Warcross

1

Прекалено студено е днес за лов, да му се не види.

Потрепервам, дръпвам шала си по-нагоре, за да ми закрие устата, и изтръсквам няколко снежинки от миглите си. После тропвам с крак по електрическия си скейтборд. Дъската е стара и износена като всичко, което притежавам, синята ѝ боя почти напълно се е излющила и отдолу се показва евтината сребриста пластмаса — ала все още не е предала богу дух и когато натискам по-силно с крак, тя най-сетне откликва. Изхвърчавам напред и се намъквам между две колони от коли. Шарената ми коса, боядисана във всички цветове на дъгата, изплющява по лицето ми.

— Ей! — провиква се шофьор, когато маневрирам покрай колата му. Хвърлям поглед през рамо и го виждам как ми се заканва с юмрук през отворения прозорец. — За малко да ме засечеш!

Аз само се врътвам напред, без да му обръщам внимание. Обикновено се държа по-любезно — поне бих му изкрещяла някакво извинение в отговор. Обаче сутринта, като се събудих, зърнах яркожълт лист, лепнат на вратата на апартамента ми, а думите, отпечатани върху него, бяха с най-едрия мислим шрифт.

ПЛАТЕТЕ ДО 72 ЧАСА ИЛИ НАПУСНЕТЕ

В превод: от почти три месеца не съм си плащала наема. И затова, ако не докопам отнякъде 3450 долара, до края на седмицата ще съм бездомница.

Това би вкиснало деня на всеки.

Бузите ми смъдят от вятъра. Небето отвъд врязаната в него линия на небостъргачите е сиво и сивото се сгъстява все повече — след няколко часа тази снежна вихрушка ще премине в стабилен снеговалеж. Колите задръстват улиците — неспирен поток от габаритни светлини и бибипкане оттук чак до Таймс Скуеър. От време на време писъкът на свирката на някой регулировчик се извисява над хаоса. Въздухът е напоен с миризмата на изгорели газове, а над отворен отдушник наблизо се вие пара. Хората се тълпят нагоре-надолу по тротоара. Студентите, прибиращи се от занятия, се забелязват лесно — раниците и грамадните слушалки на ушите им прошарват навалицата.

Формално погледнато, и аз би трябвало да съм една от тях. Сега трябваше да уча първа година в колежа. Обаче след смъртта на татко започнах да бягам от час и преди няколко години съвсем зарязах гимназията. (Добре де, добре — изключиха ме формално. Обаче се кълна, че и без това щях да се разкарам. Повече за това ще разкажа по-нататък.)

Пак си поглеждам телефона и мисълта ми се завръща към лова. Преди два дни получих следното съобщение:

В днешно време полицаите имат толкова много работа заради нарастващата престъпност и бедност на улицата, че нямат време сами да преследват дребни престъпници — кокошкари като Мартин Хеймър, закъсал с игра на Warcross на вързано. Крал пари и продавал дрога, за да си финансира залозите. През няколко седмици ченгетата разпращат такива съобщения с обещанието да платят на всекиго, който успее да хване въпросния престъпник.

И тук в играта влизам аз. Аз съм ловец на глави, един от десетките в района на Манхатън, и се боря да заловя Мартин Хеймър, преди някой друг да е успял.

Всеки, който някога е преживявал трудни моменти, ще разбере добре почти постоянния поток от цифри, който протича през ума ми. Месечен наем за най-скапания апартамент в Ню Йорк: 1150 долара. Храна за един месец: 180 долара. Ток и интернет: 100 долара. Кутии макарони, рамен и месни консерви „Спам“, останали в килера ми: 4 броя. И така нататък. За капак дължа 3450 долара неплатен наем и 6000 долара дълг по кредитната карта.

Брой на доларите, останали в банковата ми сметка: 13.

Това не са нормалните неща, за които се тревожи момиче на моята възраст. Аз би трябвало да се шашкам за изпити. За предаване на курсови работи. За това дали няма да се успя.

Обаче юношеството ми не беше точно нормално.

Пет хиляди долара ще е най-голямото възнаграждение от месеци насам. А за мен ще се равняват на всичките пари на света. И затова от два дни насам нищо друго не правя, само издирвам този тип. Загубих четири възнаграждения поред. Ако загубя и това, здравата ще загазя.

„Проклети да са тия туристи, все задръстват улиците“, мисля си, когато отбивам по една уличка и излизам право на Таймс Скуеър, където ме спъва рояк автотаксита, нагъчкани пред една пешеходна пътека. Накланям се назад на скейтборда, спирам и започвам да се промъквам напред едва-едва. Докато се придвижвам, пак се вторачвам в телефона си.

Преди два месеца успях да проникна в главната директория на играчите на Warcross в Ню Йорк — всички с истинските си имена, домашните адреси и т. н. — и синхронизирах всичко това с картата на града в телефона ми. Виждам движението на всеки играч. Днес най-сетне успях да отбележа физическото разположение на мишената върху картата, но телефонът ми е стар и разбрицан, с праисторическа батерия на последни издихания. Постоянно се опитва да „заспи“, та да пести енергия, и екранът е толкова тъмен, че почти нищо не се вижда.

— Събуди се! — измърморвам, вперила поглед в пикселите.

Най-сетне клетият телефон изпиуква жално и червената точка, посочваща местоположението на несретника, се ъпдейтва на картата ми.

Успявам да се измъкна от тапата от таксита и ритвам скейтборда с пета. Дъската протестира, но после ме понася напред с голяма скорост — точица сред морето от човешко движение.

Щом стигам Таймс Скуеър, забелязвам екраните, извисяващи се около мен — заобикалят ме със свят от неон, цветове и звуци. Всяка есен официалният Warcross турнир започва с грандиозна церемония и два отбора от висшия ешелон се състезават в първия звезден рунд. Тази година откриването е довечера в Токио и затова днес всички екрани предават все неща, свързани с Warcross — трескаво въртят прочути играчи, реклами и кадри от най-ярките моменти от миналата година. На един от екраните върви последният и най-щур музикален видеоклип на Франки Дина. Тя е облечена като своя аватар в Warcross — костюм от лимитирана серия и мрежеста блестяща пелерина, и танцува с дружина бизнесмени в яркорозови костюми. Под екрана група възбудени туристи се спират да позират за снимки с някакъв тип, облечен с фалшива Warcross екипировка.

Друг екран показва петима играчи суперзвезди, които ще се състезават в тазвечерния мач за откриването. Ашър Уинг. Кенто Парк. Джена Макнийл. Макс Мартин. Пен Уашовски. Изпружвам врат, за да ги погледам с възхищение. Всеки от тях е облечен от глава до пети по последния писък на модата. Те ми се усмихват отгоре — устите им са толкова големи, че могат да глътнат града, и докато гледам, всички вдигат за наздравица кутии с безалкохолно и обявяват кока-кола за предпочитаното си питие по време на игралния сезон. Точно под тях върви надпис, който гласи:

Топ Warcross играчи пристигат в Токио, 

устремени към световно господство

После успявам да премина кръстовището и завивам в една по-малка улица. Червената точица на телефона ми, обозначаваща мишената ми, пак се придвижва. Като че е завил по 38-а.

Промъквам се през още няколко блокажа в трафика, а после най-сетне пристигам и спирам до бордюра край една вестникарска сергия. Сега червената точка витае над сградата пред мен, точно над вратата на едно кафене. Дръпвам шала си надолу и изпускам облекчена въздишка. Дъхът ми излита на пара в ледения въздух.

— Пипнах те! — прошепвам и си позволявам да се усмихна при мисълта за петте хиляди долара възнаграждение. Скачам от електрическия си скейтборд, издърпвам ремъците му, мятам го на рамо и той се удря в раницата ми. Още е топъл от карането, топлината от него се просмуква през суитшърта ми с качулка и усещам как извивам гръб, за да се сгрея приятно.

На минаване покрай вестникарската сергия хвърлям бърз поглед по кориците на списанията. Имам навика да преглеждам дали пишат за най-любимия ми човек. Винаги има по нещо. И то е ясно, едно от списанията му прави знаменито представяне: висок млад мъж, разположил се в офис, облечен с тъмни панталони и риза с яка, от която лъха свежест, с ръкави, небрежно навити до лактите, и скрито в сянка лице. Под него се мъдри логото на „Хенка Геймс“ — студиото, разработило Warcross. Забавям крачка, за да прочета заглавието.

ХИДЕО ТАНАКА НАВЪРШВА 21 ГОДИНИ

Личният живот на създателя на Warcross

Сърцето ми както винаги пропуска един такт при споменаването на името на моя идол. Жалко че няма време да се спра и да прелистя списанието. Може би по-късно. С неохота извръщам поглед от корицата, намествам раницата и скейтборда по-високо на гърба си и дръпвам качулката на главата си. Стъклените прозорци, край които преминавам, отразяват разкривения ми образ — лицето е източено, тъмните джинси са твърде разтегнати на дължина; черни ръкавици, очукани кубинки, избелял червен шал, увит около черен суитшърт с качулка. Косата ми е яркоцветна смесица от всевъзможни багри и се стеле изпод качулката. Опитвам се да си представя отразеното момиче върху корицата на някое списание.

— Я стига глупости! — изсумтявам, прогонвам нелепата мисъл от главата си и си запътвам към входа на кафенето.

Ето ги оръдията на моя занаят на ловец на глави:

1. Белезници

2. Изстрелващо устройство за кабел

3. Ръкавици със стоманени накрайници

4. Телефон

5. Кат дрехи

6. Зашеметител

7. Книга

При първия ми лов на глави мишената ме оповръща цялата, след като му приложих зашеметителя (№ 6). След това започнах да си нося по един кат дрехи за смяна (№ 5). Двама набелязани успяха да ме ухапят и след няколко инжекции против тетанус добавих ръкавиците (№ 3). Устройството за изстрелване на кабел (№ 2) служи за достигане до труднодостъпни места и улавяне на труднодостъпни хора. Белезниците (№ 1) ми трябват… ами ясно защо. Телефонът (№ 4) е главната ми база за хакване. А книгата (№ 7) си е за мен. Неизменно, когато ловът включва много висене и чакане. Нейната батерия няма как да падне.

Сега влизам в кафенето, попивам топлината и пак поглеждам телефона си. Опашка от хора се реди пред щанд с изложени сладкиши и чака някоя от четирите автоматични каси да отвори. Стените са покрити с декоративни рафтове за книги. Студенти и туристи са насядали рехаво по масите. Когато насочвам към тях камерата на телефона си, виждам имената на всички, изписани над главите им, което означава, че никой не е превключил на частен режим. Може би мишената ми не е тук, на този етаж.

Шляя се покрай рафтовете и вниманието ми се мести от маса на маса. Повечето хора никога не оглеждат заобикалящата ги обстановка. Питайте когото щете с какво е бил облечен човекът, седнал на близка маса, и има голяма вероятност да не може да ви каже. Аз обаче мога. Мога да ви издекламирам всичко за облеклото и държанието на всеки човек от опашката за кафе, мога да ви кажа колко точно хора седят на всяка маса, да ви опиша прецизно как нечии рамене се прегърбват само мъничко повече от нужното, онези двамата, дето седят един до друг и не обелват и дума, и типа, който внимава да не поглежда никого в очите. Мога да попия с поглед една сцена така, както художникът попива с очи един пейзаж — да си кротна погледа, да анализирам начаса пълния изглед и да потърся онова, което ме интересува.

Търся сбърканата шарка, стърчащия пирон.

Погледът ми се спира върху компания от четири момчета, които четат на канапетата. Наблюдавам ги известно време, изчаквам за признаци на разговор помежду им или за намек, че си предават бележки на ръка или по телефона. Нищо. Вниманието ми се измества към стълбите за втория етаж. Без съмнение, и други ловци са се устремили към набелязания — трябва да се добера до него преди всички останали. Втурвам се нагоре по стъпалата със забързана стъпка.

Тук горе на пръв поглед няма никой. Но при повторен оглед долавям приглушения звук на два гласа от една маса в далечния ъгъл, сбутана между две лавици за книги — на нея са почти невидими, ако гледаш откъм стълбите. Прокрадвам се нататък с безшумни стъпки. Когато се приближавам достатъчно, надниквам между рафтовете.

На масата седи момиче, забило нос в книга. Над нея, нервно пристъпващ от крак на крак, е надвиснал мъж. Вдигам телефона си. Много ясно, и двамата са превключили на частен режим.

Дръпвам се до стената, за да не ме видят. Докато стоя, все така без да мърдам, разговорът им стига до ушите ми.

— Не мога да чакам чак до утре вечер — казва мъжът.

— Съжалявам, но нищо не мога да направя — отвръща момичето. — Шефът ми няма да отпусне такава сума пари, без да вземе допълнителни мерки за сигурност, не и когато полицията е издала заповед за арестуването ви.

— Ти ми обеща.

— И ви се извинявам, господине — гласът на момичето е спокоен и циничен, сякаш му се е налагало да произнася това безброй пъти преди. — Сега сме в сезона на играта. Властите са нащрек.

— Имам при вас триста хиляди банкноти. Ти имаш ли представа каква е стойността им във валута?!

— Да. Работата ми ме задължава да знам — отвръща момичето с най-сухия тон, който съм чувала някога.

Триста хиляди банкноти. Това са към двеста хиляди долара по сегашния обменен курс. Този хич не се шегува. Залаганията на Warcross са незаконни в Съединените щати — това е един от многото закони, прокарани от правителството напоследък в отчаян опит да не изостава от технологиите и киберпрестъпленията. Така че, ако спечелиш залог от мач по Warcross, не печелиш пари. Печелиш кредити от играта, наречени банкноти. Обаче тъкмо там е работата — тези банкноти можеш или да ги вземеш онлайн, или да отидеш на някое място в реалността и там да се срещнеш с касиер като това момиче. И той ти обменя банкнотите. В замяна ти дава истински пари в брой.

— Парите са си мои — настоява сега типът.

— Длъжни сме да се предпазваме. Допълнителните мерки за сигурност изискват време. Може да дойдете пак утре вечер и ще обменим половината от банкнотите ви.

— Казах ви, не мога да чакам до утре вечер! Налага се да напусна града.

Разговорът се повтаря отначало. Притаявам дъх, докато слушам. Момичето почти е потвърдило неговата самоличност.

