Възможност за остров

В началото на месец юни слънцето изгряваше още в четири часа въпреки сравнително малката географска ширина; освен Голямата Суша промяната на оста на въртене на Земята бе предизвикала много подобни явления.

Като всички кучета Фокс нямаше точно определено време за сън; заспиваше и се събуждаше с мен. Той с любопитство вървеше по петите ми, докато обикалях из помещенията, за да приготвя леката раница, която метнах на раменете си, и весело заразмахва опашка, щом излязох от резиденцията, за да стигна до защитната бариера; обикновено първата ни дневна разходка ставаше много по-късно.

Когато включих устройството за отваряне, той ме изгледа учудено. Металните колела се завъртяха бавно около оста си и разкриха триметров отвор; направих няколко крачки и излязох навън. Фокс отново ме погледна смутено и въпросително — нищо в спомените от предишния му живот и в генетичната му памет не го беше подготвило за подобно събитие; впрочем мен също. Той се поколеба още няколко секунди, а после кротко заситни до краката ми.

Отначало трябваше да премина около десет километра през равно и лишено от растителност пространство; после следваше много слаб горист наклон, който се простираше чак до хоризонта. Имах само една цел: да се движа в посока юг-югозапад; въпросната неочовешка, човешка или кой знае каква общност вероятно се намираше на мястото на Ланзароте или близо до него; може би щях да успея да я открия. Нямаше почти никакви сведения за хората, населяващи областите, които трябваше да прекося; в замяна на това топографията им наскоро бе заснета много точно.

Пътят бе лек, макар и каменист, и след два часа стигнах гората; Фокс подскачаше до мен, явно щастлив от тази дълга разходка и от възможността да раздвижи мускулите на краката си. През цялото време съзнавах, че отлъчването ми бе провал и може би самоубийство. Бях напълнил раницата си с капсули с минерални соли, можех да издържа няколко месеца, защото по пътя нямаше да ми липсва нито питейна вода, нито слънчева светлина; естествено, запасите ми щяха да свършат, но засега проблемът беше храната на Фокс — можех да ловувам, бях взел пистолета и няколко кутии с патрони, но никога не бях стрелял и нямах представа какъв вид животни ще срещна в местата, които ми предстоеше да прекося.

Привечер гората стана по-рядка и стигнах до зелена ливада, разположена на върха на склона, по който се изкачвах от сутринта. На запад той доста рязко се спускаше надолу, а после, докъдето стигаше погледът, се простираха хълмове и стръмни долини, все така покрити с гъста гора. До този момент не бях забелязал никаква следа от човешко присъствие, нито каквото и да е животно. Реших да спра през нощта близо до едно езерце, от което извираше поток, а после да потегля на юг. Фокс продължително пи вода и после легна в краката ми. Изпих трите капсули — дневната доза, необходима за поддържане на метаболизма ми, след това разгънах лекото аварийно одеяло, което бях взел със себе си; нямаше нужда от друга завивка, знаех, че едва ли ще преминем през високопланинска зона.

Към полунощ захладя; Фокс се сгуши до мен, дишайки равномерно. Понякога сънуваше и мърдаше с лапи сякаш преминаваше през препятствие. Спах много лошо: начинанието ми изглеждаше все по-неразумно и обречено на неуспех. Но не съжалявах; впрочем можех спокойно да се върна обратно, нямаше никакъв контрол от Централния град, обикновено бягствата се констатираха случайно, понякога след много години, когато нещо трябваше да се достави или поправи. Можех да се върна, но не го желаех — вече не понасях живота, който водех и щях да водя докрай, не издържах тази самотна рутина, прекъсвана единствено от интелектуално общуване. Щастието би трябвало да настъпи, щастието на послушните деца, гарантирано от придържането към незначителните процедури, от сигурността, които те обезпечаваха, от липсата на болка и риск; но то не беше дошло и умереният ни живот ни беше довел до апатия. Дребните радости на неохората по правило се свеждаха до организация и класиране, до създаване на малки подредени съвкупности, до старателно и рационално преместване на неголеми предмети. Те обаче се бяха оказали недостатъчни. Върховната сестра обясняваше изчезването на желанието с будистки термини и беше заложила на поддържането на слаба, нетрагична и напълно консервативна енергия, която трябваше да осигури функционирането на едно по-бавно, но по-проницателно и поради това по-точно мислене, на едно освободено мислене. Резултатът беше незадоволителен и нашите поколения потъваха в тъга и меланхолия, в унила и в последна сметка смъртоносна апатия. Най-яркият белег за неуспеха е, че бях стигнал дотам да завиждам на Даниел 1, на неговата противоречива и бурна съдба, на любовните терзания, които са го вълнували, въпреки преживените страдания и дори — на трагичния му край.

Следвайки разпорежданията на Върховната сестра, години наред, всяка сутрин след събуждане, правех упражненията, описани от Буда в проповедта му за правилното насочване на вниманието. „Той стои, наблюдавайки тялото си отвътре; той стои, наблюдавайки тялото си отвън; той стои, наблюдавайки тялото си отвътре и отвън. Той стои, наблюдавайки появата на тялото, той стои, наблюдавайки изчезването на тялото; стои, наблюдавайки появата и изчезването на тялото. «Ето тялото» — за него това самонаблюдение съществува само в съзнанието, в разсъдъка и по този начин той е освободен и не се привързва към нищо в този свят“. От създаването ми, във всеки миг от живота ми се стараех да осъзнавам дишането си, кинестезичното равновесие на организма си, промените в общото му състояние. Никога не бях изпитвал онази огромна радост, онова преображение на физическото битие, които бяха изпълвали Даниел 1 при осъществяване на желанията му, и особено онова чувство, че е отнесен в друг свят, пробудено от допира му с женската плът; аз дори нямах понятие за тях и сега ми се струва, че вече няма да мога да живея при подобни условия.

Влажна зора огря гористата местност и с нея нахлуха мечти за нежност, които не успявах да разбера. Нахлуха и сълзи, чийто солен вкус ми се стори много странен. После се появи слънцето, а заедно с него и насекомите; едва сега започнах да разбирам какъв е бил животът на хората. Дланите и стъпалата ми се покриха със стотици малки мехурчета; сърбежът беше ужасен и трябваше да се чеша яростно цели десетина минути, докато кожата ми не се разкървави.

По-късно, когато навлязохме в една тучна ливада, Фокс успя да хване заек; с много точен жест той счупи шийните му прешлени и донесе кървящото животинче в краката ми. Отвърнах глава, когато той започна да разкъсва вътрешните органи; така е устроен светът на природата.

През следващата седмица прекосихме стръмна местност, която според картата ми вероятно някога е била Сиера де Гадор; сърбежът намаля или по-скоро свикнах с тази постоянна болка, усилваща се привечер, както свикнах и с мръсотията по кожата ми и с по-силната телесна миризма.

Една сутрин, малко преди разсъмване, се събудих и не усетих до себе си топлото телце на Фокс. Скочих, обзет от паника. Той беше на няколко метра и се търкаше в едно дърво, като сърдито кихаше — явно нещо го болеше зад ушите в основата на тила. Приближих се и внимателно взех главата му в ръцете си. Разтворих козината му и открих малка сива подутина, широка няколко милиметра: беше кърлеж, познах го, защото бях чел описанието му в книги по зоология. Знаех, че този паразит трябва да се извади много предпазливо; върнах се при раницата си, извадих щипци и марля, напоена със спирт. Фокс слабо изстена, но стоеше неподвижен, докато траеше операцията: бавно, милиметър по милиметър успях да извадя насекомото от плътта му; то беше сиво, месесто, отвратително и се беше подуло от изсмуканата кръв; така е устроен светът на природата.

В първите дни на следващата седмица, към обед, се оказа, че огромна пукнатина прегражда пътя ми на изток. Знаех за съществуването й от сателитните снимки, но бях останал с убеждението, че мога да мина през нея и да продължа по-нататък. Абсолютно отвесните синкави базалтови стени се спускаха на стотици метри и стигаха до неравно дъно, състоящо се от черни камъни и кални езерца. В прозрачния въздух се виждаха и най-малките детайли на отсрещната стена, разположена може би на десетина километра: тя също беше напълно отвесна.

