамене, така че да виждате по-добре играта?
- Спри да ги дрънкаш тея за баща ми!
Гленда хвана Трев за ръката:
- Спокойно, Трев, нищо му няма на въпроса му, не е някой гаден въпрос, ама наистина!
- Вие обаче го мразите, защото той е станал смъртен човек и е издъхнал на паважа, - завърши Лут и взе поредната още не оклепана свещ.
- Ей това вече беше гадно, - забеляза Гленда.
Лут не й обърна внимание:
- Той ви е разочаровал, Господин Трев. Престанал е да бъде бог за малкото момченце. Излязло е, че е бил просто човек. Той обаче не е бил просто човек. Всеки, поне веднъж ходил на мач в града, е чувал за Дейв Младонадеждов. Ако той е бил глупак, значи всеки, който се е решавал да изкачи планина или да преплува бърза река, ще е бил глупак. Ако той е бил глупак, значи е бил глупак и първият човек опитал да опитоми огъня. Ако той е бил глупак, значи е бил глупак също и първият човек опитал стрида, макар че съм длъжен да отбележа, че предвид разделението на труда в първобитните ловно-събирачески култури, по-скоро трябваше да кажа не глупак, а глупачка. Сигурно човек трябва да е глупак дори за да стане сутрин от сън. Обаче след смъртта си някои глупаци засияват като звезди, а вашият баща е бил точно такъв. След смъртта им хората забравят за глупостта им, но си спомнят блясъка. Вие не сте могли да сторите нищо. Не сте могли да го спрете. Ако го бяхте спряли, той нямаше да бъде Дейв Младонадеждов, име равнозначно на ритнитопка за хиляди хора, - Лут грижливо остави в коша красиво оклепана свещ и продължи - Помислете си за това, Господин Трев. Недейте да сте разумен. Разумността е просто по-излъскан вариант на тъпотата. По-добре опитайте с интелект. С него със сигурност ще отидете надалече.
- Това са само приказки! - озъби се разпалено Трев, но Гленда забеляза влажните дири по бузите му.
- Моля ви, обмислете ги, Господин Трев, - настоя Лут и добави - Ето, пълна кошница. Това е нещо струващо си.
И откъде го вади това спокойствие? До преди малко гледаш го напълно гипсиран, направо поболял се от притеснение. Повтаря едни и същи думи, като че зубри някакъв урок. И в следващия момент е съвсем различен: напълно сдържан и съсредоточен.
Гленда запремества поглед от Трев към Лут и обратно. Ченето на Трев беше паднало. Тя го разбираше. Това, което Лут беше казал с толкова делничен тон, беше прозвучало не като мнение, а като самата истина, почерпана от някакъв дълбок кладенец.
Накрая Трев наруши тишината заговаряйки като хипнотизиран с един такъв дрезгав глас:
- Той ми даде фанелката си като бях на пет години. Като палатка беше. Тоест, толкова омазнена, че нищо не можеше да я намокри...
Той млъкна. След малко Гленда го смуши по лакътя и съобщи:
- Вкоченил се е. Като дърво.
- А, кататония, - изкоментира Лут - Емоциите са му дошли в повече. Трябва да го сложим да си полегне.
- Тея вехти дюшеци са пълен боклук! - заяви Гленда търсейки с поглед някаква по-добра алтернатива от студените каменни плочи.
- Сещам се какво му трябва! - възкликна Лут, внезапно избухна в действие и се изгуби надолу по един проход.
Така че Гленда остана сама с вкочанения Трев в ръцете си, когато откъм кухнята дойде Жулиета. Като ги видя, тя застина на място и избухна в сълзи.
- Умрял е, нали?
- Ъъ, не... - започна Гленда.
- Приказвах с едни пичове от пекарнята, като идваха на бачкане, та те ми казаха че по целия град ставали въргали, а някой си бил докарал да го утрепят!
- Трев е само малко в шок, нищо повече. Господин Лут отиде да намери нещо да го сложим да полегне.
- О, - Жулиета прозвуча леко разочаровано, предположително защото „малко в шок” не звучеше достатъчно драматично, но тя се окопити точно когато силен, тракащ и уникално дървен звук от другата страна предвъзвести завръщането на Лут помъкнал голямо разгъваемо кресло, което беше оставено да си трепти точно пред тях.
- Малко нагоре има голяма стая, препълнена със стари мебели, - каза той потупвайки избелялото кадифе - Малко е прашен, но мисля, че всички мишки са изпадали по пътя насам. Собствено си е истинска находка. Доколкото разбирам, това е шезлонг от работилницата на бележития майстор Гърнинг Ъпспайър. Мисля, че вероятно впоследствие бих могъл да го реставрирам. А сега да го сложим внимателно да легне.
- Какво му е станало? - попита Жулиета.
- О, истината понякога е малко стряскаща, - отговори Лут - Но той ще се оправи и ще му стане по-добре.
- Самата аз много бих искала да узная истината, Господин Лут, моля, - каза Гленда скръствайки ръце и мъчейки се да изглежда строго, докато някакво гласче в главата и ликуваше: „Шезлонг! Шезлонг значи! После, като се разкарат всички, що не пробваш да се излегнеш изкусително!”
- Това е нещо като лечение с думи, - заподбира думи Лут - Понякога хората се самоподлъгват да вярват в някои неща, които не са верни. Понякога това може да бъде много опасно за индивида. Те гледат на света по погрешен начин. Няма да си разрешат да видят това, което вярват, че не било вярно. Но нерядко част от мозъка им си знае истината, а точните думи могат да изкарат тази част на повърхността.
Той ги погледна нервно.
- Ей че хубаво, - възхити се Жулиета.
- На мен пък ми прилича на някакви алабализми, - не се поддаде толкова лесно Гленда - Че хората нали си знаят техните си умове!
Тя отново си скръсти ръцете, а Лут се загледа в тях.
- Е какво? - тросна се тя - Лакти досега не си ли виждал?
- Не и с толкова прелестни трапчинки, Госпожице Гленда, нито на толкова стегнато свити ръце.
До този момент Гленда изобщо не беше осъзнавала, че Жулиета може да се смее толкова мръснишки, за което, както се надяваше отчаяно Гленда, тя нямаше никакво основание:
- Гленда си има убужател! Гленда си има убужател!
- Казва се „обожател”, - поправи я Гленда и изтласка на заден план спомена, колко години и бяха трябвали на самата нея докато установи това - А аз просто се опитвам да помогна. Ние му помагаме, нали Господин Лут?
- Ей, не е ли сладур като е легнал така? - мина на нова тема Жулиета - Колко е розовичък, - тя неумело погали Трев по мазната му коса - Ама досущ като мъничко момченце!
- Да, в тая работа винаги го е бивало, - изкоментира Гленда - Защо не идеш да донесеш чаша чай за малкото момченце? И бисквити. Но не от шоколадовите. Това ще и отнеме доста време, - поясни тя след като момичето се изнесе - Лесно се разсейва. Умът и блуждае и се забавлява, където му скимне.
- Трев ми каза, че независимо от вашата по-зряла външност, вие с нея сте на една и съща възраст, - каза Лут.
- Ама ти наистина не си разговарял често с дами, нали Господин Лут?
- Майчице, пак ли допуснах faux pas? - пак се изпопритесни Лут, до такава степен, че на нея и стана жал.
- Това „фо па” да не би да е онова, което се пишеше, все едно трябва да се прочете „фукс пас”?
- Ъ, да.
Гленда отбеляза с удовлетворено кимване разрешаването на още една литературна загадка.
- По-добре да не използваш думата „зряла” освен ако не говориш за вино или сирене. Не е подходящо, когато говориш за дами.
Тя го погледна чудейки се, как да премине към следващия си въпрос. Накрая реши да прибегне към прямотата. И без това не и се удаваше друго.
- Трев е сигурен, че някак си си умрял и после пак си оживял.
- Доколкото разбирам, така е.
- Малцина го правят това.
- Пореобладаващото мнозинство действително не го прави, струва ми се.
- А ти как успя?
- Не знам.
- Тоя ден беше тежък, признавам, но все пак, дали не усещаш жажда за кръв или мозъци, а?
- Не. Никаква. Само за пайове. Обичам пайове. Много ме е срам заради пайовете. Друг път няма да се случи, Госпожице Гленда. Опасявам се, че тялото ми е действало самостоятелно. Нуждаело се е от незабавно хранене.
- Трев казва, че си бил прикован за наковалня?
- Да. Това беше, защото тогава нищо не струвах. После ме заведоха при Милейди и тя ми каза: „Ти нищо не струваш, но не е вярно, че не ставаш за нищо, а аз ще ти дам да станеш такъв, че да струваш.”
- Но нямаш ли си родители?
- Не знам. Много неща не знам. Има една врата.
- Какво?
- Врата в главата ми. Някои неща са зад тази врата и аз тях не ги знам. Но това не е проблем, както казва Милейди.
Гленда почувства че ей сега ще се предаде. Вярно, че Лут отговаряше на въпроси, но в края на краищата това само я изправяше пред още въпроси. Но тя не се отказваше. Все едно ръчкаше консервена кутия, която все не иска да се отвори.
- Милейди е истинска лейди, нали? Със замък, слуги и прочее?
- О да. Включително и прочее. С нея сме приятели. И тя е зряла, както са зрели сирената и вината, защото е живяла дълго време без да е остаряла.
- Но тя те е изпратила тук, нали? Тя ли те научи на... каквото там употреби върху Трев?
Точно до Гленда Трев се размърда.
- Не, - отговори Лут - Аз сам изчетох съчиненията на капацитетите по въпроса в библиотеката. Тя обаче ми каза, че и хората са нещо като живи книги и че ще трябва да се науча да ги разчитам.
- Е, Трев го разчете доста добре. Но чуй сега, какво ще ти кажа: опиташ ли го това нещо с мене и друг път пай няма да видиш!
- Да, Госпожице Гленда. Извинявайте Госпожице Гленда.
Тя въздъхна. Какво ми има, че в момента, в който провесват нос, веднага почвам да ги съжалявам! Тя вдигна поглед. Той я наблюдаваше внимателно.
- Престани веднага!
- Извинявайте, Госпожице Гленда.
- Но поне най-сетне си видял ритнитопката. Е, хареса ли ти?
Лицето на Лут грейна:
- Да. Беше чудесно. Шумът, тълпите, скандиранията, ах тези скандирания! Става като втора кръв! А унисонът! Това, че не съм сам! Да съм не просто някой си, а някой заедно със всички, един ум и една обща цел с тях! ... Прощавайте, - той беше видял лицето и.
- Тогава значи ти е харесало, и то доста, - заключи Гленда.
Пламенността на Лутовото въодушевление беше като да отвориш вратата на голяма пещ. Цяло щастие, че косата и не се опърли.
- О да! Емпатията беше великолепна!
- Нея не съм я опитвала, - пробва се наслуки Гленда - но шкембе чорбата им обикновено си я бива.
Потракването на глина в глина и подрънкването на лъжичка възвестиха завръщането на Жулиета или по-точно на чая, който тя държеше пред себе си все едно беше свещен граал, така че самата тя се носеше след него като опашката на комета. Гленда остана впечатлена. Чаят си беше в чашата, а не в чинийката, освен това беше с приемливия кафяв цвят, който обикновено е характерен за чая и който обикновено беше единствената чае-подобна характеристика постигана от Жулиета.
Трев седна и Гленда се зачуди, колко ли време ги е слушал. Е добре, той може и да стане, като за краен случай и поне от време на време се миеше и притежаваше четка за зъби, но Жулиета беше нещо специално, нали така? Това което подобаваше за нея, беше принц. Технически погледнато това означаваше лорд Ветинари, само че той беше твърде възрастен. Освен това никой не знаеше от коя страна на леглото става, а и изобщо дали някога изобщо си ляга. Но някой ден принцът щеше да се появи, дори да се наложеше Гленда да го довлече на верига.
Тя обърна глава. Лут отново се беше втренчил съсредоточено в нея. Добре, ама нейната книга беше добре заключена. Никой нямаше да тършува из страниците и. А утре тя ще разбере, какво замислят магьосниците. Виж, това щеше да е лесно. Тя щеше да бъде невидима.
Безмълвната нощ Лут прекара на тайното си местенце, което беше една друга стая, съвсем наблизо до свещоливницата. Свещите горяха, а той седеше пред реставрираната маса загледан в лист хартия и разсеяно си бъркаше в ухото с края на молива си.
Теоретически погледнато той беше експерт по любовната поезия през вековете и я беше обсъждал надълго и нашироко с Госпожица Церикаишова, библиотекарката на замъка. Беше се опитал също да я обсъди и с Милейди, но тя само се изсмя и каза, че тя била твърде фриволна, макар и доста полезна като инструмент за обучение по използването на езиковото богатство, мерената реч, звукосъчетанията и чувствата в качеството им на средство за постигане на крайната цел, а именно да бъде докарана дадена девойка до състояние да остане съвсем без дрехи. Това последното Лут не беше успял напълно да проумее. На него му звучеше като някакъв фокуснически номер.
Той потупа с молива по страницата. Библиотеката на замъка беше пълна с поезия и той я беше изчел жадно, също както четеше всички книги, без да знае защо е била писана и какво точно се е очаквало да постигне. Но в повечето случаи стихотворенията писани от мъже за жени следваха приблизително една и съща структура. Сега обаче, въпреки богатия избор от най-изкусна поезия, на него не му достигаха думи.
След малко обаче той си кимна удовлетворено. О, да. Прочутата поема на Робърт Скандал „Eхей! До неговата глуха възлюбена”[30]. Тя определено имаше подходящата композиция и стъпка. И разбира се ще трябва да има някаква муза. О да, не може поезия без муза. Това може и да създаде известно затруднение. Жулиета, макар и доста привлекателна, в неговите представи се отличаваше с някаква мила безплътност. Хъммм. А, да, разбира се...
Лут извади молива от ухото си, позамисли се и написа:
Не за Любов ще пея аз, че тя е сляпа,
А ще възпея Музата на Добротата...
Огънят в свещоливницата дотляваше, умът на Лут обаче изведнъж пламна.
