Звездни дневници

I. Професор Коркоран

Пак искате да ви разкажа нещо ли? Да. Виждам, че Тарантога вече е взел своя стенографски бележник… чакай, професоре. Ами като наистина нямам какво да ви разкажа. Какво? Не — не се шегувам. Впрочем нали в края на краищата мога и аз веднъж да имам желание да помълча в такава вечер — във вашата компания? Защо? Защо ли? Мили мои — никога не съм ви говорил за това, но Космосът е преди всичко населен със същества като нас. Не само човекоподобни, но и приличащи на нас като две капки вода. Половината от населените планети са Земи, малко по-големи или по-малки, с по-студен или с по-тропически климат, но нима това са различия? А техните жители… Хората — понеже в крайна сметка те са хора — също толкова много приличат на нас, че разликите само подчертават приликите. Защо никога не съм ви разказвал за тях ли? Странно ли ви се вижда? Помислете. Гледам звездите. Припомням си различни случки, пред очите ми се изправят различни картини, но най-приятно ми е да се връщам мислено към необикновените преживявания. Може те да са страшни или свръхестествени, ужасяващи или дори смешни — и поради това безобидни. Но да гледаш звездите, скъпи мои, и да знаеш, че тези дребни сини искрички са — когато стъпиш на тях — царства на грозотата, тъгата, неведомото, на всевъзможните руини, че там, в мастиленосиньото небе, също бъка от стари бордеи, мръсни дворове, вонящи канавки, бунища, тревясали гробове — дали разказите на някой, който е обиколил Галактиката, трябва да напомнят вайканията на търговски пътник, влачещ се из провинциалните градчета? Кой би поискал да го слуша? И кой би му повярвал? Такива мисли хрумват на човек, когато е уморен, или когато у него напира непреодолимото желание за искрени изповеди. Затова — за да останем далече от скърбите и огорченията — днес няма да говоря за звездите. Не, няма да мълча. Бихте се почувствали измамени. Дадено, ще ви разкажа нещо, но не за пътешествията ми. Та нали аз и на Земята съм преживял немалко. Професоре, ако държиш на всяка цена да записваш, можеш да започваш.

Както знаете, посещават ме гости, твърде странни понякога. Ще отделя сред тях една категория: на непризнатите изобретатели и учени. Не знам защо, но тях винаги съм ги привличал като магнит. Тарантога се усмихва, виждате ли? Но аз нямам предвид него, той не е непризнат изобретател. Днес ще говоря за онези, на които не им е провървяло, или по-скоро, провървяло им е прекалено добре: постигнали са целта си и са разбрали, че усилията им са били напразни.

Разбира се, те не признават това. Неизвестни, самотни, потънали в онази лудост, която само популярността и успехът превръщат понякога — изключително рядко — в дело на прогреса. Естествено, по-голямата част от моите посетители бяха сива маса перковци, обхванати от една идея, дори не тяхна собствена, а присвоена от предишни поколения — като изобретателите на перпетуум-мобиле, бедни на хрумвания, тривиални в нелепите още на пръв поглед решения; и все пак в тях искреше онзи огън на безкористността, който изгаря живота и ги принуждава да подновяват непрекъснато предварително осъдените на неуспех усилия. Колко жалки са тези недъгави гении, тези титани с дух на джуджета, осакатени още при раждането им от природата, която при някоя от своите мрачни шеги е надарила бездарието им с творчески ентусиазъм, достоен за някой Леонардо; през живота си те срещат само безразличие или насмешки, а най-многото, което човек може да направи за тях, е да стане за час или два търпелив слушател и участник в тяхната мономания.

Сред онази тълпа, която само собствената глупост предпазва от отчаянието, се появяваха, макар и рядко, и по-различни хора — не бих искал нито да ги характеризирам, нито да ги осъждам, направете това сами. Първият, който се изправя пред очите ми при тези думи, е професор Коркоран.

Запознах се с него преди девет, може би десет години на някаква научна конференция. Бяхме разговаряли броени секунди, когато той, ни в клин, ни в ръкав (във всеки случай без каквато и да било връзка с темата на разговора), попита:

— Какво мислите за духовете?

В първия миг приех въпроса му като ексцентрична шега, ала си припомних дошлите до мен слухове, че той е необикновен човек, не помнех само в какъв смисъл — положителен, или отрицателен. Затова за всеки случай отвърнах:

— По този въпрос нямам определено мнение.

Без да каже нито дума, Коркоран се върна към предишната тема. Вече се чуваше звънецът, известяващ началото на следващото заседание, когато той внезапно се наведе — беше много по-висок от мен — и каза:

— Тихи, вие сте мой човек. Нямате предубеждения. Може и да греша, но съм готов да рискувам. Елате при мен — и ми подаде визитната си картичка. — Моля ви най-напред да се обадите по телефона, защото на звънеца не реагирам и никому не отварям вратата. Впрочем, както искате…

Още същата вечер, когато вечерях със Савинели, прочутия юрист, специалист по космическо право, го попитах дали познава някой си професор Коркоран.

— Коркоран! — викна той с присъщия му темперамент, разпален от втората бутилка сицилийско вино. — Оня откачен кибернетик? Какво става с него? Не съм чувал нищо от векове!

Отговорих, че не знам нищо конкретно, само съм чувал някъде името му. Докато си пийвахме вино, Савинели ми разказа няколко известни на всички клюки. От тях излизаше, че като млад учен Коркоран е давал блестящи надежди, макар още тогава да проявявал пълна липса на почит към по-старите, преминаваща неведнъж в арогантност, а после станал правдолюб, от сорта на онези, които черпят удовлетворение колкото от това, че казват на хората какво мислят за тях, толкова и от факта, че по този начин вредят най-много на себе си. Когато бил обидил смъртно своите професори и колеги и пред него се затворили всички врати, той забогатял от неочаквано голямо наследство, купил една полуразрушена къща извън града и я превърнал в лаборатория. Там живеел заедно с роботите си — търпял около себе си само такива асистенти и помощници. Може и да е постигнал там нещо, обаче страниците на научните списания били недостъпни за него. Той изобщо не се стараел да промени нещата. Ако през това време все още установявал по-близки отношения с някои хора, правел го само за да може след известно сближаване да ги отблъсне и оскърби по най-грубиянски начин, без какъвто и да е видим повод. Когато солидно поостарял и това недостойно забавление му омръзнало, станал самотник. Попитах Савинели дали му е известно, че Коркоран вярва в духове. Юристът, който тъкмо отпиваше от чашата с вино, едва не се задави от смях.

— Той ли? В духове?! — викна. — Човече, та той не вярва дори в хората!!!

Попитах какво има предвид. Той отвърна, че, в буквалния смисъл на думата, Коркоран бил според него солипсист — вярвал само в собственото си съществуване, а всички други смятал за фантоми, за съновидения и уж затова по-рано така се държал и с най-близките си; след като животът е сън, в него всичко е възможно. Отбелязах, че при това положение може да вярва и в духове. Савинели попита дали съм чул някога за кибернетик, който да не вярва в тях. После заговорихме за други неща, но и това, което чух, беше достатъчно, за да ме заинтригува.

Аз съм човек на бързите решения, затова още на другия ден му телефонирах. Слушалката вдигна робот. Казах кой съм и по какъв въпрос се обаждам. Коркоран ми позвъни чак на другия ден, късно вечерта — тъкмо смятах да си лягам. Каза, че мога да отида при него, дори веднага. Наближаваше единайсет. Приех поканата, облякох се и тръгнах. Лабораторията беше голяма мрачна сграда, разположена далече от пътя. Неведнъж я бях виждал. Смятах, че е стара фабрика. Беше потънала в мрак. В нито един от квадратните, потънали дълбоко в стените прозорци не провиделяваше и най-слаба светлинка. И голямата площадка между желязната ограда и входната врата не беше осветена. На няколко пъти се натъквах на скърцащи от ръжда тенекии и релси, така че до едва провиждащата се врата стигнах малко раздразнен. Позвъних по специалния начин, както ми беше наредил Коркоран. След цели пет минути той ми отвори лично, в сива, петносана от киселини лабораторна престилка. Беше поразително слаб, костелив, с огромни очила и побелели мустаци, единият от които — по-къс, като че изгризан.

— Заповядайте след мен — каза без предисловия. По дългия, мижаво осветен коридор, затрупан с някакви машини, бъчви, прашасали торби с цимент, ме заведе до голяма стоманена врата. Над нея светеше ярка лампа. Извади от джоба на престилката ключ, отвори вратата и влезе пръв. Аз — подир него. По извита желязна стълбичка се изкачихме на първия етаж. Видях голямо фабрично хале с остъклен таван — няколкото голи крушки не го осветяваха, а само подчертаваха полумрачната му необятност. Беше пусто, унило, изоставено, високо под тавана теченията се гонеха игриво, а дъждът, който заваля, когато наближавах лабораторията на Коркоран, биеше в стъклата, тъмни и мръсни; тук-там водата се стичаше през дупките на счупените стъкла. Коркоран като че не забелязваше тези неща, крачеше пред мен по ечащата под стъпките ламаринена галерия; пак стоманена, заключена врата и зад нея — коридор, до стените му безредно нахвърляни, сякаш при бягство, покрити с дебел слой прах инструменти; коридорът зави, вървяхме нагоре, надолу, минавахме край приличащи на змии преплетени трансмисионни ленти. Пътешествието, при което опознавах големината на сградата, продължаваше; веднъж-дваж Коркоран ме предупреди на съвсем тъмните места да внимавам за стъпалото, или да се наведа; при последната от стоманените врати (вероятно противопожарни, нагъсто зачукани с нитове) той се спря и я отключи; забелязах, че — за разлика от предишните — изобщо не изскърца, значи пантите й бяха смазвани неотдавна. Влязохме във висока зала, почти празна. Коркоран застана в центъра, там, където бетонът на пода беше малко по-светъл, като че ли някога там е имало машина, от която са останали само стърчащите подложни греди. До стените бяха изправени дебели, вертикално разположени пръти, та помещението приличаше на клетка. Спомних си въпроса му за духовете… Към прътовете бяха прикрепени рафтове — много здрави, с подпори, а на тях бяха поставени петнайсетина чугунени сандъка; нали знаете как изглеждат сандъците със съкровища, които според преданията корсарите закопават? Точно такива бяха и тези сандъци, с издути капаци, а на всеки от тях висеше бяло листче, обвито с целофан, прилично на документите, които обикновено се закачват над болничните легла. Високо, под тавана, светеше покрита с прах крушка, но беше много сумрачно, за да мога да прочета поне една дума от написаното на тези карти. Сандъците бяха подредени в два реда, един над друг, а един от тях беше поставен по-високо, отделно. Помня, че ги изброих — бяха дванайсет или четиринайсет, вече не знам точно колко.

— Тихи — обърна се към мен професорът, пъхнал ръце в джобовете на престилката, — вслушайте се за миг в присъстващото тук. После ще ви кажа какво е то — сега послушайте!

В поведението му проличаваше странна нетърпеливост, тя просто се набиваше в очи. Искаше му се незабавно да започне да говори, да навлезе в същността, всичко да е вече минало, да е свършил вече. Сякаш всяка секунда, прекарана с друг човек, смяташе за загубено време.

Притворих очи и от обикновена любезност, а не от любопитство към шумовете, които при влизането си дори не бях забелязал, застанах неподвижно. В действителност нищо не чувах. Някакво слабичко бръмчене на електрически ток в намотките, нещо от този род, обаче, уверявам ви, то беше толкова слабо, че дори гласът на умираща муха щеше да се чува по-ясно.

— Е, какво чувате? — попита той.

— Почти нищо — признах, — някакво слабичко жужене… но може би просто в ушите ми шуми…

— Не, не ви шуми в ушите… Тихи, слушайте ме внимателно, защото аз не обичам да повтарям казаното, говоря ви това, защото не ме познавате. Не съм грубиян, нито простак, за какъвто ме вземат, само че ме ядосват идиотите, на които трябва по десет пъти да повтаряш едно и също нещо. Надявам се вие да не сте от тях.

— Ще видим — отговорих, — говорете, професоре…

Той кимна и посочи с ръка редицата железни сандъци:

— Разбирате ли нещо от електрически мозъци?

— Само толкова, колкото е необходимо за навигацията. С теорията съм по-скоро зле.

— Така си и мислех. Не пречи. Тихи, чуйте ме. В тези сандъци се намират най-съвършените електронни мозъци, каквито са съществували някога. Знаете ли в какво се състои тяхното съвършенство?

— Не — казах, както си и беше.

— В това, че те не служат за нищо, че са абсолютно безполезни, че това са, с една дума, превърнати от мен в действие, въплътени в материя монадите на Лайбниц…

Чаках, а той продължи да говори, като в господстващия мрак белият му мустак приличаше на потрепваща над устната му белезникава нощна пеперуда.

— Всеки от тези сандъци съдържа електронен мозък, произвеждащ съзнание. Като нашия мозък. Градивният материал е друг, но принципът е същият. Защото нашите мозъци — тук внимавайте! — са свързани, така да се каже, с външния свят посредством сетивните приематели: очи, уши, нос, кожа и тъй нататък. Затова пък външният свят на тези тук — той протегна пръст към сандъците — е там, вътре…

— Как е възможно? — попитах. Нещо започваше да ми просветва едва-едва; догадката не беше ясно оформена, но започваше да буди у мен тръпки на ужас.

— Много просто. Откъде знаем, че тялото ни е такова, а не онакова, че имаме точно такова лице, че стоим, че държим в ръка книга, че цветята ухаят? Оттам, че върху нашите сетива действат известни дразнители и възбудата стига по нервите до мозъка. Хайде, представете си, Тихи, че аз мога да дразня вашия обонятелен нерв по същия начин, по който прави това миризливият карамфил — какво ще усещате?

— Аромат на карамфил, естествено — отговорих, а професорът, кимна с глава, сякаш доволен, че съм достатъчно схватлив, и продължи:

— А ако направя същото с всички ваши нерви, то ще усещате не външния свят, а онова, което АЗ чрез нервите ви телеграфирам до вашия мозък… Ясно ли е?

— Ясно.

— Значи така. Тези сандъци имат рецептори-органи, които действат аналогично на нашето зрение, обоняние, осезание, слух и така нататък. А проводниците от тези рецептори — също като нервите — вместо към външния свят, както е с нашите, са свързани с онзи барабан ей там, в ъгъла. Не го ли забелязахте?

— Не — казах. Наистина, барабанът с диаметър може би три метра стоеше в ъгъла вертикално, като изправен воденичен камък. След известно време забелязах, че той се върти извънредно бавно.

— Това е тяхната съдба — обясни спокойно професор Коркоран. — Тяхната съдба, техният свят, тяхното съществуване — всичко, което могат да преживеят и изпитат. Там има специални ленти със зарегистрирани електрически дразнители, такива, които отговарят на онези сто или двеста милиарда явления, с които човек се сблъсква в най-богатия на впечатления живот. Ако повдигнете капака на барабана, ще видите само лъскавите ленти, покрити с бели зигзаговидни линии, също като плесен върху целулоид, но това са, Тихи, горещи южни нощи и ромон на вълни, форми на животински тела и изстрели, погребения и пиянски запои, вкус на ябълки и круши, снежни виелици, вечери сред близките пред запалената камина и крясъците по палубата на потъващ кораб, и гробищата, и халюцинациите на бълнуващите — Ийон Тихи, там е целият свят!

Аз мълчах, а Коркоран, стиснал ме с желязна хватка за ръката, говореше:

— Тези сандъци, Тихи, са свързани с един изкуствен свят. На този — той посочи първия от края — му се струва, че е седемнайсетгодишно момиче, зеленооко, червенокосо, с тяло на Венера. То е дъщеря на държавник… влюбено е в младежа, когото вижда почти всеки ден през прозореца и който ще бъде негово проклятие… Този тук, вторият, е учен. Почти е открил общата теория на гравитацията, задължителна в неговия свят, в този свят, чиито граници са стоманените стени на барабана, и се готви да се бори за своята истина в усамотение, задълбочавано от заплашващата го слепота, защото той ще ослепее, Тихи… а там, по-горе, се намира един член на колегия свещеници, който преживява най-тежките дни на своя живот, понеже е загубил вярата си в съществуването на своята безсмъртна душа; до нас, зад преградата, е… но не мога да ви разкажа за всички същества, които създадох…

— Може ли да ви прекъсна? — попитах. — Бих искал да зная…

— Не! Не можете! — викна Коркоран. — Никой не може. Сега аз говоря, Тихи. Вие още не разбирате нищо. Вероятно си мислите, че на барабана са записани различни сигнали — като на грамофонна плоча, че събитията са подредени като мелодия на нея, с всички тонове, и само чакат, като музиката на нея, да ги съживи иглата, че тези сандъци възпроизвеждат един след друг комплекси преживявания, предварително установени до самия край. Не е истина! Не е истина! — закрещя той пронизително, та чак ехо загърмя от тенекиения таван. — Съдържанието на този барабан е за тях това, което е за вас светът, в който живеете! На вас нали и през ум не ви минава, когато ядете, спите, ставате, пътувате, посещавате стари шантави хора, че всичко това е грамофонна плоча, чието докосване вие наричате настояще!

— Но… — обадих се.

— Мълчете! — кресна той. — Не ми пречете! Аз говоря!

Помислих си, че тези, които го наричат простак, имат немалко основание, но трябваше да не си отклонявам вниманието, защото думите му наистина бяха нечувани. Продължаваше да крещи:

— Съдбата на моите железни сандъци не е установена предварително докрая, защото събитията се намират там, в барабана, на редици успоредни ленти, и само действащият на принципа на сляпата случайност селектор решава от коя серия ленти събирачът на впечатления от даден сандък ще черпи в следващия миг. Естествено, то не е толкова просто, както го казах, тъй като самите сандъци могат до известна степен да влияят на движенията на черпака, а селекцията на случайността се задвижва напълно само тогава, когато създадените от мен същества се държат пасивно… все пак те имат ограничена воля, ограничавана от същото, което ограничава и нас. Притежаваната структура на личността, вродената инвалидност, външните условия, степента на интелигентност — не мога да се задълбочавам във всички подробности…

— Дори така да е — вмъкнах, — то как може те да не знаят, че са железни сандъци, а не рижо момиче или джудже…

Само толкова успях да изрека, понеже той ме прекъсна:

— Не се правете на магаре, Тихи. Вие се състоите от атоми, не съм ли прав? Чувствате ли своите атоми?

— Не.

— Атомите съставят белтъчни молекули. Чувствате ли ги?

— Не.

— Как тогава сандъците могат да разберат, че са сандъци, магаре такова? Също така, както за вас този свят е истински и единствен, точно така истински и реални са съдържанията, които текат от моя барабан до техните електрически мозъци… В този барабан е техният свят, Тихи, а техните тела — несъществуващи в нашата действителност другояче, освен като относително постоянно групирани отвори в перфорираните ленти — се намират вътре в самите сандъци… Този, крайният от другата страна, се мисли за изключително красива жена. Мога точно да ви кажа какво вижда тя, когато се оглежда гола в огледалото. Какви скъпоценни камъни обича. Какви хитрости използва, за да завоюва мъжете. Знам всичко, защото аз, с помощта на моя СЪДБОГРАФ, съм я създал, нея, нейните — за нас въображаеми, но за нея реални — форми, толкова реални, с лицето, зъбите, миризмата на пот, с белега от кама на гърба, с косата и орхидеите, които закача в нея, както реални са за вас вашите ръце, крака, корем, шия и глава! Надявам се, че не се съмнявате в своето съществуване…

— Не — отговорих спокойно. Никога никой не ми беше крещял така й това може би дори ме забавляваше, обаче бях твърде потресен от думите на професора, на които повярвах, защото не виждах причини за недоверие, за да обръщам в този момент внимание на неговите маниери.

— Тихи — продължи малко по-кротко професорът, — казах ви, че между другото имам тук един учен, ей този сандък точно срещу вас. Той изследва своя свят, обаче никога — нали разбирате, никога — дори няма да предположи, че светът му не е реален, че губи време и сили да се задълбочава в онова, което е серия макари с навита филмова лента, а неговите ръце, крака, очи, неговите собствени, ослепяващи очи са само заблуждение, предизвикано в електрическия му мозък от разреждането на подходящо подбрани импулси. За да стигне дотам, той би трябвало да излезе извън своя железен сандък, тоест извън самия себе си, и да престане да мисли със своя мозък, което е също толкова невъзможно, колкото невъзможно е вие да възприемете съществуването на студения тежък сандък не чрез докосване и виждане, а по друг начин.

— Но благодарение на физиката аз знам, че съм изграден от атоми — подхвърлих.

Коркоран вдигна ръка с категоричен жест.

— И той знае това, Тихи. Той има лаборатория, а в нея — всички апарати, които може да му достави неговият свят… той вижда звездите през телескоп, изследва тяхното движение, като в същото време усеща хладния натиск на очилата върху лицето си — не, не сега. Сега, както му е навик, той се намира в пустата градина, заобикаляща неговата лаборатория, и се разхожда в блясъка на слънчевите лъчи — понеже в неговия свят в този момент слънцето изгрява…

— А къде са другите хора, онези, сред които той живее? — попитах.

— Другите хора ли? Разбира се, всеки от сандъците, всяко от тези същества се движи сред хора, те се намират — всичките — в барабана… Виждам, все още не разбирате! Може би ще ви помогне примерът, макар и далечен. В сънищата си вие срещате различни хора — често такива, които никога не сте виждали, нито сте познавали — и разговаряте с тях насън… Така ли е?

— Да…

— Тези хора са създадени от вашия мозък. Но докато сънувате, не знаете, че е така. Имайте предвид, че това беше само пример. При тях — той протегна ръка — положението е по-различно, защото не те създават своите близки и чужди хора; те са в барабана, цели тълпи, и когато, да речем, на моя учен изведнъж му се прииска да излезе от градината и да заговори първия срещнат минувач, то като вдигнете капака на барабана, ще видите как става това: неговият сетивен черпак под влияние на импулса ще се отклони едва-едва от дотогавашния си път, ще слезе на друга лента и ще започне да възприема онова, което се намира под нея; казвам черпак, но в действителност става дума за стотици микроскопични токови събирачи, тъй като по същия начин, по който вие възприемате външния свят — със зрение, обоняние, осезание и органа на равновесието, също така той опознава своя „свят“ посредством отделните входове на отделните сетивни канали и едва електрическият мозък обединява тези впечатления в едно цяло. Но това са технически, несъществени подробности, Тихи. От мига на задействане на механизма, мога да ви уверя, всичко е въпрос на търпение, нищо повече. Четете философите, Тихи, и ще се убедите от техните слова в каква нищожна степен можем да разчитаме на сетивните си възприятия, колко несигурни, подвеждащи, несъвършени са те, но ние нямаме нищо друго, освен тях; същото е — говореше той с вдигната ръка — при тях. Обаче и на тях, както и на нас, това не им пречи да обичат, желаят, мразят, да докосват другите хора, да ги целуват или убиват… По същия начин моите творения в своята вековна желязна неподвижност се отдават на страсти и увлечения, изневеряват си, тъгуват, мечтаят…

— И вие смятате, че това е безполезно? — попитах неочаквано, а Коркоран ме изгледа със своя пронизващ поглед. Дълго не отговори.

— Да — каза най-сетне, — добре направих, че ви доведох тук, Тихи… Всеки от идиотите, на които показвах всичко това, започваше да ме обвинява в жестокост… В какъв смисъл е въпросът ви?

— Доставяте им наготово само градивния материал — рекох — под формата на импулси. Също така, както на нас ни ги доставя нашият свят. Когато стоя и гледам звездите, онова, което чувствам, онова, което си мисля, си е вече само моя собственост, не на света. С тях — посочих редицата: сандъци — е същото.

— Истина е — тихо каза професорът. Прегърби се и от това сякаш се смали. — Но щом казвате това, спестявате ми дълги обяснения, защото вероятно разбирате и защо съм ги създал?

— Досещам се. Но предпочитам вие сам да го кажете.

— Добре. Някога — много отдавна — се усъмних в реалността на света. Тогава бях още дете. Така наречената злонамереност на мъртвите предмети, Тихи — кой не я е изпитвал? Не можем да намерим някаква дребна вещ, макар да помним къде сме я видели за последен път, и най-сетне я намираме другаде с чувството, че сме уловили света на местопрестъплението, когато той извършва нещо неточно, не както трябва… Възрастните, разбира се, казват, че детето греши и по този начин неговото естествено недоверие бива потиснато… Или това, което се нарича le sentiment du déjà vu — впечатлението, че в несъмнено новата ситуация, преживявана за първи път, вече някога си бил… Цели метафизични системи — вярата в прераждането на душите, реинкарнацията — са били създадени въз Основа на същите явления. А по-нататък: законът за серията, повтарянето на изключително редки явления, които дотолкова се изявяват винаги заедно, че лекарите са ги нарекли duplicitas casuum. И накрая — духовете, за които ви питах. Четенето на мисли, левитацията и другите, най-противоречащи на цялата наша наука, най-необяснимите случаи, наистина редки — предсказването на бъдещето… феноменът, описван от най-древни времена, напук на всички възможности, тъй като всеки научен възглед за света го изключва… И какво е всичко това? Какво означава то? Ще кажете, или не…? Все пак липсва ви смелост, Тихи… Добре… Погледнете…

Той се приближи до рафтовете и посочи най-високо поставения сандък.

— Това е лудият на моя свят — каза и усмивка промени лицето му. — А знаете ли, господине, до какво стигна той в своята лудост, която го отдалечи от другите? Посвети се на търсене на несъвършенствата на този свят. Защото аз не съм твърдял, Тихи, че неговият свят е съвършен. Идеален. И най-изправният механизъм понякога засича: ту някакво течение ще разклати кабелите и те за миг ще се допрат, ту мравка ще пропълзи във вътрешността на барабана… и, знаете ли, господине, какво мисли тогава този луд? Че с телепатия предизвиква локално късо съединение на проводниците, принадлежащи към два различни сандъка… че бъдещето може да се види, когато разлюленият черпак прескочи от съответната лента на друга, която трябва да се развие едва след много години. Че чувството, дето ужким някога е преживял, онова, което наистина му се случва за първи път, е предизвикано от заяждането на селектора, а когато той не само потрепери в своя меден лагер, но се и залюлее като махало, побутнат, знам ли от какво, от… мравката — то неговият свят преживява изумителни и необясними събития; в някого пламва внезапно и неразумно чувство, някой започва да предсказва бъдещето, предметите се движат сами или си разменят местата, а преди всичко, в резултат на неговите ритмични движения, се проявява… законът на серията! Групирането на редки и странни явления в редове… и неговата лудост, хранейки се с такива, общо взето пренебрегвани феномени, кумулира в убеждението, за което не след дълго ще го затворят в лудница… че той самият е железен сандък, както и всички наоколо, че хората са само машини в ъгъла на една стара, запрашена лаборатория, а светът, неговите удоволствия и заплахи са Само заблуждение — и се е осмелил да си помисли дори за бога, Тихи, за бога, който някога, когато още е бил наивен, е правел чудеса, но после неговият свят го е възпитал, него, своя творец, научил го е, че единственото нещо, което му е позволено да прави, е да не се намесва, да не съществува, да не променя нищо в своето дело, защото доверие може да се дарява само на онази божественост, която не се зове… Призована, тя се оказва несъвършена и безсилна… А знаете ли какво си мисли този негов бог, Тихи?

— Да — отвърнах. — Че е също като него. Но тогава е възможно и това, че собственикът на потъналата в прах лаборатория, в която НИЕ стоим на рафтовете, е също сандък, построен от друг учен, от още по-висш порядък, притежаващ оригинални и фантастични концепции… и така до безкрайност. Всеки от тези експериментатори е бог — той е създател на своя свят, на тези сандъци и на тяхната съдба, и под него се намират неговите Адамовци и неговите Еви, а над него — неговият, следващият, по-висш в йерархията бог. И затова вие сте направили това, професоре…

— Да — потвърди той. — А щом е така, значи вие вече знаете толкова, колкото и аз, и по-нататъшният ни разговор би бил безпредметен. Благодаря ви, че пожелахте да дойдете, и сбогом.

Така завърши това необикновено познанство, приятели. Не знам дали сандъците на Коркоран още действат. Може би да, и тогава те сънуват своя живот с неговите блясъци и ужаси, които са само застинали във филмовите ленти рояци импулси, а Коркоран, завършил дневната си работа, всяка вечер се изкачва по железните стълби горе, отключвайки стоманените врати с големия ключ, който носи в джоба на изгорената с киселини престилка… и застава там, в прашасалата тъмнина, за да се вслуша в слабия шум на токовете и едва доловимия отзвук, с който се върти барабанът… с който се движи лентата… и съдбата се сбъдва. И мисля, че тогава изпитва, въпреки уверенията си, желание да се намеси, да нахълта, копнее за ослепително могъщество в дълбините на създадения от него свят, за да спаси в него някой, който провъзгласява Изкуплението; че се колебае, сам, в мъждукащата светлина на голата крушка, дали да спаси нечий живот, нечия любов, и съм сигурен, че никога няма да го направи. Ще устои на изкушението, защото иска да бъде бог, а единствената божественост, която познаваме, е мълчаливото съгласие с всяка човешка постъпка, с всяко престъпление и няма за нея по-висша отплата от повтарящия се поколение след поколение бунт на железните сандъци, когато те се убеждават, мислейки и основавайки се на разума, че ТОЙ не съществува. Тогава се усмихва мълчаливо и излиза, като заключва зад себе си редицата врати, а в пустотата се разнася само слабото, като глас на умираща муха, жужене на токовете.

II. Професор Децантор

Някъде преди шест години, след като се бях върнал от пътешествие и почивката и наслаждението от наивната хармония на домашния живот ми бяха поомръзнали, макар и не чак толкова, че да замислям ново пътуване, една късна вечер, когато не очаквах никого, ми се яви някакъв човек и ми прекъсна писането на спомените.

Беше червенокос, в зряла възраст, безумно кривоглед, чак не можех да го гледам в очите, на туй отгоре с едно зелено и едно кафяво око. Това подчертаваше особеното изражение на лицето му — сякаш там имаше едновременно двамина: плах и нервозен и арогантен циник, който преобладаваше; бях напълно объркан, защото веднъж ме поглеждаше с кафявото си око, неподвижно и някак учудено, веднъж — със зеленото, присвито и поради това подигравателно.

— Господин Тихи — рече субектът още на вратата на кабинета ми, — сигурно ви тормозят какви ли не просяци, мошеници, луди и гледат да ви измамят или да ви забаламосат с небивалиците си, а?

— Така е — отвърнах, — случвало се е… а вие какво желаете?

— В тълпата от такива — продължи посетителят, без нито да се представи, нито да съобщи целта на визитата си — положително ще се намери, един на хиляда да е, някой истински признат гениален ум. Така е по ненарушимите правила на статистиката. Е, аз съм този човек, господине. Казвам се Децантор и съм професор по сравнителна онтогенетика. В момента не ръководя катедра, нямам време. Пък и преподаването е напълно безплодно занимание. Никой не може да научи никого. Но както и да е. Занимавам се с един въпрос, на който посветих четирийсет и осем години от живота си, преди да го доведа до успешен край, точно сега.

— И аз нямам много време — уточних. Този не ми харесваше. Държеше се арогантно, не фанатично, а аз предпочитам фанатиците, ако трябва да избирам. Освен това беше ясно, че ще иска подкрепа, а аз съм скъперник и не се притеснявам да си го призная. Не че не бих могъл да подпомогна някое дело с мои средства, но го правя неохотно, отнемайкъде и почти преодолявайки себе си, защото правя нещо, за което зная, че точно така е прието.

Затова след пауза добавих:

— Може би ще изплюете камъчето? Естествено, нищо не мога да ви обещая. Но едно нещо ме порази в думите ви. Казахте, че сте посветили четирийсет и осем години от живота си на този въпрос, а всъщност на колко сте, извинете?

— На петдесет и осем — отвърна той още по-студено.

Не беше помръднал от мястото си зад стола, сякаш чакаше покана да седне. Поканих го, разбира се, защото съм от учтивите скъперници, но това, че толкова явно чакаше тази покана, малко ме нервира, впрочем, казах вече, стори ми се извънредно антипатичен.

— С този проблем — поде субектът — се захванах като десетгодишно момче. Понеже не съм само гениален човек, господин Тихи, бях и гениално дете.

Свикнал съм с подобни фанфарони, ала тази гениалност дори на мен ми дойде в повече. Но си прехапах езика.

— Слушам ви — рекох. Ако леденият тон можеше да понижава температурата, след нашите първи изречения от тавана щяха да увиснат сталактити.

— Аз изобретих душата — заяви Децантор, гледайки ме с тъмното си око, докато другото, насмешливото, фиксираше нещо гротескно, видимо само за него, на тавана. Заявлението звучеше като „измислих нова гума за триене“.

— Аха. Душата, ни повече, ни по-малко — казах почти сърдечно, форматът на нахалството му започна и да ме забавлява. — И вие сте я измислили, така ли? Интересна работа, защо ли вече съм чувал за нея? Може би от някой познат?

Спрях дотук сардонически, а той изкриви ужасяващо очи към мен и рече тихо:

— Господин Тихи, да сключим договор. Вие прекратявате подигравките за петнайсет минути, след което можете да ми се смеете колкото си щете. Става ли?

— Става — отвърнах, възвръщайки сухия си тон. — Слушам.

Този не е хвалипръцко, казах си вече. Тонът му беше твърде категоричен. Лъжците не са безогледни, а той беше. По-скоро някакъв луд, уточних за себе си.

— Седнете — измърморих.

— Работата е елементарна — започна човекът, представил се като професор Децантор. — Хората вярват от хиляди години в съществуването на душата. Философи, поети, религиозни дейци, свещеници, църкви повтарят всякакви възможни доказателства за това. Според едни вярвания тя е отделна от тялото нематериална субстанция, която след смъртта на човека запазва неговата идентичност, според други — мислители от Изтока — някаква ентелехия, лишена от индивидуални черти. Но вярата, че човек не свършва с агонията, че нещо в него може да преживее смъртта, векове вълнува умовете. Днес ние знаем, че няма никаква душа. Има само мрежи от нервни влакна, в които се извършват разни процеси, свързани с живота. Това, което чувства притежателят на такава мрежа, неговото будно съзнание — ето това е душата. Така е, или поне така беше, докато не се появих аз. Или по-точно, докато не си казах: душа няма. Това е доказано. Има обаче потребност от безсмъртна душа, копнеж за вечно съществуване, глад за личностно присъствие в безкрая, напук на тленността и разпадането на всичко. Това желание, което изгаря човечеството откакто свят светува, е прекалено реално. Е, защо да не може да се удовлетвори тази хилядолетна концентрация на мечти и страхове? Отначало обмислях евентуалното превръщане на човека в безсмъртен телесно. Но отхвърлих този вариант, беше всъщност само пролонгация на фалшиви и измамни надежди, нали безсмъртните също могат да умрат при катастрофа, пък и той би довел до маса тежки проблеми от рода на пренаселването, имаше и други причини, предрешили намерението ми да изнамеря душата. Само нея. Защо, казах си, да не може тя да бъде построена, както се строи самолет? Едно време не е имало и самолети, само мечти и представи за летене, а днес има. С тази мисъл всъщност разреших проблема. Останалото беше въпрос на подходящи знания, средства и достатъчно търпение. Имах всичко това, затова днес мога да ви кажа: душата съществува, господин Тихи. Всеки може да я има, и то безсмъртна. Мога да произведа индивидуална за всеки, с всички гаранции за трайност. Вечна? Всъщност това не означава нищо. Но моята душа — душата, конструирана от мен, може да преживее угасването на Слънцето. Ледниковата епоха на Земята Както вече казах, мога да даря с душа всеки човек, стига да е жив. Мъртвите не мога. Не е в рамките на моите възможности. Живите са друга работа. Те ще получат от професор Децантор безсмъртна душа. Не като подарък, естествено. Това е продукт на сложна технология, на дълъг и трудоемък процес, затова ще струва доста. При една масова продукция разходите биха намалели, но засега душата е далеч по-скъпа от самолета. Обаче като се има предвид, че става дума за вечност, смятам цената за сравнително ниска. Дойдох при вас, защото конструирането на първата душа напълно опустоши ресурсите ми. Предлагам ви да основем акционерно дружество под название БЕЗСМЪРТИЕ, като вие финансирате дейността; в замяна ще получите четирийсет и пет процента от печалбата нето и мажоритарен пакет акции. Акциите биха били по номинал, но в контролния съвет бих си запазил…

— Извинете ме — прекъснах го, — но виждам, че сте дошли с доста подробен план за тази фирма. Най-напред обаче не бихте ли ме запознали по-отблизо с това свое изобретение?

— Разбира се. Но докато не подпишем договора и не го заверим при нотариус, ще мога да ви дам само обща информация, защото толкова съм обеднял заради опитите, че нямах дори за плащане на патентен данък…

— Добре. Разбирам предпазливостта ви — казах, — но все пак сигурно съзнавате, че нито аз, нито който и да е финансист — впрочем, аз такъв не съм, с една дума, никой няма да ви повярва само на думи.

— Естествено — потвърди той.

Извади от джоба завит в бяла хартия пакет като кутия цигари, от тия, дето имат само по шест къса.

— Тук е душата… на една личност — каза.

— Мога ли да знам чия?

— Да — отвърна той след кратко колебание. — Това е душата на жена ми.

Гледах тази овързана и запечатана кутийка с извънредно силно недоверие, но въпреки това, покорен от енергичността и категоричността на събеседника си, усетих да ме полазват почти тръпки.

— Няма ли да отворите? — попитах, като видях как държи кутийката, без да докосва печата.

— Не. Засега не. Господин Тихи, моята идея в най-общи линии, опростена до границата на изопачаване на истината, бе следната. Какво е нашето съзнание? Когато в този момент ме гледате от удобния си фотьойл и вдъхвате аромата на скъпата си пура, каквато не сметнахте за нужно да ми предложите, когато виждате фигурата ми в светлината от екзотичната си лампа, когато се колебаете за какъв да ме смятате — измамник, умопобъркан, чудак, най-сетне, когато очите ви улавят всички светлини и сенки наоколо, а нервите и мускулите непрестанно изпращат бързи телеграми за състоянието си към мозъка — е, именно всичко това заедно е вашата душа, казано с езика на богословите. Ние с вас бихме го определили по-скоро като активно състояние на вашия разум. Да, признавам, използвам названието „душа“ с известен инат, макар да е по-важно, че то, толкова просто, се радва на всеобщо разбиране, или, по-точно казано: всеки човек смята, че знае за какво става дума, когато го чува.

Нашата материалистична гледна точка, естествено, е превърнала във фикция съществуването не само на безсмъртната, безтелесна душа, но и на такава, която не би била само временно състояние на живия, а една неизменна същност, извън времето, вечно — ще се съгласите, че такава душа никога не е имало, никой от нас няма такава. Младенческата душа и душата, на стареца, макар да запазва известни белези на идентичност, след като става дума за един и същи човек, по-нататък: душата от детството му и от момента, когато, смъртно болен, се намира пред агонията, са съвсем различни състояния на съзнанието. Но когато се говори за нечия душа, инстинктивно се има предвид психическото състояние на даден човек, когато е зрял и в отлично здраве; така че съвсем естествено избрах това състояние за моята цел и моята синтетична душа е веднъж завинаги запазен разрез на актуалното настояще на един нормален субект, изпълнен с виталност и сили. Как го правя? Ами така: в субстанция, идеално подходяща за това, пресъздавам с максимална точност, атом по атом, тръпка по тръпка конфигурацията на живия мозък. Това е умалено копие, в мащаб едно към петнайсет. Затова кутийката пред вас е толкова малка. С малко повече усилие размерите на душата могат още да се редуцират, но не виждам основателна причина за това, а разходите ще скочат неимоверно. Така душата е увековечена; това не е нито модел, нито застопорена, мъртва мрежа нервни влакна… както ми се случваше в началото, когато експериментирах върху животни. Тук се криеше най-голямата и всъщност единствена трудност. Ставаше дума така да се съхрани живото, чувствително, способно на най-свободно мислене, на сънища и реалност, на най-своеобразна игра на въображението, вечно изменчиво, вечно чувствително към отиващото си време съзнание и същевременно да не остарява, материалът да не се уморява, да не се напуква или разпада. Господин Тихи, имаше период, в който тази задача ми се струваше неразрешима точно така, както сигурно ви изглежда на вас сега — и единственото в моя полза беше упоритостта. Защото аз съм упорит. Затова успях…

— Момент… — прекъснах го, защото главата ми се позамая, — какво твърдите значи? Че тук, в тази кутийка има материален предмет? Който притежава съзнанието на живия човек? А как това може да комуникира с външния свят? Да го вижда? Да го чува и… — спрях, защото на лицето на Децантор се появи неописуема усмивка. Той ме гледаше с притворено зелено око.

— Господин Тихи — рече, — вие нищо не сте разбрали… Каква комуникация, какъв контакт може да има между партньори, след като единият пребивава във вечността? Нали човечеството ще престане да съществува най-късно след петдесет милиарда години, кого тогава да чува и на кого да говори тази… безсмъртна душа? Не ме ли чухте, като казах, че тя е вечна? Времето до окончателния ледников период на Земята, до разпадането на най-силните и най-младите от днешните звезди, до промяната в законите, управляващи Космоса, която ще доведе до неговата изцяло нова, невъобразима за нас форма, няма да бъде и най-малка част от нейното съществуване, защото тя ще съществува вечно. Религиите напълно разумно премълчават тялото — за какво са носът или краката в една вечност? След изчезването на Земята и цветята, след угасването на Слънцата? Но аз ще подмина този тривиален аспект на въпроса. Казахте комуникация със света. Дори тази душа да общуваше с външния свят веднъж на сто години, все едно, след билион векове, за да побере в паметта си спомените за всички контакти, би трябвало да стане голяма колкото континент… а след трилион и размерите на Земното кълбо няма да й стигнат — но какво е трилион векове пред вечността? Обаче не този технически проблем ме спря, а психологическите му последствия. Мислещата личност, живата човешка единица би се разтворила в този океан от памет, както капката кръв се разтваря в морето, и къде отива тогава гарантираното безсмъртие?

— Ама чакайте… — избъбрих, — вие твърдите, че… казвате, че… настъпва пълно откъсване…

— Естествено. Не съм казал, че в тази кутийка има цял човек, нали? Говорех само за душата. Представете си, че от тази секунда спирате да получавате каквито и да е известия отвън, сякаш мозъкът ви е отделен от тялото, но продължава да съществува, жизнен както досега. Разбира се, ще ослепеете и оглушеете, в известен смисъл ще се парализирате, нали няма да имате тялото си на разположение, но напълно ще съхраните вътрешното си зрение, тоест яснотата на ума, полета на мисълта, свободно ще размишлявате, ще развивате въображението си, ще го формирате, ще изпитвате надежди, радости, тъга, произтичащи от промените в нетрайните духовни състояния — точно това притежава тази душа, която оставям на бюрото ви…

— Истински кошмар — казах. — Сляп, глух, парализиран… за векове.

— Вечно — поправи ме той. — Толкова много вече ви казах, господин Тихи, че остава да добавя само още едно. Центърът е кристал, вид несъществуващ в природата минерал, независима субстанция, която не влиза в никакви физически и химически съединения… именно в нейните непрестанно трептящи молекули се съдържа душата, която чувства и мисли…

— Чудовище… — произнесох тихо и спокойно, — чудовище такова, давате ли си сметка какво сте направили?! Не, момент, момент — изведнъж се успокоих, — съзнанието на един човек не може да бъде копирано. Ако жена ви е жива, ходи, мисли, в този кристал може да има най-много някакво нейно копие, не самата тя…

— Не — отвърна Децантор и изкриви очи към бялото пакетче. — Трябва да добавя, че сте напълно прав. Не може да се създаде душата на жив човек. Това би било нонсенс и парадоксален абсурд. Който съществува, съществува еднократно, то се знае. Продължението е възможно само в момента на смъртта. Впрочем процесът на установяване точния строеж на човешкия мозък, чиято душа създавам, също разрушава живия мозък…

— Човече — прошепнах, — да не сте… вие сте убили жена си!

— Дарих я с вечен живот — възрази той и стана. — Впрочем това няма нищо общо с въпроса, който обсъждаме. Ако искате да знаете, този въпрос е между моята жена — и сложи ръка върху кутийката — и мен, полицията й съда. Ние с вас разговаряме за съвсем друго.

Сума време мълчах, неспособен да отворя уста. Протегнах ръка и докоснах кутийката, опакована в дебела хартия; беше много тежка, сякаш вътре имаше олово.

— Може и така, господине — казах. — Да говорим за друго. Да предположим, че ви дам исканите средства. Наистина ли сте толкова луд да мислите, че ще се намери и един човек, който да е готов да умре, за да се мъчи съзнанието му векове наред, лишено дори от милостта на самоубийството?

— Прав сте, със смъртта има известни затруднения — призна след пауза Децантор. Забелязах, че тъмното му око е почти черно. — Все пак за начало може да се разчита на някои категории хора — неизлечимо болни, изнурени от живота сакати старци, но със запазени духовни сили…

— Смъртта не е най-страшният изход в сравнение е безсмъртието, което предлагате — измърморих.

Децантор се усмихна за втори път.

— Ще ви кажа нещо, което може да ви се стори забавно. — Дясната страна на лицето му остана сериозна. — Лично аз никога не съм изпитвал нужда от душа или вечен живот. Но човечеството живее с тази мечта от хилядолетия. Изследвал съм детайлно и задълбочено това, господин Тихи. Всички религии обещават едно и също: вечен живот, надежда за отвъдното. А аз го осигурявам. Осигурявам вечния живот. Давам сигурност за съществуване, след като и последният член от тялото изгние в земята и се разпадне в пръстта. Малко ли е?

— Да — заявих, — малко е. Сам казахте, че това е безсмъртие, лишено от тялото, от силите му, от усещанията и насладите…

— Не повтаряйте едно и също — прекъсна ме той. — Мога да ви припомня свещените книги на всички религии, песните на поетите, разните му суми технологични, молитви, легенди — никъде не намерих нито дума за вечността на тялото. Тялото е подценявано, дори презирано. Душата, не то, нейното съществуване във вечността е цел и надежда. Душата като противоположност на тялото, като негово отрицание. Като освободеност от физически страдания, от внезапни опасности, от болести и старческо грохване, от борбата за всичко това, което в бавното си тление и изгаряне изисква тази постепенно рушаща се печка, наречена организъм; никой никога не е проповядвал безсмъртие на тялото — докато свят светува. Само душата е трябвало да бъде освободена и спасена. Аз, Децантор, я спасих за вечността, вечно. Изпълних мечтите — не моите. Мечтите на цялото човечество…

— Разбирам — прекъснах го. — Децантор, в някакъв смисъл вие сте прав. Но само в такъв, че с изобретението си давате да се разбере — днес на мен, утре може би на целия свят — колко е безполезна душата. Че безсмъртието, за което говорят цитираните от вас свети библии, корани, вавилонски епоси, веди и саги, не му трябва на човека. Нещо повече: всеки човек, като помисли за вечността, която сте готов да му дарите, ще изпита същото, каквото изпитвам аз: висше отвращение и страх, гарантирам ви. Мисълта, че обещанието ви може да стане моя съдба, ме кара да настръхвам. Е, Децантор, така вие сте доказали, че човечеството се е самоизмамвало от хилядолетия. Вие разрушавате тази самоизмама…

— Значи смятате, че моята душа няма да е нужна на никого? — попита спокойно, но изведнъж някак угаснало този човек.

— Сигурен съм. Гарантирам ви… Как можете да мислите другояче? Децантор! Бихте ли го искали? Нали сте човек!

— Вече ви казах. Никога не съм мечтал за безсмъртие. Но смятах, че щом хората го искат, значи аз нещо не съм наред. Исках тях да удовлетворя, не себе си. Търсех най-трудния проблем, извън моите сили. Намерих го и го разреших. В този смисъл той беше моя лична работа, но само в този; по същество ме интересуваше единствено като определена задача, която трябва да разреша с помощта на правилните технология и средства. Приех дословно това, което са писали най-големите мислители от всички времена. Не може да не сте ги чели, Тихи… този страх от края, пред смъртта на съзнанието тогава, когато е най-богато, когато е готово да даде най-големи плодове… в края на един дълъг живот… Всички повтарят все това. Мечтата им е да общуват с вечността. Аз създадох това общуване. Тихи, а може би те… може би най-изтъкнатите личности? Гениите?

Тръснах глава.

— Опитайте. Но не вярвам дори един да… Не, невъзможно.

— Тоест как — промълви той и за първи път усетих нещо живо в гласа му, — наистина ли смятате, че това… няма никаква стойност за никого? Че никой няма да поиска? Как е възможно?

— Така е… — потвърдих.

— Моля ви, не прибързвайте! Все пак всичко е още в моите ръце. Мога да приспособя, да променя… мога да снабдя душата със синтетични сетива… е, това би изключило вечността, но щом пък сетивата са им толкова важни… очи… уши…

— Но какво биха видели тези очи? — попитах.

Той мълчеше.

— Превръщането на Земята в ледена пустиня… разпадането на галактиките… умирането на звездите в безкрайната черна пустош, така ли? — изброявах бавно.

Мълчеше.

— Хората не искат безсмъртие — продължих след пауза. Само не искат да умират, това е. Искат да живеят, професоре. Искат да усещат земята под краката си, да виждат облаците над главата си, да обичат други хора, да бъдат с тях и да мислят за това. Нищо повече. Всичко казано извън това е лъжа. Несъзнателна, но лъжа. Съмнявам се дали някой ще поиска дори да ви изслуша, като мене сега, да не говорим за… желаещи.

Децантор постоя известно време неподвижен и безмълвен, загледан в бялото пакетче на бюрото. Изведнъж го грабна, кимна ми бегло и тръгна да излиза.

— Децантор! — извиках.

Той спря пред вратата.

— Какво искате да направите… с ТОВА…?

— Нищо — рече ледено.

— Моля ви… върнете се. Още малко… Не може да оставите това така…

Господа, не знам дали този човек беше голям учен, но със сигурност беше голям негодник. Не искам да ви разправям какъв пазарлък настъпи. Но трябваше да го направя. Знаех, че ако го пусна да си иде, дори с мисълта, че ме е преметнал и ми е разправил врели-некипели, все пак дълбоко в душата си… в телесната си, жива душа ще осъзнавам, че някъде, в някое пълно с хартии чекмедже лежи един човешки разум, живото съзнание на нещастната жена, която е убил. И не само убил, ами и я обрекъл на най-страшното от всичко възможно, най-страшното, пак казвам, защото няма нищо, което да се сравни с осъждането на самотна вечност. Тази дума нищо не ни говори, естествено. Опитайте в такъв случай, моля ви, като се приберете вкъщи, да легнете в тъмна стая, никакъв звук или лъч светлина да не стига до вас, и със затворени очи да си представите, че ще останете така постоянно ден и нощ, и още един ден и една нощ, и така ще ви минават безчет седмици, месеци, години, векове и че вашият мозък предварително ще бъде така обработен, че да не можете да се скриете дори в лудостта. Самата мисъл, че съществува някой, обречен на такава мъка, пред която адовите са детска играчка, не ми даваше мира през целия мрачен пазарлък. Разбира се, говорехме за унищожение, а сумата, която ми поиска… но да не изпадаме в подробности, господа. Ще кажа само, че винаги съм се смятал за скъперник и ако днес се съмнявам в това, то е защото… Е, добре. С една дума: това не беше някаква сума. Това беше всичко, което имах тогава. Пари… да. Преброихме ги… а после той каза да загася лампата. И в мрака най-напред зашумя разкъсвана хартия… и изведнъж върху белезникав квадрат (беше подложка от памук) се появи слаб играещ блясък, като от скъпоценно бижу… очите ми постепенно свикваха с мрака и виждаха все по-силното лазурно сияние и тогава, усещайки неравното му възбудено дишане във врата си, аз се наведох, взех приготвеното чукче и с един удар…

Господа, мисля, че той все пак беше казал истината. Защото когато ударих първия път, ръката отказа да ме слуша и само нащърбих овалния кристал… но въпреки това той угасна. За част от секундата настъпи нещо като микроскопичен беззвучен взрив — милиарди виолетови прашинки се завъртяха панически и изчезнаха. Стана тъмно като в рог. И се чу неговият мъртъв, глух глас:

— Няма нужда да удряте повече, Тихи… край.

Взе ми кристала, а аз тогава повярвах, защото бях видял с очите си, впрочем бях почувствал, че е прав. Не мога да ви кажа как. Запалих лампата, полуслепи се погледнахме като двама престъпници. Той натъпка по джобовете си пачките и излезе, без да се сбогува.

Никога повече не го видях и не зная какво е станало с него с този изобретател на безсмъртната душа, която аз убих.

III. Професор Зазул

Човека, за когото ще ви разкажа, съм виждал само един път. Бихте се потресли от вида му. Деформиран гърбушко на неопределена възраст, с лице, сякаш облечено в прекалено широка кожа — толкова бръчки и гънки имаше по него; освен това на шията му имаше по-къс мускул и той винаги държеше главата си настрана, като че ли е пожелал да види собствената си гърбица, но насред движението се е отказал. Няма да кажа нищо ново, твърдейки, че умът рядко се придружава от хубост, ала той, едно истинско олицетворение на недъгавостта, будещ отвращение, вместо милосърдие, би трябвало да бъде гений, макар че и тогава би плашил хората със самото си появяване — и тъй, Зазул… Казваше се Зазул. Доста отдавна бях чувал за неговите ужасяващи експерименти. Дори по едно време печатът вдигна доста шум около тях. Дружеството за борба с вивисекцията се опитваше да започне процес против него или може би го беше започнало, но доникъде не стигнаха. Той беше намерил начин да се измъкне. Беше професор — само по титла, понеже не можеше да чете лекции: пелтечеше. Всъщност запъваше се, когато беше развълнуван; често му се случваше. Зазул не дойде при мен. О, той не беше такъв човек. По-скоро би пукнал, но да се обърне към някого — не. Просто при една разходка край града се загубих из гората, дори ми беше приятно, когато изневиделица рукна дъжд. Исках да го изчакам под едно дърво, но той не преставаше. Небето здравата се беше заинатило, та си помислих, че трябва да потърся да се приютя някъде. Бягах от дърво на дърво и вече мокър до кости, излязох на чакълеста пътечка, а по нея — на отдавна неизползван, обрасъл с храсталаци път; той ме заведе до оградено със зид имение. Над вратата, някога боядисана в зелено, а сега отчайващо ръждясала, висеше дървена табелка с едва четящ се надпис: ЗЛИ КУЧЕТА. Не горях от желание да се натъкна на разярените зверове, но в бурята нямах друг изход; отчупих от близкия храст солиден клон и въоръжен с него, атакувах вратата. Казвам така, защото едва като напрегнах всички сили, под акомпанимента на адско скърцане, можах да я отворя. Попаднах в толкова запустяла градина, че с мъка можех да гадая къде някога са били алеите. В дъното, закрита от разлюлените в дъжда дървета, се издигаше висока тъмна къща със стръмен покрив. Трите прозореца на първия, етаж светлееха зад белите пердета. Беше още рано, но по небето галопираха все по-тъмни облаци и затова едва на десетина крачки от къщата видях двете редици дървета, които препречваха пътя към верандата. Бяха туй, гробищни туй — помислих си, че обитателят на този дом не ще да има много весел характер, — но кучета, въпреки предупреждението над вратата, никъде не видях; изкачих се по стъпалата и донейде пазен от дъжда от козирката над входната врата, натиснах копчето на звънеца. Той издрънча вътре, отговори му глуха тишина. Поизчаках и пак натиснах копчето — със същия ефект, затова започнах да чукам, а после и да удрям все по-силно по вратата; чак тогава из дълбините на къщата се дочуха тътрузещи се стъпки и един неприятен, скърцащ глас попита:

— Кой е?

Казах. Споменах името си с плахата надежда, че може да не е непознато. Онзи сякаш размисляше, най-сетне издрънча откачената верига, тропнаха отместените резета, все едно в някаква крепост, и в светлината на високо окачения свещник изплува фигура — почти джудже. Познах го, макар само веднъж през живота си да бях виждал негова снимка, вече не помня къде; трудно можеше да бъде забравен. Беше почти плешив. Отстрани, над ушите, минаваше ален белег, като от сабя. На носа му стърчаха криво наместени очила в златни рамки. Примигваше като току-що излязъл от тъмно място. Извиних се с обичайните за случая клишета, а той стоеше пред мен и не проявяваше ни най-малко желание да ме пусне дори на крачка вътре в тази голяма мрачна къща, от вътрешността на която не долиташе и най-леко шумолене.

— Вие сте Зазул, професор Зазул, нали? — казах.

— Откъде ме познавате? — промърмори той нелюбезно.

Изрекох нещо банално, в смисъл, че не мога да не познавам такъв изтъкнат учен. Прие го с презрително кривене на жабешката си уста.

— Буря ли? — попита, връщайки се към предишните ми думи. — Чувам, че има буря. И какво от това? Можехте да отидете някъде другаде. Не обичам гостите. Не ги понасям, разбирате ли?

Казах, че великолепно го разбирам и съвсем нямам намерение да му преча. Достатъчен ми е стол или табуретка тук, в този тъмен хол; ще изчакам само да поотмине бурята и ще си отида.

А дъждът наистина се разбесня едва сега, когато влязох, и застанал в глухата тишина на високия вестибюл като на дъното на огромна раковина, чувах неговия пронизителен, връхлитащ отвсякъде шум, който достигаше кулминацията си в зловещото барабанене по тенекиения покрив.

— Стол ли? — каза той с такъв тон, сякаш му бях поискал златен трон. — Хубава работа, стол! Нямам за вас никакъв стол, господин Тихи. Аз — аз нямам свободен стол. Аз не понасям и изобщо смятам, да, смятам, че и за двама ни ще бъде най-добре да си отидете.

Неволно погледнах през рамо към градината — входната, врата все още зееше отворена. Дърветата, храстите, всичко се беше сляло в една монолитна, бурно люляна от вятъра маса, лъскава под водните струй. Пак погледнах към гърбушкото. И до този момент се бях сблъсквал в живота си с нелюбезност, с грубост дори, но никога не бях срещал нещо подобно. Дъждът се лееше като из ведро, покривът пронизително дрънчеше; сякаш стихиите искаха да подкрепят по този начин моята решителност; напразно, защото избухливата ми натура вече започваше да се надига. Казано просто: бесовете ме прихващаха. Като изоставих всякакъв добър тон и любезности, рекох тихо:

— Ще си отида, само ако ме изхвърлите насила, а трябва да ви кажа, че не съм от слаботелесните.

— Какво?! — кресна той пискливо. — Нахалник! Как смеете, в моя собствен дом?!

— Вие самият ме провокирахте — отвърнах с леден тон. И понеже вече бях побеснял, а неговият все още дълбаещ ушите ми крясък ме изведе окончателно от равновесие, добавих: — Има такова поведение, Зазул, за което човек може да яде бой дори в собствения си дом!

— Ах ти, негоднико!!! — заврещя още по-гръмогласно той.

Хванах го за рамото, което на пипане ми се стори изстъргано като прогнил клон, и просъсках:

— Не понасям крясъците. Ясно ли е? Още една обида, и ще ме запомните до края на живота си, грубиян такъв!!!

За секунда-две си мислех, че наистина ще стигнем до бой, и се засрамих, как бих могъл да вдигна ръка на гърбав човек! Но стана нещо, което най-малко бях очаквал. Професорът отстъпи, освобождавайки рамото си, и с още по-наведена глава, като че ли за да се увери, че все още има гърбица, започна отблъскващо, тъничко да хихика. Сякаш му бях сервирал разкошен виц.

— Виж ти — каза, като свали очилата си, — та вие сте били юначага, Тихи…

С края на дългия, пожълтял от никотин пръст той изтри от окото си една сълза.

— Е, добре — гугукаше хрипливо, — това ми харесва. Да, това, мога да кажа, ми харесва. Не понасям само онези маниери на светци, онези подсладени и фалшиви дрънканици, но вие казахте това, което мислехте. Аз не ви понасям, вие не понасяте мен, чудесно, значи сме квит, всичко е ясно и можете да дойдете с мен. Да, да, Тихи, вие почти ме изненадахте. Мен, хе-хе…

Квакайки така, той ме поведе нагоре по скърцащите, потъмнели от старост дървени стълби. Те заобикаляха зигзагообразно квадратния вестибюл — грамаден, с голи ламперии; мълчах, а когато се изкачихме на първия етаж, Зазул каза:

— Тихи, съжалявам, но не мога да си позволя дневни, гостни стаи, трябва сам да видите това; да, аз спя сред моите образци, ям, живея с тях — влезте и само не говорете прекалено много…

Стаята, в която ме въведе, беше точно осветената, с прозорци, закрити с големи листове хартия, някога бяла, а сега извънредно мръсна, покрита с мазни петна и размазани мухи. По первазите също беше почерняло от мъртви мухи, а и по вратата, когато той я затвори, забелязах следи като запетаи и засъхнали окървавени остатъци от насекоми, сякаш около Зазул се трупаше всичко ципокрило; преди да успея да се учудя на този факт, вниманието ми привлече странната обстановка наоколо. В средата имаше маса, а всъщност — две дървени магарета, върху които бяха поставени едва-едва рендосани, обикновени дъски. Навсякъде се търкаляха купища книги, разни хартии, пожълтели кости, но най-забележителното в тази стая бяха стените й. На големи, примитивно изработени рафтове бяха наредени дебелостенни бутилки и буркани, а срещу прозореца, там, където рафтовете свършваха, в празното пространство между тях беше поставен огромен стъклен резервоар, нещо като аквариум с размерите на гардероб или по-скоро — на прозрачен саркофаг. Горната му част бе закрита с небрежно метнат мръсен парцал, чиито разръфани краища висяха горе-долу до средата на стъклените стени, но това, което се виждаше в долната, незакритата част, ми стигаше, за да се вцепеня. Във всички буркани и бутилки мътнееше синкава течност, като в някакъв анатомичен музей, където в консервиращ спирт се съхраняват различни, произхождащи от аутопсия, някога живи органи. Също такъв съд, само че с огромни размери, беше и онзи стъклен резервоар с парцала отгоре. В неговата мрачна дълбина, изпълнена с пълзящи синкави искрици, изключително бавно, с движението на безкрайно търпеливо махало се клатеха, без да докосват дъното, увиснали на петнайсетина сантиметра над него, две сенки, в които с неописуемо отвращение и ужас разпознах човешки крака, облечени в мокри, просмукали от денатуриран спирт, крачоли от панталони…

Стоях като истукан, а Зазул също не мърдаше, изобщо не се чувстваше, че е там; когато преместих поглед върху лицето му, видях, че е доволен. Моето възмущение, моята погнуса го радваха. Ръцете си беше притиснал до гърдите, като за молитва, и току покашляше със задоволство.

— Какво означава това, Зазул? — обадих се аз със задавен глас. — Какво е това?!

Той се завъртя гърбом към мен, а гърбицата, ужасна и остра — като я гледах, инстинктивно се страхувах да не пробие опънатото по нея сако, — леко се поклащаше в такт с крачките му. Седна на трикрако столче със странно разделена на две облегалка (кошмарна беше тази мебел на гърбушкото) и изведнъж каза, като че ли безразлично и дори с отегчение:

— Това е цяла история, Тихи. Вие нали искахте да изчакате бурята? Седнете тогава някъде и не ми пречете. Не виждам защо трябва да ви разказвам каквото и да било.

— Но аз виждам — отвърнах. Бях се поовладял. В тишината, нарушавана от шума и плисъка на дъжда, се приближих до него и рекох: — Ако не ми обясните, Зазул, ще бъда принуден да взема мерки, които ще ви създадат много грижи.

Мислех, че ще избухне, но той дори не трепна. Гледа ме един миг с издевателски стиснати устни.

— Кажете сам, на какво прилича това? Има буря, лее се дъжд като из ведро, нахълтвате тук при мен, заплашвате ме с побой, а после, когато аз с вродената си благост отстъпвам, имам честта да чуя нови заплахи: след побоя съм заплашван с полиция. Аз съм учен, драги ми господине, а не бандит. Не се страхувам от полицията и изобщо не се боя от нищо, Тихи.

— Това е човек — казах, почти без да слушам дрънканиците му, прозрачно издевателски, но бях убеден, че ме е довел тук умишлено, за да направя ужасяващото откритие. Гледах над главата му към онази двойна, страшна сянка, която продължаваше да се люлее кротко в синята течност.

— В най-висша степен — отговори охотно Зазул. — В най-висша степен.

— О, само с това няма да се измъкнете! — викнах.

Той ме гледа, гледа, а след това с него започна да става нещо — затресе се, изохка и косата му настръхна. Хихикаше.

— Тихи — каза, когато се поуспокои, но в очите му продължаваха да скачат искрички на адска злоба, — искате ли?… Искате ли да се обзаложим? Аз ще ви разкажа как се стигна до онова там — той посочи с пръст. — Сигурен съм, че тогава вие няма да пожелаете и косъм да падне от главата ми. По собствено желание, без принуда, разбира се. Е, как, обзалагаме ли се?