Картите, съставени въз основа на снимки, не позволяваха да се предвиди доколко непреодолимо е това препятствие, но затова пък даваха точна представа за неговото очертание; пукнатината започваше от местонахождението на древния Мадрид (градът беше разрушен от няколко последователни ядрени експлозии през една от последните фази на междучовешките конфликти), после прекосяваше Южна Испания, мочурливата зона, образувала се на мястото на някогашното Средиземно море, и се врязваше в африканския континент. Единственото възможно решение бе да го заобиколя от север; трябваше да се отклоня с хиляда километра. Седнах за няколко минути обезсърчен, краката ми се люлееха в празното пространство, а слънцето възлизаше над върховете. Фокс седна до мен, като ме поглеждаше въпросително. Поне проблемът с неговата храна бе решен: зайците изобилстваха по тези места и се оставяха да бъдат уловени и разкъсани съвсем доверчиво; несъмнено естествените им врагове бяха изчезнали преди много години. Бях удивен от бързината, с която Фокс възвърна инстинктите на дивите си предци, както и от явната радост, с която той, свикналият с топлината на апартамента, вдъхваше чистия въздух и подскачаше из планинските ливади.

Времето се затопли и дори стана горещо; леко преминахме през планинските вериги на Сиера Невада, през Пуерто дела Рагуа, на две хиляди метра над морското равнище; в далечината се виждаше покритият със сняг връх Муласен, който е бил и си остава — въпреки настъпилите геологични катаклизми — най-високата точка на Иберийския полуостров.

На Север се простираха плата и варовикови възвишения, където имаше много пещери. Те били използвани от праисторическите хора, които първи обитавали местността; по-късно били използвани от последните мюсюлмани, прогонени от испанската Реконкиста, а през XX век — превърнати в курортни селища и хотели; свикнах да си почивам в тях през деня и да продължавам пътя си привечер. Едва на третия ден забелязах за първи път следи от присъствието на диваците — огън, кости от дребни животни. Бяха палили огън направо на пода в една от стаите в пещерите и, естествено, бяха изгорили мокета, макар че в кухнята на хотела имаше печки с керамичен плот — очевидно не са знаели как функционират. За мен беше постоянна изненада, че голяма част от съоръженията, построени от хората, бяха изправни след толкова столетия; дори електроцентралите продължаваха да произвеждат хиляди киловата енергия, неизползвана от никого. Ненавиждаща всичко, което е направено от хората, стремяща се окончателно да скъса с вида, живял преди нас, Върховната сестра веднага взела решение да развие автономна технология в анклавите, предназначени за неохората, като постепенно ги откупила от разорените правителства, неспособни да се справят с бюджета си, а по-късно и да се грижат за хигиенните нужди на своите народи. Предишните съоръжения били напълно изоставени и фактът, че продължаваха да функционират, беше забележителен; независимо от другите си черти човекът определено е бил изобретателен бозайник.

Когато стигнах на върха на Негратин, направих кратка почивка. Гигантските турбини на язовира се въртяха със забавен ход; те вече захранваха само няколко улични фенера, които безполезно стърчаха по магистралата между Гренада и Аликанте. Изроненото и покрито с пясък шосе беше обрасло с трева и храсти. Седнал на терасата на бивш ресторант, който се издигаше над синьо-зелената повърхност на язовирното езеро, сред метални маси и столове, разядени от ръжда, аз за пореден път се учудих от обзелата ме носталгия при мисълта за празниците, пиршествата, семейните тържества, които вероятно са ставали на това място преди векове. Макар повече от всякога да бях убеден, че човечеството не заслужаваше да живее, че изчезването на този вид от всяка гледна точка може да се разглежда като блага вест, тези разхвърляни и изпочупени останки навяваха печал.

„Докога ще продължат предпоставките за нещастието?“ — пита Върховната сестра във „Второ опровержение на хуманизма“. И веднага отговаря: „Докато жените раждат“. Нито един човешки проблем, учи Върховната сестра, не може да намери решение без драстично намаляване на гъстотата на населението на Земята. В началото на XXI век поради ниската раждаемост в Европа и епидемиите от СПИН в Африка се е появил един изключителен исторически шанс за разумно обезлюдяване. Но човечеството предпочело да пропусне тази възможност чрез политика на масова имиграция и следователно носи цялата отговорност за последвалите етнически и религиозни войни, които били прелюдия към Голямото Смаляване.

Дълга и объркана, историята на Голямото Смаляване днес е известна само на няколко специалисти, които се основават най-вече на монументалната двайсет и тритомна „История на северните цивилизации“ от Равенсбургер и Дикинсън. Несравним източник на информация, това произведение понякога се е смятало за лишено от строги доказателства; особено го упреквали, задето оставило твърде голямо място на разказа на Хорса, който според Пенроуз дължи повече на литературното влияние на епичните песни и на слабостта на автора към правилния ритъм, отколкото на стриктната историческа истина. Така например той подлага на критика следния пасаж:

Този пасаж, обяснява той, явно противоречи на онова, което знаем за климатичната история на земното кълбо. Но по-задълбочени изследвания са показали, че в началото гибелта на човешките цивилизации се съпровождала от внезапни и непредвидими температурни промени. Същинското Голямо Смаляване, тоест топенето на ледовете в резултат на две термоядрени експлозии на Северния и Южния полюс, довело до потъването на целия азиатски континент, с изключение на Тибет, и двайсетократното намаляване на земното население станало едва след век.

Други исторически проучвания нагледно показват, че през този смутен период се появили вярвания и начини на поведение, характерни за най-древното фолклорно минало на западното човечество, като астрологията например, магиите, спазване на династични йерархии. Наблюдавало се възстановяване на племена от селски или градски тип, връщане към варварски култове и обичаи: изчезването на човешките цивилизации, поне в първата си фаза, до голяма степен потвърдило предвижданията на редица автори на научна фантастика от края на XX век. Бъдеще, изпълнено с насилие и диващина, очаквало хората и много от тях осъзнали това далеч преди началото на първите смутове; в това отношение някои издания, като например „Метал Юрлан“115, свидетелстват за невероятна проницателност. Но тя ни най-малко не накарала хората да предприемат нещо или поне да се замислят за някакво решение. Човечеството, учи Върховната сестра, трябвало да изтърпи отреденото му насилие до окончателния си разпад; нищо не можело да го спаси, дори и да допуснем, че подобно спасение е желателно. Малката неочовешка общност, групирана в защитени от безупречна охранителна система анклави, снабдена с надежден механизъм за възпроизвеждане и автономна комуникационна мрежа, лесно издържала този период на изпитания. Тя оцеляла също така безпроблемно и след Второто Смаляване, предизвикано от Голямата Суша. Като не позволила да се разграбят и унищожат човешките познания, които при подходящ случай умерено допълвала, тя щяла да изиграе ролята на манастирите през Средновековието — с тази разлика, че нейната цел не била да подготви бъдещото възраждане на човечеството, а напротив: да създаде всички възможни условия за неговото унищожаване.

През следващите три дни прекосихме сухо и белезникаво плато с хилава растителност; трудно намирахме вода и дивеч и аз реших да свия на изток, отклонявайки се от посоката на пукнатината. Следвайки течението на Рио Гуардал, стигнахме до водохранилището Сан Клементе, а след това с радост открихме сенчестите и пълни с дивеч гори на Сиера де Сегура. По време на пътешествието ни си давах сметка, че вследствие на биохимичното си устройство притежавам изключителна издръжливост и способност за адаптация към различен вид среда, каквито не се срещат в животинския свят. Досега не бях видял следа от големи хищници и по-скоро в чест на древната човешка традиция всяка вечер, след като установявахме лагера ни, запалвах огън. Фокс много бързо възвръщаше древните си атавистични навици, характерни за кучето, откакто преди много хиляди години бе решило да стане спътник на човека и по-късно и да заеме мястото си край неохората. От върховете се спускаше прохлада, намирахме се на две хиляди метра надморска височина; Фокс съзерцаваше пламъците и после лягаше в краката ми, загледан в тлеещата в огнището жарава. Знаех, че сънят му е лек и при първата тревога е готов да скочи, да убива и да умре, ако се наложи, за да опази господаря и дома си. Въпреки че бях прочел внимателно разказа на Даниел 1, не бях разбрал докрай какво точно хората са назовавали с думата любов, не бях схванал многобройните и противоречиви значения, които й придаваха. Бях доловил жестокостта на сексуалния двубой, непоносимата болка на емоционалната самота, но все още не виждах какво им беше позволило да се надяват, че ще съумеят да съчетаят по някакъв начин тези противоположни стремежи. Но след това неколкоседмично пътешествие из планините на Испания аз повече от всякога се чувствах способен да обичам в най-възвишения смисъл, който според тях съдържаше тази дума; повече от всякога бях готов лично да се убедя, че „животът може да е много хубав“, както казва Даниел 1 в последното си стихотворение, и разбирах защо носталгията по това чувство е тласнало Мари 23 по пътищата толкова далеч оттук, от другия бряг на Атлантическия океан. Аз самият бях поел по също толкова хипотетичен маршрут, но вече ми беше безразлично дали ще достигна крайната цел; всъщност исках само да продължа да вървя с Фокс през планини и равнини, да се събуждаме заедно, да се къпем в ледената вода на реката, да съхнем на слънце, да прекарваме вечерите край огъня под звездното небе. Бях постигнал невинността, някакво неконфликтно и неотносително състояние, нямах вече нито план, нито цел и индивидуалността ми се разтваряше в еднообразното повторение на дните; бях щастлив.

