Замъкът на лорд Валънтайн

1

На Валънтайн му се струваше, че от месеци и може би години лежи проснат гол на топлия плосък камък върху чакълестия бряг, където буйната река Стейче го бе изхвърлила. Ревът на реката беше като непрекъснато бучене в ушите му, странно успокоително. Слънчевата светлина го обвиваше в мъглив златист ореол и той си казваше, че нейният досег ще излекува раните, ожулванията и натъртванията му, стига да полежи достатъчно време. Смътно съзнаваше, че трябва да стане, да потърси подслон и да започне да дири другарите си, но едва можа да намери сили да се обърне от едната на другата страна.

Знаеше, че един коронал на Маджипур не бива да се държи така. Такава себичност би била допустима за търговци, кръчмари и дори жонгльори, ала върху човек, който има претенции да управлява, пада повисша отговорност. „Затуй стани на крака — каза си той, — облечи тялото си и тръгни по речния бряг на север, докато стигнеш до ония, които могат да ти помогнат да възвърнеш високия си пост. Да. Ставай, Валънтайн!“ Но не помръдна от мястото си. Какъвто и да беше — коронал или не, той бе изчерпал енергията си до последната капка, когато се спущаше презглава по бързеите. Проснал се тук по този начин, Валънтайн чувстваше силно необятността на Маджипур, хилядите му мили обиколка простиращи се под крайниците му, планета, достатъчно голяма, за да подслони удобно двайсет милиарда жители без претрупване, планета с огромни градове и чудни паркове, и горски резервати, и свещени области, и земеделски райони, и му се струваше, че ако си направи труда да стане, ще трябва да обходи цялата тази колосална територия пеш, стъпка по стъпка. Струваше му се по-лесно да си стои, където си е.

Нещо го погъделичка по кръста, нещо гъвкаво и настойчиво. Но не му обърна внимание.

— Валънтайн?

За миг и на това не обърна внимание.

Гъделичкането се повтори. Но в това време в притъпеното му от умора съзнание проникна мисълта, че някой бе изговорил името му, значи някой от другарите му трябва в края на краищата да се е спасил. Радост обля душата му. С малкото енергия, която можа да събере, Валънтайн повдигна глава и видя дребната фигура с много крайници на Аутифон Делиамбър, застанал до него. Врунът магьосник се готвеше да го смушка за трети път.

— Жив ли си! — възкликна Валънтайн.

— Явно, че съм жив. Ти също, повече или по-малко.

— Ами Карабела? Шанамир?

— Не съм ги виждал.

— Така се и опасявах — прошепна Валънтайн унило. Затвори очи, оброни глава и сломен от отчаяние, легна отново като изхвърлен на брега предмет.

— Хайде — каза Делиамбър. — Предстои ни много път.

— Знам. Затова не искам да ставам.

— Ранен ли си?

— Мисля, че не. Но искам да си почина, Делиамбър. Искам да си почивам сто години.

Пипалата на магьосника опипаха и провериха Валънтайн на десетина места.

— Няма сериозно увреждане — промърмори врунът. — Голяма част от теб е още здрава.

— Голяма част от мен не е здрава — произнесе Валънтайн неопределено. — А ти как си?

— Вруните са добри плувци, дори старците като мен. Аз съм невредим. Трябва да вървим, Валънтайн.

— По-късно.

— Така ли един коронал на Маджип…

— Не — отвърна Валънтайн. — Ала един коронал на Маджипур не би се носил по бързеите на Стейче със сглобен набързо дървен сал. Един коронал не би бродил с дни из тая пустош, не би спал на дъжда и не би ял само ядки и ягоди. Един коронал…

— Един коронал не би допуснал помощниците му да го видят отпуснат и бездушен — тросна се Делиамбър. — А точно сега се приближава един от тях.

Валънтайн замига и зае седнало положение. Лизамон Хълтин крачеше по брега към тях. Тя изглеждаше малко раздърпана, облеклото й беше изпокъсано, исполинското й месесто тяло — посиняло тук-там от натъртвания, ала походката й беше наперена, а когато им подвикна, гласът й гърмеше както винаги.

— Ехо! Здрави ли сте?

— Така мисля — отвърна Валънтайн. — Виждала ли си някого от другите?

— Карабела и момчето, на около половин миля назад в тази посока.

Почувства, че духът му се приповдига.

— Добре ли са?

— Във всеки случай тя е добре.

— А Шанамир?

— Не ще да се събужда. Тя ме прати да потърся магьосника. Намерих го по-скоро, отколкото предполагах. Пфу, каква река! Оня сал се разпадна толкова бързо, че почти ме досмеша!

Валънтайн посегна за дрехите си, установи, че са още мокри, и като повдигна рамене, ги пусна на камъните.

— Трябва да отидем при Шанамир веднага. Знаеш ли нещо за Кхун, Слийт и Виноркис?

— Не съм ги виждала. Паднах в реката и когато се измъкнах, бях сама.

— Ами скандарите?

— Няма никаква следа от тях. — После се обърна към Делиамбър: — Къде сме според теб, магьоснико?

— Далеч отвсякъде — отговори врунът. — Поне се измъкнахме благополучно от земите на метаморфите. Хайде, води ме при момчето.

Лизамон Хълтин метна Делиамбър на рамо и закрачи обратно по брега, а Валънтайн закуца след тях, носейки мокрите си дрехи преметнати на ръката. След известно време се натъкнаха на Карабела и Шанамир, разположили се в едно заливче с ослепително бял пясък, заобиколени от дебели речни тръстики с червени стъбла. Карабела, разнебитена и с изморен вид, носеше само къса кожена пола. Но изглеждаше горедолу в добра форма. Шанамир лежеше в безсъзнание, дишаше бавно, кожата му имаше странен тъмен оттенък.

— Ох, Валънтайн! — извика Карабела, като скочи и се затича към него. — Видях как водата те повлече… а после… а после… Ох, мислех, че никога вече няма да те видя!

Той я притискаше до себе си.

— И аз мислех същото. Мислех, че съм те загубил завинаги, любов моя.

— Пострадал ли си?

— Ще ми мине — каза той. — А ти?

— Мятах се, мятах се, мятах се, докато най-сетне забравих дори името си. Ала после намерих спокойно място и доплувах до брега, а Шанамир беше вече там. Но не се събуждаше. Тогава Лизамон изскочи от шубраците и каза, че ще се опита да открие Делиамбър и… Ще се оправи ли той, магьоснико?

— След малко — отговори Делиамбър, разполагайки връхчетата на пипалата си по гърдите и челото на юношата, като че му преливаше енергия. Шанамир изсумтя и се размърда. Очите му се отвориха колебливо, затвориха се, отвориха се пак. С хрипкав глас понечи да каже нещо, ала Делиамбър му заповяда да мълчи, да лежи неподвижен, за да възвърне силите си.

И дума не можеше да става да се опитват да продължат пътя си тоя следобед. Валънтайн и Карабела построиха груб заслон от тръстики; Лизамон Хълтин стъкми оскъдна вечеря от неузрели плодове и млади филизи на пинина; и като насядаха мълчаливо край реката, загледаха величествения залез, виолетовите и златисти ивици, нашарили големия небесен купол, отраженията на лъчезарни оранжеви и пурпурни тонове във водата, светлозелени, атлазеночервени, коприненопурпурни полутонове, а после първите сиви и черни петънца, бързото спущане на нощта.

На сутринта всички се чувстваха достатъчно силни да тръгнат отново на път, макар и да се бяха схванали от нощуването на открито. Шанамир изглеждаше добре. Грижите на Делиамбър и природната издръжливост на младостта бяха възвърнали жизнеността му. След като закърпиха криво-ляво дрехите си, поеха на север, вървейки все по брега, докато той се отдръпна, после продължиха през гората от грубовати дървета андродрагми и разцъфтели алабандини, които растяха край реката. Тук въздухът беше нежен и мек, а слънцето, спущайки се на шарени петна през върхарите на дърветата, даряваше с благодатна топлина уморените скиталци.

През третия час от пътуването Валънтайн долови точно отпред миризма на огън и нещо, което много приличаше на аромат от печена риба. Той се затътри нататък, устата му пълна със слюнка, готов да купи, изпроси, ако е необходимо — да открадне малко от тази риба, защото вече бе загубил сметката на дните, когато за последен път бе вкусил готвена храна. Плъзна се по един сипей и се озова на слънце, на бял чакъл, толкова блестящ, че едва можеше да го гледа. При тази ослепителна светлина различи три фигури, приведени над огън до речния бряг, а когато засенчи очи с ръка, установи, че единият беше стегнат човек с бледа кожа и поразителна гъста бяла коса, вторият — дългокрако синеоко същество от чуждоземен произход, а третият — хджорт.

— Слийт! — извика Валънтайн. — Кхун! Виноркис!

Затича към тях, като се подхлъзваше по камъните. Те наблюдаваха спокойно стремглавото му приближаване и когато се озова почти до тях, Слийт небрежно му подаде една пръчка с набучено на нея парче от някаква речна риба с розово месо.

— Хапни си — каза Слийт любезно.

Валънтайн зяпна от учудване.

— Как успяхте да ни изпреварите толкова? С какво запалихте този огън? Как уловихте рибата? Какво…

— Рибата ти ще изстине — обади се Кхун. — Първо яж, а после разпитвай.

Валънтайн бързо отхапа едно парченце — никога не бе вкусвал толкова апетитно нещо, крехко, сочно месо, отлично изпечено, сигурно такива деликатеси поднасяха и на пиршествата в замъка Връхни — и като се обърна, подвикна на другарите си да се спуснат по склона. Но те бяха вече тръгнали, като Шанамир крещеше и подскачаше тичешком. Карабела припкаше грациозно от камък на камък, а Лизамон Хълтин, носейки Делиамбър, трополеше гръмотевично към него.

— Има риба за всички! — обяви Слийт.

Бяха уловили най-малко една дузина риби, които се въртяха тъжно из един обграден от камъни плитък вир близо до огъня. Кхун сръчно ги вадеше, разпаряше ги и ги изкормяше. Слийт ги подържаше малко над пламъка и ги подаваше на другите, които лапаха лакомо.

Слийт обясни, че когато салът им се разбил, те се вкопчили за една отломка, широка колкото три дънера, и успели да се задържат на нея през целия път по бързеите и далеч надолу по течението. Смътно си спомняха, че видели пясъчния бряг, където Валънтайн бе изхвърлен от вълните, но когато минавали, не забелязали самия него; влачили се още няколко мили, докато се съвземат от стремителния си летеж по бързеите, и решили да пуснат дънерите си и да доплуват до брега. Кхун уловил рибите с голи ръце: такива бързи ръце, заяви Слийт, никога не бил виждал и навярно Кхун ще стане отличен жонгльор. Кхун се ухили — за пръв път Валънтайн виждаше нещо друго освен мрачно изражение на лицето му.

— Ами огънят — попита Карабела. — Сигурно сте го запалили с щракане на пръсти?

— Опитахме се така — отговори Слийт невъзмутимо. — Но се оказа уморителна работа. Затова отидохме до селището на рибарите точно зад завоя и помолихме да ни услужат с огън.

— Рибари ли? — повтори Валънтайн учуден.

— Преден пост на лииманите — каза Слийт, — които очевидно не знаят, че расата им е предопределена да продава наденички в западните градове. Подслониха ни нощес и се съгласиха да ни превозят до Ни-моя днес следобед, за да можем да изчакаме приятелите си на нисиморнския бряг. — Той се усмихна. — Май сега ще трябва да наемем още една лодка.

Делиамбър попита:

— Толкова ли сме близо до Ни-моя?

— Както ми казаха, два часа с лодка до мястото, където реките се съединяват.

Изведнъж светът се стори на Валънтайн не толкова огромен, а работата, която го чакаше, не толкова непосилна. Да се нахрани отново както трябва и да знае, че наблизо се намира приятелско селище и че скоро ще оставят пущинака подире си, беше извънредно ободрително. Само едно нещо го тревожеше сега: съдбата на Залзан Кавол и тримата му оцелели братя.

Лииманското село беше наистина наблизо — то имаше може би петстотин жители, ниски, плоскоглави, тъмнокожи хора, чиито три редици бляскави, пламтящи очи гледаха скиталците почти без любопитство. Те живееха в скромни сламени колиби близо до реката и отглеждаха найразлични посеви в малки градини, с които допълваха улова, който донасяше флотата им от първобитни рибарски лодки. Диалектът им беше труден, ала Слийт, изглежда, умееше да се разбира с тях и успя да ги убеди не само да им дадат още една лодка, но и срещу две крони да купят нови дрехи за Карабела и Лизамон Хълтин.

Рано следобед потеглиха за Ни-моя с екипаж от четирима мълчаливи лиимани.

И тук течението на реката беше бързо, но рядко се срещаха що-годе значителни бързеи и двете лодки се носеха плавно напред през местност, която ставаше все по-гъсто населена и по-цивилизована. Тук, подолу, стръмните речни брегове на височините отстъпиха на наносни равнини от гъста черна тиня и скоро се появи почти непрекъснат низ от земеделски селища.

Сега реката се разшири и стана спокойна, превръщайки се в широк, равен воден път с тъмносин отблясък. Местността тук беше равна и открита и макар че селищата от двете страни представляваха несъмнено големи градове с хиляди жители, те имаха вид на обикновени селца, толкова малки изглеждаха в сравнение с величествените околности. Отпред се разстилаше тъмен, огромен приток, който като че обхващаше целия хоризонт, сякаш беше открито море.

— Река Зимър — обяви лииманът на кормилото на Валънтайновата лодка. — Тук Стейче свършва. Отляво е нисиморнският бряг.

Валънтайн съзря обширен дъговиден бряг, обрамчен от гъста палмова гора — дървета с особена несиметрична форма, с възморави листа, които стърчаха като разрошени пера. Когато се приближиха, Валънтайн с учудване видя на плажа сал от грубо одялани трупи, а до него седяха четири исполински космати четириръки фигури. Скандарите ги чакаха.

2

Залзан Кавол не виждаше нищо особено в своето пътуване. Салът му стигнал до бързеите; той и братята му ги минали с помощта на прътите, полашкали се, но не сериозно; продължили по течението до нисиморнския бряг, където се разположили на бивак и зачакали нетърпеливо, чудейки се какво ли забавя останалите от групата. На скандара не му идвало наум, че другите салове може да са се разбили при преминаването, а и не забелязал никого от крушенците на речния бряг по пътя им.

— Неприятности ли сте имали? — попита той явно с искрена наивност.

— Дребна работа — отвърна Валънтайн сухо. — Но очевидно вече сме се събрали пак и няма да е зле, ако тази нощ спим отново в свестни квартири.

Продължиха пътуването си и скоро навлязоха в големия басейн, където Стейче и Зимър се сливаха — толкова обширно водно пространство, че Валънтайн не можеше да си го представи като обикновено място, където се срещат две реки. В град Нисиморн на югозападния бряг се разделиха с лииманите и се качиха на ферибота, който щеше да ги превози до Ни-моя, най-големия град на континента Зимроел.

Трийсет милиона граждани живееха там. При Ни-моя река Зимър правеше голям завой, променяйки рязко посоката си от изток на югоизток. На това място се бе образувал един изумителен мегалополис. Той се разпростираше на стотици мили по двата бряга на реката и по няколко притока, идващи от север. Валънтайн и другарите му видяха първо южните предградия, жилищни райони, които най на юг отстъпваха място на земеделския район, разпрострял се в долината на Стейче. Главната градска зона се намираше на северния бряг и отначало се забелязваше съвсем смътно, ред по ред бели кули с плоски покриви, спускащи се към реката. Десетки фериботи пореха тук водата, свързвайки безбройните крайречни градове. Прекосяването на реката трая няколко часа и започна да се здрачава, преди да се види ясно същинският Ни-моя.

Градът изглеждаше вълшебен. Светлините му, които току-що пламваха, блещукаха подканящо на фона на гъсто залесени зелени хълмове и безупречни бели сгради. Гигантските пръсти на кейовете се врязваха в реката и изумително множество от кораби, големи и малки, се бе подредило до брега. Пидруид, който се бе сторил толкова огромен на Валънтайн през първите дни на скитанията му, беше всъщност малко градче в сравнение с този.

Само скандарите, Кхун и Делиамбър бяха виждали преди Ни-моя. Делиамбър описваше чудесата на града: неговата Ефирна галерия, търговски безистен, дълъг една миля, издигащ се над земята с помощта на почти невидими вериги; неговия Парк на приказните животни, където най-редките представители на маджипурската фауна, същества, стигнали почти до изчезване поради разпространението на цивилизацията, бродеха в обстановка, близка до естествената им среда; неговия Кристален булевард, бляскава улица с въртящи се рефлектори, която обайваше окото; неговия Голям пазар, петнайсет квадратни мили лабиринтоподобни пасажи, в които се помещаваха хиляди и хиляди дюкянчета под съединени един с друг навеси от ослепително жълто искрящо платно; неговия Музей на световете, неговата Зала на магията, неговия Херцогски палат, построен в гигантски мащаб, който, казваха, бил надминаван само от замъка на лорд Валънтайн, и много други неща, които Валънтайн възприемаше по-скоро като мит и фантазия, отколкото като нещо, което може да се срещне в един действителен град. Но нямаше да видят нито едно от тия неща. Общинският оркестър с хиляда инструмента, плаващите ресторанти, изкуствените птици с очи от скъпоценни камъни и всичко останало трябваше да чака, докато той се върнеше в Ни-моя в одежди на коронал, ако изобщо дойдеше такъв ден.

Когато фериботът се приближи до мястото на закотвяне, Валънтайн събра всички и рече:

— Време е да решим кой накъде ще тръгне. Аз възнамерявам да се прехвърля оттук в Пилиплок, оттам — на Острова. Досега вашето другарство ми беше много ценно и бих желал да се възползвам още по-дълго от него, ала не мога да ви предложа нищо освен безкрайно пътуване и може би преждевременна смърт. Надеждата ми за успех е малка, а пречките — огромни. Ще продължи ли някой с мен?

— До другия край на света! — възкликна Шанамир.

— И аз — заяви Слийт, а също и Виноркис.

— Съмняваш ли се в мен? — попита Карабела.

Валънтайн се усмихна. Погледна Делиамбър, който каза:

— Светостта на кралството е застрашена. Бих ли посмял да не отида със законния коронал, където той поиска?

— Това ме обърква — каза Лизамон Хълтин. — Не мога да го проумея — един коронал да напусне собственото си тяло, за да скита. Но аз нямам друга работа, Валънтайн. С теб съм.

— Благодаря на всички ви — рече Валънтайн. — Ще ви благодаря отново, и то още по-тържествено, в банкетната зала на замъка Връхни.

— А нямате ли някаква работа за скандари, милорд? — обади се Залзан Кавол.

Валънтайн не бе очаквал това.

— Ще дойдете ли?

— Ние загубихме фургона си. Братството ни е разбито от смъртта. Останали сме без жонгльорски принадлежности. Нямам влечение да бъда поклонник, ала ще дойда с теб до Острова и още по-нататък, братята ми също ще дойдат, ако имате нужда от нас.

— Имам нужда от вас, Залзан Кавол. Съществува ли в кралския двор такава длъжност — жонгльор? Ще я получите, обещавам!

— Благодаря ви, милорд — произнесе скандарът сериозно.

— Има още един доброволец — обади се Кхун.

— И ти ли? — учуди се Валънтайн.

Мрачният чуждоземец отвърна:

— За мен не е толкова важно кой е крал на тази планета, където се озовах случайно. Но много важна е за мен благородната постъпка. Сега щях да бъда мъртъв в Пиурифейн, ако не бяхте вие. На вас дължа живота си и ще ви помагам според възможностите си.

Валънтайн поклати глава.

— Ние направихме за вас просто това, което едно цивилизовано същество би направило за всяко друго. Не сте ни задължен за нищо.

— Но аз не мисля така. Освен туй — продължи Кхун — досега животът ми беше банален и празен. Аз напуснах родния си Кианимот и дойдох тук без особена причина, живях тук глупаво и едва не заплатих с живота си, та защо още да продължавам така? Ще се присъединя към вашето дело и то ще стане мое, и може накрая да повярвам в него или да мисля, че вярвам, пък ако умра, за да ви направя крал, така поне ще се реванширам. Със смърт за благородна цел ще мога да изкупя пред вселената лошо прекарания си живот. Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

— От все сърце ви казвам „добре дошъл“ — произнесе Валънтайн.

Фериботът изсвири тържествено със сирената си и влезе бавно в мястото си за закотвяне.

Пренощуваха в най-евтиния крайбрежен хотел, който можаха да намерят, чисто, но голо заведение с варосани каменни стени и общи умивалници, и се гощаваха с горе-долу обилна вечеря в една близка странноприемница. Валънтайн поиска да обединят средствата си и назначи Шанамир и Залзан Кавол за касиери, тъй като те явно най-добре разбираха стойността на парите и умееха да ги харчат. На самия Валънтайн му бе останала значителна част от парите, които бе имал в Пидруид, а Залзан Кавол измъкна от една скрита кесия изненадваща купчинка от десетроялови монети. Общо имаха достатъчно, за да се доберат всички до Острова на съня.

На сутринта си купиха билети за един речен кораб, подобен на оня, който ги бе превозил от Кхинтор до Верф, и започнаха пътуването си към Пилиплок, голямото пристанище в устието на Зимър.

Макар и изминали толкова път из територията на Зимроел, от източния бряг все още ги деляха няколко хиляди мили. Но корабите се движеха бързо и спокойно по широката гръд на Зимър. Разбира се, речният кораб спираше често в безброй паланки и градове по реката — Ларнимискулус, Белка и Кларишанц, Флегит, Хискурет, Центриум, Облиорн вейл, Салвамот, Гуркейн, Семирод, Церинор и Хаунфорт, Импемонд, Оргелиуз, Дембемуйр и много други, безкраен низ от почти неразличими едно от друго селища, всяко със своите пристани, своите крайбрежни булеварди, своите палмови и алабандинови насаждения, своите ярко боядисани складове и обширни пазарища, своите пътници, които, стискайки билети, бързаха да се озоват на борда, нетърпеливи да заминат веднага, щом се изкачеха по трапа. Слийт издяла жонгльорски бухалки от няколко парчета дърво, които изпроси от екипажа, а Карабела намери някъде топки за жонглиране, а когато сядаха да се хранят, скандарите тихомълком прибираха и скриваха по няколко чинии, тъй че постепенно трупата събра принадлежности за работа и от третия ден нататък изкарваха по някоя и друга допълнителна крона, като жонглираха на главната палуба. Сега, когато играеше пак, Залзан Кавол лека-полека възвърна донякъде предишната си грубовата самоувереност, макар че беше все още странно потиснат, измъквайки се „на пръсти“ от положения, които някога биха предизвикали гневни бури.

Това беше родният край на четиримата скандари, които бяха от Пилиплок и бяха започнали попрището си с обиколка из вътрешните градове на огромната провинция, стигайки нагоре по реката чак до Стенуомп и Порт Сайкфордж, на хиляда мили от брега. Тази позната местност ги развеселяваше — вълнистите светлокафяви хълмове и оживените градчета с дървени постройки, и Залзан Кавол разправяше надълго и нашироко за ранната си кариера тук, за успехите и несполуките си — последните бяха съвсем малко — и за свадата си с един импресарио, който го принудил да си търси късмета на другия край на Зимроел. Валънтайн подозираше, че при това се е стигнало до нещо като сбиване, може би до някакви съдебни разправии, но не посмя да разпитва.

Една нощ, след като бе изпито много вино, скандарите дори се разпяха — за пръв път, откакто Валънтайн беше с тях — скандарска песен, тъжна и мрачна, изпълнена миньорно, като певците се тътреха, обикаляйки в кръг с приведени рамене.

Песента беше така неизменно печална, а огромните скандари изглеждаха толкова комични, когато се клатушкаха насам-натам и пееха, че отначало Валънтайн и Карабела с огромни усилия сдържаха смеха си. Ала на втория припев Валънтайн наистина се развълнува, защото в песента проличаваше искрено чувство: скандарите се бяха сблъсквали със смърт и неволи и въпреки че сега се намираха близо до родното си място, голяма част от живота си бяха прекарали далеч от Пилиплок; и може би, мислеше си Валънтайн, е трудно и мъчително да си скандар на Маджипур, същество с рунтава козина, движещо се тромаво в топлия въздух сред по-дребни и по-стройни същества.

Лятото вече бе свършило и в Източен Зимроел бе настъпил сухият сезон, когато от юг духаха топли ветрове, растителността заспиваше до пролетните дъждове и, както казваше Залзан Кавол, хората ставаха избухливи и в изблик на гняв често вършеха престъпления. Валънтайн намираше тази област по-малко интересна от джунглите в центъра на континента или от субтропичното изобилие на цветя в Далечния запад, но след няколкодневно внимателно наблюдение заключи, че тя притежава известна своя сурова хубост, сдържана и строга, съвсем различна от буйната пищност на запада. Все пак се зарадва и почувства облекчение, когато след няколкодневно пътуване по тази неизменна и като че безкрайна река Залзан Кавол обяви, че вече се виждат покрайнините на Пилиплок.

3

Пилиплок беше почти толкова стар и почти толкова голям, колкото съответстващото му пристанище на другия бряг на континента, Пидруид, но приликата не стигаше по-далеч. Защото Пидруид беше строен без план, безреден лабиринт от улици, авенюта и булеварди, които се извиваха едно около друго безразборно, докато Пилиплок бе създаден преди безброй хиляди години със строга, почти маниакална точност.

Той заемаше един голям нос по южния бряг на устието на Зимър. Реката тук беше с невъобразима ширина — шейсет-седемдесет мили на мястото, където се вливаше във Вътрешното море — и носеше товар от тиняиотломки,натрупалисепоцялотоибързо седемдесетхилядимилно течение чак до далечния северозапад, обагряйки синьозелените води на океана с тъмен оттенък, който, казваха, се забелязвал на стотици мили навътре в морето. Северният нос при устието на реката представляваше варовикова скала, висока една миля и широка много мили, която в ясни дни се виждаше дори от Пилиплок като сияеща бяла стена, заслепяваща под утринното слънце. Там нямаше нищо, което да се използва по някакъв начин като пристанище, затова мястото беше незаселено, ала запазено като светилище. Там живееха почитатели на Господарката, толкова откъснати от света, че от стотици години никой не бе нарушавал уединението им. Ала в Пилиплок беше съвсем друго: единайсет милиона души населяваха един град, който от великолепното си естествено пристанище се разклоняваше радиално на прави спици. Редица извити ивици пресичаха оста на тези спици: вътрешните — търговски, после — индустриални и почивни райони, а във външните ивици — жилищните квартали, твърде рязко разграничени по ниво на богатство и в по-малка степен по раси. В Пилиплок беше съсредоточено многобройно скандарско население — на Валънтайн се струваше, че всеки трети в крайбрежния район е сънародник на Залзан Кавол — на човек му ставаше малко страшно да гледа толкова много космати четириръки великани да се разхождат важно наоколо. Тук живееха и мнозина от надменните и аристократични двуглави су-сухериси, които търгуваха с луксозни предмети, с изящни тъкани и бижута и с най-редките изделия на всяка провинция. Въздухът тук беше остър и сух и усещайки непрекъснатия горещ полъх на южния вятър по бузите си, Валънтайн започна да разбира смисъла на думите на Залзан Кавол за избухливостта, предизвикана от този вятър.

— Никога ли не спира да духа? — попита той.

— През първия ден на пролетта — отговори Залзан Кавол.

Валънтайн се надяваше тогава да бъде на друго място. Но веднага възникна един проблем. Със Залзан Кавол и Делиамбър той отиде на Шкуниборския кей, в източния край на Пилиплокското пристанище, да уреди превозването им до Острова. От месеци вече Валънтайн си представяше как ще бъде в този град и на този кей и всичко това бе придобило почти легендарно очарование в съзнанието му — място на необятни пейзажи и импозантна архитектура; но остана много разочарован сега, когато се намираше тук и видя, че главното място за качване на поклонническите кораби беше една паянтова, разнебитена постройка, от чиито стени се лющеше зелена боя, и на вятъра плющяха оръфани знамена.

Очакваше ги и по-лошо. Кеят изглеждаше пуст. След като се повъртя насам-натам, Залзан Кавол откри разписание за заминаващите кораби, закачено в един тъмен ъгъл на помещението за продажба на билети. Поклоннически кораби тръгваха за Острова на всяко първо число от месеца — с изключение на есента, когато заминаваха по-рядко поради преобладаващите неблагоприятни ветрове. Последният кораб за сезона бе отплавал преди една седмица — в звездоден. Следващият заминаваше след три месеца.

