— И пица.

— Това се разбира от само себе си. – Той не се сдържа и я погали по косата. – Ще сложим край на Нереза, но не и на дружбата ни.



В полунощ, твърде заинтригуван, за да устои, Малмон изучаваше къщата, отговаряща на адреса върху картичка­та, която му бе дала Нереза. Вече бе накарал един от хора­та си да я снима по-рано през деня и бе наредил на друг да открие всичко, което може, за жената.

Едновременно се ядоса и заинтригува, когато неговият човек не успя да намери абсолютно нищо.

Но къщата й отива, помисли си сега. Докато я оглежда­ше през опушеното стъкло на лимузината си, лесно може­ше да си представи жената вътре. Старата сграда излъчва­ше призрачна елегантност със своите каменни форми, дърветата стражи и водоливниците, накацали по стрехите.

Също като неговата, и тази къща бе разположена встра­ни от пътя, зад висока порта. Понрави му се желанието за уединение, възможността да си го осигуриш.

Какво би могла да му предложи тя? Трябваше да разбере.

Нареди на шофьора да спре пред портата и не се изне­нада особено, когато тя веднага се отвори. Слезе от колата уверено – солиден мъж в костюм по поръчка, който смя­таше, че вече е видял и направил всичко на този свят.

Широката арковидна входна врата се отвори, докато я приближаваше. Мъж с бледо лице и тъмни очи го посрещ­на мълчаливо.

Малмон пристъпи във фоайе, осветено от дузина свещи. Бледият мъж затвори тежката врата под трепкащата им светлина. Сърцето на Малмон заби учестено.

— Господарката ви очаква.

Гласът на мъжа стържеше като шкурка, като гущеров език върху плът. Малмон го последва нагоре по стълбите – още свещи и големи каменни саксии, пълни с лилии, които бяха толкова червени, че изглеждаха почти черни под светлината на свещите. От аромата им главата му се замая.

Влезе в обширна дневна, където Нереза седеше в стол с орнаменти, който приличаше на трон и проблясваше в златисто. В горната част на издигащата се зад нея облегал­ка бяха гравирани две преплетени змии.

Тя беше облечена в същото червено като цветята – тол­кова наситено, че изглеждаше почти черно. На ушите си носеше рубинени обеци, които приличаха на тлъсти капки кръв, стичащи се по раменете й.

Някаква странна птица – нито врана, нито кукумявка, а по-скоро необичайна комбинация от двете – беше кацнала на широката странична облегалка на стола.

Красотата на Нереза го порази като гръм – едновремен­но неустоима и ужасяваща. В същия миг той я пожела.

Тя се усмихна, сякаш знаеше.

— Радвам се, че дойде. Остави ни – каза тя на слугата, а тъмните й очи не се отделяха от лицето на Малмон. Ста­на – шумоленето на роклята й беше като пърхане на пеперудени крилца – и се упъти грациозно към една гарафа. Наля тъмночервена течност в две чаши. – Питие. За ново­то приятелство.

Гърлото му бе пресъхнало, пулсът му препускаше. По­ложи усилия гласът му да прозвучи равно, нехайно.

— Приятели ли сме?

— Вече имаме доста общи неща помежду си и ще станат повече. – Тя го наблюдаваше над ръба на чашата си, дока­то отпиваше. – Ти дойде, защото се чудиш, а сега в живота ти няма много чудеса. И ще останеш, защото ще знаеш и ще искаш.

Уханието й сякаш се увиваше около него, караше го да си мисли за тъмни и забранени неща.

— Какво ще знам? Какво ще искам?

— Ще знаеш каквото ти кажа. А после ще ми кажеш какво искаш. Ти избираш. – Но очите й казваха, че тя вече е сигурна в избора му. – Да поседнем?

Тя не се върна на стола, който напомняше на трон. Пре­мести се на извит диван за двама и зачака той да отиде при нея. Тогава каза:

— Трите звезди.

— Ти вярваш, че съществуват.

— Знам, че съществуват. Първата, Огнената звезда, беше намерена преди дни в подводна пещера в Корфу.

Интересът му се изостри, но изпита и леко раздразнение. Мрежата му от информатори би трябвало да му доложи за това. Ако беше истина.

— При теб ли е?

Нещо тъмно и много по-ужасно от красотата й се появи и потъна в очите й.

— Ако я имах, нямаше да се нуждая от теб. Казах ти, че шестима души стоят на пътя ми. Те намериха звездата, държат я и не мога да се добера до нея, все още. Сега те търсят следващата, а аз търся тях. Аз… подцених находчи­востта им. Няма да се повтори.

Той се усмихна, решавайки, че е взел надмощие:

— Нуждаеш се от помощта ми.

— От твоите умения и жажда, обединени с моите. Оказа се, че само силата не е достатъчна. Необходими са хитрост и човешка амбиция.

— Човешка?

Тя не му отговори. Отново отпи от виното, което бе замаяло главата му, също както аромата на лилиите.

— Познаваш двама от шестимата.

— Така ли?

— Райли Гуин.

— А, да. – Малмон изви кисело устни при произнасяне­то на името й. – Познавам доктор Гуин. Умна, изобрета­телна жена.

— Тя е повече от това. Сойер Кинг. Виждам, че не ти е любимец.

— Той има нещо, което искам, но още не съм успял да взема.

— Компасът. Може да е твой. На мен не ми трябва.

Очарован, Малмон се приведе към нея.

— Знаеш за него и силата му?

— Докато притежава компаса, Кинг може да пътува през времето и пространството. Затова ти искаш да го имаш.

— Ще го имам. Въпрос на време. По един или друг начин ще взема онова, което искам.

— Както и аз. С тези двамата има още четирима. Никой от шестимата не е това, което изглежда. Ако решиш да приемеш предложението ми, ще ти покажа какви са, какво притежават. И всичко, което са и което притежават, може да бъде твое. Аз искам само звездите.

Компасът. Той копнееше за него, при това повече от преди, защото не бе успял… да го получи.

Тя пък явно копнееше за звездите, така че можеше да сключат сделка.

— Ако, както казваш, звездите съществуват, шестима души не струват колкото тях – каквото и да са или да при­тежават.

— Пазителите – тези шестимата — не са единственото, което ще ти дам. Предложението за пари е твърде обикно­вено за теб и мен, Андре, макар че мога да ти дам несмет­но богатство. Можеш да избереш него, но аз мисля, че ще направиш друг избор.

— Какво друго има за избиране?

Тя вдигна ръка и в нея се появи прозрачно стъклено кълбо.

— Ясновидски номера?

— Погледни и ще видиш. – От гласа й по кожата му пробягаха ледени тръпки. – Погледни в Кристалната топка и виж сам.

— Има нещо във виното – промърмори той, докато в стъклото се завихряха облаци и вода.

— Разбира се. Само за да ти помогне да забравиш за срещата ни, в случай че решиш да ми откажеш. – Освен това, помисли си тя, за да го направи – подобно на слугата му – податлив на внушение.

Ако Малмон я разочароваше, тя щеше да му внуши да се върне у дома, да вземе оръжието, което сега държи на кръста си, да го пъхне в устата си и да дръпне спусъка.

Откажеше ли й, повече нямаше да й е нужен.

— Погледни и виж повтори. – Виж шестимата. Пази­телите на звездите. Враговете на Нереза. Виж ги, виж какво представляват.

Той видя Райли да стои под светлината на пълна луна, видя я да се превръща във вълк, който отметна назад глава и зави, преди да се шмугне в сенките.

Видя как Сойер държи компаса и изчезва в златиста светлина, а се появява в друга.

Видя мъж, който държи светкавица в ръцете си, жена, която говори за видения и предстоящи събития. Друг мъж, прободен с меч, който се връща към живота и оздравява напълно.

И жената, красавицата, която се гмурва в нощното море и вдига над водата обсипана със скъпоценни камъни опаш­ка.

— Ти виждаш истината. – Нереза заговори тихо, като гледаше замаяния и изумен израз в очите му. – Можеш да притежаваш всичко, което имат те. Да правиш с него как­вото пожелаеш. Помисли си как ще преследваш вълчицата, удоволствието от лова. Помисли си какво ще е да прите­жаваш русалка. Или да имаш компаса. Да използваш ма­гьосника и ясновидката за собствените си цели. Или да ги унищожиш. Голяма тръпка е да унищожиш подобни съз­дания. Ти избираш. Робство или унищожение. А безсмърт­ният?

Тя се усмихна, когато той я погледна отново, когато видя онова, което очакваше да прочете на лицето му – жаждата за вечен живот.

— Това може да е твое.

— Безсмъртието.

— Като възнаграждение, ако решиш. Мога да ти го дам.

— Как? Как ще ми дадеш безсмъртие?

— Аз съм Нереза.

— Името на богинята, която е проклела Трите звезди.

Тя се изправи, вдигна нагоре ръце. Светлината от све­щите се превърна в огнена стена. Гласът й проехтя гръмовно и го накара да падне на колене.

— Аз съм Нереза! Богинята на мрака!

Странната птица нададе вик, почти човешки, и връхле­тя върху Малмон. Той усети бързо убождане в гърлото, но не издаде звук. Трепереше от страхопочитание, от плътски копнеж.

— Откажи ми и никога повече няма да видиш тези чу­деса. Или приеми предложението ми и избери възнаграж­дението си. Богатство? Власт? Вечен живот?

— Живот! Дай ми безсмъртие!

— Дай ми звездите и е твое.

Огънят утихна и отново се превърна в светлина от све­щи. Тя седна. Подаде му лист хартия и сребърно перо.

— Договор между нас двамата.

Ръцете му трепереха от страх и възбуда. Беше забравил какво е да се вълнуваш толкова. За да се успокои, пресуши виното в чашата и пое перото.

— Написан е на латински.

— Да. Мъртъв език за безсмъртие.

Малмон можеше да чете на латински, както и на гръцки, арабски, арамейски. Но сърцето му биеше силно, докато превеждаше. Нуждаеше се от още време. Още една нощ да помисли, да успокои нервите си.

Тя стана, прокара ръце по тялото си и роклята й се свле­че, оставяйки я гола, великолепна.

Похотта надви над нервите.

— Щом го подпишеш, ще го подпечатаме. Отдавна не съм имала мъж в леглото си. Мъж, който си заслужава.

Той можеше да обладае богиня, да получи безсмъртие, да притежава всичко, което бе видял в стъкленото кълбо.

Надраска името си, тя написа своето. Той видя как име­ната кървят и прогарят пергамента.

После тя го улови за ръката.

— Ела с мен – ще бъдем заедно, докато дойде светлина­та.

Нереза го изцеди докрай с ненаситен глад, който той едва успя да задоволи. Тъй като го хареса в леглото, тя реши, че ще го използва отново.

Когато той заспа, тя се усмихна в тъмното.

Мъжете от всички светове, от всякаква порода, от вся­какъв вид за нея бяха семпли създания. Може и да бяха по-бързи и кръвожадни, когато ставаше дума за битки и насилие, но жените си оставаха по-предпазливи и по-умни.

Освен това мъжът винаги щеше да е подвластен на сек­са. На предложението за секс, на акта, на нуждата от него.

Тя трябваше само да предложи това на Малмон, когато се поколеба, и той бе подписал договора със собствената си кръв. Сега тази кръв го изгаряше и обвързваше.

Сега той й принадлежеше. А щом й помогнеше да вземе звездите, щом тя му дадеше избраното от него безсмъртие, той щеше да й принадлежи – ако не й омръзнеше – вечно.


Аника не успя да заспи, затова слезе безшумно долу. Видя светлина под вратата на стаята, в която спеше Сойер, и закопня да влезе. Да поседи и да поговори с него или – още по-добре – да полежи в леглото с него, кротка и топла.

Но знаеше, че когато вратите са затворени, хората обик­новено искат да са сами.

Излезе в градината и се загледа в цветята, в стръмния път, по който пеещата жена беше бутала количката с бе­бето си, премести поглед към морето.

Тук-там по склона и в подножието му проблясваха светлини. Тя чу съвсем слаба музика и се зачуди дали някой не танцува на нея.

Над главата й, над индиговото море, луната изтъняваше все повече. Когато Аника беше малка, майка й бе разказ­вала как небесните феи се хранят с лунна светлина, докато се заситят, а после я издишват. Затова луната се променя.

Хубава история, помисли си тя сега, измислена да пре­махва детските страхове. Помисли и за семейството си дали спяха? Знаеше, че се гордееха, когато тя бе избрана да търси звездите. Вярваха в нея, надяваха се да успее.

Затова тя не можеше, нямаше да ги разочарова.

Майка й щеше да разбере мечтите й, копнежа й, любов­та й и щеше да й предложи успокоение, когато се прибере у дома. Но тя нямаше да плаче дълго, обеща си Аника. Щеше да е направила каквото се очаква от нея – да намери и върне Трите звезди на Стъкления остров. И щеше да е прекарала вълшебни мигове с приятелите си, които бяха семейството й в този свят.

Щеше да има спомени с тях, със Сойер, който беше и щеше да си остане единствената й любов.

Но тя можеше да си пожелае нещо – когато желанията не вредят никому, те не са грешни. Затова избра най-ярка­та звезда и си намисли едно: преди да изпълни дълга си, преди да се завърне у дома завинаги, да е познала любовта на Сойер и той да е познал нейната. А любовта щеше да донесе радост и на двамата.

Желанието се настани кротко в сърцето й и го успокои. И тогава Аника чу въздишките. Идваха някъде отдалеч, като музика. Като дихание във въздуха, но въпреки това накараха кожата й да настръхне.

Тя пристъпи напред, сякаш да се доближи до този шепот. И чу нещо друго.

Стъпки, шумолене в сенките. Обърна се рязко към зву­ка, приготви се за бой.

— Спокойно, красавице. Аз съм, Дойл.

— О! – Тя се изправи, тъй като бе приклекнала, и отпус­на юмруци. – Мислех, че спиш.

— Последна обиколка на района.

Преди той да излезе на светло, Аника чу острия звук от плъзгането на меча в ножницата му.

— Не можеш да заспиш? – попита той, докато се изкач­ваше по стълбите към нея.

— Не още. Чу ли въздишките?

— Не. – Очите му бяха остри като меча му. – Кога?

— Ей сега, преди малко. Като шумолене на листа, но не беше това. Не беше. Идваше от водата и… не знам.

— Всяко нещо има скрит смисъл. – Той постави ръка на рамото й. – Обзалагам се, че пак ще ги чуеш.

Вдигна поглед, когато горе се отвори врата. Аника също погледна, щом чу гласове – на Саша и Бран.

— Просто имам нужда от малко въздух.

Загрижена, Аника излезе напред и видя Саша, която се бе облегнала на парапета на терасата. Бран бе поставил ръце на раменете й.

— Саша? Зле ли ти е?

— Не. Не ми е зле.

— Сънува – обясни Бран. – Тежък сън. Трябва да го разкаже на всички. По-добре събудете и останалите. Ще слезем при вас, щом тя се поуспокои.

— Ще извикам Сойер.

Аника изтича в къщата право към вратата на спалнята му. В бързината забрави да почука и просто нахлу в стаята.

Той седеше в леглото с кръстосани крака, разтворени пред него карти и книги и компас в ръката.