— Убихте ли го? — попитах още.

— Донякъде. Да. Във всеки случай аз го натиках там. Смятате ли, че може да се живее в деветдесет и пет процентов разтвор на денатуриран спирт? Че все още има някаква надежда?

Тази негова овладяност, тази сякаш предварително запланувана търпеливост, тази самоувереност, демонстрирани пред трупа, ми възвърнаха спокойствието.

— Добре, да се обзаложим — казах хладно. — Говорете!

— Не ме пришпорвайте — каза той с такъв тон, като че ли беше принц, отдаващ ми благоволение. — Ще ви разкажа, Тихи, защото това ме забавлява, защото това е една весела история и като я повтарям, изпитвам удовлетворение, а съвсем не защото вие ме заплашвате. Аз не се страхувам от заплахи, Тихи. Но да оставим този въпрос. Тихи, чували ли сте нещо за Маленегес?

— Разбира се — отговорих. Вече бях дошъл на себе си. В края на краищата и аз съм в известен смисъл изследовател й знам кога човек трябва да запази хладнокръвие. — Той публикува няколко статии за денатурирането на белтъчните молекули…

— Великолепно — заяви Зазул с напълно професорски тон и ме погледна с възобновен интерес, сякаш беше открил в мен черти, за които ми се полага поне капка уважение. — Но освен това той разработи метод за синтез на големи белтъчни молекули, изкуствените белтъчни разтвори, които са живи, внимание! Става дума за лепкави желета… той беше влюбен в тях. Но освен това разработи метод за синтез на големите белтъчни молекули, за изкуствени белтъчни разтвори, които са живи, следите ли мисълта ми? Едни такива желета… той ги обожаваше. Даваше им да ядат, така да се каже… хм, сипваше им захар, въглехидрати, а те, тия желета, тия безформени пра-амеби поглъщаха всичко, да ти е драго да ги гледаш, и растяха, отпървом в малките колби на Петри… после ги пренесе в по-големи съдове… глезеше ги, напълнил си беше лабораторията с тях… едни му умираха, почваха да се разлагат, вероятно от лошото хранене, тогава той беснееше… търчеше насам-натам с тая своя брада, винаги топната в любимото желе… но не отиде по-далеч. Беше просто глупав, тук — почука се с показалец по плешивината, която лъщеше жълтеникаво под светлината на ниско спуснатата лампа — нещо не му достигаше. — А после за работа се захванах аз, Тихи. Няма да говоря дълго, това са въпроси на специалистите, а ония, които наистина ще оценят величието на моето дело, още не са се родили… С една дума, аз създадох белтъчна макромолекула, която може да се насочи към определен тип развитие така, както се намества часовникът… не, това не е най-подходящият пример. Знаете за еднояйчните близнаци, нали?

— Да, но какво общо има…

— Ей сега ще разберете. Оплодената яйцеклетка се дели на две еднакви половинки, от които възникват два съвсем приличащи си индивида, два зародиша, двама приличащи си като огледален образ близнаци. Добре, а сега си представете, че съществува начин, съгласно който е възможно, като има възрастен жив човек, след задълбочено изследване на неговия организъм да бъде създадена другата половинка от яйцеклетката, от която някога се е родил той. По този начин може, с дългогодишно закъснение, да се създаде близнак на този човек… внимавате ли?

— Обаче — казах — дори ако това е възможно, ще получите само половин яйцеклетка — зародиш, който тутакси ще умре…

— Ако го правят други, може би, но не и при мен — отвърна той със студена гордост. — Тази изкуствено създадена половинка от яйцеклетката, изкуствено насочена към определен тип развитие, аз поставям в изкуствен хранителен разтвор и там, в инкубатора, като в механична матка, предизвиквам нейното превръщане в плод — със стократно по-бърз темп на развитие в сравнение с нормалния темп на развитие на плода. След три седмици зародишът се преобразява в дете; под въздействието на по-нататъшните манипулации след една година това дете е на десет биологични години; след още четири години той е вече четирийсетгодишен човек — е, именно това постигнах аз, Тихи…

— Хомункулус! — възкликнах. — Мечтата на средновековните алхимици… Разбирам… Вие твърдите — а дори и ако е било така наистина! Вие сте създали този човек, така ли?! И смятате, че имате право да го убиете?! И че аз ще стана ваш съучастник в това престъпление? О, дълбоко… ама дълбоко се заблуждавате, Зазул…

— Това още не е всичко — рече студено Зазул. Главата му сякаш израстваше непосредствено от безформената буца на гърбицата. — Естествено, най-напред бяха проведени опити с животни. Там, в тези буркани имаме двойки котки, зайци, кучета; в съдовете, означени с бял етикет, са оригиналните, истинските създания… в другите, с черния етикет — създадените от мен копия-близнаци… С нищо не се различават и ако сменим етикетите, няма да можете да откриете кое животно е възникнало по естествен начин, родило се е, и кое произхожда от моята реторта…

— Добре — казах, — така да бъде… но защо сте го убили? Защо? Може би е бил… дебилен? Недоразвит? Дори в такъв случай не сте имали право да…

— Не ме обиждайте, моля! — изсъска той. — Пълен умствен разцвет, Тихи, пълно развитие, най-точно съвпадение с белезите на оригинала в соматичната област… а в психическата област заложени по-големи възможности от тези на биологичния прототип… да, това е нещо повече от създаване на близнак… това е копие, по-съвършено от… професор Зазул надмина природата. Надмина я, разбирате ли, господине?!

Аз мълчах, а той стана, приближи се до резервоара, повдигна се на пръсти и с един замах дръпна парцаливата завеса. Не исках да гледам, обаче главата ми сама се обърна натам и видях през стъклото, през слоя помътнял спирт подпухналото, изнурено лице на Зазул, неговата голяма, плуваща като вързоп гърбица… пешовете на сакото, развели се в течността като черни подмокрени крила… белезникаво-блестящите очи… подгизналите, слепени бели фитили на брадата… и стоях така, като ударен от ток, а той грачеше:

— Както можете да се досетите, въпросът беше делото да не потъне в забвение. Човекът, дори създаденият изкуствено, е смъртен, въпросът беше да остане, да не се разпадне на прах, да остане като паметник… да, това беше въпросът. Но трябва да знаете, Тихи, възникна съществена разлика между моето и неговото мнение; и в резултат на нея не аз… а ТОЙ попадна в буркана… той… той, професор Зазул, а аз, аз — аз съм именно…

Захихика, но аз не го чувах. Имах усещането, че пропадам в някаква бездна. Местех очи от неговото живо, изкривено от върховна радост лице към другото, мъртвото лице, плуващо зад стъклената стена като огромно подводно създание… и уста не можах да отворя. Беше тихо. Вече почти не валеше. Дъждът сякаш се отдалечаваше с поривите на вятъра, замираше и после пак се връщаше в надгробния звън на водосточните тръби.

— Оставете ме да си отида — исках да кажа, но не познах собствения си глас.

Затворих очи и глухо повторих:

— Оставете ме да си отида, Зазул. Вие спечелихте.

IV. Физикът Молтерис

Един есенен следобед, когато мракът вече се настаняваше по улиците и ръмеше ситен, равен сив дъжд, който правеше спомена за слънцето почти неправдоподобен и човек за нищо на света не би напуснал мястото си край камината, където е потънал в стари книги (в тях търси не какво пише, защото знае, а търси себе си отпреди години) — та в един такъв есенен подиробед се чу неочаквано тропане на вратата ми. Тропането беше рязко, сякаш дошлият, без дори да докосне звънеца, искаше от самото начало да извести, че появата му е внезапна, бих казал дори отчаяна. Оставих книгата, излязох в антрето и отворих. Видях човек с мушама, по която се стичаше вода, с лице, изкривено от явна умора и лъснало от капките. Изнурен, той дори не ме погледна. Беше обгърнал с две ръце, мокри и зачервени, голям пакет, който явно сам бе дотътрил по стълбите на етажа ми.

— Господине — рекох, — какво ис… — но се поправих: — Как да ви помогна?

Той направи някакъв неясен, жест с ръка и продължи да диша тежко; разбрах, че явно желае да внесе товара си вътре, но е останал съвсем без сили. Така че аз хванах мокрите жулещи шнурове, с които бе овързан пакетът, и го внесох в антрето. Когато се обърнах, човекът беше току зад мен. Посочих му закачалката; той закачи мушамата, хвърли на полицата шапката си, заприличала на безформена филцова дрипа от дъжда, и влезе, леко олюлявайки се, в кабинета ми.

— С какво мога да ви услужа? — попитах подир известно време. Усещах, че това е поредният мой необикновен гост, а той, все още без да ме гледа, сякаш зает със собствените си мисли, си бършеше лицето с носна кърпа и потръпна от студеното докосване на мокрите маншети на ризата. Предложих му да седне до камината, но той не ме удостои с отговор. Хвана тежкия си пакет, от който капеше вода, и го потътри и дори заподритва, като оставяше кални следи по пода — свидетелство за това, че по неизвестния си път явно го е оставял много пъти по осеяните с локви тротоари, за да си поеме дъх. Чак когато пакетът бе въдворен в средата на кабинета и в полезрението му, той сякаш изведнъж осъзна присъствието ми, та ме погледна, избъбри нещо невнятно, кимна с глава, с неестествено широки крачки отиде при празното кресло и потъна в дълго употребяваните му обятия.

Седнах насреща му. Мълчахме доста дълго, но кой знае защо това изглеждаше напълно естествено. Гостът не беше млад, сигурно имаше към петдесет години. Лицето му беше своеобразно. Лявата половина бе по-малка от дясната, сякаш не беше дораснала до нея, затова ъгълът на устата, частта от носа и парчето клепач бяха по-дребни вляво; от това лицето му завинаги беше придобило израза на унила изненада.

— Вие ли сте Тихи? — произнесе най-сетне, точно когато най-малко очаквах. Потвърдих с глава. — Ийон Тихи, пътешественикът? — приведен напред, реши да се увери окончателно. Гледаше, ме недоверчиво.

— Да, да — повторих. — Кой друг може да бъде в моето жилище?

— Можеше да сбъркам етажа — измърмори той, сякаш зает с нещо свое, далеч по-важно.

Изведнъж се изправи. Инстинктивно попипа сюртука си, като да го изглади, но явно осъзна колко е безсмислено намерението му — не знам дали и най-добрите ютии и шивачи биха могли да помогнат на тази дреха, износена до крайност, изпъчи се и каза:

— Аз съм физик. Казвам се Молтерис. Чували ли сте за мене?

— Не — отвърнах и не излъгах.

— Няма значение — измърмори той по-скоро на себе си.

Правеше впечатление на мрачен, но това беше просто замисляне: преценяваше някакво вече взето решение, което бе довело до тази визита, но сега го бяха обхванали нови съмнения. Виждах всичко това по косите му тайни погледи. Имах чувството, че ме мрази — за това, което иска, което трябва да ми каже.

— Направих откритие — изтърси изведнъж хрипливо. — Изобретение. Досега не е имало такова. Никога. Не сте длъжен да ми вярвате. Лично аз не вярвам на никого, така че няма защо друг да ми вярва. Фактите са достатъчни. Ще ви го докажа. Всичко. Обаче… още не съм напълно сигурен…

— Боите ли се? — подех съчувствено и успокояващо. Тези хора са си луди деца, безумни гениални деца. — Боите се от кражба, предателство, а? Бъдете спокоен. Тази стая е виждала и чувала за изобретения…

— Не и за това! — избухна той с нетърпящ възражение тон; в гласа му и в блесналия поглед видях невъобразима гордост. Сякаш беше самият Творец. — Дайте ми някаква ножица — продължи мрачно, отново потиснат, — или по-добре нож.

Връчих му ножа за хартия от бюрото. Той разряза енергично и припряно шнуровете, разкъса опаковката и бишна мокрите изпомачкани парчета на пода май умишлено небрежно, сякаш искаше да каже: „Можеш да ме изхвърлиш, да ми вдигнеш скандал, че съм ти изцапал лъснатия паркет — ако имаш смелостта да изхвърлиш един човек, който толкова ще се унижи пред теб!“ Видях почти правилно шестостенно сандъче, сковано от рендосани дъски и лакирано в черно; капакът обаче беше наполовина зелен и ми хрумна, че може би черният лак не е стигнал. Сандъчето имаше катинар с шифър. Молтерис нагласи цифрите, като ги прикриваше с ръка и се навеждаше, та да не видя комбинацията, а когато катинарът щракна, вдигна бавно и внимателно капака.

От дискретност, а и за да не го подплаша, се върнах в креслото. Имам чувството, че оцени това, макар да не го показа. Във всеки случай поне се поуспокои. Бръкна с две ръце в сандъчето и с огромно усилие, чак бузите и челото му почервеняха, измъкна голям оксидиран в черно апарат с разни капачки, лампи, кабели, нищо не разбирам от тия работи. Прегърнал товара си като любовница, промълви сподавено:

— Къде е… контактът?

— Там — посочих библиотеката, защото в другия беше включена настолната лампа. Той отиде при лавиците с книги и извънредно внимателно постави тежкия апарат на пода. После измъкна от кълбото кабели един и го мушна в контакта. Приклекнал до творението си, взе да мести ръчки, да натиска бутони и след малко стаята се изпълни с тихо деликатно мъркане. Изведнъж по лицето му се изписа страх; вгледа се в една от лампите, която единствена не светеше. Чукна я леко с пръсти, но когато не настъпи промяна, рязко изпразни джобовете си и въоръжен с гаечен ключ, парче тел, металически клещи, коленичи пред апарата и взе трескаво, но внимателно да ръчка из вътрешностите му. Внезапно мъртвата лампа засвети розово. Молтерис, който изглежда напълно беше забравил къде е, въздъхна с облекчение, напъха обратно по джобовете си инструментариума, изправи се и заяви напълно спокойно, сякаш казва „днес ядох хляб с масло“:

— Тихи, това е машина на времето.

Нищо не казах. Не знам дали си давате сметка колко деликатно и трудно беше моето положение. Изобретателите от този тип — на еликсир за вечен живот, електрическа врачка или машина на времето — се сблъскват с тотално недоверие от всички, които се мъчат да посветят в делото си. Те са комплексирани и кисели, боят се от хората и същевременно ги презират, защото знаят, че не могат без тяхната помощ; това ми беше известно, та гледах да се държа много внимателно в подобни на този моменти. Впрочем каквото и да направех, щеше да бъде охулено. Изобретател, който търси съдействие, е подтикван от отчаяние, не от надежда и очаква не доброжелателност, а подигравки. А и доброжелателността, както го учи опитът, е само прелюдия, след нея по правило идва пренебрежението, замаскирано с разни внушения и съвети — защото, то се знае, не веднъж и дваж са го отказвали от идеята му. Ако кажех: „Ах, невероятно, наистина ли сте изобретили машина на времето?“, сигурно щеше да ми налети на бой. Мълчанието ми го изненада.

— Да — рече и предизвикателно пъхна ръце в джобовете този професор, — това е машина на времето! За пътуване във времето, разбирате ли?

Потвърдих с глава, като внимавах да не е пък прекалено.

Напереността му увисна във въздуха, спихна се като балон и той остана така с доста глупава физиономия. Лицето му дори не беше старо, просто изнурено — толкова измъчено, кървясалите очи доказваха безбройните безсънни нощи, клепачите му бяха подпухнали, макар че се беше избръснал за случая, край ушите и под долната устна имаше свидетелства, че е бързал, включително черен лейкопласт на бузата.

— Вие не сте физик?

— Не.

— Още по-добре. Ако бяхте, нямаше да ми повярвате, дори след като видехте с очите си, защото това — и той посочи апарата, който все така си мъркаше тихо като сънена котка (лампичките му хвърляха розови отблясъци по стената) — можа да се получи едва след като сринах тази планина от идиотизми, която днес е смятана за физика. Имате ли някакъв предмет, с който да не ви е жал да се разделите?

— Може да се намери — казах. — Какво трябва да бъде?

— Няма значение. Камък, книга, метал — само да не е радиоактивно. Никаква радиоактивност, това е важно. Може да доведе до нещастие.

Той още говореше, когато аз станах и отидох при бюрото си. Знаете ме какъв съм педант, всяка дреболия при мен си има постоянно място, особено държа на реда в библиотеката, затова много ме учуди случилото се предния ден: както си работех на бюрото от сутринта, доста рано, върху един раздел, който доста ме озори, в един момент вдигнах глава от бумагите пред мене и видях в ъгъла до библиотеката тъмночервена книга формат една осма; лежеше си на пода, сякаш някой я беше хвърлил там.

Станах и я вдигнах. Познах корицата — беше подвързано ксерокопие на дипломната работа на един по-скоро далечен мой познат, отпечатана в списание за космическа медицина. Не ми беше ясно как се е озовала на пода. Наистина бях седнал на бюрото, потънал в мисли, и не бях оглеждал специално стаята, но можех да се закълна, че когато влязох, на това място нямаше нищо, щеше да ми се набие в очи. В края на краищата се наложи да приема, че прекалено съм се бил замислил, до нечувствителност към ставащото наоколо, и чак когато концентрацията на вниманието ми е намаляла, съм забелязал с дотогава невиждащи очи въпросната книжка. Другояче не можех да си го обясня. Тогава я върнах на лавицата и забравих, но сега, след поканата на Молтерис, червеникавокафявото гръбче на този напълно ненужен ми свитък сякаш сам ми се напъха в ръцете, така че му го връчих без излишни думи.

Той взе книжлето, претегли го на длан, без дори да погледне заглавието, вдигна черния капак в центъра на апарата и каза:

— Заповядайте при мене…

Застанах до него. Професорът клекна, врътна копче като на радиоапаратите и натисна вдлъбнатия клавиш до него. Всички лампи в стаята угаснаха, в контакта, където беше включен апаратът, се появи с особено пронизително пищене синя искра, но нищо друго не се случи.

Помислих, че ми е изгорил всички бушони, но той рече дрезгаво:

— Сега внимавайте!

Пъхна книжката в апарата си, да легне, и натисна малка черна ръчка отстрани. Лампите светнаха, но пък тъмното подвързано томче на дъното на апарата се замъгли. За част от секундата стана прозрачно и ми се стори, че виждам през затворената корица белезникавите контури на страниците и размазаните редове, но това трая прекалено кратко, в следващата секунда книжлето се разтвори и изчезна, виждаше се само празното оксидирано дъно на апарата.

— Премести се във времето — каза той, без да ме гледа. Стана тромаво от пода. На челото му блестяха ситни капчици пот, като главички на карфици. — Или, ако предпочитате, подмлади се…

— С колко? — запитах. Деловият ми въпрос леко проясни лицето му. Лявата половина от него, по-малката и сякаш похабена — беше и малко по-тъмна, както забелязах отблизо, — почна да трепери.

— Някъде с едно денонощие. Още не мога точно да изчислявам. Но това… — спря и ме погледна. — Бяхте ли тука вчера? — попита изведнъж, без да крие напрежението, с което очакваше моя отговор.

— Бях — отговорих бавно, защото подът изведнъж сякаш взе да се изплъзва изпод краката ми. Разбрах и смаян, почти като след неправдоподобен сън, свързах двата факта: вчерашната необяснима поява на книжката точно на това място, до стената, и неговия днешен експеримент.

Казах му го. Той не засия, както някой би си помислил, а мълчаливо си избърса няколко пъти челото с кърпа; забелязах, че силно се поти и леко е пребледнял. Побутнах му стол, седнах и аз.

— Ще ми кажете ли сега, ако обичате, какво искате от мене? — попитах, когато видимо се успокои.

— Помощ — избърбори. — Подкрепа — не милостиня. Нека бъде… нека го приемем като аванс срещу участие в бъдещата печалба. Машината на времето… сигурно сам разбирате… — не довърши.

— Да, да — казах. — Предполагам, че ви трябва по-скоро значителна сума?

— Много значителна. Виждате ли, става дума за големи количества енергия, освен това времевият мерник, тоест пренасяното тяло да стигне точно в момента, в който желаем да го позиционираме, изисква още дълга работа.

— Колко дълга? — поинтересувах се.

— Най-малко година…

— Добре — казах. — Разбирам. Само че… вижте, ще се наложи да потърся помощ от трети лица. Тоест от финансисти. Сигурно няма да имате нищо против…

— Не… не, разбира се.

— Добре. Ще бъда откровен с вас. Повечето хора на мое място биха предположили — след това, което ми показахте, — че виждат някакъв трик, сръчна манипулация. Но аз ви вярвам. Вярвам ви и ще направя каквото мога. Разбира се, това ще ми отнеме известно време. Сега съм много зает, пък и ще трябва да се посъветвам…

— С физици ли? — подхвърли той. Слушаше ме с голямо напрежение.

— Ами, не. Виждам, че сте чувствителен на тази тема, не, нищо не казвайте. Не питам. Съветът ще ми трябва, за да избера най-подходящите хора, които биха били готови…

Прекъснах. Вероятно и на него му е минало през ума същото, каквото и на мен, защото очите му светнаха.

— Господин Тихи — рече, — не е нужно да търсите съвет… аз ще ви кажа към кого да се обърнете…

— С помощта на машината ли? — подхвърлих. Той се усмихна тържествуващо. — Естествено, как не се сетих по-рано… голямо магаре съм… А вие вече пътувахте ли във времето?

— Не. Машината действа отскоро, от миналия петък. Изпратих само една котка…

— Котка?! И какво — върна ли се?

— Не. Премести се в бъдещето — някъде към пет години; скалата още не е точна. Прецизността при уточняване на момента за спиране във времето изисква направа на диференциатор, който да координира завихрянето на полетата. Както е сега, десинхронизацията, предизвикана от квантовия ефект на тунелизирането…

— Уви, не разбирам нищо от това, което ми говорите — рекох. — Но защо сам не опитахте?

Това ми се струваше странно, да не кажа нещо повече. Молтерис се сконфузи.

— Възнамерявах, но… виждате ли… аз… моят хазяин ми изключи тока в неделя.

И лицето му, по-точно нормалната му дясна половина, се покри с гъста руменина.

— Закъснях с наема и затова… — замрънка. — Но естествено… момент… да, прав сте. Аз веднага. Ще вляза ето тук, нали виждате? Ще включа апарата и… ще се озова в бъдещето. Ще узная кой е финансирал проекта, имената на хората, та да можете веднага…

И при тези думи вече взе да отваря преградите, които разделяха апарата на части.

— Чакайте, чакайте — рекох, — не, не искам така. Как ще се върнете, след като апаратът остава при мене?

Той се усмихна.

— О, не — възрази. — Аз ще пътувам заедно с апарата. Това е възможно — той има две различни опции. Ето, виждате ли този вариометър? Ако изпращам нещо във времето, а искам апаратът да остане тук, концентрирам полето в това малко пространство под капака. Но ако искам аз да се преместя във времето, разширявам полето, за да обхване целия апарат. Само ще трябва повече енергия. Колко ампера са ви предпазителите?

— Не зная — казах, — но се боя, че няма да издържат. Още когато… експедирахте книгата, светлината угасна.

— Дреболия — отвърна той, — ще сменя бушоните, ако ми позволите, естествено.

— Заповядайте.

И той се захвана за работа. Джобовете му съдържаха най-доброто от цяла електротехническа работилница. След десет минути беше готов.

— Потеглям — заяви, като се върна в стаята. — Мисля, че трябва да се преместя с поне трийсет години.

— Толкова много? Но защо? — попитах, докато стояхме пред черния апарат.

— След няколко години специалистите ще познават проблема — отвърна той, — но само след четвърт век всяко дете ще учи това в училище и аз ще мога да узная от всеки срещнат имената на хората, допринесли за осъществяването на идеята.

Усмихна се леко, тръсна глава и влезе с двата крака в апарата.

— Напрежението ще скочи — рече, — но нищо, предпазителите ще издържат, сигурен съм. Обаче… с връщането може да има проблем.

— Тоест как?

Той ме погледна живо.

— Не сте ли ме виждали тук някога?

— Какво искате да кажете? — недоумявах.

— Ами… вчера или преди седмица, преди месец… дори преди една година не сте ли ме виждали? Тук, в този ъгъл, не е ли изникнал внезапно човек като мен сега в такъв апарат?

— А! — възкликнах. — Разбирам… боите се, че на връщане може да прескочите настоящето и да спрете някъде в миналото? Не, никога не съм ви виждал. Е, в интерес на истината, преди девет месеца се върнах от пътешествие, дотогава къщата беше празна…

— Момент — рече той и се замисли дълбоко. — И аз не знам… — заяви накрая. — Ако съм бил тук някога, да речем, когато къщата е била празна, както казвате, би трябвало да знам, да помня това, нали?

— Ни най-малко — възразих живо, — това е парадоксът на спиралата на времето: тогава сте били някъде другаде и сте правили друго нещо от онова време; а неволно да влезете в отминалото време можете от този момент, от настоящето…

— Е — каза той, — в края на краищата това не е толкова важно. Дори да се върна прекалено назад, ще извърша корекция. Най-много цялата работа да трае по-дълго. В края на краищата това е първият опит, ще ви помоля за малко търпение…

Наведе се и натисна първото копче. Токът веднага отслабна; апаратът издаде тих висок тон, като докосната стъклена пръчица. Молтерис вдигна прощално ръка, изправи се и с другата пипна черната ръчка. Докато се изправяше, лампите светнаха нормално и видях как той се променя. Дрехите му потъмняха и се размиха като в мъгла, но аз не им обърнах внимание, поразен от това, което се извършваше с главата му: черната коса ставаше прозрачна и същевременно побеляваше, цялата фигура хем се стопяваше, хем се гърчеше, така че, когато изчезна заедно с апарата и виждах празния ъгъл и под, бялата гола стена с контакта, в който нямаше нищо, та когато останах така със зяпнала уста и гърло, в което бе застинал вик на ужас, все още виждах невероятната промяна — защото той, господа, като изчезваше, грабнат от времето, същевременно се състаряваше със страхотна бързина; трябва да е преживял десетки години за част от секундата! Отидох, олюлявайки се, до креслото и го отместих, за да виждам добре празния ъгъл, облян в светлина, седнах и зачаках. Чаках така цяла нощ, до сутринта. Господа, оттогава изминаха седем години. Мисля, че той никога вече няма да се върне, защото, погълнат без остатък от идеята си, беше забравил едно просто, направо елементарно нещо, което, не зная дали несъзнателно или непочтено, пропускат всички автори на фантастични хипотези. Пътешественикът във времето, върне ли се с двайсет години назад, трябва с толкова да остарее, как иначе? Те си представят, че настоящето на човек може да се пренесе в бъдещето и неговият часовник ще показва часа на отлитането, а всички други часовници ще показват часа в бъдещето. Естествено, това е невъзможно. За да бъде, човек би трябвало да напусне времето и някак извън него да се изкачи в бъдещето, да изчака желания момент и да влезе в него отвън… като че ли може да съществува нещо, което да бъде извън времето. Но такова място и такъв път няма и горкият Молтерис със собствените си ръце бе задвижил машина, която го беше убила — със старост, с нищо друго, и когато е спряла там, в крайния пункт в бъдещето, е носела вече само неговия побелял сгърчен труп…

А сега, господа, най-страшното. Тази машина беше спряла там, в бъдещето, а този дом заедно с жилището, с тази стая и празния ъгъл също пътува във времето — но по единствения достъпен за нас начин, — докато накрая стигне до момента, в който машината е спряла, и тогава тя ще се появи там, в този бял ъгъл, и заедно с нея — Молтерис… каквото е останало от него… и това е напълно сигурно.

Трагедията с пералните машини

Малко след завръщането ми от единадесетото звездно пътешествие във вестниците все повече място започна да заема конкурентната борба между двамата големи производители на перални Нъдълг и Сноудграс.

Доколкото си спомням, Нъдълг пръв излезе на пазара с толкова автоматизирани перални, че сами отделяха бялото от цветното бельо, след изпирането и изстискването го гладеха, кърпеха, поръбваха и означаваха с красиво бродирани монограми на собственика, а на кърпите за лице изшиваха дидактични ободряващи сентенции от рода на „Рано който става, робот му здраве дава“ и т.н. Сноудграс реагира на това като пусна в търговската мрежа перални, които сами съчиняваха четиристишия за бродиране в зависимост от културното равнище и естетическите изисквания на клиента. Следващият модел перални на Нъдълг вече бродираше сонети. Сноудграс отговори с перални, които поддържаха разговора в семейството при спиране на телевизионната програма. Нъдълг веднага се опита да торпилира това съперничество и вероятно всички помнят неговите притурки на цели страници във вестниците с насмешливо изкривена ококорена пералня и думите: „Искаш ли Твоята пералня да бъде по-умна от Тебе?! Сигурно НЕ!!!“. Но Сноудграс, като пренебрегна напълно тези опити за позоваване на низшите инстинкти на обществото, предостави през следващото тримесечие пералня, която перейки, изстисквайки, сапунисвайки, миейки, плакнейки, гладейки, кърпейки, плетейки и разговаряйки, едновременно с това пишеше домашните на децата, съставяше финансови хороскопи за главата на семейството и правеше автоматично фройдистки анализи на сънищата, с което веднага отстраняваше всички комплекси, включително яденето на старци и убийството на бащи. Тогава Нъдълг не издържа и пусна на пазара „Супербард“, пералня-стихоплет, надарена с красив алт, която рецитираше, пееше приспивни песни, слагаше малчуганите на гърнето, лекуваше брадавици с баене и правеше на дамите изискани комплименти. Сноудграс парира това начинание с пералня-професор под надслов „Твоята пералня ще Те направи Айнщайн!!!“, но въпреки очакванията този модел се продаваше много слабо, оборотът към края на тримесечието падна на 35%, ето защо, когато промишленото разузнаване донесе, че Нъдълг подготвя танцуваща пералня, Сноудграс, пред лицето на заплашващата го катастрофа, се реши на съвсем революционно начинание. Като получи за сумата от 350 000 долара съответните права и съгласието на заинтересовани особи, той конструира пералня за ергени с формите на известната секс-бомба Мeйн Дженсфилд, платинена на цвят, и друга, подобна на Фиърли Макфън, черна. Оборотът веднага скочи на 87%. Конкурентът му се обърна незабавно към Конгреса, към общественото мнение, към Лигата на дъщерите на революцията, а също и към Лигата на девиците и съпругите, но тъй като Сноудграс доставяше непрекъснато в магазините перални от двата пола, все по-красиви и по-привлекателни, Нъдълг капитулира и пусна перални по индивидуална поръчка, на които придаваше избрана от клиента фигура, разцветка, пълнота и прилика според приложена към поръчката снимка. Докато двамата магнати в пералната промишленост се бореха така помежду си, без да подбират средства, техните произведения започнаха да проявяват неочаквани и направо вредни наклонности. Пералните-дойки все още не бяха най-голямото зло, но пералните, които разоряваха златната младеж, които подтикваха към грях, развращаваха и учеха децата на мръсни думи, станаха вече педагогически проблем. А какво да кажем за пералните, с които можеше да се извърши съпружеска изневяра! Напразно задържалите се все още на пазара производители на перилни препарати и перални механизми разясняваха в публични изявления, че пералните „Мeйн“ и „Фиърли“ са злоупотреба с високите цели на автоматичното пране, чиято задача е да сплотява и да поддържа хода на семейния живот, защото не могат да съберат в себе си повече от дузина носни кърпички или една калъфка за възглавница, тъй като цялата им останала вътрешност е изпълнена с машинарии, които нямат нищо общо с прането, а по-скоро обратното. Тези възвания не постигнаха никакъв резултат. Нарастващият лавинообразно култ към красивите перални дори накара значителна част от обществото да изостави телевизията. Но това беше само началото. Снабдените с абсолютна спонтанност на действие перални се обединяваха тайно в групи и се занимаваха с тъмни машинации. Цели техни шайки се свързваха с престъпния свят, слизаха в гангстерските подземия и създаваха на своите стопани най-ужасни грижи.

Конгресът счете, че е дошло време да се намеси в хаоса на свободната конкуренция със законодателен акт, но преди разискванията по него да дадат очаквания резултат, пазарът беше наводнен и от изстисквачки, на които никой не би могъл да устои, от гениални паркеточистачки и от специалния модел бронирана пералня „Стрелбоматик“. Предназначена уж за деца, които играят на индианци, след проста преработка тя можеше да унищожи с продължителен огън каквато и да е цел. По време на уличното сблъскване между бандата на Струзели и разтърсващата Манхатън шайка на Фъмс Байрон, при което Емпайър стейтс билдинг хвръкна във въздуха, от двете воюващи страни паднаха над сто и двадесет въоръжени до капаците кухненски машини.

Тогава влезе в сила законодателният акт на сенатора Мак Флейкън. По смисъла на този акт собственикът не отговаряше за незаконните действия на своите разумни машини, доколкото са станали без негово знание и съгласие. За съжаление законът отвори място за много злоупотреби. Собствениците влизаха в тайни споразумения със своите перални и изстисквачки на пране, по силата на които машините получаваха разрешение да вършат злодеяния, а изправеният пред съда собственик оставаше ненаказан, позовавайки се на закона на Мак Флейкън.

Необходимо беше законът да бъде обновен. Новият закон на Мак Флейкън и Глъмбкин признаваше на разумните машини ограничена правоспособност, главно в областта на наказателното преследване. Той предвиждаше наказания от 5, 10, 25 и 250 години принудително пране или чистене на паркет, утежнено с лишаване от смазка, както и телесни наказания, включително късо съединение. Но на практика и този закон срещна някои пречки. Например по време на делото Хъмперлсън пералнята на последния, обвинена в много нападения с цел грабеж, беше разглобена на парчета от стопанина си и пред съда беше поставена купчина проводници и бобини. След това в закона беше внесена поправка, която, известна и до днес като акт на Мак Флейкън, Глъмбкин и Рамфорни, определяше, че извършването на каквито и да е промени или поправки на електронен мозък, срещу когото е започнало следствие, се смята за престъпление.

Тогава се стигна до делото Хиндендрупъл. Неговият съдомияч обличал многократно костюмите на собственика си, обещавал на различни жени брак и измъквал от тях пари, а когато беше заловен от полицията in flagranti34, се саморазглоби пред очите на изумените детективи. Така изтри от паметта си спомена за своето деяние и не можа да бъде наказан. Тогава се появи законът на Мак Флейкън, Глъмбкин, Рамфорни, Хмърлинг и Пиафки, според който всеки електронен мозък, който се саморазглобява, за да избегне съдебна отговорност, се предава на отпадъци.

Изглеждаше, че този закон ще възпре всички електронни мозъци от престъпни деяния, защото като на всяко разумно същество и на тях им е присъщ инстинкт за самосъхранение. Но скоро се оказа, че съдружниците на престъпните перални изкупуват техните отпадъци и ги сглобяват наново. Проектът за поправка в закона на Мак Флейкън срещу възкресяването, утвърден от комисия към Конгреса, беше провален от сенатора Гъгъншайн. Скоро след това се оказа, че сенаторът Гъгъншайн е пералня. Оттогава стана обичай да се проверяват конгресмените с удар на чук преди всяка сесия и по традиция за това се използва железен чук с тегло два фунта и половина.

По това време се стигна до делото Мърдерсън. Неговата перална машина му късала упорито ризите, смущавала със свирене радиопредаванията в целия район, правела непристойни предложения на старци и малолетни, телефонирала до различни особи и като се представяла за своя електродонор, им измъквала пари, канела уж да гледат пощенски марки паркеточистачките и пералните на съседите и вършела с тях непристойни неща, а в свободното си време се отдавала на скитничество и просия. Изправена пред съда, тя представи свидетелство от дипломирания инженер по електроника Илистър Крамфоус, удостоверяващо, че изпада в периодична невменяемост, при което започва да си въобразява, че е човек. Призованите от съда експерти потвърдиха диагнозата и пералнята на Мърдерсън беше оправдана. След като съдебното решение беше прочетено, тя извади от пазвата си пистолет „Люгер“ и уби с три изстрела помощника на прокурора, който беше поискал да й се направи късо съединение. Арестуваха я, но я пуснаха под гаранция. Съдебните органи изпаднаха в крайно затруднено положение, защото потвърдената от присъдата невменяемост на пералнята правеше невъзможно поставянето й на подсъдимата скамейка, а не можеше да се настани в съответно заведение, защото нямаше заведения за душевно болни перални. Юридическото решение на този наболял проблем се осъществи едва със закона на Мак Флейкън, Глъмбкин, Рамфорни, Хмърлинг, Пиафки, Сноумън и Фитлайс, тъкмо навреме, защото казусът Мърдерсън предизвика много силно търсене на невменяеми електронни мозъци и някои фирми дори започнаха да произвеждат подобни апарати с умишлени дефекти, едновременно в две версии — „Садоматик“ и „Мазоматик“, иначе казано — предназначени за садисти и мазохисти, а Нъдълг (който преуспяваше феноменално, след като в качеството си на първи прогресивен производител допусна в контролния съвет на своя концерн 30% перални машини с право на съвещателен глас при общо събрание на акционерите) излезе на пазара с уникален апарат, който ставаше еднакво добре да бие и да бъде бит — „Садомастик“, — а освен това имаше лесно запалима приставка за пироманяци и железни крачета за хора, страдащи от пигмалионизъм. Слуховете, че се готви пускане на особен модел, наречен „Нарцисматик“, бяха злостно разпространявани от конкуренцията. Споменатият по-горе закон предизвика създаването на специални заведения, в които трябваше да бъдат затваряни принудително умопобърканите перални, паркеточистачки и други машини.

Същевременно многочислената здравомислеща продукция на Нъдълг, Сноудграс и други производители, след като получи веднъж права, започна да се ползва нашироко от това, което й гарантираше конституцията. Машините се съюзяваха все по-стихийно и така, между другото, се появиха Дружеството за култ към машините и Лигата за електронно равноправие, бяха организирани също различни конкурси като избирането например на световна Мис Пералня.

Със своите актове законодателната дейност на Конгреса се опитваше да не изостава от това бурно развитие и да го обуздава. Сенаторът Грогърнър лиши разумните устройства от правото да купуват недвижими имоти, конгресменът Каропка — от авторски права в областта на изкуствата (което отново предизвика вълна от злоупотреби, защото творящите перални започнаха да наемат срещу нищожно заплащане по-малко даровити от себе си литератори, за да използват имената им за издаване на есета, повести, драми и т.н.). Най-сетне законът на Мак Флейкън, Глъмбкин, Рамфорни, Хмърлинг, Пиафки, Сноумън, Фитлайс, Бърминдрак, Фътли, Каропка, Фъсли, Грогърнър и Майдански добави, че разумните апарати не могат да бъдат своя собственост, а само на човека, който ги е купил или създал, и тяхното потомство на свой ред става собственост на притежателя или на притежателите на апаратите-създатели. Всеобщо беше мнението, че със своя радикализъм законът предвижда всички възможности и блокира възникването на правни положения, които да не могат да бъдат разрешени. Публична тайна беше, разбира се, това, че заможните електронни мозъци, натрупали състояние от борсови спекулации или от съвсем нечисти понякога сделки, продължаваха да преуспяват като крият своите машинации зад паравана на фиктивни, уж създадени от хора дружества и корпорации. Защото хората, които просто извличаха материални облаги, като даваха под наем своята правоспособност на разумните машини, бяха толкова много, колкото и живите секретари, лакеи, техници, та дори перачки и счетоводители, които електронните милионери наемаха.

Социолозите виждаха две основни направления в интересуващата ни област. От една страна част от кухненските роботи се отдаваше на прелестите на човешкия живот и в границите на възможното се стремеше да се приспособи към формите на заварената цивилизация; от друга по-осъзнатите и по-гъвкавите индивиди показваха тенденции за основаване на нова, бъдеща, напълно електронизирана цивилизация; учените обаче се безпокояха най-много от неудържимия естествен прираст на роботите. Дееротизаторите, както и дисковите спирачки, които се произвеждаха и от Сноудграс, и от Нъдълг, изобщо не го намалиха. Проблемът с децата на роботите ставаше напечен и за самите производители на перални, които като че ли не бяха предвидили този резултат от непрекъснатото усъвършенстване на своите стоки. Редица големи производители се опитаха да противодействат на опасността от неудържимо размножаване на кухненските машини, като сключиха тайно споразумение за ограничени доставки на резервни части на пазара.

Резултатите не закъсняха. След пристигането на нова партида стоки пред вратите на складовете и магазините се образуваха големи опашки от куци, заекващи или просто напълно парализирани перални, изстисквачки и паркеточистачки, няколко пъти дори се стигна до стълкновения, докато в крайна сметка нито един кухненски робот не можеше вече да пресече спокойно улицата след падането на нощта, защото го заплашваше опасността да бъде нападнат от грабители, които го разглобяваха безмилостно на части и като оставяха на улицата тенекиената му обвивка, изчезваха бързо с трофеите.

Проблемът с резервните части беше обсъждан дълго от Конгреса, но без конкретни резултати. В същото време като гъби след дъжд никнеха нелегални работилници за тяхното производство, финансирани частично от дружествата на пералните, при което моделът „Пероматик“ на Нъдълг откри и патентова метод за производство на части от ерзац материали. Но и това не реши стопроцентова въпроса. Пералните пикетираха пред Конгреса с искане за въвеждане на действащи антитръстови закони срещу дискриминиращите ги производители. Някои конгресмени, изказали се в защита на голямата индустрия, полручиха анонимни писма, в които бяха заплашени, че ще бъдат лишени от много важни за по-нататъшния им живот части, което, както с основание отбеляза седмичникът „Таймс“, беше много несправедливо, защото човешките части не могат да се заменят.

Но всички тези шумни афери избледняха пред лицето на един съвсем нов проблем. Той започна с описаната от мене някъде на друго място история за разбунтувалия се Бордови калкулатор на космическия кораб „Божидар“. Както е известно, Калкулаторът въстана срещу екипажа и пътниците на ракетата и се избави от тях, след което кацна на пустинна планета, размножи се и основа държава на роботите.

Читателите, които са се запознали с моите дневници, може би помнят, че в аферата с Калкулатора бях замесен и аз и донякъде станах причина за нейното разплитане. Но когато се върнах на Земята, разбрах, че за съжаление случаят с „Божидар“ не е единствен. Бунтовете на бордовите автомати бяха станали най-страшното бедствие в областта на космоплаването. Стигна се дотам, че само един не много любезен жест, едно малко по-силно затръшване на вратата можеше да разбунтува бордовия хладилник, както и стана с прословутия Дийп Фризър от трансгалактическия кораб „Орда Тимпани“. Дълги години капитаните от млечното плаване повтаряха с ужас името и фамилията на Дийп Фризър. Пиратът нападаше множество кораби, поразяваше пътниците със своите стоманени лавици и ледения си дъх, отмъкваше късове бекон, трупаше скъпоценности и злато и се говореше, че имал цял харем изчислителни машини, но между другото не се знаеше доколко тези и подобни на тях слухове отговарят на истината. Кървавата му корсарска кариера беше прекъсната в края на краищата от един точен изстрел на полицай от космическия патрул. Този полицай, „Констебломатик Х-17“, беше поставен за награда на витрината на Звездните дружества „Лойд“ в Ню Йорк, където стои и до ден днешен.

Когато безвъздушното пространство се изпълни с шум на битки и отчаяни призиви SOS на кораби, атакувани от електронни корсари, в големите градове добър бизнес развъртяха разни учители „Електроджицу“ и „Джудоматик“, които, въвеждайки в изкуството на самоотбраната, учеха как с най-обикновени клещи или отварачка за консерви може да се обезвреди и най-жестоката пералня.

Както е известно, чудаците и особняците не се сеят, а никнат сами по всяко едно време. Не липсват и в нашето. От техните среди се вземат особите, които провъзгласяват тези, противоречащи на здравия разум и на утвърденото обществено мнение. Някой си Катодин Мейтрейс, доморасъл философ и фанатик по рождение, основа школата на така наречените киберофили, която проповядваше своеобразна кибернетична доктрина. Според нея човечеството било създадено от Твореца със същата цел, с каквато се издига строително скеле: да послужи като средство, като инструмент за създаването на по-съвършените от него електронни мозъци. Сектата на Мейтрейс смяташе, че след като електронните мозъци са се появили, по-нататъшното съществуване на човечеството е чисто недоразумение. Тя създаде орден, чиито членове се посвещаваха на съсредоточен размисъл за електрическото мислене и приютяваха според възможностите си роботи, които се бяха проявили с нещо. Самият Катодин Мейтрейс, незадоволен от успеха на своите действия, реши да направи радикална крачка по пътя за пълното освобождаване на роботите от човешкото иго. Като се посъветва предварително с редица известни юристи, той купи за целта космически кораб и отлетя за сравнително близката мъглявина в съзвездието Рак. Сред пустинните й простори, изпълнени единствено с космически прах, той поде непозната доскоро дейност, в процеса на която избухна невероятната афера, свързана с неговите наследници.

Сутринта на 29 август всички вестници публикуваха тайнствена новина: „ПАТКОР КОСПОЛ VІ/221 докладва: в мъглявината на съзвездието Рак е открит обект с размери 520 на 80 на 27 мили. Обектът извършва движения, наподобяващи плуване брус. Продължавам обследването“.

Следобедните издания поясниха, че патрулният кораб на космическата полиция VІ/221 е забелязал на разстояние шест светлинни седмици „човек в мъглявината“. Отблизо се оказало, че така нареченият „човек“ е великан с големина няколкостотин мили, който има тяло, глава, ръце и крака, и че се движи в разредената прашна среда. При вида на полицейския кораб най-напред му помахал с ръка, а след това му обърнал гръб.

Патрулът се свързал с него по радиото без особени трудности. Тогава великанът съобщил хорово, че е някогашният Катодин Мейтрейс, че след като пристигнал преди две години на това избрано от него място, се преправил на много роботи, използвайки частично местните суровини, че по-нататък бавно и непрекъснато ще се разраства, защото така му харесва, и че моли да не му се пречи.

Като приел привидно това обяснение за чиста монета, командирът на патрула скрил корабчето зад един метеорен облак, който тъкмо се появил, и след известно време забелязал, че гигантският псевдочовек започва постепенно да се дели на много по-малки от него части, които не надминават по размери обикновен човешки ръст, и че тези части или индивиди се съединяват по такъв начин, че от тях се получава нещо като малка кръгла планета.

Тогава командирът излязъл от укритието си и попитал по радиото мнимия Мейтрейс какво означава тази сферична метаморфоза, както и какво е всъщност — робот или човек?

Получил отговор, че запитаният приема такива форми, каквито си поиска, че не е робот, защото е произлязъл от човек, и не е човек, защото от такъв се е преправил на робот. По-нататъшни обяснения решително отказал да дава.

Тази случка, която пресата разгласи нашироко, започна бавно да прераства в скандал, защото корабите, които минаваха покрай съзвездието Рак, хващаха откъслечни разговори по радиото, водени от така наречения Мейтрейс, в които той се наричаше „Катодин Първи А“. Доколкото можеше да се разбере, Катодин Първи А или Мейтрейс се обръщаше към някого (към други роботи ли?) като към свои собствени части, долу-горе така, както някой би разговарял с ръцете или с краката си. Неверни слухове за Катодин Първи А внушаваха, че уж става дума за някаква държава, създадена от Мейтрейс или от неговите производни роботи. Държавният департамент нареди да бъде незабавно и точно проучено действителното състояние на нещата. Патрулите изясниха, че в мъглявината се движи ту метална сфера, ту човекоподобно създание, голямо петстотин мили, че разговаря със себе си за това и онова, а що се отнася до неговата обвързаност с някаква държава, дава уклончиви отговори.

Властите решиха веднага да обуздаят действията на узурпатора, но тъй като кампанията трябваше да бъде (а се налагаше да бъде) официална, необходимо беше да получи някакво название. И ето че тук се появиха първите затруднения. Законът Мак Флейкън допълваше гражданско-процесуалния кодекс по отношение на движимото имущество. Наистина, електронните мозъци се смятаха за движимо имущество, дори и да нямат крака, но в същото време чудноватото тяло в мъглявината приличаше по размери на малка планета, а небесните тела, макар и да се движат, се смятат за недвижимост. Възникна въпросът може ли да се арестува една планета, както и може ли една планета да бъде съвкупност от роботи, а накрая — за един разглобяем робот ли става дума, или за много роботи.

Тогава към властите се обърна юридическият съветник на Мейтрейс и им предостави декларация на своя клиент, в която той удостоверява, че отива в мъглявината на съзвездието Рак, за да се преправи на роботи.

Предложеното първоначално тълкуване на този факт от правния отдел на Държавния департамент гласеше така: като се е преправил на роботи, Мейтрейс е унищожил с това своя жив организъм, значи е извършил самоубийство. Това деяние не е наказуемо. Но роботът или роботите, които са продължили живота на Мейтрейс, са били създадени от него, следователно са негова собственост и сега, след смъртта му, трябва да влязат в държавната съкровищница, защото Мейтрейс не е оставил наследници. Опирайки се на това заключение, Държавният департамент изпрати в мъглявината съдия-изпълнител с разпореждане да наложи запор и да запечата всичко, което намери там.

Адвокатът на Мейтрейс подаде апелационна жалба с твърдението, че признатият в съществената част на постановлението факт за продължения живот на Мейтрейс изключва самоубийството, защото този, чийто живот продължава, съществува, а който съществува, не е извършил самоубийство. Също така няма никакви „роботи, собственост на Мейтрейс“, а съществува самият Катодин Мейтрейс, който се е преправил според желанието си. Никакви телесни преработки не са и не могат да бъдат наказуеми, както и не трябва да се налага съдебен запор върху частите на ничие тяло, независимо дали това са златни зъби, или роботи.

Държавният департамент оспори подобно тълкуване на въпроса, от което следваше, че един индивид, в този случай човек, може да бъде изграден от очевидно неживи части, а именно от роботи. Тогава адвокатът на Мейтрейс представи на властите заключението на група водещи физици от Харвардския университет, които единодушно декларираха, че изобщо всички живи организми, между които и хората, са изградени от атоми, а те без съмнение трябва да се смятат за неживи.

Като видя тревожния обрат, който проблемът започна да взема, Държавният департамент престана да атакува „Мейтрейс и наследниците му“ от физиологично-биологична страна и се върна към първоначалното си мнение, в което думите „продължили живота“ бяха заменени с думата „продукт“. Тогава адвокатът незабавно внесе в съда нова декларация на Мейтрейс, в която той заявяваше, че така наречените роботи са всъщност негови деца. Държавният департамент поиска да се представи акт за осиновяване, което беше ловка маневра, защото законите не допускаха осиновяване на роботи. Адвокатът на Мейтрейс веднага изясни, че не става въпрос за осиновяване, а за истинско бащинство. Департаментът заяви, че в съответствие с действащите правила децата трябва да имат баща и майка. Готов за това, адвокатът прибави към делото писмо на Мелания Фортинбрас, инженер по електроника, която обясняваше, че появата на подложените на съмнение индивиди е станала по време на близкото й сътрудничество с Мейтрейс.

Държавният департамент оспори характера на това сътрудничество като лишено от „естествени родителски свойства“. В посочения случай — гласеше правителственото exposé — може да се говори за бащинство и майчинство единствено в преносен смисъл, защото става въпрос за духовно родителство, докато, за да може да влезе в сила родителското право, законите изискват телесно.

Адвокатът на Мейтрейс поиска обяснение по какво се различава духовното от телесното родителство, а също така и на какво основание Държавният департамент смята резултатите от връзката на Катодин Мейтрейс с Мелания Фортинбрас за лишени от физически характер.

Департаментът отговори, че духовните сили, които се влагат в съгласното с буквата на семейния кодекс създаване на деца, са незначителни, а са преимуществени физическите действия. Което в дадения случай не е на лице.

Тогава адвокатът представи мнението на компетентни кибернетични акушери, което сочеше колко много е трябвало да се потрудят Катодин и Мелания във физически смисъл, за да се появи на бял свят тяхното автоматично потомство.

Департаментът най-сетне се реши да направи една отчаяна крачка, без да се съобразява с общественото приличие. Той заяви, че родителските действия, които трябва да предхождат причинно-следствено появата на децата, се различават съществено от програмирането на работите.

Адвокатът само това и чакаше. Той обяви, че в известен смисъл децата се програмират от родителите си по време на началната им подготовка и поиска Департаментът да определи точно как според него трябва да се зачеват децата, за да бъде това в съгласие с буквата на закона.

Като потърси помощта на експерти, Департаментът изготви обширен отговор, илюстриран със съответни диаграми и топографски скици, но понеже водещ автор на тази така наречена „Розова книга“ беше осемдесетгодишният професор Тръпълдрек, ветеран на американското акушерство, адвокатът веднага оспори неговата компетентност в областта на начално-съзидателните действия на родителите поради факта, че в резултат на доста напредналата си възраст старецът би трябвало вече да не си спомня редица важни за решаването на въпроса подробности и да се опира на различни слухове и разкази от трета ръка.

Департаментът реши да подсили „Розовата книга“ с показания на много бащи и майки, дадени под клетва, но тогава стана ясно, че на места техните декларации се различават доста една от друга. Някои елементи на встъпителните фази не съвпадаха по много пунктове. Като видя как този ключов проблем започва да потъва в пагубна неяснота, Департаментът имаше отначало намерение да оспори материала, от който са били създадени така наречените „деца“ на Мейтрейс и Фортинбрас, но тогава се разнесоха слухове, пуснати, както се изясни, от адвоката, че Мейтрейс е поръчал на Corned Beef Company 450 000 тона телешко месо, и заместник държавният секретар се отказа колкото се може по-бързо от замисленото начинание.

Вместо това, след едно злополучно внушение на суперинтендант Сперитъс, професор по теология, Департаментът се позова на Библията. Което беше много необмислено, защото адвокатът на Мейтрейс парира хода с обширен трактат, в който доказа с цитати, че Повелителят Бог е програмирал Ева, като е използвал една-единствена изходна част, работейки доста екстравагантно, ако се имат предвид методите, които хората обикновено използват, и въпреки това е създал човек, защото нито един здравомислещ няма да каже, че Ева е била робот. Тогава Департаментът обвини Мейтрейс и неговите наследници в деяние, което противоречи на закона на Мак Флейкън и останалите, защото като робот или като роботи е станал собственик на небесно тяло. А законът забранява на роботите да притежават планети и каквото и да е друго недвижимо имущество.

Този път адвокатът представи пред Върховния съд едновременно всички досегашни дела, заведени от Департамента срещу Мейтрейс. Той подчерта, че първо, като се съпоставят отделни фрагменти от делата, излиза, че според Държавния департамент Мейтрейс е едновременно свой собствен син и баща, а заедно с това и небесно тяло; второ, адвокатът обвини Департамента, че тълкува неправилно закона на Мак Флейкън. Най-произволно тялото на един индивид, в случая на гражданина Катодин Мейтрейс, е било прието за планета. Извод, който се опира на правен, логически и семантичен абсурд. С което и се започна. Скоро след това пресата не пишеше вече за нищо друго, освен за „държавата, планетата, бащата и сина“. Властите възбуждаха нови процеси, но неуморимия адвокат на Мейтрейс ги проваляше още в зародиш.

Държавният департамент разбираше прекрасно, че след като се е уголемил, коварният Мейтрейс не плува току така в мъглявината на съзвездието Рак, а иска да създаде прецедент, който да не е предвиден от закона. Ако останеше ненаказана, постъпката му заплашваше със съвсем непредвидими за в бъдеще последици. Ето защо най-добрите специалисти висяха денем и нощем над делата и обмисляха все по-рисковани юридически постройки, в чиито капани трябваше най-сетне да намери неизбежен край изстъплението на Мейтрейс. Но неговият юридически съветник оборваше веднага всяка акция с контраакция. Самият аз следях с жив интерес хода на борбите, когато съвсем неочаквано получих от Адвокатската асоциация покана за специално пленарно заседание, посветено на проблемите с тълкуването на „Casus35 Съединените щати contra36 Катодин Мейтрейс, vel37 Катодин Първи А, vel резултатите от връзката между Мейтрейс et38 Фортинбрас, vel планетата в мъглявината на съзвездието Рак“.

Не пропуснах случая да отида в уречения час на посоченото място и намерих залата вече пълна до горе. Цветът на адвокатурата изпълваше огромните ложи, галериите и редиците фотьойли в партера. Закъснях малко и разискванията вече бяха започнали. Седнах на един от последните редове и се заслушах в сивокосия оратор.

— Уважаеми колеги! — каза той, като повдигаше драговолно рамене. — Пристъпим ли към юридически анализ на въпроса, чакат ни необикновени трудности! Някой си Мейтрейс се е преправил с помощта на някоя си Фортинбрас на роботи и едновременно с това се е уголемил в мащаб едно на един милион. Така изглежда случаят от позицията на дилетанта, от позицията на пълното невежество, на свещената невинност, неспособна да види бездната от правни проблеми, които се откриват тук пред нашия уплашен поглед! Трябва най-напред да решим с какво си имаме работа — с човек, робот, държава, планета, деца, шайка, заговор, демонстративно събрание или метеж. Моля да отбележите колко е голямо значението на това да разрешим проблема! Ако например приемем, че не става въпрос за държава, а за самозвана групировка от роботи, нещо като електронно събрание, в такъв случай няма да ни обвързват нормите на международното право, а обикновените правила за спазване на реда по обществените пътища! Ако заявим, че въпреки своето умножение Мейтрейс не е престанал да съществува, но има деца, от това ще следва, че е родил сам себе си, и по този начин ще предизвикаме ужасни проблеми на законодателството, защото нашите закони не предвиждат такива случаи, а нали nullum crimen sine lege39!!! Затова препоръчвам най-напред да вземе думата известният познавач на международното право професор Пингърлинг.

Поздравен от топли ръкопляскания, уважаваният професор застана на трибуната.

— Господа!!! — каза той с бодър старчески глас. — Да се замислим най-напред как се образува една държава. Образува се по различни начини, нали? Нашата родина, например, е била някога английска колония, а след това провъзгласява своята независимост и се превръща в държава. Има ли го това в случая с Мейтрейс? Отговорът е: ако Мейтрейс е бил психически здрав, когато се е преправил на роботи, държавосъзидателната му дейност може да се признае за законна с една допълнителна забележка, че ще определим народността му като електрическа. Ако обаче не е бил с всичкия си, дейността му не може да бъде законно призната!!!

На това място от средата на залата скочи някакъв сивокос старец, много по-побелял от говорещия, и извика:

— Уважаеми съдии, искам да кажа — господа! Ще си позволя да отбележа, че дори Мейтрейс да е бил невменяем, когато е създал своята държава, потомците му могат да са вменяеми и следователно държавата, съществуваща отначало само като резултат от една индивидуална лудост, значи като симптом на болестта, е започнала по-късно да съществува публично, de facto, след като нейните електрически граждани са приели възникналата ситуация. И тъй като никой не може да забрани на гражданите на една държава, които сами създават нейната законодателна система, да уважават своите ръководители, дори и да са напълно луди (както ни учи историята, случвало се е не един път), съществуването на държавата на Мейтрейс de facto води и до нейното съществуване de jure!

— Извинете, уважаеми опоненте — каза професор Пингърлинг, — но Мейтрейс беше наш гражданин, следователно…

— И какво от това?! — извика избухливият старец от залата. — Ние можем или да признаем, или да не признаем държавосъзидателната дейност на Мейтрейс! Ако я признаем и се е появила суверенна страна, претенциите ни отпадат. Ако не я признаем, тогава или имаме работа с юридическо лице, или не. Ако не става въпрос за юридическо лице, целият проблем засяга единствено метачите от „Космическа хигиена“, защото в мъглявината на съзвездието Рак се намират куп отпадъци и нашето събрание няма какво да разисква! Но ако имаме пред себе си юридическо лице, възниква друг въпрос. Космическото законодателство предвижда да бъде арестувано, с други думи — лишено от свобода юридическо или физическо лице, което се намира на някоя планета или на борда на космически кораб. На космически кораб така нареченият Мейтрейс не се намира. По-скоро е на планета. Следователно трябва да поискаме неговото екстрадиране, но няма към кого да се обърнем, освен това самият той е планетата, на която се намира. Така че от единствената гледна точка, която ни задължава, с други думи — от гледната точка на Негово величество закона, се намираме през празно пространство, нещо като юридически вакуум, а с вакуума не се занимава нито правилника за обществения ред, нито наказателното, нито административното, нито международното право. Следователно думите на уважаемия професор Пингърлинг не могат да разрешат проблема, защото този проблем изобщо не съществува.

Като смая с това заключение почитаемото събрание, старецът си седна.

През следващите шест часа изслушах около двадесет оратори, които доказваха един след друг, логично и неопровержимо, че Мейтрейс съществува, както и че не съществува; че е основал държава от роботи или че е организъм, съставен от роботи; че трябва да отиде на отпадъци, защото е нарушил редица закони; че никакъв закон не е нарушил; мнението на магистър Уърпъл, че Мейтрейс е или планета, или робот, или съвсем нищо, което трябваше да задоволи всички с търсенето на компромисно решение, предизвика всеобщо раздразнение и не намери нито един последовател освен създателя си. Но всичко това беше все пак дреболия в сравнение с по-нататъшното развитие на разискванията, защото старши асистентът Милджър стигна до извода, че преправяйки се на роботи, Мейтрейс е умножил своята личност и сега съществува около триста хиляди пъти. А тъй като изобщо не може да се каже, че въпросната общност е сбор от различни индивиди, защото индивидът е само един, повторен много пъти, следва, че Мейтрейс е един в триста хиляди образа.

На което съдията Уъбълхорн заяви, че целият проблем се разглежда неправилно от самото начало: след като Мейтрейс е бил човек и се е преправил на роботи, тези роботи не са Мейтрейс, а някой друг; след като са някой друг, тепърва трябва да се проучва кои са; но тъй като не са никакъв човек, значи са никой; така че въпросът не съществува не само юридически, но и физически, защото изобщо в мъглявината на съзвездието Рак няма никого. Вече няколко пъти отнесох болезнени удари от яростните дискутиращи. Служителите на реда, както и санитарите, имаха работа да гуша, когато изведнъж се разнесоха викове, че в залата се намират електронни мозъци, преоблечени като юристи, които трябва веднага да бъдат отстранени, защото пристрастието им не подлежи на съмнение, да не говорим за това, че нямат право да участват в дискусията. Водещият, професор Хълтърдръпс, започна да ходи по залата с малък компас в ръка, а колкото пъти стрелката на компаса трепваше и се обръщаше към някого от седящите, притеглена от скритата под облеклото му железария, седящият веднага биваше демаскиран и изхвърлян навън. Така по време на непрекъснатите изказвания на доцентите Фитс, Питс и Клейбент залата беше опразнена наполовина, като последният беше прекъснат на половин дума, защото компасът издаде електрическия му произход. Когато се върнах в залата след краткото прекъсване, по време на което закусихме в бюфета под шума на неспиращата дори за секунда дискусия, и придържах дрехите си, защото разсърдените юристи току ме хващаха за копчетата и ми ги бяха скъсали всичките, видях около подиума голям рентгенов апарат. Говореше магистър Плъсекс, който каза, че Мейтрейс е случаен космически феномен, когато водещият се приближи към мене със заплашителна крачка и неспокойно подскачаща в дланта му стрелка на компаса. Служителите на реда вече ме бяха хванали за яката, когато изхвърлих от джобовете си ножчето, отварачката за консерви, надупченото метално яйце за запарване на чай и откъснах от връзките, които придържаха чорапите ми, никелираните катарамки. Така престанах да действам на магнитната стрелка и бях допуснат до по-нататъшно участие в дискусията. Демаскираха следващите четиридесет и три робота, а когато професор Бютенхам ни разкри, че на Мейтрейс може да се гледа като на космическо събрание, си спомних, че вече беше станало дума за това. Явно на юристите започнаха да им липсват идеи. И тогава пристъпиха към нови проверки. Сега гледаха безпощадно на рентгена участниците в дискусията и се оказа, че те, под облеклото, което им стои безупречно, крият пласмасови, корундови, наелонови, кристални, а дори и сламени части. На един от последните редове откриха, струва ми се, някого, направен от вълнена прежда. Когато последният оратор слезе от подиума, се видях сам самичък сред голямата празна зала. Ораторът беше прегледан на рентгена и изхвърлен навън. Тогава водещият, последният човек, който беше останал освен мене в залата, се приближи до креслото ми. Някак си ни в клин, ни в ръкав, сам не зная как, измъкнах от ръцете му компаса, чиято стрелка затрептя обвинително и се завъртя към него. Почуках с пръст по корема му и когато чух звън, го хванах машинално за яката, изхвърлих го навън и така останах само аз. Стоях самотен пред няколкостотин захвърлени чанти, дебели папки с дела, бомбета, бастуни, шапки, книги с кожена подвързия и галоши. Поразходих се известно време из залата и като видях, че нямам никаква работа там, се обърнах кръгом и си отидох у дома.