— Три месеца! — възкликна Валънтайн. — Какво ще правим три месеца в Пилиплок? Ще жонглираме по улиците? Ще просим? Ще крадем? Я прочети пак разписанието, Залзан Кавол!

— Ще бъде пак същото — увери го скандарът. Той направи гримаса. — Аз предпочитам Пилиплок пред всяко друго място, но не го обичам във ветровито време. Какъв лош късмет!

— Никакви кораби ли не плават през този сезон? — запита Валънтайн.

— Само драконови кораби — отговори Залзан Кавол.

— А какви са те?

— Рибарски кораби, които ловуват за морски дракони; а през това време на годината драконите се сбират на стада да се чифтосват и лесно се ловят. Сега отплават много драконови кораби. Но каква полза бихме могли да имаме от тях?

— Колко навътре в морето навлизат? — попита Валънтайн.

— Докъдето е нужно за улова им. Понякога чак до архипелага Родамаунт, ако драконите се струпват на изток.

— А това къде е?

Делиамбър се обади:

— То е дълга верига острови далеч във Вътрешното море, може би на половин път от тук до Острова на съня.

— Населени ли са?

— Доста гъсто.

— Добре. Тогава сигурно има връзка между островите. Какво ще кажете, ако наемем някой от тия драконови кораби да ни вземе като пътници и да ни закара чак до Архипелага, а там ще помолим някой местен капитан да ни превози до Острова?

— Възможно е — каза Делиамбър.

— Има ли наредба, която да изисква всички поклонници да пристигат с поклоннически кораби?

— Няма, доколкото съм осведомен — рече врунът.

— Драконовите кораби не ще пожелаят да си имат главоболия с пътници — възрази Залзан Кавол. — Те никога не се занимават с такава работа.

— А дали няколко рояла няма да възбудят интереса им към подобна работа?

Скандарът явно се съмняваше.

— Нямам представа. Работата им е достатъчно доходна. Може да не им е приятно да приемат пътници и дори да смятат, че ще си навлекат беда. А и едва ли ще се съгласят да ни превозят до Архипелага, ако се случи тази година той да е извън ловното им поле. Пък и дори да се доберем до Архипелага, не можем да бъдем уверени дали някой там ще се съгласи да ни закара по-нататък.

— Все пак — каза Валънтайн — всичко това би могло да се уреди много лесно. Ние имаме пари и аз предпочитам да ги дам, за да убедя морските капитани да ни вземат като пътници, отколкото да ги харча за квартира и храна в Пилиплок през следващите три месеца. Къде можем да намерим ловците на дракони?

Цял сектор от крайбрежния район — пристан след пристан — с дължина три-четири мили беше отделен за тях и в пристанището имаше десетки огромни дървени плавателни съдове, подготвени за новия летен сезон, който току-що започваше. Драконовите кораби имаха една и съща конструкция, злокобна и страховита според Валънтайн, защото бяха надменни грамади с широки тумбести корпуси, огромни чудновати тривърхи мачти, страшни зъбати фигури на носа и дълги заострени опашки на кърмата. Повечето бяха украсени отстрани с рисунки на очи в яркочервено и жълто или на редици хищни на вид бели зъби, а високо над палубите се издигаха куполи за харпунджиите, огромни рудани за навиване на мрежите и окървавени площадки, където се вършеше касапската работа. Валънтайн смяташе за непристойно да използва такъв корабубиец, за да се добере до мирния и свят Остров на съня. Но друг начин нямаше.

И дори този начин скоро започна да изглежда съмнителен. Те ходеха от кораб на кораб, от пристан на пристан, от сух док на сух док и капитаните изслушваха без интерес предложението им и бързо отказваха. Говореше главно Залзан Кавол, защото капитаните, предимно скандари, биха могли да се отнесат по-отзивчиво към свой сънародник. Но никакво убеждаване не можеше да ги склони.

— Ще отвличате вниманието на екипажа — каза първият капитан. — Непрекъснато ще се препъвате в това-онова, ще ви хване морската болест, ще предявявате специални изисквания към обслужването…

— Ние нямаме право да превозваме пътници — отговори вторият. — Правилниците са строги.

— Архипелагът се намира южно от водите, из които обикновено се движим — заяви третият.

— Отдавна съм се убедил — каза четвъртият, — че драконов кораб, тръгнал по море с чужди на занаята хора, става кораб, който никога няма да се върне в Пилиплок. Предпочитам тази година да не проверявам дали това суеверие е вярно.

— Поклонниците не ме засягат — заяви им петият. — Нека Господарката ви пренесе на Острова, ако желае. Вие няма да стигнете дотам с моя кораб.

Шестият също отказа, добавяйки, че едва ли някой капитан ще им помогне. И седмият каза същото. Осмият, когато чу, че някаква си група сухоземци обикаля доковете и търси кораб да ги превози, дори не пожела да разговаря с тях.

Деветият капитан, побеляла стара скандарка с оредели зъби и избледняла козина, беше по-любезна от другите, макар че и тя не искаше да ги вземе на кораба си. Но поне им предложи нещо в замяна.

— На Престимионския кей — заяви тя — ще намерите Горзвал, капитан на „Брангалин“. Горзвал е извършил няколко неуспешни рейса и се знае, че има нужда от пари: онази вечер в една кръчма го чух, че се опитвал да получи заем за ремонта на корпуса. Точно сега малко допълнителен приход от пътници ще му свърши добра работа.

— А къде е Престимионският кей? — попита Залзан Кавол.

— Най-накрая в тази посока, оттатък Декерет и Киникен, точно на запад от склада за корабни останки.

Един пристан до склада за корабни останки като че ли е най-подходящ за „Брангалин“, помисли Валънтайн тъжно един час по-късно, когато за пръв път зърна кораба на капитан Горзвал. Той изглеждаше почти готов да бъде разглобен за отпадъци. Беше по-малък и по-стар от другите кораби, които бе видял, и в някой момент от дългата си история корпусът му трябва да се е пробил, защото при ремонта бе станал несъразмерен, шпангоутите му не пасваха добре, а десният му борд изглеждаше причудливо наклонен. Нарисуваните по водолинията очи и зъби бяха загубили лъскавината си, носовото украшение беше сложено накриво, опашните шипове на кърмата — счупени на осемдесет фута от подставките им, може би от яростен удар на някой разгневен дракон, мачтите — загубили някои от реите си. На кораба работеха моряци с ленив и унил вид, и то не особено сръчно — запушваха цепнатините, навиваха въжета и кърпеха платна.

Самият капитан Горзвал имаше изморен и изхабен вид като кораба си. Той беше скандар, не толкова висок, колкото Лизамон Хълтин — всъщност джудже сред своята раса, — с превръзка на едното око и чукан там, където би трябвало да бъде външната му лява ръка. Козината му беше сплъстена и груба; раменете му — приведени, цялата му външност издаваше умора и поражение. Но той се оживи веднага, щом Залзан Кавол го запита може ли да вземе пътници до архипелага Родамаунт.

— Колко?

— Дванайсет. Четирима скандари, един хджорт, петима човеци и един… друг.

— Все поклонници ли, казваш?

— Все поклонници.

Горзвал направи небрежно знака на Господарката и рече:

— Знаете, че е незаконно да се превозват пътници с драконов кораб. Но аз дължа на Господарката отплата за предишни услуги, които съм получавал от нея. Готов съм да направя изключение. Парите в предплата, нали?

— Разбира се — заяви Залзан Кавол.

Валънтайн бързо въздъхна. Корабът беше жалък и разнебитен, а Горзвал — вероятно третокласен мореплавател, преследван от зла съдба, а може би жертва на обикновена некадърност, и все пак той беше съгласен да ги вземе, а никой друг дори не би помислил такова нещо.

Горзвал посочи цената и зачака, явно с изопнати нерви, да се пазарят с него. Той искаше по-малко от половината от онова, което безуспешно бяха предлагали на другите капитани. Залзан Кавол, който се пазареше несъмнено от навик и от чувство за собствено достойнство, се опита да отбие три рояла. Горзвал, явно разтревожен, предложи да намали с роял и половина; Залзан Кавол изглеждаше готов да го обръсне с още няколко крони, ала Валънтайн съжали нещастния капитан и побърза да се намеси:

— Съгласни сме. Кога отплаваме?

— След три дена — отговори Горзвал.

Всъщност се оказаха четири — Горзвал говореше смътно за някаква нужда от допълнително преекипиране, под което подразбираше, както откри Валънтайн, закърпване на няколко твърде сериозни пробойни. Той не беше в състояние да направи това преди постъпването на пътниците му. Лизамон Хълтин доложи, че според мълвата в пристанищните кръчми Горзвал се опитвал да ипотекира част от улова си, за да се сдобие с пари за дърводелците, ала не намерил кандидати. Каза също, че той имал съмнителна репутация: не можело да се разчита на здравия му разсъдък, имал лош късмет, екипажът му бил зле платен и мързелив. Веднъж изпуснал цяло стадо морски дракони и се върнал в Пилиплок с празни ръце; при друг рейс загубил ръката си — откъснало я едно жизнеспособно драконче, което не било чак толкова мъртво, колкото мислел; а през време на последния рейс „Брангалин“ бил блъснат в средата от едно раздразнено животно и едва не отишъл на дъното.

— По-добре — подхвърли Лизамон Хълтин — да се опитаме да преплуваме до Острова.

— Може пък да донесем на нашия капитан повече късмет, отколкото е имал досега — каза Валънтайн.

Слийт се засмя.

— Ако само с оптимизъм може да се стигне до трона, милорд, до зименден ще бъдете в замъка Връхни.

Валънтайн се разсмя заедно с него. Но след катастрофата в Пиурифейн той се надяваше, че не води тези хора към нова катастрофа с тоя противен кораб. В края на краищата те го следваха само на доверие, въз основа на това, което показваха сънищата, магиите и една загадъчна шега на метаморфите: ще бъде срам и огорчение за него, ако в бързината си да стигне до Острова им навлече нови беди. И все пак Валънтайн изпитваше голямо съчувствие към мърлявия Горзвал с дървената ръка. Той може и да беше моряк без късмет, но изглеждаше добър кормчия за един коронал, така преследван от съдбата, че бе успял да загуби трона, паметта и самоличността си за една-единствена нощ!

Само ден преди заминаването на „Брангалин“ Виноркис дръпна Валънтайн настрана и каза със смутен тон:

— Милорд, следят ни.

— Отде знаеш?

Хджортът се усмихна и поглади оранжевите си мустаци.

— Когато някой е вършил малко шпионска работа, лесно разпознава другите шпиони. Забелязах един побелял скандар, който от няколко дена се върти из пристанището и разпитва хората на Горзвал. Един от дърводелците на кораба ми каза, че се интересувал за пътниците, взети от Горзвал, и закъде ще отплаваме.

Валънтайн се навъси.

— Аз пък се надявах, че са загубили следите ни в джунглите!

— Сигурно са ни открили пак в Ни-моя, милорд.

— Тогава ще трябва пак да се загубим от очите им на Архипелага — рече Валънтайн. — И дотогава да се пазим от други шпиони по пътя ни. Благодаря ти, Виноркис.

— Няма защо да ми благодарите, милорд. Това е мое задължение.

На сутринта, когато корабът потегли, от юг задуха силен вятър. Виноркис следеше внимателно за любопитния скандар на пристана, докато се качваха на кораба, ала той не се виждаше никъде; свършил е работата си, предположи Валънтайн, и някой друг доносник по-нататък щеше да продължи наблюдението от името на узурпатора.

Плаваха на изток и на юг; тези драконови кораби бяха свикнали да лавират срещу постоянния неблагоприятен вятър през целия път до ловното поле. Това беше уморително, но не можеше да се избегне, защото морските дракони оставаха в обсега на ловците само през този сезон. „Брангалин“ имаше допълнителна мощност на двигателя, но не особено голяма, тъй като на Маджипур се чувстваше оскъдица на всякакви горива. С известна величава тромавост „Брангалин“ улови страничния вятър и излезе от пилиплокското пристанище в открито море.

Вътрешното море, по-малкото море на Маджипур, делеше Източен Зимроел от Западен Алханроел. То не беше чак толкова незначително — около пет хиляди мили от единия до другия бряг — и все пак представляваше обикновена локва в сравнение с Голямото море, което заемаше поголямата част от другото полукълбо — океан извън възможностите на корабоплаването, неизброими хиляди мили водни простори. Вътрешното море беше по-близко до човешките мащаби и се прекъсваше по средата между континентите от Острова на съня — сам по себе си толкова голям, че на друг свят с по-малки размери би се смятал за континент — и от няколко крупни островни вериги.

Морските дракони прекарваха живота си в непрекъсната миграция между двата океана. Те обикаляха безспир планетата и доколкото беше известно, тази обиколка траеше с години и дори с десетилетия. Може би една дузина големи стада населяваше океана, движейки се постоянно от запад на изток. Всяко лято едно от тези стада завършваше пътуването си през Голямото море, минавайки южно от Нарабал и нагоре покрай южния бряг на Зимроел по посока на Пилиплок. Тогава ловът им беше забранен, защото по това време в стадото имаше много бременни самки. Малките се раждаха през есента, когато стадото достигнеше до бурните води между Пилиплок и Острова на съня, и годишният лов започваше. От Пилиплок излизаха много драконови кораби. Стадата оредяваха и откъм млади, и откъм стари и оцелелите се връщаха обратно в тропиците, като минаваха южно от Острова на съня, заобикаляха края на дългия алханроелски полуостров Стоиензар и под Алханроел се насочваха на изток, към Голямото море, където можеха да плуват необезпокоявани до времето, когато се върнеха пак при Пилиплок.

От всички животни на Маджипур морските дракони бяха най-големите. Новородени, те бяха малки, дълги не повече от пет-шест фута, ала през целия си живот непрекъснато растяха и продължителността на живота им беше голяма, при все че никой не знаеше точно колко голяма. Горзвал, който позволи на пътниците си да делят трапезата му и се оказа разговорлив човек сега, когато бе оставил тревогите си назад, обичаше да разправя легенди за някои огромни морски дракони. Един, уловен през царуването на лорд Малибор, бил дълъг сто и деветдесет фута, друг — по времето на Конфалюм — двеста и четиридесет, а през периода, когато Престимион бил понтифекс и лорд Декерет коронал, уловили тридесет фута по-дълъг. Ала шампионът, каза Горзвал, бил един, който се появил смело почти при входа на пилиплокското пристанище през царуването на Тимин и лорд Киникен и според достоверни източници имал дължина триста и петнайсет фута. Това чудовище, известно като дракона на лорд Киникен, се изплъзнало невредимо, понеже тогава цялата флота от драконови кораби се намирала далеч в морето. Твърди се, че то било забелязвано още няколко пъти от ловци през следващите векове, най-отскоро през годината, когато лорд Вориакс станал коронал, ала никой досега не го е докосвал с харпун и лошата му слава се носела сред ловците.

— Сега трябва да е около петстотин фута — каза Горзвал — и се моля някой друг морски капитан да има честта да го срещне, когато се върне в наши води.

Валънтайн бе виждал да се продават по пазарите навред из Зимроел малки морски дракони, убити чрез пречупване на гръбначния стълб, изкормени, осолени и изсушени, а веднъж бе опитал тяхното месо, което беше тъмно, жилаво и с остра миризма. По този начин се приготвяха дракони, по-малки от десет фута. Месото на по-големите, докъм петдесет фута, се нарязваше и продаваше в прясно състояние по източния бряг на Зимроел, ала поради трудностите на транспорта не успяваше да намери пазари далеч от морето. Драконите над тази дължина бяха твърде стари, за да могат да служат за храна, ала от месото им се извличаше масло, което се използваше за много цели, като се има предвид, че петролът и други изкопаеми въглеводороди, бяха редки на Маджипур. Костите на морските дракони от всякакви размери се използваха в строителството, защото бяха здрави почти колкото стомана и много полеснодостъпни, а неизмътените драконови яйца, стотици фунтове от които се намираха в утробата на женските в зряла възраст, се ценяха много в медицината. Драконова кожа, драконови крила, това драконово, онова драконово — всичко имаше някакво приложение и нищо не се губеше.

— Ето например драконово мляко — каза Горзвал, предлагайки на гостите си манерка със светлосинкава течност. — В Ни-моя или Кхинтор биха платили десет крони за една такава манерка. Заповядайте, опитайте го.

Лизамон Хълтин отпи колебливо една глътка и я изплю на пода.

— Драконово мляко или драконова пикня? — запита тя.

Капитанът са усмихна хладно.

— В Дюлорн — рече той — това, което изплюхте, би ви струвало наймалко една крона и ще се чувствате щастливка, ако го намерите. — Побутна манерката към Слийт, който поклати отрицателно глава, а после към Валънтайн. След кратко колебание Валънтайн я допря до устните си.

— Горчиво — каза той — и с вкус на вкиснало, ала не е чак толкова ужасно. Каква е тайната на привлекателността му?

Скандарът се потупа по бедрата.

— Действа еротично! — изгърмя той. — Раздвижва „соковете“! Разпалва кръвта! Удължава живота! — Посочи весело Залзан Кавол, който без покана бе отпил солидна глътка от питието. — Виждате ли? Скандарът знае! Човек от Пилиплок няма нужда да бъде молен, за да пие!

— Драконово мляко ли? — обади се Карабела. — Та те млекопитаещи ли са?

— Да, млекопитаещи. Яйцата се измътват вътре в тях и малките се раждат живи, по десет-дванайсет наведнъж, затуй надлъж и нашир по корема има по цели редици бозки. Чудно ли ви се вижда това, мляко от дракони?

— Аз смятам драконите за влечуги — заяви Карабела, — а влечугите не дават мляко.

— По-добре смятайте драконите за дракони. Искате ли да опитате?

— Не, благодаря — отвърна тя. — „Соковете“ ми нямат нужда от раздвижване.

Храненето в капитанската каюта беше най-приятната част от пътуването, реши Валънтайн. Горзвал, добродушен и непринуден като всички скандари, имаше трапеза с най-различни вина, меса и риби, включително и много драконово месо. Ала самият кораб скърцаше, беше тесен, лошо конструиран и още по-лошо поддържан, а екипажът — една дузина скандари и сбирщина от хджорти и човеци — необщителен и често открито враждебен. Очевидно тези ловци на дракони бяха горди и затворени хора — дори екипажът на такъв неугледен кораб като „Брангалин“ — и не обичаха между тях да има чужди, когато изпълняваха тайнствата си. Само Горзвал се оказа, общо взето, гостоприемен; но явно им беше признателен, защото единствено благодарение на таксата, взета от тях, бе успял да направи кораба си годен за плаване.

Сега се намираха далеч от всякаква суша, в еднообразно обкръжение, където светлосивият океан се сливаше със светлосиньото небе и премахваше всякакво усещане за място и посока. Курсът беше юг-югоизток и колкото повече се отдалечаваха от Пилиплок, толкова по-топъл ставаше вятърът, вече необикновено горещ и сух.

— Ние наричаме вятъра нашето послание — каза Горзвал, — защото иде право от Сувраел. Малък подарък от Краля на сънищата, прекрасен като всичките му други дарове.

Морето беше пусто; нямаше острови, нямаше плаващи дънери, нямаше следа от нищо, дори от дракони. Тази година драконите бяха отишли надалеч по крайбрежието, както правеха понякога, и се топлеха в тропическите води близо до бреговете на Архипелага. От време на време някоя птица гихорна минаваше високо над тях, извършвайки есенната си миграция от островите към Зимърското блато, което съвсем не беше близо до Зимър, а на брега, на петстотин мили южно от Пилиплок; тези дългокраки твари сигурно представляваха съблазнителни мишени, но никой не се прицели в тях. Изглежда, това беше още един морски обичай.

Първите дракони се показаха на втората седмица след заминаването от Пилиплок. Горзвал предрече появяването им един ден предварително, тъй като бе сънувал, че са наблизо.

— Всеки капитан сънува дракони — обясни той. — Съзнанието ни е настроено спрямо тях: усещаме приближаването на душите им. Има един капитан, жена с няколко липсващи зъба, Гуидраг на име, която може да ги сънува една седмица отнапред, а понякога и по-рано. Насочва се право към тях и те винаги се оказват там. Аз не съм чак толкова способен, мога да ги усетя най-много един ден предварително. Ала никой не може да се мери с Гуидраг. Аз правя каквото мога. След още десетдванайсет часа ще имаме дракони пред носа, гарантирам за това.

Валънтайн не вярваше твърде в гаранциите на скандарския капитан. Ала в средата на сутринта наблюдателят високо на мачтата извика напевно:

— Хей! Виждат се дракони!

Много от тях, четиридесет, петдесет, а може би и повече, се тълпяха точно пред носа на „Брангалин“. Те бяха тромави коремести животни, широки напречно колкото самия „Брангалин“, с дълги дебели шии, едри триъгълни глави, къси опашки, завършващи с плоски лъскави перки, и силно изпъкнали костни гребени по цялата дължина на високите им дъговидни гърбове. Крилата бяха най-чудноватата им особеност — всъщност плавници, защото немислимо беше тези огромни същества да могат да летят, но приличаха много повече на криле, отколкото на плавници, криле като на прилеп, тъмни и кожести, израснали от масивни плътни основи под шията на морския дракон и разперени до половината от дължината на телата им. Повечето дракони държаха крилата си сгънати като плащове, но някои ги бяха разпрострели изцяло, разпервайки ги като ветрила по осите, образувани от дълги, крехки на вид пръстовидни кости, и с тях покриваха водата около себе си на удивително широко пространство, разгъвайки ги като черни навеси.

Повечето от драконите бяха млади, от двайсет до петдесет фута дълги, но имаше и много новородени по около шест фута — те плуваха и пляскаха волно или пък захапваха бозките на майките си, които бяха, общо взето, със средни размери. Ала сред стадото се движеха и няколко чудовища, полупотопени във водата и сънливи, извисявайки гребените на гърба си високо над водата като хълмове в средата на някой плаващ остров. Те бяха невъобразимо обемисти. Трудно можеше да се определи точно големината им, защото, потопени във водата, обикновено задниците им не се виждаха, ала две-три изглеждаха по размери най-малко колкото кораба. Когато Горзвал минаваше край него по палубата, Валънтайн запита:

— Да не би тук да е драконът на лорд Киникен?

Скандарският капитан се подсмихна снизходително.

— Нее, Киникеновият е най-малко три пъти по-голям от тия. Три ли казах? Дори повече от три! Тези едва ли имат сто и петдесет фута. Виждал съм десетки по-големи. Скоро и ти ще видиш, приятелю.

Валънтайн се опита да си представи дракони, три пъти по-големи от най-големите тук. Но съзнанието му се разбунтува. Все едно да се опитва да си представи пълните размери на замъка Връхни: това беше просто невъзможно.

Корабът се приготви за лов. Това беше добре съгласувана операция. Спуснаха лодки, на носа на всяка от които имаше завързан изправен скандар, размахващ копие. Лодките се провираха спокойно между кърмещите дракони, като копиеносецът промушваше един тук, друг там, избирайки жертвите си край майките така, че никоя да не се разгневи от гибелта на всичките си малки. Завързваха тези млади дракони с опашките за лодките; а когато лодките се върнаха при кораба, спуснаха мрежи, за да измъкнат улова. Едва когато хванаха десетина млади дракона, ловците тръгнаха за по-едра плячка. Лодките се прибраха и харпунджията, грамаден скандар с открит тъмносин белег на гърдите там, където козината отдавна е била оскубана, се настани в купола. Без да бърза, той избра оръжието си и го сложи на тетивата на катапулта си, докато Горзвал маневрираше с кораба така, че да има добър прицел към набелязаната жертва. Харпунджията се прицели; драконът продължаваше да плува безгрижно напред; Валънтайн усети, че е затаил дъх и стиска напрегнато ръката на Карабела. Изведнъж лъскавата тъмна дръжка на харпуна отскочи от ръката на стрелеца.

Той се заби до дръжката в издутото рамо на един дракон, дълъг около деветдесет фута, и морето мигновено закипя.

Раненият дракон заудря по повърхността с опашката си и разпери крилете си, които запляскаха по водата с титанична ярост, сякаш животното искаше да хвръкне във въздуха и да се издигне нависоко, влачейки подире си клатушкащия се „Брангалин“. При този пръв неистов изблик на болка драконите-майки също разтвориха криле, за да съберат кърмачетата си под предпазен щит, и с мощни удари на опашката си започнаха да се отдалечават, а най-големите от стадото, истинските чудовища, просто потънаха и изчезнаха, спущайки се в дълбините без особени усилия. Така останаха десетина невръстни дракона, които разбираха, че става нещо тревожно, но не знаеха как да реагират; те плуваха в широки кръгове около ранения си другар, държейки крилете си полуразперени колебливо и пляскайки с тях леко по водата. В това време харпунджията, продължавайки да избира най-спокойно оръжията си, запрати второ и трето в жертвата си близо до първото.

— Лодките! — крещеше Горзвал. — Мрежите!

В този момент започна една странна процедура. Отново спуснаха лодките и ловците загребаха напред. Те се насочиха към кръга от възбудени дракони и хвърлиха във водата някакви гранати, които експлодираха с глух трясък, разпръсквайки дебел слой светложълта боя. Експлозиите и, както изглеждаше, боята хвърлиха останалите дракони в безумен ужас. Плющейки бясно с криле и опашки, те заплуваха бързо и изчезнаха от очите на моряците. Остана само жертвата, съвсем жива, но държана здраво. Тя също плуваше в северна посока, но влачеше подире си цялата грамада на „Брангалин“ и с всеки изминат миг видимо отслабваше от това усилие. Лодкарите с багрилните си гранати се мъчеха да накарат дракона да се приближи повече до кораба; в същото време моряците при мрежите спуснаха една огромна паяжина от тъкан, която чрез някакъв скрит механизъм се разтвори и разпростря над водата и пак се затвори, когато драконът се оплете в бримките й.

— Руданите! — изрева Горзвал и мрежата се вдигна от водата.

Драконът увисна във въздуха. Поради огромната му тежест големият кораб се наклони опасно. Високо горе харпунджията се привдигна в купола си, за да нанесе смъртния удар. Той сграбчи катапулта с четирите си ръце и стреля. Свирепо ръмжене се изтръгна от гърдите му, когато изстреля оръжието, и след миг в отговор агонизиращият дракон издаде глух звук. Харпунът проникна в черепа на дракона точно зад големите като чинии зелени очи. Мощните криле разцепиха въздуха в последна страшна конвулсия.

Останалото беше обикновена касапщина. Руданите вършеха своята работа, драконът беше вдигнат на касапския дръвник и разсичането на трупа започна. Валънтайн погледа малко, докато кървавото зрелище му омръзна: отделянето на маста, изваждането на ценните вътрешни органи, отрязването на крилата и всичко останало. Когато му дойде до гуша, слезе долу, а като се върна след няколко часа, скелетът на дракона се извисяваше над палубата като музеен експонат — голяма бяла дъга с оная чудата тръбна издутина, и ловците се трудеха да разглобят дори и него.

— Изглеждаш мрачен — каза му Карабела.

— Не ми харесва това изкуство — отвърна той.

На Валънтайн се струваше, че с улова от това едно-единствено стадо дракони Горзвал би могъл да напълни целия трюм на кораба си, колкото и голям да беше той. Но бе избрал няколко млади и само един възрастен, съвсем не най-големия, и нарочно бе прогонил другите. Залзан Кавол обясни, че имало норми, определени от Короналите преди векове, за да не се допуска прекомерен улов: стадата трябва да се разреждат, но не и да се изтребват; от кораб, който се върне твърде скоро от рейса си, се иска сметка и му се налагат строги санкции. Освен това необходимо е драконите да се вдигнат бързо на борда, преди да пристигнат хищници, и месото да се преработи бързо, екипаж, който лови прекалено алчно, не ще може да използва улова си ефикасно и изгодно.

Първият улов за сезона като че ли бе направил екипажа на Горзвал по-общителен. От време на време моряците поздравяваха пътниците с кимване на глава, дори сегиз-тогиз се усмихваха и вършеха работата си по-охотно и, кажи-речи, весело. Мрачната им мълчаливост се бе стопила; те се смееха, шегуваха се, пееха на палубата:

Валънтайн и Карабела чуха певците — беше екипът, който прибираше маста в бъчви — и отидоха на кърмата, за да чуват по-добре. Карабела бързо научи простата, ясна мелодия и започна да я подрънква тихичко с пръсти на джобната си арфа, добавяйки малки чудновати каденци между строфите.

— Гледай — каза Карабела. — Ето го Залзан Кавол.

Валънтайн погледна нататък. Да, там беше скандарът, слушаше от другата страна, близо до релинга, скръстил всичките си ръце, и бръчката на челото му ставаше все по-дълбока. Песента, изглежда, не му правеше удоволствие. Какво ли ставаше с него?