Очите ми се превръщат в цепки, а устните ми се извиват в алчна самодоволна усмивчица. Ето това тук е мигът, за който живея по време на всеки лов — когато парченцата от една следа, които съм разкрила, до едно съвпадат в една фина точка, когато виждам мишената си да стои пред мен, от плът и кръв, узряла за залавяне. Когато съм разгадала загадката.

Пипнах те.

Докато те разговарят все по-напрегнато, аз чуквам два пъти по телефона и пращам съобщение на полицията.

Получавам отговор почти незабавно.

Вадя зашеметителя от раницата. За миг той се закача за ръба на ципа и издава издайнически стържещ звук.

Разговорът замлъква. Виждам между рафтовете как и мъжът, и момичето врътват глави към мен като сърнета, осветени от фаровете на кола. Мъжът забелязва изражението ми. Лицето му лъщи от пот, косата му е полепнала по челото. Изминава частица от секундата.

Стрелям.

Той хуква да бяга — не го уцелвам на косъм. Има добри рефлекси. Момичето също скача от масата, но то ни най-малко не ме интересува. Хуквам след него. Той търчи надолу по стълбите и прескача по три стъпала наведнъж, едва не се сгромолясва в устрема си, разсипва подире си телефон и няколко химикалки. Спринтира към входа, докато аз се спускам на първия етаж. Изскачам през въртящата се стъклена врата току зад гърба му. Хукваме по улицата. Хората надават смаяни викове, щом мъжът ги разбутва и събаря по гръб една туристка, която щрака с фотоапарата си. С едно движение свалям електрическия си скейтборд от рамо, пускам го на земята, скачам отгоре му и забивам пета с всичка сила. Той издава пронизително свистене и се изстрелвам с шеметна скорост по тротоара. Мъжът поглежда назад и вижда как го настигам. Свива вляво по улицата в стремглав панически бяг.

Завивам след него под такъв остър ъгъл, че ръбът на скейтборда ми надава протестен писък, щом застъргва паважа, оставяйки дълга черна диря. Прицелвам се пак със зашеметителя и стрелям. Уцелвам го право в гърба.

Мъжът изпищява и се препъва. Мигом се опитва да се изправи отново, но аз го настигам. Той ме стисва за глезена. Спъвам се, падам и го изритвам. Гледа ме с подивели очи, озъбен, със стиснати челюсти. Мярва се острие на нож. Зървам го как блесва на светлината тъкмо навреме. Изритвам го и той се откъсва от мен, търкулвам се настрана точно преди да успее да ме намушка в крака. Пръстите ми се вкопчват в якето му. Пак стрелям със зашеметителя, този път от упор. Удря право в целта. Цялото му тяло се вцепенява и той се строполява разтреперан на тротоара.

Скачам върху него. Коляното ми се забива в гърба му, докато мъжът хълца на земята. Вой на полицейски сирени приижда иззад ъгъла. Около нас вече се е насъбрал кръг от хора, телефоните и очилата на всички са извадени и снимат ли, снимат.

— Нищо не съм направил! — хленчи мъжът пак и пак през стиснати зъби. Гласът му се чува приглушено — толкова силно го притискам към земята. — Хлапето с мен… Мога да ви кажа името ѝ…

— Млък! — срязвам го, докато закопчавам белезниците.

За мое учудване той млъква. Невинаги слушат така. Неумолима съм, докато една полицейска кола не спира до мястото, където се намирам, докато не виждам отблясъците от червени и сини светлини по стената. Едва тогава ставам и се дръпвам от него, като внимавам да си държа ръцете така, че ченгетата ясно да ги виждат. Възбудени тръпки полазват по кожата ми, докато гледам как двамата полицаи издърпват мъжа да стане прав. Ловът бе успешен.

Пет хиляди долара! Кога за последно съм имала толкова много пари накуп? Никога! За известно време ще позакърпя отчаяното си положение — ще си изплатя дължимия наем, това засега би трябвало да успокои хазяина. И ще ми останат 1550 долара. Цяло състояние! Прелиствам наум останалите ми сметки. Може тази вечер да хапна нещо по-различно от месни консерви „Спам“ и пакетирани спагети за бързо приготвяне.

Отвътре ми напира да направя победоносен скок във въздуха. Ще се оправя. До следващия лов.

Отнема ми малко време да осъзная, че полицаите се отдалечават с новоизпечения си пленник, без дори да погледнат към мен. Усмивката ми става колеблива.

— Хей, госпожо полицай! — извиквам и хуквам подир най-близката от тях. — Ще ме откарате до участъка да си взема възнаграждението или как? Искате да ви чакам там ли?

Полицайката ми хвърля поглед, който като че не регистрира факта, че току-що съм им хванала престъпник. Лицето ѝ е изнурено, а тъмните кръгове под очите ѝ говорят, че не си е почивала много-много.

— Не бяхте първа — казва тя.

Сепвам се и примигам.

— Какво?

— Друг ловец ни предупреди по телефона, преди да получим вашето съобщение.

В първия миг само се взирам в нея.

После изплювам ругатня.

— Що за дивотии! Видяхте всичко от край до край. Потвърдихте сигнала ми! — додавам и вдигам телефона си така, че полицайката да види полученото от мен съобщение. И много ясно, точно тогава батерията на телефона ми най-сетне пада.

Не че доказателството щеше да промени нещата. Полицайката хич и не поглежда телефона.

— Било е само автоматичен отговор. Според моите съобщения първото обаждане аз съм получила от друг ловец на това място. Възнаграждението е за първия, изключения не се допускат. — И тя състрадателно свива рамене насреща ми.

По-тъпо формално оправдание не бях чувала.

— Как пък не! — протестирам. — Кой е другият ловец? Знаете ли какво — лъжете, друг ловец няма! Просто не искате да ми платите. — Правя крачка към нея точно когато тя се извръща. — Спестих ви мръсната работа — такава е уговорката, тъкмо затова всеки ловец на глави преследва хората, дето вас ви мързи да ги залавяте! За този сте ми длъжници и…

Партньорът на полицайката ме сграбчва за лакътя и ме блъска толкова силно, че едва не се стоварвам по гръб. Носи очила.

— Назад! — крясва той. Другата му ръка стиска здраво дръжката на пъхнатия в кобура пистолет. — Емика Чен, нали? — Той като че чете нещо, надвиснало над главата ми. — Да, виждал съм ти досието, малката. Знам, че вече си лежала в затвора. Не ме карай да те вкарам пак там.

Определено не ми се спори с някой, който държи зареден пистолет. Стисвам зъби, докато се насилвам да отстъпя една крачка назад и да вдигна ръце във въздуха.

— Добре де, добре! — озъбвам му се. — Махам се, окей! Тръгвам си.

Ченгето ме поглежда на кръв.

Вече чувам как по радиостанцията ги извикват на друго местопрестъпление. Шумът край мен заглъхва. Образът на петте хиляди долара в мислите ми започва да трепти, да се гърчи и разтича и най-сетне се размазва в нещо неразпознаваемо за мен. Само за трийсет секунди моята победа бе подхвърлена в нечии чужди ръце тъй сръчно, все едно я бях зарязала под някое дърво.

2

Излизам от Манхатън смълчана. Навън застудява, виелиците са преминали в стабилен сняг, но жилванията на вятъра по лицето ми чудно съвпадат с настроението ми. Тук-там по улицата са се заформили купони и хора, пременени със спортни горнища в червено и синьо, отброяват времето, крещейки с цяло гърло. Гледам как празникът им отминава покрай мен като в мъгла. В далечината цялата стена на Емпайър Стейт Билдинг грее и излъчва ротация на грамадни кадри от Warcross.

Когато бях малка, можех да видя Емпайър Стейт Билдинг, ако се кача на покрива на детския ми дом. Седях там и се взирах с часове, докато кадрите от Warcross се извъртяваха върху стената му, и кльощавите ми крака се люлееха чак докато зората пукне и слънчевите лъчи ме очертаеха в злато. Взирам ли се достатъчно дълго, мислех си, мога да си представя как и мен ме показват там горе. Дори и сега усещам онази стара тръпка на възбуда, щом видя сградата.

Електрическият ми скейтборд изписуква веднъж и ме изкарва от унеса. Поглеждам надолу. Батерията е паднала чак до последната черта. Въздъхвам, забавям ход до спиране и мятам дъската на рамо. После бъркам в джоба за дребни и хлътвам в първата попаднала ми спирка на метрото.

Когато пристигам пред рушащата се жилищна сграда в Браунсвил, Бронкс, която наричам свой дом, здрачът е преминал в сиво-синя вечер. Това е опаката страна на бляскавия град. Графити покриват едната стена на сградата. Ръждясали железни пръти затварят в клетки прозорците. Наблизо до входното стълбище е струпан боклук — пластмасови чаши, опаковки от фастфуд, строшени бирени бутилки, всичко частично скрито от тънко посипалия ги сняг. Тук няма греещи екрани, по улиците с напукана настилка не вървят лъскави коли с автопилот. Раменете ми се свличат, а краката ми са като налети с олово. Още не съм вечеряла, но на този етап не мога да реша дали повече ми се яде, или ми се спи.

По-надолу по улицата група бездомници се настаняват за през нощта — разстилат одеяла и опъват палатки в разкъртения страничен вход на магазин, хлопнал капаците. Отвътре протритите им дрехи са подплатени с найлонови торбички. Още една група — семейство, се е разположила в другия край на пряката. Броят им през последните няколко години нараства. Извръщам поглед със свито сърце. Някога и те са били деца, може би са имали семейства, които са ги обичали. Какво ги е докарало дотук? Как ли щях да изглеждам на тяхно място?

Най-сетне се набирам нагоре по стълбите към главния вход, влизам и тръгвам по коридора към своята скромна вратичка. Коридорът както винаги смърди на котешка пикня и плесенясали килими, а през тънките врати чувам как съседи се карат, дъни телевизор, бебе вряска. Поуспокоявам се. Ако извадя късмет, няма да се сблъскам с хазаина — неизменно по потник и анцуг и със зачервено лице. Може би най-сетне ще успея да се наспя без произшествия, преди да ми се наложи да се разправям с него на сутринта.

На вратата ми е цъфнало ново предупреждение за изгонване — точно на мястото, откъдето откъснах старото. Взирам се в него за миг, изтощена, препрочитам го.

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ЗА ИЗГОНВАНЕ

НАЕМАТЕЛ: ЕМИКА ЧЕН

ПЛАТЕТЕ ДО 72 ЧАСА ИЛИ НАПУСНЕТЕ

Трябвало ли е наистина да се връща и да слага нова бележка, все едно иска да се погрижи всички останали в блока да научат? Да ме унижи още повече? Откъсвам бележката от вратата, смачквам я в шепа и замирам, втренчена в празното място, там, където допреди миг висеше листът. Обзема ме познатото отчаяние, надигаща се паника, тя тупти шумно в гърдите ми и изкарва навън всичко мое. Цифрите пак се завъртат в главата ми. Наем, храна, сметки, дългове.

Откъде ще ги изнамеря тези пари за три дни?

— Ей!

Гласът ме кара да подскоча. Главата ми се извръща обратно към коридора, където господин Алсол, хазаинът ми, е излязъл от своя апартамент и сега върви към мен с намръщеното си рибешко лице, а оранжевата му коса стърчи във всички посоки. Един поглед към кървясалите му очи ми изяснява, че е надрусан с нещо. Супер. Поредната караница. Днес не мога да преживея още един скандал. Бъркам за ключовете, но вече е късно — и затова, когато той пристига, се изпъчвам и вирвам брадичка.

— Здравейте, господин Алсол — поздравявам го. Имам навика да произнасям името му така, че да звучи като „господин Мърсол“.

Той ме поглежда накриво.

— Цяла седмица ми бягаш.

— Не е нарочно — настоявам аз. — Хванах се сутрин на работа като сервитьорка долу, в закусвалнята и…

— Келнерки вече не трябват на никого. — Той ми хвърля подозрителен поглед.

— Е, там още им трябват. И това е единствената работа, която се намира. Нищо друго няма.

— Каза, че ще платиш днес.

— Знам какво съм казала. — Вдишвам дълбоко. — Мога да дойда по-късно да поговорим…

— Да съм казал „по-късно“? Парите ги искам сега. И ще трябва да добавиш към дължимото и още сто долара.

— Какво?

— Този месец наемът се вдига. В целия квартал. Мислиш си, че тоя имот не е вървежен ли?

— Не е честно! — извиквам и ядът ми пак се надига. — Така не може… Та вие го вдигнахте съвсем наскоро!

— Знаеш ли кое не е честно, момиченце? — Господин Алсол примижава насреща ми и скръства ръце. Жестът разтяга луничките по кожата им. — Това, че живееш в блока ми за без пари.

Вдигам и двете си ръце. Кръвта приижда към бузите ми. Усещам я как пламва.

— Знам… Аз само…

— Ами банкноти? От тях имаш повече от пет хиляди.

— Ако ги имах, щях да ви ги дам.

— Предложи друго тогава — изплюва той и забожда в скейтборда ми пръст — същинска наденица. — Ако пак го видя това чудо, ще го потроша с чук. Продай го и ми дай парите.

— То струва само петдесетарка! — Правя крачка напред. — Вижте, ще направя каквото трябва, кълна се, обещавам! — Думите объркано се изливат от мен. — Само ми дайте още няколко дни.

Господин Алсол ми махва да млъкна.

— Слушай, малката! — Той вдига три пръста, за да ми напомни точно за колко месеца не съм му се издължила. — Приключих с отстъпките по милост. — После ме оглежда от горе до долу. — Ти сега на колко си години, на осемнайсет?

Вдървявам се.

— Да.

Той кимва надолу към коридора.

— Вземи се хвани на работа в клуб „Рокстар“. Тамошните момичета печелят по четиристотин на вечер само от танци върху масите. Ти може и по петстотин да вадиш. А за вписаното с червено в досието ти хич няма да им дреме.

Присвивам очи.

— Да не мислите, че не съм проверила? Трябва да имам 21 навършени години.

Господин Алсол говори с такова нетърпение, че плюнката му хвърчи по лицето ми.

— Хич не ми пука какви ще ги вършиш. В четвъртък! Ясно? И искам тоя апартамент да се изчисти! — отсича той, преди да успея да гъкна, размахал пръст към вратата ми. — Прашинка да не остане!

