Заговорът

Единадесета глава

Останах в безсъзнание само няколко мига. Когато се свестих, бях заобиколен от мрак и веднага предположих, че се намирам в колата. Вътре заедно с мен имаше най-малко още двама души. Единият — разпознах го по дишането — беше Кенджи, а другият — подсказа ми го парфюмът — бе едно от момичетата. Бяха ми хванали ръцете и ме държаха здраво.

Повдигаше ми се ужасно, като че ме бяха ударили по главата. Движението на колата само утежняваше положението.

— Ще повърна — рекох и Кенджи пусна едната ми ръка. Аз седнах и противното чувство стигна до гърлото ми. Тогава си дадох сметка, че момичето бе пуснало другата ми ръка. Тутакси забравих за повръщането в отчаяното си желание да избягам. Хвърлих се, обхванал глава с ръце, към закрепената на панти врата на колата.

Беше здраво залостена отвън. Усетих как си одрах ръката на един пирон. Кенджи и момичето ме сграбчиха и ме притиснаха на пода, а аз се замятах диво, съпротивявайки се. Някой отвън извика — рязко и гневно предупреждение. Кенджи ме изруга:

— Млъкни! Ако Тохан те открият сега, да знаеш, че си мъртъв!

Но аз бях като обезумял. В детството си често носех вкъщи диви животни — лисичета, невестулки, зайчета. Никога не успявах да ги опитомя. Единственото, което те искаха сляпо, необуздано и неразумно, бе да избягат. Сега си помислих за този неутолим порив. Нищо нямаше значение за мен освен това Шигеру да не си помисли, че съм го предал. Никога нямаше да остана с Племето. Нямаше да успеят да ме задържат.

— Накарай го да млъкне! — прошепна Кенджи на момичето, докато напразно се мъчеше да ме усмири. Под ръцете й отново усетих, че ми призля, и светът потъна в мрак.

Следващия път, когато дойдох на себе си, вече бях убеден, че съм мъртъв и се намирам в отвъдното. Нито виждах, нито чувах. Обгръщаха ме непрогледен мрак и пълна тишина. Чувството взе да се връща. Всичко ме болеше прекалено много, за да съм мъртъв. Гърлото ми бе като жива рана, едната ми ръка пулсираше, а китката на другата ме болеше там, където бе извита назад. Опитах се да седна, но бях вързан — с хлабави меки върви, наистина, но достатъчно здраво, за да ме държат в това положение. Извърнах глава и я разтърсих. На очите си имах превръзка, но най-лошото бе, че бях оглушал. След малко си дадох сметка, че ушите ми са запушени с нещо. Заля ме облекчение, че не бях загубил слуха си.

Усетих върху лицето си нечия ръка и се дръпнах рязко. Превръзката бе смъкната и видях коленичилия до мен Кенджи. До него гореше лампа и осветяваше лицето му. За миг си помислих си колко опасен е. Веднъж се бе заклел да ме закриля дори с цената на собствения си живот. Последното, което желаех сега, бе неговата закрила.

Устните му се раздвижиха, явно говореше.

— Не чувам нищо — рекох, — извади тези тапи.

Той го стори и светът се завърна при мен. За кратко останах безмълвен, докато отново се установя в него. В далечината долавях шума на реката — значи все още бях в Инуяма. Къщата, в която се намирахме, бе потънала в тишина — всички спяха, с изключение на пазачите. Долових шепота им зад портата. Предположих, че е късно през нощта, и в този момент чух камбаната на далечен храм да бие полунощ.

Сега трябваше да съм вътре в замъка.

— Съжалявам, че ти причинихме болка — каза Кенджи. — Не биваше да се съпротивяваш толкова.

Усетих горчивата ярост, която всеки миг щеше отново да изригне в мен. Опитах се да я овладея.

— Къде съм?

— В една от къщите на Племето. След ден-два ще те изведем от столицата.

Спокойният му и делови глас ме вбеси още повече.

— Ти каза, че никога няма да го предадеш… тогава, в нощта на осиновяването ми. Помниш ли?

Кенджи въздъхна.

— И двамата говорихме за несъвместимите задължения. Шигеру знае, че преди всичко служа на Племето. Предупредих го още тогава, а и по-късно, че Племето ще те изиска и че рано или късно ще те вземе в редиците си.

— Но защо точно сега? — възкликнах горчиво. — Можехте да ме оставите още една нощ!

— Лично аз може би щях да ти дам този шанс. Но след инцидента в Ямагата нещата излязоха от контрол. Както и да е, сега щеше да си мъртъв и безполезен за когото и да било.

— Но преди това можеше и да съм убил Ийда — измърморих.

— Този евентуален резултат бе обсъден — каза Кенджи — и преценен като противоречащ на интересите на Племето.

— Предполагам, че повечето работите за него?

— Работим за онзи, който ни плаща най-добре. Харесваме стабилното общество. Откритата война значително затруднява действията ни. Управлението на Ийда е сурово, но стабилно. Устройва ни.

— Значи ти през цялото време си мамил Шигеру?

— Както и той мен, сигурен съм — Кенджи млъкна за около минута и после продължи: — Шигеру бе обречен от самото начало. Твърде много влиятелни хора искат да се отърват от него. Цяло чудо е, че е оцелял досега.

Заля ме студ.

— Той не бива да умре — прошепнах.

— Ийда със сигурност ще намери някакъв претекст да го убие — каза Кенджи меко. — Шигеру стана твърде опасен, за да му позволят да живее. Дори и без да се отчита фактът, че засегна Ийда лично чрез връзката си с владетелката Маруяма… Сетне и твоето осиновяване, и случилото се в Ямагата силно разтревожиха клана Тохан — лампата примига и взе да пуши. Кенджи добави тихо: — Бедата при Шигеру е, че хората го обичат.

— Не можем да го изоставим! Пусни ме да се върна при него!