Валънтайн се разсмя и заръкопляска. Залзан Кавол тутакси му хвърли свиреп поглед и закрачи към тях, сякаш настръхнал от възмущение.

— Милорд! — извика той. — Как допускате такова непочтително…

— Не произнасяй толкова високо „милорд“ — тросна се Валънтайн. — Непочтително ли казваш? За какво става дума?

— Неуважение към една ужасна трагедия! Неуважение към един свален коронал! Неуважение към…

— Залзан Кавол! — каза Валънтайн иронично. — Нима толкова държиш на почтителността?

— Аз знам кое е право и кое криво, милорд. Да се подиграват със смъртта на лорд Малибор е…

— По-спокойно, приятелю — рече Валънтайн меко, като сложи ръка на една от исполинските ръце на скандара. — Лорд Малибор е отишъл на място, където е далеч от въпросите на уважението или неуважението. А на мен песента ми направи удоволствие. Щом аз не се обиждам, Залзан Кавол, защо да се обиждаш ти?

Но Залзан Кавол продължаваше да мърмори и да ругае.

— Позволете ми да кажа, милорд, вие още не сте разбрали напълно що е право. На ваше място аз бих отишъл веднага при ония моряци и бих им заповядал никога вече да не пеят такова нещо във ваше присъствие.

— В мое присъствие ли? — повтори Валънтайн с широка усмивка. — Присъствието ми не струва за тях дори колкото драконова плюнка! Та кой съм аз? Пътник, когото едва търпят. Ако им кажа такова нещо, след минута ще се озова зад борда, а след още една ще бъда храна на драконите. А? Размисли върху това, Залзан Кавол! И се успокой, приятелю. Това е само една глупава моряшка песничка. — Все пак — промърмори скандарът и се отдалечи с тромава походка. Карабела се изкиска. — Той гледа толкова сериозно на тази работа. Валънтайн затананика със затворена уста, после запя:

— Да, това е — рече той. — Любов моя, ще ми направиш ли една услуга? Когато ония хора свършат работата си, дръпни един от тях настрана — предпочитам червенобрадия, с дебелия басов глас — и го помоли да те научи на думите. А после ти ще ме научиш мен. И може да ги изпея на Залзан Кавол, за да го накарам да се усмихне, нали? Как беше? Я да видим…

Мина около една седмица, докато съзрат отново дракони, и за това време не само Карабела и Валънтайн научиха песничката, но и Лизамон Хълтин, на която й правеше удоволствие да я реве из палубите с хрипливия си баритон. Ала Залзан Кавол продължаваше да ръмжи и да сумти, колчем я чуеше.

Второто стадо дракони беше много по-голямо от първото и Горзвал позволи да бъдат уловени около две дузини малки, един със средни размери и един великан, дълъг не по-малко от сто и трийсет фута. Това отвори работа на всички моряци през следващите няколко дена. Палубата почервеня от драконова кръв, из целия кораб бяха натрупани кости и крила, тъй като екипажът се стараеше да придаде на всичко такива размери, че да се побере в трюмовете. На капитанската трапеза бяха поднесени деликатеси от най-тайнствените вътрешности на животното и Горзвал, още по-щедър отпреди, извади бъчвички с превъзходни вина, което никой не би очаквал от човек, намирал се на прага на банкрута.

— Пилиплокско златисто — обяви той, разливайки с широка ръка. — Пазех това вино за някакъв специален случай и безспорно сега случаят е такъв. Вие ни донесохте голям късмет.

— Вашите колеги капитани няма да се зарадват, ако чуят това — каза Валънтайн. — Сигурно щяхме да плаваме с тях, ако знаеха какви магьосници сме ние.

— Те губят, ние печелим. За вашето поклонничество, приятели! — провикна се скандарският капитан.

Сега се движеха през все по-спокойни води. Горещият вятър от Сувраел утихна тук, на границата на тропиците, и по-мек, по-влажен бриз задуха към тях от югозапад, от далечния алханроелски полуостров Стоиензар. Водата беше с тъмнозелен оттенък, имаше много морски птици, водораслите растяха на някои места толкова нагъсто, че понякога пречеха на мореплаването, и под самата повърхност се виждаха стрелкащи се яркоцветни риби — плячка на драконите, които бяха месоядни и плуваха с отворени уста през рояци по-дребни морски твари. Архипелагът Родамаунт сега не беше далеч, затова Горзвал възнамеряваше да завърши ловитбата си тук: на „Брангалин“ имаше място за още няколко големи дракона, за други два със средни размери и може би за четиридесетима малки, а после щеше да свали пътниците си и да тръгне за Пилиплок, за да продаде улова си.

— Виждат се дракони! — прозвуча викът на наблюдателя.

Това беше най-голямото стадо досега, стотици дракони, чиито заострени гърбици стърчаха над водата отвред. Два дена „Брангалин“ се движи сред тях, избивайки колкото си щеше. На хоризонта се виждаха и други кораби, но те бяха много далеч, защото строги наредби забраняваха навлизането в чуждо ловно поле.

Горзвал сякаш сияеше от успеха на своя рейс. Самият той често се включваше в екипажите на лодките, което, както подразбра Валънтайн, беше необичайно, и веднъж дори се качи на купола да поработи с харпун. Сега поради тежестта на драконовото месо корабът потъваше до водолинията.

На третия ден драконите все още бяха наблизо около тях, клането никак не ги плашеше и не искаха да се разпръсват.

— Още един голям — заричаше се Горзвал — и после тръгваме за островите.

Той избра за последна мишена един, дълъг осемдесет фута.

Валънтайн беше отегчен, дори повече от отегчен от избиването и когато харпунджията запрати третото си копие в жертвата, се извърна и закрачи към другия край на палубата. Там намери Слийт и двамата застанаха до парапета, загледани на изток.

— Мислиш ли, че можем да видим Архипелага оттук? — попита Валънтайн. — Жадувам да стъпя пак на твърда земя и ноздрите ми да престанат да се пълнят с миризма на драконова кръв.

— Погледът ми е остър, милорд, ала от тук до островите има още два дена път и мисля, че дори моето зрение не е безгранично. Но… — Слийт остана с отворена уста. — Милорд…

— Какво има?

— Някакъв остров плава към нас, милорд!

Валънтайн се взря, но отначало не можа да види нищо: беше сутрин и ярко огнено сияние се разливаше по морската повърхност. Но Слийт улови ръката на Валънтайн, посочи с нея и чак тогава Валънтайн видя. Ръбест драконов гръб пореше водата, гръб, който се движеше все напред и напред, а под него смътно се забелязваше огромно, невероятно туловище.

— Драконът на лорд Киникен! — произнесе Валънтайн със задавен глас. — И иде право към нас!

4

Може да беше Киникеновият или по-вероятно някой друг, не толкова голям, но доста голям, по-голям от „Брангалин“, и се носеше към тях неотклонно и непоколебимо — или ангел-отмъстител, или безразсъдна сила — не можеше да се разбере какво, ала величината му беше неоспорима.

— Къде е Горзвал? — измънка Слийт. — Оръжия… оръдия…

Валънтайн се засмя.

— Все едно да спреш каменопад с харпун, Слийт. Ти добър плувец ли си?

Повечето от ловците бяха заети с улова. Но сега някои гледаха настрана и по палубата цареше бясно оживление. Харпунджията се бе завъртял и се очертаваше на небето с оръжие във всяка ръка. Други се бяха качили на съседните куполи. Търсейки Карабела, Делиамбър и останалите, Валънтайн съзря Горзвал, който тичаше безумно към кормилото; лицето на скандара беше бледо, а очите му — облещени, а самият той сякаш бе изправен пред палачи.

— Спуснете лодките! — изкрещя някой.

Завъртяха се рудани. Силуети затичаха диво наоколо. Един — хджорт с почернели от страх бузи — размаха юмрук на Валънтайн и го улови грубо за ръката, мърморейки:

— Вие ни навлякохте тази беда! Не трябваше да пущаме никого от вас на кораба!

Лизамон Хълтин изскочи отнякъде и запокити хджорта настрана като шепа плява. После обгърна с мощните си ръце Валънтайн, сякаш да го предпази от някаква предстояща беда.

— Знаеш ли, че хджортът беше прав — рече Валънтайн спокойно. — Ние наистина носим зла прокоба. Най-напред Залзан Кавол загубва фургона си, а сега бедният Горзвал загубва…

Със страхотна сила нападащият дракон се блъсна в борда на „Брангалин“.

Корабът се наклони, сякаш тласнат от исполинска ръка, после се люшна зашеметяващо на обратната страна. Страшен трус раздруса шпангоутите му. Втори удар — дали крилата биеха корпуса или опашката плющеше? — а после трети и „Брангалин“ заподскача като коркова запушалка. „Пробити сме!“ — извика отчаян глас. По палубата се търкаляха безредно разни неща, един огромен котел за топене на мас се откъсна от веригата си и се търколи върху трима злочести моряци, един сандък с касапски топори се отскубна и се преметна през борда. Докато корабът продължаваше да се клатушка и да залита насам-натам, Валънтайн съзря големия дракон от другата страна, където още висеше неотдавнашният улов, нарушавайки равновесието; чудовището направи завой и се приготви за нова атака. Вече не можеше да има съмнение в целенасочеността на нападението му.

Драконът удари с рамо; „Брангалин“ се заклати неудържимо; Валънтайн изпъшка — хватката на Лизамон Хълтин бе станала почти като смазваща прегръдка. Той нямаше представа къде се намират другите и дали ще оцелеят. Корабът беше явно обречен. Вече се наклоняваше опасно, докато водата нахлуваше в трюма му. Опашката на дракона се вдигна почти наравно с палубата и удари отново. Всичко се разпадна в хаос. Валънтайн усещаше, че лети; издигна се грациозно, спусна се надолу, залюля се и се устреми изящно и ловко към водата.

Падна в нещо като водовъртеж и бе повлечен надолу в страшния кипящ въртоп.

Когато потъваше, Валънтайн неволно чу баладата за лорд Малибор да звучи в главата му. Действително преди десетина години този коронал се пристрастил към лова на дракони, заминал, както казваха, с най-добрия драконов кораб в Пилиплок и корабът изчезнал с целия си екипаж. Никой не знаеше какво се е случило, но — така поне проличаваше от разпокъсаните спомени на Валънтайн — правителството бе съобщило за внезапна буря. По-вероятно е, мислеше той, да е бил този звяр убиец, този отмъстител за драконовото племе.

А сега втори коронал, по-следващият приемник на Малибор, щеше да бъде сполетян от същата съдба. Валънтайн беше странно безразличен към това. Той мислеше, че ще загине в бързеите на Стейче, а бе оцелял тогава; тук, където сто мили море го деляха от каквото и да е безопасно място и наблизо пляскаше едно развилняло се чудовище, той беше още по-сигурно обречен, но нямаше полза да се окайва. Божественият явно го бе лишил от благоволението си. Мъчно му беше единствено за това, че други, които обичаше, щяха да умрат с него, и то само защото му бяха верни, защото бяха дали обет да го придружават в пътуването му до Острова, защото се бяха обвързали с един злополучен коронал и един злополучен капитан на драконов кораб и сега трябваше да делят злата им участ.

Всмукан дълбоко в сърцето на океана, той престана да размишлява върху превратностите на съдбата. Бореше се за въздух, кашляше, задавяше се, плюеше вода и пак гълташе. Главата му бучеше страшно. Карабела, помисли си той и потъна в мрак.

Откакто се бе пробудил от разпокъсаното си минало и се бе озовал близо до Пидруид, Валънтайн никога не беше се замислял особено върху философията на смъртта. Животът му предлагаше достатъчно изпитания. Спомняше си смътно на какво го бяха учили в детинство — че всички души се връщат при Божествения източник в последния си час, когато загубват жизнената си енергия и минават през Моста на сбогуванията, моста, главен пазител на който е понтифексът. Но дали имаше истина в това, дали съществуваше отвъден свят и ако съществуваше, какъв беше той, Валънтайн никога не бе се замислял. Сега обаче се свести на толкова необикновено място, че то надминаваше фантазиите дори на мислителите с най-богато въображение.

Това ли беше задгробният живот? То представляваше огромна зала, голямо тихо помещение с дебели влажни розови стени и покрив, висок и куполообразен на места, крепен от масивни колони, а на други места се снишаваше така, че почти допираше до пода. В този покрив имаше вградени огромни блестящи полукълба, които излъчваха бледа синкава светлина, сякаш фосфоресцираха. Въздухът тук беше смрадлив и наситен с пари и издаваше остра, горчива миризма, неприятна и задушна. Валънтайн лежеше на едната си страна върху мокра хлъзгава повърхност, грапава на пипане, силно набраздена, която трептеше от постоянни дълбоки пулсации и вибрации. Той допря дланта си до нея и усети дълбоко отвътре нещо като конвулсия. Веществото на пода не приличаше на нищо, известно му досега, и тези слаби, но доловими движения отвътре го караха да се пита: вероятно това, в което е влязъл, не е светът след смъртта, а просто някаква фантастична халюцинация?

Валънтайн се изправи неустойчиво на крака. Дрехите му бяха мокри, бе загубил някъде единия си ботуш, устните му пареха от соления вкус, дробовете му, изглежда, бяха пълни с вода и се чувстваше разнебитен и зашеметен; освен това му беше трудно да се задържа прав на тази непрестанно трепереща повърхност. Като се озърна, при мъждивата бледа светлина видя нещо като растителност — гъвкави, подобни на камшици стъбла, дебели, месести и безлистни, израсли от земята. Те също се гърчеха от вътрешен живот. Провирайки се между две високи колони и през едно пространство, където таванът и подът почти се съединяваха, съгледа нещо като езерце с някаква зеленикава течност. Отвъд него не можеше да вижда нищо в полумрака.

Тръгна към езерцето и забеляза там нещо много странно: стотици яркоцветни риби, каквито бе видял да се стрелкат из водата, преди да започне дневният лов. Сега те не плуваха. Бяха мъртви и се разлагаха, месото се свличаше от костите и под тях, във вира, имаше килим от подобни кости, дебел няколко фута.

Внезапно чу зад себе си звук като вой на вятър. Валънтайн се обърна. Стените на залата се движеха, отдръпваха се, увисналите места на тавана се свиваха, за да отворят широко открито пространство; и към него рукна порой вода, който стигна чак до хълбоците му. Той едва свари да се добере до една от подпорите на тавана и да я обгърне здраво с ръце; в този момент нахлуващата вода затече отвсякъде със страшна сила. Той се държеше. Струваше му се като че половината Вътрешно море шурти край него, и за миг си помисли, че ще се изпусне, но после течението отслабна и водата се отцеди през цепнатини, които се разтвориха внезапно в пода — и остави на сухо десетки риби. Подът се огъваше; месестите камшици пометоха мятащите се отчаяно риби по пода към зеленикавия вир; и щом се озоваха там, скоро престанаха да се движат.

Изведнъж Валънтайн разбра.

„Аз не съм мъртъв — той знаеше това — и тук не е задгробният живот. Аз съм в търбуха на дракона.“

Разсмя се.

Валънтайн отметна глава назад и от гърлото му рукна гороломен кикот. Как другояче можеше да реагира? Да плаче? Да ругае? Огромното животно го бе глътнало целия на един дъх, всмукало бе коронала на Маджипур така небрежно, както би лапнало дребна рибка. Но той беше твърде голям, за да бъде вкаран в онова храносмилателно езеро там долу, затуй се намираше тук, разположен на пода на драконовия стомах, в този катедралоподобен храносмилателен канал. А сега? Какво да прави? Да устройва приеми за рибите ли? Да им раздава правосъдие, когато влизат при него? Да се настани тук и да прекара до края на живота си, хранейки се със сурова риба, открадната от улова на чудовището?

Голяма комедия, мислеше си Валънтайн.

Но и мрачна трагедия за Слийт, Карабела, младия Шанамир и всички други, намерили смъртта си при крушението на „Брангалин“, жертви на собствената си отстъпчивост и на неговия ужасно лош късмет. За тях той изпитваше само мъка. Веселият глас на Карабела е млъкнал завинаги, чудотворните ръце и очи на Слийт са загубени завинаги, грубоватите скандари вече няма да изпълват въздуха с мятащо се множество от ножове, сърпове и факли, а Шанамир е загинал, преди да е започнал да живее истински…

Валънтайн не можеше да понася мисълта за тях.

Що се отнася до самия него обаче, това абсурдно положение му се струваше страшно забавно. За да пропъди от съзнанието си мъката, болката и отчаянието, Валънтайн пак се разсмя и разпери широко ръце чак до далечните стени на необикновеното помещение.

— Та това е замъкът на лорд Валънтайн! — провикна се той. — Тронната зала! Каня всички ви да вечеряте с мен в голямата банкетна зала!

От мрачната далечина гръмовит глас се обади:

— От името на стомаха си приемам тази покана!

Валънтайн се смая неимоверно.

— Лизамон, ти ли си?

— Не, тук е понтифексът Тиеверас и неговият кривоглед чичо! Валънтайн, ти ли си?

— Да! Къде си?

— В търбуха на този смрадлив дракон! А ти? — Недалеч от теб! Но не мога да те видя! — Пей — подвикна тя. — Стой, където си, и пей, без да спираш! Ще се опитам да стигна до теб! Валънтайн подзе с колкото можеше по-висок глас:

Бученето се чу отново; гърлото на голямото животно пак се разтвори, за да пропусне водопад от морска вода и цяло пълчище риби; и Валънтайн пак се вкопчи в една колона, когато течението го връхлетя.

— Ох… да бъдат благословени нозете на Божествения — извика Лизамон. — Дръж се, Валънтайн, дръж се!

Той се държа, докато напорът премина, и се отпусна до колоната, мокър, задъхан. Някъде в далечината великанката го зовеше, той също й подвикна. Гласът й се приближаваше. Тя го подканяше да продължава да пее и той запя:

От време на време чуваше как тя сама изревава по някой откъс от баладата с добродушно неприлични добавки, докато се приближаваше през лабиринта на драконовите вътрешности, а после Валънтайн погледна навътре и при слабата лъчиста светлина съзря огромното й тяло, надвиснало над него. Усмихна й се. Тя също се усмихна и се засмя, той се засмя с нея и двамата се вкопчиха един о друг в мокра, хлъзгава прегръдка.

Но виждайки я оцеляла, тя отново му напомни за ония, които сигурно не бяха оцелели, и пак го обзе мъка и срам. Извърна се, прехапал устна.

— Какво има, милорд? — попита тя озадачено.

— Само ние двамата оставаме, Лизамон.

— Да, и хвала за това!

— Но другите… сега те щяха да бъдат живи, ако не бяха сглупили да тръгнат на лов с мен на другия край на света…

Тя го улови за ръката.

— Милорд, ще ги съживите ли с вайкане, ако са мъртви?

— Зная, че не мога. Но…

— Нали сме живи и здрави. Ако сме загубили приятелите си, милорд, това наистина е причина за скръб, но не и за угризение. Те ви следваха по своя свободна воля, нали, милорд? И ако часът им е ударил, е, то е, защото часът им е ударил, как може да се избегне това? Отърсете се от тази скръб, милорд, и се радвайте, че сме живи.

Той повдигна рамене.

— Живи сме, да. И вярно, че скръбта не може да съживи никого. Но доколко живи сме ние? Докога ще можем да оцелеем тук, Лизамон?

— Достатъчно време, за да се измъкнем. — Тя изтегли вибрационния си меч от ножницата.

Учуден, той запита:

— Мислиш ли, че можеш да пробиеш път за навън?

— Защо не? Аз съм пробивала и през по-трудни места.

— Още с първото докосване на това нещо до плътта на дракона той ще се гмурне към морското дъно. Тук сме в по-голяма безопасност, отколкото ако се опитаме да изплуваме от пет мили дълбочина.

— Казват, че сте оптимист и в най-безнадеждните моменти — изтъкна жената воин. — Къде е този оптимизъм сега? Драконът живее на повърхността. Той може да попляска малко, ала няма да се гмурне. И какво, ако потънем на пет мили? Това ще бъде поне бърза смърт. Можете ли да дишате вечно тази противна мръсотия? Можете ли да кръстосвате дълго из вътрешностите на една гигантска риба?

Лизамон Хълтин докосна внимателно върха на вибрационния меч до страничната стена. Дебелата влажна плът потрепна, но не се отдръпна.

— Виждате ли? Тук няма нерви — рече тя, като заби оръжието малко по-надълбоко и го завъртя, за да издълбае дупка. Преминаха тръпки и гърчове. Лизамон продължаваше да дълбае. — Мислите ли, че и някой друг е глътнат заедно с нас? — попита тя.

— Аз чух само твоя глас.

— И аз само вашия. Пфу, какво чудовище! Когато се преметнахме през борда, аз се опитах да ви задържа, но щом драконът ни удари за последен път, ви изпуснах. Във всеки случай попаднахме на едно и също място.

Тя вече бе пробила в стената на драконовия стомах, дупка, един фут дълбока и два фута широка. Драконът едва ли усещаше тази операция. Ние сме като червейчета, които го изгризват отвътре, помисли си Валънтайн. А Лизамон Хълтин каза:

— Докато режа, вижте дали ще намерите някой друг. Но не се отдалечавайте много, чувате ли?

— Ще внимавам.

Той избра път покрай стомашната стена, като опипваше в полумрака, два пъти се спря, за да се задържи срещу рукналата вода, и непрекъснато викаше с надежда някой да откликне. Но не чу никакъв отклик. Сега дупката беше огромна; той виждаше Лизамон дълбоко навътре в плътта на дракона, където тя продължаваше да сече. Отвред бяха натрупани късове отрязано месо и цялото й тяло беше изцапано с гъста възморава кръв. Сечейки, тя пееше весело:

— Колко е според теб разстоянието до отвън? — запита той.

— Около половин миля.

— Нима?

Тя се засмя.

— Предполагам, десет-петнайсет стъпки. Хайде, разчиствайте отвора зад мен. Това месо се трупа толкова бързо, че не сварвам да го изхвърлям.

Чувствайки се като касапин — не особено приятно усещане, — Валънтайн хващаше късовете отрязано месо, измъкваше ги от кухината и ги захвърляше колкото можеше по-надалеч. Той потръпна от ужас, като видя как месестите камшици на стомашния под грабеха месото и го метяха весело към храносмилателното езерце. Изглежда, всякаква белтъчина беше добре дошла тук.

Все по-дълбоко и по-дълбоко навлизаха в коремната стена на дракона. Валънтайн се опита да изчисли вероятната й ширина, допускайки, че дължината на животното е не по-малко от триста фута; но аритметиката му се обърка. Те работеха в тясно пространство и в замърсена, гореща атмосфера. Кръвта, суровото месо, потта, теснотата на отверстието — човек трудно можеше да си представи по-противно място. Валънтайн погледна назад.

— Дупката зад нас се затваря!

— Всяко безсмъртно животно би трябвало да има начин да се лекува — промърмори великанката. Тя мушкаше, дълбаеше, сечеше. Валънтайн гледаше с тревога как израстваше ново месо като по магия, как раната заздравяваше с феноменална бързина. Ами ако останеха затворени в това отверстие? Ако съединяващата се плът ги задушеше? Лизамон Хълтин се преструваше на спокойна, ала Валънтайн виждаше, че тя работи още по-усилено, още по-бързо, като сумтеше и пъшкаше, разкрачила широко исполинските си нозе и напрегнала раменете си. Цепнатината бе зараснала зад тях, ново розово месо покриваше дупката и тя вече се затваряше от всички страни. Лизамон Хълтин сечеше и режеше с бясна сила, а Валънтайн продължаваше по-скромната си задача да разчиства късовете, но великанката вече явно се уморяваше, гигантската й сила видимо отслабваше, а дупката, изглежда, се затваряше почти със същата бързина, с която Лизамон сечеше.

— Не знам дали… ще мога… да продължавам така… — мърмореше тя.

— Тогава подай ми меча!

Тя се засмя.

— Внимавайте! Няма да успеете! — И с дива ярост продължи борбата, проклинайки гръмогласно драконовото месо, което никнеше около нея. Сега вече не можеха да кажат къде се намират; дълбаеха през място без ориентировъчни знаци. Пъхтенето на Лизамон ставаше все по-рязко и по-кратко.

— Май ще трябва да опитаме да се върнем в областта на стомаха — предложи Валънтайн. — Преди да бъдем заклещени така…

— Не! — изрева тя. — Мисля, че успяваме! Тук не е толкова месесто… по-твърдо е, по-скоро като мускул… навярно е пластът точно под кожата…

Внезапно ги обля морска вода.

— Свободни сме! — извика Лизамон Хълтин. Тя се обърна, сграбчи Валънтайн като кукла и го мушна напред с главата в отвора в хълбока на чудовището. Ръцете й бяха сключени в свирепа хватка около бедрата му. Един мощен тласък и той едва има време да напълни дробовете си с въздух, когато бе изхвърлен през хлъзгавите стени в хладните зелени прегръдки на океана. Лизамон Хълтин изскочи веднага след него, продължавайки да го държи здраво ту за глезена, ту за китката, и двамата се понесоха все по-нагоре и по-нагоре, издигайки се като коркови запушалки.

Стори им се, че летят с часове към повърхността. Валънтайн усещаше болка в челото. Още малко и ребрата му щяха да се пръснат. Гърдите му горяха. „Издигаме се от самото морско дъно — мислеше той безрадостно — и ще се удавим, преди да стигнем до въздух, или кръвта ни ще възври, както става с гмуркачи, които слизат прекалено надълбоко, за да търсят «очни камъни» край Тиломон, или пък налягането ще ни смаже, или…“

Изскочи на чист, свеж въздух, изхвръкна почти с цялата дължина на тялото си от водата и с плясък падна по гръб. Заплува вяло, като сламка върху водата, отмалял, разтреперан, мъчейки се да си поеме дъх. Лизамон Хълтин плуваше до него. Топло красиво слънце сияеше чудно над самите им глави.

Той беше жив, здрав и читав, освободен от дракона.

И подскачаше някъде върху гръдта на Вътрешното море, на сто мили от всякаква земя.

5

Когато първите минути на изтощение минаха, той вдигна глава и се озърна. Драконът още се виждаше, гърбицата и гребенът му бяха над повърхността само на няколкостотин ярда от него. Но изглеждаше спокоен и явно плуваше бавно в противоположната посока.

От „Брангалин“ нямаше никаква следа — само дървени отломки, пръснати нашироко из океана. Други оцелели корабокрушенци също не се виждаха.

Доплуваха до най-близката отломка, доста голям къс от корпуса, и се метнаха на нея. Дълго време никой от тях не проговори. Най-после Валънтайн рече:

— А сега ще доплуваме ли до Архипелага? Или просто ще поемем право към Острова на съня?

— Плуването е трудна работа, милорд. Бихме могли да яхнем гърба на дракона.

— Но как ще го управляваме?

— Като го подръпваме за крилете — предложи тя.

— Съмнявам се.

Пак замълчаха.

— Поне в корема на дракона имахме пресен улов на риба, подаван на всеки няколко минути — каза Валънтайн.

— А и странноприемницата беше просторна — вметна Лизамон Хълтин. — Ала лошо проветрявана. Предпочитам да съм тук.

— Но колко време ще можем да се влачим така?

Тя го изгледа накриво.

— Съмнявате ли се, че ще се спасим, милорд?

— Да, струва ми се твърде съмнително.

— В сън, пратен от Господарката — каза великанката, — ми бе предречено, че смъртта ще ме сполети на сухо място, когато съм престаряла. Аз съм още млада и това място е най-малко сухото из целия Маджипур, като се изключи може би средата на Голямото море. Следователно няма от какво да се страхувам. Аз не ще загина тук, нито вие.

— Утешително разкритие — рече Валънтайн. — Но какво ще предприемем?

— Можете ли да отправяте послания, милорд?

— Аз съм бил коронал, а не Крал на сънищата.

— Но всяка душа може да стигне до всяка друга с честно намерение! Мислите ли, че само Кралят и Господарката имат такива способности? Зная, че малкият магьосник Делиамбър говореше на душите нощем, Горзвал пък казваше, че насън разговарял с дракони, а вие…

— Аз съм едва самият себе си, Лизамон. Това, което е останало от съзнанието ми, не би пращало послания.

— Опитайте се. Пресегнете се над водите. Към Господарката, вашата майка, милорд, или към нейните хора на Острова, или към населението на Архипелага. Вие имате тази способност. Аз съм само глупава размахвачка на мечове, а вие, милорд, притежавате ум, който се е смятал достоен за Замъка, а сега, когато сме в беда… — Великанката изглеждаше преобразена от вълнение. — Направете го, лорд Валънтайн! Повикайте за помощ и помощта ще дойде!