— Първо на първо, той изобщо не беше безупречно чист! — крясвам в отговор. Но хазаинът вече ми е обърнал гръб и крачи по коридора. Щом затръшва вратата, изпускам бавна въздишка. Сърцето ми думка в гърдите, ще ми счупи ребрата. Ръцете ми треперят.

Мислите ми се завръщат към бездомниците с кухите очи и прегърбени рамене, а после и към труженичките, които съм виждала от време на време да си тръгват от клуб „Рокстар“, вмирисани на пушек, на пот и тежък парфюм, с размазан грим. Заплахата на господин Алсол ми напомня докъде мога да стигна, ако скоро късметът ми не проработи. Ако не започна да вземам някои трудни решения.

Ще намеря начин да му внуша малко жалост. Да го накарам да поомекне. „Само още седмица ми дайте и се кълна, че ще ви намеря половината сума! Обещавам!“ Превъртам тези думи в главата си, докато пъхам ключа в ключалката и отварям вратата.

Вътре е тъмно. Неонова синя светлина грее откъм вътрешната страна на прозореца. Включвам осветлението, мятам ключовете на кухненския плот и подхвърлям смачканото предупреждение за изгонване в кофата за боклук. После се спирам да се огледам из жилището.

Това е миниатюрна гарсониера, претъпкана с вещи. Пукнатини в боята се точат по стените. Едната от крушките на единственото осветително тяло на тавана е изгоряла, а втората мъждука и чака някой да я смени, преди да е гръмнала и тя. Очилата ми за Warcross лежат на сгъваемата маса за хранене. Взех ги евтино под наем, защото са по-стар модел. Два кашона с разни неща са струпани до кухнята, два матрака лежат на земята до прозореца, а останалото място е заето от прастар телевизор и вехт диван в горчиченожълто.

— Еми? — чува се приглушен глас изпод одеяло на дивана. Съквартирантката ми се надига, разтърква лице и прокарва пръсти през чорлавата си руса коса. Кийра. Заспала е, без да свали очилата си за Warcross, и тънка следа се е врязала в бузите и челото ѝ. Тя бърчи нос срещу мен. — Пак ли си довлякла някой пич? Мога тая вечер да спя у баба iи.

Поклащам глава.

— Не, тази вечер съм си само аз — отвръщам. — Ти даде ли днес на господин Алсол своята половина от наема, както каза?

— А… — тя ме поглежда извинително и сваля крака от дивана. — До уикенда ще ти ги приготвя.

— Ти нали си наясно, че в четвъртък ни изхвърлят?

Тя се пресяга за полуизяден пакет чипс.

— На мен никой не ми е казал.

Ръката ми стиска облегалката на трапезния стол. Цял ден не си е подавала носа от апартамента и затова не е и видяла предупреждението за изгонване на вратата. Вдъхвам дълбоко и си напомням, че не тя е виновна за всичко. Кийра също все не можеше да си намери работа и след като мина почти година, се отказа от опитите и сега по цял ден се мотка из Warcross.

Чувството ми е добре познато, но тази вечер съм твърде изтощена, за да проявя търпение. Чудя се дали ще се осъзнае чак когато ни изритат на улицата, затрупани от всичките ни жалки притежания.

Свалям си шала и суитшърта и оставам по любимия си потник, отивам в кухнята и слагам тенджера вода да кипне. После се запътвам към двата матрака, проснати до стената.

Двете с Кийра сме разделили леглата си с импровизирана преграда от стари кашони, слепени с тиксо. Подредих моята част доколкото можах уютно и спретнато, украсих пространството над и около матрака със златисти светещи гирлянди. Карта на Манхатън, покрита с драсканиците ми, е закачена с габърчета на стената заедно с корици на списания с Хидео Танака, написана на ръка актуална ранглиста на водещите Warcross играчи при аматьорите и старо коледно украшение от детството ми. Последната ми вещ е една стара картина на татко — единствената, която ми остана, грижливо подпряна до матрака. Платното избухва в багри, боята е плътна и притежава такава текстура, все едно още не е изсъхнала. Имах и още негови творби, но все се налагаше да ги продавам, когато положението станеше твърде напечено — отчупвах парченце след парченце от него, за да преживея липсата му.

Отивам до матрака си и се просвам отгоре му. Той изскърцва шумно. Таванът и стените са облети в неоновосиньо от магазина за алкохол отсреща на улицата. Лежа, без да мръдна, и се заслушвам в неспирния вой на сирени, идещ някъде отдалече отвън, втренчена в старо петно от влага на тавана.

Ако татко беше тук, щеше да щъка наоколо, да смесва бои и да мие четки в буркани. Може би да обмисля пролетната си учебна програма или плановете си за Седмицата на модата в Ню Йорк.

Обръщам глава към останалата част на апартамента и се преструвам, че той е тук — здрав и незасегнат от болестта. Високият му строен силует се очертава на светлината близо до входа, гората от боядисана в синьо коса на главата му излъчва сребристо сияние в тъмното, наболата му брада е старателно оформена, очилата с черни рамки ограждат очите му, той има лице на мечтател. Щеше да е облечен с черна риза, а от нея щяха да се подават пъстроцветните татуировки, оплели десницата му нагоре и надолу, външният му вид щеше да е безукорно изпипан, обувките — лъснати, а панталоните — без гънчица по тях. Само по дланите и по косата му щеше да има петънца от боя.

Усмихвам се на себе си при един от любимите ми спомени — седях на един стол и люлеех крака, загледана в лепенките на коленете си, докато татко ми правеше временни цветни кичури. По бузите ми още имаше следи от сълзите, които се бяха излели от очите ми, докато тичах към къщи от училище — някой ме беше бутнал и аз паднах, скъсвайки любимите си джинси. Татко си тананикаше, докато работеше. Когато приключи, вдигна огледало пред лицето ми и аз ахнах възторжено. „Много в стила на Живанши, много в тренда — каза и потупа нослето ми с пръст. Аз се изкикотих. — Особено ако я вържем цялата на кок отгоре. Ето така, виждаш ли? — Той вдигна косата ми във висока опашка. — Обаче не свиквай твърде много с нея, ще се отмие след няколко дни. А сега дай да ходим да си вземем пица.“

Той казваше, че униформата на старото ми училище била пъпка върху лицето на Ню Йорк. Казваше, че трябва да се обличам така, сякаш светът е по-добро място. Купуваше цветя всеки път, когато вали, и изпълваше дома ни с тях. Забравяше да си избърше ръцете по време на сеансите си по живопис и накрая оставяше навсякъде шарени отпечатъци от пръсти. Влагаше мижавата си заплата в подаръци за мен и материали за рисуване, в благотворителност, дрехи и вино. Твърде често се смееше, твърде бързо се влюбваше и пиеше на воля.

А после един следобед, когато бях единайсетгодишна, той се прибра, седна на дивана и втренчи празен поглед в пространството, без да обели и дума. Тъкмо се връщаше от лекарски преглед. Шест месеца по-късно си отиде.

Смъртта има гадния навик да прерязва всички линии, които внимателно си прокарал между настоящето и бъдещето. Линията, която води към татко ти, напълнил стаята ти в общежитието с цветя в деня на дипломирането ти. Към това как проектира сватбената ти рокля. Към това как идва всяка неделя на вечеря в бъдещия ти дом и там фалшивото му пеене така те разсмива, че ти избиват сълзи на очите. Имах сто хиляди такива линии — и един ден всички те бяха прерязани и останах с празни ръце. Смъртта не ми даде дори посока, накъдето да насоча гнева си. Можех само да претърсвам с поглед небето.

След това започнах да имитирам външността му — буйна коса в неестествени цветове (кутиите с боя за коса са единственото, за което съм склонна да си пилея парите) и ръкав от татуировки на дясната ръка (изрисува ми го безплатно от жал бившият татуист на татко). Леко обръщам глава на леглото и поглеждам татусите, които се вият по лявата ми ръка, после леко прокарвам длан по изображенията. Те започват от китката и стигат чак до рамото, в ярки оттенъци на синьо и тюркоаз, на златисто и розово: божури (любимите цветя на татко), сгради в стил Ешер[1], издигащи се над океански вълни, музикални ноти и планети на фона на космоса — спомен за нощите, когато татко откарваше двама ни с колата сред полето да гледаме звездите. Най-накрая завършват с тънък ред от думи, опасващ лявата ми ключица — мантра, която татко постоянно ми повтаряше, мантра, която сега редя за себе си винаги, когато нещата се скофтят здраво.

За всяка заключена врата си има ключ.

Всеки проблем има своето решение.

Тоест всеки проблем освен онзи, който го покоси. Освен онзи, който имам аз сега. И тази мисъл едва не ме накарва да се свия на кълбо и да затворя очи, да се оставя да потъна отново в познатия мрак.

Кипването на водата ме изтръгва от мислите ми тъкмо навреме. „Ставай, Еми“ — подканям се.

Скръцвам със зъби и се надигам с мъка от леглото, отивам в кухнята и започвам да ровя за пакет инстантни спагети. (Цена на вечерята днес: 1 долар.) Хранителните ми запаси са се свили до пакет макарони. Хвърлям сърдит поглед на Кийра, която не е мръднала от дивана, залепена за телевизора. (Такса за телевизия: 75 долара). С въздишка разкъсвам пакета нудъли и пускам съставките във водата. Из целия блок гърми музика и се вихрят купони. Всяка местна телевизия излъчва нещо, свързано с откриването. Кийра задържа на един канал, който върти върховите моменти от миналата година. Петима анализатори на игрите са насядали най-отпред в „Токио Доум“[2] и всичките шумно спорят кой отбор ще спечели и защо, а зад тях мъгляво се вижда залата с петдесетте хиляди ревящи фенове, осветена от въртящи се сини и червени лъчи на прожектори. От тавана се сипят златни конфети.

— Едно нещо, за което всички сме съгласни, е, че не сме виждали уайлдкард[3] състав като тазгодишния! — надвиква шума една от анализаторките, запушила с пръст ухото си. — Един от тях вече е знаменитост сам по себе си!

— Да! — възкликва втори анализатор, а всички останали кимат. Зад тях тръгва клип, който показва едно момче.

— За първи път диджей Рен се появи във вестниците като едно от най-горещите имена на френската ъндърграунд музикална сцена. А сега Warcross ще прочуе името му и по цялата земя!

Докато анализаторите подхващат отново спора за тазгодишните най-нови играчи, преглъщам надигналата се у мен завист. Всяка година петдесет играчи аматьори, на които се връчва уайлдкард, биват номинирани от тайна комисия, за да ги включат в процеса на официалната селекция на отборите. Най-големите късметлии на света, мен ако питате. Криминалното ми досие автоматично ме дисквалифицира от номинациите.

— И нека обсъдим как ще се развихрят игрите тази година! Смятате ли, че ще чупим рекорди? — пита първата анализаторка.

— Като че вече имаме наличен счупен рекорд! — отговаря трети. — Миналата година финалният турнир бе проследен от общо триста милиона зрители. Триста милиона! Господин Танака трябва да се гордее. — И докато той говори, фонът отново се сменя с логото на „Хенка Геймс“, последвано от видео със създателя на Warcross Хидео Танака.

В клипа той, облечен в безупречен смокинг, си тръгва от благотворителен бал под ръка с млада жена, а сакото му е загърнало раменете ѝ. Той е твърде, твърде грациозен за двайсет и една годишен младеж и докато светкавиците бляскат около него, не се удържам и се попривеждам напред. За последните няколко години Хидео се преобрази от върлинест гениален тийнейджър във висок млад мъж с пронизителен поглед и потайна усмивка. Сега не минава и седмица, без да цъфне на корицата на някой таблоид като гадже на тази или онази знаменитост; слагат го начело на всякакви списъци за каквото се сетят. Най-младите. Най-красивите. Най-богатите. Най-желаните ергени.

Била съм с доста момчета, то е ясно, и много пъти съм окъснявала по нощите, когато забърша някой красавец в закусвалнята или в някое кафене, или навън на улицата, и после го закарам вкъщи, за да ме поразсее от проблемите ми. Но момчетата идваха и си отиваха без всякакви последствия. Хидео дълго се въртеше в ума ми всеки, всеки път, щом зърнех образа му.

— Да хвърлим едно око на нашата публика за откриващия мач тази вечер! — продължава анализаторката. Зад тях изниква число, което накарва всички да избухнат в аплодисменти. Петстотин и двайсет милиона. И това само за церемонията по откриването! Warcross вече официално е най-голямото събитие на света.

Вземам си тенджерата спагети на дивана и ям на автопилот, докато гледаме още заснет материал. Има интервюта с пищящи фенове на влизане в „Токио Доум“ — лицата им са изрисувани и стискат в ръце саморъчно направени плакати. Има кадри с работници, които проверяват още веднъж всички технически сглобки. Има документалки в стил олимпиада, показващи снимки и видеоклипове на всеки от играчите тази вечер. След това идват кадри от геймплея — два отбора се вихрят в битка сред безбройните виртуални светове на Warcross. Камерата прави панорама към надаващите насърчаващи възгласи тълпи, а после се насочва към професионалните играчи, чакащи в отделна стая зад кулисите. Тази вечер те се усмихват широко, очите им греят в очакване, докато махат към камерата.

Изпълва ме горчивина. И аз бих могла да съм там, да бъда добра като тях, стига да разполагах с времето да играя по цял ден, всеки ден. Знам, че е така. Но вместо това ям полуготови спагети от издрана тенджера, чудейки се как ще оцелея, докато полицията пусне обява за нов лов. Какво ли е да живееш идеален живот? Да си суперзвезда и любимец на всички? Да можеш да си плащаш сметките навреме и да си купуваш каквото си поискаш?

— Какво ще правим, Ем? — нарушава мълчанието ни Кийра. Задава ми този въпрос всеки път, когато навлезем в опасна територия, сякаш единствено аз отговарям за нашето спасяване, но тази вечер съм забила поглед в телевизора и нямам никакво желание да ѝ отговарям. Като се има предвид, че в момента имам цифром и словом тринайсет долара на мое име, в по-опасно положение никога не съм била.