— Какво има? – С бързо движение се претърколи от леглото, грабна пистолета от масата. – Нереза!

— Не, не. Саша. Имала е сън. Бран казва, че трябва да ни го разкаже.

— Божичко! – Той потърка лицето си със свободната ръка и остави бавно оръжието. – Ясно.

— Ти плуваше ли? Мога да плувам с теб.

— Да плувам? Не, работих върху нещо.

— Защо си по бански?

Той погледна към боксерките си, смути се абсурдно много.

— Това не е… това е нещо друго. Дай ми минутка и ще сляза. Ъъъ, помниш ли как се прави чай?

— Слънчев чай? Но сега е нощ.

— Не, горещ чай.

— Да! С вряла вода от чайника.

— Защо не отидеш да направиш чай? На Саша ще й дойде добре.

— Веднага ще го приготвя.

Тя излезе забързано, оставяйки вратата отворена. Той я затвори, въздъхна дълбоко. Първо му бе изкарала ума, като се втурна така и го накара да си помисли, че ги е нападна­ла Нереза със своите цербери. После сърцето му бе слязло в петите заради начина, по който стоеше пред него в това прозирно бяло нещо.

Трябваше да й каже да се преоблече, помисли си, дока­то нахлузваше джинсите си. Ала знаеше, че каквото и да носи Аника, колкото и да е дебело, то няма да премахне вълнението, което тя предизвикваше у него.

Вече е твърде късно, реши той, облече риза и отиде да се увери, че тя няма да подпали къщата, докато приготвя чая.

Тя обаче се справяше добре, а Дойл се бе облегнал на масата и я наблюдаваше.

Начинът, по който Дойл я наблюдаваше, го подразни.

Раздразнен бе и че го откъсват от работата му тъкмо когато беше решил да спре и да поспи. Сега пак щяха да провеждат племенен съвет, а Аника щеше да се разхожда наоколо в това бяло нещо, подчертаващо всяка линия и извивка на тялото й.

След малко се появи Райли, която изглеждаше няколко степени по-раздразнена от него. Странно, но по някаква причина това му помогна да се успокои.

— Тъкмо се бях унесла и Черния рицар идва и чука на вратата ми. Къде е кафето?

— Приготвям чай – бодро я осведоми Аника.

— Чаят е за болни от грип! За среднощна оперативка ни трябва кафе или пиячка.

— И аз ще пия кафе – присъедини се Дойл.

— Значи, никой от вас не иска да спи, когато свършим?

Райли хвърли бърз поглед на Сойер, докато вземаше две порцеланови чаши.

— Кафето не ти е виновно, че не можеш да спиш.

Раздразнението й изчезна, когато Саша и Бран влязоха в кухнята.

— Здравей. Добре ли си?

— Да, да. Съжалявам, че ви вдигам от леглата, но аз… ние мислим, че е важно.

— Само Райли спеше. – Аника внимателно изля вряща­та вода в чайника. – Сойер работеше, а Дойл и аз бяхме навън.

— Ти и Дойл. И какво правехте? – поиска да знае Сойер, преди да успее да се спре.

— Разговаряхме – отвърна нехайно Дойл и издърпа един стол от масата. – Трябва да седнеш – подкани Саша.

— Да, благодаря. Беше изтощително.

— Ако пак си сънувала как се гмуркаш без кислородна бутилка, ще взема да те вържа. – Райли постави шумно чаша пред Дойл, седна със своята.

— Не, не е това.

Аника донесе чаши, чайника и малката цедка за листа­та.

— Трябва да постои още малко. Да се… натисне.

— Накисне – помогна й Сойер.

— Да се накисне. После ще ви налея.

— Благодаря ти, Аника. Така. – Саша си пое дъх. – Има­ше стая, осветена от свещи, стотици свещи. Мебелите бяха старинни, луксозни и европейски. Освен стола. Стола на Нереза – който прилича на трон и в който я видях да седи в пещерата.

— Но не е било в пещерата – подкани я нетърпеливо Райли.

— Не. Не, сигурна съм, че не беше. Имаше прозорци с изящни орнаменти, през тях видях нещо като градина, по-голямата й част беше в сянка. Дървета. Нереза седеше в стола, а една странна черна птица бе кацнала на страничната облегалка. Не като онези, които ни нападнаха. По-малка, но в нея имаше нещо смъртоносно. Очите й бяха като на гущер. Имаше и един мъж – той беше смъртен. Около четирийсетгодишен. Привлекателен, в тъмен кос­тюм.

Саша направи пауза, приглади косата си, разрошена от съня.

— Нереза стана, наля нещо във винени чаши, но знам, че не беше вино. Дори в съня си можех да го помириша – кръв и пушек и нещо сладникаво. Но той пи от него.

Саша потрепери. Аника веднага скочи, наля вода през малката цедка.

— Имаш нужда от чай.

— Още ми е студено. Още усещам миризмата на онова, което му даде тя. – Саша прие чашата с благодарност, об­гърна я с длани, за да ги стопли. – Не можех да чуя какво си говорят – беше като бръмчене на насекоми. Но тя му показа Кристалната топка и видях в нея всички нас – ясно, както ви виждам сега. Райли, която се превръща във вълк под пълната луна. Аника – с опашка на русалка, пробляс­ваща на слънцето. Бран – със светкавица в ръцете. Дойл, който се завръща от света на мъртвите. Сойер – с компаса. И аз как ходя насън. Тя знае всичко за нас, а сега и той го знае. Страхът ме стисна за гърлото като ръка. Издигнаха се пламъци навсякъде. Виждах през тях, виждах и двамата, но огънят не излъчваше топлина. Гореше студено. Исках да се измъкна, да се махна оттам. Не можех. Птицата из­пищя и полетя към мъжа. Прониза гърлото му с клюна си.

Саша докосна отстрани шията си с пръсти.

— Той дори не мигна. Просто гледаше втренчено Нере­за. Усещах плътското му желание, алчността му. Не пом­ръдна дори когато тя извади змия, сребърна змия, която задържа върху раната му.

— Бил е в транс – каза Бран.

— Така изглежда. Змията пи от кръвта. Съскаше, виеше се около пръста на Нереза и пиеше от кръвта. Мъжът я взе от нея и я използва като писалка – притисна главата и зъ­бите й към нещо като пергамент.

Саша отпи от чая, за да се успокои.

— След това Нереза се изправи, дрехите й се свлякоха от тялото. Той я желаеше безумно. Знам, че написа името си – не видях какво надраска, но знам, че беше името му. То прогори пергамента, изплю кръв и пушек. Кръвта по­черня като пушека, пушекът беше червен като кръвта. После…

Тя притвори за миг очи, отпи бавно от чая.

— После пушекът се нави на кълбо като змията и се плъзна в раната на гърлото му. Той издаде страховит звук, тялото му потрепери, изви се по невъзможен начин и ста­ята се разтресе толкова силно, че аз паднах. Но той про­дължаваше да седи.

Тя се наведе към него, облиза кръвта от гърлото му. Раната се затвори – остана белег, но се затвори. И затвори каквото бе влязло в него. Тя има знак тук. – Саша допря ръка до сърцето си. – Символ в тъмночервено. Прилеп с глава на змия. Кълна се, че помръдна, когато тя извеждаше мъжа от стаята, че разпери криле. Полетя над главата ми, изкрещя името ми, спусна се към мен. И се събудих.

Райли посегна и я хвана за ръката.

— По-добре пийни нещо по-силно.

— Не, чаят е достатъчен. Тя не знаеше какво съм видяла

— сигурна съм в това. Беше толкова заета с мъжа, с онова, което искаше от него, и онова, което възнамеряваше да му направи, че изобщо не ме усети. А мъжът… той беше ома­ян – в пълния смисъл на думата.

— Значи, мъж? – зачуди се Сойер. – При това смъртен?

Саша отново потрепери.

— Не мисля, че беше точно смъртен, когато тя приклю­чи с него.

— Ясно. – Сойер кимна разбиращо. – Очевидно са склю­чили някаква сделка. Подписали са договор.

— Тя му е показала кои сме и какви сме – продължи Дойл, – Един смъртен може да пътува незабелязано. Шпи­онин?

— Или друг вид оръжие. – Бран плъзна длан по ръката на Саша, наля още чай в чашата й. – Както предсказа Са­ша.

— Тя му е направила магия – промърмори Аника. – Ако е невинен, трябва да му помогнем. Можеш ли да развалиш това, което му е направила?

— Не мога да кажа – отвърна Бран. – Не знам какво е използвала Нереза.

— Най-напред трябва да разберем кой е той. Ще го раз­познаеш ли, ако го видиш отново? – обърна се Сойер към Саша.

— И още как!

— Можеш ли да го нарисуваш? – попита Райли. – Ако направиш ясна скица, ще се обадя тук-там. Имам познати, които могат да организират разпознаване по рисунка. Току-виж ни излязъл късметът.

— Мога да го нарисувам – и него, и птицата, и стаята – всичко. Повярвайте ми, запечатало се е в главата ми.

— Ще ти донеса скицника.

Когато Сойер понечи да стане, Бран махна с ръка. Скицникът и моливите на Саша се появиха на масата.

Пести време.

— Да, така е. – Сойер отново седна.

— Той изглеждаше преуспял, изискан. – Вече поуспо­коена, Саша се залови да скицира. – Не бих го нарекланевинен, макар че Аника е права, че е възможно и да е. Около метър и осемдесет, с атлетична фигура. Не като Дойл, но в добра форма. Още преди да пие от виното, в него имаше някакво напрежение, известна пресметливост в студения му поглед… Скулест, с квадратна челюст, прав нос, ясно очертана уста. Чуплива коса.

Още преди да довърши, Райли вдигна очи от скицата, срещна тези на Сойер. Видя, че и той го е познал.

— Проклетият Малмон! – изсумтя тя.

— Този мръсник Андре Малмон! Определено не е неви­нен страничен наблюдател! – Сойер се изправи рязко.

Добре помнеше как се измъкна на косъм от него в Ма­роко. Ако не беше достатъчно бърз, сега да лежи мъртъв, с прерязано гърло.

— И как, по дяволите, е попаднала на него?

Райли сви рамене, но погледът й стана суров.

— Краставите магарета и през девет баира се надушват.

— Сигурна ли си? – попита я Дойл.

— Абсолютно. Майната му на кафето! Дай по една бира, Сойер! Малмон и кръвожадната господарка на мрака са станали дружки. Наистина се е сдобила с ново оръжие, както предсказа Саша.

— В каквото и да го е превърнала, не виждам как може да стане по-лош отпреди. – Сойер сложи бирите на масата.

— Но той е човек… – поде Аника.

— Зависи какво влагаш в това определение. – Райли си взе една бира. – Той е студенокръвен като змия, убива за удоволствие и печалба, краде заради идеята. И ловува всякакъв дивеч. Включително и хора.

— Мислех, че това са бабини деветини – каза Сойер.

Райли поклати глава.

— Не са, за жалост. Според моето разузнаване, на всеки три години Малмон организира турнир, така наречената от него самия „Много опасна игра”. Хора, които са доста­тъчно жестоки, достатъчно отегчени и достатъчно богати, му плащат пет милиона за една седмица ловуване на негов остров край бреговете на Африка. Десетина души служат за дивеч. В края на седмицата участникът с най-голям улов получава трофей. Трофей, представяте ли си!

— Но това е… нечовешко.

— Точно така. – Райли вдигна бирата си към Аника в знак на съгласие. – Затова няма нужда да го спасяваме. Той ще започне да ни преследва, а е умен и има опит. И със сигурност няма да дойде сам.

— Притежава собствен екип от наемници – потвърди Сойер. – Които ще изкормят и бебе, ако им платиш. Съжа­лявам – каза веднага, когато Аника ахна. – Но трябва да знаем срещу какво се изправяме.

— Хубаво, той има наемници. Ние обаче имаме друго. – Накрая Дойл избра да пие бира. – Справихме се с онова, което тя изпрати срещу нас в Корфу. Ще се справим и с това, което ни очаква сега.

— Но… – Саша остави молива си, после отново го взе.

— Трудно е, нали? Убивахме същества, които е създала тя, неестествени неща. А сега говорим за убиване на хора.

— Ще ти се наложи да го преодолееш. Врагът си е враг.

— Дойл е прав. – Бран постави длан върху ръката на Саша. – Нямаме избор. Той знае какво е Райли, какво е Аника. Няма да ги убие, поне в началото, така мисля.

— Ще ни продаде на онзи, който плати най-много. – Гласът на Райли прозвуча остро, тя отпи голяма глътка.

— Същото се отнася и за Дойл. Представи си колко часа можеш да се забавляваш с някой, който не може да умре. Мечтата на садиста.

— Не разбирам – поде Аника, но Сойер се изправи.

— Мракът е призовал мрак и той е отговорил. Дадени са и са приети обещания, подписани с кръв. Онова, в което го е превърнала Нереза, му дава повече, дава и на нея по­вече. Сега той е нейно творение, едновременно човек и звяр. Ловът започва и свършва с човешка кръв. Черната магия изпива, бялата магия гори. Междувременно звезди­те очакват да се съберат и заблестят в ръцете на чистите. Чрез битка и болка, чрез водата и от водата. Кураж, сино­ве и дъщери, змията се готви да атакува. Рискувайте всич­ко за всичко и надвийте врага!

Саша отново седна, пое си дълбоко дъх.

— Леле!

— Това наистина си го биваше! Сега искаш ли нещо по-силно? – попита я Райли.

— Не, чаят беше достатъчно силен.

— Ясновидката ни се произнесе. – Райли надигна бира­та си. – Гответе се за бой, приятели! Бран ще ни направи огън и пак ще подпалим задника на Нереза, както и този на копелето Малмон!

— Тогава предлагам всички да поспим. – Дойл се изпра­ви. – Започваме военна тренировка на разсъмване. Сигурно ще са му нужни няколко дни да събере собствен екип, да дойде тук, да се организира и да ни нападне. Ние тряб­ва да сме готови.



Аника не харесваше новите тренировки. В тях имаше зло­ба, като в огнестрелните оръжия. Трябваше да се удрят един друг и да се повалят на земята. Да се учат как да разсичат и пробождат с нож.

Искаше да каже „не”, както бе сторила с оръжията, да откаже да го прави. Но знаеше, че трябва. Бран не можеше да й измисли вълшебно оръжие, което да замести това.

Не й харесваше да вижда как Дойл поваля Саша на зе­мята или Райли рита силно Бран в корема. Приятелите й размахваха ножове един срещу друг и макар Бран да ги бе направил безопасни, я болеше да гледа как ги използват.

За да избегне подобни сблъсъци, тя танцуваше, премя­таше се, отскачаше, вместо да атакува. Когато не можеше да ги избегне, не бързаше да напада, боеше се да не нарани хората, които обича.

— Хайде, Аника! Можеш и по-бързо! – Леко разкрачен, за по-голяма стабилност, Дойл потупа с юмрук стегнатите си гърди. – Хайде, нападни ме, не ме жали!

Надявайки се да се представи добре, тя се засили, нап­рави кълбо напред, понечи да се преметне, но той я сграб­чи за ходилото, използва инерцията й и я бутна назад. Тя едва успя да се закрепи и да се приземи на краката си.