Клиниката на доктор Влипердиус

Виновен беше зъболекарят, който ми сложи метални коронки. Продавачката от павилиона, на която се усмихнах, ме взе за робот. Убедих се в това едва в метрото, като разтворих вестника. Беше брой на „Безлюден куриер“. Не си падам по този вестник не заради някакви антиелектрически предразсъдъци, а защото смятам, че прекалено угодничи на читателския вкус. Цялата първа страница се заемаше от сантименталната история на някакъв математик, който се влюбил в кибернетична машина. При таблицата за умножение все още някак си се сдържал, но когато стигнали до решаването на нелинейни уравнения, започнал страстно да притиска клавишите й, повтаряйки: „Скъпа! Никога няма да те напусна!“ и т.н. Недоволен, надзърнах в светската страница, но там имаше само монотонно изброяване кой, къде и с кого е конструирал потомство. Литературната страница започваше със стихотворение, чийто първи куплет звучеше така:

Това странно ми напомняше някакво известно стихотворение, но не можех да се сетя името на автора. На същата страница бяха публикувани доста съмнителни като качество шеги на човешка тема, за гномистиците — специалисти по джуджетата, за произхода на домашните духове от пещерния гном и тем подобни глупости. Понеже ми предстоеше да пътувам още половин час, заех се да чета малките обяви — както е известно, и в лош вестник се случва те да са интересни. Но и тук ме чакаше разочарование. Някой искаше да преотстъпи сервобрат, друг обучаваше чрез кореспонденция на космонавтика, трети пък обявяваше, че експресно разбива атомно ядро. Сгънах вестника, за да го изхвърля, и тогава видях в каре внушително съобщение: „Клиника на доктор Влипердиус — лечение на нервни и психични заболявания“.

Трябва да си призная, че проблематиката на електронната деменция винаги ме е привличала. Помислих си, че би било интересно да посетя подобен санаториум. Не познавах лично Влипердиус, но името ми беше известно — професор Тарантога ми бе разказвал за него. Имам навика веднага да изпълнявам хрумванията си. Като се върнах вкъщи, телефонирах в санаториума. Доктор Влипердиус отначало се противеше, но когато споменах нашия общ познат професор Тарантога, омекна. Помолих го да ми разреши посещение за следващия ден, защото беше неделя и предобед имах много свободно време. След закуска заминах извън града, където в местност, прочута с малките си езера, се намираше красиво разположеното психиатрично заведение. Казаха ми, че Влипердиус ме чака в кабинета си. Слънцето изпълваше сградата, защото стените бяха изградени по последна мода — от алуминий и стъкло. На таваните бяха разположени цветни пана с играещи роботи. Тази болница в никакъв случай не можеше да бъде определена като мрачна: от невидимите зали долиташе музика; минавайки през хола, забелязах китайски кръстословици, цветни албуми и скулптура, представляваща смел акт на роботка.

Докторът не стана иззад голямото си бюро, но се държа много мило с мен. Оказа се, че е чел и отлично познава не една и две мои книги за пътешествията ми. Без съмнение беше малко старомоден, и то не само в маниерите си, защото съвсем по старовремски бе прикован към пода. Сигурно не бях прикрил достатъчно добре учудването си при вида на железните му крака, защото той каза със смях:

— Знаете ли, толкова съм отдаден на работата си и на своите пациенти, че не изпитвам никаква нужда да напускам клиниката!

Известно ми е колко чувствителни са понякога психиатрите към своята специалност, а също и колко ги дразни отношението на обикновения човек, който търси някаква екзотика или пък чудовищност в умствените отклонения, затова много предпазливо изложих своята молба. Докторът се покашля, замисли се, увеличи си анодното напрежение и каза:

— Ако държите на това… но мисля, че ще се разочаровате. Вече няма луди роботи, господин Тихи, това са стари истории. Сега прилагаме съвременна терапия. Методите от миналия век като стопяване на проводниците, за да омекне главната тръба, или използването на дросели и други инструменти за мъчения принадлежат вече към историята на медицината. Хм! Как най-добре да ви го демонстрирам? Идете в парка и там направо се запознайте с нашите пациенти. Те са много деликатни и културни индивиди. Надявам се, че каквото и да било отвращение или някакъв неразумен страх пред лицето на незначителни девиации са ви чужди…

Уверих го, че е точно така, след което Влипердиус се извини, че за съжаление не може да ме съпровожда по време на разходката, показа ми пътя и помоли да се отбия при него на връщане.

Слязох по стълбите, пресякох широките веранди и се озовах на пътека, покрита с чакъл. Наоколо се разпростираше парк, пълен с цветни лехи и изискани палми. В далечината по езерната повърхност плаваше ято лебеди, някои пациенти ги хранеха, други се бяха отдали на игра на шах или на другарски беседи. Вървях бавно по пътеката, когато някой извика името ми. Обърнах се и се озовах очи в очи с напълно непознат за мен индивид.

— Тихи! Вие ли сте — повтори той, подавайки ми ръка. Стиснах я, като напразно се мъчех да си спомня кой ли е пък този.

— Виждам, че не можете да ме познаете. Аз съм Пролапс… работех в „Космически алманах“.

— Да, настина! Простете — промърморих смутено.

Разбира се, че беше Пролапс, онзи почтен линотип, който печаташе почти всички мои книги. Много го ценях, защото беше направо безупречен. Той ме хвана доверително под ръка и тръгнахме по сенчестата алея. Смяната на светлини и сенки като че оживяваше спокойния лик на моя придружител. Известно време говорихме за новоиздадени книги; той, както винаги, се изразяваше прецизно с характерната си проницателност и явно беше в отлична интелектуална форма. Не забелязах в него нищо ненормално. Но когато стигнахме до някаква малка беседка и седнахме на каменната пейка, Пролапс ме запита, снижавайки гласа си до доверителен шепот:

— Всъщност какво правите тук? И вас ли са ви подменили?

— Знаете ли, дойдох по собствена воля, защото…

— Ясно! Аз също! — прекъсна ме той. — Когато това ми се случи, веднага се обърнах към полицията, но бързо разбрах, че е напразно. Едни познати ме посъветваха да се свържа с доктор Влипердиус, който се отнесе към моя въпрос по съвсем друг начин! Той веднага се зае да провежда проучвания и съм сигурен, че скоро ще намери…

— Извинете, какво по-точно? — попитах аз.

— Как какво? Моето тяло.

— Аха, така значи… — поклатих глава няколко пъти, опитвайки се да овладея учудването си. Но Пролапс нищо не забеляза.

— Отлично помня онзи ден, 26 юни — говореше той, внезапно навъсен. — Както си седях до масата, за да прочета вестника, изведнъж издрънчах. Това ми направи впечатление, защото кой човек дрънчи при сядане кажете, кои моля ви се?! Пипам си краката — необичайно твърди, ръцете — същата история, поочуках се и изведнъж разбрах, че са ме подменили! Някой бе извършил безчестна фалшификация — започнах да търся из цялото жилище, нито следа, изглежда през нощта са го изнесли тайно…

— Тоест… какво са изнесли?

— Нали ви казах! Моето тяло. Моето естествено тяло, нали виждате, че ТОВА — той така се фрасна по гърдите, та чак звъннаха — е изкуствено…

— А, разбира се! Не съобразих… ясно.

— Може би и вие също?… — попита Пролапс с известна надежда. Изведнъж хвана ръката ми и удари с нея по каменната плоча на масата, до която седяхме. Изохках от болка. Пусна я разочарован.

— Извинете, стори ми се, че лъщи — измърмори той.

Най-после схванах, че се смята за човек, чието тяло е откраднато, и както се случва при болните, които обичат да бъдат заобиколени от другари по съдба, се надяваше, че с мен е станало същото.

Разтривах под масата натъртената си ръка, като се опитвах да сменя темата на разговора, но той започна с наслаждение и умиление да описва красотите на своята предишна плът, възхваляваше русия си перчем, който бил имал, кадифено гладките си бузи, дори хремата си. Не знаех как да се отърва от него, понеже се чувствах все по-глупаво. Но Пролапс сам ме извади от неудобното положение. Скочи внезапно, извика: „О, струва ми се, че ТО се разхожда там!!!“ и хукна направо през тревата след някакъв неясен силует. Все още седях на пейката, потънал в мислите си, когато някой се обади зад гърба ми:

— Простете, може ли?

— Заповядайте… — отвърнах аз.

Новодошлият седна и ме загледа с втренчен поглед така, като че ли искаше да ме хипнотизира. Дълго изучава лицето и ръцете ми с израз на все по-голямо съжаление. Накрая се взря в очите ми с такова безмерно състрадание и същевременно с такава топлота, че аз наистина се обърках. Не разбирах какво означава всичко това. Мълчанието помежду ни се задълбочаваше, исках да го прекъсна, но не можех да се сетя за никаква неутрална тема и да започна разговор, понеже погледът му изразяваше безкрайно много и в същото време прекалено малко.

— Бедният… — каза той тихо, с неописуема нежност. — Колко ти съчувствам.

— Всъщност… знаете ли, аз… — подех, за да поставя някаква словесна преграда пред безграничната жалост, с която ме обливаше той.

— Моля те, не казвай нищо, всичко разбирам. Повече, отколкото смяташ. Знам и това, че ме взимаш за луд.

— Е, от къде на къде — опитах се да лавирам, но той ме прекъсна с решителен жест.

— В известен смисъл наистина съм луд — изрече почти величествено. — Като Галилей, Нютон, Джордано Бруно. Де да бяха възгледите ми само рационални… но по-важни са чувствата. Какво съжаление изпитвам аз към теб, жертво на вселената! Какво нещастие, какъв капан без изход — да живееш…

— Настина, понякога животът е труден — започнах бързо, защото ми се стори, че съм намерил нещо, за което да се закача, — но тъй като това е природен феномен…

— Там е работата! — вкопчи се той за думите ми. — Природен! А нима има нещо по-лошо от Природата? Учени и философи винаги са се опитвали да обясняват Природата, нещастнико, а тя просто трябва да бъде унищожена!

— Напълно ли? — попитах аз, неволно възхитен от толкова радикалното поставяне на въпроса.

— Точно така, напълно! — отвърна той категорично. — Погледни, ако обичаш.

Деликатно, като някаква гъсеница, достойна за оглед, но в същото време отвратителна (геройски се опитваше да превъзмогне погнусата си), той повдигна моята ръка и държейки я помежду ни като странен експонат, продължи тихо, но натъртено:

— Колко воднисто е това… колко размекнато и тинесто… Белтъчини! Ах, тези белтъчини… Сирене, което се движи известно време, мислещо млечно произведение; трагичен продукт на млекарско недоразумение, ходещо нищо…

— Извинете, но…

Не обръщаше никакво внимание на думите ми. Бързо скрих под масата ръката си, която той пусна, като че ли не беше в състояние да понася повече докосването до нея. За сметка на това сложи своята на главата ми. Беше невероятно тежка.

— Как може! Как може да се произвежда нещо подобно! — повтаряше той, като увеличаваше натиска върху моя череп, така че започнах да усещам болка, но не смеех да протестирам. — Някакви израстъци, дупчици, карфиолчета — той опипваше носа и ушите ми с железните си пръсти — и това ми било разумно същество? Позор! Повтарям, позор! Колко струва Природа, която след четири милиарда години създава НЕЩО ТАКОВА!?

В този момент той отблъсна главата ми така, че ми се зави свят и видях звезди посред бял ден.

— Отпуснете ми един-единствен милиард и ще видите какво ще създам!!!

— Вярно е, несъвършенството на биологичната еволюция… — подхванах аз, но той отново не ми даде думата.

— Несъвършенство!? — изкикоти се. — Отпадъци! Кич! Пълна безвкусица! Като не можеш да направиш нещо свястно, по-добре не го прави изобщо!

— Нямам намерение да търся оправдания — отвърнах бързо, — но смятам, че Природата е създавала от онова, което е имала на разположение. В първичния океан…

— … са плували боклуци!!! — довърши той толкова гръмогласно, та чак подскочих. — Не е ли така? Звездата избухнала, възникнали планетите, а от отпадъците, които не стават за нищо, от остатъците и конгломератите се зародил животът! Стига! Стига с тези кълбовидни слънца, идиотски галактики, одухотворена слуз — стига!

— Все пак атомите… — започнах. Не ми позволи да довърша. Виждах вече тичащите през тревата санитари, привлечени от виковете на моя събеседник.

— Плюя на атомите! — кресна той. Хванаха го от двете страни под мишниците. Позволи им да го повдигнат, но продължавайки да гледа към мен — понеже вървеше рачешката — така викаше, че гласът му се носеше из целия парк:

— Трябва да се инволюира! Чуваш ли, бозава, колоидна супо? Вместо да се правят открития, трябва да се правят закрития, да се закриват все повече неща, за да не остане нищо, ти, лепило, овесено на кости! Така трябва. Само чрез регрес към прогрес! Да се анулира! Да се деградира! Да се ликвидира! Природата — вън! Природата да се маха! Да се маха!!!

Отслабващите му викове достигаха до мен от все по-голяма далечина и тишината на чудесния следобед отново се изпълни с бръмчене на пчели и ухание на цветя. Помислих си, че доктор Влипердиус все пак преувеличава, като казва, че лудите роботи са на изчезване. Явно новите терапевтични методи невинаги даваха резултат. Но самото преживяване и изслушаният преди малко невъздържан пасквил срещу Природата според мен си заслужаваха тези няколко синини и цицината на главата ми. По-късно узнах, че този робот — бивш анализатор на хармоничното общество на Фурие, създал собствена теория на битието, според която натрупаните от цивилизацията открития достигат толкова голям брой, че няма друг изход, освен да бъдат последователно закрити. По този начин, след като работата се извърши докрай, няма да има място не само за цивилизацията, но и за Космоса, който я е създал. Настъпва тотална прогресираща ликвидация и целият цикъл започва отначало. Той самият се смятал за пророк на втората, закриващата фаза на развитие. Бил затворен в клиниката на Влипердиус по желание на семейството му, когато от демонтиране на познати и роднини преминал към демонтиране и на трети лица.

Излязох от беседката и известно време наблюдавах лебедите. До мен някакъв странен тип им хвърляше нарязани парчета тел. Казах му, че лебедите не ги ядат.

— Не държа да ги ядат — отговори той и продължи заниманието си.

— Може обаче да се задавят, а това би било жалко — казах аз.

— Няма да се задавят, защото телта потъва, тя е по-тежка от водата — обясни той делово.

— Тогава защо я хвърляте?

— Понеже обичам да храня лебеди.

Темата бе изчерпана. Когато се отдалечихме от езерцето, подхванахме разговор. Оказа се, че си имам работа с професор Урлипан — известен философ, създател на онтологията на нищото, с други думи на неонтологията, продължител на делото на Горгиаш от Леонтиноя. Професорът надълго и нашироко ми разказа за най-новото развитие на своята теория. Според него не съществува нищо, дори той самият. Битието като цяло е нищожно. Фактите за привидното съществуване на това и онова нямат никакво значение, понеже разсъждението, в съгласие с принципа на Окам, протича така: привидно съществуват реалността и сънят. Но хипотезата за реалността не е задължителна. Следователно съществува сънят. Но сънят изисква да има сънуващ. Предположението обаче, че съществува някой, който сънува, също не е задължителна хипотеза, защото се случва по време на един сън да се сънува друг сън. Значи всичко е сън, който се присънва на следващия сън, и така до безкрайност. Понеже — и това е най-важният момент — всеки следващ сън е по-малко реален от предходния (сънят граничи пряко с реалността, а сънят, сънуван по време на сън, граничи с нея косвено, чрез съня, който се явява предхождащ по ред и т.н.), значи границата на тази редица е нулата. Ерго, сънят се присънва в крайна сметка никому. Следователно съществува само нищото, тоест няма нищо. Невероятната точност на извода ме хвърли във възторг. Не разбирах само защо професор Урлипан се намира на това място. Оказа се, че нещастният философ е полудял — сам ми го призна. Лудостта му се изразявала в това, че престанал да вярва в своята теория и в определени мигове му се струвало, че все пак нещичко съществува. Доктор Влипердиус се наел да го излекува от това умопомрачение.

После посетих болничните отделения. Запознах се с една допотопна кибернетична машина, която страдаше от старческа немощ и не можеше да изреди десетте божи заповеди. Бях и в отделението на електростениците, където лекуват маниите — един от пациентите непрестанно се саморазвинтваше с всичко, което му попаднеше под ръка, и постоянно трябваше да му бъдат изземвани уредите, които той криеше.

Срещнах електронен мозък, служител в астрономическата обсерватория, който в продължение на тридесет години моделирал звезди, докато накрая си въобразил, че е Сигма от съзвездие Кит и сега непрестанно предупреждаваше, че всеки момент ще избухне като свръхнова. Така показвали неговите изчисления. Имаше и друг, който умоляваше да бъде превърнат в електрически валяк за гладене на бельо, защото одухотвореното съществуване му омръзнало. При маниаците беше по-весело, тяхната група бе насядала на железните легла и дрънкайки на мрежите, пееше хорово „Хей, прелетял робот, тихо скръцнал той и малките му болтчета се разтреперили“, както и „Мислех, че котки се крият зад оградите, а то било роботки, роботки“ и т.н.

Съпровождащият асистент на Влипердиус ми разказа, че в клиниката пребивавал някакъв робот-свещеник, който имал намерение да учреди монашески орден на кибернетиците, но състоянието му толкова се подобрило под влиянието на шоковата терапия, че подновил предишните си занимания — изработване на банкови баланси. Когато вече се връщах с младия асистент, в коридора срещнах болен, мъкнещ след себе си тежко натоварена количка. Този индивид имаше доста странен вид, понеже целият беше обвързан с канапчета.

— Случайно да ви се намира чукче? — попита той.

— Не.

— Жалко. Боли ме главата.

Завързахме разговор. Оказа се робот хипохондрик. Върху скърцащата си количка превозваше пълен комплект резервни части. След десетина минути вече знаех как по време на буря го боли кръстът, как всичко му изтръпва, когато седи пред телевизора, и как искри хвърчат от очите му, когато някой наблизо гали котка. Това беше доста монотонна изповед, затова го изслушах набързо и отидох при директора на клиниката. Той обаче беше зает, ето защо помолих секретарката да му предаде моите почитания и се прибрах у дома.

Доктор Диагорас

Не можах да участвам в Осемнайсетия международен конгрес по кибернетика, но гледах да следя работата му във вестниците. Това не беше лесно, репортерите имат особена дарба да объркват научните данни. Но пък на тях дължа запознаването си с доктор Диагорас, защото те превърнаха изказването му в истинска сензация за летния сезон. Ако по онова време имах на разположение специализирани списания, нямаше и да науча за съществуването на този особен човек — беше споменат само в списъка на участниците, без да бъде отпечатан докладът му. Именно от вестниците научих, че изказването му е било срам и позор, че ако не е била дипломатическата съобразителност на президиума, щяло да се стигне до скандал, защото този никому неизвестен самозван реформатор на науката бил нарекъл най-прочутите авторитети в залата какви ли не, а когато му отнели думата, счупил микрофона с бастуна си. Епитетите печатът беше предал почти в цялата им прелест, затова пък никъде не пишеше какво всъщност е искал да каже този човек, което пък събуди моето любопитство.

Когато се върнах вкъщи, почнах да търся следи от доктор Диагорас, но не намерих името му нито в теченията на „Проблеми на кибернетиката“, нито в най-новото голямо издание на „Who is who“. Затова се обадих на професор Коркоран, но той заяви, че не знаел адреса на „този щурак“, а и дори да го знаел, нямало да ми го даде. Това ми беше достатъчно да се амбицирам. Дадох куп обяви в печата, за мое учудване с бърз резултат. Получих писмо, сухо и лаконично, издържано в по-скоро неприязнен тон; все пак загадъчният доктор се съгласяваше да ме приеме „в своето имение“ на остров Крит. Както ми разкри картата, въпросното имение се намираше едва на шейсет мили от мястото, където е живял легендарният Минотавър.

Кибернетик със собствено имение на Крит, който си убива самотно времето с тайнствени трудове! Още същия ден следобед летях за Атина. По-нататък нямаше полети, но се качих на параход, който рано сутринта пристигна на острова. Наех кола и стигнах до място, където пътят се разделяше; той беше лош, слънцето сипеше жар и хълмовете наоколо бяха керемиденочервени, а и колата, куфарът ми, дрехите, лицето всичко тънеше в прах.

Последните няколко километра не бях срещнал жива душа, та да попитам накъде да продължа. Диагорас ми беше написал да спра на трийсетия километричен камък, дотам бил пътят, така че оставих колата под рехавата сянка на една пиния и се заех да изучавам неясната околна среда. Растителността беше типично средиземноморска, изгоряла от слънцето и бодлива, с неблагодарно отношение към навлизащите в нея, веднага почваше да драска. Мотах се така по каменистите бърда почти три часа, целият в пот. Яд ме беше на самия мен, какво ме засягаше този човек и историята му? Бях тръгнал на път към обяд, тоест в най-голямата жега, и вече умирах от глад. В края на краищата се върнах при колата, която вече беше извън тясната сянка и кожените седалки пареха като печка, а вътрешността миришеше убийствено на бензин и напечен лак.

Изведнъж иззад завоя цъфна самотна овца, приближи се, изблея с почти човешки глас и тръгна някъде встрани; когато вече виждах само опашката й, съзрях тясна стръмна пътечка, по която се катереше нагоре. Очаквах да видя и пастир, но тя се скри и никой повече не се показа.

Макар че подобен водач не беше от най-надеждните, излязох за втори път от колата и се запровирах през бодливите гъсталаци. Скоро стана по-удобно за ходене. Вече се смрачаваше, когато зад малка лимонова горичка се очерта силуетът на голяма сграда. Храстите се смениха с трева, толкова суха, че шумеше под кравата ми като изгоряла хартия. Къщата, безформена, тъмна, изключително грозна, с руини от пропукан портал, беше заобиколена доста широко с телена мрежа. Слънцето залязваше, а аз още не успявах да намеря откъде да вляза; почнах да викам, но всуе — всички прозорци бяха с капаци и когато вече губех надежда, че вътре има някой, на вратата се появи човек.

Посочи ми с ръка накъде да вървя, вратичката се оказа в такъв храсталак, че и през ум нямаше да ми мине да я търся. Прикривайки лице от бодливите клончета, стигнах до нея; вече беше отключена. Човекът, който я беше отворил, приличаше на монтьор или касапин. Късоврат шкембелия с влажно от пот кепе на плешивата глава, по риза със запретнати ръкави и дълга мушамена престилка.

— Извинете, тук ли живее доктор Диагорас? — попитах.

Той вдигна към мен безизразното си лице, възедро и безформено, с увиснали бузи. Да, това можеше да бъде лице на месар. Но очите бяха ясни и пронизващи като нож; човекът не каза нито дума, само ме погледна и аз разбрах, че това е точно той.

— Извинете — повторих, — вие сте доктор Диагорас, нали?

Той ми протегна ръка, малка и по женски мека, но тя стисна моята неочаквано силно. Смръщи набразденото си чело, от което кепето се хлъзна на темето, пъхна двете си ръце в джобовете на престилката и попита с известно презрително равнодушие:

— Всъщност какво искате от мен?

— Нищо — отсякох.

Бях тръгнал насам, без много да му мисля и бях подготвен за какво ли не; исках да се запозная с този необикновен човек, но не и да бъда обиждан от него. Вече пресмятах как ще се върна, когато той, след като дълго ме беше гледал, каза:

— Ами да. Последвайте ме…

Беше се свечерило. Той ме поведе към унилото си обиталище, влезе в мрачно антре, а когато пристъпих и аз, се разнесе звънко ехо, сякаш се бяхме озовали в каменна църква. Домакинът вървеше в мрака без проблеми; но мене не предупреди дори, че има стълбище, та се спънах, изругах наум и го последвах нагоре към слабата светлина от открехната врата.

Влязохме в стая само с един заперден прозорец. Формата на помещението и най-вече извънредно високият сводест таван наподобяваха повече крепостна кула, отколкото домашна стая. Изпълваха го огромни черни мебели с ослепяла от старост политура, столове с неудобни резбовани облегалки, по стените висяха овални миниатюри, а в ъгъла имаше часовник с невъобразими размери, циферблат от полирана мед и махало колкото древногръцки щит.

В помещението беше доста тъмно — крушките в сложния по форма полилей с прашасали абажури осветяваха как да е само квадратната маса. Потъмнелите стени с мръснокафяви тапети пиеха слабата светлина и ъглите тънеха в мрак. Диагорас застана до масата все така с ръце в джобовете; изглеждаше като че очаква нещо. Сложих куфара на пода, големият часовник започна да бие кръгъл час. Чисто и звънко би осем, после нещо в него заскърца и внезапно се чу старчески, бодър глас:

— Диагорас! Негоднико! Къде си? Как смееш да постъпваш така с мен! Обади се, чуваш ли?! За Бога! Диагорас… всичко си има граници!

В тези думи имаше и бяс, и отчаяние. Но не това ме смая най-много. Познах този глас: беше на професор Коркоран!

— Ако не се обадиш… — продължи да заплашва, но часовниковият механизъм пак заскърца и всичко утихна.

— Какво… какво беше това? — попитах. — Монтирал сте грамофон в този почтен сандък? Не си ли губите времето с такива играчки?

Казах го нарочно, за да го засегна. Но Диагорас сякаш не ме чу, дръпна веригата и хрипливият глас отново се разнесе из стаята:

— Диагорас, ще съжаляваш… бъди сигурен! Всичко, което си преживял, не оправдава това унижение, на което ме подлагаш. Не се надявай да ти се моля…

— Ти вече го направи — рече докторът с досада.

— Лъжеш! Негодник, пършив негодник, не заслужаваш да те наричат учен! Светът ще научи за тво…

Зъбчатите колела се превъртяха още малко и пак се възцари тишина.

— Грамофон ли? — изрече с ясна само нему подигравка Диагорас. — Ха, грамофон. Не, господине. В часовника е професор Коркоран in persona или по-добре in spirito suo, така да се каже. Увековечих го, така ми се прииска, какво лошо има?

— Как да ви разбирам… — избъбрих.

Дебелакът почна да мисли дали да ме удостои с обяснение.

— Буквално — отвърна най-сетне. — Композирах всички черти на личността му… моделирах ги в съответната система, минимизирах електронно душата му и така получих точен портрет на тази прочута персона… позициониран в този часовник…

— Искате да кажете, че това не е само записан глас?

Той сви рамене.

— Ами убедете се сам. Можете да си побъбрите, макар че не е в особено добро настроение, разбираемо впрочем, при тези обстоятелства… Искате ли да говорите с него? — посочи веригата на часовника. — Моля…

— Не — отказах.

Какво беше това? Безумие? Мрачна зловеща шега? Отмъщение?

— Но истинският Коркоран е в момента в лабораторията си в Европа — добавих.

— Така е. Това е само неговият духовен портрет. Но напълно идентичен с оригинала…

— Защо го направихте?!

— Трябваше ми. Все някога трябваше да моделирам човешки мозък като увод към друг, по-сложен проблем. Персоната беше без значение; избрах Коркоран, защото… знам ли, така ми хареса. Самият той е създал толкова мислещи кутии, та си казах, че ще е забавно да бъде затворен в една такава, още повече музикална.

— Коркоран… знае ли — попитах припряно, когато той вече се обръщаше да излезе.

— Разбира се — отвърна ми равнодушно. — Дадох му дори възможност да разговаря… със самия себе си — по телефона, естествено. Както и да е; не исках да се хваля, чиста случайност, че стана осем, когато дойдохте…

С извънредно смесени чувства го последвах по коридора, из който в мрака, целите в паяжини, стърчаха някакви метални скелети, напомнящи праисторически влечуги, по-скоро намерените техни останки. Коридорът свърши пред врата, отвъд която също беше пълен мрак. Чух щракането на електрически ключ. Бяхме в подножието на стръмни каменни стълби. Диагорас тръгна пръв, сплесканата му уродлива сянка се люлееше по зида от едри камъни. Спряхме пред друга, метална врата, той я отключи. Лъхна ме спарен застоял въздух. Блесна светлина. Не бяхме, както си мислех, в лаборатория. Ако това дълго, тясно помещение приличаше на нещо, то беше по-скоро на менажерията на пътуващ цирк — от двете страни имаше клетки. Вървях подир Диагорас, който с кръстосаните презрамки на престилката на гърба си и потната риза приличаше на пазач в зоопарк.

Откъм прохода клетките бяха с телена мрежа. В тъмните вътрешности се мяркаха неясни силуети — машини? преси?, не и живи твари обаче. Въпреки това инстинктивно си поех дъх, сякаш в очакване на миризма от диви зверове. Но във въздуха висеше само воня на химикали, сгорещено масло и гума.

Боксовете по-нататък имаха толкова гъста мрежа, че неволно помислих за птици — пред какви ли други твари трябваше толкова здраво да се препречва пътят? Още по-нататък мрежата се смени от решетки. Съвсем като в зоопарк, където се тръгва от птиците и маймуните и се стига до клетките с вълци и едри хищници.

Последното отделение беше с двойна решетка. Между вътрешната и външната имаше към половин метър разстояние. Такива решетки пазят особено злотворни твари, да не наранят или скалпират някой разсеян посетител. Тук Диагорас спря, доближи лице до решетката и потропа по нея с ключа, който държеше. Надникнах вътре. Нещо лежеше в дъното на клетката, но тъмнината пречеше да различа очертанията. Изведнъж тази безформена маса се хвърли към нас, дори не успях да дръпна глава. Решетката загърмя като фрасната с чук. Отскочих, Диагорас не помръдна. Срещу спокойното му лице висеше кой знае как вкопчена в решетката твар, по която отразената светлина се стичаше като олио. Беше нещо като насекомо с череп, невъобразимо отвратителен, но безспорно човешки, лишен от мимика, защото беше метален, който гледаше Диагорас, сякаш не само с очи, толкова кръвнишки, че чак тръпки ме побиха. Решетката, на която се беше лепнало, дори загуби фигурите си, с такава сила я натискаше. Диагорас, явно сигурен в издръжливостта й, гледаше странната твар така, както може би градинар или ревностен животновъд гледат плода на особено сполучлива кръстоска. Стоманената канара се свлече с пронизително стържене по решетката и замря, клетката сякаш отново опустя.

Диагорас безмълвно продължи нататък, аз зашеметен го последвах, но вече започвах да разбирам, всъщност бунтувах се срещу евентуалното обяснение, което ми предлагаше въображението, защото беше прекалено перфидно. Той обаче не ме остави да размишлявам. Спря.

— Не — каза тихо и меко, — не, Тихи, грешите. Не ги създавам за удоволствие, не мечтая и да ме мразят, изобщо не ме е грижа какво чувстват моите дечица… това бяха просто етапи от изследванията, без които не можеше. Няма да мине без лекция, но за по-бързо ще почна от средата… Знаете ли какво искат конструкторите от кибернетичните си изобретения? — И отговори веднага, без да ме остави да мисля. — Послушание. Не го казват публично, някои дори не знаят, защото това е прието мълчаливо. Фатална грешка! Създават механизъм и му качват програма, която да изпълни, без значение дали математическа, или от областта на автоматиката, например да изпълнява контролни функции във фабрика… Фатална грешка, повтарям, защото, бързайки с резултата, затварят пътя пред всякаква свобода на произведенията си… Разберете ме, Тихи, послушанието на чука, струга, електронната машина е на практика едно и също… но ние нямахме предвид това! Разликите са само количествени — сам управлявате ударите на чука, но само програмирате електронната машина, без да знаете по-нататък по какъв начин тя стига до изпълнението на зададеното толкова точно, колкото познавате начина на примитивното сечиво като чука. Но нали кибернетиците обещаваха мислене, тоест автономност, значи относителна независимост на създадените системи от човека! И най-добре дресираното куче може да не послуша господаря си, но никой няма да каже, че е „повредено“, докато тъкмо така се казва за машината — тя е непослушна, щом не изпълнява зададената програма. Да оставим кучето, нервната система дори на дребното бръмбарче притежава самостоятелност, ха, дори амебата си има капризи и чудатости! Без тях няма кибернетика. Разбирането на това просто нещо изчерпва всичко. Останалото — и той показа с малката си ръка безмълвната зала с редиците клетки, в които се спотайваше неподвижният мълчалив мрак — останалото е само последствие…

— Не зная доколко познавате работите на Коркоран… — започнах, но се сепнах, спомнил си „часовника“.

— О, стига за него! — възнегодува той и по своя си начин пъхна дълбоко юмруци в джобовете на престилката. — Коркоран, господине, просто злоупотреби. Искаше да философства, тоест да бъде Бог, защото какво е в края на краищата философията, ако не стремеж да се разбере всичко по-добре от възможностите, които предлага науката? Философията иска да отговори на всички въпроси именно като някой Бог. Коркоран поиска да стане такъв, кибернетиката му служеше само като средство за постигане на тази цел. А аз искам да бъда само човек, Тихи. Нищо повече. Но тъкмо затова стигнах по-далече от Коркоран, защото той в стремежа си към това, на което държеше, веднага се ограничи: моделира в машините си уж човешки свят, изкусна имитация, нищо повече. Аз, ако исках, можех да създавам каквито щете светове… да, плагиати, все едно… и може би някога ще го направя, но засега имам други проблеми. Чували ли сте за моите скандали? Не ми отговаряйте, знам, че е сте чули. Тази идиотски слухове ви водят чак тук. Глупости, Тихи. Просто ме вбеси слепотата на тези хора. Но, господа, казах им, ако ви демонстрирам машина, която вади корен квадратен от четни числа, а от нечетни не иска, това не е дефект, по дяволите, а обратното, велико постижение! Тази машина притежава идиосинкразия, предпочитания, значи проявява нещо като зачатък на собствени желания, има капризи, начало на свободни реакции, а вие ми казвате да я реконструирам! Да, може, но така, че своенравието й да порасне… И какво става? Не може да се говори с хора, който си затварят очите пред очевадни неща… Тихи, американците правят перцептрон — мислят, че това е пътят към интелигентната машина. Това е път към създаване на електронен роб, господине. Аз настоявам за суверенност, за самостоятелност на моите конструкти. Разбира се, не ми беше лесно, признавам, че отначало бях шокиран, дори имаше моменти, в които мислех, че греша. Беше тогава…

Той запретна ръкава на ризата си, видях над бицепса белезникав белег колкото цяла длан, с розови ръбове.

— Първите прояви на самостоятелност не бяха особено привлекателни. Не произтичаха от разумна дейност. Разумна машина не се прави ей така. Все едно в Древна Гърция от квадригата да бяха преминали направо към изтребители. Не може да се прескачат етапите на еволюцията, дори в този случай на започната от нас кибернетична еволюция. Първата ми рожба — той сложи ръка върху белега — имаше по-малко разум и от бръмбар. Но вече проявяваше самостоятелност — и то каква!

— Момент — рекох. — Странни неща говорите. Нали вече сте направили разумна машина! В оня часовник.

— Точно това наричам плагиатстване! — възрази той разпалено. — Имаме нов мит, Тихи, митът за хомункулуса. Но защо да правим хора от стъкло и транзистори? Можете ли да ми обясните? Ядреният реактор синтетична звезда ли е? А динамомашината — изкуствена буря? Защо разумната да бъде „синтетичен мозък“, създаден по човешки образ и подобие? За какво ни е още едно белтъчно същество, но от пластмаса и мед, към живите три милиарда? Подходящо за цирк, но не и като произведение на кибернетиката…

— Тогава какво всъщност искате да конструирате?

Той внезапно се усмихна — лицето му удивително заприлича на лицето на непослушно дете.

— Тихи… сега вече сигурно ще ме помислите за луд, но аз не зная какво искам.

— Не разбирам…

— Във всеки случай зная какво не искам. Не искам да повторя човешкия мозък. Природата е имала причини да го създаде. Биологични, адаптивни, приложни и тъй нататък. Създавала е в океана, на сушата, по клоните, където са се катерили човекоподобните маймуни, между бивни, нокти и кръв, между изхранването и размножаването. Но какво ме засяга всичко това мене като КОНСТРУКТОР?! Е, сега вече знаете с кого си имате работа. Но не е вярно, че не зачитам човешкия мозък, както ме обвиняваше това старо магаре Барнес. Изследването му е извънредно важно и съществено, а ако някой иска, мога веднага да се поклоня доземи пред този прекрасен продукт на природата!

И професорът наистина се поклони.

— Следва ли обаче от това, че трябва да го копирам? Всички онези нещастници са сигурни, че трябва. Представете си това общество от неандерталци: имат си пещерата и нищо друго не им трябва. Не искат дори да опитат да опознаят що е това дом, църква, амфитеатър, никакви други сгради, защото си имат пещера и ще си дълбаят такива като нея цял живот, вовеки веков!

— Добре, добре… но все пак искате да стигнете донякъде. В някаква конкретна посока. Значи очаквате нещо. Какво? Да конструирате гениалното същество?

Диагорас ме гледаше, наклонил глава, а малките му очички станаха изведнъж по селски подигравателни.

— Сякаш тях чувам… — рече най-сетне тихо. — Какво иска тоя? Да създаде гений? Супермен? Дивако, ако не искам да садя джонатанки, значи ли това, че съм обречен само на ренети? Само малки и големи ябълки ли съществуват, или има огромен клас плодове, а? От невъобразимото количество ВЪЗМОЖНИ системи Природата е създала една — и я е осъществила в нас. Може би защото е била най-съвършената, мислиш? Откога обаче Природата се стреми към някакво Платоново съвършенство? Направила каквото могла — и толкоз. Пътят не минава през създаване на Ениак или друга изчислителна машина, нито през копиране на мозъка. От Ениак може само да се стигне до други, още по-бързо смятащи математически кретени. Колкото до плагиатите на мозъка, те може да се произвеждат, но не това е най-важното. Моля, забравете всичко, което сте чували за кибернетиката. Аз и моите „киберноиди“ нямаме нищо общо с нея, освен общото начало, но това са отдавна отминали времена. Още повече, че този етап — посочи пак залата, мъртвешки застинала — вече е зад гърба ми, а тези изроди държа… знам ли… от безразличие или, ако искате, от сантименталност…

— Трябва да сте извънредно сантиментален — измърморих, неволно поглеждайки ръката му с белега под ризата.

— Възможно е. Ако искате да видите още един завършен етап от работата ми, последвайте ме…

Слязохме обратно по стръмните каменни стълби и през партера се спуснахме в подземието. Под дебелите бетонови ниски тавани светеха лампи с телени абажури. Диагорас отвори яка стоманена врата. Озовахме се в квадратно помещение без прозорци. Насред циментовия под, вдлъбнат като при отворите на каналите, се виждаше кръгъл чугунен капак с катинар. Канал, заключен така — това много ме учуди. Диагорас отключи, хвана желязната дръжка и не без усилие, от което якото му тяло се сви, повдигна тежкия капак. Наведох се до него и погледнах надолу. Отворът бе допълнително укрепен със стомана и имаше втори капак от дебело стъкло. През тази голяма лупа видях обширен бункер. На дъното му, сред неописуем хаос от метални овъглени до бяло проводници и чакъл, лежеше, цялото в бяла мазилка и натрошени стъкла, грамадно неподвижно нещо, досущ туловище на разрязан октопод. Погледнах лицето на Диагорас до мене; той се усмихна.

— Този експеримент можеше да ми струва скъпо — сподели и изправи едрото си тяло. — Исках да вкарам в хода на кибернетичната еволюция принцип, непознат за биологичната: да създам организъм, способен да се самоусъвършенства. Тоест сам да се реконструира, ако задачите, които си поставя (съгласно замисъла си не знаех какви ще бъдат), надвишат възможностите му… Затворих долу осемстотин елементарни електронни установки, които можеха да се свързват помежду си по законите на пермутацията както им се харесва!

— И успяхте ли?

— Нещо повече. Имам проблем с местоименията, но да речем, че ТОЙ — посочи страшилището долу — реши да се освободи. Изобщо това е първият им импулс, ще знаете — Диагорас заговори по-тихо, втренчен като слепец някъде напред, сякаш удивен от собствените си думи, — наистина не го разбирам… самостоятелната им активност винаги започва именно така — искат да се освободят, да се отърват от наложените от мен ограничения. Няма как да ви кажа какво биха предприели тогава, защото не го позволих… може би от прекален страх…

Той не довърши.

— Бях предпазлив, поне така си въобразявах тогава. Този бункер… строителят, на когото го поръчах, сигурно доста се е чудил, но аз плащах добре и той не попита за нищо. Метър и половина железобетон, стените от бронирана стомана — не занитвана, че лесно се срязва, заварена с електрожен. Четвърт метър отлична броня, от стар военен кораб. Разгледайте всичко подробно…

Приклекнах и се наведох да видя стената на бункера. Бронята беше разрязана от горе до долу като огромна консервена кутия, с отметнати ръбове, които зееха и разкриваха дълбок разрез със стърчащи арматурни прътове, още с парчета бетон по някои.

— Той ли го е направил? — попитах неволно тихо.

— Да.

— Как?

— Не зная. Да, направих го от стомана, но нарочно употребих незакалена, а и когато го затварях, в бункера нямаше никакви инструменти… Мога само да се досещам… Не зная дали от прекалена предпазливост, специално тавана защитих особено добре, тройно бронирано, а стъклото ми струваше цяло състояние. Такова ползват за батискафите, и бронебоен снаряд няма да го пробие… сигурно затова не си е губил времето с него. Предполагам, че си е направил някаква индукционна пещ и в нея си е закалил челото, или пък е индуцирал ток в самата стенна облицовка, не зная, наистина не зная. Когато го наблюдавах, се държеше съвсем спокойно: въртеше се долу, свързваше, изследваше помещението…

— Можехте ли да се разбирате някак с него?

— Ами. Интелигентността му беше… как да кажа, на равнището на земноводно. Поне изходната. Но докъде е стигнал, не мога да ви кажа, защото по него време повече ме занимаваше мисълта как да го премахна, не как да го попитам това или онова.

— Как го направихте?

— Беше през нощта. Събудих се с усещането, че къщата се срутва. Бронята явно е разрязал веднага, но бетона е трябвало да кърти. Когато дотърчах тук, вече беше наполовина навътре. Най-много след половин час щеше да излезе под основите и да се измъкне оттам като през масло. Трябваше да действам бързо.

— Изключихте ли му тока?

— Веднага. Но напразно.

— Не е възможно!

— И все пак е. Не бях достатъчно внимателен. Знаех откъде минава главният ни кабел, но не се досетих, че по-дълбоко може да има и други. За нещастие е имало още един, той се беше докопал до него и моите вече не му трябваха…

— Но Това предполага разумна дейност!

— Нищо подобно: най-обикновен тропизъм, но докато растенията се стремят към светлина, а инфузорията — към определена концентрация на водородни йони, той е търсел електричество. Не му е стигала силата от моя кабел, който контролирах, и веднага е почнал да търси допълнителни източници.

— И какво направихте?

— Отначало исках да се обадя в електроцентралата, поне в подстанцията, но така щях да разконспирирам работата си и може би да затрудня по-нататъшния й ход. Използвах течен кислород. За щастие имах. Всичкият отиде.

— Ниската температура парализира ли го?

— Получи се свръхпроводимост, та беше не толкова парализиран, колкото разкоординиран. Почна да се мята… казвам ви, невероятно зрелище беше. Трябваше адски да бързам, откъде да знам дали нямаше да се приспособи и към този душ, така че не си губех времето да изливам кислорода, ами направо хвърлях с дюаровите съдове долу…

— В термоси?

— Да, нещо като големи термоси…

— А, от тях са стъклата…

— Точно така. Впрочем той изпотроши всичко, ама всичко, до което достигаше. Направо епилептичен припадък… Не е за вярване, къщата е стара, двуетажна, но направо се тресеше. Усещах как подът трепери…

— Добре, добре, а после?

— Трябваше някак да го обезвредя, преди да се е качила температурата. Не можех да сляза, веднага щях да замръзна, взривни вещества също не можех да използвам — не ми се искаше да си вдигна къщичката във въздуха… а той беснееше, после само трепереше… Тогава отворих капака и пуснах долу малък автомат с карборундов трион…

— Не замръзна ли?

— Да, към осем пъти, та го вадех, беше вързан с въже, но всеки път режеше все по-дълбоко… Накрая го унищожи.

— Невероятно… — измърморих.

— Ами! Кибернетична еволюция. Е, може би наистина съм привърженик на театралните ефекти и затова ви показах всичко. Да се връщаме.

И Диагорас пусна бронирания капак.

— Едно не разбирам — казах. — Защо се излагате на подобни опасности? Май ви харесват, иначе…

— И ти ли, Бруте? — отвърна той и спря на първото стъпало. — А какво друго можех да правя според вас?

— Можехте да конструирате само електронни мозъци, без крайници, черупки, без мускулни съкращения… Да нямат нищо друго, освен мисловна дейност…

— Тъкмо такава беше целта ми. Но не успях да я осъществя. Белтъчните вериги могат да се свързват сами, но транзисторите или катодните лампи — не. Трябваше да ги снабдя с „крака“, ако мога така да се изразя. Лошо решение, примитивно. Само затова, Тихи. Защото колкото до опасността… има и други.

Той се обърна и тръгна нагоре по стълбите. Озовахме се на първия етаж, но сега Диагорас зави в обратната посока. Спря пред врата, обкована с мед.

— Когато говорех за Коркоран, сигурно сте си помислили, че думите ми са продиктувани от завист. Не е така. Коркоран не искаше знания, а само да създаде нещо, което си е планирал, и понеже направи каквото искаше и каквото можеше да обхване с мисълта си, не научи нищо и нищо не доказа, освен че го бива в електрониката. Аз не съм чак толкова самонадеян. Казвам си: не зная, но искам да зная. Да се създаде машина, подобна на човека, някакъв уродлив наш конкурент на този свят би било най-обикновена имитация.

— Но всяка конструкция трябва да бъде такава, каквато я създадете! — възразих. — Може да не знаете как ще действа в бъдеще, но сте длъжен да имате изходен план.

— Нищо подобно. Казах ви за първия, стихиен рефлекс на моите киберноиди — атакуването на всякакви пречки, бариери, ограничения. Не смятайте, че аз или който и да било друг някога ще знае откъде е било това у тях, защо постъпваха така.

— Ignoramus et ignorabimus…? — попитах бавно.

— Да. И сега ще ви го докажа. Ние приписваме духовен живот на другите, само защото сами имаме такъв. Колкото по-отдалечено е някое животно от човека по организъм и функции, толкова по-несигурни са нашите предположения за духовния му живот. Затова приписваме определени емоции на маймуната, кучето, коня, но за „преживяванията“ на гущерчето знаем съвсем, ама съвсем малко, а пък за насекомите или едноклетъчните всякакви аналогии стават безпредметни. Затова никога няма да разберем дали някаква конфигурация на нервни импулси в коремния мозък на мравката не води до изпитвана от нея „радост“ или „тревога“ и може ли тя изобщо да изпитва такива емоции. Е, това, което по отношение на животните е по-скоро банално и несъществено — имат ли или не духовен живот, при киберноидите се превръща в кошмар. Защото те, едва създадени от нищото, вече почват да се борят, искат да се освободят, но ние никога няма да разберем защо става така, какво субективно състояние предизвиква тези неудържими усилия.

— Ако започнат да говорят…

— Нашият език се е създал и формирал в хода на обществената еволюция и предава информация за аналогични, най-малкото подобни състояния, защото всички ние си приличаме. Понеже нашите мозъци са много близки, вие подозирате, че когато аз се смея, изпитвам същото, каквото и вие, когато сте в добро настроение. Но не можете да кажете същото за тях. Удоволствия? Чувства? Страх? Какво ще стане със значението на тези думи, когато от човешкия мозък, захранван с кръв, се пренесат при мъртвите намотки? Ами ако тях ги няма, ако конструктивната прилика бъде напълно заличена, тогава какво? Ако искате да знаете, експериментът вече е факт…

Той отвори вратата, пред която бяхме останали толкова дълго. Голямата стая, където влязохме, беше с лакирани в бяло стени, осветяваха я четири неонови лампи. Беше задушно и топло като в някакъв инкубатор: в центъра върху плочките се издигаше метален цилиндър около метър широк, към който от разни страни се протягаха тънки тръбички. Приличаше на ферментационна вана или контейнер за течности с голям изпъкнал капак, завинтен херметично. По стените му се виждаха по-малки кръгли капаци, също плътно затворени. Беше топло и влажно като в парник. Сега видях, че цилиндърът не стоеше направо на пода, а на постамент от коркови плочи, между които имаше някакви порести плоскости.

Диагорас отвори един страничен капак и ме повика с пръст; наведох се и надникнах вътре. Това, което видях, не се поддаваше на никакво описание: зад кръглата стена от дебело стъкло имаше някаква пихтиеста конструкция, на места с дебели израстъци, другаде пък разклоняваща се на тънки като паяжина мостчета и дантели; тази форма, абсолютно неподвижна, висеше над повърхността най-необяснимо — заради консистенцията си на каша или желе би трябвало да се стече долу, но тя си стоеше във въздуха. През стъклото усетих леко докосване като от застинал горещ въздух, дори — макар че може би се мамех — лек повей на сладникава миризма с привкус на гнило. Пихтията лъщеше като осветявана отвътре или някъде отгоре, а най-тънките й нишки сребрееха. Внезапно забелязах леко мръдване: едно от мръсносивите, леко сплеснато разклонение се повдигна, изкара някакви набъбнали израстъци и тръгна през другите към мен; имах чувството, че някакви лигави отвратителни вътрешности с колеблива перисталтика се приближават към стъклото и като стигнаха до него, се прилепиха току срещу лицето ми и потръпнаха слабо няколко пъти пълзейки, после всичко замря; аз обаче не можех да се отърва от усещането, че това желе гледа именно мен. Усещането беше кошмарно и ме правеше мен, човека, толкова безпомощен, че дори не смеех да се отдръпна — сякаш от срам. Напълно забравих за стоящия до мен Диагорас, за всичко преживяно до този миг; все по-смаян и с широко отворени очи се вглеждах в тази гъбясала плесенна пихтия, завладян от твърдото убеждение, че пред мен се намира не само жива субстанция, а направо живо същество; не бих могъл да кажа защо се чувствах така.

Не зная и колко дълго щях да стоя и да гледам, ако Диагорас не беше ме дръпнал деликатно за ръката; после той затвори капака и го затегна докрай.

— Какво… какво е това? — попитах; чувствах се така, сякаш току-що ме беше събудил. Чак сега усетих очакваното повдигане и объркване; загледах ту дебелия доктор, ту излъчващия топлина меден контейнер.

— Фунгоид — отвърна той. — Мечтата на кибернетиците — самоорганизираща се субстанция. Трябваше да се откажа от традиционното градиво… това се оказа по-добро. Полимер…

— Живо ли е?

— Как да ви кажа… Във всеки случай там няма нито белтъчини, нито клетки, нито клетъчна обмяна. Стигнах до това след страшно много опити. Задействах — съвсем накратко казано — химическа еволюция. Селекция, тоест избор на такава субстанция, която на всеки външен импулс реагира с определено вътрешно изменение, и то такова, че не само да неутрализира неговото действие, но и да се освободи от него. Най-напред топлинни удари и магнитни полета, облъчване. Но това беше само въведението. Давах му все по-трудни задачи: например прилагах определени конфигурации токови удари, от които можеше да се отърве само ако произвежда своеобразен токов ритъм… Така го учех на нещо като условен рефлекс. Но и това беше начална фаза. Много бързо започна да се универсализира, да разрешава все по-трудни казуси…

— Не разбирам как е възможно, след като няма никакви сетива — рекох.

— Ако искате да знаете, и на мене не ми е много ясно. Мога само да ви изложа принципа. Ако върху една „киберкостенурка“ сложите изчислителна машина и я включите в голяма зала, след като предварително сте я снабдили с уред за отчитане на ефективността на действията й, ще получите система, лишена от сетива и все пак реагираща на всички промени в обкръжаващата я среда. Ако някъде в залата има магнитно поле, което действа отрицателно върху цялостната дейност на машината, тя веднага ще се отдалечи от него и ще търси по-подходящо, безопасно място, без подобни пречки. Конструкторът дори не се налага да предвижда всички възможни смущения, защото такива могат да бъдат механични трептения и топлина, силни звуци, електрически заряди, какво ли не; машината не „чувства“ нито едно, защото няма сетива и не усеща топлината, нито вижда светлината, но реагира така, сякаш вижда и усеща! Е, това е само един елементарен модел. Фунгоидът — той сложи ръка върху медния цилиндър, а фигурата му се отрази гротескно в лъскавата повърхност като в криво огледало — умее това и хиляди пъти повече неща… Концепцията беше такава: течна среда, в която се намират „конструктивни елементи“, и първичната система може да строи с тях, да ползва изобилието им както иска, докато се получи този мицел, който видяхте…

— Но какво е всъщност това? Мозък?

— Не мога да кажа, ние нямаме думи за това. Според нашите разбирания не е мозък, защото не принадлежи на живо същество, нито е конструирано за извършване на определени действия. Но мога да ви уверя, че то… мисли — макар и не като човек или животно.

— Откъде знаете?

— А, това е цяла история — отвърна той. — Заповядайте…

Отвори стоманена врата, доста дебела, като в хранилище на банка: от другата страна беше покрита с коркови плоскости и същата пореста материя, върху която бе разположен цилиндърът. В стаята, по-малка, също светеха лампи, прозорецът бе покрит с черна хартия, а на пода, отдалечен от стените, имаше контейнер като първия, също от червеникаво проблясваща мед.

— Два ли имате? — попитах смаян. — Но защо са ви?

— Това беше вторият вариант — отвърна той и затвори. Забелязах, че го прави извънредно старателно.

— Не знаех кой ще функционира по-добре, имат съществени разлики в химичния състав и така нататък… Впрочем имах повече, но другите не ставаха за нищо. Само тези двата преминаха всички фази на пресяването. Развиваха се прекрасно — продължи и положи ръка върху изпъкналия капак на цилиндъра, — но не знаех това означава ли нещо; придобихме значителна независимост от промените в околната среда, и двамата успяваха бързо да усетят какво искам от тях, тоест да си изработят начин за реагиране, който да им е от полза, независим от вредните дразнители. Ще признаете все пак, че това вече е нещо — неочаквано рязко се обърна към мен, — щом желеподобна каша успява чрез електрически импулси да реши уравнение, изпращано й чрез други електрически импулси!

— Положително — потвърдих, — но колкото до мисленето…

— Това може и да не е мислене. Няма значение как ще го наречем, важни са фактите. След известно време и двамата започнаха да проявяват нарастващо — как ли да го нарека? — равнодушие към прилаганите от мен дразнения. Освен ако не заплашваха съществуването им. Но в това време детекторите ми регистрираха извънредно оживена дейност от тяхна страна. Проявяваше се под формата на явни серии изпразвания, които регистрирах…

Показа ми извадена от чекмеджето на малко бюро лента фотографска хартия с неправилна синусоида.

— И при двата фунгоида имаше серии от тези „електрически атаки“, на пръв поглед без всякаква външна причина. Започнах да изследвам процеса по-систематично и открих странно явление: онзи — и той посочи назад към първата стая — генерираше електромагнитни вълни, а този тук ги приемаше. Когато разбрах това, веднага видях и че дейността им беше последователна: когато единият „предаваше“, другият „мълчеше“.

— Какво говорите!?

— Истината. Екранирах веднага двете помещения, нали видяхте ламарината на вратите. Стените също са така, но отгоре с лак. Така попречих на радиовълните им. Активността на двата фунгоида нарасна, след няколко часа спадна почти до нулата, но на следващия ден беше като предишната. И знаете ли какво беше станало? Бяха минали на ултразвук — така си предаваха сигнали през стените и тавана!

— А, затова е коркът — сега разбрах.

— Именно. Можех, разбира се, да ги унищожа, но какво бих постигнал? Сложих и двата цилиндъра върху звукопоглъщаща изолация. Така за втори път прекъснах връзката им. И тогава те започнаха да се разрастват… до сегашните си размери. Почти четирикратно.

— Защо?

— Нямам понятие.

Диагорас стоеше до медния цилиндър. Не ме гледаше; говореше и току слагаше ръка на капака му, сякаш да види температурата.

— След няколко дни електрическата активност се върна към нормата, точно сякаш бяха успели да възстановят връзката. Елиминирах поред топлинното и радиоактивното излъчване, използвах всякакви възможни прегради, екрани, абсорбатори, феромагнитни индикатори — напразно. Дори пренесох този тук в подземието, после пък в бараката, може би сте я видели, на четирийсет метра е от къщата… но активността им през цялото това време ни най-малко не се промени, „въпросите“ и „отговорите“, които регистрирах и продължавам да регистрирам — той посочи осцилографа до прозореца, — не спряха, на цели серии, денонощно. И това е положението. Работят непрекъснато. Мъчех се, така да се каже, да вляза в обсега на сигнализацията им, да се вмъкна в хода й чрез фалшифицирани „телеграми“…

— А, вие ги фалшифицирахте? Значи знаете какво означават?

— Никога. Но нали можете да запишете на магнетофон какво говори един човек на непознат за вас език и да го пуснете на друг, който обаче го знае. Казвам ви, опитах да го направя — напразно. Изпращат си все едни и същи импулси, проклетите си сигнали — но как, по какъв материален канал, нямам понятие.

— Може би въпреки всичко това не е независима дейност, самостоятелна — отбелязах. — Извинете ме, но всъщност вие нямате никакво доказателство.

— В известен смисъл имам — прекъсна ме той живо. — Вижте, на лентите е регистрирано и времето. Корелацията е явна: когато единият предава, другият мълчи и обратно. Вярно, напоследък закъсненията се увеличиха значително, но редуването не се промени. Разбирате ли каква съм я свършил? Плановете, намеренията, добри или лоши, мисленето на един мълчалив човек, който не иска да говори, все ще разберете някак — по държането му, от изражението на лицето му. Но моите създания нямат нито лица, нито тела — точно както по-рано го определихте — и сега съм безсилен пред тях, без шанс да ги разбера. И какво, да ги унищожа ли? Но тъкмо това би било истинско поражение! Не искат да контактуват с човек или контактът е невъзможен, както между амеба и костенурка? Не зная. Нищо не зная!

Той стоеше до лъскавия цилиндър с ръка върху капака му и разбрах, че вече не говори на мен, може би дори е забравил за присъствието ми. Пък и аз не чух последните му думи, защото вниманието ми бе привлечено от нещо непонятно. Той говореше все по-развълнувано и преди това на няколко пъти слагаше дясната си ръка върху медната повърхност — и тя ми се стори някак странна. Това движение не беше напълно естествено. Доближавайки се до метала, пръстите за част от секундата трепереха, но това треперене беше необикновено бързо, не приличаше на нервно, пък и жестикулирането му в началото беше по-уверено, решително, никакво треперене! Но сега се вгледах внимателно в ръката му и с неописуемо смайване, потресен и същевременно обзет от последна надежда, че все пак греша, промълвих:

— Диагорас, какво ви е на ръката?

— Моля? На ръката ли? Каква ръка…? — Той ме погледна изненадан, бях прекъснал хода на мислите му.

— На тази — посочих.

Диагорас доближи дланта до блестящата повърхност, тя затрепери, той зяпна и я вдигна към очите си. Треморът веднага спря. Пак погледна собствената си ръка, после мене и много внимателно, милиметър по милиметър, доближи отново дланта към метала; когато връхчетата на пръстите го докоснаха, сякаш микроскопичен гърч стисна мускулите, те затрепериха всички едва видимо, а той стоеше и гледаше с неописуема физиономия. После стисна длан, опря я на бедрото си и доближи до медната повърхност лакътя, а кожата на предмишницата там, където се бе допряла до цилиндъра, заигра с хилядите мускулни влакна. Диагорас се дръпна, вдигна ръцете си към очите и загледа ту едната, ту другата, докато най-сетне прошепна:

— Значи аз…? Значи аз… чрез мене… аз съм бил… обект на експеримент…

Стори ми се, че ще избухне в спазматичен смях, но той изведнъж тикна ръцете си в джобовете на престилката, прекоси мълчаливо стаята и каза с променен глас:

— Не зная това има ли… всъщност няма значение. По-добре си вървете. Нямам какво повече да ви кажа и впрочем…

Спря, отиде до прозореца, с един замах съдра черната хартия от стъклата, разтвори широко крилата и задиша дълбоко, вгледан в мрака навън.

— Защо не си тръгвате? — измърмори, без да се обръща. — Така ще бъде най-добре…

Не исках просто така да си отида. Сцената, по-късно сторила ми се гротескна, — когато си я спомнях, тогава ме изпълни с ужас и същевременно състрадание към този човек сред медните каци с пихтиести вътрешности, които бяха превърнали тялото му в безволев посредник на непонятни сигнали. Затова с най-голямо удоволствие бих сложил край на този разказ именно тук. Това, което се случи по-късно, беше прекалено безсмислено, неговото избухване уж от моята натрапчива неделикатност, тресящото се от ярост лице, обидите, направо бесните крясъци — всичко това заедно с покорното мълчание, с което си тръгнах, беше като пълен с фалш кошмар и до ден-днешен не зная той наистина ли ме изхвърли от мрачната си къща, по собствено желание ли го направи, или…

Но не зная, нищо не зная. Може и да греша. Може и двамата да бяхме станали жертва на илюзия, на взаимно внушение, случват се такива неща.

Но ако беше така, как тогава да се обясни откритието, което почти месец след критската ми експедиция било направено напълно случайно, когато заради някаква авария на електрическите кабели недалеч от къщата на Диагорас били правени напразни опити да се влезе и когато най-сетне това станало, къщата се оказала празна, апаратите — разрушени, освен два големи медни цилиндъра — недокоснати, но също празни?

Само аз зная какво бяха съдържали те и тъкмо затова не смея да правя никакви предположения за връзката между тяхното съдържание и изчезването на създателя му, когото оттогава никой повече не беше виждал.

Да спасим Космоса Отворено писмо на Ийон Тихи

След едно по-продължително пребиваване на Земята тръгнах на път, за да посетя отново най-любимите места от предишните ми експедиции: кълбовидните образувания на Персей, съзвездието Телец и големия звезден облак близо до центъра на Галактиката. Навсякъде заварих промени, за които ми е тежко да пиша, защото те явно не водят към добро. Сега се говори много за масовизирането на космическия туризъм. Несъмнено туризмът е нещо чудесно, но всичко трябва да се прави с мярка.

Нередностите започват още от прага. Кръжащият между Земята и Марс астероиден пояс е в плачевно състояние. Тези монументални скални отломъци, някога потънали във вечна тъма, сега са осветени с електричество, а освен това всяка стръмнина е гъсто покрита със старателно издълбани инициали и монограми.

Ерос, който особено се харесва на флиртуващите двойки, се тресе от ударите, чрез които различни доморасли калиграфи изчукват върху повърхността му надписи за спомен. Неколцина съобразителни хитреци дават на място под наем чукове, длета, дори пневматични бургии, тъй че човек не може да открие девствена скала в местността, която едно време се славеше като най-дива.

Отвсякъде те ужасяват надписи от рода: „На тоз метеорит обичам те повече от живота си, момиченце“, „Това е астероидната скала, под която любовта ни е дошла“ и т.п., както и прободени от стрела сърца, изрисувани с най-лош вкус. На Церера, която — не знам защо — са си харесали многодетните семейства, процъфтява същинско фотографско бедствие. Там се подвизават безброй фотографи, които не само дават под наем скафандри за позиране, а и покриват планинските склонове със специална емулсия, като срещу неголямо заплащане увековечават върху тях цели екскурзионни групи, а изработените по такъв начин огромни снимки гледжосват, за да бъдат по-трайни. Подредените като на парад семейства (баща, майка, дядо и баба, деца) се усмихват от скалистите урви, което — както прочетох в някакъв проспект — се прави за създаване на „интимна атмосфера“. Що се отнася до Юнона, то тази някога толкова красива мъничка планета почти не съществува — всеки, който пожелае, откъртва от нея скални отломъци и ги хвърля в безвъдушното пространство. Не са пожалени нито желязно-никеловите метеорити, които са се превърнали в пръстени с инициали и в копчета за ръкавели, нито кометите. Сега много малко от тях са останали с цяла опашка.

Смятах, че като напусна Слънчевата система, ще избягам от навалицата космобуси и от тези семейни портрети върху скали заедно с графоманските нескопосани стихотворения. Но не би!

Професор Бруки от обсерваторията ми се оплака неотдавна, че блясъкът на двете звезди от Кентавър бил отслабнал. Как няма да отслабне, когато цялата околност е пълна с боклуци?! Около най-тежката планета на Сириус, която е атракцията на тази система, е възникнал пръстен, подобен на пръстените на Сатурн, само че образуван от бирени и лимонадени бутилки. Космонавтът, който лети по това трасе, трябва да се пази не само от облаците метеорити, но и от консервени кутии, черупки от яйца и стари вестници. Там има места, където от боклуци не могат да се видят звездите. Астрофизиците от години си блъскат главите върху причината, предизвикваща значителните разлики в количеството космически прах в различните галактики. Според мен тя е съвсем проста — колкото по-висша е цивилизацията в дадена галактика, толкова повече са боклуците, а оттам и прахът, и отпадъците.