— Решението не е мое — отвърна Кенджи. — А и да беше, сега не бих го допуснал. Ийда знае, че си от Скритите. Ще те предаде на Андо, както обеща. Несъмнено Шигеру ще умре като воин — бързо и с чест. А ти ще бъдеш изтезаван. Знаеш какво правят.

Замълчах. Болеше ме глава и все повече ме завладяваше непоносимо чувство за провал. Подобно на копие, всичко в мен бе насочено в една мишена. Сега ръката, която ме бе държала, бе отстранена и аз бях паднал на земята, излишен и непотребен.

— Примири се, Такео — добави Кенджи, вперил поглед в лицето ми. — Всичко свърши.

Кимнах бавно. Престорих се, че се съгласявам.

— Ужасно съм жаден.

— Ще приготвя чай. Ще ти помогне да заспиш. Искаш ли още нещо?

— Не. Можеш ли да ме отвържеш?

— Не и тази нощ.

Мислих над думите му, докато се унасях в сън и се събуждах, опитвайки се да намеря удобно положение за вързаните ми ръце и крака. Реших, че според Кенджи, отвържеха ли ме, можех да избягам, а след като учителят ми смяташе така, значи вероятно бе истина. Това бе единствената успокоителна мисъл, която ми хрумна, а и тя не ме утеши задълго.

На разсъмване заваля. Слушах как се пълнят водосточните улеи и как капят стрехите. После пропяха петлите и градът се събуди. Чух как слугите се разшетаха из къщата, усетих дима от запаленото в кухнята огнище. Вслушах се в гласовете и стъпките и ги преброих, след което мислено начертах план на къщата, определих разположението й на улицата и какво се намира от двете страни. Когато работата започна, по миризмите и звуците заключих, че вероятно съм скрит в пивоварна, в някоя от къщите на големите търговци, разположени в края на крепостния град. Помещението, в което се намирах, нямаше външни прозорци. Беше тясно като диря на змиорка и остана тъмно дълго след изгрев-слънце.

Сватбената церемония щеше да се състои вдругиден. Дали Шигеру щеше да оцелее дотогава? А ако го убиеха по-рано, какво щеше да стане с Каеде? Мислите ми бяха мъчителни. Как щеше да прекара следващите два дни Шигеру? Какво правеше сега? Какво си мислеше за мен? Възможността да повярва, че съм избягал по собствена воля, ме терзаеше неимоверно. Какво щеше да е мнението на хората на Отори? Сигурно щяха да ме презират.

Казах на Кенджи, че ми се ходи до нужника. Той развърза нозете ми и ме поведе натам. Излязохме от тясното помещение и се озовахме в друго, по-голямо, а после — долу в задния вътрешен двор. Дойде една прислужница с купа вода и ми помогна да си измия ръцете. По мен имаше много кръв — повече, отколкото изглеждаше вероятно да е текло, когато се бях набучил на пирона. Сигурно бях ранил някого с ножа си. Запитах се къде ли е сега оръжието ми.

Когато се върнахме в тайното помещение, Кенджи остави краката ми отвързани.

— Сега какво? — попитах.

— Помъчи се да поспиш още. Днес не се очаква нищо.

— Да поспя? Имам чувството, че повече никога няма да заспя!

Кенджи ме изгледа внимателно и после каза кратко:

— Всичко ще премине.

Ако ръцете ми бяха свободни, щях да го убия. Хвърлих се към него и така, както бях, полюлявайки вързаните си ръце в опит да го сграбча. Сварих го неподготвен и двамата политнахме, но както беше под мен, той се извъртя рязко, бърз като змия, и ме притисна към земята. Ако в началото разгневеният бях аз, сега беше негов ред. Бях го виждал и по-рано да ми се ядосва, но сега беше бесен. Удари ме два пъти в лицето, но с истински удари, от които зъбите ми изтракаха и ми се зави свят.

— Откажи се! — изкрещя той. — Ако трябва, ще те принудя с бой да го сториш. Това ли искаш?

— Да! — изкрещях в отговор. — Давай, убий ме! Само така можеш да ме задържиш тук!

Извих гръбнак и се претърколих встрани, освобождавайки се от тежестта му, като се опитвах да ритам и да хапя. Той ме удари отново, но аз му се изплъзнах и като го ругаех яростно, се нахвърлих отгоре му.

Чух отвън бързи стъпки; миг по-късно вратата се плъзна встрани и се отвори. В стаята се втурнаха момичето от Ямагата и един от младежите. Накрая тримата ме усмириха, но аз бях почти обезумял от ярост и им трябваше известно време, докато успеят отново да ми завържат краката. Кенджи кипеше от гняв. Момичето и младежът се взряха в мен, после — в него, после отново преместиха погледи върху мен.

— Учителю — рече момичето, — оставете го на нас. Ще го наблюдаваме известно време. Нужна ви е почивка — очевидно бяха изненадани и слисани, че бе загубил контрол.

Месеци наред бяхме живели заедно като учител и ученик. Почти всичко, което знаех, бях научил от него. Бях му се подчинявал безпрекословно, бях приемал безропотно натякванията му, сарказма му и суровите му наказания. Бях загърбил първоначалните си подозрения и бях започнал да му се доверявам. Сега всичко това бе унищожено и никога вече нямаше да се възстанови.

Той коленичи пред мен, сграбчи главата ми и ме принуди да го погледна в очите.

— Опитвам се да ти спася живота! — изкрещя той. — Можеш ли да го проумееш с тъпата си глава?

Аз го заплюх и се стегнах, за да посрещна следващия удар, но младежът го възпря.

— Вървете, учителю — подкани го той.

Кенджи ме пусна и се изправи.

— Какъв опърничав, луд характер си наследил от майка си? — попита той. Щом стигна до вратата, се обърна и нареди: — Наблюдавайте го непрестанно. И не го развързвайте!

След като излезе, ме връхлетя желание да пищя и да хлипам като малко дете в изблик на ярост. Сълзи на гняв и отчаяние опариха клепачите ми. Легнах на постелята с лице към стената.