— Хей, по-полека! – Сойер прекъсна рязко спаринга с Райли и получи удар в корема за загрижеността си. – Хей, и ти също!

— Любовно потупване – ухили се Райли.

— Добре че не сме влюбени. – Той пристъпи към Дойл. – Не я пришпорвай толкова.

— Тя не се старае, там е проблемът. Правиш го нарочно, красавице. Факт.

Аника вдигна ръце и го загледа умолително.

— Не мога да наранявам приятелите си.

— Твоята неподготвеност е тази, която ще нарани при­ятелите ти. Ела тук – промърмори той на Сойер. Ловко му приложи хватка, опря нож в гърлото му. – Как ще ми поп­речиш да не го убия?

— Ножът не може да го нарани. Бран го е направил безо­пасен.

— Получи си го, приятел!

Дойл не се впечатли. Изсумтя и запрати ножа в тревата. Миг по-късно държеше Сойер в смъртоносна хватка.

— Хей!

— Нека й покажем.

— Да й покажем… по дяволите! – едва успя да произне­се Сойер през стиснатия си гръклян.

— Ами ако просто му счупя врата? – Мускулите в ръце­те на Дойл се надиплиха, докато увеличаваше натиска. – Точната хватка, точния натиск и готово! Бързо и безшумно. Какво ще направиш по въпроса?

— Ти няма да го нараниш.

— Необходим е още съвсем лек натиск.

Когато Сойер започна да се гърчи и извива, очите на Аника се разшириха.

— Престани!

— Накарай ме. Спри ме! Той може да умре всеки момент.

— Казах да спреш! – Като вдигна юмрук, Аника изстре­ля светлина, удари ръката на Дойл, която стискаше Сойер за гърлото. Хвърли се напред миг преди Дойл да пусне Сойер.

Сойер се закашля няколко пъти, преви се одве и опря ръце на бедрата.

— Светлината не те нарани, защото не си зъл.

— Но я усетих – отвърна Дойл. – А ако бях от лошите, сега щях да съм извън строя. Ето, така се действа. Добре ли си, хлапе?

Сойер преглътна с мъка, поклати глава утвърдително. После се изправи и заби лакът в стомаха на Дойл.

Сега Дойл беше този, който едва си пое въздух.

— Добър удар.

— Заслужи си го, старче.

— Нараняваме се един друг. – Когато в очите на Аника се появиха сълзи, Дойл отстъпи.

— Целият е твой.

— Добре, не плачи. – Сойер обви с ръка раменете на Аника. – Хайде да се поразходим.

— Дойл те нарани. Ти нарани Дойл.

— Няма как да не се нараняваме един друг. Някоя друга цицина, синина и малко наранена мъжка гордост. Виж, Ани, нападателите ни ще имат истински ножове и няма да удрят наужким. Може дори да са по-лоши от предишните, защото ще са хора. Те могат да мислят, да кроят планове, а не само да действат. Те ще ме убият – не съм им необхо­дим. Нямам стойност.

— Не, не, ти…

— За тях имам предвид. Сигурно ще убият и Саша. И Бран, ако успеят да го надвият. Ще задържат теб, Дойл и Райли. Но онова, което ще ви сторят, е много по-лошо.

Тя спря и се обърна, взря се въпросително в очите му.

— Ще те убият?

— Ще се опитат.

— И Саша?

— Вероятностите са две – убийство или плен, а в нашия случай едното е равносилно на другото. Трябва да оцелеем.

— Това е наш дълг.

— Точно така. И трябва да се пазим един друг. Това е повече от дълг. Не се сърдя на Дойл, че ме насини. Той е строг, но е прав.

— Искаш ли да убиваш хора? Да отнемаш живота им?

— Разбира се, че не. Но за да спася теб, нас, себе си, звездите? Няма да се поколебая.

— Тогава ще те наранявам.

Той се засмя, обгърна лицето й с ръце и притисна устни към челото й.

Тя просто изтече към него, стопи се в него, обви го с уханието си – едновременно сладко и загадъчно. Той тряб­ваше само да се отмести малко, да промени съвсем леко ъгъла на главата си и устата му щеше да срещне нейната.

И това отместване, тази промяна в ъгъла щеше да про­мени всичко.

— Добре тогава. – Той я погали бързо по ръцете, отстъ­пи назад. Избягваше да гледа в тези мечтателни морскосини очи. – Да видим дали ще успееш да ме нараниш, преди Дойл да обяви, че е време за закуска.


Прекараха още един ден над водата и под нея, ала не намериха нищо, което да ги насочи към звездата. Но по пътя на връщане имаше джелато и за Аника това бе най-щастливата част от деня.

Когато стигнаха къщата, мъжете се отправиха към го­ричката. Аника не им обърна внимание и се зае да слага още една кана със слънчев чай.

За разлика от Райли. Обута в оранжевите си кецове, с тениска на „Грейтфул Дед”*, спусната върху торбест пан­талон с много джобове, и с подозрително изражение тя застана с ръце на хълбоците.

[* Американска рок група, сформирана през 1965 г. Музиката им е смесица от рок, блус, кънтри, реге и джаз. Б.пр.]

— Мъжки разговор.

— Според мен отидоха да стрелят по мишена.

— Не мисля. – Райли се извърна, когато Саша се появи със скицника си и голяма кана с пенлива розова течност.

— Реших да се пробвам с този сок – ягода, лимон и га­зирана вода. Май се получи.

— Сега ще разберем.

— Къде са останалите? – попита Саша, докато Райли наливаше сока във висока стъклена чаша с лед.

— Именно. Всички с пенис отидоха в горичката. Мири­ше ми на мъжки разговор.

— Да правят каквото щат. „Сварена” съм, уморена съм и умирам от жажда.

Но щом седна в беседката, Саша погледна към горич­ката и се намръщи.

— И за какво ще говорят?

— Стратегия. Как да защитят женската част от дуото Нереза-Малмон.

— Това е обидно.

— И още как! Сокът е чудесен.

— И на мен много ми харесва – обади се Аника, докато отпиваше от чашата си. – Ние пък може да си направим женско събрание. Как да защитаваме мъжете.

— Добра идея.

Заради сянката Аника свали очилата, които омекотява­ха блясъка на слънцето.

— Мисля, че мъжете се безпокоят, защото аз няма да използвам оръжие, а Саша се нуждае от още тренировки.

— Глупости на търкалета! – Вече намръщена, Райли насочи гнева си към горичката. – И двете сте се доказали, при това неведнъж.

— Съгласна съм с теб – кимна Саша. – Но и Аника е права. Аз не съм бърза и силна като вас. Вече съм по-добра и ще ставам още по-добра. Но ти, Аника, си по-бърза и по-силна. И гривните ти са мощно оръжие.

— Във водата аз съм най-добрата, можем да използваме това. Райли, ти стреляш много точно и умееш да се биеш. Саша, ти си по-добра с арбалета дори от Дойл и виждаш неща, които трябва да знаем. Избрани сме заради това, което сме, което умеем. Което ще направим.

— Не можем да сме един екип, ако се делим на два ла­гера – изтъкна Саша. – На мъже и жени.

— Нормално е мъжете да се тревожат за жените в семейс­твото. А ние сме едно семейство.

Райли забарабани с пръсти по масата.

— Давай, Ани, просветли ни.

— И ние се тревожим – продължи тя. – Аз бих направи­ла всичко по силите си да защитя и тях, и вас, затова тряб­ва да ви наранявам, когато се упражняваме. Когато ни нападнаха във водата в Корфу, първия път, не бях готова. Толкова се радвах, че пак съм в морето. Но оттогава се ослушвам и оглеждам. За да мога да ви защитя.

Саша протегна ръка, сложи я върху тази на Аника.

— Ти ме спаси.

— В последната битка ти отиде на високата скала заед­но с Бран, защото знаеше, че той се нуждае от теб. Всички се нуждаехме от теб. А по време на пълната луна, когато Райли се преобрази, дойде да се бие с нас като вълк. Без други оръжия, освен зъбите и ноктите си. Те знаят това, нашите мъже. Но се тревожат за жените си.

— Ти си по-толерантна от мен. – Но Райли сви рамене. – Добре де, ще ги оставя да правят каквото искат, стига да не прекалят.

— Ние притежаваме повече. Ти си най-умната.

— Започваш да ми оправяш настроението, Ани.

— Сойер също е умен, а Дойл е живял много дълго, има голям опит. Бран има своите магии. Но ти си най-умната. Ти откриваш нещата. Изкопаваш ги.

— Досега не съм изкопала нищо за въздишките и песни­те, но работя по въпроса.

— Ще намериш нещо. Или Саша ще получи видение. Тогава ще знаем. – В думите на Аника, в тона й не се до­лавяше наивност. Долавяше се вяра. – Знанието е сила и оръжие, а ти ни даваш знание. Мъжете го разбират. И все пак… Сойер ме защити, когато не исках да се науча да стрелям. Дойл не се опита да ме принуди, а Бран ми напра­ви гривните.

Тя повдигна ръцете си и медта заблестя на шарената сянка.

— Той знаеше, че така ще се бия по-добре, ще съм по-силна. Когато ти беше вълк, Сойер ти стъкна огън в дъждовна нощ. Това е доброта и грижа. Дойл се боксира със Саша, но не я поваля силно, както поваля Райли. Защото Райли е по-атлетична.

— И по-зла.

— Само в боя.

Райли отново сви рамене, но думите на Саша я накара­ха да се усмихне широко.

— Мога да бъда много зла, когато поискам. – Облегна се назад със сока си с газирана вода. – И през ум не ми е минавало, че една русалка ще ми обяснява какво представ­ляват мъжете.

— Греша ли?

— Не. Права си за всичко. Както казах, ти си по-толерантна, но не мога да оспоря доводите ти. Особено след като съм най-умната.

— Май и аз съм грешала – замисли се Саша. – Може би не е зле да се отделяме от време на време. Ние имаме жен­ски поглед върху нещата, те – мъжки. Като ги обединим, постигаме по-добри резултати.

— Може ли да задам един въпрос за мъжете? Не е свър­зан с битки.

— Разбира се.

— Ти как накара Бран да те целуне за първи път?

— Просто се случи. И двамата бяхме малко ядосани.

— Значи, за да накарам Сойер да ме целуне, трябва да сме ядосани?

С крайчеца на окото си Саша видя как веждите на Рай­ли се повдигат и скриват под дългия й бретон.

— Не е задължително. Хората са различни. Ти имаш чувства към Сойер.

— Той ме изпълва с чувства.

— Тогава направи първата стъпка – посъветва я Райли.

— Това позволено ли е в твоя свят? Да целунеш някого първа? – попита тя, за да си изясни нещата.

— О, да. Би било глупаво да не целунеш този, когото харесваш, ако и той го иска.

— Ако питаш мен, Сойер определено го иска.

— Само че не мога. Не ми е разрешено първа да целуна мъж от сушата. Той трябва да ме пожелае, да ми го покаже. Трябва да ме избере.

— И защо така?

— Морските жени умеят да примамват мъжете от суша­та. Да ги прелъстяват, така че да нямат избор. Много от­давна, а и не чак толкова, мои посестрими са примамвали мъже, моряци и изследователи.

— Сирените.

— Да. Песента на сирените е красива и неустоима, но може да е опасна за хората. Затова полагаме клетва да не използваме песента и никога да не целуваме първи мъжа, ако получим крака. Клетвата е свещена. Няма да съм дос­тойна за нашето начинание, ако я наруша, защото искам да целуна Сойер.

Тя отправи изпълнени с копнеж очи към лимоновата горичка.

— Но много ми се иска!

— Ама че работа! – Райли погледна Саша. – Аз лично смятам, че той няма да издържи още дълго.

— А аз мисля, че се сдържа от почтеност. Не иска да се възползва от теб, Аника.

— Да се възползва от мен? Ако не исках да го целуна, щях да кажа „не”.

— За хората… от сушата нещата невинаги са черно-бели – обясни й Саша. – Няма нужда да си гадател, за да видиш, че той много би искал да те целуне.

— Наистина ли мислиш така? – Очите на Аника заискриха като напитката, когато погледна към Райли. – А ти?

— Хващам се на бас, че е така!

Аника се засмя и потърка длани.

— Толкова съм щастлива, че поговорих с вас! Това ми дава надежда.

— Значи не можеш да го помолиш да те целуне? – по­пита Райли.

— Не. Мога само след първия път. След като той ме е избрал.

— А можеш ли да го помолиш да не те целува?

Аника понечи да отговори, намръщи се леко.

— Това е различно. То е… разговор и търсене на отгово­ри. Никой не ми е казвал, че не е разрешено да питам мъж от сушата защо не иска. Само да не го моля да го направи.

Като се засмя отново, тя улови Райли за ръцете.

— Толкова си умна!

— Голям мозък и известен опит с мъжете.

— Веднага ще отида да го попитам!

— По-добре недей. – Саша бързо се пресегна, сложи ръце върху тези на Аника и Райли. – Почакай да останете само двамата. Когато сте сами. Да го попиташ пред мъжете? Ще се почувства неловко.

— О! Ще направя както казваш. Толкова ми помогна!

— Женска солидарност. В замяна ти ще ни разкажеш как е реагирал, след като си го помолила да не го прави.

— Хубаво е, че си поговорихме по женски. Сигурно и мъжете обичат да водят мъжки разговори.

— Този спор вече го спечели. Ето ги, идват.

Райли си помисли, че Саша е права. Нямаше нужда да си гадател, за да видиш, че Сойер си пада по тяхната ру­салка. Слънчевите очила не скриха факта, че погледът му се насочи право към Аника, преди на лицето му да се по­яви приятна усмивка, докато приближаваше по моравата към масата.

— Това изглежда добре.

— Значи имате късмет, че направих цяла кана и донесох достатъчно чаши за всички, преди да разбера, че вие три­мата провеждате „среща на високо равнище” в горичката.

Бран пристъпи зад стола на Саша, зарови пръсти в ко­сата й.

— Направихме някои изчисления за най-добрите пози­ции на светлинната отвара. Първото количество ще е го­тово след залез-слънце.

Той седна до нея, вдигна каната.

— Какво имаме тук?

— Вид ягодова лимонада.

— Аз ще пия бира. – Забелязвайки пламъчето в очите на Саша, Дойл се поколеба. – Или не. Бясна ли си, русокоске?

— Може и да съм била. Може и Райли да е била. Но за ваш късмет Аника ни изтъкна някои черти на мъжкия пол и инстинкта на мъжете да закрилят жените си. Дори кога­то те не са безпомощни. А също, че понякога тези мъже се нуждаят от мъжка компания. Иначе нямаше да сме в тако­ва дружелюбно настроение.

— Благодарим ти, красавице. – Дойл си сипа от газира­ната напитка в една чаша.

— Казах го, защото вярвам, че ни уважавате. Ако не беше така, и аз щях да съм ви сърдита.

— Не само ви уважаваме. Зависим от вас. Обичаме ви. – Бран взе ръката на Саша, поднесе я към устните си. Ко­гато я свали, Саша държеше роза, жълта като слънцето. Бран се усмихна на шумната въздишка на Аника. – А с любовта идва и загрижеността.