Някъде към полунощ Гленда реши, че е достатъчно безопасно да остави момчетата да се забъркват в каквото там се забъркват момчетата, когато наоколо няма жени да ги наглеждат, и се погрижи тя и Жулиета да хванат късния презградски омнибус. Което значеше, че тя можа фактически да спи в собственото си легло.
Тя се огледа в осветената от свещ тясна спалничка и срещна погледа (което изобщо не беше лесно) на Треперко, триокото трансцендентално плюшено мече. Добре би било точно сега да получи малко обяснения от страна на Космоса, обаче вселената никога нищо не обясняваше, а само ти струпваше нови въпроси.
Тя посегна скришом надолу, нищо че можеше да я види само едно триоко плюшено мече, и взе от неуспешно прикритите под леглото запаси най-последната Ирадне Комб-Бътуърти. След десетина минути четене, за което време доста напредна в книгата (доколкото г-ца Комб-Бътуърти се предлагаше в томчета по-тънки дори и от нейните героини), тя изпита дежа ву. И то дежа ву на квадрат, защото имаше чувството, че и преди е изпитвала това дежа ву.
- Ама че те всичките са си досущ едни и същи, нали? - обърна се тя към триокото мече - Знаеш си, че ще е за Слугинята Мери, или за още някоя като нея, че ще има двама мъже и че накрая тя избере добрия, че ще има всевъзможни недоразумения, че те няма да извършат нищо повече от някоя целувка и че е абсолютно гарантирано, че междувременно няма да се случи, примерно, вълнуваща гражданска война, нито нашествие на тролове, нито дори сцена включваща каквото и да е готвене. Най-многото което може да очакваш, е някоя гръмотевична буря.
Наистина нямаше нищо общо с реалния живот, който макар и недостатъчно наситен откъм граждански войни и тролски нашествия поне имаше приличието да е пълен с готвене.
Книгата се изплъзна от пръстите й и тридесет секунди по-късно тя вече беше здраво заспала.
За нейна изненада нито един съсед не изпита нужда да я буди за нещо през нощта, така че тя се събуди, облече се и закуси в един почти непознат за нея свят. Като отвори вратата да занесе закуската на вдовицата Крауди, завари на прага Жулиета. Момичето отстъпи една крачка назад.
- Ама излизаш ли, Глендинка? Рано е бе!
- Е, ти нали си станала, - отвърна Гленда - И, какво удоволствие за очите ми, взела си вестник.
- Не е ли вълнуващо? - възкликна Жулиета и пъхна вестника в ръцете и.
Гленда хвърли бегъл поглед на картинката на първата страница, хвърли втори, изобщо не бегъл, след което сграбчи Жулиета и я завлече в стаята си.
- Онуйките им се виждат, - изказа наблюдение Жулиета с тон твърде делничен за да се хареса на Гленда.
- Ти изобщо не трябваше да знаеш, как изглеждат тея неща! - сащиса се Гленда и плясна вестника на кухненската си маса.
- К’во? Аз братя нямам ли си, а? Сичките не се ли къпят на коритото пред камината, а? А не е като да са нещо специално. А па и си е културно, загряваш ли? Помниш ли, като ме заведе на онуй място с многото хора с многото нуди? Ти вися там с часове.
- Онова беше Кралският Музей на Изкуствата, - възрази Гленда, благодарейки на звездите си, че не бяха някъде навън - То е различно!
Тя се опита да прочете статията, но това беше много трудно с тази картинка до нея, точно където очите постоянно се връщаха ли връщаха.
Гленда беше доволна от работата си. Нямаше си кариера. Кариерите бяха за хора, които не можеха да се задържат на една работа. Тя беше много добра в това, което правеше, а го правеше непрекъснато, без да обръща внимание на света. Сега обаче очите и се бяха отворили. Даже облещили. Дотам, че беше дошло време да примигне.
Под заглавието „Нова светлина пролята върху древна игра” беше поместена рисунка на древна ваза, по-точно, ако й се отдаде дължимата помпозност, амфора в оранжево и черно. На нея бяха изобразени няколко извънредно високи и жилави мъже. Мъжествеността им беше извън всякакво съмнение, макар че може би надхвърляше всякаква вероятност. Те очевидно се бореха за притежаването на една топка. Един от тях лежеше на земята и явно изпитваше болка. Преводът на надписа на амфората гласеше „ЕДИНОБОРСТВО”[31].
Съгласно приложената статия, някой в Кралския Музей на Изкуствата намерил амфората в някакво старо хранилище и тя съдържала свитъци, които, както пишеше, били излагали оригиналните правила на ритни-топката, установени още в началните години на века на Лятната Гъгрица, отпреди хиляда години, когато играта била играна в чест на богинята Педестриана[32]...
Гленда прехвърли набързо останалото, защото имаше доста останало. Съвременна рисунка на гореспоменатата богиня красеше страница трета. Тя, естествено, беше прекрасна. Богините рядко някой ги рисуваше грозни. Което вероятно имаше нещо общо с тяхната способност за незабавно божествено възмездие. Педестриана сигурно в подобен случай би удряла в краката.
Гленда остави вестника кипнала от гняв, а като готвачка тя умееше да кипва. Та това не беше никаква ритнитопка... само дето Гилдията на историците твърдеше, че е и можеше да докаже това не само с древни ръкописи, а и с амфора, а Гленда можеше да схване, че спорът с една амфора си беше обречен.
Но все пак, чак толкова добропорядъчна ритнитопка? Освен само... ами защо? Негова Светлост не обичаше ритнитопката, но ей ти на статия твърдяща, че играта била страшно древна и си имала собствена богиня, а ако имаше две неща, които градът обожаваше, това бяха традициите и богините, особено пък ако богините се случеше да са малко оскъдно драпирани от кръста нагоре. Нима Негова Светлост позволяваше да пишат всякакви неща във вестника? Какво ли се мътеше?
- Имам си работа за вършене, - каза троснато тя - Похвално е, че си купила приличен вестник, но не ти трябва да четеш тоя род неща.
- Ами че аз не го четох това. Кой го интересува? Зех го заради рекламата. Скив.
Гленда никога досега не беше обръщала внимание на рекламите, защото тях ги пускаха хора, които гледаха да ти измъкнат парите. Но като стана дума, ето я. Мадам Фашкие от Шибън била представяла... микроризница.
- Ти каза, че може да идем, - натърти Жулиета.
- Да де, ама това беше преди...
- Ти каза, че може да идем.
- Да. Обаче, такова, досега някой от Кукличките ходил ли е изобщо на модно ревю? Не е като за нашта черга тази работа, нали?
- Във весника това го няма. Пише вход свободен. Ти каза, че може да идем!
Два часа, мислеше си Гленда. Да речем че успея да...
- Е, хубаво. Среща на работа в един и половина, чуваш ли ме? Нито минута по-късно! Имам да свърша туй онуй.
Академичният съвет заседава всеки ден от единайсет и половина, каза си тя наум. Само да можех да съм там невидима. Тя се ухили...
Трев беше седнал на паянтовия стар стол, който му служеше за кабинет в свещоливницата. Работата вървеше с обичайната си и благонадеждна охлювска скорост.
- А, виждам, че сте дошли рано, Господин Трев, - каза Лут - Извинявайте, че не бях тук. Беше възникнал спешен случай с един свещник, - той се наведе по-наблизо до Трев - Направих, каквото бяхте заръчали, Господин Трев.
Трев изпадна от мечтите си за Жулиета и произнесе:
- Ъъ?
- Бяхте ми заръчали да напиша... да огладя вашето стихотворение за Госпожица Жулиета.
- Ама ти направи ли го?
- Вероятно бихте желали да му хвърлите едно око, Господин Трев? - той му връчи лист хартия и застана разтревожен до стола му като ученик до черната дъска.
Много скоро челото на Трев се набръчка:
- Каква е тая наяда?
- Вид нимфа, сър, с който образ се подчертава чудесността на явяването на Възлюбената.
- Имаш предвид, че я срещнах в кухнята, а после при шкембеджията ли? - недоумяваше Трев.
- Не, Господин Трев. На ваше място бих си казал, че поезията просто си звучи така.
Трев си запроправя с мъка път нататък. Досега не му се беше случвало много да се сблъсква с поезия, освен с оня вид, който започваше примерно с „Кой не скача и не пее”, това обаче си се виждаше, че си е истината. Листът изглеждаше хем препълнен, хем някак си просторен. Да не говорим, че и почеркът беше страшно засукан, а това е сигурен признак, нали така? Тея работи в „Кой не скача и не пее” няма да ги видиш.
- Страшна работа, бе господин Лут. Наистина страшна работа. Поезия си е та дрънка, ама к’во точно казва?
Лут си прочисти гърлото:
- Значи, сър, естеството на поезията от този вид се състои в създаване на настроение, което би вдъхнало на адресата, което, сър, ще рече на младата дама, на която ще пратите стихотворението, на много нежни чувства спрямо автора на стихотворението, който в дадения случай сте вие, сър. Според Милейди всичко друго би било само натягане. Донесох ви писалка и плик. Ако бъдете толкова любезен да подпишете стихотворението, аз ще се погрижа то да достигне до Госпожица Жулиета.
- А на бас, че никой досега не и е писал стихотворение, - замечта се Трев, набързо потулвайки обстоятелството, че това „никой” включваше и него - Ама как ми се иска да съм там, като го чете.
- Това не би било препоръчително, - намеси се бързо Лут - Общото мнение по въпроса е, че младата дама следва да го прочете в отсъствието на вдъхновения обожател, това сте вие, сър, така че да си изгради благоприятна представа за него. Фактическото ви присъствие в действителност би могло да попречи, особено както и днес не сте си сменяли ризата. Освен това получих информацията, че съществува вероятността всичките и дрехи да паднат.
Трев, който се беше запънал на понятието „обожател”, скорострелно превключи към тази информация.
- Ъ, я повтори?
- Вероятно е всичките и дрехи да паднат. Съжалявам за това, но изглежда е странично действие на процесите около поезията. Както и да е, в най-общ смисъл, стихотворението предава посланието, което вие, сър, поискахте, а именно „Ти си наистина страшно парче. Много си падам по тебе. Аре да излезем? Без разни такива, обещавам”. Само че сър, доколкото това е любовно стихотворение, аз си позволих леко да го допълня с намека, че ако случайно въпросната млада дама се окаже, че би приветствала разните такива, то вие няма да я оставите разочарована в това отношение.
Архиканцлер Ридкъли потърка ръце:
- Е, господа, надявам се, че сте прегледали тазсутрешните вестници, или че поне сте им хвърлили по някой поглед?
- Мисля, че с оная предна страница има някаква грешка, - изказа се Лекторът по Съвременни Руни - Като я видях, направо ми се отщя да закусвам. Метафорично казано, разбира се.
- Очевидно амфората се намира в мазетата на музея вече от поне триста години, но по някаква причина е излязла наяве точно сега, - продължи Ридкъли - Естествено, там има купища неща, които досега никой не е прегледал като хората, а и тогава градът е изпитвал повишено лицемерен период и не му се е искало и да знае за подобни работи.
- Какво, за това, че мъжете имат онуйки ли? - намеси се д-р Хикс - Тая новина няма как да не се разчуе рано или късно.
Той огледа неодобрителните лица около себе си и добави:
- Пръстена с черепа, нали се сещате? Съгласно правилника на Университета завеждащият Катедра Посмъртни Комуникации има правото, не, даже задължението да прави пошли, провокативни и умерено злобни забележки. Съжалявам, но такива са вашите правила.
- Благодаря ви, д-р Хикс. Вашите несвоевременни забележки са надлежно отбелязани и съответно оценени.
- Знаете ли, на мен лично ми изглежда малко подозрително, че тая проклета амфора, се е появила точно по това време, - произнесе се Старшият Дискусионен Наставник - И се надявам, че не само аз съм достигнал до това подозрение.
- Напълно ви разбирам, - пак се обади Хикс - Ако не знаех, че Архиканцлерът е зарязал всичко само да убеди Ветинари да ни разреши да играем, аз бих си помислил, че тук се е крояло нещо.
- Мммм-да, - продума замислено Ридкъли.
- Древните правила изглеждат много по-интересни, сър, - изказа се Пондър.
- Мммм-да.
- Прочетохте ли това, че на играчите не им се разрешава да пипат топката с ръце, сър? А върховният жрец е на игрището за да гарантира, че всички правила се съблюдават?
- Не виждам как това би се прихванало в днешни дни, - даде глас на наблюдението си Лекторът по съвременни руни.
- Той е въоръжен с намазан с отрова кинжал, сър, - поясни Пондър.
- О? Добре тогава, това поне ще подсигури по-интересна игра, какво ще кажеш Муструм?... Муструм?
- Какво? А, да. Ъхъ. Интересно предложение. Струва си да се обмисли. Един човек контролиращ... Страничният наблюдател, виждащ повече от играта... по-скоро играчът, практически... Та значи, какво пропуснах?
- Моля, Архиканцлере?
Ридкъли премигна към Пондър Стибънс:
- Какво? А, аз просто си събирах мислите, такива ми ти неща, - той поизправи снага - Във всеки случай правилата точно сега не са ни проблем. И без това трябва да я играем тази игра, така че ще се придържаме към тях в най-добрите традиции на спортсменството, до момента в който установим, как може най-ползотворно да ги нарушаваме в наша полза. Г-н Стибънс, вие бяхте натоварени със задачата да сумаризирате нашите изследвания по въпроса. Моля, катедрата е ваша.
- Благодаря ви г-н Архиканцлер, - Пондър прочисти гърло - Господа, феноменът ритни-топка очевидно не се ограничава само до правилата, нито до хода на играта. Те, във всеки случай, са чисто технически подробности. За нас, имам чувството, по-голям интерес представлява скандирането и, разбира се, храната. Те явно са от интегрално значение за спорта. За съжаление същото се отнася и до групите привърженици.
- Какво е естеството на проблема?
- Исках да кажа грубите привърженици, а естеството на проблема е, че на тях им идва естествено да се налагат взаимно по главите. Няма да е преувеличение да се каже, че хулиганството и безмисленото насилие, каквото се наблюдаваше вчера следобед, е един от стълбовете крепящи този спорт.
- Цяла пропаст, деляща го от изначалните обичаи в древността значи, - поклати глава Завеждащият катедра Неопределени Изследвания.