Облягам се назад и оставям идеите да препускат през главата ми. Аз съм добър хакер, страхотен даже, но не мога да си намеря работа. Пречат ми или младостта, или криминалните прояви. Кой ще иска да наеме осъждан крадец на самоличност? Кой ще иска да му поправяш джаджите, щом си мисли, че може да му отмъкнеш инфото? Ето това се случва, когато в досието ти неизтриваемо фигурират четири месеца престой в поправителен дом за непълнолетни заедно с двегодишна забрана да пипаш компютри. Това ми пречеше да кандидатствам за всяка работа, която умея да върша добре. Дори едва ни позволиха да наемем този апартамент. Досега съм се хващала само чат-пат с някой лов на глави и като келнерка на непълен работен ден — работа, която също ще изчезне в мига, в който закусвалнята закупи сервитьор автомат. Останалите ми варианти са да се присъединя към някоя банда или да крада.

Не е изключено да се стигне и до това.

След известно време си поемам дълбоко дъх.

— Не знам. Ще продам последната картина на татко.

— Ем… — казва Кийра, но оставя думите си да заглъхнат. Тя знае колко отчаяна трябва да съм, за да ми хрумне такова нещо, и за частица от секундата ядът ми към нея поутихва. Ако продадем всичко в апартамента ни, може и да успеем да надиплим петстотин долара. Но те пак далеч няма да стигнат, за да попречат на господин Алсол да ни изхвърли на улицата.

В стомаха ми се надига познато гадене и посягам да потъркам татуировката, опасваща ключицата ми. За всяка заключена врата си има ключ. Ами ако за тази няма? Ами ако не успея да се измъкна? Няма никакъв начин да докопам навреме достатъчно пари. Опциите ми свършиха. Боря се с паниката, опитвам се да удържа разума си да не пропадне вихрено надолу, и се напрягам да нормализирам дишането си. Погледът ми се отмества от телевизора към прозореца.

Без значение къде се намирам в града, винаги знам точно в коя посока се намира бившият ми дом за сираци. И ако си позволя, мога да си представя как апартаментът ни се размива и се превръща в тъмните и тесни коридори на дома с лющещи се жълти тапети. Виждам как по-големите деца ме гонят по коридора и ме удрят, докато ми потече кръв. Спомням си ухапванията на дървеници. Усещам как пари по лицето ми шамарът на госпожа Девит. Чувам тихия си плач в леглото, докато си представям как баща ми идва и ме избавя от това място. Усещам по пръстите си допира на оградата от телена мрежа, докато я изкатервам и бягам.

„Мисли. Можеш да решиш и този проблем — припламва упорито гласче в главата ми. — Ти няма да живееш така. Не си обречена да останеш тук навеки.“

На телевизионния екран светлините на „Токио Доум“ най-сетне угасват. Ликуващите възгласи се издигат до оглушителен рев.

— И с това завършва нашият репортаж от церемонията по откриването на първенството по Warcross преди мача тази вечер! — възкликва един от анализаторите с прегракнал глас. Той и останалите вдигат по два пръста, разтворени в знака на победата. — Тези от вас, които гледат у дома, време е да си сложите очилата и да се присъедините към нас в събитието… на… годината!

Кийра вече е нахлузила очилата си. Поглеждам масата, където лежат собствените ми очила.

Някои хора все още разправят, че Warcross е тъпа игра. Други — че е революция. Но за мен и за още милиони тя е единственият безпогрешен начин да забравим неволите си. Загубих си възнаграждението, хазаинът утре сутринта пак ще дойде да ми вряска за парите, ще се замъкна да разнасям табли, а след ден-два ще остана без покрив над главата и без да има къде да отида… Но тази вечер мога да се слея с всички останали, да си сложа очилата и да гледам как се разиграва едно вълшебство.

3

Още помня точния миг, в който Хидео Танака промени живота ми.

Бях на единайсет години, баща ми бе мъртъв само от няколко месеца. Дъждът плющеше по прозореца на спалнята, която делях с още четирима в груповия дом за сираци. Лежах в леглото и за кой ли път не можех да се накарам да стана и да отида на училище. Недовършени листове с упражнения за домашно бяха пръснати по одеялата ми още от снощи — бях заспала, втренчена в непопълнените страници. Сънувах дома ни и как татко ни пържи яйца и удавени в сироп палачинки, как познатият му мощен смях изпълва кухнята и се носи навън през отворения прозорец. Купчина сметки, отпечатани с червени букви, лежаха недокоснати на края на масата и чакаха да му напомня за тях. „Влюбен съм!“ — щеше да възкликне той със своето лице на мечтател. А аз щях да завъртя очи насреща му и да се усмихна, щом подхванеше разказ за последната дама, откраднала сърцето му.

А после се събудих и тази сцена изчезна и ме остави тук, в чуждата, тъмна и притихнала къща.

Не помръднах в леглото. Не се разплаках. Нито веднъж не бях плакала след смъртта на татко, дори и на погребението. Всички сълзи, които бих могла да пролея, бързо бяха заменени от шок, когато научих какъв дълг е натрупал татко. Когато открих, че тайно е влизал в комарджийски сайтове години наред. Че не се е лекувал, защото се е опитвал да изплати дълговете си.

Сутринта прекарах така, както прекарвах всеки ден от няколко месеца насам — изгубена сред неясна смълчаност и мъртвило. Емоциите отдавна бяха изчезнали вдън зейналата кухина в гърдите ми, изпълнена с мъгла. Във всеки миг на будуване аз се взирах в пространството — в стената на спалнята, в дъската в клас, във вътрешността на шкафчето ми, в чиниите с безвкусна храна. Бележникът ми бе море от червено мастило. Постоянно гадене бушуваше в стомаха ми и ми отнемаше апетита. Костите на китките и лактите ми стърчаха остро. Тъмни кръгове обграждаха очите ми — нещо, което забелязваше всеки освен мен.

Но какво ли ми пукаше? Баща ми вече го нямаше и бях толкова уморена. Може би мъглата в гърдите ми щеше да се разраства, все по-гъста и по-гъста, докато някой ден погълнеше и мен, и мен също вече нямаше да ме има. И тъй лежах, свита на клъбце, и гледах как дъждът плющи по прозорците, а вятърът клати силуетите на дървесните клони и се питах колко ли време ще им отнеме в училище да забележат, че пак ме няма.

Радиото в стаята работеше — единственото друго нещо в стаята освен леглата ни. Едно от момичетата не си беше дало труда да го спре, след като се включи алармата ѝ. Слушах с половин ухо брътвежа по новините за икономическото състояние, протестите в големите градове и в провинцията, неспособността на полицията да се справи с престъпността, началото на евакуациите в Маями и Ню Орлиънс.

А после програмата се смени. Започна едночасово специално предаване за някакво момче на име Хидео Танака. Тогава той беше четиринайсетгодишен и все още новак под прожекторите. В течение на радиопредаването се заслушах.

— Помните ли света преди смартфоните? — питаше радиоводещият. — Когато всички се олюлявахме на прага на огромна промяна, когато технологията почти се бе появила, но не окончателно, и бе нужно едно революционно устройство, за да ни бутне оттатък границата? Е, миналата година едно тринайсетгодишно момче на име Хидео Танака ни бутна оттатък една съвсем нова граница.

Направи го с изобретяването на тънки безжични очила с метални дръжки и прибиращи се слушалки. Не се бъркайте! Те нямат нищо общо с очилата за виртуална реалност, които сте виждали преди — онези, дето приличат на грамадни тухли, прикрепени към лицето ви. Не, тези ултратънки очила се наричат „НевроЛинк“ и се носят също толкова лесно, колкото и чифт обикновени очила. Тук, в студиото, разполагаме с последния модел… — той млъкна по радиото, сякаш си слагаше очилата —… и ви уверяваме, че това е най-сензационното нещо, което съм изпробвал някога!

НевроЛинк. Бях чувала преди да го споменават по новините. Сега се заслушах и радиопредаването ми обясни подробно всичко.

Открай време, за да създадеш реалистична виртуална среда, трябваше да предоставиш възможно най-подробно разработен свят. Това изискваше много пари и усилия. Но без значение колко добре се получаваха ефектите, все още загледаш ли се, се разпознаваше как всичко това не е истинско. Във всяка една секунда човешкото лице извършва хиляда дребни движения, дървесният лист трепва по хиляда различни начина, в истинския свят се случват милион дреболии, които ги няма във виртуалния. Разумът ви несъзнателно го знае — и затова нещо ви изглежда не както трябва, макар и да не сте в състояние да посочите какво точно.

Хидео Танака измислил по-лесно решение. За да създадеш един безукорно реален свят, не е нужно да нарисуваш най-подробната и най-реалистична 3D сцена.

Трябва само да подлъжеш публиката да я помисли за истинска.

И познайте кой може най-добре да свърши тази работа? Собственият ви мозък.

Замислете се. Когато сънувате, колкото и смахнат да е сънят, вие вярвате, че той е истина. Все едно имате пълноценна звукова среда, висока разделителна способност, специални ефекти с обхват 360 градуса. И нищо от това всъщност не го виждате с очите си. Суперотраканият ви мозък създава за вас цяла една реалност, без да му е нужно и едно-единствено техническо устройство.

И така, Хидео създал най-добрия конструиран някога мозъчно-компютърен интерфейс. Чифт лъскави очила. НевроЛинк.

Сложиш ли ги, влизаш във виртуални светове, които по изглед и звук са неотличими от реалността. Представете си как се разхождате из този свят — взаимодействате, играете, разговаряте. Представете си как се скитате из най-реалистичния възможен виртуален Париж или се излежавате сред пълна симулация на хавайските плажове. Представете си как летите из фантастичен свят, населен с дракони и елфи. Представете си каквото и да е.

С натискането на едно копченце отстрани очилата можеха и да превключват между виртуалния и реалния свят като поляризирани лещи. И когато погледнеш реалността през тях, виждаш виртуални обекти, витаещи над реалните предмети и места. Дракони, летящи над твоята улица. Имената на магазини, ресторанти и хора.

И за да демонстрира колко страхотни са тези очила, Хидео създал видеоигра — тя вървеше в комплект с всеки чифт. Тази игра се наричаше Warcross.

Warcross беше доста елементарна: два отбора се бият един срещу друг и всеки се опитва да отнеме артефакта на другия — лъскав скъпоценен камък, без да изгуби своя собствен. Зрелищна я правеха виртуалните светове, в които се развиваха битките — всеки от тях бе толкова реалистичен, че да сложиш очилата, бе все едно да те спуснат право в него.

Докато траеше радиопредаването, научих, че Хидео, роден в Лондон и отраснал в Токио, се научил сам да пише код на единайсет години. На моята възраст. Не след дълго той конструирал първия си чифт очила НевроЛинк в бащината си работилница за поправка на компютри, с входни данни от майка му, невролог. Родителите му помогнали да финансира производството на партида от хиляда чифта очила и той започнал да ги доставя на разни хора. За една нощ поръчките от хиляда прераснали в сто хиляди. После — в един милион, десет милиона, сто милиона. Инвеститори предлагали рекордни оферти. Развихрили се съдебни процеси за патентите. Критици спорели как устройството НевроЛинк ще промени ежедневието, пътуването, медицината, военното дело, образованието. „Линквай се“ — така се казваше популярно поп парче на Франки Дина, големият хит на миналото лято.

И всички — всички! — играеха Warcross. Някои играеха интензивно, сформираха отбори и водеха битки с часове. Други просто се излежаваха на виртуален плаж или се наслаждаваха на виртуално сафари. Трети пък се включваха в играта, като си носеха очилата, докато се разхождаха из реалността, фукаха се с виртуалните си домашни любимци тигри или населваха улиците с любимите си знаменитости.

Както и да играеха хората, това се превърна в начин на живот.

Погледът ми се измести от радиото към листовете с домашни, пръснати по завивките ми. Историята на Хидео бе накарала нещо в гърдите ми да затрепти, да разкъса мъглата. Как така едно момче, само три години по-голямо от мен, превземаше с щурм света? Не помръднах от мястото си чак докато предаването не свърши и отново засвири музика. И лежах там още цял един дълъг час. А после постепенно разгънах тялото си в леглото и посегнах към един от листовете.

Беше за часа ми по въведение в компютърните науки. Първата задача в него беше да се открие грешката в три реда елементарен код. Проучих го, като си представях единайсетгодишния Хидео в моето положение. Той нямаше да се въргаля там, забил поглед в нищото. Щеше да е решил тази задача, и следващата, и по-следващата.

Мисълта пробуди стар спомен за баща ми — как седи до леглото ми и ми показва загадка, отпечатана на гърба на някакво списание. Загадката се състоеше от две рисунки, които изглеждаха еднакви, и ние трябваше да открием разликата между тях.

— Това е въпрос уловка — помня, че заявих аз със скръстени ръце. Очите ми примижаха и огледаха внимателно всяко кътче на изображението. — Двете рисунки са напълно еднакви.

Татко само ми пусна крива усмивчица и нагласи очилата си. По косата му все още бяха полепнали боя и лепило след експериментите му с платове по-рано през деня. После щеше да ми се наложи да му помагам да отреже слепналите кичури.

— Вгледай се по-внимателно — отвърна той. Сграбчи молива, затъкнат зад ухото му, и го прекара със замах над изображението. — Представи си картина на стената. Без да използваш никакви инструменти, ти пак можеш да кажеш дали е окачена накриво, па макар и мъничко накриво. Просто се усеща, че нещо не е наред. Нали?

Намръщих се и тръснах глава.

— Да, сигурно.

— Човеците сме изненадващо чувствителни в това отношение. — Татко пак посочи двете рисунки с изцапаните си с боя пръсти. — Трябва да се научиш да гледаш цялото, когато гледаш нещо, а не само частите му. — Той се облегна назад. — Не си напрягай очите. Възприемай едновременно цялото изображение.

Слушах го, докато се облягах назад, следвайки съвета му. И точно тогава най-сетне забелязах разликата, миниатюрния белег върху едната рисунка.

— Ето го! — възкликнах, посочвайки право в него.

Татко ми се усмихна.

— Виждаш ли? — каза той. — За всяка заключена врата си има ключ, Еми.

Взирах се в листа със задачи, а бащините ми думи се въртяха пак и пак в ума ми. А после направих така, както той казваше — отпуснах се назад и възприех кода цялостно, наведнъж. Все едно е картина. Все едно търсех точката, която ме интересуваше.

И почти незабавно забелязах каква е грешката в кода. Посегнах към училищния си лаптоп, отворих го и въведох коригирания код.