— Не видях да целуваш нашите ръце, ирландецо.

Бран се засмя, посегна към Райли.

— Дай я тук.

— Може би по-късно.

— Междувременно май измислих как да изпълня предложението на Дойл за оръжията. Но ще ми трябва твоята помощ, фейд.

— Имаш я.

— А за пробата ще имам нужда от всички.

— За магията? – попита Аника.

— За магията.

Бран щракна с пръсти и в тях се появи роза, розова като бонбон, и друга, бяла като лед. Предложи розовата на Аника, която засия. Бялата даде на Райли.

— И докато оглеждахме горичката, както и района зад нея, за да решим къде да поставим светлинните бомби, на Сойер му хрумна идея.

— Хрумнала ти е идея? – подсмихна се Райли.

— Случва ми се един-два пъти в годината. Говорихме си за отбрана и нападение, за стратегии, как да устоим на атаките. И си помислих, че сега ще си имаме работа с Мал­мон, както и с наемниците му. Човешкият елемент. Ако съм човек и искам да щурмувам замъка, няма да го приб­лижа отдолу. По-скоро бих… Може ли?

Посегна към скицника и Саша го побутна към него.

— Ние сме тук. Горичката е тук, това е пътят – започна да обяснява той, докато нахвърляше карта. – Най-близките съседи са тук и тук. Лоша стратегия ще е да ни нападнат откъм пътя. Може би няколко души за заблуда, но това ще е загуба на хора и усилия. Най-уязвими сме от запад и отгоре. Мястото е стръмно. Груб терен, планински. Не могат да се появят изненадващо, но…

— Оръжие с голям обхват – предположи Райли, получи кимване в отговор. Стана, излезе от беседката, погледна нагоре. – Доста добро прикритие. Ние можем да се скрием в горичката и донякъде в къщата, но един добър снайперист – а той използва добри – ще ни свали като круши.

— Малмон не ни иска мъртви – каза Саша. – Или поне не всички.

— Упойка. – С ръце в джобовете Райли продължи да се оглежда. – Той знае къде сме и че така или иначе не може да убие Дойл. Ще иска мен и Аника живи. За него ние сме по-ценни живи и пленени. Бран, Саша – може би ще е лю­бопитен и ще ги остави живи и неспособни да се отбраня­ват, но Сойер? На Малмон му трябва само компасът. Няма проблем да те застреля в главата.

— Не го казвай – промърмори Аника.

— Съжалявам, но той вече се е опитвал да го убие вед­нъж. Ще се опита отново.

— Само че това няма да му помогне. И да ме убие, пак няма да притежава компаса. Не можеш просто да го вземеш – обясни Сойер. – Трябва да ти е даден. Искам да кажа – да ти е подарен. Иначе просто ще се върне при дядо.

— Хммм. – Райли се върна при масата. – Той знае ли го?

— Би трябвало, но в Мароко много го ядосах, затова изпрати по петите ми наемен убиец. Възможно е да не е проучил достатъчно добре как работи компасът.

— Да, Малмон и неговите гневни изблици. Какъв е пла­нът?

— Трябва да огледаме района, преди Малмон да се по­яви. Имаш ли новини от контакта си? – попита Сойер.

— Не още, но ще получа – увери го Райли.

— Дойл познава терена.

Райли вдигна вежди към Дойл.

— Минали са неколкостотин години. Толкова ли е силна паметта ти?

— Достатъчно силна. И тъй като е такава, по-добре утре да поемем нагоре, вместо към морето. Не можем да наме­рим звездата, ако сме мъртви или пленени.

— Няма спор. А когато се качим горе – което ще е пове­че катерене, отколкото ходене – и разберем къде биха разположили хората си?

— Ще им поставим капани.

Райли вдигна пръст към Сойер.

— Това ми харесва!

— Не можем да използваме светлинните бомби – изтък­на Бран. – Има риск някой турист или местен да задействат някоя и да пострадат.

— Моите гривни няма да ги наранят.

Бран кимна към Аника.

— Точно така. Затова трябва да измисля нещо подобно. Нещо, което ще наранява само злото или някой със зли намерения. Вече имам идеи.

— Тогава довечера си освободен от домашните задъл­жения.

— Аз ще свърша работата на Бран – предложи Аника.

— Благодаря ти. Ще имам нужда от помощта на Саша, затова тя отпада като главен готвач.

— Аз ще я отменя. – Сойер сви рамене. – Не е кой знае какво.

— Да се залавяме за работа тогава.

— Останалите ще потренираме малко в горичката – за­яви Дойл, когато Бран и Саша се изправиха.

— Боях се, че ще го кажеш.

Дойл хвърли поглед към Сойер.

— Един час, после ще пием бира.


Макар Аника да не обичаше бира, тя тренира един час. Не й харесаха синините, получени от Дойл, докато й по­казваше как да се защитава срещу онова, което наричаше различни видове хватки.

Но той й напомни, че синините са за предпочитане пред затварянето в клетка.

Тя обичаше вино и да помага на Сойер в приготвянето на вечерята, затова се наслаждаваше и на двете. Беше се заловила да приготвя нещо, което той нарече брускета – отряза дългия хляб на две, запече го, докато Сойер пригот­вяше пилето за ястието, наречено алфредо*.

[*Паста с пиле и сметанов сос. – Б.пр.]

— Помниш ли как се реже на ситно?

— Да, на малки късчета.

— Много малки, ето ти тези „Рома”* домати и чесъна.

[* Сорт домати за консервиране. – Б.пр.]

Тя се отдаде на работата, представяйки си колко хубаво ще е да готви така с него, без синините от тренировката или мислите за предстоящите битки.

— Пилето мирише хубаво.

— И ще стане много вкусно с фетучините и соса „Алфре­до”. Добра работа. Сега босилека, който откъснах от гра­дината. Трябва да нарежеш и него много ситно.

— Разбрах, много ситно. Ако живеех на сушата, щях да имам градина с цветя, билки и зеленчуци. Щях да седя в нея всеки ден и да пия вино.

— Хубава мечта.

Той й показа какво още да направи – с малко вино, зех­тин, оцет, сирене, черен пипер и сол.

— Трябва да престои малко така – каза й, докато при­готвяше сос в тигана. – За да се смесят ароматите.

Харесваше й как изглеждаше той, докато разбърква нещата – тялото му се отпускаше, в косата му се отразява­ше слънчевата светлина, която струеше през прозорците.

— В къщата на сушата щях да имам кухня като тази, с широки прозорци за слънцето, голяма, лъскава кутия за студени неща и такива красиви чинии.

— И голям килер.

— Голям килер – повтори тя.

— Дълъг широк полуостров с плот за закуска.

— Полуостров е земна маса, оградена от трите страни с вода.

— Отваряла си си ушите! – Той размаха закачливо пръст. – В кухнята това е вид плот. За приготвяне на храна и за сядане. Хората могат да се хранят на него или да си правят компания, докато готвят.

— За да не са самотни. Ти имаш ли такава кухня?

— Аз? Не. Мама има хубава кухня, а баба и дядо? Тяхната е смесица от старомодни неща и практически ново­въведения. Но сега ние създаваме кухнята мечта от нулата.

Мисълта да мечтае с него накара сърцето й да запее.

— Какъв цвят е?

— Кой е любимият ти?

— О, има твърде много, за да избера любим.

— Тогава нека да е зелено, като очите ти. Прибори от неръждаема стомана, печка с шест газови горелки. Може би тъмносиво за шкафовете.

— Твоите очи са сиви. Харесвам сивото.

— С много витрини, открити или остъклени – за краси­вите ти чинии. Голям килер, солидна мивка, широки про­зорци. С южно изложение, за да имаш билки в саксии през зимата. Добро начало – каза той, докато пълнеше една тенджера с вода.

— Може ли да е близо до морето?

— Хей, това е кухня мечта, забрави ли? Можеш да имаш всичко, което пожелаеш.

— Искам да е в къща край морето. И да готвим заедно в нея всяка вечер.

Той вдигна поглед и тяпочувства, че се кани да заго­вори. Но в кухнята влезе Райли.

— Малмон е в Лондон. – Тя взе една чаша, наля си вино. – Моят човек казва, че е видян да влиза и излиза от една къща край Хайд Парк, принадлежала на някакъв богат тип и третата му жена. Атене били виждани от няколко дни. Друго? Икономът на Малмон се е обесил. Полицията е провела разследване – няма съмнение, че става дума за самоубийство.

— Защо икономът? – учуди се Сойер.

— Не мога да кажа, но са липсвали следи от опиати, борба, употреба на сила. Говори се, че Малмон се кани да наеме вила в Капри и събира част от наемниците си.

— Те знаят къде сме. Но докато той е в Лондон и се организира, имаме още малко време.

— Нереза също знае – намеси се Аника. – Със сигурност знае какво прави този Малмон. Може да дойде по-рано.

— Ние ще сме готови – увери я Сойер. – И като стана дума за това, вечерята е почти готова.

— Райли трябва да сложи масата.

— Какво? О, добре.

— Аз правя бру… сета?

— Брускета – поправи я Сойер.

Аника упражни беззвучно правилния изговор, докато Райли вадеше чиниите.

Докато хапваха заедно и правеха планове, Аника хвър­ляше по едно око към небето. Нереза щеше да изпрати тварите си оттам.

По-късно излезе и се загледа в морето. Когато Сойер се присъедини към нея, тя си позволи да се облегне на него.

— Опитай се да поспиш. Наистина мисля, че имаме още няколко дни.

— Защо смяташ така?

— Според мен тя първо ще използва Малмон, да види какво ще направи той, дали ще успее да ни навреди. Пос­ледния път я наранихме и тя няма да го забрави. Провали се, затова ще опита нещо друго. Това друго е участието на Малмон.

— Не бива да го оставиш да те нарани.

— Нямам такова намерение.

— Обичам да се разхождам в планината. Утре ще оглеж­даме хълмовете, но… няма да отидем до морето. На Корфу можех да сляза до него нощем или рано сутрин. Сега е твърде далече.

— Аз мога да те сваля. – Сойер извади компаса си.

— Ще го направиш ли?

— Разбира се. Може да поплуваш, но после трябва да поспиш. Утре ще е горещо и изкачването ще е трудно. След това трябва да се задоволиш с басейна. Хайде, отивай да си облечеш банския.

Когато тя се усмихна и плъзна поглед към него изпод мигли, той кимна.

— Ясно, схванах. Такъв вид плуване. Е, би трябвало да е безлюдно по това време на нощта.

— Ще си сменя краката чак когато вляза във водата и се отдалеча достатъчно.

— Добре. Готова ли си? – попита той и я улови за ръка­та.

— О, да!

Тя се държеше здраво за него, докато летяха.



С ръка в тази на Сойер, Аника се озова на малък чакълест бряг. Закътан между отвесните скали и осветен само от бледата луна, той й се стори едновременно романтичен и красив.

— О! Тук е много хубаво. Все едно си затворил вратата на стаята. Уединено е.

— Огледах наоколо, в случай че ти потрябва местенце.

Как би могла не го обича? Как би могла да не му отдаде сърцето си?

— Много си добър! Добротата е сила, затова ти си силен. Ще плуваш ли с мен?

— Аз ще те пазя.

— Каза, че имаме време, преди те да дойдат.

— Да.

— Значи можеш да плуваш. – Тя го хвана за ръцете, затегли го към водата. Никога не би използвала песента на сирената, за да го примами, но очите й бяха прелъстителни.

— Това ще ти помогне да заспиш.

— Нямам бански.

— Имаш ли другото? Под панталона.

— Да, имам. – Той се почувства като идиот. Извади ве­рижка от компаса и я закопча около врата си, преди да свали тениската.

Аника просто се изхлузи от роклята си и застана гола под сребристата светлина.

Блин!Можеше да ме предупредиш!

— Каква е тази дума?Блин?– Тя вдигна роклята си и я метна на една скала.

— Това е… – Боже, къде да гледа? Къде да гледа? Та той е мъж! Погледна я.

— Руска. Казваш я, когато си изненадан.

— Харесва ми да съмблин.– Тя затича към морето и изчезна в тъмните пенливи вълни.

Сойер просто остана на брега – така бе по-умно, по-безопасно. Но главата й се показа над вълните.

— Ела да плуваш с мен! Прекрасно е!

Той се надяваше водата да е хладна, докато сваляше джинсите си и изуваше маратонките си. Щеше да му дой­де добре след този горещ дълъг поглед към нея, бледа и съвършена на лунната светлина.

Нагази във водата, скоро тя стигна до кръста му, стрес­на се, когато усети как нещо се увива около краката му. Когато Аника го затегли – той осъзна бързо, че беше уви­ла опашката си около него, – той се потопи под водата.

Не можеше да устои и погали с ръка гладката й извивка. После Аника я използва, за да го издигне на повърхността, изправи се до него.

— Сега целият си мокър.

— И ти.

Аника се преобърна бавно, великолепната й лъскава опашка заблестя на светлината, отново се плъзна във водата.

— Можем да плуваме надалеч – каза тя. – Аз ще те вър­на на сушата. – Когато той почука по компаса, тя кимна.

— Да. И ти можеш да ни върнеш.

Все така с лице към него, тя започна да се отдалечава.

— Не бива да се бавим много – предупреди я той и зап­лува бързо, за да я настигне.

Тя се гмурна под водата, изплува над нея, прескочи го игриво. Може би той й бе позволил да навлезе по-навътре, отколкото бе възнамерявал, но трябваше да признае, че плуването с красива русалка под лунната светлина на ос­тров Капри заема първо място в класацията му.

— Поеми си дълбоко въздух – каза му тя и като го улови за ръцете, го задърпа надолу, после забърза с него през тъмната вода.

Изтегли го нагоре – към нощта, въздуха и лунната свет­лина, само на сантиметри от скалите.

— Добре се охладих!

— Забавно ли ти беше?

— По-забавно не ми е било никога!

— Плуваш много добре. Силен си във водата, но все още се уморяваш. Можем да поседим на скалите, за да си по­чинеш.

Тя сложи ръце на камъка, повдигна се ловко като гим­настик и му се усмихна, докато изстискваше водата от косата си.

„Може би съм малко запъхтян”, призна той, докато се повдигаше, за да седне до нея. А и сядайки, нямаше да му се налага да гледа тези голи, красиви гърди.

— Значи русалките наистина обичат да седят на скалите, да гледат морето, корабите, брега?

— Да. Ние сме от водата и въздуха. Нуждаем се от из­вестно време и на двете места, за да сме щастливи. Чове­ците могат да имат сушата, въздуха, водата. В миналото някои от нас са им завиждали и са примамвали мъжете от корабите на скалите или дълбоко под водата, за да ги уда­вят. Това е срамно. Положили сме клетва никога да не навреждаме на народа си или на хората от сушата.

— Като глутницата на Райли.

— Да. – Тя вдигна лице към луната и звездите. – Имам един въпрос.

— Слушам те.

— Защо не искаш да ме целунеш?

— Какво?

— Днес ме целуна тук. – Тя докосна с пръст челото си. – Но това не се брои. Разрешено ми е да те питам защо не искаш да ме целунеш.

— Ние сме от един отбор.

— Бран и Саша са от един отбор. Не мисля, че това е причината.