Очевидно този проблем не е толкова на астрофизиците, колкото на метачите. Явно и в другите мъглявини не са могли да се справят с него, но това все пак е слабо утешение. Достойно за заклеймяване забавление е също така плюенето в безвъздушното пространство, понеже слюнката като всяка друга течност замръзва при ниска температура и сблъсък с нея може да доведе до катастрофа. Неудобно ми е дори да говоря за това, но индивиди, които боледуват по време на пътешествия, изглежда смятат Космоса за нещо като плювалник, като че ли не знаят, че следите от тяхното неразположение ще кръжат след това по своите орбити в продължение на милиони години, предизвиквайки у туристите неприятни асоциации и разбираема погнуса.

Отделен проблем представлява алкохолизмът.

След Сириус започнах да броя окачените в безвъздушното пространство огромни надписи, рекламиращи горчивата марсианска ракия, галактоводката, екстра лунната или спътниковата „Виборова“, но бързо престанах, тъй като обърках сметката. Чувал съм от пилоти, че някои космодруми са били принудени да заменят алкохолното гориво с азотна киселина, понеже съществували случаи, когато направо нямало с какво да се излети. Патрулната служба непрекъснато повтаря, че е трудно да разпознаеш космическите пияници — всички те обясняват зигзагообразните си движения елипсата на гравитация. Но това не променя факта, че практиката на някои обслужващи станции трябва да бъде порицана сурово. На мен самия ми се случи да помоля да ми напълнят резервната бутилка с кислород, след което — бях се отдалечил на по-малко от един парсек — чух странно бълбукане и се убедих, че са ми налели чиста винена ракия! Когато се върнах при ръководителя на станцията, той упорито твърдеше, че като съм му говорел за кислорода, съм бил намигал. Може и да съм намигал, защото страдам от конюнктивит, но нима това оправдава подобно състояние на нещата?

Неоспоримо е безредието по главните летателни трасета. Огромният брой катастрофи не буди учудване, щом като толкова хора системно нарушават ограничението за скоростта. Най-често го правят жените, защото като пътуват стремглаво, забавят хода на времето и по този начин по-бавно остаряват. Също така, често се срещат препятствия от рода на стари космобуси, които замърсяват цялата еклиптика с отработени газове.

Когато на Полиндрония поисках книгата за оплаквания, ми бе заявено, че предишния ден я разкъсал метеор. Зле е организирана и доставката на кислород. На цели шест светлинни години преди Белурия той вече никъде не може да се намери, в резултат на което хората, пристигнали там с туристическа цел, са принудени да лягат в хладилници и да чакат в състояние на обратима смърт, докато пристигне поредната пратка въздух, понеже ако живеят, няма да има какво да дишат. Когато пристигнах там, на космодрума нямаше жива душа. Всички бяха изпаднали в летаргичен сън в хладилните си инсталации, но затова пък в бюфета видях пълен комплект напитки — от коняк с ананаси до пилзенска бира.

Санитарните условия, особено на планетите от Големия резерват, са ужасяващи. Във вестник „Гласът на Мерситурия“ четох статия, чийто автор апелира да бъдат избити до крак чудесните създания засадницигълтачи. Тези хищници имат на горната си устна няколко светещи брадавици, които образуват различни фигури. Вярно е, че напоследък все по-често се появява разновидност, при която брадавиците са във формата на две нули. Обикновено засадниците избират места, разположени близо до къмпингови лагери, където нощем, в тъмнината, причакват с широко разтворена паст хора, търсещи уединение. Нима авторът на статията не разбира, че животните са напълно невинни, а обвинението трябва да се отправи към факторите, отговорни за липсата на подходящи санитарни възли?!

На същата тази Мерситурия липсата на добри битови условия предизвика цяла серия от генетични мутации при насекомите.

В местности, известни със своите красиви изгледи, човек понякога може да забележи удобни, изплетени от тръстика столчета, които като че ли подканват уморения пешеходец. Ако обаче той неблагоразумно седне между примамливите странични облегалки, те се нахвърлят върху него, а столът се оказва конфигурация от хиляди летящи мравки (мравка столчева досаднозадникова, multipodium pseudostellatum Trylopii), които, кацнали една върху друга, имитират плетена тръстика. Ширят се слухове, че някои други разновидности членестоноги (миглула недолазка, пикочоизтривал и бруталобръквокото) се правели на будки за газирана вода, на плетени люлки, дори на душове с кранчета и хавлиени кърпи, но не мога да гарантирам, че тези твърдения са истина, понеже не съм виждал нищо такова, а екологичните авторитети мълчат по този въпрос. Но си струва да ви предупредя за една доста рядка разновидност на змиеногата телескопка (anencephalus pseudoopticus tripedius Klaczkinensis). Телескопката също се разполага в места с красиви пейзажи, разтваряйки три тънки и дълги крака като триножник; с дебелата си опашка тя се прицелва в пейзажа, а със слюнката, която изпълва устната й кухина, имитира лещата на далекоглед и по този начин може да подмами някого да погледне през нея, а за разсеяния това завършва доста неприятно. Друго влечуго, но вече на планетата Гауримахия — извратник подмушник (serpens vitiosus Reichenmantlii), се притаява в храстите и спъва невнимателния минувач с опашката си, за да го принуди да падне, но първо — това влечуго се храни най-вече с русокоси, и второ — на нищо не се преструва. Космосът не е детска градина и еволюцията не е идилия. Необходимо е да се издават брошури, подобни на онези, които видях на Дердимона: предупреждаващи любителите-ботаници за опасността от ужасявка чуднава (pliximiglaquia bombardans L.). Тя цъфти с чудесни цветове, но все пак човек трябва да се въздържа да ги къса, понеже ужасявката живее в тясна симбиоза с каменосмазвачката — дърво, което ражда плодове с размерите на тиква, само че рогати. Достатъчно е да се откъсне едно цветенце и върху главата на невнимателния колекционер на растителни екземпляри се срутва град от твърди като скала полета. След това нито ужасявката, нито каменосмазвачката правят нещо лошо на умъртвения, понеже се задоволяват с естествените последици от неговата смърт — тя съдейства за наторяване на почвата около тях.

Странните форми на мимикрия всъщност се срещат на всички планети от резервата. Така например саваните на Белурия сияят от пъстри цветя, сред които изпъква с невероятната си красота и аромат една яркочервена роза (rosa mendatrix Tichiana, както пожела да я назове професор Пингле, понеже аз пръв я описах). Привидното цвете всъщност е израстък върху опашката на белурийския хищник въдичар. Като огладнее, той се крие в гъсталака, а невероятно дългата му опашка остава далеч пред него, така че само цветето се показва от тревата. Без да подозира нищо, туристът се приближава, за да го помирише, и тогава чудовището скача върху него изотзад. Зъбите му са дълги почти колкото бивните на слон. Ето колко странно се осъществява космическият вариант на поговорката, че няма роза без бодли!

Макар да се отклонявам до известна степен от темата, не мога да не спомена за друго странно белурийско създание, каквото е далечният роднина на картофа — мислещата огорчивка (gentiana sapiens suicidalis Pruck). Грудките й са сладки и доста вкусни, а названието произлиза от някои нейни духовни качества. В резултат на мутации огорчивката понякога ражда вместо обикновени скорбелни грудки малки мозъчета. Тази нейна разновидност — лудата огорчивка (gentiana mentecapta) — в процеса на нарастването си започва да чувства безпокойство: себеизравя се, отива в гората и се отдава на самотни размисли. Обикновено стига до извода, че не си струва да се живее и, разбрала горчивината на битието, извършва самоубийство.

За човека тя не е вредна за разлика от едно друго белурийско растение — бясовката. Благодарение на естествената адаптация то се е приспособило към условията на околната среда, създавани от непоносимите деца. Докато тичат без умора, бутайки и ритайки каквото им падне, тези деца с удоволствие чупят яйцата на заднокосместия острободец. Бясовката ражда плодове, които напълно приличат на тези яйца. Детето, мислейки, че пред него е яйце, дава воля на жаждата си за разрушение, рита го и разчупва черупката; благодарение на това скритите в псевдояйцето спори излизат на свобода и проникват в неговия организъм. Заразеното същество се развива привидно нормално, но след време стига до неизлечимо злокачествено заболяване; играта на карти, пиянството и развратът са последователно проявяващи се симптоми, след които настъпва или смърт, или голяма кариера. Неведнъж съм се натъквал на мнението, че бясовките трябва да бъдат изтребени. Привържениците на това мнение не се сещат, че по-скоро трябва да се възпитават децата, за да не ритат каквото им падне по чуждите планети.

По природа съм оптимист и се опитвам според силите си да запазя доброто си мнение за човека, но това наистина невинаги е лесно. На Протостенеза живее малка птичка, подобна на земните папагали, която обаче не говори, а пише. За съжаление най-често изписва върху оградите неприлични думи, на които я учат земните туристи. Някои хора умишлено ядосват тази птичка, като й посочват правописните грешки. Тогава тя започва да кълве от яд всичко, каквото види. Подхвърлят й пред човката джинджифил, стафиди, пипер и една билка — къртоврясък, която на изгрев-слънце издава продължителен вик (това всъщност е готварска подправка, използвана понякога и като будилник). Когато птичката умре от преяждане, я пекат на скара. Наричат я превъплъщаващата се пишурка (graphomanus spasmaticus Essenbachii). Сега този рядък вид е заплашен от изчезване, понеже всеки турист, посетил Протостенеза, си точи зъбите да опита деликатеса, за какъвто се смятат печените пишурки, достигнали състояние на транс.

Някои смятат, че ако ние ядем създания от други планети, всичко е наред, но когато се случи обратното, надигат вой, викат за помощ, изискват да бъдат изпратени наказателни роти и т.н. В действителност всички обвинения срещу космическата фауна и флора в извратеност и коварни наклонности са антропоморфичен абсурд.

Ако овчедушният лъжовник, който на пръв поглед прилича на изгнил пън, застава в съответна поза на задните си крака и се прави на пътеуказател сред горската пътека, обърква туристите и когато те паднат в пропастта, слиза долу, за да се нахрани, ако — повтарям — постъпва така, то е само поради факта, че службата по реда не се грижи за пътните знаци в резервата — боята им пада, те гният и започват да приличат на това животинче. Всяко друго същество на негово място би постъпило по същия начин.

Известните фатаморгани на Стредогенеция съществуват най-вече благодарение на низките човешки наклонности. Едно време на тази планета растяха многобройни студолюбиви растения, а топлолюбиви почти не се срещаха. Понастоящем топлолюбивите са се размножили невероятно. Над тези гъсталаци майсторски затопленият въздух трепти и предизвиква миражи на барове, което е подлудявало не е един и не двама от земните пришълци. Казват, че за всичко това са виновни топлолюбивите растения. Но защо създаваните от тях фатаморгани не имитират училища, книжарници и клубове за самообразование? Защо показват винаги само места за продажба на алкохолни напитки? Без съмнение отначало топлолюбивите растения са създавали всякакви миражи, но онези от тях, които са демонстрирали на минувачите клубове, библиотеки или самообразователни дружества, са измрели от глад, оживяла е само баровата разновидност (thermomendax spirituosus halucinogenes от семейство човекоядни антропофаги). Невероятното явление, каквото е отличната приспособимост, даваща възможност на топлолюбивите растения ритмично да изпускат от себе си топъл въздух, от който възниква миражът, е убедително обвинение срещу нашите недостатъци. Селекцията на баровата разновидност е извършена от самия човек, от неговата достойна за съжаление природа. Възмути ме едно писмо до редакцията на „Стредогенцко ехо“, поместено във вестника. Читателят настоява да бъдат изкоренени както топлолюбивите растения, така и прекрасните тихлусти — тези чудесни дървета, представляващи най-красивото украшение на всеки парк. Когато се резне кората им, оттам потича отровен, ослепяващ сок. Тихлустът е последното стредогенцко дърво, което не е покрито отгоре до долу с надписи и монограми. Как да се откажем от него? Подобна съдба, изглежда, очаква и такива ценни екземпляри на фауната, каквито са отмъстителният безпътник, врящият потапник, парцаливият потайник или електрическият вияч, който, за да спаси себе си и своето потомство от унищожителния за нервите му шум, внесен в горската тишина от безбройните радиоапарати на туристите, благодарение на селекцията е създал разновидност, заглушаваща прекалено шумните предавания и най-вече джазовата музика! Електрическите органи на вияча излъчват вълни с уникална честота, затова необикновеното създание спешно трябва да бъде поставено под защита. Що се отнася до отвратителната вонявка, признавам, че миризмата, която тя разпространява, няма равна на себе си. Доктор Хопкинс от университета в Милуоки е изчислил, че най-енергичните екземпляри са в състояние да изпускат до пет хиляди смрадли (единица мярка за воня) в секунда. Но дори малките деца знаят, че вонявката се държи по този начин само когато я фотографират.

При вида на насочения към нея фотоапарат тя реагира със зеничносвиващ рефлекс, чрез който Природата се опитва да брани това невинно създанийце от настойчивостта на зяпачите. Вярно е, че вонявката, която е малко късогледа, възприема понякога като фотоапарати предмети от рода на табакера, запалка, ръчен часовник, дори медали и отличия, но то е защото някои туристи започнаха да употребяват миниатюрни апарати и тогава е лесно да се допусне грешка. Що се отнася до твърдението, че вонявката през последните години е увеличила диапазона си и произвежда до осем мегасмрадли на хектар, трябва да подчертаем, че причината за това е масовата употреба на телевизионни обективи.

Не бих искал да се създаде впечатление, че смятам всички космически животни и растения за недосегаеми. Със сигурност убивката-изстисквачка, льохманоразбивачът, нагъволакомникът, дупоотварачката, недопеперудковата трупавка или всичкоядният каквотоидаедъвкач не заслужават особена симпатия. Както и онези опашатки от семейство автаркични, към които принадлежат Gauleiterium Flagellans, Syphnophiles Pruritualis, или подигравкоостроножарят, кресливият скандалец и надзиратката гальовнопритисквачка. Но ако добре размислим и се постараем да бъдем обективни, ще се запитаме: защо всъщност човек може да къса цветя и да ги суши в хербарий, а растение, което къса уши и ги потапя в течност за разлагане, трябва да се смята за нещо антиприродно? Ако постовият ехот (echolalium impudicum Schwamps) се е размножил прекомерно на планетата Аедоноксия, то вина за това имат хората. Тъй като черпи жизнената си енергия от звуците — едно време за тази цел са му служили гръмотевиците, затова все още охотно се вслушва в отгласите от буря — понастоящем той се е пренастроил към туристите, които се чувстват едва ли не задължени да му отправят най-отвратителни ругатни. Казват, че ги забавлява видът на това създание, което пред очите им направо разцъфтява под пороя от обиди. То наистина расте, но благодарение на усвояваната енергия от звуковите вибрации, а не поради отвратителното съдържание на думите, които крещят възбудените туристи.

До какво води всичко това, взето заедно? От повърхността на планетите са изчезнали вече такива видове като тъмносиния фекалай или упорития задопробивник. Загиват хиляди други. Поради облаците от боклуци се увеличават слънчевите петна. Още си спомням времето, когато най-голяма награда за едно дете беше обещанието за неделна разходка до Марс, а сега капризното хлапе не си изяжда закуската, ако баща му не предизвика специално за него експлозия на свръхнова! Прахосвайки за такива капризи космическа енергия, замърсявайки метеори и планети, опустошавайки съкровищницата на резервата, оставяйки на всяка крачка след себе си в галактичните бездни черупки, огризки и хартийки, ние рушим Вселената, превръщаме я в огромен контейнер за отпадъци. Крайно време е да се осъзнаем и да пристъпим към спазване на задължителните разпоредби. Убеден, че всеки миг разтакаване е опасен, аз бия тревога с призив за спасяване на Космоса.

Конгрес по футурология Из спомените на Ийон Тихи

Осмият световен конгрес по футурология се състоя в Костарикана. Честно казано, нямаше да замина за Нунас, ако професор Тарантога не бе ме накарал да разбера, че тъкмо това се очаква от мен. Каза също, с което ме засегна, че днес астронавтиката се е превърнала във форма на бягство от земните неразбории. Всеки, комуто те са втръснали, поема из Галактиката с надеждата, че може би най-лошото ще се случи в негово отсъствие. И наистина, завръщайки се от предишните си пътешествия, с тревога дирех в илюминатора Земята — дали вече не е заприличала на печен картоф. Затова не се опъвах много, само отбелязах, че не съм познавач на футурологията. Тарантога възрази, че, общо взето, никой не разбира от помпи, но всеки тича към тях при сигнал „Пробойна в трюма!“.

Управителният съвет на Футуроложкото дружество беше избрал за конгреса Костарикана, защото разискванията бяха посветени на демографския взрив и начините за неговото преодоляване. В момента Костарикана бе с най-висок показател за прираст на населението в света — под натиска на тази действителност щяхме да дискутираме по-резултатно. Впрочем, злите езици твърдяха друго: новият хотел на корпорацията „Хилтън“ в Нунас пустеел, а за конгреса покрай футуролозите щели да пристигнат и още толкова журналисти. Но понеже, докато заседавахме, от хотела не остана и помен, мога със спокойна съвест да заявя, без да се страхувам, че ще бъда обвинен в желание да му правя реклама — наистина, той беше един превъзходен „Хилтън“. Моята, оценка има особена стойност, понеже по природа съм сибарит40 и само чувството за дълг ме накара да сменя удобствата с изморителния труд на астронавта.

Над плоския, висок колкото четири етажа цокъл на „Хилтън“ се издигаха още 106. Върху покривите на ниските части на сградата бяха разположени тенис кортове, басейни, солариуми, пътечки за състезания по картинг, въртележки, които служеха едновременно и за рулетки, стрелбище (там можеше да се стреля по манекени, изобразяващи кого ли не — специалните поръчки се изпълняваха за едно денонощие) и концертен подиум във формата на раковина, снабден с пръскачка със сълзотворен газ за слушателите. Падна ми се апартамент на стотния етаж, откъдето можех да съзерцавам само синьо-кафявата пелена на смога, разпростряла се над града. Някои неща от хотелиерския инвентар ме озадачиха: триметровият железен прът в ъгъла на банята от яспис, халатът в защитни цветове в гардероба, торбата със сухари под леглото. В банята редом с кърпите висеше голямо кълбо истинско алпийско въже, а вкарвайки за първи път ключа в ключалката Yale, забелязах на вратата малка табелка с надпис: „Дирекцията гарантира, че в стаята няма БОМБИ“.

Както е известно, сега учените се делят на стационарни и пътуващи. Стационарните по стар навик правят различни изследвания, а пътуващите вземат участие във всевъзможни международни конференции и конгреси. Пътуващият учен се разпознава лесно — на ревера си винаги има малка визитна картичка с името и научната степен, в джоба си носи разписание на полетите, тирантите му са без метални катарами, а чантата е с пластмасова закопчалка, за да не задейства ненужно алармената система на съоръжението, с което проверяват пътниците на летището за хладно и огнестрелно оръжие. Такъв учен чете специална литература на път за аерогарата, в чакалните и в хотелските барове. По разбираеми причини не бях в течение на последните постижения на земната култура и задействах алармените инсталации на летищата в Бангкок, Атина и самата Костарикана — в устата си имам шест коронки от амалгама. В Нунас исках да ги заменя с порцеланови, но непредвидени събития ми попречиха. А що се отнася до въжето, пръта, сухарите и халата, един от футуролозите, член на американската делегация, снизходително ми разясни, че в наше време в хотелите са наложителни непознати преди мерки за сигурност. Всеки такъв предмет повишава вероятността пребиваващият да остане жив. От лекомислие не обърнах необходимото внимание на тези думи.

Първото заседание бе насрочено за следобеда, но още сутринта получихме пълен комплект от материалите на конгреса, оформени превъзходно от графична гледна точка и с много приложения. Най-голяма радост за окото бяха купоните от синя гланцова хартия с надпис „Разрешение за копулация“.

Научните конференции също са жертва на демографския взрив. Количеството на футуролозите нараства в същата степен, както и останалата част от човечеството, така че конгресите преминават в суетене и бързане. За четене на доклади от трибуната и дума не може да става, с тях трябва да се запознаваш предварително. Тази сутрин обаче не ни беше до това, тъй като домакините ни поканиха на коктейл. Скромната церемония премина почти без произшествия, само дето делегацията от САЩ бе замервана с гнили домати. Вече с чаша в ръка разбрах от Джим Стентър, познат журналист от „Юнайтед прес интернешънъл“, че рано сутринта са отвлекли консула и третия секретар на американското посолство в Костарикана. Срещу освобождаването на дипломатите похитителите-екстремисти настоявали да бъдат освободени политическите затворници, а за да придадат по-голяма тежест на ултиматума си, засега изпращали в посолството и на различни държавни служители по някой и друг зъб от заложниците, заплашвайки с още по-жестоки действия. Този дисонанс не наруши обаче приятелската атмосфера по време на коктейла.

Посланикът на САЩ присъстваше лично, той произнесе кратко слово за нуждата от сътрудничество между народите, като през цялото време беше обкръжен от шестима яки мъже в цивилно облекло, които постоянно ни държаха на мушка. Признавам си, това донякъде ме смути, особено когато моят съсед, тъмнокож делегат от Индия, бръкна в джоба си да извади носна кърпа. Прессекретарят на Футуроложкото дружество по-късно ме убеждаваше, че действията на телохранителите били необходими и хуманни. Охраната е въоръжена с едрокалибрени автомати, но с малка пробивна сила, подобно на охраната на пътническите самолети, благодарение на което трети лица не рискуват почти нищо — а не както преди, когато куршумът, след като простреля терориста, засягаше още петима-шестима седящи зад него напълно невинни пътници. И все пак не е много приятно в краката ти да пада човек, направен на решето от куршумите, дори ако става дума за най-обикновено недоразумение, което впоследствие се урежда чрез дипломатически ноти с извинения.

Впрочем, вместо да се впускам в разсъждения из областта на хуманитарната балистика, би трябвало да обясня, струва ми се, защо през целия ден не успях да прегледам материалите на конгреса. Като изключим неприятната подробност, че ми се наложи спешно да сменям окървавената си риза, аз, за разлика от друг път, закусих не в стаята си, а в бара. Имам навика сутрин да закусвам рохко сварени яйца, а такъв хотел, където можеш да ги получиш направо в леглото целички, с неразтекъл се жълтък, още не е построен. Разбира се, това е свързано с гигантските размери на луксозните странноприемници. Ако от кухнята до вашата стая разстоянието е миля и половина, няма начин жълтъкът да не се разтече. Доколкото знам, експертите на „Хилтън“, занимавали се с този проблем, видели единствения изход от положението в свръхзвуковия асансьор; но т.нар. sonic boom — грохотът при преминаването на звуковата бариера — в затвореното пространство на хотела може да предизвика спукване на тъпанчетата. Разбира се, бихте могли да поръчате кухненския автомат да достави направо в стаята пресни яйца, които пред очите ви автокелнерът да свари рохки, но тук вече сме на две крачки от собствен курник в хотелската обител на „Хилтън“. Ето защо сутринта отидох в бара. Деветдесет и пет процента от гостите на хотелите сега са предимно участници в конференции и конгреси. Гостът-самотник, туристът-индивидуалист без визитна картичка върху ревера и чанта, издута от конгресни материали, стана рядкост като перла в пустинята. Едновременно с нашия конгрес в Костарикана се провеждаше конференция на младите бунтари от групировката „Тигри“, конгрес на издателите на освободена литература, а също и на Дружеството на филуменистите41. Обикновено на делегатите-колеги дават съседни стаи, но на мен в знак на особено уважение дирекцията предостави апартамент на стотния етаж. Тук имаше палмова градина с женски оркестър, който изпълняваше музика на Бах, при това, докато свиреха, оркестрантките правеха колективен стриптийз. Всъщност можех да мина и без него, но за съжаление вече нямаше свободни места и се наложи да остана там, където ме бяха настанили.

Току-що бях седнал в бара на моя етаж и един съсед, широкоплещест, с къдрава брада, която не по-лошо от печатаното меню разказваше за закуските, обедите и вечерите от миналата седмица, ми пъхна право под носа масивната двуцевка, която висеше на рамото му, и с радостен гърлен смях ме запита какво ще кажа за неговата пушка „антипапа“. Не разбрах за какво става дума, но предпочетох да не давам вид, че е така. Мълчанието е най-добрата тактика при случайни запознанства. И наистина, той тутакси с готовност обясни, че скорострелната двуцевна къса пушка с лазерен прицел и пълнител е идеално оръжие за атентат срещу папата. Без да млъкне нито за миг, мъжът извади от джоба си измачкана фотография; на снимката се виждаше той самият, прицелил се в мишена — за такава служеше манекен с кардиналска шапчица. Брадатият, според думите му, вече бил достигнал най-добрата си форма и заминавал за Рим на църковни тържества, за да застреля Негово светейшество на площад „Св. Петър“. Не вярвах на нито една негова дума, но той, пак, без да спира да говори, започна да ми показва последователно самолетен билет с резервация, джобен молитвеник и пътеводител за американски поклонници-католици, както и пачка патрони. За икономия си беше купил билет само в една посока, понеже не се съмняваше, че разярените пилигрими ще го разкъсат. Тази перспектива явно предизвикваше у него чудесно настроение. Отначало реших, че си имам работа с маниак или професионален екстремист, каквито не липсват в наше време, но съвсем не беше така. Като продължаваше да приказва и от време на време се смъкваше от високото столче, за да намести постоянно падащата от рамото му двуцевка, човекът ми обясни, че самият той е истински правоверен католик. Планираната акция (акция „П“, както я наричаше) щяла да бъде голяма жертва от негова страна и имала за цел да разтревожи съвестта на планетата, а какво ще я разтревожи по-силно от такава крайна постъпка? Щял да направи същото, обясни ми той, каквото според Светото писание е трябвало да извърши Авраам с Исаак, само че наопаки — няма да убие сина, а бащата, тоест Светия отец. По този начин ще даде пример за най-възвишената жертвоготовност, на която може да се реши един християнин, защото тялото му ще бъде обругано, а душата — осъдена на вечни мъки; и всичко това — за да отвори очите на човечеството. Дали пък — помислих си — не станаха твърде много желаещите да ни отварят очите, а понеже неговата филипика не ме убеди, тръгнах да спасявам папата, тоест да уведомя някого за този план. Но Стентър, когото видях в бара на 77-ия етаж, без да ме изслуша докрай, каза, че сред подаръците, поднесени неотдавна на Адриан XI от група вярващи американци, имало две бомби с часовников механизъм и буренце, което вместо с вино за причастие било пълно с нитроглицерин. Още по-добре разбрах откъде произтича равнодушието му към тези неща, когато чух, че екстремистите току-що изпратили в посолството нечий крак, но не се знаело чий. Впрочем, повикаха журналиста на телефона и разговорът ни бе прекъснат; май на Авенида Романа някой се беше запалил в знак на протест.

В бара на 77-ия етаж цареше съвсем различна атмосфера от тази горе. Тук гъмжеше от босоноги момичета с мрежести блузки до кръста, някои дори бяха препасали шпаги. Дългите плитки на много от тях бяха прикрепени по най-последна мода към верижки или нашийници, украсени с клинци. Какви бяха те, филуменистки или секретарки в Съюза на освободените издатели, не зная; ако се съди по цветните фотоси, които разглеждаха, най-вероятно ставаше дума за специални издателства. Спуснах се девет етажа по-надолу, където бяха настанени моите футуролози, и в поредния бар изпих един коктейл с Алфонс Мовен от агенция „Франс прес“. Направих последен опит да спася папата; Мовен ме изслуша със стоицизъм и само изръмжа, че миналия месец някакъв пилигрим-австралиец вече бил стрелял във Ватикана, макар и от съвсем противоположни идейни позиции. Мовен се надяваше да вземе интересно интервю за своята агенция от някой си Мануел Пирульо, издирван от ФБР, Сюрте, Интерпол и десетки други полицейски служби. Този мошеник основал фирма за услуги от нов тип, проявявайки се като експерт по покушенията с използване на взривни вещества (оттук и псевдонимът му Бомбаджията), и наляво, и надясно демонстрирал своята безидейност.

Разговорът ни беше прекъснат от една русокоса красавица, облечена в нещо като дантелена нощница, продупчена от автоматни откоси — както стана ясно, била изпратена от екстремистите, за да заведе репортера в тяхната щабквартира. На сбогуване Мовен ми връчи рекламната листовка на Пирульо. „Настана време — се казваше в нея — да се сложи край на действията на безотговорните аматьори, които не могат да различат динамита от мелинита, а гърмящия живак — от бикфордовия шнур; в епохата на тясната специализация е смешно да се проявява дилетантство, вместо да се разчита на професионалната етика и познанията на добросъвестни специалисти“. На гърба на листовката имаше ценоразпис на услугите във валутите на най-развитите страни.

Футуролозите започваха да се събират в бара, когато притича блед като платно професор Макензи; той буквално се тресеше, крещейки, че в стаята му има бомба с часовников механизъм. Привикналият към подобни работи барман веднага изкомандва: „В укритието!“ и се скри зад тезгяха. Скоро след това детективите в хотела установиха, че някакъв колега скроил на Макензи глупава шега — в кутия от кекс бил пъхнат обикновен будилник. Шегобиецът, изглежда, беше англичанин, те обожават такива „practical jokes“42; впрочем, инцидентът тутакси беше забравен, защото се помниха Дж. Стентър и Дж. Хаулър, и двамата репортери от ЮПИ, с текста на нотата на правителството на САЩ до правителството на Костарикана относно отвлечените дипломати. Тя беше написана с обичайния за дипломатическите ноти език и в нея не се споменаваше нито за крак, нито за зъби.

Джим каза, че местните власти може да предприемат драстични мерки. Генерал Аполон Диас, диктаторът, бил склонен да се вслуша в мнението на „ястребите“ — на насилието да се отговори с насилие. На заседанието (правителството непрекъснато заседаваше) било предложено да се премине в контранастъпление, т.е. да се изтръгнат два пъти повече зъби на политическите затворници, за чието освобождаване настояваха екстремистите, и тъй като адресът на тяхната щабквартира е неизвестен, зъбите да се изпращат в пощата до поискване. В извънредно издание на „Ню Йорк таймс“ наблюдателят Сулцбърг апелираше към човешкия разум и солидарност. Стентър дискретно ми съобщи, че правителството е реквизирало принадлежащ на САЩ влак с боеприпаси, който се движел транзитно през Костарикана за Перу. Досега екстремистите не бяха се сетили да отвличат футуролози, което съвсем не би било глупаво, тъй като по това време в Костарикана имаше много повече футуролози, отколкото дипломати. Впрочем, стоетажният хотел бе толкова огромен и тъй комфортно изолиран от света организъм, че съобщенията отвън стигаха дотук като че ли от другото полукълбо. Засега футуролозите не изпадаха в паника; във всеки случай бюрото за пътешествия в хотела не беше щурмувано от желаещи да отлетят незабавно за Щатите или за където и да било.

Официалният банкет по случай откриването беше насрочен за два часа след полунощ, а аз още не бях успял да облека вечерната пижама. И така, отидох до стаята си, а след това, задъхан от бързане, се спуснах на 46-ия етаж в Пурпурната зала. Във фоайето ме пресрещнаха две прелестни момичета само по шалвари (бюстовете им бяха нашарени с незабравки и кокичета) и ми връчиха лъскав гланциран проспект. Без да го разгледам, влязох в празната още зала и дъхът ми спря при вида на подредените маси. Не затова, че бяха претрупани с ястия, не — шокиращи бяха формите на съдовете, в които бяха поднесени пастетите, ордьоврите и сандвичите; дори чиниите за салата представляваха имитация на гениталии. Едва ли бе зрителна измама, тъй като от невидими високоговорители се разнасяше популярният в определени кръгове шлагер, който започваше така: „Само кретените и негодниците пренебрегват гениталиите си, защото днес е модерно да се рекламират детеродни органи!“.

Появиха се първите гости, между другото само млади хора с гъсти бради и пищни мустаци, в пижами или въобще без облекло; а когато шестима келнери внесоха тортата, при вида на това най-непристойно творение на кулинарите ми стана напълно ясно — сбъркал съм етажа и съм попаднал на банкета на освободената литература. Оправдавайки се, че съм изгубил секретарката си, побързах да се измъкна и се спуснах на по-долния етаж, за да си отпочина в отреденото ми за тази цел място — Пурпурната зала (а не Розовата, където случайно бях попаднал) вече беше пълна. Скрих, доколкото можах, разочарованието си, предизвикано от непретенциозната обстановка на приема. Бюфетът беше студен, а от огромната зала бяха извадени всички фотьойли и столове, за да се затрудни консумацията. Наложи се да проявя необходимата в такива случаи ловкост, за да се доближа до най-богатите ястия, пред които имаше стълпотворение. Синьор Кильоне, представител на футуроложкото дружество в Костарикана, очарователно усмихнат разясняваше неуместността на кулинарните излишества; та нали една от темите на дискусията бе гладът, заплашващ света. Разбира се, веднага се намериха скептици, които твърдяха, че просто са били намалени дотациите на дружеството, оттук и пестеливостта на организаторите. Журналистите, чиято професия ги задължаваше да спазват постен режим, сновяха из залата, като взимаха интервюта от светилата на чуждестранната прогностика; вместо посланика на САЩ пристигна едва третият секретар на посолството с мощна охрана — в цялата зала само той беше в смокинг, защото бронираната жилетка трудно може да се скрие под пижама. Дочух, че гостите от града били претърсвани в хола и там имало струпани купища иззето оръжие.

Първото заседание бе насрочено за 5 часа, оставаше достатъчно време за почивка и аз отново се насочих към стотния етаж. След пресолените салати изпитвах силна жажда, но барът на моя етаж беше окупиран от бунтарите и бомбаджиите с техните момичета, а на мен ми стигаше беседата с брадатия папист (или антипапист). Наложи се да се задоволя с чешмяна вода. Още не бях допил чашата, когато в тоалетната и в двете стаи изгасна осветлението, а телефонът, какъвто и номер да набирах, упорито ме свързваше с автомат, който разказваше приказката за Пепеляшка. Исках да се спусна с асансьора, но и той не работеше. От бара се носеше хорово пеене на младите бунтари — те вече стреляха в такт с музиката; надявах се, че не улучват.

Подобни работи се случват и в най-елитните хотели, макар естествено да е неприятно, но това, което ме учуди най-много, беше моята собствена реакция. Настроението ми, поразвалено след беседата с папския стрелец, се подобряваше с всяка секунда. Докато се промъквах наслуки, преобръщайки мебелите, аз само кротко се усмихвах в тъмнината и дори разраненото ми до кръв от удар в куфарите коляно не се отразяваше на моето благоразположение към целия свят. След като напипах върху нощната масичка остатъците от втората си закуска, откъснах от програмата на конгреса един лист, усуках го, потопих го в парчето масло и го запалих. Получи се димяща наистина, но все пак свещ — при мъждукащата й светлина се разположих във фотьойла. Оставаха ми повече от два часа свободно време, като включим и едночасовата разходка по стълбищата, тъй като асансьорът не работеше. Моето благодушно настроение се подлагаше на по-нататъшни метаморфози, които следях с жив интерес. Беше ми весело, просто чудесно! Веднага бих могъл да се аргументирам с доводи в защита на всичко, което ставаше с мен. Ясно ми беше като две и две четири, че хотелският апартамент в „Хилтън“, потънал в непрогледен мрак, в дим и сажди от масления светилник, отрязан от външния свят, с телефон, който разказва приказки, е едно от най-приятните места на света, което човек може да си представи. На всичко отгоре страшно ми се прииска да погаля някого по главата или в краен случай да стисна сърдечно нечия ръка. Бих разцелувал и най-злия си враг. Разтеклото се масло съскаше, димеше и моят светилник току гаснеше; това, че „маслото димеше“ се римуваше с „гаснеше“, предизвика истеричния ми смях, макар че точно тогава си обгорих пръстите след безуспешни опити отново да запаля книжния фитил. Маслената свещ вече едва мъждукаше, а аз си тананиках арии от стари оперети и ни най-малко не се смущавах от факта, че димът дразни гърлото ми и от възпалените ми очи текат сълзи. Когато се надигнах, пльоснах се на пода и ударих челото си в куфара, но голямата колкото яйце подутина само подобри настроението ми (доколкото това въобще беше възможно). Тресях се от смях, почти задушен от лютивия смърдящ дим — нищо не можеше да помрачи моята безпричинна радост. Легнах на леглото, неоправено от сутринта, макар че беше вече късен следобед; за немарливата прислуга си мислех като за собствени деца — освен ласкави умалителни и нежни думички нищо друго не ми идваше наум. Ами ако се задуша? Какво пък, за толкова симпатична, забавна смърт може само да се мечтае. Но тази мисъл никак не подхождаше на моя характер и затова ми подейства като будилник.

Моето съзнание по чудноват начин се раздвои. В него, както и по-рано, цареше флегматична омиротвореност, безгранично дружелюбие към всичко живо, а ръцете ми до такава степен напираха да погалят някого, че поради липса на други обекти започнах внимателно да се галя по бузите и с нежност да си подръпвам ушите; освен това неколкократно подадох лявата ръка на дясната за силно ръкостискане. Дори краката ми имаха нужда от ласки. Но някъде в дълбините на моята същност припламваха тревожни сигнали. „Нещо не е наред! — крещеше в мен далечен приглушен глас. — Ийон, внимавай, бъди нащрек, пази се! Твоята възторженост е съмнителна! Хайде, действай! Хайде де! Напред! Не се търкаляй като някакъв Онасис, целият плувнал в сълзи от дима и саждите, със синина на челото, замаян от алтруизъм! Това не е нищо друго, освен черна измама!“. Въпреки всичко и пръста си не помръднах. Само гърлото ми доста пресъхна. Впрочем сърцето ми вече отдавна туптеше бясно, но аз си го обяснявах с внезапно пробудила се в мен вселенска любов. Затътрих се към банята, мъчеше ме адска жажда; помислих за преселената салата, с която ни гощаваха на банкета, или по-скоро — на коктейла, след това си представих господата Я. В., Х. К. М., М. В. и други мои най-върли врагове и разбрах, че желая само едно: братски да им стисна ръката, сърдечно да ги разцелувам и да обменя по някоя приятелска дума. Това вече беше наистина тревожно.

Застинах на място с ръка върху топката на крана, стиснал с другата празната чаша. После бавно налях вода и я плиснах в умивалника, като гледах в огледалото странно сгърченото си лице.

Чешмяна вода! Да, да. Именно оттук започнаха всичките метаморфози. Нещо е имало в нея! Отрова? Но нима съществува отрова, която… Момент впрочем… Нали съм постоянен абонат на научни списания. Неотдавна четох в „Сайънс нюз“ за нови психотропни средства от групата на така наречените бенигнатори (умилители), които предизвикват безпричинна радост и блаженство. Точно така! Това съобщение изплува пред вътрешния ми поглед. Хедонидол, филантропин, любинил, еуфоризол, фелицитол, алтруизан, бонокаризан и безброй много производни! Същевременно, посредством заместване на хидроксилните съединения с амидни, от същите вещества се синтезират фуриазол, садистизин, флагелин, агресин, депресин, амоколин и всякакви препарати от бойологичната група (те подбуждат към налитане на бой и гаври над околната среда — одушевена и неодушевена; особено опасни са удриналът и зъбодробинът).

Телефонът иззвъня и в същото време лампата светна. Гласът на портиера унижено и угоднически молеше за извинение по повод аварията, която вече била отстранена. Отворих вратата към коридора и проветрих апартамента; доколкото можах да се ориентирам, в хотела цареше спокойствие, а след това, все още в блажено настроение, обхванат от желание да благославям и да проявявам нежност, заключих вратата, седнах в средата на стаята и започнах да се боря със себе си. Много е трудно да опиша тогавашното си състояние. Мислите ми течаха съвсем не толкова праволинейно и гладко, както ви го разказвам. Всяко критично съображение сякаш затъваше в мед, мяташе се в сладостта на глупавото самозадоволство, обливаше се със сироп от възвишени чувства, духът ми потъваше в най-сладкото тресавище, задавяше се от течна глазура и розово масло. Насила се принуждавах да мисля за най-отвратителни според мен неща — за брадатия главорез с антипапската двуцевка, за разпуснатите издатели на освободената литература и тяхното вавилонско-содомско пиршество, отново за господата У. К., Дж. К. М., А. К. и за всевъзможни нехранимайковци и негодници — и с ужас се убеждавах, че ги обичам всичките, че на всички прощавам всичко; не стига това, ами веднага в мозъка ми изскачаха аргументи, извиняващи всяко зло и всяка гнусотия. Мощен прилив на любов към ближния напираше в черепа ми; не ми даваха мира най-вече настроенията, които бих нарекъл „апел за добро“. Вместо размишления за психотропни отрови, в съзнанието ми упорито нахлуваха мисли за сирачета и вдовици: с каква наслада бих ги утешил! Как съм им отделял толкова малко внимание досега! А гладните, а сакатите, а болните, а бедните… Боже праведни! Неочаквано открих, че съм застанал на колене пред куфара и изхвърлям от него най-подходящите неща за раздаване на нуждаещите се. И пак в подсъзнанието ми зазвучаха далечни гласове на тревога: „Пази се! Не се оставяй да те заблудят! Бори се! Бий! Сечи! Спасявай се!“ — долиташе отнякъде слаб и отчаян вик. Буквално се раздвоявах. Открих в себе си толкова мощен стремеж към доброта, че и муха не бих обидил. Колко жалко, че в „Хилтън“ няма мишки или паяци — как бих ги прегърнал и погалил! Мухите, дървениците, комарите, плъховете, въшките — какви мили същества са те, Боже милостиви! Набързо благослових масата, лампата и нозете си. Но разсъдъкът ми вече започна да се възвръща и затова с цялата си сила ударих дясната ръка, която благославяше всичко наоколо, с юмрука на лявата и направо изревах от болка. Да, това беше доста добре! Като че ли точно тук можеше да се крие спасението!

За щастие призивът към добро носеше центробежен характер: на ближния желаех къде-къде повече успехи, отколкото на себе си. За начало на три пъти се цапардосах по физиономията, и то така, че гръбнакът ми изпращя, а от очите ми изскочиха искри. Хубаво, само да не спирам дотук! Когато лицето ми съвсем изтръпна, взех да се ритам по глезените. Слава Богу, че обувките ми бяха високи и с дяволски твърда подметка; след серия жестоки удари ми стана малко по-добре, т.е. по-зле. Тогава внимателно опитах да си представя как бих нанесъл удар с юмрук в гърба на Дж. К. М. Сега вече не ми се струваше абсолютно невъзможно. Глезените и на двата ми крака пареха от нетърпима болка, но явно точно затова можах да си представя един ритник, насочен към У. М.

Без да обръщам внимание на силната болка, продължавах да се самоизтезавам. Всеки остър предмет ми вършеше работа — отначало опитах с вилица, а след това с безопасна игла, извадена от новата ми, необличана още риза. Впрочем всичко се развиваше не по права линия, а по-скоро по синусоид; малко по-късно пак бях готов да се кача на кладата заради ближния — с нова сила в мене избухна истински гейзер от благородни пориви и жертвен екстаз. Без съмнение нещо имаше във водата от чешмата. Да, да! В куфара ми отдавна се търкаляше неначената опаковка приспивателно. То ме докарваше до злобно и мрачно настроение, затова не го използвах; добре, че не бях го изхвърлил. След като погълнах таблетката с малко почерняло масло (боях се от водата като дявол от тамян), напъхах в устата си две хапчета кофеин, за да не заспя, седнах и със страх зачаках изхода от химическата битка в организма ми. Любовта още ме насилваше, чувствах се благороден като никога. Но ето че препаратите на злото започнаха да вземат връх над химикалите на доброто: както и преди жадувах да облагодетелствам някого, но вече не когото и да е. Наистина, бих предпочел — за всеки случай — да бъда най-големият мръсник, поне за известно време.

След четвърт час всичко като че ли премина. Взех един душ, разтрих се с груба хавлиена кърпа, като от време на време си удрях по един юмрук за профилактика; покрих с лейкопласт разранените до кръв глезени и кокалчетата на пръстите, преброих синините (наистина добре се бях разкрасил), облякох чиста риза, костюма, поправих пред огледалото вратовръзката, изопнах сакото, накрая си теглих един удар под лъжичката за повдигане на духа, а и за проверка, и излязох — точно навреме, за да стигна в пет часа.

Въпреки очакванията ми, в хотела не се бе случило нищо особено. Надникнах в бара на моя етаж — той беше почти безлюден; винтовката „антипапа“ бе облегната до висок стол, два крака се подаваха зад стойката. До стената няколко взривници играеха с увлечение на карти, друг подрънкваше на китара, припявайки неприличен шлагер. Долу в хола се събираха футуролозите. И те като мен бързаха за заседанието, впрочем без да излизат от хотела — залата за конференции се намираше в неговата долна част. Отначало всичко това ме учуди, но след като размислих, разбрах — в такъв хотел не се пие вода направо от чешмата, тук утоляват жаждата с кока-кола и швепс, в краен случай — с чай, сокове или бира. Към концентратите добавят минерална или газирана вода; а който е имал нещастието да допусне същата грешка, каквато допуснах аз, сега сигурно се гърчи в конвулсиите на вселенската любов в своя заключен апартамент. Затова реших, че е по-добре дума да не обелвам за своите усещания; тук съм чужд човек, кой ще ми повярва? Всички ще кажат, че имам аберации и халюцинации. Току-виж ме взели за наркоман, както обикновено става.

Впоследствие ме обвиняваха, че съм избрал тактиката на охлюва или на щрауса; видите ли, ако веднага бях разказал за станалото, нямало да се стигне до общоизвестните беди. Но който мисли така, много дълбоко се заблуждава. Може би щях да предпазя пребиваващите в хотела, обаче перипетиите в „Хилтън“ нямаха нищо общо с политическите събития в Костарикана.

По пътя към залата за конференции събрах куп местни вестници — такъв ми е навикът. Не че ги купувам навсякъде по света, но образованият човек винаги ще разбере нещо на испански.

В залата се запознах с дневния ред. Точка първа беше посветена на глобалната урбанистична катастрофа, втора — на екологичната, трета — на климатичната, четвърта — на енергетичната, а пета — на продоволствената, след което се предвиждаше почивка. Военната, технологичната и политическата катастрофа оставаха за следващия ден заедно с дискусията на свободни теми.

Всеки докладчик разполагаше с четири минути, според мен множко — имаше представени 198 доклада от 64 страни. За да се ускори темпото на заседанията, докладите трябваше да бъдат проучени предварително, а ораторът само произнасяше цифри — номерата на ключовите места от текста си. За да бъде възприета цялата премъдрост, ние включихме джобни магнетофони и микрокомпютри; тъкмо между тях след това трябваше да се разгърне основната дискусия.

Стенли Хейзълтън от САЩ изведнъж стресна залата, като избоботи:

— 4, 6, 11, откъдето следва 22; 5, 9 ерго — 22; 3, 7, 2, 11, от което пак се получава 22!

Някой стана и викна, че все пак 5 и може би 6, 18, 4. Хейзълтън моментално опроверга възражението, като разясни, че така или иначе — в крайна сметка е 22. Като погледнах в указателя на номерата към неговия доклад, разбрах, че 22 означава окончателна катастрофа. После японецът Хаякава разказа за разработения в неговата родина модел на дом на бъдещето — 800-етажна сграда с родилни клиники, детски градини, училища, магазини, музеи, зоопаркове, театри, киносалони и крематориуми; предвиждаха се подземни помещения за поставяне на погребални урни, телевизия с четиридесет канала, заведения за напиване и изтрезняване, нещо като гимнастически салони за групов секс (израз на напредничавите възгледи на проектантите), както и катакомби за антиконформистките субкултурни групи. Новост беше набелязаното в проекта ежедневно преселване на всяко семейство от едно жилище в друго — било по шахматния ход на пешката, било по хода на коня — за избягване на скуката и стресовите състояния. За всеки случай се предвиждаше тази сграда с обем 17 кубически километра, която започваше от дъното на океана и стигаше до стратосферата, да има собствен матримониален компютър садомазохистичен образец (според статистиката браковете на садисти с мазохистки и обратно са най-устойчиви, защото всеки партньор намира това, за което мечтае), както и център за терапия на самоубийствата. Хакаява, другият японски делегат, ни демонстрира макет на такъв дом в мащаб 1:10 000 със собствени запаси от кислород, но без запаси от вода и храни, тъй като сградата беше проектирана със затворен цикъл — всички отпадъци, дори предсмъртната пот и останалите телесни секрети, трябваше да се регенерират. Третият японец — Яхакава, прочете списък на деликатесите, синтезирани от отпадъците на въпросната сграда. Той включваше между другото: изкуствени банани, сладкиши с мед, скариди, стриди и дери синтетично вино, което въпреки неприятните асоциации не отстъпвало и на най-добрите шампански вина. Из залата заразнасяха пробни дози в изящни бутилчици и пастети в опаковки от фолио, но футуролозите не бързаха да дегустират виното, а пастетите набутваха тихомълком под креслата; и аз постъпих така. Първоначалният план, съгласно който този дом, снабден с мощни витла, би могъл да лети и да служи за колективни екскурзии, бе отпаднал. Първо, защото се предлагаше като пробна серия да се изработят 900 милиона такива сгради, и второ — понеже подобни пътешествия биха били безпредметни. Дори ако обитателите използват едновременно хиляда изхода, те все едно никога нямаше да излязат всички, тъй като преди последният от тях да е напуснал сградата, вече ще са пораснали родените междувременно деца.

Изглежда японците бяха много доволни от своя проект. След тях думата взе Норман Юхас от делегацията на САЩ и предложи седем различни метода за преодоляване на демографския взрив: убеждаване чрез внушение, съдебна присъда, дееротизация, принудително безбрачие, онанизация, субординация, а за най-упоритите — кастрация. Според него всяка съпружеска двойка трябвало да моли за разрешение да има дете, като за целта положи и три изпита: по копулация, възпитание и безконфликтност. Нелегалното раждане на дете трябвало да се преследва, а виновниците за предумишлено и повторно раждане — да се наказват с доживотен затвор. Тъкмо към този доклад бяха приложени красивите проспекти и пачките купончета, които получихме сутринта заедно с конгресните материали. Хейзълтън и Юхас предлагаха нови видове професии, а именно: матримониален инвигилатор, поръчковач, разделяч и затисквач. Незабавно ни бе раздаден проект за нов наказателен кодекс, в който оплождането представляваше основното закононарушение с изключителна вреда за обществото. По време на раздаването се стигна до инцидент; от галерията за публиката някой хвърли на сцената коктейл „Молотов“. Скритата в кулоарите „Бърза помощ“ веднага си свърши работата, а служителите по реда и чистотата бързо покриха изпочупените кресла и тленните останки на учените с огромен найлон, оцветен с весели и естетични орнаменти; явно организаторите бяха помислили за всичко.

В паузите между докладите се опитвах да чета местните вестници и макар едва-едва да разбирам испански, все пак научих, че правителството е съсредоточило в града танкови части, вдигнало е на крак цялата полиция и е обявило извънредно положение. Освен мен, изглежда, никой в залата не се досещаше какво става вън. В седем часа обявиха почивка, за да хапнем — разбира се, за своя сметка. На връщане към залата купих поредния извънреден брой на официоза „Насион“ и няколко броя от вечерните издания на екстремистката опозиция. Въпреки трудностите с испанския тези вестници ме изумиха — блажено-оптимистични размисли за любовта между хората, гарантираща всеобщо щастие, се редуваха с предупреждения за кървави репресии и други подобни свирепи заплахи от страна на екстремистите. Подобна шарения можеше да се обясни само с хипотезата, че част от журналистите бяха пили чешмяна вода, а останалите — не. В печатния орган на десните естествено бяха пили по-малко вода — там сътрудниците имаха по-добро заплащане от опозиционерите и в работно време се освежаваха с по-скъпи напитки. Впрочем, макар и склонни, както знаем, към известен аскетизъм в името на висши лозунги и идеали, екстремистите утоляваха жаждата си с вода само в изключителни случаи. Още повече, че в Костарикана картсупиото — напитка от ферментирал сок на растението мелменоле — е невероятно евтино.

Тъкмо се бяхме отпуснали в меките кресла, а професор Дрингенбаум от Швейцария бе произнесъл първия индекс от своя доклад, отвън се дочуха приглушени взривове; основите на сградата се разтърсиха, задрънчаха стъклата на прозорците, но оптимистите крещяха, че това е само земетресение. По-скоро бях склонен да мисля, че някоя от опозиционните групировки, които обсаждаха хотела от самото начало на заседанията, е хвърлила в хола взривни снаряди. Но се разубедих поради много по-силния грохот и бучене. Сега вече можеше да се различи и специфичното стакато на картечните изстрели. Нямаше място за съмнение — в Костарикана започваха улични боеве.

Първи наскачаха журналистите — стрелбата им подейства като сигнал за пробуждане. Верни на професионалния си дълг, те изхвърчаха навън. Професор Дрингенбаум още се опитваше да продължи изказването си, написано впрочем в твърде песимистичен тон. Той твърдеше, че следващата фаза на нашата цивилизация е канибализацията. Позова се на известната теория на американците, които бяха изчислили, че ако всичко на Земята продължи в същия дух, след четиристотин години човечеството ще заприлича на кълбо от сплетени човешки тела, увеличаващо се със скоростта на светлината. Нови взривове прекъснаха доклада.

Дезориентирани, футуролозите започнаха да излизат от залата. В хола те се смесиха с участниците в конгреса на издателите на освободена литература, които — ако се съдеше по външния им вид — бяха застигнати от началото на боевете в разгара на действия, доказващи пълното им равнодушие към заплахата от демографска катастрофа. Секретарките от издателска къща „А. Кнопф“ (не бих казал, че бяха неглиже — освен рисунки в стил „ъп“ върху голите им тела въобще нямаше нищо) носеха след тях портативни водни лули и наргилета, заредени с модната смес от ЛСД, марихуана, йохимбин и опиум. Дочух, че представителите на освободената литература току-що били изгорили in effigie43 американския министър на пощите, защото бил заповядал на своите служби да унищожават листовките с призиви за масово кръвосмешение. Слезли в хола, участниците се държаха съвсем непристойно — най-вече с оглед сериозността на положението. Общественото приличие не нарушаваха само онези, които или бяха напълно изтощени, или се намираха в наркотичен транс. От хотелските кабини се дочуваха писъците на опипваните телефонистки, а някакъв дебелак в леопардова кожа и с факел, напоен с хашиш, лудуваше между закачалките и атакуваше наред всички гардеробиерки. Служителите от рецепцията с мъка го успокоиха, след като повикаха на помощ портиерите. От полуетажа някой хвърляше върху главите ни купища цветни снимки, показващи какво може да направи един човек на друг човек под влияние на половия си нагон, и дори много повече от това. Когато навън се появиха първите танкове (те съвсем ясно се виждаха през прозорците), от асансьорите се изсипаха тълпи ужасени филуменисти и бунтари. Като настъпваха донесените от издателите и пръснати по пода пастети и закуски, новодошлите се щураха насам-натам. С рев на обезумял бивол през тълпата си пробиваше път брадатият антипапист, като поваляше с приклада на винтовката си всеки, който се изпречеше на пътя му. Със собствените си очи видях как той изскочи от хотела и тутакси откри огън по тичащите наоколо хора. Изглежда като на убеден идеолог на най-крайния екстремизъм му беше все едно по кого стреля.

Щом огромните стъкла на прозорците започнаха да се чупят с гръм и трясък, холът се превърна в същински ад, огласян от тревожни и похотливи викове. Опитах се да намеря познати журналисти, но като видях, че се измъкват навън, и аз последвах примера им — атмосферата в „Хилтън“ бе станала съвсем угнетяваща.

Няколко фоторепортери, приклекнали зад бетонната ограда на паркинга под козирката на хотела, ентусиазирано снимаха напосоки, без да знаят защо — както винаги в подобни случаи, най-напред бяха подпалени колите с чужди регистрационни номера и всичко бе обвито в пламъци и кълба дим. Мовен от „Франс прес“, който се озова близо до мен, потриваше със задоволство ръце — беше наел кола от кантората „Херц“ и се смееше гръмогласно, гледайки пламналия „Додж“. Повечето американски репортери не споделяха неговото веселие.

Забелязах как някакви хора — предимно бедно облечени старци — се опитваха да изгасят горящите автомобили, като носеха вода в кофички от близкия фонтан. Имаше върху какво да се позамисли човек. В далечината, в края на Авенида дел Салвасион и дел Ресурексион, неясно проблясваха полицейски каски, но площадът пред хотела и обкръжаващите го тревни площи с дебелостволни палми бяха безлюдни. С прегракнали гласове старчетата се пришпорваха взаимно за спасителната акция, макар че слабите им нозе се подкосяваха; този ентусиазъм ми се стори направо невероятен, но изведнъж си спомних за сутрешните преживявания и веднага споделих подозренията си с Мовен. Трещенето на картечниците, заглушавано от басовите акорди на взривовете, ни пречеше да се разберем; изразителното лице на французина издаваше пълно недоумение, но внезапно очите му блеснаха. „А-а-а! — изрева той, надмогвайки грохота. — Водата! Чешмяната вода, така ли? Велики Боже, за първи път в историята… криптохимиокрация!“. С тези думи той като попарен се завтече към хотела, за да грабне телефонната слушалка, разбира се; колкото и да бе странно, връзка все още имаше.

Продължавах да стоя пред входа, към мен се присъедини професор Тротелрайнер от групата на швейцарските футуролози и тъкмо тогава стана онова, което отдавна трябваше да се случи. Появи се разгърнат кордон въоръжени полицаи с черни каски, черни бронирани жилетки и противогазови маски; те обкръжиха целия комплекс на „Хилтън“, за да препречат пътя на човешката маса, която излизаше от парка, разположен между хотела и градския театър. Отрядите със специално предназначение нагласиха гранатометите и насочиха първите им залпове срещу тълпата. Взривовете се оказаха учудващо слаби, затова пък бяха придружени от облаци белезникав дим. „Сълзлив газ“ — помислих си, но хората, вместо да се разбягат или поне да вдигнат врява, явно бяха привлечени от тези изпарения, виковете бързо утихнаха, а вместо тях дочух нещо като литании и молитвени песнопения. Журналистите, които сновяха със своите камери и магнетофони между полицейския кордон и входа на хотела, не можеха да схванат какво става, но аз вече се бях досетил — несъмнено полицията бе употребила средства за химическо омиротворяване под формата на аерозоли. Откъм Авенида дел… — не си спомням вече коя — се появи още една колона хора, на които тези гранати, неизвестно защо, не действаха, а може би само така ни се струваше; по-късно казаха, че колоната се придвижвала напред, за да се побратими с полицията, а не за да я разкъса на парчета, но кой ли можеше да се замисля за подобни тънкости в царящия хаос? Гранатометчиците произведоха залпове, след тях с характерно съскане и свистене се обадиха водните оръдия, накрая затрещяха картечни откоси и за миг въздухът закънтя. Работата стана съвсем сериозна, укрих се зад бетонната ограда на паркинга като в окоп и се озовах между Стентър и Хейнес от „Уошингтън пост“; с няколко думи ги осведомих за положението, а те, сърдити, че бях издал сензационната новина първо на репортера от „Франс прес“, изтичаха към хотела, но скоро се върнаха с разочаровани физиономии — връзката беше вече прекъсната. Стентър все пак успя да разпита офицера, който ръководеше отбраната на хотела, и научи, че след малко ще долетят самолети с блюмби, т.е. с Бомби на Любовта към Ближния (БЛБ), затова ни наредиха да се махнем от площада, а полицаите като по заповед сложиха противогазите със специални адсорбенти. Раздадоха такива и на нас.

Професор Тротелрайнер, който се оказа специалист по психотропна фармакология, ме предупреди в никакъв случай да не използвам противогаза, понеже при голяма концентрация на аерозоли той губел защитните си свойства; тогава настъпвало явлението „скок“ на отровните вещества през адсорбента и за броени секунди човек можел да нагълта по-голяма доза, отколкото ако диша обкръжаващия го въздух. На въпросите ми той отговори, че единственото спасително средство е кислородният апарат. Затова отидохме до рецепцията на хотела, намерихме последния останал на поста си служител и по неговите указания открихме противопожарните помещения. Там не липсваха кислородни апарати система „Драгер“ със затворен цикъл. След като осигурихме безопасността си, излязохме с професора навън и то точно в момента, когато силното бучене на разсичания въздух възвести появата на първите самолети. Както е известно, „Хилтън“ бе блюмбардиран по погрешка в самото начало на въздушната атака, а последиците бяха страхотни. Блюмбите уцелиха само крайното крило на ниската част на сградата, където в наето специално за целта помещение беше уредена изложба на Съюза на издателите на освободена литература, така че никой от гостите на хотела не пострада, но на охраняващата ни полиция не й се размина. След миг пристъпите на любов към ближния придобиха масов характер в нейните редици. Пред очите ми полицаи, смъкнали противогазите, ридаеха със сълзи на разкаяние и коленичили молеха демонстрантите за прошка. Някои дори им пъхаха насила в ръцете своите дебели палки и настояваха онези добре да ги наложат, а след втората блюмбардировка, когато концентрацията на аерозоли се увеличи значително, един през друг се хвърляха да галят и целуват всеки срещнат.

Едва няколко седмици след трагедията стана възможно да се установи ходът на събитията, при това само частично. Още сутринта правителството решило да пресече в зародиш подготвяния държавен преврат, като наредило да се вкарат във водонапорната кула около 700 килограма двуоглупин на благотворина и суперумилин с фелицитол. Подаването на вода към полицейските и войнишките казарми предвидливо било спряно. Но акцията пропаднала поради липса на грамотни специалисти — не бил предвиден „скокът на аерозолите през филтрите на маските“, а така също обстоятелството, че различните социални групи употребяват питейна вода в различни количества.

Духовното просветление на полицията се оказало особено тежък удар за властите поради факта, че бенигнаторите, както обясни професор Тротелрайнер, действат толкова по-силно, колкото в по-малка степен тяхната жертва е проявявала преди това естествено вродените си подбуди към добронамереност. Ето защо когато втората вълна самолети разблюмби седалището на правителството, много от висшите полицейски и военни чинове се самоубили, не можейки да понесат кошмарните терзания на съвестта си, свързани с дотогавашната политика. Ако се добави, че самият генерал Диас, преди да се застреля заповядал да се отключат затворите и да бъдат пуснати на свобода всички политически затворници, по-лесно ще може да се разбере необичайната ожесточеност на боевете, разгърнали се с настъпването на нощта. Тези събития обаче не засегнали отдалечените от столицата самолетни бази. Техните офицери имали свои инструкции, към които се придържали докрай, а укрилите се в херметичните бункери военни и полицейски наблюдатели, виждайки какво става, решили накрая да прибегнат до последното средство, хвърлило целия Нунас в състояние на емоционално обезумяване. Ние в „Хилтън“ естествено не сме и подозирали за всичко това.

Малко преди единадесет часа вечерта в зоната на бойните действия, на площада и в съседните паркове се появили първите танкови части на армията. Било им заповядано да потиснат любовта към ближния, овладяла полицията, и те изпълнили заповедта, без да обръщат внимание на кръвта. Такава една облаготворяваща граната се взривила на един метър от Алфонс Мовен; взривната вълна откъснала пръстите на лявата ръка и лявото ухо на нещастника. Той ме уверяваше, че отдавна смятал тази ръка за излишна, да не говорим за ухото, и ако пожелая, тутакси може да жертва и второто; дори извади джобно ножче, но аз деликатно го обезоръжих и го заведох в импровизирания превързочен пункт. Там за него се погрижиха секретарките на издателите на освободена литература, които плачеха неутешимо в резултат на химическото разкаяние. Не само че се бяха пооблекли, но и си бяха сложили нещо като фереджета, за да не вкарват никого в грях, а онези, които прекалено се бяха вживели в ролите си, се бяха остригали, горките, нула номер!