Сработи.

— Здравей, свят! — произнесе програмата на лаптопа ми.

И до днес не мога да опиша точно какво почувствах в този миг. Да видя на екрана как моето решение сработва, функционира… Да осъзная как с три кратки реда текст имам власт да заповядвам на една машина да прави точно каквото пожелая аз…

Зъбчатите колела в главата ми, скръбно скриптящи, изведнъж отново се завъртяха. Молеха за още една задача. Приключих и с втората. После и с третата. Продължавах, все по-бързо и по-бързо, докато овършах не само този лист домашно, а и всичките задачи от учебника до последната. Мъглата в гръдта ми изтъня и под нея се разкри топло биещо сърце.

Щом можех да реша тези задачи, значи можех да контролирам нещо. А щом можех да контролирам нещо, то можех да си простя за единствената задача, която никога не бих могла да реша, за единствения човек, когото нямаше как да спася. Сигурно не можех да поправя всичко на света, но все нещо умеех! Всеки бяга от тъмното мъртвило в душата си по различен начин. И това бе моят начин.

Онзи ден си изядох вечерята за пръв път от месеци. На следващия ден, и на по-следващия, и всеки ден от тогава нататък влагах цялата си енергия в учене на всичко за писането на код, за Warcross и НевроЛинк, до което мозъкът ми успяваше да се докопа.

А що се отнася до Хидео Танака… От онзи ден нататък бях обсебена. Заедно с останалия свят го гледах и се страхувах да мигна, сякаш той бе създаден от вълшебство, сякаш можеше всеки миг да започне нова революция.

4

Отивам до масата и си слагам очилата. Стари са, употребявани, изостанали с няколко поколения, но си работят. Слушалките прилепват плътно и изолират шума на трафика отвън и на стъпките по горните етажи. Скромният ни апартамент — а заедно с него и всичките ми грижи — потъва в черен мрак и тишина. Издишвам и с облекчение напускам реалността, дори и да е за кратко. Скоро пространството пред очите ми се изпълва със синя неонова светлина и се оказвам на върха на хълм, загледана надолу, към градските светлини на виртуалния Токио, който би могъл да мине за напълно реален. Шумът от уличното движение е заглушен. Единственото, което ми напомня, че се намирам в симулация, е едно прозрачно поле в центъра на полезрението ми.

Добре дошъл, [нула!]

Ниво 24 | Б- 430

После и тези два реда изчезват. (Ако сте се зачудили: не, името ми не е [нула!]. С хакерския ми профил мога да скитосвам наоколо като анонимен играч. Другите играчи, които ми пресичат пътя, ще ме виждат с потребителско име, генерирано на случаен принцип.)

Поглеждам назад и виждам персонализираната си стая, украсена с вариации на логото на Warcross. Обикновено тази стая има две врати — Изиграй една игра или Наблюдавай как други играят. Днес обаче има и трета врата, над която се реят няколко думи.

Мач за откриването на турнира по Warcross

На живо

В реалността започвам да барабаня с пръсти по плота на масата. Докато го правя, очилата улавят движенията на пръстите ми и се появява виртуална клавиатура. Потърсвам Кийра в директорията на играчите. Намирам я за нула време, свързвам се с нея и няколко секунди по-късно тя приема поканата ми и се появява до мен. Също като мен (и повечето други играчи) и тя е проектирала аватара си така, че да изглежда като нейна идеализирана версия: по-висока, по-стройна, пременена с няколко тежкарски атрибута, които си е купила — лъскав нагръдник, чифт рога.

— Да влизаме — казва тя.

Тръгвам напред, после посягам и отварям третата врата. Облива ме светлина. Инстинктивно примижавам, а сърцето ми подскача в гърдите, щом невидимият рев на зрителите заглушава всичко — познато усещане. В слушалките ми гръмва саундтрак. Попадам, както ми се струва, на един от цял милион реещи се във въздуха острова, а пред очите ми се разгръща най-прекрасната долина, която съм виждала някога.

Ширнали се тучни равнини преминават в кристалносиня лагуна, обкръжена от всички страни от извисяващи се зъбери и гладки, стръмни скали, чиито върхове са обрасли със зеленина. От тях се спускат с гръм водопади. Когато се вглеждам, разбирам, че скалите всъщност представляват грамадни скулптури и всяка от тях е изваяна така, че да прилича на предишен победител в турнира. Слънчеви лъчи танцуват из долината и изрисуват равнините със светлина, реещите се острови хвърлят сенчести петна, а ята бели птици, летящи в строй, надават вик някъде долу. Кулите на замък надзъртат през далечната мъгла. Още по-нататък на хоризонта величествени, подобни на лъчи в океана същества плавно се носят във въздуха. Там небето е черно и светкавица раздира облаците. Потрепервам, сякаш усещам електричеството във въздуха.

Дори и саундтракът, избран за това ниво, е върхът на епичността, изпълнен с оркестрови струни и плътни барабани, той запраща сърцето ми във висините. А някъде в безкрая на небето един величествен, всезнаещ глас ехти над целия този свят.

— Добре дошли на мача по случай откриването на турнира по Warcross! — обявява той.

Следва тихо „зън“ и в средата на полезрението ми изскача прозрачно поле с надпис:

Логване в церемонията по откриването 

+ 150 т. Резултат за деня: + 150

Ниво 24 | Б- 580

После избледнява. Наградата ми за това, че гледам откриващия мач, е 150 точки, които ще се прибавят към резултата, определящ нивото ми… Само дето няма да се прибавят, тъй като тази ми версия на Warcross е хакерска. Жалко. Ако играех като нормален човек, досега да съм стигнала 90-о ниво или някъде там. А аз още се мотая на 24-то.

— Все по-пищно го раздават, а? — гласът на Кийра ме сепва. По лицето ѝ е изписана почуда.

Усмихвам се, после вдишвам дълбоко, разпервам ръце и скачам от своя реещ се във въздуха остров. Политам.

Стомахът ми се свива, когато мозъкът ми решава, че действително летя във въздуха на хиляди стъпки височина. Надавам вик, носейки се над равнината, а музиката ме нахъсва. За официалните състезатели съществуват ограничения — в някои светове им се позволява да летят насам-натам или да плуват под вода, докато в други си длъжен да се подчиняваш на виртуална гравитация. Но публиката винаги е свободна да се скита из пейзажа както си иска. Забранено ни е да променяме гледката по какъвто и да било начин или да закачаме играчите. Освен това играчите не ни виждат. Само чуват рева на поощрителните ни възгласи и на дюдюканията ни, а също и провикванията на съдията.

Политам право през реещите се острови като призрак, устремена към възможно най-голямата височина, докато повече не мога да се отдалечавам от сушата. После завивам обратно и се гмурвам надолу като метеор. Най-сетне кацам на един от островите точно когато ликуването на публиката се смесва с гласовете на анализаторите, идващи от слушалките ми, все едно ги слушам по радиото.

— Време е за ежегодния мач по случай откриването! — възкликва единият от тях. — Тази вечер сме се събрали тук да гледаме това звездно представление преди началото на истинския сезон на турнира! В далечния край е отбор „Алфа“, предвождан от Ашър Уинг! В близкия край — отбор „Бета“, предвождан от Пен Уашовски!

Играчите най-сетне излизат, разпръснати в двата срещуположни края на масива от реещи се острови.

Отбор „Алфа“ — отборът, за който ще викам аз, е в далечния край. Оставям Кийра и политам нататък да ги огледам по-добре.

Според правилника за официалните участници, професионални Warcross играчи, виртуалните им образи трябва да изглеждат точно както те изглеждат в реалността, без всевъзможните шантави персонализации на аватара, с които могат да се сдобият типичните потребители, и всички членове на отбора трябва да са облечени в един цвят. Цветът на отбор „Алфа“ е синият. Ето я Джена — само руса коса и стегнати мускули, съвършено видение в нейната синя прилепнала Warcross броня, чиято подобна на драконови люспи текстура е разработена в съответствие с нивото. Тя е една от най-младите играчи — едва осемнайсетгодишна, колкото мен, и е от Ирландия. Докато я наблюдавам, тя отмята коса над раменете си и поставя ръце на хълбоците. Сребристите предпазители на ръцете ѝ лъщят на слънцето, както и еднаквите ножове, закопчани с каиши на бедрата ѝ. Публиката крещи одобрително.

Върху реещ се наблизо остров е застанал Макс. Макс, син на милионери, е завършил Харвард. Позицията му в Warcross е боец — само мощ и мускули, неговата цел не е да преследва артефакта, а да поваля другите. На двайсет и осем години, той е най-възрастният играч в тазгодишния турнир. Сега той се усмихва и зъбите му се белват на фона на тъмната му кожа. Нараменниците му са огромни и издути, толкова лъскави, че в тях се отразява небето.

Ето го и Ашър, капитана на отбора, който е най-далече от мястото, където хвърча аз. В началото всички го знаеха само като по-малкия брат на Даниел Бату Уинг, известен актьор и каскадьор, но днес Ашър вече си е спечелил своя собствена слава благодарение на Warcross. Кестенявата му коса е страшно гъста и толкова светла, че е почти руса. Очите му са игриви и сини, същите на цвят като виртуалния океан под него, а тъмносапфирената му броня е допълнена със стоманени нараменници и кожени ремъци, обвиващи ръцете и кръста му.

Той се ухилва дръзко и изкрещява предизвикателство към другия отбор в срещуположния край на света от играта и това направо подлудява публиката. Когато превключвам картината, за да видя публиката в „Токио Доум“, те пищят името му и размахват като луди светещи палки. АШЪР, ОЖЕНИ СЕ ЗА МЕН!!! — крещят плакатите на фенките. Ашър казва нещо по закритата си линия, само съотборниците му могат да чуят думите. Над главата му се рее блестящ син скъпоценен камък. Това е артефактът на отбора му.

Коментаторката е започнала официалния ритуал преди играта — изчита нещо за доброто спортсменство и почтената игра. Докато тя чете, вниманието ми се прехвърля към отбор „Бета“. Те носят брони в червено, разбира се — ежегодният мач по случай откриването винаги налага цветен дрескод за отборите: червено срещу синьо. Над главата на Пен, капитана на „Бета“, се рее искрящ червен артефакт. Двамата с Ашър се ухилват самодоволно един на друг и това кара публиката да се разбеснее.

В слушалките ми коментаторката завършва речта си с вече стандартното напомняне за новаците сред публиката за целта на играта:

— Запомнете, отбори, вие имате една-едничка цел — да отнемете артефакта на противника, преди той да отнеме вашия!

Всички играчи вдигат десница, свита в юмрук, и се удрят два пъти в гърдите — стандартният отговор, че признават правилата. Следва кратка пауза, сякаш всичко в играта внезапно е замръзнало.

— Готови, старт! — обявява коментаторката.

Светът се разтреперва от рева на невидимата публика и облаците в небето политат стремглаво. Бурята, надвиснала в черно над хоризонта, връхлита към нас със страховита бързина и с всяка изминала секунда мълниите пращят все по-близо. Както във всеки свят от Warcross, с течение на играта тя става все по-трудна.

Същевременно над много от островите се появяват и увисват в небето множество яркоцветни кълба. Тези виртуални обекти се наричат пауъръп: временни избухвания на свръхскорост или свръхсила, крила, които ти помагат да полетиш за кратък период от време, щитове, способни да спрат вражеска атака, и така нататък. Съществуват десетки най-различни пауъръпи, които потенциално могат да се появят в играта, и постоянно се добавят нови. Пауъръпите от нисък клас изобилстват (например нещо, което ти помага да подскочиш педя по-високо). И в момента виждам три от тях да се реят над островите близо до мен. Но пауъръп от висок клас (например способността да летиш през цялото времетраене на играта) са много редки и труднодостъпни. Някои пауъръпи са толкова ценни, че отборът може да прати един от играчите си да ги издирва, докато трае битката.

Пауъръпите може да струват много пари в Warcross общността. В редовните игри събраните, но неизползвани пауъръпи се съхраняват в инвентара на играча. После можеш да ги продаваш или разменяш с другите играчи. Ценните пауъръпи вървят на цена хиляди банкноти.

Warcross е програмирана толкова добре, че никога не съм пробвала да открадна пауъръп — но наскоро открих бъг в защитата, който е възможно да ми позволи да заграбя обект от нечий потребителски профил точно когато собственикът му възнамерява да го използва.

Сега се оглеждам наоколо и се питам колко ли можем да изкараме, ако гепя достатъчно от тези обекти за препродажба. Но никой от десетките, които виждам, не е достатъчно ценен. Пет долара тук, още три там. Не си струва риска да хакнеш най-грандиозния мач за откриването за всички времена. И със сигурност не си струва риска от още един удар по досието ми.

— Ашър предприема първия ход на играта! — ехти гласът на анализатор в ушите ми. — Той дава някакви наставления на Джена. Заграбване на пауъръп!

Много ясно, Ашър е забелязал нещо преди всеки друг. Той поглежда първо Джена, после прави жест с ръка към далечно кълбо, надвиснало над стърчаща високо насред океана скала. Тя не се колебае — незабавно скача от своя плаващ във въздуха остров на друг и се отправя към скалата. Зад нея островът, на който стоеше допреди миг, се разпада на късове.

— Каква изненада! — намесва се друг анализатор. — Ашър обикновено не се фокусира върху събирането на пауъръпи. Щом изпраща някого от съотборниците си, значи работата е сериозна!

По същото време Ашър и неговият боец — Макс, се хвърлят едновременно напред. Другият отбор вече се е впуснал в преследване и хвърчи към тях. Всеки път, щом скочат от един остров на друг, островът зад тях се разпада. Всички трябва мъдро да подбират къде стъпват. Ашър и Макс се движат като един, вниманието и на двамата е приковано в Пен. Смятат да го нападнат от двете страни.

Изпъвам врат в посоката, където се рее далечният обект в опит да видя какъв пауъръп е привлякъл погледа на Ашър. Светът край мен се завихря. Пауъръпът е тъмночервена сфера с мраморни жилки, толкова тъмна на цвят, че сякаш е била потопена в кръв.

— „Внезапна смърт“! — възкликва коментаторката точно когато ахвам.

И действително това е суперрядък пауъръп. „Внезапна смърт“ замразява когото избереш противников играч за остатъка от играта и той ще е безполезен за съотборниците си. Никога не съм виждала този пауъръп в действие по време на редови Warcross мач и едва няколко пъти — в официални мачове от турнира.

