Зеленото ухо

2

На другата вечер, в определения час, американецът се развика още от вратата, сякаш не бе прекъсвал пиянската си сръдня:

— Нищо не можах да измисля! Нали съм някаква знаменитост, цял ден ме въртяха издатели и журналисти. Устата ми пресъхна да давам интервюта, че и мозъкът ми пресъхна, пък за хумора да не говорим.

Той се тръшна на кревата ми, а след това направо се и излегна. Добре, че поне изхлузи обувките си. Знаменитост — какво да го правиш!

— Ще почакаме в почтително мълчание — рекох аз, вадейки от хладилника недоизпитата бутилка коняк. — Един фантаст от вашия ранг би трябвало да може за петнайсет минути…

— Тогава ще почакаме тия петнайсет минути вие да съчините версията си — изръмжа той от възглавницата.

Отвърнах му, че в Европа американците се славят ако не с друго, то с почтеност при облозите, но веднага се поправих: щом искаме да проверим само дали се отразява националният дух в произведението на фантастиката, то колкото по-спонтанна е съчинената история, толкова по-достоверна в това отношение би трябвало да бъде. „Почвайте, заповядах му накрая, тая вечер, знаете, сме на прием у кмета на града.“

Другите мълчеха неловко, готови да отстъпят, но на мен ми беше приятно да поиздевателстам над него. Първо, грубоватата безцеремонност в отношенията ни бе наложил той, и второ — има нещо, което безспорно е във връзка с националното: иначе плах и естествен по произход, в чужбина или на такива международни срещи аз ставам едва ли не дързък. Навярно защото инстинктивно се осъзнавам като представител на своя народ, чието самочувствие съм длъжен да покажа на света.

Отвъдокеанската знаменитост изпъшка драматично, гаврътна чашката с коняка, която бях пъхнал в ръката му, и се загледа в опразненото й дъно, както се гледа на кафе.

— Е, добре. Да чуем какво ще излезе… — рече тон, сякаш друг щеше да му го разказва. — И така… като страдащ от известна доза нарцисизъм аз засега виждам само себе си. Какво виждам?… Виждам се, естествено, млад, хубав, още неопорочен, по-скоро съзнателно опазил се от пороците на нашето време, заравяйки главата си в миналото на тая нещастна планета. И не защото съм си въобразил, че миналото й е по-чисто от настоящето, или пък че ще науча кой знае какви мъдрости, съвсем не. Просто се ровя в него, защото единственият друг път на такова бягство, който днес поемат моите желаещи да избягат връстници, е алкохолизмът и хероиновата нирвана…

— Да, така е — въздъхна американецът и ръбът на празната чаша потъмня от дъха му, — затова и аз се намирам не из младежките вертепи, не из дискотеките, а с палатка и спален чувал на Великденския остров. Стотината туземци са се позамогнали от туризма, построили са си къщите по нареждане на ЮНЕСКО по-далеч от статуите и само си пекат коремите на слънце или разправят врели-некипели на туристите. Нищо достоверно не може да се узнае от тях, а няколкото плочки с надписи си остават неразчетени…

— А — възкликна японецът. — Знаехте ли за плочките?

— Какви плочки? — попита американецът, разбуден от унеса си.

— Вчера пропуснах да ви кажа. Намирани са дървени плочки с някакво писмо, приличащо външни на китайското. Туземците са ги носели на врата си като муски, без да знаят какво пише на тях. Но и учените още не знаят.

— Още по-добре, щом има и плочки, макар… сега да не знам какво да правя с тях. — Той дълго мълча и ние се убедихме, че действително в момента съчиняваше историята си. — Аз не съм чак такъв специалист. Някакъв специалист дори не съм. Е, вярно, прочел съм туй-онуй за острова и каменните му гиганти, но се надявам повече на собствените си очи и на вдъхновението. А цялото ми занимание, както казах, си е чисто любителство и като всяко хоби представлява за мен приятно бягство от редния ми дом, където не се говори за нищо друго освен за пари и за трудностите, които среща дребният бизнес на баща ми в поредната икономическа криза…

Аз кимнах насърчително — от романа и разказите му, които бях чел, знаех, че той е сред най-яростните социални критици в американската фантастика, а винаги е приятно да се потвърди някоя готова твоя представа. Той обаче не забеляза реакцията ми. Продължаваше да вижда само себе си и носталгията си по чистата младост, защото, след като си станал знаменит и богат, какъвто беше той, нарциснзмът е най-безобидната болест, която може да те хване.