Малко след това момичето излезе от стаята и се върна със студена вода и кърпа. Накара ме да седна и избърса лицето ми. Устната ми бе сцепена, усещах натъртвания около едното си око и на скулата. Нежността й ме накара да почувствам някакво съчувствие към мен, макар че тя не каза нищо.

Младежът само гледаше, без да отрони нито дума. По-късно момичето донесе чай и храна. Изпих чая, но отказах да ям.

— Къде ми е ножът?

— У нас е — отвърна тя.

— Нараних ли те?

— Не мен, а Кейко. И тя, и Акио са с разрези по ръцете, но нищо сериозно.

— Ще ми се да ви бях убил до един!

— Знам — отвърна тя. — Никой не може да каже, че не си се сражавал. Само че за противници имаше петима членове на Племето. Няма нищо срамно.

Онова, което изпитвах обаче, бе именно срам — всепоглъщащ срам, който сякаш бе почернил белите ми кости.

Дългият ден отмина потискащ и мъчително муден. Вечерната камбана на храма в края на улицата току-що бе ударила, когато Кейко дойде до вратата и прошепна нещо на пазачите ми. Чувах прекрасно думите й, макар че по силата на навика се престорих, че не съм. Някой бе дошъл да ме види, някой на име Кикута.

Минути по-късно в стаята влезе среден на ръст, възслаб мъж, следван от Кенджи. Двамата си приличаха — същата променяща се външност, благодарение на която можеха да изглеждат тъй невзрачни. Кожата на новодошлия бе по-тъмна, по-скоро подобна на моята по цвят. Косите му все още бяха черни, макар че вероятно наближаваше четирийсетте.

Той се спря, гледа ме няколко мига, после прекоси стаята, коленичи до мен и също като Кенджи при запознанството ни, хвана ръцете ми и ги обърна с дланите нагоре.

— Защо е вързан? — попита гостът. Гласът му бе също тъй невзрачен, макар че интонацията бе на северняк.

— Опитва се да избяга, учителю — обясни момичето. — Сега е по-спокоен, но доскоро бе като обезумял.

— Защо искаш да избягаш? — попита ме той. — Най-накрая си при своите.

— Мястото ми не е сред вас — отвърнах. — Преди изобщо да бях чувал за Племето, дадох клетва за вярност на владетеля Отори. Официално съм осиновен от неговия клан.

— Хм — изсумтя той. — Отори те наричат Такео, както разбрах. Как ти е истинското име?

Не отговорих.

— Отгледан е сред Скритите — намеси се тихо Кенджи. — Рожденото му име е Томасу.

Кикута изсъска през зъби.

— По-добре да го забравим. Засега Такео ще свърши работа, макар че никога не е било име на Племето. Знаеш ли кой съм?

— Не — отвърнах, макар че се досещах.

— Не, учителю — прошепна укорително младият пазач, без да може да се сдържи.

Кикута се усмихна.

— Не си ли го учил на обноски, Кенджи?

— Вежливостта е за тези, които я заслужават — рекох.

— Ще разбереш, че аз наистина я заслужавам. Защото съм главата на твоето семейство, Кикута Котаро, първи братовчед на баща ти.

— Никога не съм виждал баща си и не съм използвал името му.

— Но си белязан с чертите му, с остротата на слуха, с уменията на художник, с всички останали дарби, които знаем, че притежаваш в изобилие, както и с линията на дланите ти. Това са неща, които не можеш да отречеш.

Някъде отдалеч долетя слаб звук — похлопване на входната врата на дюкяна отдолу. Чух как някой плъзна вратата встрани; последва маловажен разговор за вино. Кикута също бе извърнал леко глава. Почувствах нещо — почвах да го разпознавам.

— Всичко ли чувате?

— Не колкото теб. С възрастта слухът отслабва. Но почти всичко.

— В Тераяма младият мъж… монахът каза: „Като куче“ — в гласа ми се прокрадна горчива нотка: — „Полезен за господарите“, така ми рече. Затова ли ме отвлякохте, за да ви бъда полезен?

— Въпросът не е в това, че си полезен — отвърна ми той. — Ти си родом от Племето. Затова мястото ти е тук. И да нямаше никакви таланти, пак щеше да си един от нас; ако пък притежаваше всичките дарби на света, но без да си родом от Племето, никога не би могъл да станеш един от нас и тогава не бихме проявявали интерес към теб. Това е! Баща ти беше Кикута, ти също си Кикута.

— И нямам никакъв избор?

Той се усмихна отново.

— Имаш избор точно толкова, колкото си избрал да притежаваш остър слух.

По някакъв начин този човек ми действаше успокояващо, тъй както аз бях успокоявал конете, проумявайки природата им. Не бях срещал никого до този момент, който да знае какво е да си Кикута. Усещах, че това ме привличаше.

— Да предположим, че го приема — какво ще правите с мен?

— Ще те пратим някъде на безопасно място, в друга провинция, далеч от Тохан, докато завършиш обучението си.

— Не желая повече да се обучавам. Дотук бях с учителите!

— Муто Кенджи бе изпратен в Хаги заради дългогодишното му приятелство с Шигеру. Той те е научил на много неща, но Кикута трябва да се обучават от Кикута.

Аз вече не слушах.

— Приятелство? Та той го измами и предаде!

Кикута сниши глас.

— Ти имаш големи умения, Такео, и никой не подлага на съмнение смелостта ти или сърцето ти. Само главата ти трябва да бъде сложена в ред. Необходимо е да се научиш да владееш емоциите си.

— За да мога да предавам стари приятели също тъй лесно, както Муто Кенджи? — краткият миг на спокойствие бе отминал. Усещах как яростта отново изригва в мен. Исках да й се отдам, защото единствено яростта заглушаваше срама. Двамата младежи пристъпиха напред, готови да ме усмирят, но Кикута им махна да не се намесват. После хвана вързаните ми ръце и ги стисна.