След Сиера де Сегура навлязохме в по-ниската Сиера д’Алкараз; бях се отказал да броя дните, но мисля, че в началото на август пристигнахме в Албасете. Горещината беше смазваща. Бях се отдалечил много от посоката на пукнатината; ако исках да го достигна, трябваше да тръгна на запад и да премина около двеста километра по платата на Ла Манча, където нямаше да открия нито растителност, нито убежище. Можех, завивайки на север, да навляза в по-гористи местности, разположени край Куенка, и после, преминавайки през Каталуния, да стигна до Пиренеите.

През цялото ми неочовешко съществуване никога не ми се беше налагало да взимам решение или да проявя някаква инициатива, този процес ми бе напълно чужд. Индивидуалната инициатива, учи Върховната сестра в своите „Предписания за спокоен живот“, оформя волята, привързаността и желанието; ето защо след нея Седмината Основоположници се постарали да създадат изчерпателен списък на възможните житейски ситуации. Естествено, на първо място те си поставяли за цел премахването на парите и секса — два фактора, в чието пагубно влияние били убедени след прочита на човешките животописи. Трябвало също така да се отстрани понятието политически избор, източник, както пишат те, на „фалшиви, но неистови страсти“. Но според тях тези отрицателни по същество условия, колкото и необходими да били, не позволявали на неохората да постигнат „очевидната неутралност на действителността“, както е формулирано в често цитирания техен израз; наложило се да им предоставят и конкретен каталог с позитивни указания. Индивидуалното поведение, отбелязват те в „Пролегомени за изграждането на Централния град“ (показателен е фактът, че в това първо неочовешко произведение не е посочено името на автора), трябвало да стане „толкова предвидимо, колкото работата на хладилника“. Впрочем те признават, че за написването на указанията са черпили стилистично вдъхновение от „упътването за експлоатация на средни по размер и сложност домакински електроуреди и особено на видеомагнетофона JVC HR-DV3S/MS — много повече, отколкото от цялата човешка литературна продукция“. Неохората, предупреждават те от самото начало, могат, както и хората, да бъдат разглеждани като средни по размер и сложност рационални бозайници; напълно е допустимо при един стабилизиран живот да се изготви пълен списък на поведенията им.

Напускайки пътищата на предвидимия живот, аз се бях отклонил и от всякаква приложима схема. И така за няколко минути, клекнал на върха на един варовиков хълм, вперил поглед в безкрайната бяла равнина под мен, аз открих мъките на личния избор. Разбрах също така — и този път окончателно, — че моето желание не е било, не беше и вероятно никога няма да бъде присъединяването ми към каквато и да е общност от примати. Без никакво колебание, сякаш тласнат от вътрешна тежест, както човек в края на краищата се навежда към ръката, която носи по-голям товар, реших да тръгна на север. Малко след Ла Рода, забелязвайки горите и първите отблясъци на водите на водохранилището в Аларкон, докато Фокс весело ситнеше до мен, си дадох сметка, че никога няма да срещна нито Мари 23, нито кое да е неочовешко същество и че всъщност ни най-малко не съжалявам за това.

Стигнах в селцето Аларкон малко след падането на нощта; луната се отразяваше във водите на езерото, които леко трептяха. Когато наближих първите къщи, Фокс застина на място и тихо изръмжа. Аз също спрях: не чувах никакъв шум, но се доверявах на неговия слух, много по-остър от моя. Облаци засенчиха луната и дочух лек шум отдясно; когато светлината стана по-силна, забелязах как някаква човешка фигура, която ми се стори прегърбена и уродлива, изчезна между две къщи. Задържах Фокс, готов да се втурне след нея, и продължих нагоре по главната улица. Може би беше неразумно от моя страна, но всички, които са имали контакти с диваците, твърдят, че те изпитват истински ужас от неохората и че първата им реакция е да избягат от тях.

От един туристически афиш с изтъркани букви научих, че замъкът Аларкон е построен през XII век и превърнат в хотел през XX век: все така внушителен, той се издигаше над селото и позволяваше да се наблюдават околностите в радиус няколко километра. Реших да пренощувам в него, без да обръщам внимание на шумовете и бягащите в тъмнината силуети. Фокс продължаваше да ръмжи и накрая го взех на ръце, за да го успокоя; бях дълбоко убеден, че диваците никога няма да ме нападнат, ако шумно ги предупреждавам за присъствието си.

Всичко вътре в замъка свидетелстваше, че доскоро е бил обитаван; в голямата камина дори гореше огън и имаше запас от дърва; поне не бяха забравили тайната на едно от най-древните човешки открития. След като огледах набързо стаите, разбрах, че това е единственият им плюс; престоят им в зданието се изразяваше най-вече в безпорядък, смрад и купчини екскременти по пода. Нямаше и следа от умствена, интелектуална или художествена дейност; това съответстваше напълно на заключението на малкото учени, които се бяха занимавали с историята на диваците — при отсъствието на каквато и да е културна приемственост упадъкът настъпва със светкавична бързина.

Дебелите стени пазеха добре топлината и аз реших да направя лагера си в голямата зала, като само поставих един дюшек близо до огъня; в килера открих чисти чаршафи. Намерих и две полуавтоматични карабини, впечатляващ запас от патрони, както и пълен комплект за почистване и смазване на оръжието. Навярно през човешката епоха в тази гориста и неравна местност е имало много дивеч; не знаех какво е положението сега, но още през първите седмици на похода си разбрах, че някои видове бяха оцелели въпреки последователните приливни вълни, катастрофалните суши, радиацията, отравянето на водните потоци, с една дума, въпреки всички катаклизми, опустошили планетата през последните хилядолетия. Малко известен, но показателен е фактът, че през последните векове на човешката цивилизация в Западна Европа се появили движения, вдъхновени от една странно мазохистична идеология, наречена „екологизъм“, макар да нямала почти нищо общо с науката, носеща същото име. Тези движения настоявали, че „природата“ трябва да се опазва от посегателствата на човека, и защитавали идеята, че всички видове, независимо от степента на развитие, имат еднакво „право“ да обитават планетата; някои привърженици на тези движения систематично вземали страната на животните, а не на човека и страдали повече от изчезването на някакъв вид безгръбначни, отколкото от глада, изтребил населението на цял континент. Днес ние трудно разбираме понятия като „природа“ и „право“, използвани от тях с такава лекота, и тези предсмъртни идеологии ни разкриват единствено желанието на човечеството да се обърне срещу себе си, да сложи край на едно съществуване, за което знаело, че е неадекватно. Независимо от това, „еколозите“ силно подценили способността на живата природа да се приспособява, както и бързината, с която тя създала ново равновесие върху развалините на разрушения свят. Първите ми предшественици Даниел 3 и Даниел 4 подчертават многократно леката ирония, с която наблюдавали как гъстите гори, изпълнени с вълци и мечки, бързо превземат промишлените комплекси. Не по-малко забавен е и фактът, че понастоящем, когато хората практически са изчезнали и за някогашното им господство напомнят само носталгични останки, паякообразните и насекомите са запазили забележителната си издръжливост.