Валънтайн беше скептично настроен. Той познаваше слабо системата за сънна връзка, която, изглежда, свързваше цялата тази планета; вероятно съзнанието често повикваше друго съзнание и, разбира се, съществуваха властниците на Острова и на Сувраел, които по общо убеждение отправяха преки послания чрез някакво средство за механично усилване. Но как би могъл да се надява да повика помощ от такова разстояние, когато се носеше тук на парче дърво сред океана, с тяло и облекло, изцапани от месото и кръвта на гигантското животно, което доскоро го бе погълнало, с душа, така изнурена от непрекъснати нещастия, че дори легендарната му непомрачима вяра в щастието и чудесата беше сломена?

Той затвори очи. Мъчеше се да съсредоточи умствената си енергия в една-единствена точка дълбоко в черепа си. Представи си там ярка искрица светлина, скрито сияние, което да може да хване и да насочи. Но напразно. Установи, че се пита какво ли зъбато създание скоро ще захапе провисналите му нозе. Отвлече вниманието си с опасения, че каквито и послания да отправеше, те нямаше да стигнат по-далеч от мъглявия мозък на намиращия се наблизо дракон, който бе погубил „Брангалин“ и почти всички хора на него и сега можеше да пожелае да се върне обратно и да довърши работата си. И все пак се опита. Въпреки всичките си съмнения той бе задължен на Лизамон Хълтин и трябваше да направи опит. Застана неподвижен, едва дишайки, и напрягаше всички сили да стори каквото трябва, за да предаде такова послание.

Опита се на няколко пъти следобед и привечер. Мракът настъпи бързо и водата стана странно луминесцентна, блещукайки с призрачна зеленикава светлина. Не смееха да спят в едно и също време, от страх да не се изхлузят от дъската и да се загубят; затова решиха да се редуват и когато дойде редът на Валънтайн, той се мъчеше всячески да стои буден и неведнъж му се стори, че губи съзнание. Разни твари плуваха близо до тях в нощта, оставяйки студени огнени следи по блестящите вълнички.

От време на време Валънтайн се опитваше пак да изпраща послания. Но не виждаше никаква полза от това.

„Загубени сме“ — мислеше той.

Призори заспа и му се явиха смущаващи съновидения — змиорки, които танцуваха по водата. Докато спеше, смътно се мъчеше да достигне със съзнанието си далечни съзнания, но после потъна в дълбок сън и това стана невъзможно.

Събуди се от докосването на ръката на Лизамон Хълтин по рамото му.

— Милорд!

Отвори очи и я загледа озадачено.

— Милорд, можете вече да престанете да пращате послания. Ние сме спасени!

— Какво?!

— Лодка, милорд! Виждате ли? От изток!

Той привдигна уморено глава и проследи ръката й. Една лодка, да, малка лодка, идеше към тях. На слънцето проблясваха гребла. Халюцинация, помисли си той. Илюзия. Мираж.

Но лодката растеше на хоризонта, а после се озова до Валънтайн и ръце се протегнаха опипом към него, вдигнаха го и той се просна изнемощял до някого, а друг поднесе манерка до устните му, студена напитка, вино, вода, не можеше да каже точно какво беше; смъкнаха прогизналите му омърсени дрехи и го загърнаха в нещо чисто и сухо. Непознати, двама мъже и една жена, с буйни светлокестеняви коси и някакво странно облекло. Чуваше Лизамон Хълтин да разговаря с тях, но думите бяха смътни и неясни и той не се и опитваше да схване смисъла им. Нима бе повикал тези спасители с мозъчните си вълни? Ангели ли бяха те? Или духове? Валънтайн се излегна почти безгрижно, съвсем изнемощял. Мислеше си като през мъгла да дръпне Лизамон Хълтин настрана и да й каже да не споменава нищо за истинската му самоличност, но нямаше сили дори за това; надяваше се, че поне тя ще има достатъчно благоразумие да не трупа глупост върху глупост, като каже нещо такова: „Той е предрешен коронал на Маджипур, да, и драконът глътна двама ни, ала успяхме да се измъкнем със сеч и…“ Да. Сигурно това ще се стори на тези хора като необорима истина. Валънтайн се усмихна вяло и се унесе в сън без съновидения.

Когато се събуди, беше в приветлива слънчева стая, която гледаше към широк златист плаж, и Карабела го наблюдаваше с изражение на сериозна тревога.

— Милорд! — произнесе тя тихо. — Чуваш ли ме?

— Не сънувам ли?

— Това е остров Мардиджайл от Архипелага — отговори му тя. — Вчера са те прибрали, вълните те носели заедно с великанката. Тези островитяни са рибари, които търсели из морето оцелели от потъналия кораб.

— Кой друг е жив? — попита Валънтайн бързо.

— Делиамбър и Залзан Кавол са тук с мен. Мардиджайлците казват, че лодки от един съседен остров прибрали Кхун, Шанамир, Виноркис и няколко скандари, не знам дали са нашите. Неколцина от ловците на дракони се спасили с лодките си и също се добрали до островите.

— А Слийт? Какво е станало със Слийт?

За един светкавичен миг Карабела гледаше уплашено.

— Нямаме вест от Слийт — каза тя. — Но спасителната работа продължава. Може да се намира здрав и читав на някой от тези острови. Те са тук с десетки. Божественият ни закриляше досега — няма да ни изостави и в този момент. — Тя повдигна безгрижно рамене. — Лизамон Хълтин разказа чудна история: как големият дракон глътнал двама ви и как сте си пробили път навън с вибрационния меч. Островитяните са очаровани. Смятат, че това е най-хубавата приказка след преданието за лорд Стиамот и…

— Но така стана — рече Валънтайн.

— Какво, милорд?

— С дракона. Глътна ни. Тя казва истината.

Карабела се изкиска.

— Когато за пръв път узнах чрез сънищата си истинската ти самоличност, повярвах. Но когато ми разправяш…

— Вътре в дракона — произнесе Валънтайн сериозно — имаше големи колони, които поддържаха купола на стомаха, и отвор в единия край, през който на няколко минути нахлуваше морска вода. С нея идваше риба, която малки камшичета изтласкваха към едно зеленикаво езерце, където рибата се смилаше и където великанката и аз също щяхме да бъдем смлени, ако нямахме късмет. Разказа ли ви тя това? И да не мислиш, че сме прекарали времето си там да съчиняваме една приказка, за да забавляваме всички вас?

— Да, тя разправи същото — облещи се Карабела. — Но ние помислихме…

— Това е вярно, Карабела.

— Тогава то е чудо на Божествения и ти ще се прочуеш за вечни времена!

— Аз съм вече на път да се прочуя — каза Валънтайн иронично — като коронал, който загубил трона си и се заловил да жонглира по липса на кралско занимание. Така ще си завоювам място в баладите редом с понтифекса Ариок, който станал Господарка на острова. А драконът само разкрасява легендата, която създавам около себе си. — Изражението му се промени внезапно. — Нали не си казвала на никого от тия хора кой съм аз?

— Нито думица, милорд.

— Добре. Продължавай така. И без туй те трудно могат да повярват някои неща за нас.

Един островитянин, строен, загорял и с буйна светла коса, която, изглежда, беше всеобщата мода тук, донесе на Валънтайн табла с ядене: някаква прозрачна супа, крехко парче печена риба, триъгълни резенчета плод с тъмна виолетовосиня месеста част, туктам с червени семенца. Валънтайн усещаше страшен глад.

След това отиде с Карабела на пясъчния бряг до къщурката.

— Още веднъж помислих, че съм те загубил завинаги — рече той тихо. — Смятах, че никога вече няма да чуя гласа ти.

— Толкова ли голямо значение имам за теб?

— Неизмеримо повече.

Тя се усмихна тъжно.

— Такива красиви думи, а, Валънтайн? Защото така те наричам аз — Валънтайн, ала ти си лорд Валънтайн и колко ли държанки те чакат, Валънтайн, в замъка Връхни?

От време на време и той мислеше същото. Дали имаше любовница там? Или много? Може би дори годеница? Толкова голяма част от миналото му беше все още забулена. И ако пристигнеше в Замъка и го посрещнеше жена, която го чака…

— Не — отвърна той. — Ти си моя, Карабела, и аз съм твой, и каквото и да е имало в миналото — ако изобщо е имало нещо, — то си остава в миналото. Напоследък аз съм с друго лице. И с друга душа.

Карабела го гледаше скептично, ала не възрази на думите му, и Валънтайн я целуна леко, за да заглади навъсеното й чело.

— Попей ми — каза той. — Песента, която пееше под храста в Пидруид, в празничната нощ. „Ни в замък Връхни чисто злато, като прекрасната любима“. Ще я изпееш ли?

— Аз знам друга, която много прилича на нея — рече тя и свали джобната арфа от хълбока си:

— Тази е по-различна песен — каза Валънтайн, — по-тъжна. Изпей ми оная първата, любов моя. — Друг път. — Моля те. Сега е време за радост, нали сме се събрали отново, Карабела. Моля те. Тя се усмихна и като въздъхна, взе пак арфата си:

Да, мислеше той. Да, тази е по-хубава. Сложи нежно ръката си на тила й и го замилва, докато крачеха по брега. Тук беше чудно хубаво, топло и спокойно. Птици с най-различни багри бяха накацали на кривоклонестите дръвчета по брега, а по ситния пясък плискаше кристално море, прозрачно, без прибой. Въздухът беше благ и мек, напоен с ароматите на непознати цветя. Някъде отдалеч долиташе смях и весела, жизнерадостна, звънлива музика. Колко изкусително е, мислеше си Валънтайн, да захвърлиш всякакви фантазии за замъка Връхни и да се настаниш завинаги в Мардиджайл, в зори да излизаш на риболов с рибарска лодка и да прекарваш до края на деня в лудуване под жаркото слънце.

Но той нямаше да се отметне по този начин от задълженията си. Следобед Залзан Кавол и Аутифон Делиамбър, и двамата здрави и добре отпочинали след премеждията си по море, дойдоха да го навестят и скоро вече говореха за начините и средствата да продължат пътуването.

Залзан Кавол, пестелив както винаги, при потъването на „Брангалин“ бе прибрал кесията с парите, тъй че най-малко половината от състоянието им бе оцеляло, дори и Шанамир да бе загубил останалото. Скандарът разстла лъскавите монети.

— С това — рече той — можем да платим на тия рибари да ни превозят до Острова. Аз говорих с нашите домакини. Този архипелаг е дълъг деветстотин мили и наброява три хиляди острова, от които повече от осемстотин са населени. Никой тук не желае да бие път чак до Острова, ала за няколко рояла можем да наемем някой голям тримаран, който да ни закара до Родамаунт Граун, близо до центъра на архипелага, а там вероятно ще успеем да намерим превоз за останалата част от пътя.

— Кога ще можем да тръгнем? — попита Валънтайн.

— Веднага, щом се съберем отново — отвърна Делиамбър. — Казаха ми, че в този момент някои от нашите хора идели насам от близкия остров Бурбонт.

— Кои?

— Кхун, Виноркис и Шанамир — отговори Залзан Кавол, — а също и братята ми Ерфон и Роворн. С тях е капитан Горзвал. Гибор Хаерн е изчезнал в морето — видях го да загива, когато го удари една дървена отломка и го прати на дъното, — а от Слийт няма никаква вест.

Валънтайн докосна косматата ръка на скандара.

— Скърбя за тази нова твоя загуба.

Залзан Кавол, изглежда, бе овладял чувствата си.

— По-добре да се радваме, милорд, че някои от нас са все още живи — рече той тихо.

Рано следобед една лодка от Бурбонт докара останалите оцелели. Всички се запрегръщаха; тогава Валънтайн се обърна към Горзвал, който стоеше настрана, вкочанен и зашеметен, и разтриваше чукана на отрязаната си ръка. Капитанът изглеждаше душевно потресен. Валънтайн искаше да прегърне този нещастен човек, но още щом се приближи, Горзвал падна на колене в пясъка, докосна челото си о земята и остана така, треперещ, правейки с разперени ръце звездния знак.

— Милорд… — зашепна той дрезгаво. — Милорд…

Ядосан, Валънтайн се огледа наоколо.

— Кой е проговорил?

Минутно мълчание. После Шанамир, малко уплашен, се обади:

— Аз, милорд. Без лоши намерения. Скандарът изглеждаше толкова разстроен от гибелта на кораба си… та реших да го утеша, като му кажа кой е бил негов пътник и че като ви е взел на кораба си, е станал част от историята на Маджипур. Това се случи, преди да узнаем, че сте се спасили от корабокрушението. — Устната на момчето трепереше. — Милорд, нямах лоши намерения!

Валънтайн кимна.

— Е, няма нищо лошо. Прощавам ти. Горзвал!

Треперещият капитан стоеше свит в нозете на Валънтайн.

— Вдигни глава, Горзвал. Не мога да говоря така с теб.

— Милорд!

— Изправи се.

— Милорд…

— Моля те, Горзвал. Стани!

Скандарът се взря учудено във Валънтайн и рече:

— Моля, нима казвате моля?

Валънтайн се засмя.

— Май съм забравил обичаите на властта. Е, добре: „Стани! Заповядвам ти!“

Горзвал се изправи разтреперан. Той беше жалка гледка — този дребен трирък скандар със сплъстена жълточервеникава козина, с кръвясали очи, с унило изражение.

— Аз ти донесох нещастие — каза Валънтайн, — то беше прекомерно за теб. Приеми извиненията ми, и ако съдбата започне да ми се усмихва по-благосклонно, някой ден ще поправя причинената ти беда. Обещавам ти това. Какво ще правиш сега? Ще събереш екипажа си и ще се върнеш в Пилиплок ли?

Горзвал поклати печално глава.

— Аз никога вече не ще мога да отида там. Нямам кораб, нямам репутация, нямам пари. Загубих всичко и никога не ще успея да си го възвърна. Моите хора бяха освободени от задълженията си, когато „Брангалин“ потъна. Сега съм сам. Разорен.

— Тогава ела с нас на Острова на Господарката, Горзвал!

— Милорд?

— Не можеш да останеш тук. Струва ми се, че тези островитяни предпочитат да не приемат заселници, а и този климат не е за скандар. Пък и мисля, че ловец на дракони не може да стане рибар, без да му домъчнее всеки път, когато хвърли мрежите си. Ела с нас. Ако не стигнем по-далеч от Острова, поне ще можеш да намериш спокойствие там, като служиш на Господарката; ако пък продължим похода си, ще те чакат почести, когато се изкачим в замъка Връхни. Какво ще кажеш, Горзвал?

— Близостта ви ме плаши, милорд.

— Толкова ли съм страшен? Нима имам драконова уста? Нима тия хора са позеленели от страх? — Валънтайн потупа скандара по рамото. После каза на Залзан Кавол: — Никой не е в състояние да замени братята, които загуби. Но поне ти давам нов другар от твоята раса. А сега да се приготвим за заминаване, а? Островът е все още на много дни път оттук.

За един час Залзан Кавол осигури кораб, който на сутринта щеше да ги откара на изток. Вечерта гостоприемните островитяни им устроиха разкошна гощавка: студени зелени вина, лъскави сладки плодове и отлично прясно месо от морски дракон. От месото на Валънтайн му се повдигна и се канеше да го отблъсне, но видя, че Лизамон Хълтин се тъпче с него така, сякаш яде за последен път. Като упражнение в самодисциплина реши да напъха насила една мръвка в гърлото си и ароматът му се стори толкова неустоим, че веднага отхвърли всякакво неприятно чувство, което морските дракони можеха да предизвикат у него. Докато се хранеха, слънцето изгря в твърде ранен час тук, в тропиците, и изгревът беше поразителен — изпъстряше небето с ивици в гъсти трептящи кехлибарени, виолетови, тъмнопурпурни и златисти тонове. Несъмнено това са благословени острови, мислеше си Валънтайн, необикновено весели места дори за един свят, където повечето места бяха щастливи и в повечето случаи животът благ. Населението изглеждаше, общо взето, еднородно — красиви дългокраки хора от човешката раса, с гъсти дълги златисти коси и гладка кожа с цвят на пчелен мед, макар че тук-там между тях се срещаха вруни и дори гхайроги; Делиамбър каза, че на някои острови от архипелага имало и представители на други раси. Според Делиамбър, който след спасяването си бе общувал с много хора, островите не поддържали връзка с главните континенти и островитяните живеели по своему в един свой свят, невежи по съдбовните въпроси, вълнуващи по-широкия свят. Когато Валънтайн запита една от домакините дали случайно лорд Валънтайн короналът не е минавал оттук при неотдавнашното си пътуване до Зимроел, жената го изгледа озадачено и подхвърли наивно:

— Не е ли лорд Вориакс коронал?

— Чух, че той умрял преди две и повече години — заяви един от останалите островитяни и за повечето от хората на масата това, изглежда, беше новина.

Тази нощ Валънтайн покани в къщурката си Карабела. Дълго стояха заедно на верандата, вперили очи в сияйната бяла лунна пътека, която се точеше през морето към далечния Пилиплок. Той си мислеше и за морските дракони, порещи това море, и за чудовището, в чийто корем бе престоял като насън, и с болка за двамата си загинали другари, Гибор Хаерн и Слийт, единият от които сега беше дълбоко в морето, а може би и другият. Такова голямо пътуване, мислеше си той, спомняйки си за Пидруид, Дюлорн, Мазадон, Илиривойн, Ни-моя, спомняйки си за бягството през гората, за буйната Стейче, за студенината на пилиплокските капитани на драконови кораби и как изглеждаше драконът, когато се нахвърли върху обречения кораб на бедния Горзвал. Толкова голямо пътуване, толкова хиляди изминати мили и толкова много мили имаше да измине още, докато започне да намира отговор на въпросите, изпълващи душата му.

Карабела, сгушена близо до Валънтайн, мълчеше. Отношението й към него непрекъснато се променяше и сега бе станало смесица от страхопочитание и любов, уважение и неуважение, защото го приемаше и почиташе като истински коронал и все пак помнеше неговата невинност, неговото невежество, неговата наивност — качества, от които още не се бе отърсил. И явно се боеше да не го загуби, когато той заемеше отново полагаемото му се място. Просто в ежедневния живот тя беше далеч по-способна от него, далеч по-опитна и това оцветяваше представата и за него, караше я да го вижда едновременно и страшен, и безобиден като дете. Той разбираше това и не го правеше на въпрос, защото макар че почти всеки ден си спомняше откъси от прежния си живот и възпитанието си като принц и от ден на ден все повече свикваше с положението си на властник, по-голямата част от някогашната му самоличност все още беше недостижима за него и все още до голяма степен той си оставаше Валънтайн безгрижният скитник, Валънтайн невинният, Валънтайн жонгльорът. Онази по-тъмна фигура, лорд Валънтайн, какъвто той е бил някога и един ден пак можеше да бъде, беше скрита дълбоко в душата му и рядко се раздвижваше, но не биваше в никой случай да се пренебрегва. Смяташе, че Карабела се примирява с това трудно положение.

Най-после тя проговори:

— За какво мислиш, Валънтайн?

— За Слийт. Това упорито човече ми липсва.

— Все ще изскочи отнякъде. Ще го намерим през четири острова оттук.

— Дано — Валънтайн обгърна раменете й. — Мисля и за всичко, което се случи, и за всичко, което ще се случи. Аз се движа като през един свят на сънища, Карабела.

— Кой може да каже кое всъщност е сън и кое не е? Ние се движим така, както Божественият ни напъти, и не задаваме въпроси, защото няма отговори. Разбираш ли какво искам да кажа? Има и въпроси, има и отговори, разбира се. Мога да ти кажа кой ден е днес, какво сме вечеряли и как се нарича този остров, ако ме запиташ, ала няма въпроси, няма отговори.

— И аз мисля така — рече Валънтайн.

6

Залзан Кавол бе наел един от най-внушителните риболовни кораби на острова, чудесен тюркоазен тримаран на име „Гордостта на Мардиджайл“. Той беше великолепен петдесетфутов плавателен съд, извисяващ се величествено на трите си стройни корпуса, а платната му, ослепително бели на утринното слънце, имаха яркочервена обшивка, която придаваше на кораба празничен, тържествен вид. Капитанът бе минал средната възраст, един от най-преуспяващите рибари на острова, на име Гриджитор, висок и як, с коса чак до пояса и кожа с толкова здрав тен, че изглеждаше като намазана с масло; той беше един от спасителите на Делиамбър и Залзан Кавол, когато първите тревожни сигнали за потъващ кораб бяха стигнали до острова. Имаше петчленен екипаж, негови синове и дъщери, все снажни и красиви като баща си.

Маршрутът им вървеше първо към Бурбонт, до който се плаваше по-малко от половин час, а после през един открит проток с плитка зеленикава вода, свързващ двата най-външни острова с останалите. Морското дъно тук беше от чист бял пясък и слънчевата светлина проникваше лесно до него, образувайки шаренило от искрящи отблясъци, които разкриваха морските обитатели — режещите жаби, трепкащите крабове, дългокраките омари, яркоцветното множество от риби и зловещите спотайващи се пясъчни змиорки. Веднъж дори един малък морски дракон пробяга край тях в опасна за живота му близост до сушата и това явно го смути; една от дъщерите на Гриджитор предложи да го подгонят, ала капитанът отхвърли тази идея, заявявайки, че задължението им е да превозят пътниците си бързо до Родамаунт Граун.

Плаваха цяла сутрин, отминавайки още три острова — Ричелюр, Гриалон, Вонер, както ги назова капитанът, — и на пладне спуснаха котва, за да обядват. Две от децата на Гриджитор слязоха от кораба на лов; движейки се голи в бляскавата вода като прекрасни животни, те бързо пронизваха с копие раковидни и риби, като рядко не улучваха целта. Гриджитор лично сготви яденето — сурова бяла риба на кубчета, мариновани в пикантен сос и полети с развеселяващо парливо зелено вино. Делиамбър се оттегли, след като хапна съвсем малко, разположи се на ръба на един от външните корпуси и загледа напрегнато на север. Подир малко Валънтайн забеляза това и щеше да отиде при него, но Карабела го хвана за китката.

— Той е в транс — каза тя. — Остави го сам.

Забавиха потеглянето след обяда с няколко минути, докато малкият врун слезе от мястото си и се присъедини отново към тях. Магьосникът изглеждаше доволен.

— Пренесох съзнанието си надалеч — обяви той — и ви нося добра новина. Слийт е жив!

— Наистина добра новина! — възкликна Валънтайн. — Къде е той?

— На един остров от този архипелаг — каза Делиамбър, жестикулирайки неопределено със сноп пипала. — Там е с някои от хората на Горзвал, които са се спасили с лодка от катастрофата.

Гриджитор се обади:

— Кажи ми кой е островът и ще тръгнем към него.

— Имаше кръгла форма, с пролука от едната страна и водно пространство в средата. Хората са тъмнокожи и носят косата си на дълги къдрици, със скъпоценни камъни на ушите.

— Кангризорн — произнесе моментално една от дъщерите на Гриджитор.

Баща й кимна.

— Кангризорн е — потвърди той. — Вдигайте котвата!

Кангризорн се намираше на един час от наветрената страна, малко встрани от маршрута, набелязан от Гриджитор. Той спадаше към половин дузина малки песъчливи атоли, обикновени пръстени — от издигнати рифове, опасващи малки лагуни, и сигурно беше необичайно хора от Мардиджайл да го посещават, защото дълго преди тримаранът да влезе в пристанището, кангризорнски деца се стекоха с лодки да видят чужденците. Те бяха толкова тъмнокожи, колкото мардиджайлците бяха златисти, и красиви като тях, с някак тържествена хубост, с лъскави бели зъби и такава черна коса, че изглеждаше почти синя. С много смях и ръкомахане насочиха тримарана през входа на лагуната и там, клекнал до брега, наистина стоеше Слийт, изгорял от слънцето и одърпан, но, най-важното, жив и здрав. Той жонглираше с пет-шест топки от обезцветен бял корал пред публика, състояща се от няколко десетки островитяни и петима души от екипажа на Горзвал — четирима човеци и един хджорт.

Горзвал, изглежда, се опасяваше от срещата си със своите някогашни подчинени. През сутрешното пътуване бе започнал да възвръща самообладанието си, ала сега, когато тримаранът влезе в лагуната, стана нервен и затворен. Карабела слезе първа, джапайки през плитката вода, за да прегърне Слийт; Валънтайн вървеше зад нея. Горзвал се спотайваше най-отзад със сведени очи.

— Как ни намерихте? — попита Слийт.

Валънтайн посочи Делиамбър.

— С магия. Че как другояче? Ти добре ли си?

— Мислех, че ще умра от морска болест, докато стигна дотук, но имах един-два дена за възстановяване. — Потръпвайки, Слийт запита: — А вие? Видях, че вълните ви всмукват, и помислих, че всичко е свършено.

— Така изглеждаше — рече Валънтайн. — Необикновена история, която ще ти разправя друг път. Сега всички сме пак заедно, нали, Слийт? Всички с изключение на Гибор Хаерн — добави той печално, — който загинал при корабокрушението. Но взехме Горзвал за наш другар. Ела тук, Горзвал! Не си ли доволен, че виждаш отново хората си?

Горзвал измънка нещо неясно и се загледа някъде между Валънтайн и другите, стараейки се да не среща погледа на никого. Валънтайн разбра положението и се обърна към хората от екипажа с намерение да ги помоли да не се сърдят на бившия капитан заради нещастието, което смъртен не би могъл да предотврати. Но остана като гръмнат, като видя, че петимата лазят в нозете му.

Слийт каза смутен.

— Мислех ви за умрял, милорд. Не можех да се сдържа да не им кажа истината.

— Виждам — рече Валънтайн, — че въпреки желанието ми вестта се разнася бързо, колкото и тържествено да заклевам всички ви да мълчите. Е, това е простимо, Слийт. — А на другите каза: — Станете. Станете. Никой от нас няма полза от това лазене по пясъка.

Изправиха се. Не можеха да скрият презрението си към Горзвал, но то се заглушаваше от удивлението, че се намират пред коронала. Валънтайн скоро узна, че от петимата само двама — хджортът и един от човеците — са решили да останат в Кангризорн с надежда евентуално да намерят някакъв начин да се върнат в Пилиплок и да се захванат отново със занаята си. Другите трима помолиха да го придружат в поклонничеството му.

Новите членове на бързо увеличаващата се група бяха две жени — Панделон и Кордеин, дърводелка и кърпачка на платна — и един мъж, Тесме, от тия, дето въртяха рудана. Валънтайн ги поздрави с „добре дошли“ и прие клетвите им за вярност — церемония, от която се почувства някак неловко. Обаче постепенно свикваше с тези ритуали на високия сан.

Гриджитор и децата му не обръщаха внимание на колениченията и целуването на ръка между пътниците. И добре, че беше така: докато не поговореше с Господарката, Валънтайн не желаеше да разпространява из света новината, че е осъзнал истинската си самоличност. Той все още не знаеше каква стратегия да прилага и не беше уверен в силите си. Освен това, ако разкриеше съществуването си, можеше да привлече вниманието на сегашния коронал, който навярно нямаше да стои със скръстени ръце, ако узнаеше, че към замъка Връхни пътува претендент.

Тримаранът тръгна отново на път. Той се придвижваше от един до друг златен остров, като се придържаше към крайбрежните пътища и само от време на време се осмеляваше да навлезе в по-дълбоки, по-сини води. Минаха край Лорманар и Климидол, Секундейл, Блейхарски бряг, Гархувен и Уисуиска крепост; край Куайл и Фруил; край Донбрейк, Нисемхолд и Тиакуил; край Роазен и Пиплинат; и край голямата, извита като полумесец пясъчна коса, известна като Дамозал. Спряха на остров Сънгив за прясна вода, на Музорн за плодове и листни зеленчуци, на Кадибайр за бурета с прясното розово вино на този остров. И след многодневно пътуване през тези малки слънчеви места влязоха в просторното пристанище на Родамаунт Граун.

Това беше голям тучен остров с планински произход, заобиколен от черни вулканични пясъчни ивици и с великолепен естествен вълнолом на южния си бряг. Родамаунт Граун беше господстващият в Архипелага, най-големият в цялата островна верига, с население, както твърдеше Гриджитор, от пет и половина милиона души. Градове-близнаци се разпростираха като криле от двете страни на залива, ала склоновете на мержелеещия се централен връх на острова също бяха добре заселени, с жилища от ратанова палма и скупиково дърво, издигащи се на правилни редици почти на половината път до върха. Около последната редица къщи склоновете бяха покрити с гъста джунгла, а от най-високата точка се издигаше тънка струйка бял дим, защото Родамаунт Граун беше действащ вулкан. Последното изригване, каза Гриджитор, станало преди по-малко от петдесет години. Но това трудно можеше да се повярва, когато се погледнеха безупречните къщи и плътната горска растителност над тях.

