Замъкът на лорд Валънтайн

1

И тогава, след като вървя цял ден сред златиста омара от влажна топлина, която се стелеше около него като тънко мокро руно, Валънтайн стигна до голям рид от бял оголен камък, издигащ се над град Пидруид. Това беше столицата на провинцията, обширна и блестяща, найголемият град, който бе срещал, откакто — откога ли? — във всеки случай най-големият през продължителните му скитания.

Там той се спря, намери място за сядане на ръба на мекия, ронлив бял рид, заби ботушите си в къртещия се грапав камък и седна, загледан надолу в Пидруид, мигайки като току-що пробудил се от сън. През този летен ден до здрача имаше още няколко часа и слънцето висеше високо на югозапад оттатък Пидруид, далеч над Голямото море. „Ще си почина тук за малко — помисли си Валънтайн, — а после ще сляза в Пидруид да си потърся подслон за през нощта.“

Докато си отдъхваше, чу как от една по-висока точка на рида покрай него се затъркаляха камъчета. Бавно се обърна и погледна натам, отдето бе дошъл. Бе се появил някакъв млад пастир, юноша със сламеножълта коса и луничаво лице, който водеше надолу по планинския път стадо от петнайсет или двайсет ездитни добичета. Те бяха угоени животни с лъскава тъмночервена кожа, явно добре гледани. Добичето, яхнато от юношата, изглеждаше по-старо и не толкова охранено, умно и жилаво създание.

— Хей! — подвикна момчето на Валънтайн. — За къде си се запътил?

— За Пидруид. А ти?

— И аз. Водя тези добичета на пазара. А тая работа ще ме умори от жажда. Имаш ли вино?

— Малко — отговори Валънтайн. Потупа манерката на хълбока си, където по-буен човек би носил оръжие. — Хубаво червено вино от централната област. Ще ми бъде жал, ако не остане нищичко от него.

— Дай ми да сръбна и ще те закарам в града.

— Добре — рече Валънтайн.

Той се изправи на крака, а младежът слезе от седлото и се спусна по склона към него. Валънтайн му подаде манерката. Момчето е на не повече от четиринайсет-петнайсет години, предположи той, и е дребно за възрастта си, макар и мускулесто и с широки гърди. То едва стигаше до лакътя на Валънтайн, който беше висок, но не прекомерно, як мъж малко над среден ръст, с широки плоски рамене и големи умели ръце.

Юношата разклати виното в манерката, помириса го като познавач, кимна одобрително, пое голяма глътка, въздъхна.

— През целия път от Фолкинкип насам дишам прахоляк! А и този лепкав зной… души те! Още един час с пресъхнало гърло и щях да пукна. — Върна виното на Валънтайн. — В града ли живееш?

Валънтайн се навъси.

— Не.

— Тогава идваш тук за празненствата?

— Празненствата ли?

— Не знаеш ли?

Валънтайн поклати глава. Той усети настойчивия поглед на светлите, насмешливи очи на момчето и се смути.

— Аз пътувам. Не съм следил новините. По това време ли са празненствата в Пидруид?

— Да, през тази седмица — каза момчето. — Започват в звездоден. Големият парад, циркът, кралските тържества. Погледни там долу. Виждаш ли: точно сега той влиза в града!

И посочи. Валънтайн проследи протегнатата ръка на момчето и примижа, взирайки се в южния ъгъл на Пидруид, но видя само неразбория от покриви със зелени керемиди и плетеница от стари улици, несъобразени с никакъв разумен план. И пак поклати глава.

— Ей там — каза момчето нетърпеливо. — Долу, до пристанището. Виждаш ли? Корабите? Петте големи, на мачтите им се развява неговият пряпорец? А ето я и процесията, излиза от Драконовата порта, токущо поема по Черния друм. Онова май е колесницата му, тъкмо минава през Арката на сънищата. Не виждаш ли? Да не би очите ти да не са в ред?

— Аз не познавам града — отвърна Валънтайн кротко. — Но пристанището и петте кораба виждам.

— Добре. А сега погледни малко по-навътре — виждаш ли голямата каменна порта? И широкия друм, който минава през нея? И онази церемониална арка, точно от тази страна на…

— Да, сега я виждам.

— А пряпореца му над колесницата?

— Чий пряпорец? Прости ми, ако изглеждам невеж, ала…

— Чий ли? Чий ли? Ами пряпорецът на лорд Валънтайн! Колесницата на лорд Валънтайн! Личната охрана на лорд Валънтайн, която марширува по улиците на Пидруид! Не знаеш ли, че короналът е пристигнал?

— Не знаех.

— Ами празненствата! Защо, мислиш, има празненства по това време на лятото, ако не за посрещането на коронала?

Валънтайн се усмихна.

— Аз пътувам и не съм следил новините. Желаеш ли още вино?

— Не е останало много — рече момчето.

— Пий. Довърши го. Ще купя друго в Пидруид.

Валънтайн подаде манерката и се обърна отново към града; погледът му се плъзна по склона и през гористите предградия към нагъсто застроения, многолюден град, а после навън, към брега и големите кораби, знамената, маршируващите воини, колесницата на коронала. Това трябва да е велик миг в историята на Пидруид, защото короналът управляваше от далечния замък Връхни, чак в другия край на света, толкова отдалечен, че той и замъкът бяха почти легендарни, като се имат предвид разстоянията на този свят — Маджипур. Короналите на Маджипур не идваха често на западния континент. Колкото и да е чудно, Валънтайн не се вълнуваше от мисълта, че там долу се намира негов знаменит съименник. „Аз съм тук, короналът също е тук — мислеше си той — и тази нощ ще спи в някой блестящ палат на господарите на Пидруид, аз пък ще спя в някоя купа слама, а после ще има големи празненства, но какво ме засяга това?“ Валънтайн се чувстваше почти виновен, че е толкова спокоен пред вълнението на момчето. Това беше неучтиво.

— Прости ми — рече той. — Зная толкова малко за това, което е ставало в света през последните няколко месеца. Защо короналът е тук?

— Извършва голямата обиколка — каза момчето. — Спохожда всички кътчета на кралството, за да отбележи идването си на власт. Той е новият, знаеш. Лорд Валънтайн е на трона само от две години. Брат е на лорд Вориакс, който се спомина. А ти знаеше ли, че лорд Вориакс се спомина, че лорд Валънтайн е нашият коронал?

— Чувах — отвърна Валънтайн неопределено.

— Е, там долу в Пидруид е той. Обикаля кралството си за пръв път, откакто се настани в Замъка. Цял месец бил на юг, в провинциите в джунглата, а вчера потеглил с кораб покрай брега за Пидруид и тази вечер влиза в града; няколко дена ще има празненства и ядене и пиене за всички, игри, танци, забавления, също и голям пазар, на който ще продам тези добичета за цяло имане. След това короналът ще пропътува по суша през целия континент Зимроел, от столица на столица, ще измине толкова хиляди мили, че главата ме заболява само като си го помисля, а от източния бряг ще се върне с кораб в Алханроел и в замъка Връхни, и никой от нас в Зимроел няма да го види пак цели двайсет, а и повече години. Сигурно е чудесно да си коронал! — Момчето се засмя. — Виното беше хубаво. Аз се казвам Шанамир. А ти?

— Валънтайн.

— Валънтайн ли? Валънтайн! Щастливо име!

— За жалост, обикновено.

— Сложи му отпред лорд и ще бъдеш короналът!

— Не е чак толкова лесно. Пък и защо ми е да бъда коронал?

— Заради властта — каза Шанамир, разтворил широко очи. — Изящното облекло, яденето, виното, скъпоценностите, дворците, жените…

— Отговорността — вметна Валънтайн мрачно. — Бремето. Нима мислиш, че короналът не върши нищо, че само пие златисто вино и обикаля кралството си? Нима мислиш, че е поставен там само да се забавлява?

Момчето се позамисли.

— Може би не.

— Той властва над милиарди, милиарди хора, над толкова огромни територии, че не можем да си ги представим. Всичко лежи на плещите му. Да изпълнява указите на понтифекса, да поддържа реда, да подпомага правосъдието във всяка страна — просто се уморявам, като ся помисля за това, момче. Той крепи света да не изпадне в хаос. Не му завиждам. Да му е честита длъжността.

След малко Шанамир рече:

— Ти не си толкова глупав, колкото те помислих отначало, Валънтайн.

— Значи ме мислеше за глупав?

— Е, за прост. Лековат. Ти си зрял мъж, а, изглежда, знаеш толкова малко за някои неща, докато аз съм на половината на годините ти и трябва да ти обяснявам. Ала може да имам погрешно мнение за теб. Ще слезем ли в Пидруид?

2

Валънтайн трябваше да си избере някое от добичетата, които младежът караше на пазара; но всички му се струваха еднакви и след като се престори, че уж избира, той се спря наслуки на едно и скочи леко на естественото му седло. Приятно беше да язди, след като толкова дълго време бе вървял пеш. Животното беше удобно, както и трябваше да бъде, защото ги отглеждаха за удобство от хиляди години — тези изкуствени животни, тези творения на старовремската магия, силни, неуморни и търпеливи, способни да превръщат всякакъв боклук в храна. Изкуството да бъдат създавани отдавна беше забравено, ала сега те сами се размножаваха, като естествени животни, и без тях придвижването из Маджипур би било бавно.

Пътят за Пидруид вървя повече от една миля покрай високия рид, после започна да се спуска зигзаговидно с остри ненадейни завои надолу към крайбрежната равнина. Валънтайн предоставяше главно на момчето да поддържа разговора, докато се спущаха. Шанамир каза, че бил от една област на два и половина дни път във вътрешността, на североизток; там той, братята му и баща му отглеждали добитък за продажба на пидруидския пазар и изкарвали добра пара от това; той бил на тринайсет години и имал високо мнение за себе си; никога не е бил извън провинцията, чиято столица беше Пидруид, ала възнамерявал някой ден да странства, да пътува навред из Маджипур, да направи поклонение на Острова на съня и да коленичи пред Господарката, да прекоси Вътрешното море, да се прехвърли в Алханроел и да се изкачи до замъка Връхни, да се спусне дори на юг, оттатък влажните тропици, в обжарените пустинни владения на Краля на сънищата, защото какъв е смисълът да бъдеш жив и здрав в свят като Маджипур, пълен с такива чудесии, ако не го обходиш надлъж и нашир?

— Ами ти, Валънтайн? — попита Шанамир внезапно. — Кой си, откъде си, накъде си се запътил?

Приспан от бъбренето на момчето и от спокойната, отмерена походка на ездитното животно, което се мъкнеше по широкия лъкатушен път, Валънтайн се почувства поставен натясно; изстреляните резки въпроси го завариха неподготвен. Той каза само:

— Аз съм от източните провинции. Не знам какво ще правя след Пидруид. Ще остана тук, докато не се яви някаква причина да замина.

— Защо си дошъл?

— А защо не?

— Аха — каза Шанамир. — Добре. Чуя ли такова нещо, разбирам, че е умишлено увъртане. Ти си по-малкият син на някой херцог в Ни-моя или Пилиплок и си пратил някому лош сън, и са те хванали, и баща ти е дал кесия пари и ти е казал да се пръждосваш на края на континента. Така ли е?

— Точно така — отговори Валънтайн, като смигна.

— И си червив от рояли и крони, и ще си живееш като принц в Пидруид, и ще пиеш и ще танцуваш, докато похарчиш и последния си грош, а после ще се главиш на някой морски кораб, ще отплаваш за Алханроел и ще ме вземеш със себе си за оръженосец. Не е ли тъй?

— Правилно отгатна, приятелю. С изключение на парите. Аз пропуснах да се погрижа за тази част от фантазията ти.

— Но имаш някакви пари — каза Шанамир вече не толкова закачливо. — Не си просяк, нали? В Пидруид са много строги с просяците. — Там не позволяват никакво скитничество.

— Имам няколко монети — каза Валънтайн. — Ще ми стигнат да изкарам, докато траят празненствата, дори и малко повече. А после ще му мисля.

— Ако тръгнеш по море, вземи ме със себе си, Валънтайн.

— Ако тръгна, ще те взема — обеща той.

Вече бяха по средата на склона. Град Пидруид лежеше в голяма крайбрежна котловина, заобиколена от ниски сиви хълмове откъм вътрешността и по голяма част от брега, с изключение на една пролука във външната верига, през която проникваше океанът и образуваше синьозелен залив, представляващ великолепното пристанище на Пидруид. Докато се приближаваше до морското равнище тук в късния следобед, Валънтайн усещаше полъха на крайбрежния бриз прохладен, благоуханен, смекчаващ зноя. Бели валма мъгла вече се носеха от запад към брега и въздухът имаше солен дъх, наситен с вода, която само допреди няколко часа бе обгръщала рибите и морските дракони. Валънтайн беше смаян от размерите на града, разпрострял се пред него. Не помнеше да бе виждал досега по-голям; но в края на краищата имаше толкова много неща, които не можеше да си спомни.

Тук беше краят на континента. Целият Зимроел се простираше зад него и доколкото знаеше той го бе обходил от единия до другия край, всъщност от едно от източните пристанища, Ни-моя или Пилиплок, но знаеше, че е млад човек, не много млад, ала достатъчно млад, и се съмняваше дали такова пътешествие би могло да се извърши за един живот, а не помнеше да е бил изобщо на някакво ездитно животно до този следобед. От друга страна, явно умееше да язди, защото се бе качил ловко на широкото седло на животното, което показваше, че трябва да е яздил поне през част от досегашния път. Но това нямаше значение. Сега той беше тук и не изпитваше никакво безпокойство; след като Пидруид се намираше там, където бе пристигнал по някакъв начин, в Пидруид щеше да остане, докато се явеше причина да отиде другаде. Липсваше му жаждата на Шанамир за пътешествия. Светът беше толкова голям, че мисълта не го побираше: три големи континента, три огромни морета, място, което човек би могъл да схване напълно само в сънищата си, и дори тогава нямаше да донесе в будния свят кой знае колко истина. Казваха, че тоя лорд Валънтайн, короналът, живеел в замък отпреди осем хиляди години, с по пет стаи за всяка година от съществуването му, и че замъкът бил разположен на планина, толкова огромна, че пронизвала небето, на гигантски връх, висок трийсет мили, по чиито склонове имало петдесет града, големи колкото Пидруид. Такова нещо също не се побираше в ума. Светът беше прекалено голям, прекалено стар, прекалено многолюден за мозъка на един-единствен човек. „Аз ще живея в този град Пидруид — мислеше си Валънтайн — и ще намеря начин да плащам храната и квартирата си, и ще бъда щастлив.“

— Сигурно нямаш запазено легло в странноприемница — рече Шанамир.

— То се знае, нямам.

— От само себе си се разбира, че нямаш. И, естествено, всичко в града е претъпкано, защото сега са празненствата и короналът е вече тук. Тъй че къде ще спиш, Валънтайн?

— Където и да е. Под някое дърво. Върху купчина вехтории. В градския парк. Онова там, отдясно, зеленото пространство с високите дървета, прилича на парк.

— Помниш ли какво ти казах за скитниците в Пидруид? Ще те открият и ще те натикат в тъмница за един месец, а когато те пуснат, ще те накарат да метеш фъшкии, докато успееш да откупиш свободата си, като платиш глоба, за която с възнаграждението на метач на фъшкии ще трябва да работиш до края на живота си.

— Метенето на фъшкии е поне постоянна работа — рече Валънтайн.

Шанамир не се засмя.

— Има една странноприемница, в която отсядат продавачите на ездитни животни. Там ме знаят или по-право познават баща ми. Ще те настаним някак. Но какво щеше да правиш, ако не бях аз?

— Предполагам, щях да стана метач на фъшкии.

— Говориш така, като че ли наистина не би имал нищо против. — Момчето докосна ухото на добичето си, за да го спре, и изгледа спътника си внимателно. — Нищо ли няма значение за теб, Валънтайн? Не те разбирам. Глупак ли си, или просто най-безгрижният човек на Маджипур?

— И аз бих искал да зная — отговори Валънтайн.

В подножието на хълма планинският път се съединяваше с голямо шосе, което се спущаше от север и завиваше на запад към Пидруид. Покрай новия път, широк и прав по дъното на долината, имаше ниски бели маркировъчни знаци, на които беше отпечатан двойният герб на понтифекса и коронала — лабиринта и избухващата звезда; той беше застлан с гладка синьосивкава, леко еластична материя — гъвкаво, безупречно пътно платно, вероятно от много стари времена, каквито бяха толкова много от най-хубавите неща на този свят. Добичетата крачеха тежко, но неуморно. Като синтетични създания те едва ли разбираха що е умора и щяха да тропат от Пидруид до Пилиплок без почивка и без роптание. От време на време Шанамир поглеждаше назад да провери дали някое не е избягало, защото животните не бяха вързани; ала те стояха кротко по местата си, едно зад друго, отстрани на шосето, като тъпата муцуна на едно почти опираше до грубата влакнеста опашка на друго.

Сега слънцето беше леко обагрено от бронзовата краска на късния ден и градът се простираше точно пред тях. Тази част от пътя представляваше поразителна гледка: от двете му страни бяха засадени величествени дървета, двайсеткратно по-високи от човека, със стройни, тънки стъбла с тъмносивкава кора и мощни корони от лъскави зеленикавочерни листа, остри като кинжали. В тези корони се разпукваха изумителни кичури цветове, червени с жълто по края, които пламтяха като факли догдето стигаше погледът на Валънтайн.

— Какви са тези дървета? — попита той.

— Огнени палми — отговори Шанамир. — Пидруид се слави с тях. Те растат само близо до брега и цъфтят само една седмица в годината. Зиме от тях капят кисели плодове, от които се прави силна спиртна напитка. Утре ще я опиташ.

— Значи короналът е избрал подходящ момент за идването си тук.

— Не случайно, предполагам.

Двойната редица светещи дървета се точеше напред и напред, а те вървяха все между тях, докато откритите поля отстъпиха място на първите извънградски вили, после — през предградията, застроени нагъсто с по-скромни жилища, след това през един прашен пояс от малки фабрики и най-сетне през древната стена на самия Пидруид, висока колкото до средата на едно огнено дърво, в която беше пробит заострен свод със старинни на вид назъбени стени.

— Фолкинкипската порта — обяви Шанамир. — Източният вход на Пидруид. Сега вече влизаме в столицата. Единайсет милиона души живеят тук, Валънтайн, и могат да се намерят всички раси на Маджипур, не само човешки, не, тук има от всичко, размесени са всякакви — скандари, хджорти, лиимани и всички останали. Дори, казват, малка групичка преобразяващи се.

— Преобразяващи се ли?

— Старата раса. Първите местни жители.

— Ние ги наричаме другояче — каза Валънтайн неуверено. — Метаморфи, нали?

— Точно тъй. Да. Чувал съм, че на изток ги наричат така. Знаеш ли, че ти имаш особен акцент?

— Не по-особен от твоя, приятелю.

Шанамир се засмя.

— За мен пък твоят акцент е особен. А аз нямам никакъв акцент. Говоря си нормално. Ти изговаряш думите си с чудновати звуци. „Ние ги наричаме метаморфи“ - произнесе той, имитирайки го. — Ето така ми звучи твоят изговор. Нимойско наречие ли е това?

Валънтайн отговори само с повдигане на рамене.

Шанамир каза:

— Те, преобразяващите се, ме плашат. Метаморфи. Нашата планета щеше да бъде по-щастлива, ако ги нямаше. Дебнат, имитират другите, вършат пакости. Според мен по-добре да си стоят в своята територия.

— Повечето правят така, не е ли вярно?

— Повечето. Но казват, че във всеки град живеели по неколцина. И кой знае какви неприятности кроят за нас, останалите. — Шанамир се наклони към Валънтайн, улови го за ръката и се взря сериозно в лицето му. — Такъв можеш да срещнеш навсякъде. Седи си например на някой рид и гледа към Пидруид в горещ следобед.

— Значи мислиш, че аз съм замаскиран метаморф?

Момчето се изкикоти.

— Докажи, че не си!

Валънтайн затърси начин да докаже автентичността си, но не намери и вместо това направи ужасна физиономия, като разтегна бузите си, сякаш бяха от гума, изви устните си в противоположни посоки и обърна очните си ябълки нагоре.

— Ето истинското ми лице — рече той. — Ти ме откри.

И двамата се засмяха, минаха през Фолкинкипската порта и влязоха в град Пидруид.

Оттатък вратата всичко изглеждаше далеч по-старо, къщите бяха построени в особен ъгловат стил, гърбатите стени се издуваха навън и нагоре към керемидените покриви, а самите керемиди често бяха ощърбени и начупени, тук-там обрасли с гъсти кичури ниски покривни бурени с месести листа, пуснали корени в пукнатините и в попадналата там пръст. Тежък слой мъгла висеше над града и под нея беше тъмно и хладно, затова почти от всеки прозорец светеха лампи. Главният път се разклони, после се разклони отново, тъй че сега Шанамир караше животните си по една много по-тясна, макар и все още сравнително права улица, от която във всички посоки се отделяха второстепенни улици. Улиците гъмжаха от народ. От такива навалици Валънтайн се чувстваше някак неудобно; не помнеше да бе виждал струпани около себе си толкова много хора наведнъж, почти до лакътя му, буквално прилепени до ездитното добиче блъскаща се, сновяща насам-натам, напираща тълпа от носачи, търговци, моряци, продавачи, планинци като Шанамир, които караха животни или продукти за пазара, туристи в изящни одежди от лъскав брокат, а в краката му отвред се завираха малки момченца и момиченца. Празненства в Пидруид! От горните етажи на сградите през улиците бяха опънати крещящи знамена от червен плат, по две-три на всеки блок, украсени със звездния герб, които приветстваха с яркозелени букви лорд Валънтайн, коронала, посрещаха го с „добре дошъл“ в този негов най-западен голям град.

— Далеч ли е до твоята странноприемница? — запита Валънтайн.

— Ще минем през половината от града. Гладен ли си?

— Малко. Всъщност доста.

Шанамир даде знак на добичетата си и те влязоха покорно в една задънена калдъръмена улица между две аркади, където ги остави. После слезе от седлото и посочи една малка мръсна сергия от другата страна на улицата. Над пламък от дървени въглища висяха и се печаха набодени на шиш наденички. Сергиджията беше лииман, тантурест, с глава като чук, сипаничава сивочерна кожа и три очи, които светеха като въглени в кратер. Момчето изигра някаква пантомима и лииманът им подаде два шиша с наденички и наля във водни чаши светлокехлибарена бира. Валънтайн извади една монета и я сложи на тезгяха. Беше хубава дебела монета, лъскава, блестяща, с нарез по ръба, и лииманът я гледаше така, като че Валънтайн му бе предложил скорпион. Шанамир грабна бързо монетата и сложи на нейно място една от своите — квадратна медна монетка с пробита в средата триъгълна дупчица. Другата върна на Валънтайн. Отдръпнаха се в задънената улица с вечерята си.

— Какво сбърках? — попита Валънтайн.

— С онази монета можеше да купиш лиимана с всичките му наденички и бира за цял месец! Отде я взе?

— Ами от кесията си.

— Имаш ли там още такива?

— Може би — каза Валънтайн. Той оглеждаше монетата, от едната страна на която имаше изображение на стар човек, изпит и съсухрен, а от другата — лице на млад и енергичен. Стойността й беше петдесет рояла. — Толкова ценна ли е тази, та не бива да се използва навсякъде? Какво всъщност може да се купи с нея?

— Пет от моите добичета — отговори Шанамир. — Квартира за една година в царска обстановка. Превоз до Алханроел и обратно. Всяко от тия неща. А може би и повече. За болшинството от нас тя се равнява на няколкомесечна заплата. Нямаш ли представа за стойността на нещата?

Валънтайн изглеждаше смутен.

— Май нямам.

— Тези наденички струват десет тегла. Сто тегла правят една крона, десет крони правят един роял, а тази е колкото петдесет рояла. Разбираш ли сега? Аз ще ти я разваля на пазара. А дотогава я пази у себе си. Това е горе-долу честен и безопасен град, но с кесия, пълна с такива монети, изкушаваш съдбата. Защо не ми каза, че носиш цяло състояние? — Шанамир разпери ръце. — Защото не си знаел, предполагам. У теб, Валънтайн, има една такава особена наивност. Караш ме да се чувствам мъж, а съм само юноша. Толкова много приличаш на дете. Знаеш ли нещо въобще? Знаеш ли поне на колко си години? Допий бирата си и да вървим нататък.

Валънтайн кимна. Сто тегла за една крона, мислеше си той, десет крони за един роял; а какво щеше да каже, ако Шанамир го бе притиснал по въпроса за възрастта му? Двайсет и осем? Трийсет и две? Нямаше представа. Какво щеше да прави, ако го запитаха сериозно? Трийсет и две, реши той. Това звучеше добре. „Да, аз съм на трийсет и две години и десет крони правят един роял, а лъскавата монета, на която се виждат старият човек и младият, струва колкото петдесет рояла.“

3

Пътят за странноприемницата на Шанамир минаваше право през центъра на Пидруид, през квартали, които дори в този късен час бяха многолюдни и трескаво оживени. Валънтайн попита дали е така поради посещението на коронала, но Шанамир каза „не“, градът бил такъв през цялото време, защото бил главното пристанище по западния бряг на Зимроел. Оттук заминаваха кораби за всички големи пристанища на Маджипур — нагоре и надолу по това оживено крайбрежие, но също и оттатък Вътрешното море, по дългия път до Алханроел, пътуване, за което е нужна почти една година, и дори имаше известни връзки с рядко населения южен континент Сувраел, обгаряното от слънцето обиталище на Краля на сънищата. Когато Валънтайн си помисли за големината на Маджипур, се почувства потиснат от тежестта на света, от самата му маса, но знаеше, че това е глупаво, защото нима Маджипур не беше светло и просторно място, гигантски мехур-планета, огромна, но без много материя, тъй че човек се чувстваше така, сякаш винаги плува, винаги се рее във въздуха? На какво се дължеше това тягостно усещане за натиск в гърба, тези моменти на безпричинен ужас? Той възвърна бързо по-приятното си настроение. Скоро щеше да спи, а с утрото щеше да настъпи ден на нови чудеса.

— Пресичаме Златния площад — каза Шанамир, — от другата му страна ще поемем по Водния път, който води за кейовете, а нашата странноприемница е на десет минути в тази посока. Площадът ще те смае.

И наистина го смая, доколкото Валънтайн успя да го види: обширно правоъгълно пространство, в което можеше да се провежда строево обучение на две армии, заобиколено откъм четирите си страни от огромни сгради с квадратни покриви, по чиито широки плоски фасади бяха инкрустирани ослепителни рисунки от варак, така че при вечерното факелно осветление големите кули сияеха от отразената светлина и блестяха по-силно от огнените дървета. Ала тази вечер площадът не можеше да се прекоси. На сто крачки от източния му вход той беше опасан с дебело плетено въже от червен плюш, зад което стояха войници в униформата на телохранителите на коронала — важни, безстрастни, скръстили ръце на късите си прилепнали кожени куртки в зелено и златно. Шанамир скочи от добичето си и като закрачи бързо напред, заговори с някакъв продавач. Когато се върна, каза ядосано:

— Напълно са го блокирали. Дано Кралят на сънищата да им прати нощес неспокоен сън!

— Какво става?

— Короналът е отседнал в двореца на кмета — това е най-високото здание, с назъбените златни заврънкулки по стените, ей там оттатък — и никой не може да припари до него тази вечер. Не можем да заобиколим дори през вътрешния кръг на площада, защото там се е струпала такава навалица, чака да зърне лорд Валънтайн. Тъй че ще трябва да обикаляме един час или повече по дългия път. Е, според мен спането не е толкова важно. Гледай, ето го!

Шанамир посочи един висок балкон на фасадата на кметския дворец. На него се бяха появили някакви фигури. От това разстояние те бяха не по-големи от мишки, ала високопоставени и знатни мишки, облечени в разкошни одежди; поне това можа да види Валънтайн. Те бяха петима и човекът в средата сигурно беше короналът. Шанамир се напрягаше и се повдигаше на пръсти, за да вижда по-добре. Валънтайн можа да различи съвсем малко: един тъмнокос мъж, може би брадат, в тежка бяла одежда от стийтмоева кожа върху жакет в зелено или светлосиньо. Короналът, застанал в предната част на балкона, простираше ръце към тълпата, която правеше звездния знак с разперени пръсти и крещеше многократно името му: „Валънтайн! Валънтайн! Лорд Валънтайн!“

Шанамир до Валънтайн също завика:

— Валънтайн! Лорд Валънтайн!

Валънтайн почувства силна тръпка на възмущение.

— Я ги чуй! — мърмореше той. — Крещят, като че е самият Божествен, слязъл да вечеря в Пидруид. А е само човек, не е ли така? Когато червата му се напълнят, и той ги изпразва, нали?

Шанамир мигаше потресен.

— Но е короналът!

— За мен той не значи нищо, макар че аз знача за него по-малко от нищо.

— Той управлява. Раздава правосъдие. Предотвратява безредието. Ти сам каза тия неща. Нима такива неща не заслужават уважението ти?

— Уважение, да. Но не боготворене.

— Да боготвориш краля не е нещо ново. Моят баща ми разправяше за едно време. Имали крале дори на самата стара Земя и бас държа, Валънтайн, че са ги боготворели и са се разигравали сцени, далеч по-бурни от тая, която виждаш тук тази вечер.

— И някои били удавяни от собствените си роби, и някои били отравяни от главните си министри, и някои били удушвани от жените си, и някои били сваляни от народа, на когото твърдели, че служат, и всички до един са погребани и забравени. — С учудване Валънтайн чувстваше, че все повече се разпалва от гняв. Той плю от отвращение. — А много страни на старата Земя са карали изобщо без никакви крале. Защо са ни потрябвали те на Маджипур? И тези скъпо струващи коронали, и тайнственият стар понтифекс, който се крие в Лабиринта си, и изпращачът на лоши сънища от Сувраел… Не, Шанамир, може да съм твърде прост, за да разбера това, но за мен то е непонятно. Тази полуда! Тези възторжени крясъци! Обзалагам се, че никой не крещи от възторг, когато кметът на Пидруид язди по улиците.

— Ние имаме нужда от крале — настояваше Шанамир. — Този свят е твърде голям, за да може да се управлява само от кметове. Ние се нуждаем от велики и могъщи символи, от монарси, които са почти като богове, за да въдворяват ред. Гледай. Гледай. — Момчето сочеше към балкона. — Малката фигура в бяла одежда там горе: короналът на Маджипур. Не усещаш ли тръпки по гърба си, когато казвам това?

— Никакви.

— Нима не се вълнуваш от мисълта, че на този свят има двайсет милиарда души и само един от тях е коронал и че тази вечер го съзерцаваш със собствените си очи, нещо, което няма да ти се случи повторно? Не изпитваш ли благоговение?

— Никакво.

— Особен човек си ти, Валънтайн. Никога досега не съм срещал такъв като теб. Как може някой да остане равнодушен, като гледа коронала?

— Аз пък съм равнодушен — заяви Валънтайн, повдигайки рамене, сам малко учуден от това. — Хайде да се махаме оттук. Тази тълпа ми дотяга. Да намерим странноприемницата.

Наложи се да заобикалят дълго площада, защото всички улици се вливаха в него, но малко от тях му бяха успоредни, та Валънтайн и Шанамир трябваше да се движат във все по-разширяващи се кръгове, мъчейки се да вървят на запад със стадото добичета, които трополяха покорно, накъдето ги водеше Шанамир. Ала най-после се измъкнаха от квартала на хотелите и луксозните магазини, навлязоха в квартал със складове и хамбари, приближиха се до крайбрежния район и накрая стигнаха до една разнебитена странноприемница с изкорубени черни греди, оръфан сламен покрив и обори отзад. Шанамир подслони добичетата си и през двора тръгна към жилището на ханджията, оставяйки Валънтайн сам в полумрака. Той чака дълго. Струваше му се, че дори тук чува неясните, приглушени викове: „Валънтайн… Валънтайн… Лорд Валънтайн!“ Но за него нямаше никакво значение, че множеството викаше името му, защото то беше име на друг човек.