— Това е част от отговора – настоя той. – Виж, ти не знаеш как да… Ти си отскоро в нашия свят. Все още се учиш.

Аника вирна брадичка и изправи рязко рамене.

— Знам как да се целувам! Ти да не би да си спрял да се учиш? Според мен трябва да се учим постоянно.

— Така е, права си. Напълно. Но имаме сериозна работа и… приоритети. Както каза веднъж Саша, ти си много чиста душа и аз не искам… ами не искам да развалям не­щата.

— Това не са истински отговори. Май те накарах да се почувстваш неловко – каза тя сухо. – Извинявай ме…Съжалявам.Беше много мило да ме пренесеш до морето. Време е да се връщаме.

— Не, не, почакай! Не искам да наранявам чувствата ти!

— Но го правиш, като не ми даваш верни отговори.

Чувствайки се безсилен, той прокара пръсти през коса­та си. Какво би трябвало да каже на наранена и ядосана русалка?

— Опитвам се да ти дам верните отговори. И наистина се опитвам да не нараня чувствата ти. Не очаквах този въпрос.

— И затова не можа да измислиш по-добри отговори, които да не са истинските?

Понякога тя проявяваше голяма проницателност.

— Не точно. Не че не искам да те целуна, просто…

— Как да разбирам това? – попита тя остро, поглеждай­ки го с гневните си зелени очи. – „Не че не искам” означа­ва ли, че искаш?

— Не. Може би. Да. По дяволите!

Той я улови за раменете, успя да се овладее достатъчно, за да докосне съвсем леко устните й със своите.

Бурята в очите й утихна, докато кимаше:

— Искаш да ме целунеш като брата на моя баща. Това е отговор. Благодаря ти. Трябва да вървим.

Преди да успее да се плъзне от скалата, той обгърна по-плътно раменете й.

— Това е отговор. Но не е истината.

— Не можеш да ми кажеш истината? – По лицето й се изписа смущение, докато слагаше ръка върху сърцето му.

— Положил си клетва? Никога не бих те молила да нарушиш клетва!

— Не, не е клетва. Грешка, може би е грешка. – „Сега да те видя”, помисли си той. – Или може би това е грешка. По-добре да разберем, и двамата.

Ръцете му се плъзнаха от раменете й и обхванаха лице­то й. Тя си пое дълбоко дъх, задържа го, сърцето й заби учестено, докато той я гледаше в очите.

Продължи да я гледа в очите, докато устните му докос­ваха нейните – леко, както преди. Не, не както преди. Бяха нежни, толкова нежни – като пеперуда върху цвят.

Тя се зачуди дали цветчето изпитва същото вълнение, същия копнеж.

После устните му се притиснаха по-плътно в нейните. И световете се разтвориха.

Тя въздъхна. Очите й се притвориха, докато той я въвеж­даше бавно и нежно в тези светове. Светове на сладко удоволствие, на нови вкусове, на мълчаливи чудеса.

Устните й се разтвориха, откликнаха на неговите. Беше като потъване – все по-дълбоко и по-дълбоко в нещо топло и прекрасно.

Той бе предчувствал, знаел беше, че ще е погубен, ако направи тази стъпка. Вече никакъв компас не бе в състоя­ние да го върне на безопасно място. Тя му се отдаде напъл­но, ръката й се притискаше към сърцето му, сякаш искаше да го обгърне, езикът й се плъзгаше в устата му, сякаш бе създаден да го целува.

Уханието на морето и нейното ухание се смесваха, омайваха го. И винаги щеше да е така. Плискането на въл­ните в скалите – това вечно единение – и звукът на въз­дишките й се сливаха в едно. Омагьосваха го и винаги щеше да е така.

Всичко добро, правилно и достойно да се бориш за него се побраха в тази единствена целувка. Но той искаше още.

Ала изведнъж си спомни онова, което не биваше да забравя никога. Честта. И се отдръпна.

— Аника… – Задържа ръцете си върху лицето й, защото, о, божичко, колко им се искаше да се плъзнат надолу! Докато се мъчеше да каже правилните думи и да постъпи почтено, тя се усмихна. И светлината на усмивката й го заслепи.

— Сега и аз мога да те целуна.

— Току-що го направи.

— Не, не първа. Преди не можех, но сега…

Ръцете й го прегърнаха силно. Устните й се впиха в неговите със страстта на изследовател. Мисълта за почте­ност излетя от главата му.

Тя пламтеше като факла, невъзможно топла и ярка. Той се гмурна в този огън, остави се да бъде погълнат, да по­гълне. Кожата й бе мека като кадифе. Гърдите й – твърди и съвършени – най-сетне изпълниха ръцете му. Опашката й – гъвкава и влажна – проблясваше пленително.

Сойер знаеше, че трябва да забави темпото, знаеше, че трябва да спре, но тя се усука около него, горната част на тялото й се изви подканящо и сега той чуваше единствено шума на собствената си кръв в ушите.

Вече отчайващо копнеещ да вкуси тези съвършени гър­ди, се отмести, за да я положи върху скалата. Тя се завър­тя заедно с него, също толкова изгаряща от желание, и двамата се хлъзнаха от скалата във водата.

Зашеметен от страст, той потъна, започна да се издига към повърхността. Тя бързо го изтегли нагоре със смях.

— Бях твърде щастлива.

Отново се уви около него и като го прегърна през врата, го задържа на повърхността, сякаш без изобщо да се движи. Облегна глава на рамото му и се сгуши в него.

Страстта им не се охлади, по-скоро се примеси с обич, а той вече не се чувстваше толкова виновен.

— Не може да ситвърдещастлива – каза и я погали по косата.

— Изпълних се с щастие. Можех да остана така и нико­га да не ми омръзне.

Само че не можеха да останат, напомни си той. Вече бяха далеч от къщата и от останалите – по-дълго, отколко­то бе разумно.

— Знам, че не можем – прошепна тя, изпреварвайки думите му. – Само още минутка. Тъмнината е толкова приятна! Скоро няма да е така.

— Още една минута. – Сойер си позволи да се наслади на тази минута, понесе се над огряното от луната море, задържан на повърхността от русалка.

Аника не настоя за повече. Той почувства как опашката й раздвижи водата, когато тя я изви и го затегли.

— Какво искаше да кажеш с това, че преди не си може­ла да ме целунеш, а сега можеш?

— Не ни е позволено.

— Да се целувате?

— Не, това би било тъжно, нали? – Косата й се понесе над водата, черна коприна върху индиговосиньо. – Не ни е разрешено първи да целуваме някой от сушата или да молим за това. Целувката трябва да е дадена по собствено желание. После и ние можем да отвърнем.

— Като при Ариел?

Озадачена, тя се намръщи. Той поясни:

— Това е персонаж – русалка в една приказка.

— О! Не я знам тази приказка. Ще ми я разкажеш ли?

— Ще направя нещо по-добро. Ще ти покажа. Сигурно ще можем да вземем дивиди или да гледаме филма в ин­тернет. Както и да е, в историята тя трябва да чака принцът да я целуне.

— А ти си крал! Сойер Кинг. – Тя се засмя, вдигна глава и отново го целуна. Опашката й се замята напред-назад. После, когато водата вече едва покриваше кръста й, се появиха краката й.

— Ще ме целунеш ли сега, когато съм с крака? Вече мога да попитам.

Очарован, омаян, той отново обхвана лицето й с длани, целуна я.

— Трябва да се връщаме… и да си облечеш роклята. Едва ли ще се появиpolizia,но може да ни арестуват.

— Защото се целуваме?

— Защото си гола и нарушаваме обществения ред.

— Тук имате странни закони и правила.

Но тя нагази във водата, отиде до скалата и нахлузи роклята през главата си. Той взе джинсите и ризата си, навлече джинсите върху мокрите си боксерки.

Вместо да я улови за ръката, я прегърна през талията.

— Готова ли си?

Тя също обви ръце около кръста му.

— Да.

Когато отново застанаха пред вилата, все още прегър­нати, тя се притисна още по-силно към него.

— Пътуването е различно, когато ме прегръщаш. Всич­ко е различно, когато ме прегръщаш. Ако дойдеш в стаята ми, можем да легнем заедно и ти да ме прегръщаш.

Той призова всички възможни богове на помощ.

— Утре ни чака дълъг, напрегнат ден. Ти трябва да се качиш горе, да поспиш.

— Трудно е да правиш каквото трябва, но и ти имаш нужда от сън.

— Да. Ти отивай. Аз ще вляза след минутка.

Сойер я целуна, после още веднъж и още веднъж. В очите й се появи копнеж, преди да се откъсне от него и да се отдалечи.

— Лека нощ.

— Лека – пожела й и той, докато вратата се затваряше след нея, после седна на стълбите, за да се поуспокои.

Миг по-късно скочи на крака, стиснал ножа, който из­вади от канията на колана си.

Дойл излезе от сенките.

— Спокойно, войниче! Просто последна проверка преди лягане.

Докато Сойер пъхаше обратно ножа в канията, Дойл пристъпи към него.

— Току-що отказа страхотно предложение. Не знам да­ли да ти се възхищавам за силната воля, или да те съжа­лявам.

— И аз не знам.

— Щях да те посъветвам да пробваш студен душ, но ти вече си мокър. Разходка до морето, а? Е – продължи Дойл, когато Сойер запази мълчание, – дори достойната за въз­хищение или съжаление воля си има граници.

— Повече те харесвах, когато си мълчеше.

— Не те виня. – Докато минаваше край него, за да влезе в къщата, Дойл го потупа приятелски по ръката.

Сойер обаче реши да остане навън още няколко минути, макар и мокър.


Поне не беше дежурен по кухня, а предвид изкачването, което им предстоеше, нямаше да има и калистеника. Успя да поспи час, наваксвайки пропуснатото през нощта, като се опитваше да не сънува голата Аника.

Реши, че кафето ще компенсира останалото.

В кухнята Бран приготвяше единствения си специалитет – запържени зеленчуци. Тъй като Сойер не се оплакваше, измърмори поздрав, взе си чаша за кафето.

— След десет минути съм готов – осведоми го Бран. – Дойл иска да потегляме веднага щом опразним чиниите.

— Аз съм готов. – Буквално, тъй като бе прекарал част от неспокойната нощ в подреждане на раницата си. – Имаш ли нужда от помощ?

— Всичко е под контрол.

— Тогава ще изнеса това.

Той пристъпи навън и видя Аника в панталон с много джобове, боти и шарена тениска, която бе поискала, защо­то цветовете й напомняха дъгата. Тананикаше си тихо, докато подреждаше масата. Пирамида от чаши за сок с плитчици от малки цветчета и детелина, които преливаха от тях и падаха в езерце в основата.

А там стояха фигурки, или поне му заприличаха на та­кива, които бе направила от клечки за зъби, листа и още детелина.

Когато той тръгна към нея, Аника вдигна глава.

— Добро утро! – Тя изтича към него и скочи в обятията му. Целувката й беше светла като майска утрин и тъмна като късна доба.

— Леле! – Райли излезе със своето кафе. – Какво съм пропуснала?

— Сойер ме целуна!

— Ясно. Поздравления. Бавно и сигурно, така се печели, а, готин? – обърна се към Сойер.

В момента той не се чувстваше бавен и сигурен, затова седна. Естествено, каза си. Просто трябва да се държи естествено.

— Цветопад? – попита шеговито.

— Да! И всички празнуваме. Виж – огледалцето, върху което пада, е Стъкления остров. Можем да изкараме един чудесен ден, след като намерим звездите и ги върнем.

— Ще ми дойде добре – отбеляза Райли.

— Такъв ще бъде! Исках да направя градина, но нямаме време.

— Цветопадът е градина сам по себе си.

Доволна от коментара на Сойер, Аника вдигна лице към слънцето.

— Може би и днешният ден ще е чудесен.


Ако под чудесен ден се разбираше трудно изкачване с обилно потене, значи и този беше такъв.

— Финикийските стъпала. – Докато Саша ги обхващаше с поглед, Райли се ухили. – Казват се така, защото преди се е смятало, че са построени от финикийците. Сега знаем, че са наследство от древните гърци. И – продължи тя, ко­гато поеха по тях, – някога са били единственият достъп до Анакапри. Спомнете си това, преди да започнете да пъшкате и охкате, защото мускулите ви болят. Жените, които трябвало да слизат по тези близо хиляда стъпала за вода, после я носели в делви на главите си по целия път догоре.

— Хиляда ли каза? – попита кисело Саша.

— Деветстотин двайсет и едно, ако трябва да сме точни.

— Понякога ми се иска да не знаеш толкова много!

— Но е красиво. – Като се оглеждаше наоколо, Аника буквално танцуваше нагоре по стъпалата. – Всички тези цветя и зеленината!

— А и изкачването е по-лесно от слизането – отбеляза Райли.

— Едва не изгубихме двама души при едно срутване миналия път, когато катерех тези стъпала – припомни си Дойл.

— Затова са мрежите сега.

Продължиха да се изкачват покрай къщи и поляни с диви цветя и жълтуга. Подминаха кестенови дървета и миниатюрно лозе с все още зелено грозде.

Когато стигнаха върха, Райли погледна часовника си.

— Трийсет и шест минути. Добро време.

— По-нататък няма стъпала. – Като каза това, Дойл продължи, а Райли завъртя очи зад гърба му.

Слънцето напичаше безмилостно и дори подобието на пътека, което бе избрал Дойл, на места бе затрупано от камъни. Аника се катереше по тях или ги заобикаляше също толкова упорито, както и миниатюрните диви цветя, които си пробиваха път през пукнатините към слънцето.

Над главите им се носеха птици, от време на време някоя се стрелкаше край тях в пълна тишина. Гущери се припи­чаха на слънце или се шмугваха в своите цепнатини, кога­то нечия обувка стъпеше върху камъка.

Сойер разсеяно си помисли, че може да има и змии, а той определено не ги харесваше.

Но когато Аника възкликна рязко, мисълта му тутакси се върна към тях. Едната му ръка улови нейната, другата стисна пистолета.

— Какво има?

Тя посочи към висока скала и храстите, които се бяха вкопчили в нея. Ръката на Сойер върху пистолета се отпус­на.

— Коза. Планинска коза.

— Коза. – Тя се загледа в козата и козата се загледа в нея. – Не прилича на сиренето. Ние ядохме от него. Козето сирене.

— Точно така. Правят сиренето от мляко. Козе мляко. Доят козите. – Той осъзна, че подхваща опасна тема. – По­питай Райли. Тя знае всичко. Ще ти обясни.

— Добре. – Аника продължи да се катери, пъргава като проклетата планинска коза, за да попита Райли.

— Умно се измъкна – от обяснението за бозките. – Бран се изкатери нагоре, обърна се и помогна на Саша.

— Иначе нямаше да знам откъде да започна.

— Аз бих започнала, като спра за десетина минути. – Саша обърса челото си и посочи напред. – Ей там има мижава сянка. Един бог знае кога ще се появи друга.

— Права си. Дойл! – След като извика, Бран направи знак на групата отпред. – Десет минути почивка под онази сянка. Бас държа, че нашият безсмъртен би могъл да марширува оттук чак до Неапол, ако имаше мост.