Оттук „Гордостта на Мардиджайл“ щеше да поеме обратно за дома си, ала Гриджитор уреди пътниците да се прехвърлят на още по-внушителен тримаран — „Родамаунтска кралица“, който щеше да ги превози до Острова на съня. Негов капитан беше някоя си Намуринта, жена с царствена стойка и маниери, с дълга права коса, бяла като косата на Слийт, младолика, без бръчки. Държането й беше деликатно и своеобразно: изучаваше внимателно пътниците си, сякаш се мъчеше да разбере какъв магнит бе привлякъл такава разнородна група да извърши извънсезонно поклонение, но каза само:

— Ако не ви приемат на Острова, ще ви върна в Родамаунт Граун, ала в такъв случай ще има допълнителна такса за обслужването ви.

— Често ли отказват да приемат поклонници на Острова? — запита Валънтайн.

— Не отказват, ако поклонниците дойдат в подходящо време. Но, предполагам, знаете, поклонническите кораби не се движат през есента. Може да нямат възможност да ви приемат.

— Ние стигнахме дотук без особени затруднения — заяви Валънтайн самодоволно. Чу, че Карабела се изкикоти, а Слийт издаде неестествени кашлящи звуци. — Уверен съм — продължи той, — че няма да се натъкнем на по-големи пречки от тия, които вече срещнахме.

— Възхищавам се на решителността ви — каза Намуринта и даде знак на екипажа си да се приготви за отплаване.

В източната си половина архипелагът се изкривяваше малко на север и островите тук, общо взето, се различаваха от Мардиджайл и неговите съседи, тъй като представляваха главно върхове на потънала планинска верига, а не плоски платформи с корална основа. Изучавайки картите на Намуринта, Валънтайн заключи, че тази част от архипелага някога е имала дълъг опашковиден полуостров, издаващ се от югозападния ъгъл на Острова на съня, но той е бил погълнат от някакво надигане на Вътрешното море в древни времена. Само най-високите върхове бяха останали над водата; а между най-източния остров от архипелага и брега на Острова сега се простираха няколкостотин мили открито море — труден маршрут за един тримаран, дори добре екипиран като тримарана на Намуринта.

Но пътуването минаваше без особени събития. Спряха в четири пристанища — Хелирач, Семпифиор, Димид и Гуаделум — за вода и провизии, минаха спокойно край Родамаунт Аунс, последния остров от архипелага, и влязоха в пролива Унгехойър, който делеше архипелага от Острова на съня. Това беше широк, но плитък морски път, изобилстващ с морска фауна, и тук островитяните ловяха много риба, с изключение на най-източните сто мили, които съставляваха част от свещения периметър на Острова. В тези води имаше безвредни чудовища — големи балонести същества, известни като волеванти, които се „закотвяха“ за дълбоки скали и се препитаваха, като прецеждаха планктон през хрилете си; тези същества изхвърляха непрекъсната струя от хранително вещество, което поддържаше огромното население от животински форми около тях. През следващите няколко дена Валънтайн видя десетки волеванти: набъбнали сферични торби с тъмнокарминов цвят, широки от петдесет до осемдесет фута в горната си част, които се виждаха ясно само на няколко стъпки под спокойната повърхност. По кожата си имаха тъмни полукръгли белези — Валънтайн си представи, че това са очи, носове и устни, и сякаш забеляза лица, които надничаха важно от водата, и му се стори, че волевантите са крайно меланхолични същества, тежки и мъдри философи, размишляващи вечно върху приливите и отливите.

— Те ме натъжават — каза той на Карабела. — Вечно вързани тук, прикрепени с опашките си за скрити подводни камъни, и се полюляват бавно, тласкани от теченията. Колко са дълбокомислени!

— Дълбокомислени ли! Примитивни мехове за газ с не повече ум от една гъба!

— Но я ги разгледай внимателно, Карабела. Те искат да летят, да се реят — гледат към небето, към целия въздушен свят и копнеят да се срещнат с него, но единственото, което могат да сторят, е да висят под вълните, да се клатят и да се тъпчат с невидими организми. Точно пред лицата им се простира друг свят, а влизането им в него би било смъртоносно за тях. Не те ли трогва това?

— Глупаво е — рече Карабела.

През втория ден в пролива „Родамаунтска кралица“ срещна пет рибарски лодки, които бяха откъснали един волевант, бяха го изкарали на повърхността и го нарязали на късове; наобиколили огромната разстлана кожа на животното, те я режеха на по-малки парчета и ги трупаха на палубите си като кожи. Валънтайн се ужаси. Когато бъда пак коронал, помисли си той, ще забраня избиването на тези същества, но после се учуди на тази своя мисъл и се запита дали не възнамерява да въведе закони само въз основа на съчувствието си, без да проучи фактите. Попита Намуринта за какво се използва кожата на волевантите.

— Като лечебно средство — отговори тя. — За облекчение на престарелите, когато кръвта им тече бавно. Един от тях осигурява достатъчно количество от това лечебно средство за всички острови в течение на повече от една година: това, което виждате, е рядко събитие.

Когато бъда пак коронал, реши Валънтайн, няма да предприемам нищо, докато не узная цялата истина, ако такова нещо изобщо е възможно.

Все пак въображаемата сериозна дълбокомъдреност на волевантите го изпълваше със странни чувства и Валънтайн изпита облекчение, когато излязоха от тяхната зона и навлязоха в прохладните сини води, които заобикаляха Острова на съня.

7

Сега Островът се забелязваше ясно на изток и от час на час растеше все по-забележимо. Валънтайн го бе виждал само в сънищата и фантазиите си, а те се основаваха единствено на собственото му въображение и на това, което се бе запазило от спомените му за действителността, все още напластено в съзнанието му, и никак не бе подготвен за реалността на това място.

Островът беше огромен. В това не би имало нищо чудно на планета, сама по себе си гигантска и където толкова много неща бяха съразмерни с мащаба на планетата. Но Валънтайн се бе заблуждавал, мислейки, че един остров непременно трябва да бъде нещо с удобни и достъпни размери. Той бе очаквал нещо може би два или три пъти поголямо от Родамаунт Граун, ала това се бе оказало глупост: сега виждаше, че Островът на съня се разпростира по целия хоризонт и от такова разстояние се виждаше толкова голям, колкото бе изглеждал брегът на Зимроел ден-два след като напуснаха Пилиплок. Той представляваше остров, но такива бяха и Зимроел, и Алханроел, и Сувраел; и единствената причина Островът да не се нарича континент като тях беше, че те бяха колосални, а Островът — просто много голям.

Островът поразяваше. Подобно на носа в устието на реката след Пилиплок, той беше защитен от скали от чист бял варовик, който блестеше ослепително на следобедното слънце. Те образуваха стена, висока стотици фута и дълга може би стотици мили по западната страна на Острова. Най-отгоре на тази стена се разпростираше тъмнозелен горски венец и изглежда, че по-нависоко във вътрешността имаше втора варовикова стена, също увенчана с гора, а след това и трета, още по-далеч от морето, тъй че от тази страна Островът създаваше впечатление, че се състои от няколко ярки слоя един над друг, издигащи се към някаква неизвестна и може би недостъпна централна твърдина. Чувал бе за терасите на Острова, които, както беше подразбрал, бяха изкуствени строежи от много старо време, символични жалони на възхода към посвещението. Но самият остров изглеждаше съставен от тераси, и то естествени, които подсилваха неговата тайнственост. Нищо чудно, че това място бе станало обител на светците в Маджипур.

Сочейки, Намуринта каза:

— Онази вдлъбнатина в скалите е Талеис, там спират поклонническите кораби. Той е едно от двете пристанища на Острова; другото е Нуминор, откъм Алханроел. Но щом сте поклонници, сигурно всичко това ви е известно.

— Малко време имахме за проучване — отвърна Валънтайн. — Това поклонничество ни се случи неочаквано.

— Нима ще прекарате останалия си живот тук в служба на Господарката? — запита тя.

— Да, в служба на Господарката — заяви Валънтайн. — Но, мисля, не тук. Островът е само междинен пункт за някои от нас в едно по-голямо пътуване.

Това, изглежда, учуди Намуринта, но тя не зададе повече въпроси.

Тук духаше свеж югозападен вятър, който тласкаше „Родамаунтска кралица“ леко и бързо към Талеис. Скоро голямата варовикова стена закри напълно гледката и пролуката в нея вече не беше обикновена вдлъбнатина, а залив с внушителни размери, огромен жлеб в белотата. Тримаранът влезе с издути платна. Валънтайн, който стоеше на носа и вятърът развяваше косата му, бе поразен от величието на това място, защото вътре в остроъгълното V, което представляваше Талеис, скалите се спущаха почти отвесно към водата от миля и повече височина, а в подножието им се простираше равна ивица земя, опасана от широк бял пясъчен бряг. От една страна имаше кейове, пристани и докове, всичко това нищожно в сравнение с големината на този гигантски амфитеатър. Човек трудно можеше да си представи как би се добрал от това пристанище в подножието на скалите до вътрешността на острова: мястото беше естествена крепост.

И беше безшумно. В пристанището нямаше никакви плавателни съдове и цареше злокобна кънтяща тишина, сред която воят на вятъра или случайният крясък на някоя чайка придобиваше преувеличено значение.

— Има ли някой тук? — запита Слийт. — Кой ще ни посрещне?

Карабела затвори очи.

— Сега ще трябва или да свърнем към Нуминор… или, което е още по-лошо, да се върнем на архипелага…

— Не — каза Делиамбър. — Ще ни посрещнат. Не се бойте.

Тримаранът се плъзна към брега и спря на един свободен пристан. Величието на околната обстановка беше изумително тук, дълбоко във вдлъбнатината на залива, където скалите се издигаха толкова високо, че изглеждаше като че ли всеки миг ще се сгромолясат. Един от членовете на екипажа завърза кораба за пристана и те слязоха.

Самоувереността на Делиамбър се оказа неуместна. Тук нямаше никого. Всичко си оставаше безмълвно, тишината беше толкова дълбока, че Валънтайн искаше да запуши ушите си с ръце, за да се изолира от нея. Зачакаха. Разменяха си неуверени погледи.

— Хайде да разузнаем — каза той най-после. — Лизамон, Кхун, Залзан Кавол, проучете постройките отляво. Слийт, Делиамбър, Виноркис, Шанамир — натам. Вие, Панделон, Тесме, Роворн — до оная извивка на брега и надзърнете отвъд. Горзвал, Ерфон…

Валънтайн, Карабела и кърпачката на платна Кордеин тръгнаха право напред, към подножието на титаничните варовикови скали. Там започваше някаква пътека, която завиваше нагоре под невъзможен, почти отвесен наклон към по-горните части на канарата, където чезнеше между два бели остри върха. Изкачването по тази пътека изискваше да си ловък като горски брат и смел като скачач, реши Валънтайн. Но не личеше никакво друго място, откъдето да се излезе от плажа. Валънтайн надникна в дървената колибка в началото на пътеката и не намери там нищо освен няколко флотерни шейни, които вероятно се използваха за изкачване по пътеката. Измъкна една, сложи я на трамплина на равнището на земята и се качи на нея; но не виждаше начин да я подкара.

Разочарован, той се върна на пристана. Повечето от другите също се бяха върнали.

— Мястото е изоставено — каза Слийт.

Валънтайн погледна към Намуринта.

— Колко време ви е нужно, за да ни закарате до страната, обърната към Алханроел?

— До Нуминор ли? Седмици. Но не бих отишла там.

— Ние имаме пари — заяви Залзан Кавол.

Тя изглеждаше безразлична към това.

— Моят занаят е риболовът. Наближава сезонът за лов на бодлива риба. Ако ви закарам в Нуминор, ще го изпусна, а също и половината сезон за гисуни. Не ще можете да ме обезщетите за това.

Скандарът извади монета от пет рояла, сякаш само с блясъка й беше в състояние да промени решението на жената капитан. Но тя я отблъсна.

— За половината от парите, които ми платихте, за да ви превозя от Родамаунт Граун дотук, ще ви върна в Родамаунт Граун, ала това е наймногото, което мога да направя за вас. След няколко месеца поклонническите кораби ще възобновят курсовете си и това пристанище ще се оживи; тогава, ако желаете, ще ви докарам отново тук за същата половин такса. Каквото и да решите, аз съм на ваше разположение. Но ще отплавам оттук, преди да се мръкне, и то не към Нуминор.

Валънтайн обмисли положението. То беше по-неприятно, отколкото поглъщането им от морския дракон; защото той се бе избавил много бързо от тази неприятност, а неочакваната пречка сега заплашваше да го забави до дълбока зима и дори повече, и то докато Доминин Барджазид управляваше в замъка Връхни, издаваха се нови закони, историята се променяше, узурпаторът заздравяваше положението си. Но какво да прави в такъв случай? Той погледна Делиамбър, ала магьосникът, макар и на вид спокоен и невъзмутим, не направи никакви предложения. Не можеха да изкачат тази стена. Не можеха и да я прелетят. Невъзможно беше да се прехвърлят с мощни скокове до недостижимите, безкрайно примамливи гори, които покриваха като с мантия плещите й. Тогава да се върнат в Родамаунт Граун?

— Бихте ли почакали с нас тук един ден? — запита Валънтайн. — Срещу допълнително възнаграждение, разбира се. На сутринта може да намерим някого, който…

— Аз съм далеч от Родамаунт Граун — отвърна Намуринта. — Копнея да видя отново неговите брегове. Колкото и да чакате тук, няма да спечелите нищо, а още по-малко аз. Сезонът е неподходящ; хората на Господарката не очакват никой да пристигне в Талеис и няма да дойдат тук.

Шанамир подръпна Валънтайн леко за ръкава.

— Вие сте коронал на Маджипур — прошепна младежът. — Заповядайте й да чака! Разкрийте кой сте и я накарайте да се подчини!

Усмихвайки се, Валънтайн отвърна кротко:

— Мисля, че този номер няма да мине. Аз съм оставил короната си другаде.

— Тогава накарайте Делиамбър да я превие с магия!

Това беше добра възможност. Но тя не се харесваше на Валънтайн: Намуринта ги бе приела на доверие, по право беше свободна да си замине и навярно говореше истината, когато казваше, че с безсмислено да чакат тук още един, два или три лена. Противно му беше да я принуждава да се подчини чрез способностите на Делиамбър.

— Лорд Валънтайн! — подвикна женски глас отдалеч. — Тук! Елате!

Валънтайн погледна към другия край на пристанището. Говореше Панделон, дърводелката на Горзвал, която бе отишла с Тесме и Роворн да провери какво има зад завоя. Тя махаше подканящо с ръце. Валънтайн се завтече към нея: след миг и другите хукнаха подир него.

Когато стигна до дърводелката, тя го поведе през плитката вода около някаква скалиста издатина, която закриваше един много по-малък залив. Там Валънтайн видя едноетажна постройка от розов пясъчник, украсена с емблемата на Господарката — триъгълник в триъгълник, — може би някакво светилище. Пред нея имаше градина с разцъфнали храсти, подредени на симетрични фигури в червени, сини, оранжеви и жълти цветове. Двама градинари, мъж и жена, се грижеха за нея. Те вдигнаха равнодушно глави, когато Валънтайн се приближи. Той им направи несръчно знака на Господарката; те отвърнаха по-умело.

— Ние сме поклонници — заговори Валънтайн — и искаме някой да ни покаже пътя за терасите.

— Идвате извън сезона — отвърна жената. Лицето й беше широко и бледо, изпъстрено с бледи лунички. В гласа й нямаше нищо дружелюбно.

— Поради силното ни желание да постъпим на служба при Господарката.

Жената повдигна рамене и продължи да плеви. Мъжът, мускулест, нисък човек с оредяваща прошарена коса, каза:

— По това време на годината би трябвало да отидете в Нуминор.

— Ние идваме от Зимроел.

Това предизвика слаб проблясък на внимание.

— Когато духат драконовите ветрове? Трябва да сте пътували трудно.

— Имаше някои неприятни момента — отвърна Валънтайн, — но те са вече минало-заминало. Сега изпитваме само радост, че най-после се добрахме до този Остров.

— Господарката ще ви разтуши — каза мъжът безразлично и заработи с градинарски ножици.

След кратко мълчание, което бързо стана притеснително, Валънтайн запита:

— А пътят за терасите?

Луничавата жена отвърна:

— Не ще можете да го използвате.

— Но няма ли да ни помогнете?

Отново мълчание.

— Ще ви отнемем само една минута — каза Валънтайн, — а после няма да ви безпокоим повече. Покажете ни пътя.

— Тук си имаме задължения — каза оплешивяващият мъж.

Валънтайн облиза устни. Така не стигаха доникъде, а и доколкото знаеше, Намуринта бе напуснала другия залив преди пет минути и поела обратно за Родамаунт Граун, оставяйки ги тук. Погледна Делиамбър. Явно се налагаше да се въздейства с някаква магия. Делиамбър обаче не обърна внимание на намека му. Валънтайн пристъпи към него и прошепна:

— Докосни ги с пипалата си и ги накарай да ни съдействат.

— Мисля, че няма голяма полза от магиите ми на този свещен Остров — отвърна Делиамбър. — Опитай твоите магии.

— Аз нямам магии!

— Опитай — повтори врунът.

Валънтайн се обърна към градинарите. Аз съм коронал на Маджипур, рече си той и син на Господарката, която тези двамата боготворят и й служат. Невъзможно му беше да каже нещо подобно на градинарите, ала все пак би могъл да го предаде, и то само с душевна сила. Той се изправи с цял ръст, пренесе се в центъра на съществото си, както би направил, ако се готвеше да жонглира пред най-придирчива публика, и се усмихна толкова топло, че с усмивката си би разтворил пъпките по клонките на цъфтящите храсти; само след миг градинарите вдигнаха глави от работата си, видяха усмивката му и проявиха очевиден отклик, реакция на учудване, смущение и… подчинение. Валънтайн ги обливаше с гореща обич.

— Ние изминахме хиляди мили — заговори той кротко, — за да се отдадем на волята на Господарката, и ви молим в името на Божествения, комуто всички служим, да ни помогнете да намерим пътя; защото сме в голяма нужда и уморени от лутане.

Те замигаха, сякаш слънцето се бе показало иззад сив облак.

— Ние си имаме работа — каза жената, заеквайки.

— Нямаме право да се качваме, докато не се погрижим за градината — обади се мъжът, почти мънкайки.

— Градината си цъфти — рече Валънтайн — и ще си цъфти без ваша помощ още няколко часа днес. Помогнете ни, преди да се е мръкнало. Молим само да ни напътите и ви уверявам, че Господарката ще ви възнагради за това.

Градинарите изглеждаха объркани. Те се спогледаха, после обърнаха очи към небето, сякаш да проверят колко е късно. Изправиха се навъсени, отърсиха песъчливата пръст от коленете си, тръгнаха като сомнамбули към брега, нагазиха в слабия прибой, заобиколиха носа, излязоха в по-големия залив и се заслушаха към подножието на скалата, където отвесната пътека започваше своя възход към небесата.

Намуринта още беше там, но почти готова за отпътуване. Валънтайн се приближи до нея.

— Благодарим ви от все сърце за вашата помощ — каза той.

— Оставате ли?

— Намерихме път за терасите.

Тя се усмихна с непресторено задоволство.

— Не исках да ви изоставям, ала Родамаунт Граун ме зовеше. Желая ви всичко хубаво, докато извършвате поклонението си.

— А аз ви пожелавам благополучно пътуване до дома.

Той се обърна да си тръгне.

— Още нещо — каза капитанката.

— Какво?

— Когато жената ви извика отдолу, тя ви нарече лорд Валънтайн. Какво значеше това?

— Шега — отвърна Валънтайн. — Просто шега.

— Лорд Валънтайн се нарича новият коронал, така поне ми казаха, тоя, дето управлява от година-две.

— Да — потвърди Валънтайн. — Но той е тъмнокос. Това беше само шега, игра с имена, защото аз също съм Валънтайн. На добър път, Намуринта.

— Плодотворно поклонение, Валънтайн.

Той тръгна към скалата. Градинарите бяха извадили от колибата няколко от флотерните шейни и ги бяха наредили една зад друга за подкарване по трамплина. Мълчаливо махнаха на пътниците да се настаняват. Валънтайн се качи на първата шейна с Карабела, Делиамбър, Шанамир и Кхун. Градинарката влезе в колибата, където, изглежда, се намираха уредите за управление на шейните, защото след миг шейната отскочи от трамплина и започна шеметното, страшно изкачване по висока та бяла скала.

8

— Пристигнахте — обяви дяконът Талинот Езулд — на Терасата на изпитанието. Тук ще бъде преценена душевната ви хармония. Когато дойде време да продължите по-нататък, пътеката ще ви изведе до Терасата на встъплението, а после — до Терасата на огледалата, където ще застанете лице с лице срещу себе си. Ако това, което видите, бъде задоволително за вас и за водачите ви, ще се придвижите към Втората скала, където ви чака друга група тераси. И ще продължавате все така до Терасата на преклонението. Там, ако имате благоразположението на Господарката, ще бъдете поканени във Вътрешния храм. Но според мен това едва ли ще стане скоро. И смятам, че изобщо няма и да стане. Онези, които очакват да достигнат до Господарката, имат най-малък шанс да се доберат до нея.

При тези думи настроението на Валънтайн помрачня, защото не само очакваше да достигне до Господарката, но и това беше жизнено необходимо; ала разбра какво искаше да каже дяконът. На това свято място човек не предявяваше изисквания към начина на живот. Човек се самоотричаше; отказваше се от изисквания, потребности и желания; прекланяше се, ако искаше да намери покой. Тук не беше място за коронал. Същността на един коронал е, че той властва мъдро, ако притежава мъдрост, но във всички случаи непреклонно; същността на един поклонник беше да се подчинява. Той можеше лесно да се обърка в това противоречие. И все пак нямаше друг избор, освен да отиде при Господарката.

Поне бе достигнал външните предели на владението на Господарката. На върха на скалата ги посрещнаха дякони, които никак не се изненадаха, очевидно знаеха, че към тях летят извънсезонни поклонници. И сега с благочестив и малко смешен вид в меките светли одежди на поклонници те се събраха в една ниска продълговата постройка от гладък розов камък близо до билото на скалата. Плочи от същия розов камък образуваха огромна полукръгла площадка, която се простираше явно на голямо разстояние по края на гората, увенчаваща скалата: това беше Терасата на изпитанието. Отвъд нея имаше още гора; другите тераси бяха по-нататък; а по-навътре, незабележима от мястото, където стояха сега, се извисяваше втората варовикова скала върху платото, образувано от външната. Валънтайн знаеше, че една трета скала се издига над втората някъде на стотици мили навътре, че това е най-святото място, където се намира Вътрешният храм, и че там живее Господарката. За всичко туй бе пътувал чак дотук, но му се струваше, че никога не ще успее да измине тези последни няколкостотин мили.

Нощта настъпваше бързо. Той погледна назад през кръглия прозорец зад себе си и видя притъмняващото небе и широката тъмна гръд на морето, осветена само от руменеещото зарево на изчезващото слънце, което бягаше към Пилиплок. Там имаше някакво петънце, драскотина върху гладката водна повърхност; Валънтайн мислеше и се надяваше това да е тримаранът „Родамаунтска кралица“, плаващ към дома; там бяха и волевантите, потънали в безкрайния си сън, и морските дракони, запътили се към по-голямо море, а още по-нататък беше Зимроел с многолюдните си градове, горските си резервати и парковете си, празненствата си, милиардите си жители. Имаше много за гледане назад; ала сега трябваше да гледа само напред. Взря се внимателно в Талинот Езулд, първия им водач на това място, който можеше да бъде и от единия, и от другия пол, висок, слаб човек с млечнобяла кожа и избръснат череп. Валънтайн предположи, че е мъж — това се доказваше, макар и не напълно, от ръста му и донякъде от ширината на плещите му, — но нежността на лицевите кости на Талинот Езулд, особено деликатната извивка на леките издутини над необикновените сини очи показваше обратното.

Талинот Езулд обясняваше разни неща: всекидневната програма на молитви, работа и съзерцание, метода на гадаене на сънищата, подредбата на жилищните помещения, ограниченията в храненето, които забраняваха всякакви вина, някои подправки и още много други неща. Валънтайн се мъчеше да запомни всичко, но имаше толкова много правила, изисквания, задължения и обичаи, че се объркаха в главата му и след известно време той престана да се старае, надявайки се, че с ежедневна практика ще усвои тези правила.

Когато се мръкна, Талинот Езулд ги изведе от залата за инструктиране, мина с тях покрай искрящия каменен басейн, подхранван от извор — в него се бяха изкъпали, преди да им дадат одеждите, и там щяха да се къпят по два пъти всеки ден, докато напуснеха тази тераса, и ги въведе в трапезарията, по-надалеч от ръба на скалата. Тук им поднесоха просто ядене, супа и риба, безвкусни и противни, макар че пътниците бяха страшно изгладнели. Прислужваха им послушници като самите тях, в светлозелени одежди. Голямото помещение беше запълнено само отчасти — часът за вечеря бе почти минал, изтъкна Талинот Езулд. Валънтайн огледа другите поклонници. Имаше всякакви, може би половината бяха човеци, но имаше и много вруни и гхайроги, туктам скандари, няколко лиимани, няколко хджорти, макар и не твърде многочислени, и далеч в дъното малка усамотена група су-сухериси. Изглежда, че в мрежата на Господарката се бяха уловили всички раси на Маджипур. Всички с изключение само на една.

— А метаморфи потърсват ли някога Господарката? — запита Валънтайн.

Талинот Езулд се усмихна ангелски.

— Ако при нас дойде пиуривар, ще го приемем. Но те не участват в нашите обреди. Живеят си сами, сякаш са единствените в цял Маджипур.

— Някои може да са идвали тук преобразени — подхвърли Слийт.

— Щяхме да разберем това — отвърна Талинот Езулд спокойно.

След вечеря ги заведоха в стаите им — самостоятелни килийки, не по-големи от килерче, в едно кошероподобно отделение. Кушетка, мивка, дрешник и нищо друго. Лизамон гледаше намръщено квартирата си.

— Няма вино — рече тя, — а предадох сабята си, и сега трябва да спя в тази кутийка? Май от мен няма да стане поклонничка, Валънтайн.

— Кротувай и се старай. Ние ще се придвижваме през Острова колкото можем по-бързо.

Той влезе в стаята си, която се намираше между стаята на жената воин и тази на Карабела. Осветителният глобус веднага замъждя и когато Валънтайн се разположи на кушетката си, усети, че мигновено потъва в сън, макар че беше още ранен час. Когато загуби свяст, в съзнанието му бавно заблестя меко някаква нова светлина и му се яви Господарката, несъмнената, неоспорима Господарка на Острова.

Валънтайн я бе виждал в сънищата си много пъти досега от Пидруид насам — благите очи, тъмната коса, цветето на ухото, маслиненият оттенък на кожата, но този път образът беше по-ясен, видението по-подробно и забеляза бръчиците в ъгълчетата на очите й и малките зелени украшения на ушите й, и тънката сребриста лента, опасваща челото й. В съня си протегна ръце към нея и рече: „Майко, аз съм тук. Повикай ме при себе си майко.“

Тя му се усмихна, но не отговори нищо.

Намираха се в някаква градина; навред над тях цъфтяха алабандини. Тя защипваше растенията с един малък златен уред и отрязваше пъпките, за да могат останалите да дават по-големи цветове. Той стоеше до нея и я чакаше да се обърне към него, ала работата със защипването продължаваше до безкрай и най-после тя рече, все тъй без да поглежда към него: „Човек трябва винаги да се отнася с внимание към работата си, ако иска да я върши както трябва.“

„Майко, аз съм Валънтайн, твоят син!“ „Виждаш ли, на всяко клонче има по пет пъпки? Ако си стоят така, всички ще се разпукат, ала аз махам две оттук, една оттук, една оттук и цветовете стават великолепни.“

И докато говореше, пъпките се разтваряха и алабандините изпълваха въздуха с толкова силен аромат, че го зашеметяваха, а големите жълти венчелистчета се разтегляха като подноси, разкривайки черните тичинки и пестици отвътре. Тя ги докосна леко и из въздуха се разнесе пурпурен цветен прашец. И рече: „Ти си тоя, който си и винаги ще бъдеш.“ Тогава сънят се смени, в него не остана нищо от Господарката, а само беседка от бодливи храсти, размахващи към него корави ръце, и птици молика с колосални размери, крачещи важно наоколо, имаше и други образи, неясни и непрекъснато менящи се, които не му говореха нищо определено.

Когато се събуди, трябваше да се яви веднага при своя съногадател, не Талинот Езулд, а друг дякон от ръководната прослойка, човек на име Стауминауп, също обръснат и също с неопределен пол, но по-вероятно жена. Валънтайн бе научил вчера, че тези дякони са от средната прослойка на посветените. Те се връщаха от Втората скала, за да бъдат в услуга на тукашните послушници.