Шанамир се върна навреме, подтичвайки леко и мълчаливо през двора.

— Уредено е. Дай ми пари.

— Петдесетте ли?

— По-малко. Много по-малко. Около половин крона.

Валънтайн затърси монети, подбирайки ги под мъждивата светлина на лампите, подаде на Шанамир няколко доста изтъркани и попита:

— За квартирата ли?

— Да подкупим вратаря — отговори Шанамир. — Тази вечер трудно се намират места за спане. Настани ли се един повече, ще има по-малко пространство за всеки, а ако някой преброи хората и се оплаче, вратарят ще ни подкрепи. Ела с мен, но не казвай нищо.

Влязоха. Мястото миришеше на солен въздух и плесен. Вътре, до един тезгях, като огромна жаба седеше дебел хджорт със сивкаво лице и подреждаше фигури с карти за игра. Това същество с груба кожа едвам вдигна глава да погледне. Шанамир сложи монетите пред него и хджортът даде знак с почти недоловимо кимване. По-нататък влязоха в дълга, тясна стая без прозорци, осветена само през три раздалечени един от друг отвори, които пропущаха мътна червеникава светлина. По цялата дължина на стаята близо един до друг на пода бяха проснати редица дюшеци, почти всички заети. „Тук“ — каза Шанамир, побутвайки един с върха на ботуша си. Той свали горното си облекло и легна, оставяйки място за Валънтайн. „Приятни сънища“ — рече момчето.

„Приятни сънища“ — каза Валънтайн, изу с ритник ботушите си, съблече горните си дрехи и се тръшна до него. Далечни викове ехтяха в ушите му, а може би в мозъка му. Учуди се колко уморен беше. Тази вечер може би щеше да има сънища, да, и щеше да ги следи зорко, за да извлече от тях някакъв смисъл, но отначало сънят щеше да бъде дълбок — сън на напълно изтощен човек. А на сутринта? Нов ден. Всичко можеше да се случи. Всичко.

4

Имаше сън, разбира се, някъде в глуха доба. Валънтайн се отдалечи от него и гледаше как се развива, както бе научен от детство. Сънищата криеха голямо значение; те бяха послания от властниците, които управляваха света, човек трябваше да подрежда живота си според тях; пренебрегваха се само на собствен риск, защото бяха проявления на найдълбоката истина. Валънтайн виждаше как прекосява обширна пурпурна равнина под зловещо пурпурно небе и набъбнало кехлибарено слънце. Беше сам, лицето му — изпито, очите му — възбудени и напрегнати. Докато вървеше, в земята се разтваряха страшни пукнатини, зеещи цепнатини, яркооранжеви отвътре, и от тях изскачаха някакви същества, както детски играчки изскачат от кутия, изсмиваха му се пискливо и бързо се отдръпваха в пукнатините, които се затваряха.

Това беше всичко. Значи непълноценен сън, защото нямаше фабула, развой на конфликти и развръзка. Представляваше само образ, странна сцена, къс от някакво по-голямо платно, което още не му се разкриваше. Не можеше да каже дори дали беше пратен от Господарката, светата Господарка на Острова на съня, или от злобния Крал на сънищата. Лежейки полубуден, Валънтайн го обмисля известно време и реши най-после да не се задълбава повече в него. Чувстваше се странно понесен от някакво течение, откъснат от собственото си вътрешно аз; сякаш дори не бе съществувал завчера. И даже поуката от сънищата сега беше скрита за него.

Заспа отново, непрекъснат сън, нарушен само от леко и кратко, но шумно потропване на дъжд, и други сънища не видя. Събуди го ранната виделина: от другия край на дългия тесен коридор нахлуваше топла златистозелена светлина. Вратата беше отворена. Шанамир не се виждаше никъде наоколо. Валънтайн беше сам с двама хъркачи по-навътре в стаята.

Валънтайн стана, протегна се, изпъна ръцете и краката си, облече се. Изми се в един леген до стената и излезе на двора; чувстваше се бодър, изпълнен със сили, готов за всичко, което можеше да му донесе този ден. Утринният въздух беше напоен с влага, но топъл и светъл, и снощната мъгла се бе разпръснала напълно, от ясното небе струеше трептящият зной на лятното слънце. На двора растяха три големи лози, по една на всяка стена, с изкривени дървесни стъбла, по-широки от човешка талия, и с лопатовидни лъскави листа с тъмнобронзов оттенък, а новите израстъци бяха яркочервени. Лозата бе пуснала крещящо жълти цветове като малки тромпети, ала беше отрупана също със зрял плод, натежала от синьобели гроздове, по които лъщяха капчици влага. Валънтайн откъсна смело едно зърно и го изяде: сладко и едновременно тръпчиво, опиващо като съвсем младо вино. Изяде още едно, после посегна за трето, но се отказа.

Обикаляйки двора, надникна в оборите и видя добичетата на Шанамир, които кротко дъвчеха сено, но Шанамир го нямаше. Сигурно беше излязъл по работа. Когато зави, до него стигна миризма на печена риба и внезапно го загложди глад. Бутна една разхлопана врата и се озова в кухня, където някакъв дребен, уморен на вид човечец приготвяше закуска за половин дузина квартиранти от няколко раси. Готвачът погледна Валънтайн равнодушно.

— Закъснял ли съм за яденето? — попита Валънтайн тихо.

— Седни. Риба и бира — трийсет тегла.

Валънтайн намери монета от половин крона и я сложи на печката. Готвачът побутна към него няколко медни монети и хвърли в тигана си ново парче риба. Валънтайн се настани до стената. Неколцина от закусващите станаха да си вървят и един измежду тях, стройна, кръшна млада жена с високо подстригана черна коса, се спря близо до него.

— Бирата е в оная кана — каза тя. — Тук е на самообслужване.

— Благодаря — рече Валънтайн, но тя бе вече излязла през вратата.

Наля си една халба — беше силна, остра на вкус напитка, гъста на езика му. След минута имаше и риба, хрупкава и приятна. Излапа я набързо.

— Още една? — каза той на готвача, който го изгледа кисело, но изпълни молбата му.

Докато ядеше, Валънтайн забеляза, че един клиент на съседната маса — пълен хджорт, с подпухнало лице, пепелява кожа сякаш от камъчета и големи изпъкнали очи — се взира внимателно в него. Валънтайн се почувства неловко от това странно наблюдение. След известно време погледна право към хджорта, който премига и бързо отмести очи.

Минаха няколко минути, хджортът се обърна отново към Валънтайн и заговори:

— Току-що пристигате тук, а?

— Снощи.

— Дълго ли ще останете?

— Поне докато траят празненствата — отговори Валънтайн.

У хджорта определено имаше нещо, което инстинктивно не му харесваше. Може би само външността му, защото Валънтайн намираше хджортите непривлекателни, груби и надменни същества. Но знаеше, че това е несправедливо. Хджортите не бяха виновни за външността си и вероятно намираха човеците също неприятни, бледи, мършави създания с отвратително гладка кожа.

Или може би се дразнеше от нарушаването на усамотението му, от втренчения поглед, от въпросите. Или просто от начина, по който хджортът беше украсен с месести и оранжеви петна. Каквото и да беше, то го караше да изпитва погнуса и раздразнение.

Но чувстваше леко угризение за тези предразсъдъци, пък и не искаше да бъде необщителен. За да заличи това впечатление, изобрази хладна усмивка и рече:

— Името ми е Валънтайн. Аз съм от Ни-моя.

— Отдалеч си дошъл — каза хджортът, мляскайки.

— Тук наблизо ли живееш?

— Малко на юг от Пидруид. Името ми е Виноркис. Търгувам с хайгусови кожи. — Хджортът режеше нервно яденето си. След малко отново насочи вниманието си към Валънтайн, като втренчи в него големите си рибешки очи. — С онова момче ли пътуваш?

— Всъщност не. Срещнах го по пътя за Пидруид.

Хджортът кимна.

— Ще се върнеш ли в Ни-моя след празненствата?

Потокът от въпроси ставаше досаден. Но Валънтайн все още се колебаеше дали да се отнесе неучтиво дори към тази неучтивост.

— Не съм още сигурен — каза той.

— Значи мислиш да останеш тук?

Валънтайн повдигна рамене.

— Откровено казано, нямам никакви планове.

— Мммм — измънка хджортът. — Хубаво се живее така.

По монотонния гъгнив изговор на хджорта не можеше да се разбере дали това значеше похвала или язвителен укор. Но на Валънтайн му беше почти безразлично. Той реши, че е изпълнил достатъчно задълженията си като събеседник, и млъкна. Хджортът, изглежда, също нямаше какво повече да каже. Той довърши закуската си, бутна със скърцане стола си назад и с тромавата си хджортска походка се заклатушка към вратата, като подхвърли:

— Сега отивам на пазар. Пак ще се видим.

Накрая Валънтайн излезе на двора, където в момента се развиваше една странна игра. Близо до отсрещната стена стояха осем фигури и си подхвърляха назад напред един на друг кинжали. Шестима от тях бяха скандари, едри, груби, космати същества с четири ръце и корава сива козина, а останалите двама — човеци, Валънтайн позна двамата — те закусваха, когато влезе в кухнята — стройната слаба тъмнокоса жена и един мършав мъж със суров поглед, зловещо бяла кожа и дълга бяла коса. Кинжалите летяха с изумителна бързина, проблясвайки на утринното слънце, и на всяко лице беше изписана мрачна съсредоточеност. Никой не изтърва нож, явно никой нито веднъж не го улови от острата страна и Валънтайн не можеше дори да преброи колко кинжала прехвърчаха натам и обратно; всеки като че ли непрекъснато хвърляше и улавяше, всички ръце бяха заети и все нови и нови оръжия хвърчаха във въздуха. Жонгльори, помисли си той, упражняват занаята, за да се подготвят да изпълняват номерата си на празненствата. Скандарите с по четири ръце и мощно телосложение вършеха чудеса на съгласуваност, ала мъжът и жената действаха дружно в общата игра, жонглирайки не по-лошо от другите. Валънтайн стоеше на безопасно разстояние и гледаше като омагьосан хвърчащите кинжали.

Изведнъж един от скандарите изръмжа „хоп!“ и начинът на игра се промени: шестимата чуждоземци започнаха да насочват оръжията си само един към друг, удвоявайки и учетворявайки бързината, с която ги подхвърляха, а двамата човеци се дръпнаха малко настрана. Девойката се усмихна на Валънтайн.

— Хей, ела при нас!

— За какво?

— Да играеш с нас! — Очите й святкаха закачливо.

— Вашата игра ми се струва много опасна.

— Всички най-хубави игри са опасни. Ето! — Без предупреждение тя метна един кинжал към него. — Как се казваш, приятелю?

— Валънтайн — отговори той някак задъхано и отчаяно улови кинжала за дръжката точно когато профучаваше край ухото му.

— Добра хватка — изказа се белокосият. — Опитай това!

Той също подхвърли кинжал. Валънтайн се засмя, хвана го, този път малко по-сръчно, и застана на място с по един кинжал във всяка ръка. Без да обръщат никакво внимание на страничната игра, чуждоземците продължаваха методично да пращат каскади от оръжия, които проблясваха ту насам, ту нататък.

— Подхвърли ми го обратно — извика девойката.

Валънтайн се навъси. Подхвърли прекалено предпазливо от някакъв глупав страх да не я прониже, кинжалът описа неправилна дъга и падна в нозете й.

— Можеш и по-добре — каза тя презрително.

— Съжалявам — рече той.

Подхвърли втория кинжал по-енергично. Тя го улови спокойно, взе друг от белокосия и запрати първия, после другия към Валънтайн. Нямаше време за мислене. Хоп и хоп, той улови и двата. Пот изби на челото му, ала навлизаше в ритъма на играта.

— Хайде — подвикна Валънтайн.

Подаде на нея един, пое втори от белокосия и запрати трети по въздуха, но видя, че един иде към него, а после и друг, и му се прииска да са кинжали за игра, с тъпо острие, но знаеше, че не са такива, и престана да се безпокои за това. Оставаше му само едно: да се превърне в нещо като автомат, да държи тялото си съсредоточено и бдително, да гледа винаги към идващия кинжал и да оставя запратения от него да си лети сам. Движеше се ритмично, ловеше, хвърляше, ловеше, хвърляше, като винаги едно острие се приближаваше към него а друго се отдалечаваше. Валънтайн разбра, че истинският жонгльор трябва да си служи едновременно и с двете ръце, ала той не беше жонгльор и всичко, което можеше да направи, бе да съгласува улавянето и хвърлянето. И все пак се справяше добре. Питаше се кога ли ще извърши неминуемата грешка и ще бъде прободен. Жонгльорите се смееха, докато темпото се засилваше. Той също се смееше безгрижно с тях и продължаваше да лови и да хвърля цели две-три минути, преди да усети, че от напрежението рефлексите му отслабват. Сега трябваше да спре. Улови и бавно пусна поред всеки от ножовете, докато най-после и трите лежаха в нозете му, и се преви от смях, пляскайки се по бедрата и дишайки тежко.

Двамата жонгльори-човеци му заръкопляскаха. Скандарите не бяха прекъснали страшното вихрено мятане на ножове, но сега един подвикна на друг „хоп“ и шестимата чуждоземци се завъртяха с кинжалите си и си тръгнаха, без да кажат нито дума повече, изчезвайки по посока на спалните помещения.

Младата жена се приближи с танцова стъпка до Валънтайн.

— Аз съм Карабела — рече тя. Не беше по-висока от Шанамир и навярно само преди няколко години е била малко момиче. В дребното й, мускулесто тяло кипеше неукротима жизненост. Носеше светлозелен жакет от плътна тъкан и троен наниз излъскани раковини от куана на шията, а очите й бяха тъмни като косата. Усмивката й беше топла и подкупваща. — Къде си жонглирал преди, приятелю? — попита тя.

— Никога не съм жонглирал — отговори Валънтайн. Обърса потното ся чело. — Трудна игра. Сам се чудя защо не бях промушен.

— Никога ли? — възкликна белокосият. — Никога досега ли не си жонглирал? Нима това беше демонстрация на вродена сръчност и нищо друго?

— Предполагам, че така трябва да се нарече — каза Валънтайн, като повдигна рамене.

— Можем ли да му вярваме? — попита белокосият.

— Мисля, че можем — рече Карабела. — Той беше добър, Слийт, но няма форма. Видя ли как се движеха ръцете му подир кинжалите, навън, напречно, малко нервно, малко нетърпеливо — никога не чакаше дръжките да стигнат до нужното място? А колко прибързано, колко необмислено хвърляше? Никой, научен на това изкуство, не би могъл така лесно да се преструва на толкова несръчен, пък и защо ли да се преструва? Този Валънтайн има точно око, Слийт, ала казва истината. Никога не е хвърлял.

— Окото му е повече от точно — промърмори Слийт. — Той притежава бързина, на която много завиждам. Има дарба.

— Отде си? — попита Карабела.

— От изток — каза Валънтайн неопределено.

— Така си и мислех. Говорът ти е малко особен. От Велатис ли идваш? Или от Кхинтор?

— Да, от тази посока.

И Карабела, и Слийт забелязаха уклончивостта на Валънтайн; спогледаха се бързо. Валънтайн се питаше дали не са баща и дъщеря. Вероятно не. Валънтайн виждаше, че Слийт не беше чак толкова стар, колкото изглеждаше първоначално. На средна възраст, да, но едва ли стар; бледата кожа и бялата коса го правеха да изглежда на повече години. Той беше стегнат, спретнат мъж с гънки устни и къса, заострена бяла брада. През едната му буза, от ухото до брадичката, минаваше белег, който вече бе избледнял, но някога сигурно е личал много ясно.

— Ние сме от юг — рече Карабела, — аз съм от Тиломон, а Слийт — от Нарабал.

— Дошли сте тук да играете за празника на коронала?

— Точно така. Трупата на скандара Залзан Кавол току-що ни нае да й помагаме да изпълнява неотдавнашния указ на коронала да се вземат на работа човеци. А ти? Какво те води в Пидруид?

— Празненствата — отговори Валънтайн.

— Да въртиш търговия ли?

— Просто да гледам игрите и парадите.

Слийт се засмя лукаво.

— Няма защо да криеш от нас, приятелю. Едва ли е срамно да се продават ездитни животни на пазара. Видяхме, че пристигна с момчето снощи.

— Не — каза Валънтайн. — Аз срещнах младия пастир едва вчера, когато бях наближил града. Животните са негови. Аз само го придружих до странноприемницата, защото тук съм чужденец. Не се занимавам с търговия.

Един от скандарите се появи отново на една врата. Той беше същински исполин, с половин ръст по-висок от Валънтайн, внушително, тромаво същество с масивни челюсти, свирепо, с тесни жълти очи. Четирите му ръце висяха доста под коленете и завършваха с пестници колкото големи кошници.

— Елате вътре! — подвикна той грубо.

Слийт се сбогува и тръгна с бърза стъпка. Карабела постоя за малко, усмихвайки се на Валънтайн.

— Ти си много особен — рече тя. — Не лъжеш, но все пак нищо от това, което казваш, не звучи правдоподобно. Мисля, че ти самият слабо познаваш душата си. Но ми харесваш. Излъчваш някакво сияние, знаеш ли това, Валънтайн? Сияние на невинност, на простота, на топлота, или… на нещо друго. И аз не знам. — Почти плахо докосна с два пръста ръката му отстрани. — Харесваш ми. Може пак да жонглираме.

И тя се затича подир Слийт.

5

Той беше сам, нямаше никаква следа от Шанамир и макар че желаеше много да прекара деня с жонгльорите, с Карабела, нямаше начин това да стане. А беше още ранно утро. Нямаше план и това го безпокоеше, но не прекалено. Предстоеше му да изследва целия Пидруид.

Излезе и пое по кривите улици, натежали от зеленина. Навред никнеха пищни увивни растения и дървета с дебели плачещи клони, които избуяваха във влажния, топъл, солен въздух. Отдалеч се чуваше оркестрова музика, весела, макар и малко рязка, хрипкава и туптяща мелодия, може би репетиция за големия парад. По канавката течеше буйно малка речица от пенеста вода и в нея лудуваха дивите животни на Пидруид — минтуни, крастави кучета и малки дроли със заострени нослета. Движение, движение, движение, гъмжащ град, където всеки и всичко, дори безстопанствените животни, имаха да вършат нещо важно и го вършеха бързешком. Всички с изключение на Валънтайн, който се шляеше безцелно, без да следва определен път. Поспираше се да надзърне ту в някое тъмно дюкянче, задръстено с топове и мостри плат, ту в някой плесенясал склад за подправки, ту в някоя великолепна, разкошна цветна градина с наситени краски, притисната между две високи, тесни сгради. От време на време хората го поглеждаха, сякаш се чудеха, че може да си позволи лукса да се разхожда безцелно.

В една улица се спря да погледа деца, които играеха на някаква игра — нещо подобно на пантомима, като едно малко момченце с лента от златист плат, вързана като диадема около челото му, ръкомахаше заплашително в средата на един кръг, а другите подскачаха около него, преструвайки се на уплашени, и пееха:

Но когато разбраха, че Валънтайн гледа, децата се обърнаха към него и започнаха да правят смешни жестове, да гримасничат, да кривят ръцете си и да сочат. Той се засмя и продължи нататък.

Към средата на сутринта беше на брега. Дълги, извити като лакти пристани се врязваха далеч навътре в залива и всеки от тях изглеждаше място на трескава дейност. Докери от четири-пет раси разтоварваха транспортни кораби, които носеха гербовете на двайсет пристанища от трите континента; те си служеха с флотери, за да свалят на кея балите стоки и да ги превозват до складовете, но с много ядни викове при маневрирането, когато неимоверно тежките бали се лашкаха насам-нататък. Докато Валънтайн гледаше от сянката на кея, усети грубо тупване между раменете и като се обърна кръгом, видя един нервен дебелобузест хджорт, който сочеше и махаше с ръце.

— Ей там — казваше хджортът. — Трябват ни още шестима, за да обработим сувраелския кораб!

— Но аз не съм…

— Бързо! Тичай!

Е, добре. Валънтайн не искаше да спори; той отиде на пристана и се присъедини към група докери, които крещяха и ревяха, водейки товар добитък към брега. Валънтайн крещеше и ревеше с тях, докато най-после животните, квичащи дългомуцунести блейви годинаци, се насочиха към открития обор или към кланицата. Тогава тихомълком се измъкна и тръгна по кея, докато стигна до един свободен пристан.

Там стоя спокойно няколко минути, загледан през залива към морето, бронзовозеленото белопенесто море, примижвайки, сякаш ако се напрегнеше достатъчно, можеше да види зад линията на хоризонта Алханроел и замъка Връхни, извисяващ се до небесата. Но, разбира се, изключено беше да види Алханроел оттук, през десетки хиляди мили океан, през море, толкова обширно, че някои планети преспокойно биха се побрали цели между бреговете на двата континента. Валънтайн погледна надолу, между нозете си, и въображението му го пренесе в недрата на Маджипур, и се запита какво ли се намираше от другата страна на планетата точно под това място. Западната половина на Алханроел, предположи той. Географията беше мъглява и объркана за него. Изглежда, бе забравил толкова много от ученическите си знания, че трябваше да се напряга, за да си спомни нещо. Може би точно сега се намираше диаметрално от другата страна на света, над обиталището на понтифекса, страшния Лабиринт на стария и саможив висш монарх. Или може би, което беше по-вероятно, точно под това място лежеше Островът на съня, благословеният остров, където сред зелени горски поляни живееше нежната Господарка, където жреците и жриците й не прекъсваха песнопенията си, отправяйки доброжелателни послания към спящите по света. Валънтайн трудно можеше да повярва, че съществуват такива места, че в света има такива личности, такива властници — Понтифекс, Господарка на острова, Крал на сънищата, дори коронал, макар че снощи със собствените си очи бе видял коронала. Тези властелини изглеждаха нереални. Реални му изглеждаха само пристанището на Пидруид, странноприемницата, където бе преспал, печената риба, жонгльорите, момчето Шанамир и животните му. Всичко друго беше само фантазия и мираж.

Сега денят беше топъл и ставаше много влажен, макар че към брега духаше приятен бриз. Валънтайн отново бе огладнял. От една сергия до края на кея си купи за две медни монети нарязана на филийки сурова риба със синьо месо, маринована в горещ пикантен сос и сервирана на дървени подложки. Поля я с чаша огнено вино, удивителна златиста напитка, на вкус по-лютива дори от соса. После му хрумна да се върне в странноприемницата. Но се сети, че не знаеше нито името на странноприемницата, нито името на улицата, знаеше само, че тя се намира малко навътре от крайбрежния квартал. Нямаше да загуби много, ако не я намереше, защото не притежаваше други вещи освен тези, които носеше върху себе си; но единствените му познати в цял Пидруид бяха Шанамир и жонгльорите, а не искаше да се разделя с тях толкова скоро.

Валънтайн пое обратно и скоро се залута в лабиринт от неразличими една от друга улички и сокаци, които пресичаха Водния път в различни посоки. Три пъти намери странноприемници, които приличаха на неговата, но когато се приближеше, всяка от тях се оказваше друга. Мина час и повече, настана ранен следобед. Валънтайн разбра, че ще му бъде невъзможно да открие странноприемницата, и това му навя тъга, защото мислеше за Карабела и докосването на пръстите й отстрани по ръката му, за бързината на ръцете й, когато ловеше ножовете, и за блясъка на тъмните й очи. Но загубеното си е загубено, помисли си той, няма полза да плаче за това. Преди да се мръкне, ще си намери нова странноприемница и нови приятели.

И изведнъж, когато зави зад един ъгъл, откри нещо, което положително беше пидруидският пазар.

Той представляваше обширно заградено пространство, почти колкото Златния площад, но тук нямаше високи палати и хотели със златни фасади, а само безкраен низ от бараки с керемидени покриви, открити обори за добитък и плътно наредени сергии. Тук се носеха всички аромати и зловония на света и се продаваха половината от продуктите на вселената. Валънтайн се гмурна вътре, възхитен, замаян. На големи куки в една барака висяха половинки от заклани животни. Друга беше запълнена с преливащи от подправки качета. В едно заградено място имаше удивителни птици предачки на необикновено ярките си крака, по-високи от скандари; те се кълвяха и ритаха една друга, докато продавачи на яйца и вълна се пазаряха над тях. В друго заградено място имаше баки с лъскави змии, които се извиваха и гърчеха като буйни пламъци; на трето място наблизо малки морски дракони, изкормени и с пречупени гръбнаци, лежаха на зловонни купчинки за продажба. Тук имаше място за народни писари, които съставяха писма на неграмотни, а там сараф умело се пазареше за валути на една дузина светове, още по-нататък пък се виждаше цяла редица сергии за наденички, петдесет на брой и досущ еднакви, с досущ еднакви по външност лиимани, които стояха един до друг, подклаждаха димливите си огньове и въртяха отрупаните с наденички шишове.

И гадатели, и магьосници, и жонгльори, макар и не познатите на Валънтайн жонгльори, а в едно празно пространство бе клекнал разказвач, който срещу медни монети описваше някакво заплетено и почти неразбираемо приключение на лорд Стиамот, прославения коронал отпреди осем хиляди години, чиито подвизи сега бяха легенда. Валънтайн послуша пет минути, но не можа да разбере нищо от разказа, който държеше в захлас петнайсет-двайсет свободни от работа носачи. Той продължи нататък, мина край една палатка, където златоок врун със сребърна флейта свиреше плавни мелодии, за да обая някакво триглаво същество в плетена кошница, край един ухилен хлапак на десетина години, който го покани да играе някаква игра с раковини и мъниста, между две редици сергиджии, които продаваха знаменца със звездния знак на коронала, край един факир, който висеше във въздуха над каца с някакво отвратително на вид горещо масло, край цяла върволица съногадатели и по един пасаж, задръстен от продавачи на наркотици, край мястото на преводачите и мястото на бижутерите, и най-сетне, след като зави зад един ъгъл, където се разпродаваха всякакви евтини дрехи, стигна до заграденото място, където се продаваше добитък за езда.

Тук бяха наредени едно до друго стотици, може би дори хиляди яки пурпурни животни, които стояха равнодушно и се взираха без интерес в това, което ставаше под носа им — очевидно търг. На Валънтайн му беше толкова трудно да следи търга, колкото и разказа за лорд Стиамот: купувачите и продавачите стояха един срещу друг на две дълги редици и замахваха един към друг, сякаш искаха да си отсекат китките, допълвайки тези движения с гримаси, пляскане на пестници по дланите и внезапно мушкане с лакти навън. Нищо не се казваше и все пак очевидно много се споделяше, защото писари, разположени по дължината на редицата, постоянно пишеха документи за продажба, които се узаконяваха с натопен в зелено мастило палец, а чиновници трескаво прикрепваха за бутовете на животно след животно етикети с лабиринтовидния печат на понтифекса. Движейки се по редицата на участниците в търга, Валънтайн най-после стигна до Шанамир, който сечеше, мушкаше с лакти, пляскаше пестници е ненадмината ожесточеност. За няколко минути всичко свърши и момчето изскочи от редицата, подскачайки с вик на радост. То улови Валънтайн за ръката и го завъртя весело.

— Всичко е продадено! Всичко е продадено! И то на по-висока цена, отколкото очаквах! — Държеше снопче бележки, дадени му от един писар. — Ела с мен в съкровищницата, а оттук нататък ни чакат само забавления! Докога спа?

— До късно, предполагам. Странноприемницата беше почти пуста.

— Не исках да те будя. Ти хъркаше като блейв. Какво прави досега?

— Изучавах главно крайбрежния район. Натъкнах се на пазара, докато се мъчех да се върна в странноприемницата. Имам късмет, че попаднах на теб.

— Още десет минути и щеше да ме изпуснеш завинаги — каза Шанамир. — Ето. Тук. — Той дръпни Валънтайн за китката и го вкара в един дълъг, ярко осветен безистен, където чиновници зад плетени от ракита завеси даваха монети срещу бележки. — Дай ми петдесетачката — прошепна Шанамир. — Мога да ти я разваля тук.

Валънтайн извади дебелата лъскава монета и застана настрана, а момчето се нареди на опашка. След няколко минути Шанамир се върна.

— Тези са твоите — каза той, изсипвайки в подадената му кесия порой от пари, няколко монети от по пет рояла и шепа крони. — А тези са мои — рече момчето и се ухили лукаво, показвайки три големи монети по петдесет рояла като тази, която току-що бе развалил за Валънтайн. Пъхна ги в едно коланче за пари под жакета си. — Добра печалба ми донесе пътуването. По време на празненства всеки трескаво бърза да похарчи парите си. А сега ела. Да се върнем в странноприемницата и да ознаменуваме случая с бутилка огнено вино, а? Аз черпя!

Оказа се, че странноприемницата се намира на не повече от петнайсет минута път от пазара, на улица, която изведнъж му се стори позната, когато влязоха в нея. Валънтайн предположи, че се бе озовал на еднадве пресечки от нея, когато я търсеше напразно. Но това нямаше значение: нали беше тук, и то с Шанамир. Момчето, облекчено, че се е отървало от животните си, и развълнувано от цената, която бе получило за тях, бъбреше непрекъснато какво ще прави в Пидруид, преди да се върне в родното си място — танци, игри, пиене, представления.

Докато седяха в кръчмата на странноприемницата и се справяха с виното на Шанамир, се появиха Слийт и Карабела.

— Може ли да седнем при вас? — попита Слийт.

Валънтайн обясни на Шанамир:

— Това са жонгльори, членове на скандарска трупа, дошла тук да играе на парада. Запознахме се тази сутрин. — Той ги представи. Насядаха и Шанамир им предложи напитки.

— Бяхте ли на пазара? — попита Слийт.

— Бях и си свърших работата — каза Шанамир. — Хубава пара изкарах.

— А сега? — попита Карабела.

— Ще празнувам няколко дена — отговори юношата. — А после мисля да се прибера у дома, във Фолкинкип. — Той изглеждаше малко натъжен от мисълта за това.

— А ти? — попита Карабела, поглеждайки Валънтайн. — Имаш ли планове?

— Да погледам празненствата.

— А после?

— Каквото ми скимне.

Свършиха виното. Слийт махна рязко с ръка и се появи втора бутилка. Разпределиха я щедро помежду си. Валънтайн усещаше как езикът му пари от лютивата напитка и главата му малко се мае.

— Тогава би ли се съгласил да станеш жонгльор и да се присъединиш към нашата трупа? — рече Карабела.

Валънтайн се сепна.

— Липсва ми умение!

— Имаш достатъчно умение — заяви Слийт. — Липсва ти само тренировка. А двамата с Карабела можем да ти я дадем. Ще научиш бързо занаята. Заклевам се.

— И ще пътувам с вас, и ще живея като скитащ играч, и ще ходя от град на град, така ли?

— Точно така.

Валънтайн погледна Шанамир отсреща. Очите на момчето светеха при мисълта за такъв живот. Валънтайн почти усещаше силата на вълнението му, завистта му.

— Но защо е всичко това? — попита Валънтайн. — Защо каните един непознат, новак, невеж ката мен, да се присъедини към вас?

Карабела даде знак на Слийт, който стана бързо от масата.

— Залзан Кавол ще ти обясни — каза тя. — Това е необходимост, а не прищявка. Хората не ни достигат, Валънтайн, и имаме нужда от теб. Пък и — добави тя — каква друга работа имаш? Ти изглеждаш като загубен в този град. Ние ти предлагаме и другарство, и препитание.