— Погледни ме — нареди той.

Сякаш против волята ми очите ми срещнаха неговите. Чувствах как се давя във водовъртежа на емоциите си, единствено погледът му ме държеше на повърхността. Постепенно яростта утихна и отстъпи място на неимоверно изтощение. Не можех да се съпротивявам на съня, който се носеше към мен като облаците над планината. Кикута задържа погледа ми, докато очите ми се затвориха и мъглата ме погълна.

Когато се събудих, беше ден; слънчевите лъчи падаха косо в помещението, съседно на тайното, и хвърляха приглушени оранжеви отблясъци върху мястото, където лежах. Не можех да повярвам, че отново е следобед — значи бях спал близо цял ден. Момичето седеше на пода на известно разстояние от мен. Осъзнах, че вратата току-що се бе затворила — бях се събудил от звука. Другият пазач вероятно току-що бе излязъл.

— Как се казваш? — попитах. Гласът ми прозвуча като грак, гърлото все още ме болеше.

— Юки.

— А той?

— Акио.

Значи него бях ранил, както ми бе обяснила тя.

— Какво ми направи онзи човек?

— Учителят Кикута? Просто те приспа. Това е нещо, което Кикута умеят.

Спомних си кучетата в Хаги. Нещо, което Кикута умеят…

— Кое време е? — попитах.

— Първата половина от часа на петела.

— Някакви новини?

— От владетеля Отори ли? Никакви — тя се приближи леко и прошепна: — Искаш ли да му отнеса съобщение?

Аз се втренчих в нея.

— Можеш ли?

— Работила съм като прислужница в къщата, където е отседнал, а също и в Ямагата — тя ме погледна многозначително. — Може да опитам да говоря с него довечера или утре сутринта.

— Кажи му, че не съм си тръгнал доброволно. Помоли го да ми прости… — беше твърде тежко, за да се опитам да го изразя с думи. Млъкнах. — Защо си готова да направиш това за мен?

Тя поклати глава, усмихна се и ми даде да разбера, че не бива да говорим повече. Акио се върна в стаята. Едната му ръка беше превързана и поведението му към мен бе хладно.

По-късно двамата ме отведоха до ваната, съблякоха ме и ми помогнаха да се потопя в горещата вода. Движех се като сакат, всяко мускулче ме болеше.

— Ето какво си причиняваш, когато обезумяваш от ярост — каза Юки. — Нямаш представа, колко можеш да си навредиш със собствената си сила.

— Затова трябва да се научиш да се владееш — добави Акио. — Иначе представляваш опасност както за другите, така и за самия себе си.

Когато ме върнаха обратно в стаята, той каза:

— Ти наруши всички правила на Племето с неподчинението си. Нека това ти бъде за наказание.

Дадох си сметка, че чувството му към мен не бе просто неприязън, задето съм го ранил — той не ме харесваше, а освен това ревнуваше, което обаче по никакъв начин не ме вълнуваше. Главата ми се пръскаше и макар че яростта бе отшумяла, мястото й бе заето от тежка мъка.

Моите пазачи, изглежда, приеха, че е постигнато известно примирие, и ме оставиха отвързан. Не бях в състояние да отида където и да било. Едва можех да ходя, какво остава да изскачам от високи прозорци и да се катеря по покриви. Хапнах малко, за първи път от два дни. Юки и Акио си тръгнаха и на тяхно място пристигнаха Кейко и другият младеж, който се казваше Йошинори. Ръцете на Кейко също бяха превързани. И двамата изглеждаха враждебни към мен, също като Акио. Не си разменихме нито дума.

Мислех за Шигеру и се молех Юки да успее да разговаря с него. После изведнъж се улових, че се моля по начина на Скритите, думите сами излизаха от устата ми. В края на краищата бях ги поел с майчиното мляко. Шепнех си ги подобно на уплашено дете и вероятно ми бяха донесли успокоение, защото след известно време отново потънах в дълбок сън.

Сънят ме освежи. Когато се събудих, беше утро. Тялото ми се бе пооправило и вече можех да се движа, без да изпитвам болка. Юки се бе върнала и когато видя, че съм буден, прати Акио да свърши нещо. Тя изглеждаше по-възрастна и явно разполагаше с известна власт над останалите. Веднага ми каза онова, което копнеех да чуя.

— Снощи ходих в къщата, където е настанен владетелят Отори, и успях да говоря с него. Той посрещна с огромно облекчение вестта, че си невредим. Най-много се е страхувал да не би Тохан да са те пленили или убили. Вчера ти е написал писмо с отчаяната надежда, че въпреки всичко някой ден може да го получиш.

— Носиш ли го?

Тя кимна.

— Даде ми и нещо друго за теб. Скрих го в шкафа.

Тя плъзна вратата на стенния шкаф, където държаха спалното бельо, и изпод купчина топли завивки извади дълъг вързоп. Познах плата, беше стара пътна роба на Шигеру — може би същата, която бе носил, когато ми бе спасил живота в Мино. Юки ми я подаде и аз я притиснах до лицето си. Усетих нещо твърдо, увито в нея. Веднага разбрах какво е. Развих робата и извадих Джато.

Помислих си, че ще умра от мъка. От очите ми рукнаха сълзи — не бях в състояние да ги спра.

Юки каза нежно:

— За сватбата трябва да отидат в крепостта невъоръжени. Той не искаше мечът да се загуби, ако не се върне…

— Няма да се върне — рекох, а сълзите ми течаха като река.

Юки взе меча от ръцете ми, уви го отново и го прибра в шкафа.

— Защо направи това за мен? Нали по този начин проявяваш неподчинение към Племето?

— Аз съм от Ямагата — отвърна тя. — Бях там, когато убиха Такеши. Семейството, което загина с него… израснах с тяхната дъщеря. Ти видя какво е в Ямагата, колко обичат Шигеру. И аз съм сред тези хора. Смятам, че Кенджи… учителят Муто е проявил несправедливост към двама ви — долових нотка на предизвикателство в гласа й, който прозвуча като на възмутено… дете. Нямах желание да й задавам повече въпроси. Изпитвах неимоверна признателност за онова, което бе сторила за мен.