Струва сигурно поне пет хиляди… не, петнайсет хиляди долара.

Макс, макар и да е такава грамада, е по-бърз от Ашър. Той достига Пен първи, после посяга да грабне червения артефакт точно над главата му. Пен се снишава навреме. Островът, върху който стоят и двамата, започва да се пропуква и Пен се мята със скок към съседния най-близък остров. Но Макс го сграбчва за ръката, преди да е успял, надава рев и запокитва Пен назад. Пен отхвърча. Успява да се вкопчи в ръба на един остров, преди да полети отвесно към плажа долу, и увисва там безпомощно за миг. Публиката избухва възторжено, когато ударът на Макс взема от живота на Пен.

Пен Уашовски | Отбор „Бета“ 

Живот: –35 % 

Сега Ашър се включва. Той отскача от своя остров точно когато той се разпада, а после тупва тежко върху онзи, в който се е вкопчил Пен. Островът се разтърсва под тежестта му. Той се навежда, сграбчва неориентирания Пен за врата и блъска главата му в земята толкова силно, че повърхността на острова се пропуква. Пръстен от синя светлина се завихря около Ашър.

Пен Уашовски | Отбор „Бета“

Живот: –92 %

ВНИМАНИЕ!

Невидимата публика обезумява, докато един от коментаторите крещи:

— Пен е на края на силите си! Ако не защити артефакта на отбора си, Ашър ще сложи бърз край на играта…

Пен освобождава едната си ръка и — преди Ашър да е успял да предприеме следващия си ход — стоварва върху него пауъръп „Мълния“. Блясва ослепителна светлина и обгръща Макс за миг. Той напусто мята ръце нагоре, но вече е късно — пауъръпът го е заслепил за цели пет секунди. Животът му спада с 20 %. Пен се хвърля към артефакта на Ашър. В този миг Макс се намесва и грабва пръв артефакта на отбора си, така че сега той се носи над неговата глава.

Невидимата публика надава рев — поощрителни възгласи и дюдюкания. И аз откликвам. Но вниманието ми все се връща към пауъръпа „Внезапна смърт“.

Недей.

— Смел опит от страна на „Бета“! Пен е работил по защитата си! — надвиква шума един от анализаторите. Докато говори, буреносните облаци най-сетне ни достигат и слънцето горе изчезва. — Всички ние временно загубихме следите на Кенто, но той като че преследва Джена! Целта и на двамата е пауъръпът „Внезапна смърт“!

Вятърът се стоварва с огромна сила върху всички ни. Разклаща плаващите из въздуха острови. Закапват едри капки дъжд.

Насочвам вниманието си към Джена и Кенто — те изглеждат като две ярки фигурки, устремени към надвисналия над скалите пауъръп. После пикирам надолу от островите и политам към тях двамата. Скоро вече се нося край кървавочервената „Внезапна смърт“ и наблюдавам как Джена и Кенто се носят към нея.

Фокусирам се върху пауъръпа. Теоретично, ако Джена или Кенто докопат „Внезапна смърт“, е възможно да успея да проникна в профилите им. Може да успея да задигна „Внезапна смърт“ направо от инвентара на някого от тях. И после да я продам.

Петнайсет хиляди долара.

Напук на мен самата сърцето ми подскача от внезапна възбуда. Възможно ли е да се получи? Хакване на редови Warcross мач никога не е осъществявано… Камо ли на официален мач от турнира?! Нечувано! Дори не знам дали мога да получа достъп до профилите им така, както в обикновения Warcross. Може изобщо да не успея да проникна.

Ако ме изловят и арестуват, ще ми отправят обвинения като към пълнолетна.

Не помръдвам от мястото си, разкъсвам се, гърлото ми е пресъхнало.

Ами ако наистина успея да го отмъкна успешно? Само този път! Та това е просто един пауъръп от игра — на никого няма да навредя. Никога не съм тествала познанията си за този хак в Warcross на подобна арена, но ако се получи, тогава какво? Мога да го препродам за хиляди. Мога да получа парите незабавно и да ги връча на господин Алсол, да си изплатя дълговете. Това може да ме спаси. И никога повече няма да ми се наложи да го правя.

Само този път!

Джена стига първа до пауъръпа. Има време само да го отмъкне от върха на скалата, преди Кенто да я връхлети.

Ако не взема решение сега, после вече ще е късно.

Инстинктивно се раздвижвам. Пръстите ми тракат като пощурели по плота на масата. Изкарвам директорията на играчите, после издирвам профила на Джена. Докато действам, Джена изритва Кенто и го отблъсква от себе си, а после се устремява в съвършена дъга надолу към океана. Горе в небето еква оглушителен гръм.

Името на Джена най-сетне изскача пред мен. Скръцвам със зъби — имам само няколко секунди. Недей! Но вече действам. Вадя пълен опис на виртуалното ѝ имущество. Превъртам, докато виждам чисто новата „Внезапна смърт“ в профила ѝ, алена и лъскава.

Единствената пробойна, която някога съм откривала в защитата, е един дребен бъг, когато потребителят тъкмо се готви да използва придобивката си. Когато обектът преминава от твоя профил към играта и бива използван, за частица от секундата той остава уязвим.

Пръстите ми треперят. Пред мен Джена посяга към новопридобитата си „Внезапна смърт“. Виждам как в нейния склад тя за кратко проблясва в златно. Сега е единственият ми шанс. Поемам рязко въздух, изчаквам… Недей!… и въвеждам една-единствена команда точно когато придобивката на Джена се откъсва от дланта ѝ.

Тръпка разтърсва цялото ми тяло. Застивам. Всъщност като че всички в играта застиват на място. После забелязвам, че Ашър се е втренчил право в мен. Сякаш ме вижда.

Примигвам. Това е невъзможно! Аз съм от публиката. Но Джена също се е вторачила в мен. Очите им са широко отворени. И точно тогава осъзнавам, че пауъръпът вече официално се мъдри в моя профил. Виждам го в инвентата си, в долния край на полезрението ми.

Успях! Хакът ми сработи.

Ала по някакъв начин успешното заграбване на пауъръпа ме е набутало право в турнира.

Около нас прокънтява съдийска свирка. Възгласите на публиката преминават в шокиран шепот. Не помръдвам от мястото си, изведнъж съвсем не знам какво да правя. Трескаво набирам друга команда в опит да се завърна сред публиката. Но полза никаква.

Всички — играчите, коментаторите, милионната публика — всички ме виждат.

— Ти коя си, по дяволите? — пита ме Ашър.

Аз само се вторачвам тъпо в него.

Проблясък на червена светлина залива сцената и един всезнаещ глас отеква навсякъде край нас.

— Таймаут! — обявява той. — Грешка в системата!

Изведнъж екранът ми угасва. Изхвърлят ме от играта, и обратно в стартовата ми стая с виртуален изглед към Токио. Всички врати в стаята сега са изчезнали. Пауъръпът „Внезапна смърт“ все още сияе в инвентара ми.

Но щом посягам да го взема, изчезва. Изтрили са го от директорията ми.

Смъквам очилата си. После се отпускам на стола и се оглеждам трескаво из апартамента. Погледът ми се спира на Кийра, която седи срещу мен. И тя е свалила очилата си и се взира в мен със същия шокиран поглед, който видях на лицето на Джена.

— Ем… — прошепва Кийра. — Какво направи?

— Аз… — изпелтечвам, после млъквам. При проникването в профила на Джена нещо е изтрило анонимността ми. Бях разобличена. Забивам поглед в масата. Сърцето ми бумти в гърдите.

Кийра се навежда напред.

— Виждах те в играта — каза тя. — Ем… Ашър ти проговори. Той те виждаше, всички те виждаха. Видяха името ти, лицето ти, всичко. — Тя вдига смаяно ръце. — Нахакала си се в играта!

Тя няма абсолютно никаква представа в каква беля се вкарах току-що — мисли си, че всичко това е било най-неподправена грешка. Под надигащата се в мен паника се ширва океан от разкаяние. Не знам как постъпват от „Хенка Геймс“, когато изловят хакер, но със сигурност ще ме баннат в играта. Ще отида на съд за тая работа.

— Съжалявам — отвръщам замаяно. — Може би те… няма да раздухат случая.

Думите ми заглъхват. Кийра въздъхва тежко и продължително и се обляга назад на стола си. Известно време не проговаряме. След пълното ни потапяне в Warcross тишината в апартамента ми се струва съкрушителна.

— Умна глава си ти, Ем — казва най-сетне Кийра и погледът ѝ среща моя. — Но имам чувството, че страшно грешиш по този въпрос.

И сякаш по сигнал телефонът ми иззвънява.

5

При този звук и двете подскачаме. Когато поглеждам към телефона, на екрана му е изписано: Непознат номер.

— Няма ли да вдигнеш? — пита ме Кийра, сега и нейните очи са ококорени като моите. Аз само няколкократно поклащам глава срещу телефона. Не помръдвам от мястото си, докато след цяла вечност, както ми се струва, той най-сетне спира да звъни.

И незабавно зазвънява пак. Непознат номер.

Косъмчетата по тила ми настръхват. Изключвам звука на телефона, после го захвърлям на дивана, та да не ми се мярка пред очите. В тишината седя прегърбена на стола и се мъча да не срещам озадачения поглед на Кийра.

Сигурно се обаждат от полицията. Дали ще дойдат сега да ме арестуват, ако не вдигна? Дали „Хенка Геймс“ ще ме съди? Дали полицията ще обяви награда за моята глава, за да ме издирват другите ловци? Всъщност точно в момента може да разпращат предупредителни съобщения, и то из целия град. Ловците ще се мятат на мотоциклетите си или в таксита, нетърпеливи да ме заловят. Притискам треперещите си ръце здраво в скута си.

Мога да побягна. Трябва! Но щом тази невъзможна мисъл ми хрумва, незабавно смръщвам лице. Ако побягна, къде ще отида? Докъде е възможно да стигна само с тринайсет долара? И ако… не, когато ме хванат, това само ще утежни престъплението ми.

Кийра отива до дивана.

— Още звъни, Емс — смотолевя тя.

— Спри да го гледаш тогава! — сопвам ѝ се аз.

Тя ме поглежда намръщено, после вдига двете си ръце във въздуха.

— Добре де, карай да върви. Както искаш.

И без да каже и дума повече, тя ми обръща гръб и тръгва към своя матрак. Затварям очи, заравям глава в шепи и се облягам на масата. Тишината в стаята е съкрушителна и макар и да не чувам телефона си, аз го усещам, някак си разбирам, че все така звъни. Всеки миг ще се чуе първото думване по вратата.

За всяка заключена врата си има ключ. Но този път съм стигнала до края.

Не знам колко време седя така на масата, нито кога, докрай премаляла, започвам да клюмам. Не усещам, че съм заспала чак докато някъде сред мъглите на мрака един звук ме стряска.

Зън.

Зън.

Зън.

Замаяна, отварям едно око. Алармата ми ли се е задействала? През щорите на прозорците се лее слънце. За миг ме обзема възхита — колко са красиви ярките лъчи! Всъщност тъкмо тези ярки лъчи ми подсказват, че съм закъсняла за нещо. Стомахът ми сякаш хлътва. Заспала съм направо на масата.

Вдигам рязко глава. Цялото тяло ме боли, ръцете ми са се схванали и са изтръпнали, след като съм спала върху тях цяла нощ. Оглеждам се трескаво. Събитията от снощи нахлуват в паметта ми. Кийра си легна, а аз останах тук, на масата, скрила глава в шепите си, чудейки се как може да съм толкова тъпа — да се разкрия пред петстотин милиона души. Сигурно снощи съм сънувала кошмари, макар и да не си спомням нито един от тях. Капнала съм от умора, а сърцето ми тупти като бясно.

Телефонът звъни. Търси ме непознат номер. Сърцето ми замира, а очите ми се обръщат нататък, където телефонът ми все така лежи захвърлен на дивана. Проспала съм няколко часа, а още никой не е цъфнал на прага ни. Може би в крайна сметка нищо няма да се случи. Може би прекалено много се вживявам.

Зън.

Пак се обръщам по посока на звука. Идва от телефона ми. Докато се взирам в него, изведнъж се сещам, че е сряда. Закъсняла съм за смяната си като сервитьорка. Сигурно шефът ми праща съобщение — телефонът ми все още известява със звуков сигнал за получаваните съобщения.

А, не!

Скачам от стола. Кийра лежи в своя ъгъл, частично скрита от поглед зад картонената преграда. Тичам в банята и забивам в устата си четка за зъби, като в същото време бързо прокарвам гребен през огелнената си дъгоцветна коса. Все още съм облечена в снощните дрехи. Ще трябва да карам с тях. Няма време за преобличане. Ругая се наум, докато приключвам с миенето на зъбите. Ще ме уволнят, задето съм пропуснала смяната си. Сърцето ми подскача, когато се подпирам на мивката, свела глава, притисната от цялата тежест на света.

Зън.

Зън! Зън!

— Ох, за бога… — прошушвам едва чуто. Когато телефонът ми звънва още два пъти, се предавам и изтичвам от банята.

— Идвам! — смънквам, сякаш шефът може да ме чуе, и сграбчвам телефона, а той продължава да звъни.

После впервам очи в дългия списък със съобщения.

Осемдесет и четири непрочетени съобщения от скрит номер. Всички те гласят едно и също.

Стомахът ми се свива от напрежение.

— Ем…

Гласът на Кийра ме кара да се обърна и виждам, че е станала и наднича през завесите на прозореца. Едва сега до слуха ми стигат гласовете, идващи долу от улицата.

— Еми — казва Кийра. — Ела да видиш.

С безшумни стъпки отивам при нея. Тънки срезове светлина нахлуват през завесите на прозореца и рисуват жълти ивици по ръцете ми. Устните на Кийра са присвити озадачено. Облягам се до нея, разтварям две пердета и поглеждам навън.

Хора са се скупчили на стълбището пред нашата жилищна сграда и са го задръстили. Носят грамадни камери. Виждам букви, отпечатани отстрани на микрофоните им — имената на местните новинарски канали.

— Какво става? — измърморвам.