Седнаха на каменистата земя под сянката на надвисна­лия от скалите храсталак. Над главите им козата изблея присмехулно.

— Лесно й е на нея – промърмори Саша и отпи вода от бутилката си. – Май трите места, които сте маркирали за бомбите, няма да са достатъчно.

— Но е добро начало. – Бран я потупа по коляното.

— Страхотен изглед!

Саша се канеше да се намръщи при тези думи на Райли, но погледна надолу и успя само да въздъхне.

— Да, страхотен изглед, с удоволствие бих го нарисува­ла. Но до пещерата на Дойл има още километър.

— Каква пещера? – попита остро Дойл.

— Онази, която помниш от времето ти на войник. Она­зи, към която отиваме.

— Не съм споменавал никаква пещера.

Тя се взря в спокойните му, немигащи очи.

— Така е, не си споменавал. Но там ни водиш.

— Вече четеш мисли?

— Не, не. Аз просто… – Тя поклати глава, надигна се.

— Дайте ми минутка. – Изправи се, отиде до козята пътека, вгледа се на северозапад. – Виждам я. Не знам дали това, което виждам, е твоят спомен за пещерата, или нещо, кое­то предстои. Не знам дали Нереза ще я използва, но тя не е в нея, не и сега. Прилепи, паяци, изпражнения в хладно и сухо място. Но Нереза не е там…

Саша се обърна на югозапад.

— Тя ще устрои двореца си в голямата планина. Онези, които се покатерят по нея, любуват се на изгледите и пра­вят пикници, за нея са като мравки. Не означават нищо. Тя ще бъде там много скоро. Но още не е дошло времето, а и не е това мястото, където ще нанесе финалния удар. Оръ­жието й е готово, а нашето не е. Ние няма да я унищожим тук, но ще има унищожен живот.

Внезапно Саша хвана главата си с ръце.

— Тя ме усеща! Бран!

Той се втурна към нея, постави ръце на главата й,

— Блокирай я! Знаеш как да го направиш!

— Тя е впила нокти в мозъка ми! Много е силна!

— Както и ти, фейд! Погледни ме, погледни тук!

Очите й, изпълнени с болка, се повдигнаха към негови­те.

— Заедно сме по-силни. Вземи енергия от мен!

Тя кимна, затегли от енергията му, потрепери веднъж, после отпусна глава върху рамото му.

— Тя дойде много неочаквано. Не бях подготвена.

— Но ти я блокира, и то бързо. С всеки изминал ден ставаш все по-добра и по-силна. – Бран я отведе обратно при сянката, после прокара ръце по бутилката й с вода, за да я охлади. – Саша се нуждае от почивка.

— Само докато главата ми се избистри.

— Пийни вода. – Аника отново побутна бутилката към нея. – Бран я охлади. А това… това е енергийно блокче. Но не са много вкусни.

— Не са, така е, но имам нужда от енергия.

— Ти говореше за Монте Соларо – заключи Райли.

— Щом казваш.

— В тази посока е, голяма планина. В Анакапри.

— Сега сме от страната на Анакапри – потвърди Дойл.

— Но сме на километри разстояние от Соларо.

— Малмон няма да разположи базата си там, нито свои­те наемници – каза Саша, вече поуспокоена. – Мястото е за нея. Тя ще се настани в него, вероятно ще извика Малмон, но твоята пещера… Може да я използва той. Надявам се да видя повече, когато стигнем до нея.

— Аз мога да ви пренеса там. – Сойер я потупа по коля­ното. – Изкачването е доста уморително.

— Не, няма нужда. Сигурно ми беше трудно, защото това се натрупваше, а и тя… опитвала се е да се добере до мен, а аз не знаех какво е. Вече съм добре.

— Ако си промениш решението, ще те пренеса дотам.

За да докаже, че може да се справи, Саша се изправи на крака.

— Още около километър, нали?

— Горе-долу – кимна Дойл. – Гледай да се справиш, русокоске, иначе утре сутринта ти удвоявам клековете.

— Майната ти! – Като метна отново раницата на гърба си, тя пое по каменистата пътека.

Аника избърза и тръгна редом с нея.

— Ние сме планински кози.

— Движиш се като тях. Много си пъргава.

— Дали са ми много добри крака. Ти си се родила с твоите, те също са много добри.

— Вече се сдобиха с мускули, каквито не са имали ни­кога. Но точно сега крещят от болка.

— Трябва да пеем.

— Да пеем?

— За да не мислиш за болката. Чух го от хората в една лодка, когато бях малка, а и да пееш е забавно. „Приятел, ти си момче, което вдига много шум…”

— „Куин” – каза Саша с лек смях.

— Каква кралица?

— Не, „Куин” е групата, която пее това. Името на гру­пата.

— Но гласовете, които чух, не бяха женски, а мъжки.

— Трудно е да ти обясня. Както и да е, това е класически рок, но не знам целия текст.

— Аз го знам. – Когато Райли изпя следващия ред, Ани­ка се засмя и запя с нея.

— Фреди Меркюри щеше да се гордее с вас – обади се Сойер, щом запяха и трите.

— Нашата русалка е права. Неслучайно войниците пеят по време на дълъг поход. – Дойл погледна Бран. – Саша ще се справи.

— О, изобщо не се съмнявам. – От думите му бликаха гордост и любов. – Волята й е силна и ще продължи, въп­реки че краката й са уморени. Има повече кураж от всички нас, взети заедно, като се има предвид, че се боеше повече и знаеше по-малко.

— Сега знае повече, защото се е насочила право към пещерата, която избрах.

— Остави я да върви напред, да видим къде ще ни отве­де.

— Не възразявам да съм в ариергарда – обади се Сойер.

— Пеенето не е единственият начин да се разсееш по време на поход.

— Факт е, че дупетата им са радост за окото – засмя се Бран.

— Но е опасно да ги гледаш – отбеляза Дойл. – Ако избера дупето на русокоската, рискувам светкавица от теб. А ако се спра на дупето на морската нимфа, ще ми се нах­върли Сойер.

— Има и още едно – изтъкна Бран.

— Вълчицата? – Дойл сви рамене. – Не е зле.

— Да изпеем още една! – Аника скочи върху една скала – пъргаво като планинска коза.

— Знаеш ли друга? – Саша си помисли, че може да се задъха, но беше готова да продължи.

— О, да. Обичам да слушам музика от лодките или от брега. Знам ето тази, но повечето думи не ги разбирам.

Тя притвори очи, размаха ръце във въздуха за миг, сякаш търсеше ритъма. После, за всеобщо изумление, извиси глас в трудна ария.

— Твою мат! – възкликна със страхопочитание Сойер.

— Тя е… Това опера ли е?

— Със сигурност звучи като опера. При това красиво изпълнена – допълни Бран, докато Аника продължаваше да се катери, а гласът й се носеше във въздуха.

— „Травиата”. Мина от Куин към Верди.

— Знаеш името на операта?

Дойл охлади изненадата на Сойер.

— Живей няколко века и също ще научиш доста неща. Например да разпознаваш гласа на сирена, когато го чуеш. Внимавай да не те оплете в мрежите си, братко.

— Вече е оплетен. – Бран потупа Сойер по рамото. Когато и последната нота отекна във въздуха, слушате­лите й я аплодираха, а Аника се засмя и им се поклони.

— Поздравления за гласните струни! Къде си научила това? – зачуди се Райли.

— Има един голям театър край морето, далеч оттук. В продължение на три вечери разказват тази история с песни. Не е много щастлива, защото жената, която пее песента, умира.

— Такива са те, оперите! – изсумтя Райли.

— Но песните и гласовете са много красиви. Отивах да ги слушам всяка вечер. Мога да те науча на песента.

— Не можеш да ме научиш да пея така и след сто годи­ни!

— Пристигнахме! – Саша спря. – Там е пещерата.

Входът се показа в скалата висок и тесен. Отгоре се бяха вкопчили жилави храсти, увисналите им клони обра­зуваха рехава стряха. А над тази стряха се плъзна черна змия.

— Стенен гущер – отбеляза Райли.

— Никакъв гущер не е! – Пръстите на Сойер го засърбяха да извади пистолета, пъхнат отзад в колана му.

— Просто камшичеста змия – не е отровна. – Като се усмихна самодоволно, Райли извади бутилката си с вода.

— Но обичат да хапят.

Тя отпи бързо, върна бутилката, закрачи към пещерата. Като мърмореше за змии, Сойер я последва.

— Чакайте! Спрете!

Саша скочи след него, улови го за ръката. Почти стиг­нали до входа на пещерата, Дойл и Райли се обърнаха.

— Не влизайте! Не… – Очите й потъмняха, станаха по-дълбоки. – Не влизайте вътре. Не се приближавайте. – Тя се обърна към Сойер. – Болка, страх, сенките на смъртта. Кръв и ярост. Вода и капани. Не знам. Не виждам ясно. Ти. Аника.

— Аника?

— За теб не е безопасно. За вас двамата. Не влизайте! Стой надалеч, Ани!

— Тук съм. Не се тревожи. – С успокояващ тон Аника хвана свободната ръка на Саша. – Няма да влезем.

— Той ще го използва! Ще ви използва! Един срещу друг! Не му вярвайте!

— Малмон.

— Малмон. Не каквото е бил, не е и каквото ще бъде. А неин. Не бива да влизате!

— Добре. Ще останем навън. Оставаме тук – увери я Сойер. – Ами останалите?

— Какво?

— Безопасно ли е за нас? – Бран избута леко Сойер. – Останалите можем ли да влезем?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Не чувствам нищо за нас. Само Аника и Сойер. За тях е въпрос на живот и смърт. За нас? Просто пещера.

— Добре тогава. Те ще останат отвън, а ние влизаме. Да видим какво ще открием.

Саша кимна.

— Моля ви! – Тя отново хвана ръката на Сойер, улови Аника за лакътя. – Обещайте ми!

— Дадено. Оставаме тук.

Но когато другите влязоха, той продължи да гледа от­вора.

— Обещай ми!

— Какво?

— Обещай ми – повтори Аника. – Няма да влизаш вътре. Няма да използваш компаса, за да влезеш и да видиш как­во има там.

Той се поколеба, тъй като си беше помислил точно това.

— Обещай ми. Аз ти обещавам. Трябва да вярваме на Саша.

По дяволите!

— Права си. Добре. Обещавам, че няма да вляза… освен ако нямам друг избор. Освен ако някой от нас не изпадне в беда. Така става ли?

— Да. И аз ти обещавам същото.

Тя обгърна лицето му с длани, целуна го.

— Това вече е клетва и не може да бъде нарушена.

Той си помисли за думите на Дойл –внимавай да не те оплете в мрежите си, –но не виждаше да има голям избор.



Пещерата, докладваха те, като първо си починаха, хапнаха и пийнаха, преди да поемат обратно, е просто пещера.

Широка, дълбока и суха.

Саша я скицира, прибави размерите, които Дойл бе изчислил, както и тесния тунел, който се разширяваше във втора зала, по-широка и по-дълбока от входната.

Като използва рисунката й, Дойл отбеляза най-добрите места за поставяне на капаните.

— Не твърде близо до входа. – Бран също огледа скица­та. – Така ще влязат повече от тях, когато – и ако – задейс­твам бомбите.

— Защо им е да използват някаква си забутана пещера? – зачуди се Райли. – Той търси вила – това би избрал. Пе­щерата повече отива на Нереза.

— Не е нейната – настоя Саша.

— Каквато и да е причината, той е планирал нещо, ина­че защо ще виждаш опасност за двама от нас? – Бран одоб­ри отбелязаните от Дойл позиции с кимане. – Мога да го свърша. Онова, което съм приготвил, може да „узрее” и в пещерата, както в работилницата ми. Какво ще кажеш, Сойер? Двамата с теб слизаме бързо долу, вземаме какво­то е необходимо и го пренасяме тук?

— Разбира се. – Сойер инстинктивно посегна към ком­паса си, после спря. – Ти също можеш да ни свалиш долу, нали? Както отведе Саша на онзи нос в Корфу.

— Оттук до къщата? Мога, да. Фасулска работа.

— Никога не съм пътувал с теб.

— Е, тогава ще те повозя. – Бран се изправи, протегна ръка. Двамата мъже се хванаха за лактите. – Връщаме се след малко.

И изчезнаха.

— Шофирането ми липсва – отбеляза Райли.

Дойл изгълта един сандвич.

— На мен ли го казваш! – Той стана от мястото си, от­далечи се и се взря в синята водна шир, белите скали, зе­ленината и пръснатите из нея къщи.

— Оглежда за възможни снайперистки гнезда – заключи Райли. – Макар да знае, че сме твърде високо. Възможно е да се настанят тук, но после ще слязат, говоря за снайпе­ристите. Като се върнем, ще се опитам да разбера дали Малмон си е „заплюл” вила. Сигурно ще му трябва и лод­ка. Има си собствена, може да вземе нея или да нареди да му я докарат по-късно. „Ескапейд”* – така се казва яхтата му. Сякаш това, което прави, е забавно.

[* Лудория (англ.). – Б.пр.]

— Надявам се утре да търсим звездата. Харесва ми уха­нието на земята тук. – За да го подчертае, Аника си пое дълбоко въздух. – Също и как слънцето огрява водата и сушата. Но ако намерим звездата, преди той да дойде, вече няма да сме тук.

— Първо ще се изправим срещу него. На сушата, в мо­рето. В мрака, в светлината. Нашите светкавици срещу неговите. Той те наранява. – Саша отново хвана Аника за ръката. – Това е твоята кръв във водата. А Сойер е на су­шата.

Тя отпусна глава.

— Виденията идват много бързо. Не мога да ги следвам.

— Защото много се напрягаш. – Райли коленичи на каменистата земя, зае се да масажира скованите рамене на Саша.

— Просто не виждам ясно.

— Блокирала си я. Сигурно защото тя се опитва да те блокира. Не се насилвай, Саша.

Тогава Бран и Сойер се появиха – почти на същото място. И двамата носеха кожени чанти.

— Пътуването си го биваше!

— Ново видение? – поиска да знае Бран само след един поглед към Саша.

— Само отделни образи. Днес са само отделни образи.

— Почини си малко.

— И аз това й казах. – Райли спря да масажира раменете на Саша и се изправи. – Хайде да започваме.

— Те няма ли да видят, че поставяте нещо в пещерата? – попита Аника.

— Ще ги закопая в земята на избраните от Дойл места. Този път ще е верижна реакция по моя команда. Щом се задейства първата бомба, другите ще я последват.

— Те убиват ли?

— На война сме – отбеляза Дойл, докато ги приближа­ваше. – Не можем да си позволим да сме деликатни!

— По-спокойно – промърмори Сойер.

— Няма да сме спокойни, когато ни атакуват. Муниции, и то много. Клетки за всеки от нас. Затова бих използвал пещерата, ако бях на тяхно място. И изпращане на хора от запад, за да прикриват снайперистките гнезда. Мъже – продължи той равно, – които имат пушки с голям обхват. Мъже, които са професионални убийци и ще ти пръснат мозъка, както правиш странично премятане.

Сойер застана пред Аника.

— Не я плаши!