— Не, и от покварените туземци се държа аз настрана. Разпънал съм палатката си в кратера на Рано Рараку… Нали така се казваше? Храня се с консерви, варя си чорба на газов котлон и бягам, щом се зададат туристите. Завирам се някъде да спя, а през нощта, когато диханието на океана около малкия остров остане единственият шум, аз тръгвам с фенера си около статуите. Оглеждам ги, меря ги, разпитвам ги. Отгде сте се взели, мили мои? Няма ли да ми го кажете най-сетне? Само на мен! Никому няма да издам тайната ви, кълна се! Защото тя не е нужна на тия, дето прелитат тука да ви позяпат; те идват само за да снимат себе си край вас, като себедоказателство, че са по-умни и по-красиви. Узнаят ли я, туристическата агенция ще фалира или ще тръгне да търси други загадки. Хайде вие, каменни мистъри, отворете тая тънка, стисната уста! Кои сте вие? Защо са ви такива дълги носовете? Защо са ви такива големи ушите? — питам ги аз, както Червената шапчица пита преоблечения като баба й вълк. Да, така ги питам и с треперлива напрегната сладост очаквам великата тайна да отвори внезапно своята бездънна паст и да ме погълне…

Спогледахме се с японеца, едновременно оценили метафората му и тая „напрегната сладост“, с която човек винаги се е изправял пред голямото познание.

— Мълчите, сърове — почти извика американецът в искрен гняв. — Да не искате да ме убедите, че и вие вярвате във фантасмагориите на нашите археолози? Или просто като всички хорица сте се примирили с миналото, което са ви съчинили историците? Ей, ти там, големият, я се виж колчав си дангалак! Мислиш ли, че някой те е издялал с това каменно длето? — викам аз и им показвам единия от клиновете, които съм намерил в кратера-ателие. — Та нали самият аз десет дена чуках с него до умопобъркване по лавата, която ви е родила! И десет сантиметра не издълбах! Но да речем, че с многогодишен робски труд са издялали симпатичните ви мутри, как и с какво тия мързеливи туземци, които не са познавали друго освен каменните сечива, ще изрежат от скалата десет-двайсетметровите блокове? А в кратера още личат местата, откъдето са изрязани недовършените ви събратя. Кажете де!… Дайлъв, дай коняк! — поиска той подкрепа в поредната си засечка.

Скочих да му налея и той веднага отпи една глътка, поколеба се, реши, че ще му пречи да крепи чашата над корема си, и я доизпразни. Засмя се:

— Какво прави писателят, когато изведнъж няма какво да каже? Много просто — описва природата. Тоя номер винаги минава. И аз на това място май ще трябва да ви разкажа как греят тихоокеанските звезди над мен, как се потя в космическото дихание на прилива, как се терзая пред вкаменената тайна и така нататък. Но ми е неловко, защото вие сте професионалисти и можете и сами да си представите пейзажа. Само ще ви кажа, че съвсем не се терзая. Напротив, много ми е приятно да се шляя между статуите в топлата нощ, да лежа, да гледам звездите, да слушам океана и да си фантазирам разни съдби, весели и страшни, за моите каменни любимци. И съвсем, съвсем не бързам да узная тайната им, защото, представете си, че внезапно я узная… Какво ше правя после? Съгласете се с мен, драги колеги; та ние, хората, всъщност само се преструваме, че търсим истинските истини, обективните, както ги наричат учените глави. Една истина, в която не сме вложили поне мъничко от себе си, в която не сме капнали поне капчица от своето въображение, такава истина винаги ни е неприятна. Пък, така или иначе, принципът на удоволствието е, който движи механизмите на живата материя във Вселената. Убедихме се вече какви истини ни донесоха науката и техническият прогрес. Не, най-добрите истини винаги ще ни открива не науката, а изкуството! Така че аз се изтягах на края на спалния чувал и с превелико удоволствие разкривах на старите звезди своите млади истини за тях, а те ми намигаха весело: Така е, браво, младеж, карай по-нататък, слушаме те…