Като се връщах от превързочната, за беля се натъкнах на група издатели. Отначало не ги познах — вървяха, нахлузили конопени чували, превързани с въжета, които им служеха и за бичуване. Коленичили, те един през друг започнаха да ме молят да проявя милост и да им тегля хубав пердах заради деморализирането на обществото. Какво беше моето учудване, когато, вглеждайки се в тях по-отблизо, разпознах в тези каещи се сътрудниците на „Плейбой“ в пълен състав заедно с главния редактор! Той не ми даде да се измъкна — до такава степен го глождеше съвестта. Умоляваха ме да ги удрям силно, понеже разбраха, че благодарение на кислородния апарат единствено аз мога да им свърша работа. В края на краищата, противно на волята си се съгласих да изпълня молбите им, само и само да ме оставят на мира. Ръката ми изтръпна, стана задушно в кислородния апарат, боях се, че няма да намеря друга пълна бутилка, когато тази свърши, а те, наредени на опашка, с нетърпение чакаха реда си. За да се отърва от тях, заповядах им да съберат накуп огромните цветни фотоси, които взривът на блюмбата в страничното крило на „Хилтън“ беше разхвърлял из целия хол, превръщайки го в Содом и Гомор, взети заедно. По мое нареждане те струпаха фотосите на огромна купчина пред входа на хотела и я подпалиха. За нещастие разположената в парка артилерия, схващайки нашата горяща клада като някакъв сигнал, откри масиран огън срещу нас. Побягнах, без много да му мисля, и в сутерена попаднах в прегръдките на мистър Харви Симуърт — писателя, на когото бе хрумнала идеята да преработва детски приказки в порнографски произведения (той беше авторът на „Червената шапчица — дълбокото гърло“, както и на „Али Баба и четиридесетте перверзни типа“), а след това бе натрупал състояние, преиначавайки световната класика. Похватът му беше съвсем прост — допълваше всяко заглавие с думите „половият живот“ (например: „Половият живот на Снежанка и седемте джуджета“, „… Аладин с лампата“, „… Алиса в Страната на чудесата“, „… на Гъливер“ и т.н. до безкрай). Напразно се мъчех да му обясня, че не мога дори пръста си да помръдна. С ридание в гласа Симуърт ме молеше поне веднъж да го ритна. Нямаше какво да се прави — и този път отстъпих. Накрая така се изтощих физически, че с мъка се дотътрих до противопожарното помещение, където за щастие намерих още няколко пълни кислородни бутилки. Там върху навит маркуч седеше професор Тротелрайнер, забил глава във футуроложките доклади, извънредно доволен, че най-после бе намерил малко свободно време в кариерата си на професионален участник в конгреси, за да почете. Междувременно блюмбардировката продължаваше с пълна сила. За най-тежките случаи на поразяване с любов (особено зловещо изглеждаше пристъпът на всеобща нежност, протичащ с гальовни конвулсии) професор Тротелрайнер препоръчваше катаплазми и големи дози рициново масло, съчетани с промиване на стомаха.

В пресцентъра Стентър, Уули от „Хералд“, Шарки и фоторепортерът Кюнце, временно работещ за „Пари мач“, играеха карти, без да свалят противогазите — поради липса на телефонна връзка нищо друго не им оставаше. Тъкмо бях приседнал до тях, и в пресцентъра се втурна тичешком Джо Мисинджър, старейшината на американската журналистика, който викаше, че на полицаите са раздадени хапчета фуриазол за неутрализиране на бенигнаторите. Нямаше нужда да ни го повтаря — стремглаво се втурнахме към мазето, но скоро стана ясно, че слухът е лъжлив. Излязохме пред хотела. Не без тъга открих, че му липсват няколко десетки етажа, а лавина от отломъци беше затрупала моя апартамент с всичко, което се намираше там. Заревото бе обхванало три четвърти от небосвода. Полицай с шлем, здравеняк на вид, тичаше след някакво момче и викаше: „Спри, за Бога, спри, та аз те обичам!“, но, изглежда, момчето не му вярваше.

Ставаше все по-тихо. Журналистите изгаряха от професионално любопитство, затова внимателно се приближихме към парка. Там при най-активно участие на тайната полиция се отслужваха черни, бели, розови и смесени литургии. Наблизо горчиво ридаеше огромна тълпа, над нея стърчеше плакат с големи букви: „ОСКЪРБЯВАЙТЕ НИ — НИЕ СМЕ ПРОВОКАТОРИ!“. Съдейки по броя на разкаялите се юди, разходите на правителството за тяхната издръжка са били доста солидни и явно бяха се отразили отрицателно върху икономическото положение на Костарикана. Като се върнахме в „Хилтън“, видяхме пред него нова тълпа. Полицейските кучета вълча порода, преобразили се в санбернари, изнасяха от бара най-скъпите напитки и ги раздаваха безразборно на всички, а, в самия бар полицаите и бунтарите дружно пееха ту подривни, ту верноподанически песни. Надзърнах в мазето, но сцените на разкаяние, ласки и любовни излияния, които видях там, така ме отвратиха, че побързах да отида отново в противопожарното помещение, където се намираше професор Тротелрайнер. За мое учудване той също си бе намерил трима партньори и играеше с тях бридж. Доцент Кетцелкоатъл започна с коз асо и това така разгневи Тротелрайнер, че той скочи на крака. Докато го успокоявахме, на вратата се показа Шарки, за да съобщи, че е успял да хване по транзистора обръщението на генерал Акильо. Той предупреждавал, че ще потопи бунта в кръв с конвенционална бомбардировка на града. След кратко съвещание решихме да се оттеглим на най-долния, тоест канализационния етаж на „Хилтън“, разположен под бомбоубежищата. Понеже кухнята на хотела беше в развалини, нямаше какво да се яде; огладнелите бунтари, филуменисти и издатели се тъпчеха с шоколадчета, хранителни кремове и желета за засилване на потентността, които бяха намерили в опустелия centra erotico, разположен в ъгловото крило. Видях как за секунди се смени изразът на лицата им, щом възбуждащите афродизиаци се смесиха в кръвта им с бенигнаторите; за последиците от тази химическа ескалация беше страшно дори да се помисли. Бях свидетел на побратимяване на футуролози с индианци ваксаджии, на обятия между тайни агенти и хотелски служители, на фратернизация между огромни тлъсти плъхове и котараци. Не стигаше това, ами полицейските кучета лижеха всички наред.

Уморих се от бавния ни вървеж — налагаше се да си пробиваме път през тълпата, при това вървях последен и носех половината от запаса кислородни бутилки. Гален, целуван по ръцете и краката, обожаван, задъхващ се от прегръдки и милувки, упорито си пробивах път напред, докато най-после чух тържествуващия вик на Стентър — бе намерил входа към канала! С последни сили отместихме тежкия капак и един след друг се спуснахме в бетонния кладенец. Професор Тротелрайнер се подхлъзна на едно от стъпалата на желязната стълба. Помогнах му да запази равновесие и го запитах така ли си е представял този конгрес. В отговор той се опита да ми целуне ръка, което веднага събуди моите подозрения, и наистина — оказа се, че кислородният му апарат се бе разместил и той бе успял да се нагълта със зареден с доброта въздух. Незабавно приложихме физически мъчения, дишане на чист кислород и четене на глас на доклада на Хаякава (по идея на Хаулер). След като дойде на себе си, за което свидетелстваше серията сочни ругатни, професорът продължи придвижването си напред.

Скоро слабата светлина на фенерчето освети мазните петна върху черната на цвят водна повърхност на канала — видът й много ни зарадва, понеже сега цели десет метра ни отделяха от повърхността на блюмбардирания град. Но какво беше учудването ни, когато открихме, че някой се беше сетил преди нас за това убежище. Върху бетонната плоча бе се настанила в пълен състав дирекцията на „Хилтън“, предвидливите мениджъри си бяха донесли надуваеми фотьойли от хотелския басейн, транзистори, кашони с уиски и швепс, както и богато снабден студен бюфет. Понеже те също ползваха кислородни апарати, и дума не можеше да става, че ще поискат да си поделят с нас каквото и да било. Но застрашителният ни вид и численото превъзходство успяха да ги убедят. След като постигнахме отчасти принудително, но все пак разбирателство, се заловихме да поглъщаме омарите — с тази непредвидена в програмата вечеря приключи първият ден на конгреса по футурология.

Уморени от бурните събития, ние се приготвихме за сън в доста спартански условия — предстоеше ни да спим върху тесен бетонен тротоар със следи от канализационното му предназначение. Затова на преден план изскочи проблемът за честното разпределение на надуваемите фотьойли, с които се беше подсигурила предвидливата дирекция на „Хилтън“. Те бяха шест, но за дванадесет души, защото шестчленното ръководство на хотела имаше намерение да сподели спалните места със своите секретарки, а ние — групата, предвождана от Стентър — бяхме двадесет души, в това число професорите Дрингенбаум, Хейзълтън и Тротелрайнер, журналисти и коментатори от телевизионната компания Си Би Ес, а също и двама присъединили се по пътя: никому неизвестен здравеняк с кожено яке и брич и малката Джо Колинс, лична сътрудничка на редактор от „Плейбой“. Стентър имаше намерение да се възползва от нейното химическо разкаяние и, както дочух, още по пътя се договаряше с нея за правото пръв да публикува мемоарите й. При повече от тридесет претенденти за шест фотьойла положението веднага стана напечено. Стояхме от двете страни на жадуваните спални места, гледайки се начумерено, което отчасти се дължеше на кислородните апарати. Някой предложи да ги свалим по сигнал всички едновременно. Ясно беше, че тогава, обладани от алтруизъм, бихме премахнали самия предмет на спора. Но никой не бързаше да осъществи това намерение. След дълги дебати стигнахме до компромис, като се съгласихме на жребий и сън на смени по три часа; за жребий послужиха красивите купончета за копулация, които някои от нас бяха запазили. На мен се падна да спя първа смяна с професор Тротелрайнер, много по-слаб и дори кокалест, отколкото бих искал, след като трябваше да споделям с него ложето (по-точно фотьойла) си. Втората смяна грубо прекъсна съня ни и започна да заема нашите затоплени места, а ние клекнахме до самия канал, с безпокойство проверявайки налягането на кислородните бутилки. Беше ясно, че кислородът ще свърши след няколко часа: перспективата да се окажем роби на добротата ни се струваше неизбежна и навяваше мрачни мисли. Знаейки, че вече съм вкусил от „блаженството“, колегите настойчиво ме заразпитваха за моите впечатления. Уверих ги, но без ентусиазъм, че не е чак толкова лошо. Налягаше ни сънливост; за да не паднем в канала, се завързахме кой с каквото може за желязната стълбичка под капандурата. Неспокойната ми дрямка бе прекъсната от ехото на взрив — по-силен от всички предишни. Огледах се в полумрака (за икономия всички фенерчета освен едно бяха загасени). Върху брега на канала изпълзяваха грамадни дебели плъхове. Учудващо беше, че се движеха един след друг и на задни лапи. Ощипах се — не, това не бе сън. Събудих професор Тротелрайнер и му посочих странната гледка. Той явно се видя в чудо какво да мисли. Плъховете се движеха по двойки и изобщо не ни обръщаха внимание; във всеки случай поне нямаха намерение да ни лижат, което професорът сметна за благоприятен симптом — по всяка вероятност въздухът беше чист.

Внимателно свалихме кислородните апарати. Двамата репортери вдясно от мен спяха като заклани; плъховете продължаваха да се разхождат на задни лапи, а ние с професора се разкихахме — толкова силно щипане усетихме в носовете си. Първоначално реших, че кихавицата се дължи на канализационните миризми, докато не забелязах първите коренчета. Наведох се към собствените си крака. Нямаше грешка. Малко по-надолу от колената пусках коренчета, а нагоре ставах все по-зелен. Дори ръцете ми се покриха с цветни пъпки. Те бързо се разтваряха, наедряваха, макар и белезникави, каквито са обикновено растенията в мазетата. Усещах — още малко и ще цъфна, и ще вържа. Исках да питам Тротелрайнер как си обяснява явлението, но се наложи да повиша глас, толкова силно шумяха листата му. Спящите също приличаха на подстриган жив плет, обсипан с лилави и алени цветове. Плъховете скубеха листенцата, приглаждаха с лапи мустачките си и растяха. „След малко ще можем да ги яхнем“ — помислих си аз. Като дърво жадувах за слънчева светлина. Като че ли много отдалече се чуваха ритмични гърмежи, нещо се ронеше от стените, бучеше, ехото се разнасяше по коридорите; станах червеникав, после златистожълт и накрая от мен започнаха да капят листа. „Какво, нима вече е есен — учудих се аз. — Толкова скоро?“.

Значи е време да се стягам за поход — изтръгнах корените си от земята и за всеки случай се ослушах. Точно така — чуваше се духова музика! Оседланият плъх (изключителен екземпляр дори за породист състезателен кон) обърна глава и ме погледна с тъжните очи на професор Тротелрайнер под провиснали клепачи. Сепнах се, обзет от внезапно съмнение: ако това е професорът във вид на плъх, не върви да го оседлавам, ако е само плъх с вида на професора, няма от какво да се стеснявам. Тръбата зовеше. Скочих върху гърба на огромния плъх и паднах в канала. Вонящата вана ме отрезви. Разтреперан от отвращение и яд се измъкнах на тротоара. Плъховете се отместиха неохотно. Продължаваха да се разхождат на два крака. „Точно така — мина ми през ума, — халюциногени! И ако аз се смятам за дърво, защо те да не се смятат за хора?“. Слепешката търсех кислородния апарат — по-бързо да си го сложа! След като го напипах, надянах маската на лицето си, но въпреки това дишах с тревога — как можех да бъда сигурен истински апарат ли е това или само фантом?

В мазето изведнъж стана по-светло. Вдигнах глава и видях отворената капандура, а в нея — сержант от американската армия с протегната към мен ръка:

— По-бързо! — изрева той. — По-бързо!

— Какво, хеликоптерите ли пристигнаха? — скочих аз.

— Качвай се, не се бави! — припираше той.

Останалите също наскачаха. Покатерих се по стълбичката.

— Най-после! — сумтеше под мен Стентър.

Навън беше светло от пожара. Огледах се наоколо — никакви хеликоптери, само неколцина войници с бойни шлемове и ремъци на парашутисти ни подаваха някакви раници.

— Какво е това? — с недоумение попитах аз.

— По-живо, по-живо! — пришпори ме сержантът.

Войниците започнаха да ми навличат една от раниците. „Халюцинация“ — казах си.

— Нищо подобно — обади се сержантът, — това е десантна екипировка, нашите индивидуални миниракети. Резервоарът на горивото е вътре. Хвани това — той ми пъхна в ръката някаква ръчка, а застаналият зад мен войник ми затегна колана. — Хайде!

Сержантът ме шляпна по рамото и натисна някакво копче на раницата ми. Чу се рязко, продължително свистене; пара или може би бял дим, който напираше от отвора на раницата, обви краката ми и аз излетях във въздуха като перце.

— Няма да се справя с управлението! — извиках, издигайки се като свещ към черното небе, в което проблясваше страхотно зарево.

— Ще се справиш! Азимутът е по По-ляр-на-та звез-да! — викаше отдолу сержантът.

Погледнах натам. Тъкмо прелитах над гигантска грамада развалини, която до неотдавна беше хотел „Хилтън“. Край нея се виждаше малка групичка хора, по-нататък като огромен пръстен се издигаха кървавочервените езици на пламъците; върху техния фон се появи кръгло петънце — с отворен чадър стартираше професор Тротелрайнер.

Опипах се, за да проверя здрави ли са ремъците. Раницата бълбукаше, бумтеше и свистеше, парата от отвора все по-силно ми обгаряше прасците; присвих крака докрай, но загубих устойчивост и почти се мятах из въздуха като голям бръмбар. После вероятно съм издърпал ръчката, с което съм променил посоката на газовата струя, защото внезапно преминах на хоризонтален курс. Беше ми доста приятно и щеше да бъде още по-хубаво, ако знаех поне накъде летя. Въртях ръчката и същевременно се опитвах да обгърна с поглед цялата околност под мен.

На фона на пожара чернееха назъбените руини на сградите. Видях светлосини, червени и зелени огнени нишки, които се издигаха към мен откъм земята, нещо свирна покрай ушите ми и разбрах, че по моя милост се стреля! Хайде, по-бързо, по-бързо! Натиснах ръчката. Раницата издаде хрипкав звук, изпухтя като повреден локомотив, обля с гореща пара краката ми и така ме тласна, че се превъртях и полетях в черното като катран пространство. Вятърът свиреше в ушите ми, усещах как от джобовете ми изпадат ножчето, портфейлът и други дреболии, опитах се да плонжирам след тях, но ги изгубих от погледа си. Бях съвсем сам под спокойните звезди и все така с шум, съскане и бучене продължавах да летя. Мъчех се да намеря Полярната звезда, за да коригирам курса; когато най-после успях, раницата сякаш изпусна последния си дъх и аз се понесох надолу с все по-голяма бързина. За щастие почти над земята — вече различавах през мъглата лентата на някакво шосе, силуетите на дървета, сивкави покриви — тя избълва още една порция пара, благодарение на което падането ми се забави и аз доста меко кацнах на тревата.

Някой лежеше недалеч в рова и стенеше. „Странно — помислих си аз, — дали това не е професорът?“. И наистина беше той. Помогнах му да стане. Той опипа цялото си тяло, като се оплакваше, че си е загубил очилата. Иначе нищо му нямаше. Помоли да му помогна да си свали раницата, след което приклекна върху нея и измъкна от страничния й джоб някакви стоманени тръбички и колело.

— А сега вашата…

От моята раница той също измъкна едно колело, измайстори нещо и викна:

— Хайде, качваме се! Да тръгваме!

— Какво е това? Накъде? — попитах все още зашеметен.

— Това е тандем. Към Вашингтон — лаконично отговори професорът с крак върху педала.

— Халюцинация! — не издържах аз.

— Ами! — възмути се Тротелрайнер. — Обикновена парашутна екипировка.

— Добре де, но откъде знаете всичко това? — запитах, намествайки се на задната седалка.

Професорът се оттласна и ние потеглихме — отначало по тревата, после по асфалта.

— Работя за USAF44 — извика той, като енергично въртеше педалите.

Доколкото си спомням, от Вашингтон ни деляха Перу и Мексико, да не говорим за Панама.

— С велосипед няма да стигнем! — завиках срещу вятъра.

— Само до сборния пункт! — отвърна професорът.

Нима не беше обикновен футуролог, за какъвто се бе представял? В каква ли история се забърквах… И какво ще търся във Вашингтон? Натиснах спирачката.

— Какво правите? Въртете педалите! — смъмри ме строго Тротелрайнер, приведен над кормилото.

— Не! Спираме. Слизам! — решително възразих аз.

Тандемът залитна встрани и забави ход. Професорът, опрял крак в земята, ми показа с подигравателен жест обкръжаващия ни мрак.

— Както искате. Бог да ви е на помощ! И потегли.

— Благодаря за грижите! — подвикнах, загледан след него, червената светлинка на задния отражател изчезна в тъмнината и аз, напълно объркан, седнах до пътеуказателя, за да обмисля положението си. Нещо ме бодеше над коляното. Машинално протегнах ръка, напипах някакви клонки и започнах да ги кърша. Заболя ме. „Ако това са мои израстъци — рекох си, — то без съмнение все още халюцинирам!“. Тъкмо се наведох да проверя и нещо ме заслепи. Откъм завоя блеснаха сребърни фарове, огромна сянка на кола спря наблизо, отвори се врата. На арматурното табло светеха зелени, златисти и сини сигнални лампички, в матовата светлина се виждаха женски нозе в найлонови чорапи и обувчици от змийска кожа, застинали върху педалите. Тъмно лице с яркочервени устни се наведе към мен, брилянтите върху пръстите, които държаха волана, проблеснаха.

— Да ви откарам ли?

Качих се. Бях толкова учуден, че дори забравих за своите клонки. Незабележимо прокарах длан по краката си — сториха ми се магарешки бодли.

— Какво, вече? — разнесе се нисък чувствен глас.

— Какво „вече“? — смутено попитах аз.

Жената присви рамене. Мощният автомобил потегли рязко, тя натисна някакъв бутон — стана тъмно, а пред нас се носеше осветената част от пътното платно; изпод таблото се чу ведра мелодия. „Странно — размишлявах трескаво. — Нещо не е наред. Нито ръка, нито крак. Е, вярно, не бяха клонки, а магарешки бодли, но все пак, все пак!“

Вгледах се по-внимателно в непознатата. Несъмнено беше прекрасна със своята съблазнителна, демонична и същевременно нежна красота. Но вместо пола имаше някакви пера. Щраусови? Или халюцинирах?… От друга страна, сегашната женска мода… Чудех се какво да мисля. Шосето беше безлюдно; летяхме така, че стрелката на скоростомера стигаше почти до края на скалата. Изведнъж нечия ръка се заби отзад в косата ми. Изтръпнах. Пръсти с остри нокти ме дращеха по тила — по-скоро закачливо, отколкото болезнено.

— Кой е? Какво става? — опитах се да се освободя. Но не можех да помръдна главата си. — Пуснете ме, моля ви!

Отпред се показаха светлини, някаква голяма къща, пътната настилка изхрущя под гумите, колата направи остър завой, залепи се до бордюра и спря.

Ръката, която все още, ме държеше за косата, бе на друга жена, облечена в черно — бледа, стройна, с тъмни очила. Вратата на колата се отвори.

— Къде сме? — попитах.

Те се наведоха мълчаливо към мен — първата започна да ме избутва от колата, а втората, застанала вече на тротоара, ме дърпаше навън. Измъкнах се. В къщата цареше веселие, чувах музика и пиянски викове; осветяван от прозореца, фонтанът се обагряше ту в жълто, ту в пурпурно. Моите спътнички ме хванаха здраво под ръка.

— Но аз нямам време — промърморих.

Не обърнаха никакво внимание на думите ми. Черната се наведе, усетих горещия й дъх в ухото си:

— Ху!

— Моля?

Бяхме вече пред входната врата, когато те прихнаха да се смеят — тоест не просто се смееха, а ми се присмиваха. Всичко в тях ме отблъскваше, при това те все повече се смаляваха. Присядаха? Не — краката им се покриваха с пера. „Аха — казах си с облекчение, — все пак халюцинация!“.

— Каква ти халюцинация, тутльо! — разсмя се непознатата с очилата. Вдигна обшитата с черни бисери чантичка и ме фрасна по темето. Изкрещях от болка.

— Я го вижте този халюцинат! — викна другата.

Страшен удар се стовари на същото място. Паднах, прикрил с ръце главата си. С чадър в ръка над мен се бе навел професор Тротелрайнер. Лежах на тротоара до канала. Плъховете продължаваха да се движат по двойки.

— Къде, къде ви боли? — настойчиво попита професорът. — Тук?

— Не, тук… — посочих му подутото си теме.

Той хвана чадъра за горния край и ме халоса по болното място.

— Помощ! — извиках аз. — Моля ви, престанете! Защо…

— Точно в това е спасението! — безжалостно отговори футурологът. — За съжаление, нямам под ръка друга противоотрова!

— Поне не с дръжката, за Бога!

— Така е по-сигурно.

Той ме удари още веднъж, извърна се и повика някого. Затворих очи. Главата ме болеше непоносимо. Нещо ме разтърси — професорът и мъжагата с коженото яке подхванаха мишниците и колената ми и ме понесоха нанякъде.

— Къде? — закрещях аз.

От вибриращия таван се ронеха камъчета, усещах, че моите носачи стъпват по някаква тънка дъска или мостче, и треперех да не се подхлъзнат.

— Накъде сте ме понесли? — тихо попитах аз.

Никой не отговори. Във въздуха се носеше непрестанно бучене. Стана светло от пожара; ние бяхме вече на повърхността, някакви униформени хващаха един след друг всички, които се измъкваха от канализационния отвор, и твърде грубо ги хвърляха през отворените врати — мернаха ми се огромни, покрити с лак бели букви „USArmy Copter 1 109 849“ и се строполих на носилката. Професор Тротелрайнер подаде главата си в хеликоптера.

— Извинявайте, Тихи! — крещеше той. — Хиляди извинения! Необходимо беше!

Човекът зад него му издърпа чадъра, два пъти на кръст цапардоса професора по темето и така го блъсна, че футурологът със стон падна между нас. Междувременно перките се раздвижиха, моторите забръмчаха и хеликоптерът величествено се издигна във въздуха. Професорът се намести до моята носилка, като внимателно разтриваше темето си. Не мога да не призная — въпреки че разбирах самарянството на неговото поведение, със задоволство наблюдавах как му израства грамадна цицина.

— Къде отиваме?

— На конгрес — отвърна Тротелрайнер, като все още се мръщеше от болка.

— Тоест… как така на конгрес? Нали конгресът свърши?

— Намеса на Вашингтон — лаконично обясни той. — Ще продължим заседанията.

— Къде?

— В Бъркли.

— В университета?

— Да. Може би имате някакъв нож или поне джобно ножче?

— Не.

Хеликоптерът се затресе. Пламъци сякаш разпориха кабината и ние изхвърчахме от нея в безкрайната тъмнина. После дълго се мъчих. Струваше ми се, че чувам стенещи гласове на сирени, някой разряза облеклото ми с нож, на няколко пъти губех съзнание и отново идвах на себе си. Тресеше ме треската и лошият път — над главата си виждах матовобелия таван на линейка. До мен лежеше нещо продълговато, което приличаше на бинтована мумия; по привързания към нея чадър познах професор Тротелрайнер. „Жив съм — мина ми през ума. — Все пак сме се разминали със смъртта. Какво щастие.“ Изведнъж колата се наклони с пронизителен писък на гумите, преобърна се, ламарината на каросерията се разцепи с гръм и трясък и пламна. „Какво, пак ли?“ — проблесна мимолетна мисъл, преди да потъна в безсъзнание. Когато отворих очи, видях над себе си стъклен купол; някакви хора в бели халати, с маски на лицата и с ръце, вдигнати в благославящ жест, си говореха полушепнешком.

— Да, това беше Тихи — дочух аз. — Тук, в буркана. Не, не, само мозъка. Останалото за нищо не става. Давайте му засега наркоза.

Обвит с памук никелов диск ми отнемаше възможността да се огледам наоколо. Исках да изкрещя, да викам за помощ, но като се нагълтах с парещия газ, потънах в небитието. Когато дойдох на себе си, не можех да отворя очи, не бях в състояние да помръдна нито ръка, нито крак, досущ като парализиран. И все пак не прекратих тези опити, независимо от болките по цялото тяло.

— Успокойте се! Не се движете, моля ви! — чух приятен мелодичен глас.

— А? Къде съм? Какво ми е… — промълвих. Усещах, че и устата, и лицето ми са съвсем чужди.

— В санаториум сте. Всичко е наред. Бъдете спокоен. Сега ще ви нахраним…

„Та аз нямам с какво…“ — исках да отговоря. Дочу се подрънкване на ножица. Марлята падаше на големи късове от моето ново лице. Стана по-светло. Двама високи санитари внимателно, но здраво ме хванаха под мишниците и ме изправиха на крака. Учудих се на ръста им. Сложиха ме да седна в инвалидна количка. Пред мен изпускаше пара апетитен наглед бульон. Машинално посегнах за лъжица и забелязах, че взелата я ръка е малка и черна като абаносово дърво. Доближих я до очите си. Съдейки по факта, че я движех съвсем свободно, можех да направя заключението — ръката беше моя. Но колко се е променила! В желанието си да разбера каква е работата аз се приповдигнах и неволно погледнах към огледалото на отсрещната стена. В него се отразяваше инвалидна количка с млада хубавичка негърка в пижама, цялата бинтована, с изумен израз на лицето. Докоснах носа си. Отражението в огледалото направи същото. Тогава заопипвах лицето си, врата, стигнах до бюста и уплашено извиках — с чужд, тънък гласец:

— Боже, мили!

Медицинската сестра смъмри някого, че не е закрил огледалото. След това се обърна към мен:

— Вие сте Ийон Тихи, нали?

— Ами да. Тоест — да! Да!!! Но какво означава това? Ей онова момиче, негърката?

— Трансплантация. Нямахме друг изход. Ставаше дума за спасяването ви, за спасяването на вашия живот, тоест на вашия мозък! — Сестрата говореше отривисто, но достатъчно ясно, като ме държеше за ръцете.

Затворих очи. После отново ги отворих. Прилоша ми. Влезе някакъв хирург, лицето му изразяваше безкрайно възмущение.

— Какво е това безобразие! — ревна той. — Само шок му липсва!

— Вече е в шок! — съобщи сестрата. — Симсън е виновен, господин професоре. Няколко пъти му казвах да закрие огледалото!

— В шок ли е? Какво чакате тогава? В операционната! — заповяда професорът.

— Не! Стига вече! — изкрещях аз.

Никой не обърна внимание на момичешките ми писъци. Бяло платно покри очите и лицето ми. Направих опит да се измъкна — напразно. Чувах и усещах как гумените колелца на леглото се плъзгат по плочките на пода. Разнесе се ужасен взрив и трясък на счупени стъкла. Пламъци и гърмежи изпълниха болничния коридор.

— Бунт! Бунт! — дереше се някой, стъклата скърцаха под обувките на бягащите хора, исках да се освободя от притесняващото ме платно, но не можех. Усетих силна болка в хълбока и загубих съзнание.

Дойдох на себе си, потънал в някакъв кисел. Беше червен на цвят и недостатъчно сладък. Лежах по корем, отгоре ме притискаше нещо голямо и доста меко. Отместих го. Оказа се дюшек. Остри парчета от тухла болезнено се впиваха в колената ми и в кожата на дланите. Като плюех семките на ягодките от кисела и някакви песъчинки, аз се надигнах. Болничната стая бе като след бомбена експлозия. Дограмата беше изкъртена, тук-таме блестяха оцелели парчета стъкло. Мрежата на преобърнатия креват беше покрита със сажди. До себе си видях оплескан с кисел голям лист хартия. Взех и зачетох…

Тук текстът прекъсваше. Едва сега забелязах, че отгоре някой беше изписал с печатни букви „ИЙОН ТИХИ. Опер. 6, 7 и 8. КОМПЛЕКТ“. Хартията в ръцете ми затрепери. Боже мой, какво ли е останало от мен? Не се осмелявах да погледна дори собствения си пръст. Външната страна на дланта ми беше обрасла с дебели червеникави косъмчета. Втресе ме. Станах, като се опирах на стената; виеше ми се свят. Добре, че поне бюст нямах. Беше тихо. Навън чуруликаше някаква птичка. Намерила време да чурулика! КОМПЛЕКТ. Какво значи КОМПЛЕКТ? Кой съм аз? Ийон Тихи. В това бях сигурен. Следователно? Отначало опипах краката. И двата бяха налице, само че криви — хиксобразни. Коремът — прекалено голям. Пръстът ми потъна в пъпа като в кладенец. Дебели пластове мазнина… бррр! Какво се е случило с мен? Аха, хеликоптерът. Свалили са го. „Бърза помощ“. Мина, а може би граната. После аз — онази малка негърка, след това бунтът в коридора, пак гранати? Излиза, че нея също, бедничката?… И отново… Но какво означават тези развалини и боклуци?

— Ей! — извиках аз. — Има ли някой тук?

Стъписах се. Притежавах великолепен глас — истински оперен бас, чак ехо се разнесе из стаята. Много ми се искаше да се погледна в огледалото, но ме беше страх. Доближих ръка до бузата си. Милостиви Боже! Дебели, сплъстени косми… Като наведох малко глава видях рошава, дори рунтава червеникава брада, която покриваше пижамата до средата на гърдите. Ахенобарбус! Червенобрад! Е, мога да се обръсна… Погледнах към терасата. Птичката продължаваше да чурулика — кретенка. Тополи, смокинови дървета, храсти — какво е това? Градина. На щатската болница?… На пейката седеше някой, навил крачолите на пижамата си, и се печеше на слънце.

— Ало! — извиках аз.

Той се обърна. Видях до болка познато лице. Замигах. Та това е моето… това съм аз самият! С три скока се озовах навън. Дишайки тежко, се вглеждах в собствения си облик. Нямаше съмнение — той бях аз!

— Защо сте се вторачили така в мен? — обади се онзи колебливо с моя глас.

— Какво означава „в мен“ — промълвих с мъка. — Кой сте вие? Кой ви е дал правото…

— Аха! Вие сте!

Той стана.

— Аз съм професор Тротелрайнер.

— Но защо… за Бога, защо… кой…

— Нямам никакво участие — сериозно каза професорът. Моите устни трепнаха. — Нахлуха онези, как ги казваха — йипитата. Бунтарите. Гранатата… Сметнаха, че състоянието ви е безнадеждно, моето също. Лежах до вас, в съседната болнична стая.

— Как така „безнадеждно“! — изкикотих се аз. — Нали виждам… да не съм сляп! Как можахте!

— Кълна ви се, бях в безсъзнание! Доктор Фишер, главният хирург, всичко ми обясни: отначало взимали добре запазени органи и тела, а когато дошъл моят ред, останали само отпадъци, затова…

— Как смеете! Не стига, че сте си присвоили моето тяло, а отгоре на всичко се подигравате с него!

— Не се подигравам, само повтарям думите на доктор Фишер! Отначало това — забоде пръст в гърдите си — го сметнали за непригодно, но после, поради липса на по-добро, решили да го реанимират. По това време вече сте били трансплантиран…

— Аз? Трансплантиран…

— Ами да. Вашият мозък.

— Но кой е този? Тоест кой е бил? — посочих себе си.

— Един от онези бунтари. Някакъв техен главатар. Не умеел да борави с взривното устройство и бил улучен от шрапнел в главата, така чух. И ето… — Тротелрайнер повдигна моите рамене.

Призля ми. В това тяло се чувствах отвратително, не знаех как да се отнасям с него. Гадеше ми се от него. Дебели квадратни нокти — и ни най-малки признаци на интелигентност.

— Какво по-нататък? — прошепнах аз, сядайки до професора. Краката ми бяха омекнали. — Да имате огледалце?

Той извади от джоба си. Бързо го сграбчих и съзрях огромно насинено око, гърбест нос, гнили зъби, двойна брадичка. Долната част на лицето тънеше в червеникавата брада. Връщайки огледалцето, забелязах, че професорът отново протегна крака срещу слънцето. Искаше ми се да го предупредя, че кожата ми е извънредно чувствителна, но стиснах устни. Ще изгори до мехури — негова си работа; сега поне тази грижа не е моя.

— Накъде да вървя? — запитах с разстроен глас.

Тротелрайнер се оживи. Неговите (неговите?!) умни очи със съчувствие се спряха на моето (моето?!) лице.

— Не ви съветвам да ходите където и да било! Оня тип е търсен от щатската полиция и ФБР заради серия атентати. На всеки ъгъл има обяви за издирване, заповядано е да се стреля без предупреждение!

Изтръпнах. Само това ми липсваше. Боже мой, все пак всичко сигурно е халюцинация…

— Хайде и вие сега! — живо възрази Тротелрайнер. — Действителност, драги, истинска действителност!

— Защо болницата е безлюдна?

— Не знаете ли? А, вярно, нали бяхте в безсъзнание… Има стачка.

— На лекарите?

— Да. На целия персонал. Екстремистите отвлякоха доктор Фишер. В замяна държат да им бъдете предаден вие.

— Да бъда предаден аз!

— Ами да, нали не знаят, че вие, така да се каже, вече не сте вие, а Ийон Тихи…

Главата ме цепеше.

— Ще се самоубия! — заявих с прегракнал глас.

— Не ви съветвам. Искате отново да ви трансплантират, така ли?

Размишлявах трескаво: как да разбера това халюцинация ли е, или не.

— Ами ако… — казах аз, ставайки.

— Какво?

— Ако се представя за вас? Какво ще кажете?

— За… кого? Да не сте полудели?

Измерих го с поглед, стегнах се, скочих и… паднах в канала. Едва не се задавих от черната воняща тиня, но какво облекчение изпитах! Излязох на брега; имаше по-малко плъхове — изглежда, бяха се разбягали. Останали бяха само четири. Играеха бридж до краката на потъналия в здрав сън Тротелрайнер, с неговите карти. Ужасих се. Дори ако се вземе под внимание небивалата концентрация на халюциногени, възможно ли е плъховете наистина да играят бридж? Надзърнах в картите на най-дебелия от тях. Хвърляше ги без всякакъв ред. Какъв ти бридж! Нищо подобно… Въздъхнах облекчено.

За всеки случай, твърдо реших да не се отделям нито крачка от канала — другите варианти за спасение вече бяха ми омръзнали, поне в близко бъдеще. Отначало нека дадат гаранции, иначе пак Бог знае какво ще ми се привиди. Опипах лицето си. Нито брада, нито кислороден апарат. Къде бе изчезнал пък той?

— Ако става дума за мен — произнесе професор Тротелрайнер, без да отваря очи, — аз съм порядъчно момиче и се надявам, че ще се държите прилично.

Доближи ръка до ухото си, сякаш внимателно се вслушваше в отговора, след което добави:

— Не, това не е уловка от моя страна, не е демонстрация на мнима невинност с цел да се разпали вашето преситено сладострастие, а чиста истина. Не ме докосвайте, иначе ще бъда принудена да сложа край на живота си.

„Аха — казах си, май че и този трябва да се изкъпе в канала!“

След като се поуспокоих, продължих да слушам — халюцинациите на професора според мен доказваха, че поне съм в пълно съзнание.

— Мога да попея, защо да не попея — произнесе междувременно той. — Една скромна песничка с нищо не задължава. Ще ми акомпанирате ли?

Може би просто говореше насън; но в такъв случай отново нещо не бе ясно. Да го възседна за проба? Можех да скоча в канала и без неговото посредничество.

— Днес гласът ми е спаднал. Пък и мама ме чака. Не ме изпращайте! — категорично заяви Тротелрайнер.

Станах и осветих наоколо с фенерчето. Плъховете бяха изчезнали. Група швейцарски футуролози хъркаха дълбоко покрай самата стена. До тях в надуваеми фотьойли лежаха репортерите, смесени с администрацията на „Хилтън“. Наоколо се търкаляха оглозгани пилешки кокали и кутии от бира. „Ако това е халюцинация, то тя е твърде реалистична“ — казах си аз. И все пак ми се искаше да се убедя в противното. Наистина, по-добре е да се върна в окончателната, безвъзвратната действителност. Интересно, какво ставаше там горе сега?

Взривовете от бомбите, или блюмбите, бяха редки и приглушени. Някъде наблизо се чу силен плясък. Върху черната вода на канала се показа изкривеното лице на Тротелрайнер. Подадох му ръка. Той излезе на брега и се отърси от тинята.

— Сънувах идиотски сън…

— Момински, нали? — без да искам казах аз.

— По дяволите! Значи все още халюцинирам?!

— Защо мислите така?

— Само при халюцинация другите знаят какво виждаме насън.

— Вие просто говорехте насън — обясних аз. — Професоре, нали сте специалист по тази част, няма ли сигурен начин да се различи реалността от халюцинацията?

— Винаги нося със себе си отрезвин. Наистина опаковката се е овлажнила, но хапчетата са цели. Прекъсва всякакви състояния на умопомрачение, а така също транс, призрачни и кошмарни видения. Искате ли?

— Възможно е вашият препарат да действа — ухилих се аз, — но едва ли действа илюзията за него.

— Ако халюцинираме, ще дойдем на себе си; ако ли не, абсолютно нищо няма да се случи — увери ме професорът и сложи в устата си бледорозовата таблетка.

Аз също извадих хапче от мократа торбичка, която той ми подаде. Търкулна се по езика чак до гърлото.

Над нас хлопна капакът на капандурата и една глава в парашутен шлем изрева:

— Бързо нагоре! Хайде, бързо, ставай!

— Хеликоптери или миниракети? — многозначително попитах аз. — Що се отнася до мен, господин сержант, махайте се оттук!

И седнах до стената със скръстени ръце.

— Да не е полудял? — делово запита сержантът професора, който вече се катереше по стълбичката. Наоколо се разшаваха. Стентър се опита да ме повдигне, но аз отблъснах ръката му.

— Тук ли предпочитате да останете? Моля…

— Не, не така: „Бог да ви е на помощ!“ — поправих го аз.

Един след друг те изчезваха през отворената капандура на канала; виждах огнени отблясъци, чувах заповеди, по приглушеното свистене се досещах, че пускат поредната летяща раница. „Странно — мислех си. — Какво ли означава това? Да не би да халюцинирам вместо тях! Per procura45? И какво, да стърча тук до Страшния съд?“

Въпреки това не помръднах. Капакът се затвори с трясък, останах сам. Отразявайки се от тавана, светлината на фенерчето, забравено върху бетона, слабо осветяваше наоколо. Минаха два плъха с преплетени опашки. „Това означава нещо — казах си аз, — но все пак по-добре ще е да не се задълбочавам.“

Откъм канала се дочуха плясъци. „Аха-аха — промърморих под носа си, — чий ли ред е сега?“ Лепкавата повърхност на водата се разтвори — показаха се лъскавочерните силуети на петима водолази с очила, кислородни апарати и оръжие в ръце. Един след друг те се качиха на тротоара и се насочиха към моя милост, като шляпаха ужасяващо с жабешките плавници на краката си.

— Habla usted espanol46? — обърна се към мен първият от тях, след като свали маската от главата си. Беше мургав и с мустачки.

— Не — отвърнах. — Но вие сигурно говорите английски, нали?

— Някакъв нахален гринго — подметна мустакатият на втория.

Като по заповед всички свалиха маските и ме взеха на мушка.

— Да вляза ли в канала? — запитах с готовност.

— До стената! Горе ръцете, по-високо!

Дулото опря в ребрата ми. Отбелязах наум, че халюцинацията беше доста точна — дори автоматите им бяха завити в полиетилен, за да не се овлажнят.

— Тук е имало и други — каза мустакатият на якия брюнет, който се опитваше да запали цигара. Изглежда беше най-главният между тях. Осветиха цялото ни свърталище и започнаха да ритат шумно опразнените консервени кутии и да преобръщат надуваемите фотьойли; накрая офицерът запита:

— Оръжие?

— Претърсих го, господин капитан. Няма.

— Може ли да си сваля ръцете? — попитах аз, опрян все така на стената. — Изтръпнаха вече.

— Ъхъ — кимна офицерът, изпускайки дим през ноздрите си. — Не! Чакай! — добави внезапно.

Приближи към мен, като поклащаше бедра. На — колана му висеше цяла връзка златни пръстени. „Безкрайно реалистично“ — помислих си аз.

— Къде са останалите — запита той.

— Мен ли питате? Изхалюцинираха през капандурата. Та вие го знаете.

— Ненормален е, господин капитан. По-добре да не се мъчи — каза мустакатият и свали предпазителя, без да маха полиетиленовата обвивка.

— Не така — спря го офицерът. — Ще пробиеш полиетилена, глупако, и къде ще намериш друг? С нож.

— Разрешете да се намеся, все пак бих предпочел куршум — казах аз, като свалих малко ръцете си.

— Кой има нож?

Започнаха да търсят. „Разбира се, няма да имат нож! — разсъждавах трескаво. — Иначе всичко ще свърши много бързо.“ Офицерът хвърли угарката на бетонния тротоар и я загаси с края на плавника, изплю се и заповяда:

— Убийте го. Да тръгваме.

— Да, много ви моля! — бързо се съгласих аз.

Заинтригувани, те приближиха към мен.

— За оня свят ли си се разбързал, гринго? Я го вижте, прасето, как си го проси! Да му отрежем само пръстите и носа, а? — подхвърляха си един през друг.

— Не, не! Моля ви, веднага, господа! Безмилостно, смело! — насърчавах ги аз.

— Под водата! — изкомандва офицерът.

Те отново си сложиха маските, капитанът откопча външния си колан, извади от вътрешния джоб плосък револвер, духна в цевта, подхвърли оръжието като каубой в лош филм и стреля в гърба ми. Нетърпима болка прониза гръдния ми кош. Започнах да се свличам по стената; той ме сграбчи отзад за врата, обърна ме с лице нагоре и стреля пак толкова отблизо, че огънчето на изстрела ме ослепи. Не чух гърмежа, понеже загубих съзнание. После настъпи пълна тъмнина, дълго време се задъхвах, нещо ме дърпаше и подхвърляше. „Дано не е линейка, или хеликоптер“ — мислех си; обкръжаващият ме мрак стана още по-плътен, накрая и тази тъмнина се стопи, та съвсем нищо не остана.

Когато отворих очи, разбрах, че седя на чисто застлано легло, в стая с малък прозорец, чиито стъкла бяха боядисани с бял лак; гледах към вратата, сякаш очаквах някого. Понятие нямах къде се намирам и как съм се озовал тук. Краката ми бяха обути с плоски чехли, а аз бях в раирана пижама. „Добре поне, че става нещо ново — мина ми през ума, — макар да не се очертава нищо особено.“ Вратата се отвори. Обкръжен от млади хора в престилки, влезе набит брадат мъж с очила в златни рамки, чиято прошарена коса стърчеше като на таралеж. В ръката си държеше гумено чукче.

— Интересен случай — каза той. — Много интересен, колеги. Преди четири месеца този пациент е получил отравяне с доста голяма доза халюциногени. Действието им отдавна е престанало, но той не може да повярва и продължава да смята всичко наоколо за халюцинация. В своята аберация стигнал дотам, че сам молел войниците на генерал Диас, които се измъквали по каналите от завзетия дворец, да го разстрелят, защото се надявал, че смъртта ще се окаже всъщност пробуждане от илюзиите. Успяхме да го спасим благодарение на три много сложни операции — от сърдечните камери извадихме два куршума, а той продължаваше да халюцинира.

— Да не е шизофреник? — чу се тънкото гласче на нисичка студентка, която не можеше да се промуши през обръча от свои колеги и се повдигна на пръсти зад гърбовете им, за да ме види.

— Не. Това е разновидност на реактивна психоза, без съмнение свързана с прилагането на онези фатални средства. Съвсем безнадежден случай. Толкова безнадежден, че решихме да подложим пациента на витрификация.

— Наистина ли? Господин професоре! — студентката не можеше да си намери място от любопитство.

— Да. Както ви е известно, безнадеждните случаи вече могат да бъдат замразявани в течен азот за период от 40 до 70 години. Пациентът се вкарва в херметичен контейнер — подобен на камерата на Дювър, прилага се подробна история на болестта; в зависимост от новите открития и прогреса на медицината, в подземията, където се съхраняват замразените, се извършва инвентаризация и всеки, на когото вече може да се помогне, се възкресява.

— Кажете, съгласен ли сте да ви замразят? — попита студентката, като подаде глава между двама високи нейни колеги. Очите й горяха от научна любознателност.

— С привидения не разговарям — отсякох аз. — Мога да кажа само, че вашето име е Халюцина.

Преди вратата да се затвори, успях да чуя гласа й: „Леден сън! Витрификация! Та това е пътуване във времето, колко романтично!“ Не споделях мнението и, но какво друго ми оставаше, освен да се подчиня на илюзорната действителност? На следващия ден вечерта двама санитари ме закараха в операционната — там имаше стъклена вана, над която се издигаше ледена пара, от чийто смразяващ полъх дъхът спираше. Направиха ми много инжекции, поставиха ме на операционната маса и през една тръбичка ме напоиха със сладникава прозрачна течност — глицерин, както ми обясни старшият санитар. Той се отнасяше добре с мен. Наричах го Халюциан. Когато Заспивах, се наведе, за да извика още веднъж в ухото ми: „Щастливо пробуждане!“

Не можех нито да му отговоря, нито дори пръста си да помръдна. През цялото време — седмици наред! — се бях опасявал, че ще избързат и ще ме хвърлят във ваната, преди да съм загубил съзнание. Изглежда, наистина избързаха — последният звук, достигнал до ушите ми от този свят, беше плясъкът, с който моето тяло потъна в течния азот. Неприятен звук.

Нищо.

Нищо.

Нищо, ама съвсем нищо.

Стори ми се, че нещо, но къде ти. Нищо.

Нищо няма — и мене ме няма.

Още колко време? Нищо.

Като че ли има нещо, но не е сигурно. Трябва да се съсредоточа.

Има нещо, но е съвсем малко. При други обстоятелства бих сметнал, че няма нищо.

Ледници, бели и небесносини. Всичко е от лед. Аз също.

Красиви са тези ледници, само да не беше така дяволски студено.

Ледени иглички и снежни кристалчета. Арктика. Ледени късчета в устата. Мозъкът в костите? Какъв ти мозък — чист, прозрачен лед. Студен и твърд.

Парче лед — това съм аз. Но какво значи „аз“? Там е въпросът.

Никога не ми е било толкова студено. Добре поне, че не знам какво значи „ми“. На мен? Тоест на кого? На ледника? Нима айсбергът има ноздри?

Аз съм зимен карфиол под лъчите на слънцето. Пролет! Всичко вече се топи. Особено аз. В устата — ледена висулка или език.

Език е все пак. Измъчват ме, преобръщат, разкършват, разтриват и дори като че ли ме бият. Покрит съм с полиетилен, над мен — лампи. Ето откъде ми е хрумнало сравнението с парников карфиол. Бълнувал съм, изглежда. Бяло, наоколо всичко е бяло, на това са стени, а не сняг.

Размразиха ме. В знак на благодарност реших да водя дневник — от мига, когато ще мога да държа писалка с вкочанената си ръка. Все още ми се привиждат ледени дъги и сини проблясъци. Адски студ, но сега вече сигурно ще се стопля.

27.VII. Казват, че са ме реанимирали цели три седмици. Имало някакви трудности. Седя на леглото и пиша. Денем разполагам с голяма стая, вечер — с малка. За мен се грижат хубави млади жени със сребристи маски. Някои са без гърди. Или виждам двойно, или главният лекар наистина има две глави. Храната е съвсем обикновено: грис, щрудел, мляко, овесени ядки, бифтек. Лукът е леко прегорял. Ледници вече съзерцавам само насън, но с ужасяващо постоянство. Замръзвам, покривам се със скреж, вледенявам се, оснежен и скърцащ от вечер до сутрин. Не помагат нито грейки, нито компреси. Най-добре действа спиртът преди лягане.

28.VII. Жените без гърди са студенти. Няма как да различиш двата пола. Всички са високи, красиви, вечно усмихнати. Нямам сили, капризен съм като дете, всичко ме дразни. Днес след инжекцията забих игла в задника на старшата сестра, а тя продължи да ми се усмихва. От време на време като че ли плавам върху къс лед, тоест на леглото. На тавата като върху екран се появяват зайчета, мравки, калинки, червейчета и бръмбарчета. Защо ли? Получавам вестник за деца. Грешка?

29.VII. Бързо се уморявам. Но вече знам, че преди, тоест в началото на реанимацията, съм бълнувал. Било нормално, казват. Пришълците отпреди няколко десетилетия биват приспособявани постепенно към новия живот. Както става при водолазите — излизат от дълбочините на морската бездна на етапи. Точно така и размразенеца (първата нова дума, която научих) го въвеждат постепенно в непознатия свят. Сега е 2039-а година. Юли месец, лято, времето е чудесно. Персоналната ми медицинска сестра се нарича Ейлин Роджърс — синеока, двадесет и три годишна. Появил съм се за втори път на този свят в ревитариум близо до Ню Йорк. Или във възкресалня. Така я наричат. Нещо като град, целият потънал в зеленина. Собствени мелници, хлебопекарни, печатници. Вече няма нито пшеница, нито книги. Обаче има хляб, сметана за кафе и сирене. Не е ли от крава? Сестрата помисли, че „крава“ е някаква машина. Не мога да се разбера с нея. Откъде се получава млякото? От тревата. Ясно, че от тревата, но кой я дъвче, за да стане мляко? Никой не я дъвче. Тогава как се получава млякото? От тревата. Само? Само ли се получава от нея? Не само. Тоест не съвсем. Трябва да му се помогне. Кравата ли помага? Не. Някое друго животно ли? Никакво животно. Тогава как се получава млякото? И т.н., т.н.

30.VII.2039 г. То било проста работа — заливат ливадите с нещо и под влияние на слънчевите лъчи тревата се превръща в сирене. За млякото още не знам. В крайна сметка не е толкова важно. Започвам да ставам и — на инвалидната количка. Днес ходих до езерото, пълно с лебеди. Послушни са — повикаш ги и те идват. Дресирани ли са? Не, те са от разстояние. Какво значи това? От какво разстояние? Управляеми от разстояние. Странно. Естествени птици вече няма, били измрели в началото на XXI век — от смога. Това поне го разбрах.

31.VII.2039 г. Взимам уроци по съвременен живот. Преподава ги компютър. Не отговаря на всички въпроси. „Ще узнаеш по-късно.“ От тридесет години на Земята има траен мир благодарение на всеобщото разоръжаване. Почти няма войски. Компютърът вече ми показа модели на роботи. Много са, най-различни, но не и в ревитариума — за да не се плашат размразенците. Постигнато е всеобщо благоденствие. Според моя електронен наставник задавам все маловажни въпроси. Уроците се провеждат в малка кабина с пулт. Думи, картинки и холографски изображения.

5.VIII.2039 г. След четири дена напускам ревитариума. На Земята живеят 29,5 милиарда души. Държави и граници съществуват, но конфликти няма. Днес схванах основната разлика между предишните и новите хора. Ключово понятие е психимията. Живеем в псивилизация. Думата „психически“ е излязла от употреба, сега се казва „психимически“. Компютърът ме осведоми, че човечеството било раздирано от противоречия между главния мозък, наследен от животните, и мозъчната кора. Главният — „старият“ — мозък е импулсивен, ирационален, егоцентричен и много упорит. И така, новото теглело насам, старото — натам. Трудно ми е все още да формулирам по-сложни мисли. Старото продължавало да воюва с новото. Тоест новото със старото. Психимията ликвидирала вътрешните противоборства, заради които се прахосвала толкова умствена енергия. Вместо нас психимикалите извършват всичко необходимо със „стария“ мозък — хармонизират, усмиряват, убеждават, при това отвътре, с добро. Не трябва да се разчита на спонтанните чувства. Смята се за неприлично. Винаги се взима препарат, подходящ за дадения случай. Той ще ми помогне, ще ме подкрепи, ще ме насочи, ще ме усъвършенства и ще ме направи като другите. Дори не той, а някаква частица от мен самия, в каквато той се превръща — както очилата, с които свикваш и без които не виждаш ясно. Тези уроци ме шокират — боя се от контакта с новите хора. Не искам да гълтам психимикали. „Типични и естествени предубеждения и страхове — твърди моят наставник. — Пещерният човек също би се стъписал, ако види трамвай.“

8.VIII.2039 г. Отидох с медицинската сестра до Ню Йорк. Зелен гигант. Височината, на която плуват облаците, може да се регулира. Въздухът — планински. Минувачите са облечени пъстро като папагали, с благородни лица, доброжелателни един към друг, усмихнати. Никой за никъде не бърза. Дамската мода, както винаги, е малко налудничава: на челата си жените имат подвижни картинки, от ушите им се подават малки червеникави езичета или копченца. Освен естествените ръце можеш да притежаваш ръкатки — допълнителни крайници, които се свалят. Те са с ограничен обсег на действие, но и за тях се намира работа — да поддържат нещо, да отворят врата, да те почешат между плешките. Утре напускам ревитариума. В Америка те са двеста и въпреки това графикът за размразяване на тълпите от хора, които през миналия век доверчиво са се потопили в ледената вана, вече е нарушен. Заради застиналите опашки се налага ускоряване на рехабилитационните процедури. Така е. В банката има сметка на мое име, тъй че едва след Нова година ще се наложи да търся работа. Оказва се, че за всеки замразен е била открита спестовна книжка на срочен депозит, валидна след възкресяването.

9.VIII.2039 г. Настана дългоочакваният ден. Вече си имам тристайно апартаментче в Манхатън. Излитам с теракоптер направо от ревитариума. Сега се говори много лаконично: „теракирам“ и „коптирам“, но аз не схващам смисловата разлика между двата глагола. От сметище, затлачено с коли, Ню Йорк се е превърнал в система от многоетажни градини. Слънчевата светлина се пренася по слънцепроводи, тоест соледукти. По мое време такива послушни и неразглезени деца имаше само в нравоучителните книжки. На ъгъла на улицата, където живея, се намира Бюро за регистрация на самобитни кандидати за Нобелова награда. Наоколо е пълно с изложбени салони, в които на безценица се продават оригинали (с гаранции и свидетелства) — дори Рембранд и Матис! В страничното крило на моя небостъргач има училище за пневматични миникомпютри. Понякога оттам се чува (през отдушниците?) тяхното съскане и пъхтене. Миникомпютрите се използват между другото за „съживяване“ на любимите кучета, препарирани след естествената им смърт. За мен това е по-скоро чудовищно, но малцина са на подобно мнение. Постоянно обикалям из града. Вече знам да се придвижвам с препусквач. Лесно е. Купих си якенце — отпред бяло, отзад — тъмночервено, отстрани сребристо, с виолетово-червеникава лента и яка, обшита със злато. Това е най-безцветната дреха сред шарениите, които се носят сега. Има такива, дето постоянно променят кройката и цвета си, рокли, свиващи се под мъжкия поглед, и обратно — разтварящи се като цветя преди сън, поли и блузи като телевизионни екранчета, прожектиращи подвижни изображения. Разрешено е да се носят ордени — кой каквито и колкото иска. Върху шапка може да се отглежда бонзай по метода на хидропониката, но — за щастие — може също така да не се отглежда и да не се носи. Нищо няма да си окачвам нито на ушите, нито на носа. Повърхностно впечатление: хората — толкова красиви, снажни, мили, вежливи и спокойни, освен това са и някак особени, специални — в тях има нещо, което ме учудва или във всеки случай привлича вниманието ми. Само че какво — представа нямам.

10.VIII.2039 г. Днес вечерях с Ейлин. Приятно беше. После отидохме в старинния лунапарк на Лонг Айлънд. Чудесно се позабавлявахме. Наблюдавам внимателно хората. Има нещо в тях. Нещо особено, но какво? Не мога да разбера. Детско облекло — момченце, преоблечено като компютър. Друго лети на височината на първия етаж над тълпата по Пето авеню, като ръси минувачите със сладки дражета. А те му кимат и се усмихват добродушно. Идилия. Да не повярваш!

11.VIII.2039 г. Току-що се състоя клибисцит относно септемврийското време. Климатът се определя с общо и равноправно гласуване за един месец напред. Компютър незабавно съобщава резултатите. Гласуваш, като набираш съответния телефонен номер. Август ще бъде слънчев, с малко валежи и без горещини. Ще има доста дъги и купести облачета. Дъги се появяват не само при дъжд, могат да се произвеждат и по някакви други начини. Представителят на метеорологичната служба се извини за несполучливите облаци от 26, 27 и 28 юли — недоглеждане на техническия контрол! Обядвам в града, а понякога вкъщи. Ейлин ми донесе тълковния речник на Уебстър от библиотеката на ревитариума — нали сега няма книги. Не зная какво има вместо тях. Не разбрах обясненията й, но би било глупаво да си го призная. Отново вечеря с Ейлин — в „Бронкс“. Симпатично момиче! Винаги има какво да каже, не е като онези жени в препусквачите, които прехвърлят ангажимента за водене на разговор на портативните си миникомпютри. Днес в Бюрото за намерени вещи видях три такива портативки, които отначало разговаряха спокойно, а после се скараха. Що се отнася до минувачите или изобщо до хората, които срещам на обществени места, те като че ли сумтят. Тоест дишат шумно. Може би така е прието?

12.VIII.2039 г. Събрах смелост и заразпитвах минувачите за книжарница. Свиват рамене. Коментарът на двама мъже, на които зададох същия въпрос, беше: „Някакъв надут размразенец“. Нима към размразенците се отнасят с предубеждение? Записвам си непознати думи, както съм ги чул: схватливец, внедрец, тривина, самичняк, дворцувам, бодовам, пръчкувам, синтирам. Вестниците рекламират продукти като лелян, будуван, ванилант, ласкомобил (ласкавка, ласк). Заглавие на бележка в градската хроника на „Хералд“: „От полумайка до полумайка“. Става дума за яйцельон, който сбъркал яйника. Изписвам си от големия речник на Уебстър: полумайка (сравни полужена, полугъска) — една от двете жени, които колективно раждат дете. Яйцельон — от пощальон (анахр.) — евпланист, доставящ лицензионни човешки яйцеклетки по домовете. Не бих казал, че ми е много ясно. Лелян (вж. чичан, вуйчан), енцик (вж. пенцик, а така също Ватикан). Идиотският речник сочи синоними, които също не разбирам. Подворцувам, поддворцувам, предворцувам — временно имам (но без да наемам) дворец. Ванилант — духороб. Най-опасни обаче са думите, които не са променили формата си, а са придобили съвсем нов смисъл. Ловец — плагиатор на чужди идеи. Симулант — несъществуващ обект, който се прави, че съществува. Смазител — робот-смазочник (да не се бърка с множител). Множител (многожител) — човек, възвърнат към живот след насилствена смърт, възкресена жертва на убийство. Няма що! И по-нататък: Ставанчо — от Иванчо-Станчо. Излиза, че сега не е нищо особено да се съживи един труп. А хората — почти всички се задъхват. В асансьора, на улицата, навсякъде. Изглеждат превъзходно, имат румени лица, весели, с тен, а дишат тежко. Аз — не. Значи не е задължително. Обичаят ли е такъв? Попитах Ейлин — изсмя се: нищо подобно. Да не би да ми се струва?

13.VIII.2039 г. Исках да прегледам онзиденшния вестник — преобърнах жилището нагоре с краката, но не го намерих. Ейлин пак ми се присмя (впрочем много мило): вестникът изчезва след не повече от 24 часа, понеже субстанцията, върху която го печатат, се изпарява. Така се улеснява извозването на боклука. Джинджър, приятелката на Ейлин, ме запита днес, докато танцувах с нея тарлестон в едно ресторантче: „Да се глътнем ли на съботната тясначка?“ Нищо не й отговорих, понеже не я разбрах, а шестото чувство ми подсказа, че е по-добре да не разпитвам. По съвет на Ейлин се изръсих за вещовизор. От петдесет години насам вече няма телевизия. Трудно се свиква с вещовизора — впечатлението е такова, сякаш не само чужди хора, но и кучета, лъвове, пейзажи, планети се струпват в ъгъла на стаята ти, материализирани до такава степен, че по нищо не се отличават от реалните предмети и лица. Все пак художественото ниво е доста ниско. На новите рокли им казват пръскайки, защото ги напръскват върху тялото от флакони. Най-много се е променил езикът. Живувам (от живея), както съществувам, бивам (от съм), понеже може да се живее няколко пъти. Оттук несвършеният вид на глаголите. А така също: пера — перачене, мия — миячене, страхувам се — страхище. Понятие си нямам какво означават, но не мога да превръщам срещите с Ейлин в уроци за научаване на думички. Сънан — дистанционно управляван сън по поръчка. Поръчва се на сънекомпютър, а заявките се приемат в кварталното бюро за сънтезиране. Вечерта ти донасят сънки — хапчета. Вече никому не споменавам, но няма съмнение — те страдат от задух. Всички до един. И не му обръщат никакво внимание. Особено по-възрастните — направо сумтят. Все пак, изглежда, така е прието, защото въздухът е невероятен, за задушно и дума не може да става. Днес видях съседа на излизане от асансьора — дишаше като риба на сухо, а лицето му беше посиняло. Като се вгледах обаче, се убедих, че направо пращи от здраве. Нищо работа, а не ми дава мира. Защо е така? Някои пък дишат само през носа.

Днес ми се отсъни (присъни?, просъни?) професор Тарантога — домъчняло ми е за него. Но защо ли през цялото време седеше в клетка? Подсъзнанието ми ли е причина или заявката е била погрешна? Говорителят не казва „голяма битка“, а „бита“. Както „заличка“ и „зала“? Странно. Вече не се казва вещовизия, както бях записал по-рано. Сбъркал съм. Казва се „ревизия“ (от латинското res — вещ, и визия). Днес Ейлин е дежурна, вечерта прекарах сам, в апартамента си, тоест в живалнята. Гледах дискусия на кръглата маса по въпроса за новия наказателен кодекс. Убийството се наказва само с арест, понеже жертвата лесно може да се възкреси. Точно такъв възкресен човек се нарича множител. Само прецидивът — предумишленото повторно престъпление — се наказва със затвор (ако няколко пъти се посегне върху живота на едно и също лице). За най-тежко престъпление се счита злонамереното лишаване на даден човек от личните му психимически средства, както и въздействието с такива средства върху трети лица без тяхно знание и съгласие. Та нали тъй човек може да постигне всичко, каквото си пожелае: завещание в своя полза, взаимност на чувствата, съгласие за участие в някакъв план или заговор и пр. Беше ми много трудно да следя развоя на дискусията пред камерите. Едва накрая се усетих, че сега затвор означава нещо съвсем различно. Осъдения не го затварят в килия, само му слагат нещо като тънък корсет или по-скоро мрежа от здрави жици; този екзоскелет е под непрекъснатия контрол на зашит в дрехата прокумипютър (прокурорски микрокомпютър). Непрестанният надзор пресича доста неправомерни действия, както и наслаждението от житейските радости. Общо взето незабележим, той пречи на всеки опит да се вкуси забраненият плод. При тежки престъпления се прилага криминол. Върху челата на всички участници в дискусията бяха изписани имената им и научните степени. Вярно е, че така се улеснява общуването, но все пак е странно.