Прекарах спокойно нощта и се събудих малко преди разсъмване. Следван от Фокс, направих обиколка на замъка, наблюдавайки как слънцето се издига над езерото; диваците вероятно се бяха оттеглили на бреговете му, след като бяха напуснали селото. След това направих пълен оглед на замъка и открих много предмети, изработени от хората и все още добре запазени. Всички, които имаха електронни елементи и литиеви батерии за запазване на информацията при спиране на тока, бяха безвъзвратно повредени от времето; ето защо оставих настрана всички мобилни телефони, компютри и органайзери. В замяна на това повечето апарати, съдържащи само механични или оптични части, бяха в добро състояние. Поиграх си с един двуобективен фотоапарат, марка „Ролейфлекс“, в матовочерна метална кутия; устройството за придвижване на лентата работеше безупречно; блендите се затваряха и отваряха с приятен шум и със скорост, която съответстваше на цифрата, посочена на регулатора. Ако още съществуваха ленти и фотолаборатории, със сигурност щях да направя прекрасни снимки. Слънцето вече започваше да прежуря и обагряше със златисти отблясъци повърхността на езерото, а аз размишлявах за прелестта и забравата, за най-хубавото качество на човечеството — неговата техническа изобретателност. Днес нищо не бе останало от литературните и художествените творби, с които хората толкова се гордеели; темите, които ги бяха породили, бяха загубили актуалността си, емоционалната им сила се беше изпарила. Нищо не беше останало и от философските и богословските системи, заради които хората се бяха сражавали, понякога бяха умирали, а най-често — убивали; всичко това не намираше у неохората никакъв отзвук, за нас то беше произволно бълнуване на ограничени, объркани умове, неспособни да създадат и най-малкото точно или поне полезно понятие. Но техническите творения на хората все още можеха да вдъхнат респект — именно в тази област човекът беше дал най-доброто от себе си, беше изразил дълбоката си същност и още от самото начало беше постигнал превъзходство, към което неохората не бяха добавили нищо ново.

Моите собствени технически потребности бяха много ограничени: задоволих се с един силен бинокъл и нож с широко острие, който пъхнах в колана си. Възможно е все пак да срещна опасни животни по пътя си, ако изобщо го продължа. Следобед над долината се струпаха облаци и малко по-късно заваля проливен дъжд, наподобяващ бавно спускащи се тежки завеси; капките приглушено отекваха в двора на замъка. Излязох малко преди залез-слънце; потъналите във вода пътища бяха непроходими; разбрах, че лятото отстъпва място на есента и че ще остана тук още няколко седмици, а може би и месеци; знаех, че ще дочакам началото на зимата, че дните отново ще станат студени и сухи. Можех да ловувам, да убивам елени или сърни и да ги пека в камината, да водя простия живот, за който бях чел в различни човешки животописи. Знаех, че Фокс ще се радва, подобно съществуване е заложено в гените му; аз лично се нуждаех от капсули с минерални соли, но имах запаси за половин година. След това трябваше да намеря морска вода, ако все още имаше море и можех да стигна до него; иначе трябваше да умра. Привързаността ми към живота не е голяма в сравнение с човешките критерии, всичко в учението на Върховната сестра насочва към преодоляване на привързаността. Оказвайки се в първичния свят, имах чувството, че съм натрапник, попаднал случайно в естествена среда, където всичко е насочено към оцеляване и продължение на вида.

Късно през нощта се събудих и забелязах огън на брега на езерото. Насочих бинокъла в тази посока и изпитах истински шок, когато зърнах диваците — никога не ги бях виждал толкова отблизо, пък и те се различаваха от нещастниците, които населяваха Алмерия: телата им бяха по-яки, а кожата по-бяла; по всяка вероятност уродливият екземпляр, когото бях забелязал при пристигането си в селото, беше изключение. Бяха трийсетина на брой, скупчени около огъня и облечени с кожени дрипи — навярно човешка изработка. Не можах да издържа дълго на тази гледка и отидох да си легна в тъмнината, треперейки леко; Фокс се сгуши до мен, като побутваше рамото ми с муцуна, докато се успокоя.

На другата сутрин открих пред вратата на замъка твърд пластмасов куфар, също човешка изработка. Тъй като не бяха развили никаква технология и бяха неспособни да произведат сами какъвто и да е предмет, диваците живееха от останките на човешкото производство и използваха единствено предметите, които откриваха тук-там из развалините на древните жилища — но само онези, които разбираха за какво служат. Отворих куфара: в него имаше неизвестни за мен грудки и парче печено месо. Това потвърждаваше, че диваците не знаят нищо за неохората; очевидно, те не съзнаваха, че моят метаболизъм е различен от техния и че аз не мога да използвам тези храни; Фокс обаче изяде лакомо парчето месо.

Същата сцена се повтори на следващия и на по-следващия ден. През деня наблюдавах с бинокъл поведението на диваците; горе-долу свикнах с външния им вид, с грубите им черти, с половите им органи, които те не криеха. Когато не ловуваха, спяха или се съвкупляваха — поне онези, които имаха такава възможност. Племето беше организирано в строга йерархична система, която схванах още в първите дни. Главатарят беше самец на около четирийсет години, със сиви косми; помощници му бяха двама млади самци с добре очертан гръден кош, очевидно най-едрите и силни индивиди в групата; само те имаха право да се сношават със самките; когато срещаха някого от тримата, женските заставаха на четири крака и им поднасяха вулвата си, но яростно отблъскваха посегателствата на останалите самци. Във всеки случай главатарят имаше предимство пред двамата си подчинени, но между последните като че ли нямаше йерархична зависимост — когато главатаря го нямаше, те един след друг, а понякога и заедно, се ползваха от благоразположението на различни женски. В племето нямаше нито един стар индивид и максималната възраст, до която стигаха, явно бе петдесет години. В общи линии такъв начин на организация напомняше до голяма степен човешките общества и особено онези от последните периоди, след изчезването на големите федеративни системи. Бях сигурен, че Даниел 1 щеше да се чувства добре в такъв свят и лесно щеше да намери в него опорни точки.

Една седмица след пристигането ми, докато отварях по навик вратата на замъка, видях до куфара млада дивачка с черни разчорлени коси и много бяла кожа. Беше облечена само с кожена поличка, а по тялото й бяха несръчно нарисувани черни и жълти черти. Като ме видя, тя се обърна, запретна поличката си и се изви към мен, показвайки ми задните си части. Когато Фокс се приближи, за да я подуши, тя цялата се разтрепери, но не промени позата си. Тъй като продължавах да не помръдвам, тя най-сетне обърна глава към мен; направих й знак да ме последва в замъка.

Бях доста озадачен: ако приемех този нов дар, през следващите дни диваците щяха да ми изпратят и други подобни; от друга страна, ако отпратех самката, членовете на племето щяха да я накажат. Тя видимо беше уплашена, дебнеше реакциите ми и в очите й проблясваше паника. Знаех как се осъществява човешкият полов акт, макар и познанията ми да бяха чисто теоретични. Посочих й дюшека, тя застана на четири крака и зачака. Направих й знак да се обърне; тя се подчини, леко разтвори бедра и постави ръка на дупката си, която бе учудващо космата. У неохората механизмите на желанието бяха останали почти същите, но значително по-слаби, и знаех, че някои имат навика да се възбуждат с ръка. Лично аз бях пробвал един път преди много години, без да успея да извикам в ума си някакъв конкретен образ; бях опитал да се съсредоточа върху тактилните усещания — те бяха доста умерени и това окончателно ме разубеди да повторя опита си. Все пак си свалих панталона с намерението да потъркам с ръка органа си, за да му придам нужната твърдост. Младата дивачка доволно изсумтя. Когато се приближих до нея, ме лъхна отвратителна смрад, идваща измежду краката й. След отпътуването си бях изгубил неочовешките си хигиенни навици и телесната ми миризма беше доста силна, но нямаше нищо общо с вонята, която се носеше от половия орган на дивачката и напомняше смес от миризма на лайна и развалена риба. Неволно отстъпих назад; тя веднага смени позата, цялата й тревога се върна и тя запълзя към мен; когато достигна до органа ми, тя го доближи до устата си. Вонята не беше толкова непоносима, но все пак доста силна, зъбите й бяха малки, развалени и черни. Отблъснах я леко, облякох се, придружих я до вратата на замъка, като със знаци й обясних да не идва повече. На другия ден не взех куфара, който бяха оставили за мен; в крайна сметка ми изглеждаше за предпочитане да огранича близостта си с диваците. Можех да ловувам, за да задоволявам потребностите на Фокс, дивечът беше изобилен и доверчив; малкото на брой диваци използваха лъкове и стрели и моите две полуавтоматични карабини ми даваха решително преимущество. Още на другия ден излязох на лов и за радост на Фокс убих две сърни, които пасяха в някогашния крепостен ров. С къса брадвичка отрязах два бута и оставих останалата част от труповете да изгние на място. Тези животни бяха само несъвършени, непрецизни машини с кратка продължителност на живота; те нямаха нито здравината, нито елегантността и съвършенството на един двуобективен „Ролейфлекс“, мислех си аз, докато наблюдавах изцъклените им, безжизнени очи. Все още валеше, но по-слабо, пътищата пак станаха проходими; щом започнеха студовете, щяхме да потеглим на запад.