— Не, не, не ме предпазвай! Благодаря ти, но не го пра­ви. – Ръката й затрепери леко, но тя успя да се овладее, докато я поставяше върху напрегнатия лакът на Сойер. – Знам какво ще е. Положила съм клетва. – Пристъпи смело към Дойл. – Ти си убивал хора преди, ще убиваш отново. Няма нужда да съм ясновидка като Саша, за да го знам. Хората от сушата се унищожават взаимно и това е вашата слабост, най-големият ви срам. Знам, че тези, които идват, ще убиват, затова ще направим каквото трябва. Но то няма да ни донесе удоволствие или покой.

— Не. Нито едното от двете.

— Виждаш ли ги – онези, които са те обичали?

— Всички до един.

Тя се взря за един дълъг миг в очите му, хвана го за ръцете.

— Това е тежко бреме. След битката ще го носим всич­ки. Аз не мога да разположа оръжията в пещерата. Пока­жете ни къде другаде трябва да се поставят. Ние със Сойер ще го направим.

Двамата взеха втората кожена чанта и с помощта на картата се изкачиха до най-близката отбелязана позиция.

— Не бива да се сърдиш на Дойл, че е суров с мен.

— Не мога да се сдържа.

— Напротив, можеш – настоя тя. – И ти като мен знаеш, че той е суров, защото се тревожи, че ще се разколебая и ще бъда ранена. Или че няма да ви защитя, ако изпаднете в беда. – За да успокои и двамата, тя се сгуши в него. – Ти също се тревожиш.

— Разбира се, малко.

— Мисля, че е повече от „малко”, а не искам да е така. Понякога имам нужда Дойл да е суров с мен, за да не заб­равям с какво сме се захванали.

— Добре, но не забравяй и това: аз ще ти пазя гърба. – Той повдигна лицето й. – И всичко останало.

— Няма. Ние сме от един отбор.

— Точно така. Сега виж това – подкани я Сойер, докато внимателно вадеше шишенце от кожената чанта и го пос­тавяше върху каменистата земя.

То остана там за момент, после потъна в нея като във вода.

Аника каза:

— Леле! Бран си го бива! Но дали е безопасно за оста­налите? За невинните?

Макар тя да го хвана за ръката, Сойер нарочно стъпи върху мястото, където се бе намирало шишенцето.

— Само тези с лоши намерения. Нашият магьосник от­ново отвръща на удара. Така, следващото е на петдесетина стъпки на югоизток.

Той я погледна, докато се отклоняваха от тясната пъте­ка.

— Знам, че ти е трудно. Ти имаш златно сърце. Но си права, че Дойл е прав. Трябва да си готова за всичко, Ани. Нереза е избрала да ни преследва, а мъжете, които използ­ва като оръжие срещу нас? Те също са направили своя избор. Затова и ние нямаме друг. Те ще ни довършат, Ани, нещо повече – ще сложат край на шансовете да се опазят звездите от Нереза.

Тя не каза нищо, докато той разполагаше следващото шишенце.

— Впусне ли се веднъж в преследването, Малмон няма да спре по средата. А си го бива. Разполага с почти неогра­ничени ресурси. Възможно е след време да открие дори Огнената звезда, която Бран е скрил на сигурно място.

— Той ще те убие.

— Без да се замисли. Ето така – каза Сойер и щракна с пръсти. – Малмон не цени живота, освен ако не е неговият собствен. Мен ще ме убие веднага – не че това ме радва особено. Но вие, и особено ти, Райли и Дойл – за вас ще е по-лошо.

— Защо за Дойл? Той е безсмъртен.

— Тъкмо затова. – Сойер посочи с ръка следващото място и те се насочиха натам. – Той не може да умре, но може да изпитва болка. Малмон ще се забавлява, като му я причинява, и ще го прави с години.

— Знам, че съществува жестокост.

— Но не можеш да я проумееш.

— И не желая. Но разбирам – макар да ми е трудно, – че трябва да спрем тези мъже, също както спряхме създани­ята й. Защитаваме се един друг, пазим и звездите. Това е наш дълг. Ти каза, че не искаш да отнемаш живот, но би го направил, за да ни предпазиш.

— Точно така.

— Знам, че и останалите от екипа ще постъпят по същия начин. Аз не бива да съм различна. Дай да поставя следва­щото шишенце.

Те продължиха да се спускат бавно надолу, а изгледът под тях ставаше все по-красив. Слънцето се къпеше в мо­рето, искреше върху белите скали, напичаше зеленината.

По едно време Сойер се сниши, легна по корем.

— Дойл има право, това е идеалното снайперистко гнез­до. – Когато Аника легна до него, той посочи с ръка:

— Виждаш ли? Това е нашата вила.

— Да, да, виждам. Но е доста далеч оттук.

— Те ще имат мощни пушки с оптичен мерник и със сигурност ще си разбират от работата. – Той изтича до раницата си и извади малък походен далекоглед.

— Погледни през това.

Аника го огледа за миг, после го приближи към очите си. Ахна и подскочи.

— О! Всичко се приближава! – Тя свали далекогледа. – Но нищо не е помръднало.

— Бинокъл. Това е леща – специално стъкло. То… най-лесното обяснение е, че увеличава. Снайперистите имат нещо подобно, нещо, наречено „оптичен мерник”, прикре­пено към пушката.

— И то ще ни приближи – промърмори тя, докато отно­во гледаше през бинокъла. – Разбрах. Вълшебен уред, но служи на злото.

— В този случай – да.

— Тогава да поставим едно шишенце тук.

Щом го направиха, тя се обърна към него, повдигна се на пръсти, за да го целуне.

— Това е добро – да балансира злото.

— Тогава да го направим още по-добро.

Той я притегли към себе си, целуна я бавно, нежно, страстно. И се зачуди как е издържал цял час, без да я прегърне.

— Вие двамата наистина имате нужда от стая. – Над тях застана Райли с ръце на бедрата.

— Уравновесяваме злото.

— Както и да е. Покрихте ли всичко дотук?

— Всяко местенце. Погледни това.

Тя се спусна надолу с бърза, уверена стъпка, после клек­на като Сойер.

— По дяволите! – Просна се по корем, както бе направил той. – Трябва да дадеш бинокъла на Дойл. Мястото е иде­ално за снайперистко гнездо. Ако имаш М24 или…

— АС-50 – довърши Дойл и скочи леко до тях.

Райли погледна през рамо.

— Следващото оръжие в моя списък.

Дойл слезе долу, застана до нея, кимна.

— Да, добро прикритие, видимост и обхват. Всичко е налице.

— Като по поръчка – съгласи се Райли. – Щом излезем отвън – бум-бум! Като патици в езеро, и шестимата!

— Е, пет от шест.

— Вярно. Ти пак ще се измъкнеш.

— Те ще го надвият – един срещу много. – На Аника й призля от тази мисъл и погледна Дойл. – И ще го измъчват до безкрайност. Не можем да го позволим.

— Няма да го позволим – поправи я Райли. – Имаш ли още шишенца?

Сойер потупа чантата.

— Три.

— А ти? – Тя побутна Дойл с лакът, докато се изкачваше. – Как мислиш, има ли още места за бомби?

— Едно-две.

— Тогава да ги поставим. – Тя пъхна ръка в чантата. – А, ето ги и Саша и Бран. Вие четиримата продължавайте. Ние ще довършим тук и ще ви настигнем. После ще пийнем маргарита.

— Не белини?

Райли поклати глава към Аника.

— След подобно изкачване? Само маргарита! Знаеш ли какво му е най-хубавото на този коктейл, след като си катерил баири няколко часа и си залагал капани на лоши­те? Салцата.

Когато се върнаха във вилата, Аника се нуждаеше от басейна, от успокоението на водата. Тъй като Саша и Сойер вече бяха започнали да действат в кухнята, тя изтича горе, преоблече се в един от новите си бански с ефирно парео.

Когато излезе, Дойл стоеше в отсрещния край на басей­на и оглеждаше хълмовете. Носеше слънчеви очила и беше поставил ръка върху дръжката на ножа в колана си.

Приличаше на воин, мускулест и силен, готов да пос­рещне всякакви предизвикателства.

— Къде ти е бирата?

— Ще стигна и до нея.

— Оглеждаш местата, където бяхме току-що, защото се тревожиш. Дали не си пропуснал нещо важно? Дали всич­ко, което направихме, няма да е напразно? Тревожиш се, че ще ни убият, въпреки цялата работа и планирането. Няма.

— Оптимизмът е част от чара ти, красавице.

— Няма – повтори тя и тръгна към него. – Но ти си виж­дал повече смърт, отколкото е редно. Безсмъртните се изправят често пред смъртта, макар и не тяхната собствена. Винаги има хора, които загиват пред очите ти и ги губиш.

„Улучи право в десетката”, помисли си той и премести поглед към нея.

— Колко дълго ще живееш ти?

— Ние живеем по-дълго от хората. Много по-дълго. Затова знам, че когато се прибера у дома, когато се върна в морето, един ден моето сърце още ще бие, а това на Сойер не. Трудно е да живееш с подобна мисъл.

— Той е късметлия, че те има.

— Създадени сме един за друг – каза тя простичко, – поне за времето, което имаме. Също както на всички ни е писа­но да сме тук заедно, да търсим и намерим звездите. Да ги отнесем на Стъкления остров. Затова ще се изправим сре­щу онова, което предстои, ще направим каквото трябва.

И тъй като това беше нейният начин да го успокои, тя обви ръка около кръста му, облегна се на него.

— Ти си воин. Воинът, истинският воин, не е убиец, защото притежава чест. Мъжете, които ще дойдат, нямат такава.

— Не, нямат.

— И когато дойдат, ние ще спечелим. А днес трябва да се радваме на добре свършената работа. Вземи си бира.

— Ще го направя.

Той рядко си позволяваше да почувства или покаже истинска обич, но се улови как я хваща за брадичката и я целува лекичко по устните.

Отправи се към кухнята, където Сойер стоеше и държе­ше поднос със салца и чипс.

— Трябва ли да ти сритам задника?

Дойл погледна назад. Аника остана за миг с ръце и лице вдигнати към небето, после се гмурна изящно в басейна.

— Братче, ако нещата бяха по-различни, ама много по-различни, със сигурност щеше да ти се наложи. Но не са, затова можем да си спестим синините. Ти бира ли избираш, или коктейлчето, дето го приготвя Райли?

— Коктейлчето.

— Както искаш – каза Дойл и влезе да си вземе бира.

Аника легна на дъното със затворени очи, леко извила устни, сякаш спеше сладко и сънуваше.

Райли излезе, понесла кана с маргарита, поставена в голяма купа за лед.

— Саша ще донесе останалото.

Остави каната и разкърши рамене.

— Божичко, „сърби ме” да се гмурна в басейна.

— Аника е там.

— Е, и?

— Мисля, че си подремва.

Райли отиде до ръба, погледна надолу.

— Хммм. Е, тъкмо ще имам време за едно ободряващо питие.

Върна се до масата и топна парче чипс в салцата на Сойер, опита я.

— О, скъпи,знаешкакво обичам! Мога да изям цяла кофа от това нещо. Давай насам чашите, Саша! – подвикна тя, когато Саша излезе. – Готови сме за партито. Къде е Бран?

— Искаше да провери нещо в работилницата. Каза, че няма да се бави. Май Дойл си взема душ. Къде е Аника?

— Подремва си в басейна. – Райли наля щедро три чаши.

— Дрямка в басейн. – Саша си взе скицника от подноса. – Не е ли странно колко бързо свикнахме с нещо, което ние – или поне аз – смятахме за невъзможно? Аника спи в басейна. Горе Бран приготвя вълшебните си отвари. И бих могла да помоля Сойер да ме пренесе назад във времето във Франция, за да си побъбря с Моне.

— Моне или Мане? – полюбопитства Райли.

— И с двамата, но първо с Клод, той ми е любимецът.

— Саша опита маргаритата и установи, че е идеална. – Така че избирам малко пътуване до Живерни.

— Бих могъл да го направя. – Сойер си взе от салцата.

— Да, така е. А след две седмици, когато луната се из­пълни, Райли ще се превърне във вълк.

Сойер отметна назад глава и имитира доста успешно вълчи вой.

— Ами аз? – Саша направи жест с чашата си. – Никога не знам кога може да получа видение и да започна да пред­сказвам. – Тя отпи, въздъхна. – И това само след няколко кратки седмици. Всичко ми изглежда напълно нормално.

— Защото за нас е. – Райли на свой ред вдигна чашата си. – И така, пия за нас – и майната им на останалите!

Докато се чукаха, Аника се показа от басейна, облегна ръце на ръба му.

— Маргарита ли пиете?

— Идвай при нас. – Райли наля още една чаша.

Когато Дойл излезе с втора изстудена бира в ръка, видя Аника и Райли в басейна. Доктор Гуин може и да не беше русалка, помисли си той, но плуваше като риба. Саша стоеше отстрани със статив и платно, четки и боя, обърна­ла лице към морето.

Под беседката Сойер и Бран бяха допрели глави. Той отиде при тях. Макар да бе пропуснал маргаритите, беше почитател на салцата на Сойер.

— Какъв е планът?

— Тъкмо го обсъждахме – обясни му Сойер.

— Докато сме тук, сме защитени… доколкото е възможно. – Бран погледна Саша, извивката на гърба й, уязвимия й тил, както бе вдигнала косата под шапката си. После към хълмовете. – Но Аника ни каза, че ти още се безпокоиш.

— На куршума не му трябва голяма пролука.

— „Приятна” мисъл – промърмори Сойер.

— Заложихме капани и добавих защита, но Дойл има право. Донякъде зависим и от Саша. В Корфу тя знаеше, че Нереза ще удари, затова бяхме подготвени. Разполагаме и с мрежата от контакти на Райли. Би трябвало да знаем кога този Малмон ще поеме към Капри. Щом го направи, за нас битката ще е на два фронта – неговите хора и създа­нията на Нереза.

— Сега сме по-силни отпреди. – Бран отново погледна Саша. – И по-сплотени. Това има значение. Вярвам, че е в наш плюс. Останалото е въпрос на проучване.

— Още информация в това отношение? – Дойл обърна палец към Саша.

— Засега не. За нея това е много изтощително, затова ви моля, ако аз не съм до нея, нека е някой от вас. Винаги. Тя се справя добре с виденията, но колкото повече се отваря, толкова повече Нереза напира да влезе.

— Щом всичко започне, няма да се делим и ще държим Саша под око – успокои го Сойер.

— Значи, продължаваме да си вършим работата, което означава да излезем в морето. И да влезем под водата.

— Стратегически би трябвало да изчакат с атаката, до­като намерим звездата. Ако целта ми е да я имам – продъл­жи Дойл, – ще се спотайвам, ще оставя мишената да си свърши работата, после се появявам, вадя я от строя и си вземам наградата.

— Но… – подкани го да продължи Бран.

— В случая не говорим само за логика, а и за алчност. Плюс доза лудост. Саша предсказа, че Малмон не е какво­то е бил или ще бъде. Трябва да допуснем, предвид виде­нията й, че е сключил договор с Нереза. Не можем да знаем в какво се е превърнал, каква власт му е дала тя в замяна. Или колко краен ще е в желанието си да ни залови, знаейки какво представлява всеки от нас.