Изведнъж Кийра се обръща към мен. Тя дълго се взира в мен, като че вижда нещо, което аз не виждам, а после си пребърква джобовете и вади телефона си. Набира нещо в него. Стаявам дъх, все още заслушана в шума от гласовете навън.

Кийра се взира в резултатите от търсенето на екрана на своя телефон. Лицето ѝ сега е пребледняло като платно, очите — широко отворени. Тя вдига апарата срещу мен, за да видя.

— Еми — казва тя. — Ти си навсякъде.

Пред очите ми се ниже списък от новинарски статии, всичките илюстрирани с една и съща снимка: скрийншот, на който се виждам аз с шарената ми коса, застанала там, насред мача за откриването на турнира по Warcross, а шокираният Ашър се е обърнал към мен. Кийра превърта надолу. Още и още статии, заглавията им се сливат в едно.

ЧОВЕК ОТ ПУБЛИКАТА СЕ ВМЪКВА 

В МАЧА ПО СЛУЧАЙ ОТКРИВАНЕТО 

НА ТУРНИРА ПО WARCROSS

_____________________________

WARCROSS Е ХАКНАТ!

_____________________________

ХАКЕРКА ВРЕМЕННО ОСУЕТЯВА 

ОТКРИВАНЕТО НА WARCROSS

_____________________________

Коя е Емика Чен?

Щом виждам името си, устата ми пресъхва. Деанонимизирали са ме. Каква глупачка съм била да мисля, че снощният ми малък номер няма да ме прати право под светлината на прожекторите. Самоличността ми е разкрита. Бомбата е избухнала — и не само това, ами парчетата са полепнали из целия интернет като стикери. Стоя вцепенена, докато Кийра продължава да търси и добива все по-смаяно изражение.

— Не е възможно да говорят за мен — пелтеча аз. — Не може. Сигурно още спя.

— Не спиш. — Кийра пак вдига телефона си насреща ми. Взирам се в поток от новини, изпъстрен с името ми. — Ти си топ актуалната тема на света.

На масата телефонът ми отново звънва. Поглеждаме го в синхрон.

— Кийра — казвам, докато бавно вървя към телефона си. — Ако обичаш, провери ми един номер. — Тя ме следва до масата, където вземам телефона си и впервам поглед в безкрайния низ от еднакви съобщения. — 212-346-9200.

Кийра го въвежда в търсачката. Миг по-късно преглъща и ме поглежда.

— Това е номерът на седалището на „Хенка Геймс“ в Манхатън.

Усещам убождания по гръбнака и по ръцете. „Хенка Геймс“ току-що са ми изпратили над деветдесет съобщения. Двете с Кийра се гледаме още малко и оставяме суматохата отвън да изпълни тишината в стаята ни.

— Сигурно е адвокатът им — прошепвам. Усещам как кръвта се дръпва от лицето ми. — Кийра… Ще ме съдят.

— Вземи им се обади — отвръща Кийра. — Ако протакаш, само ще се разлютят още повече.

Сигурно е права. Колебая се още малко, след това най-сетне грабвам телефона си и започвам да набирам номера. Кийра скръства ръце и започва да крачи напред-назад из стаята.

— Сложи го на високоговорител — додава тя. Включвам го, после вдигам телефона между нас.

Очаквах да чуя някакъв общоприет автоматичен отговор: „Благодаря, че се обадихте в „Хенка Геймс“. За английски език натиснете 1“, типичния поздрав от корпоративен телефон. Ала вместо това телефонът иззвънява само веднъж и вдига някаква жена.

— Госпожица Емика Чен? — пита тя.

Толкова съм стресната от поздрава ѝ, отправен лично към мен, че дълго не намирам какво да кажа.

— Здравейте. Тук. Аз, искам да кажа. Искам да кажа, аз съм. — Трепвам. Защо се изненадвам изобщо? Очевидно знаят телефонния ми номер, съдейки по лавината от съобщения — сигурно веднага са ме прехвърлили на жива телефонистка в мига, в който телефонът ми ги е набрал.

— Отлично — казва жената. — Сега ще ви свържа с господин Танака. Изчакайте моля.

Кийра засмуква въздух и спира да крачи. Вторачва се в мен с широко отворени очи. И аз се взирам в нея и не обръщам внимание на нищо, освен на идващата от слушалката музика. Загубила съм си ума. Сигурно е станала грешка.

— Като че нещо ми се счу — прошепвам на Кийра. — Тя да не би току-що да каза…?

Когато музиката рязко секва, подскачаме и двете. От телефона се чува мъжки глас. Този глас бих разпознала навсякъде, чувала съм го в безброй документални филми и интервюта и той принадлежи на последния човек, с когото ми е хрумвало, че някога ще разговарям по телефона.

— Госпожице Чен? — изрича Хидео Танака.

Има британски акцент. „Завършил е британско международно училище — припомням си трескаво аз. — Учил е в Оксфорд.“ В гласа му, непринуден и изискан, се долавя властността на човек, управляващ огромна корпорация. Аз само стоя с телефона в ръка, втренчена в Кийра, сякаш виждам през нея.

Кийра завърта бясно ръце към мен и ми напомня, че е редно да отговоря.

— Ъъъ… — изграчвам аз срещу телефона. — Здрасти.

— За мен е удоволствие — казва Хидео и по гласа му личи, че се усмихва. Телефонът трепери в ръката ми. Кийра се смилява над мен и поема апарата. Очаквам следващите думи на Хидео да са свързани с моя хакерски инцидент, и затова веднага почвам да ломотя някакви извинения, все едно това би могло да помогне за казуса ми.

— Господин Танака, за вчера… Вижте, много, много съжалявам за станалото… то стана напълно случайно, кълна се… такова де, очилата ми са старички и много бъгави… — Потрепервам. — Такова де… Не че вашите неща са зле направени или нещо такова… Няма такова нещо!… Ъъъ, тоест…

Той ме прекъсва:

— Така. Заета ли сте в момента?

Дали съм заета в момента? Хидео Танака ме пита по телефона заета ли съм в момента?

Очите на Кийра сякаш всеки момент ще изскочат от орбитите. Емика, недей да говориш като тъпачка. Кажи нещо готино.

— Ами… — отговарям. — Всъщност закъснявам за смяната ми като сервитьорка…

Кийра се плясва по челото. Протягам в паника ръце към нея.

— Извинявам се, че ви обърквам графика — казва Хидео, все едно отговорът ми е най-естественото нещо на света. — Но склонна ли сте днес да пропуснете работа и да дойдете в Токио?

В ушите ми започва да звънти.

— Какво? В Токио… в Япония?

— Да.

Свивам се и се радвам, че той не вижда как лицето ми почервенява от срам. Какво очаквах да каже — Токио в Ню Джърси?

— Ама… сега, веднага ли?

В гласа му се вмъква развеселена нотка.

— Да, сега, веднага.

— Аз… хъм… — Свят ми се завива. — С най-голямо удоволствие… но… мен тъкмо ме гонят утре от апартамента ни и затова…

— За дълговете ви вече са се погрижили.

Чак след малко проумявам думите му — достатъчно, за да продължа да плямпам, докато се усетя какво е казал. С Кийра се споглеждаме ошашавено.

— Извинете… какво? — измърморвам. — За тях… са се погрижили?

— Да.

Цифрите, които постоянно се въртят в главата ми. Наем, сметки, дълг. 1150 долара. 3450 долара. 6000 долара. За дълговете ви са се погрижили. Съвсем ей така изведнъж те се разпръсват и на мястото им в мислите ми нахлува единствено бял шум. Как е възможно това? Ако тозчас отида в апартамента на господин Алсол, дали той ще ме отпъди с ръка и ще ми каже да си ходя? Защо да го прави Хидео Танака? Внезапно ми се завърта главата и сякаш разумът се гласи да изхвърчи от тялото ми. Недей да припадаш.

— Не може просто ей така да се погрижат за тях — чувам се да казвам. — Това са много пари.

— Уверявам ви, че беше съвсем просто. Госпожице Чен?

— Да. Извинете… да, тук съм още.

— Чудесно. Пред апартамента ви чака кола, готова да ви откара на летище „Ла Гуардия“. Вземете какъвто багаж желаете. Колата е готова да потегли, когато сте готова и вие.

— Кола? Ама… Чакайте… Кога е полетът? С коя авиокомпания? Колко време имам за…

— С частния ми самолет — казва той невъзмутимо. — Той ще излети, когато вие се качите в него.

С частния му самолет.

— Ама чакайте… всичкият ми багаж… Колко време ще стоя там? — Погледът ми отново се измества към Кийра. Тя изглежда бледа — все още преработва информацията, че дълговете ни са се изпарили само за един кратък миг.

— Ако желаете да ви опаковат и да ви доставят някои вещи в Токио — отвръща той, — само кажете, и още днес ще бъде уредено. Искам да направя пътуването ви възможно най-удобно. Там ще разполагате с всичко необходимо.

— Чакайте! — Започвам да клатя глава. Да доставят вещите ми? Колко време иска той да остана там? Бръчки набраздяват челото ми.

— Необходима ми е секунда, за да си помисля. Не разбирам. — Емоциите ми най-сетне преливат и пороят на мислите ми се отприщва. — За какво е всичко това? Колата, дълговете ни, самолетът… Токио?! — ломотя аз. — Вчера обърках най-големия мач на годината. Някой трябва да ми се ядоса. Вие, по-точно! За какво заминавам за Токио? — Вдишвам дълбоко въздух. — Какво искате от мен?

От другия край на линията следва пауза. Внезапно осъзнавам, че бръщолевя пред един от най-могъщите хора в света… пред своя идол, пред човека, когото съм гледала, за когото съм чела и по когото съм била вманиачена години наред, пред човека, който промени живота ми. Насреща ми Кийра се е вторачила в телефона, все едно вижда какво е изражението на Хидео. Преглъщам уплашено в настаналото мълчание.

— Имам за вас предложение за работа — отвръща Хидео. — Желаете ли да чуете нещо повече?

6

Признавам: на самолет съм се качвала общо един брой пъти. Беше след като мама ни напусна и татко реши да ни премести от Сан Франциско в Ню Йорк. От този полет помня следното: един миниатюрен монитор, на който да гледам анимационни филмчета, прозорче, през което виждах облаците, подобен на тетрис поднос с храна и в него — нещо със съмнителното наименование „пиле“, както и модификация на оригиналната видеоигра „Таралежчето Соник 2“, качена в телефона ми — моята игра за из път винаги когато се чувствах под стрес.

Някак си мисля, че вторият ми полет ще е много различен от първия.

След като разговорът с Хидео приключи, първото нещо, което направих, беше да се втурна по коридора и да почукам на вратата на господин Алсол. Само един поглед към лицето му ми трябваше, за да разбера, че всичко това не е било халюцинация.

Наемът ни е платен чак до края на следващата година.

Стягам си багажа като насън. Куфар нямам и затова натиквам в раницата си дрехи колкото поеме. Мислите ми се блъскат и прескачат, и всичките са за Хидео. За какво съм му аз? Сигурно е нещо страшно важно, щом трябва така скорострелно да ме закара със самолет до Токио. Наистина в миналото Хидео бе наемал някой и друг хакер, за да му помага да се справя с бъговете в Warcross — но те до един бяха зрели хора и вероятно без криминални досиета. Ами ако в действителност ми е ядосан и чака с охота да ме накаже, след като пристигна в Япония? Да, несъмнено това е нелепа идея… но пък не по-малко нелепа е и да ми се каже да си стягам багажа и да заминавам за Токио. И то да ми го каже Хидео Танака! Мисълта отново ме стопля цялата отвътре и цялата тръпна пред загадката какво ли ще е това предложение за работа.

Очите на Кийра ме следят, докато се стрелкам из апартамента.

— Кога се връщаш? — пита ме тя, макар да е чула съвсем същия разговор като мен.

Набутвам в раницата поредната фланелка.

— Не знам — отвръщам. — Но се надявам да не се бавя много. Ако нещо възникне, ще ти се обадя.

— Откъде знаеш, че просто не са ти скроили грамаден номер? — пита тя изведнъж. В гласа ѝ се промъква нотка на завист. — Тоест… онова се излъчи из целия интернет.

Спирам се да я погледна.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се навежда напред и насмешлива усмивчица повдига ъгълчетата на устата ѝ.

— Искам да кажа, какво пречи някой да набере номера ти един милион пъти, а после да ти извърти най-големия номер на всички времена?

При мисълта, че разговорът ми с Хидео Танака е бил номер, болка пронизва гърдите ми. Просто седя и я гледам втренчено. Това трябва да е. Няма начин да не е. Някой хакер някъде там е решил, че ще е смешно. Пробил е слабата защита на телефона ми, изимитирал е гласа на Хидео и ме е изиграл — в момента сигурно се залива от смях. Още по-зле, по лицето на Кийра зървам намек за надежда, сякаш тя се надява да е права и този внезапен късмет да не е истина. Макар и никога да не сме били близки, все пак усещам как потръпвам от думите ѝ.

Наемът ни е платен. Кой майтапчия ще си пилее така парите?

Откъсвам се от погледа ѝ.

— Е, ще видя докъде ще го докарам. Не е като да имам какво да губя.

Щом го казвам, Кийра се отпуска на дивана, доволна, че ме е стреснала.

Щом приключвам с последния багаж, притичвам до малката изложба от предмети до леглото ми. Коледното ми украшение. Картината на татко. Вземам и двете, като с картината внимавам изключително много. Тя е вихрушка от сини, зелени и златни ивици и като отстъпвам назад, върху платното някак си се появява образът как той ме държи за ръка и ме разхожда в топла вечер по обградена от дървета алея из Сентръл Парк. Гледам я още малко, после внимателно я пъхам в багажа си. Малко късмет няма да ми е излишен.

Час по-късно съм напълно готова. Мятам раницата на гръб и излизам от апартамента, но на входа поглеждам назад и очите ми се вглеждат в Кийра. Изведнъж ме обзема странното чувство, че се взирам в живот, към който няма да се върна. Че това е последният път, в който я виждам. И усещам как омеквам към нея, как мълчаливо ѝ пожелавам късмет. Ще живее в апартамент без наем до края на следващата година — може би това ще ѝ помогне отново да си стъпи на краката.

— Хей — казвам, не знам как да се сбогувам. — Сега от закусвалнята на ъгъла ще си търсят сервитьорка. Ако искаш.