През следващите дни се осмелих да навляза по-навътре в гората около езерото; под сянката на високите дървета растеше ниска трева, в която си играеха слънчеви зайчета. От време на време чувах шум в някой гъсталак или пък Фокс ръмжеше предупредително. Знаех, че диваците са тук, намирах се на територията им, но те нямаше да посмеят да се покажат; навярно изстрелите ги плашеха. Впрочем с основание; сега вече бях овладял напълно карабините си, успявах да ги заредя много бързо и ако пожелаех, можех да устроя истинско кръвопролитие. Съмненията, които през абстрактния ми и самотен живот можеха да ме обземат, сега вече бяха напълно изчезнали: знаех, че имам работа със зловредни, нещастни и жестоки същества; сред тях в никакъв случай нямаше да открия любовта, нито възможността за нея, нито един от идеалите, захранващи мечтите на човешките ни предшественици; те бяха карикатура на най-лошите тенденции на обикновеното човечество, което още Даниел 1 бе опознал и чиято гибел той бе желал, планирал и до голяма степен — осъществил. Тези мои мисли бяха потвърдени отново по време на някакъв празник, организиран от диваците няколко дни по-късно. Беше пълнолуние и ме събуди воят на Фокс; дайретата биеха силно и настойчиво. Качих се на върха на централната кула с бинокъл в ръка. Цялото племе се беше събрало на поляната, бяха запалили голям огън и изглеждаха свръхвъзбудени. Сборището се ръководеше от главатаря, седнал в продънена автомобилна седалка; той носеше тениска с надпис „Ibiza beech“ и високи боти; краката и половите му органи бяха голи. Той даде знак, музиката стана по-бавна и членовете на племето се наредиха в кръг, оформяйки нещо като арена, на която двамата помощници довлякоха, блъскайки ги безжалостно, двама възрастни диваци — най-старите в племето, може би имаха шейсет години. Бяха чисто голи и въоръжени с ками с широко и късо острие — точно такива бях открил в килера на замъка. Отначало двубоят преминаваше в пълна тишина, но при вида на първата кръв диваците започнаха да крещят, да свиркат и да насърчават противниците. Веднага разбрах, че това е смъртен двубой, целящ премахването на най-нежизнеспособния индивид; бойците удряха безмилостно, опитвайки се да засегнат лицето или най-чувствителните места. След първите три минути имаше почивка и те клекнаха в двата края на арената, като бършеха потта си и отпиваха големи глътки вода. По-дебелият изглеждаше зле, беше загубил много кръв. По знак на главатаря двубоят се възобнови. Дебелакът стана, като се олюляваше; без да губи нито секунда, противникът скочи върху него и му заби камата в окото. Той падна на земята с окървавено лице и в този момент започна подялбата на плячката. С вдигнати във въздуха ками самците и самките от племето се нахвърлиха с вой върху ранения, който се опитваше да изпълзи на по-безопасно място; едновременно с това отново отекнаха дайретата. Отначало диваците режеха парчета месо и ги печаха на жарта, но яростното изстъпление се засилваше и те започнаха да разкъсват със зъби тялото на жертвата, чиято миризма сякаш ги опияняваше. За няколко минути от дебелия дивак останаха само кървящи парчета, разпръснати по поляната в радиус няколко метра. Главата лежеше настрани, недокосната, с изключение на изваденото око. Един от помощниците я взе и я подаде на главатаря, който се изправи и я размаха под звездната светлина; музиката отново замлъкна, а членовете на племето запяха някакъв нечленоразделен речитатив, пляскайки бавно с ръце. Предположих, че става дума за някакъв ритуал на обединение, начин да се заздравят връзките в групата, като същевременно се унищожат слабите и болни членове; всичко това отговаряше напълно на познанията ми за човечеството.

Когато се събудих, ливадите бяха покрити с тънък слой слана. Посветих цялата сутрин на подготовката на последния, както се надявах, етап от пътешествието си. Фокс подскачаше след мен, докато влизах и излизах от стаите. Знаех, че ако продължа на запад, ще премина през по-топли и по-равнинни области; аварийното одеяло нямаше да ми е нужно. Не знам защо се бях върнал към първоначалния си проект да посетя Ланзароте — мисълта да срещна неочовешка общност продължаваше да не ме изпълва с възторг, а и нямах никакви допълнителни сведения за съществуването й. Несъмнено перспективата да изживея остатъка от живота си в зони, гъмжащи от диваци, дори в компанията на Фокс и дори да знаех, че те се плашат от мен повече, отколкото аз от тях и ще се стараят да стоят на почтително разстояние, след миналата нощ бе станала непоносима. Дадох си сметка, че постепенно скъсвам с всички възможности; може би на този свят нямаше подходящо за мен място.

Дълго се колебах дали да взема полуавтоматичните карабини. Те бяха тежки и щяха да забавят хода ми; ни най-малко не се тревожех за личната си безопасност. От друга страна, не беше сигурно, че Фокс ще си намира така лесно храна в областите, които трябваше да прекосим. Поставил глава на предните си лапи, той ме наблюдаваше сякаш разбираше колебанията ми. Когато пъхнах запас от патрони в раницата си и станах с по-късата карабина в ръка, той скочи и весело завъртя опашка. Явно се беше пристрастил към лова; до известна степен аз също. Сега дори изпитвах някаква радост да убивам животни, да ги освобождавам от битието им; с разума си разбирах, че греша, защото освобождаването може да се постигне само чрез аскеза, по този пункт учението на Върховната сестра ми изглеждаше вън от всякакво съмнение; но може би се бях очовечил в най-лошия смисъл на тази дума. Въпреки всичко всяко разрушаване на някаква форма на органичен живот беше крачка напред към изпълнението на нравствения закон; надявайки се на идването на Бъдещите, трябваше да се опитам да се присъединя към себеподобните си или към нещо, което ги наподобява. Докато затварях раницата си, отново помислих за Мари 23, която бе тръгнала да търси любовта и вероятно не я беше намерила. Фокс подскачаше край мен, обезумял от радост, че отново ще потеглим на път. Огледах горите, долината и казах наум молитвата за освобождаване на живите твари.

Беше късно утро и времето бе приятно, дори топло, сланата се беше стопила, зимата едва започваше и аз окончателно щях да напусна студените области. Защо живея? Не съм свързан с нищо от заобикалящия ме свят. Преди да тръгна, реших да направя последна обиколка на езерото с карабина в ръка — не за да ловувам, защото не можех да взема със себе си убития дивеч, а за да доставя на Фокс за последен път удоволствието да се шмугва в гъсталаците, да души миризмата на подгорието, преди отново да потеглим през долините.

Светът беше около мен, със своите гори, ливади и невинни животни — прости хранопроводи с крака и зъби, чийто живот се свеждаше до това да търсят други хранопроводи, за да ги разкъсат и възстановят енергийните си запаси. Преди няколко часа бях наблюдавал лагера на диваците; повечето спяха, преситени от силните емоции след кървавата нощна оргия. Те се намираха на върха на хранителната верига, имаха малко естествени врагове; именно затова трябваше сами да унищожават старите и болни индивиди, за да запазят доброто здраве на племето. Тъй като не можеха да разчитат на естествената конкуренция, те трябваше също така да организират социална система за контрол над достъпа до вулвите на самките, за да поддържат генетичния капитал на вида. Всичко това беше в реда на нещата и следобедът беше странно топъл. Седях на брега на езерото, докато Фокс се завираше в шубраците. От време на време някоя риба изскачаше от водата; образуваха се малки вълни, които се разбиваха на брега. Все по-зле разбирах защо бях напуснал абстрактната, виртуална общност на неохората. Нашето лишено от емоции съществуване напомняше живота на старците; ние съзерцавахме света с поглед, изпълнен с прозорливост, но лишен от добронамереност. Животинският свят беше известен, човешките общества бяха известни; всичко това не криеше никаква тайна и не можеше да се очаква нищо, освен безкрайно повторение на кръвопролитието. „След като така е било, така е“ — повтарях машинално, докато достигнах до някакво хипнотично състояние.