И ето, в такава една нощ на дъното на кратера Рано Рараку, когато си лежах край палатката, вперил сънливи вече очи към небето, то изведнъж се озари от краткотрайно заслепяваща светкавица, сякаш нажежен метеор мина над самия кратер. После в падналия мрак над очите ми аз дочух странен шум. В кратера нощем не идваше никой, туристите отлитаха още същия ден към плажовете на другите тихоокеански острови, защото на Пасха бе забранено да се строят хотели. А домашните животни на туземците знаеха, че не ще намерят нищо в тия пущинаци. Не че се изплаших, но все пак приклекнах зад един от недовършените идоли, чийто дълъг нос стърчеше като вълнолом в топлите нощни изпарения, утаяващи се в дъното на кратера. Реших, че сигурно са крадци, дошли да търсят клинове, защото и те бяха се превърнали в скъпо заплащани сувенири. ЮНЕСКО едва успя да спаси двайсетина за музеите. Понадигнах се да ги видя, съобразявайки какъв урок да им дам с нещо колкото се може по-мистично, и…

Колегата от третия свят треперливо си пое дъх. Американецът също го чу и рече, без да се обръща към нас:

— Уплаших ли ви? Не бойте се! Сега не съм в състояние да измисля страхотни. Това бяха просто тримата пилоти от летящата чиния, кацнала на отвъдния склон на кратера, та да не я забележат от летището.

— Хей, Америко — възмутих се аз в неговия стил. — Дай нещо по-малко изтъркано! Аз самият имам поне десет разказа с летящи чинии.

Покрай мен се окуражи и деликатният японец:

— Условието беше да не намесваме Космоса.

— Космосът е и на Земята — озъби ни се американецът. — Трябва да знаете, че аз съм член на официалната комисия, която се занимава с неидентифицирани летящи обекти. Виждал съм ги на стотици снимки и филми, проследявал съм полета им на радиотелескопна антена и вярвам в тях. А щом вярваш в нещо, то за теб е истина, не е фантастика.

Примирихме се и той, след като си поиска нова глътка коняк, загдето сме го ядосали, продължи:

— Бяха от грамадните. Според сведенията на очевидците, доколкото може да им се вярва, разбира се, те били различни на ръст. Тези бяха над триметрови великани. Но тогава аз бях още млад и още не бях член на комисията за НЛО, затова като трезво чело на Новия свят ги взех за крадци, преоблечени, качили са на кокили, та да плашат туземцнте-пазачи. Походката им беше доста кокилеста. Ето защо сам се направих на призрак. Нахлузих спалния чувал на алпинисткия си бастун, размахах го по корема на каменния великан, пластмасата му зловещо засъска, аз заръмжах с всички сили в нещо средно между воя на койот и плача на хиена. Великаните се извърнаха към мен. Нищо друго не направиха, но аз изведнъж се сковах, както вирех с две ръце тежкия чувал във въздуха. Пълна парализа на тялото! По-неподвижен станах и от каменните островитяни…

Аз отбелязах в себе си, че за по-лесно той преразказваше приказките на ония, които уж се били срещали с летящи чинии. Мотивът за временната парализа също ми беше познат, но не го прекъснах отново, защото все още се надявах, че той ще измъкне нещо по-ннтересно от тая банална история.

— Иначе възприемах всичко — добави той, след като поразмисли докъде да доведе загадъчната парализа. — Мозъчните ми токове се движеха свободно, тоест сковаваше ги още само ужасът. Тримата пеликани се приближиха към мен. Бяха в скафандри, лицата им не се виждаха, но силуетите им категорично ги определяха като хуманоиди. Един глас с доста машинен звук ме запита на родния ми език: „Какво искаш от нас?“ И да знаех какво искам, не бях в състояние да им го кажа с неподвижния си език. Продължавах да стърча като градинско плашило — с вдигнатия спален чувал. Те разбраха най-после положението ми, защото след като повториха въпроса си, пак така изведнъж отмалелите ми ръце паднаха надолу. Чувалът изпляска върху легналия каменен островитянин.

— Ннннищо… — заекнах аз.