След малко Слийт се върна с великана-скандар. Залзан Кавол имаше внушителна фигура, едра, висока. Той се отпусна с мъка на един стол до масата им: столът изскърца заплашително под туловището му. Скандарите бяха дошли от някакъв далечен ветровит, мразовит свят и макар да бяха се заселили в Маджипур преди хиляди години, занимавайки се с черна работа, изискваща голяма сила или необикновена бързина на окото, изглеждаха вечно сърдити и недоволни от топлия климат на Маджипур. „А може би това са просто естествените черти на лицето им“, мислеше си Валънтайн, ала намираше Залзан Кавол и другите като него за отблъскващо противно племе.

Скандарът наля с двете си вътрешни ръце някаква силна напитка и разпери другите две над масата, сякаш си я присвояваше. С дрезгав, боботещ глас каза:

— Гледах те как мяташе ножовете със Слийт и Карабела тази сутрин. Ти можеш да ми вършиш работа.

— А какво точно?

— Трябва ми трети жонгльор човек, и то спешно. Знаеш ли последния указ на коронала за публичните артисти?

Валънтайн се усмихна и повдигна рамене.

— Този указ е глупост и идиотщина — каза Залзан Кавол, — но короналът е млад и смятам, че могат да му се позволят някои гламавщини. Наредено е във всички артистични трупи, състоящи се от повече от трима души, една трета от трупата да бъдат маджипурски граждани от човешко потекло и това влиза в сила от този месец.

— С такъв указ — обади се Карабела — не може да се постигне нищо, освен да се настърви раса срещу раса, и то в свят, където много раси живеят в мир от хиляди години.

Залзан Кавол се намръщи.

— Все пак указът си съществува. Някой подлизурко в Замъка трябва да е казал на тоя лорд Валънтайн, че другите раси се размножават прекалено много, че човеците в Маджипур гладуват, когато ние работим. Това е и глупаво, и опасно. Обикновено никой не би обърнал внимание на такъв указ, но сега е празникът на коронала и ако искаме да ни разрешат да даваме представления, трябва да се съобразяваме с наредбите, колкото и идиотски да са те. Аз и братята ми изкарваме прехраната си като жонгльори от години и с това не сме навредили на нито един човек, ала сега трябва да се подчиняваме. Затова издирих Слийт и Карабела в Пидруид и вече ги учим да усвояват номерата ни. Днес е вториден. След четири дена ще играем в парада за коронала и трябва да имам трети човек. Ще постъпиш ли като чирак при нас, Валънтайн?

— Но как мога да се науча на жонгльорство за четири дена?

— Ще бъдеш само чирак — каза скандарът. — Ще измислим за теб някакъв жонгльорски номер, за да го изпълняваш през време на големия парад така, че да не посрамиш нито себе си, нито нас. Както виждам, законът не изисква всички членове на трупата да имат еднакви отговорности или умения. Но трима от нас трябва да бъдат човеци.

— А след празненствата?

— Ще обикаляш с нас от град на град.

— Вие не знаете нищо за мен, а ме каните да деля живота ви?

— Не зная нищо за теб и не искам и да зная нищо за теб. Трябва ми жонгльор от твоята раса и това е. Ще ти плащам квартирата и храната, където и да ходим, и освен това по десет крони на седмица. Съгласен ли си?

Очите на Карабела блестяха особено, сякаш искаше да му каже: „Може да поискаш двойно по-голяма заплата и пак ще я получиш, Валънтайн.“ Ала парите нямаха значение. Нали щеше да има достатъчно ядене и място за преспиване и да бъде с Карабела и Слийт, които бяха две от трите човешки същества, които познаваше в този град — и както разбра с известно смущение — в целия свят. Защото у него съществуваше една празнина, където би трябвало да бъде миналото: имаше смътна представа за родители, за братовчеди, сестри и детство някъде в Източен Зимроел, за ходене на училище и за пътувания, но нищо от това не му изглеждаше реално, нищо нямаше плътност, стройност и вещественост. И там, където за него би трябвало да има бъдеще, също беше празнина. Тези жонгльори обещаваха да я запълнят. И все пак…

— При едно условие — каза Валънтайн.

Залзан Кавол изглеждаше недоволен.

— Какво е то?

Валънтайн кимна към Шанамир.

— Струва ми се, че на това момче му е омръзнало да отглежда ездитни животни във Фолкинкип и може би желае да попътува по-надалеч. Моля да предложите и на него място във вашата трупа…

— Валънтайн! - извика момчето.

— … като гледач на добитък или слуга, или дори жонгльор, ако има тази дарба — продължи Валънтайн — и ако пожелае да тръгне с вас, да го приемете заедно с мен. Съгласен ли сте?

Залзан Кавол помълча малко, сякаш пресмяташе, и някъде дълбоко от вътрешността на косматото му тяло се чуваше едва доловимо ръмжене. Най-после каза:

— Имаш ли желание да се присъединиш към нас момче?

— Дали имам? Как може да нямам?

— Така и се опасявах — произнесе скандарът мрачно. — Значи разбрахме се. Наемаме и двама ви срещу тринайсет крони седмично плюс квартира и храна. Съгласни ли сте?

— Съгласен съм — каза Валънтайн.

— Съгласен съм — извика Шанамир.

Залзан Кавол допи огненото си вино.

— Слийт, Карабела, заведете този чужденец в двора и почнете да го учите на жонгльорство. А ти, момче, ела с мен. Искам да хвърлиш едно око на добичетата ни.

6

Излязоха навън. Карабела се втурна към спалните помещения да вземе уредите. Гледайки я как тича, Валънтайн се възхищаваше на грациозните й движения, представяше си трептенето на гъвкавите мускули под дрехите й. Слийт откъсна синьобели плодове от една от лозите в двора и ги пъхна в устата си.

— Какви са? — попита Валънтайн.

Слийт му подхвърли един.

— Тхоки. В Нарабал, където съм роден, една лоза тхока може да поникне сутринта и до следобед да стане висока колкото къща. Разбира се, почвата в Нарабал кипи от живот и всяка сутрин вали дъжд. Искаш ли още един?

— Моля.

С ловко, бързо перване с китката Слийт откъсна един плод. Направи го със съвсем лек замах на ръката, ала резултатно. Слийт беше икономично устроен човек, лек като птица, без нито унция излишно тегло, движенията на ръцете му — точни, гласът му — сух и сдържан.

— Сдъвчи семките — посъветва той Валънтайн. — Те засилват мъжествеността. — И се засмя пискливо.

Карабела се върна, носейки множество цветни гумени топки, които подхвърляше бързо във въздуха, докато прекосяваше двора. Когато стигна до Валънтайн и Слийт, тя метна една от топките към Валънтайн и три към Слийт, без да спира да върви. Три задържа у себе си.

— Защо не са ножове? — попита Валънтайн.

— Ножовете са за ефект. Днес ще се занимаем с основните принципи — каза Слийт. — Ще се занимаем с философията на изкуството. Ножовете ще отклоняват вниманието ни.

— Философия ли?

— Да не мислиш, че жонглирането е обикновен трик? — запита дребният човечец, в гласа му като че се долавяше обида. — Развлечение за зяпачи? Средство за изкарване на някоя и друга крона на провинциален карнавал? То е всичко туй заедно, да, но най-напред е начин на живот, приятелю, вяра, един вид култ.

— И нещо като поезия — вметна Карабела.

Слийт кимна.

— Да, и това също. И математиката. То учи на спокойствие, самообладание, уравновесеност, усет за разполагане на нещата и основната структура на движението. В него има беззвучна музика. И най-вече дисциплина. Превзет ли изглеждам?

— Той се стреми да изглежда превзет — рече Карабела. Очите й гледаха дяволито. — Но всичко, което говори, е вярно. Готов ли си да започнеш?

Валънтайн кимна.

— Успокой се — каза Слийт. — Прочисти съзнанието си от излишни мисли и сметки. Навлез в центъра ма своето аз и остани там.

Валънтайн стъпи с цели ходила на земята, направи три дълбоки вдишвания, отпусна раменете си така, че да не усеща увисналите си ръце, и зачака.

— Струва ми се — каза Карабела, — че този човек почти през цялото време живее в центъра на своето аз. Или пък е без център и затова никога не е далеч от него.

— Готов ли си? — попита Слийт.

— Готов съм.

— Ще те научим на основните правила, едно по едно. Жонглирането представлява поредица от малки отделни движения, които се правят в бърза последователност, а тя създава впечатление за непрекъснати течение и едновременност. Едновременността е илюзия, приятелю, когато жонглираш и дори когато не жонглираш. Всички събития стават едно по едно. — Слийт се усмихна хладно. Той като че ли говореше от десет хиляди мили разстояние. — Затвори очи, Валънтайн. Ориентирането в пространството и времето е от съществено значение. Мисли къде си и какво е положението ти спрямо света.

Валънтайн си представи Маджипур, огромно кълбо, увиснало в космическото пространство, половината или повече от половината погълнато от Голямото море. Видя себе си закован в края на Зимроел, с морето зад него и разпрострелия се пред него континент, и Вътрешното море, прорязано от Острова на съня, и Алханроел отвъд с голямото издуто възвишение на замъка Връхни, в долната му страна, и слънцето отгоре, жълто, с бронзовозелен оттенък, което сипе обгарящите си лъчи върху прашния Сувраел и към тропиците и затопля всичко останало, и луните някъде далеч, и звездите още по-надалеч, и другите светове, световете, от които бяха дошли скандарите и хджортите, и лииманите, и всички останали, дори света, от който се бе изселил преди четиринайсет хиляди години неговият народ, старата Земя, малък син свят, смешно малък в сравнение с Маджипур, далечен, полузабравен в някое друго кътче на вселената и се върна от звездите в този свят, на този континент, в този град, в тази странноприемница, в този двор, на това парченце влажна плодородна почва, в което бяха забити ботушите му, и каза на Слийт, че е готов.

Слийт и Карабела стояха с увиснали право надолу ръце, с отметнати настрани лакти, после вдигнаха напред ръце от лактите, протегнаха ги с разтворени чашковидно длани, държейки по една топка в дясната си ръка. И Валънтайн направи като тях. Слийт каза:

— Представи си, че на ръцете ти е сложена табла със скъпоценни камъни. Ако раздвижиш раменете или лактите си или вдигнеш или смъкнеш ръцете си, камъните ще се разпилеят. Нали така? Тайната на жонгльорството е да движиш тялото си колкото е възможно по-малко. Предметите се движат; ти ги направляваш; стоиш неподвижно.

Топката, която Слийт държеше, внезапно премина от дясната, в лявата му ръка, макар че тялото му не трепна от ни най-малко движение. И с топката на Карабела стана същото. Подражавайки им, Валънтайн прехвърляше топката от ръка на ръка, но усещаше усилие и движение.

— Ти си служиш прекалено много и с китката, и с лакътя — рече Карабела. — Разтваряй шепата си изведнъж. Разпервай широко пръстите. Все едно че пускаш уловена птица — ей така! Дланта се разтваря, птицата хвръква нагоре.

— Никак ли да не си служа с китката? — попита Валънтайн.

— Малко и това не бива да се забелязва. Тласъкът да иде от дланта ти. Ето така.

Валънтайн се опита. Най-кратко движение нагоре на ръката до лакътя, най-бързо замахване с китката; тласък от средата на ръката му и от средата на собственото му аз. Топката отхвръкна към извитите като чаша пръсти на лявата му ръка.

— Добре е — каза Слийт. — Хайде пак.

Пак. И пак. И пак. В течение на петнайсет минути тримата мятаха топки от едната към другата ръка. Караха го да подхвърля топката в правилна неизменна дъга пред лицето си, да я задържа в една плоскост с ръцете си, но не му позволяваха да се протегне нагоре или навън, за да я улови; ръцете изчакваха, топката летеше. След време той го вършеше вече автоматично. От оборите изскочи Шанамир и загледа слисано ритмичното подхвърляне; после се отдалечи. Валънтайн не се спираше. Това неизменно подхвърляне на една-единствена топка едва ли можеше да се нарече жонглиране, но беше събитието на момента и той му се отдаде всецяло.

Накрая видя, че Слийт и Карабела са престанали да хвърлят, че само той продължава като машина. „Вземи“ — каза Слийт и му подхвърли плод на тхока, току-що откъснат от лозата. Валънтайн го улови между две подхвърляния на топката и го задържа, сякаш очакваше да го накарат да жонглира с нето, но не, с мимика и жест Слийт му даде да разбере, че може да го изяде. Наградата му, поощрението му.

В това време Карабела сложи в лявата му ръка втора топка и до първоначалната в дясната му ръка — трета.

— Дланите ти са големи — каза тя. — Това ще ти бъде лесно. Наблюдавай ме, а после прави като мен.

Тя замята една топка напред-назад между ръцете си и я улавяше, като правеше четириъгълен кош с трите си пръста и с топката, която държеше в средата на всяка ръка. Валънтайн започна да й подражава. Топката се улавяше по-трудно с пълна ръка, отколкото с празна, но не чак толкова трудно и скоро той стана безпогрешен.

— А сега — каза Слийт — иде началото на изкуството. Ще правим размяна — ей така.

Една топка прехвръкна от дясната в лявата ръка на Слийт на височината на лицето му. Докато топката летеше, той й направи място в лявата си ръка, като подхвърли нагоре топката, която държеше там, нагоре и насреща, под летящата към него топка, така че да я улови с дясната си ръка. Тази маневра — бързо взаимно подхвърляне — изглеждаше твърде проста, ала когато Валънтайн се опита да я изпълни, топките се сблъскаха и отскочиха надалеч. Карабела му ги върна с усмивка. Той опита пак, но със същия резултат, и тя му показа как да подхвърли първата топка така, че да попадне от другата страна на лявата му ръка, докато втората се движи вътре в траекторията й, когато я запращаше надясно. Наложи се да опита няколко пъти, докато го усвои, и дори след като го направи, понякога не успяваше да улови топката, тъй като очите му шареха в твърде много посоки едновременно. Междувременно Слийт извършваше машинално размяна подир размяна. Карабела учи Валънтайн на двойното подхвърляне, както му се стори, с часове, а може и наистина да бе минало толкова време. Щом го усъвършенства, отначало той започна да се отегчава, но после премина от отегчение в състояние на пълна съгласуваност, тъй като вече знаеше, че може да хвърля топките така цял месец, без да се умори или да изпусне някоя.

Но внезапно забеляза, че Слийт жонглира и с трите едновременно.

— Хайде — подкани го Карабела. — Само изглежда невъзможно.

Той извърши смяната с лекота, която го изненада, очевидно изненада и Слийт и Карабела, защото тя заръкопляска, а той, без да нарушава ритъма, изръмжа одобрително. Валънтайн хвърли интуитивно третата топка, докато втората се придвижваше от лявата към дясната му ръка: улови я, върна я и после се заредуваха подхвърляне, подхвърляне, подхвърляне и улавяне, подхвърляне и улавяне, подхвърляне, като винаги една топка описваше висока дъга, друга се спущаше в изчакващата ръка, а трета чакаше да бъде хвърлена, и продължи така три, четири, пет размени, докато разбере колко е трудно това, което върши, и наруши ритъма, трите топки се сблъскаха и се пръснаха из двора.

— Ти имаш дарба — промърмори Слийт. — Безспорна дарба.

Валънтайн се смути от сблъскването, но фактът, че бе изпуснал топките, изглежда, нямаше чак толкова голямо значение, колкото това, че още при първия опит бе успял да жонглира и с трите. Той ги събра и започна наново; Слийт стоеше срещу него и продължаваше поредицата от подхвърляния, която изобщо не бе прекъсвал. Подражавайки стойката и синхронизацията на Слийт, Валънтайн започна да подхвърля, при първия опит изпусна две топки, изчерви се и измънка нещо за оправдание, започна наново и този път вече не се спря. Пет, шест, седем размени, десет, а после обърка сметката, защото те вече не приличаха на размени, а всички бяха част от един непрекъснат процес, нескончаем и безкраен. Съзнанието му беше някак раздвоено: едната част извършваше точни и безпогрешни улавяния и под хвърляния, а другата следеше летящите и спускащи се топки, пресмяташе бързо скоростта, ъгъла и темпото на спущането. Наблюдаващата част от мозъка му предаваше мигновено и постоянно данни на оная част от мозъка, която направляваше подхвърлянето и улавянето. Времето изглеждаше разделено на безкрайност от кратки мигове и все пак колкото и да е парадоксално, той нямаше чувство за редуване: трите топки изглеждаха заковани на местата си, като една винаги висеше във въздуха и по една във всяка от ръцете му, и фактът, че във всеки момент различна топка заемаше едно от тия положения, нямаше значение. Всяка беше всичко. Времето беше безкрайно. Той не се движеше, не хвърляше, не улавяше: само наблюдаваше течението, а течението бе замръзнало извън времето и пространството. Сега Валънтайн разбираше тайната на изкуството. Бе навлязъл в безкрайността. Раздвоявайки съзнанието си, бе го споил. Вниквайки във вътрешното естество на движението, бе научил, че движението е илюзия, а последователността — грешка на възприемането. Очите му работеха в настоящето, очите му изучаваха бъдещето и все пак съществуваше само този, сегашният миг.

И докато душата му се възнасяше към висините на ликуването, Валънтайн усещаше със слаб проблясък на иначе необикновено вглъбеното си съзнание, че вече не стои закован на място, а някак е започнал да се движи напред, привлечен магично от въртящите се топки, които недоловимо се отдалечаваха от него. С всяка поредица от хвърляния те се отдръпваха през двора — и сега той ги чувстваше отново по-скоро като поредица, отколкото като безкраен, непрекъснат континиум — и трябваше да се движи все по-бързо и по-бързо, за да ги настига, докато найсетне почти затича, като залиташе и се мяташе насам-натам из двора, а Слийт и Карабела се отдръпваха, за да не ги блъсне, и накрая топките излязоха от обсега му, недостижими дори за последния му отчаян скок към тях. Те отхвръкнаха в три посоки.

Валънтайн падна на колене, задъхан. Чу смеха на учителите си и се разсмя заедно с тях.

— Какво стана? — попита той най-после. — Толкова добре го правех… и изведнъж… и изведнъж…

— Натрупване на малки грешки — каза му Карабела. — Увлича те цялото това чудо, хвърляш топката малко извън нужната плоскост, посягаш напред да я уловиш и поради това посягане следващото ти хвърляне също не е на нужната плоскост, и по-следващото, и тъй нататък, докато всичко започне да ти се изплъзва, втурваш се подир топките и накрая се оказва, че не можеш да ги настигнеш. Това се случва с всекиго в началото. Не го вземай навътре.

— Прибери топките — каза Слийт. — След четири дена ще жонглираш пред коронала.

7

Той се упражняваше с часове, без да стига по-далеч от каскадата с три топки, ала я повтаряше, докато не вникна в безкрайността десетина пъти, преминавайки от отегчение към екстаз и към отегчение толкова често, че самото отегчение ставаше екстаз. Дрехите му бяха просмукани от пот и лепнеха за него като топли мокри кърпи. Дори когато започна един от кратките, леки дъждове над Пидруид, той продължи да подхвърля топките. Дъждът спря и се замени със зловещо здрачно сияние, а ранното вечерно слънце беше забулено от лека мъгла. Ала Валънтайн все жонглираше ли, жонглираше. Обзе го бясна възбуда. Виждаше смътно движещи се из двора фигури, Слийт, Карабела, разните скандари, Шанамир, непознати, които сновяха насам-натам, но не им обръщаше никакво внимание. Той беше празен съд, в който се изливаше това изкуство, тази тайна, и не смееше да се спре от страх да не ги загуби и отново да се изпразни и да пресъхне.

После някой се приближи и внезапно Валънтайн се оказа с празни ръце и разбра, че Слийт бе уловил топките една по една, докато те описваха дъги покрай носа му. Още малко ръцете на Валънтайн продължиха да се движат в неизменни ритми. Очите му не можеха да се съсредоточат върху нищо освен върху плоскостта, в която хвърляше топките.

— Изпий това — каза Карабела кротко и допря до устните му една стъклена чаша. Огнено вино: той го изпи като вода. Карабела му даде още едно. — Ти имаш невероятна дарба — рече му тя. — Не само съгласуваност, но и съсредоточеност. Ти ни уплаши малко, Валънтайн, когато не спираше.

— До звездоден ще станеш най-добрият от нас — заяви Слийт. — Самият коронал ще те оцени и ще ти ръкопляска. Хей, Залзан Кавол! Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че е мокър до кости и му трябват чисти дрехи — избоботи скандарът. Той подаде на Слийт няколко монети. — Върви на пазара, купи нещо, което да му приляга, преди да затворят сергиите. Карабела, заведи го при чистачката отзад. След половин час ще вечеряме.

— Ела с мен — рече Карабела.

Тя поведе все още зашеметения Валънтайн през двора към спалните помещения, а после зад тях. До стената на сградата бе инсталирана на открито примитивна чистачка.

— Ама че добиче! — тросна се тя. — Можеше да те похвали поне с някоя и друга дума. Ала, изглежда, не е свикнал да хвали. Но несъмнено ти му направи силно впечатление.

— На Залзан Кавол ли?

— Направи му силно впечатление… да, смая го. Но как би могъл той да похвали човек? Та ти имаш само две ръце! Да, не е свикнал да хвали. Хайде. Махни тия дрехи.

Тя се съблече бързо, той направи същото, като захвърли мокрите си дрехи на земята. На ярката лунна светлина виждаше голотата й и се възхити. Тялото й беше стройно и кръшно, почти момчешко, ако не бяха малките закръглени гърди и внезапно разширяващия се ханш под тънката талия. Мускулите й се намираха непосредствено под кожата и бяха добре развити. В горната част на едното й плоско бедро бе татуирано цвете в зелено и червено.

Тя го заведе под чистачката и те стояха близо един до друг, докато вибрациите ги избавиха от потта и мръсотията. После, все още голи, се върнаха в спалните помещения, където Карабела извади за себе си чифт нови панталони от мека сива тъкан и чист жакет. В това време Слийт се върна от пазара с нови дрехи за Валънтайн — тъмнозелен жакет, поръбен с червено, тесни червени панталони и лека пелерина в синьо, обшита с черно. Този костюм беше далеч по-елегантен от оня, който бе свалил. Носейки го, Валънтайн се чувстваше издигнат в някакъв висок ранг и се движеше с преднамерена надменност, когато вървеше със Слийт и Карабела към кухнята.

За вечеря имаше задушено — главната му съставка беше някакво неизвестно месо, но Валънтайн не посмя да попита какво е, — полято обилно с огнено вино. Шестимата скандари седяха в единия край на масата, четиримата човеци — в другия, и разговорът вървеше вяло. След вечерята Залзан Кавол и братята му станаха, без да кажат нито дума, и излязоха с големи крачки.

— Обидихме ли ги? — попита Валънтайн.

— Това е обичайната им учтивост — каза Карабела.

Виноркис, хджортът, който му бе заговорил на закуска, в този момент прекоси стаята и застана до рамото на Валънтайн, втренчен надолу по рибешкия си маниер: очевидно такъв му беше навикът. Валънтайн се усмихна неловко.

— Видях те да жонглираш на двора днес следобед — каза Виноркис. — Бива те.

— Благодаря.

— Хоби ли ти е?

— Всъщност аз никога досега не съм го вършил. Но скандарите май ме вземат в своята трупа.

Хджортът изглеждаше смаян.

— Нима? И ще тръгнеш на турне с тях?

— Така изглежда.

— Къде?

— Нямам представа — отговори Валънтайн. — Може дори още да не е решено. Където и да пожелаят да отидат, ще бъде добре за мен.

— Аха, скитнически живот — рече Виноркис. — Мислех сам да го опитам. Скандарите може да вземат и мен.

— Умееш ли да жонглираш?

— Мога да водя сметките. Аз жонглирам с цифри. — Виноркис се разсмя гръмогласно и тупна силно Валънтайн по гърба. — Аз жонглирам с цифри! Харесва ли ти това? Е, лека ти нощ!

— Кой беше тоя? — попита Карабела, когато хджортът си отиде.

— Запознах се с него тази сутрин на закуска. Местен търговец, предполагам.

Тя направи гримаса.

— Май не ми харесва. Но няма нищо чудно в това да не харесваш хджортите. Грозотии! — Тя се изправи грациозно и се протегна. — Ще се прибираме ли?

Тази нощ той пак спа добре. Подир следобедните събития можеше да се очаква да сънува, че жонглира, ала вместо това се озова отново на пурпурната равнина — тревожен знак, защото маджипурците знаят от детинство, че повтарящите се сънища имат особено значение, вероятно неблагоприятно. Господарката рядко праща едни и същи сънища, ала Кралят има тоя навик. И този път сънят беше някакъв откъс. Из небето витаеха насмешливи физиономии. Покрай пътеката се виеха вихрушки от пурпурен пясък, сякаш под тях се движеха чудовища, размахващи нокти и пляскащи с пипала. От земята изникваха шипове. Дърветата имаха очи. Всичко криеше заплаха, опасност, поличба. Ала сънят беше без хора и без събития. Той предаваше само зловеща прокоба.

Светът на сънищата отстъпи пред света на зората. Този път Валънтайн се събуди пръв, когато най-ранните светлинни лъчи проникнаха в залата. До него Шанамир спеше блажено. Слийт лежеше свит на кълбо като змия далеч в дъното на залата, а близо до него беше Карабела, отпусната, усмихваща се в сънищата си. Скандарите очевидно спяха другаде; единствените чуждоземци в помещението бяха двама тромави хджорти и трима вруни, преплетени в объркано кълбо от крайници. Валънтайн извади от куфара на Карабела три от жонгльорските топки и отиде навън, в мъгливата зора, да усъвършенства разпъпващите си способности.

Слийт, който излезе един час по-късно, го завари в това занимание и му заръкопляска.

— У теб има плам, приятелю. Жонглираш като откачен. Но не бързай да се изморяваш толкова. Днес имаме да те учим на по-сложни неща.

Сутрешният урок се състоеше от варианти на основното положение. Сега, когато Валънтайн бе усвоил номера с хвърлянето на три топки, така че една беше винаги във въздуха — а нямаше съмнение, че го бе усвоил, постигайки за един следобед такова овладяване на техниката, за което, както бе казала Карабела, й е било необходимо да се упражнява много дни, — го накараха да се върти, да ходи, да тича в тръс, да завива зад ъгли дори да подскача, като през цялото време изпълнява каскадата. Той мяташе трите топки, като се изкачваше по стълба, а после се спущаше обратно надолу. Жонглираше клекнал. Жонглираше изправен на един крак, като важните птици гихорни от Зимърското блато. Жонглираше коленичил. Сега беше напълно сигурен в съгласуването на очите и ръцете и каквото и да правеше останалата част от тялото му, то не се отразяваше на другото.

Следобед Слийт взе да го учи на нови тънкости: да хвърля топката иззад гърба си, улавяйки я, във въздуха да я хвърля под единия си крак, да жонглира със скръстени китки. Карабела го научи как да удря топка в стена така, че да отскача и да се връща в каскадата, как да прехвърля топка от едната в другата си ръка, като я удря с опакото на дланта, вместо да я улавя и хвърля. Той усвои бързо тези неща. Карабела и Слийт престанаха да го хвалят за бързото овладяване на изкуството — беше унизително да го обсипват непрекъснато с похвали, — но той не пропускаше да забележи беглите погледи на учудване, които двамата често си разменяха, и това го ласкаеше.

Скандарите жонглираха в друга част на двора, репетирайки номера, който щяха да изпълнят на парада — нещо изумително, при което щяха да играят с ножове, сърпове и пламтящи факли. От време на време Валънтайн поглеждаше към тях и се чудеше на това, което постигаха тези четириръки същества. Но вниманието му беше съсредоточено главно върху собственото му обучение.

Така мина морскиден. На четвъртиден започнаха да го учат да жонглира с бухалки вместо с топки. Това беше изпитание за него, защото макар че принципите бяха, общо взето, същите, бухалките бяха по-големи и по-тежки и Валънтайн трябваше да ги хвърля по-нависоко, за да има време да ги улови. Той започна с една бухалка, подхвърляйки я от ръка в ръка. „Ето така трябва да я държиш — каза Карабела, — ето така трябва да я хвърляш, ето така трябва да я хващаш“, и той правеше каквото тя му казваше, като от време на време сбъркваше, ала скоро му хвана цаката. „А сега — рече тя — вземи две топки в лявата си ръка, а бухалката — в дясната“, и той хвърли, смутен за миг от разликата в масата и подвижността, но не за дълго, после беше с две бухалки в дясната ръка и една топка в лявата, а късно следобед на четвъртиден работеше с три бухалки, китките го боляха, а очите го смъдяха от напрежението, но продължаваше да работи и вече не му се спираше, пък и беше почти неспособен да се спре.

Същата вечер попита:

— Кога ще се науча да хвърлям бухалките с друг жонгльор?

Карабела се усмихна.

— По-късно. След парада, когато тръгнем на обиколка из селата на изток.

— Бих могъл още сега — каза той.

— Няма да успееш до парада. Ти вършиш чудеса, ала има граници на това, което можеш да усвоиш за три дена. Ако трябва да жонглираме с новак, ще бъдем принудени да слезем на твоето равнище, а това не ще достави голямо удоволствие на коронала.

Валънтайн призна, че е права. Все пак копнееше за времето, когато щеше да участва в общата игра на жонгльорите и да си разменя с тях бухалки, ножове или факли като съставна част от една самостоятелна многочленна общност в пълна съгласуваност.

През нощта на четвъртиден валя дъжд, необичайно силен дъжд за субтропичен Пидруид през лятото, когато обикновено падаха кратки проливни валежи, а на петиден сутринта дворът прогизна и стана хлъзгав. Ала небето беше ясно, а слънцето — ярко и палещо.

Шанамир, който се шляеше из града през дните, докато Валънтайн тренираше, съобщи, че приготовленията за големия парад са доста напреднали.

— Навсякъде има ленти, платнища и знамена — разправяше той, застанал на безопасно разстояние, когато Валънтайн започна сутрешното си разгряване с три бухалки. — И звездното знаме — накачили са го по целия път от Фолкинкипската порта до Драконовата порта, а извън Драконовата, по цялото крайбрежие, както чувам, украсата се простирала на няколко мили, имало дори материя, изтъкана от златни нишки, а пътното платно било боядисано в зелено. Казват, че разходите възлизали на хиляди рояли.

— А кой плаща? — попита Валънтайн.

— Ами населението на Пидруид — отговори Шанамир учуден. — Че кой друг? Да не би ония от Ни-моя? Или ония от Велатис?

— Според мен короналът би трябвало сам да плаща разходите за празненствата си.

— А с чии пари, ако не са данъците от цял свят? Защо алханроелските градове трябва да плащат за празненства в Зимроел? Пък е и чест да окажеш гостоприемство на коронала! Пидруид плаща драговолно. Я ми кажи, Валънтайн, как съумяваш да хвърлиш бухалка и едновременно да уловиш друга с една и съща ръка?

— Първо хвърлям, приятелю. Със съвсем малък промеждутък. Следи внимателно.

— Следя и пак не мога да го проумея.

— След парада, когато имаме време, ще ти покажа как го правя.

— Къде отиваме оттук?

— Не знам. На изток, както ми каза Карабела. Ще ходим там, където има панаир или карнавал, или празненство, където им трябват жонгльори.

— И аз ли ще стана жонгльор, Валънтайн?

— Ако желаеш. Мисля, че ти искаше да пътуваш по море.

— Искам просто да пътувам — заяви Шанамир. — Не е нужно да бъде непременно по море. Само и само да не се налага да се връщам във Фолкинкип. Осемнайсет часа на ден в оборите, да тимариш добичета — о, не, тази работа не е за мен, стига ми толкова! Знаеш ли, през нощта, когато тръгнах от къщи, сънувах, че съм се научил да летя. Беше сън, пратен от Господарката, Валънтайн, веднага разбрах това, летенето значеше, че ще отида, където мечтаех да отида. Когато каза на Залзан Кавол да ме вземе, ако пожелае, потръпнах. Помислих си, че ще… ще… чувствах се целият… — Той се окопити. — Валънтайн, искам да стана добър жонгльор като теб.