След повече от два часа станах, може би успокоен. Във всеки случай бях решил да продължа търсенето, като същевременно бях приел вероятния му неуспех и неминуемата ми смърт. Тогава забелязах, че Фокс е изчезнал — навярно бе надушил следа и бе навлязъл по-навътре в подгорието.

Повече от три часа обхождах храсталаците край езерото, като от време на време на равни интервали го виках в потискащата тишина — и така, докато започна да се стъмва. Привечер намерих тялото му прободено със стрела. Вероятно смъртта му е била ужасна, изцъклените му очи изразяваха паника. Жестокостта на диваците бе стигнала дотам, че бяха отрязали ушите му; бяха действали бързо, от страх да не ги изненадам, срезът беше несръчен и кръвта беше опръскала муцуната и гърдите му.

Краката ми се подкосиха, паднах на колене пред все още топлото тяло на моя другар; ако бях дошъл пет или десет минути по-рано, диваците вероятно нямаше да го нападнат. Трябваше да го погреба, но точно в този момент бях безсилен. Нощта падаше, над езерото се напластяваше студена мъгла. Дълго, много дълго съзерцавах осакатеното тяло на Фокс; после дойдоха мухите, не бяха много.

Останах сам. Нощта се спускаше над езерото и самотата ми бе окончателна. Повече никога нямаше да има Фокс, нито друго куче с неговия генетичен код, той бе погълнат от тоталното унищожение, към което се насочвах и аз. Вече знаех със сигурност, че бях опознал любовта, тъй като опознавах страданието. За миг се сетих за животописа на Даниел; сега вече разбирах, че неколкоседмичното ми пътуване ми беше дало опростена, но изчерпателна представа за човешкия живот. Вървях цяла нощ и цял ден, после още една нощ и през по-голямата част от третия ден; от време на време спирах и гълтах една капсула минерални соли, пиех вода и отново потеглях; не чувствах никаква умора. Нямах кой знае какви познания по биохимия и психология, в рода на Даниеловците нямаше учени; знаех обаче, че у неохората преминаването към автотрофия бе съпътствано от редица структурни и функционални изменения на гладката мускулатура. В сравнение с човека аз бях по-гъвкав, по-издръжлив и с по-висока способност за самостоятелно функциониране. Естествено, и психологията ми беше различна; не знаех какво е страх и ако можех да страдам, то съвсем не изпитвах онова, което хората наричат съжаление; подобно чувство съществуваше в мен, но не бе свързано с никакъв мисловен образ. Вече чувствах някаква липса при спомена за ласките на Фокс, за начина, по който се сгушваше на коленете ми; за къпанията, разходките и най-вече за радостта в погледа му, която ме разтърсваше, защото ми бе чужда. Но това страдание и тази липса ми се струваха неизбежни просто защото съществуваха. Мисълта, че нещата са можели да бъдат и други, изобщо не ми минаваше през ума, така както не можех и да помисля, че една планинска верига, която виждам с очите си, може да изчезне и да бъде заместена с равнина. Осъзнаването на абсолютния детерминизъм вероятно ни различаваше най-много от нашите човешки предшественици. Също като тях и ние бяхме разумни машини; но противно на тях, ние съзнавахме, че сме само машини и нищо повече.

Вървях, без да мисля за нищо, около четирийсет часа, в главата ми бе пълна мъгла, водеше ме единствено споменът за маршрута по картата. Не зная какво ме накара да спра и да дойда на себе си; несъмнено странният пейзаж около мен. Бях недалеч от развалините на древния Мадрид, във всеки случай се намирах сред огромно асфалтирано пространство, стигащо чак до хоризонта; едва в далечината се виждаха ниски и голи хълмове. На места асфалтът се беше надигнал, образувайки гигантски бабуни, сякаш под въздействието на ужасна топлинна вълна, изригнала от дълбините на земята. Асфалтови ленти стърчаха нагоре, издигаха се на няколко десетки метра височина, пречупваха се и изчезваха в купища чакъл и черни камъни; метални останки и счупени стъкла покриваха пръстта. Отначало помислих, че се намирам до някакъв входен пункт на магистрала, но не виждах никакви пътни знаци и в крайна сметка разбрах, че това са развалините на летището Барахас. Продължавайки на запад, забелязах няколко останки от човешка дейност: телевизори с плосък екран, купчини строшени компактдискове, огромен рекламен билборд с певеца Давид Бисбал.

Вероятно в този регион радиацията все още бе твърде висока, това бе едно от най-бомбардираните места през последните етапи на междучовешкия конфликт. Разгледах картата си: намирах се съвсем близо до върха на пукнатината; ако исках да продължа в същата посока, трябваше да тръгна на юг и да мина през някогашния център на града.

На кръстовището на шосе M45 и P2 се забавих поради струпването на полуразтопени автомобили. Преминавайки през бившите депа на ИВЕКО, забелязах първите градски диваци. Бяха около петнайсетина, скупчени под металния навес на един хангар на около петдесет метра от мен. Насочих карабината и бързо стрелях; един от силуетите падна, останалите се скриха вътре в хангара. След малко се обърнах и видях, че двама предпазливо излизат навън, за да вкарат другаря си вътре в хангара — вероятно искаха да се угостят. Бях взел бинокъла и установих, че те са по-дребни и по-уродливи от онези в Аларкон; тъмносивата им кожа беше обсипана с брадавици и циреи — вероятно последица от радиацията. Във всеки случай те проявяваха същия ужас от неохората; тези, които срещах в развалините на града, побягваха, преди да се прицеля както трябва; все пак с удоволствие свалих пет-шест парчета. Повечето от тях бяха куци, но успяваха да се придвижват бързо, като понякога си помагаха с предните крайници; бях изненадан и дори смаян от това непредвидено гъмжило.

Животописът на Даниел така се беше сраснал с мен, че изпитах странно чувство, когато се озовах на улица „Обиспо де Леон“, където той за първи път се бе срещнал с Естер. Нямаше и следа от споменатия от него бар, всъщност улицата се състоеше от две черни полуразрушени стени, на една от които случайно имаше табела с името й. Хрумна ми да потърся и улица „Сан Исидор“, където на последния етаж в дом номер три се беше състояло партито по случай рождения ден на Естер, сложило край на връзката им. Спомнях си много добре плана на центъра на Мадрид по времето на Даниел; някои улици бяха напълно разрушени, други — запазени, нямаше никаква видима логика. Нужен ми бе около половин час, за да открия дома, който търсех; не беше разрушен. Качих се на последния етаж, вдигайки облаци прах. Нямаше мебели, завеси, килими; на пода се виждаха само няколко купчини изсъхнали екскременти. Замислен, обиколих помещенията, където Даниел бе изживял един от най-тежките моменти в живота си. Излязох на терасата, откъдето той бе наблюдавал градския пейзаж непосредствено преди да навлезе в това, което наричаше „финална права“. Естествено, не можех да не се замисля отново за любовната страст у хората, за нейната ужасяваща сила, за значението й в генетичната организация на вида. Днес гледката на овъглените, изтърбушени домове, на купищата чакъл и прах навяваха спокойствие и с мрачносивите си цветове приканваха към тъжно безразличие. От всички страни се виждаше едно и също, но знаех, че на югозапад, след като преодолея пукнатината и стигна до Леганес или Фуенлабрада, щях да започна прехода през Голямото Сиво Пространство. Естремадура и Португалия бяха изчезнали като отделни области. Последователните ядрени взривове, приливните вълни, циклоните, които се бяха изсипали над тази географска зона в продължение на векове, бяха изтрили напълно повърхността й и я бяха превърнали в обширна, слабо наклонена плоскост, която на сателитните снимки изглеждаше изцяло покрита с много светла прахообразна пепел. Тази наклонена плоскост се простираше на разстояние приблизително две хиляди и петстотин километра и стигаше до неизследван регион, разположен там, където са били Канарските острови; небето над него почти непрекъснато бе покрито с мъглявини и изпарения. Поради тези гъсти облачни пластове малкото сателитни снимки не даваха особено надеждна информация. Ланзароте можеше да е останал полуостров или да е станал остров, или да е изчезнал напълно; такива бяха в географски план данните за пътуването ми. В психологически план беше сигурно, че няма да ми стигне водата. Като вървях по двайсет часа в денонощие, можех да изминавам по петстотин и петдесет километра; нужни ми бяха две седмици, за да стигна до морето, ако то все още съществуваше. Не знаех доколко организмът ми издържа на обезводняване; не мисля, че е бил изследван при екстремни условия. Преди да потегля на път, се сетих за Мари 23, която, тръгвайки от Ню Йорк, вероятно е срещнала същите трудности; помислих и за древните хора, които в такива случаи предоставяли душата си в ръцете на Бога; съжалявах, че няма Бог или нещо от този род; разумът ми се осланяше на надеждата в идването на Бъдещите.