Съногадателството на Острова не можеше да се сравнява с онова, което бе видял у Тизана във Фолкинкип. Нямаше упойки, не лягаха голи един до друг. Просто влезе при гадателката и описа съня си. Стауминауп слушаше равнодушно. Валънтайн подозираше, че гадателката е имала достъп до преживения от него сън и само иска да съпостави описанието на Валънтайн със собствените й възприятия, да види какви разлики и противоречия има помежду им. Затова Валънтайн изложи съня си точно така, както си го спомняше, изричайки като насън: „Майко, аз съм Валънтайн, твоят син!“ и следейки как ще реагира Стауминауп на това. Но все едно че гледаше варовиковата скала.

Когато свърши, гадателката запита:

— А каква окраска имаха алабандиновите цветове?

— Ами… жълта, с черно в средата!

— Красиво цвете. В Зимроел алабандините са червени, а в средата жълти. Повече ли ти харесват цветовете на вашите?

— Нямам предпочитание — отвърна Валънтайн.

Стауминауп се усмихна.

— Алханроелските алабандини са жълти, с черно в средата. Вече можеш да си вървиш.

Гаданията бяха почти едни и същи всеки ден: тайнствен коментар, или може би не чак толкова тайнствен, ала подлежащ на различни тълкувания, само че тълкувания изобщо не се правеха. Стауминауп беше като хранилище на сънищата му — поглъщаше ги, без да дава мнение. Валънтайн свикна с това.

Свикна и с ежедневната работа. Трудеше се в градината по два часа всяка сутрин, подкастряше по малко, плевеше по малко и разкопаваше почвата доста много, а следобед беше зидар — учеше се на изкуството да фугира плочите на терасата. Имаше дълги сеанси на съзерцание, при които не му даваха никакви указания, само го пращаха в стаята му да се блещи към стените. Рядко виждаше спътниците си; това ставаше само когато се къпеха заедно в искрящия басейн малко преди пладне и отново точно преди вечеря; и почти нямаха какво да си кажат. Лесно се влизаше в ритъма на това място и се отхвърляха всякакви неотменни нужди. Тропическият въздух, ароматите на милиони цветя, спокойният тон на всичко, което ставаше тук, облекчаваха и успокояваха като топла баня.

Но Алханроел се намираше на хиляди мили на изток, а Валънтайн не се придвижваше нито със сантиметър към целта си, докато стоеше на Терасата на изпитанията. Бе изминала вече една седмица. През съзерцателните сеанси Валънтайн си представяше как събира хората си и се измъква нощем, прехвърля се незаконно от тераса на тераса, изкачва се на Втората скала и на Третата, накрая се явява пред Господарката на прага на нейния храм; ала подозираше, че няма да стигнат далеч на място, където сънищата бяха отворени книги.

Това го терзаеше. Знаеше, че с терзания няма да по-стигне напредък, и затова се учеше да се примирява, да се отдава всецяло на работата си, да прочиства съзнанието си от всякакви потребности, подтици и привързаности и така да отваря пътя към съня, чрез който Господарката щеше да го покани да влезе вътре. Но и това не подейства. Скубеше бурени, обработваше топлата плодородна почва, носеше кофи с хоросан и вар до най-далечните краища на терасата, седеше с кръстосани крака през часовете за съзерцание със съвсем изпразнено съзнание и нощ след нощ, преди да си легне, се молеше да се яви Господарката и да му каже: „Време е да дойдеш при мен“, ала нищо не се случваше.

— Колко време ще продължава това? — запита той Делиамбър в басейна един ден. — Вече е петата седмица! Или може би шестата… обърках им сметката. Една година ли ще остана тук? Две? Пет?

— Точно тъй е станало с някои от другите поклонници между нас — отвърна врунът. — Аз разговарях с една от тях, хджортка, която карала патрулна служба при управлението на лорд Вориакс. От четири години вече е тук и изглежда напълно примирена да остане завинаги на найвъншната тераса.

— Не е и нужно да ходи другаде. Тук е твърде приятна странноприемница, Делиамбър. Но аз…

— … предстоят ти спешни срещи на изток — вметна Делиамбър. — Затова си обречен да останеш тук. В дилемата ти има един парадокс, Валънтайн. Мъчиш се да отречеш целта си; ала и самото ти отричане има цел. Разбираш ли? Твоята гадателка сигурно го разбира.

— Естествено, разбирам. Но какво да правя? Как да се преструвам, че ми е безразлично дали ще остана тук завинаги?

— Невъзможно е да се преструваш. Щом станеш наистина безразличен, ще напреднеш. Дотогава няма да може.

Валънтайн поклати глава.

— Все едно да ми кажеш, че за да се спася, не трябва никога да мисля за птиците гихорна. А колкото повече се старая да не мисля за тях, толкова повече ята гихорни ще прехвръкват през главата ми. Какво да правя, Делиамбър?

Ала Делиамбър нямаше други предложения. На следния ден Валънтайн научи, че Шанамир и Виноркис са получили повишение — достъп до Терасата на встъплението.

Минаха още два дни, преди Валънтайн да види отново Делиамбър. Магьосникът забеляза, че Валънтайн не изглежда добре; а Валънтайн отговори с несдържано раздразнение.

— Как очакваш да изглеждам? Знаеш ли колко плевели съм изскубал, колко зидария съм фугирал, докато в Алханроел един Барджазид седи в замъка Връхни и…

— Спокойно — каза Делиамбър кротко. — Ти не си на себе си.

— Спокойно ли? Спокойно? Докога мога да бъда спокоен?

— Може би търпението ти е поставено на изпитание. В такъв случай, милорд, вие не издържате на изпитанието.

Валънтайн се замисли върху казаното. След малко рече:

— Признавам логиката ти. Но може би е поставена на изпитание находчивостта ми. Делиамбър, вложи тази нощ в главата ми сън-покана.

— Знаеш ли, на този остров май няма особена полза от моите магии.

— Все пак. Опитай се. Съчини някакво послание от Господарката и го вложи в съзнанието ми, пък тогава ще видим.

Делиамбър повдигна рамене и докосна с пипалата си ръцете на Валънтайн в мига на предаването на мисли. Валънтайн усети слабото далечно трептене на контакта.

— Твоите магии още действат — каза той.

И през нощта му се яви сън, в който той се носеше из басейна като волевант прикрепен за камъните чрез някаква ципа, която бе израсла от краката му, и докато се мъчеше да се освободи, на нощното небе се появи усмихнатото лице на Господарката, която му прошепна: „Ела, Валънтайн, ела при мен, ела“, и ципата се стопи, и той се издигна нагоре и полетя, понесен от вятъра към Вътрешния храм.

Валънтайн предаде съня си на Стауминауп по време на съногадателския сеанс. Тя го слушаше така, като че той й разправяше за сън, в който скубе бурени в градината. За следващата нощ Валънтайн излъга, че е имал същия сън, и тя пак не каза нищо. След една нощ пак разказа този сън и я помоли да му го изтълкува.

Стауминауп отговори:

— Тълкуването на съня ти е, че никоя птица не лети с крилата на друга.

Бузите му поруменяха. Той се измъкна като крадец от стаята й.

Пет дена по-късно Талинот Езулд съобщи, че му е разрешено да се изкачи на Терасата на встъплението.

— Но защо? - попита той Делиамбър.

Врунът отговори:

— „Защо“ е безполезен въпрос, когато се отнася за духовен напредък. Очевидно нещо се е променило у теб.

— Но аз не сънувах законна покана!

— Може пък и да си сънувал — каза магьосникът.

Един от дяконите го поведе пеш по горските пътеки към следващата тераса. Пътят бе същински лабиринт, лъкатушеше заплетено, на няколко пъти се наложи да свърнат в наглед точно противоположна посока. Валънтайн съвсем се обърка, когато след няколко часа излязоха на едно разчистено пространство с огромна площ. На еднакво разстояние от розовите плочи на терасата там се издигаха пирамиди от тъмносин камък, високи по десет стъпки.

И тук животът беше, кажи-речи, същият — черна работа, съзерцание, ежедневно гадаене на сънищата, мизерни аскетични жилищни помещения, еднообразна храна. Но имаше също начало на религиозно обучение, по един час всеки следобед, през който нравствените принципи на Господарката се обясняваха с помощта на елиптични притчи и заобиколни диалози.

Най-напред Валънтайн слушаше всичко това неспокойно. То му се струваше неясно и отвлечено, а и трудно можеше да се съсредоточи върху такива мъгляви въпроси, когато го обладаваше едно непосредствено желание от политическо значение — да се добере до замъка Връхни и да уреди въпроса кой да управлява Маджипур. Но на третия ден му направи впечатление, че това, което дяконът говореше за ролята на Господарката, беше напълно политическо. Валънтайн разбра, че тя е умиротворителна сила, спойка от любов и вяра, която свързва центровете на властта в света. Както и да прилагаше магическите си способности да праща сънища — а не можеше да се вярва на общоразпространения мит, че всяка нощ тя поддържала връзка с душите на милиони хора, — ясно беше, че спокойният й дух утешаваше и облекчаваше планетата. Валънтайн знаеше, че апаратът на Краля на сънищата праща ясни и конкретни сънища, които бичуват виновните и напътстват неуверените, и че посланията на Краля можеха да бъдат страшни. Но както топлотата на океана смекчава климата на сушата, така и Господарката усмиряваше грубите сили, управляващи Маджипур, и сега Валънтайн разбираше, че възникналата около личността на Господарката теология, че била въплъщение на Свята майка, е само метафора за разделението на властта, което първите управници на Маджипур са въвели.

Затова слушаше с още по-жив интерес. За известно време остави на заден план желанието си да се придвижи до по-горни тераси, за да научи нещо повече тук.

Валънтайн беше съвсем сам на тази тераса. Това не бе му се случвало досега. Шанамир и Виноркис не се виждаха никъде — дали вече не са пратени на Терасата на огледалата? — а останалите, доколкото знаеше, все още не бяха стигнали тук. Най-много му липсваше искрящата жизненост на Карабела и язвителната мъдрост на Делиамбър, но и другите бяха станали част от душата му в дългото трудно пътуване през Зимроел и той се чувстваше неспокоен, когато ги нямаше около него. Дните му като жонгльор изглеждаха отдавна отминали и никога нямаше да се върнат. Сега от време на време в свободните си минути Валънтайн късаше плодове от дърветата и ги подхвърляше, изпълнявайки старите си обичайни номера, за да забавлява минаващите послушници и дякони. Особено един, широкоплещест чернобрад мъж на име Фарсал, имаше навика да следи внимателно винаги, когато Валънтайн жонглираше.

— Къде научи това изкуство? — попита Фарсал.

— В Пидруид — отговори Валънтайн. — Бях с жонгльорска трупа.

— Животът ти трябва да е бил хубав.

— Беше — каза Валънтайн, спомняйки си вълнението, когато стоеше пред тъмноликия лорд Валънтайн на пидруидската арена, как излизаше на огромната сцена на Постоянния цирк в Дюлорн, и всичко останало, незабравими картини от миналото му.

Фарсал запита:

— Могат ли да се научат тези умения, или те са вродена дарба?

— Всеки може да се научи, всеки с бързо око и готовност да се съсредоточи. Самият аз ги овладях само за една-две седмици миналата година в Пидруид.

— Не думай! Сигурно си жонглирал цял живот!

— До миналата година не бях жонглирал.

— Тогава какво те накара да се заловиш с този занаят?

Валънтайн се усмихна.

— Трябваше да се препитавам с нещо, а за празненствата на коронала в Пидруид бяха дошли пътуващи жонгльори, които се нуждаеха от чифт допълнителни ръце. Те ме научиха бързо, както и аз мога да науча теб.

— Мислиш ли, че ще успееш?

— Ето — каза Валънтайн и подхвърли на чернобрадия един от плодовете, с които жонглираше, твърд зелен бишауар. — Премятай го известно време от ръка на ръка, за да разкършиш пръстите си. Трябва да усвоиш няколко основни положения и известни навици на възприемане, които изискват практика, а после…

— С какво се занимаваше, преди да станеш жонгльор? — запита Фарсал, подхвърляйки плода.

— Скитах — каза Валънтайн. — Ето: дръж си ръцете по този начин…

Той обучава Фарсал половин час, опитвайки се да го тренира така, както Карабела и Слийт го бяха учили в пидруидската странноприемница. Това беше добре дошло като развлечение в този спокоен и еднообразен живот. Фарсал имаше пъргави ръце и зорки очи и усвояваше бързо, макар и не толкова бързо, колкото се бе учил Валънтайн. За няколко дни усъвършенства повечето от основните умения и можеше да жонглира криво-ляво, макар и не изящно. Беше общителен и приказлив човек, който непрекъснато поддържаше разговора, докато подхвърляше бишауарите от ръка на ръка. Каза, че бил родом от Ни-моя; дълги години се занимавал с търговия в Пилиплок; напоследък го хванала душевна криза, която го хвърлила в смут, а после го подтикнала да дойде на поклонение на Острова. Разказваше за женитбата си, за непрокопсаните си синове, как печелел и губел огромни състояния на игралните маси; искаше да узнае всичко и за Валънтайн, за семейството му, за амбициите му, за причините, поради които идва при Господарката. Валънтайн отговаряше на тези въпроси колкото можеше по-правдоподобно и отклоняваше най-неудобните със съчинени набързо дисертации върху жонгльорското изкуство.

В края на втората седмица — работа, учение, съзерцание, свободни минути, прекарвани в жонглиране с Фарсал, постоянна и неизменна програма — Валънтайн усети как отново го обзема безпокойство, копнеж да продължи по-нататък.

Нямаше представа колко са терасите — девет? деветдесет? — но ако прекарваше на всяка от тях по толкова много време, можеха да минат години, докато се добере до Господарката. Трябваше да намери някакъв начин да съкрати процеса на изкачване.

Явно нямаше полза да се преструва, че му се явяват сънища-покани. Помъчи се да залъже Силимейн, тукашната си гадателка, със съня си за басейна, но й направи не повече впечатление, отколкото на Стауминауп. Опитваше се през периодите на съзерцание и когато заспиваше вечер да се добере до съзнанието на Господарката и да я помоли да го покани. Но и от това не излезе нищо.

Запита съседите си в трапезарията откога се намират на Терасата на встъплението.

— От две години — каза един.

— От осем месеца — отвърна друг.

Изглежда, това не ги вълнуваше.

— А ти? — попита той Фарсал.

Фарсал отговори, че пристигнал само няколко дена преди Валънтайн. Но не изпитвал чак такова нетърпеливо желание да продължи нататък.

— Няма защо да се бърза, нали? Където и да сме, ние служим на Господарката, не е ли така? Тъй че няма значение на коя тераса си.

Валънтайн кимна. Не смееше да възразява.

Към края на третата седмица му се стори, че далеч в стаджовата нива му се мярна Виноркис, който работеше там. Но не беше сигурен — наистина ли мустаците на този хджорт имаха оранжев отблясък? — пък и разстоянието беше толкова голямо, че едва ли щеше да го чуе, ако му викнеше. На другия ден обаче, когато Валънтайн стоеше близо до басейна и жонглираше небрежно с Фарсал, забеляза Виноркис, безспорно Виноркис, който гледаше от другата страна на площада. Валънтайн се извини и закрачи натам. След като толкова седмици беше разделен тук от старите си другари, дори хджортът представляваше отрадна гледка.

— Значи ти си бил в стаджовите ниви — каза Валънтайн.

Виноркис кимна.

— През последните дни няколко пъти ви зърнах бегло, милорд. Но терасата е толкова огромна… че все не успявах да се приближа до вас. Кога пристигнахте?

— Около една седмица след теб. Има ли тук и други от нашите?

— Не, доколкото ми е известно — отговори хджортът. — Шанамир беше, ала продължи нататък. Виждам, че не сте загубили ни най-малко жонгльорската си сръчност, милорд. Кой е партньорът ви?

— Човек от Пилиплок. Действа много бързо с ръцете.

— И с езика ли?

Валънтайн се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Разправяли ли сте на този човек много за миналото си, милорд, или за бъдещето си?

— Не, разбира се. — Валънтайн се вторачи. — Но, Виноркис! Невъзможно е точно тук, на Острова на самата Господарка, да има шпиони на коронала!

— Защо пък да няма? Толкова ли е трудно да се проникне на това място?

— Но защо смяташ…

— Снощи, след като ви съзрях в нивите, дойдох тук да се осведомя за вас. Един от тия, с които разговарях, беше вашият нов приятел, милорд. Попитах го познава ли ви и той започна да разпитва мен. Дали съм ваш приятел, познавал ли съм ви в Пидруид, защо сме дошли на Острова и тъй нататък, и тъй нататък. Милорд, аз се безпокоя, когато непознати задават въпроси. Особено на това място, където ни учат да страним от другите.

— Може би си прекалено подозрителен, Виноркис.

— Може и така да е. Но все пак се пазете, милорд.

— Ще се пазя — отвърна Валънтайн. — Той няма да научи от мен нищо повече от това, което вече е узнал. А то е само няколко жонгльорски номера.

— Той може да знае вече твърде много за вас — каза хджортът мрачно. — Но нека и ние го следим така, както той следи вас.

Мисълта, че дори тук може да е под наблюдение, го разтревожи. Нима никъде нямаше убежище? Валънтайн искаше Слийт или Делиамбър да са до него. Един сегашен шпионин би могъл да се превърне в убиец по-късно, когато Валънтайн се приближеше до Господарката и станеше още по-опасен за узурпатора.

Но Валънтайн явно не се приближаваше ни най-малко до Господарката. Още една седмица мина по същия начин, както преди. После, точно когато започна да мисли, че ще прекара до края на живота си на Терасата на встъплението, и стигаше до такова състояние, че това му ставаше безразлично, го повикаха от нивите и му казаха да се приготви да премине на Терасата на огледалата.

9

Тази тераса беше място с поразителна красота, с великолепие, което напомняше на Валънтайн за Дюлорн. Тя беше сгушена до подножието на Втората скала, сурова отвесна стена от бял варовик, която изглеждаше като непристъпна преграда за по-нататъшното придвижване навътре, и когато слънцето се намираше на запад, повърхността на скалата представляваше такова чудо на отразена светлина, че обайваше окото и изтръгваше въздишки на удивление от душата.

Освен това там бяха и огледалата — големи грубо изсечени плочи от полиран чер камък, поставени с ръба върху земята навред из терасата така, че накъдето и да погледнеше човек, срещаше собственото си изображение, сияещо от ослепителна вътрешна светлина. Отначало Валънтайн се огледа критично, търсейки промените, настъпили у него в резултат от пътуването, някакво замъгляване на топлото сияние, което се излъчваше от него от Пидруид насам, или може би признаци на умора или напрежение. Но не видя нищо подобно, само познатия златокос усмихнат мъж, и помаха на себе си, смигна дружелюбно и си отдаде чест, а после, след около една седмица, престана изобщо да забелязва отражението си. Ако му бяха заповядали да не обръща внимание на огледалата, вероятно щеше да живее в гузно напрежение, неволно да им хвърля бегъл поглед и пак да го отдръпва; но никой тук не му казваше за каква цел служат огледалата или как да се отнася към тях и след време той просто ги забрави. Много по-късно разбра, че това беше ключът за придвижване напред из Острова: възход на душата отвътре, засилваща се способност да различава и отхвърля неуместното.

Тук беше съвсем сам. Нямаше го Шанамир, нямаше го Виноркис, нямаше го Фарсал. Валънтайн следеше внимателно за чернобрадия: ако той наистина беше някакъв шпионин, положително щеше да намери начин да ходи подир Валънтайн от тераса на тераса. Ала Фарсал не се появи.

Валънтайн престоя на Терасата на огледалата единайсет дни, след което, придружен от петима други послушници, продължи по-нататък с въздушна шейна към края на Втората скала и Терасата на посвещението.

Оттук се откриваше великолепен изглед назад, над първите три тераси, дълбоко надолу, към далечното море. Валънтайн едва различаваше Терасата на изпитанието — само тънка розова ивица на фона на тъмнозелената гора, — ала голямата Тераса на встъплението се разстилаше внушително в средата на по-долното плато, а Терасата на огледалата точно отдолу сияеше като милион ярки клади под дневната светлина.

Сега му ставаше безразлично колко бързо ще напредва. Времето губеше значението си. Той се бе слял изцяло с ритъма на мястото. Работеше на нивите; присъстваше на дълги уроци по духовно усъвършенстване; прекарваше голяма част от времето си в затъмнената сграда с каменен покрив — светилището на Господарката — и се молеше по начин, който всъщност не беше молитва, да бъде осенен от просветление. От време на време си спомняше, че бе възнамерявал да стигне бързо до центъра на Острова и до жената, която живееше там. Но сега нито едното, нито другото не му се виждаше толкова наложително. Валънтайн бе станал истински поклонник.

Оттатък Терасата на посвещението се намираше Терасата на цветята, отвъд нея — Терасата на предаността, а по-нататък — Терасата на подчинението. Всички те спадаха към Втората скала, както и Терасата на възлизането, която беше последният етап, преди да се премине на платото където живееше Господарката. Валънтайн разбра, че всяка от терасите обкръжава напълно целия остров, така че на всяка от тях по всяко време може да има по един милион поклонници и дори повече, и всеки поклонник вижда само малка частица от цялото, докато се придвижва към центъра. Какви ли усилия са вложени в построяването на всичко това! Колко ли живота са били отдадени всецяло в служба на Господарката! И всеки поклонник се движеше в среда на мълчание: тук не се завързваха дружби, не се споделяха тайни, не се прегръщаха влюбени. Фарсал представляваше загадъчно изключение от този обичай. Сякаш това място съществуваше извън времето и бе откъснато от обичайните ритуали на живота.

В този среден пояс на Острова се наблягаше по-малко на обучението, а повече на труда. Валънтайн знаеше, че когато стигне до Третата скала, ще се присъедини към ония, които фактически вършеха делото на Господарката из целия свят; защото чак сега разбра, че повечето послания до света идват не от самата Господарка, а по-скоро от милионите напреднали дякони от Третата скала, чиито умове и души ставаха носители на благоволението на Господарката. Но не всеки стигаше до Третата скала: подразбра, че мнозина от по-старите дякони бяха прекарали десетки години на Втората скала, вършейки административна работа, и нямаха нито надежда, нито желание да поемат по-тежките отговорности на вътрешния пояс.

През третата седмица от пребиваването си на Терасата на предаността Валънтайн бе удостоен — ни най-малко не се съмняваше в това — със сън-покана.

Виждаше се как прекосява оная обгорена пурпурна равнина, която бе помрачавала съня му в Пидруид. Слънцето беше ниско на хоризонта, небето — ярко и сурово, а пред него се простираха две широки планински вериги, издигащи се като исполински издути пестници. В осеяната с нащърбени каменни блокове долина между тях се виждаше последният ръждивочервен проблясък на слънчева светлина, особена мазна светлина, зловеща, по-скоро петно, отколкото сияние. От тази странно осветена долина духаше хладен сух вятър и с него идваха въздишащи, пеещи звуци, нежни печални мелодии, носени от бриза. Валънтайн вървеше с часове, но не напредваше с нито една крачка: планините ни най-малко не се приближаваха, пустинните пясъци се стелеха до безкрайност, докато крачеше, и това последно късче светлина не изчезваше. Силите му се изчерпваха. Заплашителни миражи играеха пред него. Виждаше Симонан Барджазид, Краля на сънищата и тримата му синове. Виждаше страшния грохнал понтифекс, който ревеше на подземния си трон. Виждаше чудовищни аморфиботи, пълзящи лениво по дюните, и зурлите на огромни дхумкари, които се подаваха като свредели от пясъците и душеха въздуха за плячка. Разни същества съскаха, зънкаха и шушнеха; насекоми се рояха на противни облачета; заваля лек дъжд от сух пясък, който се полепваше по очите и ноздрите му. Той беше уморен, готов всеки момент да се признае за победен и да спре, да легне на пясъка и да се остави подвижните дюни да го покрият, но нещо го притегляше напред; из долината сновеше насам-натам лъчезарна фигура, усмихната жена, Господарката, неговата майка, и докато можеше да я вижда там, нямаше да престане да върви напред. Той усещаше топлотата на нейното присъствие, притегателната сила на нейната обич. „Ела — шепнеше тя. — Ела при мен, Валънтайн!“ Ръцете й се протягаха към него през оная ужасна пустиня с чудовища. Раменете му увиснаха. Коленете му се подкосяваха. Той не можеше да продължи, макар и да знаеше, че е наложително. „Господарке — шепнеше Валънтайн, — нямам сили вече, трябва да си почина, трябва да поспя!“ В този миг сиянието между планините стана по-топло и по-ярко. „Валънтайн — извика тя, — Валънтайн, сине мой!“ Той едва държеше очите си отворени. Беше толкова изкусително да легне на топлия пясък. „Ти си мой син — долетя гласът на Господарката от тази невероятна далечина — и аз се нуждая от теб“, и докато изричаше тези думи, той намери нови сили и закрачи по-бързо, а после затича леко по твърдата, покрита с кора пустинна почва, духът му се приповдигаше, стъпката му ставаше по-широка. Сега разстоянията бързо се топяха и Валънтайн я виждаше ясно, тя го чакаше усмихната на тераса от виолетов камък, мъчеше се да го достигне с протегнати ръце, зовеше името му с глас, който звънтеше като камбаните на Ни-моя.

Събуди се и гласът й още звучеше в главата му.

Беше зора. Чудна енергия обливаше душата му. Стана и се спусна при големия аметистов басейн, който служеше за баня на Терасата на предаността, и се гмурна смело в студената изворна вода. След това закрачи бързо към стаята на Менезипта, тукашната си съногадателка, стегната, стройна личност с искрящи тъмни очи и опнато, слабо лице, и й изля съня си в дълъг поток от думи.

Менезипта седеше и мълчеше.

Студеното й държане охлади въодушевлението на Валънтайн. Спомни си как бе ходил при Стауминауп на Терасата на изпитанието с лъжливия сън-покана за волеванта и колко бързо Стауминауп бе отхвърлила този сън. Но тук нямаше лъжа. Нямаше го Делиамбър, за да омагьоса съзнанието му. Накрая Валънтайн каза:

— Може ли да помоля за преценка?

— В съня има познати отсенки — отговори Менезипта спокойно.

— Само това ли можеш да кажеш за него?

Изглежда, се забавляваше.

— Какво повече искаш да кажа?

Валънтайн стисна отчаяно пестници.

— Ако някой дойде при мен да му изтълкувам такъв сън, ще го нарека сън-покана.

— Много добре.

— Съгласна ли си? Ти би ли го нарекла сън-покана?

— Ако това ти се хареса.

— Не става дума за харесване — каза Валънтайн раздразнен. — Или сънят е сън-покана, или не е. Ти какво мислиш?

Усмихвайки се лукаво, съногадателката отвърна:

— И аз наричам съня ти сън-покана.

— А какво да правя сега?

— Сега ли? Сега имаш да изпълняваш сутрешните си задължения.

— Както разбирам — произнесе Валънтайн нервно, — нужен е сън-покана, за да се добереш до Господарката, така ли?

— Така е.

— Не трябва ли сега да се придвижа до Вътрешния храм?

Менезипта поклати глава.

— Никой не отива от Втората скала във Вътрешния храм. Едва когато стигнеш до Терасата на преклонението, един сън-покана сам по себе си е достатъчен, за да бъдеш повикан вътре. Твоят сън е интересен и важен, ала не променя нищо. Върви да изпълняваш задълженията си, Валънтайн.

Гняв кипеше в него, когато напусна стаята й. Знаеше, че се държи глупаво, че един обикновен сън не може да бъде достатъчен, за да го прекара през последните препятствия, които го деляха от Господарката, а бе очаквал толкова много от него — надяваше се, че Менезипта ще плесне с ръце, ще извика от радост и веднага ще го прати във Вътрешния храм, ала нищо от това не бе се случило и разочарованието беше болезнено и вбесяващо.

Но го очакваше и друга болка. Когато след два часа се прибра от нивите, един дякон го пресрещна и му каза безцеремонно:

— Има заповед да отидеш незабавно в пристанището на Талеис, където нови поклонници чакат да ги водиш.

Валънтайн бе смаян. Най-малко сега очакваше да бъде върнат обратно в началната точка.

Трябваше да тръгне веднага, пеш и сам, да се прехвърля от тераса на тераса и да се добере до Терасата на изпитанието за колкото е възможно по-кратко време. В интендантството на терасата го снабдиха с достатъчно храна, за да му стигне до Терасата на цветята. Дадоха му също уред за ориентиране, амулет, който се вързваше на ръката; този уред щеше да открива заровени пътни знаци, като издава тих, писклив бръмчащ звук.