- Нещо такова. Доколкото разбирам в онези дни загубилият отбор е бил удушаван. Макар че от друга страна, това вероятно може да се нарече обмислено насилие осъществявано с пълната и ентусиазирана подкрепа на целокупното гражданство, или поне на тази негова част, която все още е способна да диша. За щастие ние все още нямаме привърженици, така че това не представлява наш проблем, поради което предлагам да преминем директно към баниците.
Откъм магьосниците се надигна хор на всеобщо одобрение. Храната беше хлябът им насъщен, по възможност с масълце и хубаво сладко и чайче и биричка. Някои от тях вече се бяха загледали към вратата предвкусвайки количката със закуските. От девет часа беше минала цяла вечност.
- От централно значение за спорта е баницата, - продължаваше Пондър - която като цяло се състои от тестени кори, съдържащи съответния пълнеж. Събрах десетина образци и ги изпитах върху обичайните обекти.
- Студентите? - досети се Ридкъли.
- Да. Те казват, че били пълна отврат. Хич не били на баницата мекото, по техните думи. Но си ги изядоха и нищо не остана. Изследванията върху съставките установиха, че те съдържат лой, сланина и сол, но доколкото беше възможно да се види, явно никой от студентите не е умрял...
- Тогава значи ги бием по баници, - оживи се Ридкъли.
- Вероятно, г-н Архиканцлер, въпреки че не мисля, че качеството на баниците играе някаква роля...
Той спря, защото вратата се отвори пред нашествие на подсилена, тежкотоварна количка за закуски. Понеже не беше задвижвана от Нея, магьосниците не обърнаха повече внимание на това, което я задвижваше, а се съсредоточиха върху подаването на чашки, предаването по кръг на захарницата, инспекция на качеството на шоколадовите бисквити с оглед да се набарат повече от тях отколкото се полага на едно лице, и разните други дребни машинацийки, без каквито комисията би била хитроумно изобретение за бързо приемане на стойностни решения. Когато дрънченето утихна и борбата за последната бисквита беше изчерпана, Ридкъли звънна с лъжичката си по ръба на чашата си за тишина, макар че поради това, че той беше Ридкъли, това само добави към общата врява шума от счупен порцелан. Когато момичето отговарящо за количката попи всички поражения с гъбата си, той продължи:
- Скандирането, господа, на пръв поглед изглежда като поредната странична подробност, но имам основания да считам, че то притежава известна сила, която не можем да пренебрегнем без опасност от сурови последствия. Както може да се види, преводачите на музея смятат, че съвременните ритнитопковски песни първоначално са били химни към богинята, призоваващи я да дари с благосклонността си съответния отбор, докато по краищата на игрището танцували наяди, които да вдъхновяват играчите за по-велики спортни постижения.
- Наяди? - обади се Завеждащият катедра Неопределени Изследвания - Те нали бяха водни нимфи? Девойки с много тънки влажни дрехи? Защо ще са му на някого да му се мотаят наоколо? Освен това те не давеха ли моряци като им пееха?
Ридкъли остави замисленото мълчание да увисне за малко във въздуха преди да го наруши:
- За щастие не мисля, че в наши дни някой ще очаква да играем ритнитопка под водата.
- Баниците ще изплуват, - отбеляза Завеждащият катедра Неопределени Изследвания.
- Не задължително, - възрази Пондър.
- А какво е положението с облеклото, г-н Стибънс? Да приемем, че има все някакво?
- Температурите в древността са били по-високи. Мога да ви уверя, че никой няма да настоява на голота.
Пондър би могъл да забележи тракането, когато момичето с чаената количка замалко не изпусна една чаша, но беше достатъчно великодушен да не забележи, че е забелязал. Той продължи:
- Понастоящем екипите на отборите се състоят от стари ризи и къси панталони.
- Колко къси? - поинтересува се Завеждащият катедра Неопределени Изследвания с известна настойчивост в гласа.
- Не много над коляното, както разбрах, - отговори Пондър - Има ли вероятност това да създаде проблем?
- Да има. Коленете трябва да са покрити. Общоизвестен факт е, че видът на мъжки колене може да предизвика у жените масов неконтролируем пристъп на похотливост.
Откъм количката със закуските пак нещо се раздрънча, но Пондър не му обърна внимание, защото в момента и неговата глава малко се беше раздрънчала.
- Сигурни ли сте за това, сър?
- Това е установен факт, млади ми Стибънс.
Пондър тази сутрин беше открил сив косъм на гребена си, така че не беше в настроение да остави такова нещо да мине ей така.
- И в кои точно книги... - започна той, но Ридкъли го прекъсна с необичайна дипломатичност. Обикновено той обичаше дребните дрязги помежду преподавателския състав.
- Няколко допълнителни сантиметра, които да ни защитят от стъпкване от тълпи дами не би трябвало да представляват проблем, нали, господин Стибънс? О-па...
Това последното беше към Гленда, която беше изпуснала две лъжици на килима. Тя му направи бегъл реверанс.
- Ъ, да... и ще трябва да носим цветовете на университета, - продължи той с намек за безпокойство.
Ридкъли се гордееше с това, че се отнасяше добре с персонала, и действително го правеше, когато се случеше да се сети за тях, да но това изражение на интелигентна изненада на лицето на това закръглено момиче го безпокоеше. Беше все едно някоя кокошка да му намигне.
- Хъм, да точно така, - продължи той - Добрата стара червена фанелка, каквато носехме в дните като гребах, с двете големи лататински U отпред, прями и дръзки...
Той хвърли един поглед към прислужницата, която се мръщеше. Но той нали беше Архиканцлерът, нали така? Не пишеше ли така на вратата му?
- Точно това ще е, - обяви той - Ще я видим тая работа с баниците, макар че съм виждал разни работи в баници, които не са много много за гледане, ха-ха-ха, и ще приспособим добрата стара червена фанелка. Какво има по-нататък, г-н Стибънс?
- По отношение на песента, сър. Помолих Магистъра по Музика да поработи върху няколко варианта, - поде гладко Пондър - Необходимо е да изберем отбор колкото е възможно по-бързо.
- Не виждам за какво е това припиране, - оплака се Завеждащият катедра Неопределени Изследвания, който замалко не беше клюмнал след изобилието от шоколадови бисквити.
- А сетете се, завещанието, - напомни Завеждащият катедра Посмъртни Комуникации - Ние...
- Pas devant la domestique![33] - прекъсна го Лекторът по Съвременни Руни.
Ридкъли този път вече автоматично погледна Гленда и остана с натрапчивото чувство, че ето ти една жена решена спешно да изучи определен чужд език. Идеята беше смахната, но и възбуждаща. До този момент той никога не беше мислил за слугините в единствено число. Те нали всичките бяха... прислуга. Той беше учтив с тях, усмихваше се когато беше уместно. Допускаше, че и те вършат и други неща освен да сервират и отсервират, примерно понякога напускаха за да се омъжат, а понякога просто... напускаха. Чак до този момент обаче той изобщо не си беше помислял, че те може и да мислят, още пък по-малко беше помислял какво мислят те, а най-малко от всичко, какво мислят за магьосниците. Той отново се обърна към масата.
- А кой ще извършва скандирането, Господин Стибънс?
- Гореспоменатите привърженици, феновете, сър. Това е съкращение от „фанатици”.
- А нашите ще бъдат... кои по-точно?
- Е, ние все пак сме най-големият работодател в града, сър.
- В интерес на истината мисля, че това е Ветинари, а как би ми се искало по всички демони да знам, на кого точно дава работа той, - отбеляза Ридкъли.
- Убеден съм, че нашият верен персонал ще ни подкрепя, - изръси Лекторът по Съвременни Руни, обърна се към Гленда и за смайване на Ридкъли я попита облизвайки се - Сигурен съм, че ти ще ни бъдеш фенка, нали, детето ми?
Архиканцлерът се облегна удобно. Имаше ясното предчувствие, че ще стане забавно. Добре де, тя не се изчерви, нито пък се разкрещя. Фактически не направи нищо, освен внимателно да прибере порцелана.
- Аз подкрепям Кукличките, сър. Винаги съм била за тях.
- Те добри ли са?
- Точно сега са в труден период, сър.
- А, тогава предполагам, че ще пожелаете да подкрепите нашия отбор, който ще е наистина извънредно добър!
- Не мога да направя това, сър. Всеки трябва да си подкрепя отбора, сър.
- Но нали току що каза, че те не се оправяли много добре.
- Точно тогава човек си подкрепя отбора, сър. Иначе си минавач.
- А минавач значи...
- Някой който се скъсва от викане, докато всичко върви добре, а като започнат загуби, минава към други. Те винаги викат най-силно.
- И цял живот ли викате само за един отбор?
- Е, ако се преместиш в друг квартал, няма лошо и да минеш другаде. На никой няма да му пука, освен ако не идеш при някой върл враг, - тя видя озадачените им физиономии и поясни - Като Напхил Юнайтед срещу Грамадите, или като Кукличките срещу Мътни Извор, или като Месари Кочина Могила срещу Глигани Петльова улица. Нали се сещате.
След като те явно не се сетиха, тя продължи:
- Те се мразят истински. Винаги са се мразили и винаги ще се мразят. Срещите им са лоша работа. Тогава всички затварят кепенците. Не знам, какво ще кажат съседите ми, ако ме видят да похваля за каквото и да е някой мътняк.
- Но това е ужасно! - възкликна Лекторът по Съвременни Руни.
- Извинете, госпожице, - обади се Пондър - но повечето от тези двойки са разположени доста наблизо едни от други, защо тогава се мразят толкова?
- Това поне е лесно, - обясни д-р Хикс - Трудно е да мразиш хора, които са някъде далече. Забравяш колко противни са. А брадавиците на комшията ги виждаш всеки ден.
- Точно такива цинични забележки бих очаквал от един посмъртен комуникатор, - измърмори Лекторът по Съвременни Руни.
- Или от реалист, - намеси се с усмивка Ридкъли - Но Кукличките и Мътни извор са на противоположните страни на града, госпожице.
Гленда сви рамене:
- Знам, но винаги си е било така. Така си е и толкова. Аз друго не знам.
- Е добре, благодаря ви...? - нямаше съмнение в увисналата въпросителна.
- Гленда, - представи се тя.
- Виждам, че има много неща, което още не разбираме.
- Да, сър. Всичко, - не беше смятала да каже това на глас, а просто и се изплъзна от устата.
Магьосниците бяха потресени и объркани, защото се беше случило нещо, което просто не можеше да го бъде. Със същия успех количката с чая можеше да вземе да изцвили. Ридкъли плясна с ръка по масата преди останалите да са намерили думи.
- Добре го рекохте, госпожице, - разсмя се той, докато Гленда чакаше подът да се разтвори и да я погълне - И съм сигурен, че забележката ви е дошла от сърце, защото няма начин да е дошла от ума ви.
- Съжалявам, сър, но господинът ме попита за мнението ми.
- А ей това сега пък беше от ума. Браво, - одобри Ридкъли - Така че, значи, окажете ни любезността да ни запознаете с вашите мисли по въпроса, госпожице Гленда.
Все още в шок Гленда се взря в очите на Архиканцлера и прочете в тях, че сега не е време за друго освен за дързост, но си беше и обезпокоително.
- Ами, за какво е всичко това, сър? Ако искате да играете, просто давайте, а? Защо ви е да променяте нещата?
- Играта ритни-топката е твърде изостанала от времето си, Госпожице Гленда.
- Добре де, но и вие също... Извинявайте, извинявайте, но, добре де. Нали разбирате. Магьосниците винаги са си магьосници. Тук няма много промени, нали? Пък вие ми говорите за някакъв Магистър на Музиката да напишел нова песен, а тея неща не стават така. Песните стават от Мелето. Те просто стават. Те просто, ами, все едно изникват от въздуха. А пък баниците са си направо ужасни, вярно, да, но като си в Мелето и времето е мокро и палтото ти е прогизнало, а обувките ти текат, а ти като задъвчеш баницата си и знаеш, че и всички останали също си дъвчат баниците, а мазнината се стича по ръкавите ти, ами тогава, сър, просто нямам думи, сър, не знам как да го изразя, сър. Това е едно такова чувство, не мога да го опиша, но е като да си малко детенце на Прасоколеда, и човек не може да го купи, не може да му напише разписания и организации, нито да го излъска, нито да го опитоми. Извинявайте, че говоря така, без да ми е според положението, сърове, но така или иначе, това е то. Трябва да сте го изпитали, сър. Баща ви не ви ли е водил на мач?
Ридкъли огледа Съвета и отбеляза известна влажност в очите им. Магьосниците бяха предимно от онова поколение, от което се ковяха дядовците. Освен това бяха преобладаващо, ами преобладаващи, и претрупани с цинична опакост и наслояванията на годините, обаче... мирисът на мокри евтини балтони, винаги съдържащи на вид и вкус нюанси на сажда, и баща ти, или може би дядо ти, как те качва на раменете си, така че ето те, високо над всичките евтини шапки и шалове, така че можеш да почувстваш топлината на Мелето, да наблюдаваш приливите и отливите му, да усещаш пулса му, а после, все по някое време, ще получиш баничка, или може би половин баничка, ако времената се окажеха особено тежки, а пък ако са наистина тежки, ще е шепа мазни тлъсти грахчета, които се ядат едно по едно, така че да разтеглиш времето за ядене... а пък ако времената се окажеха благодатни, можеше пък да има и истински лакомства, като например цял хот дог, който да си го изядеш целия сам, или пък паничка чорба с плуващи по повърхността жълти капки мазнина и парченца хрущял, които можеше да дъвчеш на връщане за вкъщи, месо, което сега не би хвърлил и на куче, но което си беше свещеният лотос споделян с боговете тогава посред дъжда и виковете, в лоното на Мелето...
Архиканцлерът премигна. Всичко това не беше траяло и миг, освен ако човек не брои седемдесетте години, които си отминаха ей така.
- Ъ, много образна аргументация, - похвали той и се посъвзе - Добре обосновани интересни становища. Обаче, разберете ни, ние имаме отговорности. В крайна сметка този град е бил само шепа селца преди да бъде построен моят университет. Дълбоко сме обезпокоени от вчерашните улични боеве. Дочухме и слухове, че някой е бил убит само защото е подкрепял неподходящия отбор. Не може просто да останем настрана и да оставим да се случват подобни неща.