— Краен като огън и жупел! – увери го Сойер.

— В такъв случай най-вероятно ще ни нападне и ще се опита да намали броя ни или да плени един-двама. Но също така е възможно да ни атакува ударно, ако реши, че тук има информация, с която може да намери звездата сам.

— Той е самоуверен кучи син. Според мен ще атакува ударно. Само че не за да убие, или поне не за да убие някои от нас. Би предпочел да ни плени, но ще му достави удо­волствие да окървави земята, докато го прави.

— Или водата – вметна Бран. – Където всъщност ще се съсредоточи търсенето ни.

— И където сме най-уязвими. – Дойл плъзна поглед към Аника. – Дори с преимуществото, което имаме.

— Мога да ви въоръжа с бомби, както ги наричаме. Няма да ви наранят – за разлика от нападателите. Но трябва да ги направя подходящи за използване под водата.

— Засега нямаме други оръжия, а харпунът изстрелва само една стрела.

— И преди сме се справяли с атаки под водата – изтъкна Сойер.

— Така е. Но сега работя – с помощта на Саша – върху идеята на Дойл да съчетаем хладното оръжие и другите видове оръжия с нещо подобно на бомбите. Почти съм готов да ги изпитам. Доста ще помогнат. Но може да се наложи да отстъпим и Сойер да ни измъкне оттук. Точно затова си говорехме с него, когато ти се присъедини към нас, Дойл.

— Обаче са нужни точни изчисления, там е проблемът. Затова успях да пренеса лодката и всички нас във вилата в Корфу. Не мога да рискувам да пропусна някого, да пре­късна връзката с него.

Обръгнал на приказките за война, Дойл си хапна малко салца.

— Какво става, ако прекъснеш връзката?

— Досега не се е случвало, но съм предупреден, че за пътника това означава продължително падане в пространс­твото и времето. Ако сме на лодката, знам, че мога да я преместя. Но под водата може да пропусна някой и вместо него да взема с нас враг.

— Значи трябва – ако се стигне дотам и не успеем да се доберем до лодката – да се държим близо до Сойер, за да ни изтегли всичките.

Райли уви хавлия около кръста си и пристъпи в бесед­ката.

— Във водата – започна тя и доля чашата си – сме два екипа от по трима души.

— Нима? – контрира я Дойл.

— Така трябва да бъде, ако имаме мозък в главата. Ани­ка има ключово преимущество. Във водата тя е в стихията си. Може да чува и вижда по-добре от всеки от нас. Може да се движи по-бързо от всеки от нас. Дали трябва да е с опашката си? Не бих искала да ме удари с нея. Бран също има преимущество. Никой не обича да го удря светкавица. Той ще очисти повече гадове, отколкото ние с водолазни­те си ножове. Освен това може да се измъкне сам и да вземе поне един от нас. Права ли съм?

— Да, но не бих ви изоставил. Не подлежи на обсъждане.

— Нямам предвид това, но благодаря. Да минем към следващото ни преимущество: Сойер. Той е начинът ни за измъкване, ако се наложи. Щом Бран знае, че той може да вземе всички, няма нужда да се тревожи, ако се наложи да се измъкне сам.

Тя седна с питието си.

— Останалите? Трябва да се погрижим всички да останат невредими, никой да не се отделя. – Тя погледна към Сойер. – Стрелял ли си с подводен пистолет?

— Не.

— Подводен пистолет? – Бран повдигна вежди.

— Да, направен е да се използва под водата. Със стреловидни куршуми, поддържат траекторията си чрез хид­родинамика. Ще свърши работа.

— Чувал съм за тях – пистолети, пушки. Подводничари, „тюлени”, те ги използват, нали?

Тя кимна на Сойер.

— И тъй нататък. Може да успея да набавя два, както и муниции. Вероятно ще отнеме няколко дни, но имам човек.

— Няма да са достатъчни – изтъкна Дойл.

— Едва ли ще измъкна повече, а и два са достатъчни. Ти си приличен стрелец, но си по-добър с лъка или меча. Бран? И той е приличен стрелец, но защо да си губи времето, когато може да поразява със светкавици? Саша още се учи да използва пистолет. Виж, с арбалета е същински Робин Худ. Аника няма да използва оръжие нито във водата, нито извън нея. Значи, два броя. Един за мен и един за Сойер. Ние сме най-добрите стрелци. Всъщност, ако не мога да набавя повече от един, той отива при Сойер.

— Ясно.

— Но първо трябва да изпратя парите.

— Само кажи колко – каза Бран, – и ще ги съберем. Доб­ре е да имаме подобно оръжие, но щом ние можем да се сдобием с него, сигурно и те ще го използват. Трябва да измисля нещо – промърмори той. – Нещо, което да ги от­клони от нас. Ще поработя по въпроса. Добра стратегия, Райли! Два екипа от по трима души.

— Те ще са повече. – Бледа, Саша пристъпи към масата, остави една скица.

Върху нея бе нарисувала подводна битка. Те, шестима­та, въоръжени с нож, копие, пистолет, заобиколени от въоръжени мъже. Сойер преброи двайсет души.

— Във водата имаше кръв. И акули.

Аника отиде до Сойер, постави ръце на раменете му.

— Кръвта ги привлича и няма да се откажат. Точната дума е „настървеност”.

Райли въздъхна.

— Също като във филма „Челюсти”.

Наля си ново питие.



Сойер разгледа рисунката.

— Това е в списъка ми от пет начина, по които не искам да умра.

— И в моя. – След дълга глътка Райли успя да се усмих­не. – Кой е на първо място?

— Змийско гнездо. А твоят?

— Удавена и разчленена*.

[* Част от наказанието на осъдените за държавна измяна в Англия през XIV век – първо били бесени, после давени, и накрая – разчле­нени. – Б.пр.]

— Звучи добре.

— Какво е „удавена и разчленена”? – попита Аника.

Сойер се протегна и я погали по ръката.

— Не ти трябва да знаеш. – Той погледна към Саша. – Видя ли това?

— Да. Много ясно.

— Ние, заобиколени от лошите, а наоколо кръжат акули.

— Да! – Саша изстреля думата и поклати глава, когато Райли й предложи питие.

— Тръпки да те побият – промърмори той. – Но май между нас и приятелчетата на Брус има стена.

— Брус? – Недоумяваща, Саша притисна пръсти към очите си. – Кой, по дяволите, е Брус?

— Името, което филмовият екип дава на механичната акула в „Челюсти” – обясни Райли. – Хммм!

— Именно. Сега седни. – Бран твърдо побутна Саша към един стол. – Не бихме могли да искаме по-добро отклоня­ване на вниманието им.

Сега Саша примигна.


— Атаката на акули – отклоняване на вниманието?

— И то дяволски добро. Най-вероятно те ще се спуснат към плячката във външния кръг. – Дойл огледа рисунката, сякаш проучваше боен план. – Това е нещо, което не ми се е случвало в предългия ми живот – нападение на акула. Ами ти, красавице?

— Ние можем да ги чуем, да ги усетим и да стоим нас­трана. Можем също да издаваме звуци, които не харесват, и да предупредим останалите.

— Какви звуци? – учуди се Райли.

Аника си пое дъх, отвори уста.

Сойер не чу нищо, но сякаш някой заби шило за лед в ухото му и стигна право до мозъка. В далечината залаяха кучета.

— Леле! Ясно. – Райли потърка ушите си.

— Ако продължат да нападат, трябва да се биете. Да ги атакувате тук. – Аника почука носа си. – С все сила.

— Понякога акулата си отива, а понякога не иска да си отиде.

— Куинт – обясни Райли. – Сойер още е на вълна „Че­люсти” .

— Морето е пълно с по-лесна плячка. Ето, в картината лошите са по-лесна плячка от нас.

— Аника е права – кимна Райли. – Освен това – браво на Саша за предупреждението. Как ще го използваме?

— Те ще искат да ни пленят, не да ни убият – изтъкна Дойл. – Има кръв, значи някои от нас и някои от тях ще бъдат ранени. Но на картината те ни превишават с три към едно, а всички сме живи. Ако ни искаха мъртви, поне един от нас щеше да е. Или да е много по-сериозно ранен от това тук.

— И се вижда, че действаме като група – добави Бран. – Доста стегната при това. Достатъчно близо ли сме за теб? – обърна се към Сойер.

— Да, достатъчно. Номерът е да успеем да стигнем дотук – да ги оставим да ни обградят и да се държим заедно.

— Да ги оставим… – Вече по-спокойна, Саша взе пити­ето, което бе отказала. – Да, разбирам.

— Те са външният кръг. Инстинктът им ще е да очистят акулите или да „духнат”.

— Значи, щом сме достатъчно близо един до друг, ви прехвърлям на лодката и…

— …акулите очистват лошите. – Райли вдигна чашата си към тях. – Пия за Куинт.

— Не всички – поправи я Дойл. – Вероятно в лодката им ще има още мъже и поне двама в нашата. Ако аз планирах нападението, щях да направя точно това.

— Ще се справим. С всичко – увери ги Бран. – Ние сме избраните.

— Ние сме избраните – съгласи се Саша. – Ала трябва да вземем предвид още нещо. Паниката. Това не са меха­ничните акули от киното. И нищо чудно някоя от тях да си хареса вкусната среда.

— Умна забележка. Ние обаче имаме тайния сигнал за акули на Ани – напомни й Райли.

— Все пак е добре да сме нащрек. Не мога да си пред­ставя нещо по-ужасно от това да те изяде акула. – Саша изгълта нервно маргаритата си.


Подготвени за евентуално нападение и решени да пос­рещнат всякакви предизвикателства, на сутринта те тръг­наха да търсят звездата. И на следващия ден, и на по-следващия. Не ги нападнаха, нито пък те намериха звездата или някакъв нов път към нея.

Неспокоен, Дойл обикаляше двора по време на военна­та тренировка.

— Използвай краката си, Саша! – нареди й остро, когато тя за пореден път падна по дупе. – Спри да я жалиш, Гуин, дай й да разбере!

— Добре се справя! – изстреля Райли в отговор.

— Глупости! Имаш нож в ръката, Саша, използвай го! – Когато тя замахна и пропусна, той отиде при нея, улови я за китката. – Бойна хватка, долен удар.

Насочи ръката й достатъчно бързо и силно, за да накара все още уморените й от лицевите опори мускули да пот­ръпнат.

— Ножът няма да я нарани, не вярваш ли на твоя човек?

— Вярвам му.Старая се.

— Тогава се старай повече. Тя не е толкова добра.

Райли изпъна рамене.

— Така значи! Да те видя тогава, железен! Хайде, проб­вай ме!

Сякаш бе чакал само това, Дойл взе ножа от Саша, коя­то промърмори:

— Дано ти срита задника!

Той погледна през рамо.

— Следващия път вложи яда си в тренировката.

Докато го казваше, Райли го удари право в диафрагма­та с летящ ритник и го изстреля метър назад. Усмихна се доволно.

— Винаги бъдете готови, винаги бъдете нащрек! Нали все това ни опяваш. Но ти май забрави, а, железен?

— Както ти забрави да се опиташ да ме убиеш.

Започнаха да се обикалят един друг. Тя успя да избегне ножа, но не и юмрука в стомаха. Той я повали, тя замахна с обезопасения нож към бедрото му, претърколи се и се изправи.

— Пропуснах артерията – каза, когато отново започнаха да се обикалят. – Другия път няма да го направя.

Замахване, заблуждаващо движение, ритник, удар.

Сойер и Бран прекъснаха своята тренировка, за да гле­дат, а Аника свали ръце.

Дойл пак повали Райли, но тя отново се претърколи, изправи се на крака и докато го правеше, се прицели с ритник – малко по-силно, отколкото би трябвало – в сла­бините му.

Дойл стисна зъби, преодоля болката – Райли го бе уда­рила здравата – улучи я в лявата ръка.

— Ще прокървиш.

— Няма да ми е за първи път.

Подновиха боя. Ножовете им се срещнаха, засякоха се. Двамата стояха като пирати с пламнали очи, докато Дойл я избута назад. Тя направи пълно завъртане и го удари високо в гърдите. Той я хвана за крака, използва инерция­та й, за да я метне във въздуха. Тя успя да отскочи, призе­ми се, но за миг изгуби равновесие.

Дойл нападна отново, повали я на земята, опря ножа в гърлото й.

— Мъртва си.

— И ти, старче! Ножът ми е в корема ти.

Той трябваше да признае – но само пред себе си, – че е задъхан и че топките го болят адски. Погледна надолу и наистина ножът й бе до дръжката в корема му.

— Няма дълго да съм мъртъв, а ти ще си останеш такава.

— Добре че няма да се бия с Лазар. Махни се от мен.

— След минутка. – Той огледа публиката. – Повалих я и може да се каже, че не беше подготвена. Ножът ми е опрян в гърлото й. Вие какво ще направите? Аника?

Без да се колебае, тя изстреля лъч. Той почувства гъделичкане в ръката с ножа.

— Отлично. Добри рефлекси и прицелване. Бран?

Бран махна с ръка и ножът се превърна в банан.

— Шегичка – усмихна се той. – Но ефективна.

— Става. Саша?

Тя взе ножа на Бран, хвърли го. Той улучи Дойл в тила.

— Впечатляващо.

— Целех се в гърба ти. Следващия път ще имам повече късмет.

— Сойер?

С ръка в джоба, той премери разстоянието на око. Мигом се озова при Дойл и Райли и прекара чисто ножа си по гърлото на Дойл. Улови Райли за рамото, премести и два­мата там, където беше стоял преди минута.

— Много добре. – Дойл се изправи на крака. – Разбира се, това е при положение, че разполагате с тази част от секундата.

— Ще си я осигурим – увери го Аника. – Не правим ли всичко един за друг, значи сме се провалили. Намерим ли звездите, но един от нас загине, значи сме се провалили. Онази нощ в Корфу, когато помислихме, че си мъртъв, ние страдахме. Защото сега сме семейство. Семейството защи­тава членовете си. Винаги.

— Ти използва твоята секунда да предпазиш Райли она­зи нощ – напомни му Саша. – Ани е права. Отредено ни е да намерим звездите заедно. Провали ли се един от нас, проваляме се всички. Не можем да си го позволим. Ще се упражнявам повече.

— Сега си по-добра от преди. Ти трябваше да се трудиш най-много.

— Предполагам, че това е поощрение. Ти си ядосан – добави Саша, като изучаваше Дойл. – Чувствам го. Ядосан си и вече се съмняваш дали сме на прав път, на правилното място. Чудиш се дали видението ми, което ни доведе тук, не е погрешно.

— Ти самата не си сигурна дали разчиташ точно виде­нията си.

— Досега не е грешала – напомни му Бран. – Нетърпе­нието, макар и съвсем човешко, не е продуктивно.

— Компасът я подкрепя. – Сойер го извади. – Казва, че е тук. Проверявам го всяка нощ, на точното място сме.

— Когато загубиш нещо, винаги е на последното място, където търсиш. Защото, щом го намериш – добави Райли, – спираш да търсиш. Още не сме попаднали на последното място.

— Питали ли сте се защо тя не ни е нападнала още? Тук сме от почти две седмици.

— Прави го. – Бран прегърна Саша през раменете.

Загрузка...