— Защо тогава ни извика? — попитаха ме. Размахването на чувала бяха изтълкували навярно като повик. Явно не се канеха да ми направят нещо лошо и аз бързо се съвзех. Впрочем исках… Простете, не е нищо, но се уплаших, като ме парализирахте така… И те съвсем по човешки ми се извиниха. Направили го били рефлективно, преди да познаят, че съм човек. И ме успокоиха: нямало да има никакви вредни последици за мен. Исках… исках да ви попитам — рекох аз тогава бързо, без още да съм намислил какво. Прекъснаха ме: Контактът с човечеството още ни е забранен, но понеже се чувствуваме виновни, бихме отговорили на един въпрос, стига да не е в разрез с нашата космическа харта. Ако се каниш да ни питаш какви сме, откъде сме и така нататък, дори да ти отговорим, после ще го заличим от паметта ти. И така един въпрос, без гаранция за отговор!

Американецът надигна глава от възглавницата и драматично се почеса по тила, изигравайки ни затруднението на своя герой. Ние, естествено, знаехме какъв ще бъде въпросът, но чакахме отговора и напрежението ни си беше истинско, въпреки примитивната му от професионална гледна точка хватка.

— Дааа… Какъв можеше при такова положение да бъде въпросът? Един-единствен: Кажете ми тайната на каменните човеци! Щом сте тук, сигурно я знаете. Те не ми отговориха веднага; изглежда, се посъветваха помежду си, но аз нито чух нещо, нито долових движение в грамадните им туловища. После все същият глас се обади: Ние за пръв път идваме на острова, от любопитство да видим мястото. А историята е твърде стара и ще ти я разкажем, ако се задължиш да не я използваш никъде и за нищо, нито за научна кариера, нито за печелене на пари. Иначе ще я заличим от паметта ти.

Побързах да ги уверя, че наистина се интересувам само лично от нея, че такова е и моето становище, просто едно хоби и така нататък, заклех им се, както бях се клел на самите статуи. И използувах момента да добавя един подвъпрос: Кой е Макемаке?

Наш сънародник — отвърна веднага гласът. И нещо като вашите търговски фирми. Туземците обаче са придали на името му друго значение — на човек, живеещ във въздуха. Дотогава те не са нмалм понятие за такова нещо, защото не са и виждали летателни средства с хора… А какво е направил той? — попитах задъхано, боейки се от пестеливостта на информацията им, но гласът… Казвам „гласът“, защото шлемовете и неподвижността им не издаваха кой от тримата говореше с мен. Та гласът все така безизразно ме сряза: Зададе вече въпроса си, а ние ти отговаряме. Историята е станала по времето на ранния стадий на вашата цивилизация, в един по-ранен и за нас стадий. Макемаке е бил от първите, които са посетили Земята. И тогава, както казвате вие, Земята излязла на мода при нас. Макемаке бил хитър и престъпен ум. Той основал предприятие, което доставяло от Земята разни природни забележителности и изделия на примитивните народи. За да спази все пак донякъде закона за невмешателството в работите на другите цивилизации, той разположил предприятието си на този остров, далеч от континентите. А туземците превърнал направо в роби. Изрязвал с наша техника, разбира се, късове от скалата, моделирал ги най-общо като човеци, после принуждавал туземците да ги доочукват с каменни длета и чукове, та да им придаде автентичен вид. Иначе това си е било чисто фалшификаторство, съвсем чуждо на действителното творчество на туземците. И истинско престъпление, защото заблуждавало нашите прадеди да си мислят, че така изглеждат хората от планетата Земя. Нашите глупави прадеди обаче много си харесвали каменните човеци, виждате, че са и направени като за нашия ръст, поставяли ги в градините си за украса и както казвате вие, земляните, плащали луди пари за тях, та фирмата на Макемаке процъфтявала. Със специални товарни космолети той докарал стотици такива статуи на нашата планета. Тук и там още може да се видят на градините, макар отдавна да знаем, че са фалшификати…