На пладне Валънтайн напусна Терасата на предаността. Но пътеката, която избра, водеше навътре, към Терасата на подчинението, а не обратно, към брега.

Решението дойде внезапно и с неустоима сила. Той просто не можеше да си позволи да бъде отклонен от пътя си към Господарката. Промъкването по непозволен път на този остров със строга дисциплина криеше сериозни рискове, но нямаше друг избор.

Валънтайн заобиколи по края на терасата и намери тревистата пътечка, която пресичаше диагонално площадката за забавления и излизаше на главния път. Там трябваше да свърне наляво, към външните тераси. Но — с усещането, че всички го виждат — вместо това свърна надясно и закрачи бързо към вътрешността. Скоро се озова извън заселената част на терасата и пътят се стесни, превръщайки се от широко павирано шосе в черен път с гора, която го притискаше плътно от всички страни.

След половин час стигна до едно разклонение на пътя. Когато пое наслуки по лявото разклонение, тихият бръмчащ звук на амулета за ориентиране изчезна, но се възстанови, щом се върна обратно по другото разклонение. Полезен уред, помисли си той.

Вървя непрекъснато до смрачаване. Тогава се настани за през нощта в една приятна горичка до кротко поточе и си позволи оскъдна вечеря от сирене и нарязано месо. Спа на пресекулки, изтегнат на студената влажна земя между две стройни дървета.

Събуди го първият розов проблясък на зората. Размърда се, протегна се, отвори очи. Бързо наплискване в поточето, да, после малка закуска, а след това…

Валънтайн чу звуци в гората зад себе си — пращене на клонки, нещо, което се движеше през храстите. Тихомълком се скри зад едно дебело дърво до брега на потока и надникна предпазливо иззад него. И видя от шубраците да изскача някакъв чернобрад мъж с мощно телосложение, който се спря до мястото, където бе спал, и се огледа внимателно.

Фарсал.

В поклонническа одежда. Но с кинжал, привързан с ремък под лакътя на лявата му ръка.

Около двайсет и пет крачки деляха двамата мъже. Валънтайн се навъси, обмисляйки алтернативите си, пресмятайки тактиката си. Къде ли е намерил Фарсал кинжал на този мирен остров? Защо ще върви по дирите на Валънтайн през гората, ако не за да го убие?

Насилието не беше присъщо на Валънтайн. Но да изненада Фарсал му се струваше единственият разумен начин на действие. За миг се заклати назад-напред на пети, съсредоточи мисълта си така, като че се готвеше да жонглира, и изскочи от скривалището си.

Фарсал се завъртя и успя да измъкне кинжала от ножницата точно когато Валънтайн се сгромоляса върху него. С внезапно отчаяно сечащо движение Валънтайн прасна странично с десницата си долната част на ръката на Фарсал така, че я вцепени, и кинжалът падна на земята; но след миг месестите ръце на Фарсал обгърнаха Валънтайн в смазваща хватка.

Те стояха вкопчени един в друг, лице срещу лице. Фарсал беше с една глава по-нисък от Валънтайн, но с по-едри гърди, широкоплещест, човек с тяло на бик. Той се напъваше да повали Валънтайн на земята; Валънтайн се бореше да се отскубне; никой от тях не успяваше да превие противника си, макар че вените на челата им набъбнаха и лицата им се зачервиха и подуха от напрежение.

— Това е лудост — пъшкаше Валънтайн. — Пусни ме, махни се. Аз не искам да ти сторя нищо лошо.

Фарсал само затегна хватката си.

— Кой те прати? — питаше Валънтайн. — Какво искаш от мен?

Мълчание. Мощните ръце, по скандарски силни, продължаваха неумолимо да натискат. Валънтайн се мъчеше да си поеме дъх. Болката го зашемети. Опита се да измъкне лактите си и да се отскубне от хватката. Но не успя. Лицето на Фарсал беше грозно и изкривено от усилие, очите му — свирепи, устните му — плътно стиснати. И бавно, но забележимо накланяше Валънтайн към земята.

Невъзможно беше да се устои на тази страшна хватка. Валънтайн изведнъж прекрати усилията си и се отпусна като парцал. Фарсал, изненадан, го завъртя на една страна; Валънтайн прегъна колене и не оказа никаква съпротива, когато Фарсал го запокити на земята. Но падна леко, по гръб, свил крака пред гърдите си, и когато Фарсал скочи яростно върху него, Валънтайн опъна крака и ги заби с все сила в корема на противника си. Фарсал изпъшка, изръмжа и политна назад зашеметен. Като скочи, Валънтайн сграбчи Фарсал с ръце, чиито мускули бяха заякнали много от няколкомесечно жонглиране, тръшна го на земята и го задържа прикован там, притиснал с колене изпънатите ръце на Фарсал и вкопчил ръце в раменете му.

Колко странно е това, мислеше си Валънтайн, да водиш ръкопашен бой с друго същество, сякаш сме немирни деца! Приличаше на сън.

Фарсал го гледаше гневно, тупаше яростно с крака по земята, като напразно се мъчеше да отблъсне Валънтайн.

— А сега говори — каза Валънтайн. — Обясни ми какво значи това. Да ме убиеш ли дойде тук?

— Няма да кажа нищо.

— А говореше толкова много, когато жонглирахме?

— Това беше преди.

— Какво да те правя? — запита Валънтайн. — Ако те пусна, пак ще се нахвърлиш върху мен. А задържа ли те тук, ще задържа и себе си!

— Не можеш да ме задържиш дълго по този начин.

Фарсал отново се раздвижи. Силата му беше огромна. Но Валънтайн го стискаше здраво. Лицето на Фарсал почервеня, на гърлото му изпъкнаха дебели жили; очите му пламтяха от ярост и безпомощност. В течение на една дълга минута той стоя неподвижен. После като че събра всичките си сили, напрегна се да се привдигне. Валънтайн не можеше да устои на този страшен натиск. Настъпи такъв безумен миг, когато нито един от двамата не владееше положението, Валънтайн бе полуотхвърлен настрана, Фарсал се извиваше и огъваше, като че се опитваше да се претърколи. Валънтайн сграбчи дебелите рамене на Фарсал и се опита да го притисне отново о земята. Фарсал го отблъсна и пръстите му затърсиха очите на Валънтайн. Валънтайн се сниши под посягащите пръсти. После, без да се спира, за да размисли, улови Фарсал за коравата черна брада, дръпна го настрана и фрасна главата му в един камък, който стърчеше от влажната земя близо до него.

Фарсал издаде дебел грухтящ звук и замря неподвижен.

Като скочи на крака, Валънтайн сграбчи падналия кинжал и застана над противника си. Трепереше, но не от страх, а от отслабването на напрежението, като тетива след пускането на стрелата. Ребрата го боляха от онази страшна прегръдка, а мускулите на ръцете и раменете трептяха и пулсираха в безброй различни ритми.

— Фарсал! — изрече той, побутвайки го с крак.

Никакъв отговор. Умрял ли е? Не. Големите бъчвовидни гърди бавно се повдигаха и отпущаха, и Валънтайн чуваше хрипкаво, прекъслечно дишане.

Валънтайн претегли кинжала на дланта си. Какво да прави сега? Слийт би казал: „Довърши поваления, преди да се е окопитил.“ Не може, убива се само в самозащита. И, разбира се, не се убива човек в безсъзнание, макар и самият той да е искал да те убие. Да убиеш друго разумно същество значи цял живот да те преследват кошмарни сънища — отмъщението на убития. Но и не можеше просто да се отдалечи, да остави Фарсал да дойде на себе си и да тръгне по петите му. Някоя лиана „птича мрежа“ би свършила полезна работа в такъв момент. Наистина Валънтайн забеляза друг вид увивно растение, здрава на вид лиана със зелени и жълти стъбла, дебели колкото пръстите му, която се катереше нависоко отстрани по дървото, и със силно дърпане смъкна пет огромни жили. Усука ги плътно около Фарсал, който се размърда и изпъшка, но не се свести. За десет минути Валънтайн го овърза здраво, стегна го като мумия от гърдите до глезените. Опита лианите; те издържаха на дърпането му.

Валънтайн събра малкото си вещи и се отдалечи бързо.

Свирепият двубой в гората го бе разтърсил издълбоко. Не само схватката, макар че тя беше твърде варварска и нямаше да му дава покой още дълго време, но и мисълта, че врагът вече не се задоволява само да шпионира, а и праща убийци. И щом е така, разсъждаваше той, мога ли да се съмнявам повече в истинността на виденията, които ми подсказват, че аз съм лорд Валънтайн?

Валънтайн не беше в състояние да разбере дори самото понятие предумишлено убийство. Човек в никой случай не отнема живота на другите. В познатия му свят това беше основна максима. Дори узурпаторът, сваляйки го, не бе се осмелил да го убие от страх да не го спохождат кошмарни сънища; но очевидно сега той беше готов да поеме този страшен риск. Освен ако, мислеше си Валънтайн, Фарсал не е решил сам да извърши опита за убийство като подъл начин да спечели благоразположението на своите работодатели, когато е разбрал, че Валънтайн се промъква към вътрешния пояс на Острова.

Мътна работа. Валънтайн потръпна. Крачейки по горските пътеки, той неведнъж се огледа напрегнато назад, почти очаквайки да види преследващия го наново чернобрад човек.

Но никакви преследвачи не се показаха. Към средата на следобеда Валънтайн съзря в далечината Терасата на подчинението и равната бяла повърхност на Третата скала далеч зад нея.

Едва ли някой щеше да забележи един нелегален поклонник, движещ се тихомълком сред всички тия милиони хора. Той навлезе в Терасата на подчинението, както се надяваше, с невинно изражение, като че имаше пълно право да бъде там. Това беше богато, просторно място, с цяла редица високи сгради от тъмносин камък в източния му край и горичка от наплодили дървета баса по-наблизо. Валънтайн допълни вързопчето си с пет-шест от меките, сочни плодове баса и продължи към баните на терасата, където изми мръсотията от първия ден на пътуването си. Той се одързости още повече, намери трапезарията и се наяде със супа и задушено месо. И със същата безцеремонност, с която бе дошъл, се измъкна от другия край на терасата точно когато нощта се спущаше.

Отново спа на импровизирано горско легло, като задрямваше и често се събуждаше от мисли за Фарсал, а когато се развидели достатъчно, стана и продължи напред. Високо над гората пред него се извисяваше изумителната бяла стена на Третата скала.

Вървя цял ден и през следващия и все му се струваше, че ни наймалко не се приближава до скалата. Пътувайки пеш през тия гори, според изчисленията си изминаваше не повече от петнайсет-осемнайсет мили на ден; петдесет ли или осемдесет бяха до Третата скала? А после колко път още му оставаше оттам до Вътрешния храм? Това пътуване можеше да трае със седмици. Той продължаваше напред. Походката му дори ставаше все по-пъргава; този горски живот му допадаше.

На четвъртия ден Валънтайн стигна до Терасата на възлизането. Спря за малко да се подкрепи, преспа в една тиха горичка и на сутринта продължи по-нататък, докато стигна до подножието на Третата скала.

Не знаеше нищо за механизма, който изкачваше флотерните шейни по скалните стени. Оттук виждаше малкото селище при флотерната станция, няколко къщурки, неколцина дякони, които работеха на полето, струпани до подножието на скалата шейни. Смяташе да почака до смрачаване и тогава да се опита да подкара шейните, но се отказа от намерението си: струваше му се твърде рисковано да се катери по тая шеметна височина без чужда помощ, като си служи със съоръжение, което не познава. Още по-малко беше склонен да накара дяконите насила да му помагат.

Оставаше му един изход. Пооправи изцапаните си от пътуването дрехи, придаде си вид на знатна особа и тръгна с важна походка към флотерната станция.

Дяконите — бяха трима — го гледаха хладно.

— Готови ли са флотерите за път? — попита той.

— Имаш ли работа на Третата скала?

— Да. — Валънтайн им отправи най-лъчезарната си усмивка, стараейки се същевременно да им покаже прикрита решителност, сила, самоувереност. Произнесе отсечено:

— Аз съм Валънтайн от Алханроел, поканен специално при Господарката. Чакат ме горе, за да ме заведат до Вътрешния храм.

— Защо не ни уведомиха за това?

Валънтайн повдигна рамене.

— Отде да знам? Явно някой е сбъркал. Трябва ли да вися тук, докато получите документите? Нужно ли е Господарката да ме чака? Хайде, задействайте флотерите си?

— Валънтайн от Алханроел… поканен специално при Господарката… — Дяконите се намръщиха, заклатиха глави, Споглеждаха се неловко. — Всичко това е много нередно. Кой, казваш, щял да те заведе дотам?

Валънтайн пое дълбоко дъх.

— Лично великата гадателка Тизана от Фолкинкип е пратена да ме вземе! — обяви той гръмко. — И ще я карате да чака, докато се щурате и се мотаете! Ще отговаряте ли пред нея за това забавяне? Знаете какъв нрав има великата гадателка!

— Вярно, вярно — съгласиха се дяконите нервно, като си кимаха един на друг, сякаш такава особа действително съществуваше и гневът й беше нещо много страшно.

Валънтайн виждаше, че е успял. С енергични нетърпеливи жестове ги призова да пристъпят към изпълнение на задълженията си и след малко беше вече на една шейна и летеше спокойно към най-високата и най-святата от трите скали на Острова на съня.

10

Въздухът над върха на Третата скала беше ведър, чист и хладен, защото тази част от острова се намираше на хиляди фута над морското равнище и тук, горе, в орловото гнездо на Господарката, обстановката се различаваше много от оная на двете по-долни нива. Дърветата бяха високи и стройни, с игловидни листа и разтворени, симетрични клони, а храстите и растенията около тях се отличаваха със субтропична здравина, с дебели лъскави листа и яки, жилави стъбла. Гледайки назад, Валънтайн не можеше да види оттук океана, а само гористата площ на Втората скала и мержелееща се част от Първата скала далеч зад нея.

Пътечка от изкусно съединени каменни блокове водеше от края на Третата скала към гората. Без да се колебае, Валънтайн тръгна по нея. Нямаше никаква представа за топографията на това равнище, знаеше само, че тук има много тераси и последната от тях беше Терасата на преклонението, където се чакаше повикването при Господарката. Не вярваше да измине целия път до прага на Вътрешния храм незабелязан: но бе решил да върви докъдето можеше и когато го заловяха като нарушител, смяташе да каже името си и да помоли да го предадат на Господарката, а останалото щеше да зависи от милостта, от благоволението й.

Спряха го още преди да стигне до най-външната тераса на Третата скала.

Петима дякони в одеждите на вътрешната йерархия — златни, с червена обшивка — излязоха от гората и препречиха хладнокръвно пътя му. Бяха трима мъже и две жени, все в напреднала възраст и явно никак не се страхуваха от него.

Едната от жените, беловласа, с тънки устни и тъмни проницателни очи, заговори:

— Аз съм Лоривейд от Терасата на сенките и те питам от името на Господарката как си попаднал тук.

— Аз съм Валънтайн от Алханроел — отговоря той спокойно — и съм плът от плътта на Господарката, и ви моля да ме заведете при нея.

Тези дръзки думи не предизвикаха никакви усмивки у йерарсите.

— Значи твърдиш, че си родственик на Господарката? — попита Лоривейд.

— Аз съм неин син.

— Нейният син се казва Валънтайн и е коронал в замъка Връхни. Що за лудост е това?

— Занесете на Господарката вестта, че нейният син Валънтайн е дошъл при нея през Вътрешното море и през цял Зимроел и че е русокос; нищо повече не искам.

Единият от мъжете до Лоривейд се обади:

— Ти носиш одеждите на Втората скала. Забранено ти е да се изкачваш тук.

С въздишка Валънтайн отвърна:

— Разбирам. Изкачването ми беше неразрешено, незаконно и дръзко. Но аз се ръководя от най-висши държавни интереси. Ако съобщението ми пристигне при Господарката със закъснение, ще отговаряте за това.

— Тук не сме свикнали на заплахи — заяви Лоривейд.

— Аз не отправям никаква заплаха. Говоря само за неизбежните последици.

Една жена от дясната страна на Лоривейд се обади:

— Той е луд. Ще трябва да го затворим и да го лекуваме.

— И да порицаем персонала долу — вметна друг мъж.

— И да разберем от коя тераса е и как са му позволили да се измъкне оттам — каза трети.

— Искам само да предадете съобщението на Господарката — рече Валънтайн спокойно.

Заобиколиха го и движейки се в строй, го поведоха бързо по горската пътека към едно място, където бяха спрели три флотера и чакаха няколко по-млади дякони. Очевидно те бяха подготвени за сериозни неприятности. Лоривейд махна на един от дяконите и издаде кратки команди; после петимата йерарси се качиха на един от флотерите и отлетяха.

До Валънтайн се приближиха дякони. Немного деликатно го уловиха и го забутаха към един флотер. Той се усмихна и им даде да разберат, че няма да се противи, но те го държаха здраво и го блъснаха грубо на една седалка. Флотерът се издигна над земята и по даден знак впрегнатите за него добичета препускаха в тръс към близката тераса.

На тази Тераса на сенките имаше широки, ниски постройки и големи каменни площадки, и сенките, от които произхождаше названието й, бяха черни като най-тъмното мастило, тайнствени всепоглъщащи извори на мрак, които се разпростираха в странни знаменателни фигури по абстрактната каменна скулптура. Но обиколката на Валънтайн по терасата трая кратко. Заловилите го дякони се спряха пред една тумбеста гола постройка без прозорци; една хитроумно конструирана врата се отвори, като се плъзна на безшумни панти чрез най-леко докосване; вкараха го вътре.

Вратата се затвори и не остави никаква следа на стената.

Той беше затворник.

Стаята беше квадратна, с прихлупен таван и мрачна. Едно-единствено мъждиво кандило хвърляше мека зеленикава светлина. Имаше чистачка, мивка, шкаф, дюшек. Нищо повече.

Ще предадат ли посланието му на Господарката?

Или ще го оставят тук да потъне в прах, докато те разследват по какъв незаконен начин се е изкачил на Третата скала, ровейки се със седмици из островната бюрокрация?

Мина час, два, три. Дано да пратят разпитвач, молеше се той, инквизитор, какъвто и да е, само и само да я няма тази тишина, тази скука, тази самота. Той заброи крачките си. Стаята не беше напълно квадратна: двете стени бяха с крачка и половина по-дълги от другите две. Затърси контурите на вратата, но не можа да ги намери. Тя прилепваше плътно — строително чудо, което никак не го радваше. Измисляше диалози и мълчаливо ги разкрасяваше: Валънтайн и Делиамбър, Валънтайн и Господарката, Валънтайн и Карабела, Валънтайн и лорд Валънтайн. Но това развлечение скоро му омръзна.

Чу слаб вой и когато се обърна, видя, че в стената се е отворила пролука и в килията се плъзва табла. Подаваха му печена риба, чепка грозде с цвят на слонова кост, чаша студен червен сок.

— Благодаря ви от все сърце за това угощение — каза той високо. Пръстите му опипаха стената, търсейки местата, откъдето бе влязъл подносът; но нямаше никаква следа.

Наяде се. Измисли нови диалози, разговаряше мислено със Слийт, със старата съногадателка Тизана, със Залзан Кавол, с капитан Горзвал. Разпитваше ги за тяхното детство, за надеждите и мечтите им, за политическите им убеждения, за вкусовете им по отношение на храната, напитките и облеклото. След време играта пак му стана скучна и той се изтегна да поспи.

Сънят му също беше скучен, повърхностна дрямка прекъсвана петшест пъти от безинтересни отегчителни периоди на будуване. Сънищата му бяха разпокъсани: из тях витаеха Господарката, Фарсал, Кралят на сънищата, главатарят на метаморфите и йерархката Лоривейд, но те произнасяха само объркани и мъгляви думи. Когато накрая се събуди, в стаята се бе появила табла със закуска.

Измина един дълъг ден.

Никога не бе преживявал толкова безконечен ден. Нямаше какво да прави, нищо, абсолютно нищо, безкраен низ от сиво нищо. Би жонглирал с чиниите, но те бяха леки и крехки предмети и би било все едно да жонглира с пера. Опита се да жонглира с ботушите си, но те бяха само два, а да жонглираш с два предмета беше глупава игра. Вместо това се залови да жонглира със спомените си, преживявайки наново всичко, което му се бе случило от Пидруид насам, ала перспективата да върши това в течение на безброй часове го ужаси. Изпадна в съзерцание, докато в ушите му се появи тъпо бучене от умора. Сви се в средата на стаята, мъчейки се да предугади момента, когато ще пристигне следващото ядене, но напрежението, което това очакване предизвика у него, му достави съвсем слабо развлечение.

На втората нощ Валънтайн направи опит да се свърже с Господарката. Подготви се за сън, но когато мозъкът му започна да се освобождава от съзнателното състояние, той се помъчи да заеме средно място между будуване и сън, един вид състояние на транс. Това беше деликатна работа, защото ако се съсредоточеше твърде силно, би се върнал обратно към пълна будност, а ако се отпуснеше напълно, щеше да заспи; дълго време балансира така, в междинната точка, съжалявайки, че не се бе възползвал от възможността през някой спокоен момент от пътуването си през Зимроел да накара Делиамбър да го научи на тия неща.

Най-после устреми душата си напред.

„Майко!“

Представи си, че душата му се носи високо над Терасата на сенките и кривва навътре, покрай тераса след тераса, към центъра на Третата скала, към Вътрешния храм, към стаята, където почиваше Господарката на острова.

„Майко, аз съм Валънтайн. Твоят син Валънтайн. Имам толкова много неща да ти разказвам, майко, и толкова много да те разпитвам! Но ти трябва да ми помогнеш да стигна до теб.“

Валънтайн лежеше неподвижно. Беше напълно спокоен. В съзнанието му като че сияеше някаква чиста бяла светлина.

„Майко, аз се намирам на Третата скала, в затворническа килия на Терасата на сенките. Дойдох толкова отдалеч, майко. Но сега ме спират. Поръчай да ме доведат при теб, майко!“

„Майко…“

„Господарке…“

„Майко…“

Той спеше.

Светлината продължаваше да сияе. Долови началната звънлива музика на състоянието на сънуване, увертюрата, първите усещания за контакт. Явиха се видения. Той вече не беше затворен. Лежеше под студените бели звезди на голяма кръгла площадка от изящно полиран камък, нещо като олтар, и до него се приближи някаква жена в бяла рокля, с лъскава тъмна коса, която коленичи до него, докосна го леко и произнесе с нежен глас: „Ти си моят син Валънтайн и аз те признавам пред цял Маджипур за свой син и те каня сега да застанеш до мен.“

Това беше всичко. Когато се събуди, не можеше да си спомни нищо повече от съня.

Тази сутрин за него нямаше табла със закуска. В такъв случай наистина ли беше сутрин, или се бе събудил посред нощ? Минаха часове. Никакъв поднос не идеше. Дали не са го забравили? Дали не са намислили да го уморят от глад? Усети тръпка на ужас: не беше ли така подобре, отколкото да скучае? Реши, че предпочита скуката пред ужаса, но не чак толкова много. Извика, но знаеше, че е безполезно. Това място беше запечатано като гроб. Същински гроб. Валънтайн погледна мрачно насъбралите се стари подноси, скупчени до отсрещните стени. Спомни си за чудесата и насладите на храната, за наденичките на лииманите, за рибата, която Кхун и Слийт бяха пекли на бреговете на Стейче, за аромата на плода дуика, за силния остър вкус на огненото вино в Пидруид. Гладът му се засилваше. И беше уплашен. Сега никак не скучаеше, а беше уплашен. Сигурно са заседавали и са го осъдили на смърт за неизлечима лудост.

Минути. Часове. Вече бе изминал половин ден.

Глупаво беше да мисли, че може насън да се докосне до съзнанието на Господарката. Глупаво беше да мисли, че може да се пренесе без усилие във Вътрешния замък и да измоли помощта й. Глупаво беше да мисли, че може да си възвърне замъка Връхни или че някога го е владял изобщо. Той бе изминал половин свят единствено със силата на глупостта и сега, мислеше си горчиво, щеше да бъде наказан за дързостта и безумието си.

Най-после чу познатия слаб вой. Но не беше от отварянето на пролуката за храна, а на вратата.

В килията влязоха двама беловласи йерарси. Те го удостоиха с поглед на студено и мрачно учудване.

— Да ми донесете закуската ли дойдохте? — попита Валънтайн.

— Дойдохме — каза по-високият — да те заведем във Вътрешния храм.

11

Той настоя първо да го нахранят — разумна постъпка, защото пътуването се оказа дълго, през целия останал ден с бърза кола-флотер, теглена от добичета. Йерарсите седяха през цялото време от двете му страни в ледено мълчание. Когато зададеше някакъв въпрос — например за названието на някоя тераса, през която минаваха, — те му отвръщаха с колкото е възможно по-малко думи; иначе не разговаряха.

Третата скала имаше много тераси — след като преброи около седем, Валънтайн им загуби сметката — и те бяха много по-близо една до друга, отколкото терасите на външните скали, деляха ги само символични ивици гора. Този среден пояс на острова изглеждаше оживено и гъсто населено място.

По здрач стигнаха до Терасата на преклонението, местност с тихи градини и безредно разпръснати ниски постройки от белосан камък. Подобно на всички други тераси тя беше кръгла по форма, но много помалка от останалите; тук, в най-вътрешната част на острова, образуваше обикновено пръстенче, което вероятно можеше да се обходи по цялата си периферия за час-два, докато за пълната обиколка на някоя тераса на Първата скала бяха нужни може би месеци. На равни промеждутъци по стената й се издигаха стари изкривени дървета с гъсти овални листа. Между постройките бяха сгушени беседки с пищно разцъфтели увивни растения; навсякъде имаше малки дворчета, украсени с тънки колони от полиран чер камък и нагиздени с цъфтящи храсти. Прислужниците на Господарката се движеха тихо по двама, по трима из тези спокойни кътчета. Заведоха Валънтайн в една стая, далеч по-приветлива от предишната му, с широка вана, вградена в пода, примамващо легло, прозорци, които гледаха към градина, кошнички с плодове на масата. Йерарсите го оставиха тук. Той се изкъпа, хапна плодове, зачака какво ще стане понататък. Измина доста време, час или повече: почукване на вратата, нежен глас, който запита желае ли да обядва, в стаята бе вкарана количка, носеща по-питателна храна от онова, което бе получавал от идването си на Острова насам — печени меса, сини кратуни, напълнени изкусно с накълцана риба, стъкленица с нещо студено, което почти би могло да се нарече вино. Валънтайн яде лакомо. След това дълго стоя на прозорците и се взира в мрака. Не видя нищо; не чу никого. Опита вратата си: заключена. Значи все още беше затворник, макар и в далеч по-приятна обстановка отпреди.

Спа, без да сънува. Събуди го поток от златиста слънчева светлина, който заливаше като водопад стаята му. Изкъпа се, отвън дойде същият мълчалив прислужник със закуска — наденички и варени розови плодове; а малко след като закуси, при него влязоха двамата мрачни йерарси и му казаха:

— Господарката те кани тази сутрин.

Поведоха го през чудно хубава градина и през тънък мост от чист бял камък, който образуваше лека дъга над тъмно изкуствено езерце, където плуваха златни рибки, образувайки блестящи фигури. Отпред се простираше изкусно окосена морава. В средата й имаше едноетажна сграда с внушителни размери, необикновено изящна по форма, с продълговати тесни крила, които се разклоняваха във формата на звездни лъчи от кръглия център.

Това може да е само Вътрешният храм, помисли си Валънтайн.

Сега той трепереше. Бе пътувал толкова месеци, че вече не ги помнеше, точно към това място, към прага на тайнствената жена, чието царство беше тук и която той смяташе за своя майка. Най-сетне беше тук; ами ако всичко се окажеше безсмислица или фантазия, или ужасна грешка, ако той не представляваше нищо особено, а само един жълтокос безделник от Зимроел, лишен от памет поради някаква глупост и надъхван от жалки другари с нелепи амбиции? Тази мисъл беше непоносима. Ако Господарката го отхвърли сега, ако се отрече от него…

Той влезе в храма.

Придружен от йерарсите, застанали наблизо от двете му страни, Валънтайн вървя безкрайно през едно невероятно дълго предверие, охранявано на всеки двайсет крачки от неподвижен воин с мрачно лице, и влезе в едно вътрешно помещение, осмоъгълно по форма, със стени от най-фин бял камък и басейн в средата, също осмоъгълен. Утринната светлина влизаше през един отворен осмоъгълен тавански прозорец. Във всеки ъгъл на помещението стоеше строга фигура в йерархски одежди. Валънтайн, малко зашеметен, местеше поглед от един към друг, ала не видя на лицата им нито следа от радушност, само стиснати устни, изразяващи неодобрение.