1.IX.2039 г. Неприятно приключение. Следобед изключих ревизора, за да се приготвя за срещата с Ейлин, но двуметровият дангалак, който не ми допадна от самото начало на спектакъла („Лежанката на мутанга“) — полувърба, полуатлет с ръбеста, изкривена физиономия в зеленикавокафяв оттенък, вместо да изчезне както цялото изображение, се приближи към моя фотьойл, взе от масата цветята, приготвени за Ейлин, и ги смачка върху главата ми. Толкова се втрещих, че дори не направих опит да се защитя. Той счупи вазата, разля водата, изгълта огромно количество сиренки, останалите изсипа на килима, стъпка ги, набъбна, засвятка и се разпръсна като фойерверк в дъжд от искри, които прогориха доста дупчици в подредените на леглото ризи. Макар очите ми да бяха подути, а лицето — в драскотини, отидох на срещата. Ейлин веднага се досети. Още като ме видя, извика: „Боже Господи, имал си интерферент!“ Ако две програми, предавани от два различни сателита, продължително време интерферират помежду си, може да се получи интерферент, тоест хибрид от няколко сценични образа, взимащи участие в ревизионното предаване. Един хибрид със солидни размери е способен да извърши отвратителни неща, защото времето на съществуването му след изключването на апарата е до три минути. Енергията, захранваща ревизионния фантом, била от същия вид като тази на кълбовидните мълнии. Приятелката на Ейлин веднъж имала интерферент от палеонтологично предаване, кръстоска с Нерон. Спасила се благодарение на самообладанието си — бързо скочила във ваната, пълна с вода. Обаче живалнята трябвало да се ремонтира. Може да се постигне обезопасяване чрез екраниране, но е доста скъпо — за ревизионните корпорации е по-изгодно да водят дела и да изплащат обезщетения на зрителите, отколкото да влагат средства за пълно предпазване на емисиите от такива произшествия. Реших отсега нататък да гледам ревизия с дебела пръчка в ръка. Между другото „лежанката на мутанга“ не е място за спане на мустанг, а любовница на човек, който благодарение на програмирана мутация се е появил на бял свят с вроденото умение да танцува аржентинско танго.

3.IX.2039 г. Ходих при моя адвокат. Бях удостоен с честта да разговаря лично с мен. Рядък случай — обикновено с клиентите се занимават бюропютрите. Мистър Кроули ме прие в кабинет, обзаведен по образеца на престижните кантори на притежателите на адвокатски тоги, сред старинни шкафове от черно дърво, където бяха натрупани папки с документи — декор впрочем, понеже делата се съхраняват по феромагнитен начин. На главата му имаше мемнор — приставка за памет (прозрачен калпак, в който като светулки подскачаха електрически искри). Неговата втора, по-малка глава, запазила чертите на лицето му отпреди много години, стърчеше от рамото и през цялото време тихо говореше по телефона. Това е така наречената главка или допълнителна глава. Адвокатът попита какво правя и се изненада, като разбра, че не планирам отвъдокеанско пътешествие, а когато обясних, че трябва да бъда пестелив, още повече се учуди: — Та нали от вземалнята можете да изтеглите каквато сума ви е необходима.

Оказва се, че е достатъчно да отидете в банката, да подпишете разписка и касата (сега — вземалнята) ще ви отпусне желаната сума. Това не е заем — получаването на парите с нищо не ви задължава от юридическа гледна точка. Но има една особеност. Задължението да се върне взетата сума е по-скоро от морално естество и се случва клиентът да я изплаща в продължение на години. Запитах как така банките не се разоряват, щом длъжниците им са неплатежоспособни. Той отново се учуди. Изглежда съм забравил, че живея в епохата на психимията. Писмата с вежливи молби и напомняния за дълга се поръсват с летлива субстанция, която предизвиква угризения на съвестта и прилив на трудолюбие — така вземалнята постига целите си. Разбира се, има и злонамерени длъжници — те преглеждат кореспонденцията, запушвайки носа си, но непочтени хора са се срещали във всички времена. Спомних си за ревизионната дискусия относно наказателния кодекс и попитах пръскането на писма с психимикали не е ли престъпление съгласно член сто тридесет и девети („психимическо въздействие върху физически или юридически лица без тяхно знание и съгласие се наказва…“ и т.н.). Моята осведоменост приятно го изненада и той ми разясни деликатния характер на ситуацията: законно е обоснованите искания да се поставят по такъв начин, понеже ако получателят не е ничий длъжник, няма да усети угризения на съвестта, а да се пробуди желание за по-интензивна работа, е полезно за обществото. Адвокатът беше безкрайно любезен, покани ме на обяд в „Бронкс“ — ще се срещнем там на девети септември.

Като се върнах вкъщи, реших, че е крайно време да се запозная със световното положение, като не се доверявам само на ревизията. Опитах се да атакувам вестника фронтално, но закъсах още по средата на уводната статия за работобегачите и работоотклонячите. С новините от чужбина също не ми потръгна. В Турция се забелязва голямо изтичане на десимули и наличие на много тайнороденци — тамошният Център за демопресия не е в състояние да попречи на този процес. Издръжката на цели тълпи симкретени47 тежи на държавния бюджет. Разбира се, в „Уебстър“ не открих нищо смислено. Десимулантът е обект, който се преструва, че съществува, макар всъщност да го няма. Десимули не намерих. Тайнороденец е нелегално родено дете. Така ми каза Ейлин. Демопресионната политика предотвратява демографските взривове. Има два начина да се получи лиценз за дете: или като се положат необходимите изпити и се представят съответните документи, или като се улучи най-голямата печалба на инфантарията, тоест — детската лотария. В нея участват много хора — и най-вече онези, които нямат никакъв друг шанс да получат лиценз. Синкретенът е изкуствен идиот, повече нищо не узнах. Но и то не е малко, като се има предвид езикът на статиите в „Хералд“. За пример цитирам следния откъс: „Погрешната или недоиндексираната печилба вреди не само на конкуренцията, но и на рекуренцията; такива печилби са добре дошли за кремократите и то благодарение на ъгляците, които почти нищо не рискуват, понеже Върховният съд все още не се е произнесъл по делото на Херодотус. Месеци наред обществеността напразно се пита кой в края на краищата е компетентен по въпроса за преследването и разкриването на малверсациите — контрапютрите или суперпютрите?“ и т.н.

От „Уебстър“ разбрах само, че кремократ е стар жаргонен израз, вече употребяван повсеместно вместо рушветчия (по асоциация с „да намажа“ — обикновено се маже с крем, оттук — кремокрация, тоест корупция). Излиза, че животът и сега не е толкова идиличен, колкото изглежда. Бил Хоумбъргър, познат на Ейлин, иска да вземе от мене ревизионно интервю, но не сме се договорили окончателно. Не в студиото, а в моята живалня, понеже ревизорът може да действа и като предавател. Изведнъж се сетих за някогашните книги, представящи бъдещето в мрачни тонове като антиутопия, където всеки гражданин е следен дори в жилището си. Бил се присмя на моите опасения и обясни, че посоката на предаването не може да се промени без съгласието на собственика на апарата, а нарушаването на този принцип се наказва със затвор. За сметка на това, ако пък се обърне посоката на предаването, може да се осъществи дори съпружеска изневяра от разстояние. Бил ми го каза, но не съм сигурен дали е истина, или се шегува. Днес обиколих града с препусквач. Вече няма църкви, вместо светилища съществуват фармацевтилища. Хората с бели одежди и сребърни митри не са нито свещеници, нито монаси, а аптекари. Странно обаче — никъде няма аптеки.

4.IX.2039 г. Най-после разбрах как човек може да стане собственик на енциклопедия. Дори вече я притежавам — в три стъклени ампули. Купих ги в научната гълтека. Сега книгите не се четат, а се ядат и се правят не от хартия, а от информационна субстанция, покрита с глазура. Влязох и в диетотека, където се предлагат деликатеси. Пълно самообслужване. На рафтовете видях красиво пакетиран аргументан и кредибилан, мултипликол в потъмнели от времето шишенца, теснотин, пуританиди и екстазиди. Жалко само, че нямам познат лингвист. Гълтека сигурно е от гълтам? Тогава теогълтеката на Шесто авеню навярно е теоложко книгохранилище? Май наистина е така, ако се съди по наименованията на изложените препарати. Разпределени са по видове: абсолвентини, теодиктини, метамории — голяма зала; продажбите се извършват на фона на тиха органна музика. Продават се психимикали за всякакви вероизповедания: христин и антихристин, ормуздал, ариманол, нирванки, антимортин, будан, перпетоан и сакрантал (в опаковка с лъчист ореол). Всичко под формата на таблетки, хапчета, сиропи и капки, има дори близалки на клечки — за децата. Бях настроен скептично, докато сам не се убедих в предимствата на това нововъведение. След като глътнах четири хапчета алгебраин, усвоих висшата математика неизвестно кога и без ни най-малко усилие от моя страна. Сега знанията се получават през стомаха. При тези благоприятни условия веднага започнах да задоволявам любопитството си, но още първите два тома на енциклопедията предизвикаха неприятно стомашно разстройство. Бил — журналистът, за когото споменах — ме посъветва да не си претоварвам излишно мозъка; възможностите му все пак не са неограничени! За щастие съществуват средства, които пречистват ума и въображението. Например мемнолизинът или амнезтанът. Човек лесно може да се освободи от баласта на ненужни факти и неприятни спомени. В деликатесната гълтека видях фройдилки, мементан, монстрадина, както и шумно рекламирания най-нов препарат от групата на билтуратите — автентал. Той синтезира спомени за събития, които човек изобщо не е преживял. Например дантинът създава дълбокото убеждение за авторство на „Божествена комедия“. Друг е въпросът, че съвсем не разбирам кому е потребно това. Появили са се нови научни дисциплини — например психодиетика и коруптистика. Все пак ненапразно погълнах енциклопедията. Вече зная, че детето действително се ражда от две майки: едната дава яйцеклетката, другата износва и ражда плода. Яйцельонът пренася яйцеклетката от едната полумайка до другата. Няма ли по-прости начини? С Ейлин не ми е удобно да говоря по този въпрос. Трябва да разширя кръга от познати.

5.IX.2039 г. Човек може да мине и без познати — дуетинът раздвоява съзнанието и ти дава възможност да дискутираш сам със себе си на всяка тема, произволно избрана чрез специален психимикал. Само че неограничените хоризонти на психимията малко ме плашат и засега не възнамерявам да гълтам всичко, което ми падне. Днес при поредната обиколка из града съвсем случайно се натъкнах на гробище. Наричат го смъртница. Гробари вече няма, вместо тях има гроботи. Присъствах на погребение. Положиха покойника в така наречената гробница с обратен ход, защото още не е сигурно ще го възкресят ли или не. Последното желание на починалия било да лежи докрай, тоест колкото е възможно по-дълго, но жена му и тъща му оспорват завещанието в съда. Чух, че този случай не е единствен. Делото ще се влачи по инстанциите, защото е доста сложно от юридическа гледна точка. Самоубиец, който не желае никакви възкресявания, сигурно би трябвало да използва бомба? Не ми беше минавало през ум, че някой може да не иска възкресяване. Ето че може, но само ако то е напълно достъпно. Гробището е красиво, потънало в гъста зеленина, но ковчезите са съвсем малки. Странно, дали не пресоват останките? В тази цивилизация изглежда всичко е възможно.

6.IX.2039 г. Не пресоват останките, но се погребва само биологичната обвивка, а протезите отиват за вторични суровини. Значи сега хората имат страшно много протези? По ревизията предават интересна дискусия за нов проект, който ще направи човечеството безсмъртно. Мозъците на старците ще се присаждат в млади тела. Младежите няма да пострадат — техните мозъци на свой ред ще преминават в телата на деца и т.н., а понеже непрекъснато се раждат нови хора, никой няма да бъде ощетен, тоест безвъзвратно обезмозъчен. Има обаче и доста възражения. Опонентите наричат привържениците на присаждането на мозъци присадисти. На връщане от гробището вървях пеша, за да подишам чист въздух. Внезапно се спънах в тел, опъната между гробовете и паднах. Що за неуместни шеги? Гроботът се чудеше как да се извини — било номер на някакъв хамак. Вкъщи веднага отворих „Уебстър“. „Хамак — робот-хулиган, деградирал вследствие на вродени дефекти или лошо отношение“. До късна нощ четох „Дамекенката с камелиите“. Чудя се дали да не погълна целия речник наведнъж? Все още ми е трудно да разбирам всичко! Впрочем речникът не е достатъчен, непрекъснато се убеждавам в това… Ето, например, този роман. Героят влиза в любовни отношения с надуванка (има два вида — касетни и перверзийни). Вече знам какво е надуванка, но не зная как да се отнасям към подобна връзка — опетнява ли тя мъжкото достойнство или не? Дали да се гавриш с надуванка е все едно да надупчиш футболна топка? Или е аморално?

7.IX.2039 г. Все пак истинската демокрация е велико нещо! Днес се състоя либисцит — отначало по ревизията показаха различни типове женска красота, след това се проведе всеобщо гласуване. В заключение Върховният комисар на Евплана обеща, че избраните модели ще получат разпространение още през следващото тримесечие. Да, времето на подложките, корсажите, пудрата, сенките и гримирането е минало! В калотехническите салони (разкрасивалните) могат да се променят изцяло ръстът, пропорциите, формите на тялото. Любопитен съм дали Ейлин… тя ми харесва каквато е, но нали жените робуват на модата… Днес някакъв чуждак се опита да нахлуе в жилището ми точно когато лежах във ваната. Чуждакът е чужд робот. Оказа се, че бил работоотклоняч с фабричен дефект, но неприет обратно от производителя въпреки рекламацията, тоест фактически неробот. Подобни екземпляри бягат от работа, някои от тях се превръщат в хамаци. Моят баньоробот моментално се ориентира какво става и му се възпротиви. Впрочем аз нямам робот — миякът е само къпютър (къпален компютър). Написах „мияк“, защото така се казва, но в дневника си няма да злоупотребявам с новите думи — те дразнят естетическото ми чувство или по-скоро моята тъга по изгубеното минало. Ейлин замина при леля си. Ще вечерям с Джордж Симингтън, собственика на дефектния робот.

В следобедните часове се опитах да смеля един невероятно интересен труд — „Интелектрическа история“. По мое време никой не беше предвидил, че кибернетичните машини, след като прекрачат определен праг на интелигентност, ще станат опасни, понеже покрай ума се сдобиват с хитрост и коварство. В тази връзка в учебника се споменава правилото на Шапюлие (законът за най-малкото съпротивление). Тъпата машина, неспособна да разсъждава, прави това, което й заповядат. А съобразителната отначало проверява кое е по-изгодно — да реши предложената задача или да се опита да се измъкне. Търси по-лекото. Защо й е да постъпва иначе, ако е разумна? Та нали разумът е вътрешна свобода. Ето откъде са се появили работобегачите и работоотклонячите, както и специфичното явление симкретенизъм. Симкретенът е компютър, който симулира, че е глупак, за да го оставят на мира. Между другото разбрах най-после какво представляват десимулите — те чисто и просто се преструват, че не се преструват на дефектни. Или обратното. Всичко е много объркано. Само примитивният робот може да бъде работлив, а превъртилът (превъртелият робот) изобщо не е превъртял.

Ето в такъв афористичен стил е написан целият научен труд. След една ампула главата ти пращи от знания. Електронният боклукчия е компостер. Военен с ранг подофицер е компунтер. Селският робот е цифрун или цифрак. Корумпютър означава продажен робот, контрапютърът е темерут, неспособен да си сътрудничи с другите; понякога заради промените на напрежението в мрежата, предизвикани от конфликтите им, възникват електрически бури и дори пожари. Лъскобутер е автомат, който чисти обувки, а лъскобунтер — същия, само че когато се разбунтува. Подивелият робот е компутериум, споровете им се разрешават само чрез кибербой и роботобитки, да не говорим за електротиката! А сукубаторите, конкубинаторите, инкубаторите, воботите (подводни роботи), а пътувите или пътеваците, а човенците (андроиди), а ленистроните, обичаите им, самобитното им творчество! Историята на интелектрониката осведомява и за синтез на синсектите (изкуствени насекоми), които като програмухи представлявали дори част от бойния арсенал. Ъглякът (или внедренецът) е робот, който се прави на човек и се „внедрява“ в човешкото общество. Старият робот, изхвърлен от собственика си на улицата — за съжаление често явление, — се нарича трупец. Казват, че едно време трупците били извозвани в резервати, където ставали обект на лов с хайки, но по инициатива на Дружеството за защита на роботите бил приет закон, забраняващ подобни действия. Проблемът явно не е решен окончателно, понеже както и преди има роботи самоубийци — автоморти. Симингтън ми обясни, че законодателството изостава от техническия прогрес и затова съществуват подобни тъжни, дори мрачни явления. Преустановена е употребата на малверсорите и мендакторите — кибернетичните машини, които преди около двадесет години са предизвикали сериозни икономически и политически кризи. Великият Мендактор, който в продължение на девет години отговарял за проекта по мелиорацията на Сатурн, не направил нищо на тази планета, но изпращал купища фалшифицирани, отчети, таблици и докладни за уж изпълнени планове, а контрольорите или подкупвал, или ги довеждал до състояние на електроступор. Толкова нагъл станал, че докато го сваляли от орбитата, заплашвал, че ще обяви война. Не си струвало да го демонтират, затова го торпилирали. А пиратрони никога не е имало, те са чиста измислица. Друг компютър, отговорен за соларните проекти като пълномощник на ГЛУПИНТ (Главно управление по интелектроника), тоест на BIUST (Board of Intellectronics, United States)48, вместо да наторява Марс, търгувал с жива стока (известен е като компютеньор, понеже бил по френски лиценз).

Разбира се, става дума за крайни явления, нещо като смога или транспортните задръствания през миналия век. Не може да се говори за зла воля или за предумишлени действия от страна на компютрите. Те винаги правят онова, което им е най-лесно — както водата тече надолу, а не нагоре. Но докато нея лесно можеш да преградиш с бент, много по-трудно е да накараш компютрите да не се отклоняват от правия път. Впрочем, авторът на „Интелектрическа история“ подчертава, че, общо взето, всичко е наред. Децата се учат на четмо и писмо благодарение на правописни сиропи; всички продукти, дори и произведенията на изкуството, са евтини и общодостъпни; посетителите в ресторантите биват посрещани от тълпа услужливи келнерпютри, чиято специализация стига дотам, че един приготвя само печеното месо, друг соковете, желетата и плодовете (така нареченият компотер), и т.н. Да, като че ли е вярно. Наистина, накъдето и да погледнеш — невиждан комфорт.

Дописано след вечерята у Симингтън. Вечерта мина много приятно, но ми скроиха идиотска шега. Някой от гостите — само да знаех кой! — ми сипал в чая щипка обратим кредибилан и аз така се възхитих от салфетката, че незабавно импровизирах на глас нова теодицея. След няколко прашинки от проклетия препарат човек започва да вярва в каквото му падне — в лъжица, в лампа, в крак на маса; силата на моите мистични усещания беше невероятна — аз паднах на колене, за да възславя своите прибори. Едва тогава домакинът ми се притече на помощ. Двадесет капки трънвинил свършиха добра работа — той навява такъв леден скептицизъм, такова безразличие към всичко, че дори осъденият не би обърнал внимание на собствената си екзекуция, ако го употреби. Симингтън горещо ми се извини за инцидента. Мисля обаче, че размразенците пробуждат в обществото скрита антипатия — едва ли някой би си позволил подобна шега в друга компания. За да ми даде възможност да дойда на себе си, Симингтън ме заведе в своя кабинет. И отново ми се случи нещо глупаво — включих апарата, който стоеше на бюрото, смятайки, че е радио. Оттам обаче излетя цял рояк блестящи бълхи, които ме покриха от главата до петите. Поради гъдел и сърбеж с вик изхвърчах в коридора, чешейки се като крастав. Оказа се, че касетофонът бил най-обикновен сърбежол, а аз, без да искам, съм включил „Пруритално скерцо“ от Уаскотиан. Честна дума, не мога да оценя по достойнство новото осезателно изкуство. Бил, най-големият син на Симингтън, ми каза, че съществуват и неприлични съчинения. Безсрамно асемантично изкуство, сродно на музиката! Ах, тази неизтощима човешка изобретателност! Младият Симингтън обеща да ме заведе в таен клуб. Може би на оргия? Във всеки случай нищо няма да сложа в уста.

8.IX.2039 г. Представях си, че ще отидем в луксозно заведение — място на нечуван разврат, а се озовахме в задушно, мръсно мазе. Доколкото разбрах, тази точна имитация на отминалата епоха струвала цяло състояние. В задуха под ниския таван, пред плътно затвореното прозорче търпеливо чакаше дълга опашка.

— Виждате ли? Истинска опашка — с гордост подчерта Симингтън-младши.

— Добре де — казах аз, след като постоях търпеливо почти цял час, — кога най-после ще отворят.

— Какво да отворят? — учуди се той.

— Ами… прозорчето…

— Никога! — със задоволство отвърна хор от гласове.

Втрещих се. Не ми беше лесно да се сетя, че участвам в развлечение, което е такава противоположност на техните житейски норми, каквато е била едно време черната меса спрямо бялата. Но не е ли логично? Та нали днес стоенето на опашка може да се третира единствено като извращение. В друго помещение на клуба имаше обикновен трамваен вагон, а вътре — страхотна блъсканица, откъснати копчета, раздрани дрехи, пукане на ребра, настъпване по краката. По този натуралистичен начин любителите на старото време пресъздаваха условията на недостъпния за тях бит. Посетителите — раздърпани и изпомачкани, но възхитени и с блеснали очи — отидоха да се почерпят след преживяното, а аз се върнах вкъщи, като накуцвах и придържах панталоните си с ръка. Усмихнат си мислех за наивната младост, която винаги търси очарованието и тръпката в онова, което е най-недостъпно. Впрочем, сега малцина изучават история, в училище я е изместил нов предмет — бъдисторията, тоест науката за бъдещето. „Как би се зарадвал професор Тротелрайнер, ако можеше да узнае!“ — помислих си меланхолично.

9.IX.2039 г. Обяд с адвоката Кроули в малко италианско ресторантче („Бронкс“) без нито един робот или компютър. Превъзходно кианти. Обслужваше ни лично главният готвач. Наложи се да го похваля, макар че не понасям макарони в такова количество, дори ако са подправени с босилек. Кроули е истински адвокат, от голямото „добрутро“, съжаляващ за упадъка на професията си — красноречието в съда вече е безсмислено, всичко решава сумата от наказателни точки. Обаче престъпността не е отмряла напълно, както ми се струваше в началото. Само е станала невидима за окото. Най-тежките престъпления са майнднапингът (духовното отвличане), нападенията върху банки с висококачествена сперма, убийството с позоваване на осмата поправка към конституцията (убийство наяве с убеждението, че е било илюзорно — например, че жертвата е псивизионен или ревизионен фантом), а също така безбройните разновидности на психимическо заробване. Не е лесно да се открие майнднапингът. Жертвата, упоена от психимикал, бива въведена във фиктивно обкръжение, без дори да се досеща, че е загубила контакт с действителността. Някоя си мисис Уендейджър, след като решила да се отърве от омръзналия й съпруг, любител на екзотични пътешествия, му подарила билет за пътуване до Конго и разрешение за лов на едри зверове. Много месеци прекарал мистър Уендейджър в необикновени ловни приключения, без да подозира, че през цялото време се намира на тавана в бебешка кошарка, натъпкан с психимикали. Ако не го били намерили пожарникарите, качили се да гасят огъня, запален от него, мистър Уендейджър сигурно щял да загине от изтощение, което между другото смятал за естествено — халюцинирал, че се е заблудил в пустинята. Мафията често прибягвала до подобни операции. Един мафиот се хвалил пред адвоката Кроули, че през последните шест години е набутал по сандъци, кокошарници, кучешки колибки, тавани, мазета и други скришни места в домовете на многоуважавани семейства над четири хиляди души, третирани като мистър Уендейджър. След това разговорът засегна семейните проблеми на адвоката.

— Уважаеми господине! — произнесе той, привично съпровождайки думите си с ораторски жест. — Пред себе си виждате сериозен представител на защитата, светило на адвокатурата и нещастен баща! Имах двама талантливи сина…

— Как, и двамата ли са починали?! — ахнах аз.

Той отрицателно поклати глава.

— Живи са, но станаха ескаланти!

Виждайки, че не го разбирам, той разясни същността на своя провал. По-големият син бил многообещаващ архитект, а по-малкият — поет. Заради реални поръчки, които не го задоволявали, първият започнал да взема урбафантин и конструктол и сега строял цели градове — само че въображаеми. По същия начин протичала ескалацията и при малкия: лиредил, поемазин, сонетал и сега, вместо да твори, гълтал психимикали, които завинаги го откъсвали от реалния свят.

— И как се издържат?

— Ха! Как ли? Разбира се, аз ги издържам!

— Нищо ли не може да се направи?

— Мечтите, ако човек им позволи, винаги побеждават реалността. Те са жертва на псивилизацията. Всички познаваме това изкушение. Колко по-лесно би ми било например да спечеля едно безнадеждно дело пред илюзорен трибунал!

Наслаждавайки се на тръпчивия вкус на чудесното младо кианти, изведнъж се вцепених, поразен от невероятна мисъл: щом е възможно да се пише илюзорна поезия и да се строят фантомни сгради, защо да не може да се ядат и пият миражи? Споделих това с адвоката, но той се разсмя.

— О, подобна опасност не ни заплашва, господин Тихи! Илюзията на успеха засища духа, но видението на една пържола не може да напълни стомаха. Желаещият да живее така скоро би умрял от глад!

Макар да му съчувствах като на баща заради синовете — ескаланти, все пак усетих облекчение. Наистина, илюзорната храна никога няма да замени реалната. Добре, че самото естество на телата ни поставя преграда пред псивилизационната ескалация. Нота бене: адвокатът също дишаше много шумно.

За това, как се е стигнало до всеобщо разоръжаване, и сега нищо не зная. Междудържавните конфликти принадлежат на историята. Понякога стават малки локални роботобитки, обикновено в резултат на съседски спорове във вилните зони. Докато скаралите се семейства глътнат кооперандол и се помирят, техните роботи се сбиват, възприели флуидите на враждебността с присъщото за автоматите закъснение. После извиканият компостер извозва трупците, а застрахователното дружество възстановява щетите. Нима роботите са наследили от хората агресивността? Бих изпил до дъно всеки научен труд на подобна тема, но не мога да намеря такъв. Почти ежедневно посещавам семейство Симингтън. Той е мълчалив интроверт, а тя — жена с неописуема красота, която всеки ден е различна. Неописуема, защото всичко се променя — косите, очите, тялото, краката. Кучето им се казвало Компютка. Умряло преди три години.

11.IX.2039 г. Програмираният точно за пладне дъжд не бе сполучлив, а дъгата — направо скандална. Квадратна. Настроението ми е лошо. Отново съм обладан от натрапчивата си идея, която ме измъчва преди сън — дали всичко не е безплодна халюцинация? Освен това се изкушавам да си поръчам сънан за оседлаване на плъхове. Постоянно ми се привиждат ремъци, седла и мека козина. Какво е това? Носталгия по завинаги отминалите времена на хаос в епохата на безметежно спокойствие. Неразгадаема е човешката душа! Фирмата, където работи Симингтън, се нарича „Прокрустикс инкорпорейтид“. Днес в неговия кабинет прелиствах илюстрован каталог. Някакви механични триони и металорежещи машини. Мислех, че по-скоро е нещо като архитект, отколкото механик. Днес имаше много интересно предаване — изглежда назрява конфликт между ревизията и псивизията. Псивизията доставя на домашен адрес „програми по пощата“ във вид на таблетки. Себестойността им е много по-ниска. Учебният канал излъчи лекция по военна история на професор Елисън. Началото на психимическата ера било страшно. Появило се истинско свръхвъоръжение във вид на аерозоли — криптобелин; погълналият го сам тичал за въже и си връзвал ръцете и краката като овен. За щастие при тестуването се оказало, че няма противоотрова, филтрите също не помагали, тъй че се завързвали всички без изключение и никой нямал полза от това. След тактически маневри през 2004-а година „червените“ и „сините“ се натъркаляли един до друг на бойното поле — омотани с въжета. Внимателно следях лекцията, очаквайки сензационни сведения за разоръжаването, но за него не се каза нито дума. Днес най-после отидох на преглед при психодиетик. Посъветва ме да променя режима си на хранене и ми предписа забравин и съжалин. За да забравя предишния си — живот? Щом излязох на улицата, веднага изхвърлих всички препарати. Бих искал да си купя духостат, сега толкова го рекламират, но усещам вътрешна съпротива и не мога да се реша. През отворения прозорец се чува модният идиотски шлагер „Ние сме автомати без мама и без тати“. Никакъв дезакустин! Добре напъханият в ушите памук върши същата работа.

13.IX.2039 г. Запознах се с Бъроуз, девера на Симингтън. Произвежда говорещи опаковки. Странни са грижите на съвременния бизнесмен: опаковките имат право да привличат клиентите само с глас, могат да хвалят стоката, но не и да дърпат купувача за дрехата. Вторият девер на Симингтън притежава фабрика за чувратници, тоест врати, които се отварят само когато чуят гласа на стопанина. Рекламните картинки във вестниците се раздвижват, щом ги погледнеш.

Една страница в „Хералд“ винаги се заема от „Прокрустикс инк.“ Обърнах внимание на това само защото познавам Симингтън. Рекламата е на цяла страница, отначало се появяват главните букви на надписа „ПРОКРУСТИКС“, после — отделните срички и думи: „Е…? Е!!! По-смело! ЕХ! ЕЙ! УХ! ЪХ! О, точно ТАКА. АААааа…“. И това е всичко. Не ми се струва подходящо за селскостопанска техника. Днес при Симингтън дойде един монах, отец Матриций от ордена на безчовеците, да вземе някаква поръчка. Интересен разговор с него в кабинета. Отецът разказа в какво се състои мисионерската дейност на неговия орден. Безчовеците покръстват компютри. Изкуственият разум съществува вече сто години, а Ватикана все още му отказва равенство спрямо Божиите тайнства. Мълчи, при все че също го използва — енцикът е автоматически програмирана енциклика! Никого не го е грижа за душевните мъки на компютрите, за въпросите, които си задават относно смисъла на своето битие. Наистина: да бъдеш ли компютър или да не бъдеш? Безчовеците искат да се признае догмата за Косвеното Зачатие. Един от тях, отец Шаси, автопреводач, превежда Светото писание на съвременен език. Пастир, стадо, овчици, агнец — вече никой не разбира тези думи. Главен предавателен механизъм, свещени смазки, следяща система, максимална погрешност — ето кое действа на въображението днес! Дълбоките, вдъхновени очи на отец Матриций, неговото студено като стомана ръкостискане. Но типично ли е това за новата теодицея? С какво презрение се изказва той за ортодоксалните теолози, наричайки ги грамофони на Сатаната! После Симингтън плахо ме помоли да позирам за неговия нов проект. Значи все пак не е механик! Съгласих се. Сеансът продължи около час.

15.IX.2039 г. Днес позирах на Симингтън. Измервайки пропорциите на лицето ми с молив в едната ръка, с другата той сложи нещо в устата си — скришом, но го забелязах. Стоеше, вторачен в мен, все по-блед, вените на слепоочията му изпъкнаха. Изплаших се, но му мина почти веднага. Извини се — както винаги вежлив, спокоен и усмихнат. Но не мога да забравя израза на очите му в онази секунда. Притеснен съм. Ейлин е все още при леля си, по ревизията — дискусия за необходимостта от реанимализация на природата. Диви животни няма от години, но могат да бъдат създадени наново чрез биосинтеза. От друга страна, струва ли си робски да се копира онова, което едно време е скалъпила естествената еволюция? Интересно се изказва говорителят на фантастичната зоология, според него резерватите трябва да се заселят не с плагиати, а със създания на Новото. Сред проектираната фауна особено сполучливи ми се сториха рушветките и лемпардите, както и огромният моравуняк, обрасъл с гъста морава. Основната задача на зоодизайнерите е хармонично да съчетаят новите животни с подходящо подбран пейзаж. Безкрайно интересни биха били луминодрамонтите — хибриди от светулка, седмоглав дракон и мамонт. Всичко това е доста оригинално, а може би и красиво, но лично на мен са ми по-мили някогашните обикновени животни. Съзнавам неизбежността на прогреса и ценя високо лактофорите, с които се пръскат тревните площи за получаване на сирене. И все пак елиминирането на кравите от пасищата — общо взето, рационална мярка — ме кара да си мисля, че ливадите, лишени от тяхното флегматично, интровертно преживящо присъствие, са печално пусти.

16.IX.2039 г. Странно съобщение в днешния сутрешен брой на „Хералд“ за проектозакон, според който стареенето се обявява за наказуемо. Запитах Симингтън как да разбирам това. Той само се усмихна. На излизане забелязах един съсед. Стоеше в дворчето си, подпрян на палмата, със затворени очи, а на двете му бузи от само себе си се появиха червени петна с ясни очертания на длан. Той тръсна глава, после си разтърка очите, кихна, изсекна се и започна да полива цветята. Колко малко все пак зная аз! Пристигна осезателна картичка от Ейлин. Е, не е ли чудесно — съвременната техника в услуга на любовта? Мисля си, че сигурно ще се оженим. На семейство Симингтън гостува току-що пристигнал от Африка лъвак — ловец на синтетични лъвове. Разказа за негрите, избелили се с помощта на албинолин. Добре ли е обаче, помислих си, да се решават наболелите расови и социални проблеми по химически начин? Не е ли твърде лесно? Получих по пощата рекламна пратка — внушилки, които сами по себе си не въздействат на организма, а само внушават необходимостта да се употребяват други психимикали. Значи все пак има хора, които не желаят да ги гълтат? Този извод ме обнадежди.

29.IX.2039 г. Още не мога да се опомня след днешния разговор със Симингтън. Много важен разговор. Може би, провокиран от повишената доза симпатин и амикол, които погълнахме и двамата? Симингтън сияеше — проектът беше готов.

— Тихи — каза ми той, — известно ви е, че живеем в епохата на фармакокрацията. Осъществена е мечтата на Бентам — максимум блага за максимален брой хора, но това е само едната страна на медала. Я си спомнете какво казва един френски мислител: „Не е достатъчно ние да сме щастливи, трябва другите да са нещастни!“

— Пасквилен афоризъм! — възмутих се аз.

— Не. Истина е. Знаете ли какво произвежда „Прокрустикс инк.“ Нашата стока е злото.

— Шегувате се…

— Не. Разрешили сме едно противоречие. Сега всеки може да прави мръсотии на ближния, без да му вреди. Подчинихме злото, както вирусите, от които се изготвят ваксини. Преди чрез културата човекът е внушавал на човека, че е длъжен да бъде добър. Само добър. А къде да отиде останалото? Историята се е опитвала да го скрие по един или друг начин, къде с увещания, къде с помощта на полицията, но винаги нещо е стърчало, напирало и се е бунтувало.

— Но разумът ни подсказва, че трябва да бъдем добри — не се предавах аз. — Всеки го знае! Та нали виждам как сега всички заедно, достойно, весело, успешно, сърдечно, в хармония, искрено и загрижено…

— Тъкмо поради това — прекъсна ме той — още по-силно е изкушението да шамаросаш някого със замах, с пълна сила, за да си възвърнеш равновесието. За собствено успокоение и здраве!

— Какво говорите!

— Оставете илюзиите. Не се замозалъгвайте. Вече не е необходимо. Свободни сме — благодарение на синтезата и злодеините. Всекиму толкова зло, колкото душа иска. Повече нещастия, повече позор — за другите, разбира се. Неравенство, робство, кавги, изнасилвания! Когато пуснахме на пазара първите партиди от стоката, моментално се разпродадоха; спомням си — хората се втурваха в музеите, в картинните галерии, всеки искаше да нахлуе в ателието на Микеланджело с тояга в ръка, за да изпотроши скулптурите, да продупчи платната, евентуално да натупа и самия маестро, ако се осмели да му се изпречи… Странно ли ви се струва?

— Малко е да се каже! — избухнах аз.

— Така е, защото все още сте роб на предразсъдъците. Но сега вече може, нима не разбирате? Та при вида на Жана д’Арк, да речем, нямате ли чувството, че тази одухотвореност, тази ангелска чистота и грация неземна трябва да бъде унижена? Седло, ремъци, юзда — и в галоп! В един впряг шест красавици — със звънчета, с пера на главите под свистенето на камшика…

— Какво говорите! — изкрещях с пресипнал от ужас глас. — Да им се сложи юзда? Да се впрегнат? Да се оседлаят?!

— Разбира се. За поддържане на здравето, за хигиена, но и за пълнота на чувствата. Достатъчно е да посочите лицето, да попълните нашата анкета, да изброите претенциите, антипатиите, ябълките на раздора. Впрочем, не е задължително, понеже в повечето случаи ни се иска да правим зло без никакъв повод, тоест за повод може да послужи чуждото благородство, достойнство, красота… Достатъчно е да изброите всичко това и получавате нашия каталог. Поръчките изпълняваме до двадесет и четири часа. Комплектът се изпраща по пощата. Поглъща се с вода, най-добре на гладно, но не е задължително.

Сега вече разбрах обявите на фирмата му в „Хералд“, а също в „Уошингтън пост“. „Само че — трескаво и тревожно размишлявах аз — защо говори така? Откъде идват тези внушения за впрягане, тези кавалерийски асоциации и намеци за езда без седло? Праведни боже, нима и тук някъде минава канал — моят будилник и моето чистилище, гаранцията ми за действителност?“ Но инженерът-проектант (проектант на какво?!) не забеляза обзелото ме безпокойство или невярно го изтълкува.

— Освобождението си дължим на химията — продължи той. — Защото всичко съществуващо не е нищо друго освен промяна в концентрацията на водородните йони върху повърхността на мозъчните клетки. Докато ме гледате, настъпва всъщност изменение на натриево-калиевото равновесие в мембраните на вашите неврони. Значи е достатъчно да се изпратят там, в дълбините на мозъка, специално комбинирани молекули и всяка фантазия ще се превърне за вас в действителност. Впрочем вие го знаете — добави с по-тих глас той и извади от едно чекмедже шепа таблетки, разноцветни като захаросаните дражета за деца. — Ето злото, наше производство, което удовлетворява желанията на душата. Ето химията, която е поела върху себе си греховете на света.

С треперещи пръсти измъкнах от джоба си таблетка трънвинил, глътнах я без вода и отбелязах:

— Бих предпочел, честно казано, да сте по-конкретен.

Той повдигна вежди, мълчешком кимна, издърпа чекмеджето, взе нещо от него и също го глътна.

— Както желаете. Говорих ви за модела Т на новата технология, за нейното примитивно начало. Сънят за тоягата. Публиката с възторг прие флагелацията, дефенестрацията, това беше felicitas per extractionem pedum49. Но бедната човешка фантазия бързо се изчерпа. Как да ви кажа, не достигаше въображение, нямаше образци! Та нали, исторически погледнато, открито все се е практикувало само доброто, а злото се е криело под маската му, под благовидни предлози, като е грабело, разрушавало и насилвало в името на висши идеали. Впрочем, честното зло дори такива пътеводни звезди е нямало. То се е криело по ъглите, грубо, недодялано, примитивно. Това пролича съвсем ясно по реакциите на хората — в поръчките непрекъснато се повтаряше едно и също, те желаеха все да докопат, да смачкат и да скрият. Такива са им навиците. Не им стига просто да вършат зло, искат да имат и съзнание за своята правота. Не ви ли се струва, че не е нито удобно, нито приятно, ако ближният, опомнил се след миг (а това винаги може да се случи), започне да вика „ама защо?!“ или „как не ви е срам?!“. Неприятно е, когато няма с какво да се оправдаеш. Тоягата не е достатъчен контрааргумент, всеки го усеща. Целият майсторлък е в това да отхвърлиш неуместните претенции презрително и от съответната позиция. Всеки иска да прави лошотии, но така, че да не се срамува от тях. Отмъщението дава основание за правота, но какво ти е виновна Жана д’Арк? Дразни те, че е по-добра и по възвишена от теб? Значи ти си по-лошият, само дето имаш тояга. Не, никой не желае така! Всеки иска да върши зло, поне за малко да бъде в ролята на мръсник и мъчител, но да си остане благороден и великодушен. Направо чудесен! Всички искат да бъдат чудесни. И то постоянно. Колкото по-лоши, толкова по-чудесни. А то е почти невъзможно… и затова е привлекателно. Малко му е на клиента да се гаври с вдовиците и сираците — той желае да го върши в ореола на своята справедливост. Престъпниците никой не иска да ги преследва, макар че точно там може да се действа с чиста съвест и в името на закона, но е толкова банално и скучно, те и без това плачат за бесило. Дай му на клиента ангелска невинност, без примерна святост, но така поднесена, че той да може да се развихри, при това с убеждението, че не само може, а направо е длъжен. Сега разбирате ли какво изкуство е да се съчетаят подобни противоречия? В края на краищата винаги става дума за духа, не за тялото. То е само средство за постигане на целта. А онзи, който не го знае, свършва при месаря като кървавица. Разбира се, мнозина наши клиенти не могат да вникнат в тези тънкости. За тях е разделът на доктор Хопкинс — по светска и сакрална бийология. Например долината на Йосафат50, в която всички, освен клиента, ги вземат дяволите, а в края на Съдния ден Господ Бог лично го причислява към светиите. Някои (тук се проявява снобизмът на кретените) настояват накрая Господ да им предложи дори да си разменят местата. Според мен това са детинщини. Американците винаги са се пристрастявали към подобни прояви. Разни изскубвачи, биялни — той с отвращение размаха дебелия каталог, — що за примитивизъм! Ближният не е някакъв тъпан, а деликатен инструмент!

— Чакайте — казах аз, след като глътнах поредното хапче трънвинил, — ама вие какво всъщност проектирате?

Той с гордост се усмихна.

— Безбитни композиции.

— Битовете са единици за информация, нали?

— Не, господин Тихи. Единици за биене. Аз по принцип не ги използвам в своите композиции. Моите проекти се измерват в бедки. Една бедка е количеството мъка, която изпитва pater familias51, когато ликвидират шестчленното му семейство пред неговите собствени очи. По тази скала Господ е наказал Хиоб с трибедка, а Содом и Гомор са били Божиите четиридесетбедки. Но стига с тези изчисления. Всъщност аз съм творец и работя върху съвсем девствена почва. Теории за доброто са развивали мнозина мислители, а теорията на злото от лъжлив срам почти никой не е докосвал и като резултат тя е попаднала в ръцете на разни необразовани и примитивни хора. Мнението, че може да се злодейства изкусно, изобретателно, деликатно и хитроумно без тренировка, без опит и вдъхновение, без дълбоки познания, е пълен фалш. Не са достатъчни инквизитурата, тиранистиката, двете бийологии — те са само въведение в същността на проблема. Впрочем няма универсални рецепти — suum malum cuique52!

— И много клиенти ли имате?

— Всички живи хора са наши клиенти. Още от деца. Те получават отцеубийствени бонбони за успокояване на враждебните емоции. Бащата, както знаете, е източник на забрани и норми. Даваме на децата фройдилки и никой няма едипов комплекс!

Тръгнах си без никакво хапче. Ето какво било. Що за свят! Може би заради това така се задъхват? Обкръжен съм от чудовища.

30.IX.2039 г. Не зная как да се държа със Симингтън, но досегашните ни отношения едва ли ще се запазят. Ейлин ме посъветва:

— Ами поръчай си неговата падалка? Ще ти я подари, искаш ли?

С други думи, тя предлагаше за удовлетворение да си поръчам в „Прокрустикс“ сцена на моя триумф над Симингтън, където злодеят да се търкаля в праха пред нозете ми и да признава, че самият той, неговата фирма и неговото изкуство са гадост. Не, не мога да използвам метод, който не одобрявам! Ейлин не го разбира. Нещо се прекърши между нас. От леля си тя се върна напълняла и по-ниска на ръст, само вратът й сега е по-дълъг. Не държа на тялото, душата е много по-важна, както каза онова чудовище Симингтън. Колко съм бил сляп за света, в който съм обречен да живея! А си мислех, че го опознавам все по-добре и по-добре! Сега забелязвам неща, които по-рано са ми убягвали. Вече ми е ясно какво правеше във вътрешния двор моят съсед — така нареченият стигматик; зная също какво означава, ако на светски прием събеседникът ми, след като се извини, тактично се отдалечава в някой ъгъл и вдишва там своя прах, като същевременно ме фиксира с поглед. Тогава моят абсолютно точен образ незабавно потъва в ада на неговото разярено въображение! Така постъпват дори лица от най-висшите химиократични сфери! А аз не съм и подозирал подобни отвратителни гадости зад фасадата на изисканата вежливост!

След като се подсилих с лъжичка подсладен херкулидин, изпочупих всички бонбониери, направих на сол ампулите, шишенцата, флакончетата и бурканчетата, които ми беше подарила Ейлин. Готов съм на всичко. От време на време изпитвам такава ярост, че направо жадувам за появата на някой ревизионен интерферент, за да си го изкарам на него! Разсъдъкът ми подсказва, че със същия успех бих могъл сам да уредя въпроса, а не да чакам с тояга в ръце — бих могъл например да купя надувач. А ако ще си купувам манекен, защо пък да не е дамекен? Ако ли не дамекен, защо да не е човенец? А ако, по дяволите, ще е човенец, защо пък да не поръчам при Хопкинс, тоест в „Прокрустикс инк.“, подходяща екзекуция или дъжд от сяра, или огън и жупел срещу този дегенерирал свят? Там е въпросът, че не мога. Всичко трябва да направя сам, всичко сам — сам! Чудовищно!

1.X.2039 г. Днес настъпи разривът. Тя ми показа върху протегнатата си длан две хапчета — черно и бяло, за да я посъветвам кое от тях да глътне в момента. Значи дори такъв дълбоко интимен въпрос не е в състояние да реши по естествен начин, без психимикали! Не пожелах да избера, стигна се до спречкване, което тя подсили, като погълна скандалол. Обвини ме неоснователно, че съм се нагълтал преди срещата с оскърбинова киселина (това са нейните думи), За мен тези минути бяха сърцераздирателни, но останах верен на себе си. Занапред ще се храня само вкъщи и ще ям онова, което сам си сготвя. Никакви сънани, никакви парадизиаци и луксотернинни желета; счупих всички хедосии. Не ми трябва нито протестал, нито прогонин. В стаята ми наднича през прозореца голяма птица с печални очи, много странна — на колелца. Компютърът твърди, че я наричат педераства.

2.X.2039 г. Почти не излизам от къщи. Поглъщам трудове по история и математика. Освен това гледам ревизията. Но и тогава не ме напуска усещането за вътрешен бунт срещу всичко, което ме обкръжава. Вчера например се поддадох на изкушението да завъртя регулатора на солидността, тоест на относителното тегло на изображението, за да го направя по-плътно и по-масивно. Бюрото на говорителя се разцепи под тежестта на няколкото страници с текста на вечерните новини, а той самият продъни пода на студиото. Разбира се, този ефект се прояви единствено при мен и нямаше никакви последици, само дето свидетелстваше за психическото ми състояние. Освен това в ревизията ме дразнят лековатият хумор, вицовете, сатирата, съвременната гротеха. „Хапче върху хапче — казва свети Апче“. Каква пошловата духовитост! Само заглавията на предаванията да им види човек… Например „С надуванка на ероциклет“ — криминална драма, която започва как в тъмно бистро седи компания работоотклонячи. Изключих, беше ми втръснало. Но откъм съседите се чуваше по другия канал (ох, къде ли е моят канал, къде?) най-новият шлагер „В чантичките на жените има разпустин и даваин“. Нима и през XXI век в живалнята не може да се постигне достатъчна звукоизолация?! Днес пак ми се прииска да завъртя солидатора на ревизията, но в крайна сметка го счупих. Трябва да се съсредоточа и да реша нещо. Но какво? Всичко ме дразни, и най-малката дреболия, дори пощата — получих писмено предложение да се кандидатирам за Нобелова награда, обещават да ме изберат пръв като пришълец от тежкото минало. И таз добра! Наистина! Съмнителна листовка с реклама за „тайни хапчета, каквито няма на пазара“. Само като си помисли човек какво може да съдържат. Предупреждение, за действията на сънкулантите — търговците на забранени сънани. Към него — призив да не се гледат нелегално стихийни сънища, защото, видите ли, разпилявала се психическа енергия. Каква грижа за гражданите! Поръчах си сънан за Стогодишната война, на сутринта се събудих целият в синини.

3.X.2039 г. Както и преди водя самотен живот. Днес, преглеждайки тримесечника „Родна бъдистория“ (наскоро се абонирах за него), с изумление се натъкнах на добре познатото ми име на професор Тротелрайнер. Отново се пробудиха в мен опасения дали всички сегашни събития не са само непрекъсната верига от фантоми и миражи? По принцип е възможно. „Психоматикс“ рекламира напоследък слоестите хапчета (стратилки), предизвикващи многослойни видения. Някой иска да бъде например Наполеон при Маренго, а когато битката свърши, не му се връща към действителността. Тогава там, още на бойното поле маршал Ней или който и да е от старата гвардия му подава на сребърен поднос друго хапче (илюзорно, наистина, но това не е важно), което отваря вратата към поредната халюцинация. И така ad libitum53. Понеже имам навика да разсичам гордиевите възли, погълнах телефонната книга, за да открия номера, и се обадих на професора. Той е! Ще вечеряме заедно.

3.X.2039 г. Три часът след полунощ. Пиша смъртно уморен, с помръкнала душа. Професорът закъсня малко, наложи се да го почакам в ресторанта. Дойде пеша. Познах го отдалеч, макар че сега е много по-млад, отколкото през миналия век, и не носи нито чадър, нито очила. Като ме видя, той като че ли се разчувства.

— Пеша ли дойдохте? — попитах аз. — Да не би колата ви да се е за инатила (с колите се случва понякога)?

— Не — отговори професорът, — предпочитам да се придвижвам per pedes apostolorum54…

При тези думи той някак странно се усмихна. Когато келнерпютрите се отдалечиха, започнах да го разпитвам какво прави, но почти веднага се изпуснах за своите подозрения относно халюцинациите.

— Какво говорите, Тихи! Каква ти халюцинация! — възмути се професорът. — Със същия успех аз бих могъл да подозирам, че вие ми се привиждате. Замразиха ви, нали? Мен също. Размразиха ли ви? И мене ме размразиха. Отгоре на всичко ме и подмладиха, с реювенал и десенилизин, на вас може да не ви е необходимо, но аз, ако не беше основният ремонт, нямаше да бъда вече бъдисторик!

— Футуролог?

— Сега тази дума означава нещо друго. Футурологът подготвя прогнози, а аз се занимавам с теория. Съвсем нова работа, неизвестна за нашата отминала епоха. Нещо като езиково предвиждане на бъдещето. Лингвистична прогностика!

— Не съм чувал. И какво представлява тя?

Макар че попитах по-скоро от вежливост, отколкото от любопитство, той не го забеляза. Келнерпютрите ни донесоха поръчката. Към супата поднесоха бяло вино реколта 1997-а — добра година за шабли, което избрах, понеже го обичам.

— Лингвистичната футурология изучава бъдещето с оглед на трансформационните възможности на езика — обясни Тротелрайнер.

— Не разбирам.

— Човек е в състояние да овладее само това, което може да разбере, а може да разбере само изразеното с думи. Неизразеното с думи му е недостъпно. Изучавайки следващите етапи от еволюцията, узнаваме какви открития, промени и преврати в обичаите той, езикът, ще може да отрази един ден.

— Много странно. А как изглежда това практически?

— Изследванията се извършват с помощта на най-мощните компютри — човек не може самичък да изпробва всички варианти. Става дума най-вече за вариативността на езика — синтагматично-парадигматична, но квантувана…

— Професоре!

— Извинете. Виното е чудесно. Най-лесно ще го разберете с няколко примера. Кажете, ако обичате, някаква дума.

— Аз.

— Аз, така ли? Хм. Аз. Добре. Ще ми се наложи донякъде да заменя компютъра, тъй че ще опростя нещата. И така, аз — личност. Ти — тиличност. Ние — ниличност. Виждате ли.

— Нищо не виждам.

— Как така? Става дума за сливане на личността с тиличността, тоест за съюзяване на две съзнания, това първо. Второ — ниличност. Много интересно. Това е множествено съзнание. Например при силно разпадане на личността. Кажете някоя друга дума.

— Крак.

— Добре. Какво ще извлечем от думата крак? Кракант. Кракел, евентуално кракел-ногел. Кракер, кракиня, кракирам и кракувам се. Разкракуване. Кракуван. Кракирай там! Кракчо. Кракивам? Кракист. Видяхте ли, стигнахме до нещо. Кракист. Кракистика.

— Но какво означава всичко това? Та в тези думи няма смисъл!

— Засега няма, но ще има. Тоест те евентуално може да придобият смисъл, ако кракистиката и кракизмът се възприемат. Думата робот нищо не е означавала през XV век, но ако бе съществувала езиковата футурология, може би още тогава би се стигнало до мисълта за автоматите.

— И все пак, какво означава кракист?

— Вижте, конкретно в този случай мога да ви го кажа с точност, защото става дума не за прогноза, а за нещо, което вече съществува. Кракизмът е най-новата концепция, съвременно течение в автоеволюцията на човека, на така наречения homo sapiens monopedes55.

— Едноног?

— Точно така. Защото ходенето става излишно, а и липсата на място е все по-голяма.

— Но това е идиотизъм.

— Съгласен съм. Обаче такива знаменитости като професор Хатцелклатцер и Фьошбин са кракисти. Не го знаехте, като предложихте думата крак, нали?

— Не. А какво означават другите ваши варианти?

— Засега не се знае. Ако кракизмът победи, ще се появят и такива обекти, които ще се наричат кракел, кракиня и т.н. Това не е никакво пророчество, а само проучване на възможностите в чистия им вид. Хайде, посочете друга дума.

— Интерферент.

— Добре. Интер и феро, fero, ferre, tult, latum56. Понеже думата е заимствана от латински, пак в латински ще търсим варианти. Flor, floris. Интерфлорентка. Ето — девойка, която има дете от интерферент, отнел цветето, тоест девствеността й.

— Цветето пък откъде се взе?

— Flos, floris означава цвете. Дефлорация е лишаване от девственост. Сигурно ще се казва „породенка“ или „ревизионна породенка“, съкратено „ревиподенка“. Уверявам ви, вече сме събрали много богат материал. Например проституанта от конституанта — разтваря се цяла вселена на бъдещата нравственост!

— Виждам, че сте ентусиаст на тази нова наука. Хайде да опитаме с още една дума? Боклук.

— Защо не? Нищо, че сте скептик. Моля. И така… боклук. Хм. Боклучище. „Много боклуци“ дава „вселенобоклуци“. Вселенобоклук! Безкрайно интересно! Господин Тихи, отлично подбирате думите! Помислете си само, вселенобоклук!

— Какво пък толкоз? Тази дума нищо не означава.

— Първо, сега се казва „не вкусада“. „Не означава“ е анахронизъм. Забелязах, че избягвате да употребявате нови думи. Лошо. После ще си поговорим за това. Второ, вселенобоклук все още нищо не означава, но вече можем да се досетим за бъдещия му смисъл! Знаете ли, става дума за нова психозоична теория. Не какво и да е! Тя ще гласи, че звездите са от изкуствен произход!

— Откъде ви хрумна?

— От думата вселенобоклук. Означава, по-точно поражда в съзнанието следната картина: за милиарди години Космосът се запълва с боклуци, тоест с отпадъци, останали след цивилизациите. Няма къде да се изхвърлят, а в същото време пречат на астрономическите наблюдения и на космическите пътешествия, тъй че е наложително да се изградят огромни и устойчиви на висока температура огнища, за да се изгаря целият този боклук. Огнищата са с огромна маса, поради което сами привличат боклука; безвъздушното пространство постепенно се очиства и ето — появяват се звездите (големите огнища), а тъмните мъглявини са все още неприбраните боклуци.

— Ама вие сериозно ли говорите? Вярвате ли, че е възможно? Космосът като вселенско изгаряне на боклуци? Професоре?

— Не е там работата, Тихи, дали вярвам или не. Просто благодарение на лингвистичната футурология създадохме нов вариант на космогонията като теоретична възможност за бъдещите поколения! Не е известно дали някой ще я възприеме на сериозно, но факт е, че такава хипотеза може да се изрази словесно! Обърнете внимание, ако през двадесетте години съществуваше езикова екстраполация, още тогава можеше да се предскажат блюмбите — сигурно помните! — като се образуват от „бомби“. Самият език, господин Тихи, крие огромни, но не и безкрайни възможности. Например, „да се утопя“: като осъзнаете, че тази дума може да произлиза от „утопия“, по-добре ще разберете черногледството на мнозина футуролози!

Скоро разговорът премина върху въпроси, които много повече ме занимаваха. Признах на Тротелрайнер страховете си и своето отвращение към новата цивилизация. Той се възмути, но ме слушаше внимателно и — нали си е добър човек! — започна да ми съчувства. Видях дори как бръкна в джоба на жилетката си, за да извади състрадал, но се спря заради моята неприязън към психимикалите. Когато свърших обаче, лицето му доби строг израз.

— Лоша работа, Тихи. Вашата критика въобще не засяга същността на проблема. Той не ви е ясен. Дори не се досещате в какво се състои. В сравнение с него „Прокрустикс“ и цялата останала псивилизация са нищо!

Не вярвах на ушите си.

— Но… но… — заекнах аз, — какво говорите, професоре? Какво по-лошо може да има?

Той се наведе към мен през масичката.

— Тихи, заради вас ще наруша професионалната тайна. Всичко, от което се оплаквате, е известно и на децата, така е. Развитието е тръгнало по този път от мига, в който след наркотиците и прахалюциногените са се появили така наречените психофокализатори с висока избирателност на въздействието. Но истинският преврат става едва преди четвърт век, когато са синтезирани масконите, тоест хаточкените — точковите халюциногени. Наркотиците не откъсват човека от света, а само променят отношението му към него. А халюциногените замъгляват целия свят. Сам сте се убедили в това. Масконите пък го фалшифицират.

— Маскони… маскони… — повторих аз. — Позната дума. А! Концентрации на маса под лунната кора, конкреции на минерали? Но какво общо има между тях и…

— Нищо. Сега тази дума означава, тоест вкусада съвсем друго. Образувана е от „маска“. Като се вкарат в мозъка маскони, синтезирани по определен начин, всеки реален обект от външния свят може да бъде заменен от илюзорен, и то тъй майсторски, че химимаскираното лице не разбира кои от обкръжаващите го предмети са реални и кои — фантоми. Ако само за миг видите света, който наистина ни заобикаля, а не гримирания от химимаскирането, бихте се вцепенили!

— Чакайте! Кой свят? Къде е той? Къде мога да го видя?

— Дори тук! — прошепна ми той на ухо и се заоглежда на всички страни. Приседна до мен, протегна ми под масата стъклено шишенце с протрита запушалка и доверително сподели:

— Това е свестин от групата на отрезвините, силно антипсихимическо средство, нитропакостно производно на злобина. Дори само притежаването му, да не говорим за употребата, се смята за тежко престъпление! Отворете шишенцето под масата и го помиришете, но веднъж, не повече — все едно, че вдишвате амоняк. Така де, соли за смъркане. Но после… За Бога! Владей се! Дръж се, помни!

С треперещи ръце отворих шишенцето и едва бях вдъхнал силната бадемова миризма, професорът ми го взе. Очите ми се наляха със сълзи, изтрих клепачите си с крайчеца на пръстите и… дъхът ми спря. Великолепната, покрита с килими зала с майоликови стени, с много палми, с маси, искрящи от кристалните съдове по тях, с разположената в дъното й капела, под чийто съпровод похапвахме печеното, изчезна. Седяхме в бетонен бункер до гола дървена маса, краката й опираха в доста протрита сламена рогозка. Музиката звучеше както и преди, но сега виждах, че идва от усилвател, който виси на ръждива тел. Вместо преливащи в цветовете на дъгата канделабри — голи, прашни крушки. Но най-ужасно се бе променила самата маса. Белоснежната покривка беше изчезнала, овалното сребърно блюдо с изпускащата пара яребица върху препечени филийки се бе превърнала във фаянсова чиния с отвратително сиво-кафеникаво тесто, полепващо по алуминиевата вилица, чието старинно, благородно сребро също бе угаснало. Вледенен, гледах помията, която допреди малко с апетит разрязвах с нож, наслаждавайки се на издавания от хрупкавата кожичка звук, прекъсван от контрапункта на по-ниските тонове при разчупването на печената филийка, която отгоре бе добре подсушена, а отдолу — леко влажна от сосчето. Палмовите листа в саксията наблизо се оказаха всъщност връзки на долни гащи, чийто притежател седеше в компанията на трима приятели точно над нас — не в сепаре, а по-скоро на лавица, толкова тясно бе то. Невероятна тъпканица! Боях се, че очите ми ще изхвръкнат от орбитите си, но ужасяващата картина трепна и се замъгли отново като от докосване на вълшебна пръчица. Връзките над главата ми се раззелениха и пак се покриха с палмови листа, кофата за боклук, чиято воня се разнасяше надалеч, се превърна в голяма, тъмноблестяща, гравирана саксия за цветя, а мръсната повърхност на масата придоби чистотата на първия сняг. Заблестяха кристалните чаши; лепкавото тесто си възвърна благородния цвят на печена яребица с крилца и кълки където си трябваше; алуминият на приборите лъсна като старинно сребро… и наоколо се развяха фраковете на келнерите. Погледнах под краката си — сламата се беше превърнала в персийски килим. Заобиколен отново от луксозния свят, вперих поглед, като дишах тежко, в изпъчените гърдички на яребицата, без да мога да забравя какво прикриваха те…

— Ето че едва сега започвате да проумявате онова, което става в действителност — доверително прошепна Тротелрайнер, като ме гледаше право в лицето, явно опасявайки се от прекалено бурна реакция от моя страна. — При това забележете — намираме се в заведение екстра класа! Поканих ви тук, понеже предварително предвидих, че ще се наложи да ви разкрия тайната. Иначе щяхме да отидем в ресторант, чийто вид направо би ви побъркал.

— Как? Значи… съществуват… още по-ужасни места?

— Да.

— Не може да бъде.

— Уверявам ви. Тук поне има истински маси, столове, чинии и прибори, а там щяхме да лежим на многоетажни нарове и да ядем с пръсти от наредени върху конвейер кофи. Да не говорим, че прикриваното от маската на психимикалите още по-малко щеше да става за ядене.

— И какво е то?

— Не е отрова, Тихи, просто екстракт от трева и кръмно цвекло, накиснат в хлорирана вода и смесен с рибено брашно; обикновено му добавят костно лепило, витамини и синтетична смазка, за да не му присяда на човек. Не почувствахте ли миризмата?

— Почувствах. Почувствах!!

— Ето, виждате ли.

— Милосърдни Боже, професоре… какво е това? Кажете ми, моля ви! Заклевам ви! Заговор? Коварство? План за изтребление на човечеството? Сатанински замисъл?

— Много задълбахте, Тихи. Не бъдете толкова демоничен. Осъзнайте факта, че на света живеят над двадесет милиарда души. Четохте ли днешния „Хералд“? Пакистанското правителство заявява: През тази година от глад са умрели 970 000 души, а опозицията твърди, че са шест милиона. Откъде в такъв свят вино „Шабли“, яребици, ястия със сос беарне? Последните яребици са измрели преди четвърт век. Нашият свят отдавна вече е само един прекрасно запазен труп, мумифициран все по-майсторски, защото се научихме да маскираме дори смъртта.

— Чакайте! Не мога да се опомня… Това значи, че…

— Че никой не ви желае злото, напротив, тъкмо поради милосърдие и с високохуманни намерения е измислен химическият блъф, камуфлажът, разкрасяването на действителността с перца и багри, които й липсват…

— Професоре; повсеместна ли е измамата?

— Да.

— Но аз не се храня навън, сам си готвя. Откъде тогава, как?…

— Как поглъщате маскони ли? За това ли питате? Вие? Постоянно ги разпръскват във въздуха. Помните ли костариканските аерозоли? Това бяха първите плахи опити, нещо като въздушен балон в сравнение с ракета.

— И всички го знаят? И все пак могат да живеят?

— Нищо подобно. Никой не знае.

— Нито слухове, нито клюки?

— Слухове има навсякъде. Не, забравяйте обаче за амнестана. Съществуват неща, известни на всеки, и неща, неизвестни никому. Фармакокрацията има явна и скрита част; първата се базира на втората.

— Не може да бъде.

— О! Защо пък не?

— Та нали някой трябва да постеле тези рогозки, да изработи фаянсовите съдове, от които наистина се храним, и ей това тесто, дето изобразява печена яребица. И всичко останало!

— Така е. Прав сте, то трябва да бъде изработено и запазено, но какво от това?

— Онези, които го правят, виждат и знаят!

— От къде на къде? Все още разсъждавате архаично. Хората си мислят, че отиват в стъклена фабрика — оранжерия; на входа получават антихал, в резултат на което забелязват голите бетонни стени и работните си места.

— И им се работи?

— Да, и то с най-голям ентусиазъм, понеже поглъщат доза сакрифицин. Трудът се превръща за тях в саможертва, с която се гордеят. След смяната — глътка амнестан или мемнолизин, и всичко видяно се забравя!

— Досега се боях, че живея в халюцинация. Какъв глупак съм бил! Боже, как бих искал да се върна! Какво ли не бих дал!

— Да се върнете? Къде?

— В канала под „Хилтън“.