— Аз не съм много добър. Само начинаещ. — Но, престрашавайки се, Валънтайн започна да хвърля бухалките в по-ниски, по-бързи дъги, за да се перчи.

— Не мога да повярвам, че си го усвоил само за вториден.

— Слийт и Карабела са добри учители.

— Все пак не съм виждал досега някой да научи нещо толкова бързо — рече Шанамир. — Ти трябва да имаш необикновен ум. Готов съм да се обзаложа, че си бил някаква важна личност, преди да станеш скитник, да. Изглеждаш толкова весел… толкова… простосърдечен и все пак… и все пак…

— Скрити дълбини — каза Валънтайн добродушно, опитвайки се да хвърли една бухалка иззад гърба си, ала прасна левия си лакът така, че изпращя и го заболя. И трите бухалки се пльоснаха на мократа земя, а той се намръщи и потърка удареното място. — Виждаш ли? Обикновено трябва да се упражняваш със седмици, за да се научиш да удряш лакътя си така!

— Ти го направи, за да промениш темата — каза Шанамир и думите му прозвучаха почти сериозно.

8

Сутринта на звездоден, деня на парада, деня на коронала, първия ден на големите празненства в Пидруид, Валънтайн спеше свит на кравай и сънуваше спокоен сън с тучни зелени хълмове и бистри езера, изпъстрени със сини и жълти езерни анемонии, ала нечии пръсти го смушкаха в ребрата и се събуди. Той зае седнало положение, мигайки и мънкайки. Мрак: дълго преди зазоряване. Карабела се бе навела над него: той усещаше котешката грациозност, чуваше лекия й смях, вдъхваше сметановия аромат на кожата й.

— Защо толкова рано? — попита той.

— За да имаш хубаво място, когато короналът минава. Бързай! Всички вече са станали.

Валънтайн скочи на крака. Китките малко го боляха от жонглирането с бухалките; разпери ръце настрана и заразмахва увисналите си длани. Карабела се усмихна, улови ръцете му и го загледа.

— Днес ти ще жонглираш великолепно — каза тя тихо.

— Дано.

— Няма никакво съмнение в това, Валънтайн. С каквото и да се заловиш, ти го правиш изключително добре. Такъв човек си ти.

— Нима знаеш какъв човек съм аз?

— Разбира се, че зная. Дори, мисля, по-добре от теб. Валънтайн, можеш ли да кажеш каква е разликата между спането и будното състояние?

Той се навъси.

— Не те разбирам.

— Има моменти, когато ми се струва, че за теб това е едно и също, че ти преживяваш някакъв сън или сънуваш някакъв живот. Всъщност не аз мисля така, а Слийт. Ти го обайваш, а Слийт не се обайва лесно. Той е бил навсякъде, видял е много, преживял е какво ли не и въпреки това непрекъснато говори за теб, мъчи се да те разбере, да вникне в душата ти.

— Не знаех, че съм толкова интересен. Смятах, че съм скучен.

— Други не смятат така. — Очите й блестяха. — Е, хайде. Облечи се, закуси и да вървим на парада. Тази сутрин ще гледаме как минава короналът, следобед ще играем ние, а довечера… довечера…

— Да? Довечера?

— Довечера ще празнуваме! — извика тя, отскочи от него и изхвръкна през вратата.

Трупата жонгльори тръгна през утринната мъгла към мястото, което Залзан Кавол им бе осигурил по пътя за тържествени процесии. Маршрутът на коронала започваше от Златния площад, където той бе настанен на квартира; оттам щеше да се движи в източна посока по лъкатушен булевард, който минаваше през една от второстепенните градски порти и завиваше по големия път, откъдето Валънтайн и Шанамир бяха влезли в Пидруид, онзи който бе обграден от двете страни с колони от разцъфтели огнени палми, а оттам през Фолкинкипската порта обратно в града и като го прекосеше по Водния път и минеше през Арката на сънищата и Драконовата порта, щеше да излезе на брега, в края на залива, където на главния пидруидски стадион беше издигната парадна трибуна. Така че парадът беше всъщност двоен: първо минаване на коронала пред народа а после — на народа пред коронала. Това беше събитие, което щеше да продължи през целия ден, през цялата следваща нощ и вероятно до зори в слънчевден.

Тъй като жонгльорите бяха включени в програмата за развлечение на кралската особа, трябваше да заемат място някъде близо до кея, където завършваше процесията; иначе нямаше да успеят навреме да прекосят задръстения град, за да се доберат до стадиона за представлението си. Залзан Кавол им бе издействал отлично място близо до Арката на сънищата, но това значеше да прекарат по-голямата част от деня в чакане шествието да стигне до тях. Нямаше друг изход. Минаха пеш диагонално през задните улици и най-после излязоха в долния край на Водния път. Както бе докладвал Шанамир, градът беше пищно нагизден, отрупан с украса, знамена и платнища, които висяха от всяка сграда, от всеки осветителен глобус. Самото пътно платно беше прясно боядисано в цветовете на коронала, сияеше в яркозелено, със златисти ивици по края.

В този ранен час от двете страни на пътя вече се бяха строили зяпачите и нямаше никакви празни пространства, ала тълпата бързо отвори свободно място, когато се появиха скандарите жонгльори и Залзан Кавол показа снопчето билети. Населението на Маджипур обикновено беше вежливо, внимателно и сговорчиво. Пък и малцина бяха склонни да спорят за предимство с шестима яки скандари.

И зачакаха. Утрото беше топло и бързо ставаше горещо, и Валънтайн нямаше какво да прави, освен да стои и да чака, вторачен в пустото шосе, в натруфената черна излъскана каменна зидария на Арката на сънищата, Карабела — прилепена до лявата му страна, а Шанамир — до дясната. Тази сутрин времето течеше безкрайно бавно. Темите за разговор бързо се изчерпиха. За момент вниманието на Валънтайн бе привлечено от една поразителна фраза, доловена от полугласния разговор сред редиците зад него:

— … не мога да проумея защо е цялата тази олелия. Аз му нямам нито капчица доверие.

Валънтайн се заслуша по-внимателно. Двама от зрителите — гхайроги, ако се съдеше по плавния им изговор — говореха за новия коронал, и то съвсем не ласкателно.

— … издава прекалено много наредби, ако питаш мен. Регламентира това, регламентира онова, бърка се тук, бърка се там. Излишно е!

— Иска да покаже, че си е на мястото — каза другият кротко.

— Не е нужно! Не е нужно! Всичко си вървеше добре при лорд Вориакс и при лорд Малибор преди него, без всички тия дребнави наредби. Намирисва на неувереност, ако питаш мен.

— Тихо! Точно днес не бива да се говори така.

— Ако питаш мен, тоя хлапак още не е уверен, че е наистина коронал, затуй се старае толкова всички да го забележим. Ако питаш мен.

— Не съм те питал. — Тонът беше неспокоен.

— И още нещо. Изведнъж навред тук забъкаха тия имперски проктори. Какво прави той? Създава своя световна полиция? За да шпионират за коронала? За какво? Какво има наум?

— Ако има наум нещо, най-напред тебе ще приберат. Ще млъкнеш ли най-после?

— Ама аз не мисля нищо лошо — отвърна първият гхайрог. — Гледай, нося звездното знаме като всички други! Верен поданик ли съм, или не съм? Само че не ми харесва както вървят нещата. Всеки гражданин има право да се тревожи за състоянието на кралството, нали? Ако работите не вървят по вкуса ни, трябва да си кажем мнението. Такава ни е традицията, нали? Ако допуснем сега малки злоупотреби, кой знае какво ще върши той след пет години!

Интересно, помисли Валънтайн. Въпреки всички тия възторжени викове и ръкомахания новият коронал не се радваше на всеобща любов и възхищение. Колцина ли от тия, другите, питаше се той, напомпват ентусиазма си просто от страх или от себичен интерес?

Гхайрогите млъкнаха. Валънтайн се ослушваше в други разговори, но не чу нищо интересно. Времето пак се заточи бавно. Той насочи вниманието си към Арката и я разглежда дълго, докато запомни чертите й, изваяните образи на древни маджипурски властници, герои на тъмното минало, генерали от ранните войни с метаморфите, коронали, живели още преди легендарния лорд Стиамот, древни понтифекси, Господарки, раздаващи милостиви благословии. Арката, каза Шанамир, е най-старото нещо, оцеляло в Пидруид, а и най-святото — отпреди девет хиляди години; тя беше издялана от блокове чер велатинтуйски мрамор, неуязвим за атмосферните влияния. Минеш ли през нея, осигуряваш си закрилата на Господарката и цял месец хубави сънища.

Утрото се оживяваше от мълвата за придвижването на коронала през Пидруид. Короналът, казваха, напуснал Златния площад; влязъл през Фолкинкипската порта; спрял се да раздава с две шепи петкронови монети в градските квартали, населени главно от вруни и хджорти; спрял се да утеши едно разплакано дете; спрял се да се помоли пред мощите на покойния си брат лорд Вориакс; намерил зноя непоносим и почивал няколко часа на пладне; направил това, направил онова, направил нещо друго. Короналът, короналът, все короналът! Цялото внимание през тоя ден беше насочено към коронала. Що за живот е това, мислеше си Валънтайн: постоянно да правиш такива тържествени обиколки, да се показваш непрекъснато на паради ту в един, ту в друг град, да се усмихваш, да махаш с ръка, да хвърляш монети, да участваш в безкрайно пищно зрелище, да демонстрираш чрез физическия образ на един човек въплъщението на правителствената власт; да приемаш всички тези почести, този шумен всенароден възторг и все пак да съумяваш някак да задържиш юздите на управлението. Но дали имаше юзди за държане? Този държавен строй беше толкова отколешен, че вероятно си вървеше сам. Понтифекс, стар и по традиция усамотен, скрит в тайнствен лабиринт някъде в Централен Алханроел, издаващ наредби, с които се управлява светът, а неговият наследник и осиновен син короналът олицетворява изключителната власт, той е като министър-председател, ръководи от висотата на замъка Връхни, освен когато е зает с церемониални шествия като сегашното — и нима някой от тях беше нужен другояче освен като символ на върховната власт? Това беше един мирен, слънчев, весел свят — така мислеше Валънтайн, макар че несъмнено имаше някаква тъмна страна, скрита някъде, иначе защо щеше да се яви Крал на сънищата, за да оспори властта на светата Господарка? Тези управници, тази непрекъсната пищност, това прахосничество и тази олелия — не, разсъждаваше Валънтайн, то няма смисъл, то е отживелица от някаква далечна епоха, когато може би всичко туй е било необходимо. А какво имаше смисъл сега? Да живееш всеки ден, да дишаш приятен въздух, да ядеш и да пиеш, да спиш добре. Останалото беше глупост.

— Короналът иде! — извика някой.

Десет пъти през последния час викът се бе надигал така и никакъв коронал не се бе показвал. Ала сега, малко преди пладне, изглеждаше, че той наистина се приближава.

Предшестваше го гръмко „ура“: далечен рев, като грохот на море, който се разпростираше като разливаща се вълна по пътя на шествието. Когато се засили, глашатаи на буйни ездитни животни се появиха на главния път, препускайки почти в галоп, и от време на време успяваха да надуят тръбите си с устни, които след толкова време сигурно бяха изприщени и уморени. След тях, качени на един флотер, който ги носеше бързо по пътя, няколкостотин души от личната охрана на коронала в зеленозлатната звездна униформа, грижливо подбрана група, жени и мъже, човеци и други, цветът на Маджипур, стояха мирно в колата си, както се струваше на Валънтайн, с много важен и малко глупав вид.

И ето че се зададе колесницата на самия коронал.

Тя също беше поставена върху флотер, носеше се на няколко стъпки над земята и се движеше бързо напред като призрачна. Украсена пищно с лъскава тъкан и дебели бели квадрати, ушити вероятно от кожи на редки животни, тя имаше подобаващо величествен и разкошен вид. На нея се возеха половин дузина от висшите сановници на град Пидруид и околната провинция, всички пременени в празнични одежди, кметове, херцози и тем подобни, а сред тях, качил се на издигната платформа от някакво лъскаво червено дърво, протегнал благосклонно ръце към зрителите от двете страни на пътя, стоеше лорд Валънтайн, короналът, вторият по знатност от властниците на Маджипур и — тъй като осиновилият го имперски баща, понтифексът, живееше уединено и никога не го виждаха простосмъртни — може би най-истинското олицетворение на властта, което можеше да се види в този свят.

— Валънтайн! — надигнаха се викове. — Валънтайн! Лорд Валънтайн!

Валънтайн изучаваше кралския си съименник така внимателно, както по-рано бе разглеждал надписите по древната черна Арка на сънищата. Този коронал беше внушителна фигура, човек над среден ръст, силен на вид, с мощни рамене и дълги яки ръце. Кожата му беше доста мургава, с цвят на маслина, косата му — черна и подстригана така, че падаше точно под ушите му, черната му брада — като къса гъста ресна по долната част на челюстта.

Залят от врявата на овациите, лорд Валънтайн се обръщаше грациозно ту на една, ту на друга страна, за да ги приеме, навеждайки леко тялото си и протягайки ръце във въздуха. Флотерът мина бързо покрай мястото, където стояха Валънтайн и жонгльорите, и през този кратък момент на близост короналът се обърна към тях, така че за един напрегнат миг Валънтайн и лорд Валънтайн впиха очи един в друг. Като че между тях стана контакт, една искра прескочи разстоянието. Усмивката на коронала беше сияйна, в ярките му черни очи се таеше някакъв ослепителен блясък, в самите му тържествени одежди сякаш имаше живот, сила и воля и Валънтайн стоеше като закован, пленен от магията на имперската мощ. За миг той разбра благоговението на Шанамир, благоговението на всички тия хора, когато сред тях се намира техният върховен господар. Вярно, лорд Валънтайн беше обикновен човек, налагаше се и той да изпразва пикочния си мехур и да пълни търбуха си, спеше нощем и като всички простосмъртни се прозяваше, когато ставаше сутрин, цапал е пелените си като бебе, а когато остарееше, щеше да дреме и лигите му да текат и все пак, и все пак се движеше във висши кръгове, обитаваше замъка Връхни, беше живият син на Господарката на Острова на съня, осиновен от понтифекса Тиеверас подобно на брат си преди това, покойния Вориакс, бе прекарал по-голямата част от живота си близо до източниците на властта, бе му възложено да управлява целия този огромен свят и многочисленото му население, а такова съществуване, мислеше си Валънтайн, променя човека, отчуждава го, придава му ореол и обособеност. И докато колесницата на коронала се носеше покрай него, Валънтайн виждаше този ореол и се прекланяше пред него.

А когато колесницата отмина, този миг също отмина, и лорд Валънтайн вече се отдръпваше в далечината и все се усмихваше, все протягаше ръце, все кимаше грациозно, все стрелкаше с бляскавите си очи ту един, ту друг гражданин, ала Валънтайн вече не се чувстваше пред наличието на изящество и мощ. Вместо това се чувстваше някак омърсен и измамен, без сам да знае защо.

— Елате бързо — изръмжа Залзан Кавол. — Трябва да се доберем до стадиона.

Това беше много лесно. Всички в Пидруид, като се изключат прикованите на легло и затворниците, се бяха наредили по пътя на шествието. Страничните улици пустееха. За петнайсет минути жонгльорите се озоваха на брега, за още десет се приближиха до огромния крайбрежен стадион. Тук вече бе започнала да се събира навалица. Хиляди хора бяха задръстили пристаните точно пред стадиона, за да видят повторно коронала, когато пристигне.

Скандарите образуваха клин и се врязаха брутално в тази тълпа, следвани от Валънтайн, Слийт, Карабела и Шанамир. Изпълнителите имаха нареждане да се явят на сборното място зад стадиона, голямо открито пространство до самия бряг, и там вече цареше нещо като лудост — стотици костюмирани артисти се блъскаха за места. Тук имаше исполински гладиатори от Куил, в сравнение с които дори скандарите изглеждаха хилави, и групи акробати, които се катереха нетърпеливо един на друг по раменете си, и една съвсем гола балетна трупа, и три оркестъра с причудливи чуждоземни инструменти, които свиреха в странен дисонанс, и дресьори на животни, дърпащи въжета, за които бяха вързани превозвани от флотери зверове с невероятна големина и свирепост, и всевъзможни чудаци — мъж с тегло хиляда фунта, жена, висока единайсет фута и тънка като прът от чер бамбук, врун с две глави, лиимани — три близнака, съединени с връв от противна синьосивкава плът, която минаваше от кръст на кръст, един с лице като брадва, а долната част на тялото му — като колело, и още толкова много неща, че главата на Валънтайн се замая от гледките, звуците и миризмите на това сборище от чудесии.

Почти обезумели чиновници с общински шарфове се мъчеха да подредят тези изпълнители в стройна процесия. Известен ред в шествието действително съществуваше; Залзан Кавол изкряска на един чиновник името си и получи номер, който показваше мястото на трупата му в строя. Но после трябваше сами да намерят съседите си в строя, а това не беше толкова лесно, защото всеки на сборното място беше в непрекъснато движение, а да намериш номера си значеше все едно да се мъчиш да закачиш етикети на морските вълни.

Най-после жонгльорите намериха мястото си, доста назад в множеството, притиснати между група акробати и един от оркестрите. След това вече не можеха да мърдат и пак си стояха на място с часове. Докато чакаха, на изпълнителите бе поднесено ядене и пиене: сервитьори обикаляха между тях, разнасяйки безплатно шишчета и чаши със зелено и златисто вино. Ала въздухът беше топъл и задушен и на Валънтайн му прилошаваше от миризмата на толкова много струпани едно до друго тела от толкова много раси и с толкова различни метаболизми. „След един час — мислеше си той — аз ще жонглирам пред коронала.“ Колко странно звучи това! Той усещаше Карабела близо до себе си, жива, весела, винаги усмихната, с неизчерпаема енергия. „Дано Божественият не пожелае това да се повтори“ — прошепна тя.

Най-после някъде отдалеч, близо до вратата на стадиона, се усети известно раздвижване, сякаш бе отворен някакъв спирателен кран, и въртопът изсипваше първите изпълнители от сборното място. Валънтайн се изправи на пръсти, но нямаше ясна представа какво става. Мина почти един час, преди в техния край на сборището да се почувства някакво раздвижване. После шествието се понесе равномерно напред.

От вътрешността на стадиона долитаха разни звуци: музика, крясък на зверове, смях, ръкопляскания. Оркестърът, който вървеше пред трупата на Залзан Кавол, сега беше готов да влезе — двайсет музиканти от три нечовешки раси, носещи непознати на Валънтайн чудновати инструменти, спираловидни лъскави медни тръби, странни криви барабани, малки петцевни флейти и други подобни, всичко извънредно фино, ала когато засвириха и замаршируваха, шумът, който вдигнаха, никак не беше фин. Последният от музикантите изчезна през голямата двойна врата на стадиона и един досаден майордом излезе важно напред, за да препречи пътя на жонгльорите.

— Залзан Кавол и трупата му — обяви майордомът.

— Тук сме — отзова се Залзан Кавол.

— Ще чакате сигнала. Тогава ще влезете и ще вървите в процесията след тези музиканти, като обикаляте стадиона отляво надясно. Не започвайте изпълнението си, докато не отминете голямото зелено знаме с емблемата на коронала. Когато стигнете до шатрата на коронала, спрете се, направете реверанс и се задръжте на мястото си шейсет секунди, през които ще изпълните номерата си, преди да продължите по-нататък. Когато стигнете до другата врата, напуснете веднага арената. Възнаграждението си ще получите на излизане. Ясно ли е всичко?

— Напълно — каза Залзан Кавол.

Скандарът се обърна към трупата си. До този момент той беше рязък и груб, ала внезапно показа друга страна, защото протегна три от ръцете си към своите братя, стисна ръцете им и на суровото му лице се появи нещо, което приличаше почти на нежна усмивка. След това скандарът прегърна Слийт, после Карабела и най-сетне дръпна Валънтайн към себе си и изрече меко, доколкото един скандар можеше да говори меко:

— Ти се научи бързо и личи, че ще станеш майстор. Ти беше само едно удобство за нас, но сега се радвам, че си с нас.

— Благодаря ви — произнесе Валънтайн тържествено.

— Жонгльори! — ревна майордомът.

— Не всеки ден жонглираме за маджипурски властник — каза Залзан Кавол. — Нека това бъде най-хубавото ни представление.

Той махна с ръка и трупата мина през огромната двойна врата.

Слийт и Карабела крачеха начело, жонглирайки с пет ножа, които си подхвърляха в отсечена, постоянно меняща се последователност; после, на известно разстояние, вървеше сам Валънтайн, жонглирайки с трите си бухалки в напрегната съсредоточеност, с която искаше да прикрие простотата на номера си; а зад него бяха шестимата брата скандари, които използваха до максимум двайсет и четирите си ръце, за да наситят въздуха с нелепа смесица от летящи предмети. Шанамир, един вид като оръженосец, крачеше най-отзад, той не изпълняваше нищо, служеше само за човешки препинателен знак.

Карабела кипеше от неизчерпаема енергия: тя скачаше високо потраквайки с токовете, пляскаше с ръце и все пак не пропускаше нито един такт, а до нея Слийт бърз като камшик, стегнат, динамичен, се проявяваше като истински извор на енергия, ловейки ножове във въздуха и връщайки ги обратно на партньорката си. Дори мрачният, сдържан Слийт си позволяваше по някое бързо, невероятно премятане презглава, докато мекият въздух на Маджипур поради слабото притегляне задържаше ножовете във въздуха за необходимата част от секундата.

Те обикаляха стадиона, следвайки такта на пронизителното писукане, свиркане и думкане на оркестъра пред тях. Огромната тълпа, вече преситена на новост след новост, почти не реагираше, но това нямаше значение: жонгльорите съсредоточаваха вниманието си върху своето изкуство, а не върху потните лица, които едва се различаваха по далечните пейки.

Вчера Валънтайн бе измислил и упражнил сам една оригинална добавка към обичайния си номер. Другите не знаеха нищо за нея, защото в такива неща имаше рискове за всеки новак, а изпълнението пред кралска особа едва ли беше най-подходящото място за риск — макар че, мислеше си той, изпълнението пред кралска особа все пак е най-подходящото място човек да се разгърне най-цялостно.

И така, той сграбчи две от бухалките в дясната си ръка и ги подхвърли високо, и в този миг чу как Залзан Кавол изръмжа изненадано: „Охо!“, но нямаше време да мисли върху това, защото двете бухалки се спущаха и Валънтайн запрати тази в лявата си ръка помежду им и тя изхвърча нагоре, превъртайки се два пъти. Улови ловко по една от падащите бухалки във всяка ръка, запокити нагоре тази в дясната си ръка, улови тази, която се бе превъртяла два пъти, докато тя падаше, и пристъпи спокойно и с голямо облекчение към обичайната си каскада с бухалки, без да поглежда нито надясно, нито наляво, докато крачеше след Карабела и Слийт по периметъра на гигантския стадион.

Оркестри, акробати, танцьори, дресьори на животни, жонгльори пред него и зад него, хиляди безизразни лица по пейките, украсени с ленти аркади за големци — Валънтайн виждаше всичко това само подсъзнателно. Хвърляне, хвърляне, хвърляне и улавяне, хвърляне и улавяне, хвърляне и улавяне, и тъй нататък, и тъй нататък, докато с крайчеца на окото си не съзря бляскавите зеленозлатни драперии от двете страни на кралската шатра. Обърна се с лице към коронала. Моментът беше труден, защото сега трябваше да раздвоява вниманието си: поддържайки полета на бухалките, той търсеше самия лорд Валънтайн и го намери в средата на наклонената шатра. Валънтайн се молеше за ново взаимно преливане на енергия, за нов бърз проблясък на контакт с изгарящите очи на коронала. Той хвърляше автоматично, точно, всяка бухалка се издигаше на определената височина и като описваше дъга, падаше между палеца и останалите му пръсти, и същевременно търсеше лицето на коронала, но уви, този път не се получи преливане на енергия, защото монархът беше разсеян, изобщо не забелязваше жонгльора, а се бе вторачил отегчено през цялата ширина на стадиона в някакво друго зрелище, може би в някакъв номер на животно, изпълняван със зъби и нокти, или в балерините с голи задници, а може би изобщо в нищо. Но Валънтайн упорстваше, изброи всичките шейсет секунди на тази своя проява на уважение и към края на определената минута му се стори като че короналът наистина погледна към него за част от секундата, но не повече.

След това Валънтайн закрачи по-нататък. Карабела и Слийт вече се приближаваха до изхода. Валънтайн се завъртя полукръгом на място и се усмихна гордо на скандарите, които маршируваха напред под мятащ се насам-натам свод от брадви, пламтящи факли, сърпове, чукове и парчета плодове, добавяйки предмет след предмет към множеството неща, които подхвърляха във въздуха. Валънтайн им пожонглира малко, преди да продължи самотната си обиколка из стадиона.

И напред, и навън през отсрещната врата. И улови бухалките си, и ги задържа, докато преминаваше във външния свят. А когато не беше вече пред коронала, отново почувства разочарование, умора, празнота, сякаш лорд Валънтайн всъщност не излъчваше енергия, а само я изсмукваше от другите, създавайки илюзия за бляскав, искрящ ореол, и когато човек се отдалечеше от него, изпитваше само чувството, че е загубил нещо. Всъщност представлението бе завършило; славният момент на Валънтайн бе дошъл и отминал и явно никой не бе го забелязал.

С изключение на Залзан Кавол, който изглеждаше кисел и раздразнителен.

— Кой те научи да хвърляш по две бухалки? — запита той веднага щом мина през портата.

— Никой — отвърна Валънтайн. — Сам си го измислих.

— Ами ако беше изпуснал бухалките си там?

— Изпуснах ли ги?

— Тъкмо там не беше място за щуротии — промърмори скандарът. Сетне поомекна. — Но признавам, че се държа добре. — От втори майордом получи кесия монети и взе да ги пуска една по една в двете си външни ръце, броейки ги бързо. Повечето прибра в джоба си, ала подхвърли по една на всеки от братята си и по една на Слийт и Карабела, а после, като помисли малко, по-дребни монети — на Валънтайн и Шанамир.

Валънтайн забеляза, че той и Шанамир бяха получили по половин крона, а другите — по цяла крона. Но това не беше важно: парите нямаха реално значение, докато в кесията му подрънкваха няколко крони. Възнаграждението, макар и малко, беше неочаквано. Той с радост щеше да го похарчи още тази вечер за силно вино и пикантна риба.

Дългият следобед бе почти завършил. Вдигащата се от морето мъгла носеше преждевременен мрак над Пидруид. На стадиона още кънтеше циркаджийската олелия. Горкият коронал, мислеше си Валънтайн, ще седи там до късна нощ!

Карабела го дръпна за китката.

— А сега ела — прошепна тя настойчиво. — Работата ни е свършена! Наш ред е да празнуваме!

9

Тя се мушна в навалицата, и след моментно объркване Валънтайн я последва. Докато тичаше, трите бухалки, вързани с връв за кръста му, го удряха по бедрата така, че го заболяваше. Помисли, че я е загубил, но не, вече я виждаше, тя се движеше с висок, скоклив разкрач, махаше с ръка и му се усмихваше дяволито. Валънтайн я настигна на големите стъпала, които се спущаха към залива. В близкото пристанище бяха довлечени шлепове със скупчени на тях в някакъв сложен порядък тънки пънове за клада и макар че все още не беше нощ, някои от тях бяха запалени с факли и горяха с хладен зеленикав блясък, почти без да димят.

През деня целият град бе превърнат в арена. Карнавални сергии бяха изникнали като гъби след летен дъжд; веселяци в чудновати костюми крачеха важно по кейовете; навсякъде имаше музика, смях, трескава възбуда. Когато мракът се сгъсти, лумнаха нови огньове и заливът се превърна в море от цветни светлини; а от изток избухна някаква пиротехническа демонстрация, ракета с пронизителен блясък се издигна до една точка високо във въздуха и се пръсна, сипейки ослепителни струи към покривите на най-високите пидруидски сгради.

Карабела бе обзета от някаква полуда и тази полуда се предаваше и на Валънтайн. Уловени за ръце, те тичаха без посока през града, от палатка на палатка, играеха и пръскаха монети като камъчета. В много от палатките имаше игри за сръчност — да събориш кукли с топки или да прекатуриш някаква грижливо уравновесена конструкция. Карабела с жонгльорските си очи и ръце печелеше почти на всичко, което опиташе; Валънтайн, макар и не толкова сръчен, също получи полагаемите му се трофеи. В някои палатки наградите бяха чаши вино или мръвки месо, в други — глупави препарирани животни или знаменца с емблемата на коронала, и те се отказваха от тия неща. Но изяждаха месото, изпиваха виното и с напредването на нощта все повече поруменяваха и буйстваха.

— Тук! — извика Карабела и се присъединиха към един танц на вруни, гхайроги и пияни хджорти, кръгов танц с лудешки подскоци, в който, изглежда, нямаше никакви правила. Дълги минути рипаха с чуждоземците. Когато един хджорт със загрубяло като подметка лице прегърна Карабела, тя също го прегърна, стискайки го толкова силно, че малките й здрави пръсти се забиха дълбоко в подпухналата му кожа, а когато една жена гхайрог, която бе само змиеподобни кичури и безброй полюляващи се гърди, се притисна до Валънтайн, той прие целувката й и я върна с по-голям плам, отколкото би очаквал от себе си.

А после продължиха нататък, влязоха в един открит театър, където недодялани кукли играеха някаква драма с отривисти стилизирани движения, след това — на една арена, където срещу няколко тегла гледаха морски дракони, които плуваха в заплашителни кръгове из лъскав изкуствен водоем, а оттам — в една градина с движещи се растения от южния бряг на Алханроел — въжеподобни създания с пипала и високи трептящи гъвкави стъбла с изумителни очи близо до върха. „Ще ги храним след половин час“ — подвиква пазачът, ала Карабела не искаше да чака и следвана от Валънтайн, се запромъква през сгъстяващия се мрак.

Отново избухнаха фойерверки, сега неизмеримо по-ефектни на нощния фон. Имаше тройна звездна емблема, след която се появи образът на лорд Валънтайн, изпълващ половината небе, после ослепителен фойерверк в зелено, червено и синьо, който придоби формата на Лабиринта и отстъпи място на навъсеното лице на стария понтифекс Тиеверас, а след малко, когато цветовете се пръснаха, нов взрив изхвърли в небесата огнен сноп, от който се образуваха любимите черти на великата кралица майка, Господарката на Острова на съня, усмихваща се любвеобилно над Пидруид. Като я видя, Валънтайн се развълнува толкова силно, че беше готов да падне на колене и да се разплаче — загадъчен и озадачаващ отклик. Но в навалицата нямаше място за такова нещо. Един миг той стоя разтреперан. Господарката се стопи в мрака. Валънтайн плъзна ръката си до ръката на Карабела и я стисна силно:

— Нуждая се от още вино — прошепна той.

— Почакай. Има още един фойерверк.

Така и беше. Още една ракета, още един взрив на цветове, този път разпокъсан и чудат за окото — жълти и червени краски, а от тях се образува друго лице, с масивна челюст и навъсени очи, лицето на четвъртия от властниците на Маджипур, тази най-мрачна и най-загадъчна фигура от йерархията — Краля на сънищата, Симонан Барджазид. Тълпата се смълча, защото Кралят на сънищата не беше приятел никому, макар че всички признаваха властта му, за да не им донесе нещастие и страшно наказание.