- Тогава значи ще затворите Гилдията на Убийците, така ли, сър?
Всички усти ахнаха в потрес, включително и нейната собствена. Единствената рационална мисъл, която не избяга панически от ума и беше: „Интересно, дали оная работа в Гилдията на Шутовете още е свободна? Заплатата е мизерна, но пък те могат да оценят един пай.” Когато тя се осмели да вдигне поглед, Архиканцлерът се беше загледал в тавана, а пръстите му барабанеха по масата. „Трябваше да съм по-внимателна”, - дуднеше Гленда в собственото си ухо - „Това става като се разбърбориш с разни хайлайфни. Ще се забравиш коя си ти, те обаче няма да забравят, кои са те”.
Барабаненето спря.
- Интересен аргумент, и много уместен, - рече Ридкъли, - поради което ще изложа отговора си по следния начин, - той щракна с пръсти и с пукане и мирис на шипки във въздуха над масата изникна малко червено кълбо.
- Първо, Убийците, макар и смъртоносни, не са такива напосоки, а фактически представляват опасност преди всичко един за друг. От наемно убийство следва да се боят, най-общо казано, тези, които са достатъчно могъщи да прибегнат до такова, общо взето, в целите на самозащита.
Още едно светещо кълбо се присъедини към предишното.
- Второ, за тях е въпрос на принцип да не бъде увредена никаква собственост. Те са неизменно учтиви, деликатни, пословично безшумни и дори не биха си помислили да загробват някого на обществено място.
Появи се трето кълбо.
- Трето, те са надлежно организирани и, следователно, са податливи на влияние от страна на държавния апарат. Лорд Ветинари много държи на такива неща.
Четвърта сфера се материализира с пукот.
- И четвърто, самият Лорд Ветинари е следвал за наемен убиец със специализации потайност и отрови. Не съм убеден, че той ще раздели вашето мнение. А той все пак е Тиранин, независимо че е развил тиранията до такава степен на метафизично съвършенство, че действа не толкова със сила, колкото с въображение. Той, разбирате ли, не е длъжен да се вслуша във вас. Не е длъжен да се вслушва дори и в мен. Той се вслушва в града. Не знам как го прави, но точно това прави. И играе на него като на цигулка, - Ридкъли се позамисли и продължи - или като на най-сложната игра, която можете да си представите. Градът функционира, не перфектно, но по-добре отколкото е функционирал, когато и да е било преди. Така че мисля, че е дошло време да се промени и ритнитопката, - той се усмихна виждайки изражението и - Каква длъжност заемате, млада госпожице? Защото там само се хабите напразно.
Вероятно това ще да е било замислено като комплимент, но Гленда, както главата и беше така препълнена с думите на Архиканцлера, че те се сипеха с дрънчене от ушите и, чу себе си да казва:
- Никак не се хабя даже, сър! Никога не сте опитвали по-хубави баници от моите! Аз отговарям за Нощната Кухня!
Метафизиката на прагматичната политика не фигурираше сред интересите на повечето присъстващи, но виж от баници те разбираха, и още как. Тя и досега беше в центъра на вниманието им, но сега интересът им наистина се разпали.
- Наистина ли? - обади се Лекторът по Съвременни Руни - А ние мислихме, че е онази, красавицата.
- Нима? - усмихна му се Гленда - Е, аз отговарям за нея.
- А кой прави онази великолепна баница, дето ни я пращате понякога, онази с пастата от сирене и горещия лучен слой?
- Ораческата Баница? Аз, сър. По моя собствена рецепта.
- Наистина ли? И как постигате маринованите лукчета да са хем печени, хем да са все така крехки и хрупкави? Просто изумително!
- По моя собствена рецепта, сър, - повтори твърдо Гленда - Нямаше да е моя собствена, ако я разправях наляво и надясно.
- Добре казано, - намеси се весело Ридкъли - Не може просто ей така да седнеш да разпитваш майстори за тайните на техния занаят, стари мой приятелю. Тея работи просто не се правят и толкоз. А сега обявявам, че това съвещание е достигнало до решение, макар че фактически ще обява, какво е то, по-късно, когато го взема, - той пак се обърна към Гленда - Благодаря ви, че бяхте толкова любезна да дойдете тук днес, Госпожице Гленда, а аз няма да разпитвам, как така млада дама работеща в Нощната Кухня налива тук чая по пладне. Да имате случайно да ни посъветвате още нещо?
- Е, - започна Гленда, - щом като питате... Не, всъщност не е моя работа...
- Сега едва ли е най-подходящото време за срамежливост, не мислите ли?
- Е добре, става дума за екипа ви. Това значи цветовете на отбора ви. С червеното и жълтото нищо лошо, тях точно никой друг не ги използва, но, ами, искате значи две големи U-та отпред, така ли? Едно такова UU? - тя размаха ръце пред себе си.
- Да, съвършено точно така. В крайна сметка това сме си ние, - кимна Ридкъли.
- Сигурни ли сте? Имам предвид, знам, че вие господа сте ергени и така нататък, но... добре де, с тях ще изглеждате сякаш имате женски гърди. Честна дума.
- О богове, сър, ама вярно, - сепна се Пондър - Тази форма би била доста злощастна...
- Що за ум трябва да има човек, който би видял такова нещо в две невинни буквички? - възмути се Лекторът по Съвременни Руни.
- Не знам, сър, - отговори Гленда - Но всички мъже гледащи ритнитопка имат по един такъв. Освен това ще лепнат някой прякор. Те това много го обичат.
- Подозирам, че сте права, - рече Ридкъли - но аз никога не съм имал такива проблеми навремето като гребах.
- Ритнитопковските запалянковци са по-невъздържани в езика, сър, - изтъкна Пондър.
- Да, освен това навремето ние бяхме доста невъздържани като се опреше до мятането на огнени топки, доколкото си спомням, - замисли се Ридкъли - Тюх да му се не види. Тъкмо си мислех пак да попроветря малко стария парцал. Но все пак съм сигурен, че можем да попроменим малко дизайна, така че да се избегнат всякакви смущаващи детайли. Още веднъж ви благодаря, Госпожице Гленда. Женски гърди значи? За малко да се натресем, без майтап. Пожелавам ви приятен ден, - и той затвори вратата зад количката, която Гленда буташе като за състезание...
Моли, старшата прислужница в Дневната Кухня я чакаше като на тръни през един коридор от там. Тя спихна от облекчение, когато Гленда взе завоя дрънчейки с празните съдини.
- Всичко ли мина добре? Нещо да се е оплескало? В голяма беля ще се вкарам, само да се е оплескало нещо. Кажи ми, че нищо не се е оплескало!
- Всичко си беше наред, - увери я Гленда и си спечели подозрителен поглед.
- Ама сигурна ли си? Дължиш ми услуга за това!
Законите за запазването и дълженето на услугите са едни от най-фундаменталните в мулти-вселената. Първият закон гласи: никой не иска само една услуга; втората молба (след приключването на първата услуга), с предисловието „и ако не съм твърде нахална...” представлява искане на още една услуга. Ако гореспоменатата втора молба не бъде удовлетворена, то съгласно втория закон, нуждата от каквато и да е благодарност и отплащане за първата услуга става равна на нула, така че, по силата на третия закон, направилият услугата не е направил изобщо никакви услуги, при което се стига до колизия на цялата система от услуги.
По сметките на Гленда обаче, в течение на годините тя е правила множество услуги, а самата тя дължеше малко. Освен това тя имаше причина да счита, че Моли е прекарала много добре дошлата и почивка в обятията на приятеля си работещ във фурната.
- Ще можеш ли да ме вкараш на банкета в сряда вечерта?
- Ще ме извиняваш, но тази, която определя кой ще сервира там, е икономката, - възрази Моли.
Да бе, и ще определи дългокраките кльощави момичета, помисли си Гленда.
- А и изобщо, защо ти е да се набутваш в това? - продължи Моли - То си е търчане до припадане за никакви пари, ако си говорим честно. Да де, след такова голямо събитие изкарваме прилични остатъци, но точно на теб това защо ти е? Всеки знае, че ти си царицата на остатъците! - тя се запъна, усещайки, колко неловко се бе получило - Искам да кажа, че всички знаем, колко си добра в правенето на възхитителна храна, от която винаги почти нищо не остава, - опита се да замаже тя - Наистина това исках да кажа!
- Не мисля, че си искала да кажеш, каквото и да е друго, - задържа тона си спокоен Гленда, но след малко пак го повиши добавяйки - А за услугата мога да ти се отплатя още сега! Имаш два брашнени отпечатъка от ръце на дупето си!
Погледът, който и беше върнат не беше голяма победа, но пък дават ли ти дръж. Въпреки това, цялата тази странна сцена, за която тя беше сигурна, че ще има да съжалява, и беше отнела твърде много време. А имаше работи за уреждане в Нощната Кухня.
След като се затвори вратата зад необичайно прямата прислужница, Ридкъли многозначително кимна към Пондър:
- Е добре, господин Стибънс. Цялото време докато аз си приказвах с нея, вие не откъсвахте поглед от тавмометъра си. Изплювайте камъчето.
- Нещо доста заплетено е, - запъна се Пондър.
- А аз пък да си мисля, че зад цялата тази работа с амфората бил стоял Ветинари, - омърлуши се Ридкъли - Трябваше да се сетя, че той никога не е толкова неизтънчен.
- О, аз от самото начало предположих, че ще стане нещо такова, - обади се Лекторът по Съвременни Руни.
- Именно, - присъедини се и Завеждащият катедра Неопределени Изследвания - И на мен ми мина през ума, още когато за пръв път го зърнах във вестника.
- Господа, - изхъмка Ридкъли - Направо ми скрихте топката, като ви гледам, как точно в момента, когато ми дойде идея, каква е работата с нещо си, и вие се оказва че сте го знаели от по-преди. Направо съм изумен.
- Извинявайте, - намеси се д-р Хикс - но аз си нямам абсолютно никаква представа, какви ги говорите.
- Ама ти си загубил досега със света! Прекарваш твърде много време в подземията, драги ми господине! - каза му строго Лекторът по Съвременни Руни.
- И това е защото вие не ми давате да излизам достатъчно често! А нека ви напомня, че ми се налага да поддържам жизненоважен рубеж на космическа защита на това учебно заведение с персонал числящ точно едно лице? Добре де, като казах лице... но там е работата, че и той е умрял!
- Чарли ли имаш предвид? Спомням си го аз стария Чарли, но добре си бачка, - каза Ридкъли.
- Да, но постоянно се разглобява, - въздъхна Хикс - Старая се да ви държа в течение чрез месечните ми отчети. Надявам се, че ги четете...
- Кажете ми, д-р Хикс, - прекъсна го Пондър - да сте изпитали нещо необичайно докато тази млада дама ни говореше толкова красноречиво?
- Ами да, разбира се, за момент имах много приятни спомени за баща ми.
- Също както, със сигурност, всички ние, - продължи Пондър и около масата се закима тържествено - А аз изобщо не си спомням баща ми. Отгледаха ме едни лели. Изпитах дежа ву, без да съм имал оригиналното ву.
- И не е било магия? - предположи Лекторът по Съвременни Руни.
- Не. Религия, както подозирам, - произнесе се Ридкъли - Призовано божество, такива ми ти работи.
- Не призовано, Муструм, - поде д-р Хикс - А откликнало на въпиющо кръвопролитие!
- А, без такива, - Ридкъли се изправи - Този следобед бих искал да поставя един малък експеримент. Няма да приказваме за ритнитопка, няма да спекулираме за ритнитопка, няма да се тормозиме за ритнитопка...
- А ще ни накараш да я играем, нали? - оклюма Лекторът по Съвременни Руни.
- Да, - подтвърди Ридкъли, повече от малко разочарован, че му развалиха едно толкова ефектно встъпление - Само лека разгрявка, колкото да придобием опит от първи ръце за това, как се играе тази игра.
- Ъ. Ако сме точни, според новите правила, под които имам предвид древните правила, които сме взели за модел, опитът от първи ръце ще означава никакви ръце, - уточни Пондър.
- Добре казано, бе човек. Ще разпространиш ли вестта? Упражнение по ритнитопка на моравата като свършим обяда!
Нещо което човек не бива да забравя като си има работа с джуджета е, че те, ако и да споделят с нас един и същи свят, все пак, метафорично казано, гледат на него като на обърнат наопаки. Само най-богатите и най-влиятелни джуджета живеят в най-дълбоките пещери. За едно джудже апартамент с изглед на всичките четири страни в самия център на града ще е нещо като най-изпаднало гето. Джуджетата обичат да им е тъмно и прохладно. И не само това. Ако едно джудже върви нагоре, значи му е наистина нанагорно, а най-долната прослойка джуджета беше техният висш клас. Едно богато, здраво и самоуважаващо се джудже със собствен плъхоразвъдник по право изпадаше на самото дъно на пропастта и си печелеше ниска репутация. Разговаряш ли с джуджета, няма как, обръщаш ума си с главата надолу. А също и града си. Та нали, като тръгнеш да копаеш надолу в Анкх-Морпорк, намираш само още от Анкх-Морпорк. И то хиляди години от Анкх-Морпорк, само чакащи да бъдат разкопани, подсилени с крепежи и облицовани с лъскавите джуджешки тухли.
На това се основаваше „Грандиозният Инфрас-прас-структурен проект” на Лорд Ветинари. Градските стени сгягаха града като с най-щастливия сън на някой фетишист. Гравитацията позволяваше само ограничени възможности за растеж нагоре, обаче наносните пластове на равнината предлагаха безгранични запаси от надолу.
Така че Гленда беше доста изненадана да намери Гофна точно на повърхността на Блъскалото, редом до най-луксозните бутици за човешки дамски облекла. Което обаче не беше лишено от смисъл, защото ако искаш да направиш скандален пробив в продажбата на дрехи, не е зле да се маскираш като останалите магазини, заети със същото. Тя имаше известни притеснения относно името, но явно „гофна” значеше на джуджешки „чудна изненада” и ако тръгнеш да се смееш на подобни неща, няма да ти остане време да си поемеш дъх от смях.
Тя пристъпи към входа настръхнала като някой, напълно сигурен, че още от момента в който кракът и стъпи вътре, ще и таксуват по пет долара в минута за дишането на тамошния въздух, а после ще я обърнат с главата надолу и каквото от имуществото не успеят да и го изтръскат, ще и го изтръгнат с кука.