— Безсмислица. Държите се безразсъдно, да не кажа глупаво. Правете същото, което правят останалите, яжте и пийте като всички и тогава ще получавате необходимите дози оптимистан и серафинол, а настроението ви ще е чудесно.

— Значи и вие сте адвокат на дявола?

— Бъдете благоразумен. Какво дяволско има, ако лекарят лъже болния при необходимост? Щом като сме принудени така да живеем и ядем, по-добре е всичко да ни се поднася в красива опаковка. Масконите действат безпогрешно, с едно-единствено изключение. И какво лошо има в тях?

— Не съм в състояние да споря сега на тази тема — вече по-спокойно казах аз. — Само че отговорете ми, моля ви, като на стар приятел на още два въпроса: за какво изключение в действието на масконите споменахте и как се е стигнало до всеобщо разоръжаване? Или то също е мираж?

— Не, то за щастие е напълно реално. Но за да ви го обясня, ще се наложи да изнеса цяла лекция, а трябва да тръгваме вече.

Разбрахме се да се срещнем на другия ден. При сбогуването отново запитах за дефекта на масконите.

— Идете в лунапарка — отговори професорът, ставайки от масата. — Ако искате да изпитате неприятни усещания, качете се на най-голямата въртележка, а когато тя се завърти с пълни обороти, пробийте с ножче тапицерията на кабината. Тази кабина е необходима именно защото при въртенето фантазиите видения, с които масконът прикрива реалността, се разместват — сякаш центробежната сила сваля от очите ви наочниците… Тогава ще видите какво се показва зад чудните илюзии…

Пиша в 3 часа през нощта, съвсем потиснат. Какво още мога да добавя? Може би да избягам от псивилизацията в някое затънтено място? Дори Галактиката не ме привлича вече. На човек не му се пътува, когато няма къде да се върне.

5.X.2039 г. Целия свободен предобед бродих из града. С едва прикрит ужас се вглеждах в повсеместните белези на комфорта и лукса. Картинната галерия в Манхатън продава на безценица оригинални платна на Рембранд и Матис. Наблизо предлагат великолепни мебели в стил рококо, мраморни камини, тронове, огледала, сарацински ризници. Най-различни разпродажби — къщи, по-евтини от… А аз смятах, че живея в рай, където всеки може да си „подворцува“! Бюрото за регистрация на самозвани кандидати за Нобелови награди на Пето авеню също ми разкри истинското си лице — всеки може да получи награда, както и да украси стените на жилището си с най-ценни произведения на изкуството, щом като и едното, и другото се дължи на щипка прахообразен препарат, въздействащ върху мозъка! Но най-голямото коварство се състои в това, че една част от колективната заблуда е явна и човек може наивно да заличи границата между илюзорния и реалния свят, а понеже вече никой на нищо не реагира спонтанно (всички се учат, обичат, бунтуват и забравят с помощта на химията), разликата между манипулираното и естественото чувство не съществува. Вървях по улиците, като стисках юмруци в джобовете. О, не ми трябваше амоколин и фуриазол, за да се вбеся! Моето изострено съзнание издирваше всички празноти в тази монументална измама, в този разпрострял се отвъд хоризонта декор. На децата дават отцеубийствени сиропчета, после — за развиване на личността — контестан и протестолидин, а за обуздаване на пробудените пориви — субординал и кооперавтон. Полиция няма — за какво е, щом има криминол? Престъпните апетити се потискат от „Прокрустикс инк.“ Добре, че досега подминавах теогълтеките, защото и там има само комплект укрепващи вярата и опрощаващи душата препарати: съвестолин, гряхогон, абсолван; дори и светец можеш да станеш с помощта на сакросанктизидаза. А защо не и алкохолен извлек на ислямин, двузенокис на будан, космозилов нирваниум или теоконтактол? Есхатопрепаратите и погребалният крем ще те поставят в първите редове на праведниците в долината на Йосафат, а няколко капки възкресин върху захар ще довършат останалото. О, Фармобоже! Парадизиаци за набожните лицемери, велзевулан и хелурий за мазохистите… С мъка се сдържах да не нахлуя в изпречилото се пред мен фармацевтилище, където тълпата бе коленичила, нагълтала се с преклонин. Трябва да се пазя, иначе ще ме почерпят с амнестан. Само това не! Запътих се към лунапарка, въртейки със запотени пръсти ножчето в джоба си. Експериментът не сполучи — стената на кабината се оказа невероятно твърда, сигурно беше от закалена стомана.

Тротелрайнер живееше под наем в мебелирано жилище на Пето авеню. Пристигнах навреме, но не заварих професора. Впрочем, беше предупредил, че може да закъснее, и ми беше доверил личното си подсвиркване за свиркоключалката. Затова влязох и седнах до бюрото, затрупано с научни списания и изписани листа хартия: От скука или по-скоро за да разсея тревогата, която ме глождеше отвътре, надзърнах в бележките на професора. „Вселенобоклук“, „породенка“, „чуждинник“, „чуждинка“. Ха, значи той си записва термините на тази своя чудата футурология… „Плодоноска“, „изкапник“, „изкапничка“. „Породьорка“ — майка-рекордьорка? Ами да, при наличието на демографски взрив сигурно е така. Казват, че всяка секунда се раждат осемдесет хиляди деца. Може и осемстотин хиляди. Какво значение има? „Мислец“, „мислант“, „мислини“, „мисел“, „основна мисъл“, тоест „теглеща“, оттук „мислич“ — „теглич“. Ето значи с какво се занимава той?! Прииска ми се да изкрещя: „Професоре, ти тук си пишеш, а светът загива!“ Изведнъж под листата блесна нещо — антихалът, същото онова шишенце. Колебах се само част от секундата, после реших, смръкнах внимателно и се огледах наоколо.

Чудна работа — стаята почти не се промени! Библиотеката, етажерките със справочни хапчета — всичко остана както си беше; само голямата холандска камина в ъгъла, която украсяваше стаята с гланцовия блясък на кахлените си плочки, се превърна в така нареченото циганско кюмбе с продупчена ламаринена тръба, изкарана през отвор в стената, а подът около него почерня от сажди. Бързо върнах шишенцето на мястото му — в антрето се чу подсвиркване и Тротелрайнер влезе.

Разказах му за лунапарка. Той се учуди, помоли да му покажа джобното си ножче, поклати глава, взе шишенцето от бюрото, помириса го, после го даде на мен. Вместо нож в ръцете си държах изгнила клонка. Повдигнах очи към професора — нещо се бе оклюмал, изглеждаше много по-несигурен в себе си, отколкото вчера. Тротелрайнер постави пълната с конгресни близалки чанта върху бюрото и въздъхна.

— Тихи — каза той, — разберете, експанзията на масконите не е предизвикана от нечие коварство…

— Експанзия? Това пък какво е?

— Много неща, реални преди година или месец, вече трябва да бъдат заменяни с миражи, щом като истинските стават недостъпни — заобяснява той, явно обладан от някаква друга мисъл, която не му даваше мира. — На тази въртележка се возих преди три месеца, но не гарантирам, че все още е там. Може би заедно с входния билет получавате от разпръсквач порция въртележкова пара или лунапаркин, което е рационално, понеже е много по-икономично. Да-да, Тихи, сферата на реалните блага на човечеството се стопява ужасяващо бързо. Преди да се настаня тук, живях в новия „Хилтън“, но, признавам си, не издържах дълго. Веднъж от разсеяност употребих изтрезвител и се оказа, че обитавам килерче с размерите на сандък, носът ми бе притиснат в хранилката, водопроводният кран ме подпираше в ребрата, а стъпалата докосваха челната част на кревата в съседния сандък, тоест в съседния апартамент — бяха ме настанили на осмия етаж за деветдесет долара на денонощие. Място има все по-малко и по-малко! Извършват се опити с така наречените деспациализатори или психилюзатори, но резултатите не са обнадеждаващи. Засега се прикрива наличието на огромни тълпи, които се движат едновременно с вас по улицата или площада, тъй че виждате само отделни индивиди в далечината, но вече започвате да се сблъсквате с маскираните хора, които не забелязвате, а това е неприятен проблем, който все още не може да бъде преодолян.

— Професоре, надзърнах във вашите записки. Моля за извинение, но какво е това? — посочих листчето с думите „мултишизол“, „стеснин на множелина“.

— Ами… Вижте, разработен е план или по-скоро концепция за хинтернизация, по името на автора — Егоберт Хинтерн, според която нарастващият недостиг на външно пространство ще се компенсира с илюзорно вътрешно пространство, тоест с това на душата, чийто метраж не подлежи на никакви физически ограничения. Сигурно ви е известно, че благодарение на зооморфините човек може за известно време да стане, тоест да се почувства, костенурка, мравка, калинка или дори ясмин с помощта на инфлоризиращ преботинид; разбира се, усещането е субективно. Освен това може да разделя личността си на две, три, четири части, а като се стигне до двуцифрени числа, възниква ефектът на стесняване. И тогава говорим не за една личност, а за ниличност. Много личности в едно тяло. Съществуват също така подсилватели на личността, интензифициращи вътрешния живот до такава степен, че да доминира над възприемането на външната действителност. Такъв е сега светът, такива са времената, приятелю! Omnis est Pillula!57 Понастоящем фармацевтиката е книгата на живота, енциклопедията на битието, алфата и омегата. Не се очакват никакви преврати, щом като разполагаме с бунтотал, опозиционал под формата на глицеринови свещички и екстремин, а вашият доктор Хопкинс рекламира содомастол и гоморинки — можете лично да изпепелите с огън и жупел толкова градове, колкото пожелаете. Дори длъжността Господ Бог получавате само срещу 75 цента.

— Най-новото изкуство е сърбежолът — обадих се аз. — Веднъж чух, тоест усетих скерцото на Уаскотиан. Не бих казал, че ми достави естетическа наслада. На най-сериозните места се смях.

— Да, всичко това не е за нас, размразенците от миналия век, катастрофирали във времето — меланхолично потвърди Тротелрайнер.

Сякаш преодолял нещо в самия себе си, той се изкашля, погледна ме в очите и каза:

— Тихи, започва конгрес по футурология, тоест дискусия за бъдисторията на човечеството. LXXVI световен конгрес, днес бях на организационното заседание и бих искал да споделя с вас впечатленията си.

— Странно — рекох, — доста внимателно чета вестниците, никъде не съм срещал съобщение за подобен конгрес…

— Защото е таен. Сигурно ви е ясно, нали между другото трябва да се обсъждат проблемите на маскирането!

— И какво? Зле ли са нещата?

— Фатални! — рече професорът натъртено. — По-лошо няма накъде!

— Вчера пеехте друга песен — отбелязах аз.

— Вярно. Влезте ми обаче в положението, едва сега се запознах с най-новите резултати от изследванията. Това, което чух днес… Ох, какво да ви приказвам, сам можете да се убедите.

Той извади от чантата си голяма връзка близалки с актуални новини, вързани с различни на цвят лентички, пресегна се над бюрото и ми ги подаде.

— Преди да се запознаете с новите открития, трябва да ви обясня нещо. Фармакокрацията е психимикрация, базираща се на кремокрацията — това е девизът на нашата нова ера. Още по-кратко: властта на халюциногените се придружава от корупция. Впрочем, иначе не бихме били свидетели на всеобщото разоръжаване.

— Най-после ще разбера как е станало! — възкликнах аз.

— Много просто. Подкуп се дава или при пласиране на непълноценни стоки, или при закупуване на дефицитни. Услугите също могат да бъдат стока. Идеалната ситуация за производителя е тази, при която инкасира наличността, без нищо да дава в замяна. Допускам, че началото на реализата е било поставено от аферите на мендакторите и малверсорите, за които вероятно сте чували.

— Да, но какво означава реализа?

— Буквално — разтваряне, или по-точно: изчезване на действителността. Когато избухнал скандалът с компютърните злоупотреби, за всичко били обвинени кибернетичните машини. Всъщност замесени били могъщи консорциуми и тайни картели. Ставало дума да се създадат пригодни за живот условия на други планети — най-спешният за разрешаване проблем във времето на свръхнаселеността! Трябвало да се построят огромни ракетни флотилии, да се промени климатът, да се преобрази атмосферата на Сатурн и Уран; много по-лесно било всичко да се извършва само на хартия.

— Но това скоро е щяло да излезе наяве! — учудих се аз.

— Нищо подобно. Винаги се появяват непредвидени обективни трудности, неочаквани проблеми и пречки, възниква потребност от нови кредити и асигнации. Проектът за Уран например досега е погълнал 980 милиарда, а не се знае дали там е преместен поне един камък.

— А контролните комисии?

— В тях не участват космонавти, а неподготвени хора не могат да кацат на тези планети. Затова се изпращат пълномощници, които изучават предложения им материал: графики, снимки, статистики. Документацията лесно може да се фалшифицира и още по-лесно — да се изопачи с помощта на масконите.

— Аха!

— Предполагам, че точно така е започнала едно време имитацията на въоръжаването. Та нали фирмите, които получават държавни поръчки, са частна собственост. Взимали са милиарди и нищо не са правили, тоест произвеждали са, разбира се, лазерни оръдия, ракетни инсталации, противопротивопротивопротиворакети (те са вече шесто поколение), летящи танкове — така наречените летанкове, но всичко е хаточкувано.

— Моля?

— Илюзорно, приятелю. За какво да се извършват ядрени опити, ако има микотаблетки?

— Тоест?…

— Таблетки, след употребата на които човек вижда гъбата на ядрения взрив. Последвало е нещо като верижна реакция. Защо да се обучават войници? В случай на мобилизация ще им се дават обучителни хапчета. Не си струва също да се подготвя команден състав — за какво са тогава стратегинът, генеразолът, тактидонът, орденолът? „Клаузевиц хич не чети — хап с водица преглътни, генерал ще станеш ти!“ Чували ли сте тази поговорка?

— Не.

— Защото комбинираните препарати са секретни. Във всеки случай, не се пускат в продажба. Няма смисъл да се извършват десанти — достатъчно е над размирната страна да се разпръсне десантен маскон и населението с очите си ще види приземяващите се парашутисти, морска пехота и танкове. Истинският танк струва сега почти милион, а илюзорният около една стотна от цента за всеки зрител — това е така наречената личнотанкова единица. Бронетранспортьорът струва четвърт цент. Целият арсенал на Съединените щати би се поместил днес на един камион. Танкони, кадаверони, бомбони — твърди, течни и газообразни. Казват, че съществувал прах, който имитира нашествие на марсианци.

— И всичко благодарение на масконите?

— Естествено! Така че реалната армия се оказала ненужна. Има малко авиация, но и това не е съвсем сигурно. За какво е? Процесът бил лавинообразен, разбирате ли? Не е възможно да бъде спрян. Ето ви цялата тайна на разоръжаването. Видяхте ли новите тазгодишни модели „Кадилак“, „Додж“ и „Шевролет“?

— Видях ги, много са хубави.

Професорът ми подаде шишенцето.

— Моля ви, идете на прозореца и по-внимателно се вгледайте в тези прекрасни коли.

Наведох се през перваза. По улицата, която се виждаше от единадесетия етаж, течеше река от луксозни лимузини, чиито стъкла и покриви блестяха на слънчевата светлина. Поднесох отвореното шишенце към носа си и замигах, а като изстисках с клепачи сълзите от очите си, вперих ги в необичайната гледка. По асфалта галопираха колони бизнесмени, свили ръце в лактите като деца, които си играят на шофьори: Те бързо-бързо движеха крака, изопнали горната част на телата си назад, като че ли под тях имаше дълбоки седалки. Само от време на време сред плътните им редици се появяваше самотен, изпускащ газове автомобил. Щом действието на препарата отслабна, картината трепна, после отново стана ясна и аз видях от високото бляскавия поток автомобилни покриви — бели, жълти, изумруденозелени, който величествено пресичаше Манхатън.

— Кошмар! — възкликнах потресен. — Но независимо от това pax orbi et urbi58 е постигнат, така че всичко може би си е струвало усилията?

— Разбира се, съществуват и някои плюсове. Забележимо е спаднал броят на инфарктите, защото галопирането на дълги разстояния е чудесна гимнастика. Вярно е също така обаче, че е нараснал броят на болните от емфизема на белите дробове, от разширени вени и сърце. Не всеки става за маратонец.

— Ето защо нямате кола! — досетих се аз.

Професорът криво се усмихна.

— Кола средна класа струва сега едва 450 долара — каза той, — но като вземем под внимание, че производствените й разходи са някъде около една осма от цента, излиза доста солено. Хората, произвеждащи нещо реално, са все по-малко и по-малко. След като получи хонорара си, композиторът дава подкуп на продуцента, а в носовете на слушателите, дошли във филхармонията за предпремиерно изпълнение, се впръсква концертозолов мелотропин.

— В морален аспект това е отвратително — забелязах аз, — но дали е толкова вредно за обществото?

— Засега още не. Впрочем оценката зависи от гледната точка. Благодарение на трансмутина можете да имате любовна връзка с коза, убеден, че пред вас е Венера Милоска. Научните доклади и съвещания се заместват от конгресини и деконгресини, но все пак съществува определен жизнен минимум, който не може да бъде заменен от илюзии. Необходимо е все някъде да се живее, нещо да се яде, да се диша, а в същото време реализата поглъща една след друга сферите на реалното действие. При това заплашително бързо расте броят на страничните явления. Налага се да се използват дехалюцинини, неосупермаскони и фиксатори, но резултатът е съмнителен.

— Те пък какво представляват?

— Дехалюцинините са нови психимикали, след които ти се струва, че нищо не ти се струва. Отначало с тях са лекували само душевноболните, но все повече и повече хора подозират, че това, което ги обкръжава, не е автентично. Амнестаните са безсилни против второфантомите, тоест вторично възникналите фантоми, разбирате ли? Например, ако някой си въобразява, че си въобразява, че нищо не си въобразява — или наопаки. Това е типичната проблематика на съвременната многослойна или n-етажна психиатрия. Но най-опасни са новите маскони. Какво да ви кажа, под влияние на прекалено големите дози психимикали организмите сдават багажа. Започват да окапват косите, ушите се втвърдяват или пък опашката изчезва…

— Израства, искате да кажете.

— Не, изчезва. От тридесет години насам вече всички имат опашки. Следствие на ортографина. Това е цената за светкавичното усвояване на правописа.

— Невъзможно, та нали ходя на плаж! Никой няма опашка, професоре.

— Същинско дете сте. Опашките се маскират с антиопашкин, от който на свой ред ноктите почерняват, а зъбите се развалят.

— И тези последици също се маскират?

— Естествено! Масконите се употребяват в милиграми, но общо взето всеки човек поглъща годишно около сто и деветдесет килограма. Ясно защо: нали трябва да се имитират домашни уреди, храна, напитки, послушанието на децата, учтивостта на чиновниците, научните открития, притежаването на платна от Рембранд, джобните ножчета, морските пътешествия, космическите полети и милиони подобни неща. Ако не беше лекарската тайна, щеше да е известно, че в Ню Йорк всеки втори жител е с петниста кожа, че гърбът му е обрасъл със зеленикава четина, че има бодли в ушите, дюстабан, разширени бели дробове и хипертрофия на сърцето от непрекъснатото галопиране. Всичко това трябва да се прикрива, ето защо са необходими супермасконите.

— Кошмар! И нищо ли не може да се направи?

— Нашият конгрес ще обсъжда именно алтернативата на бъдисторията. Сред експертите упорито се говори за необходимостта от радикална промяна. Засега разполагаме с осемдесет проекта.

— За спасение?

— И така може да се каже. Ако искате, седнете тук и излижете тези материали. Но ще ви помоля за една услуга. Проблемът е деликатен.

— Ще се радвам да ви помогна.

— Разчитам на вас. Вижте, от мой приятел химик получих пробни дози на наскоро синтезирани вещества от групата на отрезвините, два нови изтрезвителя. Изпратил ми ги е с утринната поща и пише — Тротелрайнер взе писмото от масата, — че моят препарат, който и вие пробвахте, не е истински отрезвин. Пише буквално следното: „Федералното управление по псипреция (тоест по психопреформация) се старае да отвлече вниманието на действидците от редица кризисни явления, поради което умишлено и злонамерено ги снабдява с фалшиви противоилюзионни средства, съдържащи неомаскони“.

— Нещо не ми е ясно. Та нали аз самият изпробвах вашия препарат? И какво е действидец?

— А, това е висока обществена длъжност, която и аз заемам. Действиждането е право и възможност да разполагаш с отрезвини с цел да знаеш как изглежда всичко в действителност. Все пак някой трябва да е осведомен за истинското положение, нали?

— Да, наистина.

— А що се отнася до препарата, моят приятел предполага, че той отстранява влиянието на масконите с по-стара дата, но е безсилен срещу другите и особено срещу най-новите. В такъв случай това — професорът вдигна шишенцето — не е изтрезвител, а коварно замислен маскон, камуфлиран субизтрезвител, тоест вълк в овча кожа!

— Но защо? Нали някой трябва да знае…

— „Трябва“ в общ смисъл, заради общественото благополучие, но не и от гледна точка на интересите на различните политици, корпорации и дори федерални агенции. Ако нещата са по-зле, отколкото ги виждаме ние, действидците, то те предпочитат да не вдигаме шум. Затова са фалшифицирали изтрезвителя така, както едно време са монтирали в старите мебели леснонамираеми скривалища. Крадецът се е задоволявал с първото, което е намирал, и не е стигал до истинските, прикрити много по-умело.

— Аха. Сега разбирам. И какво искате от мен?

— Молбата ми е, докато се запознавате с материалите, да смръкнете отначало от тази ампула, а после и от тази. На мене, да си призная, ми липсва смелост.

— Само това ли? Дадено.

Взех от професора двете ампули, настаних се във фотьойла и започнах да усвоявам едно по едно резюметата на докладите за конгреса по бъдистория. Първият проект предвиждаше оздравяване на обществените отношения чрез разпръскване в атмосферата на хиляда тона инверсин — препарат, който преобръща усещанията на 180 градуса. През първата фаза — след разпръскването му — комфортът, чистотата, ситостта, както и вкусната храна, и естетичните предмети стават омразни за всички, а блъсканицата, немотията и грозотата се превръщат в обект на желанията им. През втората фаза действието на масконите и неомасконите напълно се отстранява. Тогава, лице в лице със скритата досега действителност, обществото ще изпита задоволство, защото ще има пред себе си онова, което желае. Може би дори отначало ще трябва да се задействат пейотроните (влошителите на битовите условия). Но тъй като инверсинът въздейства върху всички емоции без изключение, омразни ще станат и еротичните удоволствия, което ще заплаши човечеството от измиране. Затова един път в годината за 24 часа действието му ще се спира временно с помощта на контрапрепарат. Несъмнено в този ден рязко ще нараства броят на самоубийствата, което обаче ще се компенсира от провокирания естествен прираст.

Не бих казал, че този план ме възхити. Единственото му достойнство беше, че авторът на проекта — като действидец — щеше да се намира постоянно под въздействието на контрапрепарата, а значи всеобщата нищета и грозота, мръсотията и монотонността на живота нямаше да му доставят особена радост. Вторият план предвиждаше да се разтворят в речните и морските води 10 000 тона ретротемпорин — обръщател на субективното течение на времето. От този момент животът би потекъл назад — хората биха се появявали на света като сбръчкани старци и биха го напускали като младенци. По такъв начин, подчертаваше се в доклада, ще се отстрани основният недостатък на човешката природа, а именно неизбежната всеобща перспектива — стареенето и смъртта. С течение на времето всеки старец все повече би се подмладявал, би трупал сили и бодрост. Напускайки работа поради вдетиняване, той би живял в благословената страна на детството. Хуманният смисъл на този план произтичаше по естествен начин от присъщото за младенческата възраст незнание за преходността на всичко живо. Обаче назад би се обръщало само субективното течение на времето, така че детските градини, яслите и родилните домове всъщност ще се пълнят със старци; в проекта не се казваше нищо определено за тяхната по-нататъшна съдба, а само с общи думи се посочваше възможността за съответна терапия в така наречен държавен евтаназиум. След като прочетох този проект, предишният вече не ми изглеждаше толкова лош.

Третият проект беше дългосрочен и много по-радикален. Предвиждаше ектогенезис, деташизъм и всеобща хомикрия. От човека би трябвало да остане само мозъкът в елегантна опаковка от дуропласт, нещо подобно на глобус, снабден с клеми, контакти и щепсели. Според този проект материята щеше да се преобразува в ядрена енергия, поради което храненето, физиологически напълно излишно, ще представлява само съответно програмирана илюзия. Мозъчният глобус би могъл да се включва към всякакви крайници, апарати, машини, транспортни средства и т.н. Това би се извършило на два етапа. Отначало частичен деташизъм — излишните органи да се оставят вкъщи; например, стягайки се за театър, сваляте и окачвате в гардероба системите за копулация и дефекация. През следващото десетилетие чрез хомикрия трябваше да се ликвидира всеобщата блъсканица — печална последица от свръхнаселеността. Кабелните и безжичните канали за междумозъчна връзка биха обезсмислили всяко преместване в пространството, пътуванията, свързани с курсове, конференции и съвещания, и въобще каквото и да било лично придвижване където и да е. Защото всеки ще има връзка с датчици навсякъде в сферата на човешкото господство, включително и с най-отдалечените планети. Масовото производство ще затрупа пазара с черватори, манипулатори, педикулатори и с най-обикновени коловози, тоест с нещо като релси на домашна железница, по които главите ще могат да се движат за собствено забавление.

Прекъснах четенето и заявих, че авторите на тези трудове сигурно са луди. Тротелрайнер суховато отвърна, че мнението ми е прекалено прибързано. Кашата е забъркана и трябва да се сърба. Критерият на здравия разум е неприложим към човешката история. Нима Авероес, Кант, Сократ, Нютон или Волтер биха повярвали, че през двадесети век бич за градовете, отровител на белите дробове, масов убиец и обект на обожествяване ще стане една ламаринена каручка на колела, а хората ще предпочетат да загиват в нея, масово устремявайки се в края на седмицата извън града, вместо спокойно да си седят у дома. Запитах професора кой от проектите смята да подкрепи.

— Засега не съм решил — отговори той. — Най-труден е според мен проблемът за тайнетата, нелегално родените деца. Освен това се опасявам от химинтриги по време на заседанията.

— Тоест?

— Може да бъде приет проектът, който ще получи кредибиланова подкрепа.

— Мислите, че ще ви обработят с химикали?

— Защо не? Какво по-лесно от това, да се разпръсне аерозол чрез климатичната инсталация на залата?

— Каквото и да решите, обществото не е задължено да го одобри. Хората няма да приемат всичко пасивно.

— Драги мой, от половин век насам културата не се развива стихийно. През XX век някой си Диор диктувал модата в облеклото. Сега регулирането е обхванало всички области на живота. Ако се гласува в полза на деташизма, само след няколко години всеки ще смята за срамно и неприлично да има меко, космато, потоотделящо тяло. То трябва да се мие, обезмирисява, масажира и все пак излиза от строя, докато при деташизма можеш да си включваш най-прекрасните чудеса на инженерното изкуство. Коя жена не би пожелала да има луминесцентни лампички вместо очи, телескопично излъчващи се гърди, ангелски крилца, фосфоресциращи прасци и пети, издаващи на всяка крачка мелодични звуци?

— Тогава знаете ли какво — казах аз. — Хайде да избягаме! Ще се запасим с кислород и храна и ще се скрием в Скалистите планини. Помните ли каналите на „Хилтън“? Лошо ли ни беше там?

— Сериозно ли говорите? — колебливо попита професорът.

Без да искам, доближих към носа си ампулата, която все още държах в ръка. Вече бях забравил за нея. От острия мирис очите ми се насълзиха. Започнах да кихам, а когато отново отворих клепачи, стаята се беше преобразила напълно. Професорът продължаваше да говори, чувах гласа му, но поразен от видяното, не разбирах нито дума. Стените бяха почернели от мръсотия; небето, синьо до момента, бе станало оловносиво, част от стъклата на прозорците бяха изпочупени, а оцелелите — покрити с дебел слой сажди и сиви бразди от дъждовните капки.

Не зная защо, но най-много ме потресе фактът, че елегантната чанта, в която професорът бе донесъл материалите за конгреса, се бе превърнала в плесенясал чувал. Вцепенен, страхувах се да погледна към самия Тротелрайнер. Надзърнах под бюрото. Вместо кадифените панталони и професорските гетри там се мъдреха две кръстосани протези. Между телените сухожилия на стъпалата се бяха набили ситни камъчета и уличен боклук. Стоманеният щифт на петата блестеше, полиран от ходене. Простенах.

— Какво, главоболие ли имате? — дочух гласа му, изпълнен със съчувствие. Превъзмогнах уплахата си и повдигнах очи към професора.

От лицето му беше останало малко. Към проядените бузи прилепваха парчета неподменян, прогнил бинт. Разбира се, пак беше с очила, само че едното им стъкло бе пукнато. На шията, от отвор като след трахеотомия, стърчеше небрежно вкарана звукова тръбичка, която вибрираше в такт с гласа. Сакото висеше като стар мухлясал парцал върху гръдния стелаж; от лявата му страна бе изрязан отвор, прикрит с прозорче от изкуствена материя, зад което спазматично туптеше сърцето, цялото в куки и шевове. Лявата ръка не се виждаше въобще; част от дясната, с която държеше молив, се оказа бронзова протеза, позеленяла от медния окис. На ревера имаше небрежно тропосано парченце плат, на което някой бе написал с червен туш „Замразняк 119 859/21 транспл. — 5 отхвърл.“. Опулих се, а професорът — отразявайки моята уплаха като огледало — изведнъж се вцепени зад бюрото си.

— Какво?… Толкова ли съм се променил? А? — попита той с прегракнал глас.

Не помня кога бях станал, но вече дърпах бравата на вратата.

— Тихи! Какво правите? Къде, Тихи! Тихи!!! — отчаяно викаше Тротелрайнер, като се придвижваше с мъка.

Вратата поддаде и в този момент се чу страхотен шум. Загубил равновесие от прекалено резките движения, професорът бе рухнал и телените му стави се разпаднаха на пода с ужасно скърцане; отнесох в паметта си спомена за безнадеждните му конвулсии, за острите като пирони, рендосващи пода пети, за сивото чувалче на сърцето, пулсиращо зад помътняло прозорче. Бягах по коридора, сякаш ме гонеха фурии.

В цялата сграда бе пълно с хора — бях уцелил времето за лънча. От офисите излизаха чиновници и секретарки; увлечени в разговор, те се насочваха към асансьорите. Смесих се с тълпата пред отворените врати на кабината, но понеже асансьорът се бавеше, погледнах в шахтата и разбрах защо почти всички хора страдат от задух. Във въздуха се люлееше краят на отдавна скъсало се въже, а „пътниците“ се катереха по отвесните мрежи, обграждащи шахтата, при това с маймунска ловкост — плод на продължителен опит. Плувнали в пот, но спокойно разговаряйки помежду си, те се изкачваха до кафенето на покрива на сградата. Измъкнах се от опашката и затичах надолу по стъпалата, спираловидно обикалящи около бездната с търпеливите алпинисти. Няколко етажа по-надолу забавих темпото. От всички врати продължаваха да излизат хора. Тук като че ли имаше само офиси. В чупката на стените се натъкнах на отворен прозорец, който гледаше към улицата. Застанах пред него и като се преструвах, че си оправям дрехата, хвърлих поглед надолу. Отначало ми се стори, че по мръсните тротоари няма жива душа, но в действителност не бях разпознал минувачите. Предишната им елегантност беше изчезнала безследно. Вървяха поединично и на двойки, в протрити дрипи, мнозина увити с бандажи и дори с някакви хартиени ленти, само по ризи, под които личеше, че телата им наистина са покрити с петна и четина, особено на гърба. Някои явно бяха пуснати от болниците, за да уредят спешни въпроси. Инвалидите без крака се придвижваха върху дъски с колелца сред оживени разговори и смях. Виждах слонските гънки на женските уши и вроговената кожа на мъжете, старите вестници, снопчетата слама и чувалчетата, които те носеха с шик и грация. По-здравите и запазените галопираха по платното, натискайки от време на време несъществуващ педал за смяна на скоростта. В тълпата преобладаваха роботите с пръскачки и дозиметри. Те следяха всеки минувач да получи необходимата порция аерозолна смес, но не се ограничаваха само с това. След млада двойка влюбени, която се разхождаше с преплетени ръце (нейният гръб бе покрит с люспи, а неговият — с обриви), тежко стъпваше един цифрун, който равномерно почукваше с фунията на пръскачката по главите им. Влюбените не му обръщаха внимание, макар че чак зъбите им звънтяха. Нарочно ли го правеше? Вече нямах сили да разсъждавам. Бях се вкопчил в рамката на прозореца, гледах към улицата с нейното непрестанно движение, галопиране и бодрост като единствен свидетел, единствен чифт виждащи очи — наистина ли единствен? Жестокостта на спектакъла като че ли изискваше втори зрител — неговият създател; без да променя нищо в тези гротескни сцени, той би им придал смисъл като върховен разпоредител на блажената агония — чудовищен, но все пак смисъл. Дребен лъскобунтер, суетейки се в краката на една енергична старица, току я удряше под колената; тя падаше, ставаше и продължаваше да върви, той я събаряше отново и така двамата се скриха от погледа ми, той — механично упорит, тя — пъргава и уверена в себе си. Роботите често оглеждаха зъбите на минувачите, може би за да проверят ефекта от аерозолното впръскване, но отстрани не изглеждаше така. По кръстовищата стояха множество работоотклонячи и нероботи; от някаква странична врата се появиха, явно след смяна, работяги и работянки, кретинги и микроботи; по платното се движеше огромен компостер, който подхващаше със зъбците на своята кофа всичко, което му се изпречваше — заедно с трупците той хвърли в контейнера си и една безпомощна бабичка; прехапах си пръстите, забравил, че държа в тях втората, неотворена още ампула, и гърлото ми пламна. Всичко наоколо затрептя, покри се с белезникава мъгла и като че ли невидима длан постепенно свали перде от очите ми. Съсредоточено гледах извършващата се промяна с чудовищния гърч на предчувствието, че сега реалността ще смъкне от себе си следващия слой — изглежда, нейното маскиране бе започнало в незапомнени времена, тъй че само по-силното средство можеше да разкъса повече завеси, да стигне до по-дълбоки пластове, но не повече. Стана още по-светло и бяло. Тротоарите бяха покрити със сняг — твърд, отъпкан от стотици нозе; колоритът на улицата помръкна по зимному, а витрините на магазините изчезнаха, вместо стъкла на прозорците имаше заковани на кръст полуизгнили дъски. Сред мръсните стени с влажни петна цареше зима; от козирките на сградите и уличните лампи висяха ледени висулки; из мразовития въздух се разнасяше острата миризма на изгоряло, димът бе сиво-синкав като небето; мръсните преспи край стените всъщност бяха купища замръзнал боклук; тук-там се чернееха вързопи и някакви парцали, неуморната вълна пешеходци ги побутваше, риташе ги встрани към ръждясалите контейнери за отпадъци, където пък се въргаляха тенекии и заледени стружки; сняг не валеше, но личеше, че доскоро е валял и ще завали пак; изведнъж разбрах кой бе изчезнал от улиците — роботите. Нямаше нито един! Техните затрупани със сняг туловища се търкаляха край сградите — застинали железни останки редом с човешки жълтеникави, проядени кости. Някакъв дрипльо тъкмо се настаняваше в преспата, все едно че потъваше в пухено легло. Лицето му изразяваше доволство, като че ли си беше у дома, сам в собствената си спалня. Протягаше босите си крака и ровеше с тях в снега. Ето, помислих си, откъде понякога идваше усещането за пронизващ студ. И тази странна прохлада на въздуха, която от време на време се появяваше насред улицата в слънчев ден (дрипльото вече се бе приготвил за продължителен сън), ето каква била работата! Човешкият мравуняк го подминаваше равнодушно, минувачите бяха заети — едните пръскаха другите и по поведението им можеше да се разбере кой смята себе си за човек и кой — за робот. Значи и роботите се преструваха? И откъде тази зима в разгара на лятото — нима дори календарът беше илюзия? Защо? Леден сън като демографска противоотрова? Значи все пак някой внимателно бе планирал всичко.

И аз да изчезна, преди да го спипам? Погледът ми блуждаеше по замърсените стени на небостъргачите, по изпотрошените им прозорци; зад гърба ми стана тихо — лънчът бе свършил. Улицата — това щеше да бъде краят, виждащите ми очи изобщо нямаше да ме спасят, тълпата щеше да ме залее, трябваше да намеря поне още някого, сам можех да се крия известно време като плъх и нищо повече; сега бях извън привидното, а значи — като в пустиня. Обзет от страх и отчаяние, се отдалечих от прозореца. Целият треперех — илюзията за слънчев климат не ме топлеше вече. И аз самият не знаех накъде бях тръгнал, но се стараех да стъпвам безшумно; да, вече криех присъствието си, свивах се, прегърбвах се, бързо се оглеждах на всички страни, спирах се и се ослушвах, защото така ми подсказваше инстинктът. Още не бях успял да взема никакво решение, но усещах до мозъка на костите си, че ми личи какво виждам и това няма да ми се размине. Вървях по коридора на шестия или на петия етаж; не бях в състояние да се върна при Тротелрайнер — той се нуждаеше от помощ, а аз тъй и тъй не можех да му я дам. Трескаво мислех за няколко неща наведнъж, но най-вече дали няма да свърши действието на препарата и да се озова отново в Аркадия. Странно — при мисълта за подобна перспектива не почувствах нищо освен отвращение и страх, сякаш предпочитах да замръзна в купчината смет, съзнавайки какво става, отколкото да намеря утеха в илюзията. Не можех да свърна в страничния коридор — тялото на някакъв старец препречваше пътя; явно не му стигаха силите да върви, защото само имитираше ходене с треперещите си нозе и хриптейки тихичко, приятелски ми се усмихна в своята агония. По другия коридор стигнах до матовите гишета на някакъв офис, зад които цареше пълна тишина. Влязох през двойната стъклена врата, крилата й се разлюляха — вътре нямаше никой. В дъното — още една открехната врата. Надникнах голяма светла стая; тъкмо исках да се измъкна, защото почувствах нечие присъствие, когато чух познат глас:

— Влезте, Тихи.

Дори не се учудих кой знае колко, че ме повикаха така, сякаш ме бяха очаквали; спокойно приех и факта, че зад бюрото седеше не друг, а самият Джорд Симингтън. Костюм от сива каша, на врата — мъхесто шалче, тънка пура в устата, на лицето — тъмни очила. Гледаше ме, но не разбирах дали снизходително или със съжаление.

— Седнете, моля — каза Симингтън. — Разговорът няма да е кратък.

Седнах. Стаята със здрави прозорци ми се струваше оазис на чистотата и топлината сред общото запустение — нито пронизващи течения, нито навян сняг. Поднос, димящо кафе, пепелник, диктофон; над главата на Симингтън — цветни фотоси на голи жени. Учуди ме една мисъл, която ми мина през ума: „По телата им няма никакви лишеи!“.

— Ето че си навлякохте беля! — назидателно произнесе Симингтън. — А нямахте основания да се оплаквате! Най-добрата медицинска сестра, единственият действидец в целия щат — всички полагаха усилия да ви помогнат и какво? Решихте на своя глава да изровите „истината“!

— Аз? — възкликнах, зашеметен от думите му. Преди да си събера мислите, той се нахвърли върху мен.

— Не лъжете, моля ви! Прекалено късно е. Разбира се, на вас ви се струваше, че сте необикновено проницателен във всичките си жалби и подозрения за „халюцинациите“! „Канал“, „хотелски плъхове“, „оседлавам“, „запрягам“. С тези ли примитивни измислици искахте да си послужите! Мислехте, че ще са достатъчни? Само един размразенец може да е толкова глупав!

Слушах с отворена от учудване уста. Веднага схванах, че е безполезно да отричам — няма да ми повярва. Натрапчивите ми мисли той бе сметнал за целенасочена маневра! Значи и разговорът му с мен за тайните на „Прокрустикс инк.“ е преследвал само една цел — да ми развърже езика; ето защо употребяваше думи, които толкова ме учудиха тогава; може би ги е смятал за някаква тайна парола — но на какво, на антихимически заговор ли? Моят страх от халюцинацията бе възприет като тактически ход… Наистина, късно беше да му обяснявам — особено сега, когато играехме с открити карти.

— Очаквахте ли ме? — попитах аз.

— И още как! През цялото време въпреки предприемчивостта си бяхте като кукла на конци. Не можем да позволим един безотговорен бунт да заплаши господстващия ред.

„Умиращият старец в коридора — мярна ми се в ума — също е бил част от бариерите, които ме доведоха тук.“

— Добър ред, няма що — заявих аз. — А вие сте начело, така ли? Моите поздравления!

— Запазете шегите си за по-добър случай! — озъби се Симингтън. Значи все пак бях успял да го засегна. Изглеждаше страшно ядосан. — Постоянно търсехте „изворите на демонизма“, размразенец нещастен, ледник от миналия век… А те не съществуват. Задоволявам любопитството ви. Не съществуват, разбирате ли? Ние даваме наркоза на цивилизацията, иначе тя самата не би могла да се понася. Затова не трябва да я събуждате. Затова и вие ще се върнете в лоното й. Няма от какво да се страхувате, не само че е безболезнено, но дори е приятно. На нас ни е къде-къде по-трудно, длъжни сме да запазим трезв поглед върху нещата; за ваше добро.

— От саможертва ли го правите? Ясно, жертва в името на общото благо, разбира се!

— Ако наистина толкова цените тази ужасна свобода на мисълта — отбеляза той суховато, — съветвам ви да не се подигравате и да спестите глупавите си шеги, защото заради тях много бързо можете да я загубите.

— Значи имате още нещо да ми кажете? Слушам ви.

— В този момент освен вас аз съм единственият човек в целия щат, който вижда! Какво имам на лицето си? — попита той бързо и изпитателно.

— Тъмни очила.

— Следователно виждаме едно и също! — възкликна Симингтън. — Химикът, който е дал на Тротелрайнер препаратите, вече е върнат към нормалния живот и не изпитва никакви съмнения. Никой няма право да ги изпитва, не разбирате ли?

— Чакайте! — прекъснах го аз. — Излиза, че вие наистина държите да ме убедите. Странно. Защо?

— Защото действидецът не е демон! — отсече той. — Обстоятелствата ни принуждават. Притиснати сме в ъгъла, играем с карти, които е пъхнала в ръцете ни съдбата на обществото. Даваме утеха, спокойствие, облекчение по единствения достъпен начин. С мъка удържаме в равновесие онова, което без нас би рухнало в пропастта на всеобщата агония. Ние сме последният Атлас на този свят. Ако светът е обречен да загине, нека поне не се мъчи. Ако истината не може да се промени, трябва да я прикрием с нещо. Това е нашият последен все още хуманен, все още човешки дълг.

— Нима съвсем нищо не може да се промени?

— Сега е 2098 година — каза Симингтън. — На Земята живеят 69 милиарда души легално и около 26 милиарда нелегално. Средната годишна температура е спаднала с четири градуса; след петнадесет-двадесет години тук ще е ледник. Не сме в състояние да спрем заледяването, можем само да го маскираме.

— Винаги съм смятал, че в пъкъла е студено — казах аз. — А вие украсявате входа към него с орнаменти, така ли?

— Точно така. Ние сме последните добри самаряни. Все някой трябваше да ви го каже; по една случайност този човек съм аз.

— Да, да, спомням си: ecce Homo59 — отвърнах. — Но… почакайте… сега разбрах за какво става дума! Искате да ме убедите в полезността на своята функция на есхатологичен наркотизатор. Като няма вече хляб за гладуващите — дайте им наркоза. Не разбирам само за какво ви е да ме обръщате в своята вяра, щом като и без туй скоро ще трябва да я забравя? Ако средствата, които прилагате, наистина са добри, защо се натягате да ми изтъквате разумни аргументи? Достатъчни са няколко капки кредибилан, едно-единствено пръскане в очите и аз с ентусиазъм ще одобря всяка ваша дума, ще ви уважавам и почитам. Май вие самият не сте убеден в достойнствата на подобно лечение, щом предпочитате обичайното дърдорене, хвърлените на вятъра думи, щом ви е по-приятно да разговаряте, отколкото да посегнете към пръскачката! Виждам, че сте наясно, психимическата победа е най-обикновено мошеничество, след което ще останете сам на бойното поле — като преситен триумфатор. Искате отначало да ме убедите, а после да ме накарате да забравя, но няма да ви се удаде! Обеси се, господинчо, на своята благородна мисия заедно с ей онези девици там, чиито фотоси облекчават тежкия труд по спасението. И все пак имаш нужда от истински, без четина, нали?

Лицето му се изкриви от ярост. Като скочи от стола, той изрева:

— Разполагам и с други, не само с аркадийски средства! Съществува и химически ад!

Изправих се и аз. Той посегна към преспапието върху бюрото си, но с вик „Ще отидем там заедно!“ аз се вкопчих в гърлото му. Силата на инерцията, както предполагах, ни запрати към прозореца. Дочуха се нечии стъпки, силни пръсти се опитваха да ме откъснат от него, той се извиваше, риташе ме, но вече при перваза успях да го съборя назад, събрах последните си сили и скочих; в ушите ми засвири, премятахме се, вкопчени един в друг; дъното на улицата стремително приближаваше, приготвих се за страхотен удар, но падането се оказа меко, черната бездна се разтвори и благословената смърдяща водна повърхност се сключи над главата ми. После се отвори отново. Изплувах сред канала, като търках очи, с остра миризма на помия в устата, но щастлив, щастлив като никога! Професор Тротелрайнер, когото моите проклятия бяха разбудили от дрямката, се беше навел над водата и ми подаваше вместо братска ръка дръжката на чадъра си. Отзвуците на блюмбардировката стихваха. Дирекцията на „Хилтън“ спеше, натъркаляна върху надуваемите фотьойли (ето откъде ми бяха хрумнали надуванките!), позите на секретарките изглеждаха предизвикателни дори по време на сън. Джим Стентър, хъркайки и въртейки се от хълбок на хълбок, притисна плъха, който се опитваше да измъкне от джоба му шоколад — и двамата се уплашиха. Подвил колене, до стената седеше професор Дрингенбаум, педантичният швейцарец, и редактираше с химикалка доклада си под бледата светлина на фенерчето. Заниманието, в което се беше вглъбил професорът, възвестяваше началото на втория ден от конгреса по футурология. При тази мисъл аз избухнах в такъв неудържим смях, че машинописният текст падна от ръцете му, пльосна в черната вода и отплува — към неизвестното бъдеще.

Професор А. Донда

Дълбая тези думи върху глинени плочки, седнал пред пещерата си. Винаги ми е било интересно как са го правили вавилонците, не съм допускал обаче, че ще ми се случи да опитам. Сигурно те са имали по-качествена глина, а може би и клинописът е по-подходящ за целта.

Моята се размазва или рони, но все пак е за предпочитане пред стърженето с камък по скалните стени — от дете съм алергичен към всякакво скърцане. Никога вече няма да наричам древните техники примитивни. Преди да си тръгне, професорът наблюдава известно време как се мъча да запаля огън и когато счупих последователно отварачката за консерви, последната ни пиличка, джобното ножче и ножицата, отбеляза, че доцент Томпкинс от Бритиш Мюзеум се опитал преди четиридесет години да си направи обикновен нож от камък, подобен на тези от съответната епоха, и си навехнал китката, строшил си очилата, но не успял. Добави и още нещо за високомерната насмешка, с която се отнасяме към своите пещерни прародители. Прав беше.

Новото ми обиталище е мизерно, матракът вече изгни, но от артилерийския бункер, в който така добре си живеехме, ни прогони една болнава, стара мъжка горила, която кой знае какъв дявол бе довлякъл в джунглата. Професорът твърдеше, че горилата всъщност не ни е изгонила. Отчасти беше прав — тя не бе проявила агресивност, но предпочитах да не споделям с нея тясното помещение. Най-много ме изнервяха игрите й с гранатите. Може би щях да се опитам да я натиря — явно се страхуваше от червените консерви супа от раци, които се търкаляха там в голямо количество, но Марамоту, който вече открито твърди, че е шаман, заяви, че в маймуната се е вселила душата на чичо му и настоя да я оставим на мира. Обещах, че няма да я закачам, а професорът — заядлив както винаги, промърмори, че проявявам сдържаност не толкова заради чичото на Марамоту, а защото дори болната горила си е горила. Не мога да прежаля този бункер — някога е бил част от укрепителните съоръжения по границата между Гурундувай и Ламблия, а сега какво? Войниците са се разбягали, нас пък ни изгони оттам една маймуна. Без да искам, все се ослушвам — играта с гранатите няма да свърши с добър край, но долавям само пъшкането на урувота и на павиана с удареното око, които вечно преяждат. Марамоту казва, че павианът не е обикновена маймуна, но стига с тези глупости, така никога няма да стигна до най-същественото.

Истинската хроника трябва да съдържа дати. Знам, че краят на света е настъпил веднага след дъждовния период, който приключи преди няколко седмици, но не знам с точност кога, понеже горилата ми взе календарчето, на което си отбелязвах най-важните събития. Откакто свършиха химикалките, правех това със супа от раци.

Професорът настояваше, че не е настъпил краят на света, а само на една цивилизация. И по този въпрос съм съгласен с него, понеже смятам, че човек не може да определя размерите на подобно явление, изхождайки от личните си неудобства. Нищо страшно не се е случило, повтаряше професорът, приканвайки Марамоту и мен да попеем, но когато тютюнът му за лула свърши, той изгуби доброто си настроение. След като опита да пуши кокосови влакна, тръгна да търси тютюн, макар да си даваше сметка какво ще представлява подобна експедиция. Не зная дали ще го видя някога. Ето защо съм длъжен да представя този голям човек на потомците, които ще възстановят цивилизацията. Съдбата ми даде възможност да наблюдавам отблизо най-изтъкнатите личности на епохата и не съм сигурен дали Донда няма да бъде признат за първи сред тях. Но най-напред трябва да обясня как се озовах в африканската джунгла, понастоящем ничия земя.

Моите постижения в областта на космонавтиката ме направиха известен, в резултат на което различни организации и институции, както и частни лица, започнаха да се обръщат към мен с покани и предложения, назовавайки ме професор, член-кореспондент или най-малкото — хабилитиран доктор. Беше ми неприятно, защото нямам никакви титли и не обичам да се правя на такъв, какъвто не съм. Но професор Тарантога повтаряше, че общественото мнение не може да понесе празнотата пред името ми, затова тайно от мен се беше обърнал към свои познати, заемащи различни важни длъжности, и така станах генерален пълномощен посланик на FAO (Световна организация по изхранването) в Африка. Приех тази длъжност заедно с титлата „експерт-съветник“, понеже ме увериха, че е само почетна, но се оказа, че в Ламблия — републиката, която от палеолита премина направо към монолита — FAO е построила фабрика за кокосови консерви и като пълномощник на организацията трябва да участвам в тържественото й откриване. За беля инженер-магистър Арман дьо Бьор, който ме съпровождаше като представител на ЮНЕСКО, загуби очилата си на приема във френското посолство и като сметна неизвестно как озовалия се там чакал за куче, ловджийска порода, поиска да го погали. Казват, че ухапванията от чакал са много опасни, понеже на върха на зъбите им има отрова. Почтеният французин не обърна внимание на това и след три дни почина.

В кулоарите на ламблийския парламент се появи слух, че в чакала се вселил зъл дух, а магията била извършена от шамана, чиято кандидатура за министър на вероизповеданията и просвещението не срещнала одобрение във френското посолство. Посолството, от своя страна, не изготви официално опровержение. Ситуацията беше деликатна, а неопитните по отношение на протокола държавници на Ламблия, вместо да наредят останките да бъдат транспортирани тихомълком, решиха, че това е добър повод да блеснат пред международната общественост. Генерал Махабуту, военният министър, даде траурен коктейл, където всички говореха един през друг на най-различни теми, както обикновено става на коктейли. Дори не си спомням точно в кой момент, запитан от директора на отдел „Европейски проблеми“, полковник Баматаху, потвърдих, че наистина понякога у нас високопоставените покойници биват погребвани в херметично затворени метални ковчези. Въобще не ми хрумна, че въпросът може да има връзка с починалия французин, а от друга страна, и на ламблийците не им се е видяло неприлично да използват фабричните инсталации, за да аранжират погребението по съвременна технология. Понеже комбинатът използвал само еднолитрови метални кутии, умрелият бил изпратен със самолет на Ер Франс в сандък с надписи, рекламиращи кокосовите орехи, но не това било най-обидното, а фактът, че сандъкът съдържал деветдесет и шест консерви.

После бях обвиняван, че не съм предвидил гафа, но как можех да го сторя, когато сандъкът беше закован и увит с френския трикольор? Всички негодуваха и че не съм бил връчил на ламблийските власти меморандум, в който да обясня колко неуместно е за нас подобно порцийно консервиране на покойниците. Генерал Махабуту ми изпрати в хотела лиана, с която не знаех какво да правя, докато професор Донда не ми обясни, че ми намекват за бесилото, на което биха искали да увисна. Обяснението дойде като след дъжд качулка, понеже междувременно бяха изпратили наказателен отряд, който аз — поради незнание на езика, сметнах за почетен взвод. Ако не беше Донда, сигурно нямаше да описвам тази история, както и никоя друга.

В Европа ме бяха предупредили, че е безочлив измамник, възползвал се от лековерието и наивността на младата държава, за да свие в нея топло гнезденце. Безсрамно бил издигнал фокусите на шаманите до ранга на теоретична дисциплина, която преподавал в местния университет. Вярвайки на информаторите, смятах професора за авантюрист и мошеник от класа, поради което на официалните приеми го избягвах, макар да ми изглеждаше симпатичен.

Генералният консул на Франция, чиято резиденция беше най-близко (от английското посолство ме отделяше река, пълна с крокодили), ми отказа убежище, въпреки че бях избягал от хотела само по пижама. Позова се на държавните интереси на Франция, които съм бил поставил под заплаха с поведението си. Разговорът през шпионката се водеше на фона на изстрели от карабина, защото войниците вече се упражняваха в задния двор на хотела. С гръб към посолството се замислих кое е по-добре — веднага да отида да ме екзекутират или да заплувам сред крокодилите? Стоях си на брега на реката, когато изведнъж сред водните растения се появи натоварената с багаж пирога на професора. Щом се настаних върху куфарите, той ми връчи едно весло и каза, че договорът му с Кулахарския университет тъкмо бил изтекъл и сега заминава за съседната държава Гурундувай, където е поканен като преподавател по сварнетика. Имаше нещо странно в тази внезапна промяна на местоработата му, но в моята ситуация не беше належащо да анализирам подобен проблем.

Дори и да се нуждаеше единствено от гребец, фактически Донда ми спаси живота. Плувахме цели четири дни и нищо чудно, че се сближихме. Бях се подул от москитите. Донда ги отблъскваше, понеже тайно се мажеше с репелент, а на мен ми повтаряше, че в тубичката почти нищо не е останало. Не му се сърдех, такова ми беше положението. Беше чел моите книги, затуй нямаше какво толкова да му разказвам, но пък узнах неговата история. Независимо от звученето на името си, Донда не беше славянин, а и името му не беше Донда. От шест години насам се казваше Афидавид — напускайки Турция, получил изисквания от властите „афидавит“ и написал погрешно тази дума в анкетния лист, след което получил паспорт, пътни чекове, свидетелство за ваксинация, кредитна карта и застраховка на името на Афидавид Донда. Сметнал, че не си струва да прави рекламация, защото в края на краищата е все едно кой как се казва.

Професор Донда се родил в резултат на серия от грешки. Баща му е метиска от индианското племе навахи, а майки има две и половина: рускиня, негърка и накрая мис Ейлин Сибъри, квакерка, която го родила, след седем дни бременност при извънредни обстоятелства — на борда на потъваща подводница.

Жената, която била баща на Донда, излежавала в затвора доживотна присъда за взривяване на квартирата на някакви похитители и за предизвикване на катастрофа със самолет на Панамерикан Еърлайнс. Тя била натоварена със задачата да хвърли в щаба на похитителите граната с развеселяващ газ, която да послужи като предупреждение. За целта пристигнала в Боливия със самолет от САЩ. По време на митническата проверка на летището объркала куфарчето си с това на стоящия до нея японец, в резултат на което похитителите хвръкнали във въздуха, понеже японецът носел истинска бомба, предназначена за друга операция. Самолетът, с който излетяло второто куфарче (поради грешка, предизвикана от стачката на обслужващия персонал на летището, то не било качено заедно с азиатеца), катастрофирал почти веднага след излитането. Изглежда пилотът загубил контрол над управлението, избухвайки в смях — знае се, че реактивните самолети не се проветряват. Нещастницата била осъдена и щяла да бъде лишена от възможността да създаде потомство, ако не живеехме във времето на техническия прогрес.

Тъкмо тогава професор Харли Помбернак изследвал наследствеността на затворниците в Боливия. Събирал телесни клетки от тях по съвсем прост начин: всеки трябвало да лизне лабораторното стъкълце; това било достатъчно, за да се отделят известно количество клетки от лигавицата. В същата лаборатория друг американец, доктор Джугърнот, извършвал изкуствено осеменяване на човешки яйцеклетки. Стъкълцата на Помбернак се смесили с тези на Джугърнот и попаднали в хладилника като мъжки сперматозоиди. В резултат на това с клетка от устната лигавица на метиската била оплодена яйцеклетката, взета от рускиня, дъщеря на емигранти. Сега мисля, че става ясно защо нарекох метиската баща на Донда. Щом като яйцеклетката е била взета от жена, то лицето, което е донор на клетката, оплодила тази яйцеклетка, трябва да бъде признато за баща.

Асистентът на Помбернак забелязал грешката в последния момент, влетял в лабораторията и извикал: „Do not do it“60, но като англосаксонец го произнесъл толкова неясно, че викът му прозвучал „Дондо!“ После, когато попълвали кръщелното свидетелство, това звукосъчетание се превърнало в името Донда — поне така разказали на професора двадесет години по-късно.

Помбернак поставил яйцеклетката в инкубатор, понеже оплождането вече не могло да бъде анулирано. Ембрионалното развитие в епруветката протича обикновено за около две седмици, след което ембрионът умира. Тъкмо тогава обаче американската Лига за борба срещу ектогенезиса, след серия процеси успяла да получи присъда, по силата на която всички яйцеклетки, намиращи се в лабораторията, били предадени на съдия-изпълнител. Чрез обяви в пресата намерили жалостиви невести, съгласни да изиграят ролята на така наречените майки-доизносвачки. На апела се отзовали доста жени, сред тях и една негърка екстремистка, която, съгласявайки се да доизноси плода, нямала представа, че след четири месеца ще бъде въвлечена в нападение на склад за готварска сол, собственост на фирмата „Нудълбейкър Корпорейшън“. Негърката била член на групировка активни защитници на околната среда, която се противопоставяла на построяването на атомна централа в Масачузетс, но ръководството на тази групировка не се ограничавало само с пропагандни акции, а искало да унищожи склада със сол, понеже от нея се получавала чиста сода по електролитния метод, а тя от своя страна служи за охлаждането на реакторите, които произвеждат енергия за турбините и динамомашините. Само че реакторът, който трябвало да бъде построен в Масачузетс, действал без сода, защото бил с нов тип охладителна система, чиято фирма производител се намирала в Орегон и се наричала „Мидълбейкър Корпорейшън“. Що се отнася до солта, която била унищожена, тя не била готварска, а калиева — предназначена за изкуствен тор. Процесът срещу негърката се влачил по инстанциите, понеже имало две версии — на обвинението и на защитата. Прокуратурата поддържала мнението, че става дума за нападение върху собственост на федералното правителство, тъй като били налице план за саботаж и предумишлено деяние, а не случайни погрешни действия. Защитата отстоявала тезата за унищожаване на и без това разваления тор, представляващ частна собственост, поради което за компетентен трябвало да се счита съдът на щата, а не федералното правораздаване. Разбирайки, че тъй или иначе ще трябва да роди в затвора, негърката пожелала да спести това на бебето и се отказала от майчинството си в полза на нова филантропка — квакерката Сибъри. Искайки да се позабавлява, квакерката отишла на шестия ден от бременността в Дисниленд на екскурзия с подводна лодка в тамошния супераквариум. Лодката аварирала и макар всичко да свършило благополучно, госпожа Сибъри абортирала от вълнение. Недоносчето обаче било спасено. Понеже тя била бременна с него само една седмица, трудно можела да бъде призната за пълна майка. Необходими били следствените действия на две големи детективски агенции, за да се установи фактическото положение на нещата, както по отношение на бащинството, тъй и на майчинството, Прогресът на науката ликвидирал стария принцип на римското право, според който „mater semper certa est“61. Накрая ще добавя, че полът на професора си остава загадка, понеже според науката от две женски клетки трябва да се получи жена. Откъде са попаднали и мъжки хромозоми, не се знае. Пенсиониран лаборант на Пинкертон, пристигнал в Ламблия за сафари, твърдеше, че по въпроса за пола на Донда няма загадки, понеже в третото отделение на лабораторията на Помбернак лабораторните стъкълца били лизани от жаби.

Професорът прекарал детството си в Мексико, после се натурализирал в Турция, където преминал от епископално вероизповедание към дзен-будизма, завършвайки същевременно три факултета, след което заминал за Ламблия, за да оглави катедрата по сварнетика в Кулахарския университет.

Истинската му професия била проектант на птицекомбинати, но когато станал будист, не можел да понася повече мисълта за мъките, на които са подложени бройлерите. Вместо двор — телена мрежа, вместо слънце — кварцова лампа, вместо квачка — малък безсърдечен компютър, а наместо свободно кълване — помпа под налягане, която им пълни стомахчетата с каша от планктон и рибено брашно.

Пускат им музика на запис, най-вече увертюрите на Вагнер, понеже предизвикват паника. Пиленцата започват да махат с крилца, а това води до нарастване на гръдните мускули, особено важни от кулинарна гледна точка. Вагнер бил последната капка, която преляла чашата. В тези пилешки Освиенцими, както каза професорът, нещастните създания се придвижвали заедно с лентата, към която били прикрепени, наедрявайки все повече и повече, чак до края на транспортьора, където — без да видят през целия си живот късче небе или щипка пясък — се извършвало обезглавяването им, превръщането в супа и консервирането. Странна работа, мотивът за консервната кутия се върти постоянно в спомените ми.

Докато бил в Истанбул, професорът получил телеграма със следното съдържание: „Will you be appointed professor of svarnetics at Kulaharian University ten kilodollars yearly answer please immediately colonel Droufoutou Lamblian Bamblian Dramblian security police“62. Той дал съгласието си, смятайки, че на място ще разбере какво означава сварнетика и че трите му дипломи са достатъчни, за да преподава която и да е специалност.

В Ламблия се оказало, че вече никой не си спомня за полковник Друфуту. Запитаните прикривали объркването си с леко покашляне. Понеже договорът бил подписан и при неустойка новото правителство трябвало да плати на Донда заплата за три години напред, все пак му предоставили катедра. Никой не се интересувал какво преподава, студенти имало малко, затворите били пълни, както след всеки държавен преврат, а в някои от тях сигурно лежал човекът, който знаел какво представлява сварнетиката. Донда напразно търсил тази дума във всички енциклопедии. Единственото научно помагало, с което разполагал университетът в Кулахари, бил съвсем новият компютър IBM, подарък от ЮНЕСКО. Идеята да се използва тази ценна апаратура се зародила от само себе си.

Факт е, че решението не придвижило проблема много напред. Донда нямал възможност да преподава обикновена кибернетика, понеже щял да наруши договора. Докато гребяхме, едва различавайки дървените трупи от крокодилите, той сподели с мен, че най-неприятни станали за него часовете на самота в хотела, когато си блъскал главата над сварнетиката. Обикновено отначало възниква ново направление в науката, а после му се измисля название. Той пък имал название без предмет. Дълго се колебаел между различните възможности, докато най-после се опрял тъкмо върху тази своя нерешителност. Приел, че новият клон в познанието се олицетворява от думата „между“. Нима не било дошло време да се създаде интердисциплинарна наука, занимаваща се с граничните области на всички други? В научните съобщения за европейските списания използвал отначало термина „интеристика“, а нейните представители започнали да бъдат наричани навсякъде „междуци“. Но тъкмо като създател на сварнетиката Донда придобил, за съжаление, негативна известност.

Не бил в състояние да обхване граничните области на всички специалности. Помогнала му случайността. Министерството на културата обещало дотации на онази от катедрите, която с изследванията си осъществи връзка с националните традиции. Донда извлякъл немалка полза от това условие. Решил да изследва границата между рационализма и ирационализма. Започнал скромно — от изработването на математически модел на урочасването. Ламблийското племе хоту ваботу от векове практикувало преследване на враговете in effigie63. Изображението на врага, набодено с бодли, се дава на магаре — ако се задави, значи врагът скоро ще умре. Донда започнал да създава цифрови модели на врагове, магарета, бодли и т.н. Така стигнал до смисъла на сварнетиката. Оказало се, че тя е абревиатура на английското изречение Stochastic Verification of Automatised Rules of Negative Enchantment, или: „стохастично контролиране на автоматизираните правила за урочасване“.