После отидоха да пият вино. Ръката на Валънтайн трепереше и той обърна бързо две чаши, докато Карабела го гледаше някак загрижено. Пръстите й си играеха с едрите кости на китката му, но не задаваше никакви въпроси. А своето вино остави недокоснато.

Следващата врата, която се отвори пред тях през време на празненството, беше на музей за восъчни фигури, оформен като миниатюрен Лабиринт, така че когато влязоха вътре, не можеха да се върнат назад и дадоха на восъчния пазач монети от по три тегла, за да продължат понататък. От мрака изплуваха герои на кралството, изкусна имитация, които се движеха, дори говореха на архаични диалекти. Висок воин се обявяваше за лорд Стиамот, покорител на метаморфите, а това беше легендарната Господарка Тиин, неговата майка, жената-воин, която лично ръководеше отбраната на Острова на съня, когато го обсаждаха аборигени. До тях се приближи един, който твърдеше, че е Дворн, първият понтифекс, фигура почти толкова отдалечена във времето от епохата на Стиамот, колкото Стиамот беше отдалечен от настоящето, а близо до него беше Динитак Барджазид, първият Крал на сънищата, личност далеч не толкова древна. Карабела и Валънтайн навлизаха все по-навътре и по-навътре в Лабиринта, срещайки цяла плеяда мъртви властници, умно подбрана сбирка от понтифекси, господарки и коронали, великите управници Конфалюм, Престимион и Декерет, и понтифекса Ариок с необичайна слава, и накрая над изхода се извисяваше изображение на червендалест мъж в опънати черни одежди, може би четиридесетгодишен, чернокос, тъмноок и усмихнат, който нямаше нужда да бъде представян, защото това беше Вориакс, покойният коронал, брат на лорд Валънтайн, загинал в разцвета на царуването си преди две години при някаква нелепа ловна злополука, след като бе държал властта само осем години. Изображението се поклони, протегна ръцете си напред и възкликна: „Оплаквайте ме, братя и сестри, защото аз бях върховният властник, но погинах преждевременно и падението ми беше още по-голямо поради това, че паднах от толкова голяма висота. Аз бях лорд Вориакс и размишлявайте дълго над участта ми.“

Карабела потръпна.

— Тъжно място и тъжен край. Да се махаме оттук!

И пак го поведе стремително през района на празненствата, през игрални зали, безистени и ярко осветени павилиони, покрай маси за ядене и заведения за удоволствия, без да се спре нито за миг, прехвръкваше като птица от място на място, докато накрая завиха зад един ъгъл и се озоваха в мрак, извън увеселителния район. Зад тях останаха дрезгавите звуци на заглъхваща веселба и отслабващото сияние на ослепителна светлина; движейки се напред, срещаха аромата на пищни цветя, мълчанието на дърветата. Бяха в градина, парк.

— Ела — прошепна Карабела, улавяйки го за ръката.

Излязоха на осветена от луната поляна, където дърветата се омотаваха над главата и образуваха плътно сплетена беседка. Ръката на Валънтайн се плъзна леко около стегнатата, тънка талия на Карабела. Меката топлина на деня лежеше като хваната в капан под тези гъсто преплетени дървета и от влажната почва се вдигаше каймачно сладкият аромат на огромни месести цветя, по-големи в диаметър от глава на скандар. Сякаш празненството и цялото му хаотично вълнение бяха на десет хиляди мили оттук.

— Тук ще останем — обяви Карабела.

С пресилено кавалерство — Валънтайн постла пелерината си, а Карабела го притегли на земята и се мушна леко и бързо в прегръдките му. Те лежаха усамотени между два високи гъсти храста със сивозеленикави съчковидни клони. Недалеч от тях течеше ручей, а отгоре проникваха само най-тънки лъчи светлинка.

На хълбока на Карабела беше вързана малка джобна арфа — фина изработка. Сега тя я отвърза, издрънка кратка мелодична прелюдия и запя със спокоен, чист глас:

— Колко красиво е това — прошепна Валънтайн. — А и гласът ти… гласът ти е толкова хубав…

— А ти пееш ли? — запита тя.

— Хм… да, предполагам.

Карабела му подаде арфата.

— Хайде сега ми изпей нещо. Някоя от любимите си песни.

Той въртеше малкия инструмент в ръката си, объркан, и след малко каза:

— Аз не зная никакви песни.

— Никакви песни ли? Никакви песни? Хайде, не може да не знаеш някоя и друга!

— Изглежда, че всички са изхвръкнали от главата ми.

Карабела се усмихна и взе обратно арфата си.

— Тогава аз ще та науча на някои — рече тя. — Но, смятам, не точно сега.

— Не. Не сега.

Той докосна устните си до нейните. Тя замърка и се изкиска, и прегръдката й стана по-силна. Когато очите му свикнаха с тъмнината, вече можеше да я вижда по-ясно — малко заострено личице, блестящи дяволити очи, лъскава разрошена черна коса. Ноздрите й се издуваха от очакване. Валънтайн се отдръпна за миг от това, което щеше да се случи, обзет от смътен страх, че ще бъде подпечатан някакъв договор, но после отблъсна тези страхове. Беше празнична нощ и той я желаеше, тя също го желаеше. Ръцете на Валънтайн се плъзнаха по гърба й, минаха напред, опипаха гръдния й кош точно под кожата. Спомни си как изглеждаше, когато стоеше гола под чистачката: мускул и кост, кост и мускул, не много плът, с изключение на бедрата и задницата. Компактна топка енергия. След миг тя беше отново гола, и той също. Видя, че тя трепери, но не от студ, особено в такава благоуханна влажна нощ, в тази тайна беседка. Като че я обзе някаква особена напрегнатост, която го плашеше. Той милваше ръцете й, лицето й, мускулестите й рамене, малките кълба на гърдите й с остри връхчета. Ръката му напипа гладката кожа от вътрешната страна на бедрата й, тя изпусна рязко дъх и го притегли към себе си.

Телата им се движеха в спокойни ритми, сякаш бяха любовници от месеци и добре свикнали един с друг. Тънките й силни крака обгърнаха кръста му и двамата се запреобръщаха и затъркаляха, докато стигнаха почти до брега на потока и усетиха хладните му пръски по запотената си кожа. Спряха се там, смеейки се, и се затъркаляха обратно. Този път се спряха до един от сивозеленикавите храсти. Карабела го дърпаше надолу, поемайки без трудност напора на тежестта му.

— Хайде! — извика тя и той я чуваше как съска и стене, а после пръстите й се забиха дълбоко в плътта му и бесен спазъм разтърси тялото й, и в същия миг той се отдаде всецяло на силите, които го обладаваха.

След това лежеше задъхан и полузамаян в прегръдките й, заслушан в туптенето на собственото си сърце.

— Ще преспим тук — прошепна тя. — Никой няма да ни безпокои тази нощ.

Тя галеше челото му, отмахваше меката жълта коса от очите му, приглаждаше я на място. Целуна го леко по върха на носа. Беше непринудена, игрива като коте: скритата й еротична напрегнатост бе изчезнала, изгоряла в пламъците на страстта. Но той се чувстваше разтърсен, зашеметен, смутен. Вярно, че бе изпитал внезапен силен екстаз. Но в този момент на екстаз бе почувствал, че надзърта през ослепително осветени врати в някакъв тайнствен свят без цвят, форма и материя и се залюлява опасно на ръба на неизвестното, преди да се върне обратно в света на тази действителност.

Не можеше да говори. Каквото и да кажеше, му се струваше неуместно. Не бе очаквал от любовния акт да получи такова объркване. Карабела явно усещаше безпокойството му, защото не казваше нищо, само го държеше, поклащайки го леко, придръпна главата му до гърдите си, запя му тихо.

В топлата нощ той постепенно се унесе в сън.

Когато настъпиха съновиденията, те бяха сурови и страшни.

Валънтайн се пренесе отново на оная мрачна, позната пурпурна равнина. Същите насмешливи лица му се хилеха злобно от пурпурното небе, но този път той не беше сам. Пред него се мержелееше някаква фигура с тъмно лице и тромав, потискащ вид и Валънтайн разбра, че това е брат му, макар че под пронизващия, изгарящ блясък на кехлибареното слънце не можеше да различи ясно чертите на другия. И този сън ставаше на фона на тъжна музика, тихите, остри звуци на мисловната музика, които показваха, че това е опасен сън, сън-заплаха, сън на смъртта.

Двамата мъже бяха вкопчени в жесток двубой и само единият щеше да оцелее от двубоя.

„Братко! — извика Валънтайн потресен и ужасен. — Недей!“ Той се движеше, извиваше се, изплува на повърхността на съня и се задържа там за миг. Но това беше непосилно за него. Човек не бягаше от сънищата, не ги отхвърляше, колкото и страшни да бяха те. Човек навлизаше изцяло в тях и приемаше това, което му подсказваха; бореше се с немислимото в сънищата, а ако го избегнеше, то сблъсъкът с него ставаше неизбежен и той неминуемо щеше да бъде победен в живота наяве.

Валънтайн отново се устреми бавно надолу, мина границата между будното състояние и съня и усети как край него пак се прокрадва злият дух на неговия враг, брат му.

Те бяха въоръжени със саби, ала борбата беше неравна, защото оръжието на Валънтайн беше тънка рапира, а на брат му — дебела сабя. Със сръчност и ловкост Валънтайн се мъчеше отчаяно да пробие с рапирата си отбраната на своя брат. Но това беше невъзможно. С бавни, тежки удари другият го парираше непрекъснато, отблъсваше настрана тънкото острие на Валънтайн и го изтласкваше неумолимо назад по неравния, изровен терен.

Над главите им кръжаха лешояди. От небето долиташе съскащата песен на смъртта. Скоро щеше да се пролее кръв и един живот щеше да се върне при Извора.

Крачка по крачка Валънтайн отстъпваше, знаейки, че точно зад него зее клисура и по-нататъшното отстъпление скоро щеше да стане невъзможно. Ръката го болеше, очите му туптяха от умора, в устата си имаше стържещ вкус на пясък, последните му сили се изчерпваха. Назад… назад…

„Братко! — извика той страдалчески. — В името на Божествения…“

Молбата му предизвика рязък смях и жлъчна ругатня. Сабята се стовари с мощен замах. Валънтайн се стрелна напред с рапирата си и бе разтърсен от ужасна тръпка, която вцепени тялото му, когато метал звънна о метал и леката му сабя се пречупи почти до дръжката. В същия миг се препъна в един сух, ожулен от пясъка пън и се строполи тежко на земята, падайки в гъсталак от бодливи виещи се стъбла. Огромният човек със сабята се надвеси над него, закри слънцето, запълни небето. Песента на смъртта придоби убийствена, пронизителна сила на тембъра; лешоядите плеснаха с криле и се устремиха надолу.

Спящият Валънтайн стенеше и трепереше. Той се обърна пак, притисна се плътно о Карабела, попи топлина от нея, докато го обгръщаше страшният студ на съня на смъртта. Беше толкова лесно да се събуди сега, да избяга от ужаса и жестокостта на тези видения, да заплува към безопасно място по бреговете на съзнанието. Но не. Със свирепо примирение се хвърли отново в кошмара. Исполинската фигура се смееше. Сабята се вдигна високо. Светът се люлееше и се разпадаше под поваленото му тяло. Той обрече душата си на Господарката и зачака да се стовари ударът.

Ала ударът на сабята беше непохватен и слаб и с глупав тъп звук сабята на брат му се заби дълбоко в пясъка, и съдържанието и насоката на съня се измениха, защото Валънтайн не чуваше вече виещото съскане на песента на смъртта и сега виждаше, че във всичко е настъпил обрат, усещаше вливащи се в него потоци от нова и неочаквана енергия. Скочи на крака. Брат му дърпаше сабята, ругаеше, мъчеше се да я измъкне от земята, и Валънтайн я счупи с презрителен ритник.

Сграбчи другия с голи ръце.

Сега Валънтайн диктуваше двубоя, а треперещият му брат отстъпваше под градушката от удари, прегъваше колене, докато Валънтайн го налагаше, ръмжеше като ранена мечка, клатеше окървавената си глава насам-натам, приемаше ударите и не оказваше никаква съпротива, само шепнеше: „Братко… братко…“, когато Валънтайн го повали на пясъка.

Той лежеше неподвижно, а Валънтайн стоеше като победител над него.

Дано да е утро, молеше се Валънтайн и се отскубна от съня си.

Беше още тъмно. Той замига, сложи ръце на хълбоците си и потрепери. Страшни, безумни видения, разпокъсани, но силни, плуваха из помътеното му съзнание.

Карабела го гледаше замислено.

— Добре ли си? — попита тя.

— Сънувах.

— Ти извика три пъти. Мислех, че ще се събудиш. Страшен ли беше сънят?

— Да.

— А сега?

— Объркан съм. Смутен.

— Разкажи ми какво сънува.

Това беше интимна молба. Но нали бяха влюбени един в друг? Нали бяха слезли в света на съня заедно и дружно дирили в нощта?

— Присъни ми се, че се бия с брат си — заговори той пресипнало. — Че се дуелираме със саби сред гореща, гола пустиня, че той едва не ме уби, че в последния момент аз станах от земята и намерих нови сили и… и… и го пребих с юмруци.

Очите му святкаха като очи на звяр в тъмнината: Карабела го гледаше като някакъв дебнещ дрол с мънистени очи.

— Винаги ли имаш такива жестоки съновидения? — попита тя след известно време.

— Мисля, че не. Но…

— Какво?

— Не е само до насилието. Карабела, аз нямам брат!

Тя се засмя.

— Нима очакваш сънищата да съвпадат точно с действителността? Ех, Валънтайн, Валънтайн, къде си се учил? В сънищата има по-дълбока истина, отколкото в познатата ни действителност. Братът от твоят сън би могъл да бъде всеки или никой: Залзан Кавол, Слийт, баща ти, лорд Валънтайн, понтифексът Тиеверас, Шанамир, дори аз. Знаеш, че освен ако нямат конкретен смисъл, сънищата преиначават всичко.

— Да знам. Но какво значи това, Карабела? Да се дуелирам с брат… почти да бъда убит от него… а вместо това аз да го убия?

— Да не искаш да ти гадая сънищата? — учуди се тя.

— Този сън не ми говори нищо, само е изпълнен със страх и тайнственост.

— Виждам, че много си се уплашил. Беше мокър от пот и извика няколко пъти. Но мъчителните сънища са най-показателните, Валънтайн. Разгадай го сам.

— Моят брат… аз нямам брат…

— Нали ти казах, това е без значение.

— Значи воювах със себе си? Не разбирам. Аз нямам врагове, Карабела.

— Баща ти — подсказа тя.

Той се замисли върху това. Баща му? Помъчи се да придаде някакво лице на призрачния човек със сабята, но намери само още по-голям мрак.

— Аз не го помня — каза Валънтайн.

— Да не би да е умрял, когато си бил малък?

— Мисля, че е така. — Валънтайн поклати главата си, която започваше да бучи. — Не помня. Виждам едър човек… брадата му е тъмна, очите му са тъмни…

— Как се казва? Кога е умрял?

Валънтайн пак поклати глава.

Карабела се наклони по-близо до него. Улови ръцете му и запита тихо:

— Валънтайн, къде си роден?

— На изток.

— Да, ти вече каза това. Но къде? В кой град, в коя провинция?

— Ни-моя? — изрече той неопределено.

— Питаш ли ме, или ми съобщаваш?

— Ни-моя — повтори той. — Голяма къща, градина, близо до завоя на реката. Да. Виждам там себе си. Плувам в реката. Ходя на лов в гората на херцога. Дали пък не сънувам това?

— Наистина дали не сънуваш?

— Струва ми се като… нещо, което съм чел. Прилича на история, която са ми разправяли.

— А името на майка ти?

Той понече да отговори, но когато отвори уста, оттам не излезе никакво име.

— И тя ли е умряла млада?

— Галиара — произнесе Валънтайн неуверено. — Точно така беше, Галиара.

— Хубаво име. Разкажи ми как изглеждаше тя.

— Тя… тя имаше… — Запъна се. — Златиста коса, като моята. Нежна, гладка кожа. Очите й… гласът й звучеше като… толкова е трудно, Карабела!

— Ти трепериш.

— Да.

— Ела. Тук. — Тя отново го притегли към себе си. Беше много подребна от него и все пак в момента изглеждаше много по-силна, и близостта й го успокои. Запита кротко: — Не си спомняш нищо, нали, Валънтайн?

— Не. Фактически нищо.

— Не знаеш къде си роден, нито отде си дошъл, нито как са изглеждали родителите ти, нито дори къде си бил миналия звездоден, така е, нали? Сънищата ти не могат да те насочат, понеже нямаш спомени, на които да се опреш, за да ги разтълкуваш. — Ръцете й заровиха по главата му; пръстите й опипваха нежно, но решително темето му.

— Какво правиш? — попита той.

— Проверявам дали не си пострадал. Както знаеш, един удар по главата може да лиши човека от памет.

— Има ли там нещо?

— Не. Не, нищо. Никакви белези. Никакви подутини. Но това не значи нищо. Може да се е случило преди един или два месеца. Ще проверя пак, когато слънцето изгрее.

— Приятно ми е да усещам докосването на ръцете ти, Карабела.

— А на мен ми е приятно да те докосвам — рече тя.

Валънтайн лежеше спокойно до нея. Думите, които си бяха разменили, точно сега го смущаваха най-много. Разбираше, че други хора имат богати спомени от детството и юношеството си, знаят имената на родителите си и са сигурни за мястото, където са родени, а той нямаше нищо освен наслойка от неясни представи, тази мъгла от слаби, несигурни спомени, покриваща един празен кладенец, да, и знаеше, че там цари пустота, но бе решил да не надзърта в него. Сега Карабела го бе подтикнала да надзърне. Защо не беше като другите, питаше се той? Защо спомените му бяха лишени от вещественост? Дали не бе получил някакъв удар по главата, както намекваше тя? Или просто съзнанието му беше помътено, липсваше му способността да задържа впечатленията от преживяното, с години бе скитал из просторите на Маджипур, заличавайки всяко вчера с настъпването на всеки нов ден?

Тази нощ и двамата не заспаха наново. Призори съвсем неочаквано започнаха пак да се любят, мълчаливо, някак устремно, целенасочено, съвсем различно от предишното игриво сношение; а после станаха, все така без да си кажат нито дума, изкъпаха се в прохладното поточе, облякоха се и тръгнаха през града към странноприемницата. Когато яркото око на слънцето се издигна високо над Пидруид, по улиците все още се клатушкаха гуляйджии с помътени очи.

10

По настояване на Карабела Валънтайн се довери на Слийт, и му разказа за съня си и за последвалия разговор. Дребният белокос жонгльор слушаше замислено, без нито за миг да го прекъсне, и погледът му ставаше все по-сериозен. Когато Валънтайн свърши, той му рече:

— Трябва да потърсиш съвет от някой съногадател. Посланието е твърде знаменателно, за да бъде пренебрегнато.

— Значи мислиш, че е послание?

— Възможно е — отговори Слийт.

— От краля?

Слийт разпери ръце и се загледа във връхчетата на пръстите си.

— Би могло и да бъде. Ще трябва да чакаш и да внимаваш много. Кралят никога не праща обикновени послания.

— Но може да е и от Господарката — предположи Карабела. — Жестокостта на съня не бива да ни заблуждава. Господарката праща жестоки сънища, когато нуждата го изисква.

— А някои сънища — рече Слийт с усмивка — не идват нито от Господарката, нито от Краля, а от недрата на собственото ни замъглено съзнание. Кой може да каже сам? Валънтайн, срещни се със съногадател.

— Ще ми помогне ли съногадател да намеря спомените си?

— Да, съногадател или магьосник. Ако сънищата не могат да послужат като указание за миналото ти, нищо не ще ти помогне.

— Освен това — вметна Карабела — толкова силен сън не бива да остава неизследван. Трябва да се има предвид твоята отговорност. Ако един сън налага действие и ти решиш да не извършиш това действие… — Тя повдигна рамене. — Душата ти ще отговаря за това, и то скоро. Потърси си съногадател, Валънтайн.

— Аз пък се надявах — каза Валънтайн на Слийт, — че ти разбираш от тия неща.

— Аз съм жонгльор. Намери си гадател.

— Можеш ли да ми препоръчаш някого в Пидруид?

— Скоро ще напуснем Пидруид. Почакай да се отдалечим на няколко дена път от града. Дотогава ще имаш по-богати сънища, за да ги разкажеш на гадател.

— Питам се дали това е послание — рече Валънтайн. — И то от Краля? Та какво го интересува Краля на сънищата един скитник като мен? Според мен това едва ли е възможно. При двайсетте милиарда жители на Маджипур как би могъл Кралят да намери време да се занимава с други, освен с най-важните?

— В Сувраел — каза Слийт, — в двореца на Краля на сънищата, има големи машини, които следят целия този свят и всяка нощ пращат послания в главите на милиони хора. Кой знае как се подбират тези милиони? Когато сме деца, ни дават едно обяснение и зная, че в него има истина: поне веднъж, преди да си отидем от тоя свят, всеки от нас и всички до един ще усетим досега на Краля на сънищата до душата си. Зная, че това е ставало и с мен.

— С теб ли?

— Неведнъж — Слийт докосна провисналата си бяла корава коса. — Да не мислиш, че съм се родил беловлас? Една нощ, когато лежах на хамак в джунглите край Нарабал, тогава не бях жонгльор, Кралят се приближи до мен, докато спях, и вложи предписания в душата ми, и когато се събудих, косата ми беше ей така бяла. Бях на двайсет и три години.

— Предписания ли? — измънка Валънтайн. — Какви предписания?

— Предписания, които правят косата на човека от черна на бяла между смрачаване и зори — заяви Слийт. Очевидно той не желаеше да каже нищо повече. Изправи се на крака и погледна утринното слънце, сякаш да провери докъде се е издигнало. — Смятам, че засега говорихме достатъчно, приятелю. Има на празненството още крони, които трябва да се спечелят. Искаш ли да научиш няколко нови номера, преди Залзан Кавол да ни е пратил на работа?

Валънтайн кимна в знак на съгласие. Слийт взе топки и бухалки; излязоха на двора.

— Гледай — каза Слийт и застана точно зад Карабела. Тя държеше две топки в дясната си ръка, той — една в лявата, и двамата се прегърнаха през кръста с другите си ръце. — Това е жонглиране с една ръка — рече Слийт. — Просто е дори за начинаещи, но изглежда крайно сложно. — Карабела подхвърли; Слийт подхвърли и улови; те веднага влязоха в ритъма на размяната, като леко мятаха топките напред-назад — бяха едно цяло с четири крака, два мозъка и две жонглиращи ръце. „Наистина изглежда трудно“, помисли си Валънтайн. Слийт подвикна: — А сега ни подай бухалките!

Докато Валънтайн подхвърли всяка бухалка с бърз, рязък замах в дясната ръка на Карабела, тя разработи това в поредица — едно, две, три, докато най-после топки и бухалки захвърчаха от нея към Слийт и от Слийт към нея в зашеметяваща каскада. Валънтайн знаеше от собствените си опити колко трудно беше да се борави с толкова много предмета. Надяваше се, че след още няколко седмици пет топки щяха да бъдат във възможностите му; вероятно скоро щеше да може да работи и с четири бухалки; но да боравиш с по три едновременно и да координираш това полужонглиране беше подвиг, който го смайваше и възхищаваше. И както разбра с учудване, будеше у него и ревност, защото Слийт притискаше тялото си плътно о Карабела, образувайки с нея единен организъм, а само преди няколко часа тя бе лежала с Валънтайн до потока в пидруидския парк.

— Опитай — каза Слийт.

Той се дръпна настрана, а Карабела застана пред Валънтайн, ръка срещу ръка. Работеха само с три топки. Отначало Валънтайн се затрудняваше, когато преценяваше височината и силата на хвърлянията си, и понякога запращаше топката извън обсега на Карабела, но за десет минути му хвана цаката, а след петнайсет вече работеха заедно така гладко, като че от години бяха изпълнявали този номер. Слийт го насърчаваше с шумни ръкопляскания.

Появи се един от скандарите, не Залзан Кавол, а брат му Ерфон, който дори за скандар беше кисел и хладен.

— Готови ли сте? — запита той дрезгаво.

Този следобед трупата игра в частния парк на един от влиятелните пидруидски търговци, който устройваше увеселение за някакъв провинциален херцог. Карабела и Валънтайн изпълниха новия си номер — жонглиране с една ръка, скандарите извършиха нещо блестящо с чинии, кристални чаши и тигани, а като връх на всичко Слийт излезе да жонглира с вързани очи.

— Възможно ли е това? — попита Валънтайн смаян.

— Гледай! — каза Карабела.

Валънтайн гледаше, ала малцина други правеха като него, защото днес беше неделята след големите буйства на звездоден и второстепенните лордове, поръчали това представление, бяха уморена, преситена, полузаспала тайфа и номерата на наетите от тях музиканти, акробати и жонгльори им бяха омръзнали. Слийт пристъпи напред, държейки три бухалки, и зае твърда, уверена стойка, постоя за миг с кривната глава, сякаш слушаше вятъра, който вее между световете, а после, като затаи внезапно дъх, започна да хвърля.

Залзан Кавол загърмя:

— Двайсетгодишна практика, лордове и дами на Пидруид! За това е нужен най-остър слух! Той долавя триенето на бухалките във въздуха, докато летят от ръка в ръка!

Валънтайн се чудеше как е възможно дори с най-остър слух да доловиш нещо при глъчката на разговорите, звъна на чиниите и гръмогласните демонстративни оценки на Залзан Кавол, ала Слийт не направи нито една грешка. Личеше, че жонглирането е трудно дори за него: обикновено той работеше равномерно като машина, неуморно като тъкачен стан, но сега ръцете му се движеха с внезапни резки подскоци и залитания напред, хващаше бързо въртящата се почти извън обсега му бухалка и грабваше с отчаяна бързина другата, която бе паднала твърде надалеч. И все пак това жонглиране беше истинско чудо. Като че ли Слийт имаше в главата си някаква карта с разположението на всяка от движещите се бухалки и протягаше ръка натам, откъдето очакваше да падне бухалка, и я намираше точно там или някъде съвсем наблизо. Той изпълни десет, петнайсет, двайсет размени с бухалките, а после прибра и трите до гърдите си, махна превръзката от очите си и направи нисък поклон. Туктам изръкопляскаха. Слийт стоеше неподвижен. Карабела се приближи до него и го прегърна, Валънтайн го тупна силно по рамото и трупата напусна сцената.

В съблекалнята Слийт трепереше от напрежение, капки пот лъщяха по челото му. Той гълташе огнено вино без никаква задръжка, сякаш то беше нищо.

— Обърнаха ли внимание? — запита той Карабела. — Забелязаха ли поне?

— Някои — отвърна тя тихо.

Слийт се изхрачи.

— Свине! Блейви! Не могат дори да прекрачат от единия до другия край на стаята, а си седят и бръщолевят, когато… когато един артист… когато…

Никога досега Валънтайн не бе виждал Слийт ядосан. Той заключи, че това сляпо жонглиране действа на нервите. Улови почервенелия Слийт за двете рамене и се наклони към него.

— Важното е — произнесе се убедено — проявата на умение, а не държането на публиката. Ти беше съвършен.

— Не съвсем — каза Слийт мрачно. — Синхронизацията…

— Ти беше съвършен — настояваше Валънтайн. — Владееше напълно положението. Беше великолепен. Има ли значение за теб какво говорят или вършат едни пияни търговци! За техните души или за своята си изучил това изкуство?

Слийт успя да се усмихне слабо.

— Сляпото жонглиране дълбае дълбоко в душата.

— Не искам да те виждам да страдаш така, приятелю.

— Попремина ми. Вече се чувствам малко по-добре.

— Ти сам си причини това страдание — каза Валънтайн. — Неразумно беше да се подлагаш на такова изтезание. Повтарям: ти беше съвършен и нищо друго не е важно. — Обърна се към Шанамир. — Върви в кухнята да видиш има ли месо и хляб за нас. Слийт се потруди здравата. Нуждае се от подкрепление, а само огненото вино не е достатъчно.

Сега Слийт изглеждаше просто уморен, а не напрегнат и ядосан. Той протегна ръка.

— Ти имаш топла и добра душа, Валънтайн. Духът ти е благ и слънчев.

— Твоето страдание накара и мен да страдам.

— Ще сдържам по-добре гнева си — заяви Слийт. — А ти си прав, Валънтайн: ние жонглираме за себе си. Те са случайни. Не биваше да забравям това.

Още два пъти Валънтайн видя в Пидруид да се изпълнява сляпо жонглиране, още два пъти видя Слийт да слиза горделиво от сцената, вкочанен и изтощен. Валънтайн разбра, че вниманието на зрителите няма нищо общо с умората на Слийт. Всичко беше дяволски трудно и малкият човечец плащаше скъпо за умението си. Когато Слийт страдаше, Валънтайн правеше всичко възможно да му вдъхне утешение и сила. Голямо удоволствие беше за Валънтайн да помага така на другаря си.

И още два пъти Валънтайн имаше загадъчни сънища. Една нощ му се яви понтифексът и го покани в Лабиринта; той влезе вътре и тръгна по безбройните му коридори и заплетени ходове, и пред него заплува като блуждаещ огън образът на мършавия стар Тиеверас, който го поведе напред, към центъра, докато най-сетне стигна до някакво вътрешно помещение на големия лабиринт и понтифексът внезапно изчезна, и Валънтайн остана сам в една празнота от студена зелена светлина, загуби опората под краката си и започна да пада безспирно към центъра на Маджипур. А през другата нощ беше самият коронал, който минаваше с колесницата си през Пидруид; той му махна и го покани да поиграят на шашки; те хвърляха заровете и движеха пуловете, ала играеха с шепа избелели кокалчета на пръсти и когато Валънтайн попита чии са тези кокалчета, лорд Валънтайн се засмя, подръпна коравата черна брада, която обрамчваше лицето му, впи блестящите си пронизителни очи в него и рече: „Погледни ръцете си“ — и когато Валънтайн погледна, ръцете му бяха без пръсти, на китките му имаше само розови топчета.

И този път Валънтайн сподели тези сънища с Карабела и Слийт. Но те не можаха да му ги изтълкуват, само повториха съвета си да отиде при някоя жрица от света на сънищата, когато напуснат Пидруид.

Сега заминаването беше близко. Празненствата завършваха; корабите на коронала вече не стояха в пристанището, хората от провинцията тръгнаха от столицата към домовете си и пътищата се задръстиха от този отлив. Залзан Кавол нареди на трупата си да приключи тази сутрин каквато работа й остава да върши в Пидруид, защото в морскиден следобед щяха да се отправят на път.

Въпреки това съобщение Шанамир остана необикновено тих и унил. Валънтайн забеляза лошото настроение на момчето.

— Мислех, че ще гориш от желание час по-скоро да тръгнеш на път. Ала градът ти се вижда толкова интересен, че не искаш да го напуснеш, а?

Шанамир поклати глава.

— Мога да замина по всяко време.

— Тогава какво има?

— Нощес сънувах баща си и братята си.

Валънтайн се усмихна.

— Вече тъгуваш за вкъщи, а дори не си излязъл от провинцията?

— Не тъгувам за вкъщи — отвърна Шанамир мрачно. — Те бяха завързани и лежаха на пътя, а аз карах стадо ездитни добичета, и ми викаха за помощ, ала продължих да карам стадото през безпомощните им тела. Не е нужно човек да бъде съногадател, за да разбере такъв сън.

— Значи е чувство за вина, че си изоставил задълженията си вкъщи?