И наистина си беше класно. Но класно по джуджешки. Което значеше колкото си щеш плетени ризници и оръжеен арсенал достатъчен да се превземе прилично голям град. Но при внимателен поглед се виждаше, че и ризниците и оръжията са дамски. И очевидно до това се беше стигнало ето така: На джуджетата жени им беше писнало постоянно да изглеждат точно като джуджета мъже и те се заели метафорично казано да претопят доспехите си за да си изковат нещо малко по-леко и позволяващо нагласяване за прилягане по фигурите им.
Жулиета разясни това докато слизаха, въпреки че, естествено, Жулиета не употреби думата „метафорично”, която беше няколко реда етимология отвъд нейния обсег. Пълно беше с бойни брадви и бойни чукове, но във всичките имаше и по някакъв дамски нюанс. Една бойна брадва, очевидно способна да разсече цял гръбнак надлъжно, беше красиво гравирана с цветенца. Това беше цял нов свят и както беше застанала на входа и се оглеждаше, Гленда почувства облекчение, че тук имаше и други човешки същества. Фактически за нейна изненада те даже не бяха малко. Една от тях, човешка девойка на стоманени токчета петнадесет сантиметра високи се плъзна към тях сякаш привлечена от магнит. А като се има предвид количеството железа по нея, тя надали би могла просто така да подмине безгрижно един магнит. Тя носеше поднос с питиета.
- Заповядайте моля: черна медовина, червена медовина и бяла медовина, - провъзгласи тя и после понижи глас с няколко децибела и три социални класа - Ама червената медовина всъщност е шери и всичките джуджешки дами само такава пият. Не искат да се налага да лочат.
- Ще трябва ли да плащаме за това? - разтревожи се Гленда.
- Безплатно е, - успокои я момичето, след което посочи на подноса си купичка малки черни неща, всяко със забучена в него коктейлна сламка и без особена надежда предложи - Опитайте и плъхски плодове.
Преди Гленда да успее да я спре, Жулиета си взе едно и ентусиазирано го задъвка.
- От коя част на плъха е този плод? - поинтересува се Гленда.
Момичето с подноса не я погледна в очите като отговори:
- Е, нали сте чували за овчарска баница?
- Знам дванадесет различни рецепта, - информира я Гленда в изблик на рядко самодоволство.
Което всъщност беше лъжа. Тя надали знаеше повече от четири, защото какво толкова може да се стори с месо и картофи, но искрящото метално великолепие наоколо и лазеше по нервите и тя почувства нуждата да покаже, че и тя е не коя да е. И тогава я огря:
- О, да не би да имате предвид традиционната овчарска баница, която се прави от...?
- Опасявам се че да, - отвърна момичето - Но са много популярни сред дамите.
- Не взимай повече, Жу, - бързо се разпореди Гленда.
- Ма те са много хубави, - оплака се Жулиета - Не може ли още едничко?
- Добре, ама само едно, - склони Гленда - Колкото да закръглим плъха.
Тя самата си взе шери, а момичето, което с грижливо балансиране съумя да направи три различни неща с две различни ръце, и връчи гланцирана диплянка.
Гленда я прегледа и установи, че първоначалното и впечатление е било напълно вярно. Заведението беше толкова скъпо, че не посочваше цената на нищо. Винаги можеш да си сигурна, че ще е страшно скъпо, когато не ти казват цените. Няма какво да го гледаш, то все ще ти изсмуче надницата през очните ти ябълки. Безплатно пиене значи? Да бе.
Като нямаше какво друго да прави, тя огледа останалото множество. Всички тук, като се изключи растящото и, наистина, доста многобройно човешко присъствие, бяха брадати. Всички джуджета бяха брадати. Това си беше част от това да си джудже. Тук обаче брадите бяха малко по-фини, отколкото можеше да види човек обикновено из града, а можеха да се видят и някои експерименти със студено накъдряне или връзване на опашки. Вярно, имаше множество рудничарски кирки, но всичките прибрани в много луксозни калъфи, като че ли собственичката им би могла да мерне обещаваща въглищна жилка както си отива да понапазарува и просто не би могла да се сдържи.
Тя сподели тази си мисъл с Жулиета, която обаче посочи към краката с внушителни токчета на поредната клиентка и изтъкна:
- К’во? И да си скапе тея невероятни ботушки? Ма те са Усойничко Цепишлемки, без майтап! Пет стотака на парче, а трябва и шест месеца да си чакаш реда!
Гленда не можа да види лицето на собственичката на обувките, но нямаше как да не види промяната в езика на тялото. Намек за надуване, видим дори и в гръб. Добре де, помисли си тя, ако речеш да похарчиш целия годишен доход на едно трудово семейство за чифт ботушки, сигурно ще ти е приятно все някой да забележи.
Като наблюдаваш хората обаче е лесно да забравиш, че и хората наблюдават теб. Гленда не беше много висока, което значеше, че от нейна гледна точка джуджетата не бяха чак толкова ниски. И тя видя, че ги приближават доста решително две джуджета, едното от които беше извънредно изразено в талията и носеше доспехи, толкова изящно изковани и орнаментирани, че да влезеш с тях в битка би било акт на художествен вандализъм. Като проговори, той (не трябваше да се забравя, че всяко джудже беше „той” освен ако то не обявеше нещо друго) извади глас, звучащ като най-тъмния и най-скъп вид тъмен шоколад, вероятно и опушен. А ръката, която той протегна имаше по толкова много пръстени на всеки пръст, че трябваше да се вгледаш внимателно за да разбереш, че това не е бойна ръкавица. Освен това тя беше тя, тук Гленда беше сигурна: този ми ти шоколад беше нещо твърде богат и сочен.
- Колко се радвам, че можахте да ни посетите, милички, - проговори тя и шоколадът се заразтапя - Аз съм Мадам Фашкие. Тъкмо се чудех, дали не бихте могли да ми помогнете? Иначе и не бих си помислила да ви безпокоя, но аз съм, както се изразявате вие хората, натясно.
Всичко това, за най-голямо раздразнение на Гленда беше адресирано до Жулиета, която си хапваше плъха като че ли и беше за последно, което предположително си беше така за плъха. Жулиета се изкиска.
- Тя е с мен, - обяви Жулиета, и без да иска добави - Мадам ли?
Мадам махна пренебрежително с другата си ръка посред блясъка на още пръстени:
- Този салон юридически погледнато си е мина (златна надявам се), а това означава, че съгласно джуджешкия закон аз съм кралят на мината и в нея моята дума е закон. И в качеството си на Крал аз постановявам, че съм Кралица. Джуджешкият закон пука и трещи, но все пак не е нарушен.
- Е, тогава, - започна Гленда - ние... Ей ти!
Това беше отправено към по-тънкия спътник на Мадам, който всъщност беше извадил шивашки метър и се суетеше около Жулиета.
- Това е Пепе, - представи го Мадам.
- Добре, ама ако ще си позволява такива волности, само се надявам да е жена, - заяви Гленда.
- Пепе ... си е Пепе, - отвърна спокойно Мадам - Него и без друго няма как да го промениш, или нея. Това лепене на етикетчета може да е толкова подвеждащо, или поне аз така го усещам.
- Особено пък вашите етикети, както не пишете на тях цени, - изръси Гленда, просто защото беше твърде изнервена.
- Ах, да, тези неща си се забелязват, - Мадам подмигна така обезоръжаващо, че още малко да разтопи железарията наоколо.
Пепе изгледа възбудено Мадам, която продължи:
- Питам се, дали вие, дали тя... дали и двете няма да възразите да ни съпроводите зад кулисите? Въпросът е малко деликатен.
- Ооо, да, - незабавно възкликна Жулиета.
Изсред множеството се материеализираха като че от нищото още човешки момичета и внимателно отвориха път към задната част на грамадното помещение, по който Мадам заплава като че ли задвижвана от невидими сили.
Гленда почувства, че изведнъж ситуацията и се е изплъзнала от ръцете, но шерито беше добре дозирано и сега и нашепваше: „Що не даваш от време на време на ситуацията да ти се изплъзва? Или поне веднъж, а?” Тя нямаше представа, какво ще да е очаквала оттатък позлатената врата в далечния край на залата, но определено не беше очаквала пушеци, огньове, крясъци и някой разпищял се в единия ъгъл. Изглеждаше като стоманолеярна посред нашествие на клоуни.
- Минавайте, минавайте. Да не ви безпокои всичко това, - говореше Мадам - Винаги е така като има шоу. Нерви, нали разбирате. То и без друго всички в този бизнес са под ниско напрежение, а с микроризницата поначало си го имаше този проблем. Новост си е, нали разбирате. Според джуджешкия закон би трябвало да е маркирана на всяко звено, но това би било не само кощунствено, но и изключително трудно за постигане.
Излиза значи, че зад сцената Мадам става малко по-малко шоколадена и малко по-приземена.
- Микроризница! - възкликна Жулиета, все едно и бяха показали пътя към нечувани богатства.
- Вие знаете, какво е тя? - учуди се Мадам.
- То тя за друго не говори, - оплака се Гленда - А не спира да говори.
- Е, то си е невероятно нещо, - каза Мадам - Меко почти като плат, несъмнено по-добро от кожата...
- ... и не жули, - довърши Жулиета.
- Което винаги е от значение за по-традиционното джудже, което не би облякло плат, - разправяше Мадам - Тези стари племенни обичаи, как само ни задържат в миналото, задръжки са си и толкоз. Ние се измъкваме от мината, но някак си повличаме и част от мината с нас, където и да отидем. Ако можеше да стане по моему, коприната щеше да се прекласифицира като метал. Как се казвате, госпожице?
- Жулиета, - отговори автоматично Гленда и се изчерви.
Ама че това си беше чисто и просто майчинска изцепка. Още малко ще вземе да накара някого да наплюнчи кърпичката си и да избърше с тази кърпичка лицето на този някой. Девойката с питиетата ги беше последвала и избра точно този момент да подмени празната чаша от шерито на Гленда с пълна.
- Ще имаш ли нещо против само за мъничко да повървиш натам насам, Жулиета? - помоли Мадам.
Гленда понечи да пита защо пък, но понеже устата и беше пълна със шери използвано като противопритеснително средство, тя остави това попълзновение да мине ей така.
Мадам наблюдаваше Жулиета критично, подпряла с едната си ръка лакътя на другата.
- Да, това е. Но имах предвид по-бавно, все едно не бързаш да стигнеш до някъде си и не ти пука, - заинструктира я Мадам - Представи си, че си волна птичка в небето, рибка в морето. Носи света като одеяние.
- Вярно бе, - рече Жулиета и почна отначало.
Още преди Жулиета да беше минала и половината от разстоянието за втори път, Пепе избухна в сълзи:
- Къде е била тя досега? Къде се е обучавала? - писна той, или предположително тя, пляскайки се по бузите и с двете си ръце - Вземай я на мига!
- Тя вече има добра и сигурна работа в университета, - намеси се Гленда.
Шерито също се намеси като каза: „От-време-на-времето още не е свършило. Недей да разваляш всичко!”[34]
Мадам, която определено имаше инстинкти за тези неща, сложи ръка на рамото и:
- Проблемът с джуджешките момичета е, нали разбирате, че повечето от нас малко се срамуват да станат център на внимание. Освен това трябва да имам предвид и че джуджешкото облекло доказано събужда интерес и сред някои млади човешки същества с определена умствена нагласа. Дъщеря ви е човешко същество... - Мадам се обърна закратко към Жулиета - Човек си, нали, скъпа? Намирам, че е полезно да се провери.
Жулиета, явно втренчена жадно в някакъв нейн си свят само кимна въодушевено.
- Прекрасно, - караше нататък Мадам - А тя не само, че е неимоверно добре сложена и се движи като сбъдната мечта, а и не е твърде много по-висока от средностатистическото джудже. А и откровено казано, миличко, някои дами биха мечтали да са малко по-височки отколкото са. Е, тук може и малко да преувеличавам, но пък тази походка, просто нямам думи. Джуджетата имат бедра, няма спор, но рядко имат представа за какво са им... Извинявайте, да не би да сбърках нещо?
Толкова наскоро погълнатата от Гленда четвъртинка литър шери най-накрая отстъпи пред натиска на нейния гняв:
- Не съм и майка. Аз съм и приятелка.
Мадам и хвърли още един от онези нейни погледи, от които тя имаше чувството, че закратко са и извадили за бегъл оглед мозъка.
- Тогава ще имате ли нещо против, ако платя на вашата приятелка, - тук Мадам направи пауза - пет долара за да бъде днес мой модел?
„И какво сега?” - обърна се към Гленда шерито - „Цяла вечер се чудиш до какво ли ще те доведа и ето. Харесва ли ти гледката? И сега какво ще правиш?”
- Двайсет и пет долара, - каза Гленда.
Пепе пак се плясна по бузите и изкряска:
- Да! Да!
- Плюс отстъпка за пазаруване в магазина, - добави Гленда.
Мадам я изгледа продължително и накрая каза:
- Извинете ме за момент.
Тя взе Пепе под ръка и го заведе забързано към един ъгъл. Гленда не можа да чуе нищо, защото някой наблизо занитваше някакви дрехи, а друг някой имаше истерия. Накрая Мадам се върна насилено ухилена и следвана от Пепе.
- Имам да започвам шоу точно след десет минути, а най-добрият ми модел си е изпуснала кирката върху крака. По-нататъшни ангажименти обаче ще се договарят допълнително. И ще престанеш ли, моля те, да ми подскачаш така, Пепе?
Гленда примигна. „Не мога да повярвам, че току-що направих това”, - мислеше си тя - „Двадесет и пет долара само за да облече някакви дрехи! Та това е повече отколкото аз печеля за месец! Това просто не е редно!” А шерито и каза: „И какво точно му е нередното? Ти примерно за двадесет и пет долара би ли облякла метална ризница, с която после да се изтъпанчиш пред цяла зала непознати?”
Гленда потръпна. „Разбира се, че не”, - ужаси се наум тя.
„Е, тогава за какво си говорим?”, - изтъкна и шерито.
„Но всичко ще завърши със сълзи”, - помисли си Гленда.