— Дай ми писмото — рекох след известно време.

Шигеру бе обучаван от Ичиро и почеркът му бе точно такъв, какъвто бих желал да бъде и моят — дързък и плавен.

Следваше главното писмо.

Следваше собственият му печат.

— Хората на Отори смятат, че двамата с учителя Муто сте били убити — каза Юки. — Никой не допуска, че би си тръгнал доброволно. Помислих си, че би искал да го знаеш.

Замислих се за всички тях — мъжете, които ме бяха дразнили и глезили, учили и понасяли, които се бяха гордели с мен и все още ме мислеха само с добро. Те отиваха на сигурна смърт, но аз им завиждах, защото щяха да умрат с Шигеру, а аз бях прокълнат да живея, започвайки от този ужасен ден.

Всеки звук отвън ме стряскаше. По едно време малко след пладне ми се стори, че някъде далеч долових звън на мечове и викове на хора, но никой не дойде да ми каже нищо. Над града тегнеше неестествена и зловеща тишина.

Единственото ми успокоение бе мисълта за Джато, скрит на една ръка разстояние. Много пъти бях на ръба да сграбча меча и с бой да си проправя път вън от къщата, но последното послание на Шигеру към мен изискваше да съм търпелив. Яростта бе отстъпила място на мъката, но сега, след като сълзите ми бяха изсъхнали, мъката бе отстъпила място на решимостта. Нямаше да се отрека от живота си, ако не можех да взема Ийда със себе си.

Около часа на маймуната в дюкяна долу долових нечий глас. Сърцето ми спря — знаех, че е пристигнала вест. При мен бяха Кейко и Йошинори, но след десетина минути Юки дойде и им нареди да си тръгнат. Тя коленичи до мен и положи ръка върху моята.

— Муто Шизука е пратила вест от замъка. Учителите идват да говорят с теб.

— Той мъртъв ли е?

— Не, по-лошо, заловили са го. Те ще ти обяснят.

— И иска да сложи край на живота си?

Юка се поколеба. После заговори припряно, без да ме гледа.

— Ийда му е отправил обвинение, че е укривал член на Скритите… че той самият е един от тях. Андо има с него лични сметки за уреждане и изисква наказание. Владетелят Отори е лишен от привилегиите на класата на воините и отношението към него ще бъде като към най-обикновен престъпник.

— Ийда няма да посмее! — викнах.

— Вече го е сторил.

Бях потресен, изпитах диво възмущение от това безчинство, в гърдите ми изригна мощна енергия и в този миг във външното помещение се разнесоха стъпки, които все повече приближаваха. Скочих към шкафа и издърпах меча, като със същото движение го извадих от ножницата. Усетих как прилепна в ръцете ми. Вдигнах го над главата си.

В стаята влязоха Кенджи и Кикута. Спряха се, когато видяха Джато в ръцете ми. Кикута посегна да извади нож изпод робата си, но Кенджи не помръдна.

— Няма да ви нападам — рекох, — макар че заслужавате да умрете. Но ще убия себе си…

Кенджи завъртя очи нагоре. Кикута каза меко:

— Надяваме се, че няма да ти се наложи да прибегнеш до това — млъкна за момент, после изсумтя и продължи, почти загубил търпение: — Сядай, Такео. Вече каза какво искаш.

Всички се отпуснахме на пода. Оставих меча върху рогозката до себе си.

— Виждам, че Джато те е намерил — рече Кенджи. — Трябваше да го очаквам.

— Аз го донесох, учителю — обади се Юки.

— Не, мечът те е използвал. Така преминава от ръка на ръка. Знам го добре — мен ме използва да намеря Шигеру след Яегахара.

— Къде е Шизука? — попитах.

— Още е в замъка. Тя не дойде, само изпрати съобщение, което е много опасно, но искаше да научим какво се е случило, и да разбере какво възнамеряваме да правим.

— Кажете и на мен.

— Вчера владетелката Маруяма се опитала да избяга от замъка заедно с дъщеря си — гласът на Кикута бе равен и безпристрастен. — Подкупила някакви лодкари да я превозят през реката. Те били предадени и заловени. И трите жени се хвърлили във водата. Владетелката и дъщеря й се удавили, но прислужницата Сачие била спасена. По-добре да се беше удавила, защото после я изтезавали и накрая тя разкрила отношенията на владетелката Маруяма с Шигеру, съюза с Араи и връзките на господарката й със Скритите.

— Преструването, че сватбата ще се състои, продължило, докато Шигеру се озовал в замъка — каза Кенджи. — Там всичките му хора били избити, а той самият бил обвинен в измяна — млъкна за момент и после продължи тихо: — Вече е окачен на крепостната стена…

— Разпънат на кръст?

— Увесен за ръцете.

За миг затворих очи, представяйки си болката, изкълчването на раменете, бавното задушаване, ужасното унижение.

— Смърт на воин, а? Бърза и достойна? — рекох с укор към Кенджи.

Той не отвърна. Лицето му, обикновено толкова подвижно, бе застинало, а бледата му кожа бе побеляла.

Пресегнах си и докоснах Джато. После казах на Кикута:

— Искам да направя едно предложение на Племето. Знам, че работите за онзи, който ви плати най-много. Аз ще откупя услугите си от вас с нещо, което вие, изглежда, цените… а това са моят живот и моето подчинение. Позволете ми да отида довечера и да го сваля. В замяна ще се откажа от името Отори и ще се присъединя към Племето. Ако не се съгласите, ще сложа край на живота си тук. Никога няма да напусна тази стая.