— Да — усмихва се тя. — Благодаря.

— Късмет.

Кийра ме удостоява с едно последно тържествено кимване. Сякаш и тя знае, че може да не се видим повече.

— На теб също — отвръща.

После затварям вратата зад мен и не поглеждам повече назад.

В мига, в който бутвам входната врата на блока и тя се отваря, ме заслепява цял взрив от светкавици. Присвивам очи и инстинктивно затулвам лицето си с ръка. Надига се рев. „Госпожице Чен, госпожице Чен!“ За миг се чудя как, по дяволите, всички тези хора ме разпознават, а после се сещам, че с тази моя коса във всички цветове на дъгата им е пределно ясно, че съм същото онова момиче от публикуваните скрийншотове.

Грамадна фигура скача нагоре по стълбите, разблъсква журналистите и стига до мен.

— Позволете, мадам — казва мъжът приятелски, изпъва ръка пред мен и започва да ни пробива път надолу по стълбището. Когато един журналист тръгва да му се навира, той изръмжава и го избутва назад. Прилежно следвам новия си бодигард и пропускам покрай ушите си въпросите, които ме атакуват от всички страни.

Най-накрая си пробиваме път до една кола — най-красивата и лъскава кола с автопилот, която съм виждала. Бас държа, че такава виждат за пръв път на нашата улица. Вратата се отваря пред мен автоматично, изчаква да се набутам вътре и после ме затваря там. Внезапната тишина и откъсването от шумотевицата навън ми носи искрено облекчение. Всичко изглежда страшно луксозно и ми се струва, че го съсипвам само с присъствието си. Във въздуха се носи чистият мирис на нова кола. В калъп от лед са поставени бутилки шампанско. През предното стъкло виждам наложена върху улиците и сградите мрежа от виртуални маркери. Източна 40-а улица — гласи наниз от бели букви върху улицата, на която се намираме. Над всяка сграда изскачат шарени балончета с текст. Жилищен комплекс „Грийн хилс“. Лондр-о-Матик. Китайска храна. Тази кола разполага с напълно интегриран НевроЛинк.

Вътрешността на колата се осветява и се чува глас.

— Здравейте, госпожице Чен — произнася той.

Сепвам се.

— Здрасти — решавам да отговоря, не зная накъде да гледам.

— Някакви предпочитания за настроението в колата? — продължава гласът. — Нещо ведро може би?

Поглеждам тайфата журналисти, които не спират да крещят към затъмнените стъкла на автомобила.

— Ведро би било добре, господин… Кола.

— Фред — поправя ме колата.

— Фред — повтарям и се мъча да не се чувствам шантаво заради това, че разговарям с облегалката на кола. — Здрасти.

Всички прозорци внезапно се изменят и зашеметяващ пейзажен изглед изниква на мястото на журналистите навън — високи разлюлени от вятъра треви, бели канари, обграждащи хоризонта, прозрачен океан с бяла пяна и залез, багрещ облаците в оранжево и розово. Дори хаосът навън сега звучи някак далечен, заглушен от крясъците на чайките и рева на виртуалния океан.

— Аз съм Джордж — представя се бодигардът, щом колата потегля. — Сигурно сте имали доста изтощителна сутрин.

— Ами да — отвръщам. — Значи… знаете защо отиваме на летището?

— Получих инструкции от господин Танака само да ви придружа благополучно до самолета.

Пак се взирам във виртуалния морски пейзаж, нижещ се край нас. Инструкции от Хидео. Може би в края на краищата това не е някакъв сложно изработен номер.

Половин час по-късно ведрите изгледи по стъклата избледняват и пред очите ми пак изниква реалността. Пристигнали сме на летището. Обаче вместо да влезем в обичайното кръгово движение, откъдето минават всички други коли, нашата свива в малка примкообразна отбивка, която ни отвежда към ширналата се зад летището писта. Тук колата ни вкарва в частен гараж, разположен до къса редица от самолети.

Изскачам от тъмната вътрешност на колата и примижавам срещу светлината. Различавам самолета с надпис „Хенка Геймс“ отстрани. Грамаден е — почти колкото пътнически лайнер, с елегантен дизайн със закривен надолу нос, отличаващ го от останалите самолети. Обшивката от двете му страни изглежда странно, почти полупрозрачна. Главната врата е отворена и стълба слиза към пистата, където е постлан луксозен червен килим. Това е самолетът, който самият Хидео ползва за пътуванията си.

Поглеждам си телефона за часа. В момента щях да разнасям чинии в местната закусвалня.

— Насам, госпожице Чен — казва ми Джордж и свежда леко глава. Понечвам да мина отзад, за да си взема раницата, но той ме спира. — При това пътуване няма да ви се налага да носите сама нищо — додава с усмивка. Стърча там неловко с празни ръце, а Джордж награбва багажа ми и ме повежда към самолета.

Изкачвам се по стълбите. Най-горе двама стюарди, облечени в безукорни униформи, ми се усмихват ослепително и се покланят.

— Господин Танака ви приветства с добре дошли на борда — заявява единият. Кимвам в отговор и не знам какво да кажа. Дали са държали Хидео в течение къде се намирам в момента? Дали знае, че точно сега се качвам в самолета му? Мислите ми се въртят около думите на стюарда, докато се обръщам да погледна вътрешността на самолета.

Сега разбирам защо отвън изглеждаше така странно прозирен. Вътрешната му обшивка се оказва стъклена и през нея виждам летището, пистата и небето. На втори поглед забелязвам, че в стъклото тънко е врязано логото на „Хенка Геймс“. Лъскави светлинни линии го обрамчват. Виждала съм единствено салони на самолети, натъпкани със седалки — но в дъното на този и по цялата му ширина се разполага кожен диван, от двете страни има вградени истински легла, има си и баня с душ и два меки фотьойла в предната част. Чаша шампанско и блюдо с пресни плодове са поставени на масата, която разделя фотьойлите. За миг се вцепенявам и изведнъж ме обхваща смут от цялото това разточителство.

Джордж прибира раницата ми в един заден шкаф в самолета. После докосва шапката си и ми се усмихва.

— Чудесно пътуване ви желая — казва той. — Приятен полет. — И преди да успея да го попитам защо ми казва това, той се обръща и тръгва надолу по стълбата към колата си.

Щом стюардите херметизират вратата, единият ме приканва да се чувствам като у дома си. Отивам до единия фотьойл, отпускам се предпазливо върху меката кожа и оглеждам подлакътниците. Дали тази стъклена обшивка се изменя като прозорците на колата, с която пътувах току-що? Понечвам да попитам приближаващия се стюард, но думите ми секват, когато той ми подава чифт очила. Мигновено ги разпознавам — сегашното поколение очила за Warcross, което се продава по магазините, много по-мощни от старите очила под наем, които ползвах досега.

— За ваше развлечение — казва ми стюардът и ми се усмихва. — И за пълноценно изживяване по време на полета.

— Благодаря. — Въртя очилата в ръце и се възхищавам на чистото злато на рамката. Пръстите ми се спират над елегантното лого: Александър Маккуин за „Хенка Геймс“. Това е моделът на очилата от луксозната лимитирана серия. Татко щеше да хлъцне от възхита.

Тъкмо се готвя да ги сложа, когато самолетът потегля напред. Погледът ми се отмества към стъклената обшивка отстрани и отгоре. Виждам през нея пистата, виждам дори и колесника отпред. Ако се взра достатъчно упорито, сякаш всички седалки просто се носят над земята и нищо не ни отделя от въздуха навън. Земята се носи край нас все по-бързо. Инстинктивно се вкопчвам в седалката. Над мен се простира ясно синьо небе. Мозъкът ми подсказва, че ще ни катапултират към сигурна смърт.

После самолетът се отделя от пистата и тялото ми леко хлътва в седалката. Зад стъклената обшивка земята долу пропада и хоп — политаме. Поемам си рязко дъх. И излитането с обикновен самолет си е преживяване, но там виждаш какво става само през мъничкия илюминатор. Сега все едно седя сред нищото.

Не съзнавам колко здраво съм се вкопчила в седалката чак докато стюардът не ме потупва по рамото. Поглеждам нагоре и съзирам спокойната му усмивка.

— Няма нужда да се тревожите, госпожице — надвиква гласът му грохота на моторите. — Това е един от най-съвременните самолети в света. — Той кимва надолу към подлакътника ми и щом проследявам погледа му, забелязвам как съм го стиснала така, че кокалчетата на ръцете ми са съвсем побелели. Внимателно издишвам и отпускам пръсти.

— Да — отвръщам.

Когато започваме да изравняваме височина, светът изцяло се скрива под облачно покривало. Сега обшивката става матова и остават само две хоризонтални ивици от прозрачно стъкло.

Стюардът ми казва да си сложа очилата. Слагам ги. Незабавно забелязвам няколко разлики между тях и стария ми чифт под наем. Новите очила, първо, са по-леки и по-удобно се напасват към лицето. Щом ги слагам, светът около мен става с един нюанс по-тъмен. Пъхам слушалките в ушите си и веднага се чува женски глас.

— Добре дошли — изрича гласът. Очилата почерняват напълно и скриват обкръжаващата ме обстановка. — Моля, погледнете наляво.

Щом изпълнявам, виждам как в лявата част на зрителното ми поле се материализира червена сфера, увиснала сред черното пространство. Чува се приятен звън.

— Потвърдено. Моля, погледнете надясно.

Червената сфера изчезва. Подчинявам се и когато поглеждам вляво от мен, там се рее синя сфера. Нов звън.

— Потвърдено. Моля, погледнете нагоре.

И синята сфера изчезва. Поглеждам нагоре и виждам във въздуха жълта сфера. Зън.

— Потвърдено. Моля, погледнете напред.

В мрака изплува сива сфера, а след нея и куб, пирамида и цилиндър. Звънтенето отново се разнася, а след него усещам кратко изтръпване в слепоочията.

— Моля, съберете палеца и показалеца и на двете ръце.

Подчинявам се и програмата провежда бърза серия тестове на движенията ми.

— Благодаря — изрича гласът. — Вече сте калибрирана.

Новите очила са оборудвани с толкова по-добра система от старите! С това просто калибриране те вече би трябвало да разпознават предпочитанията и вариациите на мозъка ми достатъчно, за да синхронизират с мен всичко в Warcross. Чудя се дали хаковете ми ще проработят тук.

Очилата изсветляват до прозрачност и пак виждам вътрешността на самолета. Този път върху изгледа пред очите ми е наложен пласт виртуална реалност и имената на стюардите са изписани над главите им. Докато се оглеждам, в центъра на зрението ми изниква полубял текст:

Добре дошли на борда на частния джет „Хенка Геймс“

+ 1000 точки. Резултат за деня: + 1000 точки

Ниво 24 | Б- 1580

Докато надписът избледнява, получавам известие за виртуална видеовръзка и пред очите ми се появява млад мъж, седнал на дълга маса.

Той се обръща към мен и се усмихва. Виждала съм лицето му достатъчно пъти в интервюта и го разпознавам почти мигновено — Кен Едън, творчески директор на Warcross и най-близък довереник на Хидео. Той е член на официалния Warcross комитет — хората, които всяка година избират отборите и нивата за участие в турнира. Сега той се обляга назад, прокарва пръсти през златистата си коса и ми се усмихва.

— Госпожице Чен! — възкликва той.

Махвам му колебливо с ръка.

Той поглежда някъде зад гърба си.

— Тя е на линия. Искаш ли да ѝ кажеш нещо?

Той говори на Хидео, разбирам аз и паникьосаното ми сърце подскача чак в гърлото при мисълта, че той може да ме види още сега.

Гласът на Хидео — не можеш да го сбъркаш с никой друг! — се обажда зад гърба на Кен от някакво невидимо за мен място:

— Не сега. Ще разговарям с нея, когато пристигне — отвръща той. — Предай ѝ най-сърдечните ми благопожелания.

Мигът на паника преминава в пробождащо разочарование. Не бива да се изненадвам — сигурно е зает. Кен се обръща и ми кимва извинително.

— Ще трябва да го извините — казва той. — Ако ви се струва малко сдържан, уверявам ви, че това няма нищо общо с вашето пристигане. Нищо не е в състояние да го откъсне, когато се е заловил да работи по нещо. Но иска да ви благодари, че идвате тук толкова бързо.

Кен звучи, сякаш често му се налага да се извинява от името на шефа си. По какво ли работи Хидео? Вече се мъча да си представя що за нова виртуална реалност са инсталирали в седалището на фирмата. Първо на първо, Кен не носи очила. Това, че чувам как Хидео отговаря, макар да не е логнат и да не носи очила, или че виждам Кен да ми говори така на живо, със сигурност предполага нови технологии.

— О, повярвайте — казвам и се оглеждам многозначително из самолета, — ни най-малко не възразявам.

При моите думи доволната усмивка на Кен става още по-широка.

— Все още не мога да ви съобщя много подробности за причината, поради която идвате тук. Това си е работа на Хидео. Той очаква с нетърпение да се запознае с вас.

При тези думи отвътре пак ме облива топлина.

— Но ме помоли да ви кажа някои неща, за да ви подготвя.

Както седя на фотьойла, автоматично се навеждам напред.

— Да?

— Щом пристигнете, сме подготвили екип, който ще ви заведе в хотела — той вдига ръце във въздуха. — Неколцина от новите ви фенове може да са се събрали на летището да ви посрещнат. Но не се безпокойте. Вашата безопасност е наш приоритет.

Примигвам. Бях видяла списъка със статиите, цъфнали тази сутрин, а пред апартамента ни се бяха насъбрали журналисти. Ама… и в Токио ли?!

— Благодаря — решавам да кажа.

Кен отново започва да барабани по масата. Чувам го.

— След като пристигнете, нощта е на ваше разположение, за да си починете. На следващата сутрин ще дойдете тук, в седалището на „Хенка Геймс“, и ще имате възможност да се срещнете с Хидео. Той ще ви каже всичко, което трябва да знаете за набора.

Последните думи на Кен ме карат да замръзна на място. Това е толкова безумна мисъл, че отначало не знам как да реагирам.

— Чакайте — казвам. — Я чакайте малко. Вие… „набора“ ли казахте?

— Наборът на тазгодишните участници в официалния турнир по Warcross — казва и ми намига, сякаш е чакал да схвана намека му. — Ами да, сигурно съм го казал. Честито!