Монстър Хай

Шестнадесета глава Целувката на смъртта

Дълго… дълго… дълго устните им останаха слети.

Потта като глазура върху понички лъщеше по страните им, солеше върху устните им като претцел. Ако не беше липсата на кислород и стеснените бронхи на Мелъди, тя можеше да остане в пашкула с Джаксън, докато завърши училище. Но й ставаше все по-трудно да диша, а инхалаторът не бе у нея.

— Въздух! — задъхана рече тя и отметна одеялото със смях при разчорления вид и на двамата. — Къде са ти… очилата? — каза на пресекулки.

По лицето му се стичаше пот, а очите му жадно я търсеха. Той се наведе да я целуне.

— Чакай — Мелъди се засмя и притисна ръка върху развълнуваната му гръд. — Остави ме да си поема дъх.

— Ето — той се наведе по-близо. — Вземи моя! — гласът му бе някак по-нисък, овладян.

— Какво? — Мелъди се разкикоти. — Откъде я взе тази реплика? Звучиш като Чък.

— Кой е Чък? — той отстъпи, обиден.

— От „Клюкарката“.

— О — той отхвърли сравнението пренебрежително с ръка и се взря в лицето й. — Всъщност, ти коя си?

— Какво? — тя се засмя, но нещо в изражението на лицето му й каза, че не се шегува.

— Питам те сериозно. В един клас ли сме?

— Джаксън! — извика тя, макар да се задушаваше. — Какво ти става?

— И кой е Джаксън? — чертите му се изкривиха и той замлъкна. После лицето му се отпусна в дяволита усмивка. — О, разбирам. Играеш роля.

— Джаксън, спри, моля те — Мелъди отстъпи крачка назад. — Плашиш ме.

— Добре, извинявай — той нежно я придърпа към себе си.

Изпълнена с желание да му повярва, Мелъди най-сетне успя да поеме дълбоко въздух. Миришеше някак различно, на витамини. Или може би това бе зловонието на действителността, когато любовта вече си е отишла.

— Добре, ако аз съм Джаксън, ти коя си?

— Моля? — тя го блъсна от себе си. — Достатъчно!

— Чакай — той отстъпи назад. — Нищо не разбирам. Отказваш ли се, или участваш в играта? Защото аз съм готов да пробвам всичко. Но искам да знам.

Стомахът на Мелъди се сви. Дали това не бе поредната шега на Брет? Дали Джаксън не участваше в екипа му? Дали Бека не бе устроила всичко това, за да я примами в клопката и да могат да заснемат истинска романтична сцена? Тя бързо претърси храстите с очи за скрита камера.

— Малко музика ще помогне — каза Джаксън. — Хайде, да се връщаме у вас — той предложи ръката си. Петната от пастели бяха изчезнали.

— Не, благодаря — подсмръкна Мелъди, после сграбчи от земята термоодеялото и потърси в прегръдката му утеха.

— Значи така, а? — той отдръпна ръка и прокара пръсти през потната си коса. — Добре. И без това си падам по друго момиче, а тя е истинска бомба! Бомбичка!

Мелъди отвори уста, но не можа да каже нищо. Бе изгубила даже гласа си.

— Чао — едва успя да изрече и забърза към къщи, докато тялото й трепереше в отчаян опит да сдържи урагана от сълзи, който се надигаше в очите й. Пребори се с вълнението, за да не даде на Джаксън и малкото, което бе останало у нея. Докато пресичаше Радклиф Уей, първите сълзи се търкулнаха по лицето й. Затишие пред буря. Все пак успя да прати съобщение на Бека, преди светът съвсем да бе изгубил формите си зад стената от сълзи.

Натисна бутона за изпращане.

И тогава бентът се срути.