Но защо… — прекъснах аз въпроса си, сетил се, че нямам право. Какво защо? — попита ме гласът и аз се окуражих: Защо с такива носове, защо с такива уши? Не е ли могъл да откопира истинския вид на туземците? А ми се щеше да добавя: толкова бездарен скулптор ли е бил? Гласът все пак отговори на допълнителния ми въпрос: Казахме ти, че Макемаке е бил хитър спекулант. Допълнително е повишавал интереса към произведенията си. Органите на този род сетива у нас са вътрешни. Естествено е тогава да се засили любопитството на някогашните невежи богаташи у нас към тия външни органи на чуждата цивилизация. Затова той нарочно ги е уголемявал… Но нещо все пак му е попречило, подхвърлих аз, решил да си послужа също с малко хитрина, та да изкопча още сведения. Гледам, работата тук някак внезапно е била прекъсната, стотици статуи са останали неоткарани, недовършени…

Щяхме да ти го кажем и без да ни питаш, сряза ме отново гласът. След време у нас се извършва революция. Тя премахва частната собственост и с най-строги закони забранява да се внася с ненаучна цел каквото и да било от другите планети. Още по-строго забранява и всякакво вмешателство в живота на другите цивилизации, докато те сами не станат годни за полезен контакт с нас. Всички, които дотогава са вършели пакости по другите планети, били наказани доста жестоко, както става при всяка революция. Изпатил си и вашият Макемаке — завърши гласът и макар да си беше все така машинно равен и емоционално пуст, стори ми се, че усетих доволен смях или подигравка в това „вашия Макемаке“. — Край на контакта!

Благодаря, рекох, благодаря ви! И бях сломен не толкова, че не ми дадоха да попитам за каквото и да било друго — защото, естествено, ми се искаше да питам още за хиляди неща, — колкото от примитивната грубост на цялата история. Та представете си, драги колеги, моето влюбено въображение беше съчинило за нашите каменни човеци толкова приказки, коя от коя по-красива, по-фантастична и мъдра, а изведнъж — да те ударят така с една съвсем нашенска си простащина!…

— В България имаме една поговорка: „С нашите камъни по нашите глави“ — обадих се весело аз.

— Чудесно — зарадва й се той, но или не бе свършил, или не бе удовлетворен от края на съчинението си, защото веднага притвори очи и ни принуди отново да очакваме. — Не мога ли все пак още нещичко да запитам — почти изплака младежкото ми желание да чуя и нещо хубаво, нещо по-различно от земното. Какво например? — попитаха ме и ми се стори, че отново ще отстъпят. Защо? — задъхах се аз в неоформения си още въпрос. — Защо вие… Единият от тях обаче вдигна ръка, сякаш да ме възпре, а гласът ме прекъсна безжалостно. Не, умът ти е прекалено спекулативен! И в следващия миг аз отново се вцепених, само че още по-страшно отпреди. Сега и сетивата ми бяха мъртви, после умря, изглежда, и мозъкът ми, защото нищо повече не видях и нищо повече не възприех. Цялата Вселена бе изчезнала внезапно за мен или пък аз от нея…

Не помня колко е продължило това ми състояние — часове или минута. От вцепенението като че ли ме освободи не друго, а предутринният студ, който на този гол остров е твърде жесток. Потреперах, усетих го, пак потреперах и се събудих. Не знаех защо се намирам на това място, не знаех за какво стърча така насред недовършените статуи, а не в спалния си чувал, който пък необяснимо за мен лежеше, нанизан на катераческия бастун върху корема на близката статуя. Само имах усещането, че ми се е случило нещо страшно. Увих се в чувала, седнах на един камък и зачаках изгрева. Чаках го да ме стопли, да стопи и ледената кора върху мозъка ми. А изсветляването на небето само засили у мен усещането, че през тази нощ съм сънувал или узнал по някакъв друг начин ако не жадуваната тайна, то някаква друга голяма истина, че каменните великани може би най-после са отворили уста да ми я кажат, а аз съм я проспал или забравил и завинаги съм я загубил. Заплаках. От студ заплаках и от отчаянието, и от безсилието си пред тайната. Най-вече от него, защото сега всъщност осъзнах истинските размери на своето безсилие и евтината си момчешка игра с голямото мълчание на камъка.