Двамата учители си размениха погледи. Кенджи кимна едва забележимо. Кикута каза:

— Трябва да приема, че ситуацията се е променила. Май се озовахме в задънена улица — отвън внезапно настана суматоха, разнесоха се викове и тропот на тичащи нозе. Двамата се заслушахме по типичния за Кикута начин. Шумът заглъхна и той продължи: — Приемам предложението ти. Имаш моето разрешение довечера да отидеш в замъка.

— Аз ще отида с него — каза Юки — и ще приготвя всичко, от което може да имаме нужда.

— Ако учителят Муто се съгласи…

— Съгласен съм — рече Кенджи. — Ще дойда и аз.

— Няма нужда — рекох.

— Все едно, идвам с вас.

— Знаем ли къде е Араи? — попитах.

— И цяла нощ да вървят, пак няма да пристигне преди разсъмване.

— Но се движи насам?

— Шизука смята, че той няма да атакува крепостта. Единствената му надежда е да предизвика Ийда и да го накара да се бият на границата.

— А Тераяма?

— Там ще се вдигнат, щом научат за безчинството спрямо Шигеру — отвърна Юки. — В Ямагата също.

— Никакъв бунт няма да успее, докато Ийда е жив, а и това са други грижи, които не ни засягат — намеси се Кикута с гневна нотка в гласа. — Ти можеш да свалиш тялото на господаря си, ала споразумението ни не включва нищо друго!

Не казах нищо. „Докато Ийда е жив…“

Отново валеше и нежният ромон на дъжда обгръщаше града, миеше керемиди и каменни настилки, освежаваше застоялия въздух.

— А госпожица Ширакава? — попитах.

— Шизука казва, че е потресена, но се владее. Изглежда, към нея не са насочени никакви подозрения, ако не се смята вината, която върви със злополучната й репутация. Хората твърдят, че е прокълната, но не е заподозряна за участие в конспирация. Прислужницата се е оказала по-слаба, отколкото са предполагали Тохан, и е намерила избавление от изтезанията в смъртта, преди да е обвинила в престъпление и Шизука.

— Разкрила ли е нещо за мен?

Кенджи въздъхна.

— Тя знаеше само, че си от Скритите и че те е спасил Шигеру, което вече бе известно на Ийда. Той и Андо смятат, че Шигеру те е осиновил, за да ги засегне, и че ти си избягал, когато са те разпознали. Не подозират принадлежността ти към Племето и не знаят нищо за уменията ти.

Това бе едното предимство. Второто бе във времето и в нощта. Дъждът намаля до влажна мъгла; облаците бяха гъсти и ниски и напълно закриваха луната и звездите. А третото предимство се състоеше в промяната, която бях претърпял. Нещо предварително заложено в мен, което доскоро бе някак непълно, сега бе придобило своята завършена форма. Избликът на дива ярост, последван от дълбокия сън, в който ме бе потопил Кикута, бяха стопили ненужната част от природата ми и бяха оставили сърцевина от стомана. Разпознах в себе си онези черти, определящи истинската същност на Кенджи, които бях успял да доловя, макар и бегло. Все едно Джато бе оживял.

Тримата прегледахме облеклото и екипировката. След това прекарах един час в упражнения. Мускулите ми все още бяха схванати, макар че вече не ги чувствах така болезнени. Най-много ме тормозеше дясната китка. Когато преди малко вдигнах Джато, пронизващата болка стигна чак до лакътя. Накрая Юки я стегна с кожен ремък.

Към втората половина на часа на кучето10 хапнахме малко и после продължихме да седим мълчаливо, забавяйки дишането и кръвообращението си. Останахме на тъмно в стаята, за да подобрим нощното си виждане. Бе наложен ранен полицейски час и след като конниците минаха по улиците, принуждавайки хората да се приберат по домовете си, градът утихна. Около нас къщата пееше своята вечерна песен — прибиране на съдове, хранене на кучетата, застъпване на нощната стража. Чувах стъпките на прислужниците, които отиваха да приготвят постелите ни, тракането на сметалото в предното помещение, докато някой правеше сметките за деня. Постепенно песента заглъхна до няколко постоянни тона — дълбокото дишане на спящите, случайно похъркване, вик на мъж в изблик на физическа страст. Тези земни човешки звуци докоснаха душата ми. Улових се, че мисля за баща си, за неговия копнеж да живее като най-обикновен човек. Дали бе извикал като онзи мъж, когато ме е зачевал?

След известно време Кенджи каза на Юки да ни остави сами за няколко минути, седна до мен и попита тихо:

— Обвинението, че е свързан със Скритите… доколко е вярно?

— Не ми е споменавал за това, освен че смени името ми Томасу и ме предупреди да не се моля.

— Говори се, че няма да го отрече; отказал е да оскверни образите — в гласа на Кенджи прозвучаха недоумение и дори раздразнение.

— Първия път, когато се видях с владетелката Маруяма, тя очерта знака на Скритите на дланта ми — рекох бавно.

— Толкова неща е крил от мен — каза Кенджи. — Мислех, че го познавам!

— Той знае ли за смъртта на господарката?

— Очевидно Ийда му е съобщил с наслада.

Мислих върху това няколко секунди. Знаех, че Шигеру би отказал да се отрече от убежденията, в които владетелката Маруяма толкова силно вярваше. Независимо дали самият той ги е изповядвал, или не, Шигеру никога не би отстъпил пред заплахите на Ийда. И сега изпълняваше обещанието, което й бе дал в Чигава — нямаше да се ожени за друга и нямаше да живее без нея.

— Не допусках, че Ийда ще се отнесе с него по такъв начин — каза Кенджи. Усетих, че търси някакво извинение, но предателството за мен бе твърде голямо, за да простя. Бях доволен, че идва с мен, и признателен за уменията му, но след тази нощ не исках да го видя никога повече.

— Нека отидем и го свалим — рекох. Станах и тихо повиках Юки. Тя се върна в стаята и тримата облякохме черните нощни одежди на Племето, покривайки изцяло лицето и ръцете си. Взехме гароти, въжета, куки, дълги и къси ножове и отровни капсули, които биха ни осигурили бърза смърт.