За разлика от нас Бъдещите няма да бъдат машини, нито дори отделни същества. Те ще бъдат нещо единствено и множествено. Нищо не може да ни даде точна представа за природата на Бъдещите. Светлината е една, но лъчите й са безброй. Открих смисъла на Словото; труповете и пепелищата ще ме водят напред, както и споменът за доброто куче Фокс.

Потеглих на разсъмване, съпроводен от трополенето на бягащите диваци. След като преминах през разрушените покрайнини на града, към обед навлязох в Голямото сиво пространство. Оставих карабината, която вече не ми беше нужна — нямаше никакви сведения за наличие на растения, животни или какъвто и да е живот отвъд голямата пукнатина. Вървях много по-лесно, отколкото предполагах — пластът от пепел беше дебел едва няколко сантиметра, под него почвата беше твърда като сгурия и краката ми не затъваха. Слънцето се издигаше високо в неподвижната синева на небето, теренът беше равен и никаква особеност на релефа не можеше да ме отклони от пътя ми. Докато вървях, постепенно потъвах в спокойно мечтание — бледите и някак абстрактни образи на изменените неохора се смесваха със спомена за меките, кадифени видения, които Мари 23 много отдавна беше изпратила на екрана ми, за да изобрази отсъствието на Бога.

Малко преди залез-слънце направих кратка почивка. С помощта на няколко тригонометрични изчисления определих, че наклонът е около 1%. Ако наклонът не се промени, значи повърхността на океана се намира на двайсет и пет хиляди метра под нивото на континенталната платформа. В такъв случай астеносферата не беше далеч: можех да очаквам значително повишение на температурата през следващите дни.

Всъщност топлината стана непоносима едва след седмица, точно когато започнах да усещам първите признаци на жажда. Небето беше все така неподвижно чисто и кобалтовата му синева ставаше все по-наситена, почти тъмна. Свалих една по една всички дрехи; в раницата ми имаше само няколко капсули минерални соли; едва успявах да ги гълтам, защото почти не отделях слюнка. Страдах физически и това бе ново усещане. Подчинено изцяло на природата, съществуването на дивите животни е било непрекъсната болка с редки моменти на внезапно отпускане, на блажено оскотяване, свързано със задоволяването на инстинктите за хранене и размножаване. В общи линии и човешкият живот е бил такъв: постоянно страдание с кратки мигове на удоволствие, предизвикани от осъзнаването на инстинкта, който при човешкия вид се превърнал в желание. Животът на неохората е трябвало да бъде спокоен, рационален, далеч от удоволствието и страданието, и моето бягство беше доказателство, че този замисъл е претърпял неуспех. Може би Бъдещите щяха да узнаят какво е радост — другото име на постоянното удоволствие. Вървях непрекъснато, по двайсет часа на денонощие и съзнавах, че оцеляването ми зависи от баналното регулиране на осмотичното налягане, от равновесието между съдържанието на минерални соли в организма ми и количеството вода, натрупано в клетките ми. Всъщност не знаех със сигурност дали ми се живее, но мисълта за смъртта беше лишена от съдържание. Възприемах тялото си като носител, но като носител на нищо. Не бях способен да достигна Духа, но продължавах да очаквам някакъв знак.

Пепелта под краката ми побеля и небето стана тъмносиньо. След два дни намерих съобщение от Мари 23. То бе написано с отчетлив и дребен почерк върху листа от тънка, прозрачна, издръжлива пластмаса; бяха навити на руло и поставени в черна метална тръба, която се отвори с леко скърцане. Съобщението, честно казано, не бе предназначено специално за мен, не беше адресирано до никого — то бе още една проява на абсурдния или възвишен стремеж на хората, наследен от неохората в същия си вид; желанието да свидетелстват, да оставят някаква следа.

Съобщението като цяло беше печално. Измъквайки се от развалините на Ню Йорк, Мари 23 многократно се беше срещала с различни диваци, понякога групирани в големи племена; за разлика от мен тя беше пожелала да установи контакт. Макар че страхът им от нея я предпазвал, тя била отвратена от грубостта им, от безмилостното им отношение към по-възрастните и по-слабите индивиди, от неутолимата им жажда за насилие, от йерархичните и сексуалните унижения, с една дума — от жестокостта им. В Ню Йорк наблюдавала сцени, които не се различаваха по нищо от видяното от мен край Аларкон, въпреки че племената се намираха на огромни разстояния едни от други и от седем-осем века не бяха имали никакъв контакт помежду си. Нито един празник у диваците не можеше да мине без насилие, проливане на кръв, публично изтезание; изглежда, че измислянето на все по-сложни и ужасни мъчения е единственото нещо, което те бяха запазили от изобретателността на човешките си предци: тяхната цивилизованост стигаше дотам. Ако вярваме в наследствения характер на нравствеността, това не бива да ни учудва; естествено е най-грубите, най-жестоките и най-агресивните индивиди да оцелеят след продължителните и многобройни конфликти и да предадат своя характер на потомците си. В областта на нравствената наследственост нищо не е доказано — нито отхвърлено; но свидетелството на Мари 23, както и моето собствено, до голяма степен легитимира присъдата на Върховната сестра над човечеството и мотивира решението й да не направи нищо, за да спре процеса на самоунищожение, който то започнало преди повече от две хиляди години.

Питах се защо Мари 23 беше продължила пътя си; някои пасажи подсказваха, че е имала намерение да се откаже, но, изглежда, у нея, както и у мен, както у всички неохора, имаше някакъв фатализъм, причинен от осъзнаването на нашето безсмъртие; той ни сближаваше с древните човешки народи, у които здраво се бяха вкоренили религиозни вярвания. Обикновено менталните конфигурации живеят много по-дълго от реалността, която ги е създала. Макар и безсмъртен от техническа гледна точка или поне на път да постигне истинска реинкарнация, Даниел 1 беше запазил докрай нетърпението, изстъплението, ненаситността на простосмъртните. По същия начин, макар и напуснал по собствено желание репродуктивната система, осигуряваща ми безсмъртие, или по-точно безкрайно възпроизвеждане на гените, аз знаех, че никога няма напълно да осъзная смъртта; никога няма да изпитам скука, желание или страх така, както ги е изживявало човешкото същество.

В момента, когато се канех да върна листата в тръбата, забелязах вътре още нещо, което извадих доста трудно. Това беше страница, откъсната от човешка книга в джобен формат, прегъната няколко пъти така, че да заприлича на лентичка, която се разкъса, когато се опитах да я разгъна. На най-голямото парче прочетох следните фрази, в които веднага разпознах диалога от „Пирът“, където Аристофан излага схващанията си за любовта:

Спомнях си много добре продължението: ковачът Хефест се явява на двамата смъртни, „докато спят заедно“, и им предлага да ги претопи в едно, така че от двама да станат един, а след смъртта си да бъдат и в подземното царство един вместо двама, да бъдат заедно мъртви. Спомнях си най-вече последните фрази: „… и причината е, че древната ни природа е такава, че образуваме едно цяло. Жаждата и стремежът към тази цялост наричаме любов“. Именно тази книга беше отровила първо западното, а после и цялото човечество, беше му вдъхнала отвращение от животинското му съществуване, беше го заразила с мечта, от която то безуспешно се е опитвало да се отърве в течение на повече от две хилядолетия. Дори християнството, дори самият св. ап. Павел не са се преборили с тази сила, а са се преклонили пред нея. „И ще бъдат двамата една плът. Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за Църквата“117. Във всички човешки животописи, дори и в най-късните, виждаме неизлечимата носталгия по нея. Когато се опитах да сгъна парчето хартия, то се разпадна между пръстите ми. Затворих тръбичката и я поставих обратно на земята. Преди да тръгна, за последен път помислих за Мари 23, която до такава степен беше съхранила човешкото в себе си; спомних си тялото й, което вече никога нямаше да опозная. Изведнъж с тревога разбрах, че щом съм намерил съобщението, значи някой от нас се е отклонил от пътя.