Прозвуча една самотна музикална нотка, която тихо се засилваше, после постепенно замря и когато заглъхна съвсем, в помещението беше Господарката.

Тя приличаше много на фигурата, която Валънтайн бе виждал толкова често в сънищата си: жена на средна възраст и със среден ръст, с мургава кожа, лъскава черна коса, топли нежни очи, пълна уста, готова всеки миг да разцъфне в усмивка, сребърна лента през челото й, да, цвете зад едното ухо, с множество дебели зелени венчелистчета. Изглеждаше обаче, че около нея има някакво сияние, ореол, лъчение на сила, власт и величие, както подобава на маджипурски властник, каквато и беше, но Валънтайн не бе подготвен за това, а очакваше да види само блага жена-майка, забравил, че тя беше също кралица, жрица, почти богиня. Стоеше безмълвен пред нея и в течение на една дълга минута тя го изучава от другата страна на басейна, като погледът й се спираше леко, но проницателно върху лицето му. После махна рязко с ръка — недвусмислен жест на пропъждане. Но знакът не се отнасяше за него, а за йерарсите. Това наруши леденото им спокойствие. Те се спогледаха, явно объркани. Господарката повтори жеста си — просто махна леко с китката и очите й проблеснаха властно — поглед с почти ужасяваща сила. Трима-четирима от йерарсите напуснаха помещението; другите се помаяха, сякаш не можеха да повярват, че Господарката иска да я оставят сама със затворника. За миг изглеждаше, като че ще се наложи да махне трети път, когато един от най-старите и най-внушителни йерарси протегна трепереща ръка към нея в знак на открит протест. Но само един поглед на Господарката накара йерарха да спусне ръка обратно до хълбока си. Бавно и последният от тях излезе от стаята.

Валънтайн се бореше с подтика да падне на колене.

Произнесе с едва доловим глас:

— Нямам представа как да изразя уважението си. А и не зная, господарке, как да се обърна към вас, без да ви обидя.

Тя отвърна спокойно:

— Достатъчно е, Валънтайн, да ми казваш „майко“.

Тихите думи го зашеметиха. Направи няколко боязливи крачки към нея, спря се, вторачи се.

— Вярно ли е? — попита той шепнешком.

— Не може да има никакво съмнение.

Валънтайн усети как бузите му пламнаха. Стоеше безпомощен, вцепенен от благосклонността й. Тя му даде знак с едва доловимо движение на връхчетата на пръстите си и той се олюля, като попаднал в океанска буря.

— Приближи се — рече тя. — Боиш ли се? Ела при мен, Валънтайн!

Той прекоси стаята, заобиколи басейна, приближи се до нея. Тя го улови за ръцете. Валънтайн мигновено усети внезапен прилив на енергия, реално, осезаемо трептене, донякъде подобно на онова, когато бе почувствал, когато Делиамбър го бе докоснал, за да извърши магията си, но неизмеримо по-мощно, неизмеримо по-внушително. Понечи да отдръпне ръцете си при това първо пулсиране на сила, но тя го задържа и той не можа. Очите й, приближени до неговите, сякаш виждаха през него, проникваха във всичките му тайни.

— Да — заговори тя най-сетне. — Кълна се в Божествения, да, Валънтайн, твоето тяло е чуждо, ала душата ти е създадена от мен! Ох, Валънтайн, Валънтайн, какво са направили с теб? Какво са направили с Маджипур? — Задърпа ръцете му, притегли го към себе си и изведнъж той се озова в ръцете й. Господарката се протягаше нагоре да го прегърне и Валънтайн усети, че сега тя трепереше, не беше богиня, а само жена, майка, която държеше смутения си син. В обятията й той чувстваше покой, какъвто не бе изпитвал, откакто се бе събудил в Пидруид, и се прилепи о нея, молейки се никога да не го пусне.

После тя се отдръпна и го загледа с усмивка.

— Поне са ти дали красиво тяло. Разбира се, не си такъв, какъвто беше някога, но все пак приятен за окото и силен, и здрав. Можели са да направят нещо много по-лошо. Можели са да те направят слабо, болнаво и уродливо същество, но предполагам, че не са имали смелост, понеже са знаели, че в края на краищата ще им бъде отплатено десетократно за всички техни престъпления.

— Кои, майко?

Тя, изглежда, се учуди на въпроса му.

— Ами Барджазид и неговите синове!

— Аз не зная нищо, майко — каза Валънтайн, — освен това, което се яви в сънищата ми, и дори то беше замъглено и объркано.

— А какво точно знаеш?

— Че са ми отнели тялото, че чрез някаква магия на Краля на сънищата са ме оставили извън Пидруид такъв, какъвто ме виждаш, че някой друг, предполагам, Доминин Барджазид, управлява сега от замъка Връхни. Но зная всичко това само от най-ненадеждни източници.

— Всичко то е вярно — отвърна Господарката.

— Кога се е случило?

— В ранно лято — рече тя. — През време на твоята голяма обиколка из Зимроел. Нямам сведения как е било направено; ала една нощ, когато спях, усетих дърпане, късане, сякаш изтръгваха сърцето на планетата, и когато се събудих, разбрах, че се е случило нещо зло и чудовищно, и се понесох духом към теб, но не можах да те достигна. Там, където би трябвало да бъдеш ти, имаше само тишина, празнота. И все пак тя се различаваше от тишината, която ме обгърна, когато Вориакс бе убит, защото продължавах да чувствам твоето присъствие, ала недосегаемо за мен, като зад някакво дебело стъкло. Веднага запитах има ли вест от коронала. Той е в Тиломон, казаха ми моите хора. „А добре ли е?“ — попитах. Да, рекоха, добре е, днес плава с кораб към Пидруид. Но не можах да установя контакт, Валънтайн. Отправих душата си така, както не бях правила от години, към всички кътчета на света, ала теб те нямаше никъде и все пак беше някъде. Бях уплашена и объркана, Валънтайн, но нищо не можех да сторя, освен да търся и да чакам. Получих вест, че лорд Валънтайн е пристигнал в Пидруид, че гостувал в двореца на кмета, и го видях през цялото това разстояние, и лицето му беше лицето на моя син. Но съзнанието му беше друго и затворено за мен. Опитах се да му пратя мислено послание, но не успях. И най-сетне започнах да разбирам.

— Знаеше ли къде съм?

— Отначало не. Бяха преустроили съзнанието ти така дълбоко, че беше напълно променено. Нощ след нощ пренасях душата си в Зимроел да те търся — занемарих всичко друго тук, но не беше дребна работа това, тази смяна на короналите, и все ми се струваше, че нещо ми се мержелее, частица от твоето истинско аз, отломка — и след време успях да установя, че си жив, че се намираш в Северозападен Зимроел, но все още не можех да те достигна. Трябваше да чакам да осъзнаеш по-добре кой си, магиите им да загубят силата си и да възвърнеш поне отчасти истинското си съзнание.

— То все още не е напълно възстановено, майко.

— И това знам. Но вярвам, че може да се оправи.

— Кога най-после ме достигна?

Тя помълча за миг, замислена.

— Близо до града на гхайрогите, струва ми се, Дюлорн, и първо те видях чрез умовете на други, които сънуваха истината за теб. И докоснах умовете им, пречистих и проясних каквото имаше в тих и видях, че душата ти е оставила своя печат върху им и че те знаят по-добре от самия теб какво ти се е случило. Въртях се по този начин, а после можах да проникна в теб. И от този момент нататък ти узнаваше какъв си бил преди, докато аз се мъчех от хиляди мили разстояние да те излекувам и да те привлека към себе си. Но не беше лесно. Светът на сънищата, Валънтайн, е трудно и променчиво място дори за мен и да се опитваш да го направляваш е все едно да пишеш книга на пясъка край океана: приливът се връща и заличава почти всичко, и ти просто го пишеш наново, наново и наново. Но ето че най-после си тук.

— Знаеше ли това, когато пристигнах на Острова?

— Да, знаех. Чувствах близостта ти.

— И все пак ме остави да се лутам с месеци от тераса на тераса!

Тя се засмя.

— По външните тераси има милиони поклонници. Да те усещам е едно, действително да установя местонахождението ти е друго, далеч по-трудно. Освен това ти не беше готов да дойдеш при мен, нито аз — да те приема. Аз те изпитвах, Валънтайн. Следях те отдалеч, изучавах те, за да видя каква част от душата ти е оцеляла, дали все още е останало у теб нещо от коронала. Преди да те призная, трябваше да проверя тези неща.

— А много ли нещо от лорд Валънтайн е останало у мен?

— Твърде много. Далеч повече, отколкото биха подозирали враговете ти. Планът им беше погрешен; мислеха, че са те ликвидирали, ала само са замъглили и разстроили съзнанието ти.

— Нямаше ли да бъде по-благоразумно да ме убият веднага, вместо да поместят душата ми в чуждо тяло?

— По-благоразумно, да — отвърна Господарката. — Но не са посмели. Твоят дух е миропомазан, Валънтайн. Всички от рода Барджазид са суеверни зверове; изглежда, че са готови да рискуват да свалят един коронал, но не и да го унищожат напълно, тъй като се страхуват от отмъщението на духа ти. И сега тяхното малодушно колебание ще провали плана им.

Валънтайн запита тихо:

— Мислиш ли, че ще мога някога да възвърна трона си?

— А ти съмняваш ли се?

— Барджазид носи лицето на лорд Валънтайн. Народът го приема като коронал. Той държи властта в замъка Връхни. А аз имам може би една дузина последователи и съм неизвестен. Ако се обявя за законния коронал, кой ще ми повярва? И след колко време Доминин Барджазид ще се справи с мен така, както е трябвало да се справи с мен в Тиломон?

— Ти имаш подкрепата на Господарката, твоята майка.

— А разполагаш ли с войска, майко?

Господарката се усмихна благо.

— Не, нямам войска. Но съм властница на Маджипур, което не е дребна работа. Аз притежавам силата на правдата и любовта, Валънтайн. А също и това тук.

Тя докосна сребърната диадема на челото си.

— Чрез нея ли пращаш своите послания? — запита Валънтайн.

— Да. Чрез нея мога да стигна до умовете на всички маджипурци. Вярно, липсва ми способността на краля на сънищата да контролирам и направлявам, което неговите уреди умеят да правят. Но мога да се свързвам, мога да ръководя, мога да влияя. Ти ще получиш една от тези диадеми, преди да напуснеш Острова.

— И ще минавам спокойно през Алханроел, излъчвайки послания на любов към гражданите, докато Доминин Барджазид слезе от Върха и ми върне трона?

Очите на Господарката пламнаха от такъв гняв, какъвто Валънтайн бе видял в тях, когато пропъждаше йерарсите от стаята.

— Що за приказки са това?

— Майко…

— Ох, колко са те променили! Валънтайн, когото родих и отгледах, не допускаше никаква пораженческа мисъл.

— И сега също не допускам, майко. Но всичко изглежда така неизмеримо, а аз съм толкова уморен. И да воювам с граждани на Маджипур — дори с един узурпатор, — майко, на Маджипур не е имало война от памтивека. Нима аз трябва да бъда тоя, който ще наруши мира?

Очите й бяха безжалостни.

— Мирът е вече нарушен, Валънтайн. На теб се пада да възстановиш реда в кралството. От близо една година вече царува самозван коронал. Ежедневно се провъзгласяват жестоки и глупави закони. Невинните биват наказвани, виновните благоденстват. Хармония, установена преди хиляди години, се унищожава. Когато нашият народ дошъл тук от старата Земя преди четиринайсет хиляди години, много грешки били извършени, много страдания били изтърпени, преди да намерим свой начин на управление, ала от времето на първия понтифекс живеем без сериозни сътресения, а от времето на лорд Стиамот цари мир в този свят. Сега този мир е нарушен и на теб се полага да оправиш нещата.

— Ами ако приема това, което Доминин Барджазид е извършил? Ако откажа да въвлека Маджипур в гражданска война? Нима последиците ще бъдат толкова лоши?

— Ти вече знаеш отговорите на тези въпроси.

— Бих искал да ги чуя от теб, понеже решителността ми се колебае.

— Срам ме е да чувам такива думи от теб.

— Майко, аз преживях необикновени неща през време на това пътуване и те отнеха голяма част от силата ми. Нямам ли право на миг почивка?

— Ти си крал, Валънтайн.

— Може би съм бил и може би пак ще бъда. Но голяма част от царствеността ми е била отнета в Тиломон. Сега аз съм обикновен човек. И дори кралете не са неуязвими от умора и обезсърчение, майко.

С тон, по-благ от този, с който си бе служила досега, Господарката изрече:

— Барджазид все още не управлява като абсолютен тиранин, защото това може да настрои народа против него, и властта му е все още несигурна — поне докато ти си жив. Но той управлява в интерес на себе си и на семейството си, а не в интерес на Маджипур. Липсва му чувство за справедливост и върши само това, което му се струва полезно и изгодно. Колкото повече расте самоувереността му, толкова повече ще се увеличават и престъпленията му, докато най-сетне Маджипур запъшка под бича на едно чудовище.

Валънтайн кимна.

— Да, разбирам това, когато не съм толкова уморен.

— Помисли си също какво ще се случи, когато понтифексът Тиеверас умре, което рано или късно неизбежно ще се случи, и то по-вероятно скоро, отколкото късно.

— Тогава Барджазид ще отиде в Лабиринта и ще стане безсилен отшелник. Това ли имаш предвид?

— Понтифексът не е безсилен и няма нужда да става отшелник. През досегашния ти живот понтифекс беше единствено Тиеверас, който все повече и все повече старее и постепенно се превръща в особняк. Но един понтифекс в разцвета на силите е нещо съвсем друго. Ами ако Барджазид след пет години стане понтифекс? Мислиш ли, че ще се задоволи да седи в оная подземна дупка както прави Тиеверас сега? Той ще управлява със сила, Валънтайн. — Тя го гледаше напрегнато. — И кой, мислиш, ще стане коронал?

Валънтайн поклати глава.

— Кралят на сънищата има трима синове — рече тя. — Минакс е найголемият, който един ден ще седне на трона в Сувраел. Доминин е сегашният коронал и ще стане понтифекс, ако решиш да му позволиш това. А кой друг ще бъде избран за нов коронал, ако не по-малкият му брат Кристоф?

— Но в разрез с природата е един понтифекс да предостави замъка Връхни на собствения си брат!

— В разрез с природата е също един син на Краля на сънищата да свали един законен коронал — каза Господарката. Очите й отново пламнаха. — Размисли и върху това: когато се сменят короналите, сменя се и Господарката на Острова! Аз ще отида да доживея дните си в двореца за свалени от длъжност Господарки на Терасата на сенките и коя ще дойде във Вътрешния храм? Майката на Барджазидовци! Виждаш ли, Валънтайн, те ще имат всичко, ще държат в ръцете си цял Маджипур!

— Това не бива да стане — каза Валънтайн.

— И няма да стане.

— Какво трябва да направя?

— Ще вземеш кораб от моето пристанище Нуминор за Алханроел с всичките си хора и с други, които аз ще ти дам. Ще слезеш в Стоиензар и ще отидеш в Лабиринта, за да получиш благословията на Тиеверас.

— Ами ако Тиеверас е луд…

— Не напълно луд. Той живее във вечен сън, и то необикновен, но наскоро аз докоснах душата му и старият Тиеверас все още съществува някъде в нея. Той е понтифекс от четиридесет години, Валънтайн, и беше коронал дълго преди това и знае как бе решено да се управлява нашето кралство. Ако можеш да се добереш до него, ако успееш да му докажеш, че си истинският лорд Валънтайн, той ще ти помогне. Тогава ще трябва да потеглиш към замъка Връхни. Отказваш ли се от тази задача?

— Отказвам само да навлека хаос на Маджипур.

— Хаосът е вече налице. Ти ще донесеш ред и справедливост. — Тя се приближи до него така, че цялата страхотна мощ на личността й се разкри, докосна ръката му и произнесе с тих, енергичен глас:

— Аз съм родила двама синове и от момента, когато ги погледнаха в люлките им, хората разбраха, че са предопределени да бъдат крале. Първият беше Вориакс — помниш ли го? Предполагам, че не го помниш, вече си го забравил, а той беше чудесен, прекрасен човек, герой, полубог и още като дете в замъка Връхни казваха за него: „Този е предопределеният, той ще бъде коронал, когато лорд Малибор стане понтифекс.“ Вориакс беше чудо, но аз имах и втори син, Валънтайн, силен и прекрасен като Вориакс, не толкова склонен към игри и подвизи като него, ала с по-топла душа и по-умен. Той разбираше, без да му се казва, що е добро и що е лошо, в душата му нямаше никаква жестокост, беше със спокоен, уравновесен и слънчев характер, тъй че всички го обичаха и уважаваха. За Валънтайн се говореше, че ще бъде дори по-добър крал от Вориакс, но, разбира се, Вориакс като по-голям щеше да бъде избран, а на Валънтайн беше писано да бъде само главен министър. Ала Малибор не стана понтифекс, а умря преждевременно, докато бе на лов за дракони, и пратеници на Тиеверас дойдоха при Вориакс и рекоха: „Ти си коронал на Маджипур“, и първият, който трябваше да падне пред него и да направи звездния знак, беше брат му Валънтайн. И така лорд Вориакс започна да управлява в замъка Връхни и управляваше добре, а аз дойдох на Острова на съня, както отдавна знаех, че ще стане, и осем години всичко на Маджипур вървя добре. И после се случи нещо, което не можеше да бъде предречено от никого: че лорд Вориакс ще загине преждевременно като лорд Малибор — отиде на лов в гората и го улучи заблудена стрела. Но Валънтайн все още беше жив и макар че рядко се случваше брат на коронал да го замести, малцина възразиха срещу това, защото всеки признаваше високите му качества. Така лорд Валънтайн дойде в Замъка, а аз, майка на двама крале, останах във Вътрешния храм, доволна от синовете, които съм дала на Маджипур, и уверена, че царуването на лорд Валънтайн ще бъде една от славните страници в историята на Маджипур. Мислиш ли, че мога да позволя на Барджазидовци да седят дълго време там, където са седели моите синове? Мислиш ли, че мога да търпя да гледам как един Барджазид крие подлата си душа зад лицето на лорд Валънтайн? Ох, Валънтайн, Валънтайн, ти си само половината от това, което беше някога, дори по-малко от половината, но ти ще станеш отново такъв, какъвто беше, и замъкът Връхни ще бъде твой, и съдбините на Маджипур няма да се насочат към зла участ, и не говори повече, че не искаш да хвърлиш света в хаос. Хаосът е вече сред нас. Ти си спасителят. Разбираш ли?

— Разбирам, майко.

— Тогава ела с мен и аз ще те излекувам.

12

Поведе го от осмоъгълната стая по едно от разклоненията на Вътрешния храм, покрай застанали мирно стражи и група намръщени, смутени йерарси и го въведе в една по-малка светла стая, окичена с ярки цветя в десетки краски. Тук имаше писалище, изработено от цяло парче лъскав дарбелион, ниска кушетка и няколко други мебели; изглежда, че това беше кабинетът на Господарката. Тя посочи на Валънтайн един стол и взе от писалището две малки разкошно украсени стъкленици. — Изпий това вино на един дъх — каза му тя, подавайки му едната стъкленица. — Вино ли, майко? На Острова?! — Ние с теб не сме поклонници тук. Изпий го. Той отпуши стъкленицата и я долепи до устните си. Вкусът му беше познат — тежък, парлив и сладък, но едва след миг можа да го познае: с такова вино си служеха съногадателките, то съдържаше упойката, която откриваше душите за други души. Господарката пресуши до дъно втората стъкленица. — Значи ще гадаем сънища? — каза Валънтайн. — Не. Това трябва да се свърши в будно състояние. Аз дълго мислих как да го направя. — От писалището си извади една блестяща сребърна диадема, подобна на нейната, и му я подаде. — Нека стои на твоето чело — рече тя. — Носи я непрекъснато отсега до момента, когато се качиш в замъка Връхни, защото тя ще бъде средоточието на твоята мощ.

Той сложи внимателно диадемата на главата си. Тя прилегна добре на слепоочията му; имаше странно притискащо усещане, което не му се нравеше много, въпреки че металната лента беше толкова тънка, та се учудваше, че изобщо я забелязва. Господарката го притегли към себе си и приглади гъстата му дълга коса над диадемата.

— Златиста коса — рече тя щастливо. — Никога не съм предполагала, че ще имам син със златиста коса! Как се чувстваш с диадемата на главата?

— Стяга ми.

— И нищо друго?

— Нищо друго, майко.

— Скоро ще престанеш да усещаш стягането, щом свикнеш с нея. А усещаш ли вече упойката?

— Само леко замъгляване на съзнанието. Струва ми се, че ще заспя, ако имам възможност.

— Скоро спането ще бъде последното нещо, за което ще жадуваш — рече Господарката. Протегна и двете си ръце към него. — Добър жонгльор ли си, сине мой? — попита тя неочаквано.

Той се усмихна.

— Така ми казват.

— Добре. Утре трябва да ми покажеш някои от номерата си. Ще ми бъде забавно. А сега ми подай ръцете си. И двете. Ето така.

Тя задържа за миг изящните си, силни на вид ръце върху неговите. После с бързо, решително движение преплете пръстите си в неговите.

Сякаш щракна някакъв електрически ключ, затвори се някаква електрическа верига. Валънтайн се олюля от сътресението. Залитна, едва не падна, но усещаше, че Господарката го държи здраво, крепи го, докато той се клатушкаше из стаята. В съзнанието си имаше усещането, като че шип се забива в основата на черепа му. Вселената се завъртя около него; не беше в състояние да контролира очите си, нито да ги фокусира и виждаше само откъслечни замъглени образи: лицето на майка си, лъскавата повърхност на писалището, пламтящите багри на цветята, всичко пулсираше, трептеше, въртеше се.

Сърцето му биеше силно. Гърлото му бе пресъхнало. Усещаше дробовете си празни. Това беше по-ужасно, отколкото въвличането му във водовъртежа, образуван от морския дракон, и изчезването му в дълбоките води. Сега краката изобщо не го държаха напълно; и неспособен повече да стои прав, той се смъкна на пода, коленичи там и някак усещаше Господарката коленичила до него, лицето й беше близо до неговото, пръстите й все още бяха вплетени в неговите, страшният обгарящ досег на душите им не се прекъсваше.

Връхлетяха го спомени.

Видя огромното, исполинско величие на Върха, необятната, невероятна грамада на короналския замък върху невъобразимото възвишение. Съзнанието му се носеше със светкавична бързина през тържествени зали с позлатени стени и високи сводести тавани, през банкетни и заседателни зали, през широки като площади коридори. Ярки светлини блестяха, искряха и го зашеметяваха. Усещаше до себе си присъствие на мъж, висок, мощен, самоуверен, силен, който държеше едната му ръка, а някаква жена, също силна и самоуверена, държеше другата, и той ги позна — бяха баща му и майка му, и видя точно пред себе си един юноша, който беше брат му Вориакс.

„Каква е тази зала, татко?“

„Конфалюмовата тронна зала, така се нарича.“

„А оня човек с дългата червена коса? Който е седнал на голямото кресло?“

„Той е короналът лорд Малибор.“

„Какво значи това?“

„Колко е глупав Валънтайн! Не знае какво е коронал!“

„Мълчи, Вориакс. Короналът е кралят, Валънтайн, единият от двамата крале, по-младият. Другият е понтифексът, който някога сам е бил коронал.“

„Кой точно от двамата?“

„Високият, слабият, с много тъмната брада.“

„И името му е Понтифекс?“

„Името му е Тиеверас. Понтифекс е титлата му като властник. Той живее близо до Стоиензар, но днес е тук, понеже лорд Малибор короналът ще се жени.“

„И децата на лорд Малибор ли ще станат коронали, майко?“

„Не, Валънтайн.“

„Кой ще бъде следващият коронал?“

„Никой още не знае това, синко.“

„Аз ли ще бъда? Или Вориакс?“

„Възможно е да станеш, ако бъдеш умен и силен, когато пораснеш.“

„О, такъв ще бъда, татко, такъв ще бъда, такъв ще бъда!“

Стаята изчезна. Валънтайн се видя в друго помещение, също великолепно, но не толкова просторно, и сега той беше по-голям, не момче, а млад мъж, и там беше Вориакс със звездната корона на главата и изглеждаше малко смутен от това.

„Вориакс! Лорд Вориакс!“

Валънтайн падна на колене и вдигна ръце с широко разтворени пръсти. А Вориакс се усмихна и му махна.

„Стани, братко, стани. Не ти подобава да лазиш така пред мен.“

„Ти ще бъдеш най-великият коронал в историята на Маджипур, лорд Вориакс.“

„Наричай ме «братко», Валънтайн. Аз съм коронал, но все пак съм и твой брат.“

„Да си жив, братко! Да живее короналът!“

И други около него завикаха:

„Да живее короналът! Да живее короналът!“

Но нещо се бе променило, макар че помещението си беше същото, защото лорд Вориакс не се виждаше никъде, и сега Валънтайн носеше необикновената корона, а останалите, които му крещяха, коленичеха пред него и размахваха пръсти във въздуха, викаха неговото име. Той ги гледаше учудено.

„Да живее лорд Валънтайн!“

„Благодаря ви, приятели. Ще се старая да бъда достоен за паметта на брат си.“

„Да живее лорд Валънтайн!“

— Да живее лорд Валънтайн! — произнесе Господарката тихо.

Валънтайн замига и зина. За миг беше напълно объркан, чудейки се защо е коленичил така и в какво помещение се намира, и коя е тази жена с лице толкова близо до неговото. После сенките изчезнаха от съзнанието му.

Той се изправи на крака.

Чувстваше се напълно преобразен. Из главата му се носеха бурни спомени: годините в замъка Връхни, учебните занимания, цялата тази скучна история, поменикът от коронали, списъкът на понтифексите, томовете с конституционни знания, икономическите доклади за маджипурските провинции, дългите разговори с настойниците му, с непрекъснато проверяващия го баща, с майка му — и другите, не толкова строги минути: игрите, речните пътешествия, турнирите, приятелите му — Елидат, Стазилейн и Тунигорн, обилно леещото се вино, ловните походи, добрите времена с Вориакс, когато двамата бяха обект на всеобщо внимание, принцове на принцовете. А ужасният момент, в който лорд Малибор загина в морето, и уплашеният и същевременно радостен поглед на Вориакс, че го назначават за коронал, и после времето осем години по-късно, когато делегацията от знатни принцове дойде при Валънтайн да му предложи короната на неговия брат…

Той си спомняше.

Спомняше си всичко, до една нощ в Тил-омон, когато всякакви спомени секнаха. А след това знаеше само огрения от слънцето Пидруид, камъчетата, търкалящи се наоколо му откъм рида, юношата Шанамир, стърчащ над него с добичетата си. Погледна се мислено и му се стори, че хвърля двойна сянка, едната ярка, другата тъмна; и като се взря през прозрачната мъгла от лъжливи спомени, с които бяха напълнили главата му в Тиломон, погледна назад над непроницаемата тъмна пустота към времето, когато беше коронал. Разбра, че сега е умствено така здрав, какъвто вероятно е бил някога.

Господарката пак изрече:

— Да живее лорд Валънтайн.

— Да — каза той учуден. — Да, аз съм лорд Валънтайн и пак ще бъда. Майко, дай ми кораби. Барджазид вече прекалено дълго стои на трона.

— В Нуминор чакат кораби и мои верни хора, които ще ти служат.

— Добре. Тук има и други хора, които трябва да се съберат. Не зная от кои тераси, но трябва да се издирят бързо. Един дребен врун, неколцина скандари, един хджорт, един синьокож чужденец от друг свят и няколко човеци. Ще ти дам имената им.

— Ще ги намерим — рече Господарката.

— И ти благодаря, майко — каза Валънтайн, — загдето възвърна истинското ми аз.

— Благодариш ли? Че защо благодариш? Та аз съм ти дала живот. Не е нужно да ми благодариш за това. Сега ти си възроден, Валънтайн, и ако се наложи, ще го сторя и трети път. Но дано не се наложи. Твоята съдба сега отново поема възходящия си път. — Очите й засвяткаха весело. — Ще те видя ли да жонглираш тази вечер, Валънтайн? Колко топки едновременно можеш да задържаш във въздуха?

— Дванайсет — отговори той.

— И блейвите умеят да танцуват. Кажи истината!

— По-малко от дванайсет — призна той. — Но повече от две. След вечеря ще ти изнеса едно представление. И… майко!

— Да?

— Когато си възвърна замъка Връхни, ще уредя голямо празненство и ти ще дойдеш от Острова, и ще ме видиш да жонглирам пак на стъпалата на Конфалюмовия трон. Обещавам ти това, майко. На стъпалата на трона.