Плаках и треперах, докато слънцето изгря, а заедно с него ме озари и тъжното, но не отчайващо просветление, че всъщност нищо страшно не бе ми се случило в тази нощ или нищо по-страшно и по-необикновено от усещането, че младостта ми се е сбогувала с мен. Скатах решително палатката, събрах багажа си и подсмърчайки храбро, тръгнах да чакам самолета, та да ме върне при дърдорещите човеци, при ония, които са престанали да плачат пред тайните. Все още объркан обаче, изкачих кратера откъм противоположната му страна, а там съзрях нещо, което предния ден го нямаше. Голяма площ от склона му изглеждаше като прясно обгорена, в праха над каменната лава чернееха отпечатъци от нещо тежко, тонове тежко. Встрани от обгореното голите преди скали пък бяха засипани с някакво подобие на мъх. Попипах го, размазах щипка между пръстите си — зеленикаво до сиво, то беше лигаво, меко и се разтегляше на влакънца. И както недоумявах над него, защото никъде на острова не бях попадал на подобно вещество, внезапно си спомних срещата с тримата великани от летящата чиния. Те просто застанаха в съзнанието ми, изскочили кой знае из каква асоциация, можех да ги разглеждам, помнех и че съм разговарял с тях, но толкова! Въпреки обещанието си, въпреки клетвата ми в последния миг те все пак бяха изтрили разговора от паметта ми.

Тръшнах се отново на камъните заедно с раницата в очакване отново да заплача — този път заради недоверието, което бяха проявили към мен. Но сълзи не се появиха в очите ми, изсуши ги ожесточението и сякаш изостри способността им да виждат. Непознатото вещество бързо и безследно се стопяваше, сякаш полегатите слънчеви лъчи го изблизваха от скалите. Трескаво го засъбирах с шепи. Напълних котелната, в която си варях чорба, напълних термоса и две пластмасови торбички, напрегнато съобразявайки как по-добре да го съхраня. Бях чел по вестниците, че веднъж са намирали някакво вещество, което изпускали летящите чинии при отлитането си, но им се било изпарило в лабораториите. Бяха му измислили и име — идиотското име „Ангелска коса“…

Американецът скочи неочаквано от леглото, изправи, както ни се стори сега, наистина великански ръст край стола на дребничкия японец и дрезгаво се изсмя. После вдигна пророчески показалеца сн:

— И така, приятели, наближава най-после законният хепиенд. Аз се върнах в Америка, разказах за тая си среща пред всички канали на телевизията и пред скъпо плащащите вестници и списания, написах книга за нея, грамче по грамче продадох ангелската коса на научни институти, университети, държави и станах известен и богат!

Японецът изръкопляска край корема му с изящните си матови ръчички. Третият свят рече: Браво! Аз рекох: Добре! Японецът обяви с реферска добросъвестност: Правилата бяха спазени, трите елемента — разработени и разтълкували.

— А четвъртият? — попита американецът.

— Четвърти задължителен нямаше.

— Националното?

Засмяхме се. Аз, чувствувайки се най-близък с него, казах:

— Повече не може и да се желае. С едно малко изключение: социалистическата революция май още не е тема на нацията ви.

— Каква социалистическа революция? — учуди се той, сякаш ония от НЛО бяха изличили паметта му.

— Иначе е хубаво, че я пренесохте дори и в Космоса.

Той продължи да се хили с непресторено удивление.

— Нима съм казал социалистическа? Може да е екологическа, може да е просто революция в познанието за Вселената, революция на мъдростта.

— На социалистическа приличаше — настоях аз. — Експроприация на частната собственост…

— Ей, българино — прихна той. — Вие можете да вкарате човека в беля! Не помня такова нещо. Нищо не помня! Също както и героят ми. Всички отново завършва с незнанието, с нашето безсилие пред истинските тайни.

Но аз бях настроен заядливо — може би защото още нямах собствена версия или пък му завиждах на лекотата, с която импровизира един почти завършен композиционно и идейно разказ.

— Ако речете обаче да го напишете, не трябва да е от първо лице. Ще има противоречие, нелогичност — хем разказва историята, хем тя е заличена в паметта му.

Американецът примига насреща ми:

— Та аз и не мисля да я пиша! Такива примитивни фантастики — пфу! Пък и те не се котират на нашия пазар. — Той отново са засмя, този път с едно гръмогласно облекчение и тръгна към вратата. — Хайде, че тукашният кмет вече изгаря от нетърпение да каже „добре дошли“ на фантастите от целия свят!