„Не, само казваш така, защото част от теб си мисли, че така било трябвало”, - възрази шерито - „Много добре знаеш, че има далеч по-лоши неща, които едно момиче би могло да направи за двадесет и пет долара, от това да облече някакви дрехи. Да ги свали например.”
„Но какво ще кажат съседките?” - беше последният отчаян аргумент на Гленда.
„Да духат супата”, - каза шерито - „А те и без друго няма как да разберат, нали така? Народът от Кукличките не пазарува на Блъскалото, защото тук на тях им е твърде претенциозно. Виж сега, говорим си за двадесет и пет долара. Което ще и дадат за да направи нещо, което сега няма да можеш да я спреш да направи и с ковашки чук. Само и виж лицето! Все едно някой и е запалил отвътре лампа.”
Вярно си беше.
„Е, добре тогава”, предаде се Гленда.
„Хубаво” - каза шерито - „И между другото нещо ми стана самотно”.
А понеже подносът пак се беше озовал точно до лакътя и, тя посегна без изобщо да се замисля. Жулиета вече беше обкръжена от джуджета и, доколкото можеше да се чуе, получаваше светкавично обучение за това как да носи дрехи. Защо ли се хабят? Че на нея и чувал да и навлечеш, пак ще и стои добре. За Гленда, от друга страна, никога не се намираше нещо подходящо за размера и, а ако си говорим без заобикалки, рядко се намираше и каквото и да е за размера и. Теоретично погледнато все нещо би трябвало да и стане, но тя досега беше намирала само факти, които просто не вървяха.
- Е, времето като гледам е само като за мач, - каза Архиканцлерът.
- Май ще вали, - вметна с надежда Лекторът по Съвременни Руни.
- Предлагам два отбора по пет души, - продължи Ридкъли - Просто приятелска среща, разбира се, само колкото да му схванем цаката.
Пондър Стибънс се въздържа от коментари. Магьосниците си падаха по съперничеството. То си беше част от магьосничеството. Тяхната представа за приятелска среща беше малко като представата, която би имала котката за приятелска среща с мишки. Университетските морави се простираха пред тях.
- Разбира се следващия път ще сме с подобаващи фанелки, - добави Ридкъли - Г-жа Уитлоу вече е мобилизирала момичетата си да работят по въпроса. Господин Стибънс!
- Да, г-н Архиканцлер?
- Вие ще сте пазителят на правилата и ще съдийствате справедливо. Аз, естествено, ще съм капитан на единия отбор, а ти, Руни, ще предвождаш другия. В качеството си на Архиканцлер предлагам аз пръв да си избера отбора, след което ти ще можеш съвсем свободно да избереш твоите хора.
- Всъщност не е прието да става така, г-н Архиканцлер, - възрази Пондър - Вие избирате един за вашия отбор, след това той избира един за неговия и така нататък, докато или не запълните отборите, или не се изчерпят кандидатите, които не са прекомерно дебели или не треперят видимо от нерви. Поне такива са моите спомени, - Пондър в юношеството си беше прекарал твърде много време редом до дебелото хлапе.
- Е добре тогава, щом като не е прието, значи предполагам, че ще се наложи да го направим по вашия начин, - съгласи се намръщено Архиканцлерът - Стибънс, ваша задача ще е да наказвате строго противниковата страна за всяко извършено от тях нарушение.
- Може би имахте предвид да наказвам всяка от двете страни за всяко извършено от тях нарушение, г-н Архиканцлер? Нали трябва да е справедливо.
Ридкъли го зяпна с отворена уста, все едно Пондър беше споменал нещо принципно невъобразимо.
- Да де, май нещо такова ще да е.
Най-различни магьосници се бяха насъбрали тук този следобед, кой от любопитство, кой от подозрението, че присъствието тук би могло да се окаже благоприятстващ кариерата ход, а кой заради изгледа може би да погледа как някой колега заорава в моравата по нос.
Майчице, мислеше си Пондър, когато избирането започна. Наистина си беше като навремето в училище, само че в училище никой не искаше дебелото момче. Тук, разбира се, случаят по-скоро беше никой да не иска най-дебелото момче, което, след напускането на Декана, беше въпрос на фина преценка. Пондър бръкна в робата си и извади една свирка, или по-скоро дядото на всички свирки, двадесет сантиметра дълга и дебела като свинска наденица за която не са пестили свинското.
- И откъде се намери това нещо, Господин Стибънс? - поинтересува се Ридкъли.
- В интерес на истината, г-н Архиканцлер, открих го в кабинета на покойния Евънс Раирания.
- Каква забележителна свирка, - отбеляза Ридкъли.
Това невинно изречение някак си успя ненатрапчиво да намекне, че толкова забележителна свирка явно ще да отива зян в ръцете на Пондър Стибънс, когато би могла да бъде притежание, примерно, на Архиканцлера на университета. Пондър забеляза това, тъй като го беше очаквал.
- Тя ще ми е необходима за целите да сигнализирам и контролирам поведението на двата отбора, - заяви високомерно той - Вие ме назначихте за рефер, г-н Архиканцлер, така че се боя, че в продължение на мача аз ще съм, тъй да се каже, този който - той малко се поколеба - ще има думата.
- В този университет, нали разбирате, съществува йерархия, Стибънс?
- Да, сър, а това е ритнитопковски мач. Както беше установено, процедурата се състои в това аз да поставя топката на земята и след сигнал със свирката всяка страна ще се опита да вкара топката в целта на противниковата страна, като същевременно се старае да предотврати влизането на топката в тяхната собствена цел. Това ясно ли е?
- На мен си ми е съвсем ясно, - каза Завеждащият катедра Неопределени Изследвания под хор от утвърдително мърморене.
- Независимо от това настоявам преди срещата да свирна със свирката.
- Разбира се, г-н Архиканцлер, стига след това да ми я върнете. Аз съм разпоредителят на тази игра.
Той предаде свирката.
Първият опит на Ридкъли да я надуе остави без подслон един паяк, живял там безпроблемно, макар и без много удобства в продължение на последните двадесет години и го запрати в брадата на Професора по Природонаучни Изследвания, който случайно минаваше наблизо. Вторият опит откърти вкаменилото се бобче от нея и въздухът отекна на втечнен бронз. А после...
Ридкъли се смрази. Лицето му скорострелно почервеня от врата нагоре. Звукът от следващото му вдишване беше като божествено възмездие. Туловището му се разшири, очите му се стесниха като върхове на игли, над главата му удари гръм и той изрева:
- КАК МОЖАХТЕ ПАК ДА СИ ИЗПОЗАБРАВИТЕ ЕКИПИТЕ БЕ ПИШЛЕМЕТА НЕЩАСТНИ?!
Огньове на св.Елм забумтяха по цялата свирка. Небето притъмня и ужас обзе всички присъстващи, когато времето се върна назад и пред тях се изправи гигантският, маниакално кряскащ Евънс Раирания. Същият, който бе вдъхновил онези несръчно скалъпени извинителни бележки от майка ти, същият онзи ентузиаст на дългото бягане в лапавицата и поборник на общите душове като средство за преодоляване на срамежливостта след подрастващите, същият онзи, който ако не си донесеш подходящата екипировка, те кара да ИГРАЕШ ПО БЕЛИ ГАЩИ. Достопочтени магьосници, които десетилетия наред се бяха изправяли лице в муцуна срещу най-коварни чудовища се тресяха в позорен юношески страх докато крясъците продължаваха ли продължаваха, докато не секнаха също толкова внезапно, колкото бяха започнали.
Ридкъли падна ничком в тревата.
- Извинявайте за това, - сниши жезъла си д-р Хикс - Донякъде това беше зло дело, естествено, но съм сигурен, че ще се съгласите, че беше необходимо предвид обстоятелствата. Пръстенът с черепа, нали се сещате? Университетският устав? А ако изобщо съм виждал случаи на обладание от артефакт, това беше възможно най-очевидният такъв.
Насъбралите се магьосници, чиято студена пот вече беше започнала да се изветрява, закимаха мъдро. О, да. С прискърбие, съгласиха се те, наистина си бе необходимо. За негово собствено добро, съгласиха се те. Трябваше все някой да го направи, съгласиха се те. А после това заключение беше подтвърдено и от самия Ридкъли, след като отвори очи и каза:
- Това пък по демоните какво беше?
- Ъъ, душата на Евънс Раирания, струва ми се, г-н Архиканцлер, - обясни Пондър.
- А кой ме халоса?
Всеобщо пристъпяне от крак на крак и мърморене извести, че в резултат на демократично разбирателство бе решено, че най-добре на въпроса би могъл да отговори д-р Хикс.
- Това беше допустимо предателство в рамките на университетския устав, сър. Бихте ли имали нещо против да прибера свирката в Мрачния Музей, ако никой не възразява?
- Така де, така де, - одобри Ридкъли - Браво, бе човек. Вижда проблема и го решава от раз.
- Мислите ли, че може да ми бъде позволено едно злобно подхилване, сър?
Ридкъли се освести.
- Не. Ще трябва да се откажем от тази свирка, господин Стибънс. А сега, господа, да се захващаме с играта.
И така, след още някое време разтакаване, започна първият ритнитопковски мач в Невиждания Университет от десетилетия насам. Незабавно, поне от гледна точка на Пондър Стибънс, изникнаха най-разнообразни проблеми. Най-неотложният беше, че всички магьосници бяха облечени като магьосници, което ще рече, че всички си приличаха. Пондър се разпореди единият отбор да играе без шапки, което предизвика допълнително дърлене. След което този проблем беше задълбочен от обстоятелството, че имаше толкова много сблъсъци, че и официално носещите шапките си все си ги губеха. По-нататък играта беше прекъсната, защото бе заявено, че статуята във възпоменание на Архиканцлер Скръбс откриващ блита била в действителност почти десет сантиметра по-тясна от величествената статуя на Архиканцлер Фланкър откриващ Третата Закуска, което онеправдавало безшапъчната дружина.
Но всички тези проблеми, предвидими и неизбежни, бледнееха и губеха всяка значимост в сравнение с проблема с топката. Топката си беше официална: Пондър се беше погрижил да е така. Обаче островърхите обувки, даже и да имаха много дълги върхове, не можеха да поемат тежестта от удара на човешки крак в това, да си го изврещим правичката, парче дърво обвито с малко плат и кожа. Постепенно, след като поредният магьосник беше изведен под ръце с навехнат глезен, дори и Ридкъли не издържа и рече:
- Това е пълна простотия, бе Стибънс! Не може да няма нещо по-добро.
- По-масивни ботуши? - предложи Лекторът по Съвременни Руни.
- Ако са достатъчно масивни, че да може да се ритне това нещо, ще ви е голям зор изобщо да ходите с тях, - изтъкна Пондър.
- Да не говорим че мъжете от амфората са си били направо боси. Предлагам, като се има предвид това, да преминем към разбора. Какво още ни е нужно, Стибънс?
- По-добра топка, сър. Както и поне някакъв опит за движение по терена. И общо съгласие, че не е добра мисъл да спреш и да си запалиш лулата посред играта. По-подходящи цели, защото е много болезнено да се блъснеш в голяма каменна статуя. Поне някакво разбиране, ако ще и съвсем зародишно, за колективни действия в игрова ситуация. Твърда решимост да не бягаш, когато член на противниковия отбор се е втурнал срещу ти. И осъзнаване на факта, че владеенето на топката не може да се осъществява с всякакви средства. Мога ли да ви напомня, че се отказах да спирам играта заради това откакто вие, господа, като се превъзбудихте, не преставахте да хващате и дърпате топката, а в един отделен случай, да я скриете под робата си и да седнете отгоре. С оглед на всичко това бих искал да подчертая, че би било от голяма полза да се култивира усет за посока с лице към противниковата цел. Колкото и да е приканващо, не е уместно да се рита топката в собствената ти цел, нито да се поздравява и да се тупа по гърба някой извършил такъв подвиг. От общо три гола отбелязани в нашия мач, броят вкарани от играч в собствената му цел е, - той се свери със записките си - три. Което представлява похвално висока резултатност в сравнение със съвременната ритнитопка, обаче за пореден път ще ви обърна внимание, че въпросите с посоката и това чия е целта, са от ключово значение. Една, признавам, изглеждаща обещаващо тактическа схема, беше струпването на играчите плътно около целта им, така че да не остане възможност каквото и да е да премине покрай тях. За съжаление обаче, ако и двата тбора се придържат към нея, това няма да бъде толкова игра, колкото жива картина. По-обещаваща беше тактиката, както изглежда възприета от един двама от вас, да се дебне в близост до целта на съперниците, така че ако топката долети в това направление, да сте идеално позициониран да я прекарате покрай пазителя на целта. Фактът, че в отделни случаи вие и пазителят на съперниците се облягахте дружествено на статуята и си споделяте цигара докато гледате как другите играят, доказва наличието на дух на доброжелателство и не е изключено да представлява първа стъпка към някаква тактика на по-високо ниво, обаче не мисля че това следва да се поощрява. В същия общ дух ми се налага да подчертая, че докато напускането на терена поради зов на природата или за глътка въздух е допустимо, то напускането му за закуска не е. Имам усещането, г-н Архиканцлер, че всеобщото за колегите ни желание никога да не се отдалечават на повече от двадесет минути от някое ястие би могло да бъде удовлетворително покрито от пауза по средата на играта. Което би донесло допълнителното преимущество, че ако двата отбора си разменят целите в този момент, това ще прекрати оплакванията, че едната цел била по-голяма от другата. Да? - обърна се той към Завеждащия катедра Неопределени Изследвания, който беше вдигнал ръка.
- Ако си разменим целите, - запита Завеждащият катедра - това ще значи ли, че головете вкарани преди почивката в собствената ни цел ще се превърнат в голове вкарани в целта на съперника, доколкото физически тя вече е станала точно такава?
Пондър обмисли метафизическите проблеми в отговарянето на този въпрос и мина само с:
- Не, разбира се че не. Имам още цял списък от забележки, г-н Архиканцлер, и за съжаление ако ги обобщя, ще трябва да кажа, че не сме особено добри в тази игра.
Магьосниците се смълчаха.
- Тогава да започнем от топката, - наруши тишината Ридкъли - Имам една идея за топката.
- Да, сър. Предполагах, че ще имате.