Аз взех Джато. Кенджи каза:

— Остави го тук. Не можеш да се катериш с дълъг меч — подминах репликата му. Знаех за какво щеше да ми е нужен.

Къщата, в която ме криеха, бе значително отдалечена от крепостния град в западна посока, сред домовете на търговците южно от реката. Районът бе насечен от многобройни тесни улички, поради което придвижването можеше да се извършва лесно и незабелязано. В дъното на нашата улица минахме покрай храма, където все още светеше, тъй като свещениците се подготвяха за среднощни ритуали. До каменен фенер се бе свила котка. Промъкнахме се покрай нея и тя дори не помръдна.

Вече приближавахме реката, когато долових звън на стомана и тропот на нозе. Кенджи застина при една порта и стана невидим. Юки и аз безмълвно скочихме на покрива на зида и се сляхме с керемидите.

Патрулът се състоеше от един войник на кон и петима пешаци. Двама от тях носеха горящи факли. Движеха се по пътя, който вървеше успоредно на реката, осветяваха всеки тесен проход и надничаха в него. Вдигаха голям шум и затова изобщо не ме разтревожиха.

Керемидите под лицето ми бяха влажни и хлъзгави. Продължаваше да ръми леко и приглушено.

Вероятно дъждовните капки се стичаха по лицето на Шигеру…

Скочих от зида и всички продължихме нататък към реката. Покрай уличката вървеше тесен канал. Юки ни поведе през него. Придвижихме се пълзешком, обезпокоявайки заспалите риби, и се показахме на мястото, където се вливаше в реката. Водата замаскира следите от стъпките ни. Пред нас се извисяваше тъмният силует на крепостта. Пелената от облаци бе тъй ниско, че едва различавах очертанията на най-високите кули. От крепостната стена ни делеше първо реката, а след това — ровът.

— Къде е той? — попитах шепнешком Кенджи.

— На източната страна, под двореца на Ийда. Където видяхме железните пръстени.

В гърлото ми се надигна буца. Правейки усилие да я преглътна, попитах:

— Стражи?

— В коридора точно отгоре, на едно място. Долу на земята — патрули.

Както в Ямагата, седнах и дълго съзерцавах крепостта. Никой от нас не каза нито дума. Почувствах как тъмната ми същност на Кикута се надига и плъзва по вените и мускулите ми. Така и аз щях да се вмъкна в крепостта и да я принудя да ми даде онова, което сега охраняваше.

Свалих Джато от пояса си и го положих на брега, скривайки го във високата трева.

— Чакай тук — рекох му наум. — Ще доведа твоя господар при теб.

Вмъкнахме се един по един в реката и заплувахме под вода до отсрещния бряг. Чух първия патрул в градините отвъд рова. Останахме да лежим в тръстиките, докато отмине, после претичахме през тясната ивица блатиста местност и преплувахме рова по същия начин.

Първата крепостна стена се издигаше направо от рова. Най-горе имаше друга, покрита с керемиди малка стена, която опасваше градината пред резиденцията и тясната ивица земя отзад между стените на резиденцията и крепостната стена. Кенджи скочи на земята, за да наблюдава за патрули, докато ние двамата с Юки пропълзяхме по керемидения покрив до югоизточния ъгъл. На два пъти чухме предупредителното цвърчене на щурец, което Кенджи имитира, и станахме невидими, докато патрулите под нас отминаха.

Аз коленичих и погледнах нагоре. Над мен се намираше редът прозорци на коридора в дъното на резиденцията. Те всички бяха затворени и обезопасени с решетки, с изключение на един, най-близкия до железните пръстени, от които бе провесен Шигеру на увити около китките му въжета. Главата му бе клюмнала върху гърдите, краката му бяха леко опрени в стената, поемайки част от тежестта, падаща на ръцете. Чувах бавното му хрипливо дишане. Все още беше жив.

Славеевият под запя. Притиснах се към керемидите. Чух как някой се надвеси от прозореца над мен, а после и немощния вик на Шигеру, когато въжето бе разклатено и губейки опора, краката му увиснаха безпомощно.

— Танцувай, Шигеру, днес е денят на сватбата ти! — изсмя се подигравателно пазачът.

Усетих в гърдите си тлееща ярост. Юки сложи ръка върху моята, но аз не възнамерявах да избухвам. Яростта ми сега не бушуваше, но бе още по-мощна.

Изчакахме доста дълго. Под нас не минаха други патрули. Нима Кенджи бе обезвредил всички? Лампата на прозореца мигаше и димеше. През десетина минути там се появяваше някой. Всеки път, когато страдалецът, увиснал на въжетата, намираше къде да стъпи, някой от пазачите идваше и го разклащаше. Всеки пък викът на болка бе все по-слаб, а времето, в което се съвземаше — по-дълго.

Прозорецът оставаше отворен. Аз прошепнах на Юки:

— Трябва да се покатерим горе. Ако успееш да ги убиеш, когато дойдат отново, аз ще се заема с въжето. Щом чуеш призив на елен, срежи въжетата на китките му. Аз ще го смъкна долу.

— Ще се видим при канала — произнесе тя само с устни.

Веднага след поредното посещение на мъчителите скочихме на земята, прекосихме тясната ивица земя и започнахме да се катерим по стената на резиденцията. Юки се вмъкна в прозореца, докато аз, прилепнал към перваза под него, извадих въжето от пояса си и го преметнах през един от металните пръстени.

Славеевият под запя отново. Застинах, притиснат плътно до стената, и станах невидим. Чух как някой се надвеси над мен, долових рязко поемане на дъх, трополене на безпомощно подритващи срещу гаротата нозе и после мълчание.

— Тръгвай! — прошепна Юки.