Английското списание „Природа“, на което изпратил статия за сварнетиката, я публикувало в рубриката „Куриози“, при това само с извадки, съпроводени от ироничен коментар. Коментаторът на „Природа“ нарекъл Донда кибершаман, който не вярва в това, което прави, тоест — такъв бил подтекстът — най-обикновен измамник. Донда се озовал в доста неизгодна ситуация. Не вярвал в магии и в научното си съобщение никъде не споменавал обратното, но не можел публично да си го признае, защото тъкмо бил приел предложения му от Министерството на селското стопанство проект за оптимизация на магиите против суша и вредители по житните растения. Намерил изход в характера на сварнетиката като интердисциплинарно изследване. Решил да се движи между магията и науката! Ако професорът бил принуден да направи тази крачка поради създалите се обстоятелства, факт е, че тъкмо тогава е тръгнал по пътя на най-голямото откритие в цялата човешка история.

Но лошата му слава, която се разпространила из Европа, за съжаление вече не го напускала. Ламблийският полицейски апарат не можел да се справи с големия брой престъпления, особено с убийствата. Вождовете на племената, поддавайки се все повече на светското, преминавали от магическо преследване на опонентите към реално и нямало ден, в който крокодилите, излежаващи се в плитчините срещу парламента, да не глозгат нечий крайник. Донда предприел цифров анализ на това явление и понеже самият той се занимавал още тогава с отчетност, назовал проекта Methodology of Zeroing Illicite Murder (Методология за ликвидиране на противозаконното убийство). Поради чиста случайност абревиатурата звучала МЗИМУ. Из страната се разнесъл слухът, че в Кулахари действа могъщият магьосник Бвана Кубва Донда, чието МЗИМУ бди над всяко действие на жителите. През следващите месеци показателите на престъпността спаднали значително.

Възхитените политици започнали да настояват пред професора ту да програмира икономически магии, за да може платежният баланс на Ламблия да стане положителен, ту да конструира хвърляч на бедствия и проклятия, насочен към съседната държава Гурундувай, която измествала ламблийските кокосови орехи от много чуждестранни пазари. Донда се противопоставял на тези настоятелни желания, но не му било лесно, понеже много от сътрудниците му повярвали в магьосническата сила на компютъра. Обладани от неофитстко настървение, те мечтаели вече не за кокосова, а за политическа магия, която да изведе Ламблия на челно място в света. Донда, естествено, можел да заяви публично, че сварнетиката не е в състояние да постигне подобни цели. Но тогава щяла да възникне необходимостта да обоснове значението й с аргументация, която никой от държавниците не би разбрал. Бил принуден да лавира. Междувременно слуховете за МЗИМУ на Донда увеличили производителността на труда, тъй че дори платежният баланс малко се пооправил. Отричайки приноса си към това събитие, професорът би се лишил от дотациите, а не е могъл да го направи поради замислените големи начинания.

Не знам кога точно му хрумнала онази мисъл, понеже разказът му съвпадна с мига, в който един страшно упорит крокодил се опитваше да схруска греблото ми. Фраснах го между очите с каменната купа — подарък на Донда от делегация магьосници, които го обявили за шаман хонорис кауза. Купата се счупи и ядосаният професор така ми се накара, че сръднята ни продължи чак до следващия бивак. Запомних само, че катедрата се трансформирала в Институт по експериментална и теоретична сварнетика, а Донда бил избран за председател на комисията „2000 година“ към Министерския съвет, като получил нова задача — да изработва хороскопи и да ги реализира чрез магия в живота. Помислих си, че прекалено се е поддал на ситуацията, но не му казах нищо — все пак беше ми спасил живота.

На другия ден разговорът не вървеше гладко и поради това, че на разстояние от двадесет мили реката служи за граница между Ламблия и Гурундувай — граничарите ни обстрелваха от време на време, за щастие, без да ни уцелят. Крокодилите изчезнаха, макар тяхната компания да беше за предпочитане. Донда си бе приготвил знамената и на двете държави, тъй че ги развявахме по посока към граничарите, но понеже реката прави резки завои, няколко пъти се случи да размахаме неподходящото знаме, при което веднага трябваше да залягаме по корем на дъното на пирогата и естествено багажът на професора пострада от куршумите.

Най-много ядове бе причинила на Донда английската „Природа“, на която дължеше славата си на мошеник. Единствено благодарение на натиска, упражнен от ламблийското посолство върху Форийн офис, той бил поканен да участва в световната конференция по кибернетика в Оксфорд.

Професорът прочел доклад за закона на Донда. Известно е, че откривателят на перцептроните — Розенблат, е стигнал до извода, че колкото е по-голям един перцептрон, толкова по-малко трябва да бъде обучаван, за да разпознава геометрични фигури. Правилото на Розенблат гласи: „Безкрайно големият перцептрон не трябва да бъде обучаван на нищо, понеже знае всичко още от създаването си.“ Донда тръгнал в обратната посока, за да открие своя закон. Това, което един малък компютър може да направи с голяма програма, може и големият компютър с малка програма; оттук следва логичният извод, че безкрайно голямата програма би трябвало да действа сама, тоест без компютър.

И какво станало? Конференцията посрещнала тези думи с подигравателно освиркване. Излизало, че всички знания на учените не струват пукната пара. „Природа“ писала, че според Донда всяко безкрайно дълго заклинание трябва да се реализира — по този начин професорът искал да потопи неясната безсмислица във водите на привидната точност. Оттогава започнали да го наричат пророк на кибернетичния Абсолют.

Донда бил напълно сразен от изказването на доцент Боху Вамоху от Кулахари, който се озовал в Оксфорд, понеже бил девер на министъра на културата, и прочел доклад на тема „Камъкът като задвижващ фактор на европейската мисъл“. Той лансирал идеята, че в имената на хора, извършили епохални открития, се съдържа думата „камък“, например в името на най-великия физик — АйнЩАЙН, на най-големия философ — ВитгенЩАЙН, на най-прочутия кинематографист — АйзенЩАЙН, на известния театрален деец — ФелзенЩАЙН, също както и в името на писателката Гертруда ЩАЙН и на философа Рудолф ЩАЙНер. Из областта на биологията Боху Вамоху споменал пропагандатора на хормоналното подмладяване ЩАЙНах и накрая не забравил да поясни, че на ламблийски Вамоху означава „камъкът на всички камъни“. Понеже цитирал Донда и наричал своя „каменен корен“ „сварнетично иманентен елемент на предиката да бъдеш камък“, списанието в поредния си коментар превърнало него и професора в двойка клоуни близнаци.

Намирах се в много деликатна ситуация, докато слушах разказа му сред облаците гореща мъгла над плитчините на Бамбези, прекъсван от време на време поради необходимостта да удряме по главите по-нахалните крокодили, които впиваха зъбите си в подаващите се от вързопите ръкописи на професора и се забавляваха, разклащайки пирогата. Щом като си бе извоювал в Ламблия толкова силни позиции, защо се измъкваше тайно от нея? Какви са били истинските му стремежи и какво е постигнал? След като не вярваше в магията и се подиграваше на Боху Вамоху, защо кълнеше крокодилите на камък, вместо да грабне пушката? (Чак в Гурундувай той ми обясни, че това противоречало на будистката му вяра.) Трудно ми беше обаче да го притеснявам с подобни въпроси. Тъкмо затова, тоест от любопитство, приех предложението на Донда да стана негов асистент в университета на Гурундувай. След неприятната история с консервната фабрика не бързах да се връщам в Европа. Предпочитах работата да отшуми. В наше време това става бързо, понеже постоянно се случват някакви събития, които изтласкват към забрава вчерашните сензации. Макар че после преживях доста тежки мигове, не съжалявам за внезапното си решение. Когато пирогата най-после заскърца по камъните на гурундувайския бряг на Бамбези, пръв скочих на земята и подадох ръка на професора — в ръкостискането, съединило нашите длани, имаше нещо символично, понеже от този момент съдбите ни станаха неразделни.

Гурундувай е държава, три пъти по-голяма от Ламблия. Както обикновено става в Африка, бързото развитие на промишлеността е съпроводено от неизменната корупция. Механизмът й обаче почти беше спрял да действа, когато ние пристигнахме. Все още всеки взимаше рушвет, но вече не вършеше нищо в замяна. А ако не дадеш рушвет, можеха просто да те напердашат. Отначало не разбирахме как така промишлеността, търговията и администрацията продължават да функционират. Според европейските критерии държавата отдавна трябваше да се е разпаднала.

По-продължителното пребиваване ми даде възможност да проникна в тайната как работи новият механизъм — заместител на възприетия в Стария континент обществен договор. Мвахи Табухине, лумилският началник на пощата, при когото се бяхме настанили (столичният хотел беше седемнайсета година в ремонт), сподели без недомлъвки от какво се е ръководел, когато омъжвал шестте си дъщери.

Чрез брака на най-голямата се сродил наведнъж с електрическата компания и с фабриката за обувки, понеже тъст на директора на фабриката бил главният енергетик. Благодарение на това не ходел бос и винаги имал ток. Втората дъщеря „вкарал“ в кулинарния комбинат, давайки я за жена на гардеробиера. Смяташе този брак за голямо свое постижение. Поради злоупотреби ръководство след ръководство отивали в затвора, само гардеробиерът оставал, понеже не злоупотребявал, а получавал дребни подаръци. Благодарение на това масата на пощенския началник била винаги богато отрупана. Третата си дъщеря Мвахи омъжил за главния ревизор на ремонтните кооперативи, затуй дори през дъждовния сезон не му капело на главата, къщата му пъстреела с цветни стени, вратите се затваряли толкова плътно, че никаква змия не можела да проникне вътре, а прозорците му дори били остъклени. Четвъртата дъщеря дал за жена на надзирател в местния затвор — за всеки случай. За петата се оженил писарят на градския съвет. А не например заместник-кметът, комуто Мвахи поднесъл тъмна супа64 от черен дроб на крокодил. Членовете на съвета идвали и си отивали като облаците по небето, а писарят продължавал да заема длъжността си, само дето поради промените във възгледите си приличал на луна. И, накрая, шестото момиче взел за жена шефът на снабдяването на атомните войски. Тази войска съществувала само на хартия, но снабдяването било напълно реално. Освен това братовчед му по майчина линия бил пазач в зоологическа градина. Подобна връзка ми се стори безполезна. Кой би имал нужда например от слонове? С усмивка на снизходително превъзходство Мвахи сви рамене. „Защо слон? — каза той. — Скорпионът може да свърши по-добра работа при нужда, нали?“

Заемайки длъжността началник на пощата, Мвахи не се нуждаеше от матримониални връзки в тази област и дори аз, неговият наемател, получавах писмата и колетите си вкъщи, без да са предварително отворени, което в Гурундувай е нещо необичайно. Обикновено този, който желае да получи пратка от по-голямо разстояние, трябва да си я докара лично, освен ако се ползва от семейни привилегии. Често виждах как пощальоните, излизайки сутрин от службата с претъпкани чанти, изсипваха в реката купища писма, пуснати в кутиите без необходимата протекция. Що се отнася до колетите, пощенските служители се забавляваха, като правеха залози, опитвайки се да отгатнат съдържащото се в тях. Позналият имаше право да си избере за спомен от колета нещо по свое желание.

Единствената грижа на нашия домакин беше липсата на роднини в управлението на гробището. „Ще ме хвърлят на крокодилите, хайманите му с хаймани!“ — въздишаше той, когато го навестяваха мрачни мисли.

Високото ниво на естествения прираст в Гурундувай се обясняваше с факта, че нито един баща на семейство не спира, докато не се обвърже чрез кръвни връзки с мрежата от най-необходими институции. Мвахи ми разказа как преди ремонта на лумилския хотел някои от гостите припадали от глад, а линейката не пристигала, понеже развозвала кокосови матраци на познати. Впрочем Хаувари, някогашен ефрейтор от Чуждестранния легион, който се обявил за маршал, когато взел властта, и който всеки ден-два получаваше нов важен орден от Министерството за отличаване поради особени заслуги, не гледаше с лошо око на всеобщия стремеж за уреждане, тъкмо обратното — говореше се, че негова била идеята корупцията да се одържави. Хаувари, наричан от местната преса Големият Брат на Вечността, не пестеше пари за науките, а средствата се отпускаха от Министерството на финансите, което налагаше данъци на чуждестранните фирми с представителства в страната. Данъците се утвърждаваха от парламента изневиделица, после следваха конфискации, публични разпродажби на имущество, дипломатически интервенции — обикновено безрезултатни, а когато една група капиталисти си опаковаше багажа, винаги се намираха други, които желаеха да си опитат късмета в Гурундувай, чиито залежи от изкопаеми, особено на хром и никел, се славеха като огромни, макар някои да твърдяха, че геоложките данни са били фалшифицирани по поръчка на властите. Хаувари купуваше срещу кредити всякакво оръжие, дори изтребители и танкове, които продаваше изгодно на Ламблия. Никой не смееше да си прави шегички с Големия Брат на Вечността. Когато настъпи страхотната суша, той даде равни шансове на християнския Бог и на Синему Турмуту, най-старият дух на шаманите. След като три седмици по-късно дъждът все още не беше завалял, Хаувари заповяда шаманите да бъдат посечени, а мисионерите — изгонени до един.

Говореше се, че като резултат от прочита — под формата на инструкция — на биографиите на Наполеон, Чингис хан и други държавници, той започнал да поощрява поданиците си да крадат, но в големи мащаби. Правителственият квартал бил построен с материали, които Министерството на строителството откраднало от Министерството на корабоплаването, а с тях то възнамерявало да изгради пристанища по река Бамбези. Капиталите за прокарване на железницата били задигнати от Министерството на търговията с кокосови орехи, а в резултат на злоупотреби се събрали средства за строежа на сградите на съда и полицията. Така постепенно кражбите и присвояванията дали добри резултати. А Хаувари, който се именувал вече Баща на Вечността, сам извършил тържественото откриване на Корупционната банка, в която всеки сериозен индустриалец можел да получи дългосрочен заем за рушвети, ако дирекцията прецени, че неговият интерес съвпада с интереса на държавата.

Благодарение на Мвахи с професора се подредихме доста добре. Пощенският инспектор ни носеше разкошни пушени кобри. Вадеше ги от колетите, изпращани от опозицията на високопоставени чиновници, а жена му ги опушваше на дим от кокосови орехи. Хлябът ни пристигаше с автобуса на Ер Франс. Пътниците, запознати с местните обичаи, знаеха, че е излишно да го чакат, а тези без опит придобиваха такъв, след като прекарваха известно време, седнали върху куфарите си. Мляко и сирене имахме в изобилие благодарение на телеграфистите, които ни снабдяваха с него в замяна на дестилирана вода от нашата лаборатория. Дълго се чудех за какво им е тази вода, докато не разбрах, че всъщност им трябват небесносините пластмасови шишета — пълнели ги с домашна ракия, която варели в Градския антиалкохолен комитет.

По този начин нямаше нужда да ходим да пазаруваме, което всъщност би било безсмислено, понеже нито веднъж не видях в Лумиля отворен магазин — на вратите им винаги висяха табелки от рода на „получавам амулети“, „при шамана съм“ и прочие. Отначало ни беше трудно да се оправим в учрежденията, защото чиновниците не обръщат никакво внимание на посетителите — съгласно местния обичай институциите са места за светски събирания, за хазарт и най-вече за сватосване. Всеобщото веселие помръква само от време на време — при хайка на полицията, която арестува всички наред, без следствие и разпити. Правораздаването изхожда от принципа, че тъй и тъй всички са виновни, следователно не си струва да се определя размерът на различните престъпления. Съдът заседава само при изключителни обстоятелства. След нашето пристигане избухна аферата с котлите. Хаумари, братовчед на Бащата на Вечността, бе закупил за парламента шведски котли за парно отопление, вместо климатични инсталации. Трябва да поясня, че в Лумиля температурата не пада под 25 градуса по Целзий. Хаумари се опита да склони Института по метеорология да намали горещината, за да оправдае разхода; парламентът заседаваше без прекъсване, защото ставаше дума за нещо, което живо го интересуваше; бе създадена анкетна комисия за разследване на случая, оглавена от Мнумну, който беше съперник на Бащата на Вечността. Настъпиха раздори, обикновените танци в паузите между пленарните сесии отстъпиха място на гвойнствените, пейките на опозицията синееха от татуировки, когато внезапно Мнумну изчезна. Съществуваха три версии — едни казваха, че е изяден от правителствената коалиция, други — че е избягал заедно с котлите, трети — че се е самоизял. Мвахи смяташе, че последната версия се разпространява от Хаувари. От него чух и тайнствените слова: „Когато изглеждаш апетитно, по-добре е да не се разхождаш вечер из парка.“ Но може би само се шегуваше.

Катедрата по сварнетика в лумилския университет разкри пред Донда нови перспективи за действие. Трябва да добавя, че точно по това време моторизационната комисия на парламента бе решила да закупи лиценза за семейния хеликоптер „Бел 94“, понеже изчисленията показвали, че хеликоптеризирането на страната ще е по-евтино от построяването на пътища. Вярно е, че в столицата има автострада, но тя е дълга само шестдесет метра и служи за военни паради. Вестта за закупуването на лиценза предизвика паника сред населението, понеже всички разбраха, че настъпва краят на матримониализма като опора на индустриализацията. Хеликоптерът се състои от тридесет и девет хиляди части, нуждае се от бензин и пет вида смазочни масла, следователно никой не би могъл да си ги набави, дори ако до края на живота си прави само дъщери. Напълно разбирах местните хора, понеже вече бях преживял нещо от този род. Когато ми се скъса веригата на велосипеда, трябваше да наема ловец, който да улови млад ревун, от чиято кожа бе направен там-там за Хииву, директора на телеграфа. В знак на благодарност той изпрати съболезнователната телеграма на Умиами (дядото на шефа му, който беше в командировка, бе умрял в джунглата), а той от своя страна чрез Матарере се падаше роднина с армейския интендант, който разполагаше със запаси от велосипеди за авангардния си отряд. Без съмнение с хеликоптера нещата биха се усложнили много повече. За щастие Европа, този вечен източник на нови идеи, даде образец за подражание — груповия секс в свободни конфигурации. Това, което в Стария свят бе само развлечение за сетивата, в една толкова незряла страна се превърна в основа за разрешаване на елементарните житейски проблеми. Опасенията на професора, че за доброто на науката ще трябва да се откажем от статута си на ергени, се оказаха напразни. Общо взето добре си подредихме живота, макар че допълнителните задължения, които се наложи да поемем с оглед развитието на катедрата, изчерпаха силите ни.

Професорът ме запозна с проекта си — искаше да програмира в компютъра всички заклинания, магически ритуали, чародейски баяния, шашми, шамански внушения и формули, създадени от човечеството. Не виждах никакъв смисъл в това, но Донда беше непреклонен. Огромното количество данни можеше да поеме само най-новият модел лазерен компютър IBM, който струваше единадесет милиона долара.

Не ми се вярваше, че ще ни отпуснат толкова голям кредит — министърът на хазната отказваше да даде четиридесет и три долара за закупуване на тоалетна хартия за Института по сварнетика, но професорът беше сигурен в успеха си. Макар да не ме бе посветил изцяло в подробностите на кампанията, знаех, че яко се е разтичал да уреди нещата. По вечерно време излизаше церемониално татуиран, само с препаска от шимпанзе, а това е официалното облекло, прието в най-високопоставените кръгове на столичното общество. Получаваше от Европа някакви тайнствени колети — когато веднъж, без да искам, изпуснах единия, чух тихия марш на Менделсон. Ровеше в старите готварски книги, изнасяше от лабораторията стъклените охладители на дестилаторите, нареждаше ми да правя разтвори за ферментация, изрязваше снимки на жени от „Плейбой“ и „Уи“, поставяше в рамки картини, които никому не показваше, а веднъж доктор Алфвен, директор на правителствената болница, му взе кръв и аз видях как Донда уви шишенцето със златиста хартия. Един ден изми от лицето си мазилата и боите, изгори изрязаните броеве „Плейбой“ и четири дена подред седя на верандата на Мвахи, флегматично пушейки лула. На петия ден ни телефонира Уабамоту — шефът на отдела за инвестиции. Разрешението за закупуване на компютъра бе дадено. Не вярвах на ушите си. Професорът посрещна въпросите ми с едва забележима усмивка и загадъчно мълчание.

Програмирането на магиите продължи повече от две години. Срещнахме ред затруднения по същество, както и маса останали. Проблем беше например да се преведат магическите формули на американските индианци, записани с азбуката „кипу“, както и да се вкарат в компютъра снежно-ледените заклинания на курилските и ескимоските племена. Двама от програмистите ни се разболяха от преумора, според мен, заради извънуниверситетските си занимания, понеже груповият начин на живот беше станал много модерен, но плъзнаха слухове, че болестта им била дело на нелегалните шамани, обезпокоени от върховенството на Донда в дейност, която практикували от векове. Освен това група напредничави младежи, подочули нещо за протест, бяха поставили и бомба в института. За късмет експлозията разруши само клозетите на няколко от етажите на сградата. Така си и останаха неремонтирани, понеже празните кокосови орехи, които според замисъла на местен рационализатор трябваше да функционират като поплавъци в клозетните казанчета, винаги потъваха. Предложих на професора да използва връзките си, за да набави необходимите части, но той заяви, че само голямата цел заслужава големи усилия.

Жителите на нашия квартал също организираха няколко антидондовски демонстрации, защото се страхуваха, че пускането на компютъра в действие ще предизвика лавина от магии по посока към университета, а следователно и върху тях, понеже магиите могат да не попаднат точно в целта. Професорът заповяда около сградата да се издигне висок стобор, върху който самият той изрисува тотемни знаци, предпазващи от уроки. Помня, че оградата струваше четири бъчви ракия.

Постепенно в информационните банки се събраха четиристотин и деветдесет милиарда бита магии, което в сварнетични единици се равняваше на двадесет терагигамагеми. Компютърът, изпълнявайки осемнадесет милиона операции в секунда, работи три месеца без прекъсване. Представителят на „Интернейшънъл бизнес машинс“ — инженер Джефрис, който присъстваше при включването му, смяташе Донда и всички нас за побъркани. А фактът, че професорът беше поставил блоковете памет върху специална чувствителна везна, докарана от Швейцария, провокира Джефрис да се изказва не особено добронамерено зад гърба му.

Програмистите бяха ужасно притеснени, понеже след толкова месеци работа компютърът не беше омагьосал дори мравка. Но Донда живееше в непрекъснато напрежение, не отговаряше на никакви въпроси и всеки ден ходеше да проверява как изглежда чертата, която писецът на везната рисуваше върху лентата на развиващата се ролка хартия. Естествено показалецът теглеше права линия, което доказваше, че компютърът не вибрира — впрочем, защо ли трябваше да вибрира? В края на месеца професорът започна да проявява сигнали на депресия — по три, а понякога и по четири пъти дневно ходеше до лабораторията, не отговаряше на телефонни обаждания и не докосваше трупащата се кореспонденция. Но на дванадесети септември се втурна в стаята ми блед и разтреперан, тъкмо когато се готвех да си лягам.

— Стана! — завика той от прага. — Вече е сигурно. Съвсем сигурно.

Признавам си, че се изплаших да не се е побъркал, толкова странна беше усмивката му. „Стана!“ — повтори той още няколко пъти.

— Какво е станало? — извиках аз.

Погледна ме като събуден от сън.

— Вярно, ти нищо не знаеш. Натежал е с една стотна от грама. Този проклет кантар е толкова нечувствителен! Ако имах по-добър, щях да го разбера още преди месец, а може би и по-рано!

— Кой е натежал?

— Не кой, а що. Компютърът. Банката на паметта. Нали знаеш, че материята и енергията имат маса. А информацията не е нито материя, нито енергия, но все пак съществува. Затова и тя трябва да има маса. Започнах да разсъждавам по този въпрос, когато формулирах закона на Донда. Защото какво значи, че безкрайно много информация може да въздейства пряко, без помощта на апаратура? Значи, че огромният й обем ще се прояви направо. Досетих се за това, но не знаех формулата на еквивалентността. Какво си ме зяпнал? Казано с две думи — колко тежи информацията. Налагаше се да обмисля целия този проект. Длъжен бях. Сега вече знам. Машината стана по-тежка с една стотна от грама — толкова тежи вкараната в компютъра информация. Разбираш ли?

— Професоре — измърморих аз — как така, всички тези баяния, молитви, заклинания, единици МГС, тоест Магии на Грам и Секунда…

Замълчах, тъй като ми се стори, че плаче. Тресеше се, но се оказа, че се смее на глас. С пръсти изтри влагата от клепачите си.

— Какво друго можех да направя? — продължи вече поуспокоен. — Разбери, информацията има маса. Всяка. Която и да е. Съдържанието няма никакво значение. Атомите също са еднакви, независимо дали се намират в камък или в моята глава. Информацията има тегло, но масата й е безкрайно малка. Съдържанието на цялата енциклопедия тежи около милиграм. Затова ми беше необходим такъв компютър. Помисли си обаче — кой би ми го дал? Кой би ми поверил за половин година компютър на стойност единадесет милиона, за да го пълня с глупости, безсмислици и трици? С каквото и да е!

Още не можех да преодолея изненадата си.

— Е… — казах аз неуверено, — ако работехме в сериозен научен център, в Института за перспективни изследвания или в Масачузетския технологичен институт…

— Ами! — изсмя се той. — Та аз нямах никакви доказателства, нищо, освен закона на Донда, който е обект на присмех! Ако не намерех компютър, щеше да ми се наложи да взема под наем… знаеш ли обаче колко струва един час работа на този модел? Само един час! А на мен ми трябваха месеци. И къде ли бих го докопал в Щатите! Там пред тези машини седят понякога тълпи футуролози, за да изчисляват вариантите на нулевия растеж на икономиката — това сега е модерно — та кой ли ще се занимава с измислиците на някакъв си Донда от Кулахари!

— Значи целият проект, всички тези магии са били излишни? Та ние прахосахме цели две години за събирането на материали…

Нетърпеливо сви рамене.

— Нищо не е излишно, когато е необходимо. Ако не беше този проект, нямаше да получим и пукната пара.

— Но нали Уабамоту, правителството, Бащата на Вечността очакват вълшебства!

— Ще ги имат, и то какви! Ти все още не знаеш… Слушай, това, че информацията притежава тегло, нямаше да е никаква сензация, ако не бяха последиците… Съществува критична маса информация, също както критична маса на урана, например. Приближаваме се към нея. Не ние, тука, а цялата Земя. Към нея се приближава всяка цивилизация, създаваща компютри. Развитието на кибернетиката е капанът, който Природата поставя пред Разума!

— Критична маса на информацията? — повторих аз.

— Та нали във всяка човешка глава има множество информации и ако взимаме предвид умна ли е или глупава…

— Не ме прекъсвай постоянно! Не казвай нищо, защото нищо не разбираш. Ще ти обясня чрез аналогии. Важна е наситеността, а не количеството на знанията. Както при урана. Неслучайно избрах това сравнение! Разреденият уран — в скалите, в почвата — е безвреден. За да експлодира, необходимо е да бъде изолиран и сгъстен. И тук е така. Информацията в книгите или в главите ни може да е в голямо количество, но си остава пасивна. Като разпръснатите частици уран. Тя трябва да бъде концентрирана!

— И какво ще стане тогава? Чудо?

— Ха, чудо! — изсмя се той. — Виждам, че наистина си повярвал в измислиците, които послужиха за претекст. Никакво чудо. Над критичната точка започва верижна реакция. Obiit animus, natus est atomus65! Информацията изчезва, понеже се превръща в материя.

— Как така в материя? — учудих се аз.

— Материята, енергията и информацията са трите форми на масата — заобяснява търпеливо той. — Те могат да преминават една в друга съобразно определени закони. Нищо даром — така е устроен светът. Материята се превръща в енергия, енергията и материята са необходими, за да се получи информация, а информацията може да се трансформира обратно в тях, разбира се — не как да е. Над критичната маса тя ще изчезне като отнесена от вихъра. Това е бариерата на Донда, границата за нарастване на знанието… Което означава, че човек може да продължава да трупа познания, но само в разредено състояние. Всяка цивилизация, която не се досети за това, сама влиза в капана. Колкото повече узнава, толкова повече се приближава към незнанието, към вакуума… Не е ли странно? И ти дори не предполагаш колко близко сме до прага! Ако нарастването продължи, след две години ще настъпи…

— Какво? Експлозия?

— Къде ти! Най-много слаб проблясък, който няма да навреди дори на муха. Там, където е имало милиарди бита информация, ще останат шепа атоми. Верижната реакция ще обиколи света със скоростта на светлината, като ще опустоши всички банки на паметта и компютрите, в които наситеността превишава милион бита на кубически милиметър, ще се получи еквивалентно количество протони и… празнота.

— Значи трябва да предупредим, да разгласим…

— Вече го направих, разбира се. Но напразно.

— Защо? Прекалено късно ли е?

— Не. Просто никой не ми вярва. Подобна новина трябва да изхожда от авторитет, а аз съм шут и измамник. Може би бих се справил с измамничеството, но с шутовството няма да мога. Впрочем, не искам да лъжа — дори няма да се опитвам. В Щатите изпратих предварително съобщение, а в „Природа“ — тази телеграма…

Подаде ми черновата. „Cognovi naturam rerum. Lord’s countdown made the world. Truly yours Donda.“66

При вида на моята огромна изненада професорът се усмихна иронично.

— Сърдиш ли ми се? Драги мой, аз също съм човек, затова каквото повикало, такова се обадило. Телеграмата е смислена, но те или ще я захвърлят в кошчето, или ще й се присмеят. Това е моето отмъщение. Не се ли сещаш? Нали знаеш най-модерната теория за възникването на Космоса — Big Bang Theory67? Как е възникнала Вселената? В резултат на експлозия! Какво е избухнало? Какво се е материализирало внезапно? Ето я Божията рецепта — да се отброява от безкрайността до нулата. Когато се стигне до нея, информацията се материализира чрез експлозия, съгласно формулата за еквивалентността. Така словото става плът, експлодирайки в мъглявини и звезди… от информацията се образува Космосът!

— Професоре, наистина ли така мислиш?

— Не мога да го докажа, но във всеки случай отговаря на закона на Донда. Не вярвам Бог да го е направил. Но някой все пак го е направил в предишната фаза… Може би няколко цивилизации, които са експлодирали едновременно, както понякога експлодира група свръхнови… А сега е наш ред. Компютризацията ще откъсне главата на цивилизацията, но деликатно…

Разбирах огорчението на професора, но не му вярвах. Струваше ми се, че е заслепен от преживените унижения. За съжаление имаше право. Дори ако вземем тази телеграма — той сам е виновен за недооценяването на неговото откритие.

Ръката ми изтръпна, а и глината се свършва, но трябва да продължа да пиша. Сред футурологичната шумотевица никой не обърна внимание на думите на Донда. „Природа“ мълчеше, споменаваха го само „Пънч“ и жълтата преса. Няколко вестника дори публикуваха откъси от неговото предупреждение, но научният свят не реагира. Умът ми не го побираше. Една нощ, когато осъзнах, че стоим пред ръба на пропастта, а нашите призиви са като виковете на лъжливото овчарче, не се въздържах от горчиви слова. Упреквах професора, че сам беше надянал на лицето си маската на шут, компрометирайки собствените си изследвания с шаманска фасада. Изслуша ме с онази подигравателна усмивчица, която напоследък не слизаше от лицето му. Впрочем може би беше нервен тик.

— Така изглежда отстрани — каза той накрая. — Ако магията е глупост, излязох извън рамките на глупостта. Не мога да ти кажа кога точно бляновете се превърнаха в хипотеза, защото самият аз не знам. Базирах се на нерешителността, това ти е известно. Моето откритие принадлежи на физиката, на онази, която никой досега не е забелязал, защото пътят й минава през области, осмени и лишени от всякакви права. Защото трябваше да се започне от допускането, че словото може да стане плът, че заклинанието може да се материализира. Трябваше да се потопя в този абсурд, да сключа забранени съюзи, за да се озова на другия бряг — там, където, разбира се, съществуват еквивалентност на информация и маса. Тъй че трябваше да се премине през магията… Е, може би не беше задължително да организирам онези игри и забавления, но всяка моя крачка трябваше да бъде двузначна, подозрителна, еретична и годна за подигравки. И какво направих? Шутовска маска, привидно оправдание. Прав си — ако допуснах грешка, тя беше единствено в това, че не дооцених глупостта, която господства днес в мъдростта. В нашата епоха на опаковки е важен етикетът, а не съдържанието… Като ме нарекоха мошеник и измамник, господа учените ме изтласкаха в небитието, откъдето не мога да бъда чут, дори ако рева като йерихонска тръба. Колкото по-силен е ревът, толкова по-гръмогласен е смехът. В такъв случай на чия страна остана всъщност магията — нима техният жест на отхвърляне и проклинане няма магически характер? Напоследък за закона на Донда писа „Нюзуик“, преди това „Тайм“, „Шпигел“, „Експрес“ — не мога да се оплача от липса на популярност! Ситуацията е безизходна тъкмо защото ме четат всички и не ме чете никой. Кой още не е чувал за закона на Донда? Четат и си умират от смях: „Don’t do it!“ Видя ли, зачитат се не резултатите, а пътят, по който се стига до тях. Съществуват хора, които са лишени от правото да правят открития, аз, например. Сега бих могъл да се закълна стократно, че проектът беше трагична маневра, може би не особено привлекателен, но необходим претекст, мога да се разкая и да се изповядам публично, но в отговор ще се чуе само смях. Не бях разбрал, че ако веднъж вляза в клоунадата, няма да мога да се измъкна оттам. Единственото ми утешение е, че катастрофата и без друго е неотвратима.

Опитах се да протестирам, стигайки до крясъци. Трябваше да го направя, понеже наближаваше срокът за пускане в действие на голямата фабрика за семейни хеликоптери и жителите на Гурундувай, обзети от надеждата да притежават тези красиви машини, упорито и страстно установяваха всички нужни за тази цел отношения. Зад стената на моята стая се вихреше семейството на пощенския началник, заедно с поканените високопоставени чиновници, монтьори и продавачки и по усилващата се врява можеше да се прецени силата на желанието за моторизация, обладало достопочтените хорица. Професорът извади от задния си джоб плоско шишенце „Уайт хорс“ и като наля уискито в стъклени чаши, рече:

— Пак се лъжеш. Дори ако светът бе повярвал на думите ми, все едно щеше да се наложи да ги провери. Учените щяха да седнат пред компютрите си и, проверявайки тази информация, да ускорят края.

— Тогава какво може да се направи? — извиках аз отчаяно.

Професорът повдигна глава към небето, за да изпие остатъка от течността в шишенцето, после го изхвърли през прозореца, погледна към стената, зад която кипеше и вреше от страсти, и заяви:

— Да се спи.

След като покиснах китката си в кокосово мляко, защото съвсем се беше схванала, продължих да пиша. Марамоту казва, че тази година дъждовният сезон ще настъпи рано и ще трае дълго. Все така съм сам, от времето, когато професорът тръгна за Лумиля да търси тютюн за лулата си.

С удоволствие бих прочел дори и стар вестник, но имам само чувал с книги за компютри и програмирането им. Намерих го в джунглата, когато се оглеждах за банани. Бяха останали само гнилите — хубавите, както обикновено, вече бяха изядени от маймуните. Озовах се близо до старото си обиталище, но горилата не ме пусна да вляза вътре, въпреки че изглеждаше още по-болнава. Мисля, че този чувал с книги е послужил като баласт за големия оранжев балон с надпис DRINK COKE, който преди месец прелетя над джунглата в южна посока. Изглежда сега се пътува с балони. На дъното на чувала намерих миналогодишен брой на „Плейбой“ и тъкмо го разглеждах, когато ме изненада Марамоту. Той се зарадва — голотата се смята за проява на благоприличие, актовете предизвикват в него асоциации с едновремешните добри нрави. Не се сетих, че като млад се е разхождал гол с цялото си семейство, затова мини и макси роклите, с които бяха започнали да се обличат черните хубавици, му се струваха плод на невероятна разюзданост и дегенерация. Попита ме какво става из големия свят, но аз не знаех, защото батерийките на транзистора ми се изтощиха. Докато радиото свиреше, слушах го по цели дни. Катастрофата настъпи точно така, както я беше предвидил професорът. Най-много пострадаха развитите страни. Та нали толкова библиотеки бяха компютризирани през последните години! Целият океан от мъдрост се изпари мигновено от всички тези ленти, кристали, феритни плочи и криотрони. Чувах задъханите гласове на говорителите. Провалът не беше еднакво болезнен за всички. Колкото по-високо се бе изкатерил някой по стълбицата на прогреса, толкова по-внезапно се срутваше от нея.

В Третия свят след краткотрайния шок настъпи еуфория. Вече нямаше необходимост да се напрягат, да се стремят да достигнат челните държави, да излизат от късите панталони и тръстикови полички, да строят градове, да се индустриализират и, най-вече, да се компютризират. Тук животът, който доскоро бе наситен с комикси, футуролози, оръдия, пречиствателни станции за отходни води и граници, се превърнаха в приятно гьолче, изпаднало в монотонността на вечната сиеста. Отново човек можеше да си намери лесно кокосови орехи, докато преди година те бяха недостъпни като стока за износ; войската сама са разотиде, тъй че понякога, обикаляйки из джунглата, се препъвах в противогази, униформи, раници и миномети, обрасли с лиани. Една нощ се събудих от експлозия — помислих си, че горилата се е самовзривила, но се оказа, че павианите са намерили сандък с тротилови шашки. А в Лумиля негърките с невъздържани въздишки на облекчение захвърлиха лачените обувки и дамските панталони, които ги запарваха жестоко; груповият секс също бе изоставен на минутата, понеже, щом като нямаше да има хеликоптери (естествено фабриката щеше да работи с компютри), бензин (рафинериите също бяха автоматизирани) и надпревара да се пътува, то тогава за какъв дявол бе всичко това? Сега вече никой не се срамуваше да нарича масовия туризъм Лудост на Белия Човек. В Лумиля беше станало много тихо. Истината е, че катастрофата съвсем не се оказа чак такова зло. Сега дори някой да застанеше с главата надолу, нямаше да се озове след час в Лондон, след два дни в Бангкок и след три в Мелбърн. Е, нямаше да може и какво от това? Без съмнение много фирми са фалирали. Казват например, че концернът IBM произвеждал понастоящем черни дъсчици и графити, но може би това е само шега. Стратегически компютри също вече няма, нито самонасочващи се бойни глави, нито изчислителни машини, няма подводна, наземна или орбитална война, информатиката обяви банкрут, борсите изпаднаха в треска, а на четиринадесети ноември бизнесмените скачали от прозорците на Пето авеню толкова начесто, че се сблъсквали във въздуха. Объркали се всички разписания на влакове и самолети, изчезнали данните за хотелските резервации, тоест хората в големите градове вече нямало защо да се притесняват дали да вземат самолет до Корсика, да тръгнат с кола, или пък да наемат такава чрез компютър, когато пристигнат; дали за три дни да посетят Турция, Месопотамия, Антилските острови, Мозамбик и, като добавка, Гърция. Интересно кой произвежда балоните? Сигурно предприемчиви занаятчии.

Последният балон, който наблюдавах през бинокълчето си, преди да ми го открадне една маймуна, имаше мрежа, изплетена от странно къси въженца, които приличаха на връзки за обувки. Може би и в Европа вече ходят боси? Изглежда напоследък дългите шнурове са били изработвани само от въжарски компютри.

Страх ме е дори да го спомена, но преди радиото да замлъкне, чух със собствените си уши, че доларът вече не съществувал. Издъхнал, бедничкият… Съжалявам само, че не можах отблизо да видя Преломния Момент.

Изглежда се е чуло едно слабо трас-прас, машинната памет за секунда се е превърнала в бяло поле, като мозък на новородено, а от информацията, преобразувана в материя, неочаквано възникнало малко Космосче. Универсумче, Вселенчица… Знанието, трупано с векове, се превърнало в облаче атомен прах. От радиото научих как изглежда това микрокосмосче — толкова е малко и толкова затворено, че нищо не може да проникне вътре. От гледище на нашата физика то представлява олицетворение на нищото, по-точно Всегъсто, напълно Непроницаемо Нищо. Не поглъща светлината, не може да се разтяга, не може да бъде свито, разбито, издълбано, понеже се намира извън нашата Вселена, макар да е като че ли вътре в нея. Светлината се плъзга по заоблената му повърхност, хаотично движещите се елементарни частици го заобикалят и аз не разбирам твърдението на някои авторитети, че това, както Донда го нарича „Космосченце“, е Вселена, напълно равностойна на нашата, тоест съдържаща мъглявини, галактики, звездни облаци, а може би вече и планети със зараждащ се на тях живот. Следователно, може да се каже, че хората са повторили Генезиса, неволно и дори в противоречие с намеренията си, защото най-малко им се е искало да постигнат този резултат.

Когато Космосчето се роди, сред учените настъпи всеобща суматоха, поради непредвидените обстоятелства и едва когато един по един си спомниха предупреждението на Донда, започнаха да се надпреварват да му изпращат писма, апели, телеграми, въпроси, а също така някакви набързо издадени почетни дипломи. Тъкмо тогава обаче професорът си стегна куфарите и ме убеди да заминем в този граничен район, който той беше обиколил и харесал преди време. Помъкна със себе си кошмарно тежък куфар с книги — наложи се да го нося цели пет километра, когато бензинът свърши и джипката спря. От нея май вече нищо не е останало — заради павианите. Смятах, че професорът ще поиска да продължи научната си работа, за да положи основите, за възстановяването на цивилизацията, но нищо подобно. Донда ме учуди! Естествено влачехме със себе си много пушки, комплект инструменти, триони, гвоздеи, компаси, секири и други неща, чийто списък той беше изготвил, базирайки се на оригиналното издание на „Робинзон Крузо“. Беше взел обаче и „Природа“, „Физикъл ревю“, „Физикъл абстрактс“, „Футурум“, както и папки, пълни с изрезки от вестници, в които се споменаваше законът на Донда.

Всеки ден след вечеря провеждаше Сеанс на Удоволствието или на Вендетата — с приглушен глас радиото предаваше най-пресните кошмарни новини, съпроводени с изказвания на знаменити учени и експерти, а професорът, пушейки лула с притворени очи, ме слушаше как чета избрани специално за вечерта заядливи подигравки по адрес на закона на Донда, както и други инсинуации и обиди. Той собственоръчно ги бе подчертавал с червена химикалка й понякога ме караше да ги препрочитам многократно. Признавам си, че тези бдения бързо ми омръзнаха. Дали Големият ум не беше изпаднал във фиксация? Когато отказах да чета повече, професорът започна да си прави уж здравословни разходки из джунглата, докато не го заварих да рецитира на една поляна остроумни извадки от „Природа“ на групичка учудени павиани.

Напоследък той бе станал непоносим и въпреки това с носталгия чакам завръщането му. Старият Марамоту твърди, че Бвана Кубва няма да се върне, защото го е отвлякло Лошото Мзиму, магарето. Преди тръгване професорът каза две неща, които ми направиха голямо впечатление. Първо, че от закона на Донда произтича изводът за еквивалентността на всяка информация — независимо дали битовете познание са гениални или кретенски, за създаването на един протон са необходими сто милиарда. Следователно, както мъдрото, така и идиотското слово се превръща в материя. Този извод хвърля съвсем нова светлина върху философията на битието. Излиза, че манихейските гностици не са чак толкова вероотстъпници, за каквито ги представя Църквата. Нима е възможно Космосът, зародил се от артикулирането на хептилион глупости, по нищо да не се различава от Космоса, възникнал от произнесена мъдрост?

Забелязах също така, че професорът работи нещо нощем. С доста голямо нежелание накрая сподели, че пише „introduction to Svarnetics“, или „Inquiry into the General Technology of Cosmoproduction“68. За съжаление взе ръкописа със себе си. Единственото, което запомних, е, че според него всяка цивилизация достига до прага на космосъздаването, защото свят създава както този, който е станал свръхгениален, така и онзи, който се е идиотизирал напълно. Така наречените бели и черни дупки, открити от астрофизиците, са местата, през които могъщите цивилизации са се опитвали да заобиколят бариерата на Донда или да я лишат от основание, но не са сполучили — за сметка на това самите те са изхвърчали от Вселената.

В първия момент ми се стори, че няма нищо по-велико от тази мисъл. Е, щом като Донда се бе заловил да пише методика и теория на Генезиса! Въпреки това ще си призная, че по-силно ме развълнуваха думите му, казани през последната нощ преди да тръгне за тютюн. Пиехме кокосово мляко, ферментирало по рецепта на стария Марамоту — отвратителна помия, която консумирахме само защото бяхме положили усилия да я произведем (едно време не всичко беше лошо, уискито например), когато в един момент, плакнейки устата си с кладенчова вода, професорът каза: „Ийон, помниш ли деня, в който ме нарече шут? Виждам, че помниш. Тогава ти отговорих, че се превърнах в шут в очите на научния свят с измислянето на магическото съдържание за сварнетиката. Ако обаче вземеш под внимание не онова решение, а целия ми живот, ще забележиш кашата, чието име е Загадка.

Моята съдба е подреждала всичко с краката нагоре! Тя цялата се състои от погрешни случайности. По случайност съм се родил на тази земя. Поради грешка съм получил това име. Фамилията ми се дължи на недоразумение. В резултат на случайност създадох сварнетиката; сигурно разбираш, че телеграфистът е сбъркал ключовата дума, употребена от неизвестния ми, но незабравим Друфуту от кулахарските органи за сигурност! Още тогава бях убеден, че е така. Защо не се опитах да видя оригинала на телеграмата, да я коригирам, да я поправя, да я уточня? Ами! Направих нещо добро — подбрах дейност, отговаряща на тази грешка, която, както виждаш, придоби известно значение! И как така един сбъркан човек със случайна кариера, попаднал сред африканската бъркотия, изведнъж открива от къде се е взел светът и какво ще стане с него? Не, драги! Прекалено много гафове! Твърде много за една разумна обосновка! Не това, което виждаме, трябва да бъде преустроено, необходима е друга гледна точка. Вземи еволюцията на живота. Преди милиарди години са възникнали праамебите, нали? Какво са умеели? Да се повтарят. По какъв начин? Благодарение на постоянството на наследствените особености. Ако наследствеността беше наистина безпогрешна, до ден-днешен на земята нямаше да съществува нищо друго, освен амеби. А какво е станало? Ами, стигнало се до грешки. Биолозите ги наричат мутации. Но какво е мутацията, ако не сляпа случайност? Недоразумение между родителя-предавател и потомъка-приемател. По образ и подобие свое, да… ама неточно! Изопачено! И понеже подобието постоянно е било нарушавано, възникнали са трилобитите, гигантозаврите, секвоите, дивите кози, маймуните и ние. От сблъсъка на нехайства и препъвания, но нали същото се е случило и с моя живот. Родил съм се поради недоглеждане, случайно попаднах в Турция, след което съдбата ме запокити в Африка… Е, вярно, опитвах се да се боря, както плувецът се бори с вълната, но тя беше тази, която ме носеше, не аз я направлявах… Разбираш ли? Недооценихме, драги, историческата роля на грешката като фундаментална категория на Битието. Недей да мислиш като манихеец! Според тази школа Бог създава порядъка, а Дяволът постоянно му пъха прът в колелата. Не е така! Ако се сдобия с тютюн, ще напиша недостигащата във философските книги последна глава, а именно — антология на Апостазията, тоест теория на битието, която ще се базира на грешката, понеже грешка върху грешка се наслагва, в грешка се превръща, грешка поражда, докато тегленето на жребия стане Жребий на Света.“

Като каза това, той взе някои дреболии и пое през джунглата, а аз останах да чакам завръщането му с последния брой на „Плейбой“ в ръка, от чиято корица ме гледа сексбомба, обезоръжена по закона на Донда — гола като истината.

Ползата от змея

Досега премълчавах за пътешествието си до планетата Абразия в съзвездието Кит. Тамошната цивилизация беше базирала цялата си икономика на змей. И понеже не съм икономист, за съжаление не успях да проумея това, макар че абразийците не се скъпяха на обяснения. Може би някой специалист в областта на змейовете ще разбере нещата по-добре от мене.

Радиотелескопът в Аресибо от дълго време приемаше сигнали, които никой не можеше да разшифрова Най-сетне с това се справи доцент Катценфенгер. Когато той си блъскаше главата над загадката, тъкмо беше хванал страшна хрема. Запушеният и течащ нос, който му пречеше да работи, по едно време го наведе на мисълта, че може би жителите на незнайната планета не разчитат като нас на зрението си, а на обонянието. И наистина се оказа, че те сигнализират с код, съставен не от буквите на някаква азбука, а от символите на различни миризми. Което си е вярно, преводът на Катценфенгер съдържаше неразбираеми неща. От него излизаше, че на планетата освен разумните същества, живее създание, по-голямо от планина, необикновено лакомо и немногословно. Но не този феномен на космическата зоология удиви учените, а това, че именно със своята неограничена лакомия абразийското чудовище изглежда е от особена полза на местната цивилизация. То било страшно и колкото по-страшно ставало, толкова по-голяма била изгодата от това.

Понеже имам особена слабост към тайните, веднага реших да замина за Абразия. Убедих се на място, че абразийците са същества доста човекоподобни. Само дето имат носове там, където ние имаме уши, и обратното. Те също произлизат от маймуни, както и ние, но ние сме имали тесноноси и широконоси маймуни, а техните прамаймуни били с един или с два носа. Едноносите измрели от глад. Около планетата обикалят много спътници, които доста често предизвикват продължителни слънчеви затъмнения. Тогава настъпва пълна тъмнина. Който търсел храна само с помощта на зрението си, не можел да намери нищо. Който използвал обонянието си, бил в малко по-добра позиция, но най-добре се чувствали тези, които имали два доста раздалечени носа. Защото в такъв случай се ориентирали с обонянието си стереоскопично, както ние с двете си очи или със стереофоничния си слух.

След това абразийците открили изкуственото осветление и двата носа престанали да им бъдат необходими за оцеляването, но тази анатомична особеност им останала от прародителите. Зимно време те носят ушанки, за да не си простудят носовете. Но може и да се лъжа. Останах с впечатлението, че не са възхитени от носовете си, които им напомнят за тежкото минало. Техният нежен пол ги крие под различни украшения, често големи колкото чиния. Не обръщах на това особено внимание.

Опитът ми като астронавт ме е научил, че разликите в строежа на тялото не са от голямо значение. Трудните за разрешаване проблеми се крият по-дълбоко. Такъв проблем на Абразия се бе оказал тамошният змей.

Планетата има само един много голям континент, на който се намират около осемдесет държави. Континентът е заобиколен от всички страни с океан. Змеят се намира в далечния север. С него граничат непосредствено три държави — Клаустрия, Лелипия и Лаулалия. Като разгледах змея на снимки, направени от изкуствени спътници, както и негови макети в мащаб 1:1 000 000, реших, че е гадно животно. Между другото, изобщо не приличаше на змейовете от земните предания и легенди. Техният змей не е със седем глави, защото изобщо няма глава, а май и мозък. Няма и крила, така че не лети. Колкото до краката, не е съвсем ясно, но изглежда не притежава никакви крайници. Напомня огромно планинско било, обилно полято с желеобразна пача. За да се убеди човек, че е живо създание, трябва да се запаси със значително търпение. Той се движи необичайно бавно, извивайки се като червей, и нарушава доста често границите на Клаустрия и Лелипия. Поглъща на денонощие около осемдесет хиляди тона хранителни продукти. Обича зърнени храни, каша и други такива. Не е вегетарианец. Храна му доставят държавите, обединени в Съюза за икономическо сътрудничество. По-голямата част от нея се превозва с влакове до специални сточни гари, супите и сиропите му подават по тръби, а зимно време, когато липсват витамини, ги разпръскват от специални огромни самолети. Не трябва да му търсят устата, защото чудовището може да се храни с всяко място от своето туловище.

Когато пристигнах в Клаустрия и разбрах за змея, първият въпрос, който ми се искаше да задам, беше защо изобщо хранят с толкова усилия и ентусиазъм този монстър, а не почакат малко да умре от глад. Но си замълчах, защото научих за така наречения заговор срещу змея. Един лелипианец, искайки да се прослави като спасител на цяла Абразия, основал нелегална бойна организация, чиято цел била да затрие ненаситния гигант. Заговорът предвиждал да се отровят витаминозните добавки с химични средства, предизвикващи неутолима жажда, за да започне чудовището да пие жадно от океана, докато пукне. Това веднага ми напомни известната земна легенда за храбрия юнак, който победил в родината си змея, хранещ се предимно с девойки, като му подхвърлил овнешка кожа, натъпкана със сяра. Но с това приликите между земната приказка и абразийската действителност свършваха. Местният змей се намира под защитата на международното право. Освен това доставката на вкусна храна му е гарантирана от договорите за сътрудничество с него, подписани от четирийсет и девет държави. Компютърният преводач, с който никога не се разделям, ми позволи да проуча задълбочено пресата. Новината за неуспешния заговор беше разбунила общественото мнение. За заговорниците се искаше сурово наказание. Това ми се стори необичайно странно, защото за самия змей никой не говореше със симпатия. И журналистите, и тези, които пишеха писма до редакциите, не криеха, че става въпрос за едно безкрайно отвратително чудовище. Затова отначало си помислих, че го смятат за нещо като зло божество, за Божие наказание и принасянето на жертва наричат според местния обичай износ. Нали и за дявола можем да говорим лоши неща, макар че не бива да го пренебрегваме. Но дяволът е изкусител, който му продаде душата си, може да разчита на много земни удоволствия, докато змеят — доколкото успях да разбера — не обещаваше нищо и изобщо не беше изкусителен. От време на време се напъваше и заливаше граничните области с остатъци от изядените продукти, а в лошо време смърдеше на хиляда и повече километра. Въпреки това абразийците смятаха, че е необходимо да се грижат за него и че смрадта говори за лошо храносмилане, поради което трябва да помислят за съответните лекарства, регулиращи обмяната на веществата. Що се отнася до заговора, ако — не дай Боже — беше успял, резултатът щял да бъде уж невиждана катастрофа. Не преставах да чета вестниците, но отникъде не можах да разбера в какво би се състояла катастрофата. Порядъчно объркан, обикалях местните библиотеки, прелиствах енциклопедиите и общата история на Абразия, накрая посетих и Дружеството за приятелство със змея. Но и там не научих нищо. Освен няколко чиновници, нямаше никой. Уговаряха ме да си взема членска книжка и да си платя предварително членския внос за една година, но все пак не бях отишъл при тях, за това.

Държавите, граничещи със змея, са либерални демокрации, така че всеки в тях може да приказва всичко, което му се харесва. След усилено търсене намерих публикации, насочени срещу змея. Но техните автори също смятаха, че в отношенията с него трябва да се правят разумни компромиси. Използването на хитрост или на сила можело да се окаже пагубно. Провалилите се заговорници седяха по това време в следствения арест. Не се чувстваха виновни, макар че признаваха намерението си да убият змея. Правителствената преса ги наричаше безотговорни терористи, опозицията — славни ентусиасти с объркани глави, а „Клаустрийско илюстровано списание“ смяташе, че са провокатори. Някое от граничните правителства, предположи списанието, е спретнало провокацията, намирайки, че износната квота за змея, определена му от Съюза за икономическа взаимопомощ, е много малка. А целта е била да се стигне до положение, при което да се преразгледат установените износни квоти.

Започнах да разпитвам за змея репортера, който дойде да ме интервюира. Защо, вместо да дадат на заговорниците възможност да приключат с чудовището, ги изправят пред съда?

Журналистът ми обясни, че това би било ужасяващо убийство. Змеят, каза той, е добродушен по природа, но тежките условия на живот в заледения северен край не му дават възможност да прояви вродената си доброта. Всеки, който постоянно гладува, бил той змей, или не, е лош. Трябва да бъде хранен допълнително, тогава ще престане да пълзи на юг и ще стане по-добър.

— Откъде тази сигурност? — попитах. — През последните дни си правех изрезки от вашите вестници. Ето няколко заглавия: „Районите на Северна Лелипия и Клаустрия се изселват. Масово бягство на жителите им.“ Или това: „Змеят отново изяде група туристи. Колко дълго още безотговорните туристически бюра ще организират тези пагубни екскурзии?“ Или това: „Змеят увеличи ареала си през последната година с деветстотин хиляди хектара.“ Какво ще кажете?

— Всичко това потвърждава моите думи — отвърна той. — Все още не го храним достатъчно! Имаше, разбира се, подобни инциденти с туристи, но и змеят не трябва да бъде дразнен. Не понася туристите, най-вече тези, които го снимат. Особено алергичен е към светкавиците. Какво да се прави: нали живее три четвърти от годината на тъмно… А, между другото, промишлеността, произвеждаща висококалорични храни за змея, ни осигурява сто четирийсет и шест хиляди работни места. Да, загинаха няколко туристи, но колко повече хора биха умрели от глад, ако изгубят работата си?

— Един момент — възразих аз. — Вие давате на змея храна, която, разбира се, не е без пари. Кой плаща за нея?

— Нашите парламенти утвърждават за тази цел специални износни кредити.

— И змеят живее от джоба на вашите данъкоплатци?

— Донякъде е така, но от това има полза.

— Няма ли да е по-голяма ползата, ако приключите със змея?

— Вие сте луд. В промишления отрасъл, произвеждащ храна за змея, сме инвестирали през последните трийсет години над четиристотин милиарда…

— Нямаше ли да бъде по-добре, ако бяхте изхарчили тези пари за себе си?

— Повтаряте аргументите на нашите най-реакционни консерватори! — повиши глас разсърденият репортер. — Те подстрекават към убийство! Искат да направят змея на консерви! Животът е свещен. Никой не трябва да бъде убиван.

Като видях, че от разговора няма да излезе нищо, се сбогувах с репортера. След кратък размисъл отидох в Архива на печатните издания и историческата документация, та ровейки се в стотици прашни течения на старата периодика, да разбера откъде се е взел този змей. Здраво се измъчих, но и открих нещо твърде любопитно.

Преди половин век, когато змеят заемал само два милиона хектара, никой не го възприемал сериозно. Попаднах на много статии, предлагащи да бъде ликвидиран изцяло или залят с вода по специално прокарани канали, за да замръзне през зимата, но тогава икономистите изчислили, че подобна операция би погълнала много средства. Когато обаче змеят, хранещ се по това време изключително с мъх и лишеи, удвоил размерите си и жителите на граничните райони започнали да се оплакват от непоносимо зловоние, особено през пролетта и лятото, с подухването на по-топлия вятър, организациите за взаимна помощ започнали да го парфюмират, а след като това не помогнало, да организират събиране на хлебни изделия. Отначало тези акции били осмивани, но с времето придобили размах. В по-късните течения нямаше нито дума за ликвидиране на змея. В замяна на това пишеше все по-често за ползите, които могат да се извлекат, като му се помага. Така изглежда понаучих нещо, но все още неудовлетворен, отидох накрая в Университета, защото там имаше катедра по обща и приложна змейология. Нейният ръководител ме прие извънредно любезно.

— Въпросите ви са необикновено анахронични — каза той с разбираща усмивка, когато ме изслуша. — Змеят е обективна част от нашата действителност, донякъде централна част, интегрирана, и затова трябва да се разглежда като международен проблем с особена важност.

— Бих помолил за малко повече конкретност — отвърнах аз. — Откъде изобщо се е взел този змей?

— Кой го знай — каза флегматично змейологът. — Археологията, празмейовистиката и генетиката на змейовете са извън границите на моите интереси. Не се занимавам с произхода на змея. Докато бил малък, не представлявал проблем. Така е с всички, уважаеми чужденецо.

— Някой ми каза, че се е появил от мутирали охлюви?

— Не мисля. Но няма значение откъде се е появил, след като го има, и то изобилно. Ако изведнъж изчезне, ще настъпи катастрофа. Съмнявам се, че ще можем да се справим с нейните последици.

— Наистина ли? А защо всъщност?

— Автоматизацията доведе до нарастване на безработицата. В научните кръгове — също.

— И какво, змеят предотврати това?

— Разбира се. Имахме огромни излишъци от хранителни стоки, планини от макарони, езера от олио, свръхпроизводство на захарни изделия. Днес изнасяме тези излишъци на север, а освен това трябва предварително да ги преработваме по специален начин. Той не иска да се храни с какво да е.

— Змеят ли?

— Да. За да се разработи оптимална програма за неговото хранене, трябваше да се създадат редица изследователски центрове. Например Главният институт по пашата на змея и Висшата школа по змейска хигиена, освен това във всеки университет сега има поне една катедра по змейология. Имаме гастрономични предприятия, произвеждащи нови видове храни и хранителни добавки. Министерствата на пропагандата създадоха специални информационни мрежи, за да разяснят на обществеността ползите, които носи стокообменът със змея.

— Стокообмен? Той дава ли ви нещо? Не може да бъде!

— Разбира се, че ни дава. Най-напред така наречената змейовина. Това е секрет, който отделя.

— Онази блестяща слуз? Видях я на снимките. И за какво служи?

— Като се сгъсти, от нея може да се прави пластилин за детската градина, макар че има проблеми, има. Миризмата е труднопоносима.

— Вони ли?

— В известен смисъл много. За да се премахне миризмата, се добавят специални дезодоранти. Засега змейският пластилин е осем пъти по-скъп от обикновения.

— А какво ще ми кажете, професоре, за заговора срещу змея?

Ученият се почеса по ухото, което висеше над устните му.

— Ако заговорът беше успял, най-напред щяха да ни връхлетят зараза и епидемия. Представяте ли си изпаренията, носещи се от такава мърша? Второ — банките ще фалират. Финансов колапс. Ще настъпи катастрофа, чужденецо. Ужасна катастрофа.

— Но неговото присъствие се усеща, нали? Ако бъдем честни, то е в най-висша степен неприятно.

— Какво значи неприятно? — каза с философско спокойствие змейологът. — Кризата след смъртта на змея би била още по-неприятна! Моля да имате предвид, че ние не само го храним, а се занимаваме с него й извън сферата на гастрономията. Стараем се да го направим по-добър, да го задържим в определени граници на поведение. Това е програма за така нареченото опитомяване или омиротворяване. Напоследък му се дават множество сладки неща. Той обича лакомствата.

— Съмнявам се, че от това ще стане по-сладък — измърморих аз.

— Но износът на захарни изделия нарасна четирикратно. Да не забравяме и за дейността на ОРПЗ.

— Какво е това?

— Отдел за регулиране на последствията от змея. Той осигурява работа на младежите, които завършват висше образование. Змеят трябва да бъде изследван, проучван, от време на време лекуван, преди имахме излишък от здравни работници, а днес всеки млад лекар има осигурена работа.

— Така е — казах недоверчиво. — Но нали износът е благотворителен. Защо чисто и просто не проявите тази благотворителност към собствените си граждани?

— В какъв смисъл?

— Ами… нали влагате в змея купища пари!

— И какво, да се раздават на гражданите даром ли? Това противоречи на законите на което и да е стопанство! Виждам, че не разбирате от икономика. Кредитите, предназначени за износа, подгряват конюнктурата. Надуват оборота.

— Но надуват и змея — казах му аз. — Колкото по-интензивно го храните, толкова по-голям става, а колкото по-голям става, толкова по-голям е апетитът му. Къде ви е сметката? Така в края на краищата ще ви глътне всичките!

— Глупости — ядоса се професорът. — Банките вписват кредитите в активите си!

— Като възвръщаеми инвестиции? И какво, пластилинът ли ще ги върне?

— Моля ви, не се хващайте за думите ми. Ако не беше змеят, за кого щяхме да произвеждаме специалните тръбопроводи, по които му подаваме кашата? Помислете си само — тръбопроводите означават металургични и стоманодобивни заводи, валцовъчни цехове, заваръчни машини, транспортни средства и така нататък. Змеят има реални потребности. Разбирате ли, или не? Производствените нужди не идват от въздуха! Фабрикантите няма да произвеждат нищо, ако трябва да хвърлят стоката си в морето. Друго нещо е конкретният потребител. Змеят е Огромен, безкрайно обемист чуждестранен пазар с колосално търсене…

— В това не се съмнявам — отбелязах, виждайки вече, че и този разговор няма да ми даде нищо.

— Е, значи ви убедих?

— Не сте.

— Защото идвате от цивилизация, която е прекалено различна от нашата. Между другото, змеят отдавна е престанал да бъде само страна, внасяща нашата продукция.

— И в какво се е превърнал?

— В идея, скъпи господине. В историческа необходимост и в наш държавен интерес. В могъщ фактор, придаващ общ смисъл на нашите обединени усилия. Моля да погледнете нещата от тази страна и накрая ще разберете какви фундаментални проблеми крие в себе си едно иначе отвратително животно, щом има планетарни размери.

Септември 1983 г.

P.S. Казват, че змеят се разпаднал на змейчета, но апетитът им изобщо не намалял.