— Чувство за вина? Да. Парите! - каза Шанамир. В гласа му имаше острота, сякаш беше възрастен мъж, който се мъчи да обясни нещо на несхватливо дете. Той се потупа по кръста. — Парите, Валънтайн. Нося тук около сто и шейсет рояла от продажбата на добичетата, забрави ли това? Цяло състояние! Достатъчно, за да издържам семейството си през цялата тази година и част от следващата! Те разчитат да се върна благополучно във Фолкинкип с тези пари.

— А ти смяташе да не им ги дадеш?

— Аз съм нает от Залзан Кавол. Ами ако пътят му е в друга посока? Докато занеса парите вкъщи, може вече да не ви намеря, щом ще скитате из Зимроел. Ако пък тръгна с жонгльорите, все едно че ще открадна от баща си парите, които той очаква и от които се нуждае. Разбираш ли?

— Лесно може да се намери изход — рече Валънтайн. — На какво разстояние оттук е Фолкинкип?

— Два дена при бърз ход, а обикновено три дена.

— Съвсем близо е. Сигурен съм, че Залзан Кавол още не е определил маршрута си. Ей сега ще му поговоря. За него всички градове са еднакви. Ще го склоня да поемем оттук към Фолкинкип. Когато се приближим до чифлика на баща ти, ще се измъкнеш през нощта, скришом ще дадеш парите на някой от братята си и преди зори пак ще се върнеш при нас. И тогава няма да те измъчва чувство за вина, и ще бъдеш свободен да продължим заедно.

Шанамир се облещи.

— Мислиш ли, че ще успееш да издействаш такава услуга от този скандар? Как?

— Бих могъл да се опитам.

— Поискаш ли му нещо, ще те повали на земята в яда си. Не желае никой да се меси в плановете му, както и ти не би позволил на ято блейви да решава какво да правиш.

— Остави ме да поговоря с него — каза Валънтайн — и ще видим тогава. Имам основание да мисля, че Залзан Кавол не е толкова лош по душа, колкото се представя. Къде е той?

— Занимава се с фургона си, готви го за пътуването. Знаеш ли къде е фургонът?

— Към брега — рече Валънтайн. — Да. Знам.

Жонгльорите пътуваха между градовете с чудесен фургон, настанен на едно празно място на няколко пресечки от странноприемницата, защото беше твърде широк, за да може да се прекара през тези тесни улички. Той беше внушителна и разкошна кола, красива и величествена, която занаятчии от една от вътрешните провинции бяха направили много майсторски. Основният скелет на фургона се състоеше от дълги светли греди от леко, гъвкаво крилато дърво, изкусно нацепени на широки извити летви, слепени с безцветно ароматично лепило и съединени с гъвкави пръчки от върби, растящи в южните блата. На тази изящна арматура бяха опънати листове щавена стикова кожа, пришити един за друг с дебели жълти влакна, взети от хрущялестите тела на стиковете.

Когато се приближи сега до него, Валънтайн завари Ерфон Кавол и още един от скандарите, Гибор Хаерн, да смазват старателно ремъците на хамутите на фургона, а отвътре долитаха дрезгави, бумтящи викове на гняв, толкова гръмовити и яростни, че фургонът сякаш се клатеше насам-натам.

— Къде е брат ти? — попита Валънтайн.

Гибор Хаерн кимна навъсено, към фургона.

— Не е благоразумно да влизаш тъкмо сега.

— Имам работа с него.

— Той също има работа — каза Ерфон Кавол — с крадливия малък магьосник, комуто плащаме да ни води из провинциите, а иска да ни зареже в Пидруид точно когато се готвим да тръгваме. Влез, щом искаш, но ще съжаляваш.

Гневните викове от фургона станаха още по-кресливи. Внезапно вратата на фургона се отвори рязко и оттам изскочи някаква дребна фигура — съсухрен стар врун, не по-голям от играчка, кукла, малко, леко като перо създание с тънки, подобни на пипала крайници, с бледозеленикава кожа и големи златисти очи, в които сега проблясваше страх. Петно от нещо, което би могло да бъде светложълта кръв, покриваше костеливата буза на вруна точно до човекоподобната му уста.

След миг се появи и Залзан Кавол — страшна фигура на вратата, с настръхнала от гняв козина, големите му, подобни на кошници ръце цепеха безсилно въздуха. Той викна на братята си:

— Хванете го! Не му позволявайте да избяга!

Ерфон Кавол и Гибор Хаерн се изправиха тромаво и образуваха космата стена, която препречи пътя на вруна. Малкото същество, хванато като в капан, уплашено, се спря, завъртя се и се хвърли в коленете на Валънтайн.

— Господарю — зашепна вкопчилият се здраво врун, — защити ме! Той е луд и ще ме убие в гнева си!

— Задръж го там, Валънтайн — каза Залзан Кавол.

Скандарът пристъпи напред, но Валънтайн избута свилия се врун зад гърба си, за да го скрие, и погледна Залзан Кавол право в очите.

— Овладей се, моля те. Убиеш ли този врун, ще останем завинаги в Пидруид.

— Аз не искам да го убивам — изръмжа Залзан Кавол. — Нямам желание да получавам години наред отвратителни послания.

Врунът промълви с треперещ глас:

— Той не иска да ме убива, само да ме запокити с все сила в някоя стена.

— Защо се карате? — попита Валънтайн. — Може да успея да ви помиря.

Залзан Кавол се намръщи.

— Този спор не те засяга. Махни се от пътя ми, Валънтайн.

— Няма да се махна, докато не усмириш гнева си.

Очите на Залзан Кавол пламнаха. Той пристъпи напред, докато стигна само на няколко крачки от Валънтайн и Валънтайн усети усилената от гнева миризма на косматия скандар. Залзан Кавол продължаваше да кипи. Може да запокити и двама ни в стената, помисли си Валънтайн. Ерфон Кавол и Гибор Хаерн гледаха отстрана: сигурно никога досега не бяха виждали някой да се възпротиви на брат им. Настъпи продължително мълчание. Ръцете на Залзан Кавол потръпваха конвулсивно, но той остана закован на място.

Най-после каза:

— Този врун е магьосникът Аутифон Делиамбър, когото наех да ми показва пътищата из вътрешността на страната и да ме пази от хитростите на преобразяващите се. Цяла седмица празнува в Пидруид за моя сметка; време е вече да тръгваме, а той ми казва да съм си намерел друг водач, понеже не му се пътувало от село на село. Така ли според теб се изпълняват договорите, магьоснико?

Врунът отговори:

— Аз съм стар и уморен, магиите ми са вече изтъркани и понякога ми се струва, че започвам да забравям пътищата. Но ако още желаеш, ще те придружавам както досега, Залзан Кавол.

Скандарът гледаше смаяно.

— Какво?

— Промених решението си — произнесе Аутифон Делиамбър угоднически, като пусна краката на Валънтайн, в които се бе вкопчил от страх, и се подаде иззад него. Врунът свиваше и пак разпущаше многобройните си гъвкави безкостни ръце, сякаш те се бяха освободили от сковаващата ги уплаха, и вдигна смело очи към исполинския скандар. — Ще се придържам към договора си — заяви той.

Залзан Кавол заговори озадачено:

— Час и половина се кълнеше, че ще останеш тук, в Пидруид, не обръщаше внимание на молбите ми, не обръщаше внимание дори на заплахите ми и толкова ме ядоса, че бях готов да те направя на пихтия, от което щяхме да си изпатим страшно и двамата, защото умрелите магьосници са лоши слуги и Кралят на сънищата ще ме тормози ужасно за такова деяние, а ти продължаваше да се инатиш, да отхвърляш договора и ми заяви да си търся другаде водач. Ала сега изведнъж вземаш думите си назад?

— Така е.

— Ще имаш ли добрината да ми кажеш защо?

— Няма причина — отговори врунът, — освен може би това, че този млад човек ми харесва, че се възхищавам от смелостта му, от добрината му и от топлотата на душата му, и тъй като той тръгва с теб, и аз ще дойда с тебе заради него и поради никаква друга причина. Това задоволява ли любопитството ти, Залзан Кавол?

Скандарът заръмжа, запръска слюнки от яд и замаха яростно с външния си чифт ръце, сякаш се мъчеше да ги измъкне от оплели ги лиани „птича мрежа“. За миг изглеждаше, като че ще избухне в нов изблик на неудържим гняв, че се сдържа само с огромно усилие.

Най-после каза:

— Махни се от очите ми, магьоснико, докато така или иначе не съм те запокитил в някоя стена. И нека Божественият да пази живота ти, ако не бъдеш тук следобед, за да тръгнеш с нас.

— Във втория час след пладне — изрече Аутифон Делиамбър вежливо. — Ще бъда точен, Залзан Кавол. — И добави към Валънтайн: — Благодаря ви, че ме защитихте. Аз съм ви задължен и ще ви се отплатя поскоро, отколкото очаквате.

Врунът се измъкна бързо. След малко Залзан Кавол каза:

— Глупаво постъпи, че се намеси, Валънтайн. Можеше да се стигне до бой.

— Знам.

— Ами ако бях наранил и двама ви?

— Усещах, че ще усмириш гнева си. И излязох прав, нали?

Залзан Кавол го дари с мрачната си скандарска усмивка.

— Вярно, усмирих гнева си, но единствено защото бях толкова смаян от дързостта ти, че се спрях от изненада. Още един миг… или ако Делиамбър бе продължил да ми се репчи…

— Но той се съгласи да изпълни договора — изтъкна Валънтайн.

— Вярно, съгласи се. И мисля, че в случая и аз съм ги задължен. Наемането на нов водач можеше да ни забави с няколко дена. Благодаря ти, Валънтайн — произнесе Залзан Кавол с непохватна вежливост.

— Наистина ли се чувстваш задължен към мен?

Скандарът внезапно настръхна от подозрение.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва ми една малка услуга от теб. Щом съм ти услужил, може ли сега и аз на свой ред да ти поискам нещо?

— Кажи. — Гласът на Залзан Кавол беше леден.

Валънтайн пое дълбоко дъх.

— Момчето Шанамир е от Фолкинкип. Преди да тръгне с нас, трябва да свърши там една наложителна работа. Въпрос на семейна чест.

— Е, тогава нека отиде във Фолкинкип, пък ще се присъедини отново към нас, където и да сме.

— Бои се, че няма да може да ни намери, ако се отлъчи.

— Какво искаш, Валънтайн?

— Да нагласиш маршрута ни така, че да минем на няколко часа път от дома на момчето.

Залзан Кавол се втренчи злобно във Валънтайн. Каза студено:

— Веднъж водачът ми заявява, че договорът му с мен бил невалиден, после един жонгльор чирак ме възпира да не му видя сметката, а след това пък ме моли да наглася пътуването си така, че да спася семейната чест на някакъв си гледач на добитък. Твърде много е за един ден, Валънтайн. — Ако нямаш спешни ангажименти другаде — изрече Валънтайн с надежда, — Фолкинкип е само на два-три дена път на североизток. А момчето… — Стига! — кресна Залзан Кавол. — Добре де, ще минем през Фолкинкип. Но после — никакви услуги повече. А сега ме остави на мира. Ерфон! Хаерн! Готов ли е фургонът за път?

11

Фургонът на трупата на Залзан Кавол беше толкова великолепен отвън, колкото и отвътре. Подът беше от тъмни лъскави дъски от дървото нощоцвет, полирани с блестящ лак и скрепени една за друга с ненадминато майсторство. Отзад, в отделението за пътници, от сводестия покрив висяха изящни нанизи от изсушени семена и пискюли, а стените бяха покрити с кожени драперии със спираловидни рисунки, заплетени инкрустации, знамена от тънък като воал материал. Макар и не твърде просторно, в него имаше място за петима-шестима души със скандарски ръст. Средата на кабината беше предназначена за складиране на лични вещи, пътнически сандъци, пакети и жонгльорски принадлежности — целият багаж на трупата, а отпред, на издигната капра под открито небе, се намираше мястото на коларя, достатъчно широко за двама скандари или трима човеци.

Колкото огромен и разкошен да беше фургонът, кола, достойна за херцог и дори за коронал, като цяло той беше ефирен и лек, достатъчно лек, за да се носи върху отвесен стълб топъл въздух, произвеждан от магнитни ротори, които се въртяха в търбуха му. Докато Маджипур се въртеше около оста си, дотогава щяха да се въртят и роторите, а когато роторите се завъртяха, фургонът щеше да лети почти на цяла стъпка от земята и лесно можеше да бъде теглен от един впряг ездитни животни.

Късно сутринта привършиха товаренето на багажа си в колата и влязоха в странноприемницата да обядват. Валънтайн с учудване видя как в този момент се появи хджортът с оранжевите мустаци и седна до Залзан Кавол. Скандарът тупна с юмрук по масата, за да му обърнат внимание, и изрева:

— Запознайте се с нашия нов домакин! Това е Виноркис, който ще ми помага в сметките, ще се грижи за имуществото ни и ще се занимава с всевъзможните дребни работи, за които сега отговарям аз.

— О, не — промърмори Карабела под нос. — Нима е наел хджорт? Онова плашило, което ни зяпа вече цяла седмица?

Виноркис се усмихна с противната си хджортска усмивка, показвайки троен ред жилави като гума дъвкателни хрущяли, и се озърна с облещени очи.

— Значи сериозно говореше, когато казваше, че ще се присъединиш към нас! — възкликна Валънтайн. — Аз пък го помислих за шега, това за жонглирането с цифри.

— Всеизвестно е, че хджортите никога не се шегуват — произнесе Виноркис тържествено и избухна в гръмогласен смях.

— Но какво става с търговията ти с хайгусови кожи?

— Продадох всичката си стока на пазара — отговори хджортът. — Помислих си за вас, че не знаете къде ще бъдете утре и пет пари не давате за това. Възхитих се. Завидях ви дори. Запитах се: „Цял живот ли ще търгуваш с хайгусови кожи, Виноркис, или ще опиташ нещо ново? Може би скитнически живот?“ И така предложих услугите си на Залзан Кавол, когато случайно дочух, че имал нужда от помощник. И ето ме тук!

— Да, тук си — каза Карабела кисело. — Добре дошъл!

След обилно ядене се стегнаха за път. Шанамир изведе от обора четирите добичета на Залзан Кавол, говорейки им кротко и усмирително, докато скандарите връзваха хамутите им. Залзан Кавол пое юздите; брат му Хейтраг седна до него, а Аутифон Делиамбър се промъкна до тях. Шанамир, яхнал своето добиче, яздеше до фургона. Валънтайн се качи в уютното, разкошно пътническо отделение заедно с Карабела, Виноркис, Слийт и останалите четирима скандари. Доста време трябваше да нагласяват ръцете и краката си така, че всекиму да бъде удобно.

— Дий! — подвикна Залзан Кавол рязко и потеглиха.

Минаха през Фолкинкипската порта и поеха на изток по главното шосе, през което Валънтайн бе влязъл в Пидруид точно преди една седмица, в луненден.

Над крайбрежната равнина тегнеше лятна жега, въздухът беше душен и влажен. Възхитителните цветове на огнените палми вече започваха да вехнат и да капят и пътят беше осеян с опадали като пурпурни снежинки венчелистчета. Фургонът имаше няколко прозореца — тънки, корави листа от най-доброкачествена стикова кожа, грижливо съчетани, напълно прозрачни — и сред необикновената тържествена тишина Валънтайн гледаше как Пидруид се смалява и изчезва — този голям град с единайсет милиона жители, където бе жонглирал пред коронала, вкусил чудновати вина и пикантни храни и прекарал празнична нощ в обятията на тъмнокосата Карабела.

А сега пътят лежеше открит пред него и кой знае какви скитания го очакваха, какви приключения щеше да преживее?

Той нямаше определен план и все пак беше готов за всякакви планове. Ръцете го сърбяха да жонглира пак, да усвои нови тънкости, да престане да бъде чирак, да участва със Слийт и Карабела в най-сложни номера и може би дори да жонглира със самите скандари. Слийт го бе предупредил: само майстор може да рискува да жонглира с тях, защото двойните чифтове ръце им даваха предимство, на което никой човек не би могъл да се надява да противодейства. Но Валънтайн бе видял как Слийт и Карабела хвърлят със скандарите и може би след време и той щеше да го върши не по-лошо от тях. „Голяма амбиция!“ — помисли си той. Какво повече би могъл да желае, освен да стане майстор, достоен да жонглира със Залзан Кавол и братята му!

Карабела заговори:

— Изглеждаш толкова щастлив, Валънтайн.

— Така ли?

— Като слънцето. Лъчезарен. От теб струи светлина.

— Жълтата коса — каза той добродушно. — Тя създава такава илюзия.

— Не. Не. Внезапна усмивка…

Той стисна ръката й.

— Мислех си за пътя, който ни предстои. Волен и здрав живот. Скитане насам-натам из Зимроел, спиране за представления и усвояване на нови номера. Аз искам да стана най-добрият жонгльор човек в Маджипур!

— Имаш добра възможност — обади се Слийт. — Природните ти дарби са огромни. Нужна ти е само тренировка.

— За това разчитам на теб и на Карабела.

Карабела каза тихо:

— А докато ти си мислел за жонглиране, Валънтайн, аз пък мислех за теб.

— И аз за теб — прошепна той сконфузен. — Но ме беше срам да го кажа гласно.

Сега фургонът бе стигнал до лъкатушещия планински път, който водеше нагоре към голямото вътрешно плато. Той се изкачваше бавно. На места пътят правеше такива остри завои, че фургонът едва можеше да ги мине, ала Залзан Кавол, толкова опитен колар, колкото и жонгльор, измъкваше колата благополучно от всяко трудно положение. Скоро се озоваха на билото. Далечният Пидруид сега изглеждаше като карта на себе си, сплескан и скъсен, прилепен о брега. Въздухът тук горе беше по-сух, но не особено хладен и в късния следобед слънцето припичаше ужасно, сипеше мумифициращ зной, от който нямаше спасение до залез.

Тази нощ спряха в едно прашно село на платото по пътя за Фолкинкип. Валънтайн бе споходен отново от тревожен сън, докато лежеше на бодливия сламеник: пак беше сред властниците на Маджипур. В единия край на огромна кънтяща зала с каменен под стоеше на трон понтифекса, в другия — короналът, а на тавана беше вградено едно страшно светло око като малко слънце, което хвърляше безпощадна бяла светлина. Валънтайн носеше някакво послание от Господарката на острова, но не беше сигурен на кого трябва да го предаде — на понтифекса или на коронала, и до когото и от властниците да се приближеше, той все се отдръпваше в безкрая, когато Валънтайн пристъпяше към него. Цяла нощ се мъкна напред-назад по този студен хлъзгав под, протягаше умолително ръце ту към единия, ту към другия властник и те винаги се отдалечаваха от него.

На следната нощ в един град в покрайнините на Фолкинкип пак сънува понтифекса и коронала. Този сън беше мъгляв и Валънтайн не си спомняше нищо от него, само му се мержелееха образи на страшни кралски особи, огромни тържествени сборища и несполучливи опити за общуване. Събуди се с чувство на дълбоко и мъчително недоволство. Несъмнено му се явяваха сънища с огромно значение, но беше безпомощен да ги изтълкува.

— Властниците те преследват и няма да те оставят на мира — каза Карабела на сутринта. — Сякаш си вързан за тях със здрави въжета. Не е естествено да сънуваш толкова често такива влиятелни особи. Според мен това сигурно са послания.

Валънтайн кимна.

— Дори в най-голямата дневна жега ми се струва, че усещам студените ръце на Краля на сънищата да притискат слепоочията ми. А когато затворя очи, пръстите му проникват чак в душата ми.

В очите на Карабела проблесна тревога.

— Сигурен ли си, че това са негови послания?

— Не, не съм сигурен. Но мисля…

— Може би Господарката…

— Господарката праща по-приятни, по-спокойни сънища, така поне смятам аз — рече Валънтайн. — Много се опасявам, че това са послания на Краля. Но какво иска от мен? Какво престъпление съм извършил?

Тя свъси вежди.

— Валънтайн, във Фолкинкип върви при гадател, както обеща.

— Да, ще потърся такъв.

Към разговора неочаквано се присъедини Аутифон Делиамбър.

— Може ли да направя една препоръка?

Валънтайн не бе забелязал приближаването на сбръчкания дребен врун. Той погледна надолу учуден.

— Прощавайте — заговори магьосникът, без да се церемони. — Случайно дочух какво си приказвате. Значи смяташ, че те безпокоят послания?

— Нищо друго не биха могли да бъдат.

— Сигурен ли си?

— В нищо не съм сигурен. Дори в името си, нито в твоето име, нито кой ден от седмицата сме.

— Посланията рядко са неясни. Обикновено знаем извън всякакво съмнение кога говори Кралят и кога Господарката — каза Делиамбър.

Валънтайн поклати глава.

— Тия дни съзнанието ми е замъглено. В нищо не съм сигурен. Но тези сънища ме безпокоят и трябва да получа разяснения, макар че почти не проумявам как да формулирам въпросите си.

Врунът посегна да улови ръката на Валънтайн с едно от нежните си, сложно разклонени пипала.

— Довери ми се. Твоето съзнание може да е замъглено, но моето не е и аз те виждам ясно. Името ми е Делиамбър, а твоето — Валънтайн, и днес сме петиден от деветата седмица на лятото, а във Фолкинкип живее съногадателката Тизана, която ми е близка приятелка, тя ще ти помогне да намериш верния път. Върви при нея и кажи, че й пращам поздрави и благопожелания. Време е да започнеш да се оправяш от нещастието, което те е сполетяло, Валънтайн.

— Нещастие? Нещастие ли? Какво нещастие?

— Върви при Тизана — повтори Делиамбър твърдо.

Валънтайн потърси Залзан Кавол, който разговаряше с някакъв жител на селото. Най-после скандарът свърши и се обърна към Валънтайн, който каза:

— Моля да ме пуснеш да прекарам вечерта на звездоден отделно от трупата, във Фолкинкип.

— Пак ли е въпрос на семейна чест? — попита Залзан Кавол иронично.

— Въпрос на частна работа. Може ли?

Скандарът отговори със сложно повдигане на четирите си рамене.

— Има нещо странно у теб, нещо, което ме безпокои. Но нека бъде волята ти. И без това утре ще играем на търговския панаир във Фолкинкип. Преспи, където искаш, но бъди готов за път рано сутринта в неделя, ясно ли ти е?

12

Фолкинкип като град не представляваше нищо в сравнение с огромния, просторен Пидруид, но все пак не беше съвсем незначителен, околийски център, който служеше за столица на доста обширен земеделски район. В самия Фолкинкип и около него живееха може би три четвърти милион души, а в заобикалящата го селска област — пет пъти повече. Но в този град темпото на живота беше различно от това в Пидруид, забеляза Валънтайн. Възможно е причината да се криеше в разположението му на това сухо, знойно плато, вместо край мекия и влажен бряг; но хората тук се движеха бавно, бяха флегматични, неприпряни.

Младежът Шанамир ги напусна в звездоден. Всъщност той се бе измъкнал скришом още предната нощ, за да се добере до бащиния си чифлик, който се намираше на няколко часа път северно от града; там, каза той на Валънтайн на другата сутрин, оставил парите, припечелени в Пидруид, и бележчица, с която съобщавал, че тръгва да търси приключения и мъдрост, и успял да се измъкне пак, без да го забележат. Но не очакваше баща му да приеме леко лишаването си от такава опитна и полезна работна ръка и се опасяваше, че общинските проктори ще тръгнат да го дирят. Шанамир възнамеряваше да прекара останалата част от престоя си във Фолкинкип скрит във фургона. Валънтайн обясни това на Залзан Кавол, който се съгласи с обичайното си кисело добродушие.

Този следобед жонгльорите пристигнаха с бодра маршова стъпка на панаира, Карабела и Слийт крачеха начело, той думкаше барабан, а тя удряше дайре и пееше песничка:

Но през тоя ден Валънтайн не чувстваше нито лекота, нито захлас и жонглираше лошо. Беше напрегнат и неспокоен от твърде много нощи на тревожен сън, а и разпален от амбиции, които надвишаваха сегашните му умения и го караха да се увлича. Два пъти изпусна бухалки, но Слийт го бе научил да се преструва, че това е част от номера, и публиката сякаш му прости. По-трудно беше сам да си прощава. Той се промъкна намръщен до една сергия за продажба на вино, докато скандарите застанаха в средата на сцената.

Наблюдаваше ги от разстояние как работят — шестте огромни космати същества кършеха двайсет и четирите си ръце в точни и безупречни фигури. Всеки жонглираше с по седем ножа, като непрекъснато хвърляше и хващаше други, и ефектът беше поразителен, напрежението — крайно, и мълчаливата размяна на остри оръжия се точеше безспир. Спокойните граждани на Фолкинкип бяха слисани.

Колкото повече наблюдаваше скандарите, толкова повече Валънтайн съжаляваше за собственото си нескопосано изпълнение. След Пидруид той бе жадувал да се яви отново пред публика — ръцете го сърбяха да усети досега на бухалки и топки — и когато най-сетне му бе дадена тази възможност, той се бе изложил. Но това нямаше значение. Ще има и други пазарища, и други панаири. Година след година трупата щеше да скита из целия Зимроел и той щеше да блесне, да смайва зрителите, те щяха да викат за Валънтайн жонгльора, да искат бис след бис, докато самият Залзан посинее от завист. Цар на жонгльорите, да, монарх, коронал на артистите! Защо не? Той имаше дарба. Валънтайн се усмихна. Лошото му настроение минаваше. Дали от виното, или пък присъщото му добро разположение вземаше връх? В края на краищата той се занимаваше с това изкуство само от една седмица, а погледнете какво бе постигнал вече! Кой би могъл да каже какви чудеса щеше да върши с очите и ръцете си, когато оставеше зад себе си една или две години практика?

Аутифон Делиамбър беше до него.

— Ще намериш Тизана в Улицата на продавачите на вода — каза дребният магьосник. — Тя те очаква да се явиш скоро.

— Да не би да си й говорил за мене?

— Не — отвърна Делиамбър.

— Но тя ме очаква. Аха! С магия, а?

— Нещо подобно — рече врунът, извивайки крайниците си по врунски така, че да изобрази свиване на рамене. — Върви по-скоро при нея.

Валънтайн кимна. Погледна отсреща: скандарите бяха свършили, Слийт и Карабела демонстрираха жонглиране с една ръка. Колко изящно съгласуват движенията си, помисли той. Колко спокойни, колко уверени са, как леко се движат. И колко красива е тя. Валънтайн и Карабела не бяха се любили от празничната нощ насам, макар че понякога спяха един до друг; една седмица бе минала вече и той се чувстваше отчужден и отдалечен от нея, въпреки че тя го даряваше само с топлота и подкрепа. Тези сънища бяха проблемът, който го тормозеше и разстройваше. Значи трябваше да отиде при Тизана да му ги разтълкува, а после, може би утре, пак щеше да прегръща Карабела…

— Улицата на продавачите на вода — повтори той на Делиамбър. — Много добре. Има ли някакъв знак, с който да е отбелязано жилището й?

— Запитай — рече Делиамбър.

Когато Валънтайн тръгна, хджортът Виноркис излезе иззад фургона и каза:

— Отиваш да прекараш една нощ в града, а?

— Имам работа — отвърна Валънтайн.

— Искаш ли компания? — засмя се дрезгаво и шумно хджортът. — Бихме могли да се отбием в някоя и друга кръчма, а? Нямам нищо против да се махнем за няколко часа от цялото това фокусничество.

Валънтайн отговори неловко:

— Работата ми е такава, че трябва да я свърша сам.

Виноркис го изгледа за миг.

— Май не си много дружелюбен, а?

— Моля ти се. Точно така казах: трябва да свърша това сам. Тази вечер няма да се мъкна по кръчми, повярвай ми.

Хджортът повдигна рамене.

— Добре. Нека бъде тъй, на мен ми е все едно. Исках само да ти помогна да се повеселиш — да ти покажа града, да те заведа на някои от любимите си места…

— Друг път — каза Валънтайн бързо.

И закрачи към Фолкинкип.

Улицата на продавачите на вода се намираше лесно — това беше добре подреден град, а не средновековна бъркотия като Пидруид и на всяка голяма пресечка бяха поставени ясни и четливи карти на града, — ала намирането на дома на съногадателката Тизана ставаше по-бавно, защото улицата беше дълга и тия, които молеше да го напътят, просто сочеха през рамо на север. Той продължи упорито напред и надвечер стигна до една малка сива къщурка, покрита с шинди, в жилищен квартал далеч от пазара. На прогнилата от лошото време предна врата имаше два символа на властниците кръстосаните светкавици, които бяха знакът на Краля на сънищата, и триъгълник, вписан в триъгълник, който беше емблемата на Господарката на Острова на съня.

Тизана беше яка жена, минала средната възраст, с тромаво тяло и необикновена височина, с широко силно лице и студени проницателни очи. Косата й, гъста и разпусната, черна, но прошарена с бели нишки, висеше върху гърба й. Ръцете й, които се подаваха голи от сивата памучна женска риза, бяха здрави и мощни, макар и с провиснали люшкащи се меса. Тя изглеждаше много силна и мъдра личност.

Тизана поздрави Валънтайн по име и го покани любезно в къщата си.

— Както вече сигурно знаеш, аз ти нося поздрави и благопожелания от Аутифон Делиамбър — каза той.

Съногадателката кимна мрачно.

— Да, той ме предизвести. Този мошеник! Но въпреки всичките му дяволии заслужава си човек да получи благопожелания от него. Предай му същото и от мен.

Тя сновеше насам-натам из малката тъмна стаичка, спусна пердетата, запали три дебели червени свещи, разпали малко тамян. Мебелировката беше оскъдна, имаше само един тъкан килим с дълги влакна в сиви и черни тонове, една стара дървена маса, на която стояха свещите, и един висок скрин за дрехи в античен стил. Докато се готвеше, тя говореше:

— Аз познавам Делиамбър от близо четиридесет години, ще повярваш ли? Запознахме се на едно празненство в Пилиплок през първите дни от царуването на Тиеверас, когато в града дойде новият коронал, лорд Малибор, който се удави при лов на морски дракони. Още тогава малкият врун беше голям дявол. Докато висяхме по улиците и викахме „ура“ за лорд Малибор Делиамбър рече: „Знаеш ли, той ще умре преди понтифекса“ — така както някой би предрекъл дъжд, когато духа южнякът. Предсказанието му беше ужасно и аз му изтъкнах това. Делиамбър пет пари не даваше. Неестествено е короналът да умре пръв, а понтифексът да остане да живее още дълго. На колко години, мислиш е Тиеверас сега? На сто? Или на сто и двайсет?

— Нямам представа — каза Валънтайн.

— Стар е, много стар. Той беше коронал дълго преди да влезе в Лабиринта. И откакто е там, се смениха трима коронали, представяш ли си? Чудя се дали няма да надживее и лорд Валънтайн. — Очите й се впиха във Валънтайн. — Предполагам, че Делиамбър знае и това. А сега ще сръбнеш ли с мен вино?

— Добре — съгласи се Валънтайн, смутен от прямото й, безцеремонно държане и от чувството, което тя му вдъхваше, че знае за него много повече, отколкото самият той знаеше.

Тизана извади една гравирана каменна гарафа и наля две големи чаши не от силното пидруидско огнено вино, а от някакво по-тъмно, погъсто вино, което сладнеше от прибавка на мента, джинджифил и други по-тайнствени неща. Той отпи бързо една глътка, после още една и след втората тя каза небрежно:

— Да знаеш, в него има упойка.

— Упойка ли?

— За гадаенето.

— Аха. Разбира се. Да. — Невежеството му го смути. Валънтайн свъси вежди и се вторачи в чашата си. Виното беше тъмночервено, почти пурпурно и от повърхността му се отразяваше изкривеният му образ, осветен от свещите. „Каква ли е процедурата?“ — питаше се той. Дали сега не трябваше да разкаже неотдавнашните си сънища? Почакай и ще видиш, почакай и ще видиш. Той пресуши чашата с бързи, неспокойни глътки и старицата веднага я напълни отново и доля своята, която почти не бе докоснала.