- Тогава ела да се видим след вечеря.
Жулиета беше погълната от умопобъркания цирк, на какъвто станала в този момент задкулисната част на Гофна и никой повече не обърна на Гленда каквото и да е внимание. Точно в този момент тя беше спънка, излишък, безполезна за никого, препятствие, изискващо грижи за преодоляването му, външен наблюдател на играта. Недалече от нея хубаво джудже с брада на две опашки чакаше търпеливо докато му запояваха нещо изглеждащо като сребърни доспехи. Работници я обкръжаваха също както васали биха обкръжавали рицар докато го готвят за битка. Малко по-настрани от тях стояха две малко по-високи джуджета, чието въоръжение изглеждаше малко по-функционално отколкото декоративно. Тези двамата бяха мъже. Гленда разбра това просто защото всяка жена от всеки разумен вид знае как изглежда мъж, който точно в момента няма какво да прави в обкръжение понастоящем явно окупирано от и изцяло под контрола на жени. Те изглеждаха като че бяха на стража.
Подтикната от шерито, тя се запъти натам.
- Това трябва да струва купища пари, - обърна се тя към по-близкия пазач.
Той я изгледа малко смутено от прямия подход.
- На думайте. Лунно сребро, така му казват. Ние трябва да я съпровождаме даже и на подиума. Говорят че щяло да бъде голям удар, но просто не знам. Хич няма начин да спре прилично острие. А и не може да се изкове без помощ от Игори. Казват, че струвало повече и от платината. Само дето изглежда добре и казват, че изобщо не усещаш, че я носиш. Дядо ми на такова нещо и метал нямаше да му вика, да, ама те казват, че трябвало било да се върви в крак с времето. Лично аз не бих го окачил и на стената си, но кой ме пита.
- Момичешка броня, - изкоментира кратко другият пазач.
- Ами оная щуротия микроризницата? - попита Гленда.
- А, това вече е съвсем друга бира, госпожице, - каза първият пазач - Чух, че я изработвали и ковали направо тук в града, щото най-добрите майстори са си тук. Ама каква работа само! Плетена ризница тънка като плат и яка като стомана! А и се говори, че щяла да поевтинее, а най-вече не била...
- Скив с’а, Глендинка, а познай кой е?
Някой докосна Гленда по рамото. Тя се обърна и се изправи пред умопомрачително красиво видение в тежки но много изискани доспехи. Беше Жулиета, но Гленда я позна само по бледо сините и очи. Жулиета имаше брада.
- Мадам казва, че по-добре да я нося, - обясни тя - Не е джуджешко, ако няма брада. К’во ш’ ка’еш?
Този път шерито успя да вземе думата първо.
- Всъщност е доста привлекателно, - продума все още в потрес Гленда - Много е ... сребристо.
Брадата си беше женска, това се виждаше. Изглеждаше оправена и нагласена и нямаше късчета плъх полепнали по нея.
- Мадам казва, че запазила място за теб на първия ред, - съобщи и Жулиета.
- Ох, ама аз не може да седя на първия ред... - започна автоматично Гленда, но шерито се намеси твърдо: „Абе я млъквай и престани да разсъждаваш като майка си, моля те, ами върви да сядаш на проклетия му първи ред”.
Една от вездесъщите девойки избра точно този момент да хване Гленда под ръка и да поведе леко оплитащите и се стъпки през хаоса на подготовката, през вратата и обратно в приказното царство. Където наистина я чакаше място на първия ред.
За щастие, макар да беше на предния ред, то беше по-настрани. Щеше да умре от срам, ако беше точно посредата. Тя се вкопчи с две ръце в ръчната си чанта и чак тогава рискува да се огледа. Всички места бяха заети. И то не изключително от джуджета. Имаше си и няколко човешки дами, фино облечени, малко по-слаби от колкото трябва (ако питаха нея), почти оскърбително не проявяващи никакви признаци на притеснение, бърборещи без спир.
Още едно шери мистериозно се появи в ръката и, след като тишината беше прерязана като с капан за плъхове, Мадам Фашкие излезе иззад завесата и заговори на препълнената зала. Гленда тъкмо си помисли, че би и се искало да беше облечена с по-добро палто... когато шерито я сложи да си легне и я целуна за лека нощ.
Само след като мина някое време, Гленда си възвърна способността да мисли нормално, когато на главата и падна някакъв букет. Беше я уцелил точно над ухото и като вдигна поглед, посред капещите като дъжд скъпарски венчелистчета, тя видя лъчезарната усмивка на сияещата Жулиета на самия край на подиума точно канеща се да викне „Пай се!”
... Имаше и още разни летящи цветя и хора изпостанали на крака и възторжено крещящи и музика и изобщо усещане като че ли си под водопад, само че вместо вода я обливаха бурни талази от звуци и светлина.
И от всичко това изригна Жулиета, метна се на врата на Гленда и я прегърна.
- Тя ме иска пак тук! - заговори задъхано тя - Казва, че може да отида в Куирм и даже в Генуа! Казва, че ще ми плаща повече, ако не бачкам за никой друг и че света бил стрида. Това не го знаех.
- Но ти си имаш сигурна работа в кухнята... - започна Гленда, все още само на три четвърти освестила се.
По-късно, по-често отколкото би и се искало, тя не преставаше да си припомня, как казва тези думи докато аплодисментите кънтят около тях.
Сега обаче някой лекичко я докосна по рамото. Беше една от взаимозаменяемите млади жени с поднос.
- Мадам ви праща поздрави, госпожице, и би желала да покани вас и Госпожица Жулиета да се присъедините към нея в частния и будоар.
- Много мило от нейна страна, но мисля, че вече ни е ... Будоар ли казахте?
- О да. А бихте ли желали още едно питие? В крайна сметка нали празнуваме.
Гленда се огледа в дърдорещата, смееща се и най-вече пиеща тълпа. Залата беше станала като пещ.
- Добре, но не това шери, благодаря ви за любезността все пак. Да ви се намира нещо студено и газирано?
- Ами че да, госпожице. Колкото щете.
Момичето извади огромна бутилка и сръчно напълни висока кристална чаша очевидно с мехурчета. Когато Гленда я изпи, мехурчетата напълниха и нея.
- Ммм, доста е хубаво, - зазапъва се тя - Малко като лимонадата като порастне.
- Поне Мадам го пие точно така.
- Ъ, този будоар, - пробва се Гленда следвайки момичето с доста олюляване - Колко е голям?
- О, даже си е огромен, поне според мен. Там вече трябва да са се събрали около четиридесет души.
- Така ли? Това ще е голям будоар.
Е, слава на боговете, помисли си Гленда, поне това се изясни. Защо ли не вземат някой път да сложат в тея романи прилични обяснения?
Нямаше как да бъде сигурна, какво би могло да се очаква да завари в един будоар, като се има предвид, че си нямаше представа какво е будоар. Това, което завари там, бяха хора, жега и цветя. Не цветя на букети, а на стълбове и извисяваши се подставки, изпълващи почти всичкия въздух с облаци натрапчив аромат, докато хората отдолу го изпълваха с думи, много плътно наблъскани. Нямаше начин който и да е да чуе какво казва някой друг, каза си Гленда, но вероятно това нямаше значение. Сигурно важното беше да си тук, че да те видят, че го казваш.
Множеството се раздели и тя зърна Жулиета, все още в бляскавото си одеяние, все още с брадата, заета с това ... да е тук. Ту тук ту там святкаха саламандри, което значеше хора с иконографи, нали така? Клюкарските вестници бяха пълни само с хора бляскащи като за снимка. Е тя си нямаше нищо общо с тях. И което беше още по-лошо, никой не даваше за нейното неодобрение и пукната пара. Те и бездруго си бляскаха. А най-много от всички бляскаше Жулиета.
- Май ще ми дойде добре малко свеж въздух, - измънка тя.
Водачката и деликатно я заведе до една ненатрапчива врата.
- Тоалетната е нататък, моля.
Нататък си беше, само че и това дълго, приглушено осветено помещение беше нещо като приказка, цялото в кадифе и драперии. Петнадесет смаяни отражения на Гленда я зяпнаха от също толкова огледала. Беше толкова втрещяващо, че я накара да се отпусне в много скъпарско кресло с извити крачета, което се оказа също така и много удобно за разпускане...
Като се сепна от сън, тя се запрепъва навън, загуби се в цял тъмен свят от вмирисани коридори отрупани с кашони и сандъци, докато не се натъкна на една наистина огромна стая. Тя беше по-скоро нещо като пещера. В далечния и край имаше двойна врата, която сигурно се срамуваше да пропусне сивкавата светлина, която не толкова осветяваше, колкото обвиняваше. Още хаос от закачалки за дрехи и празни кашони беше пръснат по пода. На едно място вода беше покапала от тавана и образувала локва на пода, подгизваща някакъв картон.
- Виж ги само, гледаш ги целите бляскави и префинени, а отзаде всичко тъне в кал и боклуци, нали мило? - чу се глас в тъмнината - Ти като гледам си от онези дами, които ще познаят една метафора само като те зяпне.
- Нещо такова, - измърмори Гленда - Кой е тоя дето пита?
Оранжева светлинка проблясна и се изгуби в мрака. Някой пушеше цигара в тъмното.
- Навсякъде е все същото, душко. Ако имаше награда за най-назадниково положение и разположение, борбата за първото място щеше да е наистина жестока. Виждал съм аз навремето някой друг дворец и всичките са все същото: отпреде колонади и знамена, а накъм задницата слугински стаички и тръболяци. Какво ще кажеш да ти досипя? Не може да се размотаваш така наоколо с празна чаша, тук хората не правят така.
От по-прохладния въздух тя започна да се поосвестява. В ръката и наистина имаше празна чаша.
- Какво беше това питие?
- Значи, ако това беше някое друго парти, сигурно щеше да е най-евтиното шупнало вино, което успееш да прецедиш през чорап. Мадам обаче не ще ментета. Това тук си е самата истина. Шампанско.
- Какво? А аз си мислих, че него го пият само разни светлости и сиятелства!
- Не бе, душа, само хора червиви от пари. Е, понякога то си е същото.
Тя се вгледа по-внимателно и ахна:
- Какво? Ама ти Пепе ли си?
- Същия, бе душа.
- Но ти изобщо не си... не си... - тя трескаво заразмахва ръце.
- Сега не съм на работа, бе душа. Няма що да се грижа за... - той заразмахва ръце също толкова трескаво - Тук имам една бутилчица само като за нас с теб. Да си я делнем, а?
- Ами аз трябва вече да се връщам при...
- Що бе, душа? За да и трепериш като някоя дърта квачка ли? Остави я малко на мира, бе душа. Тя е като пате за пръв път видяло гьол.
В тъмнината Пепе изглеждаше по-висок. Може би заради езика му или заради това, че не се суетеше. Да не говорим че до Мадам всеки ще изглежда дребен. Той обаче беше като че ли целият направен от жили.
- Ама нещо може да и се случи!
Пепе я озари с една усмивка:
- Ами че да! Но сигурно няма. От мен да знаеш, тя ни продаде куп микроризница, без майтап. Казах аз на Мадам, че имам добро предчувствие. Пред нея се отваря невероятна кариера.
- Не, тя си има добра, стабилна работа в Нощната Кухня при мен, - възрази Гленда - Парите може и да не са много, но пък ти ги дават всяка седмица. В кърпа вързани, а и няма да си загуби работата, ако се намери някоя по-хубава.
- Кукличките, нали? Като слушам някъде край улица Ботни[35], - каза Пепе - Сигурен съм. Не е чак толкова зле, доколкото си спомням. Тамошните не ме биеха толкова, ама като му теглиш чертата все същата каца раци.
Гленда беше шашната. Тя беше очаквала гняв или снизхождение, но не и такова подхилване.
- Да ти кажа, много нещо знаеш за града като за джудже от Юбервалд.
- Не бе, душа, знам много за Юбервалд като за хлапе от Лобин Клаут, - парира гладко Пепе - Пресечка „Разкапано Сирене”, ако сме съвсем точни. Тукашно момче съм си. Не винаги съм бил джудже, нали разбираш. Не бях, но станах.
- Ама как? Как е възможно това?
- Е да де, не е като да са пуснали обява. Но може, стига да познаваш когото трябва. А Мадам знаеше когото трябва, ха, знаеше тя каквото трябва за когото трябва. Не беше голям зор. Е трябва да вярваш в туй онуй, да спазваш туй онуй и, разбира се да откажеш къркането... - той се усмихна когато погледът и прикова чашата в ръката му и продължи - По-кротко бре душа, тъкмо щях да добавя „когато не съм на бачкане”, а бачкането си го бива. Няма значение дали правиш крепеж на рудник или занитваш кринолин, важното е, че да си майстор пикльо е просто тъпо. А поуката от всичко това е, че или грабваш живота за гушата или си затъваш в кацата раци.
- О нали, лесно е да се приказва така, - наежи се Гленда чудейки се какво общо имат с цялата тази работа раците - Но в истинския живот хората си имат отговорности. Може и да нямаме лъскави професии за много пари, но това от което се нуждаят хората са истинските професии! Мен щеше да ме е срам да продавам ботуши за по четиристотин долара парчето, каквито могат да си позволят само някакви богаташи. Какъв му е смисълът на това?
- Е, не може да не признаеш, че това прави богаташите по-малко богати, - чу тя иззад гърба си шоколадовия глас на Мадам, която като много други едри хора можеше да се движи тихо като балон, на какъвто приличаше - Не е зле като за начало, нали? А печалбата отива за заплати за миньори и ковачи. Както казват хората, всичко циркулира.
Тя се отпусна тежко на един кашон с чаша в ръка.
- Е, най-накрая се отървахме от повечето от тях, - каза тя, затършува в обеместия си нагръдник със свободната си ръка и измъкна тлъста пачка хартия - Големите клечки искат да се включат в това и всички го искат ексклузивно, така че ще ни трябва още една ковачница. Утре ще ходя до банката, - тя направи пауза колкото да бръкне още веднъж в металния си корсет - Като джудже съм откърмена с вярата, че златото е единствената истинска валута - забеляза тя отброявайки няколко новички хрущящи банкноти - но трябва да се признае, че това тук топли повече. Ето петдесет долара за Жулиета, двадесет и пет от мен и двадесет и пет от шампанското, което нещо се е разчувствало. Жулиета каза да ти ги дам на тебе да ги наглеждаш.