Започнах да се спускам надолу по стената към Шигеру, като постепенно отпусках въжето. Почти го бях достигнал, когато чух писък на щурец. Отново станах невидим, като се молех мъглата да скрие допълнителното въже. Чух как патрулът мина под мен. Откъм рова се разнесе шум — внезапен плясък, който отвлече вниманието им. Единият от мъжете отиде към ръба на стената и протегна факла над водата. Светлината се открояваше слабо на фона на бялата пелена на мъглата.

— Някакъв воден плъх — извика стражът. Поеха нататък и аз чух как стъпките им постепенно заглъхнаха.

Сега времето се ускори. Знаех, че скоро над мен ще се покаже друг пазач. Докога Юки можеше да ги убива един по един? Стените бяха хлъзгави, въжето — още повече. Последните няколко метра преодолях, плъзгайки се надолу, докато се изравних с Шигеру.

Висеше със затворени очи, но или чу, или усети присъствието ми. Отвори ги, прошепна името ми без изненада и ми прати призрака на своята топла усмивка, с която отново разби сърцето ми.

— Няма да боли. Не издавайте нито звук — прошепнах.

Завързах го за себе си, доколкото можах, и нададох зов на елен. Юки тутакси отсече въжетата, с които бяха вързани китките му. Почувствал ръцете си освободени, той изстена неволно. Допълнителната тежест ме измести по хлъзгавата повърхност на стената и двамата се устремихме надолу. Молех се въжето ми да издържи. Оказа се малко късо и след ужасно тръсване се озовахме на около метър над земята.

Кенджи излезе от тъмнината, двамата отвързахме Шигеру и го отнесохме при зида. Учителят метна куките горе и заедно успяхме да го издърпаме. После го вързахме отново и Кенджи го спусна по стената, а аз се движех успоредно, като се опитвах да го подкрепям.

Не можехме да спрем в основата на зида, а трябваше веднага да го прекараме през рова, покривайки лицето му с черна качулка. Ако я нямаше мъглата, щяха да ни открият незабавно, тъй като с него не можехме да плуваме под вода. После го пренесохме през последната ивица земя откъм крепостта и от там — до речния бряг. Той бе почти в безсъзнание, потънал в пот от болки, с разранени устни, тъй като ги бе прехапал, за да не крещи. Както очаквах, двете му рамена бяха изкълчени; освен това храчеше кръв вследствие на някакво вътрешно нараняване.

Дъждът се беше усилил. Обади се истински елен, който, стреснат от нас, избяга със скокове, но откъм крепостта не се долавяше никакъв шум. Влязохме с Шигеру във водата и заплувахме бавно и предпазливо към отсрещния бряг. Благославях дъжда, който ни прикриваше и заглушаваше всеки звук, но това означаваше, че и да погледнех назад към крепостта, нямаше как да видя какъвто и да било знак от Юки.

Стигнахме до другия бряг и положихме Шигеру във високата лятна трева. Кенджи коленичи до него, смъкна качулката и избърса водата от лицето му.

— Прости ми, Шигеру — каза той.

Шигеру се усмихна, безсилен да отрони дума. Успя само да прошепне името ми.

— Тук съм! — приклекнах до него.

— Носиш ли Джато?

— Да, господарю.

— Използвай го сега. Отнеси главата ми в Тераяма и ме погреби до Такеши — той млъкна за момент, сграбчен от пореден спазъм, след което довърши: — И ми донеси там главата на Ийда — а сетне, докато Кенджи му помагаше да коленичи, добави тихо: — Такео никога не ме е разочаровал.

Аз изтеглих Джато от ножницата. Шигеру изпъна врат и зашепна една от молитвите, които Скритите казват преди смъртта. Аз също се помолих да не го разочаровам в този миг. Сега бе по-тъмно, отколкото в нощта, когато с Джато в ръка той ми бе спасил живота.

Вдигнах меча, почувствах тъпата болка в китката и помолих Шигеру за прошка. Мечът змия се спусна, вряза се в плътта на господаря си и го освободи, пренасяйки го в отвъдното.

Безмълвието на нощта бе съвършено. Звукът от бликналата струя кръв бе оглушителен. Взехме главата, измихме я в реката и я увихме в качулката — и двамата със сухи очи, отвъд границата на скръбта или угризенията.

Повърхността на водата се раздвижи и след миг пред нас като видра изплува Юки. С острото си нощно зрение тя се огледа наоколо, коленичи до тялото и изрече кратка молитва. Аз вдигнах главата… само колко тежка беше… и я положих в ръцете й.

— Отнеси я в Тераяма — рекох. — Ще се срещнем там.

Тя кимна и зъбите й за миг блеснаха в усмивка.

— Сега трябва да тръгваме — изсъска Кенджи. — Добра работа, но всичко свърши.

— Първо трябва да предам тялото му на реката… — не можех да понеса да го оставя на брега непогребан. Взех няколко камъка от устието на канала и ги завързах за препаската, покриваща слабините на иначе голото му тяло. Другите ми помогнаха да го пренеса до водата.

Заплувах навътре и когато стигнах в най-дълбоката част, го пуснах, чувствайки как водата около потъващото тяло се завихри и го повлече към дъното. На повърхността изплува кръв, черна на фона на бялата мъгла, но реката бързо я отнесе.

Помислих си за къщата в Хаги, където реката бе винаги при прага, и за чаплата, която долиташе в градината всяка вечер. Сега Отори Шигеру бе мъртъв. Сълзите ми рукнаха, но водата отнесе и тях.

За мен обаче нощните дела не бяха приключили. Изплувах обратно на брега и взех Джато. Върху острието почти нямаше кръв. Избърсах го и го прибрах обратно в ножницата. Знаех, че Кенджи е прав — щеше да пречи на катеренето ми — но сега имах нужда от меча. Не казах нито дума на Кенджи, а на Юки само повторих:

— Ще се видим в Тераяма.

Кенджи прошепна:

— Такео… — но без особена убеденост.

Вероятно знаеше, че нищо не може да ме спре. Прегърна Юки за миг и едва тогава осъзнах, че, разбира се, тя бе негова дъщеря. После Кенджи ме последва в реката.