— Отдавна ли не са ти гадали сънищата?

— Май много отдавна.

— Личи си. Знаеш ли, трябва веднага да ми платиш възнаграждението. То може да ти се стори малко по-високо, отколкото си плащал досега.

Валънтайн посегна за кесията си.

— Толкова време има оттогава…

— … че не си спомняш. Сега искам по десет крони. Има нови данъци и други тегоби. По времето на лорд Вориакс беше пет крони, а когато за пръв път започнах да се занимавам с гадаене, през царуването на лорд Малибор, вземах по две — две и половина. Много ли ти се виждат десет?

За него това беше равно на едноседмична заплата от Залзан Кавол извън квартирата и храната; но той бе пристигнал в Пидруид с много пари в кесията, сам не знаеше как и защо, приблизително шейсет рояла, и голяма част от тази сума му бе останала. Валънтайн даде на гадателката един роял и тя пусна монетата небрежно в една зелена порцеланова купа на масата. Той се прозина. Тя го гледаше внимателно. Той отпи пак; тя също пи и си допълни; съзнанието му се замъгляваше. Макар и да беше още ранна вечер, скоро щеше да му се доспя.

— А сега легни на килима на сънищата — каза тя, като угаси две от трите свещи.

Свали ризата си и застана гола пред него.

Това беше неочаквано. Нима гадаенето на сънища включва някакво полово сношение? И то с тази стара жена? Но сега тя не изглеждаше толкова стара: тялото й беше на вид с цели двайсет години по-младо от лицето й, съвсем не моминско тяло, но все пак още с твърда плът, възпълно, ала не набръчкано, с големи гърди и яки гладки бедра. Може би тези гадателки са нещо като набожни проститутки, помисли си Валънтайн. Тя му даде знак да се съблече и той захвърли дрехите си. Легнаха заедно на дебелия вълнен килим в полумрака и тя го притегли в обятията си, но в прегръдката й нямаше нищо еротично — беше по-скоро майчинско, всеобхватно обгръщане. Главата му беше до меката й топла гръд и с мъка стоеше буден. Миризмата й лъхаше силно в ноздрите му, остър приятен аромат като тоя на чворестите и неостаряващи иглолистни дървета, които растяха по високите върхове на севера точно под границата на снега, миризма ободряваща, остра и чиста. Тя каза тихо:

— В царството на сънищата се говори само на езика на истината. Не бой се, когато полетим заедно.

Валънтайн затвори очи.

Високи върхове, да, точно под границата на снега. От зъберите духаше свеж вятър, ала на Валънтайн не му беше никак студено, макар че голите му крака опираха на сухата камениста почва. Пред него се разстилаше пътека, спускаща се стръмно пътека, по която бяха наслагани широки сиви плочи, образуващи огромна стълба, която водеше към една обвита в мъгла долина, и без колебание Валънтайн заслиза по нея. Той разбираше, че тези образи все още не са неговите съновидения, а само прелюдията, че едва-що бе започнал нощното си пътуване и беше просто на прага на съня. Но при слизането си се разминаваше с други, изкачващи се фигури, познати му от предишните нощи — понтифекс Тиеверас с пергаментова кожа и съсухрено лице, който едва се мъкнеше нагоре по стъпалата, треперейки от слабост, и лорд Валънтайн коронала, който се изкачваше със смели, твърди стъпки, и мъртвият лорд Вориакс, летящ спокойно точно над стъпалата, и великия воин коронал лорд Стиамот отпреди осем хиляди години, размахваш някаква дебела тояга, около върха на която се въртяха яростни бури, а не беше ли това понтифексът Ариок, който напуснал Лабиринта преди шест хиляди години, за да се обяви за жена и да стане Господарка на Острова на съня? А пък това не беше ли великият управник лорд Конфалюм и не по-малко великият лорд Престимион, който го наследил, а при дългото царуване на двамата Маджипур достигнал върха на богатството и могъществото си? А след тях бяха Залзан Кавол с магьосника Делиамбър на гърба си и Карабела, гола и мургава, която тичаше с неизчерпаема енергия, и Виноркис, който се блещеше и зяпаше, и Слийт, който, изкачвайки се, жонглираше с огнени топки, и Шанамир, и един лииман, който продаваше цвъртящи наденички, и добрата нежноока Господарка на острова, и отново старият понтифекс, и короналът, и взвод музиканти, и двайсет хджорти, които мъкнеха в покрита златна носилка Краля на сънищата, страшния старец Симонан Барджазид. Тук долу мъглите бяха по-гъсти, въздухът — по-усоен и Валънтайн усещаше, че диша на кратки, болезнени пресекулки, сякаш вместо да се спуща от височините, през цялото време се изкачваше, придвижваше се с голяма мъка над границата на иглолистните дървета, към голите гранитни стени на високите планини, стъпвайки бос по парещите ивици сняг, увит в сиви пластове облаци, които скриваха от очите му целия Маджипур.

Сега из небесата се носеше величествена тъжна музика, грандиозни духови оркестри свиреха тържествени и сериозни мелодии, подходящи за церемонията на обличане на коронал. И наистина го обличаха, цяла дузина приведени слуги му слагаха официалната пелерина и звездната корона, но той поклати леко глава, отблъсна ги, със собствените си ръце махна короната и я подаде на брат си със застрашително насочената сабя, а после свали разкошните си одежди и ги раздаде парче по парче на бедните, които ги използваха да превържат краката си, и из всички провинции на Маджипур се разнесе мълва, че той се е отказал от високия си пост и е предал цялата власт, и Валънтайн отново се намери на плочестите стъпала, спущаше се по планинската пътека и търсеше мъгливата долина, която се простираше в недостижимата далечина.

„Но защо вървиш надолу?“ — питаше Карабела, препречвайки пътя му, и той не знаеше какво да й отговори, тъй че когато дребният Делиамбър посочи нагоре, Валънтайн повдигна примирено рамене и се заизкачва наново през поля с ярки червени и сини цветя, през едно място със златиста трева и високи зелени кедри. Забеляза, че върхът, към който се изкачваше, слизаше и наново се изкачваше, не е обикновен връх, а по-скоро самият замък Връхни, стърчащ на трийсет мили в небесата, и целта му беше тази зашеметяваща, всеобхватна, непрекъснато разширяваща се постройка на върха му, мястото, където живееше короналът, замъкът, наричан замъкът на лорд Валънтайн, но до неотдавна замък на лорд Вориакс, а преди това замък на лорд Малибор и на други имена преди него, имена на ония могъщи монарси, които бяха управлявали от замъка Връхни, като всеки бе слагал своя отпечатък върху растящия замък и му бе давал своето име, докато е живял там, и така вървеше още от времето на лорд Стиамот, покорителя на метаморфите, този, който пръв бе живял в замъка Връхни и построил скромна крепостна кула, от която бе изникнало останалото. „Аз ще си възвърна замъка — рече си Валънтайн — и ще се настаня там.“

Но какво беше това? Хиляди работници, които събаряха огромната сграда! Разрушителната работа беше доста напреднала, всички външни крила бяха съборени и сградата с колони и сводове, построена от лорд Вориакс, и величествената трофейна зала на лорд Малибор, и голямата библиотека, която Тиеверас бе пристроил през царуването си като коронал, и много други неща; всички тези помещения сега представляваха само камари от тухли, натрупани на правилни купчинки по склоновете на върха, и сега работеха навътре, към по-старите крила, към градинската беседка на лорд Конфалюм, оръжейната на лорд Декерет и склада за архиви на лорд Престимион, разваляха тези постройки тухла по тухла, подобно на скакалци, опустошаващи полята по жътва. „Чакайте! — извика Валънтайн. — Не е нужно да правите това! Аз се върнах, ще сложа отново одеждите и короната си!“ Но разрушителната работа продължаваше, сякаш замъкът беше направен от пясък и вълните го подронваха, и един кротък глас говореше: „Много късно, много късно, много късно“, и наблюдателната кула на лорд Ариок изчезна, и брустверите на лорд Тимин изчезнаха, изчезна и обсерваторията на лорд Киникен с всичките уреди за наблюдаване на звездите, и самият връх се тресеше и люлееше, тъй като събарянето на замъка бе нарушило равновесието му, и сега работниците тичаха трескаво с тухли в ръце и търсеха равни места, където да ги натрупат, и настъпи страшна вечна нощ, и злокобни звезди набъбваха и се гърчеха на небето, и машините, които спираха космическия мраз над замъка Връхни, преставаха да работят, така че топлият мек въздух се издигаше към луната, и от недрата на планетата долиташе ридание, а Валънтайн стоеше сред гледките на разруха и засилващ се хаос, държейки пръстите си протегнати напред, към мрака.

Следващото нещо, което видя, беше утринна светлина в очите му, замига и зае седнало положение, объркан, чудейки се коя беше тази странноприемница и какво бе вършил предишната нощ, защото лежеше гол на дебел вълнест килим в непозната топла стая и около него сновеше някаква стара жена, която вареше чай, може би…

Да. Съногадателката Тизана, а това ставаше във Фолкинкип, на Улицата на продавачите на вода…

Голотата му го смути. Той стана и се облече бързо.

— Изпий това — каза Тизана. — Сега, когато най-после се събуди, ще ти сложа и закуска.

Той следеше подозрително канчето, което тя му подаде.

— Чай — рече тя. — Нищо друго освен чай. Отдавна мина времето за сънуване.

Валънтайн сърбаше, докато тя се суетеше из малката кухня. Усещаше душата си скована, като че бе пил до загуба на съзнание и сега трябваше да изкупва това; а знаеше, че през цялата нощ бе имал необикновени съновидения, но още не усещаше душевното безпокойство, което бе изпитвал след събуждането си през последните няколко сутрини, само тази скованост, странно съсредоточено спокойствие, почти празнота. Това ли беше целта на посещението при съногадателката? Той разбираше толкова малко. Беше като дете, оставено само в този необятен и сложен свят.

Ядоха мълчаливо. Тизана, изглежда, изучаваше Валънтайн внимателно през масата. Снощи тя бе бъбрила много, преди упойката да подейства, ала сега изглеждаше потисната, замислена, почти вглъбена в себе си, като че имаше нужда да се отдалечи от него, докато се подготвяше да тълкува съня му.

Най-после разтреби чиниите и попита:

— Как се чувстваш?

— Вътрешно спокоен.

— Добре. Добре. Това е важно. Да си отидеш разстроен от една съногадателка е прахосване на парите. Но аз ни най-малко не се съмнявах. Душата ти е силна.

— Така ли?

— По-силна, отколкото подозираш. Ти оставаш незасегнат от превратности, които биха сломили един обикновен човек. Нехаеш пред нещастията и подсвиркваш в лицето на опасността.

— Говориш много общо — каза Валънтайн.

— Аз съм пророчица, а пророчиците никога не говорят много ясно — отвърна тя нехайно.

— Послания ли са моите сънища? Ще ми кажеш ли поне това?

Тя се замисли за момент.

— Не съм уверена.

— Но ти също ги видя! Не можеш ли да познаеш веднага дали Господарката или Кралят праща съня?

— Спокойно, спокойно, това не е толкова просто — каза тя, махайки с длан към него. — Твоите сънища не са послания на Господарката, това поне знам.

— Щом са послания, значи са от Краля.

— Тъкмо това е несигурно. Вярно, донякъде те са обкръжени от ореола на Краля, но това не е ореол на послания. Знам, че ти е трудно да го разбереш; и на мен ми е трудно. Мисля, че Кралят на сънищата следи постъпките ти и се интересува от теб, но не смятам, че прониква в съня ти. А това ме обърква.

— Някога преди сблъсквала ли си се с нещо от този род?

Съногадателката поклати глава.

— Съвсем не.

— Значи това е тълкуването на съня ми? Само нови загадки и въпроси без отговор?

— Ти още не си чул тълкуванието — отвърна Тизана.

— Прости ми за нетърпението.

— Не е нужно да ти прощавам. Хайде, подай ми ръцете си и ще изтълкувам съня ти. — Тя се пресегна през масата към него, сграбчи го, задържа го и след дълго мълчание каза. — Ти си паднал от високо място и сега трябва да започнеш да се изкачваш обратно към него.

Той се усмихна.

— Високо място ли?

— Най-високото.

— Най-високото място в Маджипур — изрече той нехайно — е замъкът Връхни. Там ли искаш да се изкача?

— Да, там.

— Много стръмно изкачване ми възлагаш. Може целият ми живот да мине в домогване и изкачване до това място.

— И все пак, лорд Валънтайн, това изкачване те чака и не аз ти го налагам.

Той остана с отворена уста, като я чу да употребява спрямо него кралската титла, но после прихна да се смее на тази дързост, на тази нетактична шега.

— Лорд Валънтайн! Лорд Валънтайн, а? Не, вие ми правите прекалено голяма чест, мадам Тизана. Не лорд Валънтайн. Само Валънтайн, Валънтайн жонгльорът и нищо повече, най-новият член на трупата на скандара Залзан Кавол.

Погледът й се впи в него. После каза тихо:

— Моля за прошка. Не исках да те обиждам.

— Как би могло да ме обиди това? Но, моля те, не ми прикачвай кралски титли… За мен животът на един жонгльор е достатъчно царски, макар че в сънищата си може понякога да хвърча нависоко.

Очите й не трепнаха.

— Искаш ли още чай? — попита тя.

— Обещах на скандара да бъда готов за заминаване рано сутринта, затуй трябва да си тръгна по-скоро. Какво друго показва сънят ми?

— Гадаенето свърши — рече Тизана.

Валънтайн се изненада. Той бе очаквал тълкувания, разбор, разяснения, съвети. А бе получил от нея само…

— Значи съм паднал и трябва пак да се изкача нависоко. Само това ли ще ми кажеш за един роял?

— Всички такси растат напоследък — рече тя беззлобно. — Измамен ли се чувстваш?

— Ни най-малко. Това беше по своему ценно за мен.

— Учтиво казано, ала неискрено. Все пак ти получи тук нещо ценно. След време то ще ти се изясни. — Тя се изправи на крака, Валънтайн също стана. Обкръжаваше я ореол на увереност и сила. — На добър път — каза тя — и благополучно изкачване.

13

Когато се върна от съногадателката, пръв го посрещна Аутифон Делиамбър. В тишината на зората дребният врун упражняваше зад фургона някакъв жонгльорски номер с чирепчета от някакво лъскаво, прозрачно като лед кристално вещество; но това беше магьосническо жонглиране, защото Делиамбър само си даваше вид, че хвърля и хваща, а всъщност като че движеше чирепчетата само със силата на волята си. Той стоеше под блестящата каскада и блещукащите късчета летяха из въздуха в кръг около него като гирлянди от ярка светлина, но оставаха нависоко, макар че Делиамбър нито за миг не ги докосваше.

Когато Валънтайн се приближи, врунът трепна с връхчетата на пипалата си и стъкловидните късове паднаха моментално навътре, за да образуват плътно снопче, което Делиамбър подхвана сръчно във въздуха. Той ги протегна към Валънтайн.

— Останки от храмова постройка в гхайрогския град Дюлорн, отстоящ на няколко дена път източно оттук. То е място с вълшебна красота. Бил ли си там?

Загадките на нощта, когато бяха тълкували съня му, все още потискаха Валънтайн и приповдигнатото настроение на Делиамбър толкова рано сутринта никак не му допадаше. Като повдигна рамене, той каза:

— Не си спомням.

— Щеше да си спомняш, ако си бил там. Град на светлината, град на вледенената поезия! — Врунът изтрака с човката си: врунски вид усмивка. — А може и да не си спомняш. Така и предполагах: толкова много неща са изхвръкнали от главата ти. Но много скоро пак ще бъдеш там.

— Пак ли? Та аз никога не съм бил там.

— Щом си бил веднъж, пак ще бъдеш, когато пристигнем там. Ако пък не си бил, не си. Както и да е, Дюлорн е следващата ни спирка, така казва нашият любим скандар. — Дяволитите очи на Делиамбър се впиха изпитателно в очите на Валънтайн. — Виждам, че си научил много от Тизана.

— Остави ме на мира, Делиамбър.

— Тя е чудо, нали?

Валънтайн се опита да го отмине.

— Нищо не научих там — каза той студено. — Само напразно си загубих вечерта.

— О, не, не, не! Времето никога не се губи. Подай ми ръката си, Валънтайн. — Сухото, гъвкаво пипало на вруна обгърна съпротивляващите се пръсти на Валънтайн. Делиамбър изрече тържествено: — Чуй това и го запомни добре: времето никога не се губи. Където и да отидем, каквото и да правим, всичко е частица от знанието. Дори когато не разберем веднага урока.

— Тизана ми каза горе-долу същото, когато си тръгвах — промърмори Валънтайн мрачно. — Вие двамата като че ли сте се наговорили. Но какво ли научих? Сънувах пак коронали и понтифекси. Изкачвах се и се спущах по планински пътеки. Съногадателката си направи глупава, неприятна шега с името ми. Лиших се от един роял: по-добре да бях го похарчил за вино и угощение. Не, нищо не постигнах.

Той се опита да издърпа ръката си от пипалото на Делиамбър, но врунът го държеше с неподозирана сила. Валънтайн изпитваше особено чувство, сякаш из главата му се носеше акорд на тъжна музика и някъде под повърхността на съзнанието му замъждука и проблесна видение, нещо като морски дракон, който се движеше и изследваше дълбините, но не можеше да го различи ясно: същността на смисъла му убягваше. Толкова по-добре. Той се страхуваше да узнае какво шава там долу. Неясна и необяснима тревога обзе душата му. За миг му се стори, че драконът в дълбините на неговото аз се издига, изплува нагоре през мрака на замъглената му памет към слоевете на просветлението. Това го уплаши. Знание, страшно и опасно знание беше скрито вътре в него и сега заплашваше да изскочи навън. Той се съпротивляваше. Бореше се. Виждаше, че малкият Делиамбър го гледа страшно напрегнато, сякаш се мъчеше да му вдъхне силата, от която се нуждаеше, за да приеме това жестоко знание, ала Валънтайн не я желаеше. Той освободи ръката си с внезапно рязко движение и като залиташе и се препъваше, тръгна към фургона на скандара. Сърцето му биеше лудо, слепоочията му туптяха, чувстваше се отмалял и замаян. След няколко неуверени стъпки се извърна и кресна:

— Какво ми направи?

— Само допрях ръката си до твоята.

— А ми причини голяма болка!

— Може би ти дадох възможност да усетиш болката си — каза Делиамбър тихо. — Нищо повече. Болката се е скрила дълбоко в теб. Ти беше неспособен да я почувстваш. Но тя се мъчи да се събуди у теб, Валънтайн. Не можеш да й попречиш.

— Възнамерявам да й попреча.

— Нямаш друг избор, освен да се вслушаш във вътрешните гласове. Борбата вече е започнала.

Валънтайн поклати главата си, която се цепеше от болка.

— Не искам никаква болка и никакви борби. Тази седмица аз бях щастлив човек.

— Щастлив ли си, когато сънуваш?

— Тези сънища скоро ще престанат. Навярно те са послания, предназначени за някой друг.

— Уверен ли си в това, Валънтайн?

Валънтайн мълчеше. След малко рече:

— Искам само да ме оставят да бъда такъв, какъвто искам.

— А какъв точно?

— Скитащ жонгльор. Свободен човек. Защо ме измъчваш така, Делиамбър?

— Бих се радвал да станеш жонгльор — каза врунът добродушно. — Аз не искам да ти причиня ни най-малка мъка. Но това, което желае човек, често няма почти никаква връзка с онова, което му е писано във великия свитък.

— Аз искам да стана майстор жонгльор — заяви Валънтайн, — ни повече, ни по-малко.

— Желая ти успех — каза Делиамбър вежливо и се отдалечи.

Валънтайн изпусна бавно вдъхнатия въздух. Цялото му тяло беше напрегнато и вдървено, той клекна и оброни глава, протегна първо ръцете си, а после краката си, за да се отърси от необикновената скованост, която бе започнала да го обзема. Постепенно се поотпусна, но все пак остана известна притесненост и напрегнатостта не го напущаше. Тези мъчителни сънища, тези извиващи се дракони в душата му, тези знамения и поличби…

Карабела излезе от фургона и застана над него, докато той се протягаше и се кълчеше. „Чакай да ти помогна“ — каза тя, като приклекна до него. Блъсна го напред така, че той се просна по лице, и силните й пръсти се впиха в изопнатите мускули на врата и гърба му. Благодарение на усилията й той се поотпусна, но настроението му остана мрачно и тревожно.

— Гадаенето не ти ли помогна? — запита тя тихо.

— Не.

— Можеш ли да разкажеш за него?

— Предпочитам да не разказвам — отвърна той.

— Както желаеш. — Но тя чакаше с надежда, очите й бяха нащрек, цялата излъчваше топлота и съчувствие.

— Почти не разбрах нещата, които жената ми разправяше — каза той. — А каквото разбрах, не мога да го приема. Но не искам да говоря за това.

— Когато пожелаеш да говориш, Валънтайн, аз съм тук. Когато почувстваш нужда да разказваш някому…

— Не точно сега. А може и никога. — Той усещаше как тя се пресяга към него, изпълнена с желание да излекува болката в душата му, както бе изтръгнала напреженията от тялото му. Чувстваше как любовта прелива от нея към него. Валънтайн се колебаеше. Бореше се със себе си. Изрече, като се запъваше: — Нещата, които ми каза гадателката…

— Да.

Не. Да говори за тия неща, значеше да им придаде реалност, а те нямаха реалност, бяха нелепости, фантазии, глупави химери.

— … бяха безсмислици — рече Валънтайн. — Не заслужава да се говори за казаното от нея.

Очите на Карабела го укоряваха. Той извърна погледа си от нея.

— Ти можеш ли да го приемеш? — запита той грубо. — Тя е луда старица и ми наговори куп глупости, а аз не искам да ги казвам нито на теб, нито на когото и да било. Тълкуванието принадлежи само на мен. Не съм длъжен да го споделям с никого. Аз… — Той видя потреса на лицето й. Още малко и щеше да се разбъбри. Но каза със съвсем друг тон: — Донеси топките за жонглирате, Карабела.

— Сега ли?

— Веднага.

— Но…

— Искам да ме научиш на размяната между жонгльори, подаването на топките. Моля те.

— След половин час трябва да отпътуваме!

— Моля те — настояваше той.

Тя кимна, изтича нагоре по стъпалата на фургона и след малко се върна с топките. Отдалечиха се на едно открито място, където щяха да имат възможност да се движат, и Карабела му подхвърли три от топките. Тя беше навъсена.

— Какво има? — попита той.

— Да учиш нови похвати, когато душата е смутена, никога не води до нещо хубаво.

— Но може да ме успокои — рече той. — Хайде да опитаме.

— Както желаеш.

Тя започна да жонглира с трите топки, които държеше, за да се разгрее. Валънтайн последва примера й, но ръцете му бяха студени, пръстите му не реагираха и с мъка изпълняваше дори този най-прост номер, като няколко пъти изпусна топките. Карабела не продумваше нищо. Тя продължаваше да жонглира, докато той изстрелваше несполучливо каскада след каскада. Изнерви се. Тя не искаше да му повтаря, че сега моментът не е удобен да опитва такива неща, ала мълчанието й, погледът й, дори стойката й казваха това по-убедително от всякакви думи. Валънтайн отчаяно се мъчеше да влезе в ритъм. „Ти си паднал от високо място — чуваше той думите на съногадателката — и сега трябва да започнеш да се изкачваш обратно към него.“ Прехапа устна. Как може да се съсредоточи, като му се натрапваха такива неща? Ръка и око, мислеше той, ръка и око, забравете всичко друго. „И все пак, лорд Валънтайн, това изкачване те чака и не аз ти го налагам.“ Не. Не. Не. Ръцете му трепереха. Пръстите му бяха като ледени висулки. Той направи погрешно движение и топките се разпиляха.

— Моля те, Валънтайн — каза Карабела кротко.

— Донеси бухалките.

— С тях ще бъде още по-лошо. Да не искаш да си счупиш някой пръст?

— Бухалките — повтори той.

Като повдигна рамене, тя събра топките и влезе във фургона. Слийт излезе, прозявайки се, поздрави Валънтайн с небрежно кимване. Сутринта започваше. Появи се един от скандарите и се пъхна под фургона да оправи нещо. Карабела излезе, носейки шест бухалки. Зад нея вървеше Шанамир, който набързо поздрави Валънтайн и отиде да нахрани добичетата. Валънтайн взе бухалките. Усещайки върху себе си хладните очи на Слийт, той зае стойка за жонглиране, подхвърли високо една бухалка, но не можа да я улови. Никой нищо не каза. Валънтайн опита пак. Успя да нареди трите бухалки в поредица, но за не повече от трийсет секунди; след това те се разпиляха, като една удари неприятно пръста на крака му. Валънтайн забеляза Аутифон Делиамбър, който наблюдаваше сцената от разстояние. Взе отново бухалките. Карабела, застанала срещу него, жонглираше търпеливо със своите три, като нарочно не му обръщаше внимание. Валънтайн подхвърли бухалките, започна номера, изпусна една, започна пак, изпусна две, започна наново, улови неправилно и изкриви левия си палец.

Помъчи се да се престори, че нищо лошо не се е случило. Взе още веднъж бухалките, но този път Слийт се приближи и улови леко Валънтайн за двете китки.

— Недей сега — каза той. — Дай ми бухалките.

— Искам да се упражнявам.

— Жонглирането не е цяр. Ти си разстроен от нещо и то нарушава синхронизацията ти. Ако продължаваш така, можеш да навредиш на ритмиката си и ще ти са нужни седмици, за да влезеш отново в крак.

Валънтайн се опита да се отскубне, ала Слийт го държеше с изненадваща сила. Карабела, невъзмутима, продължаваше да жонглира на няколко крачки от тях. Скоро Валънтайн отстъпи. С повдигане на рамене предаде бухалките на Слийт, който ги събра и ги занесе обратно във фургона. След малко Залзан Кавол излезе навън, почеса старателно козината си отзад и отпред с няколко от ръцете си, като че търсеше в нея бълхи, и ревна:

— Всички по местата си! Да тръгваме!

14

Пътят за гхайрогския град Дюлорн ги водеше на изток през тучна, мирна земеделска област, зелена и плодородна под окото на лятното слънце. Подобно на голяма част от Маджипур, това беше гъсто населена местност, но с умно планиране бяха създадени обширни земеделски зони в съседство с оживени градове ивици; и така минаваше денят, един час през чифлици, един час през град, един час през чифлици, един час през град. Тук, в Дюлорнската котловина, обширната полегата равнина източно от Фолкинкип, климатът беше особено подходящ за земеделие, защото котловината беше отворена откъм северния си край за полярните дъждовни бури, които постоянно напояваха умерените области на Маджипур, а субтропичната горещина се смекчаваше от кротки, предсказуеми валежи. Сезонът за отглеждане на култури траеше през цялата година: това беше време за прибиране на сладките жълти гулии на стаджата, от които се правеше хляб, и за засаждане на плодове като ниик и глейн.

Красотата на пейзажа разведри мрачното настроение на Валънтайн. Лека-полека той престана да мисли за неща, за които му беше мъчително да мисли, и се отдаде на наслада пред безкрайния низ чудеса, предлагани от планетата Маджипур. Черните стройни дънери на нииковите дървета, засадени на строги, сложни геометрични фигури, танцуваха на хоризонта; групи земеделци — хджорти и човеци — в селски носии се движеха като нашественически армии през стаджовите ниви и събираха едрите гулии; фургонът се носеше спокойно ту през област на езера и потоци, ту през местност, където чудновати блокове бял гранит стърчаха като зъби над гладките тревисти равнини.

По обед навлязоха в място с поразителна красота, един от многото държавни горски резервати. На вратата излъчваща зелена светлина табелка известяваше:

Няколко минути жонгльорите вървяха мълчаливо по горската пътека, без да видят нищо необикновено. После Карабела, която крачеше начело, се промъкна през гъсталак от синьочервени храсти и внезапно извика смаяно.

Валънтайн притича до нея. Тя стоеше зашеметена сред чудеса.

Навсякъде имаше балонести дървета във всички стадии на растеж. Младите, не по-високи от Делиамбър или Карабела, представляваха шубрачки с необикновен тромав вид; дебелите им набъбнали клони с особена сребриста окраска стърчаха под най-причудливи ъгли от тумбести, месести стъбла. Но на дървета, високи петнайсет фута, стъблата бяха започнали да линеят и клоните да се издуват, тъй че сега тези набъбнали клони изглеждаха неустойчиви и лесно можеха да се пречупят; у някои още по-стари дървета стъблата се бяха спаружили дотам, че се бяха превърнали просто в грапави, люспести въжета, посредством които полюшващите се корони на дърветата бяха свързани със земята. Те се рееха високо над главите, поклащайки се и от най-лекия ветрец, безлистни, подпухнали, с издути като балони клони. През периода на зрялост сребристият цвят на младите клонки ставаше като блестящо полупрозрачно лустро, така че дърветата заприличваха на стъклени модели на самите себе си, сияещи силно под слънчевите лъчи, през които танцуваха и се полюляваха. Дори Залзан Кавол изглеждаше развълнуван от причудливостта и красотата на дърветата. Скандарът се приближи до едно от най-извисяващите се, чиято блестяща набъбнала корона плуваше високо над главите им, и внимателно, почти благоговейно обгърна с пръсти изпънатото му тясно стъбло. Валънтайн си помисли, че Залзан Кавол може би възнамерява да пречупи стъблото и балонестото дърво да литне като лъскаво хвърчило, но не, скандарът, изглежда, просто измерваше тънкостта на стъблото и след малко се отдръпна, мърморейки си.

Дълго вървяха между балонестите дървета, изучавайки малките, наблюдавайки стадиите на растеж, постепенното изтъняване на стъблата и набъбването на клоните. Дърветата бяха без листа, не личеше и никакъв цвят: трудно можеше да се повярва, че са изобщо растения, толкова стъкловидни изглеждаха. Беше вълшебно място. Сега Валънтайн не можеше да си обясни по-раншното си мрачно настроение. Как е възможно човек да изпада в мрачно настроение или душевно терзание на планета, изпълнена с такава красота?

— Хей — подвикна Карабела. — Хващай!

Усетила промяната в настроението му, тя бе отишла във фургона за жонгльорските топки. Сега му подхвърли три от тях и на една поляна, заобиколена от блестящи балонести дървета, той лесно навлезе в основната каскада, тя — също.

Карабела стоеше срещу него само на няколко крачки. Три-четири минути те жонглираха независимо един от друг, до момента, когато преминаха към съгласувана фаза и започнаха да хвърлят в еднакви ритми. Сега жонглираха заедно, сякаш единият беше огледално отражение на другия, и с всяка нова поредица подхвърляния Валънтайн усещаше как го обзема все по-дълбоко спокойствие: той беше уравновесен, съсредоточен, съгласуван. Балонестите дървета, поклащани леко от вятъра, ги обливаха с ослепителни снопове отразена светлина. Светът беше тих и спокоен.

— Когато ти кажа — рече Карабела тихо, — прехвърли топката от дясната си ръка в моята лява точно на височината, на която би я хвърлил, ако я подаваше на себе си. Едно… две… три… четири… пет… прехвърляй!

И при вика той й прехвърли топката, която описа устойчива, правилна дъга, а после тя му я хвърли обратно. Едва успя да улови идващата топка и да я пригоди към ритъма, но продължи своята каскада и броеше, докато дойде време да я подаде отново. Назад… напред… назад… напред… прехвърляне…

Отначало беше трудно, най-трудното жонглиране, което бе изпълнявал досега, но все пак можа да го направи, вършеше го безпогрешно и след първите няколко прехвърляния го вършеше без непохватност, като равномерно разменяше подхвърляния с Карабела, сякаш от месеци бе упражнявал с нея този номер. Знаеше, че това беше необикновено, че никой не би усвоил такива сложни фигури още от първия опит; но както преди се придвижваше бързо към същността на майсторството, поставяше се в сфера, където не съществуваше нищо друго освен ръка и око и движещи се топки, и провалът ставаше не само невъзможен, но и немислим.