Еднообразната, бяла повърхност не предлагаше никакъв ориентир, но слънцето грееше и като разгледах набързо сянката си, разбрах, че наистина съм се отклонил на запад; сега трябваше да тръгна право на юг. Не бях пил от десет дни и моята разсеяност можеше да ми струва скъпо. Всъщност не страдах много, усещането за болка бе много по-слабо, но чувствах огромна умора. Инстинктът за самосъхранение съществува у неохората, но просто е по-умерен; в течение на няколко минути проследих у себе си борбата му с умората, знаейки, че в крайна сметка той ще победи. Поех бавно на юг.

Вървях през целия ден и през цялата нощ, като се ръководех от звездите. Едва призори на третия ден забелязах облачния слой. Копринената му повърхност наподобяваше преливащо вибриране на хоризонта, трепкаща светлина и отначало помислих, че става дума за мираж, но като се приближих още малко, ясно видях красивата матова белота на облаците, разделени от неестествено неподвижни тънки спираловидни извивки. Към обед прекосих облачния слой и се озовах пред морето. Бях стигнал крайната цел на пътуването си.

Всъщност пейзажът малко напомняше океана, който е познавал човекът; той се състоеше от малки езера и блата с почти неподвижна вода, разделени от пясъчни наноси; беше окъпан от еднообразна опалова светлина. Нямах сила да тичам и олюлявайки се тръгнах към източника на живот. Първите, не особено дълбоки езера съдържаха малък процент минерали; при все това тялото ми с признателност прие солената баня, стори ми се, че някаква живителна и благотворна вълна премина през мен. Разбирах и почти успявах да почувствам процесите в тялото ми; осмотичното налягане се нормализираше, метаболитните вериги се задвижваха и произвеждаха необходимия за функционирането на мускулите ми АТФ118, както и протеините и мастните киселини, участващи в клетъчната регенерация. Като че ли събуден от кошмар, отново потъвах в сън, сякаш машината въздъхна удовлетворено.

След два часа се съвзех, силите ми почти се бяха възстановили: температурата на въздуха и на водата беше една и съща, може би около 37°С, защото не усещах нито студ, нито топлина; светлината беше ярка, но не ослепителна. В пясъка между езерцата се бяха образували дупки, които напомняха малки гробове. Легнах до един от тях; пясъкът бе топъл и мек. Тогава разбрах, че ще живея тук, и то дълго. Денят и нощта продължаваха точно по дванайсет часа и предчувствах, че ще бъде така през цялата година, че астрономическите промени през Голямата Суша бяха създали на това място зона без сезони, където лятото вечно беше в началото си.

Бързо загубих навика да спя в определено време; сънят ми продължаваше един или два часа, денем и нощем, но не знам защо, всеки път имах нужда да се сгуша в една от пясъчните ями. Нямаше следа от растения или животни. Не забелязвах почти никакви ориентири — додето се простираше погледът ми, имаше само пясък, блата и различни по размери езера. Гъстите облаци почти не ми позволяваха да виждам небето; не бяха напълно неподвижни, но се движеха невероятно бавно. Понякога между две облачни маси се появяваше къс небе, на което можех да зърна слънцето или звездите; това бе единственото събитие, единствената промяна в хода на дните; вселената сякаш бе затворена в пашкул или бе изпаднала в застой и много напомняше архетипния образ на вечността. Като всички неохора не бях подвластен на скуката; безразличното ми и реещо се съзнание бе навестявано от бегли спомени и безцелни блянове. И все пак бях много далеч от радостта и дори от истинския покой; самият факт, че съществуваме, вече е нещастие. След като напуснах по собствено желание цикъла на възраждането и смъртта, се отправях към простото нищо, към чистото отсъствие на съдържание. Само Бъдещите може би ще успеят да стигнат до царството на безбройните възможности.

През следващите седмици навлязох по-навътре в новите си владения. Забелязах, че езерата се уголемяват, когато отивам на юг, и при някои дори се наблюдават приливи и отливи; те бяха все така плитки и можех да плувам до средата им, сигурен, че лесно ще стигна до пясъчен нанос. Все още нямаше никаква следа от живот. Смътно си спомнях, че животът на Земята се е появил при много специални условия в наситена с амоняк и метан атмосфера и че е малко вероятно този процес да се повтори на същата планета. Тъй като зависи от условия, определени от законите на термодинамиката, органичният живот, дори и ако случайно се възстанови, ще следва същите схеми: създаване на отделни индивиди, борба за съществуване, селективно предаване на генетичния код; не може да се очаква нищо ново. Според някои хипотези биологията на въглерода е изживяла времето си и Бъдещите ще бъдат силициеви същества; цивилизацията им ще се изгради чрез постепенно преплитане на когнитивните и мнезичните процеси; работите на Пърс, затворени в рамките на формалната логика, не позволяват нито да се приеме, нито да се отхвърли тази хипотеза.

Ако зоната, в която се намирах, беше обитавана от някакви същества, те със сигурност бяха неохора; никога организмът на един дивак не би издържал прехода, който бях направил. Без радост и дори с нежелание си представях срещата ми с някой себеподобен. Смъртта на Фокс, преминаването през Голямото Сиво Пространство ме бяха изсушили вътрешно; не усещах в себе си никакво желание и най-вече описания от Спиноза стремеж да постоянствам в битието си. Празнотата на света, показана нагледно в животописа на Даниел 1, вече не ми изглеждаше приемлива; виждах само едно унило място, лишено от възможности и светлина.

Една сутрин, веднага след като се събудих, без никаква причина се почувствах по-бодър. Като повървях няколко минути, се озовах пред едно много по-голямо езеро, чийто отсрещен бряг за първи път не можех да видя. Водата му беше малко по-солена.

Значи това хората са наричали морска стихия и са я считали за велика утешителка, но и за велика разрушителка, тази, която разяжда всичко, но и нежно убива. Бях развълнуван — внезапно последните елементи, които не ми достигаха, за да разбера напълно човешкия вид, застанаха на местата си. Стана ми ясно как в мозъка на тези примати се бе появила идеята за безкрайност; достъпна безкрайност, до която може да се стигне чрез бавни преходи, водещи началото си от крайни неща. Разбрах също как в мозъка на Платон се бе оформила първата теория за любовта. Спомних си за Даниел, за дома му в Алмерия, където бях живял и аз, за младите жени на плажа, за това как Естер го бе унищожила, и за първи път бях склонен да го съжаля, но не и да го уважавам. От две егоистични и рационални животни по-егоистичното и по-рационалното бе оцеляло, както винаги е ставало при човешките същества. Тогава разбрах защо Върховната сестра настоява да се изучават животописите на човешките ни предшественици; разбрах целта й. Разбрах и защо тя никога нямаше да бъде постигната.

Не бях освободен.

Пак тръгнах в крак с ритъма на вълните. Вървях дни наред, без да чувствам никаква умора, а през нощта ме люлееше шумът на прибоя. На третия ден забелязах черни каменни пътища, които потъваха в морето и изчезваха. Дали беше провлак, или някакво човешко или неочовешко съоръжение? Вече нямаше значение; бързо се отказах от мисълта да поема по тях.

В същия миг съвсем неочаквано два огромни облака се раздалечиха и по морската шир проблесна слънчев лъч. За миг си спомних за великото слънце на нравствения закон, който според Словото в крайна сметка ще изгрее над света; но аз нямаше да бъда в този свят и не бях способен да си представя същността му. Сега вече знаех, че нито един неочовек не е способен да намери решението на основополагащата апория; онези, които бяха опитали, ако изобщо е имало такива, вероятно вече бяха мъртви. Лично аз щях да продължа, доколкото е възможно, безполезното си съществуване на усъвършенствана маймуна и последното ми съжаление щеше да бъде, че съм станал причина за смъртта на Фокс, единственото същество, достойно да оцелее, което ми бе отредено да срещна; защото в погледа му понякога просветваше искрата, възвестяваща идването на Бъдещите.

Може би ми оставаха още шейсет години живот; повече от двайсет хиляди дни, които щяха да бъдат еднакви. Щях да избягвам да мисля, както и да страдам. Подводните скали на живота бяха далеч зад мен; сега бях навлязъл в зона на покой, откъдето щеше да ме изведе процесът на умиране.

Къпах се дълго под слънцето и под светлината на звездите и не чувствах нищо освен смътното усещане, че се храня. Щастието не е възможен хоризонт. Светът ме предаде. Тялото ми принадлежи за кратък отрязък от време; никога няма да постигна набелязаната цел. Бъдещето е пустота; бъдещето е планина. В сънищата ми се появяват призраци на чувства. Бях, вече не съм. Животът е реален.