- Госпожица Гленда мисли, че водим нейното съкровище към живот изпълнен със суета, греховност и разврат, - подхвърли Пепе.
- Е, идеята си я бива, - подметна Мадам - но нещо не си спомням кога за последно съм видяла малко разврат.
- Вторника, - услужливо и напомни Пепе.
- Цяла кутия шоколадови бомбони изобщо не е развратно. Да не говорим че ти измъкна картончето между двата реда, което ме подлъга. Не съм възнамерявала да изям долния ред. На мен не ми трябва долният ред. Това практически си беше издевателство.
Пепе се прокашля:
- Стряскаме нормалната дама, мило.
Мадам се усмихна:
- Гленда, знам какво си мислиш. Че сме двойка покварени зли смешници, пропиващи живота си в свят на въздух под налягане. Добре де, точно сега това си е съвсем вярно, но днес беше завършекът на цяла година здрава работа, виждаш ли.
А вие си дуднете като някакви стари съпрузи, помисли си Гленда. Цепеше я глава. Беше опитала плъхски плод, заради него беше, тя си го знаеше.
- Сутринта ще ида да покажа тези поръчки на управителя на Кралската Банка и ще му поискам много пари. Ако той ми се довери, ти също ще ми се довериш ли? Ние се нуждаем от Жулиета. Тя просто... блести.
Освен това се държите за ръце. Нежно. Нещо в Гленда взе че се разчувства.
- Е добре тогава, вижте какво, - каза тя - Ще направим така. Жу си отива с мен право вкъщи тая нощ, та да и се избистри главата. А утре... добре де, ще видим.
- Не бихме могли да искаме нищо повече от вас. Нали така? - Мадам потупа Гленда по коляното - Жулиета, знаете ли, ви има за всичко на света. Тя казва, че трябвало първо вие да кажете да. Разправи на всичките хайлайфни дами за вашите баници.
- Приказвала е с хайлайфни дами? - възкликна Гленда с изумление изпъстрено с трепет и обагрено в почуда.
- Абсолютно. Те всичките искаха да видят микроризницата по-отблизо, а тя просто си се разбърбори пред тях, ей така най-непосредствено. Съмнявам се, че някой изобщо в целия им живот досега им е казвал „Скив с’а!”
- О не! Толкова съжалявам!
- Какво му има да съжаляваш? Те бяха доста трогнати. Освен това наистина ли можеш да опечеш мариновани лукчета в баница, така че да останат хрупкави?
- И това ли им е казала?
- О да. Както подразбрах всичките възнамеряват да накарат готвачите си да пробват същото.
- Да бе. Няма начин да се сетят как! - рече удовлетворено Гленда.
- И Жу така им каза.
- Ние... обикновено я наричаме Жулиета, - каза Гленда.
- А тя ни каза да и викаме Жу, - отвърна Мадам - Проблем ли има?
- Е, ъъ, не е точно проблем, - измънка окаяно Гленда.
- Е, добре тогава, - заключи Мадам, която определено знаеше кога да не забелязва разни нюанси - А сега да я изтръгнем от ръцете на новите и приятелки, та да можеш да се погрижиш тя да се наспи добре.
Разнесе се смях и момичетата помагащи за шоуто се изсипаха от нагъчканите помещения, където се бабуваше на красотата. Жулиета беше с тях и най-шумният смях беше нейният. Като видя Гленда, тя веднага се втурна към нея и пак я прегърна.
- О Глендинка, не е ли велико? Същинска приказка!
- Да де, и така може да е, - отвърна Гленда - те обаче не винаги свършват щастливо. Само да не забравяш, че сега си имаш добра работа, с изгледи за бъдеще и редовни остатъци, които да си носиш вкъщи. Това не може да се захвърли просто така с лека ръка.
- Не, не може. Това трябва да се захвърли целенасочено и с все сила, - обади се Пепе - Гледайте сега, за какво си говорим? Въгленяшка! Вълшебната пръчица е размахана, всички придворни я приветстват, цяла сурия прекрасни принцове се редят на опашка само да помиришат пантофката и, а ти искаш от нея да се върне в кухнята да прави тикви? - той забеляза неразбиращите им лица - Добре де, това сигурно ви се е сторило малко объркано, но не може да не сте проследили главната нишка? Та това е голям шанс! По-голям от туй здраве му кажи. Измъквачка от кацата!
- Като гледам ни е време да се прибираме, - вирна брадичка Гленда - Хайде, Жу.
- Видя ли, - каза Пепе, когато те си излязоха - все същата каца раци.
Мадам надникна в бутилката, та да не би въпреки всяка вероятност да е останала още поне една глътчица.
- Знаеш ли, че тя общо взето е отгледала малката? Жу ще направи каквото тя каже.
- И всичко ли ще иде зян? - простена Пепе - Недей да превземаш света на щурм, ами си стой тук и прави баници? На това живот ли му викаш?
- Все някой трябва да прави баници, - отвърна с вбесяваща хладна разсъдителност Мадам.
- О моооля ти се! Не и тя. Само да не е и тя. И то за остатъци? О не!
Мадам взе още едно празно шише. Знаеше си, че ще е празно, защото се намираше в близост до Пепе на края на тежък ден, но все пак го прегледа, защото жаждата умира последна.
- Ммм. Може и да не се стигне до там, - рече тя - Имам чувството, че госпожица Гленда е на път да започне да се замисля. Това доста жалко палтенце и тези кошмарни обувки крият един могъщ ум. А днес може и да е щастливият му ден.
Ридкъли крачеше по коридорите на Невиждания Университет, робата му плющеше уверено до дирите му. Крачката му беше широка и на Пондър, притиснал отбранително папка към гърдите си, му се налагаше да подтичва почти по рачешката за да не изостава.
- Нали знаете, че се съгласихме, че то не бива да се използва за каквито и да е други цели освен чисто изследователски, г-н Архиканцлер? Самият вие всъщност подписахте заповедта.
- Нима? Това не си го спомням, Стибънс.
- Аз обаче си го спомням най-отчетливо, сър. Беше точно след случая с господин Флорибунда.
- Тоя пък кой беше? - подхвърли Ридкъли все така целенасочено давайки напред.
- Той беше онзи, който като го засърбяло веднъж под лъжичката, поръчал на Бюрото сандвич с бекон, за да види какво ще стане.
- Аз пък си мислих, че всичко извадено от Бюрото трябва да бъде върнато там в срок от 14,14 часа?
- Да, сър. Случаят е точно такъв, обаче Бюрото явно се подчинява на странни правила, които все още не разбираме напълно. Във всеки случай оправданието на господин Флорибунда беше, че си е бил помислил, че четиринадесетчасотово правило не било важало за сандвичи с бекон. Освен това той не беше казал на никого, така че състудентите от неговия етаж научили едва когато след четиринадесет часа и нещо чули писъците.
- Поправи ме ако греша, - рече Ридкъли покривайки коридорно разстояние със все така впечатляваща скорост - но в този момент сандвичът не би ли трябвало вече да е смлян от стомаха му?
- Да, сър. Но той в крайна сметка си се върна в Бюрото, тъй да се каже, самоинициативно. Това беше извънредно интересно откритие. Не знаехме, че подобно нещо би могло да се случи.
Ридкъли спря и Пондър се блъсна в него.
- Какво точно му се случи на този тип?
- Не бихте искали да ви описвам картината, сър. Във всеки случай добрата новина е, че скоро ще може да стане от инвалидната количка. Фактически, както подразбрах, той вече много добре ходел с бастун. Какви дисциплинарни мерки да се приложат към него зависи, разбира се, изцяло от вас. Преписката по случая е на бюрото ви, както всъщност и значително количество други важни документи.
Ридкъли пак закрачи напред.
- Направил го е за да види, какво ще се случи, нали така? - подпита той весело.
- Поне той така твърди, сър, - отговори Пондър.
- И с това е нарушил моите изрични заповеди, нали?
- Да, абсолютно безспорно, сър, - подтвърди Пондър, който познаваше своя Архиканцлер и вече имаше чувството, как ще свърши всичко това - И следователно, сър, съм длъжен да настоявам той да...
И той пак се блъсна в Ридкъли, защото Архиканцлерът беше спрял пред огромна врата с надпис с големи червени букви гласящ: „Нито Един Предмет Да Не Бъде Изнасян От Това Помещение Без Изрично Разрешение На Архиканцлера. Подпис Пондър Стибънс pp Муструм Ридкъли”.
- Подписал си това вместо мен? - произнесе Ридкъли.
- Да, сър. Бяхте постоянно зает, а ние нали се бяхме разбрали по въпроса.
- Да, разбира се, но защо ти трябваше да ме рр[36]-сваш така? Спомни си какво каза за Н.У. онази млада дама.
Пондър извади грамаден ключ и отвори вратата.
- Бих ли могъл да ви напомня, г-н Архиканцлер, че се споразумяхме да наложим мораториум върху използването на Бюрото за Рядкости докато не успеем да почистим поне някои от остатъчните магии в сградата. Досега изглежда не сме успяли да се отървем от калмара.
- Споразумели ли сме се, Господин Стибънс, - рязко се обърна към него Ридкъли - или ти си се споразумял със себе си рр мен, тъй да се каже?
- Амии, ъъ, мисля, че схванах духа на вашето мислене, сър.
- Е, а това е чистият изследователски дух, - обяви Ридкъли - Това е изследването по въпроса, как бихме могли евентуално да спасим сирената си. Мнозина биха се съгласили, че не би могло да се намери по-достойна цел. Колкото до младия Флорибунда...
- Да, сър? - подкани го отчаяно Пондър.
- Повиши го. На каквото и ниво да е сега, качи го с едно нагоре.
- Струва ми се, че това би отправило неправилия вид сигнал, - пробва се Пондър.
- Напротив, господин Стибънс. Това ще отрави точно най-подходящото послание до студентското тяло.
- Но той не се е подчинил на изрична заповед, ако ми е позволено да подчертая?
- Точно така. Проявил е независимо мислене и известна доза кураж, при което, да не забравяме, значително е допринесъл за нашите знания относно Бюрото.
- Но той можеше да разруши целия университет, сър.
- Точно така, в който случай срещу него щяха да бъдат предприети най-строги дисциплинарни мерки, стига разбира се да можехме да намерим нещо останало от него. Той обаче не стори тази беля, а излезе късметлия, пък на нас са ни нужни магьосници с късмет. Повиши го, по пряка моя заповед, без никакви там рр-та. Между другото, колко силни му бяха писъците?
- В интерес на истината, г-н Архиканцлер, първият беше толкова сърцераздирателен, че продължи да звучи дълго след като му свърши дъха и очевидно придоби самостоятелно съществуване. Отново случай на остатъчна магия. Наложи се да го заключиме в едно от мазетата.
- А той каза ли всъщност как му се е сторил сандвичът?
- На влизане или на излизане, сър? - поиска да уточни Пондър.
- Само на влизане, струва ми се, - реши Ридкъли - В крайна сметка аз имам живо въображение.
- Той каза, че това било най-вкусният сандвич с бекон, който някога бил опитвал. Това било сандвичът с бекон, за който човек мечтаел като чуел думите „сандвич с бекон”, но никога не могъл да достигне такова съвършенство.
- С кафяв сос? - размечта се Ридкъли.
- Разбира се. Явно това е бил завършекът на всички сандвичи с бекон.
- Замалко да стане такъв, за него поне. Но ние вече не знаем ли това нещо за Бюрото? Че то винаги предоставя съвършения екземпляр?
- В действителност имаме много оскъдно сигурно знание по предмета, - уточни Пондър - Знаем само, че не би съдържал нищо, което не би се побрало въ вътрешността на куб с размери 14 на 14 инча, че ще спре да работи, ако, както вече знаем, неорганичен предмет не би бил върнат в него в срок от 14,14 часа от момента на изваждането, и че нищо от съдържанието му не е розово, макар че не знаем, защо би следвало да е така.
- Беконът обаче е определено органичен, Господин Стибънс, - посочи Ридкъли.
Пондър въздъхна.
- Да, сър, и това не знаем, защо е така.
На Архиканцлера му дожаля за него.
- Може пък да е бил от онези особено хрупкавите, - подметна любезно той - От оня вид дето ти се троши между пръстите. Обожавам това в сандвичите с бекон.
Вратата се отвори и ето го. Съвсем мъничко в центъра на много обширна стая...
Бюрото на Рядкостите.
- Мислите ли, че това е разумно? - не мирясваше Пондър.
- Разбира се, че не, - отвърна Ридкъли - А сега ми намери топка като за ритане.
На една от стените имаше бяла маска, като онези носени на карнавал. Пондър се обърна към нея:
- Хекс, моля, намери топка подходяща за играта ритни-топка.
- Тази маска нещо ново ли е? - поинтересува се Ридкъли - Аз си мислех, че гласът на Хекса се придвижваше във блит-пространството?
- Да, сър. Гласът му просто изниква от нищото, сър. Но, кой знае защо, човек се чувства по-добре като има на какво да говори[37].
- Каква топка ви е нужна? - попита Хексът с глас гладък и мазен като рафинирано масло - Овална или сферична?
- Сферична, - отговори Стибънс.
Бюрото изведнъж се разтресе.
Тази пущина винаги безпокоеше Ридкъли. Като начало изглеждаше някак твърде самодоволна. Все едно ти казваше: „Не знаеш какви ги вършиш. Използваш ме като някаква моментна лотария и се обзалагам, че изобщо не си си помислял за това, колко много опасни неща могат да се съберат във вътрешността на куб четиринадесет на четиринадесет инча”. В действителност Ридкъли си беше мислил за това, най-често в три сутринта, и никога не влизаше в стаята без няколко суб-критични магии в джоба просто за всеки случай. Да не говорим пък за този Лут... Добре де, надявай се на най-доброто и се готви за най-лошото, това винаги е било мотото на Н.У.
Едно чекмедже се подаде и се заплъзга през стаята докато не стигна до стената, след което предположително ще да е продължило в някой друг гостоприемен комплекс от измерения, защото никога не се подаваше от другата страна на стената, колкото и често да поглеждаше човек.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска и скачивания книг
Книжный Бот
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
ВКОНТАКТЕ