— Хей! — подвикна Слийт. — Хайде сега насам!

Той също жонглираше. За момент Валънтайн се обърка от това усложняване на работата, но си наложи да продължи машинално да хвърля, когато сметнеше за необходимо, да улавя това, което идеше към него, и непрекъснато да движи между ръцете си останалите у него топки. Така, когато Слийт и Карабела започнаха да си разменят топки, той можеше да продължава играта и да улавя от Слийт вместо от Карабела. „Едно… две… едно… две…“ — подвикваше Слийт. Заел позиция между Валънтайн и Карабела и по този начин станал водач на групата, той подаваше топките първо на единия, после на другия в ритъм, който остана непоклатим като скала дълго време, а после ускори смешно до темпо, което беше извън възможностите на Валънтайн. Внезапно десетки топки се озоваха във въздуха, или поне така изглеждаше, и Валънтайн посягаше отчаяно да лови всички, но ги изпусна до една и се строполи, превивайки се от смях, на топлата пружинираща трева.

— Значи има граници на способностите ти, а? — подхвърли Слийт весело. — Добре! Добре! Тъкмо започвах да си задавам въпроса дали си смъртен!

Валънтайн се изкикоти.

— Достатъчно смъртен, опасявам се.

— Обед! — извика Делиамбър.

Той се бе настанил на почетното място над котле със задушено, окачено на триножник над един огнен глобус. Скандарите, които се бяха поупражнявали отделно в друга част на гората, сякаш изникнаха от земята и залапаха с неприлична лакомия. Виноркис също бързаше да напълни чинията си. Валънтайн и Карабела последни получиха дажбата си, но той почти не обърна внимание на това. Потеше се с благодатната пот на добре оползотвореното усилие, кръвта му бучеше и кожата му гореше, но дългата нощ на неспокойни сънища изглеждаше далеч зад него, нещо, което бе оставил във Фолкинкип.

През целия този следобед фургонът бързаше на изток. Сега това безспорно беше гхайрогска местност, населена почти изключително от тази влечугоподобна раса с лъскава кожа. Когато се свечери, трупата се намираше все още на половин ден път от центъра на провинцията Дюлорн, където Залзан Кавол бе уредил предварителна продажба на билети. Делиамбър съобщи, че недалеч от тях има селска странноприемница, и те продължиха напред, докато стигнаха до нея.

— Ела на моето легло — каза Карабела на Валънтайн.

В коридора, водещ за стаята им, те се разминаха с Делиамбър, който се поспря за малко, докосна ръцете им с връхчетата на пипалата си и промърмори:

— Приятни сънища.

— Приятни сънища — повтори Карабела машинално.

Но Валънтайн не даде обичайния отговор, защото докосването на плътта на врунския магьосник до неговата плът отново раздвижи дракона в душата му и той стана неспокоен и мрачен, както преди чудото с гората от балонести дървета. Сякаш Делиамбър се бе обявил за враг на спокойствието на Валънтайн, будейки у него неопределени страхове и опасения, от които не можеше да се отърси.

— Ела — прошепна Валънтайн хрипкаво на Карабела.

— Бързаш, а? — Тя се засмя леко и звънливо, но смехът й веднага секна, щом видя изражението му. — Валънтайн, какво ти става? Какво има?

— Нищо.

— Нищо ли?

— Ще ми позволиш ли и аз да си имам настроение, както всички други хора си имат понякога?

— Когато лицето ти се промени така, сякаш сянка минава през слънцето. И толкова внезапно…

— Нещо у Делиамбър ме смущава и тревожи — каза Валънтайн. — Когато ме докосна…

— Делиамбър е безвреден… Опасен е като всички магьосници, особено вруните и особено дребните. У много от дребните хора се таи страшна злоба. Но няма защо да се страхуваш от Делиамбър.

— Наистина ли? — Той затвори вратата и тя се озова в обятията му.

— Наистина — каза тя. — Няма защо да се страхуваш от никого, Валънтайн. Всеки, който те види, те обиква. Никой на този свят не би ти причинил зло.

— Колко хубаво е да се повярва на това — рече той, докато тя го притегляше на леглото.

Прегърнаха се и устните му докоснаха нейните леко, а после посилно и скоро телата им се преплетоха. Той не бе се любил с нея повече от една седмица и очакваше това с дълбок копнеж и наслада. Но случката в коридора бе угасила желанието му, бе го накарала да се почувства скован и отчужден, а това го смущаваше и потискаше. Карабела сигурно усети студенината му, ала очевидно реши да не й обръща внимание, защото гъвкавото й енергично тяло търсеше неговото с плам и страст. Той се насили да откликне, но след минута вече не се насилваше, беше възбуден почти колкото нея, ала все още стоеше извън усещанията си, като обикновен зрител на любенето им. Той свърши и лампата угасна, макар че лунната светлина, която влизаше през прозореца, хвърляше рязко студено сияние върху лицата им.

— Приятни сънища — прошепна Карабела.

— Приятни сънища — отвърна той.

Тя заспа почти веднага. Той я държеше, притискайки топлото й стройно тяло плътно до своето, но на него самия не му се спеше. След известно време се претърколи обратно и зае любимата си поза за спане — по гръб, със скръстени на гърдите ръце, но сън не идваше, само прекъслечна дрямка без съновидения. За да се разсее, като броеше блейви, представяше си, че жонглира, изпълнявайки невероятно сложни номера със Слийт и Карабела, мъчеше се да отпусне цялото си тяло мускул по мускул. Ала нищо не подейства. Напълно буден, той се подпря на една ръка и легна, загледан надолу, в Карабела, прекрасна под лунната светлина.

Тя сънуваше. Един мускул на бузата й трептеше; очите й се движеха под клепачите; гърдите й се повдигаха и отпущаха в неравномерни ритми; тя допря ставите на пръстите си до устните си, зашепна нещо с пресипнал неразбираем глас, притегли коленете си, плътно до гърдите. Тънкото й голо тяло изглеждаше толкова красиво, че на Валънтайн се прииска да се пресегне към нея, да погали хладните й бедра, да докосне леко с устните си малките твърди зърна на гърдите й, но не, беше невъзпитано да събудиш сънуващ, то беше непростимо нарушение на добрите обноски. Затуй се задоволи да я гледа, да я люби отдалеч и да вкусва събуденото отново желание, което изпитваше.

Карабела извика от ужас.

Очите й се отвориха, но тя не виждаше нищо — признак, че има послание. По цялото й тяло премина тръпка. Тя трепна и се обърна към него, все още заспала, все още сънуваща, и той я държеше, докато тя хленчеше и стенеше, давайки й помощ насън, успокоение насън, закриляше я от мрака на душата с мощта на ръцете си; най-после силата на съня се изчерпа и тя се успокои, отпусна се до гърдите му, мокра от пот.

Лежа неподвижно няколко минути, докато най-сетне Валънтайн помисли, че е заспала спокойно. Не. Беше будна, ала неподвижна, сякаш размишляваше върху съня си, заставаше лице срещу лице с него, мъчеше се да го пренесе в живота наяве. Внезапно седна на леглото, ахна и закри устата си с ръце. Очите й бяха блуждаещи и изцъклени.

— Милорд! — прошепна тя. Отдръпна се от него, тътрейки се по леглото с особено рачешко пълзене, държейки едната си ръка притисната до гърдите, а другата — като щит пред лицето си. Устните й потрепваха. Валънтайн посегна към нея, но тя се отдръпна ужасена и се хвърли на грапавия дървен под, където се сви на причудливо кълбо, прегъна се навътре към себе си, сякаш се мъчеше да скрие голотата си.

— Карабела, какво има? — запита той смутен.

Тя вдигна очи към него.

— Господарю… Господарю… моля ви… оставете ме на мира… господарю…

И пак се поклони и изобрази с пръстите си звездния знак, почтително движение с две ръце, което човек прави само когато застане пред коронала.

15

Чудейки се дали сънува той, а не тя, и дали сънят не продължава, Валънтайн стана, намери една роба за Карабела, облече някаква дреха. Тя все още стоеше свита далеч от него, замаяна и потресена. Когато се опита да я успокои, тя се отдръпна, затваряйки се още по-надълбоко в себе си.

— Какво има? — попита той. — Какво се случи, Карабела?

— Сънувах… сънувах, че ти… — Тя се запъна. — Толкова реален, толкова ужасен…

— Разкажи ми. Ще изтълкувам съня ти, ако мога.

— Той няма нужда от тълкуване. Говори сам за себе си. — Тя му направи отново звездния знак. Със студен, тих, глух глас заразправя: — Сънувах, че ти си истинският коронал лорд Валънтайн, лишен от власт и от цялата си памет, вместен в чуждо тяло и пуснат близо до Пидруид да скиташ и да живееш като безделник, докато някой друг управлява вместо тебе.

Валънтайн чувстваше, като че е на ръба на голяма пропаст и земята се рони под нозете му.

— Послание ли беше това? — попита той.

— Да, послание. Не знам от кого, от Господарката ли или от Краля, но не беше мой сън, а нещо, вмъкнато в съзнанието ми отвън. Аз те видях, господарю.

— Стига си ме наричала така.

— … най-горе, в замъка Връхни, и лицето ти беше лицето на другия лорд Валънтайн, тъмнокосия, пред когото жонглирахме. После ти слезе от върха, за да предприемеш голямата обиколка из всички земи, и докато се намираше на юг, в моя роден град Тиломон, ти дадоха някаква упойка, уловиха те, докато спеше, вмъкнаха те в това тяло и те изхвърлиха навън, никой не разбра, че с магия си лишен от кралската си власт. И аз те докосвах, господарю, легнах до теб и интимничех с теб по хиляда различни начина и как ще получа опрощение за това?

— Карабела?

Тя се сви и затрепери.

— Вдигни очи. Карабела. Погледни ме.

Тя поклати глава. Той коленичи пред нея и докосна с ръка брадичката й. Тя потръпна, сякаш я бе залял с киселина. Мускулите й бяха сковани. Докосна я отново.

— Вдигни глава — каза благо. — Погледни ме.

Тя вдигна очи бавно, плахо, както човек би погледнал слънчевия лик, страхувайки се от ослепителната му светлина.

Той каза:

— Аз съм Валънтайн жонгльорът и нищо повече.

— Не, господарю.

— Короналът е тъмнокос човек, а моята коса е златиста.

— Умолявам ви, господарю, оставете ме на мира. Вие ме плашите.

— Нима един скитащ жонгльор те плаши?

— Не се плаша от това кой си ти. Човекът, когото виждам в теб, е приятел, когото обикнах. Въпросът е кой си бил, господарю. Ти си стоял редом до понтифекса и си вкусвал от кралското вино. Ходил си из найдостопочтените помещения на замъка Връхни. Ползвал си се с най-висшата власт в света. Това беше истинен сън, господарю, ясен и реален като всичко, което съм виждала досега, безспорно послание, в което не може да има никакво съмнение. А ти си законният коронал и аз докосвах тялото ти, и ти докосваше моето, е хилядократно светотатство една обикновена жена като мен да се приближи толкова много до един коронал. И аз ще умра за това.

Валънтайн се усмихна.

— Ако съм бил някога коронал, любов моя, то е било в друго тяло и няма нищо свято в онова, което си прегръщала тази нощ. Но аз никога не съм бил коронал.

Погледът й беше вперен право в него. Гласът й не трепереше толкова, когато заговори отново.

— Ти не помниш нищо за живота си преди Пидруид. Не можа да ми кажеш името на баща си, разправяше ми за детството си в Ни-моя, а сам не вярваше в това, и се мъчеше да налучкаш името на майка си. Не е ли вярно?

Валънтайн кимна.

— А Шанамир ми каза, че си имал много пари в кесията си, но си нямал представа за стойността им и си понечил да платиш на един продавач на наденици с монета от петдесет рояла. Вярно ли е?

Той пак кимна.

— Сякаш си прекарал целия си живот в палат и никога не си боравил с пари, нали? Ти знаеш толкова малко, Валънтайн! Трябва да те учат… като дете!

— Да, нещо е станало с паметта ми. Но значи ли това, че съм коронал?

— Начинът, по който жонглираш, толкова естествено, сякаш можеш да овладееш всякакви изкуства, стига да пожелаеш… начинът, по който се движиш, държането ти, излъчваното от теб сияние, чувството, което вдъхваш на всички, че си роден да властваш…

— Нима вдъхвам такова чувство?

— Откакто ти дойде между нас, ние говорехме почти само за това. Че сигурно си свален монарх, може би някой прокуден херцог. Но после дойде моят сън… и той не оставя никакво съмнение, господарю…

Лицето й беше побеляло от напрежение. За миг тя бе надмогнала благоговението си, но само за миг, и сега трепереше отново. И изглежда, че благоговението беше заразително, защото самият Валънтайн започна да изпитва страх, студенина по кожата. Имаше ли истина в нещо от всичко това? Бил ли е той миропомазан коронал, който е докосвал ръце с Тиеверас в сърцето на Лабиринта и горе в замъка Връхни?

Чуваше гласа на съногадателката Тизана. „Ти си паднал от високо място и сега трябва да започнеш да се изкачваш обратно към него“ - бе казала тя. Невъзможно. Немислимо. „И все пак, лорд Валънтайн, това изкачване те чака и не аз ти го налагам.“ Нереално. Невъзможно. И все пак сънищата му, оня брат, който искаше да го убие, и вместо това той го уби, и онези коронали и понтифекси, които сновяха из глъбините на душата му, и всичко останало… Възможно ли беше то? Не, невъзможно. Невъзможно.

— Не бива да се страхуваш от мен, Карабела — рече той.

Тя потрепера. Той посегна към нея, но тя се отдръпна с вик:

— Недей! Не ме докосвайте! Милорд…

Той каза нежно:

— Дори и да съм бил някога коронал — а това ми изглежда доста странно и глупаво, — дори, Карабела, да не съм вече коронал, аз не се намирам в миропомазано тяло и това, което стана между нас, не е светотатство. Сега съм Валънтайн жонгльорът, независимо какъв съм бил през предишния си живот.

— Вие не разбирате, господарю.

— Разбирам, че короналът е човек като всички други, само че носи по-голяма отговорност от другите, но у него няма нищо магическо и нищо страшно освен властта му, а аз не я притежавам ни най-малко. Ако изобщо съм я притежавал някога.

— Не — рече тя. — Короналът е удостоен с най-висше благоволение и никога не се лишава от него.

— Всеки може да бъде коронал, стига да има подходяща подготовка и подходяща душевна нагласа. Човек не се ражда за това. Коронали е имало от всички краища на Маджипур, от всички обществени слоеве.

— Господарю, вие не разбирате. Щом сте били коронал, значи сте удостоен с благоволение. Вие сте управлявали, движили сте се из замъка Връхни, спадали сте към коляното на лорд Стиамот, лорд Декерет и лорд Престимион, вие сте брат на лорд Вориакс, вие сте синът на Господарката на острова. Как да ви смятам тогава за обикновен човек? Как да не се боя от вас?

Той я гледаше потресен.

Спомни си какво бе ставало в неговата душа, когато стоеше на улиците и гледаше коронала лорд Валънтайн в процесията; тогава се чувстваше изправен пред изящество и мощ и разбра, че да си коронал значи да изпъкнеш над другите, да станеш личност с ореол и необичайност, човек, който има власт над двайсет милиарда, който носи у себе си енергията на прославени монарси от хиляди години и е предопределен да влезе някой ден в Лабиринта, за да поеме властта на понтифекса. Колкото и непонятно да му беше всичко това, то му се натрапваше, слисваше го и го завладяваше. Но беше невероятно. Да се страхува от себе си? Да се преклони благоговейно пред въображаемата си върховна власт? Той беше Валънтайн жонгльорът и нищо повече!

Карабела хлипаше. Още малко и щеше да изпадне в истерия. Врунът сигурно имаше някакво приспивателно средство, което би могло да я успокои.

— Почакай — каза Валънтайн. — Ще се върна след малко. Ще поискам от Делиамбър нещо успокоително за теб.

Той изхвръкна от стаята и се понесе през коридора, чудейки се коя е стаята на магьосника. Всички врати бяха затворени. Мислеше да почука наслуки, надявайки се да не се натъкне на Залзан Кавол, когато от мрака, някъде изпод лакътя му, проговори сух глас:

— Не можеш ли да заспиш?

— Делиамбър, ти ли си?

— Тук съм. Близо до теб.

Валънтайн се взря с присвити очи и различи вруна, който седеше в коридора, кръстосал пипалата си в някаква съзерцателна поза. Делиамбър се изправи.

— Сетих се, че скоро може да дойдеш да ме търсиш — каза той.

— Карабела е имала послание. Нуждае се от лекарство, което да я успокои душевно. Имаш ли нещо ефикасно?

— Не, нямам никакви лекарства. Но с докосване… може да стане. Ела.

Дребният врун се понесе по коридора и влезе в стаята, в която Валънтайн бе прекарал нощта с Карабела. Тя не бе помръднала, стоеше все така свита жалко до леглото, загърната небрежно в робата си. Делиамбър веднага отиде при нея, тънките му пипала обгърнаха нежно раменете й, тя разхлаби опънатите си мускули и се отпусна, сякаш бе останала без кости. Тежкото й дишане отекваше в стаята. След малко вдигна глава, вече по-спокойна, ала все тъй със замаян, замръзнал поглед в очите.

Махна към Валънтайн и рече:

— Сънувах, че той… че е бил… — поколеба се.

— Знам — каза Делиамбър.

— Не е вярно — произнесе Валънтайн пресипнало. — Аз съм само жонгльор.

— Сега си само жонгльор — каза Делиамбър меко.

— И ти ли вярваш на тази глупост?

— Тя беше очевидна още отначало. Когато застана между скандара и мен. Само крал може да постъпи така, си рекох, и вникнах в душата ти…

— Какво?

— Професионален трик. Вникнах в душата ти и видях какво са направили с теб.

— Но такова нещо е невъзможно! — запротестира Валънтайн. — Да извадиш душата на един човек от тялото му, да я поместиш в чуждо тяло и да поставиш чужда душа в неговото…

— Невъзможно ли? Не — каза Делиамбър. — Според мен не е невъзможно. Има слухове от Сувраел, че в двора на Краля на сънищата се проучва това изкуство. От няколко години се носи мълва за необикновени опити.

Валънтайн гледаше мрачно връхчетата на пръстите си.

— Това не може да стане.

— Така мислех и аз, когато го чух за пръв път. На после разсъдих. Има много не по-малки магии, чиито тайни зная лично, а аз съм само второстепенен магьосник. Семената на такова изкуство отдавна съществуват. Някои сувраелски магьосници може да са открили начин най-после да накарат тези семена да покълнат. Валънтайн, на твое място аз не бих изключил такава възможност.

— Размяна на тела? — произнесе Валънтайн зашеметен. — Значи това не е истинското ми тяло? Чие е тогава?

— Кой знае? На някой нещастник, сполетян от злополука — може да се е удавил, или да се е задавил с мръвка месо, или да е станал жертва на отровна гъба, която е изял от непредпазливост. Във всеки случай умрял по някакъв начин, така че тялото му е останало горе-долу непокътнато; и в часа на смъртта му са го отнесли на някое тайно място, за да пресадят душата на коронала в празната черупка, а после друг човек, отказвайки се завинаги от тялото си, бързо е заел опразнения череп на коронала, при което може би е запазил до голяма степен паметта и съзнанието на самия коронал, съединени с неговите, за да може да изпълнява маскарада на управлението така, като че ли той е истинският монарх…

— Според мен всичко това е твърде далеч от действителността — заяви Валънтайн упорито.

— И все пак — каза Делиамбър, — когато надникнах в душата ти, аз видях всичко така, както ти го описвам сега. И изпитах немалък страх — в моя занаят не се срещат често коронали, нито се попада на такова доказателство за крещящо вероломство, — но след миг събрах ума си и се запитах дали няма да е по-добре да забравя видяното, и известно време сериозно го обмислях. Но после разбрах, че не мога да постъпя така, че ако пренебрегна това, което зная, до края на живота ми ще ме тормозят страшни сънища. Рекох си, че в света има много неща, които трябва да се оправят, и аз с волята на Божествения ще участвам в уреждането им. И ето уреждането започва.

— Това са небивалици — каза Валънтайн.

— Заради спора кажи, че все пак е вероятно — настоя Делиамбър. — Представи си, че са те намерили в Тиломон, изхвърлили са те от твоето тяло и са сложили узурпатор на трона. Предположи, че е станало така. Какво би направил в такъв случай?

— Абсолютно нищо.

— Така ли?

— Нищо — заяви Валънтайн натъртено. — Нека си бъде коронал, който иска да бъде коронал. Според мен властта е болест, а управляването — щуротия за луди. Ако някога съм живял в замъка Връхни, нека бъде тъй. Но аз не съм в него сега и нищо у мен не ме подтиква да се върна там. Аз съм жонгльор, и то добър, който става все по-добър, и щастлив човек. Щастлив ли е короналът? А понтифексът? Ако съм бил лишен от власт, за мен това е късмет. Не искам сега да се нагърбвам наново с такова бреме.

— Но ти си предопределен да го носиш.

— Предопределен ли? Предопределен? — засмя се Валънтайн. — Все едно да кажеш, че съм бил предопределен да бъда коронал за малко време, а после да ме измести някой по-достоен. Човек трябва да е луд, за да е управник, Делиамбър, а аз съм нормален. Управлението е тегота и черна работа. Аз не бих го приел.

— Ще го приемеш — каза Делиамбър. — Теб са те подправили и ти не си самият себе си. Но щом веднъж си бил коронал, винаги си оставаш коронал. Ще бъдеш излекуван и ще възвърнеш предишната си самоличност, лорд Валънтайн.

— Не употребявай тази титла!

— Тя пак ще бъде твоя — каза Делиамбър.

Валънтайн ядно отхвърли тази вероятност. Той погледна към Карабела: тя бе заспала на пода, с глава до леглото. Внимателно я вдигна и я настани под завивката. А на Делиамбър рече:

— Става късно, а тази нощ имаше много глупости. Главата ми се пръска от всички тия големи приказки. Направи ми каквото направи на нея, магьоснико, дари ме със сън и не ми говори повече за отговорности, каквито никога не съм носил и никога не ще нося. Утре трябва да изнасяме представление, а искам да съм отпочинал за него.

— Добре. Лягай си.

Валънтайн се намести до Карабела. Врунът го докосна леко, после по-силно, и Валънтайн усети как съзнанието му помътнява. Сънят дойде бързо, като гъста бяла мъгла, вдигаща се по здрач от океана. Добре. Добре. Той с готовност потъна в безчувствие.

И през нощта сънува, и сънят му беше озарен от ярко, силно сияние, което явно имаше вид на послание тъй като беше невъобразимо жив сън.

Видя се да прекосява суровата, страшна пурпурна равнина, която бе спохождал толкова често в последните си сънища. Този път знаеше извън всякакво съмнение къде е равнината: не някаква въображаема страна, а далечният континент Сувраел, който лежеше защитен под блясъка на голото слънце, а тези пукнатини по земята бяха белези на лятото, когато бе изсмукана и малкото влага, съдържаща се в почвата. Грозни извити растения с набъбнали сивкави листа лежаха повехнали на земята и някакви същества с бодли и необикновени ъгловати стави растяха на височина. Валънтайн крачеше бързо в зноя и безмилостно шибащия вятър и от сухота кожата му се напукваше. Беше закъснял, отдавна трябваше да е пристигнал в двореца на Краля на сънищата, където го бяха наели да изпълнява номерата си.

Сега дворецът се мержелееше пред него, злокобен, обвит в черни сенки, целият съставен от островърхи кули и назъбени портали, сграда остра и отблъскваща като бодливите растения на пустинята. Тя приличаше по-скоро на тъмница, отколкото на палат, поне по външен вид, но вътре всичко беше съвсем друго, прохладно и разкошно, с водоскоци в дворовете, меки плюшени завеси и мирис на цветя във въздуха. Слуги се кланяха и му даваха знаци, заведоха го във вътрешните помещения, свалиха набитите му с пясък дрехи, изкъпаха го, обърсаха го с пухкави кърпи, дадоха му нови дрехи, елегантни одежди със скъпоценни украшения, поднесоха му изстудени шербети, ледено вино със сребрист отблясък, късове непознато крехко месо и накрая го въведоха в голямата тронна зала с висок свод, където седеше тържествено Кралят на сънищата.

Още отдалеч Валънтайн го видя на трона: Симонан Барджазид, злият и своенравен властник, който от тази брулена от ветровете пустинна земя разпращаше из цял Маджипур зловещите си послания. Той беше едър човек с голобрадо лице, масивни челюсти, хлътнали очи, заобиколени с тъмни кръгове, а около ниско остриганата си четинеста глава носеше златната диадема на своята власт, усилващия мислите апарат, който един Барджазид бе изобретил преди хиляда години. От лявата страна на Симонан седеше синът му Кристоф, месест като баща си, а от дясната му страна — синът му Минакс, престолонаследникът, мършав и отблъскващ на вид човек, с тъмна кожа и заострено лице, сякаш шлифован от пустинните ветрове.

С небрежен жест Кралят на сънищата заповяда на Валънтайн да започне.

Той жонглираше с ножове, десет, петнайсет на брой, тънки, лъскави ками, които биха могли да пронижат ръката му, ако паднеха погрешно, но той боравеше леко с тях, жонглирайки така, както само Слийт умееше, или може би като Залзан Кавол, виртуозна демонстрация на ловкост. Валънтайн стоеше неподвижен, извършвайки само най-незабележими перващи движения с ръцете и китките си, камите летяха нагоре и проблясваха като ярки искри, издигаха се високо във въздуха и падаха точно в очакващите ги пръсти, и докато се вдигаха и падаха, вдигаха се и падаха, описваната от тях дъга промени формата си, не беше вече обикновена каскада: летейки из въздуха с насочени навън остриета, те образуваха звездната емблема на коронала. Внезапно, когато Валънтайн наближи връхната точка на своето изпълнение камите замръзнаха във въздуха, увиснаха там точно над търсещите му пръсти и не искаха да се спущат към тях.

А иззад трона изскочи един намръщен човек със суров поглед — това беше Доминин Барджазид, третият от синовете на Краля на сънищата; той закрачи към Валънтайн, с небрежен презрителен жест събра от въздуха звездната фигура от ножове и ги напъха в колана на дрехата си.

Кралят на сънищата се усмихна подигравателно.

— Ти си отличен жонгльор, лорд Валънтайн. Най-после си намерил подходяща работа.

— Аз съм коронал на Маджипур — отвърна Валънтайн.

— Беше. Беше. Беше. Сега си скитник, негоден за нищо друго.

— Мързеливец — каза Минакс Барджазид.

— Страхливец — обади се Кристоф Барджазид. — Безделник.

— Кръшкач от дълга си — обяви Доминин Барджазид.

— Ти си лишен от ранг — каза Кралят на сънищата. — Мястото ти е овакантено. Върви си. Върви да жонглираш, жонгльоре Валънтайн. Върви си, безделнико. Върви си, скитнико.

— Аз съм коронал на Маджипур — повтори Валънтайн твърдо.

— Вече не си — рече Кралят на сънищата. Той докосна с ръце диадемата на челото си и Валънтайн се залюля и заклати, сякаш земята се бе разтворила под нозете му, препъна се и падна, а когато погледна отново, видя, че сега Доминин Барджазид е облечен в зеления жакет и хермелиновата мантия на коронал и така бе променил външността си, че лицето му беше лицето на лорд Валънтайн, а тялото му — тялото на лорд Валънтайн, и от жонгльорските ножове, които бе взел от Валънтайн, бе сътворил звездната корона на коронал, която баща му Симонан Барджазид сега слагаше на челото му.

— Виждаш ли? — извика Кралят на сънищата. — Властта преминава у достойния! Върви си, жонгльоре! Върви си!

И Валънтайн избяга в пурпурната пустиня, и видя бесни вихрушки на пясъчна буря, които се носеха към него от юг, и се опита да избяга, ала бурята го връхлетя отвред. Той изрева: „Аз съм лорд Валънтайн, короналът!“, но вятърът заглуши гласа му и той усети пясък между зъбите си. Извика: „Това е вероломство, да узурпираш властта!“, и бурята отвя вика му. Погледна към двореца на Краля на сънищата, но той вече не се виждаше и го обзе силно, разтърсващо чувство, че е загубил завинаги нещо.

Събуди се.

Карабела лежеше кротко до него. Първата бледа светлина на зората влизаше в стаята. Макар че сънят му беше страшен, послание от найзнаменателно естество, той се чувстваше напълно спокоен. Няколко дена се бе опитвал да отрече истината, но сега вече не можеше да я отхвърля, колкото и чудновата, колкото и фантастична да изглеждаше тя. В друго тяло някога е бил коронал на Маджипур, ала кой знае как тялото и самоличността му са били откраднати. Възможно ли беше това? Такъв настойчив сън едва ли би могъл да бъде отминат или пренебрегнат. Той разрови най-дълбоките кътчета на душата си, мъчейки се да открие спомени за власт, за церемонии на Върха, за гледки на царствено великолепие, за вкуса на отговорността. Но нищо не излизаше. Абсолютно нищо. Той беше жонгльор и нищо повече от жонгльор, и не можеше да си спомни никакъв откъс от живота си преди Пидруид: сякаш се бе родил на оня планински склон минути преди пастирът Шанамир да го срещне, родил се бе там с пари в кесията, манерка хубаво червено вино на хълбока и разпокъсани лъжливи спомени в главата.

Ами ако беше вярно? Ако той беше коронал?

В такъв случай трябваше да тръгне, в интерес на федерацията Маджипур, да свали тиранина и да си възвърне законния пост. Такова задължение щеше да лежи на плещите му. Но тази мисъл беше абсурдна. Тя предизвикваше сухота в устата му и туптене в гърдите му, близко до паника. Да свали оня тъмнокос властник, който бе шествал тържествено през Пидруид? Как би могло да стане това? Как би могъл дори да се приближи до коронал, а камо ли да го свали от мястото му? Че това е било направено някога — може би, — не беше аргумент, че може да бъде направено пак, и то от един скитащ жонгльор, от един добродушен млад човек, който не изпитва непреодолим подтик да се залови с невъзможното. Освен това Валънтайн се смяташе за толкова малко способен да управлява. Ако действително е бил коронал, дълги години трябва да се е подготвял в замъка Връхни, дълго време е усвоявал похватите и приложенията на властта: ала сега у него не бе останала нито следа от това. Как би могъл да претендира да бъде монарх, когато нямаше в главата си нито едно от уменията на един монарх?

И все пак… и все пак…

Погледна надолу към Карабела. Тя беше будна; очите й бяха отворени; гледаше го мълчаливо. Благоговението още не я бе напуснало, ала вече нямаше ужас.

— Какво ще правиш, господарю? — проговори тя.

— Наричай ме Валънтайн, сега и винаги занапред.

— Ако ми заповядаш.

— Заповядвам ти — каза гой.

— И кажи ми… Валънтайн, какво ще правиш?

— Ще пътувам със скандарите — отговори той. — Ще продължавам да жонглирам. Ще усвоя по-задълбочено изкуството. Ще следя внимателно сънищата си. Ще изчаквам, ще се мъча да разбера. Какво друго бих могъл да правя, Карабела? — Сложи леко ръка върху нейната и тя за миг се сви от докосването му, но после се окопити и притисна с другата си ръка неговата. Той се усмихна. — Какво друго бих могъл да правя. Карабела?